Шестото измиране

17.

30 април, 10:34

Земя Кралица Мод, Антарктида

— Къде е проклетото слънце? — изстена Ковалски.

Грей разбираше раздразнението му — намираше се в пилотската кабина на масивната верижна машина и оглеждаше пейзажа отвъд високите ѝ прозорци. Макар да оставаше час и половина до пладне, навън цареше пълен мрак. Луната вече беше залязла и ярките звезди примигваха студено по безоблачното небе. От време на време по небето пробягваше ефирна вълна светлина в изумрудени и алени тонове сред проблясъци на електрическо синьо.

Драматичната буря на южното сияние ги преследваше през замръзналата шир на Земя Кралица Мод през нощния им преход. Свирепото представление отразяваше силата на слънчевите изригвания, които нарушаваха сателитната комуникация в Антарктика. Всеки заслепителен танц на сиянието напомняше на Грей колко изолирани са тук.

Загледа се в терена за някакви указания за мястото, на което отиват.

След като бяха оставили Карен и другите изследователи в единствения оцелял модул, Грей и екипът му поеха на изток с голямата машина през равното море от сняг и лед. Според динамичната карта над мястото на водача се движеха успоредно на далечната брегова линия, но през прозореца не се виждаше никакъв намек за море или океан, а единствено замръзнал свят в бяло и синьо. Единственото, което нарушаваше монотонния ландшафт, се издигаше южно от позицията им — редица черни назъбени върхове стърчаха от леда, бележейки хребета на погребани планини. Остри като бръснач, те приличаха на ред зъби и дори бяха наречени Фенрискефтен — или Челюстите на Фенрир, на името на огромния вълк от скандинавската митология.

Разговорът на контролния мостик насочи вниманието му към него — и към Стела Харингтън, дъщерята на потайния професор, с когото отиваха да се срещнат.

— Всъщност го проектирахме по прототип на АИОП — обясняваше Стела на жадния си за знания ученик.

Джейсън стоеше до нея и гледаше плановете на странното превозно средство. Явно не можеше да се насити на информация за уникалния им начин на придвижване.

Или може би причината беше в учителката.

Стела бе на двайсет и малко, на възрастта на Джейсън, с немирна руса коса, зашеметяващи зелени очи и извивки на тялото, които си личаха дори през тежкия вълнен пуловер и дебелия полярен панталон. Освен това умът ѝ беше остър като бръснач и беше магистър по ботаника и еволюционна биология — сериозно предизвикателство за компютърния гений на Сигма.

— Гледал съм видео на въпросния прототип — каза Джейсън. — Но той е пет пъти по- малък от това нещо. Може ли да се движи по вода?

— Защо според теб се нарича амфибиен гъсеничен понтонен транспортьор? — Стела завъртя игриво очи. — Всяко звено на веригата е от специална пяна, позволяваща ни да се движим както по суша, така и по море. А тук подобно нещо е важно.

Джейсън се намръщи и погледна към замръзналата шир.

— Защо ви е нужна амфибия тук?

— Защото я използваме предимно... — Тя внезапно млъкна, усетила, че се е разприказвала прекалено.

Така беше от самото им качване. Всеки разговор бе пълен с пропуски и премълчавания.

Стела още не им беше казала в каква беда се намира баща ѝ, а само че се нуждае от помощта им.

Тя извърна поглед и сниши виновно глас.

— Ще видиш.

Джейсън предпочете да не задълбава.

— Но амфибията е полезна и върху лед — продължи по-уверено Стела. — Можем да развием до сто и трийсет километра в час на равен терен, а дължината ѝ ни позволява да преодоляваме тесни пукнатини.

Джейсън се загледа в чертежите.

— Машината донякъде ми напомня снегомобила на адмирал Бърд, построен малко след Втората световна война. Чувала ли си за него?

Грей си спомни, че е виждал снимка на шестнайсетметровия полярен транспортьор, способен да носи малък самолет. Бяха видели снимката във файловете на професор Харингтън, открити по сървърите на АИОП.

— Аз... да, чувала съм. — Стела отново започна да говори колебливо, сякаш вървеше по тънък лед. — Баща ми смята, че амфибията може да изиграе подобна роля.

Джейсън кимна.

— Логично.

Хлапето погледна скришом Грей и той внезапно осъзна, че Джейсън тихомълком проверява Стела, като използва информацията от файловете на баща ѝ, за да види колко открита ще е тя с тях.

Май все пак не беше съвсем смахнат.

— Колко души може да побере амфибията? — попита той.

— Пригодена е за дванайсет души, включително екипажа. Но при нужда можем да поберем още шест-седем.

Това беше причината да изоставят Карен и останалите. Грей беше видял тясното място долу. Двигателят и механиката на транспортьора, изглежда, заемаха повечето налично място. Долу имаше мъничка столова и спалня. Стела беше дошла с пълен личен състав от британски войници, всички въоръжени, тъй като очакваха, че могат да се натъкнат на неприятности. Нямаше начин транспортьорът да побере Карен и всички дванайсет изследователи.

Но подобно нещо по принцип не беше предвиждано.

Стела ясно даде да се разбере, че професор Харингтън ще позволи единствено на Грей и двамата му спътници да бъдат превозени през Земя Кралица Мод до тайната му база. Изглежда, параноята му се беше засилила след вестта за атаката. Стела летяла за срещата, когато засякла обаждането на Грей по радиото, след като се бяха измъкнали от унищожената база. Веднага се върнала и издирила транспортьора, който вече бил потеглил на друга мисия. Направила принудително кацане и пренасочила верижната машина към спасителна мисия.

Като малка отстъпка тя остави двама войници с Карен и изследователите заедно с гранатометите и тежкото им въоръжение в случай, че врагът успее да открие модула. Това бе най-доброто, което можеше да направи в тази ситуация.

— Колко още остава до целта ни? — попита Грей.

Стела се обърна към картата над главата на водача, която показваше динамично местоположението им. Гледа я прекалено дълго — явно се мъчеше да прецени какво може да каже.

— Не че можем да кажем на когото и да било — отбеляза Джейсън с момчешка небрежност.

Стела продължи да се взира в картата, но Грей забеляза едва доловимата ѝ усмивка.

— Май си прав. — Тя посочи екрана. — Виждате ли малкия полуостров с формата на полумесец? На трийсетина километра от нас. Това е нос Ад.

— Нос Ад ли? — изненада се Джейсън. Името звучеше зловещо.

Усмивката ѝ стана по-широка.

— Точно така.

— Страхотно име — кисело отбеляза Ковалски от другия край на кабината. — Няма да привлечете много посетители с него.

— Не сме го кръщавали ние.

— А кой? — попита Грей.

Стела се поколеба, но накрая се предаде и заговори свободно.

— Чарлз Дарвин. През 1832 година.

След изпълнено с потрес мълчание Грей зададе очевидния въпрос.

— Защо му е било да го кръщава така?

Стела се загледа в картата и поклати глава. После повтори неангажиращия си отговор отпреди малко — само че този път в гласа й се долавяше трепет:

— Ще видите.

10:55

„Никак не изглежда зле за ад“.

Джейсън гледаше как транспортьорът изминава последния километър и половина към ледения нос, издаден в Южния Ледовит океан. Очите му вече бяха свикнали с тъмнината и виждаше добре на светлината на звездите и сияйните вълни на южното сияние в тъмното небе.

Извивката на бреговата линия — смес от син лед и черни отвесни скали — скриваше малък залив. Под скалите вълните се разбиваха в осеян с канари плаж. Това бе едно от редките места по брега, свободно от лед.

— И къде е въпросната база? — попита Ковалски.

Добър въпрос.

Стела застана зад водача и му прошепна нещо в ухото. Човекът намали скоростта и транспортьорът запълзя към брега, право към ръба на скалата.

... и през него.

— Хванете се за нещо — предупреди ги Стела.

Джейсън сложи ръка на парапета покрай едната стена, а Грей и Ковалски се хванаха за ръба на масата за карти.

Транспортьорът продължи да пълзи. Предната му половина се издаде над ръба, след което се наклони напред. Джейсън се вкопчи още по-силно, очаквайки да полетят стремглаво към каменистия плаж. Вместо това веригите опряха в склон, скрит под ръба. Транспортьорът се люшна и задницата му се повдигна. В следващия момент се спускаха по стръмния сипей към канарите долу.

Джейсън се пусна и отиде при Стела.

Склонът изглеждаше изкуствен, вероятно направен с булдозери, от същите камъни като тези на плажа. Случайният наблюдател би пропуснал с лекота конструкцията, която допълнително бе скрита от извивката на носа.

Накрая транспортьорът стигна брега и продължи в подножието на отвесните скали. Отпред зейна отвор на пещера — беше като изсечен в покритата с лед скална повърхност. Машината намали, рязко зави към входа и лъчите на предните фарове пронизаха мрака.

Тунелът свършваше само след трийсетина метра със стена от студена синя стомана. Тя се издигаше на височина пет етажа и бе широка стотина метра. По краищата преградата изглеждаше циментирана за скалата.

В стената се отвориха масивни врати — плъзнаха се настрани върху релси — и отвътре ги окъпа ярка светлина, която ги заслепи след дългите часове на тъмно.

— Добре дошли в Нос Ад — каза Стела.

Зад стената се откриваше огромно пространство със стоманен под и стени от естествена скала. Мястото приличаше на кръстоска между палуба на самолетоносач и най-големия промишлен хангар на света. Втори голям транспортьор беше паркиран до шест по-малки, на половината на големия си събрат. От другата страна имаше два самолета с плъзгачи. Три мотокара местеха сандъци, а един кран на релси пренасяше контейнер под тавана.

Докато гигантските врати зад тях се затваряха, водачът вкара машината сред този хаос и я изравни до транспортьора близнак. Накрая спряха с тежка въздишка на дизелови двигатели.

Стела веднага махна към стълбата.

— Да слизаме. Баща ми ви очаква с нетърпение.

И поведе американците на долното ниво и по рампата от кърмата.

Въздухът бе необичайно топъл и миришеше на масло и химични пречистватели. Джейсън зяпна от размерите на помещението.

Стела размени няколко думи с един слаб британски офицер, който дотича разтревожено до тях, после се обърна към Грей и посочи към другия край на пещерата.

— Той е горе на наблюдателната платформа.

В отсрещния край на огромния хангар имаше гигантска стоманена структура, заемаща цялата задна стена. Издигаше се на височина осем етажа, със свързани помежду си стълби и мостове. На най-горното ниво имаше редица високи прозорци.

В това имаше нещо смътно познато.

— Това не е ли суперструктура на военен кораб? — попита Грей.

Стела кимна.

— Да. От бракуван британски разрушител. Беше доставена тук на части и сглобена отново.

Подобно на външните врати, намерилата ново предназначение суперструктура беше закрепена с бетон по краищата, подобно на маджун по рамката на прозорец.

— Хайде — каза Стела и направи кръгом. — Не изоставайте.

Джейсън се подчини, но задникът ѝ го разсея.

Ковалски го забеляза и го сръчка с лакът.

— Просто върви, хлапе. Не си търси излишни неприятности.

С пламнали бузи Джейсън извърна поглед и се помъчи да гледа навсякъде, само не към Стела.

Минаха през редици чували с пясък, натрупани на височина до кръста, с три картечни гнезда с американски „Браунинг M2“, насочени към външните врати.

Контейнерът мина над главите им и изчезна в суперструктурата. Грей едва сега забеляза, че той има дебели прозорци, като бронирана гондола на лифт. А мехурът отдолу... много приличаше на оръдейна кула.

„Какво е това място, по дяволите?“

11:14

Влязоха през една врата на най-долното ниво на стоманената суперструктура. Стела ги качи в един товарен асансьор и натисна копчето за най-горния етаж.

— Преди колко време е построено това място? — попита Грей, докато се изкачваха.

Доколкото можеше да прецени, докато пресичаха хангара, британската станция изглеждаше направена надве-натри, сякаш са бързали.

— Строителството започна преди шест години — отвърна Стела. — Върви бавно. Още подобряваме и добавяме нови неща, когато бюджетът и обстоятелствата го позволяват. Но издирването на това място е продължавало векове.

— Какво искаш да...

Вратата на асансьора се отвори и Стела им махна да излизат.

— Баща ми ще ви обясни... ако има достатъчно време.

Излязоха на някогашния мостик на бившия разрушител. Високите прозорци гледаха към оживения хангар долу. По-голямата част от мостика бе преустроена и разширена в група кабинети около място, служещо за библиотека. Върху стоманения под бяха постлани персийски килими, а от всички страни се издигаха дървени шкафове, натъпкани с книги. По бюра и маси имаше още купчини томове, списания и отделни статии. Грей забеляза и пиедестали, върху които бяха поставени различни предмети — вкаменелости, странни кристали, стари книги, които бяха оставени отворени и показваха нарисувани на ръка биологични схеми или скици на животни и птици. Най-голямата книга беше огромен том с богато украсени карти, съставен сигурно преди векове. Металните мастила блестяха от страниците му.

Мястото приличаше повече на музей, на част от природонаучното и историческо крило на Британското кралско дружество.

Слаб изискан мъж с прошарена коса излезе от закрита със завеса ниша между два библиотечни шкафа в другия край на помещението. Макар да изглеждаше към седемдесетте, той закрачи енергично към тях. Носеше сив панталон с тиранти, лъснати обувки и колосана бяла риза. Спря само колкото да си вземе сакото, наметнато на един стол зад широко бюро, на което имаше сервиз с димящ чай. Облече го бързо и пристъпи да ги посрещне.

— Командир Пейнтър, благодаря, че дойдохте.

Грей веднага позна професор Алекс Харингтън от досието на мисията. Стисна ръката му и откри, че макар и кокалеста, тя е пълна със сила. Помисли си, че този професор явно прекарва повече време на терен, отколкото в аудиторията.

— Стела ми каза за неприятностите ви при Халей — каза Харингтън. — Предполагам, че проблемите ни са едни и същи. И по-точно майор Дилан Райт, бивш лидер на Отряд X.

Грей си спомни якия мъж, който бе командвал щурмовата група в АИОП, със стоманените очи и късо подстриганата светлоруса коса. В централата на Сигма Кат го беше идентифицирала като Дилан Райт.

— Откъде знаете за него? — попита Грей.

— Райт с лично подбрания от него отряд беше зачислен като охрана на базата в началото на съществуването ѝ. После нещо стана с него — или пък от самото начало е бил подставено лице. Лично аз предполагам второто, защото открай време си беше пълен задник, дошъл от някаква аристократична фамилия, сполетяна от тежки времена. Дори мъкнеше със себе си старовремски ловен пистолет. Както и да е, започнаха да се появяват проблеми, свидетелства за саботаж, изчезнали файлове и дори откраднати проби. Преди около година и половина беше засечен от камера, но накрая избяга с хората си, като уби трима войници, все добри и верни мъже.

Грей си помисли за директора Рафи, екзекутиран в собствения си кабинет.

— Ако той е унищожил Халей — продължи Харингтън, — няма начин да не се насочи към нас, особено в такова подходящо време, когато комуникациите по целия континент не работят. И най-тревожното е, че той познава всичко в Нос Ад.

— Защо мислите, че ще се върне? Какво търси?

— Може би просто отмъщение. Той е отмъстителен. Но мисля, че възнамерява да направи нещо много по-лошо. Освен че е деликатна и поверителна, работата ни тук е много опасна. Райт може да всее огромен хаос.

— И каква е природата на проучванията ви?

— Всъщност самата Природа. — Харингтън въздъхна. Очите му бяха уморени и уплашени.

— Но най-добре да започнем от самото начало.

Той отиде при бюрото си и им махна да се съберат около него. Постави длан върху ъгъла на вграденото в писалището стъкло. Светна 40-инчов екран и доведе в „музея“ на Кралското дружество модерната епоха.

Харингтън започна да плъзга пръсти по екрана. С няколко пестеливи движения пръсна различни снимки. Правеше го с такава лекота, сякаш раздаваше карти за игра.

Грей забеляза името на папката в горната част на екрана.

D.A.R.W.I.N.

Беше го виждал и преди и си спомни какво означава съкращението: Развивай и революционизирай, без да нараняваш природата. Това бе основната философия, споделяна от Харингтън и Хес. Предпочете да премълчи обаче.

— Всичко започва с плаването на кораба „Бигъл“ и пътуването на Чарлз Дарвин през този район. И с една съдбовна среща с местни жители на Огнена земя. Това е стара скица на първата им среща при Магелановия проток.

Той чукна и увеличи скицата, на която се виждаше стар британски слуп и няколко лодки.

— Местните жители били опитни мореплаватели и риболовци, ловували тюлени около върха на Южна Америка и отвъд нея. Според един таен дневник на Дарвин, пазен под охрана в Британския музей, капитанът на „Бигъл“ се сдобил със стара карта, показваща част от брега на Антарктида и намек за район, свободен от лед. В желанието си да обяви земята за собственост на короната, капитанът на „Бигъл“ отплавал да търси въпросното място, но онова, което открили, така ги уплашило, че било завинаги заличено от дневника на пътуването.

Джейсън се загледа в рисунката.

— Какво са открили?

— Всичко по реда си — каза Харингтън. — Разбирате ли, Дарвин не можел да допусне подобно познание да изчезне напълно, затова запазил картата заедно с тайния си дневник. Само избрана шепа учени са получавали достъп до него. Повечето смятат историята за твърде невероятна, за да е истина, особено като се има предвид, че мястото останало неизвестно още цял век.

— Нос Ад — каза Грейс. — Това място.

— През по-голямата част от изминалото столетие дебелият лед е скривал реалната брегова линия. Едва през последните десетилетия на затопляне успяхме да преоткрием мястото. Но дори тогава трябваше да използваме взрив, за да махнем оставащия лед, така че да стигнем тук и да основем базата си. Едва по-късно осъзнахме, че не сме първите, дошли тук след посещението на Дарвин. Но аз избързвам.

Харингтън отвори още карти. Грей разпозна онази на турския мореплавател Пири Рейс, както и картата на Оронтеус Финеус.

— Тези стари карти показват, че някъде в миналото, преди около шест хиляди години, голяма част от бреговата линия може да е била свободна от лед. Турският адмирал, който начертал първата карта, твърди, че я е съставил по много стари карти, някои от четвърти век преди Христа.

— Толкова отдавна? — изненада се Джейсън.

Професорът кимна.

— Да. По онова време минойците и финикийците били изумителни мореплаватели и построили огромни кораби с весла, които кръстосвали надлъж и нашир моретата. Така че е възможно да са стигнали до най-южния континент и да са описали онова, което са открили. Адмирал Пири Рейс съставил своята карта по карти, пазени в библиотеката на Константинопол, но дори той подозирал, че някои от най-древните източници може да са от прочутата Александрийска библиотека преди унищожаването ѝ.

— Защо е смятал така?

— Споменава, че някои от картите имали бележки, намекващи за египетски произход. А според археолозите древните египтяни са пътешествали по моретата три хиляди и петстотин години преди Христа.

— Иначе казано, преди почти шест хиляди години — каза Грей. — Когато бреговете може да са били свободни от лед. Но какво общо имат тези карти с Дарвин?

— След завръщането си в Англия Дарвин бил обсебен от желанието да научи повече за онова, което открил на мястото, наречено от него нос Ад. Събрал стари карти и проучвал древни текстове, търсел някакво друго споменаване на това място. Освен това се опитал да разбере уникалната му геология.

— Какво му е уникалното на геологията? — попита Ковалски. — Прилича на голяма пещера.

— Много по-голяма, отколкото можете да си представите. И затопляна от геотермална активност. Когато Дарвин открил отвора на пещерата, той бил кървавочервен от железните окиси, издигащи се от врящото море богата на желязо солена вода, което се намира дълбоко долу. От другата страна на континента съществува подобна геоложка формация, наречена Кървавите водопади, в Сухите долини Макмърдо, недалеч от вашата база.

Грей можеше само да гадае колко ли зловеща е била гледката за хората от Викторианската епоха, дошли тук на борда на „Бигъл“.

— Манията на Дарвин до такава степен овладяла живота му, че забавила публикуването на знаменития му трактат за еволюцията „Произход на видовете“. Знаете ли, че са му трябвали почти двайсет години след пътешествието с „Бигъл“, за да издаде повратния си труд? И това забавяне не се дължало на страх от споровете, които ще избухнат след излизането му. А на нещо друго.

Харингтън махна към картите.

— Ето я причината. Освен това смятам, че откритото в тези пещери може би му е помогнало да формулира теорията си, че видовете се развиват, за да се пригодят към своята ниша, че оцеляването на най-приспособените е движещата сила на природата. Подобна теория определено се доказва тук.

Любопитството на Грей се засили още повече.

„Какво е скрито тук?“

— Колко е голяма тази пещерна система? — попита Джейсън.

— Не знаем със сигурност. Дълбочинният радар е безполезен поради километрите лед, покриващи вътрешността на континента. Всички подобни изследвания се усложняват и от факта, че системата продължава под крайбрежните планини.

Грей си представи назъбения хребет Фенрискефтен.

— Но ние изпратихме дронове с радарно оборудване навътре в системата — продължи професорът. — Според преценката ми тунелите и пещерите вероятно продължават под по- голямата част от континента и може би стигат чак до езеро Восток или дори до кратера в Земя Уилкс, което открива интригуващи възможности за произхода на онова, което откриваме. И вероятно имаме известно потвърждение за размерите й от исторически източници.

— Какви исторически източници? — попита Джейсън.

— Нацистите... и по-точно командващият германския флот по онова време.

— Адмирал Дьониц. — Джейсън се сви веднага щом думите излязоха от устата му — неволно беше издал, че вече са се запознали с някои от тези файлове.

Но Харингтън така и не реагира. Може би беше приел, че подобно знание е нещо нормално. Стела обаче изгледа младия мъж с любопитство.

— Дьониц твърди, че нацистите открили подводен канал, минаващ през сърцето на континента и образуван от свързани помежду си езера, реки, пещери и тунели в леда.

Грей си спомни, че Джейсън бе цитирал думите на германския адмирал от Нюрнбергския процес за откриването на „истински райски оазис насред вечния лед“.

Джейсън заговори отново, но този път по-бавно и предпазливо след гафа си преди малко.

— Значи смятате, че нацистите са открили тази пещерна система по време на войната?

— Те не са били единствените. Знаете ли, че американското правителство е взривявало ядрени оръжия в този район? Твърдели, че правели просто изпитания, но аз се питам дали не са се опитвали да оправят някаква каша, да убият нещо, което неволно са изпуснали. В същия този район през 1999 година беше открит уникален вирус, при това универсално патогенен.

Грей си спомни, че откритието бе заинтригувало Хес и Харингтън, който го беше описал като „ключ към портата на Ада“.

— Доктор Хес разпозна уникалния генетичен код на вируса, който много се различава от нашия собствен. Той беше маркер, който в крайна сметка ни доведе до откриването на това място, макар че ни бяха нужни осем дълги години да открием входа на пещерната система.

— Когато ледовете на континента са се разтопили достатъчно, за да разкрият тайните му — каза Грей.

— Именно.

Джейсън прочисти гърлото си.

— Но защо сте толкова сигурен, че германците и американците са били тук?

— Защото...

Силен гръм разтърси всичко, прозорците задрънчаха. Всички се снишиха в очакване на най-лошото, но суперструктурата издържа. Приведен, Грей изтича до прозорците. Стигна навреме да види как гигантските стоманени врати се откъсват от релсите, падат навътре и смазват един от самолетите.

В хангара нахлу черен пушек. Под прикритието му се втурнаха фигури в снежнобяла полярна броня.

Явно бяха хората на майор Райт.

Избухна стрелба.

Двама британски войници паднаха, но един стигна до близкото картечно гнездо и започна да стреля по врага. Трясъкът на оръжието бе достатъчно силен, за да стигне до върха на суперструктурата — докато един реактивен снаряд не улучи позицията с оглушителна експлозия.

— Да вървим! — каза Харингтън и задърпа Грей за ръкава. — Не можем да им позволим да отприщят ада на земята!

Грей се остави да го поведат към другата част на мостика, преследван от звуците на продължаващото сражение долу. Щом стигнаха до задната стена, професорът се мушна зад завесите, през които бе влязъл.

Грей и останалите го последваха.

Зад завесите имаше дълъг коридор. Ботушите им задумкаха по стоманения под.

Тунелът свършваше с остъклена наблюдателна платформа в дъното на станцията, закрепена за тавана на пещерата. Ако се съдеше по спряната до нея гондола, платформата служеше и като спирка по релсовата линия, минаваща по тавана.

Грей — следваше Харингтън по петите — стъпи на платформата.

Гледката, която се разкри пред него, го закова на място. Беше така поразен, че остана зяпнал, изгубил дар слово.

Същото не можеше да се каже за всички.

— Сега вече разбрах откъде идва това шибано име — отбеляза Ковалски.

18.

30 април, 07:20

Боа Виста, Бразилия

„Все едно да проследиш дух.“

Джена вървеше след Дрейк и Пейнтър по задушните улици на Боа Виста, столицата на бразилския щат Рорайма. Температурата гонеше трийсет градуса, а влагата бе сигурно сто процента. Леката й блуза беше залепнала по ръцете и под раницата на гърба. Налагаше се непрекъснато да я придърпва надолу, защото се мъчеше да излезе от късите ѝ панталони. Беше си сложила шапка, за да се предпази от яркото слънце, и бе вързала косата си на опашка.

Дрейк и Пейнтър също бяха облечени неофициално, както и двамата морски пехотинци Шмит и Марлоу, които ги следваха. Правеха се на туристи — често срещана гледка в града. Боа Виста беше отправната точка за всеки пътешественик, желаещ да посети джунглите на Северна Бразилия или съседните плата на Гвиана и Венецуела.

Ролята на града като отправна точка усложняваше проследяването на последните стъпки на Ейми Серпри. От телефона ѝ знаеха, че е получила обаждане от Боа Виста. Звъненето на апарата отекна в ушите на Джена. Мислите ѝ се върнаха към ужасяващия труп на жената в леглото... и към Нико.

Помъчи се да прогони последната мисъл. Изобщо не искаше да изоставя партньора си в Калифорния, но най-добрият ѝ шанс да му помогне беше тук, за да търси отговори за чудовищната болест.

Екипът бе кацнал преди час, точно по изгрев-слънце.

От въздуха градът приличаше на спици на колело. Бяха пътували с такси по една от тях и сега вървяха пеша към малък хотел недалеч от главната улица, намиращ се в тих зелен квартал.

— Това трябва да е — каза Пейнтър и посочи един хотел в старомоден колониален стил.

Докато вървяха натам, Дрейк мълчаливо даде знак на двамата морски пехотинци да минат от двете страни на улицата и да осигурят периметъра.

Джена тръгна с Дрейк и Пейнтър към входа. Отпред имаше дървена веранда със саксии с цъфнали цветя. Имаше дори малка люлка, заета в момента от дебел оранжев котарак на тъмни ивици, който се протегна и се разходи лениво по нея.

— Сигурно е собственикът — каза Дрейк, като спря да почеше котарака под брадичката.

Изненаданата Джена се разсмя, но бързо спря — приписа смеха си на напрежението, което изпитваше.

Хотелът беше единствената им конкретна следа. Знаеха, че последното позвъняване до Ейми е било от този град, но не можеха да го локализират по-точно. Пейнтър смяташе, че обаждащият се е използвал груба сателитна огледална система, за да скрие точното си местоположение.

Това означаваше, че трябва да отидат в Бразилия и да поработят по стария начин — на терен, което беше добре дошло за нея.

„Понякога старата школа е най-добрата“.

Докато Пейнтър отваряше вратата, Джена нагласи раницата си и прокара длан по дръжката на глока си. Пейнтър им бе осигурил оръжията малко след кацането — бяха скрити в шкафче за багаж на летището. Така и не каза как го е уредил, но и Джена не си направи труда да попита.

Макар и въоръжена, се чувстваше гола без Нико до себе си.

Влезе след Пейнтър, а Дрейк остана на верандата с котарака. Докато вървяха към рецепцията, която бе просто малко по-висока маса, Пейнтър прегърна Джена през кръста.

Възрастна бразилка в домашна роба и с дружелюбна усмивка стана от фотьойла пред малкия телевизор и ги поздрави.

— Sejam bem-vindos.

— Obrigado — благодари Пейнтър. — Говорите ли английски?

Усмивката ѝ се разтегли още повече.

— Да. Горе-долу.

— Това е дъщеря ми — каза Пейнтър и побутна Джена напред. — Търси своя приятелка, с която трябваше да се срещне в града. Но тя така и не се появи.

Физиономията на жената стана по-сериозна и тя кимна загрижено.

Джена усети лекото побутване на Пейнтър — подканваше я да продължи.

— Тя... казва се Ейми Серпри — каза Джена, като се помъчи да го каже колкото се може по-разтревожено, което не беше трудно.

„Наистина се тревожа...“

— Пътува в този район през последния месец, но когато е пристигнала, е отседнала в прекрасния ви хотел.

Тъй като нямаше как да засече обаждането по-точно, Пейнтър се бе опитал да проследи последните стъпки на саботьорката по банкови извлечения, телефонни обаждания от домашния ѝ телефон в Бостън и дори от журнала на джипиеса на автомобила ѝ. Все едно придаваше плът на дух, бит по бит, като реконструираше стъпките ѝ през последните месеци.

Разследването бе разкрило подробности за бурната младост на Ейми, преди да започне постдокторската си програма и да бъде наета от доктор Хес. Преди да навърши двайсет, тя била член на радикалното природозащитно движение Тъмен Едем, борещо се за нов свят след човечеството и прибягващо към акции на екотероризъм.

В два след полунощ се бяха обадили на Пейнтър от Вашингтон. Джена беше в кабинета му с Дрейк — и двамата бяха току-що освободени от карантината. Пейнтър пусна обаждането на спикърфон. Жената, която се обади — Катрин Брайънт — беше открила нещо важно.

„Не засякохме да е използвала американския си паспорт и затова си мислехме, че през цялото време е била в Щатите. Но после открих, че е запазила френския си паспорт“.

Оказа се, че Ейми е станала американска гражданка преди седем години, но като родена във Франция все още имала двойно гражданство. Брайънт проследила френския ѝ паспорт и открила, че преди пет седмици Ейми е летяла от Лос Анджелис до Боа Виста, като платила билета си в брой. Времето и мястото не можеше да са случайно съвпадение.

Бързо се установи, че Ейми е използвала френска кредитна карта на Credit du Nord, за да плати ползването на интернет в този хотел в Боа Виста.

Тъкмо тази следа беше причината сега да са тук с надеждата, че ще попаднат на нещо, което да им позволи да продължат след призрака.

— Имам нейна снимка — каза Джена и извади копие на снимката от шофьорската книжка на Ейми.

Беше ѝ трудно да погледне усмихнатото лице, след като знаеше какъв ужас е отприщила Ейми и помнеше в какво състояние бе тялото ѝ в бунгалото в Йосемити.

Собственичката разгледа снимката и бавно кимна.

— Помня. Много хубава.

— Имаше ли някой с нея, когато дойде? — попита Джена. — Или да се е срещала с някого?

— С някой, който може би знае къде се намира? — добави Пейнтър.

Жената подъвка долната си устна, все едно се мъчеше да си спомни нещо. После отново кимна.

— Да. Един мъж дойде през нощта. Беше много... — Тя затърси думата, но безуспешно, и накрая вдигна пръсти и имитира как от очите ѝ излизат светкавици.

— Напрегнат? — предположи Джена.

— Sim — потвърди жената. — Но и... страшен. Сеньор Круз не го хареса. Засъска и избяга. Сеньор Круз сигурно беше котаракът.

Ако среднощният посетител беше съучастник или шеф на Ейми, котаракът явно преценяваше хората добре. Определено беше харесал Дрейк.

Пейнтър пристъпи напред и извади няколко снимки.

— Може би ще го разпознаете. Това са приятели на Ейми.

Подреди снимките на плота. На тях се виждаха различни колеги и познати на Ейми, но повечето бяха от младините ѝ, от стария уебсайт на Тъмен Едем, където още се пазеха снимки на първите членове на групата. Това бе най-вероятната връзка. Имаше дори групова снимка, на която се виждаше и самата Ейми, усмихната срещу обектива.

Жената се наведе над снимките и си сложи очила. Разгледа ги внимателно една по една. Когато стигна до груповата, посочи едно лице.

— Този мъж. На снимката се усмихва, но не и когато дойде тук. Беше много... — тя погледна Джена — напрегнат.

Пейнтър взе снимката и се вгледа в мъжа. Джена надникна над рамото му. Мъжът имаше сресана назад абаносовочерна коса, красиво бледо лице и пронизващи сини очи.

— Чухте ли ги да разговарят? — попита Пейнтър.

— Nao. Отидоха в нейната стая. Не видях кога си е тръгнал.

— И никой друг ли не е идвал?

— Nao.

Пейнтър кимна и извади няколко бразилски банкноти.

— Obrigado.

Жената поклати глава и не взе парите.

— Надявам се да намерите приятелката си. Надявам се тя да не е с този човек.

Джена потупа ръката ѝ и я сложи върху парите.

— Тогава за сеньор Круз. Купете му вкусна рибка.

Жената се усмихна, кимна и пръстите ѝ се свиха около банкнотите.

— Obrigado.

Джена и Пейнтър излязоха на верандата.

— Научихте ли нещо? — попита Дрейк и махна на Шмит и Марлоу да дойдат.

Пейнтър въздъхна.

— Имала е посетител. Човек от миналото ѝ, от Тъмен Едем.

Дрейк се намръщи.

— Това трябва да е нашият човек.

— Кой е той? — попита Джена.

— Бил е основателят на Тъмен Едем. — Пейнтър не изглеждаше особено щастлив и обясни защо. — Според всички сведения е умрял преди единайсет години.

Джена хвърли поглед към хотела.

„Май продължаваме да гоним духове“.

07:45

— Прекрасна гледка, нали? — каза Кътър Елвс.

Кендъл искаше да възрази, да отвърне рязко, но дори той не можеше да не се съгласи с думите му, докато се взираше отвъд железния парапет на балкона.

Слънцето тъкмо се показваше над ръба на платото. През нощта бурята беше отминала и небето бе зашеметяващо синьо. Мъглата продължаваше да се стеле и подсилваше илюзията за остров сред облаците. На утринната светлина беше в оттенъци на кехлибарено и тъмнорозово. Самото плато сякаш светеше с настъпването на новия ден, проблясваше във всякакви изумрудени нюанси, а езерото бе съвършено отражение на безоблачното небе.

Беше изкушаващо да свалиш гарда пред подобна вдъхновяваща красота, но Кендъл остана непоколебим. Седеше сковано на масата срещу домакина си пред сервираната закуска — калейдоскоп плодове с най-различни цветове, черен хляб и чинии с яйца и леща.

„И никакво месо.“ Не и за Кътър Елвс.

Кендъл бе хапнал малко, но нямаше апетит — стомахът му се бунтуваше при мисълта какво го очаква през този ден. Кътър възнамеряваше да го накара да му сътрудничи, да сподели знанията си, но той щеше да откаже.

„Поне докато съм в състояние“.

Навремето малцина бяха онези, които успяваха да устоят на Кътър, и Кендъл се съмняваше, че това се е променило. През нощта си представяше какви ли не мъчения и страхът почти не го остави да спи. Всяка мисъл за бягство — или дори за самоубийство, като например да се хвърли от планината — беше прогонвана от вездесъщата му сянка.

Дори сега огромният Матео бдеше неотлъчно при вратата на балкона.

Кендъл се опита да смени посоката, в която вървеше разговорът, и погледна пазача си.

— Матео... е роден в тези джунгли. Както и сестра му, жена ти. От кое племе са? Акунтсу? Или може би яномами?

Кендъл познаваше някои от местните племена от времето, когато бе търсил екстремофили в джунглите на Бразилия.

— Гледаш на тях с очите на западняк — укори го Кътър. — Всяко племе е много характерно, след като поживееш сред хората му. Матео и жена ми са макуси. Тяхното племе живее в района от хиляди години и е част от природата като всяко листо, цвете или змия. Освен това са уникални и по друг начин.

— Какъв? — попита Кендъл с надеждата да отклони разговора.

— При тяхното племе се наблюдават необичайно много раждания на близнаци, еднояйчни и двуяйчни. Ашуу всъщност е една от тризнаци. Изключителен случай. Тя има еднояйчна близначка — и двуяйчен брат, Матео.

Кендъл повдигна вежди. Две еднояйчни момичета и момче? Беше чувал за подобни необичайни случаи — жена, родила еднояйчни близнаци и трето дете. Макар че се случваха и по естествен път, по-често подобни раждания бяха резултат от използването на лекарства за плодовитост.

Любопитството на Кендъл надделя и той сниши глас.

— Мислиш ли, че заради това, че няма еднояйчен близнак... Матео е толкова едър?

— Възможно е. Може би става въпрос за вторична генетична аномалия, свързана със също толкова странната конфигурация тризнаци. Но за мен по-завладяващ е необичайният рекорд на племето по броя на родените близнаци. Питам се дали в джунглите няма някакъв природен аналог на лекарствата за плодовитост, все още неизвестен на фармацевтите.

Предположението наистина беше интересно. Екваториалните джунгли бяха източник на много нови лекарства, от такива срещу малария до силни противоракови средства. И несъмнено щеше да има още стотици нови открития — разбира се, ако джунглите оцелееха, вместо да бъдат изсичани и изгаряни от дърводобивните компании и за разчистване на обработваема земя.

Но това пораждаше друг въпрос.

— Знаеш много неща за това племе — каза Кендъл. „Дори си наел някои от тях да работят за теб“. — Как успя да си осигуриш такова сътрудничество от тяхна страна? Особено тук горе. Доколкото си спомням, местните племена се боят от тези плата.

— Макусите не се страхуват от тях. Те ги почитат като дом на боговете и вярват, че древните тунели, пещери и дупки са пътища до отвъдния свят, през които гиганти предават мъдростта на вековете. — Кътър се загледа към гората долу, към огромната тъмна дупка. — Може би са прави.

Кендъл си помисли, че Кътър вероятно се мисли за един от онези богоподобни гиганти, пазител на велико познание.

— Знаеш ли, че един от предците ми, Кутбер Кари-Елвс, е бил йезуитски свещеник? — продължи Кътър. — Живял е сред макусите двайсет и три години и те много го обичали. Още го помнят в историите си, превърнал се е в част от устната традиция на племето.

Кендъл си помисли, че пресметливият и убедителен човек срещу него е използвал миналото, за да спечели местните. Дали затова не се бе оженил за Ашуу, за да заздрави тази връзка чрез брака си? Знаеше, че местните много уважават семейните връзки, старите задължения и дори дълговете, които продължаваха поколения наред. За да оцелеят в суровата джунгла, членовете на една общност трябваше да са тясно свързани, да се пазят взаимно.

Кътър рязко стана и потърка ръце.

— Ако си се нахранил, да се захващаме за работа.

Кендъл беше очаквал с ужас този момент, но си заповяда да се изправи. Ако не друго, възнамеряваше да научи какво е намислил Кътър — и да му се противопостави толкова ожесточено, колкото може.

Кътър го поведе обратно в къщата и тръгна към асансьор с кабина от ковано желязо, сякаш взета от някакъв стар френски хотел. Матео също влезе с тях и Кътър натисна най-долното копче.

Кендъл гледаше как етажите отминават зад железните решетки. Потъваха в сърцевината на платото, в лабиринтения свят, описван в митовете на макусите. Спускането продължи поне двайсет секунди, след което се озоваха в ярко осветено пространство.

На Кендъл му трябваха няколко мига, за да проумее какво вижда. Каменните стени бяха изчезнали и пред него се простираше огромно лабораторно пространство с блеснали повърхности от неръждаема стомана, в което работеха хора, облечени в бяло.

— Стигнахме — каза Кътър. — Това е истинското сърце на Тъмния Едем.

Кендъл впери поглед в модерното оборудване. Покрай едната стена бяха наредени лавици с автоклави, центрофуги, пипети, мензури и стъклени цилиндри. При другата стена имаше стоманени врати на големи хладилници или фризери. Забеляза също и тъмна стъклена врата, вероятно на инкубатор.

По-голямата част от централното пространство бе заета от редици работни станции с множество генни анализатори, термоциклери за полимеразни верижни реакции и ДНК синтезатори за създаване на висококачествени олигонуклеотиди. Разпозна също и оборудване за прилагане на най-новата техника CRISPR-Cas9 за манипулиране на ДНК.

Това го уплаши най-много. Технологията беше съвсем нова и толкова иновативна, че можеше да се прилага и от начинаещ, но в същото време и толкова мощна, че няколко изследователски групи в Съединените щати вече я бяха използвали, за да предизвикат мутации във всеки човешки ген. Някой й беше лепнал прозвището „машина на еволюцията“. Възможността технологията да попадне в неправилните ръце и да се злоупотреби с нея вече тревожеше националните агенции за сигурност, които се бояха от това какво може да бъде създадено с нея, било то умишлено или случайно.

„Откога Кътър разполага с тази технология?“

Кендъл не знаеше, но си даваше сметка, че тази лаборатория далеч превъзхожда неговата по размери и оборудване. Освен това около централното помещение имаше и други, в които несъмнено се провеждаха още изследвания с неизвестни цели.

— С какво се занимаваш, Кътър? — с дрезгав глас попита той.

— С изумителни неща... далеч от правителствените регулации и надзор. Тази свобода ми позволи да достигна до най-далечните възможни граници. Макар че, в интерес на истината, съм само с пет или шест години пред някои от колегите ти. Но онова, което успях да постигна... да създам досега. — Кътър го погледна в очите. — Ти, скъпи ми приятелю, можеш да ме научиш на много повече неща.

Кендъл преглътна ужаса си.

— Какво искаш от мен?

— В лабораторията си ти създаде съвършената пВПЧ, празна обвивка, която е толкова малка, че може да проникне във всяка жива клетка. Блестяща работа, Кендъл. Наистина. Трябва да се гордееш с това.

В момента Кендъл се чувстваше всякак, но не и горд.

— От творението ти може да се получи идеален троянски кон — продължи Кътър. — Вътре в него може да се сложи всичко и нищо не може да му устои. Това е съвършена генетична система за доставка. — В гласа му зазвучаха укорителни нотки. — Но си създал празната обвивка, като си използвал за основа образец, който не е от този свят, нали? Нещо различно от ДНК?

Кендъл се опита да скрие реакцията си от настойчивия, пронизващ като син лед поглед на Кътър. „Нима е разбрал какво открихме с Харингтън в Антарктида? Нима знае произхода на КНК, която използвахме за създаването на вирусната обвивка?“

Реши, че е време да се опълчи. Изправи рамене. Нямаше да позволи да му въздействат.

— Кътър, няма да споделя техниката си с теб. Методът за създаването на вирусната обвивка ще умре с мен.

Кътър се разсмя — и смехът му смрази Кендъл до мозъка на костите.

— О, не е нужно, приятелю. Някой от колегите ти беше така добър да ми изпрати образец преди пет месеца и го подложих на анализ. Вече произведох количества, които ще ми стигнат за години.

Кендъл се притесни, но се помъчи да не го покаже.

— Тогава... какво искаш от мен?

— Става въпрос какво мога да направя аз за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да ти помогна да спреш мора, плъзнал в Калифорния. Откакто си под крилото ми, твоят синтетичен организъм се разпространи, излезе извън възпиращите го граници и се разнесе от последвалите порои. Много скоро ще е навсякъде и ще порази цялата страна — и не само нея.

Кендъл се беше страхувал от подобен резултат, но да чуе, че е станал реалност.

— Но... няма начин да бъде убит — с тих, уплашен глас рече той. — Опитах всичко.

— А, това е защото си затворен в кутия. — Кътър се почука с пръст по слепоочието. — Понякога трябва да спукаш черупката на утвърдената научна догма. Да потърсиш нови и оригинални решения. Честно казано, изненадан съм, че още не си се сетил. През цялото време решението е било пред очите ти и пред очите на професор Харингтън.

Думите му ясно показваха, че знае за работата на Харингтън. С всяко следващо изречение надеждата на Кендъл малко по малко умираше.

— И какво искаш в замяна? — попита той.

— Единствено сътрудничеството ти, нищо друго. Въпреки че успях да пресъздам хитроумната ти вирусна обвивка, така и не мога да я напълня, да я превърна в жив организъм.

Кендъл разбираше чувството му за безсилие. Екипът му беше работил години наред по метода на пробите и грешките, за да достигне до този процес. След това той го беше усъвършенствал лично и пазеше техниката в тайна от всички. Но онова, което караше коленете му да омекват, беше страхът какво възнамерява да посее в обвивката Кътър, какво е решил да отприщи.

Кътър явно прочете ужаса в очите му и вдигна ръка.

— Кълна се, че плановете ми не включват убиването на нито едно човешко същество или друго създание.

Кендъл искаше да се усъмни в честността му, но знаеше, че Кътър е човек на думата си. В това отношение имаше някакво странно чувство за чест.

— Но ако не ми съдействаш, с всеки изминал час ситуацията в Калифорния ще се влошава. Скоро проблемът може да стане нерешим дори за моето средство. Помогни ми и ще спасиш света. Откажи — и светът ще умре от собствените ти ръце, от собственото ти творение. Това ще е твоето завещание.

— Кълнеш се, че имаш цяр?

Кътър продължи да държи ръката си вдигната, без да откъсва поглед от него.

— Имам и го изпробвах. Ще подейства, но както казах, може да има ограничения, ако се забавиш прекалено много.

— И ако ти сътруднича, ще ми дадеш този цяр и ще ми позволиш да го споделя със съответните власти.

— Да. Нямам желание да виждам творението ти да всява такъв хаос. Искам да го спра не по-малко от самия теб.

Кендъл му повярва. Въпреки пътя, по който бе поел, Кътър си оставаше природозащитник. Не би поискал да види как светът умира. И все пак.

— Тогава защо саботира лабораторията ми? — разпалено попита Кендъл. — Защо трябваше да избиеш всички и да пуснеш вируса на свобода?

Кътър го гледаше така, сякаш отговорът бе очевиден.

Кендъл внезапно разбра и се смая от безочието на този човек.

— Направил си го нарочно, нали? За да ме накараш да разкрия онова, което знам.

— Ето виждаш ли, скъпи приятелю — каза Кътър, докато му обръщаше гръб. — Вече мислиш нестандартно. А сега на работа.

В същия момент телефонът му иззвъня. Кътър го извади от джоба на елека си за сафари и проведе кратък разговор на непознат език, вероятно макуси. Единственият знак за загрижеността му бе бръчката, която се появи на съвършеното му чело.

Накрая затвори и въздъхна.

— Май има и друг проблем, който те е последвал тук от Калифорния. Някой си пъха носа там, където не му е работа.

Кендъл зърна искрица надежда, но тя угасна, когато Кътър добави:

— Няма значение. Лесно ще оправим тази работа.

08:07

— Не говори сериозно — каза Пейнтър в телефона си.

Крачеше напред-назад пред едно кафене в центъра на Боа Виста. Останалите бяха вътре и закусваха. Вече се беше обадил на Кат да събере колкото се може повече информация за основателя на Тъмен Едем — мъртвия Кътър Елвс. Докато чакаше тя да му се обади, се свърза с Планинския военно-тренировъчен център, за да разбере как се развиват нещата.

— Доста е зле — каза Лиза. — Снощната буря разнесе заразата през много от бариерите. Имаме отделни огнища на километри от центъра, свързани са с пътища на оттичане, които не сме успели да блокираме успешно.

Пейнтър си представи черно петно, разрастващо се като рак във всички посоки в планината.

— Разшириха карантинната зона с четирийсет километра във всички посоки. Йосемити е опразнен. Тук е малко след пет сутринта, но след изгрев-слънце ще започне по-подробно претърсване. Ще трябва да се вземат решения въз основа на онова, което открият. За капак на всичко има прогнози за още лошо време през следващите три дни. Буря след буря.

Пейнтър се беше надявал шансът да им се усмихне, но явно не беше писано. Майката природа изглеждаше твърдо решена да направи усилията им напразни.

— Линдал се бои, че заразата може да се разпространи още повече и да се установи трайно в Калифорния, поради което повдигна въпроса за използване на ядрено оръжие — продължи Лиза. — И предложението се обмисля сериозно.

Пейнтър внезапно съжали, че е дошъл тук.

„Трябваше да се сетя, че Линдал ще опита подобна тъпотия“.

— Колко сериозно се обмисля тази възможност?

— Много. Линдал вече има подкрепата на екипа, който търси начин да убие организма. Мнението им е, че температурата и радиацията от взрив със средна мощност е най-добрата ни надежда. Разработват се модели и се изчисляват най-лошите сценарии.

— Ти какво мислиш?

Последва дълго колебливо мълчание.

— Пейнтър, не знам. От една страна, Линдал е прав. Трябва да се направи нещо, в противен случай нещата ще стигнат до критичната точка и ще изгубим всичко. Ако успеем да ограничим радиоактивното замърсяване, рискът може и да си струва. Ако не друго, подобна драстична мярка най-малкото ще спре агента и ще ни осигури повече време да разработим нова стратегия.

Пейнтър още не можеше да повярва, че този ход е единственият възможен.

— Може пък просто да съм уморена — добави Лиза. — И да не мисля ясно. Джош продължава да се влошава. Докторите го поставиха в медикаментозна кома, за да овладеят пристъпите му. Нико също не е по-добре. Както казах, нещо трябва да се направи.

На Пейнтър ужасно му се искаше да може да я прегърне през телефона, да я окуражи. А вместо това трябваше да я притисне още повече.

— Лиза, трябва да ни спечелиш време. Укроти Линдал. Поне за още двайсет и четири часа.

— Ако имаме толкова.

— Ще открием нещо — обеща Пейнтър, но думите му не прозвучаха така убедително, както се беше надявал. — Ако не ние, то екипът на Грей.

— Кат има ли вести от тях?

— Още не. Каза обаче, че магнитната буря утихва и има надежда, че по-късно през деня сателитните връзки ще се възстановят. Така че се опитай да задържиш Линдал поне докато не установим контакт с Грей.

— Ще направя всичко по силите си.

„И аз“.

Затвори и тръгна към вратата на кафенето.

Куршумът одраска ръката му и пръсна прозореца на заведението.

Пейнтър моментално клекна. Още куршуми изсвистяха над главата му към кафенето. Стъкло се пръсна и се посипа отгоре му, докато се мяташе към прикритието на една кофа за боклук.

Зърна за миг как другите вътре се снишават — и видя трима мъже с черни екипи да се втурват от кухнята зад тях, стреляха по посетителите. От другата страна на улицата се втурнаха други трима с димящи автомати.

Пейнтър имаше време само за една мисъл.

„Гледай да изкараш повече късмет, Грей“.

19.

30 април, 12:09

Земя Кралица Мод, Антарктида

— Всички да се качват! — извика Харингтън, докато тичаше към спрялата до наблюдателната платформа на станцията гондола. — Бързо!

На Грей му бе трудно да се подчини — още не можеше да откъсне поглед от мрачния отвъден свят зад остъклената площадка. Прожекторите по задната част на стоманената суперструктура осветяваха района под нея, но дори техните мощни лъчи не бяха в състояние да проникнат много навътре в мастилената чернота.

След петдесетина метра скалният под изчезваше в огромно езеро. По черната повърхност се издуваха и пукаха мехури, изпускащи жълтеникава пара, която се стелеше над водата като отровна мъгла. По десния бряг на езерото минаваше корниз от мокър камък. От основата на суперструктурата към този естествен мост водеха кални следи от гъсенични вериги.

Грей си спомни по-малките транспортьори в хангара. Вече разбираше необходимостта от амфибии в полярна област.

— По-бързо! — викна Харингтън.

Професорът беше отворил двойната врата към гондолата. Мина през нея, отиде до таблото и натисна голям червен бутон. Зарева сирена и звукът отекна в хангара.

Грей бутна Ковалски към чакащата кабина.

— Давай!

Джейсън и Стела го последваха. Грей влезе последен.

Щом вратата се затвори, ревът на сирената затихна до приглушен звън — явно гондолата беше изолирана добре.

— Какво правите, професоре? — попита Грей. — Какъв е планът?

— Да стигнем до безопасно място.

Харингтън дръпна един лост и кабината потегли, но не към битката в хангара, а напред, в огромната пещера.

Грей приклекна и погледна нагоре. Черните стоманени релси продължаваха по тавана на пещерата, поддържани на места от подпори, осигуряващи сравнително равно трасе.

— Къде отиваме?

— Към Задния изход. — Харингтън махна напред с едната си ръка; другата продължаваше да държи дългия червен лост. — Така се нарича подстанцията на шест и половина километра оттук. От нея може да се излезе на повърхността, точно зад хребета Фенрискефтен.

Грей си представи редицата назъбени върхове край брега.

— Там има радиостанция — добави Стела. — И транспортьор.

— Значи просто ще бягаме, така ли? — попита Ковалски.

— Не. — Професорът посочи червения бутон, който беше натиснал. — Току-що пуснах алармата за обща евакуация. Британските войници ще задържат командосите на Дилан Райт колкото се може по-дълго, но знаят, че след трийсет минути трябва да се изнесат. Да напуснат района.

— Защо? — попита Грей.

— По цялата задна част на станцията са заложени противобункерни бомби, някои са по тринайсет тона. Те ще унищожат базата — ще затрупат отвора на пещерната система и ще я запечатат с всичко в нея.

— За кога е нагласено да се взривят?

— Може да се направи единствено от Задния изход — отвърна Стела. — Само баща ми разполага с кода.

Грей се намръщи. „Значи британците ще ни пазят гърба, докато ние се измъкваме през задния изход и взривяваме всичко след себе си. За чий дявол са нужни такива мерки за сигурност?“

Преди да успее да попита, изпита невъобразима болка зад очите си. И не беше единственият.

Ковалски се хвана за главата и изстена.

— Мамка...

Джейсън рухна на колене, готов да повърне.

— След няколко секунди най-лошото ще отмине — каза през зъби Харингтън.

Грей си пое дълбоко дъх. И той беше на път да се прости със закуската си. После болката бавно започна да отшумява и кътниците престанаха да вибрират в черепа му. Вече се досещаше за причината за внезапната агония.

— Акустично оръдие?

Харингтън кимна.

— Да. Имаме серия оръдия, насочени последователно в пещерата в дъното на станцията. Предвидени са да играят ролята на буфер и да задържат всичко колкото се може по-надалеч. Установихме, че комбинацията от ултразвукови и инфразвукови честоти е доста ефективно възпиращо средство. По-добро от огнестрелното оръжие.

Грей се подпря на стената, за да дойде на себе си. Изпита благодарност, че гондолата е така добре изолирана. Можеше само да си представи силата на акустичните оръдия отвън.

Джейсън посочи стъкления люк в пода. През него се виждаше седалка, закрепена в купола под гондолата. Пред седалката беше монтирано оръжие с голяма конична чиния.

— И това е акустично оръдие, нали?

Стела кимна.

— Може да се смени и с картечница, ако е необходимо.

— След като излезем от буферната зона, може да се наложи да защитаваме лифта, ако се натъкнем на сериозна заплаха — предупреди Харингтън.

„Заплаха от какво?“

Светът пред тях тънеше в пълен мрак. Зад гондолата светлините на станцията продължаваха да се отдалечават, отразени в кипящото езеро. После гондолата зави и светлината изчезна.

Харингтън отиде до един шкаф и го отвори. Вътре бяха наредени очила за нощно виждане.

— Сложете си ги. Ще изгася осветлението, преди да сме привлекли внимание. После ще включа външните инфрачервени лампи.

Грей си сложи очилата — Харингтън вече гасеше светлините в гондолата — и различи малките светлинки от диодите на таблото за управление, но навън светът оставаше черен. В този лишен от слънце и луна подземен свят дори уредите за нощно виждане бяха безполезни.

После професорът включи външните лампи и инфрачервените лъчи пронизаха безкрайния мрак. Макар че дължината на вълната бе невидима за невъоръжено око, очилата превърнаха лампите в ярки прожектори, осветяващи онова, което мракът криеше допреди миг.

Грей зяпна открилата се пред него гледка.

Ковалски поклати глава и изсумтя:

— Нещо ми подсказва, че ще ни трябват по-сериозни оръжия.

12:44

Докато бронираната гондола бавно се носеше по релсите по тавана на този нов свят, Джейсън се лепна за прозореца и се загледа навън.

— Виждал ли си нещо подобно? — попита Стела.

— Не.

Тунелът беше толкова висок, че можеше да побере Статуята на свободата, без факелът ѝ да докосва редиците сталактити, които висяха от тавана като неравни кучешки зъби. Долу бавно течеше обвита в пара река. Навсякъде около гондолата се издигаха огромни колони, образуващи истински лабиринт.

Докато кабината минаваше покрай една от тях, Джейсън забеляза каменни клони, които излизаха от ствола и достигаха до тавана като някакви обърнати контрафорси. Отблизо грубата повърхност на колоната изглеждаше странно нагъната, почти като кора на дърво.

Джейсън се вгледа още по-внимателно и ахна:

— Това наистина е кора.

— Движим се през вкаменена гора — каза Стела. — Остатък от изгубено време, когато Антарктида е била зелена и пълна с живот.

— Това са Glossopteris, характерни за субтропиците — каза Харингтън. — През последните десетилетия бяха открити три подобни древни гори на повърхността на континента. Огромни стволове с вкаменени листа.

— Но нищо не може да се сравнява с това, което е запазено тук — добави Стела с нотка на гордост.

Джейсън си спомни една подробност от разказа на Дарвин за старата карта на жителите на Огнена земя — как на нея това място било отбелязано с горичка от стилизирани дървета. Именно обещанието за зелен живот в тази ледена земя бе подбудило екипажа на „Бигъл“ да предприеме злополучното плаване дотук.

„Възможно ли е да е същата онази гора? Дали жителите на Огнена земя са отбелязали точно тези вкаменени дървета на картата си?“

Заплененият от гледката Джейсън продължаваше да се взира навън. Докато гледаше реката, нещо като голяма гърбица се появи от водата и изчезна. Отначало той си помисли, че е зрителна измама — но после се появи втора и трета.

— Има нещо във водата — каза той.

Грей отиде при него.

— Къде?

Преди Джейсън да успее да посочи, някакво голямо бледо ракообразно излезе от плитчините на брега. Беше с размерите на малко теле, с две големи щипки отпред и шипове по черупката. После „шиповете“ се смъкнаха от гърба на създанието и като че ли започнаха да остъргват черните водорасли от мокрите камъни.

Тъмна сянка се спусна от някакво скрито гнездо сред сталактитите и се приземи на върховете на кожените си криле, които свършваха с нокти. Остър клюн се стрелна и улови едно от хранещите се същества, после клъвна към друго.

Голямото ракообразно защити малките си и затрака с щипки към нападателя. Крилете отново се разпериха и само с един удар въздушният хищник се понесе нагоре — полетя в широка дъга, за да заобиколи гондолата. Размахът на крилете му бе около метър и осемдесет, тялото беше покрито с фини черни люспи. Главата приличаше на крокодилска, ако не се броеше подобният на сабя клюн.

— Този е по-дребен представител на вида — отбеляза Харингтън. — Кръстихме го Hastax volans, или „летящо копие“ на латински. Попадали сме на три пъти по-едри екземпляри. А бледият омар е Scalpox cancer, или рак орач.

— Какво друго има тук? — попита Пиърс.

— Какво ли не, цяла сложна екосистема. Още се опитваме да класифицираме повечето ѝ представители. Засега идентифицирахме над хиляда нови вида, от най-простите Lutox vermem.

— Вид тинен червей — намеси се Стела.

— ... до големия колкото слон Pachycerex ferocis.

Джейсън не можеше да скрие изумлението и ужаса в гласа си.

— Невероятно!

Грей знаеше, че партньорът на Харингтън доктор Хес е обиколил целия свят в търсене на биосфери в сянка и коренно нови форми на живот.

„И тук определено ги е намерил“.

— Това е първата по вида си среда — заяви Харингтън. — Уникална ксенобиологична екосистема.

Джейсън се намръщи.

— Ксенобиологична ли?

— Екосистема, основаваща се на биологични системи, които са чужди на останалия живот на планетата — обясни Стела, разкривайки познанията си по еволюционна биология. — Затова въведохме таксономична система за класификация, която включва в латинските имена X, за да покажем, че новите видове са ксенобиологични.

Джейсън не можеше да откъсне поглед от гледките долу.

Летящият хищник беше направил кръг и изглеждаше готов да се спусне отново към бледия Scalpox и малките му. Понесе се ниско над водата, раздвижвайки мъглата. От реката, сякаш привлечени от минаването му, се издигнаха светещи кълба с размерите на топки за боулинг. Джейсън повдигна за момент очилата си. Кълбата блещукаха в електрически нюанси в тъмното, подобно на светещите създания, живеещи в морските дълбини. Само че тези светещи примамки се издигаха от по-големи тела, скрити под водата — огромни, подобни на змиорки същества, които се виеха под повърхността.

Хищникът полетя през група светещи балони, като ги закачи с крилете си. Влязлата в допир плът закипя и пламна. Хастаксът се загърчи в агония и падна във водата. Джейсън гледаше как чудовищните змиорки се насочват към жертвата си.

Атаката му напомни за ловната техника на морския дявол, който също използваше светеща примамка, за да привлича храната си.

— Volitox ignis — назова Стела новия хищник. Гласът ѝ леко трепереше.

Джейсън бе взел достатъчно уроци по латински, за да си преведе.

— Плаващ огън.

— Те са едни от най-гадните обитатели тук. Телата са им като на питон, много са бързи под водата и хвърлят изгарящите си въдици, за да улавят плячката си във въздуха или по брега на реката. Освен това са невероятно плодовити и раждат огромен брой месоядни малки. На всичкото отгоре малките им се раждат със закърнели крайници, с които могат да излизат на суша. Няма спасение от тях.

— Освен това са много интелигентни — добави Харингтън. — Ловуват на групи и използват различни техники на засада. Дори акустичните ни оръжия са безполезни срещу тях.

Стела се намръщи.

— Изгубихме трима души при една от първите ни експедиции... преди да се научим да внимаваме.

— Това е един суров и чужд свят — заключи Харингтън. — Стратегиите за оцеляване, развили се тук, са хитроумни и ужасяващи.

Джейсън впери поглед към водата, която отново бе потънала в мрак и скриваше онова, което се спотайваше под повърхността.

„Май и на нас ще ни потрябват хитроумни стратегии за оцеляване“.

12:16

— Изчезнаха, сър — каза заместникът на Райт.

— Виждам.

Майор Дилан Райт гледаше празните релси, започващи от наблюдателната платформа. Лицето му пламтеше от ярост, която изгаряше също като куршума, одраскал бедрото му. Беше изгубил двама души при атаката в опит да стигне до Харингтън преди да е успял да избяга.

„Бъртрам и Чеси“ — напомни си той и си обеща да ги почете, когато настъпи подходящ момент. Но в момента имаше други десет под свое командване и те го гледаха в очакване на следващия ход.

— Бомбите — каза Дилан. — Какво казва Глийсън?

Заместникът му, мускулестият шотландец Маккинън, поклати глава.

— Изглежда, са инсталирали нова система след като се махнахме. Глийсън може и да успее да намери начин за обезвреждането им, но едва ли за половин час.

„А на Харингтън ще му е нужно по-малко време, за да стигне до Задния изход“.

Прокле факта, че действията на екипа му бяха разобличени преди шестнайсет месеца, което наложи бягството от Нос Ад, за да не бъдат заловени. Така мисията му стана проблематична. За щастие беше достатъчно предвидлив да заложи противобункерни бомби в ледения шелф, върху който се намираше станцията Халей. Надяваше се, че те са се погрижили за американския екип. Помисли си за мъжа, който бе стрелял по самолета и бе повредил десния му двигател. Хората му едва бяха успели да се доберат до базата. Но все пак се движеха по график.

„Досега.“

— Мога да пратя екип по повърхността — предложи Маккинън. — Ще им направим засада там.

— Щом са направили промени в сигурността тук, значи са направили и там.

Освен това подстанцията се намираше от другата страна на опасните крайбрежни пукнатини. Никакъв екип не можеше да стигне навреме, за да попречи на Харингтън да прати това място по дяволите.

А това не биваше да се случва.

„Поне не преди да изпълня мисията си“.

Думата „провал“ не фигурираше в речника на работодателя му. Кътър Елвс беше платил прескъпо за услугите на екипа му, беше дал големи подкупи и бе използвал необходимите връзки, за да уреди групата му като охрана на станцията. Оттогава те години наред му доставяха информация за това място, като изпълняваха всичките му инструкции.

А сега играта вървеше към края си.

Ако успееха, той и хората му щяха да уредят живота си.

Маккинън пристъпи от крак на крак.

— Какво ще правим?

Докато се взираше в тъмната пещера, Дилан прехвърли наум различни сценарии. Харингтън беше офейкал като лисица, бягаща от хрътките на баща му. Но Дилан никога не се бе провалял при лов на територията на семейното имение, нямаше да се провали и сега.

Ръката му се отпусна върху дръжката на пистолета „Хауда“ от деветнайсети век, едно от малкото съкровища, които му бяха останали въпреки тежкия период, през който минаваше семейството през последните десетилетия. Пистолетът представляваше двуцевно оръжие с дължина над четирийсет и пет сантиметра, заредено със специални патрони калибър 577. Беше от времето на британското господство, когато предците му живеели като царе в Индия. Името му — хауда — идваше от седлото, с което се оседлават слоновете. Мощното оръжие се използвало за отблъскване на нападения на тигри и лов на едър дивеч.

Дори го беше изпробвал тук, срещу обитателите на Нос Ад.

Пръстите му се свиха около дръжката. Беше готов за още един лов в тъмните пещери.

— Събери хората — каза той. — Натоварете всичко в транспортьорите. Тръгваме след тях. С максимална скорост.

— Професорът има добра преднина — предупреди го Маккинън.

Дилан се изсмя. Предизвикателството му харесваше.

— Значи ще трябва да направим нещо по въпроса.

12:17

В гондолата се бе възцарила тежка тишина, всички бяха потънали в собствените си мисли. Грей през цялото време следеше индикатора, отброяващ оставащите километри. Бяха изминали само четвърт от разстоянието до подстанцията.

Загледа се в света отвъд жалкото им убежище. Имаше още много път и той искаше да събере колкото се може повече информация, преди да са стигнали целта си.

— И откъде се е появило всичко това? — попита най-сетне Грей, нарушавайки тишината. — Как е могла тази екосистема да оцелее тук толкова дълго без никаква слънчева светлина?

— Нямам отговор на първия ви въпрос, но имам някои теории — каза Харингтън. — Колкото до това как е оцеляла екосистемата, положението тук не е много по-различно от онези оазиси на живот, които откриваме около дълбоководните хидротермални комини. Никой не е очаквал да открие живот на такива дълбочини, в онзи вечен мрак и при подобни екстремни температури. Но природата е намерила начин. Същото е и тук, но в много по- големи мащаби.

Харингтън махна към димящата вода.

— Екосистемата тук не се задвижва от слънцето или от фотосинтеза, а от химикали — от хемосинтеза. Всичко започва от хемоавтотрофни бактерии, които се хранят с водороден сулфид или метан, които пък непрекъснато се внасят в пещерната система от местната геотермална активност. Тези бактерии образуват дебели килими и играят същата роля като тревата на осветения от слънцето свят горе — на храна за живота тук.

— Но дори хемосинтезата не може да обясни напълно как се е образувало всичко това — каза Стела. — Както спомена баща ми, животът тук е ксенобиологичен, чужд на всичко, което откриваме на повърхността.

— С какво по-точно е чужд? — попита Джейсън.

— Животът в тази екосистема не е базиран на ДНК, а на вариант, използващ различен генетичен гръбнак — КНК.

Грей беше чул вестите от Калифорния, че синтетичният организъм на доктор Хес е с изкуствена КНК, при която обичайната захарна молекула на ДНК е заместена от някаква токсична комбинация от арсеник и железен фосфат. Явно тук беше източникът на този уникален генетичен елемент.

— И защо тази КНК е толкова е различна? — попита той.

— Именно в нея е всичко — отвърна Харингтън. — Ричард Доукинс описва нашата ДНК като себична, в смисъл, че еволюционният натиск принуждава нашите гени на първо място да се размножават. Ако трябва да опиша КНК, бих я описал като хищническа.

— Хищническа ли?

— Според проучванията ни тук, проверени лабораторно със синтетично създадени версии на КНК, тези гени са опортюнистични и много склонни към мутации, много повече от нашата ДНК, което позволява ускорена еволюция. КНК гените не са просто себични, а се стремят към тотално господство. Дори фенотипният израз на тези гени отразява основната им движеща сила, създавайки организми, които са изключително яки, издръжливи и приспособими. В каквато и ниша да ги поставите, те ще намерят начин да я завладеят напълно.

— И доктор Хес е експериментирал с такъв генетичен код, така ли? — попита Грей.

„Нищо чудно, че творението му се оказва толкова трудно за убиване“.

— Предупредих го да не работи в тази посока или поне да прави експериментите си тук, но той не ме послуша.

— Какво се е опитвал да направи?

— Кендъл смяташе, че може да овладее най-добрите характеристики на КНК и да я вкара в обвивка, която може да се използва за ваксиниране на застрашените видове — или може би на всички видове, за да ги направи по-издръжливи и приспособими, така че да оцелеят срещу глобалните сили, водещи ни към това шесто измиране.

— И това вграждане на КНК в нашата ДНК наистина ли е възможно?

— Да. В лабораториите, работещи с КНК, вече е доказано, че ксенобиологичните продукти могат да заместят почти всеки жив организъм. Така че да, теоретично е способно. Но има и огромен риск.

На Грей му бе достатъчно само да погледне дивия свят под гондолата, за да разбере тази истина.

— Професоре, казахте също, че имате теория как може да е започнал животът тук.

Харингтън кимна.

— На този етап е само предположение. Ако имах повече време, може би щях да успея да го направя по-обосновано.

— Каква е теорията ви?

— Помните ли как споменах, че тази пещерна система вероятно обхваща по-голямата част от континента?

— Чрез свързана система от реки, езера и ледени тунели.

— Недейте да говорите с такова съмнение. Макар че на повърхността Антарктида е замръзнала и на пръв поглед не се променя, на километри под леда тя е топла и влажна, с блата и мочурища, останали скрити в продължение на хилядолетия от света. Вземете например езерото Восток. То е голямо като някое от вашите Големи езера и два пъти по-дълбоко — и е останало изолирано петнайсет милиона години. Не забравяйте и геотермичната активност под леда. Знаете ли, че един мой колега, глациолог от Британската академия на науките, откри активен вулкан на почти километър под леда на Западна Антарктида с данни за течаща лава? Ето колко странно и чудно е истинското лице на този континент.

— Ако пещерната система наистина минава през целия континент, как това обяснява произхода на тази екосистема?

— Ако екстраполирате онова, което сме открили досега, най-общо тези тунели, изглежда, вървят към огромен кратер от другата страна на Източна Антарктида, в район, известен като Земя Уилкс. Той беше открит през 2006 година и диаметърът му е четиристотин и осемдесет километра. За да се получи кратер с подобни размери, Земята е трябвало да бъде ударена от метеорит, три пъти по-голям от онзи, който е унищожил динозаврите. Някои смятат, че този сблъсък може да е предизвикал третото масово измиране на Земята — измирането между перм и триас, довело до изчезването на почти целия морски живот и две трети от земния.

— Добре, но защо това е толкова важно?

— Първо, въпросният сблъсък може да е довел до образуването на тази пещерна система. После, с измирането на повечето видове, някое зърно на КНК може да е пуснало корени в тази празна ниша и да я е запълнило, оставайки в пълна изолация. Но този сценарий предлага и друга интригуваща възможност.

— Каква?

За изненада на Грей отговорът дойде от Джейсън.

— Панспермия.

Харингтън се усмихна.

— Много добре.

Грей беше запознат с теорията за панспермията, според която животът може да е бил донесен на Земята от метеорит, долетял отдалеч, за да засее този свят.

— Не забравяйте, че е нужна яка и издръжлива молекула, която да оцелее при дългото пътуване в космоса — напомни Харингтън.

— Като КНК — каза Грей.

— Именно. Но както споменах, това е само предположение. Макар и доста интригуващо. Възможно ли е тази биосфера в сянка да ни дава възможност да надникнем към някакъв друг свят, или най-малкото ни показва алтернативен генетичен път към живота?

В този момент гондолата се люшна и започна да се спуска, подобно на алпийски лифт, спускащ се към земята.

Беше твърде рано, за да приближават подстанцията.

— Това е Гърлото — каза Харингтън.

Грей погледна навън. Отпред широкият тунел се стесняваше като тясно гърло на бутилка. Гондолата се понесе в тесния проход, само на десетина метра над реката. Бреговете от двете страни излъчваха леко сияние, което продължаваше и във водата и разкриваше пред погледите им странни миди и стрелкащи се в плитчините сребристи форми. Животът в тези горещи води явно процъфтяваше.

Харингтън насочи вниманието му напред.

— По-рано попитахте откъде зная, че и други са открили тези тунели преди нашия екип. Вижте там.

Гондолата зави и пред тях се появи сива форма, издигаща се достатъчно високо, за да достигне тавана. Редица счупени сталактити бележеше движението ѝ в тези теснини. По- голямата част от издължения като пура корпус на подводницата се виждаше над повърхността на реката, подобно на някакъв изхвърлен на брега железен кит.

Когато кабината се изравни с подводницата, Грей видя емблемата върху кулата.

Черен кръст с бяла подводница.

— Германска — каза Харингтън. — От десета флотилия на Кригсмарине.

Нацистка подводница.

— По онова време тези тунели явно са били наводнени повече — обясни Харингтън. — Установихме, че германците са си пробили пътя с торпеда, но не са могли да продължат нататък. След това срутване затворило пътя зад тях и всичко замръзнало. Дори екипажът да е опитал да продължи пеша или със спасителна лодка, не ми се вярва да са стигнали много далеч.

Докато гондолата се носеше тихо покрай този надгробен паметник, Грей можеше само да си представя ужаса на попадналите в капана подводничари. Слава богу, коничната кула изчезна в мрака зад тях и кабината започна да се издига.

Гондолата измина няколко метра, после спря и се люшна под релсите. Харингтън дръпна червения лост, за да я подкара отново.

— Какво стана? — попита Грей.

Харингтън погледна назад в посоката, от която идваха.

— Дилан Райт. Явно е стигнал до контролния панел.

— Можете ли да я подкарате? — попита Грей.

Изведнъж без никаква намеса гондолата тръгна бавно назад, обратно към базата.

„Райт се мъчи да ни върне“.

Харингтън хвана някаква червена пластмасова ръчка на тавана и дръпна. Чу се силно изпукване и отново спряха.

— Освободих гондолата от кабела.

Очите на професора блестяха от ужас.

Бяха заседнали.

20.

30 април, 08:18

Боа Виста, Бразилия

Уплашена от внезапното нападение, Джена се сви зад една преобърната маса. Куршумите свистяха из кафенето.

Миг по-рано трима маскирани мъже бяха изскочили от кухнята с вдигнати автомати. В същото време предното стъкло се пръсна от стрелба от улицата.

Беше жива единствено благодарение на бързите рефлекси на Дрейк — още щом започна стрелбата, той изрита стола под нея, подхвана я, докато падаше, и я закри с тялото си. Един от другите морски пехотинци — Марлоу — преобърна тежката дървена маса, осигурявайки им временно убежище. Партньорът му Шмит стреля по нападателите.

— Пейнтър... — изпъшка Джена.

Директорът беше още навън.

— Заемам се — каза Дрейк. — Стой тук.

Надигна се и се опита да надникне през счупеното стъкло. Отвън се разнесе внезапно стакато на пистолет в рязък контраст с трясъка на автоматичната стрелба.

„Пейнтър отговаря на огъня“.

— Изглежда, е ранен — съобщи Дрейк, след като се скри зад масата. — Малкълм, Шмит, прикривайте ме и дръжте позицията.

И без да чака отговор, изскочи от прикритието. Двамата морски пехотинци откриха възпиращ огън, докато сержантът се хвърляше с главата напред през прозореца.

Джена посегна към раницата си и оръжието, за да помогне.

Докато пръстите ѝ се свиваха около дръжката, стрелбата вътре и отвън се засили. Един от противниците падна върху една маса; другите двама се скриха зад тезгяха и продължиха да стрелят от защитеното място.

Малкълм изруга и се приведе зад прикритието. Ухото му кървеше.

Джена се надигна и зае мястото му — всяко отслабване на ответния огън щеше да доведе до надмощие и в крайна сметка до победа на врага. Стреля с глока и принуди единия от неприятелите, който се канеше да се изправи, отново да се скрие зад тезгяха.

Използва мига, за да огледа кафенето. По пода лежаха тела, по плочките се разпълзяваха локви кръв. Тук-там забеляза движение. Някои от клиентите и сервитьорите бяха все още живи.

Но едно друго движение привлече вниманието ѝ.

Огледалото зад тезгяха бе улучено при първия залп, но в начупеното отражение в запазените парчета тя видя, че единият от противниците е коленичил и презарежда автомата си.

„Сега е моментът...“

Тя стреля отново към позицията на първия стрелец и извика на двамата морски пехотинци:

— Сега!

Нямаше време да обяснява, така че просто изскочи иззад масата и се хвърли към тезгяха с надеждата, че ще я разберат.

Разбраха я.

Малкълм и Шмит я последваха от двете ѝ страни, като стреляха по противника, който още представляваше заплаха. При тази плътност на огъня един куршум рикошира от ръба на металния стол наблизо, улучи неприятеля и той се просна на пода.

Джена стигна тезгяха и се метна през него с краката напред, плъзгайки се сред счупените чинии и пръснати прибори. През цялото време не откъсваше поглед от отражението на скрития враг. Той вече беше приключил с презареждането и се надигаше да помогне на партньора си.

Щом се появи, тя вече бе свила левия си крак и заби пета в носа му. Главата му отлетя назад със задоволяващо хрущене на счупени зъби и кост и той се свлече безжизнено на пода.

До нея Шмит застреля другия противник в ухото, докато той се опитваше да насочи автомата си напред.

След внезапния край на престрелката ушите ѝ продължаваха да пищят, заглушавайки битката отвън.

Малкълм приклекна до нея, а Шмит надникна в кухнята с насочен напред пистолет.

— Чисто! — извика след миг и се върна при тях.

Зачервен от ярост, Малкълм насочи пистолета си към лежащия в безсъзнание мъж на пода.

— Недей — каза Джена. — Може да ни потрябва.

Малкълм кимна.

— Аз ще го пазя — каза Джена. — Идете да помогнете на Пейнтър и Дрейк.

Ако се съдеше по засилващата се стрелба отвън, те бяха в беда.

08:20

— Обкръжават ни — каза Дрейк.

Пейнтър също го виждаше. Беше клекнал рамо до рамо с морския пехотинец зад металната кофа за боклук. Тя едва успяваше да ги предпази, докато стреляха от двете ѝ страни по тримата неприятели от другата страна на улицата.

За съжаление противникът имаше предимство. Покрай тротоара имаше паркирани коли, които осигуряваха добро прикритие и предостатъчно място за маневриране. От тяхната страна на улицата паркирането беше забранено.

Все пак, ако Дрейк не бе излетял през витрината на кафенето, Пейнтър вече щеше да е мъртъв.

Внезапната и навременна поява на сержанта принуди противника да отстъпи от улицата зад прикритието на колите. Но сега тримата се разделяха. Двама се затичаха приведени в противоположни посоки, а третият продължаваше да стреля непрекъснато и куршумите звъняха и рикошираха от кофата за боклук.

Дрейк и Пейнтър не можеха да помръднат. Само след секунди двамата стрелци щяха да заемат удобни за стрелба позиции.

— Ще те прикривам — каза Пейнтър, докато слагаше нов пълнител. — Върни се вътре. Опитайте да се измъкнете през задния изход.

Пейнтър забеляза, че в кафенето е станало тихо — но дали това беше добър знак, или лош?

Изведнъж от пръснатата витрина на кафенето отново избухна стрелба и куршумите се понесоха към паркираните коли от другата страна на улицата.

Хванат неподготвен, стрелецът отляво беше улучен във врата и се завъртя като пумпал, пръскайки струя кръв. Онзи отдясно пък получи куршум в челото.

Третият моментално се скри зад едно старо волво — нещата се бяха обърнали.

Дрейк се надигна и погледна към Пейнтър и раненото му рамо.

— Ние ще поемем последния — каза той и двамата му колеги кимнаха, докато излизаха навън. — Морските пехотинци сме тренирани за това.

Пейнтър не възрази.

— Опитайте да го заловите жив.

Сякаш усетил предстоящата си гибел, скритият зад колата мъж започна да вика — не на тях, а като че ли в телефон или радиостанция. Вероятно викаше за помощ или подкрепление.

Пейнтър долови няколко думи на испански, но останалото беше на някакъв неразбираем местен диалект. Една от испанските думи привлече вниманието му. Мъжът я повтори отново, този път по-настоятелно.

Mujer.

Пейнтър се напрегна и погледна назад към кафенето.

„Mujer“ означаваше „жена“.

— Къде е Джена? — попита той с внезапно разтуптяло се сърце.

— Вътре — каза Малкълм, без да откъсва поглед от волвото. — Там всичко е чисто.

„А може и да не е“.

Без да обръща внимание на опасността от стрелеца, Пейнтър се втурна към вратата и нахълта вътре. Хванал пистолета със здравата си ръка, той огледа масите и телата. Провери зад тезгяха, надникна в кухнята.

Откъм улицата проехтяха изстрели.

Миг по-късно Дрейк нахълта в кафенето. Изглеждаше поразен и уплашен, лицето му разкриваше дълбоките чувства отвъд простата загриженост за другар от екипа.

— Джена?

— Няма я. — Пейнтър кимна към улицата. Имаха само един шанс да открият кой я е отвлякъл. — Какво стана с третия стрелец?

Дрейк разбра смисъла на въпроса му и пребледня още повече.

— Самоуби се.

Пейнтър пое дълбоко дъх.

„Значи сме я изгубили“.

08:22

Светът се връщаше на вълни от болка. Мракът се пръсна в светлина, която бе твърде ярка, в звуци, които бяха твърде силни. Джена вдигна глава от друсащия се под на микробуса, при което болката отново я прониза от една точка над слепоочието до шията.

„Оу...“

Тя сподави стона си, за да не привлече вниманието на похитителите си. Сърцето туптеше в гърлото ѝ. Направи бърза преценка на положението. От мястото си на пода виждаше единствено минаващите покрай прозореца горни етажи на сградите и преплетени жици.

По бузата ѝ се стече струйка гореща кръв.

Спомни си засадата и гневът потисна ужаса, който се мъчеше да смрази самоконтрола ѝ. Беше клекнала зад тезгяха и гледаше как Малкълм и Шмит заеха позиции до витрината и започнаха да стрелят към отсрещната страна на улицата. Оглушителните гърмежи прикриха приближаването на нападателя откъм кухнята. Единственото предупреждение бе лекото сладко ухание.

Обърна се и видя тъмнокожа жена с тъмни очи, присвита на метър от нея. Босите ѝ крака бяха поставени съвършено между стъклата по пода — не за да не се пореже, а за да не се издаде.

Преди Джена да успее да реагира, жената се хвърли напред и замахна мълниеносно. Дръжката на пистолета й се стовари върху главата на Джена. За миг пред очите ѝ блесна ослепителна светлина, после сякаш пропадна в някаква черна дупка.

„Колко време съм била в безсъзнание?“

Едва ли беше дълго. Не повече от една-две минути.

Жената от мястото до шофьора се обърна. Дълга черна коса обрамчваше мрачно красиво лице. Кожата ѝ бе с цвета на карамел, черните очи сияеха. Въпреки това в тези красиви черти се долавяше заплаха, от стиснатите пълни устни до пронизващия стъклен поглед. Джена все едно се изправяше срещу студеното самообладание на пантера на дърво, показваща природата в най-красивата ѝ — и смъртоносна — страна.

Искаше ѝ се да избяга от този поглед, но въпреки това му отвърна. Не че можеше да направи нещо повече. Китките и глезените й бяха закопчани.

Ясен звън прекъсна сблъсъка. Жената се обърна и шофьорът ѝ подаде мобилен телефон.

— Oui — каза тя с глас, копринен като кожата й. Заслуша се, после хвърли поглед към Джена. — Oui, j’ai fini.

Джена знаеше, че темата на разговора е тя. Някой искаше да се увери, че е заловена или че най-малкото един от американците е взет в плен. Опита се да подслуша останалата част от разговора, но не знаеше френски. Въпреки това можеше да се досети кой е човекът от другата страна.

Кътър Елвс.

Очевидно беше държал под наблюдение хотела, за да провери дали някой няма да тръгне по следите, оставени от Ейми в Боа Виста. Или пък милата собственичка не беше чак толкова „мила“, колкото изглеждаше, и бе съобщила за американците. Така или иначе, Кътър беше наредил на свой екип да заловят един от тях, за да може да го разпита и да открие доколко знаят за него и за действията му.

Водеше се мъртвец и несъмнено искаше да си остане такъв за света.

Микробусът излезе от централната част на Боа Виста и увеличи скоростта. Джена погледна през рамо. Боеше се за Дрейк и останалите. Дали бяха оцелели в престрелката? Молеше се да е така, но нямаше надежда, че ще успеят да я проследят.

Отново се обърна напред и осъзна суровата истина.

„Сама съм“.

След няколко минути микробусът наби спирачки и Джена се плъзна напред. Успя да се надигне. През предното стъкло се виждаше бедняшки квартал със сбутани бараки, построени от подръчни материали. Но не това беше крайната цел на похитителите ѝ.

На отъпкана площадка чакаше стар хеликоптер. Перките му се въртяха, бе готов за излитане.

Джена се отчая.

„Къде ме водят?“

08:32

Кендъл стоеше на прага на лабораторията от Ниво 4, в която работеха неколцина техници в предпазни костюми с жълти маркучи за въздух, закрепени за стената. Преди малко Кътър се бе отдръпнал да говори по телефона. Кендъл дишаше дълбоко и все още се мъчеше да реши дали да помага на кучия син, или не.

„Ако не го направя, целият свят може да бъде унищожен.

Но ако го направя, няма ли крайният резултат да е същият?“

Вървеше по острието на бръснач, решението му зависеше от въпрос, на който нямаше отговор. Какви бяха плановете на Кътър за синтетичната пВПЧ? Спомни си будещото тревога описание на съвършената празна обвивка.

„Троянски кон... съвършена генетична система за доставка“.

Кътър определено смяташе да напълни този троянски кон — но с какво?

„Мога ли да му се доверя, че никой няма да бъде убит от онова, което възнамерява да сложи в празната обвивка?“

Мислите му препускаха. Беше благодарен на онзи, който се беше обадил и му бе дал допълнително време да вземе решение. Използва забавянето да разгледа изолираното помещение. Подобно на основната генетична лаборатория зад него, лабораторията от Ниво 4 беше оборудвана с най-модерната техника за ДНК анализ и манипулиране на гени. До отсрещната стена имаше голям хладилник със стъклени врати, пълен с епруветки.

Побиха го тръпки, когато се опита да си представи какво има в тях. Но онова, което го ужасяваше най-много, бяха четирите помещения от двете страни на хладилника. Всяко от тях имаше различно медицинско оборудване. Разпозна прост рентгенов апарат в едното и компютърен томограф в следващото. В последните две имаше скенер за ядрено-магнитен резонанс за изследване на тъканите в дълбочина и ПЕТ, или позитронно-емисионен томограф — скенер за получаване на триизмерни изображения на биологични процеси.

Наличието на тези уреди не оставяше никакви съмнения.

Кътър бе преминал към опити върху животни.

Но колко напреднали бяха тези опити?

Кътър свърши разговора. Изглеждаше по-отпуснат, сякаш бе чул добри новини.

— Изглежда, скоро ще си имаме гост. Но преди това имаме много работа, нали, Кендъл?

И повдигна вежда в очакване на отговор.

Кендъл погледна към лабораторията.

— И се кълнеш, че ако сътруднича, ако те науча на техниката ми, никой няма да умре?

— Мога да ти обещая, че онова, за което смятам да използвам техниката, изобщо не е смъртоносно. — Кътър се намръщи, сякаш беше доловил недоверието на Кендъл. — Може би една кратка обиколка ще успокои терзанията ти. Няма да отнеме повече от няколко минути.

Завъртя се кръгом и тръгна.

Кендъл забърза след него, повече от щастлив от допълнителното забавяне. Матео го по следва като вездесъща сянка.

— Къде отиваме? — попита Кендъл.

Кътър се обърна и се усмихна. На лицето му беше изписан момчешки ентусиазъм.

— На едно чудно място.

Докато Кътър се обръщаше, Кендъл забеляза скованото му ляво рамо. Представи си огромните белези от тази страна — напомняне, че въпреки външната показност момчето отдавна го няма. То беше умряло преди цяла вечност в онази африканска савана. Останал бе само суров и ексцентричен гений с мрачни амбиции, дълбоко огорчен от света.

Излязоха от основната зала и продължиха по дълъг естествен тунел. Доколкото можеше да се прецени, отиваха към средата на платото.

Кътър вървеше до Кендъл.

— Ние с теб си приличаме.

Кендъл не си направи труда да възрази.

— И двамата сме загрижени за планетата, тревожим се за посоката, в която върви. Но докато ти търсиш начин да запазиш статуквото, аз смятам, че светът е отишъл твърде далеч. Човекът е неспособен да поправи онова, което е причинила индустрията. Станали сме твърде лакоми, а в същото време полезрението ни се стеснява все повече и повече. Запазването е изгубена кауза. Защо да спасяваш един или друг вид, когато цялата екология се срива пред очите ти?

— Именно такова бедствие се опитвах да предотвратя в Калифорния — възрази Кендъл. — Исках да създам решение за цялата система.

Кътър изсумтя пренебрежително.

— Като се опитваш да внесеш издръжливостта и приспособимостта на КНК в различни видове като цяло? Всъщност просто крадеш от една биосфера, за да запазиш друга, която умира.

Кендъл се вцепени. Значи Кътър знаеше какво се опитва да постигне. Научният термин беше улеснена адаптация — подсилване на ДНК, така че видът да бъде по-устойчив на заболявания или по-издръжлив в неблагоприятна среда. Кендъл отказваше да се извинява за работата си. Изследването му имаше потенциала да защити много видове срещу предстоящите бедствия, но трудът му все още бе в начален етап. За съжаление онова, което беше създал дотук, бе грубо, опасно, поглъщащо всичко, до което се докосне, унищожаващо всяка попаднала му ДНК.

И изобщо не биваше да излиза на свобода.

Гневът му пламна отново.

— И какво предлагаш да правим? — остро попита той. — Нищо ли?

— Защо не? Просто да се махнем от пътя на природата. Тя е най-големият изобретател. Ще ни преживее. може би не във формата, която ти харесва или която познаваш. В крайна сметка еволюцията ще запълни всички празнини, останали от измирането. И петте предишни измирания са предизвикали еволюционна експлозия след това. Вземи например човечеството. Динозаврите са измрели, за да можем да се издигнем ние. Новият живот може да израсне единствено чрез смъртта.

Кендъл беше чувал достатъчно често тази основна догма на Тъмен Едем и беше наясно с основния й смисъл.

— Голямото измиране съдържа в себе си обещанието за нов живот.

Кътър кимна.

— Да. Началото на нов Едем. Нов Рай.

От страстта в гласа му си личеше, че очаква с нетърпение това да се случи.

Кендъл въздъхна.

— В разсъжденията ти има един фундаментален недостатък.

— И какъв е той?

— Измирането е бързо. А еволюцията — бавна.

— Именно. — Кътър спря и за момент на Кендъл му се стори, че ще го прегърне. — Точно така! Измирането винаги е по-бързо от еволюцията. Ами ако можем да ускорим самата еволюция?

— Как?

— Ще ти покажа.

Бяха стигнали до дебела стоманена врата, която блокираше тунела. Кътър извади магнитна карта.

— Трябва да се тревожим не за запазването на живота, който е бил, а да се съсредоточим върху отглеждането на онова, което ще дойде.

— Но откъде можем да знаем какво ще дойде?

— Ще го създадем. Ще насочим еволюцията към новия генезис.

Изуменият Кендъл не знаеше какво да каже.

Кътър прекара картата през електронната ключалка и дебелите резета бавно започнаха да се прибират.

— Това е невъзможно — прошепна Кендъл, но дори той не можеше да убеди сам себе си. Генното инженерство и синтезът на ДНК вече бяха стигнали до този праг.

— Няма невъзможни неща — възрази Кътър, докато отваряше вратата. — Вече не.

Ярката дневна светлина нахлу в полутъмния тунел, съпроводена от сладък меланж от аромати, примесен с познатата мускусна миризма на глина и гниещи листа. Привлечен от светлината и свежия въздух, Кендъл с готовност последва Кътър навън на металното скеле, стърчащо от отвесната скала.

Стъпи върху металната решетка и погледна нагоре към синьото небе. Намираха се на около четири и половина метра от ръба на огромна дупка. Стените бяха терасирани на различни нива с градини, в които цъфтяха орхидеи, бромелиади, увивни растения и цветя с всевъзможни цветове и размери. До всяко ниво можеше да се стигне по път, който се виеше на спирала покрай стените.

Кендъл гледаше как електрическа количка за голф се движи безшумно по пътя към тях — мина през портал, който се отвори автоматично пред нея. На оградата имаше жълт триъгълен знак с черна светкавица, показващ, че по бариерата на всяко ниво тече ток.

Тревогата задуши краткотрайното му възхищение.

Кътър започна да оглежда стената, сякаш търсеше бурени във фантастичната си градина.

— А — рече след малко. — Ето там долу. Ела и виж сам.

Отвори вратата до парапета и слезе по металните стъпала до каменния път. Кендъл се стараеше да не гледа надолу. Дупката беше толкова дълбока, че едва виждаше дъното, още повече че слънцето още беше ниско над хоризонта. Все пак забеляза долу короните на огромни дървета — вероятно част от бразилската джунгла се бе озовала на дъното на ямата.

Много внимателно стъпи от металните стълби на древния пясъчник. Дръпна се от ръба на пътя, по-далеч от зейналата пропаст. Отсреща имаше серия каменни саксии, дълги десетина метра, които достигаха до плътната каскада зеленина, покриваща стените. Между тях минаваха тесни пътеки. Всичко това много приличаше на някаква зеленчукова градина, но Кендъл подозираше, че онова, което расте там, е много по-зловещо и изобщо не е здравословно.

Забеляза дългокраки мравки колкото палеца му: бързаха в колона покрай ръба на една от саксиите.

— Paraponera clavata — назова ги Кътър. — По-известни като куршумени мравки. Малките гадини са си спечелили името, защото ухапването им се смята за едно от най-гадните, на върха на индекса на Шмит за болка от ухапване или ужилване. Жертвите сравняват ухапването с огнестрелна рана и болката може да продължи до цяло денонощие.

Кендъл отстъпи крачка назад.

— Успях да удвоя силата на отровата им.

Кътър го изгледа сурово.

— Ухапването причинява парализа, съпроводена с умопомрачителна болка. Един от работниците ми случайно беше ухапан. Така стискаше зъби, че си счупи кътниците. Но това не е всичко. Ела по-близо.

„Не, благодаря“.

Кендъл не помръдна от мястото си.

Кътър вдигна отчупена клонка.

— Куршумените мравки, подобно на всички други мравки, са нелетящи представители на разред Ципокрили, който включва пчелите и осите.

Той сръчка една червено-черна мравка, която в отговор разпери малки ципести крила, невидими досега. Насекомото прелетя няколко сантиметра и кацна сред жилещите си събратя, като ги разбуни.

— Лесно е да им върнеш крилете — каза Кътър. — Просто снаждаш гени от тарантулска оса. Още повече че двата вида имат общ прародител.

— Създал си химера — най-сетне успя да изрече Кендъл. — Генетичен хибрид.

— Именно. Все още не съм ги направил пълноценни летци, могат само да прелитат кратки разстояния като това, но се надявам, че с времето и под натиска на средата природата ще свърши останалото и ще започнат да летят като братовчедите си оси.

— Как.? — заекна Кендъл. — Как го постигна?

— Изобщо не беше трудно. Знаеш не по-зле от мен, че технологията е налична. Останалото е само въпрос на воля, ресурси и свобода от надзор и регулации. Вече видя, че лабораторията ми е оборудвана с много станции, използващи последната CRISPR-Cas9 техника, която между другото усъвършенствах.

Това бе смразяваща новина. Техниката CRISPR-Cas9 вече можеше да манипулира всяка част от генома с такава точност, че я сравняваха с редактирането на отделни букви в енциклопедия, без да се допусне нито една правописна грешка.

— И несъмнено си запознат с техниките MAGE и CAGE, разработени от Джордж Чърч.

Кръвта на Кендъл изстина. Подобно на CRISPR, MAGE и CAGE понякога биваха наричани еволюционни машини. Тези две техники за редактиране на гени бяха точно това и можеха да извършват автоматично хиляди генетични промени едновременно, изпълнявайки за минути работа, за която на еволюцията биха й потрябвали милиони години.

MAGE и CAGE имаха потенциала завинаги да променят синтетичната биология и да я отведат до нови висоти. „Но къде ще доведат нас тези висоти?“

Загледа се с ужас в колоната големи мравки.

Кътър се заигра с клончето. Изглеждаше разочарован от реакцията на Кендъл.

— Четох една твоя статия от миналата година, в която призоваваш за използването на тези техники за възкресяване на изчезнали видове.

Беше прав. Новите технологии за редактиране на гени бяха многообещаващи. Учените можеха да вземат непокътнат геном на съществуващ организъм и да започнат да променят неговата ДНК, превръщайки я в генома на сроден вид, който е изчезнал.

— Можеш да вземеш слон и да възкресиш от гените му мамут — промълви Кендъл.

Това беше възможно не само на теория — един руснак беше стигнал дотам да създаде експериментален резерват в Сибир, наречен Плейстоценски парк, с надеждата в близко бъдеще в него да бродят мамути.

— В статията използваш термина „възкресяване“ — презрително рече Кътър. — Ама че тъжно отклонение. Да използваш такава обещаваща технология за такива тесногръди цели. В резултат само ще попречиш на способността на природата да реагира на пораженията, нанесени ѝ от човечеството.

— И това ли е твоят отговор? — подигравателно го попита Кендъл и махна с ръка към маршируващите мравки.

— Това е само малка част от една много по-голяма картина. Докато ти и колегите ти живеете в миналото и се опитвате да възкресите нещо, за да получите изкупление, аз се обръщам към бъдещето и се подготвям за онова, което ще дойде, с план за подивяване.

— Подивяване?

— Връщане на ключови видове животни и растения, които имат най-силно въздействие върху средата.

— Като тези мравки.

— Създадох творенията си — всичките си творения — да бъдат по-силни, с необходимите средства да ни преживеят. Както и с някои нововъведения.

Кътър доближи клончето до една мравка и тя се покатери по него. Преди да успее да стигне до ръката му и да го ухапе, Кътър я запрати в съседната каменна саксия. Мравката падна върху широко листо и защъка по него, като трепкаше раздразнено с криле.

От една пора в листото изригна блестящ мехур, който обви мравката в гъст като желатин сок. Насекомото се загърчи в опит да се освободи, но за секунди краката му се стопиха, последвани малко по-късно от тялото. Лепкавият мехур бързо се втечни и се плъзна по листото, за да падне върху коренната луковица в основата на стеблото.

— Тук използвах секвенция от гени на росянка — обясни Кътър. — Като същевременно засилих храносмилателните ензими.

На Кендъл му призля. Той погледна тъмната градина долу и попита:

— Колко още си създал?

— Стотици видове. Но те са само първата вълна. Освен това направих стъпка към генетичното свързване на всяка промяна със секвенция ДНК ретротранспозони.

Кендъл започна да проумява какво възнамерява Кътър. Ретротранспозоните бяха така наречените прескачащи гени, способни да се прехвърлят от вид на вид в процес, наречен хоризонтален трансфер на гени. Генетиците смятаха, че тези гени са мощни двигатели на еволюцията, предаващи различни характеристики между видовете. Неотдавнашни изследвания върху ДНК на говедата показваха, че цяла четвърт от генома им е дошла от вид пепелянка, което доказваше, че Майката природа размесва гените от милиони години и създава хибридни видове от зората на времето.

А сега не го правеше само тя.

— Значи така смяташ да ускориш еволюцията — каза Кендъл. — Смяташ да използваш тези характеристики, като ги свържеш към прескачащи гени, за да разпространиш творенията си.

— Всеки вид ще бъде като понесено от вятъра семе. Един хибрид ще доведе до два, два до четири. При цялото това разместване можеш ли да си представиш какви нови видове ще се появят? Какви нови комбинации? И всички те ще се борят за оцеляване в опасния свят, създаден от нас.

Кендъл си представи огромен пожар, плъзнал през екваториалните джунгли и обхващащ цялата планета.

„Щом вече е успял да постигне толкова много, защо се нуждае от моята бронирана обвивка? Какво възнамерява да сложи в нея?“

Явно ставаше въпрос за друга стъпка в замисъла на този побъркан.

— Новият Едем ни очаква — възторжено продължи Кътър. — Намираме се на прага на един нов свят. На драматичен генезис, който можем да видим още докато сме живи. Искам да го споделя с теб. Ще ми помогнеш ли да го постигна?

Кендъл се обърна към страстното лице и направи единственото, което можеше. Трябваше да оцелее достатъчно дълго, за да го спре.

— Да. Ще ти помогна.

08:44

— Трябва да я намерим — каза Дрейк, докато вървеше през останалата след стрелбата касапница, следван от двамата си колеги.

Пейнтър клечеше до една от оцелелите — млада сервитьорка. Беше притиснал кърпа, за да спре кръвта от раната в корема ѝ. Собственото му рамо гореше от куршума, който го бе одраскал. Малкълм го беше превързал набързо, използвайки медицинския си пакет в раницата.

Тримата морски пехотинци вече бяха претърсили улиците зад заведението, но от Джена нямаше и следа.

Пейнтър разбираше безсилието и гнева в гласа на Дрейк.

В далечината се чуваха приближаващи се сирени. Щяха да изгубят още повече време, докато се разправят с местните власти.

Зад тезгяха се разнесе стон.

„Някой най-сетне е решил да се събуди“.

Пейнтър махна на Шмит да заеме мястото му и каза:

— Стегни раната здраво.

Морският пехотинец се зае да изпълни нареждането, а Пейнтър тръгна към източника на звука. Един мъж надигна глава от пода. Ръцете му бяха вързани отзад. Маската, която скриваше лицето му, беше подгизнала от кръв. Това беше стрелецът, когото Джена бе изритала по време на престрелката. В бързината похитителите ѝ явно бяха решили, че е мъртъв, особено при толкова много кръв.

Пейнтър пристъпи до него и дръпна рязко маската, с което си спечели задоволяващ болезнен вик. От разбития нос потече още кръв. Очите на мъжа вече бяха така подути, че се бяха затворили.

— Вземи го — нареди Пейнтър на Дрейк.

Сирените виеха по-близо.

Видя, че Шмит е превързал корема на сервитьорката. Тя щеше да оцелее.

— Да вървим — каза Пейнтър.

Дрейк и Малкълм тръгнаха към задния изход, помъкнали между себе си замаяния стрелец. Джипът им ги очакваше в една пряка наблизо. Морските пехотинци го бяха преместили там в случай, че се наложи да се изнесат спешно.

Дрейк грубо бутна пленника на задната седалка.

— Ами ако копелето не проговори?

Пейнтър избърса с кокалче капка кръв от седалката.

— Може и да не се наложи. Но ще ни трябва помощ.

21.

30 април, 06:02

Планините Сиера Невада, Калифорния

„Дръж се, Джош.“

Лиза седна на неудобния стол в изолатора. Хвана ръката на брат си и ѝ се прииска да свали ръкавицата, за да го докосне наистина. Макар да беше пред нея, тя имаше чувството, че помежду им е зейнала пропаст. Делеше ги не само преградата от полиетилен. Медикаментозната кома беше отвлякла Джош — дрезгавия му смях, бързите остроумни шеги, свенливото изчервяване в присъствието на красиво момиче, съсредоточената физиономия, докато виси на въже на отвесна скала.

Всичко това беше изчезнало.

Преди няколко минути Джош беше включен към респиратор, тъй като състоянието му продължаваше да се влошава. Всяко вдишване бе твърде рязко, твърде неравномерно. До него различните монитори тихо бръмчаха, прещракваха и пиукаха. Те бяха всичко, което бе останало от енергичния и пълноценен живот на брат ѝ.

Радиостанцията изпращя и я изтръгна от унеса ѝ и тя се приготви за още лоши новини. И тогава в ухото и заговори познат и желан глас. Лиза стисна по-силно ръката на Джош, сякаш искаше да го окуражи да продължи да се бори, да му каже, че Пейнтър ще го спаси.

— Лиза — каза Пейнтър. — Как я караш?

„Как мислиш?“

Сълзите ѝ внезапно бликнаха и потекоха по бузите. Нямаше как да ги избърше. Преглътна няколко пъти, за да ги скрие от гласа си.

— Тук... тук нещата не вървят добре — каза тя, мъчейки се да се овладее. — С всеки час положението се влошава. Не знам дали си чул, но Линдал нареди да доставят ядрено устройство. Вече е на път и трябва да пристигне следобед.

— Няма ли начин да бъде разубеден?

— Не. Рано сутринта цял екип топографи отбеляза заразените райони — или поне онези, в които има явно измиране. Положението е по-лошо, отколкото показваха докладите през нощта. Организмът продължава да се разпространява и приближава критичната маса, както се изразява Линдал — точката, отвъд която дори ядреният взрив може да не подейства. Все още се правят изчисления на мощността и необходимата радиация за най-високо ниво на ефективност.

Лиза продължи с цялата настойчивост, на която бе способна в това си състояние:

— Трябват ни отговори, за да спрем ядрения удар. Или най-малкото някаква надежда за решение.

Тя се загледа в Джош, в пожълтялото му като восък лице.

„Моля те!“

— Мисля, че имаме добра следа — каза Пейнтър, макар че го каза колебливо и очевидно бе разтревожен. Разказа ѝ набързо за положението в Бразилия.

— Отвлекли са Джена?! — възкликна Лиза.

Пусна ръката на Джош и се обърна към лабораториите в другия край на хангара. Нико не беше в по-добро състояние от Джош. Кучето бе поставено на системи и макар да му вливаха кръвна плазма, гаснеше с всеки час. Всъщност горкото хъски вече щеше да е мъртво, ако не бяха титаничните усилия на доктор Едмънд Дент. Вирусологът използваше всяко средство в арсенала си, за да поддържа живота на Нико и Джош. И макар че не можеше да пребори вируса, палиативното му лечение като че ли забавяше клиничните признаци.

Пейнтър й предложи искрица надежда.

— В момента пътуваме към една лаборатория към Федералния университет на Рорайма, която е свързана с Генографски проект. От години събират генетична информация от коренните жители и използват автозомни маркери, за да изчислят миграциите и подгрупите на племената. Събрали са огромна база данни. По кръвта на човека, когото заловихме, ще можем да открием от кое племе е.

— Какво значение има това?

— Помниш ли онези снимки, които Джена е направила на нападателите в градчето призрак при езерото Моно?

— Да.

— Изглежда, групата, която ни атакува тук, е от същото племе. Питам се дали Кътър Елвс не се е оттеглил някъде в джунглите и не е подчинил на волята си въпросното племе. Ако успеем да открием племето, може да открием не само Елвс... а вероятно и Джена и Кендъл Хес.

Сребристото пламъче на оптимизма проблесна в мрака на изтощението ѝ и тя пое дълбок треперлив дъх.

— Трябва да намериш нещо. Нещо, с което да накарам Линдал да спре или да отложи плановете си.

— Ще направя всичко по силите си.

— Знам, че ще направиш. Обичам те.

— И аз теб, скъпа.

Тя не остана доволна от автоматичния му отговор.

— Кажи го, за да го чуя.

Той се разсмя, с което разпали сребристото пламъче още повече.

— Не и пред момчетата.

Лиза си представи Дрейк и колегите му и усети как устните ѝ се разтеглят в усмивка. Долови същата усмивка и в гласа на Пейнтър.

— Добре — каза той. — И аз те обичам.

След като се сбогуваха, Лиза се почувства ободрена, готова да се справи с всичко. Радиото ѝ отново избръмча. Надяваше се, че Пейнтър е забравил да ѝ каже нещо — каквото и да е, само да чуе отново гласа му, — но вместо това чу Едмънд Дент.

— Лиза, трябва да дойдеш веднага в лабораторията.

— Защо? — Тя погледна натам. — Да не би Нико да се е влошил?

— Сменях банката с плазма на момчето. Линдал беше оставил микрофона си включен и говореше на екипа. Решил е ядрените физици да експериментират върху Нико. Искат да разберат как ще подейства радиацията на организма, когато се намира в жива тъкан, за да изчислят дозата, необходима за убиването му в тялото.

— Смятат да облъчат Нико!?

— С все по-високи дози, докато правят биопсия на бъбреците и черния му дроб, за да видят колко радиация е нужна за унищожаването на вируса.

Блестящият оптимизъм отпреди малко премина в огнен гняв. Джена бе рискувала живота си, за да помогне на всички, а те възнамеряваха да убият кучето ѝ зад гърба ѝ, при това по най-мъчителен начин.

„Само през трупа ми!“

Втурна се към въздушния шлюз на изолатора.

— По-добре побързай — предупреди я Едмънд. — Току-що чух още една заповед на Линдал.

— Сега пък какво?

— Нареди на охраната да не те допуска в лабораторията, ако окажеш съпротива.

„Копеле мръсно...“

Отвори вратата и започна обеззаразяването. Докато струите поливаха костюма, се мъчеше да намери някакъв начин да спаси Нико. Когато светна зелената светлина, беше стигнала само до едно решение — гамбит, който щеше да изисква огромен риск за самата нея.

Но тя беше готова да го поеме.

Заради Нико...

Заради Джена...

Дължеше им го, но една тревога я гризеше, докато излизаше от шлюза и прекосяваше слабо осветения хангар към лабораториите.

С колко време разполагаше Нико? С колко време разполагаха всички те?

Само едно нещо беше сигурно.

Някой трябваше да намери отговор — по възможно най-бързия начин.

22.

30 април, 13:03

Земя Кралица Мод, Антарктида

— Не можем просто да си висим тук — каза Ковалски. Изглеждаше готов да зарита стената на заседналата гондола.

Грей разбираше ужаса на другаря си. Нагласи очилата и погледна навън. Гондолата висеше на височина четири етажа над пода на пещерата. Точно под тях тъмните води миеха каменния бряг. Нямаше как да се върнат обратно, а инфрачервената светлина от лампите под кабината не проникваше надалеч и разкриваше само няколко от вездесъщите поддържащи тавана вкаменени стволове.

Кой знае какви ужаси дебнеха в мрака?

Защото онова, което виждаха, беше достатъчно ужасяващо.

Бавно влачещата се река кипеше от скрит живот. От време на време на повърхността се подаваха лъскави форми. Видя в плитчините някакво създание с черупка като костенурка и шипове по главата, подобни на опашката на стегозавър. Подобен на крокодил звяр се хлъзна по корем от покрития с водорасли бряг, за да избегне тромавия натрапник, и изчезна във водата. По-нагоре по брега същества, подобни на прилепи с размерите на колибри, летяха на рояци над гнездата си, за да ги пазят. Когато очите му свикнаха с тъмното, Грей започна да различава още подробности. От водораслите стърчаха израстъци, покрити с нещо като мъх; облаци дребни комари или мушици се виеха сред стволовете на вкаменената гора; бели охлюви пълзяха по стените и оставяха светещи дири, подобно на бавно движещи се художници на графити.

Стела заговори на баща си.

— Той е прав. — И кимна към Ковалски. — Не можем да останем тук. Дилан Райт знае къде сме и че се опитваме да стигнем до Задния изход. Вече сигурно е открил, че си настроил зарядите така, че да бъдат изолирани от станцията. След като не успее да ни върне, ще изпрати екип след нас.

— През този ад! — попита Джейсън, като нарочно наблегна на последната дума.

— Може да използва транспортьорите — кисело каза професор Харингтън. — Намираме се само на километър и половина от станцията.

„И на пет километра от Задния изход“ — помисли Грей.

Професорът прегърна дъщеря си. Страхът и тревогата прорязваха по лицето му още по- дълбоки бръчки. Тя се облегна до него, разтревожена не по-малко.

Светлината постепенно отслабваше. Отначало Грей си помисли, че му притъмнява от собствения му ужас, но Ковалски изруга и почука очилата си.

— Когато гондолата се откачи, връзката със захранващия кабел също се прекъсна — обясни Харингтън. — В момента караме на акумулатори.

— Още колко време ще издържат? — попита Грей.

— Два часа в най-добрия случай.

Грей поклати глава. Не искаше да седи тук в тъмното и да чака, докато екипът на Райт ги открие в мъртвата гондола.

— Ами немската подводница? — обади се Джейсън. — Тя е само на двеста метра зад нас. Има ли начин да стигнем до нея? Може би в корпуса ѝ има дупка?

Стела се освободи от прегръдката на баща си, отиде при люка на пода и го отвори. Вътре имаше навита метална стълба.

— Ако дръпнеш червения лост, отдолу ще се отвори авариен изход и стълбата ще се спусне. Би трябвало да стигне до земята.

— Няма начин да сляза долу — заяви Ковалски.

Харингтън като че ли споделяше мнението му и погледна с безпокойство дъщеря си. Въпреки това се обърна и отвори друг шкаф до стената. Вътре имаше три подобни на пушки оръжия с два пъти по-широки цеви от тези на пушките 12-и калибър.

— Насочени акустични излъчватели — обясни той. — Използват серия от дискове в цевите, за да усилят импулса, и по този начин създават еквивалент на акустичен куршум.

— Дай ми истински куршуми — изсумтя Ковалски.

Харингтън не му обърна внимание.

— Освен това могат да предават говор или да действат като насочен микрофон. — Потупа нещо, което приличаше на оптичен мерник. — Добавих инфрачервени фенери.

— И могат ли тези акустични пушки да ни защитят? — попита Грей.

— В повечето случаи. Не са мощни като по-големите акустични оръдия, но ще накарат повечето животни да побягнат. Трябва обаче да внимавате. Кинетичният откат е достатъчно силен, за да те събори по задник.

Грей взе една пушка и я разгледа внимателно. След като приключи, я предложи на Ковалски, който я изгледа, все едно му даваха гърмяща змия. Джейсън пристъпи към тях и я взе.

Стела също взе една пушка.

— Тя е добър стрелец — с гордост отбеляза Харингтън. — Тези проклети неща ми причиняват мигрена, когато се опитвам да ги използвам.

Грей взе последното оръжие и го метна на рамо.

Харингтън не беше приключил: отвори люка, водещ към купола под гондолата, клекна и бръкна вътре. Когато се изправи, държеше по-познато оръжие, като се напрягаше под тежестта му.

— Чух какво казахте — обърна се към Ковалски. — Реших, че ще предпочетете това.

Ковалски се ухили, взе картечницата М240 от професора и я гушна като бебе. Клекна до люка, измъкна дълга лента патрони 7.62x51 мм и я метна на раменете си като някакъв смъртоносен шал.

Изправи се и изпъчи гърди.

— Така вече бива.

Джейсън погледна стълбата, внезапно обхванат от съмнения за мъдростта на плана.

— Значи ще се опитаме да стигнем до немската подводница?

— Не — каза Грей. — Ако ни открият, ще се окажем в капан в нея. А дори Райт да ни пропусне, екипът му ще стигне пръв до подстанцията.

— Тогава накъде отиваме? — попита Джейсън.

Грей се сети един стар афоризъм на Чърчил.

„Ако минаваш през ада, не спирай да вървиш“.

И посочи напред.

— Ще се опитаме да се доберем до Задния изход.

Усмивката на Ковалски помръкна и се смени с обичайната му намръщена физиономия.

— И как ще го направим, по дяволите?

Грей нямаше по-добро предложение — но някой друг имаше.

— Знам какво трябва да направим — каза Харингтън, макар че отново не звучеше особено радостно. — Но въпреки това ще се наложи да повървим.

13:22

Адът ставаше съвсем реален във всяко отношение.

Джейсън се спусна предпазливо по люлеещата се стълба, метнал акустичната пушка на гръб. След като напусна гондолата, суровият свят го погълна.

Всяко вдишване донасяше вонята на сяра, бълвана от вулканичните сили под този свят. Усещаше зловонието в корена на езика си, влажната жега изгаряше кожата му, а от всяка пора по кожата му избиваше пот. Безмълвният преди свят сега беше изпълнен с шепот, скърцане, крякане, плясък на вода, постоянно тихо бръмчене на насекоми и смътно усещане за отразяващи се от стените ултразвукови сигнали, излъчвани от живите същества тук.

Въпросният ултразвук караше косъмчетата на тила му да настръхнат. Или може би беше про сто от страх.

Погледна надолу. Грей и Ковалски вече бяха стигнали до каменния бряг на реката и стояха с готови за стрелба оръжия. Инфрачервеният фенер върху пушката на Грей хвърляше кръг светлина в мрака. Ковалски държеше картечницата вдигната, лентата ѝ се спускаше чак до земята.

Джейсън погледна как Харингтън слиза от последното стъпало и отива при двамата. Заговориха шепнешком, следвайки инструкциите, които им бе дал професорът: „В този свят на вечен мрак звукът е зрение“.

Именно затова акустичните оръжия бяха така ефективни тук.

„Поне се надявам да са“.

Джейсън нагласи пушката на рамото си и продължи да се спуска по несигурната стълба. Погледна реката долу. Можеше и да оцелее, ако полети от тази височина и падне във водата — но истинското предизвикателство беше да излезе от тази река жив.

Харингтън бе споделил и друга мъдрост, преди да напуснат гондолата: „Каквото и да правите, стойте далеч от водата“.

Екосистемата тук зависеше от реката и езерата й, подхранвани от стопения лед на дебелата километри полярна шапка и оттичащи се незнайно къде под континента.

Преди спирането на гондолата професорът ги бе запознал с първобитния свят тук и бе обяснил, че той е предимно амфибиен и е съсредоточен на границата между твърдата земя и реките и езерата. Много от жизнените цикли се бяха развили така, че да включват преходни етапи между двете крайности — малките намираха убежище по брега, а възрастните живееха във водата или обратно.

Харингтън бе описал екосистемата като характерна за карбона — време, през което животът на Земята бил доминиран от първобитни блатни гори. Професорът бе забелязал паралели между развитието на живота през онзи период и еволюционните пътища тук. Само че този изолиран живот останал в застой, тъй като никога не бил изпитвал радикалните промени, настъпили на повърхността при разпадането на свръхконтинента Пангея и при сблъсъците с метеорити. Въпреки това приспособимата КНК матрица бе допринесла за находчивостта на живота в тази пещерна система.

Отдолу се чуха тихи думи — още едно предупреждение от Харингтън, насочено предимно към Ковалски.

— Внимавайте с оръжията — каза професорът. — Друг основен дразнител наред с шума е миризмата, особено миризмата на кръв. Гърмежите и кръвопролитието могат да доведат до истинска лудост.

Джейсън си представи бясното мятане на акули около изхвърлени в морето вътрешности.

— Отдясно — тихо, но настойчиво се обади Стела отгоре.

Отначало Джейсън не видя нищо. На двайсетина метра от него се издигаше масивният ствол на вкаменено дърво. После забеляза около него едва доловимо движение, сякаш от подухването на лек ветрец — само че тук нямаше никакъв вятър. Джейсън преметна ръка през стъпалото и насочи пушката си натам, като включи инфрачервения фенер. Конусът светлина разкри онова, което бяха видели по-острите очи на Стела.

Около дървото се виеше рояк тънки червеи. Всеки се рееше на едва видими копринени нишки. Джейсън знаеше, че някои паяци и гъсеници използват подобна техника и разчитат на вятъра или земното статично електричество, за да прелитат от едно място на друго.

Роякът се понесе към тях.

— Размърдай се — предупреди го Стела.

Джейсън се подчини — тя имаше опит. Метна пушката на рамо и заслиза бързо по стълбата, като продължаваше да следи заплахата.

Погледна нагоре и не забеляза един самотен разузнавач, който се носеше пред другите. Червеят докосна леко бузата му и залепна за нея, изгаряйки плътта като горящ фас. Джейсън сподави болезнения си вик и се опита да го махне, но по кожата му имаше лепкави като моментално лепило нишки, които прикрепяха ларвата към бузата му.

Джейсън заби нокти в нея.

— Остави го! — изсъска Стела, този път по-силно. — Трябва да се махнем от стълбата. Веднага!

Очите на Джейсън се насълзиха от изгарящата болка, но той се насили да продължи и забърза надолу. Стела го следваше плътно. Над нея роякът достигна стълбата. Копринени нишки и плът полепнаха по стоманата и я покриха напълно. Появиха се струйки дим, когато разяждащите киселини на създанията реагираха с метала.

Една нишка на корозиралия кабел на стълбата се скъса.

„Ох, по дяволите.“

Джейсън заслиза по-бързо, вече почти се плъзгаше надолу. Още беше на десетина метра над земята, когато Стела извика отново.

— Отляво!

Той реагира на паниката в гласа ѝ, извъртя се натам и вдигна пушката с една ръка. Нещо голямо се отдели от ствола на едно вкаменено дърво наблизо. Създанието бе заело позиция идеално маскирано, вероятно привлечено от движението на първите трима.

Хвърли се напред с разперени криле, разкривайки природата си.

Hastax volans.

Летящо копие.

Острият клюн беше насочен право към гърдите му и след миг щеше да го прониже. Джейсън дръпна спусъка. Акустичният заряд улучи създанието от упор. Хастаксът нададе писък и се запремята във въздуха.

И макар че летящото копие пропусна целта си, откатът на пушката едва не изхвърли Джейсън от стълбата. Единият му крак се плъзна от стъпалото, но той се вкопчи с всички сили за кабела и се задържа. Погледна надолу и видя, че от люлеенето краят на стълбата е попаднал във водата.

Затаи дъх и зачака стълбата да се люшне обратно към сушата, но в този момент левият кабел се скъса, отслабен от разяждащите киселини и люлеенето.

Краката му изгубиха опора, но остана да виси на една ръка.

Някой друг не извади такъв късмет.

Стела прелетя покрай него и падна в реката.

13:24

Харингтън извика и нагази в плитчините, за да се притече на помощ на дъщеря си.

Грей го сграбчи и го бутна към Ковалски.

— Стойте... аз ще ида.

Но вече бе закъснял.

Джейсън се пусна от стълбата и падна с краката напред в реката.

И изчезна под водата след Стела.

Затаил дъх, Грей изчака две секунди — и двамата изскочиха на повърхността. Стела се закашля и се помъчи да си поеме дъх, устните ѝ едва се подаваха над водата. Джейсън се мъчеше да я издърпа, но не можеше. Очите на момичето се бяха разширили от ужас.

— Нещо я е хванало за крака! — извика Джейсън.

Грей хвърли пушката, извади ножа от ботуша си и се хвърли с главата напред във водата. Очилата за нощно виждане уловиха светлината от оръжието на Стела и той заплува към нея. Ята сребристи рибки се пръснаха пред него. Големи колкото юмрук черупчести същества се разбягаха, размахвайки пипала.

Молеше се всички други същества във водата да са така плашливи.

Стигна до Стела и плъзна ръце по тялото ѝ, докато не откри нещо като лиана, увито около прасеца ѝ. Тъмни струйки кръв се виеха като пипала около крака. Грей сграбчи лианата при глезена на Стела и започна да я реже. Острото като бръснач острие бързо си свърши работата.

Освободената Стела неволно го изрита отстрани по главата. Грей не я винеше за паниката ѝ. Изплува и чу рева на Ковалски:

— Пръждосвайте се оттам!

Стела и Джейсън газеха към брега, следвани от Грей, който още беше обърнат към реката. Три едри същества се носеха с вълнообразни движения към тях.

От водата се подадоха светещи топки върху тъмни стъбла.

Грей си спомни как няколко подобни кълба бяха изгорили крилете на летящия хищник с киселинния си огън.

Volitox ignis.

Джейсън стигна брега, вдигна оръжието си и стреля. От широкото дуло изригна вода и акустичният заряд профуча покрай рамото на Грей. Главата му звънна като камбана, ударена с ковашки чук.

Оглушителният гръм изобщо не спря носещите се към Грей същества.

— Акустичното оръжие не действа срещу тях! — извика Харингтън. — Бягай!

С натежали от водата дрехи Грей забърза заднешком към брега, но не си правеше илюзии.

„Няма да успея“.

Огнените кълбета зад него се снишиха над водата, сякаш привлечени от напразните му усилия.

И тогава зад него затрещяха нови изстрели — но този път не беше стрелба на акустично оръжие, а тежкото трещене на картечница.

Ковалски обаче се целеше твърде високо.

Куршумите профучаха над светещите кълбета и ловците под тях — и улучиха някаква тъмна форма, която кръжеше на няколко метра над реката. Беше хастаксът, който Джейсън бе зашеметил. Откосът разкъса тялото му, то се запремята сред пръски тъмна кръв към водата и падна насред ловците.

Те се нахвърлиха върху него, вероятно отначало като защитен рефлекс срещу привидна атака, после с все по-засилваща се кръвожадност.

Грей стигна до брега и останалите.

— Това ще им осигури занимание. на тях и на други мършояди — каза Харингтън. — Да използваме момента и да се разкараме колкото се може по-далеч оттук.

— Хайде — задъхано каза Грей и тупна Ковалски по рамото вместо благодаря.

Великанът вдигна картечницата и я подпря на рамото си.

— Както казах, дайте ми истински патрони.

Тръгнаха покрай брега, като внимаваха да не докосват хлъзгавото покритие от водорасли и мъх и гледаха да стоят колкото се може по-далеч от водата.

Грей водеше с вдигната пушка между Стела и Джейсън. Харингтън ги следваше, а Ковалски вървеше последен. Професорът погледна куцащата си дъщеря. Отрязаната лиана все така беше увита около десния ѝ крак. Крачолът на панталона ѝ бе окървавен.

— Не трябва ли да се погрижим за това? — попита Грей.

Харингтън погледна назад. Бяха заобиколили една издадена скала и безумното пиршество във водата не се виждаше.

— Трябва — каза професорът и ги поведе още напред. — Ето там.

Стела седна на една отчупена скална плоча. Баща ѝ внимателно разви лианата, като вадеше от крака ѝ окървавени тръни, дълги по два и половина сантиметра. Освободената лиана се загърчи в ръката на професора, но Харингтън я държеше здраво.

Следвайки инструкциите му, Грей разряза крачола на дъщеря му и оказа първа помощ с антисептик и бинт от малката аптечка, която бяха взели от гондолата.

— Трябва ли да се притесняваме от отрова? — попита той, докато работеше.

— Не. — Харингтън вдигна отрязаната лиана. — Sugox sanguine е просто келп. Само малко по-агресивен.

— Без майтап — обади се Ковалски.

Професорът пристъпи към Джейсън с лианата в ръка.

Хлапето направи крачка назад.

— Стой мирен — каза професорът. — Дай да ти видя лицето.

Джейсън обърна бузата си, върху която имаше черна рана.

Харингтън вдигна гърчещото се растение. От срязания край капеше яркочервена кръв. С растящ ужас Грей впери поглед в тръните.

„Нима това нещо е изсмуквало кръвта на Стела?“

Професорът наклони главата на Джейсън назад и надвеси над раната отрязания край, на който се беше образувала голяма алена капка.

„Какви ги...?“

От раната се подаде тлъста бяла ларва и се протегна към прясната кръв. Професорът я наниза на един трън и изкара тялото ѝ, след което хвърли лианата и нанизания паразит в реката.

С ужасена физиономия Джейсън докосна раната.

— Чувал ли си за мухите месарки? — попита Харингтън.

Джейсън поклати глава. Ако се съдеше по изражението му, не искаше и да чува.

Харингтън въпреки това обясни:

— Cuniculux spinae са подобни паразити. Забиват се дълбоко в тъканите и снасят яйца.

Джейсън пребледня още повече.

— От яйцата се излюпват месоядни ларви, които се разпространяват в приемника. След това от тях.

— Предлагам да приключим с уроците по биология — намеси се Грей, докато помагаше на Стела да се изправи. — Да вървим.

14:32

Джейсън се влачеше до Грей. Вървяха вече близо четирийсет и пет минути, но според преценката му бяха изминали не повече от километър.

„Ако не и по-малко“.

— Още малко — каза Харингтън зад него, но Джейсън не беше сигурен дали наистина е така, или професорът просто се опитва да убеди сам себе си.

Тунелът постепенно се спускаше на неравна серия стъпала с височина не повече от метър. Водопади се стичаха от ниво на ниво и шумът им отекваше в прохода. Акустичните пушки прогонваха повечето по-едри създания, но на всяка крачка нещо се гърчеше, пълзеше или пляскаше около тях. Хапещи насекоми не ги оставяха на мира, без да обръщат внимание на акустичните изстрели.

Сякаш всяка следваща глътка въздух изгаряше повече от предишната.

Всеки следващ метър бе по-труден за изминаване.

Дрехите на Джейсън бяха подгизнали от пот. Усещаше очите си подути и пламнали под очилата.

Единствената утеха бе, че Стела сега вървеше до него и двамата се редуваха да пазят с пушките. Отначало тя или баща ѝ се опитваха да им обясняват на какво се натъкват и назоваваха различните видове, но накрая всичко се сведе до един-единствен въпрос за всяка нова форма на живот.

И Ковалски го зададе.

— Да стреляме ли?

Джейсън погледна напред. Пътят им беше препречен от нещо, което можеше да се оприличи единствено на стадо лишени от пера ему, около двеста индивида. Подобните на птици създания стояха на дълги тънки крака, вероятно еволюирали за газене в езерцата наоколо. Виждаха се и гнезда с покрити с петънца яйца с размерите на грейпфрут.

— Ако се движим бавно, няма да ни закачат — каза Харингтън. — Те нямат естествен страх от хора. Стига да не доближаваме гнездата им, не би трябвало да имаме проблеми.

— А ако все пак ги раздразним? — попита Грей.

— Avex cano имат стаден манталитет. Ще атакуват заедно. Виждате ли кривия нокът отзад на краката им? С него изкормват жертвите си.

— Но като цяло са кротки — каза Стела. — Дори дружелюбни, понякога и любопитни.

И го демонстрира, като пристъпи до едно и протегна ръка. Създанието подскочи към нея и завъртя глава на една страна, после на друга. Едва сега Джейсън забеляза, че то няма очи. Малките ноздри над дългия плосък като гребло клюн се отваряха и затваряха.

Стела протегна още повече ръка и го погали отдолу по човката, при което създанието тихо избуха. Звукът се поде от съседите, подобно на вълните на хвърлено в езерце камъче.

Стела последва звука и поведе, като вървеше с лекота през стадото. Джейсън я последва, омаян както от чудото около себе си, така и от жената, която вървеше пред него.

Недалеч едно създание нагази в близкото езерце, оставяйки след себе си фосфоресцираща диря. Сиянието се излъчваше от гъстата, подобна на желе маса, носеща се по застоялата вода. Създанието загреба слузта с човка.

— Хранят се най-вече с бактериална маса — каза Стела. — Много е хранителна.

— Предпочитам пържола — обади се Ковалски, макар че се взираше гладно в създанията, сякаш се мъчеше да прецени дали на вкус са като пиле.

Минаха благополучно през стадото, което може би стана причина Джейсън да изгуби бдителност.

— Стой! — излая Харингтън.

Джейсън замръзна. Канеше се да прекрачи един камък, когато той запълзя настрани на твърди покрити с хитин крака. Когато нещото се завъртя, Джейсън видя извита опашка с три петнайсетсантиметрови жила. Ако се съдеше по блестящата слуз, която ги покриваше, сигурно бяха отровни.

— Pedex fervens — назова Харингтън отдалечаващото се създание, с което потвърди предположението му.

Или грубо преведено, „горещ крак“.

Стела му махна да продължи.

Джейсън отново закрачи до Грей, но възхищението, което бе изпитвал допреди малко, вече се бе изпарило.

След дълго влачене през следващите стотина метра стигнаха до последното стъпало, с което тунелът излизаше в огромна зала.

— Наричаме я Колизея — каза Стела.

Това бе подценяване.

Слабите им инфрачервени фенери не можеха да достигнат тавана. Стените от двете страни се отдалечаваха и извиваха като протегнати за прегръдка ръце. Реката, покрай която вървяха, се разделяше на хиляди малки потоци и поточета, които превръщаха пода в обширна камениста делта. По-нататък светлините се отразяваха от големи езера, в които се виждаха сенките на по-тъмни острови.

Пред тях вкаменените стволове, които досега бяха редки, образуваха истинска гора. В сравнение с тези дървета гигантските секвои изглеждаха като джуджета; вместо голи стволове дърветата в залата представляваха съвършени каменни копия на истинските растения, с непокътнати клони и клонки, които образуваха грамадни лишени от листа балдахини над главите им.

Намираха се пред вкаменена скулптура на древен свят.

Странни светещи създания се рееха между клоните, вероятно поддържани във въздуха от някакъв вътрешен мехур, пълен с водород или хелий. Приличаха на японски фенери, понесени от ветреца.

Влязоха в огромната зала, като зяпаха във всички посоки. Джейсън беше чел, че под леда на Западна Антарктида са открили траншея, два пъти по-дълбока от Гранд каньон. Това място беше не по-малко внушително.

— Насам — подкани ги Харингтън.

Поведе ги надясно, към широк плитък ръкав на делтата. Водата стигаше до глезените му. Джейсън го последва, като едва ли не стъпваше на пръсти — още изпитваше недоверие към водата тук. Внимаваше за нови опасности, като следваше примера на Стела, която си осветяваше пътя с инфрачервения лъч. Забеляза два реда изпочупени стълбове, дебели като бедрата на Ковалски, които минаваха успоредно на пътя им. Отначало ги помисли за естествени образувания, но редовете бяха прекалено правилни. Вгледа се по-внимателно и установи, че всъщност са остатъци от дървени стълбове, закрепени към пода с покрити с плесен стоманени шипове.

Конструкцията изглеждаше твърде стара, за да е дело на британците.

Стела забеляза какво е привлякло вниманието му и каза:

— Това са подпори за серия стари мостове, които са се разпаднали отдавна.

— Кой ги е построил?

Харингтън ги повика да се приближат. Отговорът — и целта им — беше пред тях. Беше паркиран накриво на един скален провлак насред тъмната делта. Туловището на огромната машина се издигаше на височината на двуетажна сграда върху огромни нови гуми. От едната му страна бяха подпрени няколко блестящи стълби.

— Открихме го преди време — каза Стела. — Екип британски механици наскоро го поправи.

Джейсън зяпна.

Пред тях бе снегомобилът на адмирал Бърд.

15:14

Дилан Райт стоеше до задната рампа на най-големия транспортьор. Оправи раздразнено бронята си с една ръка; с другата държеше дългия двуцевен пистолет вдигнат и опрян на рамото му, готов да посрещне всяка заплаха.

До транспортьора му чакаше и един по-малък с включен двигател. Фаровете на двете машини пронизваха мрака. На покривите бяха монтирани големи акустични оръдия. Едната чиния беше насочена напред, а другата назад, готови да се включат при необходимост.

Дилан изруга под нос, загледан в заседналата гондола. Под нея висяха останките на стълба.

„Значи са продължили пеша — но накъде?“

Ръмженето на двигател насочи вниманието му назад. Втори малък транспортьор прекоси реката на плавателните си гъсеници, стигна брега и се изкачи по скалата, демонстрирайки способностите си на амфибия.

Стигна до машината на Дилан и спря. Заместникът му подаде глава от сваления прозорец.

— Професорът не е в подводницата — каза Маккинън. — Проверихме я от носа до кърмата.

Дилан бе пратил шотландеца да се увери, че Харингтън не е в германския съд.

След като вече знаеше, че е така, се обърна напред.

„Значи наистина са продължили пеша“.

Един от хората му беше открил следи по брега, но Дилан беше почти сигурен, че са оставени за заблуждение. Не можеше да повярва, че на Харингтън му стиска да предприеме подобен преход.

„Май съм те подценил, старче“.

За съжаление екипът му бе изгубил твърде много време в подготовка на транспортьорите за мисията — особено след като скрита група британски войници им устрои засада в Нос Ад. В бързината да стигне до Харингтън още в самото начало на нападението Дилан не се бе погрижил за прочистването на станцията. Неколцина бойци се бяха скрили и причакаха хората му, като ги приковаха за цели десет минути. Накрая успяха да се справят с тях.

И все пак...

„Изгубихме твърде много време“.

Но сега щеше да го навакса. Харингтън не можеше да е стигнал твърде далеч пеша. Изправи се, отърси се от раздразнението и се качи в транспортьора.

Прибра пистолета в кобура и се обърна към другите.

— По местата! Тръгваме!

„Време е за истинския лов“.

23.

30 април, 11:33

Боа Виста, Бразилия

— Това вече е интересно — каза доктор Луис Кардоза и изправи гръб пред компютъра.

Пейнтър стана от стола си и отиде при него.

Бразилският генетик ръководеше Генографския проект в Боа Виста. Беше пълен мъж с черна коса, гъст черен мустак и замислени очи зад очила с дебели рамки. През последното десетилетие Кардоза и екипът му съпоставяха ДНК от местните племена на Южна Америка и с помощта на специално разработен алгоритъм компилираха събраните данни, за да проследят през вековете миграциите на стотиците племена, превърнали бразилските джунгли в свой дом.

Пейнтър и Дрейк го посетиха в кабинета му във Федералния университет на Рорайма. Ученият се бе съгласил да направи ДНК анализ на кръвта на единствения оцелял стрелец при нападението срещу кафенето. Както се очакваше, пленникът, който вече беше прибран от полицията, бе отказал да говори и дори се опита да се обеси в килията си, но неуспешно. Подобно отчаяно действие говореше за верността на последователите на Кътър и силните племенни връзки вътре в групата.

„Но кое е племето?“

— Мисля, че намерих нещо — каза Кардоза и махна на Пейнтър да приближи.

Дрейк също се наведе към компютъра и промърмори под нос:

— Крайно време беше.

Пейнтър си погледна часовника. Джена беше отвлечена преди три часа. Похитителите й имаха значителна преднина и колкото повече време минаваше, толкова повече изстиваше следата. Знаеше, че разполагат със съвсем кратък срок да я открият. Кътър Елвс я бе отвлякъл, вероятно с намерението да я разпита и да разбере какво знаят американците за него. Но след това тя нямаше да му е нужна.

Затова Пейнтър бе пратил Малкълм и Шмит в бразилската военновъздушна база да подготвят пристигането на новия им транспорт. Самолетът летеше от американски самолетоносач в Южния Атлантик. Кат бе уредила всичко, като натисна контактите си в бразилското правителство и военните да окажат съдействие. Освен това се беше погрижила да осигури допълнително подкрепления за Пейнтър, които вече бяха на път. Това беше основната сила на Кат — винаги да предвижда какво ще им потрябва вместо пасивно да очаква заповеди.

Точно сега оценяваше особено тези й качества.

„Не можем да губим повече време“.

И не само заради Джена.

Кат му беше съобщила, че атомната бомба със средна мощност е стигнала района на езерото Моно и я подготвят за взривяване. Преценката ѝ за резултатите бе мрачна. Двеста и шейсет квадратни километра щяха да бъдат изпепелени, а радиацията щеше да порази над хиляда квадратни километра, включително Националния парк Йосемити. Най-лошото бе, че нямаше гаранция, че тази драстична мярка ще унищожи вируса.

Затова Пейнтър се нуждаеше от отговори — и бразилският генетик бе най-голямата им надежда.

— Какво открихте? — попита Пейнтър.

— Съжалявам, че отне толкова време — извини се Кардоза. — ДНК анализът е станал много по-бърз през последните няколко години, но при подобно генетично изследване трябва да се вземат предвид множество дребни детайли. Не исках да направя грешка и да ви насоча към погрешното племе.

Пейнтър постави ръка на рамото му.

— Благодаря, че се съгласихте веднага да ни помогнете.

Ученият кимна сериозно и посочи монитора.

— Вижте това.

На екрана имаше редове от чертички в различни нюанси на сивото. Приличаха на баркод, но този код всъщност представляваше генетичното наследство на пленника.

— Идентифицирах двайсет и два маркера, уникални за местните жители на Северна Бразилия, което по принцип не би помогнало особено, тъй като племената в този район са многобройни и представителите им са разпръснати. Но вижте ето тази последователност. — Той огради с пръст група чертички. — Това е уникална мутация в подгрупа на племето макуси. Един вид племе в племето, ако мога да се изразя така. Тази група е известна с изолацията и инбридинга⁷¹ си, както и със странно многото случаи на близнаци.

— И пленникът принадлежи на тази тясно свързана помежду си група?

— Почти сигурно.

Това „почти“ изнерви Пейнтър.

— Колко можете да сте сигурен?

Кардоза нагласи очилата си.

— Деветдесет и девет процента. Може би дори мъничко повече.

Пейнтър прикри усмивката си. Само учен можеше да нарече 99% „почти сигурно“.

— Къде живее това племе? — попита Дрейк и се наведе още повече към екрана.

Кардоза затрака на клавиатурата и зареди топографска карта. На около сто и шейсет километра южно от Боа Виста, дълбоко в джунглата, се появи червена точка.

Пейнтър въздъхна обезсърчено. Трябваше да изминат сериозно разстояние.

— Какво знаете за тази част от джунглата?

Кардоза поклати глава.

— Много малко. Почти невъзможно е да се стигне по суша поради насечения терен. Районът е осеян с пропасти, задръстени с растителност. Малцина са се осмелявали да отидат там.

— Нищо чудно, че в племето има инбридинг — обади се Дрейк.

— Това е сателитна снимка на района. — Кардоза превключи на панорамна снимка от ниска орбита, на която се виждаше гъстата растителност.

Мястото изглеждаше недостъпно. Всичко можеше да се крие под тъмнозелената покривка, но Пейнтър вярваше на инстинкта си.

От всичко прочетено за Кътър беше започнал да си изгражда представа за личността му. Кътър имаше склонност към драматичното и огромно его, което не му позволяваше да заравя главата си в пясъка. дори когато се прави на мъртъв.

— Можете ли да намалите? — попита Пейнтър. Беше си спомнил нещо необичайно на топографската карта.

— Разбира се.

Картината се разшири, за да включи по-голям участък от джунглата. Червената точка на селото се намираше близо до единственото по-значително прекъсване в това изумрудено море. Висока планина се издигаше от гората на юг. Скалите ѝ бяха отвесни и изглеждаха непристъпни. Върхът беше забулен в мъгли.

— Какво е това? — попита Дрейк.

— Тепуи — обясни Кардоза. — Остатък от древна висока равнина. Около издигащите се плата в района има множество митове и легенди, в които се говори за отмъстителни духове и забравени проходи до подземния свят.

Пейнтър се изправи.

„И може би добро място, на което един мъртвец да се върне към живота“.

Дрейк го погледна.

— Това ли е мястото според теб?

— Ако не е, поне е достатъчно близо до селото. Нищо не пречи да скочим на посещение.

„Да скочим“ беше доста подходящ израз.

— Ако не намерим нищо на платото, поне да се надяваме, че някой от селото знае нещо за Кътър Елвс — добави Пейнтър.

— Тогава да тръгваме. — Дрейк се обърна и закрачи бързо към изхода, без дори да благодари на доктор Кардоза.

Пейнтър разбираше припряността на морския пехотинец, но не пропусна да стисне ръката на учения.

— Може би спасихте живота на една млада жена.

Докато бързаше след Дрейк, се молеше това да е истина.

11:38

Джена стоеше на ръба на цивилизацията.

Джунглата се простираше пред нея, изпълнена с бръмчене на насекоми и птичи крясъци, а зад нея двигателят на хеликоптера пукаше, докато изстиваше на поляната.

Двама местни жители, облечени само в мръсни шорти, работеха на ръчната помпа и наливаха гориво от огромни черни цистерни. В другия край на поляната имаше окачени между дърветата хамаци с мрежи против комари. По земята под тях имаше купчини фасове и порнографско списание, вероятно захвърлено набързо при звука на приближаващия хеликоптер. Вонеше на гориво, цигарен дим и изпражнения.

Джена се беше дръпнала в края на поляната да се спаси от вонята. Представи си как ли мирише, когато камуфлажната мрежа покрие тази отходна яма. В момента тя беше махната, но след отлитането на хеликоптера щеше да бъде дръпната отново, за да скрие незаконната б ензино ст анция.

Загледа се нагоре към обедното слънце в невероятно синьото небе. Жегата бе убийствена и избелялата й през зимата кожа вече изгаряше, а ужасяващата влажност влошаваше положението още повече. Джена отиде да се скрие в сянката на едно махагоново дърво и привлече вниманието на пазача към себе си. Пилотът, който държеше автомат на коленете си, я погледна. Похитителите ѝ не си бяха направили труда да я вържат.

„Къде бих могла да отида?“

Дори да се опиташе да избяга, местните познаваха джунглата много по-добре от нея и бързо щяха да я заловят.

Вдиша аромата на джунглата и се помъчи да пропъди ужаса си. Лекият ветрец зашепна в листата и донесе уханието на цветя, влажна пръст и зеленина. Като парков рейнджър тя не можеше да игнорира суровата прелест на това място и чудото на живота във всичките му безбройни форми — от дърветата, издигащи се нагоре към гъстия изумруден балдахин, до шумоленето на няколко маймуни в по-ниските клони и колоната мравки, пълзяща по дървото, което й пазеше сянка. Беше чела, че естествоизпитателят Е. О. Уилсън наброил над двеста вида мравки само на едно дърво в джунглата. Сякаш животът бе твърдо решен да запълни всяка ниша на този великолепен Едем.

Нещо по-едро се раздвижи наблизо и излезе от сенките само на метри от нея и Джена се стресна.

Жената с абаносова коса пристъпи напред. Подобно на мъжете, единственото ѝ облекло се състоеше от кафяви къси панталони, които се сливаха с цвета на кожата ѝ. Носеше лък и колчан стрели на гърба. На раменете си бе метнала убито еленче. Животното беше със сива глава и черни крака, а тялото му бе покрито с червеникавокафява козина. Големите черни очи гледаха изцъклено към джунглата.

Жената — беше навлязла в гората само преди петнайсет минути — мина покрай Джена, без да я удостои с поглед. Остави трупа до хамаците за двамата, които живееха тук. Изглежда, беше излязла на лов не заради месото или кожата, а просто за забавление.

Джена забеляза, че мъжете избягват да я зяпат, макар че гърдите ѝ — които представляваха доста забележителна гледка — бяха голи.

Жената облече блузата си, която бе закачена на един клон, и заговори на пилота с тих спокоен глас. Тъмните ѝ очи се стрелнаха към Джена и обратно към него. Пилотът кимна, извика на двамата местни и им махна да разкарат маркуча.

Явно беше време да продължат.

След минути Джена отново седеше на мястото си отзад. Перките се завъртяха, хеликоптерът се издигна с рев над джунглата под ослепителните лъчи на слънцето и полетя с леко наведен нос над безкрайния зелен балдахин.

Джена се загледа напред.

Далеч на хоризонта се издигаше тъмна сянка.

„Натам ли отиваме?“

Нямаше откъде да знае. Знаеше единствено, че онова, което я чака в края на пътуването, няма да е приятно. Затвори очи и се облегна назад, за да събере кураж за бъдещето. Липсваше ѝ обичайният източник на сила и увереност.

„Нико.“

Но партньорът ѝ в момента водеше своя битка.

08:40

Планините Сиера Невада, Калифорния

Лиза подкара носилката към въздушния шлюз, свързващ нейната лаборатория с ин виво лабораторията. Единственият оцелял плъх се раздвижи в клетката си и се приближи, като мърдаше розовото си носле.

„Съжалявам, но мога да спася само един пътник от потъващия кораб“.

Нико лежеше върху носилката и едва дишаше след леката упойка. Предната му лява лапа бе изпъната и в нея бяха забити иглите на две системи — една с коктейл антивирусни препарати и една с богата на тромбоцити плазма. Системите лежаха на възглавницата до кучето в очакване отново да бъдат закачени за стойката.

Носилката на Нико бе покрита с прозрачен похлупак със собствен източник на кислород, осигуряван от закрепените от долната страна бутилки.

Лиза я вкара във въздушния шлюз, изчака налягането да се изравни и когато светна зелената светлина, кимна на чакащия отвън Едмънд Дент. Той отвори люка и ѝ помогна да изкарат количката в малката заседателна зала в централната част на лабораторния комплекс.

— Трябва да побързаме — каза ѝ тихо. — Нямаме много време.

Наистина нямаха.

Линдал и приятелчетата му бяха отишли да наглеждат пристигането на атомната бомба в планинската база. Всички ядрени специалисти бяха отишли с него и за момент лабораторията бе почти пуста. Останалите тук учени бяха колеги на Едмънд и се бяха съгласили да се правят на слепи. Всички се бяха срещали с Джена, знаеха за отвличането ѝ и за плановете на Линдал да облъчи кучето.

„Но колко ли дълго ще запазят мълчание, ако ги натиснат?“

Едмънд ѝ помогна да откарат носилката до главния въздушен шлюз. От другата страна стоеше на пост морски пехотинец — жена. Едмънд вдигна ръка и жената се обърна, сякаш онова, което правеха, беше съвсем в реда на нещата.

Лиза влезе сама в шлюза — Едмънд оставаше да я покрие. На излизане щеше да саботира шлюза, за да попречи на Линдал да открие веднага, че Нико е изчезнал.

Процесът на обеззаразяване започна. Струите окъпаха костюма и носилката. Последваха ултравиолетови лъчи, после отново струи и въздушно изсушаване. Целият процес продължи двайсет мъчителни минути.

Морската пехотинка поглеждаше от време на време към нея. Лиза избягваше да среща погледа ѝ.

Накрая зелената светлина светна. Лиза влезе в преддверието и съблече предпазния костюм. Дрехите бяха полепнали по всяка гънка на тялото ѝ — беше се изпотила предимно от горещината в костюма, но също и от страх да не я открият. Грабна дръжките на носилката и с известно усилие я изтика в хангара.

— Готово? — попита морската пехотинка.

Лиза кимна.

— Благодаря.

Ефрейтор Сара Джесъп — с кестенява коса и безупречна униформа — беше зачислена като личен адютант на Пейнтър. Беше дошла с отлични препоръки от командира на базата.

— Не бяхте длъжна да го правите — каза Лиза, докато двете изкарваха Нико в огромния хангар.

Жената сви рамене.

— Не нарушавам никакви правила. Директор Кроу беше определен като мой пряк началник. Той устно одобри действията ви. И аз като добър морски пехотинец изпълнявам заповеди. — Все пак се усмихна леко на Лиза. — Освен това имам лабрадор. Ако някой се опита да направи нещо на Бел, горчиво ще съжалява.

Лиза въздъхна дълбоко, благодарна за сътрудничеството ѝ. Ако Джесъп не се бе съгласила и не беше уредила да поеме тази смяна, отмъкването на Нико от лабораторията нямаше да е възможно.

Ефрейтор Джесъп беше улеснила нещата и по друг начин.

— Установих временния карантинен район според инструкциите ви — каза тя. — На място, на което никой няма да помисли да търси.

— Къде?

Отново същата лека усмивка.

— В задната стаичка на параклиса в базата. Капеланът се съгласи да ви покрие и да отпраща нежелани посетители.

— Накарали сте свещеник да лъже?

Усмивката на Джесъп стана по-широка.

— Не се безпокойте, той е от Епископалната църква. И мой приятел. Освен това обича Бел почти колкото мен... и по-добре, ако иска да се ожени за мен. С Бел вървим в комплект.

Лиза чу обичта на младата жена в гласа ѝ и това ѝ напомни за собствените ѝ отложени сватбени приготовления. Изпита още по-остро липсата на Пейнтър и се помъчи да сподави болката в сърцето си.

Остави ефрейтор Джесъп да води — знаеше, че бягството ще им спечели единствено допълнително време. Рано или късно някой щеше да проговори или пък щяха да открият скривалището на Нико. А дори това да не станеше, беше надвиснала по-голяма заплаха — ядрена.

След поредната буря след полунощ Линдал беше насрочил взривяването за вечерта.

Лиза си представи огнената гъба, надвиснала над планините.

Обзе я отчаяние. Някой трябваше да намери начин да спре всичко това преди да е станало твърде късно.

„Но кой... и най-вече как?“

11:43

Рорайма, Бразилия

През последните два часа Кендъл се бе трудил под внимателния поглед на Кътър Елвс в лабораторията му. Двамата бяха облечени в бели предпазни костюми с жълти въздушни маркучи, закрепени към стената.

Кендъл вдигна две ампули и прочете етикетите им.

25 ug CRISPR Cas9-D10A Nickase mRNA

1 ug CRISPR Cas9-D10A Nickase plasmid

Малките стъкленици съдържаха основните съставки за редактиране на гени. С тези инструменти ученият можеше точно да раздели двойната спирала на ДНК на специфични места и да направи промени в тях. Точно тези ампули се използваха предимно при трансгенетични операции — за вкарване на чужд ген, наричан трансген, в генетичния код на друг организъм.

Като добавянето на нови криле на куршумена мравка.

Кътър явно си играеше на бог и бе добавял чужди гени в съществуващи видове. Само по себе си това не бе толкова шокиращо. Технологията съществуваше почти от десетилетие и се използваше за създаване на трансгенетични създания в лаборатории по целия свят — от бактерии до мишки и дори до светещи в тъмното котки. Всъщност работата на Кътър тук не беше чак толкова напреднала, особено като се имаше предвид, че той имаше достъп до най- новите MAGE и CAGE техники, които можеха да направят стотици генетични промени едновременно.

За съжаление, макар творенията на Кътър да бяха чудовища, Кендъл нямаше моралното основание да порицава труда му. При езерото Моно Кендъл бе използвал съдържанието точно на такива ампули, за да създаде синтетичния си вирус. Неговото творение също бе резултат на трансгенното инженерство с тази разлика, че гените, които беше вкарал, бяха още по-чужди и идваха от КНК вид, открит в скрита биосфера под Антарктида.

Последният детайл беше жизненоважен за успеха му. Тъкмо той доведе до пробива, който му позволи най-сетне да превърне празната вирусна обвивка в жив, размножаващ се организъм.

„Господи, помогни ми... не мога да позволя Кътър да научава как го направих“.

Кътър се върна от високите хладилници в дъното на лабораторията. Зад стъклата проблясваха редове епруветки и стъкленици. Това бе генетичната лаборатория за творенията му — на онези от миналото и другите, които възнамеряваше да създаде в бъдеще.

Държеше две епруветки, наполовина пълни с мътен разтвор.

— В дясната ми ръка — каза той — е създадената от теб пВПЧ. Твоята съвършена празна обвивка.

Кендъл вече бе видял доказателство за твърдението му — през първия час преглеждаше данните, за да се увери, че Кътър наистина е пресъздал напълно точно белтъчната обвивка.

Кътър вдигна втората епруветка.

— А това е моето творение, уникален генетичен код с дължината на прион.

„Ето какво иска да вкара в обвивката ми кучият му син“.

Думата прион будеше тревоги. Прионите бяха заразни белтъци, виновници за заболявания като луда крава у говедата и Кройцфелд-Якобс у хората. Клиничните симптоми бяха неизменно неврологични по природа и обикновено засягаха мозъка. Най-лошото бе, че тези болести бяха нелечими и често водеха до фатален край.

Кътър вдигна епруветките по-високо.

— Сега трябва да ми покажеш как да комбинираме труда си. Твоята обвивка и моя генетичен код. — Хвана епруветките с една ръка и ги подаде на Кендъл.

Кендъл ги взе с неохота.

— Какво прави кодът ти?

Кътър помаха с пръст и посочи работната станция.

— Първо ми покажи доказателство за концепцията. Покажи, че успехът ти в Калифорния не е измама.

Думите му ясно показваха колко унизен се чувства, че му се налага да моли за помощ. Вместо просто да приеме, че някой е постигнал онова, което той не е могъл, Кътър бе готов да определи постижението на Кендъл като чиста случайност или измама. Колкото и да се бе променил след близката среща с лъва, самомнението му си бе останало напълно непокътнато.

— Ще отнеме известно време — каза Кендъл. — Трябва да анализирам кода ти, за да намеря начин да го вкарам в обвивката.

— Анализът вече е направен и се намира в компютъра на работната ти станция.

— Предпочитам да го направя лично.

Кътър повдигна подозрително вежда.

— Защо да повтаряш нещо, което вече е направено?

— Това е необходима част от моята процедура. Вероятно ще се наложи да променя кода, за да добавя ключова секвенция, която отваря обвивката.

Поне това беше вярно.

Може би разпознал логиката, Кътър въздъхна и кимна.

— В такъв случай се захващай за работа.

Преди да успее да се обърне, Кендъл го спря.

— Съгласих се да ти сътруднича. Защо не ми кажеш как да спрем заразата в Калифорния?

„Преди да е станало твърде късно“.

Кътър като че ли се замисли над искането му. Накрая погледът му се спря върху Кендъл.

— Ще ти дам част от решението, ако ми разкажеш как този „ключ“ отключва обвивката. Трябва да кажа, че това ме интересува достатъчно, за да проявя известна добра воля.

Кендъл облиза пресъхналите си устни — знаеше, че се налага да е много внимателен. Трябваше да даде на Кътър достатъчно информация, за да му повярва — този човек не беше глупак, — но без да разкрива напълно картите си.

Прочисти гърло.

— Знаеш ли за медийния шум около Изследователски институт Скрипс през май 2014-а? След като обявиха, че са създали жива размножаваща се бактерия, съдържаща нови букви в генетичната азбука?

Кътър присви замислено очи.

— Искаш да кажеш, че са добавили изкуствена нуклеинова база в ДНК на бактерията.

Кендъл кимна. Това бе епохално постижение. Животът в цялото си разнообразие, от слузта до човешкото същество, се основаваше на една и съща генетична азбука, състояща се само от четири букви — A, T, G и C. Именно от разместването на тези букви се появяваха всички видове на Земята. А сега за първи път учените от Скрипс бяха създали жива бактерия с две допълнителни букви в генетичния й код. Бяха ги кръстили X и Y.

— И какво? — попита Кътър.

— Аз направих нещо подобно — призна Кендъл. — Успях да отрежа части от стара вирусна ДНК и да ги заместя с чужди парчета от КНК. Именно тази точна секвенция КНК гени — и никоя друга — играе ролята на ключ за обвивката.

— И вдъхва живот на творението ти. — Кътър се усмихна. — Затова все се провалях. Нямал съм ключа.

„И дано никога да не го получиш“.

— Сам трябваше да се сетя — каза Кътър. — Създал си вирусната капсида с нейната необичайна конфигурация, като си произвеждал белтъци от КНК гени. И естествено, за да вкараш генетичен материал в обвивката, той трябва да включва конкретна секвенция КНК маркери, за да бъде приет.

— Ключ, отговарящ на ключалката — каза Кендъл. — Това беше моето постижение.

„Или поне част от него“.

— Гениално, Кендъл. Впечатлен съм.

— Е, щом си удовлетворен, няма ли да ми кажеш повече за онзи цяр?

Това бе единствената надежда на Кендъл. Ако можеше да измисли сам решението, едва ли щеше да даде на кучия син рецептата за зареждането на вирусната капсида.

— Става — съгласи се Кътър. — Първо, сигурно си спомняш как споменах, че решението за унищожаването на творението ти, за неговото неутрализиране, през цялото време е пред очите ти и очите на Харингтън. Подобно на ключа, всичко се свежда до КНК.

— И как?

— Уви, така и не сте се запитали защо екзотичната екосистема е останала капсулирана в Антарктида от хилядолетия, особено щом навън има цял свят, който е почти беззащитен срещу нейната агресивна и уникална природа.

— И какъв е отговорът?

— Дай ми ключа и ще ти дам отговора... и метода да го използвате в Калифорния.

Кендъл не настоя — знаеше, че няма да успее да изкопчи повече.

— Ще те оставя да работиш — каза Кътър. — Скоро очаквам гост, с когото искам да разговарям. — Тръгна към шлюза, но се обърна. — Очаквам обаче резултати, когато се върна. Повярвай ми, наистина не е в твой интерес да ме разочароваш.

Кендъл го гледаше как излиза. В основната лаборатория застрашително стоеше едрият Матео.

Понеже нямаше избор, Кендъл започна да изучава уникалния генетичен код на Кътър — онова, което той искаше да вкара в идеалната му генетична система за доставяне.

Но какво представляваше този код? Каква бе целта му?

„Открия ли това, може да намеря начин да го спра“.

Ако не друго, работата върху кода щеше да отложи момента, когато щеше да се наложи да каже на Кътър истината — че ключът, който така силно иска, е недостижим. Кендъл не можеше да го възпроизведе тук. За да го създаде, първо му трябваха лимфоцитите на един- единствен вид от онази биосфера. Неговата КНК беше така уникална, че не можеше да се синтезира в нито една лаборатория. За създаването на ключа бе необходим жив организъм.

„Но колко дълго мога да пазя тази тайна?“

Засега трябваше да протака колкото се може повече.

„Но с каква цел? — запита се той. — Кой може да ми помогне?“

11:55

Пейнтър стоеше на една отдалечена площадка на международното летище на Боа Виста под палещото обедно слънце. Заслони очи със здравата си ръка и се загледа в небето. Другата му ръка беше в клуп; превръзката на раната бе сменена преди малко.

Летището се намираше само на три километра от града и делеше съоръженията си с военновъздушната база. Тази писта се използваше рядко, както си личеше по бурените, растящи в пукнатините на асфалта. Нямаше писта, а само паркинг с редица стари отдавна занемарени хангари и помощни постройки.

Военната база използваше по-модерните съоръжения в другия край на летището. Това място обаче вършеше работа на Пейнтър, тъй като бе отдалечено от редовния трафик и повечето очи. Малка група бразилски военни пазеха входа на района и държаха любопитните на разстояние.

Дрейк крачеше нетърпеливо зад него, а другарите му Малкълм и Шмит се бяха разположили в сянката на един хангар.

— Ето ги и тях — каза Пейнтър, когато видя сребристосивата машина в ослепително синьото небе.

— Защо се забавиха толкова, по дяволите? — недоволно промърмори Дрейк.

Пейнтър не отговори — чувството за безсилие беше опънало нервите на морския пехотинец. Дрейк очевидно се чувстваше отговорен за отвличането на Джена, защото я беше оставил сама в кафенето. Не че вината беше негова, но и да го кажеше, това нямаше да промени нещата. Морският пехотинец имаше безкомпромисен код на честта. Въпреки това Пейнтър подозираше, че реалната причина за безпокойството на Дрейк е по-скоро от личен, отколкото от професионален характер. Двамата с Джена се бяха сближили по време на това изпитание.

Дрейк застана до него и се загледа в небето.

Петънцето се носеше към тях. Самолетът бе излетял от пистата на „Хари С. Труман“, самолетоносач клас „Нимиц“, който провеждаше учения в Южния Атлантик.

Пейнтър гледаше как двете витла се завъртяха от хоризонтално във вертикално положение, като забавиха скоростта и превърнаха самолета в хеликоптер. Машината приличаше на по-големия си брат „MV-22 Оспри“, докарал Пейнтър от брега на Калифорния до базата на морските пехотинци в планината. Това бе новият „Бел V-280 Валър“, наричан понякога „синът на Оспри“ заради по-малките си размери и по-загладения дизайн. Изпълняваше ролята предимно на разузнавателен самолет, можеше да развива почти триста възела и имаше обхват от осемстотин морски мили.

Идеален за мястото, на което трябваше да отидат.

Самолетът увисна над тях и започна да се спуска. Пейнтър и Дрейк отстъпиха по напукания асфалт — или по-точно бяха избутани назад от вятъра, вдиган от двете перки. Машината се приземи деликатно като комар върху гола ръка. Шумът не беше толкова силен, колкото можеше да се очаква, поради стелт технологията, включваща заглушаването на двигателите.

Страничният люк се отвори.

Вярна на думите си, Кат бе пратила подкрепа — още трима морски пехотинци с бойна броня и каски. Дрейк и колегите му поздравиха сърдечно другарите си.

Мургавият лидер на новодошлите тръгна към Пейнтър и каза с лек испански акцент:

— Чух, че сте имали неприятности, сър. Сержант Суарес. — Махна към мъжете от двете му страни, мускулест чернокож морски пехотинец със стоманени очи и червенокос гигант. — Ефрейтори Ейбрамсън и Хенкел.

Пейнтър стисна ръцете им.

— Благодаря за помощта.

Суарес се обърна към самолета.

— Чудесна машинка. Ще ни е малко тесничко, но ще се справим. — Погледна слънцето. — Много е горещо днес, а?

Пейнтър кимна.

„И вероятно ще стане още по-горещо. във всяко отношение“.

24.

30 април, 16:03

Земя Кралица Мод, Антарктида

Грей стоеше в предната кабина на огромния снегомобил, опрял ръце на седалката на водача. Широкото стъкло осигуряваше панорамна гледка на терена на огромния Колизей. През последния час бавно прекосяваха сърцето на тази каменна делта, като си проправяха път през вкаменената гора, издигаща се навсякъде около тях.

В момента снегомобилът минаваше покрай брега на голямо езеро — толкова широко, че дори лъчите на шестте прожектора, всеки с диаметъра на капак на шахта, не достигаха другия му край. Самият път бе осветен достатъчно, за да не се нуждаят от очилата за нощно виждане.

Покрай езерото растеше висока бледа като труп тръстика, коронована с полюшващи се светещи нишки. Само че тези растения — или може би животни — стояха на подобни на кокили крака и нагазваха във водата, когато машината ги приближаваше. Стела каза, че биолуминесцентните луковици в корените на тръстиките привличат насекоми, а нишките улавят непредпазливите и ги убиват с киселините си.

И не само тръстиките избягваха снегомобила.

Движещите се светлини привличаха вниманието на подземния живот, но огромните размери и ръмженето на двигателите държаха повечето хищници на разстояние и разгонваха по-боязливите видове.

Караше Ковалски. Обикновено возенето с гиганта в каквото и да било превозно средство бе изнервящо изживяване, но Ковалски имаше най-голям опит в управлението на големи машини и снегомобилът очевидно му харесваше — вече показваше смахнатите си таланти в прекарването на чудовищната машина през трудния терен. Може и да нямаше голям късмет с дамите, но афинитетът му към мощните двигатели определено компенсираше този недостатък.

Захапал димящия остатък от пурата си, Ковалски съсредоточено работеше с лостовете и подкара снегомобила през нападали камъни. Шестнайсетметровата машина се килна, когато грамадните гуми преодоляха една канара.

— Внимавай — предупреди го Грей.

— Не ми трябват съветници от втория ред — измърмори Ковалски. — Иди да видиш още колко ни остава. Забрави за километри на литър. това чудо изминава метри за литър. В най- скоро време ще караме на изпарения.

И за да го докаже, почука с дебелия си пръст по индикатора за гориво. Стрелката приближаваше зловещата червена линия.

„Лошо“.

Макар че животът тук като цяло игнорираше машината, тромавото ѝ преминаване раздвижваше всичко наоколо и напускането на убежището ѝ ставаше още по-рисковано.

След като преодоляха купчината камъни, Грей остави Ковалски да кара и се спусна по късата стълба в трюма — навремето явно разделен на две нива, но някой отдавна го беше изкормил и го бе превърнал в едно голямо помещение. Оригиналните скамейки си стояха от двете страни и стигаха до задната рампа, по която войниците можеха да излизат навън.

Стела и Джейсън седяха един до друг и разговаряха тихо — доколкото можеше да прецени, Стела водеше урок по биология. Грей отиде при Харингтън, който седеше мрачно отсреща, опрял лакти на коленете си и отпуснал глава.

— Професоре, дизелът е на свършване — каза Грей. — Още колко остава до подстанцията?

Харингтън вдигна глава. Лицето му бе изпито и уморено, в очите му се четеше безпокойство. Сякаш се бе състарил с десетилетия по пътя от Нос Ад.

— Не много. Задният изход се намира в другия край на Колизея. Не може да се пропусне.

Нещо изкряска пронизително и се стовари върху снегомобила. По покрива задраскаха нокти — и после всичко затихна.

„Колкото по-скоро стигнем, толкова по-добре“.

Харингтън погледна разтревожено дъщеря си, после се наведе напред, хвана Грей за коляното и прошепна разгорещено:

— Ако нещо стане, ще я изкараш оттук.

— Ще направя всичко по силите си — обеща Грей.

Думите му не утешиха особено професора. За да го разсее, Грей седна до него.

— И какво е правил тук адмирал Бърд?

— Мисля, че е дошъл да търси секретна нацистка база — и вместо нея е намерил това място. Знам със сигурност само, че е пристигнал в Антарктида през четирийсет и шеста, една година след края на Втората световна война. Дошъл е с тринайсет кораба, над двайсет самолета и пет хиляди души.

— Пет хиляди?! Защо толкова много?

— Операцията била наречена Висок скок. Официално била полярно учение, включващо и картографиране на континента, но повечето цели на експедицията били строго секретни. По- късно тя довела до серия атомни взривове. Мисля, че големите клечки, които надзиравали операцията, са се опитали да запушат това място. Говори се, че след експедицията Бърд вече не бил същият. Станал уединен, болнав. Някои приписват промяната на времето, което прекарал на леда, но аз се чудя дали вината не е в това място.

На Грей му бе достатъчно да види измъчените, уплашени очи на Харингтън, за да разбере какво има предвид.

— Може би изобщо не трябваше да откриваме тези пещери — каза професорът. — Може би трябваше да се вслушаме в мъдростта на Дарвин и да оставим тази тайна заровена и недокосната.

— Елате да видите! — изрева Ковалски отгоре.

Тревожният му глас накара всички да скочат и да забързат към предната кабина. Харингтън се отпусна тежко на мястото до водача.

Пред тях се простираше огромна мочурлива местност, осеяна с езерца, потоци и водопади. Гигантската вкаменена гора беше свършила и тук се виждаха само отделни дървета, издигащи се като самотни стражи. От тавана се спускаха сталактити.

Тресавището бе покрито от поле фосфоресцираща тръстика, която осветяваше мрака отвъд обсега на прожекторите. Странни създания се движеха по това зловещо поле. Блатни птици излитаха на ципести криле, подплашени от пристигането на ръмжащото и димящо чудовище. Тромави сенки се мъкнеха тежко между тръстиките. Други създания се разпълзяваха и разбягваха на подскоци по бреговете. През цялото време писъци, крясъци и пронизителни викове бомбардираха стоманената им черупка, сякаш животът тук предизвикваше шумния натрапник, нарушил спокойствието му.

Но не това бе причината Ковалски да ги извика.

Грей зяпна.

„Боже мой...“

През мочурището се движеше стадо огромни зверове, стотина или повече, всеки с размерите на мамут. Придвижваха се предимно на четири крака, макар че от време на време някой се надигаше на два и правеше по няколко крачки като мечка, сякаш се оглеждаше за опасност. Имаха къси израстъци, подобни на закърнели хоботи, с които хващаха тръстиките, изтръгваха ги и ги преживяха бавно и методично.

— Вижте мъха, който расте по хълбоците им — каза Стела.

Грей присви очи. Беше си помислил, че рошавите килими по мускулестите тела са козина. Само че тази козина леко светеше в калейдоскоп от цветове.

— Смятаме, че мъхът е в симбиоза с тези животни, които наричаме Pachycerex ferocis. Телесната температура предизвиква промяна в цвета на светлината и така пахицерексите общуват помежду си.

— Като светулки на поляна — обади се Джейсън и си спечели усмивката на Стела.

Ковалски не беше толкова очарован.

— Само дето тези светулки могат да те стъпчат на пихтия. — Той погледна професора на съседната седалка. — Какво да правим? Безопасно ли е да продължим?

— Карай бавно. Прожекторите вероятно ще ги смутят и ще можем да минем.

За животни, които общуват чрез приглушени светлини, снегомобилът сигурно им крещеше като някакъв лишен от слух и деформиран представител на вида им.

— Досега никога не са ни създавали неприятности — продължи Харингтън. — Но и никога не съм виждал толкова много на едно място. Забелязвали сме отделни малки групи, които ни оставят на мира, особено ако сме ярко осветени.

— Може би сега им е периодът на чифтосване — каза Стела. — И това е мястото за размножаване.

— В такъв случай да се надяваме на някой да не му хрумне да се пробва с нашата обемиста дама — каза Ковалски. — Нямам намерение да умра стъпкан от надървен слон.

— Прави каквото казва професорът — предупреди го Грей. — Продължавай напред, но предпазливо.

Ковалски измърмори нещо под нос и превключи на скорост. Поеха през плитчините, като минаха по широка дъга, за да заобиколят по-дълбоките места. Пахицерексите продължиха по своя път; няколко изсумтяха към тях, сякаш ги укоряваха за грубото натрапничество. Минаха покрай едно животно, което бе достатъчно високо, за да надникне в кабината и да изгледа непознатите вътре.

— Ама че любопитко. Пъха си... носа — отбеляза Ковалски и се огледа в очакване да оценят шегата му по достойнство.

Стела и Джейсън изстенаха.

Грей не откъсваше поглед от огледалото, за да е сигурен, че никое животно не е решило да ги предизвика. Дори якият снегомобил едва ли щеше да оцелее при атака на едно или повече от тези гигантски създания.

Някакъв проблясък привлече вниманието му. Светлината бе много по-ярка от светлината на стадото. Идваше от по-назад, където вкаменената гора беше по-гъста. После зърна други светлини отляво, като две светещи очи. Секунди по-късно светнаха още две.

Пръстите му се вкопчиха в облегалката.

— Имаме си компания.

16:32

„Нищо чудно, че ни отне толкова време да настигнем кучите синове.“

Дилан Райт стоеше зад водача на най-големия транспортьор и се взираше в тресавището и тромавото стадо пахицерекси. Отдясно някакво превозно средство оставяше ярка следа през периферията на светещото стадо, подобно на комета, носеща се над пода на тъмната пещера.

„Значи старият снегомобил на Бърд отново е в движение“.

Явно го бяха поправили след като Дилан и хората му бяха избягали от Нос Ад преди година и половина. Но това нямаше особено значение. Снегомобилът можеше да се движи само по суша и не можеше да се сравнява по скорост и маневреност с транспортьорите амфибии, особено с по-малките.

А и залогът бе в полза на Дилан — трима срещу един.

Освен това имаше числено и огнево превъзходство, вероятно в същото отношение.

Дилан докосна радиостанцията си и се свърза с по-малките транспортьори.

— Маккинън, отдели се надясно. Сюард, ти наляво. Приклещете ги. Аз ще натикам големия звяр в задницата им.

Двамата потвърдиха.

— Давайте! — нареди той, вкусвайки познатата тръпка на лова.

„А сега да приключваме“.

16:33

Джейсън седеше на мястото до Ковалски. Снегомобилът се носеше през тресавището, смазваше тръстиките, разгонваше животните и избягваше по-големите препятствия като тромавите пахицерекси. Огромните зверове се махаха от пътя им с възмутени ревове. Ковалски рязко завиваше наляво и надясно, за да не удари някои от по-бавните — не толкова от загриженост за животните, колкото от страх, че един сблъсък ще нанесе повече поражения на машината, отколкото на дебелокожите създания.

Снегомобилът попадна на нисък хребет и подскочи, за момент полетя във въздуха и се стовари тежко върху гигантските си колела.

Джейсън се вкопчи в облегалката, без да откъсва поглед от прозореца. Стела се бе свила в седалката зад Ковалски.

В мрака от дясната страна блеснаха светлини.

— Приближават отдясно! — извика Джейсън достатъчно силно, че Грей да го чуе в долното помещение.

— И отляво също! — обади се Стела.

По-малките транспортьори се намираха на трийсетина метра от тях и се движеха по-бързо и по-пъргаво от тромавия снегомобил. Целта им очевидно бе да ги изпреварят и да ги накарат да намалят. По-големият транспортьор ги следваше, но ги догонваше бързо, защото не му се налагаше да заобикаля водните препятствия.

— Трябва ни повече скорост — измърмори Джейсън.

Ковалски го чу.

— Педалът е натиснат до дупка, хлапе. Освен ако не искаш да слезеш и да буташ, това е.

Джейсън и Стела се спогледаха тревожно.

Нямаше начин да избягат на тези ловци.

Малките транспортьори започнаха да се приближават от двете им страни и да ги притискат. Проехтяха изстрели. Куршуми рикошираха от стоманения корпус и одраскаха дебелото предно стъкло. То издържа — засега. Снегомобилът бе пригоден за суровия терен на Антарктида и можеше да издържа на лавини и пропадане в ледени пукнатини, но технологията от времето на Втората световна война си имаше своите ограничения.

Трябваше да се откъснат от тези клещи. Сега или никога. Ловците се бяха приближили толкова, колкото смееха.

— Готов! — извика Джейсън на Грей.

Стела посочи напред и наляво.

— Ето там... този!

Джейсън кимна и изрева:

— Ляво на борд! Имаме си едър мъжкар ляво на борд!

— Действай! — извика в отговор Грей.

Ковалски се наведе над кормилото и викна:

— Пазете си задниците!

16:35

Грей се беше закопчал на последната седалка, с лице към рампата. Харингтън седеше от другата страна.

Снегомобилът внезапно направи рязък десен завой, вдигна се на две гуми по мократа скала и се килна застрашително, докато продължаваше да завива, обръщайки задната си част наляво.

Грей затаи дъх, сигурен, че ще се преобърнат — но машината най-сетне се изправи и се стовари с трясък на четирите си колела.

— Сега! — извика той на Харингтън.

Професорът натисна един голям черен бутон над седалката си.

Болтовете в горната част на стената изхвърчаха и задната врата се отвори, падайки като рампа. Краят й се удари в земята и се понесе зад снегомобила, като подскачаше по неравния терен и по плитките локви и поточета.

— Трябва да е онзи! — изкрещя Харингтън през трясъка на стомана върху камък и рева на уплашеното стадо.

Професорът сочеше един особено едър Pachycerex, който тичаше тежко и гневно тръбеше. Мъжкарят се извисяваше с една трета над останалите. Зад огромното му туловище се носеше единият от малките транспортьори, който все още се опитваше да компенсира внезапната маневра на снегомобила.

Грей насочи акустичната си пушка към задницата на мъжкаря, изчака преследващият транспортьор да се изравни с животното — и стреля.

Прикладът на електрическата пушка го блъсна в рамото. От звуковия откат го заболяха зъбите. Акустичният заряд улучи хълбока на мъжкаря — личеше си, защото на козината му, която светеше в тъмночервено, внезапно блесна синьо петно, сякаш Грей го беше улучил с пейнтбол.

Мъжкарят изрева, изправи се на задните си крака и се извъртя настрани от шума и болката. А после стъпи на четирите си крака и се втурна в обратната посока, право към носещия се покрай него транспортьор.

И изкара гнева си върху неканения гост в стадото: наведе глава и блъсна машината отстрани с оглушителен трясък на кост върху стомана. Малкият транспортьор полетя във въздуха и се преобърна. Прелетя до отсрещния бряг на езерото, падна на една страна и се плъзна, хвърляйки искри.

„Един по-малко“.

Грей знаеше, че противникът ги превъзхожда числено, и беше решил да използва този суров свят като оръжие и да го насочи срещу преследвачите.

Ковалски отново рязко зави и задницата на снегомобила поднесе. Предпазният колан се вряза в Грей и той едва не изпусна пушката. Снегомобилът се понесе напред, за да се откъсне от клещите.

Големият транспортьор изостана. Грей се взираше в отдалечаващите се светлини. Знаеше, че главният неприятел е там.

„Ела ми.“

16:36

Дилан зърна при спуснатата задна врата на снегомобила тъмен силует. Светлината на фаровете разкри фигура, закопчана с колан на седалката и с дълга пушка в ръце. Макар разстоянието да бе твърде голямо, той си спомни мъжа от моторната шейна отпреди двайсет и четири часа, който бе стрелял по самолета му и едва не го беше свалил.

Явно беше същият американец.

„Значи кучият син е оцелял... или поне е стигнал до станцията“.

Изпита уважение. Вече разбираше защо Харингтън все му се изплъзва. Старецът имаше помощник, който бе опитен и компетентен.

Пръстите му напипаха пистолета и се свиха около старата дървена дръжка в очакване на предстоящото предизвикателство.

Когато приближиха мястото на катастрофата, водачът намали. По-малкият транспортьор лежеше преобърнат на една страна в остров от светлина. Веригите още се въртяха безполезно. При сблъсъка изходната рампа се беше отворила. От кабината трещяха изстрели.

Някой още беше жив и се бореше.

И с основание.

Светът на Нос Ад, раздразнен и разгневен от настъпилия хаос, напираше към преобърнатата кабина. Сенки пълзяха и драпаха една върху друга, вероятно привлечени от кръвта на ранените вътре. Един мъж се хвърли срещу тази смъртоносна вълна, като се препъваше и се мъчеше да се отскубне. Нещо грапаво и ракообразно се бе вкопчило в рамото и врата му. Дълги крака се бяха впили в плътта му и не го пускаха.

Беше Сюард, водачът на тази група. Запробива си път през тръстиките към приближаващите светлини, вдигнал умолително ръка.

— Сър? — обади се водачът, който продължаваше да намалява скоростта.

В същия миг огромна тъмна сянка се понесе през светещите върхове на тръстиката, прониза нещастника в ребрата, вдигна го във въздуха и го отнесе.

В разбития транспортьор имаше още трима мъже.

Но стрелбата вече беше спряла.

„Нищо не може да се направи“.

Дилан насочи вниманието си напред и посочи отдалечаващия се снегомобил. Трябваше да изпълни мисията си.

— Продължавай.

16:39

Грей охраняваше с пушката задния отвор. Вратата беше твърде повредена, за да се затвори. Краят на рампата подскачаше и хвърляше искри по камъните зад снегомобила.

Изложената на стихиите кабина бе в огромна опасност. Грей стреляше по всяка сянка, която приближаваше прекалено много, но скоростта на машината заедно с отработените газове и ревящите двигатели си оставаха най-добрата им защита.

Изведнъж през цялата какофония се чу рязко изсвирване.

Ковалски натискаше яростно клаксона на снегомобила.

„Сега пък какво?“

Грей хвърли поглед през рамо. Джейсън и Стела се спускаха по стълбата от горната кабина.

— Ковалски има нужда от теб! — извика Джейсън. — Ние ще пазим тук.

Младата жена застана до Харингтън.

— Ти също трябва да идеш, татко.

— Чакайте. — Професорът беше намерил стар бинокъл от времето на войната и гледаше в мрака. Свали бинокъла и посочи. — Изглежда, Райт се отдалечава.

Грей се обърна и видя, че Харингтън е прав.

Светлините на големия транспортьор се отдалечаваха от снегомобила наляво, навътре в тресавището, обратно към мрака на огромния Колизей.

„Къде отива?“

Харингтън посочи с бинокъла.

— Видях нещо на покрива на транспортьора. Прилича на...

Мощен гръм погълна последните му думи и отекна в пещерата, заглушавайки за момент писъците и крясъците на полуделия живот отвън. Идваше някъде далеч отзад.

След като грохотът утихна, Грей се обърна към Харингтън.

— Това да не бяха противобункерните бомби?

Ужасът стегна гърлото му.

„Нима Райт току-що е срутил входа към тунелите?“

Харингтън се беше облещил — но от друг страх.

— Не. Ако бяха гръмнали те, взривът щеше да е много по-силен. Щеше да разтресе цялата пещерна система.

„Тогава какво?“

Професорът отговори на неизречения въпрос.

— Мисля, че Райт е заложил по-слаби взривове, колкото да пробие дупка през станцията.

— Защо му е да го прави?

Харингтън посочи натам, където беше изчезнал транспортьорът.

— Опитвах се да ти кажа. На покрива на транспортьора имаше голям диск, частично завит с брезент. Мисля, че беше чиния на акустично оръдие. Поне четири пъти по-голямо от онези, които охраняваха станцията.

Грей погледна натам, накъдето се беше насочила машината на Райт, към по-дълбоките части на този изгубен свят.

И внезапно разбра плана на противника.

Представи си дупката в суперструктурата на Нос Ад, отваряща тази биосфера за света горе. „Ако Райт навлезе достатъчно дълбоко и обърне това оръдие към тунелите.“

— Възнамерява да изтика този свят навън — каза той, представяйки си как акустичното устройство подгонва тукашните създания към пробития изход.

На Харингтън му призля.

— Пораженията, които тези агресивни КНК видове ще нанесат върху останалите екосистеми, ще бъдат неизчислими. — Той поклати глава. — Защо му е на някой да прави това?

— Този въпрос може да почака — каза Грей. — Засега трябва да попречим това да се случи.

Стела кимна.

— Ако успеем да стигнем Задния изход, да задействаме бомбите и да срутим тунелите в другия край, ще запушим пещерната система, независимо накъде Райт ще насочи оръдието си.

Това бе най-добрата им надежда.

Клаксонът изрева отново, този път по-продължително.

Грей посочи подскачащата рампа и извика:

— Джейсън, Стела! Не пускайте нищо вътре!

Ако Харингтън беше прав, не биваше да позволяват нищо да ги забави.

Двамата кимнаха и Грей се втурна към предната част на снегомобила, следван от професора. Бързо се покатери по стълбата и помогна на Харингтън да се качи в горната кабина.

Ковалски ги изгледа намръщено и пусна верижката на клаксона. Ревът най-сетне замлъкна.

— Крайно време беше. — Той посочи с дебелата си ръка напред. — Док, онова ли е Задният ти изход?

Мощните прожектори разкъсваха мрака и разкриваха инсталация, забита като стоманена раковина високо в отсрещната стена. Кабелите на гондолата се спускаха от покрива към малката база, която със серията свързани помежду си помещения със запечатани проходи между тях приличаше на паднала на земята космическа станция.

— Това е субстанцията — потвърди Харингтън. — Построихме я в естествена пукнатина, която стига почти до повърхността. После пробихме тунел нагоре.

„И сте си осигурили заден изход“.

— В такъв случай имаме проблем — каза Ковалски и посочи терена пред тях.

Между снегомобила и Задния изход минаваше широк приток. Водите му се носеха бързо между назъбени скали и остри сталагмити. Изглеждаше твърде дълбок, за да бъде преодолян от снегомобила.

Но положението не беше безнадеждно — поне не напълно безнадеждно.

— Какво мислите? — попита Ковалски.

Отляво над реката минаваше стар мост от дърво и стомана. При пресичането на Колизея бяха забелязали останките и на други подобни мостове, вероятно построени от американците, изследвали първи това място.

Грей си спомни разказа на Харингтън за операция Висок скок. Нищо чудно, че Бърд се е нуждаел от толкова много кораби, самолети и жива сила. Навлизането тук долу сигурно можеше да се сравни с изследването на повърхността на Марс.

Докато снегомобилът се носеше към моста, Грей забеляза, че някои от напречните греди, дебели колкото железопътни траверси, отдавна са изгнили и паднали. Представи си руините на другите мостове.

— Мислиш ли, че ще ни издържи? — попита Ковалски.

Харингтън задъвка долната си устна, мъчеше се да намери някаква причина за оптимизъм.

— Тези греди са били предвидени да понесат тежестта и размерите на машината на Бърд.

„Само че преди седемдесет години“.

Въпреки това Грей не виждаше друг избор. Задният изход още беше на триста метра от тях. За да стигнат станцията навреме, за да спрат Райт, се нуждаеха от скоростта на снегомобила, както и от относителната безопасност, която им осигуряваше.

— Ще се наложи да рискуваме — каза Грей. — При достатъчно добра скорост може да профучим през моста, преди да се е срутил под нас.

— Ти си шефът — каза Ковалски и отново настъпи газта, използвайки последните капки гориво, за да изстиска още скорост от двигателите.

— Хванете се за нещо и не се пускайте! — извика Грей на двамата долу.

Помисли си дали да не свали Джейсън, Стела и Харингтън преди да рискуват това опасно пресичане, но това щеше да им коства твърде много време, инерция и гориво. А и ако всичко отидеше по дяволите, тримата нямаше да са в по-голяма безопасност тук, отколкото ако рискуват.

„А може би дори в никаква“.

— Дръжте се! — извика Грей, когато снегомобилът се понесе към моста.

Настръхна, когато предните гуми достигнаха първите траверси, но яките греди издържаха. Бавно издиша, все още готов за най-лошото. Машината полетя по моста, който продължаваше цели петдесет дълги метра.

В огледалото видя как две греди се счупиха под тежестта им и полетяха към кипналата вода. Но масивните гуми преодоляха без проблем малките празнини. Засега скоростта и инерцията бяха на тяхна страна.

Но не и късметът.

Нещо се понесе ниско над реката към тях.

Грей успя да го зърне за миг. Светлината разкри втория малък транспортьор в далечината — явно той не беше последвал големия си събрат, а вместо това им бе устроил засада.

Върху кабината на машината стоеше мъж, изложен на опасностите на този свят, с димяща цев на РПГ на рамо.

Реактивният снаряд улучи моста пред тях. Стари греди и стомана се разлетяха във всички посоки.

Неспособен да спре навреме, снегомобилът стигна до зейналата пропаст — и полетя надолу към реката.