ТРЕТА ЧАСТ

37.


Вашингтон

5:00 ч. Сутринта


Уайът огледа апартамента с нескрито възхищение. Просторен, стилен и скъп. Проникна лесно, защото ключалката беше съвсем обикновена. Нямаше аларма, нямаше кучета, липсваше специално осветление. Намираше се извън центъра, в престижен район с маркови бутици и изискани ресторанти. Достъпът се осъществяваше през висок портал от ковано желязо, който най-вероятно се задвижваше дистанционно. Обитателите на подобни апартаменти обичат гостите им да чакат безшумното отваряне на високите крила. Самият той също живееше в подобен апартамент във Флорида, но там порталът на блока се отваряше от жива охрана – лукс, който костваше по няколкостотин долара месечно на всеки от обитателите му. Струваше си, защото така си осигуряваха надеждна защита срещу разни досадници.

Той огледа наоколо. Преобладаваше минималистичният стил. Оникс, ковано желязо и теракота. Видя поставка с музикални дискове. Повечето с мамбо, салса и латино джаз. Тази музика не беше по вкуса му, но със сигурност се харесваше на собственичката на апартамента.

Андреа Карбонел.

Бе научил къде живее от свой стар информатор. За разлика от повечето си колеги тя беше предпочела дом извън чертите на Вашингтон. Това налагаше всекидневното използване на служебна кола с шофьор. Същият човек му съобщи, че в момента Карбонел се намира на борда на хеликоптер на НРА, който щеше да кацне на летище "Дълес" след трийсет минути. Тя вече беше предупредила в службата, че ще се появи там не по-рано от осем сутринта. След като го остави в Мериленд, беше прекарала остатъка от нощта навън. Небрежността по отношение на личната ѝ програма беше доста странна на фона на старателно обмислените ѝ машинации. Озадачаваха го и събитията, които се бяха разиграли в Мериленд. Дали Карбонел вече знаеше за смъртта на др Гари Вокио? В това нямаше никакво съмнение. През целия вчерашен ден тази жена беше на крачка пред него. Днес беше негов ред.

В жилището не се виждаше нито една лична вещ, нямаше дори намек за домашен уют. Никакви снимки, никакви сувенири. Тази жена очевидно нямаше съпруг и деца, нямаше приятели и домашни любимци.

Той живееше по същия начин. Сам, винаги сам. Години наред без постоянна връзка. Няколко жени бяха проявили интерес. Главно разведени и вдовици, но имаше и омъжени. Той обаче не бе отвърнал на чувствата им. Коремът му се свиваше при мисълта, че може да споделя чувствата и живота си с някоя жена и да получи в замяна собствените ѝ недостатъци. Предпочиташе самотата и тишината, която в момента го обгръщаше.

До ушите му достигна някакъв звук. Погледът му се измести към входната врата. Чу се някакво драскане. Не от ключ в ключалката, а от използването на специални инструменти. Същите, до които и той беше прибягнал преди малко.

Уайът измъкна пистолета си и се оттегли в една от спалните. Зае позиция, която му позволяваше да наднича през процепа на рамката. Входната врата безшумно се отвори и в антрето се появи тъмна фигура.

Мъж, висок приблизително колкото него, облечен в черно. Стъпваше напълно безшумно.

Явно не само аз проявявам интерес към Карбонел, помисли си Уайът.

Нокс се отби у дома си, за да вземе душ и за да се преоблече. Жена му го посрещна с обичайната приветливост, без да пита къде е бил и какво е правил. Тези неща ги бяха изяснили отдавна. Работата му в Общността беше поверителна и тя действително вярваше, че той се занимава със секретната страна на корпоративния бизнес, а не с покушения, отвличания, убийства и още ред по-дребни престъпления, които вършеше почти ежедневно. За нея най-важното беше, че я обича, се грижи добре за трите им деца и са щастливи заедно. Тъмната страна на живота му предлагаше безброй възможности да прави каквото пожелае, но той беше научил от баща си – също боцман, че рискът винаги се възнаграждава.

Честно ли е да мамя майка ти с други жени? , беше попитал баща му. Не е, разбира се. Но аз съм там навън, а не тя. Ако ме хванат, аз ще вляза в затвора, а не тя. Накрая винаги се връщам у дома при нея. Грижа се за нея, ще остарея с нея. Но винаги ще правя това, което ми харесва.

Нокс не разбираше това егоистично поведение, докато не дойде неговият ред да вникне в изискванията на работата. Понастоящем за компанията работеха двеста и четиринайсет души от четирите фамилии. Той им служеше всеотдайно и те разчитаха на него. Капитаните изискваха да защищава и техните интереси. По принцип не можеха да го уволнят, но за сметка на това бяха в състояние да превърнат живота му в ад.

Провалът и в двете посоки означаваше само едно: жестоко наказание.

Добрият боцман непрекъснато трябваше да балансира. Нормално беше да се разтоварва от стреса в леглото на някоя от жените, с които се срещаше. Но Нокс никога не го беше правил. Той обичаше жена си и държеше на семейството си. Изневерите не го привличаха. Баща му не беше прав във всичко. Особено за семейния живот и за работата в Общността. Нещата се бяха променили и той често се питаше как ли би постъпил баща му, ако трябваше да се изправи срещу някое от днешните предизвикателства. Капитаните водеха все по-ожесточена борба помежду си, която вече заплашваше самото съществуване на компанията. Близките и отдавна установени отношения помежду им бяха обтегнати до скъсване. Но въпреки всичко той беше допуснал огромна грешка, обвързвайки се с Андреа Карбонел. Слава богу, че посоченият от нея предател действително се оказа затънал до гуша. Същевременно изпитваше някаква странна симпатия към този обречен нещастник. Попаднал в капан. Без надежда за изход. Изцяло на милостта на колегите си.

– Изглеждаш уморен – подхвърли жена му от вратата на банята.

– Имах тежка нощ – отвърна той, готов за душа и бръсненето.

– През уикенда можем да отскочим до плажа да си починем.

Имаха малка вила край Кейп Хатерас, наследство от баща му.

– Звучи ми добре – кимна той. – Само ти и аз, на плажа.

Тя се усмихна и го прегърна. Той погледна лицето ѝ в огледалото. Бяха заедно вече двайсет и пет години. Ожениха се рано и отгледаха три деца. Тя беше най-добрият му приятел. За нещастие огромна част от живота му оставаше тайна за нея. Баща му беше водил двойствен живот и беше изневерявал на съпругата си, но той се ограничаваше само с тайните на професията. Как ли щеше да реагира тя, ако научеше с какво всъщност се занимава той? Че убива хора?

– Времето обещава да бъде чудесно – подхвърли тя. – Хладно и приятно.

– Обичам те – промълви той, обърна се и я целуна.

– Винаги ми е приятно да го чуя – усмихна се тя. – И аз те обичам.

– Жалко, че трябва да се връщам в имението – подхвърли той и тя веднага разбра какво има предвид.

– А какво ще кажеш за довечера?

– Срещата е договорена – отвърна с усмивка той.

Тя го целуна и излезе.

Мислите му отново се насочиха към проблема.

За да се разсеят страховете на капитаните, въпросът с предателя трябваше да се реши бързо. Нищо не сочеше към него. Сега вече знаеше защо Карбонел му бе позволила да убие Скот Парът. Беше направил нещо, което се очакваше от него. Същевременно убийството на Парът елиминираше единствения друг служител на НРА, с когото беше имал контакти.

Което го правеше тотално зависим от тази жена. Лоша работа.

Самообладанието му постепенно се върна. След два часа щеше да бъде чист.

Уайът наблюдаваше новодошлия, който не предприе никакво претърсване. Вероятно знаеше, че в апартамента няма никой. Свали сака от рамото си и изсипа съдържанието му на пода. Един стол от трапезарията беше преместен до входната врата. Две щипки прикрепиха към облегалката му нещо, което приличаше на пушка, а краката му опряха в канапето. Метални кукички бяха завинтени в тавана, в касата и в самата входна врата. През тях непознатият сръчно промуши тънка найлонова корда, вързана за спусъка на оръжието.

Уайът бързо схвана за какво става въпрос. Самострелящо устройство.

Някога бяха използвали такива за охрана на отдалечени жилища. Вързани за вратата или прозореца, те стреляха срещу всеки, който минеше през тях. Отдавна бяха забранени от закона. Общо взето, старомодна работа. Доста примитивна. Но ефикасна.

Мъжът приключи с работата си. Подръпна кордата, за да провери дали е достатъчно опъната, после внимателно открехна вратата и се измъкна навън. Уайът гледаше след него е дълбоко недоумение. Чие друго търпение се беше изчерпало?

38.


Бат, Северна Каролина


Хейл не успя да заспи. Много се надяваше, че след процеса ще успее да си почине, но в главата му се блъскаха твърде много тревожни мисли. Поне проблемът с предателя беше решен. Нокс се бе справил със ситуацията като истински боцман и капитаните получиха възможност да демонстрират пред подчинените си какво очаква всеки, който наруши устава. Това беше задължително и трябваше да се случва от време на време. Големите му тревоги обаче бяха свързани с ключа за шифъра.

Щеше ли да му го даде Карбонел? Парът беше излъгал Нокс. А може би и тя лъжеше него?

Дали най-накрая щеше да успее там, където се бяха провалили баща му, дядо му и прадядо му?

– Той е напълно неразгадаем – каза баща му. – Безразборни букви, изписани на лист хартия. Без никакъв смислен порядък.

– А защо ни е този шифър? – попита Хейл с цялата наивност на младеж, още ненавършил двайсет. – Нищо не ни заплашва. Нашето разрешително е валидно и действа без проблеми.

– Засега наистина е така. Настоящият президент проявява разум, подобно на повечето свои предшественици. По време на Първата световна война Уилсън бил изключително доволен от помощта ни. Също като и Рузвелт през Втората. Но има и президенти, които са отказвали да спазват споразумението ни с оправданието, че не е одобрено от Конгреса. Те са общо четирима. Първият е Андрю Джаксън, който стигнал до заключението, че разрешителното ни е неприложимо от гледна точка на закона. И това ни създаде сериозни проблеми.

Баща му никога не беше говорил за това.

– Кои по-точно са четиримата? – попита Хейл.

– Онези, които бяха застигнати от куршум.

Правилно ли беше чул?!

– Куентин, твоите братя и сестри не знаят с какво се занимавам в действителност, освен че ние притежаваме и управляваме различни търговски компании. Разбира се, те знаят за славното ни морско минало и се гордеят с участието ни в създаването на тази държава също като теб. Но нямат никаква представа с какво сме се занимавали на по-късен етап.

Той също, въпреки че баща му постепенно го въвеждаше в делата си.

– По време на Гражданската война Съюзът ни възложил задачата да прекъснем доставките за Конфедерацията по море. Получили сме разрешение да атакуваме френските и британските търговски кораби. Флотът на Съюза блокирал южните пристанища, а ние сме се заели с корабите в открито море. Е, пропуснали сме някои от тях просто защото все пак сме южняци. Това позволило на Конфедерацията да се съпротивлява по-дълго от очакваното.

Куентин за пръв път чуваше тази история.

– Линкълн бил бесен, но войната го принудила да използва услугите ни. Той знаел, че Джаксън е обезсилил разрешителните ни, но въпреки това ни дал пълна свобода на действие. Поведението му обаче коренно се променило, след като спечелил войната. Издал заповед за арестуването на всички капитани от Общността, обвинявайки ги в пиратство. – Баща му замълча за миг, спрял настоятелен поглед върху лицето му. – Все още помня деня, в който татко ми разказа онова, което ще споделя с теб сега.

Баща му наближаваше седемдесет и беше в лошо здравословно състояние. Като най-малък, Куентин беше държан настрана от бизнеса. По-големите му братя и сестри бяха постигнали далеч повече от него, но въпреки това избраният беше именно той.

– Линкълн е знаел, че при липсата на две определени страници от дневника на Конгреса нашите разрешителни са невалидни. Но ние наивно сме му вярвали. Въпреки че сме нямали защита при евентуален съдебен процес. Капитаните ги чакал затвор, а може би и разстрел като предатели.

– Но никой от фамилията Хейл не е влязъл в затвора, нали? – попита Куентин.

Баща му кимна.

– Защото Ейбрахам Линкълн бил отстранен.

Той все още помнеше с каква изненада и смайване узна за тайната дейност на Общността и за връзката между Андрю Джаксън и Ейбрахам Линкълн.

– Абнър Хейл организирал убийството на Андрю Джаксън. За целта наел Ричард Лорънс, но Джаксън се отървал невредим и си отмъстил, като отнел разрешителните ни. Абнър прибегнал до тази крайна мярка, след като Джаксън отказал да помилва двама пирати, обвинени в плячкосването на американски кораб. По онова време това бил голям скандал. В процеса участвали прочути адвокати и популярни личности, които обвинили правителството в нарушаване на закона. Издадените присъди били толкова спорни, че предизвикали смъртни заплахи срещу Джаксън. Един актьор, Джуниъс Брутъс Бут, прочул се с ролите си в Шекспирови пиеси, заплашил да пререже гърлото му или да го изгори на клада насред Вашингтон, в случай че откаже да помилва пиратите. – Баща му направи малка пауза и добави: – Той бил бащата на Джон Уилкис, който двайсет и шест години по-късно убил Ейбрахам Линкълн по заповед на Общността.

Сега вече му стана ясно защо през 1865 г. капитаните се бяха отървали от съдебно преследване.

– Наемането на младия Бут сложило край на заплахата – продължи баща му. – Станало лесно, защото той бил обзет от маниакална цел. А такива хора са с нестабилна психика и лесно се манипулират. Убийството на Линкълн хвърлило държавата в хаос. Забравени били всички заплахи за арест. На всичкото отгоре самият Бут бил убит, докато се опитвал да избяга. Четирима от съучастниците му били арестувани, съдени и обесени. Други петима влезли в затвора. Но никой от тях не подозирал за нашата роля и затова ние сме оцелели.

Както ще оцелеем и днес.

Всичко зависеше от Андреа Карбонел. И от това колко силно тя желаеше смъртта на Стефани Нел. Този коз трябва да се разиграе много внимателно.

На вратата на спалнята се почука.

– Видях светлината под вратата и си позволих да ви обезпокоя – каза личният му секретар.

Хейл мълчаливо го погледна.

– Затворникът моли за разговор с вас.

– Кой от двамата?

– Предателят.

– По какъв повод?

– Не ми каза. Просто помоли за разговор с вас, насаме.

Малоун отвори очи и придърпа часовника до леглото.

6:50 ч. Сутринта.

Касиопея все още спеше. Той беше по тениска и боксерки, а тя – чисто гола, както обичаше да спи. И както му харесваше. Очите му се плъзнаха по извивките на тялото ѝ. Кожата ѝ беше гладка, без нито едно петънце. Беше красива. Жалко, че не разполагаха с повече време. Той се надигна и спусна крака на пода.

– Какво правиш? – попита тя.

Спеше леко както винаги.

– Трябва да тръгваме.

– Какво се случи снощи?

– Изтрих ключа на шифъра от сървъра на "Гарвър", но това ще ги забави само с няколко часа – обясни той. – Вероятно вече знаят, че съм изпратил имейл до себе си.

Той изчака секундата, която ѝ беше необходима, за да вникне в казаното.

– Следователно знаят, че си тук – кимна тя.

– Регистрирах се под чуждо име и платих в брой. Струваше ми бакшиш от сто долара, но администраторът не ми поиска никакъв документ. Обясних, че не искам жена ми да знае къде съм. – Посегна към дрехите си и добави: – Още снощи си дадох сметка, че те ще проследят имейла до тук. Но искам да знам кои са тези хора. Възможно е да ни отведат до Стефани.

– Мислиш, че ще разиграят театър ли?

– О, да. Предполагам, че вече чакат долу. Въпросът е колко внимание искат да привлекат. Ние обаче имаме едно предимство, което не им е известно.

Тя веднага го разбра.

– Точно така – кимна Котън. – Предимството си ти.

39.


Вашингтон, окръг Колумбия


Изправен до прозореца, Уайът видя един джип да влиза в паркинга. До този момент никой не се бе появил в апартамента на Карбонел и самострелящото устройство продължаваше да чака. Той вече го беше изследвал отблизо и започваше да подозира, че е дело на Общността. Те действаха по подобен начин, което обаче не означаваше, че и някой друг не предпочита техния метод. Беше ясно, че Карбонел е измамила поне няколко участници в този конфликт – факт, от който със сигурност не беше доволна нито Общността, нито разузнавателните централи. Въпреки това той продължаваше да мисли, че и това бе нейно дело – както всичко, което се беше случило предишната нощ.

Какво бе замислила тази жена?

Карбонел слезе от автомобила. На светлината от купето се виждаше, че е облечена във вчерашните си дрехи. Обърна се да каже нещо на шофьора, а после се насочи към входа на сградата. Апартаментът ѝ се намираше на втория етаж, а входната врата долу не беше заключена. Голямата машина остана да чака долу с изключени светлини.

Той пристъпи към оръжието. То беше разположено така, че тънката корда да обере луфта на спусъка при отварянето на вратата. Автоматичната карабина имаше достатъчно муниции да разкъса на парчета всеки, който се изправи под рамката на вратата само на шейсетина сантиметра от нея.

Докосна кордата още един път. Беше обтегната като струна. Дали да не я остави да умре?

Касиопея излезе от асансьора. Вече беше позвънила на рецепцията с молбата да изкарат мотоциклета ѝ от подземния гараж на хотел "Джеферсън". Вляво от статуята на великия президент стояха четирима униформени полицаи. По всичко личеше, че нещата нямаше да се разминат тихо и мирно.

Тя бавно се насочи към тях. Токчетата на ботушите ѝ ритмично почукваха по мраморния под. Зад остъклената врата бяха спрели три патрулни коли. Снощните нападатели на Котън очевидно бяха решили да останат в сянка, прехвърляйки топката на полицията в Ричмънд. Гостите, които се тълпяха във фоайето с куфари, чанти или сутрешните вестници в ръце, определено бяха разтревожени.

Широкото стълбище вляво плавно се спускаше към атриум с множество колони, които приличаха на мраморни, но при по-внимателен оглед се оказаха фалшиви, покрити с обикновена боя. Високият двайсетметров таван завършваше с купол от опушено стъкло. Усещането за античност се подсилваше от многото гоблени и викториански мебели. Остъклена врата в дъното на двуетажния атриум водеше към ресторанта.

Планът постепенно се оформи в главата ѝ. Дали щеше да успее да се справи? Разбира се. Разполагаше с достатъчно място за маневриране.

Хейл се насочи към затвора, който се помещаваше в някогашната конюшня. Стефани Нел беше заключена на горния етаж, докато килията на предателя беше долу. Според изричната му заповед затворниците не трябваше нито да се виждат, нито да разговарят. В първия момент реши да не обръща внимание на молбата за среща, но после любопитството му надделя.

При появата му обвиняемият остана седнал на леглото. А самият Хейл предпочете да спре от външната страна на решетките. Преди това разпореди да затворят вратата към горния етаж и да пуснат радиото.

– Какво искаш? – тихо попита гой.

– Има неща, които трябва да знаете.

Тези думи бяха произнесени без следа от страх. Очевидно човекът се беше примирил със съдбата си. Това му хареса. Неговите моряци бяха твърди хора. Винаги се беше усмихвал на твърденията, че пиратите набират членовете на екипажите си насила, без да се интересуват от протестите на хората. На практика беше точно обратното. Новината, че някой кораб "влиза в действие", се разпространявала из кръчмите и бардаците със светкавична бързина, а кандидатите за работа били в изобилие – особено ако предишните набези на съответния капитан били приключили успешно. Участниците в тях бързали да подпишат нови договори, а останалите следвали техния пример. В онези времена пиратството носело добри пари въпреки рисковете. Разбира се, никой от тези хора не искал да умре. Желанията им били прости: да се върнат живи и здрави и да се радват на своя дял от плячката. Но капитанът бил длъжен да внимава в своя избор, тъй като, веднъж приели устава и станали част от екипажа, същите тези мъже имали право да го отстранят по време на плаване. Естествено, днес нещата не стояха така, защото капитанският пост се предаваше по наследство. Но въпреки това риск имаше, а мъжът насреща му беше живо доказателство за това.

– Слушам те. Говори.

– Признавам, че аз съобщих на НРА за убийството на борда на "Адвенчър". И приех парите, които ми предложиха.

Това вече му беше известно.

– И може би изпитваш гордост, а?

– Съзнавам, че компанията е най-важното нещо в живота ви. Един за всички, всички за един и всичко останало. Но и двамата знаем, че това са само приказки. Вие получавате лъвския пай, а за нас остават трохите.

– Не знам кой би ви предложил повече от тези "трохи" – спокойно отвърна Хейл.

– Така е – кимна мъжът. – Но вътре в себе си не успях да се примиря с това.

Наемането на хора беше задължение на боцмана. Обикновено той ги подбираше от фамилии, които вече бяха работили за Общността. Както в миналото, така и днес екипажите се набираха от средите на бедни и слабообразовани хора.

– Нима дадената дума не означава нищо за теб? – попита той. – Нали си се заклел да изпълняваш повелите на устава?

– Направих го за пари – сви рамене мъжът. – Освен това се чувствах задължен на Нокс, който ме спаси от доста сериозни неприятности.

– Явно не си се чувствал достатъчно задължен, за да спазиш клетвата си.

– Вие убихте онзи човек на кораба. Той беше заплаха за вас, а не за мен или останалите. Следователно аз предадох вас, а не тях.

– Това ли искаше да ми кажеш?

Не пропусна да отбележи отвращението, което се изписа върху лицето на затворника.

– Исках да ви уверя, че не знаех абсолютно нищо за никакво покушение. Научих за него от телевизията, доста време след като се беше случило. Да, аз действително участвах в изработката на онова оръжие, което показаха по телевизията. Но никой не ни каза как и кога ще бъде използвано. Затова изобщо не споменах нищо на хората от НРА.

– Ти си лъжец и предател. Не може да ти се вярва.

– Както желаете – сви рамене мъжът. – Но искам да ви предупредя, че безценната ви компания има двама предатели, а не един. Другият продължава да е на свобода.

– Защо ми казваш това?

– По две причини. Първо, защото никога не съм предавал приятелите си, а те трябва да знаят, че между тях има шпионин. Втората причина е по-скоро молба: да проявите милосърдие, когато настъпи последният ми час. Добре съзнавам, че шансовете ми да остана жив са равни на нула.

40.


Ричмънд, Вирджиния


Малоун повика асансьора. Касиопея вече беше огледала фоайето на "Джеферсън". Главният вход се охраняваше от три патрулни коли, но изходът към Уест Мейн Стрийт беше свободен. Според краткия ѝ доклад по телефона ставаше въпрос за местна операция и затова нямаше смисъл да се мотаят наоколо. Той през цялото време се беше надявал, че на сцената ще се появят и някои от главните действащи лица. Притежаваше ключа за шифъра на Джеферсън и това му даваше солидно предимство при евентуални преговори. Но до такива явно нямаше да се стигне. И онова, което се намираше в Монтичело, ставаше все по-интересно. За съжаление обаче трябваше да се съобразява с полицията.

Касиопея вече се беше спуснала по покритите с дебел мокет стълби към залата с фалшиви мраморни колони и беше стигнала до остъклената врата в южния ѝ край. Но тя се беше оказала заключена. Някаква сервитьорка от ресторанта в съседство я беше информирала, че вратата се отваря чак в девет. По всичко личеше, че полицията беше сметнала, че заключената врата осигурява добра защита, и беше насочила вниманието си към охраната на атриума, стълбището и главния вход. Той се беше регистрирал под фалшиво име, а те явно бяха стигнали до извода, че проверката на гостите стая по стая е безсмислена. Далеч по-лесно беше да го чакат да се появи във фоайето и просто да го арестуват.

Но те не подозираха за съществуването на Касиопея Вит. Тя му бе съобщила за плана си за бягство по телефона. Всъщност защо не?

Вратата на асансьора се плъзна встрани. Той излезе от кабината и се насочи към рецепцията вляво. Намеренията му бяха да свърне зад ъгъла и да поеме по стълбището към по-долното ниво. Разбира се, това нямаше как да се случи, защото отдясно изскочиха трима униформени полицаи и му извикаха да спре. Той се подчини.

– Котън Малоун, имаме заповед за вашето арестуване – обяви един от тях, облечен в капитанска униформа.

– Проклетите глоби за забранено паркиране! – направи гримаса Малоун. – Знаех си, че не бива да ги късам!

– Ръцете на гърба! – заповяда един от другите двама полицаи.

Мотоциклетът се появи от подземния паркинг, изрева и закова пред входа. Мъжът, който го караше, очевидно се наслаждаваше на мощната машина. Марката му беше "Хонда NT 700V", 680 кубика. Човекът слезе, оставяйки двигателя да работи. После задържа с ръце 200-килограмовото возило, докато собственичката му го възседне.

Тя му подаде банкнота от петдесет долара и той благодарно кимна.

Двете патрулни коли бяха пред нея, а третата отзад. Всичките с шофьори зад волана. Веднага улови любопитните погледи зад себе си. Плътно прилепналите джинси отново свършиха работа.

– Ще ви помоля за една услуга – подхвърли на служителя до себе си тя.

– Слушам ви.

– Бихте ли задържали отворена онази врата? – попита тя и посочи изцяло остъкления вход на хотела.

Малоун изпълни заповедта на полицаите и се обърна с гръб. Най-важното беше пистолетите да останат в кобурите си. И засега се справяше.

– Каква е тая работа? – подхвърли през рамо той.

– Вие сте обект, към който ФБР проявява интерес – отвърна полицаят, докато хващаше китките му. – Искат да разговарят с вас.

– Защо тогава не са тук?

Натискът върху китките му се увеличи.

– Що за име е Котън? – подхвърли един от полицаите.

Стъклената врата на петнайсетина метра вляво от тях се отвори и през нея нахлу грохотът на мощен мотоциклет.

– Дълга история – отвърна Малоун.

Очите му се спряха на Касиопея, която бе яхнала мотоциклета на няколко метра от входа. На устните му се появи усмивка. Как да не я обича човек?

Касиопея завъртя ръчката на газта и мотоциклетът реагира с мощен рев. Кратка справка е огледалото за обратно виждане показа, че ченгето зад волана на третата патрулка продължаваше да оценява задните ѝ части, без да се интересува от намеренията ѝ. И със сигурност не обръщаше никакво внимание на хотелския служител, който държеше стъклената врата отворена. Тя завъртя волана надясно, включи на първа и рязко подаде газ. Гумите изсвистяха и моторът се стрелна към фоайето.

Нокс се изправи пред екипажа, който се беше събрал пред затвора точно в седем сутринта. Присъстваха 204 души от всичките 214. Останалите не бяха в града. Никой не си позволяваше да пренебрегва свикването на общо събрание.

Нито едно от трите деца на Хейл не се намираше в имението – факт, който осигуряваше пълна секретност. Охраната наблюдаваше заключения портал с помощта на видеокамери, които щяха да запишат и самото изпълнение на наказанието. Това беше свещената земя, на която членовете на Общността се бяха събирали още от самото ѝ създаване. Хиляди мъже бяха стояли тук по различни поводи в продължение на двеста и петдесет години. За изслушване на решения, засягащи всеки един от тях, за погребване на капитани, за избор на боцмани… Или както днес – да присъстват на поредното наказание.

Хейл инспектираше лично подготовката на затворника. Искаше да бъде сигурен, че ръцете му са здраво завързани, а в устата му е напъхано парче плат. Нямаше да допусне никакви предсмъртни слова или пристъпи на гняв. Наказанието трябваше да бъде изпълнено бързо и чисто. Но дълбоко в себе си изпитваше тревога от това, което беше казал този човек. Той беше помолил за разговор насаме и капитанът беше удовлетворил желанието му. Няколко минути един срещу друг, само двамата.

А думите му наистина бяха тревожни. В това нямаше никакво съмнение.

Обърна се към колегите си капитани, които се бяха скупчили в далечния край на двора. Затворникът беше завързан за боров ствол в центъра, заобиколен от екипажа.

Хейл направи крачка напред.

– Този човек беше осъден за предателство. Наказанието му е смърт.

Направи кратка пауза. Дисциплината изисква заповедите не само да се изпълняват, но и да се запомнят. После се обърна към капитаните.

– Имате право да посочите начин за изпълнение на наказанието.

Това беше една от вековните традиции на Общността, която все пак предлагаше някакъв избор: оковаване във вериги и затваряне без храна и вода – нещо, което отнемаше време. Увисване от мачтата, изцяло на милостта на природните стихии. Това ставаше по-бързо. Бой с камшик? Още по-бърз способ, защото кожените възли убиваха за броени минути.

В днешно време също имаше избор.

Обесване. Разстрел. Удавяне.

– Удлинг! – извика Хейл.

41.


Вашингтон, окръг Колумбия


Изправен до самострелящото устройство, Уайът чу стърженето на ключа в ключалката и видя завъртането на топката. Андреа Карбонел щеше да влезе всеки момент. Дали ѝ минаваше през ум, че ако се върне у дома, може да умре? Вратата се отвори. Найлонът просвири и се опъна. Куките се извиха на трийсет градуса, после на четирийсет, четирийсет и пет. Вече беше изчислил, че спусъкът ще се задейства при ъгъл от шейсетина градуса. Подпря вратата с крак и преряза кордата с ножичката, която извади от джоба си. Той отмести подметката си и вратата се отвори.

Карбонел се втренчи в него, после извърна глава към пушката и люлеещата се в здрача корда. Лицето ѝ не показваше никаква изненада.

– Труден ли беше този избор? – попита тя.

– Повече, отколкото си представях – отговори той, все още с ножицата в ръка.

– Явно това не е твоя работа. На кого е?

– Непознат – сви рамене той. – Дойде, постави играчката, а после си тръгна.

– А ти не го спря.

– Не ми влиза в работата – отново сви рамене Уайът.

– Май трябва да съм благодарна, че си се озовал тук.

– По-добре ми благодари, че прерязах кордата.

Тя влезе и затвори вратата след себе си.

– Защо го направи? Би трябвало да си бесен след снощните събития.

– Бесен съм. Ти се опита да ме убиеш.

– Стига, Джонатан. Добре знам на какво си способен.

Той се стрелна напред, стисна я за шията и блъсна стройното ѝ тяло в стената. Картините зад нея се изкривиха.

– Използва ме, за да ме убиеш! Целта ти беше да изведа Вокио от института, а после да взривиш и двама ни в колата бомба.

– Дошъл си да ме убиеш, така ли? – изхриптя Карбонел. В поведението ѝ отново нямаше следа от тревога.

Той разхлаби хватката си. Беше казал, каквото искаше да ѝ каже. Тя се отлепи от стената, доближи се до устройството и нежно го погали.

– Голям калибър, автоматична стрелба. Колко патрона може да изстреля? Трийсет, четирийсет? От мен със сигурност нямаше да остане нищо.

Това изобщо не го вълнуваше.

– Имаш ключа за шифъра, нали?

– Вокио ми го изпрати по електронната поща няколко часа преди появата ти. Предполагам, че вече го знаеш и затова си ми ядосан.

– Ядосан съм и за много други неща.

Тя го изгледа замислено.

– Предполагам, че е така.

– Ключът няма да остане в тайна още дълго време.

– О, Джонатан! Ти май никак не вярваш в моите способности. Изпращането на имейла беше осъществено извън института. Само Вокио знаеше откъде, но той е мъртъв.

– Много удобно, нали?

Тя веднага усети какво се крие зад подмятането.

– Мислиш, че аз съм изпратила онези хора снощи, а може би, че и тази пушка тук също е мое дело

– Напълно е възможно – мрачно процеди Уайът.

– Няма да споря с теб, защото и бездруго няма да ми повярваш. – Дръпна ножицата от ръката му и попита: – От бюрото ли я взе?

Той не отговори.

– Аз те харесвам, Джонатан. Винаги съм те харесвала.

– Не знаех, че си падаш по пурите – промърмори той и кимна към трите хумидора на масата. Вече беше усетил застоялия аромат на тютюнев дим.

– Баща ми ги е правил. През шейсетте години семейството ми живееше в Айбър Сити, близо до Тампа, в съседство с много кубински емигранти. Флорида бе втори дом за тях. Страхотно място. Ходил ли си някога там?

Той поклати глава.

– Испанци, кубинци, италианци, германци, евреи, китайци… Всички живеехме задружно без никакви проблеми. Вълшебно място, кипящо от живот. После всичко свърши, защото прокараха междущатската магистрала точно през градчето.

Той я остави да говори. Очевидно се опитваше да печели време.

– Баща ми отвори фабрика за пури и бизнесът му потръгна. През двайсетте години на миналия век в Айбър Сити имало много подобни фабрики, но постепенно започнали да изчезват. Той беше решил да върне някогашната им слава. Без да използва машини. Неговите пури се свиваха ръчно, една по една. Още съвсем млада свикнах да паля по някоя пура Той знаеше, че родителите ѝ бяха избягали от режима на Кастро още през 60-те години на миналия век, а самата тя бе родена и израснала тук. Но всичко останало беше мъгла.

– Винаги ли си толкова лаконичен?

– Казвам само онова, което смятам за нужно.

Тя заобиколи пушката и се приближи към него.

– В Куба родителите ми бяха доста заможни. Бяха капиталисти, а Кастро мразеше капиталистите. В крайна сметка те зарязаха всичко и дойдоха тук. Искаха да докажат, че могат да започнат от нулата и отново да бъдат богати. Обикнаха Америка, защото им даваше втори шанс. Поне в началото. После нещата се влошиха, главно заради нестабилната икономика и лошите инвестиции. В крайна сметка загубиха всичко. – Замълча за миг, само очите ѝ светеха в полумрака. – Умряха разорени Защо ми разказва всичко това, запита се Уайът.

– Може би ще попиташ за опортюнистите, които избягаха от Куба през осемдесетте от пристанище Мариел? Всички те се бяха опитали по един или друг начин да се откупят от Кастро. Прекосиха залива едва след като разбраха, че това няма да стане. Появата им тук се отрази зле на кубинската общност като цяло, включително и на моите родители. Би трябвало да ги върнат обратно, при всичко на което бяха обърнали гръб… – Тя замълча за миг. – Аз си пробих път абсолютно сама. Стъпка по стъпка. Никой нищо не ми е дал даром. На смъртното легло на татко се заклех, че няма да повторя неговите грешки. Че ще бъда внимателна. За съжаление обаче днес допуснах една грешка… – Очите ѝ се заковаха в неговите. – Но ти ме спаси. Защо? За да ме убиеш със собствените си ръце ли?

– Отивам за Колелото на Джеферсън – хладно я уведоми той. – Ако отново се опиташ да ми попречиш, ще убия всеки, който пуснеш по следите ми. А после ще убия и теб!

– Но защо? Вече не те засяга.

– Снощи умря един човек. Само защото си беше вършил работата.

– И това ти се отрази? – засмя се тя.

– Ще се отрази на теб.

Карбонел моментално разбра какво има предвид. Той можеше да ѝ създаде проблеми. Да провали плановете ѝ, да прецака целия ѝ живот.

– И Малоун разполага с ключа – осведоми го тя. – Снощи го е изпратил на своя имейл от компютъра на Вокио, а после го е изтрил от сървъра на института. Друг запис не съществува. Имаме го само ние тримата.

– Значи и той ще се отправи към Монтичело – кимна Уайът, заобиколи я и тръгна към вратата.

Тя го хвана за ръката и приближи лицето си на сантиметри от неговото.

– Знаеш много добре, че не можеш да се справиш сам!

Това беше вярно. Твърде много неизвестни, прекалено голям риск. А и той не беше подготвен както трябва.

– Не можеш да ме заблудиш, Джонатан. Теб не те е грижа за мен или за снощния инцидент, а за Малоун. Не искаш той да успее. Личи ти по очите.

– Може би искам ти да се провалиш.

– Добре, върви в Монтичело и прибери онова, което е важно и за двама ни. Какво ще правиш с Малоун, си е твоя работа, но всичко останало си е между нас – между теб и мен. Бас държа, че правиш разлика между двете. Освен това имаш нужда от мен. Затова все още съм жива.

Беше права. Това беше единствената причина.

– Върви да вземеш проклетото колело.

– А защо не го вземеш ти?

– Защото предпочитам да съм задължена единствено на теб. В Ню Йорк вече ти го казах.

Явно наближаваше краят на операцията, която беше замислила. Участието на още агенти от службата ѝ означаваше ново прочистване.

– На практика ти искаше смъртта на Скот Парът, нали?

– Той щеше да е жив, ако си беше свършил работата както трябва.

– Но ти не му даде никакъв шанс.

– За разлика от тримата агенти, които вкара в играта, след като стовари пистолета си в главата на Малоун, така ли? Те са имали шанс?

Пръстите на дясната му ръка се свиха в юмрук, но той успя да се овладее. Тя разчиташе именно на подобна реакция.

– Вземи колелото, Джонатан. А после пак ще говорим.

Малоун се завъртя и ритна в глезена един от полицаите от Ричмънд. После нанесе десен прав на колегата му, а третият получи силен удар с коляно в слабините. И тримата се свлякоха на пода. Грохотът на мотоциклета в затвореното пространство на фоайето му осигури секундите, от които се нуждаеше.

Касиопея се носеше по мраморния под право към него. Намали само за миг, колкото да скочи на седалката зад нея, после рязко подаде газ и насочи машината наляво, към стълбището. Едната му се ръка се уви около кръста ѝ, а с другата измъкна пистолета. Обърна се точно навреме, за да види как ченгетата се изправят на крака и посягат към кобурите си.

Мотоциклетът приближи стълбището и забави ход. Малоун не беше подготвен за подобно шоу.

– Дръж се! – извика тя.

Той се прицели и изстреля два патрона над главите на полицаите. Те се проснаха по корем и запълзяха към единственото укритие наблизо – статуята на Джеферсън.

На практика Касиопея никога не беше карала мотоциклет по стълбище. Това тук беше покрито с дебел мокет, което щеше да помогне на сцеплението, но въпреки това спускането обещаваше яко друсане.

Тя включи на втора и пое по стъпалата. Пружините на окачването започнаха да се свиват и отпускат, а двамата мотористи отчаяно се бореха да запазят равновесие. Тя работеше с кормилото. Отлично познаваше този модел мотори. Ниско разположеният център на тежестта ги правеше изключително стабилни. Това беше една от причините да бъдат предпочитани от полицията в редица европейски страни. Един по-стар модел от същата марка отдавна дремеше в гаража на френския ѝ замък. Затова бе избрала това превозно средство за пътуването до Фредериксбърг, пренебрегвайки автомобилите на Сикрет Сървис.

Малоун се държеше здраво за нея. Тя подаде газ в мига, в който скочиха на първото стъпало, после леко докосна дисковите спирачки. На втората площадка кормилото рязко дръпна наляво. Тя го изправи с цената на неимоверни усилия. Продължиха да се носят надолу, тласкани от гравитацията.

– Имаме компания – каза зад гърба ѝ Малоун.

После екна изстрел. От неговия пистолет.

След още няколко подскачания най-сетне се озоваха на равна повърхност.

Касиопея рязко подаде газ и мотоциклетът се стрелна напред, пресичайки покритата с дебел мокет и пълна с антични мебели зала. Хората в нея панически се разбягаха. Появи се изходът. На някакви си трийсет метра от тях.

Малоун беше изненадан, че стигнаха чак дотук. На практика оценяваше шансовете им на максимум трийсет процента. Успяха да изненадат полицията. Пътят напред беше разчистен. Проблемът остана зад тях. Обърна се и видя ченгетата, които тичаха надолу по стълбите. След секунда щяха да стигнат до първата площадка и да открият огън. Той ги изпревари с три изстрела, насочени малко под тях. Куршумите рикошираха в мраморните стъпала с пронизително свирене.

Надяваше се, че не е улучил никого.

– Котън! – обади се с напрегнат глас Касиопея.

Той се обърна напред. Пред тях се появи стъклената врата, която според партньорката му щеше да бъде отключена чак в девет. Яркото утринно слънце отвъд нея означаваше свобода. Петнайсет метра.

– Време е! – подкани го Касиопея.

Той вдигна пистолета над рамото ѝ. Изстреля три куршума в бърза последователност, които разбиха част от стъкления панел на ситни късчета. Касиопея насочи мотоциклета към средата на дупката. Миг по-късно изскочиха на тротоара и тя натисна спирачките. Краката им опряха на плочите.

Перпендикулярно на хотела се виждаше оживена улица. Малоун се огледа в двете посоки, забеляза малка пролука в трафика и извика:

– Давай! Време е да изчезваме от тук!

42.


Бат, Северна Каролина

Хейл остана доволен от подготовката. Изненадан от избора на наказанието, Нокс се поколеба, после кимна и помоли за няколко минути, за да осигури необходимите атрибути. Направи му впечатление, че останалите трима капитани са доста неспокойни. Хейл беше този, който предложи наказанието, но те не възразиха.

– Постъпил си глупаво, убивайки счетоводителя си – подхвърли Сюркуф.

– Той ме разочарова, точно като този моряк – отвърна Хейл.

– Рискувал си много – добави Когбърн. – Твърде много.

– Правя всичко възможно, за да оцелеем.

Когато ставаше въпрос за лични неща, каквото беше смъртта на семейния счетоводител, капитанът не беше длъжен да дава обяснения на никого. Всеки командваше кораба си както намери за добре. Мнението на колегите му имаше значение само когато ставаше въпрос за съвместни действия на няколко кораба на Общността.

Нокс направи знак, че всичко е готово. Хейл направи крачка напред и се обърна към множеството, събрало се под топлите лъчи на утринното слънце.

– Всеки един от нас се е клел да спазва устава. Вие печелите добре и водите добър живот. А нашата компания работи, защото всички сме единни. – Той посочи с показалец осъдения. – Но този човек плю на всичко, което ни е скъпо, и постави под заплаха живота на всеки един от вас, неговите колеги.

Мъжете се раздвижиха.

– Предателите заслужават сурово наказание! – извика Хейл.

Разнесе се одобрителен шепот. По гърба му полазиха тръпки. Чувството за превъзходство беше върховно. Липсваха само соленият бриз и полюшването на палубата.

– Сега ще станете свидетели на наказанието!

Боцманът направи знак на двамата си помощници, изправени до завързания мъж. Избраното наказание беше просто, но жестоко. Главата на осъдения беше вкарана в примката от кожени ремъци, дълги около метър. Свободните им краища бяха завързани за късите дъски в ръцете на двамата мъже.

Хейл се надяваше, че Стефани Нел наблюдава екзекуцията. Специално за тази цел беше заповядал да я преместят в килия с прозорче към площада. Искаше да ѝ покаже на какво е способен. Съдбата ѝ все още не беше решена, защото нямаше новини от Андреа Карбонел.

Двамата мъже започнаха да въртят дъските, докато затегнаха примката около черепа на жертвата. Той напразно въртеше глава в опит да им попречи.

Нокс хвърли въпросителен поглед към Хейл. Той на свой ред се обърна към тримата капитани. Те бавно кимнаха. Заповедта беше дадена и дъските се завъртяха още няколко пъти. Кожените ремъци се опънаха, примката се стегна още повече. Черепът на жертвата все още издържаше, но напрежението растеше. Окованото тяло се разтресе. Ако устата не беше запушена, от нея със сигурност щеше да излети вик на агонизираща болка.

Въртеливото движение продължаваше. Зениците се разшириха, очните ябълки неестествено изпъкнаха. Хейл беше наясно какво се случва. Очите всеки момент щяха да изскочат навън от рязко повишеното вътрешно налягане в черепа.

Тримата капитани наблюдаваха екзекуцията с нарастващ ужас. Тези хора рядко ставаха преки свидетели на бруталното насилие, до което прибягваха. Заповедите бяха едно, но присъствието на изпълнението им – съвсем друго.

Дъските направиха още няколко оборота. Лицето на жертвата стана мораво. Едната очна ябълка изскочи. От дупката рукна кръв. Стягането продължи, но вече по-бавно. Ремъците бяха опънати до скъсване.

Бащата на Хейл му беше разказвал за това жестоко наказание с всички детайли. Последните секунди бяха най-ужасните. Изскачането на очите от орбитите бе сигнал, че черепът скоро щеше да се пръсне. Но за нещастие на този човек неговият се оказа изключително здрав. Най-лошото на това наказание се криеше в простия факт, че понякога жертвите оставаха живи.

Изскочи и другото око. Плисна още кръв.

Хейл бавно се насочи към средата на площада. Тялото на затворника беше застинало. Главата му стоеше изправена единствено благодарение на кожените каиши. Нокс вдигна ръка и въртенето беше прекратено.

Просто трябва да знаете, че предателите в безценната ви компания са двама.

Защо ми казваш това?

Защото се надявам на малко милосърдие в смъртния си час.

Тези думи, изречени преди броени минути, останаха дълбоко загнездени в съзнанието му.

Двама предатели в безценната ви компания.

Имаше всички основания да повярва на тези думи. Човекът го беше обвинил, че не се интересува от манталитета на своите подчинени, но на практика не беше така. Той проявяваше дълбоко разбиране към проблемите на екипажа. За миг остана неподвижен, втренчил поглед в окървавеното лице. После извади пистолета си, насочи го в главата на жертвата и натисна спусъка.

– Присъдата е изпълнена – обяви на висок глас той. – Свободни сте.

Мъжете бавно започнаха да се разпръсват.

– Изхвърлете трупа в морето – заповяда той, обръщайки се към Нокс. – А после ела у дома. Трябва да поговорим.

Касиопея включи на пета и хондата полетя по шосе 250. Умишлено се отклониха от междущатска магистрала 64 и поеха по второстепенните пътища, надявайки се да избегнат евентуалните блокади в съседните области. Но преценката на Малоун беше точна. Хората, които бяха организирали задържането му, вече нямаше да разчитат на чужда помощ и щяха да действат по свой начин. Пръстите му леко притиснаха корема ѝ.

– Отбий и спри ей там – извика в ухото ѝ той.

Касиопея се подчини и насочи мотоциклета към буренясалия паркинг на някакъв изоставен ресторант.

– Засега не се виждат преследвачи – рече той, след като стъпи на асфалта. – Въпреки това трябва отново да се свържем с Едуин Дейвис, и то незабавно.

Касиопея извади джиесема си и набра номера. Дейвис вдигна на второто позвъняване, а тя включи на високоговорител. Първия си разговор проведоха малко преди да започне разузнавателната си мисия във фоайето на хотела.

– Радвам се, че успяхте да се измъкнете – рече той. – Надявам се, че пораженията в хотела не са много тежки.

– Хотелът е застрахован – обади се Котън.

– Мъртвецът в опожарената кола пред института "Гарвър" е доктор Гари Вокио – осведоми ги Дейвис. – Тялото е идентифицирано, колата също е негова.

После разказа сбито за действията на ФБР и ЦРУ на територията на института. Електрозахранването и телефоните били умишлено прекъснати, входното фоайе било тотално унищожено, а на два от етажите имало многобройни следи от куршуми.

– Големият шеф е недоволен, защото има нови жертви – заключи той.

– Ние сме тръгнали за Монтичело – осведоми го Котън.

– Изтрил си кода от сървъра, без да подозираш, че си го унищожил окончателно – добави Дейвис. – Вокио не си е направил труда да го запази на друго място. Въпросният файл е съдържал всичките му бележки и получените резултати.

– Слава богу, че ние разполагаме с него – обади се Касиопея.

– Но трябва да разберем и кой друг е успял да се добере до съкровището.

– Ще ни трябва достъп до колелото – каза Малоун. – В сайта пише, че то се намира в кабинета на Джеферсън, непосредствено до библиотеката и спалнята.

– Аз също тръгвам за Монтичело – добави Дейвис. – Ще ви чакам в центъра за посетители.

– Днес май сме под светлината на прожекторите, а? – подхвърли с усмивка Котън.

– Трябва час по-скоро да разрешим този проблем, а после да се заемем и с оная работа с подслушването на телефоните.

Касиопея кимна. Това наистина беше наложително.

– След четирийсет и пет минути ще бъдем там – каза на глас тя и прекъсна връзката.

– Какъв е проблемът? – изгледа я Малоун.

– Кой казва, че има проблем?

– Наречи го интуиция на близък приятел. Личи ти по лицето. Какво се е случило с Първата дама? Досега чух само кратката версия.

Това беше вярно. Тя съкрати нещата максимално, пропускайки последната част от разговора си с Шърли Кейзър.

Първата дама има любовник, нали?

Не съвсем, но нещо подобно.

– Мисля как можем да се възползваме от подслушването на онези телефони – изрече на глас тя. – Може би именно това ще ни помогне да компрометираме Хейл.

– Но има и още нещо, нали? – хвана ръката ѝ той. – Нещо, което не ми казваш. Добре, няма проблем. И аз понякога го правя. Но ако ти трябва помощ, не се колебай да се обърнеш към мен. Става ли?

Това отношение решително ѝ харесваше. Той не се опитваше да се налага, а се държеше като партньор, загрижен за сигурността ѝ. Освен това имаше голяма вероятност да се възползва от предложението му. Но в момента проблемът ѝ беше друг.

43.


Бат, Северна Каролина

8:30 ч. Сутринта

Нокс беше сериозно разтревожен. Непосредствено преди екзекуцията Куентин Хейл беше разговарял с осъдения насаме и сега го викаше на разговор без никакви обяснения. Трупът вече пътуваше към брега и не след дълго щеше да изчезне в гълфстрийма с тежести на краката. Може би беше признал на Хейл, че е отговорен за проваленото убийство, но не и за планираното покушение. Но защо би му повярвал Хейл? Освен това дори и да имаше подозрения, нищо не ги насочваше към Нокс. С изключение на факта, че той беше един от четиримата, запознати с всички подробности, а другите трима бяха капитани. Вярно е, че поне десетина души бяха работили по изработката на оръжията, но никой от тях нямаше представа за какво щяха да бъдат използвани. Дали и те бяха заподозрени? Може би, но на много по-ниско ниво.

Той влезе в дома на Хейл и се насочи към кабинета. Безпокойството му нарасна в мига, в който видя, че там са се събрали всички капитани.

– Идваш навреме – кимна Хейл. – Тъкмо щях да предложа малко музика.

След тези думи домакинът пристъпи към цифровото записващо устройство на масата и натисна бутона за възпроизвеждане.

– Ти знаеш, че отдавна имам проблеми с брака, Шърли.

– Но си Първата дама на тази страна! Не можеш да се разведеш!

– След година и половина ще мога.

– Чуваш ли се какво говориш, Полин? Сериозно ли го мислиш?

– През цялото време. Дани е на висок пост почти през цялото време на брака ни. Именно това ни помагаше да не мислим за проблемите помежду ни. Но след двайсет месеца кариерата му приключва. Оставаме само двамата, няма какво да ни разсейва. Не мисля, че ще мога да издържа повече.

– Мислиш си за онова нещо, нали?

– А ти сякаш говориш за нещо мръсно.

– Но това пречи на добрата ти преценка.

– Нищо подобно. Дори обратното – прочиства съзнанието ми. За пръв път от години насам виждам ясно какво става. Мисля, чувствам…

– Той знае ли за какво говорим в момента?

– Да, аз му казах.

Хейл изключи записа, помълча за момент, после подхвърли:

– По всичко личи, че Първата дама на Съединените щати си има любовник.

– Как се сдоби с този запис? – попита Сюркуф.

– Преди година създадох една връзка. Чрез нея се надявах да стигна до полезна за нас информация. – Хейл замълча за момент. – Така и стана.

Нокс беше извършил необходимите проучвания и беше открил, че Шърли Кейзър е близка приятелка с Полин Даниълс. За щастие Кейзър се оказа приятна и привлекателна жена, която на всичко отгоре беше и свободна. Бе уредено уж случайно запознанство, а после тя и Хейл бързо се бяха сближили. Нокс и Хейл изобщо не подозираха за дълбоко разстроения брак на Даниълс и новината им дойде като неочакван бонус.

– Защо не ни каза с какво се занимаваш? – попита Когбърн.

– Отговорът е лесен, Чарлс – обади се Болтън. – Искал е да се прояви като спасител и всички да му бъдем задължени.

Което не е много далеч от истината, помисли си Нокс.

– Ти непрекъснато ни укоряваш, че действаме самостоятелно, но и сам вършиш същото! – мрачно рече Болтън.

– С тази разлика, че аз действам внимателно и прикрито, а вие го правите открито, и то по безкрайно глупав начин!

Болтън се втурна към него със стиснати юмруци. Ръката на Хейл изчезна под сакото и се върна обратно с пистолета, с който беше прекратил мъките на осъдения затворник. Болтън се закова на място. Когбърн и Сюркуф мълчаха. Нокс беше доволен. Капитаните отново се спречкаха. А това означаваше, че са забравили за него. Всичко това потвърждаваше правилността на решението му да работи с НРА. Тези мъже нямаше да оцелеят в бурята, която ги очакваше. Пречеха им конфликтните характери, егото и откритото нежелание да си сътрудничат.

– Внимавай, Куентин! – изсъска Болтън. – Някой ден наистина ще ми писне.

– И какво ще направиш? – презрително го изгледа Хейл. – Може би ще ме убиеш?

– С удоволствие ще го направя.

– Само опитай. Тогава ще разбереш, че убийството на президент е детска играчка в сравнение с моето.

Уайът пристигна в Монтичело. Разстоянието от Вашингтон беше само двеста километра и той ги измина за по-малко от два часа. Паркира колата под дърветата на озеленения паркинг, който се намираше близо до малък комплекс от едноетажни сгради. На табелата отпред пишеше "Център за посетители "Томас Джеферсън" и образователен център "Смит". Наклонените покриви се сливаха с близкия хълм, а дървените стени бяха в тон с останалите постройки – кафене, магазин за сувенири, театрален салон, класни стаи и изложбена зала.

Карбонел беше права. Не можеше да допусне Малоун да успее. Беше го подмамил в Ню Йорк, за да го изложи на опасност и дори на смърт, а не за да му даде поредния шанс да се прояви като спасител на света. Но Карбонел беше права и за друго. Той имаше нужда от нея. Поне засега.

Тя му предостави цялата информация за Монтичело, включително географското положение, системата за сигурност, картите на местността с всички пътища за оттегляне.

Той изкачи стълбата, която разделяше паркинга от комплекса. Озова се в малка акациева горичка. Насочи се към касата и си купи билет за първата туристическа обиколка за деня, която започваше точно в девет, едновременно с отварянето на комплекса. Дотогава оставаха двайсетина минути, които той използва, за да изчете многобройните информационни табели. От тях научи, че Джеферсън е работил върху имението си в продължение на цели четирийсет години. Нарекъл го Монтичело, което на италиански означава "Малката планина".

На практика имението било действаща ферма. В него се отглеждали крави, прасета и овце. Имало малка дъскорезница и мелници за царевица и пшеница. В бъчварницата се правели огромните бурета за съхраняване на брашното. От околните гори добивали дървен материал за продажба. Освен това Джеферсън отглеждал тютюн, който продавал на шотландците, а по-късно започнал да отглежда ръж, люцерна, картофи и грах. В един момент фермата му се разраснала толкова много, че трябвало да язди най-малко петнайсет километра във всяка посока, за да стигне до границите ѝ.

Уайът изпита завист към тази пълна независимост. Но в изложбената зала узна, че Джеферсън умрял разорен. Дължал хиляди долари на кредиторите си, а за да покрият тези дългове, наследниците му били принудени да продадат всичко, включително и робите му. Къщата преминавала през ръцете на различни собственици, докато най-накрая, през 1923 г., била купена от фондация, която имала амбицията изцяло да я реставрира и да върне някогашната ѝ слава.

Основният етаж се състоеше от десет помещения, всяко от които беше част от официалната обиколка. Умелото използване на пространството и естествената светлина, преминаването от една стая в друга, някога разделени с остъклени врати, внушаваха усещането за открит и свободен живот, без никакви тайни. Горните два етажа бяха затворени, избата бе отворена за посетители.

Уайът вдигна очи към диаграмата на стената.



Доволен от видяното, Уайът излезе навън в свежото пролетно утро. Беше ясно, че можеше да свърши работата само по един начин – с бързина и решителност. Насочи се към паркирания наблизо автобус, който щеше да откара туристите високо в планината. Те бяха петдесетина, предимно тийнейджъри, струпали се пред бронзовата статуя на Томас Джеферсън в естествен ръст наблизо. Бил е висок човек, доста на метър и осемдесет, отбеляза Уайът, неволно сравнявайки го с някои от по-високите момчета.

– Сигурно е бил готин – отбеляза едно от тях.

Уайът беше съгласен.

Малоун и Касиопея спряха пред Центъра за посетители на Монтичело. Едуин Дейвис вече ги чакаше пред стълбите. Пренебрегвайки човека на паркинга, който размахваше ръце към свободните места, Касиопея опря предната гума в тротоара и изключи двигателя.

– Уредих да видите колелото – съобщи Дейвис. – Наложи се да говоря с президента на фондацията. Управителят на имението ще ни вкара в къщата.

Малоун за пръв път посещаваше дом на американски президент. Отдавна планираше да дойде тук, а също и в Маунт Върнън, но все не намираше време. Едно от онези пътувания, планирани между баща и син. Какво ли правеше сега 16-годишният му син Гари? За последен път го чу в петък, малко след като пристигна в Ню Йорк. Говориха си половин час. Момчето бързо възмъжаваше. Беше с умерени за възрастта си възгледи и много се радваше, че баща му най-после се е решил на по-близка връзка с Касиопея.

Много е готина, беше оценката му. Което си беше чистата истина.

– Управителят ни очаква в колата си, ей там до туристическия автобус – добави Дейвис. – Пътят нагоре е затворен за външни автомобили. Ще влезем с първата група и ще видим колелото. То се намира на приземния етаж, а в някоя от стаите над него ще можем да поговорим на спокойствие.

– Нека отиде само Котън – неочаквано каза Касиопея. – Ние с теб трябва да си поговорим.

Малоун улови особения блясък в очите ѝ и веднага разбра, че нещо я тревожи. И че предложението ѝ не подлежи на обсъждане.

– Добре – кимна Дейвис. – Ние оставаме тук.

44.


Бат, Северна Каролина


Хейл беше готов да посрещне атаката на Болтън, но след моментно колебание противникът му свали гарда и се оттегли в дъното на стаята. Точно както можеше да се очаква от слабоволев тъпак като него. Напрежението спадна, но не се разсея.

– Президентът Даниълс със сигурност не желае личният му живот да бъде изложен на показ – обяви с равен глас той. – Досега не е имало дори намек за скандали между него и съпругата му. Цяла Америка ги смята за съвършената двойка. Представяте ли си как ще използват новината медиите и интернет? Даниълс ще влезе в историята като първия президент рогоносец. Господа, според мен ние можем и трябва да се възползваме от това.

Тримата му колеги далеч не изглеждаха убедени.

– А ти кога възнамеряваше да ни информираш? – засече го Когбърн. – Едуард е прав да се ядосва. Всички ние сме ядосани, Куентин.

– Нямаше смисъл да говорим, преди да се уверя, че в тази работа има хляб – отвърна Хейл. – Сега вече съм сигурен.

Сюркуф пристъпи към бара и си наля чаша бърбън. И на Хейл му се искаше да пийне, но се въздържа. Сега трябваше да мисли трезво.

– Ще го притиснем да свали обвиненията, но ще го направим кротко – промълви той. – Още преди месец ви предупредих, че няма смисъл да го убиваме. Тази работа ще я свършат говорящите глави от екраните и блогърите по интернет. Настоящият президент е нелюбезен към нас. Не му дължим нищо, но сега нещата ще се променят.

– Коя е жената, която държиш в килия? – попита Когбърн.

Хейл отдавна очакваше този въпрос.

– Командир на специален разузнавателен отряд към Министерството на правосъдието, известен като "Отрядът "Магелан" – отвърна той.

– Защо е затворена?

Не можеше да им каже истината.

– Заради разследванията ѝ, които представляват заплаха за нас.

– Не е ли малко закъсняла? – учуди се Болтън. – Нас вече ни скъсаха от разследвания.

– Видях я, че наблюдава екзекуцията през едно от прозорчетата – добави Когбърн.

Най-накрая някой от тези мухльовци беше обърнал внимание.

– Надявам се, че посланието е било достатъчно ясно.

– Даваш ли си сметка какво правиш, Куентин? – попита Сюркуф. – Действаш в три различни посоки. Вземането на заложници може да ни докара големи неприятности.

– По-големи от опита за убийство на президента? – вдигна вежди Хейл. – Мразя да повтарям едно и също, но никой освен нас не подозира за присъствието ѝ тук. Официално я смятат за изчезнала.

Разбира се, той пропусна да спомене Андреа Карбонел. Име, което отново му напомни за втория предател. Ако такъв действително съществуваше, той със сигурност бе осведомен за самоличността на жената в килията. Защо тогава никой не правеше опити за освобождаването на Стефани Нел? Отговорът беше очевиден и съмненията му се разсеяха.

– Може би имаш право, Куентин – обади се Сюркуф и посочи записващото устройство на масата. – Даниълс със сигурност не би желал записът да стане обществено достояние.

– Което означава, че цената на мълчанието ни е съвсем разумна – кимна Хейл. – Просто държим правителството на тази страна да спазва поетите ангажименти.

– Но има опасност Даниълс да ни прати по дяволите – отбеляза Болтън. – Както постъпи, когато ти отиде да му се молиш.

Забележката беше неприятна, но сега не беше време да ѝ обръща внимание. Трябваше да спомене и още нещо.

– Забелязахте ли някакъв пропуск в записа? – подхвърли той.

– Липсват имена – веднага отвърна Когбърн. – Кой е мъжът, завъртял главата на Първата дама?

– Точно това е най-интересното – усмихна се Хейл.

Уайът влезе в Монтичело с първата туристическа група за деня. Вече беше разбрал, че посетителите се разпределят на групи от по трийсет души с по един екскурзовод. Не пропусна да отбележи, че екскурзоводите бяха предимно възрастни хора, най-вероятно доброволци, а групите влизаха в къщата приблизително през пет минути.

Озова се в малко помещение отвъд източния портал, което екскурзоводът нарече "входно фоайе". Пред очите му се разкри голямо помещение на две нива, което действително приличаше на музей – каквото е било намерението на Джеферсън. То беше запълнено с карти, ловни трофеи, скулптури, картини и антики. Горният етаж се виждаше през балкон с осмоъгълна форма с парапет от тъмен махагон. Вниманието на посетителите беше насочено към прочутия стенен часовник с двоен циферблат на Джеферсън, който показваше както времето, така и деня от седмицата. Топузите му приличаха на оръдейни гюлета и стигаха чак до приземието през специално пробити дупки в пода. Уайът демонстрира привиден интерес към две платна на стари майстори, окачени над бюстовете на Волтер, Тюрго и Александър Хамилтън, за да прецени обстановката.

Групата бавно се отправи към съседната всекидневна. Тук преди години беше живяла Марта, дъщерята на Джеферсън, заедно със семейството си. Уайът изостана от групата, която се насочи към следващото помещение. Направи му впечатление, че екскурзоводът изчаква всички да се прехвърлят там, а после затваря вратата. Вероятно за да не пречат на следващата група.

– Това е Светая светих на Джеферсън – тържествено обяви екскурзоводът. – Място за пълно уединение.

Уайът огледа библиотеката. Високи лавици покриваха голяма част от стените. По времето на Джеферсън срещу тях били струпани чамови сандъци, облицовани отвътре със станиол. В тях били подредени книгите – най-отдолу онези с голям формат, а върху тях и останалите. Общият им брой надхвърлял 6700. По-късно всички били продадени на държавата и се превърнали в основа на Библиотеката на Конгреса, след като англичаните опожарили сградата на Конгреса през 1814 г. През високите френски прозорци се излизаше на верандата, свързана с голяма оранжерия.

Това, което интересуваше Уайът, се намираше в дъното.

Така нареченият "кабинет" с извити прозорци във формата на пресечен осмоъгълник.

Очите му се спряха на голямо писалище, въртящ се стол с кожена тапицерия, астрономически часовник. Там беше и прочутият полиграф на Джеферсън, който създавал копия на документите едновременно с тяхното отпечатване. Под един от прозорците имаше голяма чертожна маса. Колелото с шифъра беше поставено на странична масичка, отрупана с различни инструменти. Дължината му не надминаваше четирийсет и пет сантиметра, а дървените дискове с диаметър 12-13 сантиметра бяха скрити под стъклен капак. Екскурзоводът започна да разказва как всяка сутрин и вечер Джеферсън се затварял в кабинета, заобиколен от книги и научна апаратура. Четял, водел кореспонденция. Тук имали достъп само най-близките му хора. Постепенно на Уайът му стана ясно, че всичко, което беше прочел за остъклени врати, откритост и отсъствие на тайнственост, е било просто илюзия. Фактически в тази къща бе имало безброй уединени кътчета – най-вече тук, в южното крило. Които щяха да му бъдат от полза.

Обиколката продължи към спалнята на Джеферсън – помещение с висок поне шест метра таван с голяма остъклена капандура. Нишата с леглото го свързваше директно с кабинета. Следващата зала бе голям салон, разположен в центъра на приземния етаж. Прозорците му гледаха към задния двор и западния портал. Екскурзоводът спокойно изчака всички от групата да влязат, после затвори вратата. Множество маслени портрети покриваха кремавите стени. На високите прозорци имаше тъмночервени завеси. Мебелите бяха английски, френски и американски.

Уайът бръкна в джоба си, напипа заслепяващата граната и измъкна щифта, докато екскурзоводът обясняваше подробно историята на портретите по стените и уважението, което Джеферсън изпитвал към творчеството на Джон Лок, Исак Нютон и Франсис Бейкън. Уайът се наведе и търкулна гранатата по излъскания под. Едно, две, три.

Той затвори очи. В стаята блесна ослепителна светлина, последвана от кълба задушлив дим.

Той вече беше готов с втората изненада. Издърпа запалката и я хвърли на пода, а после бутна вратата на спалнята и бързо я затвори след себе си.

Седнал до управителя на имението, Малоун пътуваше по тесния път с две платна, изпълнен с остри завои. Трафикът беше еднопосочен, само нагоре. Пътят заобикаляше къщата на върха, а после поемаше отново надолу към центъра за посетители, минавайки непосредствено покрай гроба на Джеферсън.

– Имахме късмет да си върнем колелото – каза управителят. – След смъртта на Джеферсън почти всичките му лични вещи били продадени на търг, за да се покрият дълговете му. За щастие колелото било купено от Робърт Патерсън, син на един от най-близките приятели на президента. То имало сантиментална стойност за него, защото баща му помагал на Джеферсън да го направят. Старият Патерсън и президентът били запалени по кодове и шифри.

Малоун свърза тези обяснения с чутото от Даниълс. Въпросният Робърт Патерсън бил държавен служител и именно той предал на Андрю Джаксън шифъра на баща си. И вероятно предложил да го използват в процеса на дешифриране. А Стария орех с готовност приел, защото без него Общността никога нямало да дешифрира кода.

– През хиляда осемстотин и втора година Джеферсън се отказал да използва колелото – продължи управителят. – То се появило на бял свят чак през хиляда осемстотин и деветдесета, когато някакъв френски държавен служител проявил любопитство към него. По време на Първата световна война Америка си го прибрала обратно и го използвала активно чак до началото на Втората световна.

Излязоха от поредния завой и се отправиха към малък павиран паркинг. Един от туристическите автобуси тъкмо го напускаше, разтоварил поредната група. Главният вход на къщата се намираше на трийсетина метра по-нататък.

– Беше ми приятно – рече Малоун. – Благодарение на вас лесно се добрах до тук.

– Е, не всеки ден ми се случва да ме включат в конферентен разговор с началника на президентската канцелария и с шефа на Сикрет Сървис – усмихна се мъжът и изключи двигателя.

Малоун излезе под ярките слънчеви лъчи. Въздухът беше топъл и сух, нещо типично за късната пролет. Той се обърна и тръгна към първата къща с купол в Америка.

Внезапно зад един от прозорците блесна ослепителна светлина. Разнесоха се писъци. Нов блясък. На входа се появи някакъв човек.

– Бягайте! – изкрещя той. – Вътре има бомба!

45.


Касиопея и Едуин Дейвис се изтеглиха към далечния край на паркинга, за да избегнат прииждащите тълпи туристи.

– Искам да науча всичко за личните ти отношения с Първата дама – започна без увъртания тя.

Лицето на Дейвис потъмня.

– Вероятно вече разбираш защо те изпратих сама на тази мисия – каза той.

Да, тя отдавна го беше разбрала.

– Когато стана ясно кого са задържали агентите на Сикрет Сървис, аз помолих президента да потърси услугите ти. Той веднага се съгласи, защото вярва безрезервно на Котън и на теб. Не е забравил какво направихте последния път за него. А аз си дадох сметка, че Полин автоматично влиза в кръга на заподозрените, защото само шепа хора знаеха предварително за планираното посещение в Ню Йорк. И взех съответните мерки за контрол на разследването срещу нея.

– Знаел си от самото начало, че информацията изтича именно от нея, така ли?

– Да. Идеята, че е споделила с някого, нямаше как да бъде пренебрегната.

– Кога започнаха отношенията ви?

Неудобството му видимо нарасна. Но нямаше как да бъде другояче. Той се беше обърнал за помощ към нея, а тя просто си вършеше работата.

– Дойдох на работа в Белия дом преди три години, когато бях назначен за младши съветник по въпросите на националната сигурност. Тогава се запознах с Полин… Тоест с Първата дама

– Не се притеснявай – погледна го съчувствено Касиопея. – Тук сме само двамата. Разкажи ми какво се случи.

– Притеснявам се и още как! – мрачно процеди той. – Бесен съм на себе си! Никога преди не съм се държал по подобен начин! Аз съм на шейсет, по дяволите! Как можах да изпадна в толкова неудобна ситуация? Нямам отговор на този въпрос

– Добре дошъл в клуба – усмихна се Касиопея. – Бил ли си женен?

Дейвис поклати глава.

– Имал съм малко връзки в живота си. Работата винаги е била на първо място за мен. Хората с проблеми търсеха помощта ми. А сега какво стана?

– Просто ми разкажи какво се случи – докосна ръката му Касиопея.

– Цял живот е била ужасно нещастна – започна той. – Което е жалко, защото е изключително добър човек. Инцидентът с дъщеря ѝ оставил незаличими рани в душата ѝ. Просто не е успяла да ги затвори Дани Даниълс също, помисли си Касиопея.

– Отдавна престана да пътува с президента – продължи Дейвис. – С много редки изключения. Официалната версия е разминаване в програмите – нещо, което често се случва. Срещах се с нея именно когато Даниълс отсъстваше от Белия дом. Веднага добавям, че в тези срещи нямаше нищо неприлично. Просто обядвахме или вечеряхме заедно. И си говорехме. Тя обича да чете, предимно любовни романи. Малцина знаят това. Снабдява я Шърли. – На лицето му се мярна нещо като усмивка. – Това ѝ доставя радост, но не заради секса. Привлича я щастливият край. Повечето подобни романи завършват с хепиенд и именно това ѝ харесва.

Дейвис постепенно се отпускаше и разкриваше душата си. Бе мълчал прекалено дълго.

– Разговаряхме за книги, за света, за Белия дом. Тя нямаше причини да бъде неискрена с мен – все пак аз съм най-близкият сътрудник на президента. Постепенно научих всичко за нея. После стигнахме до трагедията с Мери и съпружеските отношения.

– На мен ми даде да разбера, че за всичко обвинява президента – подхвърли Касиопея.

– Не е вярно – възрази той. – Поне не по начина, по който го възприемаш. В началото може би наистина го е обвинявала, но постепенно е проумяла, че това е глупаво. За съжаление част от душата ѝ умряла завинаги в нощта, в която загинала Мери. Необходими ѝ бяха десетилетия да осъзнае този факт.

– Ти помогна ли ѝ?

Той видимо трепна от критиката, която усети в думите ѝ.

– Опитах се да запазя неутралитет. Но срещите ни зачестиха, след като ме повишиха и станах началник-канцелария. Темите за разговор станаха по-задълбочени. Тя ми се доверяваше. – Поколеба се, после добави: – Аз съм добър слушател

– Не си бил само слушател – поклати глава Касиопея. – Проявявал си разбиране и съчувствие. А тя ти е отвръщала със същото.

Дейвис бавно кимна.

– Разговорите ни бяха като двупосочна улица. И тя постепенно го осъзна.

Касиопея го разбираше много добре, защото също беше имала подобни проблеми. Не е лесно да споделяш с някого.

– Полин е с една година по-възрастна от мен – каза той, сякаш това имаше значение. – Вечно се шегува, че има връзка с по-млад мъж. А аз трябва да призная, че това ми харесва.

– Даниълс има ли представа?

– Пази боже! Не, разбира се! Но пак ти повтарям, че между нас не е имало нищо нередно.

– С изключение на факта, че сте се влюбили.

На лицето му се изписа примирение.

– Предполагам, че си права – въздъхна той. – Точно това се случи. Те отдавна не живеят като съпрузи и вече са се примирили с този факт. В отношенията им няма интимност. И то не само във физически смисъл. Те просто са престанали да споделят каквото и да е помежду си. Живеят като съквартиранти. Или като колеги, между които не може да има никаква физическа близост. Кой брак може да издържи при подобни условия?

Касиопея добре разбираше какво има предвид. Самата тя никога не беше изпитвала с някого интимността, която споделяше с Котън. Разбира се, беше имала и други мъже в живота си. На някои от тях беше отдавала част от себе си, но никога всичко. За да споделиш своите надежди и страхове и да бъдеш сигурен, че другият няма да злоупотреби с чувствата ти, трябва огромно доверие. Дейвис беше прав. Интимността е крайъгълният камък на истинската любов.

– Ти знаеше ли за връзката между Куентин Хейл и Шърли Кейзър? – рязко смени темата тя.

– Не. Виждал съм Шърли само веднъж в живота си, когато дойде в Белия дом на гости на Полин. Иначе знам, че двете разговарят всеки ден. Без нея Полин отдавна щеше да се затвори в себе си. Ако е казала на някой за предстоящото посещение в Ню Йорк, това със сигурност е била Шърли. Аз бях в течение, че тя знае за мен. И затова потърсих помощта ти. В противен случай имаше опасност нещата да излязат от контрол, и то много бързо.

– Куентин Хейл вече знае всичко – кимна тя. – Но липсата на реакция от негова страна е доста озадачаваща.

– О, със сигурност го е знаел и по време на разговора ни в Белия дом. Сега разбирам, че беше дошъл при мен на нещо като пробна визита – да провери дали е време да изиграе големия си коз.

Тя се съгласи. В тези думи имаше логика. Но имаше и още нещо.

– Убедена съм, че Хейл държи Стефани Нел – въздъхна тя. – Тя разработваше Карбонел, но покрай нея и Общността. Вече няма никакво съмнение.

– Ако действаме неразумно, ще притесним много хора и ще застрашим живота на Стефани – предупреди Касиопея.

– Вярно е, но В този момент се включи алармената инсталация в Центъра за посетители.

– Сега пък какво? – вдигна глава тя.

Втурнаха се към офиса на управителя, който се намираше в центъра на комплекса. Посрещна ги помощникът му с опънато от тревога лице.

– В главната сграда току-що е избухнала бомба! – развълнувано съобщи той.

46.


Играчките на Уайът свършиха работа. Музеят беше в паника. Хората пищяха и се блъскаха към изхода. Ефектът на димния компонент беше повече от осезаем. Слава богу, че беше прехвърлил известно количество в Ню Йорк – просто в случай че на сцената се появеше и Котън Малоун.

Оттегли се в спалнята на Джеферсън и блокира бравата с един стол. Беше наясно, че следващата група туристи щеше да се появи всеки момент, повтаряйки маршрута на първата: всекидневната, библиотеката, кабинета… Тръгна на пръсти към леглото. В главата му изплуваха обясненията на екскурзовода: Джеферсън ставал от сън в мига, в който можел да види от възглавницата си стрелките на стенния часовник обелиск в другия край на стаята. Тъмночервената копринена кувертюра, изработена по проект на Джеферсън, покриваше широкия матрак в нишата в стената между спалнята и кабинета. Уайът пропълзя по леглото и предпазливо надникна от нишата. На седем-осем метра отвъд нея се виждаха арките на библиотеката и хората под тях. Очевидно доловил паниката в следващите помещения, екскурзоводът извика на групата да запази спокойствие.

Уайът подхвърли следващата граната към тях и бързо извърна глава. Блесна ярка светкавица, изригнаха облаци гъст дим. Разнесоха се писъци на ужас.

– Оттук – запази самообладание екскурзоводът.

Уайът надникна иззад импровизираната завеса. Точно навреме, за да види как служителят насочва групата към оранжерията и чистия въздух отвъд нея. Вече можеше да обърне внимание на колелото с шифъра, което се намираше на по-малко от метър от него.


Малоун се втурна към главния вход на Монтичело, следван от управителя. През отворената остъклена врата в дъното на фоайето излитаха гъсти кълба дим, чуваха се уплашени писъци. Нещо ставаше. Неколцина туристи с разширени от ужас очи панически се блъскаха на прага, опитвайки се час по-скоро да излязат навън.

– Какво има там? – попита Малоун и посочи суматохата вляво от себе си.

– Частните покои на Джеферсън – отвърна управителят. – Библиотеката, кабинетът и спалнята.

– Там ли е изложено колелото?

Мъжът кимна.

– Останете тук и не пускайте никого да влиза – заповяда Малоун и измъкна пистолета си.

Вече беше разбрал, че не става въпрос за разрушителна бомба, а само за контролирана експлозия, предназначена да предизвика паника и да отклони вниманието. Същата като предишната вечер при нападението срещу мъжете, оборудвани с прибори за нощно виждане.

Кой, по дяволите, се бе появил тук?

Уайът измъкна от джоба си голям найлонов плик. Размерите на колелото бяха по-големи от очакваното, но все пак щеше да се побере в плика. Трябваше да пипа внимателно, тъй като дървените дискове изглеждаха крехки. Все пак бяха на повече от двеста години.

Той отиде в кабинета и вдигна стъкления похлупак. Успя да пъхне уреда в плика, а после прибра и двата диска, които бяха изложени отделно. Май щеше да се наложи да притисне пакета до гърдите си, за да не повреди уреда. Претегли го на ръка. Не повече от два килограма и половина. Нямаше да има проблеми.

Малоун прекоси стая с бледозелени стени и голяма камина. Над бялата полица беше окачен женски портрет. Вратата в дъното явно водеше към прочутата Светая светих на Джеферсън в южното крило, за която беше чел.

Той стисна пистолета и бутна вратата. Посрещна го стена от гъст дим. На светлината от високите френски прозорци в дъното успя да зърне неясните силуети на паникьосани хора, които се блъскаха към обляна от слънцето веранда е цветя в големи саксии. Напълни дробовете си е въздух и се втурна напред. Придържаше се близо до стената, като използваше прикритието на дълъг шкаф. Вляво от него се издигаха тесни лавици с книги с кожени корици. Високият таван се крепеше на арки, които свършваха пред осмоъгълна ниша. Там някакъв мъж прибираше колелото в голям найлонов плик.

Малоун напрегна взор и успя да различи чертите му. Мъжът му беше познат. Изведнъж всичко дойде на мястото си.

Уайът усети някакво движение в мъглата. Някой беше влязъл в библиотеката. Той довърши работата си и пъхна плика под мишница. В свободната му ръка се появи пистолет. Видя лицето на новодошлия и срещна погледа му. Котън Малоун. Пръстът му натисна спусъка.

Малоун избегна куршума на Уайът, снишавайки се зад дървения шкаф. Колко време беше изтекло от последната им среща? Може би осем години, ако не и повече. Не знаеше какво бе правил бившият агент, след като го бяха изхвърлили от службите. Носеха се слухове, че е преминал на свободна практика, но това беше всичко.

Именно този човек беше използвал името на Стефани Нел, за да го подмами в хотелската стая. Той беше авторът на писмото и на всички манипулации, целящи да объркат полицията и Сикрет Сървис.

Типичният стил на Уайът. От мъглата излетя някакъв предмет и се затъркаля към него. Малък и кръгъл. Малоун светкавично извъртя глава и затвори очи.

Уайът прекоси спалнята и се насочи обратно към салона. Много му се искаше да остане и да премери сили с Малоун, но това беше невъзможно.

Поне засега.

Беше успял да вземе колелото. Само това имаше значение. Надяваше се с негова помощ да открие двете липсващи страници от протоколите на Конгреса. А ако това се окажеше невъзможно, просто щеше да го унищожи и да приключи с всичко. Така никой нямаше да спечели. Но в момента все още не беше сигурен.

Малоун реши, че няма смисъл да преследва Уайът. Знаеше, че всички помещения на приземния етаж са разположени в кръг около входното фоайе. Отвори една врата вдясно от себе си. Пред очите му се разкри коридор с дължина около седем-осем метра, който стигаше до входното фоайе. Димът бавно напредваше към него. Видимост почти нямаше. Уайът едва ли щеше да се насочи към главния вход. Вдясно се виждаше стръмното стълбище за втория етаж, препречено от верига, на която беше окачена табелка с надпис "Вход забранен". Припомни си разположението на фоайето. Стълбището за втория етаж се намираше в дъното. След кратко колебание той прекрачи веригата, решил да заеме позиция някъде по-нагоре.

Уайът нямаше намерение да напусне сградата от приземния етаж. Планът му беше да се спусне в мазето, да се измъкне през служебния вход в северния край и да изчезне в близката гора. Този вариант изглеждаше най-сигурен, особено предвид суматохата в източната част на къщата. Освен това Малоун беше тук, някъде съвсем наблизо. И вероятно си пробиваше път към входното фоайе.

Уайът спря в салона и се ослуша. Димът беше все така гъст. Наоколо беше пусто. Малоун вероятно вече бе заповядал да отцепят сградата. После му хрумна нещо и погледът му бавно се плъзна към тавана. Разбира се. Точно това трябва да направи.

47.


Бат, Северна Каролина


Нокс наблюдаваше лицата на тримата капитани, върху които се беше изписало смайване. Самият той също беше впечатлен от току-що прослушания запис. Куентин Хейл имаше право да се наслаждава на момента. Кой би допуснал, че Първата дама на Съединените щати има романтична връзка с началника на канцеларията на Белия дом?

– Откога продължава това? – попита Когбърн.

– Достатъчно дълго, за да бъде отречено. Разговорите между двамата са, меко казано, смущаващи. Никога досега подобно нещо не се е случвало в американската политика. Новината със сигурност ще подлуди медиите и обществеността, а Даниълс ще се превърне в абсолютен фигурант до края на мандата си.

На това нямаше какво да възрази дори Едуард Болтън, който по принцип се отнасяше скептично към всички идеи на Хейл, смятайки ги за егоистични и непрактични, а понякога и откровено глупави.

– Ами нека да го използваме – обади се Сюркуф. – Защо да чакаме!

– Моментът трябва да бъде подбран изключително внимателно – възрази Хейл. – Между другото аз вече разполагах с този запис, когато отидох в Белия дом да се моля, по вашите думи. Истинската причина за появата ми там беше да проверя дали и как можем да използваме информацията. Помолих правата ни да бъдат възстановени и получих отказ. На практика това почти ни лишава от избор, но съвсем не означава, че трябва да притиснем директно президента. Далеч по-добре е да окажем натиск върху двамата участници в аферата. Да им разясним последиците и да изчакаме реакцията. Каквато и да бъде тя, ползата за нас ще бъде гарантирана.

Нокс беше напълно съгласен с този аргумент. Първата дама и началникът на канцеларията безспорно имаха най-силно влияние върху президента Даниълс. Но дали щяха да го използват в полза на Общността? Едва ли. Всякакви надежди в тази посока биха били наивни. Лично за себе си той беше убеден, че сделката с НРА е далеч по-надеждна в сравнение с бурята, която щеше да връхлети потъващия кораб.

– Те сами ще изберат какво да кажат на Даниълс – продължи Хейл. – Нас то не ни интересува. Искаме само едно: правителството на Съединените щати да възстанови законните ни права.

– Как се сдоби с тези записи? – попита Болтън. – Няма ли опасност чрез тях да стигнат до нас? Откъде знаеш, че не са те изиграли? Тая работа ми се струва чиста фантастика. Твърде хубава, за да бъде вярна. Може би са ни заложили капан.

– Добър въпрос – подкрепи го Когбърн. – Нещата наистина изглеждат нагласени.

– Защо сте толкова подозрителни, господа? – въздъхна Хейл. – Вече повече от година поддържам връзка с тази жена. И тя споделя е мен неща, които в никакъв случай не би трябвало да споделя.

– Тогава защо подслушваш телефона ѝ? – контрира Болтън.

– Нима мислиш, че тя ми казва всичко, Едуард? – изгледа го Хейл. – Освен това без гласа на Първата дама ние не разполагаме с нищо. Това е причината да поема риска е подслушването на телефоните ѝ. И слава богу, че го направих, защото в противен случай нямаше да разполагаме с толкова убедителни доказателства.

– Все още се опасявам, че всичко може да се окаже капан – възрази Когбърн.

– Ако е постановка, значи сме станали обект на заговор от най-високо ниво – заяви Хейл. – Но аз залагам главата си, че не е така. Нещата са истински.

– Въпросът е дали ние трябва да си заложим главите – рече Болтън.

Малоун се промъкна по коридора, който пресичаше втория етаж от север на юг. Никога досега не беше стъпвал в Монтичело, но от онова, което знаеше за Томас Джеферсън, стигна до заключението, че в другия край непременно има още едно стълбище. Легендарният президент бе известен с любовта си към всичко френско – стаите с високи тавани, куполите, нишите за леглата, капандурите, тесните вътрешни стълбища. Всичко това беше типично за френската архитектура. Както и симетрията. Което означаваше, че в северната част на сградата със сигурност имаше още едно стълбище, което водеше надолу. Но преди това трябваше да премине покрай балкона над входното фоайе, през което коридорът вече започваше да се пълни със задушлив дим.

Стигна до края на коридора и надникна надолу към фоайето. Там не се забелязваше никакво движение. Димът бавно се издигаше нагоре. Като се придържаше далеч от парапета, Малоун внимателно отиде от другата страна. Второто стълбище се появи в дъното на друг коридор, на няколко метра от него. Беше стръмно и тясно.

От долу излетя някакъв предмет, удари се в пода и се затъркаля към него. Той отскочи назад и се скри на балкона в мига, в който заслепяващата граната се взриви с ярък блясък и нови облаци дим.

Малоун вдигна глава и надникна през парапета. Уайът стоеше долу и се прицелваше в него.

Хейл не сваляше сърдития си поглед от лицето на Едуард Болтън.

– Бих казал, че нямаш друг избор, освен да вярваш в желания резултат на това начинание – процеди той. – Освен ако нямаш по-добра идея.

– Не ти вярвам – отвърна Болтън.

– Аз съм на същото мнение, Куентин – пристъпи напред Чарлс Когбърн. – Вече направихме една глупост, не искам да я последва втора.

– Опитът за покушение не беше глупост – побърза да вметне Болтън. – Подобни опити са давали резултат, например покушението срещу Маккинли. Той също е възнамерявал да ни съди.

Бащата на Хейл му беше разказал за Уилям Маккинли, който първоначално беше използвал услугите на Общността също като Линкълн. Но през 1856 г. над петдесет държави подписали Парижкия договор, който поставил каперството извън закона. Сред тях не фигурирали Америка и Испания, които влезли във война в началото на XX век, но въпреки това и двете страни обещали да не прибягват до услугите на капери. Необвързана с никакви международни споразумения, Общността се нахвърлила върху испанския търговски флот. За нейно огромно съжаление войната продължила само четири месеца. Веднага след подписването на примирието Испания настояла за компенсации, опирайки се на поетите от Америка ангажименти още преди войната. В крайна сметка Маккинли отстъпил пред натиска и разпоредил прокурорска проверка. Основания за нея му дал фактът, че разрешението за каперство на Общността не фигурирало в официалните архиви на Конгреса. Реакцията била светкавична: бил нает някакъв малоумен тип, обявил се за анархист, да ликвидира Маккинли. Поръчката била изпълнена на 6 септември 1901 г. Убиецът бил заловен на местопрестъплението. Осъдили го само за седемнайсет дни, а пет седмици по-късно умрял на електрическия стол. Новоизбраният президент Теодор Рузвелт нямал скрупули по отношение действията на Общността и изобщо не го било грижа за претенциите на Испания. Всички дела били прекратени. Разбира се, нито Рузвелт, нито който и да било друг не подозирал за заговора за убийството на Маккинли.

– Това е разликата между теб и мен – обърна се Хейл към Болтън. – Аз ценя нашето минало, а ти настояваш да го преживеем отново. Вече имах случай да ти напомня, че президентите в днешно време не се отстраняват с куршуми и насилие. Срамът и унижението имат същия ефект, а освен това винаги ще се намерят доброволци да свършат работата вместо нас. Ние просто трябва да подклаждаме огъня.

– Твоята прокълната фамилия създаде тази каша! – изсъска Болтън. – Още от хиляда осемстотин трийсет и пета насам тя ни причинява само неприятности. Тогава сме били добре, никой не ни закачал за нищо. Вършили сме услуги на правителството и то ни се отплащало по подходящ начин. Но вместо да се примири с отказа на Джаксън да помилва пиратите, твоят прапрадядо решил да ликвидира президента на Съединените щати. – Болтън посочи с пръст Хейл. – Едно решение, което е било точно толкова глупаво, колкото нашето. С тази разлика, че нас не ни хванаха.

– Засега – не успя да се сдържи Хейл.

– Какво искаш да кажеш?

– Следствието едва започна – сви рамене той. – Не бъди толкова сигурен, че ще ни се размине.

Болтън понечи да се нахвърли върху него, но се въздържа. Пистолетът беше все още в ръката на Хейл.

– Ще ни продадеш, за да отървеш собствената си кожа, нали? – изсъска той.

– Никога! – отсече Хейл. – За разлика от теб аз съм верен на клетвата си!

Болтън се обърна към Сюркуф и Когбърн, които мълчаливо наблюдаваха спора.

– Какво зяпате? – кресна той. – Нима ще оставите тоя тип да си разиграва коня? Нищо ли няма да кажете?

Касиопея яхна мотоциклета, направи знак на Едуин Дейвис да седне зад нея и подкара нагоре по стръмния път към Монтичело. Движението на автобусите беше спряно. Местният шериф щеше да се появи всеки момент. Управителят на имението ги чакаше на паркинга. На двайсетина метра от тях група туристи се качваха в един от спрелите автобуси.

– Къде е Котън? – попита тя.

– Вътре. Каза да запечатам къщата и да не пускам никого.

– Какво се е случило? – пожела да узнае Дейвис.

Отговори му силен тътен, долетял от вътрешността на къщата. Ярка светлина блесна в прозорците.

– Хей, какво е това? – стреснато попита Касиопея.

– Поредната експлозия. Имаше още няколко такива.

Тя хукна към къщата.

– Той каза никой да не влиза! – извика подире ѝ управителят.

– Това не важи за мен – отвърна в движение тя и измъкна пистолета си.

От вътрешността на къщата долетя силен трясък, който ѝ беше до болка познат. Изстрел от едрокалибрено оръжие.

48.


Малоун се просна на пода и куршумът раздроби част от парапета. Той запълзя на четири крака към вътрешната стена. Вторият куршум проби дъските на пода само на няколко сантиметра от него. Двестагодишното дърво не оказа почти никаква съпротива. Трети изстрел. Още по-близо. Уайът настъпваше методично.

Нещо се стрелна във въздуха и се приземи на пода на балкона. Ослепителният блясък беше последван от нов облак задушлив дим. Малоун скочи на крака и се понесе по коридора, през който беше дошъл. Обратно към стълбището. Той вдигна глава към третия етаж и реши, че е време за размяна на ролите.

Уайът щеше да се превърне в зайчето, а той – в лисицата.


Уайът предпазливо тръгна нагоре с насочен пистолет. Очите му се опитваха да пронижат гъстия дим. Две неща се случиха едновременно.

Входната врата се отвори.

– Котън! – извика женски глас.

После той зърна Малоун, който изкачваше стъпалата към третия етаж.

Нокс чакаше Когбърн и Сюркуф да отговорят на въпроса, зададен от Болтън.

– Не знам какво да кажа, Едуард – пръв се обади Сюркуф. – Бъркотията е голяма. Честно казано, не ми харесва нито едно от предложенията ти. Според мен Куентин не бива да разчита на отстъпки от страна на Даниълс само защото е изпаднал в неудобно положение.

– На негово място аз просто щях да я нарека лъжлива курва и да я накарам горчиво да съжалява – изсъска Когбърн. – Едва ли някой ще изпита съчувствие към нея.

Този човек възприема нещата само в черно-бели краски, помисли си Нокс. За съжаление нещата никога не са толкова прости. Иначе сега нямаше да са затънали до гуша. Но и той беше на мнение, че Белият дом едва ли щеше да отстъпи пред подобен натиск.

– Аз все още държа Стефани Нел – напомни им Хейл.

– И какво ще правиш с нея?

Нокс искаше да чуе отговора и на този въпрос.

– Още не съм решил. Но тя би могла да се окаже доста силен коз.

– Пак отживелици! – възкликна Болтън. – Чуваш ли се какво говориш? Заложница? В двайсет и първи век? Същата работа като проклетия опит за покушение! Какво ще направиш? Може би ще звъннеш в Белия дом да им предложиш сделка? Тази жена е дребна риба, кой ще ѝ обърне внимание?

Андреа Карбонел, помисли си Нокс. Но само при положение че види мъртвото тяло. Тогава цената на Нел наистина би могла да се повиши много.

Поне за него.

– Нека аз да реша дали е ценна или не! – отсече Хейл.

– Пак си намислил нещо! – насочи пръст в гърдите му Когбърн. – Какво е то, Куентин? Ако не отговориш честно на този въпрос, ще се присъединя към Едуард и ще превърна живота ти в ад!

Касиопея не различаваше почти нищо в гъстия дим. Фоайето беше пълно със сива мъгла. Тя се скри зад чамова маса до стената, окичена с еленови рога. След това си даде сметка какво трябва да предприеме. Не беше най-умният ход, но нямаше друг избор.

– Котън! – извика тя.

Малоун стигна площадката на третия етаж. Беше сигурен, че Уайът го е видял и е отгатнал намеренията му.

После чу гласа на Касиопея, която го викаше.

Уайът нямаше представа коя е жената, но по всичко личеше, че е близка с Малоун. Би трябвало просто да слезе в мазето и да напусне къщата, но си даде сметка, че стълбите надолу ще го отведат в едно от помещенията за персонала. Нямаше никаква представа дали хората са още там, или вече ги бяха евакуирали. Не изпитваше никакво желание да застреля някой от тях. Беше по-добре да го смятат за обикновен крадец, причинил неособено големи щети.

Той вдигна глава. На третия етаж имаше само една стая, непосредствено под купола. До нея можеше да се стигне и по двете стълбища. Малоун явно искаше да го подмами в затвореното пространство.

Няма да стане, Котън. Поне не и днес.

Той се отдалечи от стълбището, прекоси коридора и надникна към входното фоайе. Жената беше заела позиция зад някаква маса близо до вратата. Той се прицели над главата ѝ и натисна спусъка. Стъклото на високия прозорец зад нея се пръсна на хиляди късчета.

Хейл се питаше как да реагира на заплахата, която му отправи Когбърн. За пръв път от дълго време насам един от тримата беше проявил характер.

В крайна сметка той реши, че е най-добре да им каже истината.

– На път съм да разбия шифъра.

– Как? – скептично го изгледа Когбърн.

– Сключих сделка е шефа на НРА.

Малоун се озова в осмоъгълно помещение с яркожълти стени и остъклен купол. Слънчевите лъчи нахлуваха свободно през шестте прозореца. Димът все още не беше стигнал до тук. Долу изтрещяха изстрели.

Нокс успя да запази самообладание, но по гърба му полазиха ледени тръпки.

Карбонел не пропускаше нищо и го притискаше отвсякъде. Сделка с капитана? Нима го беше компрометирала? Това ли беше причината за присъствието му тук? Подготви се за бърза реакция. За съжаление не беше въоръжен за разлика от Хейл, който продължаваше да стиска пистолета в ръката си.

– Каква сделка? – попита Болтън.

– НРА са успели да разгадаят шифъра.

– Какъв е проблемът тогава? – изгледа го Сюркуф.

– Цената – отвърна Хейл.

Тримата капитани го гледаха и чакаха.

– За да получим ключа, Стефани Нел трябва да умре.

– Ами тогава я убий – небрежно подхвърли Когбърн. – И бездруго непрекъснато мърмориш, че избягваме кръвопролитията. Какво чакаш още?

– Нямам доверие в шефа на НРА. За съжаление можем да убием Стефани Нел само веднъж. Следователно трябва да сме сигурни, че смъртта ѝ ще ни донесе желаните резултати.

– Искаш да кажеш, че ликвидирането на тази жена ще реши всичките ни проблеми? – скептично го изгледа Болтън. – Ще бъдем в безопасност и ще си върнем разрешителните? Каква игра играеш?

– Играта е само една, Едуард. Искам да постигна сигурността, която е нужна на всички ни.

– Не, Куентин – поклати глава Болтън. – Искаш да постигнеш само собствената си сигурност.

Касиопея приклекна зад масата.

Два изстрела. Близки до целта. В прозореца над главата ѝ. Отговорът ѝ беше един куршум, изстрелян към ярките пламъчета, проблеснали за миг в мъглата.

Уайът умишлено беше разбил един от прозорците зад жената, предлагайки ѝ лесен път за изтегляне. Те бяха високи от пода до тавана и приличаха по-скоро на врати. Достатъчно беше само да прекрачи перваза. Но тя не се възползва от този шанс. Той се прицели в масата и отново натисна спусъка. При четвъртия изстрел със сигурност нямаше да бъде толкова великодушен.

За да помогне на Касиопея, Малоун трябваше да се върне на приземния етаж. Беше ясно, че я влязла в престрелка с Уайът. Обаче южното стълбище зад гърба му беше неизползваемо. Трябваше да използва другото в северния край на сградата. Бързо се добра до него и започна да слиза.

Касиопея си даваше сметка, че най-добрият ход за момента е изтеглянето. Тук летяха твърде много куршуми, а димът беше прекалено гъст. Колко бяха нападателите? Защо Котън не отговаряше. Тя изстреля един последен куршум, шмугна се през разбития прозорец и се претърколи навън.

Уайът видя бягството на жената и реши, че е време да я последва. Малоун със сигурност вече се връщаше обратно. Нямаше повече време за губене.

Малоун се спусна на първия етаж. Късият коридор вляво водеше към входното фоайе, но той го подмина и влезе в съседната стая, която се оказа трапезария. Вратата в противоположния ѝ край водеше към голям салон. Картини по стените, тежки завеси на прозорците. Гъст дим във въздуха. Малоун влезе и надникна през двойната остъклена врата, която също водеше към входното фоайе.

Касиопея се надигна и предпазливо пропълзя към разбития прозорец. Трябваше да се върне. Изправи се на крака, залепи гръб за тухлената стена и безшумно се плъзна обратно в задименото фоайе. Очите ѝ доловиха някакво движение зад остъклената врата в противоположния край, откъдето се влизаше в друго задимено помещение с многобройни картини и портрети по стените.

Тя се прицели и натисна спусъка.

49.


Бат, Северна Каролина


Търпението на Хейл се изчерпа. Тримата идиоти насреща му нямаха никаква концепция за спечелването на тази война. Така беше още от самото начало. Открай време фамилията Хейл бе имала доминираща роля в Общността. Тя първа бе осъществила контакт с Джордж Уошингтън и с Континенталния Конгрес и бе предложила да координира нападателните действия на всички капери. Дотогава корабите действали самостоятелно и правели какво си искат. Ефективността им била доста висока, но не можела да се сравнява с онази, която постигнали под обединеното командване. Естествено, фамилията Хейл получавала дял от плячката на всички капери от Масачусетс до Джорджия, но в замяна на това осигурявала надежден имунитет за техните действия – насочени най-вече срещу британския търговски флот. Фамилиите Сюркуф, Когбърн и най-вече Болтън също били там, но дейността им била далеч по-ограничена от тази на Хейл. Баща му го беше предупредил да си сътрудничи с колегите капитани, но да ги държи на дистанция и да поддържа свои лични контакти.

Не бива да разчиташ на тях, сине.

И това се оказа чистата истина.

– Писна ми до смърт от вашите обвинения и заплахи! – извика той.

– А на нас ни писна да ни държиш на тъмно! – гневно отвърна Болтън. – Нима не съзнаваш, че сключваш сделки с хората, които се опитват да ни тикнат в затвора?

– НРА е наш съюзник.

– Какъв съюзник? – попита Когбърн. – Направиха ли нещо, за да прекратят натиска срещу нас? Напротив, вкараха шпионин в компанията и провалиха плановете ни за отстраняването на Даниълс!

– Но откриха тайната на шифъра – напомни му Хейл.

– И какво от това? – мрачно го изгледа Болтън. – Защо все още не разполагаме с него?

– По какъв начин шпионинът повлия на отношенията ти с НРА? – пожела да узнае Сюркуф. – Защо изобщо са го внедрили?

Това беше първият смислен въпрос от началото на целия разговор. Което обаче не означаваше, че трябва да получи смислен отговор.

– Шефката на НРА иска смъртта на Стефани Нел

– Защо? – прекъсна го Когбърн.

– Мисля, че е на лична основа. Тя не даде подробности. Задоволи се да каже, че Нел разследва както нея, така и нас. Което изисква съответната реакция. Помоли ме да го направя и аз се съгласих. Става въпрос за приятелска услуга.

– Но защо е внедрила шпионина, след като има теб? – попита Сюркуф.

– Защото той е лъжец, крадец и убиец! – процеди Болтън. – Гнусен вонящ пират, на когото никой не вярва. Прапрадядо му би се гордял с него.

Хейл пребледня от гняв.

– Достатъчно търпях обидите ти, Едуард! – извика той. – Предизвиквам те на двубой, тук и сега!

Това беше негово право.

Вероятността за конфликти между участниците в съвместни операции била голяма още в далечното минало. По принцип капитаните били крайно независими. Грижели се единствено за своите екипажи, нищо друго не ги интересувало. Но разприте и междуособиците водели до понижена ефективност. Целта била да се плячкосват чуждите кораби, а не да се карат помежду си. Все пак споровете никога не били решавани в открито море, защото моряците не били склонни да рискуват живота и корабите си заради дребнави кавги. Така се родил алтернативният начин за уреждане на междуличностните проблеми.

Директният сблъсък позволявал на капитаните да демонстрират смелостта си, като едновременно с това не застрашавали никой друг освен себе си.

Прост, но ефективен тест за смелост.

Болтън мълчеше и го гледаше.

– Работата е ясна – подхвърли Хейл. – Нямаш кураж за честен двубой.

– Приемам предизвикателството – обяви с равен глас Болтън.

Хейл кимна и се обърна към Нокс.

– Заеми се с приготовленията.

Малоун чу изстрела и се пъхна под близката маса за хранене, заобиколена със столове. Стъклената врата до нея се пръсна на хиляди късчета. Последваха още няколко изстрела, които го принудиха да остане притиснат към пода.

Касиопея реши да атакува и смело тръгна напред, продължавайки да стреля към неясната сянка.

Малоун изчакваше, притиснал глава към пода. Щеше да ликвидира противника си в мига, в който стрелбата престанеше. Проснат по корем, той стисна пистолета с две ръце. Очите му различиха сянката, която се приближаваше откъм фоайето. Няколко точни изстрела и всичко щеше да приключи.

Уайът с облекчение установи, че малкият офис в долния край на стълбището е празен. Основите на къщата представляваха няколко стаи с тухлени стени, които се използваха за склад. Те бяха наредени от двете страни на осветен от голи крушки коридор, който пресичаше сградата по цялата ѝ дължина. Според информацията в туристическия център именно тук се съхраняваха хранителните продукти, бирата и отлежалото вино. Лъчите на слънцето огряваха далечния край на коридора двайсетина метра по-нататък. Всичко изглеждаше спокойно.

Той се втурна напред. Зад гърба му оставаше всичко онова, което Джеферсън беше наричал "издръжка" на имението – кухнята, сушилнята, мандрата и помещенията на робите. Стигна до края на коридора и колебливо спря пред врата, обозначена като северна тоалетна. Мястото беше подходящо. На нивото на земята, извън стените на сградата, наистина дискретно.

Той извади мобилния си телефон и натисна бутона за изпращането на предварително подготвения есемес.

ГОТОВ ЗА ОТТЕГЛЯНЕ. СЕВЕРНАТА СТРАНА.

Съобщението щеше да бъде друго само при промяна в плановете. Още от самото начало беше уверен, че проникването в Монтичело няма да представлява проблем. Но оттеглянето беше съвсем друга работа. Затова бе приел помощта на Андреа Карбонел.

Уайът излезе навън и прекоси асфалтовата алея. Озова се далеч на север от главния вход, сред дървета и храсти, които предлагаха отлично укритие. Според предварителната справка в интернет на стотина метра североизточно от къщата имаше открита поляна. Изключително подходяща за приземяване. От вътрешността долетяха три изстрела и той се усмихна. При малко късмет жената би могла да застреля Малоун вместо него.

Касиопея беше сигурна, че в съседното помещение се крие някой. Беше зърнала сянката му въпреки гъстите облаци дим. Тревогата ѝ за Котън нарастваше. Къде бе той? Кой беше стрелял по нея? В коридора вдясно мъглата не беше толкова гъста и тя зърна основата на някакво стълбище.

Човекът насреща знаеше, че тя е тук. И чакаше своя миг. Чакаше нея.

Малоун се прицели в тъмното петно, което се движеше в мъглата. Още метър-два и всичко щеше да е наред. Искаше да бъде сигурен, че няма да пропусне. Уайът не се хвана на въдицата му да поеме към горните етажи. Но сега беше кацнал на мушката му.

Той затаи дъх. Едно. Две.

Касиопея си даваше сметка, че е прекалено близо и се беше превърнала в мишена. Затова се стрелна към коридора вдясно, залепи гръб за стената и извика:

– Котън? Къде си?

Малоун шумна изпусна въздуха от гърдите си и наведе пистолета.

– Тук, вътре – обади се той.

– По-добре излез – извика тя.

Той се изправи и напусна салона. Фигурата на Касиопея изплува от гъстия дим.

– Този път наистина беше на косъм – обади се той и по погледа ѝ разбра, че и тя мисли така.

– Какво става тук?

– Открих причината за всичките ни проблеми.

Нов звук разкъса тишината. Грохот, басов и ритмичен, който се усилваше.

Хеликоптер.

Прегърнал колелото с две ръце, Уайът внимателно огледа околността. Никой не го преследваше. Обърна се и хукна по леко наклонената пътечка между дърветата.

Хеликоптерът се появи от запад, снижи се и кацна на поляната. Той се втурна към отворената врата.

Малоун и Касиопея изскочиха навън и веднага видяха хеликоптера, който се снижаваше на около четиристотин метра от тях.

Твърде далеч, за да предприемат каквото и да било.

След минута на земята грохотът на моторите нарасна, свистенето на витлата се усили. Хеликоптерът се понесе над върховете на дърветата и изчезна на запад.

Край, това беше, поклати глава Малоун. Без колелото нямаше как да разберат какво е направил Андрю Джаксън. Решението на шифъра току-що беше отлетяло, може би завинаги.

– Можем да проследим тази птичка, нали? – погледна го Касиопея.

– Няма време – отвърна с въздишка той. – Птичката съвсем скоро ще кацне някъде наблизо и ще разтовари пътника си.

– Онзи, който стреля по мен?

Малоун кимна.

Управителят на имението бързо крачеше към тях, следван от Едуин Дейвис. Малоун се обърна и влезе в къщата. Останалите го последваха.

Не след дълго се озоваха в кабинета на Джеферсън. На масата в ъгъла лежеше стъклен капак.

– Стъклата на тези прозорци са оригинални, от деветнайсети век! – оплака управителят. – Нищо не може да ги замени!

– Надявам се, че това място не е включено в списъка на световното културно наследство – подхвърли Малоун в опит да свали напрежението.

– Напротив, включено е – възрази управителят. – Още през хиляда деветстотин осемдесет и седма.

Малоун се усмихна. Това със сигурност щеше да се хареса на Стефани. Колко ставаха паметниците на културата, които беше унищожил? Четири? А може би пет?

Някъде из сградата се отваряха прозорци. Димът бързо се разсейваше. Към тях се присъедини жена на средна възраст с тъмночервена коса и бяла, изпъстрена с лунички кожа. Представи се като главен куратор, отговарящ за произведенията на изкуството в имението. Лицето ѝ помръкна в мига, в който установи липсата на колелото.

– То е уникат – въздъхна тя. – Единствен екземпляр в целия свят.

– Кой е бил тук? – попита Дейвис, обръщайки се към Малоун.

– Един стар приятел, който явно ми има зъб.

Направи им знак да го последват в библиотеката, оставяйки кураторката и управителят да си говорят в кабинета. Там им обясни кой е Джонатан Уайът и добави:

– За последен път го видях преди осем години, на заседанието на комисията за вътрешно разследване, която го уволни.

Дейвис измъкна телефона си, набра някакъв номер и продиктува името на Уайът. Послуша известно време, после прекъсна връзката.

– В момента е на свободна практика – обяви той. – Наемник, готов да изпълнява всякакви поръчки. Живее във Флорида.

В съзнанието на Малоун отново се появи кодираното послание на Джаксън. Двайсет и шест букви, плюс пет символа.


GYUOINESCVOQXWJTZPKLDEMFHR

ΔФ: Х


– Без колелото текстът на Джаксън не може да бъде дешифриран – въздъхна той. – Това е. Сега трябва да насочим вниманието си към Стефани.

– Мистър Малоун – обади се женски глас зад гърба му.

Той се обърна. Беше кураторката.

– Доколкото разбрах, вие проявявате интерес към шифровъчното колело – подхвърля тя, докато се приближаваше.

– Да – кимна той. – За него сме тук, но закъсняхме. А както вие правилно отбелязахте, то е единственото в света

– Единственият оригинал в света – поправи го жената. – А не единственото колело.

Той очаквателно я погледна.

– В образователния център имаме доста копия на уредите, които е използвал Томас Джеферсън. Идеята беше децата да се упражняват на тях, за да придобият по-ясна представа за разнообразните изобретения на великия президент. да ги пипнат и да ги усетят. Сред тях има и едно колело. Аз лично поръчах да го направят. То е от пластмаса, но е изработено точно по оригинала. С 26 диска и 26 букви, изписани отстрани. Помолих фирмата производител да възпроизведе абсолютно точно дисковете, изработени от Джеферсън.

50.


Бат, Северна Каролина

Хейл наблюдаваше приготовленията на Нокс. Шест чаши от бара, подредени в редица на една от масите. Във всяка от тях имаше по един пръст уиски. Нокс измъкна от джоба си епруветка с жълтеникава течност. Капитаните се втренчиха в нея. После Болтън бавно кимна в знак на съгласие. При тези двубои всеки от капитаните имаше правото да се откаже по всяко време, признавайки поражението си.

Днес това нямаше да се случи.

Нокс отсипа няколко капки от течността в една от чашите с уиски. Беше отрова от вид риба, обитаваща морето около Карибите. Без мирис, без вкус, фатална за броени секунди. Важен артикул в арсенала на Общността от векове насам.

– Всичко е готово – обяви боцманът.

Хейл пристъпи към масата, заковал поглед в третата чаша отляво надясно, която съдържаше отровата. Болтън също се приближи.

– Все още ли приемаш предизвикателството? – попита го Хейл.

– Аз не се страхувам да умра, Куентин. А ти?

Отговорът на този въпрос беше без значение. Важното беше да натрие носовете на тези тримата. Да им изнесе урок, който да помнят цял живот. Без да отмества поглед от лицето на Болтън, той тихо нареди:

– Разбъркай чашите, Нокс!

Долови тихото плъзгане на столчетата по гладкия плот на масата. Нокс ги разместваше достатъчно дълго, за да изключи възможността да бъде запомнена чашата с отровата. Преди векове това бил един от най-любимите ритуали на пиратските екипажи. Моряците наблюдавали внимателно разместването на чашите, а после правели залози.

– Готово – докладва Нокс.

Шестте чаши чакаха на масата. Кехлибарената течност в тях бавно се успокояваше. Първият ход беше за Хейл, защото той беше отправил предизвикателството.

Едно от шест.

Той посегна към четвъртата чаша в редицата, опря я до устните си и пресуши съдържанието ѝ на един дъх. Алкохолът опари гърлото му. Закова очи в лицето на Болтън и зачака. Нищо.

– Сега е твой ред – усмихна се той.

Уайът се настани в кабината. Бягството беше осъществено точно по план и Малоун остана с празни ръце. Вечем нямаше как да разшифрова посланието на Джаксън. Задачата беше изпълнена.

Остави пистолета на седалката и намести найлоновия плик в скута си. После внимателно извади уреда и го постави на коленете си. Набрал височина, хеликоптерът бързо се отдалечаваше от Монтичело. Утрото беше тихо и слънчево, а въздухът кристално чист.

Уайът напипа двата свободни диска и започна да им търси мястото на колелото. За рамката беше закрепен железен шиш, който минаваше през средата на останалите двайсет и четири диска. Отбеляза, че дебелината им е само няколко милиметра. Всички бяха плътно закрепени, без никакъв луфт. Беше лесно да види къде са местата на тези в ръцете му.

Той започна да ги разглежда по-внимателно. Върху всеки от тях беше издълбана по една буква от азбуката, подчертана с назъбени линии отгоре и отдолу. Беше изчел доста неща за това колело и беше наясно, че дисковете трябва да бъдат подредени в точно определен ред. Но Джаксън не си беше направил труда да приложи някакви инструкции освен петте странни символа в края. Реши да започне с най-логичното действие и завъртя първия диск на шиша. На обратната му страна беше изписана цифрата 3. Двата откачени диска бяха обозначени с 1 и 2.

Може би ставаше въпрос за просто подреждане на числата.

Откачи шиша от рамката, притисна вече окачените върху него дискове, а после внимателно плъзна двата свободни на обозначените им места.

След това върна шиша на мястото му и извади от джоба си лист хартия, върху който предварително си беше преписал посланието на Андрю Джаксън.

Хейл усети как напрежението в стаята расте, въпреки че беше изпита само една чаша.

Сега беше ред на Болтън.

Очите му бавно огледаха останалите пет чаши. На лицата на Сюркуф и Когбърн бе изписано дълбоко изумление. Това беше добре. Тези двамата трябваше да проумеят, че с него шега не бива.

Болтън продължаваше да оглежда чашите.

Странно, че безгръбначният глупак не проявява никакъв страх, помисли си Хейл. Нима бе толкова заслепен от гняв или просто не си даваше сметка за случващото се?

Болтън направи избора си, вдигна една от чашите и погълна съдържанието ѝ. Изтече една секунда. После втора, трета, четвърта… Не се случи нищо.

– Пак си ти, Куентин – усмихна се той.

Уайът се взря в поредицата от двайсет и шест букви, скрити от Андрю Джаксън в шифъра на Джеферсън.


GYUOINESCVOQXWJTZPKLDEMFHR


Започна отляво, с диск номер 1. Завъртя го, докато откри буквата G, а след това и Y. После продължи в същия ред, спазвайки последователността.

Хеликоптерът прелетя над предградията на Шарлътсвил и продължи към Университета на Вирджиния. Карбонел го чакаше. Бяха се разбрали да не използват радиостанцията по време на полета, за да изключат евентуално засичане. Пилотът беше на щат в НРА. А Уайът започна да разбира защо дисковете са прикрепени толкова плътно един към друг – триенето пречеше да се въртят свободно, след като съответният диск попаднеше на желаната буква.

Продължаваха да летят на запад над пъстри есенни гори. Не му оставаше много време. Отново се наведе над буквите.

Хейл погълна съдържанието на втората чаша, която избра без никакво колебание. Изчака пет секунди с ясното съзнание, че отровата действа светкавично.

От баща си беше чувал за друг подобен сблъсък преди много години с главно действащо лице Абнър Хейл. След неуспелия атентат срещу Андрю Джаксън и отнемането на разрешителните на Общността напрежението между четиримата капитани рязко нараснало и се стигнало до открит двубой между фамилиите Сюркуф и Хейл. Избраното питие било кентъки бърбън. След като изпил втората чаша, Абнър Хейл обърнал очи и паднал мъртъв на пода. Това се случило пак в имението, но в стария, вече несъществуващ салон. Смъртта на Абнър Хейл освободила Общността от напрежението. Наследилият го прапрадядо на Куентин бил далеч по-умерен, но не изпитвал никакви угризения от постъпката на баща си.

Това е една от характерните особености на пиратската общност. Всеки е длъжен да се докаже.

Уискито затопли стомаха му. В него нямаше отрова. Шансовете на Болтън рязко намаляха. Едно към три.

Полетът беше към своя край. На плаца между изоставените хангари на някакъв промишлен комплекс чакаха два джипа. Между тях на асфалта стоеше Андреа Карбонел.

Той откри мястото на 26-ата буква. R. Натисна с върховете на пръстите си дисковете и ги завъртя едновременно. Надяваше се скритото послание да е някъде в кръга между двайсет и шестте букви. След четвърт оборот надеждата се превърна в действителност. Пет думи. Уайът ги запечата в паметта си и бързо размести дисковете.

Нокс забеляза колебанието на Болтън. Очите му бавно опипваха трите останали чаши.

Нокс усети как нервите му се опъват до скъсване. Никога досега не беше ставал свидетел на капитански двубой. Беше чувал за тях от баща си, но доколкото си спомняше, нито един от тях не беше стигал толкова далеч. Но смисълът им се криеше именно в непредвидимостта, а посланието му беше ясно – не се бийте помежду си, а работете за едно. Никой капитан не искаше да се прояви като страхливец. Затова Едуард Болтън продължаваше да се държи твърдо, макар и да знаеше, че една от трите чаши на масата беше смъртоносна.

Блестящите тъмни очи на Хейл не слизаха от лицето му. Болтън посегна към една чаша и я вдигна към устните си. После отвори уста и изля съдържанието ѝ направо в гърлото си. Изтекоха пет секунди. Не се случи нищо.

Когбърн и Сюркуф издадоха колективна въздишка. Широката усмивка на Болтън издаваше огромно облекчение.

Това не е лошо, помисли си Нокс. Никак не е лошо.

51.


Хейл сведе очи към двете чаши. Делеше ги петнайсет сантиметра полирано дърво.

Едната от тях беше смъртоносна.

– Достатъчно – обади се Когбърн. – И двамата доказахте своята решимост, доказахте, че сте мъже. Време е да спрете.

– Няма да стане – поклати глава Болтън. – Сега е негов ред.

– А ти ще се отървеш от мен, в случай че направя погрешния избор, а? – изгледа го Хейл.

– Ти ме предизвика. Няма да спираме. Хайде, избирай проклетата чаша!

Хейл отново погледна надолу. Кехлибарената течност в чашите не помръдваше. Той вдигна едната и я разклати. После стори същото и с другата. Болтън напрегнато го наблюдаваше.

– Нека бъде тази! – отсече той, взе едната чаша и я поднесе към устните си.

Тримата капитани и Нокс го гледаха, без да мръднат. Очите му блестяха. Трябва да се убедят, че куражът му няма граници. Изсипа съдържанието в устата си, задържа го за миг, после преглътна. Очите му се изцъклиха, дишането му почти спря. Задави се, лицето му се разкриви. Вдигна ръце към гърдите си. После се строполи на пода.

Уайът чакаше приземяването на хеликоптера. Колелото отново беше в найлоновия плик. Бе постъпил в разузнаването веднага след колежа, по време на военната си служба. Не беше нито либерал, нито консерватор, нито републиканец, нито демократ. Беше просто американец, който бе служил на родината си, докато не зачеркнаха името му от ведомостите. Приносът му никак не беше малък. Беше събирал секретна информация по най-горещите точки на планетата. Благодарение на него бяха разкрити двама дълбоко законспирирани агенти в ЦРУ, които бяха осъдени като шпиони. Изпълнявайки секретна заповед, беше ликвидирал един двоен агент – въпреки официалното становище, че в САЩ не се извършват политически убийства.

И нито веднъж не беше нарушавал заповед. Дори и при инцидента с Малоун, когато загинаха двама души. Но днес вече беше свободен. Не го ограничаваха никакви правила, никакъв морал.

Можеше да прави каквото пожелае. Което беше една от причините да се включи и в текущата операция.

Слезе от хеликоптера, който веднага се вдигна във въздуха и изчезна. По всяка вероятност щяха да го скрият в някой хангар, далеч от любопитни очи. Карбонел го чакаше сама. Зад волана на джипа не се виждаше шофьор.

– Виждам, че си успял – подхвърли тя.

Беше се преоблякла в къса морскосиня пола и бяло сако, което плътно прилепваше към стройната ѝ фигура. Носеше сандали със средно висок ток. Той спря на няколко метра от нея, притиснал плика към гърдите си. Пистолетът му беше затъкнат на гърба.

– А сега какво? – подхвърли той.

Тя посочи единия от автомобилите.

– Ключовете са на таблото. Заминавай накъдето пожелаеш.

Уайът демонстрира престорен интерес към черния джип.

– Мога ли да го задържа?

– Ако това ще те направи щастлив, да – усмихна се тя. – На мен ми е все едно.

Той се обърна с лице към нея.

– Успял си да разбереш как се работи с колелото, а?

– Точно така.

– Можеш ли да откриеш двете липсващи страници?

– Аз съм единственият човек на света, който е в състояние да го направи.

Уайът си даваше ясна сметка за уникалното положение, в което се намираше. Държеше в ръцете си вещ, от която жената срещу него се нуждаеше повече от всичко друго. С помощта ѝ тя можеше да открие липсващите страници от архивите на Конгреса и да реализира тайните си планове. Но без нея беше нищо. Кръгла нула.

Уайът запрати плика на асфалта. Двестагодишните дървени дискове се изпотрошиха.

– Ще си ги залепиш – усмихна се той. – Едва ли ще ти отнеме повече от седмица. Желая ти късмет.

После се обърна и тръгна към джипа.

Нокс не отделяше поглед от проснатото тяло на Куентин Хейл. Когбърн и Сюркуф не помръдваха.

– Край на комедията – въздъхна с видимо облекчение Болтън.

Ръката му посегна към единствената чаша, останала на масата.

– Фамилията Хейл е причината да затънем в тази бъркотия, от която нямаше измъкване – добави той. – Но, слава богу, всичко приключи. Предлагам да използваме жената в килията и да сключим сделка.

– Надявай се – скептично поклати глава Когбърн.

– Имаш ли по-добра идея, Чарлс? – изгледа го Болтън. – А ти, Джон? Или ти, боцмане?

Нокс изобщо не го чу. Сега единствената му задача беше да си спаси задника. На всяка цена. Мъжете насреща му бяха безразсъдни идиоти, които не обръщаха внимание на нищо. Болтън вдигна чашата от масата.

– Пия за светлата памет на славния ни капитан – тържествено обяви той. – Дано гние в ада.

Нокс се стрелна напред и изби чашата от ръката му. Тя падна на пода, но остана цяла. Кехлибарената течност се разля по дъските.

– Какво, по дяволите… – смаяно започна Болтън, но изведнъж млъкна с отворена уста.

– Ама и теб си те бива, Клифърд – каза Хейл, докато бавно се изправяше на крака.

Капитаните го гледаха като втрещени.

– Поставих този тип на мястото му, а? – ухили се Хейл. – Само след секунда щеше да бъде мъртъв, и то поради собствената си глупост.

Болтън беше видимо разтърсен.

– Точно така, Едуард – мрачно го изгледа Хейл. – Една секунда те делеше от смъртта.

– Мръсно лъжливо копеле! – излая най-сетне Болтън.

– Аз ли съм лъжливо копеле? Я си помисли! Щеше ли да изпиеш последната чаша, несъмнено с отровата в нея, ако не бях се престорил на умрял?

Нещо, което останалите несъмнено щяха да очакват от него, за да се сложи точка на спора. Разбира се, изборът щеше да бъде негов. Можеше да откаже да изпие отровата, признавайки се за победен.

– Искам отговор, Едуард. Щеше ли да я изпиеш?

Мълчание.

– Така си и помислих – усмихна се Хейл. – Аз не се преструвах, а просто те тласках към пътя, по който никога не би поел сам.

Нокс разбра, че Хейл не е мъртъв още в мига, в който тялото му се строполи на пода. Реакцията му не беше типична. Отлично познаваше действието на отровата и въздействието ѝ върху човешкото тяло. Само няколко часа по-рано се беше уверил в това за пореден път при контакта си със Скот Парът.

Хейл заплашително се втренчи в лицата на тримата си партньори.

– Повече да не съм чул нито дума от вас! – процеди той. – Ще си мълчите и ще изпълнявате онова, което ви казвам!

Никой не възрази. А Нокс имаше две причини да бъде доволен. Първо, Едуард Болтън беше наясно, че му дължи живота си. Второ, това важеше и за другите двама капитани. Което решително означаваше нещо важно.

52.


Монтичело


Малоун влезе в залата "Грифин Дискавъри", разположена на приземния етаж на центъра за посетители. Според обясненията на кураторката тук на децата се разказваше за имението на Джеферсън, а също така и за живота в края на XVIII и началото на XIX век. В добре аранжираното вътрешно пространство имаше всичко: макет на имението, копие на леглото на Джеферсън, работилница за пирони, жилищно помещение за робите, ковашки чук и копие на полиграфа на Джеферсън. Няколко хлапета сновяха между експонатите под благосклонните погледи на родителите си.

– Това място е много популярно – подхвърли кураторката.

Касиопея, Едуин Дейвис и управителят на имението също бяха тук.

Очите му се спряха на колелото. Три от децата стояха пред него и усърдно въртяха боядисаните в кафяво дискове.

– Направено е от смола – добави жената до него. – Оригиналът е много по-крехък. Дисковете му са от дърво, на повече от двеста години. Дебелината им е едва осем милиметра и много лесно могат да се счупят.

– Сигурен съм, че крадецът ще бъде внимателен – успокоително подхвърли Малоун, доловил тревогата в гласа ѝ.

Поне докато дешифрира посланието, добави мислено той.

На хлапетата им омръзна да си играят с колелото и се насочиха към вътрешността на залата. Малоун се приближи към него и започна да разглежда двайсетте и шест диска, нанизани на метален шиш. Върху всеки от тях бяха изписани черни букви, разделени с линии.

– Искате ли да си запишете поредицата? – попита кураторката.

– Няма да му трябва – усмихна се Касиопея.

Наистина беше така.

Фотографската му памет отдавна беше влязла в действие.


GYUOINESCVOQXWJTZPKLDEMFHR


Завъртя дисковете и се зае да ги подрежда в правилната поредица.


Уайът продължаваше да крачи към колата.

– Бях сигурна, че ще разчетеш посланието – извика след него Карбонел.

Той спря и се обърна. Тя стоеше неподвижно. Слънцето огряваше неразгадаемите черти на лицето ѝ. Найлоновият плик лежеше в краката ѝ. Изчислил всички възможни варианти, пъргавият ѝ ум вече беше стигнал до заключението, че няма друг избор, освен да преговаря с него. Унищожаването на дисковете му гарантираше сигурност, защото само той знаеше мястото. Тя бавно тръгна към него и спря едва когато лицето ѝ се озова на сантиметри от неговото.

– Утроявам възнаграждението ти. Половината ще преведа в рамките на следващите два часа в банка по твой избор. Останалото ще получиш, когато ми предадеш двата документа – разбира се, невредими.

Сега беше моментът да ѝ напомни очевидното.

– Вероятно си даваш сметка, че Общността ще ми предложи много по-висока цена – подхвърли Уайът.

– Естествено – кимна тя. – Но и ти си даваш сметка, че само аз мога да ти предложа нещо повече – както го направих тази сутрин. Именно затова още разговаряш с мен, вместо вече да си отпрашил с чисто новия си автомобил.

Беше права. За да изпълни предписанията на Андрю Джаксън, той се нуждаеше от няколко специфични неща, които нямаше нито време, нито възможност да си набави сам.

– Искам чист паспорт.

– За къде си решил да пътуваш?

Уайът знаеше, че едва ли ще успее да се скрие от тази жена. Затова ѝ разказа за Поу Айланд, Нова Скотия.

– Имай предвид, че само ти и аз знаем за него – добави той. – От което следва, че само ти и аз можем да го споделим с трети лица.

– Това ли начинът ти да ме държиш в правия път?

– Ако там се появи още някой, моментално ще изгоря всичко, до което успея да се добера – сухо отвърна той. – А ти и Общността можете да вървите по дяволите.

– Аха, може би това е начинът да покажеш, че си по-добър от мен – кимна тя.

– Просто е моят начин и нищо повече – отвърна той.

– Толкова те харесвам, Джонатан – дари го с разбираща усмивка Карбонел. – Винаги знаеш какво искаш. Добре, съгласна съм. Ще го направим по твоя начин.

Касиопея надникна над рамото на Котън, който продължаваше да подрежда дисковете. Разговорът с Едуин Дейвис остана недовършен, но засега трябваше да почака. Както и първоначалната нагласа за един романтичен уикенд, с която беше долетяла в Ню Йорк. Защото изведнъж беше попаднала в "лепкава дупка", както обичаше да се изразява баща ѝ – голям почитател на крикета и основен спонсор на няколко испански отбора. Спортът беше голямата страст на баща ѝ, но за съжаление тя не я наследи. В конкретния случай обаче наистина ставаше въпрос за "лепкава дупка". Събитията се променяха точно толкова неочаквано, колкото отскачащата от калния или замръзнал терен топка за крикет. Куп тайни, накърнено его и различни характери. Плюс факта, че двама от играчите бяха сред най-известните хора на планетата.

Котън приключи с подреждането.

– На тези дискове липсват петте символа от посланието на Джаксън – отбеляза той. – Може би са част от нещо друго. – Притисна с пръсти двайсет и шестте диска и ги завъртя едновременно. – Я да видим какво ще се получи… Ето го!

Касиопея насочи вниманието си към черните букви, които бяха образували някакви думи без разстояния помежду им.


PAWISLANDMAHONEBAYDOMINION


– Ще ни трябва компютър – обяви Малоун.

Кураторката кимна и ги поведе към офиса до изложбената зала. Касиопея се настани зад клавиатурата и набра текста.


PAW ISLAND, MAHONE BAY

(ПОУ АЙЛАНД, МАХОУН БЕЙ)


Екранът се изпълни с различни сайтове.

Координатите на Махоун Бей се оказаха 44.30 градуса северна ширина и 64.15 градуса западна дължина, съвсем близо до бреговете на Нова Скотия. Един впечатляващ с размерите си залив, който се отваряше към Атлантическия океан. Името му произлизаше от френската дума mahonne, с която наричали лодките на местните жители. Във водите му бяха разпръснати близо 400 острова, най-известният от които беше Оук Айланд. Преди повече от двеста години островът имал притегателна сила за иманярите, които бяха надупчили скалите му в напразни опити да открият злато. Поу Айланд беше разположен южно от Оук. Единствената му забележителност беше стара, отдавна изоставена британска крепост.

– Личи си, че Джаксън е направил изключително внимателен избор – отбеляза Малоун. – Мястото е особено подходящо, защото е накрай света. Районът е бил царство на пиратите, най-вече през осемнайсети век. – Той се обърна към Дейвис и добави: – Аз отивам там.

– Съгласен съм – кимна началникът на президентската канцелария. – Това е най-доброто, което можем да направим за Стефани. А и липсващите страници ни трябват.

Касиопея усети какво ще поиска от нея Котън.

– Аз ще се погрижа за онези, които подслушват телефоните – обади се тя. – Ще захраним Хейл с каквото пожелаем.

– Направи го – кимна той. – Уайът разполага с колелото и вероятно също ще потегли на север.

– Ще открия Стефани – увери го тя.

Малоун се обърна към кураторката на музея.

– Споменахте, че вие сте направили този дубликат. Кой друг знае за неговото съществуване?

– Само аз и производителят – отвърна жената. – Не бях казала дори на управителя, който научи за него едва преди няколко минути – горе в имението. Просто ми се струваше, че не е толкова важно.

Но Касиопея веднага оцени важността на новината.

– Уайът е сигурен, че само той знае – подхвърли тя.

– Точно така – кимна Котън. – А това означава, че имаме предимство за пръв път от началото на тази игра.

Загрузка...