Шибуми (Начин за игра на Шибуми)

ЗАМЪКЪТ ЕТЧБАР

В резултат на преживяването от шофирането на Пиер тримата гости не можаха да дойдат съвсем на себе си до края на вечерта. Даймънд очакваше, че веднага ще премине към случая с Хел, но не му се отдаде. Докато Хана поведе компанията към салона в синьо и златисто за чаша вино преди вечеря, Даймънд изостана и каза на Хел:

— Предполагам, че се чудите защо…

— След вечеря.

Даймънд се скова едва забележимо, след което направи един полупоклон — жест, за който веднага съжали. Тази проклета гръмотевица!

Хана напълни отново чашите и поднесе мезета, водейки разговора по такъв начин, че скоро Дарил Стар започна да се обръща към нея с „Ма’ам“24, усещайки как интересът й към Тексас и всичко тексаско го обвиваше с неуловимо очарование, а специализантът от ООП се хилеше и кимаше всеки път когато се интересуваха дали се чувства удобно. Дори и Даймънд скоро установи, че започна да разказва за впечатленията си от баскската страна, чувствайки се блестящ и проницателен. И петимата станаха, когато Хана се извини, обяснявайки, че трябва да се погрижи за младата дама, която ще вечеря с тях.

След като ги напусна, настъпи осезаема тишина и Хел нарочно остави лекото неудобство да продължи, наблюдавайки гостите си леко развеселен.

Дарил Стар беше този, който успя да направи една уместна забележка, за да запълни празнината.

— Хубаво място имате тук.

— Искате ли да разгледате къщата? — попита Хел.

— Е-е, не… не си правете труда заради мене. Хел каза няколко думи на Льо Каго, който се запъти към Стар и с грубовато добродушие го издърпа от стола за ръката и му предложи да го разведе из градината и да му покаже оръжейната стая. Стар обясни, че се чувства удобно там, където е в момента, но Льо Каго придружи усмивката си с осезаем натиск върху горната част на ръката на Стар.

— Задоволи моята прищявка, добри ми приятелю — каза той.

Стар се престори, че му е безразлично и тръгна с него.

Даймънд беше обезпокоен, разкъсан между желанието да поеме контрол над ситуацията и един импулс, който му се струваше детински — да покаже, че салонните му маниери са толкова изискани, колкото тези на Хел. Ясно му беше, че и той, и положението бяха под чужд контрол, и това го дразнеше. За да каже нещо, той отбеляза:

— Виждам, че не пиете нищо преди вечеря, мистър Хел.

— Да, вярно е.

Хел не възнамеряваше да облекчи положението на Даймънд, като му помогне в разговора. Просто щеше да остави инициативата у него. Даймънд се подсмихна и каза:

— Мисля, че имате странен шофьор.

— О-о?

— Да. Паркира колата отвън, на площада, и трябваше да извървим остатъка от пътя. Бях сигурен, че бурята ще ни хване.

— Не разрешавам леки коли на моя земя.

— Да, но след като паркира колата, той ритна предната врата и съм сигурен, че е останала вдлъбнатина.

Хел се намръщи и каза:

— Колко странно. Ще поговоря с него. В този момент Хана и мис Щерн се присъединиха към мъжете. Младата жена изглеждаше изтънчена и съблазнителна в лятната рокля, която Хана й беше поръчала. Хел внимателно я наблюдаваше, докато я представяха на двамата мъже, възхищавайки се неохотно на самоконтрола й и лекотата, с която се изправи срещу хората, които бяха организирали убийството на приятелите й. Хана й посочи да седне до нея и успя да привлече вниманието върху нейната младост и красота, насочвайки я по такъв начин, че само Хел забеляза замайването, което чувстваше момичето. В един момент той улови погледа й и й кимна с одобрение и разбиране. Имаше все пак нещо в това момиче. Може би ако прекараше четири или пет години в компания на жена като Хана… кой знае?

От хола се чу дрезгав смях и Льо Каго се появи, преметнал ръка върху раменете на Стар. Тексасецът изглеждаше малко смутен и косата му беше разбъркана, но Льо Каго беше изпълнил мисията си; кобурът под лявата мишница на Стар беше празен.

— Не знам за вас, приятели — каза Льо Каго на своя английски с подчертано „р“, — но аз съм изгладнял! Направо бих ял за четирима!

Вечерята, сервирана на светлината на два големи свещника върху масата и на други по стените, не беше пищна, но беше добра. Пъстърва от местния поток, сръндак със сос от череши, градински зеленчуци, приготвени по японски маниер, и накрая зелена салата преди десерта от плодове и сирене. Съответни вина съпровождаха всяко ястие и подправка. С известно неудобство Даймънд забеляза, че на Хана и Хел в началото на вечерята бяха сервирани само ориз и зеленчуци, но те се присъединиха към другите при салатата. Освен това, въпреки че домакинята пиеше вино наравно с тях, чашата на Хел едва се намокряше от всяка бутилка, така че общо той сигурно не беше изпил повече от една чаша.

— Не пиете ли, мистър Хел? — попита той.

— Пия както виждате. Просто не намирам, че две глътки вино са по-вкусни от една.

Повечето американци, които пътуваха по света, в това число и Даймънд, се смятаха за експерти по вината. Той сръбна и повъртя из устата си розето, което придружаваше сръндака, след което каза:

— Ах, има тавел и тавел25. Хел леко се намръщи.

— А, да… предполагам, че е така.

— Но това е тавел, нали?

Когато Хел повдигна рамене и дипломатично промени разговора, вратът на Даймънд почервеня от смущение. Беше толкова сигурен, че е тавел.

По време на вечерята Хел се придържаше към дистанцирано мълчание, очите му рядко изпускаха Даймънд, въпреки че изглеждаха фокусирани малко зад него. Без усилие Хана предизвикваше другите да разказват смешки и истории и нейното удоволствие и удивление беше такова, че караше всеки да се чувства, че е надминал себе си от интелигентност и очарование. Дори и Стар, който се беше вкиснал след грубата обработка в ръцете на Льо Каго, много скоро започна да разказва на Хана за момчешките си години във Флетрок, Тексас, и за приключенията си в Корея.

В началото Льо Каго се беше отдал на задачата да се натъпче с ядене. Скоро краищата на вратовръзката му провиснаха, а сакото с лястовичите опашки беше захвърлено настрани. Когато дойде време да вземе думата и да започне да забавлява компанията със своите понякога мръсни истории, той беше останал по впечатляващата си жилетка с копчетата от фалшиви диаманти. Седеше до Ханна и по едно време протегна ръка, постави я на бедрото й и го стисна приятелски.

— Кажи ми нещо, но честно, красиво момиче. Бориш ли се с желанието, което изпитваш към мене? Или вече си се предала? Питам те само за да знам как да постъпя. А сега яж, яж! Ще ти трябва сила. И така! Вие, господа, сте от Америка, така ли? Аз, аз съм бил в Америка три пъти. Затова и английският ми е толкова добър. Бих могъл да мина за американец, а? Имам предвид произношението.

— О, без съмнение — каза Даймънд. Беше му станало ясно колко важен за хора като Хел и Льо Каго беше истинският стил, дори и когато са лице в лице с врага. Така че реши да играе тяхната игра.

— Но разбира се, когато хората забележат истината, грееща в очите ми, и чуят музиката на моите мисли, веднага ще разберат, че не съм американец.

Хел прикри леката усмивка зад пръстите си.

— Строг сте към американците — каза Даймънд.

— Може би — съгласи се Льо Каго. — И може би не съм прав. Ние тук всъщност виждаме само утайката, търговци във ваканция с безсрамните си жени, военни, млади хора, търсещи себе си, и най-лошото от всичко — научни работници, които се опитват да убедят застрахователните агенции, че светът ще стане по-добър, ако те се застраховат в Европа. Понякога си мисля, че основният продукт, който изнасят американците, са объркани професори на почивка. Вярно ли е, че в Америка всеки над двадесет и пет години има научна степен? — Льо Каго беше вече набрал скорост и започна да разказва една от своите истории, основаваща се както обикновено на истински случай, но украсена с такива подробности, че скучната истина почти се загуби. Сигурен, че Льо Каго ще ги забавлява дълго време, Хел замрази една любезна усмивка на устните си, докато обмисляше постъпките си след вечерята.

Льо Каго се беше обърнал към Даймънд.

— Ще ви осветля по някои исторически въпроси, американски гости на моя приятел. Всеки знае, че баските и фашистите са били врагове още преди зараждането на историята. Но само някои знаят истинския източник за тази антипатия. Това беше преди всичко наша грешка, признавам. Преди много години престанахме да ходим по голяма нужда край пътя и по този начин лишихме фалангата от основния й източник за препитаване. И това е истината, кълна се в името на набръчканите…

— Бено? — прекъсна го Хана, посочвайки с кимване към момичето.

— …В името на набръчканата вежда на Матусалем. Какво ти става? — попита той Хана с овлажнели от обида очи. — Да не мислиш, че съм забравил добрите си обноски?

Хел бутна назад стола си и стана.

— Мистър Даймънд и аз имаме да свършим малко работа. Предлагам ви да изпиете коняка си на терасата. Мисля, че ще успеете преди дъжда.

Когато излязоха от главната зала и влязоха в японската градина, Хел хвана Даймънд за ръката.

— Позволете ми да ви водя. Не се сетих да взема фенер.

— О-о? Известно ми е тайнственото ви чувство за присъствие, но не знаех, че можете да виждате и на тъмно.

— Не мога. Но сме на моя земя. Не би било зле да не го забравяте…

Той запали две лампи в оръжейната стая и покани Даймънд на една ниска маса, върху която имаше бутилка и чаши.

— Налейте си. Аз ще дойда ей сега. — Той занесе едната лампа до шкаф с чекмеджета, пълни с около двеста хиляди картона с данни. — Да смятам ли, че Даймънд е истинското ви име?

— Да.

Хел потърси картона, който съдържаше всички препратки, отнасящи се до Даймънд.

— А вашите инициали?

— Джак О. — Даймънд се усмихна на себе си, като сравни картоните на Хел със своята информационна система — Дебелака.

— Не сметнах за нужно да използвам някакви псевдоними, тъй като предположих, че ще откриете семейна прилика с брат ми.

— Вашият брат?

— Не си ли го спомняте?

— В момента не мога. — Хел си мърмореше докато прелистваше картоните. Тъй като информацията беше на шест езика, те бяха подредени фонетично. — Д. Д-А, Д-АИ дифтона, Д-АИМ… а-а, ето ги. Даймънд, Джак О. Налейте си питие, мистър Даймънд. Системата ми е малко обременителна, но не ми се е налагало да я използвам, откакто съм се оттеглил.

Даймънд беше изненадан, че Хел дори не си спомня за неговия брат. За да прикрие моментното си смущение, той вдигна бутилката и я разгледа.

— Арманяк?

— Хм-м-м. — Хел запомни препращащите индекси и потърси картоните. — Близо сме до родината на арманяка. Ще намерите много добър и много отлежал. Значи сте служител на компанията-майка, нали? Следователно мога да предположа, че сте получили от компютъра си достатъчно информация за мене. Дайте ми малко време, за да се изравним.

Даймънд взе чашата си и започна да се разхожда из стаята, разглеждайки необичайните оръжия по рафтовете. Разпозна някои: тръбата с нервнопаралитичен газ, пистолети със сух лед и други подобни. Но имаше и съвсем чужди за него: прости метални дискове, устройство от две пръчки от американско твърдо дърво, свързани с метал, един конус, който можеше да се надене на пръста. На масата до бутилката с арманяк намери малък пистолет, френско производство.

— Доста обикновено оръжие сред тази екзотика — каза той.

Хел вдигна поглед от картона, който четеше.

— О-о, да, забелязах го, когато влязохме. В действителност не е мое. Принадлежи на вашия човек, онзи селски тип от Тексас. Мислех, че ще се отпусне повече без него.

— Грижливият домакин.

— Благодаря ви. — Хел остави настрани картона, който четеше, и отвори друго чекмедже. — Пистолетът ни казва доста. Очевидно сте решили да не пътувате въоръжени, за да избегнете усложнения на границата. Така че вашето момче е получило пистолета, след като сте дошли тук. Направата му показва, че е получил пистолета от френската полиция. Което означава, че ги въртите на пръста си.

Даймънд повдигна рамене.

— И французите имат нужда от петрол също както и всяка друга промишлена страна.

— Ici on n’a pas d’huile, mais on a des idees.26

— Което значи?

— Всъщност нищо. Лозунг от френската пропаганда в страната. Тук виждам, че майор Даймънд от Токио е бил ваш брат. Това е интересно — но не чак толкова. — Сега, като се замисли, Хел намери прилика между двамата — тясното лице, напрегнатите черни очи, разположени доста близо едно до друго, извитият нос, тясната горна устна и тежката безцветна долна, напрегнатостта в маниерите.

— Помислих, че ще се сетите, като чуете името ми.

— Да си призная, отдавна съм го забравил. В края на краищата, сметките ни бяха уредени. Значи така, вие сте започнали да работите в компанията-майка по програмата за ранно пенсиониране, нали? Това наистина съответства с кариерата на брат ви.

Преди няколко години компанията-майка установи, че служителите, навършили петдесет, стават забележимо по-непродуктивни точно по времето, когато компанията започва да им плаща най-много. Проблемът беше предоставен на Дебелака, който предложи да се образува Отдел за ранно пенсиониране, който да организира случайни инциденти с малък процент от такива хора обикновено докато са на почивка и обикновено във вид на сърдечни атаки. Резултатите бяха значителни. Даймънд беше повишен до ръководител на този отдел, преди повишението му да контролира ЦРУ и НСС.

— …Изглежда, че и двамата с брат ви сте намерили начин да съчетаете естествения си садизъм с умерената печалба, работейки в големия бизнес, той — за армията и ЦРУ, вие — за петролните магнати. И двете са продукти на американската мечта. Млади умни мъже, вървящи напред.

— Но поне никой от нас не стана наемен убиец.

— Глупости. Всеки, който работи в компания, която замърсява, открива мини, отравя въздуха и водата, е убиец. Фактът, че вие и вашият брат, убит от засада с патриотични намерения, не смятате, че сте убийци, може само да означава, че сте страхливци.

— Смятате ли, че един страхливец щеше да дойде във вашата бърлога така, както аз го направих?

— Определен вид страхливец, да. Страхливец, който се страхува от собствената си страхливост.

Даймънд тънко се засмя.

— Вие наистина ме мразите, нали?

— Ни най-малко. Вие не сте личност, вие сте представител на организация. Човек не може да ви мрази като индивид. И във всеки случай, не сте от този тип, който да предизвика такива силни емоции като омраза. Отвращение би било по-близко до истината.

— Въпреки това, независимо от вашето презрение дължащо се на произхода и обучението ви, хората като нас — които вие с насмешка наричате меркантилна класа — сме тези, които ви наемат и ви изпращат да вършите мръсната им работа.

Хел вдигна рамене.

— Винаги е било така. През цялата история търговците са се крили страхливо зад стените на своите градове, докато рицарите са се биели за да ги защитят. В отговор търговците са се кланяли, подмилквали и подлизурствали. Човек не може да ги обвини. Те не са родени със смелост. И още повече, не можеш да си сложиш смелост в банката. — Хел прегледа бързо последния картон и го хвърли в купчината при другите, за да ги погледне отново по-късно. — Добре, Даймънд. Сега знам кой сте и какъв сте. Поне знам за вас толкова, колкото ми е нужно.

— Предполагам, че информацията ви идва от Гнома?

— Повечето от нея идва от човека, който вие наричате Гном.

— Много бихме дали, за да научим как този човек получава информация.

— Не се и съмнявам. Разбира се, аз не бих ви казал дори и да знаех. Но в действителност нямам и най-малка представа.

— Но знаете кой е той и къде се намира. Хел се засмя.

— Разбира се, че знам. Но господинът и аз сме стари приятели.

— Той не е нищо повече от един изнудван.

— Глупости. Той е майстор в събирането на информация. Никога не е вземал пари от човек, в замяна на прикриване на факти, които събира от целия свят.

— Не, но осигурява на хора като вас информация, която ви защищава от правителствено наказание и от това прави много пари.

— Защитата струва много пари. Но за да се успокоите, ще ви каже, че човекът, когото наричате Гном, е много болен. Съмнително е, че ще доживее до края на годината.

— Значи скоро ще останете без защита?

— Ще ми липсва като човек. Но въпросът със защитата почти не ме вълнува. Както Дебелака трябва да ви е информирал, аз съм се оттеглил напълно. А сега… какво ще кажете, ако преминем към нашата малка работа?

— Преди да започнем, искам да ви задам един въпрос.

— Аз също имам въпроси към вас, но нека оставим това за по-късно. За да не губим време със запознаване, позволете да обрисувам картината с няколко изречения, а вие можете да ме коригирате, ако се отклонявам. — Хел се облегна на стената, лицето му бе скрито в сянката, мекият му затворнически глас бе безизразен. — Започваме с „черните септемврийци“, убили лекоатлетите в Мюнхен. Сред убитите е синът на Аса Щерн. Аса Щерн се заклева да отмъсти. За тази цел организира едно жалко, аматьорско ядро — не мислете лошо за мистър Щерн, той беше добър човек, но болен и под влияние на наркотици. Арабското разузнаване разбира за тези намерения. Арабите, вероятно чрез представителя на ОПЕК, помолват компанията-майка да ги освободи от този досадник. Компанията-майка прехвърля задачата на вас, очаквайки, че ще използвате бойните момчета от ЦРУ да свършат работата. Вие научавате, че отмъстителите — мисля, че са се нарекли „Петимата от Мюнхен“ — са на път за Лондон, за да отстранят последните оцелели убийци от Мюнхен. За да предотврати, това ЦРУ организира нападение на международното летище в Рим. Между другото, предполагам, че онези двама глупаци в къщата са участвали в акцията?

— Да.

— И вие ги наказвате, като ги карате да почистят след себе си.

— Нещо такова.

— Рискувате, мистър Даймънд. Един глупав сътрудник е по-опасен от един умен противник.

— Това е моя грижа.

— Сигурен съм. Добре, вашите хора оплитат конците в Рим. Всъщност трябва да сте благодарен, че са свършили и това. С тази комбинация между арабско разузнаване и ЦРУ сте късметлия, че не са отишли на друго летище. Но това, както сам казахте, си е ваша грижа. По някакъв начин, след като сте направили оценка на акцията във Вашингтон, вие сте разбрал, че израелските момчета не са отивали в Лондон. Те са имали самолетни билети до Пау. Също така сте открил, че един от членовете на ядрото, мис Щерн, с която току-що вечеряхме, е била пропусната от убийците. Компютърът ви ме е свързал с Аса Щерн, а направлението Пау е затвърдило всичко. Така ли е?

— Грубо казано, да.

— Добре. Дотук се изяснихме. Топката е у вас. Даймънд все още не беше решил как да изложи случая, каква комбинация от заплаха и обещание да използва, за да неутрализира Николай Хел. За да спечели време, той посочи към чифт странно изглеждащи пистолети с инкрустирани дръжки като едновремешни оръжия за дуелиране и с двойни деветинчови цеви, леко плоски накрая.

— Какво представлява това?

— Нещо като ловджийска пушка.

— Ловджийска пушка?

— Да. Един датски фабрикант ги изработи за мене. Подарък в отговор на една твърде рискована акция, включваща сина му, който беше задържан като заложник от терористи в един влак. Както сте забелязали, всяка пушка има два предпазителя, които се освобождават едновременно. Всички оръжия в тази стая са създадени за определена ситуация. Тези са за близка работа на тъмно или за неутрализиране на стая, пълна с мъже в момент на нахлуване. — Бутилковозелените очи на Хел се спряха на Даймънд. — Да не възнамерявате да прекараме вечерта, говорейки си за оръжия?

— Не. Предполагам, че мис Щерн ви е помолила да й помогнете да убие „черните септемврийци“ в Лондон.

— Изказа подобно желание.

— И какво възнамерявате да правите?

— Възнамерявам да изслушам вашето предложение.

— Моето предложение?

— Не постъпват ли така търговците? Не правят ли предложения?

— Не бих го нарекъл точно предложение.

— А как бихте го нарекли?

— Бих го нарекъл проява на разубеждаващи мерки, някои от тях вече задействани, а други — в очакване да бъдат задействани. В случай, че бъдете достатъчно глупав да се намесите.

Очите на Хел се присвиха в усмивка, която не достигна до устните му. Той направи подканящ жест към Даймънд да продължи.

— Трябва да ви призная, че при други условия нито компанията-майка, нито интересите на арабите, с които сме в съюз, щяха да бъдат засегнати по един или друг начин от това какво ще се случи с тези убийствени маниаци от ООП. Но в момента нещата в арабското общество са по-различни, ООП стана нещо като обединяващ флаг, въпрос повече на обществени взаимоотношения, отколкото на личен вкус. По тези причини компанията-майка се е ангажирала с тяхната защита. Което означава, че на вас няма да ви бъде позволено да се намесите и да попречите на тези, които смятат да отвлекат самолета в Лондон.

— Как ще ми се попречи?

— Дали си спомняте, че притежавахте няколко хиляди акра в Уайоминг?

— Предполагам, че миналото време, което използвахте, не е граматична грешка?

— Правилно. Част от земята беше в района Бойл, а останалата в Къстър. Ако се свържете с общината в тези два района, ще откриете, че не съществуват документи за закупуването на земята от вас. В действителност, книгите ще покажат, че в момента, а и от много години тази земя е била собственост на филиали на компанията-майка. Има известни въглищни залежи под земята и тя е предвидена за разработване на открити мини.

— Трябва ли да разбирам, че ако ви сътруднича, ще си получа земята обратно?

— Изобщо не става дума за това. Тази земя, представляваща по-голямата част от това, което сте си отделили за пенсия, е взета от вас като наказание, че смеете да се намесвате в делата на компанията-майка.

— Трябва ли да разбирам, че вие сте предложили това наказание?

Даймънд кимна.

— Доставих си това удоволствие.

— Вие сте злобно дребно копеле, нали? Бихте ли ми казали дали ако се оттегля от тази афера, ще спестите разработването на мините?

Даймънд издаде напред долната си устна.

— О-о, опасявам се, че не мога да поема такъв ангажимент. Америка се нуждае от своите естествени енергийни запаси, за да бъде независима от чужди източници. — Той се усмихна, като повтори изтъркания партиен лозунг. — Освен това не можете да сложите на влог красота. — Той явно се забавляваше.

— Не мога да разбера какво правите, Даймънд. Ако имате намерение да вземете земята и да я унищожите независимо от това какво ще направя, тогава какви средства ще използвате, за да ме спрете?

— Както вече казах, отнемането на земята е нещо като предупредителен изстрел. И наказание.

— Ах, разбирам. Лично наказание. От вас. Заради вашия брат ли?

— Точно така.

— Той заслужаваше смърт. Бях измъчван в продължение на три дни. Дори и сега, след толкова операции, лицето ми не е изцяло подвижно.

— Той беше мой брат. А сега, нека минем към санкциите и глобите, които ще си навлечете в случай, че не ни съдействате. В група с ключ KL443, с номер на кода 45-389-75 вие сте имал приблизително половин милион долара в златни кюлчета във Федералната банка в Цюрих. Това представлява почти целият остатък от сумата, с която сте смятал да живеете. Отбележете отново миналото време.

Хел остана за известно време мълчалив.

— И швейцарците също имат нужда от петрол.

— И швейцарците също имат нужда от петрол — повтори като ехо Даймънд. — Тези пари ще се появят обратно във вашата сметка седем дни след успешното завършване на акцията на „септемврийците“. В действителност, вместо да се опитвате да убиете някой от тях, вие дори ще бъдете облагодетелстван ако им помогнете да успеят.

— И най-вероятно тези пари служат също и за вашата собствена защита.

— Съвсем вярно. Ако нещо се случи с мене или с моите приятели, докато сме ваши гости, тези пари ще изчезнат — жертва на счетоводна грешка.

Вниманието на Хел беше привлечено от плъзгащите се врати, водещи към японската градина. Дъждът беше започнал, шумолейки върху дребния чакъл и поклащайки върховете на листата.

— И това е всичко?

— Не съвсем. Сигурни сме, че имате тук там около сто хиляди долара, предвидени за аварийни ситуации. Психологичният портрет, който ви направи Дебелака, ни показва, че има макар и малка вероятност да поставите лоялността и дълга към мъртвия приятел и племенницата му пред вашето благополучие. Всичко това — в резултат на селективния ви произход и обучението в японско разбиране на честта, нали знаете. Приготвили сме се и за тази глупава вероятност. На първо място, британските служби са уведомени да ви следят и ще ви арестуват в момента, когато стъпите на тяхна земя. За да им помогнат в тази дейност, френските служби за вътрешна сигурност ще се постараят да не напускате точно тази част на страната. Вашето описание е раздадено. Ако ви открият в някое друго селище различно от вашето собствено, ще ви застрелят на място. Запознат съм с историята на вашите постижения при справяне с невероятни задачи и разбирам, че тези ограничения могат само да ви се сторят глупости, а не нещо, което да ви възпре. Но независимо от това ние ще предприемем тези действия. Компанията-майка трябва да бъде видяна, че взема всички мерки, за да защити в Лондон „септемврийците“. Ако защитата се провали — а аз почти се надявам това да стане — тогава компанията-майка трябва да бъде видяна да изпълни наказание — едно такова наказание, което да задоволи нашите арабски приятели. А вие знаете какво представляват тези хора. За да задоволим вкуса им за отмъщение, ще бъдем принудени да извършим нещо много цялостно и с много… въображение. Хел известно време остана мълчалив.

— В началото на този разговор казах, че имам един въпрос към вас, търговецо. Ето го. Защо дойдохте тук?

— Това трябва да е очевидно.

— Може би не поставих правилно ударението. Защо вие дойдохте тук? Защо не изпратихте някой, който да ме извести? Защо показахте лицето си и си навлякохте риска да ви запомня?

Даймънд се втренчи за момент в Хел.

— Ще бъда честен с вас…

— Не нарушавайте навиците си заради мене.

— Исках лично да ви съобщя за загубата на земята в Уайоминг. Исках лично да ви запозная с многото наказания, които съм измислил, ако не послушате компанията-майка. Дължах го на брат си.

Безизразните очи на Хел се спряха върху Даймънд, който седеше напрегнат; овлажнелите му очи издаваха страха, който изпитваше. Беше предприел опасна стъпка. Беше изоставил защитата на закони и системи, зад които се криеха корпоративните мъже и от които идваше силата им, и беше поел риска да покаже лицето си на Николай Александрович Хел. Подсъзнателно Даймънд знаеше, че зависи от анонимността си, от своята роля на обществено насекомо, драскащо в неистовите гнезда от печалба и успех. Както повечето от неговата каста и той намираше духовно утешение в каубойския мит. В този момент Даймънд се виждаше като мъжествена личност, разхождаща се смело по прашните улици на Холивуд, ръката му — колебаеща се на един инч над компютъра в кобура. Доста излагащ за американската култура е фактът, че прототипът им за герой е каубоят: един необразован, дебелашки, викториански, емигрирал селскостопански работник. В основата си ролята на Даймънд беше нелепа: той притежаваше най-развитата в света компютърна система; Хел имаше няколко картотеки. Даймънд имаше в джоба си всички правителства на индустриалния Запад; Хел имаше няколко баски приятели. Даймънд представляваше атомната енергия, световните нефтени запаси, военно-промишлената симбиоза, корумпираните правителствени институции, създадени, за да го защитават; Хел представляваше шибуми, един избледнял възглед за упорита красота. И въпреки всичко беше очевидно, че Хел имаше значително предимство във всяка една битка, която можеше да се допусне. Хел извърна лицето си и поклати глава.

— Това сигурно ви кара да се чувствате неудобно.

По време на мълчанието Даймънд беше забил ноктите си в дланите. Той се прокашля.

— Каквото и да мислите за мене, аз не мога да повярвам, че ще пожертвате годините, които ви остават, заради един жест, който ще бъде оценен само от онази дунда, която срещнах на вечеря. Мисля, че знам какво ще направите, мистър Хел. Ще обмислите въпроса и накрая ще разберете, че една шепа садистични араби не си струват тази къща и живота, който сте създали за себе си. Ще разберете, че честта не ви обвързва с отчаяните надежди на един болен, замаян от наркотици мъж. И накрая ще решите да се отдръпнете. Една от причините, които ще ви накарат да направите това, ще бъде мисълта, че би било под достойнството ви да направите един празен жест на смелост само за да ме впечатлите — мене, един човек, когото презирате. Не очаквам да ми кажете, че се отказвате веднага. Това ще бъде прекалено унизително, ще навреди на скъпоценното ви достойнство. Но именно това ще направите накрая. Ще бъде жалко да се види как наказанията, които измислих за вас, ще останат неизползвани. За ваше щастие председателя на компанията-майка е непреклонен в желанието си „септемврийците“ да бъдат оставени на мира. Уреждаме нещо, което може да се нарече „мирни преговори в Кемп Дейвид“, в резултат на които Израел ще бъде принуден да оголи южните и източните си граници. Като допълнителен ефект от тези разговори ООП ще излезе от играта в Средния изток. Те изиграха своята дразнеща роля. Но председателят иска да държим палестинците спокойни, докато този заговор се осъществи. Виждате, мистър Хел, че плувате в дълбоки течения, в които са замесени сили, малко под възможностите на пистолетен изстрел и хубавички градини.

Хел се загледа за известно време в Даймънд, мълчейки. След което се обърна към градината.

— Този разговор е приключен.

— Разбирам. — Даймънд извади една визитна картичка от джоба си. — Можете да се свържете с мене на този номер. След десет часа ще съм обратно в офиса си. Когато ми кажете, че сте решили да не се намесвате в тази работа, аз ще наредя освобождаването на вашите швейцарски фондове.

Тъй като Хел очевидно не се интересуваше повече от присъствието му, той остави картичката на масата.

— Няма повече какво да обсъждаме, така че аз си тръгвам.

— Какво? О, да. Сигурен съм, че можете да се върнете сам, Даймънд. Хана ще ви сервира кафе, преди да ви изпрати обратно в селото. Без съмнение, Пиер се е подсилвал с вино през последните няколко часа и ще е в добра форма, за да запомните пътуването.

— Много добре. Но първо… имах един въпрос, който исках да ви задам.

— Е-е?

— Това розе, което пихме на вечеря. Каква марка беше?

— Тавел, разбира се.

— Знаех си!

— Не, не знаехте. Почти знаехте.

Частта от градината, която достигаше японската постройка, беше създадена, за да се слуша падащият дъжд. Всеки дъждовен сезон Хел работеше седмици наред, бос, с подгизнали шорти, пренареждайки градината. Канали и улуци се пробиваха и оформяха, растения се преместваха, разхвърляше се чакъл, пеещите камъни се нареждаха в потока, докато сопрановият звук от шумоленето на дъжда върху чакъла, басовият звук на капките върху широките листа, острият резонанс на потрепващите бамбукови листа — всички те така се балансираха по сила на звука, че ако човек седнеше точно в средата на стаята с татамита, трябваше да долови, че нито един звук не доминираше. Концентрираният слушател би могъл да извлече един тон или пак да го върне към хармонията на цялото само като изместваше фокуса на своето внимание. Усилието, необходимо за да се контролира инструментът на една добре настроена градина, може да потисне ежедневните безпокойства и вълнения, но тези успокояващи постижения не са главната цел на градинаря, който трябва да е отдаден на създаването на една градина, а не на използването й.

Хел седеше в оръжейната стая, чувайки дъжда, но без да има достатъчно душевно спокойствие, за да може да го слуша. Нещо в този случай не беше наред. Заплашваше, го лично. Хел беше свикнал да играе срещу разположението на дъската, а не срещу противоречиви противници от плът и кръв. В тази работа щяха да се предприемат действия по нелогични причини; щеше да има човешки филтър между причината и ефекта. Цялата работа смърдеше на страст и пот.

Той въздъхна продължително, изпускайки тънка струя въздух. — Е? — попита той. — Какво ще кажете за всичко това?

Нямаше отговор. Той усети как аурата й се разтупка като на заек, разкъсвана от желанието да побегне или да не помръдне. Хел дръпна плъзгащата се врата на стаята за чай и я повика с пръст.

Ханна Щерн застана на вратата с мокра от дъжда коса и полепнали по тялото и краката й мокри дрехи. Чувстваше се неудобно, че са я заловили да подслушва, но нямаше никакво желание да се извини. По нейно разбиране важността на належащите неща беше по-голяма от доброто държание. Хел можеше да й каже, че за един по-продължителен период „дребните“ достойнства са това, което има значение. Можеше да се разчита повече на любезността, отколкото на добродетели като съчувствие, благотворителност и искреност; също както честната игра е за предпочитане пред абстрактното правосъдие. Основните добродетели имат свойството да изчезват под натиска на обстоятелствата. Но доброто възпитание е добро възпитание, то остава непроменено при всякаква буря.

Хел можеше да й каже всичко това, но не беше заинтересован от духовното й образование. Освен това, тя най-вероятно щеше да разбере само думите, без да вникне в смисъла.

— Е-е? — попита отново той. — Какво ще кажете за всичко това?

Тя поклати глава.

— Нямах представа, че са така… организирани; така… хладнокръвни. Причиних ви големи неприятности, нали?

— Не ви държа отговорна за нищо, което се е случило до този момент. Отдавна знам, че имам дълг към съдбата. Като се има предвид, че моята работа директно пресича структурата на обществените организации, би трябвало да се очаква известна доза лош късмет. До този момент не съм имал лош късмет, така че бях длъжник. Вие се оказахте средството за получаване на баланс със съдбата, но не ви смятам за причина. Разбирате ли нещо от това?

Тя повдигна рамене.

— Какво смятате да правите?

Бурята отминаваше и вятърът, който подухна от градината, накара Ханна да потрепери.

— Има подплатени кимона в този скрин. Съблечете тези дрехи.

— Добре съм.

— Направете както ви казвам. Трагичната героиня с течащ нос е една твърде нелепа гледка.

Съвсем в съответствие с прекалено късите шорти, разкопчаната блуза и начина, по който Ханна възприемаше интереса на мъжете към нея, тя първо се съблече, а след това потърси кимоното в скрина. Никога не признаваше пред себе си, че се възползва от съблазнителното си тяло, което изглеждаше лесно достъпно. Можеше да нарече този свой автоматичен ексхибиционизъм просто живеене в съгласие с тялото си.

— Какво смятате да правите? — попита тя отново, докато се загръщаше в топлото кимоно.

— Правилният въпрос е какво смятате да правите вие? Все още ли смятате да продължите с тази работа? Да се хвърлите от кея с надеждата, че аз ще скоча след вас?

— Ще го направите ли? Ще скочите ли след мене?

— Не знам.

Ханна се загледа в тъмната градина и притисна удобното кимоно към себе си.

— Не знам… Не знам. Всичко изглеждаше толкова ясно вчера. Знаех какво трябва да направя, кое беше най-правилното и справедливо.

— А сега…?

Тя повдигна рамене и поклати глава.

— Вие ще предпочетете да си отида вкъщи и да забравя всичко, нали?

— Да. И това може да не се окаже толкова лесно, колкото си мислите. Даймънд знае за вас. Да ви отведем благополучно вкъщи, ще изисква известно усилие.

— А какво ще стане със „септемврийците“, които убиха нашите атлети в Мюнхен?

— О, те ще умрат. Всички неизбежно умират.

— Но… ако аз просто си отида вкъщи, тогава смъртта на Аврим и Чаим ще бъде безсмислена.

— Вярно е. Това беше безсмислена смърт и не можете да промените нищо.

Ханна се приближи плътно до Хел и го погледна, лицето й беше изпълнено с объркване и съмнение. Искаше да я прегърнат, да я успокоят, да й кажат, че всичко ще бъде наред.

— Ще трябва доста бързо да решите какво смятате да правите. Нека се върнем обратно в къщата. Ще обмислите нещата през нощта.

Намериха Хана и Льо Каго навън на мократа тераса. Един порив на вятъра беше последвал бурята и сега въздухът беше свеж и измит. Хана стана при тяхното приближаване и с несъзнателен мил жест взе ръката на Ханна в своята.

Льо Каго се беше прострял на каменната пейка със затворени очи, тежкото му дишане беше прекъсвано от време на време от леко похъркване.

— Заспа точно по средата на една история — обясни Хана.

— Хана — каза Хел, — мис Щерн няма да остане с нас утре. Ще се погрижиш ли нещата й да са прибрани на сутринта? Ще я отведа горе в хижата. — Той се обърна към Ханна. — Имам едно планинско място. Можете да останете там, далече от опасности, докато реша как да ви върна благополучно на вашите родители.

— Не съм решила, че искам да се върна вкъщи.

Вместо да й отговори, Хел ритна подметката на ботуша на Льо Каго. Едрият баск се стресна и примлясна няколко пъти с уста.

— Къде бях? Ах… разказвах за онези монахини от Байон. Е, добре, срещнах ги…

— Не, няма да го разкажеш в присъствието на дами.

— О-о? Е, добре! Виждаш ли, малко момиче, една такава история би разпалила страстта ти. А когато дойдеш при мене, искам да бъде по твое собствено желание, а не водена от сляпа похотливост. Какво стана с нашите гости?

— Отидоха си. Най-вероятно — обратно в Съединените щати.

— Искам да ти кажа нещо, Нико, но съвсем честно. Не ми харесаха тези мъже. В очите им имаше страхливост и това ги прави опасни. Или трябва да започнеш да каниш гости от по-висока класа, или рискуваш да загубиш покровителството ми. Хана, прекрасна и желана жена, не искаш ли да дойдеш в леглото заедно с мене?

Тя се усмихна.

— Не, благодаря ти, Бено.

— Възхищавам се на самообладанието ти. А ти, малко момиче?

— Тя е изморена — каза Хана.

— Ах, може би така е по-добре. Леглото ми щеше да стане малко пренаселено с пълничката португалка от кухнята. И така, не ми е приятно, че ще ви лиша от очарованието на моето присъствие, но изключителната машина, която представлява моето тяло има нужда от изпразване, а след това от сън. Лека нощ, мои приятели.

Той се завъртя на пети, за да напусне и тогава забеляза кимоното на Ханна.

— Какво е това? Какво е станало с дрехите ти? О, Нико, Нико. Ненаситността е порок. Е, добре… лека нощ.

Хана нежно го разтриваше, премахвайки напрежението от гърба и раменете му, докато той лежеше по корем. После задърпа леко косата му, докато Хел започна да се унася в сън. Тя намести тялото си над неговото, ръцете и краката й върху неговите, нейната топла тежест като че ли го защитаваше, утешаваше, принуждаваше го да се отпусне.

— Това са неприятности, нали? — прошепна тя. Той изхъмка в знак на потвърждение.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам — въздъхна той. — Първо, да махна момичето оттук. Те може би мислят, че смъртта й ще анулира дълга ми към нейния чичо.

— И си сигурен, че няма да я намерят? Знаеш, че тук, в долината, няма тайни.

— Само хората от планината ще знаят къде е. Те са мои хора и не разговарят с полицията по навик или по традиция.

— А след това?

— Не знам. Ще помисля.

— Искаш ли да ти доставя удоволствие?

— Не. Прекалено съм напрегнат. Позволи ми да бъда егоист. Нека аз да ти доставя удоволствие.

ЛАРУН

Хел се събуди на разсъмване и отдели два часа за работа в градината преди да закуси с Хана в стаята с татамитата.

— След време, Хана, това ще бъде една приемлива градина. Надявам се да бъдеш тук, за да й се наслаждаваш заедно с мен.

— Размислям по този въпрос, Нико. Идеята не е съвсем непривлекателна. Беше много замислен миналата нощ.

— Бях напрегнат. Това беше едно преимущество.

— Ако бях егоистка, щях да искам по-често да си така напрегнат.

Той се усмихна.

— О-о, би ли телефонирала в селото, за да запазиш място на мис Щерн за следващия полет до Съединените щати? Нека бъде Пау-Париж, Париж-Ню Йорк, Ню Йорк-Чикаго.

— Тръгва ли си?

— Не точно сега. Не искам да е на открито. Но резервацията ще влезе в компютъра на летището и ще бъде на разположение на Дебелака. Ще ги отклони от следата.

— А кой е Дебелака?

— Един компютър. Крайният враг. Въоръжава глупави мъже с информация.

— Изглеждаш огорчен тази сутрин.

— Огорчен съм. Дори се самосъжалявам.

— Нарочно не употребих този израз, но мисля, че е по-подходящ. А не отива на човек като тебе.

— Знам. — Той се усмихна. — Никой на този свят не би посмял да ми каже това. Ти си съкровище, Хана.

— Ролята ми е такава — да бъда съкровище.

— Вярно е. Между другото, къде е Льо Каго? Не съм го чул да боботи тази сутрин.

— Излезе преди час с мис Щерн. Щеше да й покаже някои от изоставените села. Тя ми се стори в добро настроение.

— Повърхностните хора бързо се възстановяват. Не можеш да нараниш възглавница. Кога ще се върнат?

— Сигурно към обед. Обещах на Бено печен овнешки бут. Ти каза, че ще заведеш Ханна в хижата. Кога ще тръгнете?

— След като се мръкне. Следят ме.

— Смяташ да прекараш нощта там, с нея?

— Хм-м. Предполагам. Не бих искал да се връщам по тези пътища в тъмното.

— Знам, че Ханна не ти харесва, но…

— Не ми допада нейният тип — авантюристи, търсещи приключения в революции и терор. Съществуването й ми коства прекалено много.

— Имаш ли намерение да я накажеш, докато сте там?

— Не съм мислил за това.

— Недей да бързаш. Тя е добро дете.

— Тя е на двадесет и четири години. Няма право да бъде дете на тази възраст. И не е добра. По-скоро е сладка.

Той знаеше какво има предвид Хана. Използвайки умението и опита си, понякога си беше отмъщавал на млади жени, които му бяха досаждали с желанието си да правят любов с него, докарвайки ги до такова преживяване, което не биха могли да постигнат пак и което щяха напразно да търсят в следващите си връзки.

Хана не изпитваше ревност към Ханна; това би било смешно. През двете години откакто живееха заедно, двамата с Хел бяха свободни да извършват малки сексуални отклонения, упражнения, които поддържаха апетита им на ниво и правеха по-ценно това, което притежаваха. Веднъж тя му се скара на шега, оплаквайки се, че той има по-добрата страна от сделката, защото един добре тренирай мъж би могъл да постигне задоволителни резултати със старателен партньор-аматьор, докато и най-надарената и опитна жена би имала трудности с недодялания инструмент на някой непохватен мъж. Въпреки това понякога тя се забавляваше с някой мускулест млад мъж от Париж или Лазурния бряг — най-вече като обект на мъжка красота.

Пътуваха в падналия здрач по изпъстрения със завои път. Планините, които се издигаха от лявата им страна, бяха започнали да губят очертанията си, докато тези от дясната им страна бяха оцветени в розово и кехлибарено от хоризонталните лъчи на залязващото слънце. Когато тръгнаха от Етчбар, Ханна не спираше да бърбори за изключително приятното време, което беше прекарала този следобед с Льо Каго, обикаляйки изоставените села, където беше забелязала, че преди да си тръгнат, селяните бяха махнали стрелките на църковните часовници. Льо Каго й беше обяснил, че това се прави, защото няма да има никой в селото, за да ги сверява, а човек не може да допусне часовникът на Господ да бъде неточен. Суровият тон на примитивния баскски католицизъм можеше да се усети в надписа memento mori27 върху кулата на една от изоставените църкви: „Всички часове нараняват, последният убива“.

Сега тя се беше умълчала, завладяна от странната красота на планините, които като че ли бяха надвиснали над тях. На два пъти Хел се намръщи и я погледна, забелязвайки на устните й спокойна, нежна усмивка. Беше привлечен и изненадан от алфа насищането на аурата й, нещо необичайно и неочаквано от страна на личност, която беше отхвърлил като незаслужаваща внимание. Показваше спокойствие и вътрешен мир. Тъкмо щеше да я попита за решението й относно „септемврийците“, когато вниманието му беше привлечено от приближаването на кола, караща само на ограничителни светлини. Мина му през ума, че Даймънд или неговите лакеи от френската полиция може да са разбрали, че я отвежда на безопасно място. Той стисна здраво волана и си припомни особеностите на пътя, решавайки къде ще принуди колата да го задмине, за да я бутне в дефилето, което се простираше успоредно на пътя отляво. Беше изкарал изтощителни курсове по нахално шофиране.

Пътят нямаше прави участъци, непрекъснато се извиваше, следвайки дефилето на реката. Нямаше място за спокойно изпреварване, но това не би разколебало един френски шофьор, чийто младежки импулс да изпреварва е известен в цял свят. Колата отзад продължаваше да скъсява разстоянието, докато се озова на един метър от задната му броня. Тя примига с фарове и наду клаксона точно когато се намираха в един тесен сляп завой.

Хел се отпусна, намали и позволи на колата да ги задмине. Клаксонът и фаровете му показаха, че това не беше опит за убийство. Никой професионалист не би показал така явно намеренията си. Беше просто друг налудничав френски шофьор.

Той поклати бащински глава, докато маломощното пежо форсираше двигателя си, за да го задмине — младият му шофьор беше стиснал с побелели юмруци волана, а очите му бяха почти изскочили от напрежението да следи пътя.

От своя опит Хел беше установил, че само по-възрастните американци владееха колите си до съвършенство. Инфантилната безразсъдност на френските шофьори често го дразнеше, но не толкова, колкото типичният италиански шофьор, който използваше колата като продължение на пениса си, или английският шофьор, който пък я използваше като негов заместител.

Вече половин час, след като бяха напуснали пътя през долината, те се изкачваха в планината по един лош път, който се виеше като змия в предсмъртна агония. Пълзяха на първа скорост стръмно нагоре. Когато завиха на запад, залязващото слънце ту ги заслепяваше с блясъка си, ту се скриваше зад струпани скали и настъпваше тъмнина.

Накрая и този примитивен път свърши и продължиха да се изкачват по слаби бразди, оставени в обраслите със стърнища поляни. Залязващото слънце беше станало червено и огромно, долната му част беше като че ли приплескана от хоризонта. Снежните петна по върховете блестяха на фона на черното небе, първо в розово, после в лилаво, след това в яркочервено. На изток заблестяха първите звезди, докато на запад небето беше все още синьо около червения кръг на залязващото слънце.

Хел спря колата до едно струпване на гранитни скали и издърпа ръчната спирачка.

— Оттук ще трябва да вървим. Има около два километра и половина.

— Нагоре? — попита Ханна.

— Повечето е нагоре.

— Господи, тази ваша хижа наистина е отдалечена.

— Такава е целта. — Те слязоха и разтовариха багажа й от колата. Бяха изминали около двадесет метра, когато си спомни, че не беше извършил ритуала. Вместо да се върне назад, той вдигна един камък и го хвърли. Успешен удар, който уцели задното стъкло, по което се образуваха пукнатини, подобни на паяжина.

— За какво беше това? — попита Ханна.

— Просто един жест. Човекът срещу системата. Хайде да вървим. Стой близо до мене. Познавам добре пътя.

— Колко време ще прекарам там горе сама?

— Докато реша какво да правя с теб.

— Ще останете ли тази вечер?

— Да.

Повървяха известно време, преди тя да каже:

— Доволна съм.

Той ходеше бързо, тъй като беше започнало да се мръква. Тя беше силна и млада и можеше да го следва, вървейки мълчаливо, пленена от неуловимите промени на цветовете по планината. Отново, също както долу в долината, той прие изненадващ алфа-тон от нейната аура — един бърз сигнал със средна сила, който свързваше с медитация и покой на душата и който нямаше нищо общо с характерните сигнали, излъчвани от младите хора от Запад.

Когато прекосяваха последната алпийска ливада, преди да тръгнат по тясното дефиле, водещо към хижата, тя изведнъж спря.

— Какво има?

— Вижте. Тези цветя. Никога досега не съм виждала такива. — Тя се наведе ниско към златистите камбанки върху жилави стебла, които едва се виждаха в мрака.

Той кимна.

— Те са уникални и са характерни само за тази поляна и още една там, горе. — Той посочи на запад към Масата на тримата крале, която вече не се виждаше. — Тук сме малко над хиляда и двеста метра. Местните ги наричат Окото на есента и повечето хора никога не са ги виждали, защото цъфтят само три или четири дни.

— Прекрасни са. Вече е тъмно, а те все още са отворени.

— Никога не се затварят. Казват, че тъй като живеят толкова кратко време, не смеят да се затворят.

— Тъжно е.

Той повдигна рамене.

Седяха един срещу друг на малка маса, привършвайки вечерята си, и наблюдаваха стръмния, тесен процеп, който беше единственият достъп до хижата. При нормални условия Хел щеше да се чувства неудобно, седейки пред стъклена стена с осветени от газената лампа форми, докато навън беше съвсем тъмно. Но знаеше, че двойното стъкло беше устойчиво срещу куршуми.

Каменната хижа беше с елементарна конструкция. Голяма спалня. Когато пристигнаха, той запозна Ханна с особеностите й. Поток, който се поддържаше от топенето на снега, минаваше под хижата и човек можеше да вземе вода, без да излиза Навън. Четиристотинлитров резервоар с нафта беше издълбан направо в скалата и беше недосегаем за стрелба отвън. От него се поддържаха печката и отоплението. Имаше и бойлер. Килерът за храна беше издълбан в гранитната стена, която заемаше едната страна на хижата. Той съдържаше храна за тридесет дни. В устойчивата срещу куршуми стъклена стена имаше малък квадрат, който позволяваше стрелба към процепа, по който щеше да мине всеки, тръгнал към хижата. Стените на дефилето бяха гладки и всички камъни бяха разчистени.

— Господи, тук можете да удържите цяла войска завинаги! — възкликна тя.

— Не цяла войска и не завинаги; но е позиция, за която ще трябват доста усилия, за да се превземе. — Той взе една полуавтоматична пушка с телескопичен мерник и й я подаде. — Можеш ли да използваш това оръжие?

— Е… мисля, че мога.

— Ясно. Важното е да стреляш по всеки, който се приближава и не носи xahako. Няма значение дали ще го уцелиш или не. Звукът от изстрела ще се разнесе в планината и след половин час тук ще дойде помощ.

— Какво е…

— Xahako е кожен мех за вино като този тук. Овчарите и контрабандистите по тези места знаят, че си тук. Те са мои приятели. И всички носят такива мехове. А чужденците не носят.

— Наистина ли съм в такава голяма опасност?

— Не знам.

— Но защо искат да ме убият?

— Не съм сигурен, че искат. Но е възможно. Могат да смятат, че моето вмешателство ще се прекрати с твоята смърт и няма да има нужда да се отплащам на чичо ти. Това би било много глупаво, защото ако те убият, докато си под моя защита, ще бъда принуден да им отговоря. Но тук имаме работа с търговци и военен манталитет, а глупостта е тяхна интелектуална собственост. А сега да видим можеш ли да се справиш с всичко.

Той я накара да се упражни в паленето на печката и отоплението, във ваденето на вода от потока и в зареждане на пушката.

— Освен това, не забравяй да вземаш по едно от тези хапчета с минерали всеки ден. Водата под хижата е от разтопен сняг. Не съдържа никакви минерали.

— Господи, колко дълго ще бъда тук?

— Не съм сигурен. Една седмица. Може би две. След като тези „септемврийци“ отвлекат самолета, натискът ще отпадне.

Докато той приготвяше вечерята от консерви, извадени от килера, тя обикаляше из хижата, докосвайки предметите и мислейки си нещо свое.

А сега седяха около кръглата маса и светлината на свещите хвърляше сенки върху младото й лице, незасегнато още от бръчки. Мълчеше по време на вечерята и беше изпила повече вино, отколкото трябваше. Очите й бяха влажни и замъглени.

— Трябва да ви кажа, че няма защо да се безпокоите повече за мене. Знам какво да направя. Рано тази сутрин реших да се върна вкъщи и да се опитам да забравя гнева и… грозотата. Това не ме привлича. Освен това разбрах, че всичко това сега — не знам как да го кажа — просто не е важно. — Тя разсеяно си играеше с пламъка на свещта, прекарвайки пръста си през него достатъчно бързо, за да не се изгори. — Миналата нощ ми се случи нещо странно. Но беше прекрасно. През целия ден усещах въздействието му.

Хел си спомни за алфа тоновете, които беше приел.

— Не можах да спя. Станах и започнах да обикалям вашата къща в тъмното. След което излязох в градината. Въздухът беше студен и нямаше никакъв вятър. Докато седях при потока, можех да виждам как проблясва водата. Бях се втренчила в нея, но не мислех за нищо специално, когато изведнъж… се почувствах така, както когато бях дете. Изведнъж цялото напрежение, объркване и страхове, всичко беше изчезнало. Почувствах се лека. Като че ли бях пренесена на място, където никога не съм била, но което познавах добре. Беше слънчево и тихо и около мен имаше трева. Струваше ми се, че разбирам всичко. Почти като че ли бях… не знам. Почти като че ли бях — ох! — Тя бързо отдръпна ръката си и лапна изгорения си пръст.

Той се засмя и поклати глава. Тя също се засмя.

— Беше глупаво да го правя — каза тя.

— Вярно е. Мисля, че искаше да кажеш, че е било почти като че ли ти, слънцето и тревата сте било едно цяло.

Тя се втренчи в него, пръстът й все още бе в устата.

— Откъде знаете?

— Това се е случвало и на други. Каза, че си спомняш подобно нещо и в детството?

— Не, не точно, че си спомням. Не, изобщо не си спомням. Просто когато бях там имах чувството, че това не е нещо ново и непознато. Беше нещо което съм правила и преди — но не мога да си спомня в действителност дали съм го правила. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Мисля, че да. Може би си участвала в атавистични…

— Ще ви кажа какво! Извинете, не исках да ви прекъсвам. Но ще ви кажа на какво приличаше. Същото е, когато си пушил трева и си на върха, и си в прекрасно настроение, и всичко изглежда чудесно. Познато ли ви е?

— Не.

— Никога ли не сте използвали трева или нещо подобно?

— Не. Никога не съм имал нужда. Вътрешните ми източници са незасегнати.

— Е, беше нещо подобно.

— Ясно. Как е пръстът ти?

— О, добре е. Въпросът е, че след това преживяване миналата нощ, аз се намерих седнала във вашата градина, отпочинала и със спокоен ум. И вече не бях объркана. Знаех, че няма смисъл да се опитвам да наказвам „септемврийците“. Жестокостта не води до никъде. Неуместна е. Мисля, че вече само искам да си отида вкъщи. Да прекарам малко време сама със себе си. След това, може би… не знам. Да се огледам какво става около мен, може би. Да се оправя. — Тя си наля още една чаша вино и я изпи, след което постави ръката си върху неговата. — Сигурна съм, че ви създадох големи неприятности.

— Мисля, че американският израз е „трън в задника“.

— Искам да ви се отплатя по някакъв начин. Той й се усмихна накриво.

Тя си наля още една чаша вино и попита:

— Мислите ли, че Хана има нещо против, че сте тук?

— Защо би трябвало?

— Е, искам да кажа… мислите ли, че ще има нещо против да прекараме заедно нощта?

— Какъв смисъл влагате в тази фраза?

— Какво? Е… че ще спим заедно.

— Ще спим заедно?

— Имам предвид на едно и също място. Знаете какво искам да кажа.

Хел я погледна, без да отговори. Нейното преживяване в мистичното прехвърляне, въпреки че беше предизвикано по-скоро от напрежение и отчаяние, а не от душевен мир, я беше издигнало в очите му. Той дори изпитваше малко завист, че това отнесено създание бе успяло да достигне състоянието, което той беше загубил преди години може би завинаги. Съзнаваше, че на неговата възраст завистта не му подхождаше, но не можеше да потисне това чувство.

Тя гледаше намръщено пламъка на свещта, опитвайки се да подреди чувствата си.

— Трябва да ви кажа нещо.

— Трябва ли?

— Искам да съм честна с вас.

— Не се притеснявайте.

— Не, искам. Дори и преди да ви срещна, често мислех за вас. Мечтаех си или нещо подобно. Всички тези истории, които чичо ми беше разказал за вас. Бях наистина изненадана, когато ви видях — колко сте млад и колко добре изглеждате. И ето ви вас, голямата легенда на живо. Бях уплашена и смутена и вие ме защитихте.

Мога да разбера всички психологични импулси, които ме карат да се чувствам привлечена от вас. А вие?

— Помисляла ли си, че си една здрава, буйна, млада жена с неприкрито желание за секс? Или това не се връзва психологично?

Тя го погледна и кимна.

— Със сигурност умеете да поставите всеки на място, нали? Не оставяте човек да се прикрие.

— Вярно е. И може би не е много любезно от моя страна. Мисля, че с теб става следното. Иска ти се да бъдеш прегръщана и утешавана. Не знаеш как да помолиш за това, защото си продукт на западната култура. Затова започваш преговори, предлагайки секс срещу гушкане. Това не е нещо необичайно за западната жена. Тя е свикнала да взаимодейства със западния мъж, който иска срещу парите си честен секс. Мис Щерн, ако искате, можете да спите с мене тази нощ. Аз ще ви прегърна и ще ви утеша, ако искате това.

Очите й се изпълниха с влага. — Бих искала, да.

Но не винаги добрите намерения се изпълняват. Когато започна да обръща внимание на милувките й и усети излъчваните от нея вълни, характерни за сексуална възбуда, неговият отговор не беше изцяло продиктуван от желанието му да я защити.

Тя беше изключително опитна и лесна, всичките й нерви бяха близо до повърхността и отчайващо чувствителни. Тъй като беше млада, се оказа малко трудно да я държи овлажняла, но като се изключеше тази механична подробност, той я доведе до кулминация без много усилия.

Очите й се извъртяха и тя се помоли.

— Не… моля… Не мога пак! Ще умра, ако го направя пак! — Но неконтролируемите й спазми следваха една след друга и тя се задъхваше при четвъртия си оргазъм, който той продължи така, че ноктите й се забиваха безпомощно в постелката.

Той си спомни предупреждението на Хана да не разваля бъдещите преживявания на Ханна със сравнения и тъй като нямаше желание сам да достигне до края, бавно я охлади, галейки стомаха и бедрата й, които потреперваха от умора след повтарящите се оргазми. Тя остана да лежи тихо на възглавниците, усещайки как плътта й се разтапя.

Той се изми в студената вода и легна на балкона.

След известно време я усети, че се приближава тихо. Той й направи място до себе си и я приюти между ръцете си. Преди да се унесе, тя каза сънливо:

— Николай?

— Моля те, не ме наричай с малкото ми име — промърмори той.

Тя замълча.

— Мистър Хел? Не се плашете. Това е нещо преходно. Но в този момент мисля, че съм влюбена във вас.

— Не бъди глупава.

— Знаеш ли какво ми се иска? Той не отговори.

— Иска ми се да е сутрин и да мога да ти набера един букет цветя — от онези Очи на есента, които видяхме.

Той се засмя и я прегърна.

— Лека нощ, мис Щерн.

ЕТЧБАР

Минаваше десет часа сутринта, когато Хана чу плясък на хвърлен в потока камък и излезе от замъка. Намери Хел с навити крачоли и ръце, потопени в потока, да пренарежда пеещите камъни.

— Дали някога ще стане както трябва, Хана? Тя поклати глава.

— Ти единствен можеш да кажеш, Нико. Ханна добре ли е горе в хижата?

— Да. Мисля, че момичетата са успели да затоплят водата. Искаш ли да вземеш една вана с мен?

— Разбира се.

Седяха един срещу друг, краката им бяха преплетени в обичайната ласка, очите им бяха затворени, а телата им — безтегловни.

— Надявам се, че си бил мил с нея — промълви сънено Хана.

— Бях.

— А ти? Как беше за тебе?

— За мене? — Той отвори очи. — Мадам, имате ли да правите нещо много належащо в момента?

— Ще трябва да проверя своето carnet de bal28, но мисля, че ще имам възможност да ви вместя в програмата си.

Малко след пладне, когато смяташе, че телефонните връзки са по-добри, Хел поиска международен разговор с номера, който му беше оставил Даймънд. Беше решил да съобщи на компанията-майка, че Ханна Щерн е решила да се върне вкъщи, оставяйки „септемврийците“ на спокойствие, Даймънд сигурно щеше да се зарадва, че е успял да уплаши Николай Хел, но това малко го засягаше.

Щеше да мине повече от час, докато грохналата френска телефонна система осъществеше телефонния разговор, и той реши да оползотвори това време, като направи инспекция на земите си. Чувстваше се с леко сърце, в добро разположение на духа, наслаждавайки се на еуфорията, която обикновено се появява след силни преживявания. Куп неясни причини го караха да се опасява от възможността да се набърка в работа, която щеше да бъде спъвана от личности и страсти.

Той се разхождаше из източните ливади, където се натъкна на Пиер. Той както винаги беше в обичайното си настроение — доволен от съдбата. Градинарят погледна нагоре към небето и посочи.

— Ах, мосю. Много скоро ще има буря. Всички знаци говорят за това.

— О-о?

— О, да. Няма съмнение. Сутринта малките облаци се бяха скупчили около склоновете на планината. Сагарата извърна листата си по вятъра. Това са сигурни знаци. Бурята е неизбежна.

— Много лошо. Имахме нужда от дъжд.

— Вярно е, мосю. Я вижте. Ето, идва мосю Льо Каго. Вижте колко хубаво е облечен.

Льо Каго идваше към тях през ливадата, все още облечен в измачкания театрален костюм от преди две вечери. Докато той се приближаваше, Пиер се отдалечи, обяснявайки, че има стотици хиляди неща, за които трябвало да се погрижи.

Хел поздрави Льо Каго.

— Не съм те виждал от известно време, Бено. Къде беше?

— Ох. Бях в Лару, при вдовицата. Помагах й да загаси огъня си. — Льо Каго беше неспокоен, шегата му прозвуча механично и плоско.

— Един ден, Бено, ще паднеш в капана на тази вдовица и ти ще бъдеш… Какво има? Какво не е наред?

Льо Каго постави ръцете си върху раменете на Хел.

— Имам лоши новини за тебе, приятелю. Случило се е нещо ужасно. Онова момиче с едрия бюст? Твоята гостенка…

Хел затвори очи и обърна главата си настрани. След известно време тихо каза:

— Мъртва?

— Страхувам се, че е така. Един контрабандист чул изстрелите. Докато стигнал до колибата ти, тя била мъртва. Били стреляли по нея… много, много пъти.

Хел пое бавно и дълбоко въздух, задържа го за момент, след което издиша напълно. По този начин не позволи на мозъка си да се замъгли от ярост. Опитвайки се да не мисли за нищо, той тръгна назад към замъка. Льо Каго го последва мълчаливо на известно разстояние, уважавайки чувствата му.

От десет минути Хел седеше на прага на стаята с татамитата, когато Льо Каго дойде и се отпусна тежко до него. Той разфокусира погледа си и попита с монотонен глас:

— Е, добре. Как са влезли в хижата?

— Не им се е наложило. Била е намерена на поляната под дефилето. В ръката й имало един голям букет.

— Глупаво момиче — каза Хел с тон, в който можеше да се усети обич. — Знаем ли кой я е застрелял?

— Да. Рано тази сутрин долу в селото Лескун са били видени двама чужденци. Описанието им съвпада с това на американеца от Тексас, когото срещнах тук, и на онзи арабски сопол.

— Но как са разбрали къде е? Само нашите хора знаеха това.

— Има само един начин. Някой ги е информирал.

— Един от нашите хора?

— Знам. Знам! — Льо Каго проговори през зъби. — Разпитах наоколо. Рано или късно ще разбера кой е бил. И когато го разбера, кълна се в пророческите топки на Йозеф от Египет, острието на моята макила ще продупчи черното му сърце! — Льо Каго беше засрамен, беше бесен, че един от неговите собствени баски от планината беше опозорил нацията по този начин. — Какво ще кажеш, Нико? Да ги хванем ли — американеца и арабина?

Хел поклати глава.

— Сигурно вече са на самолета за Съединените щати. Ще дойде и тяхното време.

Льо Каго удари един в друг юмруците си и разрани кожата върху кокалчетата си.

— Но защо, Нико? Защо ще убиват това парче? Какво можеше да им стори, бедната?

— О, искаха да ме спрат да не извърша нещо. Мислеха, че могат да заличат дълга ми към чичото, убивайки племенницата.

— Те, разбира се, са сбъркали.

— Разбира се. — Хел се изправи. Мозъкът му започна да функционира в друга посока. — Ще ми помогнеш ли, Бено?

— Дали ще ти помогна?!

— В цялата околност има сили на френското контраразузнаване, които имат нареждане да ме отстранят, ако направя опит да напусна района.

— Пфу! Единственият чар на френското разузнаване е пълната му некомпетентност.

— Въпреки това ще бъдат пречка. А може да имат и късмет. Ще трябва да ги неутрализираме. Спомняш ли си Морис де Ланде?

— Човекът, когото наричат Гнома? Да, разбира се.

— Трябва да се свържа с него. Ще ми е необходима неговата помощ, за да мога да стигна до Англия безпрепятствено. Тази нощ ще минем през планината в Испания, в Сан Себастиян. Ще ми трябва една рибарска лодка, за да ме отведе до брега на Сент Жан де Луз. Можеш ли да го уредиш?

— Естествено?

— Вдругиден ще летя от Биариц за Лондон. Те наблюдават летищата. Но са се разпръснали. И в това е нашето предимство. Започвайки от днес следобед, искам до властите да пристигат сведения, че са ме видели едновременно в Олорон, Пау, Байон, Билбао, Мулеон, Бордо, Сент Жан Пие де Порт. Искам кръстосаните им сведения да се объркат, така че съобщението от Биариц да бъде просто капка в потока информация. Може ли да се уреди?

— Дали може да се уреди? Дали… в момента не мога да измисля да кажа нещо подходящо. Да, може да се уреди. Също както в старите времена, ей?

— Страхувам се, че е така.

— Ти, разбира се, ще ме вземеш със себе си.

— Не. Не е от твоята специалност.

— Хола! Недей да позволяваш да те заблуждава посивялата ми брада. В това тяло живее едно момче! Едно много подло момче!

— Не е за това. Ако беше да влезем в затвор или да вдигнем някой пост във въздуха, не бих предпочел никой друг пред тебе. Но тук няма нужда от смелост. Тук ще бъде нужна хитрост и ловкост.

Льо Каго имаше навика, когато се намира на открито, да се облекчава и сега, правейки това, обърнат настрани, той продължи да говори:

— Нима смяташ, че не съм способен на хитрост? Аз съм изтъкан от проницателност. Като хамелеона сменям цвета си съобразно фона.

Хел не можа да се въздържи и се усмихна. Тази самосъздадена народна легенда, стояща пред него, блестяща в измачканите вечерни дрехи от fin-de-siecle, копчетата от изкуствени камъни, лъщящи върху брокатената жилетка, с нахлупена ниско над слънчевите очила барета, с разрошена посивяла брада, разпръсната върху копринената вратовръзка, очуканата стара макила под едната мишница, докато държеше пениса си с другата ръка, разпръсквайки урина напред-назад като ученик… И твърдеше, че бил хитър и незабележим.

— Не, не искам да идваш с мене, Бено. Много повече ще ми помогнеш, като организираш нещата, за които те помолих.

— А след това? Какво ще правя аз, докато ти се забавляваш? Да се моля и да въртя палци?

— Ще ти кажа какво. Докато ме няма, наблегни на подготовката за експедицията в твоята пещера. Занеси останалото оборудване, от което ще имаме нужда долу в дупката. Костюмите за гмуркане. Резервоари с въздух. Когато се върна, ще я изследваме от начало до край. Какво ще кажеш?

— По-добре е от нищо. Но не е много.

Една прислужница дойде от замъка и му каза, че го търсят.

Той намери Хана до телефона, сложила дланта си върху слушалката.

— Мистър Даймънд отговаря на твоето повикване. Хел погледна към телефона, след това към пода.

— Кажи му, че скоро ще се свържа с него.

Бяха привършили с вечерята си в стаята с татамитата и седяха и гледаха играта на вечерните сенки в градината. Беше й казал, че ще отсъства около седмица.

— Това свързано ли е с Ханна?

— Да. — Не смяташе за необходимо да й казва, че момичето е мъртво.

След известно време тя каза:

— Когато се върнеш, ще е наближил краят на моя престой с теб.

— Знам. Дотогава ще трябва да си решила дали си заинтересована да продължим нашия съвместен живот.

— Знам. — Тя сведе очи и за първи път, откакто я познаваше, бузите й се зачервиха. — Нико? Много смешна ли е мисълта да се оженим?

— Да се оженим?

— Няма значение. Една глупава мисъл, която ми мина през ума. Не мисля, че го искам. — Мисълта я беше привлякла, но веднага я отхвърли, като видя първата му реакция.

Той дълбоко се замисли.

— Не, не е толкова глупава. Ако решиш да ми отдадеш години от твоя живот, разбира се, ще трябва да направим нещо за твоето финансово осигуряване. Нека поговорим за това, когато се върна.

— Не бих го споменала пак.

— Разбирам това, Хана. Но аз сигурно ще го направя.