Шибуми (Начин за игра на Шибуми)

ВАШИНГТОН

На екрана примигнаха цифри: 9, 8, 7, 6, 5, 4, 3…, след което прожекционният апарат спря. Свещниците, поставени в ниши по стените на частната прожекционна зала, бяха запалени.

Гласът на оператора, тънък и металически, прозвуча по вътрешната уредба:

— Готов съм, мистър Стар.

Т. Дарил Стар, единственият зрител в залата, натисна бутона на пулта пред себе си:

— Хей, приятел? Кажи ми нещо. За какво са всичките тези числа в началото на филма?

— Показват мястото за рекламното време, сър — отговори операторът. — Добавих ги към филма просто като шега.

— Шега?

— Да, сър. Искам да кажа… имайки предвид естеството на филма… изглежда някак смешно да имаш предвидени реклами, не мислите ли?

— Защо да е смешно?

— Е, добре, искам да кажа… с всички тези оплаквания за жестокостите във филмите и всичко това…

Т.Д.Стар изсумтя и потърка носа си с опакото на ръката си, след което плъзна надолу слънчевите очила — стил пилот, които беше бутнал нагоре в късо остриганата си коса, когато светлините бяха загаснали за първи път.

Шега? Дяволски добре ще е, ако не е шега! Ако нещо се е объркало, ще ми съдерат задника. И най-малката дреболия да е сбъркана, можеш да се обзаложиш, че мистър Даймънд и неговият екип ще го забележат. Дребнави копелета! Откакто поеха контрола над операциите на ЦРУ в Средния изток, изглежда изкарват прехраната си, като откриват и най-малките прегрешения.

Стар отхапа края на пурата си, изплю го на килима, задъвка я, след което я запали с кибритена клечка, която драсна в нокътя на палеца си. Като най-старши агент имаше достъп до кубински пури. Все пак бе нещо!

Той се смъкна рязко надолу и качи крака на облегалката пред себе си, така, както правеше като момче, когато гледаше филми в киносалона „Самотна звезда“. И ако момчето отпред започнеше да протестира, Стар му предлагаше да опита един удар между плешките. Другото дете обикновено отстъпваше, защото всеки във Флет Рок знаеше, че Т. Дарил Стар си пада по жестокостите.

Това беше преди много години и оттогава имаше много удари, но Стар не беше загубил жестокостта си. А и как иначе би станал най-старши агент в ЦРУ. Това беше помогнало, а също и опитът. И някои други хитрини.

И патриотизмът, разбира се.

Стар погледна часовника си: четири без две минути. Мистър Даймънд беше поискал прожекцията да е в четири и щеше да пристигне на секундата. Ако часовникът му не покажеше точно четири, когато Даймънд влезеше в залата, Стар щеше да предположи, че се нуждае от поправка.

Той отново натисна бутона.

— Как изглежда филмът?

— Не е зле за условията, при които е сниман — отговори операторът. — Светлината в помещението на Външни линии в Рим е малко особена… смесица от естествена светлина и луминисцентно осветление. Трябваше да използвам комбинация от СС филтри1, които много затрудняват фокусирането. А колкото до качеството на цветовете…

— Не искам да слушам за пикливите ти проблеми!

— Съжалявам, сър. Просто отговарях на въпроса ви.

— Е добре, тогава недей да ми отговаряш!

— Сър!

Вратата в дъното на частната прожекционна зала рязко се отвори. Стар погледна часовника си: точно пет секунди преди четири. Тримата мъже бързо тръгнаха по пътеката надолу. Начело вървеше мистър Даймънд, чиито движения бяха бързи и сръчни, а безукорно ушитите дрехи като че ли отразяваха подредения му начин на мислене. Отблизо го следваше първият му помощник, висок, слаб мъж със съмнителен научен вид. Човек, който не обича да губи време, Даймънд обикновено диктуваше бележки дори и по пътя между две срещи. Първият му помощник носеше закачен на колана касетофон, чийто микрофон, голям колкото глава на топлийка, беше прикрепен към металните рамки на очилата му. Той винаги вървеше до мистър Даймънд или седеше близо до него с наведена глава, за да долови потока от кратки монотонни нареждания.

Имайки предвид заложената ограниченост на интелекта в ЦРУ, беше неизбежно агентите с чувството си за хумор да предположат съществуването на хомосексуална връзка между Даймънд и вечно надвесения над него помощник. Повечето от шегите бяха около това — какво би се случило с носа на помощника, ако мистър Даймънд внезапно спре.

Третият мъж, някак смутен от бързите движения около себе си, беше арабин, облечен в тъмни, скъпи западни дрехи, които обаче му стояха зле. И това не беше по вина на шивача. Просто тялото му не се чувстваше комфортно в дрехи, които изискваха стойка и дисциплина.

Даймънд се отпусна в едно кресло до пътеката в срещуположната страна на залата, където седеше Стар; първият помощник седна точно зад него, а палестинецът, който очакваше, че някой ще му каже къде да седне, най-накрая се мушна на една седалка отзад.

Обръщайки главата си така, че микрофонът да улови края на неговата бърза диктовка, Даймънд довърши мисълта си:

— Запознайте ме със следните въпроси в следващите три часа. Първо — инцидентът с нефтените съоръжения в Северно море: поражения върху околната среда. Второ — този професор, който разследва вредата от тръбопровода в Аляска — да приключи със случаен инцидент.

И двете задачи бяха във финалните си фази и мистър Даймънд очакваше с нетърпение да поиграе малко тенис в края на седмицата. Естествено, ако тези глупаци от ЦРУ не бяха оплескали акцията на летището в Рим. Това беше едно просто ликвидиране, което не трябваше да предизвика никакви затруднения, но през шестте месеца, откакто компанията-майка го беше назначила да управлява действията на ЦРУ в Средния Изток, той беше разбрал, че нямаше акция, колкото и проста да изглежда, която да изключва възможностите ЦРУ да сгреши.

Даймънд разбираше защо компанията-майка беше избрала да работи под прикритието на ЦРУ и на Националната служба за сигурност (НСС), но това не правеше задачата му по-лека. Нито пък беше особено развеселен от шеговитата забележка на Шефа, че използването на агенти на ЦРУ от компанията-майка е нейният принос към повика за наемане на работа на умствено недоразвити личности.

До този момент Даймънд не беше прочел рапорта на Стар за акцията, затова, без да се обръща посегна да го вземе. Първият помощник очакваше това и го беше приготвил.

След като хвърли поглед на първата страница, Даймънд каза тихо:

— Загасете пурата, Стар. — След това направи лек жест с ръка и светлината започна да намалява.

Когато в залата стана тъмно и лъчът на прожектора проби през синкавия дим, Т. Дарил Стар бутна слънчевите очила в косата си. На екрана се появи планът на голямо, оживено летище.

— Това тук са Външните линии в Рим — проточи Стар. — Тринадесет и тридесет и четири средно европейско време. Полет 414 от Тел Авив току-що е завършил. Ще мине известно време, преди да започне акцията. Тези италиански митничари не са от най-бързите.

— Стар? — каза Даймънд отегчено.

— Сър?

— Защо не сте загасили тази пура?

— Честно да ви кажа, сър, не чух да ме молите за това.

— Не съм ви молил.

Смутен, че му нареждаха в присъствието на чужденец, Стар свали краката си от облегалката на предната седалка и загаси почти недопушената пура в килима. За да покаже, че не се е засегнал, той продължи с обясненията, като че ли нищо не се беше случило.

— Предполагам, че нашият арабски приятел ще бъде впечатлен от начина, по който сме се справили.

Едър план: входът за емигранти и митницата. Опашка от пътници, всеки от които очаква приключването на формалностите с различна степен на нетърпение. Когато се сблъскат с некомпетентността и незаинтересоваността на служителите, единствените пътници, които се усмихват приятелски, са тези, които очакват неприятности с паспортите или с багажа си. Един възрастен мъж със снежнобяла козя брадичка, облегнат на гишето, обяснява за трети път нещо на митничаря. Зад него в редицата са двама млади мъже, около двадесетгодишни, силно почернели от слънцето, облечени в шорти цвят каки и разкопчани ризи. Докато те се преместват напред, побутвайки с крак раниците си, камерата се приближава и ги обхваща отблизо.

— Това са нашите цели — обясни Стар ненужно.

— Точно така — каза арабинът с крехък фалцет. — Разпознах един от тях. Известен е в тяхната организация като Аврим.

С комично преувеличен галантен поклон единият от младите мъже предлага на хубаво червенокосо момиче да мине пред тях на гишето. То усмихнато благодари, но кимва с глава за отказ. Италианският служител взема с отегчен жест паспорта на първия млад мъж и го отворя. Очите му непрекъснато се насочват към гърдите на младото момиче, очевидно свободни под дънковата блуза. Той премества поглед от снимката към лицето на младия мъж и обратно, намръщвайки се.

Стар обясни:

— Снимката в паспорта е правена преди да си пусне тази глупава брада.

Служителят повдига рамене и подпечатва паспорта. Вторият млад мъж е обслужен със същата комбинация от недоверие и некомпетентност. Неговият паспорт е подпечатан два пъти, защото италианският служител е толкова зает от гледката през ризата на червенокосото момиче, че забравя първия път да използва тампона с мастило. Младите мъже вземат раниците си и ги увисват на раменете си. Мърморейки извинения, те се промъкват през група развълнувани италианци, едно голямо семейство, което се блъска, изправено на пръсти да поздрави пристигащ роднина.

— Добре! Сега забави! — нареди Стар по вътрешната връзка. — Ето тук започва веселието.

Скоростта беше намалена на една четвърт.

От кадър на кадър младите мъже се движат бавно, като че ли въздухът е желатин. Водачът се обръща назад и се усмихва на някого от опашката, движението напомня балет при лунно притегляне. Вторият поглежда над тълпата. Усмивката му замръзва. Той отваря уста и крещи мълчаливо, докато предната част на ризата му се покрива с кръв. Преди да падне на колене, втори куршум го улучва в бузата и я откъсва. Камерата се поклаща замаяно, докато открие втория млад мъж, който е пуснал раницата си и с кошмарно бавно движение бяга към шкафчетата за багаж. Той прави пирует във въздуха, когато един куршум го удря в рамото. Удря се грациозно в шкафчетата и отскача назад. Улучен е в бедрото и се плъзга настрани към гранитния полиран под. Трети куршум пръсва тила му.

Камерата се поклаща над терминала, търсейки, загубвайки и отново намирайки двама мъже — не са на фокус — тичащи към стъклените врати на входа. Фокусът е коригиран, вижда се, че са азиатци. Единият от тях носи автоматична пушка. Той изведнъж извива гръб, протяга ръце и се плъзва на пръсти напред, преди да падне по лице. Пушката безшумно пада до него. Вторият мъж е стигнал до стъклените врати, неясната светлина очертава тъмния му силует. Той се присвива, когато един куршум улучва стъклото до главата му. Обръща се и побягва към един открит асансьор, от който слиза група ученици. Едно малко момиченце пада долу, косата му се разпилява. Улучено е в стомаха. Следващият удар улучва азиатеца между плешките и той полита към стената до асансьора. На лицето му е изписано недоумение, той извива ръка назад, като че ли иска да измъкне куршума. Следващият куршум минава през ръката му и влиза в гръбнака. Той се плъзва надолу по стената и пада, като главата му остава между вратите на асансьора. Вратите се затварят, но отново се отварят, като срещат съпротивата на главата. Отново се затварят, след което се отварят. Затварят се. Отварят се.

Бавен панорамен план на терминала. Под висок ъгъл.

…Купчина потресени и невярващи деца около падналото момиче. Едно момче крещи…

…Двама пазачи на летището с извадени малки италиански автомати тичат към падналите ориенталци. Единият все още стреля…

…Възрастният мъж със снежнобялата козя брадичка е седнал в локва от собствената си кръв, с протегнати напред крака, като дете, играещо с пясък. Изражението му е напълно недоумяващо…

…Единият от младите евреи лежи по лице върху липсващата си буза, раницата все още е на рамото му…

…Объркване сред групата италианци, които посрещат роднината. Трима от тях са паднали. Другите се вайкат или са коленичили, едно десетгодишно момче се върти на петите си, търсейки посока, в която да побегне за помощ или да потърси сигурност…

…Червенокосото момиче е застинало, очите му са кръгли от ужас, докато гледа падналото момче, което само преди секунди й предлагаше реда си…

…Камерата се спира на младия мъж, прострян до шкафчетата, тилът му липсва…

— Е, това е всичко, приятели! — каза Стар. Лъчът на прожекционния апарат изгасна и светлините по стените се запалиха.

Стар се извъртя на мястото си, очаквайки въпроси от мистър Даймънд или от арабина.

— Е?

Даймънд продължаваше да гледа към празния екран, притиснал леко с три пръста устата си; рапортът за акцията бе все още на коленете му. Той остави пръстите му да се плъзнат към брадата.

— Колко? — попита спокойно той. — Сър?

— Колко са убитите при акцията?

— Знам какво искате да кажете, сър. Нещата станаха малко по-мокри, отколкото очаквахме. Бяхме наредили на италианската полиция да не се меси, но те объркаха инструкциите — не че това е нещо ново. Дори аз самият имах някои проблеми. Трябваше да използвам берета, така че куршумите да отговарят на италианските. А като пистолет беретата не струва и пукната пара, както би казал моят стар татко. С един смит уесън бих свалил тези японци с два изстрела и нямаше да улуча това бедно малко момиче, което се изпречи на линията на огъня. Естествено, за първата част бяхме инструктирали нашите японски момчета да направят малко бъркотия, за да изглежда като акция на „Черния Септември“. Но паникьосаните италиански полицаи бяха тези, които започнаха да пръскат куршуми наоколо — като крава, пикаеща върху плоска скала, както би казал моят…

— Стар? — гласът на Даймънд беше изпълнен с отвращение. — Какъв беше въпросът който ви зададох?

— Попитахте колко са убитите. — Тонът на Стар изведнъж стана отсечен и той свали маската на добро старо момче, зад която обикновено се криеше, за да приспи неприятеля с предположението, че си има работа с непоправим глупак. — Общо девет. — Изведнъж се ухили и носовият изговор отново се върна. — Чакай да видим. Имаме, разбира се, двамата евреи, които бяха целта. След това нашите японски агенти, които трябваше да отстраня. И бедното малко момиче, което попадна под куршумите ми. И онзи старец, който получи куршум. И трима от онова местно семейство, което се мотаеше наоколо, когато вторият евреин притича покрай тях. Мотаенето е опасно нещо. Трябва да се забрани със закон.

— Девет? Девет убити, за да премахнете двама?

— Е, сър, не трябва да забравяте, че имахме инструкции да направим всичко да изглежда като акция на „Черния Септември“. А тези момчета обичат да са екстравагантни. В техен стил е да чупят яйца с тесла — не искам тук да засягам мистър Хаман.

Даймънд вдигна поглед от рапорта, който четеше бързешком. Хаман? След това се сети, че това е името, което богатите с въображение служители на ЦРУ бяха дали на арабския наблюдател.

— Не се обиждам, мистър Стар — каза арабинът. — Тук сме, за да се учим. Това е една от причините някои от нашите момчета да тренират с вашите хора в Академията. Да ви кажа истината, аз съм впечатлен, че човек с вашето положение е намерил време да се занимае лично с този въпрос.

Стар скромно махна с ръка.

— Няма защо да го споменавате. Ако искате работата да е свършена добре, дайте я на зает човек.

— Това пак ли е нещо, което вашият стар татко е обичал да казва? — попита Даймънд, без да вдига поглед от рапорта, който четеше по скоростния метод — очите му пробягваха вертикално към центъра на страницата.

— Всъщност сте прав.

— Той май е бил нещо като философ.

— Мисля, че по-скоро беше гаден кучи син, сър. Но наистина умееше да си служи с думите.

Даймънд въздъхна и върна Вниманието си към рапорта. През месеците откакто компанията-майка го беше назначила да контролира дейността на ЦРУ, засягаща интересите на силите, добиващи нефт, той беше разбрал, че независимо от неспособността им да се придържат строго към установеното, хора като Стар не бяха глупави. В действителност те бяха изненадващо интелигентни и способни да решават всякакви проблеми. В писмените рапорти на Стар относно задачите му нямаше и следа от диалектната граматика, от оскъдния порнографски език. Вместо това човек намираше сбита и стегната проза, предизвикваща въображението.

От биографията му Даймънд беше научил, че Стар е нещо като героична фигура сред младите агенти на ЦРУ — един от последните от старото поколение преди компютърната ера, от дните, когато заниманията на Компанията бяха най-вече да разменя изстрели над берлинската стена, а не да контролира изборите за конгресмени, събирайки доказателства за тяхната финансова или сексуална разюзданост.

Т. Дарил Стар беше от същото тесто като един свой колега, който напусна Компанията, за да пише неразбираеми шпионски романи и за да се забърка до ушите в политически престъпления. Когато огромната му глупост доведе до залавянето му, той запази агресивно мълчание, докато неговите поддръжници запяха в хор „теа culpa“2 и натрупаха печалби от публикации. След като полежа малко във федералния затвор, той реши да облагороди уплашеното си мълчание, като премина към кодирани изявления.

Светът прие това като огромна шега, но Стар продължаваше да се възхищава на нескопосания глупак. Тях ги свързваха общите качества на бойскаути и на фокусници, нещо характерно за старите времена в ЦРУ.

Даймънд вдигна поглед от рапорта.

— Доколкото разбирам от това, мистър… Хаман, вие сте присъствали по време на нападението в ролята на наблюдател.

— Да. Вярно е. Като специализант-наблюдател.

— В такъв случай защо пожелахте да видите този филм, преди да докладвате на началниците си?

— Ах… да. Е… като се има предвид…

— Не би било възможно да докладва какво е видял с очите си, сър — обясни Стар. — Той беше с нас горе на мецанина, когато започна всичко, но десет секунди по-късно не можахме да намерим и косъм от него. Един човек, който бяхме прикрепили към него, накрая го откри в дъното на обществените тоалетни.

Арабинът се засмя кратко и тъжно.

— Вярно е. Повикът на природата е винаги ненавременен и емпиричен.

Първият помощник се намръщи и премигна. Емпиричен? Дали не искаше да каже наложителен? Неотложен?3

— Разбирам — каза Даймънд и продължи бързото четене на рапорта, състоящ се от седемдесет и пет страници.

Чувствайки се неудобно от тишината, арабинът реши бързо да я запълни:

— Не искам да ставам досаден, мистър Стар, но има нещо, което не разбирам.

— Казвай, приятел.

— Защо използвахте за удара азиатци?

— Какво? О-о! Е, нали си спомняте, че се разбрахме да го подготвим така, сякаш вашите хора са направили удара. Но не разполагахме с араби в магазина, а момчетата, които тренираме в Академията, не стават за такива номера. — Стар реши, че не е тактично да добави, че с тяхната неспособност те едва ли ще стават за нещо. — Вашите момчета от „Черния Септември“ използват членове на японската „Червена Армия“ в своите акции… и намерихме японци.

Арабинът притеснено се намръщи:

— Искате да кажете, че японците бяха ваши хора?

— Точно така. Двойка японци от Агенцията в Хавай. Добри момчета. Беше направо жалко, че трябваше да ги загубим, но смъртта им ще придаде правдоподобност на вашето иначе изтъркано и неубедително описание. Куршумите, които ще извадят от тях, ще са от берета и местната полиция ще обере лаврите. Те носят документи, по които ще ги идентифицират като членове на „Червената армия“, които помагат на арабските си братя в това, което вие наричате безкрайна борба срещу всичко капиталистическо.

— Ваши собствени хора? — повтори арабинът със страхопочитание.

— Не го вземай толкова навътре. Техните документи, дрехите им, дори и храната, която ще намерят в стомасите им… всичко ще изглежда така, сякаш идват от Япония. В действителност, те наистина пристигнаха от Токио часове преди удара, или както там го наричате.

Очите на арабина заблестяха от възхищение. Това беше точно този вид организация, която чичо му — и президент — го беше изпратил в Съединените щати да проучи, за да създаде една подобна и да избегнат зависимостта си от новонамерените си съюзници.

— Но предполагам, че вашите японски агенти не са знаели, че ще бъдат… не знам как го наричате?

— Ликвидирани? Не, не знаеха. Има правило при нас, че участващите лица не трябва да знаят повече от това, което им трябва, за да свършат работата. Те наистина бяха способни мъже, но дори и те, ако знаеха накъде ще поемат след това щяха да изгубят част от ентусиазма си… ако разбираш какво искам да кажа.

Даймънд продължаваше да чете. Вертикалното обхождане с очи е винаги с една стъпка преди възприемането от съзнанието, което сортира и анализира информацията. Когато някоя частичка не попаднеше на място или звучеше фалшиво, той спираше, връщаше се назад и отново сканираше смущаващото място.

Беше стигнал до последната страница, когато заработи вътрешната му аларма. Той спря, върна се на предишната страница и я прочете внимателно — този път хоризонтално. Мускулите на челюстта му заиграха. Той повдигна очи и издаде едно характерно слабо възклицание: за момент спря да диша.

Първият помощник премигна. Познаваше симптомите. Задаваха се неприятности.

Даймънд пое дълбоко въздух и върна рапорта. Докато не направеше сам оценка на проблема, нямаше защо да безпокои арабския наблюдател. Опитът му показваше, че беше безсмислено да обременяваш арабите с ненужна информация. Беше нещо, което трудно понасяха.

— Е? — попита той, обръщайки леко глава. — Доволен ли сте, мистър Хаман?

За момент арабинът не разпозна кодовото си име, след което се сети и се захили.

— О, да. Е, може да се каже, че съм впечатлен от доказателството на филма.

— Това означава ли впечатлен, но не задоволен? Арабинът помръдна с врат и повдигна ръцете си с дланите нагоре, усмихвайки се като продавач на килими.

— Мои добри приятели, не е важно дали аз съм доволен или не. Аз съм просто един пратеник, нещо като връзка или както го наричате…?

— Лакей? — предложи Даймънд.

— Може би. Не знам тази дума. Преди известно време нашите агенти от разузнаването научиха, че се готви заговор за убийството на последните двама герои от мюнхенската олимпиада. Моят чичо — и президент — изказа желание този заговор да се спре… това ли е думата?

— Това е думата — съгласи се Даймънд с отегчен глас. Започваше да губи търпение с този глупак, който беше по-скоро национална грешка, отколкото нормален човек.

— Както си спомняте, спирането на този ужасен заговор беше предпоставка за приятелски разговори с компанията-майка по въпроси, касаещи снабдяването с нефт. Компанията-майка реши благоразумно да възложи на ЦРУ решаването на въпроса — под вашето лично ръководство, мистър Даймънд. Не искам да обиждам моя смел приятел, мистър Стар, но не можем да отречем, че след като някои каши, забъркани от хора, тренирани в ЦРУ, доведоха до провал на един готов да сътрудничи президент, вярата ни в една такава организация не може да е безгранична. — Арабинът наклони глава към рамото си и се усмихна извинително на Стар, който съсредоточено разглеждаше ноктите си. Арабинът продължи:

— Нашето разузнаване успя да осигури на ЦРУ имената на двамата ционистки разбойници, които трябваше да извършат това криминално нападение, както и приблизителния час на отпътуването им от Тел Авив. Мистър Стар без съмнение е използвал и своите източници на информация и е решил да осъществи трагедията с техника, която вие наричате „осуетяване на престъплението“, организирайки екзекуцията на престъпниците, преди да извършат престъплението — един много икономичен от съдебна гледна точка начин. Сега вие ми показахте някои аудиовизуални доказателства, че акцията е преминала успешно. Ще докладвам това на моите началници. Те трябва да са тези, които да са доволни или не.

Даймънд, чиито мисли бяха другаде през по-голямата част от монолога на арабина, се надигна.

— Това е всичко, тогава. — Без повече думи той тръгна по пътеката, последван от първия помощник.

Стар качи краката си на седалката пред себе си и извади една пура.

— Искаш ли да го видиш пак? — попита през рамо арабина.

— Ще бъде удоволствие. Стар натисна бутона на пулта.

— Хей, приятел? Хайде да го видим пак. — Той вдигна очилата в косата си, докато светлината намаляваше. — Ето, започваме. Повтаряме. Отначало.

Докато вървеше бързо по коридора на центъра, яростта на Даймънд проличаваше само в острото потропване на подметките му по плочите. Беше тренирай да не издава чувствата си, но лекото напрежение около устата му и леко разфокусираният му поглед бяха достатъчни за първия помощник да разбере, че е ядосан.

Влязоха в асансьора и първият помощник постави една магнитна карта в процепа. Кабината достигна бързо до сутеренния апартамент, наречен кодово „16 етаж“. Първото нещо, което Даймънд направи, когато пое дейността на ЦРУ по нареждане на компанията-майка, беше да си осигури работно пространство в недрата на Центъра. Нито един служител на ЦРУ нямаше достъп до етаж 16: апартаментът беше защитен с оловни екрани и с алармена инсталация против подслушване. Като допълнителна защита срещу любопитството на правителството, офисът на Даймънд се обслужваше от директна компютърна връзка с компанията-майка по кабели, които бяха екранирани така, че да не допускат подслушване.

За постоянен достъп до проучвателните и комуникационни възможности на компанията-майка Даймънд имаше нужда само от двама подчинени: от своя първи помощник, който беше отличен специалист по компютрите, и от секретарката си мис Суивън.

Те влязоха в едно просторно помещение. Стените и килимите бяха в матовобяло. В центъра имаше пет тапицирани в светло стола около маса с гравирана стъклена повърхност. Тя служеше и като екран, на който можеха да се проектират компютърни образи. От петте стола само един можеше да се върти, този на Даймънд. Останалите създаваха минимално удобство. Мястото беше за бързи и живи дискусии, а не за светски разговори.

На отсрещната стена имаше вграден пулт, който свързваше техния компютър с управляващата система на компанията-майка: Дебелака. На пулта имаше също телевизор, телефото и телетайпни връзки към Дебелака за отпечатване на речеви и визуални данни. Мястото на първия помощник беше винаги пред пулта — на този инструмент той свиреше с уникална артистичност и с голямо удоволствие.

Повдигнато леко върху подиум, бюрото на Даймънд изглеждаше удивително скромно, с бяла пластмасова повърхност, само петдесет на шестдесет и пет сантиметра. То нямаше чекмеджета или рафтове, никакво място, където да забуташ или пропуснеш някой материал, нито пък даваше възможност да бутнеш настрани някой документ с извинението, че ще прегледаш нещо друго по-напред. Една система, основана от правила със сложни и точни критерии, довеждаше проблемите до неговото бюро само когато имаше достатъчно задълбочено проучване, за да се вземе решение. Последното ставаше много бързо и нещата се придвижваха. Даймънд се отвращаваше от физическия и емоционалния безпорядък.

Той отиде до стола пред бюрото (създаден от специалист-ортопед да намалява умората, без да създава приспиващо удобство) и седна с гръб към огромния прозорец, от който можеше да се види една малка част от парка и паметника на Вашингтон. Той поседя за момент с притиснати като за молитва длани, докосвайки леко устните си с върха на пръстите. Първият помощник автоматично зае мястото си зад информационния пулт и зачака инструкции.

Застанала нащрек при влизането им, мис Суивън влезе в работното помещение и седна на стола отстрани с готов бележник. Тя беше към тридесетгодишна, с хубаво тяло и гъста червеникава коса, прибрана в строг кок.

Без да повдига очи, Даймънд отдръпна дланите си от устните и ги насочи към първия помощник.

— Тези двама евреи. Те принадлежат към някаква организация. Име?

— „Петимата от Мюнхен“, сър.

— Дейност?

— Да отмъстят за убийството на еврейските атлети на олимпиадата в Мюнхен. И най-вече — да открият и убият палестинските терористи, които са били замесени. Нищо официално. Няма нищо общо с официалните власти на Израел.

— Ясно. — Даймънд насочи пръстите си към мис Суивън. — Ще вечерям тук тази вечер. Нещо бързо и леко, но имам нужда от протеини. Нека бъде бирена мая, течни витамини, жълтъци от яйца и осем унции4 суров телешки дроб. Направете го в миксера.

Мис Суивън кимна. Очертаваше се дълга нощ.

Даймънд завъртя стола си и се загледа с празен поглед в паметника на Вашингтон. По поляната, близо до основата му, вървяха ученици, които минаваха оттам всеки ден по едно и също време. Без да се обръща, той каза през рамо:

— Дай ми извадка за „Петимата от Мюнхен.“

— С какъв индекс, сър?

— Тя е малка организация. И нова. Нека започнем с историята й и членството.

— До каква дълбочина да влизам, сър?

— Ти реши. Това е нещо, което правиш добре. Първият помощник обърна стола си и започна да дава инструкции на Дебелака. Лицето му беше неподвижно, но очите зад кръглите очила проблясваха от удоволствие. Дебелака съдържаше информация от всички компютри на Западния свят заедно с данни от силите на Източния блок, откраднати чрез сателита. Беше една комбинация от свръхсекретна информация и телефонни сметки; материали на ЦРУ за изнудване и удостоверения за шофиране за Франция, от имена, стоящи зад номерирани сметки в швейцарски банки, и списък с клиентите на рекламна фирма в Австралия. Разполагаше с най-деликатна и най-светска информация. Ако живеете в индустриалния Запад, това означава, че сте влезли в Дебелака. То има вашата кредитна сметка, кръвната ви група, политическото ви минало, сексуалните ви наклонности, медицинския ви картон, представянето ви в училище и в университета, някои извадки от личните ви телефонни разговори, копие от всяка телеграма, която сте изпратили или получили, всички покупки, направени на кредит, пълно военно и затворническо досие, всички списания, за които сте абонирани, данъците ви за доход, шофьорската ви книжка, отпечатъци от пръсти, свидетелство за раждане — всичко това, ако сте обикновен гражданин, към който компанията-майка не проявява особен интерес. Ако обаче компанията-майка или някои от нейните подразделения, като ЦРУ, НСС или подобни организации в другите демократични страни, имат по-специално отношение към вас, Дебелака знае много повече от това.

Програмирането на данни в Дебелака беше една постоянна работа на армия от инженери и техници, но получаването на информация от него беше сложна задача. Проблемът беше в това, че Дебелака знаеше прекалено много. Ако човек разглеждаше даден проблем твърде повърхностно, можеше да не открие това, което иска. Ако го разглеждаше прекалено дълбоко, имаше опасност да бъде засипан с купища информация без значение: резултати от стари проби на урина, предсказания за годишните изпити в университета, предпочитания към марката на тоалетната хартия. Уникалната дарба на първия помощник беше деликатното му умение да зададе точните въпроси и да търси отговорите на най-подходяща дълбочина. Опитът и интуицията му успяваха да го насочат към най-верните индекси, правилните пермутации, верните пасажи, подходящите дълбочини. Умееше да работи с компютъра и го обичаше. Да работи на своя пулт, беше за него това, което беше сексът за другите мъже, по-точно — каквото той предполагаше, че е сексът за другите мъже.

Даймънд каза през рамо на мис Суивън:

— Когато съм готов, искам да говоря със Стар и арабина, когото наричат Хаман. Нека бъдат на разположение.

Под управлението на първия помощник пултът се загряваше и бръмчеше. Първите резултати вече идваха; части от тях бяха съхранени в местната памет; диалогът беше започнал. Нямаше два еднакви разговора с Дебелака; всеки имаше свой собствен патос и удоволствието от решаването на проблема беше започнало да оказва своето въздействие върху интелекта на първия помощник.

За да се получи пълната картина, щяха да са необходими двадесет минути. Даймънд реши да не губи това време. Щеше да направи малко упражнения, да настрои тялото си и да изчисти съзнанието си. Той направи знак на мис Суивън да го последва в малката стая за упражнения, разположена извън работното помещение.

Когато той се съблече по къси гащета, мис Суивън си сложи един чифт кръгли предпазни очила за слънце, подаде подобни и на него, след което включи лъчевите лампи. Даймънд започна да прави коремни преси на една наклонена платформа, докато мис Суивън се притисна до стената, опитвайки се да държи чувствителната си кожа колкото може по-далече от ултравиолетовите лъчи. Даймънд правеше коремните преси бавно, стараейки се да извлече най-добрия ефект. Беше в чудесна форма за мъж на неговата възраст, но коремът му се нуждаеше от постоянни грижи.

— Слушай — каза той с глас, напрегнат от усилието, докато се навеждаше, за да докосне дясното си коляно с левия лакът. — Ще трябва да привлечем и някой от ЦРУ в тази работа. Уведоми някой на върха, останал след последната козметична административна промяна.

Най-висшият администратор след политическите длъжности, които идваха и си отиваха като жертвени агнета в зависимост от общественото мнение, беше заместник-пълномощникът по международните връзки, към когото обикновено се обръщаха, използвайки съкращение от първите букви на длъжността му. Мис Суивън информира началника си, че той се намира все още в сградата.

— Ще свърши работа. Нареди му да е на разположение. О-о, и анулирай срещата ми по тенис за края на седмицата.

Веждите на мис Суивън се повдигнаха високо. Нещата май наистина бяха много сериозни.

Даймънд започна да действа с тежестите.

— Искам освен това бърз достъп и предимство за работа с Дебелака за остатъка от следобеда, а може и за по-дълго.

— Да, сър.

— Добре. Какво записа в бележника?

— Високо съдържание на протеин в течна форма. Да задържа мистър Стар и мистър Хаман. Да уведомя и задържа заместник-пълномощника. Заявка за бърз достъп и предимство за работа с Дебелака.

— Добре. Преди да свършиш всичко това, изпрати съобщение до Председателя. — Даймънд дишаше тежко от упражненията. — Съобщение: „Възможно е акцията на Външни линии в Рим да се окаже незавършена. Ще потърсим, обработим и представим алтернативите.“

Когато мис Суивън се върна след пет минути, тя носеше една голяма чаша с гъста, пенлива пурпурна течност, чийто цвят се беше получил от разбиването на суровия черен дроб. Даймънд беше в последната фаза на своите упражнения. Той спря и взе вечерята си, а тя се притисна близо до стената, избягвайки колкото може лъчите, но знаейки много добре, че беше изложила нежната си кожа достатъчно, за да изгори. Въпреки че работата й в компанията-майка имаше много предимства — добро пенсионно осигуряване, медицинско обслужване, почивна станция на Компанията в Канада, празненства за Коледа — мис Суивън съжаляваше само за две неща в кариерата си: слънчевото изгаряне, което получаваше почти всяка седмица, и това, че мистър Даймънд я използваше от време на време, за да облекчи напрежението си. Все пак тя беше философ. Няма идеална работа.

— Всичките ли задачи са изпълнени? — попита Даймънд, потрепервайки леко, като изпи напитката.

— Да, сър.

Без да обръща внимание на присъствието й, Даймънд събу гащетата си и влезе в стъклената кабина с душа, където пусна мощна струя студена вода. Надвиквайки шума й, той попита:

— Председателят отговори ли на съобщението ми?

— Да, сър.

След кратко мълчание Даймънд каза:

— Не се притеснявай да ми предадеш неговия отговор.

— Извинете ме, сър?

Даймънд спря душа, излезе и започна да се изтрива с една груба кърпа, предназначена да повишава кръвообращението.

— Искате ли да ви прочета съобщението на Председателя, сър?

Даймънд въздъхна дълбоко. Ако тази досадница не беше най-хубавата от останалите 100…

— Би било чудесно, мис Суивън.

Тя разгърна бележника си, примижавайки срещу светлината на лампите.

— Отговор: „Председателят до Даймънд, Дж.О.: «Провал по този въпрос е недопустим».“

Даймънд кимна, докато подсушаваше старателно пениса си. Друго не беше и очаквал.

Като се върна в работното помещение, беше със свеж ум и готов за вземане на решения. Беше се преоблякъл в работния си костюм, един жълт гащеризон, който беше удобен и подчертаваше тена му.

Първият помощник работеше съсредоточено и бодро на пулта и вече беше готов да извлече разпечатка на данните за „Петимата от Мюнхен“.

Даймънд седна на своя въртящ се стол пред млечно-бялата стъклена повърхност на масата.

— Започвай — нареди той. — Дай ми скорост петстотин думи в минута. — Не можеше да възприема информацията по-бързо от това, защото данните пристигаха от половин дузина международни източници и механичният превод на английски на Дебелака беше надут и недодялан.

ПЕТИМАТА ОТ МЮНХЕН…

ОРГАНИЗАЦИЯ… НЕОФИЦИАЛНА… РАЗБИВКА…

ЦЕЛ РАВНА НА УНИЩОЖАВАНЕ НА ЧЛЕНОВЕТЕ НА ЧЕРНИЯ СЕПТЕМВРИ, ЗАМЕСЕНИ В УБИЙСТВОТО НА ИЗРАЕЛСКИТЕ АТЛЕТИ НА ОЛИМПИАДАТА В МЮНХЕН…

ВОДАЧ И КЛЮЧОВ ЧОВЕК РАВНО ЩЕРН, АСА…

ЧЛЕНОВЕ И ПОДДРЪЖНИЦИ РАВНО НА ЛЕВИТ-СЪН, ЙОЕЛ…ЯРИВ, ЧАИМ… ЗАРМИ, НЕХЕМИА… СТЕРН, ХАННА…

— Задръж — каза Даймънд. — Нека ги проследим един по един.

СТЕРН, АСА

РОДЕН НА 13 АПРИЛ 1909…БРУКЛИН, НЮ ЙОРК, САЩ… 1352 КЛИНТЪН АВЕНЮ…АПАРТАМЕНТ ЗВ

Първият помощник стисна зъби.

— Съжалявам, сър.

Беше навлязъл малко по-надълбоко от необходимото. Никой не искаше да знае номера на апартамента, в който се беше родил Стерн. Поне засега. Той намали с един микрон дълбочината.

СТЕРН ЕМИГРИРА В ПАЛЕСТИНА… 1931

ПРОФЕСИЯ И/ИЛИ ПРИКРИТИЕ…ФЕРМЕР, ЖУРНАЛИСТ, ПОЕТ, ИСТОРИК…

УЧАСТВАЛ В БОРБАТА ЗА НЕЗАВИСИМОСТ… 194 5–1947 (подробности налични)

ЗАТВОРЕН ОТ БРИТАНСКИТЕ ОКУПАЦИОННИ ВОЙСКИ (подробности налични)

СЛЕД ОСВОБОЖДАВАНЕТО МУ СТАВА ВРЪЗКА МЕЖДУ ОРГАНИЗАЦИЯТА НА СТЕРН И ВЪНШНИ СИМПАТИЗИРАЩИ ГРУПИ (подробности налични)

ОТТЕГЛЯ СЕ ВЪВ ФЕРМАТА СИ… 1956…

АКТИВИРА СЕ ОТНОВО СЛЕД АФЕРАТА С ПЕТИМАТА ОТ МЮНХЕН (подробности налични)

НАСТОЯЩ КОЕФИЦИЕНТ ЗА ДРАЗНИТЕЛ НА КОМ-ПАНИЯТА-МАЙКА КОЕФИЦИЕНТ РАВЕН НА .001 ПРИЧИНА ЗА НИСЪК КОЕФИЦИЕНТ РАВНА НА: ТОЗИ ЧОВЕК СЕГА Е МЪРТЪВ ПОЧИНАЛ ОТ РАК НА ГЪРЛОТО

— Това е повърхностна извадка, сър — каза първият помощник. — Да навляза ли по-дълбоко? Той явно е човекът в центъра.

— Очевидно. Но е мъртъв. Не, само запази останалата част в паметта. Ще се върна по-късно на него. Нека да погледнем и другите членове на групата.

— На вашия екран е, сър.

ЛЕВИТСЪН, ЙОЕЛ

РОДЕН НА 25 ДЕКЕМВРИ 1954… НЕГЕВ, ИЗРАЕЛ…

БАЩА УБИТ… СРАЖЕНИЕ… ШЕСТДНЕВНАТА ВОЙНА… 1967

ВКЛЮЧВА СЕ В ПЕТИМАТА ОТ МЮНХЕН…ОКТОМВРИ 1972…

УБИТ… 25 ДЕКЕМВРИ, 1976… (ЕДНАКВОСТТАМЕЖДУ ДАТАТА НА РАЖДАНЕ И НА СМЪРТТА Е ЗАБЕЛЯЗАНА И Е ПРИЕТО, ЧЕ СЪВПАДА)

— Спри това — нареди Даймънд. — Дай малко повече подробности за смъртта на това момче.

— Да, сър.

УБИТ…25 ДЕКЕМВРИ, 1976…

ЖЕРТВА (ПРЕДПОЛАГА СЕ, ЧЕ Е БИЛ ГЛАВНА ЦЕЛ) НА ТЕРОРИСТИЧНА БОМБА…

МЯСТО РАВНО НА КАФЕНЕ В ЙЕРУСАЛИМ…БОМБАТА УБИВА СЪЩО ШЕСТ БЛИЗКОСТОЯЩИ АРАБИ. ДВЕ ДЕЦА ОСЛЕПЕНИ…

— Добре, остави го. Не е важно. Върни се към по-лекото сканиране.

НАСТОЯЩ КОЕФИЦИЕНТ ЗА ДРАЗНИТЕЛ НА КОМ-ПАНИЯТА-МАЙКА РАВЕН НА .001…

ПРИЧИНА ЗА НИСЪК КОЕФИЦИЕНТ РАВНА НА:

ТОЗИ ЧОВЕК Е МЪРТЪВ, ПРИЧИНА МНОЖЕСТВО НАРАНЯВАНИЯ…

ЯРИВ, ЧАИМ

РОДЕН НА 11 ОКТОМВРИ, 1952… ЕЛАТ, ИЗРАЕЛ…

СИРАК/ПРОИЗХОД ОТ КИБУЦ (подробности налични)…

ВКЛЮЧВА СЕ В ПЕТИМАТА ОТ МЮНХЕН…НА 7 СЕПТЕМВРИ, 1972…

НАСТОЯЩ КОЕФИЦИЕНТ ЗА ДРАЗНИТЕЛ НА КОМПАНИЯТА МАЙКА РАВЕН НА .64+-…

ПРИЧИНА ЗА СРЕДЕН КОЕФИЦИЕНТ РАВНА НА: ТОЗИ ЧОВЕК Е ПРЕДАН, НО НЕ Е ТИП ВОДАЧ…

ЗАРМИ, НЕХЕМИАН

РОДЕН НА 11 ЮНИ, 1948…АШОД, ИЗРАЕЛ…

КИБУЦ/УНИВЕРСИТЕТ/ПОСТЪПИЛ В АРМИЯТА (подробности налични)

ВКЛЮЧВА СЕ В ПЕТИМАТА ОТ МЮНХЕН…7 СЕПТЕМВРИ, 1972

НАСТОЯЩ КОЕФИЦИЕНТ НА ДРАЗНИТЕЛ ЗА КОМПАНИЯТА МАЙКА .96…

ПРИЧИНА ЗА ВИСОК КОЕФИЦИЕНТ РАВНА НА: ТОЗИ ЧОВЕК Е ПРЕДАН И Е ТИП ВОДАЧ…

ВИЖ ТОВА! ВИЖ ТОВА! ВИЖ ТОВА! ТОЗИ ЧОВЕК МОЖЕ ДА СЕ ЛИКВИДИРА.

ЩЕРН, ХАННА

РОДЕНА НА 1 АПРИЛ, 1952…СКОКИ, ИЛИНОИС,

САЩ…

УНИВЕРСИТЕТ/АКТИВЕН РАДИКАЛ (НАЛИЧНИ ДОСИЕТА В ЦРУ И НСС)… КАЖИОТНОВО!КАЖИОТНОВО!КАЖИОТНОВО!

Даймънд вдигна поглед от екрана върху заседателната маса.

— Какво става?

— Има някаква грешка, сър. — Дебелака се коригира. — Е?

— Ще разберем след минута, сър. Дебелака действа. Мис Суивън влезе в стаята.

— Сър? Поисках телеснимки на членовете на „Петимата от Мюнхен“.

— Донеси ги веднага щом станат готови.

— Добре, сър.

Първият помощник повдигна ръка, за да привлече вниманието му.

— Започва. Дебелака се коригира, нанасяйки информацията от акцията в Рим. То я обработи сега.

АНУЛИРАНЕ НА ПРЕДИШНО, ОТНАСЯЩО СЕ ЗА: ЯРИВ, ЧАИМ, НАСТОЯЩ КОЕФИЦИЕНТ НА ДРАЗНИТЕЛ ЗА КОМПАНИЯТА-МАЙКА…

КОРИГИРАН КОЕФИЦИЕНТ РАВЕН НА .001…

ПРИЧИНА ЗА НИСЪК КОЕФИЦИЕНТ РАВНА НА: ТАЗИ ЛИЧНОСТ Е ЛИКВИДИРАНА…

АНУЛИРАНЕ НА ПРЕДИШНОТО, ОТНАСЯЩО СЕ ЗА: ЗАРМИ, НЕХЕМИАН НАСТОЯЩ КОЕФИЦИЕНТ НА ДРАЗНИТЕЛ ЗА КОМПАНИЯТА-МАЙКА…

КОРИГИРАН КОЕФИЦИЕНТ РАВЕН НА .001…

ПРИЧИНА ЗА НИСЪК КОЕФИЦИЕНТ РАВНА НА: ТАЗИ ЛИЧНОСТ Е ЛИКВИДИРАНА…

Даймънд се облегна назад и поклати глава.

— Осем часа изоставане. Някой път може и да заплачем.

— Това не е грешка на Дебелака, сър. Това е поради многото думи, които се използват, и набъбването на информацията. Понякога ми се струва, че знаем прекалено много за хората! — Първият помощник се засмя на идеята.

Мис Суивън излезе от машинната стая и постави телеснимките на бюрото на Даймънд, след което с готов бележник зае мястото си до подиума.

Даймънд разбърка снимките, за да открие тази на единствения член на „Петимата от Мюнхен“, за който беше известно, че не е мъртъв: Ханна Щерн. Той разучи лицето, кимна на себе си и въздъхна обречено. Тези идиоти от ЦРУ!

Първият помощник се извърна и намести нервно очилата си.

— Нещо не е наред ли, сър?

С притворени очи Даймънд погледна през заемащия цялата стена прозорец, към паметника на Вашингтон, над който всяка вечер по това време се надвесваше един топчест облак.

— Чете ли рапорта на Стар за акцията?

— Прегледах го, сър. По-скоро проверявах правописа.

— Какво беше мнимото местоназначение на тези израелски младежи?

Първият помощник винаги се чувстваше малко неудобно от реторичния начин на Даймънд да мисли на глас. Не обичаше да отговаря на въпроси без да се е допитал до Дебелака.

— Доколкото си спомням местоназначението им беше Лондон.

— Точно така. Предполага се, че са имали намерение да пресрещнат определени палестински терористи на летище Хийтроу, преди те да хванат самолета за Монреал. Добре. Ако екипът на „Петимата от Мюнхен“ е пътувал за Лондон, защо са слезли в Рим? Полет 414 от Тел Авив е директен полет до Лондон със спиране в Рим и Париж.

— Е, може да има няколко…

— И защо ще отиват в Англия шест дни преди датата, на която техните жертви от „Черния Септември“ ще летят за Монреал? Защо ще седят на открито в Лондон през цялото това време, след като могат да си седят на сигурно място вкъщи?

— Е, може би…

— И защо ще носят билети за Пау?

— Пау, сър?

— Рапортът на Стар за акцията. От края на страница тридесет и втора до средата на страница тридесет и четвърта. Описание на съдържанието на раниците и облеклото на жертвите. Списък, изготвен от италианската полиция. Включващ и два самолетни билета за Пау.

Първият помощник не спомена, че няма идея къде се намира Пау. Реши при първи удобен случай да попита Дебелака.

— Какво означава всичко това, сър?

— Това означава, че за пореден път ЦРУ не се отметна от традициите си. Още веднъж се провалиха. — Челюстта на Даймънд се стегна. — Безмозъчните гласоподаватели в тази страна грешат, като се притесняват за опасността от вътрешна корупция в ЦРУ. Когато доведат страната до катастрофа, то това няма да е поради тяхната подлост, а поради некадърно свършена работа. — Той се върна на примитивното си бюро и взе снимката на Ханна Щерн. — Дебелака се прекъсна заради онази корекция докато даваше информацията за Ханна Щерн. Започни това отначало. И дай малко по-голяма дълбочина.

Оценявайки данните и пропуските, Даймънд прецени мис Щерн като относително обикновена, занимаваща се само с елементарни неща от терористичната дейност. Млада, интелигентна средна американка, с цел. Познаваше този тип. Тя щеше да е либералка в миналото, когато това беше все още модерно. Тя беше от тези, които търсят „уместност“ във всичко; която обяснява липсата си на критично отношение като освобождаване от предразсъдъци; която се вълнува от глада в Третия свят, но се разхожда в двора на университета с голямо куче, унищожаващо огромни количества протеин — символ на нейната любов към всички живи същества.

Тя отива за първи път в Израел на една лятна обиколка в кибуц, с цел да посети чичо си и — съгласно собствените й думи, цитирани в проучването на НСС и взети от едно нейно писмо до дома — „да намеря моето еврейско начало“.

Даймънд не можа да потисне една въздишка, когато прочете тази фраза. Мис Щерн явно страдаше от демократичната заблуда, че всички хора са създадени интересни.

Дебелака й приписа нисък коефициент на дразнител, определяйки я като типична млада интелектуална американка, търсеща причини да оправдае съществуването си, докато бракът, кариерата или артистичните занимания я променяха. Анализът на личността й не показваше никоя от онези психически извратености, които създаваха участника в градската партизанска война, намиращ сексуална изява в жестокостта. Нито пък беше обхваната от отчаян глад за известност, който караше артистите да не се задоволяват само с публичните изяви на таланта си.

Не, нямаше нищо в разпечатката за Ханна Щерн, което да предизвика специално внимание — с изключение на два факта: тя беше племенница на Аса Щерн. И беше единственият оцелял член на „Петимата от Мюнхен“.

Даймънд се обърна към мис Суивън.

— Нека Стар и този арабин…мистър Хаман да са след десет минути в прожекционната зала.

— Да, сър.

И нека и заместник-пълномощникът да е там. — Той се обърна към първия помощник. — Продължавай да работиш с Дебелака. Искам по-задълбочено проучване на този водач, този Аса Щерн. Той е този, от който започват нещата. Дай ми списък на контактите му от първо поколение: семейство, приятели, съучастници, съдружници, познати, любовни връзки и т.н.

— Само за момент, сър. — Първият помощник въведе два въпроса в компютъра и една променлива. — А…сър? Контактите му от първо поколение представляват списък с триста двадесет и седем имена, заедно с някои подробности. Ще се увеличат на трета степен, когато преминем към списъка за второ поколение — приятели на приятелите и т.н. Това ще ни даде почти тридесет и пет милиона имена. Очевидно, сър, трябва да имаме някакъв приоритетен критерий.

Първият помощник беше прав; критично положение; съществуваха буквално хиляди начини, по които да се зададе един списък.

Даймънд си припомни описанието за Аса Щерн. Интуицията му се задейства от един ред: професия и/или прикритие…фермер, журналист, историк. Не, тогава, един типичен терорист. Нещо по-лошо — един романтичен патриот.

— Дай заявка за списъка по емоционален критерий. Използвай индекси, означаващи любов, приятелство, доверие — нещо от този сорт. Започни от най-близкото до най-далечното.

Очите на първия помощник заблестяха, той пое дълбоко въздух и леко потри ръце. Това беше едно приятно предизвикателство, изискващо виртуозност на пулта. Любов, приятелство, доверие. Нито един компютър, дори и Дебелака, не би могъл да отговори на такива въпроси направо. В най-простата си форма действия, извършени по неоправдани причини или противно на логиката, могат да са причинени от мотиви като любов или приятелство, или доверие. Но трябва да се прояви голямо внимание, защото подобни действия могат да са предизвикани и от омраза, лудост или изнудване. Още повече, че в случай на любов, същността на действието рядко може да помогне за откриване на мотивацията. Особено трудно е да се разграничи любов от изнудване.

Беше една чудесна задача, усложнена още от началото. Той започна да въвежда първите пробни въпроси, поклащайки се леко напред-назад.

Мис Суивън се върна в работната стая.

— Чакат ви в прожекционната зала, сър.

— Добре. Донеси и тези телеснимки. Какво, по дяволите, става с теб?

— Нищо, сър. Гърбът ме сърби, това е всичко.

— За бога.

Дарил Стар усети неприятност във въздуха още щом двамата с арабина получиха строго нареждане да се явят веднага в прожекционната зала. Страховете му се потвърдиха, когато завари прекия си началник да седи мрачно в залата. Заместник-пълномощникът поздрави кратко Стар и изсумтя към арабина. Той обвиняваше всички богати на нефт шейхства за повечето от настоящите си проблеми и най-вече за присъствието на Даймънд във вътрешността на ЦРУ с неговата фалшива поза към всяко малко прегрешение в работата.

Когато за първи път арабските производители на петрол започнаха бойкот срещу промишления Запад, за да го принудят да оттегли своите морални и юридически задължения към Израел, заместник-пълномощникът и другите ръководители на ЦРУ предложиха да се приведе в действие План за непредвиден случай NE385/8 (Операция Шест Втора Война). Според този план, спонсорирани от ЦРУ военни групи на православната ислямска маоистка фаланга щяха да освободят арабските държави от изкушенията на алчността. Те щяха да окупират повече от 80% от петролните им съоръжения в едно сражение, което не би трябвало да продължи повече от една минута, макар официално да беше признато, че ще са необходими три допълнителни месеца, за да се наберат такива арабски и египетски групи, които да не избягат панически още при първия изстрел.

Беше решено тази операция да се предприеме без да се затрудняват Президентът или Конгресът да вземат отговорни решения, толкова обременителни в една предизборна година. Фаза едно беше поставена в действие и политически лидери от черна и ислямска Африка бяха обхванати от епидемия от убийства, някои извършени от членове на собствените им семейства. Фаза две беше започнала да набира скорост, когато изведнъж всичко замря. Доказателства, засягащи дейността на ЦРУ, бяха изтекли към комитетите за разследване към Конгреса; списък на агентите на ЦРУ се появи във вестници на левицата във Франция, Италия и Близкия Изток; вътрешните комуникации на ЦРУ се затрудниха; масово изтриване на ленти се появи в хранилищата, унищожаващо „биографичната система“, с която нормално контролираха изборите.

Тогава един следобед мистър Даймънд и неговият скромен екип се появиха в Центъра, носейки нареждания, които даваха пълен контрол на компанията-майка над всички операции касаещи директно или косвено страните — производителки на петрол. Нито заместник-пълномощникът, нито неговите колеги бяха чували някога за тази „Компания Майка“, така че се проведе бързо проучване. Оказа се, че компанията-майка беше консорциум от главните международни петролни, комуникационни и транспортни корпорации, които контролираха енергетиката и информационното обслужване на западния свят. След известно обсъждане компанията-майка беше решила, че не може да позволи на ЦРУ да продължава да се намесва в работи, които могат да накърнят или обезпокоят приятелските отношения с производителите на петрол, благодарение на които тя, за две години беше успяла да утрои печалбите си.

Никой в ЦРУ не възнамеряваше сериозно да се противопостави на мистър Даймънд или на компанията-майка, която контролираше кариерите на най-главните правителствени фигури не само с директна поддръжка, но и със своите методи да очерня и да деморализира потенциалните кандидати и да оформя това, което американските маси приемаха за истина.

Какъв шанс имаше разтърсеното от скандала ЦРУ да устои на една сила, която беше достатъчно мощна, за да построи петролопровод през тундра, и призната при това за екологически чувствителна? Кой можеше да се противопостави на организация, която беше намалила правителствените разходи за проучвания върху енергията от слънцето, вятъра, от приливите и отливите и от геотермални източници в своя полза, за да няма съперник за атомната енергия и твърдите горива, които предлага. Как можеше ЦРУ успешно да застане срещу група, която успя да убеди американския народ, че няма нищо опасно в атомните отпадъци?

Когато компанията-майка превзе ЦРУ, никой от изпълнителната власт в правителството не се намеси, тъй като наближаваха избори и всякакъв вид публичност през тази година беше по-благоразумно да се избягва. Тя не се безпокоеше и от паузата от три години преди следващия демократичен спазъм, тъй като американската версия за представително правителство досега показваше, че такива качества като интелект и етичност, които би трябвало да притежава човек, ръководещ една могъща нация, бяха по-скоро качествата, които биха го предпазили от представленията, предхождащи изборите.

Компанията-майка не преживя никакви неудобни моменти и когато група млади сенатори решиха да проведат спешно разследване, засягащо нейните арабски милиони, които манипулираха американските банки и държаха националната икономика като заложник срещу възможността — колкото и да бе невероятна — Съединените щати да се опитат да изпълнят моралните си задължения към Израел. Тези опити обаче бяха бързо прекратени от заплахата на Кувейт да изтегли парите си и да съсипе банките, ако сенаторите продължават да настояват. В резултат комитетът докладва, че не може да се каже със сигурност, че нацията е чувствителна към изнудване, тъй като не им било позволено да продължат разследванията си.

Това беше причината за лошото настроение на заместник-пълномощника, когато чу вратата на залата да се отваря с трясък. Той се изправи, когато Даймънд влезе с бърза походка, последван от мис Суивън, носеща разпечатка от принтера на Дебелака и купчина снимки на „Петимата от Мюнхен“.

За да покаже, че е забелязал появяването на Даймънд, Стар надигна леко задните си части, след което се отпусна със сумтене. Като видя мис Суивън, арабинът скочи на крака, ухили се и се поклони с някаква пародия на европейска изисканост. Много хубава жена, помисли си той. Много съблазнителна. Снежнобяла кожа. И много надарена.

— Операторът в кабината ли е? — попита Даймънд, сядайки отделно от другите.

— Да, сър — проточи Стар. — Искате да видите филма отново ли?

— Искам вие, глупаци, да го видите. Заместник-пълномощникът не беше очарован, че го приравняват с един обикновен агент и още повече — с един арабин, но се беше научил да страда мълчаливо. Това беше едно от уменията на висшата администрация.

— Вие не ни предупредихте, че искате да видите филма — каза Стар. — Не мисля, че операторът го е пренавил.

— Нека го пусне отзад напред. Няма значение.

Стар даде инструкции и светлината започна да намалява.

— Стар?

— Сър?

— Загасете тази пура.

…Вратите на асансьора се отваряха и затваряха срещу главата на мъртвия японец. Мъжът се плъзна нагоре по стената. Раната на дланта му изчезна и той измъкна куршума от гърба си. Затича се назад през групата ученици и едно момиче от тях се надигна от пода, червеното петно върху дрехата му изчезна обратно в стомаха. Когато достигна главния вход, парченца стъкло се издигнаха и възстановиха стъклената врата. Вторият стрелец скочи от пода и улови летящия автомат, и двамата се затичаха назад, докато камерата ги изостави и откри лежащия на пода израелски младеж. Като че ли вакуум върна на място тила му и възстанови бедрото му. Той скочи и хукна назад, като грабна раницата си, минавайки покрай нея. Камерата се полута, след което откри втория израелец, тъкмо за да улови как се появява бузата му. Той се надигна на колене, кръвта се скри в гърдите му, а ризата му стана като нова. Двамата младежи тръгнаха назад. Единият се обърна и се усмихна. Те се промъкнаха обратно през групата италианци, посрещащи роднината си, и италианският митничар взе печата си, за да подпечата паспортите им. Едно червенокосо момиче поклати глава, след което се усмихна в знак на благодарност…

— Стоп! — извика мистър Даймънд, стряскайки мис Суивън, която не го беше чувала досега да повишава така глас.

— Виждате ли това момиче, Стар?

— Разбира се.

— Можете ли да ми кажете нещо за нея?

Стар малко се притесни от тази деспотична заповед. Разбираше, че има някакви неприятности и реши да използва стила си на добро глупаво момче.

— Е… да видим. Има доста сносни гърди, това е сигурно. Стегнат малък задник. Малко е кльощава в ръцете и в кръста, но както моя стар татко обичаше да казва: колкото по-близо е до кокала, толкова по-вкусно е месото. — Той се насили да се разхили и арабинът се присъедини към него, нетърпелив да покаже, че е разбрал всичко.

— Стар? — гласът на Даймънд беше монотонен и плътен. — Искам да направите нещо за мене. Искам да се опитате да спрете да се правите на идиот през следващите няколко часа. Не искам да ме забавлявате, не искам да съпровождате отговорите си с народни мъдрости. Няма нищо смешно в това което става. Съвсем в традициите на ЦРУ, вие сте оплескали работата, Стар. Разбирате ли това?

Настъпи тишина и заместник-пълномощникът се замисли дали да не се възмути от тази клевета, но реши за по-благоразумно да замълчи.

— Стар? Разбирате ли това? Една въздишка, след което тихо:

— Да, сър.

Заместник-пълномощникът изчисти гърлото си и заговори възможно най-авторитетно:

— Има ли нещо, което Агенцията…

— Стар? Познаваш ли това момиче? — попита Даймънд.

Мис Суивън извади снимката от папката и я плъзна към Стар и арабина.

Стар повдигна снимката, за да я види по-добре на слабата светлина.

— Да, сър.

— Коя е тя?

— Това е момичето от екрана.

— Това е вярно. Нейното име е Ханна Щерн. Чичо й е Аса Щерн, създателят на „Петимата от Мюнхен“. Тя беше третият член на действащата група.

— Третият? — попита Стар. — Но на нас ни казаха, че в самолета има само двама от тях.

— Кой ви каза това?

— Това беше доклад на разузнаването, който ни даде този приятел тук.

— Това е вярно, мистър Даймънд — намеси се арабинът. — Нашите разузнавачи…

Но Даймънд беше затворил очи и бавно клатеше глава.

— Стар? Искаш да ми кажеш, че си базирал операцията на информация, осигурена от арабски източници?

— Е, ние… Да, сър. — Гласът на Стар беше безизразен. Поставено по този начин, наистина изглеждаше глупаво. Все едно да оставиш италианци да организират политиката ти или англичани да управляват промишлените ти отношения.

— Струва ми се — вмъкна заместник-пълномощникът, — че след като сме извършили грешка, базирана на фалшива информация от нашите арабски приятели, и те трябва да приемат известна част от отговорността.

— Грешите — каза Даймънд. — Но предполагам, че сте свикнали с това. Те няма какво да приемат. Те притежават петрола.

Арабският представител се усмихна и кимна.

— Изразихте точно мислите на моя чичо и президент, който често казва…

— Добре. — Даймънд се надигна. — Тримата останете на разположение. След по-малко от час ще ви повикам. Дотогава ще получа всички данни. Може би ще бъде възможно да оправя кашата, която сте забъркали. — Той тръгна по пътеката, последван от мис Суивън.

Заместник-пълномощникът прочисти гърлото си, за да каже нещо, след което реши, че мълчанието е по-силно. Той фиксира с един дълъг поглед Стар, пренебрегна арабина и напусна залата.

— Е, приятел — каза Стар, като се надигна от креслото, по-добре да хапнем нещо, преди да е станало още по-лошо.

Арабинът се изхили и кимна.

За известно време над празната зала господстваше неподвижният образ на Ханна Щерн, усмихваща се от екрана. Когато операторът започна да пренавива филма, той се размаза.

ЕТЧБАР

Ханна Щерн седеше на една маса в кафенето под аркадата над централния площад на Тардет. Гледаше вцепенено в остатъка от кафето си. Слънцето ослепително блестеше по белите сгради на площада. Сенките под аркадата бяха тъмни и хладни. От вътрешността на кафенето зад нея долитаха гласовете на четирима възрастни баски, играещи mousse5, чиито интонации преминаваха през всевъзможни промени в зависимост от това дали играчите блъфираха, сигнализираха, лъжеха или призоваваха Господ за свидетел за този боклук, който им се е паднал, или пък за да улучи този глупак партньор, с когото ги е наказал да играят.

През последните седем часа Ханна Щерн беше преминала от кошмарната действителност към фантазиите на човек, бягащ от действителността. От объркване към замайване. Беше зашеметена от емоционален шок и душевно изтощена. А сега, люшкаща се на ръба на нервна криза, тя се чувстваше съвсем спокойна, дори малко сънлива.

Реалното, нереалното; същественото, несъщественото; Сега, Тогава; хладината под аркадата, горещината на празния площад; тези гласове, бъбрещи на най-древния европейски език… всичко беше безпристрастно объркано. Като че ли всичко се беше случило на някой друг, някой, към когото изпитваше голямо съчувствие и симпатия, но на когото не можеше да помогне. На когото никой не можеше да помогне.

След кръвопролитието на летището в Рим тя беше успяла по някакъв начин да измине целия път от Италия до това кафене в този малък град на баските. Замаяна и умствено зашеметена, тя беше пропътувала петстотин километра за девет часа. Но сега, когато й оставаха само още четири или пет километра, се чувстваше абсолютно изтощена. Източникът й на адреналин беше празен и както изглеждаше, щеше да се провали в последния момент поради каприза на един собственик на кафене.

В началото бяха ужасът и объркването — виждайки застреляни другарите си — една истерична невъзможност да повярва на случилото се. През това време беше останала неподвижна, докато хората наоколо тичаха и се блъскаха в нея. Още изстрели. Високо вайкане от италианското семейство, което очакваше роднината си. След което я беше обхванала паника; тя слепешката тръгна напред, към главния изход на терминала, към слънчевата светлина. Дишаше през уста на големи глътки. Покрай нея притичваха полицаи. Тя си казваше, че трябва да продължава да върви. Мускулите на гърба й се бяха напрегнали болезнено в очакване на куршума, който така и не дойде. Тя мина покрай възрастния мъж с бялата козя брадичка, който седеше с опънати крака на пода, като дете, което си играе. Тя не видя рана, но локвата кръв, в която той седеше растеше. Не изглеждаше, че го боли. Той я погледна питащо. Очите им се срещнаха. Тя промълви глупаво:

— Съжалявам. Наистина съжалявам.

Една дебела жена от чакащите роднини беше изпаднала в истерия. Обръщаха й повече внимание, отколкото на ранените членове на семейството. Все пак, тя беше майката.

Над цялото това объркване, тичане и крещене един мелодичен глас обявяваше първото повикване за пътниците на „Ер Франс“, полет 470 за Тулуза, Тардет и Пау. Записът звучеше, без да се влияе от хаоса под високоговорителите. Когато съобщението беше повторено на френски, последната му част достигна до съзнанието на Ханна. Изход единадесет. Изход единадесет.

Стюардесата напомни на Ханна да изправи седалката си.

— Да, да, съжалявам.

Минута по-късно, когато се връщаше по пътеката, тя й напомни да закопчае предпазния си колан.

— Какво? О, да. Съжалявам.

Самолетът се издигна в един облак, след това полетя под ясно синьо небе. Ханна трепереше от уязвимост и самота. На мястото до нея седеше един мъж на средна възраст, четящ вестник. От време на време очите му се плъзгаха над вестника и бързо поглеждаха към почернелите й от слънцето крака, които се подаваха от шортите. Почувства погледа му и закопча едното горно копче на блузата си. Мъжът се усмихна и изчисти гърлото си. Щеше да я заговори! Глупавият кучи син щеше да се опита да я сваля! Господи!

Изведнъж й се повдигна.

Тя едва стигна до тоалетната където се наведе и повърна в чинията. Когато излезе оттам беше пребледняла, на коленете й имаше отпечатък от плочките на пода. Стюардесата прояви загриженост, но и леко високомерие, като не можеше да си представи, че от един толкова кратък полет може да й стане лошо.

Самолетът се наклони, когато наближи Пау, и Ханна погледна през прозореца към панорамата на Пиринеите, покрити със сняг и извисяващи се в кристалния въздух. Прекрасно и ужасно!

Някъде там долу живееше Николай Хел. Ако само можеше да стигне до мистър Хел…

Чак когато беше извън терминала, си спомни, че няма пари. Всичките им пари бяха в Аврим. Трябваше да пътува на стоп, а не знаеше пътя. Можеше да пита шофьорите. Знаеше, че нямаше да има проблеми да намери желаещи да я качат. Когато си млад и хубава… и с голям бюст…

С първата кола, на която се качи, стигна до Пау и шофьорът й предложи да й намери място за през нощта. Вместо това тя го убеди да я закара извън града и да й покаже пътя за Тардет. На два пъти ръката му се плъзваше от лоста за скоростите и погалваше крака й.

Намери следващата кола почти веднага. Не, той не отиваше до Тардет. Само до Олерон. Но можеше да й намери място за през нощта…

Още една кола, още един отзивчив шофьор и Ханна стигна градчето Тардет, където реши да попита за посоката в кафенето. Първата пречка, която срещна, беше местният диалект, langue d’oc6, с тежко наслагване на Soultine Basque, при който une petite cuillere7 имаше осем срички.

— Какво търсите? — попита собственикът на кафенето, като очите му се преместиха от гърдите й само за да погледнат краката.

— Искам да намеря Шато Етчбар. Домът на мистър Хел.

Собственикът се намръщи, погледна към арката над главата си и се почеса с един пръст под баретата, която мъжете баски свалят само в леглото и в ковчега. Не, не вярва да е чувал такова име. Хел ли казахте? ( Той можеше да произнесе х-то, защото това беше звук, който го имаше в езика им.) Може би жена му знаеше. Щеше да я попита. Ще си поръча ли нещо госпожицата, докато чака? Тя си поръча кафе, то пристигна гъсто, горчиво и претопляно неколкократно в метално джезве, което беше калайдисано, но въпреки това течеше. Собственикът изказа съжаления за това. Надявал се кафето, което капнало на крака й да не я е изгорило. Нали не е толкова горещо, че да я изгори? Добре, добре. Той изчезна в задната част на кафенето, за да разпита за мистър Хел.

Очите на Ханна болезнено се разшириха, когато погледна към блесналия на слънцето площад, който беше пуст с изключение на няколко коли, паркирани под случайни ъгли — там където техните шофьори бяха успели да ги спрат.

С оглушителен рев на мотор, хъркане на скорости и облаци изгорели газове един немски камион управляван с трудност, се размина на десет сантиметра от сградата на ъгъла. Запотен и стиснал волана, немският шофьор успя да изведе чудовището на древния площад, където се сблъска с непреодолима бариера. Поклащайки се една до друга по средата на улицата, две жени обменяха клюки с края на устните си. На средна възраст, огромни, те пристъпваха тежко на дебелите си крака, без да обръщат внимание на яростта на шофьора на камиона, който се влачеше след тях и удряше с юмрук по волана.

Нямаше начин Ханна Щерн да не оцени тази сцена, отразяваща френско-германските отношения в Общия пазар. В този момент отново се появи собственикът на кафенето, а триъгълното му баскско лице бе изпълнено с неочаквано разбиране.

— Вие търсите мистър Хел! — каза й той.

— Така ви казах.

— Ах, ако знаех, че търсите точно мистър Хел… — Той повдигна ръце с дланите нагоре, като искаше да й покаже, че ако е била малко по-ясна, е щяла да спести и на двамата много неприятности.

Той й обясни как да стигне до Шато Етчбар: първо излиза от Тардетс („р“-търкалящо се, „с“ и „т“ произнесени заедно); след това минава през селото Абенс-де-Хаут (пет срички, „х“ и „т“ произнесени заедно) и нагоре през Лишанс (без носовки), след което тръгва по дясното отклонение през хълмовете на Етчбар; но не и по лявото отклонение, което ще я доведе до Лик.

— Далече ли е?

— Не, не е далече, но нали не искате да отидете в Лик?

— Искам да кажа до Етчбар. Далече ли е до Етчбар? — В нейното изморено и напрегнато състояние усилието да получи една малка информация от един баск й се стори огромно.

Той помръдна с рамене.

— О, сигурно е два километра след Абенс-де-Хаут. Не можете да го пропуснете. Освен ако завиете наляво на разклонението. Тогава вече ще го пропуснете! Ще го пропуснете, защото ще бъдете в Лик, нали разбирате…

Възрастните играчи на mousse бяха изоставили играта си и се бяха събрали зад собственика, любопитни да разберат какво беше това объркване, което причиняваше тази чужденка. Те проведоха кратка консултация на баскски и накрая се съгласиха, че ако момичето тръгне по лявото отклонение, наистина ще отиде в Лик. Но Лик не беше толкова лошо място. Нямаше ли една прочута история за моста на Лик, построен с помощта на малките хора от планината, които тогава…

— Слушайте! — помоли се Ханна. — Има ли някой, който може да ме закара до Шато Етчбар?

Проведе се кратък дебат между собственика на кафенето и играчите. Имаше известен спор и голямо количество обяснения и изясняване на позиции. След което най-старшият поднесе общото мнение:

— Не.

Бяха решили, че тази чужденка с къси шорти и раница беше от онези млади атлетични туристи, които се държаха много приятелски, но даваха малко бакшиши. Следователно, нямаше кой да я закара до Етчбар, с изключение на най-възрастния от играчите, който искаше да рискува с щедростта й, но за съжаление нямаше кола. И освен това не можеше да кара.

С въздишка Ханна взе раницата си. Но когато собственикът на кафенето й припомни за чашката кафе, тя се сети, че нямаше никакви френски пари. Тя обясни, опитвайки се да представи нещата откъм смешната им страна. Но той впери поглед в чашата неплатено кафе и запази печално мълчание. Играчите започнаха да обсъждат тази нова ситуация с оживление. Какво? Туристката е пила кафе, без да има пари да го плати? Това направо беше въпрос за съда.

Накрая собственикът изпусна една разкъсваща въздишка и я погледна трагично с влажни очи. Наистина ли искаше да му каже, че няма два франка за кафето — да забравим бакшиша — само два франка? Това беше просто въпрос на принцип. Все пак той е платил за това кафе; платил е за газта, с която е стоплил водата; и на всеки две години плаща на калайджия да поправи джезвето. Той беше човек, който плаща дълговете си. За разлика от някои други, които би могъл да спомене.

Ханна се чудеше да се смее ли или да се ядосва. Не можеше да повярва, че целият театър се разиграваше само заради два франка. (Тя не знаеше, че истинската цена на кафето в действителност беше един франк.) Никога преди не се беше сблъсквала с тази френска версия на скъперничество, в която парите — самата монета — беше центърът на всяко съображение, по-важно от стоката, комфорта, достойнството. В действителност беше по-важно и от самото богатство. Нямаше начин да знае, че тези хора, въпреки че носеха баскски имена, бяха станали французи под влиянието на радиото, телевизията и контролираното от правителството образование.

В тяхното съзнание преобладаваше дребният търговец. Те напълно споделяха галския възглед за печалба, при който удоволствието да спечелиш сто франка беше нищо пред силното страдание, причинено от загубата на един сантим.

Разбирайки, че неговата болка и разочарование няма да доведат до получаването на тези два франка от младото момиче, собственикът се извини с подигравателна любезност, като й каза, че веднага се връща.

Когато след двадесет минути се появи отново след дълъг и напрегнат разговор с жена си, той попита:

— Вие приятелка ли сте на мистър Хел?

— Да — излъга Ханна, без да иска да навлиза в подробности.

— Разбирам. Добре тогава. Ще приема, че мистър Хел ще плати вместо вас. — Той откъсна лист от един бележник и написа нещо на него, след което го сгъна два пъти и с нокти заостри ръбовете.

— Моля, дайте това на мистър Хел — каза той студено. Очите му вече не пробягваха по гърдите и краката й.

Някои неща бяха по-важни от романтиката.

Ханна вървеше вече повече от час, мина по моста на Абенс, през блестящата Врата на сезоните, след което бавно се изкачи по хълмовете, през които минаваше асфалтовият път, омекнал от слънцето, заобиколен от старинни каменни стени, върху които се препичаха гущери, започнали да цвърчат при нейното приближаване. В полетата пасяха овце, агнета се въртяха около майките си, червеникавокафяви пиринейски крави пристъпваха в сянката на безредно пръснатите ябълкови дървета, наблюдавайки я; очите им бяха безкрайно нежни и безкрайно глупави. Заоблени хълмове с избуяла папрат ограждаха тясната долина, а зад седловините на хълмовете се издигаха покрити със сняг планини, чиито назъбени върхове рязко се очертаваха в ясното синьо небе. Високо горе един ястреб балансираше по ръба на въздушното течение, перата на крилете му бяха разперени като пръсти, които усещат вятъра, докато лети и търси плячка по земята.

От горещината наоколо се носеше една тежка смесица от аромати: леката миризма на диви цветя, по-силната миризма на окосена трева и пресни овчи изпражнения, и накрая миризмата на омекналия асфалт.

Обхваната от умора от гледките и миризмите наоколо, Ханна пристъпваше тежко, навела надолу глава, концентрирала погледа си във върховете на туристическите си обувки. Мозъкът й, ужасен от сетивното претоварване през последните десет часа, беше намерил убежище в нещо като въображаем тунел, създаден от подсъзнанието й. Тя не смееше да мисли, да си представя, да си спомня; не трябваше да допусне виденията да я обхванат, нямаше да издържи. Не мисли! Само върви и гледай върховете на обувките си. Просто трябва да стигнеш до Шато Етчбар. Просто трябва да намериш Николай Хел. Няма нищо по-важно от това.

Тя стигна до едно разклонение на пътя и спря. Надясно пътят продължаваше стръмно към селото Етчбар, разположено на хълм, а зад купчината камъни и къщи с груби мазилки между боровете надничаше една фасада, заобиколена с висока каменна ограда, принадлежаща очевидно на Шато Етчбар.

Тя дълбоко въздъхна и продължи да пристъпва тежко, умората й граничеше с нервна криза. Ако само успееше да стигне до замъка… само да намереше Николай Хел…

Две селянки прекъснаха размяната на клюки над ниската каменна стена и се загледаха в чужденката с открито любопитство и недоверие. Къде ли отиваше, така безсрамно показвайки краката си? Към замъка ли? Е, тогава всичко беше ясно. Най-различни странни хора отиваха в замъка, откакто този чужденец го купи. Не че мистър Хел беше лош човек. Знаеха дори от мъжете си, че членовете на баскоскто движение за свобода му се възхищават. Но все пак… той си оставаше новодошъл. Нямаше защо да се отрича това. Беше живял в замъка само четиринадесет години, докато всеки друг от селото (деветдесет и трима души) можеше да намери името си на десетки надгробни плочи в двора на църквата, понякога току що гравирано върху пиринейски гранит, друг път едва виждащо се върху древен камък, загладен от пет века дъжд и вятър. Я виж! Тази безсрамница дори не си е сложила сутиен! Иска мъжете да я гледат, това е! Ако не е внимателна, ще има незаконно дете! Кой тогава ще се омъжи за нея? Ще свърши като домашна помощничка в дома на сестра си. И мъжът на сестра й ще я преследва, когато е пиян! И един ден, когато сестра й е бременна, тя ще му се отдаде! Най-вероятно в хамбара. Винаги така става. И сестра й ще разбере и ще я изгони от къщата! Къде ще отиде тогава? Ще стане проститутка в Байон, ето какво ще стане!

Трета жена се присъедини към тях. Кое е това момиче, което така си показва краката? Ние не знаем нищо за нея — освен че е проститутка от Байон. И дори не е баска! Мислиш ли, че може да е протестантка? О, не, не бих предположила такова нещо. Проста една бедна курва, която е спала с мъжа на сестра си. Винаги така става, когато ходиш със свободни гърди.

Вярно, вярно.

Минавайки, Ханна вдигна поглед и видя трите жени.

— Добър ден, госпожи — каза тя.

— Добър ден, госпожице — отвърнаха в хор те, усмихвайки се по баскски открито.

— Разхождате ли се? — попита едната.

— Да, госпожо.

— Това е хубаво. Щастливка сте щом като имате свободно време.

Едно смушкване с лакът. Беше направо смело и умно да каже това.

— Замъка ли търсите, госпожице?

— Да.

— Продължавайте така, както сте тръгнали, и ще намерите това, което търсите.

Смушкване. Още едно. Беше опасно, но прекрасно да кажеш нещо толкова близо до истината.

Ханна стоеше пред тежката желязна врата. Наоколо не се виждаше никой и изглеждаше, че няма начин да се позвъни или почука. Замъкът беше разположен на стотина метра навътре, до него водеше една дълга алея с дървета. Тя се колебаеше дали да не опита една от по-малките врати надолу по пътя, когато чу мелодичен глас зад себе си.

— Госпожице?

Тя се обърна към вратата, където възрастен градинар в синя работна престилка надничаше от другата страна.

— Търся мистър Хел — обясни тя.

— Да — каза градинарят с това преглътнато „oui“, което можеше да значи всичко друго, но не и „да“. Той й каза да изчака и изчезна между виещата се редица дървета. Една минута по-късно тя чу пантите на една от страничните врати да скърцат, и той я повика с ръка и дълбок поклон, който почти го извади от равновесие. Когато мина покрай него, разбра, че той е полупиян. В действителност Пиер никога не беше пиян, но и никога не беше и трезвен. Редовното поемане на дванадесет чаши червено вино на ден го предпазваха от едното и от другото състояние.

Пиер й показа пътя, но не я придружи до къщата. Той продължи да подрязва храстите, които образуваха лабиринт. Той никога не работеше бързо, но и никога не бягаше от работа. Денят му беше точно разпределен, като на всеки половин час се освежаваше с чаша червено.

Ханна можеше да чуе отслабващия звук от потракването на ножицата, колкото повече напредваше по алеята между дърветата. Във върховете на дърветата шепнеше тих вятър, а под плътната сянка беше хладно. Тя потрепера. Беше замаяна от дългата разходка в горещината. През целия ден не беше слагала нищо в стомаха си само кафе. Чувствата й бяха замръзнали от страх, след това се бяха размразили от отчаяние. Започваше да губи връзка с реалността.

Когато стигна в подножието на двойната редица от мраморни стълби, тя се спря поколебана накъде да тръгне.

— Мога ли да ви помогна? — попита над нея един женски глас.

Ханна заслони очи и погледна към обляна в слънце тераса.

— Здравейте, аз съм Ханна Щерн.

— Е добре, влезте, Ханна Щерн.

Слънчевата светлина зад жената пречеше на Ханна да види чертите й, но от дрехите и държанието й можеше да се предположи, че е азиатка, въпреки че мекият и обработен глас не приличаше на чуруликането, характерно за азиатските жени.

— Имаме едно от тези съвпадения, за които се предполага, че носят щастие. Моето име е Хана — почти същото като вашето. На японски Хана означава цвете. Какво означава вашето Ханна? Може би като повечето западни имена не означава нищо. Колко мило, че дойдохте точно навреме за чая.

Те се ръкуваха по френски маниер и Ханна остана поразена от спокойната красота на тази жена, чиито очи като че ли я наблюдаваха със смесица от любезност и хумор, и чието държание правеше Ханна да се чувства странно спокойна и защитена. Докато вървяха по широката, покрита с плоски камъни тераса към къщата с класическа фасада от четири стъклени врати-прозорци, представляващи главния вход, жената избра най-красивия стрък от цветята, които беше отрязала и го подаде на Ханна с жест — колкото естествен, толкова и приятен.

— Ще трябва да го сложа във вода — каза тя. — След това ще пием чай. Вие приятелка ли сте на Николай?

— В действителност, не. Чичо ми му беше приятел.

— И вие сте решили да го видите, минавайки оттук? Колко мило от ваша страна.

Тя отвори стъклените врати към слънчевата приемна стая, в средата на която бяха поставени съдове за чай върху ниска маса пред мраморна камина с медна решетка Една врата в другия край на стаята се захлопна леко като влязоха. През следващите дни, които прекара в Шато Етчбар, всичко което Ханна успя да види и чуе от прислугата, бяха врати, които се затваряха, когато тя влизаше, или тихи стъпки в края на коридора, или кафени цветя, поставени на нощното шкафче. Храната беше приготвена по такъв начин, че стопанката на къщата можеше да я сервира сама. Това й даваше възможност да покаже любезността и загрижеността си.

— Оставете раницата си тук, в ъгъла, Ханна — каза жената. — И бихте ли били така добра да налеете, докато подредя цветята?

Със слънчевата светлина, влизаща през френските прозорци, стените в бледосиньо на златни листа, мебелите — смесица от Луй XV и ориенталски стил, с парата, извиваща се в слънчевите лъчи над чайника, с огледалата, отразяващи светлината, удвояващи и утрояващи всичко — тази стая като че ли не беше от същия свят, в който млади мъже бяха застрелвани по летищата. Докато наливаше чая от сребърния чайник, Ханна беше наистина замаяна. Прекалено много се беше случило през последните часове. Струваше й се, че ще припадне.

Без някаква причина тя си припомни едно подобно чувство на объркване, когато беше дете в училище… беше лято и тя беше отегчена, около нея се разнасяше бръмченето на класната стая. Беше се вторачила, докато предметите около нея ставаха ту малки, ту големи. И тя се питаше: „Аз тук ли съм? Това аз ли съм? Наистина ли аз си мисля тези неща? Аз? Аз?“

Сега, когато наблюдаваше грациозните, икономични движения на слабата азиатка, която отстъпваше назад, за да огледа критично наредбата на цветята, след което нанасяше леки корекции, Ханна отчаяно се мъчеше да намери опора срещу прилива от объркване и умора, който се опитваше да я отнесе.

Това е странно, мислеше си тя. От всичко, което се беше случило през този ден: ужасните неща на летището, пътуването до Пау, което беше като сън, намеците на шофьорите, които я бяха вземали на стоп, този глупак — собственикът на кафенето в Тардет, дългото ходене по пътя до Етчбар… от всичко това най-дълбока следа беше оставил пътят през алеята с кедрови дървета… потреперването под дебелата сянка, докато вятърът шумолеше в листата. Беше друг свят. И беше странен.

Беше ли истина, че тя седеше тук, наливайки чай, вероятно изглеждаща като клоун с тесните шорти и спортните обувки?

Нима само преди няколко часа тя беше минала покрай възрастния мъж, седнал на пода на Външни линии в Рим. „Съжалявам“, беше промълвила тя глупаво.

— Съжалявам — каза сега тя високо. Красивата жена беше казала нещо, което не беше успяла да чуе.

Жената й се усмихна, докато сядаше до нея.

— Точно казвах, че е жалко, че Николай отсъства. Той е в планината от няколко дни, обикаляйки тези негови пещери. Опасно хоби. Но го очаквам тази вечер или утре сутрин. Това ще ви даде възможност да се изкъпете и може би малко да поспите. Така е добре, нали?

Мисълта за гореща баня и студени чаршафи беше толкова привлекателна, че на Ханна й прималя.

Жената се усмихна и придърпа стола си по-близо до мраморната маса.

— Как пиете чая си?

Очите й бяха спокойни и откровени. По форма бяха азиатски, но цветът им беше като лешник, със златни петънца. Ханна не можеше да отгатне националността й. Със сигурност движенията й бяха източни, нежни и контролирани; но цветът на кожата й беше като мляко с какао, а тялото, облечено в китайска дреха с висока яка, имаше отчетлива африканска стойка. Устата и носът й обаче бяха европейски. Гласът й беше културен, нисък и обработен, също както и смехът й, когато каза:

— Да, знам. Малко съм смущаваща.

— Извинете ме? — каза Ханна смутена, че така явно беше издала мислите си.

— Аз съм това, което обикновено любезно наричат „космополит“, или с други думи — „мелез“. Майка ми беше японка, а изглежда, че баща ми е бил американски войник — мулат. Никога не съм имала щастието да го познавам. Искате ли мляко?

— Какво?

— В чая — усмихна се Хана. — Предпочитате ли да говорим на английски? — попита тя на този език.

— Да, в действителност предпочитам — призна Ханна също на английски, но с американско произношение.

— Предположих това по вашия акцент. Добре тогава. Ще говорим на английски. Николай рядко говори английски в къщата и се опасявам, че малко съм го позабравила. — Тя имаше едва доловим акцент; не грешно поставяне на ударението, а твърде ясно изговаряне. Може би и френският й имаше следи от акцент, но Ханна не можеше да прецени.

В този момент се сети нещо друго.

— Сервирани са два комплекта за чай. Очаквахте ли ме, мисис Хел?

— Наричайте ме Хана. Да, очаквах ви. Мъжът от кафенето в Тардет се обади, за да иска разрешение да ви посочи пътя. Отново ми се обадиха, когато минахте през Абенс-де-Хаут, и пак, когато стигнахте до Личан. — Хана леко се засмя. — Николай е добре защитен тук. Виждате ли, той не обича изненадите.

— О, сега се сещам. Имам бележка за вас. — Ханна извади от джоба си бележката, която й беше дал собственикът на кафенето.

Хана я отвори, погледна я и се засмя с ниския си глас.

— Това е сметка. И много добре написана. Ах, тези французи. Един франк за телефонното обаждане. Един франк за вашето кафе. И допълнително още франк и половина за бакшиша, който сте щели да му оставите. Господи, направили сме добра сделка! Ще имаме удоволствието от вашата компания само за три франка и половина. — Тя се засмя и остави настрани сметката. След което посегна и постави топлата си длан върху ръката на Ханна. — Младо момиче? Не мисля, че съзнавате, но плачете.

— Какво? — каза Ханна и постави ръка на бузата си. Беше мокра от сълзи. Господи, от колко ли време плачеше? — Съжалявам. Просто… Тази сутрин приятелите ми бяха… Трябва да видя мистър Хел!

— Знам, мила. Знам. Изпийте сега чая си. В него има нещо, което ще ви помогне да починете. След това ще ви заведа до вашата стая, където можете да се изкъпете и поспите. Така ще бъдете свежа и хубава, когато се срещнете с Николай. Оставете раницата си тук. Някое от момичетата ще се погрижи за нея.

— Трябва да ви обясня… Но Хана вдигна ръка.

— Ще обясните нещата на Николай, когато се върне. И той ще ми каже това, което сметне за необходимо.

Ханна все още подсмърчаше и се чувстваше като дете, докато следваше Хана по широкото мраморно стълбище. Но усещаше как в нея започва да цари прекрасно спокойствие. Каквото и да е имало в чая, то беше успяло да отдалечи спомените.

— Вие сте много мила с мене, мисис Хел — каза искрено тя.

Хана меко се засмя.

— Наричай ме Хана. Все пак аз не съм съпруга на Николай. Аз съм негова любовница.

ШАНХАЙ: 193

Както винаги през този сезон, от морето към града полъхва хладен вечерен бриз, преминава над топлата земя на Китай и издува дантелените пердета на стъклената врата на верандата на голямата къща на авеню Жофре във френската концесия.

Генерал Кишикава Такаши оттегля един камък от своята лакирана дъска за Го и го държи леко между върховете на средния пръст и показалеца. Няколко минути преминават в тишина, но неговите мисли не са насочени към играта, която е на своя 176 ход и вече наближава неизбежния си край. Очите на генерала се спират върху противника му, който от своя страна е погълнат напълно от комбинацията от бели и черни камъни върху бледожълтата дъска. Кишикава-сан беше решил, че момчето трябва да замине за Япония и тази вечер трябваше да му каже. Не точно сега. Това щеше да развали удоволствието от играта; и нямаше да е хубаво, защото за първи път младият човек печелеше.

Слънцето над френската концесия е залязло. Уличните фенери в стария град, са запалени и над тесните, криволичещи улички се разнася миризмата на хиляди ястия, готвени за вечеря. По продължението на Уангпу до Сучоу Крик домовете на плаващия град, разположени върху китайски лодки, са оживели от множеството светлини на готварските огньове, запалени по палубите от възрастни китайки с панталони, завързани над глезените. Приливът е нисък и се виждат жълтите дървени кореми на лодките, затънали в тинята. Закъснели за вечеря хора бързат по Моста на Крадящата кокошка. Един професионален писач на писма натапя невнимателно четката си, нетърпелив да приключи с работата за деня и сигурен, че калиграфската му небрежност няма да бъде забелязана от младото момиче, за което съставя писмо по модела на една от своите Шестнадесет никога негубещи формули.

Бунд, улицата на величествените търговски къщи и хотели, крещящо доказателство за имперското могъщество и увереност, е тиха и тъмна; английските господари са отпътували; вестник „Ежедневни новини от Северен Китай“ не отпечатва вече своите клюки, благочестивите критики, услужливите си изявления за световното положение. Дори и домът Сасон, най-елегантната къща на Бунд, построена с печалбите от търговия на опиум, е понижена до по-земната си задача да приюти Щаба на окупационните сили. Всички са си отишли: алчните французи, наперените англичани, надутите германци, оптимистите американци. Шанхай е под контрола на японците.

Генерал Кишикава разсъждаваше за необичайната прилика между младия мъж от другата страна на дъската и неговата майка: почти сякаш самата Александра Ивановна се беше възпроизвела — тези, които бяха изпитали нейното присъствие в обществото бяха склонни да повярват в нейните възможности да извърши и този подвиг. Младият мъж имаше същата правоъгълна форма на челюстта, същото широко чело и високи скули, същия правилен нос. Най-интересно за Кишикава сан беше сравнението между очите на момчето и тези на майка му. Физически техните очи бяха еднакви: големи, дълбоки и с онзи изненадващ бутилково зелен цвят, характерен за семейството на графинята. Но огромната разлика в личностите на майката и сина беше изразена в яснотата и силата на погледа, в начина по който се премрежваха и проясняваха тези очи. Погледът на майката беше омайващ, на сина — студен. Там, където майката използваше своите очи да очарова, момчето ги използваше да Отблъсква. Това, което в нейния поглед беше кокетство, в неговия беше арогантност. От нейните очи струеше светлина, неговите бяха вглъбени. Нейните очи изразяваха хумор, неговите — ум. Тя очароваше, той безпокоеше.

Александра Ивановна беше влюбена в себе си; Николай беше егоист.

Според западните разбирания Николай изглеждаше твърде млад за годините си. Само студенината на яркозелените очи и някаква твърдост на устните му предпазваше лицето му от опасността да изглежда прекалено нежно, прекалено правилно за един мъж. Известно неудобство от физическата му красота беше принудило Николай още от най-ранни години да се занимава с бойни и енергични спортове. Беше тренирал класическо джиу-джицу и беше играл ръгби в международен отбор срещу синовете на английските господари с такава резултатност, която граничеше с грубост. Въпреки че му беше ясна идеята за честна борба и спортсменство, с което англичаните се оправдаваха при една истинска загуба, той предпочиташе отговорността на победата или утехата да загуби с чест. В действителност той не обичаше играта в отбори, предпочиташе да печели или губи, разчитайки само на собствените си способности. А емоционалната му нагласа беше такава, че той почти винаги печелеше; беше въпрос на силно желание.

Александра Ивановна също печелеше почти винаги, при нея това не беше въпрос на силно желание, а на право. Когато се появи в Шанхай през есента на 1922 с огромно количество багаж и без някакъв видим източник на доход, тя разчиташе най-вече на предишното си социално положение в Санкт Петербург, за да спечели водачеството на нарастващата група „бели руснаци“ — както ги наричаха управляващите англичани — не защото идваха от Белорусия, а просто защото не бяха „червени“. Тя успя веднага да събере около себе си една възхищаваща й се група, включваща най-интересните мъже в колонията. За да спечели интереса на Александра Ивановна, един мъж трябваше да бъде богат, хубав или духовит; за нейно голямо разочарование, през целия си живот тя рядко беше срещала две от тези качества, съчетани в един мъж, и никога и трите.

В нейното общество нямаше място за друга жена; графинята намираше жените глупави и по нейно мнение излишни, след като сама успяваше да задържи вниманието на десетина мъже едновременно, поддържайки атмосферата на соарето духовита, оживена и съвсем малко непристойна.

За отплата нежеланите дами от интернационалната колония заявиха, че нищо на този свят не може да ги изкуши да бъдат видени на публично място заедно с графинята, и ревностно желаеха съпрузите и годениците им да споделят това тяхно чувство за благоприличие. С помръдване на рамене и присвиване на устни тези дами, останали в периферията, дадоха да се разбере, че подозират някаква връзка между два социални парадокса: първият беше, че графинята успяваше да поддържа едно пищно домакинство, въпреки че бе пристигнала без пукната стотинка; и вторият — че непрекъснато беше заобиколена от най-желаните мъже на това общество, въпреки че й липсваха всичките строги добродетели, за които знаеха от майките си, че бяха по-важни и желани от една гола красота и чар. Тези жени биха се почувствали щастливи, ако видеха графинята в групата на руските жени, които се промъкваха в Китай през Манджурия, продаваха жалките си стоки и бижута, с които бяха успели да избягат, и накрая биваха принудени да предлагат себе си. Но фактът, че Александра Ивановна беше една от обичайните аномалии в царския двор, руска благородника без капка славянска кръв в нейното твърде показвано (и най-вероятно достъпно) тяло, ги опровергаваше. Александра Ивановна (собственото име на баща й беше Йохан) беше от рода Хабсбург, роднина с малка германска кралска фамилия, която беше емигрирала в Англия без да носи със себе си нищо друго, освен протестантската си религия. И въпреки това добродетелните дами от колонията твърдяха, че дори и такъв произход не е доказателство за висока нравственост в днешните развратни времена, нито пък, както явно смяташе графинята, равностоен заместител.

По време на третия сезон от своето царуване, Александра Ивановна като че ли спря вниманието си на един млад празноглав прусак, който притежаваше една повърхностна интелигентност, освободена от чувствителността, присъща на неговата раса. Граф Хелмут фон Кайтел от Хел стана нейният явен придружител — неин галеник и играчка. Десет години по-млад от нея, графът притежаваше физическа красота и атлетична мъжественост. Той беше отличен ездач и известен фехтовач. Тя го възприемаше като декоративна добавка към себе си и единственото публично изявление, което си позволи да направи за тяхната връзка, беше, да говори за него като „подходящ за разплод“.

Беше й станало навик да прекарва тежките влажни летни дни в една вила в планината. Една есен тя се завърна в Шанхай по-късно от обикновено и тогава в домакинството се появи едно бебе-момче. В знак на приличие младият фон Кайтел от Хел направи предложение за женитба. Тя леко се засмя и му каза, че въпреки предишното й намерение да създаде едно дете, няма ни най-малко желание да има две деца в къщата. Той се поклони със сурова раздразнителност, която служеше на прусаците вместо достойнство, и започна да подготвя завръщането си в Германия.

Без изобщо да се опитва да скрие момчето или обстоятелствата на неговото раждане, тя го направи украса за нейния салон. Когато някои официални изисквания наложиха да го кръстят, тя го нарече Николай Хел, вземайки последното име от една малка река, граничеща с имението на Кайтел. Виждането на собствената й роля за създаването на момчето бе изразено с факта, че пълното му име беше Николай Александрович Хел.

Английски бавачки следваха една след друга, така че английският, френският, руският и немският станаха негови езици още от люлката, без предпочитание към някой от тях, дължащо се на убеждението на Александра Ивановна, че определени езици са най-добри за изказване на определени мисли. Човек говори за любов и други баналности на френски; обсъжда трагедии и нещастия на руски; върши работа на немски; и се обръща към слугите на английски.

Тъй като единствените му приятели бяха децата на прислугата, китайският също стана люлчин език за Николай. Той придоби навика да мисли на този език, защото най-големият ужас, който изпитваше като дете, беше, че майка му може да чете мислите му — а тя изобщо не знаеше китайски.

Александра Ивановна смяташе училищата за подходящи само за деца на търговци, така че образованието на Николай беше поверено на една редица преподаватели — всичките красиви и млади, и всичките предани на майката. Тя не остана много очарована, когато се разбра, че Николай има интерес и заложби за чиста математика. Но след като преподавателят му я увери, че чистата математика е учение без практическо и търговско приложение, тя реши, че е подходяща за неговото възпитание. По-голямата част от практичната страна на светското възпитание на Николай — и най-голямото му удоволствие — дойде от навика да се измъква от къщата и да скита с уличните хлапаци по тесните улици и потайните дворове на кипящия зловонен и шумен град. Облечен в свободна синя дреха, с ниско остригана коса под кръглата шапка, той бродеше сам или със случайни приятели и се прибираше вкъщи за поучаване или наказание, като и двете приемаше с огромно спокойствие и разгневен поглед в яснозелените си очи.

По улиците Николай научи „мелодията“ на този град, който западните хора бяха приспособили за себе си. Той видя как високомерни английски младоци се возеха в рикши, карани от момчета с мъртвешки вид разяждани от туберкулоза, потящи се от усилие и недохранване, носещи маски, за да не осквернят европейските господари. Той видя компрадорите, дебели и мазни мъже, които печелеха от експлоатирането на собствените им хора от европейците, и които бяха възприели западните обичаи. След като получеха печалбата и се натъпчеха с екзотична храна, тяхното най-голямо удоволствие беше да деф-лорират дванадесет-тринадесет годишни момичета. Начинът, по който дефлорираха момичета, беше… неестествен. Единственото отмъщение, което можеше да си позволи момичето, ако беше добра артистка, беше да се преструва, че й е за първи път и да позволи да я дефлорират многократно, което й носеше повече пари. Николай научи, че всички просяци, които заплашваха минувачите да ги допрат с разложените си крайници, или забиваха карфици в бебетата, за да ги накарат да плачат жално, или обираха и плашеха туристите — всички те, от старите хора, които ви благославят или ви ругаят, до полугладните деца, които предлагат да изпълнят противоестествени действия едно с друго за ваше забавление, бяха под контрола на Негово Отвратително Височество, Краля на просяците, който ръководеше някаква странна комбинация от братство и гангстерска защита. Всяко нещо, загубено в града, всеки един, който се криеше в града, всяка услуга, извършвана в града, можеше да се намери срещу едно скромно възнаграждение за Негово Величество.

Николай видя как полицаите съвсем открито вземаха пари от сводници на малолетни проститутки. Той се научи да разпознава знаците на „Зелените“ и „Червените“, които представляваха най-големите в света тайни общества и чиито гангстерски похвати на протекции или покушения се разпростираха над просяци и политици. Самият Чан Кай Ши беше „Зелен“, заклет да служи на бандата. „Зелените“ бяха тези, които убиха и осакатиха студентите от университета, опитали се да организират китайския пролетариат. Николай можеше да различи „Зелен“ от „Червен“ по начина, по който държеше цигарата си, по начина, по който плюеше.

През деня Николай учеше математика, класическа литература и философия. Вечерта той учеше от улицата — търговия, политика, нагледен империализъм и хуманност.

А през нощта седеше до майка си, докато тя забавляваше най-умните мъже, които управляваха Шанхай и го изстискваха чрез клубовете и търговските си къщи на Бунд. Това, което повечето от тези мъже приемаха за срамежливост у Николай, а по-умните — за равнодушие, беше в действителност една омраза към търговците и към техния начин на мислене.

Времето минаваше; добре управляваните инвестиции на Александра Ивановна нарастваха, докато светският им живот намаляваше. Тя стана малко по-закръглена, по-отпусната, по-сочна, но нейната живост и красота като че ли узряха, тъй като беше наследила тази характерна фамилна черта, която беше позволила на майка й и на лелите й да изглеждат на по тридесет години, когато вече бяха прехвърлили петдесетте. Предишните любовници бяха станали приятели и животът на авеню Жофре улягаше.

Александра Ивановна беше започнала да получава леки припадъци, на които обръщаше само толкова внимание, колкото да ги използва в подходящо време като любовен арсенал. Когато един лекар от нейния кръг, който от години имаше желание да я прегледа, установи, че замайванията се дължат на слабо сърце, тя взе мерки за това, което наричаше „лекарски глупости“, като намали приемите си на един седмично, но не промени начина си на живот в друго отношение.

„… А те казват, млади господине, че имам слабо сърце. Това са просто незначителни романтични припадъци и вие трябва да ми обещаете да не се възползвате от тях прекалено често. Освен това, трябва да ми обещаете, че ще намерите един добър шивач. Този костюм, мое момче!“

На седми юли 1937 г. вестник „Ежедневни новини от Северен Китай“ писа, че са разменени изстрели между японци и китайци на моста Марко Поло близо до Пекин. На номер три на улица Бунд английските тайпани, разположили се в клуб „Шанхай“, решиха, че развитието на тази безсмислена борба между азиатците може да излезе извън контрол и трябва да се вземат бързи мерки. Те уведомиха генералисимус Чанг Кай Ши, че предпочитат той да се изтегли на север и да организира фронт, който да прикрие търговските им къщи от неприятностите на тази война.

Генералисимусът обаче реши да изчака японците в Шанхай, като се надяваше, че поставяйки в опасност международното селище, ще привлече чуждестранна намеса в своя полза.

Когато това не показа ефект, той започна систематично да заплашва японските фирми и цивилните граждани в интернационалната група. Това положение достигна своята кулминация в шест и тридесет на 9 август, когато младши лейтенант Исао Ояма и неговият шофьор, моряк първи клас Йозо Сайто, които бяха тръгнали да инспектират японската фабрика за памук извън града, бяха спрени от китайски войници.

Те бяха намерени близо до пътя, разкъсани от куршуми и малтретирани сексуално.

В отговор японските бойни кораби се изместиха към Уангпу. Хиляда японски войници бяха свалени на сушата, за да защитят търговската си колония в Чапей, от другата страна на тясното заливче Сучоу. Те бяха посрещнати от 10000 елитни китайски войници, скрити зад барикади. Протестът на английските тайпани беше подсилен от изложенията, изпратени от европейските и американските посланици до Нанкинг и Токио, изискващи Шанхай да бъде изключен от зоната на военните действия. Японците се съгласиха на тази молба, очаквайки, че китайските войски ще се изтеглят от демилитаризираната зона.

Но на 12 август китайците прекъснаха всички телефонни линии на японското консулство и на японските търговски фирми. На следващия ден, петък 13, 88-ма китайска дивизия се установи на Северната гара и блокира всички пътища, излизащи от града. Тя имаше намерение да използва цивилните като буфер между себе си и далеч превъзхождащите я по численост японци.

На 14 август китайски пилоти прелетяха над Шанхай на американски самолети. Една експлозивна бомба мина през покрива на хотел „Палас“; друга избухна на улицата пред хотел „Кафене“. Седемстотин двадесет и девет човека загинаха; осемстотин шестдесет и един бяха ранени. Тридесет и една минути по-късно друг китайски самолет бомбардира Световния увеселителен парк, който беше превърнат в лагер за бежанци — жени и деца. Хиляда и дванадесет бяха убити; хиляда и седем бяха ранени.

За обсадените китайци нямаше възможност за бягство от Шанхай; войските на генералисимуса бяха затворили всички пътища. За чуждестранните тайпани както винаги имаше изход. Запотени кулита, сумтейки и надпявайки монотонно „хай-йо, хай-йо“, се напъваха по малките мостчета, пренасяйки заграбеното от Китай под надзора на облечени в бели костюми младоци, държащи списъци, и гурки с палки в ръце. Англичаните от „Рай Путана“, германците от „Олденбург“, американците от „Президент Мак Кинли“, холандците от „Тасма“ се сбогуваха едни с други; жените — с размазани очи и малки кърпички в ръце, докато мъжете обсъждаха колко неблагодарни са азиатците, а на фона на всичко това корабни оркестри свиреха смесица от национални химни.

Тази нощ иззад барикадите от торби с пясък и обсадени китайски жители, артилерията на Чанг Кай Ши откри огън към японските кораби на котва в реката. Японците отвърнаха на огъня, унищожавайки барикадите и от двата вида.

През цялото това време Александра Ивановна отказваше да напусне дома си на авеню Жофре, което сега представляваше една изоставена улица, чиито сгради със счупените си прозорци бяха обитавани от вечерния бриз и крадците. Тъй като беше без националност — нито съветска гражданка, нито китайка, нито англичанка — тя не подлежеше официално на защита. Във всеки случай нямаше никакво намерение да напусне дома си и на нейната възраст така грижливо подбраната мебелировка, за да се установи бог знае къде. Все пак, смяташе тя, японците, които познаваше, не бяха по-глупави от останалите и едва ли щяха да бъдат по-малко ефективни като администратори от англичаните.

Китайците дадоха най-твърд отпор при Шанхай; изминаха три месеца преди превъзхождащите ги японци да успеят да ги отблъснат. В желанието си да привлекат чужда намеса, китайците си позволиха няколко бомбени „грешки“, за да увеличат броя на човешките жертви и на осакатените от обстрела на японците.

Те правеха барикадите си по пътищата, като между тях оставяха защитния буфер от десетки хиляди граждани, техни сънародници.

През всичките тези ужасни месеци пъргавите жители на Шанхай продължаваха да изпълняват ежедневните си задължения по най-добрия начин, по който можеха, независимо от оръдейния обстрел на японците и бомбардирането от китайски самолети, произведени в Америка. В началото лекарствата, след това храната, после подслонът и накрая водата започнаха да привършват, но животът в гъмжащия от хора изплашен град продължаваше; и бандите момчета с които Николай скиташе из улиците, намериха нови, макар и сурови игри сред руините на срутените постройки, в отчаяното катерене при внезапни нападения или в гейзерите от разрушените водоизточници.

Само веднъж Николай изпита допир със смъртта. Беше заедно с други хлапаци в района на големите супермаркети „Синсиър“ и „Уинг Он“, когато една „грешка“ доведе китайските бомбардировачи над натъпкания с народ Нанкинг Роад. Беше обедно време, когато в най-голямата тълпа, директно попадение улучи „Синсиър“, а едната страна на „Уинг Он“ беше направо отнесена. Покривите се продъниха над лицата на ужасените хора. Возещите се в натъпкания асансьор извикаха в един глас, когато въжетата се скъсаха и той падна в шахтата. Възрастна жена, която се обърна към един експлодирал прозорец, беше останала без плът отпред, докато отзад изглеждаше незасегната. Момчето, което стоеше до Николай, изохка и седна тежко по средата на улицата. Беше мъртво; едно парче камък беше минало през гърдите му. Когато гърмът от бомбите и от срутващите се сгради затихна, се разнесе един силен писък от хиляди гласове. Една зашеметена купувачка, скимтейки, търсеше нещо сред парчетата стъкло, които до скоро бяха витрина. Беше изискана млада жена, облечена по западна „шанхайска“ мода, с дълга до глезените рокля от зелена коприна, разцепена до коленете, и малка твърда яка около изваяния й порцеланов врат. Нейната изключителна бледност може би се дължеше на оризовата пудра, така модерна сред дъщерите на богатите китайски търговци, но не беше така. Тя търсеше статуетката от слонова кост, която беше разглеждала в момента на бомбардировката, и ръката, с която я беше държала.

Николай избяга.

Четвърт час по-късно той стоеше върху купчина чакъл в един тих район, където седмици бомбардиране бяха обезлюдили постройките, които всеки момент щяха да се срутят. Сухи ридания разтърсиха тялото му, но той не заплака; нито една сълза не се плъзна по мръсотията, напластена по лицето му. В главата му непрекъснато се повтаряше една и съща мисъл: „Бомбардировачи Норт-роп. Американски бомбардировачи“.

Когато накрая китайските войници бяха изгонени и барикадите им съборени, хиляди хора побягнаха от кошмарния град и разрушените от бомбите сгради.

По жестока ирония на съдбата, Бунд, улицата, която представляваше паметник на чуждестранния империализъм, беше останала почти незасегната. Празните прозорци гледаха към напуснатия град, който тайпаните бяха създали, изсмукали и накрая изоставили.

Николай беше сред малката група от облечени в синьо китайски деца, които бяха подредени по улиците, за да наблюдават първия парад на окупационните войски. Фотографи от военни вестници бяха раздали лепнещи сладкиши и малки химомару — знаменца с изгряващо слънце, които децата трябваше да размахват, докато подвижните камери записваха техния смутен ентусиазъм. Един млад офицер ръководеше събитието, като увеличаваше бъркотията със своите лаещи инструкции на развален китайски. Без да знае какво да прави с този хлапак с руса коса и зелени очи, той нареди на Николай да застане отзад.

Николай никога не беше виждал такива войници, груби и действени, но не и подходящи за парад. Те не маршируваха със синхронизацията на роботи като германците и англичаните; те минаваха в чисти, но разкривени редици, марширувайки рязко зад сериозните млади офицери с мустаци и комично дълги мечове. Независимо от факта, че много жилища бяха оцелели, един ден Александра Ивановна беше изненадана и обезпокоена от служебна кола с развиващи се флагчета на калниците, която спря на пътя пред къщата. Един младши офицер на звучен металически френски й съобщи, че генерал Кищикава Такаши, губернаторът на Шанхай, ще отседне при нея. Но нейният жив инстинкт за самосъхранение й подсказа, че може би ще има известна изгода, ако създаде приятелски връзки с генерала, особено след като жизнено необходими неща се намираха толкова трудно. Тя и за секунда не се осъмни, че генералът автоматично ще бъде добавен към нейните обожатели.

Грешеше. Въпреки заетата си програма, генералът намери време да й обясни на граматически правилен френски, че съжалява за неудобствата, които войната може да донесе на нейното домакинство. Но й даде да разбере, че тя беше гостенката в неговата къща, а не той в нейната. Генералът беше твърде зает, за да губи време за флиртове, но винаги беше внимателен в отношението си към нея. В началото Александра Ивановна беше озадачена, по-късно раздразнена, а накрая заинтригувана от любезната незаинтересованост на този мъж, нещо, което никога не беше получавала от един хетеросексуален мъж. От своя страна той я намираше интересна, но не и необходима.

Въпреки всичко, в знак на любезност, той вечеряше всяка седмица с тях, като по западен маниер по време на вечерята се водеха леки разговори, от които той научи много за графинята и нейния син, докато те пък научиха много малко за генерала. Той наближаваше шестдесетте — млад за японски генерал — вдовец, с една дъщеря, живееща в Токио. Въпреки че беше убеден патриот, в смисъл, че обичаше всички неживи неща в страната си — езерата, планините, забулените долини — никога не беше гледал на кариерата си в армията като на естествено призвание. Като млад беше мечтал да стане писател, въпреки че дълбоко в сърцето си винаги беше знаел, че традицията в семейството непременно ще го доведе до военна кариера. Само гордостта и предаността към дълга го бяха направили трудолюбив и добросъвестен административен офицер и, въпреки че беше прекарал повече от половината си живот в армията, той не възприемаше работата си там като нещо повече от професия. Умът му, но не и сърцето му; времето, но не и чувствата му, бяха отдадени на работата.

В резултат на плодотворните му усилия, които често го задържаха в кабинета му на Бунд от рано сутринта до късно през нощта, градът започна да се възстановява. Заработи обслужването, фабриките бяха поправени и китайските селяни отново започнаха да се появяват в града. Животът и шумът се завърнаха бавно по улиците и понякога можеше да се чуе и смях. Въпреки че не бяха блестящи, условията за живот на китайския работник се подобриха значително в сравнение с тези, по време на европейците. Имаше работа, чиста вода, основни хигиенни облекчения и зачатъци на здравеопазване. Професията на просяците западна, но проституцията разцъфтя и проявите на насилие бяха малко. Все пак Шанхай беше окупиран град, а войниците бяха мъже.

Когато здравето на генерал Кишикава започна да страда от прекалената работа, той си наложи една по-здравословна програма, която му даваше възможност да вечеря почти всяка вечер в къщата си на авеню Жофре.

Една вечер, след като бяха вечеряли, генералът спомена мимоходом, че много обича да играе на Го. Николай, който рядко говореше, освен когато отговаряше кратко на директни въпроси, призна, че също играе тази игра. Генералът остана развеселен и впечатлен от факта, че момчето каза това на безупречен японски. Той се разсмя, когато Николай обясни, че учи японски от книги, с помощта на ординареца на генерала.

— Добре се справяш само след шест месеца учене — каза генералът.

— Това е петият ми език, сър. Всички езици си приличат математически. Всеки нов е по-лесен от последния. Освен това — момчето присви рамене, — имам дарба за езици.

Кишикава-сан остана доволен от начина, по който прозвуча казаното от Николай — без самохвалство и без английска срамежливост. В същото време генералът се засмя на себе си, като забеляза, че момчето очевидно беше репетирало първото изречение, тъй като то беше съвсем правилно, докато следващите издаваха грешки в използването на идиомите и в произношението. Генералът не се издаде, знаейки, че Николай е в такава възраст, когато взема всичко много сериозно и може да се засегне.

— Аз ще ти помогна с твоя японски, ако искаш — каза Кишикава-сан. — Но първо нека видим дали си наистина интересен противник на Го.

На Николай беше дадено предимство от четири камъка и те изиграха една бърза, кратка игра, тъй като на другия ден генералът щеше да има много работа. Скоро бяха погълнати от играта и Александра Ивановна, която не виждаше голям смисъл в събития, в които не е център на внимание, се оплака, че не се чувства добре и се оттегли.

Генералът спечели, но не така лесно, както предполагаше. Тъй като самият той беше аматьор, способен да даде сериозен отпор на професионалист с минимум предимства, остана впечатлен от странния стил на Николай.

— От колко време играеш Го? — попита той, на френски, за да облекчи Николай от несвойствените изрази.

— О, предполагам, че от четири или пет години, сър. Генералът се намръщи.

— Пет години? Но… на колко години си сега?

— На тринадесет, сър. Знам, че изглеждам по-млад отколкото съм. Това е фамилна черта.

Генералът кимна и се усмихна вътрешно при мисълта как Александра Ивановна, когато попълваше документите си за самоличност пред окупационните власти, се беше възползвала от тази „фамилна черта“, като записа дата на раждане, според която би трябвало на единадесет години да е била любовница на белогвардейски генерал и да е родила Николай, докато е била на дванадесет. Много преди това разузнаването на генерала го беше запознало с фактите за графинята, но той й позволи този нищожен признак на кокетство, най-вече като имаше предвид обезпокоителните данни за здравословното й състояние.

— Независимо от това, за един мъж на тринадесет години ти игра забележително добре, Нико. — По време на играта генералът беше измислил това умалително име, за да избегне трудно произносимото „л“. Това остана завинаги името, с което той наричаше Николай. — Предполагам, че не си тренирал официално?

— Не, сър. Не съм следвал ничии инструкции. Научих се, четейки книгите.

— Наистина ли? Не съм чувал такова нещо досега.

— Може би, сър. Но аз съм много интелигентен. Известно време генералът изучаваше неподвижното лице на момчето; неговите очи с цвят на пелин отвърнаха честно на погледа му. — Кажи ми, Нико, защо избра да учиш Го? Това е предимно японска игра. Предполагам, че никой от твоите приятели не я играе. Те сигурно изобщо не са чували за нея.

— Това е точно причината, поради която избрах Го, сър.

— Разбирам. — Какво странно момче. Едновременно честно до чувствителност и арогантно. — Успя ли да разбереш от книгите какви качества са необходими, за да бъдеш добър играч?

Николай се замисли за момент, преди да отговори.

— Разбира се, човек трябва да притежава концентрираност. Смелост. Самоконтрол. Това е ясно от само себе си. Но по-важното е, че човек трябва… не знам точно как да го кажа. Трябва да бъде едновременно математик и поет. Все едно, че поезията е наука; или математиката изкуство. Трябва да притежава чувство към пропорции, за да играе добре Го. Не се изразявам много добре, сър. Съжалявам.

— Напротив. Справяш се много добре в опита си да обясниш необяснимото. От тези качества, които изброи, Нико, къде смяташ, че се крие твоята сила?

— В математиката, сър. В концентрацията и самоконтрола.

— А твоята слабост?

— В това, което наричам поезия.

Генералът се намръщи и извърна поглед от момчето. Изглеждаше странно, че го беше забелязало. На неговите години не би могъл така безпристрастно да се прецени отстрани. Човек би очаквал Нико да разбере нуждата от някой качества на европейците, за да играе добре Го, качества като концентрация, самоконтрол, смелост. Но да разбере необходимостта от възприемчиви, чувствителни качества, които той нарече поезия, беше извън праволинейната логика, която бе силата на западното мислене… и ограничеността му. Но все пак — имайки предвид, че Николай произлизаше от най-добрата европейска кръв и че беше израсъл в Китай — беше ли той наистина европеец? Със сигурност не беше и азиатец. Не принадлежеше на никоя раса. Или, може би, най-добре беше човек да мисли за него като за единствен член на собствена раса.

— Вие и аз имаме една и съща слабост, сър. — Очите на Николай бяха изпълнени с хумор. — Ние и двамата имаме слабост в областта, която нарекох поезия.

Генералът изненадано погледна.

— Да?

— Да, сър. На моята игра й липсва доста от това качество. Вашата има прекалено много от него. Три пъти по време на играта ставахте отстъпчив при атака. Предпочитате да изберете елегантна игра пред една по-резултатна.

Кишикава-сан се засмя леко.

— Откъде знаеш, че не съм се съобразявал с твоята възраст и относителна неопитност?

— Това би било проява на снизхождение и нелюбезност. Аз не вярвам, че вие бихте постъпили така. — Очите на Николай отново се усмихнаха. — Съжалявам, сър, че на френски няма почтителни форми. Това прави речта ми да звучи рязко и недисциплинирано.

— Да, малко. В действителност, точно това си мислех в момента.

— Съжалявам, сър. Генералът се усмихна.

— Предполагам, че си играл и западен шах? Николай присви рамене.

— Малко. Не ми е интересен.

— Как би го оценил в сравнение с Го? — Николай се замисли за секунда.

— Е,… това, което Го е за философите и бойците, е шахът за счетоводителите и търговците.

— Ах! Този фанатизъм на младостта. Би било по-любезно, Нико, да кажеш, че Го допада на философа, който се крие във всеки, а шаха — на търговеца в него.

Но Николай не се отрече от думите си.

— Да, сър. Това би било по-любезно, но не толкова вярно.

Генералът се надигна от канапето, оставяйки Николай да прибере камъните.

— Късно е и имам нужда от сън. Ще играем скоро пак, ако искаш.

— Сър? — каза Николай, когато генералът стигна до вратата.

— Да?

Николай беше свел поглед, предпазвайки се от обидата при евентуално отблъскване.

— Ще бъдем ли приятели, сър?

Генералът отдаде заслужено внимание на сериозния тон, с който беше зададен въпросът. — Би могло, Нико. Нека да изчакаме и ще видим.

През тази същата нощ, Александра Ивановна, решавайки, че генерал Кишикава не е от същото тесто като мъжете, които беше познавала, отиде и почука на врата на спалнята му.

През следващата година и половина те живяха като семейство. Александра Ивановна стана по-задоволена, малко по-унила и може би малко по-закръглена. Това, което загуби от своята живост, като че ли добави към едно приятно спокойствие, което стана причина Николай за първи път през своя живот да започне да я харесва. Без да бързат, Николай и генералът създадоха едни взаимоотношения, колкото дълбоки, толкова и резервирани. Единият никога не беше имал баща; другият син. Кишикава-сан изпитваше удоволствие да насочва и оформя един умен, схватлив млад мъж, който понякога можеше да бъде прекалено смел в мненията си, прекалено уверен в качествата си.

Александра Ивановна намери успокоение в силната и нежна личност на генерала. Той намери нещо пикантно и забавно в проявите на темперамента и волята й. Между генерала и жената имаше любезност, щедрост, нежност, физическо удоволствие. Между генерала и момчето — увереност, честност, привързаност, уважение.

Веднъж, след вечеря, Александра Ивановна се пошегува както винаги за досадните си припадъци, оттегли се рано в спалнята… където умря…

… Сега небето е станало черно на изток и пурпурно червено над Китай. Навън, в плаващия град, се поклащат оранжеви и жълти фенери, докато хората приготвят леглата си върху палубите на лодките, потънали в тинята. Въздухът е изстинал над вътрешността на Китай и бризът от морето е спрял. Завесите вече не се издуват, докато генералът продължава да балансира камъка върху нокътя на показалеца си, умът му — много далече от играта пред него.

Бяха изминали два месеца от смъртта на Александра Ивановна и генералът беше получил заповед за прехвърляне. Не можеше да вземе Николай със себе си, но не искаше да го остави в Шанхай, където той нямаше приятели и където липсата на официално гражданство го лишаваше от елементарна дипломатическа защита. Беше решил да изпрати момчето в Япония.

Генералът изучава изтънченото лице на майката, изразено по-икономично, по-ъгловато при момчето. Къде ли ще намери приятели този млад мъж? Къде ще намери почва, подходяща за корените му, това момче, което говори шест езика и мисли на пет, но на което липсва най-елементарно обучение? Може ли да има място за него в света?

— Сър?

— Да? О,… да… Игра ли, Нико?

— Преди известно време, сър.

— Ах, да. Извини ме. И имаш ли нещо против да ми кажеш какво си играл?

Николай посочи камъка си и Кишикава-сан се намръщи, тъй като в необичайния ход имаше нещо от тенуки. Той съсредоточи вниманието си и внимателно изучи дъската, като отбелязваше наум изхода от всеки възможен ход. Когато вдигна поглед срещна зелените очи на Николай, които го гледаха с нескрито удоволствие. Играта можеше да продължи още няколко часа, но изходът беше ясен. Николай щеше да победи. Това беше за първи път.

Генералът гледа известно време Николай преценяващо, след което се засмя.

— Ти си дявол, Нико!

— Вярно е, сър — съгласи се Николай, изключително доволен от себе си. — Вашето внимание беше раздвоено.

— И ти се възползва от това.

— Разбира се.

Генерал Кишикава започна да прибира камъните.

— Да — каза той на себе си. — Разбира се. — След което се засмя. — Какво ще кажеш за една чаша чай, Нико?

Най-големият порок на Кишикава-сан беше да пие силен, горчив чай във всички часове на денонощието. При техните взаимоотношения, изпълнени с привързаност, но и резервираност, покана за чаша чай беше сигнал за разговор. Докато ординарецът на генерала приготвяше чая, те излязоха на верандата в студения нощен въздух.

Известно време мълчаха. Очите на генерала оглеждаха града, където случайните светлини по старинните стени показваха, че някой празнува или учи, или умира или се продава. След това, като че ли без никаква връзка, той попита Николай:

— Мислиш ли понякога за войната?

— Не, сър. Нямам нищо общо с нея.

Този егоизъм на младостта. Самоувереният егоизъм на младия мъж произлизаше от знанието, че той беше последният и най-необикновеният от едно родословно дърво, чиито корени идваха от времена, много преди металурзи да станат Хенри Фордовци, преди касиери да станат Ротшилдовци, преди търговци да станат Медичи.

— Опасявам се, Нико, че нашата малка война все пак ще те засегне. — И след това начало генералът каза на младия мъж за заповедта, с която го прехвърляха, и за плановете си да изпрати Николай в Япония, където щеше да живее в дома на най-известния преподавател и играч на Го.

— …Моят най-стар и близък приятел, Отаке-сан — когото ти познаваш като Отаке на Седмия Дан.

Николай наистина знаеше това име. Беше чел блестящите коментари на Отаке-сан относно средата на играта.

— Уредил съм да живееш заедно с Отаке-сан, и неговото семейство, и другите възпитаници на училището. Това е голяма чест, Нико.

— Разбирам това, сър. Нетърпелив съм да започна да се уча от Отаке-сан. Но няма ли той да се презира, като се занимава с един аматьор?

Генералът се подсмихна.

— Презрението не е начин на мислене, който би използвал моят стар приятел. Ах! Ето и нашия чай.

Ординарецът беше отнесъл дъската за Го и на нейно място беше наредил масата за чай. Генералът и Николай седнаха отново на възглавниците си. След първата чаша генералът се облегна леко назад и започна с делови тон:

— Оказа се, че майка ти е имала малко пари. Инвестициите й са били пръснати в малки местни компании, повечето от които фалираха по време на окупацията. Хората, които са притежавали компаниите, просто са прибрали парите и са се върнали в Англия. Изглежда, че при западните хора големите морални кризи засенчват етичните отношения. Съществува къщата… и още съвсем малко. Уредил съм къщата да се продаде. Полученото ще отиде за пребиваването и обучението ти в Япония.

— Както прецените най-добре, сър.

— Добре. Кажи ми, Нико, ще ти липсва ли Шанхай? Николай се замисли за секунда.

— Не.

— Ще се чувстваш ли самотен в Япония? Николай отново се замисли.

— Да.

— Аз ще ти пиша.

— Често ли?

— Не, не много често. Веднъж месечно. Но ти можеш да ми пишеш винаги когато чувстваш нужда. Има и други млади хора, които учат при Отаке-сан. А когато имаш съмнения, идеи, въпроси, ще намериш в Отаке-сан един ценен събеседник. Той ще те изслуша с интерес без да те отрупва със съвети. — Генералът се усмихна. — Предполагам, че понякога ще намираш начина му на изразяване малко объркващ. Той говори за всичко с понятията на Го. Целият живот за него е една опростена парадигма на Го.

— Изглежда, че ще го харесам, сър.

— Сигурен съм в това. Той е човек, когото аз дълбоко уважавам. Той притежава едно качество… как да се изразя?… на шибуми.

— Шибуми, сър? — Николай познаваше думата, но само когато се използваше за градини и архитектура, където означаваше ненатрапчива красота. — В какъв смисъл използвате понятието, сър?

— О, неясно. И предполагам, неправилно. Глупав опит да се обясни неизразимо качество. Както знаеш, при шибуми трябва да има едно пречистване на ниските, баналните мисли. Това е едно изразяване — толкова правилно, че няма нужда да е смело, толкова трогателно, че няма нужда да е красиво, толкова вярно, че няма нужда да е истинско. Шибуми е разбиране, не познание. Красноречиво мълчание. В поведението това е скромност без срамежливост. В изкуството, където духът на шибуми приема формата на саби, това е елегантна простота, изразителна яснота. Във философията, където шибуми се явява като ваби, това е душевно спокойствие, което не е пасивно; това е да бъдеш, без да те е страх да станеш. А в личността на един човек, това е… как може да се каже? Авторитет без доминиране? Нещо такова.

Въображението на Николай беше възбудено от идеята за шибуми. Никакъв друг идеал не му беше правил такова впечатление досега.

— Как се постига това шибуми, сър?

— Човек не го постига, човек… го открива. И само някои с безкрайно усъвършенстване успяват. Хора като моя приятел Отаке-сан.

— Това означава ли, че човек трябва много да учи, за да стигне до шибуми?

— По-скоро означава, че човек трябва да мине през много знания и да достигне до простотата.

От този момент главна цел в живота на Николай беше да стане човек с шибуми; една личност с всеобхватно спокойствие. Това беше едно призвание, открито за него, докато поради причини, свързани с произход, образование и характер, повечето призвания бяха недостъпни за него. В стремежа към шибуми той можеше да изпъква невидимо, без да привлича вниманието или отмъщението на деспотичните маси.

Кишикава-сан взе от масата една малка кутийка от сандалово дърво, обвита в обикновено парче плат, и я постави в ръцете на Николай.

— Това е подаръкът ми на прощаване. Нещо съвсем дребно.

Николай наклони глава в знак на приемане и пое кутийката с голяма нежност; той не изрази благодарността си с неподходящи думи. Това беше първото му съзнателно действие от шибуми.

Въпреки че през тази последна нощ говориха до късно за това какво означава и какво може да означава шибуми, дълбоко в себе си те не се разбираха един друг. За генерала шибуми беше нещо като смирение; за Николай означаваше сила.

И двамата бяха жертва на поколението си.

Николай замина за Япония с кораб, превозващ ранените войници, които се връщаха при семействата си или щяха да отидат в болница. Жълтата тиня на Янгце следваше кораба далече в морето и чак когато водата започна да променя цвета си от кафяв в син, Николай разви парчето плат, в което Кишикава-сан беше завил прощалния си подарък. В нежната сандалова кутия, обвити в плътна хартия, имаше две купи за Го от черен японски лак със сребро в стил Хидатсу. На капаците на купите бяха загатнати чайни, обвити в мъгла, разположени на бреговете на малки езера. Вътре в едната купа имаше черни камъни Ничи от Кишиу. В другата — бели камъни от мидени черупки Мийазаки…лъскави, необикновено хладни на пипане.

Никой, наблюдаващ младия мъж, застанал на палубата на ръждясалия военен кораб със забулени зелени очи, вперени в играта на морето, докато размишляваше върху двата подаръка, които му беше дал генералът — тези Го ке и — не би могъл да предположи, че съдбата му беше отредила да стане най-добре платеният в света наемен убиец.

ВАШИНГТОН

Първият помощник се отдръпна от пулта с дълбока въздишка, бутна очилата си и леко разтри червените петна, в основата на носа си.

— Ще бъде трудно да получим достоверна информация от Дебелака, сър. Всеки входен източник дава противоречиви данни. Сигурен ли сте, че е роден в Шанхай.

— Почти.

— Е, добре. Няма нищо за това. В хронологичен ред първото което мога да намеря, е, че е живял в Япония.

— Много добре. Започнете оттам.

Първият помощник реши, че трябва да се защити от яда, който се усещаше в гласа на Даймънд.

— Не е толкова лесно, колкото може би смятате, сър. Ето един пример от бъркотията, която получавам. В частта за говорими езици имам руски, немски, френски, китайски, английски, японски и баскски. Баскски? Това не може да бъде вярно, нали?

— Вярно е.

— Баскски? Как би могло да хрумне на някой да учи баскски?

— Не знам. Той го научи, докато беше в затвора.

— Затвор, сър?

— Ще стигнеш до него по-късно. Прекара три години в строг тъмничен затвор.

— Вие… вие като че ли сте добре запознат с данните, сър.

— Държа го под око от години. Първият помощник се замисли дали да не попита защо този Николай Хел е бил удостоен с такова внимание, но после реши, че е по-добре да не го прави.

— Добре, сър. Да бъде баскски. Но какво ще кажете за това? Първите ни данни са непосредствено след войната, когато, изглежда, той е работил за окупационните сили като преводач и е шифрирал текстове. Сега, приемайки, че е напуснал Шанхай тогава, когато смятаме, ни се губят шест години. Единственият прозорец, който ми дава Дебелака, няма никакъв смисъл. То предполага, че той е прекарал тези шест години, изучавайки някаква игра. Игра, наречена Го — каквото и да означава това.

— Смятам, че това е вярно.

— Би ли могло? През цялата Втора световна война той е прекарал времето си, изучавайки една игра? — Първият помощник поклати глава. Нито той, нито Дебелака се чувстваха удобно от заключения, които не произлизаха от солидна праволинейна логика. И естествено, че не беше логично един международен наемен убиец да прекара пет или шест години (Господи! Те дори не знаеха точно колко са били!), учейки се да играе някаква глупава игра.

ЯПОНИЯ

Близо пет години Николай живя в къщата на Отаке-сан като ученик и член на семейството. Отаке беше човек с две абсолютно противоположни индивидуалности; по време на състезание той беше хитър, с хладен ум, готов да се възползва от всяко слабо място на противника. Но вкъщи, сред своето разширено и малко дезорганизирано семейство, което включваше жена, баща, три деца и няколко ученика, дадени да чиракуват при него, той беше бащински настроен, щедър, дори можеше да се прави на клоун за забавление на децата и учениците. Парите никога не бяха в изобилие, но те живееха в малко планинско село, което не предлагаше големи изкушения. Когато имаха по-малко, живееха с по-малко, когато имаха повече, харчеха свободно.

Никое от децата на Отаке-сан не притежаваше изключителен талант за Го. А от учениците му само Николай съчетаваше това неизразимо множество от таланти, които правят истинския играч; една дарба за представяне на абстрактни, схематични възможности; чувство за математическа поезия, в светлината на която началният хаос от възможности и пермутации е изкристализирал под натиска на силната концентрация в геометрични цветове; безжалостно съсредоточаване върху незабележимите слабости на противника.

След време Отаке-сан откри едно допълнително качество у Николай, което правеше играта му изключителна: по средата на играта Николай можеше да отпочива в дълбоко спокойствие за кратко, след което се връщаше с освежен ум.

Отаке-сан пръв откри, че Николай е мистик.

Както повечето мистици той не съзнаваше тази своя дарба и в началото не можеше да повярва, че другите нямат подобни преживявания. Не можеше да си представи живота без мистично пренасяне и не толкова съжаляваше тези, които живееха без подобни моменти, колкото гледаше на тях като на създания от съвсем различен вид.

Мистицизмът на Николай се прояви един следобед, когато с Отаке-сан играеха игра за упражнение, съвсем близка до едно класическо разиграване, но със слаби нюанси, които я разграничаваха от моделите в книгите. Някъде през третия час Николай почувства, че вратата се отваря за него за почивка и единство и той си позволи да се разтвори в него. След известно време чувството изчезна и Николай, седнал неподвижно, отпочинал, започна да се чуди защо учителят се бавеше да направи очевидния ход. Когато вдигна поглед, се изненада, като видя, че очите на Отаке-сан гледаха не дъската, а неговото лице.

— Какво не е наред, Учителю? Грешка ли съм допуснал?

Отаке-сан изучаваше внимателно лицето на Николай.

— Не, Нико. Нямаше изключителни ходове, но нямаше и грешка. В действителност ти изобщо не гледаше дъската докато играеше. Ти местеше камъните, а гледаше навън в градината.

Николай се усмихна и кимна. Сега разбра.

— О, да. В действителност аз точно се завърнах от отпочиване. Така че, разбира се, нямаше защо да гледам дъската.

— Обясни ми, моля те, защо нямаш нужда да гледаш дъската, Нико?

— Аз… е, добре, аз почивах. — Николай не можеше да реши защо Отаке-сан не разбира, и това го смути, тъй като смяташе това мистично преживяване за нещо нормално.

Отаке-сан се облегна назад и взе още от ментовия дропс, който смучеше обикновено, за да облекчи болките в стомаха, получени от години напрежение в професионални състезания.

— Кажи ми какво имаш предвид когато казваш, че си почиваш.

— Предполагам, че „почивка“ не е точната дума за това, учителю. Не знам как точно се нарича. Никога не съм чувал някой да го назовава. Но вие би трябвало да знаете усещането което имам предвид. Заминаване без напускане. Нали знаете… потапяне във всичко и разбиране на всичко. — Николай беше затруднен. Преживяването беше толкова просто и основно за обясняване. Все едно, че Учителят го беше накарал да обясни дишането или аромата на цветята. Николай беше сигурен, че Отаке-сан ясно разбира какво има предвид и трябва само да си припомни времето, през което самият той почива. Защо му задава тези въпроси?

Отаке-сан посегна и докосна ръката на Николай.

— Знам, Нико, че това е трудно за обяснение. Смятам, че разбирам малко от това, което преживяваш — не защото съм го изпитал, а защото съм чел за него, тъй като винаги е привличало любопитството ми. Нарича се мистицизъм.

Николай се засмя.

— Мистицизъм! Но наистина, Учителю…

— Говорил ли си с някого за това… как го нарече?… „Отпътуване без напускане“?

— Е… не. Защо трябва да се говори за това?

— Дори и с нашия добър приятел Кишикава-сан?

— Не, Учителю. Никога не е ставало дума. Не разбирам защо ми задавате тези въпроси. Смущавате ме. И започвам да се срамувам.

Отаке-сан притисна ръката му.

— Не, не. Не се срамувай. Недей да се плашиш. Виждаш ли, Нико, това което изпитваш… това, което наричаш „почиване“… не е нещо много обикновено. Само някои хора преживяват такива неща и то когато са много млади. Това е преживяване, което светите хора се стремят да постигнат чрез дисциплина и медитация, а глупавите хора — с наркотици. През всички векове и култури малко щастливци са били способни да постигнат това състояние на спокойствие и единение с природата — използвам тези думи за описване, защото така съм го прочел — без години на строга дисциплина. Явно то идва при тях съвсем естествено, съвсем просто. Подобни хора се наричат мистици. Това не е съвсем подходящата дума, тъй като от нея се подразбира, че това е нещо свързано с религия или магия. В действителност всички думи, които се използват за описване на това преживяване, са малко театрални. Това, което ти наричаш „почивка“, други наричат екстаз.

Николай се усмихна с неудобство при тази дума. Как може най-простото нещо на този свят да го бъде наричано мистицизъм? Как може най-спокойното чувство, което човек може да си представи, да бъде наричано екстаз?

— Ти се усмихваш на думата, Нико. Но със сигурност преживяването е удоволствие, нали?

— Удоволствие? Никога не съм си мислил за него по този начин. То е … необходимост.

— Необходимост?

— Добре, а как би могъл някой да живее ден и нощ без време за почивка?

Отаке-сан се усмихна.

— Някои от нас са обречени да живеят без подобна почивка.

— Извинете ме, Учителю. Но не мога да си представя такъв живот. Какъв е смисълът от такъв живот?

Отаке-сан кимна. Беше чел, че обикновено мистиците рядко успяват да разберат хората, на които тази дарба липсва. Той почувства лека тревога, когато си спомни, че мистиците рано или късно загубват своята дарба и тогава изпадат в паника и дълбока депресия. Някои се обръщат към религията с надеждата, че ще открият отново това преживяване чрез медитация. Някои дори се самоубиват, толкова безсмислен им се струва животът без мистичното пренасяне.

— Нико? Винаги съм се интересувал силно от мистицизма, така че позволи ми, моля те, да ти задам няколко въпроса за тези твои „почивки“. В това, което съм чел, обикновено мистиците, които разказват за тези прехвърляния, използват такива завоалирани термини, толкова много явни противоречия, толкова много поетични парадокси, като че ли се опитват да опишат нещо много сложно, което не може да се изрази с думи.

— Или много просто, сър.

— Да. Може би е така. Много просто. — Отаке-сан притисна ръката си към диафрагмата, за да облекчи натиска, и взе друго ментово бонбонче. — Кажи ми от колко време имаш такива преживявания?

— Винаги.

— От бебе?

— Винаги.

— Разбирам. И колко време продължат тези преживявания?

— Това няма значение, Учителю. Там времето не съществува.

— Безкрайни ли са?

— Не. Нито има време, нито безкрайност. Отаке-сан се усмихна и поклати глава.

— И от тебе ли ще получа същите мъгляви понятия и поетични парадокси?

Николай разбра, че с тези обобщаващи изрази това, което беше най-простото нещо, започва да изглежда хаотично, но той не знаеше как да се изрази с помощта на тромавите думи.

Отаке-сан му дойде на помощ.

— Искаш да кажеш, че нямаш чувство за време, докато преживяваш това. Не знаеш колко време продължава?

— Знам съвсем точно колко продължава, сър. Когато се оттеглям, аз не напускам. Аз съм там, където е тялото ми, където е всичко останало. Понякога почивката продължава минута или две. Понякога часове. Продължава толкова, колкото ми е необходимо.

— А често ли идват тези… почивки?

— Зависи. Най-много два три пъти на ден. Понякога изкарвам месец без почивка. Когато това се случва, много ми липсват. Започвам да се страхувам, че никога няма да се върнат.

— Можеш ли да предизвикаш една от тези почивки по свое желание?

— Не. Но мога да ги спра. Но трябва да съм внимателен да не ги спра, когато имам нужда.

— Как можеш да ги спреш?

— Като се ядосам. Или като мразя.

— Не можеш да имаш такова преживяване, когато мразиш?

— Как бих могъл? Почивката е съвсем противоположно нещо на омразата.

— Това обич ли е тогава?

— Би могло да е обич, ако се отнася за хора, но то не се отнася за хора.

— Тогава за какво се отнася?

— За всичко. За мене. Това е едно и също. Когато почивам, всичко и аз сме… не знам как да го обясня.

— Ставате едно и също.

— Да. Не, не съвсем. Аз не ставам едно цяло с всичко. Аз се връщам за да бъда едно цяло с всичко. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Опитвам се. Моля те, вземи за пример почивката, която преживя преди малко, докато играехме. Опиши ми какво се случи.

Николай повдигна безпомощно ръце.

— Как мога да направя това?

— Опитай. Ние играехме и ти постави камък петдесет и шест… и… Продължавай.

— Беше камък петдесет и осем, Учителю.

— Добре, петдесет и осем. И какво се случи?

— Добре… Играта протичаше съвсем правилно и това ме доведе на ливадата. Винаги започва с някакво течащо движение… поток или река, вятърът, който прави вълни в поле с узрял ориз, проблясването на листата, раздвижени от лекия вятър, облаци, плуващи по небето. А за мене, ако разположението на камъните протича класически, това също може да ме доведе до поляната.

— Поляната?

— Да. Това е мястото, в което се разтварям. По това познавам, че почивам.

— Това истинска поляна ли е?

— Да, разбира се.

— Поляна, която някога си посетил? Едно място в паметта ти?

— То не е в моята памет. Никога не съм бил там, когато съм изчезвал.

— Изчезвал?

— Нали знаете… когато съм в моето тяло и не почивам…

— Означава ли това, че смяташ нормалния живот за състояние на изчезване?

— Приемам времето, прекарано в почивка, за нормално. Време като това… за временно, и… да, изчезване.

— Разкажи ми за поляната, Нико.

— Тя е триъгълна. И продължава нагоре по хълма далеч от мене. Тревата е висока. Няма животни. Нищо никога не е минавало по тревата. Има цветя, лек ветрец… топъл. Небето е бледосиньо. Винаги съм щастлив да бъда отново трева.

— Ти си тревата?

— Ние сме едно и също. Както вятърът и слънчевата светлина. Ние всички сме… смесени заедно.

— Разбирам. Разбирам. Твоето описание на мистичното преживяване прилича на други, за които съм чел. А тази поляна е това, което писателите наричат „врата“ или „път“. Мислил ли си някога с тези понятия?

— Не.

— Така. Какво се случи тогава?.

— Нищо. Почивам. Аз съм едновременно навсякъде. И всичко е прекрасно и несъществено. И тогава… започвам да изчезвам. Отделям се от слънчевата светлина и поляната и се връщам отново в собственото си тяло. И почивката свършва. — Николай се усмихна несигурно. — Предполагам, Учителю, че не го описвам много добре. Това не е нещо… което човек може да опише.

— Не, описваш го много добре, Нико. Ти събуждаш у мене спомени, които почти бях забравил. Веднъж или два пъти, когато бях дете… през лятото, доколкото си спомням… преживях такива кратки прехвърляния, каквито ти описа. Чел съм някъде, че повечето хора имат случайни мистични преживявания като деца. Но скоро порастват и ги забравят. Би ли ми казал още нещо? Как можеш да играеш Го, докато си се прехвърлил… докато си на твоята поляна?

— Аз съм тук, както и там. Аз се оттеглям, но не напускам. Аз съм част от тази стая и от градината.

— А аз, Нико? Ти част ли си и от мене също?

— Няма живи същества в моето място за почивка. Аз съм единственото нещо, което вижда. Аз гледам за всички, за светлината, за тревата.

— Разбирам. А как можеш да местиш своите камъни, без да гледаш на дъската? Как знаеш къде се пресичат линиите? Как знаеш къде съм поставил последния си камък?

Николай помръдна рамене. Беше толкова очевидно за обяснение.

— Аз съм част от всичко, Учителю. Аз деля… не… аз тека във всичко. Дъската за Го, камъните. Дъската и аз сме проникнали един в друг. Как мога да не знам развитието на играта?

— Виждаш вътре в дъската?

— Вътре и вън е едно и също нещо. Но „виждам“ не е съвсем правилно. Ако човек е навсякъде, той няма нужда да „вижда“. — Николай поклати глава. — Не мога да обясня.

Отаке-сан притисна леко ръката на Нико, след което отдръпна своята.

— Няма да те питам повече. Признавам, че ти завиждам за този тайнствен мир, който си намерил. Най-вече завиждам на дарбата ти да го постигаш толкова естествено — без концентрация и упражнения. Но както ти завиждам, също така и се страхувам за тебе. Ако мистичният екстаз е станал — а аз подозирам, че е така — естествена и необходима част от твоя вътрешен живот, какво ще се случи, ако тази дарба изчезне?

— Не мога да си представя, че това може да се случи, Учителю.

— Знам. Но от прочетеното съм разбрал, че тези дарби могат да изчезнат; пътят към вътрешния мир може да бъде изгубен. Нещо може да те изпълни с постоянна и непримирима омраза или страх, и тогава то ще изчезне.

Мисълта да загуби най-важната и най-естествената дейност на своя живот, разтревожи Николай. Изпадайки за момент в паника той разбра, че страхът да не го загуби може да бъде страхът, който ще причини загубата. Искаше му се да се махне от този разговор, от тези нови и невероятни съмнения. Той сведе очи към дъската за Го, за да прецени реакцията си при такава загуба.

— Какво ще направиш, Нико? — попита отново Отаке-сан след известно мълчание.

Николай вдигна поглед от дъската, зелените му очи бяха спокойни и безизразни.

— Ако някой ми отнеме времето за почивка, ще го убия. — Беше казано с фаталистическо спокойствие, от което Отаке-сан разбра, че това не беше изблик на гняв, а простата истина. Това, което го обезпокои най-много, беше спокойната сигурност на изявлението.

— Но, Нико… Да предположим, че не човек отнеме дарбата ти. Нека предположим, че това е ситуация или събитие, или просто животът. Какво ще направиш тогава?

— Ще го търся и ще го унищожа — каквото и да е. Ще го накажа.

— Това ще върне ли пътя към почивката обратно?

— Не знам, Учителю. Но това ще бъде най-малкото отмъщение, което ще искам за една такава голяма загуба.

Отаке-сан въздъхна, отчасти от съжаление към Нико, отчасти поради съчувствие към този, който можеше да предизвика загубата на тази дарба. Той не се съмняваше, че младият мъж би направил това, което каза. Индивидуалността на един човек не се изявява никъде по-ясно, отколкото в игра на Го, особено ако някой с достатъчно опит и интелигентност може да я разбере. А играта на Николай, блестяща и смела, носеше в себе си следи от естетична студенина и почти нечовешка концентрация в преследване на целта. Разчитайки играта на Николай, Отаке-сан знаеше, че неговият най-добър ученик може да постигне величие, може да стане първият неяпонец, който да достигне най-високите класове; но освен това той съзнаваше, че момчето никога нямаше да познае щастие и спокойствие в малката игра на живота. Една благословена компенсация беше това, че Нико притежаваше дарбата да се пренася в мистичния свят. Дарба, в която се криеше отрова.

Отаке-сан въздъхна отново и огледа разположението на камъните. Една трета от играта беше изиграна.

— Имаш ли нещо против, Нико, ако не довършим? Моят глупав стар стомах ме безпокои. А развитието е съвсем класическо. Не смятам, че някой от нас би допуснал сериозна грешка, как мислиш?

— Не, сър. — Николай беше щастлив да напусне дъската и тази малка стая, където за първи път беше научил, че неговите мистични оттегляния могат да бъдат така уязвими… че може да се случи нещо, което да му отнеме една значителна част от живота. — Във всеки случай, Учителю, мисля че щяхте да победите със седем или осем камъка.

Отаке-сан погледна отново към дъската.

— Толкова много? Аз мислех само пет или шест. — Той се усмихна на Нико. Това беше една тяхна стара шега.

В действителност, Отаке-сан щеше да победи поне с десетина камъка и двамата го знаеха.

Годините минаваха и сезоните се редуваха в къщата на Отаке-сан, където традиционните задължения, верността, усърдната работа и учене се балансираха с игра, дяволии и привързаност, като последната се изразяваше безмълвно, което обаче не означаваше, че е неискрена.

Дори и в това малко планинско селище, където основните акорди на живота вибрираха с вълненията около реколтата, постоянният тон идваше от войната. Млади мъже, които всички познаваха, отиваха да се присъединят към армията и някои не се завръщаха никога. Голямо вълнение предизвикаха новините след атаката на Пърл Харбър на осми декември 1941; добре осведомени мъже се съгласиха, че войната няма да продължи повече от година. Ентусиазирани гласове обявяваха по радиото победа след победа, докато армията помиташе европейския империализъм от Тихия океан.

Но все още някои селяни тайно роптаеха заради невъзможните производствени норми, които им бяха определили, и усещаха натиска от напрежението, когато продуктите за консумация намаляваха. Отаке-сан започна отново да пише своите коментари, тъй като броят на състезанията по Го беше ограничен като патриотичен жест сред общите военни ограничения. От време на време войната докосваше по-осезателно дома на Отаке-сан. Една зимна вечер средният син на семейството се върна от училище сломен и засрамен, защото съучениците му се бяха подиграли и го бяха нарекли „йовамуши“, слаб червей, поради факта, че носи ръкавици с един пръст на чувствителните си ръце през часовете по бойна подготовка, когато всички други, съблечени до кръста, демонстрират физическа годност и „самурайски дух“ на покрития със сняг двор.

И Николай дочуваше от време на време как го наричаха „чужденец“, „гайджин“, „червенокос“, с тон на недоверие, отразяващо ксенофобията, проповядвана от учители-шовинисти. В действителност, той не страдаше истински от положението си на чужд човек. Генерал Кишикава беше проявил съобразителност и в документите му за самоличност беше записано: майка рускиня (неутрална) и баща германец (съюзник). Освен това Николай беше защитен и от огромното уважение, което предизвикваше Отаке-сан, известният играч на Го, донесъл слава на селището, като избрал да живее в него.

Когато играта на Николай се подобри значително и му беше позволено да участва в подготвителни мачове и да придружава Отаке-сан като чирак на големите шампионати, провеждани в отдалечени курорти, където играчите бяха далеч от шума на света, той имаше възможност сам да види духа, с който Япония водеше войната. На железопътните гара имаше пунктове за събиране на новобранци и висяха големи плакати с надписи:

Той чу за едно момче от съседно село, което беше пропаднало на изпитите по физкултура и се беше молило да го вземат като какъвто и да е, но го бяха отпратили обратно с влака. Два дни по-късно тялото му беше намерено на железопътните релси. То беше избрало смъртта пред позора да се върне при близките и приятелите си, които го бяха изпратили с такава радост и празненства.

За хората от Япония, както и за хората от другите страни — нейни врагове, това беше една война, в която бяха въвлечени насила. Съществуваше известна отчаяна гордост от факта, че малка Япония, без почти никакви естествени източници освен духа на хората, се беше изправила сама срещу китайските орди, огромната индустриална мощ на Америка, Англия и Австралия и всичките европейски нации с изключение на четири. И всеки здравомислещ човек беше наясно, че след като Япония се огъне пред това огромно превъзходство, смазващите маси на Съветския съюз ще се стоварят върху нея.

Но в началото имаше само победи. Когато в селото научиха, че Токио е бомбардиран от Дулитъл, новините бяха посрещнати с объркване и ярост. Объркване, защото ги бяха уверявали, че Япония е неуязвима. Ярост, защото въпреки че ефектът от бомбардирането беше слаб, американските самолети бяха хвърляли запалителните си бомби произволно, унищожавайки домове и училища, без да докоснат — по някаква ирония на съдбата — нито една фабрика или военно съоръжение.

Въпреки че войната променяше всяка страна на живота, тя не изигра доминираща роля през годините, когато Николай се оформяше. Три неща бяха по-важни за него: постоянното усъвършенстване на играта му; неговите богати и освежителни връщания към мистичното спокойствие, когато физическото му състояние позволяваше; и когато стана на седемнадесет години — неговата първа любов.

Марико беше една от ученичките на Отаке-сан, свенливо и нежно момиче, само една година по-голямо от Николай, на което липсваше тази умствена жилавост, за да стане голям играч, но чиято игра беше сложна и облагородена. Тя и Николай се упражняваха много пъти заедно, най-вече за отваряне на играта и мителшпила. Нейната срамежливост и неговото равнодушие си подхождаха чудесно и те често седяха вечер в малката градина, говорейки малко, мълчейки дълго. Понякога, когато отиваха заедно до селището, за да изпълнят някаква поръчка, ръцете им случайно се докосваха, от което разговорът преминаваше в смущаващо мълчание. Накрая, един ден, със смелост, постигната след половин часова борба със себе си, Николай протегна ръка над дъската за упражнения и хвана нейната. Преглъщайки и съсредоточавайки се отчаяно върху дъската, Марико отвърна на натиска на пръстите му, без да го поглежда, и през останалата част на сутринта те изиграха една доста разхвърляна и неорганизирана игра, докато държаха ръцете си, нейната — овлажняла от уплаха, че ще ги открият, неговата — трепереща от умора от неудобната поза, но без да изпуска нейната от страх да не я обиди.

И двамата се почувстваха облекчени, когато чуха повикването за обед, но усещането за грях и любов възбуждаше кръвта им през целия ден. На другия ден си размениха лека целувка.

Една пролетна нощ, когато Николай беше почти на осемнадесет, той се осмели и посети Марико в малката й спалня. В едно домакинство с толкова много хора и толкова малко пространство, една среща през нощта беше приключение, съпроводено с крадливи движения, нежен шепот, сдържано дихание, докато сърцата бият едно срещу друго в гърдите.

Тяхната любов беше неопитна, нерешителна и изключително нежна.

Николай разменяше веднъж месечно писма с генерал Кишикава. Но през петте години генералът успя да се освободи от задълженията си само за две кратки посещения в Япония.

Първото продължи само един ден, тъй като генералът прекара по-голямата част от отпуската си с дъщеря си в Токио, наскоро останала вдовица; мъжът й, морски офицер, беше потънал заедно с кораба си по време на победата в Коралово море, оставяйки я сама, бременна с първото им дете. След като сподели сполетялата я тежка загуба и й помогна да се устрои, генералът мина през селото, за да посети Отаке-сан и да донесе подарък на Николай, състоящ се от две кутии с книги от конфискувани библиотеки и дадени на момчето с нареждането да не занемарява дарбата си за езици. Книгите бяха на руски, английски, немски, френски и китайски. Последните не бяха от полза за Николай, защото въпреки че имаше добри познания по говорим китайски, той никога не се научи да чете на този език. Липсата на познания по френски генералът беше демонстрирал с факта, че и в двете кутии имаше копия на „Клетниците“ на четири различни езика, може би дори и на пет — и на китайски, доколкото Николай разбра.

Същата вечер генералът вечеря с Отаке, като и двамата избягваха да говорят за войната. Когато Отаке-сан похвали работата и напредъка на Николай, генералът възприе ролята на японски баща, пренебрегвайки надареността на своя повереник и уверявайки Отаке-сан, че от негова страна е много любезно да се нагърби с обучението на такъв мързелив и несхватлив ученик. Но въпреки това не можа да прикрие гордостта, която звучеше в гласа му.

Посещението на генерала съвпадна с юсаня, празника на есенната луна. Цветя и треви бяха поставени на един олтар в градината, където щяха да попаднат лунните лъчи. В нормални времена щеше да има също плодове и храна за жертвоприношение, но здравият разум надделя над традиционализма на Отаке-сан. Той би могъл, както правеха другите съседи, да остави храна, след което да я прибере на другия ден, но подобно нещо беше немислимо за него.

След вечерята Николай и генералът седнаха в градината, наблюдавайки как луната се измъква иззад клоните на дърветата.

— И така, Нико? Кажи ми, успя ли да постигнеш целта на шибуми, както ми каза веднъж, че ще направиш?

Николай погледна надолу.

— Бях прибързан. И млад.

— По-млад, да, вярно е. Предполагам, че смяташ младостта за спънка при своето търсене. Може би, след време ще придобиеш похвално облагородяване на държанието, което може да се нарече шибуса. Дали някога ще успееш да достигнеш дълбоката простота на духа, което е шибуми, това е въпрос. За да си сигурен, продължавай да търсиш. Но бъди готов да приемеш неуспеха с чест. На повечето от нас това се налага.

— Благодаря ви за напътствията, сър. Но по-скоро бих се провалил, опитвайки се да стана човек с шибуми, отколкото да успея в нещо друго.

Генералът кимна и се усмихна на себе си.

— Да, разбира се. Бях забравил някои твои характерни черти. Бяхме разделени твърде дълго. — Те замълчаха за известно време. — Кажи ми, Нико, поддържаш ли езиците, които знаеш?

Николай трябваше да си признае, че след като беше хвърлил поглед на някои от книгите, които му донесе генералът, беше установил, че е позабравил немския и английския.

— Не трябва да допускаш това да се случи. Особено с английския. Няма да съм ти от голяма помощ, когато тази война свърши, и ще можеш да разчиташ само на дарбата си за езици.

— Говорите така, като че ли войната ще бъде загубена, сър.

Кишикава-сан остана дълго време мълчалив и Николай можа да види умората и тъгата на лицето му, белеещо се на лунната светлина.

— Всички войни се губят най-накрая. И от двете страни, Низко. Дните за битки между професионални воини са отминали. Сега има войни между противоположни индустриални възможности, между нации. Руснаците с тяхното море от безлични хора ще победят германците. Американците с техните анонимни фабрики ще победят нас.

— Какво ще правите вие, когато това се случи? Генералът поклати бавно глава.

— Това няма значение. Ще изпълня дълга си. Ще продължа да работя по шестнадесет часа на ден върху дребни административни проблеми. Ще продължа да се държа като патриот.

Николай го погледна въпросително. Никога не беше чувал Кишикава-сан да споменава патриотизъм. Генералът се усмихна леко.

— О, да, Нико. Аз все пак съм патриот. Не патриот за политика и идеология или за военни команди. Но все пак патриот. Патриот за градини като тази, за лунни фестивали или за изтънчеността на Го, или за монотонното пеене на жените, садящи ориз, за краткия цъфтеж на вишните — за всичко японско. Фактът, че знам, че няма да спечелим тази война, няма нищо общо с факта, че ще продължа да изпълнявам дълга си. Разбираш ли това, Нико?

— Само думите, сър. Генералът меко се засмя.

— Може би в това е всичко. Иди си легни сега, Нико. Остави ме да поседя сам за малко. Утре ще тръгна, преди да си станал, но това кратко време, прекарано с тебе, ми достави удоволствие.

Николай наведе глава и стана. Дълго след като той си отиде, генералът продължи да седи, наблюдавайки спокойно лунната градина.

Много по-късно Николай научи, че генералът се беше опитал да предложи пари за обучението на своя повереник, но Отаке-сан беше отказал, казвайки, че Николай е толкова неспособен ученик, че не би било етично от негова страна да взема пари за обучението му. Генералът се усмихна на своя стар приятел и поклати глава. Беше принуден да приеме любезността.

Ходът на войната се обърна срещу японците, които бяха заложили на карта всичките си производствени възможности, разчитайки на една кратка битка, последвана от мир. Доказателства за започващото поражение се виждаха навсякъде: в истеричния фанатизъм на правителствените обращения по радиото, в разказите на бегълци за масирано бомбардиране от американски самолети на населени места, в острия недостиг на храни от първа необходимост.

Дори и в тяхното село храната не достигаше, след като изпълнеха военните си задължения. Много често семейството на Отаке живееше със зосуи, овесена каша с нарязани моркови и ряпа, сварени с ориз, която успяваха да преглътнат само благодарение на хумора на Отаке-сан. Той се хранеше с много жестове и звуци на удоволствие, въртейки очи и потупвайки стомаха си по такъв начин, че караше децата си и учениците да се смеят и да забравят глинестия вкус на храната в устата си. В началото се отнасяха със съчувствие към бегълците от градовете, но след известно време техните допълнителни гърла станаха в тежест; започнаха да наричат бегълците „сокайдж-ин“ и селяните недоволно мърмореха срещу тези градски търтеи, които са били достатъчно важни и богати, за да избягат от ужасите на града, но неспособни да се грижат за себе си.

Отаке-сан си беше позволил само един разкош — своята малка официална градина. В разгара на войната той я прекопа и посади зеленчуци. Но типично за него, той така аранжира ряпата, морковите и радиката в смесени лехи, че те отново бяха приятни за окото.

— Признавам, че така изискват повече грижи и по-трудно се плевят. Но ако изоставим красотата в отчаяната си борба за живот, това ще означава, че варварите вече са победили.

В края на краищата, официалните съобщения по радиото бяха принудени да признаят за някоя загубена битка или остров, за да съществува някаква правдоподобност на фона на завръщащите се ранени войници. Всеки път, когато се съобщаваше за такова поражение (винаги с обяснения за тактическо отстъпление или реорганизация на отбранителните линии), радиопредаването завършваше с една любима стара песен „Уми Юка-ба“, чиито нежни тонове винаги бяха свързвани с това време на тъмнина и загуба.

Отаке-сан пътуваше вече много рядко на състезания по Го, тъй като транспортът беше ориентиран само за военни и промишлени нужди.

Благодарение на това, че придружаваше своя учител на тези редки състезания, Николай имаше възможност да види ефекта от войната. Изравнени със земята градове, бездомни хора. Но бомбардировачите не бяха сломили духа им. Едно иронично разбиране на стратегията е, че бомбардирането може да пречупи волята на една нация за борба. В Германия, Англия и Япония ефектът от стратегическите бомбардировки беше да даде на хората обща кауза да се борят за оцеляването си.

Веднъж, когато влакът беше спрял на една гара поради повреда по релсите, Николай се разхождаше напред-назад по перона. Покрай сградата на гарата бяха наредени носилки с ранени войници на път за болницата. Някои бяха посивели от болка и лежаха неподвижно, за да я потиснат, но никой не викаше; не се чуваше дори пъшкане. Възрастни хора и деца минаваха от носилка на носилка със сълзи на съчувствие в очите, покланяха се ниско на всеки ранен войник и мълвяха: — Благодарим ви. Благодарим ви. Гокуро сама. Гокуро сама.

Една приведена възрастна жена се приближи до Николай и се втренчи в неговото европейско лице с необичайно зелени очи. В изражението й нямаше омраза, само една смесица от объркване и разочарование. Тя тъжно поклати глава и продължи нататък.

Николай намери един тих край на перона, където седна и се загледа в надвисналия облак. Той се отпусна и се концентрира в слабото движение вътре в облака и след няколко минути успя да намери избавление в едно кратко мистично прехвърляне, където беше неуязвим срещу заобикалящата го действителност и расовата си вина.

Второто посещение на генерала беше късно през войната. Без да предупреди, той пристигна един пролетен следобед и след разговор на четири очи с Отаке-сан покани Николай да го придружи в пътуване до бреговете на река Каякава, близо до Нийгата, за да наблюдават цъфтежа на вишните. Преди да навлезе навътре в страната, влакът им премина през индустриалната част между Йокохама и Токио, където започна да пълзи несигурно по повредените от бомбардировките и изхабени релси. Миля след миля минаваха през купчини камъни и развалини, причинени от безразборните масирани бомбардировки, които бяха изравнили със земята домове, заводи, училища и храмове, магазини, театри, болници. Не беше останало нищо по-високо от човешки ръст, обикновено някоя останка от отсечен комин.

Влакът маневрираше около Токио през покрайнините му. Всичко наоколо беше доказателство за голямото въздушно нападение на 9 март, по време на което триста Б-29 пръснаха едновременно запалителни бомби над населено Токио. Шестнадесет квадратни мили от града се превърнаха в ад, където температурата, надвишаваща 1800 градуса по Фаренхайт, топеше покриви и изкривяваше паважа. Огънят се прехвърляше от къща на къща, минаваше над реки и канали и обграждаше тълпи от обезумели хора, които тичаха без посока, напразно търсейки избавление от огнения пръстен. Дърветата в парковете пушеха и съскаха, преди да достигнат точката на горене, когато пламваха изведнъж от дънера до върха. Хората се хвърляха в каналите, за да избегнат ужасната топлина, но напиращите от брега тълпи ги натикваха все по-навътре.

Вихрушката на пламъците засмукваше въздух в основата си и създаваше огнена буря, която като ураган преминаваше над града, за да засили огромния пожар. Толкова силни бяха тези ветрове, че отблъснаха самолетите с фотографи, които кръжаха над града, на мили напред.

Много умряха тази нощ от задушаване. Ненаситните пламъци буквално изтръгваха дъха от дробовете им.

Останали без ефективна отбрана, японците нямаше с какво да се противопоставят на вълните от бомбардировачи, които разпръскваха огъня над града. Пожарникари плачеха от отчаяние и срам, когато дърпаха безполезните маркучи към пламтящите стени.

Когато зората настъпи, градът все още тлееше. Над всяка купчина камъни си играеха малки пламъчета, търсещи нещо да подпалят. Мъртвите бяха навсякъде. Сто и тридесет хиляди. Сварените тела на децата лежаха в дворовете на училищата. Двойки възрастни хора бяха умрели прегърнати, съединени завинаги.

Мълчаливи групи от оцелели минаваха от купчина на купчина разчистени тела, за да търсят близките си. На една млада жена, останала без тяло, кимоното изглеждаше като недокоснато от огъня, но когато го пипнаха, то се разпадна на пепел.

По-късно, след години, западните хора щяха да изпитат угризения за това, което се беше случило в Хамбург и Дрезден, където жертвите бяха европейци. Но след бомбардировката на 9 март над Токио, списание „Таим“ описа събитието като „сбъдната мечта“, един експеримент, който доказа, че „запалени, както трябва, японските градове горят като есенна шума“. А Хирошима все още беше далече. По време на пътуването генерал Кишикава седеше неподвижен и мълчалив, дишането му беше толкова леко, че човек не можеше да види движението на гърдите му под измачкания цивилен костюм, който носеше. Дори и когато ужасът на Токио остана далеч зад тях и влакът се заизкачва сред несравнимата красота на планините, той не заговори. За да наруши мълчанието, Николай попита любезно за дъщерята и внука на генерала. В момента, когато изговори последната дума, той разбра какво се е случило. Как иначе генералът щеше да получи отпуска през последните месеци на войната?

Когато заговори, очите на генерала бяха любезни, но наранени и празни.

— Потърсих ги, Нико. Но района, в който живееха… вече не съществува. Реших да се сбогувам с тях сред цветовете на Каякава, където доведох веднъж дъщеря си, когато беше малко момиче, и където смятах да доведа… моя внук. Ще ми помогнеш ли да се сбогувам с тях, Нико?

Николай прочисти гърлото си.

— Как бих могъл да сторя това, сър?

— Като се разхождаш заедно с мене сред вишневите дръвчета. Като ми позволиш да ти говоря, когато няма да мога да издържам тишината. Ти си ми почти син, и ти… — Генералът преглътна няколко пъти и наведе очи.

Половин час по-късно той притисна с пръсти очите си и подсмръкна. След това погледна към Николай.

— Е, добре. Разкажи ми за живота си, Нико. Напредваш ли в играта? Все още ли шибуми ти е цел? Как успява да се справи Отаке-сан?

Николай атакува тишината с порой от баналности, които защитиха генерала срещу студената празнота в сърцето му.

Те останаха три дни в един старомоден хотел в Нийгата и всяка сутрин отиваха на бреговете на Каякава, където се разхождаха бавно сред вишневите дръвчета, които бяха напълно разцъфтели. Погледнати отдалече, дръвчетата изглеждаха като облаци от розова пара. Пътеката и пътят бяха покрити с цветове, които падаха навсякъде, умирайки в момента на най-голямата си красота. Кишикава-сан намираше утешение в този символизъм.

Докато се разхождаха, те говореха рядко и тихо. Комуникацията им се състоеше от фрагменти от мисли, изразени с няколко думи или прекъснати фрази, но се разбираха чудесно. Понякога седяха на високите брегове на реката и наблюдаваха как тече водата, докато започваше да им се струва, че тя е неподвижна, а те плуват по течението. Генералът носеше кимоно в кафяво и оранжево, а Николай беше облечен в тъмносинята си ученическа униформа, с твърда яка около врата и шапка с козирка на главата. Те така приличаха на баща и син, че минувачите се изненадваха, като забелязваха необичайния цвят на очите на младия човек.

През последния си ден останаха сред вишневите дръвчета до по-късно от обичайното, като бавно се разхождаха по широката алея. Генералът заговори спокойно, по-скоро на себе си, отколкото на Николай.

— Имахме късмет. Изпитахме удоволствието на трите най-добри дни от цъфтежа на вишните. Денят на обещанието, когато все още не са идеални. Чудесният ден на очарованието. И днес, когато вече са прецъфтели. Това е денят, който се помни. Най-тъжният от трите… но най-богатият, Има нещо като утеха… не… може би удобство — във всичко това. И още веднъж съм изненадан какъв евтин магьосник може да е Времето. Аз съм на шестдесет и шест години, Нико. Погледнато от твоя гледна точка — гледащ към бъдещето — това е доста дълъг период от време. Това е почти три пъти твоят живот. Но погледнато от моя гледна точка — гледащ към миналото — тези шестдесет и шест години са като падащо листенце от цвят на вишна. Струва ми се, че животът ми е като картина, скицирана набързо, но останала недовършена — поради липса на време. Времето. Като че ли беше вчера — но преди петдесет години — когато аз вървях покрай тази река с баща си. Тогава нямаше такива съоръжения по брега; нямаше вишневи дръвчета. Беше едва вчера, но в друг век. Победата ни над руската флота беше все още десет години напред. Борбата ни на страната на съюзниците във Великата война беше двадесет и повече години напред. Мога да видя лицето на баща си. И в спомените си винаги го гледам. Спомням си колко голяма и силна усещах ръката му до малките ми пръсти. Все още мога да усетя в гърдите си — като че ли самите нерви имат свои, независими спомени — меланхолията, която чувствах от невъзможността да кажа на баща си, че го обичам. Ние нямахме навика да си говорим по такъв смел и земен начин. Мога да видя всяка черта на строгия му, но деликатен профил. Петдесет години. Случваше се да си мисля, че съжалявам баща си, защото не мога никога да му кажа, че го обичам. В действителност съм изпитвал съжаление към себе си. Аз имах повече нужда да го кажа, отколкото той да го чуе.

Светлината започваше да помръква, а небето беше станало пурпурно.

— Спомням си и едно друго вчера, когато дъщеря ми беше малко момиче. Ние се разхождахме тук. Точно в този момент нервите на ръката ми си спомнят усещането за нейните малки пухкави пръсти, притиснати в моите. Тези вече възрастни дървета бяха току-що посадени фиданки — малки крехки неща привързани към укрепващи пръти с парчета бял плат. Кой би могъл да помисли, че такива крехки вейки могат да остареят и да поумнеят толкова, че да дадат утеха, без да предлагат съвети. Чудя се… Чудя се дали американците ще изсекат всичко, защото не могат да понасят такива очевидни плодове. Вероятно. И вероятно с най-добри намерения.

Николай се чувстваше малко неудобно. Никога досега Кишикава-сан не беше говорил толкова откровено. Техните взаимоотношения винаги се бяха характеризирали с подразбираща се сдържаност.

— Когато те посетих миналия път, Нико, те попитах упражняваш ли езиците, които знаеш. Правиш ли го?

— Да, сър. Нямам възможност да говоря друг език освен японски, но прочетох всички книги, които ми донесохте, и понякога си говоря сам на различни езици.

— Надявам се най-вече на английски. Николай се загледа във водата.

— Най-малко на английски. Кишикава-сан кимна разбиращо.

— Защото това е езикът на американците, нали?

— Да.

— Срещал ли си се някога с американец?

— Не, сър.

— Но въпреки това ги мразиш?

— Не е толкова трудно да мразиш варварски мелези. Няма нужда да ги познавам като индивиди, за да ги мразя като нация.

— Е, да, Нико, но американците не са нация. Това в действителност е техният основен недостатък. Както ти самият каза, те са мелези.

Николай погледна изненадано. Защитаваше ли генералът американците? Само преди три дни те бяха минали през Токио и бяха видели ефекта от запалителната бомбардировка, насочена най-вече срещу мирните граждани. Собствената дъщеря на Кишикава-сан… неговият внук…

— Аз съм се срещал с американци, Нико. За кратко време служих при военното аташе във Вашингтон. Никога ли не съм ти разказвал за това?

— Не, сър.

— Е, добре, не може да се каже, че се проявих много добре като дипломат. Човек трябва да може да прави известни компромиси със съвестта си и да възприема истината като разтегливо понятие за да успее в дипломацията. На мене това ми липсваше. Но опознах американците и оцених техните добродетели и недостатъци. Те са много способни търговци и изпитват голямо уважение към финансовите постижения. Това могат да ти се сторят незначителни качества, но те са в съответствие със съвременния индустриален свят. Ти наричаш американците варвари и си прав, разбира се. Знам го по-добре и от тебе. Знам, че са измъчвали и осакатявали пленници. Знам, че са палили хора с техните огнехвъргачки, за да видят колко дълго могат да бягат преди да паднат. Да, варвари. Но, Нико, нашите собствени войници са правили подобни неща, ужасни и жестоки неща, които дори не могат да се опишат. Войната, омразата и страхът са превърнали и нашите сънародници в зверове. А ние не сме варвари; нашата етика се е създавала през хиляди години на цивилизация и култура. Би могло да се каже, че самото варварство на американците е тяхното извинение — не, такива неща не могат да се простят. Тяхното обяснение. Как може да осъждаме бруталността на американците, чиято култура съществува от десетилетия, когато ние самите, независимо от произхода и традициите си, сме станали ръмжащи животни без човечност и съчувствие? Америка беше заселена с изхвърлени от обществото европейци. Имайки предвид това, би трябвало да ни се струват невинни. Така невинни, както е пепелянката или чакалът. Опасни и коварни, но и грешни. Говориш за тях като за презряна нация. Те не са нация. Те дори не са култура. Те са една културна яхния, приготвена от остатъците на европейски банкет. В най-добрия случай те са една изкуствена технология. Но когато става дума за етика, те имат правила. Размерите за тях са това, което е качеството за нас. Това, което за нас е чест и безчестие, за тях са победи и загуби. В действителност не би трябвало да мислиш с понятия за нация; нацията е нищо, културата е всичко. Всяка култура има своите силни и слаби места; те не могат да се оценяват една спрямо друга. Единствената критика, която може да се отправи, е, че в една смесица от култури винаги ще съществува и доброто и лошото. Това, което е лошо в един човек или култура, е силното, порочното в тях. Това, което е добро в един човек или култура, е деликатното, изкуственото срастване на една пречистена цивилизация. Когато културите се кръстосат, доминиращите елементи неизбежно вземат превес. Така че, когато обвиняваш американците, че са варвари, ти всъщност оправдаваш тяхната безчувственост и повърхностност. Прав си, че техен недостатък е, че са мелези, смесица от най-различни раси. Но дали недостатък е най-правилната дума? Западният човек е бъдещето, Нико. Едно мрачно бъдеще на технология и автоматизация, вярно е — но все пак бъдеще. Ти ще трябва да живееш в това бъдеще, сине мой. Нищо добро няма да ти донесе да пренебрегваш американеца с отвращение. Трябва да се опиташ да го разбереш, дори и само за да се предпазиш от него.

Кишикава-сан беше говорил много меко, почти като на себе си, докато вървяха бавно в падащия здрач. Монологът имаше качеството на урок от любещ учител към своенравен ученик; и Николай беше слушал много внимателно, с наведена глава. След минута две мълчание Кишикава-сан се засмя леко и плесна с ръце.

— Достатъчно с това! Съветите помагат само на този, който ги дава, и то до такава степен, че да облекчи съвестта си. В края на краищата ти ще постъпиш така, както съдбата и произходът ти продиктуват, и моят съвет ще повлияе на бъдещето ти толкова, колкото би повлиял на течението падналият в реката вишнев цвят. В действителност, има нещо друго, за което бих искал да говоря с тебе, и аз го избягвах, като говорех безразборно за култури, цивилизации и бъдеще — неща дълбоки и мъгляви, зад които можех да се скрия.

Те продължиха да се разхождат в нощта, а от вечерния бриз цветовете се сипеха като гъст розов сняг и покриваха раменете и главите им. В края на пътя те достигнаха до един мост и се спряха върху него, за да погледат слабо фосфоресциращата пяна, там където водата се завихреше около камъните. Генералът пое дълбоко въздух и го изпусна продължително през стиснатите си устни, като постигна психическо съсредоточаване.

— Това е нашият последен разговор, Нико. Прехвърлен съм в Манчукуо8. Очакваме руснаците да ни атакуват, когато станем толкова слаби, че за тях да няма риск. Малко вероятно е щабни офицери да оцелеят в плен при комунистите. Много от тях възнамеряват да извършат сепуко, вместо да изживеят позора на победения. Аз възнамерявам да сторя същото, но не за да избегна безчестието. Участието в тази война ме омърси така, че дори и със сепуко не бих могъл да се пречистя — както и всеки друг войник. Но дори и да няма очистване от греховете, в това действие има поне… достойнство. Взех това решение през последните три дни, докато се разхождахме под вишневите дървета. Седмица преди това не се чувствах свободен да се спася от унижението заради дъщеря ми и внука ми. Но сега самите обстоятелства ме освободиха. Мъчно ми е, че трябва да те оставя на произвола на съдбата, Нико, защото ти си ми като син. Но… — Кишикава-сан въздъхна дълбоко. — Но… аз не мога да измисля начин как да те защитя. Един дискредитиран, предал се стар войник не би ти бил от полза. Ти не си нито японец, нито европеец. Съмнявам се някой изобщо да може да те защити. И тъй като не мога да ти помогна оставайки, аз се чувствам свободен да напусна. Можеш ли да ме разбереш, Нико? Ще ми разрешиш ли да те напусна?

Николай се загледа за известно време в бързея, преди да намери отговор.

— Вашите напътствия и вашата обич ще бъдат винаги с мене. По този начин вие никога няма да ме напуснете.

Облегнал лакти на парапета, загледан в проблясването на пяната, генералът бавно кимна с глава.

През последните няколко седмици в дома на Отаке цареше тъга. Причината не беше в слуховете за неуспехи и предателства от всички страни. Не защото запасите от храна и лошото време се съюзиха и направиха глада постоянен спътник. А защото Отаке-сан умираше.

От години напрежението от професионалните състезания беше довело до постоянни стомашни спазми, които той потискаше с навика си да яде ментов дропс. Но болката беше станала много по-силна и диагнозата беше рак.

Когато разбраха, че Отаке-сан умира, Николай и Марико прекъснаха романтичната си връзка съвсем естествено и без обсъждане. Беше нещо характерно за японските младежи да изпитват срам от действие, толкова близко до живота, като правенето на любов, докато в същото време техният учител и приятел умира.

По ирония на съдбата всички останали започнаха да подозират връзката им от момента, когато те я прекратиха. Докато бяха заети с опасния и вълнуващ романс, страхът от разкриване ги беше направил много предпазливи в държанието си един към друг пред останалите. Когато прекратиха тези взаимоотношения, които ги караха да се чувстват виновни и засрамени, те започнаха да прекарват повече време заедно, разхождайки се открито или седейки в градината. Тогава за тях тръгнаха закачливи, но изпълнени с обич слухове и семейството започна да си сигнализира със скришни погледи и повдигане на вежди.

Често след играта за упражнение те си говореха какво ще им донесе бъдещето, след като войната бъде изгубена и учителят им няма да го има. Какъв ще бъде животът им, когато няма да са вече членове на семейството на Отаке и когато американците окупират страната? Беше ли вярно това, че императорът ще призове всички да умрат като последна съпротива срещу неприятеля? И няма ли такава смърт да е за предпочитане пред живота сред варварите?

Те си говореха подобни неща, когато Николай беше повикан от най-малкия син на Отаке-сан, който му каза, че учителят иска да говори с него. Отаке-сан го чакаше в личния си кабинет с шест татамита, чиито плъзгащи се врати водеха към малката градина с декоративно аранжирани зеленчуци. Тази вечер зелените и кафявите й тонове бяха погълнати от нездрава мъгла, която се беше спуснала от планината. Въздухът в стаята беше студен и влажен и сладникавият мирис на гниещи листа се смесваше с приятния парлив аромат на горящо дърво. Усещаше се също и лека миризма на мента, тъй като Отаке-сан продължаваше да смуче ментовия дропс, който не успя да му помогне срещу рака, отнемащ живота му.

— Много мило от твоя страна, че ме прие, Учителю — каза Николай след известно мълчание. Не му хареса официалният тон на това, което каза, но не можеше да намери равновесие между обичта и съчувствието, които изпитваше, и известната тържественост на момента. През последните три дни Отаке-сан беше провел дълги разговори с всяко от децата и учениците си и Николай, най-обещаващият възпитаник, беше останал за накрая.

Отаке-сан посочи татамито до него, където Николай коленичи под подходящ ъгъл спрямо учителя си — поза, която позволяваше неговото лице да остане открито, а лицето на по-възрастния мъж — скрито. Чувствайки се неудобно от тишината, която продължи няколко минути, Николай се видя принуден да я запълни с баналности.

— Мъглата, идваща от планината, е нещо необичайно за това време, нали, Учителю? Някои казват, че е нездрава. Но придава нова красота на градината и на…

Отаке-сан повдигна ръката си и поклати леко глава. Нямаше време за това.

— Ще говоря с понятията за една широкомащабна игра, Нико.

Николай кимна и запази мълчание. Когато имаше да обсъжда нещо важно, учителят му винаги използваше понятията на Го. Както беше забелязал веднъж генерал Кишикава, за Отаке-сан животът беше една опростена метафора на Го.

— Това урок ли е, Учителю?

— Не точно.

— Тогава наказание?

— Може и така да ти се стори. По-скоро е критика. Но не само срещу тебе. Критика… един анализ… на това, което смятам, че е една непостоянна и опасна смесица — ти и твоят бъдещ живот. Нека започнем с това, че ти си един изключително интелигентен играч. — Отаке-сан вдигна ръка. — Не. Недей да си губиш времето с разни учтиви отричания. Виждал съм подобни на твоите способности, но никога у човек на твоята възраст и у никой жив играч в момента. Но в една успяваща личност освен интелигентността съществуват и други качества, така че няма да ти дотягам повече с комплименти. Има нещо потискащо в твоята игра, Нико. Нещо абстрактно и жестоко. Ти играеш някак неорганично… без да живееш. Има красотата на кристал, но му липсва красотата на разцъфнал цвят.

Ушите на Николай бяха пламнали, но той с нищо не показа неудобство или гняв. Право на учителя беше да наказва и критикува.

— С това не искам да кажа, че играта ти е механична и предсказуема. Това, което я предпазва да бъде такава, е твоята изключителна…

Отаке-сан си пое изведнъж въздух и го задържа, очите му останаха втренчени в градината, без да виждат. Николай беше свел поглед, не искаше да притеснява учителя, наблюдавайки борбата му с болката. Изминаха няколко дълги секунди, а Отаке-сан продължаваше да не диша. След това той бавно изпусна въздуха, проверявайки дали болката няма отново да се появи. Кризата премина и той с благодарност си пое дълбоко въздух.

— …Това, което предпазва играта ти да бъде механична и предсказуема, е твоята изключителна смелост, но дори и тази способност е някак нечовешка. Ти играеш само срещу ситуацията на дъската; отричаш важността — дори съществуването — на твоя опонент. Нали ти самият ми беше казал, че когато си в едно от твоите мистични състояния, ти играеш, без да се съобразяваш с противника. Има нещо дяволско в това. Някакво жестоко превъзходство. Дори арогантност. И това противоречи с твоята цел за постигане на шибуми. Аз не ти казвам всичко това за да се поправиш, Нико. Тези качества са в кръвта ти и не могат да се променят. И не съм съвсем сигурен, че бих искал, дори и да можеш, да се промениш, защото това, което е твой недостатък, е също и твоя сила.

— Говорим само за Го ли, Учителю?

— Говорим с понятията на Го. — Отаке-сан плъзна ръка под кимоното си и притисна стомаха си, след което взе друго ментово бонбонче. — Независимо от цялата ти интелигентност, скъпи ученико, ти си и уязвим. Например, липсата ти на опит. Ти губиш време за концентриране върху проблеми, за които един по-опитен играч ще реагира по навик или по памет. Но това не е съществена слабост. Ти можеш да натрупаш опит, стига да си достатъчно внимателен и да избягваш излишна претрупаност. И никога не подценявай предимството на опита, който притежават по-възрастните. Помни, че те са заплатили за този опит и портмонето им вече се е изпразнило. — Отаке-сан се усмихна леко. — Помни също, че това е единственото, което им е останало.

За известно време Отаке-сан потъна в собствените си мисли. С усилие се откъсна от тях, за да продължи последния си урок.

— В действителност, не липсата на опит е основната ти грешка, а твоето презрение. Пораженията ти няма да дойдат от тези, които са по-интелигентни от тебе. Те ще дойдат от упоритите, скучните, посредствените.

Николай се намръщи. Това приличаше много на нещата, които му беше казал Кишикава-сан, докато се разхождаха под вишневите дръвчета в Каякава.

— Твоето презрение към посредствеността ти пречи да видиш нейната огромна сила. Заслепен от блясъка на твоята интелигентност, ти не можеш да видиш в тъмните ъгли на стаята, не можеш да отвориш очи и да видиш потенциалната опасност, която крие тълпата. Дори и когато ти казвам това, скъпи ученико, ти едва ли вярваш, че някой по-нищожен от тебе човек може наистина да те победи. Но ние сме във века на посредствения човек. Той е тъп, безцветен, отегчителен — но неизбежно побеждава. Амебата надживява тигъра, защото се дели и продължава своята безсмъртна монотонност. Тълпите са последните тирани. Виж как сега изкуството на Кабуки изчезва и Но изправя рамене, докато популярни романи пълни с жестокост и безсмислени действия, заливат съзнанието на масовия читател. Но дори и в този жанр нито един от авторите не смее да създаде един истински герой супермен, защото в яростта си, предизвикана от срама, масовият читател ще го подложи на йоимбо, критика, която ще го унищожи. Крясъкът на съвестните е нечленоразделен, но оглушителен. Те може да нямат ум, но имат хиляди ръце, които ще те сграбчат и ще те свалят долу.

— За Го ли говорим, Учителю?

— Да. И за неговата сянка — живота.

— Какво ще ме посъветваш да направя тогава?

— Да избягваш контакта с тях. Прикрий се зад любезност. Прави се на скучен и дистанциран. Живей отделно и изучавай шибуми. И най-вече, не им позволявай да те въвлекат в гняв и агресивност. Крий се, Нико.

— Генерал Кишикава ми каза почти същото.

— Не се и съмнявам. Ние надълго те обсъдихме през неговата последна нощ тук. Никой от нас не би могъл да предположи какво ще е отношението на западните хора към тебе. А още повече се страхуваме от твоето отношение към тях. Ти си рожба на нашата култура и като такъв си изпълнен с фанатизъм. Това е грешка на характера ти. А трагичните грешки водят до… — Отаке-сан повдигна рамене.

Николай кимна и сведе очи, чакайки търпеливо учителят му да го освободи.

След известно мълчание Отаке-сан взе едно ментово бонбонче и каза:

— Искаш ли да споделя една голяма тайна с тебе, Нико? През всичките тези години казвах на хората, че вземам ментов дропс, за да облекча стомаха си. Истината е, че ми харесва. Но какво достойнство би имало в един възрастен човек, който смуче бонбончета на публично място.

— Не е шибуми, сър.

— Точно така. — Отаке-сан като че ли се замечта. — Да. Може би си прав. Може би планинската мъгла наистина е нездрава. Но тя придава една меланхолична красота на градината, така че би трябвало да сме благодарни.

След кремацията изпълниха това, което бяха решили. Семейството събра всичко и щеше да отида да живее при брата на Отаке. Учениците щяха да се завърнат по домовете си. На Николай, който беше навършил двадесет години, но изглеждаше на не повече от петнадесет, бяха дадени парите, оставени от генерал Кишикава, и му беше позволено да отиде, където сам реши. Той изпитваше едно пронизващо замайване от тази пълна свобода.

На третия ден от август 1945 г. всички членове на семейството на Отаке се бяха събрали на гарата, заобиколени от куфари и пакети. Николай не беше имал нито време, нито възможност, за да каже на Марико това, което изпитваше. Но се постара да вложи много нежност в обещанието си да я посети веднага щом се установи в Токио. Очакваше с нетърпение тази визита. Марико винаги говореше с голямо въодушевление за семейството и приятелите си в своя роден град — Хирошима.

ВАШИНГТОН

Първият помощник се отдръпна от пулта и поклати глава.

— Няма много, с което да се работи, сър. Дебелака не разполага с нищо сигурно за този Хел преди пристигането му в Токио. — В гласа на първия помощник се долавяше раздразнение. Не можеше да понася хора, чийто живот беше толкова неясен и без особени събития, че проваляше възможността на Дебелака да докаже способностите си да разбулва тайни.

— Хъм-м — разсеяно изръмжа мистър Даймънд, като продължаваше да си драска някакви свои бележки. — Не се притеснявай, от този момент нататък информацията ще започне да нараства. Скоро след войната Хел отива да работи за окупационните сили и оттогава той малко или много е оставал в обсега на наблюденията ни.

— Сигурен ли сте, че наистина искате да опитам, сър? Изглежда вече знаете всичко за него.

— Бих могъл да използвам материала. Чакай, току що се сетих нещо. Всичко което свързва Николай Хел с „Петимата от Мюнхен“ и тази Ханна Щерн, е една връзка от първо поколение между Хел и чичото. Нека да се убедим, че не си хабим силите напразно. Попитай Дебелака къде живее Хел сега. — Той натисна един звънец на бюрото си.

— Да, сър — каза първият помощник и се обърна обратно към пулта.

Мис Суивън влезе в работното помещение в отговор на повикването на Даймънд.

— Сър?

— Две неща. Първо: донеси ми всички налични снимки на Хел, Николай Александрович. Люелин ще ви даде номера на картата му за самоличност. Второ: свържи се с мистър Ейбъл от групата, занимаваща се с интересите на ОПЕК, и го помоли да дойде тук колкото е възможно по-бързо. Когато пристигне, доведи го тук долу заедно със заместник-пълномощника и онези двама идиоти, които са оплескали работата. Ще трябва да ги придружите до долу; те нямат достъп до шестнадесетия етаж.

— Да, сър. — При излизане мис Суивън затвори вратата малко по-рязко от обикновено и Даймънд погледна натам, чудейки се какво, по дяволите, й става.

Дебелака беше започнал да отговаря на въпросите.

— А… изглежда, че този Николай Хел има няколко места за живеене. Има апартамент в Париж, едно място на далматинския бряг, лятна вила в Мароко, апартамент в Ню Йорк, друг в Лондон — аха! Ето го. Последно местоживеене — един замък в проклетото село Етчбар. Това изглежда е основното му местоживеене, като се вземе предвид времето, което е прекарал в него през последните петнадесет години.

— И къде е това Етчбар?

— А-а… в баскските Пиринеи, сър.

— Защо се нарича „проклето село“?

— И аз се чудя на това, сър. — Първият помощник попита компютъра и цъкна с език, когато видя отговора. — Изумително. Горкият Дебелак има известни проблеми, когато превежда от френски на английски. Думата „bled“9 изглежда е френска и означава „малко селце“. Подозирам, че напоследък е постъпвала прекалено много информация от британски източници.

Даймънд погледна сърдито към първия помощник.

— Нека поразсъждаваме над това. Ханна Щерн взема самолета от Рим за Пау. Попитай Дебелака кое е най-близкото летище до Етчбар. Ако се окаже, че е Пау, тогава сме загазили наистина.

Въпросът беше подаден на компютъра. Екранът остана за момент празен, след което се появи списъкът на летищата, подредени по тяхната отдалеченост от Етчбар. Първото в списъка беше Пау.

Даймънд поклати глава с обречен вид.

Първият помощник въздъхна и потърка с пръст носа си под очилата.

— Това означава, че имаме всички основания да смятаме, че Ханна Щерн се е свързала с човек с морава карта.

В света са останали живи само трима такива мъже и нашето момиче е намерило един от тях. Проклет късмет! — Така е. Много добре, сега със сигурност знаем, че Николай Хел е в центъра на нещата. Започвай да работиш отново и изрови всичко, което знаем за него, за да можем да уведомим мистър Ейбъл, когато дойде тук. Започни с пристигането му в Токио.

ЯПОНИЯ

Окупацията се развиваше с пълна сила; евангелистите на демокрацията диктуваха своето вероучение от сградата Дай Ичи от другата странна на канала срещу Императорския дворец. Япония беше физическа, икономическа и емоционална развалина.

Както милиони други, и Николай Хел попадна в хаоса на следвоенната борба за съществуване. Премазващата инфлация превърна много скоро неговия малък капитал в хартия без стойност. Беше потърсил работа при екипите, които разчистваха развалините от бомбардировките, но ръководителят им, имайки предвид расата му, не му се довери. Не можеше също да разчита на помощ от която и да е окупационна сила, защото не беше гражданин на нито една от техните страни. Той се присъедини към потока бездомни, безработни и гладни, които обикаляха из града, спяха по парковете, под мостовете и на гарите. Имаше излишък от работна ръка, а нямаше работа.

Когато парите му се свършиха, той изкара два дни без храна, връщайки се всяка нощ след безполезното търсене на работа на гара Шимбаши, където спеше заедно със стотици други, също като него гладни и понесени от съдбата. Те се нареждаха в тесни редици, запълвайки всяко място, унасяйки се в сън, прекъсван от кошмари и глад. Всяка сутрин полицията ги разчистваше за да се движат колите нормално. Глад, болест, старост, липса на желание за живот, всичко това ги посещаваше през нощта, за да ги отърве от теглото на живота.

Николай обикаляше дъждовните улици заедно с хиляди други като него, търсейки каквато и да е работа, търсейки дори нещо да открадне. Но нямаше никаква работа, нищо за крадене. Ученическата му униформа с висока яка беше потъмняла от петна и беше непрекъснато влажна, а обувките му течаха. Беше откъснал едната от подметките, защото се беше отлепила, а пошляпването при ходене му се беше сторило недостойно. Но по-късно съжаляваше, че не я беше привързал с канап.

През нощта на втория ден, изкаран без храна, той се върна късно на гара Шимбаши. Скупчените един до друг възрастни мъже и отчаяни жени с деца, с оскъден багаж, увит в парче плат, си правеха място един на друг с такова мълчаливо достойнство, че изпълниха Николай с гордост. Никога преди това не беше възприемал така красотата на японския дух. Наблъскани заедно, изплашени, гладни, премръзнали, те се държаха въпреки обстоятелствата един към друг с подкупваща любезност. Веднъж, през нощта, един мъж се опита да открадне нещо от млада жена и след едно кратко и почти мълчаливо боричкане в тъмния ъгъл на чакалнята справедливостта възтържествува бързо и завинаги.

Николай беше имал късмет да си намери място под една пейка, където нямаше опасност да го тъпчат тези, които отиваха да се облекчат през нощта. На пейката над него имаше една жена с две деца, едното от които — бебе. Тя нежно им говореше, за да ги приспи, а те й напомняха без особена настойчивост, че са гладни. Тя им каза, че дядо им не е умрял и скоро ще дойде да ги вземе. След като заспаха, тя тихо заплака.

Възрастният мъж на пода до Николай положи огромни грижи за скъпоценностите си, завити в парче плат, и накрая ги постави под главата си. Те се състояха от чаша, снимка и писмо, което беше прегъвано многократно и се беше разръфало по краищата. Беше официално писмо със съболезнования от армията. Преди да затвори очи, възрастният мъж пожела лека нощ на чужденеца до себе си. Николай му се усмихна и каза „лека нощ“.

Преди да се унесе в сън, той успокои съзнанието си, като избяга от тормоза на глада в мистично прехвърляне. Когато се завърна от своята малка поляна с люлееща се трева и жълта слънчева светлина, той се чувстваше заситен, макар и гладен, успокоен, макар и отчаян. Но той знаеше, че на другия ден трябва да си намери работа или пари, защото в противен случай щеше да умре.

Когато полицаите ги разблъскаха малко преди зазоряване, старият човек беше мъртъв. Николай прибра чашата, снимката и писмото в своя вързоп, защото му се стори ужасно да остави нещата, които бяха толкова ценни за стария човек да бъдат изметени с боклука.

Търсейки храна и нещо да открадне, Николай се озова близо до парка Хибия. Гладът беше спазъм и всеобхващаща слабост, която правеше краката му тежки, а главата му лека. Както се носеше сред потока от отчаяни хора, започнаха да го заливат вълни от нереалност. Гладът като че ли доближаваше действителността до мистичните преживявания. Той изведнъж се озоваваше загледан в стена или в човешко лице и усещаше, че това е изключително събитие. Никой досега не се бе заглеждал в тази тухла с такова внимание. Той беше първият! Това трябва да означава нещо. Трябва ли?

Гладът, който го замайваше, разкъсващата действителност, безцелното вървене по улиците, всичко това беше съблазнително и привлекателно, но нещо в него го предупреждаваше, че беше опасно. Трябваше да го прекъсне, иначе щеше да умре. Да умре? Да умре? Дали това означава нещо?

Един гъст поток от хора го понесе извън парка през изхода, където се пресичаха две широки улици, които в този момент бяха задръстени от военни коли, автомобили с дървени въглища, дрънчащи трамваи, клатушкащи се велосипедисти, колички с две колела, пълни с невероятно тежки и обемисти багажи. Беше се случил някакъв дребен инцидент и движението беше спряно във всички посоки. Безпомощен японски полицай с огромни бели ръкавици се опитваше да изясни нещата между един руснак, каращ американски джип, и един австралиец.

Против волята си Николай беше избутан напред от любопитната тълпа, която се беше промъкнала между колите и правеше объркването още по-голямо. Руснакът говореше само руски, австралиецът само английски, а японецът само японски; и тримата бяха ангажирани в един енергичен спор от обвинения и отговорности. Николай беше притиснат отстрани до австралийския джип, чийто пътник беше офицер, вперил стоически поглед напред, докато шофьорът предлагаше на руския шофьор да уредят работата по мъжки, двамата заедно или, ако искат, с цялата проклета Червена армия!

— Бързате ли, сър?

— Какво? — Австралийският офицер се изненада, че това дрипаво момче в потъмняла японска ученическа униформа го заговори на английски. Трябваха му няколко секунди, за да разбере по зелените очи и изпитото лице, че момчето не е азиатец. — Разбира се, че бързам! Имам среща — той погледна ръчния си часовник, — преди дванадесет минути!

Аз ще ви помогна — каза Николай. — За пари.

— Не ви разбрах? — Акцентът му беше като от комична английска опера, както в повечето случаи, когато жителите от колониите — се престараваха да се правят на англичани.

— Дайте ми някакви пари и аз ще ви помогна. Офицерът хвърли още един недоволен поглед към часовника си.

— Е, добре. Започвай.

Австралиецът не разбра какво каза Николай първо на японски на полицая, а след това на руски на руския офицер, но ефектът беше мигновен. За пет минути беше образуван един процеп между колите и австралийският джип беше преведен през тревата на парка, минавайки през един посипан с дребен чакъл път, като озадачи няколко минувачи и накрая се озова на една странична улица, която беше извън задръстването и шума от сърдити клаксони и звънци. Николай беше скочил в джипа до шофьора. След като се измъкнаха, офицерът нареди на шофьора да спре.

— Много добре. Какво ти дължа?

Николай нямаше представа за стойността на чуждите пари. Той се хвана за едно число.

— Сто долара.

— Сто долара! Ти луд ли си?

— Десет долара — поправи се бързо Николай.

— Опитваш да видиш колко ще получиш — подсмихна се офицерът, но въпреки това измъкна портфейла си. — О, Господи! Нямам стотинка. Шофьор?

— Съжалявам, сър. Аз също.

— Хъм. Виж какво ще ти кажа. Това отсреща е моето учреждение. — Той посочи към сградата Сан Шин, център на комуникациите на съюзническите окупационни сили. — Ела с мене и аз ще се погрижа за тебе.

След като влязоха в сградата офицерът заведе Николай до финансово счетоводния отдел с инструкция да му издадат разписка за десет долара, след което си тръгна, за да види какво може да направи с провалените си срещи. Но преди това хвърли един бърз поглед на Николай.

— Виж. Ти не си англичанин, нали? — В действителност акцента си Николай беше придобил от британските си наставници, но офицерът явно не беше доловил това, повлиян от външния му вид.

— Не — отговори Николай.

— А-а! — каза офицерът с явно облекчение. — Така си и мислех. — И се запъти към асансьорите.

Следващия половин час Николай преседя на дървената пейка извън офиса, чакайки реда си. Хората около него в коридора говореха на английски, руски, френски и китайски. Сградата Сан Шин беше място, където се събираха различните окупационни сили и човек можеше да усети резервираността и недоверието, прикрити под повърхностни приятелски отношения. Повечето от работещите бяха цивилни, като американците преобладаваха. Николай чу за първи път ръмжащото „р“ и металическите гласни, характерни за американския изговор.

Точно беше започнало да му става лошо и му се доспа, когато една американска секретарка отвори вратата и извика името му. Дадоха му да попълни един формуляр, а секретарката се върна към пишещата си машина, като хвърляше от време на време поглед крадешком към тази личност в мръсни дрехи. В действителност той не я интересуваше толкова; цялото й внимание беше насочено към срещата й тази вечер с един майор, който, както знаеше от другите момичета, беше наистина приятен и винаги ги водеше в хубави ресторанти. Когато попълни формуляра той го подаде на секретарката. Тя го погледна, повдигна вежди и изсумтя, но въпреки това го занесе на жената, която отговаряше за финансово счетоводните работи. След няколко минути повикаха Николай във вътрешната стая.

Завеждащата отдела беше около четиридесетгодишна жена, малко пълна и приятна. Тя се представи като мис Гудбоди. Николай не се усмихна.10

Тя посочи на Николай формуляра. — Наистина трябва да попълните това.

— Не мога. Искам да кажа, че не мога да попълня всички графи.

— Не можете? — Годините, прекарани на служба, й попречиха да възприеме тази мисъл. — Какво искате да кажете… — Тя погледна в началото на формуляра. — …Николай?

— Не мога да посоча адрес. Нямам такъв. И нямам номер на карта за самоличност. Или — какво беше там — осигурителна служба.

— Осигурителна служба, да. Тази организация, в която работите или в която работят родителите ви.

— Нямам осигурителна служба. Това има ли някакво значение?

— Е, ние просто не можем да ви платим, ако формулираната разписка не е попълнена както трябва. Разбирате това, нали?

— Аз съм гладен.

За момент мис Гудбоди се обърка. Тя се облегна напред.

— Родителите ти в окупационните сили ли са, Николай? — Тя реши, че той е войнишко дете, избягало от армията.

— Не.

— Сам ли си тук? — попита тя невярващо.

— Да.

— Е… — Тя се намръщи и направи един жест на безсилие. — Николай на колко години си?

— На двадесет и една.

— О, Боже. Извини ме. Аз предполагах — искам да кажа изглеждаш на не повече от четиринадесет или петнадесет. Е, добре, това вече е друго. Чакай сега да видим. Какво можем да направим? — Мис Гудбоди имаше силен майчински инстинкт, заместващ един сексуално незадоволен живот. Беше някак странно привлечена към този млад мъж, който имаше вид на бездомно дете, но на възрастта на потенциален мъжкар. Тя реши в себе си, че тези противоречиви чувства са нейната християнска загриженост за ближния.

— Не можете ли просто да ми дадете моите десет долара? Или поне пет?

— Нещата не стават така, Николай. Дори и да предположим, че намерим начин да попълним този формуляр, ще минат десет дни, преди да можеш да си вземеш парите.

Николай усети как всякаква надежда изчезва. Той не можеше да предположи, че тънката мрежа на организационната нефункционалност може да бъде така солидна като паважа, по който тъпчеше всеки ден.

— В такъв случай няма да получа никакви пари? — попита той безизразно.

Мис Гудбоди повдигна леко рамене и стана.

— Съжалявам, но… Слушай, вече мина времето ми за обед. Ела с мен до служебната лавка. Ще хапнем нещо и ще видим дали не можем да измислим нещо. — Тя се усмихна на Николай и постави ръка на рамото му. — Така добре ли е?

Николай кимна.

Следващите три месеца, преди мис Гудбоди да бъде прехвърлена обратно в Съединените щати, останаха в паметта й завинаги като най-вълнуващите и трепетните. Николай беше като детето, което би могла да има, и същевременно най-продължителната й любовна връзка. През тези месеци тя не смееше да анализира сложните чувства, които изпитваше. Със сигурност й доставяше удоволствие това, че някой има нужда от нея — закрилата на зависимостта. Също така тя беше искрен и добър човек, който обичаше да помага на другите. А сексуалната им връзка имаше особен оттенък от срам и удоволствие, който я караше да се чувства едновременно майка и любовница.

Николай така и не получи своите десет долара. Задачата да прекара един ордер за плащане без карта за самоличност, се оказа непосилна дори и за мис Гудбоди с нейния двадесетгодишен опит с бюрокрацията. Но тя успя да представи Николай на ръководителя на службата за преводи и само след седмица той вече работеше по осем часа на ден, превеждайки документи или седейки на безкрайни конференции, повтаряйки на два или три езика претрупани и предпазливи изявления, които съответните упълномощени си позволяваха да кажат. Той научи, че в дипломацията основната функция на комуникацията беше да говориш нищо незначещи неща.

Отношенията му с мис Гудбоди бяха приятелски и любезни. Веднага след като бе имал възможност, въпреки нейните протести, той й върна парите, които му беше заела за дрехи и тоалетни принадлежности, и настоя да внася своя дял в домакинството. Той не я харесваше достатъчно, за да се чувства задължен към нея. Това не означаваше, че изобщо не я харесваше — тя не беше от тези хора, които човек не можеше да харесва. Но не възбуждаше у него никакви силни чувства. Понякога прекалената й загриженост ставаше досадна, но тя така се стараеше, макар и несръчно, да бъде внимателна и беше така трогателна в сексуалната им връзка, че Николай изпитваше някаква привързаност към нея, като към някой тромав галеник.

По време на съжителството им Николай страдаше само от един значителен проблем. Поради голямата консумация на местни продукти почти всички западни хора имаха лош дъх. Докато преодолее това, Николай трудно успяваше да достигне до кулминационна точка. Тъй като нямаше опит в секса, мис Гудбоди приемаше, че това е нещо нормално. Поощрена от връзката си с него, тя се впусна в няколко краткотрайни флирта, след като се завърна в Съединените щати, но всичките се оказаха разочарования. Накрая стана „голяма дама“ в Женското движение.

Не можеше да се каже, че Николай не изпита известно облекчение, след като изпрати мис Гудбоди до кораба, който щеше да я отведе вкъщи. Веднага след това той се премести от служебния й апартамент в една къща в северозападно Токио, в района Асакуса, където, в този твърде старомоден квартал, можеше да живее с ненатрапчива елегантност — почти шибуми — и да има работа със западните си колеги само за около четиридесет часа на седмица. През тези четиридесет часа той изкарваше прехраната си и си осигуряваше едно сравнително високо ниво по японските стандарти поради сравнително високата си заплата и най-вече, поради достъпа си до американски стоки от магазините за военно снабдяване. Защото сега Николай беше притежател на най-важната човешка придобивка: документи за самоличност. Това беше постигнато с малко намигвания и тайни споразумения между мис Гудбоди и нейни приятели от паспортната служба. Николай имаше една карта, която го представяше като американски цивилен служител, и друга — с руска самоличност. В случай, че американската военна полиция решеше да го провери, той щеше да представи картата с руска самоличност, а на всички други любопитни щеше да представи американските си документи. Взаимоотношенията между руснаците и американците се основаваха на недоверие и взаимен страх и те избягваха намеса в проблеми касаещи двете националности, така както човек, решил да обере банка, би избягвал неправилно пресичане на улицата.

През следващата година животът и работата на Николай претърпяха развитие. Понякога, когато работата го налагаше, го викаха в криптографския отдел на Сфинкс/ ФЕ, преди още тази разузнавателна организация да бъде погълната от ненаситното ЦРУ. При един случай се оказа невъзможно да се преведе едно разшифровано съобщение на английски, тъй като при шифроването на руски се бяха получили някакви безсмислици. Николай поиска да види оригиналната шифрограма. Използвайки детската си склонност към чистата математика, способността си да измисля абстрактни пермутации, развила се още повече след обучението му на Го, както и познанията си на шест езика, Николай успя да открие грешките и я дешифрира относително лесно. Той откри, че оригиналното съобщение е било кодирано грешно от някой, използващ надут, старомоден руски, с подреждане на думите както в китайския, поради което съобщението беше объркало сложните разшифровъчни машини на Сфинкс/ ФЕ. Николай познаваше китайци, които говореха зле научения руски по този начин, така че като намери веднъж ключа, той лесно разшифрова съдържанието. Но това беше достатъчно, за да порази чиновническия манталитет в криптографската служба, и той беше обявен за „момче чудо“ — а повечето от тях го смятаха наистина все още за момче.

След този случай Николай беше прехвърлен за постоянно към Сфинкс/ФЕ, получи повишение на класа и на заплатата. Работеше в един малък, усамотен кабинет, където се забавляваше, разплитайки и превеждайки съобщения, които изобщо не го интересуваха.

За негова изненада след известно време той постигна едно емоционално помирение с американците, с които работеше. Това не означаваше, че беше започнал да ги харесва или да им се доверява, но беше стигнал до извода, че те не са онези аморални и покварени хора, за каквито ги смяташе. Наистина, те бяха недорасли в културно отношение, бяха стремителни и недодялани, материалистични и исторически късогледи, шумни и безкрайно отегчителни в забавленията си; но в дъното на душата си бяха добросърдечни и гостоприемни, желаещи да споделят — дори настояваха да споделят — богатството и идеологията си с целия свят.

Освен това той разбра, че преди всичко те са търговци, че коренът на американския гений, на духа на янките, се криеше в купуването и продаването. Те предлагаха идеологията си като амбулантни търговци, подкрепени от огромни сделки с оръжия и икономически натиск. Техните войни бяха монументални упражнения в производство и доставка. Правителството им беше една последователност от социални договаряния. Обучението им се продаваше на час. Женитбите им бяха като сделки, договорът се разваляше лесно, щом някой престанеше да изпълнява задълженията си. Честта за тях беше да търгуваш честно. И те не бяха, както сами смятаха, безкласово общество. Тяхното общество имаше една класа, класата на търговците. Елитът им се състоеше от богатите, на работниците и на селяните се гледаше като на изпаднали от стълбата на обществото. Ценностите на селянина и на пролетариата бяха същите като тези на застрахователния агент и на бизнесмена, с тази разлика, че се изразяваха с по-скромни от финансова гледна точка понятия: моторна лодка вместо яхта; лигата по боулинг вместо местния клуб; Атлантик Сити вместо Монако.

Вследствие на наклонностите и образованието си Николай изпитваше уважение към членовете на истинските класи: селяни, занаятчии, артисти, воини, учени, свещеници. Но не можеше да изпитва нищо друго освен презрение към изкуствената класа на търговеца, който преживяваше от покупката и продажбата на неща, които не беше създал, който трупаше могъщество и богатство обратно пропорционално на дискриминацията си, който беше отговорен за съществуването на кича, за всичко, което се променя без прогрес, за всичко, което се консумира без полза.

Следвайки съвета на наставниците си, Николай си беше изработил една стеснителна фасада и много внимаваше да не покаже с нещо становището си към колегите си. Той се предпазваше от завистта им, като искаше от време на време съвет за някой елементарен проблем или така съставяше въпросите си, че да ги насочи към верните отговори. От своя страна те го възприемаха като чудак, един интелектуален феномен, дете чудо, паднало от друга планета. В известна степен те съзнаваха огромната бездна, която ги разделяше от неговата култура и произход, но го приемаха в своя полза.

Това чудесно го устройваше, тъй като истинският му живот беше в къщата, на една тясна улица в района Аса-куса. Американизацията все още не беше успяла да навлезе съвсем в този старомоден квартал в северозападно Токио. Имаше малки магазинчета, които произвеждаха имитации на запалките „Зипо“ и на табакери, носещи образа на еднодоларова банкнота. От време на време човек можеше да види някой младеж, облечен като гангстер от филмите, мислейки се за много модерен, а по радиото имаше реклами на английски език, които обещаваха, че виното „Акадама“ ще ви направи „ного, ного“ щастливи. Но влиянието беше все още слабо и в края на май в квартала се празнуваше празника на Саня Матсу-ри. Улиците бяха пълни с потящи се млади мъже, които се олюляваха под тежестта на лакирани в черно паланки. С очи, блестящи от изпитото саке, те танцуваха под ръководството на пищно татуирани мъже, голи до кръста, с татуировки, покриващи раменете, ръцете, гърбовете и бедрата им.

Един дъждовен ден Николай се прибираше вкъщи с леко замаяна глава от изпитото по случай празника саке, когато срещна мистър Ватанабе, пенсиониран печатар, който продаваше кибрит на улицата, тъй като гордостта му не му позволяваше да проси. Беше седемдесет и две годишен, останал без семейство. Николай заяви, че има ужасна нужда от кибрит и му предложи да купи цялото количество. Мистър Ватанабе беше очарован да му услужи, продажбата щеше да му помогне да избегне глада на другия ден. Но когато откри, че дъждът беше направил кибрита безполезен, чувството му за чест не му позволи да го продаде въпреки уверенията на Николай, че се нуждае точно от прогизнал кибрит за някакви опити, които имал предвид.

На следващата сутрин Николай се събуди с тежък махмурлук и не си спомняше много ясно разговора с мистър Ватанабе от предната вечер, докато бяха вечеряли прави до една будка, но много скоро разбра, че си има вече постоянен гост в къщата. Само след една седмица мистър Ватанабе реши, че е от изключителна необходимост за Николай и за къщата в Асакуса и че ще е нелюбезно от негова страна да изостави любезния млад мъж.

Месец по-късно сестрите Танака станаха част от домакинството. Николай ги срещна през една обедна почивка, когато се разхождаше в парка Хибия. Те бяха яки провинциални момичета на осемнадесет и двадесет и една години, които бяха избягали от глада, последвал наводненията на север, и които бяха принудени да се предлагат, за да преживяват. Николай се оказа техният пръв перспективен клиент и те се приближиха толкова неловко и срамежливо, че съжалението му беше примесено със смях. След като се настаниха в къщата в Асакуса, те отново се превърнаха във веселите, кискащи се селянки и заприличаха на себе си. Бяха постоянна грижа на мистър Ватанабе, който имаше много строги разбирания за правилното държание на млади момичета. По най-естествен начин сестрите започнаха да споделят леглото на Николай. Те задоволяваха сексуалните нужди на младия мъж без емоционални задължения, само с привързаност и нежност.

Николай така и не разбра кога за първи път се появи последната добавка към семейството, мисис Ши мура. Когато една вечер се прибра, тя просто беше там и остана. Имаше кратка борба за териториално надмощие между нея и мистър Ватанабе, тъй като последният беше отговорен за снабдяването, а тя за менюто. Накрая беше постигнато съгласие, като пазаруваха заедно храната — тя отговаряше за качеството, а той за цената; и тежко и горко на бедния продавач, който попаднеше под техния кръстосан огън.

Николай никога не мислеше за гостите си като за прислужници, тъй като и те самите не се смятаха за такива. Дори изглеждаше, че само той няма точна роля в това съжителство, освен че осигуряваше парите за тяхното съществуване.

През тези месеци на свобода и нови преживявания, Николай упражняваше ума и сетивата си в различни насоки. Поддържаше тялото с изучаване на един таен клон на бойното изкуство, в който акцентираше на използване на ежедневни предмети като оръжия за убийство. Беше се почувствал привлечен от математическата точност на тази рядко срещана система, чието име по традиция никога не се произнасяше на глас, но се състоеше от символите хода (гол) и корузо (убивам). В бъдещия си живот, въпреки че рядко беше въоръжен, той в действителност никога не беше без оръжие. В неговите ръце гребен, кибритена кутия, навито списание, монета, дори и нагънато парче хартия можеха да влязат в смъртоносна употреба.

За ума му съществуваше обаянието и интелектуалните упражнения на Го. Вече не играеше. За него играта беше свързана с живота му при Отаке-сан, с всички богати и нежни неща, които си бяха отишли. Беше по-сигурно да затвори вратите пред съжалението. Но продължаваше да чете коментари и сам решаваше задачи на дъската. Работата му в службата беше механична и не изискваше повече интелектуални усилия, отколкото за решаването на една кръстословица. За да изразходва част от умствената си енергия, той започна да работи над една книга, наречена „Цветя и тръни по пътя към Го“, която публикува под псевдоним. Книгата бе посрещната с интерес от най-запалените почитатели на играта. Тя беше изпипана шега под формата на доклад и коментар на една професионална среща на майстори, играна в края на века. За средния играч играта на майсторите изглеждаше класическа и дори изключителна, но бяха поставени малки клопки и неуместни ходове, които караха по-опитните от читателите да смръщват чела. Удоволствието от четенето на книгата се състоеше също и от предговора, написан от един красноречив глупак, който беше представил всички вмъкнати глупави грешки като смели приумици, и така беше развихрил въображението си, че разглеждаше ходовете на играта като метафори от живота, красотата и изкуството, всичко представено с голяма изисканост, но без съдържание. В действителност книгата беше една фина и убедителна пародия на интелектуалния паразитизъм на критиката. До голяма степен удовлетворението му беше в знанието, че грешките в играта и очевидните глупости на предговора се оказаха такова средство, че повечето от читателите кимаха с умно разбиране.

В началото на всеки месец Николай пишеше на вдовицата на Отаке-сан и в отговор получаваше новини за семейството и бившите ученици на Отаке. По този начин Николай разбра за смъртта на Марико в Хирошима.

Когато чу за първи път за атомната бомба, той се опасяваше да не би и Марико да е сред жертвите. Той няколко пъти писа на адреса, който му беше дала. Първите писма просто изчезваха във вихъра на безредието, но последното беше върнато с бележка, че адресът вече не съществува. За известно време той се опитваше да се самозаблуди, надявайки се, че Марико е била при роднини, когато е паднала бомбата, или пък е била в избата в същия момент, или… той измисляше десетки невероятни ситуации за нейното оцеляване. Но тя беше обещала да му пише чрез мисис Отаке, а нито едно писмо не беше дошло.

Той емоционално се беше приготвил за новините, които накрая дойдоха от вдовицата на Отаке-сан. Въпреки това за известно време се чувстваше изпразнен и изпитваше остра омраза към американците, сред които работеше. Но се опита да се освободи от омразата, защото такива мрачни мисли блокираха пътя му към мистичните пътувания, където беше неговото спасение от отчаянието и тъгата. И така, той вървя един цял ден безцелно по улиците, спомняйки си Марико, припомняйки си удоволствието, страха и срама от сексуалната им връзка, усмихвайки се при спомена за малките им шеги и глупости. Най-накрая, вечерта, той се сбогува с нея, като остави само нежните чувства. Остана една попреминала празнота, но без разкъсваща болка и омраза и той отново успя да премине на поляната, да стане едно със слънчевата светлина и полюляващата се трева и да намери сила и отдих там.

Той се примири също и със загубата на генерал Кишикава. След последния им дълъг разговор под падащите вишневи цветове в Каикава, Николай не беше получил нито ред. Знаеше, че генералът е прехвърлен в Манджурия; беше научил също, че руснаците бяха атакували границата през последните дни на войната, когато действията не изискваха голям военен риск, но носеха политически победи. Той беше говорил с някои от спасилите се и знаеше, че част от офицерите бяха избегнали плена чрез сепуко и никой от пленените не беше оцелял в условията на „превъзпитателните“ лагери.

Николай се утешаваше с мисълта, че Кишикава-сан поне е успял да избегне безчестието на бруталния механизъм на Комисията за японски военнопрестъпници, където справедливостта беше извратена от един дълбоко вкоренен расизъм, който изпращаше японците в концентрационни лагери, докато в същото време германците и италианците можеха да печелят от отбранителната индустрия. Същият този расизъм беше оправдал нечовешката постъпка да хвърлиш една уранова бомба над вече предал се народ и след това да се пусне една по-голяма плутониева от научно любопитство.

Това което безпокоеше Николай, беше, че повечето от японците оправдаваха наказанията на техните военни ръководители не поради японската причина, че са поставили собствените си интереси за власт над интересите на нацията и хората, но поради западната причина, че някои от тези хора бяха прегрешили, действайки обратно на едно нормално човешко държание. Много от японците не можеха да разберат, че пропагандата на победителя се превръщаше в история на победения.

Млад и емоционално самотен, оцелявайки несигурно в сянката на окупационните сили, чиито ценности и методи не желаеше да усвои, Николай имаше нужда от отдушник за енергията и отчаянието си. Той го откри по време на втората си година в Токио — един спорт, който щеше да го изведе извън пренаселения, мръсен град в неокупираните от американците планини: пещернячеството.

Имаше навика да обядва с младите японци, които работеха в гаража на Сан Шин. Чувстваше се по-удобно с тях, отколкото с гръмогласните американци. Тъй като и за най-нищожната работа се изискваха познания на английски език, повечето от мъжете в гаража бяха посещавали университет, а някои от тези, които миеха джиповете, бяха дипломирани машинни инженери.

В началото младите японци се държаха сковано и притеснено в компанията на Николай, но постепенно с откритостта на младостта го възприеха като зеленоок японец. Той беше приет в компанията им и дори се присъединяваше към дрезгавия им неприличен смях, когато обсъждаха сексуалните неуспехи на американските офицери, чиито шофьори бяха.

За пещернячество стана дума един ден, когато всички се бяха събрали под нагънатия метален покрив на един навес, ядейки от метални кутии ориза и рибата, които бяха дажбата на японските работници. Трима от бившите студенти бяха запалени пещерняци или, по-скоро, са били преди последната година на война и хаос. Те говореха за удоволствието и трудността на експедициите в планината и се оплакваха от липсата на пари, за да могат отново да започнат. Николай вече беше от дълго време в града и усещаше как шумът и претовареността го разяждаха. Той се намеси в разговора и попита какво оборудване е необходимо. Оказа се, че изискванията им са минимални, но въпреки това недостижими с оскъдните заплати, които получаваха. Николай им предложи да осигури всичко необходимо, ако го вземат със себе си и го научат. Предложението беше прието с ентусиазъм и две седмици по-късно четиримата прекараха края на седмицата в планината, обикаляйки пещерите през деня и нощувайки в евтини планински хижи, където изпиха прекалено много саке и говориха до късно през нощта по всички житейски въпроси, както само млади мъже могат да правят.

След първия час, прекаран под земята, Николай разбра, че това беше спортът за него. Тялото му, гъвкаво и жилаво, изглеждаше създадено да се промъква през тесни места. Бързото и точно изчисление на начина и риска съответстваше на умствената му тренировка, която беше постигнал с Го. Привличаше го опиянението от опасността. Той никога не би се катерил по планините, защото публичното перчене противоречеше на чувството му за шибуми. Но моментите на риск и смелост в пещерите бяха нещо лично, мълчаливо и незабележимо, и даваха едно усещане на примитивен животински страх. При вертикалното катерене съществуваше възбудата и страхът от падане и знанието, че падането ще бъде в черната празнота отдолу. В пещерите беше непрекъснато студено и влажно, една реална опасност за пещерняка, тъй като повечето от инцидентите и смъртните случаи се дължаха на измръзване. Съществуваше още ужасът от тъмнината, от безкрайната чернота, постоянната мисъл, че можеш да се загубиш. Внезапни наводнения можеха да напълнят тесните пещери само за минути. Освен това непрекъснато съзнаваш, че над тебе има хиляди тонове скали, които могат един ден да послушат гравитацията и да се сринат.

Това беше идеалният спорт за Николай.

Той намираше опасностите особено привлекателни и вълнуващи. Доставяше му удоволствие да обуздава с ума и физическата си сръчност най-примитивните страхове на животното в него: страхът от тъмнината, от падането, от удавяне, от самотата, от това, че може завинаги да се загуби, от тоновете скална маса над него. Най-сигурният съюзник на пещерняка е логиката и точното планиране. Най-големият враг са въображението и паниката. За пещерняка е по-лесно да е страхливец, отколкото да бъде смел, тъй като работи сам, без да го виждат, да го критикуват или хвалят. Николай се радваше на враговете, които срещаше, и на собствената арена, на която ги посрещаше. Беше очарован от идеята, че повечето от враговете бяха вътре в него, а победите никой не можеше да забележи.

Освен това съществуваше невероятното преживяване, когато излизаше от пещерата. Ежедневните неща придобиваха стойност след часовете, прекарани под земята, особено ако бе имало опасност и победа. Сладкият въздух се поемаше на дълбоки вдишвания. Чаша горчив чай беше нещо, с което си стопляш ръцете, нещо, което доставяше удоволствие на очите със своя богат цвят, нещо, което миришеше прекрасно. Небето беше забележително синьо, тревата необичайно зелена. Прекрасно беше приятелят да те потупа по гърба. Прекрасно беше да чуеш човешки гласове. Всичко беше като ново и трябваше да се опита.

За Николай първият час след излизане от пещерата беше почти равностоен на живота, който познаваше по време на мистичните прехвърляния. За този кратък час, през който предметите и преживяванията идваха на мястото си, той се чувстваше като едно цяло с жълтата слънчева светлина и нежната трева.

Четиримата отиваха в планината всеки свободен уикенд и въпреки че екипировката им и аматьорският им клас ги ограничаваха в средни по трудност според международния клас пещери, преживяването всеки път беше едно изпитание на тяхната воля и умение, последвано от нощи на приятелство, разговори, саке, и мръсни вицове. По-късно в живота си Николай спечели известност с участието си в значими подземни експедиции, но въпреки това тези излети останаха ненадминати с удоволствието, което му бяха доставяли.

На двадесет и три години Николай имаше начин на живот, който задоволяваше повечето от нуждите му и компенсираше повечето от загубите му. За да замести семейството на Отаке-сан, беше напълнил къщата си с хора, които изпълняваха ролята на семейство. Беше загубил момчешката си любов, но задоволяваше нуждите на тялото си с находчивите и неудържими сестри Танака. Удоволствието и дисциплината на ума, които му доставяше Го, беше заменил с емоционалното и физическо удоволствие на пещернячеството. По странен и не съвсем здравословен начин тренировките му в борбата „гол/убивам“ станаха отдушник на най-разяждащите страни на омразата му към хората, които бяха унищожили нацията и младостта му. По време на тренировките той си измисляше кръглооки противници и се чувстваше добре.

Повечето от това, което беше загубил, беше лично и органично, повечето от заместителите бяха механични и външни, но празнотата в качеството се запълваше до голяма степен от мистичните му преживявания.

Най-досадната част от живота му бяха четиридесетте часа, които прекарваше в мазето на сградата Сан Шин в робски, но доходен труд. Не изпитваше нужда да изразходва цялата си енергия в една доходоносна служба. Удоволствието, учението и удобството бяха равностойни за него. За нещастие обстоятелствата го бяха принудили да работи, за да преживява и още по-иронично — да работи сред американци. Въпреки че колегите на Николай бяха смесица от американци, англичани и австралийци, американските методи и ценности доминираха, така че много скоро той започна да си мисли за англичаните като за некомпетентни американци, а за австралийците като за специализанти при американците.

Официалният език в криптографския отдел беше английският. Николай усвои един собствен акцент, нещо средно между американски и английски. В резултат на това през целия му живот английско говорещите го възприемаха като англичанин, но от „някъде другаде“.

От време на време колегите му го търсеха, за да го включат в плановете си за партита и излети. Те и за секунда не можеха да си представят, че това, което за тях беше проява на благосклонност към един чужденец, се възприемаше от Николай като арогантност.

Това, което най-много дразнеше Николай, не беше тяхното разбиране за равенство, а тяхното погрешно възприемане на културните ценности. Американците като че ли бъркаха стандарт на живот с качество на живот, равни възможности с посредственост, смелост с кураж, волност със свобода, празнодумство с ясно изговаряне, забавление с удоволствие — накратко, всички погрешни становища, които приемат, че справедливостта важи за всички, а равенството е за равните.

В най-доброжелателните си настроения той мислеше за американците като за деца — енергични, любопитни, наивни, добросърдечни, лошо възпитани деца — като в тази връзка не можеше да намери голяма разлика между руснаците и американците. И двете нации бяха яки, енергични, хора на физическите действия, превъзнасяха материалните неща, прекланяха се пред красотата, бяха надменно убедени, че тяхната идеология беше вярната, бяха инфантилни и неимоверно опасни. Опасни, защото техните играчки бяха космически оръжия, които застрашаваха съществуването на цивилизацията. Опасността се криеше по-скоро в тяхната злонамереност, отколкото в грубите грешки. Беше една ирония да съзнаваш, че унищожаването на света щеше да дойде не от един Макиавели, а от един Санчо Панса.

Никога не се чувстваше сигурен от факта, че източниците му на прехрана зависеха от тези хора, но тъй като нямаше друга алтернатива беше приел това неудобство. Чак през влажния и ветровит месец март на втората година от неговата служба беше принуден да разбере, че живееш ли сред вълци, сам ставаш такъв.

Независимо от меланхоличното време, вътрешната устойчивост на японския дух можеше да се усети в леката, оптимистична песен „Ринго но Ута“, която можеше да се чуе да се пее или тананика от хиляди хора, които възстановяваха физическите и емоционалните развалини от войната. Жестоките гладни зими бяха минало; пролетните наводнения и лошата реколта бяха останали назад; и в чужбина се усещаше, че светът е започнал да се поправя. Дори и във влажния март дърветата бяха започнали да се раззеленяват.

Когато пристигна сутринта в офиса си беше така благосклонно настроен, че дори намери някакво комично очарование в безсмислицата на надписа на вратата: SCAP/ CONCEN/SPHINX-FE/(N-CODE/D-CODE).

Умът му блуждаеше, когато започна да подрежда приетите съобщения от съветските окупационни сили в Манджурия, рутинна комуникация с елементарен код. Обикновено обработваше съобщенията, без да обръща внимание на съдържанието им, тъй като нямаше интерес към военните и политически игри на руснаците и американците. По тази причина чак след като беше започнал да се занимава с друг проблем изведнъж в съзнанието му проблесна важността на това, което беше прочел. Той дръпна листа от кутията и го прочете отново.

Генерал Кишикава беше изпратен в Токио от руснаците, за да бъде съден като военнопрестъпник от клас А.

ВАШИНГТОН

Водени от мис Суивън, четиримата мъже влязоха в асансьора и мълчаливо я наблюдаваха, докато поставяше магнитно кодираната карта в процепа, означен като „Етаж 16“. Арабският специализант по терористични акции с кодово име Хаман загуби равновесие, когато противно на очакванията асансьорът се спусна бързо в недрата на сградата. Той се блъсна в мис Суивън, която леко изписка.

— Извинете, мадам. Аз предполагах, че посоката от първия към шестнадесетия етаж ще е нагоре. Би трябвало да е така, математически погледнато, но…

Едно смръщване от страна на по-висшестоящия представител на ОПЕК го накара да млъкне и той насочи вниманието си към опънатия врат на мис Суивън.

Представителят на ОПЕК (с кодово име мистър Ейбъл) се чувстваше неудобно от глупостите, които дърдореше сънародникът му. Трето поколение възпитаник на Оксфорд, със семейство, което от дълги години се ползваше от културните привилегии на общуване с англичаните, мистър Ейбъл изпитваше презрение към това парвеню, син на козар, който сигурно се бе натъкнал на нефт, когато прекалено усърдно бе забивал колчето за палатката си.

Още повече го беше раздразнило това повикване, защото беше прекъснало една интимна среща и сега трябваше да се занимава с някакъв неясен проблем, забъркан без съмнение поради некомпетентността на сънародника му и на тези обесници от ЦРУ. И наистина, ако повикването не беше дошло от шефа на компанията-майка, той нямаше да му обърне внимание, тъй като в момента на прекъсване се наслаждаваше на най-очарователен и възбуждащ разговор с един прекрасен млад мъж, син на американски сенатор.

Отговаряйки на студеното презрение на представителя на ОПЕК, заместник-пълномощникът беше застанал по-назад в асансьора, опитвайки се да изглежда заангажиран с по-важни неща от тази дреболия.

От своя страна и Дарил Стар се опитваше да изглежда незаинтересован, като подрънкваше монетите в джоба си и си подсвиркваше.

Асансьорът спря и мис Суивън постави втора магнитна карта, за да отвори вратата. Козарят използва възможността да я потупа по задника. Тя трепна и се отдръпна.

Ах, помисли си той. Една скромна жена. Сигурно е девствена. Още по-добре. Девствеността беше нещо важно за арабите, които се опасяваха от сравнение — и то съвсем основателно.

Дарил Стар съвсем открито, а заместник-пълномощникът прикрито, се огледаха наоколо, тъй като никой от тях не беше посещавал „Шестнадесетия етаж“ на тяхната сграда. Мистър Ейбъл се ръкува кратко с Даймънд и веднага запита:

— За какво е всичко това? Не ми е приятно да ме викате по този начин, особено във вечер, когато съм имал запланувано нещо друго.

— Ще ви стане още по-неприятно, когато ви обясня — каза Даймънд. Той се обърна към Стар. — Седнете. Искам да узнаете степента на провала ви в Рим.

Стар повдигна рамене, показвайки безразличие, и се плъзна на един пластмасов стол до масата за конференции с нейната стъклена повърхност за прожектиране на компютърни данни. Козарят се възхищаваше на гледката през панорамния прозорец.

— Мистър Хаман? — каза Даймънд.

Носът на арабина докосна стъклото, докато наблюдаваше светлините на колите, придвижващи се бавно покрай паметника на Вашингтон — същите коли, които винаги пълзят долу по авенюто точно по това време на нощта.

— Мистър Хаман? — повтори Даймънд.

— Какво? А, да! Винаги забравям това кодово име, което са ми дали. Колко глупаво от моя страна!

— Сядайте — каза унило Даймънд.

— Извинете?

— Сядайте! Усмихвайки се притеснено, арабинът се присъедини към Стар, а Даймънд посочи на представителя на ОПЕК мястото начело на масата. Самият той седна на ортопедичния, въртящ се стол на подиума.

— Кажете ми, мистър Ейбъл, какво ви е известно за проведеното тази сутрин нападение на Външни линии в Рим?

— Почти нищо. Не се обременявам с тактически подробности. Моята задача е икономическата стратегия. — Той издуха една въображаема прашинка от острия ръб на панталона си.

Даймънд кимна рязко.

— Никой от нас не би трябвало да се занимава с такъв вид работа, но глупостта на вашите хора и некомпетентността на моите налага…

— Почакайте за минута — започна заместник-пълномощникът.

— …Налага да вземем в свои ръце тази работа. Ще ви запозная набързо, така че да знаете с какво разполагаме дотук. Мис Суивън, моля, водете си бележки. — Даймънд погледна остро към заместник-пълномощника. — Защо стърчите още?

С присвити устни и разширени ноздри пълномощникът каза:

— Може би чакам да ми наредите да седна, така както наредихте на останалите.

— Много добре. — Даймънд погледна уморено. — Седнете.

С вид на победител, пълномощникът седна до Стар.

Фалшивият и обвинителен тон на Даймънд никак не допадаше на мистър Ейбъл. Те бяха работили заедно по много проекти и проблеми и изпитваха известно взаимно уважение, базиращо се не на приятелство, а на реална оценка на качествата на другия. Тяхна задача беше да представят силите, стоящи зад тях във всички полулегални и дипломатически взаимоотношения между арабските производители на петрол и компанията-майка, чиито интереси бяха взаимно свързани, въпреки че доверието между тях беше само в границите на взаимната печалба. Нациите, представяни от мистър Ейбъл, бяха могъщи, независимо от ограничените възможности на техните хора. Индустриалният свят много необмислено си беше позволил да стане зависим от арабския петрол, въпреки че знаеше, че източникът е ограничен. Това беше и целта на примитивните нации, които съзнаваха, че са галеници на технологичния свят само защото тъй необходимият нефт се беше оказал под техните скали и пясък. Преди да се види дъното на кладенеца, те се опитваха да превърнат този нефт и съпътстващата го политическа мощ в по-трайни източници на богатство. Затова купуваха земя по целия свят, изкупуваха фирми, проникваха в банковите системи и упражняваха финансов контрол над политически фигури в целия западен свят. Те имаха известни предимства за осъществяването на всичко това. Първо, можеха да маневрират бързо, тъй като не бяха обременени от силни демократични системи. Второ, западните политици бяха корумпирани и на тяхно разположение. Трето, по-голямата част от западните хора бяха алчни, мързеливи, не се тревожеха за историята, принудени да живеят под угрозата от атомна война, в навечерието на деня на Страшния съд, което ги караше да се интересуват само за удобството и просперитета си.

Групата от енергийни компании, съставляващи компанията-майка, би могла да разкъса изнудваческата хватка на арабите по всяко време. Суровият нефт не струваше нищо, преди да се преработи, и те самите контролираха всички съоръжения за съхранение и разпространение. Но тяхната дългосрочна цел беше да вземат под свой контрол всички източници на енергия: атомна, слънчева, геотермична, твърди горива. Една от страните на тяхната симбиоза беше, че ОПЕК се използваше от компанията-майка да създава недостиг на гориво, когато тя искаше да прекара газопровод през тундрата или да блокира по-голямата част от правителствените инвестиции за изследване на слънчевата енергия. От своя страна и компанията-майка служеше по много начини на страните от ОПЕК. Едно от важните неща беше да упражни политически натиск по време на петролното ембарго и да попречи на западните страни да предприемат необходимите мерки за окупиране на земята и освобождаване на нефта за благото на целия свят. За да се направи това, се изискваше много по-голяма риторична гъвкавост, отколкото можеха да предположат арабите, защото в същото време компанията-майка провеждаше една огромна пропаганда, за да накара масите да повярват, че тя иска да направи Америка независима от вноса на чуждестранен нефт. Тя се опитваше да хвърля прах в очите на обществото, за да не забелязва експлоатацията на остарели горива, застрашаващите човечеството атомни отпадъци, замърсяването на моретата със сондажи по бреговете, небрежното поддържане на танкерите, пренасящи нефт.

Компанията-майка и силите от ОПЕК преминаваха през един деликатен период; тя се опитваше да превърне своя монопол над нефта в хегемония над всички други енергийни източници, така че мощта и печалбата й да не изчезнат с изчерпването на световните залежи от нефт; другите водеха усилена борба да превърнат своето нефтено богатство в промишлена и териториална собственост в целия свят. За да облекчат пътя си през този труден и уязвим период, те дадоха неограничена власт на Даймънд и Ейбъл да се справят с трите най-опасни пречки за техния успех: погрешните усилия на Организацията за освобождение на Палестина да участва в арабските домогвания; безмозъчната намеса на ЦРУ и неговия орган НСС; борбата на Израел за оцеляване.

Накратко, мистър Даймънд трябваше да контролира ЦРУ и чрез международната сила на компанията-майка — действията на западните страни; а мистър Ейбъл имаше за задача да държи на линия отделните арабски страни. Последното беше доста трудно, тъй като тези сили сами по себе си представляваха една смесица от средновековна диктатура и хаотичен военен социализъм.

Най-трудната им задача беше да удържат Организацията за освобождение на Палестина. И ОПЕК, и компанията-майка бяха на мнение, че палестинците бяха едно нищо, но по прищявка на историята се бяха превърнали в напаст, като се бяха оказали пресечна точка на различните арабски народи. Всеки един би се отървал с удоволствие от тяхната глупост и порочност. Мистър Ейбъл правеше всичко възможно да ги държи обезвредени и понякога това му се отдаваше добре.

Но не беше успял да предотврати огромната глупост, която извършиха палестинските терористи на олимпиадата в Мюнхен. Това унищожи години на антиеврейска пропаганда, която беше процъфтявала върху един прикрит антисемитизъм в целия западен свят. Мистър Ейбъл се беше опитал да направи каквото може; беше алармирал Даймънд за предстоящото събитие. Даймънд беше предал тази информация на германското правителство, предполагайки, че то ще вземе мерки. Вместо това те се спотаиха и оставиха това да се случи — не че защитата на евреите някога е била доминираща тема за германците.

Въпреки че Даймън и Ейбъл взаимодействаха от дълго време и между тях съществуваше взаимно възхищение, те не бяха успели да се сприятелят. Даймънд се чувстваше неудобно от сексуалната неопределеност на мистър Ейбъл. Освен това се отвращаваше от културните предимства на арабите и лекотата, с която общуваха. Даймънд беше израснал на улиците на нюйоркската западна част и като много други издигнали се плебеи се ръководеше от снобското разбиране, че произходът на човека е негова лична грешка.

От своя страна мистър Ейбъл гледаше на Даймънд с презрение, което не се стараеше да прикрива. Той виждаше своята роля като патриотична и благородна — да създаде една силна база за своите хора, когато техният нефт свърши. Но Даймънд за него беше една проститутка, която иска да продаде интересите на своите хора в замяна на богатство и възможност да участва в играта за власт. Той възприемаше Даймънд като типичен американец, човек, чийто възгледи за чест и достойнство се определяха от силното желание за победа. Той възприемаше американците като упадъчни хора, чиято идея за облагородяване беше пухкавата тоалетна хартия. Охолни деца, които препускат по техните магистрали, играейки си с радиопредавателите, правейки се на пилоти от Втората световна война.

Всички тези мисли минаваха през главата на мистър Ейбъл, докато седеше начело на масата с безизразно лице и лека усмивка на любезна дистанцираност на устните. Той никога не допускаше да покаже отвращението си, съзнавайки, че неговите хора трябва да продължат да работят заедно с американците.

Мистър Даймънд се беше облегнал на стола си, гледайки в тавана и чудейки се как да представи нещата, така че да не изглеждат изцяло негова грешка.

— Добре — каза той. — Ще ви въведа накратко. След мюнхенската история ние получихме вашите уверения, че такова нещо повече няма да се повтори в бъдеще.

Мистър Ейбъл въздъхна. Все пак трябваше да е доволен, че Даймънд не започна историята с избавлението на евреите през Червено море.

— Но независимо от вашите уверения — продължи Даймънд — ние разбрахме наскоро, че една група от „Черния Септември“ — в която влизат и двама от участниците в нападението в Мюнхен — са получили вашето разрешение да извършат отвличане на самолет от летище Хийтроу.

Мистър Ейбъл повдига рамене.

— Обстоятелствата променят намеренията. Не ви дължа обяснение за всичко, което правим. Достатъчно е да се каже, че тази последна проява на желание за кръв е била за убиване на времето, докато чакат натиска на американците да изсмуче жизнените сили на Израел.

— И ние се съгласихме за това с вас. Като пасивен помощник аз наредих на ЦРУ да не предприемат контра действия срещу „Черния Септември“. Тези нареждания най-вероятно бяха излишни, тъй като по традиция некомпетентността в самата организация щеше да неутрализира действията им.

Заместник-пълномощникът прочисти гърлото си за да възрази, но с едно махване на ръка Даймънд го накара да замълчи и продължи:

— В действителност, ние направихме една стъпка извън пасивната помощ. Когато разбрахме, че една малка неофициална група евреи е по следите на отговорните за мюнхенското кръвопролитие, решихме да ги премахнем. Ръководител на групата беше Аса Щерн, бивш политик, чийто син е бил сред убитите атлети в Мюнхен. Тъй като знаехме, че Щерн е неизлечимо болен от рак — умря преди две седмици — и групата му се състои само от шепа идеалисти аматьори, предположихме, че съвместните действия на силите на вашето арабско разузнаване и на нашето ЦРУ ще се справят.

— А това не стана?

— Не, не стана. Тези двама мъже тук на масата бяха отговорни за операцията, въпреки че арабинът е по-скоро на специализация. С една много мокра и публична акция те успяха да унищожат двама от членовете на групата на Щерн — заедно със седем от присъстващите наоколо. Но един член на групата, момиче на име Ханна Щерн, племенница на починалия водач, им се е измъкнало.

Мистър Ейбъл въздъхна и затвори очи. Никога ли нищо не вървеше както трябва в тази страна с тромаво правителство? Кога ще разберат, че светът вече е в след-демокрационен период?

— Искате да кажете, че една млада жена е успяла да се измъкне? Това сигурно не е чак толкова сериозно. Не мога да си представя, че една жена ще отиде сама в Лондон и с голи ръце ще убие шестима професионалисти терористи, които имат не само вашата и моята защита, но също и тази на МИ-5 и МИ-611! Това направо е абсурдно.

Би могло да бъде абсурдно. Но мис Щерн не е отишла в Лондон. Ние сме съвсем сигурни, че тя е отишла във Франция. Ние също така сме сигурни, че тя сега е, или ще бъде скоро, във връзка с Николай Хел — един мъж с бледоморава карта, който е напълно способен да се измъкне от вашите хора, и от моите, и от англичаните, за да унищожи черните септемврийци и да се върне за обедния си ангажимент.

Мистър Ейбъл погледна въпросително Даймънд.

— Това, което забелязвам в гласа ви, възхищение ли е?

— Не! Не бих го нарекъл възхищение. Но Хел е човек, който не трябва да Се пренебрегва. Ще ви запозная с миналото му, така че сами ще можете да прецените какви мерки ще трябва да вземем, за да предотвратим това. — Даймънд се обърна към първия помощник, който седеше незабележим до пулта. — Пусни разпечатката на Хел.

Когато Дебелака започна да подава своите прозаични данни, Даймънд бързо ги запозна с биографичните подробности за Николай Хел до момента, в който научил, че генерал Кишикава ще бъде изправен пред съд като военнопрестъпник.

ЯПОНИЯ

Николай поиска отпуска, за да посвети изцяло времето и енергията си на откриването на генерала. Последвалата седмица се оказа кошмарна. Една отчаяна борба със слабо придвижване срещу гъбестата, но непроницаема бариера от бюрократична инертност, недоверие между отделните националности, мерки за сигурност, субективна незаинтересованост. Усилията, които положи чрез японското правителство се оказаха безплодни. Системата беше статична и некоректна — елементи на чуждестранната демокрация, присадени върху японската склонност към презастраховане и споделяне на ръководството, създадена така, че да намали до минимум отговорността на отделния човек.

След това Николай се обърна към Военното министерство и с упоритост успя да възстанови парче по парче част от мозайката, която беше довела до ареста на генерала. Правейки обаче това, той изцяло се разкри, а за човек, живеещ с подправени документи за самоличност и без защитата на една официална националност, това беше особено опасно.

Резултатите от седмицата, прекарана в допитване и настояване пред най-различни инстанции, бяха доста нищожни. Николай научи, че Кишикава-сан е бил доведен пред Комисията за военни престъпления от руснаците, които щяха да заведат делото срещу него, и че в момента генералът е задържан в затвора Сугамо. Той разбра, че защитата ще бъде поета от един американски офицер адвокат. Той обсипа този човек с писма и телефонни обаждания и най-после успя да получи разрешение за една половинчасова среща в ранната сутрин.

Николай стана преди зазоряване и тръгна с един претъпкан трамвай към района Иотсуя. Влажно и сиво небе беше надвиснало над него, когато мина по моста Акебо-нобаши, Мостът на зората, под който се беше свило заплашителното туловище на казармите Ичигая, станали символ на нечовешката машина на западното правосъдие.

Четвърт час преседя на една дървена пейка пред кабинета на адвоката. Най-накрая една преуморена и в лошо настроение секретарка го въведе в кабинета на капитан Томас. Без да вдига поглед от документа, който преглеждаше, капитанът му посочи един стол. Чак когато приключи с преглеждането и написа някаква забележка отстрани на полето, капитанът вдигна поглед.

— Да? — Тонът му беше по-скоро уморен, отколкото рязък. Той беше лично отговорен за защитата на шест обвинени във военни престъпления, а трябваше да работи с ограничен персонал и източници за разлика от огромната машина и организациите, които бяха на разположение на обвинението. За свое собствено нещастие капитан Томас имаше едно идеалистично разбиране за справедливостта на англо-саксонските закони и така се вживяваше, че умора, отчаяние и горчив фатализъм прозираха във всяка негова дума и жест. Той не желаеше нищо повече освен да види края на тази бъркотия и да се върне към цивилния си живот и към своята малка адвокатска практика във Вермонт.

Николай обясни, че търси информация за генерал Кишикава.

— Защо?

— Той ми е приятел.

— Приятел? — в гласа на капитана прозвуча съмнение.

— Да, сър. Той… той ми помогна когато бях в Шанхай.

Капитан Томас измъкна папката на Кишикава от една купчина с други подобни папки.

— Но вие сте били дете тогава.

— Аз съм на двадесет и три, сър. Веждите на капитана се повдигнаха. Както всички останали, и той се беше заблудил от младежкия вид на Николай.

— Извинете. Предположих, че сте много по-млад. Какво искахте да кажете с това, че Кишикава ви е помогнал?

— Той се грижеше за мене, след като почина майка ми.

— Разбирам. Вие сте англичанин, така ли?

— Не.

— Ирландец? — отново акцентът беше виновен да го смятат за „от някъде другаде“.

— Не, капитане. Работя като преводач в криптография отдел на окупационните сили. — Реши, че е по-сигурно да отклони разговора от своята националност — или по-скоро липса на такава.

— Й вие искате да се явите като свидетел, така ли да разбирам?

— Искам да помогна по какъвто и да е начин. Капитан Томас кимна и затършува за цигара.

— Ако трябва да бъда напълно искрен, не мисля, че бихте могли да помогнете по какъвто и да е начин. Ние тук страдаме от недостиг на персонал и сме затрупани с работа. Принуден съм да се концентрирам върху случаи, където има някакъв шанс за успех. А не бих могъл да причисля към тях случая на Кишикава. Това сигурно ви звучи безчувствено, но по-добре да бъда искрен.

— Но… аз не мога да повярвам, че генерал Кишикава може да е виновен за нещо! В какво е обвинен?

— Попаднал е в групата на клас А: престъпления срещу човечеството — каквото и да значи това, по дяволите.

— Но кой ще свидетелства срещу него? Какво казват, че е направил?

— Не знам. Руснаците се занимават със завеждането на делото, а те няма да ми позволят да се запозная с техните документи и източници преди деня на гледането му. Предполагам, че обвиненията ще се концентрират около дейността му като военен губернатор на Шанхай. Техните хора в пресата му лепнаха вече етикета: „Тигърът на Шанхай“.

— „Тигърът на…“! Но това е безумие! Той беше администратор. Благодарение на него заработи водоснабдяването, болниците. Как могат те…?

— По време на неговата служба са били осъдени и екзекутирани четирима мъже. Знаехте ли това?

— Не, но…

— От всичко, което знам, съществува голяма вероятност тези мъже да са били убийци или крадци, или изнасилвачи. Аз знам, че средният брой на екзекуциите за основни престъпления по време на десетте години британско господство е бил четиринадесет точка шест. Вие сигурно си мислите, че това сравнение може да е в полза на генерала. Но мъжете, екзекутирани по негово време, са описани като „герои на народа“. Не можеш да си позволиш да екзекутираш народни герои безнаказано. Особено ако си известен като „Тигърът на Шанхай“.

— Никога не са го наричали така!

— Да, но сега го наричат така. — Капитан Томас се облегна назад и притисна с пръсти клепачите на хлътналите си очи. След това подръпна косата си с цвят на пясък, явно правейки опит да се ободри. — Ако искате, можем да се хванем на бас, че тази титла ще бъде използвана стотици пъти по време на делото. Съжалявам, ако звуча песимистично, но случайно знам, че това дело е от особена важност за Съветите. Както вероятно знаете, те получиха доста укори за това, че не репатрираха своите военнопленници. Продължават да ги държат в „превъзпитателните“ лагери в Сибир и да ги обработват. И не са успели да осигурят нито един военнопрестъпник освен Кишикава. Така че това за тях е един чудесен случай, една възможност да покажат на хората, че си вършат работата, прочиствайки света от японските капиталисти империалисти, проправяйки път на социализма. Вие сигурно смятате, че този Кишикава е невинен. Добре, може и наистина да е така. Но аз мога да ви уверя, че той отговаря на квалификацията за военен престъпник. Виждате ли, първото условие, за да влезе в тази квалификация е да е на страната на губещите — и той е. — Капитан Томас запали нова цигара от предишната и смачка угарката в един препълнен пепелник. Той издиша дима и се засмя безрадостно. — Можете ли да си представите какво щеше да се случи с генерал Патън, ако другите бяха победили? Да предположим, че те решаха да заведат дела за военни престъпления. Господи, единствените, които щяха да избегнат надписа „военно чудовище“ сигурно щяха да са онези провинциални изолационисти, които попречиха да влезем в Обединените нации. Нещата стоят така, синко. А сега ще трябва да се захвана отново с работата си. Утре имам дело, представям един възрастен човек, умиращ от рак, който твърди, че не е вършил нищо друго, освен да служи на Императора. Но предполагам, че ще бъде наречен „Леопардът от Лузон“ или „Пумата от Паго-Паго“. И знаеш ли какво, дете? От всичко, което знам, той може и наистина да е бил Леопардът от Лузон. Но това едва ли има вече някакво значение.

— Мога ли поне да го видя? Да го посетя? Капитан Томас беше привел глава; беше започнал да преглежда папката с документите за предстоящото дело.

— Какво?

— Искам да посетя генерал Кишикава. Мога ли?

— Аз не мога да направя нищо за това. Той е руски затворник. Ще трябва да поискаш разрешение от тях.

— Добре, а вие как успявате да го видите?

— Не съм го виждал още.

— Вие дори не сте говорили с него? Капитан Томас погледна изненадано.

— Имам шест седмици преди да се гледа неговото дело. „Леопардът от Лузон“ е на дневен ред. Отиди при руснаците. Може би те ще могат да ти помогнат.

— При кого да отида?

— По дяволите, момче, наистина не знам. Николай се надигна.

— Разбирам. Благодаря ви.

Беше стигнал вече до вратата, когато капитан Томас каза:

— Съжалявам, синко. Наистина съжалявам. Николай кимна и излезе.

През следващите месеци Николай често щеше да си спомня за разликата между капитан Томас и еквивалентния му по длъжност полковник Горбатов. Те бяха олицетворение на различния начин на мислене и справяне с хората и проблемите на двете суперсили. Американецът беше искрено загрижен, съчувстващ, обезпокоен, зле организиран… и накрая безполезен. Руснакът беше недоверчив, безразличен, добре подготвен и информиран и в края на краищата се оказа от известна полза за Николай, който седеше на неудобния стол, докато полковникът разбъркваше замислено чая си, където две големи бучки захар се разтваряха и потъваха към дъното.

— Все още ли сте сигурен, че не искате чай? — попита полковникът.

— Благодаря, не. — Николай нямаше желания да губи време за размяна на светски любезности.

— Аз самият съм пристрастен към чая. Когато умра, човекът, който ще ми направи аутопсия, ще намери, че вътрешностите ми са потъмнели като кожа на ботуш. — Горбатов се усмихна автоматично на старата шега, след; което постави чашата в металната й поставка. Той свали кръглите си очила с метални рамки от ушите си и започна да ги почиства, или по-скоро да разпределя равномерно мръсотията, използвайки палеца и показалеца си. Докато правеше това, той погледна с присвити очи младия човек, седящ срещу него. Горбатов беше далекоглед и без очила можеше да види по-добре момчешкото лице на Николай и необикновените зелени очи. — Така, значи сте приятел на генерал Кишикава? Приятел, който се е разтревожил за него?

— Да, полковник. Искам да му помогна, ако мога.

— Това е разбираемо. В края на краищата нали приятелите са за това?

— Или най-малкото бих искал да получа разрешение да го посетя в затвора.

— Да, разбира се, че ще искате. Това също е разбираемо. — Полковникът постави отново очилата си и сръбна от чая. — Вие говорите руски много добре, мистър Хел. С доста чист акцент. Били сте обучаван много внимателно.

— Не е въпрос на обучение. Майка ми беше рускиня.

— Да, разбира се.

— Никога не съм изучавал официално руски. Това беше един език, който научих още в люлката.

— Разбирам, разбирам. — В стила на Горбатов беше да остави другия да води разговора, да го накара да се разкрие, показвайки се винаги малко неубеден. Николай допусна тази прозрачна тактика да сработи, защото се беше уморил от преградите, от пътищата, които не водеха доникъде, и най-вече беше нетърпелив да научи нещо за Кишйкава-сан. Той предложи повече информация от необходимото, но дори и когато обясняваше усещаше, че историята, която разказва не приличаше на истинска. Това го караше да обяснява още по-внимателно, но добросъвестните му обяснения я караха да звучи още по-неправдоподобно.

— В моя дом, полковник, руският, френският, немският и китайският, всички те бяха моите езици още от люлката.

— Сигурно ви е било неудобно да спите в такава претъпкана люлка.

Николай се опита да се засмее, но усети, че звукът е тънък и неубедителен.

— Но, разбира се — продължи полковникът, — вие говорите също и английски? — Въпросът беше зададен на английски със слаб акцент.

— Да — отговори Николай на руски. — Също и японски. Но тях съм ги учил.

— Искате да кажете: не са от люлката.

— Точно това искам да кажа. — Николай веднага съжали за крехкото звучене на гласа си.

— Виждам. — Полковникът се облегна назад на стола и погледна Николай с искрица хумор в дръпнатите монголоидни очи. — Да, много добре образован. И предразполагащо млад. Но независимо от вашите люлчени и следлюлчени езици вие сте американец, нали, мистър Хел?

— Аз работя за американците. Като преводач.

— Но сте показали американска карта за самоличност долу на пропуска.

— Разполагам с тази карта заради работата си.

— Да, разбира се. Виждам. Но доколкото си спомням, моят въпрос беше не за кого работите — ние вече знаем това — а каква е вашата националност. Вие сте американец, нали така?

— Не, полковник. Не съм.

— Тогава какъв сте?

— Е, предполагам, че съм повече японец, отколкото всичко друго.

— О-о? Бихте ли ме извинили, ако забележа, че приличате на всичко друго, но не и на японец.

— Майка ми беше рускиня, както ви казах. Баща ми беше германец.

— Ах! Това изяснява всичко. Типични японски прародители.

— Не виждам какво значение има от каква националност съм!

— Не е важно това, че вие не виждате смисъла. Моля, отговорете ми.

Студенината на тона накара Николай да охлади малко нарастващия си гняв и раздразнение. Той пое дълбоко въздух. — Роден съм в Шанхай. Дойдох тук по време на войната — под покровителството на генерал Кишикава — който беше приятел на семейството.

— Тогава на коя страна сте гражданин?

— На никоя.

— Предполагам, че това е доста неудобно за вас.

— Да, така е. Беше ми много трудно да си намеря работа, за да се изхранвам.

— Сигурен съм, че е било така, мистър Хел. И разбирам, че сигурно сте готов да направите почти всичко, за да запазите службата и парите.

— Полковник Горбатов, аз не съм агент на американците. Аз работя за тях, но не съм техен агент.

— Вие правите някакво разграничаване, което, трябва да призная, не мога да разбера.

— Но защо ще им е на американците да разпитват генерал Кишикава? Каква причина могат да имат, за да си създадат такъв труд да се свържат с един офицер, известен само с административната си кариера?

— Точно това се надявам да ми изясните, мистър Хел. — Полковникът се усмихна.

Николай се надигна.

— Разбирам, че на вас този разговор ви доставя по-голямо удоволствие, отколкото на мене. Не би трябвало да губя повече от ценното ви време. Предполагам, че ви очакват купища документи, нетърпящи отлагане.

Горбатов високо се засмя.

— Не съм чувал подобен тон от години! Не само култивираното звучене на дворцовия руски, но и тази имитация на презрение! Това направо е чудесно! Седнете, млади човече. Седнете. И ми кажете защо искате да видите генерал Кишикава.

Николай се отпусна на неудобния стол, чувствайки се изпразнен.

— Много по-просто е от това, което ви се иска да бъде. Кишикава-сан е приятел. Почти баща. Сега той е сам, без семейство, и в затвора. Трябва да му помогна, ако мога. Най-малкото, трябва да го видя… да говоря с него.

— Един елементарен жест на синовна почит. Напълно разбираемо. Сигурен ли сте, че не искате чаша чай?

— Съвсем сигурен, благодаря ви. След като напълни отново чашата си, полковникът отвори един плик и погледна вътре. Николай предположи, че подготовката на този документ беше причината за тричасовото му чакане в помещенията на съветските окупационни сили. — Разбрах, че притежавате също документи за самоличност, които ви представят като гражданин на СССР. Все пак това е доста необичайно и бих ли могъл да получа обяснение?

— Вашите източници на информация са доста добри. Полковникът повдигна рамене.

— Средно добри.

— Имах приятел — една жена — която ми помогна да си намеря работа при американците. Тя беше тази, която ми осигури американската карта за самоличност…

— Извинете ме, мистър Хел. Изглежда, че този следобед не се изразявам достатъчно ясно. Не ви питах за американските ви документи. Вашата руска карта за самоличност е тази, която ме интересува. Ще ме извините ли, ако съм бил неясен?

— Опитвах се да ви обясня точно това.

— О-о, извинете ме тогава.

— Бях започнал да ви казвам, че тази жена реши, че мога да си навлека неприятности, ако американците разберат, че не съм техен гражданин. За да се избегне това, тя успя да извади документи и за руска националност, така че да мога да ги покажа на някой любопитен американски военен полицай.

— И колко често ви се е налагало да вършите това?

— Нито веднъж.

— Не може да се каже, че тази честота си е заслужавала усилията. И защо непременно руснак? Защо не сте се спрели на някаква друга националност, избрана от вашата препълнена люлка?

— Както сам забелязахте, не приличам много на азиатец. А отношението на американците към германците едва ли може да се нарече приятелско.

— Докато, от друга страна, отношението им към руснаците е покровителствено и съжалително. Така ли?

— Разбира се, че не. Но те не ви вярват и се страхуват от вас и по тези причини не обичат да се замесват със съветски граждани.

— Тази ваша приятелка е била много проницателна. Кажете ми защо е употребила толкова много усилия във ваша полза? Защо е поела такъв риск?

Николай не отговори, което само по себе си беше достатъчен отговор.

— Ах, да, — каза полковник Горбатов. — Мис Гудбода беше попреминала малко младостта си.

Николай пламна от гняв.

— Вие сте знаели всичко за това!

Горбатов намести очилата си и възобнови подигравателната си усмивка.

— Знам някои неща. За мис Гудбоди, например. И за вашето домакинство в района Асакуса. Боже, боже. Две млади дами да споделят леглото ви? Разточителна младост! И знам, че майка ви е била графиня Александра Ивановна. Да, наистина знам някои неща за вас.

— И ми повярвахте още от самото начало, нали? Горбатов повдигна рамене.

— По-точно ще бъде да се каже, че повярвах на подробностите, с които разкрасихте историята си. Знам, че сте посетили капитан Томас от военно криминалното съдилище миналия… — той погледна в папката, — …миналия четвъртък сутринта в седем и тридесет. Предполагам, че той ви е казал, че не може да направи нищо за случая на генерал Кишикава, който освен че се е провинил срещу човечеството, е също единственият офицер с висш ранг от Японската императорска армия, оцелял в строгостта на превъзпитателните лагери и следователно е една фигура, която има стойност за нас от гледна точка на престиж и на пропаганда. Опасявам се, че не можете да направите нищо за генерала, млади човече. И ако продължавате да настоявате, опасявам се, че ще предизвикате американското разузнаване — едно название, показателно по-скоро за това, което търсят, а не за това, което притежават. И след като моят съюзник и брат по оръжие, капитан Томас, не е могъл да направи нищо за вас, тогава със сигурност и аз не мога да направя нищо. Той, в края на краищата, представлява защитата. Аз представлявам обвинението. Наистина ли сте сигурен, че не искате чаша чай?

Николай се хвана за сламка.

— Капитан Томас ми каза, че ми трябва вашето разрешение, за да посетя генерала.

— Вярно е.

— Е?

Полковникът извъртя стола си към прозореца и почука предните си зъби с показалеца, докато наблюдаваше виелицата навън.

— Сигурен ли сте, че той би искал да го посетите, мистър Хел? Говорил съм с генерала. Той е много горд мъж. Може би няма да му е приятно да го видите в сегашния му вид. Той се е опитал два пъти да се самоубие и сега е под много строго наблюдение. Сегашното му състояние е деградиращо.

— Трябва да се опитам да го видя. Аз му дължа… много.

Полковникът кимна, без да се обръща. Изглеждаше унесен в свои мисли.

— Е? — попита Николай след известно време. Горбатов не отговори.

— Мога ли да посетя генерала?

С отдалечен и беззвучен глас полковникът каза:

— Да, разбира се. — Той се усмихна. — Веднага ще го уредя.

Въпреки че беше притиснат от всички страни в претъпкания вагон, Николай се чувстваше самотен потънал в своите съмнения и объркване. През пролуките между хората можеше да види как преминава градът, мрачен и безцветен под оловносивото небе.

Имаше една неуловима заплаха в беззвучния тон на Горбатов, когато му даде разрешение да посети Кишикава-сан и през цялата сутрин Николай се беше чувствал унижен и безсилен срещу лошото си предчувствие. Може би полковник Горбатов щеше да излезе прав, като каза, че посещението все пак нямаше да е проява на любезност. Но как щеше да остави генерала сам да посрещне предстоящото дело и унижение? Това щеше да е една проява на безразличие, която не би си простил никога. За свое собствено успокоение ли отиваше в затвора Сугамо? Нима мотивите му бяха напълно егоистични?

На спирка Комагоне, една спирка преди затвора, Николай изпита изведнъж желание да слезе от влака — да се върне в къщи или поне да се поразходи малко, за да реши какво да прави. Но това предупреждение за оцеляване дойде твърде късно. Преди да успее да си пробие път до вратата, тя шумно се затвори и влакът тръгна. Беше сигурен, че трябваше да слезе. Но още по-сигурен беше, че трябваше да свърши това, което бел започнал.

Полковник Горбатов беше проявил щедрост; беше уредил на Николай един час свиждане с Кишикава-сан. Не сега, когато Николай седеше в студената стая за посещения, вперил поглед в олющената зелена боя на стените, той се чудеше с какво щеше да запълни цял един час. До вратата стояха един японски пазач и един американски военен полицай, които не си обръщаха внимание. Японецът беше втренчил поглед в пода пред себе си, а американецът изцяло беше зает със задачата да скубе косми от носа си. Преди да бъде допуснат до стаята за посещение, Николай беше претърсен много щателно в предверието. Оризовите кексове, които беше донесъл увити в хартия, му бяха взети от американския военен полицай, който сметна Николай за американец, по силата на неговата карта за самоличност, и му обясни:

— Съжалявам, приятел. Но не можеш да внасяш кльопачка със себе си. Този — как му беше името — а бе, японският генерал — той се опита два пъти да се самоубие. Не можем да поемем риска за отрова или нещо такова. Схващаш ли?

Николай каза, че схваща. Той се пошегува с американеца, разбирайки, че ако иска да помогне на генерал Кишикава трябва да е в добри отношения с властите.

— Да, знам какво искаш да кажеш, сержант. Понякога се чудя как изобщо оцеляха някои японски офицери, като знаем наклонността им към самоубийства.

— Прав си. И ако нещо се случи с този тип, ще ми разпорят задника. Хей! Какво по дяволите е това? — Сержантът беше хванал една малка магнитна дъска за Го, която Николай реши да вземе в последната минута, в случай че няма какво да си кажат и смущението продължи прекалено дълго.

Николай повдигна небрежно рамене.

— О, една игра. Нещо като японски шах.

— О, да?

Японският пазач, който беше наясно със своята незначителност в случая, беше доволен, че може да каже на своя американски противник, че това наистина е една японска игра.

— Е, не знам, приятел. Не знам дали можеш да вземеш това с тебе.

Николай отново повдигна рамене.

— От теб зависи, сержант. Мислех, че ще мога да го използвам, за да убия времето, ако генералът не е склонен да разговаря.

— О-о? Ти говориш японски?

Войникът употреби една дума, взета от корейския език, която Николай така и не разбра защо беше влязла във военния речник на американците като унизително наименование за всички азиатци.

— Да, говоря японски. — Николай нарочно наблегна на последната дума. — Сигурно си забелязал от картата ми за самоличност, че работя за Сфинкс. — Той погледна настоятелно към сержанта и леко помръдна глава в посока на японския пазач, показвайки, че не би искал да навлиза в подробности при тези противникови уши наоколо.

Войникът се намръщи в усилията си да мисли, след което конспиративно кимна.

— Аха, разбирам. И аз се чудех за какво ли един американец ще посещава този човек.

— Работата си е работа.

— Правилно. Е, предполагам, че всичко е наред. Какво лошо може да има в една игра? — Той върна миниатюрната дъска за Го и поведе Николай към стаята за посещение.

Пет минути по-късно вратата се отвори и генерал Кишикава влезе, последван от двама пазачи, още един японец и един руснак с неподвижно, месесто лице на славянски селянин. Николай се надигна, за да поздрави, а двамата нови пазачи заеха мястото си до стената.

Когато Кишикава-сан се приближи, Николай автоматично направи един лек поклон с глава в израз на синовна почит, който не остана незабелязан от японските пазачи, които си размениха бързи погледи, но не казаха нищо.

Генералът се приближи, влачейки крака и седна на един стол срещу Николай от другата страна на грубата маса. Когато повдигна очи, младият мъж беше потресен от вида на генерала. Беше очаквал, че ще има промени, но не чак толкова много.

Мъжът, седящ срещу него, беше стар, немощен и смален. Имаше нещо свещеническо в прозрачната кожа и в бавните, несигурни движения. Когато накрая заговори, гласът му беше мек и монотонен, като че ли това беше едно неимоверно усилие за него.

— Защо дойде, Нико?

— За да бъда с вас, сър.

— Разбирам.

Последва тишина, през която Николай не можеше да измисли какво да каже, а генералът нямаше какво. Накрая, с една дълга, треперлива въздишка, Кишикава-сан пое отговорността за разговора, защото не искаше Николай да се чувства неудобно от мълчанието.

— Изглеждаш добре, Нико. Добре ли си?

— Да, сър.

— Добре. Добре. С всеки изминал ден заприличваш все повече на майка си. Мога да видя очите й в твоите. — Той слабо се усмихна. — Някой е трябвало да каже на вашата фамилия, че този особен зелен цвят е по-подходящ за древно стъкло, отколкото за човешки очи. Действа разсейващо.

Николай се насили да се усмихне.

— Ще трябва да говоря с някой офталмолог, сър, да види дали не може да поправи тази глупава грешка.

— Да. Направи това.

— Ще го направя.

— Направи го. — Генералът погледна настрани и като че ли за момент забрави за Николай. След това: — Така. И как я караш?

— Достатъчно добре. Работя за американците. Като преводач.

— Така ли? А те приеха ли те?

— Не ме забелязват, което е също толкова добре.

— Дори е по-добре.

Отново настъпи кратка тишина, която Николай беше готов да прекъсне с лек разговор, когато генералът повдигна ръка.

— Разбира се, че имаш въпроси. Ще ти разкажа нещата бързо и ясно, след което повече няма да ги обсъждаме.

Николай сведе глава в знак на съгласие.

— Както знаеш, бях в Манджурия. Разболях се — пневмония. Бях трескав и в кома, когато руснаците атакуваха болницата, в която лежах. Когато се съвзех, бях в превъзпитателен лагер, под постоянно наблюдение, без да мога да се възползвам от изхода, през който много от моите събратя офицери бяха успели да избегнат унижението на оцелелия и на превъзпитаването. Само няколко офицери бяхме пленени. Другите ги отведоха някъде и повече не чух за тях. Нашите завоеватели явно смятаха, че офицерите или не заслужават или не са способни на превъзпитаване. Предполагах, че и моята съдба ще е същата, и я очаквах с цялото спокойствие, на което бях способен. Но не. Изглежда, че руснаците решиха, че един превъзпитан генерал ще е нещо, заслужаващо да се покаже в Япония, предвид техните планове за бъдещето на нашата страна. Много… много… методи за превъзпитаване използваха. Но аз съм един упорит стар човек, който не се поддава лесно на превъзпитаване. Физическите се понасяха по-лесно — глад, безсъние, бой. Тъй като нямах живи роднини в Япония, те не можеха да използват емоционалния тормоз, с който превъзпитаваха другите. Мина много време. Може би година и половина. Трудно можеш да различиш сезоните, когато не виждаш светлината на деня и когато издръжливостта се измерва с още пет минути… още пет минути… Мога да издържа това още пет минути. — Генералът като че ли се изгуби в мислите си. След това някак стреснато продължи. — Понякога те загубваха търпение към мене и ми даваха почивка, като изпадах в безсъзнание. Така мина доста време. Месеците се измерваха с минути. След това, изведнъж, всички усилия за моето превъзпитаване се прекратиха. Естествено предположих, че ще ме убият. Но явно са имали нещо много по-унизително на ум. Бях почистен и дезинфекциран. Едно пътуване със самолет. Едно дълго пътуване с влак. Друго пътуване със самолет. И ето ме тук. Един месец бях държан, без да имам представа за техните намерения. След това преди две седмици, ме посети полковник Горбатов. Беше съвсем честен с мене. Всички окупатори бяха предложили някакви престъпници. Съветите нямаха какво да предложат, не можеха да участват пряко в международната машина на правосъдието. Не и преди да се появя аз. — Но, сър…

Кишикава-сан вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Реших, че няма да понеса това последно унижение. Но нямах възможност да се освободя. Нямах колан. Дрехите ми, както виждаш, са от здрав брезент, който нямам сила да разкъсам. Ям с дървена лъжица и купа. Разрешено ми е да се бръсна само с електрическа самобръсначка и само при строго наблюдение. — Генералът се усмихна мрачно. — Явно бях ценен за руснаците. Бяха загрижени да не ме изгубят. Преди десет дни спрях да ям. Беше по-лесно, отколкото можеш да си представиш. Заплашваха ме, но щом човек е решил да не живее повече, всички заплахи са напразни. И така… те ме занесоха на една маса и вкараха една гумена тръба в гърлото ми. И започнаха да ме хранят с течности. Беше отвратително… унизително… да ядеш и да повръщаш едновременно. Беше без достойнство. Така че обещах да ям. И ето ме тук.

През цялото време на това кратко обяснение погледът на генерала беше останал впит в грубата повърхност на масата.

Очите не Николай се изпълниха с парещи сълзи. Той се беше втренчил пред себе си, без да смее да мигне, за да не потекат надолу по бузите му, с което щеше да притесни своя баща — своя приятел.

Кишикава-сан си пое дълбоко въздух и вдигна поглед.

— Не, не. Няма смисъл в това, Нико. Пазачите гледат. Не им доставяй това удоволствие. — Той протегна ръка и потупа бузата на Николай с такава сила, че заприлича на поучителна плесница.

В този момент американският сержант се надигна, готов да защити своя сънародник, работещ за Сфинкс.

Но Николай разтърка лицето си с ръце, като че ли искаше да се отърве от умора, и с този жест се освободи от сълзите.

— Така! — каза Кишикава-сан с нова енергия. — Почти е дошло времето за цъфтежа на вишните при Киякава. Имаш ли намерение да ги посетиш?

Николай преглътна.

— Да.

— Това е хубаво. Надявам се, че окупационните сили не са ги отсекли, нали?

— Не физически. Генералът кимна.

— Имаш ли приятели, Нико?

— Аз… аз имам хора, които живеят с мене.

— Доколкото си спомням от едно писмо на Отаке-сан малко преди да умре, там при него е имало едно момиче, ученичка — съжалявам, но не мога да си спомня името й. Изглежда не си бил съвсем безразличен към красотата й. Виждаш ли я все още?

Николай се замисли преди да отговори.

— Не, сър, не я виждам.

— Надявам се, че не сте се скарали.

— Не. Не сме се скарали.

— Е, на твоята възраст чувствата идват и си отиват. Когато остарееш, ще разбереш, че се вкопчваш за някои от тях с отчаяние. — Усилието да води този лек разговор, за да накара Николай да се чувства удобно, като че ли изтощи Кишикава-сан. В действителност нямаше какво да каже, а след опита му през тези две години не желаеше и нищо да научи. Той сведе глава и се втренчи в масата, изпадайки в един цикъл, съставен от кратки мисли и спомени, подбрани от детството му, с които се беше научил да приспива въображението си.

В началото и Николай намери утеха в мълчанието. Но след това разбра, че те не са заедно в него, а сами и отдалечени. Той измъкна миниатюрната дъска за Го и пакета с метални камъни, и ги постави на масата.

— Имаме на разположение един час, сър. Кишикава-сан върна мислите си към действителността.

— Какво? Ах, да. О, една игра. Това наистина можем да го направим заедно безболезнено. Но аз не съм играл от дълго време и няма да съм интересен противник за тебе, Нико.

— Аз също не съм играл след смъртта на Отаке-сан, сър.

— О? Така ли?

— Да. Опасявам се, че всички години, прекарани в обучение са загубени.

— Не, това е нещо, което човек не може да загуби. Научил си се да се концентрираш силно, да улавяш неуловимото, да имаш усещане за абстрактното, да се разграничаваш от ежедневните неща. Това не е загуба. Нека да поиграем.

По инерция, припомняйки си техните първи дни заедно и забравяйки, че сега Николай е значително по-добър играч, генерал Кишикава предложи два камъка предимство, което Николай, разбира се, прие. За известно време играта им беше объркана и посредствена. Те използваха играта само за да изразходват умствената енергия, която в противен случай щеше да ги измъчва със спомени и с мисли за предстоящите неща. Накрая генералът вдигна поглед и се усмихна, въздъхвайки.

— Това не е добре. Играх лошо и съм извадил всички аджи от играта.

— Същото съм направил и аз. Кишикава-сан кимна.

— Да. Същото си направил и ти.

— Можем да играем отново, ако искате, сър. По време на следващото ми посещение. Може би ще играем по-добре.

— О? Нима имаш разрешение да ме посетиш отново?

— Да. Полковник Горбатов е уредил да мога да дойда и утре. След това… ще му се помоля отново и ще видим.

Генералът поклати глава.

— Той е много хитър човек, този Горбатов.

— Защо смятате така, сър?

— Успя да премахне моя „камък убежище“ от дъската.

— Сър?

— Защо мислиш, че ти е разрешил да дойдеш, Нико? От съчувствие? Разбираш ли, след като ме лишиха от всички начини да се освободя с една достойна смърт, аз реших, че ще посрещна делото с мълчание, едно по възможност най-достойно мълчание. Нямах никакво намерение, опитвайки се да спася себе си, да злепоставя приятели и началници, както постъпиха някои други. Смятах да откажа да говоря изобщо и да приема присъдата им. Това не би доставило никакво удоволствие на Горбатов и сътрудниците му. Щяха да останат измамени и пропагандната стойност на техния единствен военнопрестъпник щеше да стане нищожна. Аз бях прекрачил границите на техните възможности за наказание или за снизхождение. Липсваха им някакви емоционални заложници, защото, доколкото им беше известно, семейството ми беше загинало по време на масираната бомбардировка над Токио. Тогава… тогава съдбата им изпрати тебе.

— Мене, сър?

— Горбатов е бил достатъчно схватлив, за да разбере, че ти няма да изложиш на опасност деликатното си положение в окупационните сили с опитите си да ме посетиш, освен ако не държиш на мене и не ме обичаш. И той е предположил — съвсем вярно — че и аз храня същите чувства към тебе. Така че сега той вече има на разположение един емоционален заложник. Той ти е позволил да дойдеш тук да ме видиш, за да разбера аз, че сега ти си му в ръцете. И той наистина те държи в ръцете си, Нико. Ти си необикновено уязвим. Нямаш националност, няма консулство, което да те защити, нямаш приятели, които да се погрижат за тебе, и живееш с подправени документи. Той ми каза всичко това. Опасявам се, че той е „обкръжил жеравите в техните гнезда“, сине мой.

Казаното от Кишикава-сан започна да придобива смисъл за Николай. Цялото време и усилие, което беше употребил, за да се свърже с генерала, цялата отчаяна борба срещу чиновническата незаинтересованост, беше довело до това, че бе свалил защитната броня на генерала. Той не беше утеха за Кишикава-сан, той беше оръжие срещу него. Николай почувства една смесица от гняв, срам, ярост, самосъжаление и мъка за Кишикава-сан.

Очите на генерала се присвиха в една равнодушна усмивка.

— Това не е твоя грешка, Нико. Нито пък моя. Само съдба. Няма да говорим повече за това. Ще играем пак, когато дойдеш, и ти обещавам, че ще ти предложа една по-добра игра.

Генералът стана и се отправи към вратата, където изчака японските и руските пазачи да го придружат. Те го оставиха да стои там, докато Николай не кимна на американския полицай, който в отговор кимна на другите.

Известно време Николай остана неподвижен, събирайки с върха на пръстите си металните камъни от дъската.

Американският сержант се приближи и попита с тих, конспиративен глас:

— Е? Разбра ли това, което искаше?

— He — каза отнесено Николай. След което малко по-твърдо: — Не, но ще си поговорим пак.

— Ще опиташ да го размекнеш с тази тъпа японска игра отново, така ли?

Зелените очи на Николай станаха ледени. Чувствайки се неудобно под този поглед, военният полицай започна да обяснява:

— Искам да кажа… е, нали това е като шаха или нещо подобно?

Искайки да покаже презрението си към всички западни неща, Николай отговори:

— За западния шах Го е това, което е философията за двойното счетоводство.

Но тъпотата сама по себе си е една защита както срещу наказанието, така и срещу напредъка. Отговорът на сержанта беше честен и наивен:

— Без майтап?

Остър като иглички дъжд падаше върху лицето на Николай, докато стоеше на Моста на зората, загледан в сивото, размазано от мъглата туловище на казармите Ичигая. По фасадата му светеха редици прозорци, показвайки, че делата срещу японските военнопрестъпници са в ход. Той се облегна на парапета. Погледът му беше разфокусиран, ледена вода се стичаше надолу по косата и лицето му. Първата му мисъл, след като напусна затвора Сугамо, беше да отиде при капитан Томас и да го помоли за помощ срещу изнудването от страна на Горбатов. Но още докато беше възникнала идеята, той разбра безсмислието й, тъй като отношението на американците към японските лидери беше същото като това на руснаците.

След като слезе от трамвая, той се полута без посока под дъжда след което спря на моста, за да се опита да събере мислите си. Това беше преди половин час, а той все още не можеше да намери сили да действа, зашеметен от чувствата, които изпитваше, една комбинация от бурна ярост и омаломощаваща безпомощност.

Яростта му беше породена от обич към приятеля и от синовна почит, но беше примесена и с малко самосъжаление. Мъчителна беше мисълта, че той се явяваше средството, с което Горбатов щеше да отнеме достойнството на мълчанието на Кишикава-сан. Ироничната несправедливост на това го зашеметяваше. Николай беше млад и все още смяташе, че Съдбата действа по някакви справедливи принципи; че кармата е система, а не средство.

Докато стоеше на моста под дъжда, го нападна самосъжаление и естествено му хрумна идеята за самоубийство. Мисълта как щеше да отнеме на Горбатов основното му оръжие, беше много успокоителна, докато не разбра, че жестът му нямаше да има смисъл. Те нямаше да кажат на Кишикава-сан за неговата смърт; щяха да му кажат, че Николай е задържан като заложник в замяна на неговото съдействие. И най-вероятно, след като Кишикава-сан се опозореше, като направеше признания и издадеше съучастниците си, те щяха да му нанесат последния удар, като му кажат, че през цялото време Николай е бил мъртъв и той напразно е паднал толкова ниско.

Един порив на вятъра запрати ледения дъжд в лицето му. Усети как го заливат вълни на безпомощност. Олюля се и сграбчи парапета. След това с потръпване си спомни една ужасна мисъл, която беше преминала през главата му по време на разговора с генерала. Кишикава-сан беше разказал за опита му да умре от глад и отвратителното унижение да бъде хранен насила през тръба, напъхана в съпротивляващото се гърло. В този момент една мисъл премина в съзнанието на Николай, че ако е бил с генерала по време на това унижение, то той е щял да му помогне да намери смъртта. Пластмасовата карта за самоличност би била едно достатъчно средство, ако се използват методите на „гол/убивам“. Всичко щеше да свърши за секунда.12

Представата как освобождава Кишикава-сан от капана на живота, беше преминала бързо през съзнанието на Николай и той я беше отхвърлил като ужасяваща. Не сега, в дъжда, пред вида на тази машина за расово отмъщение — съдилището за военни престъпници, идеята се появи отново и този път се задържа. Беше несправедливо, че съдбата искаше от него да убие единствения си близък човек. Но една достойна смърт беше единственият подарък, който можеше да предложи. И той си припомни една старинна пословица: „Кой трябва да направи невъзможното? Този, който може.“

Това естествено щеше да бъде неговото последно действие. Той щеше да си навлече цялата им ярост и разочарование и те щяха да го накажат. Очевидно, самоубийството би било по-лесният изход за Николай, отколкото да помогне на Кишикава-сан да умре. Но това щеше да бъде безсмислено… и егоистично.

Докато вървеше към спирката на метрото, Николай усещаше една студена топка в стомаха си, но се беше успокоил. Най-накрая беше намерил пътя.

Нямаше сън тази нощ. Николай се отказа и от компанията на жизнените сестри Танака, чиято селска енергия изглеждаше като част от някакъв друг свят на светлина и надежда, който по тази причина му се струваше банален и дразнещ.

Останал сам в тъмнината на стаята, която водеше към една малка градинка, той коленичи до мангала с въглища, облечен в подплатено кимоно. Плъзгащите се врати бяха отворени, за да може да чува шума на дъжда по листата на растенията. На два пъти се опита да осъществи едно мистично прехвърляне, но съзнанието му беше прекалено силно изпълнено със страх и омраза, за да му позволи да прекрачи прага. Въпреки че не би могъл да го знае в този момент, Николай вече никога нямаше да може да намери пътя към малката планинска поляна, където можеше да бъде едно цяло с тревата и слънчевата светлина. Събитията, които щяха да последват, щяха да поставят една непреодолима бариера от омраза, която щеше да му препречи пътя към екстаза.

Рано сутринта мистър Ватанабе намери Николай все още коленичил в градинската стая, без да забележи, че дъждът беше спрял и беше последван от силен студ.

Мистър Ватанабе затвори плъзгащите се врати и запали мангала, като мърмореше непрекъснато за небрежните млади хора, които щяха да заплатят за глупостта си със здравето си.

— Бих искал да поговоря с вас и мисис Шимура — каза Николай с тон, който прекъсна потока от доброжелателно недоволство на мистър Ватанабе.

Един час по-късно, след лека закуска, те тримата коленичиха около една кръгла маса, върху която беше поставен нотариалният акт за къщата и един свободно написан документ, с който Николай разделяше по равно между тях двамата цялата си собственост. Той ги информира, че ще ги напусне късно следобед и вероятно няма да се върне повече. Може да имат трудности; може непознати хора да им задават въпроси и да им усложнят живота за известно време; но след това най-вероятно никой повече няма да се интересува от малкото им домакинство. Николай нямаше много пари, защото почти всичко, което печелеше, се похарчваше. Малкото, което му беше останало, беше поставил на масата. Ако двамата не успееха да спечелят достатъчно, за да преживяват, той им разрешаваше да продадат къщата и да използват парите както решат. Мисис Шимура беше тази, която настоя да заделят нещо като зестра за сестрите Танака.

Когато всичко беше уточнено, те седнаха да пият чай и да уточнят подробностите. Николай се беше надявал, че няма да изпаднат в неловко мълчание, но много скоро изчерпаха ежедневните проблеми и нямаше какво повече да си кажат.

Един основен недостатък на японците е тяхната невъзможност да изразяват искрено емоциите си. Някои се опитват да прикрият чувствата си със стоическо мълчание или зад преграда от любезност. Други ги прикриват, изпадайки в крайности.

Мисис Шимура беше тази, която се скри зад мълчание, а мистър Ватанабе се разплака неудържимо.

Със същите извънредни мерки за сигурност както вчера, четиримата пазачи бяха застанали около вратата на малката стая за посещения. Двамата японци изглеждаха напрегнати и притеснени; американският сержант се прозяваше отегчен; а масивният руснак изглеждаше замечтан, какъвто най-вероятно не беше. Още в началото на разговора си с Кишикава-сан, Николай беше проверил дали пазачите разбират японски. Беше ясно, че американецът не знаеше, но не беше сигурен за руснака, затова направи едно глупаво изявление и видя как челото му леко се намръщи. Когато премина на френски, беше ясно, че японците не разбират, но не и руснакът. Изглежда не беше обикновен войник, въпреки лъжещата славянска леност. Трябваше да намери друг код, с който да разговарят, и той избра криптографията на Го, като припомни на генерала, изваждайки малката магнитна дъска, как Отаке-сан винаги използваше идиомите от своята любима игра, когато трябваше да обсъжда нещо важно.

— Искате ли да продължим играта, сър? — попита Николай. — Ароматът се развали. Аджи га варуи.

Кишикава-сан погледна озадачено. Имаше само четири или пет разигравания в играта. Това беше странно.

Три разигравания минаха, преди генералът да започне да се досеща какво искаше да му каже Николай. Той реши да провери. — Струва ми се, че играта достигнала коригатачи, аз съм в неподвижна позиция, без да имам свобода за развитие.

— Не съвсем, сър. Виждам една възможност за сабаки13, но, разбира се, вие можете да изберете хама.

— Това не е ли опасно за тебе? Това не е ли ситуация ко?

— По-скоро утвгае. Но аз не виждам друга възможност за вашата чест и за моята.

— Не, Нико. Ти си много мил. Не мога да приема жеста. Една подобна игра може да бъде много опасна за тебе.

— Аз не ви искам разрешение. Не бих могъл да ви поставя в такова невъзможно положение. Решил съм как ще играя и ви обяснявам разположението. Те вярват, че имат тсуро но сугомури. В действителност, разполагат със секи. Те възнамеряват да ви притиснат до стената със шичо, но аз имам предимството да бъда вашия шичо атари.

С края на окото си Николай забеляза как единият от японските пазачи се намръщи. Изглежда, че познаваше малко играта и беше забелязал, че разговорът е безсмислен.

Николай протегна ръка над дървената маса и я постави върху ръката на генерала.

— Втори татко, играта ще свърши след две минути. Позволи ми да те водя.

Сълзи на благодарност се появиха в очите на генерала. Той изглеждаше още по-слаб, едновременно много стар и като малко дете.

— Но аз не мога да позволя…

— Ще действам без разрешение, сър. Реших да бъда непослушен от обич. Дори не търся и вашата прошка.

След известен размисъл Кишикава-сан кимна. Една лека усмивка присви очите му и по една сълза се търкулна от двете страни на носа му.

— Води ме тогава.

— Обърнете главата си и погледнете през прозореца, сър. Навсякъде е мрачно и влажно, но много скоро сезонът на вишните ще бъде отново тук.

Кишикава-сан извърна глава и се загледа спокойно през правоъгълния прозорец във влажното сиво небе. Николай извади един графитен молив от джоба си и леко го стисна между пръстите си. Докато говореше, той беше съсредоточил вниманието си във врата на генерала, където една вена пулсираше под прозрачната кожа.

— Спомняте ли си как се разхождахме под цветовете в Киякава, сър? Мислете за това. Спомнете си как години преди това сте се разхождали със своята дъщеря, мъничката й ръка във вашата. Спомнете си как сте се разхождали покрай същите брегове с вашия баща, малката ви ръка в неговата. Концентрирайте се върху тези неща.

Генералът сведе глава и настрои съзнанието си, докато Николай продължаваше да говори, успокоителният тон на гласа му беше по-важен от съдържанието на думите. След няколко мига генералът повдигна глава и погледна към Николай. Една лека усмивка се беше появила в ъглите на устните му. След което отново се обърна и се загледа в сивата сцена зад прозореца.

Докато Николай продължаваше да говори тихо, американският сержант беше зает да измъква нещо между зъбите си, но Николай усещаше известно напрежение у по-схватливия от двамата японски пазачи, който явно беше объркан и смутен от тона на разговора. Изведнъж руският „пазач“ скочи напред с вик. Беше закъснял.

От шест часа Николай беше в стаята за разпит, след като се беше предал без борба и обяснения на смаяните и смутени и по тази причина — доста груби пазачи. В беса си американският сержант го беше ударил два пъти с палката си — веднъж по рамото и втори път по лицето, при което му беше разцепил веждата. Болката не беше силна, но кръвта течеше обилно и Николай страдаше от цялата недостойна бъркотия.

Изплашени от последствията за тях, че бяха позволили да убият затворника пред очите им, пазачите засипаха Николай със закани, след което извикаха лекаря на затвора. Когато нервният и притеснен японски лекар се появи, той установи, че с нищо не може да помогне вече на генерала, чиито нерви бяха мъртви секунди след удара на Николай, а тялото му — минута след това. Клатейки глава и смучейки въздух между зъбите си, като че ли поучаваше непослушно дете, лекарят се погрижи за разцепената вежда на Николай, чувствайки се облекчен, че може да свърши нещо в рамките на своята компетентност.

Двама нови пазачи дойдоха да пазят Николай, докато останалите отидоха да докладват на началниците си, опитвайки се да представят случая така, че те да изглеждат невинни, а другите — некомпетентни и коварни.

Когато сержантът от военната полиция се върна, го придружаваха трима други от същата националност. Нямаше японци, нямаше руснаци. С Николай щяха да се заемат американците.

В мрачна тишина Николай беше претърсен и съблечен, след което го облякоха в същата груба усмирителна риза, която носеше генералът. Отведоха го бос и с оковани на гърба ръце в една гола стая за разпит от другата страна на коридора, където го настаниха на метален стол, занитен за пода.

За да укроти въображението си, Николай се съсредоточи върху една партия, играна на състезание между майстори на Го, игра, която беше запаметил като част от обучението му при Отаке-сан. Той си припомни разположението на камъните и започна да играе ту едната, ту другата страна, като преценяваше заплетените места. Значителното усилие, което наложи на паметта и на концентрацията си, му помогна да се разграничи от чуждия, хаотичен свят около себе си.

Зад вратата се чуха гласове, след това звук от отключване и трима мъже влязоха в стаята. Единият беше сержантът от военната полиция, който методично бе почиствал зъбите си, когато Кишикава-сан умря. Вторият беше един плещест мъж в цивилни дрехи, чиито свински очички имаха нервния поглед на повърхностна интелигентност, примесена с материалистична безчувственост, който често можеше да се види у политици, филмови продуценти и търговци на коли. Третият, с пагони на майор на раменете, беше изправен, силен мъж, с безцветни широки устни и провиснали долни клепачи. Точно той седна на стола срещу Николай, цивилният широкоплещест мъж застана зад него, а сержантът се изправи близо до вратата.

— Аз съм майор Реймънд. — Офицерът се усмихна. Гласът му звучеше някак плоско, един метален, челюстен звук, характерен за определени области, но с придобито облагородяване. Глас, който човек свързва с говорителките по радиото.

В момента, в който те се появиха, Николай точно беше стигнал до един ход, в който имаше елемент на неуки, ловка реакция на предишния ход на противника. Преди да вдигне поглед, той се концентрира върху дъската, за да запомни разположението и да може да се върне по-късно отново към играта. Чак след това погледна с безизразните си зелени очи към лицето на майора.

— Какво казахте?

— Аз съм майор Даймънд, от службата за разузнаване.

— О-о? — Незаинтересоваността на Николай не беше престорена.

Майорът отвори дипломатическото си куфарче и извади три напечатани листа, закрепени заедно.

— Ако само подпишете това признание, ще приключим бързо с всичко.

Николай погледна към документите.

— Не съм сигурен, че искам да подпиша каквото и да е.

— Даймънд присви раздразнено устни.

— Отричате, че сте убили генерал Кишикава?

— Нищо не отричам. Помогнах на своя приятел да се освободи от… — Николай се прекъсна. Какъв смисъл имаше да обяснява на този човек нещо, което неговата меркантилна култура не би могла да възприеме? — Майоре, не виждам никакъв смисъл да продължаваме този разговор.

Майор Даймънд погледна към едрия мъж зад стола на Николай, който се наведе напред и каза:

— Слушай, ще направиш по-добре, ако подпишеш признанието. Знаем всичко за твоята дейност в полза на червените.

Николай не си направи труда да погледне към него.

— Нима искаш да ни кажеш, че не си бил във връзка с полковник Горбатов? — настоя цивилният.

Николай пое дълбоко въздух и не отговори. Беше прекалено сложно да обяснява, а и нямаше никакво значение дали ще разберат или не.

Цивилният хвана Николай за рамото.

— Загазил си здравата, момче! По-добре подпиши тези документи или…

Майор Даймънд се намръщи и поклати рязко глава. Цивилният отпусна хватката си. Майорът постави ръце на коленете си и с безпокойство и съжаление се наведе към Николай.

— Нека се опитам да ти обясня всичко. Предполагам, че точно сега си объркан и това е напълно естествено. На нас ни е известно, че зад убийството на генерал Кишикава стоят руснаците. Ще ти призная, че не знаем защо. Това е едно от нещата, за което искаме да ни помогнеш. Ще ми разрешиш да бъда напълно откровен с тебе. Знаем, че от известно време работиш за руснаците. Знаем, че са те внедрили с подправени документи в най-чувствителното място на Сфинкс/ФЕ. У тебе беше намерена освен американската и руска карта за самоличност. Знаем също, че майка ти е била комунистка, а бащата ти нацист; че по време на войната си бил в Япония; и че контактите ти включват военни от японското правителство. Един от тях е бил Кишикава. — Майор Даймънд поклати глава и се облегна. — Както виждаш знаем доста работи за тебе. И се опасявам, че всичко е твърде изобличаващо. Това имаше предвид колегата ми, като ти каза, че здравата си загазил. Може би ще мога да ти помогна… ако се съгласиш да ни съдействаш. Какво ще кажеш?

Николай беше зашеметен от липсата на смисъл във всичко това. Кишикава-сан беше мъртъв. Беше постъпил както един син трябваше да постъпи. Беше готов да понесе наказанието. Останалото нямаше значение.

— Отричаш ли това, което казах? — попита майорът.

— Имате на разположение доста факти, майоре, и от тях сте направили невъзможни изводи.

Устните на Даймънд се присвиха.

— Информацията ни идва от самия полковник Горбатов.

— Разбирам. — Значи Горбатов искаше да го накаже за това, че измъкна плячката изпод носа му, предоставяйки на американците известни полуистини и оставяйки ги да свършат мръсната работа. Каква типична славянска двуличност и поквара.

— Разбира се — продължи Даймънд, — ние не вземаме всичко казано от руснаците за чиста монета. Затова искаме да ти дадем възможност да ни разкажеш твоята история.

— Няма никаква история. Цивилният докосна отново рамото му.

— Отричаш, че си познавал генерал Кишикава по време на войната?

— Не.

— Отричаш ли, че той беше част от японската военно индустриална машина?

— Той беше войник. — По-точният отговор щеше да бъде, че той беше воин, но това различие едва ли щеше да означава нещо за американците с техния меркантилен манталитет.

— Отричаш ли, че си бил близък с него?

— Не.

Майор Даймънд се зае отново с разпита, като се стараеше тонът му да показва, че той наистина не е сигурен и се опитва да разбере.

— Документите ти бяха подправени, нали, Николай?

— Да.

— Кой ти помогна да получиш тези документи?

Николай не отговори. Майорът кимна и се усмихна.

— Разбирам те. Не искаш да издадеш приятел. Разбирам това. Майка ти беше рускиня, нали?

— Нейната националност беше руска. Във вените й н< течеше славянска кръв.

Цивилният го пресече.

— Значи признаваш, че майка ти беше комунистка? Николай намери горчив хумор в мисълта за Александра Ивановна като комунистка.

— Майоре, степента на интерес към политиката у майка ми — една съвсем скромна степен — беше стигнала де политическите права на Атила.

— Ясно — каза цивилният. — Предполагам, че ще отречеш, че баща ти е бил нацист?

— Може и да е бил. От това, което знам, бил е достатъчно глупав. Никога не съм го виждал.

Даймънд кимна. — Така, това което казваш, Николай, показва, че по-голяма част от нашите обвинения са истина.

Николай въздъхна и поклати глава. Познаваше американския военен манталитет от две години, но не можеше да се преструва, че приема склонността им да преиначават фактите, за да паснат на някое удобно предположение.

— Ако правилно съм ви разбрал, майоре — честно казано това не ме вълнува много — вие ме обвинявате едновременно, че съм комунист и нацист, че едновременно съм близък приятел на генерал Кишикава и негов наемен убиец, че едновременно съм японски милитарист и съветски шпионин. И вие, изглежда, вярвате, че руснаците са организирали убийството на човека, когото възнамеряваха да подложат на унижение пред военния трибунал, за да получат и те част от пропагандната слава. Всичко това не противоречи ли на рационалното ви мислене?

— Не можем да претендираме, че са ни ясни всички подбуди и мотиви — призна майор Даймънд.

— Наистина ли? Какво подобаващо смирение. Цивилният го стисна болезнено за рамото.

— Не ни трябват умните ти приказки! Не ти ли е ясно, че много си загазил? Тази страна е под военна окупация, а ти си без поданство. Можем да направим каквото си искаме с теб, без нито едно консулство или посолство да се намеси.

Майорът поклати глава и цивилният отпусна рамото му и се отдръпна.

— Не мисля, че този тон ще ни доведе донякъде. Ясно е, че Николай не е от тези, които се плашат лесно. — Той се усмихна малко срамежливо. — Но все пак, това, което каза колегата ми е вярно. Ти си извършил едно углавно престъпление, наказанието за което е смърт. Но има начини, с които можеш да ни помогнеш в борбата срещу интернационалния комунизъм. Само малко съдействие от твоя страна и нещо може да се уреди.

Николай разпозна тона за пазарене. Както всички останали американци и този майор дълбоко в себе си беше търговец. Всичко си имаше цена и по-добрият успяваше да се спазари най-добре.

— Слушаш ли ме? — попита Даймънд.

— Да, чувам ви — отговори Николай, променяйки смисъла.

— Е? Ще сътрудничиш ли?

— Което означава да подпиша вашето признание?

— Това и още нещо. Признанието ти ще обвини руснаците в убийството. Ние също искаме да знаем за хората, които са те внедрили в Сфинкс ФЕ. И за обществото на руските интелектуалци тук и за връзките им с неразкрити японски военни.

— Майоре. Руснаците нямат нищо общо с моите действия. Повярвайте ми, тяхната политика изобщо не ме интересува, така както и вашата. Вие и руснаците сте две леко различаващи се форми на едно и също нещо: господството на посредствеността. Нямам никакви причини да прикривам руснаците.

— Тогава ще подпишеш ли признанието?

— Не.

— Но ти току-що каза…

— Казах само, че няма да прикривам или съдействам на руснаците. Нямам също така никакви намерения да съдействам на вашите хора. Ако искате да ме екзекутирате — със или без подигравката на един военен съд — тогава моля, направете го.

— Николай, ние ще получим твоя подпис върху тези документи, моля те, повярвай ми.

Зелените очи на Николай погледнаха спокойно майора.

— Повече не участвам в този разговор. — Той сведе поглед и се концентрира върху разположението на камъните в играта, което беше запазил в паметта си. Замисли се отново върху най-подходящия ход в отговор на този много сполучлив тенуки.

Майорът и едрият цивилен си кимнаха, след което последният извади един черен кожен калъф от джоба си. Николай не прекъсна концентрацията си, когато сержантът нави ръкава му и цивилният изкара въздуха от спринцовката.

Когато много по-късно се опитваше да си припомни събитията от последвалите седемдесет и два часа, Николай можеше да възстанови само части от преживяното и то без никакъв хронологичен ред по причина на наркотиците, с които го тъпчеха. Единствената аналогия, която можеше да измисли, беше, че случилото се приличаше на игрален филм, в който той беше едновременно актьор и зрител — един филм с ускоряване и забавяне на кадъра, със замразяване на образа и наслагване отгоре, със звука от една сцена, записана върху образа на друга, с отделни подсъзнателни проблясъци, които по-скоро се усещаха, отколкото се възприемаха, с разтегляни, преекспонирани и разфокусирани картини и диалог, пуснат на по-висока скорост.

По това време американските разузнавателни отдели бяха съвсем в началото на опитите с използване на наркотици по време на разпит. Те често правеха грешки, някои от които с трагични последици за човешкия мозък. Едрият цивилен „доктор“ опита най-различни химикали и комбинации върху Николай/ Понякога успяваше да докара жертвата си до истерия, друг път до сънлива апатия. Понякога създаваше взаимно изключващи се ефекти, в резултат на които Николай ставаше съвсем спокоен и прозрачен, но така изместен във времето, че когато отговаряше с желание на въпросите, отговорите му нямаха никаква връзка с тях.

През тези три дни, в моментите, когато Николай успяваше да дойде на себе си, той изпадаше в силна паника. Те атакуваха и най-вероятно унищожаваха съзнанието му. Генетичното превъзходство на Николай беше колкото интелектуално, толкова и чувствено. Той се опасяваше, че щяха да пречупят съзнанието му и резултатите от стотици години на селективно размножаване щяха да бъдат сведени до нивото на една човешка развалина.

Често той като че ли беше извън себе си, и Николай зрителят изпитваше съжаление към Николай актьора. По време на тези кратки периоди той се опитваше да не се противопоставя на тези кошмари, да приема безумието на тези усещания. Разбираше интуитивно, че ако се опитва да се бори с пулсиращите приливи на нереалност, нещо в него може да се пречупи от усилията и той никога повече да не бъде в състояние да го възстанови.

На три пъти по време на тези разпити търпението на разпитващите се изчерпваше и те разрешаваха на сержанта да прилага по-старомодни методи. Той го правеше с помощта на една девет инчова тръба от платно, пълна с желязо. Резултатът от допира с това оръдие за мъчение беше ужасяващ. То рядко разкъсваше кожата отгоре, но счупваше костите и разрушаваше тъканта под нея.

Майор Даймънд, който беше цивилизован мъж, не винаги намираше оправдание за подобни действия и напускаше залата за разпит по време на тези побои, за да не бъде свидетел на мъченията, които сам беше наредил. „Докторът“ обаче оставаше, любопитен да види ефекта от болката под влиянието на силни наркотици.

Трите побоя бяха възприети по различен начин от Николай. За първия не си спомняше нищо. Ако не беше затвореното му дясно око и соленият вкус в устата от загубените зъби, той нямаше да знае за него. Второто биене беше особено болезнено. В резултат на остатъчното действие на наркотиците, сетивата му бяха силно изострени. Допирът на дрехите до кожата беше болезнен, болезнено беше и поемането на въздух през ноздрите. В това изключително състояние мъчението беше неописуемо. Той се молеше за безсъзнание, но сержантът беше достатъчно талантлив, за да не го допусне до тази благословена празнота.

Последният побой не беше изобщо болезнен, но много го изплаши. С изключителна яснота Николай получаваше и наблюдаваше наказанието. Той отново беше едновременно зрител и участник и наблюдаваше това, което ставаше, със слаб интерес. Нищо не усещаше; наркотиците бяха притъпили сетивата му. Ужасът произлизаше от факта, че можеше да чува биенето, като че ли звукът беше усилен от мощни микрофони в плътта му. Чуваше как се смачква тъканта, чуваше как се разкъсва кожата, чуваше стърженето на начупени кости, чуваше буйното пулсиране на кръвта във вените. В огледалото на своето съзнание той беше просто ужасен. Съзнаваше, че да може да възприема всичко това, без да усеща нищо, беше безумие, а това, че го посрещаше с безразличие, граничеше с лудост.

В един момент, когато съзнанието му беше близо до реалността, той каза на майора, че е син на генерал Кишикава и че ако не го убият, ще направят огромна грешка, защото няма да му се изплъзнат. Той говореше отпуснато, езикът му беше надебелял от наркотиците, а устата му беше сцепена от побоя, но мъчителите му така или иначе не го разбраха. Беше заговорил несъзнателно на френски.

На няколко пъти по време на тези тридневни разпити се налагаше да му свалят белезниците за по няколко минути. „Докторът“ беше забелязал, че пръстите му бяха бели и студени от липса на кръвообращение, затова му масажираха китките, преди отново да поставят белезниците. Следите от белезниците останаха за цял живот върху китките на Николай.

През седемдесет и третия час, без да знае какво прави и без да се интересува, Николай подписа признанието, с което обвиняваше руснаците. Той се намираше така далече от реалността, че подписа на японски в средата на напечатаната страница, колкото и да се опитваха да насочат треперещата му ръка към края на страницата. Това признание се оказа толкова безполезно, че на американците се наложи да подправят подписа му, което, разбира се, можеха да направят още в самото начало.

Съдбата на това „признание“ беше една метафора за нескопосаната работа на разузнаването. Няколко месеца по-късно, когато американците решиха, че е дошъл моментът да направят един заплашителен ход към руснаците, документът беше донесен на полковник Горбатов от майор Даймънд. Майорът седеше мълчаливо на насрещния стол и чакаше реакцията от това обвинение в активен шпионаж.

Полковникът прегледа документа с безразличие, след което свали очилата си, почисти ги много усърдно с пръстите си и отново ги постави на носа си. С дъното на лъжицата той смачка неразтворените бучки захар в чашата за чай, пое една голяма глътка чай и постави чашата точно в центъра на подноса.

— Е и? — каза той мързеливо.

И това беше всичко. Заплашителният жест беше направен и не му обърнаха внимание. Освен това той не оказа ни най-малък ефект върху прикритата дейност на двете сили в Япония.

За Николай последните часове от разпита се бяха разтопили в смущаващи, но и неприятни сънища. Нервната му система беше така разбита от различните наркотици, че функционираше минимално, а съзнанието му се беше отдръпнало в себе си. Той преминаваше от една степен на нереалност в друга и накрая се озова на бреговете на Киякава, под разцъфналите вишневи дръвчета. До него, но на разстояние, така че генерал Кишикава да можеше да върви между тях, имаше едно младо момиче. Въпреки че никога не я беше срещал, той знаеше, че е дъщерята на генерала. Момичето му разказваше как ще се омъжи един ден и ще има син. И съвсем бегло спомена, че тя и синът й ще загинат по време на бомбардировката над Токио. След като каза това, тя съвсем естествено се оказа Марико, която беше загинала в Хирошима. Николай беше много радостен да я види отново и те изиграха една партия Го за упражнение, като тя използваше вместо камъни черни вишневи цветове, а той бели. Николай беше станал един от камъните на дъската и от микроскопичната си позиция на дъската се оглеждаше за противниковия камък. Опита се да изгради отбранителни „очи“, но всичките се оказаха фалшиви и той хукна по жълтата повърхност на дъската, черните линии се размазваха покрай него, докато стигна края и скочи в дълбоката тъмнина, която се разтвори в неговата килия…

…Където отвори очите си.

Беше прясно боядисана в сиво и нямаше прозорци.

Светлината отгоре беше болезнено ярка. Той отклони погледа си, за да може да вижда.

В тази килия Николай прекара в строг тъмничен затвор три години.

Преминаването от кошмара на разпитите към самотата и тежестта на мълчанието не беше рязко. В началото всеки ден, а после по-рядко, той беше посещаван от същия нервен лекар, който беше констатирал смъртта на генерала. Той само сменяше профилактично превръзките, без да прави някакви усилия да затвори срязаните места или да отстрани счупените кости и хрущяли. При всяко свое посещение лекарят клатеше глава и цъкаше през зъби, мърморейки на себе си, като че ли се възмущаваше, че е допуснал да участва в такава безсмислена жестокост.

Японските пазачи бяха инструктирани да не говорят със затворника, но през първите дни трябваше да му обяснят правилата за ежедневието и за държанието му. Когато се обръщаха към него, те използваха безцеремонната форма на глагола и един повишен тон, в който нямаше лична антипатия, а просто показваше разликата в положението между затворник и пазачи. След като всичко беше установено, те спряха да разговарят с него и през по-голямата част от трите години той не чуваше друг глас освен собствения си, с изключение на половин час на всеки три месеца, когато беше посещаван от един дребен затворнически служител, който отговаряше за общественото и психологично благополучие на затворниците.

Трябваше да мине почти един месец, преди да изчезнат последните ефекти от наркотиците. Чак тогава той си позволи да се отпусне от страха, който изпитваше от внезапните кошмарни пропадания във време и пространство. Те го връхлитаха и го оставяха запъхтян и плувнал в пот в някой ъгъл на килията, останал без сили и ужасен от мисълта, че мозъкът му е увреден завинаги.

Нямаше никакви запитвания относно изчезването на Хел, Николай Александрович (ТА/737804). Никой не направи усилия да го освободи или да ускори гледането на делото му. Той беше ничий гражданин; нямаше документи; никакъв консул не се появи да защити гражданските му права.

Единственото раздвижване на нещата след изчезването на Николай Хел беше посещението на мисис Шимура и мистър Ватанабе в сградата Сан Шин. Те бяха прекарали няколко нощи, шепнейки и опитвайки се да съберат кураж, за да направят този безнадежден жест към своя благодетел. Набутани в една малка канцелария, те с тихи и бързи думи и с израз на пълно смирение се опитаха да получат някаква информация. През цялото време говореше мисис Шимура, а мистър Ватанабе само се кланяше и беше свел поглед пред лицето на неизчислимата мощ на окупационните сили и техните загадъчни действия. Те съзнаваха, че идването им в бърлогата на американците ги излагаше на опасност да загубят дома си и малкото, което им беше оставил Николай, но чувството им за чест и честност не им позволяваше да постъпят по друг начин.

Единственият резултат от тяхното колебливо и изплашено допитване беше посещение на екип от американската военна полиция, търсещ доказателства срещу Николай. В процеса на обиска, офицерът, който отговаряше за него, конфискува като веществено доказателство колекцията на Николай от репродукции на Кийонобу и Шараку14, които си беше позволил да купи, когато имаше възможност, чувствайки се разстроен от факта, че притежателите им бяха принудени по икономически причини да продават това национално богатство.

Както се оказа по-нататък, тези репродукции имаха едно второстепенно влияние върху егалитарното американско изкуство. Офицерът, който ги конфискува, ги изпрати в дома си, където синът му се зае да попълни с боички празните места, и така успешно беше спазвал контурите, че майка му отново се убеди в способностите на детето си и го насочи към изкуството. Този надарен младеж най-вероятно е станал родоначалник на движението за поп арт, благодарение на механичната прецизност, с която е прерисувал консерви.

През трите години, които прекара в строг тъмничен затвор, Николай чакаше да заведат дело срещу него за шпионаж и убийство, но никакви официални процедури не бяха предприети. Той не беше съден и осъден и по тази причина беше лишен от най-елементарните привилегии, от които се ползваха обикновените затворници. Японската администрация на затвора Сугамо беше под робството на окупацията. Държаха Николай в строг тъмничен затвор, защото така им беше наредено, въпреки че той беше едно досадно изключение в тяхната строга организация. Той беше единственият затворник не японец; беше единственият неосъден и единственият, който беше държан в строг тъмничен затвор, без да има досие за неподчинение. Той щеше да бъде една обезпокоителна административна аномалия, ако не беше обстоятелството, че хората, от които зависеше съдбата му, просто не се интересуваха от него.

След като неочакваното възвръщане на паниката, причинена от наркотиците, престана да го безпокои, Николай започна да привиква към ежедневната рутина на затворническия живот. Килията му представляваше куб от сив цимент, с размери шест фута, без прозорци, с вградена в тавана лампа, покрита с нечупливо стъкло. Осветлението оставаше включено през цялото денонощие. Отначало Николай мразеше тази ярка светлина, която не му позволяваше да се оттегли в усамотението на тъмнината и правеше съня му неспокоен и лек. Но когато три пъти по време на затворническия му живот осветлението загасна и той остана в пълна тъмнина, докато пазачът забележеше, установи, че така е привикнал с постоянната светлина, че тежестта на обгръщащата го пълна тъмнина го изплаши. Тези три посещения на един доверен затворник, който дойде да смени крушката под зоркото наблюдение на пазача, бяха единствените събития извън установената рутина на живота на Николай, с изключение още на едно прекъсване на електрозахранването през втората му година в затвора. Беше се случило посред нощ, неочакваната тъмнина го беше събудила и той преседя на края на металното легло, докато отново не светна, и чак тогава се върна към съня си.

Освен светлината килията му имаше още три характерни особености: леглото, вратата и тоалетната. Леглото представляваше тясна метална поставка, закрепена за стената, а двата й предни крака бяха зациментирани в пода. По хигиенни причини, то беше на известна височина над пода, но само на осем инча. С цел да бъде безопасно, леглото нямаше странични плоскости или пружина, а само плот, върху който имаше две завивки за удобство и топлина. Леглото заемаше срещуположната страна на вратата, която беше най-интригуващото нещо в килията. Беше изработена от тежка стомана и се отваряше безшумно на добре смазаните панти. От лявата й страна имаше прозорец от дебело армирано стъкло, през който пазачите периодично проверяваха затворниците. В долната част имаше един облицован стоманен панел, закачен на панти, който се повдигаше, за да подадат храната. Третата особеност беше тоалетната — клекало. За да спазят чувството за достойнство, японците я бяха разположили така, че затворникът да не бъде в обсега на наблюдение, докато върши интимните си физиологични нужди. Точно над тази придобивка имаше вентилационен отвор с три инча диаметър.

Затворническият живот на Николай беше препълнен със събития, които точно отмерваха неговото време. Два пъти дневно, сутрин и вечер, той получаваше храна през закачената на панти долна вратичка. Сутрин получаваше съд с вода и малко парче сапун, което правеше слаба, мазна пяна. Всеки ден се къпеше от глава до пети, плискайки с шепи вода, след което се подсушаваше с грубата риза и използваше остатъка от водата, за да измие тоалетната.

Диетата му беше оскъдна, но здравословна. Необработен ориз, яхния от зеленчуци и риба, и слаб, хладък чай. Видът на зеленчуците зависеше от сезона и винаги бяха недоварени и следователно по-полезни. Храната му биваше сервирана на поднос с отделни прегради и две пръчици за еднократна употреба, прикрепени към дъното. Когато долната врата се отваряше, изчакваха затворникът да подаде мръсния поднос заедно с употребените пръчици и хартиената салфетка, преди да му дадат новата храна.

Два пъти седмично, по средата на деня, вратата на килията се отваряше и един пазач го извеждаше навън. Тъй като им беше забранено да разговарят с него, цялата комуникация се осъществяваше с мимики, понякога смешни. Той следваше пазача по коридора до една стоманена врата, която винаги скърцаше, и му разрешаваха да излезе на мястото, определено за упражнения. Беше тясна алея между две безлични сгради, в двата края преградена с тухлени стени. Той можеше да се разхожда там двадесет минути под открито небе и да диша свеж въздух. Знаеше, че е под постоянното наблюдение на пазачите в кулата на края на алеята. В техните прозорци винаги се отразяваше небето и той не можеше да ги види, така че илюзията, че е сам и свободен, беше почти пълна. С изключение на двата случая, когато имаше треска, той никога не се отказваше от тези двадесет минути на открито, независимо дали валеше дъжд или сняг. След като мина първият месец, той започна да използва това време да тича, колкото може по-бързо, нагоре-надолу по тясната алея, опъвайки мускулите си и изгаряйки натрупаната енергия.

В края на първия месец, след като влиянието на наркотиците окончателно изчезна, Николай взе решение за оцеляване, отчасти породено от вродената му упоритост, отчасти от мисълта за отмъщение. Изяждаше храната до трохичка и два пъти на ден, след храна, се упражняваше активно, като си беше измислил програма, която поддържаше всичките му мускули. След упражненията той сядаше в ъгъла на килията в поза лотус и се концентрираше в пулса си, докато изпаднеше в медитация, която, въпреки че беше един блед заместител на мистичните му прехвърляния, беше достатъчна да запази съзнанието му спокойно, необезпокоявано от отчаяние и самосъжаление. Той си налагаше никога да не мисли за бъдещето, но приемаше, че такова ще има, защото противното би го довело до отчаяние, което щеше да го унищожи.

След няколко седмици в затвора, той реши да води някаква сметка за дните като белег на увереност, че някой ден ще се върне към живота. Реши компромисно да нарече следващия ден понеделник и да приеме, че това е първият ден на април. Беше сбъркал с осем дни, но разбра това едва след три години.

Затворническият му живот беше доста натоварен. Два пъти хранене, едно къпане, два сеанса за медитация всеки ден. Два пъти седмично удоволствието да тича нагоре надолу по алеята. Освен това имаше още два точни ориентира за времето. Веднъж месечно го посещаваше един затворник бръснар, който го бръснеше и остригваше главата му. Възрастният затворник спазваше забраната да не разговаря, но през цялото време намигаше и се хилеше, за да покаже братска солидарност. Също така, веднъж месечно, почти винаги два дни след посещението на бръснаря, след като се връщаше от упражненията си навън, той намираше постелките на леглото сменени, а стените на килията мокри от вода и дезинфектор, чиято миризма продължаваше да се усеща три четири дни след това.

Една сутрин, след шест месеца в килията, медитацията му беше прекъсната от звука на отварящата се врата. Първата му реакция беше раздразнение и малко страх от това неочаквано прекъсване на установената рутина. По-късно разбра, че това посещение не беше прекъсване на рутината, а още един елемент, чрез който можеше да измерва времето. Веднъж на шест месеца щеше да го посещава един възрастен, преуморен обществен служител, чиито задължения бяха да се грижи за социалните и психологическите нужди на затворниците. Възрастният мъж се представи като мистър Хирата и каза на Николай, че имат разрешение да разговарят. Той седна в края на леглото, постави препълненото си куфарче до себе си, отвори го, порови вътре за празна анкетна карта и я защипа на поставката за документи. С беззвучен и отегчен глас той задаваше въпроси за здравето на Николай, и след всяко кимване правеше отметка за съответния въпрос.

След като проследи с върха на писалката дали е задал всички необходими въпроси, мистър Хирата погледна с влажни, изморени очи и попита дали мистър Хел има да направи някакви официални молби или оплаквания.

Николай поклати автоматично глава, след което промени намеренията си.

— Да — опита се да каже той. Но гърлото му беше набъбнало и се чу само един прегракнал звук. Той изведнъж осъзна, че е загубил навика да говори. Прочисти гърлото си и се опита пак. — Да, сър. Бих искал да получа книги, листа хартия, четки, мастило.

Дебелите извити вежди на мистър Хирата се повдигнаха, той отвърна очи и пое дълбоко въздух. Молбата беше екстравагантна. Щеше да бъде много трудно. Можеше да причини неприятности. Но записа старателно молбата на мястото, предвидено за това.

Николай беше изненадан да установи как отчаяно се нуждаеше от книги, макар и да съзнаваше, че прави грешка, като се надява на нещо, рискувайки да изпита разочарование. Това можеше да наруши финия баланс на неговото мрачно съществуване, в което желанието беше потиснато, а надеждата беше приела вида на очакване Той продължи още по-разумно:

— Това е единственият ми шанс, сър.

— Така ли? Единствен шанс?

— Да, сър. Аз нямам нищо — измърмори Николай и прочисти отново гърлото си. Да говори беше толкова трудно! — Нямам нищо, с което да занимавам мислите си. И ми се струва, че започвам да полудявам.

— Така ли?

— Започвам често да си мисля за самоубийство.

— А-а. — намръщи се силно мистър Хирата. Защо трябваше винаги да има такива проблеми? Проблеми, за които няма точни инструкции в ръководството с наредбите. — Ще докладвам за молбата ви, мистър Хел.

По тона на гласа му Николай заключи, че молбата няма да бъде направена много енергично и най-вероятно щеше да потъне в бездната на бюрокрацията. Беше забелязал, че погледът на мистър Хирата попадаше често върху пребитото му лице, където белезите и подутините личаха ясно, и всеки път той отместваше очи с неудобство и притеснение.

Николай докосна с пръст сцепената си вежда.

— Не бяха вашите пазачи, сър. Повечето от раните ми са вследствие на разпита, проведен от американците.

— Повечето от тях? А останалите?

Николай погледна към пода и се прокашля. Гласът му беше стържещ и слаб, а точно сега трябваше да бъде разговорлив и убедителен. Той си обеща, че повече няма да допусне да отвиква да използва гласа си поради липса на събеседник.

— Да, повечето. Останалите… Трябва да призная, че аз самият си причиних някои сам. В отчаянието си блъсках главата си в стената. Беше глупаво и ме е срам, че го направих, но нищо друго не занимаваше съзнанието ми… — Той позволи на гласа си да прекъсне, като продължаваше да гледа пода.

Мистър Хирата се почувства обезпокоен от мисълта да се занимава със самоубийства, още повече, че до пенсиониране не му оставаше много. Той обеща, че ще направи каквото може и си тръгна много разтревожен от голямото за всеки общински служител притеснение: необходимостта да вземе самостоятелно решение.

Два дни по-късно, когато се върна от двадесетте минути, прекарани на чист въздух, Николай намери на леглото си един пакет, обвит с хартия. Той съдържаше три стари книги, които миришеха на плесен, един пакет с петдесет листа и бутилка западно мастило, както и една евтина, но нова писалка.

След като разгледа книгите, Николай изпадна в униние. Те бяха безполезни. Мистър Хирата беше отишъл в една книжарница за книги от втора ръка и беше купил (със свои собствени пари, за да избегне административните усложнения и официални запитвания, които най-вероятно щяха да доведат до забрана) трите най-евтини книги, които беше намерил. Без да разбира никакъв друг език освен японски, но знаейки от досието на Николай, че говори френски, мистър Хирата купи това, което предполагаше, че са френски книги, от купчина, която беше част от библиотеката на един мисионер, конфискувана по време на войната. Свещеникът беше баск и такива бяха и книгите. Всичките бяха отпечатани преди 1920 г., едната беше описание на живота на баските, написано за деца, изпъстрено с оферти от провинциалния живот. Въпреки че книгата беше на френски, тя нямаше някаква стойност за Николай. Втората книга беше малко томче с баскски поговорки, притчи и народни приказки, написани на баскски върху лявата страна на страницата и на френски върху дясната страна. Третата беше един френско-баскски речник, съставен през 1898 година от един свещеник, който с надут и дълъг предговор се опитваше да идентифицира изучаването на баскския език с проява на благочестие и смирение.

Николай захвърли книгите и клекна в ъгъла, който си беше определил за медитация. Беше допуснал грешката да се надява и сега плащаше с разочарование. Започна да плаче горчиво, силни ридания излизаха неконтролируемо от гърлото му. Той се премести към ъгъла с тоалетната, така че пазачът да не може да види това пречупване. Беше изненадан и изплашен, като разбра колко близо до повърхността беше ужасното отчаяние, независимо от факта, че си беше наложил да живее с действителността, и да избягва всички мисли за миналото и бъдещето. Чувствайки се изхабен и изпразнен от сълзите, той изпадна в медитация и след като се успокои реши да обмисли всичко отново.

Въпрос: защо така отчаяно се беше надявал на тези книги, че беше допуснал да стане толкова уязвим към болката от разочарованието? Отговор: без да го признава пред себе си, беше забелязал, че интелектът му, обогатен от тренировките на Го, имаше нещо общо с един постояннотоков двигател, който, оставен да работи без товар, щеше да започне да работи все по-бързо и по-бързо, докато изгори. Затова беше свел живота си до рутина и затова прекарваше повече от необходимото в приятна медитация. Нямаше с кого да поговори и избягваше да мисли. Съзнателно се налагаше да не използва мозъка си от страх, че ще се отдаде на паника и отчаяние в тази самотна килия. Затова така здраво се беше вкопчил в идеята да има книги и хартия, защото страхотно се нуждаеше от компанията и заниманието, което те щяха да му донесат.

И това бяха тези книги? Детски приказки за пътешествия; едно тънко томче с народни мъдрости; и един речник, съставен от един превзет благочестив свещеник!

И повечето от тях на баскски, един език, за който Николай почти нищо не знаеше — най-древният език в Европа, без да има нещо общо с другите езици по света, употребяван единствено от баскското население, с тяхното по-особено кръвообращение и черепно оформление… Николай продължаваше да клечи неподвижно, опитвайки се да се справи с проблема. Имаше само един отговор: трябваше да използва тези книги. С тях би могъл да научи баскски. Все пак имаше доста повече отколкото е имало на Розетския камък15; той имаше превод на два езика и речник. Мозъкът му беше тренирай от абстрактната геометрия на Го. Беше работил като шифровчик. Щеше да конструира баскската граматика. И щеше да опресни познанията си и по другите езици.

Щеше да преведе баските народни мъдрости на руски, английски, японски, немски. Наум би могъл да опита да ги преведе и на своя уличен китайски.

Той свали завивките от леглото, коленичи до него и нареди книгите, хартията, мастилото и писалката. В началото се опитваше да обуздае ентусиазма си в случай, че решат да му отнемат съкровището, изпращайки го отново към това, което Сент Екзюпери нарича „мъчението на надеждата“. И наистина, следващото упражнение на алеята беше мъчение за него. Той се върна, подготвен да не намери книгите. Но те бяха все още там и той се отдаде на удоволствието от умствения труд.

След като откри, че почти е загубил гласа си от липса на употреба, реши да започне да говори на себе си по няколко часа на ден, измисляйки си ситуации или разказвайки на глас политическите и интелектуалните истории на народите, чиито езици говореше. В началото се чувстваше малко неудобно, като говореше сам на себе си. Притесняваше се да не би пазачите да помислят, че е загубил разсъдъка си. Скоро обаче му стана навик да мисли на глас и през целия ден си мърмореше сам. От годините, прекарани в затвора, Хел придоби един характерен начин на говорене с много тих, почти шепнещ глас, който можеше да бъде разбран само благодарение на изключително точното му произношение.

В по-късните години този определен, полушепот оказваше обезкуражаващо и смразяващо въздействие върху хората, с които му се налагаше да се среща, практикувайки своята особена професия. А за тези, които бяха допуснали фаталната грешка да извършат предателство спрямо него, този мек и точен глас беше част от нощните им кошмари.

Първата поговорка в книгата беше „Zahar hitzak, zuhur hitzak“, която беше преведена като „Старите пословици са мъдри пословици“. В неговия непълен речник за думата zahar имаше дадено само едно значение — „стар“. Първите бележки на неговата аматьорска граматика гласяха:

Zuhar = мъдър.

Множественото число на баскски е или „ак“ или „zak“.

Коренът за старинна поговорка (пословица) е или „hit“,

или „hitz“.

Забележка: глаголът „казвам/говоря“ вероятно се образува от този корен.

Забележка: възможно е паралелни структури да не изискват глагол в просто време.

С това оскъдно начало, дума по дума, понятие по понятие, структура по структура, Николай създаде граматика на баскския език. В началото се опитваше да произнася езика, който учеше, за да го запази жив в паметта си. Без да има кой да го насочва, той допусна грешки, които щяха да преследват говоримия му баскски завинаги, за най-голямо удоволствие на баскските му приятели. Например, той реши, че h трябва да е нямо, както във френския език. Освен това му се наложи да реши как да произнася баскското „х“. Съществуваха няколко възможности. Можеше да бъде „з“ или „ш“, или „ч“, или гърленото германско „х“. Той се спря на последното. Което се оказа грешно, за негово постоянно притеснение.

Животът му беше запълнен, дори прекалено, със събития от които все още не се беше уморил. Денят му започваше със закуска и баня със студена вода. След като успееше да изразходва част от физическата си енергия с упражнения, той си позволяваше половин час медитация. След това започваха заниманията му по баскски език, които му заемаха времето до вечеря. След това отново се упражняваше, докато изтощеше тялото си. Следваше още половин час медитация. След това сън.

Бягането два пъти седмично по пътеката беше за сметка на ученето на баскски език. Всеки ден, докато се хранеше или упражняваше, той си говореше на един от езиците, които знаеше, за да ги поддържа свежи в паметта си. Тъй като знаеше седем езика, той реши всеки отделен ден на седмицата да бъде за един конкретен език, така че неговият седмичен календар имаше следния вид: Monday, вторник, lai-bai-sam, jeudi, Freitag, Larunbat и Nitiyoo-bi.

Най-важното събитие, което се случи през тези години на строг тъмничен затвор, беше появата на нещо като шесто чувство. Това стана почти без негово желание. В началния стадий той дори не осъзна какво точно се е случило. Обикновено тези, които изучават феномена на паравъзприемчивостта, приемат, че така нареченото шесто чувство или усещането за близост, е било нещо обикновено за първобитния човек, така както и останалите сетива. Но постепенно е закърняло с промяната на живот на древния човек и най-вече с прекратяване на ловуването. Освен това изключителното естество на „шестото чувство“ произлиза от енергия на централната мозъчна кора, диагонално противоположна на рационалното мислене, което разграничава изцяло човека от животното. У някои примитивни племена все още се срещат подобни рудиментарни възможности. Дори и най-слабо развитите от тях понякога получават импулси от атрофираните остатъци на тази система, които ги карат да изтръпват от усещането, че някои ги наблюдава отзад или че някой мисли за тях, или изпитват това особено чувство за обреченост или щастие; но това са преминаващи и мимолетни усещания, на които почти не се обръща внимание, защото не могат да се вместят в схващанията на прозаичната логика и защото приемането им ще подкопае удобното схващане, че всички феномени са в рамките на рационалния спектър.

Много рядко и то при обстоятелства, които е трудно да се обяснят, шестото чувство може да се появи с пълна сила и у съвременния човек. Николай Хел беше един характерен пример за това. Целият му живот беше подвластен изключително на умствена дейност и вътрешно преживяване. За един дълъг период той беше мистик и беше изпитал екстаза на преминаването и затова не му беше чуждо всичко алогично. Го беше приучила мозъка му да си представя нещата във вид на течни пермутации, а не с елементарната структура проблем — решение, така характерна за западните култури. След това в резултат на едно шокиращо събитие беше останал за дълго време сам със себе си. Всички тези фактори съответстват на това, което кара човек в наше време да притежава такава допълнителна дарба (или тегоба).

Тази система за възприемане се развиваше така бавно и неусетно, че Николай близо една година не беше осъзнал съществуването й. Животът му в затвора беше подчинен на толкова кратки и излишни периоди, че той нямаше представа за реалното време извън стените му. Никога не се самосъжаляваше и никога не се отегчаваше. В противоречие с физическите закони, времето тежи само когато е незапълнено.

Едно посещение на мистър Хирата стана причина за съзнателното разпознаване на тази дарба. Николай работеше над книгите си, когато надигна глава и каза на глас на немски, защото беше петък:

— Странно. Защо мистър Хирата идва да ме посети? — След това погледна към импровизирания си календар и видя, че наистина бяха минали шест месеца от последното посещение на мистър Хирата.

Няколко минути по-късно той отново прекъсна ученето си, чудейки се кой е този непознат с мистър Хирата, защото усещаше, че човекът който се приближава, не е някой от обичайните пазачи. Всеки от тях имаше характерно присъствие, което Николай разпознаваше.

Скоро след това вратата на килията беше отключена и мистър Хирата влезе, придружен от един млад мъж, който се обучаваше на социална работа в затворническата система. Той остана нерешително настрана през цялото време, докато по-възрастният мъж задаваше рутинните въпроси и методично проверяваше отговорите в своята папка. В отговор на допълнителните въпроси Николай поиска още хартия и мастило, което накара мистър Хирата да проточи врат и да засмуче въздух между зъбите, искайки да покаже колко невъобразимо трудно е изпълнението на това искане. Но нещо в неговото държание говореше на Николай, че молбата му ще бъде удовлетворена.

Когато мистър Хирата започна да се приготвя за тръгване Николай го попита:

— Извинете, сър. Минахте ли покрай килията ми преди десет минути?

— Преди десет минути? Не. Защо питате?

— Не сте минали покрай килията ми? Тогава да сте си мислили за мене?

Двамата служители се спогледаха. Мистър Хирата беше информирал ученика си за опасните намерения на затворника да се самоубие.

— Не — започна по-старшият — не мисля, че аз — ах, един момент! Да, наистина! Точно преди да влезем в това крило аз говорих на този млад човек тук за вас.

— Ах — каза Николай. — Тогава това обяснява всичко. Двамата се погледнаха притеснено.

— Обяснява какво? Николай осъзна, че щеше да бъде едновременно трудно и нелюбезно да обясни нещо, толкова абстрактно и неосезаемо на един обществен служител, затова поклати глава и каза:

— Нищо. Не е нещо важно.

Мистър Хирата повдигна рамене и си тръгна.

За остатъка от деня и през по-голямата част от следващия ден Николай осмисляше новата възможност, която беше открил в себе си — да приема парасензорно физическото присъствие и насочената мисъл на друг човек. По време на двадесетте минути упражнения в тесния двор, под мрачното небе, той затвори очи, докато вървеше, и провери дали може да се концентрира върху някоя особеност на стените и да я разпознае когато я приближи. Той установи, че може; дори можеше да се завърти със затворени очи и да изгуби ориентация и пак да открие пукнатина в стената или по-особен камък; да отиде направо до тях, да посегне и да ги докосне. Следователно това усещане за присъствие действаше до известна степен и за неживи предмети. Докато правеше това той усети един поток от човешка концентрация, насочен към него, и разбра, въпреки че не можеше да види нищо през отражателните стъкла на кулата на пазачите, че лудориите му са били забелязани и обсъдени от мъжете горе. Той можеше да различи по качество концентрациите и да каже, че принадлежат на двама мъже, единият със силна воля, другият с по-слаба воля или може би по-малко заинтересован от проявите на един луд затворник.

Когато се върна обратно в килията той продължи да размишлява върху тази дарба. Откъде беше дошла? За какво можеше да се употреби? Доколкото можеше да си спомни, тя очевидно беше развила през последната година в затвора. И така бавно се беше оформяла, че той не можеше да си спомни кога се е появила. От известно време насам той знаеше без да се замисля върху това кога пазачите приближаваха и дали е ниският с очи като стена, или е другият, който прилича на полинезиец. И още щом се събудеше, знаеше кой от доверените затворници щеше да му донесе закуската.

Но дали бе имало такива случаи и преди затвора? Да. Да, спомни си той. Винаги бяха съществували скромни, атрофирани сигнали от сетивата му. Още като дете той знаеше веднага след като влезеше в къщата, дали е празна или има някой. Дори и в тишината той разбираше, когато майка му си спомняше или забравяше за някое негово задължение. Във всяка стая, в която влизаше, той усещаше останалия от скорошен спор или любене заряд във въздуха. Но беше приемал всичко това като нещо обичайно. В известна степен беше прав. Много деца и някои възрастни усещат понякога такива вибриращи, недоловими сигнали с остатъците от тяхната система за присъствие, но обикновено го обясняват с понятия като „настроение“, „напрегнатост“, „интуиция“. Единственото необичайно нещо при Николай беше, че той винаги беше обръщал внимание на тези съобщения.

Таза паравъзприемчивост се беше проявила силно по време на заниманията му с пещернячество, но тогава той не й беше обърнал внимание. При особени условия, като абсолютна тъмнина, нарастващ страх, изключителни физически усилия, примитивната мощ на централната мозъчна кора на Николай се включваше в сетивната му верига. Дълбоко под земята, с тонове скали над него, в заплетен лабиринт, с пулсиращи от усилието слепоочия, той трябваше само да затвори очи (за да прекъсне системата за зрително възприятие) и да използва това шесто чувство, за да каже, с непоклатима точност в коя посока има проход и в коя скали. Неговите приятели отначало се шегуваха с „догадките“ му. Една нощ, докато седяха пред входа на една пещера, която бяха обходили през деня, разговорът се завъртя около необичайната възможност на Николай да се ориентира. Един млад мъж изказа предположение, че без да го съзнава Николай разчита едно неуловимо ехо от своето дишане и от триенето на краката си и най-вероятно различната миризма на подземния въздух, и от тези леки, но не и тайнствени сигнали, той успява да изгради своите „догадки“. Николай нямаше нищо против да възприеме това обяснение. В действителност това не го засягаше силно.

Един от групата, който изучаваше английски за да получи по-добра работа в окупационните сили, удари Николай по рамото и изръмжа:

— Добри са тези западняци в ориентирането.16

А друг, едно жилаво момче с маймунско лице, който беше смешникът на групата каза, че изобщо не е странно това, че Николай вижда в тъмното. Та той самият е човек на мрака.

Тонът на това изказване показваше, шегата, но след него около огъня настана за няколко секунди тишина, докато се опитваха да разгадаят смисъла на тази засукана игрословица, която беше нещо типично за хумора на маймунското лице. Когато разбраха смисъла им, се разнесоха викове за пощада, а едно от момчетата замери с шапката си нахалния смешник.17

Николай посвети ден и половина на новото усещане и откри някои неща за естеството му. На първо място, това не беше просто сетиво като чуването и виждането. По добро сравнение можеше да се направи с усещането за допир, тази сложна група от реакции, които включват чувствителност към горещина и натиск, главоболие и гадене, усещането в асансьора за издигане и падане, управлението на равновесието чрез течността в средното ухо — всичко, което малко неточно се слага под общ знаменател „допир“. При шестото чувство съществуват две точни класификации на реакции — качествена и количествена — и две големи подразделения за контрол, пасивно и активен. Количествената страна се занимава с по-простите неща като разстояние и посока на одушевения или неодушевения обект. Николай скоро разбра, че обхватът на приемане при случай на неодушевен обект — книга, камък, замечтан човек, беше доста ограничен. Присъствието на такъв обект може да се регистрира на не повече от четири — пет метра. След това сигналите ставаха твърде слаби, за да се доловят. Обаче, ако Николай се концентрираше върху обекта и изградеше един силов мост, разстоянието можеше да се увеличи приблизително два пъти. Ако обектът беше човек (или в някои случаи животно), който мислеше за Николай и изпращаше свои сигнали, разстоянието можеше да се увеличи още два пъти. Втората страна беше качествената, но тя ставаше осезаема само когато се отнасяше за човешки същества.

Николай не само можеше да отчете разстоянието до даден излъчващ източник, но можеше със съответните вибрации на собствените си чувства да долови качеството на излъчването: приятелско, неприятелско, заплашително, любвеобилно, озадачено, ядосано, страстно. Тъй като цялата система се възбуждаше от централната мозъчна кора, най-добре се възприемаха примитивните емоции: страх, омраза, страст.

След като откри тези малки особености на своята дарба, Николай се върна към ученето си и към упражненията, които поддържаха знанията на езици. Той съзнаваше, че докато беше в затвора, от тази му дарба едва ли щеше да има голяма полза, освен да отгатва кой го посещава. Нямаше как да предположи, че през следващите години тази негова способност щеше да му помогне не само да стане един от най-добрите изследователи на пещери, но щеше да му служи едновременно като оръжие и като защита в призванието му на професионален унищожител на международни терористи.