Шестото измиране

25.

20 април, 12:45

Рорайма, Бразилия

„Кой би си помислил, че такова дребно нещо може да създаде такива бели?“

Застанал в сенките в края на имението си, Кътър Елвс гледаше как младата жена слиза колебливо от хеликоптера на върха на платото. Вдигна ръка да се защити от яркото слънце и придърпа козирката на бейзболната си шапка. Беше облечена в широка блуза и елече, а косата ѝ бе вързана на опашка.

„Не е непривлекателна“.

Но изобщо не можеше да се сравнява с красавицата, която слезе след нея и я хвана за лакътя. Кътър се усмихна при вида на близначката на жена си. Рахеи беше абсолютно копие на Ашуу, но имаше каменно сърце, за разлика от нежната душа на сестра си. Дори сега не показа никаква емоция, когато го видя — само го погледна с обсидиановите си очи и помъкна пленницата си към него.

По-рано Кътър бе получил по имейла сканирания паспорт на новодошлата, открит при претърсване на личните ѝ вещи след залавянето ѝ. Бърза проверка разкри редица интересни детайли за новата му гостенка — Джена Бек, калифорнийски парков рейнджър в района на езерото Моно, където Кендъл Хес бе установил изследователската си станция.

Това не можеше да е съвпадение.

Матео бе докладвал за упорит рейнджър, вероятно станал свидетел на отвличането на доктора. Освен това беше разказал за престрелката на хълма със същия рейнджър.

Възможно ли бе да е именно тя?

„Интересно“.

Обхванат от любопитство, Кътър излезе от сянката на пещерата, която скриваше дома му. Слънцето печеше свирепо, но още не можеше да разпръсне мъглата, забулваща отвесните скали на планинския му дом.

Забеляза как по лицето на жената преминават няколко емоции, когато го видя. Една от тях лесно можеше да се разчете по лекото разширяване на очите ѝ.

Разпознаване.

Дали ненавременното ѝ посещение в базата беше сложило началото на събитията, довели до пристигането на американския екип в Боа Виста в търсене на мъртвец? Този въпрос пораждаше други, но скоро щеше да има време за тях.

Той пристъпи напред и протегна ръка.

Тя игнорира жеста му.

— Вие сте Кътър Елвс.

Той кимна. Не виждаше причина да хитрува на този етап.

— А вие сте Джена Бек. Парковият рейнджър, който ни причини толкова мъки.

Изпита известно удоволствие от изненаданата ѝ физиономия. Въпреки това жената се окопити бързо.

— Къде е доктор Хес? — попита тя и се огледа. Погледът ѝ се задържа върху къщата зад него.

— Жив и здрав е. Работи за мен.

На лицето ѝ се изписа съмнение.

Кътър също имаше въпроси.

— Как ме открихте, госпожице Бек? Положих големи усилия да остана сред покойниците.

Жената прецени внимателно отговора си. Дръзко вирнатата ѝ брадичка показваше, че е избрала истината.

— Благодарение на Ейми Серпри — каза тя. — Къртицата, която сте въдворили в лабораторията на доктор Хес.

Кътър вече го подозираше, тъй като по-ранните му опити да се свърже с младата последователка на Тъмен Едем се бяха оказали неуспешни. Отначало си бе помислил, че е умряла при заразяването, но явно бяха успели да я заловят.

— И къде е Ейми сега? — Кътър се запита какво ли е казала на властите. Не че се тревожеше особено. Ейми никога не бе идвала тук и нямаше никаква представа за истинските му планове.

— Мъртва е — каза Бек. — От същия организъм, който пусна в Калифорния.

Кътър се съсредоточи, за да прецени как приема загубата, но не откри кой знае каква емоционална реакция.

— Ейми знаеше рисковете. Тя беше предан войник на Тъмен Едем, готова да защитава каузата на всяка цена.

— Накрая не изглеждаше готова да умре.

Той сви рамене.

— Понякога се нужни жертви.

„И ще има още много, както скоро ще научи тази млада жена“.

Даде знак на Рахеи да поведе пленницата, обърна се и тръгна към къщата. Зърна дребно личице да наднича иззад ъгъла. Синът му Йори винаги проявяваше любопитство към непознати. Вината беше негова, защото държеше момчето на практика съвсем изолирано.

Махна му да влиза вътре.

— Искам да видя доктор Хес — настоя жената. — Преди да кажа каквото и да било повече.

Въпреки дръзкото ѝ поведение Кътър знаеше, че Рахеи знае как да я накара да говори за един час, но това нямаше да е необходимо.

Той погледна назад към нея.

— Къде си мислите, че ви водя?

12:48

„Не може да бъде...“

Кендъл се взираше в компютърния екран в основната лаборатория. Едрата фигура на Матео се извисяваше зад него.

След като завърши анализа на генетичния код на Кътър, който бе предназначен за вирусната обвивка, той беше свалил защитния си костюм и се бе върнал при една работна станция във външното помещение.

Беше използвал CRISPR-Cas9 техниката, за да разбие кода на Кътър ген по ген, нуклеотид по нуклеотид. Откри, че кодът е прост — една-единствена нишка РНК, характерна за цяло семейство вируси.

Минималистичният подход подсказваше, че Кътър вероятно е взел обикновен вирус и е добавил кода си в него с помощта на същата техника за хибридизация, която бе използвал и за създаването на химерите си в онази дупка.

Но какъв беше оригиналният вирусен източник?

Задачата не беше трудна за решаване. Пусна кода през програма за идентифициране и откри 94% сходство с обикновения норовирус. Гадинката беше истинска напаст за пътническите кораби и местата, където се събираха много хора. Това бе един от най- заразните вируси в природата — само двайсетина частици бяха достатъчни да инфектират човек. Можеше да се предава чрез телесни течности, по въздуха или просто при контакт със заразена повърхност.

Ако искаш да създадеш универсален заразен организъм, норовирусът беше добър избор. Недостатъкът му бе, че той бе много чувствителен към дезинфектанти, белини и разтворители, така че борбата с него бе лесна.

„Но ако вирусът е затворен в моята обвивка, нищо не би могло да го спре“.

Въпреки това норовирусът по принцип не бе смъртоносен, особено ако е засегнал здрави индивиди. Предизвикваше само грипни симптоми. Така че това пораждаше по-голяма тревога.

„Какво е добавил Кътър?

Какво представляват другите шест процента от кода?“

Останалият материал изглеждаше повторение на специфичен ген за производство на белтък. За да разбере за какъв точно белтък става дума, Кендъл пусна резултатите през моделираща програма, която превръщаше кода в серия аминокиселини, и от тази верига компютърът създаваше триизмерен модел на окончателния белтък.

Сега Кендъл гледаше как моделът бавно се върти на екрана.

Макар нагънатата форма да бе леко променена, той все пак я разпозна. Предположението му се потвърди от програмата за съпоставяне.

„Боже мой, Кътър, какво си замислил?“

Сякаш призован от тази мисъл, Кътър отвори вратата на лабораторията и влезе. Съпровождаха го две жени. Едната беше съпругата му — или поне така изглеждаше, но нещо в нея беше различно. Нямаше я онази страстна съблазнителност, нито пък неизреченото привличане, което беше доловил между двамата.

И тогава си спомни необичайната аномалия в племето и му просветна.

Това беше близначката — другата сестра на Матео. Реакцията на мъжа с белега потвърди заключението му — тя бе много по-различна, отколкото при срещата с Ашуу. Матео срещна само за миг погледа на сестра си, изглеждаше странно изнервен и уплашен.

Преди Кендъл да разбере защо, втората жена пристъпи напред. По дрехите и поведението ѝ личеше, че е американка. В нея имаше нещо странно познато, сякаш са се виждали и преди, но не можеше да каже къде и кога.

Кътър ги представи.

— Кендъл, това е балдъзата ми Рахеи. А тази красива млада дама до мен е от твоята гора. Калифорнийски парков рейнджър. Госпожица Джена Бек.

Кендъл примигна изненадано. Вече се сещаше. Наистина беше срещнал за кратко младата жена в Лий Вининг, на чаша кафе в „Боди Майк“. Интересуваше се от изследванията му на езерото. Объркан, той се помъчи да разбере какво става.

„Какво търси тя тук?“

Ако се съдеше по гнева на лицето ѝ и скованата ѝ стойка, тя не беше съучастничка във всичко това.

Джена пристъпи към него и докосна загрижено лакътя му.

— Добре ли сте, доктор Хес?

Той облиза устни. Беше твърде шокиран и не знаеше как да отговори.

Погледът на Кътър се спря върху компютърния екран.

— А, Кендъл, виждам, че си постигнал много, докато ме нямаше.

Кендъл погледна към бавно въртящия се модел.

— Това е някакъв вид прион, нали?

— Много добре. Точно такъв е. Всъщност това е модифицирана версия на причинителя на болестта на Кройцфелд-Якобс, която води до бърза прогресивна деменция у хората.

Джена изгледа първо единия, после другия.

— За какво става дума?

Кендъл нямаше време да ѝ обяснява — не че самият той разбираше всичко. Прионите бяха просто белтъчни нишки без собствен генетичен код. След като поразяваха жертвата, тези белтъци увреждаха другите — обикновено тези в мозъка. Затова причинените от приони заболявания обикновено бяха бавни и се разпространяваха по-трудно.

Но вече не.

Кендъл се обърна към Кътър.

— Създал си заразен норовирус, който може да се разпространи бързо и да доставя смъртоносния си прион в огромни количества.

— Първо, не е точно смъртоносен — поправи го Кътър. — Модифицирах генетичната структура на приона така, че да не причинява смърт. Както ти обещах от самото начало, нито един човек или животно няма да изгуби живота си като пряка жертва на създадения от мен организъм.

— Тогава каква е целта ти? Искаш да вкараш творението си в моята бронирана обвивка, така че кодът ти да стане на практика незаличим. След това може да се разпространи бързо, без никакъв начин да бъде спрян.

— Така е. Но онова, което ме заинтригува най-много, беше малкият размер на обвивката — генетична система за доставяне, която е достатъчно малка, за да преминава с лекота през бариерата между кръвта и мозъка. Да осигурява на тези малки фабрики за приони бърз достъп до нервната система на заразените.

Кендъл не можеше да скрие ужаса си; дори Джена разбра достатъчно, за да пребледнее. Прионните болести бяха нелечими и пораженията от тях бяха постоянни. Типичните клинични симптоми бяха обща деменция и прогресивна загуба на висшите когнитивни функции, превръщаща в крайна сметка разумния човек в зеленчук.

Кендъл си представи как създадената от Кътър болест плъзва по хората, неудържима като изпуснатия от лабораторията му организъм, и оставя след себе си пълна разруха.

Кътър явно прочете ужаса в очите му.

— Не се бой, приятелю. Създаденият от мен прион не само че не е безсмъртен, но и е програмиран да се самоунищожи след определен брой цикли. Така се избягва пълното унищожаване на мозъка на жертвата.

— Тогава каква е целта му?

— Това е дар. — Кътър се усмихна. — Заразените ще живеят по-просто, в по-пълна хармония с природата, завинаги свободни от висшите си когнитивни функции.

— Иначе казано, ще ни превърне в животни.

— И Земята ще стане едно по-добро място — каза Кътър.

— Това е нечовешко! — ахна ужасената Джена.

Кътър се обърна към нея.

— Вие сте парков рейнджър, госпожице Бек. Определено би трябвало да ме разбирате по- добре от всеки друг. Човешко е да постъпваш нечовешки. Ние вече сме зверове, които се преструват на морални. Нуждаем се от религия, правителство и закони, за да налагаме контрол върху нисшите си природи. Възнамерявам да залича болестта, наречена разум, да премахна заблудата, която позволява на човечеството да се смята за господар на тази планета.

Кътър обгърна с жест всичко около себе си.

— Изгаряме горите, замърсяваме океаните, разтопяваме полярните шапки, изхвърляме въглероден двуокис в атмосферата, ние сме основната движеща сила зад едно от най- големите измирания на тази планета. Това е път, който неизбежно ще доведе до собствения ни край.

Кендъл се опита да възрази, но Кътър го прекъсна.

— Ралф Уолдо Емерсън го е казал най-добре. „Човешката раса в крайна сметка ще умре от болест, наречена цивилизация“, Ние вече сме на този праг, но какво ще оставим след себе си в предсмъртните си гърчове? Планета, замърсена до такава степен, че нищо да не може да оцелее на нея?

Рейнджърът се противопостави на това дрънкане.

— Но цивилизацията... Нашата вродена интелигентност съдържа възможността да спасим себе си, а наред с нас и планетата. Динозаврите не са видели приближаващия към тях астероид, но много от нас виждат какво става и се борят за промяна.

— Имате доста ограничена гледна точка към цивилизацията, мила моя. Динозаврите са господствали сто осемдесет и пет милиона години, докато модерният човек съществува само от двеста хиляди години. А цивилизацията е едва на десет хиляди.

Кътър поклати глава, за да наблегне на думите си.

— Обществото е просто една разрушителна илюзия за контрол. И вижте до какво доведе тя. По време на краткия експеримент с „цивилизацията“ ние като вид вече се намираме на ръба на тотален екологичен срив, предизвикан от самите нас. Наистина ли мислите, че в този индустриален свят на воюващи държави и алчни политици нещо ще се промени?

Джена въздъхна тежко.

— Трябва да опитаме.

Кътър изсумтя.

— Никога няма да се получи, определено не и навреме. И кой е по-добрият път? Време е да децивилизоваме този свят, да сложим край на нелепия експеримент преди планетата да се е превърнала в пустиня.

— И това ли е планът ти? — попита Кендъл. — Да пуснеш тази зараза и да лишиш човечеството от разума му?

— Предпочитам да мисля за плана си като за излекуване на човечеството от болестта, наречена цивилизация, да оставя само естественото животно, да изравня правилата на играта за всички. Да направя така, че единственият закон да бъде оцеляване на най-приспособените. Светът ще бъде по-силен и по-здрав благодарение на него.

Джена го изгледа със съмнение.

— Ами вие? — попита тя. — Ще вземете ли това „лекарство“?

Кътър сви рамене, но въпросът й като че ли го подразни — което накара Кендъл да хареса младата жена още повече.

— Някои трябва да бъдат пощадени, за да надзирават прехода.

— Разбирам — хвана се за двуличието му Джена. — Много удобно.

Определено раздразненият Кътър се обърна към Кендъл.

— Е, приятелю, крайно време е да ми покажеш твоя метод на зареждане на обвивката.

Кендъл почерпи сила от поведението на младата жена и каза честно:

— Не мога.

— Не можеш или не искаш? — попита Кътър. — Бях много търпелив с теб, Кендъл, защото навремето бяхме приятели, но има начини да те убедя да ми сътрудничиш изцяло.

И погледна сестрата на жена си. Блясъкът в тъмните очи на Рахеи показваше, че тя с удоволствие би приела подобно предизвикателство.

— Не става въпрос, че ти отказвам, Кътър — което бих направил, ако имаше полза, но няма. Просто ключът, който искаш, е недостъпен и за двама ни. Не мога да го синтезирам. Не и тук. КНК секвенцията, необходима за отключването на обвивката, може да се намери единствено в природата.

„Природата, която толкова много обичаш“.

— Къде?

— Знаеш къде, Кътър.

Той кимна и затвори очи.

— Разбира се. Антарктида. Някакъв особен вид от онази биосфера в сянка, нещо с уникален генетичен код, играещ ролята на ключ.

Скоростта, с която работеше умът на чудовището, още смущаваше Кендъл.

Кътър отвори очи.

— Кой е видът?

Кендъл погледна безчувствените му очи, готов да се противопостави. Щом беше внедрил къртица в лабораторията му, Кътър несъмнено имаше човек или цял екип и в станцията на Харингтън. Със сигурност знаеше достатъчно подробности за Нос Ад. Ако научеше истината, кучият син щеше да се сдобие с последното парче от този ужасяващ генетичен пъзел.

„А това в никакъв случай не бива да се случи“.

Кътър разчете решимостта на лицето му и тъжно поклати глава.

— Тъй да бъде. Значи ще трябва да го направим по трудния начин.

Коленете на Кендъл се разтрепериха. Щеше да направи всичко по силите си, за да издържи на онова, което го чакаше.

Кътър се обърна към Джена и махна на Рахеи.

— Ще започнем с нея и ще накараме Кендъл да гледа, за да разбере по-добре какво предстои.

13:00

— Още един час! — обяви Суарес, който седеше отпред до пилота.

Пейнтър погледна през прозореца над превързаното си рамо. Преди да отлетят бе изпил няколко ибупрофена и бе зарязал клупа, но дори при това малко движение болката го прониза като нож. Загледа се в минаващия отдолу терен — под тихо бръмчащите гондоли на перките се стелеше еднообразно зелено море. Някъде напред се намираше целта им, изолираното плато, което мъртвецът Кътър Елвс бе превърнал в свой дом.

„И където може би ще намерим Джена и доктор Хес“.

Времето изтичаше бързо.

Още държеше сателитния телефон до ухото си и сега попита:

— Няма ли начин да забавите Линдал?

— Времето през последния час се промени — отговори Лиза. — И не към добро. Следващият буреносен фронт се движи по-бързо от прогнозираното и се очаква да достигне планините следобед. Според очакваната скорост на вятъра и количеството валежи бурята ще е три или четири пъти по-силна от предишната. Затова времето на взривяването беше преместено от залез на пладне.

„Пладне...“

Погледна си часовника и пресметна часовата разлика. До крайния срок оставаха само два часа. А те все още се намираха на шейсет минути път до целта, което почти не им оставаше време да открият Кендъл Хес и да разберат дали няма друг начин да се справят със заплахата.

Даде си сметка за невъзможната задача, която го очакваше. Погледна морските пехотинци. От двете му страни седяха хората на сержант Суарес — Ейбрамсън и Хенкел. Отсреща Дрейк разговаряше тихо с Малкълм и Шмит. Почерпи сила от коравите момчета около себе си.

И все пак.

— Кога евакуират базата? — попита по телефона.

— Евакуацията вече е в ход. Националната гвардия претърси района сутринта и изведе непокорните местни, които не са се подчинили на заповедта за задължително евакуиране. В момента персоналът на базата демонтира лабораториите и преместват Джош.

— А ти и Нико?

— Нямам доверие на Линдал. Ще чакам до последния момент. Сара. ефрейтор Джесъп е осигурила малък хеликоптер, който да ни отведе.

— Не чакай прекалено много — предупреди я той. Страхът за нея накара устата му да пресъхне.

— Няма. Едмънд редовно ми съобщава как върви подготовката на бомбата. Все още правят последни изчисления. Планът е да я вдигнат с дрон на определена височина за максимален ефект върху околните планини и долини. Екипът все още работи по детайлите. — Гласът на Лиза стана по-твърд. — Така че трябва да откриеш нещо, Пейнтър... ако не лекарство, то поне някаква надежда да забавим неизбежното.

Пейнтър въздъхна тежко. Сложна задача. Дори да откриеше някакво решение на заплахата, някакво неизвестно биологично противодействие, възможно ли бе то да бъде създадено или приложено достатъчно бързо, за да предотврати взривяването на атомната бомба?

— Ще направя всичко по силите си — обеща той.

Сбогува се, затвори и остави телефона в скута си.

Дрейк разчете изражението му.

— Нека позная. Новините от дома не са добри.

Пейнтър бавно кимна.

„Изобщо не са добри“.

Въпреки болката в рамото отново се обърна към прозореца и най-сетне видя тъмната планина, издигаща се далеч на хоризонта.

„Не ми се вярва положението там да е по-добро“.

13:05

— Може да заболи — каза Кътър Елвс.

Джена седеше на един стол в лабораторията, прикована на място от грамадния Матео. Беше същият, който ѝ бе устроил засада в градчето призрак на хълма. Позна го по белега, минаващ от бузата до брадичката му. Сякаш събитията бяха направили пълен кръг.

— Не го прави — каза Кендъл. — Моля те.

Кътър се изправи. Държеше някакъв инструмент с формата на пистолет. Джена го разпозна — модифицирана пневматична спринцовка за поставяне на ваксини. От горната ѝ част стърчеше ампула с кехлибарена течност.

Едва ли щеше да й бие ваксина против грип.

Кътър се обърна към Кендъл.

— Просто ми кажи името на КНК вида. И няма да има нужда от тази гадост.

— Не го правете — каза Джена. Пръстите на Матео се впиха болезнено в раменете ѝ, предупреждавайки я да не се обажда, но тя пренебрегна заплахата. — Не му давайте онова, което иска.

Кендъл видимо се поколеба, но накрая скръсти ръце на гърдите си.

— Добре тогава — каза Кътър.

Тъмнокожата жена, Рахеи, запретна ръкава на Джена.

Кътър опря пневматичната спринцовка в ръката ѝ.

— Последен шанс, Кендъл.

Ученият виновно извърна поглед.

Кътър леко сви рамене и дръпна спусъка. Изсвистя сгъстен газ и Джена усети рязко ужилване, което сякаш стигна чак до костта.

Джена изруга под нос. Разтри ръката си и се изправи.

— Какво беше това?

Кътър вдигна спринцовката и разклати останалата в ампулата течност.

— Вирусна РНК без обвивка.

Джена си спомни разговора от по-рано.

— Онзи ваш генетичен код. Който поразява мозъка.

— Правилно. Но в сегашната си форма той е слабо заразен и много чувствителен към външно въздействие. Именно затова се нуждая от вирусната обвивка на Кендъл.

Джена го разбра. Той искаше да създаде супербацил, способен да запрати човешката раса обратно в каменната ера — или дори преди каменната ера.

— Но дори в това му състояние — добави той — неврологичните поражения ще бъдат същите.

Джена пое дълбоко дъх. Страхуваше се от отговора на следващия си въпрос.

— С колко време разполагам?

— Ще започнете да усещате действието му в рамките на следващите трийсет минути. Лека треска, главоболие, схващане на врата. През следващите няколко часа ще започнат дегенеративните промени. Обикновено речта си отива първа, след това сложните мисли и накрая самосъзнаването. Остават само първичните желания и инстинктът за самосъхранение.

Ужасът сви стомаха ѝ на топка.

— Значи... значи вече сте го изпробвали върху хора? — попита Джена; очакваше Кътър да се опита да оправдае чудовищното си деяние.

Вместо това той отговори напълно спокойно:

— Задълбочено, мила моя. Много задълбочено.

Кендъл докосна ръката на Джена.

— Съжалявам.

Кътър се обърна към Рахеи.

— Отведи госпожица Бек в една от опитните клетки. Долу на ниво Черно.

Устните на жената се разтеглиха в мрачна усмивка на задоволство — първата по-силна емоция от нейна страна.

Това уплаши Джена повече от всичко друго.

Рахеи я сграбчи за ръката и я поведе, като подбра друг местен до вратата, който носеше автомат на рамо. Джена забеляза, че оръжието има жълт U-образен прът, стърчащ пред дулото като байонет, с оголени медни жици на върховете.

Разпозна го.

„Електрически остен“.

Опита се да стои колкото се може по-далеч от оръжието, докато Рахеи я извеждаше от лабораторията. Поведоха я по дълъг тунел, който сякаш минаваше през каменното сърце на планината. Минаха през тежката метална врата в края и отново се озоваха навън.

Джена вдигна ръка да предпази очите си от слънцето, което беше точно над нея и осветяваше гърлото на огромната дупка. Някой я беше превърнал в серия терасирани градини. Зеленият балдахин на дъното отразяваше слънчевата светлина. Всяко ниво представляваше ограден пояс, свързан с останалите със спирален път, изсечен в скалата.

Рахеи я бутна към стълбата, водеща от стоманената площадка към пътя. Долу чакаше закрита количка за голф. Джена беше принудена да седне отзад с Рахеи, а въоръженият страж зае мястото до шофьора.

След като всички се настаниха, електрическият двигател замърка и количката се спусна по рампата. Минаха през няколко портала, които се отваряха сами пред тях, вероятно в отговор на някакъв чип в колата.

Отначало Джена не видя в градините нищо необичайно, но след няколко нива започна да забелязва странности. Макар да не беше много запозната с живота в екваториалните джунгли, някои от растенията и животните сякаш не бяха от този свят. Отначало признаците бяха едва доловими — пчели колкото орехи, стена от черни орхидеи, чиито венчелистчета се отваряха и затваряха, боа джудже, която изпълзя в малко езерце — имаше хриле!

Колкото по-надолу слизаха, толкова по-големи и ненормални ставаха създанията. Над пътя имаше надвиснал тънък клон, от който висяха плъхове на ивици, хванали се за клона с опашки, подобни на опашките на опосум. Докато чакаха един портал да се отвори, някакво пълзящо растение изстреля по тях тръни, които отскочиха от колата. Малко по-нататък подплашиха ято огромни амазонски папагали, които полетяха във въздуха в замайващ калейдоскоп от разноцветни пера.

Един от папагалите се издигна твърде високо и внезапно пропадна като камък няколко метра надолу, преди да дойде на себе си и отново да разпери криле, за да се върне при другите.

Джена погледна нагоре. Дали Кътър не използваше чипове, които държаха всяко създание в определено ниво? Замисли се върху тази възможност — хващаше се за всичко, което можеше да ангажира ума ѝ и да пропъди обзелия я ужас.

Количката продължаваше да се спуска и въздухът ставаше все по-топъл и влажен. По челото и гърба ѝ изби пот.

Погледна с копнеж нагоре към далечния ръб на дупката. Доколкото можеше да прецени, вече бяха на километър и половина под повърхността.

„Никога няма да изляза оттук“.

Най-сетне стигнаха гората на дъното, заемаща площ най-малко осем хектара, минаха през последния портал и се спуснаха през зеления балдахин.

„Добре дошла на ниво Черно“.

Но какво имаше тук долу?

Колкото по-надолу се спускаха, толкова по-тъмно ставаше. Ярката слънчева светлина се смени с приглушен зелен сумрак. Когато очите ѝ свикнаха, Джена видя светещи с мека светлина гъби, растящи по стволовете на дърветата. Малки езерца и поточета отразяваха слабата светлина. От двете страни на чакъления път, водещ към джунглата, растяха гъсти папрати с огромни листа.

Количката стигна до пътя и продължи към гората. Предните фарове се включиха.

На по-ярката светлина Джена се опита да надникне през гъстата растителност, но не видя много. От време на време бронята докосваше някоя папрат и листата ѝ се отдръпваха и свиваха и откриваха по-добър изглед навътре към джунглата.

Където се виждаше все същото.

Джена се отказа и насочи вниманието си напред, като се питаше къде я водят. В лъчите на фаровете танцуваха мушици. Навсякъде от листата и цветята капеше вода.

Двамата мъже отпред бяха спрели да бъбрят. Страхът им бе осезаем и сърцето на Джена се разтуптя още по-силно.

Изведнъж на трийсет метра пред тях нещо голямо падна отгоре и се размаза на пътя. Когато стигнаха до мястото, шофьорът предпазливо го заобиколи.

Джена зяпна кървавия скелет на коза или сърна. По костите имаше останало малко месо, включително око, което се взираше отчаяно в нея.

Залепена за прозореца, Джена се загледа нагоре към преплетените клони и листата на тъмния балдахин.

Не видя нищо.

„Кой или какво... “

Оглушителен рев, изпълнен с териториален гняв и глад, разцепи тежката тишина. Отговориха му крясъци от гората, идваха от всички посоки.

Ужасена, Джена се обърна към Рахеи.

Жената отново се усмихваше.

26.

30 април, 17:00

Земя Кралица Мод, Антарктида

— Всички ли са добре? — извика Грей. — Обадете се!

Изправи се на крака и провери самия себе си. Имаше рана на главата. През пукнатото предно стъкло се виждаше реката.

Преди секунди снегомобилът бе полетял от взривения мост във водата.

„Тогава защо не сме потънали?“

Ковалски помогна на Харингтън да стане от предната седалка. Професорът имаше цицина на челото и беше замаян, с изцъклени очи.

— Трябва ми помощ тук долу! — извика Джейсън.

Грей реагира на паниката в гласа му и се хвърли към стълбата. Долното помещение бе пълно с вода, нахлула през отвора отзад. Огромен черен шип беше пронизал помещението от пода до тавана. Грей си спомни издигащите се от реката сталагмити. Снегомобилът се беше нанизал на един от тях.

Вероятно именно каменният шип не позволяваше силното течение да ги завлече на дъното.

Джейсън се беше вкопчил с всички сили в някаква тръба при тавана, с другата си ръка притискаше Стела към гърдите си. Главата ѝ се люлееше пиянски, половината ѝ лице бе окървавено. Течението заплашваше всеки момент да ги повлече.

Снегомобилът се разтресе под натиска на течението и се завъртя на няколко градуса върху сталагмита. Още греди се откъртиха от моста и полетяха в реката. Нямаше да се задържат още дълго в това положение.

Грей понечи да се гмурне в черните води — и в същото време Джейсън извика:

— Във водата има нещо!

Грей си сложи очилата за нощно виждане, вдигна акустичната пушка и включи инфрачервения фенер. Лъчът проникваше достатъчно дълбоко във водата и се отразяваше от стоманения под. Грей огледа кабината и видя преплетени пипала, които се протягаха през отвора и опипваха. За разлика от пипалата на октопод, тези имаха остри шипове вместо смукала. Някаква непредпазлива риба ги доближи прекалено и бе разрязана на две при мълниеносната атака. По-малки пипала грабнаха парчетата и ги завлякоха нанякъде.

Грей не искаше да научава що за създание е това.

— Опитай да не мърдаш! — извика той на Джейсън.

За съжаление Стела започна да идва на себе си и се замята изненадано в прегръдката на Джейсън. Няколко черни пипала се заизвиваха към тях.

Грей си помисли дали да не стреля, но се съмняваше, че акустичното оръжие ще има особен ефект върху пипалата, при положение че притежателят им се криеше някъде отвън. Но тази мисъл му даде идея. Повечето създания тук бяха чувствителни към вибрации и звуци. Един акустичен заряд едва ли щеше да обезкуражи скрития хищник, но ако успееше да усили ефекта, би могъл да превърне целия снегомобил в еквивалент на нагорещен котлон.

— Джейсън, дам ли ти сигнал, замъкваш си задника към мен.

Хлапето изглеждаше ужасено, но кимна решително.

Грей насочи пушката към тавана. Надяваше се звукът в затвореното пространство да не изкара Джейсън от строя, но трябваше да рискува. Дръпна спусъка. Акустичният импулс удари стоманения таван и отекна през целия корпус на снегомобила подобно на звъняща камбана.

Джейсън трепна, изпусна се и падна във водата. Грей се хвърли след двамата и видя как пипалата се свиват в спазъм и се дръпват навън от кабината. Течението повлече Джейсън към Грей. За щастие младежът не беше изпуснал Стела.

Грей ги хвана и двамата с Джейсън помъкнаха Стела към стълбата. Ковалски я измъкна горе и Харингтън прегърна с всички сили дъщеря си.

— Добре съм — промърмори тя в гърдите на баща си.

Но в скоро време никой от тях нямаше да е добре.

Грей се качи след Джейсън в предната кабина и посочи люка на тавана.

— Всички горе!

Снегомобилът отново се люшна.

— Още сме заклещени в останките от моста — обясни Грей. — Можем да се опитаме да се качим и да излезем на брега.

Ковалски тръгна пръв — нямаше нужда от стълба, за да отвори люка и да се набере нагоре, макар че още мъкнеше картечницата. След като се качи, помогна на Харингтън и дъщеря му. Джейсън и Грей забързаха след тях.

Грей се изправи и с облекчение видя, че лесно могат да се изкатерят по счупените греди до моста.

— Имаме си компания — мрачно рече Ковалски.

Грей се обърна и видя носещите се към тях светлини. Транспортьорът, който им беше устроил засада, вероятно идваше да се увери, че всички са мъртви.

Грей посочи другия бряг, в посока на Задния изход.

— Джейсън, със Стела и баща ѝ отивате до подстанцията, взривявате онези бомби и запечатвате това място. Аз и Ковалски ще се погрижим за тези.

— Какво ще правите? — попита Джейсън.

— Те ни направиха засада... така че любезността изисква да им върнем жеста. С малко късмет ще овладеем транспортьора им.

Джейсън го изгледа и смръщи вежди.

— Смяташ да тръгнеш след Райт, нали?

— Ако нещо се оплеска с бомбите, не можем да му позволим да използва оръдието, за да изкара всичко навън.

Джейсън кимна и тръгна към подпорите в предната част на снегомобила. Грей и Ковалски поеха към плетеницата огъната стомана и греди отзад.

Ковалски хвърли поглед назад и попита:

— Откога разделянето стана добра идея?

17:07

След като мостът остана зад тях, Джейсън продължи със Стела и Харингтън към подстанцията високо на задната стена. Беше им останала само една акустична пушка — Стела бе изгубила своята при падането. Все пак след толкова много време на тъмно инфрачервеният фенер светеше достатъчно, за да виждат с помощта на очилата.

„Все едно правим преход по пълнолуние“.

Задният изход представляваше серия четвъртити помещения, забити в една пукнатина високо в скалата. Няколко части стърчаха навън като детски кубчета, залепени за стената на сграда.

— Как ще се качим горе? — попита Джейсън.

Ако се съдеше по кабелите по тавана, нормалният начин да се стигне до подстанцията беше чрез гондолата.

Стела крачеше, хванала баща си за ръка. Двамата бяха насинени, натъртени и окървавени, но продължаваха да вървят упорито през достигащите до коляното туфи мъх и засмукващата тиня на тресавището.

Стела посочи.

— Има стълба. Стоманени скоби в стената, виждаш ли ги?

Бяха изминали едва трийсетина метра, когато силен трясък накара Джейсън да погледне назад. Войната между речното течение и снегомобила бе свършила. Старата машина на Бърд се откачи от моста и потъна в дълбините.

Ярките светлини на другия бряг приближаваха. Джейсън се замоли засадата на Грей да успее. В противен случай транспортьорът можеше да прекоси реката и да ги настигне.

Трябваше да побързат.

— Отляво — предупреди го Стела.

Джейсън завъртя пушката и насочи инфрачервения лъч. Някакви тъмни същества ги приближаваха с големи скокове. Приличаха на глутница вълци.

Бяха десетина-петнайсет.

— Какво е това? — попита Джейсън.

— Беда — отвърна Харингтън.

17:09

Грей лежеше по корем в пълния мрак — изнервящо изживяване, като се имаше предвид какъв бе животът в този ад. На няколко метра от него Ковалски дишаше тежко и очевидно също не се чувстваше особено щастлив.

След като се изкатериха по гредите, Грей настоя да продължат в тъмното и да изключат инфрачервения фенер. Не искаше да предупреди приближаващия транспортьор, че ги причакват от тази страна на реката. Така че запълзяха слепешком, докато не стигнаха до някакви скали на двайсетина метра от моста, където се скриха. Наплескаха телата си с тиня, за да не излъчват много топлина.

В тъмното различни създания лазеха по кожата на Грей или бръмчаха около лицето му, привлечени вероятно от миризмата на пот и кръв. Някои хапеха, други жилеха. Грей правеше всичко по силите си да ги разкара.

За щастие не им се наложи да чакат дълго.

Транспортьорът приближаваше. Светлините му бяха толкова ярки, че Грей махна очилата за нощно виждане.

Гъсениците се носеха по терена и леко се хлъзнаха, когато машината рязко зави при моста и спря на ръба.

Дясната врата на кабината се отвори и един мъж умело стъпи на веригата и леко скочи на земята. Сложи си очила за нощно виждане и погледна надолу по реката, после към отсрещния бряг.

— Виждам три цели! — извика с британски акцент. — Движат се... в посока към Задния изход.

Водачът на машината изруга.

— Тия проклети копелета имат по девет живота!

Командосът отвън отново се загледа в реката.

— Сър, течението изглежда твърде силно, за да рискуваме. Може да ни завлече на дъното.

— Разбрано. — Водачът говореше като командир, с отчетлив шотландски акцент. Обърна се към друг от екипа си. — Скот, вземи АМ. Оправи тази каша.

Грей се напрегна. АМ вероятно бе съкращение на „Арктически Магнум“, версия на британския снайпер, пригодена за арктически условия. Възнамеряваха да ликвидират другите.

Изчака втория мъж да излезе през същата врата. Щом стъпи на земята, командосът сложи пълнител, вдигна пушката, нагласи оптичния мерник и докладва:

— Няма проблем, сър. И тримата са на открито. Лесни мишени.

„Вие също“.

— Сега — прошепна Грей и скочи напред.

Ковалски откри огън от дясната му страна. Картечницата затрещя и куршумите разкъсаха гръдния кош на снайпериста. Още преди тялото му да е паднало, Ковалски насочи картечницата към другия на брега. Тялото му полетя в реката.

Грей спринтира и се хвърли към отворената врата. Изстреля от упор оглушителна серия акустични заряди в затвореното пространство.

Претърколи се в кабината, докато отвътре се разнасяха викове.

Водачът се хвърли навън през другата врата, преди Грей да успее да му попречи. Явно беше замаян, но му бе останала достатъчно съобразителност, за да усети предстоящата атака. Друг не беше толкова бърз и Грей заби ножа си в гърлото му и го завъртя. Когато извади острието, мъжът се задави, хвана се за гърлото и се строполи.

Грей огледа кабината.

Празна.

„Значи са само четирима“.

Видя командира да спринтира покрай брега, така че транспортьорът да се намира между него и Ковалски. Докато тичаше, командосът се мъчеше да извади радиостанцията си.

Ако успееше да се свърже с началника си и да го предупреди за атаката, всички надежди да използват машината като троянски кон, за да се доберат до Райт, щяха да отидат по дяволите.

Грей скочи навън и вдигна пушката, но знаеше, че разстоянието е твърде голямо. Ковалски също заобиколи тичешком транспортьора с картечница в ръка, лентата се влачеше зад него.

Командирът вече вдигаше радиостанцията към устата си.

„Късно!“

И тогава нещо тъмно се стрелна от водата, уви се около гърлото на мъжа и го дръпна. Той пльосна в реката, замята се и изчезна.

Грей разпозна покритото с шипове пипало. Стрелбата — както акустичната, така и обикновената — очевидно беше привлякла чудовището към брега. А и опарването по-рано явно не само го бе стреснало, но и го беше вбесило.

„Дори и в ада отмъщението е сладко“.

17:11

Джейсън тичаше до Стела и баща ѝ. Беше чул стрелбата на отсрещния бряг, но не смееше да откъсне вниманието си от приближаващата глутница хищници и да погледне към Грей и Ковалски.

Вдигнал акустичната пушка, той прикриваше Стела и професора. Стреляше по зверовете, но акустичните заряди само разпръсваха временно глутницата и им спечелваха по няколко допълнителни секунди. Най-лошото бе, че индикаторът за заряда на пушката вече светеше в червено.

„Почти е изтощена“.

— Ще ги отклоня — задъхано каза Джейсън. Краката му бяха натежали от полепналата тиня и водорасли. — Вие продължавайте към станцията.

Забави крачка и им махна да тичат към стената.

— Върви, татко. — Стела бутна професора напред и извади от колана си нож. — Ще помогна на Джейсън.

— Оставаме заедно — каза Харингтън и също спря, дишаше тежко. — Leox depilis са като африканските лъвове. Опитват се да отделят слабите от стадото. Пък и не мисля, че ще мога да пробягам цялото разстояние. Ще ги посрещнем тук.

Джейсън стреля отново и улучи първия звяр, който реагира така, сякаш го бяха ударили с бейзболна бухалка. Останалите отскочиха настрани и забавиха крачка, докато улученият дойде на себе си.

„Явно е водачът“.

Междувременно Джейсън беше успял да ги разгледа добре. Мускулестите им рамене достигаха до кръста му, голата им кожа бе черна и лъскава, почти сияйна на светлината на инфрачервения лъч. Главите им бяха издължени като на вълци, челюстите се събираха чак в задната част на черепа, което им позволяваше да отворят плашещо широко паст, подобно на изчезналия вече тасманийски тигър, който Джейсън бе виждал на снимки.

Водачът нададе смразяващ предизвикателен вой, от който Джейсън настръхна. Вероятно в този тъмен свят колкото по-силно крещиш, толкова си по-страшен.

Глутницата се скупчи отново и запристъпва предпазливо напред.

Джейсън вдигна пушката и водачът отново забави крачка.

„Умен... разпознава заплахата“.

Единствената му надежда бе, че от такова късо разстояние акустичното оръжие ще нанесе повече поражения и ще накара глутницата да си потърси по-лесна плячка. Бърз поглед към индикатора показа, че разполага вероятно само с един изстрел, който не биваше да отива напразно, а това означаваше, че трябва да остави глутницата да доближи максимално, преди да дръпне спусъка.

Прицели се във водача — той беше истинският противник.

Стела застана до него, готова да защити баща си, и прошепна:

— Дай ми пушката.

Джейсън се поколеба.

— Хрумна ми нещо — настоя тя.

Джейсън отстъпи и й даде пушката, като вместо нея взе ножа.

— Мисля, че имаме само един изстрел.

— Тогава да се надяваме, че съм права за модела на доминиране на този вид.

И извади от приклада нещо като малък микрофон. Джейсън си спомни обясненията на Харингтън как пушката може не само да изстрелва акустични заряди, но и да усилва гласове като мегафон или да се използва като устройство за подслушване.

Стела опря приклада в рамото си и доближи микрофона до устните си. И вместо да насочи пушката към приближаващата глутница, я вдигна към тавана.

И нададе вой.

Беше доста добра имитация на вика на водача, само че усилена стократно. Писъкът се понесе към тавана и отекна в пещерата.

Дивашкият вой накара водача да закове на място и да приклекне, очевидно уплашен от силата на крясъка.

Джейсън си спомни собствената си мисъл отпреди малко.

„В този тъмен свят колкото по-силно крещиш, толкова си по-страшен“.

Водачът отстъпи крачка назад, после още една, без да им обръща гръб. Останалите последваха примера му и заотстъпваха бавно, като се оглеждаха нервно.

После по някакъв незнаен сигнал глутницата се обърна и побягна към мрака, готова да преследва не толкова шумна плячка.

Джейсън зяпна Стела.

— Ти си изумителна!

Тя сви рамене и му върна пушката, която вече бе напълно изтощена. Обърна се, като се помъчи да скрие гордата си усмивка.

Продължиха напред. Поне беше останала достатъчно енергия за инфрачервения фенер, но колко още?

Джейсън наложи ускорено темпо и за няколко минути изминаха последните стотина метра. Подстанцията едва се виждаше високо над тях, осветена от две аварийни светлини.

Джейсън погледна стоманените скоби, забити в стената — изкачваха се на десетина етажа.

Предстоеше трудно катерене.

Стела посочи пещерата и каза:

— Там!

Джейсън се напрегна и рязко се завъртя в очакване на нова атака. Стела обаче сочеше към светлините от другата страна на реката. Транспортьорът бавно потегли покрай брега, отдалечаваше се.

Джейсън затаи дъх и след миг чу тройно изсвирване на клаксон.

Това беше уреченият сигнал.

Грей и Ковалски бяха живи. Бяха успели да овладеят противниковата машина и тръгваха срещу Дилан Райт.

„Сигурно са забавили заминаването си, докато стигнем стената“.

Не знаеше дали могат да го видят, но вдигна ръка.

„Късмет“.

Нямаше да е зле да запази малко късмет и за себе си.

Докато сваляше ръка, инфрачервеният фенер примигна и угасна и останаха в пълен мрак.

27.

30 април, 13:22

Рорайма, Бразилия

„Какво направих?“

Кендъл седеше на работната станция в основната лаборатория. Нямаше друг избор освен да се взира в големия плосък екран, показващ картина от монтирана на дърво камера. Доколкото можеше да прецени по резките нюанси на сивото, устройството записваше от сензор за слаба светлина. Виждаше се гъста гора с пълзящи растения и плътен балдахин от листа. Обективът беше насочен надолу към място, покрито с чакъл,

В средата имаше три високи клетки. Знаци предупреждаваха, че по тях тече ток, както по оградите между отделните нива на страховитата градина на Кътър.

„Това трябва да е най-долното ниво“.

Спомни си, че бе зърнал тази изолирана част от джунглата. Но какво още имаше там долу?

Гледаше как вкарват Джена в централната клетка. Ако се съдеше по начина, по който държеше ръцете си плътно до тялото си и гледаше да не доближава решетките, тя явно знаеше за опасността.

Рахеи затвори клетката.

— Госпожица Бек вече би трябвало да изпитва първите признаци на инфекцията — каза Кътър, който крачеше зад него, следван от Матео. — Главоболие, може би болки в шията.

— Моля те, не го прави — каза Кендъл.

Рахеи се отдалечи с двамата мъже, които зорко следяха джунглата с готови за действие оръжия и остени. Всички бързо се качиха в количката за голф, обърнаха и поеха по пътя, по който бяха дошли.

— Защо я закара там долу? — попита Кендъл. — Защо я оставяш сама?

— О, изобщо не е сама.

Сякаш за да докаже думите му, нещо мина пред камерата, но прекалено бързо, та Кендъл да успее да различи нещо друго освен огромни криви нокти и рошава козина. Въпреки това разпозна вида и възкликна ужасено:

— Не си...

Кътър сви рамене.

— Беше ранен експеримент, основан на твоя сценарий за запазване на видовете. „Възкресяване“ беше думата, която използваше, доколкото си спомням. Проста работа. Вземаш вече съществуващ вид, променяш генетичния му код с MAGE и CAGE техниките и възкресяваш древния му прародител.

Кендъл знаеше, че теоретично това е възможно, че лаборатории по цял свят се опитват да постигнат точно тази цел и че най-вероятно ще успеят през следващите няколко години. Мнозина вече търсеха начин да възкресят мамутите от ДНК на слонове, други се опитваха да съживят изчезналите странстващи гълъби от близките им роднини, а трети се мъчеха да получат отдавна измрелия зубър от генетичния код на съвременните говеда. Тези начинания имаха различни имена: „Съживяване и възстановяване“, „Проект Уруз“, дори един с подходящото название „Проект Лазар“, чиято цел бе възкресяването на австралийска жаба, раждаща през устата.

„Но това, което е постигнал Кътър тук.“

— Не можеш да я оставиш там — настоя той.

— Засега е в безопасност зад решетките с електричество. Ще ѝ дадем още половин час, така че инфекцията да я превърне в нещо по-просто. Тогава ще видиш какъв ще бъде този нов свят за човечеството, когато видът ни е лишен от злокачествения си разум.

Кендъл усещаше как сълзите напират в очите му. Това чудовище щеше да го принуди да гледа какво става с Джена.

— Ти обаче можеш да спреш всичко това — настоя Кътър. — Просто ми кажи името на КНК вида, който носи генетичния ключ за твоята вирусна обвивка. Едно име и край на всичко това. Нататък ще се оправя сам.

Кендъл знаеше, че Кътър ще разплете пъзела, ако се сдобие с последното парче информация.

— Не се бави много. — Кътър махна към екрана. — Имам средство, което да спре онова, което измъчва госпожица Бек, но то трябва да бъде приложено в рамките на един час, или пораженията ще останат трайни.

— Имаш лекарство? — попита Кендъл и преглътна.

— Точно така. — Той погледна към големия хладилник в дъното на лабораторията. — Белтък, който е огледален образ на онзи, който създадох. Способен е да възстанови нанесените от приона поражения, но както казах, времето е ограничено. След определен срок за госпожица Бек няма да има връщане назад.

Кендъл обаче имаше една по-голяма грижа от младата паркова рейнджърка.

— И ако ти дам името, ще ми кажеш как да спра заразата в Калифорния.

Кътър потърка престорено брадичка.

— Аз съм човек на думата си. Такава беше първоначалната ми оферта. Но това бе преди пристигането на госпожица Бек.

— Какво искаш да кажеш?

— Кажи ми онова, което искам, и ще те оставя да избираш. Мога или да те науча как да заличиш ужаса, излязъл на свобода от лабораторията ти. или да спася госпожица Бек. Но не и двете.

Кендъл впери поглед в екрана. Знаеше, че в крайна сметка ще трябва да каже истината на Кътър. Така или иначе кучият син щеше да изтръгне информацията от него.

Обърна се към Кътър и каза със задавен глас:

— Ще ти трябва кръвта на един от антарктическите видове.

— Кой по-точно?

— Volitox ignis.

Този път Кътър го погледна наистина замислено.

— Огнените змиорки. Наистина тежка задача. Трябва да се обадя, преди да е станало твърде късно. Май прибързах с плановете си.

И понечи да се обърне.

— Кътър, ти обеща!

Кътър спря.

— Разбира се, извинявай. Кой цяр искаш? Този за госпожица Бек... или за света?

Кендъл отново погледна екрана и дребната жена, свила се в клетката. В същото време си представи унищожението, разпространяващо се през планините на Калифорния.

„Съжалявам, Джена“.

Обърна се към Кътър.

— Как да убия творението си?

— Решението е съвсем просто. Не си ли се запитвал защо онази биосфера под Антарктида така и не се е разпространила по света? Несъмнено през миналото е имало пробиви, някои групи са се измъквали. Но никога пълно освобождаване. Подозирам, че за целта е необходимо индивидите да са много повече.

Кендъл трескаво затърси отговора. Какво беше уникалното на Антарктида? Какво държеше онзи свят затворен там долу? Соленото море? Ледът? Ниската температура? Вече беше експериментирал с подобни променливи в лабораторията си.

— Опитахме ниски температури, различни степени на соленост, отровни тежки метали като онези, които се срещат в околните океани — призна той. — Нищо не го уби.

— Защото мислиш прекалено ограничено, приятелю — това винаги е било основният ти проблем. Гледаш дърветата и не виждаш гората. Мислиш локално вместо глобално.

Кътър повдигна вежда, сякаш го подканваше.

Кендъл се замисли. „Глобално“.

Накъде биеше Кътър?

И внезапно му просветна.

13:24

Джена разтърка тила си, като внимаваше да не доближава решетките на клетката. Тъпата болка се беше сменила с мускулни спазми, изпращащи горещи вълни от агония през черепа ѝ. Дори очите я боляха и приглушената зелена светлина на гората ѝ се струваше ослепително ярка.

Знаеше какво означават тези симптоми.

„Вече започва“.

Заповтаря като мантра, обзета от страх от онова, което предстоеше.

„Аз съм Джена Бек, дъщеря на Гейл и Чарлз. Живея на ъгъла на улица Д и Лий Вининг Авеню. Кучето ми се казва Нико, рожденият му ден е на...“

Бореше се през болката да задържи всяка частица от самоличността си, изпитваше паметта си за някакви признаци на влошаване.

„Но дали изобщо ще разбера, когато се случи?“

Пое дълбоко дъх, вдиша богатия аромат на джунглата, опита се да се съсредоточи, да изтласка паниката настрана. Навсякъде около нея капеше вода, пърхаха криле, скърцаха клони, шепнеха листа.

Един детайл ѝ се струваше неправилен и я тормозеше. Още беше прекалено тихо. Не се чуваха песни на птици, бъбрене на маймуни, шумоленето на някоя дребна животинка в храсталаците.

И тогава, сякаш в отговор на осъзнаването ѝ, някъде отляво изпука клонка. Погледът ѝ се стрелна натам, но видя единствено движение на сенки. Джена напрегна очи, за да различи нещо зад стената от папрат около поляната.

Нищо.

Но тя знаеше истината. Помнеше гневния рев от по-рано и изключителната предпазливост на двамата охранители, докато я водеха към затвора ѝ.

„Не съм сама“.

13:25

„Мисли глобално...“

Това ли е бил отговорът от самото начало?

Кендъл затвори очи. Представи си въртящата се планета, земната кора върху морето стопена скала около плътно желязно ядро с размери две трети от тези на Луната. Конвекционните течения в разпененото желязо и кориолисовата сила от въртенето на Земята образуваха електрическо геодинамо, което обгръщаше планетата в огромно магнитно поле.

— Магнетизмът — каза той. — Това държи биосферата ограничена в Антарктида.

— И къде магнитното поле е най-силно?

— На полюсите. — Кендъл си представи как полето излиза от двата полюса на Земята и обхваща планетата. — И е най-слабо при екватора.

— И къде другаде е най-слабо?

Кендъл знаеше, че отговорът трябва да е свързан с местоположението на Нос Ад. Представи си горещия свят дълбоко под леда, съвършения инкубатор за странния живот. Спомни си сярата, кипящите езера.

Погледна Кътър и каза:

— При геотермалните зони. Земното магнитно поле е по-слабо в райони с вулканична активност.

— Точно така. Разтопената магма под тези райони не може да поддържа своя феромагнетизъм, което води до локален спад, един вид остров насред по-силното магнитно поле.

Кендъл си представи Нос Ад като този остров, уловен в по-силното поле на Антарктида. Все още му се виждаше пресилено да приеме, че тази разлика е достатъчна да държи живота затворен там долу. Нещо трябваше да го прави особено чувствителен към магнитно поле, нещо в самата му природа.

— КНК — каза той и се поизправи в стола си. — Всички форми на живот там се основават на двойна спирала, която не използва дезоксирибозата като свой гръбнак. Животът там е уникален, различен от всеки друг. Вместо захарта има комбинация от арсеник и железен фосфат. — Погледна Кътър. — Желязото, нали? Това прави КНК живота така чувствителен към магнитните полета.

— Проучих структурата чрез рентгенова дифракция и фотоелектронна спектроскопия. Желязото образува нанопръстени по КНК спиралата, нещо като прешлените на гръбначния стълб.

— И при излагане на подходяща магнитна сигнатура гръбначният стълб може да се разпадне. — Кендъл погледна Кътър с надежда. — Изчисли ли каква е сигнатурата?

— Да... и я проверих експериментално. Не е някакво епохално откритие. Собствената ви Агенция по храните и лекарствата вече тества осцилиращи магнитни полета за убиване на бактерии, вируси и гъби във водата и храните. Аз просто направих някои промени и открих сигнатурата, която действа най-добре в този случай.

Кендъл си представи как създаденият от него организъм изсъхва в синтетичната си капсида, оставяйки след себе си единствено празни обвивки, подобно на стари змийски кожи.

— Без това средство никога не бих пуснал на свобода твоя организъм — каза Кътър. — Аз също не искам светът да бъде унищожен от творението ти. Всъщност, ако беше избрал да излекуваш госпожица Бек вместо да търсиш този отговор, пак щях да ти кажа. Не мога да допусна светът да загине преди да мога да го спася, нали така?

Кендъл погледна екрана. За момент изпита ужас, но трябваше да го потисне. Твърде много неща още бяха изложени на риск.

— Значи ще ми позволиш да кажа на властите в Калифорния за магнитното лекарство.

— Когато му дойде времето.

— В какъв смисъл „когато му дойде времето“?

— Доколкото чувам, видните ти колеги се канят да взривят атомна бомба в планините. Доста глупаво решение. Както знаем и двамата, няма да постигнат много, освен да разпръснат още повече организма и да направят района радиоактивен за десетилетия. Но това е характерно за човечеството — да унищожава, преди да мисли. Именно затова сме обречени като вид.

— Но ти каза, че не искаш организмът ми да унищожи света.

— Не искам. След като им дадеш решението, просто ще отнеме повече време да оправят кашата, която сами са забъркали. Така ще са заети по-дълго време.

— А радиацията? И всички поражения?

— Земята е преживяла подобни рани от човечеството и преди, ще преживее и тази. — Кътър въздъхна. — Пък и това отвличане на вниманието ще ми послужи добре. Човечеството ще гледа в една посока, а краят му ще дойде от съвсем друга.

„От твоята работа тук“.

— А сега, ако ме извиниш, трябва да се обадя. Да се погрижа да вземат кръвна проба от Volitox, преди да е станало твърде късно.

— Късно?

Кътър помълча за момент.

— Твърде дълго крихте онзи подземен свят, Кендъл. Държахте го затворен, лишен от пълния му потенциал.

Кендъл не би могъл да изпита по-голям ужас и шок.

— Какво... какво си намислил?

— Ще изкарам онази мрачно прекрасна и агресивна биосфера в нашия свят. Мисля, че е време тя да напусне малкия си изолиран остров. Разбира се, някои нейни представители ще загинат при прехода, ще станат жертви на същите магнитни течения, за които говорихме, но както знаеш, Природата е най-големият изобретател. При такива количества и разнообразие някои видове ще оцелеят чрез адаптиране, ще внесат в нашия свят своята КНК издръжливост и изменчивост. А това са идеалните свойства за оцеляване в суровите времена, които предстоят.

Кендъл си представи пораженията от подобна внезапна атака на толкова много чужди видове. Цяла агресивна биосфера, отприщена в света. Екологичните последици щяха да са унищожителни.

— Смятам да изправя твоя древен свят долу срещу модерния горе. И по време на тази война ще пусна моите видове, ще ги разпръсна надлъж и нашир, ще внеса нови и изобретателни мутации, които ще ускорят еволюционния процес чрез характеристики, способни да прескачат от вид на вид. Това ще бъде върховното еволюционно изпитание, при което оцеляването на най-приспособените ще е единственият закон. Ако мога да перифразирам древния китайски стратег Сун Дзъ, в подобен хаос се крие възможност.

Кендъл го гледаше ужасено.

— Можеш да бъдеш до мен, Кендъл. Да станеш свидетел на тази трансформация, на създаването на един нов рай, свободен от падението на човека.

Кендъл си представи предизвикания от приона пожар, връщащ човечеството в съвсем примитивно състояние.

С блеснали очи Кътър пристъпи към работната станция.

— Виж един малък пример на бъдещата война, когато чумата на човешкия разум е премахната и човечеството най-сетне е оставено единствено на природния закон.

Кендъл знаеше кой е „законът“, за който Кътър говореше с такъв религиозен плам.

Законът на джунглата.

Кътър чукна един клавиш.

Вратата на клетката на Джена се отвори.

13:29

— Още колко остава? — извика Пейнтър към сержант Суарес.

— Още трийсет минути, сър!

„Прекалено много“.

Пейнтър се размърда нетърпеливо. Рамото му гореше, болката само засилваше безпокойството му. Много добре си даваше сметка за крайния срок. Атомната бомба в Калифорния щеше да се взриви след деветдесет минути.

„А аз седя тук и бездействам“.

След още една минута Суарес извика:

— Сър, елате да видите това.

Пейнтър разкопча предпазния колан. Жадуваше за нещо, което да го разсее, да му даде повод да се раздвижи. Дрейк също махна колана си и го последва в пилотската кабина.

— Какво има? — попита Пейнтър.

Суарес му подаде бинокъл и посочи към далечното тепуи. Разстоянието все още бе твърде голямо, за да могат да се различат подробности, но въпреки това Пейнтър погледна през бинокъла.

Суарес взе втори бинокъл и го подхвърли на Дрейк.

На Пейнтър му трябваха няколко секунди да фокусира платото, чиито отвесни стени бяха забулени в мъгла.

— Гледайте към южния край — каза сержантът и се обърна към пилота. — Разклати ни малко.

Пейнтър се съсредоточи и опря раненото си рамо на корпуса, за да запази равновесие, докато пилотът разклащаше самолета.

Отначало не видя нищо, само изваяни от вятъра скали и рехава гора в северния край. Но при поредното разклащане нещо сред камънаците по южния край проблесна, отразявайки слънчевите лъчи.

— Трябва да е нещо метално, за да блести толкова ярко — каза Дрейк.

— Следя го от няколко минути — каза Суарес. — Мисля, че може да е вятърна турбина.

„Турбина?“

Пейнтър присви очи, но пак не успя да различи достатъчно подробности, за да стигне до същия извод. Очите на сержанта обаче бяха по-млади от неговите и се бяха взирали безброй часове от пилотски кабини.

Пейнтър прие думата му. Ако на платото имаше вятърни турбини, значи някой се бе устроил да живее там.

Можеше да е само един човек.

„Кътър Елвс“.

— Можете ли да летите по-бързо?

Новината само засили желанието му да кацнат колкото се може по-скоро.

— Вече се движим с пълна скорост — отвърна пилотът.

Суарес си погледна часовника.

— Още двайсет и седем минути.

13:33

Изщракването на ключалката извади Джена от мъглата на болката. Агонията прониза черепа й, когато вдигна очи. Настоятелната червена светлина над вратата се бе сменила със зелена.

Вратата се открехна няколко сантиметра.

Джена остана на мястото си — боеше се, че може да е някакъв номер. Докосна решетките с гумената си подметка. Не изхвърчаха искри, така че побутна вратата да се отвори още повече и излезе от клетката. Чакълът захрущя под краката ѝ.

Звукът я накара да замръзне и тя настръхна. Усети, че някой я наблюдава. Загледа се в пътя, който минаваше през гората, представи си портала и електрическата ограда, отделяща това ниво.

„Дори да се добера дотам, пак ще си остана затворена“.

Отново се обърна към клетката. Може би най-безопасно бе да се върне вътре, да остане заключена, но трябваше да има някаква причина по клетките да тече ток. Вероятно стоманените решетки сами по себе си не бяха достатъчно силни, за да устоят на онова, което се спотайваше в тази гора.

Все пак стоманата бе по-добре от нищо.

Пристъпи към клетката — но вратата се затвори пред нея. Отново светна червена светлина.

„Заключена навън...“

Помъчи се да мисли, да състави план, но умът ѝ бе разсеян, не можеше да се съсредоточи задълго върху едно нещо. Искаше да припише тази разсеяност на болката и ужаса, но се боеше, че тя е симптом на нещо по-сериозно.

— Аз съм Джена Бек — прошепна тя на смълчаната гора. — Дъщеря на Гейл и Чарлз. Живея на ъгъла на улица Д и Лий Вайн Роуд...

„Момент. Така ли беше?“

Представи си малката викторианска къща със зелени фронтони.

„Там живея“.

Почерпи сила от спомена.

— Кучето ми се казва Нико и рожденият му ден е на...

С всяка прошепната дума правеше по една крачка през поляната, като гледаше да избягва пътя. Макар че решението може и да не беше съзнателно. Инстинктът я караше да се крие, да се махне от откритото пространство. Реши да се довери на този инстинкт. Мантрата ѝ се превърна в мислен вътрешен монолог. Стигна до дърветата и навлезе под сенчестия балдахин.

„Най-добрите ми приятели са Бил и Хати“. Образът на жената от народа пайуте се избистри в ума ѝ. „Хати е от кудза...“ Запъна се за момент, помъчи се да си спомни конкретното племе на приятелката си; от усилието чак се препъна, после се сети името.

„Кудзадика... така беше“.

Протегна ръка да отмести един папратов лист — но беше, забравила необичайната природа на местната флора. Растението се отдръпна от докосването ѝ и се нави на плътна топка.

Зад свилата се папрат се появи огромно същество, само на няколко метра от нея. Беше четирикрако, с размерите на носорог, но имаше козина като на мечка и дълга дебела опашка. Предните му лапи завършваха със свирепо извити нокти, по пет на всяка лапа. Големите му кафяво-черни очи се взираха в нея.

Джена замръзна. Имаше достатъчно познания, за да се сети, че съществото пред нея се отнася към семейство ленивци, онези бавни дървесни вегетарианци, които живееха в бразилските гори. Но този представител беше с чудовищни размери, подобно на огромните предшественици на съвременните ленивци. Макар и да приличаше на звяр от праисторическото минало, в действителност този вид беше изчезнал само преди десет хиляди години.

„Мегатерий — спомни си тя. — Гигантски земен ленивец“.

Но Джена усещаше, че това създание не е по-естествено от формите на живот, които бе видяла по пътя насам. И сякаш за да докаже догадката ѝ, мегатерият отвори уста и лъснаха дълги остри зъби, предназначени за разкъсване на плът.

Съществото не бе вегетарианец — а месоядно, създадено за този свят.

То се изправи с рев на задните си лапи — на цели четири метра височина. Късата предна лапа замахна мълниеносно и пречупи една фиданка.

Джена се запрепъва назад.

Около нея се разнесоха още гърлени ревове и отекнаха от каменните стени.

Въпреки това тя си спомни останките от козата, хвърлени на пътя отгоре — може би като пред упрежд ение.

Вслушала се в това предупреждение, тя погледна нагоре — и изпищя, когато видя сянката, падаща от зеления балдахин към нея.

28.

30 април, 17:33

Земя Кралица Мод, Антарктида

— След колко време ще сте готови с това чудо? — попита Дилан и посочи с радиостанцията си частично сглобената чиния на акустичното оръдие.

Фаровете на големия транспортьор осветяваха тримата мъже, които закрепваха шестте гигантски панели, тежащи по трийсет и пет килограма единия, за рамката. Други двама свързваха кабели от преносимия дизелов генератор. Дилан бе избрал възможно най-далечното място в Колизея, за да насочи чинията към системата от тунели и станция Нос Ад.

Дотук добре.

В станцията беше оставил малък контингент, който бе успял да отвори с взрив и горелки тунел през станцията към външния свят. Усилията на хората му отнеха повече време от очакваното, тъй като те внимаваха да не задействат противобункерните бомби, които бяха нагласени да се взривят, ако някой започне да ги бърника.

Но иначе всичко вървеше добре.

Сега оставаше само да подкара този свят към новия изход. Оръдието LRAD 4000Х можеше да излъчва с непоносимата за ухото мощност от 162 децибела и имаше обхват от пет километра — дори повече, като се имаше предвид акустиката на тези пещери.

— След колко? — отново попита Дилан.

— След десетина минути! — отвърна един от хората му и дръпна кордата, за да стартира генератора.

Дилан трябваше да извика, за да го чуят през шума:

— Крайстчърч и Райли, при мен! Свалете по-малкото оръдие от покрива. Вземете акумулатора и дистанционното му за голямото.

Заповедта му бе изпълнена незабавно и безпрекословно, макар че не бе част от оригиналния план. Дилан и хората му знаеха какви ще са последиците от действията им, разбираха екологичните поражения, до които щеше да доведе пускането на тази изолирана и агресивна биосфера на свобода, но като се имаше предвид колко им се плаща, това нямаше значение. Оправянето на екологични катастрофи щеше да е проблем на някой друг.

Въпреки това го тормозеше фактът, че не знае цялата картина. Особено след това обаждане. Погледна радиостанцията в ръката си. Връзката с Южна Америка бе осъществена през станцията. Изглежда, Кътър Елвс бе решил да промени в последния момент параметрите на мисията. След като спазари тлъст бонус за опасен труд, Дилан в крайна сметка се съгласи и пропъди тревогите си.

Двеста хиляди отгоре осигуряваха доста спокойствие.

Крайстчърч скочи от транспортьора — носеше под мишница тежката шейсетсантиметрова чиния с такава лекота, сякаш беше топка за ръгби. Е, той си беше с телосложението на краен защитник с тези яки ръце и крака. Райли, който бе с една глава по- висок и с шейсет килограма по-лек, го следваше с акумулатора и кабелите.

Дилан им посочи тунела зад транспортьора, водещ към неизследвани досега части от пещерната система, и каза:

— Ще се наложи да излезем на лов.

— За какво? — попита Райли.

— За Volitox.

Двамата му подчинени се спогледаха. Не изглеждаха особено радостни. Дилан не ги винеше, но заповедта си беше заповед. Пък и той беше готов за предизвикателството. Ръката му легна върху дръжката на стария пистолет. Очакваше с нетърпение да изпробва уменията си срещу един от най-агресивните — и най-опасните — видове тук.

„Все пак, когато става въпрос за това адско място, никога не можеш да си достатъчно внимателен“ — помисли си той и пак погледна към преносимото акустично оръдие.

— Сър! — извика един от хората му и посочи две светлини в далечината.

Екипът на Маккинън се връщаше.

„Най-сетне“.

— Щом дойдат, започвате да прибирате всичко — каза той. — Дръжте канала открит, ако ми се наложи да се свържа с вас.

Всичко тук беше уредено и Дилан потегли. Все пак нещо го човъркаше, държеше го по- напрегнат от обикновено. След като извървя петдесетина метра покрай реката, която изтичаше от Колизея, той погледна назад към светлините на работната площадка — и към другите две, които още прекосяваха пещерата.

Маккинън беше докладвал за успешната засада срещу снегомобила на Харингтън. Като прилежен войник шотландецът бе излязъл, за да се увери, че няма оцелели. Но след това Дилан не бе получавал други новини от заместника си.

Разсеян от неочакваното обаждане от Южна Америка, не се бе замислил върху това. Но сега.

Представи си онзи съобразителен американец, стрелящ от задната врата на снегомобила.

— Стойте — каза Дилан. Извади радиостанцията и набра канала на Маккинън. — Райт. Маккинън, какво е положението при теб?

Изчака трийсет секунди и повтори въпроса.

Пак нищо.

Въздъхна тежко и се свърза с работната площадка. Отговориха му незабавно.

— Сър?

— Оръдието сглобено ли е?

— Всичко е готово.

— Опитвайте се да се свържете с Маккинън. Ако не отговори, когато транспортьорът му стигне на трийсет метра от вас, активирайте оръдието.

— Но това ще...

— Направете го. Щом спрат, изключете оръдието и тръгнете въоръжени да обезопасите транспортьора.

— Слушам, сър.

Дилан свали радиостанцията.

„Дотук с изненадите“.

По сочи напред и каза:

— Хайде сега да си хванем един волитокс.

17:43

Грей се взираше през бинокъла за нощно виждане към мъжете, работещи върху голямата чиния на акустичното оръдие. Преброи деветима. Преди малко Дилан бе взел други двама и бе тръгнал навътре в пещерната система.

„Лоши шансове... дори с елемента на изненада на наша страна“.

— Готов? — попита високо, за да надвика двигателя.

Ковалски караше ръмжащия транспортьор. Беше се научил да управлява майсторски за краткото време, което им бе нужно да пресекат огромната пещера.

— По-готов няма как да съм. — Гигантът потупа картечницата в скута си, сякаш за да се увери, че си е на мястото.

Грей стисна акустичната пушка, чиято батерия бе почти изтощена от толкова много използване.

Радиостанцията на таблото отново изпращя.

— Докладвай, Маккинън. Ако комуникацията не работи, примигни с фарове, ако ме чуваш!

Ковалски го погледна.

Трето обаждане за три минути.

— Не го прави — каза Грей. — Така само ще засилим подозренията им.

Бившите британски командоси може и да си мислеха, че транспортьорът е изгубил средствата си за връзка — все пак се случваше антените да излязат от строя по време на битка, — но Грей подозираше, че последното обаждане е еквивалент на хвърляне на стръв. Би било крайно необичайно оборудването им да приема обаждания, но да не може да предава.

„Засега по-добре да се правим на глухи и тъпи“.

— Стават неспокойни — отбеляза Ковалски.

Нямаха друг избор освен да продължат мълчаливо, затаили дъх, в очакване на неизбежното.

И тогава се случи.

Светът експлодира, закрещя към тях с такава сила, че предното стъкло започна да вибрира. Грей имаше чувството, че забиват в ушите му ледени шипове. Периферното му зрение се стесни. В гърлото му се надигна жлъч.

Светът от другата страна на тресящите се прозорци сякаш се взриви. Създания се втурнаха да бягат от какофонията. Други изскочиха от скривалищата си, пълзяха, подскачаха. Огромен пахицерекс се понесе с грохот покрай тях, но се превърна в размазано петно, защото очите на Грей започнаха да се пълнят със сълзи. Вече не можеше да различава подробностите, виждаше само вълната, бягаща от акустичния удар.

„Не издържам...“

До него Ковалски клюмна над кормилото.

Останал без водач, транспортьорът намали и спря.

Грей падна настрани. Една последна тревога го преследваше, докато светът потъваше в мрак около него.

Тревога не за себе си, а за другите.

„Джейсън, дано да си стигнал онази подстанция“.

17:44

„Спри...“

Джейсън висеше по средата на стената, преметнал ръка през забитата в скалата скоба. Другата ръка обгръщаше главата му в опит да блокира звука и да не позволи на черепа му да се разцепи. По горната му устна се стичаха сополи, примесени със сълзи.

В далечината блестеше ярка звезда, бележеща лагера на Дилан Райт. Докато се изкачваше, Джейсън често бе поглеждал натам, разтревожен, че британците ще приключат с работата си и ще активират акустичното оръдие преди групата му да стигне до изолираната подстанция.

И преди секунди най-лошите му страхове се сбъднаха.

Долу в пещерата светеше и една по-малка звезда — транспортьорът, овладян от Грей. По време на изкачването Джейсън бе наблюдавал бавното му движение, но сега видя, че е спрял. Дори не можеше да си представи силата на акустичния залп на такова малко разстояние.

Трябваше да напрегне всичките си сили, за да погледне нагоре. Стела и баща ѝ бяха на метри над него. На колана на професора висеше фенерче. След като акустичната пушка се изтощи, то бе единственият им източник на светлина. Стела го беше намерила в раницата си и го бе дала на баща си, за да вижда по-добре скобите на стълбата.

Това беше грешка.

Звукът спря така внезапно, както беше започнал. Хванат неподготвен, Джейсън се подхлъзна и за един изправящ косата миг увисна над пропастта. Задъхан, той отново намери опора и се вкопчи с две ръце в скобата. Сякаш звукът го бе приковал към стената, а след замлъкването му тялото му беше отскочило назад.

Знаеше, че това е само илюзия на претоварените му сетива, но въпреки това остана вкопчен в скобата още няколко секунди, преди да погледне нагоре.

Стела го гледаше, осветена от фенерчето на баща си.

— Добре съм — каза той. Ушите му още пищяха и той отговаряше само на загрижената ѝ физиономия.

Нещо профуча над нея покрай стената.

Хастакс.

Създанието все още бе в паника от шума и се хвърли към най-близката си цел, дразнещата ярка светлина, нахлула в територията му. Полетя надолу и перна професора — достатъчно силно, за да го изхвърли от скобите.

Джейсън гледаше като на забавен кадър как бащата на Стела се преметна без нито звук покрай него и изчезна в мрака, подобно на падаща звезда.

Стела извика от мъка и протегна ръка, сякаш беше готова да скочи след баща си.

— Стой! Аз ще сляза! — Започна да се спуска бързо, макар че не таеше надежди. — Съжалявам, Стела, но трябва да стигнеш до станцията. Взриви бомбите.

Но дали вече не беше късно?

Бърз поглед надолу му показа, че миграцията вече е в ход, осветена от отделни петна биолуминесценция. Създанията бягаха от източника на звука. Дори този краткотраен удар можеше да има ужасни последици. Паниката тук неизбежно щеше да се предаде нататък и да се усили в дългия тунел към изхода като лавина.

Джейсън погледна към далечните светлини на лагера на Райт. Едно беше сигурно. „Този удар няма да е единственият“. С всяко изсвирване на онзи рог паниката щеше да се засилва. Ако изходът не се запечаташе, светът горе беше обречен.

— Чакай! — извика през сълзи Стела. — Не мога.

Джейсън нямаше време за спорове.

— Трябва!

— Чуй ме, по дяволите!

Той спря и погледна към нея.

— Аз... не знам кода — изплака тя. — Само баща ми го знае.

Джейсън не беше помислил за такава възможност. Беше приел, че тя също знае паролата. Погледна надолу към малката светла точка в подножието на стълбата. Затвори очи за момент, за да се успокои, после ги отвори.

— Въпреки това продължавай нагоре. Приготви каквото има да се приготвя. Ще дойда колкото се може по-скоро.

— Добре — с тих треперещ глас каза тя.

„Добре“.

Стела нямаше какво да направи горе, но Джейсън не искаше да вижда баща си — не и в състоянието, в което очакваше да го намери.

Забърза надолу, като се молеше баща ѝ да е все още жив.

29.

30 април, 13:45

Рорайма, Бразилия

Джена отскочи. Писъкът замря в гърлото ѝ, докато се мъчеше да проумее какво се е приземило пред нея. Кльощаво момче на десет или единайсет, с черна коса и ярки сини очи. Беше босо, по къси панталони, тениска и елек за сафари.

Момчето я сграбчи за ръката и я дръпна да го последва.

— Ела...

В другата си ръка държеше дълъг жълт остен.

Насочи остена към гигантската папрат, която отново бе започнала да развива листата си и да скрива огромния звяр от другата страна.

Мегатерият отново стъпи на четири лапи. Раменете му се снишиха и космите по врата и гърба му настръхнаха. Козината му бе на черни и кафяви ивици, идеален камуфлаж в сумрачната първобитна гора.

Създанието оголи дългите си остри зъби.

Момчето натисна копчето на остена и между двата контакта затанцуваха ярки искри: уредът явно бе много по-силен от стандартните остени.

Очите на мегатерия се присвиха. Огромните остри като бръснач нокти потънаха в меката пръст на гората.

Момчето отново задърпа Джена и тя заотстъпва с него.

Звярът ги последва, като се движеше бавно и не скъсяваше дистанцията. Поне засега. Джена се огледа. От двете им страни пращяха клонки и шумоляха листа.

Този звяр не беше единственият тук.

Двамата забързаха обратно към покритата с чакъл поляна. Трите клетки в центъра бяха заключени и с пуснато по тях електричество. Нямаше как да се скрият в тях.

Въпреки това момчето продължи да отстъпва, докато гърбовете им почти опряха клетките. Така поне бяха защитени от атака в гръб.

И може би клетките не бяха единственото нещо, предлагащо защита.

Мегатерият стигна края на поляната и спря. Ноктестата му лапа се дръпна предпазливо от чакъла. Дали се страхуваше да излезе на открито, или имаше някакъв спомен, някакво предупреждение за стара болка? Личеше си, че е разпознал остена.

Момчето леко завъртя глава и погледна клетките.

И над трите светеха червени светлини.

Момчето се намръщи — явно не беше очаквало това. Погледна към зеления балдахин. Клоните на дърветата се свеждаха ниско и лесно можеха да се достигнат, ако успееш да се покатериш върху клетките.

— Там ли искаш да идеш? — попита Джена, без да е сигурна доколко момчето говори английски. — Горе на дърветата?

Момчето кимна. Разбираше я, но в очите му се четеше страх.

Несъмнено го беше правило и преди, беше се научило да изследва тази гора от безопасно разстояние. Горе, където клоните бяха по-тънки, големите хищници не можеха да го достигнат. А по-дребните можеха да бъдат държани на почетно разстояние с помощта на остена.

Добра стратегия за измъкване, но едва ли се нуждаеха от клетките, за да се възползват от нея.

Джена посочи оплетените лиани наблизо — едни от многото, висящи от клоните.

— Можем да се покатерим по тях.

— Не — каза момчето.

Наведе се, взе едно камъче и го метна към лианата. На мястото на удара растението сякаш стегна мускул и се появиха криви тръни, блестящи от мъзга.

— Отровни са — каза момчето. — Пари ужасно, а после умираш.

При мисълта как безразсъдно беше навлязла в гората Джена трепна. Загледа се как тръните се скриват и се сети за друго увивно растение в австралийските джунгли, което бе въоръжено с подобни криви тръни. Опита се да си спомни името, но сгъстяващата се мъгла в съзнанието й й пречеше да мисли.

Мегатерият отново постави лапа върху чакъла и ноктите му издълбаха бразди. Страхът, който го задържаше, явно изчезваше.

Момчето я стисна за ръката.

Още сенки се размърдаха покрай поляната от всичките им страни.

Джена придърпа момчето зад себе си, готова да го защити, и му прошепна:

— Как се казваш?

13:48

Загрижен глас накара Кендъл да вдигне нос от бележките на Кътър. Той погледна и видя Ашуу да влиза в лабораторията. Изглеждаше разтревожена.

— As-tu vu Jori? — попита тя.

— Йори ли? — попита на френски Кътър, докато вървеше към нея. — Мислех, че е с теб.

Ашуу поклати глава.

Кендъл постави пръст върху текста, за да си отбележи мястото. През последните няколко минути четеше бързо, тъй като не бе сигурен колко време ще му даде Кътър да се запознае с материалите. Бележките бяха върху експериментите му с магнетизма за разрушаване на КНК нишките, разкъсването на железните гръбнаци с подходящия импулс. Кендъл си беше записал в бележник откритията му: „трябва да се генерира статично магнитно поле с плътност най- малко 0,465 тесла“.

— Ще проверим камерите — каза Кътър и докосна жена си по рамото, за да я успокои. — Знаеш какъв е. Винаги изследва нещо. На такава възраст е, че винаги е любопитен, хормоните му започват да се събуждат, мъчи се да си намери място в този свят между момчето и мъжа.

Кътър отиде при Кендъл и му даде знак да се разкара.

— Можеш да четеш това и после.

Кендъл избута стола си настрани и взе материалите със себе си. Беше угасил монитора, след като Джена излезе от клетката и тръгна към гората. Не искаше да гледа какво ще се случи нататък. Кътър включи монитора отново и на екрана се появи поляната насред гората.

Кендъл се канеше да се върне към бележките, когато някакво движение привлече вниманието му към екрана. Джена се беше върнала и стоеше с гръб към клетките — но вече не беше сама.

Някакво момче, въоръжено с остен, държеше ръката ѝ.

Кътър се наведе към монитора.

— Йори...

Ашуу забърза напред, видя екрана и ахна уплашено.

Кътър се обърна, сграбчи я за раменете и нежно, но твърдо я побутна към Матео.

— Стой тук, mon amour. Ще доведа момчето.

Кендъл продължаваше да се взира в екрана. Видя някаква голяма тъмна сянка да излиза на поляната. Каквото и да бе, създанието остана в периферията, но Кендъл предположи, че е същото, което бе зърнал по-рано. Представи си ноктите, рошавата тъмна козина.

„Мегатерий“.

Същество от последната ледена епоха.

— Вижте! — извика той и привлече вниманието на другите обратно към екрана.

Кътър приближи, погледна монитора и изруга.

Още сенки се движеха по края на поляната.

— Няма начин да стигнеш навреме — каза Кендъл. — Погледни обаче Джена. Виж я какво прави.

13:49

„Хайде.“

Джена гледаше камерата. Беше закрепена високо на едно дърво, насочена към поляната. От самото начало знаеше, че я наблюдават. За щастие, момчето знаеше къде се намира камерата.

Сега тя се взираше в обектива и сочеше с едната си ръка клетките, а с другата правеше движение, сякаш си прерязва гърлото.

„Изключете проклетото електричество“.

— Зелено! — извика момчето.

„Най-после“.

Обърна се към клетката. Имаха две възможности — да се скрият вътре с надеждата, че някой ще пусне отново тока. или да поемат по пътя на момчето през дърветата.

Изборът не бе труден.

Погледна мегатерия. Звярът беше наполовина на поляната, наполовина в гората и се колебаеше. Джена си помисли как се беше изправил в целия си четириметров ръст, спомни си дългите четирийсет и пет сантиметра нокти. Нямаше намерение да повери живота си — или живота на момчето — на тънките стоманени пръчки, независимо дали по тях тече ток, или не.

А и този ленивец не беше единственият, от който трябваше да се страхуват.

Беше успяла да зърне най-малко още четири.

Тя посочи покрива на клетката.

— Качвай се.

Йори ѝ даде остена и се покатери като маймуна по решетката. Щом се озова горе, Джена му върна оръжието. Йори приклекна да я прикрива, насочил включения остен към мегатерия на поляната.

Джена се хвана, постави крак на първата напречна пръчка — и видя как един ленивец изскочи от гората от другата страна на клетките и се понесе към нея.

Осъзна грешката си.

Не страхът беше задържал глутницата.

Зверовете бяха чакали електричеството да бъде изключено без вероятност да го включат отново, като използваха момчето като индикатор. Знаеха, че докато то е горе, могат да атакуват без страх, че токът ще ги удари.

— Йори! Скачай!

Джена отвори вратата миг преди ленивецът да удари клетката от другата страна. Претърколи се вътре и затръшна вратата. Йори подскочи нагоре, хвана се за един клон и се покатери майсторски на него.

Долу ленивецът удари трите клетки и ги разтресе. Звярът изрева, ноктите му сграбчиха горния ръб, за да преобърнат клетките. Ако те паднеха с вратите надолу, Джена щеше да остане в капан.

— Джена!

Йори протегна ръка надолу и пусна остена. Вместо да мине между пръчките, той падна накриво и се затъркаля по наклонената стена, като се озова точно между лапите на гиганта. Джена се хвърли към него, сграбчи дръжката, насочи върха към гигантския ленивец и го смушка в подмишницата, където имаше най-малко козина. Контактните върхове засъскаха по кожата му.

Мегатерият изрева, дръпна се назад и клетката се изправи. Създанието се обърна настрани и се отпусна на четири лапи, облиза нараненото място и се отдалечи.

Джена отново изскочи от клетката и размаха остена, като се мъчеше да обхване цялата поляна.

Мегатерият, който още беше на поляната, я изгледа свирепо, оголил зъби, но след малко също се оттегли в сенките. В очите му се четеше ярост, обещание, че това не е свършило.

Джена се възползва от моментното затишие да се покатери по вратата на покрива на клетката и да скочи на клона при Йори.

— Следвай ме — каза момчето. — Много внимателно.

Йори я поведе нагоре в зеления балдахин от яките клони към по-тънки, които се огъваха под тежестта му. След като прецени, че са достатъчно високо, продължи по маршрут към далечния портал на това ниво. Джена си помисли, че момчето явно има някакъв начин да мине през него.

„А после какво? — запита се тя. — Пак ще си остана затворена на този остров в небето. докато вирусът разяжда съзнанието ми“.

Засега пропъди тези мисли. Всяко нещо с времето си.

Йори следваше път, който очевидно му беше познат — знаеше кои клони са достатъчно близки, за да се прехвърля от дърво на дърво, и по кой мо ст от лиани да мине, като се държи за тях. Продължиха напред през зеленината.

— Не! — предупреди я Йори и я спря да не направи лесния скок до следващото махагоново дърво. Посочи едно гнездо от другата страна на ствола. — Оси.

Джена кимна. Не беше в настроение да я жилят.

Йори я поведе по по-труден път, но тя продължи да гледа. Малка лястовица се стрелна между клоните и приближи прекалено до бръмчащото гнездо от клечки и кал. От него излетя рояк и се нахвърли върху нея. С всяко ужилване полетът ѝ ставаше все по-хаотичен, докато не падна на земята, облепена от насекомите.

— Отровни ли са? — обърна се Джена към Йори, който беше забелязал вниманието ѝ.

— Не. — Той продължи по гъстата мрежа от лиани, като балансираше с разперени настрани ръце. — Жилят с... — Не успя да се сети за думата и накрая се потърка по корема. — Сокове, които стопяват храна.

Джена погледна по-предпазливо гнездото.

„Храносмилателни сокове“.

Значи жилата им произвеждаха вещества, подобни на отровата на паяк.

— Изяждат те отвътре — каза Йори, сякаш това бе нещо съвсем нормално.

Продължиха мълчаливо още двайсетина метра, придружени единствено от песента на птици и крясъка на папагали от по-горното ниво на тази градина. После Джена чу тихо мяукане, което идваше някъде отляво. Жалният вик привлече вниманието ѝ.

— Не — отново я предупреди Йори. — Опасно е.

Искаше ѝ се да го послуша, но звукът идваше отблизо, от съседното дърво. Джена се прехвърли от другата страна на ствола и побутна един клон, за да го махне от лицето си.

Отне ѝ доста време да различи източника на тихия плач. От отсрещните клони висеше мрежа от лиани. Зърна едва доловимо движение, някакъв пухкав крайник колкото ръката на дете, който я приканваше, умоляваше я. Закривени нокти се подаваха и скриваха, повече от болка, отколкото съзнателно. Джена проследи с поглед ръката до тялото с големината на мече, уловено в лианите. Дори от това разстояние виждаше тръните, капките алена кръв. Тялото се размърда и лианите се стегнаха, изтръгвайки още един писък от малкото създание.

Сърцето я заболя от гледката.

Йори дръпна ръката ѝ и клонът, който държеше, се върна на мястото си.

— Законът на джунглата — каза той.

Личеше си, че се опитва да го каже храбро, сякаш искаше да ѝ покаже някакъв урок, който е научил, но въпреки това изглеждаше натъжен.

Той продължи напред, за да я накара да го последва.

— Защо ми помогна? — извика тя след него. — Защо наруши закона на джунглата заради мен?

Йори спря и се обърна. Погледна я, после погледна ръцете си и се извърна.

— Ти си красива. Законът на джунглата. — Поклати глава. — Не е за теб.

И с тези мъдри думи продължи нататък.

13:55

Кътър се втурна през люка на дупката, следван от двама въоръжени мъже. Беше наредил да го чакат две коли. В едната имаше още четирима въоръжени макуси. Пред втората стоеше балдъзата му.

Рахеи го изгледа свирепо, сякаш вината бе негова. Макар да бе студенокръвна като змия, тя обичаше Йори. Само момчето можеше да събуди известна топлина в нея, но тази обич можеше да стане и жестока, да я превърне в лъвица, защитаваща малкото си.

Все пак сега Кътър бе доволен от това.

Скочиха в електрическите коли и се понесоха надолу, като едва изчакваха порталите на нивата да се отворят.

Кътър не можеше да изтрие от паметта си как синът му изчезва в онези мрачни дървета, в онзи хабитат, който бе опасен като света, който щеше да дойде. „Какво си мислех, като разпалих любопитството му към живота, който създадох?“

Знаеше, че отчасти го беше направил от гордост, от желание да види уважението и благоговението на още детското му лице. Това бе цялата награда, която искаше за цялата си работа и амбиции. Имаше публика от един-единствен човек и това му беше достатъчно, особено щом зрителят беше Йори.

Започна да се задъхва от нарастващото напрежение и страх. Рахеи явно го усети, защото сграбчи коляното му и впи пръсти като ножове, за да му каже мълчаливо да се държи.

Заради Йори.

Накрая стигнаха последния портал и двете коли спряха от другата страна.

— Оставете отворено — каза Кътър, докато слизаше. — Ако Йори е ранен, не искам да губим нито секунда.

Остави единия шофьор да пази колите и портала и навлезе с останалите в гората.

Вдигна ръце към устата си и извика предизвикателно към този суров свят:

— Йори! Къде си?

17:56

Кендъл закопча последния цип на защитния си костюм и влезе в лабораторията от Ниво 4. Преди да излезе, Кътър му бе наредил да започне подготовка за вкарване на разрушителния код в създадената от него обвивка. По-тревожното бе, че на Кендъл му бе казано да очаква кръвна проба от Volitox преди падането на нощта.

Кендъл не възрази. И без това искаше достъп до изолираната лаборатория. Погледна през прозореца, към Матео и Ашуу, които разговаряха тихо, почти опрели глави една в друга — брат и сестра, утешаващи се взаимно. Гигантът се извисяваше над крехката фигура на сестра си, която се бе сгушила под защитата му.

Не му беше приятно, че ще се наложи да ги убие, но трябваше да стигне до телефон, до някакъв начин да сподели със света за средството срещу онова, което вилнее в Калифорния — магнитна честота, способна да унищожи създадения от него организъм на генетично ниво.

Хаосът с момчето му предлагаше отличен шанс.

Дори Кътър бе допуснал грешка — нещо рядко за този гений.

Потупа джоба, където бе скрил предмета, откраднат тихомълком по време на суматохата. Отиде до големите хладилници в дъното на помещението, отвори вратите и прегледа стойките със стъклениците. Мислено благодари на Кътър за прилежното надписване и подреждане на всичко. Бързо намери необходимото, грабна десетина стъкленици и ги пъхна в един от джобовете си.

Погледна през рамо, за да се увери, че Матео е зает.

„Само още минута-две“.

Тръгна към помещенията за изследване на тъкани и анатомията на творенията на Кътър. Мина покрай рентгеновата машина и ПЕТ скенера и влезе в обшитото с мед помещение за ЯМР.

„Ядрено-магнитен резонанс“.

Иронията не му убягваше. Магнетизмът беше ключът към спасяването на света, но можеше да доведе и до краха на Кътър.

Погледна масата и пръстена от огромни магнити. Бяха достатъчно мощни да причинят огромни поражения, ако с тях работи необучен или небрежен оператор. Имаше случаи на нараняване и дори смърт поради неправилната работа с гигантските магнити, но те бяха опасни и поради друга причина.

Отиде до охлаждащата кутия на стената до входа и вдигна капака й. Магнитите на ЯМР скенера се охлаждаха с течен хелий. При аварийни ситуации хелият можеше да бъде изкаран бързо за изключване на магнита, но това бе опасно в затворено помещение като изолирана лаборатория, особено ако е заровена в сърцето на тепуи.

Повечето болници извеждаха тази тръба навън, но Кендъл вече бе проверил и бе открил, че Кътър с цялата си надменност не си беше направил труда да вземе такава предпазна мярка.

Надникна да провери ситуацията в основната лаборатория. Матео вече бе сам и гледаше право към него. Ашуу вероятно беше излязла.

Кендъл погледна Матео в очите и натисна копчето.

Метна се навън и се хвърли по корем на пода.

Последва ледена експлозия с огромна сила — течният хелий се разшири осемстотин пъти при изпаряването си и изтласка кислорода. Прозорците в основната лаборатория се пръснаха в лицето на Матео. Парче магнит профуча над Кендъл и улучи редицата кислородни бутилки в съседното помещение. Те експлодираха от получената искра и избухнаха в огнено кълбо срещу смразяващия бял облак хелий, изригващ през счупения прозорец.

Кендъл не беше очаквал чак такава експлозия.

Изправи се с мъка и се запрепъва към изхода, като предпочете да излезе през прозореца вместо да използва въздушния шлюз.

„И без това май наруших изолацията“.

Матео лежеше на пода. Лицето му бе изгорено от огненото кълбо, от косата му не беше останало нищо. Наложи се да го прескочи, за да мине през прозореца и да се качи горе, за да намери телефон.

Нещо сграбчи крака му.

Погледна надолу и видя пръсти, вкопчени в глезена му.

Матео се надигна. Очите му блестяха насред почернялата плът.

Кендъл се опита да се освободи, но Матео вдигна един счупен стъклен цилиндър и го заби в хълбока му.

30.

30 април, 17:47

Земя Кралица Мод, Антарктида

— Гнездо на нимфи пред нас — обяви Крайстчърч и насочи инфрачервения лъч на акустичната пушка към брега на реката.

Дилан нареди да спрат и погледна през бинокъла за нощно виждане. На двайсет метра по- нататък до реката имаше малък вир, образуван от дига, подобна на онези, които строят бобрите.

Само че тази дига беше направена от кости.

Слепената с кал купчина счупени кости, ребра и други разлагащи се останки се издигаше на височина до кръста и образуваше дъга, която отделяше плиткия вир от реката. Във водата и по дигата се гърчеха и пълзяха стотици сиви голи охлюви. Най-малките бяха колкото дебел палец, а най-големите — колкото ръка до лакътя. Няколко пълзяха по брега през килима от мъх и водорасли.

Дилан видя как една от по-старите нимфи, както ги наричаха евфемистично, се сви и скочи от каменистия бряг, прелетя през вира и се гмурна в отвора на зловонната дига, за да изчезне в дълбините му.

Потръпна.

Гнездото още беше разбунено от акустичния удар, приключил преди около минута. Макар тунелът да се намираше зад оръдието, отзвукът и ехото бяха достигнали и дотук. Нискочестотният инфразвук бе накарал и Дилан да настръхне, все едно че някой драскаше с нокти по стъкло.

— Още десет метра напред и нагласяме оръдието — нареди той.

— Толкова близко? — обади се Райли.

При нормални обстоятелства Дилан не би търпял някой да оспорва заповед, но в този случай не винеше младия си подчинен. Самият той страстно мразеше тези гадни дребни ловци. Те бяха мерзост.

Но в момента се нуждаеше от един от тях.

— Размърдайте се — каза той.

Запристъпваха бавно и предпазливо напред. Нимфите атакуваха накуп. Да разбуниш гнездото им бе като да разръчкаш мравуняк. Изследователите използваха термина „изригване“ — когато цялото леговище се хвърляше напред в отговор на заплаха. Това бе една от най- ужасяващите гледки, които бе виждал — месоядна експлозия, способна да прелети десетки метри.

Затова разбираше загрижеността на Райли.

Все пак Дилан бе опитен ловец. Поведе лично, като внимаваше да не издава нито звук. Накрая вдигна юмрук и даде знак на Крайстчърч и Райли да минат от дясната му страна и да приготвят преносимото акустично оръдие.

Работеха като опитен екип. Крайстчърч вдигна високо чинията, за да може Райли да закрепи захранващите кабели. След като приключи, Райли застана зад другаря си с батериите в ръце.

Дилан посочи гнездото и вдигна палец.

Райли натисна копчето. Оръдието забръмча за момент, след което изкрещя към гнездото като подивяло банши. Реакцията бе мигновена. Макар и не така драматична като истинско изригване, гледката беше невероятна, като от най-долния кръг на ада.

Стотици сиви тела се загърчиха, заскачаха и се хвърлиха от гнездото в реката. Онези в локвите и по брега последваха отвратителните си братя — бягаха от шума като подгонени от вихрушка листа.

Дилан преброи до три и махна с ръка.

Райли изключи захранването и Крайстчърч свали чинията.

Дилан се втурна към вира, макар че скротумът му се бе стегнал при мисълта, че трябва да се приближи толкова до отвратителното гниещо гнездо. Потърси във водата, но откри целта си до купчината кости.

Самотен плужек, който се гърчеше вяло, зашеметен от звука.

Дилан го грабна, като внимаваше за кръглата му паст с остри като игли зъби. Държеше го за опашката — знаеше, че жлезите около устата са пълни с изгарящи плътта киселини, способни да прогорят ръкавицата му и да стигнат до кожата.

Забърза към реката, понесъл стръвта. Нимфата вече се съживяваше и изкарваше от мускулестите си сегменти малки крайници, подобни на краката на стоножка.

Когато започна да се гърчи по-яростно, Дилан извади ножа си, разпра й корема и задържа изкорменото тяло по-далеч от себе си.

Кръвта потече в реката.

Изчака нимфата да спре да се гърчи и я пусна на брега. Наведе се и я върза с рибарска корда през средата, след което бързо отстъпи десет крачки назад.

Даде знак на другите да застанат от дясната му страна и да включат оръдието, като го държат насочено към купчината кости. Не искаше нимфите да се върнат в гнездото си, докато дебнеше. За разлика от тях, създанията, които искаше да примами, бяха глухи за акустичните атаки.

Клекна, свали автомата от рамото си и го постави до себе си. За тази плячка предпочиташе друго оръжие.

Извади пистолета „Хауда“ от кобура. Вече бе заредил двете цеви. Макар оръжието да бе на повече от столетие и бе използвано от предците му за лов на носорози и тигри, той го поддържаше в отлично състояние и очакваше, че ще стреля безотказно и след още сто години в ръцете на правнука му.

Но сега Дилан не ловуваше нещо така безобидно като лъв.

Плячката пристигна по-бързо, отколкото очакваше. Единственото предупреждение бе V- образната вълна, която се носеше към брега. В следващия миг от водата се издигна светещо кълбо на края на мускулесто пипало. Отровната топка преливаше в различни нюанси — яркосини, електрическо зелени, кървавочервени.

Не беше трудно да се разбере защо тези убийствени примамки запленяваха и привличаха обитателите на този тъмен свят, но Дилан не обърна внимание на представлението и дръпна назад ударника на едната цев.

Сферата се спусна към каменистия бряг, затърси слепешком и намери трупа на плужека. Нимфите бяха потомство на Volitox ignis, начален етап в развитието на чудовищния възрастен ловец.

Сферата преобърна безжизненото тяло. Странно нежното докосване не изгори плътта на нимфата, сякаш тази царица волитокс можеше да контролира изгарящите киселини. Малко се знаеше за жизнения цикъл на тези създания. Бяха прекалено агресивни и опасни за истинско изучаване, но учените вече бяха установили силния майчински инстинкт на кралиците.

И сега Дилан се възползва от него.

Със свободната си ръка подръпна кордата и придърпа трупа нагоре по брега. Примамваше царицата, като я караше да помисли, че малкото ѝ е още живо и се опитва да изпълзи.

Светещото кълбо затърси по пътя и пипалото се протегна да стигне отдалечаващото се тяло на нимфата. Накрая царицата трябваше да издигне тялото си над водата, за да продължи преследването.

„Крайно време беше“.

Главата й се отпусна на брега, разкривайки тяло с формата на торпедо и размерите на косатка, но с кръгла уста, подобна на устата на минога, пълна с безброй наредени в спирала зъби като кукички.

Дилан пусна кордата и хвана пистолета с две ръце. Прицели се в основата на пипалото, където имаше огромен нервен възел, свързан директно с мозъка.

Един изстрел би трябвало да повали този звяр.

А ако пропуснеше, имаше още един патрон в другата цев.

„Никога не са ми нужни повече от два изстрела“.

Пръстът му се сви около спусъка...

... и в същия миг в тунела избухна стрелба.

Изненадан, Дилан трепна и пистолетът гръмна. Куршумът изкара искри от каменистия бряг и рикошира.

Престрелката в края на тунела продължи, съпътствана с характерния трясък на картечница.

„Какво става, по дяволите?“

17:52

Свит в кабината на транспортьора, Грей елиминира още един противник с изстрел в гърдите. Тялото на войника отлетя назад. Останал без патрони, той захвърли пушката и вдигна автомата „Хеклер и Кох“.

„Няма нищо по-хубаво от това да отмъкнеш кола, пълна с оръжие на враговете ти“.

Не че двамата бяха дошли невъоръжени.

Ковалски беше коленичил върху веригата от другата страна, скрит зад отворената бронирана врата — беше опрял оръжието си на ръба на вратата, в безопасност в това импровизирано картечно гнездо.

Около транспортьора лежаха пръснати тела.

Общо седем.

Останалите двама войници се отказаха от опита си да стигнат тунела и откриха огън по машината, след което побягнаха към дълбините на Колизея и изчезнаха в мрака.

Грей стреля напосоки по тях, но само изхаби муниции.

— И сега какво? — попита Ковалски.

Грей погледна към огромната пещера и каза:

— Пази форта. — Двамата избягали войници можеха да се опитат да превземат обратно базата. — Аз отивам за Райт.

Ковалски вдигна картечницата и скочи на земята. Посочи с дулото големия транспортьор.

— Време е да сменим колите. Имаме да пресичаме река, ако искаме да стигнем до Задния изход.

Умно решение. Грей си спомни как при моста един от командосите изрази загрижеността си, че коварното течение може да завлече на дъното по-малкия транспортьор. Голямата машина имаше повече шансове да преодолее препятствието.

— После — каза той. — Пази тук.

— Ти се пази. — Ковалски погледна към тунела. — Няма да свариш онези копелета със свалени гащи. Не и втори път. Особено оня Райт.

Грей мълчаливо се съгласи и махна тапите от ушите си.

Номерът им бе минал идеално. Когато видя лагера, беше използвал вградения в акустичната пушка микрофон, за да подслуша разговора на войниците. Чу Райт да говори с някого по радиостанцията. Можеше да слуша само думите на командоса, но беше ясно, че Райт е получил нови заповеди и трябва да свърши нещо важно, преди да се изнесе с отряда си.

Каквато и да бе задачата му, Грей възнамеряваше да го спре.

Освен това бе подслушал плановете на врага да използва акустичното оръдие срещу приближаващия транспортьор — да проснат пътниците в безсъзнание и да превземат машината. Затова двамата с Ковалски си намериха тапи за уши и заглушаващи слушалки. Тук долу транспортьорите имаха преносими акустични оръдия и тези предпазни средства вероятно бяха стандартна екипировка.

Затова не беше трудно да се престорят на обезвредени и проснати в седалките — а и акустичната атака бе свирепа въпреки взетите мерки. Номерът мина и накара противника да свали гарда. Когато бившите британски войници приближиха, ликуващи от „победата“ си, Грей и Ковалски откриха огън от двете врати и изненадаха противника.

Но с това уловката им приключи.

Райт несъмнено бе чул кратката престрелка и щеше да го очаква.

„Така да бъде“.

Докато вървеше към тунела, Грей погледна надясно към малката светлина високо на стената. Джейсън и останалите би трябвало да са стигнали до подстанцията. Беше очаквал да чуе разтърсващия взрив на противобункерните бомби.

Но все още нямаше нищо.

„Защо се бавят толкова?“

17:53

Джейсън скочи от последната скоба и се втурна към слабата светлина. Беше се спуснал максимално бързо в тъмното и на два пъти едва не падна, но сега не беше време за предпазливост.

Затича се през тинята и мъха към тялото на Харингтън. Професорът лежеше по гръб, с отворени изцъклени очи. От ъгълчето на устата му се стичаше струйка кръв, едната му ръка бе счупена и огъната под неестествен ъгъл под него.

„Господи...“

Джейсън падна на колене в дълбоката до глезена слуз. Докосна рамото на Харингтън и посегна да затвори очите му.

„Съжалявам“.

И тогава очите трепнаха и проследиха движението на пръстите му. От лявата ноздра се изду малко кърваво мехурче.

„Жив е!“

Но Джейсън знаеше, че това няма да продължи дълго. Твърдата бучка на врата му приличаше на счупване.

— Професоре...

Бледите устни на Харингтън се раздвижиха, но от тях не излязоха думи.

На Джейсън никак не му се искаше да го тормози в последните мигове от живота му, но ситуацията беше ужасна, нуждата — твърде голяма. Той докосна бузата на Харингтън.

— Професоре, трябва ни кодът. Можете ли да говорите?

Харингтън го погледна. В очите му се четеше страх — но не за самия него. Погледът му се обърна нагоре към далечната подстанция, към дъщеря му.

— Разбирам — каза Джейсън. — Не се безпокойте. Стела стигна благополучно до станцията.

Не беше сигурен в това, но лъжа, която носи утеха, не можеше да е грях.

При тези думи безпокойството на професора намаля и тялото му се отпусна върху меката настилка. Сигурно беше останал жив благодарение на гъстата влажна растителност, покриваща каменния под.

— Кодът, професоре — умолително повтори Джейсън.

В отговор Харингтън кимна едва-едва; Джейсън долови движението само защото ръката му бе върху бузата на професора. Опита се да го накара да говори, но погледът на Харингтън така и не се откъсна от светлината на далечната станция, където беше обичната му дъщеря.

Накрая от стареца се изтръгна нещо като въздишка и той си отиде донякъде спокоен, отнасяйки тайните си със себе си.

Джейсън се изправи, победен и покрусен.

„Нищо повече не мога да направя...“

31.

30 април, 13:58

Рорайма, Бразилия

— Виждам димен стълб — каза сержант Суарес от пилотската кабина. — Издига се от платото.

Пейнтър се наведе към прозореца. Самолетът се носеше към плоския връх. Гондолите на двигателите се завъртяха и скоростта им намаля. Пилотът майсторски изкара машината над платото, леко зави и увисна. Перките разпръснаха дима, излизащ от отворените врати на къща в провинциален нормандски стил, скрита във входа на пещера.

„Това трябва да е домът на Кътър Елвс“.

По-нататък Пейнтър видя езеро и огромна дупка в средата на закърняла гора. Отнякъде изскочиха мъже и откриха хаотичен огън по неканения гост.

— Ейбрамсън! Хенкел! — извика Суарес. — Да им покажем как поздравяват морските пехотинци!

Машината се спусна бързо и Пейнтър усети как за секунди олеква. Вратата от едната страна се отвори и ревът на двигателите и гърмежите нахлуха в кабината. Двамата ефрейтори вече бяха закачили въжетата си. Хвърлиха ги долу и бързо се спуснаха по тях, като стреляха в движение. Успяха да свалят неколцина неприятели, а останалите се пръснаха.

След секунда гумите на машината докоснаха земята.

— Да се включваме в купона — каза Дрейк на Малкълм и Шмит.

Пейнтър изскочи с пистолет в ръка след морските пехотинци.

Суарес също слезе.

— Аз и хората ми ще държим върха. — Той почука слушалките си. — Линиите са отворени. Обадете се, ако ви трябва помощ.

Пейнтър погледна към забулената в дим къща. Трябваше да започнат търсенето с нея.

„Щом има пушек, трябва да има и огън“.

Затича приведен към отворената врата. Морските пехотинци бяха вдигнали автоматите си, опрели брадясали бузи в прикладите. Пейнтър стискаше пистолета с две ръце.

Един стрелец откри огън от прозорец на втория етаж.

Дрейк реагира по-бързо от Пейнтър и стреля. Пръсна се стъкло и тялото на противника изхвърча и падна върху камъка. Изтичаха покрай него и влязоха в огромното преддверие.

Беше празно.

— Асансьор! — каза Пейнтър и посочи с пистолета кабината от ковано желязо.

Забързаха натам и откриха красива жена, свила се на пода в една съседна ниша.

Изглеждаше невъоръжена и смутена. Не оказа никаква съпротива. Ако се съдеше по подутите очи и засъхналите сълзи, причината за състоянието й нямаше нищо общо с тяхното пристигане.

Пейнтър извади две ламинирани снимки на Кендъл Хес и на Джена Бек и ги тикна в лицето ѝ.

— Тези двама тук ли са?

Тя погледна, посочи Хес и после към асансьора.

Пейнтър нямаше време за любезности — след по-малко от час в Калифорния щеше да бъде взривена атомна бомба. Издърпа жената да стане.

— Покажете ми.

Тя залитна към асансьора и посочи копчето за някакво ниво под къщата.

Пейнтър я остави и двамата с Дрейк влязоха в кабината.

— Малкълм, Шмит, претърсете къщата етаж по етаж. Търсете Джена. И Кътър Елвс.

Двамата кимнаха.

Дрейк дръпна решетката и Пейнтър натисна копчето. Асансьорът започна да се спуска през изсечената скала. Пътуването продължи по-дълго, отколкото Пейнтър беше очаквал. Накрая пушекът стана по-гъст и кабината спря в огромна лаборатория.

На няколко места гореше огън, във въздуха се носеха сажди, една стъклена стена към съседна лаборатория беше пръсната.

Двама борещи се мъже се претърколиха иззад една работна станция.

Онзи отдолу очевидно губеше, коремът му бе окървавен, гърлото му бе стиснато от огромна ръка. Противникът му вдигна другата си ръка, в която държеше окървавено счупено стъкло. Лицето му бе почерняла развалина, но въпреки това Пейнтър различи познатия белег.

Прицели се и стреля два пъти. Куршумите улучиха гиганта в челото и той рухна на пода.

Пейнтър забърза да помогне на ранения мъж. Той беше облечен в защитен костюм без шлем. Кендъл Хес.

— Доктор Хес, аз съм Пейнтър Кроу. Дойдохме да...

Хес не се нуждаеше от повече обяснения. Може би морският пехотинец в пълно бойно снаряжение беше достатъчно красноречива гледка. Пръстите му се вкопчиха в ръката на Пейнтър.

— Трябва да се свържа с Калифорния. Знам как може да се спре онова, което излезе от лабораторията ми.

Първата добра новина от дни.

— Ами Джена Бек? — попита Дрейк.

Хес го погледна. Вероятно бе доловил тревогата в гласа на морския пехотинец.

— Тя е тук... но в огромна опасност.

— Къде? Каква опасност?

Хес погледна часовника на стената.

— Дори да оживее, след още половин час ще си отиде.

Дрейк пребледня.

— Как така ще си отиде?

14:02

Джена се бореше с изпълващата главата ѝ мъгла. Трябваше да мисли за всяко движение.

„...хвани лианата

...омотай крака

...прехвърли се на следващия клон“.

Йори непрекъснато я поглеждаше загрижено. Не разбираше защо започва да се бави толкова много.

— Давай — каза тя и му махна да продължи. Дори езикът ѝ бе станал тромав и тежък, отказваше да образува думи без съзнателно усилие.

Отново опита мантрата си, за да продължи да се движи като преди.

„Аз съм Джена Бек, дъщеря... дъщеря на...“ Тръсна глава, за да разпръсне мъглата. „Имам куче“.

Представи си черния му нос, винаги студен, винаги любопитен.

„Нико...“

Острите уши.

„Нико...“

Очите — едното синьо-бяло, другото кафяво.

„Нико...“

Засега това бе достатъчно.

Фокусира се върху момчето и започна да повтаря движенията му — по-добре беше да имитира, отколкото да мисли. Момчето бавно се отдалечаваше. Джена вдигна ръка да го повика, но беше забравила името му. Примигна — и си го спомни, името изникна, но тя се боеше, че ако мъглата продължава да се сгъстява, скоро няма да различава нищо в нея.

Отвори отново уста да го извика, но някой друг я изпревари и изкрещя:

— ЙОРИ!

14:06

Кътър извика отново. Вече прегракваше.

Беше чул експлозията, видя и някакъв странен самолет да прелита над дупката, след което избухна стрелба. Чувстваше, че светът му се срутва около него, но точно в този момент това нямаше никакво значение.

— Йори! Къде си?

Бяха стигнали края на спиралната рампа и се движеха по дългия чакълен път през гората. Рахеи водеше, метнала на рамо пушка със зашеметител. Другите петима, всичките тежковъоръжени, го бяха обградили отстрани и отзад. Кътър носеше и дистанционното за мунициите, погребани под дъното на дупката. Това бе план за непредвидени случаи, ако му се наложи да разчисти това място, но в момента го възприемаше по-скоро като акт на отмъщение.

„Ако тези зверове направят нещо сина ми...“

— Йори!

И тогава някъде отляво се чу слаб вик.

— ПАПА!

— Това е той! Жив е!

Изпълни го невъобразима радост — придружена с известен ужас. Не можеше да позволи на сина му да се случи нещо лошо.

Рахеи посочи към гората, откъдето бе долетял гласът на сина му. Ако някой можеше да го намери, това беше тя — тя беше един от най-добрите ловци на света.

Рахеи поведе, без да намалява темпото заради останалите — а и Кътър не би позволил да го направи.

— Папа!

Този път гласът идваше по-отблизо.

Рахеи се втурна напред и една кльощава фигура скочи от дърветата в ръцете ѝ. Тя завъртя Йори в кръг, после го пусна на земята и го прегърна силно.

Кътър падна на колене и разпери ръце.

Йори изтича при него и скочи в прегръдката му.

— Много съм ти ядосан, момчето ми. — Но въпреки това прегърна сина си още по-силно и го целуна по темето.

От същото дърво слезе и Джена — всъщност падна последните два метра, но все пак се приземи на крака.

Рахеи беше готова да я зашемети, но Кътър знаеше, че Джена няма вина за станалото. Всъщност по-скоро беше спасила живота на Йори. Така че отиде при нея и също я прегърна. Усети как тялото ѝ се стяга от допира му.

— Благодаря — каза ѝ тихо.

След като я пусна, тя преглътна и го погледна, сякаш се опитваше да каже нещо. Кръвясалите ѝ очи се стрелкаха към гората.

Почти си беше отишла.

„Съжалявам...“

— Вземете я с нас — каза той. Не заслужаваше да умре тук долу, вече не. — Да побързаме. Ще минем по тайните тунели до гората. Не знам какво става горе, но мисля, че сме разкрити.

Рахеи отново поведе, като наложи бързо темпо.

Пътят се появи пред тях, но преди да успеят да излязат на него, мъжът отляво на Кътър рухна и главата му се килна назад. Гърлото му беше прерязано до кост. Кръвта му опръска клоните, докато падаше.

Нещо удари Кътър отзад, вдигна го във въздуха и го запрати във въздуха. Той прелетя няколко метра, падна и се претърколи през един бодлив храст. Зърна космато туловище да профучава покрай него. Изтъркаля се настрани и остана да лежи, когато стрелбата избухна от всичките му страни. Куршумите раздираха папрати и се забиваха в дърветата, но от нападателите вече нямаше и следа.

Кътър седна и се огледа.

„Какво стана, по дяволите?“

— Йори... — със запъване каза Джена. — Взеха го.

Кътър скочи на крака и се заоглежда.

Синът му наистина беше изчезнал.

Рахеи застана до него, изпълнена с ледена ярост.

— Къде? — Кътър се обърна към Джена. — Накъде тръгнаха?

Джена посочи най-тъмната част от гората, където древната джунгла допираше стените на дупката.

— Пещерите...

Мегатериите бяха пещерни обитатели и използваха яките си нокти, за да изкопаят дупки и леговища.

Без нито дума Рахеи хукна натам. Презрението ѝ към всички останали беше очевидно. Възнамеряваше да поеме нещата в собствените си умели ръце. Дори това да означаваше ново затриване на изчезналия вид.

— Да вървим — каза Кътър и понечи да я последва.

Джена застана пред него и сложи длан на гърдите му.

— Не. Това не е... пътят.

Запъна се и тръсна глава, сякаш се мъчеше да накара думите да излязат от устата й.

Той се опита да я заобиколи, но Джена отново го спря и го погледна умолително.

— Не го убиха — опита отново тя и посочи мъртвия. — Взеха го. Рахеи. Нейният път, оцеляването на най-приспособените, ще го убие.

— Тогава какво да правим?

Тя го погледна и на лицето ѝ се изписа цялата искреност и настоятелност, която се мъчеше да вложи в думите си.

— Трябва... да тръгнем... по друг път.

11:44

Планините Сиера Невада, Калифорния

Лиза стоеше до прозореца на параклиса и гледаше към летището. Там имаше хеликоптер дрон с размерите на танк, с четвъртит корпус и четири перки, по една във всеки ъгъл. Приличаше на гигантска версия на онези, които се продаваха в магазините, но за разлика от тях не беше играчка.

В товарния му отсек имаше атомна бомба, закрепена с яки ремъци за метална палета. Няколко техници още работеха до нея. Други стояха настрани и разискваха нещо. Лиза знаеше, че един от тези хора е доктор Реймънд Линдал. Като директор от Развойно-изпитателното командване беше уместно да е тук, но на Лиза й се искаше вместо него да е Пейнтър — някой по-отворен, способен да мисли извън ограниченията.

— Нали чухте, че е време да се евакуираме — обади се ефрейтор Сара Джесъп зад нея. — Взривяването е насрочено след четирийсет и пет минути. Вече почти нямаме време, а и чух, че може да изместят срока заради засилването на вятъра.

— Само още няколко минути — помоли Лиза.

„Пейнтър никога не ме е разочаровал“.

Сякаш в отговор на тази мисъл телефонът иззвъня. Само няколко души знаеха този номер. Лиза рязко се обърна и вдигна слушалката. Не си направи труда да се увери, че е Пейнтър.

— Кажи ми добра новина.

Линията шумеше, но гласът му беше като мехлем за душата ѝ.

— Магнетизъм.

Помисли си, че не го е чула добре.

— Магнетизъм ли?

Изслуша обяснението на Пейнтър как са открили Кендъл и че той наистина имал решение — отговор, странен колкото и самата болест.

— Всяко силно магнитно поле вероятно би свършило работа — завърши Пейнтър, — но според проведените опити е най-добре, цитирам, да се генерира статично магнитно поле с плътност най-малко 0,465 тесла.

Лиза надраска информацията на един лист.

— Ефектът би трябвало да е мигновен, тъй като полето разкъсва организма на генетично ниво, без да причинява вреда на нищо друго.

„Господи!...“

Тя погледна през прозореца и си помисли за унищожителната сила, която щеше да се отприщи ненужно тук.

Пейнтър имаше още информация.

— Хес казва, че ядреният взрив няма да повлияе на организма, а само ще го разпръсне на по-голяма площ.

— Трябва да ги спра!

— Направи всичко по силите си. Кат вече работи по въпроса, но знаеш как стоят нещата във Вашингтон. Разполагаме с по-малко от четирийсет и пет минути.

— Тръгвам. — Тя затвори, без дори да се сбогува. Обърна се към Джесъп. — Трябва да изнесем Нико. Той е единствената ни надежда.

32.

30 април, 18:15

Земя Кралица Мод, Антарктида

Дилан Райт изруга заради пропиления изстрел. Дръпна ударника на втората цев, като следеше внимателно съществото пред себе си. Царицата още търсеше тялото на детето си и се бе издигнала по-високо от водата, опипваше брега със светещата си примамка.

Каквато и да бе стрелбата, тя бе престанала така бързо, както беше започнала. Райт я пропъди от мислите си и се съсредоточи върху непосредствената си задача, върху приближаващата се опасност.

Един ловец никога не бива да допуска нещо да го разсейва по време на лов.

Изключи от съзнанието си и бръмченето на преносимото оръдие от дясната му страна, чиято чиния още беше насочена към гнездото. Игнорира яркото хипнотично сияние на примамката. Не обръщаше внимание дори на примитивния ужас в недрата на мозъка си пред лицето на огромното чудовище.

Вдигна пистолета и се прицели в основата на пипалото, където се намираше нервният възел, гарантиращ моментална смърт.

И стреля.

Едрокалибреният куршум улучи дебелото пипало леко отляво. Макар и да не беше идеално, попадението беше достатъчно.

Царицата се надигна в спазъм от водата и тялото ѝ блесна от биолуминесцентна енергия. Устата ѝ се отвори и хилядите закривени зъби лъснаха.

До него Райли отстъпи две крачки назад и се блъсна в Крайстчърч, който изпусна чинията на оръдието и тя изтрака на каменния под, като хвърляше искри.

Макар да бе глух и сляп, видът Volitox бе много чувствителен към електрическите полета и токове — всякакви токове.

Изхвърлените искри предизвикаха рефлексивна атака. Пипалото се стрелна към врата на Крайстчърч. Уви се около гърлото и изгарящата желатинова сфера докосна лицето му. Плътта запуши и войникът закрещя: давеше се от киселината, попаднала в белия му дроб.

Пипалото вдигна Крайстчърч във въздуха, прекърши му врата и го запрати в реката.

Райли побягна покрай Дилан и изчезна в мрака към лагера.

„Страхливец!“

Дилан не помръдна от мястото си, уверен в стрелбата си. Зачака настъпването на смъртта.

Царицата, изразходвала всичките си сили в атаката, се просна на земята и огромната ѝ глава се стовари тежко върху камъка.

Дилан изчака още цяла минута, след което приближи предпазливо с нож в ръка. Извади от раницата си манерка.

Кътър Елвс бе казал, че му е нужна само кръвта на създанието.

„Лесна работа“.

Прободе звяра в хълбока, напълни алуминиевия съд с черната течност и завъртя капачката.

„Мисията е изпълнена“.

А сега да се маха оттук.

Чу тропот на крака, засилваше се. Надникна над мъртвото туловище и видя, че Райли се връща.

Явно младокът бе открил, че на света има и нещо като кураж. Но за съжаление само кураж не стига.

Изтрещя изстрел и половината глава на Райли се пръсна в кървава каша. Тялото му полетя напред и се стовари на земята.

Дилан тутакси клекна зад трупа на волитокса. Ръката му посегна към пистолета. но той беше празен.

Погледна към мястото, където беше оставил автомата си. Знаеше, че ако опита да стигне до него, ще сподели участта на Райли.

Който и да бе онзи, определено го биваше в стрелбата.

Знаеше кой е. Онзи американец.

„Не си мъртъв, а?“

Може би беше време да промени това. Знаеше, че противникът му не е така добър в сражаването на тъмно като него. И смяташе да се възползва от предимството си.

— Крайно време е да поговорим, друже! — извика той.

18:17

— За какво? — извика в отговор Грей.

Беше клекнал зад издадена скала на трийсетина метра от мястото, където се криеше Дилан Райт. Огледа терена през очилата за нощно виждане. Тялото на войника лежеше между тях. По-рано бе чул писъка на друг мъж, последван от плясък — след което командосът, когото бе застрелял току-що, побягна ужасен към него.

Това означаваше, че би трябвало да е останал само един — лидерът на отряда.

Държеше оръжието насочено към туловището на мъртъв звяр на брега. Доколкото можеше да прецени по отпуснатото пипало, трябваше да е една от онези хищни змиорки със светещите примамки.

— За сделка — отвърна Райт. — Пичът, за когото работя, може да е много щедър.

— Не проявявам интерес.

— Е, поне опитах.

Внезапно светът пред Грей блесна и го заслепи. Той свали очилата точно когато Дилан изключи фенерчето и изскочи от скривалището си. Внезапната ярка светлина, усилена от очилата, още изгаряше ретината на Грей.

Дилан откри огън от новата си позиция.

Грей отстъпи, осъзнал грешката си. Копелето беше използвало тъмнината срещу него, за да стигне до оръжието си. И не само до него. Чу се пукот на електричество и бръмчене, което рязко премина в оглушителен писък.

Акустично оръдие.

Звукът прониза ушите му, опита се да разкъса шевовете на черепа му. Този път нямаше предпазни средства. Зави му се свят. Грей вдигна оръжието си и стреля слепешком към източника на звука, но той не спря.

Всеки момент щеше да изгуби съзнание.

18:18

Дилан подпря чинията на един камък и я насочи към американеца. Метна автомата си на рамо и се дръпна настрани, по-далеч от обсега на акустичното оръдие, но въпреки това инфразвукът го прониза до костите.

Усмихна се, като си представи какво изпитва американецът.

Готов да сложи край на този сблъсък, Дилан направи още две крачки настрани, почти до предишното си скривалище зад трупа на волитокса. Искаше ясна видимост, за да свали целта си.

Още една крачка — и нещо се впи дълбоко отзад в крака му.

Посегна към бедрото си и отскубна голям колкото кренвирш плужек заедно с парче от собствената си кожа. Зъбите се помъчиха да се доберат до пръстите му и изгориха дланта му с киселина. Отвратен и ужасен, Дилан метна нимфата в реката.

Погледна назад към гнездото. Акустичното оръдие беше обърнато в друга посока и строителите на купчината кости сигурно се връщаха, но засега не видя никакво движение, никаква следа от изчезналата орда. Гнездото изглеждаше пусто като преди.

Къде бяха те?

В страха си закачи с рамо тялото на волитокса. Усети някакво движение в мъртвата плът, сякаш звярът внезапно се съживяваше.

„Не...“

Отскочи от трупа, внезапно осъзнал истината.

Не царицата се движеше.

А нещо вътре в нея.

Сякаш за да го докаже, един тлъст сив плужек изпълзя от цепка на хрилете и тупна тежко на брега.

Задавен от ужас, Дилан заотстъпва заднешком от трупа, чиито хриле и зейнала паст забълваха още гърчещи се нимфи. Излизаха дори от ноздрите.

Явно след бягството си от гнездото бяха потърсили майка си и се бяха скрили в нея, за да се спасят в сигурно убежище от акустичното оръдие. Възрастните бяха неуязвими за подобни атаки, вероятно защитени от биоенергии, и защитаваха малките си по време на опасност. Дилан знаеше, че някои видове риби и жаби могат да носят малките си — но никой не беше подозирал, че същото важи и за волитокса.

Освен това беше наясно какво ги е накарало да се размърдат.

„Аз...“

Погледна през рамо към акустичното оръдие. Спомни си колко беше разбунено гнездото от отзвука на голямото оръдие. Когато бе активирал по-малкото, инфразвукът му несъмнено бе раздразнил ордата, криеща се в безжизненото тяло.

Дилан знаеше какво предстои, предвестник на какво е тази активност.

Нимфите вече се бяха изсипали в реката и по брега, няколко подскачаха към него. Дилан отстъпваше и се защитаваше с приклада на автомата, докато не стигна до акустичното оръдие.

Грабна чинията от камъка, вдигна я пред гърдите си като щит и я обърна към ордата — и точно навреме. Нимфите го връхлетяха — истинска месоядна вълна на отмъщение.

Той остана на място, вдигнал акустичното оръдие пред себе си. Нимфите се замятаха и заотстъпваха. Някои потърсиха отново спасение в майка си и се забиха в мъртвата ѝ плът, други избягаха обратно в реката от непоносимия инфразвук.

Дилан въздъхна с облекчение — и в същия миг в тунела изтрещяха два изстрела.

Първият прекъсна захранващия кабел на оръдието.

Вторият раздроби коляното на десния му крак.

Оръдието замлъкна в ръцете му и Дилан тежко падна на земята. Обърна се и видя американеца до купчина камъни, вдигнал димящото си оръжие.

За първи път виждаше лицето на противника си.

„Не, не за първи път“ — внезапно осъзна той, спомняйки си лицето, което го гледаше през един прозорец в централата на АИОП.

— Това ти е за доктор Лусиъс Рафи — викна мъжът.

18:19

„Достатъчно...“

Все още замаян и почти оглушал от акустичната атака, Грей се обърна и остави Райт да кърви на пода на пещерата — но не и преди да види как няколко от месоядните плужеци се хвърлиха към гърдите и корема му.

Райт успя да отбие няколко от гръдния си кош, но когато се опита да хване един на корема си, ръцете му бяха прекалено окървавени и кожата му димеше от разяждащите киселини. Не успя да хване навреме създанието и то се заби в него и изчезна като червей в гнила ябълка.

Райт изкрещя и се загърчи върху скалата.

Грей се обърна и забърза към Колизея, преследван от писъците на мъжа, които скоро замлъкнаха.

Ковалски го чакаше в кабината на големия транспортьор. Грей се качи с мъка по веригата и седна до него.

— Свърши ли се? — попита Ковалски и превключи на скорост. Двигателите изръмжаха.

— Засега.

— Тук всичко беше тихо... с изключение на малко писъци в тъмното. Май това място се погрижи за онези двамата вместо нас.

„Както и за Райт“.

Разтревожен за Джейсън и другите, Грей посочи светлините горе на стената. Не искаше да остава тук.

— Давай към Задния изход.

18:22

Джейсън се наведе над контролната конзола на подстанцията. Стела стоеше зад него, обгърнала тялото си с ръце, с насълзени очи. Час по час поглеждаше към прозореца и Колизея зад него.

След като се качи, Джейсън й каза за случилото се с баща ѝ. Тя само кимна — очакваше лошата новина. Оттогава почти не бе продумала.

— Кажи ми за кода — каза той. Трябваше му помощта ѝ, ако искаше да реши тази главоблъсканица. — Знаеш ли дали паролата трябва да е с определена дължина? Системата прави ли разлика между главни и малки букви?

Взираше се в екрана. Вече се бе опитал да хакне системата, но непрекъснато се натъкваше на сложни защитни стени. Мерките за сигурност бяха непробиваеми. Без софтуера за разшифроване на Сигма опитите да влезе бяха изгубена кауза.

Трябваше да разбере кода.

Накрая Стела заговори.

— Ако тази система е като другите в станцията, паролата може да бъде с произволна дължина. Но трябва да има главни и малки букви, както и поне едно число и символ.

Такъв бе обичайният протокол.

— Знаеш ли някоя от старите пароли на баща си? — попита той. Много хора използваха една и съща парола за удобство.

— Не. — Стела пристъпи към него. — Той не те ли насочи по някакъв начин?

Джейсън погледна разтревоженото й лице.

— Беше по-загрижен за теб. Мисля, че издържа само докато се увери, че си в безопасност.

По бузата ѝ най-сетне се търкулна сълза, но тя бързо я избърса.

— Ами ако не е било за мен, за моята безопасност?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ако паролата е свързана с мен? Може би това се е опитвал да ти каже.

Джейсън се замисли. Мнозина използваха пароли, свързани по някакъв начин с важни за тях хора. Професорът определено обичаше дъщеря си.

— Да опитаме.

Написа „Стела“ и опита различни комбинации, изискващи числа и символи, но възможностите бяха твърде много и разнообразни.

Затвори очи и се помъчи да се съсредоточи.

— Кажи ми за баща си. Що за човек беше той?

Странният въпрос малко я смути.

— Той... беше умен, обичаше кучета, държеше на детайлите. Вярваше в реда, в структурата, всяко нещо трябваше да си е на мястото. Но когато обичаше нещо. или някого. го правеше с цялото си сърце. Никога не забравяше рождени дни или годишнини, винаги пращаше подаръци.

Спомените постепенно стопляха студената мъка в гласа ѝ.

Джейсън потърка брадичка.

— Щом е бил толкова подреден, вероятно е избрал за парола нещо чудато. Нещо практично и в същото време важно за него. — Обърна се към Стела. — Като рождения ти ден.

— Може би.

Джейсън се наведе над клавиатурата и я погледна. Тя му каза рождения си ден и той го вкара, като използваше европейския ред за изписване на дати.

17 Януари, 1993

Пръстът му увисна над клавиша за въвеждане.

— Паролата има малки и големи букви, числа и един препинателен знак.

Ръката на Стела намери неговата и я стисна с надежда.

Джейсън натисна клавиша.

На екрана се появи същото съобщение за грешка.

— Не е това — каза той.

Но не беше толкова сигурен. Струваше му се, че е на прав път.

Опита американския ред.

Януари 17, 1993

Отново неуспех.

— Май е по-добре просто да се откажем — примирено рече Стела.

Джейсън се замисли. Представи си вълната, която бе видял долу, понесла се след първия акустичен удар от лагера на Райт. Вълната от паника, понесла се устремно към станцията.

„Но може и да греша... може би едно включване не е достатъчно“.

А засега акустичното оръдие продължаваше да мълчи.

Това несъмнено беше добър знак.

18:23

Дилан Райт лежеше в локва от собствената си кръв, разкъсван от болка, едва способен да помръдне. Усещаше как нимфите се гърчат вътре в него.

„Превърнах се в тяхно гнездо“.

Други също се хранеха с него, забиваха се в краката му, в ръцете, в лицето. Пълзяха под дрехата му, забиваха се през кожата му и влизаха през всеки отвор.

Трите останали пръста на дясната му ръка стискаха малко устройство. Беше го извадил от колана си малко след като беше изоставен тук. Сигурно беше изгубил съзнание за няколко минути, но смъртта нямаше да го отнесе.

Още не.

„Не и докато не направя каквото трябва“.

Палецът му намери копчето за включване на голямото акустично оръдие и го натисна.

В далечината светът започна да вие, оплаквайки собствената си гибел.

„Щом трябва да умра така, нека адът отнесе и цялата земя с мен“.

18:25

Грей запуши уши от акустичната атака, започнала от мястото, от което бяха тръгнали, и изрева:

— Обърни!

Ковалски беше спрял транспортьора на брега на реката, недалеч от взривения мост. Почти бяха стигнали до подстанцията.

„Какво става, по дяволите?“

Дори от такова разстояние канонадата блъскаше всичко и всеки в машината.

Малко по-рано бяха претърсили транспортьора за защитни средства, но откриха единствено меките тапи за уши и бързо си ги сложиха. Сигурно работещият върху оръдието екип беше взел по-надеждните слушалки.

— Няма да стигнем до лагера без по-добра защита — каза Ковалски. — Докато се доберем дотам, ще ни изтекат очите, ако не и мозъците.

Грей знаеше, че партньорът му е прав. Загледа се през реката към светлините на Задния изход.

„Значи всичко зависи от теб, Джейсън. Ти трябва да затапиш това място“.

— Какво правим? — попита Ковалски.

Грей обмисли възможностите.

— Сещам се за един заглушител, който сме пропуснали.

— Какъв?

Грей се надигна, бръкна под седалката и извади нещо.

Ковалски кимна.

— Това трябва да свърши работа.

„Да се надяваме, че и Джейсън е толкова находчив“.

18:26

Стъклата се раздрънчаха и подът започна да вибрира от воя на акустичното оръдие. Стела и Джейсън стояха до прозореца и се взираха през Колизея към светлината до отсрещната стена.

„Нима Грей не е успял да спре Райт?“

Някой бе включил отново голямата чиния.

— Виж долу — каза Стела. — От другата страна на реката има транспортьор.

Джейсън вече беше забелязал двата лъча под тях.

„Но дали са приятели, или врагове?“

Отговорът не беше толкова важен, колкото спирането на ужасния звук, който гонеше обитателите на този свят към повърхността — или от запушването на другия изход.

Джейсън се върна при конзолата. На екрана още примигваше в червено съобщението за грешка от последния му опит с рождения ден на Стела. Не беше опитвал нищо друго — изпитваше смътна увереност, че е прав за паролата.

„Какво пропускам?“

Бързо опита други варианти. Януари се превърна в Ян, 17 — в 17-и. Опита на латински и гръцки — Харингтън все пак ги беше учил.

„Нищо, нищо и пак нищо“.

Джейсън стовари юмрук върху конзолата.

— Има ли нещо около рождения ти ден, което пропускаме?

Стела поклати глава.

— Не се сещам.

Джейсън се помъчи да се съсредоточи, което бе особено трудно поради приглушения писък на акустичното оръдие.

— Според думите ти — каза той — баща ти е държал на детайлите и не си е падал по прищевките.

— Да — каза тя. — Може би с изключение на това място. Антарктида. За него дъното на света винаги е било вълшебно място.

„Вълшебно като дъщеря му...“

И тогава му просветна.

„Разбира се!“

Хората често използваха прост трик, за да направят очевидните пароли по-сложни и в същото време да запазят простотата или значението им. Това решение би допадало особено на някой, чиято единствена прищявка е Антарктида, земята на дъното на света.

Джейсън въведе новата парола.

Екранът светна в зелено.

— Успя! — възкликна Стела.

Джейсън се взираше в приетия код.

3991, ираунЯ 71

Рожденият ден на Стела, но написан наопаки — по същия начин, по който човек трябва да обърне глобуса, за да види добре този континент.

Щракна върху съобщението за приетия код, за да продължи нататък. Отвори се нов екран с прости инструкции. Джейсън ги изпълни дословно и накрая се появи мигащ червен бутон с надпис ДЕТОНАЦИЯ.

Джейсън се дръпна назад и даде знак на Стела да заеме мястото му.

— Ти трябва да го направиш.

Тя кимна, протегна ръка и натисна бутона.

18:28

Когато светът се разтърси, Грей стоеше върху транспортьора. Разнесе се страховит гръм. Той погледна назад към далечната станция — после нагоре към Задния изход.

„Браво на теб, хлапе!“

За всеки случай вдигна на рамо импровизирания шумозаглушител — макар и малка, имаше вероятност противобункерните бомби да не са си свършили работата.

Обърна дългата тръба, прицели се в далечното сияние на акустичното оръдие — и дръпна спусъка.

Реактивният снаряд излетя от цевта и се понесе през почти опустелия Колизей. Целта изчезна в огнено кълбо. Екотът заглъхна бързо.

Грей затвори очи, за да се наслади на момента.

Най-сетне тишината се бе завърнала в Ада.

33.

30 април, 14:29

Рорайма, Бразилия

Джена стоеше със скръстени ръце под едно махагоново дърво. Бе им отнело много време да се върнат по пътя, който бяха минали с Йори през зеления балдахин. Успя да се ориентира по познатото бръмчене от гнездото на осите, които бяха убили горката птичка.

Кътър докосна рамото ѝ и я дръпна настрани.

— Пазете се.

От клоните скочиха двама местни. Единият носеше мачете, а другият нещо, увито в одеяло.

— По-бързо — каза тя.

Местният постави одеялото на земята и го разви. Вътре беше малкият ленивец, все още оплетен в бодливата лиана.

„Още ли е живо?“

Джена понечи да махне лианата, но Кътър избута ръката ѝ и каза:

— Гледайте.

Взе остена и докосна отрязания край на лианата. От шока тя се сви, после се отпусна и прибра тръните в зелената си плът. С върха на остена Кътър освободи малкото.

Джена клекна до него и сложи длан на гърдите му. Усети ударите на сърцето. Гръдният кош се издигаше и спускаше едва-едва. По цялото тяло имаше малки дупчици, от които се процеждаше кръв.

— Йори... каза отрова — с надебелял език рече тя, мъчеше се да намери думите в мъглата на съзнанието си.

— Мегатериите са яки. Създадох ги такива. Затова ги направих всеядни вместо вегетарианци. Така имат по-богат избор на хранителни източници. — Кътър кимна към малкото. — Освен това са по-издръжливи на отровата на тази лиана. Лека-полека са се приспособили към нея.

Джена се наведе и взе малкото. Беше по-тежко, отколкото можеше да се очаква от размерите му — тежеше поне двайсет килограма. Гушна го като бебе. Чу отново онова тихо скимтене, муцуната му докосна шията ѝ и то сякаш въздъхна успокоено.

— Пещери — каза тя.

— Натам. — Кътър тръгна с останалите четирима мъже.

Джена вървеше между тях през опасната гора и стъпваше предпазливо там, където стъпваха те. Притискаше малкото към себе си, като от време на време го преместваше от едното си рамо на другото.

— Искате ли аз да го нося? — попита Кътър.

— Не.

Не можеше да обясни защо, но знаеше, че тя трябва да го носи. Създанията, които търсеха, не бяха тъпи животни. Бяха изчакали Йори да се покатери на клетката, преди да атакуват. И сега бяха отвлекли момчето, вероятно с надеждата, че неизречената заплаха ще прогони натрапниците от земите им. Ако искаше Йори да има някакъв шанс за оцеляване, тя трябваше да уважава интелигентността им.

Постепенно гората стана по-висока, зеленият балдахин — по-гъст. Слънчевата светлина отстъпи на изумруден здрач, а растящите по стволовете гъби сякаш засветиха по-силно. Растителността по земята също оредя, лишена от слънчеви лъчи.

Накрая тъмните сенки отпред се превърнаха в отвесни черни скали, покрити с лиани и орхидеи. Въздухът се изпълни с вонята на мокра козина и гниещо месо. Пред тях се появиха множество отвори на пещери. Някои изглеждаха естествени; други сякаш бяха разширени от драскане на нокти.

Кътър забави крачка.

Обитателите на тези пещери не се виждаха никакви.

— И сега какво? — попита Кътър.

— Аз трябва... да ида — измънка Джена. — Сама. Стойте тук.

Мина покрай Кътър и продължи сама напред. Вървя, докато не видя в тъмните пещери да се раздвижват по-тъмни сенки.

„Гледат ме...“

Вдигна малкото, кръстоса крака и седна по турски на земята, като го постави в скута си. То изплака недоволно, тупна я с ноктеста лапа, но после се успокои.

Джена седеше и чакаше.

По едно време започна да му тананика приспивна песничка — не помнеше думите, но мелодията беше останала в ума ѝ.

Накрая се появи самотен ленивец — очевидно женски, както си личеше по мръсните цицки на гърдите. Вдигна глава и тихо изпухтя.

Малкото се размърда, обърна глава към звука и изплака в отговор.

„Несъмнено е майката“.

Джена много бавно остави малкото на земята и се отдръпна, свела покорно глава.

Женската пристъпи напред, взе нежно малкото с една лапа и го притисна към гърдите си, след което се обърна и тръгна тежко към леговището си.

Джена отново седна и зачака. От време на време вирваше брадичка и имитираше пухтенето. Ленивците я бяха видели да се движи по клоните с Йори и сигурно смятаха, че той е нейно дете. Точно затова тя трябваше да донесе малкото. За да може миризмата му да полепне по нея. Да засили усещането, че е майка.

Изминаха десетина минути и тя откри, че ѝ е още по-трудно да мисли. За момент дори забрави защо е тук. Започна да се изправя. И тогава отново забеляза движение. Някаква малка фигура изтича от една пещера отляво.

Йори дотича и се метна върху нея с такава сила, че я събори по гръб.

— Внимавай — дрезгаво рече тя.

Той ѝ помогна да се изправи. Джена се надигна внимателно.

И тогава едър мъжкар изскочи от пещерата и се понесе към нея. Джена избута Йори зад себе си — знаеше, че ако побегне, и двамата ще умрат. Остана на място, разперила ръце, за да прикрие момчето. Държеше главата си извърната настрани, за да не предизвиква мъжкаря.

Мегатерият рязко спря и почти опря нос в лицето ѝ. Дъхът му, вонящ на кръв, месо и ярост, издуха косите от потното ѝ чело. Джена знаеше, че това е същото създание, което я беше проследило до края на поляната.

Ленивецът я подуши от лицето до слабините, след което я побутна с нос — не за да я отпрати, а с нещо като признание, сякаш казваше „и аз те познавам“.

Започна да се обръща и Джена отстъпи крачка назад.

В смълчаната джунгла отекна изстрел.

Ухото на мъжкаря експлодира в пихтия от кръв и козина. Той изрева, завъртя се, цапардоса Джена и я запрати във въздуха.

Втори изстрел го улучи в хълбока.

— Бягай, Йори — изпъшка Джена, като се мъчеше да си поеме дъх след удара.

Вместо това момчето пристъпи да ѝ помогне. Кътър видя това и се втурна приведен към тях, за да защити сина си.

Трети куршум улучи звяра в главата, но отскочи от дебелия му череп. Джена видя Рахеи, легнала по корем при едни нападали камъни до отвесната скала. Сигурно беше изпълзяла до тази позиция много бавно, без да я усетят дори животните.

Кътър сграбчи Йори за ръката и го дръпна назад.

Мъжкарят забеляза движението и нападна.

Джена успя да събори Йори на земята и се претърколи върху него. Кътър посрещна цялата ярост на звяра и беше проснат по гръб, един нокът раздра елечето и ризата, оставяйки кървава следа по гърдите му.

Мъжете зад Кътър откриха огън.

Горкият звяр се приведе срещу залпа, сякаш се мъчеше да устои на силен вятър. Но дори неговото масивно туловище не можеше да понася дълго подобни поражения. Ленивецът потръпна и падна тежко на земята.

Джена и Йори вдигнаха Кътър от земята.

Рахеи скочи от позицията си с лекотата на газела. Очевидно ликуваше за своята роля в повалянето на звяра. Въпреки това държеше под око отворите на пещерите.

От един от тунелите изскочи по-дребен мегатерий, може би партньорка на поваления мъжкар. Рахеи вдигна пушката си и стреля, но куршумът само одраска рамото на звяра. Той спря рязко, замахна с лапа и от лапата излетя нещо, увито в листо. Докато нещото се носеше във въздуха, листото се разви и отлетя настрани. Останалото — нещо малко и черно — улучи Рахеи по бузата.

Тя залитна назад, сякаш беше улучена от куршум. На бузата ѝ се беше лепнала малка черна жаба. Рахеи изпищя, пусна оръжието и задраска лицето си. Успя да махне жабата, но върху кожата ѝ остана кървавочервен отпечатък. Рахеи рухна на колене и се загърчи, сякаш беше получила апоплектичен удар.

Накрая падна настрани и остана да лежи неподвижно. Тя — най-добрата сред ловците — беше убита от нищо и никаква си жаба.

„От отровно творение на Кътър“.

Това сякаш бе знак за другите ленивци, които изскочиха от леговищата си, привлечени от писъка, кръвта и смъртта на един от тях.

Джена и останалите побягнаха през джунглата, гонени от ревящите зверове. Тичаха презглава, без дори да си правят труда да стрелят.

„Няма да успеем...“

Изведнъж зеленият балдахин над тях сякаш се разкъса и лъчите на ослепителното слънце проникнаха в сумрака. Яростни ветрове разлюляха гората. Машината горе ревеше по-силно от всички мегатерии заедно.

Уплашени и объркани, мегатериите спряха, после като един се обърнаха и изчезнаха в сенките.

От машината хвърлиха въжета, по които плавно се спуснаха мъже с тежки автоматични оръжия и защитни брони.

Групата на Кътър бързо бе обкръжена и обезоръжена.

Един от войниците тръгна към Джена.

— Много си трудна за откриване.

И вдигна лицевия предпазител на шлема си. Дори през мъглата Джена го позна — и се усмихна. Заля я облекчение, съпроводено с топлина, която идваше някъде от по-дълбоко, някакво ново и непознато чувство към този храбър мъж.

— Дрейк...

— Поне ме помниш. Това трябва да е добър знак. — Той пристъпи напред, заби във врата ѝ спринцовка и натисна буталото. — Малък подарък от доктор Хес.

14:39

От тъмната джунгла Кътър отново се издигаше към ярката светлина на деня. Огледа творението си, разделените на пояси градини, своя Галапагос в небето. Замисли се за момент за триумфите и провалите си.

Около него беше леярската пещ на еволюцията, задвижвана от един-единствен прост закон.

Оцеляване на най-приспособените.

Законът на джунглата.

Но в тази съвършена градина в душата му се промъкна съмнение, ярко зърно на нова възможност, показана му от една дребничка жена, от Ева в образа на парков рейнджър. Тя беше посочила един нов Едем, който може би не беше нужно да е толкова тъмен.

Днес той бе видял нещо ново.

Законът на джунглата не беше единственото, характерно за живота, за еволюцията. Наред с него имаше също толкова алтруизъм и дори морал, които можеха да са силни като всеки фактор на средата, вятър на промяна, който можеше да насочи света към едно по-жизнено, по-здраво съществуване.

„Да...“

Време беше да започне отначало, да засади нова градина.

Но за целта старата трябваше да умре и да бъде прекопана.

„Освен това тя е мое дело. Защо да я споделям със свят, който все още не е готов, който е твърде късоглед, за да я види така ясно като мен?“

Бръкна в джоба си и си представи зарядите, заложени в най-старите тунели под дъното на дупката.

Натисна копчето и активира обратното броене.

Бог беше създал небето и земята за седем дни.

Той щеше да унищожи своето творение за седем минути.

11:40

Планините Сиера Невада, Калифорния

Лиза седеше на задната седалка на „Додж Рам 2500“, който се носеше през базата на морските пехотинци. Придържаше с ръка закритата носилка на Нико, за да не се клати много. Отпред ефрейтор Джесъп седеше до приятеля си, червенобузия млад капелан Денис Йънг.

По нейна молба той бе натиснал газта до дупка и покритият пикап летеше през опустялата база. Нямаха време за дреболии като предупредителни знаци и светлини. Лиза погледна надолу към Нико. Кучето едва ли щеше да преживее следващите два часа. Всичките му важни органи отказваха.

„Дръж се, Нико“.

Влетяха в празния паркинг на малката болница, която тъкмо беше обновила радиологичното си отделение с ЯМР скенер. Едмънд Дент вече ги чакаше на входа. Лиза бе използвала времето, в което подготвяха Нико за транспортиране, за да събере всички ключови играчи на това място.

Пикапът се качи на рампата на спешното отделение и наби спирачки пред Едмънд.

Вирусологът махна на колегите си, които също трябваше да напуснат с последния хеликоптер. Те свалиха Нико от колата и го подкараха към радиологичното отделение.

— Скенерът вече загрява — задъхано каза Едмънд, докато бързаше до нея. — Един техник е настроил магнитите на. — той провери нещо написано върху ръката му — 0,456 тесла. Статично магнитно поле.

— А пробата от организма?

— О, ето я. — Той бръкна в джоба си и извади епруветка с тапа, облепена плътно с тиксо.

„Импровизация му е майката“.

Стигнаха радиологичното отделение, където имаше двама от ядрения екип, с тях беше и доктор Линдал.

— Дано само да не ни губите времето — изсумтя Линдал. — След като всичко приключи, ще започна официално разследване на поведението ви. За укриване на опитен образец.

— Нико не е опитен образец, а награждавано куче спасител, което случайно се разболя, докато помагаше на всички ни.

— Както и да е — рече Линдал. — Да почваме и да приключваме.

Трябваха четирима души, за да вдигнат камерата на Нико от носилката и да я поставят на масата на скенера.

Техникът заблъска по стъклото.

— Никакъв метал!

Лиза изруга под нос. В бързината не се беше сетила за тази подробност. През ЯМР машината не можеше да минава никакъв метал, включително компонентите от камерата на Нико.

Едмънд я погледна.

„Ще трябва да го направим по трудния начин“.

Тя посочи вратата.

— Всички вън.

— Лиза... — обади се Едмънд. Ако се съдеше по тона му, той се досещаше какво е намислила. — Ами ако данните са подвеждащи? Или просто погрешни?

— Предпочитам да поема този риск, вместо да подложат планините на ядрен удар. Пък и научната обосновка изглежда правилна. — Тя го подкара към вратата, като преди това взе епруветката. — Вън!

След като остана сама, отиде при камерата на Нико, пое дълбоко дъх и я отвори.

„Пейнтър, гледай да си прав“.

Много внимателно вдигна Нико и го отнесе при масата. Отпуснатото му тяло изглеждаше много по-леко, сякаш нещо жизненоважно вече го беше напуснало. Остави го и положи длан върху него. Хубаво бе да го докосва отново с голи ръце вместо с ръкавици. Зарови пръсти в козината му.

„Добро куче“.

Постави епруветката с вируса до кучето и вдигна палци към техника.

След няколко секунди машината забръмча шумно и масата с Нико бавно се плъзна през пръстена от магнити. За всеки случай направиха две преминавания.

През цялото време Лиза нервно крачеше напред-назад и си гризеше ноктите.

„Трябва да си направя маникюр преди сватбата“.

— Готово — обяви техникът по интеркома.

Лиза си сложи стерилни ръкавици, грабна спринцовка от пластмасовата масичка и взе кръвна проба от катетъра на Нико. Сложи пробата и епруветката на Едмънд в херметично затваряща се торбичка, остави я до вратата и се дръпна назад.

Едмънд рискува да вземе торбичката.

— Побързай — каза тя.

Той кимна и се втурна навън, за да се върне в лабораторията в хангара.

Това бяха най-дългите десет минути в живота ѝ. Използва времето, за да мине също през скенера, така че да убие евентуалната зараза от Нико, след това седна на масата с него, като сложи главата му в скута си.

Най-сетне дойде обаждането, пуснато през интеркома.

Лиза ясно чу ликуването в гласа на Едмънд.

— Мъртъв е. Направен на каша. Както в чистата проба, така и в кръвта на Нико.

Лиза затвори очи, наведе се над Нико и му прошепна:

— Видя ли какво добро куче си!

Поседя така, за да дойде на себе си, после вдигна телефона.

— Какъв е планът оттук нататък?

На заден план се чуваха спорове и повишен тон. Най-гласовит беше Реймънд Линдал.

— Пак неприятности — каза Едмънд. — Можеш да се досетиш от кого.

Лиза затвори и впери поглед във вратата, като се питаше как да постъпи.

Преди да успее да реши, вратата се отвори и Сара нахълта вътре и викна:

— Чух всичко. Тръгвай веднага. Аз ще наглеждам кучето. Денис ще те закара.

Лиза се усмихна, прегърна я и изтича навън.

Денис подкара пикапа на максимална скорост към хангара. Лиза изскочи навън още преди колата да е спряла напълно. Изтича в хангара и завари Линдал, който стоеше с гръб към нея, лице в лице с главния техник на ядрения екип.

— Придържаме се към първоначалния план, докато не чуя заповед от Вашингтон — каза Линдал. — Всички тези резултати са. предварителни в най-добрия случай. И по мое мнение още са съмнителни.

— Но, сър, мога веднага да променя...

— Никакви промени. Продължаваме според плана.

Лиза застана зад Линдал и го потупа по рамото. Когато той се обърна и на лицето му се изписа изненада, че я вижда, тя замахна и го фрасна в носа. Главата на Линдал се отметна назад и той рухна тежко на пода.

Като се мръщеше от болка, Лиза тръсна ръката си и се обърна към техника.

— Та какво казвахте?

— От онова, което научихме току-що, мога да намаля мощността само до един килотон. Ако взривим бомбата на височина шест километра, което е таванът на дрона, ще се получи електромагнитен импулс с плътност най-малко половин тесла. Ще покрие предостатъчно територия, за да облъчи горещата зона с незначително количество радиация, горе-долу като при зъбна снимка.

— Колко време ще е нужно?

— Мога да се справя преди крайния срок.

Лиза кимна.

— Действайте.

— Ами Вашингтон?

— Аз ще се погрижа за Вашингтон. Вие се заемете с бомбата.

Докато се отдалечаваше забързано, погледна натъртените си кокалчета.

„Определено ще ми трябва маникюр“.

14:45

Рорайма, Бразилия

Докато самолетът се издигаше, Кендъл гледаше как платото се отдалечава. Разполагаха само с минута преди зарядите на Кътър да се взривят и да унищожат зловещия му експеримент в областта на синтетичната биология и генното инженерство.

„И това е чудесно“.

Извърна се от прозореца и насочи вниманието си към кабината. Тя бе пълна с хора. Хеликоптерът на Кътър вече бе излетял с Ашуу и Йори, но едва след като направи два курса, за да превози местните работници в джунглата, по-далеч от опасността.

Кътър лежеше завързан на носилката си. Едната му ръка бе закопчана с белезници за металната рамка. В ръката му беше вкарана игла на система. Дълбоките му рани се нуждаеха от хирургична намеса, но стегнатата превръзка на гърдите щеше да издържи, докато след два часа стигнат Боа Виста, където трябваше да заредят гориво.

Кътър гледаше през прозореца до главата си.

— Десет секунди.

Кендъл проследи погледа му до обвития в облаци връх и мислено започна да отброява. Когато стигна до нула, от върха изригна стълб от пушек и камъни, който закри слънцето и го направи кървавочервено. Над платото се разнесе грохот, сякаш светът оплакваше смъртта на всички онези странни форми на живот. След това платото бавно се напука и от него се отцепи скала, подобно на падащ къс от топящ се ледник. Езерото на върха се изсипа в пукнатината, отразявайки червената слънчева светлина, и приличаше на огнен поток върху камъка.

— Великолепно — прошепна Кътър.

— Подобаващ край за Тъмния Едем — добави Кендъл.

Кътър погледна към Джена.

— Но ти спаси късче от него. За нея.

— И може би за света. — Кендъл си спомни трескавото търсене на стъклениците преди лабораторията да бъде унищожена. — Контрагентът вероятно ще може да се използва за лечението на други умствени заболявания. Определено ще бъде проучен основно. От работата ти все пак може и да излезе нещо добро.

— Нищо друго ли не спаси от генетичната ми библиотека?

— Не. По-добре да си остане изгубена завинаги.

— Нищо не се губи завинаги. Особено щом е тук.

И Кътър се почука по челото.

— Няма да остане там задълго — каза Кендъл.

Този човек просто беше прекалено опасен.

Докато всички гледаха ставащото долу, Кендъл вдигна онова, което тайно бе свил в лабораторията. В паниката за сина си Кътър го бе зарязал на масата. Наведе се и опря пневматичния пистолет във врата му — същия, който Кътър беше използвал върху Джена. Ампулата все още съдържаше една последна доза от сътворения от Кътър код.

Кътър се облещи от ужас, но Кендъл дръпна спусъка без никакво колебание. Компресираният газ вкара дозата във врата.

С другата си ръка Кендъл инжектира в системата на Кътър упойка.

— Когато се събудиш, приятелю, всичко ще е приключило.

Кътър го гледаше смаяно.

— Този път Кътър Елвс ще умре — обеща му Кендъл. — Може би не тялото, а само умът.

34.

29 май, 11:29

Долината Йосемити, Калифорния

— Не беше точно сватба на плажа — каза Пейнтър, като разклащаше чашата малцово уиски, прегърнал през рамо любовта на живота си.

— Беше чудесно — каза Лиза и се притисна в него.

Бяха се отървали от официалните дрехи и бяха открили това меко канапе пред огромната камина в Голямата зала на хотел „Ауони“. Празненството постепенно затихваше и гостите започваха да се оттеглят в стаите си или си тръгваха.

Направиха сватбата по залез-слънце на огромна, чудесно осветена поляна с безброй цветя, включително любимите хризантеми на жена му, с тъмночервени цветчета, поръбени със златно. Хотелът дори пое сметката — малко благодаря за онова, което бяха направили, за да спасят долината и района. Щедрото предложение беше направено, защото туризмът още не се беше възстановил.

„Биотероризъм и атомни бомби.“

Щеше да мине време, за да се освободят от тази репутация, но пък така стана по-лесно да уредят в последния момент сватбата. Изчакаха, докато Джош се възстанови достатъчно, за да може да дойде, оборудван с най-новата протеза на АИОП. Двамата с Монк разговаряха надълго и нашироко по време на вечерята. Братът на Лиза се оказа забележително издръжлив предвид обстоятелствата, дори възнамеряваше отново да тръгне по планините и да се изправи пред нови предизвикателства.

Последната причина да изберат това място беше близостта с района на езерото Моно, който още се прочистваше. Лиза продължаваше да работи с вирусолога Едмънд Дент. Пейнтър, от своя страна, използва възможността да прекара известно време далеч от офиса с нея. Кат успяваше да се справи с ежедневните неща — с изключение на този уикенд.

Двамата с Монк се бяха оттеглили малко след вечеря с двете момичета на ръце, тъй като полетът им беше рано сутринта. Докато ги нямаше, Грей удържаше фронта във Вашингтон — имаше лични причини да стои близо до дома.

Някои други гости обаче...

Ковалски дойде, при тях, преметнал сакото си през ръка и разкопчал горните две копчета на ризата си. Пафкаше пура.

— Мисля, че пушенето тук не е позволено — предупреди го Лиза.

Ковалски извади пурата от устата си и я изгледа.

— Стига де, кубинска е. По-официално от това здраве му кажи.

Джена мина зад него с Нико на повод.

— Трябва да свърша една работа навън! — каза тя и се насочи към паркинга. — Или поне Нико трябва.

Подобно на Джош, сибирското хъски се беше възстановило напълно и дори се беше сдобило с медал за действията си.

Ковалски се намръщи след тях и поклати глава.

— Първо Каин, а сега и това куче. В скоро време Сигма ще трябва да си направи кучкарник. — Посочи Пейнтър с пурата. — И да се разберем — няма да им чистя.

— Дадено.

Ковалски кимна и се отдалечи в облак тютюнев дим.

Пейнтър въздъхна и подаде ръка на Лиза.

— Ще се оттегляме ли?

— Разбира се. — Тя постави длан върху неговата. — Но нали не очакваш да спим?

Пейнтър я придърпа към себе си и я целуна продължително, като спря само за момент да каже:

— Кой ще ти спи? Нали трябва да правим деца.

30 май, 06:36

Лий Вининг, Калифорния

Джена пътуваше по шосе 395 през центъра на градчето в новия си „Форд Ф-150“, прясно украсен със звездата на калифорнийските паркови рейнджъри. След всичко, което се бе случило, колата й бе специално отпусната от управлението. Дори купето още миришеше на ново.

„Не че ще остане дълго в това състояние“.

Нико дишаше в ухото й от задната седалка. При други обстоятелства щеше да го скастри, но вместо това се пресегна и го потупа по муцуната. Макар да се беше възстановил физически, Джена долавяше малките признаци на посттравматичния стрес. Вървеше плътно до нея и не беше така готов да се хвърля нанякъде, но постепенно се възстановяваше и това.

„Също като мен“.

Още си спомняше усещането как се отнася, как мъглата се сгъстява и я изпълва, за да изтласка всичко друго.

Потръпна. Беше открила, че непрекъснато се проверява. Ако забравеше ключовете си, това признак на остатъчни поражения ли беше? А ако се запънеше на някоя дума или не можеше да се сети адрес или телефонен номер? Това само по себе си беше смущаващо.

Затова беше започнала да става по зазоряване. Открай време обичаше сутрините край езерото. Слънцето оцветяваше огледалните води във всевъзможни нюанси, които се меняха с всеки сезон. Улиците бяха почти пусти. Дори да беше в разгара на сезона, градът тепърва щеше да започва да се буди с прозевки и протягания.

Тишината на утрото винаги ѝ даваше време да мисли, да се обърне към себе си. И точно сега това ѝ бе нужно повече от всичко друго.

Но утрините вече означаваха и още нещо.

Тя вдигна радиостанцията.

— Бил, ще отскоча да напълня резервоара.

— Разбрано.

Тя спря под жълтата табела на ресторант „Найсли“ и слезе, следвана от Нико. Звънчето над вратата звънна, когато влезе. Застаналата зад тезгяха Барбара й подаде вече готовото кафе (най-доброто в града) и метна една кучешка бисквита на Нико, който я улови във въздуха — умение, усъвършенствано през годините.

Но сега рутината на Джена беше различна.

— Добро утро, скъпа — обади се Дрейк от сепарета. Дори не си направи труда да вдигне поглед от вестника.

Джена седна срещу него и попита:

— Е, как се очертава денят ти?

Дрейк беше приел предложението да остане като постоянен треньор в планинската база на морските пехотинци.

— Нали се сещаш — каза той. — Сигурно пак ще трябва да спасявам света.

Тя кимна, отпи от кафето и се намръщи, понеже се опари.

— СБРД.

„Същият боклук, различен ден“.

Той й предложи спортната страница и тя я взе.

Няма нищо по-хубаво от това да живееш просто.

14:07

Земя Кралица Мод, Антарктида

— Друже, ако все ще идваш тука, кажи да те запиша в програмата си за чести полети.

Джейсън тупна британския пилот по рамото, вдигна ципа на якето и си сложи качулката.

— Може и да се наложи, Барстоу.

Скочи от самолета на леда и огледа постройките, които се бяха пръснали като разхвърляни блокчета в сянката на черните чукари на Фенрискефтен. Сякаш подстанцията Заден изход бе зърно, покълнало от топлината долу и родило този непрекъснато растящ изследователски комплекс на замръзналата повърхност.

„Доста са напреднали“.

Спомняше си онова пътуване преди месец, как излизаха от Нос Ад през задния изход с Грей, Ковалски и Стела. Както бе обещала Стела, намериха транспортьора за спешни случаи на повърхността и с него се върнаха на брега при доктор Фон дер Брюге и останалите изследователи от Халей VI. Слънчевата буря бе отминала и успяха да се свържат със станция Макмърдо за помощ.

„И ето че отново съм тук“.

Имаше основателна причина. И сега тя излизаше от най-високата от новите постройки, която бе боядисана в характерните за Британския антарктически институт червено и черно, цветовете и на самолета, с който бе пристигнал. Дори върху полярното ѝ яке бяха изписани буквите БАИ.

Тя тръгна към него със свалена качулка, сякаш се разхождаше в парк, а не насред антарктическа зима. По това време на годината континентът тънеше в постоянен мрак, но ярките звезди и сребристата пълна луна осигуряваха предостатъчно светлина, особено когато към тях се прибавят електрическите вихри на южното сияние.

— Джейсън, страшно се радвам да те видя. — Стела го прегърна. Прегръдката ѝ се проточи малко по-дълго, отколкото беше очаквал, но Джейсън нямаше нищо против. — Имам толкова много неща за показване и разказване.

Понечи да го поведе към станцията, но Джейсън не помръдна от мястото си.

— Четох съобщенията — усмихна се той. — Много работа ти се е насъбрала на главата. Отварянето на отделни части от Нос Ад като защитени биосфери сигурно е деликатно начинание. Все ти обещавах малко квалифицирана помощ, така че най-сетне ти я осигурявам лично.

И махна към задния отсек на самолета. Люкът се отвори и на него се появиха двама души в износена полярна екипировка. Жената отметна назад дългата си черна опашка, прошарена с някой и друг кичур сива коса, сложи си качулката и слезе на леда с помощта на висок мъж с яко телосложение, чиято възраст повечето хора не биха могли да познаят. Подобно на екипировката си, те също изглеждаха доста обрулени заедно и си личеше, че са неразделима двойка.

Джейсън ги представи.

— Майка ми, Ашли Картър. И пастрокът ми Бенджамин Бръст.

Стела стисна ръцете им с изненадана усмивка, която я правеше още по-красива.

— Много се радвам да се запозная с вас. Влизайте, ще ви стоплим.

И ги поведе към станцията Задния изход, превърнала се в новия вход към подземния свят долу. Когато се обърна, Бен поизостана и сръга Джейсън с лакът.

— Браво на теб. — Австралийският му акцент се проявяваше малко по-отчетливо, както всеки път, когато го закачаше. — Сега разбирам защо искаше да дойдеш и да ни представиш лично. Намерил си си малка сестричка.

Двете жени погледнаха назад към тях.

Джейсън заби поглед в земята, леко разтреперан.

Бен се намести между Ашли и Стела и ги прегърна.

— Хлапето каза, че сте намерили интересна пещерна система под леда.

— Разбирате ли от пещери? — попита Стела.

— Случвало ми се е да влизам в някои.

Пастрокът му всъщност беше експерт пещерняк с десетилетия опит, натрупан най-вече на този континент.

— Е, едва ли сте виждали нещо като онова, което намерихме долу — с гордост каза Стела.

— Ще се изненадаш колко много неща сме виждали — засмя се майка му. — Някой път трябва да те поканим на нашето място.

Бен кимна.

— Може да бъде приключение за всички ни. — Погледна назад към Джейсън. — Какво ще кажеш? Готов ли си за малко забавления?

Джейсън забърза, за да не изостане.

„Защо реших, че идеята е добра?“

20:23

Роаноук, Вирджиния

Кендъл Хес караше взетата под наем кола по дългата алея към частната клиника за душевноболни. От двете страни на алеята се простираха добре поддържани поляни с малки фонтани. Самата сграда беше разделена на четири крила, които образуваха кръст в центъра на строго охраняваната територия.

Болницата не фигурираше в никой справочник и малцина знаеха за тези шестнайсет хектара, граничещи с Блу Ридж Паркуей край Роаноук, Вирджиния. Тя беше за специални случаи, представляващи интерес за националната сигурност. Кендъл трябваше да използва връзките си в ГАРБ, Групата за оценка на риска от биотероризъм към ФБР, за да уреди място тук.

Мина през последния пропускателен пункт, идентифицира се и паркира. Трябваше да остави пръстови отпечатъци на рецепцията, след което една сестра го придружи.

— Как е той? — попита Кендъл.

— Все същото. Искате ли да говорите с лекуващия му лекар?

— Няма да е необходимо.

Сестрата — сдържана млада жена с тих глас, облечена в син екип и обувки с дебели подметки — го погледна.

— Той си има посетител.

Кендъл кимна.

„Това е добре“.

Тръгнаха по дълъг стерилен коридор в пастелни цветове — твърдеше се, че действали успокояващо — и стигнаха до врата, която се отваряше със специална карта. Зад нея имаше малко помещение за клинични прегледи, до което се намираше стаята на пациента. Двете помещения бяха разделени от еднопосочно огледало.

Кендъл пристъпи до стъклото. Съседната стая беше обзаведена с дървени мебели и имаше фалшива камина, в която танцуваха меки светлини, имитиращи пламъци. Едната стена бе заета от книжни рафтове с натъпкани по тях книги.

Изглеждаше малко тъжно и в същото време окуражаващо, че книгите все още носят утеха на Кътър, сякаш някъде дълбоко под поразената мозъчна кора все още оставаше да живее някакъв спомен, някаква любов към знанието.

Ашуу седеше в ъгъла и гледаше отсъстващо през прозореца.

Кендъл беше уредил да се погрижат за семейството на Кътър, да им осигурят квартира и малка издръжка, за да останат наблизо. Йори учеше в тукашното училище и се справяше добре с типичната адаптивност на младите. Съпругата на Кътър будеше повече тревоги. Кендъл подозираше, че тя в крайна сметка ще се върне в джунглата, може би след като Йори влезе в колеж. Детето беше будно и умно, определено се бе метнало на баща си.

Кътър лежеше по гръб на леглото. Китките му бяха закопчани в меки белезници — не че беше склонен към насилие, но понякога се нараняваше, ако никой не го наглежда. Всеки ден се разхождаше с някой от персонала — беше по-спокоен сред природата, макар че и книгите също го успокояваха.

— Подготвят го за нощта — каза сестрата. — Момчето му чете всяка вечер.

Кендъл включи интеркома и се заслуша в Йори, който седеше на един стол до леглото и четеше на баща си, сложил книгата на кльощавите си колене.

Сестрата кимна към тома.

— Момчето каза, че баща му му четял тази книга всяка вечер.

Кендъл знаеше коя е книгата и изпита вина.

„Книга за джунглата“ на Ръдиард Киплинг.

Гласът на Йори бе ясен, пълен с обич към думите, към спомените, които събуждаха те.

Във тъмната нощ за сила и мощ,

за зъби и нокти час пак настава.

О, чуй този зов! „Всички на лов!“

Законът на джунглата тъй повелява.

23:48

Такома Парк, Мериланд

Грей седеше на люлката на верандата. На парапета пред него беше поставена бутилка студена бира. Нощта още беше гореща, над трийсет градуса, с висока влажност. Това го вкисваше — или може би беше заради дългия ден, преминал в обикаляне на различни старчески домове, предимно такива с отделения за хора с проблеми с паметта.

Хладна ръка се пъхна между пръстите му. Лекото докосване беше достатъчно, за да му олекне поне малко. Грей леко стисна ръката в знак на благодарност.

Сейчан седна до него. Току-що се беше върнала от Хонконг. Беше оставила багажа си в апартамента му и бе дошла направо тук с мотора си, точно навреме за вечеря. Тя и баща му се спогаждаха чудесно.

Но пък кой не би се спогаждал с нея?

Вижте я само!

Дори в тъмното тя бе скулптура, изпълнена с грация и сила, свирепост и нежност, заоблени извивки и здрави мускули. Очите ѝ улавяха и най-малката светлина. Устните ѝ бяха меки като коприна. Грей вдигна ръка и прокара пръст по брадичката ѝ, проследи струйката пот надолу по гърлото.

„Господи, колко ми липсваше!“

Гласът ѝ падна с цяла октава до знойна тъма.

— Да се прибираме у дома.

При тази покана тялото му закопня болезнено.

— Ти тръгвай — каза той. — Ще се уверя, че нощната сестра има всичко необходимо, и ще дойда.

Сейчан се размърда, започна да става, но явно усети нещо и седна отново в люлката.

— Какво има?

Грей се извърна. Видя, че в храстите до верандата блещукат светулки. Появяваха се все по- рано с всяка година. Някои твърдяха, че това е свидетелство за климатичните промени, напомняне за огромните сили, които наистина контролират света и в сравнение с които всички други изглеждат дребни и незначителни.

Въздъхна. Мразеше да признава, че понякога е твърде незначителен.

— Мога да спасявам света безброй пъти. Защо не мога да спася него? — Сви унило рамене.

— Нищо не мога да направя.

Тя взе ръцете му и ги задържа между дланите си.

— Ти си задник, Грей.

— Никога не съм го отричал — каза той и откри, че се усмихва.

— Винаги има нещо, което да направиш. И вече го правиш. Можеш да го обичаш, да си спомняш вместо него, да живееш за него, да се грижиш за него, да се бориш за него. Да показваш тази обич с всяко решение, което вземаш... ето какво можеш да направиш. Не е нищо.

Грей не отговори.

Имаше още нещо, което можеше да направи — но за целта трябваше да остане сам.

— Разбирам, Сейчан. — Той издърпа ръцете си от нейните. — Тръгвай. Идвам веднага.

Тя се наведе и го целуна по бузата, после по-продължително — по устните.

— Не ме карай да чакам.

„Никога“.

Докато тя слизаше по стъпалата към алеята, Грей влезе в къщата и кимна на нощната сестра, която седеше на канапето.

— Отивам да го видя, преди да тръгна.

— Мисля, че вече е заспал — каза тя.

„И по-добре“.

Качи се горе и тръгна по коридора към стаята на баща си. Вратата бе леко открехната. Грей тихо влезе и отиде до леглото.

Извади от джоба си ампула и спринцовка.

Преди няколко дни бе разговарял с доктор Кендъл Хес за средството срещу творението на Кътър Елвс. Хес смяташе, че препаратът може да подобри състоянието на хора с други неврологични заболявания. Грей постави въпроса директно и още същата вечер доставиха ампулата на адреса му.

Сега той напълни спринцовката.

Навремето, сякаш преди десетилетия, му беше предложен подобен избор — нещо, което би могло да помогне на баща му. В крайна сметка той го изля в канала, тъй като смяташе, че трябва да се научи да приема неизбежното, а не да се изправя срещу нещо, срещу което не може да се бори.

Вдигна спринцовката и леко натисна буталото, докато не изкара капчица от иглата.

„Майната му на това!“

Думите на Сейчан отекнаха в съзнанието му.

„...да се бориш за него...“

Наведе се, заби иглата в ръката му и натисна буталото. Извади спринцовката преди клепачите на баща му да се вдигнат.

— Грей, какво правиш? — попита баща му.

„Боря се за теб...“

Наведе се и целуна баща си по челото.

— Просто наминах да ти кажа лека нощ.

Епилог

Групата се движи бавно през джунглата, в колона по един. Намалели са много, откакто са започнали дългия преход. Следват ги отзвуци от огън, скали и разруха. Помнят как копаят със силните си нокти, как откриват стари тунели, които ги отвеждат в тази безкрайна гора, най- сетне свободни. Помнят кръвта и смъртта. Помнят предателството и болката. Помнят синята искра и жилещата стомана.

Паметта им е дълга.

А омразата — още по-дълга.

Бележки към читателите: истина или измислица

Време е да вземем скалпела и да разрежем романа, за да разделим истината от измислицата. Намираме се на прага на някои критични промени в света. И макар повечето хора да не са съгласни, че планетата преживява своето шесто масово измиране, пътищата, по които можем да поемем оттук нататък като вид, като общество, се разделят в множество различни посоки. Една от целите на тази книга е да тръгне по някои от тези пътища и да види накъде биха ни отвели те. Но докъде сме стигнали вече по тях? Да видим.

Първо, романът се занимава с реалното разцепление, съществуващо в момента в природозащитното движение — между старите природозащитници и ново поколение еколози, между привържениците на запазването на видовете и синтетичните биолози, дори между тези, които искат да спрат измирането, и онези, които го приветстват. Следните четири книги изиграха огромна роля в изграждането на тази история и са чудесен източник за всеки, който се интересува от повдигнатите в романа теми:

Regenesis: How Synthetic Biology Will Reinvent Nature and Ourselves от George M. Church и Ed Regis (New York: Basic Books, 2012).

The Sixth Extinction: An Unnatural History от Elizabeth Kolbert (New York: Henry Holt, 2014).

Apocalyptic Planet: Field Guide to the Future of the Earth от Craig Childs (New York: Vintage, 2013).

Countdown: Our Last, Best Hope for a Future on Earth? от Alan Weisman (New York: Back Bay Books, 2014).

Но да погледнем някои подробности, като започнем с

Науката

Синтетична биология

Когато става въпрос за създаването на изкуствен живот, нещата се развиват по-бързо, отколкото аз мога да напиша този роман. Ето една кратка хронология, съдържаща повдигнатите в книгата теми, но която едва докосва повърхността:

2002: Създаден е първият изкуствен вирус в лаборатория.

2010: Екипът на Крейг Вентър създава първата жива синтетична клетка.

2012: Успешно създаване на КНК (ксенонуклеинова киселина).

2013: Създаване на първата функционираща хромозома от изходни материали.

Май 2014: Институтът Скрипс добавя нови букви в генетичната азбука.

КНК

Много лаборатории създадоха различни вериги КНК. Тя се оказа по-издръжлива и да, на теория може да се използва като заместител на ДНК у всички живи организми. Освен това се смята, че в миналото е била господстваща форма на живот на планетата. Така че дали е възможно някаква изолирана общност от такива организми да е оцеляла някъде, скрита в някоя биосфера в сянка? Само времето ще покаже.

Улеснена адаптация

Целта на изследванията на доктор Кендъл Хес — откриването на начини за усъвършенстване на видовете, за да бъдат по-пригодени към промените в средата — се преследва активно в лаборатории от реалния свят.

Дори създанията на Кътър Елвс се основават на хитроумен проект на Александра Дейзи Гинзбърг, наречен Дизайн за Шестото измиране. Тя предлага пускането на изкуствено създадени създания в природата (и стига дори дотам да си патентова някои от измислените форми на живот). Изумителна материя. Работата й може да се види в интернет.

Машини на еволюцията

1. Описваната в романа техника CRISPR-Cas9 е съвсем истинска. Тя вече революционизира света на изучаването и манипулирането на гените. Със съвсем малко обучение и новак може да използва тези напреднали техники. Точността и контролът са такива, че предлагат на учените еквивалент на инструмент за редактиране на отделни букви в енциклопедия, при това без допускане на правописна грешка.

2. Техниките MAGE и CAGE са изобретени от генните инженери от Йейл, МТИ и Харвард. Те позволяват мащабно редактиране на геном и дават големи надежди за съживяване на изчезнали видове.

Възкресяване

В романа описвам как лаборатории по целия свят се опитват да съживят изчезнали видове като мамутите (от ДНК на слон), прелетните гълъби (от ДНК на обикновен гълъб) и изчезналите говеда, известни като зубри (от ДНК на съвременно говедо). Съществуват обаче и много други методи за възстановяването на тези видове наред с редактирането на гени — например присаждане на ядра на соматични клетки.

И да, наистина съществува руснак на име Сергей Зимов, който строи Плейстоценски парк в Сибир като дом на мамути.

Екстремофили

Търсенето на нови съединения и вещества е превърнало лова на необичайни организми, живеещи в сурови условия, в истинска златна треска в биологията. В резултат учените откриват живот на места, които преди са се смятали за напълно неподходящи за целта — в кипящите комини на дъното на океана, дълбоко под леда, в токсични среди. Открити са цели екосистеми, откъдето и се е появил терминът „биосфера в сянка“.

Неразрушими вируси

Създаденият от доктор Хес вирус се основава на реално съществуващ микроорганизъм — бактерията Deinococcus radiodurans. Упоритият малък бацил може да оцелее при радиация петнайсет пъти по-силна от онази, която би убила прочутата с издръжливостта си хлебарка. Освен това бактерията е известна със способността си да издържа на много ниски температури, обезводняване, изгарящи жеги и най-силни киселини. Дори космическият вакуум не би я убил. Книгата на световните рекорди „Гинес“ я описва като най-издръжливата форма на живот. Да се надяваме, че някой няма да започне да си играе с генетичния набор на тази бактерия.

Прескачащи гени

(ретротранспозони)

Изненадващо, но факт — генетиците вече приемат, че „прескачащите гени“ са много важен двигател на еволюцията. Характерните белези могат да се предават не само на поколението, но и между видовете при процес, известен като хоризонтален трансфер на гени. Макар и да е трудно да се повярва, цяла една четвърт от ДНК на говедата идва от вид пепелянка. Така че внимавайте със следващия бургер.

Биохакерство / Самоделна биология / Биопънк

Независимо от името днес гаражи, мазета и местни клубове са се превърнали в разсадници на генетични експерименти и патентоване на нови форми на живот. В романа споменавам за една стартираща програма, целяща създаването на светещ бурен. Тази технология дори се превърна в „plug and play“ с въвеждането на „биотухли“, генетичен набор, който ти позволява да си играеш на Бог в задния си двор.

Основните страхове, свързани със синтетичната биология и биохакерството, са биотероризъм, лабораторни инциденти и преднамерено пускане на синтетични организми. Затова реших да разгледам и трите в един трилър.

Магнетизъм и микроби

Могат ли магнитни полета да убиват бактерии, вируси и гъбички? При подходящите статични или осцилиращи полета — ДА. Агенцията по лекарствата и храните проведе цяло изследване по темата и дори идентифицира силата на полетата, необходими за унищожаване на специфични видове.

Панспермия

Така се нарича теорията, според която животът на Земята може да е възникнал от семе, попаднало на планетата при падането на метеорит. Споменатият в книгата метеорит, оставил огромния кратер Уилкс в Антарктида, се смята за виновник за масовото измиране в края на пермския период, което едва не довело до пълното заличаване на живота на Земята. Затова се запитах: Ако при това измиране всички ниши са били опразнени, дали същият метеорит не е донесъл нещо чуждо, с което да засади опразнените полета?

Животът в Антарктида

Руснаците в момента продължават да правят сондажи в езеро Восток, което не отстъпва на Големите езера, но е останало хилядолетия наред на километри под леда. Какъв живот може да се открие там? Първоначалните сведения показват, че го има в изобилие. Но най-южният континент е пълен със странни биологически особености.

— През 1999 г. в леда бе открит вирус, към който нито едно животно или човек няма имунитет.

— През 2014 г. бе съживен антарктически мъх на възраст 1500 години. В Сибир пък бе възкресен вирус, замръзнал преди 30 000 години.

— На много места на континента са открити вкаменени останки от огромни гори.

И имайте предвид, че засега едва сме докоснали повърхността. Онова, което наистина се крие под леда, тепърва предстои да бъде открито. И то несъмнено ще е интересно поради.

Антарктическата геология

Едва неотдавна започнахме да разбираме колко шантава е всъщност геологията на онзи континент. Макар да ни показва само замръзналото си лице, дълбоко долу Антарктида е топла и влажна страна на тресавища. Има стотици субглациални езера, често с течащи помежду им реки, някои от които с големината на Темза. Има водопади, падащи нагоре. Има активни вулкани, някои от които изхвърлят лава, течаща под километри лед. През миналата година (в началото на 2014 г.) учените откриха, че Антарктида има пролом, в сравнение с който Гранд каньон бледнее. Какво ли ще бъде открито при целия този странен неземен ландшафт?

Да хакнеш мозък

В романа Кътър Елвс е открил нов начин за промяна на човешкия интелект, за да постигне целите си. Възможно ли е подобно нещо? Бих казал, че е по-скоро консервативно. Компютърните хакери от 80-те и 90-те се превръщат в биохакерите на новото хилядолетие. В момента учени изследват вируси и бактерии, които използват химични сигнали, контролиращи емоциите и човешката мисъл. Като имаме предвид експоненциалните темпове, с които се развива способността ни да манипулираме ДНК — по-бързо, по-евтино и по- точно, — в скоро време всичко ще бъде възможно.

Отделът по биотехнологии на АИОП

АИОП (DARPA) вече работи усилено в сферата на роботиката, протезите и изкуствения интелект. През 2014 г. беше създаден нов отдел, който е посветен изцяло на биотехнологиите и има за цел да „изследва все по-динамичните пресечни точки на биологията и физическите науки“. Така че очаквайте новини!

В този роман различни изследователи приемат различни пътища около или през това шесто масово измиране. Присъствах на дебати, четох много материали и прехвърлих множество статии по тази сложна тема, но реших да поговоря за произхода на някои от тези

Научни философии

Консервация / Запазване

Тази философия обхваща онези еколози, които се стремят да спасят видовете или да укрепят средата на застрашените видове. В този лагер попадат и онези, които искат да съживят изчезнали видове. В някои кръгове на тях се гледа като на „природо защитници от старата школа“.

Синтетични биолози

Правилно или не, това е областта, в която младите учени желаят да използват генните манипулации и създаването на синтетичен живот, с който да преобразят света. Макар че по този път със сигурност има известна надменност и опасности, той таи и огромни обещания.

Нови еколози

Попаднах на много интересно интервю с еколога Крейг Томас в „Ню Сайънтист“, в което той прегръща един нов поглед към измирането — най-общо казано, като възможност. Според него едно масово измиране може да доведе до появата на нови и вълнуващи форми на живот, да отвори нови пътища за еволюцията и дори да създаде един нов Едем. Това е завладяващ алтернативен поглед към шестото измиране.

Тъмната планина

Би било трудно да представя това движение в един малък абзац, затова ви съветвам да прегледате сайта им (http://dark-mountain.net), където можете да прочетете „Децивилизация — манифест на Тъмната планина“ от Дъгълд Хайн и Пол Кингснорт. Този документ също ни предлага радикално нов поглед към голямото шесто измиране.

В лицето на Кътър Елвс се опитах да създам човек, изповядващ опорочена версия на представените по-горе философии, като в същото време го противопоставям на Кендъл Хес, който е застъпник на първите две. Тази много философска война наистина се води в научната общност в момента.

И романът нямаше да е от поредицата за Сигма, ако в него нямаше малко (или много)

История

Дарвин и пътешествието му с „Бигъл"

Чарлз Дарвин наистина е посетил коренните жители на Огнена земя в Южна Америка. Те били опитни мореплаватели и е напълно възможно да са имали груби карти, показващи плаванията им. Вярно е също, че Дарвин наистина е публикувал прочутия си труд двайсет години след онова съдбоносно пътуване. И това поражда историческия въпрос: Защо?

Карти, карти и пак карти

На страниците на романа ще откриете древни карти, изобразяващи земя, която би трябвало да е Антарктида — само че без лед. Макар самите карти да са истински и съставени преди векове, дебатите около тях продължават и до днес. Знаем със сигурност обаче, че древните хора са прекосявали океаните много по-отдавна, отколкото се е предполагало някога. Историята на мореплаването се измества все по-назад и по-назад във времето. И с унищожаването на прочутата Александрийска библиотека, онова огромно хранилище на античната мъдрост, кой знае какви велики истини са изчезнали в пламъците на пожара?

Германците в Антарктида

Всички исторически детайли за изследването и интереса на нацистите към Антарктида се основават на факти, включително и загадъчните изявления на адмирал Карл Дьониц на Нюрнбергския процес и странно леката му присъда.

Американците в Антарктида

Операция Висок скок, водена от адмирал Бърд, е истинска и в нея са участвали над 5000 души. Но въпреки това тя си остава забулена в загадки и до днес. Снегомобилът на Бърд също е реално превозно средство и било доставено на континента само за да изчезне в историята (или под леда). И да, американското правителство наистина е провеждало изпитания на ядрено оръжие на континента.

Британците в Антарктида

Британският антарктически институт има силно присъствие на най-южния континент по- отдавна от всяка друга страна, като през годините е променял името си, както е описано в книгата. А станцията Халей VI е действаща британска изследователска станция (освен ако не е паднала в морето, както се случи в романа) и наистина прилича на стоножка с гигантски ски.

Повечето „технически“ подробности в книгата вече бяха описани в научния раздел, но има още няколко джаджи, които заслужават да бъдат споменати допълнително.

Технология

Амфибийни гъсенични понтонни транспортьори

Макар тези превозни средства да са все още прототипи, наистина съществуват умалени версии, които са напълно работещи. Реших да използвам в книгата си именно тях.

Акустични оръжия

Акустични оръдия с широк обхват се използват по цял свят от полиция и военни и действат горе-долу по начина, описан в книгата.

По-преносимите насочени акустични излъчватели са патентовани от „Американ Текнолъджи Корпорейшън“. Доколкото ми е известно, не се произвеждат активно, но действат точно по начина, описан в историята, и наистина са способни да предават реч или да се използват като насочен микрофон за подслушване.

Така че ако смятате да се разхождате в някоя пещера под Антарктида, съветвам ви да си купите акции от компанията.

И само няколко думи за

Местата

Тепуи

Тези странни, сякаш извънземни плата се срещат в Гвиана, Венецуела и Бразилия. На много от тях не е стъпвал човешки крак и техните странни изолирани екосистеми си остават чисти и недокоснати. Митовете, споменати в книгата, са предадени точно, както и странните огромни дупки, пещери и тунели. Действието в романа „Изгубеният свят“ на сър Артър Конан Дойл се развива на едно от тези плата и затова реших, че и Кътър Елвс би се установил на подобно място, далеч от любопитни очи.

Планински военно-тренировъчен център

Имах възможността да посетя базата край Бриджпорт, Калифорния, и макар повечето детайли да са точни, все пак си позволих някои дребни промени (съжалявам, момчета, ще ви черпя ребърца в „Боди Майк Барбекю“). Базата наистина има тренировъчно летище, на което се провеждат упражнения с тилтроторите „Оспри“. А „синът на Оспри“, „Бел V-280 Валър“, с който летят героите в романа, в момента се разработва.

Езерото Моно и градчетата призраци

Посетих на няколко пъти и езерото Моно и се надявам, че съм представил добре мястото и хората. Ако ви се случи да ходите там, определено разгледайте местните градчета призраци.

Само се оглеждайте за пълни с командоси хеликоптери.

И една последна

историческа бележка

Надявам се книгата да ви е харесала. Тя е десетата от поредицата за Сигма и излиза на десетата година от излизането на първата („Пясъчна буря“, 2004). Предвид кръглата годишнина реших да се възползвам от възможността да се заиграя малко с миналото — например да се срещна отново със смелите антарктически изследователи Ашли Картър и Бен Бръст, които заедно с Джейсън се забъркаха в куп неприятности в първата ми книга „Последната тайна на земята“. Освен това исках да загатна за големите промени, които ще донесе бъдещето — защото най-големите и дръзки приключения на Сигма тепърва предстоят.

Така че се надявам да се видим отново!

Джим Ролинс

П.П. И да си носите крем против слънце (и много боеприпаси).

Бележки

Notes

[

←1

]

¹ Превод Христо Кънев и Елена Кодинова — Б.пр.

[

←2

]

² Ела тук, съпруже (фр.) — Б.пр.

[

←3

]

¹ Малки точкови кръвоизливи — Б.пр.

[

←4

]

² Увреждане на мускулните влакна на напречно набраздените мускули — Б.пр.

[

←5

]

¹ Графен — алотропна форма на въглерода, двуизмерен вариант на триизмерния графит — Б.пр.

[

←6

]

¹ Вирус, предизвикващ полиомиелит — Б.пр.

[

←7

]

¹ Близкородствено размножаване — Б.пр.