Шифърът на Джеферсън

16.

Малоун седеше облегнат назад в креслото си. "Еърфорс 1" набра скорост по пистата и излетя на юг към Вашингтон, окръг Колумбия. Всички бяха останали в заседателната зала.

– Май денят ти в службата се оказа доста тежък, а? – подхвърли му Касиопея.

Той веднага улови палавите искрици в очите ѝ. Всяка друга жена на нейно място щеше да бъде силно раздразнена, но Касиопея се справи отлично с неочакваната ситуация, запазвайки напълно самообладанието и хладнокръвието си. Малоун все още помнеше първата им среща във френското градче Ренльо-Шато. В една безлунна нощ тя беше стреляла по него, след което бе изчезнала с мощен мотоциклет.

– Както обикновено – произнесе на глас той. – На погрешното място, но в подходящото време.

– Пропусна да се насладиш на една страхотна рокля – усмихна се тя.

Вече му беше разказала за покупката си от "Бъргдорф Гудман", а той с нетърпение бе очаквал да я види.

– Съжалявам за провалената вечер – отново въздъхна той.

– Я виж къде попаднахме – сви рамене тя.

– Радвам се, че най-после се срещнахме – подхвърли Едуин Едуардс. – В Европа си липсвахме много, нали?

– Това пътуване до Ню Йорк се оказа много забавно – обади се Дани Даниълс. – Нещо, което не всеки президент може да си позволи Той обясни как решил да присъства на прощалното парти на свой стар приятел, който излизал в пенсия. Поканата пристигнала преди много време, но той взел решението си преди малко повече от два месеца. До вчера никой извън стените на Белия дом нямал представа за пътуването. Единствената информация за медиите била повече от лаконична – президентът ще посети Ню Йорк и толкова. Без време и място, без продължителност на визитата. Всички гости на приема в "Чиприани" трябвало задължително да бъдат проверени с металотърсач. Агентите на Сикрет Сървис стигнали до заключението, че пътуването е осигурено добре, най-вече защото медиите не били информирани до последния момент.

– Все едно и също – добави с въздишка Даниълс. – Всички опити за покушения се осъществяват благодарение на някакъв провал. Линкълн, Маккинли и Гарфийлд са били без охрана. Всеки би могъл да ги застреля, и то от непосредствена близост. Но охраната на Кенеди е била отстранена по политически причини. Идеята била да му осигурят максимално близък контакт с хората. По тази причина предварително обявили, че той ще прекоси Далас в открит автомобил. "Излезте и поздравете своя президент" било мотото им… – Даниълс замълча за миг, после поклати глава и добави: – Рейгън получи куршум поради сериозни пробойни в охраната му. Някой винаги се прецаква. Днес беше мой ред Малоун изненадано го погледна.

– Аз настоях за това пътуване – поясни президентът. – Бях убеден, че всичко ще мине добре, и не позволих на хората си да вземат достатъчно предпазни мерки.

Самолетът набра височина и зае хоризонтално положение. Ушите на Малоун заглъхнаха.

– Преди два месеца кой беше информиран за предстоящото ви пътуване? – обади се Касиопея.

– Недостатъчно хора – отвърна с въздишка президентът.

Любопитен отговор, отбеляза Малоун.

– А ти как се озова в онази хотелска стая? – обърна се да го погледне Даниълс.

Той обясни, че е получил имейл от Стефани, след което се озовал в "Сейнт Реджис", където го чакала магнитната карта за вратата на въпросната стая. Касиопея получи възможност да се запознае със съдържанието на бележката, поставена в плика, който ѝ подаде Дейвис.

После, реагирайки на едва забележимото кимване на шефа си, началникът на канцеларията постави на масата миниатюрно звукозаписващо устройство.

– Запис на шифрован радиотрафик веднага след стрелбата, докато ти все още си търсил начин да се измъкнеш от "Хаят" – поясни той.

Президентът включи устройството.

До всички агенти. Заподозреният е облечен със светлосиня риза и светъл панталон. Вече е без сако. В момента напуска "Гранд Хаят" през тунела, който води към "Гранд Сентръл Аз тръгвам след него.

Президентът натисна стоп бутона.

– Не разбирам кой би могъл да знае това – поклати глава недоумяващо Малоун.

– Никой от нашите агенти не е автор на това съобщение – каза Дейвис. – А както сам знаеш, широката публика няма достъп до тази честота.

– Разпознаваш ли гласа? – попита Даниълс.

– Трудно ми е да кажа. Радиостанцията пропуква твърде силно заради статичното електричество. Но имам чувството, че нещо в него ми е познато.

– Май си имаш обожател – подхвърли Касиопея.

– Заложили са ти капан, точно като на нас – констатира с нетърпящ възражение тон президентът.

Уайът беше откаран към Западен Манхатън, отвъд Кълъмбъс Съркъл. Тук районът беше по-спокоен, с големи магазини и жилищни блокове с тухлени фасади. Качиха го на втория етаж на един такъв блок. Помещението, в което попадна, беше просторно, оскъдно мебелирано и със затворени капаци на прозорците. Вероятно някаква обезопасена квартира.

Там го очакваха двама души. И двамата с длъжност заместник-директор: единият на ЦРУ, а другият на АНС. Уайът познаваше по физиономия само човека от Агенцията за национална сигурност. И двамата не се зарадваха на появата му. Придружителите му го оставиха в тяхната компания и се насочиха обратно към асансьора.

– Ще бъдеш ли така добър да обясниш днешните си действия? – започна пръв човекът на ЦРУ. – Как се озова в "Гранд Хаят"?

Уайът ненавиждаше всичко, което имаше някакво отношение към ЦРУ. Беше работил за тях само защото плащаха добре.

– Кой казва, че съм бил там? – контрира той.

Човекът на ЦРУ нервно закрачи напред-назад.

– Не си прави шега с нас, Уайът! – извика той. – Бил си там. Искам да знам защо.

Тези двамата май бяха наясно с част от бизнеса му.

– Ти ли повика Малоун? – попита човекът на АНС.

– Защо мислите така?

Заместник-директорът на ЦРУ извади портативно записващо устройство и натисна копчето. Прозвуча гласът на Уайът, който информираше агентите на Сикрет Сървис за придвижването на Малоун към терминала на централната гара.

– Ще те попитам още веднъж: твоя идея ли беше Малоун?

– По всичко личи, че се е появил случайно, за наше щастие.

– А ако не беше успял да прекрати операцията? – попита заместникът на АНС.

На този въпрос Уайът отговори така, както го беше сторил с Карбонел.

– Но той успя, нали?

Изобщо не възнамеряваше да предлага повече обяснения на тези идиоти. Но любопитството го глождеше.

– А защо вие не я прекратихте? – попита той. – Нали бяхте там?

– Нямахме никаква идея за какво става въпрос! – отвърна сърдито човекът на ЦРУ. – Цял ден си играехме на котка и мишка!

– Но накрая се оказа, че вие сте котката, нали? – сви рамене Уайът.

– Откъде знаеш? – излая човекът на ЦРУ. – Ти и Карбонел продължавате да си пъхате носа в нашата работа, опитвайки се да спасите онази смърдяща Общност!

– Бъркаш ме с някой друг – спокойно отвърна Уайът, който вече беше решил да последва съвета на Карбонел да поиграе голф. Игрището в добре охраняваното имение предлагаше отлични условия.

– Знаем всичко за теб и Малоун! – каза човекът на АНС. И той беше ядосан, но гласът му беше сравнително по-тих от този на колегата му.

Уайът беше наясно, че Агенцията за национална сигурност управлява милиарди долари от общия годишен бюджет на разузнавателната общност. Тя се бъркаше навсякъде, включително и в подслушването на почти всички международни разговори от и за Съединените щати.

– Малоун беше главният свидетел срещу теб по време на вътрешното разследване добави човекът на АНС. – Ти си го заобиколил, за да изложиш трима агенти на неоправдан риск. Двама от тях са загинали и Малоун повдигнал официално обвинение срещу теб. Какво беше решението на комисията? Ненужен риск, довел до отнемането на човешки живот. Тоест отстраниха те. С двайсетгодишната ти кариера беше свършено. Без пенсия, без нищо. Бих казал, че всичко това го дължиш на Малоун.

– Карбонел ли те нае да помагаш на Общността? – заби пръст в гърдите му заместник-директорът на ЦРУ.

Уайът не знаеше почти нищо за Общността извън кратката информация във връзка с покушението, която му беше предоставила Карбонел. Бяха го инструктирали по отношение на боцмана Клифърд Нокс, който щеше да ръководи акцията срещу президента. Лично беше наблюдавал този човек, който през последните дни преди атентата непрекъснато сновеше из коридорите на огромния хотел, подготвяйки за действие автоматичните оръжия. Беше го изчакал да приключи, а после се беше промъкнал в онази стая и бе оставил бележката за Малоун.

– Тези пирати ли се опитаха да убият Даниълс? – попита човекът от АНС. – Ти знаеш кой е поставил оръжията, нали?

Убеден, че въпросните оръжия нямаше да доведат до нищо извън хотела, Уайът нямаше никакво намерение да се превръща в обвинител на когото и да било. Явно се беше забъркал в някаква тайна война между шпиони. По всяка вероятност ЦРУ и АНС се бяха обединили срещу НРА, а обект на техния спор беше Общността. Нищо ново под слънцето. Разузнавателните централи рядко си сътрудничат помежду си.

И въпреки всичко тази вражда изглеждаше малко по-различна. По-лична. И това го тревожеше.

17.

Бат, Северна Каролина

Хейл стигна до дома си, все още бесен от поведението на Стефани Нел – типично доказателство за неблагодарността на американците. Беше получил храчка в лицето въпреки всичко онова, което Общността беше направила за тях по време на Американската революция и след нея.

Той спря да събере мислите си пред широкото стълбище във фоайето. Отвън секретарят му вече го беше предупредил, че тримата капитани го очакват. Трябваше да се държи много внимателно с тях. Вдигна поглед към един от портретите, окачен на стената с дъбова ламперия. От него го гледаше прапрадядо му – същият, който беше живял в това имение и който беше нападнал един друг президент. Абнър Хейл.

В средата на XIX век оцеляването е било далеч по-лесно просто защото светът е бил по-голям. Всеки е имал възможност да изчезне в него. Той често се питаше какво ли е било да се кръстосват океаните с издути платна – като разгневен лъв, който търси плячка, според един от тогавашните хроникьори. Непредсказуем живот в открито море, без дом, без ограничения, подчиняващ се на няколко прости правила, приети от всички на борда.

Хейл направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, изпъна гънките по дрехите си и отвори вратата на библиотеката – просторно правоъгълно помещение със сводест таван и остъклена стена, която гледаше към овощната градина. Беше я преустроил преди десетина години, заличавайки следите от влиянието на баща си, и умишлено бе пресъздал атмосферата на провинциално английско имение.

Затвори след себе си и се обърна към тримата мъже, които се бяха настанили на столовете с дебела тапицерия от тъмночервено кадифе.

Чарлс Когбърн, Едуард Болтън и Джон Сюркуф.

Стройни и здрави мъже. Двама от тях с мустаци, всички с бръчици около очите, причинени от силното слънце. Морски вълци като самия него, положили подписи под действащия устав на Общността, глави на големи фамилии, свързани помежду си с нерушима клетва. Представи си как коремните им мускули се стягат от напрежение точно като тези на Абнър Хейл след глупостта, извършена през 1835 г.

Реши да започне с въпроса, на който вече знаеше отговора.

– Къде е боцманът?

– В Ню Йорк – отговори Когбърн. – Опитва се да ограничи щетите.

Добър отговор. Очевидно бяха решили да бъдат откровени с него. Преди два месеца именно той ги беше уведомил за планираната визита на Даниълс в Ню Йорк. На последвалия дебат относно евентуалните шансове за атентат бяха стигнали до заключението, че те са минимални, след което бяха гласували.

– Излишно е да ви напомням, че решихме да не го правим – отбеляза на глас той.

– Но после ние променихме мнението си – отвърна Болтън.

– Сигурен съм, че именно ти си бил инициаторът.

Фамилията Болтън винаги беше демонстрирала ирационална агресивност. Основателите ѝ участвали в изграждането на Джеймстаун през 1607 г., след което натрупали огромно състояние от доставките за новата колония. Една от тях се оказал непознат дотогава сорт тютюн, който виреел много добре в песъчливата почва и бързо се превърнал в основния износ на Вирджиния, осигурявайки просперитета на колонията за столетия напред. Наследниците на фамилията се заселили в Бат, където се насочили към пиратска дейност, а по-късно станали капери.

– Бях убеден, че с този ход ще решим проблемите си – поясни Болтън. – Вицепрезидентът със сигурност щеше да ни остави на мира.

– Нямаш никаква представа какво щеше да се случи, ако бяхте успели – принуди се да отвърне Хейл.

– Виж какво, Куентин – въздъхна Джон Сюркуф. – Лично аз си давам сметка само за едно: че в момента съм изложен на сериозен риск да попадна в затвора, а фамилията ми да бъде лишена от всичко, което притежава. Не мога да си го позволя, като бездействам. Мисля, че изпратихме ясно послание въпреки провалената операция.

– До кого го изпратихте? – веднага го засече Хейл. – Нима възнамерявате да поемете отговорност за този акт? Някой в Белия дом знае ли, че вие тримата стоите зад опита за покушение? И ако е така, колко време остава, преди да бъдете арестувани?

Никой не отговори.

– Абсолютно глупав начин на мислене – продължи Хейл. – Това не ви е хиляда осемстотин шейсет и пета, не ви е дори хиляда деветстотин шейсет и трета. Живеем в нов свят, с нови правила.

Напомни си, че историята на фамилията Сюркуф бе различна от останалите. Те бяха започнали като корабостроители, емигрирали в Северна и Южна Каролина малко след като Джон Хейл бе основал Бат. Финансирали разрастването на града, като инвестирали в него голяма част от печалбите си. Неколцина представители на фамилията стигнали до губернаторския пост на колонията, други предпочели да си останат корсари. Началото на XVIII век било златната ера на пиратството и фамилията Сюркуф не пропуснала да се възползва от нея. По-късно те също се легализирали като капери. В навечерието на XIX век станал известен един доста любопитен факт, а именно, че Сюркуф подпомогали финансово завоевателните походи на Наполеон. По това време един от тях живеел в Париж и бил близък приятел на императора. По силата на обстоятелствата той попитал Наполеон дали ще му позволи да облицова терасата в имението си с френски монети. Императорът отказал, защото не желаел хората да тъпчат върху лика му. Сюркуф обаче не се отказал. Облицовал терасата си с монети, но наредени отвесно. Това решило проблемите. За съжаление неговите наследници проявили същото лекомислие към парите и бързо пропилели състоянието си.

– Разбирам тревогите ти – меко промълви Хейл. – Моите също не са малки, но ние сме заедно във всичко това.

– Те вече разполагат е пълна информация – въздъхна Когбърн. – Всичките ми сметки в швейцарски банки са били проверени.

– Моите също – добави Болтън.

Общите им депозити в чужбина възлизаха на няколко милиарда долара, върху които не беше платен нито цент данък общ доход. Всеки от тях беше получил официално писмо от Главната прокуратура на САЩ, в което им се съобщаваше, че са обект на криминално разследване. От това се разбираше, че вместо едно прокуратурата е завела четири отделни дела. Очевидно е цел да ги разедини и настрои един срещу друг.

Но тези прокурори силно подценяваха устава.

Корените на Общността лежаха в затворения свят на пиратите – груб, жесток и безпардонен, но свят със своисобствени закони. Пиратските общности винаги са били стройни организации е ясната цел за обща печалба. Именно те бяха прилагали на практика онова, което беше открил Адам Смит: Ако крадците и убийците се обединят в съюз, те задължително трябва да се въздържат да се крадат и избиват помежду си.

Точно така постъпвали пиратите.

Онова, което първоначално носело наименованието "крайбрежни обичаи", наложило създаването на правилник за всяко отделно плаване: начин на поведение, наказания, подялба на плячката между капитаните и екипажа. Всеки поотделно се заклевал в Библията, че ще спазва установените правила. Ритуалът завършвал с глътка ром, примесена с барут. Това означавало, че никой, дори и капитанът, не е по-голям от останалите. Одобрението на правилата ставало само с пълно единодушие. Несъгласните били свободни да напуснат кораба и да търсят други, по-справедливи за себе си условия. Когато няколко кораба се обединявали в армада, те създавали допълнителни правила за сътрудничество – както това бе станало в самата Общност. Четири фамилии, обединени в името на една обща цел.

Предателството спрямо екипажа и срещу когото и да било от неговите членове се наказва по усмотрение на боцмана или на целия екипаж. Същото се прилага и спрямо дезертьорите и онези, които проявяват страх в боя.

Никой няма право да се опълчи срещу другия.

Или, казано по-точно, никой няма да преживее какъвто и да било опит в тази посока.

– Моите счетоводители са задържани – каза Болтън.

– Трябваше да се разправиш с тях, вместо да правиш заговор за убийството на президента – поклати глава Хейл.

– За мен това не е толкова лесно – въздъхна Когбърн.

– Убийството никога не е лесно, Чарлс – хладно го изгледа Хейл. – Но понякога е наложително. Важното е да знаеш кога да прибегнеш до него и как да го извършиш.

Когбърн не отговори. Беше му ясно, че той и двамата му партньори не бяха избрали най-подходящото време.

– Аз съм сигурен, че боцманът си е свършил работата – обади се Сюркуф, опитвайки се да свали напрежението. – Няма как да стигнат до нас, но въпреки това сме изправени и пред друг проблем.

Хейл пристъпи към английската масичка, опряна до една от стените с чамова ламперия. Подобни неща не биваше да се случват. Може би това бе истинската им цел – да пуснат в ход заплахата от съдебно преследване, а после да чакат реакцията, предизвикана от страха. Може би дори с надеждата, че ще се стигне до самоунищожение, за да се избегнат процесите и затвора. Но със сигурност никой не бе очаквал покушение срещу президента на САЩ.

Самият той беше опитал и с дипломация, но беше претърпял провал. Все още помнеше унижението, на което беше подложен при последното си посещение в Белия дом. Което много приличаше на посещението на Абнър Хейл през 1834 г., което беше претърпяло подобен провал. Той обаче беше твърдо решен да не повтаря грешките на своя родственик, а да извлече поука от тях.

– Какво ще правим сега? – попита Когбърн. – Май стигнахме до ръба на дъската.

Хейл се усмихна на стереотипната алегория за пирата със завързаните очи, когото накарали да ходи по надвесената над морето дъска. На практика до този вид наказание бяха прибягвали само гнусливите капитани, които не понасяли кръвопролитията или просто бягали от отговорността за отнемането на човешки живот. Храбрите авантюристи, за които и до днес се носеха легенди, не бяха изпитвали страх да гледат врага право в очите, дори и пред лицето на смъртта.

– Ще вдигнем флага – отвърна той.

18.

"Еърфорс 1 "

Касиопея слушаше обясненията на Дани Даниълс за предупреждението по радиостанцията, което беше насочило преследвачите в правилната посока.

– Трябва да е бил във фоайето на "Гранд Хаят" – замислено отбеляза Малоун. – Само така може да е видял накъде се насочвам. Когато тръгнах, те все още прочистваха хотела.

– Освен това нашият тайнствен непознат е знаел какво да каже и как да го каже – отбеляза Дейвис.

Касиопея бързо схвана намека. Ставаше въпрос за някой вътрешен човек или поне за някой, тясно свързан с вътрешни хора. В очите на Даниълс се появи едно особено изражение, което тя вече познаваше от предишната си среща с него в Кемп Дейвид в компанията на Стефани. Този човек знаеше повече, отколкото споделяше.

Даниълс кимна към началника на канцеларията си.

– Разкажи им.

– Преди около шест месеца имаше едно посещение в Белия дом

Дейвис погледна мъжа, който седеше насреща му. Според информацията, с която разполагаше, той беше на петдесет и шест години, американец четвърто поколение, произхождащ от семейство, което се беше заселило тук още преди Американската революция. Беше висок, с блестящи зелени очи и вирната волева брадичка. Гъстата му посребрена коса беше пригладена назад като гривата на застаряващ лъв. Зъбите му бяха бели и равни, с изключение на видимо по-широкото разстояние между предните два. Беше облечен в скъп костюм, който влизаше в малко неочакван, но убедителен синхрон със самоуверения му глас.

Куентин Хейл управляваше впечатляваща империя, която се занимаваше с производство, търговия и банково дело. Той беше един от най-едрите земевладелци в страната, притежател на търговски центрове и офис сгради в почти всички по-големи градове. Състоянието му възлизаше на милиарди долари, което му осигуряваше постоянно присъствие в класацията на списание " Форбс " за най-богатите хора в света. Освен това беше твърд привърженик на президента, бе дарил няколкостотин хиляди долара за двете му предизборни кампании и беше получил правото да се среща по всяко време с началника на президентската канцелария.

Но Дейвис трепна от изненада от току-що чутото.

– Нима твърдите, че сте пират? – вдигна вежди той.

– Капер – поправи го гостът.

Той знаеше разликата. Единият беше престъпник, докато другият работеше в рамките на закона, с официално разрешение да се бори с враговете на страната.

– По време на Американската революция континенталният флот разполагал с едва шейсет и четири бойни кораба – продължи Хейл. – Но тези кораби пленили сто деветдесет и шест плавателни съда на противника. По същото време действали седемстотин деветдесет и двама капери с официално разрешително от Конгреса, които пленили или унищожили шестстотин британски кораба. По време на войната от хиляда осемстотин и дванайсета положението било още по-драматично. Двайсет и три бойни кораба пленили двеста петдесет и четири съда на противника. В същото време петстотин и седемнайсет капери с разрешително пленили хиляда и триста кораба. Ето една добра илюстрация на нашата служба в полза на държавата.

Това наистина беше така, но Дейвис продължаваше да се пита накъде бие гостът му.

– Революцията не била спечелена от Континенталната армия – продължи все така самоуверено Хейл. – Обратът настъпил поради пълното ликвидиране на английската търговия. Каперите пренесли бойните действия край бреговете на Англия и всявали паника и тревога на острова. Движението между пристанищата им било блокирано. Това предизвикало небивала паника между търговците. Застрахователните ставки се повишили дотолкова, че англичаните се принудили да превозват стоките си с френски кораби – нещо нечувано по онова време.

В описанията на госта се долови нотка на благородна гордост.

– В крайна сметка именно търговците принудили крал Джордж да се оттегли от сраженията в Америка. Това е истинската причина за края на войната. Историята категорично доказва, че без каперите Американската революция нямало да стигне до победен край. Самият Джордж Уошингтън го признавал, и то многократно.

– Какво общо имате вие с всичко това? – попита Дейвис.

– Един от моите предци е бил сред тези капери. Заедно с още три фамилии сме създали могъща флотилия, към която по-късно се присъединили и други. Така се родил един наистина силен и сплотен морски флот. Някой е трябвало да координира атаките и това сме били ние.

Дейвис напрегна паметта си. Казаното от Хейл беше вярно. Каперите действително разполагали с официално разрешение да се сражават с враговете на държавата, и то с пълен имунитет срещу съдебно преследване.

– Притежавали сте официално писмо, така ли? – попита той.

– Да – кимна Хейл. – Притежаваме го и днес. Нося го със себе си.

Той бръкна в джоба на сакото си и извади прегънат лист.

Дейвис го разгърна. Оказа се, че това е фотокопие на документ на повече от двеста години. По-голямата част от него беше печатна, но имаше и бележки, написани на ръка.

ДЖОРДЖ УОШИНГТЪН,

президент на Съединените американски щати

Поздрав на всички,

които ще прочетат този документ

ДА СЕ ЗНАЕ, че в изпълнение на приет от Конгреса на Съединените щати закон, на днешния ден девети от февруари на хиляда седемстотин деветдесет и трета година аз лично давам разрешение и лиценз на Арчибалд Хейл и неговите лейтенанти, офицери и екипажи да покоряват, отнемат и конфискуват цялото имущество и богатство па всички врагове на Съединените американски щати. Всички конфискувани вещи и предмети, включително облекло, оръжие, лични принадлежности и ценности остават притежание на приносителя на това писмо, който трябва да заплати двайсет процента от тяхната стойност на правителството на Съединените американски щати. За да бъде окуражен в атаките си срещу гореспоменатите врагове и да ги доведе до успешен край, както стана при конфликта неотдавна, Арчибалд Хейл се освобождава от задължението да спазва всички действащи наказателни и финансови закони на Съединените щати и на други страни, които могат да попречат на някои или на всички агресивни действия или да ги спрат, с изключение на предумишленото убийство. Настоящото разрешение влиза в сила от горепосочената дата и е валидно за всички наследници на гореспоменатия Арчибалд Хейл.

Подписано лично от меч и скрепено с Държавния печат па Съединените американски щати във Филаделфия, на деветия ден от февруари на хиляда седемстотин деветдесет и трета година.

Джордж Уошингтън

Дейвис бавно вдигна поглед от документа и попита:

– Значи вашата фамилия притежава официален документ за нанасяне на поражения на враговете на страната при пълен имунитет от законите?

– Точно така – кимна Хейл. – В знак на благодарност за всичко, което сме направили за нея. Другите три фамилии също разполагат с подобни разрешителни от президента Уошингтън.

– А как сте се възползвали от тях?

– Благодарение на нашата намеса във войната от хиляда осемстотин и двацайсета конфликтът бил прекратен. След това сме участвали в Гражданската война, испанскоамериканската война и в двете световни войни. Веднага след Втората световна новосъздадената разузнавателна общност в Америка се обърна за помощ към нас. През последните двайсет години ние проникнахме в Близкия изток, където блокираме финансови операции, усвояваме активи и източваме печалби. Изобщо всичко, което е необходимо. Разбира се, днес вече не използваме кораби и пирати. Вместо да плаваме по моретата с въоръжени до зъби екипажи, ние пътуваме по електронен път и работим чрез утвърдените финансови системи. Може би забелязахте, че в разрешителното не се споменава изрично корабоплаване.

Това наистина беше така.

– И не е ограничено във времето.

Дейвис стана и свали от рафта зад себе си тънка брошурка, която винаги му беше подръка. На корицата ѝ беше изписано Конституция на Съединените американски щати.

– Член първи, параграф осми – кимна Хейл.

Този мъж четеше мислите му. Разгърна брошурата на съответната страница. Всичко беше точно така, както го беше описал Хейл.

Конгресът има правото да обявява война, да издава разрешителни за каперство и за репресалии и да установява правила за пленяване на суша и на море.

– Разрешителните за каперство съществуват още от дванайсети век – поясни Хейл. – Историята сочи, че първото подобно разрешително е било издадено от Едуард Трети през хиляда триста петдесет и четвърта година. Било смятано за почтено призвание и обединявало в себе си патриотизъм и материална изгода. А приносителят му нямал нищо общо с пиратите, които били обикновени крадци.

Интересно тълкуване, помисли си Дейвис.

– Каперството процъфтявало в продължение на цели петстотин години – добави Хейл. – Един от най-изявените му представители бил Франсис Дрейк, който разбил испанската армада от името на кралица Елизабет Първа. Европейските държави издавали разрешителни за каперство не само по време на война, но и в мирно време. Това била толкова рутинна практика, че бащите основатели на нашата държава предоставили на Конгреса постоянното право за издаване на разрешителни, а народът го одобрил с ратифицирането на конституцията. От създаването на държавата до наши дни въпросният документ е претърпял двайсет и седем поправки, но нито една от тях не ограничава или прекратява действието му.

Хейл не нападаше слушателя си, а по-скоро го убеждаваше. Говореше тихо, но твърдо. Дейвис вдигна ръка с намерението да каже нещо, но после прагматизмът му надделя.

– Какво искате? – направо попита той.

– Разрешителното за каперство гарантира на приносителя му правна защита. Нашето разрешително е категорично по този въпрос. Искаме правителството да държи на думата си, нищо повече.

– Той е проклет пират, както и останалите трима! – гневно възкликна Дейвис.

– Разбира се – кимна Малоун. – Всички пирати се появяват благодарение на каперите. Това не е мое мнение, а на капитан Чарлс Джонсън, който още през осемнайсети век написал книгата "Обща история на грабежите и убийствата, извършени от най-прочутите пирати". Навремето тя имала огромен успех, преиздават я дори в наши дни. Оригинален екземпляр от нея струва цяло състояние. Безспорно тя е едно от най-добрите описания на пиратството в цялата световна история.

– Не знаех, че имаш подобни интереси – поклати глава Касиопея.

– Че кой не обича пиратите? Те обявили война на целия свят. В продължение на едно столетие грабели и убивали на воля, а после изчезнали – почти без следа в историята. Хейл е прав в едно: ако не са били каперите, Америка може би нямаше да съществува.

– Признавам, че не знам много за услугите, които са извършвали за държавата – намеси се Даниълс. – Между тях е имало и много достойни и смели мъже, които са жертвали живота си, а Уошингтън очевидно се е чувствал длъжен да им помогне. Но бандата, за която говорим днес, далеч не е толкова благородна. Те могат да се наричат както си пожелаят, но си остават най-обикновени пирати. Въпреки странното признание, което са получили от Конгреса през хиляда седемстотин деветдесет и трета. Обзалагам се, че много малко американци знаят за конституционните гаранции, които са получили тези хора.

Президентът замълча за момент, потънал в размисъл.

– Разкажи им и останалото – обърна се към Дейвис той.

– След края на Революцията Арчибалд Хейл и тримата му сънародници създали Общността. Използвали разрешителните за каперство, за да си напълнят джобовете. Но винаги били изрядни и внасяли двайсетте процента, определени за държавната хазна. Сигурен съм, че повечето американци нямат никаква представа за това. На практика ние сме печелили от тези крадци. Що се отнася до конкретната група, данъците върху доходите им изобщо не отговарят на начина им на живот. Да, твърдението, че през последните двайсет години вършат услуги на разузнаването, също е вярно. Но са нанесли много щети в района на Близкия изток – плячкосали са банкови сметки и активи и са унищожили търговски компании, които са финансирали терористи. В това са добри. Дори много добри. Но не знаят кога трябва да спрат

– Нека отгатна – подхвърли Малоун. – Започнали са да крадат от хора, които ние предпочитаме да бъдат оставени на спокойствие.

– Нещо такова – намеси се Даниълс. – Не ги бива много, когато става въпрос за изпълнение на указания. Ако разбираш какво имам предвид.

– Между Общността и ЦРУ възникнаха спорове – продължи Дейвис. – Чашата преля при неотдавнашните безредици в Дубай, довели до срив на финансовата система. ЦРУ получи доказателства, че зад този хаос стоят представители на Общността. Държавният дълг на Дубай достигна космически стойности, а Общността започна да изкупува най-привлекателните активи на безценица. И тя ловко отклони предложенията за финансова помощ от съседните арабски страни. С други думи Общността се превърна в огромен проблем. От друга страна, ние не може да допуснем разруха в тази страна. Дубай е от малкото умерени държави в региона и е нещо като наш съюзник. Наредихме на Общността да прекрати всякакви операции на тази територия. Те обещаха, но продължиха да действат както преди. Затова ЦРУ се принуди да насочи данъчните към тях. В същото време притиснахме швейцарците и те ни предадоха финансова информация за четиримата членове. Проверката показа, че тези хора дължат данъци в размер на стотици милиони долари. Ако се подготвим добре и действаме разумно, бихме могли да конфискуваме цялото им имущество, което се оценява на милиарди.

– А това би изнервило всяка пиратска шайка – подхвърли Котън.

– Точно така – кимна Дейвис. – Хейл се появи при мен с настояването да получи държавна протекция, както е записано в разрешителното му. И имаше основания затова, тъй като в документа пише черно на бяло, че държавата е длъжна да го закриля при всички обстоятелства с изключение на убийството. Юрисконсултът на Белия дом установи юридическата валидност на този документ, който е издаден от Конгреса на базата на конкретен конституционен текст.

– Защо тогава не удовлетворихте исканията му? – попита Касиопея.

– Защото Андрю Джаксън се е погрижил това да не се случи – отвърна президентът Даниълс.

19.

Ню Йорк

Уайът не остана доволен от напомнянето за уволнението му. Малоун наистина беше повдигнал обвинения срещу него и това бе довело до създаването на специална комисия, чиито членове – бюрократи на средно ниво без оперативен опит – бяха определили действията му като незаконни.

– Нима трябваше да си пробия път със стрелба заедно с Малоун? – беше попитал комисията той. – да атакуваме с оръжие, надявайки се на някакъв успех, докато тримата агенти чакат отвън?

Според него въпросът му беше напълно основателен, а на всичкото отгоре и единствен по време на цялото изслушване. Но комисията прие твърдението на Малоун, според което тримата агенти са били използвани като мишени, а не като охрана. Невероятно! Той познаваше поне половин дузина професионалисти, които биха рискували живота си и за по-незначителна кауза. Нищо чудно, че разузнавателната общност се раздираше от проблеми. Всеки искаше да бъде прав, без да го е грижа дали работи добре.

Останал без избор, той прие поражението си и продължи напред. Но това не означаваше, че е забравил човека, който му бе причинил всичко това. Да, тези хора бяха прави – той наистина трябваше да потърси сметка от Малоун.

И днес се опитваше да го направи.

– Дано разбираш, че с Карбонел е свършено – подхвърли човекът от АНС. – Националната разузнавателна агенция е безполезна. Вече никой не се нуждае нито от нея, нито от Карбонел.

– Общността също е пътник – добави човекът от ЦРУ. – Нашите съвременни пирати ще прекарат остатъка от живота си във федерален затвор, където им е мястото. Но ти не отговори на въпроса ни: те ли са отговорни за случилото се днес?

Предоставеното от Карбонел досие съдържаше кратка справка за четиримата капитани на Общността – последни издънки на авантюристите от XVIII век и преки наследници на пиратите и каперите. Приложената кратка психологическа справка обясняваше как се чувства морякът, който излиза в открито море с убеждението, че ако се държи храбро и спечели битката с врага, ще бъде отрупан с похвали и ще получи повишение. А историята ще отбележи усилията му дори когато изгуби битката. Но човек трябва да е безумно смел, за да се изправи пред опасността със съзнанието, че никой няма да научи за това. Още повече, че в случай на провал ще бъде обсипан с подигравки.

Каперите бяха работили и при двете условия.

При успех наградата им била част от плячката. Но и при най-малкото отклонение те се превръщали в обикновени пирати, които били обесвани. Каперът можел да плени най-модерните крайцери на английския крал, без това изобщо да бъде забелязано. Но ако в хода на този процес нечий живот бил погубен или някой бил осакатен, положението му се утежнявало. Изведнъж се оказвал сам, без закрилата на държавата.

В края на справката се подчертаваше колко лесно тези хора биха могли да се отклонят от правилата.

– Ти подмами Малоун и го тласна в капана – пристъпи към него представителят на АНС. – Защото си знаел какво ще се случи днес. Надявал си се някой да го гръмне, нали? Какво става с теб, Уайът? Нима вече си изгубил вкус към убиването?

Уайът запази спокойствие.

– Свършихме ли? – равнодушно попита той.

– Ти свърши – уточни човекът на ЦРУ. – Засега. Не желаеш да говориш, но при нас работят хора, които знаят как да получат отговори на въпросите си.

Двамата насреща му пристъпваха от крак на крак, сякаш за да подчертаят превъзходството си. Може би заплахата с по-суров разпит имаше за цел да го стресне. Не разбираше какво ги кара да допускат, че подобна тактика ще им донесе успех. Но той предвидливо беше скътал достатъчно пари в чуждестранни банки, за да живее спокойно до дълбоки старини. На практика не искаше нищо от тези хора. Това беше едно от предимствата на заплащането от бюджета за незаконни операции – нямаше нито проверки, нито данъчни декларации.

Всъщност Уайът се колебаеше между две възможности.

Предполагаше, че двамата, които го докараха тук, все още чакаха пред вратата. Зад спуснатите щори на прозореца в дъното със сигурност имаше противопожарна стълба. Всички стари сгради разполагаха с такива.

Въпросът беше дали да отстрани тъпаците насреща си без много шум, или да ликвидира и четиримата.

– Идваш с нас – обяви агентът от АНС. – Карбонел трябва да даде много обяснения, а ти ще бъдеш главен свидетел на обвинението. Със задачата да опровергаеш лъжите ѝ.

– Защо мислиш, че ще го направя?

– Защото си готов на всичко, за да отървеш кожата.

Странно колко слабо ме познават, въздъхна Уайът. Усети как някъде дълбоко в него се включва един особен механизъм, който винаги досега му беше носил предимство.

Тялото му светкавично се завъртя, а десният му юмрук попадна в гърлото на агента на ЦРУ. После повали другия от АНС с тежък ритник в гърдите, като внимаваше да не загуби равновесие. Докато единият правеше отчаяни опити да си поеме въздух, той нанесе саблен удар във врата на другия, пое с две ръце свличащото се тяло и внимателно го постави на пода. Зае позиция зад агента на ЦРУ и уви ръка около шията му.

– Мога да те удуша – прошепна в ухото му той, стисна зъби и стегна хватката си. – Всъщност ще ми бъде приятно да видя как поемаш последната глътка въздух в живота си.

Стегна още малко.

– Слушай какво щети кажа – добави след добре изиграно колебание той. – Остани жив, по дяволите. Само не ми се изпречвай на пътя.

Агентът на ЦРУ направи опит да се вкопчи в ръката му.

– Чу ли какво ти казах? – попита той и стегна още малко.

Най-накрая мъжът кимна. Мускулите му бяха напълно омекнали от липсата на кислород.

Уайът разхлаби хватката си. Агентът безшумно се смъкна на пода. Уайът се наведе и провери пулса на двете си жертви. Слаб, но налице. Той отвори прозореца, стъпи на перваза и изчезна.

Малоун чакаше да получи обяснения за случилото се със Стефани. Същевременно си даваше сметка, че президентът има да казва още много неща. Така или иначе, на височина 10000 метра, той нямаше какво друго да прави, освен да слуша. Облегна се на седалката и остави Даниълс да разказва за събитията от пролетта на 1835 година.

– Джаксън бил бесен заради покушението – започна президентът. – Открито обвинил сенатор Пойндекстър от Мисисипи, окачествявайки цялата работа като заговор на нулификаторите. Дълбоко ненавиждал Джон Калхун, когото нарекъл предател – според мен напълно основателно.

В качеството си на вицепрезидент, Калхун бил твърд привърженик на Джаксън, но по-късно започнал да симпатизира на южните щати и създал Партията на нулификаторите, която се борела за правата на отделните щати – най-вече на тези от Юга. А самият Даниълс добре знаеше какво е предателство на вицепрезидент.

– Джаксън имал опит в отношенията си с пиратите – продължи той. – Много харесвал Жан Лафит от Ню Орлиънс, с когото заедно успели да спасят града по време на войната от хиляда осемстотин и дванайсета.

– Защо наричате тези хора пирати? – попита Касиопея. – Не са ли били капери със специални правомощия да се борят срещу враговете на държавата?

– Точно такива са били – кимна Даниълс. – Всичко би било наред, ако се бяха придържали към своите правомощия. За съжаление обаче те се превръщали в истинска морска напаст в мига, в който получавали разрешителното си за каперство.

Президентът добави, че по време на Гражданската война Общността работила и за двете страни.

– Виждал съм документи от онова време – поясни той. – Линкълн ненавиждал Общността и възнамерявал да даде под съд всичките ѝ членове. Но тогава каперството вече било незаконно, благодарение на Парижката декларация от хиляда осемстотин петдесет и шеста. Тук обаче има една малка подробност: въпросната декларация била подписана само от петдесет и две страни. САЩ и Испания не фигурирали сред тях.

– И Общността продължила да съществува, така ли? – вдигна глава Касиопея. – Възползвайки се от провала?

Даниълс кимна.

– Конституцията не забранява разрешителните за каперство. САЩ не подписали декларацията и по този начин не заклеймили каперите. Тяхната дейност тук продължавала да е законна. Въпреки това Америка и Испания постигнали споразумение да се придържат към клаузите на декларацията по време на войната помежду си. Това обаче не се отнасяло до Общността, която продължавала да напада и плячкосва испанските търговски кораби. Разгневен от действията им, президентът Уилям Маккинли притиснал Конгреса да приеме закон, който забранявал пленяването и разграбването на чужди кораби. Това станало през хиляда осемстотин деветдесет и девета година.

– Но това не притеснявало Общността, защото тя притежавала официални документи, които ѝ осигурявали защита срещу действието на този закон – добави Малоун.

– Ето, вече схващаш същността на проблема! – насочи пръст към него Даниълс.

– Някои президенти прибягвали до помощта на Общността, други се борели с нея, но повечето не ѝ обръщали внимание – намеси се Дейвис. – Но никой от тях не проявил желание да информира обществеността, че нейната дейност била легализирана от Джордж Уошингтън и правителството на САЩ, което получавало значителни приходи от нея. Повечето просто я оставяли да върши каквото си иска.

– Което отново ни връща към Андрю Джаксън – кимна Даниълс. – Той е единственият президент, който ги притиснал здравата.

Дейвис се наведе и измъкна изпод масата тънка кожена папка, от която извади лист хартия.

– Това е писмото, което Джаксън написал до Абнър Хейл – един от членовете на Общността, през хиляда осемстотин трийсет и първа – поясни президентът. – Копие от него е запазено в секретен комплект президентски документи в Държавния архив, далеч от любопитни погледи. Но Едуин успя да стигне до него.

– Не съм чувал за подобен архив – поклати глава Малоун.

– Ние също научихме съвсем скоро за него – отвърна Даниълс. – Тук трябва да добавя, че аз не съм първият, който го е прочел. В Държавния архив водят дневник на всички, които са проявили интерес към него. Оказва се, че сред тях има доста президенти, последният от които е Джон Кенеди. – Той посочи листа. – Както можете да се уверите сами, Абнър Хейл изпратил убиец на Джаксън, или поне Джаксън е мислел така.

Малоун прочете текста, подаде го на Касиопея и попита:

– Абнър е роднина на Куентин Хейл, така ли?

– Прапрадядо – кимна Даниълс. – Те са много стара фамилия.

Малоун се усмихна.

– Андрю Джаксън бил толкова бесен, че откъснал страниците от дневниците на Камарата и Сената, които съдържали одобрението от страна на Конгреса на разрешителните за каперство на четирите фамилии. Аз лично видях назъбените краища на откъснатите страници.

– Това ли е причината да не анулирате тези документи? – попита Касиопея.

Малоун знаеше отговора.

– Липсата на копие, което потвърждава одобрението на Конгреса, прави въпросните документи юридически невалидни. Президентите не могат да подпишат разрешителното за каперство, преди то да бъде одобрено от Конгреса. А в този случай няма документ, който да удостоверява, че това е било направено.

– Значи президентите не могат да подписват еднолично тези писма? – попита Касиопея.

– Забранено им е от Конституцията – поклати глава Даниълс.

– В случай че въпреки всичко поемете инициативата да анулирате разрешителните, това би означавало, че ги приемате за валидни – подхвърли Малоун. – А отмяната не може да засяга вече подписани актове. Приносителите им ще запазят имунитета си пред закона – към което и се стреми днешната Общност.

– Така е – кимна Даниълс. – И в двата случая сме обречени. Би било по-добре, ако Джаксън беше унищожил въпросните страници. Но този луд мръсник предпочел да ги запази в личния си архив. За да може да ги тормози, както сам си признава. Да ги принуди да се тревожат и за други неща, а не да организират атентати срещу президента. В крайна сметка става така, че просто ни е прехвърлил проблема.

– Как ще постъпите, ако разполагате с тези две страници? – попита Касиопея.

– Това беше задачата, с която се зае Стефани. Да проучи възможностите. Не съм от хората, които прехвърлят проблемите на своите наследници.

– И какво стана? – попита Малоун.

– Нещата се объркаха – въздъхна президентът. – Посещението на Хейл при Едуин пробуди нашето любопитство и ние започнахме да задаваме въпроси. Не след дълго открихме, че директорката на НРА Андреа Карбонел поддържа контакти с Общността.

Малоун познаваше тази жена още от времето на службата си в отряд "Магелан". Американка от кубински произход, изключително твърда и последователна. Сериозен човек. Веднага разбра и за какво намеква президентът.

– Твърде тесни контакти, а? – подхвърли той.

– Не сме сигурни – поклати глава Дейвис. – Откритието беше неочаквано и предизвика силното ни безпокойство. Почувствахме се длъжни да научим повече.

– А Стефани предложи да свърши тази работа – добави Даниълс. – Сама, напълно доброволно.

– Защо точно тя? – попита Малоун.

– Защото искаше. Защото ѝ вярвам. НРА е в конфликт е останалите разузнавателни служби по отношение на Общността. Те искат да вкарат пиратите в затвора, но Карбонел е против. Намесата на друга агенция само би задълбочила конфликта. Миналата седмица със Стефани обсъдихме този въпрос. Тя ме убеди, че ще бъде най-добре да се заеме лично. После се свърза с няколко бивши агенти на НРА, които разполагаха с факти за връзката между Карбонел и Общността. Преди четири дни трябваше да се обади на Едуин и да докладва какво е научила. За съжаление това не се случи и ние нямаме представа защо. Предполагаме, че е била отвлечена.

Или нещо по-лошо, добави мислено Малоун.

– Притиснете Карбонел, а също и Общността.

– Не знаем дали това е тяхна работа – поклати глава Дейвис. – А и не разполагаме с нищо срещу Карбонел. Тя просто ще отрече обвиненията и ще се изсмее. Четиримата членове на Общността са уважавани бизнесмени с чисто съдебно досие. Ако ги обвиним в пиратство, те ще се обърнат към медиите и тогава ни очаква истински кошмар.

– На кого му пука? – вдигна вежди Малоун.

– На нас – отвърна Даниълс. – На нас трябва да ни пука.

Горчивината в думите му се долови съвсем ясно.

Но в съзнанието на Малоун изплува друга, далеч по-тревожна мисъл.

Четири дни. Цели четири дни.

– Но тогава кой ми е изпратил имейл онзи ден? – попита той. – И кой ми е оставил бележката в хотела?

20.

Бат, Северна Каролина

Хейл чакаше решението на тримата си партньори, които отлично разбираха какво означава вдигането на флага. В славното минало пиратите и каперите определено държали на своята репутация. Въпреки че насилието било неразделна част от живота им, те предпочитали да получат плячката си без бой. Защото битката струвала скъпо. Наранявания и смърт, щети на кораба и най-вече на плячката. Ненужната битка увеличавала оперативните разходи и неизбежно намалявала печалбата. На всичкото отгоре голяма част от моряците дори не умеели да плуват. Вследствие на всичко това се родил един далеч по-добър начин за постигане на успех.

Вдигане на флага. Разкриване на самоличността и намеренията. Ако противникът се предаде, животът му ще бъде пощаден. В противен случай екипажът ще бъде избит до последния човек. И системата работела.

Пиратите се радвали на позорна слава. Жестокостта на Джордж Лоутър, Бартоломю Робъртс и Едуард Лоу била легендарна. В повечето случаи само гледката на "Веселия Роджър" се оказвала напълно достатъчна. В мига, в който зървали плющящия на вятъра флаг, търговците вече знаели какво ги чака. Или се предавали, или умирали.

– Бившите ни приятели от разузнавателната общност трябва да си дават сметка, че не бива да ни подценяват – заяви Хейл.

– Те знаят, че стрелбата по Даниълс е наше дело – въздъхна Когбърн. – Боцманът вече докладва за това. НРА е попречила на успешния завършек на операцията.

– Което повдига цял куп тревожни въпроси – кимна Хейл. – Най-важният от тях е какво се е променило? Защо последният ни съюзник се обръща срещу нас?

– Това означава само неприятности – отвърна Болтън.

– Къде е грешката, Едуард? Може би в поредното неправилно решение?

Нямаше начин да не го жегне. Фамилиите Хейл и Болтън никога не се бяха разбирали добре.

– Ти се мислиш за много хитър и разчиташ единствено на парите и влиянието си – отвърна Болтън. – Но сега и те не могат да ни спасят, нали?

– В момента се държа като лош домакин – пренебрегна обидата Хейл. – Някой да иска питие?

– Не ти искаме питиетата – отвърна Болтън. – Искаме резултати.

– Които щяха да бъдат постигнати чрез убийството на президента, така ли?

– А ти как би постъпил на наше място? – премина в настъпление Болтън. – Може би пак ще отидеш да се молиш в Белия дом?

Никога вече. Не би могъл отново да преживее унижението да преговаря с началника на канцеларията, след като му беше отказана лична среща с президента. А телефонното обаждане от Дейвис седмица по-късно беше още по-унизително.

– Правителството на САЩ не може да толерира нарушаването на законите от ваша страна – обяви той.

– Такава е работата на всички капери – възрази Хейл. – Нападаме и ограбваме врага с благословията на правителството.

– Това е било валидно преди двеста години.

– Нищо не се е променило. Заплахата продължава да съществува, дори днес е по-голяма от преди. А ние подкрепяме държавата, както сме го правили винаги. Всички усилия на Общността са насочени към унищожаването на врага. Нима ще ни преследвате заради тях?

– Наясно съм с проблемите ви – отвърна Дейвис.

– Значи сте наясно и с дилемата ни.

– Единственото, което знам, е, че на разузнавателната общност ѝ дойде до гуша от вас. Действията ви в Дубай изправиха региона на ръба на кризата.

– Действията ни бяха насочени към объркването на врага, както винаги. Атакуваме слабите му места където и както можем.

– Те не са наши врагове.

– По този въпрос можем да поспорим.

– Мистър Хейл, ако ви бяхме оставили да доведете тази страна до банкрут, последиците от този акт щяха да бъдат крайно негативни за цялостната политика на Съединените щати в Близкия изток. Загубата на ключов партньор в региона щеше да има опустошителни последици. Там и бездруго нямаме кой знае колко приятели. Създаването на нови контакти щеше да ни отнеме десетилетия. Вашите действия там бяха непродуктивни и противоречаха на логиката и здравия разум.

– Те не са наши приятели и вие прекрасно го знаете.

– Може би. Но Дубай има нужда от нас, както и ние от него. Затова загърбихме различията си и започнахме да работим заедно.

– Защо не направите същото и с нас?

– Ако трябва да бъда откровен, мистър Хейл, вашата ситуация в момента не е обект на обсъждане и грижи от страна на Белия дом.

– А би трябвало. Първият президент и вторият Конгрес на тази страна ни дадоха законни правомощия да се борим с нейните врагове.

– По този въпрос има един малък проблем – отвърна Дейвис. – В архивите на Конгреса липсват писмени документи, потвърждаващи законността на вашите разрешителни. Няма как да ви подкрепяме, дори да го желаем. Вие отлично знаете, че от официалните протоколи на заседанията липсват две страници. Тяхното местонахождение е закодирано с шифъра на Джеферсън. Знам го, защото внимателно изчетох писмото на Андрю Джаксън до вашия прапрадядо.

– Това означава ли, че ако разчетем шифъра и открием местонахождението на въпросните две страници, президентът ще признае валидността на разрешителните ни?

– Мога само да кажа, че при подобно развитие вашите юридически позиции ще бъдат значително по-силни. Защото в момента изобщо нямате такива.

– Господа – обърна се към тримата си партньори той. – Спомних си една история, която преди много години чух от дядо си. Някакъв британски търговски кораб засякъл на хоризонта неидентифициран плавателен съд с неизвестни намерения. В продължение на цял час англичаните наблюдавали кораба, който плавал директно срещу тях. После капитанът попитал екипажа си дали бил готов да се защитава. "Ако са испанци, ще се бием – отвърнали моряците. – Но не и ако са пирати." После разбрали, че срещу тях бил един от най-прочутите пирати, известен е прозвището Черната брада. Всички моментално напуснали кораба, за да не бъдат избити.

Тримата мъже го гледаха очаквателно и мълчаха.

– Време е да вдигнем флага – тържествено обяви Хейл. – Така врагът ще знае, че се готвим да го смажем.

– Защо се държиш толкова тайнствено? – попита Когбърн. – Какво си направил?

Хейл се усмихна. Чарлс го познаваше много добре.

– Може би достатъчно, за да отървем кожата – отвърна той.

21.

Ню Йорк

Нокс влезе във фоайето на "Хелмсли Парк Лейн", един от луксозните хотели в южния край на Сентръл Парк. Магнитната карта беше в джоба му, но той не знаеше номера на стаята. Това бе проблемът с тия нови нещица. Не предлагаха никаква информация. Насочи се към рецепцията. Млада жена с бдителен поглед, някъде около двайсет, попита с какво може да му помогне.

– Скот Парът – усмихна се той и ѝ подаде картата. – Освобождавам стаята.

Надяваше се, че Парът е направил всичко възможно да остане незабележим. Но ако жената на рецепцията все пак го беше запомнила, той беше готов с резервен вариант: Скот работи за мен, а аз съм онзи, който плаща сметката.

Момичето не каза нищо и просто набра няколко думи на компютъра и включи принтера за фактурата.

– Един ден по-рано? – вдигна глава тя.

– Налага се – кимна Нокс.

Момичето откъсна разпечатката и я постави пред него. Нокс се престори, че проверява сметката, но всъщност му трябваше само номерът на стаята.

– О, за бога! – театрално простена той. – Пак забравих нещо! Изчакайте за миг, веднага се връщам.

Благодари на момичето и се насочи към асансьорите. Слезе на петия етаж. Пъхна картата в процепа и вратата се отвори. Апартаментът зад нея се оказа просторен, с неоправено двойно легло. Панорамните прозорци гледаха на юг, към ярко оцветените корони на дърветата в Сентръл Парк, отвъд които стърчаха небостъргачите на Уест Сайд.

Очите му огледаха стаята и се спряха на лаптопа върху бюрото. Приближи се към него и измъкна захранващия кабел от контакта.

– Кой си ти? – прозвуча глас зад гърба му.

Нокс рязко се обърна. Под рамката на вратата на банята стоеше жена. Ниска, дребна, е права кестенява коса, облечена е джинси и пуловер. В дясната си ръка стискаше револвер.

– Скот ме изпрати да прибера компютъра.

– Това ли измисли? Или нямаше време да се подготвиш по-добре?

– По-скоро второто – промърмори Нокс и вдигна лаптопа.

– Къде е Скот?

– А ти това ли измисли?

– Не знам, Нокс. Но след като аз държа пистолета, не е зле да отговориш на въпроса ми.

Само това му липсваше. Още един проблем. Май доста му се събра за един ден. Но подозренията му се потвърдиха. Всичко беше капан. Той обаче беше принуден да рискува.

Жената влезе в хола, продължавайки да държи пистолета насочен в гърдите му. Свободната ѝ ръка изчезна в джоба на джинсите и се появи обратно с телефон. Натисна бутона за бързо набиране и обяви:

– Нашият пират се появи.

Положението ставаше все по-лошо. Дистанцията помежду им беше поне три метра – достатъчно голяма, за да реагира, без да бъде прострелян. Едва сега забеляза, че оръжието ѝ е снабдено със заглушител. Явно НРА не искаше да се вдига шум. От това би могъл да извлече някаква полза. Трябваше да направи нещо, и то бързо, тъй като нямаше представа колко далече е повиканата помощ. Жената захвърли телефона.

– Лаптопът – изсъска тя. – Сложи го на леглото.

Нокс кимна и направи крачка натам, после рязко се завъртя и запрати компютъра право в лицето ѝ. Тя отскочи встрани, но добре премереният му ритник успя да избие пистолета от ръката ѝ. Без да губи нито секунда, жената се нахвърли срещу него. Десният му юмрук потъна в лицето ѝ. Тялото ѝ отлетя назад и падна върху леглото. Зашеметена от удара, тя машинално вдигна ръка към окървавения си нос.

Той се наведе и вдигна пистолета от килима. Взе една възглавница и пристъпи към леглото. Опря дулото в главата ѝ, подложи възглавницата зад тила ѝ и натисна спусъка. Жената застина.

Той захвърли възглавницата и се изправи.

Мисли!

Беше докосвал само лаптопа, кабела на адаптора и топката на вратата.

Вдигна компютъра от пода. Беше паднал върху едно от тапицираните кресла и изглеждаше наред. Реши да запази оръжието. Грабна една кърпа от банята, отвори външната врата и внимателно избърса топката от двете страни. После пъхна кърпата в джоба си и тръгна към асансьорите.

Зави зад ъгъла в мига, в който отдолу долетя скърцането на спирачки.

В коридора се появиха двама гладко избръснати млади мъже. Явно те бяха подкреплението. Нокс небрежно се плъзна покрай тях, без дори да ги погледне. В рамките на минута-две щяха да открият трупа и да организират преследването. Той не се тревожеше точно от тези двамата, проблем представляваха другите, които щяха да бъдат алармирани по радиостанцията.

– Хей! – екна вик зад гърба му.

Той се обърна. Двамата мъже тичаха към него. По дяволите! Дясната му ръка потъна в джоба и измъкна пистолета. Пръстът му обгърна спусъка.

22.

Ню Йорк

Уайът скочи от противопожарната стълба на тротоара, събра си нещата и бързо се отдалечи. Бе решил да извърви пеша няколкото преки до източния край на Сентръл Парк, а после да вземе такси. По тихата вътрешна уличка с дървета от двете страни почти нямаше автомобилен трафик, но в замяна на това всички места за паркиране бяха заети. Нощта бързо настъпваше, студена като настроението, което го бе обзело. Никак не обичаше да го използват или манипулират. Както бе постъпила с него Андреа Карбонел. Тази жена беше сериозен проблем.

Опитен разузнавач от кариерата, тя се беше издигнала до ръководител на службата, и то през най-трудните години за НРА. Тогавашните му отношения с нея бяха напълно нормални – най-често свързани с изпълнението на епизодични и добре платени задачи. Никога не бяха имали проблеми извън обичайните. Какво бе различното сега?

На практика това не го интересуваше, но любопитството го глождеше. Просто от оперативна гледна точка.

Стигна до първата пряка и понечи да мине от другата страна, но в същия момент спря, зърнал познато лице, надничащо от сваленото задно стъкло на черна лимузина, спряла до тротоара на петнайсетина метра от него.

– Четирийсет и две минути, въпреки че аз ти дадох четирийсет и пет – подвикна Андреа Карбонел. – Какво направи с тях?

– Ще им трябва доктор – навъсено отговори Уайът.

– Хайде, влизай – усмихна се тя. – Осигурила съм ти превоз.

– Първо ме уволняваш, а после ми изпращаш двойка идиоти – процеди той. – Прибирам се у дома!

– И в двата случая прибързах – отвърна тя.

Любопитството му нарасна. Затова прие предложението ѝ, въпреки че беше неразумно. Стъпи на уличното платно и се насочи към лимузината, която потегли в мига, в който той се настани на седалката.

– Открихме Скот Парът мъртъв на една пейка в Сентръл Парк – осведоми го Карбонел. – Бих казала, че пиратите са твърде предвидими.

Уайът беше работил с Парът в продължение на цял месец. Именно той беше връзката на НРА с Общността и неговият източник на информация. Разбира се, той не бе информирал за това нито НРА, нито ЦРУ. Не им влизаше в работата.

– Очаквах Клифърд Нокс да предприеме нещо подобно – добави Карбонел. – Беше длъжен да го направи.

– Защо?

– Всичко е част от пиратската им дейност. Ние ги унижихме с намесата си и те бяха длъжни да реагират.

– Значи съзнателно жертвахте Парът, така ли?

– Изразяваш се прекалено грубо. Помниш ли какво каза пред комисията по вътрешно разследване? Всичко е част от работата. Включително и загубата на хора.

Да, наистина го беше казал. Но не схващаше връзката между тези свои думи, които се отнасяха за агенти под вражески обстрел, и изпращането на човек на сигурна смърт.

– Парът прояви небрежност – подхвърли тя. – Би могъл да вземе предпазни мерки, ако не беше толкова доверчив.

– А ти можеше да го предупредиш или да му осигуриш подкрепление.

– Нещата не стават така – възрази тя и му подаде някаква папка. – Мисля, че е крайно време да научиш повече за Общността.

– Аз бях дотук – поклати глава той, отказвайки да вземе папката.

– Нали знаеш, че току-що приключилият инцидент ще има последствия?

– Никого не съм убил – сви рамене Уайът.

– Тях това едва ли ги интересува. Май се досещам каква е била целта им – да се обърнеш срещу мен и така да ме накарат да оставя Общността на мира за покушението. Права ли съм?

– Нещо такова – неохотно отвърна Уайът.

– Ти си умен човек, Джонатан. Единственият, който може да свърши тази работа. – На лицето ѝ се появи усмивка. – От доста време насам ми е известно, че са ме набелязали. Убедени са, че съм на процент при Общността.

– А не си ли?

– Категорично не. Изобщо не проявявам интерес към мръсните им печалби.

– Може би Общността проявява интерес към теб.

– Аз съм от оцеляващите, Джонатан. Освен това знам, че не ти пука за чековете, които получаваш от мен. Спестил си милиони, и то на недостъпни за никого места. Аз нямам този късмет и съм принудена да работя.

Не, това не е цялата истина, помисли си Уайът. Тази жена просто обича своята работа.

– Добри шансове все още има въпреки промените на пазара на труда в нашата област, които дължим на президентските съкращения – добави тя. – Аз искам да се възползвам от някой от тях, нищо повече. Без рекет, без подкупи. Просто работа.

Беше ясно, че никой в НРА или ЦРУ не би посмял да я пипне е пръст. А самата тя едва ли щеше да приеме по-ниска позиция от заместник главен администратор или директор и това ограничаваше избора ѝ. А и сигурно би искала някое по-безопасно място. Защо ѝ е да скача от един пожар в друг?

Обърна се и срещна погледа ѝ. Беше прочела мислите му.

– Точно така – кимна Карбонел. – Искам отряда "Магелан".

Нокс се завъртя. Зърнали заглушителя, двамата мъже се заковаха на място.

– Ръцете отстрани на тялото! – заповяда той. – Отстъпете назад!

Те се подчиниха и бавно се отдалечиха по коридора.

Асансьорът спря на етажа, вратите се отвориха.

Вътре имаше двама мъже. Явно не бяха въоръжени, защото се стреснаха при вида на пистолета. Той натисна спусъка. Изстрелите бяха насочени над главите им. Не искаше да ги убива, а само да ги стресне. Двамата се проснаха на пода, прикривайки главите си с ръце. Вратите се затвориха. Но първата двойка противници успя да се възползва от спечелените секунди. Един от тях връхлетя странично върху него.

Нокс падна на мокета и изпусна компютъра. После рязко се завъртя и отблъсна тялото на нападателя. Претърколи се надясно и повали с един изстрел втория агент, който тичаше към него.

Първият обаче се съвзе и вдигна юмрук. Ударът попадна в целта.

Уайът се замисли над казаното от Карбонел.

"Магелан".

– Имам чувството, че е добро място – подхвърли Карбонел. – Даниълс много го обича. А неговата партия има всички шансове да остане в Белия дом и след изборите догодина. Това е перфектната позиция за жена от кариерата като мен.

– Но отрядът си има шеф – изтъкна той. – Стефани Нел.

Отбеляза, че лимузината се движи към Таймс Скуеър, където се намираше хотелът му. Въпреки че не го беше споменавал пред Андреа Карбонел.

– Страхувам се, че Стефани преживява трудни моменти – въздъхна тя. – Преди няколко дни е била отвлечена от Общността.

Това обясняваше защо Малоун беше повярвал толкова лесно на имейла, който му беше изпратил в Копенхаген. Беше постъпил елементарно, но ефикасно, откривайки джимейл акаунт на името на Стефани Нел. Това не беше събудило никакви подозрения у Малоун, тъй като оперативните агенти често използваха обикновените провайдъри на електронна поща. Те не привличаха вниманието, не разкриваха никакви данни за изпращача и лесно потъваха в океана на интернет трафика. Ако Малоун не беше захапал въдицата или се беше свързал с Нел по друг начин, той щеше да чака друг удобен момент, за да си върне дълга. За щастие не се беше наложило. Но любопитството продължаваше да го гложди.

– Общността ти помага да си намериш нова работа, така ли?

– Още не, но са готови да го направят.

– С какво си им толкова интересна?

Папката кацна на коленете му.

– Вътре е описано всичко – отвърна тя.

После започна да разказва за каперите, за разрешителните за каперство на Джордж Уошингтън, за покушението срещу Андрю Джаксън и за шифъра, който Томас Джеферсън смятал за непробиваем.

– Този шифър бил създаден от професор по математика на име Робърт Патерсън, близък приятел на Джеферсън. Според професора това бил най-добрият шифър в света и Джеферсън, който бил любител на всякакви кодове, бил склонен да се съгласи с него. След като се запознал с детайлите, той не се поколебал да го въведе в употреба, изпращайки го на американския посланик във Франция. За съжаление формулата за разкодирането не е запазена. Синът на Патерсън, носещ също името Робърт, получил назначение като директор на Монетния двор по време на мандата на Андрю Джаксън. Вероятно именно от него президентът научил за шифъра и ключа за него. Логично е да допуснем, че синът е наследил тайната от баща си. А Стария орех бил голям почитател на Джеферсън.

Карбонел извади от папката един лист, плътно запълнен с ръкописни букви, подредени в колони.

– Малко хора знаят, че до хиляда осемстотин трийсет и четвърта в Конгреса почти не се правели архиви. Доколкото ги имало, официално регистрираните документи се съхранявали в два отделни дневника – по един за Камарата на представителите и за Сената. Но през хиляда осемстотин трийсет и шеста Джаксън сложил началото на официален архив, наречен "Дебати и процедури в Конгреса на САЩ", който бил завършен цели двайсет години по-късно. За създаването му се използвали дневници, материали в пресата, свидетелски показания – изобщо всичко, което можело да се открие. Макар и от втора ръка, тази информация се превърнала в "Хроники на Конгреса", които сега са официалният архив на държавата.

Карбонел поясни, че никъде в хрониките не се споменават четирите разрешителни за каперство на хора с фамилиите Хейл, Болтън, Когбърн и Сюркуф. Всъщност две страници от официалните дневници на Камарата и Сената липсвали от 1793 г.

– Лично Джаксън откъснал тези страници – каза тя. – После ги закодирал с шифъра на Джеферсън и ги скрил на неизвестно място. – Замълча за миг, после добави: – Което от няколко часа насам вече е известно В далечния край на Бродуей се очерта фасадата на хотела му.

– Преди няколко месеца наехме експерт – продължи Карбонел. – Изключително интелигентен човек, който беше убеден, че може да се справи с шифъра. Общността вече беше правила неуспешни опити в тази насока. Нашият човек живее в южната част на Мериленд. Той владее част от компютърните програми, с помощта на които ние успешно разшифроваме информацията от района на Близкия изток. Искам да се свържеш с него и да вземеш решението.

– Не може ли да бъде изпратено по имейл или куриер?

– Твърде е рисковано – поклати глава тя. – А има и едно малко усложнение.

– За него знаят и други, така ли? – веднага включи Уайът.

– За съжаление. Двама от тях ти току-що изпрати в болницата, но Белият дом също е в течение.

– А ти откъде знаеш?

– Знам, защото сама им го съобщих.

23.

"Еърфорс 1"

Малоун напразно очакваше да получи отговор на въпроса си. Никой не прояви желание да обясни кой му беше изпратил онзи имейл, а после беше оставил и бележката в хотелската стая. Вместо това Едуин Дейвис му подаде още един лист хартия, върху който бяха изписани девет реда безразборно подбрани букви, а почеркът беше същият, с който беше написано писмото на Андрю Джаксън до Абнър Хейл.

– Това е шифърът на Джеферсън – поясни началникът на канцеларията. – Общността се опитва да го разбие още от хиляда осемстотин трийсет и пета година насам. По мнението на експертите той не е просто заместване на едни букви с други, а по-скоро нещо като прехвърляне на буквите в точно определен ред. За да откриеш последователността, ти трябва ключ. Но комбинациите са около сто хиляди.

Малоун започна да изучава буквите и символите.

XQXFEETH

APKLJHXREHNJF

TSYOL:

EJWIWM

PZKLRIELCP

FESZR

OPPOBOUQDX

MLZKRGVK

EPRISZXNOXE

– Очевидно някой е успял да го дешифрира – промърмори той. – Няма как иначе Джаксън да е написал посланието.

– Споходил го е късметът – поясни Даниълс. – В един момент назначил сина на автора му за директор на Монетния двор. Предполагаме, че таткото е дал ключа на синчето, а то го е споделило с Джаксън. Президентът обаче умрял през хиляда осемстотин четирийсет и пета, а синът – през хиляда осемстотин петдесет и четвърта. И двамата отнесли тайната в гроба.

– Вярвате ли, че Общността се е опитала да ви убие? – обади се Касиопея.

– Не знам.

Малоун обаче беше по-загрижен за съдбата на Стефани.

– Не можем да стоим със скръстени ръце – въздъхна той.

– Нямам такива намерения – увери го Даниълс.

– На ваше подчинение са хиляди агенти, използвайте ги!

– Президентът вече спомена, че това не е толкова лесно – намеси се Дейвис. – ЦРУ и още няколко разузнавателни централи настояват да се потърси съдебна отговорност от Общността, докато НРА се опитва да я спаси. Ние от своя страна възнамеряваме да закрием НРА и други петдесетина излишни правоохранителни агенции още през следващата финансова година.

– Карбонел знае ли това?

– О, да – кимна Даниълс.

– Привличането на вниманието към Общността само ще ескалира проблема – поясни Дейвис. – Те търсят публична изява и дори ни хвърлят въдици в тази посока.

– Тук трябва да пипаме много внимателно, Котън – поклати глава Даниълс. – Повярвай ми. Мнозина представители на нашето разузнаване приличат на наперени петли, които се бият за надмощие. В крайна сметка това води до гибелта на всички, без да стане ясно кой е победителят.

Малоун имаше личен опит в тези борби и именно те бяха една от причините преждевременно да напусне системата.

– Решили са да ликвидират Общността – продължи президентът. – Лично аз нямам нищо против, тя не ме засяга. Но в момента, в който публично се намесим, това се превръща в наша война. Проблемите ни рязко ще се увеличат, включително и онзи, който най-малко харесвам: правният. – Даниълс въздъхна и поклати глава. – Затова ние трябва да пипаме много внимателно.

Малоун обаче беше на друго мнение.

– ЦРУ и НРА да вървят по дяволите! – отсече той. – Позволете аз да се заема с Общността!

– И какво ще направиш? – попита Касиопея.

– Случайно да имаш по-добра идея? – навъсено я изгледа Малоун. – Стефани се нуждае от помощта ни, но ние сме е вързани ръце.

– Дори не сме сигурни, че тя е в ръцете им – възрази младата жена. – По всичко личи, че Карбонел е на крачка пред нас.

Той беше гневен и неспокоен, защото приятелката му се намираше в беда. Както миналата Коледа в Париж, когато не му стигнаха някакви си две минути, за да спаси живота на друг приятел. За което съжаляваше и до днес.

Не и този път. Нямаше да го позволи.

– Имаме един голям коз – обади се Даниълс и посочи листа в ръцете му. – Преди няколко часа шифърът е бил разчетен.

И той, и Касиопея изненадано се втренчиха в лицето му.

– От експерт от НРА с помощта на секретни компютърни програми и немалка доза късмет.

– Откъде знаете? – попита Малоун.

– От Карбонел.

Това беше съвършено ново развитие на нещата.

– Тя ви захранва е информация, следователно играе и за двете страни. Опитва се да ви бъде полезна.

– Което най-много ме вбесява – процеди Даниълс. – Явно ме смята за глупак, когото лесно може да заблуди.

– Тя знае ли, че Стефани я разследва? – попита Касиопея.

– Не, надявам се – отвърна президентът. – Това би било сериозен проблем.

Както и смъртта, помисли си Малоун. Разузнаването е опасна игра с високи залози, която често има фатален край. От което следваше, че главният му приоритет е спасяването на Стефани.

– Президентските укази в Националния архив, за които ви казах – подхвърли Даниълс. – Малко хора имат достъп до тях. Сред тях е ръководителят на разузнавателната агенция.

– Имате предвид Карбонел?

Дейвис кимна.

– Освен това тя намери онзи, който разгада шифъра.

– На мен ми прилича на един от петлите, за които споменах – добави президентът. – Малко наперено пиле, което наблюдава битката отстрани с плахата надежда, че ще остане последната жива птица. – Поколеба се за миг, после добави: – Аз изпратих Стефани там. Вината за изчезването ѝ е моя. Затова се обръщам към теб, Котън. Ти си човекът, който може да я измъкне.

Малоун забеляза, че вниманието на Касиопея е насочено към кадрите без звук, които течаха на телевизионните екрани. Три канала едновременно предаваха записите от опита за покушение.

– След като разполагаме с ключ за шифъра, значи държим нещо, което искат както Общността, така и Карбонел – заключи Дейвис. – И то ни дава отлична позиция за преговори.

– Всъщност Карбонел ви е предала информацията с надеждата да откриете този ключ – изведнъж се досети Малоун. – Тя иска да го имате.

– Абсолютно – кимна Даниълс. – Предполагам, за да го държи далеч от колегите си, които дават мило и драго да го унищожат. Укриването на въпросните разрешителни може да се окаже сериозна пречка за съдебното им преследване. А ако ключът е у мен, те са на сигурно място. Проблемът е, че в момента не разполагаме дори с чифт двойки, за да блъфираме, Котън. А на мен много ми се иска да остана в играта.

– Не забравяй, че беше поканен – добави Касиопея, обръщайки се към приятеля си. – Получи специална покана. Присъствието ти е било необходимо.

Той втренчено я погледна.

– Някой много е искал да си точно тук.

– Същите, които са искали да напуснеш "Гранд Хаят" – добави Даниълс и вдигна бележката от масата. – Това не го е писала Стефани. Предназначението му е било да те изкарат на улицата. Да ти е хрумвало, че изпращачът се е надявал някое ченге или агент на Сикрет Сървис да ти пръсне мозъка?

И Малоун си бе помислил същото.

– Отиваш в института "Гарвър" в Мериленд и прибираш ключа – делово се разпореди Даниълс. – Според Карбонел там вече те очакват. Даде ни и паролата, с чиято помощ ще проникнеш вътре.

– Звучи ми като капан – заяви Малоун.

– И вероятно наистина е такъв – кимна Даниълс. – Хората, които искат да съдят Общността, не желаят шифърът да бъде разкодиран.

– Но нали президентът сте вие? Не трябва ли всички те да работят за вас?

– Аз ще бъда президент още само година. Тях вече не ги интересува какво мисля и какво ще направя. Интересуват се от следващия човек, който ще заеме мястото ми.

– Може би губим ценно време – въздъхна Малоун. – Може би похитителите на Стефани вече са я ликвидирали.

– Убийството ѝ няма да им донесе нищо – възрази Дейвис.

– А какво щеше да им донесе убийството на президента?

– Добър въпрос – намеси се Даниълс. – Трябва обаче да отчитаме шансовете, които поне според мен сочат, че Стефани е жива.

Малоун не хареса този трезв подход, но беше принуден да се съгласи, че президентът има право. Освен това времето течеше и най-добре беше да използва часовете до сутринта, за да стигне до института "Гарвър". Ключът за шифъра действително щеше да бъде силен коз при евентуалните преговори.

– А аз защо съм тук? – попита Касиопея, обръщайки си директно към президента.

– Предполагам, че няма да те удовлетвори отговор от рода на "да красиш компанията ни" – погледна я Даниълс.

– При други обстоятелства може би щях да съм поласкана.

Даниълс се отпусна в креслото, което проскърца под тежестта му.

– Трябвало им е време да създадат стрелящите устройства, които използваха срещу мен – въздъхна той. – Плюс сложно и продължително планиране.

Това беше очевидно.

– Поне шест души от Белия дом знаеха със сигурност за предстоящото посещение в Ню Йорк, и то цели два месеца предварително – добави Дейвис. – Всички до един висши сътрудници или началници в Сикрет Сървис. Ще има следствие, но аз съм готов да заложа главата си за всеки от тях. Още неколцина бяха информирани преди два дни, но Сикрет Сървис установи, че стаите в "Хаят" са били резервирани още преди пет дни с помощта на фалшиви кредитни карти.

Малоун забеляза необичайната тревога, която се изписа върху лицето на Дейвис.

– Длъжни сме да проучим всички възможности – мрачно въздъхна той. – С този проблем може да се справи единствено Касиопея. Не искаме да заместваме нито ФБР, нито Сикрет Сървис.

– Изтичане на информация? – вдигна вежди Малоун.

– Именно – кимна Даниълс. – И то под носа ни.

Малоун очаквателно го погледна.

– Жена ми – изпъшка Даниълс. – Първата дама.

24.

Ню Йорк

Нокс още държеше пистолета, но от това нямаше никаква полза, защото мъжът отгоре му го бе притиснал здраво. Беше крайно време да изчезва от тук. Онези двамата в асансьора със сигурност бяха напуснали кабината един етаж по-горе или по-долу и всеки момент щяха да са тук.

Той напрегна мускули, претърколи се над противника си и заби коляно в слабините му – веднъж, после втори път. Човекът се сви, въздухът шумно напусна гърдите му. Нокс успя да освободи ръката си, опря пистолета в гърдите му и натисна спусъка.

Мъжът извика, тялото му потръпна и застина.

Нокс го изблъска встрани, грабна лаптопа и се изправи на крака.

Вратата на една от стаите в коридора леко се открехна. Той изстреля един куршум в рамката и тя бързо се захлопна. Появата на някой от хотелските обитатели беше последното нещо на света, от което се нуждаеше в момента. Светкавично прецени ситуацията. Беше сигурен, че никой няма да рискува да използва асансьора. Натисна копчето за повикване и бързо премести тялото на ранения агент зад ъгъла. Другият лежеше неподвижно на няколко крачки по-нататък.

Асансьорът пристигна. Нокс прибра пистолета в джоба си, но пръстът му остана върху спусъка.

В кабината имаше трима души. Две жени и един мъж, облечени с официални дрехи. Нокс се стегна и влезе. Асансьорът потегли надолу и спря на следващия етаж. Тримата пътници слязоха, а той ги последва.

По всяка вероятност Парът беше възнамерявал да го упои по време на вечерята. Беше избегнал този капан, но последвалите събития бяха доказателство за глупостта, проявена от шефовете му. Току-що беше убил двама души, вероятно му предстоеше да убие и други. Операцията излизаше от контрол.

Бутна вратата в дъното на коридора. Зад нея имаше количка за смяна на бельото, но камериерката не се виждаше. Вероятно оправяше някоя от стаите на етажа. От кошчето за боклук наблизо стърчеше найлонова торбичка с логото на "Сакс – Пето Авеню". Без да забавя ход, той я дръпна и напъха компютъра в нея.

Ситуацията беше сложна. Нямаше представа колко агенти са по петите му, нито пък доколко са готови да привличат вниманието. Сигурно бяха много, тъй като вече беше елиминирал четирима. Нямаше друг избор, освен да напусне през официалния вход. И то по най-бързия начин.

Уайът се прибра в хотела и бързо си събра багажа. Отдавна бе разбрал преимуществото да се пътува с малко багаж. Включи телевизора. Повечето канали продължаваха да коментират покушението срещу президента Даниълс. Един от тях излъчи новината, че той вече пътува към Вашингтон на борда на "Еърфорс 1". Със спътници, разбира се. Един от които беше Котън Малоун.

Това означаваше, че в Белия дом вече знаеха за разчетения шифър на Джеферсън. А Карбонел беше дала да се разбере, че Малоун също е в течение.

– Заради теб двама мъже са мъртви – каза Малоун.

Вътрешното разследване беше приключило със съответното заключение. За пръв път от много време насам Уайът беше останал без работа.

– А колко са онези, които ти си вкарал в гроба? – попита той.

– Нито един не е там, защото съм искал да спася само собствения си задник – спокойно възрази Малоун.

Уайът се стрелна напред, стисна гърлото му и го блъсна в стената. Ответна реакция не последва. Малоун просто го гледаше без никакъв страх. Пръстите на Уайът се свиха в юмрук. Превъзмогнал желанието си да го стовари в лицето му, той изсъска:

– Аз бях добър агент.

– Наистина беше добър и това е най-жалкото.

Пръстите му се стегнаха около гърлото на Малоун, но той отново не реагира. Този човек умееше да държи емоциите си под контрол. Страх, желание за мъст, воля за победа. Трябваше да запомни това.

– Всичко свърши – рече Малоун. – Ти си извън играта.

Не, все още не съм, скръцна със зъби Уайът.

Карбонел му бе разказала за института "Гарвър" и му бе дала паролата за достъп. Там щеше да го чака един от нейните хора. Трябваше да ѝ се обади веднага след като прибере кода.

– Какво ще правиш с този код? – попита я той.

– Ще спася Стефани Нел.

Той дълбоко се съмняваше в това. Тази жена току-що беше жертвала един от своите агенти, и то без да ѝ мигне окото.

– Ще удвоя възнаграждението ти за тази услуга – добави тя.

Което означаваше страшно много пари за сравнително лесна задача, която всеки от хората ѝ би могъл да изпълни. А вероятно и самата тя. Следователно имаше и още нещо.

– Кой ще бъде там? – попита той.

– Трудно е да се каже, но вече всички са в течение – сви рамене тя. – ЦРУ, НРА и други агенции, които не искат липсващите страници да бъдат открити.

Той продължаваше да се колебае. Погледът ѝ омекна. Беше адски привлекателна и го знаеше.

– Лично ще те закарам до Мериленд – прошепна тя. – Хеликоптерът е готов. По пътя ще преведа двойното ти възнаграждение в офшорна сметка по твое желание. Приемаш ли?

Карбонел познаваше слабостта му. Парите са си пари.

– Ще има и една допълнителна екстра – подхвърли тя. – В момента Котън Малоун е на борда на "Еърфорс 1". Предполагам, че и той ще поеме в същата посока, защото вече уведомих Белия дом. – На лицето ѝ се появи усмивка. – Може би някой ще довърши работата, която ти започна днес.

Може би, помисли си той.

Нокс излезе от асансьора. Въпреки че минаваше девет и половина вечерта, фоайето на "Хелмсли Парк Лейн" продължаваше да бъде оживено. Той внимателно огледа лицата наоколо, но всичко изглеждаше нормално. Насочи се към изхода. Едната му ръка държеше найлоновата торбичка, а с другата стискаше пистолета в джоба му. Беше готов да си пробие път и със стрелба, ако се наложи.

По тротоара се блъскаха възбудени хора и той се присъедини към тях. Повечето се бяха насочили към Пето Авеню и хотел "Плаза". Трябваше час по-скоро да си събере нещата и да напусне Ню Йорк. Ако в "Хелмсли Парк" бяха останали още агенти, те със сигурност имаха много работа по разчистването на касапницата. НРА нямаше интерес да се вдига шум, а още по-малко се нуждаеше от присъствието на местната полиция и репортерите. Той се надяваше, че ще има достатъчно време да напусне града. Кошмарът продължаваше прекалено дълго. Капитаните бяха на сигурно място в именията си в Северна Каролина, но за разлика от тях той беше мишената за куршуми, които можеха да дойдат от всички страни.

Дали всичко това не е някаква измама? Нима наистина са открили ключ за шифъра?

Трябваше да разбере.

Той взе асансьора до стаята си в "Плаза", заключи след себе си и веднага включи лаптопа. Една секунда му беше достатъчна, за да разбере, че в машината липсва каквато и да било информация. Само стандартните програми, които вървяха безплатно с всеки компютър.

Кликна на програмата за електронна поща, но не видя никакви акаунти.

Явно лаптопът е бил току-що закупен от магазина. Като примамка за него.

Което означаваше, че един лош ден обещаваше да стане още по-лош.

25.

Белият дом

10:20 ч. Вечерта

Касиопея седеше в една от лимузините на кортежа, който ги посрещна във военновъздушната база "Андрюс" и в момента се насочваше към Белия дом. В колата с нея бяха Едуин Дейвис и Дани Даниълс. Още на пистата Котън бе получил транспорт до института "Гарвър" в Мериленд, от който го деляха четирийсет и пет минути полет. Беше неспокойна, тъй като го изпращаха сам на място, където почти сигурно го чакаха сериозни проблеми, но не можеше да възрази. Стефани Нел беше и нейна близка приятелка и тя сериозно се тревожеше за нея. Всеки трябваше да изиграе своята роля.

– Искам да действаш безкрайно внимателно – предупреди я Даниълс, когато кортежът навлезе в периметъра на Белия дом.

– А защо аз? – пожела да узнае тя.

– Защото си тук, защото си добра и защото си външен човек.

– Може би и защото съм жена?

– Това също помага – кимна президентът. – Полин си има своите капризи.

Касиопея направи опит да си спомни всичко, което знаеше за Първата дама. Но то се оказа нищожно. Не беше специалист по американската политика. Първите ѝ контакти с президентската администрация бяха осъществени преди две години – когато за пръв път посети Белия дом в компанията на Стефани. Тогава очите ѝ се отвориха за много неща.

– Какво ви кара да подозирате, че изтичането на информация е дело на съпругата ви?

– Кога съм казал, че я подозирам?

– Не сте, но със сигурност си го мислите.

– Няма кой друг да бъде – въздъхна Дейвис. – За пътуването знаехме само аз, президентът и неколцина от най-близките ни сътрудници.

– Според мен обвинението е твърде тежко.

– Не е чак толкова тежко, колкото си мислиш – възрази Даниълс.

В гърдите ѝ се надигна раздразнение. И двамата спестяваха част от истината.

Кортежът спря под извитата козирка на входа. Там се бяха събрали малка групичка служители, които шумно ги приветстваха.

– Слава богу, че някой все още ме обича – едва чуто промълви Даниълс, слезе от колата и започна да се ръкува с посрещачите.

– На практика с него се работи лесно – подхвърли Дейвис, докато наблюдаваха сцената от вътрешността на колата. – Разбрах го в мига, в който поех длъжността началник на канцеларията.

Тя беше принудена да признае, че сърдечното посрещане изглеждаше спонтанно и искрено.

– Не всеки ден се опитват да убият президента все пак – добави Дейвис.

Тя се взря в лицето му. Началникът на канцеларията бе сдържан и притежаваше хладен ум, който не спираше да работи. Перфектният избор на всеки, който има нужда някой да му пази гърба.

– Нещо да ти прави впечатление? – тихо подхвърли той.

Тя кимна. Тълпата посрещачи наброяваше поне четирийсет души, но сред тях не се виждаше Първата дама.

Хейл крачеше напред-назад в кабинета си. Тримата му партньори си бяха тръгнали преди час. Всички се надяваха, че най-късно до следващата сутрин шифърът на Джеферсън ще бъде в ръцете им и конституционно гарантираният им имунитет ще бъде възстановен. А после всички федерални прокурори с техните обвинения за данъчни нарушения можеха да вървят по дяволите!

Той отправи поглед към тъмната шир на река Памлико. Обичаше самотата и спокойствието, които му осигуряваше фамилното имение. Погледна часовника си. Наближаваше десет и половина вечерта. Нокс би трябвало да се появи всеки момент.

Не понасяше да го наричат пират. Както го нарече счетоводителят, Стефани Нел и всички останали, които нямаха понятие какво означава фамилното му наследство. Вярно е, че Общността се беше родила и укрепнала благодарение на пиратството – такова, каквото го бяха практикували през XVII и началото на XVIII век. Но дедите му съвсем не са били глупави. Той щеше да помни до гроб единственото правило, на което се бяха подчинявали.

Важни са парите. Нищо останало няма значение. Нито политиката, нито етиката или моралът. Всичко се свежда до печалбата. Какво беше казал баща му? Нашата вечеря не зависи от благоволението на касапина, пекаря или производителя на вино, а само от уважението към техния интерес. В основата на всеки бизнес лежи алчността. Именно тя гарантира най-добрия продукт на най-добрата цена. Същото важеше и за каперството. Няма ли я съблазънта на богатството, изчезва и мотивацията. Всички искат да се доберат до богатството. Какво лошо има в това? Нищо, разбира се.

Най-странното в тази работа беше отсъствието на всякакъв революционен елемент. Разрешителните за каперство се използваха от 700 години насам. Ставаше дума за "конфискация на блага". Първите капери произхождали от образовани фамилии на търговци, някои от тях били дори благородници. С уважение ги наричали "моряци джентълмени". Какво било кредото им? Никога не се връщай с празни ръце. Тяхната плячка увеличавала кралското съкровище. Благодарение на този факт владетелите били в състояние да намаляват данъците на своите поданици. Така те защитавали страната си от външни врагове и подпомагали усилията на правителството по време на война. Като явление пиратството изчезнало през двайсетте години на XVIII век, но каперството продължило да съществува още сто и петдесет години. Днес обаче Съединените щати бяха решили, че е време да му се сложи край.

Пират ли беше той? Може би. Баща му и дядо му не бяха имали нищо против да ги наричат така. На практика дори се гордееха с разбойническата си дейност. Защо да не се гордее и той?

Домашният му телефон иззвъня.

– Имам лоши новини – прозвуча гласът на Нокс в слушалката. – Изиграха ме.

Хейл изслуша информацията за събитията в Ню Йорк и безпокойството му се завърна. Спасението отново им се изплъзваше.

– Прибирай се у дома, веднага – разпореди се той.

– Вече съм на път. Затова закъснях с обаждането. Първо трябваше да се измъкна от Ню Йорк.

– Ела направо у дома. Нито дума на останалите, поне засега.

Хейл прекъсна и без да оставя слушалката, набра друг номер.

26.

Ла Плата, Мериленд

11:20 ч. Вечерта

Уайът оглеждаше кампуса на института "Гарвър". Петте триетажни тухлени сгради бяха разположени в гориста местност на около километър от щатската магистрала.

Черни облаци закриваха полумесеца. Ситни капчици дъжд го посрещнаха на малкото летище, където го беше оставила Андреа Карбонел. Разнесе се далечен тътен на гръмотевица.

Умишлено не беше вкарал колата в осветения и почти празен паркинг, който предлагаше места поне за сто автомобила. Бе я оставил горе, на магистралата, а до тук бе дошъл пеша. Готов за всякакви изненади.

Възползвайки се от прикритието на дългата редица борове покрай алеята, той предпазливо се насочи към единствената сграда с осветени прозорци на втория етаж. Според Карбонел именно там се намираше кабинетът на др Гари Вокио, известен математик. Добрият доктор бе получил нареждането да изчака появата на агента, който щеше да му каже специалната парола. След което трябваше да му предостави цялата информация за шифъра на Джеферсън. Само на него и на никой друг.

Очите му пронизваха мрака. Почти не виждаше дърветата, но това ни най-малко не пречеше на ориентацията му. Побиха го хладни тръпки. Напрежението му нарасна. Не беше сам. Не виждаше никого, но усещаше чуждото присъствие. Карбонел го беше предупредила, че ще бъдат тук. Но защо още се бавеха и не влизаха в института? Отговорът беше очевиден.

Чакаха. Него. Или някой друг. Благоразумието му подсказваше да бъде предпазлив, но той реши да не ги разочарова. Напусна прикритието на дърветата и тръгна към осветената сграда.

В слушалката прозвуча сигналът за свободно.

Веднъж, втори път, после трети.

– Какво има, Куентин? – обади се най-сетне Карбонел. – Защо не спиш?

– Защото знам, че очакваш да ти се обадя.

– Нокс е направил голяма бъркотия в "Хелмсли Парк Лейн". Един убит агент, двама ранени. Още един убит в Сентръл Парк. Няма как да не реагирам.

В слушалката се разнасяше свистене на витла.

– Какво планираш? Може би да ни арестуваш? Желая ти успех, но все пак не забравяй, че си затънала до гуша. С удоволствие бих разказал на телевизионните зрители каква лъжлива кучка яде парите на държавата.

– Тази вечер си доста докачлив – спокойно отбеляза тя.

– Нямаш представа колко.

– Аз вярвам на съдебната система точно толкова, колкото и ти – добави Карбонел. – И също като теб предпочитам свои лични форми на възмездие.

– Мислех, че сме съюзници.

– Бяхме. Поне до мига, в който реши да направиш онази глупост в Ню Йорк.

– Тя не е мое дело.

– Никой няма да ти повярва. Наистина ли разполагаш с ключ за шифъра на Джеферсън? Или и това е лъжа?

– Преди да ти отговоря, искам да знам нещо друго.

Хейл не изгаряше от желание да разговаря с тази жена, но нямаше друг избор.

– Слушам те.

– Още колко време възнамеряваш да правиш каквото ти хрумне?

По тази тема можеше да говори на воля.

– Ние притежаваме конституционно право да нападаме и унищожаваме враговете на държавата за вечни времена. Разрешението е одобрено от Конгреса и подписано от първия президент на САЩ.

– Ти си анахронизъм, Куентин. Реликва от миналото, която отдавна няма място в съвременното общество.

– Нашата Общност винаги е била в състояние да изпълнява специфични задачи, които не са по силите на официалната власт. Вие поискахте икономически хаос в определени близкоизточни страни, ние ви го предоставихме. Вие пожелахте отнемане на капиталите на определени хора, ние го направихме. А след като приключихме, тези хора, в голямата си част политици, приеха да ви сътрудничат. – Той каза всичко това с ясното съзнание, че жената отсреща не желае подобна информация да се разпространява по открита линия. Ако някой ги подслушваше в този момент, сигурно вече злорадо потриваше ръце.

– Но докато вършехте всичко това, крадяхте здраво, прибирайки много повече от законните осемдесет процента – спокойно отбеляза Карбонел.

– Можеш ли да го докажеш? Не забравяй, че плащаме значителни суми годишно на редица разузнавателни централи, включително и на твоята. Говорим за милиони. Дали всичките тези пари отиват в бюджета на държавата, Андреа?

– Говориш така, сякаш получаваме пълния си дял – разсмя се Карбонел. – Наясно съм със специалното счетоводство, което практикуват пиратите и каперите. Преди много години се е вършело на място, още в открито море. Подялбата на плячката е ставала, преди някой да разбере колко точно е било ограбено. Как му казвахте на това? А, сетих се – двойно счетоводство. Винаги сте имали по две счетоводни книги, нали? Една за правителството и втора за вас лично. И всички са доволни.

– Така няма да стигнем доникъде – промърмори Хейл.

– Но въпреки това водим този среднощен разговор, нали? – контрира тя.

– Разгадахте ли шифъра? – отново опита той.

– Имаме ключа към него.

Той не беше убеден, че трябва да ѝ повярва.

– Добре. Искам го.

– Сигурна съм, че го искаш. Но в момента не съм готова да ти го дам. Признавам, че планирах да отвлека Нокс и да го използвам като коз в преговорите. А може би и просто да го ликвидирам, за да сложа край на всичко. Но твоят боцман действаше светкавично и ние понесохме загуби. Моите хора плащат при всеки провал.

Ако корсар или пират демонстрира подобно неуважение към екипажа си, той със сигурност ще изкара дните си на някой необитаем остров, помисли си Хейл.

А тази жена наричаше него пират!

– Не забравяй, че държа някого, когото искаш – подхвърли той.

Беше отвлякъл Стефани Нел по изричното настояване на Карбонел. Ако можеше да ѝ се вярва, Стефани беше започнала да задава въпроси за отношенията ѝ с Общността, най-вече със самия него. Никой от останалите трима капитани не подозираше за нейното съществуване. Или по-скоро той се надяваше да е така. Карбонел беше получила информация за една среща на Нел с някогашен агент на НРА, който не хранеше добри чувства към бившата си началничка. Тя му бе предала един адрес в Делауер, а Нокс беше свършил останалото. Перфектно отвличане, без свидетели, в непрогледен мрак. Първоначалната ѝ молба беше просто да скрие Нел за няколко дни. Той бе приел, защото не му пукаше. Просто ѝ направи услуга. Но след събитията през последните няколко часа нещата поеха в съвсем друга посока.

НРА вече не беше сред приятелите на Общността.

– Как е гостенката ти? – попита Карбонел.

– Добре.

– Жалко.

– Всъщност какво искаш от нея?

– Нещо, което няма да ми предаде доброволно.

– И реши, че аз ще я изтъргувам срещу Нокс?

– Струваше си да опитам.

– Искам ключа – отсече той. – Ако не проявяваш интерес, ще пробвам да измисля нещо със Стефани Нел. Сигурен съм, че ще бъде любопитна да узнае защо съм я отвлякъл. Имам чувството, че е от хората, с които можеш да се разбереш Мълчанието насреща беше доказателство за основателността на подозренията му. Карбонел се страхуваше от тази жена.

– Добре, Куентин. Очевидно нещата са се променили. Дай да видим дали ще успеем да постигнем съгласие.

Малоун напусна магистралата и се насочи към института "Гарвър". Едуин Дейвис го беше осведомил, че става въпрос за отлично финансиран мозъчен тръст, занимаващ се с криптология на високо ниво и разполагащ с най-съвършените програми за дешифриране.

Преодоляването на шейсетте километра от Вашингтон до Мериленд му беше отнело малко повече време от очакваното. От Вирджиния на север се приближаваше буря. Вятърът огъваше зелените корони на дърветата. На портала нямаше охрана, осветеният паркинг също изглеждаше пуст. Гъста гора отделяше кампуса от магистралата. Според Дейвис именно липсата на охрана осигуряваше анонимността на института. Четири от петте правоъгълни сгради бяха тъмни. Осветена беше само една. Президентът го беше предупредил, че др Гари Вокио ще го очаква. За осигуряването на контакта го бяха снабдили с парола, доставена от НРА.

Малоун вкара колата в паркинга и изключи двигателя. Слезе и се огледа. Нощната тишина се нарушаваше единствено от тътена на далечни гръмотевици.

Внезапно една кола с изключени светлини се отдели от тъмната сграда насреща, прескочи ниския бордюр и се понесе към него с пронизително свистене на гумите. От сваленото дясно стъкло се появи ръка с пистолет.

27.

Белият дом

Едуин Дейвис отведе Касиопея на втория етаж, където се намираха жилищните помещения на Първата двойка. Сигурно убежище, може би единственото място, където могат да се отпуснат, беше пояснил той. Тя все още се опитваше да прецени този човек. Наблюдаваше поведението му, докато персоналът поздравяваше президента. Държеше се настрана. Винаги на поста си, но без да бие на очи.

Изкачиха мраморното стълбище и се озоваха в добре осветен коридор, който пресичаше сградата по цялата ѝ ширина. От двете му страни се виждаха множество врати.

Една от тях се охраняваше от жена, изпъната като струна до стената. Дейвис посочи помещението, което се намираше в дъното на коридора. Влязоха и затвориха вратата след себе си. Златистата светлина на лампите стопляше бледите стени и обикновените завеси на прозорците. Върху пъстроцветния килим се издигаше масивно бюро в викториански стил.

– Кабинетът на президента – поясни Дейвис. – След атентата срещу Джеймс Гарфийлд инсталирали примитивна климатична инсталация, за да облекчат последните му дни.

Касиопея забеляза безпокойството му. Странно.

– Тук президентът Маккинли подписал мирния договор, който сложил край на испанско-американската война.

– Какво всъщност трябва да ми кажеш? – погледна го в очите тя. – Предупредиха ме, че си прям човек. Видимо напрегнат, а аз не съм тук на туристическа обиколка.

– Наистина трябва да ти кажа нещо.

Дани Даниълс се събуди от задушливия дим.

Въздухът в тъмната спалня тежеше от отровна мъгла, която го принуди да се закашля. Разтърси спящата Полин и отметна завивките. Съзнанието му се проясни и установи най-страшното. Къщата гореше. Чуваше съвсем ясно пропукването на сухите греди, обхванати от огъня. Спалнята им беше на втория етаж, редом с тази на дъщеря им.

– О, Господи, Мери! – простена Полин.

– Мери! – изкрещя през отворената врата той. – Мери!

Целият етаж беше обхванат от пожара. Стълбището пламтеше. Изглеждаше така, сякаш единствено тяхната спалня беше пощадена.

– Мери, отговори ми! – отново извика той.

Изправена до него, Полин също изкрещя името на деветгодиишата им дъщеря.

– Отивам при нея!

Той сграбчи ръката ѝ.

– Няма да можеш! Целият под е пропаднал!

– Не мога да стоя тук, не мога!

Той изпитваше абсолютно същите чувства, но мозъкът му все още работеше.

– Мери! – отчаяно изпищя Полин.

Жена му беше на прага на истерията. Димът ставаше все по-гъст. Той се втурна към прозореца и широко го разтвори. Часовникът до леглото показваше 3:15. Не се чуваха сирени. Фермата се намираше на пет километра от града и от най-близките съседи.

– За бога, Дани, направи нещо! – извика Полин.

Той взе решение. Обърна се, сграбчи жена си за ръката и я повлече към прозореца. Храсталаците тъмнееха на около пет метра по-надолу. Бягството през вратата вече беше невъзможно. Можеха да се измъкнат единствено оттук, но жена му едва ли щеше да го направи доброволно.

– Дишай дълбоко! – заповяда той.

Тя послуша съвета му, тъй като вече силно кашляше. Наведе се над перваза и си пое дълбоко дъх. Той се възползва от това, сграбчи я за краката и я бутна навън. Надеждата му беше да падне странично върху храстите. Може би щеше да си счупи нещо, но нямаше да бъде изпепелена от огъня. Не му трябваше тук. Сам щеше да направи това, което беше намислил. Храстите омекотиха удара и тя се изправи на крака.

– Бягай по-далеч от къщата! – извика той, после се обърна и хукна към вратата на спалнята.

– Тате, помогни ми! – прозвуча гласът на Мери.

– Идвам, миличка! – извика в отговор той. – В стаята ли си?

– Какво става, тате? Всичко гори. Не мога да дишам.

Трябваше на всяка цена да се добере до нея, но пътят към стаята ѝ беше отрязан. Стълбищната площадка я нямаше. От стаята на дъщеря му го делеше петнайсетметрова пропаст. След няколко минути и тяхната спалня щеше да потъне в пламъците. Димът и горещината ставаха нетърпими и изгаряха очите и дробовете му.

– Мери! – изкрещя той. – Там ли си, Мери?

Трябваше да стигне до нея. Втурна се към прозореца и се надвеси навън. Полин не се виждаше никъде. Може би беше тръгнала да вземе стълбата от хамбара.

Прекрачи перваза, увисна на ръце и разтвори пръстите си. Прелетя трите метра до храсталаците и успя да се задържи на крака. Хукна към другата страна на къщата, без да губи нито секунда. Лошото му предчувствие се сбъдна. Целият втори етаж беше обхванат от пламъците, включително стаята на дъщеря им.

Долу стоеше Полин, безпомощно протегнала ръце.

– Отиде си! – проплака тя. – Отиде си детенцето ми!

– Спомените от тази ужасна нощ го измъчват вече трийсет години – прошепна Дейвис. – Изгубили единственото си дете, а Полин не можела да има друго.

Касиопея не знаеше какво да каже.

– Причината за пожара се оказала горяща пура, забравена в пепелника. По онова време Даниълс бил градски съветник и обичал скъпите пури. Полин го молела да ги зареже, но той отказвал. Детекторите за дим още не били измислени, но официалното заключение на следствието било категорично – пожарът можел да бъде предотвратен.

Тя бавно осъзна последиците от това заключение.

– Как са успели да спасят брака си след всичко това? – прошепна тя.

– Не са успели.

Уайът прошепна паролата в домофона и електронната ключалка изщрака. Пое по стълбите към втория етаж, където се намираше кабинетът на др Гари Вокио. Докторът го поздрави, седнал зад бюрото, отрупано с книжа и три включени монитора. Наближаваше четирийсет, беше слаб и с по момчешки подстригана червеникава коса. Запуснат външен вид, навити ръкави на ризата и уморени очи.

Книжен плъх, безпогрешно отгатна Уайът.

– Не съм нощна птица – отбеляза Вокио, след като се ръкуваха. – Но НРА плаща сметката и ние сме длъжни да изпълняваме заповедите ѝ. Затова изчаках появата ви.

– Искам всичко, с което разполагате.

– Този шифър здравата ни изпоти. На компютрите им бяха нужни почти два месеца, за да го разбият. Но и за това ни трябваше малко късмет.

Уайът не се интересуваше от детайлите. Приближи се до прозореца и погледна към паркинга. Мокрият асфалт блестеше под ярката светлина на луминесцентните лампи.

– Нещо не е наред ли? – попита Вокио.

Скоро ще разберем, помисли си Уайът, продължавайки да гледа навън. Блеснаха светлините на фарове. Една кола навлезе в паркинга и спря под най-близкия осветителен стълб. Вратата се отвори.

Котън Малоун.

Карбонел се оказа права. После се появи още една кола. С изключени светлини. Насочи се право към Малоун с напрегнат рев на двигателя. Проехтяха изстрели.

Хейл слушаше Андреа Карбонел. Гласът ѝ звучеше спокойно и уверено като на човек, който се забавлява. Без никаква следа от тревога.

– Вероятно си даваш сметка, че мога да се споразумея със Стефани Нел, а после да я пусна да си върви – подхвърли той. – Все пак тя е шеф на уважавана разузнавателна агенция.

– Ще ти е трудно да работиш с нея.

– По-трудно, отколкото с теб?

– Не забравяй, че аз държа ключа за шифъра, Куентин – напомни му тя. – Аз и никой друг.

– Откъде да знам, че наистина е така? Веднъж вече ни излъга.

– Имаш предвид недоразумението с Нокс ли? Просто исках да гарантирам сигурността си, но не стана. Окей, ти спечели първия рунд. Но какво ще кажеш, ако ти предам кода? Ще изчакам да откриеш двете липсващи страници, а после ще преговаряме отново, вече от по-добри позиции.

– Да разбирам ли, че срещу това ще искаш да елиминирам пленницата си?

– Само ако не ти представлява проблем.

– Трябва да ти напомня, че дори с двете липсващи страници аз нямам имунитет срещу подобно деяние.

Карбонел би трябвало да е наясно, че разрешителните за каперство не освобождаваха от вина за предумишлено убийство.

– Това не те е притеснявало досега – отвърна тя. – Един човек на дъното на Атлантика със сигурност би се съгласил с мен.

Тези думи го хванаха неподготвен.

– Имаш информатор, така ли?

– Нали за това са шпионите.

Беше достатъчно. Вече знаеше къде да търси. А тя знаеше какво ще последва.

– Замитаме следите, а?

– Да речем, че мога да проявявам и щедрост, когато се налага – засмя се тя. – Наречи го демонстрация на добра воля.

Стефани Нел да върви по дяволите. Май щеше да се окаже, че е по-ценна мъртва.

– Искам този ключ. Открия ли липсващите страници, проблемът ти ще бъде решен.

28.

Белият дом

Касиопея влезе в помещението до голямата спалня на президентската двойка. Беше обзаведено като уютен кабинет.

Полин Даниълс седеше на високо, тапицирано с ярка дамаска канапе.

Агентката на Сикрет Сървис затвори вратата и двете жени останаха насаме. Тъмнорусата коса на Първата дама се спускаше на кичури покрай изящните уши и над почти незабележимите вежди. Чертите на лицето ѝ бяха доста младежки за жена, която вече беше надхвърлила шейсет. Красивите ѝ сини очи бяха скрити зад очила с осмоъгълни стъкла без рамки. Седеше неестествено изправена, със скръстени в скута ръце с изпъкнали вени. Беше облечена с вълнен костюм на "Шанел" и носеше обувки с равни подметки.

– Разбрах, че имате желание да ме разпитате – каза мисис Даниълс.

– Предпочитам просто да си поговорим.

– А коя сте вие?

В гласа ѝ прозвучаха нотки на недоверие.

– Една жена, която не би желала да е тук – отвърна Касиопея.

– Значи ставаме две.

Първата дама я покани с жест да седне на стола срещу канапето. Деляха ги около два метра, може би нещо като демилитаризирана зона. Предвид онова, което Едуин Дейвис ѝ беше разказал за Мери Даниълс, ситуацията се очертаваше като изключително неудобна. Касиопея се представи и зададе първия си въпрос.

– Къде бяхте по време на покушението срещу президента?

По-възрастната жена сведе очи към килима.

– Звучи доста безлично – промълви тя. – Той все пак е мой съпруг.

– Добре знаете, че съм длъжна да ви задам този въпрос.

– Бях тук. Дани замина за Ню Йорк без мен. Каза, че посещението му ще продължи само няколко часа и до вечерта ще се прибере. Приех го съвсем нормално.

Тонът ѝ бе резервиран и дистанциран.

– Как реагирахте, когато научихте за инцидента?

Първата дама вдигна глава, сините ѝ очи проблеснаха.

– Май ме питате дали съм изпитала радост, а?

Изненадана от прямотата на въпроса, Касиопея машинално напрегна паметта си, но не успя да си спомни нито един материал в медиите, който да намеква за наличието на вражда в семейството на президента – реална или измислена. Всички приемаха брака им като изключително стабилен. Но след като Първата дама задаваше подобен въпрос, тя нямаше нищо против.

– А изпитахте ли радост?

– Не знаех какво да мисля, особено в първите минути след инцидента. Мислите ми бяха, как да кажа… объркани. После дойде новината, че всичко е наред.

Настъпи неудобно мълчание.

– Вие знаете, нали? – прошепна най-сетне по-възрастната жена. – Имам предвид Мери.

Касиопея кимна. Маската на безразличие върху лицето на домакинята остана непроменена.

– Така и не успях да му простя – прошепна неочаквано тя.

– А защо не се разделихте?

– Той е мой съпруг. Заклела съм се да бъда до него и в добри, и в лоши моменти. От майка си знам, че това не са празни думи. – Първата дама си пое дълбоко дъх, сякаш обзета от желание да се стегне. – Вие всъщност искате да узнаете дали съм споделила с някого за предстоящата визита в Ню Йорк.

Касиопея мълчеше и чакаше.

– Да, направих го.

Малоун се шмугна зад колата и измъкна полуавтоматичния пистолет, с който го бяха снабдили от Сикрет Сървис. Беше готов за подобен развой на събитията, но не очакваше те да се случат толкова бързо. Колата забави ход, позволявайки на ръката с пистолета от страничното стъкло да произведе три изстрела. Оръжието беше оборудвано със заглушител и изстрелите прозвучаха по-скоро като пукот на детско пищовче, отколкото като стрелба от мощно оръжие. Колата спря на около петдесетина метра.

От нея изскочиха двама мъже – единият от вратата откъм шофьора, а другият от тази зад нея. И двамата бяха въоръжени. Решил да не им дава време за размисъл, Малоун простреля в бедрото по-близкия от тях. Той извика от болка и рухна на асфалта. Другият светкавично потърси укритие зад колата.

Дъждът се усили. Тежките капки шибаха лицето на Малоун. Очите му светкавично огледаха околността, търсейки други заплахи. Не откриха такива. Вместо да се прицели във въоръжения противник, той обърна дулото към отворената врата откъм шофьора и натисна спусъка.

Хейл остави слушалката. Разбира се, не повярва на нито една дума, изречена от Карбонел. Тази жена просто имаше нужда от малко време.

Той също. Беше дълбоко разтревожен от факта, че е научила за неотдавнашното убийство в открито море. Това доказваше, че между тях има шпионин.

Който трябваше да бъде обезвреден.

Започна да прехвърля в съзнанието си всички моряци от екипажа на "Адвенчър". Много от тях изпълняваха и други функции на територията на имението, включително в леярната, където Нокс беше изработил оръжията с дистанционно управление. Всеки получаваше дял от годишната печалба на Общността. Но един от тях беше станал предател. От това най-много го болеше. Трябваше да бъде въздадено правосъдие.

Уставът изискваше справедлив процес. Обвиняемият трябваше да бъде изправен пред съдебен състав, съставен от членове на екипажа, включително капитана, и председателстван от боцмана. Съдбата му щеше да се реши чрез обикновено мнозинство, а ако бъдеше признат за виновен, присъдата щеше да бъде само една. Смърт. Бавна и мъчителна.

Хейл си спомни разказа на баща си за някакъв предател, осъден преди много години. Прибегнали до един от старите способи: удар с усукан камшик от всеки член на екипажа, само по веднъж. Осъденият бил мъртъв още преди да се изредят половината моряци.

Реши, че няма смисъл да чака боцмана. Вече минаваше полунощ, но секретарят му със сигурност беше на поста си. Той никога не се оттегляше преди Хейл. Повика го на висок глас. Минута по-късно вратата се отвори.

– Свикай членовете на екипажа! – заповяда Хейл. – Веднага!

Касиопея запази спокойствие. Очевидно предчувствието на Дани Даниълс се беше оказало вярно.

– Омъжена ли сте? – попита Първата дама.

Гостенката ѝ поклати глава.

– А имате ли човек, на когото държите?

Тя кимна.

– Обичате ли го?

– Казах му, че го обичам.

– А наистина ли изпитвате подобни чувства към него?

– Не бих могла да му ги покажа по друг начин.

Тънките устни на по-възрастната жена се разтеглиха в многозначителна усмивка.

– Бих желала нещата да бяха толкова прости и за мен. А той обича ли ви?

Касиопея кимна.

– Срещнах Дани, когато бях на седемнайсет. Година по-късно се оженихме. Още на втората среща му казах, че го обичам. Той го направи на третата. Винаги си е бил малко по-бавен. Така станах свидетел на цялата му политическа кариера. Започна като съветник в общината и стигна чак до Белия дом. Ако не беше убил малката ни дъщеричка, със сигурност щях да го обожавам.

– Той не я е убил.

– Напротив. На колене съм го молила да не пуши у дома и да внимава с пепелта. По онова време никой не говореше за пасивното пушене. Аз просто не исках мъжът ми да пуши и толкова. – Изричаше думите бързо, сякаш нещо изведнъж ги беше отприщило. – Непрекъснато преживявам онази ужасна нощ. Отново си спомних за нея днес, когато ми казаха за покушението. Намразих Дани в мига, в който ме хвърли през прозореца. Намразих го заради твърдоглавието му, намразих го, защото не успя да спаси Мери… – Замълча за миг, овладя се и добави: – Но въпреки това го обичам.

Касиопея мълчеше.

– Обзалагам се, че ме мислите за луда – въздъхна Първата дама. – Но когато ми казаха, че ще бъда разпитана от външен човек, реших да бъда откровена. Вярвате ли, че говоря открито?

В това Касиопея беше абсолютно сигурна.

– На кого казахте за планираното пътуване до Ню Йорк? -попита тя.

Лицето на Полин Даниълс се сгърчи. Сините ѝ очи се насълзиха, а Касиопея неволно се запита какви ли мисли минаваха през главата на тази изстрадала жена. Доколкото беше информирана, Първата дама беше личност, уважавана в обществото, за която никой никога не беше казал лоша дума. Винаги се беше държала по подходящ начин, но явно беше скривала истинските си чувства сред относителната сигурност на тези стени, които бяха нейният дом в продължение на почти седем години.

– На приятел – прошепна тя. – На един много близък приятел.

В очите ѝ се четеше още нещо.

– Приятел, който искам да остане далеч от съпруга ми.

29.

Мериленд

Уайът наблюдаваше развоя на събитията на петдесетина метра от него. Котън Малоун се справяше добре с двамата нападатели, които се бяха появили на паркинга. Карбонел беше познала и за тях.

– Какво става долу? – попита Вокио, докато се приближаваше към прозореца.

– Трябва да вървим – обърна се да го погледне Уайът.

Изтрещяха нови изстрели. В очите на учения се появи животински страх.

– Трябва да извикаме полиция!

– Къде са данните?

– Тук – отвърна Вокио и му показа някаква флашка.

– Дайте я.

Ученият се подчини.

– Защо изобщо дойдохте тук? – попита той.

Странен въпрос.

– Още преди няколко часа я изпратих по имейла на директора на НРА – поясни др Вокио.

Ето каква била работата. Странно, че Карбонел беше пропуснала тази малка подробност. Но защо ли не беше изненадан?

– С кола ли сте?

– Да, паркирана е отзад.

– Вземете ключовете и да вървим – подкани го с жест Уайът.

Разнесе се силно пропукване и осветлението угасна. Останаха да светят единствено трите монитора. Утихна дори вентилационната система. Тревогата му бързо се покачи от оранжево на червено. Май и те бяха обект на тази атака.

– Компютрите са на отделно захранване – поясни Вокио и посочи синкавото сияние на мониторите. – Какво става, за бога?

Не можеше да му каже, че хората отвън възнамеряваха да ги убият.

Затова предпочете просто да повтори настояването си:

– Хайде, трябва да тръгваме.

Малоун нямаше за цел ликвидирането на нападателите. Близките попадения на куршумите му трябваше само да накарат шофьора да включи двигателя и да се оттегли. И номерът мина. Колата изрева, гумите изсвистяха. Вторият стрелец изведнъж осъзна, че е останал без прикритие. Стърчеше в центъра на паркинга абсолютно сам, лесна мишена под ярката светлина на луминесцентните лампи. Лишен от избор, той натисна спусъка. Дългият откос надупчи колата на Малоун и пръсна стъклата ѝ.

Приклекнал зад една от вратите, Малоун чакаше удобния момент. Оловото пронизваше метала с тъп и доста неприятен звук. Когато стрелбата спря, той се изправи, прицели се и пусна един куршум в рамото на противника си. Той се олюля и рухна на мокрия асфалт.

С няколко скока Малоун се озова при него и изрита автомата му встрани. Мъжът се гърчеше от болка, от раната му бликаше кръв. Дърветата се разклатиха от нов порив на ураганния вятър.

Малоун се огледа. И не пропусна да отбележи, че светлините в близката сграда бяха угаснали.

Нокс кацна в Грийнвил, Северна Каролина. Беше напуснал Ню Йорк на борда на самолета на Общността, пилотирайки лично малката, побираща 12 пътници машина. Това не беше проблем за него, бившия военен пилот. Беше постъпил във Военновъздушните сили по настояване на баща си, а шестте години активна служба му се бяха отразили добре. Синовете му бяха последвали неговия пример. В момента единият изпълняваше бойна задача в района на Близкия изток, а другият се готвеше да постъпи в армията. Той се гордееше е желанието на синовете си да служат на страната си. И те бяха добри американци, също като него.

Малкото регионално летище се намираше на четирийсет минути път от Бат. Без да губи време, Нокс се насочи към черния линкълн навигейтър, паркиран до частния хангар на Общността. Фиктивно самолетът и сградата бяха собственост на една от компаниите на Хейл. Тя плащаше заплатите на трима редовни пилоти, но Нокс никога не се беше възползвал от услугите им. По време на тайните си мисии предпочиташе да лети сам. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре. Все още беше силно обезпокоен от случилото се в Ню Йорк. Слава богу, че беше успял да се измъкне жив и здрав.

Отключи колата и хвърли сака си на задната седалка. Наоколо беше пусто, както всяка съботна вечер. С крайчеца на окото си отбеляза някакво движение и рязко се завъртя. От мрака изплува неясна сянка.

– Чаках те.

Нокс напрегна взор, но лицето насреща му беше само едно размазано петно.

– Трябваше да ти видя сметката – изсъска той.

– Странно, но и аз си помислих същото за теб – засмя се жената.

– Отношенията ни приключиха!

– Аз не мисля така – направи крачка напред Андреа Карбонел. – Ние с теб все още сме много далеч от раздялата.

Малоун прибра оръжията на нападателите си и хукна към входа на сградата. Стъклената врата се оказа разбита също като електронната ключалка. Той влезе във фоайето и потърси укритие зад канапето, заобиколено от няколко стола. Едната стена беше заета от дългото гише на рецепцията. Асансьорите бяха точно срещу него. Три двойни остъклени врати водеха към вътрешността, където по всяка вероятност се намираха кабинетите. Всички бяха тъмни. В дъното се виждаше още една стъклена врата, от която се излизаше в задния двор. Очите му откриха стълбището, над което имаше червен надпис "Изход", захранван от батерии.

Промъкна се предпазливо натам и бутна вратата. Ушите му доловиха някакви звуци. Стъпки. Над главата му.

Уайът тръгна по коридора, следван от Вокио. Част от вратите от двете им страни бяха отворени. Аварийното осветление сочеше пътя към стълбището. Беше достатъчно силно, за да се вижда входната врата, която зееше отворена.

Той сграбчи ръката на Вокио, направи му знак да мълчи и го дръпна в първата отворена врата. Помещението, в което се озоваха, приличаше на заседателна зала с остъклена външна стена. Дъждът барабанеше по стъклата, осветени сравнително добре от лампите на паркинга долу. Уайът направи знак на учения да застане в ъгъла и предпазливо надникна в коридора. Точно навреме, за да зърне неясните силуети на двама мъже с автомати, които се появиха в далечния край. Стори му се, че и двамата са оборудвани с очила за нощно виждане. Разбира се, в това нямаше нищо чудно. Хората се бяха подготвили.

Слава богу, че и той беше помислил за всичко.

Нокс не беше в настроение за театъра, който му предлагаше Карбонел. Беше се продал на тази жена, но всяка фибра на тялото му протестираше срещу онова, което трябваше да върши. За съжаление тя беше не само убедителна, но и безпощадно права. С Общността беше свършено.

Четиримата ѝ капитани щяха да прекарат минимум десет години във федерален затвор, а правителството щеше да конфискува цялото им състояние, до последния цент. Край на екипажите. Край на разрешителните. Никакви боцмани.

Нокс имаше право на избор: или да оцелее от надвисналото бедствие, или да стане част от него. И той избра оцеляването, надявайки се на Божията помощ. НРА научи за планираното покушение благодарение на него. Това беше единственият коз, на който разчиташе. Информация, за която не подозираше нито НРА, нито който и да било друг. Билетът му към свободата.

Карбонел го беше изслушала с напрегнато внимание.

– Възнамеряват да ликвидират Дани Даниълс, така ли? – попита тя.

– Трима от капитаните са убедени, че това е единственото решение.

– А ти какво мислиш?

– Те са луди и отчаяни. Ето причината да разговарям с теб.

– Какво искаш?

– Искам да видя как децата ми завършват колеж. Искам да се радвам на внуци. Нямам желание да прекарам остатъка от живота си в затвора.

– Аз мога да го уредя.

Разбира се, че можеш, помисли си той.

– Продължавай да изпълняваш плановете им. Не прави нищо необичайно и ме дръж в течение.

Мразеше се заради предателството. Мразеше и капитаните, които го бяха принудили да постъпи така.

– И още нещо – подхвърли в заключение тя. – Споразумението ни се анулира в мига, в който ми подхвърлиш невярна информация или скриеш нещо. Но няма да потънеш заедно с тях.

Той знаеше какво означава това.

– Ще им кажа, че си ги предал и нищо повече. Те сами ще свършат останалото.

В това нямаше никакво съмнение. И така той изработи оръжията, пренесе ги в Ню Йорк, а после снабди Карбонел с магнитните карти за двете хотелски стаи. Тя от своя страна му заповяда да довърши операцията. Без прекъсване, точно според плана. Което доста го озадачи.

– Добър ход от твоя страна – призна ѝ той. – В нито един момент не бях сигурен дали ще прекратиш операцията. Предполагам, че онзи тип, който увисна на прозореца, беше от твоите

– Не, той беше непредвидено усложнение. Ти също се справи добре със Скот Парът.

Всъщност той бе ликвидирал Парът, защото капитаните очакваха от своя боцман именно това. Двойната игра беше изключена. Всичко различно от употребата на брутална сила щеше да бъде подозрително.

– Много лесно го отписа – отбеляза на глас той.

– А ти какво искаш? Може би още един свидетел, който да те предаде?

Не, той беше далеч от подобна мисъл. И затова бе направил онова, което се очакваше от него.

– Щеше ли да ме ликвидираш в Ню Йорк?

– Какво говориш – усмихна се тя. – Направих ти подарък. Нещо като застраховка, в случай че не предприемеш нищо срещу Парът.

Той неразбиращо я погледна.

– Как иначе да прикрия факта, че си предал най-близките си хора, освен като те изправя срещу директна заплаха? Разбира се, с надеждата да я отстраниш.

– Значи цялата работа е била театър?

– Не и от гледна точка на агентите. Те не знаеха нищо. Задачата им беше да те спрат и толкова. Но аз бях убедена, че ще се справиш.

– Значи пожертва и тях, така ли? Нима изобщо не ти пука за хората, с които работиш?

– Те получиха абсолютен шанс да се справят с теб – сви рамене Карбонел. – Петима срещу един. Не съм виновна, че се провалиха.

Дяволска жена! Нищо от казаното не беше задължително да се случи. Или беше? И двата инцидента представляваха отлично прикритие за него.

– Капитан Хейл и останалите членове на Общността са изпаднали в паника – изтъкна тя. – Но по всичко личи, че тяхната ефективност е не по-малка от тази на специалните служби.

На това нямаше как да възрази. Тези хора действително ставаха все по-войнствени и ирационални. Той вече знаеше, че Хейл беше умъртвил своя счетоводител. Кой ли щеше да бъде следващият?

– Хейл много иска да се сдобие с ключа за шифъра, но аз не съм много склонна да му го дам – подхвърли Карбонел.

– Ами недей тогава.

– Де да беше толкова лесно – въздъхна тя.

– Отново ти напомням, че спираме дотук. Изпълних своите задължения.

– А пък аз записах всичките разговори между нас, включително и този, който водим в момента. Твоите капитани със сигурност ще проявят интерес към тях.

– Не се ли страхуваш, че мога да те убия?

– Не съм сама.

Нокс машинално се огледа и бавно осъзна, че ако капитаните научеха за предателството му, нищо нямаше да го спаси. Макар че се наричаха капери, у всеки от тях беше останало по нещо пиратско. Най-вече отношението към предателството, което трябваше да се наказва жестоко. Колкото по-висок пост заемаше предателят, толкова по-жестоко и дори гротескно трябваше да бъде неговото наказание.

– Не се безпокой, Клифърд – най-после прекъсна мълчанието Карбонел. – Аз ти направих и още една услуга.

Той очаквателно я погледна.

– Осигурих си още един информатор. Той ми дава сведения отделно от теб.

Това беше новина.

– Току-що го продадох на Хейл – добави тя.

А той се беше чудил как да удовлетвори желанието на капитана да открие шпионина.

– Искам нещо съвсем дребно, за да изразиш благодарността си.

Тази жена слагаше цена на всеки свой жест.

– Да убиеш Стефани Нел – добави тя.

30.

Вашингтон

неделя, 9 септември, 0:10 ч. След полунощ

Касиопея завъртя ръчката на газта и моторът с рев се понесе по междущатска магистрала 95, на юг към Вирджиния. Едуин Дейвис ѝ беше предложил да си избере транспортно средство и тя се спря на мощния мотоциклет, собственост на Сикрет Сървис. А после беше подбрала и подходящото облекло – джинси, кожени ботуши и черен пуловер.

Все още изпитваше безпокойство от разговора си с Първата дама.

Оказа се, че Полин Даниълс е доста противоречива личност.

– Аз не мразя съпруга си – обяви тя.

– По-скоро го презирате – подхвърли Касиопея. – Но сдържате чувствата си цели трийсет години.

– Политиката е мощен наркотик – въздъхна по-възрастната жена. – Успехите в нея действат като успокоително. Обожание, уважение, необходимост – чувства, които могат да те накарат да забравиш. Понякога става така, че онези сред нас, които получават в изобилие подобни емоции, започват да вярват, че всички ги обичат и че светът не може да съществува без тях. Дори започват да вярват, че са предопределени за тази роля. Тук не става въпрос за президента на Съединените щати. Светът на политиците е голям толкова, колкото самите те си го направят.

Моторът продължаваше да се носи напред по черния асфалт. По това време трафикът не беше особено интензивен и водачите на тежкотоварните камиони се възползваха.

– Когато Мери умря, Дани беше градски съветник – продължи Полин. – Следващата година стана кмет, а после щатски сенатор и губернатор. Имах чувството, че семейната ни трагедия даде старт на бързата му политическа кариера. Той давеше мъката си в политиката, която се оказа достатъчно успокоително за него. Но не и за мен.

– Говорили ли сте някога по този въпрос? Опитахте ли се да го разрешите?

– Не – въздъхна Първата дама. – Той е друг човек. Нито веднъж не спомена името на Мери след погребението ѝ. Сякаш изобщо не беше съществувала.

– Но при вас не се получи така.

– Не. Страхувам се, че и аз не бях безразлична към политиката. Издигах се постепенно заедно с Дани. – Тези думи бяха изречени толкова тихо, че Касиопея се зачуди дали изобщо ги е чула. Към кого се обръщаше тази жена? – Дано Бог ми прости, но аз се опитах да забравя дъщеря си… – Уморените ѝ очи се изпълниха със сълзи. – Само се опитах, но не успях.

– Защо ми разказвате всичко това?

– Защото Едуин ме увери, че сте добър човек. А аз му вярвам, защото и той е добър човек. Може би е време да се освободя от това тежко бреме. Чувствам се страшно уморена.

– Какво искате да кажете?

Първата дама забави отговора си.

– Постепенно свикнах с мисълта, че Дани ще бъде около мен – върна се към равния тон тя. – Защото винаги е бил.

Но Касиопея ясно долови неизказаното. Тази жена продължаваше да го вини за смъртта на дъщеря им. Всеки ден, всяка нощ.

– А когато ми съобщиха, че някой се е опитал да го убие…

Младата жена затаи дъх в очакване на продължението.

– Аз открих, че изпитвам радост…

Профуча покрай някаква кола и навлезе във Вирджиния. До Фредериксбърг оставаха четирийсет километра.

– Животът с Дани не е лесен – продължи Полин. – Той има качеството да класифицира нещата и няма никакъв проблем да се прехвърля от едно към друго. Предполагам, че именно това го прави добър лидер. Върши го без никакви емоции.

Което не е задължително, съгласи се мислено Касиопея. Същото казваха и за нея. Веднъж дори Котън я укори за равнодушието, което демонстрираше. Но това съвсем не означаваше, че не изпитва чувства.

– Той не отиде на гроба ѝ – добави Първата дама. – Нито веднъж след погребението насам. В пожара изгубихме всичко. Цялата къща стана на пепел, включително и стаята на Мери. Не ни остана дори една нейна снимка. Аз обаче имах чувството, че той е доволен. Не му трябваха никакви спомени.

– За разлика от вас.

Потъмнелите от болка очи се спряха върху лицето ѝ.

– Може би сте права.

Касиопея вдигна глава към небето. Тъмни облаци скриваха звездите, но дъждът вече беше спрял. Асфалтът беше мокър, а тя пътуваше към място, което нямаше никакво желание да посещава. Но Полин Даниълс бе споделила с нея нещо, известно само на още двама души. Никой от тях не беше Дани Даниълс. Преди да тръгне, президентът се бе опитал да разбере къде отива.

– Нали сам ми възложихте тази задача? – отряза го тя. – Оставете ме да я изпълня.

Уайът опипа заслепяващата граната в джоба си. Тя беше негово изобретение, направено преди години. Приел сериозно предупреждението на Карбонел, той се погрижи да вземе необходимите мерки срещу останалите посетители на института, които освен демонстрация на враждебно поведение вероятно щяха да бъдат оборудвани и с очила за нощно виждане.

– Затвори си очите! – шепнешком заповяда той, изчака Вокио да се подчини и дръпна предпазителя. Увитата в хартия граната глухо издрънча в коридора.

Ярката светлина проникна дори през плътно стиснатите му клепачи, задържа се секундадве, после угасна. Разнесоха се викове. Той знаеше какво се случва. Хванати неподготвени, двамата нарушители се бяха оказали тотално заслепени. Ярката светлина беше причинила рязко свиване на разширените им зеници. После идваше ред на още две неща: болка и объркване.

Уайът измъкна пистолета си, надникна през вратата и натисна спусъка.

Изправен пред металната врата, която водеше към втория етаж, Малоун чу ясно двата изстрела. Ярка светлина проникна през цепнатините около рамката, после изчезна. От другата страна се разнесе тропот на крака, вратата се отвори и на стълбището се появиха две тъмни фигури, които крещяха и ругаеха, опитвайки се да смъкнат очилата за нощно виждане от лицата си. Той се възползва от суматохата, плъзна се покрай тях и зае позиция на следващата площадка.

– Мамка му на тоя мръсник! – изруга единият от мъжете.

Измина една дълга секунда. Двамата се овладяха и вдигнаха оръжията.

– Свали си очилата! – подвикна другият.

Вратата се отвори.

– Сигурно са тръгнали към другия край!

– Да се надяваме, че ще поемат надолу по другото стълбище.

– Трети, тук Втори – долетя приглушен глас. Пауза, после: – Обектите се насочват към теб. – Още една пауза. – Ясно, край.

– Давай да приключваме – извика другият.

Тихо изщракване показа, че металната врата се затвори. Малоун предпазливо надникна в мрака. Нападателите бяха изчезнали.

– Защо да убивам Стефани Нел? – попита Нокс.

– Защото нямаш друг избор – отвърна Карбонел. – Колко още ще живееш, ако капитаните научат за предателството ти? Отстраняването на един човек е проста работа, която не би трябвало да те затрудни.

– Това ли си мислиш за мен? Че непрекъснато убивам хора?

– През последните няколко часа със сигурност го направи. Двама от агентите ми бяха открити мъртви на покрива, а други двама са в болницата.

– За което вината е изцяло твоя – изтъкна Нокс, учуден от промяната в поведението ѝ. – На Хейл не му беше лесно да я отвлече по твое нареждане. Освен това инструкциите ти бяха косъм да не падне от главата ѝ.

– Той просто ми върна една услуга – сви рамене Карбонел. – Но нещата се промениха и Нел вече представлява сериозен проблем.

– Предполагам, че няма да ми обясниш защо.

– Ти пожела да се измъкнеш, Клифърд. Аз ти предложих начин да го направиш, а сега просто определям цената.

В думите ѝ нямаше и следа от гняв, омраза или ирония.

– Общността скоро ще престане да съществува и тогава ще си свободен да правиш каквото пожелаеш – продължи тя. – да живееш както намериш за добре, да си харчиш парите. Никой нищо няма да подозира. А ако желаеш, мога дори да те наема.

– Наистина ли разбихте шифъра на Джеферсън? – пожела да узнае той.

– Има ли значение?

– Искам да знам.

– Да – отвърна след кратко колебание Карбонел. – Наистина го разгадахме.

– Тогава защо не убиеш Нел със собствените си ръце? Защо изобщо ни забърка в отвличането ѝ?

– Първо, когато помолих Хейл да се заеме с Нел, аз все още не разполагах с ключа. Сега вече го държа в ръцете си. Второ, отстраняването на противника в нашия бизнес не е толкова лесно, колкото го показват по филмите. Хората, които се занимават с подобна работа, искат твърде много за мълчанието си.

– Но не и аз, така ли?

– В рамките на възможностите ми е – сви рамене тя.

– Не отговори на въпроса ми. Какво ще стане, ако Хейл не желае смъртта на Нел?

– Сигурна съм, че не я желае, особено в този момент. Но важното е, че аз я желая. Затова намери начин да го направиш. И то бързо.

Това вече беше твърде много.

– Спомена, че си продала друг свой информатор. Хейл знае ли кой е той?

– Знае къде да търси и вече със сигурност го прави. Очаквам всеки момент да прехвърли задачата на теб – верния слуга, който току-що се е прибрал от Ню Йорк след тежка битка. Виждаш ли как се грижа за добрия ти имидж? Ти си герой. Какво повече искаш? А за да ти докажа добрата си воля и вярата си в теб, ще ти съобщя името на информатора и ще ти обясня как да докажеш предателството му.

Нокс очакваше точно това. Капитаните ще настояват за бърз процес и изпълнение на присъдата. Ако той се справеше с тази задача успешно, цената му неизбежно щеше да скочи до небето.

Но по-важното беше, че щеше да отклони вниманието от себе си.

– Дай ми името, а аз ще се погрижа за Стефани Нел.

31.

Фредериксбърг, Вирджиния

Касиопея поздрави жената, която отвори вратата. Просторната къща беше пълна с цветя, скъпи антики и три домашни котки. Ярка светлина обливаше външните стени. Железният портал пред павираната с тухли алея беше отворен. Жената насреща ѝ беше облечена в екип за бягане на "Найки", а краката ѝ бяха обути в маратонки на "Коуч". На години беше приблизително колкото Първата дама и доста приличаше на нея, но с едно изключение – косата на Шърли Кейзър беше дълга, чуплива и боядисана в златисточервен цвят.

Външният им вид също беше различен.

За разлика от бледата и затворена Полин Даниълс лицето на Кейзър излъчваше любезност, а живите ѝ черти се подчертаваха от високи скули и блестящи кафяви очи. Влязоха в помещение, осветено от кристални аплици и изящни настолни лампи "Тифани". Касиопея отказа питие, но прие чаша вода.

– Разбрах, че имате въпроси към мен – започна домакинята. – Полин твърди, че можем да ви имаме пълно доверие, но все пак отбелязала употребата на първо лице множествено число, Касиопея реши да подходи по-внимателно.

– Откога се познавате с Първата дама? – попита тя.

Чертите на Кейзър видимо омекнаха.

– Умница сте, а? – усмихна се тя. – Искате най-напред да научите нещичко за мен.

– Бих казала, че имам известен опит – кимна Касиопея.

– О, готова съм да се обзаложа, че е така. Вероятно работите в Сикрет Сървис, а може би във ФБР?

– Нито едното, нито другото.

– И аз така си помислих. Не приличате на агент.

На какво ли ѝ приличам, запита се Касиопея.

– Нека приемем, че съм просто семейна приятелка – подхвърли тя.

– Това вече ми харесва – кимна Кейзър. – Е, добре, семейна приятелко, с Полин се познаваме от двайсет години.

– Което означава десетина години след смъртта на дъщеря ѝ, така ли?

– Горе-долу.

Жената срещу нея очевидно беше нощна птица. Вместо умора в очите ѝ блестеше радостно оживление. За съжаление обаче беше получила цели два часа, за да се подготви. Първата дама категорично отказа да използват изненадата на неочакваното посещение и изпрати на приятелката си кратък есемес.

– И президента ли познавате от двайсет години? – подхвърли Касиопея.

– Да, за съжаление.

– Това означава ли, че не сте гласували за него?

– Не. Но и със сигурност не бих се омъжила за него.

За разлика от Полин, която отчаяно търсеше опрощение, тази жена не се колебаеше да демонстрира истинското си отношение. Но Касиопея не разполагаше с достатъчно време.

– Защо не прекратим тези увъртания? – попита тя. – Няма ли да е по-лесно просто да споделите какво мислите?

– С удоволствие. Полин е мъртва отвътре. Нима не го забелязахте?

Да, беше го забелязала.

– Дани го знае още от деня, в който погребаха Мери. Но дали се интересува, дали изобщо му пука за състоянието на Полин? Някой запитал ли се е как той се отнася към враговете си, след като проявява такова бездушие към собствената си съпруга? Нищо чудно, че са се опитали да го гръмнат.

– Откъде знаете как се чувства той?

– Двайсет години съм около тях, но нито веднъж не съм го чула да споменава името на Мери. Сякаш никога не е имал дъщеря. Сякаш тя не е съществувала.

– Може би това е неговият начин да се справя с мъката си – подхвърли Касиопея.

– Там е работата, че той не изпитва никаква мъка.

Уайът моментално се възползва от скъпоценните секунди, които му осигури заслепяващата граната. Хванал ръката на Вокио, той се втурна към стълбата в дъното на коридора, която по думите на доктора се използваше от служителите като най-къс път към барчето. А самият доктор беше изпаднал в паника, защото никога не му се беше случвало да участва в битка. За негов късмет обаче това не беше първият сблъсък на Уайът.

Според терминологията в бранша някой се беше появил "да почисти". Самият Уайът беше участвал в няколко подобни операции. Въпросът беше кой бе организирал тази – ЦРУ, НРА, някаква друга комбинация или самата Карбонел. Най-вероятно беше последното.

Той прекоси коридора, отвори вратата към стълбището и се ослуша. После даде знак на Вокио да го последва и се спусна надолу. Спря няколко стъпала преди долната площадка.

– Къде е колата ти? – шепнешком попита той.

В отговор долетя само разпокъсано дишане.

– Докторе! Имам нужда от помощта ти, за да се измъкнем оттук!

– Близо… На няколко крачки от задния вход. Вдясно от фоайето Той бавно слезе по последните стъпала. Ръката му напипа дръжката на задната врата и я натисна. Промъкнаха се под рамката.

В същия момент започна стрелбата.

Сгушен на стълбищната площадка, Малоун наблюдаваше придвижването на двамата стрелци, които прекосиха коридора на петнайсет метра от него и изчезнаха зад ъгъла. Под вратата на един от кабинетите се процеждаше бледа светлина. Стори му се екранно, тъй като електрозахранването на сградата беше прекъснато. Насочи се натам и предпазливо надникна.

Светлината идваше от три монитора, очевидно със самостоятелно захранване. На табелката на вратата пишеше "Вокио". Човекът, когото беше дошъл да посети.

От долния етаж проехтя интензивна стрелба.

Касиопея се почувства длъжна да защити Дани Даниълс. Може би защото жената насреща ѝ беше твърде категорична в преценките си.

– Дани не изпитва мъка, а чувство за вина – отсече Кейзър. – Някъде около година преди смъртта на Мери предизвикал друг, по-малък пожар, при който изгорял само един стол. Полин го помолила да престане да пуши или да пуши навън. За известно време той се подчинил, но после се върнал към стария си навик. Тоест да прави каквото пожелае. Големият пожар изобщо не би трябвало да се случи и той прекрасно го знае.

Касиопея реши, че е време да пристъпи към целта на визитата си.

– Кога Първата дама спомена пред вас за предстоящото му пътуване до Ню Йорк? – попита тя.

– Май нямате желание да чуете мнението ми докрай, а? – изгледа я Кейзър.

– Отговорете на въпроса ми.

– За да сравните отговора с този на Полин?

– Нещо такова. Не би трябвало да е проблем за вас, защото вече сте се свързали е нея.

– Вижте какво, госпожице – въздъхна Кейзър. – Ние с Полин говорим всеки ден, понякога няколко пъти. Обсъждаме всичко. За визитата на Дани в Ню Йорк ми спомена преди около два месеца. Беше сама в Белия дом. Хората може би не обръщат внимание, но тя все по-рядко се появява на публични места. А аз си бях тук, у дома.

Това вече беше известно на Касиопея. Освен това Първата дама бе споменала, че когато говори с Кейзър, никога не използва мобилен или безжичен телефон. Винаги обикновен стационарен телефон. Бе го потвърдила и Кейзър.

– Днешният есемес беше първият между нас – подхвърли тя. – Издържах ли теста?

– Трябва да проверя за подслушвателни устройства – надигна се Касиопея.

– Ето защо съм будна по това време. Свършете си работата.

Касиопея измъкна от джоба си специалния детектор на електромагнитни вълни, който беше получила от Сикрет Сървис. Прецени, че е малко вероятно подслушването да обхваща цялата къща, защото това би означавало устройства едва ли не на всеки квадратен сантиметър. Тя реши да започне с телефоните.

– Къде са външното захранване, кабелите и разпределителните кутии?

– На стената на гаража, зад храстите – отвърна, без да става, Кейзър. – Прожекторите вече са включени. Имам задачата да изпълнявам всичките ви желания.

Касиопея излезе навън и тръгна по алеята, която обикаляше къщата. Изобщо не стигнаха до неудобните въпроси, но те трябваше да бъдат зададени – или от нея, или от хора, с които и двете приятелки не желаеха да имат нищо общо. Напомни си да бъде търпелива. Много истории, повечето от тях неприятни, чакаха своето обяснение.

Откри кутиите на захранването на стената на помощните постройки, включи детектора и пое между високите храсти. Уредът не беше сто процента надежден, но достатъчно добър, за да засече емисии на електромагнитни вълни, които заслужаваха да бъдат проверени. Насочи го нагоре към металните кутии. Нищо.

От разпределителната кутия излизаха телефонни кабели, които изчезваха във вътрешността на къщата през пробити под стряхата дупки. Те трябваше да бъдат проверени един по един, тъй като подслушвателното устройство вероятно беше скрито в някой от самите апарати.

– Открихте ли нещо? – обади се глас зад гърба ѝ.

Стресната, Касиопея изпусна уреда и той изтрополи на пътеката.

– Не исках да ви уплаша – добави Кейзър, която я наблюдаваше от ъгъла зад храстите.

Много се съмнявам, помисли си Касиопея.

Детекторът завибрира. Зеленият индикатор стана червен и замига ускорено. Ако не беше изключила звука, мощните сигнали щяха да огласят цялата околност. Тя се наведе и започна да върти уреда в различни посоки. Оказа се, че сигналът идва отдолу. Разрови влажната почва и не след дълго пръстите ѝ напипаха нещо твърдо. В ръката ѝ се оказа малка пластмасова кутийка, покрита с кал. Размерите ѝ бяха осем на осем сантиметра, а подземният телефонен кабел влизаше в единия ѝ край и излизаше през другия. Детекторът продължаваше да мига.

Една трудна ситуация току-що беше станала още по-трудна. Домашните телефони на Кейзър се подслушваха.

32.

Уайът се просна на плочките и дръпна Вокио до себе си. Куршумите засвириха над тях и се забиха в стената. Тъмнината във фоайето му пречеше да определи числеността на противника. От паркинга идваше само бледо сияние. Между тях и източника на стрелбата се бяха изпречили две широки масивни кресла.

Той придърпа Вокио по-близо до себе си.

– Не се изправяй!

Остъклената врата към паркинга зад сградата се намираше в плитка ниша на седем-осем метра по-нататък. Трябваше на всяка цена да се доберат до нея. Сърцето му туптеше в познатия напрегнат ритъм. Единствено тежкото дишане на Вокио нарушаваше тишината около тях. Сложи ръка на рамото му и поклати глава – сигнал да запази спокойствие. След като той чуваше дишането на учения, значи го чуваше и врагът.

Продължаваше да се пита какво ли прави Малоун. Не успя да дочака финалните щрихи на стълкновението на паркинга и не знаеше дали "Капитан Америка" е ранен, мъртъв, или е някъде отсреща с оръжие в ръка.

Дъждът навън почти спря.

– Не мога повече – прошепна Вокио.

– Дръж се за мен и мълчи! – сряза го Уайът, който изобщо не беше настроен пораженчески. – Знам какво правя!

Малоун се спусна обратно по стълбите. Изстрелите трещяха съвсем близо до него. В момента, в който откри изхода и открехна вратата, той видя силуетите на двама души, които пресичаха фоайето. Автоматите в ръцете им бяха насочени към дъното на помещението. Със сигурност не бяха онези, които зърна преди малко горе, в коридора на втория етаж. Явно тези тук бяха подкреплението, оборудвано с радиостанции.

Нямаше представа кого преследват, но обектът явно беше обкръжен. При тези обстоятелства беше най-добре да запази анонимността си, но не можеше и да остане безучастен.

Вдигна оръжието си и натисна спусъка.

Уайът чу изстрелите и зърна пламъчетата зад гърбовете на приближаващите се силуети. Някой се беше появил в тил на противниците му. Малоун? Би трябвало да е той.

Малоун стреля още веднъж. Куршумът улучи в рамото единия силует, който политна напред и се блъсна в стената. Другият реагира с рязко обръщане и продължителен откос. Малоун се шмугна под стълбището и остави металната врата да се затвори. Куршумите звучно зачаткаха по нея. Май никой не беше очаквал появата му.

Уайът долови отварянето на вратата срещу стълбището, под което бяха намерили укритие. Появиха се две неясни сенки. Би трябвало да са хората, по които Малоун беше стрелял преди малко. Единият беше ранен, но другият засипваше с куршуми втория изход, обозначен със светеща табела. Уайът се завъртя на пода и откри огън по вратата, която се намираше на три метра от него. Трябваше да се измъкнат от тук.

Очевидно и Вокио беше на същото мнение и запълзя по корем към изхода. Неразумен ход. Трябваше да прекоси едно абсолютно незащитено пространство. С единствената надежда, че основните им противници бяха достатъчно ангажирани в противоположния край на фоайето.

Вокио стигна до остъклената врата, свали резето и се плъзна навън. Вторият стрелец – онзи, който беше стрелял по Малоун, рязко се завъртя и насочи автомата си към вратата. Уайът го изпревари с три бързи изстрела. Тялото отлетя назад и рухна на пода. Двама нападатели бяха неутрализирани. Вокио хукна към паркинга.

Но само миг по-късно двамата простреляни отново бяха на крака с автомати в ръце. Уайът разбра, че са били с бронежилетки.

Нито той, нито Малоун бяха постигнали нещо.

Малоун се върна обратно на първия етаж, прекоси коридора и пред очите му се появи задното стълбище. Приготви се да атакува двамата нападатели, които беше зърнал преди, но в същия момент вратата откъм стълбището се отвори.

Той хлътна в близкия офис и предпазливо надникна навън. В дъното му се появи мъж с пушка в ръка. Малоун остави пистолета си на килима и залепи гръб за стената, готов за атака. Мъжът бавно се плъзна покрай него. Той скочи, обви ръка около шията му, а с другата посегна към пушката.

Успял да обезоръжи противника си, той рязко го обърна към себе си и заби коляно в слабините му. Вече беше напипал бронежилетката и знаеше, че никакви удари над кръста не можеха да му донесат успех.

Противникът му се преви напред и издаде вик на болка.

Втори удар с коляно, този път в брадичката, го отхвърли назад. Приготви се да го довърши с юмрук в лицето, но противникът го изненада с неочакван ритник в бъбреците. Тялото му се скова от болка. Мъжът заряза оръжието си на килима и хукна към вратата на стълбището.

Малоун стисна зъби и се понесе след него. После мъжът се завъртя, в ръката му проблесна пистолет. Резервно оръжие. От дулото излетя дълъг огнен език.

Уайът се насочи към изхода. Спря на метър от остъклената врата и се обърна, готов за стрелба. Но фоайето беше безлюдно.

Възползвайки се от затишието, той бутна вратата, излезе навън и залепи гръб за тухлената стена. После внимателно надникна обратно. От главния вход изскочиха трима мъже. В първия миг той реши, че ще организират атака отвън, но после видя фаровете на паркинга. Тримата се понесоха към колата, която очевидно ги чакаше.

Нещо не беше наред. Нямаше начин тези тримата да са толкова слаби стрелци. Бяха се появили тук за него и за Малоун, добре подготвени и още по-добре екипирани. Но не постигнаха нищо освен безразборната стрелба във фоайето.

Тишината беше нарушена от още един изстрел. Отвътре. На някой от по-горните етажи.

Къде бе Вокио?

Светкавично се огледа и почти веднага откри фигурата на доктора, който се промъкваше към една от паркираните коли на петдесетина метра по-нататък. Изхвърли празния пълнител на пистолета си и го замени с нов, който извади от джоба си. После отново надникна във фоайето. Още една тъмна фигура се спусна по стълбите и се насочи към главния вход. Явно купонът беше свършил. Но нещо не беше наред.

Уайът се обърна към паркинга. Вокио вече влизаше в колата си. Той също би трябвало да е там, с него. После изведнъж му просветна. Те искаха именно това. Умът му включи на бързи обороти. Заключението се стовари отгоре му като стоманена релса.

От паркинга долетя стърженето на стартер. Той отвори уста да изкрещи. Колата на Вокио се взриви.

33.

Фредериксбърг, Вирджиния

Касиопея разглеждаше устройството, което държеше в ръце. Някой беше положил доста усилия, за да подслушва телефоните на Кейзър. Някой, който знаеше точно какво иска.

– Кой е в течение на вашите разговори с Първата дама? Би трябвало да е човек, който знае, че те са чести и продължителни.

– Дани Даниълс, разбира се. Кой друг?

Касиопея се изправи и излезе от храстите, които се издигаха около гаража.

– Не е президентът – прошепна тя.

– Той знае, че ние с Полин сме близки.

– Омъжена ли сте?

Кейзър очевидно се изненада от този въпрос. Едуин Дейвис беше предоставил информация на Касиопея за къщата и квартала, не пропусна да спомене и за участието ѝ в обществения живот на Вирджиния и столицата. Тази жена беше известна с благотворителната си дейност, беше член на управителния съвет на Щатската библиотека на Вирджиния и на още няколко обществени организации. Но не беше споменал нищо за личния ѝ живот.

– Вдовица съм – отвърна тя.

– Мисис Кейзър, днес някой направи опит да убие президента на Съединените щати. Някой, който е знаел точно кога и къде ще бъде неофициалното му посещение в Ню Йорк. А вашите телефони се подслушват. Искам да отговорите на въпроса ми: кой би могъл да го направи? Ако не желаете да отговорите на мен, ще трябва да го направите пред представители на Сикрет Сървис.

– Полин е на ръба на нервна криза – поклати глава Кейзър. – От няколко седмици е така. Познавам го по гласа ѝ. Ако продължавате да я притискате, тя ще се пречупи. Особено след случилото се днес с Дани.

– Значи се нуждае от професионална помощ.

– Когато става въпрос за Първата дама, не е толкова лесно.

– Не е лесно за жена, която обвинява съпруга си за смъртта на детето им. За жена, която не е имала куража да го напусне, преживява всичко в себе си и превръща живота си в ад.

– Вие май сте една от горещите почитателки на Дани, а?

– Да. Обичам мъжете с власт, защото ме възбуждат.

Доловила сарказма, Кейзър поклати глава.

– Нямах предвид това. Той се харесва на жените. Едно проучване преди няколко години установи, че близо осемдесет процента от тях го поддържат. Нищо чудно, че досега не е губил избори, защото жените са най-масовите гласоподаватели.

– Защо го мразите?

– Не го мразя. Просто обожавам Полин, докато той не дава и пет пари за нея.

– Не отговорихте на въпроса ми – напомни ѝ Касиопея.

– Нито пък вие на моя.

Тя харесваше силните жени. Може би защото беше една от тях. Беше ясно, че силата на Кейзър се крие в поведението ѝ – леко и естествено, подсказващо, че тя е готова да дава и получава, без да се замисля за последиците. На практика се беше надявала да не открие нищо в този дом. Да удари на камък. Но за съжаление се беше случило обратното.

– Полин винаги е изпитвала нужда да споделя – каза Кейзър. – С човек, на когото има доверие. Аз станах нейна довереница преди много години. А когато тя се премести в Белия дом, това стана още по-важно за нея.

– С тази разлика, че на вас не може да се вярва.

Кейзър очевидно осъзна значението на изровената от земята малка кутийка.

– Кой друг знаеше за посещението в Ню Йорк? – отново попита Касиопея.

– Не мога да кажа.

– Добре. Тогава ще опитаме по друг начин.

Извади мобилния си телефон и набра предварително вкарания номер на Белия дом. Мъжки глас се обади на второто позвъняване.

– Действайте – заповяда тя и прекъсна връзката. – Агент на Сикрет Сървис осъществи контакт с вашия доставчик на телефонни услуги – мобилни и стационарни. Разполагате с два телефона, а компанията вече е изготвила разпечатките на всичките ви разговори – разбира се, след официално искане от наша страна. Решението беше да не нарушаваме личните ви права, без това да е абсолютно наложително.

Телефонът ѝ изписука. Тя го включи, послуша за момент, после прекъсна връзката.

Лицето на Шърли Кейзър издаваше разочарование и поражение. Както и трябваше да бъде.

– А сега ми разкажете за онези сто трийсет и пет разговора, които сте провели с Куентин Хейл – хладно заповяда Касиопея.

Хейл се насочи към някогашната лятна кухня, която дедите му бяха използвали и за пушалня. Днес дървената къщичка беше оборудвана с широки прозорци и прозрачен купол на покрива и се използваше за срещи на четирите фамилии. Бяха вдигнали от леглото всичките шестнайсет членове на екипажа на "Адвенчър", включително и капитана на яхтата. Повечето живееха близо до имението, на закупена преди много години земя. Той не можеше да си представи, че някой от тях ще предаде наследството си.

Но един го беше направил.

Всеки един от мъжете пред него беше подписал действащия устав, който ги задължаваше да бъдат лоялни и покорни срещу точно определен дял от плячката на Общността. Процентът им не беше много голям, но комбиниран със здравни осигуровки, работни заплати и платени болнични, той им предлагаше повече от приличен начин на живот.

Хейл веднага долови несигурността, изписана по лицата им. Нощните акции не бяха нещо необичайно, но никога не ги бяха събирали всички заедно, докато бяха на сушата.

– Имаме проблем – обяви Хейл.

Очите му оглеждаха и преценяваха лицата на мъжете срещу него. Най-вече на четиримата, които бяха хвърлили в морето клетката с крещящия от ужас счетоводител.

– Един от вас е предател.

Беше сигурен, че тези думи ще привлекат вниманието им.

– В момента изпълняваме мисия с огромно значение за цялата компания. Един предател вече умря, но някой от вас е нарушил обета за мълчание, който всички дадохме.

Никой от шестнайсетимата не отвори уста. Те отлично знаеха, че капитанът сам ще им съобщи кога е готов да слуша.

– Мъчно ми е, че един от вас е предал всички нас.

Това беше начинът, по който той гледаше на своя свят. Нас, ние. Една велика общност, изградена върху лоялността и успеха. Преди много години пиратските кораби нападали с мълниеносна скорост и голямо умение, екипажите им действали като един юмрук. Мързелът, некомпетентността, предателството и проявата на страх били недопустими, защото застрашавали живота на всички. Баща му казваше, че простите планове са най-добри, тъй като се възприемат лесно и са достатъчно гъвкави, за да успеят при всяка неочаквана ситуация. И беше прав.

Хейл закрачи напред-назад.

Капитанът винаги трябва да демонстрира смелост и да бъде великолепен тактик. Екипажът го избира в разрез със старите морски традиции, при които лидерството е привилегия дори и при липсата на компетентност.

Но днешните капитани не ги избираха. Те наследяваха своите постове. Той често си представяше, че стои в рубката на някой от онези отдавна изчезнали платноходи, дебне с дни избраната жертва, преценява нейните силни и слаби страни. Ако противникът се окажеше опитен и закален в битките воин, той имаше правото да се откаже от преследването и да потърси друга, по-беззащитна плячка. И да я атакува фронтално или чрез изненада в зависимост от конкретните обстоятелства. Избор, роден от търпението. Тази нощ възнамеряваше да използва именно него.

– Никой от вас няма да напусне къщата, докато не открия предателя – отсече той. – С настъпването на утрото ще бъдат проверени банковите ви сметки, къщите ви ще бъдат претърсени, ще се свалят разпечатки от телефонните ви разговори. Вие лично ще подпишете съответните разрешения, ако са необходими такива

– Няма да се наложи – обади се мъжки глас.

Хейл трепна от изненада. Измина цяла секунда, преди да осъзнае, че гласът принадлежи на Клифърд Нокс, който току-що беше влязъл в стаята.

Боцманите не са обвързани с клетвата за мълчание.

– Аз знам кой е предателят – обяви Нокс.

34.

Мериленд

Малоун се шмугна в офиса на два метра от себе си. Куршумът, който го последва, се заби в рамката на вратата. Във въздуха бръмнаха още няколко. Той извади пистолета си и потърси укритие зад бюрото. Но отвън се разнесе едва чутото захлопване на врата. Врагът се беше оттеглил.

В следващия миг прозорците се разтресоха от силна експлозия и се озариха в оранжево. Той се приближи към тях, разделяйки вниманието си между вратата на офиса и пламтящата кола навън. От насрещните стъкла проблеснаха алени пламъчета. Той изскочи в коридора и се втурна натам, но видя само някакъв мъж, който излетя от сградата, скочи в една от колите на предния паркинг и рязко потегли. Самият той също трябваше да изчезне от тук, и то бързо. Някой може би бе чул стрелбата и експлозията и вече бе повикал полицията – въпреки че институтът се намираше в гората, далеч от населени места. Но преди това Той се обърна и с няколко скока се озова пред кабинета на Вокио. Мониторите на бюрото продължаваха да излъчват синкаво сияние. Спря пред най-близкия от тях и присви очи. Отвореният файл на екрана съдържаше решението на шифъра на Джеферсън. Явно Вокио бе избягал, обзет от паника.

Малоун затвори файла, откри програмата за електронна поща, прикачи документа и го изпрати на собствения си имейл адрес. После изтри файла и изключи компютъра. Не беше особено сигурна предпазна мярка, но все пак щеше да му спечели време.

Погледна навън през тъмната рамка на прозореца. Колата долу продължаваше да гори. Дъждът шибаше стъклото с острите си иглички. На стотина метра вдясно от пламтящите ламарини зърна тъмна бягаща фигура.

Всички се спасяваха.

Уайът реши, че сега е времето за достойно оттегляне. Вокио беше мъртъв. Бе предупредил нещастника да се държи близо до него. Ако го беше послушал, все още щеше да е жив. Така че Уайът не би трябвало да се чувства зле. Но се чувстваше именно така.

Продължи да тича.

Карбонел го подмами тук с обещанието за двоен хонорар, но истинската ѝ цел беше да си остане тук. Това бяха нейните хора. Което означаваше, че трябва отново да си поговорят. Вече при неговите условия. Той знаеше как точно да го направи.

Нокс влезе и бавно огледа екипажа на "Адвенчър". Куентин Хейл мълчеше и чакаше. Явно беше любопитен да разбере какво ще каже боцманът.

– Капитан Хейл, последният разговор помежду ни се проведе по открита линия и нямаше как да споделя всичко, което научих В момента прилагаше на практика една от най-важните стратегии, които беше научил от баща си: винаги действай по план. Обратно на широко разпространеното мнение, пиратите никога не атакували на сляпо. Независимо дали действали на сушата или в открито море, те винаги прибягвали до услугите на разузнавателен отряд. Най-предпочитаното време за нападение било на разсъмване, в неделя или по време на официални празници, когато елементът на изненадата предотвратявал бягствата и преодолявал съпротивата.

– От известно време насам използвам тактиката на периодични проверки – продължи той. – Внимавах за всичко, което е извън обичайното. Големи покупки, охолен начин на живот, семейни проблеми. Може да ви прозвучи странно, но жената е в състояние да тласне мъжа към невероятни глупости Остави думите да увиснат във въздуха и внимателно огледа лицата срещу себе си. Очите му се местеха от едно на друго, без да спират нито за миг. Театърът беше предназначен само за един зрител: Куентин Хейл. Ако успееше да убеди него, останалото бе без значение.

Моментът за решителния удар настъпи.

После щеше да мисли как да отстрани Стефани Нел.

Малоун напусна сградата и огледа обгорената кола. Тялото зад волана продължаваше да гори. Регистрационната табела беше почерняла, но цифрите и буквите все още можеха да се разчетат и той ги вкара на сигурно място в невероятната си памет.

Заобиколи сградата и излезе на големия паркинг. Колата, която му бяха дали, все още беше там. Задното стъкло липсваше, както и повечето от страничните. Ламарината беше надупчена от куршуми. Но гумите бяха здрави, а на асфалта липсваше характерното петно от изтекло гориво. Чист късмет, рече си той. Скоро широката площадка щеше да бъде задръстена от патрулки с включени синьо-червени светлини, а полицията щеше да е навсякъде. Вятърът свиреше в клоните на дърветата и сякаш го подканяше да се маха. Вдигна глава към небето. Дъждовните облаци бързо се разкъсваха и между тях надничаха звездите.

Беше време за тръгване.

35.

Касиопея седеше в дневната на Шърли Кейзър. Тя много приличаше на просторния хол на къщата в Барселона, която беше наследила от родителите си. Макар и милиардери, те бяха водили скромен и затворен живот, отдадени един на друг, на любимото си дете и на фамилния бизнес. Никога не ги беше чувала да се карат, имената им не се свързваха и с никакви обществени скандали. Бяха водили примерен живот и починаха бързо един след друг, преди да навършат осемдесет. А тя, единствената им дъщеря, машинално беше започнала да търси човек, когото да дари със същата всеотдайност. И може би го беше намерила в лицето на Котън Малоун.

В момента вниманието ѝ беше ангажирано от жената срещу нея, която за разлика от родителите ѝ криеше твърде много тайни. Една от които беше свързана със 135 телефонни разговора, проведени с един и същ човек.

– С Куентин Хейл сме любовници – промълви Кейзър.

– Откога?

– Приблизително от година, но с чести прекъсвания.

Оказа се, че Хейл е женен, с три големи деца. Но повече от десетилетие бил разделен със съпругата си. Тя живеела в Англия, а той – в Северна Каролина. Запознали се на някакъв прием и веднага се харесали.

– Той държеше връзката ни да остане в тайна – продължи Кейзър. – Дълго време бях сигурна, че иска да запази моята репутация, но сега виждам, че е ставало въпрос за нещо съвсем друго.

Касиопея кимна в знак на съгласие.

– По всичко личи, че благодарение на глупостта си съм се забъркала в нещо гадно – въздъхна Кейзър.

Това също беше очевидно.

– Нямам деца, защото… Защото съпругът ми не можеше. Този факт никога не ме е вълнувал особено. Явно не притежавам майчински инстинкт. – В очите на Кейзър се появи тъга. – Но с течение на годините промених отношението си към децата. Понякога ми е много самотно И това мога да го разбера, рече си Касиопея. Макар и с двайсетина години по-млада от Кейзър, понякога тя също изпитваше приливи на майчинска нежност.

– Бих искала да ми обясните каква е връзката между Куентин и онова, което открихте в двора – добави домакинята.

Няма да е лесно, въздъхна в себе си Касиопея. Но вече беше стигнала до заключението, че бездруго ще им е необходимо сътрудничеството на тази жена. И реши да говори открито.

– Има вероятност Хейл да е замесен в атентата срещу президента.

Кейзър не реагира. На лицето ѝ се появи замислено изражение.

– Често говорехме за политика – промълви след продължителна пауза тя. – Но той се държеше така, сякаш тя изобщо не го интересува. Беше твърд привърженик на Дани и беше дарил много пари за предизборната му кампания. За разлика от мен никога не каза лоша дума за него. – Тези думи бяха изречени с равен глас, сякаш жената говореше на себе си и подреждаше мислите си в очакване на следващите въпроси. – Сега разбирам, че с това поведение е искал да спечели доверието ми.

– С кого споделихте новината за предстоящото посещение на президента в Ню Йорк?

– Само с Куентин – отвърна Кейзър и в очите ѝ се появи страх. – Често си говорехме за Полин. Трябва да ме разберете – тя и Куентин са единствените ми близки хора.

И единият от тях ме предаде – тези думи останаха неизказани.

– За президентската визита в Ню Йорк говорихме преди около два месеца. Тогава не ми направи впечатление, защото Полин не ми каза, че тя се пази в тайна. Нямах представа, че в медиите липсва каквато и да било информация. Полин просто сподели, че Дани ще присъства на официална вечеря по повод пенсионирането на негов приятел.

Хейл явно бе оценил важността на информацията за тайната визита и бе решил да действа.

– Искам да ми разкажете повече за отношенията си с Хейл – заяви на глас Касиопея. – Сикрет Сървис ще има нужда от всички подробности.

– Няма нищо сложно – отвърна домакинята. – Куентин е известен в обществото. Запален яхтсмен е и два пъти участва в регатата "Купа Америка". Просто един богат, красив и чаровен мъж.

– Полин знае ли за връзката ви?

– Не – поклати глава Кейзър. – Реших, че няма смисъл да я информирам за нея.

След като сподели неудобната информация, тя видимо се успокои, но беше ясно, че едва сега си дава сметка за реалните последици.

– Той ви е използвал – отбеляза Касиопея.

По-възрастната жена не отговори, но от изражението ѝ личеше, че е дълбоко развълнувана.

– Мисис Кейзър

– Шърли. Нека минем на малки имена, защото имам чувството, че ние с вас тепърва ще се срещаме.

Същото чувство имаше и Касиопея.

– Длъжна съм да докладвам всичко, но информацията ще бъде запазена в тайна. Затова тук съм аз, а не Сикрет Сървис. А сега ще ви попитам нещо: имате ли желание да върнете услугата на Хейл?

Вече беше преценила, че това бе единственият начин да извадят този човек на светло. Какво по-добро от използването на източник, който той смяташе за абсолютно безопасен?

– С най-голямо удоволствие – отвърна Кейзър. – Наистина.

Но Касиопея се тревожеше и от още нещо. Човек, с когото не искам да разговаря съпругът ми, беше казала Полин Даниълс. Тя явно се страхуваше от всичко, което Шърли Кейзър знаеше за нея. От неща, които неизбежно щяха да излязат на светло. Трябваше ѝ само секунда, за да разбере за какво става въпрос.

– Първата дама има любовник, нали?

Кейзър очевидно беше подготвена и за този въпрос. И дори го очакваше.

– Не съвсем, но нещо подобно – отвърна тя.

Малоун излезе от колата, която спря под навеса на "Джеферсън" – най-добрия хотел в Ричмънд, щата Вирджиния. Построената в края на XIX век сграда в стил бозар се намираше в сърцето на града, само на няколко пресечки от щатския парламент. В средата на просторното фоайе с позлатени орнаменти по стените се издигаше мраморната статуя на Томас Джеферсън. Малоун беше отсядал тук няколко пъти, защото хотелът му харесваше. Хареса и странния поглед на портиера, когато му подаваше ключовете за надупчената от куршуми кола, придружени от петдоларова банкнота.

– Бях засечен от жена, която в бъдеще ще наричам бивша съпруга – обясни той.

Мъжът очевидно прояви разбиране. Рецепцията работеше, въпреки че часът наближаваше три след полунощ. Предложиха му свободна стая, но преди да я заеме, Малоун поиска и получи достъп до затворения бизнес център – разбира се, с помощта на банкнота от двайсет долара. Вратата щракна зад гърба му. Той разтърка слепоочията си, затвори очи и направи опит да прочисти съзнанието си. Осъзнаваше, че се подлага на огромен риск, но беше длъжен да го направи, въпреки че тялото му беше буквално сковано от умора.

Пристъпи към близкия компютър и набра няколко букви на клавиатурата. На екрана се появи имейлът, който беше изпратил сам на себе си.

Хейл се втренчи в лицето на предателя. Той беше част от екипажа на "Адвенчър" през последните осем години. Човек, на когото вярваше, въпреки че не беше наследник на фамилиите основатели. Съдебният процес започна веднага. За председател беше обявен боцманът, както го изискваше уставът. Хейл и останалите членове на екипажа поеха ролята на съдебни заседатели.

– От информатора си в НРА научих, че сред нас действа техен шпионин – започна Нокс. – Те вече знаят за днешната екзекуция на борда на "Адвенчър".

– Какво по-точно знаят? – попита Хейл.

– Знаят, че счетоводителят ти се намира на дъното на Атлантика, знаят кой го е хвърлил във водата, а също така и имената на всички членове на екипажа. Според закона всички те, включително капитанът, са обвиняеми в предумишлено убийство.

Видя как членовете на журито потръпнаха, усетили тежестта на обвинението. Те олицетворяваха правосъдието в най-чистия му вид – мъже, които живееха, бореха се и умираха заедно, сега съдеха един от своите.

– Какво ще кажеш в своя защита? – попита Нокс, обръщайки се към обвиняемия. – Отричаш ли онова, което казах?

Мъжът не отговори. Но това тук не беше официален съд. Пред него не важаха правата, осигурени от Петата поправка. Мълчанието щеше да се използва срещу него.

Нокс накратко разказа в какво се състои провинението на обвиняемия. Бракът му не вървял и той се сближил с друга жена, която забременяла от него. Предложил ѝ пари за аборт, но тя отказала и го заплашила, че ако не осигури издръжка за нея и бъдещото им дете, ще разкаже всичко на съпругата му.

– НРА му предложила пари срещу информация и той приел – приключи Нокс.

– А ти откъде знаеш това? – попита един от присъстващите.

– От човека, който е сключил сделката и когото аз ликвидирах – обърна се да го погледне Нокс. – Казва се Скот Парът, агент на НРА.

Обвиняемият продължаваше да мълчи.

– Разговарях надълго и нашироко с този Парът – добави Нокс. – Той открито злорадстваше, че знае всичко за нас. Благодарение на неговата информация беше провалено днешното покушение срещу президента Даниълс. Той знаеше всичко, което предстоеше да се случи – къде и кога. Моето убийство също фигурираше в плановете му и това беше причината да говори толкова открито пред мен. За щастие тези планове се провалиха.

Хейл заби мрачен поглед в лицето на обвиняемия.

– Ти ли ни продаде?

Мъжът изведнъж се обърна и хукна към вратата. Двама от присъстващите го пресрещнаха и го повалиха на пода.

– Достатъчно ли чухте и видяхте? – попита Нокс, обръщайки се към целия екипаж.

Всички кимнаха.

– Присъдата е виновен! – извика един от тях.

– Има ли "против"? – попита Нокс.

Мълчание.

– Не е вярно! – изкрещя обвиняемият, продължавайки да се бори с мъжете, които го държаха. – Няма капка истина в неговите думи!

Хейл знаеше наизуст тази част от устава: Боцманът след съгласието на мнозинството има пълното право да определи наказанието на всеки, който предава екипажа или дезертира от битката.

– Доведете го тук! – заповяда той.

Мъжът беше изправен на крака.

Мръсникът го беше поставил в изключително неблагоприятна позиция пред Андреа Карбонел. Нищо чудно, че тя бе демонстрирала такава самоувереност. Просто бе знаела всичко. А това поставяше под заплаха бъдещите му планове. Смъртта на предателя трябва да бъде мъчителна, за назидание на всички останали. Нокс измъкна пистолета си.

– Хей, какво правиш?

– Мисля да изпълня присъдата.

Лицето на осъдения се разкриви от ужас и той с нова сила започна да се бори с мъжете, които го държаха.

– Тя може да бъде изпълнена само след съгласието на мнозинството – напомни му Хейл. – Нека го чуем.

Веднага забеляза облекчението, което се изписа по лицата на хората.

– Както кажеш ти, капитане – извика един от тях, явно доволен, че не е на мястото на жертвата.

Обикновено капитанът не правеше забележки на боцмана пред останалите членове на екипажа, но сега ситуацията беше извънредна, като на война. А при извънредни ситуации думата на капитана е закон.

– Предателят ще бъде екзекутиран в седем нула нула сутринта в присъствието на целия екипаж – обяви решението си той.

36.

3:14 ч. Сутринта

Касиопея напусна квартала на Шърли Кейзър, отби на безлюдния паркинг пред някакъв затворен мол и позвъни в Белия дом.

– Едва ли ще ти хареса онова, което ще чуеш – предупреди тя Едуин Дейвис.

Разказа му всичко, с изключение на последния въпрос, който беше обсъдила с приятелката на Първата дама.

– Тук има потенциал – заяви в заключение тя. – Може би ще успеем да изкараме Хейл на светло, но трябва да пипаме внимателно.

– Разбирам.

Имаха и други теми за обсъждане, но тя беше твърде уморена.

– Сега мисля да се наспя. Ще поговорим утре сутринта.

Отговорът на Дейвис дойде със секунда закъснение.

– Ще те чакам – рече той.

Тя прекъсна линията и понечи да запали мотоциклета, но в същия миг телефонът ѝ отново иззвъня. Погледна дисплея. Беше Котън. Най-после.

– Какво стана?

– Поредната нощ на забавления. Искам Сикрет Сървис да провери един регистрационен номер, въпреки че вече се досещам на кого принадлежи колата.

После ѝ разказа за развоя на събитията в Мериленд.

– Все пак имам и добра новина – добави той.

Слава богу, мълчаливо кимна тя.

– Шифърът действително е разкрит. Вече знам съдържанието на посланието на Андрю Джаксън до Общността.

– Къде си? – попита тя.

– В Ричмънд. Един много хубав хотел, казва се "Джеферсън".

– Аз съм във Фредериксбърг. Близо ли е?

– На около час път.

– Идвам при теб.

По време на предварителните проучвания на държавния архив успях да открия част от кореспонденцията между Томас Джеферсън и професора по математика в университета на Пенсилвания Робърт Патерсън, водена през декември 1801 г. По това време Джеферсън вече бил президент на Съединените щати. И двамата членували в Американското философско дружество, което насърчавало изследванията в областта на хуманитарните науки. Запалени на тема шифри и кодове, те редовно си разменяли информация по тези въпроси. Патерсън пише: "Векове наред държавниците и философите проявяват интерес към изкуството на секретните послания", след което добавя: , Но шифрите далеч не са съвършени." По-нататък дава определение от четири точки за перфектния шифър: 1) да бъде използваем на всички езици; 2) да бъде лесен за запомняне; 3) да бъде лесен за четене и писане и 4) да бъде абсолютно недостъпен за всички, които не притежават ключ или код за дешифриране. "

По-нататък в писмото си Патерсън предлага пример за шифър, който не може да бъде разбит "дори от колективния ум на цялото човечество". Твърде смели думи за човек, живял през XIX век, но тогава все още не са съществували високоскоростните компютърни алгоритми.

Патерсън прави задачата наистина трудна. В писмото си обяснява, че най-напред изписва вертикално текста на секретното послание, подреждайки го в колони отляво надясно и използвайки малки букви, които групира по пет на ред. След което прибавя произволни букви към всеки от получените редове. Разбиването на шифъра означава да се знае броя на редовете, реда на изписването им на редовете и броя на произволните букви, добавени към всеки ред.

Ето буквите от посланието на Андрю Джаксън:

XQXFEETH

APKLJHXREHNJF

TSYOL:

EJWIWM

PZKLRIELCP

FESZR

OPPOBOUQDX

MLZKRGVK

EPRISZXNOXE

Ключът към решаването на този шифър съдържа серия от двойки двуцифрени числа. Патерсън пояснява, че първото число от всяка двойка указва номера на съответния ред в параграфа, а второто – броя на произволните букви, прибавени към началото на същия ред. Разбира се, той запазва в тайна цифровите ключове, които остават неразкрити в продължение на 175 години. В опит да стигна до цифровия ключ аз анализирах диаграфите. Част от буквените двойки просто не съществуват в английския език, например dx. И обратно, други се срещат твърде често, например qu. За да установя често срещаните езикови комбинации, аз изследвах над 80000 буквени съчетания, съдържащи се в обръщенията на Джеферсън към нацията. Преброих честотата на съответните диаграфи, а после опитах да налучкам броя на редовете във всеки параграф, кои два реда вървят един след друг и броя на произволните букви, прибавени към тях. За да проверя тези предположения, прибегнах до компютърен алгоритъм и до т.нар. "динамично програмиране", което решава задачи чрез разграждане на ребуса на съставните му части и свързване на решенията. Броят на изчисленията, които трябваше да анализирам, не надхвърляше 100000 и това улесни задачата ми. Тук е важно да отбележа, че използваните от мен програми са недостъпни за широката публика. Това може би дава отговор на въпроса защо този шифър е останал неразкрит толкова дълго време. След една седмица работа компютърът успя да установи цифровия ключ.

33, 28, 71, 12, 56, 40, 85, 64, 97.

За да можем да използваме ключа, трябва да подредим редовете на шифрованото послание според инструкциите на Патерсън.

XQXFEETHAPKLJHXREHNJFTSYOL:

EJWIWMPZKLRIELCPΔFESZROPPOB

OUQDXMLZKRGVKΦEPRISZXNOXE

Според първия цифров ключ – 33 – първата цифра сочи позицията на буквения ред, а втората броя на произволните букви, които отпадат. Така стигаме до петте букви FEETH, които поставяме на трети ред. Използвайки 28, трябва да отстраним следващите осем букви и петте след тях да поставим на втори ред. Продължавайки по същия начин, стигаме до оригиналното подреждане на ребуса.

JWIWM

EHNJF

FEETH

FESZR

ЕLСР

RGVK

SYOL:

OUQDX

NOXE

Посланието може да бъде прочетено вертикално, в пет колони отляво надясно.

JEFFERSONWHEEL

GYUOINESCVOQXWJTZPKLDEMFHR

ΔФ: Х

Малоун изчете още веднъж заключенията на Вокио и кодираното послание на Андрю Джаксън.

Подреждането на буквите придоби конкретен смисъл. JEFFERSONWHEEL. "Колелото на Джеферсън".

Отдолу следваха двайсет и шест произволно подредени букви и пет символа.

Вече беше проверил в интернет какво представлява този израз – двайсет и шест дървени плочки, върху всяка от които беше произволно изписана по една буква от азбуката. Номерирани от 1 до 26, те бяха подредени на железен кръг и служеха за съставяне на съответното кодирано послание. Изпращачът и получателят задължително трябва да притежават въпросните плочки, подредени по един и същ начин. Това беше лично откритие на Джеферсън, който бе използвал идеята за шифрови ключове, за които бе чел във френски специализирани списания.

Тук обаче възникваше и проблемът. Колелото беше само едно. Това на Джеферсън. Изгубено в продължение на десетилетия, днес то беше част от изложбата в Монтичело, семейното имение на Джеферсън във Вирджиния. Логично беше да се предположи, че посланието на Джаксън е било съставено в съответствие с разположението на неговите плочки. Но в какъв ред?

Липсата на подобна информация го принуди да прави предположения по отношение на цифрите. Когато плочките бъдат подредени в правилната последователност, неизбежно ще се получат двайсет и пет реда, съдържащи пълни безсмислици. И само един, който съдържа истинското послание.

Не сподели откритието си с Касиопея. Не можеше да го направи по телефона. Монтичело отстоеше само на час път в западна посока. Утре щяха да отскочат до там.

Уайът нае стая в един малък хотел в покрайнините на Вашингтон. Кокетен и модерен, с компютър във всяка стая. Не беше далеч времето, когато компютрите в хотелските стаи със сигурност щяха да се превърнат в задължителна част от обзавеждането – като сешоарите и телевизорите.

Включи флашката и прочете дешифрираните от Вокио текстове.

Умно копеле.

Жалко, че умря, но сам си беше виновен. Онези типове в института умишлено ги бяха принудили да използват колата на учения. Оставиха го да изстреля няколко патрона и да свърши онова, за което беше дошъл, а после просто се оттеглиха. Заложената бомба в колата щеше да реши два от проблемите им едновременно.

Карбонел покриваше следите си. Очевидно се беше уплашила от желанието на НРА и ЦРУ да се доберат до него. Понякога един свидетел по-малко означава много. Въпреки това беше силно разочарован от себе си. Би трябвало навреме да отгатне какво ще се случи. Алчността го беше заслепила. Искаше тези пари и си въобразяваше, че е на крачка пред противника както обикновено. Слава богу, че все пак беше извадил късмет.

Сайтът за Монтичело съдържаше информация за "Колелото на Джеферсън", което беше изложено в имението на президента. Монтичело не беше далеч. Утре щеше да отскочи до там и да направи всичко възможно да се сдобие с това колело.

Погледна часовника си. 4:10 ч. Сутринта. Няколко кликвания по клавиатурата бяха достатъчни. Къщата музей отваряше в девет. Разполагаше с пет часа, за да се разправи е Андреа Карбонел.