Шифърът на Джеферсън

53.

Бат, Северна Каролина

11:15 ч. Сутринта

Нокс крачеше напред-назад по тревата под дъбовете и боровете, които ограждаха къщата. Бяха го помолили да напусне срещата веднага след възкръсването на Хейл, в което нямаше нищо необичайно, но тревогата му остана. Продължаваше да мисли за разговора, който Хейл беше провел насаме с предателя преди екзекуцията.

Може би капитаните обсъждаха именно него?

По това време "Адвенчър" вече би трябвало да се е измъкнал от тесния проток Окракоук. Трупът на предателя скоро щеше да изчезне сред вълните на океана. Каква трябваше да бъде следващата му стъпка?

Вратата се отвори. Болтън, Сюркуф и Когбърн излязоха под ярките лъчи на обедното слънце, спуснаха се по стълбите на верандата и се насочиха към електромобила, който чакаше наблизо. Болтън го забеляза и кривна към него. Останалите продължиха пътя си.

– Искам да ти благодаря – каза капитанът.

– Мой дълг е да се грижа за всички вас – скромно отвърна Нокс.

– Хейл греши. Онова, което е намислил, няма да проработи. Знам, че постъпката ни беше повече от отчаяна, но и неговите планове ще завършат зле.

– Не съм сигурен, че някой от нас знае какво трябва да направим – сви рамене Нокс.

Лицето на Болтън потъмня от тревога. Той протегна ръка и промълви:

– Още веднъж ти благодаря.

Нокс стисна десницата му. Беше добре да го има на своя страна. Може би щеше да се наложи да потърси помощта му, за да се измъкне от тази бъркотия.

– Мистър Нокс.

Обърна се. Личният секретар на Хейл му махаше от верандата.

– Капитанът ще ви приеме веднага.

Хейл стоеше до бара и си наливаше питие. Уискито беше същото, което бяха използвали за двубоя.

Той вдигна чашата към боцмана.

– Това поне със сигурност няма да ме убие.

Чашата, която беше избил от ръката на Болтън, все още лежеше на пода. Съдържанието ѝ вече беше попило в дъските.

– Никой не трябва да докосва петното – предупреди Нокс. – Трябва да го оставим така известно време, за да се изпари отровата.

– О, ще си го оставя за спомен – кимна Хейл. – Такъв триумф над идиотията не ми се случва всеки ден. – Замълча за миг, после добави: – Трябваше да го оставиш да умре.

– Знаеш, че не мога.

– О, да, забравих за служебния ти дълг. Лоялният боцман, който пази дистанцията между капитана и екипажа. Избран от едните, но зависим от другите. Понякога се питам как, по дяволите, се справяш Дори не направи опит да прикрие сарказма, с който изрече тези думи.

– Успя ли да ги убедиш в позицията си? – тихо попита Нокс.

– По-скоро искаш да разбереш какво сме обсъждали в твое отсъствие, нали? – внимателно го изгледа Хейл.

– Ще ми кажеш, когато прецениш – сви рамене Нокс.

Капитанът изля уискито в гърлото си. Чашата изтрака на масата. Ръката му измъкна пистолета и го насочи в гърдите на боцмана.

Малоун се настани на седалката на служебния Гълфстрийм и включи монитора до бялата кожена седалка. В просторната кабина беше сам. Самолетът вече рулираше към пистата за излитане на националното летище "Рейгън", готов за 1200-километровия полет на север, зад канадската граница.

Той имаше нужда от интернет и беше доволен, че не трябва да чака да се издигнат на 3000 метра, за да включи електронното устройство. Избра няколко сайта, които предлагаха достатъчно информация за Нова Скотия – тесен и дълъг полуостров, заобиколен от всички страни от Атлантическия океан. Връзката му с континента се изчерпваше с един-единствен път, който водеше до Ню Брунсуик. Беше дълъг петстотин километра, широк около осемдесет, а общата дължина на крайбрежната му ивица надхвърляше 7500 километра. Представляваше смесица между старото и новото, със скалисти заливчета, пясъчни плажове и плодородни долини във вътрешността. Махоун беше най-големият залив на южното крайбрежие между Халифакс и Шелбърн. Открит от французите през 1534-та, а впоследствие – през 1713-а, завладян от англичаните.

По време на Американската революция районът бил окупиран от колониалните войски. Идеята била да завладеят Канада и да я превърнат в 14-а колония, възползвайки се от враждебното поведение на местните французи срещу англичаните. Но опитът пропаднал. Канада останала в зоната на Великобритания, която бързо укрепила властта си благодарение на хилядите лоялисти, преселили се на север след революцията, за да избягат от новосъздадените Съединени щати.

А Махоун Бей се превърнал в рай за пиратите.

Корабостроенето се развивало с бързи темпове. Гъстата мъгла и опасните подводни течения предлагали отлична защита за стотиците по-големи и по-малки острови. Районът започнал да наподобява Порт Роял в Ямайка и Бат в Северна Каролина – известни със своите пиратски убежища.

Много сайтове предлагаха информация за Оук Айланд – един от най-големите острови в Махоун Бей. Историята му започнала в един летен ден на 1795 г., когато младеж на име Даниъл Макгинис открил тясна просека в непроходимите дъбови гори. В средата на малка, покрита с отсечени дънери полянка имало кръгла дупка с диаметър около четири метра, над която лежал отсечен ствол. Според един от сайтовете в него била забита корабна макара, друг обръщаше внимание на странните символи, издълбани в кората на дървото, а трети твърдеше, че полянката била засята с червени детелини, които се срещали никъде другаде на острова. Нямаше сведения коя от версиите се оказала вярната, но последиците не подлежали на никакво съмнение.

Хората започнали да копаят. Първо Макгинис и приятелите му, после други, а накрая и организирани иманяри. Дълбочината на шахтата достигнала шейсет метра. Тя преминавала през въглищни пластове, примесени с изгнила дървесина, кокосови фибри, скални шисти и глина. Според слуховете изровили някакъв много странен камък, покрит със странни символи. После открили два тунела за наводняване на шахтата. Всеки, който успеел да стигне до определена дълбочина, се натъквал на вода. И нещата спрели дотук. Водата попречила за разкриването на загадката.

Възникнали стотици хипотези. Според една от тях в шахтата било скрито пиратското съкровище на самия капитан Уилям Кид. Други настоявали, че става въпрос за съкровището на капера сър Франсис Дрейк или това на испанците. Някои по-прагматични хора допускали, че било работа на военните, французи или англичани, които криели тук спечеленото по време на изтощителните морски битки за контрол над Нова Скотия.

После идваше ред на научната фантастика. Праисторически атланти, междупланетни пътешественици, масони, тамплиери, египтяни, гърци, келти. Няколко мъже загинали, мнозина изгубили състоянието си, но съкровище не било открито. Оук престанал да бъде остров, защото иманярите изградили тясна дига, която го свързвала с континента. По нея превозвали тежкото сондажно оборудване. В наскоро публикуван материал в канадската преса се споменаваше, че провинциалните власти възнамеряват да закупят острова и да го превърнат в туристическа атракция.

Може би така ще открият истинското съкровище, помисли си Малоун.

Имаше и няколко материала, в които се споменаваше за Поу Айланд, отстоящ само на няколко мили югоизточно от Оук. Дълъг около километър и половина и два пъти по-тесен. Имаше два по-големи залива в средната му част, гледащи на север, и десетки по-малки по бреговата ивица. Заоблената му западна част бе покрита с гора, на изток и запад имаше предимно голи скали. През XVII век бил обект на интерес от страна на французите, които търсели животни с ценна кожа. Но малко по-късно англичаните построили крепостта "Уайлдуд", която контролирала достъпа до острова откъм Атлантическия океан. Малоун прочете защо в Нова Скотия няма развалини. Нищо не било пощадено. Къщите били разглобявани греда по греда. Прибирали дори пантите, бравите, пироните и бетонните постаменти. Един от сайтовете предлагаше сполучливо описание на този процес: Дъски от XXI век, заковани с пирони от XVIII, закрепени към носещи греди от XIX век. Но каменната крепост на брега на залива останала непокътната.

Историята обясняваше тази аномалия. По време на инвазията на Континенталната армия през 1775 г. паднали повечето британски фортове. "Уайлдуд" бил преименуван на "Доминиън". Но само година по-късно, през 1776-а, американците изгубили прочутата битка при Квебек и се изтеглили от Канада. Преди да напуснат Поу, те опожарили форта. Никой не си направил труда да го възстанови и крепостта била оставена на произвола на природните стихии. Единствено почернелите от огъня стени напомняха за отминалото величие. Днес сред тях гнездяха единствено морските птици.

– Метеорологическата обстановка се влошава, мистър Малоун – прозвуча глас по високоговорителя. – Имаме заповед да изчакаме на пистата.

– Аз пък си мислех, че тези заповеди не важат за Сикрет Сървис – сви рамене той.

– За съжаление бурята над Мейн е толкова силна, че дори Сикрет Сървис трябва да се съобрази с нея.

– Не забравяйте, че разполагаме с ограничено време.

– Налага се да изчакаме. Метеоролозите не са оптимистично настроени.

Малоун натисна няколко клавиша и на екрана се появи картата на Махоун Бей. Започна да пресмята как да стигнат до Поу по най-краткия път. Трябваше да кацнат на малко летище в южния край на острова, като задължително избегнат Халифакс и редовните международни линии към него, някоя от които вероятно щеше да използва Уайът. Оперативните работници в Сикрет Сървис вече бяха проверили имената на всички пътници по редовните линии за Нова Скотия, но името на Уайът не фигурираше между тях. Което не го изненада, защото бившият му колега най-вероятно летеше под чужда самоличност. Наемането на чартър също не беше изключено.

В крайна сметка това нямаше значение. Той искаше противникът му да има свободен достъп до острова. Където отново щяха да се изправят очи в очи.

54.

Белият дом

Касиопея последва Едуин Дейвис в стаичка с размерите на голям гардероб. Мониторът върху малката масичка предлагаше картина от просторна зала с портрети по стените, в средата на която беше разположена голяма заседателна маса. Мъже и жени се настаняваха на столовете около нея. Тя се беше прибрала във Вашингтон заедно с Дейвис, а само няколко часа по-късно възнамеряваше да тръгне на юг към Фредериксбърг, за да се възползва от подслушваните телефони на Кейзър.

– Той ми нареди да свикам това съвещание – обади се Дейвис и посочи монитора. – Там са ръководителите на осемнайсетте най-големи разузнавателни централи в страната – ЦРУ, АНС, НРА, Военното разузнаване, Националната служба за борба с тероризма, Министерството на вътрешната сигурност, Службата за проследяване на чуждестранни терористи, Националната агенция за геопространствено разузнаване, Центъра за анализ на нелегалните групировки и много други организации, финансирани от бюджета.

– Обзалагам се, че нямат представа за какво става въпрос.

– Тези хора не обичат изненадите – усмихна се Дейвис. – Особено помежду си.

Президентът на САЩ влетя в залата и енергично се насочи към председателското място, което не се виждаше на монитора. По всяка вероятност камерата беше монтирана точно зад гърба му, фиксирана така, че да записва само лицата на присъстващите, но не и неговото.

Хората се настаниха по местата си.

– Хубаво е да се убедим, че сте добре – обади се един от участниците.

– Още по-хубаво е, че наистина се чувствам добре – отвърна Даниълс.

– Господин президент, свикването на това съвещание беше толкова внезапно, че не успяхме да се подготвим. Още повече, че нямаме представа за темата.

– Този е директорът на ЦРУ – полугласно поясни Дейвис. – Президентът ми дължи пет долара, защото познах, че именно той ще вземе пръв думата. Докато Даниълс заложи на директора на АНС.

– Вие не спирате да се хвалите, че сте най-добрите – започна президентът. – Непрекъснато ми повтаряте, че ако не харчим милиарди долари годишно за вас, родината ни ще бъде изложена на огромна опасност. Освен това обичате да се криете зад формулировката "строго секретно", която е много удобна за вашите действия. Аз обаче съм лишен от лукса да работя на тъмно. Принуден съм да търпя цяла тълпа репортери навсякъде, където се появя. Нямам представа къде, по дяволите, се намират половината от вашите офиси и какви задачи изпълняват.

– Те знаят ли, че ги гледаме? – попита Касиопея.

– Не – поклати глава Дейвис. – Заснема ги шпионска камера колкото глава на карфица. Сикрет Сървис я монтира още преди няколко години, но за нея знаят само няколко доверени лица.

– Чудовищната по размери организация, наречена Министерство на вътрешната сигурност, е един пълен абсурд – продължаваше президентът. – Все още не съм наясно колко ни струва тя, колко души работят в нея, по какви програми работят и – най-важното, броят на дублираните длъжности. Доколкото съм информиран, към това министерство се водят около хиляда и триста отделни служби и подразделения, занимаващи се с вътрешна сигурност или външно разузнаване. Плюс две хиляди частни агенции. Общо около деветстотин хиляди души имат достъп до секретна информация. Нима е възможно нещо да остане в тайна при толкова много очи и уши?

Залата мълчеше.

– Всички ме убеждавате, че след единайсети септември нещата се развиват в правилна посока. Вие се заклехте, че най-после ще започнете да работите заедно. И какво се получи? Създадохте триста нови разузнавателни централи, които произвеждат петдесет хиляди секретни доклади годишно. Кой ги чете обаче?

Никакъв отговор.

– Точно така. Никой. Което означава, че не стават за нищо.

– Май ще ги стисне за гърлото – прошепна Касиопея.

– Те не разбират от нищо друго.

– Очаквам да ми кажете кой е наел Джонатан Уайът и го е изпратил в Ню Йорк – наруши тишината в залата Даниълс.

– Аз.

– Това ли е тя? – вдигна вежди Касиопея.

– Да, Андреа Карбонел – кимна Дейвис. – Шефката на НРА.

Касиопея вече беше забелязала появата ѝ. Стройна фигура, тъмна коса и южноамерикански черти, подобни на нейните.

– Какво се знае за нея?

– Дъщеря на кубински имигранти, родена тук. Започва от нулата и постепенно се издига до ръководител на НРА. Служебното ѝ досие е безупречно. Единствената черна точка в него е подозрението за контакти с Общността.

Карбонел седеше с изправен гръб. Ръцете ѝ лежаха на масата, а очите ѝ не се отделяха от лицето на президента.

– Вчера Уайът е бил в Ню Йорк – каза Даниълс. – Защо?

– Имах нужда от външна помощ, за да компенсирам натиска от страна на ЦРУ и АНС.

– Бъдете по-конкретна.

– Преди няколко часа някой се опита да ме убие.

Залата се изпълни с нервен шепот.

Карбонел се изкашля и продължи:

– Нямах намерение да повдигам въпроса по време на това заседание, но у дома ме чакаше самострелящо устройство, завързано за бравата на вратата.

Колебанието на Даниълс продължи само секунда.

– Какво е значението на този факт? – попита той. – Разбира се, ако не броим опасността, с която очевидно сте се разминали.

– Уайът дойде в Ню Йорк, за да ми помогне да проумея част от действията на колегите ми. Но по време на срещата ни се появиха заместник-директорите на ЦРУ и АНС и го прибраха. Искам да разбера каква е била целта на този арест.

Добра е, помисли си Касиопея. Успя да измести вниманието от себе си, без да отговаря на поставения въпрос. Думите ѝ очевидно привлякоха интереса на част от участниците в съвещанието, които се втренчиха в директора на ЦРУ и мъжа, когото Дейвис идентифицира като директор на АНС.

– Господин президент! – скочи директорът на ЦРУ. – Тази жена заговорничеше с Общността и може би е замесена в покушението срещу вас!

– Имате ли някакви доказателства? – спокойно го попита Карбонел.

– Не ми трябват доказателства! – отсече Даниълс. – Искам да бъда убеден. Отговорете, моля, имате ли нещо общо с проваления атентат срещу мен?

– Не, нищо.

– Как тогава Уайът изведнъж се оказа в центъра на събитията? Бил е там, в хотел. Гранд Хаят". Вече разполагаме с доказателства за това. И умишлено е насочил агентите по следите на Котън Малоун.

– Той има стари сметки за уреждане с Малоун – кимна Карбонел. – Забъркал гo е в опита за покушение срещу вас без мое знание. Когато ЦРУ и АНС дойдоха да го арестуват, аз вече го бях уволнила.

– Но Уайът току-що се е появил в Монтичело и е успял да задигне уникално шифровъчно колело, след което се е оттеглил със стрелба. Вие ли уредихте това?

– Кое? Кражбата или стрелбата?

– Изберете сама. И между другото никога не съм обичал хората, които се правят на много умни.

– Господин президент, както вече споменах, уволних Уайът още вчера. Той вече не работи за мен. Мисля, че ЦРУ и АНС ще предложат по-добър отговор на въпроса какво се е случило с него после.

– И така, някой от вас да разполага с информация за планираното покушение срещу мен?

Директният въпрос беше посрещнат от присъстващите около масата с напрегнат шепот.

– Нямахме представа, че става въпрос за заговор – отговори един от тях.

– Именно за това става въпрос – изгледа го президентът. – Бих искал първа да отговори на въпроса ми мис Карбонел.

– Не знам нищо за никакъв заговор.

– Лъжкиня! – изсъска директорът на ЦРУ.

Карбонел запази самообладание.

– Знаех, че Уайът е подмамил Малоун в. Гранд Хаят", за да попречи на атентата, и това е всичко. А после е насочил агентите по следите му, вероятно с надеждата някой от тях да го простреля. Но аз бях информирана за това СЛЕД събитието. Веднага си дадох сметка, че нещата излизат от контрол, и прекъснах всякакви отношения с него.

– Би трябвало да го арестуваш – обади се някой от присъстващите.

– Вече казах, че той попадна в ръцете на ЦРУ и АНС веднага след като го уволних. Нека те обяснят защо не са го арестували.

– Много е добра! – не успя да скрие възхищението си Касиопея.

– Но продължава да крие доста неща – отбеляза Дейвис.

Очите на младата жена издаваха мислите ѝ.

– Знам, знам – въздъхна Дейвис. – И аз правя същото. Но нека задържим нещата още малко, става ли?

– С каква цел?

– Проклет да съм, ако знам.

– Къде е в момента Уайът? – попита президентът.

– Изчезна, след като нападна агентите, които изпратихме да го разпитат – отговори директорът на ЦРУ.

– Май нямахте намерение да докладвате по този въпрос, а? – втренчи се в него Даниълс.

Не получи отговор.

– Кой пусна полицията по следите на Котън Малоун в Ричмънд, Вирджиния?

– Ние – намусено отвърна директорът на ЦРУ. – След като установихме, че Малоун е изпратил до собствения си имейл адрес важен документ, а после влязъл в него от компютър в един хотел в Ричмънд. Помолихме местните да го задържат за разпит.

– Повече не се занимавайте с него! – отсече президентът. – Мис Карбонел, поддържате ли връзка с Общността?

Тя поклати глава.

– Снощи в Сентръл Парк откриха тялото на агента, който контактуваше с тях. Същата съдба сполетя и партньора му, намерен в някакъв хотел наблизо. Други двама са тежко ранени, вероятно от човек на Общността, когото са следели.

– Загубила си четирима души? – вдигна вежди директорът на ЦРУ.

– Признавам, че нещата се развиха трагично. Но ние все пак успяхме да удържим положението и в момента издирваме виновника. Бъдете сигурни, че ще го намерим.

– Защо ЦРУ и АНС са проявили интерес към Уайът? – попита Даниълс.

– Защото искахме да разберем каква е връзката му със събитията в Ню Йорк! – отговори директорът на ЦРУ.

– Причини?

Поредният директен въпрос на държавния глава, който остана без отговор.

– Ще попитам другояче – тихо рече Даниълс. – Как изобщо разбрахте, че Уайът се намира в Ню Йорк?

Мълчание, което бе нарушено от директора на АНС след доста продължителна пауза.

– Ние наблюдавахме НРА и мис Карбонел.

– Защо?

– Играе си с тях – обади се Дейвис. – И с мен прави същото. Въпрос след въпрос, с които те тласка в желаната посока и чака да захапеш въдицата.

– Защото се намесва в следствието срещу Общността – въздъхна директорът на АНС. – Всички тук си даваме сметка, че тази група хора представляват заплаха за националната сигурност. Но НРА и мис Карбонел очевидно не са съгласни с решението за нейното елиминиране и ние се питаме защо. При създалите се обстоятелства тяхната лоялност към Общността изглежда доста странна. Знаехме, че тя използва услугите на Уайът, но нямахме представа за всичко, което се случи. В противен случай щяхме да вземем съответните мерки.

– Радвам се да го чуя – иронично подхвърли Даниълс.

– Усетихме, че става нещо странно, в момента, в който Малоун се появи на видеозаписа – добави директорът на ЦРУ.

– Добре – въздъхна президентът. – Нека проверим дали съм разбрал правилно. Човек или група хора с неустановена самоличност правят опит да ме вдигнат във въздуха. В операцията участва и Джонатан Уайът, който е свободен играч. Най-малко три разузнавателни агенции знаят за появата му в Ню Йорк. Две от споменатите агенции вече разследват НРА и нейния директор, но никой не дава обяснение за присъствието на Уайът в Ню Йорк. В същото време са достатъчно любопитни, за да арестуват Уайът, но той успява да се измъкне. Крайният резултат от тази бъркотия са четирима ранени или ликвидирани агенти.

Мълчание.

– Май ще се окаже, че не ви бива за нищо, приятели – заключи Даниълс и обходи с хладен поглед присъстващите в залата. – Я ми кажете чий е екипът, който уби един от служителите на института "Гарвър" миналата нощ?

Отговор нямаше.

– Никой ли няма да си потърси наградата?

– Според мен това е работа на Карбонел – подхвърли Касиопея.

– Има логика – съгласи се Дейвис.

– Искам да ви предупредя, че ние провеждаме собствено разследване – продължи все така твърдо Даниълс. – Уайът е подмамил Малоун в Ню Йорк, защото е знаел какво предстои да се случи там. А след като той е знаел, значи са го знаели и други. Тоест става въпрос за заговор.

– Задължително трябва да открием Уайът – обади се друг от присъстващите.

– Директорът на ФБР – поясни Дейвис. – Единственият на тази маса, на когото можем да вярваме. Честен и открит мъж.

– Бих добавил, че той трябва да оглави списъка – кимна Даниълс. – А научихте ли нещо за двете автоматични оръжия, разположени в хотелските стаи?

– Сложна изработка от опитни хора с невероятни инженерни способности – отвърна директорът на ФБР. – Малоун успял частично да блокира електрониката им, използвайки едното срещу другото. Били са радиоуправляеми, но засичането на предавателя се оказа невъзможно, защото се е намирал в петкилометров радиус от мястото на инцидента.

– Много недвижими имоти на едно място, а? – подхвърли Даниълс. – Някъде към трийсет хиляди хотелски стаи…

– Горе-долу толкова.

– Ключът към решаване на ребуса безспорно е Уайът, тъй като единствено той е разполагал с предварителна информация. Най-малкото е успял да подмами Малоун в онзи хотел – нещо, кoeтo никой от вас не е успял да направи.

– Котън Малоун ли ръководи вашето разследване? – попита директорът на АНС.

– Има ли значение?

– Не, сър. Просто питам.

– Вече ви казах. Никой от вас няма да се занимава с Малоун. Това е заповед. Той работи за мен. Точка по въпроса. Снощните убийци на Гари Вокио са се опитали да ликвидират и него. Интересното е, че и Уайът е направил подобен опит. Което навява мисълта, че не той, а някой друг е главният ми враг. Затова възнамерявам да открия поръчителите на атентата.

Никой не възрази.

– Има и още нещо – добави след кратка пауза Даниълс. – Стефани Нел е изчезнала от няколко дни.

– Как така изчезнала? – попита директорът на ЦРУ.

– Ами просто я няма.

– Възнамерявате ли да направите обществено достояние част от онова, което обсъждаме тук? – попита някой от присъстващите.

– Нищо не възнамерявам – изправи се Даниълс. – Не и преди вие да си свършите работата и да ми предоставите някаква смислена информация.

Камерата отново улови фигурата на президента, която се отдалечаваше към вратата. Всички около масата почтително станаха на крака.

– Господин президент – обади се директорът на АНС.

Даниълс спря.

– Вашата оценка за ефективността ни е погрешна. В тази връзка ще посоча, че моята служба ежедневно прехваща и обработва близо два милиарда имейли, телефонни разговори и други международни комуникации. Някой трябва да ги анализира, тъй като заплахите към страната ни идват именно по този път. Така се родиха нашите подозрения към мис Карбонел и връзките ѝ с Общността, а те са от жизненоважно значение за всички ни.

– Кой сортира тези два милиарда, които прехващате ежедневно? – попита Даниълс.

Директорът понечи да отговори, но президентът вдигна ръка:

– Не си правете труда, защото знам отговора: никой. Вие преглеждате нищожна част от потока информация. От време на време имате късмет – както в случая с НРА, и това ви дава повод за самочувствие. Но аз си задавам един друг въпрос – как стана така, че въпреки огромния ви бюджет, хилядите щатни служители и модерно оборудване някакви афганистански козари успяха да забият два самолета в Световния търговски център и още един в Пентагона. А ако не беше храбростта на неколцина обикновени граждани, четвърти самолет със сигурност щеше да унищожи и Белия дом. В същото време вие и всички останали разузнавателни агенции бяхте в пълно неведение за онова, което предстоеше да се случи.

– Моите уважения, сър, но не мога да приема тези обвинения.

– Имате и моите уважения, но аз също не мога да приема факта, че всяка година пилеем по седемдесет и пет милиарда долара (и Бог знае още колко извънбюджетни средства) за вашата глупост. Не мога да приема факта, че онези самолети стигнаха толкова далеч. Не мога да приема вашата арогантност. Страната ни се нуждае от разузнавателна общност, която действа като екип в пълния смисъл на думата. Ако бяхме водили Втората световна война по същия начин, със сигурност щяхме да я загубим, дявол да го вземе! Признавам, че нямах намерение да правя големи реорганизации в края на втория си мандат, но сега мога да ви уверя, че ще раздрусам това прогнило дърво чак до корените! Затова бъдете готови, господа. Други въпроси?

Мълчание.

– Намерете Стефани Нел! – сухо заповяда Даниълс.

– Преди убийците? – обади се плах глас.

– Мисля, че нещата са свързани.

Президентът напусна залата. Останалите присъстващи започнаха да се надигат от местата си.

– Е, добре, сега е наш ред – рече Дейвис.

55.

Бат, Северна Каролина

Нокс се приготви да посрещне смъртта. Пистолетът беше от среден калибър, но куршумът със сигурност щеше да го прониже. И да му причини болка. Предателят го беше издал. Хейл обаче наведе пистолета.

– Не искам повече неприятности от теб – процеди той. – Не трябваше да се намесваш преди малко.

Нокс въздъхна с облекчение.

– Убийството на капитан Болтън не е решение на проблема – отбеляза той.

Хейл остави пистолета на масата и напълни с уиски празната си чаша.

– Решението се появи преди малко – отвърна той. – Обади ми се директорката на НРА.

Нокс го гледаше с напрегнато внимание. Карбонел отново маневрираше. Както и Хейл.

– НРА са открили ключа за шифъра. И вече знаят къде са липсващите две страници, скрити от онзи негодник Андрю Джаксън.

– А ти ѝ повярва, така ли?

– Защо да не ѝ повярвам?

– Защото именно нейните хора провалиха покушението срещу президента и внедриха свой шпионин в компанията.

– Знам – кимна Хейл. – Но в момента тя иска нещо от мен. Нещо, което никой друг не може да ѝ достави.

– Нашата гостенка отсреща.

Капитанът отпи глътка уиски и кимна.

– Информацията за шифъра е израз на добра воля от нейна страна. Вече са наели човек, който да открие липсващите страници. Но тя е наясно, че той няма да ѝ ги предостави, и иска да го елиминираме. Мястото е затънтено и предлага многобройни възможности. В замяна е готова да ни предостави всичко, което представлява интерес за нас.

После Хейл му разказа за Нова Скотия и за мъжа на име Джонатан Уайът.

– Карбонел ми предостави цялата информация за Поу Айланд и форт "Доминиън", с която разполага – каза в заключение той.

– А какво ни пречи да тръгнем по следите на липсващите страници, без да се занимаваме с този Уайът? – попита боцманът.

– Нищо, стига да не се изпречи на пътя ни. Но Карбонел настоява да го убиеш, за да сме на чисто. Той явно не е от хората, които лесно отстъпват.

Тази работа не ми харесва, помисли си Нокс.

– Там има снимка на Уайът и информация за него – посочи бюрото си Хейл. – Той е човекът, който е провалил нашия атентат. Мисля, че си му длъжник Може би, помисли си Нокс. Въпреки че не беше много сигурен.

– Вземи папката и скачай в частния самолет на компанията. Според НРА Уайът използва редовен полет от Бостън, който обаче има закъснение заради лошото време. Ще стигнеш преди него и ще имаш време да се подготвиш.

Вероятно нещата отново се бяха променили и в крайна сметка Карбонел беше решила да предостави на Общността онова, от което тя се нуждаеше.

– Това може да е капан.

– Готов съм да рискувам – отвърна Хейл.

По-скоро е готов някой друг да рискува, помисли си Нокс. Но той щеше да замине за Канада, защото нямаше друг избор. Ако действително получеше малко време за подготовка, премахването на Уайът нямаше да бъде проблем и щеше да се превърне в още една демонстрация на лоялност към капитаните. Факт, който щеше да му спечели време.

Слава богу, че онзи нещастник не го беше компрометирал пред Хейл.

– Виж какво, Клифърд – примирително се обади капитанът. – Защо Карбонел ще ни подхвърля подобна информация, ако наистина лъже?

– Може би за да ѝ свършим мръсната работа. Тя не се доверява на своя човек и предпочита ние да го елиминираме вместо нея.

Както се беше случило със Скот Парът.

– А защо не, след като можем да задоволим това нейно желание? Ако се окаже, че лъже, ние все още държим Стефани Нел и можем да правим с нея каквото пожелаем.

Посланието беше ясно: какво ще загубим? На това послание имаше само един отговор.

– Тръгвам веднага на север – обяви Нокс.

– Чакай, има друг проблем – спря го Хейл. – В едно отношение Болтън е прав. Трябва веднага да приберем оборудването, което монтирахме в къщата на Шърли Кейзър. То вече не ни трябва. Имаш ли хора, които да свършат тази работа?

– Двама, подготвени лично от мен – кимна Нокс. – Често ми помагат.

– Преди ден-два говорих с Кейзър. Тази вечер няма да си е у дома, защото заминава за някаква благотворителна сбирка в Ричмънд. Мисля, че сега е моментът.

Хейл отново поднесе чашата към устните си.

– Останалите не знаят нищо за отношенията ми с НРА, Клифърд – добави той. – Разбира се, освен онова, което вече им подхвърлих. Нямам намерение да споделям нищо повече, преди да постигнем успех, затова те моля тези неща да си останат между нас. Няма да ги изоставя, макар Бог да ми е свидетел, че много искам да го направя. Те са неблагодарници и глупаци, но аз държа да спазвам устава, в който съм се клел. Ако постигнем успех, той ще бъде успех за всички.

На Нокс изобщо не му пукаше, но все пак успя да прояви фалшив интерес.

– Продължавам да се питам откъде знаеше коя чаша да избереш?

– Защо мислиш, че съм знаел?

– Ти си смел мъж, но не си глупак. Не би отправил подобно предизвикателство, без да си сигурен, че ще спечелиш.

– Баща ми ме научи на един трик – усмихна се Хейл. – Ако разклатиш чашата, дори съвсем лекичко, отровата се надига от дъното и алкохолът помътнява. Това трае само миг, но ако внимаваш, можеш да го видиш. Аз разклащах всички чаши, преди да отпия от тях. Няма стопроцентова гаранция, но все пак е по-добро от слепия късмет.

– И за това трябва кураж – поклати глава Нокс.

– Разбира се – усмихна се Хейл. – И то доста.

Уайът стъпи на борда на самолета на "Еър Канада", който трябваше да излети от международното летище на Бостън. Беше пристигнал тук от Ричмънд, Вирджиния, но полетът закъсняваше вече с два часа заради лошото време. Надяваше се бурята на север вече да е отминала, за да могат да излетят. Полетът до Халифакс, Нова Скотия, щеше да отнеме още два часа. Щеше да пристигне в ранния следобед – разбира се, ако нямаше други закъснения. С малко късмет би могъл да се добере до Поу Айланд някъде около пет часа. Кратка справка с метеорологичната карта показа, че температурата там е малко над двайсет градуса по Целзий. В последно време районът бил обхванат от сухо и необичайно за сезона топло време. В крайна сметка при необходимост можеше да преспи на острова и да свърши работата на следващия ден. Но при всички случаи нямаше да си тръгне без прословутите липсващи страници.

В Ню Йорк се беше появил с пълно снаряжение – заслепяващи гранати, пистолети и муниции, но паспортът вече не му вършеше работа. Властите бяха в състояние да проверят списъка на пътниците във всички направления само с едно кликване на мишката. Трябваше му нова самоличност.

Именно затова беше принуден да приеме офертата на Карбонел.

Половината от тройния хонорар вече беше преведена в сметката му в Лихтенщайн – точно според уговорката им. Цял куп пари, освободени от данъци. Но и рискът беше голям. Най-вече защото имаше работа с Карбонел. Поведението ѝ пробуди в съзнанието му мисли, които отдавна смяташе за забравени. Все пак той беше агент на американското разузнаване. И винаги щеше да си остане такъв. Въпреки че Карбонел беше убедена в обратното.

Мразеше грубото поведение и себичността ѝ. Не би трябвало човек като нея да оглавява една от най-важните разузнавателни служби в страната. Оперативните агенти трябва да са сигурни, че началниците им пазят гърба. Работата им беше достатъчно опасна, за да се чудят дали някой шеф не излага живота им на ненужна опасност.

Тази жена трябваше да бъде спряна. Това беше основната причина, за да остане в играта. Малоун? Не. Пътят на "Капитан Америка" свърши в Монтичело. Той вече не беше фактор и можеше да почака. Тази победа щеше да бъде негова и на никой друг.

Бе предпочел редовен полет, за да не привлича вниманието. След кацането възнамеряваше да наеме кола, с която да измине осемдесетте километра до Махоун Бей. Беше си купил подходящи дрехи, а е останалото щеше да се снабди на място. Полуостров Нова Скотия е истински рай за хората, които предпочитат живота на открито – колоездачи, голфъри, каякари, ветроходци и любители на птиците. Беше неделя и може би щеше да има известни трудности с магазините, но все някак щеше да се справи. За съжаление не беше въоръжен. Нямаше как да прекара оръжие през границата. Предоставената от Карбонел информация обясняваше значението на DOMINION – последната дума в шифъра. Оказа се, че става въпрос за форт "Доминиън", разположен в южния край на Поу Айланд.

Една отдавна разрушена крепост, още преди времето на Андрю Джаксън. Но с доста интересна история. По време на Американската революция крепостта попаднала в ръцете на Континенталната армия. Там намерили смъртта си седемдесет и четири британски войници. Затворени в издълбана в скалите килия, те били издавени от прилива. Трима офицери били изправени пред военен съд. Били обвинени, че оставили пленниците в подземната килия, въпреки че били предупредени за действието на прилива. Съдът в крайна сметка приел, че предупреждението дошло твърде късно, и ги оправдал.

Уайът изпита симпатия към тези офицери. Те просто бяха изпълнили дълга си. По време на война, далеч от висшето армейско командване. Принудени да решават на място според обстоятелствата. А после, месеци или години по-късно, някой се появил на острова и казал, че решенията им са били погрешни. За разлика от него тези офицери бяха избегнали наказанието, но изправянето им пред съда вероятно беше сложило край на тяхната кариера. Също като неговата.

Инцидентът във форт "Доминиън" бе станал причина за обтягане на отношенията между Америка и Великобритания. Те се нормализирали чак по време на войната през 1812 г. Дали трагичният инцидент не бе имал някаква връзка с онова, което Андрю Джаксън бе направил шейсет години по-късно? Защо Джаксън бе избрал именно "Доминиън"?

Уайът вече няколко пъти беше прегледал писмото на Джаксън до Общността и шифрованото послание. Без обяснение останаха единствено петте символа, прибавени в неговия край.

ΔФ: Х

Карбонел също не беше разгадала значението им. Съветът ѝ беше той да се занимае с тях по време на пребиваването си в Канада. Беше го уверила, че за тази мисия знаят само те двамата. Но тя лъжеше с огромна лекота, включително и когато не беше наложително.

Е, щеше да ѝ бъде за последен път. Ако отново го беше излъгала, дори за най-малкото нещо… Щеше да я убие. Без колебание, без никаква милост.

56.

Белият дом

Касиопея седеше на канапето в Овалния кабинет до Едуин Дейвис. Веднъж вече беше влизала тук. Почти нищо не се беше променило. Същите две картини на Норман Рокуел на една от стените, същият портрет на Джордж Уошингтън над камината срещу тях. От полицата над нея се спускаха зелените листенца на шведски бръшлян – традиция, останала от администрацията на Кенеди, както беше пояснил Дейвис. Пред камината бяха поставени два стола с високи облегалки, които тя познаваше от многобройните снимки в пресата. На тях президентът заемаше левия стол, а гостуващият държавен глава – десния. Ритуал, въведен от Франклин Рузвелт, който държал гостите му да бъдат седнали срещу него. Така недъгът му не личал прекалено много.

Вратата се отвори и Даниълс влезе в кабинета.

Седна на единия от столовете пред камината и се обърна към тях.

– След малко ще се появят репортерите. Налага се да направя няколко снимки в компанията на новоназначения посланик на Финландия. При тези фотосесии те не бива да задават въпроси, но въпреки това го правят. Така са устроени, мислят само за сензации.

Видимо е притеснен, отбеляза Касиопея.

– Няма как да бъде другояче – добави с въздишка президентът. – Покушението срещу мен ще бъде такава сензация, поне за известно време. Ако им кажем истината, никой няма да ни повярва. Какво мислите за приятелското събиране, което завърши преди малко?

– Здравата ги разтърсихте – рече Дейвис.

– А аз се ядосах. Чухте ли какво изтърси онзи арогантен мръсник от АНС, след като напуснах залата?

– Карбонел си я бива – отбеляза Дейвис. – Справи се много добре, без да разкрива нищо.

– Хитра лисица – кимна Даниълс. – Раздава картите, без да ѝ мигне окото. Тя е мишената ни без никакво съмнение. Сещам се за "Кръстникът", в който дон Корлеоне поучава Майкъл по един наистина великолепен начин: Предателят е онзи, който пръв ти предлага помощ. Ще кажете, че това е само филм, но в случая сценаристът е абсолютно прав.

– Защо им казахте за Стефани? – попита Касиопея.

– Няма да навреди. Поне ще знаят, че много държа да я открият. А в момента всеки един от тях изгаря от желание да ми бъде полезен. Може пък някой да ме изненада с полезен ход. Предполагам, че Котън вече пътува, нали?

Дейвис поясни, че лошото време е забавило полета на специалния самолет на Сикрет Сървис, а после с въздишка добави:

– Все още нямаме представа как и кога Уайът ще се появи там.

– Но ще се появи – уверено кимна президентът. – Научихте ли някакви подробности?

– В Държавния архив попаднахме на писмо до Джордж Уошингтън, изпратено от жителите на Къмбърленд, Нова Скотия. В него те изразяват симпатиите си към каузата на Американската революция и открито предлагат Нова Скотия да бъде окупирана от Континенталната армия. Дори настояват Халифакс да бъде опожарен, а англичаните – избити. Ние не сме приели изцяло офертата, но все пак сме завладели няколко стратегически пункта. Един от тях е форт "Доминиън". Крепостта пазела фланга на армията ни и не допуснала британските кораби в Махоун Бей, докато основните сили напредвали към Монреал и Квебек. Но когато англичаните ни разбили при Квебек, ние сме се изтеглили от форта и сме го опожарили. Като военен стратег Джаксън със сигурност е имал информация за "Доминиън", но отказал да го нарича с английското му название "Уайлдуд".

Касиопея слушаше с интерес разказа на Дейвис за 74 – те британски войници, загинали при съмнителни обстоятелства по време на американската окупация. Няколко офицери от Континенталната армия били изправени пред военен съд и впоследствие оправдани. След революцията Канада вече не представлявала военен интерес и бързо се превърнала в рай за пирати и капери. Нова Скотия привлякла над 30000 британски лоялисти от новосъздадените Съединени щати, една десета от които били избягали роби.

– През хиляда осемстотин и дванайсета отново сме се опитали да завладеем Канада, но безуспешно – добави Дейвис.

– Какво друго би могло да се случи? – горчиво попита Даниълс. – Същото налудничаво мислене като на онези петли в заседателната зала, които са загрижени единствено за собственото си оцеляване. Разбрахте ли нещо за петте символа в края на посланието?

Дейвис вдигна папката, която лежеше в скута му.

– Възложих разследването на служители от националната сигурност тук, в Белия дом. Хора, на които вярвам. Никой не откри нищо, но една от служителките – страстна почитателка на конспиративните теории, успя да открие символите върху каменна плоча, намерена при някакви разкопки.

Той извади от папката лист хартия и го разгърна така, че и президентът, и Касиопея да го виждат.

– Предполага се, че каменната плоча е намерена в Оук Айланд на трийсет метра дълбочина в ямата, изкопана от иманярите. Когато попаднали на нея, те решили, че ще открият нещо ценно вътре в камъка или под него. Но за тяхно съжаление не открили нищо.

– Какво означават надписите? – попита президентът.

– Обикновени позиционни кодове – отвърна Дейвис и разгърна още един лист.

– Предполагаемият текст гласи "Два милиона фунта стерлинги са закопани на дълбочина шестнайсет метра". – Дейвис направи малка пауза. – Но има един проблем. Никой не е виждал тази плоча. Никой не знае за нейното съществуване, въпреки че се споменава в многобройните книги, написани за острова.

После той ги засипа с подробности. Плочата била открита някъде около 1805 г. по време на мащабни разкопки. Местен жител на име Джон Смит я отнесъл в дома си и я поставил като украшение над камината. Там тя престояла близо петдесет годици до смъртта му. А после изчезнала.

– Откъде тогава знаем как изглежда? – попита Даниълс.

– Отличен въпрос, на който за съжаление няма отговор. Рисунката, която държите в ръце, е единствената и присъства във всички книги.

– Кой е дешифрирал текста?

– И това не се знае. Съществуват най-различни хипотези.

Даниълс се облегна назад с двата листа в ръце.

– Камък, който никой не е виждал – промърмори той. – Текст, преведен от неизвестно лице… Но въпреки това Андрю Джаксън използвал почти идентични символи, за да скрие двете липсващи страници от дневника на Конгреса?

– Това е напълно възможно – отвърна Дейвис. – Джаксън е чул легендите, свързани с Оук Айланд. Иманярите копаели там от години. Освен това Махоун Бей е известно пиратско свърталище. Може би е вложил и скрита ирония в избора си на скривалище.

– Ти си необичайно мълчалива – отбеляза Даниълс, обръщайки се към Касиопея.

– Трябва да поговорим със съпругата ви.

– Може би искаш да използваш подслушваните телефони?

– Не, тревожа за Стефани.

– Вече поставихме къщата на Кейзър под видеонаблюдение – обади се Дейвис. – Монтираха го двама от нашите хора днес преди разсъмване.

– Трябва да изпратим съобщение до Хейл, което ще бъде достатъчно, за да го отстраним от играта – добави Касиопея.

– Разбирам – кимна президентът. – Но все още се питам дали покушението срещу мен наистина е било организирано от проклетите пирати.

– Напълно е възможно – отвърна Дейвис.

– Имам предвид думите, с които се обърнах към участниците в заседанието преди малко – уточни Даниълс. – Май ще се наложи да ги отстраним всичките Но тя веднага разбра дилемата, пред която беше изправен президентът. Публичното стълкновение беше изключено. Нямаше да донесе нищо добро както за Белия дом, така и за цялата разузнавателна общност. Следователно трябваше да се действа на тъмно, без много шум. Работа тъкмо за нея и за Котън Малоун. Разбира се, само тя и Дейвис знаеха за информацията, е която разполагаше Куентин Хейл. Но Дейвис беше прав – сега не беше времето да занимават президента с тези неща.

– Котън трябва да открие двете липсващи страници – обади се Даниълс.

– Може би няма да е необходимо – възрази тя. – Бихме могли да захраним Хейл с произволна информация, използвайки телефонната линия, която подслушва. И да го накараме да повярва, че го държим в ръцете си.

– А това ще помогне на Стефани – съгласи се Даниълс. – Разбира се, ако е в ръцете на пиратите.

– Вероятно си давате сметка, че Стефани може да се окаже в ръцете на Карбонел и тогава

– Знам – вдигна ръка Даниълс. – Просто исках да подчертая, че животът на Стефани е важен за нас. А ако между Карбонел и пиратите съществува връзката, за която всички подозират, посланието ще бъде ясно и за тях. Да се надяваме, че ще го разберат.

– Полин е в кабинета си – добави Даниълс. – Канеше се да излиза, но аз я помолих да те изчака.

Дейвис се изправи и тя го последва. Президентът гледаше в краката си. Лицето му беше мрачно.

– Направете всичко възможно да откриете Стефани – промълви той. – Не ме интересува как. Лъжете, крадете, но я доведете жива и здрава!

Касиопея и Едуин Дейвис влязоха в кабинета на Първата дама. Полин Даниълс стана от бюрото и сърдечно ги поздрави. После затвори вратата и ги настани на двете кресла срещу бюрото. Касиопея преодоля чувството си, че е излишна в тази стая.

– Довечера ще организираме един разговор по вашия телефон – решително започна тя. – Научихме, че мисис Кейзър ще присъства на някакво събитие и няма да се прибере преди осем и половина. Имате достатъчно време да запаметите текста, който ще ви изпратя по-късно, а после да го възпроизведете със свои думи. Едуин ще остане при вас, а аз ще бъда от другия край на линията.

Първата дама хвърли кос поглед към Дейвис и промълви:

– Съжалявам. Нямах представа, че ще стигнем дотук.

– Вината не е твоя.

– Но Дани мисли, че съм го предала.

– Каза ли го? – вдигна вежди Дейвис.

– Не. На практика не пророни нито дума, което бе достатъчно красноречиво. – Жената тъжно поклати глава. – Имам чувството, че го убивам

– Сега не е време за подобни разговори – намеси се с делови тон Касиопея.

– Но не изпитвате съчувствие към нас, нали?

– Животът на една жена е заложен на карта.

– Вече разбрах – кимна Първата дама. – Стефани Нел. Познавате ли я?

– Тя е моя приятелка.

– Още не мога да повярвам! Двете с Шърли си говорим за толкова много неща! В същото време аз изобщо не съм в течение на ставащото тук. Вероятно вече сте наясно, че ние със съпруга ми водим съвсем отделен живот. Случайно дочух за предстоящата му визита в Ню Йорк, но не обърнах внимание. Помислих си, че е поредното кратко пътуване, което ще бъде обявено в последния момент.

Тези думи бяха изречени с умолителен тон.

– Каква глупачка съм била – горчиво добави по-възрастната жена.

Касиопея беше на същото мнение, но не каза нищо. Дейвис също мълчеше.

– Предполагам, че Едуин вече ви е обяснил за какво става въпрос. Между нас никога не е имало нищо, от което да се срамуваме.

– Да, знам.

Измъчена усмивка разтегли устните на Полин.

– Не знам как е при вас, мис Вит, но за мен това е нещо съвсем ново. Просто не знам какво да правя.

– Кажете истината. Докрай.

Касиопея замълча за момент, очаквайки другите да вникнат в посланието ѝ.

– Предполагам, че вече е крайно време двамата с Дани да си поговорим за Мери. Отдавна не сме го правили.

– Направете го. Но в момента двама от най-близките ми хора се намират в опасност и имаме нужда от помощта ви. – Касиопея стана от мястото си. – Заминавам за Фредериксбърг. Около седем ще звънна на Едуин, за да му продиктувам текста.

Тръгна към вратата, но на половината път спря и се обърна. Сети за още нещо, което беше убягнало от вниманието на Първата дама и на Дейвис.

– Веднъж съпругът ви ми каза следното: "Не режи опашката на кучето сантиметър по сантиметър. То така и така ще вие, затова я отрежи наведнъж цялата." Препоръчвам и на двама ви да се вслушате в този съвет.

57.

Бат, Северна Каролина

Бащата на Хейл отново говореше интересни неща.

– Джеймс Гарфийлд е единственият действащ член на Камарата на представителите, който е избран за президент на САЩ. Преди да се настани в Белия дом, той бил конгресмен в продължение на осемнайсет години.

Вече беше разказал на сина си за убийствата на Линкълн и Маккинли, но зa пръв път споменаваше онова, което се беше случило междувременно.

– Генерал-майор Гарфийлд напуснал военната служба в разгара на Гражданската война през хиляда осемстотин шейсет и трета, тъй като бил избран за член на Конгреса. Бил един от най-яростните ни противници и настойчиво съветвал Линкълн да ни изправи пред съда.

– Но ние сме помагали и на Юга, нали?

– Точно така – кимна баща му. – Нямаше как да ги изоставим.

После се закашля, което все по-често му се случваше напоследък. Вече наближаваше осемдесет. В продължение на шейсет от тези години беше пушил и пил и сега плащаше цената. Знаеше, че не му остава много и се беше погрижил за всичко. Адвокатите му бяха уточнили и подновили всички клаузи на завещанието му, а децата му бяха инструктирани какво трябва да правят след неговата смърт. Всяко едно от тях беше щедро осигурено, както можеше да се очаква от патриарха на фамилията. А Куентин бе удостоен с една допълнителна привилегия, която само един от наследниците можеше да получи.

Членство в Общността. Което вървеше заедно с къщата и земята в Бат.

– След смъртта на Линкълн страната потънала в хаос – продължи баща му. – Политическите фракции водели яростна битка помежду си без никакъв шанс за компромис. В тях дейно участие взел и Андрю Джонсън, който наследил Линкълн в Белия дом, но по-късно бил отстранен от власт. Федералното правителство затънало в корупция и скандали, които продължили десетилетия. По това време Гарфийлд бил член на Конгреса. На вътрешните избори на своята партия през хиляда осемстотин и осемдесета републиканците издигнали кандидатурата му за президент, защото бил най-подходящата компромисна фигура. Лош късмет за нас – поклати глава баща му. – По време на общите избори ние сме се борили срещу него, харчейки време и пари. Подкрепили сме кандидата на демократите Уинфийлд Ханкок, който спечелил във всички щати, южно от линията "Мейсън Диксън". Гарфийлд спечелил Севера и Средния запад. При общо девет милиона подадени гласове той победил Ханкок само с хиляда осемстотин деветдесет и осем – ненадминат в историята рекорд. Всеки от двамата кандидати получил подкрепата на по деветнайсет щата, но Гарфийлд спечелил благодарение на петдесет и девет гласа повече.

Баща му направи малка пауза и продължи:

– Веднага след като положил клетва на четвърти март хиляда осемстотин осемдесет и първа година, Гарфийлд заповядал пълно разследване на нашата дейност. Бил твърдо решен да изправи пред съда и четиримата основни ръководители, оцелели шестнайсет години след края на Гражданската война. За целта създал специален военен трибунал и лично избрал членовете му. Четиримата капитани били наясно с намеренията му и използвали времето между изборите през ноември хиляда осемстотин и осемдесета и встъпването му в длъжност през март хиляда осемстотин осемдесет и първа, за да се подготвят. Те привлекли на своя страна Чарлс Гито – един побъркан юрист от Илиной, който бил дълбоко убеден, че Гарфийлд бил избран благодарение на неговата подкрепа, но останал разочарован, тъй като не получил очаквания висок пост след изборите. В продължение на четири месеца Гито напразно висял в Белия дом и Държавния департамент и досаждал на всички. В крайна сметка станал толкова нетърпим, че му отказали достъп до всички държавни институции. Малко по-късно бил осенен от натрапчивата идея, че Бог го бил избрал да убие президента. Отпуснати му били средства, с които купил револвер, марка "Уебли", четирийсет и четвърти калибър. Много държал ръкохватката му да е от слонова кост, защото след покушението щяла да изглежда добре на витрината на някой исторически музей.

През целия месец юни 1881 г. Гито дебнел Гарфийлд.

– По онова време президентите нямали охрана – добави баща му. – Разхождали се свободно, като обикновените хора използвали обществения транспорт. Това е странно, защото един от тях вече бил станал жертва на атентат. Без нашето участие, разбира се. По онова време ние все още сме били невинни.

После се стигнало до развръзката. На 2 юли 1881 г. Гито се изправил срещу Гарфийлд на перона на една от вашингтонските железопътни гари и стрелял два пъти в него. Очевидци на покушението били двамата синове на Гарфийлд, държавният секретар Джеймс Блейн и военният министър Робърт Тод Линкълн.

Единият куршум само одраскал рамото на Гарфийлд, но другият попаднал в гръбначния му стълб.

– Проклетият глупак стрелял от упор, но въпреки това не успял да го убие – въздъхна баща му. – Гарфийлд умрял единайсет седмици по-късно, а девет месеца след това Гито бил обесен.

Хейл се усмихна на поредния успешен удар на Общността. Нанесен дръзко и гениално. Изборът на Гито бил перфектен. По време на процеса той рецитирал стихове и пеел бунтовни песни. Търсел юридически съвети от публиката и диктувал автобиографията си пред репортер на "Ню Йорк Хералд". Никой не би повярвал на евентуалните му брътвежи за съучастници.

Баща му умря три месеца след като му разказа тази история. На погребението присъстваха всички членове на Общността, а веднага след това Хейл бе избран за капитан. Беше се случило преди трийсет години, но хората все още споменаваха името на баща му с дълбоко уважение. Сега обаче той трябваше да направи нещо, за което баща му дори не беше мечтал.

Да спаси Общността. Веднъж и завинаги.

Мислите му бяха прекъснати от тихо почукване. Личният му секретар се изправи на прага.

– Тя е на линия, сър – докладва той.

Хейл вдигна слушалката на стационарния си телефон, който се проверяваше денонощно срещу евентуално подслушване.

– Какво има, Андреа?

– Уайът е в Бостън. Задържало го лошото време. Самолетът му е върнат обратно на терминала. Казаха ми, че ще излети най-рано след два часа. Предполагам, че твоят човек вече е на път.

– Да, замина.

– Това означава, че ще пристигне пръв въпреки по-дългия маршрут. Остава му да се добере до форта и да чака. Както виждаш, Куентин, опитвам се да помогна.

– Май е нещо ново за теб, а?

Карбонел се засмя.

– Поверих изпълнението на Нокс – каза Хейл. – Той е добър и ще свърши работа. Но искам от теб да ми кажеш нещо друго: имаш ли шпионин в компанията?

– Предлагам да ти отговоря, след като видим как ще се справи твоят боцман.

– Добре. Мога да изчакам още няколко часа. Но после държа да получа отговор.

– Надявам се, че ще се погрижиш и за останалото, Куентин. И то веднага след като се сдобиеш с двете липсващи страници и възстановиш валидността на разрешителните.

Жената насреща имаше предвид убийството на Стефани Нел.

– Не можеш да я освободиш – добави тя.

Наистина не можеше. Но май беше време да ѝ напомни, че има и втори участник в нейната игра.

– Ще го обсъдим, след като отговориш на въпроса ми – рече той.

Нетърпението на Уайът нарастваше. Над бостънското летище продължаваше да вали като из ведро. Току-що обявиха, че дъждовният фронт ще отмине след около час и полетите ще бъдат възобновени веднага. Което означаваше, че ще се добере до острова едва на мръкване.

Всъщност нямаше голямо значение. Онова, което се криеше там цели 175 години, можеше да почака още няколко часа.

Джиесемът в джоба му завибрира. Беше го включил в мига, в който се бе озовал обратно в терминала. Апарат с вградена СИМ карта за еднократна употреба, закупен предишния ден в Ню Йорк. Само един човек знаеше номера.

– Разбрах, че времето е ужасно – каза Андреа Карбонел.

– Хич не го бива.

– Току-що бях на среща в Белия дом. Президентът знае всичко за теб.

Нищо чудно, нали Малоун го беше засякъл?

– За мой късмет пътувам под чуждо име – сниши глас той и потърси укритие зад една от бетонните колони.

– Но ЦРУ и АНС не знаят нищо – успокои го Карбонел. – Малоун е изтрил файла с ключа от своята електронна поща, а датският му сървър не поддържа бекъп. Но на практика той не разполага с колелото.

– Успя ли да го залепиш?

– Защо да го правя, нали имам теб?

– А за какво се обаждаш?

– Помислих си, че ще е добре да знаеш в какво положение се намираш. Пътят до финиша все още е свободен пред теб въпреки разследването на Белия дом.

Кой ли ще ти повярва, помисли си той. Нищо не става толкова лесно.

– Друго?

– Желая ти успех.

Без да отговаря, Уайът прекъсна връзката.

58.

Халифакс, Нова Скотия

Колата на Малоун навлезе в чертите на градчето Махоун Бей, основано през 1754 г. според табелата вдясно от пътя. То се намираше на брега на залива със същото име и представляваше лабиринт от тесни улички с викториански сгради, над които доминираха камбанариите на три църкви. Малкото пристанище, задръстено от яхти и платноходки, бе обляно от слабите лъчи на следобедното слънце. Въздухът беше хладен и приятен.

Преди да се приземят на няколко километра южно от града, бяха прелетели над широкия, изпъстрен с острови залив. Гледан от въздуха, Поу Айланд се оказа голям къс скала, покрита с букови и смърчови горички. Брегът, на който стърчеше полуразрушената крепост, беше каменист, изпъстрен с варовикови шисти. Малоун си отбеляза няколко места, позволяващи достъп откъм морето. После видя птиците. Хиляди птици, които гнездяха в стените, по скалите и сред дърветата. Чайки, гларуси, сипки и скални лястовици – бяха толкова много, че на места скриваха земята.

Паркира на малък площад, изпълнен с кафенета, магазини и художествени галерии. Повечето от тях бяха отворени, въпреки че беше неделя. Вниманието му беше привлечено от пекарна и пазар за зеленчуци и плодове зад нея. Реши да се запаси с храна, тъй като нямаше представа колко време щеше да остане на острова.

Сградите се спускаха полегато към залива зад огромните скални късове, които защитаваха градчето от приливните вълни. Оказа се, че на пристанището могат да се наемат всякакви лодки, включително каяци, моторници и платноходки. Разбира се, за неговите цели най-подходяща беше мощна и стабилна моторница. Разстоянието до Поу Айланд по вода беше около шест морски мили. Беше готов да се възползва и от всякаква информация от страна на местните. Затова реши, че преди да потегли, трябва да направи някои проучвания.

Дейвис бе предложил на Касиопея стаята за гости на втория етаж на Белия дом, известна като "Синята спалня". Там най-сетне тя можа да вземе душ, а после и да си почине. Липсата на сън започваше да ѝ се отразява. Междувременно персоналът се бе погрижил за дрехите ѝ, които ѝ бяха върнати изпрани и изгладени. Не бързаше да потегли за Фредериксбърг, тъй като Шърли Кейзър щеше да се прибере едва след четири часа. Бяха я предупредили да не предприема нищо подозрително. Да остане на приема колкото желае и да се държи нормално.

На вратата леко се почука. Тя прекоси стаята и отиде да отвори. На прага стоеше Дани Даниълс. Касиопея моментално застана нащрек.

– Трябва да поговоря е теб – тихо рече той.

Президентът влезе и се настани на едното легло.

– Винаги съм харесвал тази стая – каза той. – Преди години била използвана от Мери Линкълн, непосредствено след убийството на Ейб. Категорично отказала да спи в общата им спалня, която се намира в дъното на коридора. Рейгън я използвал за гимнастически салон, а няколко президенти преди него – за детска стая.

Касиопея мълчеше и чакаше.

– Жена ми ме е предала, нали? – директно попита Даниълс.

Що за въпрос, помисли си тя, след което попита:

– В какъв смисъл?

– Едуин ми разказа всичко за Шърли. Убеден е, че мотивите на Полин са били напълно невинни. – Замълча за миг. – Но аз продължавам да се питам Тя не знаеше какво да отговори.

– Едуин ти е разказал за Мери, нали?

Тя кимна.

– Аз го помолих. Може би защото никога не говоря за нея. Просто не мога, разбираш ли?

– Защо ми казвате всичко това?

– Защото няма на кого друг да го кажа.

– Може би на съпругата си.

– Страхувам се, че всичко между нас вече е казано – възрази президентът. – Времето ни вече отмина.

– Обичате ли я?

– Вече не.

Признанието прозвуча шокиращо.

– Така е много отдавна – добави Даниълс. – Не става въпрос за злоба или омраза. Между нас просто няма нищо.

Мекият му тон я изнервяше. Беше свикнала със силния, нетърпящ възражения глас.

– Тя знае ли?

– Няма начин да не го знае.

– Но защо го казвате на мен? – повтори Касиопея.

– Защото единственият човек, на когото бих могъл да се изповядам, се намира в сериозна опасност и се нуждае от твоята помощ.

– Стефани?

Даниълс кимна.

– Започнахме да си говорим миналата есен, когато се случи трагедията с бащата на Котън. Тя е изключителна жена, имала е труден живот.

Касиопея познаваше покойния съпруг на Стефани. Преди няколко години беше там, в Лангедок, където се беше разиграла трагедията.

– Разказа ми за съпруга и детето си – продължи президентът. – Мисля, че очакваше от мен да споделя за Мери, но аз не можех Лицето му помръкна.

– Стефани изчезна заради мен. Непременно трябва да я открием. Много ми се иска да изпратим стотина агенти на ФБР в онова пиратско свърталище Бат, защото имам предчувствието, че е там. Същевременно си давам сметка, че би било глупаво. Твоето предложение е далеч по-добро.

– Има ли… Има ли нещо между вас и Стефани?

Надяваше се, че този въпрос няма да го обиди, но беше длъжна да го зададе. Особено предвид онова, което вече ѝ беше известно.

– Абсолютно нищо. Съмнявам се, че тя изобщо се е замислила за нашите разговори. Просто ми харесваше като слушател. Не знам дали ти е известно, но тя много те уважава. Затова приех предложението на Едуин. Само вие двамата можете да свършите тази работа.

В стаята се възцари тежко мълчание.

– От Стефани разбрах за връзката ти с Котън. Вярно ли е?

Стори ѝ се много странно, че разговаря по този начин с президента на Съединените щати.

– Така изглежда.

– Той е добър човек.

Именно.

– Според вас какво ще се случи в Нова Скотия? – побърза да попита тя.

– Котън и Уайът ще бъдат там. Все още не е известно дали ще се появят и представители на Общността. Ако Карбонел е сключила съюз с тях, е много вероятно. Но Котън е добър и ще се справи. – Даниълс се надигна от леглото. – Искаш ли съвет от един стар глупак?

– Разбира се. Само че вие съвсем не сте глупак.

– Напротив, такъв съм, и то от най-големите. Но човек трябва да следва сърцето си. То рядко греши. В повечето случаи мисленето ни навлича проблеми.

59.

Махоун Бей

Малоун си избра скутер с единичен извънбордов мотор и двойка допълнителни резервоари. Наближаваше пет следобед. Беше закъснял заради лошото време във Вашингтон, но се надяваше то да е забавило и Уайът. Според последните метеорологични сведения всички полети в района се осъществяваха със значително закъснение.

Вече беше посетил фурната и зеленчуковия пазар. В лодката намери солидно електрическо фенерче с комплект резервни батерии. По всичко личеше, че ще прекара нощта на Поу Айланд. Слава богу, беше въоръжен, тъй като самолетът на Сикрет Сървис получи специално разрешение от канадските власти. Никой не го провери, никой не му зададе въпроси. Уайът не можеше да се радва на подобни привилегии, защото летеше с редовен полет, който подлежеше на митническа проверка.

Преди да напусне града, той реши да хвърли едно око на книжарницата, която беше забелязал на площада. Още когато работеше за Стефани Нел и Министерството на правосъдието, си беше създал навика да се отбива на такива места, независимо в коя част на света се намира. Тази се помещаваше в дървена къщичка с яркобоядисани стени, по които бяха окачени различни копия на стари карти, въжета е моряшки възли и дори една от фигурките, която някога са поставяли на носовете на ветроходите.

Отрупаните с книги лавици предлагаха различни истории за залива, градовете около тях и Оук Айланд. Дейвис беше подчертал възможността за някаква връзка между петте символа в посланието на Джаксън и тайнствената каменна плоча, извадена от иманярите от трийсет метра дълбочина. Той откри камъка в една от книгите и го показа на жената зад тезгяха – доста възрастна, с кестенява коса, сред която прозираха червени кичури.

– Къде се намира камъкът от тази рисунка? – попита той.

– Съвсем наблизо, в една от художествените галерии. Но той е само копие. А вие може би се интересувате от съкровищата на Оук Айланд?

– Не съвсем. По всичко личи, че единственото съкровище тук са парите, измъкнати от любопитни туристи.

– Не бъдете толкова циничен. Човек никога не знае. Може би в тези истории има зрънце истина.

На това не можеше да възрази.

– Символите са уникални. Има ли обяснение откъде са дошли?

– Срещат се на още няколко острова в залива.

Това вече беше новина.

– Срещат се често и тук. Издълбани в скалите, в кората на дърветата. Разбира се, никой не знае кога Той схвана мисълта ѝ. Кое бе първо – камъкът от Оук Айланд, който никой не бе виждал, или другите символи? Според Дейвис камъкът бил открит през 1805 г., което означава, че символите по останалите места може да са се появили по-късно. Спомни си Ренльо-Шато във Франция и мистичната атмосфера около него, която се оказа изфабрикувана от някакъв съдържател на хотел, за да му върви бизнесът.

– Срещат ли се тези символи и на Поу Айланд?

– Да – кимна жената. – Най-вече около крепостта.

– На идване прелетях над нея. Направи ми впечатление, че там има много птици.

– О, много са. И никак не обичат гости. Натам ли сте тръгнали?

– Не знам – отвърна Малоун и затвори книгата. – Мисля просто да пообиколя залива.

– Достъпът до Поу е ограничен. Национален резерват. Ще ви трябва разрешение.

– Ако изобщо тръгна натам. Имате ли книги за него?

– Две-три – отвърна жената и посочи насрещните лавици. – С илюстрации на крепостта. – В очите ѝ се появи подозрение. – Вие май сте от онези, които обичат да наблюдават птиците. Тук идват много такива. За тях островът е истински Дисниленд.

– Такъв съм – усмихна се той. – Ще имам ли неприятности?

– Много – кимна жената. – Бреговете му са обект на постоянно наблюдение от бреговата охрана.

– А знаете ли къде мога да открия тези символи?

– Най-вероятно ще свършите в ареста.

– Готов съм да рискувам – отвърна Малоун и ѝ подаде три стодоларови банкноти. – Бих искал да отговорите на въпроса ми.

Тя прибра парите и му подаде картичката си.

– Ще ви разкажа за символите. Познавам един добър адвокат. Ще ви потрябва, когато ви тикнат в ареста.

Уайът скри лодката си на северния бряг и пое през гopaтa.

Най-сетне успя да се добере до Халифакс, откъдето нае кола и се придвижи на юг до Честър – старинно градче в северния край на Махоун Бей с две естествени пристанища, претъпкани с яхти и платноходки. По стръмните склонове над залива се виждаха добре поддържани дървени къщи, боядисани в ярки цветове, а уличките сякаш бяха изскочили направо от XVIII век.

Той пристигна малко след шест следобед и повечето магазини бяха затворени. Слезе на пристанището и започна да оглежда закотвените моторници. Хареса си един четириметров скутер с мощен извънбордов мотор, а после прибягна до старите си умения на автокрадец, за да го запали без ключ.

Прекоси спокойните води на залива за броени минути. До този момент не знаеше нищо за островчето, освен че е любимото място на всякакви птици. Надяваше се бързо да открие онова, за което бе дошъл. Вярно, че то беше останало скрито дълго време, но той пък беше първият, който разполагаше е точната информация.

Дъбовата гора свърши и пред очите му се появи широка зелена поляна.

В далечния ѝ край се издигаше самотната изоставена грамада на форт "Доминиън", охранявана от птиците. Между високите стени се виждаха останките на някогашния главен портал. Намести раницата на гърба си.

Дали щеше да се натъкне и на други посетители?

Хейл обикаляше с електромобила алеите на имението и се наслаждаваше на прекрасната есенна вечер. Беше решил да лови риба от кея, за да се поотпусне. Не можеше да направи нищо преди обаждането на Нокс, а по това време на денонощието рибата обикновено кълвеше. Беше с високи ботуши, широки панталони, кожено яке и шапка. Липсваше му стръв, но на пристана положително щеше да намери нещо.

Мобилният му телефон иззвъня. Той спря електромобила и погледна дисплея. Шърли Кейзър. Нямаше как да не вдигне.

– Мислех да ти звънна по-късно – каза той. – Нали щеше да ходиш на някакво благотворително събрание?

– Отказах се.

– Зле ли се чувстващ?

– Не, дори точно обратното. Чувствам се прекрасно. Намирам се в Северна Каролина и съм спряла пред портала на имението ти. Дали ще е удобно да ми отвориш?

60.

Нова Скотия

Нокс беше доволен.

Успя да пристигне на Поу Айланд преди Уайът и вече беше заел стратегическа позиция на полуразрушените стени на форт "Доминиън". Той и двамата му помощници откраднаха лодката от частния пристан пред една необитавана къща в северната част на залива, старателно избягвайки градчето Честър, където имаше опасност да се сблъскат с Уайът. В лодката намериха и електрически фенерчета, които допълниха въоръжението им. Беше скрил трите пистолета на борда на фирмения самолет, а канадските митничари почти не му зададоха въпроси.

Островът се оказа абсолютно безлюден, ако не се брояха хилядите смърдящи птици. Настъпващата нощ обещаваше да им предложи още по-голямо уединение. Общо взето, нещата се подреждаха добре въпреки белите петна в информацията, която Карбонел беше предоставила на Хейл. Само пет символа. Това беше всичко. Плюс надеждата, че нещата ще се изяснят на място. Дано. Вече беше крайно време да се отърве от кошмарите. Искрено се надяваше да прекара следващия уикенд на плажа в компанията на съпругата си. Една кратка почивка щеше да му се отрази добре.

Предвидливо си беше взел и бинокъл. Вдигна го пред очите си и започна да оглежда поляната, опираща в гората. Разстоянието между дърветата и главния вход не надхвърляше стотина метра. Появата им преди малко беше предизвикала шумното недоволство на постоянните обитатели, но птиците постепенно се успокоиха.

Улови някакво движение в сгъстяващия се здрач. В окулярите си появи фигурата на мъж, която излизаше от гората. Нагласи фокуса върху лицето му.

Джонатан Уайът.

Нокс вдигна ръка, за да привлече вниманието на единия от помощниците си, заел позиция на отсрещната полусрутена стена. Мишената беше тук.

Хейл покани гостенката в дома си. Тя беше идвала тук и преди, и то два пъти. А той имаше грижата в имението да не се случва нищо необичайно. Разбира се, гостите нямаха достъп до определени части от него – най-вече до сградата с килиите, която на външен вид изглеждаше като обикновен обор. Дискретно им се даваше да разберат, че самотните разходки са нежелателни.

Все още недоумяваше от внезапната поява на Шърли Кейзър.

– На какво дължа тази приятна изненада? – любезно попита той.

Не беше сигурен дали Шърли е на шейсет или дори на шейсет и пет, но изгледаше превъзходно. Никой не би ѝ дал повече от четирийсет и пет. Беше изпитал истинско удоволствие да я съблазни, а и тя също. Макар и родена с користна цел, връзката им беше изключително приятна. Тя демонстрираше истинска страст и беше изненадващо освободена за жените от нейното поколение. Освен това беше неизчерпаем източник на информация за Първото семейство и изпитваше нескрито удоволствие от неговия интерес към живота ѝ. Това е ключът към сърцето на жената, обичаше да казва баща му. Накарай ги да повярват, че си загрижен за тях.

– Липсваше ми – промълви тя.

– Доколкото си спомням, планирахме да се срещнем след няколко дни – кротко рече той.

– Не можех да чакам повече, затова взех самолета и ето ме тук.

Той се усмихна. Беше дошла тъкмо навреме. Нощта беше тиха. Вече беше проверил какво правят останалите трима капитани. След вълненията през отминалия ден всички се бяха прибрали по домовете си.

– Бях тръгнал на риба – добави той. – Но виждам, че едва ли ще имаш желание да ме придружиш.

– Едва ли – поклати глава тя и посочи малката чанта в краката си. – Нося си специално облекло.

Той знаеше за какво става въпрос.

– Мисля, че то ще ти е по-интересно от риболова.

Форт "Доминиън" би изглеждал по-добре в Шотландия или Ирландия, помисли си Уайът, оглеждайки широките каменни основи на стените и почти непокътнатите останки от бойници в горната част. Ерозиралата почва и дълбоките ровове го правеха недостъпен от север, запад и изток, а океанът го пазеше от юг. Сивият камък розовееше под лъчите на залязващото слънце, но руините разрушаваха илюзията за непристъпност. От прочетеното знаеше, че тук са се разигравали важни събития, а крепостта е била построена с единствената цел да запази Махоун Бей във владичеството на крал Джордж. Сега обаче от нея бяха останали само развалини.

По назъбените стени бяха накацали чайки, стотици други се виеха във вечерното небе. Във въздуха се носеше чуруликането, граченето и писукането на още няколко вида пернати – едновременно приглушено, могъщо и хипнотично. Хиляди птици цапаха развалините и им придаваха странен, но жив и дори хармоничен вид.

Уайът прекоси затревената площ и се насочи към главния портал. Навсякъде около него лежаха телата на мъртви птици. Тук едва ли живееха други лешояди освен бактериите. Вонята ставаше все по-осезаема. Въздухът беше наситен със замайващата миризма на живот, смърт и екскременти.

Той се насочи към портала. Дървено мостче беше прехвърлено над дълбок сух ров. Беше сковано от нови дъски, прикрепени с големи поцинковани болтове. Обитателите на крепостта го посрещнаха с шумно недоволство.

Слънчевата светлина рязко намаля. Уайът се озова в почти тъмен вътрешен двор. През дупките проникваше слаба светлина. Каменните стени наоколо бяха с височината на триетажна сграда. До тях бяха залепени различни постройки е избити прозорци, почти скрити под диви лози. Почувства се защитен въпреки неприятното усещане, че е попаднал в капан. За да се отърве от него, трябваше да огледа крепостта.

Скутерът на Малоун стигна до южния бряг на Поу. Вечерният въздух излъчваше аромат на сол и дърва, примесен с още нещо – остро, стипчиво и неприятно. Небето стана оловносиво, гората хвърляше виолетова сянка над пясъчното заливче. По клоните на дърветата тъмнееха силуетите на чайки. Черупки от миди и морски таралежи заскърцаха под гумените подметки па обувките му. Температурата спадна. Слава богу, че беше облякъл подплатено яке. Заливчето беше оградено с гъста дъбова гора с високо избуяли храсти и папрати. Алените лъчи на залязващото слънце обагряха водата. Лодки не се виждаха.

Съдържателната на книжарницата му беше обяснила къде в крепостта може да открие символите. Но какво представляваха те? Украса или обикновени драсканици? Стари ли бяха или нови? През лятото островът бил отворен за туристи и към него се отправяли по петдесетина души на ден. Което според възрастната жена означавало, че въпросните символи може да са дошли отвсякъде. Но той вече беше наясно, че Андрю Джаксън е знаел за тях още през 1835 г. Възможно ли бе самият президент да ги е оставил тук?

Касиопея паркира мотоциклета пред един от мотелите на веригата "Къмфърт Ин" в покрайнините на Фредериксбърг. По време на пътуването бе обмисляла предстоящия телефонен разговор. Трябваше да го проведе умно и сдържано, да предложи на Куентин Хейл точно толкова, колкото да събуди любопитството му.

От Сикрет Сървис вече бяха наели стая в мотела, който се намираше на около три километра от жилището на Кейзър. От там дистанционно можеше да следят телевизионната камера, монтирана в една от спалните на втория етаж с прозорец към гаража.

Касиопея почука и влезе. Дежурните агенти бяха мъж и жена.

– Кейзър излезе преди близо три часа – докладва жената. – Носеше малко куфарче и мека чанта за дрехи.

Знаеха, че тя трябва да присъства на някакво благотворително събрание в Ричмънд. Оставиха я да отпътува спокойно, без да я следят, за да не алармират Хейл. Инсталирането на камерата беше достатъчно рисковано, но видеонаблюдението беше задължително. Малкият монитор показваше гаража на Кейзър и редицата храсти край външната стена, хванати под наклонен ъгъл отгоре. Слънцето бавно залязваше. Агентът превключи камерата на нощно виждане и картината стана зеленикава.

Според плана Касиопея трябваше да се отбие при Кейзър веднага след завръщането ѝ. Посещението трябваше да изглежда невинно, като на стара приятелка. Разговорът с Дани Даниълс продължаваше да я безпокои. Беше ясно, че бракът им отдавна е приключил, но повече я тревожеше странният начин, по който президентът говореше за Стефани. Какви бяха отношенията помежду им? Не беше трудно да се отгатне, че той намира утеха при нея. Животът на Стефани също беше белязан от трагедия – самоубийството на мъжа ѝ, изчезването на единствения им син, пробуждане на спомените за ужасното минало.

Но и президентите бяха хора. С всичките им потребности, желания и страхове. Емоционален товар, който обаче бяха принудени да прикриват.

За съжаление емоционалният товар на Дани и Полин Даниълс беше станал чуждо достояние. Благодарение на лекомислени коментари и сбъркано доверие.

– Вижте това – обади се жената агент и посочи екрана.

Мислите на Касиопея бързо се върнаха в настоящето.

Двама мъже стояха пред гаража на Шърли Кейзър и внимателно оглеждаха улицата. В следващия миг фигурите им се плъзнаха в пролуката между храстите и стената и изчезнаха от обсега на камерата.

– Имаме си гости – обади се мъжът. – Ще повикам подкрепление.

– Не – поклати глава Касиопея.

– Това е в разрез с правилата – вдигна глава той.

– Цялата операция е такава – отсече тя и насочи показалец в гърдите на жената. – Как се казваш?

– Джесика.

– Добре, Джесика. Ние с теб поемаме нещата в свои ръце.

61.

Уайът погали почернелите камъни. Представи си въоръжените до зъби мъже, струпали се на крепостните стени, видя готовите за стрелба оръдия. В ушите му прозвуча тревожният звън на камбаните, небцето му усети острия вкус на риба. Животът в този отдалечен гарнизон преди двеста и трийсет години със сигурност е бил труден и опасен. Представи си как седемдесет и четири души бяха намерили смъртта си.

Видя каменната стълба вдясно от себе си и прецени, че няма да е зле да огледа околността отвисоко. Пое по стръмните стъпала и не след дълго се озова в нещо, което някога трябва да е било просторна зала. С редици широки прозорци от двете ѝ страни, отдавна останали без стъкла и рамки. Таванът също липсваше. Локвите застояла вода по пода напояваха гъстите туфи кафеникава трева. Навсякъде се стрелкаха птици, въздухът тежеше от вонята на изпражненията им.

Погледът му беше привлечен от огромното огнище, в което спокойно можеха да се поберат дузина едри мъже. Тръгна напред, внимателно подбирайки пътя си. Част от гредите на пода изглеждаха здрави, но повечето бяха потъмнели от времето и очевидно прогнили.

Тесен полутъмен коридор водеше към друга зала. Той предпазливо се насочи натам. Пред очите му се появи още едно стълбище, водещо нагоре. Вероятно към терасата, която представляваше по-скоро бойница с назъбени парапети.

Вниманието му беше привлечено от нещо, което се виждаше край купчина тревясали отломки. Тъмни петна върху каменния под. Стъпки. Към второто стълбище. Все още мокри, очевидно оставени наскоро. Над него имаше някой.

Залепен за стената на бойницата, Нокс чакаше появата на Уайът. Имаше достатъчно места за укриване, въпреки че таванът и част от стените липсваха. Забеляза противника си още в мига, в който се появи пред портала. Надяваше се да получи някаква информация за липсващите страници, преди да го убие. Носеше в себе си пълния текст на посланието на Джаксън, включително петте загадъчни символа. Уайът би могъл да му спести изтощителното нощно издирване, като го отведе при тях.

Но противникът му се луташе, сякаш се беше изгубил.

Може би и той не знаеше къде е скривалището на Андрю Джаксън.

Ако наистина бе така, щеше да се наложи да го ликвидира.

Уайът отдавна беше усвоил едно просто правило: когато противникът очаква нещо да се случи, най-добре е да не го разочароваш. Това беше причината да проникне в института "Гарвър" открито, през главния вход. Забеляза нещо като амбразура, от която се виждаше морето. Беше на крачка от най-долното стъпало, изцапано с кални стъпки. Промъкна се към дупката, промуши главата си през нея и погледна нагоре.

Разстоянието до бойницата беше около три метра. Назъбените и почернели от времето каменни блокове предлагаха достатъчно места за хващане.

Погледна надолу. Вълните яростно се разбиваха в скалистия бряг на трийсетина метра под него. От дупките в стените изскачаха птици и увисваха във въздуха, носени от лекия бриз. Танцът им се придружаваше от задавеното грачене на чайките. Дръпна се обратно и вдигна един камък с размерите на топка за софтбол. Бойниците над главата му също бяха населени от птици. Видя ги още на идване. Пропълзя няколко стъпала нагоре и вдигна глава към потъмняващото небе. Камъкът описа широка дъга във въздуха. Без да го чака да падне, Уайът бързо се изтегли обратно.

Нокс беше заел позиция диагонално срещу противника си, на северната стена на крепостта. Единият от хората му чакаше до южната, на едно ниво с Уайът, а другият се намираше западно от него. Потискащата тишина се нарушаваше единствено от грохота на прибоя и свиренето на вятъра, които поглъщаха всички шумове.

Изведнъж от южната стена се вдигна ято птици, които се стрелнаха към небето е плющящи на вятъра криле. Какво ги беше подплашило? Погледът му се закова в бойниците.

Уайът се вкопчи в издадените ръбове и запълзя нагоре. Камъкът, с който подплаши птиците, създаде достатъчно суматоха за отвличане на вниманието. Под него беше само океанът. Нощта бързо влизаше в правата си. Краката му намериха опора в някаква дълбока пукнатина. Едната му ръка се вкопчи в парапета, последвана от другата. Главата му предпазливо надникна над ръба.

Мъжът стоеше на по-малко от три метра, с гръб към него. Беше заел позиция близо до стълбището, което самият той реши да не използва. В ръката си държеше пистолет. Точно според очакванията. Бяха му заложили капан.

Касиопея и новата ѝ партньорка Джесика се приближаваха към къщата на Шърли Кейзър. Колата на Сикрет Сървис остана нагоре по улицата. Оградата от ковано желязо беше ниска и лесно можеше да се прескочи.

– Правила ли си някога подобно нещо? – попита шепнеш ком тя.

– Само в академията.

– Запази спокойствие и мисли. И не върши глупости.

– Слушам, госпожо. Други мъдри съвети?

– Пази се да не те гръмнат.

Този път ироничен коментар не последва. Джесика забави ход и притисна миниатюрната слушалка до ухото си. Поддържаха постоянен радио контакт с агента, който беше останал в хотела.

– Двамата все още са тук – докладва тя.

Защото са спокойни, че няма кой да им попречи, помисли си Касиопея. По всяка вероятност Хейл е информиран, че Кейзър не си е у дома, но тя продължаваше да се пита защо бе решил да си прибере подслушвателното устройство. Дали не подозираше нещо? Едва ли. Ако беше така, изобщо нямаше да припари до къщата на Кейзър. Нищо не го свързваше с устройството. По-вероятно беше решил да прикрие следите си. А това означаваше, че подготвя нещо.

Направи знак на Джесика да заобиколи зад гаража. Самата тя възнамеряваше да мине отпред и да спипа натрапниците. Изненадата беше на тяхна страна. Поне се надяваше да е така.

Нокс гледаше към южната стена, където дебнеше един от хората му. Птиците постепенно се успокоиха. Част от тях се върнаха обратно в гнездата си, а други продължаваха да кръжат в потъмняващото небе. Внезапно на стената откъм океана се появи фигурата на мъж, която ловко балансираше по тесния перваз. Нямаше никакви съмнения относно самоличността му.

Уайът се стрелна към него. Схватката обещаваше да бъде кратка и абсолютно безшумна сред воя на вятъра. В ръката му се появи пистолет. Един изстрел щеше да бъде достатъчен. Не по-силен от ръкопляскане, но достатъчен да изпрати някой от тях в небитието.

Нокс вдигна пистолета, прицели се и натисна спусъка.

62.

Малоун зърна птичето ято, което панически излетя от върха на крепостта. Възползвайки се от мрака, той беше успял да се добере до главния вход и тъкмо се питаше дали вътре има и други гости. Чу проглушено изпукване, после още едно. Доказателство, че не е сам.

Трябваше да влезе, но това не означаваше, че лекомислено ще прекоси почти трийсет метра открито пространство. Единственото укритие предлагаше купчина отломки на три-четири метра от него. Добра се с няколко скока до нея и приклекна от защитената ѝ страна. Два куршума звъннаха в камъните зад гърба му. Изстреляни откъм амбразурите.

Свил глава в раменете си, той предпазливо надникна. Високо горе, вляво от арката на входа, забеляза някакво движение. Изчакването нямаше да му донесе нищо, а само щеше да даде време на нападателя да се подготви. Вдигна пистолета, прицели се в мястото, където допреди миг мърдаше нещо, и стреля два пъти. После без нито миг колебание хукна към портала.

Този път не го последваха куршуми. Вляво се виждаше основата на каменно стълбище, а право пред него се разкри проход към вътрешността на крепостта. Но за да стигне до него, трябваше да преодолее няколко метра открито пространство, което свършваше пред полуразрушена кула.

Той вдигна глава. Пътеката между назъбените стени се виждаше съвсем ясно. Обзе го лошо предчувствие. Сигналът беше недвусмислен: дотук добре, но трудностите тепърва предстоят.

Уайът се стрелна напред и падна по очи миг преди изстрелите на мъжа, заел позиция отсреща. Преди да го убие, успя да зърне лицето на втория нападател. И веднага го позна.

Клифърд Нокс. Което означаваше, че Карбонел отново го беше предала, този път на Общността. Наложи си да запази спокойствие. По този въпрос щеше да мисли по-късно. Камъните на сантиметри от главата му се разлетяха на ситни късчета. Куршумите го търсеха в мрака. Но назъбеният парапет предлагаше надежда защита, а и той вече беше въоръжен с пистолета на убития.

Нокс продължаваше да стреля.

Касиопея прекоси павираната алея. Ако успееха да се приближат незабелязано, със сигурност щяха да изненадат двамата нарушители. Твърдите и неоспорими доказателства най-после щяха да наклонят везните, а Хейл със сигурност щеше да изпадне в паника. Може би достатъчно, за да гарантира сигурността на Стефани. Вярно е, че до този момент липсваха улики за участието на Общността в покушението срещу президента и отвличането на Стефани, но сега имаха шанс да ги обвинят в проникване с взлом и нарушаването на още куп закони, свързани с подслушването. И тогава никакви разрешителни – валидни или не, нямаше да ги спасят. Защото Шърли Кейзър не беше враг на Съединените щати.

Нещо метално изтрака на плочите. Раздвижването от другата страна на гаража беше доказателство, че нарушителите също го бяха отбелязали.

– Не мърдай! – изкрещя Джесика.

После изтрещя изстрел.

Малоун разгледа кулата. Извитото външно стълбище стигаше едва до средата ѝ. Останалата част беше отдавна изгнила. Дървените площадки ги нямаше, също като гредите на покрива. На тяхното място светеха ярки звезди. Изгряващата луна обливаше руините с призрачна светлина.

На стената горе помръдна сянка. Скелетът на кулата стърчеше на десетина метра по-нататък. Покритите с мъх каменни стени бяха силно ерозирали от вятъра и дъжда. Но все пак предлагаха надеждна закрила срещу куршумите. Достатъчно беше да се държи далеч от вратата.

Пътят за отстъпление беше само един – назад, откъдето беше дошъл. Но мъжът отгоре го държеше на мушката си. Отпред стърчеше оголената кула, която със сигурност щеше да му създаде проблеми. Сведе поглед надолу. Едва сега забеляза, че е стъпил на дървено мостче, широко около метър и дълго два. Малоун се наведе и погали дъските с длан. Бяха твърди като камък. Пъхна пръстите си между тях и пръстта отдолу, после рязко дръпна. Дъската, която се отлепи, беше доста тежка. Надяваше се, че онзи горе не използва муниции едър калибър. Пъхна пистолета в джоба на якето си. Вдигна дъската над главата си и я изви под ъгъл спрямо стената на кулата. Надяваше се, че това ще му осигури достатъчна защита срещу рикоширащите куршуми. Стисна зъби, пое си дълбоко въздух и хукна напред, балансирайки с дъската над главата си. Трябваше да преодолее не повече от десетина метра.

Екнаха изстрели. Оловото звучно се забиваше в импровизирания му щит. Стигна до входа и се закова на място. Дъската беше твърде широка, за да мине през вратата.

Куршумите продължаваха да се забиват в нея със смразяваща кръвта последователност. Всеки момент някой от тях щеше да открие слабо място и тогава положението му ставаше критично. Нямаше избор. Разтвори длани и дървото бавно започна да се накланя. Той го отметна с рязко движение и се хвърли към вратата. Дъската изтропа на камъните.

Пистолетът отново се появи в ръката му.

Касиопея се втурна напред, придържайки се близо до стената на гаража. Пред нея изскочи фигурата на мъж, който отстъпваше с гръб към нея. Тя искаше да разбере дали Джесика е добре, но условията изискваха най-напред да неутрализира непосредствената опасност. Изчака малко, после протегна крак и спъна мъжа. Тялото му се строполи на тревата.

Тя насочи пистолета си в гърдите му и прошепна:

– Тихо, не мърдай!

Няма да стане, отговориха очите му.

Касиопея рязко замахна. Ръкохватката на пистолета потъна в слепоочието на мъжа, тялото му застина.

Тя се изправи и продължи напред към ъгъла на гаража. Джесика беше там. С широко разтворени крака, стиснала с две ръце насоченото надолу оръжие. Вторият мъж се гърчеше на тревата с рана в бедрото.

– Нямах друг избор – заяви агентката, докато прибираше пистолета си. – Без да искам, стъпих на някаква лопата и привлякох вниманието им. Предупредих го да спре, но той продължи да настъпва. Може би не вярваше, че ще го гръмна.

– Другият е в същото състояние. Повикай линейка.

63.

Нокс изстреля още няколко куршума, опитвайки се да изтласка Уайът от укритието му край насрещната стена.

– Къде си? – обади се в микрофончето на ревера си той. Въпросът беше отправен към втория му помощник.

– Появи се още един – отговори гласът в слушалката. – Въоръжен е, но аз съм го заковал долу.

Двама души? Беше очаквал само Уайът. Никой не спомена, че той ще има подкрепа.

– Ликвидирай го! – заповяда той.

Малоун пое по каменната стълба вдясно. Очевидно в крепостта имаше други хора, които се стреляха някъде горе. Вече беше нощ и мракът се превърна в негов съюзник. Не беше забравил да вземе фенерчето, което издуваше задния му джоб, но за момента нямаше как да го използва. Стигна горе и внимателно се огледа. Остана на стълбището. Понякога вършеше глупости и се излагаше на риск, но тази вечер нямаше такива намерения.

Бавно се огледа наоколо. Напълно липсваше частта на стълбището, която някога бе стигала до външната стена на форта. Въпреки тъмнината той успя да зърне арките, които крепяха назъбените парапети. Ако действаше предпазливо, може би щеше да се промъкне до тях. Пъхна пистолета в колана си и потегли нагоре. Прибоят яростно атакуваше скалите на петнайсетина метра под него. Соленият въздух тежеше от миризмата на птиците. Някъде отдолу долитаха крясъците им, примесени с плясък на крила. Стъпи на първата арка и внимателно тръгна напред, разперил ръце за равновесие. Пръстите и дланите му леко докосваха влажните и грапави носещи колони. Прехвърли се на втората арка, а после и на третата. Оставаше още една, за да се отдалечи на безопасно разстояние от входа на стълбището и да изненада нападателя си.

Той вдигна ръце и се вкопчи в ръба на каменния парапет. Стегна мускули и предпазливо се набра нагоре. Почти веднага забеляза тъмната фигура на шест-седем метра от себе си. Мъжът беше с гръб и наблюдаваше стълбището. Нямаше как да се покатери на стената, без да привлече вниманието му. Пусна се и отново стъпи на арката. Измъкна пистолета и огледа стената над себе си. Част от камъните стърчаха навън, предлагайки достатъчна опора. Отново се набра нагоре, този път с една ръка. Десният му крак бързо намери някаква издутина – достатъчна, за да прехвърли тежестта си върху нея. И да се покаже над ръба на стената, да се прицели и да натисне спусъка.

Уайът чу още един изстрел. Този път от противоположния край на форта, встрани от Нокс. Което означаваше ново присъствие, очевидно нежелано от помощниците на боцмана. Реши да се възползва от ситуацията и запълзя по корем към мъжа, когото беше прострелял. Бързият обиск му осигури два резервни пълнителя. Точно онова, от което се нуждаеше.

Поредният куршум свирна над главата му и отчупи парченце камък на метър от него. Птиците бяха отлетели още при първите изстрели, но вонята им оставаше. Камъните бяха хлъзгави от екскрементите им.

Откри пролука, която водеше надолу. Стъпала нямаше. Само една дупка в каменния вал. Увисна на ръце и скочи в нея, озовавайки се на долното ниво. За момента беше в безопасност. С бързи движения свали раницата от гърба си.

Малоун се набра нагоре. Подметката му се плъзна по хлъзгавите камъни, но после намери опора. Мъжът на площадката светкавично се завъртя с насочен пистолет. Но той го изпревари с изстрел в гърдите, после се прехвърли на пътеката и пропълзя напред е готово за стрелба оръжие.

Претърколи тялото. Лицето на мъжа не му беше познато. Потърси пулс, но такъв нямаше. Прибра пистолета, после претърси джобовете. Два резервни пълнителя и портфейл. Прибра и тях, а после се пресегна за раницата си. Намираше се на най-високата точка на западната стена.

Последва интензивна стрелба от човек, който беше заел позиция на южната.

Нокс не очакваше нападението.

Уайът се появи на друга стена, отстояща на петнайсетина метра от него. Стрелбата му беше много точна и куршумите зазвънтяха в опасна близост наоколо. Прекалено точна предвид пълния мрак.

Уайът се беше подготвил добре. Карбонел му бе предоставила очила за нощно виждане, с чиято помощ бързо откри Клифърд Нокс, сгушен зад купчина отломки. За съжаление укритието му беше достатъчно надеждно и нямаше как да го ликвидира с един изстрел. После долови движение върху друга стена, последвано от единичен изстрел. Почти веднага засече фигурата на въоръжен мъж, който се беше навел над неподвижно проснато тяло и ловко го претърсваше. Една до болка позната фигура.

Котън Малоун. Как бе възможно?

Уайът тръсна глава и се съсредоточи върху своя проблем.

– Нокс! – подвикна той. – Знам, че си тук, благодарение на Андреа Карбонел. Само тя е в състояние да ти даде координатите. Заповядала ти е да ме ликвидираш, нали?

Нокс чу въпроса и веднага осъзна, че е изпаднал в незавидно положение. Беше загубил един от помощниците си, а другият не отговаряше на радиостанцията. Продължаващата стрелба в крепостта сигнализираше за сериозни проблеми. Очакванията за лесна задача се изпаряваха. Не беше рискувал всичко, за да намери смъртта си на това забравено от Бога място. Нито заради Куентин Хейл, нито заради някой от останалите капитани.

– Котън Малоун също е тук – извика от мрака Уайът. – Доколкото знам, той не фигурира сред твоите приятели.

Малоун чу думите на Уайът съвсем ясно. Типични за него. Надути и високопарни. Нямаше никакво намерение да се включва в разговора. Поне засега.

– Предполагам, че Малоун няма да рискува да се покаже – усмихна се Уайът. – Хей, Нокс, искам да си наясно, че нямам нищо против теб?

– Аз обаче имам.

– Заради онзи глупав опит за покушение? Всъщност трябва да ми благодариш, че го провалих. Въпреки че Карбонел ни устрои капан и на двамата. Но аз ще ти дам възможност да се оттеглиш. Искам да занесеш посланието ми на Куентин Хейл. Кажи му, че ще прибера онова, което му трябва и може да го получи от мен. На определена цена, разбира се, но напълно поносима за него. Предай му, че ще го потърся.

Млъкна и зачака отговор.

– Тя каза, че няма да ѝ предадеш липсващите страници – извика Нокс.

– Това изцяло зависеше от желанието ѝ да спази дадената дума, но тя не го прояви. Предпочете да се свърже с теб, надявайки се да ме ликвидираш. В момента сме двама на един, Нокс. Котън Малоун също иска тези страници. Те стават безполезни за теб, ако попаднат в ръцете му. Нали знаеш – той работи само за Бог и Родина.

– А ти ще ги откриеш, така ли?

– С Малоун имам неуредени сметки. Оправя ли ги, ще взема онова, което ви трябва.

– А ако остана?

– В такъв случай ще умреш. Това ти го гарантирам. Един от нас ще те убие.

Нокс прецени шансовете си. Беше сам срещу двама. Единият демонстрира добронамереност, но за другия не знаеше нищо.

Кой бе този Котън Малоун?

Освен това трябваше да помисли и за екипажа си. Бяха претърпели загуби. Нещо, което не се случваше често. От години не бяха губили когото и да било. Той се появи тук, защото нямаше друг избор. Хейл беше доволен, останалите капитани – също. Карбонел беше предоставила нужната информация с очакването да изпратят именно него. Но стига толкова. Край. Рискуваше живота си напразно.

– Добре, тръгвам си – извика той.

Заел клекнало положение, Малоун се взираше в мрака. Най-близкият източник на светлина се намираше на няколко километра от тук, на някакъв остров в залива. Далеч долу вълните продължаваха яростната си атака срещу скалите. Уайът дебнеше някъде наоколо. Нямаше никакъв шанс да се добере до третия участник в импровизираното състезание. Някой си Нокс. Уайът щеше да бъде готов да го посрещне.

Нямаше друг избор, освен да изчака и да види как ще се развият събитията.

– Хей, Малоун! – долетя гласът на Уайът. – Очевидно разполагаш с информацията, с която разполагам и аз. Един от двама ни ще спечели. Нека да видим кой ще бъде той.

64.

Бат, Северна Каролина

Палубата се тресеше от ураганния вятър – толкова силен, че оръдията се плъзгаха по мокрите дъски. Той стискаше руля с всички сили, поддържайки курс на североизток. Целта му беше да избегне пясъчната ивица, вдадена дълбоко в морето. Тесният пролив между нея и скалите изискваше майсторско боравене с горните платна, издути от вятъра.

Изведнъж се появи друг кораб. Държеше паралелен курс с неговия, наклонените мачти бяха в опасна близост с платната му. Цял ден бягаха от него. Той беше повярвал, че бурята ще им помогне да се измъкнат.

Удари камбаната за тревога. Моряците бързо се появиха на палубата. Настана суматоха. Всички бяха въоръжени, готови да посрещнат врага. Без да чакат заповед, артилеристите заредиха оръдията и откриха огън, засипвайки с гюлета страничния борд на натрапника. Стиснал руля с две ръце, той изпита гордост от отличните качества на кораба, собственост на фамилията Хейл от Северна Каролина. Беше убеден, че докато е капитан, никой не може да го потопи или плени.

Нов порив на вятъра постави управлението на изпитание. Наложи му се да използва цялата си сила, за да удържи руля.

Вражеският кораб се залепи за борда и екипажът му се подготви за абордаж. Пирати като него, от фамилията Болтън. Също от Северна Каролина. Бяха го атакували в открито море, разчитайки да го изненадат в постоянно усилващата се буря. Или поне се надяваха да го изненадат.

Изключително дръзко нападение, което беше в разрез с всички установени правила. Но какво друго можеше да се очаква от фамилията Болтън, която беше известна с тъпата си безразсъдност?

– Куентин.

Женски глас, едва доловим сред воя на вятъра.

На палубата прииждаха пирати, въоръжени със саби. Един от тях направи огромен скок и се приземи на метърдва от него. Жена. Невероятно красива, русокоса, с бледа кожа и блеснали от възбуда очи. Тя се нахвърли срещу него и изтръгна руля от ръцете му. Корабът се люшна и се отклони от курса.

– Куентин, Куентин

Хейл отвори очи. Беше в спалнята си. Навън бушуваше буря. Дъждовните капки барабаняха по стъклата, дърветата зад тях се огъваха под силния вятър.

Съзнанието му бавно се проясни. Беше се оттеглил тук в компанията на Шърли Кейзър, която обеща да му демонстрира специалното бельо. И то се оказа наистина специално. Бледолилава дантела обвиваше дребната ѝ стройна фигура. Тя се присъедини към него в леглото и започна да го съблича. След почти цял час ласки той задряма, изключително доволен от неочакваната ѝ визита. Точно това му трябваше след разговора с тримата капитани.

– Куентин.

Той примигна да прогони съня и спря поглед на дървения таван на спалнята, изработен от корпуса на стара шхуна, порила водите на Памлико още през XVIII век. Тялото му бе удобно отпуснато върху широкия твърд матрак. Четири пилона поддържаха високо поставеното легло, до което се стигаше с помощта на дървено стъпало. Преди година, бързайки да скочи от него, си беше навехнал глезена.

– Куентин.

Гласът на Шърли. Разбира се. Тя беше тук, в леглото до него. Може би беше готова за още? Много добре, той също беше готов. Обърна се към нея.

Тя го гледаше строго, без следа от усмивка или чувствено желание. Очите ѝ бяха потъмнели от гняв. После видя пистолета. Дулото почти опираше в лицето му.

Касиопея изчака оттеглянето на линейката с ранения крадец. Другият остана на местопроизшествието, притиснал торбичка лед към цицина с големината на кокоше яйце. И двамата нямаха документи за самоличност и мълчаха като риби.

– Всяка минута забавяне увеличава заплахата за живота на Стефани – каза Даниълс, застанал на прага на Синята стая.

– Знам как се чувствате, господин президент. Понякога безпокойството за близък човек може да бъде влудяващо.

Той веднага разбра за какво говори тя.

– Ти и Котън?

Тя кимна.

– Има и хубави, и лоши моменти. Както е сега. Добре ли е той? Нуждае ли се от помощ? Допреди няколко месеца нямах подобни проблеми.

– Аз съм сам от много време – промълви Даниълс.

Тъжният тон, с който бяха изречени тези думи, ясно показваше, че той съжалява за всеки пропуснат миг.

– Ние с Полин трябва да си изясним нещата. Това не бива да продължава повече.

– Внимавайте. Не вземайте прибързани решения, защото залогът е голям.

В погледа му пролича съгласие.

– Служил съм на страната си в продължение на четирийсет години. Политиката беше моят живот. Никога не съм се компрометирал, никога не съм предизвиквал скандали. Винаги съм действал според убежденията и съвестта си – дори когато то ми е струвало скъпо. Давал съм всичко от себе си и не съжалявам за нищо. Но сега дойде време да помисля и за своите проблеми. Поне за малко.

– Стефани наясно ли е с чувствата, които изпитвате към нея?

Президентът забави отговора си, а тя се запита дали изобщо има такъв. Онова, което чу в следващия миг, дълбоко я изненада.

– Мисля, че е наясно – промълви Даниълс.

Една кола спря пред къщата на Кейзър. От мястото до шофьора слезе Едуин Дейвис. Пръстовнте отпечатъци на нарушителите бяха снети още преди час и Касиопея бе получила обещание за бърза идентификация. Доскоро само глас по телефона, Дейвис очевидно беше решил да се намеси. Кварталът бързо се оживяваше. На препречената от полицейски коли улица се появиха любопитни хора.

Толкова по въпроса за секретността на операцията.

– Колата им е открита на няколко преки от тук – каза Дейвис. – Номерата от Северна Каролина са крадени, също както и самият автомобил, който е регистриран на името на някаква жена от Западна Вирджиния. Все още чакаме проверка на отпечатъците. В случай че заловените нямат криминални досиета, процедурата със сигурност ще се забави. Вероятно ще се наложи преглед на бази данни от друг тип – например регистрация при покупка на оръжие и още хиляди неща, които изискват свалянето на отпечатъци. Лично аз разчитам на военните регистри, които разполагат с пълна информация за новопостъпващите новобранци.

Дейвис изглеждаше уморен.

– Как са президентът и Първата дама? – попита тя.

– Разбрах, че се е отбил при теб, преди да тръгнеш.

Но Касиопея нямаше намерение да споделя каквото и да било.

– Тревожи се за Стефани – въздъхна тя. – Чувства се отговорен за нея.

– Както и всички ние – кимна Дейвис.

– Нещо ново от Котън?

– Лично от него – нищо.

Касиопея веднага усети неизказаното.

– А от някой друг?

– Котън не иска подкрепления там.

– И ти се съгласи?

– Не съвсем.

Хейл бавно осъзна, че за пръв път в живота му някой беше насочил оръжие срещу него. Гледката беше странна, тъй като лежеше гол в собственото си легло. А Кейзър държеше пистолета така, сякаш знаеше какво да прави с него.

– Стрелям още от дете – отгатна мислите му тя. – Баща ми ме научи. А ти се възползва от мен, Куентин. През цялото време си ме лъгал. Лошо момче!

Дали пък това не е някаква нова игра, запита се той. Ако е така, тя би могла да бъде доста възбуждаща.

– Какво искаш?

Шърли насочи дулото към слабините му, покрити само с одеяло.

– Да видя как страдаш – промълви тя.

65.

Поу Айланд, Нова Скотия

Малоун бързо се спусна на земята. Вдигнал пистолета пред себе си, той предпазливо започна да се промъква към тъмния вътрешен двор. После спря, позволявайки на очите си да се адаптират. Ледени тръпки пронизаха тялото му. Нервите му бяха опънати до крайност.

Фортът наподобяваше триетажен лабиринт от свързани помежду си помещения. В главата му изплува информацията за най-ниското ниво, където се бяха издавили 74 британски военнопленници. Военният съд беше установил, че основите на крепостта лежат върху плетеница от тунели, изсечени направо в скалите. При прилив те се наводнявали напълно, а при отлив оставало известно пространство за дишане. Офицерите се бяха отървали с твърдението, че не знаели нищо за въпросните тунели и използвали подземието като най-сигурно място за пленниците. Разбира се, обвинението не разполагало с живи свидетели, които да оспорят това твърдение. А никой от стотината войници от колониалната армия не посмял да си отвори устата.

Някъде над него се разнесоха приглушени стъпки и той рязко вдигна глава.

Касиопея чакаше обясненията на Едуин Дейвис.

– Котън настояваше да отиде там сам, но според мен това беше неразумно – започна началникът на канцеларията.

Тя кимна в знак на съгласие.

– Затова наредих двамата пилоти на Сикрет Сървис, които го закараха, да останат и да наблюдават развоя на събитията от брега.

– Какво не ми казваш?

– На Поу се води престрелка. Съобщиха ми го току-що, малко преди да пристигна.

Тя не повярва на ушите си.

– Чакам допълнителна информация, за да реша какво да правя – добави Дейвис.

Тя погледна часовника си, който показваше 9:20 ч. Вечерта.

– Кейзър вече трябваше да е тук. Обеща да се прибере най-късно в осем и половина.

– Някой влизал ли е в къщата?

– Да, преди малко – кимна Касиопея.

– А арестуваният? Продължава ли да мълчи?

– Не обелва нито дума.

– Утре ще се появи някой известен и добре платен адвокат, който ще поиска и ще получи освобождаването му под гаранция – мрачно отбеляза Дейвис. – Общността умее да се грижи за своите.

От джоба му долетя мелодичен звън. Той измъкна джиесема и се отдалечи няколко крачки. На входната врата се появи един от агентите и ѝ направи знак да се приближи.

– Мисля, че трябва да видите нещо – каза той.

Хейл попадна в капан. Беше позволил на тази жена да го прелъсти с убеждението, че държи положението в свои ръце.

– От колко време подслушваш телефонните ми разговори? -попита тя.

Насоченият в слабините му пистолет беше ясно предупреждение, че няма място за лъжи.

– От няколко месеца.

– Затова ли се запозна с мен? За да получиш достъп до личния живот на президента?

– Отначало да. Но после нещата се промениха. Трябва да призная, че връзката ни ми носеше голяма радост.

– Чарът ти вече не работи.

– Ти си голямо момиче, Шърли. Нима никога не си използвала някого за свои лични цели?

– А каква е твоята цел, Куентин?

Навън бурята продължаваше да бушува.

– Само една: да запазя за фамилията си онова, за което се е борила в продължение на триста години.

Малоун навлезе в голяма, почти напълно разрушена зала. Таванът и стените липсваха. Пътечката върху единствената запазена крепостна стена над главата му беше пуста. На небето грееше ярка луна. Хладният ветрец духаше от изток на запад. Устата му пресъхна от напрежение. Облиза устните си. Капчица пот погъделичка гърдите му.

Той започна да се промъква към противоположния край и към огромната пещ с напукан каменен парапет. Пространството под комина беше с размери три на два и дупка за жар в средата. Вертикалната шахта над нея отвеждаше пушека нагоре към покрива. Влезе в пещта и се наведе над дупката. Пълен мрак, от който ясно се чуваше как вълните атакуват основите на скалата. Искаше да получи по-ясна представа, но не посмя да използва фенерчето.

Коминът над главата му може би предлагаше път нагоре. Вдигна глава да го огледа. В същия момент получи силен удар в челото, нанесен от тежка подметка. Олюля се, но не изпусна пистолета. Пред очите му причерня, но все пак успя да зърне тъмния силует, който изскочи от комина.

Мъжът се стрелна към него и го събори върху купчина отломки. Малоун усети остра болка в дясната ръка. Пръстите му се разтвориха и изпуснаха пистолета.

Касиопея последва агента в ярко осветената къща на Шърли Кейзър. Двамата прекосиха входното фоайе и кухнята и се озоваваха в малко работно пространство, от което започваше къс коридор към мокрото помещение и гаража. То беше оборудвано с вградено в стената бюро с гранитен плот, върху който бяха подредени компютър, принтер и безжичен модем, листа, моливи, писалки и други канцеларски пособия.

– Влязохме, за да демонтираме камерата на горния етаж, която беше свързана с домашния интернет – поясни агентът. – И попаднахме на това…. – Той посочи компютъра.

Касиопея се приведе над екрана, на който с големи букви беше изписано ЧАРТЪРИ "ГОЛДИН".

Краткият рекламен текст гласеше, че компанията предлага чартърни полети от Ричмънд до различни дестинации по Източното крайбрежие.

– Проверката установи, че Кейзър си е запазила място за един от днешните полети и преди няколко часа е заминала – каза агентът.

– Закъде?

– Летище Пит Грийнвил в Северна Каролина.

Страх прониза сърцето ѝ. Нямаше представа къде точно се намира Бат, но беше сигурна, че не е много далеч от Грийнвил.

Уайът най-сетне успя да хване Котън Малоун. Беше следил движението му през руините с помощта на очилата за нощно виждане, които му даваха решително предимство. Видял, че противникът му се насочва към залата, той бързо зае позиция в комина на огромната пещ. Останалото свърши самият Малоун, който се изправи на правоъгълната площадка, точно под него.

Сега пръстите му се сключиха около гърлото на Малоун. Вкопчени един в друг, двамата се затъркаляха по пода, докато се блъснаха в друга купчина отломки.

Юмрукът му потъна в ребрата на врага в областта на бъбреците. Малоун се изпъна като струна, но не отслаби хватката си. Удари го още веднъж, по-силно. Малоун се извъртя странично и скочи на крака. Уайът го последва. Започнаха да се въртят в кръг с протегнати ръце и стегнати мускули.

– Сега сме само ти и аз – изсъска Уайът.

Касиопея остана в кухнята, а агентът на Сикрет Сървис отиде да доведе Едуин Дейвис. Постъпката на Шърли Кейзър можеше да провали всичко. Какво си въобразяваше тази жена, по дяволите? Мъжът, с когото имаше отношения, беше пират до мозъка на костите, който мислеше единствено за собственото сц оцеляване. За него не бе никакъв проблем да убие измамилата го любовница Дейвис се появи. Лицето му беше загрижено. Явно вече си беше дал сметка за неблагоприятния развой на събитията.

– Летището в Грийнвил е най-близкото до Бат – мрачно обяви той. – Тази жена трябва да е превъртяла!

– Аз тръгвам! – отсече Касиопея.

– Не съм сигурен, че ще ти го позволя.

– Можеш да ме забъркаш в интригите на Белия дом, но не позволяваш да си свърша работата, така ли?

– Проблемът в Белия дом е от частен характер. Но този не е такъв. Освен това те няма във ведомостите.

– Точно затова трябва да замина. Между другото при последните бъркотии около Даниълс също ме нямаше във ведомостите. – Усети, че мъжът насреща се колебае, и бързо добави: – Дай ми няколко часа. Ако дотогава не се свържа с теб, изпращай Сикрет Сървис.

Той обмисли чутото и бавно кимна.

– Добре, права си. Това е най-добрият ход.

– А какво става с Котън? Онова обаждане преди малко беше свързано с него, нали?

– Да. Агентите се намират на няколко километра от острова, но разполагат с телескопични прибори за нощно виждане. Преди няколко минути от северния бряг е потеглила моторница. С нея е пътувал само един човек, който се е насочил на север. Оживената престрелка в крепостта постепенно е стихнала.

– Какво мислиш да правиш?

– Нищо – отвърна Дейвис. – Ще отпусна на Котън времето, за което помоли.

66.

Малоун се стрелна напред, но Уайът пъргаво отскочи встрани, мина му в гръб и блъсна главата му в камъка. Зрението на Котън се замъгли. Гърлото му пресъхна, прилоша му. Уайът го пусна и отстъпи назад. В ръката му проблесна пистолет.

Малоун се надигна на коляно. Главата му болезнено пулсираше. Разтърка удареното място и направи опит да се изправи.

– Вероятно си даваш сметка, че нагоре по веригата знаят къде се намираме ние двамата в момента – промълви той.

– Давай да приключваме! – извика Уайът, захвърли оръжието и сви пръстите си в юмруци.

– Каква всъщност е целта ти? – попита Малоун.

Въпросът му беше нужен, за да се овладее. Трябваше да прогони болката в свития си на топка стомах.

– Каква беше целта ти в Ню Йорк? Да ме застрелят ченгетата или онзи агент на Сикрет Сървис?

– Нещо такова.

Той огледа обстановката. Нищо освен полусрутени стени и прогнили греди. Вонята на птичи изпражнения не помагаше на стомаха му.

– Моя приятелка е в беда – подхвърли той. – Става въпрос за Стефани Нел. Онзи, когото току-що пусна да си върви, работи за хората, които най-вероятно са я отвлекли.

– Това не е мой проблем.

Малоун усети как потреперва от гняв.

– Очевидно – отбеляза той, после рязко се стрелна напред, сграбчи през кръста Уайът и двамата се строполиха на камъните. Оказа се обаче, че това не са камъни, а прогнило дърво, което не издържа тежестта им.

Те полетяха надолу.

Хейл се нуждаеше от време. Трябваше да накара Шърли Кейзър да омекне. Може би като предизвика състраданието ѝ.

– Фамилията ми служи на Америка още преди създаването на държавата – започна той. – Но днешното правителство иска да ни осъди като обикновени престъпници.

– Защо?

Пистолетът продължаваше да сочи слабините му, но сега не беше моментът да проявява страх.

– В началото моите деди били пирати, но после се превърнали в капери. Живеем на тази земя от почти триста години насам. Превърнахме се във флот на младата колониална армия, изправихме се срещу бойните кораби на Британската империя. Без нас нямаше да има Американска революция, нямаше да има Съединени щати. Оттогава вършим подобни услуги на почти всички администрации. Ние сме патриоти, Шърли. Патриоти, които служат на родината си.

– Това какво общо има с мен? Обясни защо реши да ме използваш и защо се опита да убиеш Дани Даниълс!

– Не бях аз – въздъхна Хейл. – Това беше дело на моите партньори, които действаха зад гърба ми. Когато научих какво са направили, направо побеснях.

– Значи те са подслушвали телефоните ми, така ли?

Внимателно. Тази жена съвсем не бе глупачка.

– Не, това беше моя работа. Търсех нещо, каквото и да е то, което да ми помогне да се измъкна от ситуацията. Още преди да се сближа с теб, знаех за близките ти контакти с Първата дама.

– Дай ми поне една основателна причина да не те превърна в сопрано! – вбесено просъска Шърли.

– Може би ще ти липсва баритонът ми – отвърна той и леко се размърда в леглото.

Пръстите ѝ върху ръкохватката побеляха.

– Спокойно – бързо добави той. – Просто ми се схванаха старите мускули.

– За какво използва подслушаните разговори?

– Общо взето, за нищо. Но информирах партньорите си за планираното посещение в Ню Йорк. Липсата на официална информация от Белия дом ни подсказа, че може би ще получим някакъв шанс. Обсъдихме нещата и стигнахме до решението да не предприемаме нищо. За съжаление те си промениха мнението, но забравиха да ме уведомят.

– Винаги ли си толкова добър лъжец?

– Не те лъжа.

– Ти ме използва, Куентин.

В гласа ѝ нямаше нито гняв, нито омраза.

– А ти реши да се появиш тук, да ме примамиш в леглото, а после да ме гръмнеш, така ли?

– Не, реших и аз да те използвам малко.

– С жена ми сме разделени от години, Шърли – подхвърли Хейл. – И ти прекрасно го знаеш. Мисля, че между нас двамата се зароди една много здравословна връзка. Сега, в тази минута, моите хора демонтират подслушвателните устройства в къщата ти. Край, точка. Каквото било – било. Какво ни пречи да продължим връзката си, която има всички шансове да

– След като и двамата знаем, че си лъжец и измамник? – прекъсна го тя.

– Шърли – въздъхна той. – Ти не си наивна и прекрасно знаеш, че живеем в трудни времена и всеки трябва да се бори за оцеляването си. Ще ти призная нещо: положението ми е отчаяно. Това е причината да прибягвам до всичко, което може да ми бъде от полза. Да, наистина те излъгах. Но само в началото. Когато се опознахме, нещата се промениха. От току-що случилото се между нас вероятно си разбрала, че не мога да се преструвам във всичко. Защото ти си една вълнуваща и прекрасна жена.

Пистолетът остана насочен в слабините му.

– Ти унищожи отношенията ми с Първата дама!

– Прекрасно знаеш, че тя се нуждае от професионална помощ. Или по-скоро от утехата, която ѝ предлага мистър Дейвис. По всичко личи, че много го харесва.

– В това няма нищо лошо!

– Сигурен съм, че е така. Но все пак има нещо, което и двамата не желаят да става обществено достояние.

– Може би си имал намерение да ги изнудваш, а?

– Хрумна ми подобна мисъл – въздъхна Хейл. – За щастие има и други начини за решаване на проблема. Те могат да бъдат напълно спокойни.

– Наистина ме успокои – язвително отвърна тя.

– Защо не махнеш този пистолет? Нека консумираме нашата нова връзка, основаваща се на взаимно доверие и уважение.

Харесваше очите ѝ. Толкова наситено сини, че понякога изглеждаха виолетови. Правилните черти на лицето не издаваха възрастта ѝ. Тялото ѝ беше гъвкаво като на танцьорка – добре оформено, с тънка талия и съблазнителни извивки точно там, където трябва. Парфюмът ѝ беше особен, с едва доловимо ухание на лимон, което оставаше във въздуха дълго след като се бяха разделили.

– Между нас вече не може да има никаква връзка – най-накрая отвърна тя и натисна спусъка.

Нокс стигна до брега, скочи от лодката и се насочи към колата, паркирана пред някакво затворено магазинче наблизо. Беше много доволен, че Поу Айланд остана далеч зад гърба му. Смъртта на този къс скала изобщо не влизаше в плановете му.

Наоколо беше пусто. Трябваше час по-скоро да напусне Канада. Крадената лодка щеше да бъде открита още рано сутринта, а по-късно щяха да намерят и телата на двамата му помощници във форт "Доминиън". Единият от тях със сигурност беше мъртъв, другият – почти. Те нямаха документи за самоличност и живееха в Нагс Хед на атлантическото крайбрежие. Нокс отдавна насърчаваше членовете на екипажа да се изнасят от Бат и да се заселват в околностите – колкото по-далеч, толкова по-добре. Същевременно новите им домове трябваше да бъдат на максимум два часа път от сборния пункт. Повечето от тях бяха ергени, без близки. Като тези двамата. Силите на реда щяха да се появят веднага след като телата им бъдеха идентифицирани и бъдеше установено, че са работили в имението. Щеше да има следствие. Но Общността плащаше на най-добрите адвокати именно за такива случаи. Проблеми нямаше да има.

Оставаше обаче въпросът с Андреа Карбонел. Тя беше проблем. Но Нокс се бе уморил от всичко това. Беше време да се погрижи за себе си. Писнало му бе от постоянни тревоги. Добрият боцман не биваше да попада в такива опасни ситуации. Преди година със сигурност би останал докрай във форт "Доминиън". Би влязъл в смъртна схватка с Джонатан Уайът. Но вече беше избрал друг път. Престана да му пука за морални категории като дълг и традиции. Просто искаше да се махне, разбира се, без да бъде ликвидиран от правителството или от Общността.

По дух беше сървайвър.

А и Джонатан Уайът не беше негов враг, нито Куентин Хейл, нито другите трима капитани. Те не знаеха нищо. За разлика от Андреа Карбонел, която знаеше всичко.

67.

Бат, Северна Каролина

Разнесе се остро изщракване, но изстрел не последва.

– Вторият опит ще бъде успешен – хладно се усмихна Кейзър.

Хейл нямаше основание да не ѝ повярва.

– Имаш ли представа за положението, в което ме постави? – попита тя. – Полин Даниълс няма да ме погледне повече.

– Те знаят ли, че подслушвам телефона ти? – трепна Хейл.

– Знаят – кимна тя. – Откриха малкото ти устройство в двора ми.

В душата му нахлу паника. Какво ли е станало с двамата мъже, които изпрати да демонтират устройството? Дали там не са ги чакали агенти?

– Чуй ме, Шърли! В случая ти рискуваш само гордостта си, докато върху мен и съдружниците ми се стоварва цялата мощ на американското правителство! Затова аз нямам нужда от врагове, а от съюзници. Отдавна съм изпуснал момента за развод със съпругата си, но… – Той замълча за момент, после тихо добави: – Бих се радвал, ако останеш завинаги до мен… Надявам се, че това ще бъде добре и за двама ни.

Трябваше спешно да се свърже с Нокс, а също така и да овладее ситуацията във Вирджиния. Събитията там бяха много по-важни от случващото се в Нова Скотия.

– Наистина ли вярваш, че това може да промени отношението ми? – вдигна вежди Шърли. – Обещание за женитба? Аз не се нуждая от съпруг, Куентин.

– А от какво тогава?

– Ами например от отговора на един въпрос, който ще ти поставя: държиш ли тук една отвлечена жена, която се казва Стефани Нел?

Той светкавично прецени, че не бива да я лъже.

– Тази жена е изпратена тук от враговете ни, за да ни унищожи. Задържах я при самоотбрана.

– Не се интересувам от оправдания за постъпката ти, Куентин. Просто искам да знам дали е тук.

В съзнанието му звънна предупредителна камбанка. Откъде накъде му задаваше точно този въпрос? Очевидно някой я беше информирал. Някой, който знаеше. Ако не беше гола, щеше да си помисли, че носи подслушвателно устройство. Дрехите и чантата ѝ отпадаха, защото останаха в съседната стая зад плътно затворената врата.

– Шърли, трябва да си дадеш сметка, че се намираме в необичайна ситуация. Аз направих онова, което бях длъжен. В момента и ти правиш всичко възможно да се защитиш.

Касиопея понечи да спори с Едуин Дейвис, но бързо се отказа. Нямаше друг избор, освен да се довери на неговите инстинкти и тези на Котън.

Но имаше и друг проблем.

– Трябва да се свържем с Кейзър – отсече тя.

– Не съм сигурен, че е възможно – поклати глава Дейвис. – Как да го направим? Може би да я потърсим по телефона?

– Не ние. Друг ще го направи.

Дейвис моментално я разбра, извади телефона си и набра някакъв номер.

Хейл чакаше отговор. Шърли очевидно се замисли върху последните му думи.

– Ти ме използва – въздъхна най-после тя.

Нов порив на вятър и дъжд разтърси стените на къщата. Тя се стресна. А той се възползва от момента и стовари юмрук в лицето ѝ.

Касиопея слушаше Дейвис, който информираше Полин Даниълс за постъпката на Шърли Кейзър.

– Не мога да повярвам, че е отишла там! – възкликна Първата дама.

Разговорът се водеше от дневната на Шърли, като преди това двамата бяха помолили агентите да напуснат къщата.

– Тя се чувства ужасно! – добави Полин. – Бясна е от начина, по който този човек я е използвал. Но в никакъв случай не биваше да отива там!

За съжаление имаше и друг проблем. Новините за стрелбата в района щяха да стигнат до местните медии. Което означаваше, че Хейл веднага щеше да разбере каква съдба е сполетяла хората му и щеше да си даде сметка, че Кейзър се превръща в бреме за него.

– Обади ѝ се, Полин – рече Дейвис. – Още сега. Нека видим дали ще ти вдигне.

– Задръж така.

– Няма начин да държим под похлупак случилото се тук преди малко – шепнешком го предупреди Касиопея.

– Знам. Часовникът отброява времето на Шърли Кейзър.

– Не отговаря, Едуин – прозвуча в мембраната гласът на Полин Даниълс. – Включва се гласовата ѝ поща. Но аз не посмях да ѝ оставя съобщение.

– Добре, време е да тръгваме – отвърна Дейвис.

Касиопея долови притеснението в гласа му.

– Едуин, аз не исках да Дейвис прекъсна разговора.

– Беше грубо – отбеляза Касиопея.

– Тя нямаше да хареса онова, което щях да ѝ кажа – въздъхна той. – В даден момент всеки от нас трябва да осъзнае, че е правил глупави грешки и да престане да ги прави. – Замълча за миг, после добави: – В това число и аз самият

– Животът на тази жена е в опасност – твърдо рече тя. – Искам да ме прехвърлиш там по най-бързия начин.

Дейвис не възрази.

Хейл слезе от леглото. Кейзър лежеше в несвяст. Ръката го болеше. Дали не беше счупил лицевата ѝ кост? Издърпа пистолета от пръстите ѝ и провери пълнителя. Следващият патрон действително се оказа в цевта.

Умът му напрегнато работеше. Дали бяха хванали хората му в къщата на Кейзър? Трябваше да разбере, и то веднага. Нямаше връзка с Нокс, който по всяка вероятност все още се намираше на Поу Айланд.

Той посегна към халата си, захвърлен на близкия стол.

Часовникът до леглото показваше 9:35 ч. Вечерта. Придърпа телефона и натисна бутона за вътрешна връзка. Секретарят му вдигна на второто позвъняване.

– Незабавно изпрати двама души в спалнята ми. Имаме нов обитател за нашия затвор.

68.

Нова Скотия

10:20 ч.

Малоун отвори очи. Цялото тяло го болеше. Лежеше по гръб. Погледът му се насочи нагоре към дупката в прогнилите дъски, през която бяха пропаднали. Предпазливо раздвижи крайниците си и с облекчение установи, че счупвания липсват. Прокрадващите се през дупката лунни лъчи бяха достатъчни, за да изчисли височината на падането – около десетина метра. За щастие върху парчета изгнило дърво, които бяха смекчили удара в твърдата скала.

Околните стени меко блестяха на лунната светлина. Доказателство, че бяха влажни. До ушите му достигна грохотът на прибоя, в ноздрите го удари вонята на птичи изпражнения.

Но къде бе Уайът?

Той бавно се надигна. В очите му блесна ослепителна светлина. Източникът ѝ беше съвсем близо, на няколко метра от него. Малоун вдигна длан пред очите си. Светлината се отмести от лицето му. В отблясъците се очерта фигурата на Уайът с фенерче в ръка.

Нокс безпрепятствено се добра до частното летище южно от Халифакс, където се беше приземил самолетът на "Хейл Ентърпрайсиз". То обслужваше предимно богати туристи, които можеха да си позволят лукса да притежават частен самолет.

Напусна района на Махоун Бей без никакви проблеми и подкара на север.

Телефонът в джоба му завибрира. Извади го и погледна дисплея. Беше Хейл. Точно навреме, за да си изяснят отношенията веднъж и завинаги.

Включи апарата, разказа на капитана какво се е случило и добави:

– Карбонел отново те излъга. Тук имаше и друг човек. Според Уайът името му е Котън Малоун. Решително е от другия отбор. Уайът намекна, че работи за правителството. Аз не мога да поема отговорност за всичко, което

– Разбирам те – тихо рече Хейл.

Това беше ново. Обикновено този човек не признаваше нещо друго освен успехите.

– Карбонел е лъжкиня – горчиво добави Хейл. – Продължава да си играе с нас. Ти се оказа прав. Вече започвам да се питам дали изобщо има нещо вярно в твърденията ѝ за шифъра.

– Може би има – отвърна Нокс. – Уайът каза да ти предам, че можеш да купиш липсващите страници в мига, в който се добере до тях. Много настояваше да ти предам тези думи.

– Значи трябва да се надяваме на един ренегат, когото Карбонел явно ненавижда – недоволно отбеляза Хейл.

– В хода на операцията загубихме двама моряци – не забрави да го информира Нокс.

– За съжаление проблемите ни не свършват – въздъхна капитанът и му разказа за Шърли Кейзър и евентуалния провал в дома ѝ.

– Карбонел ни използва, капитан Хейл – реши да рискува Нокс. – Тя усложнява един и бездруго сложен проблем. Кълнеше се, че за това място знаят само тя и Уайът, но тук изведнъж се появи и този Котън Малоун. Тя ли го е изпратила? И ако не е, кой друг знае за този остров, по дяволите? Колко други лъжи ще изскочат наяве? До каква степен ще рискуваме?

Мълчанието от другата страна беше доказателство, че Хейл се е замислил върху тези въпроси.

– Съгласен съм с теб, че тази жена трябва да си плати – обади се най-сетне Хейл.

Отлично! Нейната смърт щеше да погребе и всичките му грешки. И той най-сетне щеше да се върне там, откъдето беше тръгнал.

– Но първо трябва да разбереш дали имаме проблем във Вирджиния – добави Хейл. – Трябва да съм наясно. А после имаш разрешението ми да се справиш с НРА както намериш за добре.

Най-после свобода на действие!

Нокс приключи разговора и се насочи към самолета. Вече беше проверил метеорологичната обстановка и получи разрешение за излитане. Тук нямаше контролна кула, тъй като излитанията и кацанията се управляваха от Халифакс. Натисна механизма за спускане на подвижната стълбичка и се качи в просторната кабина на реактивния самолет.

– Не пали осветлението! – заповяда хладен женски глас.

Нокс замръзна на място. Очите му безпомощно огледаха кабината. Три от кожените кресла бяха заети от тъмни фигури, очертани от слабата външна светлина на пистата.

Гласът му беше до болка познат. Андреа Карбонел.

– Както виждаш, този път не съм сама – добави тя. – Затова бъди добро момче и затвори вратата след себе си.

Касиопея седеше в пътническото отделение на транспортния хеликоптер на Военновъздушните сили, който излетя от Вирджиния за Северна Каролина. Едуин Дейвис бе заел мястото до нея. Няколко седмици по-рано той беше поръчал подробно спътниково заснемане на района, който владееше Общността. Щатското бюро за разследване на Северна Каролина беше предоставило на Сикрет Сървис малък катер, който ги чакаше на южния бряг на река Памлико. От там щяха да се насочат към имението на Хейл, намиращо се на северния бряг. Решиха на първо време да не ползват услугите на местните правоохранителни органи, защото нямаха представа докъде се простираше влиянието на Общността.

Наближаваше полунощ. Новината за стрелбата в къщата на Кейзър щеше да бъде отразена от местната преса във Фредериксбърг най-рано на следващия ден сутринта. Това осигуряваше на Касиопея няколко часа свобода на действие – разбира се, при условие че нямаше други свидетели на инцидента.

Беше сигурна, че именията на Общността се намират под електронен контрол, защото камерите предлагаха далеч по-надеждна защита от живата охрана. За съжаление Дейвис не разполагаше с почти никаква информация за онова, което я очакваше на земята. Току-що бяха получили сведения за силна буря в района – нещо, което може би щеше да ѝ предложи допълнително прикритие. Агентите на Сикрет Сървис, които наблюдаваха Поу Айланд, докладваха, че вече час там цари пълна тишина.

Какво ли правеше Котън? Тя не можеше да се отърве от мисълта, че е попаднал в беда.

Уайът гледаше втренчено Малоун, който бавно се изправяше на крака. Слава богу, че се беше свестил преди него и бе открил някакво фенерче – очевидно собственост на Малоун, което беше оцеляло при падането.

– Сега доволен ли си? – попита Малоун.

Той не отговори.

– О, бях забравил. Ти не си падаш по приказките. Едно време ти викаха Сфинкса, нали? И май не обичаше този прякор.

– И сега не го обичам.

Малоун се изправи. Ледената вода стигаше до глезените му. Изпъна гръб и оправи ръкава на якето си. Уайът вече беше проучил обстановката. Намираха се в нещо като камера в скалите, висока десетина метра и широка около пет. Варовиковите стени блестяха от влага, а подът се заливаше от морска вода, която търкаляше ситни камъчета.

– Идва от залива – промърмори той и насочи фенерчето надолу.

– Че откъде другаде, по дяволите? – попита Малоун.

Уайът замълча, оставяйки му време да осъзнае за какво става въпрос. Явно и той беше запознат с историята на това място. Седемдесет и четири британски войници се бяха удавили в подземията на форт "Доминиън" в настъпващия прилив.

– Точно така – отвърна Уайът. – Попаднали сме в капан, от който няма измъкване.

69.

Бат, Северна Каролина

Хейл проследи с очи двамата моряци, които свалиха Шърли Кейзър от електромобила и я повлякоха към затвора. Дъждът продължаваше да плющи. Хейл им се бе обадил предварително, за да бъдат готови да приемат новата затворничка. Тя все още беше замаяна от удара, на лявата ѝ скула синееше грозна подутина. Мъжете я довлякоха до сградата.

Хейл влезе след тях и затръшна вратата. Беше заповядал да събудят Стефани Нел и да я преместят в друга килия на първия етаж. Реши да затвори Шърли заедно с нея. Бог знае какво щяха да споделят помежду си, но електронното устройство нямаше да пропусне нито дума.

Нел стоеше в средата на килията и наблюдаваше приближаването им. Отключиха решетъчната врата и блъснаха Кейзър вътре.

– Водя ти компания – обяви Хейл.

По-възрастната жена огледа подутата скула на Кейзър.

– Ти ли ѝ причини това?

– Държеше се неприлично. Дори ме заплашваше с пистолет.

– Трябваше да те гръмна! – просъска Кейзър.

– Имаше такъв шанс, но не се възползва от него – равнодушно отвърна той. – Нали питаше за Стефани Нел? Ето я, можете да се запознаете. – Обърна се към Нел и попита:

– Познаваш ли човек на име Котън Малоун?

– Защо?

– Нищо особено. Просто се е появил не където трябва.

– Значи имаш сериозен проблем – отвърна Нел.

– Съмнявам се – сви рамене той.

– Заповядай на горилите си да донесат торбичка с лед – погледна го Нел. – Този оток е огромен.

Предложението беше разумно и той кимна на хората си.

– Тя все пак трябва да изглежда добре.

– Какво означава това? – изгледа го подозрително Нел.

– Означава, че след като бурята утихне, вие двете ще отплавате в морето. Ще бъде последното ви пътуване, защото ще останете там.

Лодката на Касиопея навлезе в тъмните води на река Памлико. Хеликоптерът я беше оставил на километър и половина от южния бряг. Агентите на Щатското бюро за разследване ѝ бяха посочили широката около три километра водна ивица. По думите им там някъде имаше дълъг пристан, на който бе закотвена шейсетметровата яхта "Адвенчър " собственост на Куентин Хейл. Само оттам можеше да проникне и в имението, но за целта трябваше да поддържа верния курс – нещо, което не се оказа толкова лесно, колкото изглеждаше. Откъм Атлантика духаше силен вятър, дъждът се стелеше като пелена над вълните. Последните минути на борда на хеликоптера не бяха особени приятни. Дейвис щеше да остане наблизо, очаквайки нейния сигнал или настъпването на утрото. Планът беше и в двата случая да щурмува имението с помощта на отряда агенти на Сикрет Сървис, които вече се събираха северно от Бат.

Касиопея изключи мотора и остави лодката на течението, което я носеше към пристана. Изчисленията ѝ бяха точни. Пред очите ѝ бавно изплува пристанът. Трябваше да внимава да не се блъсне в него, тъй като вълните бяха високи почти метър. Закотвената яхта наистина беше внушителна. Тримачтова, с издължен аеродинамичен корпус и очевидно оборудвана с автоматична система за управление на платната. Никъде не се виждаше светлина и това ѝ се стори малко необичайно. Може би токът беше спрял заради бурята.

После изведнъж забеляза движение на палубата. И на пристана. Мъже, които тичаха към брега.

– Защо беше нужно всичко това? – попита Малоун. – Случилото се между нас бе преди толкова години.

– Имах да ти връщам.

– Значи ти ме забърка в опита за покушение, така ли?

– Моментът беше много удобен.

– А ако не бях блокирал автоматичното оръжие?

– Бях сигурен, че ще направиш нещо. При другия вариант щеше да бъдеш обвинен или просто застрелян.

Прииска му се да стовари юмрук в лицето на негодника, но бързо осъзна, че с това нямаше да постигне нищо. Той огледа пещерата. Нивото на водата оставаше до глезените им.

– А не беше ли по-просто да ме убиеш? Защо е цялата тази драма? Май имаш да си връщаш и на някой друг, а?

– Вече няма значение.

– Странна птица си ти – поклати глава Малоун. – И винаги си бил такъв.

– Искам да видиш нещо – подхвърли Уайът. – Открих го, докато ти спеше.

Лъчът на фенерчето се насочи надолу, към коридор, изсечен в скалата. В дъното му, на шест-седем метра от тях, блестеше странен символ, полускрит под влажен мъх.

Малоун веднага го разпозна. Беше един от петте символа от посланието на Джаксън.

– Други има ли? – попита той.

– Можем да проверим.

Малоун вдигна глава към дупката, от която бяха паднали. Нямаше начин да се покатерят обратно. Разстоянието беше поне десет метра, а влажните стени бяха почти отвесни и хлъзгави, без никакви издутини.

Ами тогава да проверим. Какво друго ни остава?

– След теб – подхвърли гласно той.

Хейл реши да подремне. Нямаше как да излязат в открито море при тази буря. Вече се беше разпоредил да скрият извън чертите на имението взетата под наем кола на Кейзър. Все още нямаше връзка с двамата служители, които беше изпратил в дома ѝ. Това можеше да означава само две неща – или бяха мъртви, или бяха ги заловили. Но ако бяха ги заловили, силите на реда вече щяха да са тук.

Той излезе от затвора и тръгна към електромобила. Миг по-късно се включи алармената система. Очите му се насочиха към тъмните дървета, зад които беше къщата. Светлина не се виждаше никъде. От сградата на затвора изскочи мъж и бързо зашляпа към него.

– В имението са проникнали неканени гости, капитан Хейл! – изкрещя той, опитвайки се да надвие воя на бурята.

Касиопея чу сирените, последвани от острото потракване на автоматично оръжие. Какво ставаше? Тя скочи от лодката и я завърза за близкия стълб. После извади пистолета си и хукна към брега.

Хейл се втурна обратно. Беше чул далечната стрелба – един обезпокоителен тътен в самотната крепост. Вдигна телефона във фоайето и се свърза с охраната.

– Десет души са проникнали в северния периметър на имението – докладва дежурният. – Сензорите за движение са ги засекли, а после и видеокамерите.

– Какви са? Полиция, ФБР?

– Нямаме информация. Но те са тук и си пробиват път със стрелба. Не ми приличат на полицаи. Прекъснали са електрозахранването на пристана и в главната сграда.

Хейл веднага разбра за какво става въпрос. НРА. Андреа Карбонел. Кой друг?

Нокс изгаряше от нетърпение да напусне Нова Скотия, но Карбонел и двамата ѝ спътници явно не бързаха. Затова реши да прояви търпение и седна на едно от свободните кресла.

– Откри ли онова, за което дойде? – попита Карбонел.

Нокс нямаше никакво намерение да отговаря на подобни въпроси.

– Двама от хората ми бяха убити в крепостта! А в момента твоят човек Уайът се стреля с някакъв тип на име Котън Малоун. Ти ли го изпрати?

– Малоун е тук? – вдигна вежди Карбонел. – Интересно. Той работи за Белия дом.

Нокс изведнъж разбра причините за появата на тази жена.

– Дошла си да прибереш онова, което съм намерил, а? – подхвърли той. – Изобщо не си имала намерение да предадеш ключа за шифъра на капитаните.

– Трябват ми двете липсващи страници! – отсече Карбонел.

– Май все още не включваш – въздъхна Нокс. – Общността не е твой враг, но явно правиш всичко възможно да я превърнеш в такъв.

– Твоята Общност е силно радиоактивна. В момента всички са се обединили срещу нея – ЦРУ, АНС, Белият дом Тези думи никак не му харесаха.

– Трябва да се върнем на острова – каза Карбонел.

– Не, аз си тръгвам.

– Никъде няма да ходиш.

Какво ли означаваше това?

– Докато ние с теб си приказваме, любимата ти Общност е обект на масирано нападение.

– По твоя заповед?

Тя кимна.

– Стигнах до решението да освободя Стефани Нел. Какво значение има, че в хода на този процес Хейл или някой от капитаните могат да бъдат убити? Би било добре за всички ни, нали?

Рамото ѝ леко помръдна. В ръката ѝ се появи пистолет.

– Стигаме и до втората причина, която ме доведе тук Разнесе се тихо пропукване. Нещо прониза гърдите му.

Усети остра болка. Секунда по-късно светът се превърна в мрак.

70.

Нова Скотия

В съзнанието на Малоун изплуваха обясненията за символите, които му бе дала възрастната жена в книжарницата. Тя изрично бе подчертала, че те могат да се намерят на различни места във форта и околностите му, най-вече върху каменни плочи. Но не беше споменала нищо за подземията. Което беше напълно разбираемо, защото едва ли някой бе имал достъп до тях.

По всичко личеше, че проходът минаваше от единия до другия край на крепостта. В стените му зееха тъмни дупки, очевидно дело на човешка ръка. Малоун се приближи към една от тях, за да я огледа. Правоъгълна, чезнеща в мрака, изсечена в скалата с помощта на чук и длето. Наоколо имаше още много такива, разположени под наклон, на височина между един и два метра. От тях капеше вода. Постепенно разбра предназначението им. Тръби, през които се оттичаха водите на прилива.

– Строителите се погрижили за периодичното наводняване на това място – подхвърли на Уайът той. – А пътят навън е само през тези тръби.

Започна да разбира как са се чувствали онези седемдесет и четири британски войници. Никак не обичаше подземията. Особено онези от тях, които нямаха изход.

– Аз не пожертвах онези двама агенти – обади се Уайът.

– Никога не съм допускал подобно нещо – кимна Малоун. – Просто си проявил небрежност.

– Имахме задача и я изпълнихме.

– Какво значение има това в момента?

– Просто има.

Нещата изведнъж започнаха да се изясняват. Уайът горчиво съжаляваше за смъртта на колегите си. В онзи момент не беше изпитвал подобни чувства, но сега виждаше нещата другояче.

– Онова продължава да те измъчва, а?

– Така е.

– Трябваше да го кажеш на комисията.

– Не ми е в характера.

Да, наистина беше така.

– Какво се случи горе? – смени темата Малоун. – Общността май е изпратила хора да те ликвидират?

– По нареждане на НРА.

– Карбонел?

– Мога да ти обещая, че горчиво ще съжалява за това.

Не след дълго се добраха до място, където скалата се разделяше от два диагонално разположени тунела. Уайът насочи фенерчето към близката тръба, разположена на височината на раменете му.

– Чувам вода в другия край – подхвърли той.

– Виждаш ли нещо?

Уайът поклати глава.

– Нямам намерение да стоя тук и да чакам прилива – каза той. – По всяка вероятност тези дупки свършват в морето. Сега му е времето да разберем. После ще бъде късно.

Малоун беше на същото мнение. Уайът остави фенерчето и започна да съблича якето си. Малоун се пресегна и насочи лъча напред. И бездруго бяха стигнали до тук, нищо не им пречеше да разузнаят по-подробно.

Нещо привлече вниманието му. Още един символ, издълбан в камъка непосредствено до разклонението.

Спомни си, че и той присъстваше в посланието на Джаксън. Продължи да оглежда стените и скоро попадна на следващия символ – точно срещу първия:

Другите два се оказаха в дъното на пасажа. Разстоянието помежду им беше по-малко от три метра.

Четири от петте символа, които беше използвал Джаксън. Разположени в точно определен ред.

Забелязал интереса му, Уайът небрежно подхвърли:

– Май всички са тук.

Не беше съвсем вярно. Малоун зашляпа през водата към мястото, където се пресичаха трите тунела. Четири от символите бяха налице. Но къде бе петият? Може би някъде долу? Не, едва ли. Вдигна глава и насочи фенерчето към тавана.

– Очевидно този триъгълник маркира мястото – отбеляза със задоволство той.

От по-ниско разположените тръби бликна вода. Получи се нещо като малка леденостудена вълна, която заля пода. Малоун тръгна обратно към Уайът, прехвърляйки фенерчето от дясната в лявата си ръка. После рязко замахна. Ударът попадна в челюстта. Уайът се олюля и отстъпи назад, разплисквайки вода около себе си.

– Сега квит ли сме? – изрева Малоун.

Вместо отговор Уайът се надигна, скочи в най-близката отводнителна тръба и изчезна в мрака.

Касиопея зае позиция под сянката на дърветата на петдесетина метра от къщата. Вятърът продължаваше да свири между клоните. Във вътрешността на къщата се мяркаха неясни сенки. Екнаха нови изстрели. Тя реши да рискува и измъкна джиесема си. Дейвис вдигна още на първото позвъняване.

– Какво става там? – попита с напрегнат глас той.

– Имението е обект на нападение.

– Чуваме стрелбата. Вече се свързах с Вашингтон, но от там ме увериха, че никой не е планирал подобна операция.

– Разполагаме с добро прикритие. Стой там и се придържай към плана.

Улови се, че говори като Малоун. Май беше успял да ѝ влезе под кожата. Може би завинаги.

– Това не ми харесва – каза Дейвис.

– На мен също. Но вече съм тук.

После тя прекъсна връзката.

Уайът с мъка се придвижваше в тунела, висок по-малко от метър и приблизително толкова широк. Студената вода прииждаше с нарастваща интензивност. Краят наближаваше. Както в преносния, така и в буквалния смисъл.

Умишлено беше позволил волността на Малоун. На негово място той би постъпил по същия начин, а може би и още по-жестоко. Този човек бе прекалено самоуверен за вкуса му, но трябваше да му признае едно – никога не го беше лъгал. За разлика от някои други хора.

Андреа Карбонел го бе изпратила в Канада, като многократно го бе уверявала, че операцията ще си остане само между тях. И веднага след това беше информирала Общността.

Вече беше съвсем наясно със същността на сделката, която беше сключила.

Убийте Джонатан Уайът и за награда получавате онова, което е открил.

Тази подлост го влудяваше много повече от Котън Малоун.

През последните няколко дни се беше справил много добре. Успя да предотврати убийството на президента САЩ и стигна на крачка от решението на загадката, създадена преди много години от Андрю Джаксън. Ако Гари Вокио не беше се паникьосал, със сигурност щеше да спаси и неговия живот. Физическият сблъсък с Малоун също доведе до добър резултат: гневът, който изпитваше към него в продължение на осем години, най-сетне стихна. На негово място пламна нов.

Далеч напред се появи бледа светлина. Беше добре дошла след непрогледния мрак наоколо. Ледената вода вече докосваше лактите му. Продължи напред на четири крака, без да мисли за нищо. Скоро стигна до края на шахтата и пред него се разкри нещо като малък басейн между скалите. Водата в него яростно се пенеше, а вълните на прибоя я тласкаха към наклонената дупка. Отвъд басейна се виждаше откритото море. Неспокойната му повърхност отразяваше лунните лъчи.

Едва сега започна да схваща замисъла на старите инженери. Пробитите на различна височина шахти изливаха съдържанието си в основите на крепостта. По време на прилив същото се случваше и с водата в басейна, която нахлуваше в тунелите. При отлив по-голямата част от тази вода се оттегляше обратно. Прост механизъм, който използваше гравитацията и закона за скачените съдове. Но за какво беше служило всичко това?

Всъщност на кого му пукаше? Най-после беше свободен.

71.

Нокс бавно дойде на себе си.

Тялото му потръпна от студения вятър. Болеше го глава, зрението му беше замъглено. Ушите му доловиха монотонното боботене на мотор, сетивата му регистрираха плавно полюшкване. След известно време осъзна, че е на борда на моторница, която пори водите на Махоун Бей. Компания му правеха още трима души. Двама мъже и Карбонел.

Хвана се за страничните бордове и се изправи.

– Малката ми стреличка свърши добра работа, нали? – подвикна Карбонел.

Той си спомни оръжието в ръката ѝ, тихото изпукване и острата болка в гърдите. Тя го беше упоила. Нямаше смисъл да пита накъде пътуват. Беше ясно, че се връщат обратно на острова.

– Това е същата лодка, която си откраднал преди няколко часа – информира го Карбонел.

Той разтърка главата си, която продължаваше да се пръска от болка. Много му се прииска глътка бърбън.

– Защо се връщаме? – попита.

– За да довършиш започнатото.

Нокс направи опит да се овладее. Всичко в него подскачаше и се преобръщаше, но за това не беше виновна лодката.

– Вероятно разбираш, че появата ти едва ли ще зарадва Уайът.

– Точно на това разчитам – отвърна Карбонел.

Касиопея наблюдаваше обсадата на резиденцията на Хейл. Неизвестните нападатели изобщо не си правеха труда да действат дискретно. Стрелбата престана, но движението на сенките в къщата и около нея беше все така интензивно. И двете страни търсеха по-удобни позиции. Тя примигна да прогони дъжда от очите си и се взря в тъмната сграда. Нито един прозорец не светеше. Наоколо също цареше непрогледен мрак.

Страничната врата се отвори и някой се измъкна навън. Мъж, който започна да се спуска по стълбите на верандата, приведен почти до земята. Разтворените му длани сигнализираха, че не е въоръжен. Може би това бе Хейл? Все така приведен под дъжда, мъжът хукна към близките дървета, а оттам се насочи към пристана, откъдето беше дошла самата тя. В далечината отново затрещяха изстрели.

След миг колебание Касиопея пое в посоката, в която беше изчезнал мъжът. Стъпваше внимателно, заобикаляйки мокрите клони, коренища и обрулени листа. За щастие почвата беше песъчлива и бързо попиваше дъждовната вода. Нямаше никаква кал. Не след дълго стъпи на покритата с чакъл пътека, която водеше към пристана и минаваше успоредно на къщата. Мъжът подтичваше на двайсетина метра пред нея.

Тя ускори ход и бързо започна да го настига. Той я усети едва когато беше на няколко крачки зад него, спря и се обърна.

– Не мърдай! – извика тя и насочи пистолета в гърдите му.

Мъжът замръзна.

– Коя си ти?

Гласът му беше различен от онзи, който би трябвало да има мъж на годините на Хейл.

– А ти кой си? – отвърна с въпрос тя.

– Секретарят на мистър Хейл. Не съм пират, нито капер. Не обичам оръжията и не искам да бъда застрелян.

– В такъв случай отговаряй на въпросите ми, иначе бързо ще разбереш колко боли раната от куршум!

Малоун изплува от пещерата и не след дълго се озова в открито море. Водата в Махоун Бей беше студена. Избърса очи и се обърна към форт "Доминиън". Шахтата, която беше използвал, тъмнееше в дълбока цепнатина между скалите. Уайът не се виждаше никъде. Ако беше успял да се измъкне, може би плуваше някъде наблизо. Би трябвало да му е много ядосан, но не беше. Защото, ако не се беше забъркал в тази история благодарение на него, със сигурност не би имал шанса да помогне на Стефани.

Обзе го странно чувство на удовлетворение.

Но сега трябваше час по-скоро да излезе от водата. Обърна се и заплува към малкото заливче, което се виждаше южно от крепостта. Не след дълго стъпи на пясъка. Нощният хлад прониза костите му. Беше оставил якето си в подземието, тъй като при всички случаи щеше да се превърне в котва, теглеща го към дъното. В замяна на това в раницата му имаше комплект сухи дрехи.

Тръгна по брега към мястото, където беше оставил лодката. Птичата воня отново го блъсна в ноздрите. Спомни си, че на борда имаше руло здраво найлоново въже, което можеше да използва за връщане в пещерата. Но за целта трябваше да изчака отлива. Андрю Джаксън положително е бил информиран за форт "Доминиън" и събитията, които се бяха разиграли в него по време на войната. И вероятно беше избрал това затънтено място като допълнителна осигуровка, съобразявайки, че дори някой да разгадаеше шифъра на Джеферсън, достъпът до скривалището щеше да бъде по силите само на най-умните и решителни ловци.

Прекоси последните храсталаци по пътя си и видя лодката. Малки облачета ситен пясък се въртяха във въздуха под натиска на източния вятър. Съблече мократа риза и измъкна джиесема си. Едуин Дейвис го беше търсил четири пъти. Натисна бутона за обратно повикване.

– Как са нещата при теб? – попита Дейвис.

Малоун накратко докладва за премеждията си.

– Тук имаме проблем – въздъхна Дейвис.

Малоун изслуша разказа му за действията на Касиопея и рязко попита:

– Защо ѝ позволи да отиде, по дяволите?

– Защото беше единственият полезен ход. Бурята предлага отлично прикритие, но явно не само ние мислим така.

– Идвам при вас!

– Няма ли да прибереш онези страници?

– Не мога да седя тук, да бездействам и да чакам отлива, докато Стефани, а вече и Касиопея се намират в беда!

– Това не е сигурно. Касиопея знае какво прави.

– Рисковете са твърде много – поклати глава Малоун. – Ще ти се обадя от въздуха. А ти ме дръж в течение.

Той прекъсна връзката, съблече и останалите мокри дрехи и ги смени със сухите, които беше оставил в лодката. Преди да я избута в морето, се свърза с пилотите на Сикрет Сървис и ги предупреди, че излитат в мига, в който стигнеше до тях.

Уайът се добра до лодката си на северния бряг. Беше измръзнал и мокър до кости. Беше се подготвил да прекара нощта на острова. В раницата си имаше резервна риза и панталон, плюс кутийка кибрит. С негова помощ си запали огън на плажа.

Какво ли се беше случило с Малоун?

Нямаше никаква представа. Не го видя в развълнуваните води на залива. Мускулите го боляха от плуването. Отдавна вече беше отвикнал от подобни упражнения. Хвърли още наръч сухи клонки в огъня и протегна ръце над пламъците. Надяваше се, че Нокс се е добрал до брега и е предал посланието му на капитаните. На практика обаче нямаше никакви намерения да им продаде прословутите страници.

Сега съзнанието му беше заето само с едно: да убие Андреа Карбонел.

Преоблече се със сухите дрехи. Още едно яке като онова, което остави в пещерата, щеше да му свърши добра работа. Обратното пътуване през залива нямаше да трае дълго. Усети глад и измъкна от раницата две блокчета шоколад и бутилка вода. Щеше да остави крадената лодка някъде по-надолу по брега, където вероятно нямаше да я открият веднага.

Погледна часовника си.

11:50 ч вечерта.

Вниманието му беше привлечено от някаква светлина в залива. Към брега се носеше бърз скутер, появил се откъм Честър. В този късен час? Може би бяха силите на реда, алармирани от стрелбата на острова.

Уайът бързо стъпка огъня и се скри в храстите. Скутерът промени курса си и се насочи към него.

Седнал на кърмата, Нокс се опитваше да разсъждава логично.

– Какво се надяваш да постигнеш, като се върнем обратно? – извика той към Карбонел, която седеше в противоположния край на лодката.

Тя стана и се приближи.

– Преди всичко да разчистим бъркотията, която си оставил след себе си. Телата на двамата ти помощници още са там, нали? Едва ли си имал време да се погрижиш за тях. Вероятно си ги зарязал, обладан от желанието да ме убиеш.

Тази жена наистина четеше мислите му.

– Точно така, Клифърд. Чух какво ти каза Уайът. Имам човек на острова, който вижда всичко. Решаваш да се възползваш от предложението на Уайът и си тръгваш с идеята да ме ликвидираш. Сториш ли го, всичко ще бъде наред. Защото никой друг не знае за нашето…хммм… споразумение. Права ли съм?

– Защо нападаш Общността? – попита той.

– Да речем, че смъртта на Стефани Нел вече не е изгодна за никой от нас. А ако междувременно успея да се добера до двете липсващи страници, акциите ми рязко ще се покачат. Самият ти имаш всички шансове да продължиш да се радваш на живота, стига да си добро момче. Дори мога да ти възложа онази задача, за която споменах по-рано. А капитаните… – Тя замълча за момент, после добави: – Те при всички случаи отиват в затвора.

– Но страниците все още не са у теб – напомни ѝ той.

– Така е. Но те са или у Уайът, или у Малоун. Аз ги познавам много добре. Сега задачата ни е да разберем у кого от тях са страниците, а после да ги ликвидираме и двамата.

Единият от мъжете в лодката вдигна ръка да привлече вниманието ѝ, после посочи ниския бряг. Нокс също погледна натам и успя да зърне светлината, която бързо изчезна. Някой току-що беше стъпкал огъня си.

– Ето, виждаш ли? – подхвърли Карбонел. – Единият от тях вече е там.

72.

Северна Каролина

Хейл държеше положението под контрол. В имението винаги дежуряха дванайсет души, всичките достатъчно опитни, за да се защитават добре. Беше заповядал да отворят оръжейната и да ги снабдят с оръжие по избор. По всичко личеше, че главната цел на нападението бяха голямата къща и затворът. В близката гора имаше най-малко четирима души, които ги подлагаха на интензивен обстрел. И в затвора електричеството беше прекъснато, но за разлика от къщата в приземието имаше дизелов генератор.

– Вържете ръцете и краката на арестуваните и им запушете устата! – заповяда той.

Един от мъжете кимна и изчезна. Хейл поддържаше непрекъсната радиовръзка с центъра по сигурността. От там вече бяха извикали подкрепление. Останалите членове на екипажа щяха да се появят всеки момент. Реши, че ще е най-добре да прехвърли затворничките на борда на "Адвенчър". Просто за всеки случай.

– Искам да ангажирате цялото внимание на нападателите – обърна се към другия надзирател той. – Обстрелвайте ги непрекъснато, не им давайте да вдигат глава!

Мъжът кимна. Хейл се спусна на долния етаж и пое към задния вход, през който обслужваха затворниците. Той беше изкусно замаскиран в стената и можеше да бъде забелязан само от хората, които знаеха за него. Край него дежуреше един член на екипажа, който току-що беше докладвал, че всичко е спокойно. В това нямаше нищо чудно, тъй като в тази част на постройката липсваха прозорци, а врата не се виждаше. Вероятно Карбонел беше решила да се разправи лично със Стефани Нел, помисли си той. Но дали операцията целеше нейното освобождаване? Беше най-вероятният вариант, защото Карбонел едва ли щеше да вдига толкова шум, ако искаше да я ликвидира.

Нещата се бяха променили. Отново. Много добре. Той умееше да се адаптира.

Изнесоха Нел и Кейзър от килията. Ръцете им и краката им бяха стегнати със здраво тиксо, устните им бяха скрити зад плътни лепенки. И двете оказваха съпротива.

Хейл вдигна ръка и хората му спряха. Той се приближи към Стефани Нел и опря дулото на пистолета в главата ѝ.

– Стой мирно или ще ви застрелям и двете!

Нел престана да се дърпа. В очите ѝ блестеше омраза.

– Гледай на нещата по друг начин. Колкото по-дълго дишаш, толкова по-големи са шансовете ти да останеш жива. Но куршум в главата слага точка на всичко.

Нел кимна, улови погледа на Кейзър и поклати глава. Стига толкова.

– Много добре – хладно се усмихна Хейл. – Знаех си, че ще проявиш здрав разум.

Изнесоха ги навън, където чакаше електромобил. Хвърлиха ги направо в мокрото багажно отделение. Отстрани стояха двамата надзиратели с пушки в ръце и внимателно оглеждаха гората. Всичко изглеждаше спокойно.

Мъжете скочиха в електромобила. Той вече ги беше предупредил да не използват основната алея към пристана, а да минат по тясната пътека, по която превозваха селскостопанско оборудване. И да бързат.

Хейл се завъртя и отново влезе в затвора. Капитанът е длъжен да бъде при хората си. И той възнамеряваше да направи именно това.

Касиопея се приближи безшумно към сградата, която секретарят на Хейл определи като тукашния затвор. Скованият от ужас младеж беше уточнил, че именно там са затворени Стефани Нел и Шърли Кейзър. От разпокъсаните му думи стана ясно, че в момента сградата е обект на атака, и затова тя се приближи към нея отзад, придържайки се в сянката на дърветата. До този момент не бе видяла нищо подозрително, но това не означаваше нищо. Бурята предлагаше отлично прикритие не само за нея, но и за всички останали.

Една врата в задната част се отвори. Няколко мъже изнесоха навън телата надве жени, очевидно вързани.

Сърцето ѝ се сви. После осъзна, че вързани бяха ръцете и краката им, и въздъхна е облекчение. Никой не си правеше труда да завързва трупове.

Охраната се състоеше от двама души с пушки, а трети контролираше операцията. Затворничките бяха хвърлени в задната част на превозно средство, което наподобяваше количка за голф. Мъжете с пушките се качиха на предните седалки, а останалите се прибраха обратно в къщата.

Количката изчезна в мрака. Настъпи отдавна очакваната пауза.

Уайът се изтегли в гората, покриваща северния бряг на Поу Айланд, и остана там да наблюдава приближаването на скутера.

Оръжието му беше готово за стрелба. Кои бяха тези хора? Очевидно бяха привлечени от огъня, който беше запалил на брега. На борда на малкия съд имаше четирима пътници. Единият от тях беше по-слаб и по-дребен, с дълга коса. Жена.

Носът на лодката заора в пясъка. Жената и единият от мъжете скочиха на брега и се заеха да изследват лодката му с пистолети в ръце. Вторият от пътниците, също въоръжен, остана на руля. Групичката предпазливо се насочи към вътрешността на острова и след няколко крачки попадна на загасения огън.

– Той е тук – каза жената.

Карбонел.

Късметът най-после беше кацнал на рамото му. Но съотношението на силите не му харесваше. Четирима срещу един. На всичкото отгоре мунициите му бяха ограничени. В пълнителя бяха останали само пет патрона. Той затаи дъх и застина в мрака.

– Знам, че ме чуваш, Джонатан – извика със силен глас Карбонел. – Отиваме в крепостта да разчистим след теб. Сигурна съм, че можеш да стигнеш преди нас. Ако имаш желание да се включиш в играта, ще ме намериш там.

Нокс нямаше желание да бъде тук. Това беше безумие. Карбонел умишлено предизвикваше Уайът. Какво ли бе станало с Котън Малоун? Може би и той бе някъде наоколо? Видя как Карбонел измъкна джиесема си и натисна един бутон. Притисна го към ухото си, послуша известно време, а после го изключи.

– Джонатан! – отново извика тя. – Току-що ми съобщиха, че Малоун е напуснал острова. Сега наред сме ние.

Нокс погледна часовника си. Минаваше полунощ. До разсъмване оставаха само няколко часа. Трябваше да се махне оттук.

Карбонел се върна при лодката и веднага усети безпокойството му.

– Спокойно, Клифърд – подхвърли тя. – Колко често ти се случва да влезеш в бой с професионалист? А Джонатан е именно такъв – страхотен професионалист.

Уайът чу комплимента и сви рамене. Поредният опит за заблуда от страна на Карбонел. Иначе всичко беше наред. Щеше да я ликвидира още тази нощ, някъде сред руините на форт "Доминиън".

Но имаше и нещо друго. Карбонел се появи тук и открито обяви намеренията си. Което означаваше, че отново се опитва да го насочва. Да го тласка напред. Към форта.

На лицето му се появи усмивка.

Касиопея се промъкваше сред кипарисовата горичка. По стеблата на дърветата беше полепнал влажен мъх, от който капеше вода. Електромобилът със Стефани и Шърли излезе на тясна, покрита с чакъл алея, която заобикаляше къщата на Хейл и продължаваше към реката, успоредно на главния път. Явно хората в електромобила не искаха да се сблъскат с някой неканен гост, решил да отскочи до имението в бурната нощ.

Количката продължаваше да си пробива път в дъжда. Електрическият ѝ мотор издаваше странно свистене. Миг по-късно зави наляво и изчезна по къса права отсечка между дърветата.

Тя стоеше и чакаше, отчитайки времето. Беше опряла гръб на мокрия ствол зад себе си. И двете ѝ ръце бяха свободни. Тръсна глава да прогони дъждовните капки, мускулите ѝ се свиха на топка. Миг по-късно зърна количката, която се приближаваше. Изчака я да се изравни с нея, изскочи от скривалището си и връхлетя с цялата тежест на тялото си върху мъжа на дясната седалка

73.

Понеделник, 10 септември

0:20 ч.

Хейл получи новината, която очакваше. Подкрепленията бяха пристигнали и вече бяха на позиция около затвора. Нападателите най-после бяха попаднали в капана. Старият капан, използван от каперите. Плътен кръг около жертвата, който бавно се стеснява.

Обърна се към шестимата, които бяха на позиция вътре в затвора.

– Удряме ги здраво и ги отблъскваме назад, където чакат останалите.

Мъжете кимнаха.

Не знаеше имената им, но те го познаваха добре и това беше достатъчно. Съвсем наскоро бяха станали свидетели на отмъстителността на капитаните и очевидно изгаряха от нетърпение да му засвидетелстват своята вярност. А той не искаше от тях нищо повече от онова, което сам беше готов да направи.

Най-после беше стигнал до решението да обърне гръб на всякакви опити за примирие. Дойде времето за онзи единствен удар, който враговете му можеха да разберат.

– Искам да оставите жив само един от тях!

Тялото на водача излетя от електромобила и се тръшна на пътя. Колегата му беше изтласкан наляво, ръцете му инстинктивно хванаха волана. Един десен прав беше достатъчен, за да изхвърли и него. Електромобилът спря. Касиопея се надигна с насочен пистолет.

Двамата на чакъла посегнаха към оръжието си. Тя ги повали с по един куршум в гърдите. После скочи на алеята и тръгна към тях с насочен пистолет. Изрита оръжията им встрани.

Единият лежеше по гръб. Дъждът пълнеше отворената му уста. Другият беше паднал на една страна. Краката му бяха извити под странен ъгъл.

Касиопея се обърна и хукна обратно към електромобила.

Нокс се озова за втори път във форт "Доминиън", този път като пленник на Андреа Карбонел.

– Колко хора имаш тук? – попита я той.

– В момента само тези двамата. На останалите заповядах да се изтеглят.

Защо да ѝ вярва? Разбира се, тя не искаше много свидетели на онова, което се готвеше да извърши, но той не хранеше никакви илюзии. Беше в списъка на жертвите ѝ също като Джонатан Уайът. Искаше да го накара да повярва, че все още са съюзници, че интересите им съвпадат. Мога дори да ти възложа задачата, за която говорихме. Но той знаеше, че не е така.

За пръв път я виждаше въоръжена.

Карбонел влезе във вътрешния двор и бавно огледа изоставените постройки и полуразрушените крепостни стени. Студеният въздух вонеше на птичи изпражнения. Схемата на крепостта изплува в съзнанието му. Дали тази жена бе достатъчно запозната с нея?

Може би именно в това се криеше неговото предимство. Мъртвите му помощници бяха на петнайсетина метра над главите им. И двамата имаха оръжие. Трябваше да се добере до него. От един опит. Втори нямаше да има.

Самолетът на Малоун напусна въздушното пространство на Канада и продължи на юг. Тревожеше се за Касиопея. Не биваше да отива сама на онова място. Да, тя беше достатъчно смела и много обичаше Стефани. Да, всички бяха притеснени и искаха да предприемат нещо. Но солова акция? Всъщност защо не? На нейно място вероятно би постъпил по същия начин, въпреки че това никак не му харесваше.

Бордовият телефон издаде мелодично писукане.

– Тук вилнее страхотна буря – прозвуча гласът на Едуин Дейвис от Северна Каролина. – Може би ще имаш проблем с приземяването.

– След три часа ще разберем. Какво става от другата страна на реката?

– Стрелбата се възобнови.

Касиопея свали лепенката от устата на Стефани.

– Господи! – рече по-възрастната жена. – Нямаш представа колко се радвам да те видя!

Тя повтори действията си и с лепенката върху устата на Шърли Кейзър.

– Добре ли си?

– Ще оживея. Махни това от ръцете и краката ми!

Вече освободена от оковите си, Стефани изтича по алеята и се върна с оръжията. Подаде едното на Шърли и попита:

– Знаеш ли как се използва това?

– Залагам сладкото ти дупе, че ще се справя!

Касиопея се усмихна.

– Готови ли сте?

Дъждът се спираше.

– Трябва да се доберем до пристана, където е лодката ми – добави тя. – Едуин чака от другата страна на реката, а на този бряг действа отряд на Сикрет Сървис.

– Показвай пътя – кимна Стефани.

– Искам да убия Хейл! – извика Шърли.

– Вземи си номерче да си изчакаш реда – отвърна Стефани и се обърна към Касиопея. – Нима искаш да кажеш, че цялата стрелба няма нищо общо с теб?

– Абсолютно – отвърна Касиопея. – Тези хора се появиха изневиделица едновременно с мен.

– Какво става?

– И аз си задавам същия въпрос.

Хейл насочи хората си към скрития изход в задната част на сградата. Трябваше да заобиколят затвора и да ударят нападателите, които атакуваха отпред. Повечето прозорци бяха разбити, но старата дървена конструкция се държеше. Поне засега. Той продължаваше да поддържа радиовръзка с хората си. Бяха готови и чакаха неговата заповед.

Приведен ниско към земята, той стигна до ъгъла и предпазливо надникна.

Бурята вилнееше вече цял час без никакви признаци за отслабване. Дъждът шибаше лицето му. Шмугна се под стрехата и напрегна взор към близката горичка. Бързо прецени, че дворът, където неотдавна беше извършена екзекуцията, играе ролята на възпиращ фактор. Нападателите се колебаеха да прекосят откритото пространство.

По стената над главата му забарабаниха куршуми.

Нещо тежко падна на земята и разплиска локвите. После още едно.

– Капитане, залегни! – изкрещя някой от хората му.

Касиопея рязко се обърна при трясъка на две последователни експлозии, долетели откъм сградата на затвора.

– Не знам кои са тези хора, но се радвам, че са тук – обади се Стефани.

Касиопея беше на същото мнение.

– Засега се налага да останем под прикритието на дърветата – каза тя. – Заобиколени сме от въоръжени мъже, а до пристана има поне двайсет минути път.

Хейл се надигна от мократа земя и огледа пораженията. Двете гранати бяха разбили предната врата, рамките на прозорците липсваха.

Но стените все още се държаха. Той измъкна радиостанцията и я приближи към устните си.

– Избийте ги! – заповяда. – Но искам поне един от тях да бъде заловен жив.

Мъжете около него знаеха какво да правят и откриха интензивна стрелба за отвличане на вниманието. Противникът отговори. Хейл потърси укритие зад ствола на близкия дъб. Разнесоха се викове.

Екна автоматичната стрелба, която постепенно се разреди, преминавайки в единични изстрели. После всичко утихна. Останаха само воят на вятъра и силният тропот на дъжда.

– Ликвидирахме всички – обяви един глас по радиостанцията. – Само един остана жив.

– Доведете го!

74.

Нова Скотия

Уайът действително изпревари Карбонел и хората ѝ, появявайки се пръв във форт "Доминиън". Ситуацията наподобяваше онази нощ в склада, където беше попаднал в компанията на Малоун. С тази разлика, че сега той бе лисицата, а не заекът. Избра позицията, на която го бяха посрещнали хората на Общността – високо горе на крепостната стена под надеждното укритие на старите бойници. Освен това откри раницата, която беше захвърлил преди схватката с Малоун. Извади от нея очилата за нощно виждане и ги вдигна пред очите си. Липсваха му единствено няколко зашеметяващи гранати, които в тази ситуация щяха да свършат отлична работа.

Скоро се появи и Андреа Карбонел, придружена от трима мъже. Двама от тях бяха въоръжени, а третият беше Клифърд Нокс. С голи ръце. Личеше си, че не иска да бъде тук.

Уайът реши да нанесе първия удар и се прицели в единия от въоръжените придружители на Карбонел. Очилата му осигуряваха отлична видимост. Пръстът му натисна спусъка.

Нокс чу изстрела, който разцепи нощната тишина. Мъжът на метър и половина от него извика и се строполи. Колегата му се просна по очи, търсейки укритие. Същото направи и Карбонел.

Той се обърна и побягна. Пред очите му се изпречи врата без рамка, която водеше нагоре към покрива.

Касиопея тръгна напред, като се опитваше да се придържа максимално встрани от къщата на Хейл. Треснаха още няколко експлозии, после стрелбата спря.

– Нима твърдиш, че Едуин Дейвис няма представа кой атакува това място? – прошепна Стефани.

– Така ми каза. Според мен това са агенти на НРА. Има подозрения, че директорката на тази служба е дълбоко замесена в тази история.

– На Андреа Карбонел не бива да се вярва.

– В момента съм доволна от онова, което върши. Нападението улеснява задачата ми хилядократно.

Продължиха напред с готови за стрелба оръжия. Очите им внимателно оглеждаха тъмната гора от двете страни на пътя. В един момент Касиопея забеляза нещо вдясно от себе си, хвана ръката на Стефани и направи знак на Шърли да остане на място. Някакъв мъж лежеше неподвижно на мократа земя близо до алеята. Тя предпазливо се приближи към него и видя, че половината от лицето му беше отнесено.

Двете жени я последваха. Стефани се наведе и огледа трупа.

– Бронежилетка, очила за нощно виждане – отбеляза тя, наведе се и вдигна радиостанцията, която се търкаляше наблизо. – Ало? Някой слуша ли този канал?

Мълчание.

– Говори Стефани Нел, командир на отряд "Магелан". Повтарям: някой слуша ли този канал?

Хейл огледа труповете под дърветата. Всички бяха екипирани с бронежилетки, очила за нощно виждане, гранати и автоматични оръжия. В ушите им се виждаха черните копчета на слушалки. Самият той държеше в ръка една от радиостанциите, които бяха използвали.

– Къде е пленникът?

– Отведохме го в затвора – отвърна един от хората му. – Там е на ваше разположение.

Хейл продължаваше да стиска пистолета. Интензивната стрелба около главната сграда свидетелстваше за нови трупове в имението. Общият им брой беше девет души. Никой от неговите хора не беше пострадал. Възможно ли беше Карбонел да го бе подценила чак толкова? От щаба на охраната докладваха, че сигурността е възстановена. На шестстотин и петдесет метра от северния периметър бяха открили двата автомобила на нападателите. Стрелбата беше заглушена от грохота на бурята, а изолираното местоположение на имението щеше да улесни разчистването. Хората му вече бяха проверили какво е положението при другите капитани. Оказа се, че при тях всичко е спокойно. Обект на нападението е бил единствено той. За съжаление никой от тримата не му беше предложил помощ.

– Някой слуша ли този канал?

Хейл се стресна от женския глас, долетял от слушалката, която току-що беше пъхнал в ухото си.

– Говори Стефани Нел, командир на отряд "Магелан". Повтарям: някой слушали този канал?

Нокс се добра до горната стена и предпазливо тръгна по тясната пътека между бойниците. Не след дълго се натъкна на единия от убитите си помощници, но около него нямаше никакво оръжие. Уайът или Малоун очевидно се бяха погрижили за него. Нямаше друг избор, освен да се добере до пистолета на мъжа, когото Уайът току-що беше застрелял. Нямаше да е лесно. Отдолу екнаха два изстрела. Единият куршум изчезна в небето. А другият свирна покрай ушите му.

– Това нещо няма да ни свърши работа – обяви Стефани и захвърли радиостанцията на мократа земя.

– Нали бързахме да изчезнем от тук? – обади се Кейзър.

– Вече изминахме половината път – кимна Касиопея. – По всичко личи, че нещата около имението са се успокоили. Много скоро ще разберат, че вие двете сте изчезнали.

– Да вървим – заяви решително Стефани. – Но аз скоро ще се върна за тези негодници!

Хейл изтича в затвора и грабна слушалката на телефона до вратата.

– Пристигна ли електромобилът с двете затворнички? – попита той, когато насреща се обади дежурният офицер на "Адвенчър".

– Не, капитане. Тук няма нищо друго освен вятър и дъжд.

Той прекъсна връзката и се обърна към двама от хората си, които чакаха заповеди.

– Елате с мен!

Уайът беше доволен. Един от противниците беше елиминиран. Оставаха още трима.

По пътя си беше дал сметка, че Карбонел едва ли ще влезе в крепостта с фанфари. Тя знаеше, че той е тук и иска да я ликвидира. Следователно си беше разработила резервен план. В съответствие с него беше останала скрита при повторната му поява, далеч от главния портал и външната стена.

– Хайде, ела! – прошепна той. – Не ме разочаровай. Време е отново да си покажеш рогата.

Хейл попадна на електромобила и мъртвите пазачи само на някакви си стотина метра от затвора. По дяволите! Бяха му докладвали, че са ликвидирали всички агресори, но явно не беше така. Къде бяха Нел и Кейзър? Едва ли бяха стигнали далеч. Разстоянието до най-близката ограда надхвърляше два километра. Те биха могли да стигнат или до съседното имение, или до водата – в зависимост от посоката, която бяха избрали. Реката. Точно така. Тя винаги си оставаше най-големият проблем за сигурността с гористите си брегове, които затрудняваха контрола и наблюдението.

Джиесемът в джоба му завибрира. Търсеха го от щаба на охраната.

– Капитане – започна човекът насреща. – Току-що прегледахме записите на охранителните камери. На тях се вижда самотен нападател, който е акостирал на кея преди час и половина. Поради бурята снимките са много лоши, но по всичко личи, че става въпрос за жена.

– Някакви следи от нея?

– Тази вечер имаме проблеми с всички камери, но отговорът е не. Жената просто е изчезнала.

– Лодката ѝ все още ли е на кея?

– Да, завързана за един стълб. Ще заповядате ли да я приберем?

Хейл се замисли за момент.

– Не – поклати глава той. – Хрумна ми по-добра идея.

75.

Малоун нетърпеливо очакваше кацането. Вече летяха в американското въздушно пространство, следвайки крайбрежната линия в североизточна посока, към Северна Каролина. Пилотите го информираха, че полетът ще продължи два часа, а последните трийсет минути ще има силно друсане поради бурята в тази част на атлантическото крайбрежие. Не му оставаше нищо друго, освен да седи и да размишлява.

Отношенията с Касиопея бяха променили живота му. Бе живял дълго с първата си съпруга Пам. Запознаха се във флота, после завършиха Юридическия факултет и постъпиха в отряд "Магелан". Междувременно създадоха и отгледаха Гари, а малко по-късно Пам също стана адвокат. Но вместо да ги сближи още повече, дипломата ѝ ги отчужди. И двамата не бяха светци. Тя още от самото начало знаеше за всичките му авантюри, но нейната – макар и единствена, излезе наяве доста години по-късно. В крайна сметка все пак успяха да сключат примирие, но то им отне много повече време и нерви, отколкото бяха предполагали. Сега обаче в живота му имаше друга жена. Различна, вълнуваща, непредвидима. Докато Пам беше образец на търпение, Касиопея приличаше на пеперуда, която скача от цвят на цвят с неподражаема грация и пъргавина. Вероятно затова го привличаше страшно много. Разбира се, грешките бяха налице, но той ѝ прощаваше. Бе изпитал невероятно влечение към нея още по време на първата им среща във Франция. Но в момента тя може би бе в беда, изправяйки се сама срещу могъща пиратска организация.

Телефонът в кабината иззвъня.

– Котън, искам да те предупредя, че в имението е настъпила гробна тишина.

Нямаше как да сбърка гърления глас от другата страна на линията.

– Изпратете хора да ги приберат – отвърна на президента той. – Касиопея изобщо не би трябвало да ходи там сама.

– Добре знаеш, че някой трябваше да отиде – въздъхна Даниълс. – Разбирам те много добре. Чувствам се ужасно за положението на Стефани. На всичкото отгоре и тази глупачка Шърли Кейзър се забърка!

– Колко още ще чакате?

– Тя каза до разсъмване. Ще ѝ дадем толкова време. Там непрекъснато пристигат хора, но това е всичко, което знаем. Надявам се да успее.

– След по-малко от два часа и аз ще бъда там – каза Малоун.

– Намери ли страниците?

– Мисля, че ги намерих, но ще трябва да се върна за тях по-късно.

– Уайът все още е там, Карбонел – също. Появила се е малко след твоето оттегляне.

– Предположих, че Едуин има свои очи и уши където трябва.

– Аз настоях. Единият от пилотите на Сикрет Сървис остана там, за да наблюдава развоя на събитията.

В момента това не беше първата му грижа.

– Искам текуща информация за всичко, което се случва в Бат – настоя той.

– Ще се задействаме в мига, в който имаме повод. А стигнеш ли там преди това, имаш пълна свобода на действие.

Касиопея оглеждаше къщата на Хейл. Електрозахранването беше възстановено. Въоръжени мъже дежуреха на покритите веранди.

– Използвайте прикритието на дърветата – прошепна тя. – Заобиколим ли къщата, всичко ще бъде наред. Пристанът е съвсем наблизо.

Бурята продължаваше да бушува без никакви признаци за отслабване. Обратният път до реката със сигурност щеше да бъде труден.

– Много ми се ще да вляза там и да видя сметката на мръсника! – изсъска Шърли.

– А не е ли по-добре да дадеш показания срещу него? – шепнешком попита Касиопея. – Ще бъде напълно достатъчно. – Замълча за момент, после посочи тъмната гора. – да вървим.

Петдесет метра след като подминаха къщата, от там долетяха гневни викове. Тя се обърна. През листата се виждаше как въоръжени мъже изскачат от вратите и верандите. Нещо ги беше изплашило. Слава богу, никой не се насочи към тях. Целта им беше не реката, а поляната пред къщата.

– Трябва да побързаме! – напрегнато прошепна тя.

Уайът видя как Нокс се стрелна встрани, търсейки укритие. Изстрелите долетяха от посоката, в която бяха изчезнали Карбонел и единият от придружителите ѝ. Очилата за нощно виждане му позволиха да забележи съвсем ясно някакъв мъж, който изскочи на стълбите само секунда след като Нокс се втурна нагоре към бойниците. Очевидно това беше вторият човек на Карбонел, получил заповед да ликвидира боцмана. Май беше време да му помогне. Прицели се и стреля. Мъжът се свлече на камъните.

Светкавично преценил шансовете си, Нокс запълзя към тялото. Целта му беше ясна – да вземе оръжието му. Уайът си представи реакцията на Карбонел. Тя знаеше, че е въоръжен, а отстраняването на нейния човек бе разкрило позициите му. В момента най-вероятно говореше по радиостанцията, търсейки контакт с двамата агенти, които предварително беше изпратила тук. И които щяха да ѝ помогнат да реализира резервния си план.

А той беше прост: въпросните агенти да ликвидират Уайът, докато тя ангажира вниманието му. Може би вече беше успяла да залови Нокс и се готвеше да ликвидира и него.

Бедната Андреа. Този път плановете ѝ със сигурност щяха да претърпят провал.

Касиопея изскочи от дъбовата горичка, която свършваше близо до кея. Дългото дървено мостче беше тъмно. Яхтата на Хейл белееше в далечния му край. На борда ѝ със сигурност имаше дежурни моряци. В такава буря обратното би било истинска лудост. Направи знак на другите две жени и се затича към стъпалата. Веднага зърна лодката си, която подскачаше на вълните. Скочиха в нея и тя посегна да развърже въжето.

Дотук добре. Не възнамеряваше да включи двигателя, преди вятърът да ги отнесе навътре в реката. После на кея блесна светлина. Ярка, като слънцето. Ослепителна. Касиопея инстинктивно вдигна ръка, за да предпази очите си, и измъкна пистолета. Шърли и Стефани също вдигнаха оръжията си.

– Не вършете глупости! – обади се мъжки глас, подсилен от рупор. – Държим ви на мушка. Двигателят ви не работи, а лодката е привързана допълнително за подпорите на пристана. Ако искате, можете да умрете там, където се намирате в момента. Или

– Това е Хейл! – прошушна Шърли.

– Или да се върнете на брега – довърши изречението си капитанът.

– Да плуваме до там! – предложи Касиопея.

В същия момент откъм реката блесна друг прожектор, който бързо се приближаваше. Тревогата им отстъпи място на страха.

– Моите хора са добри моряци и лесно ще се справят с бурята – извика Хейл. – Няма къде да отидете.

Нокс прибра пистолета на мъртвия, прерови джобовете на якето му и откри резервен пълнител. Веднага се почувства по-добре. Винаги е хубаво да имаш оръжие. Започна да слиза обратно, но не стигна до земята, а хлътна в един тъмен проход на няколко метра над нея. По-голямата част от стената липсваше. Той спря на място, излагайки лицето си на хладния ветрец. Ако не беше вонята на птичи изпражнения, идилията щеше да е пълна. Приготви се да тръгне, но нещо зад купчината отломки вдясно привлече вниманието му. Човешки крак. Внимателно пропълзя напред. В писукането на невидимите птици се промъкна тревога. Краката се оказаха два, изпънати и вдървени. Обувки с гумени подметки.

Нокс предпазливо надникна. Мъжете бяха двама, с пречупени вратове. Главите им бяха извити под неестествен ъгъл, устите им зееха. До тях се търкаляше електрическо фенерче. Чак сега разбра на какво се дължеше смелостта на Уайът. Той беше успял да ликвидира предпазните клапани на Карбонел. Сега в крепостта бяха само тримата.

76.

Северна Каролина

Капанът на Хейл щракна. Трите жени бяха натикани в една от килиите на затвора. Дъждът постепенно отслабна. Носени от студения югоизточен вятър, ситните му капчици нахлуваха през разбитите прозорци. Хората от екипажа вече заковаваха рамките с шперплат. Едно голямо парче заместваше избитата врата. В имението беше обявена тревога, на която се отзоваха близо стотина мъже. Докато въоръжените патрули обхождаха терена, Хейл заповяда да подготвят пленника за разпит. Възнамеряваше да го проведе пред очите на трите жени, затворени в съседство.

Взе със себе си двама въоръжени мъже и влезе в килията.

– Искам отговор на един прост въпрос – започна без предисловия той. – Кой те изпрати тук?

Мъжът само го изгледа. Беше широкоплещест и як, с мокри от дъжда черна коса и мустаци.

– Другарите ти са мъртви. Нима искаш да те сполети същата съдба?

Никакъв отговор.

Почти се беше надявал на подобно поведение.

– Преди векове моите деди са използвали един много прост метод, за да накарат пленниците си да проговорят. Искаш ли да ти обясня как действа той?

Касиопея наблюдаваше поведението на Куентин Хейл с пламнали от омраза очи. Капитанът държеше пистолет в ръка, който размахваше като брадва.

– Действително се прави на пират – прошепна Стефани. – Гледах го как изтезава един друг човек.

Хейл се обърна към тях.

– Защо шепнете? Говорете на висок глас, за да чуваме всички.

– Обясних, че вече съм виждала как изтезаваш хора, а после ги ликвидираш с изстрел в главата.

– Тук така се разправяме с предателите – кимна Хейл. – А ти случайно да знаеш как моите деди са изтръгвали истината от своите пленници?

– Не е зле да ни просветиш. Моите познания за рода ти се изчерпват с "Карибски пирати".

Шърли Кейзър мълчеше, но Касиопея забеляза опасния блясък в очите ѝ. До този момент тази жена не беше демонстрирала никакъв страх и това я изненада. Не беше очаквала подобен кураж.

– Има една стара книга, която не харесвам особено – обърна се към тях Хейл. – Казва се "Обща история на пиратите". Пълна е с глупости и измислици, но в нея има и един абзац, който наистина ми харесва: Подобно на дявола, който е техен патрон, пиратите превръщат злото в спорт, жестокостта в удоволствие, а проклятието на душата в свое постоянно занимание.

– Аз пък си мислех, че си някакъв виртуален капер, който си въобразява, че е спасил Америка – хладно отвърна Шърли.

Той се втренчи в нея.

– Аз съм това, което съм. Не се срамувам от миналото си. – Пистолетът му се насочи към затворника. – Този тук е враг, изпратен от правителството. В онези години нашите хора са имали свободата да изтезават държавни служители, точно както ние я имаме днес. – Студените му очи се заковаха върху лицето на мъжа. – Чакам отговор на въпроса си!

Мълчание.

– Добре тогава. Дължа ти едно разяснение.

Хейл направи знак на хората си. Те сграбчиха затворника и го повлякоха към празното място пред килиите. Три дебели греди подпираха тавана. Средната от тях беше покрита с множество метални скоби, които крепяха запалени свещи.

Шперплатът на вратата отскочи встрани и в помещението нахлуха седмина мъже, въоръжени с ножове, вили и лопати. Един от тях държеше цигулка. Изблъскаха затворника към централния стълб, окичен с горящи свещи. Шестима мъже образуваха тесен кръг около него на разстояние около метър. Нещастникът нямаше никакъв шанс да избяга.

– Това се нарича "изпотяване" – поясни Хейл. – В славното минало са прикрепяли свещите на главната мачта, а около нея моряците са се нареждали в кръг, въоръжени с остри предмети – най-вече саби и ножове, а понякога и вилици. Нарушителят бил принуден да тича в кръга, а останалите започвали да го пробождат. През това време цигуларят свирел някоя игрива мелодия. От топлината на свещите нарушителят започвал да се поти. Умората постепенно вземала връх и остриетата прониквали все по-дълбоко и по-дълбоко в тялото му. В даден момент

– Няма да гледам! – с негодувание отсече Стефани.

– Ще гледаш и още как! – извика Хейл. – Иначе ти ще бъдеш следващата!

Уайът чакаше Карбонел да се свърже с агентите, които предварително беше изпратила в крепостта. Не беше сигурен дали ще го направи, защото имаше вариант да са били инструктирани предварително. И двамата бяха оборудвани с радиостанции, които той беше прибрал заедно с пистолетите им веднага след като им бе счупил вратовете. В момента държеше едната от тях, но в слушалката цареше тишина. Отдавна не беше убивал по този начин – грубо и безмилостно. За съжаление обаче беше принуден да го направи. Бе пренесъл телата близо до мястото, където беше изчезнал Нокс. Имаше голяма вероятност боцманът да ги е открил.

Неприятелят на противника е мой приятел. Банално клише, но абсолютно точно за случая. Карбонел все още не напускаше скривалището си. Той имаше отлична видимост към мястото. Може би чакаше някакво потвърждение от хората си. Но такова нямаше как да дойде и след известен размисъл Уайът реши да поеме инициативата.

– Андреа – промърмори в микрофончето той.

Тишина.

– Знам, че ме чуваш.

– Добре, нека поговорим – отвърна с обичайния си спокоен тон тя. – Излез на открито. Ще бъдем само двамата, лице в лице.

Прииска му се да се изсмее. Наглостта на тази жена нямаше край.

– Добре, излизам.

Хейл гледаше как затворникът се опитва да избегне пробождането и ударите на шестимата мъже в кръга около него. Тялото му се въртеше около дебелата греда, пламъчетата на свещите танцуваха на музиката на цигулката. Кръгът бавно се стесняваше. Моряците бяха безмилостни, както и трябваше да бъде. Този човек беше нападнал убежището им. Хейл ги беше инструктирал предварително и те знаеха какво трябва да правят.

Една лопата улучи целта. Заостреният ѝ край потъна в жертвата, издавайки отвратителен звук. Нещастникът се олюля и се хвана за лявото бедро, опитвайки се да избегне другите удари. Но Хейл беше наредил да не бързат да го довършат. Именно в това се криеше същността на "изпотяването". То трябваше да продължи точно толкова, колкото желаеше капитанът. Панталоните на жертвата потъмняха от кръвта.

От свещите капеше разтопен восък. По челото на мъжа избиха ситни капчици пот. Ръката му се повдигна.

Музиката спря. Мъжете прибраха оръжията си.

– Готов ли си да отговориш на въпроса ми? – попита Хейл.

Мъжът дишаше тежко.

– НРА – прошепна той.

Хейл направи знак на един от мъжете, който държеше дълъг нож. Двама от колегите му захвърлиха оръжията си, сграбчиха ранения за ръцете и раменете и го повалиха на колене. Трети го хвана за косата и рязко изви главата му назад. Без да бърза, човекът с ножа направи крачка напред и отряза дясното му ухо. Затворът се разтърси от отчаяния писък на жертвата.

Хейл се наведе и вдигна ухото.

– Отворете му устата! – заповяда той.

Хората му се подчиниха.

– Изяж го! – изръмжа капитанът и натика ухото между зъбите му.

Очите на жертвата сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

– Яж! – изкрещя той.

Мъжът поклати глава, борейки се да поеме дъх. Хейл направи знак на хората си да се отдръпнат, вдигна пистолета и застреля пленника в лицето.

Касиопея беше виждала как умират хора, но днешната сцена беше отвратителна. Стефани със сигурност можеше да го понесе, но не и Шърли Кейзър, която едва ли някога беше ставала свидетел на убийство. Тя изпищя и се обърна с гръб към ужасната гледка. Стефани започна да я успокоява.

Касиопея не отместваше очите си от Хейл. Сякаш усетил втренчения ѝ поглед, той пристъпи към решетките с пистолет в ръка.

– Сега е твой ред да отговориш на няколко въпроса, млада госпожице!

77.

Той бе висок и жилав, с дълга черна брада, привързана с панделки. Чифт пищови висяха на широкия колан, който минаваше през раменете му и стигаше до кръста. Умен, политически просветен и безумно смел. Никой не знаеше истинското му име. Тач? Или може би Тахе? В крайна сметка си избра Едуард Тийч, но всички го познаваха само като Черната брада.

Роден в Бристол и израснал в Западна Индия, по време на войната за испанското наследство той служил при каперите в Ямайка. После се появил на Бахамите, където сключил договор с пират на име Хорниголд. Постепенно изучил занаята и се сдобил със собствен кораб. През януари 1718 г. се появил в Бат и си изградил база на остров Окракоук в устието на река Памлико. От там излизал да плячкосва търговските кораби в целия Карибски басейн, след като получил благословията на местния губернатор с цената на щедри подкупи. В един момент организирал пълна морска блокада на Чарлстаун, а след успешното ѝ приключване решил да се оттегли. Продал кораба си, купил си къща в Бат и си издействал помилване за всички предишни прегрешения. И не само това – дори успял да сложи ръка върху корабите, които пленил. Което изнервило съседната колония Вирджиния дотолкова, че нейните управници решили да прочистят Бат от пиратите.

В неделя, 21 ноември 1718 г. в протока Окракоук се появили два тежковъоръжени кораба, които хвърлили котва на безопасно разстояние от плитчините и коварните течения. Екипажите им били съставени от моряци на Британския кралски флот под командването на лейтенант Робърт Мейнард – опитен, решителен и смел офицер.

Черната брада бил на борда на закотвения в пристанището "Адвенчър". Почти не обърнал внимание на появата на британските бойни кораби, защото вече половин година не се занимавал с пиратство. Екипажът му бил сведен до минимум. Никой не желаел да служи при човек, който се бил отказал от доходоносното плячкосване. Повечето от опитните му хора отдавна били избити, а оцелелите спокойно си живеели в Бат. На борда на кораба останали едва двайсетина моряци, една трета от които били негри.

Предпазни мерки все пак били взети. Край осемте оръдия били струпани барут и гюлета. Мокри одеяла покривали склада с мунициите, предпазвайки го от евентуален пожар на борда. Оръжейната наблизо била претъпкана с пушки, пищови и саби. Просто за всеки случай. Черната брада бил убеден, че англичаните няма да посмеят да го нападнат.

Атаката започнала на разсъмване. В жива сила Мейнард трикратно превъзхождал Черната брада. Но в суматохата, която съпътствала началото на бойните действия, неговите кораби заседнали в плитчините. Черната брада спокойно можел да се изтегли на север, но той не бил страхливец. Изправил се до перилата с чаша в ръка и изкрещял: "Проклет да бъда, ако ти дам дори пукната гвинея или взема нещо от теб!"

"Не искам мръсните ти пари – отвърнал му Мейнард. – Нито пък ще получиш нещо от мен."

И двамата били наясно, че битката ще бъде на живот и смърт.

Черната брада насочил осемте си оръдия срещу корабите на англичаните и ги засипал с гюлета. Единият бил изваден извън строя, а на другия били нанесени сериозни поражения. Но в хода на атаката "Адвенчър" също заседнал в плитчините. Мейнард моментално се възползвал от това и заповядал на моряците си да изхвърлят целия баласт, включително варелите с питейна вода. После, сякаш с помощта на Провидението, от морето задухал силен вятър, който му помогнал да се измъкне от плитчините и да се насочи директно към, "Адвенчър".

Мейнард дал заповед на екипажа да се въоръжи с пищови и саби и да се подготви за абордаж. Самият той също се спуснал долу, поверявайки управлението на кормчията. Идеята му била да накара противника да приеме ръкопашния бой.

Черната брада обявил тревога и наредил на своите да грабнат оръжията си и куките за абордаж. Същевременно приготвил и една малка изненада, която била чисто негово изобретение. Стъклени бутилки, пълни с барут и сачми, които се възпламенявали с помощта на фитил. Следващите поколения щели да ги нарекат ръчни гранати.

Възпламенили бутилките на палубата на кораба, командван от Мейнард. Всичко потънало в пламъци и гъст дим. Но ефектът бил слаб, защото повечето членове на екипажа били долу, в трюмовете. Черната брада изтълкувал погрешно отсъствието на противник на палубата и изкрещял: "С изключение на трима-четирима всичките са зашеметени! Заповядвам незабавен абордаж! Да ги изколим!"

Корабите се допрели един до друг, дългите куки били прехвърлени. Черната брада пръв се прехвърлил на вражеския кораб. Последвали го още десетина моряци. Стреляли по всичко, което мърдало.

Мейнард планирал реакцията си изключително прецизно. Той изчакал врагът да се прехвърли на палубата с почти целия си личен състав и едва след това дал заповед за контраатака. Настъпила суматоха. Изненадата дала резултат. Черната брада моментално оценил сериозността на положението и свикал хората около себе си. Започнал жесток ръкопашен бой. Палубата станала хлъзгава от кръвта. Мейнард се изправил директно срещу противника си и насочил пистолета си в него. Черната брада направил същото. Изстрелът на пирата не улучил, докато този на кралския офицер попаднал в целта.

Но Черната брада не можел да бъде спрян толкова лесно. Той измъкнал сабята си и принудил противника си да се защитава. Силен удар пречупил сабята на Мейнард. Той запратил дръжката към противника си и отстъпил крачка назад, за да вземе друг зареден пищов. Черната брада връхлетял върху него, вдигнал оръжието си за решителен удар. В същия миг един от моряците на Мейнард прерязал гърлото му.

Кръв плиснала на палубата.

Англичаните видели какво става и групово се нахвърлили срещу него. Едуард Тийч умрял от насилствена смърт. Пет огнестрелни рани. Плюс още двайсет, нанесени с хладно оръжие.

Мейнард заповядал да му отрежат главата и да я окачат на носа на кораба. Тялото било изхвърлено в морето. Според легендите обезглавеният труп направил няколко обиколки около кораба, преди да потъне.

Малоун прекъсна четенето. Беше направил опит да прогони тревогата си с помощта на интернет. Темата за пиратите винаги го беше привличала. Смъртта на Черната брада му направи силно впечатление.

В продължение на няколко години черепът на пирата висял от някакъв кол на северния бряг на река Хемптън във Вирджиния. И до днес мястото носи наименованието Блекбиърд Пойнт. После на някой му хрумнало да изпише името върху дъното на една висока чаша за пунш, която била използвана от клиентите на някаква кръчма в Уилямсбърг. Впоследствие то се появило и на сребърни чинии, но постепенно било забравено. Дали Общността има нещо общо, запита се той. Хейл едва ли случайно е кръстил яхтата си "Адвенчър ".

Той погледна часовника си. До кацането оставаше по-малко от час.

Четивото за пиратите се оказа грешка. Притеснението му нарасна. Независимо от романтиката, с която бе свързан животът им, те били груби и жестоки хора. Човешкият живот нямал никаква стойност за тях. Самите те живеели, за да грабят. Малоун нямаше причини да смята, че днес нещата се бяха променили. Защото ставаше въпрос за отчаяни хора, попаднали в отчаяна ситуация. Успехът беше единствената им цел, дори пътят към него да бе застлан с трупове.

До известна степен той се чувстваше така, както вероятно се е чувствал Робърт Мейнард преди конфронтацията си с Черната брада.

И тогава залогът бил огромен. Както днес.

– Какво си направила? – прошепна той, мислейки за Касиопея.

Нокс смени позицията си, използвайки за прикритие купчина отломки. Остана на едно ниво над земята, придържайки се близо до външната стена. През многобройните дупки в нея се виждаха водите на залива, облени от лунната светлина. Студеният вятър щипеше устните му, но птичата воня беше поносима именно благодарение на него.

След като изслуша репликите, които Уайът и Карбонел си размениха по радиостанцията, той реши да потърси място с по-добра видимост към предстоящата конфронтация. Може би с малко късмет щеше да получи шанс да ликвидира и двамата.

– Нокс!

Той замръзна на място. Уайът викаше него.

– Знам къде са скрити двете липсващи страници.

Послание. Лаконично и ясно. Помисли още веднъж, ако си решил да ме убиеш.

– Бъди разумен! – извика Уайът.

Нокс веднага разбра какво иска да му каже.

Имаме общ враг. Дай да се справим с него. Защо мислиш, че ти позволих да се сдобиеш с оръжие?

Добре. Идеята беше разумна. Поне засега.

Хейл се приближи към килията с трите затворнички. Косата на Кейзър беше прилепнала към черепа, дрехите ѝ бяха подгизнали, но въпреки това от фигурата ѝ се излъчваше някаква особена красота, дължаща се на възрастта и опита. Красота, която щеше да му липсва. Заедно със специалното ѝ бельо.

– Значи дойде да разузнаваш, а? – извика той. – Може би с надеждата да откриеш мис Нел?

– Дойдох да поправя грешката си – твърдо отвърна Шърли.

– Макар и глупава, постъпката ти е достойна за възхищение.

Навън бурята най-сетне утихваше. Най-тежкото беше отминало. Но пред него стояха и други неотложни проблеми.

Обърна се към жената, която не познаваше. Слаба, стройна, с тъмна коса и мургава кожа. Истинска красавица. Спокойна и самоуверена. Напомняше му за Андреа Карбонел, а това не беше хубаво.

– Коя си ти?

– Казвам се Касиопея Вит.

– Появи се тук да ги спасяваш, така ли?

– Аз съм само една от многото.

Той веднага долови намека.

– Всичко свърши – обади се Стефани Нел. – Вече си умрял и погребан.

– Така ли мислиш?

Той бръкна в джоба си и извади джиесема, който хората му бяха отнели от Вит. Доста интересна играчка. В нея липсваше списък с контактите, нямаше запаметени номера. По всяка вероятност беше предназначен за разговори и съобщения само с един номер. С такива телефони работеха хората от разузнаването. Което автоматично включваше Вит в редиците на врага. Вече беше разбрал, че цялата атака по време на бурята имаше за цел отвличане на вниманието, за да се осигури спокойствие на тази жена.

И планът почти бе сполучил.

– И ти ли работиш за НРА? – попита.

– Работя за себе си – отвърна мургавата красавица.

Той се замисли върху отговора. Първоначалната му преценка беше вярна. Тази жена нямаше да проговори без принуда.

– Нали видя какво се случва с всеки, който отказва да отговаря на въпросите ми?

– Аз вече ти отговорих.

– Но аз имам още един въпрос. Много по-важен. – Ръката му с телефона се вдигна на нивото на очите ѝ. – На кого докладваш с това?

Вит не отговори.

– Знам, че Андреа Карбонел очаква рапорта ти – добави Хейл. – Искам да ѝ кажеш, че Стефани Нел я няма тук и че ти си се провалила.

– Няма как да ме принудиш да направя подобно нещо.

Хейл бавно осъзна, че това е истина. Беше достатъчно опитен, за да прецени, че тази жена е костелив орех. По всяка вероятност други хора следяха действията ѝ в региона и със сигурност щяха да се задействат, ако връзката с нея бъде прекъсната. А тя просто трябваше да издържи до появата им.

– Нямам намерение да ти причиня нищо лошо – каза той и посочи Кейзър. – Лошото съм запазил за нея.

78.

Нова Скотия

Уайът се надяваше, че Нокс е обърнал внимание на предупреждението му. Нуждаеше се от няколко минути насаме с Карбонел. А после, когато останеха само двамата, щеше да започне играта с него. Такава със сигурност щеше да има, защото Нокс едва ли щеше да се оттегли, когато шансовете им бъдеха изравнени. Дали вече беше открил двете тела? Вероятно да. Но дори и да не беше, положително щеше да стигне до заключението, че в крепостта са останали само тримата.

Той се спусна на земята. Очилата за нощно виждане му помагаха да се ориентира. Откри основата на стълбището, а после и отвора, през който се стигаше до вътрешния двор, където го чакаше Карбонел. Погледна часовника си. Бяха изминали три часа, откакто двамата с Малоун успяха да се измъкнат от наводненото подземие. Приливът настъпваше на всеки шест часа. Такъв беше ритъмът на природата.

– Аз съм тук, Андреа.

– Знам – отвърна тя.

И двамата останаха под прикритие.

– Ти ме излъга – добави той.

– Нима очакваше друго?

– Никога не се отказваш, а?

До слуха му долетя тих смях.

– Стига, Джонатан. Не си новак, знаеш как стоят нещата.

Наистина беше така. Двуличието бе неразделна част от ежедневието на разузнавателната общност. Но тази жена беше прекалила и най-безочливо си играеше с него. Той нямаше нищо общо с целите ѝ. Беше само средство за постигането им. Вярно, че му плащаше добре, но това не ѝ даваше право да го използва като пионка. На всичко отгоре се беше появила тук да го ликвидира, лишавайки го от възможността да харчи парите ѝ.

– Какъв е проблемът? – подхвърли той. – Страх те е, че мога да проговоря?

– Едва ли ще го направиш, но трябва да бъда стопроцентово сигурна – отвърна тя. – Наистина ли намери прословутите страници?

– Да.

Е, не беше съвсем вярно, но достатъчно близо до истината.

– А защо трябва да ти повярвам?

Обичайното протакане, помисли си с лека усмивка той. Поддържа разговора, за да даде достатъчно време на хората си да го засекат и ликвидират.

– Не виждам смисъл да проявяваме враждебност един към друг – добави тя.

– Тогава престани да се криеш и се изправи срещу мен.

След тези думи той свали очилата за нощно виждане.

Усещаше, че Нокс се спотайва някъде наблизо с оръжие в ръка. Надяваше се, че ще се въздържи от всякакви действия, преди да научи нещо повече за скривалището на Андрю Джаксън.

Касиопея беше безсилна да направи каквото и да било. Двама моряци влязоха в килията и измъкнаха навън съпротивляващата се Шърли, докато други трима държаха на мушка нея и Стефани. Приятелката на Първата дама беше натикана в една от насрещните килии, към която имаше отлична гледка през стоманените решетки. Там я сложиха на стол от масивно дърво и увиха китките и глезените ѝ със здраво тиксо. На устата ѝ сложиха лепенка. Двете останаха сами.

– Какво ще правим? – прошепна Стефани.

– Ако не се обадя, кавалерията ще пристигне.

– Но какво ще стане с нея? С колко време разполагаме?

– Около час и нещо до разсъмване.

В общото помещение се появи мъж с черна кожена чанта.

– Това е нашият доктор – представи го Хейл. – Той ни превързва раните.

Човекът беше едър, с безизразно лице и късо подстригана коса. Дрехите му бяха мокри. Остави чантата си на масата срещу Шърли и извади от нея комплект никелирани хирургически инструменти.

– Докторът е важен член на екипажа – започна да обяснява Хейл. – Той не се бие като останалите, но винаги получава дял от плячката – значително по-голям от дяловете на обикновените членове и моряци. Правилото е в сила и днес. Никой не роптае срещу него.

Докторът се изправи срещу Шърли с клещи в ръце.

– Търпението ми се изчерпа, уважаеми дами – продължи Хейл. – Дойде ми до гуша от предателства и измами. Искам да бъда оставен на мира, но правителството на САЩ е на друго мнение. Ето, сега дори нападнаха дома ми Шперплатовата врата отскочи и в помещението се появиха трима мъже с мокри дрехи. И тримата бяха приблизително на възрастта на Хейл.

– Това са другите капитани – прошепна Стефани.

Нокс продължаваше да се промъква към мястото на вероятната конфронтация. Дали Карбонел си даваше сметка, че Уайът я подмамва, заблуждавайки я, че все още държи положението в свои ръце? До слуха му достигаха откъслечни думи от фразите, които си разменяха. Беше си избрал позиция над тях и трябваше да внимава да не подплаши птиците, които лесно биха разкрили присъствието му.

Уайът каза, че е намерил страниците. Вярно ли беше това? И дали вече имаше значение? Може би. Никак нямаше да е зле да се прибере в Бат със скъпоценните листове, и то след като е ликвидирал Уайът и Карбонел. Цената му в очите на капитаните би се повишила стократно. Защото с един удар щеше да е спасил живота им и да ги е отървал от ударите на закона.

Подобна перспектива наистина беше много примамлива. Той стисна пистолета и замръзна на място. Мишените му бяха точно под него.

– Добре, Джонатан – прозвуча гласът на Карбонел. – Ще се изправя очи в очи с теб.

Хейл се раздразни от появата на партньорите си. Какво търсеха тук? Ставащото не ги засягаше. Не техните, а неговата къща беше станала обект на нападение, а те дори не бяха мръднали пръст да му помогнат. В момента очите им бяха заковани върху сгърченото тяло на пода с липсващо ухо и дупка в главата.

– Какво правиш, Куентин? – попита Болтън.

Хейл нямаше никакво намерение да слуша упреците на тези глупаци, особено пък пред очите на пленниците и собствените си хора.

– Това, което никой от вас не посмя да направи! – хладно отвърна той.

– Явно си изпуснал нервите си – промърмори Сюркуф. – Казаха ни, че навън лежат девет трупа.

– Тези хора нападнаха имението ми. Имам право да се защитавам, нали?

– А какво ти е сторила тази жена? – попита Когбърн и посочи завързаната Шърли Кейзър.

Никой от колегите му не я познаваше. Лично той се беше погрижил за това.

– Тя също е враг.

Затворът се намираше на територията на Хейл, но в устава изрично беше записано, че той представлява неутрална зона, където всички имат равни права. Хейл нямаше намерение да търпи никаква намеса от тяхна страна. Показалецът му се насочи към Вит.

– Тази жена се появи с останалите и направи опит да освободи пленницата ми. В хода на този процес уби двама от моите хора.

– Така няма да постигнем нищо, Куентин – предупреди го Сюркуф.

Дойде ми до гуша от тези страхливци, гневно си помисли Хейл.

– В момента боцманът отива да прибере двете липсващи страници – хладно съобщи той. – Те най-после са открити.

По лицата на капитаните се изписа дълбоко смайване.

– Да, точно така – кимна той. – Докато вие спяхте, аз спасих всички ни.

– Какво си намислил? – попита Болтън, кимайки към прикованата към стола Кейзър.

– Трябва да проведа един разговор – вдигна телефона в ръката си той. – Искам да мотивирам мис Вит, която отказа да ми сътрудничи. Уверявам те, че ако не действаме незабавно, скоро тук ще се появи отряд федерални агенти, най-вероятно с редовна съдебна заповед.

Той изчака да осъзнаят важността на казаното. Нападението тази вечер имаше за цел отвличане на вниманието. Но следващото щеше да бъде различно. Все още не знаеше какво се беше случило във Вирджиния. Но по всяка вероятност властите вече държаха в ръцете си уликите, които щяха да оправдаят действията им.

– Моля те да спреш, Куентин – обади се Когбърн. – Всички разбираме, че си бил нападнат, но

– Къде бяха твоите хора? – прекъсна го Хейл.

Когбърн не отговори.

– А твоите, Едуард? Или твоите, Джон? Докладваха ми, че никой не ни се е притекъл на помощ!

– Нима намекваш, че ние имаме нещо общо? – подозрително го изгледа Сюркуф.

– И аз това се питам – навъсено отвърна Хейл.

– Ти си се побъркал! – възкликна Болтън.

Хейл се обърна към хората си и кратко нареди:

– Ако някой от тях помръдне, застреляйте го!

Пушките се насочиха към гърдите на капитаните. Той се обърна и кимна на доктора. Острите човки на клещите стиснаха безименния пръст на Кайзер. Очите на ужасената жена сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Хейл се обърна към Вит и вдигна джиесема.

– Давам ти последен шанс да се обадиш. Ако откажеш, ще ѝ режа пръстите един по един, докато се съгласиш!

79.

Нова Скотия

Уайът наблюдаваше как Андреа Карбонел напуска скривалището и фигурата ѝ бавно се очертава на светлината на луната. Току-що беше погледнал часовника си. Времето изтичаше. Ръката ѝ с пистолета беше отпусната надолу. Той направи същото и излезе на открито.

– Не биваше да стигаме дотук – въздъхна тя. – Ти просто трябваше да умреш по-рано.

– Защо изобщо ме намеси? – пожела да узнае той.

– Защото си добър. Защото бях убедена, че си твърд за разлика от останалите. Защото никой няма да се развълнува, ако изчезнеш.

Той се усмихна в себе си. Тази жена продължаваше да печели време с надеждата, че хората ѝ всеки момент ще се намесят.

– Винаги ли мислиш само за себе си? – подхвърли той.

– О, господи! И ти ли се размекваш, Джонатан Уайът? Нима някога си мислил за нещо друго освен за себе си?

Оказа се, да. При това много често. Не минаваше ден, без да си спомни за двамата мъртви агенти. Благодарение на тях беше все още жив. Те бяха свършили своята работа, привличайки стрелбата на врага. Операцията завърши с успех именно защото се бяха жертвали. Признаха го дори членовете на вътрешната комисия, която го разследваше.

Но той не беше пожертвал тях, за да спаси себе си. За разлика от жената насреща си. Тя мислеше единствено за собствения си живот. Нищо друго не я вълнуваше. Най-тежкото мина. Ти беше добър агент. Думите на Малоун след решението на комисията, когато го беше стиснал за гърлото. Да, наистина беше добър агент.

– Ти ли изпрати онези хора в института "Гарвър"? – пожела да узнае той.

– Че кой друг? Беше единственият ми шанс да елиминирам всички с един удар – теб, Малоун и онзи, който беше разгадал шифъра. Но ти извади късмет. Малоун също. Няма смисъл да продължаваме този разговор, Джонатан. Ти през цялото време беше наясно, че те използвам. Но искаше парите ми.

Може би, въздъхна Уайът и незабелязано промени стойката си. От защитна в нападателна. Факт, който очевидно убягна от вниманието на Карбонел.

– И пушката с пружина ли беше твоя работа?

Тя кимна.

– Беше отличен начин да отклоня вниманието от себе си. Ако не беше спрял вратата с крак, аз щях да я блъсна и да отскоча встрани. Изчислих, че няма как да бъда засегната.

– Съжалявам, че провалих плановете ти.

– Нищо подобно – сви рамене тя. – Нещата поеха в друга, още по-благоприятна посока. Тук пред нас се разкриват широки възможности. Къде са двете страници?

Това беше единственото, което все още я възпираше. Нямаше да предприеме нищо, преди да чуе отговор на въпроса си. Инструкциите на подчинените ѝ със сигурност съдържаха клауза, според която трябваше да изберат максимално изгодна позиция, преди да действат.

– Мога само да ти ги покажа – отвърна той. – Нямах нито шанс, нито време, за да ги прибера.

– Ако обичаш.

Той беше сигурен, че Карбонел няма да устои на изкушението. Обърна се и тръгна към широката зала вдясно, където се бяха сблъскали с Малоун. Не след дълго спря пред дупката в прогнилите греди и посочи надолу:

– Там са.

– А как ще слезем при тях?

Вече беше помислил по въпроса. От вътрешната страна на крепостната стена, непосредствено покрай бойниците, беше опъната предпазна мрежа от найлонови въжета, закачени за метални колони. Тя едва ли можеше да предпази някого, но сигнализираше за опасността. Веднага след като ликвидира хората на Карбонел, Уайът отряза едно петнайсетметрово въже от нея, нави го на руло и го напъха в раницата си.

– Приготвил съм се – отвърна той и смъкна раницата от раменете си.

Касиопея мълчеше, но умът ѝ напрегнато работеше. Хейл беше избрал точната жертва. Нито тя, нито Стефани щяха да проговорят, ако бяха завързани за онзи стол. Мълчанието беше единственото им оръжие. Но Шърли Кейзър нямаше как да го разбере. Ужасените ѝ очи бяха заковани върху стоманените клещи, стиснали безименния ѝ пръст. Главата ѝ умолително се тресеше. Не, моля те, не! Нямаше как да издържи на подобни изтезания.

– Знаеш, че не бива да се обаждаш! – предупредително прошепна Стефани.

– Нямам друг избор.

– Точно така – кимна Хейл, въпреки че едва ли беше доловил репликите им. – Помисли си, посъветвай се. Но не забравяй, че Шърли разчита на правилното ти решение.

Тримата капитани мълчаливо гледаха. Въоръжените мъже продължаваха да ги държат на мушка. Касиопея не можеше да допусне изпълнение на този пъклен сценарий.

– Дай ми проклетия джиесем! – решително тръсна глава тя.

Малоун затегна колана и се приготви за кацане. Спускането от десет хиляди метра не беше леко. Пилотът го предупреди, че бурята се движи на север и ще се наложи да пресекат южния крайна фронта. Едуин Дейвис се обади още два пъти, но само за да го информира, че Касиопея все още не се е обадила, а в имението е избухнала нова престрелка. Всичко това беше твърде обезпокоително.

Той вече беше презаредил пистолета си, а в джобовете на якето му тежаха два резервни пълнителя. Беше готов за действие. Ох, само веднъж да стъпи на твърда земя!

Изправен високо горе, Нокс наблюдаваше развоя на събитията в просторната зала с продънен под. Беше чул думите на Уайът, според които изгубените страници били скрити някъде под дупката, която зееше в средата. После го видя да завързва въже за една от носещите колони и да се спуска надолу. Карбонел го последва. За миг зърна светлината на фенерче, която бързо избледня. Дали да тръгне след тях, или просто да ги изчака горе? Ами ако някъде има друг изход?

Помисли за баща си – боцмана, който се беше превърнал в легенда.

И се засрами от себе си. Защото се беше продал. Нещо, което баща му никога не би направил. На практика баща му беше извършил невъзможното.

Бе убил президента.

Джон Кенеди бе влязъл в Белия дом благодарение на тайна коалиция, създадена от Джо, неговия баща. В нея участвали политици, профсъюзни лидери и босове на организираната престъпност. Бащата на Куентин Хейл бил близък с Джо и сключил сделка с клана Кенеди, която гласяла: Влизате в Белия дом, възстановявате валидността на разрешителните, срещу което получавате пари и политическа подкрепа от страна на Общността.

Просто и ясно. Така и станало. Малко след изборите сделката била забравена. Кланът Кенеди започнал война срещу всички, включително Общността. Профсъюзите и мафията не знаели какво да правят. Но не и капитаните. Те наели един смахнат беглец от Русия на име Ли Харви Осуалд, който трябвало да убие президента, а после извадили огромен късмет с Джак Руби, който ликвидирал Осуалд. Следите не водели доникъде.

Десетилетия наред любителите на конспиративни теории гадаеха какво се е случило. И щяха да продължават да го правят още десетилетия. Никой не научи истината. Просто защото баща му бе истински боцман. Верен докрай. Може би беше ударил часът да постъпи като него.

Нуждаеше се от светлина. Нямаше фенерче, но горе, при труповете, беше забелязал едно. Обърна се и започна да се катери.

Касиопея пое джиесема, който Хейл ѝ подаде през решетките.

– Бъди кратка и убедителна – предупреди я той. – Не забравяй, че кимна ли, приятелката ти ще изгуби един пръст.

Тя набра номера, който помнеше наизуст. Едуин Дейвис вдигна на второто позвъняване.

– Какво става там? – попита той.

– Всичко е наред, но все още не съм открила нито Стефани, нито Кейзър. Мястото се оказа много голямо.

– Чухме стрелба Тя беше наясно, че Хейл я свързва с нападателите, които се бяха появили в имението. Нали бяха дошли почти едновременно? В което нямаше нищо вярно, но когато го чуеше, Дейвис положително щеше да схване посланието.

– Нашите хора оплескаха работата – въздъхна тя. – Атакуваха с ураганен огън, но в крайна сметка бяха избити. Тактиката им се провали. Аз съм добре. Изчаквам и наблюдавам, но в имението гъмжи от народ.

– Изчезвай оттам!

– Ще го направя, но ми трябва още малко време. Имай търпение.

– Тая работа не ми харесва!

– Аз съм тук, а не ти. Ще го направим по моя начин.

Дейвис замълча.

– Добре – отвърна най-сетне той. – Нека бъде по твоя начин, но побързай.

Тя прекъсна разговора.

– Отлично! – поздрави я Хейл. – Дори аз ти повярвах. С кого говори?

Касиопея го гледаше и мълчеше. Той вдигна ръка. Предупреждението беше ясно: спусна ли я надолу, тя ще изгуби един пръст.

– Говорих със специален агент на НРА, който отговаря за операцията. Вече знаеш, че те нападнаха наши хора.

Хейл се усмихна.

– А къде е Андреа Карбонел?

– Не знам, тя не ми докладва. Тя издава заповедите, а ние ги изпълняваме.

В помещението се появи мъж с автомат в ръце, който се приближи към Хейл, прошепна му нещо и бързо излезе.

– Малък проблем – отбеляза капитанът и дръпна джиесема от ръцете ѝ. – Бурята утихва, но навън се спуска гъста мъгла. Памлико е известна с постоянните си мъгли. Ще се наложи да изчакаме с тръгването.

– Къде отиваме? – обади се Стефани.

– На плаване в Атлантика, както вече споменах.

Касиопея наблюдаваше доктора. След телефонния разговор, от който Хейл очевидно остана доволен, Шърли почти беше престанала да се съпротивлява.

– Планираш още убийства в открито море, а? – подхвърли единият от капитаните.

– Изобщо не се надявам да ме разбереш, Едуард – въздъхна Хейл. – Ще ти кажа само едно: скоро нашите разрешителни ще бъдат възстановени и отново ще се върнем към нормален живот. Но присъстващите тук дами нямат никакво отношение към това. – Обърна се към Касиопея и Стефани и саркастично подхвърли: – Вие го знаете, нали?

– Арестувахме твоя човек във Вирджиния – напомни му Касиопея.

Надяваше се да го разколебае.

– Утре ще му изпратя нашите адвокати – сви рамене Хейл. – Той знае, че докато си държи езика зад зъбите, няма да му се случи нищо. Няма как да го свържете с нас.

Тя беше наясно с фактите. Едуин Дейвис – също.

– Какъв човек във Вирджиния? – попита друг от капитаните.

– Бъркотия, предизвикана от вашата глупост, която трябва да бъде оправена – отвърна Хейл.

– Горчиво ще съжаляваш за оръжията, насочени в мен! – намръщено го изгледа един от капитаните.

– Наистина ли, Чарлс? И какво мислиш да направиш? – обърна се Хейл и отново насочи вниманието си към Касиопея. – Време е да разбереш, че аз нямам нищо общо с опита за покушение срещу Дани Даниълс. Това беше дело на онези глупаци, които стоят пред теб.

– Убеден ли си, че постъпваш разумно? – попита капитанът, наречен Чарлс.

– Напълно. Двама от хората ми са мъртви.

Хейл се обърна към Шърли.

– Не! – изкрещя Стефани.

Главата му леко кимна. Клещите остро щракнаха.

80.

Уайът пусна Карбонел пред себе си, осветявайки пътя с фенерчето. Водата се покачваше и почти достигаше прасците му. Двамата с Малоун бяха извадили късмет да попаднат тук при максимално ниско ниво. Карбонел се държеше по обичайния начин – самоуверено и пренебрежително, сигурна, че хората ѝ са наблизо и ще ѝ пазят гърба.

– Тук ли са се издавили британските войници? – попита тя.

– Без съмнение.

– Тази вода е студена.

– Няма да е за дълго.

Той се придържаше към пътя, който вече беше изминал в компанията на Малоун. Към символите и мястото, където се събираха трите тунела.

Не след дълго стигнаха до разклонението.

Той освети четирите символа на стената и петия, който се намираше на тавана над главите им.

– Невероятно – прошепна тя. – Това ли е скривалището?

Вода шуртеше от улеите, които се намираха на около метър от пода. Солената пяна бавно се разнасяше, но притокът си оставаше стабилен. На два метра височина зееха други дупки, които чакаха водата да стигне до тях.

– Петият символ е поставен горе нарочно – промърмори той. – Зад него положително се крие онова, което търсим.

– Как мислиш да стигнеш до него?

– Никак.

Нокс напредваше бавно, стараейки се да не разплисква водата, която вече стигаше до коленете му. В ръката си държеше фенерчето, което беше намерил горе при труповете. Гласовете на Уайът и Карбонел се чуваха на седем-осем метра пред него. Той изключи фенерчето и продължи в мрака.

Касиопея и Стефани се бяха навели над Шърли Кейзър, която все още беше в шок, въпреки че ръката ѝ беше зашита и превързана от доктора, който ѝ направи инжекция с болкоуспокояващо.

– Не искам да ме мислите за варварин – обяви Хейл.

Безименният пръст на Шърли падна на пода пред очите им. Нещастната жена издаваше приглушени писъци изпод лепенката, която скриваше устата ѝ. После за късмет просто припадна.

– Все още е в шок – прошепна Стефани. – Мислиш ли, че Едуин схвана посланието ти?

Веднага беше разбрала целта, с която Касиопея му беше подхвърлила онази лъжа.

– Проблемът е, че Едуин е прекалено предпазлив – добави тя.

Не и когато ставаше въпрос за Полин Даниълс, помисли си Касиопея. Надяваше се, че сега ще прояви и съобразителност.

– Президентът е много загрижен за теб – каза на глас тя.

– Аз съм добре.

– Не това имах предвид.

Стефани усети раздразнението в гласа ѝ.

– Какво ти каза?

– Достатъчно.

– Уверявам те, че не съм извършила нищо нередно.

– Много хора твърдят същото, но въпреки това имаме проблеми.

– Какво искаш да кажеш?

Нямаше намерение да се разкрива пред тази жена и замълча. После тихо добави:

– Бракът им е пълен провал, Стефани. Ти го знаеш, защото си го обсъждала с президента. Достатъчно е, че той изпитва някакви чувства към теб. Пред мен призна, че и ти му отговаряш със същото. Вярно ли е?

– Той ли го каза?

– Само на мен. Имаше основателни причини да го направи.

Шърли простена. Очевидно идваше в съзнание.

– Ръката здравата ще я боли, когато се събуди – отбеляза Стефани.

Касиопея мълчеше и чакаше отговор на въпроса си.

Стефани взе главата на Шърли в скута си. Хейл и капитаните си бяха отишли. Останалите ги последваха, влачейки трупа с отрязаното ухо. Трите жени бяха сами в килията и очакваха вдигането на мъглата.

– Не знам какво да мисля – промълви Стефани. – Но си давам сметка, че мисля за него много повече, отколкото би трябвало.

Импровизираната врата се отвори и на прага се появи Хейл.

– Добри новини – обяви той. – След малко тръгваме.

Малоун изскочи oт автомобила, който спря на мокрия пясък близо до пристана. Продължаваше да ръми, но облаците вече се разкъсваха. До разсъмване оставаше по-малко от час. Почти не беше мигнал, въпреки че по време на дългия полет бе имало време. Сърцето му се свиваше от тревога за съдбата на Касиопея и Стефани.

– Какво ново? – попита той, обръщайки се към Дейвис, който го чакаше до спрелия наблизо джип.

– Обади се преди час.

Веднага долови резервираността в гласа на президентския човек.

– Даде ми невярна информация, обявявайки нападателите на имението за наши хора – добави Дейвис.

– Мислиш, че е била принудена ли?

– Вероятно. Но не разполагаме с друга достоверна информация. За съжаление не можем да я използваме, защото тя е там незаконно.

Малоун отлично знаеше какво гласи Четвъртата поправка, но сега не беше време да мисли за конституцията.

– Трябва да действаме незабавно! – отсече той.

– Ти си единственият ни ход.

Беше ясно, че Дейвис трябва да мисли не само за Касиопея, но и за още много хора.

– В момента над залива има гъста мъгла, която покрива всичко в района на северния бряг, включително и устието на реката. Казаха ми, че често се случвало по това време на годината.

– Ще я използваме да се доберем до имението.

– Очаквах да го кажеш – кимна Дейвис и посочи бетонната рампа. – Лодката е там.

Уайът усети чуждо присъствие. Един-два пъти му се стори, че чува тих плясък на вода. Инстинктът му нашепваше, че Нокс ги е последвал.

С един куршум два заека? Това ли бе намислил боцманът?

Хейл беше доволен и едновременно с това загрижен. Беше успял да отблъсне нападението и да предотврати бягството от затвора, но положението във Вирджиния си оставаше неясно. Ако твърдението на Вит за задържан от властите негов човек се окажеше истина, нещата можеха да станат сериозни. Вече се беше свързал с адвокатите си, настоявайки за незабавна проверка. Нямаше информация и за действията на Нокс в Нова Скотия. Добре поне, че тримата капитани си бяха тръгнали. Беше пожертвал пръста на Кейзър заради тях, заради моряците и враговете си, които трябваше да разберат, че не се шегува.

Гледаше как Вит и Нел помагат на Кейзър да се качи в мократа каросерия на пикапа. Охраняваха ги четирима въоръжени моряци, а други шестима щяха да ги последват с втори пикап.

– Към пристанището! – извика той.

Малоун насочи 4-метровия скутер срещу силното течение на Памлико. Най-сетне беше успял да се добере до мъглата и в момента поддържаше курс към шейсетметровия пристан, който трябваше да се намира някъде отпред, на северния бряг на реката. Бурята беше отминала, вятърът стихна, но водата наоколо продължаваше да кипи. Бяха му казали, че устието е широко около три километра, които той вече беше почти изминал.

Погледна часовника си. 5:20 ч. Сутринта. Въпреки мъглата хоризонтът на изток вече просветляваше. Той изключи от скорост и се остави на течението. От време на време подаваше по малко газ, колкото да не бъде отнесен в морето. Пред очите му се появиха светлини. Четири, подредени в една линия.

Дейвис му беше разказал всичко, което знаеше за "Адвенчър". Шейсетметрова ултрамодерна яхта с всички качества на спортен ветроход. Силуетът му бавно изплува в мрака. На борда цареше оживление, чуваха се викове. Течението го тласкаше натам. Трябваше да внимава, за да не се блъсне в корпуса.

Зад яхтата също цареше оживление. Вероятно на пристана, който не се виждаше от скутера. Мракът беше прорязан от подскачащи светлини. По двойки. Приличаха на автомобилни фарове. Мъглата скриваше действителността, всичко беше размазано.

Малоун извади пистолета си и включи на скорост. Извънбордовият мотор леко увеличи оборотите си. Стигна до корпуса и зави наляво, следвайки ватерлинията. Пред очите му изплува котвена верига. Явно моряците се бяха погрижили за всичко, стабилизирайки допълнително яхтата срещу силното течение. Дебелите мокри халки чезнеха нагоре в мрака. Веригата беше дълга поне петнайсет метра.

Беше готов да се покатери по нея, но преди това искаше да провери още нещо. Завъртя кормилото максимално надясно и изключи от скорост. Скутерът веднага се отлепи от корпуса и започна да се отдалечава. Проверил посоката на течението, Малоун подаде газ и бавно се насочи напред. Натика пистолета в колана, изгаси двигателя и сграбчи веригата с две ръце. Кратък поглед през рамо го увери, че течението е подело скутера, който бързо се стопи в мрака.

Вече нямаше път назад.

81.

Нова Скотия

Уайът чакаше жената насреща му да приеме предизвикателството. Камъкът с петия символ беше точно над главата му, старателно споен с хоросан. Някогашните строители бяха използвали много камъни с неправилна форма, за да изградят основите на крепостта, запълвайки разстоянието между тях със здрава мазилка. Нямаше да е трудно да изкърти този над главата си. Трябваха му само чук, секач и железен лост.

– Какво си намислил? – попита Карбонел, все още с пистолет в ръка.

– Цял живот ли се занимаваш с манипулации? – попита той. Наистина му беше любопитно да знае.

– Животът ми е борба за оцеляване, Джонатан. Също като твоя.

– Стигна дотук с цената на куп лъжи. Загинаха хора. Не ти ли пука за тях, дори мъничко?

– Върша каквото трябва. Точно като теб.

Не му харесваше, че непрекъснато го сравняваше със себе си. Той можеше да е всякакъв, но нямаше нищо общо с нея. Държеше фенерчето насочено надолу, към прииждащата морска вода. Най-долните улеи вече не се виждаха.

– Какво чакаш? – попита тя.

– Появата на нашия гостенин.

– И ти ли ги чу?

Веднага отбеляза множественото число.

– Това не са твоите хора – рече той. – Убих ги и двамата.

Тя вдигна пистолета. Той изключи фенерчето и пещерата потъна в непрогледен мрак. Тресна изстрел. Усилено от затвореното пространство, ехото сякаш щеше да спука тъпанчетата му. После втори. Но той вече беше сменил позицията. Знаеше, че тя ще стреля в мига, в който светлината изчезне.

– Това е лудост, Джонатан – долетя гласът ѝ от мрака. – Защо не се разберем? В тази тъмница има реална опасност да се избием.

Той не отговори. Сега мълчанието беше допълнително оръжие за него.

В пещерата с рев нахлу нова вълна солена вода. Той се отпусна на колене и зачака. Държеше фенерчето вдигнато високо над главата си. Карбонел също млъкна. Едва ли беше на повече от три метра разстояние, но кипящата вода и мракът ѝ пречеха да го локализира. За негов късмет обратното не беше вярно.

Касиопея и Стефани помогнаха на бинтованата и все още замаяна Шърли Кейзър да слезе от каросерията на пикапа.

– Здравата боли, по дяволите! – промълви тя.

– Трябва да издържиш още малко – прошепна Стефани. – Помощта вече е на път.

Дано да е вярно, въздъхна в себе си Касиопея. Едуин Дейвис би трябвало да се усъмни в думите ѝ. "Адвенчър" беше осветен, на борда му кипеше усилена дейност. Хейл явно държеше на думата си и подготовката за отплаване беше в пълен ход. Тя не пропусна да отбележи, че мъглата започва да се разкъсва и между тъмните облаци примигват звезди.

– Ще се справя – тръсна глава Шърли.

Хейл стоеше до мостика на шест-седем метра от тях.

– Надяваш се да ни очистиш, без никой да забележи, а? – подвикна му Касиопея.

– Едва ли ще се стигне до скандал – пристъпи към нея той. – Разполагам с много козове, благодарение на глупавия ти опит за освобождаване на затворниците. Ти наруши куп закони. Дани Даниълс няма да иска шум и със сигурност ще възстанови разрешителните ни. Тогава всичко ще бъде наред.

– Може би грешиш – подхвърли Стефани.

Тя има право, помисли си Касиопея, спомнила си решителността, с която Даниълс настояваше двамата с Котън да направят всичко възможно за освобождаването ѝ. Явно нямаше да се спре пред нищо. Хейл подценяваше президента. Може би защото не знаеше какво беше споделил той с нея – че и бездруго ще сложи точка на политическата си кариера.

Този важен факт предлагаше доста място за маневриране.

– Качвайте ги на борда! – заповяда Хейл.

Малоун успя да стигне незабелязано до предната палуба. В един момент почти изпусна хлъзгавата верига, но всичко приключи благополучно.

Измъкна пистолета и се огледа. От двете страни на изнесената напред командна кабина с огледални стъкла се виждаха тесни пътечки. В кабината светеше. Челните стъкла бяха леко заоблени в синхрон с аеродинамичната форма на яхтата. Наоколо беше пусто, но за всеки случай той остана проснат върху излъсканите дъски.

Оживлението на брега нарастваше. Някой можеше всеки момент да се появи на палубата. В крайна сметка Малоун реши да рискува и пропълзя към парапета. Успя да зърне трите жени, които се качваха на борда под охраната на въоръжени мъже. Двете от тях подкрепяха третата. По-възрастен мъж наблюдаваше процедурата от пристана, а след това последва групата.

Веднага разпозна Касиопея и Стефани. Третата жена трябваше да е Шърли Кейзър. Той измъкна джиесема от джоба си и натисна бутона за бързо набиране. Дейвис вдигна веднага.

– Яхтата потегля – шепнешком го информира Малоун. – Всички вече сме на борда, време е да изпратиш армията.

В буквалния смисъл на думата, както се бяха разбрали, преди да тръгне от левия бряг.

– Това го остави на мен. А ти какво ще предприемеш?

– Каквото трябва.

Хейл стъпи на борда на "Адвенчър" със самочувствието на стар морски вълк, приемащ всички предизвикателства на съдбата. Точно както предците си, които бяха вършили същото преди триста години. След всичко, което беше направил през отминаващата нощ, екипажът му би трябвало да се гордее с него. Беше се сражавал рамо до рамо с хората си, безстрашно и без никакво малодушие. Сега му оставаше да се справи и с Андреа Карбонел, за да постигне всичките си цели. Надяваше се, че Нокс ще успее да я ликвидира и да прибере липсващите страници. Беше готов да плати за тях толкова, колкото му поиска Уайът. Дори би го наел на постоянна служба, по дяволите!

– Готови за отплаване! – заповяда на висок глас той. – Развържете въжетата и вдигнете котвата!

Това плаване възнамеряваше да командва лично. С удоволствие се вслуша в могъщото мъркане на двата дизелови двигателя, всеки с мощност от 1800 конски сили. На яхтата нямаше генератори, заменени бяха с ултрамодерни литиево-полимерни акумулатори, които осигуряваха изобилие от електроенергия. Платната бяха готови в своите специални ниши, очакващи командата да се разгънат на вятъра, която щяха да им подадат повече от двайсет компютъра. Това щеше да се случи близо до протока Окракоук, след който ги очакваше безбрежната шир на Атлантика.

Видя, че водят затворничките към главната кабина, и вдигна ръка.

– Не там! Закарайте ги на задната палуба, до басейна. Там съм им приготвил специална изненада.

Уайът си сложи очилата за нощно виждане, които измъкна от раницата си. Карбонел стоеше на няколко крачки от него, благоразумно приклекнала във водата. Главата ѝ се въртеше на всички страни, но очите ѝ нямаше как да пронижат тъмнината. Напрегнала слух, тя очевидно следеше промяната в грохота на нахлуващата вода. Той погледна надолу. Водата стигаше до бедрата му. Истинската промяна щеше да настъпи, когато се напълнеха и горните шахти, отстоящи на около два метра от дъното на пещерата. Разполагаше най-много с половин час, преди това да стане. После усети някакво движение.

Иззад ъгъла се появи фигурата на мъж. В едната си ръка държеше загасено фенерче, а в другата стискаше пистолет.

Клифърд Нокс.

Добре дошъл. Ето ти и един малък подарък от мен.

Уайът включи фенерчето си и го подхвърли към мястото, на което се спотайваше Андреа Карбонел.

82.

Малоун се оттегли към нишата на носа. Там лежаха две старателно сгънати десетметрови плътна, прикрепени с метални скоби към палубата. Изпита неволно възхищение от гигантския платноход със закръглен стоманен корпус и аеродинамична командна кабина без нито един остър ръб. Височината му беше внушителна – осемнайсет метра над ватерлинията и още десетина за кабините на горната палуба. Трите мачти се извисяваха на повече от шейсет метра в тъмното небе. Истинско произведение на изкуството.

Корабът се раздвижи. Това му се стори странно, защото двигателите почти не се чуваха. Корпусът просто се отлепи от пристана и пое напред. Той предпазливо надникна от нишата. Мъглата все още покриваше по-голямата част от палубата. Той напусна скривалището си и на два скока стигна до вратата на горната кабина. Осветеният с аплици коридор водеше към кърмата, създавайки усещането за височина и дълбочина. От ароматизаторите на тавана се долавяше миризмата на магнолия и зелен чай.

Коридорът свършваше в средата, където трите палуби се събираха пред извита около главната мачта стълба. Прозрачният под позволяваше на слънчевите лъчи да достигат и до най-долната от тях. Всичко беше от неръждаема стомана, стъкло, камък и скъпо дърво.

Вниманието му беше привлечено от някакво движение горе. Бутна първата врата, която се изпречи пред очите му. Озова се в добре оборудвана и напълно затъмнена фитнес зала. Залепи гръб за стената и надникна в коридора. Двама мъже забързано слизаха по извитата стълба. Подминаха палубата и продължиха надолу. После чу гласа на Хейл. Някъде откъм задната палуба. Там чакаха Касиопея и останалите.

Хейл излезе на задната палуба. Тук се беше разправил със счетоводителя предател, тук възнамеряваше да сложи точка и на проблемите, които му създаваха трите жени. Заобиколени от бдителните моряци с оръжие в ръце, те вече оглеждаха обещаната специална изненада.

– Нарича се клетка на позора – поясни той. – Изработена от желязо, което следва формата на човешкото тяло.

Хейл усети как двигателите увеличават оборотите си. Беше заповядал пълен напред. "Адвенчър" развиваше до двайсет възела, или около четирийсет и пет километра в час. С тази скорост съвсем скоро щяха да излязат в открития океан.

– Някога в тези клетки са били затваряни достойни мъже, оставяни да умрат увиснали на мачтата – добави той. – Едно наистина ужасно наказание.

– Като онова другото, при което жертвата е принудена да изяде собственото си ухо? – хладно подхвърли Вит.

– Горе-долу – усмихна се Хейл. – С разликата, че в тези клетки сме били затваряни ние.

Вдигна ръка и двама от хората му сграбчиха за ръцете Вит. Тя започна да се съпротивлява.

– Бъди добро момиче! – извика той, насочил показалец към гърдите ѝ.

Беше заповядал да ѝ вържат ръцете още преди да се появи на задната палуба. Другите две остави на мира. Единият от моряците я изрита в глезените и тя тежко се стовари на палубата. Без да губят нито секунда, те я сграбчиха за раменете и краката и я хвърлиха в клетката, лежаща наблизо като отворен пашкул. Пантите се затвориха с остро скърцане, резето щракна. Вече нямаше пространство, за да се съпротивлява.

Хейл се наведе над нея.

– Ти уби двама от моите хора – изсъска той. – Сега ти предстои да разбереш как са се чувствали моите деди, оковани в това желязо.

Силен порив на вятъра го засипа с хладни пръски. В ноздрите го удари миризмата на океана, който беше съвсем близо. Мъглата бавно се вдигаше. Много добре. Отлично. Сега вече беше сигурен, че ще има възможност да наблюдава как умира тази жена.

Нокс трепна при появата на светлината, която описа дъга на два-три метра от него. Не беше сигурен кой я беше включил, но това нямаше значение.

Вдигна пистолета и натисна спусъка.

Не се случи нищо. Фенерчето цопна във водата, продължавайки да свети. Без да попадне в целта, куршумът му рикошира с тревожен звън в насрещната стена. Успя да зърне някаква сянка вдясно. Една ръка потъна във водата, извади фенерчето на повърхността и го изгаси. Това вече беше мишена. Пистолетът му отново изтрещя.

Уайът безшумно се потопи. Пръстите му се вкопчиха в ръба в мига, в който подхвърли фенерчето към Карбонел. После се набра на ръце и тялото му изчезна вътре. Не искаше да остане на пода на пещерата нито миг повече от необходимото, тъй като това означаваше да се окаже в зоната на рикошетите.

Продължи да наблюдава Нокс и Карбонел през очилата за нощно виждане. И двамата държаха пистолети и фенерчета. Шансовете им бяха равни. Нямаше представа колко време щяха да останат така. Дали си даваха сметка за опасността?

С настъпването на прилива бягството през шахтите ставаше невъзможно. Борбата с нахлуващата вода в тясната тръба щеше да наподобява плуването срещу течението на бурен поток, без никаква възможност да си поемат въздух. Двамата бяха заели позиция в дъното на пещерата, на няколко метра един от друг. От там мърдане нямаше. Въздухът щеше да стигне до тях едва с настъпването на отлива. Но дотогава щяха да са мъртви.

Малоун се промъкна на средната палуба, използвайки за прикритие отворените врати. Мина последователно през киносалон, трапезария и няколко помещения за гости. Охранителни камери не се виждаха, но въпреки това нервите му бяха опънати до крайност. Пръстът му беше на спусъка.

Коридорът свърши пред голям, луксозно обзаведен салон. Дърво, слонова кост, кожа. В ъгъла се виждаше малък роял. Всичко блестеше. Като самата яхта. Трябваше час по-скоро да разбере какво се случва на кърмата. Приведен ниско към пода, той се промъкна през двойната остъклена врата. На палубата имаше плувен басейн, около който се бяха струпали хора. Натам водеше извитата стълба вдясно.

Той бавно пое по стъпалата, които свършваха на малък дек за слънчеви бани, който гледаше към кърмата. Очите му машинално огледаха околността. Яхтата се движеше в средата на реката. Двата бряга ясно се очертаваха в далечината. Слънцето изгряваше точно пред тях, мъглата почти се беше вдигнала. Обърна се към носа и отбеляза, че съвсем скоро ще навлязат в открития океан.

Приведен, той предпазливо се насочи към задния парапет. Най-напред видя Стефани и Шърли Кейзър, охранявани от двамата въоръжени мъже. Други четирима стояха наблизо. До тях се беше изправил Куентин Хейл и Касиопея. Затворена в желязна клетка.

83.

Касиопея беше на прага на паниката. Дебело тиксо стягаше китките ѝ. Тялото ѝ не можеше да помръдне, сковано от металните пръчки. Срещна погледа на Стефани. Мрачен, тревожен и безпомощен.

– Какъв е смисълът на всичко това, Куентин? – изкрещя Шърли. – Защо го правиш?

– Защото така правят пиратите – обърна се да я погледне той.

– Като убиват невъоръжени жени? – презрително подхвърли Стефани.

– Враговете трябва да получат урок.

Хейл се приближи до клетката.

– Дълги години крале и губернатори са ни затваряли в това малко приспособление. Макар и рядко, ние сме им отвръщали със същото. Но вместо да ги окачваме на мачтата и да чакаме да умрат, милостиво сме ги влачили след кораба, докато се удавят.

Мъжете вдигнаха клетката на парапета.

Времето на Малоун изтече. Не можеше да чака повече. Дишаше учестено, попаднал в плен на емоциите. Вдигна пистолета и се прицели, но миг преди да натисне спусъка, чифт здрави ръце го сграбчиха за раменете и го откъснаха от парапета. Бърз ритник изби оръжието от ръката му.

Обзе го ярост, пред очите му причерня. Кракът му потъна в слабините на нападателя, който се преви надве, но само за да срещне коляното му. Главата му отскочи назад в мига, в който лакътят на Малоун се заби в лицето му. Последваха две светкавични крошета. Тялото на противника му се прехвърли през парапета и се стовари на палубата пет метра по-надолу.

Двамата, които държаха клетката, стреснато се обърнаха. Чул шума, Хейл вдигна глава и моментално засече виновника за суматохата. Малоун трескаво се огледа, търсейки пистолета си.

– Хвърлете я! – долетя отдолу крясъкът на Хейл.

Малоун откри оръжието си, грабна го и прескочи парапета. Падна на палубата, претърколи се и застреля двамата с пушките, които стояха наблизо. После скочи на крака и хукна напред. Хейл се опита да му пресече пътя с пистолет в ръка, но той го изпревари с изстрел в гърдите. Капитанът рухна на палубата. Малоун продължи напред.

– Давай, помогни ѝ! – изкрещя Стефани.

Четиримата мъже с клетката стигнаха до парапета. Вече беше късно да ги спре с оръжие. В продължение на една безкрайно дълга секунда клетката се разклати на ръба, после полетя надолу. Касиопея изчезна във водите на Атлантическия океан.

Уайът се върна по стъпките си към мястото на спуснатото въже. Водата вече стигаше до кръста му. Не след дълго горните шахти щяха да се наводнят изцяло. Справедлив край за онези двамата, които се мислеха за по-умни от останалите. Карбонел разчиташе на подкрепата на хората си, а Нокс беше съзрял шанс да се отърве от два проблема едновременно. Още по-добре, че и двамата разполагаха с оръжие и фенерчета, които обаче нямаше да им помогнат. Карбонел беше отговорна за ненужната смърт на няколко федерални агенти. Подобен грях тежеше и на душата на Нокс. Сега обаче щяха да си платят.

На всичкото отгоре Нокс беше направил опит да убие президента. Уайът не хранеше особено топли чувства към правителството на САЩ, но все пак беше американски гражданин. И винаги щеше да си остане такъв.

Тези двамата щяха да свършат тук още преди да са осъзнали безнадеждното си положение. Всякакви опити за спасение щяха да бъдат напразни. От това ги деляха броени минути. Приливът неумолимо настъпваше. Въжето бавно изплува. Той го хвана с две ръце и започна да се катери. Измъкна се от дупката, издърпа въжето след себе си и спокойно се отдалечи.

Касиопея падаше. Опита се да свие крака, за да намали силата на удара. Завързаните ѝ ръце бяха безполезни. Напомни си да поеме максимално количество въздух и да го задържи в дробовете си. Резето беше извън обхвата ѝ, освен това се отваряше отвън.

Малко преди да я хвърлят в морето, тя долови някаква стрелба и вика на Стефани: Давай, помогни ѝ!

Какво се случваше там?

Нещо се блъсна в клетката и я стресна. Тяло на мъж, което падна във водата едновременно с нея. В следващия миг зърна лицето му и изпита огромно облекчение.

Котън.

Малоун се вкопчи в железните шини. Нямаше начин да я изпусне. Клетката изскочи на повърхността. Въжето от кърмата на яхтата беше отпуснато.

– Радвам се, че най-после се появи – извика тя.

Той потърси с очи механизма на ключалката.

Клетката започна да потъва. Той посегна към резето, но въжето се опъна и ги повлече напред.

Хейл беше замаян. Непознатият го беше прострелял в гърдите, които, слава богу, бяха защитени от бронежилетка, облечена още при нападението срещу затвора. В момента на падането беше зърнал мъжа, който прелетя през фалшборда и скочи в морето.

Надигна се на колене и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания. После потърси с поглед хората си, но не видя никой. На крачка от него стоеше Стефани Нел с пистолет в ръка. Дулото беше насочено в главата му.

– Казах ти, че Котън Малоун ще ти донесе големи неприятности – изсъска тя.

Малоун здраво стискаше клетката. Дясната му ръка се бе впила в едно от кръглите железа на рамката, към което бяха заварени плоските ребра. Ярки цветове играеха пред очите му. Влачеха се под и над повърхността на водата на около трийсет метра зад "Адвенчър", точно в средата на дългата пенеста следа.

Малоун пое нова глътка въздух и изкрещя:

– Дишай!

– Опитвам се – отвърна тя на пресекулки.

В сравнение с нея той разполагаше с малко по-голямо пространство за маневри. Високата скорост на яхтата превръщаше клетката в хидроплан, дарявайки ги с няколко скъпоценни секундй. Но той си даваше сметка, че ще потънат като камък в мига, в който скоростта намалее. Сърцето блъскаше лудо в гърдите му. Трябваше да открие проклетото резе.

Касиопея поглъщаше колкото въздух, толкова и солена вода. Правеше отчаяни опити да я плюе, за да запази дробовете си чисти. Едновременно с това въртеше горната част на тялото си. Острата болка в свитите крака ѝ напомни да направи почивка. Надяваше се, че скоростта няма да намалее, защото това означаваше бързо потъване. Хейл си играеше с тях, наслаждавайки се на безсилието им.

– Ще те…. Измъкна… навън… – изрече на пресекулки Котън при поредното им излизане на повърхността.

– Ръцете ми – едва успя да промълви тя.

С вързани ръце нямаше да може да плува дълго.

Хейл се втренчи в Стефани Нел.

– Ще ме застреляш ли?

– Няма да се наложи.

Странен отговор. Тя махна с пистолета, принуждавайки го да се обърне. Шърли Кейзър беше вдигнала пушката, захвърлена от някого по време на суматохата. Бинтованата ѝ ръка я поддържаше отдолу, а показалецът на здравата беше на спусъка.

От салона изскочиха хора. Мнозина от тях бяха въоръжени. Най-после!

Малоун напипа резето и рязко го дръпна. Нищо. Опита да го завърти и отново дръпна. Този път успя и клетката се отвори. Той се оттласна встрани и потъна във водата заедно с Касиопея. Клетката изчезна, подскачайки по вълните.

Той напълни дробовете си с въздух и се гмурна. Очите му почти веднага откриха фигурата ѝ. Прегърна я през раменете и двамата заедно се насочиха към повърхността.

– Поеми си въздух, а аз ще освободя ръцете ти – извика той.

Останаха под водата достатъчно дълго, за да може да развие дебелото тиксо, което стягаше китките ѝ, и отново изскочиха на повърхността. "Адвенчър" беше на шейсет метра от тях и бързо се отдалечаваше с издути платна. Тишината наоколо се нарушаваше единствено от свиренето на вятъра и плясъка на водата.

После се появиха някакви звуци. Ритмични и басови. Малоун вдигна глава. Към тях приближаваха четири бойни хеликоптера. Точно навреме. Една от машините увисна над тях, а другите три закръжиха над яхтата.

– Добре ли сте? – прозвуча през силен рупор гласът на Едуин Дейвис.

Двамата едновременно вдигнаха палци.

– Дръжте се още малко – успокоително добави Дейвис.

Хейл чу свистенето на ротори и вдигна глава. Три бойни хеликоптера на американската армия кръжаха като гладни вълци над мачтите на "Адвенчър".

Гняв нахлу в душата му. Неблагодарната държава, на която той и семейството му доблестно бяха служили, просто не искаше да го остави на мира. Къде изчезна Нокс, дявол да го вземе? И онзи, който се наричаше Уайът? Дали бяха успели да докопат документите, които щяха да възстановят правомощията им? И защо Болтън, Сюркуф и Когбърн ги нямаше до него, за да се сражават заедно срещу общия враг? Вероятно защото проклетите страхливци го бяха предали.

Стефани Нел откри преграден огън към главната кабина. Куршумите пръснаха извитите стъкла заедно с рамките им от фибростъкло. Хората му се бяха изпокрили. Той се обърна към Кейзър, която продължаваше да го държи на мушка.

– Няма да стане толкова лесно, Шърли.

Представи си, че е Черната брада, изправен срещу лейтенант Мейнард на борда на друг кораб с името "Адвенчър". Онзи двубой също е бил на живот и смърт. Но Черната брада е бил въоръжен, докато пистолетът на Хейл лежеше на около метър от него на влажната палуба. Трябваше на всяка цена да се добере до него. Очите му се местеха от Шърли вдясно към Нел вляво. Нуждаеше се само от малко шанс, нито повече. Пушката в ръцете на Шърли изригна.

Куршумите пробиха защитната му жилетка. Следващият залп раздроби краката му. От устата му бликна кръв. Тялото му рухна на палубата и се разтърси от нетърпима болка. Лицето му се разкриви. Последното, което видя, беше дулото на пушката, насочено в главата му.

– Никак не беше трудно да те убия, Куентин – просъска тя.

До слуха на Касиопея долетя приглушена стрелба. Обърна се с лице към "Адвенчър" и успя да види как две тъмни фигури скачат от задната палуба във водата.

– Стефани и Шърли току-що избягаха – осведоми ги през рупора Дейвис.

Платната на "Адвенчър" се издуха на вятъра. Наредени плътно едно до друго, без никакво разстояние между тях, те тласкаха зеления корпус по вълните със смайваща бързина. Яхтата сякаш се беше превърнала в някогашен пиратски клипер, полетял към поредната авантюра. Но времената не бяха същите. Седемнайсети и осемнайсети век отдавна бяха отминали, а Дани Даниълс беше един наистина много разгневен президент. Хеликоптерите в небето нямаха никакво намерение да ескортират кораба обратно до пристанището.

От борда продължаваха да скачат хора.

– Това е екипажът – отбеляза Котън. – Знаеш защо го правят, нали?

Касиопея кимна. Хеликоптерите се изтеглиха.

Изпод корпусите на два от тях изригна огън. Четири ракети оставиха бели опашки в синьото небе и секунди по-късно пронизаха корпуса на "Адвенчър". Издигна се облак гъст черен дим. Яхтата се килна на една страна като ранено животно. Платната се сбръчкаха, губейки силата си.

Една последна ракета, изстреляна от третия хеликоптер, прекрати агонията ѝ. Изригна огромно огнено кълбо. От великолепния доскоро плавателен съд не остана нищо. Останките му бързо се скриха под вълните. Атлантикът лакомо ги погълна.

84.

Нова Скотия

11:30 ч. Сутринта

Уайът потъна обратно в бездната под форт "Доминиън". Пет часа по-рано беше напуснал острова. Заряза крадената лодка на плажа край Честър и нае друга, а после купи нужните инструменти и се въоръжи с търпение, изчаквайки отлива.

Предстоеше му да изпълни още една, последна задача. Увисна на ръце и скочи на каменистия под. Водата почти се беше оттеглила от пещерата. Също като при предишната му визита в компанията на Малоун. Включи фенерчето и пое към разклонението. На половината път се сблъска с първия труп, подут от водата. Някъде около четирийсет, с тъмна коса и незапомнящо се лице. Според представеното от Карбонел досие това трябваше да е Клифърд Нокс. Боцманът. Лежеше по гръб на каменистия под. Очите му бяха затворени.

Уайът продължи напред, към петте символа. От Карбонел все още нямаше следа, но в подземието имаше още два тунела без изход. Тялото ѝ можеше да е навсякъде, включително и в открито море, ако водата го бе отнесла през някоя от шахтите.

Вдигна глава към символа на тавана.

Беше склонен да се съгласи с мнението на Малоун, според което този триъгълник действително маркираше скривалището. Претърколи един от по-едрите камъни наблизо. Височината едва ли надминаваше два метра и нямаше да представлява проблем. Извади от раницата си чук и длето и започна да кърти мазилката, която придържаше плочата с неправилна форма към тавана на пещерата. След близо двеста години приливи и отливи хоросанът беше твърд като камък, но в крайна сметка започна да се рони под острия връх на длетото. Уайът отскочи встрани миг преди плочата да се стовари в плитката вода и да се пръсне на парчета.

Насочи фенерчето в дупката, която се разкри пред очите му.

На трийсетина сантиметра над линията на тавана имаше нещо като лавица, изсечена направо в скалата. Върху нея беше поставен лъскав зеленикав предмет, който отразяваше светлината. Уайът насочи фенерчето нагоре и протегна ръка.

Предметът беше гладък и хлъзгав. Стъкло, съобрази той. Внимателно го свали от лавицата. Не беше тежък. Около килограм и половина, не повече. Монолитно стъкло със загладени ръбове и размери около трийсет квадратни сантиметра. Поднесе го близо до фенерчето и плисна няколко шепи вода върху него. Във вътрешността му имаше нещо. Напрегна взор. Нямаше как да сбърка.

Под дебелото стъкло се виждаха два листа пожълтяла хартия. Уайът положи контейнера на камъка, върху който беше стъпил. Огледа се, грабна един по-малък камък и с два удара разби стъклото. За пръв път от 175 години насам хартията влезе в съприкосновение със свежия въздух. Всеки от листовете съдържаше две колони текст под заглавието

Извадка от дебатите в Конгреса

Отдолу беше поставена датата:

9 февруари 1793 г.

Очите му бързо пробягаха по текста и спряха на онова, което го интересуваше.

Уважаеми г-н председател, мистър Мадисън. Предстои ни дебат върху официално внесеното предложение, който несъмнено ще бъде много разгорещен. Въпросът е изключително важен и трябва да бъде разгледан с внимание.

Според приетата конституция на страната този Конгрес разполага с извънредни правомощия да издава разрешителни за дейност, която влиза в противоречие с действащото в момента международно право. Тук веднага ще добавя, че без дързостта и смелостта на авантюристите, разполагащи с кораби и способен екипаж, ние никога нямаше да спечелим морската война с Англия. За щастие издаването на разрешителни за каперство беше и все още е в наши ръце. Същевременно всички сме наясно, че все още не разполагаме с достатъчно бойни кораби и екипажи, които да защитават страната ни по море. По тази причина предлагам да продължим разрешителните за каперство на Арчибалд Хейл, Ричард Сюркуф, Хенри Когбърн и Самюъл Болтън, което ще ни осигури решително предимство пред враговете на тази страна.

Настоящото предложение е внесено от Председателя след съответните консултации със заинтересованите страни. След евентуалното одобрение от Конгреса за продължаване на разрешителните то ще бъде изпратено за ратифициране от Сената.

Закривам заседанието.

Съдържанието на втория лист беше подобно, но беше извадено от дневника на Сената, който единодушно беше одобрил продължаването на разрешителните. Най-отдолу беше отбелязано, че "въпросното предложение ще бъде изпратено за подпис от президента Уошингтън."

Нямаше съмнение, че именно това бяха документите, които търсеше Общността. И заради които бяха загинали много хора. Двата документа щяха да донесат само беди. Появата им щеше да предизвика само проблеми.

Добрите агенти решаваха проблемите.

Уайът скъса и двата листа на дребни парченца и ги хвърли във водата в краката си.

Готово.

Минавайки покрай Нокс, той полугласно промърмори:

– Напразно умря, приятелю.

Не след дълго излезе на повърхността. Беше време да се раздели с този изолиран аванпост. Наоколо чуруликаха птици, крила пърхаха над полуразрушените бойници.

– Покажи се и да поговорим – подвикна той, решил да сложи край на криеницата.

Бе усетил, че не е сам, още в мига, в който се върна в крепостта. В далечния край на полуразрушената зала се появи фигурата на Котън Малоун.

– Мислех, че отдавна си изчезнал – заяви Уайът.

– Върнах се за документите, но ми казаха, че и ти си тук за тях.

– Предполагам, че в даден момент ще се появят и представители на канадските власти.

– Изчакахме колкото можахме – кимна Малоун. – Какво се е случило долу?

– Общността загуби един боцман.

Веднага забеляза, че Малоун не носи оръжие. Но то не му трябваше, защото високо горе между бойниците се появиха шестима тежковъоръжени мъже. Днес двубой нямаше да има.

– Какво стана със страниците? – попита Малоун.

– Скривалището беше празно – отвърна Уайът.

– Предполагам, че това означава краят на Общността – изгледа го втренчено Малоун.

– И на никой президент няма да се наложи да се занимава с тях.

– Така е.

– Сигурно няма да ми повярваш, но нямах никакво намерение да продам тези страници на Хейл.

– Напротив, вярвам ти.

– Пак демонстрираш висок морал, а? – усмихна се Уайът.

– Президентът на САЩ обяви, че те освобождава от всякаква отговорност заради онова, което направи в Ню Йорк, и за начина, по който се справи с Карбонел тук. Освен това можеш да задържиш парите, които си получил от НРА.

– И бездруго нямах намерение да ги връщам.

– Още ли си обиден на властите?

– Не знам – въздъхна Уайът. – Но в едно съм сигурен – никой от нас двамата няма да се промени.

Малоун посочи дупката в пода.

– И двата трупа ли са там?

– Не. Дяволът в пола липсва.

– Мислиш, че е успяла да изплува, ли?

– Онези шахти не бяха такива, каквито ги помним ние двамата – сви рамене Уайът. – Би трябвало да има много добри дробове, за да се измъкне от там.

– Доколкото си спомням, дробовете ѝ наистина бяха такива.

– Значи се е измъкнала – усмихна се Уайът.

Малоун направи крачка встрани.

– Хей, помилването ми важи ли на територията на Канада? – спря го Уайът.

– Да, можеш да се прибереш спокойно във Флорида. Бих ти предложил превоз, но се страхувам, че твърде много ще се сближим.

Вероятно си прав, помисли си Уайът и се обърна да си върви.

– Така и не отговори на въпроса, който ти зададох снощи – подхвърли след него Малоун. – Квит ли сме?

– Засега – отвърна, без да се обръща, Уайът.

После изчезна сред развалините.

85.

Белият дом

4:40 ч. Следобед

Касиопея чакаше в Синята стая – същата, в която вчера се беше преоблякла и беше разговаряла с Дани Даниълс. С нея беше и Шърли Кейзър.

– Как е ръката? – попита тя.

– Адски боли.

Бяха тръгнали за Вашингтон веднага след като ги извадиха от водата. Към тях се присъединиха Шърли и Стефани. Приятелката на Първата дама получи незабавна помощ от медицинския персонал, който изненадващо обяви, че докторът на Общността е свършил отлична работа по зашиването на раната. Дадоха ѝ само болкоуспокояващи и ѝ биха инжекция против тетанус.

– Най-лошо беше в морето – каза Шърли. – Солената вода възпали раната, но все пак беше по-добре да изчезнем от яхтата, нали?

Катер на бреговата охрана беше прибрал екипажа броени минути след потъването ѝ. Хората бяха предупредени по радиото да напуснат кораба преди ракетното нападение. Потъна единствено Куентин Хейл, но той вече бе мъртъв. Стефани ѝ беше разказала всичко за онова, което беше започнал Котън и бе довършила Шърли.

– Добре ли си? – попита тя.

И двете бяха уморени до смърт.

– Доволна съм, че го застрелях. Това ми костваше един пръст, но мисля, че си струваше.

– Изобщо не трябваше да ходиш там – въздъхна Касиопея.

– Наистина ли? А ти как щеше да дойдеш, ако не бях там? Само Бог знае къде щеше да е сега Стефани, а и ние с теб.

Самоувереността на тази жена бързо се възвръщаше.

– Слава богу, че всичко свърши – добави Шърли.

Наистина беше така.

Екипи на Сикрет Сървис и ФБР бяха атакували свърталището на Общността, бяха арестували както останалите капитани, така и екипажите им. В момента се провеждаше щателен обиск на четирите имения.

На вратата се почука и в стаята се появи Дани Даниълс. И за него денят беше тежък. Веднага след завръщането им Едуин Дейвис го беше запознал с развоя на събитията. Отначало бяха само двамата, а после към тях се бе присъединила и Полин Даниълс. Никой не знаеше какво си бяха говорили в продължение на цял час зад затворените врати на кабинета през няколко стаи от тук.

– Полин иска да те види – каза президентът.

Шърли стана и се насочи към вратата, после спря и се обърна.

– Ти добре ли си?

– Що за въпрос от жена с девет пръста? – усмихна се Даниълс. – Разбира се, че съм добре.

Нямаше смисъл да се преструват, че не знаят темата на разговора в онзи кабинет.

– Всичко е наред, Дани – усмихна се в отговор Шърли. – Ти ще бъдеш мъж още дълги години, след като престанеш да бъдеш президент.

– Защо бях останал с впечатлението, че ме мразиш?

– Продължавам да те мразя – докосна рамото му тя. – Но ти благодаря за всичко, което направи за нас.

Именно Даниълс беше издал заповед за изпращането на хеликоптерите. Не бе пожелал да се довери на местните сили на реда и лично се бе обадил на гарнизона във форт "Браг" след доклада на Дейвис. А после беше издал заповед за потапянето на кораба. Директно на пилотите, поемайки цялата отговорност.

– Просто попречихме на неколцина убийци да напуснат страната – обяви той.

– Ти свърши добра работа, Дани.

– Това е голям комплимент, особено когато идва от човек като теб – усмихна се той.

Шърли излезе и президентът затвори вратата след нея.

– Свършихте доста по-важна работа от спирането на банда убийци – подхвърли Касиопея.

– Сега ми кажи какво мислиш – настани се на леглото срещу нея той. – Кой би допуснал? Едуин и Полин, представяш ли си?

Тя си даваше сметка, че трябва да прояви твърдост.

– Но аз се радвам – добави Даниълс. – Наистина. Никой от двама ни нямаше представа как да сложим точка на този брак.

Подобно отношение наистина я изненада.

– Ние с Полин сме заедно от много дълго време – въздъхна президентът. – Не бяхме щастливи. Мери липсваше и на двама ни, но смъртта ѝ издълба дълбока пропаст помежду ни.

Тя улови потрепването на гласа му, когато спомена името на дъщеря си.

– Не минава ден, без да мисля за нея. Нощем се будя от гласа ѝ, който ме вика от пламъците. Така и не успях да се отърва от кошмарите… – Замълча за миг, после добави: – До днес Касиопея забеляза неописуемата болка в очите му. Трудно можеше да си представи какво беше изпитвал през всичките тези години.

– Ако Полин намери някаква утеха при Едуин, аз ѝ желая всичко най-хубаво – уморено добави той. – Съвсем искрено.

В стаята настана тишина.

– Гневът ми надделя чак когато Едуин съобщи по радиостанцията, че Шърли и Стефани са скочили от яхтата. Дадох възможност на екипажа да избяга, но не знаех, че Хейл вече е мъртъв.

– Какво мислите да правите със Стефани? – тихо попита тя.

– Днес настъпи денят на истината. Разказах на Едуин и Полин всичко за нея. Нямаше да бъде честно, ако бях замълчал.

Касиопея изпита чувство на гордост за този мъж.

– Не знам какво ще се случи – продължи той. – Полин ми каза същото, което току-що споделих с теб. Иска да съм щастлив. И двамата разбираме, че ще можем да продължим напред само ако знаем, че другият ще бъде добре. Честно казано, все още очаквам да разбера какво ще се получи между мен и Стефани. Разбира се, това може да стане едва след като приключи мандатът ми. По този въпрос всички сме единодушни.

Отново замълчаха.

– А на теб благодаря за всичко – отрони най-после президентът.

Касиопея разбра какво иска да каже. Той имаше нужда от човек, пред когото да излее душата си. Не задължително близък, но човек, на когото може да се довери.

– Разказаха ми как Котън е скочил от яхтата, за да те спаси. Да имаш човек, който е готов да рискува живота си за теб, е нещо много специално.

Наистина е така, помисли си тя.

– Надявам се и аз да намеря такава жена

– Може би вече сте я намерили?

– Ще поживеем, ще видим – усмихна се той. – Все още нищо не е сигурно. – Той стана от леглото и с въздишка добави: – А сега е време отново да поема функциите си на държавен глава.

– Чухте ли се с Котън? – не сдържа любопитството си тя.

Още рано сутринта Малоун беше отлетял от Северна Каролина за Нова Скотия.

– Би трябвало вече да те чака долу.

Очите му излъчваха топлина, от която ѝ стана приятно.

– Пази се.

– И вие също, господин президент.

Малоун видя фигурата на Касиопея, която слизаше по стълбите. Беше се върнал от Канада само преди половин час. Агенти на Сикрет Сървис го чакаха на летището, за да го доведат направо тук, в Белия дом. По пътя се бе свързал с президента и му бе докладвал за събитията във форт "Доминиън". Стефани го посрещна на моравата и остана с него.

– Научих какво си направил в Ню Йорк – подхвърли тя. – Винаги ли тичаш на помощ, когато ти позвъня?

– Само когато ме предупредиш, че става въпрос за нещо важно.

– Радвам се, че го направи. Вече бях започнала да се съмнявам, че ще напусна жива онази килия. А с клетката се справи наистина чудесно.

– Нямах друг избор – сви рамене той.

– Според мен тази жена ти е задължена – усмихна се Стефани и посочи слизащата по стълбите Касиопея.

Той не я изпускаше от очи. Подмятането на Стефани не отговаряше на истината. На практика бяха квит.

– Нещо ново за Андреа Карбонел?

– Засега нищо – поклати глава Стефани. – Но наблюдението продължава.

Той се беше присъединил към екипа на канадската планинска полиция, който щателно претърси пещерата в основите на крепостта преди настъпването на прилива. Но от Карбонел нямаше никаква следа. Същият резултат се получи и след претърсването на залива.

– Ще продължим издирването – добави Стефани. – Все някъде трябва да открием тялото ѝ. Нали не допускаш, че се е измъкнала жива?

– Не виждам как би могла да го направи. Дори при празни шахти беше изключително трудно.

Касиопея се приближи.

– Частен разговор с президента, а? – подхвърли Малоун.

– Някои неща се нуждаеха от доизясняване.

Една жена махна с ръка от другия край на входното фоайе.

– Мисля, че е мой ред да поговоря с този човек – промърмори Стефани. – А вие двамата престанете да си търсите белята.

Малоун улови погледите, които си размениха двете жени. Изражението на Касиопея вече му беше познато. За пръв път го видя във Вирджиния, когато разговаряха за Едуин Дейвис, а за втори път – в Монтичело, когато настоя да говори насаме с президентския съветник.

– Надявам се, че все някога ще споделиш с мен онова, което знаеш – подхвърли той, след като Стефани се отдалечи.

– Правилно се надяваш.

– А защо тръгна сама за онова проклето имение? Нима не си даваше сметка, че е истинска лудост?

– А ти какво би направил на мое място? – сви рамене тя.

– Не питай.

– Извадих късмет, че ти се появи навреме.

Той поклати глава и посочи багажа им, струпан до изхода.

– Всичко е опаковано. Можем да тръгваме.

– У дома? – погледна го тя.

– Няма начин. Все още ни предстои един уикенд в Ню Йорк, до който така и не стигнахме. Театър, а после вечеря, забрави ли? Освен това още не съм видял роклята, която си купи специално за целта.

– Черна, с гол гръб. Ще ти хареса.

О, да. Поне това беше сигурно. Но имаше и още нещо.

– Преди да отлетим за вкъщи, бих искал да отскочим до Атланта да видим Гари. Може би за два дни.

Не беше виждал сина си от лятото, когато Гари прекара няколко седмици с него в Копенхаген.

– Мисля, че трябва да отидеш – кимна тя.

Той се прокашля.

– Мисля, че ние трябва да отидем. Гари смята, че си страхотна.

Касиопея се усмихна и го хвана за ръката.

– Ти ми спаси живота – добави тя. – Мисля да ти благодаря в Ню Йорк. Но най-напред трябва да подновя резервацията ни в "Сейнт Реджис".

– Вече е направено. Стаята ни чака, също като служебния самолет на Сикрет Сървис. Предложиха ни го безплатно.

– Помислили сте за всичко, мистър Малоун.

– Не за всичко. На теб оставям да запълниш празнините.