Шибуми (Начин за игра на Шибуми)

ЗАМЪКЪТ ЕТЧБАР

С отпуснати от парещата вода мускули, с тяло почти в безтегловност, Хел дремеше, преплел крака с тези на Хана. Беше сравнително студен ден за сезона и гъстата пара се виеше, запълвайки малката баня.

— Беше много уморен, когато се върна миналата нощ — каза Хана след минути на сънлива тишина.

— Това критика ли е? — промълви той, почти без да мърда устни.

Тя, леко се засмя.

— Напротив. Умората е предимство при нашите игри.

— Вярно.

— Беше ли пътуването ти… успешно? Той кимна.

Тя никога не разпитваше за работата му; нейното обучение й забраняваше, но то също я беше научило да му дава възможност да говори за работата си, ако той иска.

— Тази работа? Беше ли подобна на това, което вършеше в Китай, когато се срещнахме?

— Нещо подобно.

— А тези неприятни мъже, които ни посетиха, бяха ли замесени?

— Не бяха на същото място, но те са врагът. — Тонът му се промени. — Слушай, Хана. Искам да вземеш малко почивка. Отиди до Париж или до Средиземноморието за няколко седмици.

— Върнал си се от няколко часа и вече се опитваш да се отървеш от мене?

— Очаквам някои усложнения от онези „неприятни мъже“. И искам да си на сигурно място, далеч оттук. Освен това — той се усмихна, — ти най-вероятно имаш нужда от малко разнообразие с някой момък.

— А ти?

— О-о, аз ще бъда извън обхвата на врага. Ще отида в планината и ще поработя в онази пещера, която открихме с Бено. Малко вероятно е да ме намерят там.

— Кога искаш да тръгна, Нико?

— Днес. Колкото можеш по-бързо.

— Не мислиш ли, че ще бъда на сигурно място тук с нашите приятели от планината, които ще ме защитят?

— Тази верига е прекъсната. Нещо се случи с мис Щерн. Някой е информирал.

— Ясно. — Тя притисна крака му между своите. — Бъди внимателен, Нико.

Водата беше изстинала достатъчно, за да позволява движения, и Хел раздвижи пръстите на ръцете си, изпращайки топли вълни към корема си.

— Хана? Каза ми, че няма повече да повдигаш въпроса за женитбата, но аз обещах, че ще го направя. Правя го в момента.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Мислих за това през последните няколко дни, Нико. Не, не и женитба. Това би било глупаво между хора като теб и мен.

— Искаш ли да си тръгнеш оттук?

— Не.

— Тогава какво?

— Нека да не правим планове. Нека останем заедно за един месец. Може би завинаги — но всеки път по един месец. Съгласен ли си?

Хел се усмихна и намести крака си между нейните.

— Изпитвам голяма обич към теб, Хана.

— И аз към теб, Николай.

— В името на скептичните топки на Томас! Какво става тук? — Льо Каго дръпна вратата на банята, отвори я и влезе, донасяйки студен въздух със себе си. — Вие двамата собствена мъгла ли си правите? Радвам се, че те виждам пак, Нико! Сигурно си се чувствал самотен без мен. — Той се облегна на дървената вана, подпрял брадата си на ръба й. — Радвам се да те видя и тебе, Хана! Знаеш ли, това е първият път, когато те виждам цялата. Ще ти кажа истината — ти си една прелестна жена. И това е оценката на най-желания мъж в света, така че носи я със здраве.

— Излизай оттук! — изръмжа Хел, не защото се чувстваше неудобно от голотата, а защото закачките на Льо Каго щяха да загубят смисъла си, ако не им отговореше.

— Той крещи, за да прикрие удоволствието си, че отново ме вижда, Хана. Това е стар номер. Света Майко, имаш хубави зърна! Сигурна ли си, че в тази твоя генетична бъркотия няма малко и баскска кръв? Хей, Нико, кога ще видим има ли светлина и въздух в другия край на Пещерата на Льо Каго? Всичко е готово. Резервоарът с въздух е долу, костюмите също. Всичко.

— Готов съм да тръгнем днес.

— Кога днес?

— След няколко часа. А сега изчезвай!

— Добре. Това ще ми даде възможност да посетя португалската ви слугиня. Добре де, изчезвам. Ще трябва да се примирите с липсата на моята компания. — Той блъсна след себе си вратата, образувайки вихрушка от останалата пара.

След като се бяха любили и закусили, Хана започна да приготвя багажа си. Беше решила да отиде в Париж, тъй като в края на август градът щеше да бъде относително спокоен.

Хел се повъртя малко из градината си. Като че ли беше позагрубяла в негово отсъствие. Там го намери Пиер.

— О, мосю, знаците за времето са съвсем объркани.

— Нима?

— Да, така е. Валя два дни, а сега нито източният вятър, нито северният доминират и вие знаете какво означава това.

— Сигурен съм, че ти ще ми кажеш.

— Ще бъде опасно в планината, мосю. Сега е времето на бялата мъгла.

— Сигурен ли си в това?

Пиер потупа върха на румения си пиянски нос, показвайки, че има някои неща, които само баските знаят със сигурност, и че времето е едно от тях.

Хел получи известно утешение от сигурността на Пиер. Поне нямаше да имат проблеми с бялата мъгла.

Волвото зави на селския площад в Лару, откъдето щяха да вземат момчетата, които управляваха лебедката. Спряха близо до бара на вдовицата и едно от играещите до стената на църквата деца изтича и направи услуга на Хел, като удари покрива на колата с пръчка, както беше виждало често да прави мъжът. Хел му благодари и последва Льо Каго в бара.

— Защо си взел със себе си макилата си, Бено? — Не беше забелязал досега, че Льо Каго носеше старинния меч-бастун под мишница.

— Обещах пред себе си, че ще я нося, докато не открия кой от моите хора е информирал за онова бедно момиче. След това, в името на убиващите топки на Херод, ще промуша гърдите му с нея. Ела, нека пийнем по една малка чаша с вдовицата. Ще й доставя удоволствието да поставя ръката си на нейния задник.

Баскските момчета, които ги чакаха от сутринта, се присъединиха към тях за по чаша вино, говорейки нетърпеливо за възможността мистър Хел да преплува подводната река и да излезе на повърхността. След като се направеше това обхождане от входа до изхода, пещерната система можеше да бъде открита официално и щяха да могат да се спуснат сами в дупката, и — което беше още по-важно — щяха да могат да говорят за нея.

Вдовицата бутна на два пъти ръката на Льо Каго и след като беше демонстрирала добродетелта си, му позволи да я остави на закръгления й хълбок, докато стоеше до масата, поддържайки пълна чашата му.

Вратата на тоалетната в задната част се отвори и отец Ксавиер влезе в бара, очите му блестяха от изпитото вино и от фанатичен екстаз.

— Така значи? — каза той на младите баскски момчета. — Сега седите с този чужденец и с неговия развратен приятел? Пиейки тяхното вино и слушайки лъжите им?

— Изглежда, че доста си пийнал от Неговата кръв тази сутрин, отче Естека! — каза Льо Каго. — Глътнал си и малко кураж.

Отец Ксавиер изръмжа нещо през зъби и се тръсна на най-отдалечената маса.

— Хола — продължи Льо Каго. — Ако куражът ти е толкова голям, защо не дойдеш заедно с нас в планината? Ние ще се спуснем в бездънна дупка, от която няма изход. Ще можеш да опиташ вкуса на ада — да привикнеш с него!

— Зарежи го — промълви Хел. — Хайде да тръгваме. Да оставим глупавото копеле да се задави в собствената си омраза.

— Очите на Господа са навсякъде! — излая свещеникът, гледайки към Хел. — От неговия гняв няма избавление!

— Затваряй устата си, манастирска девойко — каза Льо Каго, — или ще я запуша с тази макила.

Хел сложи възпираща длан върху ръката на Льо Каго. Довършиха виното си и излязоха.

ПЕЩЕРАТА ПОРТ-ДЕ-ЛАРУ

Хел клечеше на плоския камък, където беше базовият им лагер, близо до конуса от чакъл. Беше загасил лампата върху каската си, за да пести батерията, и слушаше по телефона Льо Каго, който изливаше потоци от бърборене, ругатни и песни, докато висеше на въжето, като непрекъснато се заяждаше и забавляваше момчетата, които работеха горе с педалите. Льо Каго правеше почивка, закрепен на дъното на тирбушона, преди да бъде спуснат до отвора на Пещерата на Льо Каго, където трябваше да виси, въртейки се на въжето, докато момчетата сменят барабаните.

След като им нареди да побързат и да не го оставят да виси там, поклащайки се като Христос на кръстното дърво, в противен случай ще го накарат да се върне обратно и да им нанесе сериозни телесни повреди, той каза:

— Добре, Нико, идвам долу!

— Това е единственият начин, по който действа гравитацията — изкоментира Хел, като погледна нагоре, за да наблюдава първия проблясък на лампата на Льо Каго, измъкващ се от мъглата на водопада.

Няколко метра по-надолу, пред отвора на главната пещера, спускането спря и момчетата съобщиха по телефона, че започват смяната на барабаните.

— Хайде свършвайте с това! — нареди Льо Каго. — Този студен душ злоупотребява с моята мъжественост!

Хел обмисляше задачата по пренасянето на резервоара с въздух по целия този път до края на системата. Почувства се щастлив, че можеше да разчита на биволската сила на Льо Каго. Внезапно по телефона се чу приглушен изстрел. След което остро повторение. Първата му реакция бе, че нещо се беше счупило. Въжето? Триножникът? Тялото му инстинктивно се присви от съчувствие към Льо Каго. Чу още два пъти същия звук. Пистолетна стрелба!

След това настана тишина.

Хел можеше да види светлината от лампата на Льо Каго, замъглена от водната мъгла, проблясваща, докато той бавно се въртеше на края на въжето.

— Какво по дяволите става? — попита Льо Каго по телефона.

— Не знам.

От слушалката се чу един тънък, далечен глас.

— Предупредих ви да стоите далеч от това, мистър Хел.

— Даймънд? — възкликна Хел.

— Съвсем правилно. Търговецът. Този, който не смее да ви срещне лице в лице.

— Наричаш това „лице в лице“?

— Доста е близо.

Чу се гласът на Льо Каго, напрегнат от натиска върху гръдния му кош и диафрагмата, предизвикан от висенето на каиши.

— Какво става?

— Даймънд? — Хел се насилваше да звучи спокойно. — Какво стана с момчетата на лебедката?

— Мъртви са.

— Ясно. Слушай. Искаш мен, а аз съм на дъното на шахтата. Не вися на въжето. Там е мой приятел. Мога да ви инструктирам как да го свалите.

— Защо по дяволите да направя това? Хел чу гласа на Дарил Стар, който казваше:

— Това е онзи кучи син, който взе пистолета ми. Оставете го да виси там и да се върти бавно на вятъра!

Чу се нещо като детско хилене — беше оня струпей от ООП, когото наричаха Хаман.

— Какво ви кара да мислите, че съм се намесил във вашата работа? — попита Хел с разговорен тон, докато се молеше за още време, за да помисли.

— Компанията-майка държи свои източници близо до нашите приятели в Англия — само за потвърждение на тяхната преданост. Вярвам, че сте се запознали с мис Бифен, младия модел?

— Аз ще изляза оттук, Даймънд…

— Запази дъха си, Хел. Случайно зная, че това е една бездънна дупка, от която няма изход.

Хел бавно пое дъх. Това бяха думите на Льо Каго в бара на вдовицата този следобед.

— Предупредих те — продължи Даймънд, — че ще предприемем такива контраакции, които да задоволят порочния вкус на нашите арабски приятели. Ще умираш бавно и това ще им достави удоволствие. Освен това съм уредил един по-видим паметник за твоето наказание. Онзи твой замък? Престана да съществува преди час и половина.

— Даймънд… — Хел нямаше какво да каже, но искаше да задържи Даймънд на другия край на линията. — Льо Каго не означава нищо за тебе. Защо ще го оставиш да виси там?

— Това е една подробност, която сигурно ще развесели арабските ни приятели.

— Слушай, Даймънд. Тук ще дойдат мъже, за да сменят тези момчета. Те ще ни намерят и ще ни извадят.

— Това не е вярно. В действителност е една много неубедителна лъжа. Но за да избегнем възможността някой случайно да се препъне в това място, смятам да изпратя тук хора, които да погребат твоите баскски приятели, да демонтират всички дрънкулки и да изтъркалят камъни в дупката за да запушат отвора. Казвам ти това в израз на любезност — за да не се пилееш в безплодни надежди.

Хел не отговори.

— Спомняш ли си как изглеждаше брат ми, Хел?

— Смътно.

— Добре. Не го забравяй.

Чу се някакво трополене, като че ли слушалките бяха свалени и хвърлени настрани.

— Даймънд? Даймънд?

Хел стисна с ръка телефонния кабел. Единственият звук, който чуваше по телефона, беше затрудненото дишане на Льо Каго.

Хел включи лампата на шлема си и десетватовата крушка, свързана към акумулатора, за да може Льо Каго да вижда нещо под себе си и да не се чувства изоставен.

— Е, какво ще кажеш за това, стари приятелю? — чу се приглушеният глас на Льо Каго по телефона. — Не е точно развръзката, която бих избрал за този знаменит образ, който бях създал за себе си.

В един отчаян момент Хел обмисли варианта да се опита с катерене по стените на пещерата да стигне над Льо Каго и да спусне въжето долу.

Невъзможно. Щеше да му отнеме часове работа с дрелката и допълнителните болтове, за да го премести; много преди това Льо Каго щеше да бъде мъртъв, задушен от коланите, които го опасваха, а вече дори изтикваха въздуха от гърдите му.

Дали Льо Каго нямаше да може да се измъкне от коланите и по въжето да стигне до началото на тирбушона? Оттам имаше някаква вероятност да успее със свободно катерене да стигне до повърхността.

Той предложи това на Бено по телефона.

Гласът на Льо Каго беше дрезгав и отслабнал.

— Не мога… ребрата ми… натежало е от… вода…

— Бено!

— Какво, в името на Бога?

Хел се беше сетил за една последна възможност. Телефонният кабел. Той не беше свързан здраво и вероятността да издържи човешко тегло беше малка; но имаше някаква слаба вероятност да се е оплел някъде горе, може би заедно с въжето за спускане.

— Бено? Можеш ли да стигнеш до телефонния кабел? Можеш ли да срежеш и да се освободиш от коланите?

Льо Каго нямаше достатъчно въздух, за да отговори, но от вибрациите на телефонния кабел Хел разбра, че той се опитва да изпълни инструкциите. Мина една минута. Втора. Замъглената от водните капчици лампа танцуваше бясно близо до покрива на пещерата. Льо Каго се беше вкопчил в телефонния кабел, използвайки последните си сили, за да среже каишите, преди да изпадне в безсъзнание.

Той сграбчи мокрия телефонен кабел с цялата си сила и сряза последния каиш. Теглото му дръпна кабела, освобождавайки го.

— Господи! — извика той.

Светлината на лампата му се спусна бързо надолу към Хел. За части от секундата телефонният кабел се събра в краката на Хел. С плясък тялото на Льо Каго се удари във върха на конуса от чакъл, подскочи и се преобърна с трополене, съпроводено от скали и отломки, след което се приземи надолу с главата на десет метра от Хел.

— Бено!

Хел изтича към него. Не беше мъртъв. Гръдният му кош беше смазан; надигаше се в конвулсивни движения, при които от устните му избликваше кървава пяна. Каската беше поела началния удар, но беше паднала по време на търкалянето надолу по чакъла. Кървеше от носа и ушите. С висяща назад глава, Льо Каго се давеше в собствената си кръв.

Възможно най-внимателно Хел повдигна тялото му и го постави по-удобно. Вредата, която можеше да му нанесе с преместването, не беше от значение; човекът умираше. В действителност, Хел съжаляваше за мощната баскска конструкция, която не беше позволила на приятеля му да умре веднага.

Дишането на Льо Каго беше бързо и пресечено. Очите му бавно се разширяваха. Той се закашля и движението му причини пронизваща болка.

Хел милваше брадясалата му буза, лепкава от кръвта.

— Как… — Льо Каго се задави на думата.

— Почивай, Бено. Не говори.

— Как… изглеждам?

— Изглеждаш добре.

— Не са ми наранили лицето?

— Красив като бог.

— Добре. — Льо Каго стисна зъби от болка. Долните се бяха счупили при падането. — Свещеникът…

— Отпусни се, приятелю. Не се бори. Нека те вземе.

— Свещеникът! — Кървавата пяна в ъглите на устата му беше започнала да става лепкава.

— Знам. — Даймънд беше цитирал Льо Каго, който беше описал пещерата като бездънна дупка. Единственият човек, който можеше да го е чул, беше фанатикът, отец Ксавиер. И най-вероятно той беше издал мястото, където беше скрита Ханна. Изповедалнята беше неговият източник на информация, неговият Дебелак.

През едни безкрайни три минути гъргорещото хриптене на Льо Каго беше единственият звук. Кръвта, която изтичаше на тласъци от ушите му започна да се сгъстява.

— Нико?

— Почивай. Спи.

— Как изглеждам?

— Прекрасно, Бено.

Изведнъж тялото на Льо Каго се изпъна и от гърлото му излезе стенание.

— Господи!

— Болка? — попита Хел глупаво, без да знае какво да каже.

Кризата отмина и тялото на Льо Каго като че ли се сви. Той преглътна кръв и попита:

— Какво каза?

— Болка? — повтори Хел.

— Не… благодаря… имам всичко необходимо.

— Глупак — каза нежно Хел.

— Като последна реплика не е зле.

— Да, не е зле.

— Хващам се на бас, че няма да намериш толкова добра, когато си отиваш.

Хел стисна здраво очи, изтласквайки сълзите си, докато милваше бузата на приятеля си.

Дишането на Льо Каго спря. Краката му затрепераха в спазми. Дишането му се възобнови, едно бързо хриптене в началото на гърлото му. Начупеното му тяло се сви в последен спазъм и той извика:

— Ах! В името на четирите топки на Христос, Мария и Йосиф…

Розова кръв бликна от белите му дробове и той умря.

Хел изръмжа от облекчение, когато свали каишите на резервоара за въздух и го закрепи под ъгъл между две скали, които бяха паднали от тавана на изкачващата се пещера. Той тежко седна, с брадичка отпусната на гърдите. Поемаше въздух на големи глътки, с треперещо вдишване и издишване, което го караше да кашля. От косата му се стичаше пот независимо от студената влага в пещерата. Кръстоса ръце над гръдния си кош и опипа лентите по раменете си, където каишите на резервоара бяха свалили кожата му дори и през трите пуловера и парашутния костюм. Да носиш резервоар за въздух, катерейки се и промъквайки се през тесни процепи, не е лесна работа. Ако го носиш плътно до себе си, той пречи на движенията и ръцете и пръстите изтръпват; ако е хлабав, ожулва кожата и с люлеенето си нарушава равновесието.

Когато дишането му се успокои, той отпи от кожения мех една дълга глътка от виното, примесено с вода, и се отпусна на една равна скала, без дори да свали каската си. Носеше възможно най-малкото; резервоара, цялото въже, което можеше да вземе, минимално оборудване, две магнезиеви ракети, меха с вино, маската за гмуркане в гумена торбичка заедно с едно водонепроницаемо фенерче и един пълен джоб кубчета глюкоза за подсилване. Дори и с тези, сведени до минимум най-необходими неща, тежестта беше прекалено голяма. Беше свикнал да се движи из пещерите свободно, носейки минимална тежест, докато мощният Льо Каго се натоварваше с всичко останало. Липсваше му силата на приятеля му; липсваше му емоционалната подкрепа на неговия непрекъснат поток от духовитости, ругатни и песни.

Но сега беше сам. Последните му сили бяха изчерпани; ръцете му — разранени и вкочанени. Мисълта за сън беше прекрасна, примамлива… смъртоносна. Знаеше, че ако заспи, студът щеше да проникне в него — прекрасният, опиващ студ. Не трябва да спи. Сънят е смърт. Почивай, но не затваряй очите си! Затвори очите си, но не заспивай! Не. Не трябва да затварям очи! Веждите го заболяха от усилието да държи клепачите си отворени. Не трябва да спи! Само да почине за един момент. Да не спи. Само затвори за момент очи! Само затвори… очи…

Хел беше оставил Льо Каго отстрани на купчината чакъл, където и беше умрял. Нямаше начин да го погребе. Сега, след като бяха затиснали отвора с камъни, самата пещера се беше превърнала в огромен мавзолей. Льо Каго завинаги щеше да остане да лежи в недрата на баскските планини.

След като накрая кръвта спря да изтича, Хел нежно изтри лицето му, преди да покрие тялото му с един спален чувал.

След това остана клекнал до него, опитвайки се с медитация да проясни ума си и да успокои емоциите си. Успя да постигне само мимолетно успокоение, но когато обърна съзнанието си към действителността, беше вече способен да прецени ситуацията. Решението беше просто. Нямаше никакви възможности. Вероятността да се справи сам така натоварен по тежкия път надолу по шахтата, край Издатъка на Хел, през хаоса на изкачващата се пещера, след това надолу по глинения улей до Винарската изба — шансовете да преодолее тези пречки без помощта и опората на Льо Каго, изглеждаха нищожни. Нищожни или не, всичките му надежди бяха в усилието да опита. Нямаше да си мисли за задачата да преплува през канала на дъното на Винарската изба. Щеше да се справя с проблемите един по един.

Заобикалянето на Издатъка на Хел почти щеше да сложи край на проблемите му. Беше завързал едно въже към резервоара и го беше закрепил на тясната тераса покрай бързия поток. След това премина издатъка с изнурително катерене с пети и рамене, опирайки се назад почти с цялата си дължина. Краката му се разтрепераха от напрежението. След като премина пречката, той се зае със задачата да изтегли резервоара. Нямаше го Льо Каго да го осигури с въжето. Не му оставаше нищо друго, освен да спусне резервоара във водата и бързо да обере отпуснатото въже. Но не беше достатъчно бърз в издърпването на въжето; резервоарът го задмина, въжето подскачаше и се теглеше. Нямаше кой да го задържи, когато отпуснатото въже се опъна и го издърпа от тясната тераса. Не можеше да го остави. Да загуби резервоара, означаваше да загуби всичко. Той прекрачи тясната шахта. Единият му крак беше на терасата, другият — на отсрещната гладка стена, където нямаше никаква опора. Цялата сила на краката си употреби в тази поза, жилите на чатала му се опънаха до крайност. Въжето бързо минаваше през ръцете му. Той стисна зъби и здраво го омота около юмруците си. Усети пронизваща болка в ръцете си. Вода и кръв течаха между пръстите му. За да превъзмогне болката, той изрева. Никой не чу повторения от ехото вик.

Резервоарът беше спрян.

Хел го издърпа срещу течението, усещайки въжето като разтопено желязо върху дланите си, жилите на чатала му пулсираха и трепереха. Когато ръката му докосна каишите на резервоара, той го издърпа и го закачи на врата си. С тази тежест, поклащаща се на гърдите му, връщането на терасата беше доста рисковано. Два пъти се отблъсна от гладката стена и два пъти залитна и падна обратно, задържайки се отново с крайчеца на подметката си. На третия път успя да го направи и остана запъхтян, облегнат до стената, като само петите му бяха стъпили на терасата, докато пръстите на краката му бяха над потока.

Измина последното кратко разстояние до сипея, който запречваше пътя към изкачващата се пещера, и се отпусна изтощен, като стигна до него. Резервоарът висеше на гърдите му, а дланите му пулсираха от болка.

Не трябваше да стои дълго така. Ръцете му щяха да се вкочанят и нямаше да може да ги използва.

Отново нагласи въжетата на резервоара на гърба си и провери уплътненията и стъклото на маската. Ако бяха повредени, всичко свършваше дотук. Маската по чудо беше оцеляла след удрянето по резервоара. Той започна да се изкачва бавно по ъгъла между страната на шахтата и стената от камъни, под която изчезваше реката. Както и преди, имаше много места за стъпване и хващане, но всичките бяха от ронлива скала, парчета от която оставаха в ръцете му, като се забиваха в останалите му без кожа длани. Сърцето му биеше конвулсивно в гърдите и слепоочията му пулсираха. Когато накрая стигна до плоската тераса между двата огромни камъка, която беше входът на изкачващата се пещера, той легна по корем и си отдъхна. От устата му върху скалата се стичаше слюнка.

Наруга се, че беше почивал прекалено дълго. Дланите му лепнеха от течността, която се събираше по раните, а ръцете му висяха неестествено покрай тялото му като щипки на рак. Изправи се на крака и започна да ги свива и разгъва, преодолявайки болката, докато движенията им се нормализираха.

Струваше му се, че се движи безкрайно дълго в изкачващата се пещера. Намираше пътя по усет, заобикаляйки огромни като къщи камъни; промъкваше се между закрепени една о друга плочи, наскоро паднали от тавана, някъде високо над светлината, която хвърляше лампата на каската му. Промъкваше се между несигурно закрепени скали, които отдавна трябваше да са поддали на гравитацията, ако бяха подложени на ерозията от атмосферното влияние на повърхността. Реката вече не му беше водач. Беше се изгубила под безредието от паднали камъни, разкъсана на хиляди нишки, които си бяха прокарали път през шистата върху пода на пещерата. На три пъти, вследствие на умората и напрежението, загуби пътя, а пък мисълта, че губи ценна енергия, препъвайки се слепешката, го довеждаше до ужас. На всяка стъпка с усилие се принуждаваше да спре и да се успокои, след което, използвайки чувството си за присъствие, успяваше да намери пътя към открито място.

Накрая се появи звук, който да го води. Докато се приближаваше към края на изкачващата се пещера, нишките на реката долу се бяха събрали и бавно до слуха му започна да достига ревът на големия водопад, който водеше към кристалната пещера. Отпред покривът й се скосяваше и се съединяваше с едно скорошно свличане на скали. Да се справи с тази стена през безкрайната мрежа от пукнатини и комини и да се спусне от другата страна през ревящия водопад без осигуряването на Льо Каго, щеше да бъде най-трудната и опасна част от прехода. Преди това трябваше да почине.

Точно там Хел се беше спрял, беше махнал каишите на резервоара от гърба си и беше седнал тежко на една скала, с отпусната върху гърдите брадичка и струяща от челото му пот.

Беше отпил дълга глътка от кожения мех и после се беше излегнал, без дори да махне каската си.

Тялото му плачеше за почивка. Но не трябва да спи. Сънят е смърт. Само да почине за момент. Без да спи. Само да затвори за малко очи. Само… да затвори… очи…

— А-а-х! — Стреснат, той се събуди от повърхностния, измъчен сън, виждайки отново светлината от каската на Льо Каго да се спуска към него от покрива на пещерата. Седна треперещ и изпотен. Краткият сън не го беше отморил. Умората в тялото му като че ли се беше увеличила, ръцете му бяха като две вдървени лопати; раменете му бяха на възли, а от непрекъснатите адреналинови шокове му се гадеше.

Седеше там, тежко отпуснат, без да го е грижа дали ще продължи или не. И тогава, за първи път, зашеметяващият смисъл на това, което му беше казал по телефона Даймънд, избухна в съзнанието му. Неговият замък вече не съществува? Какво са направили? Успяла ли е Хана да избяга?

Тревогата му за нея и необходимостта да отмъсти за Льо Каго направиха за тялото му това, което щяха да сторят храната и почивката. Той измъкна от джоба си останалите кубчета глюкоза и ги сдъвка, преглъщайки ги с последните остатъци от виното, примесено с вода. На захарта щяха да са необходими няколко минути за да достигне до кръвообращението му. Междувременно стисна зъби и се зае със задачата да раздвижи ръцете си, разкъсвайки пресните корички по раните и изтърпявайки силната болка.

Когато можеше отново да ги използва, той пак взе резервоара и започна трудното изкачване по свлачището, което запречваше входа на кристалната пещера. Припомни си как Льо Каго го накара да тръгне по-наляво, защото бил седнал точно под него и се бил настанил прекалено удобно, за да се измества.

На два пъти му се наложи да махне резервоара от гърба си, закрепен несигурно, а и защото процепът, през който трябваше да мине, беше прекалено тесен. Всеки път вземаше мерки за закрепването му, защото едно падане щеше да предизвика или повреда, или експлозия и щеше да го остави без въздух за последния преход през подводната река, когато всичките му усилия дотук щяха да станат безполезни.

Щом достигна тънката тераса точно над бучащия водопад, той насочи светлината на лампата си към водната стена, над която мъглата се издигаше на големи вълни. Спря само за да успокои дишането и сърцебиенето си. Оттук нататък нямаше да има дълги почивки, нямаше да има повече възможност тялото и ръцете му да се схванат, а мислите му да намалят решителността му.

Оглушителният шум на падащата вода не позволяваше на съзнанието му да се отклони от мисълта за належащата задача. Той се приближи до края на хлъзгавата гладка тераса, която преди време е била част от водопада, и стигна до издадената скала, от която Льо Каго беше държал въжето, с което беше вързан при първото си спускане. Този път нямаше да има осигурително въже. Докато се промъкваше надолу, той намери първия клин, който беше поставил по-рано, захвана за него един карабинер и прекара въжето двойно. По този начин промуши въжето и през следващите клинове, за да съкрати пътя на падането си, ако се стигнеше дотам. Също както преди, не след дълго търкането на въжето през толкова много звена направи трудно и опасно изтеглянето и закрепването му, тъй като усилието на Хел намаляваше устойчивостта му.

Водата и въжето разраниха съвсем дланите му. Когато стигна мястото, от което трябваше да премине през водната стена, той установи, че не може повече да изтегли свободно въже. Тежестта на водата върху въжето, броят на карабинерите, през които беше прокарано, и слабостта му правеха тази задача невъзможна. Трябваше да изостави въжето и оттук нататък да се катери свободно. Както и преди, той протегна ръка през плътната блестяща маса. Опипа и намери малката остра пукнатина, невидима зад водата, в която беше захванал преди пръстите си. Този път гмурването му през водопада щеше да бъде по-трудно. Резервоарът създаваше допълнителна повърхност, върху която водата щеше да натежи, пръстите му бяха изранени и схванати, а силите му се бяха изчерпали. Едно плавно движение. Просто премини! Зад водопада има една добра тераса и един ъгъл с натрупан чакъл, който позволява лесно спускане. Той пое три пъти дълбоко въздух и влезе под водата.

Последните дъждове бяха направили водопада два пъти по-широк и два пъти по-тежък. Тежестта му наблягаше върху каската и раменете му и се опитваше да откъсне резервоара от гърба му. Схванатите му пръсти се изхлузиха от пукнатината; той падна.

Първото, което забеляза, когато дойде на себе си, беше относителната тишина. Второто беше водата. Той беше зад водопада, на края на един сипей, седнал със залети от водата бедра. Сигурно беше изпаднал за известно време в безсъзнание, но нямаше спомен за това. Събитията се бяха слели в съзнанието му: ударите на водата върху гърба му и резервоара, болката в пръстите, останали без кожа, когато бяха измъкнати от мястото, където се държаха, тропот, шум, болка, шок, докато се търкаляше по купчината чакъл надолу — след това относителната тишина и водата, която стигаше до кръста му там, където преди имаше само мокра скала. Тишината не беше проблем, не беше оглушал. И предния път беше забелязал как зад водопада шумът от падащата вода почти не се чуваше. Но водата? Дали това не означаваше, че последните дъждове бяха проникнали и бяха превърнали дъното на кристалната пещера в езеро?

Дали беше ранен? Той размърда крака. Бяха добре. Също и ръцете му. Дясното му рамо беше наранено. Можеше да го повдига, но в ставата имаше една скърцаща болка. Болезнено, но не омаломощаващо. Точно беше решил, че по чудо е останал невредим при падането, когато установи нещо особено. Захапката му не беше правилна. Зъбите му се докосваха връх с връх. При най-малкия опит да отвори устата си, го прониза такава болка, че почти изгуби съзнание. Челюстта му беше счупена.

Маската? Дали беше издържала падането? Той я измъкна от торбичката и я прегледа на светлината на лампата, която започваше да става жълта тъй като батериите се бяха изтощили. Стъклото беше пукнато.

Беше една пукнатина като косъм. Може би щеше да издържи, ако не се повредяха гумените уплътнения. А какъв щеше да бъде шансът за това, като го понесеше течението? Не беше много голям.

Когато се изправи, водата му беше до колене. Той нагази и започна да се отдалечава от водопада. Колкото мъглата от водната пара изтъняваше толкова по-дълбока ставаше водата. Едната от двете магнезиеви ракети се беше счупила при падането. Мазният прах беше покрил другата и той трябваше внимателно да я избърше, за да не тръгне пламъкът отстрани и да го изгори. Запали ракетата. Тя зацвърча и пламна в ослепителна бяла светлина, която освети отдалечените стени, покрити с блестящи кристали, и разкри красотата на варовиковите драперии на стройните сталактити. Никъде не се виждаха подобните на пънове сталагмити. Дъното на пещерата представляваше плитко езеро, което покриваше техните форми. Първите му страхове се оправдаха. Дъждовете бяха напълнили този по-нисък край на пещерната система. Целият дълъг глинен улей в края беше под вода.

Първият импулс на Хел беше да се предаде. Да намери място, където можеше да седне и да изпадне в медитация. Изглеждаше прекалено трудно. Математическите вероятности бяха нищожни. В началото беше смятал, че тази последна, неправдоподобна задача — да преплува през Винарската изба към светлината и въздуха — щеше да бъде най-лесно осъществима от психологическа гледна точка. Отхвърлил всички възможности, оставил цялата пещера зад себе си, това последно плуване щеше да има силата на отчаянието. Дори мислеше, че шансовете му да се справи щяха да бъдат по-големи, отколкото ако Льо Каго го осигуряваше с въже, защото в този случай щеше да използва само половината от издръжливостта си, запазвайки останалата за връщането назад, ако срещнеше пречка. Сега смяташе, че шансовете му са двойно по-големи, тъй като връщане назад нямаше.

Но… кристалната пещера беше наводнена и плуването му трябваше да се удължи два пъти. Предимството, което щеше да му даде отчаянието, беше загубено.

Не беше ли по-добре да седне и да посрещне смъртта с достойнство, отколкото да се бори със съдбата като паникьосано животно? Какви шансове имаше? И най-малкото движение на челюстта му предизвикваше агонизираща болка; рамото му беше схванато и всяко движение беше болезнено; дланите му бяха одрани, а и проклетата маска можеше да не издържи дори на течението на подземната река. Беше като да играеш хазарт срещу съдбата, която държи и ези, и тура. Хел можеше да спечели само ако монетата паднеше на ръба си.

Той тежко прегази през водата към страничната стена на пещерата, където камъните приличаха на замръзнал карамел. Щеше да седне тук и да изчака края.

Ракетата изсъска и всемирната пещерна тъмнина като че ли обхвана съзнанието му. За момент петна от светлина проблеснаха като миниатюрни кристални микроорганизми под микроскоп, след което изчезнаха. Тъмнината стана пълна.

Нищо на света нямаше да бъде по-лесно от това да приеме смъртта с достойнство, с шибуми.

А Хана? А този смахнат свещеник, който беше осъдил на смърт Льо Каго и Ханна ГЦерн? А Даймънд?

Добре. Добре, по дяволите! Той закрепи непромокаемото фенерче между две издатини от арагонит и прикрепи маската към резервоара с въздух, скърцайки със зъби от болка, докато затягаше връзките с издраните си пръсти. След като внимателно прехвърли каишите през навехнатото си рамо, отвори входния вентил. Взе маската и натри стъклото й с малко вода и слюнка, за да не се замъглява от дъха му. Натискът на маската върху счупената му челюст беше болезнен, но поносим.

Краката му не бяха наранени. Можеше да плува само с крака и да държи фенерчето в здравата си ръка. Щом водата стана по-дълбока, той легна и заплува. Плуването се оказа по-лесно от газенето.

В прозрачната вода на пещерата, незамъглена от организми, светлината на фенерчето улавяше подводните особености така ясно, като че ли бяха във въздух. Чак когато навлезе в глинения улей, усети влиянието на течението — по-скоро като всмукване надолу, отколкото като избутване отзад.

Налягането на водата запуши ушите му и той усещаше как дишането му отеква в главата.

Всмукването се усили, когато наближи дъното на Винарската изба. Усети как течението усука тялото му. Оттук нататък нямаше да плува; течението щеше да го носи, щеше да го засмуче. Всичките му усилия трябваше да са насочени да намалява скоростта и да контролира посоката. Течението го теглеше с невидима сила; нямаше мехурчета въздух или частици; никакво доказателство за тоновете сила, която го беше сграбчила.

Разбра каква беше мощността на течението чак когато се опита да сграбчи една тераса, за да спре и да събере силите си преди да влезе в канала. Терасата беше измъкната от ръцете му, той беше преобърнат по гръб и повлечен надолу към канала. Опита се да се преобърне, въртейки се и ритайки, тъй като трябваше да влезе с краката напред, ако изобщо искаше да има някакъв шанс. Ако блъснеше главата си в някоя преграда, там щеше и да остане.

Съвсем неочаквано всмукването като че ли намаля, когато навлезе в канала, и той бавно се насочи към дъното с краката напред срещу триъгълния отвор. Пое дълбоко въздух и се опита да си придаде смелост, припомняйки си как течението беше дръпнало веднага пакетите с боя и те бяха изчезнали с невероятна скорост.

Почти мързеливо тялото му заплува към дъното на дупката. Това беше последната му ясна мисъл.

Течението го сграбчи и го изстреля в канала. Ходилото му удари нещо; кракът му се сви; коляното му се притисна в гърдите; той се въртеше; фенерчето беше изчезнало; усети един удар в гърба, друг в бедрото.

Изведнъж се озова заклещен зад един камък, водата с рев минаваше покрай него, опитвайки се да го откъсне. Маската му се извъртя и стъклото се пръсна. От страх той задържа дъха си няколко секунди и усети как сърцето му бие в слепоочията. Водата минаваше покрай лицето и пълнеше ноздрите му. Проклетият резервоар! Беше се заклещил там, защото пространството беше прекалено тясно за него и за тялото му. Сграбчи ножа и съсредоточи цялата сила на тялото си в дясната ръка, докато водата се опитваше да измъкне ножа. Трябваше да отреже ремъците на резервоара! Натискът на течението върху цилиндъра ги притискаше към раменете му. Нямаше как да пъхне ножа под тях. Трябваше да пререже каишите върху гърдите си.

Бяла болка.

Главата му пулсираше от кръвта. Гърлото му конвулсивно се свиваше за въздух. Режи по-силно! Режи, по дяволите!

Резервоарът отплува, смазвайки крака му, преди да мине под него. Той отново можеше да се движи и да се завърти. Ножът също беше изчезнал. Със страшен трясък нещо удари главата му отзад. Диафрагмата му натежа. Ударите на сърцето му отекваха в главата, докато той се преобръщаше и въртеше в хаоса от пяна и мехурчета.

Мехурчета… Пяна! Можеше да вижда! Плувай нагоре! Плувай!