Шестото измиране

11.

29 април, 07:05

Лий Вининг, Калифорния

„Поредният град призрак в планините, какво толкова?“

Джена седеше на задната седалка с Нико, който очевидно бе развълнуван, че се връща у дома. Двамата им спътници седяха отпред — Дрейк на дясната седалка и ефрейтор Шмит зад волана.

Бяха ги откарали с хеликоптер до малкото летище на Лий Вининг, откъдето продължиха през евакуирания град към рейнджърския пост.

Обикновено в такъв ранен час малкото градче край езерото бе пълно с туристи, дошли от Йосемити или от няколкото мотела по шосе 395. Днес по главната улица не помръдваше нищо с изключение на самотно кълбо сух ветрогон, което се търкаляше по осевата линия, носено от засилващия се вятър.

Макар че на изток слънцето светеше, на запад небето беше покрито с тъмни облаци, които се трупаха над Сиера Невада и заплашваха всеки момент да връхлетят. Прогнозата беше за дъжд и силни ветрове. Джена си помисли за смъртоносната пустош горе по хълмовете и си представи как оттичащите се води се спускат към езерото.

Но причината всички да следят небето не бе в токсичния газ. Последните лабораторни резултати показваха, че силата на нервнопаралитичния агент бързо намалява при контакта му с почвата.

Джена си представи черната пустош — и онова, което се мътеше в нея.

„Слава богу, че в града вече няма никой“.

Евакуацията на Лий Вининг, чието население беше около двеста души, ако не се брояха туристите, не отне много време. Джена се загледа в жълтата табела на ресторант „Найсли“, рекламираща закуска специалитет, която никога нямаше да бъде сервирана. Малко по-нататък пред Информационния център и книжарница „Езеро Моно“ все още се вееше националният флаг, но вратите бяха здраво заключени.

„Дали някой ще се върне някога тук?“

Колата отби от шосето и продължи по алеята към Центъра за посетители. Пътят се виеше нагоре до рейнджърския пост над езерото. Не спряха на паркинга, а продължиха към извисяващия се стъклен вход. Сградата играеше ролята на център за посетители с пояснителни витрини, две художествени галерии и малък киносалон.

Щом спряха, Бил Хауард излезе и вдигна ръка за поздрав. Беше с джинси и кафява рейнджърска риза и яке. Въпреки че бе на шейсет и пет, тялото му бе здраво и в отлична форма. Единствено оредяващата коса и бръчките в ъгълчетата на очите издаваха възрастта му.

Джена искрено се радваше да го види — но и не само тя. Нико изхвърча навън, втурна се към Бил, скочи и сложи лапи на раменете му. Това бе проява на лоша дисциплина, но Нико се държеше така единствено с Бил, който категорично нямаше нищо против. Но пък Бил имаше три кучета.

Джена отиде при него и го прегърна.

— Радвам се да те видя.

— И аз теб, малката. Разбрах, че сте имали неприятности.

„Неприятности?! “

Дрейк слезе от колата и дойде при тях.

— Сър, взехте ли информацията от директор Кроу?

Бил се изпъна и заговори делово.

— Да. Събрах записите от всички камери. Елате.

Минаха през центъра за посетители и влязоха в самия пост. Помещението бе малко, с място само за няколко бюра, ред компютри и голяма бяла дъска на задната стена. Джена видя на нея дълъг списък на коли с регистрационни номера — общо трийсет и две.

През изминалите шестнайсет часа Пейнтър Кроу беше успял да се сдобие с пълен списък на хората, работили в изследователската станция в планините, плюс номерата на колите им и информация за наетите автомобили. Работата бе отнела влудяващо много време заради нивото на секретност и множеството правителствени агенции, но забавянето се дължеше най-вече на простия факт, че вчера беше неделя.

„Кой да предположи, че националната сигурност зависи толкова много от почивните дни?“

Бил Хауард махна към компютрите.

— Събрах записите от камерите от тук и от Моно Сити, както и от уебкамерите от прохода Тайога в посока към Йосемити и по шосе 395.

— Това покрива всичко южно от езерото — обясни Джена на Дрейк.

Сержантът кимна доволно.

— Кроу натовари шерифския участък в Бриджпорт да претърси пътищата на север. Ако някой от базата е бил саботьор и се е измъкнал, все ще можем да засечем информацията за колата му с някоя от камерите.

Джена си представи отворения портал на изследователската станция. Проверяването на списъка щеше да е дълга и досадна работа, но трябваше да се направи. Това бе най-добрата им следа — разбира се, ако в теорията ѝ за избягалия саботьор изобщо имаше зрънце истина.

„Може някой просто да е забравил да затвори портала“.

Имаше само един начин да се разбере.

— Да почваме — каза тя.

Въпреки умопомрачителната задача, която ги очакваше, Джена не се оплакваше. Други имаха къде-къде по-лоша участ.

07:32

— Как е той? — попита Пейнтър.

Сестрата, млада морска пехотинка от медицинския персонал на тренировъчния център, свали хирургическите си ръкавици. Тъкмо излизаше от въздушния шлюз на карантинното отделение и явно бе изтощена след нощната смяна, последвана от едночасовата процедура по обеззаразяване.

Обърна се да погледне през стъкления прозорец към импровизираната реанимационна. Самостоятелното медицинско отделение заемаше ъгъла на голям хангар: беше доставено по въздух от Военния медицинско-изследователски институт по инфекциозни болести във Форт Детрик и набързо инсталирано тук.

В него имаше само едно легло и един пациент — Джош.

Бе свързан с тръби и жици към безброй медицински уреди. Кожата му бе бледа, дишаше плитко. Левият му крак — каквото беше останало от него — бе повдигнат. Леко одеяло скриваше ампутацията.

Вътре се движеха две други фигури — доктор и сестра със защитни костюми, свързани със стената с кислородни маркучи.

— Още нищо не може да се каже — отвърна сестрата и свали хирургическата си шапка. Косата ѝ бе кестенява, късо подстригана. Беше красива, но чертите ѝ бяха помрачени от тревога. — Според доктора може да се наложат още операции.

Пейнтър стисна очи за момент. Представи си удара на брадвата, кървавото бягство от хълмовете, изгубеното време за безопасното транспортиране на Джош дотук. Операцията трябваше да се извърши в изолация, хирурзите бяха облекли костюми и се мъчеха да оправят травмата, надянали неудобните ръкавици. Лиза беше от същата кръвна група като брат си и дари литър кръв — повече, отколкото трябваше, — без да спира да плаче.

Пейнтър разбираше колко ѝ е било трудно да вземе това решение. Първоначално бе запазила присъствие на духа — знаеше, че в момента Джош се нуждае от медицинско лице, а не от сестра. Но след като дойдоха тук, след като Джош влезе в операционната, тя се пречупи и едва не рухна от отчаяние и тревога.

Той се опита да я убеди да вземе успокоително и да поспи, но тя отказа.

Само едно нещо й помагаше да запази разсъдъка си, да продължи напред.

Пейнтър се загледа към другата група белостенни постройки в хангара — биологичната лаборатория от Ниво 4, инсталирана от екип от Службата за контрол на болестите. Лиза беше прекарала там цялата нощ с екипа. Загубата на крака на брат ѝ не беше единствената ѝ грижа.

— Има ли някакви признаци на заразяване? — попита Пейнтър.

Сестрата сви рамене.

— Правим обичайното изследване на кръвта, наблюдаваме температурата, следим за евентуална реакция на имунната му система. На всеки половин час проверяваме тялото му за външни признаци за поражения. Това е всичко, което можем да направим. Все още не знаем какво да търсим, нито дори с какво си имаме работа.

После погледна към по-голямата биологична лаборатория в другия край на хангара.

Всички чакаха повече информация.

Преди двайсетина минути Пейнтър бе разговарял с един екип, разположен до мъртвата зона. Петното — каквато и да представляваше то — продължаваше да се разширява и да поглъща цели декари. И това само за няколко часа.

„Но какво го причинява?“

Благодари на сестрата и тръгна към най-подходящото място, където можеше да получи отговор на въпроса си.

През последните двайсет и четири часа Вашингтон пращаше персонал и мобилизираше специалисти от различни дисциплини — епидемиолози, вирусолози, бактериолози, генетици, биоинженери — всички, които можеха да помогнат. Целият район в радиус осемдесет километра от епицентъра беше поставен под карантина. Новинарски екипи се бореха да отразяват събитията и се разполагаха на лагери по границите.

Започваше да се оформя същинска зоологическа градина.

Над планините избоботи гръм и стоманеният покрив на хангара задрънча.

Дори майката природа май беше решила да влоши положението.

Пейнтър закрачи по-бързо към лабораторията.

„Трябва да изкараме късмет... дори малък“.

07:56

— Вижте това — каза седналата пред компютъра Джена.

Дрейк плъзна стола си до нейния и я лъхна миризмата на мъж. Бил разкърши рамене и се присъедини към тях. Дори Нико вдигна глава от пода, където се трудеше върху стар гумен кокал, който Джена държеше в поста, за да го разсейва, докато работи.

На екрана се виждаше кадър с бяла „Тойота Камри“. Записът бе от метеорологична камера по шосе 395, южно от града. За съжаление разделителната способност бе ниска.

Тя посочи бялата дъска на стената. Списъкът на заподозрените коли включваше бяла „Камри“.

— Не мога да различа номера, но шофьорът кара бързо.

Тя пусна записа и колата се понесе устремно по шосето.

— Сто и десет — сто и трийсет в час — каза Бил.

— Моделът е много разпространен — скептично отбеляза Дрейк. — Може да е просто някой, който бърза да се прибере вкъщи.

— Да, но гледай как се разминава с колата в отсрещното платно.

Тя върна записа и го пусна на забавен кадър. Появи се миниван, пътуващ в обратната посока. Фаровете му осветиха за момент предното стъкло и шофьора. И тук разделителната способност не позволяваше да разгледат ясно водача.

Дрейк присви очи.

— Може би тъмноруса коса, средна до дълга. Образът е размазан.

— Жена е. И виж как е облечена.

Бил подсвирна.

— Или си пада по бели костюми, или това е лабораторна престилка.

Джена се обърна към бялата дъска.

— Кой е записан като водач на бяло „Камри“?

Дрейк плъзна стола си и взе таблета от бюрото си.

Превъртя списъка и намери съответния файл.

— Тук пише Ейми Серпри, биоложка от Бостън. Наета отскоро, преди пет месеца.

— Има ли снимка?

Дрейк чукна екрана, загледа го, после обърна таблета към тях.

— Руса, с вързана на опашка коса. Все пак ми се струва твърде дълга. — Морският пехотинец ѝ отправи усмивка, от която ѝ стана малко горещо. — Мисля, че в подобни моменти се казва „бинго“.

Джена се нуждаеше от повече уверения.

— Какво знаем за нея?

Пейнтър им бе дал всичко, което беше събрал за всички учени — досие, оценки, резултати от проверки, публикациите им.

Дрейк прегледа основните моменти от биографията на Серпри.

— Французойка, американска гражданка отпреди седем години, с постдокторски програми в Оксфорд и Северозападния университет.

Нищо чудно, че доктор Хес я бе наел. А ако се съдеше по снимката, беше доста красива — качество, което може да е само от полза, когато влизаш в момчешки клуб, какъвто е светът на науката.

Дрейк продължи да чете за нещо по-интересно.

— Чуйте — каза след малко. — Била е от главните фигури в движение за открит достъп до научна информация. Защитавали идеята за по-голяма прозрачност. Дори написала статия в подкрепа на холандски вирусолог, който пуснал онлайн генетични трикове как да направиш вируса H5N1, вируса на птичия грип, по-заразен и смъртоносен.

— Значи е приемала публикуването на подобна информация? — попита Бил.

— Определено не е била против.

Джена пое дълбоко дъх.

— Трябва да съобщим на шерифския участък и на директор Кроу. Колата е модел 2009-а. Най-вероятно има джипиес.

— И по серийния му номер можем да открием местоположението ѝ — каза Бил.

— Заслужава си да се провери — съгласи се Джена.

Дрейк стана, махна ѝ да го последва и каза:

— Трябва да се върнем при хеликоптера и да сме готови за тръгване, след като научим местоположението.

Джена изпита известна гордост, че я включват в екипа — не че би допуснала нещо друго.

— Върви. — Бил бръкна за телефона си. — Ще задействам всичко и ще ви се обадя веднага щом науча нещо.

Следвани от Нико, Джена и Дрейк забързаха през центъра за посетители към изхода.

Навън пръскаше. Джена погледна небето и онова, което видя, изобщо не ѝ хареса.

Ярка светкавица освети черните облаци.

Дрейк също се намръщи.

— Времето се скапва.

Прав беше.

Джена се втурна към чакащата кола.

„Някой трябва да намери отговори — и колкото по-бързо, толкова по-добре“.

08:04

Лиза гледаше как плъхът в клетката заравя розовата си муцунка в стърготините. Съчувстваше му. Чувстваше се хваната в капан и заплашена като него.

Опитният образец беше в клетка, разделена на две от гъст НЕРА филтър. От другата страна имаше купчинка черна прах — останки от мъртво растение.

Тя записа бележка в компютъра — доста трудна задача с дебелите ръкавици на предпазния костюм.

Пети час, без признаци на предаване.

Бяха направили серия опити с различни размери на порите и дебелина на филтрите, за да определят размера на инфекциозния агент. Засега това бе единственият плъх, който още не показваше признаци на заразяване. Всички други бяха болни или умираха от полиорганна недостатъчност.

Мъчеше се да не мисли за брат си, затворен в карантинното отделение в другия край на хангара.

Преди няколко часа беше направила аутопсия на един от плъховете в ранен стадий на инфекцията заедно с хистопатолог. Белият дроб и сърцето бяха най-силно засегнати, с петехии³¹по алвеолите и рабдомиолиза⁴²на сърдечния мускул. Сърцето в буквалния смисъл се топеше. Тъй като първоначалните поражения се наблюдаваха най-силно в гръдния кош, по всяка вероятност ставаше въпрос за предаване по въздушен път.

Именно затова започнаха опитите с филтрите.

Тя продължи да пише.

Преценка: Инфекциозната частица е с

размер под 15 нанометра.

„Значи със сигурност не е бактерия“.

Mycoplasma genitalium, една от най-малките известни бактерии, беше с размери между 200 и 300 нанометра.

— Трябва да е вирус — промърмори тя.

Но дори най-малкият известен вирус беше свинският цирковирус, който бе 17 нанометра. В случая заразната частица беше още по-малка. Нищо чудно, че още се мъчеха да я открият и да разгледат ултраструктурата ѝ.

Преди два часа един техник най-сетне приключи с инсталирането и калибрирането на сканиращ електронен микроскоп в съседната лаборатория. С малко късмет скоро щяха да се изправят лице в лице срещу противника.

Въздъхна. Искаше ѝ се да разтърка слепоочията си, но с този костюм не можеше дори да махне кичурите, които я гъделичкаха по носа. Знаеше, че изтощението си казва думата, но отказваше да напусне лабораториите, които бяха на различни етапи от изследването.

Радиото в ухото ѝ изпращя и се разнесе гласът на главния епидемиолог доктор Грант Парсън.

— Всички изследователи да се явят в главната заседателна зала.

Лиза постави гумена длан върху пластмасовата клетка.

— Дръж се, приятелче.

Стана, откачи кислородния маркуч от стената и го понесе със себе си през въздушния шлюз, който водеше от лабораторията за in vivo опити до останалата част от комплекса. Лабораториите бяха отделени една от друга, за да се обособят различните аспекти на изследването и да се ограничи шансът за разпространяване на заразата.

Влезе в централната лаборатория. През час учените се събираха тук, за да сравнят резултатите си и да се съветват. За срещите беше осигурена дълга маса с допълнителни монитори за телеконференции с други учени от страната. Прозорецът зад масата гледаше към тъмния хангар.

Видя познато лице, стоящо при стъклото. Пейнтър.

Вдигна ръка и посочи ухото си. Пейнтър носеше радиостанция и се свърза по личен канал.

— Как я караш? — попита я и опря длан на стъклото.

— Напредваме бавно — отвърна Лиза, макар да знаеше, че той я пита за състоянието ѝ, а не как върви изследването. Така че зададе важния въпрос. — Как е Джош?

Медицинският екип постоянно я държеше в течение, но тя искаше да чуе нещо и от Пейнтър.

— Все още е упоен, но се държи. Джош е силен... и е боец.

Пейнтър определено беше прав. Брат ѝ катереше планини, но дори той не можеше да се сражава с нещо, което не може да се види.

— Добрата новина е, че хирурзите успяха да спасят коленната става — добави Пейнтър. — Това ще помогне за възстановяването му след това.

Лиза се замоли да има „след това“.

— Ами... има ли признаци на инфекция?

— Не. Всичко изглежда добре.

Това не я успокои особено. Контактът на Джош с агента беше през рана в кожата, а не чрез вдишване. Липсата на симптоми можеше да се дължи просто на по-дълъг инкубационен период.

Един въпрос продължаваше да я измъчва.

„Отрязахме ли му крака навреме?“

— Да започнем срещата — каза доктор Парсън зад нея.

Лиза постави длан срещу ръката на Пейнтър.

— Наглеждай го.

Пейнтър кимна.

Лиза се обърна към другите учени. Някои седяха, други стояха. Всички бяха със защитни костюми.

През следващите петнайсет минути ръководителят на всеки лабораторен модул запознаваше останалите с резултатите от работата си.

Пръв взе думата едафологът — специалист, който изучаваше микроорганизмите, гъбите и другите живи организми в почвата. Гласът му звучеше тревожно.

— Завърших пълния анализ на почвата от мъртвата зона. Унищожена е не само растителността и животните. До дълбочина шейсет сантиметра пробите са напълно лишени от живот. Бактерии, спори, насекоми, червеи — всички са мъртви. Земята на практика е била стерилизирана.

Парсън не скри смайването си.

— Подобно ниво на патогенност е... нечувано!

Лиза си представи черните хълмове и как същата сянка прониква дълбоко под земята, без да оставя нищо живо след себе си, докато бавно пълзи напред. Беше чула също, че времето около езеро Моно се разваля. Това бе истинска рецепта за екологична катастрофа с невъобразими размери.

Беше ред на бактериолога.

— Като стана въпрос за патогенност, екипът ни приложи различни дезинфекционни средства в търсене на начин да стерилизираме пробите. Опитахме силно алкални и киселинни вещества. Луга, различни белини и така нататък. Но пробите си остават заразни.

— А силната топлина? — попита Лиза. Пейнтър бе казал, че може да се наложи да изпепелят хълмовете, за да попречат на разпространяването на заразата.

Ученият сви рамене.

— Първоначално смятахме, че сме постигнали известен успех. Изгорихме едно заразено растение. Отначало изглеждаше, че се получава, но след като изстина, пепелта си остана също толкова заразна. Смятаме, че високата температура просто поставя микроба в някакво състояние, подобно на спора.

— Може би са нужни по-високи температури?

— Възможно е. Но колко високи? Обсъждахме температури, развиващи се при ядрена реакция. Но ако огънят на атомната бомба не убие агента, взривът ще го разпръсне във въздуха на стотици километри.

Това определено не беше решение.

— Продължавайте да търсите — каза Парсън.

— Няма да е зле да знаем срещу какво се борим — завърши бактериологът, с което си спечели утвърдителните кимания на другите учени.

Лиза ги запозна със собствените си открития, които потвърждаваха, че вероятно си имат работа с някакъв вирус.

— Но той е изключително малък — каза тя. — По-малък от всеки познат ни вирус. Знаем, че доктор Хес е експериментирал с екстремофили от цял свят — организми, живеещи чудесно в киселинни и алкални среди и дори способни да оцеляват при високи температури като онези във вулканичните комини.

И погледна многозначително бактериолога.

— И за да станат нещата още по-лоши, Хес се е занимавал и със синтетична биология. Проектът му „Неогенезис“, целящ манипулирането на ДНК на екстремофили в опит да се помогне на застрашени видове, като ги направи по-издръжливи и устойчиви на промените в средата. Кой знае какво чудовище е създал в преследването на тази цел!

Доктор Едмънд Дент, вирусолог от Службата за контрол на болестите, стана.

— Смятам, че успяхме да зърнем въпросното чудовище. С помощта на наскоро инсталирания електронен микроскоп.

Всички погледи се насочиха към него.

— Отначало си помислихме, че е техническа грешка. Онова, което открихме, изглеждаше прекалено, направо невъобразимо малко, но ако преценката на доктор Къмингс за размерите на заразната частица е вярна, може би не грешим. — Дент я погледна. — Ако желаете да се присъедините.

— Разбира се. Мисля, че трябва да включим също генетик и биоинженер. За всеки случай, ако...

Зарева сирена и всички обърнаха погледи към прозореца. Синя светлина проблясваше в мрака в такт с алармата. Идваше от медицинския изолатор.

Лиза скочи, обзета от паника.

12.

28 април, 15:05

Леден шелф Брънт, Антарктида

— Дръжте се! — извика пилотът.

Малкият „Туин Отър“ подскочи като див жребец, докато се носеше високо над пълното с айсберги Море Уедъл. С приближаването на брега ветровете се засилваха.

— Тия проклети катабатици са като ритник в гъза! — обясни пилотът. — Ако ви се драйфа, има торбички. Гледайте да не ми оплескате пода.

Грей се държеше здраво за ремъците на седалката. Беше закопчан здраво. Отзад сандъците с оборудване и провизии тракаха и скърцаха. По принцип не му прилошаваше, но този полет поставяше на изпитание дори неговата издръжливост.

Джейсън седеше от другата страна на пътеката и главата му клюмаше. Беше задрямал и изобщо не обръщаше внимание на турбуленцията. Явно имаше богат опит с този брулен от бури континент. Изглеждаше по-скоро само уморен от двайсетте часа полети, необходими за достигане до южния край на света.

Поне това беше последната им отсечка.

По-рано днес, малко след изгрев-слънце — което беше пладне в тази част на света, началото на полярната нощ — изминаха разстоянието от Фолкландските острови до Антарктическия полуостров и остров Аделаида, където британците имаха база на име Ротера. Пътуваха с голям яркочервен „Даш 7“ с надпис „Британски антарктически институт“. На Ротера се прехвърлиха на по-малкия „Туин Отър“, също червен, и поеха през Море Уедъл към Брънт — леден шелф с дебелина сто метра покрай бреговата линия на район на Източна Антарктида, известен като Земя Коутс.

Двете витла на самолета пореха полярния въздушен поток, наричан катабатични ветрове, който се носеше с рев от по-високите планински вериги на вътрешността към морето.

Пилотът Барстоу беше британец и очевидно имаше богат опит в полярния район, защото продължи с коментарите си.

— Знаете ли, че името на тези ветрове идва от гръцката дума „катабайно“, означаваща „спускам се“, „политам надолу“?

— Да се надяваме, че същото няма да стане и с нас — промърмори глас зад Грей.

Джо Ковалски се беше свил отзад. Едрото му тяло едва се побираше в тясното пространство. Изглеждаше като горила с бръсната глава, натикана в отходен канал. Беше навел глава под ниския таван, но въпреки това я удари на няколко пъти в него по време на полета над Море Уедъл.

Кат беше пратила великана на тази мисия като допълнителна подкрепа и груба сила, но изтъкна и друга причина. „Изкарай го оттук. Откакто скъса с Елизабет Полк, съвсем му потънаха гемиите“.

Грей се чудеше как Кат вижда разликата. Ковалски по принцип не беше от най- лъчезарните, дори в най-добрите си периоди.

Все пак Грей не се оплакваше. Колкото и да не беше за вярване, бившият моряк от флота имаше специфични умения, включващи предимно неща, които правят „бум“. В качеството си на експерт по взривовете на Сигма той се бе доказал като незаменим в миналото. Пък и човек постепенно започваше дори да харесва опакия му характер. Свикнеш ли веднъж с него, всичко беше наред.

„Не че бих го признал някога на глас“.

— Ей там можете да видите станция Халей — извика им Барстоу. — Оная голяма синя стоножка върху леда.

Грей се обърна да погледне през прозореца, докато самолетът завиваше към пистата.

Точно под него черното море се нахвърляше върху отвесните стени от син лед, извисяващи се на височината на четирийсететажен небостъргач. Макар да приличаше на осеян с пукнатини бряг, леденият шелф Брънт всъщност беше леден език с ширина сто километра, който се спускаше от по-високите ледници на Земя Кралица Мод и се издаваше в морето. Движеше се със скорост едно футболно поле в година и се разпадаше на айсберги в края от по-топлите води на Море Уедъл и приливите и отливите.

Но вниманието на Грей беше погълнато от нещо друго, кацнало върху тези ледени канари. Наистина приличаше на стоножка. Изследователска станция Халей VI беше създадена през 2012 г. и се състоеше от уникални с дизайна си отделни стоманени модули, свързани с покрити пътеки. Всеки модул стоеше на подобни на кокили ски, чиято височина се контролираше хидравлично.

— Това е шестата версия на Халей — каза Барстоу, докато се бореше да изравни самолета на вятъра. — Другите пет бяха погребани в снега, смачкани и изхвърлени в морето. Затова сега всичко е на ски. Можем да местим станцията от дълбокия сняг и пълзящия лед.

Ковалски беше залепил нос за прозореца.

— Тогава как се е оказала на косъм от пропастта?

Прав беше. Осемте свързани модула, наредени в редица, се намираха само на сто метра от ръба на ледения шелф.

— Няма да остане още дълго там. След две седмици ще я местим към вътрешността. Група многознайковци правят целогодишно проучване върху топенето на ледниците и измерват скоростта на движението на леда от проклетия континент. Вече почти приключиха тук и цялата тайфа ще се изнесе от другата страна на Антарктида. — Пилотът погледна назад към тях, което никак не се хареса на Грей, защото самолетът в момента се спускаше към пистата. — Заминават за ледения шелф Рос. На станция Макмърдо. Една от вашите бази.

— Гледай си пътя — измърмори Ковалски и посочи напред, за да наблегне на думите си.

След като пилотът отново насочи вниманието си към управлението на машината, Грей се обърна към Джейсън, който се беше размърдал от друсането и шума.

— Макмърдо? Семейството ти е още там, нали?

— Почти там — отвърна Джейсън.

— Кой би искал да живее на такова място? — обади се Ковалски. — На човек ще му измръзнат топките, ако се опита да се изпикае.

Барстоу се изсмя.

— Особено посред зима, друже. Тогава можеш да си изгубиш и пикалото. Дойде ли зима, става същински маймунарник.

— Маймунарник ли? — не разбра Ковалски.

— Иска да каже, че е адски студено — преведе Грей.

Джейсън посочи надолу.

— Защо онази част в средата е червена, а всички останали са сини?

— Там е кварталът с червените фенери — отвърна Барстоу, като се бореше със самолета, докато ледът се носеше към тях. — Там става цялото забавление. Там ядем, понякога вдигаме по някоя халба, играем снукър и гледаме филми.

Самолетът кацна и се плъзна по изораната повърхност, минаваща за писта. Цялата машина дрънчеше и подскачаше, докато най-сетне не спря недалеч от станцията.

Всички слязоха. Макар да бяха навлекли дебели полярни якета, вятърът моментално откри всеки отвор и недостатъчно стегната връзка. Всяко поемане на дъх беше като да поемаш течен азот, а отблясъците на увисналото на хоризонта слънце върху леда заслепяваха. До залез оставаше само половин час. След още няколко дни нямаше да има никакви изгреви и залези.

Пилотът също слезе, но не си направи труда да си закопчае якето или да си сложи качулката. Обърна набръчканото си лице към синьото небе, сякаш се наслаждаваше на последните мигове слънчева светлина.

— Скоро няма да е толкова топло.

„Топло ли?“

Грей го боляха зъбите от студ.

— Припичай се всеки удобен момент, това е основно правило тук — каза Барстоу и ги поведе към стълбата на един от гигантските сини модули.

От земята размерите на станцията бяха внушителни. Всеки модул беше голям колкото двуетажна къща, кацнала на петнайсет метра над леда върху четири гигантски хидравлични ски. Голям трактор можеше с лекота да минава под станцията, което вероятно се случваше от време на време, доколкото можеше да се съди по паркирания наблизо „Джон Диър“.

— Сигурно така местят модулите — каза Джейсън, загледан в американската машина. После присви очи към покритата с ледена кора станция. — Все едно е взето от „Междузвездни войни“.

— Аха — съгласи се Ковалски. — Като на ледената планета Хот.

Грей и Джейсън го погледнаха.

Той се навъси още повече.

— Гледам филми.

— Насам, господа — каза Барстоу и им даде знак да се качват по стълбата.

Докато се изкачваха тромаво и тропаха с крака, за да махнат снега от ботушите си, над тях се отвори врата и една жена с разкопчано червено яке излезе на горната площадка да ги посрещне. Дългата ѝ тъмна коса беше прибрана назад и вързана на практична, но все пак женствена опашка. Тялото ѝ бе гъвкаво и мускулесто, бузите — загорели от слънцето и вятъра. Ясно си личеше, че не обича да стои затворена в станцията.

— Добре дошли на дъното на света — поздрави ги тя. — Аз съм Карен фон дер Брюге.

Грей се качи при нея и стисна ръката ѝ.

— Благодаря, че ни приемате, доктор Фон дер Брюге.

— Наричайте ме просто Карен. Тук изобщо не държим на формалностите.

Грей беше информиран за жената, която бе главен учен и началник на базата. На четирийсет и две тя вече беше уважаван полярен биолог с диплома от Кеймбридж. В досието на мисията Грей беше видял нейни снимки на бели мечки в Арктика. Сега се намираше на другия край на света и изучаваше колониите на императорските пингвини.

— Влизайте. Ще ви настаним. — Тя се обърна и ги поведе през люка. — Това е командният модул, където се намират свързочната станция, операционната и кабинетът ми. Но мисля, че ще се чувствате по-удобно в отделението за почивка.

Докато тя ги водеше из царството си, Грей се оглеждаше. Обърна внимание на малката операционна с една-единствена маса. Спря при вратата на свързочната стая.

— Доктор Фон дер Брюге. Карен, опитвам се да се свържа с Щатите, откакто стигнахме станция Ротера в Аделаида, но така и не успявам да получа добър сигнал.

Тя сбърчи чело.

— Сателитният ви телефон... сигурно използва геосинхронна връзка.

— Точно така.

— Не работят добре, когато се премине седемдесетият паралел. Което в общи линии включва цялата Антарктика. Тук използваме НОО сателитна система. Ниска околоземна орбита. — Тя посочи стаята. — Спокойно можете да се обадите. Можем да ви оставим насаме. Но трябва да ви предупредя, че се намираме в разгара на слънчева буря, която засяга и нашите системи. Много е досадно, но пък южното сияние си заслужава да се види.

Грей отвори вратата на стаята.

— Благодаря.

Карен се обърна към останалите.

— Ще ви заведа в общата част. Предполагам, че няма да откажете горещо кафе и храна.

— Никога не отказвам безплатен обяд — заяви Ковалски. Вече не звучеше толкова скръбно.

Докато те излизаха през люка на един от закритите мостове между модулите, Грей затвори вратата на свързочната стая и отиде при сателитния телефон. Набра защитения номер на централата на Сигма и зачака установяването на кодираната връзка.

Кат вдигна незабавно.

— Стигнахте ли станция Халей? — попита направо, без да си губи времето с любезности.

— Май изгубих няколко пломби, но пристигнахме живи и здрави. Трябва обаче да чакаме човека на професор Харингтън. После може би ще получим някои отговори.

— Да се надяваме да стане по-скоро. През последните часове новините от Калифорния стават все по-мрачни. Към района приближава циклон и има опасност от проливни дъждове.

Грей разбра опасността. При подобни условия задържането на карантинната зона би било невъзможно.

Кат продължи, но някои от думите ѝ се губеха в шума по линията.

— Освен това братът на Лиза показва... признаци на инфекция. Преди двайсет минути е получил пристъп. Още се опитваме да определим дали причината е в излагането му на агента, или реакция на операцията. Така или иначе, трябва. овладеем ситуацията колкото се може по-скоро, преди да се е отприщил истински ад.

— Как е Лиза?

— Работи денонощно. Твърдо решена е да намери някакъв начин да помогне на брат си. Пейнтър обаче се тревожи. Единствената добра новина е, че имаме версия за евентуалния саботьор. В момента работим по въпроса.

— Добре, аз ще ускоря нещата тук, доколкото е възможно. Но има още час, докато дойде човекът на Харингтън, за да ни откара при него.

„Където и да се намира“.

Раздразнението на Кат се долавяше ясно от другия край на света.

— Ако не беше такъв проклет параноик.

Грей я разбираше, но го гризеше и друга мисъл. „Ами ако Харингтън има основателна причина да е параноик?“

15:32

„Отново у дома.“

Слънцето скоро щеше да залезе и Джейсън се загледа навън. Седеше на една маса пред редица високи два етажа прозорци с тройни стъкла, гледащи към леденото поле и Море Уедъл. Тъмносините води бяха осеяни с огромни кораби от лед, оформени от вятъра и вълните в неземни форми, които се издигаха високо на хребети, арки и назъбени синьо-бели платна.

Беше постъпил в Сигма, за да прави добро, да работи за безопасността на страната си, но и защото се надяваше да види повече от света. А вместо това прекарваше повечето си време натикан под земята в централата на Сигма, а на това първо истинско назначение на терен.

„Ме пращат у дома“.

Беше прекарал част от детството си в Антарктида с майка си и пастрока си, които още работеха край станцията Макмърдо в другия край на континента.

„Ето че направих пълен кръг и отново съм тук“.

Отпи кисело глътка горещ чай, заслушан в бъбренето на неколцината от персонала в зоната за почивка. Червеният модул бе разделен на две нива. Долната половина се заемаше от трапезарията, а тясно спирално стълбище водеше до горния етаж, където имаше малка библиотека, компютри и заседателна част. Имаше дори стена за катерене, минаваща през двете нива.

Точно зад него трима мъже играеха билярд и говореха на език, който май беше норвежки. Макар да бе британска, станцията привличаше изследователи от различни страни. Според доктор Фон дер Брюге тук обикновено работеха между петдесет и шейсет учени, но с приближаването на тъмните зимни месеци броят им бе намалял. Сега бяха двайсет, а когато настъпеше полярната нощ, щяха да останат само десетина.

През този междинен период тук кипеше оживена дейност — както в станцията, така и навън. Два снегомобила „Сноу-Кат“ теглеха палети с контейнери от базата, но най- поразителната гледка бе огромният зелен „Джон Диър“, който бавно влачеше един от модулите по леда. Тракторът изчезна като привидение в мъглата, която сякаш бе полепнала по ледения шелф въпреки засилващия се с приближаването на залеза вятър.

Доктор Фон дер Брюге бе обяснила, че през следващата седмица — без никакво прекъсване — станцията ще бъде разглобена и преместена модул по модул по-навътре, където ще бъде сглобена отново за зимните месеци.

Друг „Туин Отър“ летеше ниско покрай ръба на шелфа, като улавяше последните слънчеви лъчи и се готвеше да кацне, може би за да прекара нощта тук. Вместо яркочервен като останалите машини на Британския антарктически институт, този самолет беше боядисан в светлосиньо — доста необичаен цвят за полярните райони, където ярките цветове се предпочитаха, за да изпъкват по-добре на снега и леда.

„Може да е човекът на професор Харингтън“.

Джейсън се надигна, готов да предупреди Грей. Ковалски беше при бюфета и пълнеше втората си чиния с храна — предимно резени пай, доколкото можеше да прецени.

Самолетът се издигна, без да завива към пистата. Като че ли си заминаваше. Явно не беше техният човек, а може би някой любител на забележителности. Фалшива тревога.

Джейсън седна обратно на стола си.

Самолетът направи рязък завой. Отстрани се отвори врата. Джейсън забеляза някакво движение вътре, последвано от подозрителната поява на две дълги черни тръби.

От краищата им изригна огън, оставящ димна следа.

Реактивни снаряди.

Първите два унищожиха „Туин Отер“-а на леда. След това самолетът се понесе към станцията.

Някой сграбчи Джейсън за ръката. Ковалски. Рязко го дръпна от стола.

— Време е да се махаме, хлапе.

15:49

Грей тичаше приведен по моста между командния модул и зоната за почивка. Взривовете още отекваха в главата му. Тъкмо бе излязъл от стаята след разговора с Кат, когато първите ракети експлодираха. През прозорците на моста видя горящите останки на самолета им.

Отпред друга фигура се изправи в коридора.

Грей изтича при нея.

— Карен, добре ли си?

В първия момент изглеждаше замаяна и зашеметена. После сините ѝ очи се фокусираха и вместо страх в тях блесна гняв и тя викна:

— Какво става, по дяволите?

— Атакуват ни.

Тя се опита да мине покрай него.

— Трябва да повикаме помощ.

Грей я хвана през кръста и я спря. Бръмченето на самолетните двигатели се засилваше. Помъкна я към модула за почивка.

— Няма време.

— Но...

— Повярвай ми.

Нямаше време да ѝ обяснява, така че я помъкна бързо към края на моста. Когато стигнаха вратата, тя се отвори. Ковалски се появи на прага и запречи входа. Той май също мъкнеше Джейсън.

— Назад! — извика Грей.

Ковалски се дръпна. Грей се втурна през прага и бутна Карен към партньорите си. Затръшна вратата в мига, когато нови две експлозии разтърсиха целия модул. От рафтовете в трапезарията се посипаха чаши и бутилки, а няколко от триъгълните панели на прозорците се напукаха.

Грей погледна през прозорчето на вратата. Другият край на свързващият мост беше унищожен. В стената на командния модул димеше кратер.

„Точно там, където се намираше свързочната стая“.

Зад него Карен надничаше над рамото му.

— Изолират ни — обясни Грей. — Първо унищожиха самолета, за да елиминират единствения начин за измъкване. А когато чух, че се насочват насам, разбрах, че следващата им цел са комуникациите, за да ни откъснат напълно от външния свят.

— Кои са те?

Грей си представи отряда, атакувал щабквартирата на АИОП. Самолетът в небето беше бял, характерен цвят за операции в полярни условия. Вероятно предстоеше атака и по земята.

— Имате ли оръжия? — попита Грей.

Карен се обърна.

— В склада. Последният модул на станцията. Но не са много.

Грей предпочиташе малко пред никакви.

Междувременно около тях се бяха насъбрали и другите, сред които Барстоу и неколцина уплашени изследователи.

— Колко са хората вътре в станцията? — попита Грей, докато ги водеше през трапезарията.

Карен погледна присъстващите.

— По това време на годината са не повече от петима или шестима, без да броим работните екипи, които вече са отвън.

Грей стигна до другия край на модула и отвори вратата на следващия мост.

— Движение! Модул по модул! До последния! — Махна им да тръгват и се затича до Карен. — Станцията има ли интерком или друг начин да се обяви обща тревога?

Тя кимна.

— Разбира се. Сигналът ще се предаде по радиостанцията и на всички навън.

— Добре. Щом стигнем последния модул, заповядай евакуация.

Тя го погледна разтревожено.

— След залез-слънце температурите навън падат драстично.

— Нямаме друг избор.

Отвън беше притихнало. Нямаше нови взривове. Вероятно самолетът се готвеше да кацне. Несъмнено скоро щеше да последва наземна атака. Лишени от средства за връзка, не можеха да поискат помощ, докато нападателите разполагаха с цялата нощ да претърсят станцията или просто да поставят експлозиви и да пратят по дяволите всички модули.

Докато Грей съставяше план, групата нахълта в следващия модул. Тук беше жилищната част на станцията, представляваща серия малки спални, боядисани в ярки цветове. Подбраха още един член на екипа — дребен уплашен младеж с очила. Продължиха напред, като минаха през още два изследователски модула, които вече бяха опразнени и затворени за зимата.

Накрая стигнаха последния вагон на ледения влак, който определено се използваше за склад.

— Къде са оръжията? — попита Грей.

— При задната врата — каза Карен и хвърли връзка ключове на Барстоу. — Покажи им.

Докато той изпълняваше нареждането, Карен отиде при интеркома на стената и бързо въведе код. Грей последва пилота, докато Карен обявяваше обща тревога и предупреждаваше всички да напуснат станцията. Онези отвън получиха инструкции да стоят колкото се може по-далеч.

Барстоу ги поведе към шкаф на задната стена и отключи двойната врата. Грей погледна наредените пистолети и пушки, като се мъчеше да не показва разочарованието си от оскъдното им количество — но пък срещу какви заплахи им бе нужно то? Тук нямаше сухоземни хищници, само пингвини и малко тюлени. Пушките и пистолетите вероятно бяха предназначени за справяне с буйни гости на станцията, а не за отбрана срещу щурмови отряд.

Раздаде шестте „Глок 17“ и метна на рамо един от трите автомата — L86A2. Даде втория на Ковалски и последния на Барстоу. До него Джейсън зареди своя глок с опитни движения.

Грей отиде до прозореца на задната врата. Краткият ден вече бе свършил и нощта бе наметнала тъмната си завивка над тях. Зад вратата имаше малка площадка със стълба, която се спускаше до леда.

— Ковалски и Барстоу, щом слезем, ще се опитаме да попречим на самолета да кацне. Ако не успеем, заемаме отбранителна позиция. — Грей се обърна към Джейсън. — Ти изведи останалите. Отдалечете се колкото се може повече от станцията.

Хлапето кимна. Погледът му бе буден, в очите му се четеше здравословен страх, но беше готов за действие.

Карен се върна с няколко радиостанции.

— Намерих и това.

Грей кимна на съобразителността ѝ, взе една радиостанция и я пъхна в джоба на якето си.

— Раздай останалите.

След като всички бяха готови, Грей ги поведе. Отвори вратата към тъмната мразовита нощ и когато първият леден порив го удари в лицето, внезапно се усъмни в мъдростта на плана си. Смъртта на леда беше толкова сигурна, колкото и вътре в станцията. Трябваше да намерят подслон, при това бързо — някъде другаде.

„Но къде?“

Нова експлозия разтърси станцията. Светлините примигнаха и угаснаха.

— Удариха генераторите — каза Карен зад него.

Грей се намръщи. „Да не би да са подслушали обявяването на тревога? Затова ли атакуваха генераторите? Или са стреляли, за да обезкуражат противника преди кацане?“

Бръмченето на самолета му напомни, че всякакви други колебания само ще влошат шансовете им за оцеляване. Забърза навън на студа, като си слагаше ръкавиците в движение. Спусна се бързо по стълбата и махна на останалите да го последват.

Опря приклада на рамо и започна да следи през оптичния мерник светлините на „Туин Отер“-а. Самолетът зави при другия край на станцията и от корпуса му избълва огън. Отекна нова експлозия. Едно малко островче светлина сред леда угасна.

— Мисля, че беше един от снегомобилите — каза Кат. Гласът ѝ звучеше виновно. — Трябваше да ги предупредя да изгасят фаровете.

Грей видя друг „Сноу-Кат“, паркиран отдясно на станцията до три моторни шейни „Ски- Ду“.

— Можете ли да запалите машините достатъчно бързо? Ако не включвате фаровете, ще можете да се отдалечите повече с тях, отколкото пеша.

Тя кимна.

— Ами ако имат уреди за нощно виждане? — попита Джейсън.

— Ако имат, ще ни видят също толкова лесно и ако се движим пеша. — Грей посочи гъстата мъгла, която се спускаше над леда. — Насочете се натам колкото се може по-бързо. Това е най-добрият ви шанс.

Джейсън погледна колебливо предлаганото убежище.

С надежда да подобри шансовете им, Грей се обърна към Ковалски и Барстоу.

— Ще спечелим колкото се може повече време за останалите. — Посочи другата страна на станцията. — Ако стреляме оттам, можем да държим вниманието на врага върху нас.

Ковалски сви рамене.

— По-добре това, отколкото да чакаме да ни замръзнат задниците.

Барстоу също кимна.

След като планът беше готов, Грей нареди на двете групи да се разделят.

Докато повеждаше групата си, Джейсън погледна през рамо.

— Едното „Ски-Ду“ е триместно. — Погледна групата на Грей. — Ще го оставя с включен двигател. За всеки случай.

В отговор Грей кимна, впечатлен от бързата мисъл на хлапето.

След като въпросът беше решен, Грей поведе Ковалски и Барстоу под склада на станцията. Чу как двигателите заръмжаха от другата страна — първо студено и задавено, после по-гърлено.

Загледа как групата бавно потегля и изчезва в мъглата.

Удовлетворен, Грей излезе от прикритието на станцията с вдигнат автомат. Продължи да следи самолета в небето, който зави към него и като че ли набра височина, сякаш усетил скритите снайперисти долу.

Странните му маневри разтревожиха Грей. Изпълни го подозрение.

„Защо още не са се опитали да кацнат?“

Самолетът продължи да кръжи бавно, подобно на ястреб в небето. Засега нападателите сякаш се опитваха да изолират базата, да държат обитателите ѝ приковани на място.

„Но с каква цел? Какво чакат?“

Отговорът дойде секунда по-късно.

Огромна експлозия, сто пъти по-силна от предишните, разтърси света. В другия край на станцията високо в нощта изригна гейзер от лед и огън. Последва втора детонация, този път много по-близо, а след нея и трета.

Грей и останалите рухнаха на колене. Грей си представи реда експлозиви, погребани дълбоко в леда. Сигурно са били поставени преди много време.

Взривовете продължиха от другата страна на станцията, като вървяха от единия й край към другия.

Грей се намираше зад тази линия, от страната на покрития с мъгла бряг.

„Поне другите се махнаха навреме.“

Пред очите му по леда плъзнаха пукнатини, които свързаха новите кратери и продължиха да се разширяват. Ледът със сигурност се цепеше и надолу, дълбоко в плаващия шелф.

Внезапно Грей разбра плана на врага.

Стомахът му се сви на студена топка.

В потвърждение на най-лошите му страхове се разнесе последен оглушителен трясък, сякаш земната кора под тях се разцепваше.

Ледът под коленете му бавно се раздвижи и се килна от новата пукнатина към тъмното море. Заровените взривове бяха откъснали парче от ледения шелф Брънт, създавайки нов айсберг — с Халей VI върху него.

Цялата станция се разтресе и започна бавно да се плъзга по наклонения лед върху гигантските си ски.

Грей зяпна, изгубил дар слово от изумление. Ковалски също зяпна.

— Май няма да мога да оправя нещата с бившата.

13.

29 април, 08:45

Долината Йосемити, Калифорния

— Ако искаш да се скриеш, това място е подходящо — каза Дрейк.

— Да се надяваме, че е още тук. — Джена излезе от джипа на лекия утринен дъжд, вдигна качулката на якето си и се загледа във великолепието на прочутия хотел „Ауони“, перлата на Национален парк Йосемити.

Отворен през 1927 г., планинският хотел представляваше майсторска комбинация между индианския и модерния за епохата стил и беше прочут с огромните си каменни камини, изсечени на ръка дървени греди и ажурни прозорци. Макар че нощувката бе прекалено скъпа, за да може да си я позволи, Джена понякога сядаше на късна закуска във великолепната трапезария — извисяващо се на три етажа пространство, поддържано от масивни греди от захарен бор.

Но тази сутрин целта им не беше основната сграда.

Четиричленният екип морски пехотинци беше паркирал необозначената кола на един паркинг отзад. Дрейк ги поведе към гората до хотела, следван от Джена и Нико. Бяха облечени в цивилни дрехи върху обемистите бронежилетки и държаха оръжията си скрити.

Компактният „Смит & Уесън“ 40-и калибър беше затъкнат в колана на Джена под якето ѝ. На другото ѝ бедро имаше белезници.

Десет минути по-рано екипът излетя с хеликоптер над планините Сиера Невада, мина през район с лошо време и стигна до долината Йосемити. Обширната поляна до „Ауони“ често се използваше от спасителните хеликоптери в парка, но Дрейк се страхуваше да не подплашат жертвата си и затова избра да кацнат по-далеч, на съседната Стоунмен Мийдоу.

— Колата — каза ефрейтор Шмит и посочи бяла „Тойота Камри“ с масачузетска регистрация. Номерът съвпадаше. Колата беше на Ейми Серпри.

Преди час Пейнтър бе предприел джипиес издирване на кола по серийния номер. Откриха я тук, в долината Йосемити, недалеч от евакуирания и поставен под карантина планински район.

Отначало всички си помислиха, че жената е зарязала колата и вероятно се е качила на друга. Справка в хотела показа, че няма регистрация на името на Ейми Серпри. Пратиха нейна снимка на рецепцията и се оказа, че жена с подобно описание е наела стая под друго име, с фалшиви документи и кредитни карти.

„Неоспорим знак за вина“.

Но защо заподозряната бе отседнала тук, така близо до границата на карантинната зона? Дали не беше останала в района, за да наблюдава последиците от постъпката си?

Гневът пламна в Джена, когато си представи пустошта и всички мъртви животни. Пропъди спомена за спускащата се брадва. Беше държала Джош за раменете, докато Дрейк правеше онова, което трябваше да се направи. След това сержантът мълча по целия път назад, зареял поглед към хълмовете.

— Трябва още да е тук — каза Шмит, докато минаваха покрай автомобила ѝ. — Освен ако не е продължила с друга кола.

„Да се надяваме, че не е. Трябват ни отговори“.

Дрейк крачеше начело с решителна и твърда физиономия. Явно искаше нещо повече от отговори — искаше възмездие.

Тойотата беше паркирана до пътека, водеща към група борове пондероза. Хотелът поддържаше и двайсет и четири бунгала, скрити в гората. Ейми сигурно беше наела някое от тях, за да не се набива на очи.

Групата тръгна по пътеката. Миризмата на борова смола изпълваше въздуха под горския балдахин. На едно разклонение двама от хората на Дрейк завиха надясно. Няколко крачки по- нататък сержантът тръгна наляво с още един морски пехотинец. Планът беше да обкръжат бунгалото.

След като морските пехотинци изчезнаха, Джена и Нико продължиха направо към бунгалото. Идеята беше тя да се появи първа. С цивилните дрехи и кучето приличаше на обикновен турист. Целта бе да накара Ейми да свали гарда и евентуално да отвори вратата на изгубила се екскурзиантка.

След един последен завой пред нея се появи малка постройка от кедрово дърво, сгушена между боровете. Беше боядисана в зелено, за да се слива по-добре с гората. Мокра каменна веранда водеше към врата с две стъкла от двете страни. Всички прозорци бяха със спуснати завеси; същото се отнасяше и за стъклата на вратата.

„Май някой определено иска да бъде оставен на спокойствие“.

Не изпитваше опасения, че върви сама — морските пехотинци ѝ пазеха гърба. Въпреки това подръпна суеверно бронежилетката си. Нико вървеше плътно до нея, сякаш усетил напрежението ѝ.

Когато стигна вратата, Джена махна качулката, без да обръща внимание на дъжда, и си лепна объркана физиономия. Почука решително и отстъпи крачка назад.

— Ехо — извика тя. — Бихте ли ми казали как да стигна до „Ауони“?

Отвътре се чу слаб шум.

„Значи вътре има някой“.

Пристъпи напред и доближи ухо до вратата.

— Ехо! — опита отново, този по-високо.

Заслуша се и осъзна, че чува приглушено звънене на телефон. Ако се съдеше по мелодията, на мобилен телефон.

Пое дъх да извика отново, когато някой отговори с дрезгав, едва доловим глас:

— ... помогнете.

Джена реагира инстинктивно на жалния зов — извади пистолета, счупи с дръжката прозорчето до бравата, придърпа ръкава на якето над ръката си, махна стърчащите стъкла, бръкна вътре и дръпна резето.

Зад нея чу тропот.

Тя се обърна и видя, че Дрейк тича към нея.

— Чакай!

Отключената вратата се отвори сама.

Джена стоеше до нея, хванала пистолета си с две ръце. Дрейк зае позиция от другата страна.

В полутъмното помещение светеше само една нощна лампа. Светлината ѝ разкриваше в леглото фигура, завита с юрган. Ако се съдеше по русата коса, трябваше да е Ейми Серпри — но лицето ѝ бе подуто, кожата покрита с мехури и потъмняла по края на устните. По юргана имаше повръщано, а чаршафите бяха разхвърляни, сякаш се беше мятала в леглото.

По-рано Джена бе чула, че Джош е получил пристъп.

Подозираше, че с Ейми е станало същото.

„Нищо чудно, че не е успяла да стигне далеч. Сигурно ѝ е прилошало и е спряла на първото попаднало ѝ място“.

Не изпитваше особено съчувствие към саботьорката — знаеше колко хора бяха изгубили живота си заради действията ѝ. А и хилядите мъртви животни и птици.

Главата на Ейми се люшна на възглавницата и се обърна към вратата. Очите ѝ бяха мътни, бели, вероятно слепи. Устата ѝ се отвори, сякаш отново искаше да помоли за помощ.

Вместо това от нея блъвна кръв и плисна по възглавницата и матрака. Тялото се отпусна и остана да лежи напълно неподвижно.

Джена понечи да ѝ се притече на помощ, но Дрейк я спря на прага, като запречи вратата с ръка.

— Виж килима.

Отначало Джена не разбра какви са дребните неща по пода. После изведнъж осъзна какво виждат очите ѝ.

„Мишки... мъртви мишки“.

Беше чувала истории за малките натрапници, които често деляха тези бунгала с гостите на хотела. Нейна приятелка от колежа беше отседнала тук миналата година. След това все разказваше как мишките тичали по леглото ѝ през нощта, влезли в багажа ѝ, дори оставили изпражнения в обувките ѝ.

Управата на хотела водеше упорита война с вредителите, особено след като в долината плъзна хантавирусна инфекция, предавана от гризачи.

Но войната в това бунгало вече бе свършила.

Или почти свършила.

Една мишка пъплеше немощно по килима. Цялото ѝ тяло трепереше.

Джена реагира твърде бавно — вниманието ѝ бе изцяло погълнато от ужасите вътре.

Нико се втурна покрай нея, подбуждан от инстинкта си на хищник.

— Нико, не!

Хъскито незабавно спря, но мишката вече беше между зъбите му. Той се обърна и отпусна опашка — разбираше, че е направил нещо лошо.

— Нико...

Кучето пусна мишката и засрамено тръгна към нея с наведена глава и подвита опашка.

Дрейк избута Джена назад с едната си ръка, пресегна се и затвори. Онова, което се спотайваше в стаята, бе много по-лошо от всеки хантавирус.

Нико заскимтя от другата страна на вратата, умоляваше да го пуснат.

09:01

Лиза чакаше във въздушния шлюз налягането да се изравни, за да отвори вътрешната врата на лабораторния комплекс. През стените чуваше лекото трополене на дъждовните капки по металния покрив на огромния хангар.

Звукът ѝ напомни, че времето намалява.

Според метеорологичните прогнози обширният бурен фронт продължаваше да навлиза в региона. Засега мъртвите хектари земя около епицентъра оставаха сухи, но беше само въпрос на време притъмнялото небе да се отвори над тях. Логистична група беше натоварена да прецени колко далеч може да се разпространи болестта с помощта на компютърни модели на о снова на топографията и геологията в района.

Първоначалните резултати бяха ужасяващи.

Пейнтър в момента провеждаше телеконференция с различни представители на щатските и федералните власти и се мъчеше да остане една крачка преди катастрофата. За съжаление един от новопристигналите през нощта се оказа сериозен източник на главоболия. Техническият директор от РИК — Развойно-изпитателното командване — беше долетял от полигона Дъгуей в Юта, където се изпробваха защити срещу ядрено, химическо и биологично оръжие. Само няколко часа след пристигането си той вече се беше превърнал в трън в задника на Пейнтър.

Над вътрешната врата светна зелена светлина и магнитното резе се дръпна, последвано от пукот, породен от разликата в налягането. Лиза влезе вътре, доволна, че е оставила политическите разправии на Пейнтър. Имаше по-голямо предизвикателство, което изискваше цялото ѝ внимание.

Погледна през рамо към изолатора в другия край на хангара. Джош отново се беше успокоил под въздействието на диазепама. Причината за краткия пристъп си оставаше неизвестна, но Лиза се боеше, че вероятно е признак, че инфекцията се разпространява и засяга централната му нервна система.

Представи си забития в тялото му трън.

„Дано да греша“.

Но докато не научеше със сигурност, възнамеряваше да продължи напред.

— Доктор Къмингс, върнахте се. Чудесно.

Гласът прозвуча в слушалката ѝ. Тя се обърна и видя вирусолога доктор Едмънд Дент от другата страна на прозореца. Той вдигна ръка за поздрав и ѝ направи знак да влезе в лабораторията му.

— Благодаря за работата ви. Мисля, че постигнахме известен напредък в изолирането на инфекциозната частица — каза той. — След като разбрахме, че трябва да търсим нещо толкова малко, започнахме да получаваме добри резултати. Искам обаче да чуя и вашето мнение за откритото досега.

— Разбира се — каза тя.

Развълнувана дори от този малък напредък, Лиза забърза през по-малкия шлюз на неговата лаборатория. Тя бе цялата пълна с блестящи уреди — високоскоростни центрофуги, масспектрометър, ултрамикротом „Лайка“ и криокамера, както и два електронни микроскопа.

Видя още един човек в предпазен костюм, наведен пред монитора на една от работните станции. Не го позна, докато не се обърна, но се помъчи да скрие изненадата си.

Беше доктор Реймънд Линдал от Развойно-изпитателното командване. Зад стъклото на шлема изглеждаше в началото на петдесетте, с боядисана черна коса и черна козя брадичка. Още от пристигането си вреше дългия си нос в работата на Пейнтър, правеше резки забележки, нареждаше промени, когато това беше в прерогативите му — което, за раздразнение на Пейнтър, бе твърде често.

Сега май трънът в задника на Пейнтър щеше да се забие и в нейния.

Разбира се, не беше неуместно той да е тук. Лиза бе чувала за работата му като генетик и биоинженер. Беше блестящ и в двете области и това го правеше особено арогантен.

— Доктор Дент — рязко каза Линдал, — не съм сигурен, че се нуждаем от познанията на доктор Къмингс по медицина и физиология. По-добре е да се съсредоточи върху клиничната си работа върху животните, а не на това ниво на изследване.

Вирусологът не отстъпи, с което само си спечели още повече симпатиите на Лиза. Едмънд беше с десет години по-млад от Линдал и имаше бохемска нагласа, вероятно подсилена от времето, прекарано в Бъркли и Станфорд. Макар никога да не го беше виждала извън защитния му костюм, Лиса си го представяше чудесно по сандали и пъстроцветна тениска.

— Именно работата на Лиза позволи напредъка ни тук — напомни той на Линдал. — И никога не е зле още едни очи да погледнат проблема. Пък и кога медът се е произвеждал само от една пчела в кошера?

Линдал въздъхна раздразнено, но премълча.

Едмънд избута един стол до директора от РИК.

— Лиза, да те запозная с нещата дотук. Споменах на срещата, че може да съм зърнал нашето чудовище. Това е снимка от трансмисионния електронен микроскоп на сечение на алвеола от белия дроб на заразен плъх.

Лиза се наведе към екрана и загледа малките черни точки, изпълващи клетките на белия дроб.

— Определено приличат на вириони, вирусни частици — призна тя. — Но никога не съм виждала толкова малки.

Едмънд кимна.

— Измерих някои частици от нишки на инфектиран сърдечен мускул. Тази снимка е от сканиращ електронен микроскоп и предлага по-обемен изглед.

Новата снимка показваше отделните вируси, прикрепени към мускулните влакна и нервите. Имаше и мащаб, позволяващ да се придобие представа за размерите им.

— Изглежда, че са по-малки от десет нанометра — отбеляза Лиза. — Те са два пъти по- малки от най-малкия известен ни вирус.

— Поради което се притекох на помощ. — Линдал избута с лакът Едмънд. — За да получа по-ясна картина, събрах данните за белтъка от молекулярния биолог на екипа. С тези данни и с помощта на програма, която съм патентовал, съставих триизмерен модел на капсидата, или външната обвивка на вириона.

Лиза погледна сферичния модел на инфекциозната частица. Беше толкова впечатлена от уменията на Линдал, че бе почти готова да приеме арогантността му.

— Това е външното лице на нашето чудовище — каза Едмънд. — Хенри вече се е заел с генетичния анализ на онова, което е скрито вътре в обвивката.

Доктор Хенри Дженкинс беше генетик от Харвард.

— Но въпреки това можем да направим екстраполации от капсидата — каза Линдал. — Достатъчно, за да кажем, че е изкуствено създаден. Под белтъчната обвивка откриваме графенови⁵¹ нишки, дебели само два атома.

Той отвори ново изображение до предишното, на което белтъчната обвивка бе махната и се виждаше мрежата под нея.

Определено изглеждаше изкуствена. Лиза се замисли за значението на тези създадени от човека нишки. Графенът беше невероятно здрав материал, по-здрав от паяжината.

— Все едно Хес се е опитвал да създаде еквивалент на бронежилетка под обвивката — каза тя.

Линдал се обърна към нея.

— Именно. Много проницателно. Тази допълнителна субструктура може да е причина за устойчивостта на вириона към белини, киселини и дори огън.

Но нищо от това не отговаряше на по-големия въпрос: Какво защитава тази броня?

— Изглежда, доктор Хес е създал идеалната обвивка, която е достатъчно малка, за да проникне във всяка тъкан — продължи Линдал. — Животинска, растителна, гъбична. Необикновените размери и естеството ѝ могат да обяснят защо частицата поразява всичко.

Лиза кимна. Организмът наистина бе стерилизирал почвата до дълбочина шейсет сантиметра.

— Но защо го е създал? — попита тя. — С каква цел?

— Запозната ли сте с пВПЧ? — попита Линдал.

Лиза поклати глава.

— Обсъждахме темата точно преди да дойдете — обясни Едмънд. — Съкращение от празни вирусоподобни частици. Това е нова област на експерименталното изследване, при което махаме ДНК от вируса, така че да остане само външната му обвивка. Проучванията имат приложение за производството на ваксини.

Лиза разбра. „Празните частици предизвикват силна антигенна или защитна реакция без нежеланото въздействие на агента на ваксината“.

— Но това е най-малкото — каза Линдал. — След като разполагаме с празна обвивка, можем да продължим нататък. Да добавяме органични и дори неорганични съставки, като тези графенови нишки.

— И след като създадете такава обвивка — добави Едмънд, — можете да я напълните с каквито си искате чудеса или ужаси. Иначе казано, идеалната обвивка се превръща в идеална система за доставяне.

Лиза отново впери поглед в чудовището.

„Какво е било скрито вътре?“

— И смятате, че доктор Хес е постигнал нещо такова? — попита тя. — Че е създал този вирион от нулата в лабораторията си и е сложил нещо в него.

Линдал се облегна назад.

— Вече разполагаме с технологията. Още през 2002-ра група учени от Стоуни Брук синтезираха жив полиовирус⁶¹ от нулата само с химичните вещества и известния генетичен код.

Едмънд изсумтя.

— Проектът беше финансиран от Пентагона.

Лиза чу неприкритото обвинение в гласа му. Работата на доктор Хес също се финансираше от военните.

Линдал не обърна внимание на намека му.

— А през 2005-а в друга лаборатория беше синтезиран по-голям грипен вирус. През 2006-а същото бе постигнато с вируса на Епщайн-Бар, който има същия брой основни двойки като вируса на едрата шарка. Днес можем да произвеждаме сто пъти по-големи организми с много по-ниски разходи. — Той изсумтя презрително. — Можете дори да си купите ДНК синтезатор в Ибей.

— И какво по-точно е сложил доктор Хес вътре? — попита Лиза.

Преди някой да изкаже предположение, радиото ѝ избръмча. Ако се съдеше по реакцията на двамата мъже, те също го бяха чули.

Беше Пейнтър. Напрежението в гласа му накара сърцето ѝ да се разтупти.

— Току-що получихме новини от Йосемити — каза той. — Заподозряната саботьорка е мъртва.

„Мъртва.“

Лиза затвори очи и си помисли за Джош. Ейми Серпри беше единствената им следа, единственият начин да научат повече за работата на доктор Хес.

— Според първоначалния доклад — продължи Пейнтър — вероятно е умряла от същата болест, с която се борим тук. Националната гвардия и екип за спешна реакция при епидемии е на път да отцепи района около „Ауони“. Вероятно имаме и нови жертви на заразата. Рейнджър Бек и сержант Дрейк. Както и кучето на рейнджъра.

„О, не.“

Пейнтър продължи с допълнителни инструкции и предпазни мерки. СКБ подготвяше в хангара нова карантинна зона, която да приеме идващите жертви.

След като приключи, Лиза премина на личния канал.

— Колко са били изложени? — попита тя.

— Джена и Дрейк изобщо не са влизали в бунгалото, а според Дрейк е валяло и вятърът е духал в гърба им, така че може и да са добре.

— А кучето?

— Влязло е вътре и хванало мишка, която вероятно е била болна.

Вирионът най-вероятно беше влязъл в контакт със слюнката на хъскито.

Лиза погледна отново чудовището на екрана. „Горкото куче“.

14.

29 април, 16:04

Леден шелф Брънт, Антарктида

Ледът стенеше и се пукаше под Грей, който гледаше с увиснало чене как масивното туловище на станция Халей минава над него. Гигантските ѝ ски стържеха надолу по наклонената повърхност към ръба и ледените води на Море Уедъл.

От другия край на станцията от линията на пукнатината все още се издигаше пушек и пара от закопаните в леда заряди. Парчето лед със станцията продължаваше да се накланя, откъсвайки се от шелфа Брънт.

Грей скочи на крака и дръпна британския пилот.

— Размърдайте се! И двамата!

Ковалски се изправи несигурно и се огледа.

— Накъде?

— След мен!

Грей задрапа напред по ставащия все по-стръмен склон. Повърхността бе достатъчно неравна за добро сцепление, но на няколко пъти се подхлъзна и падна на коляно или ръка. Мъчеше се да се движи по-бързо, като използваше металния приклад на автомата си като патерица. Разполагаха само със секунди. Навлезе в мъглата от пара и пушек, издигаща се от мястото на взривовете. Видимостта падна на една ръка разстояние.

Молеше се чувството му за ориентация да не го е подвело.

След още няколко стъпки въздъхна с облекчение — но не за дълго.

Отпред се появиха очертанията на оставеното „Ски-Ду“. Ръмженето на двигателя му ставаше все по-силно, докато Грей залиташе към него.

Слава богу, Джейсън бе достатъчно предвидлив да го остави да загрява.

Грей стигна триместната машина и преметна крак върху седалката — но преди да успее да се настани, Барстоу му махна да освободи мястото.

— Кой е експертът тук? Аз ще карам. Ти и приятелчето ти ще се возите.

Грей не възрази — полярният пилот със сигурност имаше по-голям опит от него със снегомобилите. Докато Ковалски се настаняваше отзад, Грей посочи над носа на машината към разширяващата се пукнатина пред тях.

— Ще трябва да.

— Ясно — каза Барстоу и форсира двигателя.

Сняг и парченца лед се разхвърчаха от задните вериги и моторната шейна се понесе напред. Единствената им надежда бе да се опитат да прелетят над зейналата пропаст и да стигнат твърдия лед от другата страна. Шансовете бяха малки, особено с претоварена машина, но оставането тук означаваше сигурна смърт.

Грей се наведе напред.

Ковалски изруга.

В следващия миг Барстоу рязко зави, като едва не изхвърли Грей от седалката. Задницата на шейната поднесе, докато предницата се отклоняваше от пукнатината. Двигателят зарева по-силно и Барстоу насочи машината надолу по склона. Излязоха от мъглата. Сега изглеждаше сякаш гонят бавно плъзгащата се станция.

— Какво пра...? — извика Грей.

— Остави го да кара!

Барстоу се наведе над кормилото, мъчейки се да изцеди още скорост. На Грей не му оставаше друго освен да последва примера му.

Но не бяха сами.

Единственото предупреждение бе проблясването на светлините в тъмното небе. „Туин Отер“-ът на врага профуча покрай тях — и ледът пред тях експлодира.

— Мамка му! — ревна Барстоу. — Дръжте се, момци!

Пилотът рязко зави около димящия кратер и се понесе към единственото прикритие. Направи още един рязък завой сред фонтан от лед и сняг — и се плъзна под станцията, минавайки между две от четирите гигантски хидравлични ски на модула.

Ковалски изстена.

— Само ми кажете, когато приключи!

Барстоу беше изгубил инерция от рязката маневра, но сега се носеше под Халей VI, като ги държеше извън пряката видимост на самолета. Станцията продължаваше да се плъзга по наклонения лед и моторната шейна отново набра скорост.

Грей вече разбираше предишната маневра на Барстоу — защо беше обърнал назад. Нямаше начин машината — докато се движи нагоре — да набере достатъчно скорост, за да прелети над разширяващата се пукнатина, особено когато беше претоварена. А като се движеше надолу, Барстоу можеше да набере инерция, превръщайки шейната в същинска ракета на вериги.

Единственият проблем с този план беше...

... че ледът им свършваше.

Пред тях първият модул на плъзгащата се стоножка стигна ръба и падна — откъсна се от останалата станция и полетя към тъмното море далеч долу.

— Време е да се махаме, момчета!

Барстоу зави, мина между огромните ски и отново излезе на открито. Сега се носеха диагонално нагоре по склона, като се отдалечаваха от станцията, която падаше модул след модул в Море Уедъл.

Малката секция отчупен лед се беше килнала под стръмен ъгъл от обширната равнина на ледения шелф. Барстоу се носеше нагоре към пукнатината, като се мъчеше да избере място, където пукнатината е най-тясна.

Даде пълна газ.

Но един упорит ястреб нямаше намерение да изгуби плячката си. „Туин Отер“-ът излетя от облака пред тях и се понесе ниско, разгонвайки мъглата с перките си. Самолетът направи вираж и срещу тях зейна отворената врата на кабината — един човек там държеше на рамото си РПГ.

Врагът играеше на сигурно.

Следващият изстрел щеше да е почти от упор.

Грей се извъртя и сръга с лакът Ковалски. Той свали автомата си и го вдигна с една ръка. Дръпна спусъка и за три секунди изстреля всичките трийсет куршума. Стрелецът полетя с писък надолу. Грей изстреля своя пълнител по перката, докато самолетът профучаваше покрай тях.

— Дръжте се! — извика Барстоу.

Ковалски бутна Грей на седалката и се просна отгоре му.

Моторната шейна стигна края на леда — и се понесе във въздуха.

Полетя високо от ръба, като се наклони на една страна. За един спиращ дъха миг пропастта зейна пред Грей. В следващия момент се понесоха надолу и паднаха накриво от другата страна, приземявайки се на ръба на веригата.

Шейната подскочи, преобърна се и ги изхвърли от седалките.

Грей се запремята върху леда, изгубил оръжието си и свит на топка. Машината се преметна няколко пъти и спря. Другите двама се надигнаха на крака.

Ковалски се потупа, сякаш да се увери, че още е жив.

— Не беше от любимите ми приземявания.

Барстоу дойде при тях, като придържаше едната си ръка. Лицето му бе окървавено. Погледна разбитото „Ски-Ду“ и изсумтя:

— Както казват, всяко кацане, след което можеш да ходиш.

— Това е за самолети — укори го Ковалски. — А не за скапани моторни шейни.

Пилотът сви здравото си рамо.

— Все пак летяхме известно време. Така че се брои.

Грей ги игнорира и се загледа в небето. Малката група светлини се отдалечаваше в мрака и изчезна зад ръба, докато отчупеният край на шелфа се плъзгаше в морето. Не беше сигурен дали е повредил самолета достатъчно, за да се разбие в морето, или само колкото да се махне. Така или иначе, врагът вероятно се беше обадил за подкрепления.

Грей не искаше да остава тук, за да провери дали е така.

Обърна се към шейната.

Барстоу явно прочете мислите му.

— Съжалявам, друже, но с нея е свършено. Май ще трябва да продължим пеша.

Грей вдигна качулката си. Вече му ставаше студено.

Ковалски изрече въпроса, който звучеше в собствената му глава.

— И къде ще ходим, по дяволите?

16:18

— Свърши... всичко свърши.

Джейсън чу отчаянието в гласа на началника — или по-скоро на бившия началник на базата. Двамата с Карен стояха на едно ледено възвишение. То бе достатъчно високо, за да виждат над студената мъгла чак до брега. Отчупената част от шелфа си оставаше забулена, но нямаше съмнение, че нещо на него липсва.

Изследователска станция Халей VI беше изчезнала.

Експлозиите още кънтяха в главата на Джейсън. Докато бягаше с едното „Ски-Ду“, той беше видял как брегът се отчупва сред огнени проблясъци и разтърсващи взривове. Ударната вълна от детонациите достигна чак до него, на километър от станцията. Трябваха им още няколко мъчителни минути да намерят достатъчно високо място, откъдето да видят последиците.

Вече знаеха какви са те.

„...всичко свърши“.

Карен пое дълбоко дъх, за да се отърси от първоначалния шок.

— Трябва да продължим — каза тя, поглеждайки гъстата полярна мъгла.

Температурата сякаш падаше с десетки градуси на минута.

„Или хипотермията вече си казва думата“ — помисли си Джейсън.

На трийсетина метра от тях единственият им „Сноу-Кат“ работеше на празни обороти сред ятото моторни шейни. Бяха спасили дузина души от персонала на станцията, но колко време можеха да издържат навън? Сварени неподготвени, повечето не бяха облечени подходящо за тези смразяващи температури, а машините нямаше да ги откарат далеч с останалото в резервоарите гориво. Дори отоплението на големия снегомобил не работеше. Именно затова го бяха оставили при станцията по време на атаката.

— Трябва да намерим убежище — каза Карен. — Но се намираме на стотици километри от най-близките бази. Най-добрият ни шанс е да останем тук с надеждата, че някой е чул експлозиите и ще дойде да провери какво става. Но това може да отнеме дни.

— Колко време можем да издържим сами?

Тя изсумтя.

— Ще сме късметлии, ако изкараме нощта. До изгрева има цели осемнайсет часа. А денят ще бъде дълъг само два.

Джейсън обмисли възможностите им.

— Ако някой все пак дойде да ни търси, няма да му е лесно да ни намери в тъмното.

— Може да измислим някакъв сигнал. Да излеем гориво от машините и да го запалим, ако чуем самолет.

Джейсън посочи един явен проблем в плана.

— Ами ако първите дошли не са спасители?

Карен обви ръце около тялото си.

— Прав си. Тогава какво да правим?

— Мисля, че знам къде можем да идем.

Карен повдигна вежди, но преди да успее да го попита, от якето ѝ се чу пращене. Неочакваният звук я стресна. Тя свали ципа на якето и извади една от радиостанциите, които бе раздала преди да напуснат станцията.

— ... вате ли ни? Някой приема ли?

— Това е Грей! — изумено възкликна Джейсън. Не можеше да повярва.

Карен му даде радиостанцията.

Той натисна бутона.

— Командир Пиърс?

— Джейсън, къде сте? В безопасност ли сте?

Джейсън направи всичко възможно да обясни положението им, а Грей от своя страна обясни накратко как са се спасили от отчупващия се айсберг. Но групата му си оставаше заседнала там и подобно на Джейсън, Грей се боеше, че врагът скоро може да се върне.

— Можем да вземем две „Ски-Ду“ и да идем да ги приберем — предложи Карен.

Джейсън кимна.

Тя се обърна към него и го погледна със съмнение.

— Наистина ли знаеш къде можем да намерим убежище, Джейсън?

„Надявам се“.

17:22

Грей потръпна в якето си и се наведе още повече над кормилото на моторната шейна. Беше покрил устата и носа си с дебел вълнен шал. Въпреки ръкавиците пръстите му бяха сковани от студа върху дръжките.

Присви очи срещу вятъра, без да откъсва поглед от светлината на фара, който едва пронизваше ледената мъгла. Следваше плътно машината пред него, карана от Карен фон дер Брюге. Тя бе пристигнала преди час, като теглеше второто празно „Ски-Ду“. Сега беше качила ранения Барстоу, а Ковалски се беше сгушил зад Грей.

Грей нямаше друг избор освен да се довери, че Карен знае накъде е тръгнала. Изглежда, караше по следите на групата, водена от Джейсън. Хлапето бе отвело останалите навътре в обвитата в мъгла шир на ледения шелф Брънт, отдалечавайки се от Море Уедъл — може би достатъчно далеч, за да не бъдат открити от врага.

„Ако изкараме късмет, сигурно са помислили, че всички сме избити“.

Моторната шейна пред тях внезапно намали. Унесен в мисли, Грей едва не я блъсна, но успя навреме да набие спирачки. След още десетина метра в сумрака се появи и причината за внезапното забавяне на скоростта.

Масивен смътен силует изпълваше света пред тях. Приличаше на планина с равен връх, издигаща се от ледената равнина. С приближаването той започна да различава детайли — извисяващи се ски, тялото на синия модул и самотния трактор „Джон Диър“.

Това беше отделеният модул от унищожената станция.

По-рано Джейсън беше видял как тракторът изтегля модула в мъглата, малко преди атаката. Надяваше се, че врагът се е съсредоточил върху Халей VI и не го е забелязал.

„Май хлапето е право“.

Макар и тъмен, модулът изглеждаше непокътнат. Грей видя един „Сноу-Кат“ и няколко моторни шейни, паркирани до него. Карен се насочи към тях и спря. Грей спря шейната си до нейната.

Люкът в задната част на модула се отвори и Джейсън излезе на малката платформа и им махна да се качват. Грей не се нуждаеше от подканване. Топлата пара, излизаща от отвора, беше достатъчно примамлива.

Забързаха към заслона и обещанието за топлина. Температурата беше паднала до трийсет и пет градуса под нулата, а при засилващите се полярни ветрове с напредването на нощта студът ставаше непоносим и ги пронизваше до мозъка на костите.

Грей помагаше на Барстоу да се качи по стълбата. Пилотът бе извадил ръката си от ставата при разбиването на шейната и макар че успяха да я наместят, тя още го болеше и не ставаше за нищо.

След още малко усилия всички бяха вътре.

Грей затръшна люка и спря за момент, за да се наслади на топлината. Лицето му гореше болезнено, докато се стопляше. Определено имаше опасност от измръзване, но поне още усещаше върха на носа си.

Последва останалите в сърцето на модула, който се оказа жилищен, разделен на спални, обща баня и фитнес салон. Всичко бе боядисано в ярки цветове като компенсация на монотонната белота на този замръзнал свят. Когато ноздрите му започнаха да възвръщат чувствителността си, Грей долови уханието на кедър от ламперията — друг психологически трик срещу липсата на растения и зеленина.

Всички се събраха в малкото общо помещение, в което имаше маса и столове. Неколцина от спасените изследователи вече се бяха оттеглили в спалните, несъмнено потресени и изтощени. Други стояха облегнати на стените с кисели и тревожни физиономии.

„Имат пълното право да изглеждат така“.

— Успяхме да настигнем трактора — каза Джейсън. — Май уплашихме водача, когато изникнахме зад него. Но поне не беше трудно да намерим следите му. Щом стигнахме, включихме генератора на модула. — Хлапето махна към светещите лампи. — За съжаление нямаме начин да подадем сигнал.

Ковалски тупна Джейсън по гърба.

— Намерил си го. Това е повече от достатъчно да си заслужиш пура. — И за да докаже, че е човек на думата си, той извади от вътрешния джоб на якето си увита в целофан пура и му я подаде. После се огледа. — Тук може да се пуши, нали?

— При нормални обстоятелства, не — каза Карен. — Но предвид положението ще направя изключение.

— В такъв случай може и да свикна с това място. — Ковалски се отдалечи в търсене на спокойно местенце, където да запали.

Грей се зае с по-належащи и практични въпроси.

— Какво е положението с храната и водата?

— В модула няма храна — отвърна Джейсън. — Само онова, което водачът е взел със себе си. Трябвало е да му стигне за няколко дни, ако заседне някъде, но запасите му изобщо не могат да покрият нуждите ни. Водата не би трябвало да е проблем. Винаги можем да стопим сняг или лед.

— В такъв случай ще трябва да въведем дажби. — Грей се обърна към Карен, която се бе отпуснала на един стол, лицето ѝ беше изпито и изморено. — За случилото се... зарядите, които откъртиха онова парче лед... някой ги е заложил, нали така? Как е могло да стане?

— Мога само да предполагам. Заложили са ги и са ги оставили да замръзнат много преди пристигането на станцията.

— Възможно ли е подобно нещо?

— Не би било особено трудно — каза тя. — Преместихме Халей VI до морето преди три месеца, за да могат климатолозите да завършат проучванията си върху ускореното топене на полярната шапка. Преместването беше отбелязано и планирано цяла година по-рано, заедно с координатите на новото ни местоположение.

Грей се замисли.

— Значи някой с достъп до тази информация е можел лесно да заложи капана и да унищожи станцията, когато пожелае.

— Да, но това така и не обяснява причината.

— Може да има нещо общо с работата на професор Харингтън. Станцията ви играеше роля на порта към Земя Кралица Мод, където работи екипът на професора. Ако някой е искал да изолира тайната му база, премахването на Халей VI би било важна първа крачка.

Тя пребледня още повече.

— Имаш ли представа върху какво работи Харингтън? — попита той.

Карен поклати глава.

— Не, но това не означава, че не се носят слухове какво прави. Говорят се какви ли не неща, от откриване на забравена нацистка база до тайни изпитания на ядрени оръжия — което, ако позволиш да добавя, е било правено в този район от вашата страна през 1958 година. Но всичко това са само догадки.

Каквато и да бе истината, явно си заслужаваше да се убива за нея.

„И най-вероятно още си заслужава“.

Погледна към един от триъгълните прозорци.

— Ще трябва да поставим постове. От всички страни на модула. Поне един човек трябва да патрулира навън и да следи небето.

Карен стана.

— Ще започна да съставям смените.

— И още нещо — каза Джейсън, преди тя да излезе, и посочи един човек с изцапан с масло работен комбинезон. — Карл казва, че може да остане в трактора.

Мъжът кимна. Явно това беше водачът на големия „Джон Диър“.

— Кабината му е отоплена — добави Джейсън. — Карл може да ни премести и да скрие модула в мъглата, идваща от брега.

Грей призна, че планът си го бива. Но колко време можеха да издържат?

И един по-тревожен въпрос: Кой щеше да ги открие пръв?

23:43

Полунощ наближаваше и Джейсън навлече якето и взе ръкавиците, шала и очилата. Той трябваше да поеме първата смяна на новия ден. Патрулите се сменяха на всеки час, за да не стоят твърде дълго навън.

Макар да бе дремнал преди смяната, изобщо не се чувстваше отпочинал. Измъчваха го тревожни мисли.

„И определено не очаквам с нетърпение шейсетте минути студ“.

Екипира се и тръгна към люка. Завари Джо Ковалски облегнат на рамката. Димящата угарка от пурата стърчеше между кътниците му — май от известно време я дъвчеше.

— Не трябваше ли да подремнеш малко? — попита Джейсън. Експертът по взривове на Сигма трябваше да го смени в един след полунощ.

— Не можах да заспя. — Ковалски извади пурата и го посочи с горящия ѝ връх. — И да се пазиш. Доколкото чух, Кроу възлага големи надежди на теб. Гледай да не се затриеш.

— Не съм го планирал.

— Там е работата, че планирането в случая не играе. Неочакваното може да те захапе за задника по всяко време. Да те сгащи неподготвен.

Джейсън кимна. Зад грубите думи се криеше практична мъдрост. Понечи да мине покрай Ковалски, когато забеляза малката снимка между дебелите му пръсти. Преди да успее да разгледа жената, Ковалски прибра снимката.

Докато отваряше вратата, Джейсън се зачуди дали предупреждението на гиганта не е толкова за опасностите от мисията, колкото за капаните на романтичните взаимоотношения.

Но тези мисли бяха ответи, щом студът го зашлеви през лицето. Вятърът едва не го отвя от високата площадка. Джейсън почти се плъзна по стълбата до леда. Откри предишния постови сгушен на завет зад една от гигантските ски.

Мъжът го потупа по рамото и каза с треперещ от студа глас:

— Всичко е спокойно. Ако премръзнеш, скочи в кабината на Карл да се постоплиш.

И с тези думи тръгна нагоре по стълбата към очакващото го топло легло.

Джейсън си погледна часовника.

„Още само петдесет и девет минути“.

Бавно започна да обикаля станцията, като се мъчеше да стои колкото се може повече на завет. Оглеждаше небето за издайническите светлини на приближаващ самолет. Горе цареше пълен мрак — дори звездите не се виждаха през ледената мъгла, спускаща се по шелфа от далечния бряг. Единствената светлина идваше от юг — слабо жълто сияние, бележещо мястото на трактора. Той използваше позицията му като компас, докато правеше обиколките си.

След известно време воят на вятъра сякаш изпълни изцяло главата му. Зрението взе да му прави номера, започна да вижда фантомни светлини в сумрака. Примигна и разтърка очи.

При поредната обиколка си помисли дали да не отскочи до кабината на трактора — не за да се стопли, а за да избяга от монотонността на мрака и постоянния вой на полярния вятър. Излезе изпод модула и тръгна към жълтата светлина — и в този миг вниманието му беше привлечено от едва доловима светлина на запад.

Примигна, за да пропъди светлината, но тя се превърна в две очи, блестящи към него от мрака. През воя в главата си чу по-ниско боботене, последвано малко по-късно от хрущене на лед.

Отне му половин секунда да осъзнае, че това не е зрителна измама, а че нещо огромно се носи през ветровете към самотния модул.

Извади радиостанцията и я вдигна до устата си.

— Забелязвам движение. По леда. Голяма машина, приближаваща от запад.

— Разбрано — каза дежурният вътре, извика на останалите в станцията и се върна при радиото. — И аз го виждам!

Джейсън се скри зад една от ските, без да сваля радиостанцията.

— Кажи на Карл да изключи светлините!

След още две секунди островчето топло сияние изчезна. Сега единствената светлина идваше от онези два лъча, които бързо растяха и ставаха все по-ярки. Джейсън прецени, че нещото, което приближава, е с размерите на танк. Предположението му се стори по- достоверно, когато различи хрущенето на леда под вериги.

Джейсън чу как люкът горе се отваря и затваря. Грей и Ковалски се спуснаха тичешком по стълбите с пистолети в ръце. Едва сега Джейсън се сети да бръкне под якето и да извади собственото си оръжие.

— Насам! — извика им.

Двамата отидоха при него.

Грей посочи другите хидравлични колони.

— Разпръснете се. Не се показвайте. Нека да приближат. Дори да слязат. Ако се окаже, че са неприятели, ще ги изненадаме в тъмното. Барстоу е на покрива с Карен и с двата автомата. Ще ни прикриват отгоре.

Джейсън кимна в знак на съгласие и Грей се насочи към един стълб, а Ковалски към друг. Тичаха приведени.

Боботещият двигател смени тоналността и машината забави ход.

После спря на четирийсетина метра от модула.

Ветровете пръснаха мъглата и се разкри странна гледка. Полярната машина бе с размерите на тежък танк и приличаше на такъв. От двете ѝ страни имаше огромни вериги, по-високи от слон, между които имаше нещо като брониран автобус с въртящ се купол отгоре.

Светнаха светлини и вътре се задвижиха сенки.

Вратата на купола се отвори и някаква тъмна фигура излезе на откритата платформа около него. Сред воя на вятъра се чу вик. Не успяха да различат думите, но прозвуча като питане или предизвикателство.

Появи се друга фигура и даде нещо на първата.

Явно беше високоговорител, защото гласът внезапно зазвуча по-силно.

— ЗДРАВЕЙТЕ! ЗАСЯКОХМЕ РАДИОСЪОБЩЕНИЯТА ВИ! ЗНАЕМ, ЧЕ СТЕ В БЕДА!

Гласът беше несъмнено женски, с британски акцент. Жената явно беше подслушала обаждането на Грей до Карен.

— ПОСЛЕДВАХМЕ ДИРЯТА ВИ И ДОЙДОХМЕ ДА ПОМОГНЕМ!

— Кои сте вие? — извика Грей от прикритието си. Не се нуждаеше от високоговорител, за да го чуят.

— ХОРА НА ПРОФЕСОР АЛЕКС ХАРИНГТЪН. БЯХМЕ ТРЪГНАЛИ ДА ВЗЕМЕМ ГРУПА АМЕРИКАНЦИ, КОГАТО ЧУХМЕ ЗА АТАКАТА.

Джейсън сподави изумлението си и обмисли чутото. Пейнтър им беше казал, че хората на професора ще долетят до Халей. Но дали след като бяха научили за атаката срещу станцията, не се бяха върнали, за да тръгнат по леда?

— ТРЯБВА ДА ПОБЪРЗАМЕ! АКО АМЕРИКАНЦИТЕ СА ТУК, ТРЯБВА НЕЗАБАВНО ДА ДОЙДАТ С НАС.

— И кои по-точно сте вие? — упорстваше Грей, който се нуждаеше от повече доказателства. — Как се казвате?

— АЗ СЪМ СТЕЛА... СТЕЛА ХАРИНГТЪН.

Джейсън рязко пое дъх. Познаваше името от файловете на мисията. В следващия миг жената потвърди.

— ПРОФЕСОРЪТ Е МОЙ БАЩА — И Е В СЕРИОЗНА БЕДА!

15.

29 април, 19:55

Планините Сиера Невада, Калифорния

„Ако ме убодат с още една проклета игла...“

Джена крачеше напред-назад в своята част от наскоро разширения изолатор. Беше поставена под карантина тук преди дванайсет часа.

Екипът на СКБ беше добавил нови части към първоначалната лечебница в хангара. През един прозорец Джена можеше да види Джош, който лежеше в безсъзнание в леглото си. Беше получил още два пристъпа през изминалия следобед, като ту идваше на себе си, ту отново потъваше в делириум.

Джена гледаше как подлагат младия мъж на поредната серия тестове. Една сестра го обърна настрани, докато доктор потупваше гърба му. Почти нямаше съмнение, че кръвта му е отровена от някакъв микроб. Доколкото бе разбрала, учените все още не можеха да открият вируса в тъканите и кръвта му.

Непрекъснато взимаха проби и от нея и ги подлагаха на изследване.

На отсрещната стена на помещението — „На килията ми“, гневно си помисли тя — имаше друг прозорец, гледащ към Сам Дрейк в съседното отделение. Подобно на нея, той бе облечен в болнична престилка, седеше на леглото си и също не изглеждаше особено щастлив. При пристигането си двамата бяха изтъркани хубаво — унизителна процедура, включваща и минаване през пулверизатор, който доставяше доза силен широкоспектърен антибиотик. Това беше предпазна мярка, ако бяха вдишали заразни микроорганизми в бунгалото — не че средството беше доказало ефективността си.

„Все пак по-добре от нищо“.

Оттогава непрекъснато ги ръчкаха, бодяха и стържеха, събираха всичките им телесни течности. Засега никой от двамата не страдаше от клиничните симптоми, които беше показал Джош през първите дванайсет часа — повишена температура и мускулни тремори. Затова докторите смятаха, че на нея и Дрейк вероятно им се е разминало, но за всеки случай ги оставиха под карантина за още един ден. Ако състоянието им останеше същото, може би щяха да ги пуснат.

„Може би“ беше важното в случая.

Засега много малко неща бяха сигурни.

С едно изключение.

Направи още един кръг в клетката си. Тревогата я караше да не спира, да крачи развълнувано, не ѝ даваше да седне или да легне. Имаше още един член на екипа, чиято участ не беше толкова сигурна.

Нико.

Партньорът ѝ бе отведен в изследователските лаборатории в другия край на тъмния хангар. Лиза я увери, че ще се грижат добре за него и че ще го държи в собствената си лаборатория. За съжаление Нико вече беше вдигнал температура, съпроводена с повръщане и диария.

„Горкото ми кученце.“

Копнееше да излезе оттук, да иде при него. Ужасно ѝ се искаше да утеши Нико, да му покаже колко го обича. Гневът се бореше с мъката, стегнала гърдите ѝ. Не понасяше мисълта, че той страда сам, че се пита къде е тя, че вярва, че е изоставен. А най-лошото бе, че тя не можеше да си представи да го изгуби.

— Направо ще оставиш коловози в пода.

Обърна се. Дрейк стоеше до прозореца. Бе натиснал копчето на интеркома. Усмихна ѝ се мило и тъжно — знаеше какво я тормози.

Тя отиде при прозореца и включи интеркома.

— Много ми се иска да ида при него.

— Знам, но Лиза ще направи всичко по силите си. — Дрейк погледна над рамото ѝ към прозореца зад нея. — Особено когато става въпрос и за нейни близки.

Джена изпита вина. Какво беше загубата на куче в сравнение с брат? Може би трябваше да погледне ставащото от друга гледна точка, да бъде професионалист. В края на краищата Нико бе просто куче.

Но тя отказваше да приеме това.

За нея Нико беше също като брат.

— Докато чакаме, можем да направим нещо — понижи глас Дрейк. — Да се опитаме да разберем срещу какво се борим. Ако знаехме какво са забъркали в онази проклета лаборатория, Джош и Нико биха имали повече шансове за оцеляване.

Проехтя гръм, който разтресе хангара и ѝ напомни, че Джош и Нико не са единствените изложени на риск. Бурята най-сетне бе стигнала района на Моно и по възвишенията беше започнало да вали. Според директор Кроу спешните екипи хвърляха чували с пясък във всички потоци и сухи корита в опит да ограничат разпространението на заразата.

Не че някой очакваше пълното ѝ ограничаване.

Дори първоначалните мерки да се окажеха ефективни, колко дълго можеха да издържат тези импровизирани диги? И какво щеше да стане, ако организмът стигне до подпочвените води в района и ги зарази?

Дрейк беше прав.

Джена продължи да натиска копчето на интеркома.

— Но как можем да помогнем да научат нещо повече за проклетия микроб? Особено когато сме заключени тук. Саботьорът умря, а заедно с него и последната ни пряка връзка.

— Какво ще кажеш да потърсим непряка? — предложи Дрейк.

Джена пое дълбоко дъх, мъчеше се да пропъди безпокойството и чувството за безсилие. Базата беше взривена, Хес бе отвлечен неизвестно къде и следата изглеждаше студена. Доколкото знаеха, най-приближените на Хес учени са били в лабораторията по време на унищожаването ѝ. Ейми Серпри беше единствената им надежда.

„Може би ще намерят и някаква друга следа“.

Само че не разполагаха с време.

— Да сме пропуснали нещо? — попита Дрейк, който явно също мислеше здраво по проблема.

Джена прехвърли наум всичко — от първоначалния зов за помощ, получен от Бил Хауард, до прибирането на тялото на Ейми Серпри, затворено в чувал. Трупът ѝ бе станал център на вниманието в лабораториите в другия край на хангара.

Затвори очи и мина отново през ужасите от последните четирийсет и осем часа. Направо не можеше да повярва, че са минали само два дни от онова обаждане на Бил Хауард.

„Онова обаждане...“

Отвори очи и шокът се изписа на лицето ѝ.

— Какво има? — попита Дрейк.

— Трябва да говоря с Пейнтър Кроу! Веднага!

20:12

Пейнтър временно се беше настанил в кабинета на полковник Бозман. Беше един от редките моменти на спокойствие във формиралия се команден център за спешни операции. През последните два дни същински ураган от политически, военни и право прилагащи агенции се бе изсипал в района и най-вече върху главата на самия Пейнтър. И всичките тези агенции — до една обозначени с минимум трибуквени съкращения — настояваха, изискваха, опитваха се да заповядват.

Както обикновено ставаше в подобни случаи, положението бързо заплаши да се превърне в пълна каша. За щастие благодарение на предишните успехи на Сигма президентът се намеси лично и даде предимство на Пейнтър във всяко отношение, с което го посочи за главен тук.

„Обаче внимавай какво си позволяваш.“

Все още се мъчеше да укроти различните агенции, да накара всички да започнат да действат като екип. Усилията не му оставяха време да мисли, а само да реагира и да гаси пожари там, където можеше.

Затова се възползва от краткотрайното укротяване, като чудесно си даваше сметка, че то е пословичното око на урагана.

„Трябва да сляза долу и да видя Лиза“.

Бяха минали часове от последната им среща. Не че разговорът през прозорец бе същото като да я прегърне. Още тогава тя приличаше на призрак. Пейнтър знаеше какво я е докарало до това положение. Джош се влошаваше, а на хоризонта все още не се виждаше някакво ефективно средство за лечение.

Избута стола, готов да я утеши, доколкото може — и в този момент вратата се отвори. На прага стоеше морският пехотинец, който му бяха зачислили като адютант — спретната млада жена в безупречна униформа и кепе. Казваше се Джесъп.

— Директор Кроу — каза тя. — Обажда се рейнджър Бек. Каза, че е спешно.

— Свържи ме.

Беше разговарял съвсем кратко с Джена и Дрейк след завръщането им от Йосемити. Засега двамата изглеждаха добре и най-вероятно бяха избегнали заразяването — една от малкото добри новини от иначе лошия ден, особено като се имаше предвид, че нямаше никаква вест от екипа на Грей в Антарктида, откакто бяха стигнали до онази британска станция. Засега Кат не се тревожеше особено, тъй като имаше силна слънчева буря, която смущаваше съобщенията в по-голямата част от Южното полукълбо.

Надяваше се, че скоро ще получат новини от Грей.

А междувременно...

Той вдигна телефона.

— Директор Кроу.

— Сър! — Джена говореше развълнувано. — Току-що се сетих нещо, което може да е важно.

Пейнтър се понадигна в стола.

— Какво?

— В бунгалото, преди да отворя вратата и преди да чуя молбата на Ейми за помощ, чух да звъни мобилен телефон. След всичко последвало направо ми излетя от главата.

— Сигурна ли си, че е бил мобилен телефон, а не стационарният на бунгалото?

— Да. Може някой да я е проверявал. Съучастник или онзи, който я е наел. Не знам.

— Но в това няма логика. Взехме телефона и личните вещи на Серпри, преди да запечатаме бунгалото. Всичко беше подробно прегледано. Лично прегледах записите от телефона ѝ с надеждата, че ще открия някаква външна връзка като тази, за която говориш.

— И?

— И не намерих нищо съществено. Няколко обаждания до роднини и приятели. Но по- важното е, че няма нито едно входящо или изходящо повикване през последните двайсет и четири часа. Дори да не е вдигнала, позвъняването щеше да остане записано в списъка.

— Сигурна съм, че беше мобилният ѝ телефон — твърдо каза Джена. — Някой се опитваше да се свърже с нея.

Пейнтър беше започнал да уважава Джена и прие думите ѝ сериозно.

— Ще поръчам на някой техник да прегледа телефона отново.

Ако Джена бе права и ако записите са били изтрити или повредени, подобно действие трябваше да е важно. То определено щеше да покаже, че последното обаждане е било от някой съучастник на Серпри, може би дори от онзи, който ѝ бе дърпал конците.

— Може би ни даваш нова следа — каза Пейнтър.

— Дано. Ако се появи нещо, искам да участвам в проследяването му.

— И аз! — извика някъде на заден план сержант Дрейк.

Пейнтър знаеше колко твърдо решени са двамата да помагат, особено след онова, което се беше случило с кучето на Бек, но все пак каза уклончиво:

— Нека първо видим накъде водят следите.

— Не сме болни! — извика Дрейк. — Идваме! Дори ако се наложи да срежа стените със скалпел.

Пейнтър му влизаше в положението. Същата решимост виждаше в очите на Лиза всеки път, когато я посещаваше.

Но понякога цялата решимост на света не е достатъчна. Понякога пред теб остава само един път.

Да вземаш тежки и трудни решения.

20:22

— Доктор Къмингс, мисля, че трябва да приспим кучето.

Лиза се обърна към доктор Реймънд Линдал. Директорът от РИК се беше навел в защитния си костюм пред стоманената клетка на хъскито.

Нико лежеше на една страна и дишаше плитко. Бяха му сложили системи и му даваха леко успокоително, наред с антиеметици за овладяване на повръщането и коктейл антивирусни препарати.

Въпреки това състоянието на кучето продължаваше да се влошава.

— То страда — каза Линдал, изправи се и се обърна към нея. — Ще му направите услуга. А и при сегашната му степен на инфекция аутопсията ще ни позволи да научим повече за ранните етапи на болестта. Това е рядка възможност.

Лиза заговори спокойно въпреки кипналия в нея гняв.

— Можем да научим същото, като наблюдаваме клиничното състояние на пациента и реакцията му на различните терапии.

Линдал завъртя очи.

— Докато не разберем по-добре с какво си имаме работа, всяка терапия ще е стрелба напо соки. Глупаво пилеене на ресурси и време.

Лиза пристъпи между Линдал и клетката на Нико.

Директорът въздъхна.

— Не искам да ми се налага да ви нареждам, доктор Къмингс. Помислих си, че ще се вслушате в здравия разум.

— Вие не можете да ми нареждате.

Линдал я изгледа.

— Военното командване ми даде пълен контрол над тези лаборатории. Освен това си мислех, че сте готова на всяко хуманно действие, за да помогнете на брат си.

Тя настръхна от обвинението му.

— Няма нищо хуманно в онова, което предлагате.

— Не бива да позволявате на чувствата да замъглят професионалната ви преценка — възрази той. — Науката по принцип трябва да е безстрастна.

— Докато охраната не ме изхвърли от тази лаборатория, няма да позволя на никого да стори нещо на пациента ми.

Решаването на съдбата на Нико беше прекъснато от съскането на въздушния шлюз и двамата се обърнаха натам. Вирусологът Едмънд Дент влезе в лабораторията заедно с генетика доктор Хенри Дженкинс, рошав вундеркинд на крехката възраст двайсет и пет години.

Ако се съдеше по лицето зад маската, Едмънд носеше лоши новини.

— Исках да го чуете лично — започна вирусологът. — Получихме резултатите от последните проби на брат ви.

Лиза усети прималяване в корема, но и известно облекчение. Подозираше какво ще ѝ каже Едмънд. От самото начало чакаше да чуе нещо подобно.

— Макар все още да не откриваме в кръвта на Джош активни вируси, което е добър знак, анализирахме последната проба от цереброспиналната му течност.

Едмънд посочи на спътника си работната ѝ станция и Хенри влезе в системата и отвори медицинския файл на Джош. Снимката на брат ѝ от шофьорската му книжка се появи за момент на екрана — усмихнат, почернял от неотдавнашното ходене по планините. Сърцето ѝ се сви.

Лицето на Джош бързо изчезна, за да се смени с електронна микрография.

На нея се виждаше плътна група вириони, събрани от утайката на ЦСТ след преминаването ѝ през центрофугата на лабораторията. Лиза вече с лекота разпознаваше характерната форма на врага.

Трудно ѝ бе да съпостави усмихнатото лице на брат си с ужаса, който виждаше сега на екрана. Очите й се напълниха със сълзи. Не можеше да произнесе нито дума.

Едмънд усети вълнението ѝ.

— Смятаме, че развитието на болестта на Джош се е забавило, защото вирусът е пътувал по нервите от крака, за да стигне до централната нервна система. По същия път се придвижва вирусът на беса. Това може да обясни и защо все още не откриваме активни вируси в кръвта и защо ни отне толкова време да установим наличието му.

Хенри обясни важността на думите му:

— Когато сте ампутирали крака му на място, изтеклата кръв вероятно е изхвърлила вирусните частици, които са започнали да се разпространяват в кръвоносната и лимфната система на крайника.

— Но не и от периферните нерви — добави Едмънд. — Няколко частици явно са стигнали тибиалния или може би общия перонеален нерв преди ампутацията. След това вирусът бавно е тръгнал нагоре към централната нервна система.

На Лиза ѝ прилоша и това явно ѝ пролича. Едмънд я докосна по ръката.

— Въпреки това бързите ви действия на терен са помогнали да спечелите ценно време за брат си.

Тя разбираше, че Едмънд се опитва да смекчи чувството ѝ за вина, но разбра и истината.

„Трябваше да му отрежем целия крак“.

Вместо това се беше опитала да остави брат си с функциониращо коляно, за да бъде по- подвижен с протеза. Джош беше много активен и тя искаше да му даде най-добрите шансове да се завърне към пълноценен живот.

„Ако се бях придържала към философията на Линдал отпреди малко...“

Насред почернелите хълмове бе позволила чувствата да замъглят професионалната ѝ преценка. И сега това можеше да струва живота на Джош.

Може би за да я разсее, Едмънд посочи екрана.

— Трябва да знаете, че Хенри научи и повече за устройството на нашето изкуствено чудовище.

Лиза се помъчи да пребори отчаянието си — то нямаше да помогне на Джош.

— Работех с молекулярния биолог върху генетичния анализ на онова, което се намира вътре в синтетичната капсида на вириона — обясни Хенри.

Лиза си представи сферичната белтъчна обвивка, поддържана от яките графенови влакна отдолу. Беше се чудила какво е скрито в здравата опаковка.

— Накиснахме и центрофугирахме проби от вируса, за да освободим нуклеиновите киселини, съставящи генетичния му.

Линдал пристъпи напред и махна нетърпеливо с ръка.

— Не е нужно да знаем как е направен кренвиршът, доктор Дженкинс. Не сме студенти първокурсници. Просто ни кажете какво сте научили.

Едмънд го изгледа намръщено.

— Хенри се опитва да обясни трудността при придобиването на подобно знание. Това е важно за онова, което е открил.

— Каква трудност? — попита Лиза.

Хенри я погледна. Още повече приличаше на момче с очилата си с дебели рамки и рошавата си глава.

— Първоначалните ни опити да извлечем ДНК се провалиха. Всъщност с помощта на дифениламин индикатор не успяхме да засечем никаква ДНК. Опитахме и други техники, но със същия резултат.

— Ами РНК? — попита Лиза.

Тя знаеше, че вирусите попадат в две категории — такива с дезоксирибонуклеинова киселина (ДНК) като генетична база и такива с рибонуклеинова киселина, или РНК.

— Не открихме и никаква РНК — каза Хенри.

— Това е невъзможно — раздразнено рече Линдал. — Тогава какво сте открили?

Хенри погледна Едмънд, който отговори вместо плахия генетик.

— Хенри и молекулярният биолог са открили форма на КНК.

Лиза се намръщи неразбиращо.

— След като извлекли нуклеиновите киселини от обвивката на вириона, те не открили дезоксирибоза или рибоза — обясни Едмънд. — Вместо това попаднали на нещо чуждо, съставящо генетичната основа.

— Буквата К е от ксено — каза Хенри. — Иначе казано, чуждо.

— Но това не означава извънземно — побърза да добави Едмънд. — Смятаме, че този генетичен материал е изкуствено създаден. Учените си играят да създадат екзотични видове КНК вече повече от десетилетие и показват в лабораториите си, че тези молекули могат да се делят и развиват също като нашата ДНК.

— Но какво е различното при този вирион? — попита Лиза. — Какво е заместило дезоксирибозата или рибозата в генетичните молекули?

Хенри прехапа устна и отговори:

— Още работим по въпроса, но засега установихме следи от арсеник и ненормално високи количества железен фосфат.

„Арсеник и желязо .“

Лиза сбърчи чело. Спомни си, че доктор Хес бил посетил езерото Моно заради откриването на обичащи арсеника бактерии в калта му. Имаше ли някаква връзка между бактериите и творението му?

— Но какво се е опитвал да създаде Хес с всичко това? — попита Линдал. — Каква е била целта на този проект?

Едмънд сви рамене.

— Можем само да предполагаме. Има обаче една важна подробност около известните КНК, създадени в различни лаборатории. Всички те се оказват по-устойчиви на деградация.

„Иначе казано, по-здрави“.

— Също като външната обвивка — каза Линдал. — Нищо чудно, че не можем да унищожим проклетото нещо.

— Поне засега — възрази Хенри. — Но ако разберем по-добре какъв е съставът на екзотичната молекула, ако установим какво се крие зад това К в КНК, бихме могли да създадем не само средство за унищожаване на вируса, но и за лечение на заразените с него.

Лиза си представи Джош в другия край на хангара и си позволи известна надежда — но съвсем малка.

— Има една друга подробност около КНК, която също може да е важна — добави Едмънд. — Тя е свързана с произхода на живота. Изследванията върху способността на КНК да се възпроизвежда и развива показват, че някога на планетата може да е съществувала друга генетична система, която е по-стара от ДНК и РНК и предхожда съвременния свят.

Лиза се замисли върху тази възможност и последиците от нея.

— В основата си работата на доктор Хес е била свързана с откриването на начин да се излезе от сегашното масово измиране. Възможно ли е този експеримент със синтетичен живот да има нещо общо с това? Дали не е търсил начин за създаване на по-устойчива екосистема, основаваща се на КНК и способна да издържи на замърсяването или да оцелява при повишени глобални температури?

— Кой знае? — отвърна Едмънд. — Ще трябва да питате него, ако изобщо го открием. Но Хенри има още една тревога относно проблема, с който се занимаваме.

— За какво става дума? — попита Линдал.

— Не съм сигурен, че този вирион е изкуствено създаден. поне не изцяло — каза Хенри.

— Защо мислите така? — попита Лиза.

— Досега никой не е успял да създаде успешно напълно функциониращ КНК организъм. Броят на променливите, които трябва да се вземат предвид, е астрономически. Освен това скокът изглежда прекалено голям, дори за доктор Хес.

Линдал посочи монитора, който още показваше снимката от електронния микроскоп.

— Но е успял. Ето го доказателството.

Хенри поклати глава.

— Не е задължително. Смятам, че е постигнал това, като е използвал шаблон. Мисля, че е открил нещо екзотично, някакъв жив КНК организъм, и просто го е манипулирал, за да получи сегашната му форма, създавайки хибрид между естествена и синтетична биология.

Лиза кимна замислено.

— Може и да сте прав. Хес е проявявал огромен интерес към екстремофилите. Претърсил е целия свят за странни и необичайни организми. Може би е открил нещо.

„Затова ли е бил отвлечен?“

— И ако успеем да открием какво е било това нещо — добави Едмънд, — може би ще разберем какво стои зад това К и ще започнем да променяме цялата тази каша към добро.

Радиото на Лиза изпращя и Пейнтър се включи на личния ѝ канал. Тя изгаряше от нетърпение да говори с него, да сподели какво бе научила току-що — и мрачното, и носещото надежда.

— Мисля, че имаме евентуална нова следа — каза Пейнтър, преди да е успяла да отвори уста. — Джена предложи да прегледаме отново телефона на Ейми Серпри. Май някой си е направил доста труд да изтрие всякакви следи от общуването си с нея и да премахне всички подробности от регистъра на доставчика ѝ. Но не е успял да заличи напълно всичко, особено ако знаеш как и къде да гледаш.

— Какво научихте? — попита тя, като се дръпна от останалите.

— Успяхме да възстановим достатъчно записи, за да разберем, че са ѝ се обаждали от Южна Америка — обясни Пейнтър. — От град Боа Виста, столицата на северния бразилски щат Рорайма.

Лиза клекна до клетката на Нико. Хъскито повдигна глава, погледна я с изцъклени очи и тупна с опашка.

„Добро куче“.

— Тръгвам с екип натам да проуча нещата преди следата да е изстинала още повече — каза Пейнтър. — Ще поддържам връзка с полковник Бозман, който ще командва парада тук в мое отсъствие.

Лиза искаше да тръгне с него, да е близо до него, но срещна изпълнения с болка поглед на кучето и разбра, че мястото ѝ е тук. Спомни си и предупреждението на Линдал.

„Не бива да позволявате на чувствата да замъглят професионалната ви преценка“.

Нямаше да допусне отново тази грешка. Все пак това не премахна тревогата ѝ. След като Пейнтър се изключи, започна да я мъчи един въпрос.

„Кой или какво го чака в Бразилия?“

16.

29 април, 23:15

Над Бразилия

Поредната светкавица разкъса черните облаци и освети тъмните гори далеч долу и доктор Кендъл Хес се сви в седалката. Гърмът разтърси хеликоптера. Дъждът продължаваше да шиба предното стъкло на малката машина.

Отпред пилотът изруга на испански; мъчеше се да се пребори с бурята. Едрият спътник на Кендъл седеше отзад при него и гледаше през прозореца от своята страна.

Кендъл преглътна ужаса си и се опита да направи същото. Опря чело в прозореца. Светкавицата бе разкрила само безкрайната черно-зелена шир на джунглата. През по-голямата част от деня летяха на югозапад над нея, като кацнаха веднъж за презареждане в някаква дупка, изсечена в гората и скрита с маскировъчна мрежа.

„Където и да ме водят, мястото е повече от отдалечено“.

Отчайваше се дори от факта, че отново вижда широкия свят.

Знаеше, че трябва да е някъде в Южна Америка, вероятно все още северно от екватора. Но това беше почти всичко. Снощи похитителите му бяха приземили малката „Чесна“ за последен път в околностите на малко градче. Отведоха го в паянтова къща с покрив от гофрирана ламарина и без течаща вода и му позволиха да поспи на дюшек върху пръстения под. Сложиха му качулка на главата, докато го сваляха от самолета, така че не успя да разбере името на селището. Чу обаче гласове отвън — говореха на испански, малко английски и най- вече португалски.

Това го накара да предположи, че е в Бразилия, вероятно в някой от северните щати. Но не останаха достатъчно дълго, за да установи нещо повече. На следващия ден по зазоряване го качиха в този малък хеликоптер, който беше така очукан, че изглеждаше невъзможно да се вдигне във въздуха.

И въпреки това беше стигнал дотук.

Нова светкавица раздра облаците. На хоризонта се появи силует — издигаше се рязко от гората като някакъв черен боен кораб насред тъмнозелено море. Кендъл се понадигна и се помъчи да го разгледа по-добре — още повече че Матео се размърда и взе раницата си от пода.

„Това ли е крайната цел?“

Докато хеликоптерът продължаваше напред, дъждът понамаля, но гръмотевиците продължиха, придружавани от време на време от светкавици, които разкриваха все повече подробности от планината пред тях.

Защото това беше планина, издигаща се от джунглата — отвесни скали с височина стотици метри. Равният й връх, забулен в гъста мъгла, се издигаше над най-ниските облаци.

Кендъл разпозна необичайното геоложко образувание, уникално за тази част на Южна Америка. Подобни извисяващи се блокове от древен пясъчник, наричани тепуи, бяха пръснати из джунглите и блатата на Северна Бразилия, Венецуела и Гвиана. Бяха над сто. Най-прочутата беше Рорайма, която се издигаше на почти три километра над джунглата, а върхът ѝ — равно плато — заемаше площ от над двайсет и пет квадратни километра.

Тази пред тях бе много по-малка, около една четвърт от размерите на Рорайма.

В далечното минало тези стотици меси са били свързани в огромен пясъчен масив. При разделянето и движението на континентите масивът се разчупил, а дъждовете и ветровете превърнали блоковете в тази поредица разпръснати плата, издигащи се като самотни стражи от друга ера.

Макар никога да не беше стъпвал на тепуи, Кендъл знаеше за тях от проучванията си върху необичайните форми на живот. Тепуите бяха едни от най-старите формации на Земята, още от докамбрия, по-стари и от повечето вкаменелости. Тези изолирани острови в небето бяха дом на видове, които се срещаха единствено по върховете им — животни и растения, нямащи подобни на себе си. Поради отдалечеността на региона и отвесните скали на много от платата не беше стъпвал човешки крак. Те бяха едни от най-слабо проучените места на планетата и си оставаха ненаселени и чисти.

Блъскан от силните ветрове, хеликоптерът се издигна и се понесе към планината — която от птичи поглед изглеждаше мрачна и застрашителна, недокосната от човека.

Когато полетяха над платото, се оказа, че то не е така равно, както изглеждаше от разстояние. В централната му част имаше голямо езеро, чиито води отразяваха светлините на хеликоптера. По южния му бряг събраните от бурите води се спускаха към по-ниска част на платото, покрита с гъста закърняла гора, същинска подигравка на богатия живот далеч долу. Северно от езерото имаше скален лабиринт, изваян от вятъра и дъжда в процепи, пещери и гора от неземни стълбове, покрити с тъмнозелен мъх или подобни на желатин водорасли. Но между цепнатините Кендъл забеляза цъфтящи орхидеи и бромелиади, вълшебна градина, окъпана в мъгла.

Хеликоптерът се спусна към равна каменна площадка край езерото и светлините му осветиха платото. Едва сега Кендъл видя признаци на човешко присъствие. В една от по- големите пещери бе построена великолепна каменна къща с балкони, фронтони и дори оранжерия. Стените ѝ бяха боядисани в нюанси на тъмнозеленото, за да се слива с околността. Забеляза също оградено място с два арабски коня и редица колички за голф, които изглеждаха не на мястото си — те също бяха боядисани в зелено. Зад къщата се издигаха няколко високи вятърни турбини, които се сливаха идеално с каменните стълбове.

„Някой определено иска да остане незабелязан“.

Въпросният някой стоеше наблизо, под чадър.

Щом плъзгачите докоснаха скалата, пазачът на Кендъл отвори вратата на кабината и скочи навън, като се наведе под перките. Неколцина мъже стояха наблизо с маскировъчна мрежа, готови да скрият хеликоптера, след като двигателят му утихне. Имаха същата тъмна кожа и кръгли лица като пазача и пилота и вероятно бяха от едно и също племе.

Кендъл знаеше, че няма избор — слезе под ситния дъжд. Потръпна от влажния студ, така различен от задушната жега на джунглата долу, и пристъпи към мъжа, за когото целият свят смяташе, че е загинал преди единайсет години.

— Кътър Елвс. Изглеждаш добре за мъртвец.

Всъщност Кътър изглеждаше по-добре от последния път, когато бяха разговаряли. Това бе преди цяла вечност, на една конференция по синтетична биология в Ница. Тогава Кътър бе със зачервено лице, изпълнен с младежка ярост от лошия прием на доклада му от страна на колегите на Кендъл.

„Но какво друго би могъл да очаква?“

Сега изглеждаше в добра форма, отпуснат, със спокойна целенасоченост в томаненосините очи под черната коса. Беше облечен в безупречен ленен панталон и бяла риза, с бежово елече за сафари отгоре.

— А ти, скъпи приятелю, изглеждаш уморен... и мокър. — Кътър му предложи чадъра си.

Разгневеният Кендъл не обърна внимание на жеста.

Кътър не се обиди и отново се скри под чадъра. Обърна се. Несъмнено очакваше Кендъл да го последва, както и стана.

„Къде другаде мога да ида?“

— Предполагам, че си имал тежко пътуване — каза Кътър. — Късно е и Матео ще те заведе да си легнеш. На нощното шкафче те очаква студена вечеря и горещо кафе — без кофеин, разбира се. Утре ни чака дълъг ден.

Кендъл ускори крачка и настигна домакина си, следван от едрия си придружител.

— Ти... уби толкова много хора. Мои приятели, колеги. Ако очакваш да ти сътруднича след това, което направи.

Кътър махна пренебрежително с ръка.

— Ще разискваме тези неща утре.

Стигнаха четириетажната къща и влязоха през двукрилата врата в просторното преддверие. Подът бе от обработени на ръка дъски от бразилски махагон, таванът се извисяваше сякаш до безкрайност, стените бяха украсени с френски гоблени. Кендъл знаеше, че Елвс произхожда от богато семейство, но за тайното построяване на тази къща сигурно бяха похарчени много милиони.

Кендъл се огледа — знаеше, че това, което вижда, не е всичко. Страстта на Кътър открай време не бяха финансите и трупането на богатство. Страстта му бе планетата. Беше започнал като всеотдаен еколог и използваше семейните средства за финансиране на редица каузи за опазване на природата. Но в същото време беше блестящ ум, на резултатите му от Менса можеха да завиждат и гениите. Макар да бе французин по бащина линия, Кътър бе учил в Кеймбридж и Оксфорд. Оксфорд бе мястото, където бе учила майка му и където Кендъл го бе срещнал.

След завършването си Кътър използва гениалния си мозък и безкрайното си богатство, за да сложи началото на широко движение за демократизиране на науката чрез откриване на обучаващи лаборатории по целия свят, много от които направиха първите крачки в областта на генното инженерство и синтеза на ДНК. Бързо се превърна в прословутия крал на биопънк общността — онези дръзки луди глави, които хакваха генетичния код с будеща възхищение страст.

Освен това си спечели много последователи като яростен защитник на пълна промяна в екологичната политика. След време екстремистки екологични групи като „Земята на първо място!“ и „Армия за освобождение на Земята“ заприличаха на консерватори в сравнение с неговите възгледи. Той привличаше хората с бунтарската си личност и безкомпромисността си. Беше яростен поддръжник на гражданското неподчинение и драматичните протести.

А после всичко се промени.

Кендъл се загледа в гърба на Кътър и забеляза как леко пази дясната си страна. По време на една мисия срещу бракониери в Серенгети Кътър бе нападнат от африкански лъв, едно от създанията, които се опитваше да защити. Едва не умря — всъщност умря, поне за една минута на операционната маса. Възстановяването му бе продължително и болезнено.

Повечето хора биха приели подобно ужасно и обезобразяващо събитие като причина да обърнат гръб на каузата си, но вместо това Кътър се посвети още по-пълно на своята. Сякаш оцеляването от суровата ярост на онзи лъв, онзи символ на зъбите и ноктите на природата, го беше изпълнило с още повече страст. Но в същото време го промени. Макар да си остана природозащитник, треската му започна да се подклажда от по-нихилистична философия. Той създаде нова група от съмишленици, наречена Тъмен Едем, която вече нямаше за цел запазването на света, а приемането, че той се разпада и че за да се подготви човечеството за това разпадане или може би дори за да му помогне, трябва да се гледа отвъд сегашното масово измиране към един нов генезис, към един нов Едем.

Нов Рай.

За съвсем кратко време действията му станаха по-радикални, последователите му — все по-маниакални. Накрая бе осъден задочно по множество обвинения от много страни и бе принуден да мине в нелегалност. Именно докато бягаше от властите се случи и онази самолетна катастрофа.

А сега беше ясно, че смъртта му е била инсценировка, част от по-големия план за Тъмен Едем.

„Но какво възнамерява той?“

Кътър го поведе към внушителното каменно стълбище, което се виеше нагоре. По него слизаше жена, облечена в проста бяла рокля, която показваше красотата на тъмната ѝ кожа и извивките на тялото ѝ.

Гласът на Кътър омекна.

— А, Кендъл, да ти представя майката на моите деца. — Протегна ръка и помогна на жената да слезе от последното стъпало. — Това е Ашуу.

Жената кимна на Кендъл, после насочи цялото си внимание към Кътър. Очите ѝ сияеха на светлината на лампите. Гласът ѝ бе копринен шепот.

— Tu fait une promesse a ton fils.

Кендъл си преведе от френски.

„Даде обещание на сина си“.

— Зная, мила. Веднага щом настаня госта ни ще се погрижа за него.

Тя нежно докосна бузата на Кътър и кимна на Матео.

— Bienvenue, mon frere.

После се обърна и се качи по стълбите.

Кендъл се намръщи озадачено и погледна Матео.

Frere.

Брат.

Вгледа се в обезобразеното от белега лице на гиганта. Жената бе така прекрасна, че и през ум не би му минало, че двамата са брат и сестра, но след като вече го знаеше, можеше да долови смътна прилика.

Кътър го докосна по лакътя и каза:

— Матео ще те отведе до стаята ти. Ще се видим утре сутринта. Трябва да се погрижа за една важна работа, преди да си легна. — Сви рамене с обичайния си небрежен чар. — Както ми напомни скъпата ми жена... un promesse est un promesse.

Обещанието си е обещание.

И Кътър последва Ашуу по стълбите.

Докато Матео грубо го хващаше за рамото и го отвеждаше, Кендъл не откъсваше очи от гърба на Кътър, като си представяше белезите, които го бяха преобразили радикално — както отвътре, така и отвън.

„Защо ме доведе тук?“

Вече подозираше какъв е отговорът.

И той го ужасяваше.

23:56

Малки пръсти се вкопчиха в ръката на Кътър, докато слизаше по стъпалата, изсечени в каменния под на тунела.

— Папа, трябва да побързаме.

Кътър се усмихна — синът му го дърпаше с настойчивостта, характерна единствено за младостта. Йори бе само на десет и откриваше чудеса във всичко, неподправеното му любопитство озаряваше красивото му лице. Имаше меките черти и шоколадовата кожа на майка си, но очите му бяха неговите — сияйни и бистро сини. Мани, местният вещер, бе докоснал лицето на момчето, бе се вгледал в очите му и го бе обявил за специално. Един старейшина на макуси бе описал най-добре сина му: „Този е роден да вижда света само през безоблачни небеса“.

Такъв бе Йори.

Сините му очи винаги бяха широко отворени за следващото чудо.

Именно това беше изкарало двамата на този среднощен излет през подземните тунели. Отиваха към живата биосфера, която Кътър бе създал на това тепуи — или по-скоро вътре в него.

Повечето от тези върхове бяха пронизани от стари пещери и тунели, образували се в мекия пясъчник през милионите години от дъждовете и течащата вода. Твърдеше се, че откриваните тук пещерни системи са най-старите на света. И затова бе напълно подходящо тези древни проходи да се превърнат в ковачници на онова, което предстоеше.

Голите крушки по тавана на тунела ги отведоха до стоманена врата, която препречваше пътя. Кътър пристъпи към електронната ключалка и я отключи с картата, висяща на врата му. С тихо бръмчене трите дебели колкото китка резета се дръпнаха.

— Готов ли си? — попита той и погледна часовника си.

Три минути преди полунощ.

„Идеално“.

Йори кимна. Чак подскачаше от нетърпение.

Кътър отвори вратата към един друг свят — следващия свят.

Поведе сина си на площадката от другата страна. Ситният дъжд падаше от небето в дълбините на огромната дупка пред тях. Площадката стърчеше на четири и половина метра под ръба на дупката. Широка пътека се виеше покрай стената от платото чак до основата на тепуи. Дупката беше огромна, с диаметър триста метра, но въпреки това бе с една трета по-малка от братовчедка си, гигантската дупка на тепуи Сарисариняма във Венецуела.

Въпреки това тази по-малка затворена екосистема му вършеше идеална работа.

Дупката играеше ролята на остров в острова.

Именно същите тези тепуи бяха вдъхновили сър Артър Конан Дойл да напише „Изгубеният свят“ и да засели тези острови сред облаците с живите останки от праисторическото минало, жесток свят на динозаври и птеродактили. За Кътър реалността бе по-вълнуваща от всяка викторианска фантазия. За него всяко плато бе истински Галапагос в небето, еволюционна тенджера под налягане, където всеки вид се бори за оцеляването си по уникални начини.

Пристъпи до стената — покрита с буйна растителност, пропита с влага и обвита в мъгла. Посочи нежно малко цвете с бели венчелистчета. Подобните на пипала листа бяха покрити с малки ресни, в края на които имаше блестяща лепкава капка.

— Можеш ли да ми кажеш името на това, Йори?

Синът му въздъхна.

— Това е лесно, папа. Росянка. Дро... дро...

Кътър се усмихна и довърши вместо момчето:

— Дросера.

Йори кимна енергично.

— Улавят мравки и буболечки и ги ядат.

— Точно така.

Растения като това бяха пехотинците в еволюционната война тук горе. Бяха развили характерни стратегии за оцеляване в отговор на липсата на хранителни вещества и оскъдната почва на платата, превръщайки се в хищници, за да живеят. И не беше само росянката. Утрикуларии, сарацини, дори някои видове бромелиади бяха развили вкус към насекоми на този остров в небето.

— Природата е върховният изобретател — промълви Кътър.

„Но понякога природата се нуждае от помощ“.

Точно в полунощ по стените разцъфна мека фосфоресцираща светлина, която се спускаше от ръба към тъмното дъно.

Йори запляска с ръце. Бяха дошли да видят точно това.

Кътър бе добавил светещия ген на медуза в ДНК на вездесъщата орхидея, която растеше на това тепуи, като добави и дневен ритъм в цикъла ѝ на светене. Освен чистата прелест дизайнът осигуряваше осветление през нощта за работниците, които се грижеха за тази неестествена градина.

„Не че създанията ми се нуждаят от много грижи на този етап“.

— Виж, папа! Жаба!

Йори понечи да докосне чернокожото земноводно, вкопчило се в едно увивно растение.

— Не, не... — предупреди го Кътър и дръпна ръката му назад.

Разбираше защо синът му бърка този обитател на дупката с обикновения му братовчед горе — жаба, срещаща се единствено тук. Жабата Oreophrynella, както се наричаше естественият вид горе, не можеше да скача и да плува, а бе развила срещуположни палци, за да се задържа по-добре по хлъзгавите камъни.

Но този екземпляр тук не беше естествен.

— Не забравяй — предупреди Кътър сина си. — Тук долу трябва да внимаваме.

Тази жаба имаше силен невротоксин, произвеждан в жлезите в кожата ѝ. Кътър бе подбрал секвенция гени от австралийската каменна риба, най-отровния вид на света. Едно докосване водеше до бърза и болезнена смърт.

Жабата имаше малко врагове — поне в естествения свят.

Разтревожена от гласовете им, тя побягна нагоре по лозата. Движението привлече вниманието на друг хищник. Изпод едно листо се разпериха прозрачни криле с ширината на отворена длан. Листото се откъсна от стъблото, разкривайки хитрата си мимикрия.

Създанието бе от семейство Phylliidae, наричани понякога ходещи листа.

Само че това не ходеше.

Крилете му запърхаха през мъглата, малките крачета се размърдаха хищно във въздуха, докато се спускаше безшумно към жабата.

— Папа, спри го! — Йори бе усетил какво предстои. Синът му изпитваше момчешка привързаност към жабите. Дори имаше в спалнята си голям терариум, в който гледаше няколко вида.

Йори замахна да пропъди нежно трептящите криле, но Кътър го хвана за китката — не защото модифицираното насекомо щеше да причини на момчето нещо повече от неприятно ужилване, а заради поредния поучителен момент.

— Йори, какво научихме за Закона на джунглата, за хищника и жертвата? Как се нарича?

Йори провеси глава и измънка на краката си:

— Оцеляване на най-приспособените.

Кътър се усмихна и разроши косата му.

— Добро момче.

Насекомото кацна на гърба на жабата, заби острите си крака в отровната кожа и започна да се храни. Синът и бащата гледаха как бледите разперени криле бавно стават розови от свежата кръв.

— Красиво е — каза Йори.

„Не, естествено е“.

Красотата беше просто друг начин за оцеляване на Майката природа, независимо дали ставаше дума за сладко ухаещо цвете, което привлича пчелата, или крилете на пеперудата, които смущават ловеца. Всичко в природата имаше една-единствена цел — да оцелее, да предаде гените си на следващото поколение.

Кътър отиде до края на площадката и се загледа в дълбоката километър и половина пропаст. На всеки десет метра екосистемата се променяше. В горната част на дупката тя беше влажна и студена; долу бе гореща и тропическа. Постепенният преход между двете крайности позволяваше създаването на опитни зони, уникални екологични ниши, представляващи предизвикателства за творенията му. Всяко ниво беше кодирано с цвят, от светли тонове горе до по-тъмни долу, отделени от биологични и физически граници.

Черното бе най-долу и най-смъртоносно.

Дори на сиянието на орхидеите едва успяваше да различи тъмната влажна джунгла на дъното, чиято глинеста почва се обогатяваше от валящите отгоре останки. Тази изолирана джунгла бе идеална оранжерия, където намираха убежище най-големите му творения, където събираха сили и се учеха да оцеляват сами.

Местните племена се страхуваха от тези обвити в мъгла тепуи и твърдяха, че в тях се спотайват опасни духове.

Колко вярно бе това сега.

Само че тези нови духове бяха негови творения, замислени за онова, което предстоеше. Кътър стоеше на ръба, загледан в отсрещната стена на дупката.

Това бе един нов Галапагос за един нов свят.

„Свят, свободен от тиранията на човека“.