Шибуми (Начин за игра на Шибуми)

ВАШИНГТОН

Мистър Даймънд вдигна поглед от прожектирания материал и каза на първия помощник:

— Добре, прекъсни тук и скочи напред във времето. Дай ни сканиране на неговата контра терористична дейност от момента, в който е напуснал затвора, до днес.

— Да, сър. Ще ми отнеме само една минута да нулирам. С помощта на Дебелака и първия помощник Даймънд беше запознал гостите си с общите факти от живота на Николай Хел до средата на затворничеството му, като от време на време подчертаваше или вмъкваше някоя подробност от собствената си памет. Запознаването с тази информация беше отнело само двадесет и две минути, тъй като Дебелака имаше известни ограничения за запаметяване на случки и факти; мотивите, страстите и идеалите бяха чужди за неговия речник.

През тези двадесет и две минути Дарил Стар се беше излегнал в своя бял пластмасов стол, копнеейки за пура, но без да има смелостта да я запали. Беше му ясно, че подробностите от живота на този любител на японци бяха подчертавани нарочно заради него, като наказание за провала на удара в Рим и за това, че беше оставил момичето да се измъкне. В усилието си да не загуби достойнство той се преструваше на отегчено примирен със съдбата, приплясквайки и изпускайки от време на време по някоя въздишка. Но нещо го безпокоеше повече от факта, че го наказват като непослушен ученик. Усещаше, че интересът на Даймънд към Николай Хел не беше само професионален. Имаше нещо лично в него, а опитът, натрупан с години участие в операциите на ЦРУ, го беше направил предпазлив, когато текущата работа се смесваше с лични чувства.

Племенникът на важния човек — специализантът на ЦРУ, палестинския козар — беше приел отначало изражение на съсредоточено внимание към информацията, която се прожектираше върху стъклената повърхност на заседателната маса, но много скоро вниманието му се прехвърли към опънатата кожа на прасците на мис Суивън, на която се ухилваше от време на време, смятайки, че с това проявява прелъстителна галантност.

Заместник-пълномощникът отговаряше на всяка информация с рязко кимане с глава, искайки да създаде впечатлението, че ЦРУ е в течение на цялата тази информация и, че той я отмята наум. В действителност ЦРУ нямаше достъп до Дебелака, въпреки че биографичната система на компютъра на компанията-майка много отдавна беше погълнала и обработила всичко, което можеше да се намери по лентите на ЦРУ и Службата за национална сигурност.

От своя страна, мистър Ейбъл беше предпочел изражение на лека досада и любезност, въпреки че някои епизоди от живота на Хел бяха събудили любопитството му, най-вече тези, които разкриваха мистицизма и рядко срещаната му дарба за „шесто чувство“. Защото този фин мъж също имаше вкус към окултното и екзотичното, но апетитите му се изразяваха в сексуалната му неопределеност.

От съседната машинна зала се чу приглушен звън. Мис Суивън стана и отиде да вземе снимките на Николай Хел, които Даймънд беше поискал. За около минута в заседателната зала настана тишина, като се изключи бръмченето от пулта на първия помощник, където той разучаваше банките с данни в международната памет на Дебелака, прехвърляйки част от информацията в своята памет за временно съхранение. Мистър Даймънд запали цигара (той си позволяваше по една на ден) и завъртя стола си, за да погледне навън към осветения паметник на Вашингтон, като през цялото време съсредоточено потупваше устните с върховете на пръстите си.

Мистър Ейбъл въздъхна гласно, изпъна елегантно ръба на единия крачол на панталона си и погледна часовника си.

— Надявам се, че това няма да отнеме много време. Имам планове за вечерта. — Образът на онзи сенаторски син, красив като Ганимед, не беше напускал съзнанието му през цялата вечер.

— А, ето, можем да започваме. — каза Даймънд. Той протегна ръка за снимките, които мис Суивън беше донесла от машинната зала, и бързо ги прелисти. — Те са в хронологичен ред. Първата е правена за картата му за самоличност, когато е започнал да работи в криптографския отдел на Сфинкс/ФЕ.

Той я подаде на мистър Ейбъл, който разгледа снимката, зърнеста от прекаленото увеличение.

— Интересно лице. Надменно. Фино. Строго.

Той побутна снимката към заместник-пълномощника, който й хвърли един бърз поглед, правейки се, че вече я е виждал, и я подаде на Дарил Стар.

— По дяволите! — възкликна Стар. — Той изглежда като дете! Петнадесет-шестнадесетгодишен!

— Външността му заблуждава — каза Даймънд. — По времето, когато е правена тази снимка, той би трябвало да е около двадесет и три годишен. Това младеене е фамилна черта. В този момент Хел трябва да е някъде на петдесет — петдесет три години, но са ми казвали, че изглежда като мъж в средата на тридесетте.

Палестинският козар се протегна да вземе снимката, но тя отново беше подадена на мистър Ейбъл, който я погледна и каза:

— Какво не е наред с очите му? Изглеждат странно. Като изкуствени.

— Да — каза Даймънд. — Очите му наистина са странни. Те са с особен светлозелен цвят, като цвета на старите бутилки. Това е забележителна особеност, по която може да бъде разпознат.

Мистър Ейбъл погледна лукаво към Даймънд.

— Срещали ли сте се лично с този човек?

— Аз… аз, интересувам — се от него от известно време — отговори Даймънд уклончиво, докато им подаваше следващата снимка.

Мистър Ейбъл се намръщи, като я погледна. Беше невъзможно да разпознаеш на нея същия мъж. Носът беше счупен и беше изкривен наляво. На дясната буза имаше широк белег с назъбени краища, друг белег минаваше диагонално през челото и разделяше на две веждата. Долната устна беше удебелена и разцепена, а под едната скула имаше подутина. Очите бяха затворени, а лицето спокойно.

Мистър Ейбъл бързо я побутна към заместник-пълномощника, като че ли не искаше да я докосне.

Палестинецът протегна ръка, но снимката беше подадена на Стар.

— По дяволите! Изглежда сякаш се е блъснал в товарен влак.

— Това, което виждате тук — обясни Даймънд — е резултат от усиления разпит, проведен от военното разузнаване. Снимката е направена около три години след побоя, по време когато обектът е бил под упойка, подготвян за пластична хирургия. Ето тук можете да го видите една седмица след операцията. — Даймънд плъзна следващата снимка по масата.

В резултат на операцията лицето беше все още малко подпухнало, но следите от обезобразяването бяха заличени, а едно слабо изпъване на кожата беше заличило линиите и следите от възрастта.

— И колко възрастен е бил тогава? — попита мистър Ейбъл.

— Между двадесет и четири и двадесет и осем.

— Изумително. Изглежда по-млад, отколкото на първата снимка.

Палестинецът се опита да погледне снимката отдолу нагоре, докато минаваше покрай него.

— Тези са преснимани от паспортни снимки. Костариканският е издаден много скоро след пластичната операция, а френският една година по-късно. Ние смятаме, че той притежава и албански паспорт, но нямаме копие от него.

Мистър Ейбъл бързо разрови паспортните снимки, които като се имаше предвид произходът им, бяха с лошо качество. Една особеност привлече вниманието му и той се върна отново към френската снимка.

— Сигурен ли сте, че това е същият човек? Даймънд взе обратно снимката и я погледна.

— Да, това е Хел.

— Но очите…

— Разбирам какво искате да кажете. Тъй като странният цвят на очите му би го издал винаги, той разполага с няколко комплекта контактни лещи без диоптри, които са чисти в средата и оцветени върху ириса.

— Значи че може да има очи с какъвто цвят пожелае. Интересно.

— О, да. Хел е страшно изобретателен. Човекът от ОПЕК се усмихна.

— Това е вторият път, когато забелязвам следа от възхищение в гласа ви.

Даймънд студено го погледна.

— Грешите.

— Нима? Разбирам. Това най-новите снимки ли са на изобретателния — но без да му се възхищаваме — мистър Хел?

Даймънд взе останалите снимки и ги подхвърли на масата.

— Да. Имаме голямо количество. И всичките са едно типично доказателство за възможностите на ЦРУ.

Веждите на заместник-пълномощника обидено се извиха нагоре в знак на измъчено смирение.

Мистър Ейбъл прелисти снимките с озадачен израз след което ги подаде на Стар.

Палестинецът скочи, затисна купа със снимки с ръката си, и се ухили с овча физиономия, като видя как го погледнаха всички, изненадани от неприличното му държание. Той дръпна снимките към себе си и внимателно ги разгледа.

— Не разбирам — призна той. — Какво е това?

На всяка от снимките централната фигура беше замъглена. Бяха правени на най-различни места — кафенета, градски улици, морски бряг, места за почивка, летища — от всичките личеше, че са правени с телеобектив, но на нито една не можеше да се разпознае фотографираният мъж. Изглеждаше като че ли той внезапно е мръднал в момента, когато затворът на фотоапарата е щракнал.

— Това наистина е нещо, което не разбирам — сподели палестинецът, като че ли виждаше нещо забележително.

— Изглежда — обясни Даймънд — че Хел не може да бъде сниман, освен, ако самият той не пожелае. Въпреки че имаме известно основание да считаме, че той не се интересува от усилията на ЦРУ да го следи.

— Тогава защо разваля всяка снимка? — попита мистър Ейбъл.

— Случайно. Предполагам, че това е свързано с неговото „шесто чувство“. Вероятно усещането да те следят с камера е нещо подобно на това да попаднеш под мерника на автомат. Моментът се усеща по същия начин, по който натискането на спусъка.

— Тогава излиза, че той се дръпва, когато се прави снимката — забеляза мистър Ейбъл. — Изключително. Наистина изключително.

— Това, което забелязвам, да не би да е възхищение? — попита лукаво Даймънд.

Мистър Ейбъл се усмихна и потупа главата си, показвайки че оценява удара.

— Иска ми се да попитам нещо. Майорът, който е участвал в твърде бруталния разпит на Хел, се наричаше Даймънд. Известно ми е увлечението на вашите хора да се идентифицират със скъпоценни камъни и метали — търговският свят е пълен с Перлов, Рубинов или Златев — но независимо от това, съвпадението на имената малко ме притеснява. Съвпадението, както знаем, е главното оръжие на съдбата.

Даймънд поочука краищата на снимките по масата, за да ги подравни и небрежно отговори:

— Въпросният майор Даймънд беше мой брат.

— Ясно — каза мистър Ейбъл.

Дарил Стар погледна с неудобство към Даймънд, виждайки как опасенията му за лична заинтересованост се потвърждават.

— Сър? — каза първият помощник. — Готов съм с разпечатката за контратерористичната дейност на Хел.

— Добре. Подай я върху екрана на масата. Без подробности. Искам само да покажа на тези господа с какво имаме работа.

Въпреки че Даймънд беше поискал съкратено проучване на известните контратерористични акции на Хел, описанието на първата беше толкова кратко, че Даймънд се принуди да го допълни.

— Ако трябва да сме точни, първата операция на Хел не е съвсем контратерористична. Както забелязахте, това е един удар върху ръководителя на съветската търговска комисия в Пекин, скоро след като китайският комунизъм се е установил на власт в страната. Операцията е била толкова добре покрита, че повечето от лентите са били размагнитени от ЦРУ още преди компанията-майка да ги поиска, за да направи дубликати за Дебелака. Накратко, станало е по следния начин: американското разузнаване се е безпокояло от съветско-китайска коалиция, независимо от факта, че между тях са съществували редица дискусионни въпроси — граници, идеология, уникално промишлено развитие, расово недоверие. Момчетата от ЦРУ създали план, в който да се използват по-горните различия, за да прекъснат един евентуален съюз. Те предложили да се изпрати агент в Пекин, който да убие ръководителя на съветската комисия и да подхвърли директиви, доказващи вината на Москва. Китайците щели да си помислят, че руснаците са решили да пожертват един свой, за да създадат инцидент, който да използват за извинение за прекратяване на преговорите. Руснаците, на които щяло да е известно, че това не е вярно, щели да си мислят, че китайците са извършили това по същите причини. И когато китайците им занесат дискредитиращите доказателства за руската двуличност, Съветите щели да обвинят Пекин, че е изфабрикувал документите, за да оправдае страхливата си атака. Китайците, знаейки много добре, че истината е друга, щели да бъдат убедени, че всичко това е руски заговор.

Че планът е сработил, показва фактът, че китайско-съветските отношения никога не придобиха твърди корени и до днес се характеризират с недоверие и негостоприемност. Силите от Западния блок могат без особени трудности да ги противопоставят взаимно, като по този начин предотвратяват създаването на един могъщ съюз.

Една малка пречка за този изобретателен заговор била намирането на агент, който да знае достатъчно китайски, за да може да се движи из страната под прикритие, който може да мине при необходимост за руснак и който би имал желание да се заема с работа, чийто успех е съмнителен и почти без никакъв шанс за спасение след извършване на удара. Агентът трябвало да бъде изключително умен, с много езици, тренирай убиец и достатъчно отчаян, за да приеме задача с шанс за оцеляване едно на сто.

ЦРУ направи проучване и намери само един човек под свой контрол, който да отговаря на тези изисквания…

ЯПОНИЯ

Беше ранна есен — четвъртата есен, която Хел прекарваше в килията в затвора Сугамо. Беше коленичил на пода пред своето бюро-легло, задълбочен в един изплъзващ му се проблем в баскската граматика, когато усети сърбеж по врата си. Той повдигна главата си и се концентрира върху излъчванията, които долавяше. Аурата на приближаващата се личност не му беше позната. Чу се шум откъм вратата и тя се отвори. Един усмихнат пазач, с триъгълен белег на челото влезе — човек, когото Николай не беше виждал или усещал досега.

Пазачът прочисти гърлото си.

— Елате с мене, ако обичате.

Хел се намръщи. Използване на учтива форма от пазач към затворник? Преди да се изправи, той внимателно подреди бележките си и затвори книгите. Нареди си да бъде спокоен и внимателен. Може би в това непредвидено прекъсване на установения ред имаше надежда… или опасност. Той се надигна и мина пред пазача.

— Мистър Хел. Очарован съм да се запозная с вас. — Един изтупан млад мъж стана и подаде ръка на Хел, който влезе в стаята за посещения. Разликата между неговия прилепнал костюм и тясна вратовръзка, и смачканата, сива, затворническа униформа на Хел не беше по-голяма от тази между външния вид и темперамента им. Сърдечният агент от ЦРУ беше як и атлетичен — от тези, които веднага започват да те наричат с малкото ти име и се държат като роднини — нещо типично за американския търговски представител. Хел, слаб и жилав, беше резервиран и студен. Агентът, който беше известен с това, че бързо печелеше доверие, беше личност, изтъкана от думи и причини. Хел обръщаше внимание на значението и оттенъка. Приличаха на борец и фехтовач.

С едно кимване на главата агентът разреши на пазача да напусне. Хел седна на края на стола си. От трите години, през които не беше седял на нищо друго освен на желязното си легло, беше загубил навика да седи — удобно облегнат назад и отпуснат. След всичкото това време, през което не беше участвал в светски разговор, вежливите приказки на агента не толкова го обезпокоиха, колкото го подразниха.

— Помолих ги да донесат малко чай — каза агентът, усмихвайки се обезоръжаващо, както правеше винаги, когато установяваше нови социални контакти. — Едно нещо трябва да им се признае на тези японци, правят добър чай — както моите английски приятели обичат да казват „една чудесна чашка“. — Той се засмя на несполуката си да възпроизведе умело „кокни“.

Хел го наблюдаваше мълчаливо. Изпитваше леко задоволство, че американецът беше неприятно изненадан от вида на обезобразеното му лице, като отначало поглеждаше с неудобство встрани, след което се застави да го гледа в лицето, като се стараеше да не показва отвращение.

— Изглеждате доста добре, мистър Хел. Очаквах, че ще имате следи от физическото обездвижване. Естествено, вие имате едно предимство. Не можете да преяждате. Ако се интересувате от моето мнение, повечето от хората преяждат. Старото човешко тяло щеше да се чувства много по-добре с по-малко храна, отколкото му даваме. А-а, ето го и чая.

Пазачът влезе с един поднос, върху който имаше една заоблена кана и две японски чаши без дръжки. Агентът наля със сръчността на любезна мечка, като че ли липсата на грациозност беше доказателство за мъжественост. Хел прие чашата, но не отпи.

— Наздраве — каза агентът, отпивайки първата глътка. — Той поклати глава и се засмя. — Предполагам, че не казвате „наздраве“, когато пиете чай. Какво казвате?

Хел остави чашата на масата до себе си.

— Какво искате от мене?

Обучен в курсове, където разиграваха ситуации за убеждаване на отделна личност и ръководене на малки групи, агентът усети известна студенина в държанието на Хел и затова реши да следва правилата на своето обучение и да използва като обратно нападение откровеността.

— Предполагам, че сте прав. Би било по-добре, ако минем направо към въпроса. Вижте, мистър Хел, аз прегледах вашия случай и ако питате мене, мисля, че са се отнесли с вас несправедливо. Както и да е, това е мое мнение.

Хел насочи очите си към откритото, откровено лице на мъжа. Потискайки импулса си да протегне ръка и да го удари, той сведе поглед.

— Това е вашето мнение, така ли?

Агентът прибра усмивката си за друг случай. Нямаше да продължава да се прави на идиот. Щеше да каже истината. Имаше една старинна пословица, която беше запаметил в своите курсове за убеждаване: „Недейте да пренебрегвате истината; добре използвана, тя може да бъде ефективно оръжие“. Но не забравяйте, че оръжията се изхабяват от прекалена употреба.

Той се наведе напред и заговори с откровен, загрижен глас:

— Мисля, че мога да ви измъкна оттук, мистър Хел.

— И какво ще ми струва това?

— Има ли значение?

Хел се замисли за момент.

— Да.

— Добре. Искаме да се свърши една работа. Вие сте способен да я извършите. Ще ви заплатим с вашата свобода.

— Аз имам моята свобода. Искате да кажете, че ще ми заплатите с моето освобождаване?

— Наречете го както желаете.

— Какво ще представлява това освобождаване, което ми предлагате?

— Не съм сигурен, че ви разбирам. Свободен, човече. Свобода. Можеш да правиш, каквото поискаш, да отидеш където пожелаеш.

— Ах, да. Предлагате ми поданство и известна сума пари, с която да живея.

— Е… не. Това, което казвам, е… Вижте, упълномощен съм да ви предложа свободата, но никой нищо не ми е казал за пари и поданство.

— Нека изясним нещата, за да съм сигурен, че съм ви разбрал. Предлагате ми възможност да скитам из Япония, уязвим, всеки момент да могат да ме арестуват, гражданин на нито една страна и свободен да отида навсякъде и да правя всичко, което не струва пари. Това ли е?

Неудобството на агента достави удоволствие на Хел.

— А-а… Аз само казвам, че въпросът за пари и поданство не е бил обсъждан.

— Ясно. — Хел стана. — Защо не се върнете пак, когато уточните подробностите на вашето предложение?

— Няма ли да ме попитате за задачата, която искаме да изпълните?

— Не. Предполагам, че ще е максимално трудна. Много опасна. Най-вероятно има замесено убийство. В противен случай нямаше да сте тук.

— О, не мисля, че бих го нарекъл убийство, мистър Хел. Не бих употребил тази дума. Това по-скоро е… като войник, който се бие за своята страна и убива един враг.

— Точно това казах и аз: убийство.

— Нека бъде вашето.

— Ще бъде. Приятен следобед.

Агентът започна да изпитва чувството, че го манипулират, независимо от това, че бе обучен сам да използва хората. Избра като защита отново добродушната маска.

— Добре, мистър Хел. Ще трябва да говоря с моите началници и да видя какво може да се направи за вас. Хей, знаете ли какво? Аз дори не ви се представих. Съжалявам.

— Не се притеснявайте. Не ме интересува кой сте.

— Добре. Но приемете съвета ми, мистър Хел. Възползвайте се от този шанс. Подходящата възможност не чука по два пъти, нали знаете.

— Проницателно наблюдение. Сам ли сте съставил епиграмата?

— Ще се видим утре.

— Много добре. Ще помоля пазачът да почука два пъти на вратата. Не бих искал да го объркам с подходящата възможност.

В отдела на ЦРУ за Далечния изток обсъдиха исканията на Хел. Поданството беше нещо просто. Разбира се, не ставаше дума за американско. Тази висока привилегия беше запазена за руските танцьори емигранти. Но можеха да му уредят поданство в Панама, Никарагуа или Коста Рика — във всеки един от контролираните от ЦРУ райони. Щеше да им струва малко бакшиши на местна почва, но би могло да се направи.

Към въпроса със заплащането обаче се отнесоха по-неохотно. Не защото трябваше да правят икономии от доста разтегливия си бюджет, но просто смятаха, че парите щяха да бъдат хвърлени на вятъра, и съжаляваха за загубата. А че загуба щеше да има, беше ясно, защото вероятността Хел да се измъкнеше жив, беше нищожна. Друг финансов проблем бяха разходите по пътуването на Хел до Съединените щати за пластична операция, защото той нямаше да има никакъв шанс в Пекин с това запомнящо се лице. Въпреки всичко, накрая решиха, че нямат избор. В резултат на проучването си имаха само една перфокарта с името на човека, който можеше да свърши работата.

Добре. Нека бъде с костариканско поданство и да му се дадат пари.

Следващ проблем…

Но когато на следващата сутрин се срещнаха в стаята за посетители, агентът на ЦРУ разбра, че Хел има още едно изискване. Щеше да приеме работата само ако ЦРУ му дадеше настоящите адреси на тримата мъже, които го бяха разпитвали: „лекарят“, сержантът от военната полиция и майор Даймънд.

— Не, почакайте една минута, мистър Хел. Не можем да се съгласим с подобно нещо. ЦРУ се грижи за своите. Не можем да ви ги поднесем на тепсия по този начин. Бъдете разумен. Било каквото било. Какво ще кажете?

Хел стана и помоли пазача да го заведе до килията му.

Младият американец с откровеното лице въздъхна и поклати глава.

— Добре. Нека се обадя в отдела за одобрение. Става ли?

ВАШИНГТОН

— …И предполагам, че мистър Хел е завършил успешно ангажимента си — каза мистър Ейбъл. — Защото в противен случай нямаше сега да седим тук и да се занимаваме с него.

— Съвсем вярно — каза Даймънд. — Нямаме подробности, но около четири месеца след като бил вкаран в Китай през Хонг Конг, разбрахме, че е бил открит във Френския Индокитай от патрул на Чуждестранния легион. Беше в доста лоша форма… прекара няколко месеца в една болница в Сайгон… след което изчезна от нашето полезрение за известен период и се появи като свободно наемен контратерорист. Ние го свързваме с дълъг списък от удари срещу терористични групи и отделни личности, като обикновено заплащането се извършва от правителствата, посредством съответните разузнавателни служби. — Той се обърна към първия помощник. — Нека ги прегледаме на по-голяма скорост.

Бегли подробности на унищожителни акции една след друга преминаваха по повърхността на заседателната маса, докато Дебелака излагаше пред тях кариерата на Николай Хел от началото на петдесетте до средата на седемдесетте години. От време на време някой от присъстващите поискваше информацията да спре и питаше Даймънд за подробности.

— Боже Господи! — каза в един момент Дарил Стар. — Този приятел наистина е работил и на двете страни на улицата! В Щатите едновременно е ударил „Уедърмен“ и противниците им; в Ирландия е бил и на двете страни; изглежда, че е работил почти за всички, с изключение на арабите, гърците, испанците и аржентинците. И забелязахте ли оръжията, които е използвал? Освен приетите — като пистолети, тръби с нервнопаралитичен газ — имаше също така толкова необичайни оръжия като джобен гребен, сламка, нагънато парче хартия, ключ за врата, крушка за лампа… Ако не си внимателен, този тип може да те удуши със собствените ти ръце!

— Да — каза Даймънд. — Това е свързано с тренировките му в бойното изкуство „гол/убивам“. Установено е, че за Николай Хел една средно обзаведена европейска стая съдържа около двеста смъртоносни оръжия.

Стар поклати глава и цъкна силно.

— Да се отървем от човек като него, ще бъде по-трудно, отколкото да отлепиш сопол от нокътя си.

Мистър Ейбъл пребледня при тази твърде земна аналогия.

Палестинецът поклати глава.

— Не мога да си обясня тези екстравагантни суми, които получава за услугите си. В моята страна можеш да си купиш човешки живот за колко… в долари ще е два долара и двадесет и пет цента.

Даймънд го погледна с отегчение.

— Това е нормална цена за някой от вашите сънародници. Основната причина, поради която правителствата са готови да плащат толкова много на Хел, е фактът, че тероризмът е най-икономичното средство за воюване. Представете си сумата, необходима за създаването на сила, която да може да защити всеки индивид от нападения на улицата, в дома му, в колата му. Само издирването на отвлечени от терористи струва милиони. Стотина хиляди долара за унищожаването на един терорист е една доста добра сделка за едно правителство. Да не говорим и за това, че така се избягва антиправителствена пропаганда, която неминуемо би се получила при едно открито съдебно дело. — Даймънд се обърна към първия помощник. — Какво е средното възнаграждение, което получава Хел?

Първият помощник въведе в Дебелака този елементарен въпрос.

— Малко над четвърт милион, сър. Това е в долари. Но изглежда, че от 1963 г. е започнал да отказва заплащане в долари.

Мистър Ейбъл се подсмихна.

— Ето един проницателен мъж. Дори и ако човек тича през целия път до банката, тяхната спадаща стойност ще му донесе загуби.

— Разбира се — продължи първият помощник, — тази средна стойност е ориентировъчна. Ще ви стане по-ясно, ако вземете осреднената стойност на възнаграждението му.

— Какво означава това? — попита заместник-пълномощникът, доволен, че може да каже нещо.

— Изглежда, че понякога приема ангажименти без заплащане.

— О-о? — каза Ейбъл. — Това е изненадващо. Като се има предвид опитът му при окупационните сили и желанието му да живее в стил, отговарящ на неговите вкусове и произход, бих предположил, че предпочита да работи за този, който плаща най-добре.

— Не съвсем — поправи го Даймънд. — След 1967 г. е поемал поръчки без заплащане от различни еврейски бойни групировки — един вид извратено възхищение към борбата им срещу големите сили.

Мистър Ейбъл леко се усмихна.

— Да вземем друг случай — продължи Даймънд. — Извършвал е услуги без заплащане на ЕТА-6, баскската националистична организация. В замяна те го пазят — него и замъка му — при това много ефективно. Известни са ни три случая на инциденти със хора, отишли в планината, за да потърсят известно възмездие за някои дейности на Хел. Във всичките тези случаи хората просто са изчезвали. Понякога Хел приема работа само поради отвращението, което храни към някоя терористическа група. Не много отдавна извърши подобна операция за германското правителство. Покажи го, Люелин.

Мъжете около масата проследиха подробностите около проникването на Хел в една общоизвестна германска градска терористична група, което беше довело до вкарване в затвора на мъжа, чието име носеше групата, и до смъртта на жената.

— Той е бил замесен в това? — попита Ейбъл с лека нотка на страхопочитание.

— Това беше доста добър номер — съгласи се и Стар.

— Да, но най-високо заплащане за единична акция е получил в Съединените щати — каза Даймънд. — И най-интересното е, че частно лице е дърпало конците. Нека да го видим, Люелин.

— Кое точно, сър?

— Лос Анжелис — май, седемдесет и четвърта.

Когато изображението се появи, Даймънд обясни.

— Не може да сте забравили този случай. Пет члена от една банда от вандали и крадци, които наричаха себе си „Симбиозна маоистка фаланга“, бяха отстранени след едночасов обстрел, в който триста и петдесет полицаи, хора на ФБР и съветници от ЦРУ изсипаха хиляди куршуми в къщата, където бяха обкръжени.

— Какво общо има Хел с това? — попита Стар.

— Той е бил нает от определено частно лице, за да открие горилите и да ги отстрани. Бил е изработен план, според който някой е трябвало да уведоми полицията и ФБР, но всичко било така планирано във времето, че те да пристигнат след като мократа част е приключила, само за да оберат славата… и отговорността. За нещастие на Хел те пристигат половин час по-рано, и той все още се е намирал в сградата, когато те я обкръжават и откриват огън, като използват също запалителни и газови куршуми. Той е трябвало да пробие пода и да се свие в някаква дупка, докато всичко наоколо горяло. При бъркотията в последната минута той успял да се измъкне и да се смеси в тълпата от офицери. Очевидно е бил облечен като полицай.

— Но доколкото си спомням — каза мистър Ейбъл, — в доклада имаше информация за стрелба и от къщата.

— Това беше историята за външна консумация. За щастие никой не се замисли защо след като в развалините бяха намерени две картечници и цял арсенал от пистолети и пушки, нито един от триста и петдесетте полицаи (и Господ знае още колко любопитни) не беше дори одраскан.

— Но струва ми се, че си спомням една тухлена стена с дупки от куршуми.

— Сигурно. Когато си обкръжил една сграда с триста и петдесет човека и откриеш огън, съвсем естествено част от куршумите ще минат през единия прозорец и ще излязат през другия.

Мистър Ейбъл се засмя.

— Искате да кажете, че полицаите, ФБР и ЦРУ, са се обстрелвали едни други?

Даймънд повдигна рамене.

— Не можеш да купиш гении за двадесет хиляди на година.

Заместник-пълномощникът почувства, че трябва да защити организацията си.

— Искам да ви напомня, че ЦРУ присъстваше там само като наблюдател. По закон ни е забранено да участваме в такива операции на домашна почва.

Всички мълчаливо го изгледаха, след което мистър Ейбъл наруши мълчанието:

— Защо тази особа си е направила труда и разходите да наеме мистър Хел да свърши това, след като полицията е щяла да свърши работата?

— Полицията е можела да вземе затворник. И този затворник е щял да свидетелства пред съда.

— О, ясно.

Даймънд се обърна към първия помощник.

— Вдигни скоростта и дай бегло сканиране на останалите операции на Хел.

В бърз хронологичен ред се занизаха акция след акция. Сан Себастиян, спонсор ЕТА-6; Берлин, спонсор германското правителство; Белфаст, спонсор ИРА; Белфаст, спонсор УДА; Белфаст, спонсор британското правителство — и т.н. След това записът изведнъж прекъсна.

— Преди две години той се оттегли — обясни Даймънд.

— Добре, след като се е оттеглил… — мистър Ейбъл повдигна дланите си с жест, който означаваше „за какво тогава се безпокоим“.

— За нещастие, Хел притежава прекалено развито чувство на лоялност към приятелите си. А Аса Щерн му е бил приятел.

— Кажете ми нещо. На няколко пъти видях думата „каскада“. Какво означава това?

— Това идва от начина, по който Хел оценява услугите си. Той нарича така акциите си и подобно на филмовите каскадьори ги оценява по два фактора: трудност на работата и опасност от провал. Например, ако един удар е трудно осъществим поради това, че измъкването виси на косъм или внедряването в съответната организация е трудно, цената ще е по-висока. Но ако последиците от акцията няма да са много сериозни, поради некомпетентността на организацията, срещу която е насочен ударът, цената е по-ниска (например в случаите с ИРА или ЦРУ). Или да вземем един обратен случай: последният удар на Хел преди да се оттегли. Имаше един мъж в Хонг Конг, който искаше да измъкне брат си от комунистически Китай. За човек като Хел това не би представлявало трудност, така че би могло да се предположи, че заплащането ще бъде скромно. Но цената на залавянето щеше да бъде смърт, така че се покачи и цената на акцията. Разбирате ли как става?

— Колко е получил за този конкретен номер?

— Колкото и да е странно, никакви пари. Мъжът, който му го е възложил, притежава школа за обучение на най-скъпите държанки в света. Той купува малки момиченца от целия Ориент и ги обучава на държание и такт. Едва половината от тях стават достатъчно красиви и опитни, за да навлязат в този скъп бизнес. Останалите се занимават с разни полезни дейности и когато станат на осемнадесет години, ги освобождават. В действителност, всички момичета могат да си отидат, когато поискат, но тъй като получават петдесет процента от годишната си заработка — между сто и двеста хиляди долара — те обикновено продължават да работят за него за около десет или повече години, след което се оттеглят с петстотин хиляди или повече долара в банката. Този човек е притежавал една особено надарена ученичка, жена на около тридесет години, която е вървяла на пазара за около четвърт милион на година. В замяна на връщането на брата Хел е получил услугите й за две години. Тя живее сега с него в замъка. Името й е Хана — отчасти японка, отчасти негърка, отчасти европейка. Едно интересно странично сведение е, че тази школа може да мине за християнски приют. Момичетата носят тъмносини униформи, а жените, които ги обучават са облечени като монахини. Мястото се нарича „Приютът на страстта“.

Стар подсвирна продължително.

— Искате да кажете, че тази любовница на Хел получава четвърт милион на година? Чудя се колко ли струва едно ебане тогава?

— Във вашия случай, — каза Даймънд — около сто двадесет и пет хиляди.

Палестинският козар поклати глава.

— Този Николай Хел трябва да притежава доста пари?

— Не е толкова богат, колкото си мислите. На първо място, организирането на тези негови „каскади“ е доста скъпо. Това важи особено, когато му се налага да неутрализира правителството на страната, в която трябва да извърши своя номер. Той извършва това с помощта на услугите на един мъж, който до този момент не сме успели да открием — един мъж известен само като Гномът. Гномът събира компрометиращи факти за правителствата и политическите фигури. Хел купува тази информация и я използва като средство за изнудване срещу усилията на правителството да попречи на неговите действия. И тази информация е много скъпа. Освен това той харчи много пари за своите експедиции в пещерите на Белгия, Австрия и около замъка. Това е негово хоби, което е доста скъпо. И най-накрая съществува замъкът. През петнадесетте години, откакто го е купил, е похарчил над два милиона за реставрирането му в оригиналния му вид, осигурявайки последните майстори каменоделци, дърводелци и други подобни, които е успял да намери. А самото обзавеждане струва още няколко милиона.

— Значи — каза мистър Ейбъл, — той живее доста разкошно, този ваш Хел.

— Разкош, предполагам. Но примитивен. Замъкът е възстановен напълно. Няма електричество, няма централно отопление, никакви модерни придобивки освен телефонът, който го предупреждава за пристигането на непознати.

Мистър Ейбъл кимна.

— Следователно, един човек от осемнадесети век си е създал живот от осемнадесет век с прекрасно усамотение в планините. Много интересно. Изненадан съм, че не се е върнал в Япония, за да живее по начина, по който е отгледан.

— От това, което знам, той е решил да напусне, след като е излязъл от затвора и е видял доколко традиционният начин на живот и етични норми в Япония са се повлияли от американизма. Оттогава не се е връщал.

— Колко мъдро. За него в паметта му Япония винаги ще остане такава, каквато е била в по-благородните времена. Жалко, че е враг. Мисля, че бих харесал вашия мистър Хел.

— Защо го наричате моя мистър Хел? Мистър Ейбъл се усмихна.

— Това дразни ли ви?

— Всякакви глупости ме дразнят. Но нека се върнел към нашия проблем. Не, Хел не е толкова богат, колкотс си представяте. Най-вероятно той се нуждае от пари е това може да е шанс за нас. Той притежава няколко хиляди акра земя в Уайоминг, апартаменти в половин дузина столици, планинска хижа в Пиринеите, но има по-малко от половин милион в швейцарска банка. Той все още има разходи за замъка и експедициите си. Дори и ако продаде земите в Уайоминг и апартаментите, животът му в замъка по неговите стандарти няма да надхвърля средното ниво.

— Един живот на… каква беше думата? — попита мистър Ейбъл, усмихвайки се леко на себе си, съзнавайки, че дразни Даймънд.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Онази японска дума за нещата от живота?

— Шибуми!

— Ах, да. Така че дори и без да предприема повече „каскади“, вашият — искам да кажа — нашият мистър Хел би могъл да води живот, отдаден на шибуми.

— Не бих бил толкова сигурен — вметна Стар. — Не и с тази дама, която струва сто хиляди на сеанс.

— Бихте ли млъкнали, Стар! — каза Даймънд.

Не успявайки да следи разговора, палестинецът се надигна от заседателната маса и застана до прозореца, където започна да наблюдава как долу една линейка си пробиваше път през движението — както правеше всяка вечер по същото време. Цветистият речник на Стар беше привлякъл вниманието му и той търсеше някаква дума в своя джобен английско-арабски речник, когато изведнъж паметникът на Вашингтон и широкото авеню с коли изчезна и прозорецът се изпълни с ослепителна светлина.

Козарят изпищя и се хвърли на пода, покривайки глава с ръце в очакване на експлозия.

Всеки в стаята реагира по различен начин. Стар скочи и измъкна своя магнум. Мис Суивън се отпусна рязко на стола. Заместник-пълномощникът закри лицето си с един напечатан лист хартия. Даймънд затвори очи и поклати глава при мисълта за всичките тези магарета, от които беше заобиколен. Мистър Ейбъл задълбочено разглеждаше кожичките на ноктите си. А първият помощник, задълбочен в работата си с Дебелака, изобщо не беше забелязал какво се е случило.

— За бога, станете от пода — каза Даймънд. — Няма нищо. Филмът с уличната сцена се е скъсал, това е всичко.

— Да, но…

— Нима смятате, че гледаме от шестнадесетия етаж надолу?

— Не, но…

— Мис Суивън, загасете задния прожекционен апарат и си отбележете да бъде оправен. — Даймънд се обърна към мистър Ейбъл. — Трябваше да направя това, за да създам една по-приятна работна среда, за да не изглежда офис като затворен в недрата на земята.

— И ви беше възможно да си го въобразявате?

Стар прибра пистолета в кобура си и погледна към прозореца като че ли искаше да каже, този път имаше щастие.

Със схватливост на преживно животно палестинецът тъпо се усмихна и се надигна.

— Това наистина беше добър номер! Май майтапът беше за моя сметка.

В другата зала мис Суивън завъртя един ключ и ослепителната светлина изчезна от прозореца, оставяйки един бял матов правоъгълник, който като че ли намали размерите на стаята и я запуши.

— Добре — каза Даймънд, — сега имате някаква представа за човека, с когото имаме работа. Бих искал да обсъдим някои стратегически особености и по тази причина ще трябва да напуснете. — Той посочи на Стар и палестинеца стаята за упражнения и слънчеви бани. — Изчакайте там докато ви повикам.

Опитвайки се да изглежда, че това не го е засегнало, Стар се отправи към стаята, последван от палестинеца, който продължаваше да обяснява, че шегата сигурно е била специално за него.

След като вратата се затвори зад тях, Даймънд се обърна към останалите двама около масата, говорейки така, като че ли заместник-пълномощникът не присъства, което до голяма степен беше вярно.

— Нека предложа какво трябва да направим. Първо…

— Един момент, мистър Даймънд — прекъсна го мистър Ейбъл. — Аз се безпокоя за едно нещо. Какви точно са вашите отношения с Хел.

— Какво имате предвид?

— О, хайде! Ясно е, че имате особен интерес към таз] личност. Запознат сте с толкова много подробности, кои то ги няма в компютъра.

Даймънд повдигна рамене.

— Той все пак е с морава карта и мое задължение е да съм в течение с…

— Извинете, че пак ще ви прекъсна, но се отклонявате. Вие признахте, че офицерът, който е отговарял за разпита на Николай Хел, е бил ваш брат.

Даймънд се загледа в човека от ОПЕК.

— Да, това е вярно. Майор Даймънд беше мой брат. Моят по-голям брат.

— Бяхте ли близки с вашия брат?

— След като родителите ни починаха, брат ми пое грижата за мене. Той ме издържаше, докато следваше, и след това когато започна кариерата си в различни организации и накрая в ЦРУ, той продължаваше да…

— Спестете ни тези домашни подробности. Мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че сте били много близки с него?

Гласът на Даймънд беше напрегнат:

— Да, много близки.

— Добре. Имаше нещо в биографията на Хел, което вие много бързо прескочихте. Вие споменахте, че той е поискал като част от заплащането му за акцията в Пекин настоящите адреси на тримата мъже, които са го разпитвали. Ще ми позволите ли да предположа, че не е поискал адресите им, за да им изпрати картички за Коледа?

Мускулите около челюстта на Даймънд се свиха.

— Скъпи приятелю, ако тази работа е толкова сериозна, както вие явно мислите, и ако искате помощта ми, за да се оправи, тогава настоявам да се изясни всичко, което има нещо общо с въпроса.

Даймънд притисна дланите си и преплети пръсти под брадичката си. Той заговори с механичен и беззвучен глас:

— Приблизително една година след като Хел се появи в Индокитай, „лекарят“, който бе вкарвал лекарствата по време на разпита, беше намерен мъртъв в своята клиника за аборти в Манхатън. Докладът на офицера, разследвал случая, описваше смъртта като случаен инцидент — падане, в резултат на което една от епруветките, които е носил, се е счупила и е пронизала гърлото му. Два месеца по-късно сержантът от военната полиция, който беше извършил физическото насилие и който беше прехвърлен обратно в Съединените щати, направи автомобилна катастрофа. Изглежда е заспал на кормилото, колата е излязла извън пътя и се е преметнала от една скала. Точно три месеца по-късно майор Даймънд — беше командирован в Бавария. Той претърпя инцидент при каране на ски. — Даймънд направи пауза и потупа устните си с върха на пръстите.

— Предполагам, отново случаен инцидент? — вмъкна мистър Ейбъл.

— Точно така. Най-доброто, което можаха да кажат, беше, че е направил лош скок. Беше намерен прободен в гърдите от щеката си.

— Хъм — каза мистър Ейбъл след известна пауза. — Значи по този начин ЦРУ защитава своите? Сигурно с голямо задоволство управлявате сега организацията, която е дала вашия брат като част от възнаграждението?

Даймънд погледна към заместник-пълномощника.

— Да, с голямо задоволство. Заместник-пълномощникът прочисти гърлото си.

— В действителност, аз постъпих в компанията през пролетта на…

— Кажете ми нещо — каза мистър Ейбъл. — Защо не сте предприели някакви действия за възмездие?

— Направих го веднъж. И пак ще го направя. Имам време.

— Направили сте го веднъж? Кога е било? — Ах! Разбира се! Тези полицаи, които са заградили къщата в Лос Анжелис половин час преди предвиденото! Това е било ваша работа?

Кимването на Даймънд имаше значение и на аплодиране.

— Следователно във всичко това за вас има и мотив за отмъщение?

— Аз действам, защитавайки интересите на компанията-майка. Имам известие от Главния, че провал в тази работа не може да се допусне. Ако Хел трябва да се унищожи, за да се осигури успехът на отвличането на самолета от „Черния Септември“, ще изпитам и лично задоволство. Ще бъде живот за живот, не както в неговия случай — три убийства за един побой!

— Съмнявам се, че той ги възприема като убийства. По-скоро мисли за тях като за екзекуция. И ако правилно съм отгатнал, той не е отмъстил за болката, която е изпитал.

— Тогава за какво?

— За унижението. Това е нещо, което вие няма начин да разберете.

Даймънд се засмя рязко.

— Вие наистина ли мислите, че познавате Хел по-добре от мене?

— В някои отношения, да — независимо от годините, които сте прекарал и да изучавате него и действията му. Виждате ли, той и аз — като изключим разликите в културата — сме от една и съща каста. Никога не бихте могъл да разберете Хел поради неопределената, но непреодолима бариера на произхода, една огромна пропаст, както я наричат Корана и някои от другите книги. Но нека не се впускаме в такива лични неща. Предполагам, че изпратихте тези двама плебеи извън стаята не само от желание да подобрите качеството на компанията.

Даймънд сковано мълчеше. После дълбоко пое въздух и каза:

— Смятам да направя едно посещение в дома на Хел в Баскската страна.

— Това ще бъде първият случай, когато ще се срещнете лице в лице?

— Да.

— И предполагам сте предвидили вероятността, че да се излезе от тези планини може да се окаже много по-трудно, отколкото да се влезе?

— Да. Но вярвам, че ще мога да убедя мистър Хел в глупостта да се опита да помогне на мис Щерн. На първо място, няма логическа причина да приеме тази задача от едно заблудено момиче от средната класа, което той дори не познава. Хел изпитва отвращение към аматьорите от всякакъв вид, включително и терористи. Мис Щерн може да вижда себе си в ролята на благороден войник в служба на цялата правда по света, но съм сигурен, че Хел ще я възприеме като трън в очите.

Мистър Ейбъл поклати глава със съмнение.

— Дори и мистър Хел да възприема мис Щерн като досадна глупост, остава фактът, че Хел е бил приятел на покойния Аса Щерн, и както вие самият казахте, той изпитва силна лоялност към приятелите си.

— Вярно е. Но можем да окажем финансов натиск. Знаем, че се оттегли в момента, когато събра достатъчно пари, за да живее удобно. Да организира „каскада“ срещу Организацията за освобождение на Палестина ще му струва доста скъпо. Може би Хел ще разчита на евентуална продажба на земите в Уайоминг, за да осигури финансирането. Но само след два часа земята повече няма да му принадлежи. Всички документи по продажбата ще изчезнат и ще бъдат заменени с такива, които ще доказват, че земята принадлежи на компанията-майка. — Даймънд се усмихна. — За наше щастие, там се оказва, че има наличност на въглища, които могат да се добият доста изгодно. За да затвърдим финансовото му притеснение две телеграми от Главния ще предизвикат изчезването на парите му от швейцарските банки.

— Предполагам, че парите ще се прибавят към активите на компанията-майка?

— Част от тях. Останалата ще бъде задържана от банките за извършване на прехвърлянето. Швейцарците са пестеливи. Известен е един калвинистичен принцип, че и входът към рая има цена, за да бъде предпазен от сганта. Възнамерявам да предприема тези наказателни акции независимо от факта дали Хел ще приеме или ще откаже на мис Щерн.

— Един жест в памет на брат ви.

— Ако предпочитате, можете да мислите и така. Но това ще подейства като възбрана върху Хел да бъде занапред заплаха за компанията-майка и страните, които вие представлявате.

— Какво ще се случи, ако този паричен натиск не се окаже достатъчен?

— Естествено, че съм предвидил и тази възможност, компанията-майка ще окаже натиск върху британското правителство да не пести усилия, за да защити членовете на „Черния Септември“. Тяхна задача ще бъде да осигурят безпрепятственото им качване на самолета от Монреал. Това няма да изисква големи усилия, защото откакто нефтените полета в Северно море действат, икономическите интереси на Англия са по-тясно свързани с тези на ОПЕК, отколкото със страните от Запада. Мистър Ейбъл се усмихна.

— Честно казано, не мога да си представя, че МИ-5 и МИ-6 ще бъдат ефективна пречка за мистър Хел. По-голямата част от техните усилия отиват в писането на въображаеми спомени за подвизите им по време на Втората световна война.

— Вярно е. Но намесата им ще има някакъв смисъл. Освен това, ще имаме и съдействието на френската полиция, която ще задържи Хел в страната. Ще действаме и на друг фронт. Немислимо е Хел да се опита да влезе в Англия за да отстрани „Черните септемврийци“, без да неутрализира първо британската полиция. Казах ви, че той прави това, като купува компрометираща информация от Гнома. Години наред Гномът е успявал да се измъкне от международните усилия да бъде неутрализиран. Благодарение на добрата работа на Нейните подразделения, компанията-майка затяга кръга около този човек. Знаем, че живее някъде близо до град Байон и се приближаваме към него. Ако стигнем до него преди Хел, ще попречим на изнудването на британската полиция.

Мистър Ейбъл се усмихна.

— Имате богато въображение, мистър Даймънд, щом като е замесено лично отмъщение. — Той внезапно се обърна към заместник-пълномощника. — Имате ли нещо против всичко това?

Стреснат, пълномощникът каза:

— Извинете. Какво?

— Няма значение. — Мистър Ейбъл погледна отново часовника си. — Нека приключим с това. Предполагам, че не сте ме повикали тук, за да парадирате пред мене с тактиката и намеренията си. Очевидно имате нужда от моята помощ, ако се окаже, че всичко, което сте планирали срещу Хел се провали и Хел успее да отстрани „Черните септемврийци“.

— Точно така. И тъй като въпросът е деликатен исках тези двамата да не присъстват, докато го обсъждаме. Приемам факта, че на страните, които представлявате, е поверена защитата на ООП, така както и на компанията-майка и на ЦРУ. Но нека бъдем честни помежду си. Всички ще бъдем по-щастливи, ако това палестинско образувание — и палестинците заедно с него просто изчезне. Те са едно лошо, недисциплинирано, порочно множество, което благодарение на историята е станало символ на Арабската цялост. Ясно ли е дотук?

Мистър Ейбъл направи жест, че всичко това е очевидно.

— Много добре. Нека разгледаме нашето положение, ако всичко срещу Хел пропадне и той успее да ликвидира тези от „Черните Септемврийци“. Всичко, от което трябва да се интересуваме е да убедим палестинците, че сме направили онова, което са ни позволявали силите. Като се има предвид варварската им същност, мисля, че те ще бъдат умилостивени, ако им предложим заради тях да унищожим всичко, което притежава Николай Хел.

Мистър Ейбъл остана известно време мълчалив. Беше свел очи и гъделичкаше горната си устна с показалеца.

— Да, вярвам, че можем да разчитаме в това отношение на манталитета на палестинците. Те ще възприемат едно действие за отмъщение — стига да е достатъчно ярко — като доказателство, че сме предани на техните интереси. — Той се усмихна на себе си. — И не смятайте, че ми е убегнало, че една такава евентуалност ще ви позволи да убиете с един куршум два заека. С един удар ще разрешите належащия проблем и ще отмъстите за брат си. Не е ли много вероятно, че на вас би ви се искало Николай Хел да успее, което ще ви позволи да го накажете максимално?

— Ще направя всичко възможно, за да предотвратя удара в зародиша му. Това би било най-доброто за компанията-майка, а нейните интереси са над моите лични чувства. — Даймънд погледна към първия помощник. Беше много възможно той директно да докладва на Главния за предаността на Даймънд към компанията.

— Тогава това е всичко — каза мистър Ейбъл надигайки се от заседателната маса. — Ако нямате повече нужда от мене, ще се върна към заниманията, които прекъснахте.

Заместник-пълномощникът също стана и прочисти гърлото си.

— Предполагам, че няма да имате нужда и от мене?

— Някога имал ли съм? Но очаквам да сте на разположение, за да дадете нареждания. Можете да вървите.

Даймънд даде инструкции на първия помощник да върне информацията за Николай Хел в началото и да я подава с по-малка скорост, съобразена с грамотността на Стар и на палестинеца, които излизаха в момента qt другата стая. Арабинът разтъркваше възпалените си очи, като прибираше в джоба си своя английско-арабски речник.

— Господи, мистър Даймън! Беше много трудно да се чете в онази стая. Светлината беше много ярка!

— Искам двамата да седнете тук и да научите всичко което можете, за Николай Хел. Не ме интересува, ако ще да ви отнеме цялата нощ. Решил съм да ви взема заедно с мене, когато посетя този човек — не защото можете да ми помогнете, но защото сте отговорни за този, провал и съм твърдо решен да ви накарам да участвате до края.

— Това е много почтено от ваша страна — промърмори Стар.

Даймънд се обърна към мис Суивън, която излезе от асансьора.

— Отбележете си следното. Първо: земята в Уайоминг, унищожаване. Второ: швейцарските пари, унищожаване. Трето: Гномът, усилено търсене. Четвърто: Ми-5 и МИ-б, уведомени и инструктирани. Добре, Люелин, започвай предаването за нашите глупави приятели тук. А вие двамата се молете Николай Хел да не е преминал вече в нелегалност.

ПЕЩЕРАТА ПОРТ-ДЕ-ЛАРУ

В същото време Николай Хел беше на 393 метра под земята, въртейки се бавно на края на въже, дебело един сантиметър. Седемдесет и пет метра под него, невидим в кадифената тъмнина на пещерата, се намираше краят на един огромен конус от натрошени камъни, колекция от хилядолетните остатъци на естествената шахта. В основата на конуса неговият партньор го чакаше да завърши единадесетото си спускане по шахтата, която се извиваше над него като огромен дървен винт, обърнат с главата надолу.

Двамата баски, които работеха с лебедката на ръба на пещерата, почти на четиристотин метра нагоре, бяха сложили двойно триещи скоби, които да държат здраво въжето, докато подменят употребения барабан на въжето с нов. Това беше най-потискащият момент в спускането — и най-неудобният. Потискащ, защото Хел сега изцяло зависеше от въжето, след като деветдесет минути беше контактувал с тясната, усукана шахта, с нейните стеснения като гърло на бутилка, с тесните тераси, с опасни образувания, през които трябваше да се промъква, без и за момент да забравя гравитацията, тъй като въжето висеше хлабаво, за да му даде свобода за маневриране. През цялото спускане трябваше непрекъснато да следи въжето да не се обърка или да се усуче с жицата на телефона, която минаваше до него. Но при всичките проблеми в шахтата — някои предизвикателни, други дразнещи — съществуваше успокоението от скалните стени, близки и видими под лъча на лампата върху каската, за които можеше да се прилепи, ако нещо станеше с въжето и лебедката.

Сега беше извън шахтата и висеше точно над тавана на първата голяма пещера, чиито стени се бяха отдалечили под светлината, хвърляна от лампата. Общата тежест тази на тялото му плюс четиристотин метра въже и водонепроницаемия контейнер за храна и инструменти се удържаше само от две триещи се скоби, намиращи се на четиристотин метра отгоре. Хел имаше пълна вяра на системата от скоби и лебедката. Той сам я беше конструирал и изработил в работилницата си. Беше просто устройство, задвижвано с педали от мощните крака на баскските планински момчета и движещо се с такава скорост, че спускането да става много бавно. Плъзгащите се защитни скоби бяха конструирани така, че да се захващат към въжето, ако то надминеше определената скорост за спускане. Опорната призма представляваше една триножка от алуминиеви тръби, оформена като отворена палатка точно над тясната входна дупка на пещерата. Хел вярваше на механичната система, която го предпазваше от падане върху купчината чакъл и каменни блокове, които запълваха почти половината от първата пещера, но въпреки това мърмореше проклятия докато момчетата горе действаха. Трябваше да диша с широко отворена уста, защото висеше в средата на водопад, предизвикан от изтичането на подземен поток на 370-я метър в шахтата. Последните деветдесет метра свободно спускане бяха през един леден душ, който се просмукваше в ръцете му, независимо от дебелите гумени пръстени върху китките. В този водопад лампата му беше безполезна и той я изгаси, като продължи да виси отпуснат сред грохота и съскането на водата. Товарът беше започнал да ожулва ребрата и чатала му. Имаше известно предимство в слепотата. Неминуемо по време на криволичещото спускане, въжето се усукваше и в началото на свободното спускане през тавана на първата пещера той започна да се върти, първо бавно, след което по-бързо, после пак бавно до спиране, след което се завъртя в обратната посока. Ако имаше възможност да вижда въртящия се около него наклон, щеше да почувства замайване, но в пълната тъмнина имаше само едно усещане като „раздуване“, когато скоростта на въртене разпъваше ръцете и краката му.

Хел усети, че го изтеглят малко нагоре, за да освободят прикрепящите скоби, след което стомахът му се сви, когато пропадна няколко сантиметра, докато прехвърляха тежестта от единия барабан на другия, и започна да се спуска през водопада, който скоро се превърна в гъста мъгла. Вече се виждаше светло петно долу, където го очакваше неговият партньор пещерняк, застанал на отдалечено място от линията на падане на скали, вода, и, да не дава Господ на самия Хел.

Стърженето на висящия контейнер с инструменти показа на Хел, че е достигнал до края на конуса с каменни остатъци, и той сви крака, така че първият му контакт със скалата да бъде в седнало положение, защото момчетата горе щяха да спрат при първия знак за отпускане на въжето и щеше да бъде комично трудно да се освободи от товара изправен на пръсти върху някоя морена.

Льо Каго се промъкна към него и му помогна да смъкне тежестта от гърба, тъй като и ръцете, и краката на Хел бяха изтръпнали от липсата на кръвообращение във влагата и студа, а пръстите му бяха станали безчувствени.

— И така, Нико! — изгърмя Льо Каго с басовия си глас, отекващ в пещерата. — Най-накрая реши да се отбиеш на гости! Къде беше? В името на двете топки на Христос, мислех, че си се отказал и си се прибрал вкъщи! Хайде! Направил съм чай.

Льо Каго вдигна контейнера на рамо и тръгна по нестабилната повърхност, намирайки бързо пътя, който явно вече познаваше, и избягвайки неустойчивите камъни, които можеха да предизвикат лавина. Свивайки и разпускайки ръце, за да им възвърне притока на кръв, Хел следваше точно стъпките му, тъй като Льо Каго познаваше коварния и нестабилен конус по-добре от него. Старият баскски поет беше прекарал долу вече два дни, приготвяйки базовия лагер в основата на конуса и предприемайки смели походи в малките пещери и галерии, които излизаха от главната камера. Повечето от тях завършваха с блокове и слепи стени или бяха прекалено тесни за проникване.

Льо Каго забърника в контейнера, който Хел беше спуснал със себе си.

— Какво е това? Обеща да донесеш бутилка „Изара“! Само не ми казвай, че си я изпил по пътя надолу! Ако си направил такова нещо, ще трябва да те нараня, което ще ми причини известна мъка, защото ти си добър мъж, независимо от лошия ти късмет при раждане. — Льо Каго беше убеден, че всеки, който е бил толкова некъсметлия да не се роди баск, страда от трагична генетична грешка.

— Там някъде е — каза Хел, докато лягаше на една плоска скала. Въздъхна с болезнено удоволствие, когато свитите му мускули започнаха да се отпускат.

През последните четиридесет часа, докато Льо Каго се занимаваше с базовия лагер и предприемаше леки периферни проучвания, Хел беше извършил единадесет спускания и качвания през шахтата на пещерата, донасяйки долу храна, оборудване, найлоново въже и сигнални ракети. Това, от което се нуждаеше най-много в момента, бяха няколко часа сън, които можеше да си позволи по всяко време в постоянната тъмнина, царяща в пещерата, независимо, че навън се развиделяваше.

От шестнадесет години Николай Хел и Льо Каго работеха в един тим като пещерняци и през това време бяха изследвали заедно основната система в Европа, като понякога излизаха с новини за непознатия свят на спелеологията, с открития и нови данни за дълбочини и разстояния. По време на общата им работа разпределението на задачите се беше получило от само себе си. Льо Каго, една маса от сила и издръжливост, независимо от петдесетте си години винаги слизаше долу първи. Докато се извиваше, спускайки се бавно, той почистваше терасите и V-образните проходи от свободни скали и морени, които можеха да бъдат бутнати от въжето и да убият човека в шахтата. Той вземаше винаги долу със себе си телефона и установяваше нещо като базов лагер, далече от падащи камъни и вода. Тъй като Хел беше по-гъвкав и следователно по-сръчен, той пренасяше цялото оборудване, както беше в случая с тази нова дупка, където достъпът до шахтата беше криволичещ и усукан, и предавката не можеше да работи без помощта на човек, който да я насочва. Обикновено това включваше две или три спускания. Но този път бяха открили следи от голяма мрежа кухини и галерии, за чието проучване щеше да е необходимо голямо оборудване. По тази причина се наложи Хел да направи единадесет изтощителни спускания. И сега, когато работата беше свършена и тялото му не беше вече подложено на напрежение, умората го беше обзела и напрегнатите му мускули болезнено се отпускаха.

— Знаеш ли какво, Нико? Напоследък занимавам моя проницателен мозък с един голям проблем. — Льо Каго си наля голяма глътка „Изара“ в металната капачка на една манерка. След двата дни прекарани в самота в тъмната пещера, личността му беше зажадняла за разговори, които от негова страна се състояха от монолози, изнесени пред възхитена публика. — Та ето какво си мисля, Нико. Реших, че всички пещерняци са луди, с изключение, разбира се, на баските, при които това, което е лудост за другите, е проява на смелост и жажда за приключения. Съгласен ли си?

Хел изръмжа, докато се унасяше в сън, подобен на кома, който караше камъка под него сякаш да омекне. — Но, ще възразиш ти, честно ли е да се каже, че пещернякът е по-луд от алпиниста? Така е! И защо? Защото пещернякът е изправен пред по-опасни изтощавания. Алпинистът е изправен само пред изтощение на тялото и силата си. Но пещернякът е подложен на психически натоварвания и примитивни страхове. Първобитният звяр, който се крие във всеки човек, се ужасява от такива неща, които не би следвало да са чужди на разсъдъка и интелигентността. Ужасява се от тъмното. Страхува се да бъде под земята, място което смята, че е сборище на тъмни сили. Страхува се от самотата. Страхува се да попадне в капан. Страхува се от водата, от която е излязъл в древни времена, за да стане човек. Неговите най-ужасни кошмари включват пропадане в бездна или лутане сред непознат хаос. А пещернякът — какъвто си е луд — доброволно избира да се изправи пред всички тези кошмарни условия. Затова е по-луд от алпиниста, защото това което рискува всеки момент е здравият си разсъдък. Това е, което си мислех, Нико… Нико? Нико? Нима спиш, докато ти говоря? Мързеливо копеле! Кълна се в коварните топки на Юда, че нито един човек на хиляда не може да спи, докато аз говоря! Ти обиждаш поета в мене! Това е все едно да затвориш очи за изгрева или да запушиш ушите си за някоя баскска мелодия. Знаеш ли това. Нико? Нико? Мъртъв ли си? Отговори — да или не? Добре, за наказание ще изпия и твоя дял „Изара“.

Шахтата към пещерната система, която се готвеха да изследват, беше открита по случайност преди една година, но беше държана в тайна, защото част от коничната пещера над нея беше в Испания и съществуваше известен риск испанските власти да затворят входа й, както бяха направили с пещерата Пиер-Сан-Мартин след трагичното падане и смъртта на Марсел Люнеб през 1952. През зимата екип от млади баскски момчета бавно беше преместил граничните камъни, така че пещерата да остане във Франция. Бяха местили двадесетте маркера всеки път по малко, за да заблудят испанските граничари, които проверяваха границата периодично. Това изместване на границата им изглеждаше съвсем законно; нали си беше баскска земя, а и не ги вълнуваха условните маркировки, установени от двете окупационни нации.

Имаше и друга причина за изместването на границата. Льо Каго и двете момчета на лебедката бяха известни активисти на ЕТА и едно пристигане на испански граничари, докато те работеха в пещерата, можеше да завърши така, че да прекарат живота си в испански затвор.

Въпреки че пещерата Порт-де-Лару беше доста отдалечена от обширното поле с фуниеобразни падини, с които беше характерна областта около Пик д’Ани, спечелила си прозвището „френски Груер“, тя беше посещавана от време на време от ентусиазирани пещерняци, които разочаровани установяваха, че е „суха“, т.е. че шахтата й е запълнена с морени и чакъл. След време сред сплотеното общество на пещерняците плъзна мълва, че не си заслужава да се катериш до пещерата Порт-де-Лару, след като има толкова по-добри възможности в областта над Св. Енгреис, където планинските склонове и високите плата бяха осеяни с конични отвори на пещери.

Но преди една година две овчарчета, пасящи стада във високо планинските ливади, седяха на ръба на пещерата Порт-де-Лару и обядваха прясно сирене, твърд хляб и хоритсо, подлютена червена наденица. Едно от момчетата случайно хвърли камък към входа на пещерата и беше изненадано от уплашения полет на две врани. Беше общоизвестно, че враните правят гнездата си само в шахти с по-голяма дълбочина, така че беше чудно, че тези две птици се бяха установили в плитката падина на пещерата. Изпълнени с любопитство, те пропълзяха отстрани на фунията и започнаха да пускат долу камъни. От ехото не можеше да се каже колко дълбока беше шахтата, но едно беше сигурно: вече не беше малка вдлъбнатина.

Вероятно голямото земетресение през 1962, което почти унищожи селото на Арет, беше разместило част от натрупаните камъни и чакъл.

Когато след два месеца търсенето на нови пасища доведе момчетата долу в селото, те информираха Бено Льо Каго за откритието си, знаейки, че напереният поет на баскския сепаратизъм беше също така и ненаситен пещерняк. Той ги закле да пазят тайна и занесе новината на Николай Хел, при когото живееше на спокойствие, когато някоя акция правеше присъствието му в Испания нежелателно.

Нито Хел, нито Льо Каго си позволиха да се развълнуват. Ясно им беше, че възможността да намерят голяма пещерна система на дъното, ако стигнат до него, беше минимална. Най-вероятно земетресението беше разчистило само горната част на шахтата. Или, както често се случваше, щяха да открият, че многовековните свличания бяха изградили конуса от чакъл надолу, докато стигне до покрива на пещерата, като върхът му най-вероятно е влязъл в шахтата, запушвайки я завинаги.

Независимо от тези съмнения, те решиха да направят веднага едно първоначално проучване — само за да подготвят пътя си за надолу и да хвърлят един поглед — нищо повече.

С есента в планините идваше лошото време, но това беше преимущество, защото щеше да сведе до минимум енергичното охраняване на границата от страна на испанците (французите по начало неохотно предприемаха такива усилия). Лошото време щеше да затрудни пренасянето на лебедката, макарите с въжетата, батериите на телефона, триножника и цялото оборудване и храна, които щяха да са им необходими за да оцелеят.

Льо Каго изсумтя с пренебрежение към тези задачи, напомняйки на Хел, че контрабандата през тези планини беше традиционно занимание за баските.

— Знаеш ли, че веднъж пренесохме едно пиано от Испания?

— Чувал съм нещо за това. Как го направихте?

— А-ха! Иска им се на плоските шапки да знаят! В действителност беше доста просто. Още един непреодолим проблем, който се раздроби пред лицето на баскската изобретателност.

Хел кимна обречено. Нямаше вече начин да избегне историята, тъй като основна тема в разговорите на Льс Каго беше расовото превъзходство на баските.

— Тъй като, Нико, ти си нещо като почетен баск — независимо от ужасния ти акцент — аз ще ти кажа как прекарахме пианото. Но трябва да ми обещаеш, че ще пазиш тайната до гроб. Обещаваш ли?

— Извинявай? — Хел се занимаваше с нещо друго.

— Приемам твоето обещание. Ето как го направихме. Пренесохме пианото нота по нота. Човекът, който носеше средно „си“ се спъна и го нащърби и до ден днешен пианото има две „ла“ едно до друго. Това е истината. Кълна се в безпомощните топки на Свети Джуд! Защо ще лъжа?

Два дни и половина бяха прекарани в пренасяне на механизма до пещерата, един ден го инсталираха и проверяваха, и работата по проучването започна. Хел и Льо Каго влизаха на смени в шахтата, почиствайки чакъла от тесните тераси, отчупвайки острите издатъци, които можеха да скъсат въжето, разчистваха заклинените морени, които препречваха шахтата. Всяка една от тях можеше да се окаже прекалено твърда, за да се разчупи или да се окаже върхът на задръстения с чакъл конус. И тяхната експедиция щеше да свърши безславно.

Оказа се, че шахтата не беше мъртво свличане. Беше по-скоро обърнат наопаки винт, който така усукваше въжето, че всеки път, когато започваше свободно падане, тяхната първа задача беше да използват тежестта на тялото си за да разсучат въжето. Освен да разчистват задръствания и да почистват тераси, често им се налагаше да разбиват майката скала, особено в места, тесни като гърло на бутилка, за да се получи една относително права линия за въжето, така че да може да се отпуска, без да се трие в ръбовете на скалата, което рано или късно щеше да доведе до отслабване на здравината му. Дебелината на въжето по начало беше минимална, но даваше стопроцентова сигурност, когато издържаше осемдесетте и два килограма на Льо Каго плюс контейнера. При конструирането на задвижваната с педали лебедка Хел беше избрал възможно най-лекото въже по две причини: подвижност и тегло. Не го вълнуваше толкова теглото на макарите с въжето, а теглото на самото спуснато въже.

Когато човек е на триста или четиристотин метра дълбочина, теглото на въжето в шахтата прави работата на хората при лебедката три пъти по-тежка.

В шахтата беше непрогледна тъмнина и понякога загубваха усещане за дневното време. Като излизаха, с изненада установяваха, че навън вече беше нощ. Всеки от тях работеше толкова дълго колкото му позволяваше силата на тялото му, за да намалят времето, което отнемаше издигането на единия и спускането на другия. Имаше вълнуващи моменти, когато някое натрупване се отпушваше и зад него се оказваха десет свободни метра от шахтата, и тогава духът им се повдигаше. В други моменти някое задръстване от начупени камъни понамаляваше, но само за да пропадне в следващата преграда, уголемявайки новата пречка.

Младите мъже, които работеха на лебедката, бяха нови и имаше един случай, когато бяха забравили да поставят триещите защитни скоби. Хел работеше долу, къртейки няколко камъка с кирка с къса дръжка. Въжето над него беше отпуснато. Той падна…

На около тридесет сантиметра надолу до следващото натрупване.

За части от секундата се почувства мъртъв. Присви се мълчаливо, защото избликът на адреналин накара стомаха му да се обърне. След това нагласи телефонната слушалка и със своя мек, затворнически глас даде бавни и ясни инструкции как да се използват скобите. И отново започна да работи.

Когато и двамата се чувстваха прекалено изтощени, прекалено издрани, прекалено схванати, за да могат да стиснат в ръка дръжката на кирката, те спяха в един овчарски заслон, който се използваше по време на лятната паша. Прекалено напрегнати, за да могат да заспят веднага, те разговаряха, докато вятърът свиреше по южния склон на връх Д’Орхи. Тогава за първи път Хел чу старинната пословица, че баските, където и да бродят по света, винаги изгарят от романтичната треска да се завърнат в Ескуал-хери.

Orhiko choria Orhin laket: птиците от Орхи са щастливи само на Орхи.

Най-лошите и почти отчайващи моменти прекараха на кота 365, където имаше голямо задръстване, а те трябваше да работят под непрекъснат дъжд от ледена, просмукваща се вода. Можеха да чуят бученето и съскането на подземната река, която някъде наблизо влизаше в шахтата. По звука можеше да се предположи, че след влизането в шахтата реката пада дълго време и съществуваха шансове водата да е попречила да се образуват скални натрупвания.

Когато след три часа работа с кирката Хел излезе, бе пребледнял и измръзнал до кости, устните му бяха посивели, а кожата на лицето и ръцете се беше набръчкала и се белеше от часовете, прекарани във вода. Льо Каго му се присмя и му каза да стои отстрани и само да гледа как скалите ще отстъпят пред силата на един баск. Но не мина много време и гласът му се чу, проклинащ камъните, студения дъжд, глупавата шахта, планината, хобито на пещерняка и всички създания в името на недействителните топки на Светия дух. След което настъпи тишина. Гласът му се чу отново, останал без дъх.

— Ще се плъзна. Вижте дали скобите са поставени сигурно. Ако падна и осакатя прекрасното си тяло, ще се върна и ще изритам доста задници!

— Чакай! — извика Хел по телефона. Въжето беше отпуснато, за да осигури свобода на действията на Льо Каго.

Чу се ръмжене, като че ли нанесе последен удар, след което въжето се опъна. За известно време беше тихо, след което гласът му дойде напрегнат и металически:

— Това е всичко, мои приятели и почитатели. Ние успяхме. И аз вися над проклетия водопад. — Настъпи пауза. — Между другото, ръката ми е счупена.

Хел пое дълбоко въздух и си представи мислено схемата на шахтата. След което каза в слушалката със своя спокоен, мек глас:

— Ще можеш ли да се справиш с една ръка през тирбушона?

Отдолу нямаше отговор.

— Бено? Ще можеш ли да се справиш?

— Имайки предвид ситуацията, ще се наложи да се опитам.

— Ще те дърпаме бавно и леко.

— Това би било добре.

По инструкции на Хел момчето започна да върти педалите. Системата по начало беше с ниска предавка, така че не съществуваше проблем да се постигне бавна скорост и за първите двадесет метра нямаше трудности. След което Льо Каго навлезе в тирбушона, който продължаваше почти осемдесет метра. Не можеше да бъде издърпай през него. Нишите и процепите, които бяха издълбали, за да минава въжето, бяха само сантиметри широки. На Льо Каго щеше да му се наложи да се катери, понякога да се заклини и да извика да отпуснат въжето, за да го прехвърли извън тесния процеп. И всичко това с една ръка.

Отначало гласът на Льо Каго се чуваше непрекъснато по линията, шегуващ се и тананикащ — демонстрация на кипящото му самохвалство. Имаше навика да приказва и тананика през цялото време, докато е под земята. Твърдеше, че като поет и еготист се опива от звученето на гласа си, обогатен от вибрирането и ехото в пещерата. Хел беше наясно, че бърборенето имаше една допълнителна цел — да запълни тишината и отблъсне тъмнината и самотата — но никога не го беше споменавал. Не след дълго шегите, пеенето и ругаенето, с които искаше да се покаже пред тези горе и да притъпи чувството за опасност, бяха заменени с пъхтене и затруднено дишане. От време на време се чуваше скърцане със зъби, когато движението засилваше болката в счупената му ръка.

Въжето се движеше нагоре-надолу. Няколко метра нагоре, след това го отпускаха, за да дадат възможност на Льо Каго да го оправи. Ако действаше и с двете си ръце, той щеше да може да държи въжето и да се придвижва стабилно.

Първото момче на педалите се изтощи и поставиха защитните скоби, докато второто заеме мястото му. Да се въртят педалите сега беше по-лесно, защото половината от теглото на въжето беше вече върху макарите, но въпреки това напредването на Льо Каго беше бавно и неравномерно. Два метра нагоре; три метра отпускане, за да го разплита; обиране на хлабавото; един метър нагоре; два надолу; два и половина нагоре.

Хел не говореше на Льо Каго по телефона. Те бяха стари приятели и Хел не искаше да го засегне като го накараше да мисли, че има нужда от психическа подкрепа. Чувствайки се безсилен да помогне на Льо Каго, Хел беше застанал до макарата, на която се навиваше въжето, и слушаше по телефона тежкото му дишане. Въжето беше боядисано в червено на всеки десет метра, така че като ги наблюдаваше над скрипеца, Хел можеше да каже къде в момента се намира Льо Каго. В мисълта си той си представяше обстановката около Бено; онази малка тераса, където можеше да стъпи на пръсти; онова объркано V-образно място, където сто на сто въжето щеше да се заплете; онова тясно като гърло място, където счупената му ръка щеше отново да пострада.

Дишането на Льо Каго беше станало съвсем затруднено. Хел направи сметка по въжето; приятелят му беше в момента на най-трудното място на изкачването, едно двойно V на кота 44. Точно под двойното V имаше една тераса, която човек можеше да използва за опора за първото лястовиче промушване — достатъчно трудна маневра дори за човек с две здрави ръце. Налагаше се да се катери в комин, толкова тесен на места, че трябваше да използва и колене, и лакти. И през цялото време трябваше да пази въжето да не се оплете в стърчащите отгоре издатини.

— Стоп — каза Льо Каго с измъчен глас. Трябваше да е на терасата, повдигнал глава и гледащ към по-ниското от двете V-та. — Мисля да почина тук за малко.

„Да почива?“, помисли си Хел. „На тераса, широка шест сантиметра?“

Очевидно това беше краят. Льо Каго се беше изтощил. Усилието и болката го бяха сломили, а най-трудната част все още му предстоеше. Веднъж преминал двойните V-та, щяха да го изтеглят нагоре като чувал с брашно. Но преди това трябваше да се справи сам.

Момчето на педалите погледна към Хел, очите му бяха станали кръгли от страх. Папа Каго беше нещо като национален герой за тези момчета. Нали с пътуванията си из университетите на Англия и Съединените щати той беше допринесъл за признаването на баскската поезия по света? Нали беше накарал млади хора да аплодират революционния му дух и смълчани да слушат стихове, които никога нямаше да разберат? Не беше ли папа Каго, който отиде с този чужденец в Испания, за да спасят тринадесет души, които лежаха неосъдени в затвора?

Гласът на Льо Каго се чу по жицата:

— Мисля да остана тук за малко. — Вече беше запъхтян, но имаше някаква спокойна решителност, чужда на експанзивната му натура. — Това място ми харесва.

Без да е много сигурен какво точно щеше да направи, Николай заговори с мекия си глас:

— Неандерталци. Да, те най-вероятно са неандерталци.

— За какво говориш? — поиска да узнае Лао Каго.

— Баските.

— Какво имаше предвид?

— Направил съм някои проучвания за произхода на баските. Ти сам знаеш фактите. Техният език е единственият доарийски език, който е оцелял. Има доказателства, че са раса, отделна от Европа. Кръвна група „0“ е открита само в четиридесет процента европейци, а сред баските — в шестдесет процента. А група „В“ е изобщо непозната. Всичко това предполага, че имаме една съвсем отделна раса, произлязла от различен първобитен прародител.

— Искам веднага да те предупредя, Нико. Този разговор взема посока, която не ми допада.

— …Освен това съществува въпросът за черепа. Кръглата форма на баските е по-близо до тази на неандерталеца отколкото до по-висшия кроманьонец, от който са произлезли останалите хора по света.

— Нико? В името на двете проклети топки на Джон Баптиста, усещам, че много ще ме ядосаш!

— Не казвам, че точно интелигентността разграничава баските от човека. Все пак са успели да научат доста под ботуша испанските си господари…

— Хмм!

— …Не, това по-скоро е нещо физическо. Вярно е, че имат спазматични прояви на сила и кураж — добри за едно бързо чукане или бандитско нападение — но хич ги няма, когато нещата опрат до постоянна сила и издръжливост…

— Отпуснете малко въжето!

— Не че ги обвинявам. Човек е това което е. Една игра на природата, една гънка на времето е запазила тази по-низша раса в планинския ъгъл, където е успяла да оцелее, защото, нека си го признаем, кой друг би пожелал тази празна загубена земя?

— Идвам, Нико! Наслаждавай се на слънчевата светлина! Това е твоят последен ден!

— Глупости, Бено. Дори и аз бих имал трудности на това място. А аз имам две добри ръце и не страдам от факта, че съм неандерталец.

Льо Каго не отговори. Тежкото му дишане се чуваше по жицата и от време на време изсумтяваше, когато удряше счупената си ръка.

Двадесет сантиметра, тридесет, момчето на лебедката обра хлабавината, вниманието му беше изцяло отдадено на отметките по въжето, преглъщайки мъчително от нечовешкото пъхтене, което се чуваше в слушалките. Второто момче беше хванало въжето с ръка в ненужен жест за помощ.

Хел махна слушалките и седна на ръба на пещерата. Не можеше да направи нищо повече, а и не искаше да чуе когато Бено си отидеше, ако това се случеше. Той наведе очи и успокои чувствата си. Не излезе от медитацията, докато не чу вика на момчето на лебедката. Отметката за 40 метра се беше показала. Вече можеха да го изтеглят с въжето.

Хел застана до тясната цепнатина при отвора на пещерата. Можеше да чуе как отпуснатото тяло на Льо Каго се търкаше по стените на шахтата. Стъпка по стъпка момчетата го изтеглиха с изключително внимание, за да не го наранят. Слънчевата светлина проникваше само на един два метра в тъмната дупка, така че само секунди, след като коланът се показа, те вече го бяха освободили, в безсъзнание, с посивяло лице.

Когато дойде в съзнание, Льо Каго летеше върху широко легло в овчарския заслон, а ръката му беше поставена в импровизирана шина. Докато момчетата палеха огън, Хел приседна на ръба на леглото, гледайки надолу към обруленото от времето лице на своя приятел, с хлътнали очи и набръчкана от слънцето кожа, все още сиво от шока под рошавата брада.

— Ще пийнеш ли малко вино?

— Папата девствен ли е? — Гласът на Льо Каго беше слаб и дрезгав. — Изстискай го вместо мене, Нико. Има две неща, които човек с една ръка не може да направи. И едното е да пие от xahako.

Да се пие от този кози мех, беше въпрос на автоматична координация между ръка и уста. Николай се оказа несръчен и изцеди вино върху брадата на Бено.

Льо Каго се закашля и задави от неопитно подаденото вино.

— Ти си най-лошата медицинска сестра на света, Нико. Кълна се в името на погълнатите топки на Йон.

Хел се усмихна.

— Какво е другото нещо което не може да прави еднорък човек?

— Не мога да ти кажа, Нико. Не е прилично, а ти си много млад.

В действителност Николай Хел беше по-възрастен от Льо Каго, макар и да изглеждаше петнадесет години по-млад.

— Сега е нощ, Бено. Ще те пренесем в селото утре сутринта. Ще намеря ветеринар да оправи тази ръка. Лекарите се грижат само за Хомо сапиенс.

Тогава Льо Каго се сети.

— Надявам се, че не съм те наранил много, когато излязох на повърхността. Но си го търсеше.

— Ще го преживея.

— Добре. — Льо Каго се ухили. — Ти наистина си елементарен, приятелю. Нима мислиш, че не прозрях твоя детски заговор? Ти искаше да ме разяриш, за да ми дадеш сила да се измъкна. Но не стана, нали?

— Не, не стана. Съзнанието на баските е нещо неуловимо за мене.

— То е прекалено неуловимо за всеки друг освен за свети Петър, който между другото е бил баск, въпреки че малко хора го знаят. Така че, кажи ми, как изглежда нашата пещера?

— Не съм бил долу.

— Не си бил долу! Но аз не стигнах до дъното! Ние не сме я обявили за наша както трябва. Какво ще стане, ако някой испански задник се спъне в дупката и я обяви за своя?

— Добре, Щом се съмне, ще сляза долу.

— О’кей. Дай ми още малко вино. И този път го дръж здраво!

На другата сутрин Хел слезе долу. Целият път вече беше чист. Той мина покрай водопада до мястото, където шахтата се отваряше в голяма пещера. Докато висеше, въртящ се на въжето, което момчетата горе бяха закачили на скобите, му стана ясно, че наистина са намерили нещо. Кухината беше толкова голяма, че светлината от каската му не можеше да достигне до стените.

Скоро стигна до една купчина чакъл, където закачи колана с въжето на една морена, така че да може да го намери отново. След като се справи внимателно с купчината чакъл, където камъните бяха много деликатно балансирани, той се намери на пода на пещерата, на около двеста метра под върха на конуса. Запали една магнезиева сигнална ракета и я задържа далече зад себе си, за да не го заслепи. Пещерата беше обширна, по-голяма от вътрешността на катедрала, и неизброимо число ръкави и разклонения водеха в различни посоки. Но течението на подземната река беше по посока на Франция, така че това щеше да бъде главната посока, в която щяха да изследват, когато се върнеха. Въпреки че беше изпълнен с естественото любопитство на ветеран пещерняк, Хел не можеше да си позволи да изследва по-нататък без Льо Каго. Нямаше да бъде честно. Той се върна обратно по купчината чакъл и намери въжето.

Четиридесет минути по-късно се измъкна от пещерата в мъгливата утрин. След като си почина, помогна на момчетата да разглобят триножника от алуминиеви тръби и съединителните въжета на лебедката. Те изтъркаляха няколко тежки морени до входа, отчасти за да го прикрият от някой, който можеше да мине оттук, но също така и да предпазят овцете от падане.

Разпръснаха камъни и листа, за да прикрият следите от лебедката, но знаеха, че зимата ще заличи всичко.

Върнал се обратно в заслона, Хел докладва на Льо Каго, който много се ентусиазира, независимо от възпалената си ръка.

— Много добре, Нико. Ще дойдем следващото лято. Слушай. Обмислях нещо, докато беше в дупката. Трябва да дадем име на нашата пещера, нали? И искам да съм честен с наименуването й. Все пак ти беше първият, който влезе в нея, въпреки че не трябва да забравяме, че моята смелост и сръчност премахнаха последната пречка. Така, имайки това предвид, аз избрах най-доброто име за пещерата.

— И то е?

— Пещерата на Льо Каго! Как звучи?

Хел се усмихна.

— Господ знае, че е честно.

Всичко това се случи преди една година. Когато снегът се стопи по планината, те се качиха и започнаха спускания за проучване и изготвяне на карти. И сега вече бяха готови да предприемат главното си проникване по течението на подземната река.

Хел спа върху каменната плоча повече от час, напълно облечен и обут, докато Льо Каго прекара времето говорейки, като през цялото време си посръбваше от бутилката „Изара“. Един път пиеше за себе си. Следващият път за здравето на Нико.

Когато накрая Хел започна да се размърдва, Льо Каго прекъсна монолога си, за да побутне своя приятел с ботуша си.

— Хей, Нико? Ще проспиш живота си! Събуди се и виж какво си направил! Изпил си половин бутилка „Изара“, лакомо копеле!

Хел се надигна и се протегна. Неподвижното му лежане беше позволило на влагата да проникне чак до костите му. Той потърси бутилката и установи, че е празна.

— Аз изпих другата половина — призна Льо Каго. — Но ще ти направя малко чай. — Докато Бено се занимавайте с портативния котлон, Хел се измъкна от парашутния костюм, специално пригоден с еластични ленти около врата и китките, за да ги пазят от водата. Той съблече четирите тънки пуловера, които пазеха топлината на тялото му, и замени най-долния с една суха вълнена фанела с рехава плетка, след което облече отгоре три от мокрите пуловери. Те бяха направени от хубава баскска вълна и топлеха дори и мокри. Всичко това беше извършено на светлината на едно устройство, което сам беше конструирал, просто свързване на десет ватова крушка към залят с восък автомобилен акумулатор, което, макар и примитивно, успешно прогонваше тъмнината. Един нов акумулатор можеше да осигури непрекъсната работа на крушката за четири дни и нощи и ако се наложеше можеше да бъде изпратен горе за презареждане от задвижвания с педали индуктор, който поддържаше акумулатора за телефона.

Хел събу гетите и ботушите си.

— Колко е часът?

Льо Каго му донесе метална чаша с чай.

— Не мога да ти кажа.

— Защо не?

— Защото ако си обърна китката, ще разлея чая ти. Ето. Вземи чашата. Сега вече мога да погледна часовника си. Времето на дъното на Пещерата на Льо Каго — и най-вероятно навсякъде по света — е точно шест и тридесет и седем, малко преди или малко след.

— Добре. — Хел потръпна от вкуса на запарката от билки, която Льо Каго вареше вместо чай. — Това ни дава пет или шест часа, за да се нахраним и да починем, преди да проследим течението на реката в този тунел. Приготвено ли е всичко?

— Дяволът мрази ли водата?

— Проверил ли си брунтоновия компас?

— Бебетата акат ли жълто?

— И си сигурен, че в скалата няма желязо?

— Мойсей ли е сложил началото на горските пожари?

— И си опаковал флуоресцентната боя?

— Франко задник ли е?

— Добре тогава. Смятам да се пъхна в един чувал и да поспя.

— Как можеш да спиш! Това е големият ден! Четири пъти сме били долу в тази дупка, мерейки, маркирайки и правейки карти. И всеки път устоявахме на голямото си желание да проследим течението, оставяйки го за най-накрая. И ето че времето за това дойде. Не може да спиш! Нико? Нико? Проклет да бъда. — Льо Каго повдигна рамене и въздъхна. — Не мога да ги разбера тези ориенталци.

Двамата щяха да вземат със себе си двадесет паунда флуоресцентна боя, която да хвърлят в подземната река, когато повече нямаше да могат да я проследят — било заради свличане, било защото реката можеше да изчезне. Бяха преценили, че оттичането й е в потока Холкарт, и през зимата, докато Льо Каго беше в Испания, за да върши патриотични пакости, Хел беше разучил дължината на това прекрасно дефиле, където буйният поток беше издълбал в скалата канал, дълбок двеста метра. Той беше намерил няколко оттичания на подземни реки, но само една от тях като че ли имаше скоростта и положението да бъде тяхната кандидатка. След няколко часа двама млади и ентусиазирани, баскски пещерняци щяха да направят лагер при устието, наблюдавайки на смени потока. Когато забележеха първите следи от боя във водата, те щяха да засекат времето с техния часовник, синхронизиран с този на Льо Каго. От това време и от записите им, докато изследваха пещерната система, Хел и Льо Каго щяха да преценят дали е осъществимо да проследят потока под вода с леководолазни костюми и да достигнат финала на цялостното проучване на пещерата с едно пътуване от вертикалната шахта към светлината в устието на реката.

След четири часа дълбок сън Хел се събуди, както винаги изведнъж и напълно, без да помръдва мускул или да отваря очи. Неговото силно развито чувство за присъствие му докладва веднага. Имаше само една личност в обхвата на аурата и вибрациите на тази личност бяха смесени, разфокусирани, уязвими. Човекът или мечтаеше, или медитираше, или спеше. След това той чу баритоновото похъркване на Льо Каго.

Льо Каго лежеше напълно облечен в спалния чувал, само рошавата му брада се виждаше на слабата светлина. Хел стана и запали портативния спиртен котлон. Докато чакаше водата да заври, той потърси в контейнерите с храна своя чай — силен чай — който вареше толкова дълго, че ставаше два пъти по-силен от кафе.

Льо Каго, който се отдаваше напълно на всякакъв вид активност, спеше много дълбоко. Дори не се помръдна, когато Хел измъкна ръката му от чувала, за да погледне колко е часът. Трябваше вече да тръгват. Хел ритна чувала му отстрани, но в отговор се чу само пъшкане и неразбираема ругатня. Той го ритна още веднъж и Льо Каго се обърна настрани и се сви на кълбо с надежда, че този мъчител ще се изпари. Когато водата завря Хел нанесе на своя приятел трети, доста силен ритник. Аурата промени дължината на вълните. Беше се събудил.

Без да се обръща Льо Каго изръмжа с дебел глас:

— Има една древна баскска поговорка, която казва, че този, който рита спящ човек, неминуемо ще умре.

— Всички умират.

— Видя ли? Още едно потвърждение за нашата народна мъдрост.

— Хайде, ставай!

— Чакай малко. Дай ми възможност да подредя мислите в главата си.

— Аз свършвам с чая си и тръгвам. Ще ти разкажа за пещерата, когато се върна.

— Добре! — Льо Каго се измъкна сърдито от чувала и седна на каменната плоча до Хел, навеждайки се унило над чашата с чай. — Исусе, Мария, Йосифе и магарето! Що за чай е това?

— Планински чай.

— Има вкус на конска пикня.

— Ще трябва да приема мнението ти по въпроса. Липсва ми твоят кулинарен опит.

Хел изпи остатъка от чая си, след което претегли на ръка двата пакета и взе по-лекия. Взе своето кълбо с еделдидово въже и дебелия карабинер, на който беше нанизан пръстен с по-малки карабинери. След това провери страничния джоб на пакета си, където трябваше да има различни видове питони — специфични клинове — за различните видове цепнатини и пролуки. Последното, което направи, преди да потегли, беше да смени батериите на лампата върху каската си с нови. И това устройство беше негова конструкция, основано на използването на експерименталната батерия на Герад-Симон — малък, но мощен цилиндър, от който осем броя се побираха между горната част и подплатата на каската. Едно от хобитата на Хел беше да измисля и да създава оборудвания в работилницата си. Въпреки че никога нямаше да патентова или да започне да произвежда някои от тях, много често даваше прототипите като подаръци на старите си приятели пещерняци.

Той погледна надолу към Льо Каго, който се взираше кисело в чая си.

— Ще ме намериш в края на системата. Лесно ще ме разпознаеш; аз ще съм този с победния израз на лицето. — И той се насочи към дългия коридор, по който се носеше реката.

— В името на каменните топки на свети Петър, ти имаш душа на робовладелец! Знаеш ли това? — извика Льо Каго след Хел, докато вземаше бързо нещата си. — Кълна се, че в жилите ти тече римска кръв.

Скоро след като влезе в галерията, Хел спря, за да изчака Льо Каго. Увещаването и мърморенето бяха част от техните взаимоотношения. Хел беше водачът поради достойнствата си, умението да намира пътя и физическата ловкост на жилавото си тяло. Бикоподобната сила и издръжливост на Льо Каго го правеше най-добрия поддържащ. Още от самото начало бяха възприели определен начин, който позволяваше на Льо Каго да запази достойнството си. Той беше този, който разказваше историите, след като излезеха от пещерите. Льо Каго беше този, който ругаеше, тормозеше и се оплакваше като лошо възпитано момче. Поетът в Льо Каго беше възприел ролята на клоун, но с една разлика — самохвалството му се базираше на списък от безкрайни прояви на безразсъдна смелост срещу фашиста, който потискаше неговите хора в Испания.

Когато Льо Каго настигна Хел, двамата започнаха да се придвижват по полегатия, бързо стесняващ се тунел, чиито стени и под бяха гладко излъскани от действието на подводния поток, разкривайки структурата на формирането на пещерата. Скалата отгоре беше варовик, но подът покрай реката беше от древна, разцепена на тънки листи шиста. В продължение на векове водата беше прониквала през порестия варовик до дълбочината на непромокаемата шиста. Леко киселинната вода бавно беше разтворила варовика точно над шистата, прокопавайки си корито. Камъните от своя страна бяха разядени и превърнати в чакъл, който действаше като абразив, носен от реката, прибавяйки и своя дял в подкопаването и причинявайки по-големи срутвания. И така, чрез геометрична прогресия, при която следствията бяха също и причини, в продължение на векове и хилядолетия се беше образувала пещерата. По-голямата част от работата беше свършена от тихото, но непрестанно триене и разтваряне и само от време на време това търпеливо действие беше прекъсвано от някоя геологична драма като голямо срутване. Повечето от срутванията бяха причинени от земетресения, добре познати в тази област, чийто пейзаж — огромни струпвания, цепнатини и пещери — й бяха спечелили известност сред пещерняците.

Повече от час те се спускаха бавно по коридора. Стените и тавана на тунела, в който вървяха, започнаха бавно да се снишават, докато накрая трябваше да вървят по една тясна тераса покрай препускащия поток, чието корито беше не повече от два метра широко, но почти десет метра дълбоко. Таванът продължаваше да се снишава и скоро придвижването им се затрудни. Трябваше да се приведат на две, ръцете им драскаха в скалите отгоре. Льо Каго ругаеше болките в треперещите си колене от това приклекнало ходене.

Тъй като шахтата продължаваше да се стеснява, една и съща мисъл мина през главите на двамата. Щеше да бъде голяма ирония на съдбата, ако след толкова приготовления всичко свършеше тук. А ако тази наклонена шахта стигаше до края на някакъв понор, където водата изчезваше?

Тунелът започна леко да завива наляво. Изведнъж тясната тераса беше преградена от един издатък, който стърчеше над буйния поток. Хел не можеше да погледна зад издатъка и не можеше да прегази реката; беше много дълбока в този тесен участък; но дори и да не беше, вероятността за съществуването на някой вертикален понор напред в тъмното беше достатъчна, за да го откаже. Имаше истории за пещерняци, пропаднали, докато прегазвали някоя подземна река. Смяташе се, че били засмуквани веднага право надолу, на сто двеста метра през бучащия стълб вода, на дъното на който телата им попадали в нещо като гигантски котел, където били раздробявани на парчета. Месеци след това в потоците в долината били намирани части от оборудване и дрехи. Това, разбира се, бяха най-вече приказки около лагерния огън и повечето бяха лъжи и преувеличения. Но в тях имаше и известна доза истина и за повечето пещерняци мисълта да бъдат погълнати от водовъртеж беше по-ужасяваща от тази да паднат, докато лазят по стени, или от тази за лавини или да бъдат под земята по време на земетресение. Това, което ги ужасяваше, не беше възможността да се удавят, а мисълта, че ще бъдат раздробени на парчета в гигантския котел.

— Е? — попита Льо Каго отзад. Гласът му вибрираше в тесния тунел. — Какво виждаш?

— Нищо.

— Това е успокояващо. Там ли смяташ да останеш? Нямам намерение да клеча тук вечно.

— Помогни ми да сваля товара си.

В положението, в което бяха застанали, да се свали товарът на Хел не беше много лесно, но веднъж останал без него, той можеше да се изправи малко повече. Провлакът беше достатъчно тесен, за да прекрачи потока и да се отпусне към насрещната стена. След като направи това, той внимателно се обърна на гръб, раменете му — срещу едната страна на провлака, а вибрамските му ботуши — здраво стъпили върху терасата. Извивайки се настрани и използвайки раменете, дланите и ходилата си, той извърши едно обърнато катерене в комин, промъквайки се покрай издадената скала. Беше движение, изискващо усилие, и той издра дланите си, но успя да напредне:

Смехът на Льо Каго изпълни пещерата.

— Какво ще се случи, ако изведнъж стане по-широк, Нико? Може би трябва да се заклещиш там и да ми позволиш да те използвам като мост. Така поне един от нас ще успее. — И той отново се засмя.

За щастие, не стана по-широк. След издатъка провлакът се стесняваше, а таванът се издигна на такава височина, че лампата на Хел не можеше да го освети. Той продължи да се промъква, извивайки се наляво. Сърцето му замря, когато видя на светлината на лампата, че тунелът, по който вървяха, изведнъж свършваше в едно срутване на морени, под които реката ромолеше и изчезваше.

Когато стигна до основата на срутването и се огледа, видя, че се намира на дъното на един голям клин, само няколко метра широк точно там, където сега стоеше, но разширяващ се нататък под светлината на лампата. Той се спря да почине за момент, след което започна да се изкачва. Места за хващане и стъпване имаше в изобилие, но скалата беше разрушена и се ронеше и всяка стъпка трябваше да се проверява много внимателно, всяко захващане — да се прецени внимателно. Когато много бавно и търпеливо изкатери около тридесет метра, той се промуши през една пролука между две заклинени морени. След което се озова на плоска тераса, от която не можеше да види нищо пред себе си и встрани. Плесна веднъж с ръце и се заслуша. Ехото се бавеше и многократно заглъхваше. Беше пред отвора на голяма пещера.

Връщането му до издадената скала беше бързо. От своята страна на издатъка той повика Льо Каго, който се беше оттеглил назад до едно тясно място в тунела и се беше заклещил, за да облекчи напрежението в краката си от полуклекналата поза.

Льо Каго дойде обратно към издатъка.

— Е, може ли да се мине?

— Има една голяма дупка.

— Фантастично.

Пакетите бяха прехвърлени по въже около издатъка, след което Льо Каго повтори катеренето на Хел около тясната част, оплаквайки се горчиво през цялото време и проклинайки издатъка в името на топките на Джошуа и Пазача.

Хел беше оставил едно въже и беше изчистил по-голямата част от разрушената скала. Катеренето обратно по сипея не беше трудно. Когато и двамата застанаха на плоския камък, след като се бяха промъкнали през заклещените морени — място, което щеше да стане известно по-късно като Ключалката, Льо Каго запали една магнезиева ракета и за първи път от хилядолетното й съществуване, някой видя хаоса на тази пещера.

Льо Каго със страхопочитание каза:

— Изкачваща се пещера.

Гледката беше едновременно грозна и грандиозна. Суровата красота на тази „изкачваща се“ пещера накара двете човешки насекоми, стоящи на плоската площадка, разположена на сто метра над пода на пещерата и на повече от сто метра под купола й, да онемеят. Повечето пещери даваха усещане за вечност и ведрина, но изкачващите се бяха ужасни с първичния си хаос. Всичко беше назъбено и ново; подът се губеше под пластове от големи колкото къщи морени и чакъл, а таванът беше набразден от скорошни срутвания. Тази пещера беше все още в гърчовете на раждането, млада, неудобна и ненадеждна, все още в процес на „изкачване“, подът й се надигаше от срутвания и чакъл, докато таванът й пропадаше. Тя може би щеше да продължи да се „изкачва“, докато достигнеше повърхността, образувайки при последното си срутване една назъбена фуния, подобна на класическите „сухи“ пещери. Естествено младостта и нестабилността на пещерата бяха относителни и трябваше да се съобразяват с геологичното време. Пресните следи по тавана можеха да бъдат на три години, а можеха и да бъдат на сто.

Ракетата изгоря и трябваше да мине известно време, преди очите им да свикнат със светлината на лампите на каските. В тъмнината Хел чу Льо Каго да казва:

— Кръщавам тази пещера. Тя ще се нарича Пещерата на Льо Каго!

От плющящия звук, който се чу, Хел разбра, че Льо Каго не хаби вода за кръщението.

— Няма ли да стане малко объркващо? — попита той.

— Какво искаш да кажеш?

— Първата пещера има същото име.

— Хм. Вярно. Е, добре, тогава ще нарека тази Хаоса на Льо Каго. Как звучи?

— Добре.

— Но не съм забравил твоя принос за откритието, Нико. Реших да наречем онази гадна издатина там отзад Издатъка на Хел.

— Не бих могъл да искам повече.

— Прав си. Ще продължаваме ли?

— Веднага след като нанеса данните. — Хел се приведе над бележника и компаса си и на светлината на лампата надраска предположения за разстояния и посоки, както беше правил на всеки сто метра откакто бяха напуснали базата. След като постави обратно всичко в непромокаемия пакет, той каза: — Добре. Да тръгваме.

Придвижвайки се внимателно от морена на морена, промъквайки се през цепнатини, подбирайки пътя си покрай масивни, срутени скали с размерите на хамбар, те започнаха да пресичат Хаоса. Реката, като нишката на Ариадна, се беше загубила между пластовете морени, просмуквайки се, виеща се, ту разделяйки се, ту сливайки се, за да се разпръсне отново на хиляди нишки далече долу по шистата на пода. Скорошните срутвания и липсата на ерозия от времето се комбинираха и създаваха една бъркотия от едва-едва балансирани плочи и морени. Лудото им разположение като че ли противоречеше на всякакъв вид гравитация и създаваше един ефект, при който като че ли водата течеше нагоре по хълма и това, което трябваше да е равно изглеждаше силно наклонено. Балансът трябваше да се постига от краката, а не от очите, и те трябваше да се движат по компаса, защото чувството им за посока беше объркано от техния извиващ се път през замайващата лудост на Хаоса. Проблемът с намирането на пътя беше точно противоположен на движението сред безхарактерен лунен пейзаж. Тук съществуваше объркващо изобилие от особености, което претоварваше и блокираше паметта. А огромната черна празнина пред тях потискаше подсъзнанието им, натоварено от този наранен, невидим, готов да се срути купол, една десетохилядна от който щеше да ги смаже като мравки.

Около два часа по-късно и след петстотин метра те бяха прекосили достатъчно от Хаоса, за да могат да видят далечния край на пещерата, където таванът се навеждаше надолу и се сливаше с едно скорошно срутване на камъни. През последния половин час неусетно се беше появил един звук, който доловиха, когато спряха, за да отбележат последния си напредък. Хилядите нишки на потока долу бяха започнали да се вплитат все по-здраво и шумът, който изпълваше кухината, беше съставен от пълна гама ноти, като започнеше от тънко съскане на цимбал и стигаше до басовия звук от барабан. Това беше водопад — някъде там, зад това сливане на тавана с чакъла, което като че ли препречваше пещерата.

Повече от час те обикаляха напред-назад покрай стената от чакъл, промъквайки се през цепнатини и навеси, образувани от огромни плочи, но не успяха да намерят път през тази плетеница. В този нов край на Хаоса нямаше морени, само плоски камъни, някои от които бяха с големина на селски площад, някои изправени на ръба си, други лежащи, трети подпрени под невъзможни ъгли, някои протегнати над бездни, крепящи се от противовеса на други, И през цялото време силният звук на водопада ги подтикваше да намерят път.

— Нека да починем и обмислим! — надвика шума Льо Каго, седна на една малка плоча, порови из пакета си и извади храна — сухар, сирене и наденица. — Не си ли гладен?

Хел поклати глава. Той записваше бързо в бележника си, правейки смели предположения за посоката и за наклона, тъй като брунтоновия му компас беше безполезен сред Хаоса.

— Би ли могло устието да е зад стената? — попита Льо Каго.

— Не мисля така. Не сме минали повече от половината път до потока Холкарт и сигурно сме все още неколкостотин метра по-високо.

— И дори не можем да стигнем до водата, за да хвърлим боята. Каква глупост е тази стена! И още по-лошо, току-що ни се свърши сиренето. Къде отиваш?

Хел свали пакета си и започна да се катери по стената.

— Ще отида да хвърля един поглед от върха на купчината.

— Опитай малко по-наляво.

— Защо? Виждаш ли нещо там?

— Не. Но съм седнал точно на пътя на твоето падане, а ми е твърде удобно, за да се местя.

Те не смятаха да се катерят по стената, защото дори и да имаше път, той щеше да ги изведе точно над водопада и най-вероятно нямаше да могат да минат през водната каскада. Но основата и склоновете на струпването не им бяха предоставили никаква възможност, така че оставаше само върхът.

Половин час по-късно Льо Каго чу звук над себе си. Той повдигна глава, за да насочи лъча на лампата си към него. Хел се спускаше надолу. Когато достигна плочата, той се отпусна в седнало положение, след което легна на пакета, поставяйки едната си ръка над очите. Беше изтощен и дишаше тежко, а лещата на лампата му беше счупена от падане.

— Сигурен ли си, че не искаш нещо за ядене? — попита Льо Каго.

Със затворени очи, дишайки тежко, докато потта течеше по лицето му, независимо от влагата и студа в пещерата, Хел отговори на мрачното чувство за хумор на своя приятел, изпъна средния си пръст и му го показа. След което остави ръката си да падне и остана да лежи запъхтян. Преглъщането му беше болезнено. Льо Каго му подаде меха и той започна лакомо да пие, като насочи тънката струя вино направо в гърлото си. Пи толкова продължително, че Льо Каго започна да се безпокои за виното.

— Е? — попита неохотно той. — Намери ли път? Хел се ухили и кимна.

— Къде излезе?

— Точно над водопада.

— По дяволите!

— Не, струва ми се, че има път, като се заобиколи отдясно, отдолу през водата.

— Опита ли?

Хел повдигна рамене и посочи счупената си лампа.

— Но не мога да се справя сам. Трябваш ми да ме крепиш отгоре. Има добро място където да се затегне въжето.

— Не е трябвало да опитваш, Нико. Някой ден ще се пребиеш и ще съжаляваш.

Когато се промъкна през невъзможната мрежа от пукнатини и застана до Хел на тясната тераса точно над водопада, Льо Каго се изпълни с удивление. Беше дълъг водопад и мъглата се издигаше в неподвижния въздух около тях, като че ли се намираха в сауна. Всичко, което можеха да видят през мъглата, беше началото на водопада под тях и няколко метра хлъзгави камъни от двете им страни. Хел тръгна надясно, където терасата се стесняваше до няколко сантиметра, но продължаваше около отвора на пещерата. Беше изгладена, заоблена тераса, очевидно преди време водопадът беше минавал оттам. Какофонията от падащата вода налагаше да използват само знаци за комуникация. Хел посочи на Льо Каго доброто място за връзване на въжето, струпване на скали, където Льо Каго трябваше да се свие с усилие и да завърже осигурителното въже около кръста на Хел. Естественият път на спускане щеше да мине през мъглата, през стълба вода и зад него. Льо Каго негодуваше срещу „доброто“ място, докато заклещваше тялото си и забиваше един дублиращ клин във варовика над себе си, мърморейки, че клин, забит във варовик, е по-скоро психологична декорация.

Хел започна спускането си, спирайки всеки път когато намереше удобно място да стъпи или пукнатина в скалата, за да забие клин и да прекара въжето през карабинера. За щастие скалата беше добре назъбена и предлагаше места за пръстите на ръцете и за краката. Промяната на посоката на водопада явно беше скорошна и на водата не беше достигнало време да изглади всичко. Най-големият проблем беше с въжето. Когато се беше спуснал на двадесет метра и беше прекарал въжето през осем карабинера, му костваше опасно усилие да издърпа свободно въже през толкова много връзки. Усилието при дърпането на въжето направо повдигаше тялото му от местата, където закрепяше краката си. И обикновено това се получаваше в момента, когато Льо Каго отпускаше отгоре и изобщо не можеше да го задържи, ако се подхлъзнеше.

Той се промъкна през мъглата и достигна сребристо-черната стена на водопада. Там спря и се настрои за последния етап на спускането.

Първо трябваше да забие няколко клина, така че да може да работи независимо от Льо Каго, който можеше слепешката да опъне въжето и да спре Хел, докато е под водопада, заслепен от водните струи, търсещ места за хващане. Щеше да поеме тежестта на падащата вода върху гърба и раменете си. Трябваше да си осигури достатъчно въже по цялото продължение на каскадата, защото докато не стигнеше зад нея, нямаше да може да диша. От друга страна, колкото повече въже си оставеше, толкова по дълго щеше да бъде падането му, ако водата го събореше. Реши да си остави около три метра свободно Искаше му се да остави повече, за да не се окаже, че въжето ще свърши, преди да е достигнал края на водния стълб, но здравият разум му подсказваше, че три метра щеше да е максималната дължина, която щеше да го залюлее обратно извън линията на водопада, ако случайно паднеше и се наранеше.

Хел се приближи до блестящата стена, докато застана на няколко инча от нея и скоро започна да изпитва едно замайващо усещане като че ли водата беше неподвижна, а неговото тяло се издигаше от мъглата и рева. Той протегна ръка във водата и потърси място за захващане. Пръстите му се свиха около малка, остра пукнатина, невидима под водата. Захватът беше по-ниско, отколкото му се искаше, защото знаеше, че тежестта на водата върху гърба му щеше да го приведе надолу, и най-добре щеше да бъде, ако се захванеше по-високо. Но това беше единственото място, което намери, и ръката му започваше да се уморява от струята вода, падаща отгоре й. Той направи няколко дълбоки вдишвания, издишвайки напълно, защото знаеше, че не липсата на кислород, а въглеродният двуокис в дробовете кара човек да си поема въздух. Последното вдишване беше дълбоко, изпъвайки напълно диафрагмата му. След това изпусна една трета от него и се пъхна във водата.

Беше почти смешно и със сигурност разтоварващо.

Стената от падаща вода беше не повече от двадесет сантиметра широка и движението, с което влезе под каскадата, беше достатъчно, за да излезе от нея. Намираше се на една добра тераса, под която имаше ъгъл с чакъл, толкова лесен, че и дете можеше да слезе по него.

Беше така очевиден път, че Хел реши да не го проверява. Върна се обратно през водата и се изкатери до Льо Каго, където се наведе над ухото му и му обясни щастливата ситуация, крещейки. Решиха да оставят въжето на място, за да ги улесни при връщането, и тръгнаха един зад друг, за да преминат от другата страна на водопада.

Оказа се, че веднага щом оставиха зад себе си сребристата водна стена, можеха да говорят с почти нормални гласове. Когато започнаха да слизат, водопадът намаля, тъй като голямо количество се разпръскваше в мъгла и водата на дъното на каскадата беше забележимо по-малко, отколкото в началото й. Масата й се беше разсеяла и да се мине през нея беше сякаш вървиш през пороен дъжд. Те внимателно напредваха в заслепяващия студен поток по хлъзгавия скален под, излъскан гладко от чакъла. След малко мъглата се разсея и се намериха сред чист въздух, шумът на водопада затихна зад тях. Те се спряха и се огледаха. Беше прекрасно — една удивителна пещера с много по-човешки размери, отколкото Хаоса на Льо Каго — туристическа пещера, но съвсем недостъпна за обикновения турист.

Въпреки че беше разхищение, любопитството им надделя и те запалиха още една магнезиева ракета.

Зашеметяващо красиво. Зад тях облаци мъгла се издигаха над падащата вода. Наоколо и над тях мокрите и капещи стени бяха осеяни с кристали, които проблясваха на светлината, докато Льо Каго я местеше напред-назад. Покрай северната стена един замръзнал водопад от камъни се беше свлякъл надолу, приличащ на втвърден карамел. На изток драпирани завеси от минерали, нежни и остри като бръснач изглеждаха като набрани от неуловим пещерен вятър. Близо до стените стройни кристални сталактити висяха надолу към ниски като пънове сталагмити, а тук-там можеше да се види дебел стълб, получен от сливането на тези търпеливи образувания.

Те стояха мълчаливо, докато светлината от магнезиевата ракета избледня и докато привикнаха отново към блещукането на собствените си лампи. Гласът на Льо Каго беше неестествено дрезгав, когато каза:

— Ще я наречем Зазпиак Бат.

Хел кимна. Zazpiac bat: „От седем нека бъде една“, мотото на тези, които искаха да обединят седемте баскски провинции в една Транс-Пиринейска република. Една непрактична мечта, нито желана, нито вероятна, но полезен фокус на активността на тези мъже, които бяха избрали романтичната опасност пред отегчителната сигурност, мъже, които можеха да бъдат жестоки и глупави, но никога нищожни и страхливи. Беше напълно логично мечтата на баскския народ да бъде представена от една приказна пещера, която беше всичко друго, но не и достъпна.

Той приклекна и направи грубо измерване с клиномера си на разстоянието от върха до дъното на водопада, след което направи няколко пресмятания наум.

— Почти сме на нивото на потока Холкарт. Устието би трябвало да е наблизо.

— Да, — каза Льо Каго, — но къде е реката? Какво си направил с нея?

Наистина реката беше изчезнала. Прекъсната от водопада, тя се беше пръснала през пролуките и сигурно течеше някъде под тях. Имаше две възможности. Или щеше да се появи в пещерата някъде пред тях, или пукнатините покрай основата на водопада я бяха погълнали и тя щеше да се появи направо на повърхността. Последното щеше да бъде лош късмет за тях, защото щеше да им отнеме възможността да осъществят своята последна победа, достигайки повърхността чрез плуване. Освен това щеше да направи безсмислено дългото бдение на баскските момчета до устието.

Льо Каго пое водачеството, когато започнаха да напредват през новооткритата пещера, както правеше винаги, когато придвижването беше относително лесно. И двамата знаеха, че Николай беше по-добрият; не беше нужно Льо Каго да го признава, или Хел — да го подчертава. Водачеството автоматично се сменяше в зависимост от естеството на пещерните особености. Хел водеше през шахти, около корнизи, докато Льо Каго водеше, когато влизаха в пещери и драматични характерни особености, които той „откриваше“ и кръщаваше.

Докато водеше, Льо Каго упражняваше гласа си, пеейки една от онези извиващи се песни, които демонстрираха липсата на естетика у баските. Песента съдържаше уникалното баскско звукоподражание, което няма нищо общо с имитация на звуци или с имитация на емоции. В припева на песента на Льо Каго работата беше свършена небрежно (kirrimarta), от човек, който не бърза (tarrapatakan).

Той спря да пее, когато достигнаха края на диамантената пещера и застанаха пред една широка галерия с нисък таван, чийто отвор изглеждаше като беззъба усмивка. И наистина се оказа, че тя крие шега.

Льо Каго насочи лампата си надолу към пасажа. Наклонът леко се увеличаваше, но не беше повече от 15 градуса и имаше достатъчно място за човек да стои изправен. Беше като авеню, един истински булевард! И най-интересното беше, че с него сигурно завършваше пещерната система. Той пристъпи напред… и падна сред звъна от оборудването.

Подът на пасажа беше дебело покрит с глинеста пръст, плъзгава и гадна, и Льо Каго се пързаляше надолу по наклона, с не много голяма скорост в началото, но без да може да се спре. Той проклинаше и се опитваше да сграбчи нещо да се задържи, но всичко беше покрито с тази плъзгава гадост и нямаше камъни, за които да се хване. Усилията му доведоха до това, че се завъртя около себе си и започна да се плъзга с гърба напред, полу-седнал, безпомощен, побеснял и смешен. Започна да набира скорост. От началото на глинения проход Хел виждаше как светлината на каската му отслабва, въртейки се бавно като лъч на фар. Не можеше нищо да направи. Ситуацията общо взето, беше комична, но ако на края на пасажа имаше скала…

Нямаше скала на края на пасажа. Хел никога не беше виждал толкова дълбок глинен улей. На едно добро разстояние от него, може би на около шестдесет метра, светлината спря да се движи. Не се чу звук, нито вик за помощ. Хел се обезпокои да не би Льо Каго да се беше блъснал в стената на пасажа и сега да лежи някъде начупен.

След това се чу звук, гласът на Льо Каго, изпълнен с ярост, думите, неразбираеми поради вибрирането, но изпълнени с чувство на наранено достойнство. Една фраза, повторена от ехото, беше разбираема: „…В името на перфорираните топки на Свети Себастиан!“

Това означаваше, че на Льо Каго му нямаше нищо. Ситуацията щеше да бъде смешна, ако не беше фактът, че последното кълбо с въже беше отишло заедно с него и дори и той, с неговата сила, нямаше да може да го хвърли на шестдесет метра.

Хел въздъхна дълбоко. Трябваше да се върне обратно през пещерата Зазпиак Бат, покрай основата на водопада, през самия водопад и ледената мъгла до мястото, където бяха оставили въжето, за да улесни връщането им. Самата мисъл го караше да се чувства изтощен.

Но… Той свали пакета си. Нямаше смисъл да го носи със себе си. Провикна се надолу по глинения улей, правейки паузи между думите, така че да се разбират въпреки вибрирането.

— Отивам…

Светлото петно долу мръдна. Льо Каго се беше изправил.

— Защо… не… направиш… и… ти… това! — дойде обратно отговорът. Изведнъж светлината изчезна и се чу ехото на плясък, последван от лудешки рев, плискане, катерене и псуване. След което светлината се появи отново.

Смехът на Хел изпълни пасажа и пещерата. Най-вероятно Льо Каго беше паднал в реката, която сигурно се беше появила именно там. Що за аматьорски номер!

Гласът на Льо Каго се чу по улея:

— Сигурно… ще те… убия… когато… дойдеш… тук… долу!

Хел се засмя отново и пое обратно.

Четиридесет и пет минути по-късно беше отново в началото на глинения улей, където закачи здраво въжето за една скала.

Отначало се опита да се плъзне като по заледен склон, управляван от въжето, но не се получи. Глината беше прекалено хлъзгава. Почти веднага се намери на задните си части. Беше неприятна работа, подла пречка, но достатъчно затрудняваща, макар че й липсваше достойнството на останалите пещерни предизвикателства. Беше дребен проблем, но глупав и дразнещ, преодоляването на който не носеше слава. Глинените улеи бяха омразни за всички пещерняци, които се бяха сблъсквали с тях.

Когато Хел се плъзна тихо до Льо Каго, той беше седнал на една гладка плоча, приключвайки с един сухар и парче наденица. Не обърна внимание на приближаването на Хел, все още намусен от своето недостойно спускане и мокър до кости от гмуркането си.

Хел се огледа. Без съмнение, това беше краят на пещерната конфигурация. Залата имаше размерите на малка къща или на една от приемните в неговия замък. Очевидно понякога се запълваше с вода — стените бяха гладки, а по пода нямаше чакъл. Плочата, на която Льо Каго хапваше, заемаше две трети от пода и в най-отдалечения й ъгъл имаше една кубична падина — типична „винарска изба“, представляваща най-ниската част на цялата пещерна система. Хел отиде до ръба й и насочи надолу лъча си. Страните бяха гладки, но изглеждаше доста лесно за катерене и той се зачуди защо Льо Каго още не се беше спуснал долу, за да бъде първият човек, достигнал края на пещерата.

— Запазих го за тебе — обясни Льо Каго.

— Импулс за честна игра?

— Точно така.

Имаше нещо гнило тук. Баск до мозъка на костите си, Льо Каго беше получил образованието си във Франция, а принципът за честната игра е нещо съвсем чуждо за манталитета на французите — народ, който беше родил генерации аристократи, но нито един джентълмен. Култура, в която „законно“ заместваше „честно“; език, в който единствената дума за честна игра беше заимствана от английския.

Въпреки това нямаше смисъл да стои така и да остави девствен пода на тази „винарска изба“. Хел погледна надолу, търсейки най-доброто място за хващане.

…Момент! Онзи плясък! Льо Каго беше паднал във вода. Къде беше тя?

Хел внимателно наведе ботуша си във Винарската изба. Няколко сантиметра по-долу се докосна до повърхността на езеро — толкова чисто, че изглеждаше като въздух. Скалата долу се виждаше така ясно, че никой не можеше да заподозре, че е под вода.

— Ах ти, копеле — прошепна Хел. След което се засмя. — И ти се спусна право долу, нали?

В момента, в който отдръпна ботуша си, кръговете във водата изчезнаха, изсмукани от силен водовъртеж отдолу. Хел приклекна до ръба на дупката и започна да я разучава с удивление. Повърхността въобще не беше спокойна; тя се поддържаше така гладка от мощно течение. В действителност беше леко наклонена и когато потопи пръста си, усети силно подръпване. Можеше да види един триъгълен отвор долу на дъното, който сигурно беше устието на реката. Беше срещал и други такива езера като това, езера, в които водата влизаше без мехури, които да показват течението й, а самата тя пречистена от минералите и микроорганизмите.

Хел разучи стените на камерата, за да види пътя на водата. Очевидно, изтичането през онази триъгълна тръба долу трябваше да бъде почти постоянно, тъй като количеството на подземната река зависеше от дъждовете и просмукването. Цялата камера и глиненият улей отзад играеха ролята на нещо като цистерна, която уеднаквяваше разликата между втичащата и изтичащата вода. Това явно беше причината за наличието на глина толкова надолу под земята. Без съмнения имаше моменти, когато това помещение, в което седяха сега се^ напълваше с вода, която се връщаше по дългия улей назад. Това обясняваше пъноподобната форма на сталагмитите в онази пещера. Ако бяха пристигнали по някое друго време, например седмица след силни дъждове, сигурно пътешествието им щеше да завърши в пещерата Зазпиак. Бяха планирали едно проучване с леководолазни екипи под водата до устието на реката, стига резултатите от опита с боята да се окажеха приемливи. Но ако бяха намерили едно плитко езеро в по-горната пещера, много малко вероятно беше Хел да успееше да намери този глинен улей под водата, да го преплува, да локализира Винарската изба, да мине през триъгълния отвор и да се пребори с мощното течение на потока. Бяха имали късмет, че направиха спускането си след продължителен сух период.

— Е? — каза Льо Каго, поглеждайки часовника си. — Да пускаме ли боята?

— Колко е часът?

— Малко преди единадесет.

— Нека почакаме да стане точно. Ще улесни пресмятанията. — Хел погледна надолу през невидимата вода. Беше трудно да се повярва, че там, на дъното, течеше и всмукваше едно течение с голяма сила. — Иска ми се да знам две неща — каза той.

— Само две?

— Иска ми се да знам колко бързо се движи водата. И също така ми се иска да знам дали тази триъгълна тръба е чиста.

— Нека да предположим, че получим добро време — да кажем десет минути — ще се опиташ ли да го преплуваш, когато дойдем следващия път?

— Разбира се. Дори и при петнадесет минути. Льо Каго поклати глава.

— Това е много дълго въже, Нико. Петнадесет минути през тръба като тази изисква много дълго въже за мене, за да мога да те издърпам срещу течението, ако изпаднеш в беда. Не, не съм съгласен. Максимум десет минути. Ако е повече от това, ще го зарежем. Не е чак толкова лошо да оставиш някои от загадките на природата девствени.

Льо Каго беше прав, разбира се.

— Имаш ли някакъв хляб в пакета си?

— Какво искаш да правиш?

— Да го пусна върху водата.

Льо Каго му подхвърли едно парче вафла. Хел внимателно го постави върху повърхността на водата и започна да наблюдава движението му. То потъна бавно; изглеждаше сякаш с бавни движения пада в чист въздух. Беше нереална и зловеща гледка и двамата мъже наблюдаваха омагьосани. След това, изведнъж, като по чудо парчето изчезна. Беше стигнало до течението долу и беше всмукнато в тръбата по-бързо, отколкото окото можеше да долови.

Льо Каго тихо подсвирна.

— Не знам, Нико, но това не ми харесва.

Но Хел вече правеше предварителен план на действията си. Трябваше да влезе с краката напред в тръбата.

Щеше да бъде чисто самоубийство да се спусне в нея с главата напред, в случай че срещнеше някой камък, който да я препречва. Освен това, ако не можеше да се мине, щеше да е по-добре, ако се върнеше с главата напред. Така щеше да помогне на Льо Каго при тегленето, ритайки с крака.

— Не ми харесва, Нико. Онази малка дупка там може да те убие като нищо и още по-лошо — да намали почитателите ми с един. И не забравяй, умирането е нещо сериозно. Ако човек умре с грехове на душата, отива в Испания.

— Имаме няколко седмици, за да решим. След като излезем, ще говорим за това и ще преценим дали си заслужава да влачим леководолазния екип чак дотук. Пробата с боята ще ни покаже дали тръбата е много дълга. Колко е часът?

— Ще стане точно.

— Нека тогава да хвърлим боята. Флуоресцентната боя, която носеха, беше в пакети по два килограма. Хел ги измъкна, Льо Каго ги отряза отгоре и ги нареди покрай ръба на дупката. Когато малката стрелка застана точно на единадесет, те ги бутнаха вътре. Светлозелен дим се измъкна от отворите, докато торбите падаха надолу. Две от тях изчезнаха веднага през триъгълната тръба, но другите две останаха на дъното. От тях почти хоризонтално излизаше цветният поток, който се устреми към тръбата. Накрая, полупразни, торбите бяха отнесени от течението. Три секунди по-късно водата беше отново чиста и спокойна както преди това.

— Нико? Реших да нарека това малко езеро Душата на Льо Каго.

— О-о?

— Да. Защото е ясно, чисто и прозрачно.

— И коварно и опасно?

— Знаеш ли, Нико, започвам да подозирам, че си прозаичен човек. Това е твой недостатък.

— Никой не е идеален.

— Говори само за себе си.

Връщането им до базовия лагер беше относително лесно. Новооткритата пещера беше, въпреки всичко, лесна, без дълго лазене през тесни пасажи, без ями, с които да се съобразяват, защото подземната река течеше в корито от твърда шиста.

Баскските момчета, дремещи до лебедката, бяха изненадани да чуят гласовете им по телефона.

— Имаме изненада за вас — каза едното от тях.

— Каква е тя? — попита Льо Каго.

— Почакай, докато излезеш, и ще я видиш сам.

Дългото теглене от върха на чакъления конус до първия тирбушон беше изтощително и за двамата. Напрежението в диафрагмата и гръдния кош от висенето в парашутните костюми беше много голямо, а бяха известни подобни случаи на задушаване. Точно тази конструкция на човешкото тяло беше причинила и смъртта на Христос на кръста — един факт, чиято уместност Льо Каго не пропусна да отбележи.

За да намалят мъката от висенето и борбата за въздух, момчетата героично въртяха педалите, докато мъжът долу можеше да намери опора вътре в тирбушона и да си почине малко, възстановявайки кислорода в кръвта си.

Хел излезе последен, оставяйки по-голямата част от оборудването им долу за по-нататъшни експедиции. След като се справи с двойното V-образно място, му остана едно кратко вдигане нагоре до отвора на пещерата и той се измъкна от абсолютната чернота, за да попадне в ослепителна белота.

Докато бяха долу, в планината беше настанала необичайна промяна във времето. Един от най-опасните феномени на природата: бяла мъгла.

От няколко дни Хел и неговите приятели планинари виждаха, че условията предразполагат за появяването й. Като повечето баски, те подсъзнателно бяха в съзвучие с особеностите на времето, които можеха да се забележат по красноречивото баскско небе. Първо Ipharra, северният вятър, беше изчистил небето от облаци и му бе придал зелено-синьо сияние, оцветявайки и замъглявайки далечните планини. Ipharra си отива бързо, защото много скоро вятърът става източен и се превръща в студения Iduzki-haizea, „слънчевия вятър“, който се появява всяка сутрин и изчезва със залеза, довеждайки до парадокса на студените следобеди с топли вечери. Атмосферата е едновременно влажна и ясна, което придава изостреност на контурите, особено когато слънцето е ниско. Но влагата замъглява контурите на далечните планини, омекотявайки формите им, заличавайки границата между планина и небе. След което една сутрин човек поглежда навън и вижда, че въздухът е станал кристален, далечните планини са загубили неясните си контури и формите им рязко се очертават в яркото синьо на небето. Това е времето на Hego-churia, „белият югоизточен вятър“. През есента Hego-churia понякога определя времето цели седмици и това е най-великият сезон за баските. Като по някаква справедливост на съдбата Hego-churia е последвано от яростта на Haize-hegoa, изсушаващия до кости южен вятър, който реве около склоновете на планините, чупи жалузите в селата, откъсва керемиди от покривите, чупи слабите дръвчета, вдига заслепяващи вихрушки от прах по земята. Типично по баскски, където не може без парадокси, опасният южен вятър е топъл като кадифе. Докато той вилнее из долините, звездите на небето продължават ярко да светят и изглеждат съвсем близки. Това е един капризен вятър, който изведнъж може да замре и тогава настава тишина като след пистолетен изстрел, след което се завръща с пълна сила, унищожавайки създаденото от човека, проверявайки и оформяйки нещата, сътворени от Бога, опъвайки нервите до крайност от постоянното свирене около ъглите и воя в комините. Тъй като Haize-hegoa е капризен и опасен, прекрасен и безжалостен, късащ нервите и страстен, на баскски той често се използва за синоним на „жена“. Изтощен, накрая южният вятър се обръща в западен, донасяйки дъжд и тежки облаци със сиви кореми и сребристи краища. Има — както винаги в баскската земя — една стара пословица, която описва феномена: Hegoak, hegala urean du — „Южният вятър лети с едното крило във водата“. Дъждът на югозападния вятър пада тежко и право надолу и е добър за земята. Но той отново променя посоката си и донася Haize-belza, „черния вятър“, с неговия писък, носещ дъжда хоризонтално, правейки чадърите безполезни, дори опасни. След което в някоя вечер съвсем неочаквано небето светва, надземният вятър изчезва, въпреки че на голяма височина продължават да се носят пластове облаци.

Тази красота продължава само една вечер. Следващата сутрин донася зеленикавата светлина на Ipharra. Северният вятър се завръща. Цикълът започва отново. Въпреки че този цикъл е доста редовен, не би могло да се каже, че баскското време може да се предскаже. В някои години има по три или четири такива цикъла, а в други само един. Понякога през нощта се появява определеният вятър, а на сутринта се разбира, че не е точно той. Освен това, понякога има баланс между два вятъра, когато нито един от тях не е достатъчно силен, за да доминира над другия. В такива моменти планинските баски казват: „Днес няма време“.

И когато няма време, няма движение на вятъра в планините, тогава понякога се появява прекрасният убиец: бялата мъгла. Появяват се плътни чаршафи от мъгла, заслепяващи, защото отгоре са осветени от слънцето. Непоносими за очите, толкова гъсти и блестящи, че протегната ръка едва се забелязва, а краката като че ли се губят в млечнобял блясък. Това е по-опасно от една обикновена слепота, защото предизвиква замайване и обърква сетивата. Човек може да намери пътя в тъмна нощ. Неговата слепота засилва действието на другите му сетива; движението на вятъра по бузите му подсказва, че наближава пречка; слабият звук на падащи листа му дава представа за разстоянието до земята. Освен това, чернотата не е винаги пълна; винаги има някакво сияние от небето, което силно разширените очи улавят. Но при бялата мъгла никое от тези компенсиращи възприятия не действа. Притъпените нерви на очите, препълнени със светлина, настояват да съобщят на централната нервна система, че могат да виждат, а осезанието и слухът спят. И всеки звук, въпреки че се чува отдалече, изглежда като че ли идва от всички посоки едновременно, като звук под водата.

И точно в такава бяла мъгла се озова Хел, след като излезе от пещерата. Докато се освобождаваше от парашутното оборудване, гласът на Льо Каго прозвуча някъде над отвора на пещерата.

— Това е изненадата, за която ни казаха.

— Колко мило. — Когато Хел заобиколи от другата страна, той можа да различи пет фигури, събрани около лебедката. Трябваше да се приближи на около метър, за да познае в другите две момчетата, които бяха лагерували при потока Холкарт, където бяха чакали появата на оцветената вода от подземната река.

— Вие сте се катерили през това? — попита Хел.

— Точно беше започнала да се образува. Съвсем за малко да не успеем.

— Как изглежда на по-ниското?

Те всички бяха планинари и разбираха какво пита Хел.

— По-сива е.

— Много?

— Много.

Ако мъглата бе по-сива долу, да се мине през нея щеше да е безумство в тази подобна на швейцарско сирене област, изпъстрена с опасни пукнатини и стръмни пещери. Трябваше да вървят пред нея и да се надяват да й се отскубнат, преди да слязат от планината. Това беше най-правилното в такива случаи.

Ако беше сам, Хел щеше да слезе от планината независимо от заслепяващата мъгла, ползвайки своите способности. Щеше да разчита на комбинация от възприемането за присъствие и на доброто познаване на планинския терен. Но не можеше да поеме отговорност за Льо Каго и другите момчета.

Те се завързаха с въжета, тъй като беше невъзможно да се вижда ясно на повече от метър и изобщо да се вижда на повече от три метра. Хел бавно и внимателно ги поведе, избирайки по-дългия, но по-лесен път, заобикаляйки натрупвания на скали, сипеи и отвори на дълбоки пещери. Мъглата не ставаше по-гъста, но беше започнала да става още по-ослепително светла, след като бяха започнали да се изкачват към слънцето. След четиридесет и пет минути Хел изведнъж излезе на слънчева светлина под опънато синьо небе. Гледката, която го поздрави, беше прекрасна и ужасяваща. В абсолютната неподвижност на пластовете мъгла, движенията на неговото тяло нагоре през нея бяха създали големи вълни, които мързеливо се издигаха нагоре надолу. Очите му бяха почти на едно ниво с равната повърхност от гъста бяла мъгла, която се простираше на стотици километри, запълвайки всички долини, като че ли бе навалял голям сняг. През тази пелена от мъгла, върховете на баскските Пиринеи се извисяваха ясни и остро очертани, като мраморни мозаечни парчета върху мазилка. А над всичко беше тъмносиньото небе, необичайно за баскската страна. Тишината беше толкова абсолютна, че можеше да се чуе туптенето на кръвта в слепоочията.

След което Хел чу друг звук — гласа на Льо Каго. — Завинаги ли смяташ да останеш тук? В името на плачещите топки на Йеремая, трябваше да се облекчиш, преди да тръгнем! — А след като се появи от мъглата, той каза: — О, виждам. Възхищаваш се на баскския спектакъл сам, докато ние висим долу като плъхове на въже! Ти си егоист, Нико.

Слънцето беше започнало да залязва и те тръгнаха по-бързо, за да стигнат до най-високия овчарски заслон преди да се мръкне. Когато пристигнаха там, той вече беше зает от двама възрастни овчари, дошли от другата страна също подгонени от мъглата. Тежкият им багаж ги издаваше като дребни контрабандисти. Баските се чувстват много по-добре, когато се занимават с контрабанда вместо с търговия, с бракониерство вместо с лов. Социално насочената дейност не ги привлича.

Разменени бяха поздравления и вино. Льо Каго започна да изказва възмущението си към всички чужденци, дефилиращи из планината: туристите, ловците и особено скиорите, които донасяха отвратителните машини в планината, защото бяха прекалено изнежени, за да се изкачват нагоре, и които строяха грозни хижи и шумни места за забавления. Тези мръсни лайна! Само заради тези шумни скиори и техните кискащи се зайчета на осмия ден Господ е казал: нека има и пистолети!

Един от възрастните овчари кимна сурово и се съгласи, че туристите са универсално зло. „Atzerri; otzerri“. Следвайки ритуала при среща на чужденци Хел отвърна на тази древна пословица с „Но аз мисля, че chori bakhoitzari eder bere ohantzea“.

— Вярно — каза Льо Каго. — Zahar hitzak, zuhar hitzak. Хел се усмихна. Това бяха първите думи на баскски, които беше научил преди много години в килията си в затвора Сугамо.

— С изключение на тази — каза Хел. Те мълчаливо седяха, ядейки и пиейки бавно докато слънцето залязваше, оцветявайки облаците в златисто. Един от младите пещерняци протегна краката си и заяви, че това е истинският живот. Хел се усмихна на себе си, знаейки, че не това щеше да бъде животът на този младеж, докоснат вече от телевизията и радиото. Както повечето баскски младежи, и той щеше да свърши привлечен от фабриките на големите градове, където жена му щеше да има хладилник, а той щеше да пие кока-кола върху пластмасовите маси в кафенето — хубавият живот, който беше продукт на френското икономическо чудо.

— Това наистина е хубав живот — каза Льо Каго. — Аз съм пътувал и съм обръщал целия свят върху дланта си като камък с красиви жилки и открих следното: човек е най-щастлив когато има равновесие межди нуждите му и това, което притежава. Въпросът е как да постигне това равновесие. Човек може да се опита, като увеличава наличното, съобразно с апетита си, но това ще бъде глупаво. Това ще наложи да извършва неестествени неща — да се пазари, да се ограничава, да работи. Ерго? Ерго, умният човек постига равновесието, като намалява нуждите си до нивото на това, което притежава. И най-добрият начин за това е да се научи да цени свободните неща в живота: планините, смеха, поезията, вино, предложено от приятел, по-възрастни и дебели жени. Ето аз? Аз съм абсолютно щастлив с това, което притежавам. Проблемът е да имаш достатъчно от него.

— Льо Каго? — каза единият от възрастните контрабандисти, като се настани удобно в ъгъла на заслона. — Разкажи ни една история преди сън.

— Да — каза неговият приятел. — Нека бъде нещо от старите времена.

Истински народен поет, предпочитащ да разкаже една история, вместо да я напише, Льо Каго започна да ниже легенди, докато другите слушаха или дремеха. Историите бяха известни на всеки, но удоволствието беше в изкуството да ги разкажеш. А баскският език е много по-подходящ за разказване на приказки отколкото за обмяна на информация. Никой не можеше да се научи да говори правилно баскски; като цвета на очите, и това беше нещо, с което човек трябваше да е роден. Езикът беше неясен, със свободни правила, със заобиколен начин на подреждане на думите, с неясни отклонения, с двойни сливания, едновременно синтетични и перифразни, със своите стари форми смесени със съвременни глаголни форми. Баскският език е една песен и независимо, че чужденците могат да научат думите, никога не могат да уцелят мелодията.

Льо Каго разказа за Basa-andere, Дивата жена, която убива мъже по най-прекрасен начин. Общоизвестно е, че Basa-andere е прекрасна и с чудесно тяло, и че русата коса, с която е покрито цялото й тяло, е странно привлекателна. Ако някой мъж има нещастието да попадне на нея в гората (знае се, че винаги може да бъде намерена коленичила до поток, решейки косата си със златен гребен), тя ще се обърне към него и ще го погледне с усмивка, след което ще легне по гръб и ще повдигне колене, предлагайки тялото си. Всеки знае, че удоволствието от нея е толкова силно, че мъжът умира по време на кулминацията, но въпреки това някои умират с желание, докато гърбовете им са извити в агонията на неописуемо удоволствие.

Единият от възрастните контрабандисти заяви, че веднъж намерил един мъж, умрял по същия начин, а в изцъклените му очи се четяла ужасна смесица от страх и удоволствие.

Най-тихият от младежите се помоли на Господ да му даде сили да устои, ако някога попаднеше на Basa-andere със златния гребен.

— Та казваш, че цялата е покрита със златна коса, Льо Каго? Не мога да си представя гърди, покрити с коса. А зърната виждат ли се?

Льо Каго изсумтя и се изтегна на земята.

— Не мога да кажа от собствен опит, дете. Тези очи никога не са виждали Basa-andere. И аз съм щастлив, защото, ако се бяхме срещнали, бедната жена щеше в този момент да е умряла от удоволствие.

Възрастният мъж се засмя и хвърли бучка пръст към поета.

— Наистина, Льо Каго, ти си толкова пълен с лайна, колкото Господ с милосърдие.

— Вярно е. — съгласи се Льо Каго. — Съвсем вярно. Чували ли сте ме някога да разказвам историята за…

На разсъмване бялата мъгла беше изчезнала, отнесена от нощния вятър. Преди да се разделят, Хел плати на момчетата за помощта им и им каза да разглобят лебедката и триножника и да ги занесат в един хамбар в Лару на съхранение. Те вече планираха следващото проучване на пещерата с леководолазни костюми, тъй като момчетата, които бяха при устието, бяха засекли осем минути от началния час до появяването на боята. Въпреки че осем минути не е много дълго време, то можеше да показва значително разстояние, като се вземеше предвид скоростта на водата през триъгълната тръба на дъното на Винарската изба. Но ако тръбата не беше пълна с препятствия и не беше прекалено тясна за да мине човек, те може би щяха да имат удоволствието да изследват пещерата си от входната шахта до устието, преди да споделят тайната си с пещерняческото братство.

Хел и Льо Каго се спуснаха по склона на планината към тесния път където бяха паркирали волвото на Хел. Той ритна вратата, което беше негов навик, и след като разгледаха доволни вдлъбнатината, те влязоха в колата и потеглиха към Лару, където спряха, за да закусят с хляб, сирене и кафе, след като бяха измили и изстъргали повечето от мръсотията, с която бяха покрити.

Тяхната домакиня беше една здрава вдовица със силно, пищно тяло и неприличен смях, която използваше две стаи от къщата си за кафене, ресторант и магазин за цигари. Тя и Льо Каго имаха връзка от много години, тъй като, когато нещата ставаха прекалено горещи за него в Испания, той често идваше във Франция през гората Ирари, която граничеше със селото. От незапомнени времена гората Ирари беше убежище и път на контрабандисти и бандити, пресичащи баскските провинции под испанско господство. По стара традиция се смяташе за много невъзпитано — и опасно — да разпознаеш някой срещнат в тази гора.

Когато влязоха в кафенето, все още мокри от помпата в задния двор, бяха разпитани от половин дузина възрастни мъже, които поглъщаха сутрешното си вино. Как беше минало в пещерата? Имаше ли нещо под дупката?

Льо Каго поръчваше закуска с ръка, поставена собственически на бедрото на стопанката. Той автоматично използва баскския характерен начин да отговаряш на директни въпроси с подвеждаща неяснота, която не е точно лъжа.

— Не всички дупки водят до пещери, приятели.

Очите на домакинята заблестяха от това, което възприе с двоен смисъл. Тя отблъсна ръката му с кокетство.

— А срещнахте ли испански патрул? — попита един възрастен мъж.

— Не, не ми беше позволено да натоваря ада с още една фашистка душа. Това доставя ли ти удоволствие, отче? — Льо Каго адресира последното към един мрачен свещеник, седящ в най-тъмния ъгъл на кафенето, който беше извърнал лицето си настрани при влизането на Льо Каго и Хел. Отец Ксавиер хранеше тлееща омраза към Льо Каго и пламтяща към Хел. Въпреки че никога не се беше сблъсквал лично с опасност, той ходеше от село в село покрай границата проповядвайки революция и опитвайки се да обедини целите на баскската независимост с тези на църквата.

Омразата на свещеника към Льо Каго (която той наричаше „праведен гняв“) беше основана на факта, че възхвалата и преклонението, което по право принадлежи на ръкоположените водачи, се отнемаше от този богохулстващ и скандален човек, прекарал част от живота си в Страната на вълците, извън баскската земя. Но поне беше баск. А Хел беше нещо друго. Той беше чужденец, който никога не ходеше на църква и живееше с азиатка. Свещеникът много се дразнеше, че младите баскски момчета, които трябваше да изберат идолите си от свещеническото братство, разказваха истории за неговите пещерни изследвания и за времето, когато двамата с Льо Каго бяха преминали в Испания, бяха проникнали във военния затвор в Билбао и бяха освободили затворници, членове на ЕТА. И това беше човекът, който можеше да опорочи революцията, да отклони енергията за установяването на баскска теокрация — последната крепост на фундаменталния католицизъм в една страна, където християнската практика беше примитивна и дълбока и където ключът за вратите на рая беше силно оръжие.

Скоро след като купи къщата си в Етчбар, Хел започна да получава анонимни заплашителни писма. Имаше два случая на „спонтанни“ среднощни набези срещу замъка. Живи котки, обвити в горяща слама бяха хвърлени през стените. Въпреки че опитът го беше научил да се отвращава от тези фанатизирани свещеници от Третия свят, той най-вероятно нямаше да обърне внимание на това безпокоене. Но тъй като възнамеряваше да направи баскската страна свой постоянен дом, трябваше да сложи край на тези обиди. Анонимните писма и изблиците на безумие бяха проява на страхливост, а Хел, който беше интелигент, се страхуваше от страхливците. Те винаги са по-опасни от смелите мъже, когато ви превъзхождат или имат възможност да ви ударят в гръб. Винаги се стараят да нанесат максимална вреда, защото се страхуват от последиците, ако оцелеете.

Чрез контактите на Льо Каго Хел разбра кой е авторът на тези долни действия, и няколко месеца по-късно случайно попадна на свещеника в задната стая на едно кафене в Сент Енграс. Той ядеше мълчаливо безплатна храна и поглеждаше от време на време към Хел, който пиеше червено вино заедно с няколко мъже от селото — мъже, които малко преди това бяха седели на масата на свещеника, слушайки неговата мъдрост и лицемерие.

Когато мъжете се върнаха обратно на работа, Хел се присъедини към свещеника на масата му. Свещеникът започна да се надига от стола, но Хел го хвана за ръката и го върна обратно.

— Ти си добър човек, отче — каза той със затворническия си шепот. — Свят човек. Фактически, в този момент ти си по-близо до небесата, отколкото си мислиш. Свърши с храната си и слушай добре. Няма да има повече анонимни писма, няма да има повече глупости. Разбираш ли?

— Страхувам се, че не…

— Яж.

— Какво?

— Яж!

Отец Ксавиер пъхна една пълна вилица в устата си и задъвка мрачно.

— Яж по-бързо, отче. Напълни устата си с храна, която не си спечелил.

Очите на свещеника се бяха навлажнили от ярост и страх, но той пъхаше вилица след вилица в устата и гълташе колкото може по-бързо.

— Ако си решил да останеш в този край на света, отче, ако още не си готов да се съединиш с твоя Господ, тогава това е което трябва да направиш. Всеки път, когато се срещнем в някое село, ти ще го напуснеш веднага. Всеки път, когато се срещнем по пътя, ти ще стъпиш извън пътя и ще се обърнеш с гръб към мене. Можеш да ядеш по-бързо от това!

Свещеникът се задави с храната и Хел го остави кашлящ и давещ се. Същата вечер разказа историята на Льо Каго с инструкции да направи така, че да се разпространи. Хел беше решил, че публичното унижение щеше да е от полза за този страхливец.

— Хей, защо не ми отговаряш, отче Естека?18 — попита Льо Каго.

Свещеникът стана и напусна кафенето, докато Льо Каго викаше след него.

— Хола, няма ли да си доядеш яденето?

Тъй като бяха католици, старите мъже в кафенето не се разсмяха, но понеже бяха баски — се ухилиха.

Льо Каго потупа задните части на стопанката и я изпрати за храната им.

— Не мисля, че спечелихме голям приятел, Нико. А той е човек от когото трябва да се страхуваш. — Льо Каго се разсмя. — Все пак баща му беше французин и много активен в Съпротивата.

Хел се усмихна.

— Да си срещал някой, който да не е бил?

— Вярно е. Направо е изумително, че германците успяха да задържат Франция с толкова малко дивизии, като се има предвид, че всеки, който не изсмукваше германските източници с умната маневра да оцелее и да накара нацистите да го хранят, беше смело ангажиран в Съпротивата. Има ли село без Площад на Съпротивата? Но човек трябва да бъде честен; човек трябва да разбере галското понятие за съпротива. Всеки хотелиер, който вземаше по-висока цена на германски войник, беше от Съпротивата. Всеки, който потупаше германски войник по гърба, беше борец за свобода. Всички, които злобно изпълняваха, без да казват тяхното весело bonjours, бяха герои на освобождението.

Хел се засмя.

— Съдиш французите малко сурово.

— Историята ги осъди сурово. Имам предвид истинската история, не тази която учат в училищата. Истината е, че се възхищавам от французите много повече, отколкото от другите чужденци. Те от векове живеят до баските и са възприели някои добродетели — разбиране, философско виждане и чувство за хумор — което ги е направило по-добри от другите. Но дори и аз съм принуден да приема, че са нелепи хора, също както англичаните са несръчни, италианците некомпетентни, американците невротизирани, германците романтично свирепи, арабите зли, руснаците варвари, а датчаните правят сирене. Французите могат да разреждат бургундското си за повече печалба и в същото време да дават милиони франкове за радиоактивното замърсяване на Тихия океан, като се надяват, че по-този начин ще се изравнят технологично с американците. Те се виждат като Давид срещу ненаситния Голиат. Жалко за техния имидж в чужбина. Останалата част от света гледа на тях като на мравка, която лази по крака на крава и я убеждава, че ще бъде нежна с нея.

Льо Каго погледна замислено покривката на масата.

— В момента не мога да се сетя нещо повече за французите.

Вдовицата се присъедини към тях на масата и седна близо до Льо Каго, притискайки крак в неговия.

— Хей, имаш посетител в Етчехелия — каза тя на Хел, използвайки баскското име за замъка. — Момиче. Чужденка. Пристигна вчера вечерта.

Хел не беше изненадан, че новините бяха достигнали вече Лару, през три планини и на петнадесет километра от дома му. Без съмнение са станали общо достояние чайове след появата на посетителя.

— Какво знаеш за нея? — попита Хел.

Вдовицата повдигна рамене и присви устни, като искаше да покаже, че знае само някои факти.

— Пила е кафе и е нямала пари да плати. Вървяла е пеш от Тардет до Етчбар и е била видяна от хълмовете няколко пъти. Тя е млада, но не прекалено млада за раждане. Носила е къси шорти, които показвали краката й, и казаха, че имала едър бюст. Твоята жена я е приела и е платила сметката за кафето. Има английски акцент. Старите клюкарки в твоето село казват, че е курва, която са изгонили от стопанството, защото е спала с мъжа на сестра си. Както виждаш, знам много малко.

— Казваш, че е млада с голям бюст? — попита Льо Каго. — Без съмнение търси мене.

Вдовицата го ощипа по бедрото. Хел стана от масата.

— Мисля да се прибера, да взема един душ и да поспя. Идваш ли?

Льо Каго погледна вдовицата с края на окото си.

— Как смяташ? Да отида ли?

— Не ме интересува какво ще правиш, стари човече. Но когато започна да се надига, тя го дръпна обратно за колана.

— Може би ще поостана за малко, Нико. Ще се върна тази вечер и ще хвърля един поглед на твоето момиче с голите крака и големите цици. Ако ми хареса, може да те ощастливя, като удължа посещението си. Оу!

Хел плати и отиде при волвото си, като ритна задния калник, преди да го подкара към дома си.

ЗАМЪКЪТ ЕТЧБАР

След като паркира на площада на Етчбар (той не разрешаваше на автомобили да влизат в неговата собственост) и удари с юмрук на прощаване покрива на колата, Хел тръгна по частния път към замъка чувствайки — както винаги, когато се връщаше вкъщи — една бащинска привързаност към тази прекрасна сграда от седемнадесети век, в която беше вложил години преданост и милиони швейцарски франкове. Това беше нещото, което обичаше най-много на този свят, физическа и емоционална крепост срещу двадесетия век. Той спря по пътя към тежките порти, за да потупа земята около един новопосаден храст. Докато правеше това, усети приближаването на една неясна и разпръсната аура, което можеше да бъде само Пиер, неговият градинар.

— Bonjour, M’sieur — поздрави Пиер по своя пеещ начин, когато разпозна Хел със замъгления си поглед, дължащ се на редовно поеманите още от зазоряване чаши червено вино.

Хел му кимна.

— Чух, че имаме гост, Пиер.

— Така е. Едно момиче. То още спи. Жените ми казаха, че е курва от…

— Знам. Госпожата будна ли е?

— Сто на сто. Информираха я за вашето пристигане преди двадесет минути. — Пиер погледна към небето и кимна мъдро. — Ах, ах — каза той, клатейки глава. Хел разбра, че се готви да направи предсказване за времето, както се случваше всеки път, когато се срещнеха в градината. Всички баски в тази страна вярваха, че притежават специална дарба за метеорологични прогнози, базираща се на планинския им произход и множеството народни мъдрости, отнасящи се до особеностите на времето. Предсказанията на Пиер, поднесени със спокойна убеденост, която никога не се разколебаваше въпреки постоянната неточност, съставляваше темата на разговора му с Хел от петнадесет години — от момента, в който селският пияница беше повишен в ранг градинар и официален негов застъпник срещу селските клюки.

— Ах, мосю, ще падне дъжд преди края на деня — каза монотонно Пиер, кимайки на себе си с твърда убеденост. — Така че няма никакъв смисъл да аранжирам тези цветя днес.

— Наистина ли, Пиер? — Колко ли стотици пъти бяха провеждали този разговор?

— Да, така е. Снощи, при залез, облаците близо до планината бяха оцветени в червено и златисто. Това е сигурен знак.

— О-о? Но поговорката не казва ли друго? Не е ли arrats gorriak eguraldi?

— Така казва поговорката, мосю. Обаче… — Очите на Пиер заблестяха конспиративно, докато потупваше дългия си нос. — …Всичко зависи от фазата на луната.

— О-о?

Пиер затвори очи и бавно кимна, усмихвайки се благосклонно на невежеството на чужденците.

— Когато луната расте, правилото е така, както вие го казахте, но когато луната намалява, е по другия начин.

— Разбирам. Тогава, когато луната намалява, то е: Goiz, dorriak dakarke uri?

Пиер се намръщи, поставен в неудобното положение да направи точна прогноза. Той се замисли за момент, преди да отговори.

— Зависи, мосю.

— Сигурен съм, че зависи.

— И… има и едно допълнително усложнение.

— Ти ще ми кажеш за него.

Пиер се огледа притеснено и премина на френски, за да не рискува да обиди земните духове, които, естествено, разбират само баскски.

— Vous voyes, M’sieur, de temps en temps, la lune se trompe.19

Хел пое дълбоко въздух и поклати глава.

— Приятна сутрин, Пиер.

— Приятна сутрин, мосю. — Пиер заприпка надолу по пътя, за да види дали нещо друго не се нуждае от неговото внимание.

Със затворени очи и отпуснато съзнание, Хел седеше потопен до шия в японската дървена вана, напълнена с толкова гореща вода, че влизането в нея беше комбинация от болка и удоволствие. Веднага след като бяха чули, че мистър Хел е тръгнал от Лару за дома си, слугите бяха запалили бойлера. В момента, когато той беше свалил мръсотията и беше взел един леденостуден душ, неговата японска вана беше напълнена, а малката баня — потънала в гъста пара.

Хана дремеше срещу него, седнала върху една по-висока скамейка, която й позволяваше също да е потопена до шията. Както винаги, когато се къпеха заедно, краката им бяха преплетени в небрежна ласка.

— Искаш ли да ти разкажа за нашия гост, Нико? Той бавно поклати глава, не желаейки да прекъсне абсолютното отпускане.

— По-късно — промълви той.

След четвърт час водата изстина достатъчно, за да може да се раздвижи. Отвори очи и се усмихна сънено на Хана.

— Човек остарява, приятелко. След няколко дни в планината ваната става повече медицинска необходимост, отколкото удоволствие.

Хана се усмихна и притисна крака му между своите.

— Пещерата добра ли беше? Той кимна.

— В действителност беше лесна. Пещера, в която можеше да се ходи, нямаше лазене, без сифони. Беше точно работа, с която моето тяло може да се справи.

Излезе от ваната и плъзна подплатения панел, който разделяше банята от малката японска градина. Усъвършенстваше я през последните петнадесет години и смяташе, че ще бъде приемлива поне още петнадесет. Покрай него в студения въздух се издигна пара на вълни. Беше разбрал, че една гореща вана, двадесет минути лека медитация, един час любов и един бърз душ възстановяваха тялото и духа по-добре от една нощ сън. Тази рутина беше нещо обичайно за него след връщане от пещерен поход или, преди време, от контратерористичен удар.

Хана излезе от ваната и облече върху мокрото си тяло едно леко, подплатено кимоно. Помогна му да облече своето кимоно за след баня и излязоха в градината, където той спря за момент да нагласи един „пеещ“ камък в потока, водещ към малко езеро, тъй като звукът не беше достатъчно чист, за да му хареса. Банята, със стени от дебели талпи, беше наполовина скрита от бамбукови подпори, които ограждаха градината от три страни. Срещу нея имаше една ниска постройка от тъмно дърво, с хартиени плъзгащи се врати, където беше неговата японска стая, в която учеше и медитираше, и „оръжейната стая“, където държеше необходимите пособия за дейността, от която наскоро се беше оттеглил. Четвъртата страна на градината беше запушена от гърба на замъка, така че двете японски постройки бяха отделени и не разваляха съвършенството на мраморната фасада. Беше работил едно цяло лято, за да ги построи. За целта беше довел двама майстори от Киушу, достатъчно възрастни, за да си спомнят как се работи с дърво и клинове.

Коленичили пред ниска, лакирана маса, с лице към японската градина, те закусиха леко с топки от пъпеш (топли, за да се подчертае аромата на мускус), тръпчиви сливи (синьозелени, ледени и сочни), оризови кексчета и по половин чаша вино.

Приключила с храната, Хана стана от масата.

— Да затворя ли плъзгащите се врати?

— Остави една притворена, за да можем да виждаме градината.

Хана се усмихна. Николай и неговата градина… като баща и нежно, но взискателно дете. Градината беше най-важното от всичко, което притежаваше, и често след пътуване се връщаше, без да се обади вкъщи, сменяше дрехите си и работеше в градината дълги часове, преди някой от дома да разбере, че се е върнал. За него градината беше конкретна изява на шибуми, но най-вероятно старостта щеше да му попречи да доживее до пълната й изява.

Тя остави кимоното да падне от тялото й.

— Ще се обзалагаме ли? Хел се засмя.

— Добре. Победителят получава… да видим. Какво ще кажеш за половин час Удоволствието на бръснача?

— Чудесно. Сигурна съм, че ще ми достави голямо удоволствие.

— Толкова ли си сигурна в себе си?

— Добри ми приятелю, ти беше в планината три дни. Тялото ти е произвеждало любов, но е нямало къде да я излее. Ти си в неизгодно положение при облога.

— Ще видим.

За Хана и Николай предварителната игра беше колкото физическа, толкова и духовна. Бяха любовници от IV стадий, тя — в резултат на отличното обучение, той — поради самоконтрола, на който се беше научил на младини и поради своето „шесто чувство“, което му позволяваше да улови съвсем точно преживяванията на партньора си. Играта беше насочена да предизвика другия да достигне пръв до кулминация и в техниката нямаше задръжки и ограничения. Победителят получаваше Удоволствието на бръснача — един дълбоко отпускащ, възбуждащ масаж, при който кожата на ръцете, краката, гърдите, гърба, стомаха и половите органи леко се докосват с добре наточен бръснач. Горещото удоволствие и страхът от порязване допринасят масажираният да се отпусне напълно като единствена алтернатива за непоносимото удоволствие и напрежение. Характерно за Удоволствието на бръснача е, че започва с крайности, изпращащи вълни от възбуда, когато бръсначът приближава ерогенните зони, пламващи от удоволствие и страх. Съществуват допълнителни техники, когато бръсначът е в близост до тези зони, които е опасно да се описват.

Удоволствието на бръснача завършва с орална любов.

Който от тях спечелеше облога, докарвайки другия до кулминация, щеше да получи Удоволствието на бръснача и те си имаха свой собствен начин на игра. Познаваха се достатъчно добре, за да се доведат бързо на прага на връхната точка и там започваха играта на ръба между удоволствие и контрол.

Чак след излизането си от затвора Сугамо, след като започна новия си живот на Запад, Хел усъвършенства сексуалния си опит. Преди това беше аматьор. Отношенията му с Марико по същество не бяха физически; това беше една младежка привързаност и несръчните им полови преживявания не бяха нищо друго освен добавка към нежните им и несигурни чувства.

Със сестрите Танака Хел навлезе в I стадий на правене на любов — здрав и опростен стадий на полова любознателност, при който силни, млади животни, преливащи от импулса да продължат рода си, се упражняват един с друг в телата си. Въпреки че стадий I е монотонен и плебейски, той е цялостен и честен, и Хел се наслаждаваше на времето, прекарано по този начин. Той съжаляваше само, че толкова много хора бяха осакатени сетивно от собствените си култури и можеха да възприемат силното, изпотяващо любене в стадий I само когато беше свързано с любов, романтика, чувства или самоизява. В объркването си те изграждаха взаимоотношенията си върху пясъчни кули от страст. Хел смяташе за много жалко това, че хората така отблизо контактуват с романтичната литература, която създава очаквания под възможностите за задоволяване и допринася за брачните изневери, силно характерни за западните хора.

По време на краткото си пребиваване в стадий II — използването на секса като психологичен аспирин, като наркоза, като кръвопускане за намаляване на треската и високото кръвно — Хел започна да добива представа за четвъртото ниво на сексуалните преживявания. Тъй като му беше ясно, че половата активност щеше да заема значително място в живота му и тъй като мразеше аматьорството във всичките му форми, той се зае да се подготви. Получи професионално обучение в Цейлон и в изключителните бордеи на Мадагаскар, където живя четири месеца, учейки се от жени от всякаква раса и култура.

Стадий III е най-висшата степен, която може да бъде достигната от западните хора и от повечето азиатци. Хел премина този стадий мързеливо и с голям апетит, защото беше млад, тялото му беше силно, а въображението му богато. Нямаше опасност да затъне в изкуственото стимулиране, с което изнежените интелектуалци и хората от филмовия свят търсеха компенсация и възбуждане.

Още докато беше в стадий III, Хел започна да експериментира някои изтънчени тактики — като колебаене на ръба на кулминацията и мислено полово сношение. Струваше му се занимателно да прави аналогия между сексуални техники и терминология от Го. Някои от тях лесно възбуждаха съзнанието, други можеха да се прилагат само със свободно използване на метафора.

Когато беше на тридесет, сексуалните интереси и възможности съвсем естествено доведоха Хел до стадий IV, последната „фаза на играта“, при която възбудата и кулминацията са нормално следствие от дейност, която изисква цялата умствена сила и сдържаност на един шампионат по Го, тренировката на една цейлонска проститутка и подвижността и смелостта на един алпинист. Играта, която предпочиташе, беше измислил сам. Тя можеше да се играе само с друг любовник от стадий IV и само ако и двамата се чувстваха достатъчно силни. Играеше се в малка стая, около шест татамита. Двамата играчи, облечени в официални кимона, коленичеха един срещу друг, облегнати на стената. От всеки се изискваше да достигне мислено точката на кулминация и да се колебае там. Не беше допустим допир, само концентрация и жестове, които могат да правят с една ръка.

Предметът на играта беше да предизвикаш кулминация преди сам да си я достигнал, и се играеше най-добре, докато вали дъжд.

След време той изостави тази игра, тъй като беше много затормозителна и защото беше самотна и егоистична. Липсваха й привързаността и милувките след края, които бяха най-добрата украса в любенето.

Очите на Хана се присвиха от усилие, устните й бяха опънати върху зъбите. Тя се опита да се измъкне от нежеланата поза, в която я държеше, но той не я пусна.

— Мисля, че се разбрахме, че не ти е разрешено да правиш това! — помоли се тя.

— Не съм се съгласявал с нищо.

— О-о, Нико… не мога!… Не мога да се въздържа! Проклет да си!

Тя огъна гърба си в последно усилие да се сдържи.

Нейното удоволствие подейства на Хел, който освободи контрола си и си позволи да достигне връхната точка точно след нея. След което изведнъж шестото му чувство изпрати предупреждение. Тя се преструваше! Аурата й не танцуваше, както би трябвало в този случай. Той се опита да се спре, но беше много късно. Беше минал извън границата на контрола.

— Ти, дявол такъв! — извика той.

Тя се смееше, след като свърши няколко секунди след него.

Тя лежеше по гръб, тананикайки сънено, докато той бавно прокарваше бръснача по дупето й, чудесен обект, получен от смесването на японската с негърската кръв. Той нежно го целуна и продължи с Удоволствието.

— След два месеца изтича срокът на службата ти при мене, Хана.

— Хм, хм. — Тя не искаше да прекъсне унесеността си с говорене.

— Обмисли ли предложението ми да останеш при мене?

— Хм, хм.

— И?

Проточен звук през отпуснати устни, означаващ: „Не ме карай да говоря.“

Той се засмя и я обърна по гръб, продължавайки с възбуждащия масаж, с подробности и съответни техники. Хана беше в чудесно състояние. Тя беше в средата на тридесетте и все още притежаваше способностите на голяма любовница. Благодарение на големите грижи, които полагаше за тялото си, и в резултат от смесването на кръвта между три раси — азиатска, черна и бяла, което спомагаше да не проличат следите от времето, тя щеше да бъде на висота поне още петнадесет години. Беше удоволствие да я наблюдаваш и да работиш върху нея. Най-голямото й качество беше в способността й да приема удоволствието цялостно и с благодарност.

Когато Удоволствието на бръснача беше близо до върха си, той приключи събитието с класическия му край. За известно време те останаха да лежат заедно в типичната усукана прегръдка на любовници.

— Обмислях оставането си, Нико — каза тя. Гласът й вибрираше до гърдите му. — Има много причини, които да ме накарат да го направя. Това е най-прекрасното място на света. Винаги ще съм ти благодарна, че ми показа този кът от баскската земя. И ти си успял да създадеш един живот на шибуми, който е много привлекателен. И освен това тук си ти, толкова спокоен и непреклонен, когато взаимодействаш с външния свят, толкова момчешки в любенето си. Не ти липсва известен чар.

— Благодаря ти.

— И освен това, трябва да призная, че много по-трудно се намира добре тренирай мъж, отколкото една завършена жена. Но… тук ми е самотно. Знам, че съм свободна да отида до Байон или Париж — и прекарвам добре, когато съм там — но ден след ден, независимо от твоето внимание и удоволствието от разговорите, и независимо от енергията на нашия приятел Льо Каго, тук е самотно за една жена, чиито интереси и апетити са така изострени като моите.

— Разбирам това.

— За теб е по-различно, Нико. Ти си саможив по натура. Ти се отвращаваш от външния свят и нямаш нужда от него. Аз също намирам, че повечето от хората навън или ме отегчават или ме дразнят. Но не съм саможива по натура и притежавам силна любознателност. Освен това… има и друг проблем.

— Да?

— Как бих могла да го обясня? Личности като твоята и моята са предназначени да доминират. Всеки от нас би трябвало да се разгръща в едно голямо общество, придавайки му вкус. Двамата с теб на едно място сме като разхищение на концентрирани подправки в сладникаво ядене. Разбираш ли какво имам предвид?

— Това означава ли, че си решила да напуснеш, след като изтече срокът?

Тя въздъхна дълбоко.

— Означава, че още не съм решила. — Тя помълча за известно време, след което каза: — Мисля, че бих предпочела да имам най-доброто и от двата свята, да прекарвам половината от всяка година тук, почивайки и учейки с тебе, а другата половина там, навън, зашеметявайки моята публика.

— Не виждам нищо лошо в това. Тя се засмя.

— Това ще означава, че ще трябва да се справяш за шест месеца всяка година с почернелите, дългокраки, безмозъчни нимфи на баскската страна. Актриси, модели и други такива. Ще можеш ли да го направиш?

— Точно толкова лесно, колкото и ти с момчетата, притежаващи изключителни мускули и честни, празни очи. За нас двамата това ще бъде като живеене само с ордьоври. Но защо не? Има нещо забавно в ордьоврите. Те засищат, без да са хранителни.

— Нека си помисля за това, Нико. Идеята е привлекателна. — Тя се надигна на лакът и погледна надолу към притворените му очи. — Освен това, свободата е съблазнителна. Може би няма да вземам никакви решения.

— Това също е решение.

Те се облякоха и слязоха да си вземат душ под перфорираната медна бъчва, която беше конструирал за целта първият образован собственик на замъка почти преди триста години.

Чак след като изпиха чая си в бежово-златистия източен салон, Хел попита за посетителката.

— Тя още спи. Когато пристигна вчера, беше много отчаяна. Беше дошла от селото, след като беше пътувала със самолет от Рим до Пау и оттам на стоп до Тардет. Въпреки че се опита да говори любезности, още от самото начало разбрах, че е много объркана. Започна да плаче, докато пиеше чая си. Плачеше, без да знае, че го прави. Дадох й нещо за успокоение и я сложих да спи. Но през нощта се събуди от кошмари и аз седях на края на леглото, милвах косата й и й тананиках, докато се успокои и заспи отново.

— Какъв е проблемът й?

— Разказа ми, докато галех косата й. Случило се е нещо ужасно на летището в Рим. Двама от нейните приятели са били застреляни, убити.

— Застреляни от кого?

— Не каза. Може би не знае.

— Защо са били застреляни?

— Нямам представа.

— Каза ли ти защо е дошла в нашия дом?

— Изглежда и тримата са били на път за насам. Тя нямала пари, само билета за самолет.

— Каза ли как се казва?

— Да. Ханна Щерн. Каза, че нейният чичо бил твой приятел.

Хел остави чашата си и издиша през носа.

— Аса Щерн ми беше приятел. Той е мъртъв. Длъжник съм му. Имаше един момент, когато без неговата помощ щях да съм мъртъв.

— А това задължение отнася ли се и до момичето?

— Ще видим. Каза, че онзи удар на международното летище в Рим е станал вчера следобед?

— Или сутринта. Не съм сигурна кога.

— Тогава ще е в новините на обед. Когато момичето се събуди накарай я да дойде да ме види. Аз ще съм в градината. О, мисля, че Льо Каго ще дойде на вечеря — ако свърши с работата си в Лару навреме.

Хел работи в градината час и половина, подкастряйки, насочвайки и стремейки се към един среден и неуловим ефект. Не беше художник, но беше чувствителен; на градината му — неговата основна изява на импулса му да създава — липсваше саби, но притежаваше черти на шибуи, които разграничаваха японското изкуство от механичната динамика на западното и претрупаната хипербола на китайското. Имаше онази сладка меланхолия, онази опрощаваща тъга, които характеризираха красотата на японското мислене. Имаше нарочна неточност и органична простота, които създаваха задоволено естетическо напрежение, действащо като баланс.

Точно преди пладне един слуга донесе транзистор. Хел се заслуша в предаването на „Би Би Си“ в дванадесет часа. Новините бяха четени от познатата му жена. Нейният характерен глас беше източник на шеги сред международното англофилско общество от години. Към особеното произношение, характерно за „Би Би Си“, тя прибавяше един полусподавен звук, за който публиката правеше най-различни предположения и обзалагания.

Скрито между баналности за провалящи се правителства, падането на долара, бомби в Белфаст, беше и описанието на ужаса на международното летище в Рим. Двама японци, вследствие идентифицирани от документите им като членове на „Червената Армия“, действащи за „Черния Септември“, открили огън, убивайки двама млади израелци, чиято самоличност беше премълчана. Самите убийци били застреляни при престрелка с италианската полиция и специалните агенти, при което загинали и няколко от присъстващите. „А сега по-леките новини…“

— Мистър Хел?

Той изключи радиото и кимна на младата жена, която стоеше на вратата на оръжейната стая. Тя носеше къси панталони цвят каки и блузка с къси ръкави, чиито първи три копчета бяха разкопчани. Беше обещаваща за ордьовър: дълги, силни крака, тънка талия, агресивен бюст, червеникава коса, бухнала от скорошното миене. Повече субретка, отколкото героиня, тя се намираше в онзи кратък желан момент между жребче и кобила. Лицето й беше меко, без бръчки от преживяното, но напрежението, в което се намираше, му придаваше раздразнително изражение.

— Мистър Хел? — каза тя отново с несигурен тон.

— Елате и седнете, мис Щерн.

Тя седна на един стол под полица с метални устройства, за които очевидно не предположи, че може да са оръжия, и се усмихна слабо.

— Не знам защо, но си мислех, че сте по-възрастен. Чичо Аса говореше за вас като за приятел, мъж на неговата възраст.

— Ние сме на една възраст; живяхме в един и същи век. — Не че това има някакво значение. — Той я изгледа безизразно, преценявайки я. И я намери желана.

Чувствайки се неудобно под втренчения поглед на бутилковозелените му очи, тя потърси спасение в лек разговор.

— Вашата жена — Хана, е… беше много любезна с мене. Тя седя при мене миналата нощ и…

Той я прекъсна с жест.

— Започнете, като ми разкажете за вашия чичо и защо ви е говорил за мен. След това ми дайте подробностите за събитията на международното летище в Рим. След това ми кажете какви са ви плановете и какво общо имат с мене.

Изненадана от служебния му тон, тя си пое дълбоко въздух и, напълно типично започна историята със себе си. Разказа му, че е израснала в Скопие, че е посещавала Северозападния университет, като активно се е интересувала от политика и обществени теми и решила преди дипломирането си да посети чичо си в Израел — да потърси корените си, да открие своя еврейски произход.

Клепачите на Хел леко се свиха, като чу последното. Въздъхна кратко. С един жест я подкани да продължи.

— Вие знаете, разбира се, че чичо Аса беше поел изпълнението на наказанието над тези, които извършиха мюнхенските убийства.

— Това разбрах по тайния съобщителен канал. Ние никога не споделяхме такива неща в писмата си. Когато за първи път чух това, си помислих, че чичо ви е изглупял, за да реши да се опита да извърши нещо такова при положение, че старите му приятели и контакти или са си отишли от този свят, или са се забили в политиката. Можех само да предположа, че това е било едно отчаяно действие на човек, знаещ, че краят му наближава.

— Но той организира нашето ядро преди година и половина, а се разболя едва преди няколко месеца.

— Това не е вярно. Вашият чичо беше болен от няколко години. Имаше две кратки възстановявания. По времето, за което твърдите, че е организирал вашето ядро, той се бореше с болката, използвайки опиати. Това може и да е била причината за замъглената му мисъл.

Ханна Щерн се намръщи и погледна встрани.

— Вие като че ли не уважавате много чичо ми.

— Напротив. Аз много го харесвах. Той беше брилянтен мислител и мъж с щедра душевност — един човек с шибуми.

— Човек с… какво?

— Няма значение. Вашият чичо не беше създаден за терорист. Беше емоционално неподготвен за такова нещо — което разбира се, говори само в негова полза. В по-щастливи времена би живял спокойния живот на учен или учител. Но той страстно защитаваше чувството си за справедливост и не само собствения си народ. Начинът, по който стояха нещата преди двадесет и пет години, не е същият, както е сега в Израел, и страстните и щедри хора, които не бяха страхливци, имаха малко възможности за избор.

Ханна не беше свикнала с мекия, почти шепнещ глас на Хел и се наведе напред, за да чува думите му.

— Грешите, като казвате, че не оказвам дължимата почит на вашия чичо. Преди шестнадесет години в Кайро той рискува сигурността си, може би и живота си, за да ми помогне. Което е още по-важно, той рискува успеха на проекта, на който се беше отдал. Бях прострелян. Не можех да потърся медицинска помощ и хотел. Бях се скитал два дни из крайните улици с прогизнала от кръв кърпа, притисната под ризата, когато го срещнах. Бях замаян от треска. Не, аз много го уважавам. И съм му задължен. — Хел каза всичко това монотонно, без театралничене. Каза й го, защото смяташе, че заради чичо си тя трябваше да знае докъде се простира чувството му за дълг. — След онази история в Кайро чичо ви и аз никога повече не се срещнахме. Нашето приятелство се задълбочи през годините, когато разменяхме писма, в които споделяхме идеи, възгледи за прочетени книги, оплаквахме се от живота и съдбата. Бяхме освободени от неудобството, което изпитва човек, говорейки с непознат. Бяхме много близки непознати. — Хел се зачуди дали тази млада жена би могла да разбере такъв вид приятелство. Решавайки, че едва ли може, той се върна на належащото. — Добре, значи след като синът му е убит в Мюнхен, вашият чичо създава едно ядро, което да му помогне в отмъстителната мисия. Колко човека и къде са те сега?

— Аз съм единственият останал.

— Вие сте били в ядрото?

— Да. Защо? Нима това изглежда…

— Няма значение. — Хел вече беше убеден, че Аса Щерн е действал със замъглено от отчаяние съзнание, след като бе въвел тази либералка в действащо ядро. — Колко голямо беше ядрото?

— Бяхме пет. Нарекохме се „Петимата от Мюнхен“. Клепачите му отново се сведоха.

— Колко театрално. Значи петима? Вашият чичо, вие, двамата убити в Рим и кой беше петият член?

— Петият човек беше убит при избухването на бомба в едно кафене в Йерусалим. Той и аз, ние бяхме… ние бяхме…

— Сигурен съм, че сте били. Това е вариант на романс през лятната ваканция. Добре, кажете ми докъде бяхте стигнали, преди Аса да умре.

Ханна беше смутена и обидена. Това изобщо не приличаше на човека, който беше описвал чичо й — един нежен, културен мъж, който плащаше дълговете си и отказваше да работи за злите международни сили. Как можеше чичо й да бъде привързан към човек, който не показваше и най-малка човещина? На когото изобщо липсваше разбиране?

Хел естествено разбираше прекалено добре. Доста пъти му се беше налагало да почиства след такива отдадени на делото аматьори. Знаеше, че когато избухне бурята, те от страх или бягат, или започват безразборно да стрелят.

Ханна беше изненадана, че сълзите й пресъхнаха от студеното придържане към факти и информация, което наложи Хел. Тя подсмръкна и каза:

— Чичо Аса имаше източници на информация в Англия. Той научи, че последните двама от мюнхенските убийци са с групата на „Черния Септември“ и планират отвличане на самолет, тръгващ от Хийтроу.

— Колко голяма бе групата?

— Пет или шест човека. Не бяхме сигурни.

— Бяхте ли разбрали точно кои са били участниците в Мюнхен?

— Не.

— Значи сте имали намерение да убиете всичките пет? Тя кимна.

— Ясно. А контактите ви в Англия? Какъв е техният характер и какво ще направят за вас?

— Те са градски терористи, борещи се за освобождението на Северна Ирландия от английското господство.

— Господи!

— Трябва да знаете, че съществува нещо като братство между всички, които се борят за свобода. Тактиките ни може да са различни, но крайната ни цел е една и съща. Ние всички очакваме деня, когато…

— Моля ви — прекъсна я той. — А сега, какво щяха да направят тези от ИРА за вас?

— Е-е… те щяха да наблюдават септемврийците. Щяха да ни приютят, когато пристигнехме в Лондон. И щяха да ни осигурят оръжие.

— „Ние“ навярно означава вие и двамата от Рим.

— Да.

— Ясно. Добре, кажете ми сега какво се случи в Рим. „Би Би Си“ определи убийците като японци от „Червената армия“, действащи за Организацията за освобождение на Палестина.

— Не знам.

— Не бяхте ли там?

— Да! Бях там! — Тя се овладя. — Но в объркването… хората умиращи… стрелба навсякъде около мене… — Разстроена, тя стана и се обърна с гръб към този мъж, който нарочно я измъчваше, изпитвайки я. Каза си, че не трябва да плаче, но сълзите въпреки това потекоха. Нервна, изпитваща нужда да прави нещо с ръцете си, тя посегна да вземе от рафта зад нея една проста метална тръба.

— Не пипайте това!

Тя отдръпна ръката си, стресната от гласа му — за първи път повишен. Заля я вълна от справедлив гняв.

— Няма да повредя играчките ви!

— Те могат да ви повредят. — Гласът му отново беше тих и модулиран. — Това е тръба с нервнопаралитичен газ. Ако бяхте завъртели долната половина, щяхте досега да сте мъртва. И което е по-важно — и аз също.

Тя направи гримаса и се оттегли от рафта с оръжията. Запъти се към плъзгащата се врата, която водеше в градината, и се облегна на прага, опитвайки се да събере мислите си.

— Госпожице, имам намерение да ви помогна, ако това е възможно. Признавам, че може и да не е възможно. Вашата малка аматьорска група е допуснала всички възможни грешки и не на последно място от тях е свързването ви с тези мумии от ИРА. Въпреки това, заради вашия чичо ще ви изслушам. Може би ще мога да ви защитя и да ви върна обратно в буржоазния комфорт на вашия дом, където можете да се борите срещу безпорядъка в националните паркове. Но ако реша да ви помогна, трябва да знам разположението на камъните върху дъската. Затова искам от вас да запазите чувствата и артистичността за мемоарите си и да отговорите на въпросите ми възможно най-кратко и ясно. Ако не сте готова да направите това сега, можем да говорим по-късно. Но вероятно трябва да действам бързо. Типично в случай като този, след предотвратен набег — а сигурно този номер на международното летище в Рим е бил точно това — времето работи за другите. Сега ли ще говорим, или ще отидем да обядваме?

Ханна се плъзна на пода върху татамито и облегна гърба си на прага. Профилът й се очерта на фона на огрятата от слънце градина. След известно време каза:

— Съжалявам. Много ми се насъбра.

— Не се и съмнявам. Сега ми разкажете за удара в Рим. Факти и впечатления. Не емоции.

Тя погледна надолу и започна да очертава с нокът малки кръгчета върху почернялото си бедро, след което сви колене и ги придърпа към себе си.

— Добре. Аврим и Чаим минаха през паспортната проверка преди мене. Мене ме забави италианският офицер, който се опитваше да флиртува и оглеждаше влюбено гърдите ми. Предполагам, че е трябвало да нося блузата си закопчана догоре. Най-накрая той подпечата паспорта ми и аз тръгнах към терминала. Тогава започнаха изстрелите. Видях Аврим да бяга… и да пада… едната страна на главата му цялата… цялата. Почакайте малко. — Тя подсмъркна и пое няколко пъти дълбоко въздух. — Аз също започнах да бягам… всички бягаха и крещяха… един възрастен човек с бяла брада беше ранен… едно дете… една дебела жена. След това се чуха изстрели, идващи от другата страна на терминала и от надвисналия мецанин, и азиатците бяха застреляни. След това изведнъж стрелбата престана, имаше само писъци и ранени хора. Видях Чаим да лежи до шкафчетата за багаж, краката му бяха неестествено изкривени. Беше улучен в лицето. А аз… аз просто продължих. Не знаех какво правя, къде отивам. Тогава чух повикването за полета до Пау. Продължих да вървя направо, докато стигнах до изхода за пътниците. И… и това е всичко.

— Дотук добре. Сега ми кажете вие бяхте ли цел?

— Какво?

— Някой стреляше ли специално по вас?

— Не знам. Как бих могла да зная?

— Японците автомати ли използваха?

— Какво?

— Какъв звук издаваха — „рат-рат“ или „банг-банг“? Тя остро го изгледа.

— Знам какво е автоматично оръжие. Упражнявахме се с тях в планината.

— „Рат-рат“ или „банг-банг“?

— Бяха автомати.

— А някой, стоящ наблизо до вас, беше ли улучен? Тя се замисли, притискайки колене до устните си.

— Не. Никой близо до мене не падна.

— След като професионалисти, използващи автомати, не са свалили никой близо до вас, значи не сте била цел. Вероятно не са решили, че сте заедно. Особено след като сте напуснала проверката известно време след тях. Добре. Сега ще ви помоля да си припомните изстрелите от мецанина, които са свалили японците. Какво можете да ми кажете за тях? Тя поклати глава.

— Нищо. Нищо не си спомням. Но не бяха автомати. — Тя погледна лукаво към Хел. — Правеха „банг-банг“.

Той се усмихна.

— Ето това е начинът. Хуморът и гневът в момента са по-полезни от сълзливите емоции. В съобщението по радиото се казваше нещо за „специални агенти“, които били заедно с италианската полиция. Можете ли да ми кажете нещо за тях?

— Не. Изобщо не видях хората, които стреляха от мецанина.

Хел кимна и наведе глава, събрал дланите си и леко докосвайки е върха на пръстите си устните.

— Дайте ми минутка да подредя всичко това. — Той фокусира поглед в тъканите шарки на татамито, но когато започна да обмисля чутото, очите му се разфокусираха.

Ханна остана седнала на пода. Загледа се към градината, където слънчевата светлина се отразяваше в малкия поток, проблясващ между бамбуковите листа. Типично за нейната култура и класа, вътрешните ресурси й липсваха, за да изпита човек насладата от тишината, и много скоро се почувства неудобно.

— Защо няма никакви цветя във вашата…

Без да я погледне, той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

Четири минути по-късно повдигна глава.

— Какво?

— Извинете?

— Нещо за цветя?

— О-о, нищо важно. Просто се чудех защо нямате никакви цветя в градината.

— Има три цветя.

— Три вида?

— Не. Три цветя. Всяко от тях показва сезона на цъфтенето. Сега сме между сезоните. Добре, нека да видим с какво разполагаме и какво можем да предположим. Съвсем очевидно е, че нападението в Рим е било организирано или от палестинците, или от „септемврийците“ и че те са научили за намеренията ви — вероятно от вашите приятели от ИРА в Лондон, които биха продали собствените си майки в турски харем, ако цената си заслужава — и ако някой уважаващ себе си турчин може да ги използва за нещо. Появата на фанатици от японската „Червена Армия“ би трябвало да сочи към „Черния Септември“, които често използват други за опасната работа, тъй като не обичат много да рискуват. Но тук нещата малко се усложняват. Наемните убийци са ликвидирани за секунди и то от хора, разположени на мецанина. Най-вероятно не са били от италианската полиция, защото нещата са извършени съвсем ефикасно. Най-доброто предположение е, че тези, на които е била предадена информацията за вас, също са били предадени. Защо? Единствената причина, за която се досещам веднага, е, че някой не желае японците да останат живи. А защо? Най-вероятно те не са били стрелци от „Червената Армия“. А това естествено ни довежда до ЦРУ. Или до компанията-майка, която контролира ЦРУ и всички останали в правителството на САЩ, ако това има някакво значение.

— Какво представлява компанията-майка? Никога не съм чувала за нея.

— Малко от американците са чували. Това е една управляваща организация, в която влизат главните петролни и енергийни международни компании. Те отдавна спят в едно легло с арабите, използвайки тези невежи копелета като залог за своите комбинации при предизвикване на кризи и спекулации. Компанията-майка е сериозен противник и не може да бъде притисната лесно. Въпреки че се стараят да се представят в средствата за информация като лоялни американски — или британски, или германски, или датски — компании, в действителност те са международни подправителствени институции, чийто единствен патриотизъм е печалбата. Много вероятно е и вашият баща да притежава акции при тях, както и повечето посивели дами в страната ви.

Ханна поклати глава.

— Не мога да си представя ЦРУ да има нещо общо с „Черния Септември“. Съединените щати подкрепят Израел; те са съюзници.

— Подценявате разтегливостта същност на съвестта на вашата страна. Те направиха една осезаема стъпка след петролното ембарго. Американската преданост към честта е обратно пропорционална на загрижеността им към централното отопление. Типично за американците е, че могат да бъдат смели и самопожертвователни за много кратко време. По тези причини са по-добри във война отколкото при носещ отговорности мир. Могат да посрещнат опасността, но не и неудобствата. Те отравят въздуха си, за да убиват комарите. Изтощават енергийните си източници, за да управляват електрически ножове за дърворезба. Никога не трябва да забравяме, че винаги имаше кока-кола за войниците във Виетнам. Ханна се засегна като патриот.

— Смятате ли, че е честно да се правят такива обобщения за хората?

— Да. Обобщаването е погрешен начин на мислене само когато се отнася за отделни индивиди. Това е най-точният начин да се опише масата, пачките с банкноти. А вашето е демокрация, диктатура на парите.

— Отказвам да повярвам, че американци са участвали в този ужас на летището. Невинни деца и възрастни хора…

— Говори ли ви нещо шести август?

— Шести август? Не, защо? — Тя притисна коленете си по-силно.

— Няма значение. — Хел стана. — Трябва малко да обмисля всичко това. Ще говорим пак този следобед.

— Възнамерявате ли да ми помогнете?

— Вероятно. Но сигурно не по начина, който си представяте. Между другото, мога ли да ви дам един доброжелателен съвет?

— Какъв?

— Лош стил е за една така щедро окосмена млада дама да носи толкова къси шорти и да седи така, че да го показва. Освен, разбира се, ако не искате да докажете, че червената ви коса е естествена.

Обедът беше поднесен върху малка кръгла маса в западната приемна с изглед към преливащите зелени тонове на градината и алеята, която водеше към централната врата. Големите плъзгащите прозорци бяха отворени и дългите завеси мързеливо са издуваха от ухаещия на кедър ветрец. Хана се беше преоблякла в дълга сивкавосиня копринена рокля. Тя донареждаше поставения в средата букет и се обърна с усмивка към Хел и Ханна, които влизаха в момента.

— Идвате съвсем навреме. Току-що сервираха обеда. — В действителност тя ги чакаше вече от десет минути, но едно от нейните качества беше умението й да накара другите да се чувстват добре. Един поглед към лицето на Ханна й показа, че разговорът с Хел е бил доста разстройващ, и тя се зае със задачата да поддържа лек, светски разговор по време на обеда.

Докато разгъваше колосаната ленена салфетка, Ханна забеляза, че не са й сервирали същото като на Хел и Хана. Пред нея имаше парче агнешко, изстудени аспержи в майонеза и пилаф от ориз, докато пред тях — пресни и леко запържени зеленчуци и обикновен кафяв ориз.

Хана се усмихна и обясни.

— Възрастта ни и предишното ни неблагоразумие налагат да се храним по-внимателно, мила. Но не искаме да налагаме нашия спартански режим и на гостите си. Всъщност, когато съм извън къщи, в Париж например, си позволявам да си похапна добре. Храненето за мене е управляем порок. Порок, който твърде трудно може да се контролира, когато живеете в Париж, където в зависимост от гледната точка, храната е или втората по качество в света, или най-лошата в света.

— Какво искате да кажете? — попита Ханна.

— Според изтънчените, френската е втора след китайската кухня. Но е обработена така, полята със сос, подлютена, накълцана, напълнена и подправена, че се получава един питателен кошмар. Затова никой в Западния свят не изпитва такова голямо удоволствие от яденето, както французите, и никой друг няма толкова много проблеми с черния си дроб.

— А какво мислите за американската храна? — попита Ханна с кисела физиономия. Беше от тези американци, които — за да се покажат интелигентни, когато са в чужбина — са склонни да оплюят всичко американско.

— Не бих могла да кажа. Никога не съм била в Америка. Но Николай е живял там известно време и ми е казвал, че има някои райони в Америка, където храната е отлична.

— О-о? — каза Ханна, поглеждайки студено към Хел.

Изненадана съм да чуя, че мистър Хел може да каже нещо хубаво за Америка или за американците.

— Не американците ме дразнят, американизмът: социалната болест на слединдустриалния свят, която трябва неминуемо да зарази всички нации една след друга и която се нарича „американско“ само защото вашата нация е в най-напреднал стадий на заболяването. По същия начин човек говори за испански грип или за японски енцефалит тип-В. Симптомите са изчезване на етиката към работата, намаляване на вътрешните човешки ресурси и една постоянна нужда от външно стимулиране, последвани от духовна разруха и морално опиянение. Можете да разпознаете жертвата по нейните постоянни усилия да влезе във връзка със себе си и по това, че приема своята духовна посредственост за интересна психологична извратеност; по това, че обяснява своето бягство от действителността, търсейки и намирайки доказателството, че тя и нейния живот са отворени за нов експеримент. В последния стадий жертвата вече може да търси най-баналната от човешките дейности: забавлението. А колкото до вашата храна, никой не може да отрече, че Америка се е специализирала отлично в едно: закуските. И смятам, че в това има нещо символично.

Хана не одобри неприятния тон на Хел и пое контрол над разговора, като взе чинията на Ханна, за да я напълни отново.

— Моят английски е доста неточен. Тук има повече от една аспержа, но множественото число на думата звучи доста странно — asparaguses. Това да не би да е едно от онези латински множествени числа, Николай? Може би трябва да се казва asperagae, или нещо подобно?

— Някой може и да го каже по този начин, но само ако е от онези недообразовани типове, които посещават концерт за цигулка и след това си поръчват чаша капучино. Или, ако е в Америка, желе от ягоди.

— Arretes un peé et sois sage20 — каза Хана с леко поклащане на главата. Тя се усмихна на Ханна. — Не е ли голям досадник, като стане дума за американци? Това е недостатък на характера му. Единственият, както сам ме уверява. Отдавна искам да ви попитам, Ханна, какво четяхте в университета?

— Какво съм четяла?

— В какво сте се специализирала — поясни Хел. — О-о. Социология.

Трябваше да отгатне. Социология, тази описателна псевдонаука, която маскира несигурността си със статистически мъгли, като се възползва от тясната пропаст между психология и антропология. Една специализация, която много американци използват за да оправдаят своята четиригодишна интелектуална ваканция и да продължат юношеството си.

— Какво сте учили в училище? — попита Ханна своята домакин, без да се замисли.

Хана се усмихна на себе си.

— О-о… неофициално психология, анатомия, естетика — такива неща.

Ханна се зае с аспержите и неочаквано попита:

— Вие двамата не сте женени, нали? Искам да кажа… вие се пошегувахте миналата вечер, като казахте, че сте държанка на мистър Хел.

Очите на Хана се разшириха от изумление. Тя не беше свикнала с такава любознателна нетактичност, която англосаксонците смятат за приятелска откровеност. Хел повдигна длан към Хана, давайки й знак да отговори, докато очите му се изпълниха с дяволита невинност.

— Е… — каза Хана, — мистър Хел и аз не сме женени. И в действителност аз съм негова държанка. Ще вземете ли сега десерт? Току-що получихме първата доставка от разкошни череши, с които баските с право се гордеят.

Хел знаеше, че Хана нямаше да се отърве толкова лесно и й се ухили, когато мис Щерн настоя.

— Не мисля, че искахте да кажете „държанка“. На английски „държанка“ означава някой, който е нает за… е, за сексуални услуги. Мисля, че имахте предвид „любовница“. И дори любовница звучи някак старомодно. Сега хората казват, че просто живеят заедно.

Хана погледна към Хел за помощ. Той се засмя и се застъпи за нея:

— Английският на Хана е наистина много добър. Само се шегуваше за аспержите. Тя знае разликата между държанка, любовница и съпруга. Любовницата не е сигурна във възнаграждението си, съпругата не получава никакво, а и двете са аматьорки. Сега си вземете от черешите.

Хел седеше на една каменна скамейка в средата на градината, затворил очи и повдигнал лице към небето. Въпреки че планинският вятър беше хладен, слънчевите лъчи проникваха през дрехата му и го затопляха до желание да заспи. Той се колебаеше на приятната граница между дрямка и будно състояние, когато усети приближаващата се аура на някой, който беше обезпокоен и напрегнат.

— Седнете, мис Щерн — каза той, без да отваря очи. — Трябва да ви поздравя за начина, по който се държахте по време на обяда. Не споменахте нито веднъж проблемите си. Изглежда сте забелязали, че в тази къща не обичаме да обсъждаме сериозни неща на масата. Да си призная, не очаквах от вас такава добра форма на държание. Повечето хора на вашата възраст и от вашата класа са така отдадени на себе си — така загрижени с това, което преживяват — та дори не забелязват, че стилът и формата са всичко, а заместителите само отминаващ мит. — Той отвори очи и се усмихна, докато правеше блед опит да имитира американско произношение: — Истината не е в това какво правиш, а как го правиш.

Ханна се настани върху мраморната балюстрада пред него. Беше боса и не беше взела под внимание съвета му да смени дрехите си.

— Казахте, че трябва да поговорим още малко.

— Хмм. Да. Но първо ми позволете да ви се извиня за нецивилизования тон по време на малкия ни разговор по обед. Бях ядосан и раздразнен. Оттеглил съм се от повече от две години, мис Щерн. Вече не съм в бранша; отдал съм се на градинарство, пещернячество, слушам как расте тревата и търся дълбокото спокойствие, което загубих преди много години — загубих го поради обстоятелства, които ме изпълниха с омраза и ярост. И ето, че се появявате вие с едно напълно законно искане да ви помогна заради дълга си към чичо ви, и аз се виждам заплашен от принудата да се върна към една професия, изпълнена със страх и насилие. Страхът изигра най-голяма роля в раздразнението, което изпитах към вас. В моята работа до известна степен съществува антишанс. Няма значение колко добре си тренирай, колко си внимателен, колко си хладнокръвен, шансовете се изравняват с годините и идва моментът, когато късметът и антишансът натежават срещу тебе. Не че съм бил късметлия през цялото време — не се доверявам на късмета — но и никога не съм бил спъван от много лош късмет. Хвърлял съм монетата много пъти и винаги падаше ези. Има повече от двадесет години, които чакат да си го върнат с тура. Така! Това, което исках да обясня, беше причината, поради която бях нелюбезен с вас. Дължеше се преди всичко на страх. И на известно раздразнение. Имах достатъчно време да размисля. Мисля, че знам какво трябва да направя. За щастие най-правилното действие е и най-сигурното.

— Това означава ли, че нямате намерение да ми помогнете?

— Точно обратното. Ще ви помогна, като ви изпратя у дома. Моят дълг към чичо ви се простира и над вас; но не до някакви абстрактни намерения за отмъщение или до някаква организация, с която сте в съюз.

Тя се намръщи и погледна настрани към планината.

— Виждане ви за дълга към чичо ми е най-удобното за вас.

— Така изглежда.

— Но… моят чичо отдаде последните години на живота си, за да проследи тези убийци, и всичко ще изглежда съвсем безсмислено, ако не се опитам да направя нещо.

— Няма нещо, което да можете да направите. Липсва ви подготовка, умение, организация. Дори нямате план или онова, което би могло да се нарече така.

— Имахме.

Той се усмихна.

— Добре. Нека хвърлим един поглед на плана ви. Казахте, че „Черните септемврийци“ възнамеряват да отвлекат самолет от Хийтроу. Да предположим, че вашата група щеше да ги нападне в този момент. Къде смятахте да го направите — на самолета или преди да се качат?

— Не знам.

— Не знаете?

— След като чичо Аса почина, Аврим беше водачът. Той не ни казваше повече, отколкото смяташе, че трябва да знаем, в случай че някой от нас бъде заловен или нещо подобно. Но не вярвам, че сме щели да ги посрещнем в самолета. Мисля, че щяхме да ги екзекутираме на терминала.

— И кога трябваше да стане това?

— Сутринта на седемнайсти.

— Това е след шест дни. Защо бяхте тръгнали толкова рано за Лондон? Защо щяхте да се излагате на опасност толкова време?

— Не отивахме в Лондон. Щяхме да дойдем тук. Чичо Аса знаеше, че без него нямахме голям шанс за успех. Беше се надявал, че ще бъде достатъчно силен, за да ни придружи и да ни насочва. Краят дойде твърде бързо за него.

— Значи той ви изпрати тук. Не мога да повярвам.

— Не може да се каже, че той ни изпрати тук. Той ви беше споменавал няколко пъти. Казваше, че ако изпаднем в беда, трябвало да дойдем при вас и вие сте щели да ни помогнете.

— Сигурен съм, че той е имал предвид да ви помогна да се измъкнете след събитията.

Тя повдигна рамене. Той въздъхна.

— Значи вие тримата щяхте да отидете в Лондон, да вземете оръжието от вашата връзка от ИРА, щяхте да се размотавате шест дена в града, да вземете такси, да се разходите по летището, да откриете вашите цели в чакалнята и да ги застреляте. Такъв ли беше планът?

Тя стисна зъби и погледна встрани. Казано така, наистина звучеше глупаво.

— И така, мис Щерн, без да забравяме вашето отвращение и ужас от случилото се на международното летище в Рим, излиза, че сте планирали да поемете отговорността за едно подобно действие — стрелба от права позиция в претъпкана чакалня. Деца, възрастни, тичащи насам-натам, докато посветените на делото млади революционери с блеснали очи и развети коси пробиват със стрелба своя път в историята. Това ли имахте предвид?

— Ако искате да кажете, че не сме по-различни от тези, които убиха младите атлети в Мюнхен и които застреляха приятелите ми в Рим…

— Разликата е съвсем очевидна! Те бяха добре организирани и професионалисти! — Той рязко се прекъсна. — Съжалявам. Кажете ми, какви бяха вашите средства?

— Средства?

— Да. Като забравим вашите контакти с ИРА — а мисля, че спокойно можем да ги забравим — на какви средства разчитахте? Момчетата, които загинаха в Рим, бяха ли добре подготвени?

— Аврим беше. Не мисля, че Чаим е участвал преди това в нещо подобно.

— А пари?

— Пари? Е, ние се надявахме да получим малко от вас. Нямаше да имаме нужда от много. Надявахме се да останем тук за няколко дни — да поговорим с вас, да ни дадете някакви инструкции и съвети. След което да отлетим направо за Лондон, пристигайки един ден преди операцията. Всичко, от което щяхме да имаме нужда, беше пари за самолетните билети и още малко.

Хел затвори очи.

— Мое скъпо, глупаво, фатално момиче. Ако се заемех с това, което сте мислели, то щеше да струва сто, сто и петдесет хиляди долара. Не говоря за възнаграждението си. Това щяха да са само парите за уреждането на всичко. Много пари струва да се прехвърлиш, а още повече — да се измъкнеш. Вашият чичо знаеше това. — Той погледна към хоризонта, където небето се допираше до планините. — Започвам да разбирам, че това, което е планирал, е било едно самоубийствено нападение.

— Не мога да повярвам! Той никога не би ни накарал да участваме в такова нещо, без да ни каже!

— Вероятно не е имал намерение да сте на предна линия. Възможно е да е планирал да му осигурите тила, надявайки се да свърши останалото сам, а вие да се измъкнете в общото объркване. Освен това…

— Освен това, какво?

— Не трябва да забравяме, че от дълго време е използвал опиати, за да потисне болката. Кой може да каже какво си е мислел? Кой може да знае с каква част от мозъка си е разсъждавал към края?

Тя притегли коленете си и ги притисна към гърдите си. Притисна устни към коленете си и погледна към градината.

— Не знам какво да правя.

Хел я погледна през полуотворените си очи. Бедното, объркано създание, търсещо цел и вълнения в живота, докато в същото време културата и произходът й я осъждаха на съвъкупление с търговци и рекламни агенти. Тя беше изплашена и объркана и още не беше готова да се откаже от тази афера, изпълнена с опасност и значимост, за да се върне към нормалния си живот.

— Наистина, нямате голям избор. Ще трябва да си отидете вкъщи. За мене ще е удоволствие да заплатя вашия път.

— Не мога да направя това.

— Нямате какво друго да направите.

За момент тя леко засмука коленете си.

— Мистър Хел, мога ли да ви наричам Николай?

— В никакъв случай.

— Мистър Хел. Вие ми казвате, че нямате намерение да ми помогнете, нали?.

— Помагам ви, като ви казвам, че трябва да си отидете вкъщи.

— А ако откажа? Какво ще стане, ако продължа на своя глава?

— Ще се провалите и най-вероятно ще умрете.

— Знам това. Въпросът е, ще ме оставите ли да опитам сама? Ще допусне ли чувството ви за дълг към моя чичо да ми го позволите?

— Блъфирате.

— А ако не блъфирам?

Той погледна настрани. Беше съвсем възможно тази буржоазна издънка да го въвлече в това или поне да го накара да провери докъде се простират лоялността и честта. Той се готвеше да изпита нея и себе си, когато почувства приближаването на Пиер и се извърна да погледне към градинаря, който тътреше крака към тях.

— Добър ден, господине, госпожице. Сигурно е приятно да се мързелува на слънцето. — Той извади нагънато парче хартия от джоба на сините си работни дрехи и го подаде на Хел е голяма тържественост, след което обясни, че не може да остане, защото имат да се вършат хиляди неща, и се отправи към градината и своята къщичка. Беше време за нова чаша червено.

Хел прочете бележката.

После я сгъна и почука с нея устните си.

— Изглежда, мис Щерн, че не разполагаме със свободата да решаваме, както мислехме досега. Трима чужденци са пристигнали в Тардет и са задавали въпроси за мене и, което е по-важно, за вас. Описани са като англичани или американци — хората от селото не биха могли да разграничат произношението. Придружавани са от специални части на френската полиция, които били много услужливи.

— Но как са узнали, че съм тук?

— По хиляди начини. Вашите приятели — тези, които бяха убити в Рим — имаха ли самолетни билети в себе си?

— Предполагам. Всъщност, да. Всеки от нас носеше билета си. Но те не бяха дотук, а до Пау.

— Достатъчно близко. Не съм съвсем неизвестен. — Хел поклати глава на това ново доказателство за тяхното аматьорство. Професионалистите винаги си купуват билет до места, отдалечени от истинската им цел, защото резервациите се записват в компютри, след което са достъпни на правителствените организации или на компанията-майка.

— Кои според вас са тези хора?

— Не знам.

— Какво ще направите? Той повдигна рамене.

— Да ги поканя на вечеря.

След като остави Ханна, Хел постоя половин час в градината, наблюдавайки как около планините се струпват буреносни облаци и преценявайки разположението на камъните върху дъската. Достигна едновременно до две заключения. Тази вечер щеше да вали, а най-умното нещо беше да подтикне врага към бързане.

Телефонира в хотел „Дабади“ от оръжейната стая. Уговориха се. Семейство Дабади щеше да изпрати американците на вечеря горе в замъка. Но оставаше проблемът с вечерята, която вече бяха приготвили за гостите. В края на краищата, хотелът печелеше от храната, не от стаите. Хел ги убеди, че най-честният и правилен начин е да включат неизядената вечеря в сметката. И Господ е свидетел, че Дабади не биха били виновни, ако чужденците решат в последния момент да вечерят с Хел. Бизнесът си е бизнес. И като се има предвид, че разхищението на храна не е угодно Богу, може би най-доброто решение щеше да бъде те сами да изядат вечерята, като поканят и абата.

Хана четеше в библиотеката с огромни квадратни очила. Тя погледна над тях, когато той влезе.

— Гости за вечеря?

Той погали бузата и с длан.

— Да. Трима. Американци.

— Колко мило. С Ханна и Льо Каго ще се получи добра компания.

— Точно така.

Тя отбеляза докъде беше стигнала и затвори книгата.

— Неприятности ли има, Нико?

— Да.

— Нещо свързано с Ханна и нейните проблеми? Той кимна.

Тя леко се засмя.

— А тази сутрин ме покани да стоя тук през половината от всяка година, като се опитваше да ме примамиш с тишината и усамотеността на твоя дом.

— Скоро ще бъде отново спокоен: Все пак, аз съм се оттеглил.

— А може ли някой като тебе напълно да се оттегли? Е, добре, щом ще имаме гости, трябва да изпратя някой долу в селото. Ханна има нужда от някакви дрехи. Не може да се яви на вечеря с тези шорти.

Поздрав още от алеята, блъскане на стъклената врата на салона, от което стъклото се раздрънча, шумно търсене на Хана в библиотеката, могъща прегръдка, дълга, мляскаща целувка по бузата, вик за малко гостоприемство във вид на чаша вино — и цялото домакинство вече знаеше, че Льо Каго се беше завърнал от задълженията си в Лару.

— А сега, къде е това младо момиче с едрия бюст, за което говорят в цялата долина? Доведи я тук! Нека срещне съдбата си!

Хана му каза, че младата жена почива, а Николай работи в японската градина.

— Не искам да го виждам. Достатъчна ми беше компанията му цели три дни. Разказа ли ти за моята пещера? Направо трябваше да го мъкна през нея. Тъжно е да се признае, но той остарява, Хана. Време е да се замислиш за бъдещето си и да се огледаш за някой мъж без възраст, например един як баскски поет…

Хана се засмя и му каза, че банята ще бъде готова след половин час.

— След което, ако решиш, можеш да се облечеш по-официално. Ще имаме гости за вечеря.

— Ах, публика. Добре. Много добре, ще отида за малко вино в кухнята. Все още ли работи при вас онова португалско момиче?

— Те са няколко.

— Значи ще мога да си избера. И почакай да ме видиш, като се облека! Преди няколко месеца си купих едни дрехи и все още не съм имал възможността да се покажа в тях. Един поглед към мене и ще се разтопиш, в името на топките…

Хана му хвърли кос поглед и той веднага облагороди езика си.

— …В името на екстаза на света Тереза. Е добре, изчезвам в кухнята. — И той замарширува през къщата, блъскайки врати и крещейки за вино.

Хана се усмихна след него. Още от самото начало я беше харесал и неговият груб начин да показва одобрението си беше проявата му на галантност. От своя страна, тя харесваше неговия честен, груб стил, и беше доволна, че Николай има толкова лоялен и забавен приятел като този легендарен баск. Тя мислеше за него като за митична фигура, поет, който беше създал един необичаен, романтичен образ и който през останалото време играеше ролята, която беше създал. Тя веднъж попита Хел какво беше накарало поета да се скрие зад тази бутафорна авантюристична фасада. Хел не можеше да й разкаже подробностите. Ако беше направил това, щеше да предаде доверието, с което, без Льо Каго да знае, го беше облякъл една нощ, когато поетът, много пиян, беше пречупен от мъка и носталгия. Преди много години чувствителният млад поет, който накрая беше приел образа на Льо Каго, беше преподавател по баскска литература и работеше в университета в Билбао. Беше женен за едно красиво и мило испано-баскско момиче и двамата имаха дете. Една нощ, по неясни причини, той се присъединил към студентска демонстрация срещу потискането на баскската култура. Жена му също била с него, въпреки че самата тя не се интересувала от политика. Федералната полиция разпръснала демонстрантите със стрелба. Жената била убита. Льо Каго бил арестуван и прекарал следващите три година в затвора. Когато се измъкнал, научил, че детето е умряло. Младият поет започнал доста да пие и да участва в безсмислено жестоки антиправителствени акции. Повторно бил арестуван и когато се измъкнал отново, младият поет вече бил изчезнал. На негово място бил Льо Каго, една безчувствена карикатура, която станала народна легенда заради патриотичните си стихове, участието си в баскските сепаратистки действия и значителната си личност, благодарение на която го канели да чете лекции в целия Западен свят. Името на тази нова персона заимствал от каготите, древна раса от недосегаеми парии, които упражнявали един вариант на християнството, донесъл им ненавистта и омразата на техните съседи-баски. Каготите потърсили спасение от това преследване с молба до папа Лъв X през 1514 година и го получили по принцип, но безчестията и ограниченията продължили до деветнадесети век, когато каготите престанали да съществуват като отделна раса. Преследванията имали различни форми. Били принудени да носят върху дрехите си отличителен знак във формата на следа от гъши крак. Не можели да носят оръжие. Не можели да ходят боси. Не можели да посещават публични места и дори когато отивали на църква, ползвали една странична, ниска врата, създадена специално за тази цел. Тази врата може да се види и до днес в много селски църкви. По време на службата не можели да седят близо до другите и да целуват кръста. Можели да наемат земя и да отглеждат храна, но не можели да продават стоката си. Под заплаха от смърт не можели да се женят или да имат някакви отношения извън своята раса.

Това, което останало за каготите, били занаятите. От незапомнени времена те били единствените дърворезбари и дърводелци. По-късно те дали началото на баскските строители и тъкачи. Тъй като безформените им тела били считани за смешни, те станали пътуващи музиканти и смешници и по-голямата част от това, което сега се нарича баскски фолклор, бил създаден от презрените каготи.

Историята казва, че на каготите и тяхното потомство липсвала долната месеста част на ухото. Затова и до ден днешен в повечето баскски села момичетата между пет и шест години си пробиват ушите и носят обеци. Без да знаят източника на тази традиция, майките продължават древната практика, доказваща, че техните момичета имат долна част на ухото, на която да носят обеци.

Днес каготите са изчезнали — или умрели, или смесили се бавно с баскската народност (въпреки че подобно твърдение не бива да се прави в някой баскски бар), а името им, излязло от употреба, е станало нарицателно само за приведени, стари жени.

Младият поет, чиято чувствителност беше притъпена от събитията, избра името Льо Каго като псевдоним, за да привлече вниманието към несигурното положение на съвременната баскска култура, която беше застрашена от изчезване също както потисканите бардове и жонгльори от старите времена.

Малко преди шест Пиер заприпка надолу по площада на Етчбар. Благодарение на натрупания ефект от погълнатото вино той като че ли беше освободен от теглото си и от гравитацията и се придвижи до волвото, едва докосвайки земята. Бяха го изпратили да вземе два тоалета, които Хана беше поръчала по телефона, след като се беше информирала за мерките на Ханна и ги беше превела в европейския стандарт. След дрехите Пиер трябваше да вземе тримата гости от хотел „Дабади“. Не успявайки на два пъти да хване дръжката на вратата, Пиер дръпна надолу периферията на баретата си и се концентрира в немаловажната задача да влезе в колата, с която успя накрая да се справи, но след това се сети за нещо и се удари по главата. Успя да се измъкне и ритна задния калник, имитирайки мистър Хел, след което отново се добра до седалката на шофьора. С типичното баскско недоверие към всичко механично, Пиер се ограничаваше да кара само на задна или на най-ниска предавка с отворен дросел, използвайки целия път от край до край. Такива неща като овце, крави, хора или клатушкащи се мотопеди, които се появяваха изведнъж пред бронята му, успяваше да избегне с рязко завъртане на кормилото, след което налучкваше пътя по чувство. Избягваше крачната спирачка, а ръчната използваше само при паркиране. Тъй като винаги спираше без да натисне амбреажа, не му се налагаше да изключва двигателя, тъй като колата обикновено се раздрусваше и загасваше, когато той достигаше целта си. Спираше, като издърпваше ръчката на спирачката. За щастие на жителите на селата между замъка и Тардет, звукът на освободеното купе на волвото, дрънкащо и тракащо, и ревът на двигателя, използван на първа скорост с пълна газ, изпреварваше Пиер с половин километър и те имаха възможност да се скрият зад дървета или каменни стени. Пиер заслужено се гордееше с шофьорските си възможности, тъй като никога не беше имал произшествие. И това беше нещо значително, като се имаха предвид недисциплинираните шофьори около него, които той често наблюдаваше да се отклоняват в канавките или да се качват на тротоарите, или да се сблъскват, когато той профучаваше покрай сигналите за стоп или влизаше в еднопосочни улици. Несръчното безразсъдство на другите шофьори не безпокоеше толкова Пиер. Безпокоеше го тяхната просташка грубост, защото понякога те му крещяха вулгарни неща и безброй пъти беше виждал през огледалото за задно гледане как му показваха пръст или юмрук.

Пиер успя да докара кашлящото и подскачащо волво в центъра на площада и излезе навън. След като удари големия пръст на крака си във вратата, той се зае с поръчките, първата от които беше да сподели една чаша вино със старите си приятели.

На никой не му се струваше странно, че Пиер нанася удари на колата всеки път като влиза или излиза от нея, тъй като удрянето на волвото беше станало постоянна практика в Югозападна Франция. В действителност, разнасяно от туристите по целия свят, удрянето на волвото се беше превърнало в нещо като култ и Николай Хел беше много доволен, тъй като именно той го беше въвел.

Преди няколко години, търсейки кола за всякакъв вид дейност за замъка, Хел беше послушал съвета на един приятел и беше купил волво, като смяташе, че една толкова скъпа кола, на която липсваха красота, комфорт, бързина и икономия на гориво, трябва да притежава нещо друго. Увериха го, че това е нейната трайност и обслужване. Борбата му с ръждата започна на третия ден, а малките грешки в конструкцията и дизайна (небалансирани колела, които изтъркваха гумите още на пет хиляди километра; чистачки, които изтънчено избягваха контакта със стъклата; ключалка на багажника, за която бяха необходими и двете ръце, за да се затвори) го принудиха да върне колата на търговеца още след 150-я километър. Търговецът смяташе, че това са грешки на производителя, а производителят смяташе, че това са грешки на търговеца, и след няколко месеца, през които получаваше любезни, но неясни писма, изпълнени с незаинтересовано съчувствие, Хел реши да се предаде и да използва колата най-жестоко за превозване на овце и екипировка по стръмните планински пътища, надявайки се, че много скоро тя ще се разпадне на части и ще оправдае купуването на ново превозно средство. За нещастие, въпреки че се беше убедил, че доброто обслужване беше само мит, устойчивостта на колата се оказа истина и макар и да се движеше зле, тя винаги се движеше. При други обстоятелства Хел би счел трайността й за положително качество, но намираше слаба утеха в заплахата проблемът му да не се реши години наред.

Забелязвайки качествата на Пиер като шофьор, Хел реши да съкрати мъката си, като разреши на Пиер да кара колата, когато пожелае. За съжаление и този заговор пропадна, тъй като по ирония на съдбата Пиер не претърпяваше произшествия. Така че Хел прие волвото като едно от комичните теглила в живота, но си позволяваше да дава отдушник на яда си, като риташе и удряше колата всеки път, когато влизаше или излизаше от нея.

Не след дълго и неговите приятели пещерняци придобиха навика да удрят колата му, когато минаваха покрай нея. Скоро младите хора, с които пътуваха, започнаха да удрят всяко волво покрай което минаваха. Следвайки нелогичния път на прищевките, удрянето на волвото се разпространи като на места приемаше антиконституционен тон, на места беше младежки изблик или израз на антиматериализъм.

Дори и собствениците на волво започнаха да възприемат тази мода. Имаше случаи, когато тайно удряха колите си, за да придобият репутация на космополити. Носеха се настойчиви, макар и апокрифни слухове, че компанията щеше да представи един изпоудрян модел, с което да покаже как той е готов на всякакви жертви за сигурността на пасажерите си, и преди всичко да апелира към богатите егоисти, които вярваха, че продължителността на живота им е от съществено значение за съдбата на човека.

След като взе душ, Хел се облече в черния си сукнен костюм, създаден да накара гостите, облечени в обикновени костюми, и тези, облечени във вечерно облекло да се чувстват еднакво удобно. Когато срещна Хана на края на главното стълбище, тя беше в дълга рокля в китайски стил, създадена със същото двусмислено предназначение.

— Къде е Льо Каго? — попита той когато слязоха в малкия салон. — Почувствах присъствието му няколко пъти през деня, но не съм го виждал или чувал.

— Предполагам, че се облича в стаята си. — Хана леко се засмя. — Каза ми, че така ще бъда зашеметена от новите му дрехи, че ще се хвърля влюбено в обятията му.

— О, господи. — Вкусът на Льо Каго към дрехите клонеше малко към оперните костюми. — А мис Щерн?

— Тя прекара по-голямата част от следобеда в стаята си. Изглежда, че доста си я разстроил по време на вашия разговор.

— Хм.

— Тя ще слезе скоро след като Пиер се върне с дрехите, поръчани за нея. Искаш ли да чуеш какво ще бъде менюто?

— Не, сигурен съм, че ще бъде идеално.

— Не чак, но приемливо. Тези гости ни дават възможност да се отървем от сръндака, който ни даде старият мистър Ибар. Виси тук повече от седмица, сигурно вече е готов. Трябва ли да знам нещо по-специално за гостите?

— Непознати са за мене. Предполагам, врагове.

— Как да се отнасям с тях?

— Както към гостите в тази къща. С този особен твой чар, с който караш всеки мъж да се чувства интересен и важен. Искам тези хора да бъдат изкарани от равновесие и да не се чувстват сигурни в себе си. Те са американци. Точно както ти или аз бихме се чувствали несигурни на барбекю, те пък страдат от светско замайване на една истинска вечеря.

— Какво, по дяволите, е „барбекю“?

— Примитивен племенен ритуал, включващ картонени чинии, летящи насекоми, препечено месо и бира.

Те седяха в притъмнелия салон, леко докосвайки се с пръсти. Слънцето се беше скрило зад планините и през отворените стъклени врати можеше да се види сребристото сияние, което като че ли извираше от земята в парка; неговата слаба светлина запълваше пространството под тъмнозелените борове — един непостоянен ефект, причинен от приближаващата буря.

— Колко време си живял в Америка, Нико?

— Около три години веднага след като напуснах Япония. Всъщност, все още притежавам апартамент в Ню Йорк.

— Винаги съм искала да посетя Ню Йорк.

— Ще се разочароваш. Това е плашещ град, в който всеки се надпреварва за пари; банкерите, мошениците, бизнесмените, проститутките. Като вървиш по улиците и наблюдаваш очите им, ще видиш две неща: страх и ярост. Те са унищожени хора, криещи се зад врати с тройни ключалки. Борят се с мъже, които не мразят, и правят любов с жени, които не обичат. Хибридно общество, което взема на заем начина си на живот от другите култури. Кир21 е популярно питие за тези, които искат да са вътре в нещата. Те превъзнасят перие22, въпреки че имат една от най-добрите минерални води. Най-добрите им френски ресторанти предлагат това, което ние смятаме за тридесет франкова храна, десет пъти по-скъпо, а сервирането им е характерно с нетърпима сополивост на по-голямата част от келнерите, обикновено некомпетентни селяни, които едва ли могат да разчетат менюто. Но американците обичат да бъдат малтретирани от келнерите. Това е единственият им начин да оценят качеството на храната. От друга страна, ако трябва да живееш в градовете на Америка, тогава най-добре е да живееш в истинския Ню Йорк, а не в провинцията. Там има и някои хубави неща. Харлем например. Общинската библиотека е доста сносна. Има един мъж на име Джими Фокс, който е най-добрият барман в цяла Северна Америка. Два пъти дори проведох разговор за естеството на шибуи — не шибуми, разбира се. С възможностите на меркантилното мислене по-скоро може да се говори за особеностите на прекрасното, а не за естеството на красотата.

Тя драсна клечка кибрит и запали една лампа на масата до тях.

— Но аз си спомням, че веднъж спомена, че домът ти в Америка ти харесва.

— О-о, но това не беше в Ню Йорк. Притежавам няколко хиляди хектара земя в Уайоминг, в планините.

— Уа-йо-минг. Звучи романтично. Красиво ли е?

— Бих казал грандиозно. Прекалено раздробено и сурово за да бъде прекрасно. В сравнение с пиринейската страна е като скица пред завършена рисунка. По-голямата част от откритата земя в Америка е привлекателна. За съжаление е населена с американци. Но човек може да каже същото за Гърция или Ирландия.

— Знам какво имаш предвид. Била съм в Гърция. Работих там една година. Бях наета от един корабен магнат.

— О-о? Никога не си споменавала това.

— Нямало е защо. Беше много богат и много вулгарен, търсеше да си купи класа и положение, обикновено под формата на представителни жени. Докато ме беше наел, се постарах да го заобиколя със спокоен комфорт. Нямаше други изисквания към мене, а и да искаше, не можеше да има.

— Разбирам. А-а — ето че идва Льо Каго.

Хана не беше чула нищо, защото Льо Каго се промъкваше тихо по стълбите, за да ги изненада с шивашкото си великолепие. Хел се усмихна на себе си. Аурата на Льо Каго имаше качеството на момчешка дяволитост и свръхзакачливо удоволствие.

Той се появи на вратата, масата му запълваше наполовина рамката, разперил ръце, за да демонстрира новите си дрехи.

— Погледнете! Погледни, Нико, и изгори от завист!

Очевидно вечерните дрехи идваха от театрален гардероб. Беше подбрана сбирщина, въпреки че преобладаваше fin-de-siecle23, с бяла коприна, увита около врата вместо вратовръзка и богато бродирана жилетка с два реда копчета от фалшиви диаманти.

Черното сако с лястовичи опашки беше с дълги ревери, облечени в сива коприна. С мократа си коса, разделена по средата на път, с рошавата брада, покриваща по-голяма част от вратовръзката, той приличаше на Толстой на средна възраст, облечен като картоиграч от Мисисипи. Голямата жълта роза, която беше забол на ревера си, беше странно на място, в хармония с лошия му вкус. Разхождаше се напред-назад, размахвайки дългата makila като бастун. Тя се предаваше през поколения на семейството и по нея имаше резки и вдлъбнатини, а от мраморната дръжка липсваше едно малко парченце, доказателство за използването й като отбранително оръжие от дядовци и прадядовци. Дръжката й се развиваше, откривайки двадесетсантиметрово острие, пръчката в лявата ръка служеше да парира удари, а мраморната топка беше добра за бой с тояги. Сега макилата служеше повече за декорация и церемонии, въпреки че едно време заемаше важно място в сигурността на всеки баск, замръкнал сам нощем по пътищата.

— Чудесен костюм — каза Хана с прекалена искреност.

— Нали? Нали?

— Как се сдоби с него?

— Беше ми подарен.

— В резултат на загубен облог?

— Съвсем не. Беше ми даден от една жена като признание за… ах, но да се впускам в подробности не би било галантно. Къде са тези ваши гости?

— Точно сега се приближават по алеята — каза Хел, ставайки и насочвайки се към централната зала.

Льо Каго надникна през прозореца, но не можа да види нищо тъй като вечерта и бурята бяха скрили всякаква светлина. Но беше свикнал с шестото чувство на Хел, така че прие, че там има някой.

Точно когато Пиер посягаше към дръжката на звънеца, Хел отвори вратата. Свещниците в хола бяха зад него и той можеше да види лицата на тримата гости, докато неговото оставаше в сянка. Единият от тях очевидно беше водачът; вторият приличаше на агент на ЦРУ от 50-те; третият беше арабин с неясна принадлежност. И тримата показваха следи от скорошно емоционално преживяване в резултат на пътуването им през планината без светлини и с изключителните способности на Пиер като шофьор.

— Заповядайте — каза Хел, отдръпвайки се от вратата и позволявайки им да минат пред него в приемната, където бяха посрещнати от Хана, която се усмихна при приближаването им.

— Беше любезно от ваша страна да приемете поканата ни. Аз съм Хана. Това е Николай Хел. А тук е и нашия приятел Льо Каго. — Тя протегна ръката си.

Водачът възвърна самоувереността си.

— Добър вечер. Това е мистър Стар. Мистър… Хаман. А аз съм мистър Даймънд. — Първата гръмотевица на бурята подчерта последната дума.

Хел високо се разсмя. — Това е малко притеснително. Природата като че ли е в мело драматично настроение.