Шибуми (Начин за игра на Шибуми)

ЕТЧБАР

Хел паркира колата на безлюдния площад на Етчбар и тежко се измъкна от нея, забравяйки да затвори вратата и да й нанесе ритуалния удар. Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна, след което тръгна по виещия се път нагоре към замъка.

Зад полузатворените жалузи жените го наблюдаваха и нареждаха на децата си да не излизат да играят на площада, докато мистър Хел не си отиде. Осем дена бяха минали, откакто мистър Хел беше отишъл заедно с Льо Каго горе в планината и онези ужасни мъже бяха слезли в селото и бяха извършили страшни неща със замъка. Никой не беше виждал мистър Хел оттогава; имаше дори слухове, че е мъртъв. Сега се беше върнал в унищожената си къща, но никой не смееше да го поздрави. В това древно високопланинско село надделяваше примитивният инстинкт; всеки знаеше, че не е умно да се свързваш с нещастния, за да не прихванеш от нещастието. Все пак не се ли бяха случили всички тези ужасни неща по Божия воля? Не беше ли наказан чужденецът за това, че живееше с ориенталка, най-вероятно без намерения за женитба. И кой можеше да каже за какви още други неща го наказваше Господ? О, да, човек можеше да почувства съжаление — самата църква го изискваше, но не беше умно да си в съгласие с този, когото Бог наказва. Човек трябва да бъде състрадателен, но няма защо да се излага на риск.

Докато вървеше по дългата алея Хел не можеше да види какво са сторили с дома му; високите борове закриваха гледката. Но от края на терасата размерите на пораженията станаха видни. Централната част и източното крило бяха изчезнали, стените бяха взривени и камъни се търкаляха във всички посоки; в радиус от петдесет метра лежаха блокове от гранит и мрамор, полузасипани в изровената поляна; една ниска назъбена стена обрамчваше зеещите изби, потънали в сянка и залети от подпочвена вода. По-голямата част от западното крило беше оцеляла, стаите зееха отворени там, където съединителните стени бяха откъснати. Беше опожарено. Стъклата на всички прозорци и врати бяха счупени, над тях се виждаха широки следи от сажди, където бяха минали пламъците. Нежният вятър, който раздвижваше парцалите от пердетата, носеше мирис на изгорял дъб.

Не се чуваше друг звук освен шепотът на вятъра в боровете. Хел тръгна през развалините към западното крило, за да разгледа останалите стени. На три места видя дупки, пробити в гранитните блокове. Зарядите, които бяха поставили, не се бяха възпламенили; и те се бяха задоволили с унищожителната сила на огъня.

Най-много го нарани видът на японската градина. Очевидно нападателите са били инструктирани да й обърнат особено внимание. Бяха използвали огнехвъргачки. Дори и след седмица пеещият поток, виещ се през стърнището, носеше по повърхността си мазни остатъци. Къпалнята и заобикалящата я бамбукова горичка бяха изчезнали, но на места от черната земя имаше покарали нови бамбукови стръкчета.

Поради отдалечеността си стаята с татамитата и оръжейната стая бяха пощадени с изключение на вратите от оризова хартия, които се бяха скъсали при сътресението. Нежните конструкции се бяха огънали пред бурята, но бяха оцелели.

Докато се разхождаше из ограбената градина, под краката му се вдигаха облачета черна пепел. Той тежко се отпусна на прага на стаята с татамитата. Беше странно и някак трогателно, че приборите за чай все още бяха на ниската лакирана маса.

Седеше така, с наведена от умора глава, когато усети приближаването на Пиер.

Гласът на стария човек беше скимтящ от съжаление.

— О-х, мосю! О-х! Мосю! Вижте какво ни направиха! Горката госпожа. Видяхте ли я? Добре ли е?

Последните четири дни Хел беше прекарал в клиниката в Оролон, напускайки леглото на Хана само когато му нареждаха лекарите.

Влажните очи на Пиер се наведоха от съчувствие като видя психическото състояние на господаря си.

— Но, я се вижте, мосю! — Превръзка минаваше под брадата на Хел и през цялата му глава. Бинтът държеше челюстта му на място, докато заздравееше; контурите по лицето му бяха все още морави; под ризата горната част на ръката му беше здраво привързана към гърдите, за да попречи на рамото му да се движи; ръцете му бяха в превръзки от китките до второто кокалче.

— И ти самият не изглеждаш много добре, Пиер — каза той с приглушен глас.

Пиер повдигна рамене.

— О, ще се оправя. Но вижте, ръцете ми са в същото състояние! — Той повдига ръцете си, показвайки марлята, която покриваше гела върху изгорените му длани. Имаше синина над едната вежда.

Хел забеляза тъмно петно отпред върху разкопчаната риза на Пиер. Очевидно някоя чаша вино се беше изплъзнала от несръчните му ръце.

— Как удари главата си?

— Бандитите, мосю. Един от тях ме удари с приклада на пушката, като се опитвах да ги спра.

— Разкажи ми какво се случи.

— Ох, мосю! Беше прекалено ужасно!

— Просто ми разкажи. Успокой се и ми разкажи.

— Ако искате, да отидем до къщата ми. Ще ви предложа една малка чаша и може би и аз ще изпия една и тогава ще ви разкажа.

— Добре.

Докато вървяха, Пиер предложи на Хел да остане при него, тъй като бандитите бяха пощадили малката му къща.

Хел седна на един дълбок стол със счупени пружини, от който Пиер свали разни боклуци за да направи място за госта си. Старият човек беше пил от бутилката и сега гледаше към поляната през малкия прозорец.

— Аз работех, мосю. Грижех се за хилядите неща. Госпожата се беше обадила в Тардет за кола, която да я закара на летището и аз я чаках. Чух бръмчене от далечния край, откъм планините. Звукът стана по-силен. Дойдоха като огромни летящи насекоми, плъзгащи се над хълмовете, близо до земята.

— Какво дойде?

— Бандитите с хеликоптери!

— С хеликоптери?

— Да. Два. Те се приземиха с голям шум в парка и тези грозни машини избълваха навън мъже. Мъжете имаха пушки. Бяха облечени в зелени дрехи на петна с оранжеви барети. Те си подвикваха един на друг, докато тичаха към замъка. Аз извиках след тях, казвайки им да си вървят. Жените в кухнята се разпищяха и побягнаха към селото. Аз хукнах след бандитите, заплашвайки ги с мистър Хел, ако не си тръгнат веднага. Един от тях ме удари с пушката и аз паднах. Голям шум! Експлозии! И през цялото време онези огромни хеликоптери стояха на поляната и перките им се въртяха ли, въртяха. Когато можах да стана, изтичах към замъка. Исках да се бия с тях, мосю. Исках да се бия с тях!

— Знам.

— Да, но те вече тичаха обратно към своите машини. Отново ме събориха! Когато стигнах до замъка… Ох, мосю! Всичко беше отишло! Навсякъде дим и пламъци! Навсякъде! Навсякъде! Видях госпожата на един от прозорците в горящата част. Всичко около нея беше в пламъци. Аз изтичах вътре. Горящи предмети падаха около мене. Когато стигнах до нея, тя просто стоеше там. Не можеше да намери път за навън. Прозорците се бяха пръснали върху нея и стъклата… О, мосю, стъклата! — Пиер се бореше със сълзите си. Той рязко свали баретата и покри лицето си с нея. Една диагонална линия минаваше през челото му, разделяйки бялата кожа от обветреното му лице. Нито веднъж през тези четиридесет години, прекарани навън, той не беше свалял баретата си. Изтри лицето си с нея, шумно подсмъркна и я постави отново. — Аз взех госпожата и я изведох навън. Пътят беше преграден от горящи неща. Трябваше да ги отмествам с ръцете си. Но излязох! И я изведох! Но стъклата!… — Пиер спря и преглътна сълзите, протекли по носа му.

Хел стана и прегърна стария човек.

— Ти си бил смел, Пиер.

— Но нали аз съм господарят, когато вас ви няма тук! А аз не можах да ги спра!

— Ти си направил всичко, което един човек е могъл да стори.

— Опитах се да се боря с тях!

— Знам.

— А мадам? Ще оживее ли?

— Ще оживее.

— А очите й?

Хел отмести поглед и пое бавно въздух, след, което дълго го издиша. Прочиствайки гърлото си, той каза:

— Имаме работа да вършим, Пиер.

— Но, мосю. Каква работа? Замъкът го няма!

— Ще почистим и ще поправим каквото е останало. Имам нужда от помощта ти да наема хора и ти ще ръководиш работата им.

Пиер поклати глава. Беше се провалил със защитата на замъка. Не трябваше да му се доверяват.

— Искам да намериш мъже. Да почистят камъните. Да запушат западното крило срещу вятъра. Да се поправи каквото може, за да преживеем зимата. А следващата пролет ще започнем отново да строим.

— Но, мосю, това ще отнеме цяла вечност!

— Не съм казал, че някога ще свършим, Пиер. Пиер се замисли над това.

— Добре — каза той. — Добре. О, имате поща, мосю. Едно писмо и пакет. Тук трябва да са някъде. — Той се разрови из хаоса — столове без дъна, празни кутии и всякакви отпадъци, неподлежащи на описание, с които беше обзавел дома си. — А, ето ги. Точно където ги бях сложил на съхранение.

Пакетът и писмото бяха от Морис де Ланде. Докато Пиер се подсилваше с друга глътка от шишето, Хел прочете бележката на Морис:

Хел скъса връвта на пакета и прегледа съдържанието. Декларации, снимки, записи — всички те разкриващи личности и правителствени организации, замесени в убийството на Джон Ф. Кенеди и в прикриването на някои особености на това убийство. Особено интересни бяха изявленията от една личност, идентифицирана като Човека с чадъра, и от друга, наречена Мъжа от противопожарния изход, и от трета, Звънаря.

Хел кимна с глава. Наистина, много силни средства за постигане на целта му.

След една проста вечеря с наденица, хляб и лук, прокарани с прясно червено вино, направиха заедно една разходка из земите, като се стараеха да не се приближават към разрушения замък. Вечерта падаше. Около планината се събираха перести облачета, оцветени в оранжево и виолетово.

Хел спомена, че ще замине за няколко дни. Биха могли да започнат работата по възстановяването, когато се върне.

— Ще ми се доверите ли да го направя, мосю? След като така ви провалих? — Пиер беше изпаднал в самосъжаление. Беше решил, че щеше да защити по-добре мадам, ако беше абсолютно трезв.

Хел смени разговора.

— Какво можем да очакваме от времето утре, Пиер? Старият човек погледна мълчаливо към небето и повдигна рамене.

— Не знам, м’сю. Да ви кажа право, не мога наистина да познавам времето. Само се правя, че разбирам, за да изглеждам важен.

— Но, Пиер, предсказанията ти винаги са верни. Аз разчитам на тях и те добре ми служат.

Пиер се намръщи, опитвайки се да си спомни.

— Наистина ли е така, мосю?

— Не бих посмял да отида в планината без твоя съвет.

— Наистина ли?

— Мисля, че това е въпрос на мъдрост, на възраст и на баскска кръв. Аз може да остарея след време и дори да постигна мъдрост. Но баскската кръв… — Хел въздъхна и удари един шубрак, докато минаваха.

Пиер помълча известно време. Накрая каза:

— Знаете ли? Мисля, че това, което казахте, е истина. Вероятно е дарба. Дори и аз вярвам, че това са знаци по небето, но в действителност е дарба — едно умение, което притежават само моите хора. Например, виждате ли как овцата на небето има червеникаво руно? Сега, много важно е да се знае, че луната намалява и че птиците връхлитаха ниско тази сутрин. От това мога със сигурност да кажа…

ЦЪРКВАТА В АЛО

Главата на отец Ксавиер беше наведена, пръстите му притискаха слепоочието, ръката му закриваше частично неясните черти на старата жена от другата страна на пердето на изповедалнята. Това беше една поза на съчувствено разбиране, която му позволяваше да си мисли за свои работи, докато разкайващата се монотонно говореше, припомняйки си всички малки прегрешения, опитвайки се да убеди Господ, че е невинна за всички по-големи грехове. Беше стигнала до момента на признаване на чуждите грехове, да иска прошка, че не е била достатъчно силна да предпази мъжа си от пиене, че беше слушала проклетите клюки на мадам Ибар, съседката, че беше позволила на сина си да пропусне службата.

Докато автоматично изхъмкваше по една въпросителна забележка при всяка пауза, умът на отец Ксавиер беше зает с въпроса за суеверието. По време на службата тази сутрин пътуващият свещеник беше използвал едно древно суеверие, за да привлече вниманието им и да подчертае своето съобщение за вяра и революция. Той самият беше твърде добре образован, за да вярва в примитивните страхове, който характеризираха вярата на баските, живеещи в планините; но като Христов воин използваше всички подръчни средства, за да нанесе удар за войнстващата църква. Знаеше поверието, че ако удари часовник по време на Sagara (възнасянето на Духа), това е непогрешим знак за близка смърт. Поставяйки часовника долу до олтара, той го беше нагласил така, че Sagara да съвпадне точно когато удари пълен час. От цялото паство се чу ахкане, след което последва продължителна тишина. И поемайки тази тема от поличбата за близка смърт, той им беше обяснил, че това означава смърт на потисниците на баскския народ и смърт на небожественото влияние сред революционното движение. Беше останал доволен от ефекта, изразен най-вече от няколко покани за вечеря и да прекара нощта в домовете на местни селяни и отчасти — от необичайно голямата група каещи се — дори и няколко мъже, макар и възрастни.

Няма ли тази жена да свърши най-после със списъка на прегрешенията си? Вечерта беше настъпила, сгъстявайки сенките в старата църква, и той усещаше глад. Малко преди това беше надникнал и беше установил, че тази говорилница беше последната от дошлите да се изповядат. Той въздъхна и прекъсна потока й от прегрешения, наричайки я своя сестра и казвайки й, че Христос разбира и прощава, като й даде наказание с много молитви, което щеше да я накара да се чувства важна.

Когато тя се изправи, той се облегна, за да й даде време да напусне църквата. Прекомерно бързане да стигне до безплатната вечеря нямаше да бъде уместно. Готвеше се да стане, когато завесата прошумоля и друг каещ се влезе в изповедалнята.

Отец Ксавиер въздъхна нетърпеливо.

Един много мек глас каза:

— Имаш само секунди, за да се помолиш, отче.

Свещеникът се напрегна да види през пердето в сянката на изповедалнята, след което ахна. Беше фигура с превръзка около главата, също като плата, който увиваха около главата на мъртъвците, за да се затвори устата им. Дух?

Отец Ксавиер, добре образован, за да бъде суеверен, се отдръпна назад и постави кръста пред себе си.

— Махай се! Върви си! Мекият глас каза:

— Спомни си Бено Льо Каго.

— Кой си ти? Какво…

Пердето се разцепи и макилата на Льо Каго се заби между ребрата на свещеника, пробождайки сърцето му и заковавайки го за стената на изповедалнята.

Повече никой не можа да разубеди вярата на селяните в поличбата на Sagara, тъй като тя беше доказана. И в месеците, които последваха една нова нишка се появи в легендата за Льо Каго — той, който така тайнствено беше изчезнал в планините, се появяваше изведнъж там, където баскските борци за свобода имаха най-голяма нужда от него. С отмъстително желание макилата на Льо Каго беше долетяла до село Ало и беше наказала коварния свещеник, който го беше издал.

НЮ ЙОРК

Докато седеше в тапицирания с плюш асансьор, Хел раздвижи предпазливо челюстта си. За тези осем дни, през които организираше тази среща, тялото му се беше възстановило добре. Челюстта му все още беше схваната, но нямаше вече нужда от недостойната превръзка; ръцете му бяха още чувствителни, но нямаше превръзки, както нямаше и следи от нараняванията по лицето му.

Асансьорът спря и вратата се отвори директно към офис, където един секретар стана и го поздрави с празна усмивка.

— Мистър Хел? Председателят ще дойде скоро. Другият господин ви чака вътре. Искате ли да се присъедините към него? — Секретарят беше хубав млад мъж, с копринена риза, разкопчана до средата на гърдите, и тесни панталони от мека материя, която очертаваше издутината от пениса му. Поведе Хел към една вътрешна приемна, която беше обзаведена като гостна на удобен провинциален дом; издути столове с тапицерия на цветя, дантелени пердета, ниска масичка за чай, два люлеещи се стола, различни джунджурии на една етажерка със стъкло отпред, снимките на три поколения, поставени в рамки върху пианото.

Джентълменът, който се надигна от дебелото канапе, имаше семитски черти, но оксфордски акцент.

— Мистър Хел? Очаквах с нетърпение да се запозная с вас. Аз съм мистър Ейбъл и представям интересите на ОПЕК в случаи като този. — В ръкостискането му имаше допълнителен натиск, който навяваше мисъл за сексуалните му наклонности. — Заповядайте, седнете, мистър Хел. Председателят ще бъде тук много скоро. Нещо се появи в последния момент и я извикаха бързо.

Хел избра възможно най-поносимо изглеждащия стол.

— Тя?

Мистър Ейбъл се засмя мелодично.

— Ах, вие не сте знаели, че Председателят е жена?

— Не, не знаех. Защо тогава не я наричат Председателката или да използват някой от онези грозни идиоми, с които американците утешават съвестта, жертвайки благозвучието.

— А, вие ще видите, че Председателят е освободен от условности. Станала един от най-могъщите хора в света, тя няма нужда да търси призвание, а да се бори за равноправие, за нея би било една стъпка надолу. — Мистър Ейбъл се усмихна и кокетно наклони глава. — Знаете ли, мистър Хел, аз научих много неща за вас преди Ма да ме привика на тази среща.

— Ма?

— Всеки близък на Председателя я нарича Ма. Нещо като семейна шега. Главата на компанията-майка, разбирате ли?

— Да, разбирам.

Вратата на външното помещение се отвори и мускулест млад мъж с прекрасен слънчев тен влезе, носейки поднос за чай.

— Просто го оставете тук — му каза мистър Ейбъл. След което се обърна към Хел: — Без съмнение Ма ще ме накара да налея.

Симпатичното момче излезе, след като подреди чашите за чай от дебел, евтин порцелан на сини шарки.

Мистър Ейбъл забеляза погледа, който Хел хвърли към сервиза.

— Знам какво си мислите. Ма предпочита нещата да са — както тя ги нарича — „домашни“. Преди известно време на едно събиране научих за вашата интересна младост. Разбира се, не очаквах, че ще ви срещна, не и след като мистър Даймънд докладва за вашата смърт. Повярвайте ми, моля ви, че съжалявам за това, което специалната полиция е направила с вашия дом. Смятам го за непростимо варварство.

— Така ли? — Хел ставаше нетърпелив от закъснението и не изпитваше никакво желание да прекарва времето си в приказки с този арабин. Стана и се приближи към пианото, върху което бяха наредени редици семейни снимки.

В този момент вратата на вътрешното помещение се отвори и Председателят влезе.

Мистър Ейбъл стана бързо на крака.

— Мисис Пъркинс, мога ли да ви представя Николай Хел?

Тя взе ръката на Хел и я притисна топло между късите си дебели пръсти.

— За Бога, мистър Хел, изобщо не можете да си представите с какво нетърпение очаквах да се запозная с вас. — Мисис Пъркинс беше топчеста жена в средата на петдесетте. Чисти майчински очи, врат — целият на гънки, сива коса, сресана на кок, с кичурчета, които се бяха измъкнали от стегнатата прическа, пълнички ръце със скрити в трапчинки лакти, облечена в копринена дреха с червен индийски десен. — Виждам, че разглеждате семейството ми. Моята гордост и радост, винаги така ги наричам. Това тук е моят внук. Безчестно малко създание. А това е мистър Пъркинс. Един чудесен човек. Много добър готвач и направо магьосник с цветята. — Тя се усмихна на своите фотографии и поклати глава със собственическа обич. — Е, може би трябва да се заемем с нашата работа. Искате ли чай, мистър Хел? — Тя се намести в единия от люлеещите се столове с въздишка. — Не знам какво бих правила без моя чай.

— Прегледахте ли информацията, която ви изпратих, мисис Пъркинс? — Той повдигна ръка, за да покаже на мистър Ейбъл, че се отказва от чая.

Председателят се наведе напред и постави дланта си върху ръката на Хел.

— Защо просто не ме наричате Ма? Всички го правят.

— Прегледахте ли информацията, мисис Пъркинс? Топлата усмивка изчезна от лицето й и гласът й стана почти метален.

— Да, прегледах я.

— Спомняте си, че поставих едно предварително условие за нашия разговор — мистър Даймънд да не узнае, че не съм мъртъв.

— Приех това предварително условие. — Тя бързо погледна към мистър Ейбъл. — Съдържанието на разговорите с мистър Хел са очи в очи. Ще трябва и вие да спазвате същото изискване.

— Разбира се, Ма.

— И? — попита Хел.

— Няма да претендирам, че не сте ни хванали на тясно, мистър Хел. По най-различни причини не би ни се искало да разстройваме нещата, когато нашият Конгрес изпразва енергийната сметка на бедния американец. Ако правилно съм разбрала, не ни съветвате да предприемаме контраакции срещу вас, защото тогава информацията да бъде публикувана в европейската преса. В момента тя се намира в ръцете на тази личност, която Дебелака идентифицира като Гномът. Правилно ли съм разбрала?

— Да.

— Така, значи е въпрос на цена, мистър Хел. Каква е вашата цена?

— Няколко неща. Първо, взели сте от мене известно количество земя в Уайоминг. Искам я обратно.

Председателят махна с дундестата си ръка, за да покаже, че това е нещо съвсем просто.

— И ще искам вашите подразделения там да спрат разработването на мини в радиус триста мили от моята земя.

Челюстта на мисис Пъркинс се раздвижи гневно, а очите й студено фиксираха Хел. След това тя премигна два пъти и каза:

— Добре.

— Второ, взели сте пари от моята сметка в Швейцария.

— Разбира се. Разбира се. Това всичко ли е?

— Не. Наясно съм, че можете да поправите тези неща, стига да искате. Така че ще оставя този компрометиращ материал на линия за неопределено време. Ако по някакъв начин ме ощетите, бутонът ще бъде отпуснат.

— Ясно. Дебелака ме информира, че тази личност, Гномът, е доста болен.

— И аз съм чувал този слух.

— Разбирате, че ако той умре, вашата защита изчезва.

— Не съвсем, мисис Пъркинс. Той не само трябва да умре, но вашите хора трябва да са сигурни, че е умрял. А аз случайно знам, че не сте успели да го откриете, нито пък имате идея как изглежда. Предполагам, че ще засилите търсенето на Гнома, но съм готов да се обзаложа, че той така се е скрил, че няма да можете да го намерите.

— Ще видим. Нямате повече изисквания към нас?

— Имам. Вашите хора унищожиха дома ми. Вероятно няма да бъде възможно да го поправя, тъй като няма повече такива майстори, които могат да го построят. Но имам намерение да опитам.

— Колко?

— Четири милиона.

— Никоя къща не струва четири милиона.

— Тогава стават пет.

— Мое мило момче, започнах професионалната си кариера с една четвърт от това, а ти си мислиш…

— Шест милиона.

Мисис Пъркинс рязко затвори уста. Настъпи тишина и мистър Ейбъл бързо извърна поглед от двамата, които се гледаха над масата за чай, единият със студен, втренчен поглед, другият с полузатворени клепачи над развеселените очи.

Мисис Пъркинс пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Много добре. Но това, предлагам, да бъде последното от вашите желания.

— Може да се каже, че не е.

— Вашата цена достигна своя максимум. Има граница на степента кое е добро за компанията-майка и за Америка.

— Вярвам, мисис Пъркинс, че ще останете доволна от последното ми искане. Ако вашият мистър Даймънд си беше свършил работата както трябва, ако не беше позволил на личната враждебност да се намеси в преценката, вие нямаше да сте сега в това затруднено положение. Моето последно искане е следното: искам Даймънд. Искам онзи стрелец от ЦРУ, наречен Стар, и палестинския козар, когото наричате Хаман. Не смятайте това за допълнително заплащане. Правя ви услуга — отсъждане на наказание за некомпетентност.

— И това е вашето последно искане?

— Това е моето последно искане. Председателят се обърна към мистър Ейбъл.

— Как приеха вашите хора смъртта на „септемврийците“ в онзи самолетен инцидент?

— Засега вярват, че е било точно това — инцидент. Не сме ги информирали, че е било убийство. Очакваме вашите инструкции, Ма.

— Ясно. Този мистър Хаман… той е роднина на един от движението за освобождение, доколкото си спомням.

— Вярно е, Ма.

— Как ще се приеме смъртта му? Мистър Ейбъл се замисли за момент.

— Отново ще трябва да правим отстъпки. Но мисля, че ще се оправим.

Мисис Пъркинс пак се обърна към Хел. Тя го гледа няколко секунди.

— Готово. Той кимна.

— Ето как ще стане. Ще покажете на Даймънд информацията, засягаща смъртта на Кенеди. Ще му кажете, че имате представа къде е Гномът, и не можете да се доверите на друг да го убие и да скрие информацията на сигурно място. Той ще разбере колко е опасно тази информация да бъде видяна от други очи. Ще го инструктирате да отиде в испанското баскско село Онат. Там с него ще се свърже водач, който ще го заведе в планините, където ще намерят Гнома. Аз ще ги поема оттам. И още нещо… искам и тримата да са добре въоръжени, когато тръгнат към планината.

— Разбра ли всичко? — попита тя мистър Ейбъл, като очите й през цялото време не изпускаха Хел.

— Да, Ма.

Тя кимна. След което суровото й изражение се разтопи и тя размаха пръст към Хел.

— Ти си голяма работа, млади човече. Истински търговец на коне. Щеше много да напреднеш в търговския свят. Имаш нагласата на истински добър бизнесмен.

— Няма да обръщам внимание на тази обида. Мисис Пъркинс се разсмя, месата й се разтресоха.

— Страшно бих искала да си побъбря с тебе, синко, но много народ ме чака в другия офис. Имаме проблеми с няколко деца, които правят демонстрация пред една от атомните ни електроцентрали. Младите хора сега просто не са това, което бяха преди, но аз въпреки всичко ги обичам, малките дяволчета. — Тя се избута от люлеещия се стол. — Господи, май наистина е вярно това, което казват — женската работа няма край.

ПОЛЕТО С ПЕЩЕРИТЕ. ВРЪХ ПИЕР СЕНТ МАРТИН

Освен че беше раздразнен и физически изтощен, Даймънд имаше чувството, че изглежда глупав, гледан отстрани как се препъва в мъглата, хванат послушно за въжето, закачено за кръста на този водач, чиято размазана фигура виждаше от време на време на десетина фута пред себе си. Въжето около кръста на Даймънд продължаваше назад през блестящата мъгла, където на другия му край го беше стиснал Стар; от своя страна тексасецът беше завързан за палестинския специализант Хаман, който се оплакваше всеки път, като спираха да почиват, сядайки върху влажните камъни на този висок проход. Арабинът не беше свикнал с такива продължителни упражнения; новите му туристически обувки притискаха глезените му, а ръката го болеше от напрежението да стиска здраво въжето, което го свързваше с другите, ужасен да не остане сам на този непознат терен. Нямаше нищо общо с това, което си беше мислил, позирайки пред огледалото в стаята си в хотела в Онат преди два дена. В огледалото се беше оглеждала една романтична фигура с туристически дрехи и обувки, с тежък магнум в кобура отстрани. Беше се упражнявал да вади пистолета колкото можеше по-бързо, и се беше възхищавал на професионалиста, който го гледаше отсреща. Спомни си колко беше развълнуван преди един месец в същите планински поляни, когато беше изпразнил пистолета си в треперещото тяло на онази еврейка, след като Стар я беше убил.

Даймънд се дразнеше и от непрекъснатото тананикане и пеене на възрастния водач, който ги водеше бавно нагоре, заобикаляйки ръбовете на безбройните дълбоки дупки, запълнени с гъста пара. Водачът се обръщаше и ги предупреждаваше за опасността с екстравагантни мимики, разтваряйки широко уста и очи и въртейки ръце, показвайки как човек пада и се пребива. Не само носовият вой на баскските песни подронваше търпението на Даймънд, а фактът, че гласът като че ли идваше отвсякъде. Ефект, който се дължеше на бялата мъгла.

Даймънд се беше опитал да попита водача още колко щяха да вървят пипнешком през тази супа, колко още оставаше до скривалището на Гнома. Но единственият отговор беше хилене и кимане. Когато испанският баск, който ги беше посрещнал в селото, ги свърза с водача, Даймънд го попита говори ли английски. Дребният възрастен човек се ухили и каза: „Много малко“. Когато малко по-късно го попита колко още им остава, получи същия отговор. Това беше достатъчно странен отговор, който накара Даймънд да го попита за името му. „Много малко“.

О, чудесно, просто прекрасно!

Даймънд разбираше защо Председателят го беше изпратил лично да се справи с проблема. Да му поверят такава лесно запалима информация, беше израз на специално доверие, което беше добре дошло след известната студенина, която настъпи в отношенията им след смъртта на онези „септемврийци“. Но вече от два дни бяха в планината, завързани с въже като деца, играещи на сляпа баба. Бяха прекарали една студена и неприятна нощ върху каменистата земя, вечеряйки сух хляб, мазна наденица, от която устата пламваше, и прясно вино от някакъв мех, с който Даймънд така и не успя да се справи. Колко ли още им оставаше, докато стигнат до скривалището на Гнома? Ако само този глупав селянин спреше с това монотонно пеене…

В този момент той го направи. Даймънд почти се блъсна в ухиления водач, който беше спрял в средата на едно осеяно със скали плато.

Когато Стар и Хаман се присъединиха към тях, водачът им обясни с мимики, че трябва да останат тук, докато той отиде по някаква работа.

— Колко време няма да ви има? — попита Даймънд, произнасяйки бавно всяка дума, като че ли това можеше да помогне.

— Много малко — отговори водачът и изчезна в гъстата мъгла. Един момент по късно чуха гласа му едновременно от всички посоки:

— Настанете се удобно, приятели.

— Тази лайняна глава все пак говорела американски — каза Стар. — Какво, по дяволите, става?

Даймънд разтърси глава, тишината наоколо го потискаше.

Минаха минути и чувството за изоставеност и опасност беше толкова силно, че накара дори и оплакващият се арабин да замълчи. Стар извади пистолета си и освободи спусъка.

Идвайки като че ли отблизо и далече гласът на Николай Хел прозвуча с характерната си мекота:

— Измисли ли го вече, Даймънд?

Те се напрегнаха, взирайки се през процеждащата се светлина. Нищо.

— Господи Исусе Христе! — прошепна Стар. Хаман започна да стене.

На не повече от десет метра от тях беше застанал Хел, невидим в бялата мъгла. Беше навел настрани главата си, съсредоточавайки се да различи трите съвсем различни вълни, които се излъчваха от тях. И в трите имаше паника, но от различно качество. Арабинът се разпадаше. Стар беше на ръба да започне да стреля слепешката в заслепяващата пара. Даймънд се опитваше да се съвземе.

— Разпръснете се! — прошепна Стар. Той все пак беше професионалист.

Хел усети, че Стар се премести наляво от него, а арабинът запълзя на четири крака, опипвайки пред себе си за отвори на дупки, които не можеше да види. Даймънд стоеше, приковал вниманието си.

Хел освободи двойния спусък на всеки от пистолетите, които беше получил преди години от датския фабрикант. Аурата на Стар се приближаваше отляво. Хел стисна дръжката толкова здраво, колкото можеше, прицели се в средата на аурата на тексасеца и натисна спусъка.

Трясъкът от двойните дула, стрелящи едновременно, беше оглушителен. За момент Хел видя Стар да полита назад, разперил широко ръце, лицето и гърдите му бяха размазани. След това мъглата се сключи отново.

Хел остави пистолета да падне. От отскока усещаше ръката си като изкълчена.

Арабинът започна да скимти. Всяка негова частичка го караше да бяга, но в коя посока? Той клекна и замръзна, а отпред на панталона му се появи тъмно петно. Опитвайки се да пълзи възможно най-близо до земята, той напредваше, напрягайки се да види нещо в мъглата. Формата на една морена се появи пред него. Той прегърна скалата за успокоение, ридаейки тихо.

Гласът на Хел беше много близък и мек:

— Бягай, козарю.

Арабинът ахна и отскочи настрани. Последният му вик продължи дълго, докато падаше в отвора на една от дълбоките пещери. Приземи се с плясък на дъното й.

Докато ехото от падащите камъни заглъхваше, Хел се облегна на морената и пое дълбоко въздух. Вторият пистолет се поклащаше в ръката му. Той насочи концентрацията си към Даймънд, който стоеше все още без да мърда в мъглата пред него и малко наляво.

След неочаквания писък на арабина, тишината звънеше в ушите на Даймънд. Той дишаше плитко през устата си, за да не издава шум, очите му обхождаха пелената от мъгла, кожата му беше станала болезнено чувствителна.

Мина цяла вечност от десет секунди и той чу приглушения затворнически глас на Хел:

— Е? Не искаше ли и ти същото? Каубоят лице в лице с врага?

Даймънд въртеше главата си, опитвайки се отчаяно да разбере посоката, от която идваше гласът. Нищо не се получаваше! Всички посоки изглеждаха верни!

— Нека да ти помогна, Даймънд. Сега се намираш приблизително на осем метра от мене.

В коя посока? В коя посока?

— Не е зле да стреляш, Даймънд. Може да си късметлия.

Не трябва да говори! Той ще стреля по посока на гласа му!

Даймънд хвана с двете си ръце тежкия магнум и стреля в мъглата. Отново наляво, след това надясно, след това още по-наляво.

— Ти, кучи сине! — извика той, все още стреляйки. — Ти, кучи сине!

Пистолетът му изщрака напразно.

— Кучи син. — Даймънд свали пистолета с усилие. Цялата горна част на тялото му трепереше от отчаяние.

Хел докосна ухото си с върха на пръстите. Беше лепкаво и щипеше. Едно парче от близката скала го беше одраскало. Той вдигна втория пистолет и го насочи към мястото в мъглата, откъдето идваха бързите импулси на паникьосаната аура.

След което спря и свали пистолета.

Неочакваната бяла мъгла беше превърнала отмъщението му в механично клане на препънати животни. В това нямаше задоволство, нито пък умение и смелост. Знаейки, че ще са трима добре въоръжени, Хел беше донесъл със себе си само двата пистолета, ограничавайки се с два изстрела. Беше се надявал да има някаква борба.

Но това? И този емоционално разтреперан търговец в мъглата? Беше прекалено презрян, за да заслужава отмъщение.

Хел започна да се отдръпва безшумно от скалата, оставяйки Даймънд да трепери, сам и изплашен в мъглата, очаквайки внезапна смърт.

След това спря. Спомни си, че Даймънд беше слуга на компанията-майка и корпоративен лакей. Замисли се за нефтените кладенци, които замърсяваха морето, за мините в девствените земи, за газопроводите през тундрата, за атомните електроцентрали, построени независимо от протестите. Спомни си старинната поговорка. Кой трябва да свърши трудните неща? Този, който може. С дълбока въздишка и с отвращение той се обърна и вдигна ръка.

Маниакалният писък на Даймънд се преплете с рева на пистолета и неговото ехо. През разпръсналата се за момент мъгла Хел видя разпереното тяло да се завърта във въздуха.

ЗАМЪКЪТ ЕТЧБАР

Позата на Хана беше възможно най-покорна; единствените й оръжия в играта бяха вагиналните контракции, в които беше много опитна. Хел имаше предимството на разсейването, издръжливостта му беше подпомогната и от задачата да внимава много точно с движенията, тъй като позата беше толкова сложна, че с най-малкото движение можеха да се наранят. Независимо от предимството, той беше първият, който промълви „Ах, ти дявол!“ през стиснатите си зъби.

Веднага след като се убеди, че се беше пречупил, тя се присъедини към кулминацията, а радостта й бе изразена гласно и ентусиазирано.

След известно време той се усмихна и каза:

— Изглежда, че пак загубих.

— Така изглежда. — Тя се засмя дяволито.

Хана седеше на прага на стаята с татамитата, лицето й беше обърнато към унищожената градина, а кимоното й — събрано около хълбоците. Беше гола от кръста нагоре, за да си получи наградата от играта. Хел беше коленичил зад нея и прекарваше пръсти по гърба й, по врата и в корените на косата й.

С разфокусиран поглед и с отпуснати мускули на лицето, той позволи на съзнанието си да се отдаде на меланхолична радост и спокойствие. Миналата нощ беше стигнал до окончателно решение и се чувстваше възнаграден за това.

Беше прекарал часове, коленичил в оръжейната стая, преразглеждайки отново и отново разположението на камъните върху дъската. Беше неизбежно. Рано или късно компанията-майка щеше да разкъса бронята му от паяжина. Или щяха да открият, че Де Ланде е мъртъв, или фактите, засягащи смъртта на Кенеди, щяха да излязат наяве. И тогава отново щяха да бъдат по следите му.

Той можеше да се бори, да отсече много от ръцете на безликата корпоративна хидра, но накрая щяха да стигнат до него. И най-вероятно щяха да го премахнат с нещо безлично — като бомба, или пък да го удушат. И къде беше достойнството в това? Къде беше шибуми?

Накрая жеравите бяха обкръжени в гнездото им. Щеше да живее в обич и спокойствие с Хана, докато стигнеха до него. След което щеше да се оттегли от играта. Доброволно. От собствената си ръка.

Почти веднага, когато достигна до това разбиране на положението на играта и на единствения достоен път, Хел усети как годините натрупвано отвращение и омраза изчезнаха. Отделено веднъж завинаги от бъдещето, миналото се превърна в парад от незначителни ежедневни събития, вече неорганични, неносещи болка.

Изпита желание да направи равносметка на живота си, да прегледа нещата, които беше носил през цялото време със себе си. Късно през нощта, докато топлият южен вятър стенеше, той коленичи пред лакираната маса, върху която имаше две неща: купите за Го, които Кишикава-сан му беше дал, и пожълтялото официално съболезнователно писмо, чиито краища се бяха разръфали от сгъване и разгъване. Беше го отнесъл от гара Шимбаши, защото това беше единственото останало от достойния стар мъж, който беше починал през нощта.

През всичките години, докато се беше носил по течението на Запада, той беше имал три неща като душевно пристанище; купите за Го, които символизираха обичта му към втория му баща, измачканото писмо, което символизираше японския дух, и своята градина — не градината, която бяха унищожили, а идеята за градина в съзнанието му. С тези три неща той се чувстваше богат и много щастлив.

Новоосвободеното му съзнание преминаваше от идея към спомен и много скоро — съвсем естествено — той се намери на триъгълната поляна, онази с жълтата слънчева светлина и тревата.

У дома… след толкова години на странстване.

— Нико?

— Хм-м?

Тя допря гърба си до голите му гърди. Той я притисна и целуна косата й.

— Нико, сигурен ли си, че не ме остави да спечеля?

— Защо да го правя?.

— Защото си един много особен човек. И доста хубав.

— Не съм те оставял да спечелиш. И за да ти го докажа, следващия път ще измислим максимално наказание.

Тя нежно се засмя.

— Сетих се за една игрословица — една игрословица на английски.

— О-о?

— Трябваше да кажа: „ти гониш“.

— О, това е ужасно. — Той я прегърна изотзад и обхвана гърдите й.

— Единственото хубаво в цялата работа е твоята градина, Нико. Щастлива съм, че са я пощадили. След годините на любов и работа, които беше вложил в нея, щяха да наранят сърцето ми, ако я бяха унищожили.

— Знам.

Нямаше смисъл да й казва, че градината вече не съществува.

Идваше време за чая, който беше приготвил за двамата.