Шифърът на Джеферсън

1.

Ню Йорк, събота,

8 септември, в наши дни

6:13 ч. Вечерта

Котън Малоун допусна не една, а две грешки.

Първата беше присъствието му на петнайсетия етаж на хотел "Гранд Хаят", където се беше озовал по молба на бившата си шефка Стефани Нел, изпратена по имейл преди два дни. Среща в събота в Ню Йорк. Вероятно за да обсъдят нещо на четири очи, със сигурност важно. Въпреки това той бе направил опит да я потърси в централата на отряда "Магелан" в Атланта, но от там бе получил кратък и категоричен отговор: "Извън офиса за шест дни, ЗК".

Нямаше смисъл да пита къде е. ЗК означаваше "забранени контакти". В смисъл – чакай аз да те потърся.

Преди години и той беше същият: оперативен агент, който сам определя най-подходящия момент за появата си. Но това беше малко необичайно за ръководителя на "Магелан". Стефани отговаряше за всичките дванайсет агенти, които работеха под прикритие. Контролът беше основната ѝ задача. Трябва да се беше случило нещо много необичайно, за да премине в статут ЗК.

Той и Касиопея Вит решиха да прекарат заедно уикенда в Ню Йорк. След като узнаеха какво иска Стефани, щяха да вечерят някъде и да отидат на театър. За целта долетяха от Копенхаген още предишния ден и отседнаха в хотел "Сейнт Реджис", на няколко преки северно от мястото, на което Котън се намираше в момента. Изборът беше на Касиопея, а той не възрази, защото тя поемаше разноските както обикновено. А и нямаше как да възрази на кралската обстановка, спиращата дъха гледка и апартамента, който беше по-голям от жилището му в Копенхаген.

Бе информирал Стефани къде е отседнал и сутринта, след закуска, на рецепцията на "Сейнт Реджис" го чакаше магнитна карта от "Гранд Хаят" с номера на стаята и кратка бележка:

"Ще се срещнем тази вечер, точно в 6:15 ч."

Остана леко озадачен от думичката "точно", но после си спомни, че бившата му шефка беше маниакално пунктуална – нещо, което я превръщаше в отличен администратор, но и в малък кошмар за подчинените ѝ. Освен това беше сигурен, че тя нямаше да го потърси, ако не ставаше въпрос за нещо важно.

Пренебрегвайки табелката с надпис "Моля, не безпокойте", Малоун пъхна магнитната карта в процепа до вратата. Лампичката светна в зелено, електронното резе тихо изщрака.

Стаята беше огромна, с широко двойно легло, върху което имаше няколко възглавници от тъмночервен плюш. Срещу него беше работното място, обзаведено с голямо бюро и стол с ергономична облегалка. Два прозореца гледаха към Източна четирийсет и втора улица, а трети предлагаше гледка на запад, към Пето Авеню. Останалата част от обзавеждането отговаряше на представата за хотел от висок клас в центъра на Манхатън.

С изключение на две неща.

Погледът му се закова на първото от тях – някаква стойка на алуминиеви крачета, стегнати с миниатюрни болтчета. Беше поставена пред прозореца вляво от леглото, обърната към стъклото. Върху поставка от солидно желязо се виждаше правоъгълна кутия с размери шейсет на деветдесет сантиметра, също от алуминий. Две от подпорите ѝ опираха в стените, а една стъпваше на пода.

Това ли беше важното нещо, което имаше предвид Стефани?

От челната част на кутията стърчеше късо дуло. Липсата на сглобки и болтове свидетелстваше, че нямаше как да я отвори и да провери съдържанието ѝ. Отстрани на рамката се виждаха метални вериги, сякаш съоръжението беше пригодено за пренасяне с тях.

Котън протегна ръка към запечатания плик. Името му беше написано отгоре. Погледна часовника си. 18:17 ч. Къде бе Стефани?

Отвън долетя вой на сирени. С плика в ръка Малоун пристъпи към един от прозорците и надникна надолу. Източна четирийсет и втора улица беше опразнена от коли. Трафикът беше отклонен. На идване беше забелязал паркираните пред хотела полицейски автомобили.

Нещо ставаше.

Високата репутация на "Чиприани" на отсрещната страна на улицата му беше добре известна. Някога беше влизал там и все още помнеше мраморните колони, мозаечните подове и кристалните полилеи. Някогашната банка днес се използваше за приеми на елита. Очевидно тази вечер беше организиран точно такъв прием, заради който бяха спрели трафика и опразнили тротоарите. Сигурно щяха да присъстват поне дузина нюйоркски знаменитости, които в момента се бяха струпали пред елегантния вход.

От запад се появиха две полицейски коли с включени светлини на покрива, следвани от издължен черен кадилак с две знаменца – националния флаг и този на президентската институция. След него се движеше още една кола на нюйоркската градска полиция.

Тази лимузина се използваше само от един човек. Президентът Дани Даниълс. Кортежът спря до тротоара пред "Чиприани". Вратите се отвориха.

Трима агенти на Сикрет Сървис изскочиха навън, огледаха обстановката и направиха знак на колегата си в колата. От нея слезе Дани Даниълс. Високият широкоплещест мъж беше облечен с тъмен костюм, бяла риза и светлосиня вратовръзка.

До ушите на Малоун долетя тихо бръмчене. Очите му потърсиха източника. Странният уред до прозореца беше оживял. Екнаха два изстрела. Прозорецът в другия край на стаята се пръсна. Ситни късчета стъкло полетяха към тротоара на трийсет метра по-надолу. В стаята нахлу студен въздух, примесен с грохота на големия град. Разнесе се жужене. Дулото се разтегна като телескопична антена и щръкна навън от прозоречната рамка.

Малоун погледна надолу. Счупеното стъкло беше привлякло вниманието на президентската охрана. Няколко глави се бяха вдигнали нагоре, към фасадата на "Гранд Хаят".

Дулото на устройството се показа навън. Дум, дум, дум.

Изстрелите бяха предназначени за президента на Съединените щати. Агентите събориха Даниълс на тротоара и го прикриха с телата си.

Малоун пъхна плика във вътрешния си джоб, прекоси стаята с няколко скока и сграбчи алуминиевата рамка. Тя обаче не помръдна. Очите му потърсиха кабели, но не откриха такива. Вероятно устройството се управляваше дистанционно и продължаваше да бълва високоскоростни куршуми. Малоун видя как агентите се опитват да вкарат президента обратно в лимузината. Ако успееха, той щеше да бъде в безопасност под надеждното прикритие на дебелата броня.

Устройството продължаваше да стреля. Малоун скочи на прозореца, опитвайки се да запази равновесие на рамката. Свободната му ръка сграбчи алуминиевата кутия. Целта му беше да я разклати, странично или нагоре-надолу, за да я отклони от мишената. За миг успя да отклони дулото наляво, но вътрешните механизми бързо го върнаха на предишната позиция.

Долу, възползвайки се от временното отклонение на огъня, агентите успяха да вкарат президента обратно в лимузината и тя потегли с пронизително свирене на гумите. Тримата агенти останаха пред входа на "Чиприани" заедно с полицаите, които вече бяха там. Всички бяха с оръжие в ръце.

Разнесоха се изстрели и Малоун осъзна втората си грешка. Полицията стреляше по него.

2.

В открито море, край бреговете на Северна Каролина

6:25 ч. Вечерта

За Куентин Хейл нямаше нищо по-приятно от плъзгането по пенестите вълни с издути от вятъра платна. Той беше типичен представител на хората, за които казват, че в жилите им тече не кръв, а морска вода.

Платноходите били работните коне в океана през XVII и XVIII век. Малки, едномачтови, с лесно разгъващи се платна, бързи и маневрени. С решаващото предимство на плиткото газене. Екипажите им били до седемдесет и пет човека, а въоръжението – 14 оръдия. Съвременното им превъплъщение беше по-голямо – с дължина 85 метра и корпус от последно поколение композитни материали вместо от дърво, леко и пъргаво за управление. Без тежестта на оръдия, с красив силует, този плавателен съд беше истинска наслада за окото и душата. Бе направен с единствената цел да пори безбрежните води на океана и бе претъпкан с играчки. Суперлуксозните му кабини предлагаха всички удобства за дванайсет гости, а екипажът му се състоеше от шестнайсет души, повечето от тях наследници на хора, които бяха служили на фамилията Хейл още от времето на Американската революция.

– Защо правиш това, Куентин? – изкрещя жертвата му. – Защо?!

Хейл погледна мъжа, който лежеше на палубата в клетка от метални винкели. Главата и гърдите му бяха оковани. Отделни железа стягаха торса и бедрата му. Преди стотици години подобни клетки били изработвани "по поръчка" за жертвите, но тази беше още по-усъвършенствана. Желязната обвивка около главата на мъжа беше толкова плътна, че не позволяваше дори най-малкото помръдване на челюстите. Устата му умишлено не беше запушена.

– Ти нормален ли си? – извика жертвата. – Това си е чисто убийство!

– Наказанието за предателите не е убийство – отвърна Хейл, очевидно засегнат от обвинението.

Окованият мъж отговаряше за финансите на фамилията, също като баща си и дядо си преди това. Живееше в прекрасно имение на брега на океана във Вирджиния. Компанията "Хейл Ентърпрайсиз" имаше представителства по целия свят и в тях работеха над триста души. Във ведомостите на корпорацията фигурираха много счетоводители, но специално мъжът, който лежеше на палубата, беше освободен от бюрократични формалности и отговаряше лично пред Хейл.

– Заклевам ти се, Куентин! – изкрещя той. – Не съм им предал нищо повече от най-обща информация!

– Дано да казваш истината, защото от това зависи животът ти – отвърна Хейл, умишлено обнадеждавайки жертвата си. Този човек трябваше да проговори.

– Дойдоха да ми връчат призовка. Те вече знаеха отговорите на всички въпроси. Предупредиха ме, че ако не им сътруднича, ще ми отнемат всичко и ще ме хвърлят в затвора.

Счетоводителят се разрида. Отново.

Те бяха от Данъчната служба. В едно ранно утро бяха нахлули в офисите на "Хейл Ентърпрайсиз". По същото време други техни колеги се бяха появили в осем банки на територията на страната с искане за финансова информация както за корпорацията, така и лично за Хейл. И банките бяха отстъпили. Нищо чудно, защото бяха американски. В тази страна почти нямаше закони, които да защитават банковата тайна. Именно затова всички движения по сметките във въпросните институции се придружаваха от прецизно поддържана документация. За разлика от чуждестранните банки, най-вече швейцарските, за които тайната на влоговете отдавна се беше превърнала в национална мания.

– Те знаят за сметките в Ю Би Ес! – изкрещя счетоводителят, опитвайки се да надвие воя на вятъра и плясъка на вълните. – Бях принуден да ги спомена, но нищо повече! Заклевам се!

Хейл извърна поглед към развълнуваното море. Жертвата му лежеше на задната палуба, на крачка от джакузито и басейна, далеч от очите на случайно срещнати ветроходци. Досега не бяха забелязали нито един.

– Какво можех да направя? – проплака счетоводителят. – Банката ни предаде!

Това наистина беше вярно. След дълги и сложни преговори с правителството на САЩ и други страни швейцарската Ю Би Ес най-сетне бе отстъпила пред натиска и бе предоставила информация за над петдесет хиляди сметки на свои чуждестранни клиенти. За достъп до тях беше достатъчно само едно конкретно искане от съответното правителство. Разбира се, това се дължеше на заплахата за търсене на съдебна отговорност от нейните представители на територията на Съединените щати. Счетоводителят казваше истината – Хейл вече го беше проверил. До този момент беше конфискувана документацията единствено на Ю Би Ес. Сметките му в останалите седем чуждестранни банки не бяха докосвани.

– За бога, Куентин! Нямах никакъв друг избор! Какво трябваше да направя според теб?

– Да удържиш клетвата си!

Всички служители на фирмата – от екипажа на яхтата до домашната прислуга и градинарите в имението, бяха дали клетва за вярност на господаря си.

– Ти се закле! – повтори Хейл. – И се подписа!

Всичко се правеше с единствената цел да се гарантира пълната лоялност на служителите. Имаше и нарушения, разбира се. Но те бяха безпощадно наказвани. Като това днес.

Хейл отново погледна към оловносивата вода. "Адвенчър" се носеше напред, тласкан от стабилен югоизточен бриз. Намираха се на петдесет мили от брега и пътуваха на юг, отдалечавайки се от крайбрежието на Вирджиния. Ролята на някогашното квадратно платно изпълняваха петнайсет по-малки платна, които за разлика от преди не се въртяха около неподвижна мачта, а обратното – бяха закрепени неподвижно върху мачти, които се въртяха според вятъра. Така рискованото катерене на моряците за прехвърляне на платната вече ставаше излишно. Благодарение на модерните технологии те можеха да се разгънат с електрически мотор в рамките на шест минути, а точното им фиксиране спрямо вятъра се осъществяваше с помощта на компютри.

Хейл напълни гърдите си със солен въздух, главата му бързо се проясни.

– Искам да ми кажеш нещо – заяви той.

– Всичко ще ти кажа, Куентин. Само ме извади от проклетата клетка!

– Счетоводната книга. Стана ли въпрос за нея?

– Не – поклати глава счетоводителят. – Изобщо не ме попитаха за нея. Конфискуваха документацията на Ю Би Ес и това беше всичко.

– На сигурно място ли е?

– Да. Там, където винаги сме я държали. Само ти и аз знаем къде е.

Хейл му повярва. До този момент никой не беше споменал за счетоводната книга и това беше успокоително. Но не съвсем.

Приближаващият се ураган щеше да бъде далеч по-свиреп от тъмните облаци, които в момента се сгъстяваха на изток. Срещу него с цялата си мощ щяха да се изправят всички разузнавателни институции на Съединените щати, Данъчната служба и Министерството на правосъдието – съвременен еквивалент на някогашната флота, изпращана срещу пиратските шхуни в морето от крале и президенти с единствената задача да заловят и обесят мъжете на капитанския мостик.

Хейл се обърна и пристъпи към нещастника в желязната клетка.

– Моля те, Куентин, не го прави! – отчаяно проплака счетоводителят. – Никога не съм проявявал интерес към бизнеса, не съм питал за нищо. Просто съхранявах книгата – както са го правили баща ми и дядо ми. Никой от нас не е докосвал чужди пари!

Да, това наистина беше така.

Но член 6 от клетвата беше категоричен: Всеки, който нанесе някаква вреда на Компанията, трябва да бъде отстранен.

А тя за пръв път се изправяше пред толкова сериозна заплаха. Хейл беше длъжен да открие ключа към тази заплаха и да я отстрани веднъж завинаги с цената на всичко. За съжаление задълженията на капитана включват и неприятни неща.

Той махна с ръка към моряците, които чакаха заповед на няколко крачки от него. Те хванаха клетката и я повлякоха към фалшборда.

Окованият мъж запищя отчаяно.

– Не прави това, моля те! Познаваш ме, бяхме приятели! Защо изведнъж се превръщаш в проклет пират?

Тримата моряци спряха и го погледнаха. Той кимна.

Клетката полетя зад борда и изчезна в морските дълбини. Членовете на екипажа се върнаха по местата си. Хейл остана сам на палубата. Ветрецът галеше лицето му. Продължаваше да мисли за обидата, която нещастникът беше хвърлил в лицето му.

Защо се превръщаш в проклет пират?

Морски чудовища, дяволски изчадия, обирджии, бандити, корсари, разбойници, нарушители на всички земни и небесни закони, мръсни копелета Това бяха само част от епитетите, свързани с пиратите.

Нима и той беше един от тях?

– Защо не? – прошепнаха устните му. – Защо не, след като всички ме мислят за такъв?

3.

Ню Йорк

Джонатан Уайът внимателно наблюдаваше сцената, която се разиграваше пред очите му. Беше седнал на маса до прозореца в панорамния ресторант на хотел "Гранд Хаят", откъдето се разкриваше отлична гледка към Източна четирийсет и втора улица. Видя как движението беше отклонено, а тротоарите опразнени от минувачи, видя и появата на президентския кортеж пред главния вход на "Чиприани". После чу трясък отгоре и видя стъклата, които се посипаха по плочника пред хотела. Последвалата стрелба беше доказателство, че устройството работи.

Докато внимателно подбираше мястото си, Уайът забеляза, че още двама души вършат същото. Те бяха агенти на Сикрет Сървис, които окупираха дъното на ресторанта, откъде също се разкриваше отлична гледка към улицата два етажа по-долу. Бяха оборудвани с радиостанции, а персоналът се погрижи масите около тях да останат празни.

Оперативната процедура му беше известна.

Периметърът се контролираше чрез разположени по околните покриви снайперисти, свободни агенти и физическа охрана, разположена плътно около държавния глава. Появата на президента в гъсто населени мегаполиси като Ню Йорк изправяше Сикрет Сървис пред огромни предизвикателства. Долепени една до друга сгради, море от прозорци, неизброими плоски покриви с най-различна конфигурация. Типичен пример в това отношение беше "Гранд Хаят" – двайсет и няколко етажа и две кули с остъклени стени.

Агентите на улицата реагираха на стрелбата, като скочиха върху Дани Даниълс. Процедурата "прикриваш и евакуираш" бе добре проверена във времето. Разбира се, автоматичното оръжие беше монтирано достатъчно високо, за да стреля над автомобилите. А полицаите и останалите агенти се бяха разбягали във всички посоки, за да се скрият от куршумите.

Улучен ли беше Даниълс? На този въпрос нямаше категоричен отговор.

Уайът насочи вниманието си към двамата агенти в дъното на салона, които не преставаха да играят ролята си на очи и уши, но явно бяха ядосани от факта, че са останали встрани от случващото се навън. Беше наясно, че хората на улицата също са оборудвани с радиостанции и имат отлична подготовка. За съжаление действителността рядко съвпада с предварително отработените сценарии и случващото се на улицата беше ярко доказателство за това. Автоматично оръжие с дистанционен контрол, насочвано от охранителни камери? Такъв сценарий положително не бяха предвидили.

Всички клиенти в ресторанта, около трийсет души, бяха насочили цялото си внимание към събитията на улицата.

Изтрещяха нови изстрели.

Президентът беше вкаран в лимузината. "Кадилак 1", или "Звярът" според терминологията на Сикрет Сървис, беше оборудван с 12-сантиметрова броня и специални гуми, които можеха да се движат дори спукани. Гениално произведение на "Дженеръл Мотърс" на стойност триста хиляди долара. Уайът знаеше, че след събитията в Далас през 1963 г. този автомобил се пренасяше по въздуха до всяка дестинация, която изискваше наземен транспорт за президента. Само преди три часа той беше разтоварен на летище "Кенеди". Разбира се, в компанията на още няколко специализирани коли. Този път процедурата беше частично нарушена, тъй като "Звярът" беше долетял без обичайните помощни автомобили, които обикновено пътуваха заедно с него.

Уайът хвърли кос поглед към изнервените агенти в дъното. Спокойно, рече си той. Скоро и вие ще попаднете в тигана.

После най-сетне обърна внимание на вечерята си – великолепно изглеждаща салата "Коб". Стомахът му нетърпеливо къркореше. Дълго време беше чакал този миг. Вдигни палатката си на брега на реката. Съветът, който беше получил преди много години, както винаги действаше безотказно. Ако чакаш край реката достатъчно дълго, лодките на враговете рано или късно ще се появят.

Лапна нов невероятно вкусен залък и го поля със сладкото червено вино. В устата му се появи приятен аромат на свежи плодове и дърво. Може би трябваше да прояви по-голям интерес към случващото се долу, но беше сигурен, че никой не му обръща внимание. И защо да го правят? В момента стреляха по президента на Съединените щати, но клиентите с места до прозореца бяха сравнително малко. Неколцина от тях скоро щяха да се появят по Си Ен Ен или "Фокс Нюз", превръщайки се в звезди, макар и само за няколко мига. И би трябвало да му благодарят за този шанс.

Двамата агенти в дъното на салона повишиха тон.

Уайъг погледна през прозореца в мига, в който "Кадилак 1 " се готвеше да потегли. Охранителите около входа на "Чиприани" започнаха да се надигат. Лицата на всички бяха обърнати нагоре, към фасадата на "Гранд Хаят". В ръцете им се появиха пистолети, проехтяха изстрели.

Уайът доволно се усмихна. Котън Малоун беше реагирал точно според очакванията му. Но за негово съжаление нещата щяха да станат още по-сложни.

Куршумите зазвънтяха по рамките на прозорците вляво и вдясно от Малоун. Алуминиевата кутия до прозореца продължаваше да бълва огън, въпреки че той се опитваше да я неутрализира. В един момент успя да извърти дулото на една страна, но електрониката моментално го върна на място.

Беше крайно време да отстъпи назад. Даниълс вече беше в колата, която всеки момент щеше да потегли. Никакви викове нямаше да свършат работа. Едва ли някой щеше да го чуе от толкова голяма височина, особено сред стрелбата и суматохата долу.

Още един прозорец се пръсна на ситни късчета, този път в противоположния край на "Гранд Хаят" – на трийсетина метра от мястото, на което стърчеше Малоун.

Показа се второ дуло, доста по-широко от онова, което се опитваше да укроти. Със сигурност не беше пушка, а по-скоро нещо като миномет или ракетна установка.

Агентите и униформените полицаи забелязаха новата заплаха и насочиха вниманието си към нея. Малоун бързо осъзна, че организаторите на сложната операция са разчитали именно на отдавна отработената тактика на президентската охрана – колкото проста, толкова и ефективна: да върнат президента в блиндираната лимузина и час по-скоро да го отдалечат от мястото на инцидента. Вече си беше задал въпроса колко точна може да бъде автоматичната стрелба от управлявана дистанционно машина. Но едва сега разбра, че точността няма никакво значение. Идеята е била мишената да бъде вкарана в нещо доста по-обемисто.

Например голям черен кадилак.

Той знаеше, че президентската лимузина е блиндирана. Но дали бронята щеше да издържи на ракетна атака, при това на разстояние от стотина метра? Освен това нямаше представа с каква бойна глава е оборудван реактивният снаряд.

Агентите и полицаите долу се разтичаха, търсейки по-удобен ъгъл за стрелба.

Лимузината на Даниълс приближаваше пресечката между Източна четирийсет и втора улица и Лексингтън Авеню.

Ракетната установка се завъртя. Котън трябваше да направи нещо. Оръжието в стаята продължаваше да бълва огън на всеки пет секунди. Куршумите звънтяха по фасадата на отсрещната сграда и тротоара пред нея. Проснат върху алуминиевата кутия, той пропълзя още малко напред, уви ръка около дулото и рязко го завъртя наляво. Системата от механизми под капака напрегнато засвистя под натиска, после дулото бавно зае позиция, успоредна на хотелската фасада.

Сега вече повечето куршуми свистяха по посока на ракетната установка.

Малоун продължи да търси вярната траектория.

Поредният изстрелян куршум откърти парче от алуминиевата обшивка на установката. Стената на кутията под него също беше от алуминий, тънка и мека. Още два високоскоростни куршума улучиха целта. Третият проникна в нея.

Избухна кълбо от синкави искри. Блесна яркожълт пламък и ракетата излетя.

Уайът довърши салатата си в мига, в който "Кадилак 1 " се понесе към пресечката. До ушите му долетя трясъкът на счупени стъкла. По тротоара са разтичаха униформени и цивилни мъже, които стреляха безразборно нагоре.

Но служебните зиг-зауери на Сикрет Сървис не вършеха работа, а картечните пистолети, с които обикновено бяха въоръжени подкрепленията в останалите автомобили от кортежа, бяха останали във Вашингтон. Снайперистите – също.

Грешки, грешки.

До слуха му достигна силен трясък. Ракетата беше изстреляна. Той попи устните си със салфетката и надникна надолу. Колата на Даниълс се отдалечаваше от пресечката по посока на Обединените нации и Ист Ривър. Най-вероятно щеше да поеме по Рузвелт Драйв – към някоя болница, или направо към летището. Спомни си, че преди години на спирката на метрото до хотел "Уолдорф Астория" чакаше специална композиция на метрото, готова да изведе президента от Манхатън за броени секунди.

Вече нямаше нищо подобно. Смятаха го за безполезна отживелица.

Двамата цивилни агенти тичешком пресякоха ресторанта и изчезнаха по страничното стълбище, което щеше да ги изведе при главния вход на "Хаят".

Уайът остави салфетката на масата и се изправи.

Край прозорците се бяха струпали сервитьори, чистачи и дори работници от кухнята. Едва ли някой щеше да му донесе сметката. Приблизително помнеше цената на салатата и виното, към която прибави и трийсет процента бакшиш. Винаги се беше гордял, че оставя щедри бакшиши. Остави на масата банкнота от петдесет долара.

Ракетата така и не достигна земята, а втората и третата изобщо не бяха изстреляни. Очевидно героят си беше свършил работата.

Сега оставаше да чака момента, в който късметът щеше да изостави Котън Малоун.

4.

Клифърд Нокс прекъсна радиовръзката и изключи лаптопа. Ракетната установка беше стреляла само веднъж, а зарядът не бе улучил президентската лимузина. Наблюдателните камери, монтирани в автоматичните огневи устройства, изпращаха нестабилни и подскачащи кадри. Той изпитваше затруднение при насочването на пушката надолу, а накрая тя просто отказа да изпълнява радиокомандите. Беше поръчал специални модификации на пропелерите и експлозивите, за да бъде сигурен, че трите бойни глави ще унищожат тежкобронираната лимузина.

Сутринта всичко бе работило безотказно. Какво се бе случило?

Отговорът на този въпрос дойде от телевизионния екран в противоположния край на хотелската му стая. Множество снимки и видео клипове от джиесеми вече бяха достигнали до медиите. На тях се виждаше някакъв мъж, който се беше надвесил през счупения прозорец на един от горните етажи на "Гранд Хаят", високо над Източна четирийсет и втора улица. Бе яхнал металната рамка на устройството. Ръцете му енергично го разклащаха наляво-надясно и в крайна сметка успяха да насочат пушката към ракетната установка. В резултат един от автоматично изстреляните куршуми попадна в електронния блок и го унищожи в момента на изстрелването на ракетата.

Нокс бе изпратил командата за изстрелване на трите ракети една след друга. Но от устройството излетя само една, която бързо изчезна в южна посока, далеч от целта.

Телефонът иззвъня.

– Това е пълен провал! – процеди мрачен глас в слушалката.

Очите на Нокс останаха приковани в телевизионния екран. Още снимки бяха уловили автоматичните устройства, които стърчаха от остъклената фасада на "Гранд Хаят".

Под тях течеше текстът с последните новини. Засега липсваше информация за състоянието на президента.

В слушалката прозвуча нов глас:

– Кой е онзи мъж, който обърка нещата?

Нокс си представи картината от другата страна на линията. Трима надхвърлили четирийсет мъже, облечени спортно, седят в луксозно обзаведен салон, приведени над говорителя.

Общността.

Без един.

– Нямам представа – отвърна той. – Не съм очаквал подобна намеса.

Информацията за непознатия беше оскъдна. Камерите бяха успели да уловят бял мъж с пясъчноруса коса, тъмно сако и светъл панталон. Чертите на лицето му не се виждаха, защото телефоните, които го бяха заснели, бяха с ниска резолюция и липса на достатъчно фокус. Движещият се текст в долния край на екрана информираше зрителите, че по този човек бяха стреляли, но той все пак бе успял да насочи едното оръжие срещу другото, а после се бе оттеглил във вътрешността на стаята.

– Как е възможно някой да е бил информиран за предстоящата операция? – долетя следващият въпрос. – И на всичкото отгоре да я провали?

– Очевидно имаме пробив в сигурността.

Мълчанието насреща беше доказателство за правилността на предположението му.

– Тази операция беше възложена на теб, боцмане – обади се един от мъжете, използвайки официалното прозвище на Нокс. – И ти си изцяло отговорен за нейния провал.

Той добре съзнаваше това.

Някога, в далечното минало, боцманът се избирал от целия екипаж. Капитанът имал абсолютна власт по време на акция, но боцманът бил онзи, който отговарял за всичко, свързано с ежедневието на кораба. Той разпределял провизиите, поставял конкретните задачи, потушавал конфликтите и изисквал желязна дисциплина. Капитанът можел да направи твърде малко без неговото предварително одобрение. Тази система беше запазена и до днес, но с едно допълнително усложнение – Общността се управляваше не от един, а от четирима капитани. Нокс се отчиташе пред тях както индивидуално, така и общо. В неговите задължения влизаше и надзорът на екипажа – тоест на хората, които работеха пряко за Общността.

– Между нас има предател – твърдо отсече той.

– Даваш ли си сметка какво произтича от това? Последиците ще бъдат изключително тежки!

Нокс замълча за миг, после си пое въздух и решително отвърна:

– Най-тежката от тях е, че капитан Хейл не взе участие във вашето решение.

Изявлението му нямаше да бъде възприето като неподчинение. Добрият боцман винаги изразява открито своето мнение, защото неговата власт идва от екипажа, а не от капитана. Преди една седмица ги беше предупредил за съществени слабости в плана, запазвайки за себе си мнението, че практически той е плод на отчаяние. Но когато трима от четиримата командващи издаваха някаква заповед, той беше длъжен да я изпълни.

– Твоите съвети и възражения бяха взети под внимание – отвърна един от участниците в разговора. – Но решението взехме ние.

Това едва ли ще бъде достатъчно, когато Куентин Хейл научи, помисли си Нокс. Не за пръв път Общността следваше този курс. Бащата на Нокс беше боцман при последния опит и беше успял. Но в друго време, при други правила.

– Може би трябва да информираме капитан Хейл – каза той.

– Вероятно ще се обади всеки момент, защото няма как да не е научил за инцидента – отвърна един от мъжете. – Между другото какво мислиш да правиш?

Нокс вече беше помислил. Нямаше начин да бъдат проследени механизмите, монтирани в двете хотелски стаи. Отделните им части бяха направени от различни членове на екипажа, като всички следи бяха заличени. Бяха наясно, че апаратурата ще бъде открита независимо от изхода на операцията, и бяха взели съответните мерки. Стаите в хотел "Гранд Хаят" бяха наети от членове на екипажа с фалшива самоличност, които се бяха появили на рецепцията с отлична дегизировка и бяха платили с кредитни карти, които отговаряха на фалшивата им самоличност. Частите на апаратурата бяха разпределени в големи куфари. Той лично ги сглоби през нощта. Табелките с надпис "Не ни безпокойте" му осигуриха останалото. Имаше достатъчно време да изпробва устройствата дистанционно от тази стая, която се намираше на няколко преки от "Гранд Хаят". С помощта на портативната радиостанция, която вече беше изключена.

Бяха помислили за всичко.

Някога, далеч назад във времето, боцманите имали възможност да поемат руля и да поддържат зададения курс. В момента Общността беше направила същото. Беше му поверила руля.

– Аз ще оправя нещата – каза в слушалката той.

Малоун все още се колебаеше. Вече беше зърнал агентите, които се втурнаха към входа на хотела. Предвид прословутата предпазливост на Сикрет Сървис, той беше сигурен, че агенти на службата са били предварително изпратени на някой от по-ниските етажи, откъдето са имали възможност да наблюдават улицата. И вече бяха получили заповед да тръгнат нагоре. Въпросът беше дали да изчезне веднага, или да изчака появата им.

После се спомни за плика, който беше пъхнал в джоба си.

Разкъса го и извади лист с напечатан текст.

Исках да видиш устройствата и да ги обезвредиш преди появата на президента. Нямаше как да те предупредя по-рано. Ще ти обясня, когато се срещнем. Не бива да се доверяваш на никого. Най-малко на Сикрет Сървис. Този заговор стига далеч. Напусни хотела. В полунощ ще ти се обадя по телефона.

Стефани

Беше време за тръгване.

Вероятно Стефани беше по следите на нещо голямо. Той се чувстваше длъжен да следва инструкциите ѝ. Поне засега.

Малоун си даваше сметка, че повечето мобилни телефони имат камери, а тротоарите долу бяха пълни с народ. Това означаваше, че снимката му съвсем скоро щеше да се появи във всеки павилион за вестници. Престоят му на открито беше продължил само минута-две и той се надяваше, че снимките нямаше да бъдат особено качествени.

Той отвори вратата и излезе в коридора, без да го е грижа за уликите, които беше оставил. Отпечатъците му бяха навсякъде по устройството, което висеше от прозореца. Спокойно тръгна към асансьорите. Едва доловимата миризма на цигарен дим му напомни, че етажът е за пушачи. Вратите от двете страни на коридора останаха затворени.

Зави зад ъгъла и се насочи към площадката с асансьорите. Нямаше как да разбере къде се намират кабините в момента. Реши, че е по-разумно да не ги използва, и бързо се огледа. Изходът към стълбите се оказа вдясно.

Отвори металната врата, ослуша се и безшумно се измъкна навън.

Изкачи се три етажа нагоре и спря на 17-ия етаж. Всичко беше тихо и спокойно. Озова се на асансьорна площадка, която беше копие на онази три етажа по-долу. Същата малка масичка с цветя и вградено в стената огледало.

Малоун се взря в лицето си. Какво ставаше, по дяволите?

Някой току-що беше направил опит да ликвидира президента на Съединените щати, а в момента самият той беше най-издирваният човек.

Свали сакото си и остана по светлосиня риза. Щяха да търсят мъж със светла коса и тъмно сако. Напъха дрехата си в металното кошче за смет между двете асансьорни шахти, прикрито от голям букет изкуствени цветя.

В коридора отляво се появи семейство с три деца. Родителите възбудено обсъждаха някаква неонова реклама на Таймс Скуеър. Таткото натисна бутона за нагоре. Малоун се присъедини към тях и търпеливо зачака. Тези хора очевидно бяха пропуснали инцидента, въпреки че според Малоун нямаше как да не бъде забелязана ракета, която се стрелва към небето, оставяйки след себе си дълга следа от дим. Но той никога не беше преставал да се чуди на туристите. Хьобро Плац в Копенхаген, където се намираше книжарницата му, постоянно бе пълен с тях.

Асансьорът пристигна и той пропусна семейството пред себе си. Таткото вкара картата си в процепа, който осигуряваше достъп до трийсет и първия етаж. Може би там имаше зала за специални гости. Малоун реши, че това е добро място за размисъл.

– О, благодаря, и аз отивах там – любезно промърмори той.

Изминаха в мълчание следващите четиринайсет етажа, след което се озоваха в голям салон за закуска, достъп до който имаха само гостите, които си бяха платили съответната такса. Пак пропусна таткото пред себе си, давайки му възможност да използва магнитната си карта още веднъж – този път за да отвори голямата стъклена врата.

Салонът имаше Г-образна форма и беше пълен с хора, които се възползваха от студения бюфет, предлагащ месни деликатеси, сирена и плодове. Сред тях Малоун бързо откри двама мъже с тъмни костюми със слушалки в ушите и прикрепени към реверите миниатюрни микрофони, които гледаха надолу към Четирийсет и втора улица.

Сикрет Сървис.

Той си взе ябълка от дървената купа на близката маса и разтвори сутрешния брой на "Ню Йорк Таймс", който лежеше до нея. Оттегли се в дъното на салона, седна на едно от свободните кресла и захапа ябълката. Насочи вниманието си към вестника, но не изпускаше от поглед агентите до остъклената стена.

Силно се надяваше, че не беше допуснал и трета грешка.

5.

Проливът Памлико

Настанил се в големия салон на "Адвенчър", Хейл забеляза, че яхтата напуска открития океан и навлиза в пролива. Водата постепенно променяше цвета си – от синкавосив към кафяв. Това се дължеше на наносите, които влачеше криволичещата река Памлико. Някога тези води гъмжали от канута, придвижвани с помощта на дълги пръти, срещали се и плоскодънни параходи. Но най-много били платноходите и корсарските фрегати на авантюристите, които наричали свой дом гъстозалесените брегове на тази изолирана част на Северна Каролина. В същото време проливът Памлико станал известен като един от най-трудните водни пътища на света. В него изобилствали коралови островчета, блата и коварни тресавища. Крайбрежието било известно с опасните си носове с имена като "Внимание" и "Страх". Откритото море между тях било толкова коварно, че напълно заслужило прозвището "Гробището на Атлантика".

Той беше роден и израснал тук като всички от фамилията Хейл от началото на XVIII век до наши дни. Занимаваше се с ветроходство още от дете и познаваше всички опасни места с коварни течения и подвижни пясъци. Току-що се плъзнаха покрай протока Окракоук, където през ноември 1718 г. бе намерил смъртта си прочутият пират Черната брада. Местните хора все още говореха със страхопочитание за него и изчезналото му съкровище.

Той сведе поглед към документите, които лежаха на масичката пред него.

Беше ги взел със себе си, защото беше наясно, че след като реши съдбата на своя счетоводител, ще трябва да насочи вниманието си към грешката на прапрадядо си Абнър Хейл, който на 30 януари 1835 г. беше направил опит да убие президента Андрю Джаксън.

Първият в историята опит да се отнеме животът на действащ президент на Съединените щати.

А отговорът на този опит – собственоръчно написано писмо от Джаксън до Абнър, дори днес продължаваше да измъчва всички от фамилията Хейл.

Значи най-после отстъпи пред предателските импулси. Изгуби търпение. Лично аз съм доволен от този факт. Той означава война, велика като онази на основоположниците на нацията, събрали се под знамената. Ти ме призова на бой и аз нямам намерение да се скрия в някой ъгъл след първите изстрели. Защото няма да отстъпя пред твоите претенции и искания, нито пък ще се уплаша от присъствието ти. Нима животът ми е толкова безполезен, че дръзваш да ми изпратиш наемен убиец? Това е смъртна обида, която би било срамно да пренебрегна. Чувствата ми са живи, аз също – мога да те уверя в това. Твоят убиец прекарва времето си в дрънкане на глупости. Добре си избрал слугата си. Той ще бъде обявен за ненормален и ще прекара остатъка от живота си в лудница. Никой няма да повярва на думите му. Няма доказателства за твоите машинации, но и двамата знаем, че именно ти си убедил човека на име Ричард Лорънс да насочи пистолетите си в мен. В момент като този, когато чувствата ми са изключително живи, би било лудост да не се погрижа за окончателния ти провал. Отначало се колебаех каква да бъде моята реакция, но след като се посъветвах с по-умни от мен, стигнах до правилното решение. С това писмо те уведомявам, че слагам край на всички юридически похвати, прикриващи кражбите ти. Свалям офциалната подкрепа за всичките ти молби за каперство, отправени към Конгреса. Това означава, че когато подадеш такава молба до някой от следващите президенти, той няма да бъде задължен от закона да я удовлетвори, както бях аз. Но за да придам допълнителна тежест на изтезанието ти и да продължа безнадеждната ти агония, не премахнах самата привилегия. Признавам, че сторих това под давлението на други хора, които са убедени, че ще прибегнеш до нови отчаяни действия с надеждата да излезеш от ситуацията. А тъй като обичаш секретността и си отдал живота си на конспирациите, аз ти предлагам едно предизвикателство, което няма как да отхвърлиш. На прикачения към това писмо лист хартия ще откриеш един код, създаден от великия Томас Джеферсън. Той е бил дълбоко убеден, че това е най-съвършеният шифър на света. Успееш ли да го разгадаеш, със сигурност ще разбереш къде съм скрил онова, към което се стремиш. Провалиш ли се, ще си останеш жалкият предател, какъвто си в момента. Признавам, че тази линия на поведение много ми харесва. Съвсем скоро ще се оттегля в родния Тенеси, където се надявам спокойно да доживея дните си, а после да легна до любимата си Рейчъл. Искрено се надявам, че задачата, която ти възлагам, ще те тормози, докато си жив. Удоволствието ми ще бъде пълно, ако Господ ми позволи да бъда свидетел на агонията ти.

Андрю Джаксън

Хейл насочи поглед към втория лист хартия, също ламиниран като самото писмо.

В продължение на 175 години членовете на семейството му се бяха опитвали да разчетат кода на Джеферсън. Бяха наемали всякакви експерти, бяха харчили луди пари. Но и до ден-днешен шифърът си оставаше загадка.

Отвън се разнесоха стъпки и в салона се появи личният му секретар.

– Пуснете телевизора – каза той.

Хейл веднага забеляза тревогата в очите на сътрудника си.

– Лоши новини – добави човекът.

Хейл се пресегна за дистанционното.

Малоун довърши ябълката, но продължаваше да държи отворения вестник в ръцете си. Направи му впечатление, че в него отсъства новината за предстоящата визита на президента в Ню Йорк. Странно. Обикновено президентите се появяват с много фанфари. Даде си сметка, че трябва да напусне хотела, и то бързо. Всяка секунда забавяне щеше да затрудни изтеглянето му. "Гранд Хаят" отговаряше на името си – масивен многоетажен комплекс, в който ежедневно влизаха и излизаха хиляди хора. Беше много съмнително полицията или Сикрет Сървис да успеят да затворят всичките му входове и изходи, и то за толкова кратко време. От двата телевизора в залата получи представа за снимките, направени с джиесеми от случайни свидетели на инцидента. Повечето от тях, слава богу, бяха замъглени и неясни. Все още липсваше информация за състоянието на Даниълс. Хората говореха само за нападението, случило се буквално пред очите им. Неколцина бяха чули изстрелите, още по-малко бяха видели ракетата. Двамата агенти в далечния край на салона продължаваха да говорят по радиостанциите си, насочили погледи навън.

Малоун стана и тръгна към изхода. Агентите се обърнаха и хукнаха право към него. Той механично се приготви да реагира, оглеждайки дебелата дървена маса, върху която бяха сложени вестниците и подносите с ябълки. Тя спокойно би могла да послужи за солидно препятствие пред тях. Но агентите профучаха покрай него, изскочиха на площадката с асансьорите и влязоха в една свободна кабина.

Малоун въздъхна с облекчение и ги последва. Спря на площадката и натисна бутона за слизане. В крайна сметка реши да използва главния вход на хотела.

6.

Уайът чакаше в оживеното фоайе на "Гранд Хаят". Около него се суетяха туристи, пристигнали през уикенда за кратка разходка из Голямата ябълка и извадили неочаквания късмет да станат свидетели на едно наистина рядко събитие – опит за убийство на президента на САЩ. Никой не знаеше каква е съдбата на Даниълс. Неколцина бяха видели отдалечаващата се лимузина и това беше всичко. Двама-трима си спомниха за покушението срещу Роналд Рейгън през 1981 г. Тогава официалното съобщение беше направено едва след настаняването на президента в болница.

В огромното двуетажно фоайе действаха най-малко десетина униформени полицаи и още толкова агенти на Сикрет Сървис. Чуваха се заповеди на висок глас, заемаха се позиции около асансьорите и изходите. Никой не знаеше откъде Малоун ще направи опит да се измъкне, но вниманието беше насочено главно към изхода към Източна четирийсет и втора улица и към двойната остъклена врата на горното ниво, която водеше към тунела, свързващ хотела директно с "Гранд Сентръл". Доколкото познаваше противника си, а Уайът го познаваше добре, Малоун щеше да излезе през главния вход. И защо не? Никой не беше видял лицето му, а директният подход винаги предлага най-сигурното укритие.

Властите без съмнение изгаряха от желание да блокират хотела, но това беше невъзможно. Двайсетте му етажа бяха претъпкани с хора. При нормалните шест месеца предварителна подготовка за всяка президентска визита агентите на Сикрет Сървис спокойно биха се справили с подобна задача. Но в този конкретен случай им бяха отпуснали по-малко от пет седмици, а официалното съобщение за пътуването беше направено едва тази сутрин. То беше максимално лаконично: президентът Даниълс щеше да пристигне в Ню Йорк на частна визита. Подобен прецедент бе неочакваната поява на друг президент и съпругата му на премиера на Бродуей. Тогава всичко беше минало добре, но днес Дани Даниълс със сигурност би желал да срита собствения си задник – разбира се, ако крайниците му все още бяха на мястото си и не бе изгубил прекалено много кръв.

Уайът беше много доволен, когато някой се прецакваше. Това улесняваше нещата. Беше почти сигурен, че поне в началото Малоун се бе качил нагоре. Което означаваше, че всеки момент щеше да се появи от някоя асансьорна кабина. Едва ли би избрал стълбите, тъй като полицията първо щеше да блокира именно тях. А бележката, която Уайът беше оставил в хотелската стая, би трябвало да го подтикне към действие. Той си оставаше "самотният рейнджър", както винаги. Верен до гроб на любимата си Стефани Нел.

От последната мисия на Уайът беше изтекла много вода. През последните няколко години му възлагаха все по-малко задачи и работата започваше да му липсва. От принудителната му оставка бяха изминали цели осем години – време, през което беше предлагал услугите си на парче. Което може би беше бъдещето на цялото разузнаване. Агентите на щат непрекъснато намаляваха, заменяни от малката армия агенти на свободна практика, които си държаха езика зад зъбите и не чакаха пенсия. Но Уайът беше вече на петдесет и при нормална кариера би трябвало да стигне до заместник-администратор, а дори и до директор на някоя от разузнавателните централи. Защото отдавна имаше репутацията на най-добрия оперативен агент в бранша.

Освен ако

– Какво мислиш – попита Котън Малоун.

Бяха попаднали в капан. Двама стрелци ги държаха на мушка отгоре, други двама бяха заели позиция в мрака пред тях. Той бе усетил капана, но въпреки това бе попаднал в него. Слава богу, и двамата с Малоун бяха добре подготвени.

Посегна към радиостанцията, но Малоун хвана ръката му.

– Не го прави!

– Защо?

– Защото ние знаем срещу какво сме изправени, но не и те.

"Те" бяха тримата агенти, които охраняваха периметъра.

– Нямаме представа колко са оръжията срещу нас – добави Малоун. – Знаем за четири, но може да са много повече.

– Нямаме избор – отвърна Уайът и пръстът му се насочи към бутона за връзка.

Малоун изтръгна радиостанцията от ръцете му.

– Ако се съглася, и двамата ще сбъркаме – процеди той. – Можем да се справим и сами.

Над главите им свирнаха нови куршуми и те приклекнаха зад празните каси.

– Дай да се разделим – предложи Малоун. – Аз тръгвам наляво, а ти надясно. Ще се срещнем в центъра. Но радиостанцията остава у мен.

Уайът не каза нищо.

Малоун отправи напрегнат поглед в мрака. Преценяваше опасността, подготвяше се за атаката. Уайът избра друг подход. Вдигна пистолета си и го стовари върху слепоочието му. Малоун се просна на бетона и не помръдна повече. Уайът взе радиостанцията и нареди на тримата агенти да им се притекат на помощ.

Висок глас го върна към действителността.

Нова група полицаи бяха нахлули във фоайето. Поведоха хората към изходите с помощта на хотелския персонал. Явно някой най-после беше взел решение. От главните асансьори излезе поредната тълпа забързани хора. Сред тях беше и Котън Малоун.

Уайът се усмихна.

Малоун беше свалил сакото си, точно според очакванията. Именно него щяха да търсят агентите. Агентите и полицаите се приближаваха, подканяйки всички да напуснат фоайето.

Вместо да се насочи към изхода, Малоун свърна надясно и тръгна към топлата връзка с "Гранд Сентръл". Уайът влезе в конферентната зала, затвори вратата след себе си и извади радиостанцията, която беше предварително нагласена на честотата на Сикрет Сървис.

– До всички агенти. Заподозреният е облечен със светлосиня риза и светъл панталон. Вече е без сако. В момента напуска "Гранд Хаят" през тунела, който води към "Гранд Сентръл". Аз тръгвам след него.

Изчака за момент, прибра радиостанцията в джоба си и се върна обратно във фоайето.

Малоун изчезна през изхода. Неколцина агенти на Сикрет Сървис си запробиваха път в тълпата след него.

7.

Нокс напусна хотел "Плаза" с ясното съзнание, че поне трима от членовете на Общността са на ръба на паниката. Което беше нормално. Задачите, които изпълняваха, бяха свързани с голям риск. По негово мнение прекалено голям. Досега бяха работили с благословията на държавата, която им осигуряваше права и закрила. Но днес бяха ренегати, оставени на произвола на съдбата.

Прекоси уличното платно и навлезе в Сентръл Парк. В далечината виеха сирени и воят им нямаше да стихне скоро. Все още нямаше информация за състоянието на президента, но инцидентът все пак беше станал едва преди час.

Открай време харесваше Сентръл Парк. Цели 320 хектара горички, поляни и езера, пресечени от многобройни пътечки. Задният двор на огромния град. Без него Манхатън щеше да бъде просто една безкрайна бетонна джунгла.

Още в хотела беше набрал един номер с молба за спешна среща. Човекът насреща имаше същото желание. Разбраха се да се видят на пейката покрай Шийп Медоу близо до фонтана "Бетезда", където се бяха срещнали последния път.

Мъжът, който го чакаше, беше напълно безличен – както по физиономия, така и по облекло. Казваше се Скот Парът. На лицето му грееше самодоволна усмивка. Нокс се намръщи и седна до него.

– От вашите хора ли беше онзи, който висеше от прозореца? – попита той.

– Не ми обясниха как ще провалят операцията. Само ме информираха, че ще я провалят.

Отговорът на Парът повдигна нови въпроси, но Нокс реши да не му обръща внимание.

– А сега какво? – попита той.

– Искаме това да бъде послание за капитаните – въздъхна Парът. – Трябва да разберат, че знаем всичко за Общността. Знаем, че нейните работници

– Екипажи.

– Моля?

– В компанията работят екипажи.

– Всички сте проклети пирати! – засмя се Парът.

– Не, ние сме капери.

– Каква е разликата, по дяволите? Крадете от всички, от които можете.

– Само от враговете на страната.

– Всъщност няма значение какви сте – махна с ръка Парът. – Важното е, че трябва да сме един екип.

– Нашата гледна точка е по-различна.

– Съчувствам на твоите шефове, защото знам, че ги притискат. Разбирам ги, но нещата все пак имат граници. Трябва да са наясно. Никога няма да им позволим да убият президента. Бях шокиран, когато разбрах, че очакват от нас именно това. Нека разберат посланието ни.

Нокс беше наясно, че именно той трябва да предаде въпросното послание от Националната разузнавателна агенция, тъй като Парът беше връзката му с нея. Преди около година, когато стана ясно, че определени кръгове в разузнаването имат намерение да ликвидират Общността, зад нея застана единствено НРА.

– Капитаните ще се запитат защо им изпращате послания – отвърна той. – И защо се намесихте.

– Предай им, че имам добри новини за тях. Толкова добри, че трябва да ни благодарят за днешната намеса.

Изпълнен със съмнения, Нокс замълча.

– В този момент, докато си говорим, ключът към шифъра на Джеферсън вероятно се зарежда на лаптопа ми – добави Парът. – Нашите момчета успяха да го открият.

Нокс не повярва на ушите си. Разбили са шифъра?! След 175 години?! Тук Парът беше прав: капитаните щяха да изпаднат във възторг. Но проблемът с глупавата ситуация, в която бяха изпаднали днес, продължаваше да стои. Можеше само да се надява, че не е допуснал грешки при заличаването на следите. В противен случай никакъв шифър нямаше да ги спаси.

– Ако нещо изобщо може да им помогне да излязат от дупката, която днес си изкопаха сами, това е шифърът – сякаш отгатна мислите му Парът.

– Защо просто не ни го казахте?

– А, нямам такива правомощия – засмя се агентът. – Важното е, че не оставихте следи, а и ние бяхме там, готови да предотвратим атентата. Следователно случилото се няма значение.

Нокс запази спокойствие и направи опит да си припомни всички детайли на решението, което беше взел, докато крачеше към парка. То трябваше да бъде изпълнено.

– Може би ще ме черпиш един обяд – подхвърли Парът. – А после ще отскочим до хотела ми, за да разбереш какво си е наумил Андрю Джаксън.

Нима щеше да се окаже, че късметът е изскочил именно от пълния провал? Дори Куентин Хейл щеше да забрави гнева си в мига, в който научеше голямата новина за разбития шифър.

Нокс служеше като боцман вече близо петнайсет години, наследявайки поста от баща си. Пиратските филми винаги го развеселяваха, особено когато показваха жестоки и всесилни капитани, които тероризират екипажите си. Това беше безкрайно далеч от истината. Пиратите винаги бяха живели в демократични общности, чиито членове свободно решавали кой и докога да ги управлява. А правата на обикновените моряци били гарантирани именно от факта, че капитаните и боцманите задължително били избирани от самите тях. Освен това всеки екипаж имал правото да избира по всяко време нов капитан и нов боцман. Немалко властни капитани се оказвали захвърлени на първото парче земя сред океана, защото екипажът избирал някой друг да ги замести. А положението на боцмана било още по-деликатно, защото той бил длъжен да балансира между моряците и капитана.

Добрият боцман винаги знае как да постигне този баланс.

И Нокс знаеше какво трябва да направи.

– Добре – кимна с усмивка той. – Пържолите са от мен. – Протегна ръка и потупа Парът по рамото. – Разбирам за какво става въпрос. Вие сте на руля, а аз ще предам посланието ви на капитаните.

– Надявах се, че ще ме разбереш – въздъхна с облекчение Парът.

Нокс свали ръката си от рамото му и го шляпна зад врата. Късата игла се подчини на лекия натиск на пръстите му и потъна в кожата. Миниатюрната спринцовка светкавично се освободи от съдържанието си.

– Хей! – извика Парът и инстинктивно вдигна ръка към тила си.

Едно, две, три, преброи Нокс.

Тялото на Парът се отпусна. Нокс го подхвана и внимателно го сложи да легне на пейката. Спринцовката съдържаше вещество, извлечено от една карибска рифова риба. Karenia annulatus. Смъртоносна и бързодействаща отрова. Преди стотици години, когато пиратските шхуни волно порили вълните на южните морета, много от техните врагове ставали жертва на нейното светкавично действие.

Жалко, че този човек трябваше да умре. Но Нокс нямаше друг избор. Той се наведе и внимателно положи дланта на Парът под бузата му. Сякаш беше задрямал. Нещо съвсем нормално за Сентръл Парк. Сръчно прерови джобовете му и извади ключа за хотелската стая в "Хелмсли Парк Лейн". Добро място. Неведнъж беше отсядал там. Той се обърна и се отдалечи.

8.

Малоун крачеше спокойно през пасажа, който свързваше "Гранд Хаят" с терминала на централната нюйоркска гара. Беше наясно, че ако се добере до навалицата там, лесно щеше да вземе обратния влак за "Сейнт Реджис", където го чакаше Касиопея. А после заедно щяха да решат какво да правят.

Интересна мисъл. Заедно. В продължение на години беше живял и работил сам. С Касиопея се бе запознал преди две години, но двамата се сближиха едва преди няколко месеца, по време на съвместна мисия в Китай. Отначало той реши, че сближаването се дължи на емоциите, които преживяха заедно. Но се оказа, че греши.

Станаха приятели след дълъг период от време, в който бяха бойци и съперници. Сега вече бяха любовници. Касиопея беше умна, самоуверена и красива. Имаха си взаимно доверие, може би заради увереността, че всеки може безрезервно да разчита на другия. Особено в момент като този, в който го преследваше цяла армия настървени полицаи с извадени оръжия.

Би могъл да приеме мъничко помощ. Всъщност не мъничко, а много Тунелът свърши при двойна остъклена врата, зад която започваше широк коридор с магазини от двете страни. На петдесет метра вдясно се виждаше един от изходите към улицата. Но той зави наляво и влезе в най-прочутия железопътен терминал на света с дължина колкото футболно игрище и ширина с една трета по-малка. Таванът с позлатените звезди на зодиака на фона на яркосиньо небе се издигаше на трийсет метра над главата му.

Не по-малко прочутият часовник с четири циферблата над главното информационно табло показваше 7:20 ч. Вечерта. Към пероните водеха многобройни, сложно преплетени коридори. Ескалатори свързваха различните нива. Точно под него имаше просторна открита площ, заета от кафенета, сладкарници и заведения за бързо хранене. Още по-надолу се намираха пероните на метрото – неговата крайна цел.

Очите му се плъзнаха по откритите ресторанти, заели почти целия горен етаж на огромната площ. До слуха му достигаха откъслечните фрази на пътниците, които се блъскаха покрай него. Нито дума за състоянието на Даниълс.

От тунела, по който току-що беше преминал, се появиха двама мъже с тъмни костюми. След тях крачеха още трима.

Малоун направи усилие да запази спокойствие. Нямаше начин да са го засекли. Очевидно бяха предприели рутинни обиколки с надеждата да извадят късмет. През един от входовете за града се появиха трима униформени полицаи. Вдясно от него се появиха още неколцина, използвали ескалаторите откъм Четирийсет и пета улица.

Това вече не беше случайно. Очевидно действаха координирано, търсейки конкретна цел. Но какво пишеше в бележката на Стефани? Не се доверявай на никого. Идеята да се спусне до пероните на две нива по-долу вече ставаше неосъществима. Нямаше друг избор, освен да използва изхода към Четирийсет и втора.

Това ли беше планът им?

Малоун тръгна да прекосява широкия пешеходен мост, извит като дъга над залата. От информационната кабина в съседство изскочи униформен полицай, който решително се насочи към него. Малоун продължи да крачи напред. Отсреща не се виждаха нито униформени, нито цивилни полицаи.

Мостът беше ограден с мраморни перила, които стигаха до кръста му. Отвъд тях имаше тесен перваз, който плавно се сливаше с една от носещите колони, чиито основи бяха на по-долното ниво.

Неочакваните ходове винаги бяха за предпочитане, но сега той трябваше да действа бързо. Ченгето зад гърба му със сигурност беше само на няколко крачки.

Малоун се завъртя и заби коляно в слабините на преследвача си, който рухна като подкосен. Надяваше се, че е спечелил скъпоценните секунди, които щяха да му позволят да се изплъзне от останалите агенти в залата.

Той прескочи мраморните перила и започна да се придвижва по перваза, давайки си ясна сметка, че от долното ниво го деляха поне десет метра. Твърде много, за да рискува да скочи. Пристъпваше напред с разперени ръце. Скочи едва когато височината стана по-малка от три метра.

Над главата му се струпаха агенти и униформени полицаи с пистолети в ръце.

Хората долу ги видяха и бързо се разпръснаха. Малоун се възползва от паниката и с няколко скока се озова под моста. За да слязат от него, ченгетата трябваше да загубят няколко секунди. Които щяха да са напълно достатъчни, за да им се изплъзне. Вляво от него бе входът на ресторанта "Ойстър бар", а вдясно бяха разположени много други заведения за хранене. Малоун знаеше, че още десетина изхода водеха към пероните, стълбите, ескалаторите и рампите на автогарата. Би могъл да хване първия потеглящ влак и да си купи билет от кондуктора.

С бърза крачка прекоси залата и се насочи към един от изходите в дъното. Съвършено прикритие.

Иззад една от носещите колони изскочиха двама мъже и насочиха пистолетите си в гърдите му. В главата му изплува едно отдавна забравено клише: човек не може да надбяга радиото.

Той вдигна ръце. Мъжете му изкрещяха да легне на пода.

Малоун бавно се отпусна на колене.

9.

Касиопея Вит излезе изпод душа и посегна към дебелата хавлия. Преди да се увие с меката материя, тя направи онова, което обикновено правеше след баня – стъпи на кантара. Беше го използвала още вчера, веднага след продължителния презокеански полет и горещия душ. Полетите винаги увеличаваха теглото ѝ. Защо ли? Най-вероятно заради дехидратацията и задържането на течности. Тя не беше маниак на тема наднормено тегло, но проявяваше любопитство към нея. С приближаването на средната възраст обръщаше все по-голямо внимание на храненето и калориите.

Електронният дисплей светна. 56.7 килограма. Не беше чак толкова зле.

Тя стегна колана на хавлията и уви кърпа около мократа си коса. От стереото в съседната стая долиташе приятна класическа музика. Обичаше "Сейнт Реджис", истинска легенда в сърцето на Манхатън, съвсем близо до Сентръл Парк. И родителите ѝ винаги бяха отсядали тук при посещенията си в Ню Йорк.

Бе избрала губернаторския апартамент не само заради прекрасната гледка, но и поради факта, че имаше две спални. Въпреки огромния напредък в сближаването помежду им двамата с Котън все още подлагаха на изпитание крехката си връзка. Разбира се, втората спалня едва ли щеше да бъде използвана, но все пак беше добре да я има.

След завръщането си от Китай прекарваха много време заедно – както в Копенхаген, така и във френския ѝ замък. Засега емоционалният скок им се отразяваше добре, въпреки че беше нещо ново и за двама им. С Котън тя се чувстваше сигурна. Беше ѝ приятно и спокойно, може би защото бяха еднакви. Той постоянно твърдеше, че жените не са най-силната му страна, но явно се подценяваше. Пример за това беше и сегашното пътуване. Официалната причина беше срещата със Стефани Нел, но на нея ѝ стана много приятно, когато той я покани да го придружи.

Тя също обичаше да комбинира работата с удоволствието. Но грижите за фамилния бизнес не бяха сред любимите ѝ занимания. Тя беше единствен наследник на финансовата империя на баща си, която се простираше на шест континента и възлизаше на милиарди долари. Мениджърският екип, който се грижеше за ежедневните операции, беше със седалище в Барселона. Веднъж седмично тя получаваше подробен доклад от тях, но понякога се налагаше да присъства и лично просто защото беше единствен акционер. По тази причина вчера проведе една среща с американските мениджъри на фирмата, а днес ѝ предстоеше втора. Имаше много добри познания за бизнеса, но беше достатъчно благоразумна, за да се довери на служителите си. Баща ѝ винаги беше казвал, че ръководните кадри трябва да бъдат обвързани е резултатите от дейността на компанията – най-вече с процент от печалбата. Малък, но сигурен процент. И се беше оказал прав. В резултат на тази политика днес тя разполагаше с великолепен управленски екип, който се грижеше за компанията като за своя и непрекъснато увеличаваше чистия ѝ капитал.

Котън бе излязъл преди два часа. Бе решил да върви пеша по Четирийсет и втора улица. Това му беше лошото на Ню Йорк – трафикът беше толкова тежък, че човек предпочиташе да върви пеша дори когато трябваше да измине цели тринайсет преки. Довечера щяха да вечерят навън, а после да отидат на театър. По неин избор, беше казал той. Затова тя купи билетите още преди няколко дни, а после направи и резервация за един от любимите си ресторанти. След това не се сдържа и отскочи до "Бъргдорф Гудман", откъдето излезе с нова рокля.

И защо не в края на краищата? От време на време всяка жена има нужда да пилее пари.

В магазина извади късмет. Роклята на "Армани" ѝ лепна без нужда от никакви поправки. Черна коприна, гол гръб.

Харесваше ѝ да доставя удоволствие на някого. Нещо, което ѝ беше чуждо през по-голямата част от живота ѝ. Любов ли беше това? Надяваше се да е така.

На вратата се позвъни.

Тя се усмихна, спомнила си думите на Котън при вчерашната им регистрация в хотела.

Имам едно старо правило, беше казал той. Когато хотелската ти стая е с двойна врата, зад нея със сигурност те чака нещо хубаво. Ако има и звънец – още по-добре. Но когато има двойна врата и звънец, значи трябва да си отваряш очите!

До вечерята имаше доста време и затова тя беше поръчала вино и ордьоври. Котън не пиеше алкохол (и твърдеше, че никога не е пил), затова тя му поръча сок от червени боровинки. Би трябвало да се върне всеки момент. Срещата му със Стефани беше в 6:15 ч., а сега наближаваше осем. Скоро трябваше да тръгват.

Звънецът отново пропя. Тя излезе от банята, прекоси просторния хол и се насочи към двойната врата. Вдигна резето. В същия миг едното крило се отвори с трясък и тя се люшна назад.

В апартамента нахлуха двама мъже.

Реакцията ѝ беше светкавична. Кракът ѝ потъна в слабините на единия нападател, а дясната ѝ ръка се стрелна към гърлото на другия. Ритникът свърши работа. Човекът изпъшка, тялото му се прегъна надве. Но юмрукът ѝ пропусна другия. Тя отново се завъртя, кърпата падна от влажната ѝ коса. После видя дулото на пистолета. Беше насочено право в гърдите ѝ. Появиха се още трима въоръжени мъже.

Касиопея изведнъж си даде сметка, че хавлията ѝ е разтворена и предлага интересна гледка за неканените гости. Но това изобщо не я смути. Вдигна юмруци пред гърдите си и хладно попита:

– Кои сте вие?

– Сикрет Сървис – отвърна единият от нападателите. – Арестувана сте.

Какво ли бе направил Котън?

– Защо? -попитатя.

– Заради покушение срещу президента на Съединените щати.

Тя рядко се изненадваше. Беше се случвало, разбира се, но не често. Сега обаче се стресна. Покушение срещу президента на САЩ?! Това беше нещо ново.

– Свалете ръцете си и ги сложете зад гърба – спокойно заповяда агентът, замълча за миг, после добави: – Можете да се загърнете с хавлията си.

Касиопея се подчини, светкавично овладяла нервите си.

– Може ли да се облека, преди да ме отведете?

– Не сама.

– И сама мога да се справя – сви рамене тя.

10.

Малоун бързо разбра, че не го водят към полицейски участък. Оковаха го в белезници и бързо го изведоха от "Гранд Сентръл". Междувременно му конфискуваха портфейла и ключа от апартамента в "Сейнт Реджис", което означаваше, че Касиопея може да очаква гости. Жалко за вечерята и театралната постановка. Сигурно щяха да прекарат приятно. Той дори си беше купил нови дрехи специално за случая.

Изобщо не му дадоха възможност да отвори уста. Натикаха го в някаква кола, оставиха го сам за минута-две, а после потеглиха. В момента прекосяваха Ист Ривър в посока Куинс. Пътя им разчистваха патрулни коли с включени сирени. Би могъл да се закълне, че пътуват към летище "Кенеди". Дали пък не се бяха Отправили към някоя секретна квартира?

Не се доверявай на никого. Такова беше предупреждението на Стефани. Може би щеше да се окаже права.

Не очакваше реакция от спътниците си в колата, но все пак беше длъжен да опита.

– Момчета, вие знаете името ми, следователно сте наясно и със служебното ми досие. Не съм правил опит да убия когото и да било.

Агентите не реагираха и той реши да смени подхода.

– Добре ли е Даниълс?

Отново не получи отговор. Мъжът до него беше млад и нервен. Може би за пръв път попадаше в такава ситуация.

– Искам да говоря с представител на отряда "Магелан"! – раздразнено извика Малоун, зарязал любезния тон.

Агентът вдясно от шофьора се обърна.

– Стой кротко и си затваряй устата! – заповяда той.

– Върви на майната си!

– Виж какво, Малоун – въздъхна мъжът. – Просто млъкни и се наслаждавай на пътуването. Става ли?

Конспирацията май ще се окаже доста дълбока. Далеч по-сериозна от предупредителната бележка на Стефани. Която, след като го обискираха, вече се намираше в техните ръце. Което означаваше само едно – те знаят, че той знае.

Фантастично!

След още десет минути в пълно мълчание колата навлезе в периметъра на летище "Кенеди" и мина през портала, от който се излизаше директно на пистата. В далечния ѝ край се виждаше силуетът на голям Боинг 747. Отделен на стотина метра от останалите машини и ограден от плътен полицейски кордон. Боядисан в синьо и бяло, с американския флаг на опашката и голям златист надпис на корпуса, който гласеше СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ.

"Еърфорс 1".

От предната седалка му подхвърлиха морскосиньо яке.

– Облечи го!

Той забеляза трите златни букви "ФБР" върху предницата и гърба.

Колата спря пред стълбата-ескалатор. Свалиха му белезниците и го подканиха да слезе. Той се подчини и облече якето. Към тях се насочи висок и слаб мъж с късоподстригана посребрена коса и безизразно лице.

– Наблюдават ни от терминала – обяви Едуин Дейвис. – Насам са насочени куп телевизионни камери с телеобективи. Внимавай какво говориш, защото са наели и специалисти по разчитане на устните.

– Чух, че са те повишили – подхвърли Малоун.

При последната им среща във Венеция Дейвис беше заместник-съветник по въпросите на националната сигурност. В момента беше назначен за началник на президентската канцелария.

– Голям късметлия съм, нали? – подхвърли той и посочи ескалатора. – Хайде да се качваме.

– Какво стана с Даниълс?

– Ще видиш.

Хейл гледаше телевизия. "Адвенчър" беше преминал на моторна тяга, тъй като беше наближил коварното устие на река Памлико. Той изключи звука, тъй като му омръзнаха догадките и предположенията на различни водещи. На екрана продължаваха да въртят нискокачествените видео кадри с двете автоматични оръжия, щръкнали от фасадата на "Гранд Хаят". Двайсет и четири часовите новини вършеха работа само за първите трийсет минути от всяка криза, след което ставаха ужасно досадни.

Той помисли за колегите си капитани и поклати глава. Проклети глупци. Разбира се, те можеха да правят каквото пожелаят, защото решенията в Общността се вземаха с мнозинство, но неговото изключване от процеса на гласуване беше тежко нарушение на устава. За съжаление отчаяните ситуации изискват отчаяни действия и той много добре разбираше техните притеснения. Всички ги чакаха затвор и конфискация на имуществото, събирано от семействата им в продължение на три века. Единствената им надежда беше в тънкия ламиниран лист хартия, който държеше в ръце.

Втората страница от писмото на Андрю Джаксън.

Понеже обожаваш тайните и цял живот си предпочитал тъмните пътеки, реших да ти предложа едно огромно предизвикателство. Приложението на това писмо съдържа един шифър, създаден от високоуважавания Томас Джеферсън. Мнозина твърдят, че това е най-добрият шифър на света. Успееш ли да го разчетеш, ще научиш къде съм скрил онова, за което мечтаеш цял живот. Но ако се провалиш, ще си останеш жалкият предател, който си днес.

Очите му пробягаха по написаното.

Девет реда безразборно нахвърляни букви и символи.

XQXFEETH

APKLJHXREHNJF

TSYOL:

EJWIWM

PZKLRIELCP

FESZR

OPPOBOUQDX

MLZKRGVK

EPRISZXNOXE

Безсмислици. Глупости.

Искрено се надявам, че всичко това ще се стовари на главата ти, а аз ще бъда жив да го видя.

Неуспешните опити за разгадаване на шифъра на Джеферсън бяха причина за тревога в продължение на цели 175 години. Четири пъти тази тревога заплашваше да се превърне в тотална разруха, но положението бе овладяно. Днес се беше явила петата подобна заплаха.

Той нямаше намерение да остане безучастен въпреки мнението на колегите си. Вече работеше за решаването на техния проблем. Но по свой път, различен от техния. За съжаление неговите сънародници може би бяха поставили под заплаха както неговите, така и техните усилия.

На телевизионния екран се появи нещо ново. Международно летище "Джон Ф. Кенеди". "Еърфорс 1". Според надписите в долната част на екрана вероятният извършител бил заловен при опит за бягство от хотел "Гранд Хаят", но по-късно бил освободен.

Погрешна идентификация.

ВСЕ ОЩЕ НЯМАМЕ СВЕДЕНИЯ ЗА СЪСТОЯНИЕТО НА ПРЕЗИДЕНТА, КОЙТО СПОРЕД НАШИТЕ ИЗТОЧНИЦИ Е БИЛ ОТВЕДЕН ДИРЕКТНО ДО САМОЛЕТА.

Значи трябваше да се чуе с Клифърд Нокс.

Малоун се качи в "Еърфорс 1". Предварителната му информация за този летателен апарат беше доста подробна. Над триста квадратни метра внимателно проектирано вътрешно пространство, разпределено на три нива. То включваше президентски апартамент, офис, помещения за сътрудниците и дори заседателна зала. При своите пътувания президентът бе придружаван от екип сътрудници, лекар, висши съветници, служители на Сикрет Сървис и журналисти.

В момента вътрешността на огромната машина беше безлюдна. Може би защото Даниълс е бил докаран тук, за да му се окаже медицинска помощ, а всички останали са били помолени да напуснат.

Малоун тръгна след Дейвис, който прекоси средната част на самолета и спря пред една затворена врата. Зад нея се оказа заседателната зала е плътно спуснати капаци на илюминаторите. В далечния край на дългата заседателна маса седеше Дани Даниълс. Абсолютно невредим.

– Чувам, че си се опитал да ме убиеш – подхвърли той.

– Ако беше така, вече щяхте да сте мъртъв – отвърна Малоун.

– Тук си прав – засмя сe по-възрастният мъж.

Дейвис затвори вратата след тях.

– Добре ли сте? – попита той президента.

– Нямам дупки по тялото си. Но здравата си ударих главата, докато ме хвърляха в колата. За късмет се оказа, че е наистина твърда – както много хора са го казвали през годините.

Малоун спря поглед върху бележката от хотела, която лежеше на масата.

Даниълс се надигна от коженото кресло.

– Благодаря ти за онова, което направи – промълви той. – Май такава ми е съдбата, винаги да съм ти задължен. Но нещата наистина ще излязат от контрол, когато заловим организаторите. Особено предвид това, което прочетох в твоята бележка Малоун не хареса тона, с който бяха изречени тези думи. Беше ясно, че те са само прелюдия към нещо друго.

– Имаме проблем, Котън – промълви Даниълс.

– Ние?

– Точно така. Ти и аз.

11.

Уайът излезе от станцията на метрото на Юниън Скуеър. Обичаше този площад, който не беше оживен колкото "Таймс" и "Хералд", нито елегантен колкото "Уошингтън", но в замяна на това притежаваше собствена атмосфера и очарование.

Беше станал свидетел на ареста на Малоун в "Гранд Сентръл" и на извеждането му от терминала. Но той едва ли щеше да остане дълго под ключ. Щяха да го освободят в мига, в който Дани Даниълс разбереше, че в инцидента е участвало едно от любимите му русокоси момчета.

Той пресече Четиринайсета улица и пое на юг по Бродуей, насочвайки се към "Странд" и четириетажната сграда, претъпкана с антикварни, редки и отпечатани преди много години книги. Беше избрал това място за срещата в знак на уважение към противника си, който обичаше книгите. Самият той ги ненавиждаше. През живота си не беше прочел дори един роман. Защо да си губи времето с измислици? От време на време прелистваше по някой справочник, но по принцип предпочиташе интернет. Или просто питаше някого. Не можеше да разбере какво толкова интересно има в думите, изписани на хартия. И защо някои ги трупат с тонове, сякаш са безценно съкровище.

Отдалече зърна жената, с която имаше среща. Тя стоеше пред книжарницата и се ровеше из сергиите с книги за по един долар, заели голяма част от тротоара. Беше известна със своята наблюдателност, сдържаност и потайност. Особнячка, с която се работеше малко трудно – един факт, който никак не се връзваше с външния ѝ вид на знойна красавица с пищни форми, черна коса и искрящи очи, издаващи кубинската кръв в жилите ѝ.

Андреа Карбонел ръководеше Националната разузнавателна агенция вече цяло десетилетие. Създадената по времето на Рейгън институция бе организирала и провела много блестящи разузнавателни операции и си бе спечелила омразата на ЦРУ, АНС и още куп специализирани агенции. Но славата ѝ постепенно бе залязла и днес тя беше просто една от държавните структури с раздут бюджет и неясни функции.

Дани Даниълс винаги беше предпочитал отряда "Магелан", ръководен от Стефани Нел – друга негова русокоса любимка. Дузината агенти на нейно подчинение бяха реализирали най-успешните операции напоследък: разкриването на предателската дейност на първия вицепрезидент на Даниълс, ликвидирането на заплахата, свързана с Централноазиатската република, разбиването на Парижкия клуб и дори мирната смяна на властта в Китай. Всичко това беше постигнато без нито веднъж да потърсят услугите на Уайът. Отрядът "Магелан" работеше самостоятелно, без външна помощ.

С изключение на Малоун, разбира се.

Нел не се колебаеше да възлага задачи на своя ас, когато това беше наложително. Уайът беше наясно, че Малоун взема дейно участие във всички по-значителни операции. И според неговите източници беше вършил това абсолютно безплатно. Какъв идиот, Господи!

Андреа Карбонел се бе свързала с него още преди три седмици.

– Искаш ли тази работа? – попита тя.

– Това, което искаш, може би ще се окаже невъзможно – отвърна Уайът.

– За теб? Абсурд! За Сфинкса няма невъзможни неща.

Беше се сдобил с този прякор благодарение на своята сдържаност. Отдавна беше усвоил изкуството да участва в разговор, без да казва нищо, но въпреки това да изглежда като достатъчно ангажиран събеседник. Тактика, която дразнеше повечето слушатели и ги принуждаваше да разкрият повече, отколкото възнамеряваха.

– Приемаш ли цената ми? – попита той.

– Напълно.

Уайът продължи да крачи покрай сергиите, сигурен, че Карбонел ще го последва. Стигна до пресечката и зави на изток по Дванайсета улица. След още няколко крачки хлътна във входа на някакъв отдавна затворен магазин.

– Даниълс е добре – съобщи Карбонел, след като се присъедини към него.

Новината го изпълни със задоволство. Задачата беше изпълнена.

– Беше ли близо до прекратяването на този цирк? – любопитно го погледна тя.

– Къде е Даниълс?

Веднага отбеляза, че въпросът не ѝ хареса, но и той не одобряваше тона ѝ.

– На борда на "Еърфорс 1" на летище "Кенеди". Преди да тръгна насам, разбрах, че се готви да направи официално съобщение. За да покаже на света, че е жив и здрав.

Едва сега Уайът реши да отговори на въпроса ѝ.

– Просто си вършех работата – заяви той.

– Част от която беше и намесата на Котън Малоун, така ли? Сикрет Сървис го е арестувала на гарата, след като получили анонимен сигнал по радиото. Предполагам, че нямаш представа кой е авторът му, нали?

– Защо задаваш въпроси, на които знаеш отговорите?

– Ами ако Малоун се беше провалил?

– Но не се провали, нали?

Тя го беше наела да предотврати планираното покушение срещу президента, като откровено призна, че не може да се довери на никой друг. След което добави, че има голяма вероятност ръководената от нея организация да престане да съществува още през следващата финансова година. Това изобщо не го развълнува. Самият той беше изваден от бюджета преди цели осем фискални години.

– Направих онова, което ти поиска от мен – отсече Уайът.

– Не съвсем, но достатъчно.

– Време е да се прибирам у дома.

– Нямаш ли желание да останеш, за да видиш какво ще се случи? Ако спрат финансирането ни, ти също ще изгубиш пари, Джонатан. Знаеш, че аз съм единствената, която ти осигурява редовна работа.

Няма значение. Все някак щеше да оцелее. Винаги беше оцелявал.

Карбонел небрежно махна с ръка към часовника му.

– Харесвали ти?

Че как да не му харесва? Златен ролекс "Събмаринър", точен до десета от секундата и оборудван с практически вечна батерия. Личен подарък след изпълнението на една особено деликатна задача преди години.

Тъмните ѝ очи не се отделяха от лицето му.

– Знаеш ли как швейцарците са се превърнали в най-добрите производители на часовници в света? – попита тя.

Той не отговори.

– През хиляда петстотин четирийсет и първа Женева забранила търговията с бижута и скъпоценни камъни по религиозни причини. Това принудило бижутерите да се насочат към нов бизнес – производството на часовници. С течение на времето овладели занаята до съвършенство. През Първата световна война повечето фабрики на конкурентите им били разрушени или закрити и швейцарците станали номер едно. Днес те произвеждат половината от часовниците в света. Швейцарската марка се превърнала в златен стандарт за всички участници в бранша.

И какво от това, по дяволите?

– Ние с теб вече не сме златен стандарт в нашия бранш, Джонатан.

Искрящите ѝ очи не се отделяха от лицето му.

– Но като швейцарците аз също имам резервен вариант.

– Желая ти успех. Аз съм дотук.

– Нима ще прекратиш играта с Малоун?

– Никой не успя да го застреля, което означава, че ще има и следващ път – сви рамене Уайът.

– Ти наистина създаваш само проблеми, както твърдят много колеги от другите агенции – въздъхна Карбонел.

– Което не им пречи да се обръщат към мен, когато им припари под задника – подхвърли Уайът.

– Може би си прав. Добре, Джонатан. Връщай се във Флорида и се забавлявай. Играй голф, разхождай се по брега. А бизнеса остави на по-зрелите хора.

Той не обърна внимание на обидите. Беше му платила за свършената работа. Словесните престрелки не означаваха нищо. В момента го вълнуваше нещо друго. Бяха под наблюдение. Забеляза мъжа още в метрото, а подозренията му се потвърдиха на Юниън Скуеър, когато той отново се появи. В момента беше заел позиция на стотина метра от тях.

И изобщо не се стараеше да прикрива присъствието си.

– Успех, Андреа. Сигурен съм, че ще се справиш много по-добре от мен.

Остави я на входа и пое по тротоара, без да се обръща назад. Колата изскочи от пресечката, когато беше изминал едва двайсетина метра. Спря до тротоара и от нея слязоха двама мъже.

– Бъди добро момче и ела с нас – каза единият.

Уайът не беше въоръжен. Пистолетът със сигурност щеше да му създаде сериозни проблеми, особено сега, в наелектризираната атмосфера след покушението.

– Някои хора искат да си поговорят с теб – уточни непознатият.

Уайът се обърна. Карбонел беше изчезнала.

– Не сме от нейните – обясни мъжът. – Всъщност разговорът ще бъде именно за нея.

12.

Малоун гледаше представлението през един от илюминаторите на "Еърфорс 1" в компанията на Едуин Дейвис. Репортерите се бяха струпали зад набързо опънатото въже, камерите им бяха насочени към гората от микрофони пред Дани Даниълс. Президентът говореше спокойно, с изпънати рамене. Увереният му баритон със сигурност достигаше до всички краища на планетата.

– Какво искаше да каже е това, че ние имаме проблеми? – подхвърли Малоун.

– Напоследък ни е налегнала скуката – отвърна Дейвис. – Последната година от втория президентски мандат прилича на последните месеци от живота на папата. Всички очакват старецът да се пресели в отвъдното и да отстъпи мястото си на следващия… – Той посочи тълпата журналисти. – Но сега имаме новина.

Телевизорът вдясно от тях беше включен на канала на Си Ен Ен, а звукът му беше достатъчно силен, за да се чуват уверенията на Даниълс, че се е отървал невредим.

– Не ми отговори на въпроса – рече Малоун.

Дейвис отново посочи навън.

– Той ми каза да се въздържам от всякакви обяснения, докато се върне.

– Винаги ли вършиш онова, което ти казва?

– Едва ли. Но ти добре го знаеш.

Малоун се обърна към екрана, откъдето долиташе гласът на Даниълс:

– Тук е мястото да благодаря на Сикрет Сървис и на силите на реда в Ню Йорк за великолепната им работа по време на този злощастен инцидент. Пристигнах тук, за да отдам почит на свой стар приятел. Атаката срещу мен обаче няма да ме спре да пътувам из страната и по света. Жалко е, че все още има хора, които вярват, че могат да спрат промените с помощта на атентати и убийства.

– Ще опишете ли какво видяхте и изпитахте, господин президент? – извика един от репортерите.

– Страхувам се, че видях твърде малко: само някакво метално устройство, което се показа от разбития прозорец на хотела. Но веднага след това станах свидетел на бързите и решителни действия на Сикрет Сървис.

– Какво си помислихте в този момент, сър?

– Изпитах благодарност към Сикрет Сървис за отлично свършената работа.

– Преди малко споменахте за хората, които прибягват до подобни покушения. В множествено число. Кого по-точно имахте предвид?

– Нима някой ще повярва, че апаратурата и всичко останало е дело на един човек? – отвърна с въпрос Даниълс.

– Може би все пак имате предвид конкретни хора? – настоя репортерът.

– Това ще бъде задачата на разследването, което вече е в ход.

Дейвис се намръщи.

– Той трябва да е по-внимателен. Посланието беше достатъчно ясно.

– Какво става, по дяволите? – изгледа го Малоун.

Дейвис не отговори. Просто стоеше и гледаше в екрана.

Както винаги изряден, с безупречно изгладен панталон, Даниълс се оттегли, отстъпвайки мястото си на прессекретаря на Белия дом. Камерата го проследи нагоре по стълбите. Всеки момент щеше да се появи на входа.

– Става въпрос за Стефани – прошепна Дейвис. – Тя се нуждае от помощта ни.

Касиопея седеше на задната седалка на джипа. Един от агентите беше до нея, а отпред имаше още двама. Бяха ѝ разрешили да се облече и да събере своя багаж и багажа на Котън.

Напуснаха "Сейнт Реджис" кротко и без ескорт. Не след дълго излязоха от Манхатън по моста над Ист Ривър и навлязоха в Куинс. Никой не проговори, а и тя не задаваше въпроси. Нямаше нужда. Всичко стана ясно от радиото в колата.

Някой беше направил неуспешен опит да убие Дани Даниълс. На току-що завършилата пресконференция президентът беше обявил, че е невредим. Котън беше замесен но някакъв начин. Може би затова Стефани Нел бе поискала да се срещне с него.

Двамата бяха много близки. Свързваше ги петнайсетгодишно приятелство. Той беше работил за нея в продължение на дванайсет от тях в "Магелан" – секретен разузнавателен отдел към Министерството на правосъдието. Преди това Котън беше служил във флота, беше обучен пилот и дипломиран юрист. Лично Стефани го беше привлякла на работа в отряда. Преди три години той се беше оттеглил от активна служба след провеждането на редица блестящи операции. Малко по-късно се беше преместил да живее в Копенхаген и беше отворил антиквариата си книжарница.

Касиопея се надяваше, че той е добре.

И двамата бяха на мнение, че имейлът на Стефани е доста странен, но пренебрегнаха предупредителните сигнали и приемаха идеята за уикенд в Ню Йорк като едно приятно разнообразие. За съжаление тя нямаше да може да покаже черната си рокля от "Армани" в театъра. Вместо това беше арестувана от федералните власти, които я отвеждаха в неизвестна посока.

Дългата ѝ тъмна коса беше все още влажна, леко подвита в краищата. Не беше гримирана, но тя по принцип се гримираше рядко. Избра удобни дрехи – кафяв кожен панталон, кафява кашмирена риза и двуреден блейзър от камилска вълна. Не беше суетна, но това не означаваше, че не държи на външния си вид.

– Съжалявам за ритника – подхвърли на агента до себе си тя. Той пръв се бе втурнал през вратата.

Мъжът само кимна, но запази мълчание. А тя си даде сметка, че когато някой се е запътил към затвора, едва ли му позволяват да си вземе и багажа. Най-вероятно екипът по задържането бе получил нови инструкции веднага след установяването на самоличността .

Далеч напред се появи огромното равно поле на международното летище "Джон Ф. Кенеди". Без да намалява скоростта, джипът мина през широко отворения портал. В далечния край се очерта силуетът на "Еърфорс 1". Голяма тълпа хора бавно се отдалечаваше от него.

– Ще изчакаме пресата да се изтегли – обади се агентът на предната седалка.

– А после какво? – попита тя.

– После вие ще се качите на борда.

13.

Река Памлико, Северна Каролина

Хейл продължаваше да гледа новините по телевизията. "Адвенчър " се намираше на половин час път от дома. Намалила ход до минимум, яхтата предпазливо се плъзгаше напред. Това беше задължително поради факта, че макар и изключително широка, Памлико беше дълбока само около седем-осем метра. В главата му изплуваха обясненията на дядо му, свързани с маркерите по течението – по онова време направени от заострени борови колове. Местните хора редовно ги премахвали с идеята да насърчат гостуващите кораби да навлязат по-дълбоко в сушата и евентуално да наемат местни хора за своите екипажи. Слава богу, тези дни отдавна бяха отминали. Вече никой не напредваше към пясъчните брегове, опипвайки дъното с пръти в търсене на непрекъснато променящите се подвижни пясъци. Двигателите с вътрешно горене бяха променили всичко. Изключил звука на телевизора, Хейл се вслушваше в тихото плискане на вълните в гладкия корпус. Чакаше.

Преди двайсет минути беше набрал един номер и бе оставил съобщение на гласовата поща.

Медийната изява на Дани Даниълс беше впечатляваща. Хейл разбра неизреченото му послание съвсем ясно. Разследването вече беше започнало. Достатъчно добро ли беше представянето на боцмана? Надяваше се да е така, защото Нокс отдавна беше доказал своите качества. Баща му беше служил безупречно на бащата на Хейл, но все пак сегашната ситуация беше, меко казано, различна.

Телефонът му издаде мелодичен звън. Беше Нокс.

– Предупредих ги да не го правят, но те не ме послушаха – рече той.

– Трябваше да предупредиш и мен.

– Няма разлика, защото те дори нямат представа какво съм направил за теб. Никога не съм те подвеждал, затова не очаквай да подведа и тях.

Това беше вярно. Само няколко дни по-рано Нокс беше осъществил една тайна операция в полза на Хейл. Операция с изключително значение. И наистина не беше подвел останалите капитани.

Фамилията Хейл беше най-могъщата от всички. Състоянието ѝ далеч надхвърляше богатствата на останалите три, взети заедно. Този факт беше породил омраза, изразяваща се в периодични бунтове за независимост. По тази причина той беше изненадан от сегашния развой на събитията.

– Какво се случи?

Последва подробният доклад на боцмана, който не пропусна да спомене, че НРА беше ликвидирала техния агент.

– Защо се намесиха? – зададе следващия си въпрос Хейл. – До този момент единствено те бяха на наша страна.

– Може би отидохме твърде далеч. Но техният агент не ми даде никакво обяснение. Изглеждаше решен да ни изпрати посланието, а аз направих необходимото да ги информирам, че то е прието, но ние не одобряваме предприетите от тях действия.

Правилно, кимна Хейл.

Пиратските общности винаги са се подчинявали на общите цели, а екипът неизменно е стоял високо над отделния индивид. От баща cи знаеше, че успешните мисии трябва да бъдат щедро възнаградени, защото това сплотява участниците в тях. Така бяха действали предците му. Дори в днешно време добрият капитан е наясно, че точно дефинираната мисия преобразява изпълнителите, превръщайки ги от дивеч в ловци.

Реши да не хока Нокс просто защото вече нямаше смисъл.

– От този момент нататък искам да бъда информиран за всичко – отсече той.

Боцманът не възрази.

– Мисля да прибера лаптопа на Парът – подхвърли той.

Сърцето на Хейл ускори ритъма си. Все още не можеше да повярва, че шифърът на Джеферсън е разкрит. Нима е възможно? И все пак

– На твое място бих действал крайно предпазливо.

– Точно така мисля да постъпя.

– Докладвай в момента, в който го прибереш. О, и още нещо, Клифърд… Не искам повече ходове като днешния, ясно?

– Това означава ли, че ти ще се заемеш с останалите трима?

– Да, в момента, в който акостирам.

Хейл затвори.

Ето нещо, което можеше да свърши още днес.

Погледна двата ламинирани листа.

Опитът на прапрадядо му да убие Андрю Джаксън през 1835 г. беше имал изключително тежки последици.

И тогава както сега Общността била разкъсвана от раздори. В резултат представител на фамилията Хейл заповядал на своя боцман да ликвидира президента на Съединените щати.

За целта боцманът наел безработния бояджия Ричард Лорънс. Преди покушението този човек бил направил опит да застреля собствената си сестра и бил заплашил със смърт още двама души, очевидно повярвал, че Джаксън е убил баща му. Едновременно с това смятал себе си за крал на Англия и гневно обявил, че Джаксън е отмъкнал част от кралското му наследство. Освен това обвинявал президента за голямата безработица в страната и за бързото обедняване на хората.

Тоест не било особено трудно да бъде убеден да приеме задачата.

Проблемът бил самият Джаксън, който се затворил в Белия дом през суровата зима на 1834 г. и не излизал никъде. Напуснал го само за да присъства на едно погребение в Капитолия. Узнали навреме затова, съзаклятниците бързо прехвърлили Лорънс във Вашингтон и го снабдили с два пищова. Лудият бояджия успял да се смеси с тълпата и търпеливо дочакал мига, в който се изправил лице в лице с жертвата си.

Но провидението спасило живота на Стария орех. И двата пищова засекли поради влажния барут.

Джаксън веднага обвинил сенатора от Мисисипи Джордж Пойндекстър в заговор за убийство. Сенатът започнал официално разследване, което завършило без резултат. Пойндекстър бил оневинен. През това време обаче Джаксън вече бил набелязал жертвата си.

Хейл научи подробностите от дядо си.

С шестимата президенти преди Джаксън се работело лесно. Джордж Уошингтън си давал ясна сметка за заслугите на Общността по време на революцията. Адамс – също. Дори Джеферсън я толерирал, особено след като получил съществена помощ от нея по време на войната с берберските пирати. Неприятното усещане за нерегламентирани контакти между властта и незаконните структури бързо се разсеяло. Мадисън, Монро и вторият Адамс не създавали никакви проблеми.

Но после в Белия дом се появил глупакът от Тенеси, решен да промени всичко. Джаксън започнал война на живот и смърт с Конгреса, Върховния съд и пресата. Изправил се срещу всички. Той бил първият президент в историята на страната, номиниран от политическа партия, а не от отделни политически лидери, който провел пряка кампания сред народа и спечелил високия пост единствено благодарение на себе си. Ненавиждал политическия елит и започнал борба срещу влиянието му в мига, в който поел властта. Вършел това, въпреки че вече прибягвал и до помощта на пиратите – през 1812 г. сключил сделка с Жан Лафит, благодарение на когото спасил Ню Орлиънс от британска окупация. Фактически той дори харесвал Лафит, но това не му попречило години по-късно, вече като президент, да се изправи срещу него по време на възникнал спор с Общността, който би трябвало да бъде решен без проблеми. Капитаните по онова време искали да запазят мира и отстъпили. Но не и фамилията Хейл. В крайна сметка те му изпратили убиеца Ричард Лорънс.

И тогава обаче, също както се беше случило днес, опитът за убийство се провалил. За късмет Лорънс бил обявен за психично болен и бил затворен в лудница. До края на живота си през 1861 г. той така и не изрекъл нито една смислена фраза.

Възможно ли бе подобен късмет да се повтори и след днешното фиаско?

Отвъд остъклените стени на салона се появи силуетът на ферибота "Бейвю", отправил се на поредния си курс през Памлико на юг към Орора.

Домът на Хейл беше близо. В главата му продължаваха да се блъскат объркани мисли. Пътят, предначертан от великия му прапрадядо, беше все така трънлив. Андрю Джаксън беше нанесъл дълбока рана на Общността, която продължаваше да кърви.

Надявам се, че безумният път, но който си поел, ще доведе до твоето унищожение.

Няма да стане, жалък мръснико!

В салона се появи личният му секретар. Хейл му беше възложил задачата да открие останалите трима капитани.

– Намират се в имението на Когбърн – докладва мъжът.

– Кажи им, че след един час искам да говоря с тях в дома си.

Секретарят излезе. Хейл отново извърна очи към неспокойното течение в устието на реката. В един момент успя да зърне перката на акула, рядка гледка в тези води, на цели петдесет мили от открития океан. Но напоследък в устието все по-често се срещаха морски хищници. Само преди няколко дни един от тях беше захапал стръвта на въдицата му и за малко не го събори в реката.

Той се усмихна. Тези хищници бяха неуморни, агресивни и непоколебими. Също като него.

14.

"Еърфорс 1 "

Търпението на Малоун се изчерпваше. Беше дълбоко загрижен за сигурността на Стефани Нел. Не пропусна да отбележи и първите думи, изречени от президента.

Прочетох бележката, която може би ти е изпратила Стефани.

Тази жена беше негов близък приятел, а не само бивш командир. Бяха работили заедно в продължение на дванайсет години. Когато взе решение да се оттегли, тя направи опит да го разубеди, но в крайна сметка го разбра и му пожела успех. Но контактите помежду им се запазиха. Бяха си помагали няколко пъти през последните три години. Той можеше да разчита на нея, както и тя на него. Което беше единствената причина да откликне на последния ѝ имейл.

Президентът се качи в самолета и се насочи към заседателната зала. Малоун и Дейвис го последваха. Трите телевизора продължаваха да излъчват новините на Фокс, Си Ен Ен и местния телевизионен канал. На екраните се виждаше президентският боинг, останал самотен на бетонната площадка след оттеглянето на репортерите. Даниълс си свали сакото, разкопча яката на ризата и разхлаби вратовръзката си.

– Сядай, Котън.

– Предпочитам да чуя какво става лично от вас.

– Това може би няма да е толкова лесно – въздъхна Даниълс.

Дейвис се настани на един от столовете. Малоун реши да седне до него и да се въоръжи с търпение.

– Планетата сигурно е изпуснала въздишка на облекчение при новината, че лидерът на свободния свят все пак е жив – иронично подхвърли Даниълс.

– Изявлението ви беше задължително – вметна Дейвис.

Даниълс се тръшна на стола. До края на втория му мандат оставаха шестнайсет месеца и Малоун неволно се запита какво ще прави този човек, когато освободи мястото начело на масата. Сигурно не е лесно да бъдеш бивш президент. В един момент върху плещите ти лежи цялата отговорност за бъдещето на света, а после – след 20 януари, никой вече не го е грижа за теб и не се интересува дали си жив или не.

– Вчера си спомних един стар виц – обади се Даниълс, докато разтриваше слепоочията си. – Два бика седят на хълма и наблюдават стадото красиви крави, които преживят под тях. "Бягам долу да оправя една от тези хубавици", обявява по-младият. Старият обаче не захапва въдицата и остава на мястото си. Младият му се чуди. Започва да си мисли, че вече не става за нищо. "Хайде, давай да бягаме да се позабавляваме с някоя от тях", настоява той. Накрая старият бик го поглежда и отвръща: "А защо просто да не походим и да се позабавляваме с всичките?"

Малоун се усмихна.

На екраните се появиха два автомобила, които се приближаваха към стълбичката на самолета. От първия изскочиха трима мъже, облечени с якета на ФБР – като онова, което все още беше на гърба му. Единият пое нагоре по стълбичката. Малоун усети, че всички чакат нещо. Метафората в стария виц не беше случайна.

– На кого възнамерявате да лепнете тази история? – попита той.

Президентът насочи показалец към него, а после го измести към Дейвис.

– Вие двамата се запознахте отново, нали?

– О, да – кимна Малоун. – Сякаш сме едно семейство. Усещам обичта, с която съм заобиколен. А ти, Едуин?

– Не искахме това да се случва, Котън, повярвай ми – поклати глава Дейвис.

Вратата на заседателната зала се отвори и на прага се появи Касиопея. Тя свали тъмносиньото яке, смъкна шапката с козирка и тъмната ѝ, все още влажна коса се разпиля по раменете ѝ.

Изглежда страхотно, както обикновено, помисли си Малоун.

– Вечерята и театърът отпаднаха, но в замяна на това получихме "Еърфорс едно" – подхвърли той.

– Помислил си за всичко, както винаги – усмихна се Касиопея.

– Предлагам да се залавяме за работа, след като всички са налице – обади се Даниълс.

– Много съм любопитна за каква работа става въпрос – отвърна Касиопея.

– Радвам се да те видя отново – каза сърдечно президентът.

Малоун знаеше, че приятелката му вече беше работила за Даниълс – по някаква задача, в която беше участвала и Стефани. Двете бяха близки приятелки. Беше ги запознал JIapc, покойният съпруг на Стефани. Затова беше сигурен, че и Касиопея се безпокои за съдбата на приятелката си.

– Не знам дали радостта ви е искрена, защото бях обвинена в заговор за убийството ви – отвърна на президента тя. – Но след като сте жив и здрав, възниква въпросът какво търсим тук, нали?

– Нещата не са добри – мрачно отвърна президентът. – И то никак.

15.

Бат, Северна Каролина

Хейл слезе от "Адвенчър" и пое по дървения кей. Екипажът сръчно привързваше платнохода към шейсетметровия пристан. Есенното слънце залязваше на запад и във въздуха вече се усещаше вечерният хлад. Цялата земя около устието на реката беше собственост на Общността. Беше разделена поравно между четирите фамилии още преди векове. Същото се отнасяше и за речния бряг. На три километра навътре в сушата се намираше Бат – днес просто едно затънтено селце с 267 жители, което не напомняше с нищо за някогашната си слава. Повечето от сградите му бяха вили и рибарски хижи. Една четвърт от земята, която принадлежеше на фамилията Хейл, се поддържаше безупречно. Край гората се издигаха четири къщи – по една за него и за трите му деца. Той живееше тук през повечето време. Когато се налагаше, отсядаше в апартаментите си в Ню Йорк, Лондон, Париж и Хонконг. Останалите родове живееха по същия начин още от 1793 г., когато бе създадена Общността.

Хейл се качи на чакащия го малък електромобил и го подкара към дома си сред горичката от дъбове, ели и кипариси. Къщата му беше построена през 1883 г. в стил "Кралица Ана", с неправилни форми и стръмни стрехи и покриви. На трите етажа имаше общо 22 стаи, всяка от тях с балкон или веранда. Масленозелената фасада излъчваше топлина и стил, подчертани от бледочервените и сиви керемиди на покрива, прозорци с малки стъкла и вратите от тежък махагон с фина дърворезба, изработени във Филаделфия и пренесени до тук с кораб. От пристанището ги бяха превозили с помощта на волски каруци.

Предшествениците му знаеха как да живеят. Бяха изградили огромна империя, която бяха завещали на следващите поколения. Това го задължаваше да преодолее сегашните трудности, за да не бъде последният представител на един славен род.

Хейл спря електромобила и се огледа. Наоколо беше тихо като в църква. Бледите лъчи на залязващото слънце прорязваха здрача над пътечката. Малоброен екип поддържаше имението в безупречен вид. Някогашната мандра беше преустроена в работилница, а старата сушилня беше превърната в комуникационно-охранителен център. Много от помощните постройки отдавна ги нямаше, но изградените от дебели талпи обори все още бяха на мястото си и съхраняваха най-различна селскостопанска техника. Хейл много се гордееше с лозята си, които раждаха най-сладкия мискет в щата. Все още не знаеше дали някое от децата му се бе прибрало в имението. Всички те отдавна бяха пораснали, имаха семейства, но все още нямаха собствени деца. Работеха в семейните фирми и бяха напълно наясно с наследството си, но не и с неговите отговорности. По традиция бащата ги споделяше само с един тях, избран предварително. И до ден-днешен сестрата и братът на самия Хейл нямаха никаква представа за съществуването на Общността. Времето за избор на наследник наближаваше. След него щеше да започне продължителен процес на обучение и въвеждане в работата – точно както баща му беше постъпил с него.

Представи си събитията, които ставаха на около километър и половина оттук. Тримата капитани, също глави на големи семейства, се подготвяха за срещата си с него. Напомни си, че трябва да се сдържа. Веднъж в историята – някъде през 1835 г. – фамилията на Хейл беше действала, без да се съобразява с останалите. Сега ставаше обратното.

Той натисна педала и електромобилът потегли.

Покритата с чакъл алея граничеше с една от най-плодородните соеви ниви. В гъсталаците отвъд нея обитаваха сърни. От там долиташе дълбокият алт на невидим кос, който довършваше дълга любовна балада. Първият Хейл беше пристигнал в Америка от Англия през 1700 г. Пътуването му през океана бе продължило толкова дълго, че малките зайчета, които носел със себе си, родили три поколения.

Енергичен, умен и очарователен мъж с разнообразни умения, Джон Хейл пристигнал точно по Коледа в Чарлстаун, Южна Каролина. Три дни по-късно поел на север по тайни пътеки, известни само на местните. След две седмици открил река Памлико и си харесал един залив с гористи брегове, където си построил къща. После изградил и пристанище, защитено от нападение по вода, но с излаз към морето на изток. Кръстил го Бат, а пет години по-късно успял да включи града в официалните регистри на щата.

Безкрайно амбициозен, Джон Хейл построил много кораби и направил състояние от търговията с тях. Репутацията на Бат растяла паралелно с личното му богатство и влияние. Градът постепенно се превърнал в оживен мореплавателен център и пиратско убежище. Съвсем естествено било Хейл да стане пират. Обект на нападенията му били френски, британски и испански търговски кораби. През 1717 г., когато крал Джордж обявил своя Закон за амнистията, който освобождавал от отговорност всички, които полагали клетва, че няма да се занимават е пиратство, Хейл също положил клетва и станал уважаван плантатор и общински съветник в Бат. Но корабите му продължили тайно да кръстосват морето. Обект на нападенията били предимно испански търговски кораби, към които англичаните не проявявали интерес. Колониите били идеално място за търговия с незаконни стоки. Според британските закони Америка можела да изнася стоки само с английски кораби и с английски екипажи, но това оскъпявало търговията и я правело практически невъзможна. Колониалните търговци и губернаторите посрещали пиратите с отворени обятия, тъй като само те били в състояние да предлагат стока на добра цена. Много американски пристанища се превърнали в пиратски убежища, най-известно сред които бил именно Бат. По-късно избухнала Революцията, която променила правилата и довела до създаването на Общността. Тогава се родил съюзът между четирите фамилии, който оставаше непоклатим и до днес.

За гаранция на нашето единство и отстояване на общата кауза всеки един от нас има право на глас по актуалните въпроси на деня, както и на дял от конфискуваните храни и твърд алкохол, с които може да разполага както намери за добре. Всички сме равни, никой не е над останалите и всеки трябва да е готов да помогне на другаря си.

Хейл помнеше наизуст тази част от устава и винаги беше готов да я спазва. Спря електромобила пред следващата сграда в имението – с полегат покрив, фронтони, тесни капандури и висока кула в единия край. Беше двуетажна, с широко стълбище. Красивата ѝ фасада с нищо не подсказваше официалното ѝ предназначение – затвор.

Хейл набра кода за отваряне на тежката дъбова врата и вдигна резето. Стените ѝ, изградени от тухли и обикновени греди, днес бяха звукоизолирани с помощта на съвременни технологии. Вътре имаше осем килии. Не приличаше на затвор, но все пак си беше такъв, и то достатъчно сигурен.

Беше се наложило да го използват преди няколко дни, когато Нокс бе заловил поредната жертва.

Хейл изкачи стълбите до втория етаж и се приближи до железните решетки.

Затворничката зад тях стана от дървената скамейка и го погледна.

– Удобно ли се чувстваш? – попита той. Размерите на килията бяха три на три и всъщност тя беше доста по-просторна от онези, в които бяха затваряли дедите му. – Имаш ли нужда от нещо?

– Имам – отвърна затворничката. – От ключа за тази врата.

– Няма къде да отидеш, дори да го получиш – усмихна се Хейл.

– Обвиненията срещу теб се оказаха основателни. Ти не си патриот, а най-обикновен крадлив пират.

– Днес за втори път ме наричат така.

Затворничката се приближи до решетките. Изправен на трийсетина сантиметра от другата страна, Хейл огледа мръсните ѝ дрехи и умореното ѝ лице. Вече му бяха докладвали, че през последните три дни тя не беше хапнала почти нищо.

– Никой не го е грижа, че си ме хванал – промълви пленницата.

– Не съм много сигурен. Те все още не си дават сметка за опасното положение, в което се намираш.

– Аз съм заменима.

– Веднъж Цезар бил заловен от сицилианските пирати, които поискали за него откуп от 25 златни таланта – рече Хейл. – Той се ядосал от ниската цена и заповядал да вдигнат сумата на 50. Когато пиратите получили парите и го освободили, императорът ги заловил и ги избил до един… – Замълча за момент, после попита: – Ти на колко оценяваш себе си?

Храчката прелетя през решетките и го улучи в лицето.

Той затвори очи, извади кърпичка и бавно се избърса.

– Върви на майната си! – изсъска пленницата му.

Ръката му се плъзна в другия джоб и се появи обратно със сребърна запалка, инкрустирана с името му. Подарък от децата му за по-предишната Коледа. Запали кърпичката и я хвърли през решетките.

Без да сваля поглед от лицето му, Стефани Нел направи крачка назад и размаза горящото парче плат с обувката си.

Хейл я беше отвлякъл като услуга, поискана от друг човек. Но през последните две денонощия не спираше да мисли как да извлече максимална полза за себе си. Новината от Ню Йорк, че шифърът вероятно е разбит, можеше да промени всичко. Беше доволен, че има възможност за избор.

– Уверявам те, че ще съжаляваш за това – каза той.