Шогун

Глава първа

Блакторн се събуди внезапно. В първия момент му се стори, че сънува, защото се намираше на суша, а стаята беше невероятна: малка, много чиста, покрита с меки постелки. Лежеше върху дебел юрган, завит с още един. Таванът бе от полирано дърво, стените бяха облицовани с квадратни кедрови дъсчици, облепени с матова хартия, която приятно омекотяваше светлината. До него беше поставен яркочервен поднос с малки купички. Едната беше пълна с изстинали варени зеленчуци и той лакомо ги изгълта, без да усеща пикантния им вкус. В другата имаше рибена чорба, която изсърба на един дъх. Третата съдържаше гъста каша от пшеница и овес и той я излапа набързо, с пръсти. Водата в кратунката със странна форма беше топла, с особен привкус — леко нагарчаше, но въпреки това беше приятна за пиене.

Тогава забеляза разпятието в нишата.

Къщата е испанска или португалска, помисли той втрещен. Дали се намираше в Япония? Или може би в Китай?

Един квадрат от ламперията на стената се плъзна встрани. Зад вратата бе коленичила пълна кръглолика жена на средна възраст; тя се поклони и му се усмихна. Кожата й беше златиста на цвят, очите — черни и дръпнати, а дългата гарвановочерна коса беше прибрана на красив кок. Беше облечена в сива копринена роба с широк лилав пояс около кръста и носеше къси бели чорапки с плътни ходила като на обувки.

— Гошеджинсама, гокибун уа икага десу ка? — попита тя. Почака, докато той я гледаше с празен поглед, след което повтори въпроса си.

— Това Япония ли е — попита той на свой ред — Или Китай?

Тя го загледа, без да разбира, и пак каза нещо, което той отново не разбра. И изведнъж си даде сметка, че е гол. Дрехите му не бяха в стаята. Показа и със знаци, че иска да се облече. После посочи към купичките за храна и и даде да разбере, че беше все още гладен. Тя се усмихна, поклони се и затвори плъзгащата се врата.

Той се отпусна изтощен в постелята. Стори му се, че подът под него се люлее, и от това му призля и му се зави свят. Съвзе се с усилие на волята. Спомням си, че издърпах котвата, сети се той. Заедно с Винк. Мисля, че беше Винк. Бяхме в някакъв залив, корабът заби нос в плитчината и спря. Чувахме как вълните се разбиват в брега, но всичко наоколо беше спокойно. На брега се виждаха светлини, слязох в каютата и — край, тъмнина, друго не си спомням. После имаше светлини и непознати гласове. Говорих на английски и португалски. Един от туземците говореше малко португалски. Дали не беше португалец? Попитах ли го къде се намираме? Не помня. След това се върнахме на рифа и пак връхлетя голяма вълна, отнесе ме в морето и започнах да се давя — беше леденостудено — не, водата беше топла като копринена постеля и гъста, безкрайно гъста. Сигурно са ме извлекли на брега и после са ме донесли тук.

— Изглежда, леглото е било меко и топло — произнесе той на глас — За пръв път лежа в копринена постеля.

Слабостта надделя и Блакторн заспа безпаметно. Когато се събуди, пръстените купички отново бяха напълнени, а дрехите му лежаха до него, грижливо сгънати. Бяха изпрани, изгладени и закърпени със ситни, изящни бодове.

Ала ножът му беше изчезнал, както и ключовете.

Трябва да си намеря нож, и то веднага, помисли той. Или пищов.

Погледът му се върна към разпятието. Въпреки опасенията си Блакторн се развълнува. Цял живот бе слушал предания, разказвани от лоцмани и моряци, за невероятните богатства на тайнствената португалска империя в Далечния изток, за това как били обърнали вече неверниците в католическата вяра и така ги държали в подчинение, как златото там било на цената на желязото, а смарагдите, рубините, диамантите и сапфирите били безбройни като морския пясък.

Ако разказите за покръстването са верни, реши той, възможно е и останалото да е истина. За богатствата. Да. И колкото по-бързо се въоръжа и се върна на „Еразъм“ зад неговите оръдия, толкова по-добре.

После изяде храната, облече се и се изправи на все още треперещите си крака. Чувствуваше се извън своята стихия както винаги когато беше на суша. Ботушите му ги нямаше. Отиде до вратата, като залиташе, протегна ръка да се подпре, ала леките квадратни панели не издържаха тежестта му, строшиха се и разкъсаха хартията. Отново се изправи на крака. Жената в коридора го гледаше изумена.

— Извинете — почувствува се той неудобно заради своята непохватност. Чистотата на стаята бе някак си омърсена.

— Къде са ботушите ми?

Жената го наблюдаваше с неразбиращ поглед. Той търпеливо повтори въпроса си с жестове и тя забърза по коридора, коленичи, плъзна още един панел в стената и го повика с пръст. Някъде наблизо се чуваха гласове и шуртеше вода. Мина през вратата и се озова в друга стая, също полупразна. От нея се излизаше на веранда със стълби, които водеха към малка градинка, оградена с висока стена. До вратата на градинката стояха две възрастни жени, три деца, облечени в алени дрехи, и някакъв старец с гребло в ръка, очевидно градинар. Всички едновременно се поклониха и останаха с наведени глави.

Блакторн с удивление забеляза, че старецът беше почти гол, само с къса тясна набедрена превръзка, която едва прикриваше слабините му.

— Добро утро — поздрави той, като не знаеше какво да каже.

Те останаха неподвижни, със сведени глави. Той се вторачи в тях смутен и несръчно им се поклони в отговор. И шестимата веднага се изправиха и му се усмихнаха. Старецът отново се поклони и заработи в градината. Децата го позяпаха известно време, сетне се засмяха и избягаха. Двете старици потънаха някъде в дълбините на къщата, но той през цялото време усещаше погледите им върху себе си.

На най-долното стъпало съзря ботушите си. Преди обаче да успее да ги вземе, жената вече бе коленичила и за голямо негово смущение му помогна да се обуе.

— Благодаря — каза той. Замисли се за миг, тикна пръст в гърдите си и произнесе натъртено — Блакторн! Блакторн! — После посочи към нея. — Как се казваш?

Тя го гледаше с неразбиращ поглед.

— Блакторн — внимателно повтори той, сочейки себе си, и пак насочи пръста си към нея — Как се казваш?

Тя се намръщи, но внезапно проумяла, започна да се сочи и да повтаря:

— Онна. Онна.

— Онна — произнесе и Блакторн, не по-малко горд от нея — Онна.

Тя кимна щастливо.

— Онна.

Никога преди не бе виждал такава градина: имаше малък водопад, поточе с мостче, грижливо поддържани пътечки, покрити с дребни камъчета, храсти, цветя и камъни. Направи му впечатление колко е чисто. И спретнато.

— Невероятно — продума неволно.

— Нивирятно — повтори тя услужливо.

— Нищо.

И като не знаеше какво друго да каже, махна и с ръка да си върви. Тя послушно се поклони най-учтиво и излезе.

Блакторн седна на припек, облегнат на някакъв стълб. Чувствуваше се слаб. Старецът плевеше, макар че плевел не се виждаше. Какво ли е станало с другите — питаше се той. Дали е жив капитанът? Колко ли дни съм спал? Помня, че се будих, ядох и пак заспах, а храната беше също тъй незадоволителна, както и сънищата.

Децата изприпкаха покрай него — играеха на гоненица. Той се почувствува неудобно пред тях заради голотата на градинаря, защото, като се навеждаше, всичко му се виждаше, и се изненада, че на децата това очевидно не им правеше никакво впечатление. Зад стената забеляза покрити със слама и керемиди покриви, а в далечината — високи планини. Свеж ветрец брулеше небето и гонеше купестите облаци. Беше чудесен пролетен ден и пчелите бързаха да събират нектар. Тялото му копнееше за още сън, но той се изправи и с усилие на волята се запъти към вратата на градината. Градинарят се усмихна и се поклони, после изтича да му отвори вратата, пак се поклони и я затвори след него.

Селото беше разположено около полукръглия залив, обърнат на изток, и се състоеше от близо двеста къщи, каквито никога не бе виждал, сгушени в подножието на планината, която се спускаше до самия бряг. В планината се забелязваха терасирани ниви и прашни пътища, които водеха на север и на юг. Долу крайбрежната улица бе покрита с калдъръм, а от брега към морето бе построен каменен улей за спускане на лодки във водата. Пристанището беше добро и безопасно, с каменен вълнолом. Мъже и жени чистеха риба и плетяха мрежи, а откъм северната страна строяха лодка с невероятна форма. Далече в морето на изток и на юг се виждаха острови. Рифовете бяха или там, или отвъд хоризонта.

В пристанището имаше много лодки със странна форма, повечето рибарски, някои с големи платна, други с весла — гребците стояха прави и гребяха с гръб към морето, а не седнали с лице към него, както можеше да се предположи. Някои от лодките се отправяха в открито море, други стояха с носове към дървения док, а „Еразъм“ беше закотвен на около петдесет метра от брега, в достатъчно дълбоки води, завързан за носа с три въжета. Кой ли е сторил това? Около него имаше и други кораби, а на борда му се мяркаха туземци, но нито един от неговите моряци. Къде ли бяха?

Той се огледа и изведнъж усети множеството погледи, насочени към нещо. Щом видяха, че ги гледа, всички му се поклониха и той също им се поклони в отговор, все още смутен. И отново хората се върнаха оживено и щастливо към заниманията си, започнаха да сноват напред — назад, спираха, пазаряха се, кланяха се един на друг и сякаш не го забелязваха вече. Приличаха на безброй пъстроцветни пеперуди. Ала той усещаше върху себе си изпитателни погледи, насочени от всеки прозорец и порта, покрай които минаваше на път към брега.

В тях има нещо необичайно, но не мога да разбера какво, недоумяваше той. Не бяха само дрехите и поведението, а… Не са въоръжени — внезапно осъзна Блакторн. Нито саби, нито пищови. Интересно, защо?

От двете страни на улицата имаше отворени магазинчета със странни стоки. Подът им бе издигнат, купувачите и продавачите клечаха или коленичеха на чистите дъски. Повечето бяха обути в дървени или папурени сандали, някои в познатите вече бели чорапки с плътни ходила и отделен голям пръст, за да се пъхне в него каишката на сандала. Всички обувки обаче бяха събути отвън, в праха. Онези, които бяха боси, почистваха краката си и обуваха чисти терлички, поставени на входа.

— Като си помисли човек, страшно е разумно — каза си той със страхопочитание.

В този миг видя, че към него се приближава монах с тонзура, и от слабините към стомаха му бавно плъпна ужас, от който му призля. Свещеникът очевидно беше португалец или испанец и макар развяната му роба да беше оранжева, броеницата и разпятието, закачени на пояса, си личаха ясно, както и студеният враждебен израз на лицето. Робата му беше изцапана от дълго носене, а европейските му ботуши — изпръскани с кал. Погледът му бе вперен в закотвения „Еразъм“ и Блакторн знаеше, че веднага е разпознал в него холандски или английски кораб, които бяха нови за повечето морета: по-тесни, по-бързи, едновременно търговски и бойни, подобрени модели на английските капери4 — всели толкова смут в испанските владения. Свещеникът бе придружен от десетина туземци, чернокоси и чернооки, единият от които беше облечен по същия начин с изключение на сандалите с каишка между пръстите. Останалите носеха пъстроцветни роби или широки панталони, някои само набедрени превръзки. Никой не беше въоръжен.

На Блакторн му се прииска да побегне, докато не е късно, но знаеше, че е още много слаб, а и нямаше къде да се скрие. Едрият му ръст и цветът на очите му го издаваха, че е чужденец в този свят. Той само се облегна на стената.

— Кой сте вие — попита свещеникът на португалски. Беше набит, мургав, охранен мъж на двадесет и няколко години, с дълга брада.

— А вие — отвърна Блакторн на въпроса с въпрос и го загледа втренчено.

— Това е холандски капер. Значи сте холандски еретици. Пирати. Дано господ се смили над вас!

— Не сме пирати. Ние сме мирни търговци — освен за враговете си. Аз съм лоцманът на този кораб. Вие кой сте?

— Отец Себастио. Как стигнахте тук? Как?

— Вятърът ни изхвърли на брега. Кое е това място? Япония ли е?

— Да, Япония. Ниппон — отвърна нетърпеливо свещеникът. Той се обърна към един от местните хора, по-възрастен от останалите, дребен, слаб, със силни ръце и мазолести длани, с обръснато теме и коса, сплетена в стегната тънка плитка, посивяла като веждите му. Свещеникът му каза нещо със запъване на японски, сочейки Блакторн. Всички бяха поразени от думите му и се прекръстиха набързо като предпазна мярка.

— Холандците са еретици, бунтари и пирати! Как се казвате?

— Това португалско селище ли е?

Очите на свещеника бяха пронизващи, кръвясали.

— Кметът на селото ми каза, че е съобщил на властите за вас. Ще платите за греховете си. Къде са останалите членове на екипажа?

— Вятърът ни отклони от курса. Имаме нужда само от храна, вода и време за ремонт на кораба, след което веднага ще отплаваме. Можем да заплатим за всяка…

— Къде са останалите членове на екипажа?

— Не знам. На кораба. Предполагам, че са там. Свещеникът отново зададе въпрос на кмета, който отговори и махна с ръка към другия край на селото. Заобяснява нещо надълго и нашироко, след което свещеникът пак се обърна към Блакторн:

— Тук престъпниците ги разпъват на кръст, лоцмане. Ще умрете. Очакват да пристигне тукашният даймио и неговите самураи. Господ да ви е на помощ.

— Кой е даймио?

— Законният им владетел. Цялата провинция е негова собственост. Как попаднахте тук?

— А самураите?

— Воини — членове на воинската каста — отговори свещеникът с нарастващо раздразнение. — Откъде пристигате и кои сте?

— Не мога да разпозная акцента ви — продължи Блакторн, все едно, че не го е чул, само и само да го разсее. — Испанец ли сте?

— Португалец съм — избухна свещеникът, хванал се на въдицата. — Казах ви вече — аз съм отец Себастио от Португалия. А вие откъде знаете португалски толкова добре, а?

— Да, ама сега Португалия и Испания са една страна. Нали имате един крал — продължи да го дразни Блакторн.

— Отделна страна сме. Друг народ. И винаги сме били! Издигаме наше собствено знаме, задморските ни владения са отделни. Да, отделни са! Крал Филип се съгласи на това, когато открадна страната ни — Отец Себастио се владееше с усилие, но ръцете му се разтрепериха — Той покори страната ни преди двадесет години със силата на оръжието! Войниците му и онова изчадие адово, херцог Алва, сразиха нашия крал. Сега управлява синът на Филип, но и той не ни е истински крал. Скоро ще си върнем нашия. — После злобно добави. — Знаете, че говоря истината. Каквото направи онзи дявол Алва с вашата страна, същото направи и с моята.

— Това е лъжа. Алва беше истинско бедствие за Холандия, но така и не я завладя. Тя е още свободна. И винаги ще бъде. А в Португалия той победи една малка армия и цялата страна му се предаде. Никакво мъжество. Можете да изхвърлите испанеца, само да пожелаете, но никога няма да го направите. Никакво чувство за чест. Не ви бива за друго, освен да горите невинни хора в името на господа.

— Дано господ те накаже да гориш в ада за вечни времена — избухна португалецът. — Сатаната е тръгнал по земята, но ще бъде унищожен! И еретиците също! Вие сте проклети от бога!

Блакторн неволно усети как в него се надига религиозен страх.

— Свещениците не са божието ухо, нито говорят с неговия глас. Ние се освободихме от омразното ви иго и ще си останем свободни!

Само преди четиридесет години Кървавата Мария Тюдор беше кралица на Англия, а испанският Филип II Жестоки — неин съпруг. Тази фанатично религиозна дъщеря на Хенри VIII възстанови в Англия католическите свещеници, инквизиторите, процесите срещу еретици, властта на чуждоземния папа и премахна въпреки волята на мнозинството ограниченията, наложени от баща й, както и историческите промени по отношение на католическата църква в Англия. Тя управлява пет години, през които кралството се раздираше от омрази, страх и кръвопролития. Ала накрая умря и на нейно място се възкачи двадесет и четири годишната Елизабета.

При мисълта за кралицата сърцето на Блакторн се изпълни с умиление и дълбока синовна обич. Четиридесет години вече се противопоставяше тя на света. Успя да надхитри и надвие папи, свещената Римска империя, Франция и Испания, Отлъчена от католическата църква, оплюта и обругана, тя отведе Англия в сигурно пристанище — силна и независима.

— Ние сме свободни — гордо заяви Блакторн на свещеника. — А с вас е свършено. Имаме свои училища, свои книги, своя Библия, своя църква. Вие испанците сте от един дол дренки: мърша! И монасите сте една стока — идолопоклонници!

Свещеникът вдигна разпятието си високо между Блакторн и себе си, като щит.

— О, господи, закриляй ни от това зло, не съм испанец, казах ти вече! Португалец съм! И не съм монах. Аз съм брат от дружеството Христово.

— А, езуит значи!

— Да. И дано бог да ти е на помощ.

Отец Себастио излая нещо на японски и мъжете до него се втурнаха към Блакторн. Той отстъпи към оградата, успя да удари единия, но другите връхлетяха отгоре му едновременно и накрая усети, че се задушава.

— Нанигото да?

Битката се прекрати изведнъж.

На около десет крачки разстояние беше застанал млад мъж, облечен в панталони, дървени сандали и кимоно, а от пояса му стърчаха ножниците на два меча. Единият беше изкривен като кинжал, а вторият беше дълъг и леко извит, с две ръкохватки. Меч за убиване. Дясната му ръка небрежно лежеше върху дръжката.

— Нанигото да? — рязко повтори той и когато никой не му отговори веднага, изкрещя — НАНИГОТО ДА?

Японците паднаха на колене и залепиха чела в праха. Само свещеникът остана прав. Той се поклони и започна да обяснява нещо със запъване, ала младежът презрително го сряза и посочи към кмета.

— Мура!

Мура, кметът на селото, бързо заобяснява, без да вдига глава. На няколко пъти посочи Блакторн, веднъж кораба и два пъти свещеника. На улицата не се забелязваше никакво движение. Всички бяха на колене и ниско се кланяха. Кметът млъкна. Въоръженият мъж високомерно зададе още някакъв въпрос, на който му бе отговорено веднага, със страхопочитание. След това каза нещо и махна презрително с ръка към свещеника, после към Блакторн, а сивокосият предаде думите му на свещеника на по прост език. Той пламна.

Младежът беше с една глава по-нисък от Блакторн, много по-млад, с леко сипаничаво, хубаво лице. Той се втренчи в англичанина и попита:

— Онуши иттаи доко кара китанода? Доко но куни но монода?

Свещеникът се обади нервно:

— Касиги Оми-сан пита: „Откъде идваш и каква е твоята националност?“

— Господин Оми-сан ли е даймио — попита на свой ред Блакторн и усети, че го е страх от мечовете, колкото и да си даваше кураж.

— Не. Той е самураят, който пази селото. Презимето му е Касиги, а Оми е малкото му име. Тук презимената ги слагат на първо място. „Сан“ ще рече „почитаемият“ и се прибавя към всички имена, от учтивост. И изобщо свикни да бъдеш учтив и се научи набързо на някои обноски. Тук не понасят липсата на добри обноски — Гласът му се изостри — Побързай с отговора!

— От Амстердам. Англичанин съм. — Отец Себастио не скри изумлението си.

— Англичанин! Англия — започна да обяснява той на самурая, ала онзи го прекъсна нетърпеливо и изстреля още някакъв въпрос.

— Оми-сан пита ти ли си водачът. Кметът казва, че само няколко от вас, еретиците, са живи, и то повечето болни. Имате ли си капитан?

— Аз съм водачът — заяви Блакторн, макар че всъщност на брега командуваше капитанът — Аз съм главният — додаде той, тъй като капитан Шпилберген не можеше да командува нищо, било то в морето или на брега, дори когато беше в отлично здраве.

Самураят отново изрече цял порой от думи.

— Оми-сан казва, че щом ти си главният, можеш да се движиш свободно из селото, където пожелаеш, докато пристигне господарят му. Господарят му, даймио, ще реши съдбата ти. Дотогава ти се разрешава да живееш като гост в къщата на кмета, да влизаш и излизаш, когато пожелаеш. Но не ти се позволява да напускаш селото, а екипажът трябва да стои в къщата и да не излиза от нея. Ясно ли е?

— Да. Къде е екипажът ми? Отец Себастио махна неопределено към група къщурки недалеч от пристана, очевидно разстроен от решението и нетърпеливостта на Оми.

— Ей там. Радвай се на свободата, пирате! Твоите зли дела…

— Уакаримасу ка — обърна се Оми направо към Блакторн.

— Пита „разбра ли?“.

— Как е „да“ на японски?

Отец Себастио се обърна към самурая!

— Уакаримасу.

Оми презрително им махна да си вървят. Всички се поклониха ниско. Един от мъжете обаче нарочно се изправи, без да се поклони. Смъртоносният меч с ослепителна скорост описа свистяща сребърна дъга и главата на непокорния тупна от раменете му, а прахта се обагри от бликналата кръв. Тялото потръпна един — два пъти и застина. Свещеникът неволно отстъпи крачка назад. Никой друг на улицата не бе помръднал. Всички глави останаха все така ниско сведени, а Блакторн се скова от получения шок.

Оми небрежно стъпи върху трупа.

— Икинасай — каза той и им направи знак да си вървят.

Мъжете пред него отново се поклониха до земята, след което се изправиха и невъзмутимо се разотидоха. Улицата започна да опустява. Както и магазините.

Отец Себастио погледна надолу към трупа. После тържествено го прекръсти и пропя:

— Во имя отца и сина и святаго духа. Сега той гледаше самурая безстрашно.

— Икинасай!

Върхът на блестящия меч се опираше на тялото.

Свещеникът обаче изчака един дълъг миг и чак тогава се обърна и тръгна. С достойнство. Оми не го изпускаше от очи. После се обърна към Блакторн, който отстъпи заднишком, и щом се отдалечи на безопасно разстояние, побърза да свие зад първия ъгъл и да изчезне.

Оми избухна в гръмогласен смях. На улицата нямаше жива душа. Когато смехът му стихна, той вдигна меча с две ръце и методично започна да съсича трупа на малки късове.

Блакторн седеше в малка лодка и лодкарят енергично гребеше към „Еразъм“. Не срещна никакви трудности при наемането на лодката. На главната палуба се мяркаха някакви мъже. До един самураи. Някои бяха със стоманени нагръдници, двама бяха препасали мечове, но повечето бяха облечени в обикновени кимона, както се наричаха робите. Прическите им бяха едни и същи: темето обръснато, а отстрани и отзад косата сплетена на опашка, намазана с мазнина, подвита нагоре и грижливо завързана. Тази прическа се разрешаваше само на самураите и дори беше задължителна за тях. Само те можеха да носят два меча: дългият с двете дръжки, с който убиваха, трябваше никога да не ги напуска, както и по-късият, който приличаше на кама. И те бяха задължителни.

Самураите се бяха наредили покрай перилата на кораба и го следяха с очи. Изпълнен с безпокойство, Блакторн се качи по стълбата и излезе на палубата. Един от японците, облечен по-живописно от останалите, се приближи до него и му се поклони. Блакторн си беше научил урока, така че му върна незабавно поклона и всички започнаха добродушно да му се усмихват. Той все още беше във властта на ужаса от внезапното убийство на улицата и усмивките им не успяха да разсеят мрачните му предчувствия. Тръгна към стълбата за долните помещения, ала рязко спря. Напреки на вратата беше залепена широка лента от червена коприна, а до нея — малък надпис със странни, нагърчени знаци. Той се поколеба, провери другата врата, но и тя беше запечатана с подобна лента, а върху преградата на кораба беше закован същият надпис.

Той посегна да махне копринената лента.

— Хотте оке!

И за да няма съмнение в смисъла на думите му, дежурният самурай поклати глава. Усмивката бе изчезнала от лицето му.

— Но това е моят кораб и искам…

Блакторн уталожи раздразнението си, като хвърли поглед към мечовете. Трябва да сляза долу, мислеше си той. Трябва да извадя дневниците — и моя, и другия, тайния. Господи, ако ги открият и предадат на свещениците или на японците — с нас е свършено. Всеки съд в света — освен английския и холандския — ще ни осъди като пирати по силата на доказателствата. В дневника си цитирам дати, места, количествата плячка, броя на загиналите по време на трите ни набега в Америка и единия в Испанска Африка, броя на ограбените църкви и на изгорените градове и кораби. Ами португалският дневник? Той е нашата смъртна присъда, защото съвсем очевидно е краден. Най-малкото е купен от португалец предател, а според законите им всеки чужденец, у когото е намерен техен дневник, да не говорим за такъв, дето отключва пътя през Магелановия проток, трябва незабавно да се умъртви. Ако дневникът бъде открит на вражески кораб, корабът се изгаря и целият екипаж безмилостно се екзекутира.

— Нан но уода? — попита един от самураите.

— Говорите ли португалски? — на свой ред попита Блакторн на португалски.

Самураят сви рамене.

— Уакаримасен.

Друг самурай пристъпи напред и почтително се обърна към водача, който кимна в знак на съгласие.

— Португалски приятел — започна тогава самураят със силен акцент. Той разтвори горната част на кимоното си и показа малкото дървено кръстче, което висеше на врата му. — Християнин. — Посочи себе си и се усмихна. — Християнин. — После посочи към Блакторн. — Християнин ка?

Блакторн се поколеба, но кимна с глава утвърдително.

— Християнин.

— Португалец?

— Англичанин.

Онзи размени някакви думи с водача, двамата свиха рамене и отново го погледнаха.

— Португалец?

Блакторн потвърди с глава, защото не желаеше да им противоречи за каквото и да било.

— Мои приятели? Къде?

Самураят посочи към източния край на селото.

— Приятели…

— Това мой кораб. Искам да сляза долу — опита се да обясни Блакторн по няколко начина, включително със знаци, докато най-сетне го разбраха.

— А, со десу! Кинджиру! — поясниха те натъртено, посочиха надписа и се усмихнаха.

Нямаше никакво съмнение, че не му се разрешаваше да слезе. „Кинджиру“ сигурно значи „забранено“, раздразнено помисли Блакторн. По дяволите тогава! Той натисна бравата и вратата се открехна.

— КИНДЖИРУ!

Рязко го обърнаха с лице към самураите. Мечовете им бяха почти извадени от ножниците. Двамата го чакаха неподвижно да вземе решение. Останалите наблюдаваха безразлично. Блакторн разбра, че нямаше друг избор, освен да отстъпи, така че сви рамене и отиде да провери корабните въжета и каквото друго можеше. Окъсаните платна бяха спуснати и завързани по местата им. Самите върви обаче бяха много особени, затова предположи, че японците са свършили тази работа. Тръгна към трапа, но пак спря. Обля го студена пот. Всички го наблюдаваха недоброжелателно и той си помисли: господи, как може да съм такъв глупак! Поклони се учтиво и враждебните им изражения моментално изчезнаха, започнаха отново да му се кланят и усмихват. Ала усещаше как по гърба му се стича пот и намрази всичко японско. Прииска му се да е на кораба заедно с целия си екипаж, добре въоръжени и в открито море.

— Боже мой, лоцмане, мисля, че не си прав — каза Винк. Беззъбата му усмивка беше широка и неприятна — Ако свикна някога с помията, която ни дават за храна, това е най-приятното място, където съм бил в живота си. За три дни вече спах с две жени и са послушни като зайци. Правят всичко, стига да им покажеш как.

— Така е. Но няма да издържим дълго без месо и бренди. Изтощен съм и можах само веднъж — обади се Маецукер и тясното му лице нервно потръпна — Тия жълтолики копелета не искат да разберат, че не можем без месо, бира и хляб. И бренди или поне вино.

— Там е бедата! Исусе Христе, давам цяло кралство за малко грог — Бакус ван Нек беше мрачен. Приближи се до Блакторн и се вторачи в него отблизо. Беше много късоглед, а в бурята бе изгубил и последния си чифт очила. Но дори и с тях на носа винаги заставаше възможно най-близо до събеседника си. Беше главният търговец, ковчежник и представител на холандската компания „Източна Индия“, която бе финансирала плаването. — Ние сме на брега, в безопасност, а още глътка не съм пийнал. Нито капка! Ужасно! А ти, лоцмане?

— И аз не съм. — Блакторн мразеше някой да стои в непосредствена близост до него, ала Бакус му беше приятел и почти напълно сляп, затова не се отдръпна. — Само гореща вода с някакви треви.

— И не могат да разберат, като им обяснявам какво е грог. Нищо за пиене освен гореща вода с билки — господ да ни е на помощ! Ами ако в цялата страна няма капка алкохол — Веждите му отскочиха нагоре — Направи ми, лоцмане, една услуга. Помоли ги за малко алкохол.

Блакторн бе открил къщата, където ги бяха настанили в източния край на селото. Самураят пред вратата го пусна да мине, но хората му потвърдиха, че не им разрешават да излизат извън градината. Къщата, както и онази, в която се събуди, имаше много стаи, но беше по-голяма и с по-многобройна прислуга, мъже и жени на всякаква възраст.

От екипажа бяха оживели единадесет души. Мъртвите били изнесени от японците. Изобилните количества зеленчуци бяха започнали да надвиват скорбута и всички, с изключение на двама, които имаха кръвоизливи в стомасите, оздравяваха бързо. Винк бе пуснал на двамата болни кръв, но от това не им беше станало по-добре. До падането на нощта сигурно щяха да умрат. Капитанът беше настанен в отделна стая и все още се чувствуваше много зле.

Готвачът Сонк, нисък набит човечец, рече засмяно:

— Не е лошо тук, лоцмане, както каза Йохан, като изключим храната и липсата на грог. И туземците се държат добре, стига да не ходиш обут из къщата. Тия жълти копелета направо побесняват, ако не си събуеш обувките.

— Чуйте какво ще ви кажа — прекъсна го Блакторн. — Тук има и един свещеник. Езуит.

— Исусе Христе! — Лекомисленото настроение ги напусна, щом им разказа за свещеника и обезглавяването. — И защо му отряза главата, лоцмане?

— Не знам.

— Я най-добре да се качим на кораба. Ако хората На папата ни спипат на брега…

Стаята се изпълни със страх. Немият Саламон наблюдаваше напрегнато Блакторн. Устата му се движеше и в ъглите се появиха мехурчета слюнка.

— Не, Саламоне, не съм разбрал погрешно — благо отвърна Блакторн на немия въпрос — Той изрично каза, че е езуит.

— Господи — езуит, доминиканец или друг подобен — каква разлика, намеси се Винк. — Най-добре да се качваме на кораба. Лоцмане, помоли самурая, а?

— Ние сме в божиите ръце — заяви Ян Ропер. Беше търговец авантюрист, млад мъж с тесни цепки на очите, високо чело и тънък нос — Той ще ни опази от почитателите на сатаната.

Винк погледна Блакторн.

— А видя ли някакви португалци, лоцмане?

— Не. В селото няма и следа от тях.

— Ще нахлуят, щом научат за нас — изрази Маецукер мнението на всички, а юнгата Кроок изстена.

— Щом има един свещеник, значи има и други. — Гинзел облиза пресъхналите си устни. — А в такива случаи проклетите им конквистадори никога не са далеч.

— Така е — съгласи се обезпокоеният Винк. — Те са като въшките.

— Господи, Исусе! Католици! — промърмори някой. — И конквистадори!

— А наистина ли сме в Япония, лоцмане? — попита ван Нек. — Той ли ти каза?

— Да, защо?

Ван Нек се приближи по-плътно и понижи глас.

— Щом свещениците са тук и част от туземците са католици, тогава е възможно и останалото да е истина — за богатствата, златото, среброто и скъпоценните камъни — Всички утихнаха — Ти видя ли нещо такова, лоцмане? Злато например? Туземците носят ли скъпоценни камъни или злато?

— Не. — Блакторн се замисли за миг. — Не видях нищо такова. Нито гердани, нито обеци, нито гривни. Чуйте, имам още нещо да ви кажа. Качих се на „Еразъм“ и целият е запечатан. — Разказът му засили безпокойството им.

— Господи, щом не можем да се върнем на кораба, а брегът гъмжи от свещеници и католици. Трябва да се измъкнем оттук. — Гласът на Маецукер потрепери. — Лоцмане, какво да правим? Те ще ни изгорят! Тези копелета конквистадорите мушкат със сабите си, без да…

— Съдбата ни е в божиите ръце — уверено се обади Ян Ропер. — Той ще ни закриля от анархистите. Дал е обет. Няма от какво да се боим.

Блакторн добави:

— Като си спомня как самураят се озъби на свещеника, сигурен съм, че го мрази. А това е чудесно, какво ще кажете? Само не мога да си обясня защо свещеникът не беше облечен в обичайните им одежди, а в оранжева роба. Не бях виждал такава.

— Да, това е интересно — съгласи се ван Нек. Блакторн го погледна.

— Може би още не им е много стабилно положението. Това доста би ни помогнало.

— Какво можем да направим, лоцмане — попита Гинзел.

— Да бъдем търпеливи и да изчакаме пристигането на най-главния, даймио. Той ще ни освободи. И защо не? Нищо лошо не сме им сторили. Имаме стоки, които можем да им продадем. Не сме пирати и няма от какво да се боим.

— Той е прав и освен това не забравяйте думите на лоцмана, че не всички туземци са приели католическата вяра — каза ван Нек повече да си вдъхне кураж, отколкото да ободри останалите. — Да. Хубаво е, че самураят мрази свещеника. А оръжие носят само самураите. Не е зле, какво ще кажете? Просто ще издебнем нашия пазач и ще си вземем обратно оръжието — тогава, преди да се усетят, ще бъдем на кораба.

— Ами ако този даймио е католик — попита Ян Ропер.

Никой не му отвърна. Накрая се обади Гинзел:

— Лоцмане, нали каза, че самураят насякъл човека на парчета, след като му отрязал главата?

— Да.

— Исусе! Това значи, че са варвари! Безумни варвари! — Гинзел беше висок, хубав младеж с къси ръце и много криви крака. Скорбутът го бе лишил от всичките му зъби. — И след като му отсече главата, другите просто се разотидоха, тъй ли? Без да продумат?

— Да.

— Боже мой, да убие ей така, за нищо, един невъоръжен човек! Защо го направи? Защо го уби?

— Не знам, Гинзел. Но никога не съм виждал такава страхотна бързина. Докато си извади меча от ножницата, и главата на онзи вече се търкаляше в праха.

— Господ да ни е на помощ!

— Господи, Исусе Христе — промърмори ван Нек. — Ако не можем да се върнем на кораба. — Проклета да е бурята, толкова съм безпомощен без очилата си!

— Колко самураи видя на кораба, лоцмане? — заинтересува се Гинзел.

— Двадесет и двама. Но на брега имаше още.

— Гневът божи ще се излее върху неверници и грешници и те вечно ще горят в ада!

— Много бих искал да съм сигурен в това, Ян Ропер — рече строго Блакторн, защото усети как стаята се изпълни с боязън от божията мъст. Беше доста изморен и му се искаше да си легне.

— Можеш да си сигурен в това, лоцмане, както аз съм сигурен. Моля се да прозреш божията правда. Дано осъзнаеш, че по твоя вина попаднахме тук — малцината, които оцеляхме.

— Какво — попита Блакторн застрашително.

— Защо убеди капитана да опита да открие Япония? Това не влизаше в заповедите ни. Трябваше да оплячкосаме Новия свят, да прехвърлим войната в най-уязвимата част на врага и да се приберем у дома.

— На север и на юг от нас бяха испанските кораби и нямаше къде другаде да бягаме. Да не би паметта ти да те е напуснала заедно с ума? Единственият ни шанс за спасение беше да плаваме на запад.

— Аз изобщо не видях вражески кораби. Нито пък останалите.

— Я стига, Ян — уморено се намеси ван Нек. — Лоцманът е постъпил както е смятал за най-добре. Разбира се, че имаше испански кораби.

— Така е, при това бяхме на хиляди левги от всякакви приятели във вражески води — изсъска Винк. — Това е самата истина, както е истина и фактът, че поставихме въпроса на гласуване. И всички казахме „да“.

— Не и аз.

— А мен никой не ме е питал — добави Сонк.

— О, боже!

— Успокой се, Йохан — каза ван Нек, опитвайки се да заглади напрежението. — Ние първи стигнахме Япония. Я си спомни всички легенди. Ако не изгубим ума си, ще станем богати. Имаме стока за продан, а те имат злато — трябва да имат. Къде другаде можем да продадем товара? Да не би в Новия свят, преследвани и гонени? Испанците бяха по петите ни и знаеха, че сме някъде около Санта Мария. Трябваше да бягаме от Чили, а през Протока не можехме да минем — там сто на сто ни причакваха, съвсем, близо е до ума. Единственият ни шанс беше да тръгнем насам и идеята беше чудесна. Да разменим товара за подправки, злато и сребро — какво по-хубаво от това? Помислете си само за печалбата — обикновено е хилядократна. Та ние сме в царството на подправките! Цял живот слушаме за богатствата на Япония и Китай. Нали затова се записахме за това плаване? Ще забогатеем, ще видите!

— Ще загинем като останалите. Тук сме в царството на сатаната!

Винк сърдито повиши глас:

— Затваряй си устата, Ропер! Лоцманът постъпи правилно. Той не е виновен за смъртта на хората — не е! По време на такива плавания винаги умира много народ.

Очите на Ян Ропер се стесниха като цепчици, а зениците му се изостриха като топлийки.

— Да, мир на праха им. И брат ми беше сред тях. Блакторн надникна във фанатичните очи на Ян Ропер и изпита омраза към него. Ала дълбоко в себе си се запита дали наистина се бе насочил на запад, за да избегне вражеските кораби. Или защото бе първият английски лоцман, преминал Протока, готов и в състояние да се отправи на запад, и следователно първият с някакви шансове да обиколи земното кълбо? Ян Ропер изсъска:

— Те загинаха заради твоите амбиции, лоцмане! Господ ще те накаже!

— А сега вече си затваряй устата — произнесе Блакторн тихо, но твърдо.

Ян Ропер продължи да го стрелка злобно е очи, но повече не се обади.

— А така!

Блакторн уморено се отпусна на пода и се облегна на една от отвесните подпори.

— Какво ще правим, лоцмане?

— Ще изчакаме да оздравеем напълно. Главният им скоро ще пристигне и тогава всичко ще се изясни.

Винк гледаше навън към самурая, който клечеше неподвижно до вратата на градината.

— Вижте го това копеле. От часове клечи така, без да шавне, без да продума, без дори да си човърка носа.

— Но и никакви неприятности не ни е създал, Йохан, никакви — добави ван Нек.

— Така е, но и ние какво толкова сме правили — спим, блудствуваме и ядем помията им.

— Лоцмане, той е сам, а ние сме десет — тихо се обади Гинзел.

— И за това съм мислил. Но още не сме във форма. Трябва ни най-малко седмица да се излекуваме окончателно от скорбута — отвърна Блакторн разтревожен. — И на кораба са прекалено много. Не бих се наел да се бия дори с един без копие или пищов. Нощем пазят ли ви?

— Да. Сменят се на три — четири пъти. Някой да е видял часовия заспал — попита ван Нек.

Всички поклатиха отрицателно глави.

— Довечера можем да опитаме — поде отново Ян Ропер — С божията помощ ще надвием езичниците и ще превземем кораба.

— Изчисти калта от ушите си! Лоцманът току що ти каза! Да не си оглушал — изсъска Винк с отвращение.

— Точно така — съгласи се Питерзоон, артилеристът — Престани да се заяждаш с Винк!

Ян Ропер отново присви очи.

— Помисли за спасението на душата си, Йохан Винк! И ти, Ханс Питерзоон! Денят на Страшния съд наближава — И той излезе на верандата.

Ван Нек наруши мълчанието:

— Всичко ще мине добре, ще видите.

— Ропер е прав. Алчността ни доведе дотук — обади се юнгата Кроок с разтреперан глас — Божието възмездие…

— Престани! Момчето подскочи.

— Слушам, лоцмане. Извинете, но — Максимилиан Кроок беше най-младият от всички — едва шестнадесетгодишен. Записа се за това плаване, защото баща му беше капитан на един от корабите и забогатяването им беше вързано в кърпа. Ала стана свидетел на жестоката смърт на баща си при ограбването на испанския град Санта Магдалена в Аржентина. Плячката беше добра, видя какво значи изнасилване и сам опита, отвратен от себе си, преситен от мириса на кръв и убийства. По-късно негови приятели загинаха пред очите му, а от петте кораба остана само един. Сега имаше чувството, че е най-старият от всички — Извинете. Много съжалявам.

— От колко време сме на брега, Бакус — попита Блакторн.

— Трети ден — Ван Нек отново се приближи плътно до него и приклекна на пръсти. — Не си спомням много ясно пристигането, но като дойдох на себе си, диваците бяха плъпнали по целия кораб. Макар че бяха много мили и любезни. Дадоха ни храна и гореща вода. Отнесоха мъртвите и спуснаха котвата. Не си спомням добре, но ми се струва, че ни издърпаха до кея. Ти беше трескав, като те отнесоха на брега. Искахме да те задържим при нас, но не ни разрешиха. Единият говореше малко португалски. Изглежда, им беше главен, косата му е почти бяла. Не разбра какво значи „лоцман“, но знаеше думата „капитан“. Даде ни да разберем, че нашият „капитан“ трябва да живее отделно от нас, но да не се безпокоим, защото добре щели да се погрижат за теб. Както и за нас. После ни доведе тук, по-точно ни донесоха на ръце, и той ни каза да стоим тук, докато дойде неговият капитан. Никак не ни хареса, че те откараха другаде, но нямаше как. Лоцмане, би ли помолил главния им да ни даде вино или бренди — Ван Нек жадно облиза устни и добави — Впрочем сега се сещам, че спомена думата „даймио“. Какво ще стане, като пристигне този даймио?

— Някой има ли нож или пищов?

— Не — отговори ван Нек и разсеяно почеса въшливата си глава — Взеха ни всички дрехи, изпраха ги, но оръжието не ни върнаха. Тогава не ми направи впечатление. Освен пищова ми взеха и ключовете. Бях ги вързал заедно — от трезора, ковчежето и склада с мунициите.

— На кораба горе всичко е заключено. Така че няма смисъл да се безпокоиш.

— Не обичам, когато ключовете не са у мен. Ставам нервен. Проклето да е това мое зрение, защо нямаме бренди? Бих пийнал дори малко бира.

— Господи, значи самерей го съсякъл на парчета — обади се Сонк, без да се обръща към никого.

— За бога, стига си плямпал! Самурай, а не самерей! От теб човек може да откачи — ядоса се Гинзел.

— Дано онова копеле отчето не се появи тук — каза Винк.

— Ние сме на сигурно място в божиите ръце. — Ван Нек все още се опитваше да звучи уверен. — Като дойде даймио, всички ще ни освободят. Ще ни върнат кораба и оръжието. Ще видите. Ще продадем стоката и ще се върнем в Холандия живи и богати, обиколили света — първите холандци, сторили това. Католиците да вървят по дяволите, и туй то!

— Не, не е така — възрази Винк — При вида на католиците ме полазват студени тръпки и нищо не мога да направя. Както и при мисълта за конквистадорите. Смяташ ли, лоцмане, че имат някаква власт тук?

— Не знам. Бих казал, че да. Ех, защо не сме в пълен състав!

— Горкичките, ние поне сме живи — додаде Винк.

— А може и да са се прибрали вече у дома — обади се Маецукер — Представете си, че са обърнали назад при Магелановия проток, когато бурята ни разпръсна.

— Дано си прав — каза Блакторн — Но се боя, че са загинали. Гинзел потрепери.

— Ние поне сме живи.

— Щом католиците са тук и като имам предвид как се мени настроението на тези проклети езичници, пукната пара не давам за живота ни.

— Проклет да е денят, в който напуснах Холандия — обади се Питерзоон. Проклет да е всичкият грог на земята! Ако не се бях напил като свиня, сега щях да съм в Амстердам с моята бабичка.

— Проклинай каквото си искаш, Питерзоон, но не и алкохола — той е сокът на живота!

— Ако питате мен, накиснали сме се здравата и всеки момент ще затънем. — Винк погледна драматично нагоре. — Всеки момент!

— Бях се отчаял, че изобщо ще се доберем до суша — каза Маецукер. Приличаше на пор, само дето беше беззъб. — Най-малко до Япония. Ах, тези гадни католици! Няма да ни оставят живи! Защо нямаме пищови? Как можахме да попаднем тук? Нищо лошо не искам да кажа, лоцмане — побърза да поясни той, щом Блакторн му хвърли един поглед. — Просто нямахме късмет, и това си е!

По-късно слугите отново донесоха храна. И както винаги — едно и също: варени и сурови зеленчуци с малко оцет, рибена чорба и каша от пшеница и ечемик. Моряците до един отблъснаха с отвращение парченцата риба и поискаха месо и алкохол. Ала никой не ги разбра и по-късно, по залез слънце, Блакторн си тръгна. Беше се изморил от техните страхове, омрази и псувни. Каза им, че ще се върне призори. Магазинчетата в тесните улички оживено търгуваха. Откри улицата, където живееше, и входната врата на къщата. Кървавите петна бяха почистени, тялото бе изчезнало. Все едно, че съм сънувал всичко, каза си той. Градинската врата се отвори, преди да я докосне. Старият градинар, все така с набедрена превръзка, въпреки хладния ветрец му се усмихна и се поклони.

— Конбануа.

— Здравей — поздрави Блакторн, без да се замисли. Изтича по стъпалата и спря, спомнил си за ботушите. Свали ги, качи се бос на верандата и влезе в стаята. От нея тръгна по дълъг коридор, но не можа да открие спалнята си.

— Онна — извика той. Появи се някаква старица.

— Хай?

— Къде е Онна?

Старата жена смръщи чело замислена, после посочи себе си:

— Онна!

— О, за бога — раздразни се Блакторн. — Къде е стаята ми? Къде е Онна?

Той бутна плетената преграда на още една стая. На пода пред ниска масичка бяха наклякали четирима японци и се хранеха. В единия разпозна сивокосия кмет, който се появи със свещеника. Всички му се поклониха.

— Ах, извинете — побърза той да затвори вратата и пак се провикна. — Онна!

Старата жена се замисли за миг, после го повика о пръст. Той я последва в друг коридор. Тя плъзна встрани една врата и той разпозна стаята си по разпятието. Завивките вече бяха грижливо постлани.

— Благодаря — каза Блакторн облекчено. — А сега иди да извикаш Онна.

Старицата безшумно заситни нанякъде. Той седна. Боляха го главата и цялото тяло и много му се прииска да се отпусне в удобен стол. Къде ли ги държаха? Как да се качи на кораба? Как да намери няколко пищова? Трябва да има начин. Отново се чуха меки стъпки и този път жените бяха три — старицата, кръглолико младо момиче и предишната жена на средна възраст.

Старицата посочи с пръст момичето, което имаше леко изплашен вид.

— Онна!

— Не — ядоса се Блакторн и рязко посочи жената на средна възраст. — Тази е Онна, за бога! Не си ли знаете имената? Онна, гладен съм. Мога ли да получа нещо за ядене — Той си потърка корема, за да им стане ясен смисълът на казаното. Те се спогледаха. После жената на средна възраст сви рамене и каза нещо, което се стори много смешно на другите две, отиде до леглото и започна да се съблича. Другите клекнаха, широко ококорили очи, любопитни.

Блакторн се ужаси.

— Ама какво правиш!

— Ишимашо! — каза тя, свали широкия пояс и разтвори кимоното си. Гърдите й бяха плоски, изсушени, а коремът — огромен.

Нямаше съмнение, че възнамеряваше да легне в леглото. Той заклати енергично глава, хвана я за ръката и и каза веднага да се облича. Трите се разбъбриха едновременно, размахвайки ръце, а жената очевидно много се ядоса. Тя свали дългата си пола, остана гола и се опита пак да се вмъкне в постелята.

На вратата безшумно се появи кметът. Те млъкнаха и започнаха да се кланят.

— Нанда? — попита той. — Нанда?

Старата жена започна да му обяснява какво се е случило.

— Вие иска тази жена — изумен запита той на едва разбираемия си португалски, като сочеше голата жена.

— Не, разбира се, че не. Исках само Онна да ми донесе малко храна. — И Блакторн махна нетърпеливо към нея. — Онна!

— Онна значи „жена“ — И японецът взе да сочи и трите подред: Онна — онна — онна. Искате онна?

Блакторн уморено поклати глава.

— Не, благодаря, сгреших. Извинявам се. Как й е името?

— Моля?

— Как се казва?

— А, име е Хаку. Хаку — повтори той.

— Хаку?

— Хай, Хаку.

— Извинявай, Хаку-сан. Мислех, че се казваш „Онна“.

Кметът обясни на Хаку каква грешка е станала, но тя съвсем нямаше доволен вид. После каза нещо, всички го погледнаха и започнаха да се хилят в шепи, след което излязоха. Хаку излезе гола, метнала кимоното през ръка, с много достойнство.

— Благодаря! — каза Блакторн, ядосан от собствената си глупост.

— Това моя къща. Мое име Мура.

— Мура-сан. Аз се казвам Блакторн.

— Моля?

— Мое име Блакторн.

— А! Бър-рак-фон.

Мура се опита няколко пъти да го произнесе, но така и не успя. Най-накрая се отказа и започна отново да изучава колоса, застанал пред него. Той беше първият варварин, когото виждаше, с изключение на отец Себастио и другия свещеник, преди много години. Но свещениците, мислеше той, са тъмнокоси, чернооки и нормални на ръст. А този — висок, златокос, със златиста брада, сини очи, необикновено бледа кожа на окосмените места и зачервена на останалите. Странна работа. Аз си мислех, че всички хора са с черна коса и черни очи. Ние до един сме такива, и китайците също, а Китай е целият свят, ако не броим земите на южните португалски варвари. Много странно. Защо отец Себастио така мрази този човек? Защото е почитател на сатаната? Едва ли — отец Себастио може да прогони дявола, стига да поиска. Иии, никога не бях виждал отеца толкова ядосан. Никога. Чудна работа! Дали сините очи и златната коса не са белези на дявола? Мура вдигна пак поглед към Блакторн и си спомни как се опита да го разпита там, на кораба, а после, когато капитанът изгуби съзнание, реши да го доведе в собствената си къща, защото беше водач и изискваше по-специално отношение. Сложиха го да легне върху юргана и го разсъблякоха, изгаряйки от любопитство.

— Несравнимите му части са внушителни, нали — обади се майка му.

— Предполагам, че и жените им са също така — надарени — додаде жена му Ниджи.

— Глупости, момиче — възрази майка му. — Всяка от нашите куртизанки може да се справи с него при нужда — Тя поклати глава изумена — През живота си не съм виждала подобен човек. Чудна работа, нали?

Измиха го и той дойде на себе си. Лекарят реши, че няма да е разумно да го потапят в истинска баня, докато не дойде напълно в съзнание.

— Да не забравяме, Мура-сан, че всъщност не знаем как са устроени варварите — предпазливо и мъдро отбеляза той. — Съжалявам, но може, без да искаме, да го убием. Очевидно е на края на силите си. Нека бъдем търпеливи.

— Ами въшките в косата му?

— Засега няма да ги закачаме. Доколкото разбирам, всички варвари ги имат. Много съжалявам, но ви препоръчвам търпение.

— Не можем ли да измием поне косата му — попита жената на Мура. — Много ще внимаваме. Господарката, моята свекърва, лично ще надзирава скромните ни усилия. Това ще е от полза за варварина и ще запази къщата ни чиста.

— Съгласна съм. Можете да му измиете косата — решително отсече майка му.

Мура неволно погледна отново Блакторн. Припомни си какво им бе говорил свещеникът за поклонниците на сатаната и за пиратите. Господ да ни пази от такова зло, мислено се прекръсти той. Ако знаех, че е толкова ужасен, никога нямаше да го пусна в къщата си. Но не, възрази той сам на себе си. Длъжен си да се отнасяш към него като към много специален гостенин, докато Оми-сан не даде други нареждания. Колко умно постъпи обаче, като извести едновременно и свещеника, и Оми-сан. Много умно. Ти си кмет, ти отговаряш за безопасността на селото — ти и само ти. Да. И Оми-сан теб ще държи отговорен за тазсутрешната смърт и за наглостта на мъртвия, и то с пълно право.

Колко пъти беше предупреждавал приятеля си, рибаря:

— Не ставай глупав, Тамасаки. Рискуваш доброто име на селото. Стига с тази твоя нетърпимост. Оми-сан няма избор — той трябва да презира християните, защото нашият даймио ги мрази. Какво друго му остава на Оми-сан…

— Прав си, съгласен съм, Мура-сан, моля да ме извиниш — отговаряше Тамасаки по всички правила на учтивостта. — Но нали будистите трябва да проявяват повече търпимост? Нали са и дзен-будисти?

Дзен-будизмът учеше на самодисциплина; той проповядваше да се разчита на собствените сили и на медитацията в търсене на просветлението. Повечето самураи бяха от сектата на дзен-будизма, който добре им подхождаше и сякаш бе създаден специално за гордите, предизвикващи смъртта воини.

— Да, будизмът учи на търпимост. Но колко пъти трябва да ти напомням, че те са самураи, че живеем на Идзу, а не на Кюшу, а дори и да беше Кюшу, ти пак нямаше да си прав. Никога. Ясно ли е?

— Да, моля да ме извиниш, знам, че не съм прав. Но понякога усещам, че не мога да се примиря с вътрешното си чувство на срам, когато Оми-сан говори така обидно за Правата вяра.

И ето на, Тамасаки, ти си мъртъв, по твоя собствена вина, защото оскърби Оми-сан, като не му се поклони само защото той каза „миризливият свещеник от чуждата религия“. Макар че свещеникът наистина мирише, а Правата вяра е чуждоземна. Бедни мой приятелю. Тази истина няма да нахраня семейството ти, нито ще изчисти петното от лицето на селото.

О, Света Богородице, благослови моя стар приятел и го дари с радост там, на небето!

А сега ще очакваме големи неприятности от Оми-сан, каза си Мура. И като че ли това не ни стига, та на всичко отгоре и даймио пристига.

Всеки път при мисълта за законния им владетел Касиги Ябу, даймио на Идзу, чичо на Оми, сърцето му се свиваше от остро безпокойство. Той беше жесток, безчестен човек, отнемаше на селата полагащия им се дял от риболова и реколтата, смазваше ги под бремето на управлението си. На чия страна ще застане Ябу в случай на война — попита се Мура. На Ишидо-сама или Торанага-сама? Ние сме по средата между двама гиганти, заложници и на двамата.

На север беше Торанага — най-великият от всички живи пълководци, господар на Кванто — Осемте провинции, най-влиятелният даймио в страната, главнокомандуващ Източните армии, на запад се простираха владенията на Ишидо, господар на крепостта Осака, покорител на Корея, регент на наследника, главнокомандуващ Западните армии. На север се намираше Токайдо, главният крайбрежен път, който свързваше Йедо, столицата на Торанага, с Осака, столицата на Ишидо — триста мили в западна посока, през които щяха да минат техните войски. Кой ще спечели войната? Нито един от двамата. Защото войната отново ще обхване цялата империя, сключените съюзи ще се разтрогнат, провинциите ще се сбият помежду си, докато накрая битките се прехвърлят в самите села — както е било винаги. С изключение на последните десет години. Колкото и невероятно да бе, но през последните десет години из цялата империя цареше една безвойнственост, наричана мир, каквато историята на страната не познаваше. Мирът тъкмо започна да ми харесва, мислеше Мура. Ала човекът, на когото дължаха този мир, бе мъртъв. Воинът селянин, станал самурай, после генерал, след това главнокомандуващ и накрая тайко — абсолютен господар на Япония, бе мъртъв вече цяла година, а седем годишният му син бе прекалено млад, за да наследи върховната власт. Така че и момчето, също като нас, е една пионка в ръцете на великани. Войната е неизбежна. Сега дори самият тайко не би могъл да защити любимия си син, династията си, наследството си или империята си.

А може би така трябва да бъде. Тайко покори земята, установи мир, принуди всички даймио в страната да се хвърлят в краката му като някакви селяни, размести феодалните владетели според собствените си желания и прищевки — а след това умря. Великан сред пигмеи. Може би беше редно всичките му дела и цялото му величие да умрат заедно с него. Та не е ли човекът като цветен листец, носен от вятъра, а вечни са само планините, морето, звездите и тази Божествена страна.

Да, ние сме в капан и това е факт. Войната скоро ще избухне и това също е факт. Ябу сам ще реши на чия страна ще застанем и това е факт. Селото винаги ще си остане село, защото оризищата му са богати, а морето щедро, и това е последният факт.

Мура върна мислите си към варварина пират, застанал пред него. Ти си дявол, изпратен да ни погуби, и откак си пристигнал, само беди ни сполетяват. Не можа ли да си избереш някое друго село?

— Капитан-сан иска онна? — попита той услужливо. По негово предложение съветът на старейшините взе конкретно решение по този въпрос, що се отнася до другите варвари, както в знак на учтивост, така и като най-просто средство да имат с какво да се занимават, докато пристигне началството. А вложените пари десеторно се изплатиха с последвалите разкази за тези връзки, които забавляваха цялото село.

— Онна? — повтори той, като предполагаше най-естествено, че щом пиратът се държи на крака, то с удоволствие би легнал по корем, преди да потъне в сън, и всичко бе уредено в тази насока.

— Не. — На Блакторн му се спеше, но за да спечели този човек на своя страна, си наложи една усмивка и посочи разпятието. — Ти християнин?

Мура кимна.

— Християнин.

— Аз християнин.

— Отец казва не. Не християнин.

— Християнин съм. Не съм католик, но въпреки това съм християнин.

На Мура нищо не му стана ясно. А и Блакторн не можа да му обясни, колкото и да се опитваше.

— Иска онна?

— Димио — кога идва?

— Димио? Не разбира.

— Ох — даймио! Исках да кажа даймио.

— А, даймио! Хай! Даймио! — Мура сви рамене. — Даймио дойде, кога дойде. Спи. Първо чист. Моля.

— Какво?

— Чист. Баня, моля.

— Не разбирам.

Мура се приближи до него и сбръчка нос в знак на отвращение.

— Воня. Лошо, всички португалци воня. Баня. Това чиста къща.

— Ще се изкъпя, когато реша, и не е вярно, че воня — побесня Блакторн. — Къпането е опасно за здравето, това и децата го знаят! Да не искаш да се простудя? За глупак ли ме мислиш? Разкарай се оттук и ме остави да спя!

— Баня — нареди Мура, поразен от неприкрития гняв на варварина — връх на лошите обноски. Не само вонеше — което беше истина — ами от три дни не се беше къпал както трябва и куртизанката с право щеше да откаже да легне с него, колкото и голяма да бе сумата. Ах, тези ужасни чужденци — мислеше той. Чудни хора!

И навиците им са учудващо нечистоплътни. Но нищо. Аз отговарям за теб. Ще те науча на обноски. Ще заприличаш на човек и майка ми ще научи онова, което я интересува. — Баня — повтори той.

— Махай се, преди да съм те разкъсал на парчета — озъби се Блакторн и му махна с ръка да си върви.

Настъпи миг мълчание, след което се появиха другите трима японци и трите жени. Мура им обясни накратко за какво става дума, след което отсече безпрекословно:

— Баня, моля.

— Вън!

Мура направи крачка напред и влезе в стаята. Блакторн посегна, колкото да го избута навън, защото не искаше да му причини болка, ала внезапно изпищя. Необяснимо как Мура бе ударил лакътя му е острото на дланта си и сега ръката му висеше безпомощно, парализирана. Побеснял, той се нахвърли върху японеца, но стаята се завъртя пред очите му и в следващия миг се намери проснат по лице, а гърбът му бе скован от същата пронизваща болка, която не му позволяваше да помръдне.

— За бога…

Опита се да стане, но краката му се подкосиха. А Мура най-спокойно протегна малкия си, но твърд като желязо пръст и докосна някакъв нервен център на врата му. Болката го ослепи.

— Господи Исусе…

— Баня? Моля?

— Да… да…

Блакторн едва си поемаше дъх от обезумяващата болка, причинена с такава лекота от това дребно човече, проснал го безпомощен, като малко дете, така че всеки би могъл да му пререже гърлото.

Мура бе усвоил изкуството на джудо и карате преди много години, както и умението да борави с меч и копие. Тогава беше воин и се биеше на страната на Накамура, генерала селянин, тайко — много преди тайко да стане тайко — когато селяните можеха да бъдат самураи, а самураите можеха да са селяни, занаятчии или дори дребни търговци и въпреки това да бъдат воини. Странно, мислеше Мура, като гледаше разсеяно проснатия в краката му великан, че кажи — речи, първото нещо, което тайко стори веднага щом стана всевластен, бе да нареди на селяните да захвърлят оръжието и да престанат да бъдат воини. Тайко им забрани завинаги да носят оръжие и установи неотменима кастова система, която сега контролираше целия живот в империята: най-отгоре бяха самураите, след тях идваха селяните, после занаятчиите, търговците, актьорите, париите, бандитите и най-долу на стълбицата — ета, нечовеците — онези, които се грижеха за мъртвите, занимаваха се с обработване на кожи и с умрелите животни, бяха палачи, жигосваха, осакатяваха. Разбира се, варваринът не влизаше в системата на тази стълбица.

— Моля за извинение, капитан-сан — ниско се поклони Мура, но го беше срам заради този варварин, който се търкаляше по пода, стенеше като малко бебе и изобщо се излагаше. Да, много съжалявам, мислеше той, но няма как. Ти ме предизвика извън всякакви разумни граници дори за един варварин. Крещиш като безумен, разстройваш майка ми, нарушаваш спокойствието на дома ми, безпокоиш прислугата, а жена ми вече замени една врата с нова. Не можех в никой случай да допусна твоята очевидна липса на обноски да мине съвсем ненаказана, нито пък да позволя да не се подчиняваш на желанията ми в собствената ми къща. Всичко това е за твое добро. Пък и нищо толкова не е станало, защото вие, варварите, всъщност нямате авторитет за губене. Като изключим свещениците — те са други. Миришат ужасно, но са миропомазани от самия бог — отец, така че имат огромен авторитет. Докато ти — ти си лъжец и пират. Никаква чест. Чудна работа! Твърди, че бил християнин! За съжаление това ни най-малко няма да ти помогне. Нашият даймио ненавижда Правата вяра и варварите и ги търпи само по необходимост. Но щом не си нито португалец, нито християнин, значи законът не те закриля! Така че дори да умреш или най-малкото да те осакатят, мой дълг е да срещнеш съдбата си чист — Баня много хубава — изрече той в заключение.

Помогна на останалите мъже да пренесат все още замаяния Блакторн през къщата, градината и покритата отгоре пътека, с която ужасно се гордееше, до банята. Жените ги следваха.

Това се оказа едно от най-големите преживявания в живота му. Още тогава разбра, че ще има да разказва и преразказва видяното на стотици чашки горещо саке, както се нарича японското вино, на недоверчивите си приятели, на другите старейшини, на рибарите, селяните, на децата си, които също отначало нямаше да му вярват. А те на свой ред щяха да предават чутото на своите деца и името на рибаря Мура щеше да живее вечно в село Анджиро, провинция Идзу, на югоизточния бряг на главния остров Хоншу. И всичко това, защото той, Мура, рибарят, има късмета да бъде кмет през първата година след смъртта на тайко и поради това бе временно отговорен за водача на странните варвари, появили се от Източното море.

Глава втора

— Даймио Касиги Ябу, господар на Идзу, иска да знае кой си, откъде си дошъл, как си стигнал дотук и какви пиратски действия си извършил — преведе отец Себастио.

— Колко пъти ще ти казвам, че не сме пирати!

Утрото беше ясно и топло и Блакторн беше коленичил пред платформата, издигната насред селския площад. Главата още го болеше от удара. Запази спокойствие и разсъждавай, каза си той. Този съд ще реши живота на всички ви. Ти си само говорителят на екипажа и нищо друго. Езуитът е настроен враждебно, а друг преводач няма, така че трябва да намериш начин да разбереш какво казва на японски. Единственото нещо, в което можеш да си сигурен, е, че няма да си мръдне пръста да ти помогне — „Събери си ума, момче — чу той гласа на стария Олбан Карадок — Когато бурята е в разгара си и морето е ужасяващо — тогава трябва да събереш всичкия си ум. Така ще запазиш и себе си, и кораба — ако ти си лоцманът. Събери си ума и изстискай сока на всеки ден, колкото и да е лош…“

Сокът на днешния ден е горчива жлъч, мрачно помисли Блакторн. Защо чувам гласа на Олбан толкова ясно?

— Първо кажи на даймио, че нашите страни воюват, че сме врагове — каза той на глас — Кажи му, че Англия и Холандия воюват с Испания и Португалия.

— Пак те предупреждавам да даваш прости отговори и да не изопачаваш фактите. Холандия или, ако искаш, наречи я Нидерландия, Зеландия, Обединените провинции или не знам как още я наричате вие, мръсни холандски бунтовници, е малка, непокорна провинция на Испанската империя. Ти си водач на предатели, въстанали срещу законния си крал!

— Воюва Англия, а Холандия е отдел…

Блакторн не продължи, защото свещеникът вече не го слушаше, а превеждаше.

Даймио се беше възкачил върху платформата — нисък, трътлест, властен. Бе коленичил удобно, със спретнато прибрани под задника пети, а от двете му страни бяха застанали четиримата му помощници, единият от тях Касиги Оми — негов племенник и васал. И четиримата бяха облечени в копринени кимона, с наметнати върху тях богато украсени връхни дрехи с огромни, колосани рамене, пристегнати в кръста с широки пояси. И неизменните мечове.

Мура също бе коленичил в праха на площада. Беше единственият жител на селото — останалите зрители бяха петдесетте самураи, пристигнали заедно с даймио. Бяха насядали дисциплинирано в равни, безмълвни редици. Екипажът бе коленичил зад гърба на Блакторн, а недалеч от тях бяха пазачите. Когато пратиха да ги доведат, наложи се да пренесат капитана на ръце, макар че болките му бяха ужасни. Позволиха му да легне в праха, все още в полусъзнание. Блакторн се поклони заедно с всички останали, щом се намериха пред даймио, но се оказа, че не било достатъчно. Самураите ги блъснаха да паднат на колене и заровиха главите им в праха както на селяните. Опита се да протестира и извика на свещеника да обясни, че обичаят им не е такъв, че е водач и пратеник на една страна и трябва да се отнасят към него като към такъв. Ала дръжката на едно от копията го отхвърли на няколко крачки разстояние. Хората му инстинктивно се сбиха накуп, готови за нападение, но той им изкрещя веднага да коленичат. За щастие се подчиниха. Даймио произнесе нещо гърлено, а свещеникът го преведе като предупреждение да говори истината, при това бързо. Блакторн поиска стол, но езуитът му обясни, че японците не използуват столове и в цяла Япония няма нито един.

Блакторн съсредоточи вниманието си върху японския превод на свещеника и затърси някакъв ключ, някаква пролука през този риф.

По лицето на даймио е изписано високомерие и жестокост, мислеше си той. Бас ловя, че е мръсно копеле. Отчето не говори добре японски. Ето, видя ли? Раздразнение и нетърпение. Даймио, изглежда, поиска да му обясни това с друга, по-ясна дума. Така ми се струва. Защо езуитът е облечен в оранжева роба? Дали даймио е католик? Езуитът е направо раболепен и дори се е изпотил. Явно даймио не е католик. Но и в единия, и в другия случай не чакай нищо добро от него. Как да го използувам това злобно копеле? Как да се обясня с него без преводач? Как да обработя отчето? Как да го злепоставя? На какво ще клъвне? Хайде, мисли! Достатъчно добре познаваш езуитите…

— Даймио казва да побързаш с отговора.

— Да, разбира се. Извинявам се. Името ми е Джон Блакторн, англичанин съм, главен лоцман на холандска флотилия. Идваме от Амстердам.

— Флотилия? Каква флотилия? Лъжеш! Няма флотилия. И защо англичанин е лоцман на холандски кораб?

— По-спокойно. Първо преведи каквото казах.

— Защо си лоцман на холандски капер? Бързо отговаряй!

Блакторн реши да рискува. Гласът му рязко разцепи топлия утринен въздух:

— Я стига! Първо преведи каквото казах, испанецо! Веднага!

Свещеникът пламна.

— Аз съм португалец, вече ти казах! Отговаряй на въпроса!

— Аз съм тук да отговарям на даймио, а не на теб. Превеждай каквото ти казвам, копеле пършиво — Свещеникът почервеня още повече и Блакторн почувствува, че това не мина незабелязано от даймио. Внимавай, предупреди той сам себе си. Ако прекалиш, жълтото копеле ще те накълца на парчета по-бързо от стадо акули. — Кажи на даймио!

Той се поклони ниско на платформата и усети хладната пот, която го покри, щом избра безвъзвратно този начин на действие.

Отец Себастио знаеше много добре, че благодарение на дългогодишния си опит би трябвало да е неуязвим за нападките на пирата и очевидния му план да го злепостави пред даймио. Но за пръв път се почувствува безпомощен и неуверен. Когато пратеникът на Мура дотича в неговата мисия, намираща се в съседна провинция, и съобщи новината за кораба, той се смая, като си представи евентуалните последствия. Не може да е холандски или английски, реши отец Себастио. Досега кораб на еретици не е стигал до Тихия океан с изключение на онзи пират, сатаната Дрейк, и никога техен кораб не е припарвал до Азия. Пътищата бяха тайни и добре охранявани. Той веднага се стегна за път и изпрати по гълъб спешно съобщение до висшестоящото си началство в Осака и много му се прииска първо да се бе посъветвал с него, защото беше млад, доста неопитен и едва от две години в Япония. Дори не беше ръкоположен още и не бе достатъчно компетентен да се справи с такъв извънреден случай. Той се отправи незабавно към Анджиро, като се надяваше и горещо се молеше новината да е погрешна. Ала корабът се оказа холандски, лоцманът — англичанин, и в него нахлу цялата му омраза към сатанинските ереси на Лутер, Калвин, Хенри VIII и неговата незаконнородена щерка — дяволската Елизабета. Тази омраза все още му пречеше да разсъждава хладнокръвно и разумно.

— Свещенико, преведи казаното от пирата — чу той гласа на даймио.

О, пресвета майко божия, помогни ми да изпълня волята ти. Помогни ми да се покажа твърд пред даймио, дари ме със сладкодумие, та да мога да го обърна към Правата вяра.

Отец Себастио събра мислите си и започна да говори по-уверено. Блакторн внимателно се вслушваше в речта му и се опитваше да различи както отделните думи, така и смисъла на казаното. Отчето спомена „Англия“ и „Блакторн“, сочейки кораба, красиво легнал на котва в малкото пристанище.

— Как се добрахте дотук — попита отец Себастио.

— През Магелановия проток. Намира се на сто тридесет и шест дни оттук. Кажи на даймио…

— Лъжеш! Магелановият проток е таен. Минал си през Африка или Индия. Накрая всичко ще си признаеш — тук прибягват до мъчения.

— Протокът беше таен, но един португалец ни продаде дневника си. Един от вашите хора ви продаде за малко злато, също като Юда. Всички сте фъшкии! Сега английските и холандските военни кораби знаят пътя през Тихия океан. В момента вече цяла флотилия — двадесет английски линейни кораба и шестдесет канонерки — нападат Манила. С вашата империя е свършено!

— Лъжеш!

Да, съгласи се наум Блакторн, но единственият начин да се докаже това е, като се отиде в Манила.

— Тази флотилия ще опустоши морските ви пътища и ще унищожи колониите ви. Всеки момент ще пристигнат още холандски кораби. Испано-португалската свиня е натикана в кочината си.

Той се извърна и ниско се поклони на даймио.

— Проклет да си и ти, и мръсната ти уста!

— Ано моно уа нани о мошиту ору? — нетърпеливо излая даймио.

Свещеникът заговори по-бързо и твърдо, като споменаваше „Магелан.“ и „Манила“, но Блакторн остана с впечатлението, че на даймио и неговите помощници не им стана много ясно за какво става дума.

Ябу се чувствуваше вече изморен от този съд. Премести поглед към пристанището и кораба, завладял мислите му от момента, в който получи тайното послание на Оми, и отново си зададе въпроса дали това не беше очакваният дар от боговете.

— Проверихте ли товара, Оми-сан? — попита той сутринта, веднага щом пристигна, опръскан с кал и безкрайно уморен.

— Не, господарю. Сметнах за най-добре да запечатам кораба до вашето пристигане, но трюмовете са пълни със сандъци и бали. Надявам се, че съм постъпил правилно. Ето ключовете. Конфискувах ги.

— Добре.

Ябу бе пристигнал от Йедо, столицата на Торанага, която беше на повече от сто мили разстояние, с голяма бързина, в пълна тайна, поемайки голям личен риск, и беше жизнено заинтересуван също така бързо да се върне обратно. Пътуването му отне близо два дни по отвратителни пътища, през придошли от пролетните дъждове реки, донякъде на кон, донякъде на носилки.

— Още сега ще се кача на кораба.

— Трябва да видите чужденците, господарю — засмя се Оми. — Невероятни са. Повечето са със сини очи, като сиамски котки, и златна коса. Но най-добрата новина е, че до един са пирати…

И Оми му разказа за свещеника, какво бе научил от него за пиратите, какво казал пиратът и какво се случило, от което радостната му възбуда се утрои. Пребори се с нетърпението си незабавно да се качи на кораба и да счупи печатите. Вместо това се изкъпа, преоблече се и нареди да доведат варварите.

— Ей, свещенико — обърна се Ябу сопнато към езуита, защото едва разбираше лошия му японски. — Защо ти се сърди…

— Той зъл. Пират. Поклонник на дявола.

Ябу се наведе към Оми, седнал от лявата му страна.

— Разбирате ли какво говори, племеннико? Дали не лъже? Как мислите?

— Не знам, господарю. Кой може да разбере в какво всъщност вярват варварите? Предполагам, че свещеникът наистина го смята за поклонник на дявола. Всичко това, разбира се, са глупости.

Ябу се обърна пак към отчето. Той го мразеше и много му се искаше още днес да го разпъне на кръст и да премахне веднъж завинаги християнството от земите си. Ала не можеше. Макар че той, както и останалите даймио, имаше абсолютна власт във владенията си, всички бяха подчинени на върховната власт на Съвета на регентите — управляващата военна хунта, на която тайко бе завещал властта, докато синът му стане пълнолетен, а освен това бяха подвластни на указите, издадени приживе от тайко, и които все още бяха в сила. В един от тях, писан преди много години, изрично се говореше за варварите португалци и се заповядваше да бъдат считани за неприкосновени, религията им да се търпи в границите на разумното и да се разрешава на свещениците им да обръщат хората в своята вяра.

— Ей, свещенико! Какво друго каза пиратът? Какво ти говореше? Бързо отговаряй! Да не си си глътнал езика?

— Пират говори лоши работи. За още пиратски военни лодкари — много.

— Какви са тези военни лодкари?

— Извинете, господарю, не разбирам.

— Военни лодкари нищо не значи!

— А! Пират казва други военни кораби в Манила, Филипини.

— Оми-сан, разбирате ли какво говори?

— Не, господарю. Произношението му е ужасно и се получават пълни безсмислици. Да не би да иска да каже, че на изток от Япония има още пиратски кораби?

— Ей, свещенико! Тези кораби на изток ли са от нашия бряг? Изток, а?

— Да, господарю. Мисля, лъже. Каза кораби в Манила.

— Не те разбирам. Къде е Манила?

— На изток. На много дни оттук.

— Ако се домъкне някой пиратски кораб, ще им устроим голямо посрещане, където и да е тази Манила.

— Моля, извинете, не разбирам.

— Няма значение.

Търпението на Ябу се изчерпа. Вече бе решил, че чужденците ще умрат, и предвкусваше удоволствието от това свое решение. Тези хора очевидно не бяха включени в указа на тайко, в който изрично пишеше „варвари португалци“, а тези, така или иначе, бяха просто пирати. Откак се помнеше, ненавиждаше варварите, тяхната воня и нечистоплътност, отвратителния им навик да ядат месо, глупавата им религия, високомерие и непоносими обноски.

Ала най-вече се срамуваше, като всеки даймио, от странната им власт над тази Божествена страна. Китай и Япония воюваха от векове насам. Китай не допускаше никаква търговия. Ала китайската коприна беше жизнено важна, за да стане поносимо донякъде дългото, горещо и влажно японско лято. Поколения наред само някакви минимални количества от този плат проникваха контрабандно и се продаваха в Япония за огромни суми. И тогава, преди около шестдесет години, се появиха за пръв път варварите. Китайският император в Пекин им предостави малка постоянна база в Макао, Южен Китай, и се съгласи да им продава коприна за сребро. А японците са богати на сребро. Скоро търговията започна да процъфтява. И двете страни печелеха добре. Посредниците португалци забогатяха, а свещениците им, главно езуити, скоро придобиха ключово значение за търговията. Само те успяваха да научат китайски и японски и можеха да служат като посредници и преводачи. И колкото повече вървеше търговията, толкова по-важни ставаха свещениците. Сега годишната търговия бе придобила огромни размери и засягаше живота на всеки самурай. Така че трябваше да търпят свещениците и тяхната религия, иначе варварите щяха да с и отплават и търговията да секне.

Вече имаше няколко много влиятелни даймио християни и стотици или хиляди приели тази вяра — повечето в Кюшу, южния остров, разположен най-близо до Китай. На Кюшу се намираше и португалското пристанище Нагасаки. Да, мислеше Ябу, трябва да търпим свещениците и португалците, но не и тези варвари, новите, с невероятните си златни коси и сини очи. Обзе го странна възбуда. Сега най-сетне щеше да задоволи любопитството си и да види как умират варварите от мъчения. При това имаше на разположение единадесет души и можеше да направи единадесет различни опита. Никога не си бе за давал въпроса защо мъчителната агония на другите му доставяше удоволствие. Само знаеше, че е така, и следователно трябваше да я търси и да и се наслаждава.

Ябу произнесе:

— Този чуждестранен непортугалски и пиратски кораб се конфискува заедно с цялото му съдържание. Всички пирати се осъждат на незабавна…

Долната му челюст увисна, защото в този момент пиратският водач най-неочаквано се нахвърли върху свещеника, измъкна с рязко движение разпятието от пояса му, строши го на парчета, които запокити на земята, и изкрещя нещо. След това веднага коленичи и ниско се поклони на Ябу; пазачите скочиха и замахваха с мечовете си.

— Спрете! Не го убивайте. — Ябу още не можеше да повярва, че е възможно някой да прояви в негово присъствие чак такава липса на обноски. — Не, тези варвари наистина са невероятни!

— Да — съгласи се Оми, но мисълта му бе заета от безбройните въпроси, породени от тези необясними действия на варварина.

Свещеникът бе все така на колене, вперил поглед в натрошения кръст. Те наблюдаваха как разтрепераната му ръка се пресяга и събира късчетата осквернено дърво. После каза нещо на пирата — тихо, почти ласкаво. Очите му се притвориха, той силете пръсти и устните му започнаха бавно да мърдат. Пиратският водач гледаше нагоре към тях, неподвижен, без да мига с бледите си сини очи, гъвкав като котка пред сбирщината екипаж.

Ябу отново се обади:

— Оми-сан, първо искам да се кача на кораба. След това ще започнем. — Гласът му стана дрезгав при мисълта за удоволствието, което сам си обеща — Искам да започнем от червенокосия в края на редицата, дребничкия.

Оми се наклони по-близо до ухото му и снижи възбудения си глас:

— Моля ви за извинение, но такова нещо, господарю, никога не се е случвало. Поне откак варварите португалци пристигнаха тук. Та нали кръстът е техен свещен символ! И винаги се държат най-почтително към свещениците си. Все им се кланят. Също като нашите християни. Нима свещениците нямат абсолютна власт над тях?

— Казвайте направо какво мислите.

— Ние всички мразим португалците, господарю. С изключение на японците християни. Може би тези варвари ще ни бъдат по-полезни живи, отколкото мъртви.

— По какъв начин?

— Като тях други няма! Те са антихристияни! Един мъдър човек би намерил начин да използува тази омраза — или непочтителност към религията им — в наша полза. Нали са ваша собственост и можете да правите с тях каквото си пожелаете.

Да, съгласи се наум Ябу, но пък и много ми се иска да ги поизмъчвам. От друга страна, винаги мога да си доставя това удоволствие. Послушай Оми. Той е добър съветник. Но мога ли да му имам доверие в този случай? Дали няма някаква своя, тайна причина, да говори така? Я помисли!

— Икава Джикю е християнин — чу той племенника си да споменава името на най-заклетия му враг, с когото граничеше на запад. Джикю беше роднина и съюзник на Ишидо — Нали този смрадлив свещеник живее при него? Може би тия варвари ще ви дадат ключа за цялата провинция на Икава. Или дори на Ишидо. Или дори на Торанага-сама — добави Оми деликатно.

Ябу се вгледа в лицето му и а опита да прозре в мислите му. После погледът му се прехвърли върху кораба. Сега вече не хранеше никакви съмнения, че е изпратен, от боговете. Да. Но дали беше дар или напаст?

И той се отказа от личните си удоволствия заради сигурността на целия си род.

— Съгласен съм. Но първо пречупете тези пирати! Научете ги на обноски! Особено този.

— Господи, Исусе Христе — промърмори Винк.

— Трябва да се помолим — добави ван Нек — Току-що четохме молитва.

— Най-добре да кажем още една. Господи, ти, дето си на небето, прати ми шише бренди.

Бяха наблъскани в дълбока яма с капак отгоре, а която рибарите складираха изсушената на слънцето риба. Самураите ги бяха подкарали през площада, после надолу но стълбата и сега стояха заключени под земята. Ямата беше пет стъпки дълга и още толкова широка, с пръстен под и стени. Таванът беше от дървени летви, дебело замазани с кал, с една-единствена капандура.

— Слез от краката ми, проклета маймуно!

— Затваряй си устата, лайно с лайно — добродушно отвърна Питерзоон — Ей, Винк, мръдни малко, беззъби пръдльо, какво си се разположил? Господи, как ми се пие студена бира! Хайде, мръдни!

— Не мога, Питерзоон, тук е по-тясно от задника на девица.

— Капитанът е виновен. Разположил се е на целия под. Бутнете го да се събуди — обади се Маецукер.

— А! Какво става? Оставете ме на мира! Какво има? Зле ми е. Не мога да стана. Къде сме?

— Оставете го на мира, болен е. Хайде, Маецукер, ставай, за бога!

Винк сърдито издърпа Маецукер за крака и го подпря грубо на стената. Нямаше достатъчно място всички да легнат или дори да седнат удобно. Капитанът Паулус Шпилберген се бе изтегнал в пълен ръст под капандурата, където въздухът бе най-чист, облегнал глава на смачканото си на топка наметало. Блакторн се бе подпрял в ъгъла, загледан в капака горе. Останалите не го закачаха и тревожно се държаха настрана от него, доколкото бе възможно, защото от опит познаваха това му настроение и дремещата избухливост, която едва се долавяше под спокойното му изражение.

Маецукер изгуби търпение и перна Винк с юмрук в слабините.

— Остави ме на мира или ще те убия, копеле такова! Винк се нахвърли отгоре му, ала Блакторн сграбчи и двамата и фрасна главите им в стената…

— Всички да си затварят устата — тихо нареди той. Така и направиха. — Ще се разделим на три смени. Едните ще спят, другите ще седят, останалите ще стоят прави. Шпилберген ще лежи, докато се почувствува добре. Клозетът е в онзи ъгъл. — Той определи смените и след като се пренаредиха, стана много по-поносимо.

Най-късно до един ден трябва да се измъкнем оттук, иначе съвсем ще се скапем, мислеше Блакторн. Когато спуснат стълбата, за да ни дадат вода и храна. Трябва да е тази нощ или утре вечер. Защо ни затвориха тук? Ние не представляваме никаква опасност. Бихме могли дори да помогнем на този даймио. Дали ще разбере? Това бе единственият начин да му покажа, че свещеникът ни е заклет враг. Дали ще разбере? Отчето разбра обаче.

— Може би господ ще ти прости това светотатство — аз не мога — много тихо изрече отец Себастио. — Не ще намеря покой, докато ти и твоите злини все още съществувате.

По бузите и брадата на Блакторн се стичаха капки пот. Той разсеяно ги избърса, а ушите му бяха нащрек, както ако спеше на кораба или си почиваше след вахта: достатъчно, за да усети опасността, преди да е връхлетяла.

Ще трябва да си пробием път оттук и да превземем кораба. Какво ли прави сега Фелисити? И децата. Я да направя една сметка — Тюдор е вече на седем години, а Лизбет… Минали са една година, единадесет месеца и шест дни от тръгването ни от Амстердам плюс тридесет и седем дни за снабдяването на кораба с провизии, плюс пътя от Чатам до Амстердам и накрая още единадесет дни, след като се роди, преди да потеглим за Чатам. Това е възрастта й — ако всичко е наред. Трябва да е наред. Фелисити сигурно готви, гледа къщата, чисти, бъбри със съседите, докато децата растат — силни и безстрашни като майка си. Как ми се иска отново да съм си у дома, да се разхождаме заедно край брега, из горите и моравите на красивата ни Англия.

С течение на времето бе свикнал да мисли за тях като за герои от някаква пиеса — хора, които обича и за които го боли, а пиесата няма край. Иначе раната от раздялата би била прекалено болезнена. Той можеше да изброи почти на пръсти дните, прекарани в дома си, за единадесетте години, откак бе женен. Малко са, помисли си той, много малко. „Това е тежък живот за една жена, Фелисити“ — предупреди я, когато решиха да се оженят, а тя му отвърна: „За жената всеки живот е тежък.“ Тогава тя беше едва седемнадесетгодишна, висока, с дълга коса и чувстве…

Ушите му го предупредиха да бъде нащрек.

Хората му седяха или се бяха облегнали на стената, а някои се опитваха да спят. Винк и Питерзоон, които бяха близки приятели, тихо разговаряха. Ван Нек и останалите седяха, вперили погледи в празното пространство. Шпилберген беше полубуден и Блакторн си помисли, че той всъщност бе по-силен, отколкото се правеше.

Над главите им се разнесоха стъпки и всички се умълчаха.

Стъпките спряха. Приглушени гласове на грубия, странно звучащ език. На Блакторн му се стори, че различи гласа на самурая — май се казваше Оми-сан. Да, това му беше името — но не беше напълно сигурен. След миг гласовете стихнаха, а стъпките се отдалечиха.

— Как мислиш, лоцмане, ще ни дадат ли да ядем — попита Сонк.

— Да.

— Нямам нищо против и чаша студена бира, за бога — добави Питерзоон.

— Млъквай — сряза го Винк — На човек може да му призлее от теб.

Блакторн усети как ризата му залепва за гърба. И вонята. Кълна се в господа бога, една баня би ми се отразила много добре, каза си той и се усмихна, като си спомни.

Мура и останалите го внесоха тогава в една топла стая и го сложиха да легне на каменна скамейка. Ръцете и краката му все още бяха като схванати и той едва ги помръдваше. Трите жени започнаха да го разсъбличат, наставлявани от старата вещица, а той през цялото време се опитваше да им пречи, ала всеки път, щом посегнеше, Мура докосваше някакъв нерв, който го парализираше, така че колкото и да ругаеше и да се мяташе, те продължаваха да го разсъбличат, докато остана чисто гол. Не че го беше срам да застане гол пред жени, но събличането винаги се извършва насаме — така е прието. Освен това не му беше приятно други да го събличат, най-малко тези нецивилизовани туземци. А да го разголят пред толкова хора като безпомощно бебе, да го измият навсякъде с топла сапунена и ароматизирана вода, докато бъбреха и се усмихваха — това вече беше прекалено.

След това внимателно го потопиха в голямото корито, напълнено с топла вода, държаха го вътре, докато повече не можеше да търпи, извадиха го и го върнаха задъхан върху каменната пейка. Жените го изсушиха и тогава се появи един сляп старец. Блакторн не знаеше какво е масаж. Отначало се опита да избегне опипващите пръсти, ала постепенно магията, която излъчваха, го покори и не след дълго вече мъркаше като котка, докато пръстите откриваха възли и отприщваха кръвта или еликсира, скрит под кожата, в мускулите и сухожилията. След това го положиха в постелята, необичайно безсилен, полуспящ, а до него легна някакво момиче. Беше много търпелива с него, а след като се наспа и възвърна донякъде силите си, внимателно я облада, макар че тъй дълго не бе виждал жена.

Не я попита как се казва, а на сутринта, когато напрегнатият и изплашен Мура го измъкна от леглото, тя бе изчезнала.

Блакторн въздъхна. Животът е прекрасен, помисли си той. Но тук, в мазето, Шпилберген отново се заяждаше, Маецукер се държеше за главата и стенеше — не от болка, а от страх, юнгата Кроок беше на ръба на нервна криза, а Ян Ропер попита:

— Какво толкова смешно има, че се усмихваш, лоцмане?

— Върви по дяволите.

— Казвам ти го най-почтително, лоцмане — внимателно се намеси и ван Нек, изразявайки гласно онова, което всички мислеха. — Беше безразсъдно от твоя страна да нападнеш отчето пред онова жълто копеле.

Всички до един изказаха, макар и много предпазливо, съгласието си.

— Ако не го беше направил, едва ли щяхме да сме сега тази мръсна дупка.

Ван Нек се държеше на разстояние от Блакторн.

— Достатъчно е човек да си потопи главата в прахта, като наближи онова благородно копеле, и до един стават меки като памук.

Той изчака отговор, ала Блакторн премълча и само вдигна отново лице към капандурата. Като че ли нищо не бе казано. Безпокойствието им нарасна.

Паулус Шпилберген се повдигна с голямо усилие на лакът и попита:

— За какво става дума, Бакус?

Ван Нек се приближи до него и му разказа за свещеника, за разпятието, какво се случило и защо попаднали тук и че днес очите го болели повече от всякога.

— Да, лоцмане, опасна постъпка — съгласи се Шпилберген. — Много погрешна, бих казал. Дайте ми малко вода. Сега езуитите изобщо няма да ни оставят на мира.

— Трябваше да му строшиш врата, лоцмане — заяви Ян Ропер. — Те, така или иначе, няма да ни оставят на мира. Езуитите са гадни въшки и ние сме в тази воняща дупка като наказание от бога.

— Глупости, Ропер — сряза го Шпилберген. — Тук сме заради…

— Божие наказание е това! Трябваше да изгорим всички църкви в Санта Магделяна, а не само две! Трябваше! Помийни ями на сатаната.

Шпилберген уморено замахна към една муха.

— Испанските войски се прегрупираха и съотношението беше петнадесет души към един в тяхна полза. Дайте ми малко вода! Ограбихме града, натоварихме плячката и им натрихме носовете. Ако бяхме останали още, щяха да ни избият до един. За бога, дайте ми малко вода! Всички щяха да ни избият, ако не се бяхме оттеглили…

— Какво значение има това, щом служим на бога? А ние не се справихме със задачата си!

— Може би и тук сме попаднали, за да служим на бога — примирително се обади ван Нек, защото Ропер беше добър човек, макар и прекалено набожен, умен търговец и син на неговия партньор. — Може би ще покажем на туземците, че са изпаднали в католическа заблуда. Нищо чудно да ги обърнем към Правата вяра.

— Напълно си прав — съгласи се Шпилберген. Той все още беше много слаб, ала силите му вече се възстановяваха. — Мисля, че е трябвало да се посъветваш с Бакус, лоцмане. В края на краищата той е нашият главен търговец. Много го бива да преговаря с туземци. Подайте ми водата, казах!

— Нямаме вода, Паулус. — Ван Нек помръкна още човече — Не са ни дали нито храна, нито вода. Нямаме даже кофа, в която да пикаем.

— Ами поискайте! И вода! Господи, колко съм жаден! Ей, ти! Поискай вода!

— Аз ли — учуди се Винк.

— Да, ти!

Винк погледна към Блакторн, ала той разсеяно гледаше към капандурата, така че Винк застана под нея и се провикна:

— Ей! Вие горе! Дайте ни малко вода! Искаме храна и вода!

Отговор не последва. Той отново се развика. Никакъв отговор. Останалите постепенно подеха виковете. Всички с изключение на Блакторн. Скоро ги обзе паника, от тясното помещение им призля и това пролича в гласовете — завиха като вълци.

Капандурата се вдигна и в отвора се подаде Оми. До него се виждаха Мура и свещеникът.

— Вода! И храна, за бога! Пуснете ни оттук — възобновиха се крясъците.

Оми махна с ръка на Мура, който кимна и тръгна нанякъде. След минута се върна, придружен от един рибар. Двамата мъкнеха някаква голяма бъчва. И изпразниха съдържанието й — развалена риба и морска вода — върху главите на пленниците.

Мъжете в мазето се разпръснаха и се опитаха да избягнат ливналата се помия, но не всички успяха. Шпилберген се давеше, някои се подхлъзнаха и други ги стъпкаха. Блакторн не помръдна от ъгъла, а само гледаше Оми с омраза.

Тогава Оми заговори. Долу се възцари уплашена тишина, нарушавана само от кашлицата и повръщането на капитана. Когато Оми млъкна, към отвора нервно се приближи свещеникът.

— Чуйте нарежданията на Оми-сан: ще започнете да се държите като възпитани хора. Няма да вдигате шум. Ако шумите, следващия път ще изпразнят отгоре ви пет бъчви. След това десет, после двадесет. Вода и храна ще ви дават два пъти на ден. А като се научите на добри обноски, ще ви разрешат да се изкачите в света на хората. Господарят Ябу милостиво помилва живота ви, но при условие, че ще му служите вярно. Всички освен един. Един от вас трябва да умре. На смрачаване. Вие ще решите кой. Но не и ти — посочи той Блакторн — Ти не влизаш в тази сметка.

Свещеникът, който се чувствуваше неудобно, си пое дълбоко въздух, поклони се на самурая и отстъпи назад. Оми надникна в дупката. Видя погледа на Блакторн и усети омразата му. Няма да е лесно да пречупя този мъж, помисли си той. Но нищо. Време има достатъчно.

Глава трета

Ябу се излежаваше в горещата баня, по-доволен и уверен от всякога в живота си. Корабът му бе разкрил богатствата си, а те го даряваха с власт, за каквато дори не бе мечтал.

— Още утре искам да свалите всичко на брега — нареди той. — Опаковайте наново мускетите5 в касите им. Замаскирайте всичко с мрежи и чували.

Петстотин мускета — ликуваше Ябу. С повече барут и сачми, отколкото имаше Торанага във всичките си осем провинции. Плюс двадесет оръдия, пет хиляда снаряда с колкото искаш муниции. Цели каси запалителни стрели. Най-добро европейско качество.

— Мура, ти ще осигуриш носачи. Игураши-сан, искам всичкото оръжие, включително и топовете, тайно да се достави в моята крепост Мишима. Ти отговаряш.

— Да, господарю.

Намираха се в главния трюм и всички го гледаха изумени: първият му помощник Игураши, висок, гъвкав и едноок, Дзукимото, неговият интендант, десет, облени в пот селяни, които разтвориха касите под надзора на Мура, и личната му охрана от четирима самураи. Знаеше, че не могат да си обяснят нито радостната му възбуда, нито нуждата от цялата тази тайнственост. Толкова по-добре, реши той.

Когато португалците откриха Япония през 1542 година, те запознаха местните жители с мускетите и барута. Само след година и половина японците вече сами си ги произвеждаха. Качеството им далеч не беше на европейското ниво, но това нямаше значение, защото на пушките се гледаше като на любопитна новост и дълго време ги използуваха само при лов, като дори тогава бяха много по-точни със стрелите. Освен това голяма роля играеше фактът, че за японците войната беше почти ритуал: ръкопашни схватки, в които мечът се използуваше като най-уважавано оръжие. Употребата на пушки се считаше за малодушие, подлост и беше изцяло в разрез с моралния кодекс на самураите, наречен бушидо, който ги задължаваше да се бият честно, да живеят честно и честно да умрат; да бъдат цял живот беззаветно предани на законния си феодален господар, да не се боят от смъртта — дори да я търсят, служейки му, да се гордеят с името си и да го пазят неопетнено.

От години вече Ябу си бе съставил тайна теория. Най-сетне, каза си той, ще мога да я разширя и приложа на практика. Петстотин подбрани самураи, въоръжени с мускети, но обучени като една воинска част, да оглавят дванадесетте ми хиляди редовни войници, подкрепени от двадесет оръдия, използувани по специален начин от специални хора, също обучени като воинска част. Нова стратегия, възвестяваща началото на нова ера! В предстоящата война пушките можеха да се окажат от решаващо значение.

Ами бушидо — питаха го всеки път духовете на неговите праотци.

Че какво бушидо — всеки път им отвръщаше той с въпрос.

И те не можеха да му отговорят.

Ала и в най-дръзките си мечти не му беше минало и през ум, че един ден ще може да си позволи набавянето на петстотин пушки. А ето че ги имаше, без това да му струва нищо, и само той знаеше как да ги оползотвори. Ала на чия страна да ги използува? На страната на Торанага или на страната на Ишидо? А дали да не изчака и евентуално той самият да излезе крайният победител — Игураши-сан, ще пътувате нощем и ще съблюдавате най-строга тайна.

— Да, господарю.

— Повтарям, Мура — всичко трябва да се запази в пълна тайна. В противен случай ще залича селото ви от лицето на земята.

— Дума няма да издумаме, господарю. Говоря от името на цялото село. Ала не мога да гарантирам за самото пътуване или за другите села. Кой знае къде се спотайват шпионите? От нас обаче нищо няма да излезе. След това Ябу отиде в хранилището. То беше претъпкано с пиратска плячка, както бе предположил: сребърни и златни съдове, чаши, свещници и накити, няколко религиозни картини в богато украсени рамки. В един сандък имаше женски дрехи, целите избродирани със златни нишки и цветни камъни.

— Ще наредя да претопят златото и среброто на кюлчета и да го приберат в съкровищницата — обади се Дзукимото. Той беше предприемчив и педантичен, на около четиридесет години. Не беше самурай. Преди години бил будистки воин — свещеник, ала Тайко, върховният господар и регент, унищожил манастира му по време на кампания за прочистване на страната от войнствени будистки манастири и секти, непризнаващи абсолютната му власт. С подкупи Дзукимото се отървал от ранна смърт и станал амбулантен търговец, а след това дребен търговец на ориз. Преди десет години постъпил на служба в интендантството на Ябу и сега вече без него не можеха. — Що се отнася до дрехите, може би златните нишки и камъните имат някаква стойност. Ще наредя с ваше позволение да ги опаковат и изпратят в Нагасаки заедно с всичко останало, което ще успея да спася.

Пристанището Нагасаки на най-южното крайбрежие на южния остров Кюшу беше официален склад и търговска база на португалците. — Варварите може да дадат добри пари за тези боклуци.

— Добре. Ами балите в другия трюм?

— До една са пълни с някакво грубо платно. За нищо не може да ни послужи, господарю, няма къде да го продадем. Но ето нещо, което ще ви достави удоволствие.

И Дзукимото отключи касата. Тя съдържаше двадесет хиляди сребърни монети. Испански дублони. От най-доброто качество.

Ябу се размърда във ваната си. Избърса потта от лицето и врата си с малко бяло пешкирче и се потопи още по-дълбоко в горещата ароматна вода. Ако преди три дни някой гадател ти беше предсказал, че всичко това ще се случи, мислеше той, щеше да му отрежеш езика, задето разправя неправдоподобни лъжи.

Преди три дни той се намираше в Йедо, столицата на Торанага. Съобщението от Оми пристигна на здрачаване. Очевидно корабът трябваше незабавно да се огледа, ала Торанага все още беше в Осака за последна среща с генерал Ишидо, а през това време бе поканил Ябу и другите независими даймио от съседните провинции да го чакат да се завърне. Подобна покана не можеше да се отхвърли без пагубни последствия. На Ябу му беше много добре известно, че както той, така и останалите независими даймио и семействата им служеха като допълнителна гаранция за безопасността на Торанага и макар, че това никога не би било изказано с думи, те бяха чисто и просто заложници срещу завръщането на Торанага от непревзимаемата крепост на Осака, където се състоеше срещата. Торанага беше председател на Съвета на регентите, назначен от тайко на смъртното му ложе да управлява страната, докато седемгодишният му син навърши пълнолетие. Регентите бяха петима, до един видни даймио, ала само Торанага и Ишидо упражняваха истинска власт.

Ябу внимателно бе претеглил всички „за“ и „против“ отиването си в Анджиро, риска, на който се излагаше, евентуалните причини за оставането си. След това изпрати да повикат жена му и любимата му наложница. Наложницата беше официална, законна метреса. Едип мъж можеше да има колкото си иска наложници, но само една съпруга.

— Току-що получих тайно съобщение от племенника ми Оми, че в Анджиро е пристигнал варварски кораб.

— Да не би да е от Черните кораби — възбудено попита жена му.

Черните кораби бяха огромни, невероятно богати търговски кораби, които веднъж годишно плаваха с мусоните между Нагасаки и португалската колония Макао, намираща се на около хиляда мили на юг, на китайския бряг.

— Не, но може би е богат. Тръгвам веднага. Вие ще казвате, че съм се разболял и в никой случай не бива да ме безпокоят. Ще се върна след пет дни.

— Това е изключително опасно — предупреди го жена му. — Торанага-сама изрично нареди да стоим тук. Сигурна съм, че ще постигне още един компромис с Ишидо и прекалено силен, за да не му се подчиним. Не можем в никой случай да гарантираме, господарю, че никой няма да се усъмни — навсякъде гъмжи от шпиони. Ако Торанага се върне и разбере че ви няма, отсъствието ви ще бъде зле изтълкувано. Враговете ви веднага ще го насъскат срещу вас.

— Така е — съгласи се и наложницата му. Моля да ме извините, но по-добре е да послушате господарката, вашата съпруга. Тя е права. Господарят Торанага никога няма да повярва, че сте нарушили заповедите му само за да огледате някакъв варварски кораб. Моля ви, изпратете на ваше място някой друг.

— Но това не е какъв да е варварски кораб. Той не е португалски! Чуйте какво ще ви кажа. Оми пише тук, че е от някаква друга страна. Хората говорели на друг език помежду си и имали сини очи и златни коси.

— Оми-сан е полудял. Или е пил прекалено много саке — не повярва жена му.

— Работата е прекалено важна за шеги.

Жена му се поклони, извини се и каза, че имал право да и направи забележка, но думите и не били казани на шега. Беше дребна, слабичка, с десет години по-възрастна от него, и в продължение на осем години му раждаше по едно дете на година, докато утробата и пресъхна. Пет от децата бяха синове. Трима станаха войни и загинаха геройски във войната срещу Китай. Четвъртият стана будистки свещеник, а към петия, сега деветнадесетгодишен, Ябу изпитваше само неприязън.

Съпругата му, Юрико-сан, бе единствената жена, от която се боеше, единствената, освен покойната му майка която ценеше. Тя управляваше дома му с копринен камшик.

— Отново моля да ме извините — пак се обади тя. — Споменава ли Оми-сан какъв е товарът?

— Не, Юрико-сан, не го е прегледал. Пише, че веднага запечатал кораба, защото бил много необичаен. Никога преди не се е появявал непортугалски кораб. Пише също, че освен това бил и боен кораб. С двадесет оръдия на палубите.

— Е, тогава някой трябва веднага да отиде.

— Аз лично ще видя каква е работата.

— Моля ви, премислете внимателно. Изпратете Мидзуно. Брат ви е умен и мъдър. Моля ви да не ходите.

— Мидзуно е слаб и не мога да му имам доверие.

— Тогава му заповядайте да си направи сепуку и се отървете от него — сряза го тя.

Сепуку, наричано понякога харакири — ритуалното самоубийство чрез изкормване — бе единственият начин, по който самураят можеше с чест да изкупи срам, грях или грешка, и беше привилегия само на самурайската каста. Всички — мъже и жени — се готвеха още от малки или за самия акт на сепуку, или да участвуват в него като секунданти. Жените извършваха сепуку само с нож в гърлото.

— По-късно, не сега — отговори Ябу на жена си.

— Тогава изпратете Дзукимото. На него поне можете да имате доверие.

— Ако Торанага не беше заповядал и съпругите, и наложниците да стоят тук, щях вас да изпратя. Но е прекалено рисковано. Трябва аз да замина. Нямам друг избор. Вие нали казахте, Юрико-сан, че съкровищницата ми е празна, че нямам повече кредит при Мръсните лихвари. А Дзукимото твърди, че смъкваме максимални данъци от селяните. Трябват ми обаче на всяка цена още коне, оръжие и самураи. Може би този кораб ще ме снабди с необходимите средства.

— Заповедите на Торанага-сама бяха съвсем недвусмислени, господарю. Ако се върне и разбере, че…

— Да. Ако се върне. Но аз все още мисля, че е влязъл в клопка. Ишидо-сама има осемдесет хиляди самураи в крепостта Осака и около нея. Истинска лудост беше Торанага да отиде там само с няколкостотин души.

— Той е прекалено хитър, за да рискува живота си без нужда — уверено каза тя.

— Ако бях на мястото на Ишидо, веднага ще го убия, щом ми падне в ръцете.

— Да — съгласи се Юрико — ала майката на наследника е още заложница в Йедо до завръщането на Торанага. Генерал Ишидо няма да посмее да закачи Торанага, докато тя не се завърне здрава и читава в Осака.

— Аз бих го убил въпреки всичко. Няма никакво значение дали Очиба-сама е жива или мъртва. Наследникът е в безопасност в Осака. Ако Торанага умре, династията му е осигурена. Торанага е единствената реална заплаха за наследника, единствен той има някакви шансове да използува Съвета на регентите за свои цели, да узурпира властта на тайко и да убие момчето.

— Моля да ме извинете, господарю, но може би генерал Ишидо ще успее да привлече на своя страна останалите трима регенти и тогава четиримата заедно ще могат да обвинят Торанага в държавна измяна. Това ще му е краят, нали — намеси се наложницата му.

— Да, ако Ишидо можеше да го стори, не би се поколебал, но според мен не може — поне засега. Същото се отнася и за Торанага. Тайко много внимателно подбра петимата регенти. Те така силно се мразят един друг, че е невъзможно да постигнат единодушие по какъвто и да е въпрос.

Преди да поемат властта, петимата велики даймио публично се заклеха във вечна вярност на умиращия тайко, сина му и цялата му династия. Освен това дадоха свещени клетви, че са съгласни да управляват единодушно Съвета на регентите и да предадат империята непокътната в ръцете на Яемон, щом достигне пълнолетие на петнадесетия си рожден ден. Единодушно управление всъщност означаваше, че нищо не можеше да бъде променено, докато Яемон не наследи мястото на баща си.

— Но един ден, господарю, четирима от регентите все пак ще се съюзят срещу единия — било поради завист, страх или амбиции. И четиримата ще нарушат заповедите на тайко, колкото да се стигне до война.

— Да. Но войната ще е ограничена и единият обезателно ще бъде смазан, земите му ще се поделят от победителите, които тогава ще трябва да назначат пети регент, и след време четиримата отново ще се съюзят срещу единия и отново единият ще бъде разбит, а земите му отнети — така, както предвиди и тайко. Единствената ми трудност е да предвидя кой ще е жертвата този път — Ишидо или Торанага.

— Торанага.

— Защо?

— Другите се боят от него, защото знаят, че той тайно се домогва да стане шогун, колкото и да твърди, че няма такива намерения.

Шогун беше най-висшият ранг, който някой смъртен можеше да достигне в Япония. Шогун означаваше върховен военен диктатор. Само един от всички даймио можеше да притежава титлата и само негово императорско величество — божественият Син на небето, живеещ в уединение в Киото заедно с императорското семейство — можеше да даде титлата.

С назначаването си шогунът получаваше абсолютна власт печата и правата на императора. Шогунът управляваше от името на императора. Всичката власт излизаше от императора, защото той беше пряк наследник на боговете. Следователно всеки даймио, който се противопоставяше на шогуна се опълчваше и срещу трона, така че веднага биваше обявяван извън закона и земите му се конфискуваха.

Императорът се почиташе като божество, защото беше пряк потомък на богинята на слънцето Аматерасу Оми-ками, една от дъщерите на боговете Идзанаги и Идзанами, които сътворили японските острови от небесната твърд. По божествено свое право той притежаваше цялата земя, цялата власт и всички му се подчиняваха безпрекословно. Но в действителност от шест века насам истинската власт съвсем не беше в ръцете на императора.

Преди шест века настъпва разкол, когато две от трите велики полуимператорски самурайски семейства — Миновара, Фуджимото и Такашима — подкрепят съперничещи си претенденти за трона и хвърлят империята в гражданска война. След шестдесет години междуособни борби Миновара надделяват над Такашима, а Фуджимото остават неутрални и изчакват да видят какво ще стане.

Оттогава империята управляват шогуните от семейство Миновара, като ревниво пазят властта си; те обявяват шогуната си за наследствен и започват да омъжват някои от дъщерите си за членове на императорското семейство. Държат императора и целия му двор напълно изолирани зад високите стени на дворците и градините на малкото им владение в Киото, понякога направо в немотия, а заниманията им се свеждат до това да спазват ритуалите на древната японска религия шинто и да се усъвършенствуват, като се отдават на калиграфия, рисуване, философия и поезия.

Не беше никак трудно да се упражнява власт над двора на Сина на небето, защото, въпреки че притежаваше цялата земя, той нямаше никакви доходи. Само самураите даймио имаха приходи и правото да облагат с данъци. При това положение, въпреки че членовете на императорския двор стояха в йерархичната стълбица над всички самураи, те съществуваха благодарение на издръжката, отпускана им по лична преценка на шогуна, на главния съветник куампаку или на управляващата в момента военна хунта. Много малко от тях бяха щедри. Някои от императорите се виждаха принудени дори да продават подписа си срещу храна. Често нямаше достатъчно пари за церемонията по случай коронацията.

След време шогуните от рода Миновара загубиха властта си и тя премина в ръцете на потомци на Такашима или Фуджимото. А тъй като гражданските войни не преставаха и продължаваха с векове, императорът изпадаше все повече във властта на онзи даймио, който бе достатъчно могъщ да превземе със сила Киото. В момента, в който новият завоевател на Киото посичаше на парчета управляващия шогун и целия му род, той — независимо дали беше Миновара, Такашима или Фуджимото — смирено се кълнеше във вярност на трона и още по-смирено молеше безсилния император да го дари с овакантената титла шогун. След което, също като предшествениците си, започваше да разпространява властта си извън Киото, докато на свой ред го глътваше следващият претендент. Императорите се женеха, абдикираха или се възкачваха на трона според настроенията на шогуна. Ала кръвната им линия оставаше винаги ненакърнена.

Така че шогунът беше всевластен. Докато не го свалят.

През вековете империята се цепеше на все по-малки части и много от шогуните биваха сваляни от власт. За последните сто години нито един даймио не бе имал достатъчно власт да стане шогун. Преди дванадесет години генералът от селски произход Накамура се беше сдобил с властта да получи мандат от настоящия император Го-Ниджо, но не можеше да бъде удостоен с титлата шогун, колкото и да му се искаше, защото беше селянин по произход. Трябваше да се задоволи с далеч по-нисшата титла куампаку — главен съветник — а по-късно, след като я отстъпи на новородения си син Яемон — макар и да запази цялата власт, както беше обичаят, се задоволи с титлата тайко. Защото историческата традиция повеляваше, че само потомците на древните, полубожествени и силно размножили се родове Миновара, Такашима и Фуджимото имаха право на титлата шогун.

Торанага беше потомък на Миновара. Ябу можеше да проследи родословното си дърво до някакво смътно и дребно клонче на Такашима, което обаче му беше достатъчно, ако един ден се добереше до върховната власт.

— Иии, Юрико-сан — каза Ябу. — Разбира се, че Торанага иска да стане шогун, но няма да може. Останалите регенти го мразят и се боят от него. Те го неутрализират, което именно целеше Тайко. — Той се наведе напред и напрегнато се втренчи в жена си. — Значи според вас Ишидо ще победи Торанага?

— Да, ще го изолират. Но в последна сметка едва ли ще загуби. Затова ви моля, господарю, подчинете се на заповедта на господаря Торанага и не напускайте Йедо само за да разгледате варварския кораб, колкото и да е необикновен според Оми-сан. Моля ви да изпратите в Анджиро Дзукимото.

— Ами ако корабът е натоварен с кюлчета злато и сребро? Ще доверите ли такъв товар на Дзукимото или на кой да е офицер?

— Не — призна жена му.

Така че той тайно се измъкна още същата нощ от Йедо, само с петнадесет души свита, и сега притежаваше богатства и власт, за каквито дори не беше мечтал, както и невиждани пленници, от които единият щеше да умре тази нощ. Беше наредил да има след това на разположение куртизанка и едно момче. Утре призори щеше да се завърне в Йедо, а на смрачаване оръжието и кюлчетата трябваше да потеглят в пълна тайна от Анджиро.

Ами оръдията — възторжено мислеше той. Оръдията и моят план ще ми дадат властта аз да реша кой ще спечели — Ишидо или Торанага. Тогава ще мога да заема мястото на победения в Съвета на регентите. А след това ще стана най-властният регент. А защо не и шогун? Да, всичко това вече ще е в моите възможности.

И той остави приятните мисли да го носят накъдето си пожелаят. Как да използува най-добре двадесетте хиляди сребърни монети? Може да изгради наново централната кула в замъка си. Или да купи специални коне за оръдията. И да разшири шпионската си мрежа. Ами Икава Джикю? Ще стигнат ли хиляда монети, за да подкупи готвачите на Джикю да сложат отрова в храната му? Повече от достатъчно са. Петстотин, дори само сто са предостатъчни, ако попаднат в подходящи ръце. Но чии?

Следобедното слънце проникваше косо през малкото прозорче в каменната стена. Водата във ваната беше много гореща и постоянно се подгряваше от огън, запален зад стената. Къщата беше на Оми и бе разположена на малко възвишение с изглед към селото и пристанището.

Вътрешната градина беше изключително добре подредена и навяваше безоблачно спокойствие.

Вратата на банята се отвори. Слепият старец се поклони.

— Изпраща ме Касиги Оми-сан, господарю. Аз съм Суво, масажистът.

Беше висок, много слаб и стар, със сбръчкано лице.

— Добре.

Един от постоянните ужаси на Ябу беше да не би да ослепее. Откак се помнеше, все сънуваше, че се събужда в непрогледна тъмнина в ясен слънчев ден, че усеща топлината на слънчевите лъчи, без да ги вижда, че отваря уста и пищи, макар да знае, че пищенето е позорно, но въпреки това пищи. И тогава наистина се събуждаше облян в пот.

Ала този ужас от слепотата сякаш увеличаваше удоволствието, че ще го масажира слепец. На дясното слепоочие на масажиста имаше неравен белег, а под него личеше къде е бил сцепен черепът. Трябва да е от удар с меч, каза си Ябу. Дали това именно е причинило слепотата? Дали някога не е бил самурай? За кого ли се е биел? Ами ако е шпионин?

Ябу знаеше, че преди да го пуснат да влезе, масажистът е бил много старателно претърсен от телохранителите му, така че не се боеше от скрито оръжие. Собственият му безценен меч лежеше до ръката му — старинна изработка, дело на най-добрия майстор в Япония — Мурасама. Той наблюдаваше как старецът сваля памучното си кимоно и го закача, без да вижда закачалката. По гърдите му имаше белези от удари с меч. Набедрената му превръзка беше безупречно чиста. Той коленичи и търпеливо зачака.

Когато беше готов, Ябу излезе от ваната и се изтегна на каменната скамейка. Старецът внимателно го изсуши, намаза ръцете си с благовонно масло и започна да мачка мускулите на врата и гърба.

Напрежението започна да изчезва под учудващо силните пръсти, които се движеха по цялото му тяло и го опипваха надълбоко, с невероятна вещина.

— Добре, много добре — каза той след малко.

— Благодаря, Ябу-сама — отвърна Суво. „Сама“ означаваше „господар“ и беше задължително учтиво обръщение към висшестоящите.

— Отдавна ли служиш при Оми-сан?

— От три години, господарю. Той е много добър със стария човек.

— А преди това?

— Скитах от село в село. Няколко дни тук, половин година там, като пеперуда, носена от летен полъх.

Гласът на Суво имаше същото успокояващо въздействие, както и пръстите му. Беше разбрал, че на даймио му се разговаря, и затова търпеливо зачака следващия въпрос. Част от изкуството му беше да знае какво се иска от него и кога. Понякога ушите му подсказваха това, но в повечето случаи пръстите му сякаш отключваха тайните в мислите на мъже и жени. Сега пръстите му подсказваха — пази се от този човек, той е опасен и с променливи настроения, на възраст е около четиридесетгодишен, добър ездач и отлично се бие с меч. Освен това е зле с черния дроб и ще умре до две години. Ще го убие прекомерното пиене на саке и вероятно средствата за полова възбуда, към които прибягва.

— Много сте силен за годините си, Ябу-сама.

— Ти също. Колко си годишен, Суво?

Старецът се засмя, но пръстите му продължиха да се движат неуморно.

— Аз съм най-старият човек на света — моя свят. Всички, които познавах, отдавна са мъртви. Трябва да съм на повече от осемдесет години — не знам със сигурност. Служех на господаря Йоши Чикитада, дядото на Торанага-сама, още когато имението му беше не по-голямо от това село. Бях в неговия лагер, когато го убиха.

Ябу се мъчеше да задържи тялото си отпуснато, ала мислите му се изостриха и той започна напрегнато да се вслушва в думите на стария масажист.

— Мрачен ден беше, Ябу-сама. Не знам на колко години съм бил, но гласът ми още не бе надебелял. Убиецът беше Обата Хиро, син на най-влиятелния му съюзник. Сигурно сте чували историята — как младежът отсече главата на Чикитада-сама с един — единствен удар с меч. Мечът му беше изработен от Мурасама и оттогава съществува поверието, че всички оръжия, изработени от Мурасама, носят лош късмет на рода Йоши.

Дали не ми разправя това, защото знае за моя меч Мурасама — питаше се Ябу. Много хора го знаят. Или старецът просто си припомня един ден от дългия си живот?

— Как изглеждаше дядото на Торанага — попита той, за да изпита Суво, като се правеше на безразличен.

— Беше висок, Ябу-сама. По-висок от вас и много по-слаб. Когато го убиха, беше на двадесет и пет години. — Гласът на Суво стана по-топъл. — Иии, Ябу-сама, на дванадесет години той вече беше воин, на петнадесет, когато убиха баща му в сражение, стана наш военачалник. По онова време вече беше женен и имаше син. Жалко, че му е било писано да умре тогава. Обата Хиро му беше приятел и васал. Тогава беше на седемнадесет години. Някой го беше настроил срещу него, като се уверил, че Чикитада възнамерявал подло да убие баща му. Това, разбира се, бяха лъжи, но истината не ни върна Чикитада. Младият Обата коленичи пред трупа му и три пъти му се поклони. Каза, че е извършил това от синовен дълг пред баща си, а сега желае да изкупи оскърблението, което нанесъл на нас и на нашия род, като си направи сепуку. Разрешиха му и той със собствените си ръце изми главата на Чикитада и я постави на почетно място. След това си разпори корема и умря мъжествено, спазвайки церемонията. Един от нашите хора му беше секундант и му отряза главата с един единствен удар. По-късно дойде баща му да прибере главата на сина си и меча му Мурасама. Оттогава нещата се обърнаха зле за нас Единственият син на господаря Чикитада бе взет заложник някъде и за нашия клон от рода настанаха лоши времена. — Това беше…

— Лъжеш, старче. Не си бил там. — Ябу е извърна и застана с лице към масажиста, който замръзна на място. — След смъртта на Обата мечът е бил строшен и унищожен.

— Не, Ябу-сама, това е според легендата но аз със собствените си очи видях как баща му дойде и прибра главата и меча. Че кой би унищожил такова произведение на изкуството? Това би било светотатство. Баща му го прибра.

— И какво направи с него?

— Никой не знае. Едни казваха, че го хвърлил в морето, защото обичаше и уважаваше като брат нашия господар Чикитада. Други твърдяха, че го заровил и чака да бъде изровен от внука му, Йоши Торанага.

— А ти как мислиш, какво е направил с него?

— Хвърлил го е в морето.

— Видял ли си го?

— Не.

Ябу отново легна и пръстите възобновиха работата си. Мисълта, че някой друг освен него знае, че мечът не е бил унищожен, го възбуди по един особен начин. Трябва да убия Суво, каза си той. Но защо? Може ли един слепец да познае острието? Прилича на всяко друго острие, изработено от Мурасама, а дръжката и ножниците са сменяни безброй пъти през изминалите години. Никой не може да знае, че именно този меч, моят, е бил предаван от ръце в ръце с нарастваща тайнственост заедно с нарастващата влиятелност на Торанага. Защо да убивам Суво? Фактът, че е жив, прави нещата по-интересни. Дава ми стимул. Остави го да живее — можеш да го убиеш когато си поискаш. С меча.

Мисълта достави удоволствие на Ябу и той отново се отпусна. В най-скоро време, обеща си той, ще бъда достатъчно силен, за да нося меча си Мурасама в присъствието на Торанага.

— И какво стана после — продължи да разпитва гой, защото му се искаше да поплува върху успокояващите вълни на старческия глас.

— Просто настанаха лоши времена. Всичко това се случи в годината на големия глад, а след смъртта на господаря станах ронин. — Ронините бяха селяни воини или самураи, без земя и без господар, които поради безчестие или загуба на господарите си бяха принудени да се скитат от едно място на друго, докато намерят господар, който да ги приеме на служба. Трудно беше за един ронин да намери нова работа. Храната бе оскъдна, едва ли не всеки мъж беше воин и на пришълците никой нямаше доверие. Повечето от грабителските банди и пиратите, които опустошаваха страната и крайбрежието, бяха съставени от ронини. — Тежка година беше, а също и следващата. Биех се за кого ли не — една битка тук, друг бой там… Плащаха ми с храна. После чух, че в Кюшу имало храна в изобилие и потеглих на запад. За зимата успях да си намеря подслон. Цаних се като пазач в един будистки манастир. Бих се половин година за тях, отбранявах манастира и оризовите им полета от бандити. Беше недалеч от Осака и по него време — това беше много преди тайко да ги изтрие повечето от лицето на земята — страната гъмжеше от бандити като от блатни комари. Един ден ни нападнаха от засада и ме оставиха да лежа там, на полесражението. Взеха ме за убит. Намериха ме едни монаси и ми излекуваха раните. Но не можаха да ми възвърнат зрението. — Пръстите му се впиваха все по-надълбоко. — Пратиха ме при един сляп монах, който ме научи да масажирам и да виждам отново с пръстите си. Сега те ми говорят повече, отколкото едно време очите, поне така мисля. Последното, което видях с очите си, бе широко разтворената уста на бандита, развалените му зъби, бляскавата дъга, описана от меча му, и ароматът на цветята. Видях уханието им във всичките им цветове, Ябу-сама. Това беше много отдавна, преди варварите да се появят по нашите земи — може би има петдесет или шестдесет години. Но аз наистина видях цвета на уханието. Видях нирвана и за някакъв миг съзрях и лицето на Буда. Слепотата е малка цена за такъв дар.

Отговор не последва. А и Суво не очакваше да му отговорят. Ябу спеше, както бе предвидил масажистът.

— Хареса ли ти разказът ми, Ябу-сан — тихо попита той, развеселен. Само едно нещо не беше истина. Манастирът не беше до Осака, а от другата страна на западната ти граница. А името на монаха Су, вуйчо на твоя враг, Икава Джикю.

Колко лесно мога да ти пречупя врата, мислеше си той. Ще направя услуга на Оми-сан и направо ще облагодетелствувам селото. С това ще се отплатя, макар и не съвсем пълноценно, за дара, получен от моя благодетел. Дали да го направя сега? Или по-късно?

Шпилберген протегна ръката си с оризовите сламки, с изопнато от напрежение лице.

— Кой иска пръв да тегли?

Никой не му отвърна. Блакторн като че ли дремеше, облегнат в ъгъла, откъдето не бе помръднал. Наближаваше залез слънце.

Бяха им дали храна, бъчонка с вода и друга — вместо тоалетна. Ала нищо, с което да се почистят от вонящата помия. На всичко отгоре ги нападнаха и мухи. Въздухът бе зловонен, подът — кално-слузест. Повечето се бяха разголили до кръста и се потяха от жегата. И от страх.

Шпилберген ги огледа един по един. После се върна при Блакторн.

— Защо не и ти? Защо?

Очите на лоцмана се разтвориха широко. Бяха пронизващи, ледени.

— За последен път ти отговарям — не знам!

— Не е честно! Не е!

Блакторн отново потъна в предишното си състояние. Трябва да има някакъв начин да се измъкнем оттук. Трябва да има начин да стигнем до кораба. Това копеле накрая ще ни избие до един — това е също така сигурно, както съществуването на полярната звезда. Нямаме много време, а бях изключен само защото ме пази за някакви особено долни цели.

След като капакът на тавана се затвори, всички го погледнаха, а някой попита:

— Какво ще правим сега?

— Не знам — отвърна той.

— Защо ти не влизаш в бройката?

— Не знам.

— Помогни ни, господи — изхлипа някой.

— Я почистете мръсотията — нареди той. — Струпайте всичко ей там!

— Нямаме нито парцали, нито…

— С ръце!

Те го послушаха, а той им помогна и почисти капитана, доколкото беше възможно. — Сега вече ще си по-добре.

— Как, по какъв начин ще изберем този човек — попита Шпилберген.

— Няма да правим нищо такова. Ще се бием!

— С какво?

— Ти ще отидеш ли като овца на заколение? Ще отидеш ли?

— Не ставай смешен — те нямат мен предвид! Няма да е редно аз да съм…

— Че защо — попита Винк.

— Защото съм капитан.

— Моите почитания, господине — иронично додаде Винк — ала според мен е редно доброволно да издигнете кандидатурата си.

— Предложението е чудесно — съгласи се и Питерзоон. — Аз го подкрепям, за бога!

Всички до един зашумяха одобрително и всеки си мислеше: господи, само да не съм аз.

Шпилберген се разбесня и взе да издава команди, ала всичко срещаше отпор в безмилостните очи на екипажа му. Тогава той замълча и впери поглед в покрития с повърнато под. Накрая каза:

— Не. Не е редно някой да отиде доброволно. Най-правилно е да теглим жребий. Сламки — едната да е по-къса от останалите. Ще се доверим… в ръцете на господа. Лоцмане, ти ще държиш сламките.

— Няма. Не желая да имам нищо общо с тази работа. Повтарям — да се опитаме да се измъкнем с бой!

— Ще ни избият до един. Чу какво каза самураят: ще ни оставят живи — с изключение на един. — Шпилберген избърса потта от лицето си, облак мухи се вдигна във въздуха и после отново накаца по него. — Дайте ми малко вода. По-добре да умре един, отколкото всички.

Ван Нек потопи кратунката в бъчвичката и я подаде на капитана.

— Общо сме десет. Заедно с теб, Паулус — каза той. — Шансовете са добри.

— Много са добри — ако не изтеглиш късата сламка. — Винк хвърли кос поглед към Блакторн. — Можем ли да излезем срещу мечовете им?

— А можеш ли да тръгнеш послушно към мъчителя, ако на теб ти се падне късата сламка?

— Не знам.

— Да теглим жребий! Нека господ да реши — отсече ван Нек.

— Горкичкият господ, като си помисля какви глупости стоварват на плещите му и после го изкарват виновен за всичко — подигра се Блакторн.

— А как иначе да решим — изкрещя някой.

— Нищо няма да решаваме!

— Ще правим каквото казва Паулус! Той е капитан — обяви ван Нек. — Ще теглим сламки! Това е най-доброто решение за мнозинството. Нека гласуваме! Всички ли сме „за“?

Всички. Освен Винк.

— Аз мисля като лоцмана. По дяволите вашите попикани сламки!

Но накрая и него го склониха. Ян Ропер, калвинистът, започна молитвите. Шпилберген с голяма точност начупи десет сламки. След това преполови едната.

Ван Нек, Питерзоон, Сонк, Маецукер, Гинзел, Ян Ропер, Саламон, Максимилиан Кроок и Винк.

Отново някой се обади:

— Кой ще тегли пръв?

— А как да сме сигурни, че който изтегли лошата… късата сламка, ще тръгне доброволно — гласът на Маецукер бе прегракнал от ужас.

— Така е, не сме сигурни, а трябва да сме съвсем сигурни — подкрепи го Кроок, юнгата.

— Нищо по-лесно от това — заяви Ян Ропер. — Да се закълнем в името господне, че ще отидем. В неговото име. Да… да умрем за другите, в името господне. Тогава вече няма да се тревожим. Миропомазаният агнец божи ще се запъти право към вечната си слава.

Всички се съгласиха.

— Хайде, Винк, прави каквото каза Ропер.

— Добре. — Устните на Винк се бяха напукали. — Ако… ако съм аз… кълна се в господа бога, че ще тръгна с тях, ако… ако изтегля късата сламка. В името господне.

Всички повториха клетвата. Маецукер бе обзет от такъв ужас, че трябваше непрекъснато да му подсказват, след което отново се потопи в блатото на кошмара си наяве.

Сонк пръв изтегли сламка. След него Питерзоон. После Ян Ропер, последван от Саламон и Кроок. Шпилберген започна да усеща как умира, защото бе решено, че той няма да тегли, а последната сламка остава за него. А ето че шансовете му станаха минимални. Изтегли и Гинзел — той също бе в безопасност. Останаха четири. Маецукер плачеше, без да се прикрива, ала отблъсна Винк настрани, изтегли една сламка и не повярва на очите си, че не е къса. Стиснатият юмрук на Шпилберген се тресеше, ала Кроок му помогна да успокои ръката си. По крачолите му, незабелязано от него, се стичаха изпражнения.

Коя да изтегля? — отчаяно се питаше ван Нек. Помогни ми, господи! Той почти не виждаше сламките през мъглата на късогледството си. Ако само можех да видя, сигурно нещо щеше да ми подскаже коя да избера. Коя?

Той изтегли една и я доближи до очите си, за да прочете присъдата си. Ала сламката не беше къса.

Винк не откъсваше поглед от пръстите си, докато те избираха една от последните две сламки. Изпусна я на земята и всички видяха, че беше късата. Шпилберген разтвори стиснатата си шепа — сламката беше дълга — и припадна.

Всички бяха вперили погледите си във Винк. Той безпомощно ги гледаше, без да ги вижда, сви рамене, усмихна се едва-едва и разсеяно започна да отпъжда мухите. После се строполи на пода. Те му направиха място и се отдръпнаха, сякаш бе прокажен.

Блакторн коленичи в мръсотията до Шпилберген.

— Умря ли? — попита ван Нек почти беззвучно.

Винк се разтресе в писклив смях, който разстрои всички, и спря да се смее също така внезапно, както и започна.

— Аз съм мъртъв — изкрещя той. — Мъртъв!

— Не се бой. Ти си миропомазан от бога. Сега си в божиите ръце — успокояваше го Ян Ропер с уверен глас.

— Не се страхувай — поде и ван Нек.

— Сега вече е лесно да го говорите, нали? — Очите на Винк се стрелкаха от лице на лице, ала никой не издържаше на погледа му. Само Блакторн не се извърна.

— Подай ми малко вода, Винк — тихо му нареди той. — Иди при бъчонката и ми налей вода. Хайде!

Винк го гледаше втренчено. После взе кратунката, напълни я с вода и му я подаде.

— Господи, Исусе Христе, лоцмане — промърмори той. — Какво да правя?

— Първо ми помогни да оправя Паулус, Винк. Прави каквото ти казвам! Дали ще дойде на себе си?

Винк скъта болката си надълбоко, подпомогнат от спокойствието на Блакторн. Пулсът на Шпилберген беше много слаб. Винк му преслуша сърцето, повдигна клепачите и се вгледа в очите му.

— Не знам, лоцмане. Господи, не мога да разсъждавам както трябва! Струва ми се, че сърцето му е в ред. Трябва да му се пусне кръв… но не мога… не мога да се съсредоточа… дай ми…

Той млъкна обезсилен, облегна се на стената и започна да се тресе.

Капакът на тавана се отвори.

Оми застана като изваян на фона на небето, а кимоното му се окъпа в кръв от умиращото слънце.

Глава четвърта

Винк се опита да размърда краката си, но не можа. Неведнъж в живота си бе виждал смъртта в лицето, но никога като сега, покорно. Сламките решиха съдбата му. Защо аз — крещеше мозъкът му. Не съм по-лош от другите, дори съм по-добър от повечето. Господи, боже мой, който си на небето, защо аз?

Спуснаха стълба. Оми махна с ръка да се качва, който ще се качва, и то бързо.

— Исоги! Побързай!

Ван Нек и Ян Ропер тихичко четяха молитви, притворили очи. Питерзоон гледаше, без да вижда. Блакторн впери поглед в Оми и хората му.

— Исоги! — отново излая Оми. Винк пак се опита да се изправи.

— Помогнете ми! Помогнете ми да се кача!

Питерзоон, който беше най-наблизо, се наведе, пъхна ръка под мишницата му и го изправи на крака, ала Блакторн бе застанал пред стълбата, стъпил твърдо в слузестата кал.

— Кинджиру! — изкрещя той думата, научена на кораба. Всички в ямата си поеха рязко дъх, а Оми стисна дръжката на късия си меч и направи крачка към стълбата. Блакторн веднага я изви, като предизвикваше Оми да стъпи на нея — Кинджиру! — повтори той.

Оми замръзна на мястото си.

— Какво стана? — изплашен като всички попита капитанът.

— Казах му, че е забранено. Никой от екипажа ми не ще посрещне смъртта си без бой.

— Но… нали се разбрахме?

— Не и аз.

— Да не си полудял!

— Така е, лоцмане — промълви Винк. — Разбрахме се, и то съвсем честно и почтено. Такава е божията воля. Ще отида, няма как…

Той посегна към края на стълбата, ала Блакторн неумолимо му препречи пътя, застанал с лице към Оми.

— Без бой няма да се дадеш! Както и никой друг от екипажа!

— Махни се от стълбата, лоцмане! Заповядвам ти да се махнеш. — Треперещият Шпилберген не помръдваше от ъгъла си — най-отдалечения от капандурата. Гласът му бе станал писклив. — Лоцмане!

Ала Блакторн никого не слушаше.

— Приготви се!

Оми отстъпи назад и изръмжа някаква заповед. Веднага един самурай, следван от още двама, хукна надолу по стълбата с оголен меч в ръка. Блакторн започна да извива стълбата и се сборичка с първия, като се извърташе от ударите на меча му и се опитваше да го удуши с ръце.

— Помогнете ми! Хайде! В името на собствения ви живот!

Той се опита да събори самурая от стълбата, ала се сви болезнено, тъй като вторият замахна надолу с меча си. Винк излезе от каталептичното си състояние и се нахвърли като обезумял върху самурая. Посрещна удара, който щеше да отсече китката на Блакторн, задържа потръпващата ръка с меча във въздуха и заби другия си юмрук в слабините на самурая. На онзи дъхът му олекна, после зарита ожесточено с крака. Ала Винк сякаш не забелязваше ритниците. Той изкачи няколко стъпала и започна да се бори за меча, като забиваше нокти в очите на врага. Останалите двама самураи бяха възпрепятствувани от тясното пространство и ударите на Блакторн, ала единият все пак успя да ритне Винк в лицето и да го отблъсне. Самураят върху стълбата замахна с меча си към Блакторн, не го улучи и тогава целият екипаж се нахвърли върху стълбата.

Кроок заби юмрук в ходилото му и усети как някаква костичка изпращя. Самураят успя да хвърли меча си извън ямата, за да не попадне в ръцете на противниците му, и тежко се строполи в калната слуз. Винк и Питерзоон се стовариха отгоре му. Той яростно се отбраняваше, докато останалите се хвърлиха да пресрещнат настъпващите отгоре самураи. Блакторн измъкна късия като кама меч на падналия и се заизкачва по стълбата, последван от Кроок, Ян Ропер и Саламон. И двамата самураи отстъпиха и препречиха изхода с вдигнати за удар зловещи мечове. Блакторн знаеше, че камата му е безсилна срещу мечовете, но въпреки това се хвърли в атака, следван по петите от другите. В момента, в конто главата му се появи над земята, единият от мечовете замахна към него и не го улучи само на милиметри. Силен ритник от неизвестна посока го принуди да се оттегли.

Той се обърна и скочи долу, като внимаваше да не падне върху боричкащата се групичка, която се опитваше да омаломощи самурая във вонящата кал. Винк го срита отзад във врата и японецът се отпусна като дроб. Тогава Винк започна да го удря отново и отново, докато Блакторн не го спря.

— Не го убивай, ще го използуваме като заложник — изкрещя той и отчаяно задърпа стълбата, за да я свали долу в мазето. Тя обаче беше прекалено дълга. Горе, в отвора на капака, останалите самураи на Оми чакаха равнодушно.

— За бога, лоцмане, прекрати това — захленчи Шпилберген. — Ще ни избият всички — ти ще ни погубиш до един! Спрете го!

Оми излая някаква заповед и нечии силни ръце отгоре попречиха на Блакторн да заприщи входа със стълбата.

— Внимавай! — изкрещя той.

Още трима самураи, въоръжени с ножове и само по набедрени превръзки, пъргаво скочиха в мазето. Първите двама се нахвърлиха право върху Блакторн и го свалиха безпомощен на пода, без да се замислят за евентуалната опасност за живота си, след което яростно го нападнаха. Блакторн се усети смазан под тежестта им. Не можеше да пусне камата си в действие и усети как желанието му да се бори се топи. Съжали, че не владееше умението на Мура, кмета на селото, да се бие без оръжие. Даде си сметка, че няма да може да издържи още дълго, ала направи едно последно усилие и с рязко движение освободи едната си ръка. Жесток удар, нанесен от здрава като скала ръка, разтърси главата му, друга накара многоцветна дъга да експлодира в мозъка му, ала той не престана да се съпротивлява.

Винк дереше с нокти един от самураите, когато трети се хвърли отгоре му, Маецукер изпищя — кама разпра ръката му. Ван Нек нанасяше удари слепешком, а Питерзоон го молеше:

— За бога, удряй тях, не мен!

Търговецът обаче, обезумял от ужас, не го чуваше.

Блакторн докопа врата на единия самурай, но ръката му беше хлъзгава от пот и слузеста кал; бе застанал като бик на крака и се опитваше да ги свали от себе си с тръсване, ала един последен удар го хвърли в безпросветен мрак. Тримата самураи започнаха да си проправят път с удари наляво и надясно, а екипажът, останал без водач, се отдръпна назад от кръгообразното размахване на трите ками, които не целяха да убиват или осакатяват, а само да принудят задъханите, уплашени мъже да се прилепят до стените, настрани от стълбата, където лежаха неподвижни Блакторн и първият самурай.

Оми слезе надменно в ямата, сграбчи най-близко стоящия, който се случи Питерзоон, и го тласна към стълбата. Питерзоон изпищя и се опита да се изкопчи от ръцете му, но един нож разсече китката му, а друг разпра ръката му. Макар и да крещеше от ужас, той бе безмилостно изтласкан заднишком към стълбата.

— Помогни ми, Исусе, не съм аз, който трябва да отиде, не съм аз. — Питерзоон стъпи и с двата крака на първата напречна летва и продължи да отстъпва все по-нагоре, далеч от болката на камите. — Помогнете ми, в името на бога — за последен път изкрещя той, обърна се и затича нагоре като обезумял. Оми го последва, без да бърза.

Самураите се оттеглиха един по един. Третият прибра ножа, използуван от Блакторн, после обърна презрително гръб, стъпи върху простряното тяло на другаря си, все още в безсъзнание, и се изкачи горе.

Рязко издърпаха стълбата. Въздухът, небето и светлината изчезнаха. Болтовете си влязоха в дупките. Остана само мракът, тежко дишащите гърди, сърцата, готови да изхвръкнат от тях, стичащата се пот и вонята. Върнаха се и мухите.

В първия момент никой не помръдна. Ян Ропер беше порязан по бузата, Маецукер кървеше зле, останалите бяха главно в шоково състояние. С изключение на Саламон. Той допълзя до Блакторн пипнешком и го издърпа от тялото на неподвижния самурай. Издаде някакви гърлени звуци, сочейки водата. Кроок му напълни кратунката, помогна му да изправи Блакторн — все още в безсъзнание — до седнало положение и да го подпре на стената. Двамата се заеха да бършат лицето му от калта и нечистотиите.

— Когато тези копелета — като се нахвърлиха отгоре му, стори ми се, че чух как вратът му или може би рамото му изпращя — обади се задъхано юнгата. — Господи, прилича ми на труп.

Сонк се надигна със сетни усилия, примъкна се до тях и внимателно започна да движи главата на Блакторн наляво-надясно, да опипва раменете му.

— Май че нищо му няма. Ще трябва да изчакаме да дойде на себе си — сам ще си каже какво му е.

— Ох, Исусе Христе, клетият Питерзоон, проклет да съм, проклет — захленчи Винк.

— Ти беше тръгнал, лоцманът те спря. Ти си изпълни обещанието, за бога — нали те видях. — Сонк раздруса Винк, ала онзи не му обърна внимание — Видях те, Винк. — Той се обърна към Шпилберген и отпъди мухите от лицето си. — Нали така?

— Да, тръгнал беше. Винк, престани да стенеш! Лоцманът е виновен. Дай ми вода!

Ян Ропер загреба малко вода с кратунката, отпи и наплиска леко раната на бузата си.

— Трябваше Винк да отиде. Той беше агнецът божи — обади се и той. — Той беше определен. Сега душата му загубена. О, господи, смили се над него, ще гори във вечния огън!

— Подайте ми вода — захленчи капитанът.

Ван Нек взе кратунката от Ян Ропер и я подаде на Шпилберген с думите:

— Винк не е виновен. Той не беше в състояние да се изправи, не помните ли? Помоли някой да му помогне. Аз бях толкова изплашен, че също не можех да се помръдна, пък представям си какво му е било на Винк.

— Така е, Винк не е виновен — съгласи се и Шпилберген. — Той е виновен — Всички погледнаха към Блакторн. — Сигурно е луд.

— Всички англичани са луди — заключи Сонк. — Да сте срещали поне един нормален? До един са маниаци — и пирати.

— До един са копелета — отряза Гинзел.

— Не, не е вярно — възрази ван Нек. — Лоцманът встъпи както смяташе за най-добре. Той ни защити и ви води цели десет хиляди левги.

— Защитил ни, глупости! Тръгнахме петстотин души в пет кораба. А сега я ни виж колко останахме — само девет…

— Да не би по негова вина да се пръсна флотилията? Да не би по негова вина бурята да ни…

— Ако не беше той, щяхме да си останем в Новия свят. А той ни увери, че трябвало да стигнем? Япония. На ви сега — виждате докъде ни докара!

— Ние всички се съгласихме да търсим Япония. До един се съгласихме — уморено настоя ван Нек. — Нали гласувахме!

— Да, но той ни убеди в това!

— Внимавайте — посочи Гинзел самурая, който започна да проявява признаци на живот, да мърда и да стене. Сонк веднага се плъзна към него и заби юмрук в брадата му. Японецът отново загуби съзнание.

— Защо, в името на Христа, го зарязаха тук тези копелета? Нищо не им струваше да го изнесат. Ние не можехме да им попречим по никакъв начин.

— Мислиш ли, че са го взели за умрял?

— Откъде да знам! Не може да не са го забелязали.

За бога, какво не бих дал за халба студена бира — възкликна Сонк.

— Не го удряй повече, Сонк, не го убивай — той ни е заложник — намеси се Кроок и погледна към Винк, който хленчеше, сгушен до стената, обзет от омраза към самия себе си. — Господ да ни е на помощ! Какво ли ще правят с Питерзоон? Ами с нас?

— За всичко е виновен лоцманът — обади се отново Ян Ропер. — Той и никой друг!

Ван Нек погледна със състрадание към Блакторн.

— Вече няма смисъл да се спори чия е вината. Маецукер се изправи със залитане на крака. Кръвта още струеше по ръката му.

— Ранен съм, помогнете ми!

Саламон направи турникет от парче риза и спря кръвта. Мускулът беше срязан надълбоко, но нямаше засегнати вени, нито артерии. Мухите започнаха да се трупат около раната.

— Ах, тези проклети мухи! И лоцманът да е проклет на оня свят — запроклина Маецукер. — Всички бяхме съгласни. Ама не! Трябваше да хукне да отървава Винк! Сега кръвта на Питерзоон ще тегне на неговата съвест и всички ще страдаме заради него!

— Я си затваряй устата! Той каза, че никой от неговия екипаж няма…

Отгоре се дочуха стъпки. Капакът се отвори. Селяни започнаха да изсипват в мазето бъчви с развалена риба и морска вода. Когато подът бе залят на две педи височина, престанаха и си отидоха.

Писъците започнаха, когато луната беше високо в небето.

Ябу бе застанал на колене във вътрешната градина в къщата на Оми. Неподвижен. Наблюдаваше луната през цветовете на дървото. Клоните се открояваха съвсем черни върху фона на небето, а цветовете бяха съвсем бледи. Едно листенце се откъсна и той си помисли:

Второ листенце се спусна на земята. Вятърът въздъхна и обрули още едно. Дръвчето беше не по-високо от човешки бой, засадено между обрасли с мъх големи камъни, които сякаш бяха израснали от земята — така умело бяха разположени.

Ябу трябваше да впрегне цялата си воля, за да се съсредоточи върху дървото, небето и нощта, за да усети нежния полъх на ветреца, за да вдъхне уханието на морето, да съчинява стихове и въпреки всичко да държи ушите си отворени за агонизиращата болка. Чувствуваше гръбнака си отпуснат. Само ума си усещаше изсечен като от скала, а съзнанието за това му се отразяваше по един неизказано чувствен начин. Днес тази чувственост го изпълваше по-силно, по-бурно от всякога.

— Оми-сан, колко време ще стои там нашият господар? — пошепна изплашено майката на Оми от вътрешността на къщата.

— Не знам.

— Тези писъци са ужасни. Кога ще престанат?

— Не знам — повтори Оми.

Бяха седнали зад един параван в една от стаите. Най-хубавата — тази на майка му — бе отстъпена на Ябу. И двете гледаха към градината, изградена с толкова усилия. През тънката решетка се виждаше Ябу — дървото чертаеше ясни силуети по лицето му, лунната светлина блестеше върху дръжките на мечовете му. Бе облякъл черно хаори — горен жакет — върху тъмното си кимоно.

— Спи ми се — оплака се жената, разтреперана — не мога да заспя от тези викове. Кога ще престанат?

— Не знам, имайте търпение, майко — гальовно отвърна Оми. — Скоро всичко ще свърши. А утре господарят Ябу ще се завърне в Йедо. Потърпете, моля ви.

Ала Оми знаеше, че мъченията ще продължат до разпукването на зората. Така беше предвидено.

Опитваше се да се съсредоточи. Законният му господар медитираше, заслушан в писъците, и той се опита да последва примера му. Но следващият крясък го извади от това състояние и Оми си помисли: не, не мога. Още не мога. Нямам неговата способност за съсредоточаване. А дали това беше способност — запита се той. Ясно виждаше лицето на Ябу. Опита се да разтълкува странното изражение, изписано на него: леко изкривените, отпуснати, пълни устни, слюнката в ъглите, очите в тъмните цепки, които трепваха само при падането на цветните листенца.

Оми влизаше за пръв път в такъв близък Допир с чичо си, защото принадлежеше към много страничен клон на рода, а именията му в Анджиро и околностите бяха бедни и незначителни. Оми беше най-младият от трима братя, а баща му, Мидзуно, имаше шестима братя. Ябу беше най-големият и бе начело на рода Касиги, а бащата на Оми беше втори по възраст. Самият Оми беше на двадесет и една години и имаше новороден син.

— Къде е недостойната ти жена — продължаваше да хленчи заядливо старата жена. — Искам да ми разтрие гърба и раменете.

— Наложи се да замине при баща си, не си ли спомняте? Той е много болен. Нека аз да ви разтрия, майко.

— Не. Извикай някоя прислужница. Но жена ти е много невнимателна към мен, да знаеш! Можеше да изчака няколко дни. Пристигнала съм чак от Йедо да ви погостувам. Две седмици съм пътувала при ужасни условия и накрая какво? Не бях стояла и седмица и тя взе, че замина. Трябваше да изчака! За нищо не я бива! Баща ти направи голяма грешка, като те ожени за нея. Трябваше да й кажеш завинаги да остане при баща си — да се разведеш с тази некадърница! Не я бива дори да ми разтрие свястно гърба! Най-малкото трябва хубаво да я набиеш. Ах, какви ужасни писъци! Защо не престанат?

— Ще престанат. Съвсем скоро.

— Хубаво да я набиеш!

— Добре.

Оми се замисли за жена си Мидори и сърцето му затрепка. Беше тъй красива, тъй изискана, нежна и умна, с такъв звънък глас и умееше да свири не по-лошо от всяка куртизанка в Идзу.

— Мидори-сан, налага се незабавно да заминете — каза й той насаме.

— Оми-сан, баща ми не е чак толкова зле, а мястото ми е тук, да се грижа за майка ви — отвърна тя. — Ако пък пристигне нашият даймио, къщата ще трябва да се подготви за него. Ах, Оми-сан, случаят е таткова важен, най-важен от цялата ви служба! Ако господарят Ябу остане доволен, може да ви даде по-добро имение, вие заслужавате много повече! Ако се случи нещо, докато ме няма, никога няма да си го простя. Това е първата ви възможност да покажете на какво сте способен и не бива да я изпускате. Той трябва да пристигне. Моля ви, толкова работа ме чака.

— Така е, но предпочитам все пак веднага да заминете, Мидори-сан. Останете там само два дни, пък после пак бързайте да се върнете.

Тя продължи да го моли, ала той настоя и тя замина. Искаше да я няма в Анджиро, когато пристигне Ябу и докато гостува в дома му. Не че даймио щеше да се осмели да я докосне без негово разрешение — това бе немислимо, защото той, Оми, би имал тогава правото, дори задължението да го убие. Ала бе забелязал как Ябу я гледаше наскоро след женитбата им в Йедо и предпочиташе да премахне един евентуален източник на раздразнение — всичко, което би могло да разстрои или смути господаря му, докато е в Анджиро. Беше много важно да направи впечатление на Ябу-сама със синовната си преданост, предвидливостта си и съветите си и ето че до този момент всичко вървеше дори по-добре от очакваното. Корабът беше направо изровено имане, екипажът — също. Всичко беше чудесно.

— Помолих домашния ни ками да се грижи за вас — каза на заминаване Мидори, имайки предвид семейния им шинтоистки дух, който бдеше над дома им. — И изпратих дар на будисткия храм — да се помолят за нас. Наредих на Суво да бъде безупречен и изпратих бележка до Кику-сан. Ах, Оми-сан, мека остана, моля ви! Той й се усмихна и я изпрати, а сълзите и размазаха грима по лицето й. На Оми му беше тъжно без нея, но се радваше, че я няма. Писъците биха я разстроили много.

Майка му се мръщеше от вятъра, леко се размърда, за да облекчи болките в раменете си. Тази вечер много я боляха ставите. От западния вятър е, помисли си тя. И все пак тук е по-добре от Йедо. Там е толкова блатисто и гъмжи от комари.

Старата едва различаваше меките очертания на Ябу в градината. Тайно го ненавиждаше и желаеше смъртта му. Ако умреше, тогава Мидзуно, съпругът й, щеше да стане даймио на Идзу и щеше да оглави рода. Колко ще е хубаво — мислеше тя. Тогава всички останали братя с жените им щяха да й бъдат подчинени и, разбира се, Мидзуно-сан щеше да направи Оми свой наследник. Още един бодеж във врата я накара леко да се размърда.

— Ще повикам Кику-сан — обади се Оми. Кику беше куртизанката, която заедно с момчето търпеливо чакаше Ябу в съседната стая. — Тя е много, много сръчна.

— Нищо ми няма, само съм малко изморена. Е, добре, може да ме помасажира.

Оми отиде в съседната стая. Постелята бе приготвена. Състоеше се от долни и горни завивки, наречени футони, които се доставяха направо върху подовата настилка от меки сламеници. Кику се поклони, опита се да се усмихне и промърмори, че за нея било голяма чест да приложи скромните си умения върху тъй достойната майка на дома му. Беше по-бледа от друг път и на Оми му стана ясно, че и тя плаща данък на писъците. Момчето се опитваше да не издаде страха си.

Когато писъците започнаха, Оми трябваше да използува всичкото си умение, за да я убеди да остане.

— Ах, Оми-сан, не мога да го понеса — ужасно е, направо ужасно! Извинете ме, моля ви, и ме пуснете да си вървя — иска ми се да си запуша ушите, но звуците проникват през дланите ми. Горкият човек — ужасно е.

— Моля ви, Кику-сан, моля ви за търпение. Това е заповед на Ябу-сама, разбирате ли? Няма какво да се прави. Скоро писъците ще престанат.

— Не мога да го понеса, Оми-сан, много ми дойде. Съществуваше закон, според който едно момиче не можеше да бъде наето за каквато и да било сума, ако то или неговият работодател желаеха да отхвърлят някой клиент, независимо кой. Кику беше куртизанка от първа класа — най-известната в Идзу, и макар че според Оми тя не би могла да се сравни дори и с куртизанка втора класа от Йедо, Осака или Киото, тук Кику беше на върха и с основание имаше самочувствие и гордост. Въпреки че се бе съгласил с работодателката й, мама-сан Гьоко, да плати пет пъти повече от обичайното, той все още не беше уверен, че Кику ще остане.

Сега наблюдаваше как пъргавите и пръсти се плъзгаха по врата на майка му. Беше красива, много дребна, с почти прозрачна, изумително мека кожа. При нормални обстоятелства от нея би бликал живот, но как можеше такова нежно създание да бъде щастливо под тежестта на писъците, питаше се той. Беше истинско удоволствие да я наблюдава, приятно му бе, че познава това тяло и топлината, която излъчваше. — Внезапно писъците секнаха.

Оми се ослуша с полуотворена уста, напрегнат да долови и най-лекия шум, целият в очакване. Забеляза, че пръстите на Кику спряха да се движат, а майка му не се оплака от това, наострила напрегнато слух. Хвърли поглед през решетката към Ябу. Даймио стоеше все така неподвижен, като статуя.

— Оми-сан — провикна се най-сетне Ябу.

Оми стана, излезе на излъсканата веранда и се поклони…

— Идете и проверете какво е станало.

Оми се поклони повторно, тръгна през градината и излезе на пътя, спретнато настлан с камъни. Той се виеше надолу по хълма към селото и брега. Ниско долу, недалеч от единия пристан, гореше огън и около него сновяха хора. А на площада пред пристанището се виждаше капакът към ямата и четиримата пазачи.

Докато прекосяваше селото, забеляза, че варварският кораб бе закотвен добре, на палубите и на долепените до него лодки горяха петролни лампи. Селяните — мъже, жени и деца — все още разтоварваха стоката и рибарските лодки сновяха напред — назад като светулки. Изрядно подредените купчини с бали и каси растяха на брега. Седем от оръдията също бяха вече свалени, а осмото го придърпваха с въжета от една лодка към пясъка.

Той също потрепера, макар че вятърът не беше хладен. При нормални обстоятелства селяните щяха да пеят, докато се трудеха, колкото от радост, толкова и за да си помагат да теглят тежкия товар дружно. Ала тази вечер селото беше необичайно тихо, макар че нито една къща не спеше и всички жители до един, дори и болните, бяха впрегнати на работа. Те сновяха забързано по брега, покланяха се и отново се затичваха. Безшумно. Дори и кучетата не лаеха.

Никога досега не е било така, мислеше той, а ръката му несъзнателно стискаше дръжката на меча. Имам чувството, че нашите селски ками са ни изоставили.

От брега се зададе Мура и го пресрещна. Той го очакваше от момента, в който Оми бе отворил вратата на градината си. Поклони се.

— Добър вечер, Оми-сама. Утре до обяд корабът ще бъде разтоварен.

— Умря ли варваринът?

— Не знам, Оми-сама. Ще отида и веднага ще проверя.

— Можеш да дойдеш с мен.

Мура послушно го последва, на половин крачка след него. Неизвестно защо на Оми му беше приятна неговата компания.

— До обяд, казваш?

— Да, всичко върви много добре.

— Ами маскировката?

Мура посочи към групичките жени и деца, застанали до една от къщите, които плетяха груби рогозки. Сред тях беше и Суво.

— Можем да свалим оръдията от поставките им и да ги увием. За пренасянето на един топ ще са необходими поне десет мъже. Игураши-сан изпрати в съседното село да доведат още носачи.

— Добре.

— Загрижен съм за запазването на тайната, господарю.

— Игураши-сан ще им обясни колко е важно това.

— Оми-сама, ще се наложи да използуваме, всичките си чували, върви, мрежи и слама за рогозки.

— И какво от това?

— Как ще ловим риба и в какво ще приберем реколтата?

— Ще намерите начин. — Гласът на Оми се изостри. — Данъкът ви за този сезон нараства наполовина. Ябу-сам нареди тази вечер.

— Ние вече платихме данъците за тази и следващата година.

— Това е привилегия на селяните, Мура. Да ловят риба, да обработват земята, да прибират реколтата и да плащат данъци. Така ли е?

— Да, Оми-сама — спокойно отвърна Мура.

— Онзи селянин беше глупак и се държа нагло. Има ли и други като него?

— Нито един, Оми-сама.

— Надявам се, че е така. Лошите обноски са непростими. Глобявам семейството му в размер на един коку ориз — могат да изплатят глобата в риба, ориз, зърно или каквото имат. В срок от три луни.

— Да, Оми-сама.

И двамата знаеха, че тази сума е свръх възможностите на семейството. Тримата братя Тамасаки — сега вече само двама имаха само една рибарска лодка и едно-единствено оризище от половин хектар, с което изхранваха жените си, четиримата си синове и трите дъщери, а сега и вдовицата, и трите деца на убития. Един коку ориз беше приблизително количеството, необходимо за изхранването на едно семейство в продължение на цяла година. Около сто и осемдесет килограма ориз. Всички приходи на империята се измерваха в коку. Както и данъците.

— Какво ще стане с тази Земя на боговете, ако забравим обноските си — продължи Оми. — Това се отнася както за нискостоящите, така и за висшестоящите.

— Да, Оми-сама.

Мура изчисляваше наум откъде да намери въпросния коку, защото, ако семейството не можеше да го изплати, дългът се прехвърляше върху гърба на цялото село. И как да осигурят чували, върви и мрежи. Една част може би щяха да спасят от превозването. А парите ще трябва да вземат на заем. Кметът на съседното село му дължеше една услуга. А! Май че шестгодишната дъщеричка на Тамасаки беше голяма красавица, а шест години е идеалната възраст, на която може да се продаде едно момиче. На всичко отгоре най-голямата търговка с деца в цяло Идзу бе трета братовчедка на леля му — тази алчна, отвратителна стара кранта! Мура въздъхна — предстоеше му цяла поредица от сериозни сделки. Но нищо, мислеше той. Може би ще успеем да вземем за детето не един, а две коку. То положително струва и повече.

— Извинявам се за лошото поведение на Тамасаки и моля за прошка — обади се той.

— Лошото поведение бе негово — не твое — също така вежливо отвърна Оми.

Но и двамата знаеха, че за поведението на всеки жител на селото бе отговорен Мура и че най-добре е да внимава случаят с Тамасаки да не се повтори. Въпреки всичко и двамата бяха доволни. Извинението бе направено, прието и същевременно отхвърлено, така че достойнството и на двамата мъже бе ненакърнено.

Завиха зад ъгъла на пристана и спряха. Оми се поколеба, после махна на Мура да си върви. Кметът се поклони и доволен побърза да си тръгне.

— Да не е умрял, Дзукимото?

— Не, Оми-сан, отново припадна.

Оми се приближи до големия железен казан, който жителите на селото използуваха за извличане на мас от китовете, които понякога хващаха през зимните месеци навътре в морето, и за получаване на лепило от кост и други остатъци от риба — основен поминък на селото.

Варваринът бе потопен до раменете в изпускащата пара вода. Лицето му бе придобило лилав оттенък, а устните му бяха оголили плесенясалите му зъби.

По залез слънце Оми бе наблюдавал как Дзукимото, надут от важност, надзираваше подчинените си, които овързаха варварина като пиле — с ръце около тялото — и го пуснаха в студената вода. През цялото време дребният червенокос варварин, с когото Ябу бе поискал да започне, бъбреше нещо, смееше се и плачеше, а християнският свещеник монотонно, нареждаше проклетите си молитви.

След това започнаха да кладат огъня. Ябу не присъствуваше, ала нарежданията му бяха много подробни и старателно се спазваха. Варваринът започна да крещи и да беснее, след това се опита да разбие главата си в железния ръб на казана, но му попречиха. Последваха още молитви, плач, припадъци, свестяване, панически писъци, преди болката истински да е започнала. Оми се опита да наблюдава, както би наблюдавал убиването на една муха, уж че не забелязва човека. Ала не изтърпя и бързо — бързо се прибра у дома си. Откри, че мъчението не му доставя удоволствие. В това няма никакво достойнство, реши той, доволен, че е имал възможността да го установи, тъй като преди никога не бе присъствувал на нещо подобно. Нямаше достойнство нито за страдащия, нито за мъчителя. Изтезанието заличаваше достойнството, присъщо на смъртта, а какъв е крайният смисъл на живота без именно това достойнство — питаше се той.

Дзукимото спокойно побутна с пръст свареното месо на човека, както би проверил дали варената риба е вече готова.

— Скоро ще дойде на себе си. Издържа невероятно дълго. Не мисля, че са устроени като нас. Интересно, нали…

— Не — отряза Оми, отвратен.

Дзукимото усети и вече бе нащрек; мазното му държане моментално се върна.

— Нищо не исках да кажа, Оми-сан — дълбоко се поклони той. — Абсолютно нищо.

— Разбира се. Ябу-сама е доволен, че така добре се справяш. Нужно е голямо умение, за да се поддържа достатъчно силен огън, без да е прекалено буен.

— Много сте любезен, Оми-сан.

— Друг път правил ли си го?

— Не по този начин. Но господарят ме удостоява от време на време с вниманието си. Аз само се опитвам да задоволявам желанията му.

— Иска да знае колко дълго ще издържи варваринът.

— До зори. Ако внимаваме.

Оми замислено заразглежда котела. После тръгна нагоре по брега към площада. Всички самураи станаха и му се поклониха.

— Долу всичко е спокойно, Оми-сан — докладва единият, усмихнат, сочейки с пръст капака, на ямата. — Отначало приказваха нещо със сърдити гласове и се чуха удари. По късно двама, ако не и повече, започнаха да скимтят от страх като изплашени деца. Но от дълго време само мълчат.

Оми се ослуша. Дочу плисъка на вода и далечно мърморене. От време на време някой стон.

— А Масиджиро? — попита той за самурая, когото по негова заповед оставиха долу.

— Не знаем, Оми-сан. Не се е обаждал. Сигурно е мъртъв.

Как смее Масиджиро да бъде толкова некадърен, помисли Оми. Да допусне да го надвият беззащитни хора, повечето болни, без никакво оръжие! Отвратително! По-добре ще е, ако наистина е мъртъв.

— Утре нито храна, нито вода. По пладне, изнесете умрелите. И тогава искам да ми доведете водача. Сам.

— Да, Оми-сан.

Оми се върна при огъня и изчака, докато варваринът най-сетне отвори очи. След което се върна в градината и докладва какво му беше казал Дзукимото. Мъчението отново започна остро да се усеща във вятъра.

— Погледнахте ли варварина в очите?

— Да, Ябу-сама.

Оми бе седнал на колене зад даймио, на десет стъпки разстояние. Ябу не бе помръднал. Лунната светлина хвърляше сенки върху кимоното му и дръжката на меча му изглеждаше като фалос.

— И какво… какво видяхте?

— Лудост. Същността на лудостта. Не бях виждал такива очи. Безграничен ужас.

Дървото нежно отрони три листенца.

— Съчинете стихотворение за него.

Оми се опита да принуди мозъка си да работи. После произнесе, като му се искаше да бъде на висота.

Вятърът довя нови писъци, сега вече по-слаби, ала разстоянието като че правеше остротата им по-жестока. След момент размисъл Ябу каза:

Оми дълго мисли над това, загледан в красивата нощ.

Глава пета

Писъците престанаха точно преди да се пукне зората. Майката на Оми вече спеше. Ябу също.

Селото бе все така неспокойно. Още четири оръдия трябваше да се свалят на брега, както и петдесет бъчонки с барут и хиляда гюллета.

Кику лежеше под завивките и наблюдаваше сенките по стената. Не бе заспала, макар да беше по-изтощена от всякога. Свирещото хъркане на старицата в съседната стая удавяше лекото, дълбоко дишане на спящия до нея даймио. Момчето спеше беззвучно върху другите завивки, а едната му ръка бе метната през очите, за да се предпази от светлината.

Ябу леко потръпна и Кику стаи дъх. Но той продължи да спи и това я зарадва, защото скоро можеше да си тръгне, без да го обезпокои. Докато чакаше търпеливо, тя се мъчеше да си мисли за приятни неща. „Винаги помни, дете, че няма нищо по-лесно от това да те нападнат лоши мисли — казваше първата й учителка. — Ако предоставиш ума си сам на себе си, той ще те понесе към едно непрестанно нарастващо чувство на неудовлетвореност. А да мислиш за хубави неща, от друга страна, изисква усилие. Именно за това е необходима внимателна тренировка. Свикни да мислиш за нежни ухания, за допира на коприната, за леки капки дъжд по прозореца, за извивка на цветята, за ведрината на изгрева. Така полека-лека ще се научиш да си мислиш без усилие за приятни неща, което ще бъде от голяма полза и за професията ти, и за теб самата, и за нашия Свят на върбите…“

Тя започна да мисли за чувственото великолепие на банята, в която скоро щеше да се потопи и която щеше да прогони спомена за тази нощ, а после за успокояващата милувка на ръцете на Суво. Започна да си мисли как ще се посмее с другите момичета и с Гьоко-сан, тяхната мама-сан, ще си разменят клюки, слухове и приказки, за чистото, ах, колко чисто кимоно, което щеше да облече довечера — златното на жълти и зелени цветя, и същите панделки за косите. След банята ще й подредят косите, а от парите, спечелени през тази нощ, ще може да плати дълга към работодателката си Гьоко-сан, ще изпрати една част на баща си, който беше селянин, и дори ще останат и за нея. Скоро ще се срещне с любимия и ще прекарат чудесна вечер.

Животът е много хубав, реши тя.

Да, но колко е трудно да се скрие човек от писъците. Невъзможно. И другите момичета сигурно са също, така нещастни, и горката Гьоко-сан! Но нищо. Утре всички ще напуснем Анджиро и ще се приберем у дома, в нашият прекрасен Чаен дом в Мишима, най-големия град на Идзу, строен около най-голямата крепост на даймио в Идзу, където бе всъщност животът.

Съжалявам, че Мидори-сан изпрати да ме повикат.

Бъди разумна. Кику — остро се сгълча тя. Не бива да съжаляваш. Не съжаляваш, нали? Чест бе за теб да бъдеш в услуга на нашия господар. След като ти бе оказана тази висока чест, цената ти нарасна неимоверно пред Гьоко-сан, така ли е? Изживяването бе истинско и сега ще бъдеш известна като Дамата на Нощта на писъците, а ако имаш късмет, някой ще съчини за теб балада и може би ще я пеят чак в самия Йедо. Колко хубаво би било! Тогава любимият ти сигурно ще откупи договора, ще бъдеш свободна, доволна и ще раждаш синове.

Тя се усмихна на мислите си. Ах, какви ли истории ще съчинят трубадурите за тази нощ — ще ги разказват във всеки Чаен дом из целия Идзу. За нашия господар даймио, който не помръдна по време на писъците, а потта му през цялото време се стичаше… Как точно е минало всичко? Какво е правила и говорила тя, Кику, и какво е правил и говорил той, господарят Ябу? Нищо по-специално ли не се е случило?

Хиляди въпроси. Ала нито един от тях няма да бъде зададен направо, нито един няма да получи отговор, така и трябва, мислеше си Кику. Първото и последно правило в Света на върбите изискваше спазването на пълна тайна — никога да не разказваш за клиента, за навиците му, колко е платил и по този начин да си винаги достойна за доверие. Ако друг някой разкаже — негова си работа, а при тези книжни стени и толкова малки къщи, пък и като се има предвид какви са хората, историите изскачат от леглото и се превръщат в балади — никога истината, винаги преувеличени, защото хората са си хора, нали така? Ала никога нищо не излизаше от самата дама. Най-много леко повдигната вежда, колебливо свиване на раменете, нежно оправяне на безупречната прическа или на гънка в кимоното — само това. И беше достатъчно, ако момичето знаеше как да го направи.

Когато писъците престанаха, Ябу остана неподвижен като статуя на лунната светлина още цяла вечност и чак тогава се надигна. Тя веднага забърза за другата стая, а коприненото й кимоно въздъхна като среднощно море. Момчето беше изплашено, мъчеше се да прикрие страха си и избърса сълзите, бликнали от изтезанието. Кику му се усмихваше, за да му внуши спокойствие, което тя самата не изпитваше.

После се появи Ябу. Беше потънал в пот, лицето му се бе изпънало, а очите му бяха полузатворени. Кику му помогна да свали мечовете си, прогизналото кимоно и набедрената превръзка. Избърса го, помогна му да облече свежо кимоно и завърза копринения пояс. Понечи да го поздрави, както изискваше етикетът, ала той нежно допря пръст до устата й.

След това се приближи до прозореца и се загледа в чезнещата луна, като в транс, полюлявайки се леко на пръсти. Тя мълчеше и не се страхуваше, защото от какво да се бои сега? Той беше мъж, тя — жена, обучена да бъде жена, да доставя удоволствие, независимо по какъв начин. Но не и да причинява или да търпи болка. Имаше други куртизанки, специализирани в тази област на чувствеността. Натъртено място тук или там, може би някое и друго ухапване — това влизаше в доставянето и получаването на удоволствие, но винаги в рамките на разумното, защото тук бе замесена честта, а тя бе Дама от Света на върбите, първа класа — с нея не можеше да се отнасят как да е, винаги трябваше да я уважават. Част от обучението й включваше умението да държи мъжа в подчинение, в определени граници. Ала понякога мъжът се изплъзваше от това подчинение и тогава ставаше ужасно. Защото Дамата бе сама. Без никакви права.

Прическата и беше безупречна с изключение на нежните кичури, грижливо пуснати свободно около ушите, за да внушат еротична разрошеност и същевременно да подчертаят още повече чистотата на всичко като цяло. Външното кимоно, на червени и черни квадратчета, поръбено с най-ясно зелено, изтъкваше белотата на кожата й. То бе стегнато около тънкия й кръст с широк, твърд пояс — оби — в яркозелено. Тя вече дочуваше плисъка на вълните и шумоленето на лекия ветрец в градината.

Най-сетне Ябу се обърна и я погледна, после премести поглед върху момчето.

То бе на петнадесет години, син на местен рибар, чирак на един будистки монах в близкия манастир. Монахът беше едновременно и художник, и илюстратор на книги.

Ябу му махна с ръка. Момчето послушно, със заучена елегантност развърза пояса на кимоното си. То също бе преодоляло страха си. Не носеше набедрена превръзка, а долна женска пола, стигаща до пода. Тялото му беше гладко, гъвкаво, почти без никакви косми.

Кику си спомни колко тихо беше в стаята, тримата свързани в едно цяло от спокойствието и престаналите писъци, тя и момчето, очакващи Ябу да им подскаже какво би искал. А той стоеше между двамата, леко се полюляваше на пръсти и местеше поглед от единия върху другия.

Най-накрая й махна с ръка. Тя грациозно разхлаби възела на своето оби, внимателно го разви и го пусна на пода. Гънките на трите й тънки като паяжина кимона въздъхнаха, разтвориха се и разкриха леката като мъгла долна фуста, която подчертаваше слабините й. Ябу се изтегна върху завивките и им даде знак да легнат от двете му страни, а после за момент остана така, задъхан, с плътно затворени очи, с повдигащи се гърди, след което се обърна и заспа почти моментално.

Те стаиха дъх в настъпилата тишина, опитвайки се да прикрият изненадата си. Всичко свърши тъй бързо. Момчето учудено повдигна вежди.

— Ние ли бяхме неспособни, Кику-сан? Искам да кажа, всичко свърши толкова бързо — прошепна то.

— Направихме всичко, което поиска.

— Той несъмнено достигна Облаците и дъжда — продължи момчето. — Помислих, че къщата ще се разпадне.

Тя се усмихна.

— Да.

— Радвам се. Отначало бях много изплашен. Приятно е да доставиш удоволствие.

Другото легло беше студено. Не и се искаше да се вмъкне на топло при Ябу — от страх да не го събуди. Скоро и нейната страна от леглото се затопли.

Сенките, хвърляни от хартиените паравани, се изостриха. Мъжете са такива деца, мислеше си тя. Изпълнени са с глупава гордост. Цялата болка на нощта заради нещо тъй преходно. За една страст, която сама по себе си е само илюзия.

Момчето се размърда в съня си. Защо не поспиш? По-късно. По-късно ще поспя, обеща си тя.

Когато вече беше време, тя се измъкна от топлите меки завивки и стана. Кимоната й с леко шумолене се разделиха едно от друго и раздвиженият въздух разхлади кожата й. Тя бързо, ала много грижливо облече дрехите си и завърза пояса оби. Умело, но внимателно приглади прическата си и си оправи грима.

Излезе без никакъв шум.

Самураят на пост пред входа на верандата й се поклони и тя отвърна на поклона му, обляна от светлината на изгряващото слънце. Прислужницата я чакаше.

— Добро утро, Кику-сан.

— Добро утро.

Приятно беше да усеща слънцето, което заличаваше спомена за нощта. Приятно е да се живее, помисли си тя.

Обу си сандалите, разтвори аления си слънчобран и прекоси градината към пътеката, водеща надолу в селото, през площада, към Чаения дом, който временно и беше истински дом. Прислужницата я следваше.

— Добро утро, Кику-сан — провикна се Мура и се поклони. Той си почиваше за малко на верандата на своята къща и пиеше бледозелен японски чай, който му поднасяше майка му. Тя повтори след него като ехо:

— Добро утро, Кику-сан.

— Добро утро, Мура-сан. Добро утро, Сайко-сан. Много добре изглеждате — отвърна Кику.

— Как се чувствувате — попита майка му и старите й очи се впиха като свредели в момичето. — Каква ужасна нощ! Моля ви, заповядайте, при нас на чашка чай. Пребледнели сте, детето ми.

— Благодаря, но моля да ме извините, трябва да се прибера у дома. Оказвате ми голяма чест. Може би по-късно.

— Разбира се, Кику-сан. Вашето присъствие е чест за селото.

Кику се усмихна и се направи, че не забелязва любопитните им погледи. За да прибави няколко пикантни нотки към техния и своя ден, тя се престори, че областта около слабините леко я наболява. Това веднага ще обиколи селото, весело си мислеше тя, докато се кланяше, пак се понамръщи и се отдалечи, като се правеше че понася стоически силната болка, и полюляваше изрядните гънки на кимоното си, леко наклонила чадърчето, колкото да хвърля отгоре й онази прекрасна светлина, която тъй й отиваше. Зарадва се, че бе облякла точно това кимоно и бе взела аленото слънчобранче. Ако денят беше мрачен, ефектът в никой случай нямаше да е така драматичен.

— Ах, горкото, горкото дете — завайка се майката на Мура и завъздиша сърцераздирателно. — Толкова е красива, нали? Какъв срам! Ужасно!

— Кое е ужасно, Сайко-сан — обади се жената на Мура, която тъкмо се появи на верандата.

— Не забеляза ли как го болеше горкото момиче… Как храбро се опитваше да прикрие болката си? Бедното дете! Да си само на седемнадесет години и да трябва да понасяш такива неща!

— Тя е на осемнадесет — сухо забеляза Мура.

— Какви неща, господарке — заинтересува се една от прислужничките, присъединила се към тях.

Старата жена се огледа наоколо, за да се увери, че Всички внимателно я слушат, и гръмко прошепна:

— Чух — тя още повече сниши гласа си — чух, че сега за три месена ще излезе от строя.

— Ах, горката Кику-сан! Но защо?

— Използувал зъбите си! Знам го от сигурен източник.

— Ах!

— Ох!

— А защо му трябваше и момче, господарке? Не е възможно да е…

— Я тичай да работиш! Безделница такава! Какво си зяпнала! Това не е за твоите уши! Хайде, всички изчезвайте! Имам да говоря с господаря ви.

И тя ги изпъди от верандата. Дори и жената на Мура. После продължи да сърба блажено чая си, безкрайно доволна от всичко.

Мура въздъхна. Иии, колко бих искал да прекарам една нощ с Кику-сан! Че кой мъж не би искал? Колко ли е платил Оми-сан на мама-сан — което в крайна сметка ние ще платим? Две коку? Казват, че нейната мама-сан, Гьоко-сан, искала и получавала десет пъти повече от нормалната тарифа. Дали не й плащат по пет коку на нощ? Кику-сан сигурно заслужава толкова. Казват, че за своите осемнадесет години била опитна колкото два пъти по-възрастна жена. Иии, какво ли удоволствие е да си с нея… Ако бях аз — откъде бих започнал?

Той разсеяно си оправи набедрената превръзка, а краката му сами го изведоха от площада и го понесоха по добре утъпканата пътека към гробищата.

Там вече бяха приготвили кладата. И петчленната делегация от жителите на селото чакаше.

Това бе най-приятното място в цялото село; тук ветрецът бе най-прохладен през лятото и гледката най-красива. Наблизо се намираше и селският шинтоистки храм — миниатюрен сламен покрив над главата на ками — духа, който живееше там или би желал да живее там. Чепат тис, посаден на това място преди възникването на селото, шумолеше на вятъра.

По-късно по пътеката се зададе Оми. Придружаваха го Дзукимото и четирима души охрана. Застана встрани от другите. После се поклони официално на кладата и на положеното върху нея покрито със саван, почти разчленено тяло на варварина, умрял, за да живеят другарите му.

По даден от него знак Дзукимото излезе напред и запали кладата. Той бе помолил Оми за тази привилегия и му бе оказана голяма чест. Поклони се за последен път. А когато огънят се издигна високо нагоре, всички си тръгнаха.

Блакторн бръкна дълбоко в утайката на дъното на бъчвата, внимателно измери половин чаша вода и я подаде на Сонк. Готвачът я пое с разтреперана ръка, опита се да я сърба бавно, за да му трае по-дълго, ала не можа. Изгълта блудкавата течност и в момента, в който тя премина през пресъхналото му гърло, съжали, задето е бързал; после със сетни усилия намери пипнешком мястото си до стената, прескачайки онези, чийто ред бе да лежат. Подът вече бе залят с гъста кал, а вонята и мухите бяха непоносими. През пролуките в капака над главите им се процеждаха бледи слънчеви лъчи.

Следващият ред за вода бе на Винк; той пое чашата и се втренчи в нея, седнал недалеч от бъчонката. От другата му страна седеше Шпилберген.

— Благодаря! — глухо промърмори той.

— Побързай — подкани го Ян Ропер. Порязаната му буза вече гноеше и понеже беше близо до гърлото, и то бе започнало да го мъчи. — Побързай, Винк, в името на Христа!

— Извинявай, ето, изпий я ти — изломоти Винк и му подаде мътилката в чашата. Той сякаш не забелязваше мухите, конто почти го бяха покрили.

— Изпий я, глупако! Друга няма да получиш до залез слънце! Пий!

Ян Ропер пъхна чашата обратно в ръцете му. Винк му се подчини с печален вид, без да го погледне, и отново потъна в личния си ад.

Ян Ропер пое своята чаша от ръцете на Блакторн. Затвори очи и безмълвно отправи благодарност към небето. Той бе от онези, чийто ред бе да стоят прави, и мускулите вече го боляха. Водата едва му стигна за две глътки.

След като всички получиха оскъдните си дажби, Блакторн бръкна отново и доволен засърба. Усещаше устата и езика си като одрани — горещи и прашни. Мухи, пот и мръсотия го покриваха от главата до петите. Гърдите и гърбът му бяха зле ожулени.

Загледа се в самурая, изоставен при тях в ямата. Беше се сгушил до стената, между Сонк и Кроок, и заемаше съвсем малко място. От часове не бе помръднал. Гледаше с празен поглед в пространството, гол, ако се изключи набедрената му превръзка, целият покрит с рани, а около врата си имаше дебел белег.

Когато Блакторн дойде на себе си, в мазето цареше пълна тъмнина. Крясъците изпълваха дупката и той реши, че вече е мъртъв, в задушливите дълбини на ада.

Усети как някаква лепкава тиня го всмуква надълбоко и от това го полазиха тръпки, изкрещя и панически замаха с ръце, без да може да си поеме въздух, докато най-сетне, след цяла вечност, чу нечий глас:

— Няма нищо, лоцмане, не си мъртъв, няма нищо! Ела на себе си, за бога, това не е адът, макар че много прилича на него. О, благословени Исусе, помогни ни!

— Ах, господи, Исусе Христе, измъкни ни оттук — скимтеше някой.

— Какво му правят на злощастния стар Питерзоон? Какво му правят? Помогни ни, господи, не мога да понасям повече тези писъци!

— Господи, господи, нека умре нещастникът, нека умре!

— Господи, Исусе, спри тези крясъци, моля те, спри ги!

Дупката, в която бяха попаднали, и неистовите викове на Питерзоон ги бяха накарали да се преценят един друг, да погледнат дълбоко в себе си. И никой не хареса онова, което видя.

Тъмнината прави нещата още по-черни, мислеше Блакторн.

Нощта в ямата беше безкрайна.

На разсъмване писъците стихнаха. А когато през отвора се просмука малко светлина, забелязаха забравения самурай.

— Какво да го правим — попита ван Нек.

— Не знам. Има вид на изплашен, също като нас — отговори Блакторн с разтуптяно сърце.

— Господи, дано не започне нещо…

— Ах, Исусе, измъкни ме оттук! — Гласът на Кроок се издигна в кресчендо. — Помооощ!

Ван Нек, който беше най-близо до него, го разтърси ч започна да го успокоява:

— Недей, момчето ми, ние сме в божиите ръце. Той бди над нас.

— Вижте ми ръката — изстена Маецукер. Раната вече бе загноила.

Блакторн се изправи на треперещите си крака.

— Ако не се измъкнем оттук, до ден — два всички ще откачим — каза той, без да се обръща към никого.

— Останахме почти без вода — забеляза ван Нек.

— Колкото с останала, ще я разпределим на дажби Една част ще изпием сега, друга — по пладне. Ако имам късмет, ще ни стигне за три пъти. Проклети да са тези мухи!

Той намери чашата и им раздаде дажбата, а сега сърбаше своята, като се опитваше да разтегне за по-дълго време живителната влага.

— Ами японецът? — попита Шпилберген. Капитанът се справи най-добре от всички през страшната нощ, защото си запуши ушите с малко кал, да не чува крясъците, а тъй като беше най-близо до бъчонката с водата, тихомълком бе утолявал жаждата си. — Какво ще правим с него?

— Трябва да му дадем вода — обади се ван Нек.

— Чумата да го тръшне — възрази Сонк. — Аз съм против.

Гласуваха и бе решено да не му се дава вода.

— Не съм съгласен — заяви Блакторн.

— Ти не си съгласен с нищо, излязло от нас — стрелна го ядно Ян Ропер. — Той е враг! Дявол-езичник, при това за малко да те убие.

— Ти щеше да ме убиеш за малко! Поне десетина пъти! Ако мускетът ти не беше засякъл в Санта Магделяна, щеше да ми отнесеш главата!

— Не се целех в теб, а в гнусните изчадия адови!

— Те бяха само невъоръжени свещеници! И освен това имаше достатъчно време.

— Не се целех в теб.

— На няколко пъти за малко да ме убиеш заради проклетата ти избухливост, проклетия ти фанатизъм и проклетата ти глупост!

— Богохулството е смъртен грях! Не споменавай напразно името господне! Ние сме в неговите ръце, а не в твоите! Не си крал и това не ти е кораб! Да не си пазач…

— Въпреки това ще изпълняваш моите заповеди!

Ян Ропер се огледа наоколо, като напразно търсеше подкрепа.

— Прави каквото щеш — намуси се накрая той.

— Така и ще правя!

Самураят беше пресъхнал от жажда като тях, ала Поклати отрицателно глава, когато му предложиха чашата. Блакторн се поколеба и я допря до подпухналите му устни, ала той грубо я блъсна, разсипа водата и изграчи нещо с рязък глас. Блакторн се приготви да посрещне удар, но такъв не последва. Човекът не се помръдна повече, само продължи да съзерцава пространството.

— Той е луд. Всички са луди — обади се Шпилберген.

— Тъкмо ще има повече вода за нас. Това поне е добре — каза Ян Ропер. — Да върви в пъкъла, където му е мястото!

— Как се казваш? Име — попита Блакторн. Той повтори въпроса си по няколко начина, ала самураят сякаш не го чуваше.

Оставиха го на мира. Но не го изпускаха от очи, сякаш беше скорпион. Той не отвръщаше на погледите им. Блакторн беше убеден, че самураят вземаше някакво решение, но не можеше да отгатне какво именно. За какво ли мисли — питаше се той. Защо отказа водата? Защо го, оставиха тук? Дали беше грешка на Оми? Едва ли. Нарочно? Едва ли. Бихме ли могли да го използуваме по някакъв начин, за да се измъкнем? Едва ли. На всички въпроси мога да отговоря само с „едва ли“ и едно е ясно — ще си стоим тук, докато те самите не решат да ни пуснат — ако ни пуснат. А какво ще правим, ако ни пуснат? Какво е станало с Питерзоон?

Мухите се виеха на облаци в пладнешката мараня.

Ах, господи, само да можех да си полегна! Само да можех да се намеря сега в онази баня! А онзи старец с железните пръсти! Да можех да го използувам за час-два!

Какъв провал! Да изгубим всички кораби и толкова хора, за да стигнем дотук! Пълен провал. Или почти. Някои от нас са все още живи.

— Лоцмане! — Ван Нек го друсаше за рамото. Беше заспал. — Японецът — кланя ти се вече от минута и повече.

И той кимна към самурая, клекнал пред него със сведена глава.

Блакторн разтърка очи, за да прогони убийственото изтощение. Направи усилие и също се поклони в отговор…

— Хай? — кратко попита той, спомняйки си японската дума за „да“.

Самураят хвана пояса на разкъсаното си кимоно и го уви около врата си. Подаде единия край на Блакторн, а другия на Сонк, поклони се и им направи знак да теглят.

— Страхува се, че ще го удушим — предположи Сонк.

— Господи Исусе, боя се, че именно за това ни моли. — Блакторн пусна пояса и поклати глава. — Кинджиру! — каза строго и си помисли колко полезна се оказа тази думичка. Как да обясниш на човек който не разбира езика ти, че моралният ти кодекс не допуска да извършиш убийство, да убиеш невъоръжен човек, че не си палач, а самоубийството е проклето от господа?

Самураят отново го замоли с красноречиви жестове и отново Блакторн поклати глава.

— Кинджиру!

Човекът се огледа наоколо с див поглед. Внезапно скочи на крака и пъхна глава в бъчвата, която им служеше за отходно място, опитвайки се да се удави. Ян Ропер и Сонк моментално го издърпаха. Той се боричкаше, макар да повръщаше.

— Оставете го — нареди Блакторн. Те се подчиниха. Тогава той посочи бъчвата. — Самурай, ако наистина искаш това, направи го!

Човекът повръщаше, но разбра какво му казаха. Погледна отново варела с нечистотиите и разбра, че няма да има сили да задържи там главата си достатъчно дълго. Смазан от покруса, той се върна на мястото си до стената.

— Господи — промърмори някой.

Блакторн загреба половин чаша вода, изправи се на крака със схванати крайници и я предложи на самурая, Но той дори не я погледна.

— Колко ли време може да издържи — зачуди се Блакторн.

— Колкото си иска — отвърна Ян Ропер. — Те не са хора, а животни.

— За бога, колко още ще ни държат тук? — изплака Гинзел.

— Колкото им скимне.

— Трябва да правим всичко, каквото поискат от нас — каза ван Нек. — Трябва, ако искаме да оцелеем и да се измъкнем от тази дупка. Нали, лоцмане?

— Да. — Блакторн облекчено измери с поглед ъгъла на слънчевите лъчи. — Вече е пладне, трябва да се сменяме.

Шпилберген, Маецукер и Сонк се заоплакваха, но той ги изруга, накара ги да стават и когато всички бяха подредени, блажено се изтегна. Калта вонеше и мухите бяха по злостни от всякога, ала облекчението от изтягането в пълен ръст беше неописуемо.

— Какво ли са направили с Питерзоон — питаше се той, усещайки как умората го поглъща. Ах, господи, помогни ни да се измъкнем оттук! Толкова ме е страх.

Отгоре се дочуха стъпки. Капакът се отвори. От двете страни на свещеника стояха самураи.

— Лоцманът. Да се качи горе! Сам — каза той.

Глава шеста

Всички очи в ямата се обърнаха към Блакторн.

— Какво искат от мен — попита той.

— Не знам — важно отвърна отец Себастио. — Но трябва веднага да дойдеш.

Блакторн знаеше, че няма никакъв избор, но не помръдна от закрилящата го стена, като се мъчеше да събере сили.

— Какво стана с Питерзоон?

Свещеникът му разказа. Блакторн преведе на онези, които не знаеха португалски.

— Господ да се смили над него — прошепна ван Нек сред надвисналото ужасно мълчание. — Горкият човек! Горкият човек!

— Съжалявам. С нищо не можех да помогна — додаде свещеникът много тъжно. — Не мисля, че вече ме познаваше — мен или кой да е друг — от момента, в който го потопиха във водата. Бе изгубил ума си. Дадох му опрощение и се помолих за него. Дано господ е милостив. Во имя отца и сина и светаго духа. Амин! — Той прекръсти отвора на мазето. — Умолявам всички ви да се откажете от ересите си и да приемете обратно Правата вяра. Лоцмане, трябва да се качиш горе.

— Не ни оставяй, лоцмане, не ни оставяй, за бога — изплака Кроок.

Винк се запрепъва към стълбата и започна да се изкачва.

— Да вземат мен — не лоцмана. Мен, не него. Кажете му… — Той спря безпомощен, с двата крака на напречната летва. Дълго копие се залюля само на сантиметър от сърцето му. Опита се да го сграбчи, но самураят бе подготвен за това и ако Винк не бе отскочил, щеше да го промуши.

Самураят посочи към Блакторн и рязко му направи знак да се качва. Въпреки това той не помръдна. Втори самурай пъхна в отвора сопа с кука на края и се опита да закачи с нея Блакторн и да го издърпа.

Никой не се помръдна да му помогне — освен самурая в ямата. Той сграбчи сопата и грубо изкрещя на онзи горе, който се заколеба, после погледна към Блакторн, сви рамене и му каза нещо.

— Какво каза?

Свещеникът отвърна:

— Това е японска поговорка, която гласи: „Съдбата си е съдба, а животът е само илюзия“.

Блакторн кимна на самурая и се запъти към стълбата, без да се обръща назад. Когато излезе на слънце, той присви очи от болезнената яркост, коленете му се подкосиха и неочаквано се строполи на песъчливата земя.

От едната страна бе застанал Оми. Свещеникът, Мура и четиримата самураи стояха от другата му страна. Няколко селяни наблюдаваха отдалече, после се извърнаха.

Никой не му помогна.

О, господи, вдъхни ми сили — започна да се моли Блакторн. Трябва да стана на крака и да се правя на силен. Това е единственото, което уважават. Силата. Да не показваш никакъв страх. Моля те, господи, помогни ми.

Той заскърца със зъби, отблъсна се от земята и се изправи, като се олюляваше леко.

— Какво искаш от мен, копеле сипаничаво — обърна се той направо към Оми, после добави към свещеника. — Кажи на това копеле, че съм даймио в моята страна, и как смеят да се отнасят така с мен? Кажи му, че нямаме за какво да се караме с него. Кажи му да ни пусне, защото иначе може да си изпати! Кажи му, че съм даймио, за бога! Аз съм наследник на сър Уилям от Майкълхейвън, дано кучият му син отдавна да е хвърлил топа! Кажи му!

Отец Себастио бе изкарал една ужасна нощ. Ала по време на бдението бе усетил присъствието на господа и го обзе спокойствие, каквото не бе познавал. Вече знаеше че е оръдие на бога срещу езичниците, че бе защитен от тях и пиратските им хитрости. Знаеше по някакъв начин, че изминалата нощ бе подготовка за нещо, кръстопът, на който бе застанал.

— Кажи му!

И той преведе:

— Пиратът казва, че е господар в собствената си земя. — Изслуша отговора на Оми. — Оми-сан казва, че не го интересува дали си крал в страната си. Тук животът ти зависи от прищевките на господаря Ябу — и твоят, и на хората ти.

— Кажи му, че е лайно.

— Внимавай, пази се да не го обиждаш.

Оми отново заговори.

— Оми-сан казва, че ще те изкъпят. Освен това ще ти дадат храна и вода. Ако се държиш добре, няма да те върнат обратно в дупката.

— А моите хора? Отчето попита Оми.

— Ще останат долу.

— Тогава му кажи да върви по дяволите!

Блакторн се запъти обратно към стълбата и се приготви да слиза. Двама от самураите му препречиха пътя и макар че започна да се съпротивлява, те с лекота го задържаха. Оми каза нещо на свещеника, после на хората си. Те пуснаха Блакторн и той за малко да падне.

— Оми-сан казва, че ако не се държиш добре, ще вземат още един от хората ти. Има достатъчно дърва за горене и колкото искаш вода.

Ако се предам сега, мислеше Блакторн, ще им поднеса наготово едно средство, с което да ме държат в подчинение, и завинаги ще изпадна под тяхна власт. Впрочем това няма никакво значение. Аз, така или иначе, съм във властта им и в последна сметка пак ще направя всичко, каквото поискат. Ван Нек беше прав. Трябва да правя каквото ми кажат.

— Какво иска от мен? Какво разбира под „добро държане“?

— Оми-сан казва, че това значи да се подчиняваш. Да правиш каквото ти казват. Да ядеш фъшкии, ако трябва.

— Кажи му да върви по дяволите? Кажи му, че пикая на него и на цялата му страна — и на даймиото му!

— Съветвам те да се съгласяваш с всичко, кое…

— Преведи му съвсем точно това, което казах, за бога!

— Добре, но помни, че те предупредих, лоцмане Оми изслуша превода на свещеника. Пръстите върху дръжката на меча му побеляха. Хората му смутени запристъпваха от крак на крак, а очите им се забиваха в Блакторн като ножове.

После Оми излая някаква кратка заповед. Моментално двама самураи се хвърлиха към мазето и измъкнаха оттам юнгата Кроок. Завлякоха го до котела, овързаха го с въжета, а другите започнаха да носят дърва и вода. Сложиха вкамененото от ужас момче в препълнения догоре казан и запалиха огъня.

Блакторн наблюдаваше как Кроок беззвучно мърда устни и го обзе безумен ужас. Животът няма никаква стойност за тези хора, помисли си той. Господ да ги прокълне на вечни мъки в ада, ще сварят момчето и окото им няма да мигне.

Пушекът се заиздига на кълба над пясъка. Чайки крещяха над рибарските лодки. Парче дърво се изтърколи от огъня и единият от самураите го ритна обратно.

— Кажи му да спре — предаде се Блакторн. — Помоли го да спре.

— Оми-сан пита съгласен ли си да се държиш добре.

— Да.

— Той пита — ще се подчиняваш ли на всички заповеди…

— Да, доколкото мога.

Оми отново каза нещо. Отчето му зададе някакъв въпрос и Оми кимна с глава.

— Той иска да отговаряш направо на него. На японски „да“ е „хай“. Той пита — ще се подчиняваш ли на всички заповеди?

— Доколкото мога, хай.

Водата започна да се загрява и момчето издаде стон, от който на Блакторн му призля. Пламъците на огъня, накладен върху тухли, зализаха желязото на котела. Японците трупаха още дърва.

— Оми-сан каза да легнеш. Веднага.

Блакторн изпълни заповедта.

— Оми-сан казва, че не те е оскърбявал лично и не е давал никакъв повод да го обиждаш. Тъй като си варварин и все още не умееш да се държиш, няма да те убият. Но ще те научат на обноски. Ясно ли е?

— Да.

— Той иска направо на него да отговаряш.

Момчето изкрещя високо, сякаш виеше. Воят му продължи, докато накрая припадна. Един от самураите придържаше главата му над водата.

Блакторн вдигна поглед към Оми. Помни, каза си той, помни, че животът на момчето зависи само от теб, животът на целия екипаж е в твоите ръце. Да, възрази дяволът в него, но кое ми гарантира, че това копеле ще спази споразумението?

— Ясно ли е?

— Хай.

Видя как Оми повдига кимоното си и разхлабва набедрената си превръзка. Очакваше да му се изпикае в лицето, но той се изпика върху гърба му. Кълна се в бога, закле се Блакторн, че ще запомня този ден и някак си, някъде Оми ще ми плати.

— Оми-сан казва, че да кажеш „ще пикая на някого“, е лоши обноски. Много лошо. Освен че е лоши обноски, също така е и много глупаво да кажеш, че ще пикаеш на някого, когато не си въоръжен. Лоши обноски е и съвсем глупаво да кажеш, че ще пикаеш на някого, когато си невъоръжен, безсилен и неподготвен да оставиш приятелите или близките си да загинат.

Блакторн не се обади, но не сваляше очи от Оми.

— Уакаримасу ка? — попита Оми.

— Пита разбираш ли.

— Хай!

— Окиро!

— Казва да станеш.

Блакторн се изправи, а главата му пулсираше от болка. Не откъсваше поглед от Оми, както и Оми от него.

— Ще отидеш с Мура и ще се подчиняваш на нарежданията му.

Блакторн не каза нищо.

— Уакаримасу ка? — рязко попита Оми.

— Хай! — Блакторн преценяваше разстоянието между себе си и Оми. Усещаше вече пръстите си върху врата му и се молеше да е достатъчно бърз, за да успее да му извади очите, преди да го откъснат от него. — А момчето?

Свещеникът попита Оми със запъване.

Оми погледна към казана. Водата дори не се беше затоплила. Момчето бе припаднало, но иначе му нямаше нищо.

— Извадете го — нареди той. — Извикайте лекар, ако е необходимо.

Самураите се подчиниха. Блакторн се наведе над момчето и му прислуша сърцето. Оми махна към свещеника.

— Кажи на водача, че и момчето може да напусне още днес ямата. Ако двамата, водачът и момчето, се държат добре, и друг варварин ще може да излезе утре оттам. После може би още един. Или повече от един. Може би. Зависи от поведението на онези, които вече са излезли. А ти — погледна Блакторн право в очите — ти отговаряш за най-малкото нарушение на някое правило или заповед. Ясно ли е?

След като свещеникът преведе казаното, Оми чу варваринът да казва „да“ и видя как част от смразяващата кръвта ярост изчезва от погледа му. Ала омразата остана. Колко глупаво, помисли си Оми, и колко е наивно да бъдеш така открит. Интересно какво щеше да направи, ако си бях поиграл с него — ако се бях престорил, че няма да изпълня обещанието си?

— Свещенико, как му беше името? Изговори го бавно.

Той изслуша името няколко пъти, но въпреки това му звучеше като пълна безсмислица.

— Можеш ли да го повториш — попита един от хората си.

— Не, Оми-сан.

— Свещенико, кажи му, че отсега нататък името му е Анджин — лоцман. Ясно ли е? Когато заслужи, ще го наричаме Анджин-сан. Обясни му, че в нашия език няма звуци, с които да можем да произнасяме неговото име. — И сухо додаде. — Опитай се да му внушиш, че това не го правим, за да го унижаваме. Довиждане, Анджин, поне засега.

Всички му се поклониха. Той учтиво отвърна на поздрава и си тръгна. Когато се отдалечи на достатъчно разстояние от площада и беше сигурен, че никой не го вижда, позволи си широко да се ухили. Колко бързо опитоми главатаря на варварите! Колко бързо му стана ясно как може да държи него и останалите в подчинение!

Изумителни хора са тези варвари, мислеше той. Иии, колкото по-скоро Анджин се научи да говори на нашия език, толкова по-добре. Тогава ще разберем как да смажем варварите християни веднъж завинаги!

— Защо не му се изпикахте в лицето — попита Ябу.

— Отначало така възнамерявах, господарю. Но лоцманът е неопитомено животно и е безкрайно опасен. За нас няма по-голямо оскърбление от това да докоснеш нечие лице. Затова си помислих — да не би да го засегна толкова дълбоко, че да изгубя всякакъв контрол над него. Ето защо му се изпиках на гърба — смятам, че това е достатъчно.

Бяха седнали на верандата в къщата му, върху копринени възглавнички. Майката на Оми им поднасяше чай с всичката церемониалност, на която бе способна и която бе усвоила от дете. Тя поднесе с поклон чашата на Ябу. Той й се поклони и учтиво я предложи на Оми, който, разбира се, отказа с дълбок поклон. Така че Ябу я прие и започна с удоволствие да отпива, като се чувствуваше напълно задоволен.

— Много хубаво впечатление ми правите, Оми-сан — каза той. — Разсъжденията ви са изключителни. Начинът, по който замислихте и изпълнихте цялата тази операция, бе изумителен.

— Прекалено сте любезен с мен, господарю. Бих могъл да постигна много, много повече.

— Откъде сте така осведомен за начина, по който мислят варварите?

— Когато бях на четиринадесет години, цяла година имах за учител един монах на име Джиро. По едно време бил християнски свещеник, по-скоро се подготвял за свещеник, но за щастие навреме осъзнал глупавата си грешка. Завинаги съм запомнил едно нещо, което ми каза: че християнската религия е уязвима, защото основният им бог, Исус, учел хората да се обичат, а нищо не учел за чест и дълг — само за любов. Освен това учел, че животът бил свещен — „Не убивай!“ И други такива глупости. Тези нови варвари също претендират, че са християни, макар свещеникът да го отрича, затуй реших, че са от друга секта, и с това си обясних враждата помежду им — както едни будистки секти ненавиждат останалите. Помислих, че ако „се обичат едни други“, то бихме могли да държим в подчинение водача, като убием или заплашим да убием някой от неговите хора.

Оми знаеше, че този разговор бе опасен, защото напомняше за мъченическата смърт на варварина. Усети безмълвното предупреждение на майка си, което като вълна премина пространството между тях двамата.

— Ще желаете ли още чай, Ябу-сама — обади се майка му.

— Благодаря — отвърна Ябу. — Вашият чай е много хубав.

— Благодаря, господарю. Оми-сан, дали варваринът е пречупен завинаги? — опита се тя да смени темата на разговора. — Може би трябва да кажете на нашия господар какво е мнението ви за това — дали е временно или за постоянно.

Оми се поколеба.

— Временно е. Но смятам, че трябва да научи езика ни колкото се може по-бързо. Това е от голямо значение за вас, господарю. Ще трябва може би да убиете един-двама от тях, за да го държите в подчинение, както и останалите, но дотогава той ще се научи на обноски. Щом започнете да разговаряте направо с него, Ябу-сама, ще можете да се възползувате от познанията му. Ако свещеникът не лъже, че е водил кораба цели десет хиляди ли, трябва да е умен над средното равнище.

— Вие сте умен над средното равнище — засмя се Ябу. — Назначавам ви отговорник за тези животни. Оми-сан, дресьор на хора!

Оми се засмя заедно с него.

— Ще се старая, господарю.

— Увеличавам размера на владението ви от петстотин на три хиляди коку. Поставям под ваш контрол двадесет ли. — Ли беше мярка за разстояние, равняваща се приблизително на километър и половина. — А като допълнителен знак за моето благоразположение след завръщането си в Йедо ще ви изпратя два коня, двадесет копринени кимона, пълен комплект доспехи, два меча и оръжие за още сто самурая, които ще се задължите да наемете. Щом избухне война, веднага ще се присъедините към личната ми гвардия в качеството си на хатамото.

Ябу беше необичайно щедър: хатамото беше специален личен помощник на даймио, който имаше право да влиза при господаря си по всяко време и да носи мечове в негово присъствие. Беше доволен от Оми и се чувствуваше отпочинал, дори възроден. През нощта спа превъзходно. Събуди се сам, което се очакваше, тъй като не бе поискал нито от момичето, нито от момчето да останат. Пи чай, хапна малко оризова каша, после взе баня и Суво му направи масаж.

Чувствувам се превъзходно, мислеше си той. Никога не съм усещал тъй непосредствено природата, дърветата, планините, земята, неизмеримата тъга на живота и неговата преходност. Писъците бяха пречистили всичко.

— Оми-сан, в градината ми в Мишима има един камък, който бих искал да приемете от мен, за да отбележим случилото се, великолепната нощ и добрата ни сполука. Ще го изпратя заедно с другите неща. Той е от Кюшу. Нарича се Камъкът на очакването, защото, когато го открих, очаквахме господарят тайко всеки момент да даде заповед за атака. Това беше преди — петнадесет години. Бях в армията му, която разби бунтовниците и усмири острова.

— Оказвате ми голяма чест.

— Защо не го сложите тук, в градината си, и не промените името му? Наречете го например Вечния покой на варварина, за да увековечим нощта и неговото безкрайно очакване на вечното спокойствие.

— А може би ще ми позволите, чичо, да го нарека Камъка на щастието за да напомня на мен и моите потомци за почестите, с които ме дарихте?

— Не — наречете го просто Чакащия, варварин. Да. Това ми харесва. И ще ни свърже още повече — него и мен… Той чакаше и аз също чаках. Аз съм жив, той умря. — Ябу огледа замислен градината. — Добре звучи — Чакащия варварин. Харесва ми. От едната страна на камъка има едни особени петна, които ми приличат на сълзи, и сини вени, примесени с червеникав кварц, които ми напомнят за жива плът — за нейната тленност. — Ябу въздъхна, наслаждавайки се на меланхолията си. После добави. — Хубаво е човек да постави камък и да му измисли име. Варваринът много дълго се мъчи, нали? Може би ще се прероди в японец, за да бъде възнаграден за страданията си. Би било чудесно, не мислите ли? Тогава може би един ден потомците му ще видят камъка и ще се почувствуват удовлетворени.

Оми изказа сърдечните си благодарности и отрече, че заслужава подобна щедрост. Ябу знаеше, че щедростта му не беше прекалена. Можеше с лекота да му даде и повече, ала си припомни старата поговорка, че винаги можеш да увеличиш владението на своя васал, ала ако го намалиш — очаквай враждебност. И предателство.

— Оку-сан — обърна се той към старата жена, дарявайки я с титлата Достойна майка — брат ми трябваше по-рано да спомене за големите достойнства на най-младия си син. В такъв случай Оми-сан вече щеше да е напреднал много повече. Брат ми е прекалено затворен, прекалено небрежен.

— Съпругът ми твърде много мисли за вас, за да ви безпокои — отвърна тя, усетила упрека, съдържащ се в тези думи. Радвам се, че на сина ми бе предоставена възможността да ви бъда в услуга и че сте останали доволен. Той само е изпълнил дълга си. Наш дълг е — на Мидзуно-сан и на всички нас — да ви служим.

Чу се тропотът на конски копита, които се изкачваха по хълма. Игураши, главният помощник на Ябу, прекоси градината.

— Всичко е готово, господарю. Ако желаете бързо да се приберете в Йедо, трябва незабавно да потеглим.

— Добре. Оми-сан, вие и хората ви ще придружите конвоя и ще помогнете на Игураши-сан да прибере всичко в моя замък. — Ябу забеляза как някаква сянка премина през лицето на Оми. — Какво има?

— Нищо, само се сетих за варварите.

— Оставете няколко души да ги пазят. В сравнение с конвоя те са от второстепенно значение. Правете каквото искате с тях — можете да ги върнете обратно в дупката. Също така, ако изкопчите от тях нещо полезно — веднага ми съобщете.

— Да, господарю. Ще оставя десет души самураи и специално ще инструктирам Мура — нищо няма да им стане за пет-шест дни. А какво желаете да правим със самия кораб?

— Да остане тук, непокътнат. Ще отговаряте за него, разбира се. Дзукимото изпрати вече писмо до един търговец в Нагасаки, който ще го предложи за продажба на португалците. Те могат да дойдат да го приберат.

Оми се поколеба.

— Дали не трябва да задържите кораба за себе си, господарю, а варварите да обучат наши моряци да го управляват?

— Че за какво са ми варварски кораби? — подигравателно се изсмя Ябу. — Да не би да се превърна в някакъв мръсен търговец?

— Разбира се, че не, господарю — побърза да го увери Оми. — Само си помислих, че Дзукимото може да измисли за какво да използува такъв кораб.

— Но за какво ми е търговски кораб?

— Свещеникът каза, че корабът е военен, господарю. И ми се стори, че го беше страх. Като започне войната, един такъв кораб може…

— Нашата война ще се води по суша. Морето е за търговците, а те до един са мръсни лихвари, пирати и рибари. Ябу стана и заслиза надолу по стъпалата към градинската врата, където един самурай държеше коня му за юздата. Спря и се загледа към морето. Коленете му се подкосиха.

Оми проследи погледа му.

В залива влизаше кораб. Беше голяма галера с безброй гребци — най-бързият от всички японски крайбрежни кораби, защото не зависеше нито от вятъра, нито от приливите и отливите. Знамето, развяно на мачтата, носеше герба на Торанага.

Глава седма

Тода Хиромацу, господар на провинциите Сагами и Кодзуке, най-довереният военачалник и съветник на Торанага, слезе сам по трапа на пристана. Беше висок за японец, малко по-висок от метър и осемдесет, як мъж с тежки челюсти, който изглеждаше много добре за своите шестдесет и седем години. Военното му униформено кимоно бе от кафява коприна, без никакви украшения, ако не се смятаха петте малки герба на Торанага — три преплетени бамбукови клони. Носеше излъскан нагръдник и стоманени наръкавници. В пояса му бе втъкнат само късият меч. Другият, за убиване, носеше в ръка, готов светкавично да го измъкне от ножницата и на секундата да убие, за да защити господаря си. Което и вършеше от петнадесетгодишна възраст.

Никой, дори самият тайко, не успя да го промени. Преди година, когато тайко умря, Хиромацу стана васал на Торанага. Торанага му даде Сагами и Кодзуке, две от осемте си провинции, петстотин хиляди коку годишно и го остави да върши онова, което най-добре умееше: да убива.

Брегът бе осеян от жителите на селото — мъже, жени и деца, коленичили с ниско сведени глави. Самураите бяха строени най-отпред в стройни тържествени редици. Начело им бе застанал Ябу със своите помощници.

Ако Ябу беше жена или по-слаб мъж, той щеше да се удря по гърдите, да се тръшка и да си скубе косите. Съвпадението беше прекалено голямо. За да се появи знаменитият Тода Хиромацу тук, на този именно ден, означаваше, че Ябу е бил предаден — или в Йедо от някой от домашните си, или тук в Анджиро от Оми, някой от хората на Оми или от жител на селото. Той бе хванат в неподчинение на местопрестъплението. Някой враг се бе възползувал от интереса му към кораба.

Той коленичи и се поклони, всичките му самураи го последваха. После прокле наум кораба и целия му екипаж.

— Ах, Ябу-сама — чу той гласа на Хиромацу и го видя да коленичи върху меката рогозка, постлана за целта, и да отговаря на поклона му. Ала дълбочината, на която му се поклони, бе по-малка от полагаемата се, освен това не го изчака отново да се поклони, така че преди някой да му каже, че е в голяма опасност, той вече знаеше. Видя как генералът се облегна назад на петите си. Зад гърба му го наричаха Железния юмрук. Единствено самият Торанага и тримата му съветници имаха правото да плават под флага на Торанага. Защо е трябвало да изпраща такъв важен генерал, за да ме спипа, че съм напуснал Йедо?

— Оказвате ми голяма чест, като посещавате едно от най-бедните ми села, Хиромацу-сама — поздрави го той.

— Господарят ми нареди да пристигна.

Хиромацу беше известен с прямотата си. Не се отличаваше нито с хитрост, нито с лицемерие, а само с абсолютна преданост към господаря си.

— За мен това е чест и удоволствие — заяви Ябу. — Бързах да пристигна от Йедо заради варварския кораб.

— Торанага-сама покани всички приятелски настроени даймио да очакват в Йедо завръщането му от Осака.

— Как е нашият господар? Надявам се, че е много добре.

— Колкото по-скоро се прибере на сигурно място в крепостта си в Йедо, толкова по-добре. Колкото по-скоро конфликтът с Ишидо се превърне в открита война и нашите войски си пробият път до крепостта Осака и я изгорят до основи, толкова по-добре. — Бузите на стареца порозовяха и безпокойството му за Торанага нарасна, не обичаше да бъде далеч от него. Тайко бе построил крепостта Осака непревземаема. Тя бе най-голямата в империята, с взаимно свързани кули и ровове, по-малки крепости, наблюдателници, мостове и вътре в нея място за осемдесет хиляди воини.

Около крепостните стени и града бяха разположени други войски, също така дисциплинирани и добре въоръжени и до един фанатични привърженици на Яемон — Наследника.

— Десетки пъти съм му повтарял, че е полудял, щом се навира в ръцете на Ишидо. Луд човек!

— Но Торанага-сама трябваше да отиде — той нямаше друг избор. — Тайко бе наредил Съветът на регентите, който управляваше от името на Яемон, да се събира на десетдневно съвещание най-малко два пъти в годината, и то винаги в крепостта Осака, като всеки член на Съвета имаше право да доведе със себе си свита от най-много петстотин души. Всички останали даймио бяха задължени да гостуват в крепостта заедно със семействата си и да оказват на наследника полагаемите му се почести — също два пъти годишно. По този начин върху всички се упражняваше контрол и всички поне два пъти в годината бяха безпомощни. — Съвещанието нали беше насрочено? Би било предателство да не се яви.

— Предателство спрямо кого? — Хиромацу почервеня още повече. — Ишидо се опитва да изолира нашия господар. Слушайте, ако аз държах Ишидо в ръцете си, както той държи Торанага-сама, не бих се колебал нито за миг — независимо от рисковете. Главата на Ишидо отдавна да е напуснала раменете му и духът му вече щеше да очаква своето прераждане. — Генералът неволно размърда доста изтърканата ножница на меча, който стискаше в лявата си ръка. Дясната му ръка, цялата в зараснали рани и мазоли, лежеше нащрек в скута му. Той огледа „Еразъм“. — Къде са оръдията?

— Наредих да ги свалят на брега. От съображения за сигурност. Дали Торанага-сама ще постигне още един компромис с Ишидо?

— Когато тръгнах от Осака, всичко беше спокойно. Съветът щеше да започне да заседава след три дни.

— Ще стане ли конфликтът открит?

— Бих предпочел да е така. Но не знам какво мисли господарят. Ако предпочита компромис, ще се опита да го постигне. — Хиромацу отново погледна към Ябу. — Той нареди всички негови съюзници даймио да го чакат в Йедо. Докато се завърне. А това тук не е Йедо.

— Да. Имах чувството, че корабът е достатъчно важен за нашето дело. Затова реших да проверя веднага на място какво представлява.

— Не е било необходимо, Ябу-сан. Трябва да имате повече доверие. Нищо не може да се случи, без нашият господар да научи за това. Той щеше да изпрати някой да се заеме с проверката. Както изпрати мен в случая. Откога сте тук?

— Един ден и една нощ.

— Значи за два дни сте стигнали от Йедо?

— Да.

— Много бързо сте пътували. Заслужавате похвала.

Ябу започна да разказва на Хиромацу за скоростното си придвижване до Анджиро, само и само да спечели време. Ала умът му бе зает с далеч по-важни неща. Кой ли е шпионинът? Как е научил Торанага за кораба със същата бързина, с която той самият научи? Кой е съобщил на Торанага за заминаването му от Йедо? Как да маневрира сега, за да се справи с Хиромацу?

Хиромацу го изслуша, след което каза натъртено:

— Торанага-сама конфискува кораба и целия му товар.

Всички на брега затаиха дъх и не можеха да повярват на ушите си. Това беше Идзу, владение на Ябу, и тук Торанага нямаше никаква власт. Както и Хиромацу нямаше никакво право да се разпорежда. Ръката на Ябу стисна меча.

Хиромацу мълчеше с обичайното си спокойствие. Бе спазил безпрекословно заповедите на Торанага и бе готов да понесе последствията. А те бяха — убий или ще те убият.

Ябу също знаеше, че трябва да вземе решение. Повече не биваше да изчаква. Ако откаже да предаде кораба, ще трябва да убие Хиромацу Железния юмрук, защото той нямаше в никой случай да си тръгне оттук без кораба. На борда на галерата, завързана за пристана, имаше най-малко двеста елитни самураи. Те също ще трябва да загинат. Би могъл да ги покани на брега и да ги подлъже по някакъв начин, а след няколко часа в Анджиро ще пристигнат достатъчно самураи, за да ги надвие до един, защото беше голям майстор на нападенията от засада. Това обаче ще принуди Торанага да изпрати армиите си срещу Идзу. Ще те смажат, каза си той, освен ако Ишидо не ти се притече на помощ. Но защо да ти помага Ишидо, след като заклетият ти враг Икава Джикю му е роднина и много му се иска да лапне Идзу? Убийството на Хиромацу ще предизвика военни действия, защото за Торанага ще е въпрос на чест да тръгне срещу теб, което, от друга страна, ще накара Ишидо да избърза, и Идзу ще бъде първото бойно поле.

Ами оръдията ми? Чудесните ми оръдия и чудесният ми план? Ако ги предам на Торанага, завинаги ще се лиша от тази рядка възможност да изпробвам заветния си план.

Ръката му стискаше меча Мурасама и той усещаше как кръвта тече във вените й и подтиква безразсъдното му желание да започне пръв. Бе отхвърлил веднага възможността да премълчи за мускетите. Щом новината за кораба е била издадена — няма съмнение, че и характерът на товара също не е тайна. Но как е узнал Торанага толкова бързо? Ясно — чрез пощенски гълъб. Друг отговор няма. От Йедо или оттук? Кой има пощенски гълъби тук? И защо аз нямам такава служба? Дзукимото е виновен — би трябвало да се сети за това. Хайде, решавай — война или не…

Ябу взе да се моли на всички ками, на всички богове, съществували или още неизмислени, цялата отмъстителност на Буда да се стовари върху главата на човека или на хората, които го бяха предали, върху предците и потомците му десет хиляди поколения напред. И реши да отстъпи.

— Торанага-сама не може да конфискува кораба, защото аз вече му го подарих. Продиктувах и писмо с такова съдържание. Нали, Дзукимото?

— Да, господарю.

— Но, разбира се, ако господарят Торанага желае да смята кораба за конфискуван, нека бъде така. Бях го приготвил обаче за подарък. — Ябу с удовлетворение чу, че гласът му прозвуча съвсем естествено. — Плячката ще му достави голямо удоволствие.

— Благодаря ви от името на моя господар. Хиромацу отново се възхити на предвидливостта и прозорливостта на Торанага. Той бе предсказал, че нещата ще се развият точно така и че кръвопролитие няма да последва. „Не вярвам — бе възразил Хиромацу. — Никой даймио няма да понесе такова узурпиране на правата му. Аз никога не бих го понесъл. Дори от вас, господарю.“ — „Да, но ти щеше да се подчиниш на заповедите и щеше да ме известиш за кораба. А с Ябу трябва да се маневрира. Имам нужда от неговата жестокост и хитрост — той неутрализира Икава Джикю и по този начин закриля фланга ми.“

Тук на брега, огрян от топлото слънце, Хиромацу си наложи учтиво да се поклони, отвратен от собственото си двуличие.

— Торанага-сама ще бъде трогнат от вашата щедрост.

Ябу не го изпускаше от очи.

— Корабът не е португалски.

— Да, разбрахме вече.

— Освен това е пиратски.

Видя, че очите на генерала се присвиха.

— Какво?!

Докато му разказваше наученото от свещеника, Ябу си мислеше: щом това не ти е известно, както не ми беше известно и на мен, не следва ли, че източникът на информация е един и същ? Но щом съдържанието на кораба не е тайна за теб, значи шпионинът е Оми, някой самурай или жител на селото.

— Има големи количества платно. Някои съкровища. Мускети, барут и снаряди.

Хиромацу се поколеба.

— Платното китайска коприна ли е — попита най-накрая.

— Не, Хиромацу-сан — отвърна той, като използува равноправното обръщение „сан“. В края на краищата и двамата бяха даймио. А сега, когато „великодушно“ подаряваше кораба, той се почувствува достатъчно в безопасност, за да използува по-малко почтителната форма. Със задоволство долови, че това не мина незабелязано. В името на слънцето, луната и звездите аз съм даймио на Идзу! — Платното е много необичайно — плътно и тежко, много грубо, — направо е безполезно. Онова, което си заслужаваше да се вземе, вече е свалено на брега.

— Добре. Моля всичко да бъде натоварено на моя кораб.

— Какво?

Ябу усети, че стомахът му ще се пръсне.

— Целият товар. Веднага.

— Сега?

— Да. Много съжалявам, но вие, естествено, ще разберете защо искам час по-скоро да се завърна в Осака.

— Да, но — ще има ли място за всичко?

— Върнете топовете на варварския кораб и го запечатайте. До три дни ще пристигнат галери и ще го изтеглят до Йедо. Що се отнася до мускетите, барута и снарядите, то има… — Хиромацу замълча, измъквайки се от капана, който — както внезапно осъзна — му бе поставен.

— На галерата има достатъчно място за петстотинте мускета — беше му казал Торанага в Осака. — Както и за барута и за двадесетте хиляди сребърни дублона. Оставете оръдията на палубата, а платното в трюмовете на варварския кораб. Нека говори предимно Ябу, вие само му давайте заповеди, не му оставяйте време да мисли. Ала също така не се дразнете от него и не губете търпение. Той ми е нужен, но и оръдията, и корабът също ми трябват. Пазете се от клопките, които ще ви поставя, за да установи дали знаем с точност какъв е товарът — не бива да разкрие шпионина ни.

Хиромацу прокле неспособността си да играе тези така необходими игри.

— По въпроса дали на галерата ще има достатъчно място за товара — кратко рече той — най-добре ще ми кажете вие. Какво точно сте намерили на кораба? Колко са мускетите, снарядите и така нататък? Златото и среброто на кюлчета ли са или в монети?

— Дзукимото!

— Да, Ябу-сама?

— Донеси списъка.

По-късно ще се оправя с теб, закани се той наум. Дзукимото забърза да изпълни заповедта.

— Сигурно сте уморен, Хиромацу-сан. Може би ще приемете малко чай? Приготвили сме ви жилище, колкото и да не е достойно за вас. Баните тук не са като за такъв висок гост, но може би все пак ще се освежите?

— Благодаря. Много сте любезен. Малко чай и една баня биха ми се отразили чудесно. Но по-късно. Първо ми разкажете какво се случи от самото пристигане на кораба.

Ябу му предаде фактите, като пропусна само за куртизанката и момчето, което не беше от значение. По негова заповед Оми също разказа каквото знаеше, като пропусна личните си разговори с Ябу. Мура и той разказа на какво е бил свидетел.

Хиромацу погледна към пушека, който още се виеше над кладата.

— Колко пирати останаха?

— Десет, господарю, заедно с водача.

— И къде е той сега?

— В дома на Мура.

— Какво прави? Какво беше първото, което направи, след като излезе от ямата?

— Отиде право в банята, господарю — бързо отговори Мура. — А сега спи. Като убит.

— Този път май не се е наложило да го носите на ръце.

— Не, господарю.

— Значи бързо научава уроците. — Хиромацу отново погледна Оми. — Смятате ли, че ще може да бъде научен на добри обноски?

— Не, не съм сигурен, Хиромацу-сама.

— Вие бихте ли могли да измиете от гърба си урината на врага?

— Не, господарю.

— Нито пък аз. Никога. Варварите са много странни кора. — Хиромацу отново се замисли за кораба. — Кой ще надзирава товаренето?

— Племенникът ми, Оми-сан.

— Добре. Оми-сан, искам да потегля, преди да се стъмни. Капитанът на галерата ще ви помогне да ускорите работата. Всичко трябва да стане бързо — най-много за три пръчки.

Времето, за което една благовонна пръчка изгаряше на пепел — приблизително час — беше единица мярка за време.

— Да, господарю.

— Защо не дойдете с мен в Осака, Ябу-сан — предложи изведнъж Хиромацу, като че ли тази мисъл току-що му бе хрумнала. — На Торанага-сама ще му бъде много приятно да получи подаръка лично от вас. Моля, заповядайте, място има достатъчно. — Когато Ябу понечи да откаже, той го остави да говори известно време, както бе инструктиран от Торанага, след което отряза: — Настоявам! В името на господаря Торанага настоявам да дойдете! Вашата щедрост трябва да бъде възнаградена.

Като ми отнемете главата и земите ли? — горчиво се запита Ябу, съзнавайки, че нямаше друг изход, освен да приеме с благодарност.

— Благодаря. Смятам поканата за голяма чест.

— Добре. Значи всичко е решено — заяви Железния юмрук с явно облекчение. — А сега чая. И банята.

Ябу учтиво го поведе нагоре по хълма към къщата на Оми. Старецът бе изкъпан и добре изтрит, а след това блажено се отпусна във ваната, над която се виеше пара. Ръцете на Суво го накараха да се почувствува като нов. Малко ориз, сурова риба и мариновани зеленчуци, които хапна насаме. Чай от хубав порцелан. Краткотраен сън, необезпокояван от сънища.

След три пръчки време вратата се плъзна встрани. Личният му телохранител никога не би влязъл в стаята непоканен. Хиромацу моментално се разсъни, мечът му — полуизваден вече от ножницата — бе готов.

— Ябу-сама ви чака отвън, господарю. Каза, че корабът е натоварен.

— Отлично.

Хиромацу излезе на верандата и се облекчи във ведрото.

— Хората ви работят много добре, Ябу-сан.

— Вашите хора много ни помогнаха, Хиромацу-сан. Те работят още по-добре.

Да, и в името на слънцето, то си е за тяхно добро, помисли Хиромацу и добави добродушно:

— Няма нищо по-хубаво от това да си облекчиш мехура, стига зад струята да се крие много сила. Нали? Така отново се чувствуваш млад. А на моята възраст човек трябва да се чувствува млад. — Той нагласи набедрената си превръзка и очакваше някаква учтива забележка в знак на съгласие, но такава не последва. Усети как раздразнението му се връща, но се овладя. — Кажете да качат водача на пиратите на моя кораб.

— Какво?!

— Вие бяхте достатъчно щедър да подарите кораба и съдържанието му. Екипажът влиза в съдържанието. Затова ще откарам пиратския водач в Осака. Торанага-сама желае да го види. Естествено, с останалите можете да правите каквото си поискате. Докато ви няма обаче, ще помоля да внушите на прислугата си, че варварите са собственост на моя господар, и да се погрижат деветимата да бъдат здрави, живи и налице, когато поиска да му се представят.

Ябу забърза към вълнолома, където би трябвало да се намира Оми.

Малко преди това, след като остави Хиромацу в банята, той се запъти нагоре по пътеката, която се виеше покрай гробището. Там леко се поклони на кладата, после заобиколи терасираните ниви, засети с пшеница и овошки, и излезе на малката площадка високо над селото. Това тъй приятно място се охраняваше от миниатюрен храм на ками. Едно древно дърво му правеше сянка и излъчваше спокойствие. Отиде там да уталожи яда си и да поразмисли. Не бе посмял да наближи нито кораба, нито Оми и хората си, защото знаеше, че щеше да нареди на повечето, ако не на всички, да си направят сепуку, което би било едно прахосничество, и би изпоклал цялото село, което би било чиста глупост — та нали единствено селяните ловяха риба и отглеждаха ориза, като по този начин осигуряваха богатството на самураите.

Докато седеше така, пръхтеше от яд и се мъчеше да измисли нещо умно, слънцето се спусна ниско и прогони морската мъгла. Облаците, затулил и далечните западни планини, се разделиха за миг и му разкриха красотата на високите снежни върхове. Гледката уталожи яда му, успя да се успокои, започна да разсъждава и крои планове.

Пусни шпионите си да открият шпионина, каза си Ябу. Хиромацу с нищо не му подсказа дали предателството бе оттук или от Йедо. В Осака имаш влиятелни приятели, включително и Ишидо-сама. Може би някой от тях ще надуши кой е извергът. Не забравяй обаче веднага да изпратиш на жена си съобщение — да не би издайникът да е там. Ами Оми? Дали да го натовари със задачата да открие шпионина, ако е тук? А да не би шпионинът да е той самият? Едва ли, макар и да не е изключено. Най-вероятно обаче предателството е започнало в Йедо. Всичко е въпрос на изчисляване на времето. Ако Торанага е получил в Осака известието за кораба още с пристигането му, то Хиромацу щеше да е тук преди него, Ябу. Имаш шпиони в Йедо. Нека покажат на какво са способни.

Ами варварите? Сега те са единствената ти печалба от кораба. Как би могъл да ги използуваш? Момент — та нали Оми вече ти даде отговор на този въпрос? Би могъл да оползотвориш познанията им за морето и корабите, като се спазариш с Торанага да ги размениш за оръдията.

Или още една възможност: да станеш васал на Торанага. Да му разкриеш плана си. Да го помолиш да ти разреши да поведеш полка с пушките — за негова прослава. Ала васалът никога не може да очаква награда за услугите, които върши, или дори да получи признание: да служиш, е дълг, дългът значи самурай, самурай значи безсмъртие. Това е най-доброто, наистина най-доброто, мислеше Ябу. Ала мога ли наистина да му бъда васал? Или на Ишидо?

Не, немислимо е. Съюзник — да, васал — не.

Добре, значи варварите в крайна сметка ще се окажат от полза. Оми пак излезе прав.

Почувствува се поуспокоен и когато му съобщиха, че корабът е натоварен, той отиде при Хиромацу и откри, че е изгубил дори и варварите.

Целият кипеше от гняв, когато стигна вълнолома.

— Оми-сан!

— Да, Ябу-сама?

— Доведете водача на варварите. Ще го взема със себе си в Осака. Колкото до останалите, гледайте добре да се грижат за тях, докато ме няма. Искам ги в добра форма и с добри обноски. Използувайте и ямата, ако се наложи.

Откак бе пристигнала галерата, в мислите на Оми настъпи пълен смут и той бе обзет от тревога за безопасността на Ябу.

— Нека дойда с вас, господарю. Може би ще ви помогна с нещо.

— Не, оставям ви да се грижите за варварите.

— Моля ви. Надявам се по някакъв незначителен начин да мога да се отплатя за доброто ви отношение към мен.

— Не е необходимо — каза Ябу по-мило, отколкото му се искаше. Спомни си, че бе увеличил възнаграждението на Оми на три хиляди коку, както и владенията му, предвид богатствата и оръдията, които сега вече ги нямаше. Ала видя колко бе разтревожен младежът и това неволно го изпълни с топлота. С васали като него мога да изградя пяла империя, каза си той. Оми ще поведе една от воинските части, когато си възвърне пушките. — Като избухне войната, за вас ще има много работа, Оми-сан. А сега вървете да доведете варварина.

Оми взе със себе си четирима стражи. И Мура да му превежда.

Извадиха Блакторн от дълбокия му сън. Трябваше му цяла минута, за да си проясни главата. Когато мъглата се разсея, видя пред себе си напрегнатия поглед на Оми.

Един от самураите му бе издърпал завивката, друг го бе разтърсил, а още двама държаха тънки, зловещи бамбукови пръчици. Мура коленичи и се поклони.

— Конничи уа. Добър ден.

— Конничи уа.

Блакторн се свлече на колене и макар и гол, се поклони със същата учтивост.

Това е вежливост и нищо друго, каза си той. Техен обичай е, кланят си се от добро възпитание и в това няма нищо срамно. А голотата изобщо не я забелязват и това също им е обичай, така че и тя не е срамна.

— Анджин? Моля дрехи — каза Мура.

Анджин? Ах, да, спомних си. Отчето каза, че не могат да ми произнесат името и затуй ще ме наричат Анджин, което значи „лоцман“. Не целят да ме обидят с това. А като заслужа, ще започнат да ми викат Анджин-сан — господин лоцман.

Не поглеждай към Оми, предупреди се той. Не си спомняй площада, Кроок и Питерзоон. Едно по едно. Това ще правиш. Това се закле пред бога, че ще правиш: едно по едно. Отмъщението ще бъде твое рано или късно, кълна се в небесата.

Блакторн видя, че дрехите му отново бяха изпрани, и благослови онзи, който бе извършил това. Бе изпълзял от дрехите си в банята, сякаш бяха заразени от чума. Три пъти накара да му изтрият гърба. С най-грубата гъба и с пемза. Ала още усещаше паренето на урината.

Премести погледа си от Мура към Оми. Изпитваше някакво извратено удоволствие от факта, че врагът му беше жив и съвсем наблизо. Поклони се, както бе виждал да се кланят равни на равни, и задържа поклона.

— Конничи уа, Оми-сан.

Нищо срамно няма в това да говориш езика им, нищо срамно няма в това да кажеш „добър ден“ и пръв да се поклониш, както им е обичаят.

Оми също му се поклони. От погледа на Блакторн не се изплъзна фактът, че поклонът му не беше дълбок колкото неговия, но засега стигаше.

— Конничи уа, Анджин.

Гласът му беше вежлив, ала не достатъчно.

— Анджин-сан — поправи го Блакторн и го погледна Право в очите. Волите им се преплетоха и Оми бе предизвикан като мъж: какво ще играем — на карти или зарове? Ти самият имаш ли добри обноски?

— Конничи уа, Анджин-сан — отстъпи той най-сетне и леко се усмихна.

Блакторн бързо се облече.

Носеше свободни панталони, както се носеха в Европа, чорапи, риза и жакет, дългата му коса беше сплетена на спретната плитка, а брадата си бе подрязал с ножица, взета на заем от бръснаря.

— Хай, Оми-сан — попита Блакторн, щом се облече.

Чувствуваше се по-добре, но беше нащрек и му се иска да знае повече японски думи.

— Моля ръка — каза Мура. Блакторн обясни със знаци, че не му е ясно какво искат от него. Тогава Мура протегна собствените си ръце и обясни с жестове, че трябва да го завържат.

— Ръка, моля.

— Не. — Блакторн се обърна направо към Оми и решително поклати глава. — Няма нужда — добави той на английски. — Не е необходимо, давам думата си. — Той внимаваше гласът му да звучи приятно и благоразумно, след което добави по-грубо, както бе чувал самия Оми: — Уакаримасу ка, Оми-сан? Разбрахте ли?

Оми се засмя.

— Хай, Анджин-сан. Уакаримасу.

Обърна се и излезе. Мура и останалите зяпнаха подире му, поразени от случилото се. Блакторн последва Оми и излезе на слънце. Ботушите му бяха почистени. Преди да успее да ги нахлузи на краката си, прислужницата вече бе коленичила пред него и му помагаше да ги обуе.

— Благодаря, Хаку-сан — спомни си той истинското и име. Как ли е „благодаря“ на японски?

Излезе пред портата, по петите на Оми. Ще ми паднеш един ден в ръцете, проклето копе… Момент! Я си спомни какво си обеща! И защо трябва да го ругаеш, дори наум? Той не те е ругал. Ругатните са за слабите и за глупците. Едно по едно. Засега ти стига, че ще го дебнеш. И той го знае. Много добре. Не се заблуждавай, той много добре го знае.

Четиримата самураи го оградиха от двете страни и така се спуснаха по хълма. Пристанището още не се виждаше. Мура ги следваше на десетина крачки, както се полагаше на един селянин, а Оми вървеше най-отпред.

Дали няма пак да ме напъхат в дупката — питаше се Блакторн. Защо искаха да ми вържат ръцете? Та нали Оми каза вчера — господи, нима беше едва вчера? Той каза: „Ако се държиш добре, няма да те хвърляме отново в ямата. Ако се държиш добре, утре ще освободим още някой. Може би. И още някой може би“. Нали така каза! Дали съм се държал добре? Как ли е Кроок? Горкото момче беше живо, когато го отнесоха в къщата, където бе настанен екипажът при пристигането си.

Днес Блакторн се чувствуваше по-добре. Банята, сънят и прясната храна бяха започнали да действуват. Знаеше много добре, че ако внимава, ако си почива, ако спи и се храни добре, то до един месец ще може да тича, да плува и да управлява боен кораб, дори да го поведе на околосветско пътешествие.

Не мисли още за това! Днес само си пести силите! Един месец не е чак кой знае колко.

Спускането по хълма и прекосяването на селото го измориха. По-слаб си, отколкото смяташе… Не, по-силен си, отколкото си мислеше, заповяда той на мисълта си.

Мачтите на „Еразъм“ щръкнаха над покритите с керемиди покриви и сърцето му трепна. Улицата пред тях завиваше покрай хълма, слизаше до площада и там свършваше. На площада, в най-големия пек, имаше голяма носилка със завеси, а до нея клечаха четирима носачи по набедрени превръзки и разсеяно си човъркаха зъбите. В момента, в който съзряха Оми, те се хвърлиха на колене и започнаха дълбоко да му се кланят.

Оми едва — едва им кимна, като минаваше покрай тях. В този момент от една порта излезе младо момиче, запъти се към носилката и той се закова на място.

Блакторн си пое дълбоко въздух и също спря.

От къщата изтича млада прислужница със зелен слънчобран, за да предпази момичето от слънчевите лъчи. Оми се поклони, момичето също се поклони, двамата весело се заприказваха и Оми забрави за напереното си високомерие.

Момичето беше облечено в кимоно с цвят на праскова, препасано със широк златен пояс и златни сандали с каишки между големия и втория пръст. Блакторн забеляза, че тя скришом му хвърляше по някой поглед. Очевидно той беше обектът на разговора и с Оми. Не знаеше как да реагира, така че само зачака търпеливо, като се опиваше от нейната хубост, чистота и топло присъствие. Попита се дали двамата с Оми не са любовници. Или може би това е жена му? Дали е истинска или само видение — чудеше се той.

Оми я попита нещо, тя му отговори и взе да си вее със зеленото ветрило, а то заблестя и запърха на светлината. Смехът й беше като музика. От цялото й същество лъхаше невероятно изящество. Оми също се усмихваше, после се обърна и тръгна — отново самурай.

Блакторн го последва. Тя го гледаше, когато мина покрай нея, и той я поздрави:

— Конничи уа.

— Конничи уа, Анджин-сан — отвърна тя и гласът и го трогна. Не беше по-висока от метър и половина, но затова пък беше самото съвършенство. Докато тя леко му се покланяше, вятърът подхвана външното и кимоно и показа част от долното, аленочервено, и то му се стори учудващо еротично.

Парфюмът й все още витаеше във въздуха, когато зави зад ъгъла. Видя капака на ямата, „Еразъм“ и галерата. Момичето все едно, че не беше съществувало.

Защо ги няма оръдията? Къде са, дявол да ги вземе, и какво прави тук тази галера с гребци роби? И какво ли е станало в ямата?

Едно по едно.

Първо „Еразъм“: отломъкът от мачтата, строшена от бурята, стърчеше грозно. Това няма значение, каза си той. Лесно бихме могли да го изведем в открито море. Само да развържем въжетата и нощното течение, и отливът тихо ще ни понесат. Утре бихме могли да сме вече далеч от това нищожно островче. Трябва ни половин ден, Да да издигнем запасната мачта, да опънем всички платна и да изчезнем надалеч. А може би е по-добре да не спираме изобщо, а да бързаме за по-безопасни води. Но кой ще ми помага? Сам не мога да се справя.

А този с робите откъде се взе?

Долу на пристана различи групички самураи и моряци. Корабът с шестдесет гребла — по тридесет от всяка страна — бе изящен, с много изчистени линии, а греблата бяха грижливо подредени на една страна, готови за тръгване, и той неволно потрепера. За последен път видя галера недалеч от Златния бряг преди две години, когато флотилията му от петте кораба тъкмо бе отплавала. Беше богата крайбрежна търговска галера, португалска собственост, и бягаше от него срещу вятъра. „Еразъм“ не можа да я настигне, така че нито я плени, нито я потопи.

Блакторн беше добре запознат със североафриканския бряг. Десет години бе служил като лоцман и капитан в Лондонската търговска североафриканска компания — акционерно дружество, специализирано в бойно-търговски кораби, които да могат успешно да преодоляват испанската блокада и да търгуват със Северна Африка. Бе водил кораби в Западна и Северна Африка, на юг чак до Лагос, както и в северна и източна посока, през коварния Гибралтарски проток, пълен с испански патрули — та до Салерно в Неаполитанското кралство. Средиземно море беше опасно за английските и холандски кораби. Там властвуваха техните испански и португалски врагове и което беше много по-лошо, отоманците, неверниците турци, върлуваха из тези води с галери и военни кораби.

Добре припечели от онези плавания и дори успя да си купи свой собствен кораб — бригантина с водоизместимост сто и петдесет тона — и да завърти търговия. Ала се наложи да я потопи и така загуби всичко. Недалече от Сардиния една турска галера бе изскочила внезапно и го бе спипала откъм защитената от вятъра страна при пълно безветрие. Последната битка беше много ожесточена и към залез слънце вражеският кораб успя да забие клина на носа си в неговата кърма и светкавично да го вземе на абордаж. Никога няма да забрави пискливото „Алааах!“ в момента, в който пиратите запрескачаха перилата. Бяха въоръжени със саби и мускети. Той събра хората си и отби първата атака, ала втората беше по-мощна и тогава нареди да подпалят склада с боеприпасите. Корабът се обви в пламъци и той реши, че по-добре е да умрат, отколкото цял живот да се превиват зад веслата като роби. Винаги бе изпитвал смъртен ужас при мисълта, че може да го хванат жив и да го приковат към робска галера — съдба, която сполетяваше не един пленен моряк.

Когато складът с мунициите хвръкна във въздуха, експлозията отнесе дъното на бригантината и разруши част от пиратската галера, така че в бъркотията той успя да доплува до голямата лодка и така се спаси заедно с още четирима души от екипажа си. Не можа да вземе онези, които не знаеха да плуват, и понякога все още чуваше отчаяните им молби да ги спаси в името на бога. Господ се бе извърнал през този ден от тях и те или загинаха, или бяха приковани като гребци към някоя робска галера. Но към Блакторн и другите четирима се показа милостив и те успяха да стигнат до Каляри в Сардиния. Оттам, без петак в джоба, съумяха да се доберат до дома.

Това се случи преди осем години — през същата година, когато в Лондон избухна чумната епидемия. Чума, глад, бунтове на гладуващите. По-малкият му брат и семейството му измряха. Първородният му син също умря. Но през зимата чумата заглъхна, той лесно си набави нов кораб и тръгна да си дири късмета. Първо чрез Лондонската търговска североафриканска компания. След това предприе плаване към Антилските острови — на лов за испанци. Като се позамогна, отиде да работи за Кеес Веерман — холандеца, който възнамеряваше за втори път да търси легендарния Североизточен път към Китай и богатите на подправки азиатски острови, за които се предполагаше, че се намират някъде в Ледовития океан, на север от царска Русия. Две години търсиха, но Кеес Веерман загина в арктическите води заедно с осемдесет процента от екипажа, а Блакторн обърна назад и се прибра у дома с останалите моряци. После, преди три години, бе поканен от новообразуваната холандска Източно-индийска компания да постъпи при тях като лоцман на първата им експедиция за Новия свят. Подшушнаха му, че успели да купят за огромна сума контрабанден португалски дневник, който уж разкривал тайните на Магелановия проток, и искаха да го докажат на практика. Разбира се, холандските търговци биха предпочели да наемат лоцман съгражданин, но никой не можеше да се сравни по умение с англичаните, обучени от монополистичната лоцманска асоциация, така че главозамайващата цена на дневника ги принуди да заложат на Блакторн. Той беше най-подходящ за целта: най-добрият лоцман протестант с майка холандка, говорещ холандски като роден език. Блакторн се съгласи на драго сърце, прие петнадесетте процента от печалбите за свое възнаграждение и както бе обичаят, тържествено се закле пред бога във вярност на компанията, че ще поведе флотилията и ще я върне обратно у дома.

И бог ми е свидетел — ще върна „Еразъм“ у дома, помисли си Блакторн. С толкова души екипаж, колкото Той остави живи.

Прекосяваха площада; той свали поглед от галерата и съзря тримата самураи, които пазеха капака на ямата. Те много умело се хранеха от купички с дървени клечки — Блакторн неведнъж бе наблюдавал как японците ги използуват, но самият той не можеше да борави с тях.

— Оми-сан — обясни той със знаци, че иска да отиде до капака на ямата само за да се обади на другарите си.

Само за миг. Ала Оми поклати глава, тържествено заяви нещо, което той не разбра, и продължи да крачи през площада към брега, покрай котела, право към кея. Блакторн послушно го следваше. Едно по едно, отново си каза той. Имай търпение. Щом стъпи на кея, Оми се обърна и извика нещо на пазачите при капака на ямата. Блакторн видя как онези го вдигнаха и занадничаха надолу. Единият махна на някакъв селянин, който дотича със стълбата и бъчонка с прясна вода и я свали долу. А празната изнесоха горе, както и варела, който им служеше за отходно място.

Ето, видя ли! Ако си търпелив и играеш по техните правила, ще помогнеш на екипажа, помисли си той със задоволство.

До галерата се бяха струпали самураи на групички. Отстрани стоеше сам висок възрастен мъж. От почтителното отношение на Ябу към него, както и от начина, по който останалите скачаха при най-малък негов жест, Блакторн веднага заключи, че сигурно е важна клечка. Дали не е техният крал — чудеше се той.

Оми коленичи смирено. Старецът се поклони до кръста и обърна поглед към Блакторн.

Блакторн събра всичката учтивост, на която бе способен, хвърли се на колене, разпери ръце върху пясъка, както видя от Оми, и се поклони също тъй ниско, колкото и Оми.

— Конничи уа, сама — любезно поздрави той.

И видя, че старецът отново се поклони до кръста.

После Ябу, старецът и Оми започнаха да обсъждат нещо. Ябу каза нещо на Мура. Мура посочи галерата.

— Анджин-сан, моля там!

— Защо?

— Там! Сега! Там!

Блакторн усети как в него се надига паника.

— Защо?

— Исоги! — изкомандува Оми, като сочеше галерата.

— Не, аз няма да…

Незабавно последва кратка заповед от Оми, четирима самураи се нахвърлиха върху него и му сковаха ръцете. Мура извади въжето и започна да завързва китките му отзад, на гърба.

— Кучи синове! — разкрещя се Блакторн. — Няма да се кача в проклетия ви кораб!

— Света Богородице! Оставете го на мира! Ей вие, маймуни пикливи, оставете копелето на мира! Кинджиру ясно ли е? Той ли е лоцманът? Анджин, ка?

Блакторн не повярва на ушите си. Бодрите ругатни на португалски се сипеха от палубата на галерата. После видя и онзи, който ги бе произнесъл, да слиза по трапа. Висок колкото него самия и приблизително на същите години, само че чернокос и тъмноок, небрежно облечен в моряшки дрехи, с рапира на единия хълбок и затъкнати в пояса пищови. На шията му висеше обсипано със скъпоценни камъни разпятие.

— Ти ли си лоцманът на холандския кораб?

— Да — чу Блакторн отговора си.

— Добре. Аз съм Васко Родригес, лоцман на тази галера.

Той се обърна към стареца и заговори на невероятна смесица от японски и португалски, като го наричаше маймун-сама и понякога Тода-сама, но начинът, по който произнасяше последното словосъчетание, го правеше да звучи двусмислено на португалски. На два пъти вади пищов и живописно го размаха по посока на Блакторн, а японският му се преплиташе нагъсто с мили за слуха на Блакторн вулгарни псувни на гърлен португалски, които само един моряк би могъл да проумее и оцени.

Хиромацу отвърна нещо кратко и самураят пусна Блакторн, а Мура го развърза.

— Поклони се на това копеле-сама — нареди португалецът.

Блакторн го послуша като насън.

— Правиш го като японец — ухили се Родригес. — Наистина ли си лоцман?

— Да.

— Каква е ширината на Гущера6?

— Четиридесет и девет градуса и петдесет и шест минути северна ширина — и внимавай за скалите, които се издигат на югозапад.

— За бога, ти наистина си лоцманът! — Родригес сърдечно раздруса ръката му. — Заповядай на кораба. Имам храна, бренди, вино и грог. Всички лоцмани трябва да се обичат, защото са солта на тази земя. Амин! Прав ли съм?

— Да — едва промълви Блакторн.

— Като чух, че на връщане ще возим лоцман, казах си — добре. От години не съм имал удоволствието да разговарям с истински лоцман. Хайде, качвай се! Как се промъкна през Малака? Как избягна патрулите в Индийския океан? От кого си задигнал дневник?

— Къде ще ме водите?

— В Осака. Великият главен палач иска лично да те види.

Блакторн усети, че пак го обзема паника.

— Кой е той?

— Торанага! Господар на Осемте провинции, дявол ги знае къде се намират! Главен даймио на Япония — даймио е нещо като крал или феодален господар, само че е много повече. До един са деспоти.

— За какво съм му?

— Не знам, но затова сме тук, а щом Торанага желае да те види, приятелю, значи ще те види. Казват, че един милион от тези фанатици с дръпнати очи са готови да умрат за честта да му избършат задника, стига това да му доставя удоволствие. — Преводачът му беше казал: Торанага иска да доведеш лоцмана, Васко, и товара на кораба. Закарай стария Тода Хиромацу да огледа кораба и… — Ах, да, лоцмане, щях да забравя — всичко е конфискувано — и корабът, и съдържанието му. Така ми казаха.

— Конфискувано?

— А може и да е само слух. Понякога японците с едната ръка конфискуват, а с другата подаряват повече или се правят, че никога не са издавали такава заповед. Много е трудно да ги разбере човек тези проклети ситни копелета.

Блакторн усещаше как студените очи на японците се забиват като свредели в гърба му и се опита да прикрие страха си. Родригес проследи погледа му.

— Да, започват да стават нетърпеливи. Ще имаме време да си поговорим. Качвай се на борда.

Той се обърна, но Блакторн го спря.

— Ами приятелите ми, екипажът ми?

— А?

Блакторн му разказа набързо за ямата. Родригес разпита Оми на развален японски.

— Казва, че ще са добре. Слушай, нито ти, нито пък аз можем да направим нещо сега. Ще трябва да чакаш — човек никога не знае, когато има работа с японци. Имат по шест лица и три сърца. — Родригес се поклони на Хиромацу като европейски придворен. — Ето как се кланяме ние в Япония. Все едно, че сме в двора на онзи испански развратник Филип Втори, дано господ го отнесе рано — рано в гроба!

И той го поведе към палубата. За голямо свое учудване Блакторн не видя нито вериги, нито роби.

— Какво ти стана? Призля ли ти — разтревожи се Родригес.

— Не. Мислех, че това е робска галера.

— В Япония нямат роби. Дори и в мините. Щури хора, но какво да ги правиш! Не съм виждал толкова смахнат народ, а трябва да ти кажа, че три пъти съм обиколил света! Нашите гребци са самураи. Те са войници — лични войници на онзи стар педераст — и никога няма да видиш роби да гребат толкова добре или да се бият като тях — засмя се Родригес. — Като наблегнат на веслата, че на всичко отгоре и аз ги пришпорвам бясно, та дано пуснат кръв — обаче копелетата не се предават! Изминахме целия път от Осака — около триста морски мили — за четиридесет часа. Слез долу. След малко вдигаме котва. Сигурен ли си, че нищо ти няма?

— Да, мисля, че съм добре. — Блакторн гледаше „Еразъм“. Стоеше на котва на около стотина метра от галерата. — Лоцмане, дали няма някакъв начин да се кача на кораба? Нямам дрехи, а те го запечатаха още щом пристигнахме. Помоли ги, а?

Родригес огледа „Еразъм“.

— Къде изгубихте главната мачта?

— Малко преди да ни изхвърли на този бряг.

— Имате ли запасна?

— Да.

— Към кое пристанище сте?

— Ротердам.

— Там ли е строен?

— Да.

— Бил съм там. Лоши плитчини, но иначе пристанището е чудесно. Корабът ти има добри въжета. Нов е — не съм виждал подобен. — Родригес го погледна. — Можещ ли бързо да си вземеш нещата?

Той обърна половинчасовия пясъчен часовник, поставен редом с големия; и двата бяха приковани към компасната стойка.

— Да. — Блакторн се опита да прикрие растящата си надежда.

— При едно условие обаче: никакво оръжие — в ръкава или където и да било другаде. Дай честната си дума на лоцман. Казах на маймуните, че аз отговарям за теб.

— Съгласен. — Блакторн не откъсваше очи от пясъка, който тихо се стичаше през отвора на малкия часовник.

— Ще ти пръсна черепа, нищо, че си лоцман, само ако подуша измама, или ще ти прережа гръкляна. Ако изобщо се съглася да те откарам.

— Давам ти честната си дума, като лоцман на лоцман, и се кълна в господа. И чумата да ги тръшне испанците!

Родригес се усмихна и дружелюбно го потупа по гърба.

— Започваш да ми харесваш, англичанино.

— Откъде знаеш, че съм англичанин — учуди се Блакторн, защото знаеше, че португалският му е безупречен, а освен това нищо от казаното не би могло да го отличи от един холандец.

— Аз съм ясновидец като всички лоцмани — засмя се Родригес.

— Сигурно си говорил със свещеника. Отец Себастио ли ти каза?

— Със свещеници разговарям само в краен случай. Един път в седмицата е премного за всеки. — Родригес умело се изплю в отвора за изтичане на вода от палубата и отиде до левия трап, който беше откъм страната на кея. — Тода-сама! Икимашо ка?

— Икимашо, Родригу-сан. Има.

— Щом като е има, значи има. — Родригес замислено погледна към Блакторн. — Има значи сега, веднага. Трябва веднага да отплаваме, англичанино.

Пясъкът вече бе образувал малка равна купчинка на дъното на стъкленицата.

— Помоли го, моля те. Нека се кача на кораба си.

— Не, англичанино. Нищо няма да моля. Блакторн изведнъж се почувствува смазан. И много остарял. Наблюдаваше как Родригес се приближи до перилата на квартердека и извика към дребния моряк, който се пъчеше с голямо достойнство на издигнатата на носа платформа.

— Ей, капитан-сан! Икимашо? Самураи на борд, има! Има, уакаримасу ка?

— Хай, Анджин-сан!

Веднага след това Родригес удари силно шест пъти корабната камбана и капитан-сан започна да крещи заповеди на моряците и самураите, намиращи се както на кораба, така и на брега. Моряците хукнаха към палубата, за да подготвят кораба за отплаването, и в дисциплинираната, стройна неразбория португалецът безмълвно хвана Блакторн за ръката и го забута към стълбата откъм противоположната на брега страна.

— Долу има лодка, англичанино. Не се движи бързо, не се оглеждай, не обръщай внимание на никого освен на мен. Ако ти кажа върни се, направи го много бързо.

Блакторн прекоси палубата и слезе по трапа към малкия японски скиф. Чу зад гърба си сърдити гласове и усети как космите на врата му настръхват, защото корабът гъмжеше от самураи — някои въоръжени с лъкове и стрели, други с мускети.

— Не се безпокой, капитан-сан, аз отговарям за него! Аз, Родригу-сан, ичи бан Анджин-сан, в името на пресветата Дева. Уакаримасу ка? — Гласът му се извисяваше над останалите, ала те с всеки изминал миг ставаха все по-сърдити.

Блакторн почти беше стигнал лодката, когато видя, че веслата бяха без ключове. Но аз не мога да греба като тях, отчая се той. Не мога да използувам тази лодка! А за плуване е прекалено далече. Или може би не е?

Той се поколеба, като преценяваше разстоянието. Ако здравословното му състояние беше нормално, не би се поколебал нито за миг. Но при това положение?

Зад гърба си чу бързи стъпки, които изтопуркаха по дървения трап, и едва превъзмогна инстинктивното желание да се обърне назад.

— Седни на кърмата — чу той настойчивия шепот на Родригес. — Бързо!

Послуша го и португалецът скочи пъргаво след него, грабна веслото и без дори да седне, сръчно отблъсна лодката от кораба.

Горе на трапа се появи силно разтревожен самурай, а другите двама до него бяха с опънати лъкове. Самураят капитан извика нещо — без съмнение им нареждаше веднага да се върнат.

На няколко метра от кораба Родригес се обърна.

— Отиваме там — посочи той „Еразъм“. — Качи самураи на кораб. — И твърдо обърна гръб на кораба си, загреба по японски, застанал прав насред лодката. — Ако сложат стрели в лъковете си, веднага ми кажи, англичанино. Изобщо следи ги внимателно. Какво правят сега?

— Капитанът е много ядосан. Да не би да си имаш после неприятности?

— Ако не отплаваме с отлива, старият Тода може да има повод за недоволство. Какво правят сега стрелците?

— Нищо. Слушат го. Той като че ли не знае какво да прави… Не — единият вади стрела от колчана.

Родригес се приготви да спре.

— Господи, те са такива педанти, че никога няма да посмеят да рискуват каквото и да било. Сложи ли я вече в лъка?

— Да. Чакай! Капитанът… някой се приближи до него, май че е моряк. Сякаш го пита за кораба. Капитанът ни гледа. Казва нещо на онзи с лъка. Прибира стрелата. Морякът сочи нещо на палубата.

Родригес хвърли бърз поглед през рамо да провери и задиша по-спокойно.

— Това е един от помощник-капитаните. Ще му трябва поне половин час, за да настани гребците по местата им.

Блакторн чакаше, а разстоянието се увеличаваше.

— Капитанът пак гледа към нас. Не, всичко е наред. Отиде си, но остави един самурай да ни следи.

— Нека. — Родригес се поуспокои, но не забави темпото на гребането си, нито погледна назад. — Не обичам да съм с гръб към самурай, особено ако държи оръжие. Макар че всъщност не съм виждал нито едно от тези копелета невъоръжено. До един са мръсни копелета!

— Защо?

— Защото им прави удоволствие да убиват, англичанино. Те дори не лягат да спят без мечовете си и това влиза в обичаите им. Япония е велика страна, но самураите са опасни като усойници и далеч по-подли.

— Защо?

— Не знам, англичанино, но е така. — Родригес беше доволен, че разговаря със себеподобен. — Разбира се, японците не са като нас — не усещат болка, нито студ по същия начин, по който ние ги усещаме, а самураите са още по-лоши. От нищо не се боят, най-малко от смъртта. Защо ли? Един господ знае защо, но е самата истина. Ако някой висшестоящ им нареди да убиват — убиват. Ако им нареди да умрат — хвърлят се върху мечовете си и разпарят собствените си кореми. Убиват и умират със същата лекота, с която ние пикаем. И жените им са самураи, англичанино. Ще убият, за да защитят господарите си — така тук наричат съпрузите — и ще се самоубият, ако им наредят. Правят го, като си прерязват гърлата. В тази страна самураят може да заповяда на жена си да се самоубие и законът я задължава да го направи. Макар че и жените им са доста по-различни от нашите, англичанино, пък и в цял свят едва ли има като тях, докато мъжете… Самураите са влечуги и най-безопасно е да се отнасяме към тях като към отровни змии. Добре ли си вече?

— Да, благодаря. Малко се чувствувам слаб, но иначе нищо ми няма.

— Как беше плаването?

— Доста тежко. А как стават самураи? Не вярвам, че ако грабнеш мечовете и си направиш самурайска прическа, вече си самурай.

— Наследствено е. Разбира се, има много степени — от даймио на върха на попиканата им йерархия до пехотинците, както им викаме ние — те са най-долу. Както и при нас, наследствеността е от основно значение. Казаха ми, че едно време е било като при нас в Европа — селяните са можели да бъдат войници, а войниците — селяни, с наследствени рицари и благородници до крале. Имало е войници от селски произход, които са се издигнали до най-високо обществено положение. Като тайко.

— Кой е той?

— Великият деспот — управителят на цяла Япония, най-големият убиец на всички времена. Един ден ще ти разкажа за него. Умря преди година и сега гори в ада. — Родригес се изплю през борда. — А в днешно време трябва да се родиш самурай, друг начин да станеш няма. Всичко е наследствено, англичанино. Пресвета Богородице, нямаш представа какво значение отдават те на наследствеността, на семейството, на ранга и всичко подобно — нали видя как се кланяше Оми на онзи дявол Ябу, а двамата се стелеха ниско пред дъртия Тода. Самурай идва от японската дума служа. И макар да се кланят и подмазват на висшестоящите, всички са самураи и имат специални привилегии. Какво става на кораба?

— Капитанът разправя нещо на един самурай и сочи към нас. Какви са им привилегиите?

— Самураите управляват и притежават всичко. Имат си свой кодекс на честта и свои правила. А са високомерни — боже мой, не можеш да си представиш колко са надменни! И най-ниско поставеният може напълно законно да убие всеки, който не е самурай — който и да е мъж, жена или дете, по каквато да е причина или изобщо без причина. Могат напълно безнаказано да убият човек само за да изпробват острието на лайняните си мечове — и съм виждал да го правят. А като техните мечове няма в цял свят. Стоманата е по-хубава от дамаскиня. Какво прави сега мръсникът?

— Само ни наблюдава. Лъкът е зад гърба му. — Блакторн потреперя. — Мразя ги тези копелета повече от испанците.

Родригес отново се засмя, без да престане да гребе.

— Ако знаят какво мисля за тях, на бърза ръка ще ми видят сметката. Но ако искаш да забогатееш бързо, трябва да им служиш, защото те притежават всичко. Сигурен ли си, че нищо ти няма…

— Да, благодаря. Какво каза? Че самураите притежават всичко?

— Да. Цялата страна е разделена на касти като в Индия. Най-отгоре са самураите, след тях идват селяните. — Родригес плю зад борда. — Само селяните могат да притежават земя, разбираш ли? Обаче пък самураите са собственици на цялата реколта. Техен е всичкият ориз, който е най-важната култура, а те връщат част от него на селяните. Само на самураите е разрешено да носят оръжие. Ако някой друг, не самурай, нападне самурай, това се тълкува като бунт и се наказва със смърт на място. Всеки, който е бил свидетел на това нападение и не доложи веднага, е също толкова виновен. Това се отнася и за жена му, и дори за децата му. Убиват цялото семейство, ако не е доложил. Кълна се в пресветата Дева, че самураите са изчадия адови! Виждал съм как насичат на кайма съвсем малки деца. — Родригес се изхрачи и плю. — И въпреки всичко, ако научиш едно-две неща, можеш да си живееш тук като в рая. — Той хвърли един поглед през рамо да се увери, че няма опасност, и се ухили. — Е, англичанино, какво ще кажеш — няма нищо по-приятно от една разходка с лодка из пристанището, нали?

Блакторн се засмя. Годините се смъкнаха от плещите му и той се наслаждаваше от все сърце на познатото полюляване на вълните, мириса на морска сол, крясъците на чайките, които се провикваха и си играеха над главите им, чувството за свобода, чувството, че пристига у дома след дълго отсъствие.

— Помислих, че няма да ми помогнеш да отида на „Еразъм“.

— Такива сте всички англичани — нямате капчица търпение. Слушай: тук не бива да искаш от японците разрешение за нищо — независимо дали са самураи или селяни — всички са една стока. Ако ги питаш, ще вземат да се колебаят, после ще отидат да се допитват до по-висшестоящите какво решение да вземат. Тук трябва да действуваш. Разбира се — екна гръмкият му смях над вълните — някой път, ако объркаш конците, може да те убият.

— Много добре гребеш. Тъкмо се чудех как става гребането с тези весла — и ти се появи.

— Нима си допуснал, че ще те оставя сам да се оправяш? Как се казваш?

— Блакторн, Джон Блакторн.

— Плавал ли си на север, англичанино? Далече на север?

— Бях с Кеес Веерман на „Дер Лифле“. Преди осем години. Второто плаване за откриване на северния път. Защо питаш?

— Бих искал да ми разкажеш за това пътуване. И за другите места, където си бил. Как мислиш, ще открият ли някога този път? Северния път за Азия?

— Да. Вие и испанците сте блокирали всички южни пътища, така че няма как, ще го открием. Ние или холандците. Защо питаш?

— Нали си бил лоцман из Северна Африка?

— Да, защо?

— Познаваш ли Триполи?

— Повечето лоцмани са били там. Кажи де, защо питаш?

— Мисля, че съм те виждал веднъж. Да, в Триполи беше. Един познат те посочи — знаменития английски лоцман, който е бил с холандския мореплавател Кеес Веерман в северните морета. Бил си с Дрейк, нали? При разбиването на Армадата. На колко години беше?

— На двадесет и четири. А ти какво си правил в Триполи?

— Бях лоцман на един английски капер. При Антилите онзи пират Мороу, Хенри Мороу, плени кораба ми. След като го ограби, го изгори до ватерлинията и ми предложи работа като лоцман — неговият бил много слаб, поне така ми каза. Искаше оттам — бяхме недалеч от „Испаниола“, когато ни плени — да преплава покрай северното крайбрежие на Южна Америка и да прекоси обратно Атлантика, за да опита да препречи пътя на годишната испанска пратка със злато — да ги причака някъде около Канарските острови, след което през протока да се добере до Триполи, и в случай, че сме изтървали испанците, да си опитаме късмета с друга плячка и обратно в Англия. Направи ми обичайното предложение да освободи другарите ми и ако съм съгласен, да им даде достатъчно храна и лодки да стигнат до суша. Аз се съгласих, защо не? При условие, че няма да грабим португалски кораби, че ще ме свали недалеч от Лисабон и няма да ми задигне дневниците. Пазарихме се както му е редът, доста време — знаеш как стават тези работи. След това се заклех в светата Дева, двамата заедно се заклехме пред разпятието и — готово. Плаването беше много успешно и по пътя ни паднаха в ръцете няколко испански търговски кораба. Като наближихме Лисабон, ме помоли да остана, изнесе ми обичайната тирада за добрата кралица Елизабета, която възнаграждавала богато всеки португалски лоцман, минал на нейна страна и обучил други лоцмани в Лоцманската асоциация, че давала пет хиляди златни гвинеи за дневника, указващ пътя през Магелановия проток или нос Добра Надежда. — Той се ухили широко и показа здравите си бели зъби. Тъмните му мустаци и брада бяха изящно оформени. — Нямах тези дневници. Поне така му казах. Мороу удържа на думата си като всеки почтен пират. Свали ме на брега заедно с дневниците ми — разбира се, преди това нареди да ги препишат, защото самият той не знаеше нито да чете, нито да пише, и дори ми даде моя дял от плячката. Плавал ли си някога с него, англичанино?

— Не. Преди няколко години кралицата му даде рицарско звание. Но не съм служил на негови кораби. Радвам се, че се е отнесъл почтено с теб.

Наближаваха „Еразъм“. От палубата се надвесиха самураи и любопитно ги заоглеждаха.

— Това беше втория път, когато служих като лоцман на еретици. Първия път нямах такъв късмет.

— Нима?

Родригес прибра веслото и лодката гладко се плъзна покрай кораба. Той се хвана за въжетата, провесени от борда.

— Качвай се, но ме остави аз да приказвам.

Блакторн започна да се катери по въжето, докато другият лоцман привързваше лодката. Родригес пръв стигна палубата и се поклони като истински придворен.

— Конничи уа на всички скапани сами.

Самураите на палубата бяха четирима. Блакторн разпозна сред тях един от пазачите на дупката, в която гниха. Смутени, те се опитаха да се поклонят по същия начин на Родригес, а Блакторн трябваше да им подражава, от което се почувствува смешен. Би предпочел да се поклони по нормален начин.

Родригес се запъти направо към стълбата за каютата, Печатите си бяха на мястото. Единият от самураите му препречи пътя.

— Кинджиру, гомен насай! Забранено е, много съжалявам.

— Кинджиру значи. — Родригес явно не беше впечатлен. — Аз съм Родригу-сан, анджин на Тода Хиромацу-сама! Този печат — посочи той червения печат с криволиците по него — Тода Хиромацу-сама ка?

— Ийе — поклати глава самураят — Касиги Ябу-сама!

— ИЙЕ? — Родригес беше поразен. — Касиги Ябу-сама? Аз съм от Тода Хиромацу-сама. Той е по-голям крал от твоя педераст, а Тода-сама е от Торанага-сама, който пък е най-големият педераст-сама в целия свят. Така ли е? — С рязко движение той смъкна печата от вратата и хвана дръжката на един от пищовите си. Мечовете бяха вече извадени наполовина от ножниците и той прошепна на Блакторн: — Приготви се да се махаме от тук. — После сърдито продължи към самураите — Торанага-сама! — И посочи с лявата си ръка флага, който се поклащаше на мачтата на неговия кораб. — Уакаримасу ка?

Самураите се поколебаха с извадени мечове в ръце. Блакторн се приготви да скача през борда.

— Торанага-сама! — Родригес силно ритна с крак вратата, резето не издържа и тя широко се разтвори — УАКАРИМАСУ КА?

— Уакаримасу, Анджин-сан. — Самураите бързо прибраха мечовете си, поклониха се и се заизвиняваха, пак се поклониха, докато Родригес не изръмжа „а така“! И пръв тръгна надолу към каютата.

— Господи, Родригес! — възкликна Блакторн, като слязоха на долната палуба. — Често ли правиш така и ти се разминава?

— Много рядко го правя — избърса Родригес потта от челото си. — И в такива случаи много съжалявам, че изобщо съм започнал.

Блакторн се облегна на херметическата преграда.

— Имам чувството, че са ме ритнали в корема.

— Няма друг начин. Трябва да се държиш като крал. Но дори тогава не знаеш какво можеш да очакваш от един самурай. Опасни са като свещеник, седнал със свещ в задника си върху полупразно буре с барут.

— Ти какво им каза?

— Тода Хиромацу е главният съветник на Торанага и е по-голям даймио от местния. Затова отстъпиха.

— Какво представлява Торанага?

— Това е дълга история. — Родригес седна на стъпалото, свали единия си ботуш и започна да си разтрива глезена. — За малко да си строша крака в тази проядена врата.

— Не беше заключена. Можеше просто да я отвориш.

— Знам. Но ефектът нямаше да е същият. В името на пресветата Дева много неща имаш още да учиш!

— Ще ме научиш ли?

Родригес се обу.

— Зависи.

— От какво?

— Ще видим. Дотук само аз говорих, което беше напълно в реда на нещата — аз съм здрав, ти не си. Скоро ще дойде твоят ред. Коя е каютата ти?

Блакторн го погледна изпитателно. Тук под палубата миришеше тежко на застоял въздух.

— Благодаря, че ми помогна да дойда.

И го поведе. Вратата беше отключена. Каютата бе претършувана основно и всичко, което можеше да се изнесе, беше изнесено. Нито книги, нито дрехи, нито инструменти, нито пера за писане. Морският му сандък също бе отключен. И празен.

Побеснял от ярост, той нахълта в голямата каюта. Родригес го следеше напрегнато. Дори тайното му скривалище бе открито и ограбено.

— Всичко са взели! Чумави въшки!

— А ти какво очакваше?

— Не знам. Мислех си, че щом е запечатано. — Блакторн се запъти към хранилището. И то зееше празно. Както и складът за муниции. Оставено беше само вълненото сукно.

— Господ да ги убие тези японци!

Той се върна в каютата и тръшна капака на сандъка.

— Къде са — попита Родригес.

— Кое?

— Дневниците ти. Къде са? Блакторн го изгледа с присвити очи.

— Никой лоцман няма да се обезпокои за дрехите си. Дойде тук за дневниците, нали? — настоя Родригес.

— Да.

— Защо си толкова учуден, англичанино? Как мислиш, защо дойдох с теб? За да ти помогна да си вземеш малко парцали? И без това са износени до крайност и ще ти трябват нови. Имам колкото искаш, мога да ти дам. Но къде са дневниците?

— Изчезнали са. Бяха в морския ми сандък.

— Няма да ти ги задигна, англичанино. Искам само да ги прочета и препиша, ако трябва. Ще ги пазя като мои собствени, така че не се безпокой. — Гласът му са изостри: — Дай ги, моля те. Нямаме време.

— Не мога, изчезнали са! Бяха в сандъка.

— Не би ги оставил там, когато навлизаш в чуждо пристанище. Никога не би пренебрегнал първото правило на лоцманите — да ги скриеш внимателно и да оставиш фалшивите на открито. Хайде, побързай!

— Казвам ти — откраднати са!

— Не ти вярвам. Но признавам, че много добре си ги скрил. Два часа ги търсих и нищо не намерих.

— Какво?

— Защо си толкова изненадан, англичанино? Да нямаш задник вместо глава? Естествено, че съм дошъл чак от Осака, за да проуча дневниците ти!

— Значи вече си бил тук?

— Господи! — нетърпеливо възкликна Родригес. — Разбира се, че съм бил! Преди два — три часа заедно с Хиромацу, който искаше да огледа кораба. Той строши печатите, а като си тръгнахме, местният даймио пак запечата всичко. Хайде, бързай, за бога, пясъкът тече!

— ОТКРАДНАТИ СА! — Блакторн му описа как пристигнаха и как се събуди едва на брега. После изпрати с един ритник сандъка си чак в средата на каютата, бесен от яд, че са му ограбили кораба. — Откраднати са! И всичките ми карти! Всичките ми дневници! Имам преписи на някои от тях в Англия, но го няма дневника от това плаване и…

— И португалския дневник? Хайде, хайде, англичанино, няма начин да не е бил португалски.

— Да, и португалският дневник липсва. — Вземи се в ръце, каза си той. Изчезнали са, и туйто. Кой ли ги е взел? Японците? Дали не са ги дали на свещеника? Без дневниците и картите няма да мога да се прибера у дома… Не, не е вярно. Мога, ако съм страшно предпазлив и имам невероятен късмет… Не ставай смешен! Ти си на другия край на света, на вражеска територия, без дневници и без карти. — Ах, господи, Исусе Христе, дай ми сили!

Родригес го гледаше внимателно. Най-сетне се обади:

— Мъчно ми е за теб, англичанино. Знам как се чувствуваш — и на мен веднъж ми се случи същото. И той беше англичанин, крадецът, дано му потъне корабът и горчи вечно в ада! Хайде да се връщаме на кораба.

Оми и другите стояха на кея, докато галерата изчезна от погледа им. На запад нощни пластове браздяха вече аленото небе. На изток нощта се бе присъединила към небето и морето — и двете без хоризонт.

— Мура, колко време е необходимо, за да върнем всички оръдия обратно на кораба?

— Ако работим цяла нощ, утре по обяд всичко ще е натоварено, Оми-сан. Ако започнем призори, ще свършим малко преди залез слънце. По-безопасно ще е, ако работим през деня.

— Работете през нощта. Веднага доведи свещеника при ямата.

Оми погледна към Игураши, главния помощник на Ябу, който продължаваше да зяпа по посока на изчезналия кораб с изпънато от напрежение лице, а синкавата плът над празната очна кухина се очертаваше със зловещи сенки.

— Ще ни бъде много приятно, ако отседнете при мен, Игураши-сан. Домът ми е беден, но може би ще успея да ви създам някакви удобства.

— Благодаря, — обърна се към него старецът — но господарят нареди веднага да се прибираме в Йедо, така че ще тръгвам. — На лицето му отново се изписа безпокойство. — Как бих искал да съм на галерата!

— Да.

— Като си помисля само, че Ябу-сама е там само с двама свои хора… Много ми е неприятно.

— Да.

Той посочи „Еразъм“

— Дяволски кораб! Такова богатство и после изведнъж — нищо!

— Нима съвсем нищо? Торанага-сама ще остане безкрайно доволен от подаръка на Ябу-сама.

— Този червив от пари крадец на провинции е толкова препълнен от чувство за собствената си значимост, че дори няма да забележи колко сребро е задигнал от нашия господар. Нямате ли акъл сам да съобразите това!

— Предполагам, че само силната ви тревога относно евентуалната опасност за живота на нашия господар ви е накарала да направите подобна забележка.

— Прав сте, Оми-сан. Нямах намерение да ви засегна. Вие бяхте много находчив и от голяма полза за нашия господар. Може да сте прав и за Торанага — побърза да каже Игураши, но наум добави: радвай се на новополученото си богатство, нещастни глупако! Познавам господаря ни по-добре от теб и увеличеното ти имение няма да ти бъде от никаква полза. Издигането ти щеше да е справедливо възнаграждение за кораба, златото, среброто и оръжието. Но сега от тях няма и следа. И също по твоя вина господарят е в опасност. Ти изпрати посланието — „вижте най-напред варварите“ — и по този начин го изкуси. Трябваше още вчера да си заминем оттук. Да, ако бяхме заминали, сега господарят щеше да е в безопасност, с пари и оръжие. Дали не си предател? Дали работиш за себе си, за тъпия си баща или за някой враг? За Торанага например? Това е без значение. Можеш да ми вярваш, глупако, че ти и твоят клон на рода Касиги няма да останете за дълго на тази земя. Бих ти го казал направо в лицето, но тогава ще трябва веднага да те убия и по този начин не ще оправдая доверието на господаря. Той ще каже кога, а не аз.

— Благодаря ви за гостоприемството, Оми-сан — произнесе той на глас. — Надявам се скоро да ви видя отново, но сега е време вече да потегля.

— Моля ви, бихте ли ми направили една услуга? Предайте на баща ми дълбокото ми уважение. Много ще ви бъда признателен.

— Ще го направя с огромно удоволствие. Той е прекрасен човек. Освен това още не съм ви поздравил с увеличеното ви имение.

— Много сте любезен.

— Още веднъж ви благодаря, Оми-сан.

Той вдигна ръка в дружелюбен поздрав, махна на хората си и поведе фалангата от конници вън от селото.

Оми отиде при ямата. Свещеникът вече го чакаше. Оми забеляза, че португалецът беше силно разгневен, и си помисли: „Дано направи нещо неразумно, че да наредя да го набият със сопи.“

— Свещенико, кажи на варварите да излизат един по един. Кажи им, че господарят Ябу им разрешава отново да живеят в света на хората. — Оми умишлено говореше по възможно най-опростения начин. — Но при най-малкото нарушение на правилата двама от тях ще бъдат върнати отново в ямата. Трябва да се държат добре и да се подчиняват на всички заповеди, ясно ли е?

— Да.

Оми накара свещеникът да повтори казаното. Когато се увери, че го е разбрал правилно, нареди му да преведе нарежданията на пленниците в ямата.

Мъжете се заизкачваха един по един. Всички бяха силно наплашени. На някои трябваше да им се помогне. Единият страдаше от силни болки и изпищяваше, щом някой се допреше до ръката му.

— Трябва да са девет.

— Единият е мъртъв. Тялото му е долу, в ямата — отвърна свещеникът.

Оми се замисли за момент.

— Мура, изгорете трупа и погребете пепелта при тази на другия варварин. Настанете ги в същата къща, където бяха. Дайте им зеленчуци и риба в изобилие, а освен това ечемичена супа и плодове. Нека се изкъпят, че вонят. Свещенико, кажи им, че ако се държат добре и се подчиняват, ще продължат да получават храна.

Оми наблюдаваше мъжете, докато свещеникът говореше. Видя, че до един реагираха с благодарност, и си помисли презрително: „Ама че глупаци! Лишавам ги само два дни от храна — и сега са готови да ядат и фъшкии!“

— Мура, накарай ги да се поклонят както трябва и ги отведи. — После се обърна към свещеника: — Е, какво има?

— Аз отивам сега. Отивам у дома. Напускам Анджиро.

— Върви и дано никога не се върнеш — ти и всички като теб! Може би следващия път, когато се появиш в моето владение, ще бъде, защото някой от моите селяни християни и васали е намислил предателство — каза той, като използуваше завоалираната заплаха и класическия номер, с който самураите антихристияни контролираха безразборното разпространяване на чуждата догма по техните владения. Макар свещениците да бяха закриляни от закона, покръстените японци не бяха.

— Християни добри японци. Винаги. Само добри васали. Никога лоши мисли. Не.

— Радвам се да го чуя. Не забравяй, че имението ми се простира вече на двадесет ли във всички посоки. Разбра ли?

— Разбрах. Да. Разбрах много добре.

Свещеникът се поклони вдървено — дори варварските свещеници трябваше да имат добри обноски — и си тръгна.

— Оми-сан — обърна се към него един от самураите му. Беше млад и много хубав.

— Да?

— Моля да ме извините, знам, че не сте забравили, но Масиджиро-сан е все още в ямата.

Оми се приближи до отвора и надникна да види самурая. Той веднага коленичи и почтително се поклони.

Беше се състарил видимо през изминалите два дни. Оми претегли наум миналата му служба и бъдещата му цена. После извади камата от пояса на младия самурай и я хвърли в ямата.

Долу Масиджиро погледна камата и не повярва на очите си. Сълзи заструиха от очите му.

— Не заслужавам такава чест, Оми-сан — смирено каза той.

— Да.

— Благодаря.

Младият самурай до Оми пак се обади:

— Мога ли покорно да ви замоля да му позволите да извърши сепуку тук, на брега?

— Той не се справи в ямата, затова там ще си остане. Нареди на селяните да я запълнят и от нея да не остане никаква следа. Варварите я оскверниха.

Кику се засмя и поклати глава.

— Не, Оми-сан, съжалявам, но не бива да пия повече саке — и прическата ми ще се разроши, и аз ще падна. И тогава какво ще правим?

— И аз ще падна до вас, и ще се любим, и ще бъдем в нирвана — весело отвърна Оми а от виното му се въртеше главата.

— Да, но аз ще започна да хъркам и няма да ви се люби с хъркащо пияно момиче — удоволствието няма да е голямо. В никой случай, много съжалявам. Ах, вие заслужавате много повече от това, Оми-сама на Огромното ново владение. — Тя наля още вино в миниатюрната порцеланова чашка — колкото един напръстник — и му я предложи с две ръце — показалецът и големият пръст на лявата ръка леко обхващаха чашката, а показалецът на дясната се допираше до дъното. — Заповядайте, защото сте прекрасен!

Той прие и засърба с удоволствие топлото питие с мек тръпчив вкус.

— Толкова се радвам, че успях да ви убедя да останете още един ден. Вие сте много красива, Кику-сан.

— Вие сте красив, затова удоволствието е мое. Очите й святкаха на светлината на свещта, поставена в цвете от бамбук и хартия и висяща от кедровата греда. Това бе най-хубавата стая на Чаения дом до площада. Тя се наведе да му предложи още ориз от обикновена дървена купичка, поставена пред него на ниска масичка от черно лакирано дърво, ала той поклати глава.

— Не, благодаря.

— Силен мъж като вас трябва да яде повече.

— Сит съм, уверявам ви.

Той не и предложи ориз, защото тя едва се бе докоснала до малката купичка със салата — тънко нарязана краставица и миниатюрни, изящно оформени парченца репичка, напръскани със сладък оцет — единственото, което Кику се съгласи да приеме от цялата вечеря. Освен тази салата имаше парчета сурова риба, увити в топки лепкав варен ориз, супа, пресни зеленчуци, поднесени с пикантен сос от соя и джинджифил. И ориз.

Тя леко плесна с ръце и вратата на секундата се открехна от личната й прислужница.

— Да, господарке?

— Суисен, отнеси тези неща и донеси още саке и чайник пресен чай. И плодове. Сакето да е по-топло, отколкото беше. Бързай, некадърнице — опита се тя да прозвучи заповеднически.

Суисен беше четиринадесетгодишна кандидатка за куртизанка, безкрайно услужлива. От две години вече служеше при Кику, която отговаряше за обучението й.

Кику с голямо усилие на волята си откъсна поглед от чистия бял ориз, който би изяла с огромно удоволствие, и се опита да не обръща внимание на глада си. Нали яде, преди да дойдеш, и по-късно пак ще ядеш, напомни си тя. Да, ама беше съвсем малко. „Истинските дами почти нямат апетит“ — обичаше да повтаря нейната учителка. „Гостите ядат и пият и колкото повече, толкова по-добре. Но не и дамите и в никой случай заедно с гостите. Как ще ги забавляват, как ще им приказват, как ще свирят на самисен или ще танцуват, ако устите им са натъпкани с храна? Имай търпение, ще се нахраниш по-късно. Съсредоточи вниманието си върху гостенина.“

Докато наблюдаваше критично Суисен и преценяваше умението, с което прислужваше, тя разказваше на Оми забавни истории, за да го разсмее и да го накара да забрави външния свят. Младото момиче коленичи до Оми, подреди малките купички и клечките за ядене върху лакирания поднос — красиво, както я бяха учили. После взе празното шише от саке, наклони го, за да се увери, че вътре няма нищо — да го разклати, би означавало лоши обноски — после взе подноса, стана, безшумно го отнесе до вратата, коленичи, постави го на пода, отвори вратата, стана, прекрачи прага, коленичи отново, вдигна подноса, също така безшумно го постави на пода до себе си и затвори вратата.

— Ще трябва наистина да си намеря друга прислужница — каза Кику, много доволна от момичето. Колко и отива този цвят, мислеше тя. Ще трябва да изпратя някой да ми купи от Йедо още коприна. Жалко, че е е толкова скъпа. Но нищо — от парите, които Гьоко-сан получи за миналата и тази нощ, ще има предостатъчно да купя на малката Суисен двадесет кимона. Тя е такова мило дете, толкова е грациозна. — Какъв шум вдига, разклати цялата стая много се извинявам.

— Изобщо не я забелязах — виждам само вас — възрази Оми, като пресуши виното си.

Кику леко размаха ветрилото си и лицето й се освети от лъчезарна усмивка.

— Карате ме да се чувствувам прекрасно, Оми-сан. Обичана.

Суисен бързо се върна със сакето. И чайник с чай. Господарката й сипа още вино на Оми и му го подаде. Младото момиче тихо напълни чашите с чай, като вършеше всичко така, че да не забележат изобщо присъствието й, без да разсипе нито капка, и си мислеше — да, шумът от течността при наливането в чашите е точно толкова тих, колкото трябва да бъде, въздъхна вътрешно с облекчение, облегна се назад на петите си и зачака.

Кику разказваше забавна история, която бе чула от една приятелка в Мишима, и Оми се смееше. Докато говореше, тя взе един малък портокал и го разтвори с дългите си нокти, като че ли беше цвете — парченцата плод представляваха вътрешните листенца, а парчетата кора — външните. Отдели едно парченце от сърцевината и му го поднесе с двете си ръце, сякаш това бе начинът, по който една дама сервира плод на гостенина си.

— Бихте ли си взели малко портокал, Оми-сан?

В първия миг на Оми му се поиска да каже: „Не мога да разруша такава красота.“ Това обаче няма да е достатъчно, помисли си той, поразен от нейното майсторство. Как да й направя комплимент — на нея и на неизвестната й учителка? Как да й се отблагодаря за щастието, което ми дари, като ми позволи да наблюдавам как пръстите и създават нещо тъй ценно и все пак тъй мимолетно?

Той задържа цветето за миг в ръката си, след което сръчно откъсна четири парченца, разположени на еднакво разстояние едно от друго, и ги изяде с удоволствие. Получи се друго цвете. Отново откъсна четири парченца и се оформи трето цвете. После откъсна още едно парченце и премести второ, така че останалите три пак образуваха красив портокалов цвят.

Накрая взе в ръка две от парченцата, а третото постави в центъра като в люлка, легнало на една страна — полумесец в слънчевия диск. Бавно изяде едното парче, а другото постави в средата на шепата си и го предложи.

— Трябва да го вземете, защото е предпоследно. Това е моят дар за вас.

Суисен затаи дъх. За кого ли беше последното? Кику пое парченцето и го изяде. По-вкусно нещо никога не бе опитвала.

— А това последното — продължи Оми, като много сериозно постави цялото цвете в дясната си длан — е моят дар за боговете, независимо кои са и къде са. Няма да вкуся никога вече от този плод, ако не ми е поднесен от вашата ръка.

— Това е прекалено много, Оми-сан — възрази Кику. — Освобождавам ви от тази клетва. Тя е дадена под влияние на онзи ками, който живее във всички шишета със саке.

— Отказвам да бъда освободен.

Двамата се чувствуваха много щастливи заедно.

— Суисен — обърна се тя към момичето — сега ни остави. И моля те, дете, опитай се да го направиш грациозно.

— Да, господарке.

Младото момиче се оттегли в съседната стая, провери дали всички футони са изрядни и дали цветята са подредени безупречно. Заглади някаква невидима гънка на идеално изопнатото легло. После се отпусна доволна на колене, въздъхна облекчено, започна да си вее за прохлада с люляковото ветрило и зачака.

В съседната стая, която беше най-хубавата в целия Чаен дом, защото само тя имаше отделна градина, Кику пое в ръце самисена с дългата дръжка. Беше триструнен, подобен на китара инструмент, и първият висок акорд, който взе, изпълни стаята. След което запя. Отначало меко, после с вибрации, отново меко, високо, по-ниско, със сладки, ах, колко сладки въздишки тя пееше за любов, за несподелена обич, за щастие и тъга.

— Господарке!

Шепотът не би събудил и най-леко спящия, ала Суисен знаеше, че господарката й предпочиташе да не спи след Облаците и Дъжда, колкото и силно да е било. Предпочиташе да си почива полубудна, отпусната спокойно.

— Да, Суи-чан — също толкова тихо се отзова Кику, използувайки обръщението „чан“ като към любимо дете.

— Съпругата на Оми-сан се завърна. Носилката и току-що изчезна нагоре по пътеката към неговия дом.

Кику погледна към Оми. Вратът му бе подпрян удобно на дървената възглавница, ръцете му бяха скръстени на гърдите. Тялото му беше силно, без белези, кожата — стегната, златиста и лъскава. Тя ласкаво го помилва — достатъчно, за да влезе милувката й в съня му, но не дотам, че да го събуди. После се изплъзна изпод завивката и прибра кимоната си.

Малко време й отне да освежи грима си, докато Суисен решеше и четкаше косата и и я завърза отново в прическата шимода. След което господарката и прислужницата безшумно се плъзнаха по коридора, излязоха на верандата, прекосиха градината и поеха през площада. Лодките се стрелкаха като светулки от кораба на варварите до кея, където седем оръдия чакаха да бъдат натоварени. Все още беше късна нощ и до зори оставаше много време.

Двете жени минаха по тясната уличка между къщите и се заизкачваха по пътеката.

Покрити с пот изнурени носачи си поемаха дъх около носилката на върха на хълма, пред къщата на Оми. Кику не почука на градинската врата. В къщата горяха свещи и слугите тичаха напред-назад. Тя направи знак на Суисен, която незабавно отиде при верандата до входната врата, почука и зачака. След миг вратата се отвори. Прислужницата кимна и изчезна зад нея. Измина още един момент и тя отново се появи, кимна на Кику и се поклони ниско, когато мина покрай нея. Друга прислужница бързо я поведе и плъзна вратата на най-хубавата стая.

Леглото на майката на Оми беше оправено — тя не беше спала в него. Седеше, изправена вдървено, до малката нишичка с красиво подредени цветя. Към градината гледаше едно прозорче. Мидори, съпругата на Оми, седеше срещу нея.

Кику коленичи. Нима измина само една нощ, откак бях тук и умирах от страх — Нощта на писъците? Тя се поклони — първо на старата жена, след това на жената на Оми, усети напрежението между двете жени и се запита: защо винаги съществува такава непримирима вражда между свекърва и снаха? Та нали след време и снахата на свой ред става свекърва! Защо започва и тя да тормози снаха си, да я ругае, да превръща живота й в ад, защо младото момиче върши на свой ред същото? Нима хората не си вземат поуки от уроците на живота си?

— Много се извинявам за безпокойството, което ви причинявам, господарке-сан.

— Добре сте дошли у дома, Кику-сан — отвърна старата жена. — Надявам се, че нищо неприятно не се е случило.

— О, не, но не знаех дали ще пожелаете да събудя сина ви, или да го оставя да спи — отговори тя, като вече знаеше отговора. — Реших, че е по-добре да ви попитам, тъй като вие, Мидори-сан — обърна се тя към Мидори, поклони се леко и й се усмихна, защото много я харесваше — сте се завърнали.

Майката отговори:

— Много мило от ваша страна, Кику-сан, много разумно сте постъпили. Не, оставете го да спи спокойно.

— Много добре. Извинете, че ви безпокоя по такова време, но сметнах, че е най-добре да ви попитам. Мидори-сан, надявам се, че пътуването ви е било приятно.

— Много съжалявам, но беше ужасно — отвърна Мидори. — Радвам се, че се завърнах, и много ми беше неприятно далеч оттук. Добре ли е съпругът ми?

— Да, много е добре. Тази вечер много се смя и беше щастлив. Яде и пи с мярка и сега спи дълбоко.

— Господарката тъкмо ми разказваше какви ужасни неща са се случили по време на моето отсъствие и…

— Не трябваше да заминаваш — прекъсна я старицата с отрова в гласа. — Тук беше необходима. А може би не — може би трябваше завинаги да останеш там. Нищо чудно да си донесла някой зъл ками заедно с мръсното си бельо.

— Никога не бих направила такова нещо, господарке — търпеливо отговори Мидори. — Моля ви да ми повярвате, но по-скоро бих се самоубила, отколкото да опетня дори най-малко доброто ви име. Много ви моля да извините отсъствието ми и големите ми недостатъци. Много се извинявам.

— Откак се появи този дяволски кораб, само неприятности ни се трупат. Това е лош ками, много лош. И къде беше, когато ми трябваше? На клюки в Мишима — тъпкала си се с храна и си се наливала със саке!

— Умря баща ми, господарке. В деня, преди да пристигна там.

— Ето на, нямаш приличието, нито си достатъчно предвидлива да присъствуваш на смъртното ложе на собствения си баща! Колкото по-скоро се махнеш оттук завинаги, толкова по-добре за всички ни. Искам чай. Дошла ни е гостенка, а ти дотолкова си забравила обноските си, че не и предложи нищо освежително!

— Поръчах чай веднага щом тя…

— Да, но не са го поднесли веднага!

Вратата се отвори. Прислужницата нервно внесе чай и някакви сладкиши. Мидори сервира първо на старата жена, която започна да ругае прислужницата за какво ли не, задъвка с беззъбата си уста една сладка и засърба от чашата си.

— Моля ви да извините прислужницата, Кику-сан — зафъфли тя. — Този чай няма никакъв вкус. Никакъв! Освен това е горещ. Но какво друго може да очаква човек в тази къща!

— Ето, моля, заповядайте моя чай. — Мидори леко подуха върху чашата си, за да го охлади.

Старата жена го пое с недоволен вид.

— А защо не може всичко да е както трябва от първия път?

И потъна в ядно мълчание.

— Какво мислите за всичко това — обърна се Мидори към Кику. — За кораба, за Ябу-сама и за Тода Хиромацу-сама…

— Не знам какво да мисля. А що се отнася до варварите, кой знае? Странна сбирщина са. Ами великият даймио, Железния юмрук? Много е интересно, че пристигна почти едновременно с Ябу-сама, нали? Ще ме извините, не ме изпращайте, сама мога да изляза.

— И дума да не става, Кику-сан, не искам и да чуя такова нещо!

— Ето, видя ли, Мидори-сан — гостенката ни се притесни и този чай беше ужасен — нетърпеливо ги прекъсна старата.

— Уверявам ви, че вашият чай много ми хареса. Но ще ме извините, малко съм уморена. Може би ще ми разрешите да дойда да ви посетя, преди да отпътувам утре. Всеки разговор с вас ми доставя огромно удоволствие.

Старата позволи да я умирят и Кику последва Мидори през верандата в градината.

— Кику-сан, много се радвам, че така се сещате за всичко. — Мидори я хвана за ръката, стоплена от красотата на момичето. — Много беше мило от ваша страна, благодаря ви.

Кику хвърли бърз поглед към къщата и потрепера.

— Винаги ли е такава?

— Тази вечер се държа учтиво в сравнение с друг път. Ако не бяха Оми и синът ми, кълна се, че секунда повече нямаше да остана тук — щях да си обръсна главата и да отида в някой манастир. Но имам Оми и сина си и това ми помага да понеса много неща. Благодарна съм на ками. За щастие господарката предпочита Йедо и не обича да отсъствува оттам дълго време. — Мидори тъжно се усмихна. — Човек се научава да не чува, нали знаете? — Тя въздъхна, прекрасна на лунната светлина. — Но всичко това не е важно. Разкажете ми какво се случи по време на отсъствието ми.

Това бе причината, поради която Кику така спешно пристигна в къщата, защото очевидно нито майката, нито съпругата биха пожелали да нарушат дълбокия сън на Оми. Причината за идването й бе да разкаже на прекрасната Мидори-сан всичко, което знаеше, за да може тя да предпази Касиги Оми от беди, както тя самата би го предпазила. Разказа й всичко с изключение на нощта, прекарана заедно с Ябу. Добави слуховете, които бе дочула, и другите истории, разказани от момичетата или дори съчинени от тях. Както и всичко, което Оми бе споделил с нея — надеждите, страховете и плановете си, всичко — освен случилото се между тях тази нощ. Защото знаеше, че то е без значение за съпругата му.

— Боя се, Кику-сан, боя се за съпруга си.

— Всички съвети, които той даде, бяха мъдри, Мидори-сан. И мисля, че всичко, което направи, беше правилно. Господарят Ябу не награждава всеки с лека ръка, а три хиляди коку е щедър подарък.

— Да, но корабът сега е на Торанага — заедно с всичките пари.

— Да, идеята на Ябу-сама да предложи кораба в дар на Торанага-сама бе гениална. Оми-сан му я подсказа — и затова заслужава подаръка. Оми-сан трябва да получи признание като пръв васал. — Кику съвсем леко преиначи нещата, защото знаеше, че Оми го заплашваше голяма опасност, както и всички обитатели на къщата. Каквото е писано да става — ще стане, каза си тя. Но няма нищо лошо в това да успокоиш една хубава, добра жена.

— Да, разбирам — съгласи се Мидори. Дано е истина, замоли тя боговете. Дано да е истина. После прегърна момичето и очите й се напълниха със сълзи. — Благодаря ви. Толкова сте добра, Кику-сан, толкова сте добра.

Тя беше седемнадесетгодишна.

Глава осма

— Какво ще кажеш, англичанино?

— Според мен ще има буря.

— Кога?

— Преди залез.

Наближаваше пладне и двамата стояха на квартердека на галерата под мрачното оловно небе. Вече втори ден бяха в открито море.

— Какво щеше да направиш, ако корабът беше твой?

— Кога ще стигнем до мястото, където отиваме?

— След залез слънце.

— А колко е до най-близката суша?

— Четири — пет часа. Но ако обърнем към брега, това ще ни отнеме половин ден, а аз не мога да си го позволя. Какво би направил?

Блакторн се замисли. През първата нощ галерата се спусна надолу покрай източното крайбрежие на полуостров Идзу, подпомогната от голямото платно на средната мачта. Като се изравниха с най-южния нос — нос Ито, Родригес пое курс запад — югозапад, отказа се от сигурността на крайбрежието и излезе, в открито море. Целта беше нос Шинто, на разстояние двеста мили.

— При нормални обстоятелства с галера като тази бих плавал покрай брега, от съображения за сигурност — обясни му Родригес — но сега това би ни отнело много време, а то ми е най-ценно. Торанага ми нареди да закарам Тода до Анджиро и да го върна възможно най-бързо. Ако съм много бърз — чака ме голяма награда. С кратко пътуване като това чудесно би се справил и някой от техните лоцмани, само че горкият би припаднал от страх при мисълта, че кара такъв важен даймио като стария Тода, особено, ако не се вижда суша. Японците хич не си падат по открито море. Големи пирати и воини са, но да са близо до брега. Дълбочината им изкарва акъла. Старият тайко дори издаде закон, че малкото японски океански кораби трябва винаги да се направляват от лоцмани португалци. И законът важи до ден — днешен.

— Защо е издал такъв закон? Родригес сви рамене.

— Сигурно някой му е подсказал идеята.

— Кой?

— Твоят откраднат дневник, португалският — чий беше?

— Не знам. Нямаше име, нито подпис.

— Откъде го беше взел?

— Даде ми го главният търговец на холандската Източно-индийска компания.

— А той откъде го имаше?

Този път Блакторн сви рамене. Родригес се засмя, но смехът му не беше никак весел.

— Впрочем и не допусках, че ще ми кажеш — но който то е откраднал и продал, дано вечно гори в ада!

— Ти на служба при този Торанага ли си?

— Не. Двамата с моя капитан бяхме само за малко в Осака. Това пътуване е нещо като услуга на Торанага. Капитанът предложи аз да управлявам кораба — аз съм лоцман на… — Родригес млъкна. — Все забравям, че си враг, англичанино.

— Португалия и Англия векове наред са били съюзници.

— Но не и сега. Слез долу, англичанино. Изморен си, както и аз, а уморените вършат грешки. Като си починеш, качи се пак на палубата.

Така че Блакторн слезе долу в каютата на лоцмана и си полегна на леглото му. Дневникът на Родригес за това плаване беше върху масата, закована на пода, както и лоцманският стол на квартердека. Книгата беше подвързана с кожа и опърпана от употреба, но Блакторн не я разтвори.

— Защо си го оставил тук — беше го попитал той.

— Ако го скрия, ще започнеш да го търсиш. А като го оставя така, дори разтворен, знам, че няма да го докоснеш, нито ще надникнеш вътре без мое разрешение. Ти си лоцман, а не някой шкембест, развратен, крадлив търговец или войник.

— Ще го прочета. И ти би направил същото на мое място.

— Не и без разрешение, англичанино. Никой лоцман няма да постъпи така — дори и аз.

Блакторн хвърли поглед към книгата, после затвори очи. Спа дълбоко — целия ден и част от нощта. Както винаги се събуди точно преди изгрев слънце. Трябваше му малко време, за да свикне отново с необичайното полюшкване на галерата, ударите на тъпана, който диктуваше ритъма на веслата. Полежа по гръб в тъмнината с ръце под главата и се замисли за собствения си кораб, само и само да не се притеснява за онова, което го чакаше в Осака. Едно по едно. Мисли за Фелисити, за Тюдор, за дома. Или не, не сега. Мисли за това, че ако и другите португалци са като Родригес, шансовете ти няма да са лоши. Ще имаш кораб, с който да се прибереш у дома. Лоцманите не са врагове и по дяволите всичко останало! Не, не е така, момче! Ти си англичанин — омразен еретик и антихрист. Този свят е в ръцете на католиците. Беше в ръцете им. Сега ние с холандците ще ги разбием на пух и прах!

Ама че глупости. Католици, протестанти, калвинисти, лютерани и какви ли не идиотщини. Ти за малко да се родиш католик. Случайността отвела баща ти в Холандия, където срещнал Аннеке ван Дросте, която станала негова жена. Тогава за пръв път срещнал истински католици и свещеници и се сблъскал с Инквизицията. Радвам се, че очите му са се отворили, мислеше Блакторн. Радвам се, че и моите са отворени.

После се качи на палубата. Родригес седеше в стола си, със зачервени от безсъницата очи, а на кормилото както и преди имаше двама японци.

— Да поема ли тази вахта?

— Как се чувствуваш, англичанино?

— Отпочинал. Ако искаш, мога да поема вахтата. — Блакторн видя, че Родригес го преценява. — Ще те събудя, ако вятърът се смени или се случи нещо друго.

— Благодаря, англичанино. Бих поспал малко. Дръж този курс. Щом пясъкът изтече, обърни четири градуса по на запад, а при следващото изтичане — още четири. При всяка промяна показвай на кормчиите новия курс по компаса. Уакаримасу ка?

— Хай! — засмя се Блакторн. — Четири градуса по на запад. Слез долу, лоцмане — леглото ти е много удобно.

Ала Васко Родригес не слезе долу. Той само се уви по-плътно в наметалото си и се настани по-удобно в стола. Малко преди да изтече пясъкът в часовника, той се събуди, свери промяната на курса, без да помръдне от мястото си, и моментално потъна отново в сън. В един момент вятърът се обърна и той пак се събуди, но щом видя, че всичко бе наред, заспа отново.

Сутринта на палубата се появиха Хиромацу и Ябу. Блакторн видя как се изненадаха, че той води кораба, а Родригес спи. Нищо не казаха, само продължиха разговора си, а по-късно пак слязоха долу.

Някъде по обяд Родригес се надигна от стола си, взря се в североизточна посока, подуши вятъра и напрегна всичките си сетива. Двамата лоцмани започнаха да оглеждат изучаващо морето, небето и трупащите се облаци.

— Какво би направил, англичанино, ако корабът беше твой — попита Родригес.

— Веднага бих поел към сушата — ако знаех къде е. Тази галера не може да издържи дълго, а бурята няма да се размине. Ще налети най-много след четири часа.

— Едва ли е тайфун — промърмори португалецът.

— Какво?

— Тайфун. Това са много силни ветрове — по-страшни бури не си виждал. Но сега не сме в сезона на тайфуните.

— А кога е сезонът?

— Не е сега, враже — засмя се Родригес. — Не е сега. Но и тази буря може да е лоша, така че ще послушам пикливия ти съвет. Дай един градус на северозапад.

Докато Блакторн променяше курса и кормчиите насочваха кораба в новата посока, Родригес се приближи до перилата и извика на капитана:

— Исоги! Капитан-сан уакаримасу ка?

— Исоги, хай.

— Какво значи това? По-бързо?

Очите на португалския лоцман весело се присвиха.

— Нищо лошо няма да понаучиш малко японски. Да, англичанино, „исоги“ значи „по-бързо“. За тук не ти трябват повече от десетина думи и можеш всичко да си кажеш с тези глупаци. Ако думите са на място, разбира се, и ако те са в подходящо настроение. Ще сляза долу да приготвя малко храна.

— Да не би и с готвене да се занимаваш?

— В Япландия всеки цивилизован човек трябва или да знае да готви, или да обучи някоя от тези маймуни да му приготви яденето, иначе ще умре от глад. Те освен сурова риба и сурови зеленчуци със сладък оцет друго не ядат. Ако обаче успееш да си подредиш живота както трябва, можеш да си живееш страхотно.

— Страхотно добре ли значи или зле?

— В повечето случаи добре, но понякога и много зле. Зависи как се чувствуваш. Но ти задаваш много въпроси.

Родригес слезе долу. Пусна резето на вратата на каютата си и грижливо провери катинара на морския си сандък. Косъмът, който бе поставил внимателно на ръба, беше на мястото си. Вторият косъм, също така невидим за друго око освен неговото, бе поставен върху обложката на дневника — и той не бе докоснат.

В този свят не може без предпазни мерки, мислеше Родригес. Щеше ли да сбъркаш, ако му беше казал, че си лоцман на „Нау дел Трату“, тазгодишния Черен кораб от Макао? Сигурно. Защото тогава трябваше да обясниш, че „Нау дел Трату“ е огромен, един от най-големите и богати кораби в света — повече от хиляда и шестстотин тона. Може би щеше да се изкушиш да му разкажеш за товара, за търговията, за Макао и какви ли не интересни неща — много, много тайни. А ние сме във война — ние срещу англичаните и холандците.

Той отключи добре смазания катинар и отвори личния си дневник, за да свери координатите на най-близкото пристанище, и погледът му се спря на запечатания пакет, който му връчи отец Себастио, преди да тръгнат от Анджиро. Дали вътре не са дневниците на англичанина — запита се той за кой ли път.

Претегли пакета в ръка и огледа езуитските печати, разкъсван от изкушението да ги счупи и провери какво има вътре. Блакторн му каза, че холандската флотилия минала през Магелановия проток — и повече нищо. Англичанинът само задава въпроси, а той самият нищо не казва, помисли си Родригес. Много е хитър, умен и опасен.

Дали това са дневниците му? Ако е така, за какво са на светите отци?

Той потрепера при мисълта за езуитите, францисканците, доминиканците и всички монаси, свещеници и Инквизицията. Има добри и лоши свещеници, макар че повечето са лоши, но все пак са свещеници. Църквата не може без тях и ако не бяха те да посредничат между нас и Всевишния, бихме били заблудени овци в един сатанински свят. Ах, Богородице, закриляй ме от всяко зло и от лоши свещеници!

Родригес и Блакторн бяха заедно на кораба, в пристанището на Анджиро, когато вратата се отвори и отец Себастио нахълта, без да почука. Тъкмо бяха яли и пили и в дървените купички още личаха остатъците от вечерята им.

— Делиш хляба си с еретици? — попита свещеникът. — Опасно е да се храниш с тях. Те са заразни. Каза ли ти, че е пират?

— Да се държиш благородно с враговете си, е по християнски, отче. Когато аз попаднах в ръцете им, те се отнесоха много добре с мен. Сега само се отплащам за благотворителността им. — Той коленичи, целуна разпятието на свещеника, изправи се и като му предложи чаша вино, попита: — С какво мога да ви услужа?

— Искам да отида в Осака. С този кораб.

— Веднага ще ги попитам.

Той отиде да пита капитана и молбата постепенно стигна до Тода Хиромацу, който отвърна, че Торанага нищо не бил споменал за чужд свещеник от Анджиро, затова съжалявал, но не можел да вземе чужд свещеник от Анджиро.

Отец Себастио пожела да поговорят насаме, така че той отпрати англичанина на палубата, и когато останаха само двамата, свещеникът извади запечатания пакет.

— Бих искал да предадеш това на Делегата-посетител7…

— Не знам дали негово високопреосвещенство ще бъде все още в Осака, когато стигна там. — На Родригес никак не му беше приятно да служи за куриер на езуитски тайни. — Може би ще ми се наложи веднага да потегля за Нагасаки. Нищо чудно капитанът да е оставил някакви нареждания за мен.

— Тогава го предай на отец Алвито. Но пакетът трябва да попадне само в неговите ръце.

— Добре — съгласи се той.

— Кога за последен път си се изповядал, синко?

— Миналата неделя, отче.

— Би ли искал сега да ми се изповядаш?

— Да, благодаря.

Той се зарадва на предложението на езуита, защото човек не знае от какво ще зависи животът му в открито море, а и след изповедта се почувствува по-добре, както винаги.

Сега, в каютата, Родригес прибра пакета обратно в сандъка въпреки огромното изкушение. Защо на отец Алвито? Отец Мартин Алвито беше главният търговски посредник, много години бе служил като личен преводач на тайко и поради това бе станал близък на едни от най-влиятелните даймио. Той постоянно пътуваше между Нагасаки и Осака и беше от малцината — и единственият европеец — който можеше по всяко време да влиза при тайко — изключително умен човек, който говореше прекрасно японски и знаеше за японците повече от кой да е друг в Азия. Сега бе най-влиятелният посредник на португалците със Съвета на регентите и по-специално с Ишидо и Торанага.

Колко типично за езуитите да вредят свой човек на такова жизнено важно място, помисли Родригес със страхопочитание. Едно е сигурно също — ако не беше техният орден, потокът от ереси в никой случай нямаше да секне, Португалия и Испания може би щяха да са сега протестантски държави и ние да сме погубили завинаги безсмъртните си души. Света Богородице!

— Защо постоянно си мислиш за свещеници? — попита се Родригес на глас. — Знаеш как те изнервят такива мисли!

Да. И все пак защо именно отец Алвито? Ако вътре в пакета се намират дневниците, дали са предназначени за някой от покръстените даймио, за Ишидо, Торанага или просто за негово преосвещенство, самия Делегат-посетител? Или за моя капитан? А дали няма да ги изпратят в Рим, на испанците? Защо отец Алвито? Отец Себастио можеше със същия успех да го изпрати на кой да е друг езуит. И защо му е на Торанага англичанинът? Сърцето ми подсказва, че трябва да убия Блакторн. Защото е враг, еретик. Но има и нещо друго. Имам чувството, че по някакъв начин той застрашава всички нас. Защо ли ми минават такива мисли? Та той е лоцман — велик лоцман. Силен. Интелигентен. Добър човек. Няма за какво да се тревожа. Тогава защо се боя? Дали не ни вещае зло? Много го харесвам, ала чувствувам, че трябва да го убия незабавно — колкото по-скоро, толкова по-добре. Не в изблик на яд, а като самозащита. Защо?

Страхувам се от него.

Какво да правя? Да оставя всичко в божиите ръце? Бурята наближава и няма да е никак лека.

— Проклет да съм и аз, и глупавата ми глава. Защо никога не знам как трябва да постъпя?

Бурята ги настигна преди залез слънце в открито море. Сушата беше на десет мили от тях. Заливът, към който се стремяха, беше подходящо пристанище, но като превалиха хоризонта, стана ясно, че бе недостижим. Нямаше нито плитчини, нито скали, през които да се провират, ала въпреки това десет мили са си десет мили, а морето много бързо се развълнува, гонено от влажния вятър.

Духаше от североизток, откъм десния борд, и корабът — започна силно да се люлее ту на една, ту на друга страна из сивото море. Курсът им беше на северозапад, така че подлагаха главно широката си страна на вълните. Люлееше ги много зле — ту пропадаха в ями, ту се издигаха на главозамайващи висоти до гребените на вълните. Галерата беше доста плитка, строена за бързо придвижване в хубаво време, и макар гребците да бяха опитни и много дисциплинирани, стана почти невъзможно да задържат веслата си във водата и да загребват дружно.

— Ще трябва да прибереш веслата и да се оставиш на вятъра — извика Блакторн.

— Може би, но ще почакам още малко. Къде ти отиде смелостта, англичанино?

— Тук си е, за бога, нищо и няма! И двамата знаеха, че ако се обърнат срещу вятъра, никога няма да могат да се измъкнат от бурята и течението, подпомогнато от вятъра, ще ги изтласка далеч от брега, в открито море. А обърнат ли по вятъра, той и течението пак ще ги отнесат далеч от брега, в открито море — само че доста по-бързо. На юг беше Голямата дълбина. Там нямаше суша на хиляди мили разстояние, а в най-лошия случай — на хиляди левги.

Бяха се завързали за спасителни въжета, прикрепени към компасната стойка, и добре, че ги имаха, защото палубата подскачаше и се изплъзваха изпод краката им. Трябваше и за перилата да се държат, да ги яхат като коне.

И все пак водата не заливаше палубата. Корабът бе тежко натоварен и се бе натопил по-ниско, отколкото се харесваше и на двамата. Родригес добре се бе подготвил, докато бе чакал приближаването на бурята. Всичко беше заковано с летви, хората предупредени. Хиромацу и Ябу казаха, че ще останат известно време долу и после ще се качат на палубата. Родригес сви рамене и им обясни съвсем ясно, че това е много опасно. Но беше убеден, че все пак не го разбраха.

— Какво ще правят — попита Блакторн.

— Кой знае? В едно нещо можеш да си сигурен — няма да хленчат от страх.

Гребците на главната палуба се трудеха юнашки. При нормални обстоятелства на всяко весло имаше по двама души, но Родригес бе заповядал да се подсилят с по още един — за безопасност и по-голяма скорост. Други чакаха под палубата да сменят изморените гребци при даден от него знак. На фордека водещият гребците беше много опитен, удряше тъпана бавно, в такт с вълните. Галерата все още се придвижваше напред, макар че вълнението ставаше все по-силно. После бурята започна да налита, още по-свирепо и водещият изгуби ритъма.

— Гледай напред — извикаха почти едновременно Блакторн и Родригес. Галерата залитна главозамайващо, двадесет весла загребаха въздух вместо вода и на борда настана пълен хаос. Първата голяма вълна бе връхлетяла и левите перила изчезнаха в морето. Корабът започна да се мята безпомощно във всички посоки.

— Иди отпред — нареди Родригес. — Кажи им да приберат половината гребла от всяка страна! Света Богородице! Бързай, бързай!

Блакторн знаеше, че ако развърже спасителното въже, някоя вълна сигурно щеше да го отнесе. Но не приберат ли веслата — бяха загубени.

Той развърза възела и се запрепъва по хлъзгавата и подскачаща под краката му палуба, после по малката стълба до главната палуба. Галерата рязко се завъртя и го хвърли на една страна, ала краката му се заплетоха в телата на някои от гребците, които също бяха развързали спасителните си въжета и със сетни усилия се опитваха да въдворят ред сред веслата. Перилата бяха под нивото на водата и един от гребците падна зад борда. Блакторн усети, че и той ще изхвърчи навън. Ръката му се вкопчи в перилото, жилите му се изпънаха, ала успя да се задържи, а после се хвана и с другата ръка и се издърпа назад, полуудавен от солената вода. Краката му напипаха палубата и той се отърси, като благодареше на бога и си мислеше — ето, това бе седмият ти живот. Олбан Карадок обичаше да повтаря, че добрият лоцман трябва да е като котката — само че на него му трябват поне десет живота, докато котката може да се задоволи и с девет.

В краката му се търкаляше някакъв мъж и той го издърпа от мъртвата хватка на морето, подържа го над водата, докато отмине голямата опасност, след което му помогна да стигне до мястото си. Хвърли поглед към квартердека и изруга Родригес, задето е извъртял руля. Родригес му махна и изкрещя нещо, ала викът му бе погълнат от поредния вихър. Блакторн забеляза, че галерата бе променила курса си. Сега плаваха срещу вятъра и разбра, че това не бе случайно. Умно, помисли си той. Така ще можем да си отдъхнем и да се организираме, но копелето можеше да ме предупреди. Мразя излишната загуба на човешки живот.

Той също му махна и се хвърли да оправя гребците. Никой не гребеше — освен двете най-предни весла, които умело държаха галерата срещу вятъра. Със знаци и крясъци Блакторн успя да прибере веслата, удвои броя на гребците на работещите весла и отново се качи горе. Гребците се държаха мъжествено и макар че някои се чувствуваха много зле, никой не мърдаше от мястото си и всеки чакаше следващата заповед.

Заливът беше близо, но им изглеждаше на хиляди левги разстояние. Небето на североизток се чернееше. Дъждът ги шибаше и поривите на вятъра се усилиха. Ако бяха на „Еразъм“, Блакторн нямаше да се разтревожи. Лесно биха стигнали пристанището или безгрижно биха продължили по курса си. Корабът му беше строен и екипиран специално за лошо време. Но не и тази галера.

— Какво ще кажеш, англичанино?

— Каквото и да кажа, ти пак ще правиш каквото си знаеш, извика той срещу вятъра. — Но ако загребем още малко вода, ще отидем на дъното като камък, а като ме пратиш следващия път на носа, бъди така любезен да ме предупредиш, че обръщаш срещу вятъра. А още по-добре — направи го, докато съм вързан за спасителното въже. Тогава и двамата ще се доберем до някое пристанище.

— Божа работа беше, англичанино. Вятърът внезапно я плесна по задника и я завъртя.

— И аз за малко да изхвърча зад борда!

— Видях.

Блакторн преценяваше на око скоростта, с която се движеха.

— Ако останем на този курс, никога няма да стигнем до залива. Ще ни отнесе встрани от сушата с около миля — миля и половина.

— Ще остана срещу вятъра и в най-подходящия момент ще се насоча към брега. Можеш ли да плуваш?

— Да.

— Това е добре. Аз така-и не се научих. Вижда ми се прекалено опасно. По-добре да се удавиш веднага, отколкото да се мъчиш. — Родригес неволно потръпна. — Пресвета Богородице, закриляй ме от удавническа смърт! Тази трътлеста галера трябва до довечера да е в пристанището. Трябва! Шестото чувство ми подсказва, че ако обърнем срещу вятъра, ще започне да ни носи без посока. Прекалено сме натоварени.

— Облекчи я. Изхвърли товара.

— Дъртият Тода никога няма да даде съгласието си. Трябва да го закара, иначе няма смисъл изобщо да се спасява.

— Все пак го попитай.

— Господи! Ти да не си глух! Нали ти казах! Знам, че няма да се съгласи.

Родригес отиде при кормчиите да се увери, че заповедта им е ясна — на всяка цена да държат срещу вятъра.

— Наблюдавай ги, англичанино! Управлението го оставям на теб.

Той развърза въжето си и със сигурна стъпка се спусна по трапа. Гребците напрегнато го следяха с очи, докато се приближаваше до капитана, застанал на предната палуба, и започна да му обяснява с думи и знаци какво мисли да прави. Хиромацу и Ябу също излязоха на палубата. Капитанът им разясни намеренията на Родригес, И двамата бяха пребледнели, но въпреки това невъзмутими, и никой от тях не повръщаше. Погледнаха през пелената от дъжд към брега, свиха рамене и отново слязоха долу.

Блакторн също се загледа вляво, към залива. Знаеше колко е опасен планът на Родригес. Трябваше да изчакат да отминат най-близкия нос, след това да обърнат по посока на вятъра, да завият пак на северозапад и да гребат — да гребат, за да спасят живота си. Можеха да разчитат само на физическата си сила. Южната страна на залива се зъбеше с острите си скали. Ако не преценяха добре момента, течението можеше да ги завлече натам и да ги разбие в камъните.

— Англичанино, ела отпред — повика го Родригес. Той отиде при него.

— Какво ще кажеш за платното?

— Не, повече ще навреди, отколкото ще помогне.

— Тогава остани тук. Ако водещият веслата не успее да задържи ритъма или някоя вълна го отнесе в морето, ти ще се заемеш с тази работа. Ясно ли е?

— Никога не съм управлявал такава галера — не съм имал работа с гребла. Но ще опитам.

Родригес погледна към брега. Носът ту се появяваше, ту изчезваше в пристъпите на дъжда. Вече всеки момент можеха да се насочат към него. Морето все повече се вълнуваше и от гребените на вълните хвърчеше бяла пяна. Течението между скалите изглеждаше коварно. Дали ще ми се размине този път — попита се той. После плю и взе решението.

— Иди на кърмата, англичанино, и поеми руля. Като ти дам знак, завий на запад — северозапад и се цели ей в онази точка, виждаш ли я?

— Да.

— Не се колебай, дръж този курс. Следи ме внимателно. Като ти махна така, значи пълен ляв, а така — пълен десен. Като направя така, значи дръж този курс.

— Добре.

— В името на Девата ще изчакаш ли заповедите ми и ще се подчиняваш ли?

— Искаш ли да поема кормилото, или не искаш?

Родригес разбра, че е хванат натясно.

— Трябва да ти се доверя, англичанино, което ми е безкрайно неприятно. Хайде, върви. — Стана му ясно, че Блакторн е прочел мислите му. Когато се отдалечи, промени решението си и извика подире му: — Ей ти, надменен пират такъв! Върви по дяволите!

Блакторн с облекчение се обърна към него:

— Ти пък си испанец!

— Пикая на всички испанци! Да живее Португалия!

— Дръж този курс!

Стигнаха благополучно залива, но без Родригес. Отнесе го една вълна, когато спасителното му въже не издържа и се скъса.

Вече бяха почти в безопасност, когато откъм север връхлетя огромна вълни, и макар корабът да се беше напълнил с доста вода и да бяха изгубили капитана японец, сега съвсем затънаха, вълните ги подеха като детска играчка и ги затласкаха към назъбения от скали бряг.

Блакторн видя как Родригес изчезна зад борда и се боричкаше с разбеснялото се море, полуудавен от солената вода. Бурята и течението го отнесоха далеч, към южната страна на залива, а те бяха до сами скалите и на всички им стана ясно, че с тях е свършено.

Когато вълната поде Родригес и го понесе извън кораба, Блакторн му хвърли дървения спасителен пояс. Португалецът замаха отчаяно с ръце към спасителния кръг, ала морето му го измъкна и го запрати далеч от него. Едно от греблата го удари и той се опита да се вкопчи в него. Дъждът обаче плющеше като плътна завеса и последното, което Блакторн видя от Родригес, беше една ръка и счупеното весло, а вълните бушуваха и шибаха изтерзания бряг. Би могъл да се хвърли зад борда, да доплува до него и сигурно щеше да го спаси и сам той да оцелее, време имаше, ала последният му дълг беше към кораба, а неговият кораб беше в опасност.

И той обърна гръб на Родригес.

Вълната бе отнесла със себе си и няколко гребци и сега други със сетни усилия се мъчеха да се доберат до празните места и да ги заемат. Един от помощник-капитаните безстрашно развърза спасителното си въже, хвърли се на фордека, завърза се там и започна да бие тъпана. Викачът също възобнови монотонното си скандиране и гребците се опитаха да въдворят ред в хаоса.

— Исогиии — извика Блакторн, спомнил си думата. Той се наклони напред и се притисна към кормилото, за да помогне на носа на преодолее вятъра, после изтича до перилата и заудря с ръце в такт на гребането, завика „раз-два“, „раз-два“, за да ободри екипажа. — Хайде, копелета, давайте, гребете!

Галерата вече беше в скалите или по-скоро скалите бяха почти на носа — и отдясно, и отляво. Греблата се потапяха и теглеха, ала корабът не помръдваше, вятърът и течението надделяваха и чувствително го дърпаха назад.

— Гребете, копелета, гребете — развика се пак Блакторн и запляска ритмично с ръце.

Гребците като че поеха от неговата сила.

Първо дадоха отпор на морето, а след това го превъзмогнаха.

Корабът се отдръпна от скалите. Блакторн се насочи към брега, накъдето духаше вятърът. И не след дълго попаднаха в по-спокойни води. Вятърът все така беснееше, но някъде горе, над главите им. Бурята още бушуваше, но тя бе навътре, в морето.

— Спуснете дясната котва!

Никой не разбра думите му, но на моряците им беше ясно какво иска да каже. Втурнаха се да изпълняват заповедта му. Котвата с плисък се вряза във водата. Той отпусна леко кораба, за да провери твърдостта на дъното. Помощникът и гребците разбраха маневрата му.

— Спуснете лявата котва!

И когато корабът беше в безопасност, той погледна към кърмата.

Острите очертания на брега почти не се виждаха през пелената на дъжда. Той прецени морето и претегли възможностите си. Дневникът на португалеца е долу, мислеше той, обезсилен. Мога да закарам кораба до Осака. Или обратно в Анджиро. Беше ли прав обаче, когато не се подчини на заповедта на Родригес? Не е вярно, че не съм се подчинил. Аз бях тогава на квартердека. Сам.

— Дай на юг — бе изкрещял Родригес, когато вятърът и течението ги понесоха към скалите. — Обърни и дай по вятъра!

— Не — бе извикал той в отговор, твърдо убеден, че единственият им шанс бе да се опитат да стигнат до брега — в морето щяха безпомощно да се мятат на произвола на стихиите. — Ще успеем!

— Проклет да си, ще ни погубиш до един!

Да, ама никого не погубих. И двамата много добре знаехме, Родригес, че решението трябваше да взема аз — ако имаше време. Аз излязох прав. Корабът е спасен. Всичко друго е без значение.

Той махна с ръка на помощника да дойде при него и онзи се затича от фордека. И двамата кормчии се бяха строполили на палубата, напълно безпомощни — ръцете и краката им бяха почти изтръгнати. Гребците приличаха повече на трупове, безпомощно свлечени върху веслата. Други плахо надничаха отдолу — идваха на помощ. Хиромацу и Ябу, доста омаломощени, излязоха на палубата, подпомогнати от прислужниците си, но щом стъпиха на нея, и двамата даймио застанаха твърдо на крака.

— Хай, Анджин-сан? — попита помощникът. Беше на средна възраст, със здрави бели зъби и широко, обрулено лице. Бузата му бе прорязана от синкава рана — там, където вълната го бе метнала върху перилата.

— Много добре се справи — похвали го Блакторн, без да го интересува, че човекът не разбираше думите му. Затова пък не можеше да има съмнение какво изразяваше с тона си. — Много добре! Сега си капитан-сан. Уакаримасу? Ти! Капитан-сан!

Човекът го гледаше с отворена уста, след което се поклони дълбоко, за да прикрие както смущението си, така и радостта.

— Уакаримасу, Анджин-сан. Хай. Аригато годзиемашита.

— Слушай, капитан-сан — продължи Блакторн. — Дай на хората храна и вода. Топла храна. Тук ще прекараме нощта.

И той дообясни със знаци какво имаше предвид. Новият капитан незабавно се обърна и с властен тон започна да се разпорежда. Моряците веднага се разтичаха да изпълняват заповедите му. Преливащ от гордост, японецът хвърли поглед назад към квартердека. Ех, ако можех да говоря варварския ти език, щастливо си мислеше той. Щях тогава да ти благодаря, Анджин-сан, задето спаси кораба и заедно с него живота на нашия господар Хиромацу-сама. Твоето вълшебство ни вдъхна на всички нови сили. Без него сега щяхме да се носим безпомощни, без посока по вълните, в открито море. Може да си пират, но си голям мореплавател и докато си лоцман на кораба, ще ти се подчинявам с цената на живота си. Не съм достоен да бъда капитан, но ще направя всичко, за да заслужа доверието ти.

— Какво друго искате да направя — попита го той. Блакторн гледаше през борда. Морското дъно не се виждаше. Прецени наум координатите и когато се увери, че котвите са в ред и морето е безопасно, нареди:

— Спуснете лодката. И искам един добър гребец.

И отново със знаци и думи му показа какво иска.

На минутата лодката и гребецът бяха във водата.

Блакторн се приближи до перилата и щеше да се спусне по въжето, но го спря рязък глас. Огледа се. Зад него стояха Хиромацу и Ябу.

Старецът беше целият в синини около врата и раменете, но дългият меч бе все така затъкнат в пояса му. На Ябу му течеше кръв от носа, лицето му беше цялото в рани и подутини, кимоното покрито с петна, а той се опитваше да спре кръвта с някакво парче плат. И двамата стояха невъзмутимо и очевидно не обръщаха никакво внимание на състоянието си, студа и вятъра.

Блакторн учтиво се поклони.

— Хай, Тода-сама?

Отново чу същите резки думи и старецът едновременно е това посочи с меча си лодката и поклати глава.

— Родригу-сан е там — Блакторн махна в отговор към южната част на брега. — Аз отивам видя.

— Ийе!

Хиромацу отново поклати глава и обясни нещо надълго: стана ясно, че отказва да даде съгласието си, защото било много опасно.

— Аз съм Анджин-сан на този курвенски кораб и щом искам да сляза на брега — значи ще сляза. — Блакторн внимаваше гласът му да е вежлив, но същевременно властен и нямаше никакво съмнение какво иска да каже. — Знам, че лодката няма да се задържи дълго в това море. Хай! Но трябва да сляза на брега — ей там! Виждате ли онази точка, Хиромацу-сама? До малката скала. Ще се опитам да заобиколя носа. Не бързам да умирам и няма къде да избягам. Искам да намеря тялото на Родригу-сан.

И той прехвърли крак през перилата. Мечът в ножницата помръдна. Блакторн замръзна на място. Но погледът му стана твърд и нито мускулче не трепна на лицето му.

Хиромацу беше затруднен. Разбираше желанието на пирата да открие тялото на Родригу-сан, но да се отиде там, дори пеша, беше опасно, а Торанага-сама изрично заповяда да му доведат варварина жив и здрав и той именно това възнамеряваше да направи. Също така нямаше съмнение обаче, че онзи твърдо бе решил да отиде.

Бе го наблюдавал по време на бурята, застанал на зловещо разлюляната палуба като зъл морски ками, безстрашен, напълно в стихията си и самият той неделима част от бурята, и тогава мрачно си бе помислил — най-добре да го закарам него и всички останали на суша, за да мога да се справя с тях. В морето сме изцяло в тяхна власт.

Виждаше, че пиратът губи търпение. Колко невъзпитано се държат, каза си той. Въпреки това би трябвало да ти благодаря. Всички тук казват, че ти и само ти си докарал кораба на сигурно място в залива, че Родригу-сан си изтървал нервите и ти махал да отплаваш в открито море, ала ти си запазил курса. Да. Ако бяхме излезли в морето, със сигурност щяхме да потънем и тогава нямаше да изпълня желанието на моя господар. О, Буда, не допускай такова нещо!

Всички стави го боляха, хемороидите му горяха. Усилието, благодарение на което бе останал стоически непоклатим пред хората си, Ябу, екипажа и дори варварина, го бе изтощило. Ах, Буда, колко съм изморен! С какво удоволствие бих се излегнал в някоя топла вана и бих киснал, киснал, бих си почивал цял ден от болката. Само един ден. Престани с тези глупави женски мисли! Ти си в непрестанни болки вече близо шестдесет години. Какво е болката за един мъж? Привилегия! Прикриването на болката е единица мярка за мъжественост. Благодари на Буда, че си жив и можеш да закриляш господаря си, макар че досега поне сто пъти си гледал смъртта в лицето. Благодаря на Буда.

Но как мразя морето! И студа. И болката.

— Не мърдай, Анджин-сан — каза той и за по-ясно му махна с ножницата, смътно развеселен от ледено — синия пламък в очите на варварина. Като разбра, че му стана ясно, той се обърна към помощника: — Къде сме, чии са тези земи?

— Не знам, господарю. Мисля, че сме в провинция Исе. Бихме могли да изпратим някого до най-близкото село.

— Можеш ли да ни закараш в Осака?

— Само при условие, че се придържаме съвсем близо до брега, господарю, и се движим много бавно и предпазливо. Не познавам тези води и в никой случай не мога да гарантирам вашата безопасност. Нямам достатъчно познания и на кораба няма никой, който да знае повече, господарю. Освен този лоцман. Ако можех да изкажа мнение, бих ви посъветвал да продължите по суша. Можем да намерим носилки или коне.

Хиромацу сприхаво тръсна глава. И дума не можеше да става да тръгне по суша. Това би отнело прекалено много време — пътят минаваше през планини, пътищата бяха малко, а на всичко отгоре щяха да минат през земи, контролирани от съюзници на Ишидо, врага. Към това трябваше да се прибавят също и многобройните банди, които върлуваха из дефилетата. При такова едно положение би се наложило да вземе всичките си хора. Може да се пребори с бандитите, но не би могъл да мине, ако Ишидо или съюзниците му решат да попречат. Всичко това би го забавило още повече, а заповедите му гласяха да достави товара, варварина и Ябу бързо и сигурно.

— Ако вървим все покрай брега, колко време ще ни трябва…

— Не знам, господарю. Четири-пет дни, а може и повече. Бих се чувствувал много несигурен в себе си — съжалявам, но не съм аз капитанът.

Което значи, мислеше Хиромацу, че ще трябва да разчитам на този варварин. А за да му попреча да слезе на брега, ще трябва да го вържа. Дали ще иска да ми служи завързан…

— Колко време трябва да останем тук?

— Лоцманът каза до сутринта.

— Дотогава бурята ще утихне ли?

— Може би, господарю, но никой не знае със сигурност.

Хиромацу изгледа изпитателно планинския бряг, после лоцмана и се поколеба.

— Мога ли да направя едно предложение, Хиромацу-сан — обади се Ябу.

— Да, да, разбира се — сопнато разреши той.

— Щом като ще имаме нужда от лоцмана, за да ни откара в Осака, нека му разрешим да слезе на брега, но да пратим с него хора, които да го пазят, и да му заповядаме да се върне по светло. Що се отнася до пътуването по суша — и аз съм съгласен, че би било прекалено опасно за вас — никога няма да си простя, ако нещо ви се случи. Щом бурята утихне, по-безопасно ще е да продължим с кораба, а и по-бързо ще стигнем до Осака. Утре вечер по залез слънце ще сте там.

Хиромацу кимна неохотно.

— Добре — махна той на един самурай. — Такаташи-сан, вземи шест човека и върви с лоцмана. Докарайте тялото на португалеца, ако го намерите. Но ако дори една мигла падне от клепките на варварина, ти и хората ти веднага ще си направите сепуку.

— Да, господарю.

— С ваше позволение, Хиромацу-сан, аз ще поведа хората към брега — намеси се отново Ябу. — Ако пристигнем в Осака без пирата, толкова ще бъда посрамен, че, така или иначе, ще бъда задължен да се самоубия. Бих бил щастлив, ако заповядате да изпълня нарежданията ви.

Хиромацу кимна, вътрешно изненадан, че Ябу се подлага доброволно на такава опасност. После слезе долу.

Когато Блакторн разбра, че Ябу ще дойде с него на брега, той усети как сърцето му започна да бие учестено. Не съм забравил Питерзоон, нито екипажа си, нито ямата — нито писъците, нито Оми, нито нищо! Пази се, мръсно копеле!

Глава девета

Бързо стигнаха брега. Блакторн мислеше да ги поведе, но Ябу си присвои водачеството, тръгна с бърза стъпка самураи го следяха много изкъсо и нито за миг не го изпускаха от очи. Няма къде да избягам, глупаци такива, мислеше той, неразбрал тяхната загриженост, и погледът му механично претърсваше брега, оглеждаше се за плитчини, скрити рифове, преценяваше местонахождението, а умът му отбелязваше всичко важно, за да може някой ден да го нанесе в дневника си.

Първо тръгнаха по каменистия бряг, после превалиха изгладените от прибоя скали и излязоха на една пътечка, която заобикаляше скалата, и внимателно запълзяха към южния нос. Дъждът бе спрял, но вятърът продължаваше да ги брули. Колкото повече се приближаваха до оголеното парче земя, толкова по-високи ставаха вълните, които се разбиваха долу в скалите и се пръскаха на ситни капчици във въздуха. Много бързо се измокриха до кости.

Блакторн зъзнеше, а Ябу и останалите японци, затъкнали безгрижно леките си кимона високо в поясите, сякаш не забелязваха нито влагата, нито студа. Сигурно Родригес беше прав, помисли си той и страхът му се възроди. Японците не са като нас. Не усещат нито студ, нито глад, нито лишения, нито болка, както ние ги усещаме. Те са повече като животните, нервите им са притъпени в сравнение с нашите.

Скалата се издигаше на около шестдесет метра над главите им. Брегът бе на петнадесет — шестнадесет метра под тях. Отвъд хоризонта и около тях се виждаха само планини — нито къща, нито колиба в целия залив. В това нямаше нищо чудно — обработваема земя тук нямаше, каменистият бряг преминаваше в скали и после в гранитни планини, обрасли с дървета тук — там по най-горните склонове.

Пътеката се спусна и пак се изкачи по скалата — много несигурна, повърхността й непрестанно се ронеше. Блакторн се мъкнеше изнурено зад Ябу, подпиран от силния вятър, загледан в силните мускулести крака на японеца. Подхлъзни се, копеле! Подхлъзни се, разбий се долу в скалите. Дали това ще те накара да изкрещиш? Какво би те накарало?

Той свали поглед от Ябу с усилие на волята си и отново заоглежда брега. Всяка цепнатина, вдлъбнатина и дупка. Вятърът, наситен с морска пяна, го удари в лицето и на очите му излязоха сълзи. Морето се люшкаше напред — назад, издигаше се, спускаше се. Знаеше, че надеждата да открият Родригес бе нищожна: брегът беше осеян с пещери и потайни местенца, които те не биха могли да изследват. Но бе дошъл тук, за да опита. Дължеше това на Родригес. Всички лоцмани се молят отчаяно да умра и бъдат погребани на суша. Всички са виждали прекалено много раздути от солената вода трупове, полуизядени и обезобразени от морските раци.

Заобиколиха носа и с облекчение застанаха на защитената от вятъра страна. Нямаше смисъл да продължават напред. Ако тялото не беше изхвърлено от вятъра тук, значи бе скрито някъде или отнесено далеч, в открито море, надълбоко. На около половин миля от тях, на разпенения бял бряг се гушеше малко рибарско селце. Ябу махна на двама от самураите. Те моментално се поклониха и хукнаха в тази посока. Последен поглед, след което Ябу избърса дъжда от лицето си, погледна нагоре към Блакторн и му направи знак да се връщат. Блакторн кимна и отново тръгнаха, водени от Ябу. Останалите самураи внимателно го следяха и той отново си помисли: ама че глупаци.

И изведнъж, на половината път, видяха Родригес.

Тялото се беше заклещило между две големи скали, над плискащите се вълни, но прибоят все пак частично се разбиваше в него. Едната му ръка бе простряна напред, а другата все още бе вкопчена в счупеното весло, което се люшкаше напред — назад според вълните. Това именно движение бе привлякло вниманието на Блакторн, наклонен напред, за да се противопостави на вятъра, тътрещ уморени крака зад Ябу.

Единственият начин да се слезе при него беше по невисоката скала. Тя нямаше повече от петнадесет-шестнадесет метра, но затова пък беше съвсем гладка и отвесна и нямаше къде да се захване човешки крак.

Ами приливът — запита се Блакторн. Да, сега е прилив, а не отлив, който ще го отнесе обратно в морето. Господи, там долу изглежда ужасно. Какво може да се направи?

Той се приближи до ръба и Ябу веднага му препречи пътя и поклати глава, а останалите самураи го оградиха.

— Искам само да видя по-добре, за бога! — ядоса се той. — Няма да ви избягам. Къде, по дяволите, мога да отида?

Той отстъпи крачка назад и се загледа надолу. Те проследиха погледа му и започнаха да говорят нещо помежду си, като най-много приказваше Ябу.

Няма никакви шансове, реши Блакторн. Прекалено е опасно. Ще се върнем призори с въжета. Ако е все още тук, тогава добре — ще го погребем на брега. Той се обърна неохотно и в същия миг ръбът на скалата се изрони под краката му и той започна да се свлича. Ябу и останалите моментално го сграбчиха и го издърпаха обратно и той изведнъж си даде сметка, че те всъщност бяха само загрижени за неговата безопасност. Те само ме пазят!

Но защо им е притрябвало толкова да съм жив и здрав? Заради Тора — как му беше името? Торанага? Заради него ли? Да, и защото няма кой друг да поведе кораба. Дали затова ме пуснаха на брега и стана както аз исках? Да, така трябва да е. Значи имам власт на кораба, над стария даймио и над това копеле тук. Как ли бих могъл да я използувам?

Той си отдъхна, благодари им и отново се загледа надолу.

— Трябва да го стигнем, Ябу-сан. Хай. Единственият начин е оттук. През скалата. Аз ще го донеса, аз — Анджин-сан!

И отново понечи да тръгне напред, уж, че ще започне да се спуска по скалата, и те отново го спряха, а той се възпротиви, престорено обезпокоен:

— Трябва да стигнем до Родригу-сан! Ето на, стъмва се, няма много време.

— Ийе, Анджин-сан — отсече Ябу. Блакторн го изгледа от горе на долу.

— Щом не ме пускаш, прати някой от твоите хора. Или иди ти! Ти!

Вятърът беснееше около тях, удряше се с писък в скалата. Ябу погледна надолу, преценявайки възможностите за изкачване и настъпващата тъмнина, и Блакторн разбра, че се е хванал на въдицата. Пипнах ли те натясно, копеле такова, твоята суета те набута в капана. Ако тръгнеш надолу, няма да ти се размине лесно. Но моля те, не се убивай, само си строши краката или поне глезените. А след това се удави.

Един от самураите започна да се спуска, но Ябу го спря.

— Върни се на кораба и веднага донеси въжета — заповяда той. Човекът хукна обратно към галерата.

Ябу ритна настрани сандалите си, свали мечовете и ги прибра на безопасно място, на завет.

— Дръж ги под око, също и варварина — нареди той на Такаташи. — Ако нещо им се случи — на мечовете или на варварина — ще те накарам да седнеш на твоя собствен меч!

— Моля ви, Ябу-сан, разрешете ми аз да сляза долу — замоли се самураят — Ако нещо ви се случи, аз…

— Искаш да кажеш, че ти можеш, а аз няма да мога, така ли?

— Не, господарю, разбира се, че не.

— А така!

— Моля ви тогава, изчакайте да донесат въжетата. Никога няма да си простя, ако ви се случи нещо.

Такаташи беше нисък, набит, с гъста брада.

Защо пък да не изчакам въжетата — запита се Ябу. Би било разумно. Но не и умно. Той вдигна очи към варварина и кимна. Знаеше, че бе предизвикан от него. Очакваше го. И се надяваше да стане така. Нали затуй изявих желание да участвувам в този поход, Анджин-сан, каза си той и се развесели. Ти наистина не си никак сложен. Оми беше прав.

Ябу свали прогизналото си кимоно и остана само по набедрена превръзка, отиде до ръба на скалата и го опипа с върха на памучните си таби — чорапи-обувки с отделен голям пръст. По-добре да остана с тях, реши той. Тялото и волята му бяха закалявани цял живот от задължителното за всеки самурай обучение и превъзмогваха студа, който го пронизваше. Благодарение на таби ще стъпваш по-добре, по-стабилно — поне за известно време. Ще трябва да мобилизираш всичките си сили и умение, за да стигнеш долу жив. Заслужава ли си?

По време на бурята и рязкото завиване към брега той излезе на палубата и незабелязан от Блакторн, седна зад едно от веслата. С удоволствие би дал от силите си, редом с гребците, защото ненавиждаше миазмата там долу и прилошаването, от което си патеше. Реши, че е по-добре да умре на чист въздух, отколкото да се задушава долу.

И докато гребеше заедно с другите на нечовешкия студ, наблюдаваше лоцманите. Стана му пределно ясно, че в открито море корабът и всичко живо на него са изцяло във властта на тези двама мъже. Те бяха в стихията си — яздеха подскачащата палуба със същата безгрижна лекота, с която той яздеше галопиращ кон. Нито един японец не би могъл да се сравни с тях на кораб в открито море. Нито по умение, нито по безстрашие, нито по знания. И постепенно това негово откритие роди една величествена идея: съвременни варварски кораби, екипирани със самураи, управлявани от самураи. Неговите самураи.

Ако първоначално имам три кораба, лесно бих могъл да контролирам пътищата между Йедо и Осака. Ако седалището ми е в Идзу, ще мога да задуша цялото мореплаване или, напротив — да го разрешавам. С други думи, почти всичкия ориз и цялата коприна. Дали тогава няма да мога да играя и ролята на арбитър между Торанага и Ишидо? Или най-малкото да установя някакво равновесие помежду им?

Нито един даймио досега не се е занимавал с корабоплаване. Нито един даймио няма кораби или лоцмани. Освен мен.

Аз имам кораб — или поне имах — и бих могъл да си го върна, ако съм достатъчно умен. Имам лоцман, а следователно учител на лоцмани, ако само мога да го измъкна от Торанага. Ако успея да надделея над този варварин. Веднъж да ми стане васал по свое собствено желание и да започне да обучава мои хора. И да ми строи кораби. Но как да го направя верен васал? Ямата не е пречупила духа му.

Първо го изолирай от останалите и го дръж сам — нали и Оми така каза? Тогава ще можеш да го научиш на обноски и да говори японски. Да. Оми е много умен. Може би прекалено умен. Но за Оми после. Сега мисли за лоцмана. Как може да се упражнява власт над един варварин — над един християнин, който се храни с гнусотии? Какво беше казал Оми? „Те ценят живота. Главното им божество, Исус Христос, ги учи да се обичат помежду си и да ценят живота.“ Бих ли могъл да му върна живота? Да, да го спася — това не е лоша идея. Как да го пречупя? Ябу така се бе унесъл от възбудата си, че почти не усещаше люлеенето на кораба и силното вълнение на морето. Над главата му прелетя огромна вълна. Той видя как тя обгърна лоцмана, но той като че ли не я забеляза, Ябу се изуми. Как е възможно човек, позволил покорно да му се изпикаят на гърба, за да спаси живота на някакъв си незначителен негов васал, да има силата да забрави такова незаличимо безчестие и да стои тук на квартердека, да разговаря с боговете на морето и да се бори като легендарен герой — за да спаси собствените си врагове? И по-късно, когато голямата вълна отнесе португалеца и те започнаха да се мятат по вълните, Анджин-сан направи чудо — изсмя се в лицето на смъртта и им вдъхна сили да изтеглят кораба от скалите.

Никога няма да ги проумея тези варвари, въздъхна той.

Застанал до ръба на скалата, Ябу за последен път погледна назад. Ах, Анджин-сан, знам, че се надяваш да срещна сега смъртта си, знам, че се радваш, задето си ме впримчил в капана. Знам, че ти самият нямаше да слезеш долу. Много добре те наблюдавах. Но аз съм израсъл в планините и тук, в Япония, ние се катерим за чест и удоволствие. Така че сега ще си премерим силите, ала условията ги поставям аз, а не ти. Ще опитам и ако загина — какво от това? Но успея ли, тогава ти, като мъж, ще знаеш, че съм по-добър от теб — според твоите условия. И ти ще ми бъдеш в дълг, ако се върна с трупа. Ще ми станеш васал, Анджин-сан! Той много умело започна да се спуска по отвесната скала. По средата се подхлъзна, но лявата му ръка се захвана за една неравност в повърхността на камъка и той успя да се задържи, залюлян между живота и смъртта. Пръстите му се впиха до кръв, щом усети, че ръката му се хлъзга, а краката си заби в една цепнатина, като търсеше къде другаде да се залови. Когато ръката му изпусна издатината, краката му напипаха някаква почти незабележима пукнатина и се впиха в нея, а той прегърна отчаяно скалата, все още изваден от равновесие, притисна се до нея, затърси в какво да се вкопчи. Ала пръстите на краката му не издържаха. И макар че успя три метра по-долу да се улови с две ръце за някаква лека издатина и за миг се задържа във въздуха, ръцете му не можаха да се закрепят. И полетя неудържимо надолу — така измина последните шест метра.

Подготви се възможно най-добре и се приземи на краката си като котка, търколи се по наклонената повърхност на скалата, за да омекоти удара, и спря така, свит на хриптяща топка. Веднага обви главата си с изранените си ръце, за да я предпази от каменната лавина, която можеше да последва. Но камъни не паднаха. Разтърси глава и стана. Единият му глезен беше изкълчен. Изгарящата болка се стрелна нагоре по крака му, право в стомаха, и моментално го изпоти. Пръстите на ръцете и краката кървяха, но това се и очакваше.

Болка няма. Няма да усещаш никаква болка. Изправи се! Варваринът те наблюдава.

Колона пръски го окъпа и студът облекчи болката. Той започна да се плъзга предпазливо по покритите с водорасли обли камъни, внимателно прескочи цепнатините и се приближи до тялото.

Изведнъж Ябу разбра, че човекът беше все още жив. Увери се в това и седна за миг да размисли. Жив ли ми трябва или мъртъв? Кое е по-добре?

Един рак се шмугна изпод близкия камък и цопна във водата. Вълните се разбиваха в краката му. Усещаше как солта разяжда раните му. Кое е за предпочитане — жив или мъртъв?

Надигна се внимателно и извика:

— Такаташи-сан! Лоцманът е все още жив! Иди на кораба, донеси една носилка и доведи лекар, ако има!

Отговорът на Такаташи едва се чу от силния вятър:

— Да, господарю. — И после към самураите, преди да хукне към галерата: — Внимавайте да не се случи нещо на варварина!

Ябу се взря по посока на кораба, който леко се полюшваше на котвите си. Самураите, които бе изпратил за въжетата, бяха вече при лодката. Единият от тях скочи вътре, а останалите я спуснаха във водата. Той се усмихна на себе си и погледна назад. Блакторн се беше приближил до ръба и нещо му крещеше.

Какво ли се опитва да ми каже — запита се Ябу. Видя, че лоцманът сочи морето, но това нищо не му подсказа. Морето беше развълнувано, ядосано, но той не виждаше никаква разлика от преди. Най-накрая се отказа от опитите си да проумее какво му вика и съсредоточи вниманието си върху Родригес. С неимоверни усилия го измъкна измежду скалите, настрани от прибоя. Португалецът дишаше неравно, но сърцето му биеше ритмично. Целият беше покрит с рани. От кожата на левия прасец стърчеше счупена кост, дясното му рамо очевидно беше изкълчено. Ябу го огледа да види дали няма кръвоизливи от отворените рани, но не забеляза нищо такова. Ако няма вътрешни наранявания, може би ще оживее, помисли той.

Ябу бе раняван толкова пъти и бе видял толкова много убити и ранени, че вече можеше сам да поставя диагнози. Родригу ще оживее, ако се държи на топло, реши той, ако му се дава топло саке и силни билки, ако често го потапят в гореща вана. Може би няма да може да ходи, но ще живее. Да, искам да оживее. Ако не може да върви, какво значение има? Дори по-добре. Ще имам още един лоцман — този поне със сигурност ще ми дължи живота си. Ако пиратът откаже да ми служи, може би ще мога да използувам този. Заслужава ли си да се престоря, че ще се покръстя? Дали това ще ги привлече и двамата към мен? Какво би направил Оми? Умен е този Оми. Дали не е прекалено умен? Вижда прекалено много неща прекалено бързо. Ако е в състояние да вижда чак толкова надалеч, може би ще осъзнае, че ако аз изчезна, баща му ще поведе рода — синът ми е твърде неопитен, за да оцелее сам — а след баща си и самият Оми. Така ли е? Какво да го правя? Ами ако го подаря на варварина? Като играчка? Как ти се струва?

Отгоре се дочуха тревожни крясъци. И тогава осъзна какво се опитваше да му каже варваринът. Приливът! Приливът много бързо покачваше нивото на водата. Вече ближеше камъка, на който бе седнал. Той скочи на крака и се намръщи от острата болка, пронизала глезена му. Всички изходи покрай брега бяха отрязани от морето. Забеляза, че чертата, оставена на високата скала от прилива, беше над човешки ръст.

Погледна към лодката. Вече се приближаваше към кораба. Такаташи все още тичаше към брега. Въжетата няма да пристигнат навреме, каза си той.

Очите му внимателно заопипваха всичко наоколо. Път нагоре по скалата нямаше. Камъните не предлагаха убежище. Вътре в морето стърчаха високи скали, но той не би могъл да ги стигне. Не знаеше да плува и нямаше от какво да си направи сал.

Отгоре го наблюдаваха. Варваринът сочеше към скалите в морето и със знаци го подканваше да плува към тях, ала той само поклати глава. И отново затърси с очи. Нищо.

Няма изход, реши той. Този път вече си осъден на смърт. Приготви се.

Карма, каза си той, обърна гръб на мъжете горе, настани се удобно и блажено се потопи в безбрежната ведрина, която го обви. Последен ден, последно море, последна светлина, последна радост, всичко последно. Колко са прекрасни морето, небето, студът, солта. Започна да мисли за последното стихотворение-песен, което трябваше да съчини сега съгласно обичая. Почувствува се щастлив. Имаше достатъчно време за ясни размисли.

Блакторн крещеше:

— Слушай, кучи сине, намери някакъв ръб — трябва да има някъде ръб!

Самураите му препречваха пътя и го гледаха, сякаш беше луд. На тях им беше ясно, че изход нямаше и Ябу чисто и просто се подготвяше за сладка смърт, както и те биха направили при подобни обстоятелства. И презираха неистовите му крясъци, както и Ябу би ги презрял.

— Погледнете надолу, всички! Може да има някаква издатина!

Единият се приближи до ръба и погледна надолу, сви рамене, каза нещо на другарите си, които също свиха рамене. Блакторн се опита да се приближи по-близо до ръба, за да открие изход, но не му позволиха. Лесно би могъл да блъсне някой от тях долу, към сигурна смърт, и дори се изкушаваше да го направи. Но ги разбра — тях и проблемите им. Намери начин да помогнеш на копелето. Трябва да го спасиш, за да спасиш Родригес.

— Ей ти, негоден, попикан японецо! Ей, Касиги Ябу! Къде отиде прословутата ти смелост? Я не се предавай! Само страхливците се предават! Ти мъж ли си или овца!

Но Ябу не му обръщаше никакво внимание. Беше неподвижен като скалата, върху която седеше.

Блакторн взе един камък и го запрати по него. Той падна във водата и самураите сърдито се развикаха. Разбра, че всеки момент ще се нахвърлят отгоре му и ще го вържат. Но как? Нямат въжета…

Въжета! Намери отнякъде въжета! Нали можеш да измайсториш нещо?

Погледът му се спря на кимоното на Ябу. Започна да го раздира на ивици и да ги опитва на здравина. Коприната се оказа много здрава.

— Хайде — заповяда той на самураите и свали собствената си риза. — Започвайте да правите въжета! Хай?

Те го разбраха. Моментално развързаха поясите си, свалиха кимоната и започнаха да правят като него. Той взе да завързва краищата на ивиците, включително и поясите.

Докато японците майсторяха въжето, Блакторн предпазливо легна на земята и сантиметър по сантиметър се придвижи до ръба, като накара двама от самураите да го държат за глезените. Не се нуждаеше от помощта им, но искаше да ги успокои.

Подаде глава колкото можеше напред, а безпокойството им се предаде и на него. След това заоглежда долу брега педя по педя, като напрягаше цялото си зрение.

Нищо. Още веднъж. Нищо. Хайде пак. Какво е онова там? Точно под линията, оставена от прилива? Дали не е пукнатина в скалата? Или е само сянка?

Блакторн промени позата си и разтревожено помисли, че морето вече бе покрило почти изцяло скалата, на която седеше Ябу, както и повечето от камъните между него и основата на голямата скала. Сега вече виждаше по-добре и започна да сочи натам.

— Ей там! Какво е онова? Единият самурай легна по корем и проследи с поглед протегнатата му ръка, но нищо не видя.

— Ей там! Не е ли ръб?

С две ръце той изобрази ръб, с два пръста ходещ човек, който застава на ръба, с още един пръст изобрази товар върху гърба на човека, а след това, човекът заедно с другия на гърба си застана на ръба — на онзи ръб.

— Бързо! Исоги! Обясни му — на Касиги Ябу! Уакаримасу ка?

Самураят се изправи на крака, бързо обясни нещо на другите и те също занадничаха надолу. И видяха ръба. Започнаха да крещят. Блакторн се присъедини към тях, но все едно, че не издаваха и звук.

Единият самурай каза нещо на другарите си и те до един закимаха и дълбоко му се поклониха. Той също им се поклони. После с неочакван вик „Банзаиии!“ се хвърли от скалата към сигурната си смърт. Ябу се стресна и излезе от транса си, обърна се и се изправи на крака.

Самураите започнаха да викат и да сочат ръба, но Блакторн нищо не чуваше и не виждаше освен натрошеното тяло там, долу, което вълните вече отвличаха навътре в морето. Що за хора са това — безпомощно се питаше той. Смелост ли прояви този човек или просто безумие? Нарочно се самоуби заради не съвсем сигурната възможност да привлече вниманието на друг един човек, който вече се бе отписал. Та в това няма никакъв смисъл! Тези хора са неразбираеми.

Видя как Ябу залитна и се изправи. Очакваше да хукне да се спасява и да зареже Родригес. Аз така бих направил. Дали? Не съм сигурен. Но Ябу започна да пълзи, да се хлъзга през кипящите плитчини към основата на скалата, като влачеше след себе си припадналия Родригес. Откри ръба. Той беше не по-широк от тридесетина сантиметра. С големи мъки намести португалеца, като веднъж за малко да го изпусне, след което и сам се покатери.

Въжето се оказа с около пет метра по-късо. Самураите бързо прибавиха и набедрените си превръзки. Този път, ако Ябу се изправеше, би могъл да стигне края му.

Те започнаха да го насърчават с крясъци. Колкото и да го мразеше Блакторн, не можеше да не се възхити на мъжеството му. Пет-шест пъти вълните за малко да го погълнат. На два пъти щяха да отнесат Родригес, но Ябу всеки път го издърпваше, държеше главата му над ненаситното море много по-дълго, отколкото Блакторн знаеше, че гой самият би издържал. Откъде това мъжество, Ябу? Да не си дете на дявола? Дали всички вие не сте негови изчадия?

Първоначалното спускане по скалата изискваше голяма смелост. В първия момент Блакторн си помисли, че Ябу действува от самохвалство. Но скоро разбра, че той иска да преодолее скалата с умението си и че почти надделява. А как омекоти удара при приземяването си — като професионален акробат! И се предаде с огромно достойнство.

Исусе Христе, възхитен съм от това копеле и го мразя. Почти цял час се бори Ябу с морето със сетни сили, докато Такаташи се върна с въжетата чак на смрачаваме. Измайсториха някакво подобие на люлка и я спуснаха по скалата с ловкост, каквато Блакторн никога не бе виждал.

Бързо издърпаха Родригес. Блакторн понечи да му окаже първа помощ, но един късо подстриган японец вече бе коленичил до него. Той наблюдаваше как човекът, очевидно лекар, прегледа счупения крак. После един от самураите хвана здраво Родригес за раменете, а лекарят се облегна с пялата си тежест на строшения крак. Костта хлътна обратно зад кожата и плътта. Пръстите на лекаря заопипваха крака, наместиха костта и превързаха крака с шина. После взе да увива някакви гнусни на вид билки около възпалената рана и в този миг изкачиха и Ябу.

Даймио отказа всякаква помощ, махна на лекаря да се върне при Родригес, седна и зачака.

Блакторн го погледна. Ябу усети погледа му. Двамата мъже впериха очи един в друг.

— Благодаря! — продума най-сетне Блакторн натъртено, като посочи Родригес. — Благодаря ти, че му спаси живота. Благодаря, Ябу-сан.

И му се поклони. Това е за твоето мъжество, кучи сине.

Ябу също му се поклони. А вътрешно се усмихваше.