Шогун

Глава четиридесет и седма

„Еразъм“ сияеше с цялото си великолепие в пристанището на Йедо, огрян от яркото обедно слънце.

— Господи Исусе Христе, Марико — погледнете го! Виждали ли сте в живота си подобна красота? Погледнете само какъв силует!

Корабът му беше отвъд плътно ограждащите кея бариери, на стотина крачки от брега, привързан здраво с нови въжета. Целият район се охраняваше зорко, на палубата също се виждаха множество самураи и навсякъде имаше табели с надписи, че минаването е строго забранено за всички освен за онези, които имат позволение лично от господаря Торанага.

„Еразъм“ беше прясно боядисан и насмолен, палубите бяха излъскани до белота, корпусът — изкърпен, платната и съоръженията — ремонтирани. Дори отнесената от бурята предна мачта бе заменена с последната от запасните, които носеше със себе си в трюма, и бе поставена точно под нужния ъгъл. Всички краища на въжетата бяха спретнато навити, оръдията лъщяха, смазани с масло, зад защитни капаци.

— Е-хей! — весело извика той откъм външната страна на бариерата, но отговор не последва. А един от пазачите го осведоми, че днес на кораба нямало варвари.

— Шигата га най — сви рамене Блакторн. — Домо.

Той обузда нарастващото си нетърпение да се качи незабавно на кораба и се усмихна на Марико.

— Сякаш току-що е слязъл от доковете на Портсмут след основен ремонт, Марико-сан. Погледнете само оръдията — момчетата трябва да са се трудили като лъвове. Прекрасен е, нали? Нямам търпение да се срещна с Бакус, Винк и останалите. Никога не съм допускал, че ще намеря кораба си в подобно състояние. Исусе, нали е красив?

Марико не гледаше кораба, а него. Разбра, че е забравена. И заменена. Нищо, каза си тя. Пътуването ни и без това завърши.

Тази сутрин стигнаха последния кръстопът някъде в покрайнините на Йедо. Отново им провериха документите. Учтиво ги пуснаха да минат, но този път ги чакаше нов почетен ескорт.

— Ще ни отведат в крепостта, Анджин-сан. Ще отседнете там, а довечера ще се срещнем с господаря Торанага.

— Добре, значи, време имаме предостатъчно. Вижте, Марико-сан, пристанището е на не повече от една миля оттук, нали? Корабът ми трябва да е някъде там. Бихте ли помолили капитан Йошинака да ни позволи да отидем там, моля ви!

— Той казва, че много съжалява, но няма инструкции за подобно отклонение, Анджин-сан. Наредено му е да ни отведе в крепостта.

— Моля ви, кажете му… или чакайте, по-добре аз да се опитам. Тайчо-сан! Окашира, сукоши но айда уатакуши уа титан но десу. Уатакуши но фунега асоко ни аримасу. Капитане, искам да отида там за малко, сега. Корабът ми е там.

— Ийе, Анджин-сан, гомен насай. Има…

Марико се заслуша одобрително и й беше забавно как Блакторн спори учтиво и същевременно настоятелно, докато накрая Йошинака неохотно им разреши да се отклонят от пътя, но само за съвсем малко, нали? И то само защото Анджин-сан е хатамото, което му дава някои неотменими права. Напомни им, че трябва колкото може по-бързо да се явят при господаря Торанага, защото това неизбежно ще спести от безценното време на техния господар и е от голямо значение за срещата тази вечер. Да, Анджин-сан може да надзърне за малко на пристанището, но за голямо съжаление не му е позволено, разбира се, да се качи на кораба без пропуск, подписан лично от господаря Торанага, и освен това не бива никак да се бавят, защото ги очакват.

— Домо, Тайчо-сан — благодари щастливо Блакторн, безкрайно доволен, че вече разбира толкова много, че е овладял до такава степен езика и може дори да убеждава някого на японски.

Последната нощ и по-голямата част от деня прекараха в един хан на не повече от две ли южно от пътя, като и този път Йошинака никак не се притесняваше за времето. Ах, каква прекрасна нощ беше, мислеше си тя.

Имаха толкова много прекрасни дни и нощи. С изключение на първия ден, когато потеглиха от Мишима. Тогава отец Цуку-сан отново ги настигна и висящото на косъм примирие между двамата мъже се разби на хиляди парчета. Кавгата избухна внезапно, злобно, подклаждана от случая с Родригес и прекалено много бренди. Заплахи и контра-заплахи, след което отец Алвито препусна към Йедо, като остави зад гърба си покруса и помрачи радостта им от цялото пътуване.

— Не биваше да допускаме подобно нещо, Анджин-сан.

— Но какво право има той…

— Да, съгласна съм. Прав сте, разбира се. Но много ви моля, ако допуснете този случай да наруши вътрешната ви хармония, с вас е свършено, а, значи, и с мен. Моля ви, умолявам ви — бъдете японец. Опитайте се да забравите за този инцидент — та той не е нищо повече от инцидент, един от хиляди. Не бива да допускате да наруши вътрешната ви хармония. Скътайте го някъде в дълбините на ума си.

— Как? Как да го направя? Вижте ми ръцете! Толкова съм вбесен, дявол да го вземе, че не мога да се сдържам — погледнете как ми треперят ръцете!

— Погледнете този камък, Анджин-сан. Вслушайте се и ще чуете как расте.

— Какво…

— Ще чуете как расте камъкът, Анджин-сан. Съсредоточете мисълта си върху хармонията, скрита в този камък. Вслушайте се в неговите ками. Вслушайте се, любов моя, моля ви заради самия вас. И заради себе си.

Марико дълго го моли така и донякъде успя, а на другия ден — отново приятели и любовници, отново успокоени, тя продължи да го учи, да го напътствува — без той да го съзнава, — за да постигне осморната стена, за да си изгради вътрешни стени и защитни прегради, чрез които единствено можеше да се постигне пълна хармония. И да оцелее.

— Много се радвам, че свещеникът си отиде и няма да се връща повече, Анджин-сан.

— Аз също.

— Но щеше да е по-добре, ако не се бяхте скарали. Страх ме е за вас.

— Нищо не се е променило — той винаги ми е бил враг и винаги ще бъде. Карма си е карма. Но не забравяйте, че извън нас самите нищо не съществува. Поне засега. Нито той, нито кой да е друг. Поне докато стигнем Йедо. Съгласна ли сте?

— Да, колко сте мъдър. И прав както винаги. Толкова съм щастлива, че сме заедно! Пътят за Мишима внезапно излезе от равнината и започна да се вие нагоре по планината към прохода Хаконе. Останаха два дни горе, на върха, радостни и доволни. Фуджияма беше величествена при изгрев и залез слънце, а върхът бе забулен от облаци.

— Винаги ли е такава планината?

— Да, Анджин-сан, върхът почти винаги е скрит. Но това прави гледката към Фуджи-сан ясна, чиста и много по-прекрасна, нали? Ако желаете, можете да се изкачите чак горе.

— Хайде, още сега.

— Сега не, Анджин-сан. Но един ден ще го направим. Трябва да си оставим нещо за бъдещето, нали? Ще изкачим Фуджи-сан през есента…

Навсякъде из равнините на Кванто имаше разпръснати красиви ханчета. Навсякъде течаха реки, потоци и ручеи, които трябваше да прекосяват, а морето остана от дясната им страна. Кортежът им се изкачваше на север, по оживения и многолюден път Токайдо, минаващ през най-големите оризища на империята. Равните наносни полета бяха обилно напоени и всеки сантиметър земя бе обработен. Въздухът беше горещ и влажен, натежал от вонята на човешка тор, която селяните размиваха с вода и грижливо изсипваха с големи черпаци върху насажденията.

— Оризът ни дава основната храна, Анджин-сан, рогозките върху които спим, сандалите, с които се обуваме, дрехите, с които се пазим от дъжда, слама за покривите, за да се предпазваме от студа, и хартия за писане. Без ориз за нас няма живот.

— Но как може да се понася тази смрад, Марико-сан!

— Това е нищожна цена за такова богатство, не мислите ли? Правете като нас, разтворете очите, ушите и ума си. Вслушайте се във вятъра и дъжда в насекомите и птиците, чуйте как растат тревите и си представете как поколенията ви следват вовеки веков. Ако успеете, Анджин-сан, скоро ще усещате само красивия аромат на живота. Но ви трябва време… Вие вече полека-лека ставате японец.

— Благодаря, милейди. Признавам обаче, че оризът започва да ми харесва. Да. Предпочитам го пред картофите… И още нещо — знаете ли, че не усещам вече така болезнено липсата на месо? Странно, нали? Не изпитвам същия глад като преди.

— А аз съм по-гладна от всякога.

— Нямах пред вид това.

— Аз също.

На три дни разстояние от прохода Хаконе тя се почувствува неразположена и го помоли да вземе в спалнята си някоя от прислужничките в хана.

— Би било много разумно, Анджин-сан.

— Извинете ме, но не държа толкова…

— Моля ви, много ви моля. Като предпазна мярка.

— Щом ме молите, тогава добре. Но нека да е утре вечер, не днес. Днес искам да се наспим на спокойствие.

Да, мислеше Марико, тогава се наспахме на спокойствие и изгревът беше толкова прекрасен, че аз оставих топлината на тялото му и поседях на верандата заедно с Чимоко, да видим раждането на новия ден.

— А, добро утро, Тода-сама — чу се глас. На входа на градината стоеше Гьоко и се кланяше. — Вълшебен изгрев, нали?!

— Наистина е красив.

Ще ми позволите ли да наруша спокойствието ви? Бих ли могла да разговарям с вас насаме? По делови въпроси.

— Разбира се.

Марико слезе от верандата, за да не нарушава съня на Анджин-сан, изпрати Чимоко за чай и заповяда да постелят одеяла върху тревата, до малкото водопадче. Когато останаха насаме и приличието позволи на Гьоко да пристъпи към деловите въпроси, тя каза:

— Мислех си по какъв начин бих могла да бъда полезна на господаря Торанага.

— Хиляда коку са достатъчно великодушен жест.

— Три тайни могат да се окажат още по-ценни.

— Дори една, Гьоко-сан, стига да е подходяща.

— Анджин-сан е добър човек, нали? И за неговото бъдеще би могло да се направи нещо, не мислите ли?

— Анджин-сан си има своята карма — отвърна тя, разбрала, че е настъпил моментът на пазарлъка, питайки се в кое отношение би могла да отстъпи, ако изобщо посмее да отстъпи нещо. — Нали говорехме за господаря Торанага? Или може би някоя от тайните засяга Анджин-сан?

— Ах, не, Тода-сама. Вие сте напълно права. Анджин-сан си има своята карма, както и своите тайни, убедена съм в това. Просто се сетих, че е един от любимите васали на господаря, а всичко, с което помагаме на Торанага-сама, се отразява пряко и на васалите му, нали?

— Съгласна съм. Разбира се, дълг на васалите е да предават на господаря си всички сведения, които случайно узнаят и които може да са му от полза.

— Права сте, Тода-сама. Много сте права. Ах, каква чест е за мен да ви служа! Хонто! Мога ли да ви кажа как бях поласкана, че имах щастието да пътувам заедно с вас, да разговаряме, да се храним заедно и да се смеем, а понякога дори да ви бъда и скромен съветник, колкото и да не ме бива за подобна роля, за което моля да ме извините. И накрая ще ви кажа, че вашата мъдрост е също тъй голяма, както и красотата ви, а храбростта ви е на висотата на вашия ранг.

— Ах, Гьоко-сан, моля да ме извините, толкова сте любезна, тъй съобразителна! Аз не съм нищо повече от съпруга на един от генералите на нашия господар. Та какво казвахте? Четири тайни?

— Три, господарке. Питах се дали не бихте могли, да ми послужите като посредник пред господаря Торанага. Немислимо е аз лично да му прошепна на ухото неща, за които знам със сигурност, че са самата истина. Това би било много невъзпитано и освен това няма да знам какви думи да подбера, как да му поднеса сведенията, пък и наш обичай е за всички важни дела да използуваме посредници, което е за предпочитане, нали?

— Според мен Кику-сан би била по-подходящ посредник. Аз никога не знам кога ще изпрати да ме повикат или колко време ще мине, преди да получа аудиенция при него, или дори ще има ли желание да ме изслуша.

— Моля да ме извините, господарке, но все пак мисля, че вие сте по-подходяща. Можете да прецените стойността на сведенията — нещо, на което тя не е способна. Вие имате власт над ушите му, докато тя — над други части от тялото му.

— Аз не съм му съветник, Гьоко-сан, нито мога да преценя стойността на сведенията.

— Аз бих ги оценила на хиляда коку.

— А со десу ка?

Гьоко се увери напълно, че никой не ги подслушва, и чак тогава разказа на Марико как отказалият се от вярата си християнски свещеник е споделил, че Оноши-сама му прошепнал в изповеднята, че се е свързал с чичо му, Харима-сама. След това й каза за чутото от помощник-готвача на Оми — относно заговора между Оми и майка му да убият Ябу и накрая всичко за Дзатаки и неговата явна страст към Очиба, както и за Ишидо и Очиба.

Марико я изслуша напрегнато, без да я прекъсва, макар че нарушаването на тайната на изповедта я порази до дъното на душата й, а при мисълта за невероятните възможности, които разкриваха тези сведения, й се зави свят. После зададе няколко въпроса, за да е сигурна, че е разбрала всичко правилно и за да го запечата трайно в паметта си.

Когато се увери, че е научила онова, което Гьоко бе решила да разкрие за момента — защото хитрата търговка очевидно си бе оставила нещо и за резерва, — изпрати да донесат пресен чай. Сама наля чашата на Гьоко и двете засърбаха замислено. И двете нащрек, и двете самоуверени.

— Не съм в състояние да преценя стойността на тези сведения, Гьоко-сан.

— Разбира се, Марико-сама.

— Предполагам, че те — плюс хилядата коку — ще доставят голямо удоволствие на нашия господар.

Гьоко си прехапа езика, за да сдържи ругатнята, която без малко да й се изплъзне. Беше очаквала значителна отстъпка още в началото на пазарлъка.

— Много съжалявам, но парите не са от никакво значение за такъв даймио, макар да са цяло състояние за селянка като мен. Човек трябва да знае какво представлява, нали, Тода-сама?

Гласът й беше като бодлива тел.

— Да, много е добре човек да знае какъв е, що е и какво представлява, Гьоко-сан. Това е едно от малкото предимства на жената пред мъжа. Жената винаги знае. За щастие аз също знам много добре коя съм. Много добре. Пристъпете направо към същността на въпроса.

Гьоко не потръпна при скритата заплаха, а се хвърли в атака със същата дръзка настъпателност.

— Същността на въпроса е, че и двете познаваме живота и разбираме смъртта — освен това и двете вярваме, че всичко зависи от парите.

— Нима?

— Да. Съжалявам, но според мен хиляда коку е прекалено много.

— Смъртта за предпочитане ли е?

— Аз вече съчиних предсмъртното си стихотворение, Марико-сама:

— Това може да се уреди. Не е никак трудно.

— Да, но ушите ми са дълги, а на езика ми може да се разчита, което не е по-малко важно.

Марико наля още чай. Само на себе си.

— Извинете, но сигурна ли сте в това?

— О, да, напълно. Моля да ме извините, но няма да се похваля, ако кажа, че съм била добре обучена, господарке, на това и на много други неща. Не се боя от смъртта. Написах завещанието си за в случай, че умра внезапно. Отдавна вече съм поискала прошка от боговете и знам, че ще се преродя четиридесет дни след смъртта си. А ако не — жената сви рамене, — тогава ще се превърна в ками. — Ветрилото й замря. — Така че мога да си позволя да се домогвам до най-голямото. Моля да ме извините, че ще го кажа, но и аз съм като вас — не се боя от нищо. Ала за разлика от вас нямам какво да губя в този живот.

— Толкова много приказки за неприятни неща, Гьоко-сан, в такова приятно утро. Нали е много приятно? — Марико се приготви да прибере ноктите си. — Много повече предпочитам да сте жива и здрава, да доживеете до почтена старост, като един от стълбовете на новата гилда. Да, това беше чудесна идея, Гьоко-сан, чудесна.

— Благодаря, господарке. И аз бих искала да сте жива, здрава, щастлива и благоденствуваща — дано се сбъднат всичките ви желания. Дано получите всички награди и почести, които заслужавате.

— Награди ли? — отново настръхна Марико.

Гьоко беше като тренирано ловджийско куче, надушило дивеча.

— Аз съм само проста селянка, господарке, и не мога да знам какви почести бихте желали, какви награди биха задоволили вас или вашия син.

Без и двете да забележат, крехката дървена дръжка на ветрилото в ръцете на Марико се бе пречупила на две. Ветрецът бе утихнал. Над градината, гледаща към неподвижното море, надвисна морният задух на лятото. Мухите бръмчаха, кацаха, литваха и отново бръмчаха.

— А вие какви почести или награди желаете — за себе си?

Марико се втренчи злонамерено, без да може да откъсне очи от по-възрастната жена, съзнавайки напълно, че трябва да я унищожи, за да не загине собственият й син.

— За себе си не искам нищо, господарке, Торанага-сама ме възнагради с повече богатства и почести, отколкото съм мечтала през живота си. Но синът ми е друг въпрос. На него може да се помогне.

— По какъв начин?

— С два меча.

— Изключено!

— Знам, господарке, много съжалявам. Толкова лесно може да се даде, а е тъй невъзможно. Войната наближава. Ще са нужни воини.

— Война няма да има. Торанага-сама отива в Осака.

— Два меча. Не е много.

— Изключено. Много съжалявам, но не е в моята власт.

— Извинете, но аз нищо не искам от вас. Това обаче е единственото нещо, което ще ми достави удоволствие. Да. Нищо друго. — Капка пот се отрони от челото на Гьоко и тупна в скута й. — Бих искала да сваля петстотин коку от цената на договора, сключен с господаря Торанага, като знак на уважение в тези трудни времена. А останалите петстотин ще отидат за сина ми. Самураят трябва да има наследство, нали?

— Осъждате сина си на смърт. Всички самураи на Торанага в най-скоро време ще загинат или ще станат ронини.

— Карма. Синът ми вече има свои синове, господарке, а те ще разказват на децата си, че някога са били самураи. Това е най-важното, нали?

— Не е във властта ми да ви дам подобно нещо.

— Вярно е. Много жалко. Но нищо друго няма да ме задоволи.

Торанага раздразнено поклати глава.

— Сведенията, й са интересни може би, но не чак дотам, че да направя сина й самурай.

— Имам чувството, че ви е верен васал, господарю — отвърна Марико. — Каза, че ще бъде много поласкана, ако приемете още петстотин коку от цената на договора в полза на някой нуждаещ се самурай.

— Това не е щедрост. Никак дори. Това е само гузна съвест за безсрамно високата първоначална цена, която поиска.

— Може би си заслужава да се помисли, господарю. Идеята й за гилдата, гейшите и новите класи на куртизанките е много интересна, нали? Може би няма да навреди…

— Не съм съгласен. Не съм! Защо трябва да я възнаграждавам? Нямам никакви причини да й оказвам подобна чест. Смешна работа! Надявам се, че не ви е молила за това?

— Би било повече от нагло от нейна страна да помисли за такова нещо, господарю. Направих това предложение, защото вярвам, че може да ви бъде много полезна.

— Ами да бъде тогава! Тайните й по всяка вероятност са само измислици. През последните дни не ми се сервира нищо друго освен лъжи!

Торанага повика с малкото звънче един от офицерите, който незабавно се появи на вратата.

— Да, господарю?

— Къде е куртизанката Кику?

— В личните ви покои, господарю.

— И онази, Гьоко, ли е с нея?

— Да, господарю.

— Изгонете ги и двете от крепостта. Незабавно! Върнете ги в… Не, настанете ги в някой третокласен хан и им кажете да чакат там, докато изпратя да ги повикат. — И добави раздразнено, щом офицерът излезе: — Що за безобразие! И сводниците решиха да стават самураи! Тези мръсни селяни съвсем се забравиха!

Марико го гледаше как седи на възглавницата си и маха разсеяно с ветрилото си. Беше поразена от настъпилата в него промяна. Вечно жизнерадостната му увереност бе отстъпила място на мрачно и сприхаво настроение. Изслуша тайните с интерес, но не и с възбудата, която тя бе очаквала. Горкият, съжали го Марико, явно се е предал. За какво са му всякакви сведения? Може би наистина постъпва мъдро, като захвърля всички земни грижи и се готви за неизвестността. Най-добре и ти да направиш като него, каза си тя и усети как част от нея вече умира. Не, не можеш, поне още не, трябва да намериш начин да се погрижиш за сина си.

Залата, в която се намираха, беше на шестия етаж на високата, укрепена главна кула, от която се виждаше целият град. Залезът беше мрачен и ниско на хоризонта вече се виждаше луната. Въздухът беше горещ и задушен, макар че тук, на тридесетина метра над кулите на крепостта, духаше по-силно, отколкото където и да било другаде. Стаята беше укрепена, с нисък таван, и заемаше половината етаж. На същия етаж имаше и други стаи.

Торанага отново взе в ръка посланието на Хиромацу, изпратено по Марико, и го прочете за втори път. От погледа й не се изплъзна фактът, че ръката му леко трепереше.

— За какво му е притрябвало да идва в Йедо? — заядливо попита той и хвърли свитъка настрани.

— Не знам, господарю, много съжалявам. Той само ме помоли да-ви го предам.

— Разговаряхте ли с отстъпника-християнин?

— Не, господарю. Йошинака-сан каза, че сте заповядали никой да не разговаря с него.

— Как се държа Йошинака по време на пътуването?

— Много добре, господарю — търпеливо отговори тя за втори път на същия въпрос. — Справи се великолепно с всичко. Добре ни охраняваше и ни докара здрави и читави точно навреме.

— Защо свещеникът Цуку-сан не пътува през цялото време с вас?

— По пътя от Мишима, господарю, двамата с Анджин-сан се скараха — обясни Марико. Тя не знаеше какво може да е разказал вече на Торанага самият отец Алвито и дали Торанага изобщо е пратил да го повикат. — Затова отецът реши да продължи сам.

— За какво се скараха?

— Донякъде заради мен, заради моята душа, господарю. Главната причина обаче беше религиозната им вражда и войната между техните страни.

— Кой започна пръв?

— И двамата имат еднаква вина. Поводът беше манерка с алкохол. — Марико разказа за случилото се между Родригес и Блакторн и продължи: — Цуку-сан носеше второ шише със себе си, като подарък, за да се застъпи, както се изрази, за Родригес-сан, но Анджин-сан му каза по един възмутително прям начин, че не желае да пие алкохол от католици, предпочитал саке и нямал доверие на свещениците. Светият отец изразително прямо му каза, че никога не е имал работа с отрови и подобен грях.

— Отрова, казвате? Че те използуват ли отровата като оръжие?

— От Анджин-сан разбрах, че се случва да я използуват господарю. Тези думи доведоха до още по-остри нападки и те започнаха да спорят яростно на религиозна тема, за моята душа, за католиците и протестантите… Аз ги оставих и отидох да повикам Йошинака-сан, за да сложи край на свадата.

— От тези варвари освен неприятности нищо друго не сме видели. Християните са ни донесли само неприятности, не мислите ли?

Тя не му отговори. Сприхавостта му я обезпокои. Никак не беше типично за него, пък и нямаше причина пословичният му самоконтрол да му изневери до такава степен. Изглежда, че мисълта за поражението се бе оказала прекалено тежка за него, реши Марико. Без него и с нас е свършено, и със сина ми също, а Кванто ще премине в най-скоро време в чужди ръце. Мрачното му настроение й се предаде. Беше забелязала същото погребално настроение и по улиците, и в крепостта, и из целия град, прочут със своята жизнерадост и ведрина.

— Роден съм в годината, когато пристигнаха първите християни, и оттогава земята ни се омърси — продължи Торанага. — Петдесет и осем години вече само неприятности.

— Съжалявам, ако са ви обидили, господарю. Трябвам ли ви за нещо друго? С ваше разрешение…

— Седнете! Не съм свършил още. — Торанага отново звънна с камбанката. Вратата се отвори. — Повикайте Бунтаро-сан.

Бунтаро пристигна с помръкнало лице, коленичи и се поклони. Тя също му се поклони, изтръпнала, но той сякаш не я забеляза.

Беше срещнал кортежа им на прага на крепостта. Поздравиха се набързо и той веднага й каза да се яви при Торанага, а за Анджин-сан щели да дойдат по-късно.

— Бунтаро-сан, помолихте ме да ви приема възможно най-бързо в присъствието на жена ви.

— Да, господарю.

— Какво желаете?

— Смирено моля за вашето разрешение да отсека главата на Анджин-сан.

— Защо?

— Моля да ме извините, но аз… Не ми харесва начинът, по който я гледа. Исках… да го кажа и пред нея, и пред вас. Освен това той ме оскърби в Анджиро и не мога да живея повече с този срам.

Торанага погледна към Марико, която сякаш се бе вкаменила.

— Обвинявате ли я, че го насърчава?

— Аз… моля да ми разрешите да му отсека главата.

— Обвинявате ли я, че го насърчава? Отговорете на въпроса ми!

— Моля да ме извините, господарю, но ако мислех така, мой дълг щеше да е незабавно да й взема главата — отговори Бунтаро вдървено, забил поглед в рогозките. — Варваринът непрекъснато нарушава хармонията ми. Убеден съм също така, че и вас постоянно ви нервира. Нека му отнема главата! Моля ви! — Той вдигна поглед. Тежките му челюсти бяха небръснати, под очите му имаше дълбоки сенки. — Ако ли не, разрешете ми да взема жена си и довечера ще тръгнем преди вас — за да ви подготвим пътя.

— Какво ще кажете на това, Марико-сан?

— Той е мой съпруг. Каквото реши, това ще направя — освен ако не му забраните, господарю. Мой дълг е да постъпя така.

Торанага местеше поглед от единия на другия. После гласът му загрубя и той за миг се преобрази в предишния Торанага.

— Марико сан, след три дни тръгвате за Осака. По този начин именно ще подготвите нещата за мен. И ще ме чакате там. Бунтаро-сан, вие ще ме придружите като командуващ ескорта ми. След като ми послужите за секундант, вие и хората ви можете да постъпите по същия начин с Анджин-сан — независимо дали ще се съгласи, или не.

Бунтаро се изкашля.

— Господарю, моля ви, заповядайте! Але…

— Дръжте си езика! Забравяте се! Три пъти вече ясно ви казвам не! Следващия път, когато имате наглостта да ми давате съвети, без да съм ви питал, ще си разпорите корема върху помийната яма на Йедо!

Бунтаро сведе глава до самите рогозки.

— Извинете ме, господарю. Извинявам се за наглото си държане.

Марико бе също така поразена от невъзпитаното, срамно избухване на Торанага и също сведе ниско глава, за да прикрие смущението си. След малко Торанага добави:

— Моля да извините лошото ми настроение. Удовлетворявам молбата ви, Бунтаро-сан, но само след като ми бъдете секундант.

— Благодаря, господарю. Извинете, задето ви обидих.

— Заповядах и на двама ви да се сдобрите. Направихте ли го?

Бунтаро кимна. Марико също.

— Добре. Марико-сан, довечера в часа на кучето ще дойдете тук с Анджин-сан. А сега сте свободна.

Тя се поклони и излезе. Торанага напрегнато се вгледа в Бунтаро.

— Е? Обвинявате ли я наистина?

— Немислимо е за нея да ми изневери, господарю — намусено отвърна Бунтаро.

— Съгласен съм. — Торанага отпъди с ветрилото си една муха. Изглеждаше много уморен. — Е, скоро ще имате главата на Анджин-сан. Но засега ми трябва на раменете му. За още кратко време.

— Благодаря, господарю. Отново моля да ме извините, задето ви раздразних.

— Времената са такива — дразнещи. Лоши времена. — Торанага се наклони напред. — Чуйте какво ще ви кажа, искам да заминете незабавно за Мишима и да отмените баща си за няколко дни. Моли да му разреша да дойде тук да се посъветва с мен. Не знам за какво… Но както и да е, в Мишима имам нужда от доверен човек. Бихте ли тръгнали призори — но през Такато?

— Моля, господарю?

Бунтаро виждаше как Торанага полага огромни усилия, за да се държи спокойно, но въпреки това гласът му потреперваше.

— Искам да предадете нещо лично на майка ми в Такато. На никого няма да казвате, че отивате там. Но щом излезете от града, тръгнете на север.

— Разбирам.

— Дзатаки може да се опита да ви попречи да и го предадете — може да се опита. Трябва да го връчите само лично на нея. Нали ме разбирате? Само на нея. Вземете със себе си двадесет души и потегляйте. Ще изпратя пощенски гълъб, за да го помоля да ви пусне безпрепятствено.

— Посланието ви писмено ли ще бъде или устно, господарю?

— Писмено.

— Ако не успея да й го връча?

— Трябва да й го връчите, трябва! Затова се спирам именно на вас. Но… ако се случи да ви предадат, както аз бях предаден… Ако ви предадат, унищожете го, преди да се самоубиете. Ще чуя тази тъжна новина, главата на Анджин-сан ще падне от раменете му. А ако… Какво да правя с Марико-сан? Какво да правя с жена ви, ако нещата потръгнат зле?

— Моля да я отпратите Отвъд, господарю, преди вие сам да умрете. За мен ще е чест, ако… Тя заслужава достоен секундант.

— Няма да умре позорно, обещавам ви. Лично ще се погрижа за това. Лично. А сега ще ви помоля да дойдете призори, за да ви връча посланието. И помнете, само в ръцете на майка ми.

Бунтаро благодари още веднъж и си тръгна, засрамен от чувството на страх, което Торанага не съумя да прикрие.

Останал сам, Торанага извади една кърпа и избърса потта от лицето си. Пръстите му трепереха. Опита се да ги овладее, но не можа. Трябваше да впрегне всичките си усилия, За да продължи да се държи като тъп глупак и да прикрие огромната си радостна възбуда, породена от научените тайни, които по един изумителен начин му осигуряваха отдавна очакваното спасение.

— Евентуално спасение, само евентуално — ако всичко това е истина — произнесе той на глас. Почти не беше в състояние да разсъждава логично, защото умът му още ликуваше от неочакваната радостна новина, донесена му от тази Гьоко чрез Марико.

Значи, Очиба! — злорадствуваше той наум. Значи, тази хищница е примамката, която ще срине брат ми от орловото му планинско гнездо! Брат ми желае Очиба! Но тогава става не по-малко очевидно, че не желае само нея и Кванто. Целта му е цялата империя! Мрази Ишидо, ненавижда християните и сега се е поболял от ревност, заради добре известната страст на Ишидо по Очиба. Значи, ще тръгне против Ишидо, Кияма и Оноши. Защото всъщност моето коварно братче желае да стане шогун. Той е от рода Миновара, има необходимото родословие и амбиция, но не и пълномощията. Нито Кванто. А за да получи останалото, трябва първо да вземе Кванто.

Торанага потри доволно ръце при мисълта какви прекрасни възможности разкриваха пред него току що узнатите тайни да се справи с брат си.

Ами прокаженият Оноши! Капка мед в ухото на Кияма в подходящ момент, мислеше си той, малко да поизвъртя същността на казаното от този предател-отстъпник, скромно да прибавя туй-онуй и Кияма като нищо ще свика войските си и незабавно ще тръгне срещу Оноши с огън и меч. „Гьоко е напълно сигурна, господарю. Послушникът брат Жозеф казал, че Оноши-сама му прошепнал в изповеднята за тайното си споразумение с Ишидо срещу друг даймио-християнин и поискал опрощаване на греха си. Според тържественото споразумение Ишидо обещал срещу помощ в настоящия момент да обвини въпросния даймио-християнин в държавна измяна и да го покани, ако трябва и насила, да премине Отвъд още същия ден, когато вие умрете, а синът и наследникът на Оноши да вземе всичките му земи. Името на християнина не е било споменато, господарю.“

Дали става дума за Кияма или за Харима от Нагасаки? — питаше се Торанага. За моите цели трябва да е Кияма.

Той се изправи, леко разтреперан въпреки въодушевлението си, дотътри се до един от прозорците и се облегна тежко на дървения перваз. Загледа се в луната и тъмното небе. Звездите не се виждаха ясно. Дъждовни облаци се трупаха над града.

— Буда, всички богове — моля ви, — нека брат ми налапа стръвта! Нека прошепнатото от жената се окаже вярно!

Не видя да падне звезда, от което да стане ясно, че молбата му е била чута от боговете. Но се изви вятър и внезапен облак засенчи острия полумесец. Ала дори да се бе появил небесен знак, той би махнал с ръка и би го изтълкувал като най-обикновено съвпадение.

Имай търпение. Съсредоточи се само върху фактите. Седни и мисли, каза си той.

Разбираше, че преживяното напрежение е започнало да му се отразява, но беше от жизнено важно значение никой от близките и васалите му — а това означаваше и никой от безчетните развързани езици и шпиони в Йедо — да не заподозре нито за миг, че той само се преструва на капитулирал и играе ролята на победен. В Йокосе светкавично осъзна, че да приеме втория свитък от брат си, щеше да означава за него погребален звън. Веднага, видя единствения си нищожен шанс да оцелее — да убеди всички, дори и себе си, че напълно се е примирил с поражението, и само да се преструва на победен, за да спечели време и да приложи отново своя изпитан метод, който бе използувал цял живот — преговори, протакане, престорено оттегляне, безкрайно търпеливо изчакване, докато противниковият врат се оголи съвсем мъничко и тогава да нанесе смъртоносния удар — злостно и непоколебимо.

От Йокосе насам не беше мигнал, разсъждавал бе по цели дни и нощи, едни от други по-тежки и по-непоносими. Никакъв лов, никакви веселия, никакво плуване, никакво участие в пиеси „Но“, които цял живот му бяха доставяли неописуемо удоволствие. Една-единствена, самотна роля, най-трудната в живота му — тази на навъсен пораженец, нерешителен и явно безпомощен старец, който сам си бе наложил полугладно съществуване.

За да му минава по-бързо времето, продължи да работи върху заветите си. Това бяха негови тайни указания до наследниците му, избистряни в продължение на много години, как най-добре да управляват след него. Судара вече се бе заклел да ги следва безпрекословно, което бе задължително за всеки наследник на властта. По този начин се осигуряваше бъдещето на рода — можеше да се осигури, поправи се Торанага, докато променяше по някоя дума, добавяше тук-там по някое изречение или задраскваше цял параграф — стига да успея да се измъкна от тази клопка.

Заветите започваха така:

Една от максимите гласеше:

Торанага задраска „самозван светец“ и вместо него написа само „човек“.

При нормални обстоятелства с удоволствие би се упражнявал да пише ясно и сбито, ала през тези дълги дни и нощи трябваше да мобилизира всичката си самодисциплина, за да продължи да играе ролята на пораженец, тъй чужда на природата му. И затова фактът, че успя да се справи толкова добре, едновременно го зарадва и учуди. Как е възможно хората да са толкова лековерни?

И слава на боговете, че е така, отговори си сам за кой ли път вече. Приемайки „поражението“, ти на два пъти избягна войната. Все още си вътре в капана, но сега — най-сетне — търпението ти донесе плодове и ще ти разкрие нови възможности.

Може би ще ти ги разкрие, поправи се той отново. Ако тайните не са измислени и не са пуснати от врага, за да те оплете още повече.

Усети слабост и болка в гърдите, зави му се свят и трябваше да седне и да диша дълбоко, както го бяха учили преди много години Дзен-будистите. „Десет дълбоки, десет бавни вдишвания, пак десет дълбоки и десет бавни, а ума си отпрати Отвъд. Няма минало, няма бъдеще, няма горещо, няма студено, няма болка, няма радост — от нищото в нищото…“

След време отново вече можеше да разсъждава с избистрено съзнание. Тогава отиде до писалището и започна да пише. Помоли майка си да му послужи като посредник между него и брат му и по този начин да даде на техния род възможност за някакво бъдеще. Първо на първо помоли брат си да размисли за евентуален брак с Очиба-сама:

Това не е писмо на пораженец, каза си Торанага, като запечатваше свитъка. Дзатаки веднага ще го осъзнае. Да, но стръвта е вече на въдицата, Шинанският проход е единственият, по който мога да мина, а Дзатаки е на пътя ми към равнините на Осака.

Дали е вярно, че Дзатаки желае Очиба? Толкова много съм заложил на вероятните, промърморени в момент на любовен екстаз думи на някаква си прислужница и забравил всичко мъж. Възможно ли е Гьоко да лъже заради свои лични облаги? Нагла кръвопийци! Самурай, а? Значи, това е ключът към всичките й тайни!

Очевидно държи в ръцете си някакви доказателства за Марико и Анджин-сан. Иначе Марико нямаше да ми предаде това нагло искане. Тода Марико и един варварин! Варваринът и Бунтаро! И-и-и, колко е странен животът!

Остра болка отново прониза сърцето му и това го разстрои. Отдъхна си, написа второ съобщение, което щеше да изпрати по пощенски гълъб, и се изкачи тежко по стълбите към горния етаж. Внимателно избра от многобройните кафези един гълъб за Такато и пъхна посланието в специалното контейнерче. След това отвори вратичката на кафеза и постави гълъба върху пръчката, за да може да отлети веднага щом се развидели.

В посланието молеше майка си да осигури на Бунтаро безпрепятствено минаване, защото носи важни вести за нея и брат му. Подписа се, също както и писмото до Дзатаки, с Йоши Торанага-но-Миновара, като по този начин за пръв път в живота си предявяваше претенции към старейшинство.

— Лети спокойно, малка птичке — погали той гълъба с едно паднало перце. — Ще понесеш едно наследство за идущите десет хиляди години.

Погледът му отново се спусна към легналия в краката му град. На западния хоризонт едва прозираше тясна светла ивица. Долу на пристанището различи малките като глави на топлийки светлинки на факлите, обкръжили варварския кораб. Ето ти още един ключ, каза си той и отново запрехвърля в ума си трите тайни. Имаше чувството, че е пропуснал нещо.

— Ех, защо я няма сега Кири! — каза той на нощта.

Марико бе коленичила пред металното си огледало. После отклони поглед от отражението си. В ръцете си бе стиснала тънка кама, която отразяваше светлината.

— Трябва да те използувам — произнесе тя на глас, обзета от дълбока скръб. Очите й се спряха на Мадоната с Младенеца в малката ниша до прекрасната цъфнала клонка и се напълниха със сълзи. — Знам, че самоубийството е смъртен грях, но какво друго ми остава? Как да живея с този срам? По-добре да го направя, преди някой да ме издаде.

Стаята бе притихнала, както и цялата къща. Беше наследствената им къща, построена в най-вътрешния пръстен на отбранителните стени и широкия ров около крепостта, където бе разрешено да живеят само най-доверените и любими хатамото. Къщата бе обкръжена от оградена с бамбук градина, през която течеше малко поточе, отклонено от безбройните ручеи около крепостта.

Чуха се стъпки. Входната врата изскърца и тя чу как слугите се втурнаха да посрещнат господаря си. Бързо скри ножа в широкия си пояс и избърса сълзите, и тя отвори вратата с дълбок поклон.

Бунтаро беше в лошо настроение. Каза й, че Торанага отново променил решението си и че сега трябва да замине за известно време за Мишима.

— Ще тръгна призори. Исках да ви пожелая безопасно пътуване… — Той се вгледа в нея. — Но защо плачете?

— Моля да ме извините, господарю. Просто защото съм жена и животът ми се вижда тъй труден. И заради Торанага-сама.

— Той е прекършена тръстика. Срам ме е, като произнасям тези думи. Ужасно е, но точно в това се е превърнал. Трябва да обявим война. Много по-добре е да воюваме, отколкото да знам, че единственото, което ме очаква, е да видя как омразното лице на Ишидо се подиграва на моята карма.

— Да, и на мен ми е мъчно. Така ми се иска да можех да помогна с нещо. Саке ли ще желаете или чай?

Бунтаро се обърна и изрева на чакащия в коридора слуга:

— Донеси саке! Бързо!

После влезе в стаята и Марико затвори след него. Застана до прозореца и се загледа в крепостните врати и високата кула зад тях.

— Моля ви, господарю, не се тревожете — опита се да го успокои тя. — Банята е готова и изпратих да повикат любимата ви наложница.

Ала той не откъсваше поглед от кулата и гневът се насъбираше още повече в душата му.

— Би трябвало да се откаже от властта в полза на Судара-сама, щом не го бива повече за водач. Судара е негов син и законен наследник. Така ли е?

— Да, господарю!

— Да. Или още по-добре, да постъпи както го посъветва Дзатаки. Да извърши сепуку. Тогава Дзатаки и войските му ще застанат на наша страна, а с тях и мускетите ще си пробием път до Киото. Знам го със сигурност. Но дори да не успеем, пак е по-добре, отколкото да се предадем като гадни, страхливи чесъноядци. Нашият господар се лиши сам от всичките си права, така ли е? — рязко се извърна той към нея.

— Моля да ме извините, но не е моя работа да изказвам мнения. Той е наш господар. Бунтаро отново се обърна към прозореца и се загледа в кулата. На всички етажи проблясваха светлини. Най-много на шестия.

— Ще се обърна към Съвета с препоръка да го помоли да отпътува Отвъд, а ако не желае — да го принуди. Достатъчно прецеденти има. Много от членовете на неговия Съвет споделят мнението ми, но не и Судара-сама. Поне засега. Може тайно и той да желае същото, но кой знае, кой знае какво всъщност мисли? Когато се видите със съпругата му Генджико-сан, поговорете с нея, опитайте се да я убедите. Тогава и тя от своя страна ще го убеди, нали го върти на малкия си пръст. Приятелки сте и тя ще ви послуша. Убедете я.

— Смятам, че това ще е много неправилно, господарю. Това би било предателство.

— Заповядвам ви да разговаряте с нея!

— Ще ви се подчиня.

— Да, ще се подчините на заповедта ми, нали? — озъби се той. — Ще се подчините? Защо сте винаги толкова студена и озлобена, а? — Той взе огледалото и го завря под носа й. — Я се вижте само!

— Моля да ме извините, ако съм ви ядосала, господарю. — Гласът й беше равен, безизразен и тя гледаше покрай огледалото, право в лицето му. — Не желая да ви ядосвам.

Той я гледа втренчено един момент, след което захвърли огледалото върху лакираната масичка.

— Не обвиних вас. Ако бях допуснал дори… Не бих се поколебал.

Марико чу хапливия си дързък отговор:

— Не бихте се поколебали да направите, какво? Да ме убиете? Или да ме оставите жива, за да продължите да ме срамите?

— Не обвинявах вас! Само него! — изрева Бунтаро.

— Затова пък аз ви обвинявам! — изкрещя тя в отговор. — Защото вие ме обвинихте и това е факт!

— Дръжте си езика!

— Посрамихте ме пред нашия господар! Обвинихте ме, а отказвате да си изпълните дълга! Защото се боите! Защото сте страхливец! Мръсен чесъноядец!

Миг и мечът му беше вън от ножницата и тя ликуваше — най-сетне се бе осмелила да го доведе до ръба на пропастта.

Ала мечът му остана да виси във въздуха.

— Аз… имам вашето обещание… дадено пред вашия бог… в Осака. Преди да… тръгнем към смъртта… вие ми обещахте и аз… ще настоявам да изпълните обещанието си.

Предизвикателният й смях беше висок и злобен.

— О, да, могъщи господарю! Ще ви услужа още веднъж, но то ще остави горчив и блудкав вкус в устата ви.

Той замахна с невиждащ поглед, с всичката сила на двете си ръце към ъгловия стълб и острието почти премина през тридесетсантиметровата греда. Обезумял, той започна да се бори с меча, да го дърпа, да го извърта, но стоманата издрънча и се пречупи. С последно проклятие захвърли дръжката през книжната стена и взе да се олюлява като пиян към вратата. Разтрепераният слуга стоеше на прага с подноса саке. Бунтаро го изби от ръцете му. Слугата моментално коленичи, долепи глава до пода и замръзна.

Бунтаро се облегна обезсилен на разбитата врата.

— Ще чакам… до Осака.

И излезе като слепец от къщата.

Известно време Марико остана неподвижна, сякаш изпаднала в транс. Постепенно бузите й изгубиха мъртвешката си бледост. Очите й отново се избистриха. Тя мълчаливо се върна при огледалото си. Разгледа отражението си и започна спокойно да довършва гримирането си.

Блакторн тичаше нагоре по стълбите, като прескачаше през две стъпала, следван от телохранителя си. Това беше главната стълба на кулата и му беше приятно, че мечовете не спъват движенията му. Беше ги предал най-официално долу в двора на първите стражи, които ги спряха, и освен всичко го претърсиха — вежливо, но основно. Стълбите и площадките бяха ярко осветени от факли. На четвъртата площадка спря, като едва сдържаше вълнението си.

— Марико-сан, добре ли сте? — извика той.

— Да, да, Анджин-сан, добре съм.

Той отново се заизкачва, чувствувайки се лек и много силен, докато стигна последната площадка на шестия етаж. Този етаж, както впрочем и останалите, се охраняваше много добре. Придружаващият го самурай се приближи до часовите пред последната, обкована с желязо врата, и се поклони. Те също му се поклониха и направиха на Блакторн знак да чака.

Цялата железарска и дърводелска работа в крепостта беше дело на големи майстори. Всички прозорци в централната кула, макар и с елегантни линии, бяха приспособени за стрелба с лък и снабдени с тежки, обковани с желязо капаци за още по-голяма сигурност.

Марико се зададе от последния завой на стълбата, която можеше лесно да се отбранява, и се приближи до него.

— Добре ли сте? — попита той отново.

— Да, благодаря — леко задъхана му отвърна тя.

От нея още лъхаше същото онова ведро спокойствие и откъснатост от света, които той забеляза веднага щом я видя на двора и които никога преди това не бе забелязвал в нея. Нищо, помисли си уверено, това е под влиянието на крепостта, Торанага, Бунтаро и Йедо. Сега знам какво трябва да правя.

Откак съзря „Еразъм“, непрестанно бе изпълнен от нестихваща радост. Никога не се беше надявал да намери кораба си в такова безупречно състояние, толкова чист, така грижливо поддържан, годен за плаване. Сега вече няма защо да стоя в Йедо, каза си той. Само ще надзърна долу да огледам трюмовете, ще се гмурна за малко да видя как е килът, после оръдията, склада за барут, мунициите и платната. По време на пътуването до Йедо кроеше планове как да използува за платна тежка коприна или памучно платно. Марико му беше обяснила, че в Япония няма брезент. Само да приведа в ред платната, радваше се той, да набавя други допълнителни снаряжения и хайде за Нагасаки!

— Анджин-сан — върна се пак при него самураят.

— Хай!

— Додзо.

Укрепената врата безшумно се разтвори. В дъното на квадратната стая, върху повдигнати рогозки, седеше Торанага. Сам.

Блакторн коленичи и се поклони ниско, с долепени до пода длани.

— Конбануа, Торанага-сама. Икага десу ка!

— Окагесана де генки десу. Аната уа!

Торанага сякаш бе остарял, помръкнал и много отслабнал. Шигата га най, каза си Блакторн. Неговата карма няма да засегне „Еразъм“ — той ще спаси Торанага, за бога.

Отговори на задължителните вежливи въпроси на Торанага на простичък, но добър японски, с не лошо произношение, усвоени благодарение на Алвито. Торанага го похвали за видимия напредък и започна да говори по-бързо.

Тогава Блакторн използува една от фразите, също заучена с помощта на Алвито и Марико: „Моля да ме извините, господарю, но тъй като моят японски не е много добър, бихте ли говорили по-бавно и с по-прости думи, както и аз ще използувам по-прости думи — моля да ме извините, задето толкова ви затруднявам.“

— Добре. Да, разбира се. Кажете, хареса ли ви Йокосе?

Блакторн отговаряше със запъване, с все още ограничения си речник, докато в един момент Торанага зададе въпрос, чийто смисъл изцяло му се изплъзна.

— Додзо? Гомен насай, Торанага-сама. Уакаримасен. Не разбирам.

Торанага повтори на по-прост език, но Блакторн погледна към Марико.

— Извинете, Марико-сан, но какво значи „сонкей су беки уми“?

— Годен ли е за плаване, Анджин-сан.

— А! Домо.

Блакторн се обърна отново към Торанага, който бе попитал дали ще може да провери достатъчно бързо годен ли е корабът за плаване и колко време ще е необходимо да го подготви.

— Да, става лесно, господарю. Половин ден.

Торанага се замисли за миг, след което му каза да свърши тази работа още на другия ден и следобед в часа на козата да се върне да докладва.

— Уакаримасу ка?

— Хай.

— А след това ще видите хората си.

— Моля, господарю?

— Васалите си. Изпратих да ви повикат, за да ви кажа, че утре ще получите васалите си.

— А, извинете, разбрах. Самураи васали. Двеста души.

— Да. Лека нощ, Анджин-сан. Ще се видим утре.

— Моля да ме извините, господарю, но ще ми разрешите ли най-почтително да ви помоля за три неща?

— Какви?

— Първо, възможно ли е да видя екипажа си сега, моля? Спестява време, нали?

Торанага се съгласи и заповяда кратко на един от самураите:

— Вземете десет души охрана, придружете Анджин-сан дотам и го върнете обратно в крепостта.

— Да, господарю.

— Какво друго, Анджин-сам?

— Моля ви, възможно ли разговаряме насаме? Малко време. Моля извинете моя грубост.

Блакторн се опитваше да не издаде вълнението си, докато Торанага питаше Марико какво значи това. Тя отвърна искрено, че Анджин-сан искал да говори с него насаме, ала тя не знаела за какво.

— Смятате ли, че мога да го помоля, Марико-сан? — попита я Блакторн, докато се качваха по стълбите.

— Да, разбира се. Стига да изчакате първо той да свърши да говори. Но трябва да знаете със сигурност какво точно ще му кажете, Анджин-сан. Той… не е търпелив като едно време.

Не го попита какво иска да каже на Торанага, а и той не пожела да я осведоми.

— Добре, Анджин-сан — отговори Торанага. — Моля ви, Марико-сан, почакайте вън. — Тя се поклони и излезе.

— Да?

— Много съжалявам, чух Харима-сама от Нагасаки сега враг.

Торанага се изненада, защото той самият узна за откритото преминаване на Харима на страната на Ишидо чак след като пристигна в Йедо.

— Откъде получихте тези сведения?

— Моля?

Торанага повтори въпроса си по-бавно.

— А! Разбрах. Чух за Харима-сама в Хаконе. Гьоко-сан каза. Гьоко-сан чу в Мишима.

— Тази жена е много добре осведомена. Може би дори прекалено.

— Моля, господарю?

— Нищо. Продължавайте. Какво искате да кажете за Харима-сама?

— Господарю, мога ли да кажа най-почтително, мой кораб голямо оръжие срещу Черен кораб, нали? Ако взема Черен кораб много бързо, свещеници много сърдити, защото няма пари за християнска работа тук, няма пари за португалци в други земи. Минала година няма Черен кораб, няма пари. Ако сега взема Черен кораб много бързо, а също и следваща година, всички свещеници голям страх. Това истина, господарю. Мисля свещеници ще съгласят, ако има заплаха. Свещеници така за Торанага-сама. — Блакторн щракна с пръсти, за да поясни какво иска да каже.

Торанага го изслуша напрегнато, като следеше движението на устните му.

— Разбирам, но с каква цел?

— Моля, господарю?

Торанага пак повтори мисълта си, но с прости думи.

— Да получа, какво? Да хвана, какво? Да спечеля, какво?

— Господарите Оноши, Кияма и Харима.

— Значи, сте решили да се намесите в нашата политика, също като свещениците? И вие ли знаете как трябва да ни управлявате, Анджин-сан?

— Много съжалявам, извинете моля, не разбрах.

— Няма значение. — Торанага се замисли и накрая каза: — Свещениците казват, че нямат власт да заповядват на даймио-християни.

— Не истина, господарю, моля да ме извините. Пари голяма сила над свещеници. Това истина, господарю. Тази година няма Черен кораб, друга година няма Черен кораб — лошо, много лошо за свещеници. Това истина, господарю. Пари голяма сила. Моля, мислете, ако „Алено небе“ по също време или преди, аз нападам Нагасаки. Нагасаки сега враг, нали? Аз вземам Черен кораби нападам морски пътища между Кюшу и Хоншу. Може би това достатъчна заплаха да направи от враг приятел?

— Не. Свещениците ще прекратят търговията. Аз не воювам със свещениците, нито с Нагасаки. С никого. Заминавам за Осака. Няма да има „Алено небе“. Уакаримасу?

— Хай.

Блакторн остана невъзмутим. Много добре съзнаваше, че на Торанага му е ясно, една такава тактика неминуемо ще принуди голяма част от силите на Кияма, Оноши и Харима, разположени на Кюшу, да се оттеглят. А „Еразъм“ с лекота можеше да разбие всеки голям кораб, превозващ войски от този остров за големия. Имай търпение, каза си той. Нека Торанага поразмисли. Марико може да се окаже права — от този момент до заминаването за Осака има още много време и кой знае какво може да се случи дотогава? Готви се за най-доброто, но не се бой от най-лошото.

— Анджин-сан, защо не казахте това пред Марико-сан? Тя каже на свещеници? Вие мислите така?

— Не, господарю, само искам говоря направо с вас. Война не е работа за жена. Един последен молба, Торанага-сама. — И Блакторн се впусна по безвъзвратно избрания път:

— Обичай хатамото моли услуга веднъж. Моля да ме извините, господарю, мога ли почтително попитам сега мога моля?

— Каква услуга?

— Знам, развод лесен, ако господар каже. Помолете Тода Марико-сама развод. — Торанага онемя от изумление и Блакторн се изплаши да не би да е прекалил. — Моля извинете мои думи — побърза да добави той.

Торанага бързо се съвзе.

— Марико-сан съгласна ли е?

— Не, Торанага-сама. Моя тайна. Никога не казвам на нея, на никого. Само моя тайна. Не казвам Тода Марико-сан. Никога. Кинджиру, нее? Но знам мъж и жена сърдити. Развод лесен в Япония. Това само моя тайна. Питам само господар Торанага. Много тайно. Не Марико-сан. Моля да ме извините, ако съм ви оскърбил.

— Това е ужасно нахално искане за един чужденец. Нечувано нещо. Но защото сте хатамото, длъжен съм да разгледам молбата ви, като забранявам обаче да споменавате за това пред нея при каквито и да било обстоятелства — нито пред нея, нито пред съпруга й. Ясно ли е?

— Моля? — попита Блакторн, който почти нищо не разбра и не беше вече в състояние да мисли.

— Много лошо да питате и да мислите това, Анджин-сан. Разбирате ли?

— Да, господарю, много съжалявам…

— Защото Анджин-сан хатамото, аз не съм сърдит. Ще помисля. Разбирате ли?

— Да, мисля, че разбирам. Благодаря. Моля да извините лошия ми японски, много съжалявам.

— Не говорете с нея, Анджин-сан, за никакъв развод. Нито с Марико-сан, нито с Бунтаро-сан. Кинджиру, уакаримасу?

— Да, господарю. Разбирам. Тайна само вие, аз. Тайна. Благодаря. Извинете моя грубост и благодаря за търпение.

Блакторн се поклони безупречно и излезе като насън. Вратата зад него се затвори. Всички на площадката го наблюдаваха любопитно.

Така му се искаше да сподели с Марико победата си! Но го възпираше ведрото й спокойствие и присъствието на охраната. Затова само каза:

— Извинете, че се забавих.

— Няма нищо — разсеяно отвърна тя.

Отново заслизаха по стълбата. На по-долната площадка тя се обърна към него: — Простичкият начин, по който говорите, е малко особен, но добре се разбира.

— На няколко пъти се пообърках. Добре, че вие бяхте там.

— Аз с нищо не съм помогнала.

Продължиха да вървят мълчешком. Марико малко зад него, както беше редно. На всеки етаж преминаваха през кордон от самураи, а на един от завоите краят на дългото й кимоно се закачи за перилата и тя политна. Той я подхвана и това неочаквано докосване достави удоволствие и на двамата.

— Благодаря — продума тя зачервена, след като той я постави отново на земята. Когато продължиха надолу, вече се чувствуваха по-близки, отколкото през цялата тази вечер.

Долу, в осветения с факли двор, на всяка крачка се виждаха самураи. Провериха отново пропуските им и този път, придружени от други самураи с факли, преминаха главната порта на кулата и прекосиха криволичещия лабиринт между високите каменни стени до следващата порта, от която се излизаше за рова и най-вътрешния дървен мост. Общо в цялата крепост имаше седем рова, едни изкуствени, други — пригодени за подхранване от потоците и ручеите, които изобилствуваха в околността. Насочиха се към главната южна врата и Марико му обясни по пътя, че когато крепостта бъде завършена през по-следващата година, в нея ще могат да се настанят сто хиляди самураи и двадесет хиляди коне плюс провизии за цяла година.

— Значи, ще е най-голямата в света — заключи Блакторн.

— Такова беше намерението на господаря Торанага — потвърди тя гордо. — Шигата га най, нее?

Най-сетне наближиха последния мост.

— Ето, Анджин-сан, виждате ли сега — крепостта е пъпът на Йедо. От нея тръгват всички улици като от центъра на паяжина. А само преди десетина години това беше малко рибарско селце. Сега кой знае колко народ живее тук? Триста хиляди? Двеста? Четиристотин? Господарят Торанага още не е заповядал да се направи преброяване. Но всички жители имат едно-единствено предназначение — да обслужват крепостта, да защищават пристанището и долините, които изхранват армиите.

— И нищо друго? — учуди се той.

— Нищо.

Няма защо да се тревожиш, Марико, и да изглеждаш толкова сериозна, мислеше си той блажено. Решил съм всички проблеми. Торанага ще изпълни исканията ми.

В края на осветения с факли Ичи-баши — Първи мост, — от който вече се излизаше за самия град, тя спря.

— А сега трябва да ви оставя, Анджин-сан.

— Кога ще мога да ви видя?

— Утре. В часа на козата. Ще ви чакам във вътрешния двор.

— А тази вечер? Ако се върна по-рано?

— Не, много съжалявам, тази вечер не може. Моля да ме извините. — И Марико му се поклони официално. — Конбануа, Анджин-сан.

Той също се поклони. Като самурай. Гледа след нея, докато прекоси моста заедно с факлоносците. Около факлите, затъкнати в специални поставки на моста, се виеха насекоми. След малко нощта и тълпите я погълнаха. А той, с непрестанно нарастващо вълнение, обърна гръб на крепостта и последва водача си.

Глава четиридесет и осма

— Варварите живеят ей там, Анджин-сан — посочи пред себе си самураят. Блакторн, който не беше много на себе си, присви очи и се взря в тъмнината. Въздухът беше спарен и той едва дишаше.

— Къде? В онази къща? Там?

— Да, там, много се извинявам. Виждате ли къщата?

На стотина крачки се мержелееха коптори и тесни улички, после се виждаше някаква пуста и блатиста местност, а над всичко се извисяваше и се открояваше смътно на синьо-черното небе голяма къща.

Блакторн се огледа бързо, за да се ориентира поне донякъде, и отпъди с ветрилото си нахалните насекоми. Веднага щом минаха През Първия мост, той се изгуби в лабиринта от улици. Отначало вървяха към морето, после тръгнаха на изток, над мостове и мостчета, след това пак на север покрай брега на някаква река, която се виеше из влажните и ниски покрайнини. Колкото повече се отдалечаваха от крепостта, толкова по-лоши ставаха пътищата и по-бедни къщите. Хората бяха по-раболепни, по-малко светлини проникваха през прозорците. Йедо се състоеше всъщност от разпрострели се махали, отделени една от друга само от улици или ручеи.

Югоизточният край на града, където се намираха сега, беше доста блатист, пътят жвакаше под краката им, вонеше на гнило. Смрадта нарастваше осезаемо — миришеше на гниещи водорасли, изпражнения и блато, а над всичко това тегнеше някаква парлива и същевременно сладникава воня, която не можа да определи, макар да му се стори позната.

— Като Билингзгейт при отлив — промърмори той и уби още едно насекомо, кацнало на бузата му. Цялото му тяло лепнеше от пот.

В следващия миг дочу холандска моряшка песен, напомняща прибоя на вълните, и забрави, всичките си притеснения.

— Ти ли си, Винк?

И Блакторн се понесе като на криле към песента, а носачите внимателно му осветяваха пътя. Самураите го следваха неотстъпно.

Като наближи, видя, че по стил ниската едноетажна постройка беше наполовина японска, наполовина европейска. Издигаше се на пилони и бе заобиколена от разнебитена бамбукова ограда. Разположена бе по-настрани от останалите колиби, струпани недалеч. Оградата нямаше врата — в нея просто зееше дупка. Покривът беше сламен, предната врата — изключително солидна, стените бяха от грубо сковани дъски, а по прозорците имаше кепенци като в Холандия. Тук-там през пролуките се процеждаше светлина. Пеенето и шегите се засилиха, макар че все още не различаваше отделните гласове. Каменните плочи на пътеката водеха през занемарената градина право към верандата. При портата имаше издигнат невисок флагщок. Той спря до него и вдигна поглед. От върха му безжизнено висеше като дрипа скалъпено надве-натри холандско знаме, ала щом го видя, сърцето му лудо заби.

Входната врата рязко се отвори. Ярка светлина заля верандата. Бакус ван Нек залитна напред с полузатворени очи, отмести предното парче на панталоните си и се облекчи.

— Ах-х-х! — въздъхна той блажено. — Друго си е като се изпикае човек!

— Нали! — откликна на холандски Блакторн откъм портата. — А защо не използуваш кофа?

— Ъ? — Ван Нек се взря с късогледите си очи в тъмнината по посока на гласа. Блакторн стоеше осветен от факлите, заобиколен от самураите. — Дявол да го вземе проклет самурай! — Той се изправи с пъшкане и се поклони сковано. — Гомен насай, самурай-сама. Ичибан гомен насай на всички маймуни-сами. — Напъна се, усмихна се с върховно усилие и промърмори на себе си: — По-пиян съм, отколкото си мислех. За миг ми се стори, че диването ме заговори на холандски. Гомен насай, нее! — извика отново и се запрепъва към задния двор на къщата, като се почесваше и оправяше предното парче на панталоните си.

— Ей, Бакус, защо мърсиш собственото си гнездо?

— Кво? — Ван Нек се извърна рязко отново с полуслепите си очи към факлите, напъвайки се отчаяно да различи нещо. — Лоцмане, ти ли си? Проклетите ми очи, нищо не виждам! Ти ли си, за бога, лоцмане?

Блакторн се засмя. Старият му приятел имаше такъв безпомощен, глупав вид.

— Аз съм! — И се обърна към самураите, които наблюдаваха с едва прикрито презрение. — Маме курасай. Чакайте ме, моля.

— Хай, Анджин-сан.

Блакторн пристъпи напред и този път струящата през вратата светлина освети двора и той видя колко беше замърсен. С отвращение прескочи някакви боклуци и изтича нагоре по стъпалата.

— Здрасти, Бакус! Май си понадебелял, а? — тупна го той дружески по рамото.

— Исусе Христе, ама наистина ли си ти?

— Разбира се, че съм аз!

— Ние отдавна вече те отписахме. — Ван Нек се пресегна и го докосна, за да се увери, че няма грешка и не сънува. — Исусе Христе, благодаря ти, че откликна на молитвите ми! Какво става с теб, лоцмане, откъде изникна? Не, това е някакво чудо! Наистина ли си ти?

— Да. А сега, моля те, оправи си гащите и да влезем вътре — каза Блакторн, който се смущаваше от присъствието на самураите.

— Какво? Ах, да, извинявай, аз… — Ван Нек се оправи набързо и по бузите му се затъркаляха едри сълзи. — Господи, лоцмане… Аз пък си помислих, че злите духове отново ми играят номера. Хайде, нека те представя, а?

И той го поведе, като се олюляваше леко, но голяма част от опиянението му се бе изпарила от внезапната радост. Блакторн го последва. Ван Нек отвори вратата и го пусна да мине пръв, след което се опита да надвика прегракналото пеене:

— Момчета! Вижте какво ни донесе Дядо Коледа! И за по-голям ефект тръшна силно вратата. Настъпи мъртво мълчание.

На Блакторн му потрябва известно време, докато очите му привикнат с мътната светлина. Зловонният въздух почти го задушаваше. Всички зяпаха с отворени уста, сякаш бяха съзрели задгробен дух. В следващия миг дойдоха на себе си и избухнаха в радостни крясъци, приветствия, опитваха се да го прегърнат, да го потупат по гърба и викаха едновременно.

— Лоцмане, къде беше през цялото това… Я си пийни… Господи, нима е възможно… Да пикая в шапката си, толкова се радвам да те… Бяхме те отписали вече… Не, добре сме, повечето сме добре… Ставай от стола, курво, лоцман-самата ще седне на най-хубавия ни стол… Ей, донеси грог! Бързо, дявол да те вземе, бързо!… А бе я се махайте, и аз искам да му стисна ръката…

Най-сетне Винк надвика врявата:

— Един по един, момчета! Дайте му възможност да дойде на себе си! Дайте на лоцмана да седне и чаша грог, за бога! И аз в първия момент го взех за самурай.

Някой пъхна в ръката на Блакторн дървена чаша. Той седна на паянтовия стол и всички вдигнаха чаши за наздравица, след което потокът от въпроси се отприщи отново.

Блакторн се огледа. В стаята имаше пеейки, няколко грубо сковани стола, маси и всичко това се осветяваше от свещи и газени лампи. Направо върху мръсния под се мъдреше голяма бъчва саке. Една от масите бе отрупана с мръсни чинии. Виждаше се също голям къс недопечено месо, накацано от мухи.

До самата стена му се кланяха на колене шест мърляви жени.

А неговите хора, грейнали в усмивки, го чакаха да започне разказа си: готвачът Сонк, помощник-боцманът и главен артилерист Йохан Винк, немият Саламон, юнгата Кроок, специалистът по платната Гинзел, главният търговец и ковчежник Бакус ван Нек и накрая вторият търговец Ян Ропер, седнал както винаги встрани от другите, с познатата кисела усмивка на тясното си, изопнато лице…

— А къде е капитанът? — попита Блакторн.

— Умря, лоцмане, умря… — отвърнаха му един през друг шест гласа и започнаха да му разказват едновременно как е станало, докато Блакторн не издържа и вдигна ръка:

— Кажи ти, Бакус!

— Умря, лоцмане. Така и не излезе от ямата. Нали си спомняш колко беше зле? След като те отведоха… същата нощ го чухме, че нещо се дави… Нали така беше, момчета?

Последва одобрителен хор, а ван Нек добави:

— Аз седях до него, лоцмане. Опита се да гребне вода, но във варела нямаше нито капка и той започна да се задъхва, да стене… Не знам колко продължи това — бяхме наплашени до смърт — но по едно време нещо се задави и след това… с една дума умря. Много беше страшно, лоцмане.

— Че беше страшно, беше. Наказание, изпратено ни от всевишния — обади се Ян Ропер.

Блакторн ги огледа един по един.

— Да не би някой да го е ударил, за да не крещи, а?

— О, не, не! — побърза да отговори ван Нек. — Той едва-едва стенеше. Оставихме го в ямата заедно с другия — японеца, — нали си спомняш? Онзи, дето се опита да се удави в кофата с пикнята? После Оми ги накара да изнесат тялото на Шпилберген и да го изгорят. А онзи, другият нещастник, си остана долу. Оми му хвърли нож и той си разпра корема, а самураите запълниха ямата с пръст. Нали си го спомнящ, лоцмане?

— Да. А какво стана с Маецукер?

— Най-добре Винк да ти разкаже.

— Старият плъх изгни, лоцмане — започна Винк, но другите го прекъснаха и един през друг заразказваха подробности, докато накрая Винк изрева: — Млъкнете, за бога! Бакус ме помоли аз да разкажа! После ще ви дойде редът!

Гласовете стихнаха и Сонк се обади насърчително:

— Хайде, Йохан, започвай.

— Отначало, лоцмане, започна да загнива ръката му. Нали му я порязаха по време на боя? Помниш за кой бой говоря, нали? Дето ти загуби съзнание. Господи, Исусе Христе, имам чувството, че беше преди сто години. Но както и да е, ръката му започна да гноясва. Пуснах му кръв на другия ден и на следващия още веднъж. После взе да се зачервява. Казах му, че е по-добре да я пристегна, за да не отиде цялата — колко пъти му казвах, всички му го казвахме, но не ни послуша. На петия ден ръката се вмириса. Хванахме го насила и изрязахме по-голямата част от загнилото, но нищо не помогна. Аз си знаех, че няма смисъл, но някои смятаха, че си заслужава да опитаме. Жълтото копеле, лекарят, идва на няколко пъти, но и той нищо не можа да направи. Старият плъх живя още ден-два, но загниваше все по-надълбоко и страшно се мяташе и бълнуваше. Към края вече ни се наложи да го връзваме.

— Така беше, лоцмане — потвърди Сонк, като се почесваше блажено. — Връзвахме го, нямаше как.

— С тялото му какво стана? — попита Блакторн.

— Качиха и него на хълма и го изгориха. Искахме да ги погребем двамата с капитана както трябва, по християнски, но не ни позволиха. Само ги изгориха.

Настана тишина.

— Но ти не си докоснал чашата си, лоцмане!

Блакторн я вдигна към устата си и отпи. Чашата беше мръсна и усети как му се повдига. Чистият неразреден спирт опари гърлото му. Имаше чувството, че вонята на мръсните не къпани тела и непраните омазнени дрехи ще го събори на земята.

— Как ти се струва грогът, лоцмане? — поинтересува се ван Нек.

— Добре е, добре.

— Хайде, Бакус, разкажи му!

— Ами аз го правя, лоцмане! — гордо заяви ван Нек, огрян от щастливите усмивки на другарите си. — Вече го произвеждаме в цели бурета. Ориз, плодове и вода — оставяме ги да ферментират, чакаме около една седмица и после с помощта на малко магия… — Шишкото се закикоти и се почеса доволно. — По-добре ще е, разбира се, да го подържим една година да отлежи, ама кой ще ти чака толкова — на бърза ръка го изпиваме… — Той млъкна. Не ти ли харесва?

— Хубав е, хубав… Извинете ме… — Блакторн бе забелязал въшка в редичката коса на ван Нек.

— А ти, лоцмане? — предизвикателно попита Ян Ропер. — добре си, както виждам. Какво стана с теб?

Последва нов порой от въпроси, който заглъхна чак когато Винк се развика:

— Оставете го да си каже приказката! — И сам избухна доволен: — Божичко, като те видях до вратата, в първия момент си помислих, че е някоя от маймуните — честна дума!

Отново всички се съгласиха в хор и този път ван Нек надвика останалите:

— Така си е! Заради тия идиотски кимона. Приличаш на някоя жена, лоцмане, или на някой от онези… полумъже. Сигурно умираш за нормални човешки дрехи. Слушай, твоите са тук, при нас. Пристигнахме в Йедо на „Еразъм“. Привързаха го тук и ни позволиха да си вземем дрехите и нищо друго. Та взехме и твоите, разрешиха ни, за да ти ги пазим, ако дойдеш. Донесохме цялата ти торба с вещите. Сонк, я иди ги донеси!

— Ще ги донеса, Бакус, но по-късно. Страх ме е да не изпусна нещо.

— Добре. — Тънката усмивка на Ян Ропер беше подигравателна както винаги.

— Мечове и кимоно — като истински езичник. Може би ти допада повече и да живееш като езичник, а лоцмане?

— Дрехите им държат хладно, по-удобни са от нашите — отговори Блакторн, но се чувствуваше някак си неудобно. — Бях забравил вече, че има и друго облекло. Толкова неща се случиха… Други дрехи нямах, така че свикнах вече да ги нося. Не съм се замислял много за тях. Но без съмнение са по-удобни.

— А тези мечове истински ли са?

— Да, разбира се, защо?

— На нас не ни разрешават оръжие. Никакво! — озъби се Ян Ропер. — Защо на теб ти е разрешено? Като на самурай-езичник!

Блакторн се изсмя:

— Не си се променил, Ян Ропер. Все така си по-свят и от светците. Е, ще дойде време, ще ви разкажа и за мечовете си, но преди това най-приятната новина, горе-долу след месец ще отплаваме в открито море!

— Исусе Христе, лоцмане, вярно ли е? — възкликна Винк.

— Да.

Гръмко „ура!“ разцепи въздуха, последвано от нов порой от въпроси и отговори.

— Аз казах ли ви, че ще се измъкнем… казвах ли ви, че господ е с нас… Оставете го да говори… Дайте думата на лоцмана…

Най-сетне Блакторн вдигна ръка. Забеляза отново жените, все така мълчаливо коленичили, още по-смирени под неговия поглед.

— Кои са тези жени?

Сонк се засмя.

— Това са нашите курви, лоцмане, при това знаеш ли колко евтино ни излизат! Точно до нас има пълна къща, пък и в селото колкото щеш…

— Послушни са като зайци — намеси се Кроок.

— Така е, лоцмане — продължи Сонк. — Вярно, че са ниски и кривокраки, но затова пък нямат болести. Искаш ли някоя от тях, лоцмане? Имаме си и легла, не сме като тукашните маймуни. Всеки си има легло и стая…

Гласът на Ян Ропер се извиси отново:

— Потрябвали са му на лоцмана вашите блудници! Той си има свои, нали, лоцмане?

Лицата им сияеха.

— Вярно ли е, лоцмане? Имаш ли си жени? Ей, я ни разкажи! Нали като тези маймуни няма втори…

— Я ни разкажи за твоите, лоцмане — почеса се пак по въшливата глава Сонк.

— Много неща има за разказване, но само насаме — каза Блакторн. — Тук и стените имат уши. Отпратете жените, пък после ще говорим.

Винк им посочи с пръст вратата.

— Изчезвайте, хай!

Жените се поклониха, промърмориха благодарности и извинения, измъкнаха се тихо и безшумно затвориха след себе си вратата.

— Първо за кораба. Просто е невероятно! Искам да ви благодаря и да ви поздравя за прекрасната работа, която сте свършили. Щом се приберем в къщи, ще настоявам да ви възнаградят с тройно по-голям дял от плячката за труда, който сте положили, че и допълнително възнаграждение… — Той забеляза как те взеха да се споглеждат смутено. — Какво има?

— Не сме ние, лоцмане — поясни притеснено ван Нек. — Хората на крал Торанага свършиха всичката работа. Винк само им показа какво да правят, но ние самите нищо не сме пипнали…

— Какво?

— Не ни позволиха да припарим повече до кораба. Освен Винк никой не се е качвал след това. Той ходи по веднъж на всеки десет-дванадесет дни. Така че нищо не сме правили по кораба.

— Само той — потвърди и Сонк. — Йохан им показа как да свършат работата.

— И как се разбираш с тях, Йохан?

— Има един самурай, който говори португалски — колкото да се разберем криво-ляво. Името му е Сато-сама и той отговаря за нас, откак сме пристигнали. Попита кои измежду нас са офицери и моряци. Ние казахме, че Гинзел, само че той е повече артилерист, аз и Сонк, който…

— Който е най-некадърният готвач, дето…

— Затваряй си мръсната уста, Кроок!

— Дявол да го вземе, ти на суша не можеш да готвиш като хората, камо ли по време на плаване!

— Млъкнете и двамата! — скара им се Блакторн. — Продължавай, Йохан.

— Сато-сама ме попита какви са повредите на кораба и аз му обясних, че трябва да се килне, за да се изстърже корпусът и да се Позакърпи, казах му и за всичко друго, което се сетих, и те се заловиха за работа. Килнаха го много добре, почистиха дъното и го лъснаха, като че ли е кралски палат — искам да кажа, че самураите нареждаха, а другите маймуни работеха като бесни — не мога да ти кажа колко народ бяха, но няколко стотици имаше. Господи, лоцмане, ти не си виждал такива работници!

— Вярно е — потвърди И Сонк. — Работиха като грешни дяволи.

— Аз направих каквото можах… господи, лоцмане, мислиш ли, че наистина ще можем да се измъкнем?

— Да, ако имаме търпение и…

— Ако рече господ, лоцмане — само тогава.

— Да, може и да си прав — съгласи се Блакторн и си помисли: какво значение има, че Ропер е фанатик? Имам нужда от него — от всички тях. И от божията помощ. — Да, божията помощ ще ни потрябва — повтори той на глас и се обърна пак към Винк: — Как е килът?

— В пълен ред, лоцмане. Свършиха всичко много по-добре, отколкото допусках. Тези копелета са незаменими дърводелци, въжари и корабостроители — не отстъпват по нищо на холандските. И снаряжението е безупречно — всичко.

— Платната?

— Направиха ги от коприна и са здрави като брезент. Имаме и запасен комплект. Свалиха нашите и ги прекопираха съвсем точно. Оръдията са също в изрядно състояние, всички са монтирани по местата си и има предостатъчно барут и снаряди. Корабът е готов да отплава с отлива — ако трябва още довечера. Е, разбира се, не е извеждан в открити води и докато не извие буря, няма да знаем как ще се справят платната, но си залагам душата, че корпусът е също тъй здрав, както в деня, в който го свалиха от доковете на Зюдер Зее — дори по-здрав, защото сега гредите са насмолени, слава богу. — Винк млъкна за миг да си поеме въздух. — Кога отплаваме?

— След около месец.

Те започнаха да се ръгат един друг с лакти, преизпълнени с възторг, и гръмко за-вдигаха наздравици за лоцмана и кораба.

— А как сме с вражеските кораби? Има ли наблизо? Каква ще е плячката? — попита Гинзел.

— Огромна — за такава плячка не сте и мечтали. До един ще станем богати. Последва още един изблик на радост.

— Крайно време беше!

— Богат съм, значи? Ще си купя замък.

— Господи боже мой, щом се прибера у дома…

— Богати! Ура за лоцмана!

— Значи, ще има католици за трепане? Това е добре — доволен измърка Ян Ропер. — Много добре.

— Какъв е планът, лоцмане? — попита ван Нек и всички замълчаха.

— След малко ще стигнем и до плана. Имате ли пазачи? Можете ли да се движите свободно, по своя воля? Колко често…

— Можем да се движим навсякъде из селото, на около левга около къщата — бързо отвърна Винк. — Но не ни е позволено да ходим в Йедо, нито…

— Нито да преминаваме моста — доволен се намеси Сонк. — Кажи му за моста, Йохан.

— О, за бога, тъкмо щях да стигна до моста, Сонк. Престани да ме прекъсваш най-сетне. На половин миля югозападно оттук има един мост, Лоцмане. И на него има много надписи. Само до него ни пускат. Не можем да го прекосим. Всеки път един самурай ни казва „кинджиру“. Знаеш ли какво значи „кинджиру“, лоцмане?

Блакторн кимна, но премълча.

А иначе можем да ходим където си искаме. Но само до бариерата. На половин левга разстояние сме оградени от бариери, в пълен кръг. Господи, не мога да повярвам, че скоро ще си бъдем у дома.

— Кажи му за доктора, и за…

— Самураите ни изпращат от време на време един доктор, лоцмане, и ни карат да си сваляме дрехите и да ни преглежда…

— Да. Да му се отще всичко на човек — някакво си гадно езическо копеле ни оглежда, като че ли сме…

— Но като оставим това, лоцмане, не ни закачат изобщо, освен…

— Ей, не забравяй да кажеш, дето докторът ни дава едни гадни билки, викат им ча. Трябвало да ги киснем в гореща вода и да ги пием, ама ние ги изхвърляме. Като ни е зле, добрият стар Йохан ни пуска малко кръвчица и пак се оправяме.

— Така е — додаде и Сонк. — Направо ги изхвърляме.

— А освен това, само дето…

— Тук сме си добре, лоцмане, а не като първия път…

— Така си е. Отначало…

— Разкажи му също, дето ни проверяват, Бакус.

— Тъкмо щях да му кажа — ама имайте малко търпение, за бога! Стига сте ме прекъсвали така! Човек не може да си каже думата — веднага започвате да дрънкате! Я ми долейте чашата! — Ван Нек задоволи жаждата си и продължи: — На всеки десет дни пристигат няколко самураи, строяват ни отвън и ни преброяват. После ни дават чували с ориз и пари — медни монети. Стига ни за всичко и дори ни остава. Сменяме ориза за месо и какво ли не — плодове и всичко, каквото ни потрябва. От всичко си имаме предостатъчно, пък и жените са послушни като зайци. А отначало…

— В началото не беше така. Я му разкажи как беше, Бакус. Ван Нек се отпусна на пода.

— Божичко, дай ми малко сили.

— Зле ли ти е, момчето ми? — разтревожи се Сонк. — Я по-добре спри да пиеш, че да не ти се върнат бесовете, а? От време на време го нападат бесове, лоцмане, горе-долу веднъж в седмицата. Впрочем ние до един си патим от тях.

— Ама ще млъкнеш ли, докато разказвам на лоцмана?

— Кой, аз ли? Че аз дума не съм обелил. Никой не ти пречи да говориш. На, ето ти чашата.

— Благодаря, Сонк. Та, значи, лоцмане, отначало ни настаниха в една къща в западната част на града…

— Близо до нивите беше…

— Дявол да те вземе, Йохан, тогава ти разказвай!

— Добре, ще разкажа. Божичко, лоцмане, ако знаеш колко ужасно беше! Нито храна, нито капка спирт, а къщата беше от онези отвратителни хартиени кутийки, дето не можеш да си почовъркаш из носа, без да те види някой. На всичко отгоре при най-малкия шум довтасваха съседите и разни самураи, а на кой му се иска тези диванета да му размахват мечовете си под носа? Веднага започват да ни крещят, да ни заплашват и да ни карат да пазим тишина. Една нощ обаче някой преобърна свещта и тези маймуни вдигнаха такава олелия! Господи, да ги беше чул! Запъплиха като мравки с кофи вода, бесни от яд, съскаха, кланяха се и ругаеха… При това пострада само една единствена нещастна стена! Като хлебарки плъзнаха из къщата, копелетата. На човек му…

— Продължавай де!

— Ти ли искаш да разказваш?

— Продължавай, Йохан, не му обръщай внимание. Той е само един прост готвач.

— Какво…

— О, я си затваряйте устата, за бога! — побърза да възобнови разказа си ван Нек. — На другия ден, лоцмане, ни изведоха оттам и ни настаниха в друга къща, близо до пристанището. Ама и там не беше по-добре. Няколко седмици след това Йохан се натъкна на тази къща. По онова време, само на него му разрешаваха да излиза, заради кораба. Сутрин идваха да го вземат и вечер го връщаха. Та излязъл да полови риба — ние сме само на стотина метра от реката… Я по-добре ти разкажи, Йохан.

Блакторн усети сърбеж по голия си крак и го почеса, без да се, замисли. Засърбя го още повече. Тогава забеляза леко подутото зачервено петънце — беше го ухапала бълха. А Винк гордо продължи:

— Точно така беше, както Бакус го разказа, лоцмане. Попитах Сато-сама дали можем да се преместим тук и той каза: добре, защо не. Понякога ми даваха да половя риба с някоя от техните лодки, колкото да минава времето. И носът ми ме доведе тук, добрият стар нос, който никога не ме лъже и този път пак надуши кръвта.

— Кланица! — възкликна Блакторн. — Кланица и кожарска работилница! Това е… Той млъкна и пребледня.

— Какво има? Какво ти става?

— Това е село на ета! Боже мой, тук, значи живеят ета?

— Че какво им е на етите? — учуди се ван Нек. — Разбира се, че са ети. Блакторн замаха по комарите, които гъмжаха из въздуха, и усети как цялата кожа го сърби.

— Проклети буболечки… Тук наблизо има и кожарска работилница, нали?

— Да, няколко преки по-нагоре. Защо?

— Нищо. Чак сега познах миризмата.

— Какво им е на етите?

— Нищо, просто не се досетих, колко съм глупав! Ако бях видял някой мъж, щях да го позная по късата коса. Но с жените човек никога не знае… Извинявай, Винк, продължавай.

— Та тогава те казаха…

Но Ян Ропер го прекъсна:

— Чакай малко, Винк. Какво има, лоцмане? Какво им е толкова на етите?

— Нищо особено, просто японците ги имат за много различни хора. Те са палачи, обработват кожите на животните и се занимават с умрелите. — Усети погледите им, особено на Ян Ропер. — Ета обработват кожите — опита се той да поясни с безгрижен глас, — убиват старите коне и волове и пипат трупове.

— Че какво лошо има в това? Ти самият си погребал досега поне десетина души, увивал си ги лично в саваните, измивал си ги… пък и всички ние, нали? Сами си режем месото и цял живот сме го правили. А Гинзел е бил и палач — бесил е хора… Какво лошо има в това?

— Нищо — отговори Блакторн и макар да знаеше, че казва истината, все пак се чувствуваше омърсен.

— Етите са най-добрите еретици, на които сме попадали досега — изпръхтя Винк. — Най-много приличат на нас в сравнение с другите копелета. Голям късмет извадихме, че попаднахме тук, лоцмане, защото нямаме проблеми с прясното месо и лойта. Много лесно си ги набавяме…

— Така си е. Ако ти беше поживял малко сред етите…

— Господи, Исусе Христе, лоцманът през цялото време е трябвало да живее сред онези! Откъде да знае къде е хубавото? Защо не изтичаш за Мери Дебелия задник, Сонк?

— Или може би…

— Не, тя не става за него, на лоцмана му трябва нещо по-специално. Я да попитаме най-добре мама-сан…

— Бас държа, че се е затъжил за малко месце. Ей, Сонк, я му отрежи едно хубаво парче!

— Сипете му още грог…

— Три пъти ура за лоцмана…

Сред веселата глъч ван Нек потупа Блакторн по рамото и възкликна:

— Стари приятелю, най-сетне си пак у дома си. Господ чу молитвите ни и всичко е вече наред. У дома си, стари приятелю. Чувай, ще ти отстъпя моето легло… Настоявам да…

Блакторн весело им махна за последен път. Откъм тъмнината, от отсрещната страна на малкото мостче, се дочуваха радостни подсвирквания. Ала щом се обърна, изкуственото му веселие го напусна, и той зави зад ъгъла, където веднага го оградиха десетина самураи.

По обратния път към крепостта усещаше някакво странно объркване в мислите си. Нищо им нямаше на ета и всичко им имаше. Та това са моите хора, моят екипаж, а тези тук са езичници, чужденци и врагове…

Минаваше като в унес през улици, улички и мостове. В един момент се усети, че е пъхнал ръка под кимоното си и се чеше. Веднага спря.

— Тези гнусни, мръсни…

Развърза пояса си, смъкна с рязко движение влажното кимоно и го запрати в канавката, сякаш бе осквернено.

— Додзо, нан десу ка, Анджин-сан? — попита обезпокоен един от самураите.

— Нани мо. Нищо, за бога.

И Блакторн продължи така, понесъл мечовете си.

— А! Ета! Уакаримасу. Гомен насай.

Самураите се разприказваха помежду си, но той не им обръщаше внимание. Така ми е по-добре, мислеше си с облекчение, без да забелязва, че е полугол, а само че, откак свали нападнатото от бълхи кимоно, вече не го сърбеше. Господи, какво ли не бих дал сега за една баня!

Беше разказал на екипажа за приключенията си, без да споменава обаче, че е самурай, хатамото и приближен на Торанага, нито пък за Фуджико. Нито за Марико. Също така не им разказа, че ще влязат със сила в пристанището на Нагасаки и ще нападнат Черния кораб, че ще бъде начело на самураите. Има време за това, уморено си каза той. И за всичко останало.

Бих могъл да им разкажа някога за Марико-сан?

Дървените му сандали затропаха по дъските на Първия мост. Застаналите на пост самураи, също полуголи, се отпуснаха, щом го видяха, и учтиво му се поклониха, докато минаваше покрай тях, като напрегнато го наблюдаваха под око, защото това беше необикновеният варварин, покровителствуван по такъв изумителен начин от господаря им Торанага, и на когото — невероятно! — Торанага бе оказал безпрецедентната за един варварин чест да го издигне в ранг хатамото и самурай.

При главната южна порта на крепостта го чакаше нов ескорт, който го придружи до собствените му покои в най-вътрешния кръг. Стаята му се намираше в една от укрепените къщи за гости и макар че беше много привлекателна, той вежливо отказа да се прибере веднага.

— Първо баня, моля — каза на самурая.

— А, разбирам. Колко сте благоразумен! Банята е насам, Анджин-сан. Нощта е много гореща, нали? Разбрах, че сте ходили при Мръсните. Другите гости високо ще оценят вашата съобразителност. Благодаря ви от тяхно име.

Блакторн не разбра всички думи, но смисълът му беше ясен. Мръсните. Това много точно определя мен и моите хора. Да, именно нас, а не онези нещастници.

— Добър вечер, Анджин-сан — поздрави го главният прислужник на банята.

Беше огромен мъж на средна възраст, с необятно шкембе и мускулести ръце. Току-що го беше събудила една прислужница да му съобщи, че пристига още един късен гост. Той плесна с ръце. Появиха се прислужничките и Блакторн ги последва в стаята за триене, където го изтъркаха, насапунисаха, измиха, а той ги помоли да повторят процедурата. След това премина в помещението с вградената под нивото на пода вана, влезе в почти врялата вода и се отпусна в нейната гореща прегръдка.

След време силни ръце му помогнаха да излезе и втъркаха благовонно масло в кожата му, размачкаха мускулите му, разтриха врата му и го поведоха към стаята за отмора, където му връчиха чисто, ухаещо на слънце памучно кимоно. С дълбока въздишка на облекчение той се отпусна на скамейката.

— Додзо, гомен насай, чай, Анджин-сан?

— Хай домо.

Чаят пристигна. Каза на, прислужницата, че ще остане да нощува там и няма да се прибере в стаята си. Останал сам на спокойствие, той засърба животворната течност и усети как тя го пречиства. „… Едни гнусни билки, викат им ча“ — спомни си той с отвращение.

— Имай търпение, не позволявай това да наруши хармонията ти — произнесе той на глас. — Те са само неуки и прости глупаци, които не са виждали такива неща и не желаят да отворят умовете си за тях. И ти беше същият. Но нищо, сега ще можеш да ги научиш.

Пропъди ги от мислите си и се пресегна за речника. Ала тази вечер, за пръв път, откак притежаваше книгата, Блакторн я остави внимателно настрана и духна свещта. Прекалено съм уморен — каза си той.

Но не дотам, че да не си отговори на един прост въпрос: дали те са невежите глупци, или той е този, който живее в заблуда?

Ще си отговоря по-късно, когато му дойде времето. Засега знам само, че не бих желал да са около мен.

Обърна се на другата страна, пропъди въпроса от ума си и заспа.

Събуди се освежен. Видя сгънатото чисто-кимоно, набедрена превръзка и таби. Ножниците на мечовете му бяха излъскани. Облече се бързо. Отвън вече го чакаха самураите и му се поклониха.

— Днес ние ще ви охраняваме, Анджин-сан.

— Благодаря. Отивам кораб сега?

— Да. Ето ви пропуска.

— Добре. Благодаря. Мога ли да ви знам името, моля?

— Мусаши Мицутоки.

— Благодаря, Мусаши-сан. Тръгваме сега?

Запътиха се към пристанището. „Еразъм“ бе завързан здраво на около шест метра дълбочина. Песъчливото дъно му се видя чудесно. Гмурна се покрай корпуса и заплува под кила. Почти нямаше водорасли, само няколко ракообразни животинки се бяха прикрепили с хоботчетата си към чистия кил. Кормилото също беше в пълен ред. В барутния склад — сух и безупречно чист — намери кремък и удари една искра към малката купичка барут, оставена за проба. Тя моментално се възпламени — състоянието на барута беше великолепно.

Горе при главната мачта започна да се оглежда за издайнически пукнатини. Не откри нищо такова, нито пък горе, където се изкачи, нито по останалите мачти. Много от въжетата и фаловете бяха съединени погрешно, но половин вахта беше достатъчна, за да се справят.

Върнал се на квартердека, той си позволи една широка усмивка. „Здрав си като… като какво?“ Не можа да измисли сравнението, достойно за състоянието на кораба, така че само се засмя и слезе отново долу. В каютата си се почувствува чужд. И много сам. Мечовете му бяха положени върху койката. Докосна ги, после извади от ножницата Стария търговец на масло. Изработката беше великолепна, острието — като бръснач. Правеше му удоволствие да го оглежда, защото беше истинско произведение на оръжейното изкуство. Но смъртоносно произведение, додаде той както винаги наум, като го обръщаше към светлината.

Колко смърт си причинил през двестагодишния си живот? И колко още живот ще отнемеш, преди самият ти да умреш? Дали наистина някои от мечовете притежават собствен живот, както твърди Марико. Марико…

Какво Марико? Погледът му се спря на моряшкия му сандък, отразен в стоманата, и това го извади от внезапно обзелата го меланхолия.

Прибра Стария търговец в ножницата — внимателно, без да се докосва до острието, защото според преданието дори най-лекият допир е в състояние да го повреди.

Облегна се на койката и впи поглед в празния сандък.

— Ами дневници? Ами навигационни инструменти? — попита той отражението си в медната лампа, излъскана също тъй изрядно, както и всичко останало. И сам си отговори:

— Ще си набавиш в Нагасаки заедно с екипажа. И трябва да обезвредиш Родригес. Още преди нападението. Така ли е?

Видя как усмивката му стана по-широка.

— Май си напълно сигурен, че Торанага ще те пусне, а?

— Да — отговори си уверено той. — Независимо дали ще отиде в Осака, аз ще си получа исканото. Ще получа също и Марико.

Доволен, той пъхна мечовете в пояса-си, изкачи се на палубата и изчака да запечатат отново вратата.

Прибра се в крепостта преди пладне, така че отиде да обядва в стаята си. Сипа си ориз и две порции риба, печена на дървени въглища и залята със соев сос — готвачът я беше приготвил по негови лични указания. Малко шише саке и чай.

— Анджин-сан?

— Хай?

Вратата се отвори. Фуджико се усмихна притеснено и се поклони.

Глава четиридесет и девета

— Съвсем те бях забравил — каза той на английски. — Боях се да не си умряла.

— Додзо годзиемашита, Анджин-сан, нан десу ка?

— Нани мо, Фуджико-сан — засрами се той от себе си. — Гомен насай. Хай. Го мен насай. Ма-суваре одоройта хонто ни мата аете уреши. Моля да ме извинете, изненада. Приятно ми е да ви видя. Седнете, моля.

— Домо аригато годзиемашита — отговори тя и добави с тънкия си висок глас колко се радва да го види, колко по-добре говори японски, как хубаво изглежда и най-вече колко е доволна, че най-сетне е тук.

Той видя колко й беше неудобно да коленичи на възглавницата срещу него.

— Краката… — Опита се да си спомни как беше думата „изгорял“, но не можа и затова каза: — Крака силно болят?

— Не, извинете. Само малко ме наболява като сядам — отговори Фуджико, мъчейки се да разчита думите от устните му. — Крака малко болят, много съжалявам.

— Моля, покажете.

— Ах, извинете, Анджин-сан, не бих искала да ви досаждам. Имате си други грижи. Аз съм…

— Не разбирам. Прекалено бързо, съжалявам.

— Ах, извинете. Краката добре. Не безпокоят — примоли му се тя.

— Безпокоят. Вие наложница, нали? Никакъв срам! Покажете сега!

Тя послушно стана. Явно бе смутена, но веднага започна да развързва връзките на пояса си.

— Моля, повикайте прислужница — нареди той.

Тя се подчини. Вратата почти веднага се отвори и някаква непозната жена се втурна да й помага.

Първо развързаха твърдия колосан пояс. Прислужницата сложи настрана камата на Фуджико, поставена в калъф, а сетне и пояса.

— Как са казваш? — попита я той без излишна вежливост, както подобава на един самурай.

— Ах, извинете, господарю, много се извинявам. Казвам се Хана-ичи.

Той изръмжа, както се полагаше. Госпожица Първоцвет — какво хубаво име. Обикновено прислужниците се наричаха госпожица Четка, Жерав, Риба, Втора метла или Четвърта луна, Звезда, Дърво, Клонче и т.н.

Хана-ичи беше на средна възраст, силно разтревожена. Бас държа, че е стара семейна прислужница, каза си той. Най-вероятно васал на покойния съпруг на Фуджико! Съпруг! И за него съвсем бях забравил. И за детето — което, както и съпругът, е било убито от този звяр Торанага, който не е звяр, а даймио и е много добър, може би велик водач. Да. Възможно е съпругът да си е заслужил смъртта, ако знаех как стоят в действителност нещата. Но не и детето. За това няма никакво оправдание.

Фуджико съблече зеленото си на едри фигури външно кимоно. Пръстите й потреперваха, докато развързваше коприненото поясче на жълтото си долно кимоно и също го свлече на пода. Кожата й беше бледа и гърдите й, които се открояваха през гънките на тънката материя, бяха малки и плоски. Хана-ичи се спусна на колене и развърза долната й фуста, която се спускаше от кръста до земята, за да може господарката й да я съблече.

— Ийе — каза той, приближи се и повдигна ръба на фустата. Изгарянията започваха от задната страна на прасците й. — Гомен насай — добави той.

Тя стоеше, без да помръдне. Капчица пот се стече по бузата и размаза малко грима на лицето й. Той повдигна полата още по-високо. Кожата откъм Задната част на краката й беше цялата изгорена, но явно беше напълно зараснала. Новата кожа вече се бе образувала и нямаше и следа от инфекция или загнояване, а само чиста кръвчица, където кожата се бе напукала при колениченето.

Той бутна кимоната настрана и развърза колана на фустата. Следите от изгарянията свършваха някъде в горната част на бедрата й, прескачаха задника, където е била притисната от гредата и по този начин защитена от нея, и започваха отново от кръста нагоре, който също бе обгорен. Новата кожа вече се бе образувала, леко набръчкана, не особено приятна за гледане, но затова пък всичко зарастваше отлично.

— Доктор много добър. Най-добър, който съм виждал. — Той й подаде кимоната.

— Много добър, Фуджико-сан. Белезите — какво значение? Нищо. Аз виждам много ранени в пожар, разбирате ли? Винаги искам да видя, тогава знам доктор добър или лош. Доктор много добър. Буда бди над Фуджико-сан. — Той сложи ръце на раменете й и я погледна в очите. — Не се безпокойте сега. Шигата га най, нее? Разбирате?

От очите й изведнъж потекоха сълзи.

— Моля да ме извините, Анджин-сан. Аз съм тъй смутена! Извинете глупостта ми — останах там безпомощна, като малоумна ета. Трябваше да бъда до вас, да ви пазя, а вместо това останах в къщата с прислугата. Нямаше какво да правя там, нямаше защо да стоя в онази къща…

Той я прегръщаше състрадателно и я остави да се наприказва, макар че разбра много малко от казаното. Трябва да разбера с какво я е лекувал лекарят, мислеше си той възбудено. Това е най-бързото и ефикасно лечение, което съм виждал. Всеки капитан на кораб на нейно величество трябва да знае какво е това лекарство — впрочем всеки капитан на всеки европейски кораб трябва да го знае. Момент — струва ми се, че всеки капитан би платил в чисто злато за тази тайна. Би могъл да натрупаш състояние. Да, но не по този начин, укори се той, не по този начин. Никога не прави пари от моряшката болка.

Тя обаче е имала голям късмет, че са пострадали краката отзад и гърба й, а не лицето. Погледна я отново. Лицето й беше все така плоско, някак си квадратно, зъбите й — все така остри и ситни като на гризач, но топлината, излъчвана от очите й, компенсираше грозотата. Той я прегърна още веднъж.

— Сега никакъв плач. Заповед.

Изпрати прислужницата за чай, саке и още възглавници и й помогна да се излегне удобно върху тях, макар че тя отначало се смущаваше и не искаше да се подчини.

— Как да ви се отблагодаря? — питаше тя.

— Няма благодаря. Връщам… — Блакторн са замисли, но не можа да си спомни как беше на японски „услуга“ и „спомням си“, затова измъкна речника и го запрелиства. — Услуга — о-негай… спомням си — амайдасу. Хай, мондосо о-негай. Оми десу ка? Връщам услуга. Спомняте ли си Оми? — Той вдигна юмруци и изимитира с насочените си показалци два пищова. — Оми-сан, спомняте ли си?

— Да, разбира се — сети се тя. После, учудена, помоли да разгледа книгата. Не беше виждала дотогава латинско писмо и колонките с японски йероглифи, съпоставени с надписи на латински и португалски, нищо не й говореха, ала тя бързо схвана смисъла. — Това е книга на всичките ни… извинете. Книга с думи, нали?

— Хай.

— Хомбун?

Той й показа как да намери в речника думата на латински и португалски.

— Хомбун — дълг — показа й той. После добави на японски: — Разбирам дълг. Самурай дълг, нали?

— Хай — плесна тя радостно с ръце, сякаш й беше показал някаква вълшебна играчка. Всъщност речникът си е вълшебен, помисли той, дар от всевишния. Той ми отключва нейния ум и ума на Торанага и скоро ще мога свободно да говоря японски.

Тя го попита за още думи и той й ги превеждаше на английски, латински или португалски, като всеки път разбираше какво го пита и всеки път откриваше думата. Речникът нито веднъж не го подведе.

Потърси още една дума.

— Маджупу десу нее? Това е вълшебство, нали?

— Да, Анджин-сан. Вълшебна книга — отпи тя от чая си. — Сега ще мога да разговарям с вас. Истински да разговарям.

— Малко. Само бавно, разбирате?

— Да, моля ви да имате търпение с мен. Моля да ме извините.

Огромната камбана на кулата удари часа на козата и храмовете на Йедо откликнаха като ехо.

— Аз тръгвам сега. При господар Торанага.

И той пъхна книгата в ръкава си.

— Аз ще чакам тук, моля ви, ако позволявате.

— Къде живеете?

Тя посочи.

— Ей там, моята стая е в съседство. Моля да ме извините, че съм тъй рязка…

— Бавно. Говорете бавно. Говорете просто.

Тя повтори бавно, с още повече извинения.

— Добре. Ще ви видя по-късно.

Тя се опита да стане, но Блакторн поклати глава и излезе на двора. Небето беше закрито от облаци, въздухът тежеше, не се дишаше. Навън го чакаше охраната му. След малко вече крачеха по двора на главната кула. Там беше и Марико, по-крехка и по-въздушна от всякога, с лице като от алабастър под златисто-жълтия слънчобран. Беше облечена в тъмнокафяво кимоно, поръбено със зелено.

— Охайо, Анджин-сан. Икага десу ка? — поклони се тя официално.

Той й каза, че е добре и щастливо продължи да поддържа разговора на японски, което им беше обичай, поне доколкото можеше, и преминаваха на португалски само когато той се уморяваше или предпочитаха да не ги разберат.

— Ти… — предпазливо се обади той на латински, когато се заизкачваха по стълбите на кулата.

— Ти — отзова се тя като ехо на португалски, също тъй тържествена и сериозна, както и предишната вечер. — Много се извинявам, Анджин-сан, но ще ви помоля да не говорим на латински тази вечер — латинският няма да послужи за целта, за която е бил създаден.

— Къде ще мога да си поговоря с вас?

— Много трудно е да се осъществи, съжалявам много. Имам задължения…

— Нещо не е наред, нали?

— О, не — възрази тя. — Моля да ме извините, но какво може да не е наред? Всичко е както трябва.

Изкачиха още един етаж. На площадката отново им провериха пропуските както винаги половината телохранители вървяха пред тях, другата половина — зад тях. Заваляха тежки капки дъжд и въздухът някак си се освежи.

— Ще вали с часове — каза той.

— Да. Но без дъжд няма да има ориз. Скоро дъждовете изобщо ще спрат — само след две-три седмици — и до идването на есента ще бъде горещо и влажно. — Тя хвърли поглед през прозореца към натежалия облак. — Есента ще ви хареса, Анджин-сан.

— Да — откликна той, загледан в „Еразъм“ там, в далечината, в пристанището. Но след малко дъждът затули и кораба, а той продължи да се изкачва. — След като приключим разговора с господаря Торанага, ще трябва да изчакаме да спре дъждът. Може би има някакво местенце, където ще можем да поговорим?

— Сигурно ще е трудно — разсеяно отвърна тя и това му се стори странно. Обикновено бързо вземаше решения и приемаше учтивите му предложения като заповеди, все едно, че беше японец. — Моля да ме извините, Анджин-сан, но за момента изживявам някои трудности и имам страшно много работа, която трябва да свърша. — Тя спря за малко и прехвърли слънчобрана си в другата ръка, подхванала края на полата си. — Как прекарахте вечерта? Как заварихте приятелите си, екипажа?

— Добре. Всичко беше много добре.

— Но не и чудесно?

— Чудесно беше — но някак си особено. — Той погледна назад към нея. — Вие май всичко забелязвате, а?

— Не, Анджин-сан, но вие дума не споменахте за тях, а през цялата седмица все за тях си мислехте. Така че няма никаква магия, много съжалявам.

Той помълча, после каза:

— Сигурна ли сте, че всичко е наред? Да нямате някакви грижи с Бунтаро-сан?

Откак бяха потеглили от Йокосе, не бе споменавал пред нея за Бунтаро, нито дори бе произнасял името му. Имаха негласно споразумение духът му да не витае около тях — още от първия момент на тяхната близост.

„Това е единствената ми молба, Анджин-сан“, прошепна тя тогава, през първата им нощ. „Каквото и да се случи по време на пътуването ни до Мишима, или — ако е рекъл бог — до Йедо, то засяга само нас двамата. Нищо няма да споменаваме за действителността. Нищо. Моля ви.“ — „Съгласен съм и се заклевам.“ — „Аз също.“ — „Освен това нека се разберем — пътуването ни свършва при Първия мост на Йедо.“ — „Не.“ — „Трябва да има край, мили мой. Нашето пътуване свършва при Първия мост. Моля ви — иначе ще умра от мъка и притеснение за вас и опасността, на която ви излагам…“

Вчера сутринта той застана пред Първия мост и усети в сърцето си внезапна тежест въпреки възторга от великолепния вид на „Еразъм“.

— А сега трябва да минем през моста, Анджин-сан — подкани го тя.

— Да. Но това е само един мост и нищо повече. Мост като всички други. Хайде, Марико-сан, вървете до мен. До мен, ако обичате. Ще вървим заедно. — И добави на латински: — И си представете, че ви нося на ръце и ръка за ръка започваме всичко отначало.

Тя слезе от носилката и премина моста редом с него. После отново се качи на носилката и се заизкачваха по лекото възвишение. Бунтаро ги чакаше при портата на крепостта.

Блакторн си спомни как в този момент му се прииска от небето да удари гръм.

— Да не би да имате неприятности с него? — попита той отново на последната площадка.

Тя само поклати глава.

— Кораб съвсем готов, Анджин-сан? Няма грешка? — попита Торанага.

— Няма грешка, господарю. Кораб отличен.

— Още колко души… Колко мъже още искате за кораб… — Торанага се обърна към Марико. — Попитайте го колко души допълнителен екипаж му трябват, за да може да отплава, Искам да съм сигурен, че е разбрал напълно какво го питам.

— Анджин-сан казва, че за да може корабът да отплава, му трябват най-малко тридесет моряци и двадесет артилеристи. Първоначалният му екипаж се е състоял от сто и седем души заедно с готвачите и търговците. За да плава и да се бие в тези води, му стигат двеста самураи.

— И смята, че ще може да наеме допълнително хора в Нагасаки?

— Да, господарю.

— Никога не бих се доверил на наемници — презрително отбеляза Торанага.

— Извинете, моля, желаете ли да му преведа тези думи?

— Какво? А, не, няма нужда.

Торанага стана и като продължаваше да се преструва на раздразнен, отиде до прозореца и се загледа в дъжда. Целият град бе скрит зад водната пелена. Дано вали с месеци, помисли си той. О, богове, нека вали поне до Нова година. Кога ли ще се срещне Бунтаро с брат ми?

— Кажете на Анджин-сан, че утре ще получи васалите си. Какъв ужасен ден! Дъждът явно няма да спре до довечера. Няма смисъл да се измокряме до кости.

— Да, господарю — чу я той да отговаря и се усмихна иронично сам на себе си. През живота си не бе имал случай лошото време да осуетява плановете му. Това вече със сигурност щеше да убеди и нея и други, които хранеха известни съмнения, че завинаги се е променил към по-лошо. Знаеше, че вече не може да се откаже от избрания път. Утре или в други ден — какво значение има? — Кажете му, че когато съм готов, ще изпратя да го известят. А дотогава да чака в крепостта.

Чу я да превежда на Анджин-саи.

— Да, господар Торанага, разбирам — отговори му Блакторн без да прибягва до нейните услуги. Но мога ли да попитам най-почтително — възможно замина Нагасаки бързо? Мисля важно. Много се извинявам.

— Ще реша по-късно — рязко отвърна Торанага, с което никак не улесни нещата на Блакторн. Махна му, че е свободен. — Лека нощ, Анджин-сан. Скоро ще реша бъдещето ви. — Видя, че на варварина много му се искаше да настоява, но възпитанието не му позволи. Добре, помисли си той. Най-сетне си усвоил някои обноски. — Кажете на Анджин-сан, че няма смисъл да ви чака, Марико-сан. Довиждане, Анджин-сан.

Марико изпълни заповедта. Торанага се обърна отново към града и леещия се пороен дъжд. Заслуша се в шума на дъжда. Вратата зад Анджин-сан се затвори.

— За какво сте се скарали? — попита той.

— Моля, господарю?

Наострените му уши доловиха съвсем леко потрепване на гласа й.

— Имам пред вид вас и Бунтаро — или има и друга караница, която да ме засяга? — додаде той хапливо, защото искаше да ускори развоя на събитията. — Може би с Анджин-сан или моите врагове — християните, или с Цуку-сан?

— Не, господарю, моля да ме извините. Започнахме като всеки друг път, като всички караници между съпрузи. За нищо. После изведнъж както винаги от миналото изплуват някои неща, които заразяват и мъжа и жената, ако са достатъчно ядосани.

— А вие бяхте, нали?

— Да. Моля да ми простите. Предизвиках безпричинно съпруга си. Грешката беше изцяло моя. Съжалявам дълбоко, господарю, но времената са такива, че хората си казват какво ли не.

— Хайде, какви неща си казват хората?

Тя беше като кошута, притисната от хрътки. Лицето й пребледня като тебешир. Разбра, че шпионите вече сигурно са му донесли какво крещяха двамата в притихналия си дом.

Разправи му всичко, както си го спомняше. После добави:

— Предполагам, че думите на моя съпруг са били предизвикали от яростта, която аз събудих в него. Той ви е верен — знам със сигурност, че ви е верен. Ако някой трябва да бъде наказан, това съм аз, господарю. Аз го предизвиках.

Торанага се отпусна отново върху възглавницата с изправен гръб и с издялано като-от гранит лице.

— И какво каза Генджико-сан?

— Още не съм разговаряла с нея, господарю.

— Но имате такова намерение, нали, или поне сте го имали?

— Не, господарю. С ваше разрешение, бих искала незабавно да потегля за Осака.

— Ще тръгнете, когато аз кажа, не по-рано. А предателството е отвратително, независимо по какъв начин е проявено и от кого.

Тя се поклони, попарена от острия му език.

— Да, господарю. Моля да ми простите. Грешката е моя.

Той удари звънчето. Вратата се отвори и на прага застана Нага.

— Да, господарю?

— Доведи ми веднага Судара-сама и Генджико-сама.

— Да, господарю.

Нага затвори след себе си вратата с пребледняло лице.

Чу как се изтрополи надолу по стълбите. Торанага отиде при вратата и я отвори. Площадката беше празна. Тръшна силно вратата и я заключи. Вдигна второ звънче и го разтърси. В дъното на стаята се отвори друга врата. Тя почти не се забелязваше — така умело се сливаше с дървените панели на стената. На прага застана пълна жена на средна възраст, облечена в качулата роба на будистка монахиня.

— Да, господарю?

— Моля ви, Чано-сан, донесете чай.

Вратата се затвори и Торанага отново се обърна към Марико.

— Значи, според вас той ми е верен?

— Знам го със сигурност, господарю. Моля да ме извините, но вината беше моя, не негова. — В гласа й се четеше отчаяние — толкова й се искаше да го убеди. — Аз го предизвиках.

— Да, така е. Отвратително! Безобразие! Непростимо! — Торанага извади книжна кърпичка и си избърса челото. — Но затова пък много добре, че е станало така.

— Моля, господарю?

— Ако не го бяхте предизвикали, сигурно нямаше да науча за ничие предателство. Ако беше наговорил всичко това, без да е бил предизвикан, можех да постъпя само по един-единствен начин. А сега имам избор.

— Да, господарю?

Той не отговори. Беше се замислил. Ех, защо го няма Хиромацу — тогава щях да имам поне един човек, на когото да вярвам безрезервно.

— Ами вие? Какво ще кажете за своята вярност?

— Моля ви, господарю, знаете колко съм ви предана.

Той не отговори. Погледът му бе непреклонен.

Вътрешната врата се отвори и монахинята Чано влезе уверено, без да чука, с поднос в ръцете.

— Заповядайте, господарю. Чаят беше готов.

Коленичи като селянка. Ръцете й бяха напукани също като на селянка, но излъчваше безгранична самоувереност и не оставяше никакво съмнение за вътрешното задоволство, което я изпълваше. — Дано Буда ви възнагради със спокойствие. — След това се обърна към Марико, поклони й се като селянка и се настани удобно. — Може би ще ми окажете честта вие да налеете чая, господарке? Сигурно ще го направите, без да разлеете нито капка.

Очите й святкаха дяволито.

— С удоволствие, Оку-сан — назова я Марико с религиозното „майко“, прикривайки изненадата си. За пръв път виждаше майката на Нага. Познаваше повечето от наложниците на Торанага, тъй като се бе срещала с тях по официални поводи и на различни церемонии, но поддържаше приятелски отношения само с Кирицубо и Садзуко.

— Чано-сан, това е Тода Марико-но-Бунтаро — представи я Торанага.

— А со десу, много се извинявам. Помислих, че сте някоя от благородните дами на моя господар. Моля да ме извините, Тода-сама, и дано Буда ви благослови.

— Благодаря.

Марико предложи чаша чай на Торанага, който веднага засърба с удоволствие.

— Налейте на Чано-сан и на себе си — каза той.

— Извинете, но за мен няма нужда, господарю, ако позволите. Напила съм се с чай до насита, а тоалетната кофа е прекалено далеч за старите ми кокали.

— Нищо, една разходка в повече ще ви се отрази много добре — добродушно настоя Торанага, доволен, че я повика веднага след пристигането си в Йедо.

— Да, господарю, прав сте както винаги. — Чано отново се обърна сърдечно към Марико. — Значи, вие сте дъщерята на Акечи Джинсай?

Чашата на Марико застина във въздуха.

— Да. Моля да ме извините.

— О, няма за какво да се извинявате, дете мое — засмя се приятелски Чано, а коремът й се затресе в такт със смеха. — Спомних си коя сте чак като чух името ви, защото за последен път ви видях на вашата сватба.

— О?

— Да, да. Видях ви на сватбата ви, макар че вие не ме видяхте. Надничах през пролуката на един параван. Умирах да зърна вас и някой от великите диктатора Накамура — бъдещия тайко, и останалите благородници. Бях прекалено стеснителна, за да се смеся с подобна благородна тълпа. Но пък какви прекрасни времена бяха за мен! Най-хубавите в живота ми. Втора година вече господарят ми оказваше честта да бъда негова фаворитка и бях бременна — макар да си бях същата селянка, както преди. — Очите й се присвиха от усмивката и тя добави: — Много малко сте се променили оттогава — все така сте една от избраниците на Буда.

— Ах, защо това не беше вярно, Оку-сан.

— Вярно е. Не знаехте ли, че сте една от избраниците на Буда?

— Не съм, Оку-сан, макар че много ми се иска.

— Тя е християнка — намеси се Торанага.

— А, християнка? Какво значение има за една жена дали е християнка или будистка, господарю? В повечето случаи никакво, макар че за жената е от голямо значение да вярва в някой бог. — Чано се закиска весело. — На нас, жените, много ни трябва някой бог, господарю, за да можем да се справяме с мъжете!

— А на нас мъжете ни трябва търпение като на богове, за да се справяме с жените!

Чано се засмя, а смехът й стопли стаята и освободи Марико от някои от най-лошите й предчувствия.

— Да, господарю, и всичко това е заради някаква си Небесна пагода, която няма нито бъдеще, нито топлина, но затова пък е добър заместител на ада.

— Вие какво бихте отговорили на това, Марико-сан? — изръмжа Торанага.

— Чано-сан е много мъдра за възрастта си.

— Ах, господарке, какви приятни неща казвате на една стара глупачка. Така добре си ви спомням! Кимоното ви беше синьо с прелестни жерави по него — по-красиво нещо не съм виждала в живота си. — Тя отново премести погледа си върху Торанага. — Е, господарю, искаше ми се да поседна за малко. А сега ще ви помоля да ме извините.

— Има още време. Поседете.

— Да, господарю — изправи се тя тежко на крака. — Бих ви се подчинила както винаги, но преди това трябва да се подчиня на някои закони на природата. Така че извинете старата селянка. Не бих искала да ви изложа. Време е да си вървя. Всичко е готово. Има и храна, и саке, стига да пожелаете, господарю.

— Благодаря!

Вратата безшумно се затвори след нея. Марико изчака Торанага да изпразни чашата си и му я напълни отново.

— Какво се замислихте?

— Просто чакам, господарю.

— Какво чакате, Марико-сан?

— Господарю, аз съм хатамото. И като хатамото никога досега не съм ви молила за услуга…

— Не желая да ми искате услуга като хатамото!

— Тогава изпълнете заветното желание на моя живот.

— Не съм ви съпруг, за да изпълнявам подобно нещо.

— Понякога един васал може да помоли госпо…

— Понякога — да, но не и сега. Сега ще си затваряте устата за всякакви заветни желания и услуги.

Заветно желание се наричаше услуга, която по древен обичай съпругата можеше да поиска от съпруга си или син от баща си — в по-редки случаи съпруг от съпругата — без да загуби престиж, и при условие, че ако желанието бъде изпълнено, поискалият услугата се задължаваше никога вече да не моли за друго до края на живота си. Обичаят изискваше да не се задават въпроси във връзка с това заветно желание, нито някога да се споменава за какво се е отнасяло.

Чу се вежливо почукване.

— Отключете — нареди Торанага.

Тя се подчини. Влезе Судара, следван от жена си Генджико и Нага.

— Нага-сан, слез на по-долната площадка и не разрешавай на никой да се качи без мое разрешение.

Нага излезе.

— Марико-сан, затворете вратата и седнете там — посочи Торанага мястото пред себе си, с лице към останалите. — Заповядах ви да се явите тук, защото трябва да обсъдим много важни семейни дела.

Погледът на Судара неволно се спря на Марико, след което отново се върна на Торанага.

— Тя е тук, синко, по две причини — грубо го сряза баща му. — Първо, защото желая да присъствува, и второ, защото желая да присъствува.

— Да, татко — отвърна Судара, засрамен от липсата на уважение, проявена от баща му към всички присъствуващи. — Мога ли да ви попитам с какво съм ви оскърбил?

— А има ли причина, поради която очакваш да бъда обиден?

— Не, господарю, освен ако усърдието ми да ви служа и нежеланието ми да ви пусна да заминете от този свят са в състояние да ви обидят.

— А какво ще кажеш по въпроса за предателството? Чух, че си се осмелил да претендираш да заемеш мястото ми като глава на рода.

Судара пребледня. Жена му също.

— Никога не съм допускал подобно нещо в мислите, словата или делата си. Нито кой да е от членовете на моето семейство или някой в мое присъствие.

— Това е вярно, господарю — също тъй напрегнато потвърди Генджико. Судара беше слаб мъж с горда осанка, студени тесни очи и тънки устни, които никога не се усмихваха. Беше двадесет и четири годишен, прекрасен военачалник и втори от петимата живи синове на Торанага. Обожаваше децата си, нямаше наложници и бе предан на жена си.

Генджико беше нисичка, натежала от четирите деца, които вече му бе родила, и с три години по-възрастна от него. Ала гърбът й беше изправен и изпитваше същата горда, безогледна привързаност към децата си, както и сестра й Очиба, и същата потенциална жестокост, наследена от дядо им Города.

— Онзи, който е обвинил съпруга ми, е лъжец — заяви тя.

— Марико-сан — каза Торанага, — попитайте Генджико-сан онова, което вашият съпруг ви е заповядал да й кажете.

— Моят господар Бунтаро ме помоля… заповяда ми да ви убедя, че е дошъл часът на Судара-сан да поеме властта в ръцете си, че на други в съвета споделят това мнение на съпруга ми и че ако господарят Торанага не желае доброволно да предаде властта, тя… тя трябва да му се отнеме!

— Никой от нас никога не е допускал подобна мисъл, татко — каза Судара. — Ние сме ви верни и през ум не би ми…

— Ако ти предам властта, какво би направил? — прекъсна го Торанага. Вместо него отговори Генджико:

— Откъде може да знае Судара-сан, след като през ума не му е минавала подобна непочтена мисъл? Много съжалявам, господарю, но той не е в състояние да ви даде отговор, защото не е мислил за това. Как може да знае? А що се отнася до Бунтаро-сан, очевидно е бил обладан от ками.

— Бунтаро е заявил, че и други били на същото мнение.

— Кои други? — злобно попита Судара. — Кажете ми кои и на часа ще им отнема живота!

— Ти ще ми кажеш кои!

— Но аз нямам представа, господарю, иначе бих ви докладвал незабавно.

— Не би ли ги убил на място?

— Вашият пръв закон е търпение, вторият също гласи — търпение. Винаги съм се подчинявал на заповедите ви. Бих изчакал и бих ви докладвал. Ако съм ви обидил, заповядайте ми да извърша сепуку. Но не заслужавам вашия яд, господарю, и не съм извършил предателство. Не мога да понасям несправедливия ви гняв.

Генджико додаде като ехо:

— Така е, господарю. Моля да ме извините, но аз покорно се съгласявам със своя съпруг. Той няма никаква вина и същото се отнася за нашите васали. Ние сме ви верни — каквото имаме, всичко е ваше, каквото сме постигнали, го дължим изключително на вас, каквото наредите, ще го изпълним незабавно.

— Така ли? Значи, сте ми верни васали? Послушни? И винаги се подчинявате на всичките ми заповеди?

— Да, господарю.

— Добре тогава. Върви и умъртви децата си! Още сега! — Судара свали поглед от баща си и погледна жена си. Тя леко му кимна в знак на съгласие.

Судара се поклони на Торанага. Ръката му се впи в дръжката на меча и той стана. Тихо затвори вратата след себе си. Настъпи гробно мълчание. Генджико погледна веднъж към Марико, след това впери поглед в пода.

Камбани известиха средата на часа на козата. Въздухът в стаята като че ли се сгъсти. Дъждът престана за малко, след което отново заваля, по-силно от преди.

Камбаните удариха следващия час и миг след това на вратата се почука.

— Да?

На прага застана Нага.

— Извинете, господарю, но брат ми… Судара-сан желае пак да се качи при вас.

— Пусни го и се върни на поста си.

Судара влезе, коленичи и се поклони. Беше измокрен до кости, а косата му бе сплъстена от дъжда. Раменете му леко потръпваха.

— Децата… децата ми… вие вече сте отвели децата ми, господарю.

Генджико се олюля и едва се задържа да не политне напред, ала се овладя и се втренчи в съпруга си.

— Вие… не ги убихте?

Судара поклати глава, а Торанага мрачно се обади:

— Децата ви са в моите покои, на долния етаж. Заповядах на Чано-сан да ги прибере още щом ви заповядах да се явите тук. Трябваше да съм напълно сигурен и в двама ви. Мръсните времена изискват мръсни изпитания!

Той удари звънчето.

— Вие… оттегляте ли за… заповедта си, господарю? — едва прошепна Генджико, като същевременно отчаяно се опитваше да запази хладнокръвие и достойнство.

— Да. Оттеглям заповедта си. Този път. Трябваше да ви изпитам, както и наследника си.

— Благодаря ви, господарю, благодаря ви — смирено склони глава Судара. Вътрешната врата се отвори.

— Чано-сан, доведете за момент внуците ми — каза Торанага.

След малко се появиха четири дойки, облечени в тъмни дрехи, заедно с децата. Момиченцата бяха на четири, три и две годинки, а бебето — момченцето — беше едва на няколко седмици и спеше в ръцете на дойката си. И трите момиченца бяха облечени в алени кимона с алени панделки в косите. Дойките им коленичиха и се поклониха на Торанага, а питомките им незабавно прекопираха движенията им и опряха главички в рогозките — с изключение на най-малкото момиченце, чиято глава трябваше да получи насърчение от нежната и същевременно твърда ръка на възпитателката.

Торанага тържествено им се поклони в отговор. След което, изпълнили вече дълга си, децата се втурнаха в прегръдките му — освен най-малкото момиченце, което се заклатушка към ръцете на майка си.

В полунощ Ябу прекоси с високомерна осанка двора на главната кула. Навсякъде се виждаха войници от елитния корпус на личната охрана на Торанага. Луната беше мътна, замъглена, а звездите едва проблясваха.

— А, Нага-сан, каква е причината за всичко това?

— Не знам, Ябу-сан, но е заповядано всички да се явят в залата за заседания. Моля да ме извините, но трябва да си оставите мечовете при мен.

Ябу се изчерви от гняв при това нечувано нарушаване на етикета.

— Вие… — Ала размисли, усетил смразяващата напрегнатост на младото момче и нервността на застаналите наблизо телохранители. — Чии заповеди изпълнявате, Нага-сан?

— На баща ми, Ябу-сан. Много се извинявам, ваша воля, ако не желаете да отидете на заседанието, но трябва да ви предупредя, че е наредено да се явите там без мечове и — също много се извинявам, — но ако ще се явите, трябва да не сте въоръжен. Моля да ме извините, но изпълнявам изрична заповед.

Ябу видя в будката на пазачите до огромната главна порта купчината мечове. Претегли наум опасностите, свързани с евентуален отказ, и реши, че са огромни. Неохотно предаде оръжието си. Нага вежливо се поклони, не по-малко смутен и притеснен, докато поемаше мечовете от ръцете му. Ябу влезе вътре. Огромната зала имаше амбразури вместо прозорци, беше застлана с каменни плочи и укрепена с дървени греди. Не след дълго се събраха петдесетте висши военачалници, двадесет и тримата съветници и седемте приятелски настроени даймио от малки северни провинции. Всички бяха напрегнати и неспокойни.

— За какво е цялата тази работа? — попита Ябу кисело, заемайки мястото си. Генералът до него сви рамене.

Сигурно е във връзка с пътуването до Осака. Друг вдигна поглед, пълен с надежда.

— Да не би да има промяна в плановете? Може би е решил да обяви „Алено…“

— Съжалявам, но се боя, че витаете из облаците. Той вече е решил — Осака и нищо друго. Ей, Ябу-сама, кога пристигнахте?

— Вчера. Заседнах за цели две седмици, заедно с всичките си войски, в едно мръсно рибарско селце, казва се Йокохама, на юг оттук. Пристанището не е лошо, но насекомите… Гъмжи от комари и какво ли не в Идзу никога не са ни досаждали толкова.

— Научихте ли вече всички новини?

— Имате пред вид лошите новини? Тръгването е все така насрочено за след шест дни, нали?

— Ужасно! Срамота!

— Така е, но тази вечер е още по-зле — добави мрачно друг генерал. — Никога преди не съм се разделял с мечовете си — никога!

— Това е оскърбление! — нарочно подкладе огъня Ябу. Застаналите до него го погледнаха.

— Така е — съгласи се генерал Кийошио, нарушавайки мълчанието. Серата Кийошио беше посивял, кален в боевете главнокомандуващ Седма армия. — Никога в живота си не съм се явявал на публично място без мечовете си. Имам чувството, че съм някакъв долен търговец. Според мен… заповедите са си заповеди, но някои от тях не бива да се издават.

— Прав сте — обади се още някой. — Какво би направил старият Железен юмрук, ако беше тук?

— Той по-скоро ще си разпори корема, отколкото да предаде мечовете си. И би го направил още тази вечер там, в двора — обади се едно младо момче. Беше Серата Томо, най-големият син на генерала, заместник-командир на Четвърта армия. — Ех, защо го няма Железния юмрук! Той би вкарал малко ум и разум… по-скоро би си разпорил корема — повтори младежът.

— Аз си помислих за това — изкашля се дрезгаво генерал Кийошио. — Все някой трябва да поеме отговорността и да си изпълни дълга. Някой трябва да покаже, че да си господар, означава преди всичко да имаш чувство за отговорност и дълг.

— Много съжалявам, но ви съветвам да внимавате какво говорите — каза Ябу.

— Какъв е смисълът от език в устата на самурай, когато му е забранено да бъде самурай?

— Никакъв — отговори Исаму, един от най-възрастните съветници. — Съгласен съм. По-добре смърт.

— Много съжалявам, Исаму-сан, но това, така или иначе, е нашето най-близко бъдеще — обади се младият Серата Томо. — Ние сме гълъби, пуснати да бъдем разкъсани от един опозорен сокол!

— Дръжте си езиците, моля ви — настоя Ябу, като се опитваше да прикрие задоволството си, и добави предпазливо: — Той е наш господар и докато Судара-сама или Съветът не поемат отговорността, трябва да му се подчиняваме.

Генерал Кийошио го погледна изпитателно, а ръката му несъзнателно опипа мястото, където винаги бе висял мечът му.

— Вие какво сте чули, Ябу-сама?

— Нищо.

— Бунтаро-сан каза, че… — започна Исаму, но генерал Кийошио рязко го прекъсна:

— Моля да ме извините, Исаму-сан, но няма никакво значение какво е казал Бунтаро-сан. Ябу-сан е прав. Господарят си е господар. И все пак самураят има известни права, също както и васалът и всеки даймио, така ли е?

Ябу го погледна, преценявайки дали само го изпитват, или го подканват към нови изявления.

— Идзу е провинция на господаря Торанага. Аз не съм вече даймио на Идзу — само управлявам от негово име. — Той огледа залата. — Всички сме се събрали вече, нали?

— С изключение на Нобору-сан — обади се един генерал.

Нобору беше най-големият син на Торанага, когото всички до един ненавиждаха.

— Да, още по-добре. Нищо, генерале, китайската болест скоро ще го довърши и ще сложи край на Отвратителното му настроение — додаде някой.

— И на вонята.

— Кога се връща?

— Кой знае? Дори не ни е известно с каква цел го изпрати Торанага-сама на север. Но най-добре да си остане там!

— И вие да бяхте болни от тази болест, нямаше да сте в по-добро настроение…

— Така е, Ябу-сан, прав сте. Жалко все пак, добър военачалник е — по-добър от Студената риба — добави генерал Кийошио. Така наричаха помежду си Судара.

— И-и-и! — подсвирна един от съветниците. — Зли духове витаят тази вечер из въздуха и ви карат да си развързвате езиците. Или може би е от сакето?

— Сигурно е от китайската болест — горчиво се изсмя генерал Кийошио.

— Да ме пази Буда! — възкликна Ябу. — Ех, ако само господарят си промени решението относно Осака!

— Бих си разпорил веднага корема, ако това ще го убеди — заяви младият Серата.

— Не се обиждайте, синко, но хвърчите из облаците. Нищо не е в състояние да го убеди.

— Така е, татко, но не мога да го разбера…

— Значи, всички ще го придружим? — попита отново Ябу. — Ще тръгнем заедно оттук, така ли?

— Да — отвърна старият съветник Исаму. — Ще му служим за ескорт. Заедно с две хиляди самураи и пълна церемониална екипировка. Ще пътуваме тридесет дни. До тръгването ни остават още шест дни.

— Не е много време, нали, Ябу-сан? — добави генерал Кийошио.

Ябу не отговори. Нямаше смисъл. Генералът и не очакваше отговор на въпроса си. Всеки потъна в собствените си мисли.

Страничната врата се отвори и влезе Торанага, следван от Судара. Всички се поклониха. Торанага отвърна на поклона им и седна с лице към тях, а Судара, като негов предполагаем наследник, малко пред него, също с лице към останалите. Нага влезе през главната врата и я затвори след себе си.

Само Торанага носеше мечове.

— Докладваха ми, че някои от вас говорят за предателство, замислят предателство и подготвят предателство — започна с леден глас Торанага. Никой не отвърна, никой не помръдна. Той ги огледа един по един. Отново никой не помръдна. Накрая се обади генерал Кийошио:

— Мога ли да попитам най-почтително, господарю, какво имате пред вид под „предателство“?

— Предателство е всяко поставяне под съмнение на заповед, решение или становище, взето от господаря ви — прозвуча като плесница отговорът на Торанага.

Генералът рязко изправи гърба си.

— В такъв случай аз съм предател.

— Излезте тогава навън и си направете сепуку!

— Ще го направя, господарю — гордо отвърна старият воин, — но преди това предявявам правото си на слово пред вашите верни васали, офицери и съвет…

— Вие сам се лишихте от всичките си права!

— Добре, но тогава имам право на предсмъртно желание — като хатамото и като отплата за двадесет и осем години вярна служба!

— Обаче накратко.

— Да, господарю — хладно се съгласи генерал Кийошио. — Моля да ми позволите да кажа. Първо: отиването в Осака да се поклоните на този селянин Ишидо е предателство спрямо вашата чест, честта на вашия род, на верните ви васали, на правото ви на наследяване и е в пълен разрез с бушидо. Второ: обвинявам ви в това предателство и заявявам, че така сам се лишавате от правото да бъдете наш господар. Трето: отправям искане, незабавно да се откажете от властта в полза на господаря Судара и да се оттеглите с чест от този живот — или да си обръснете главата и да станете монах — както предпочитате.

Генералът се поклони сковано и пак седна на хълбоците си. Всички чакаха със затаен дъх, невярващи на ушите си, че невероятното е станало действителност. Торанага рязко изсъска:

— Какво чакате?

— Нищо, господарю — твърдо отвърна на погледа му генерал Кийошио. — Моля да ме извините.

Синът му понечи да стане.

— Не! Вие ще останете тук!

Генералът се поклони за последен път на Торанага, стана и напусна с достойнство залата. Хората се размърдаха неспокойно и вълна от недоволство премина над тях, ала Торанага отново гръмна:

— Още някой да признава предателството си? Кой ще се осмели да наруши бушидо и да обвини господаря си в предателство?

— Моля да ме извините, господарю — обади се старият съветник Исуми, — но с прискърбие трябва да се съглася, че ако се явите в Осака, това ще означава предателство спрямо правото ви на наследяване.

— Денят, в който отида в Осака, вие ще си отидете от този свят.

Беловласият старец учтиво се поклони.

— Добре, господарю.

Торанага ги огледа отново. Без капка жал. Някой неспокойно се размърда и очите му веднага се впиха в него. Беше един самурай, който преди много години бе изгубил всякакво желание да се бие, бе обръснал главата си и бе станал будистки монах, а сега беше висш административен служител на Торанага. Той не каза нищо, макар да бе смразен от нечовешки страх, който отчаяно се опитваше да прикрие.

— От какво се боите, Нумата-сан?

— От нищо, господарю — отвърна самураят, без да го погледне.

— Добре. Тогава идете и си направете сепуку, защото сте лъжец и страхът ви излъчва задушлива воня.

Човекът изскимтя и се запрепъва навън. Смъртен страх скова останалите. Торанага ги наблюдаваше. И чакаше.

Въздухът натежа, лекото пращене на факлите отекваше необичайно силно. Тогава, съзнавайки, че е негов дълг и отговорност, Судара се обърна и се поклони.

— Моля ви, господарю, ще ми позволите ли да кажа нещо?

— Какво?

— Вярвам, господарю, че няма… няма повече предатели в тази зала и вече няма да има…

— Не споделям мнението ти.

— Моля да ме извините, господарю, знаете, че ще ви се подчиня. Всички ще ви се подчиним. Искаме само най-доброто за вас…

— Кое е най-доброто, ще реша аз! И каквото реша, то ще е най-доброто.

Судара безпомощно се поклони в знак на покорство и замълча. Но Торанага не отмести погледа си от него. И този поглед беше безжалостен.

— От този момент нататък вече не си мой наследник!

Судара пребледня. В следващия миг Торанага разтърси напрегнатата зала:

— АЗ СЪМ ГОСПОДАРЯТ ТУК!

Наслади се за момент на възцарилото се мъртво мълчание, след което стана и високомерно напусна залата. Вратата се затвори след него. Ръцете на повечето от присъствуващите безпомощно търсеха дръжките на мечовете си. Ала всички останаха по местата си.

— Тази сутрин получих… получих известие от нашия главнокомандуващ — обади се най-сетне Судара. — След няколко дни Хиромацу-сан ще бъде тук. Аз… ще поговоря с него. Пазете мълчание, имайте търпение, бъдете верни на господаря. Нека отидем сега да отдадем последни почести на генерал Серата Кийошио…

Торанага се изкачваше по стълбите и се чувствуваше ужасно самотен. Стъпките му отекваха в празната кула. Някъде близо до върха спря задъхан и се облегна за миг на стената. Отново усети познатата болка в гърдите и ги разтри, за да я разсее.

— Отвикнал съм от движения — опита се той да се самоуспокои. — Това е — отвикнал съм да се движа.

И продължи. Съзнаваше голямата опасност, на която се излагаше. Предателството и страхът бяха заразителни и трябваше да ги изкорени безмилостно още в зародиш. И въпреки това не можеше да е сигурен, че ги е ликвидирал. Борбата, на която се бе посветил, не беше детска залъгалка. Слабите ставаха храна за силните, а силните — пионки в ръцете на по-силните. Ако Судара предявеше правата си на наследник пред всички, той. Торанага, нямаше да може да се противопостави. А трябваше да чака, докато получи отговор от Дзатаки.

Затвори вратата на стаята си, заключи я и се приближи до прозореца. Ниско долу различи генералите и съветниците си, които мълчаливо се насочваха към домовете си извън стените на главната кула. А отвъд крепостта градът тънеше в безпросветен мрак. Луната едва-едва мъждукаше, бледа и замъглена. Нощта беше зловеща, непрогледна. На Торанага му се стори, че е обвеяна от зла орис.

Глава петдесета

Блакторн седеше сам в едно кътче на градината, приличаше се на слънце и си мечтаеше за разни неща с речника в ръка. Времето беше приятно, безоблачно за пръв път от много седмици насам и вече пети ден, откак не бе се срещал с Торанага. През цялото това време не бе напускал крепостта, не бе виждал Марико, нито кораба и екипажа, не бе разглеждал града, не бе ловувал, не бе яздил. Веднъж на ден отиваше да поплува в напълнените с вода ровове заедно с други самураи, а за да му минава по-бързо времето, учеше някои от тях да плуват, други — да се гмуркат. Но от това чакането не ставаше по-леко.

— Много съжалявам, Анджин-сан, но това се отнася за всички — каза му Марико предния ден, когато я срещна случайно в крепостта. — Дори Хиромацу-сама е принуден да чака. От два дни е пристигнал и още не се е срещнал с господаря. Никой не го е виждал.

— Но работата не търпи отлагане, Марико-сан. Аз си мислех, че му е ясно — всеки ден е от значение. Няма ли някакъв начин, но който да му изпратя бележка?

— О, да, Анджин-сан, много е просто. Трябва само да я напишем. Ако ми кажете какво искате да му съобщите, ще я напиша вместо вас. Всеки е длъжен писмено да иска среща с него — такива са последните му нареждания. Моля ви да имате търпение — друг изход няма.

— Тогава ще ви помоля да му пишете за една среща. Много ще ви бъда признателен…

— С удоволствие, никак не ме затруднявате.

— Къде бяхте? От четири дни не съм ви виждал.

— Моля да ме извините, но съм много заета. Не ми е… никак не ми е лесно, толкова неща трябва да подготвя…

— Какво става тук? Цялата крепост бръмчи като кошер и това продължава близо седмица.

— Ах, много съжалявам. Всичко е наред, Анджин-сан.

— Нима? Извинете, но обичайно ли е един генерал и един висш административен служител да си направят сепуку насред двора? Обичайно ли е Торанага-сама да се затвори в своята кула от слонова кост и да кара хората да чакат без никаква причина? Ами какво ще кажете за Хиромацу-сама?

— Торанага-сама е наш господар. Всичко, което прави, е правилно.

— Ами вие, Марико-сан? Защо не ви виждам?

— Моля да ме извините, много съжалявам, но Торанага-сама ми нареди да ви оставя сам. Дошла съм на гости на вашата наложница, Анджин-сан, и не бива да се срещам с вас.

— Защо?

— Предполагам, че просто иска да бъдете принуден да разговаряте само на японски. И то няколко дни подред.

— Кога тръгвате за Осака?

— Не знам. Очаквах да потегля още преди три дни, но господарят Торанага не е подписал пропуска ми. Уредила съм вече всичко — и носачи, и коне. Всеки ден нося пътните си документи на секретаря му за подпис, но все ми ги връщат. „Подайте ги утре.“

— Аз пък си мислех, че ще ви заведа в Осака по море. Той нали каза, че аз ще ви заведа?

— Да, каза, но… Как да ви обясня, Анджин-сан, човек никога не е сигурен какво ще реши нашият господар. Постоянно си променя решенията.

— Винаги ли е такъв?

— И да, и не. От Йокосе насам е изпълнен… как да се изразя… с меланхолия. Да, с меланхолия, и е много променен. Той… просто сега е много различен.

— След Първия мост и вие също се изпълнихте с меланхолия и много се променихте. Сега сте много различна.

— Първият мост беше краят на едно начало, Анджин-сан, и ние си го обещахме. Така ли беше?

— Да, моля да ме извините.

Тя му се поклони тъжно и си тръгна, ала щом обърна гръб и се почувствува в безопасност, тихо прошепна на латински: „Ти…“ Думичката обвея коридора заедно с парфюма й.

След вечеря той се опита да зададе няколко въпроса на Фуджико. Но тя не разполагаше с никакви важни сведения и не можеше или не искаше да му обясни какво всъщност ставаше в крепостта, кое не е наред.

— Додзо, гомен насай, Анджин-сан. Извинете ме, моля.

Легна си преливащ от злост. Страшно бе разочарован, задето така се бавеха, задето си прекарваше нощите без Марико. През цялото време страдаше при мисълта, че бе тъй близо до нея, че Бунтаро го нямаше в града и след онова „Ти…“ се увери, че нейното желание бе също тъй изгарящо, както и неговото. Преди няколко дни отиде в къщата й под предлог, че иска да му помогне в уроците по японски. Ала самураят, който стоеше на пост пред дома й, му отговори, че много съжалявал, но я нямало в къщи. Блакторн му благодари и се запъти унило към главната южна порта. Оттам се виждаше океанът. Поради равнинния характер на терена се виждаха само доковете и пристанището, но той си въобразяваше, че някъде там, в далечината, различава високите мачти на своя кораб.

Океанът го зовеше. Зовеше го по-скоро хоризонтът, отколкото дълбините, нуждата да го продуха свеж морски вятър, да присвие очи срещу свирепата му сила, да усети в устата си соления му вкус, палубата да се люлее под краката му, а над главата му да скърцат и стенат рейки, мачти и въжета под напора на платната, които от време на време весело да изплющяват, когато вятърът едва-едва промени посоката си.

Зовеше го свободата — дори повече от хоризонта. Свободата да се отправи накъдето си иска, независимо какво е времето, воден единствено от собствените си прищевки. Да застане на квартердека и да дава нареждания, така както тук Торанага даваше нарежданията.

Блакторн неволно вдигна поглед към най-горния етаж на кулата. Красиво извитите лъскави керемиди блестяха на слънцето. Нито веднъж не забеляза там някакво раздвижване, макар да знаеше, че всеки прозорец на този етаж се охраняваше много строго.

Гонгът удари часа. За пръв път си каза наум, че сега е средата на часа на коня, а не осем удара по корабната камбана, което означаваше пладне.

Пусна речника в ръкава си, доволен, че е време за първото истинско ядене. Днес обедът се състоеше от ориз, леко запържени скариди, рибена чорба и мариновани зеленчуци.

— Желаете ли още, Анджин-сан?

— Благодаря, Фуджико-сан. Може още малко ориз. И риба, благодаря. Добре, много е… — Той веднага потърси в речника думата „вкусно“ и си я повтори няколко пъти, да я запомни. — Вкусно е.

Фуджико беше поласкана.

— Благодаря. Тази риба е от север. Водата на север е по-студена, разбирате ли? Казва се „курима-еби“.

Той си повтори няколко пъти името на рибата. Когато приключиха с яденето и подносите им бяха отнесени, тя наля още чай и извади от ръкава си някаква торбичка.

— Тук има пари, Анджин-сан — показа му тя златните монети. — Петдесет кобана. Равняват се на сто и петдесет коку. Трябват ви, нали? За моряци. Моля да ме извините, но разбрахте ли ме?

— Да, благодаря.

— Няма защо. Достатъчни ли са?

— Да, благодаря. Откъде взехте?

— От главния… — Тя се опита да обясни по-простичко. — Аз отидох при важен служител на Торанага-сама. Старейшина. Като Мура. Не самурай, само човек за пари. Подписах мое име вместо вас.

— А, разбрах. Благодаря. Мои пари? Мои коку?

— О, да!

— Тази къща, храна, слуги. Кой плаща?

— Аз, Анджин-сан. От вашите… от коку за една година.

— Достатъчни ли са, моля? Достатъчно коку?

— Да, мисля, че да.

— Защо безпокойство? Безпокойство на лице?

— Ах, извинете ме, Анджин-сан, не съм обезпокоена. Не съм…

— Болка? Болка изгаряне?

— Няма болка. Вижте. — Фуджико внимателно се надигна от дебелите възглавници, на които сядаше по негово настояване. После коленичи направо върху татамите, без да се намръщи от болка, седна назад върху петите си и се настани удобно. — Ето, вижте.

— И-и-и, много добре! — остана доволен той. — Покажете, моля.

Тя стана внимателно, повдигна крак на полата си и му показа задната част на краката си. Нежната кожа на белега не се беше напукала и нямаше и следа от загнояване.

— Много добре. Като кожа на бебе, нали?

— Благодаря. Да, мека е. Благодаря, Анджин-сан.

Той забеляза леката промяна в тона й, но не каза нищо. Вечерта обаче не я освободи да си върви.

Преди да си отиде, тя коленичи, поклони му се и допря ръце до челото му.

— Благодаря ви от сърце. А сега моля ви, Анджин-сан, спете.

Докосването на ръката й беше топло, сухо и не особено приятно. Той все пак се престори на заспал. Тя го милва известно време, доста несръчно, макар и много търпеливо. След това безшумно се прибра в стаята си. Останал отново сам, доволен от самотата си, Блакторн се подпря на лакътя си и започна да се взира в тъмнината. Решението си за Фуджико взе по време на пътуването от Йокосе до Йедо.

— Ваш дълг е — уверяваше го Марико, сгушила се в прегръдките му.

— А според мен ще извърша грешка. Ако забременее… Трябват ми четири години, за да се прибера у дома и отново да се върна тук, а през това време кой знае какво може да се случи…

Спомни си как Марико потрепери при тези негови думи.

— Но, Анджин-сан, четири години са много време.

— Тогава три. Но вие, така или иначе, ще дойдете с мен. Ще ви взема с…

— Нали ми обещахте, обич моя? Ще говорим само за настоящето.

— Права сте. Но с Фуджико могат да се случат всякакви неприятности. Не мисля, че би искала да роди от мен.

— Откъде знаете? Не ви разбирам, Анджин-сан. Та това е ваш дълг! А от забременяване тя и сама може да се предпази, стига да желае. Не забравяйте, че тя е ваша наложница! Ако искате да знаете, вие страшно я позорите, като не спите с нея. В края на краищата самият Торанага й нареди да ви стане наложница!

— И защо го направи?

— Не знам. Какво значение има това? Щом е наредил, значи, то е най-доброто и за вас, и за нея. Нали не сте недоволен? Тя изпълнява задълженията си към вас безупречно. Извинявайте, но не смятате ли, че е ваш ред и вие да изпълните дълга си към нея?

— Стига ми проповядвахте! Обичайте ме и прекратете тези разтвори!

Блакторн си спомни, че да се люби с Марико му беше по-приятно, отколкото с Кику.

Ами с Фелисити?

Ах, Фелисити! Той се замисли за най-голямата си грижа. Сигурно съм полудял, щом обичам Марико. И Кику. И все пак… истината беше, че Фелисити сега не би могла да се сравни дори с Фуджико. Фуджико поне беше чиста. Милата Фелисити! Никога не ще мога да й го кажа, но косата ми настръхва, като си спомня как двамата се потихме като лисици в сеното или под спарените омазнени завивки. Сега вече знам как трябва да се живее. Бих могъл да я науча, но дали тя ще пожелае да се учи? Пък и как бихме могли да се къпем, да се поддържаме чисти, да живеем в чистота?

Цялата ми къща е мръсна — затънала е в мръсотия, наслоявана с години, но там са жена ми и децата ми и там, ми е мястото.

— Не мислете за онзи дом, Анджин-сан. — посъветва го веднъж Марико, когато челото му бе забулено от тъмните облаци на мрачните мисли. — Истинският ви дом е тук — другият е на десетки милиони часове разстояние. Тук е действителността. Ще полудеете, ако се опитате да постигнете уа чрез такива неосъществими мисли. Слушайте, ако желаете да постигнете истинско спокойствие, трябва да се научите да пиете чай от празна чаша.

И тя му показа как става това.

— Мисълта ви изпълва с течност чашата — вие си мислите, че е пълна с чай: топла, светлозелена течност, дар от боговете. Ако силно се съсредоточите… всеки учител по дзен-будизъм може да ви покаже как става това, Анджин-сан. Много е трудно и същевременно безкрайно лесно. Ах, защо не съм достатъчно умна да ви науча — тогава само да поискате и ще имате всичко на този свят… дори най-непостижимия дар — пълното спокойствие.

Той много пъти опитва, но все не можеше да се научи да пие чай от празна чаша.

— Нищо, Анджин-сан. Много време е необходимо, за да се научи човек, но един ден и вие ще знаете как става това.

— А вие умеете ли?

— Рядко успявам. Само когато съм много тъжна и самотна. Ала вкусът на несъществуващия чай като че придава смисъл на живота. Трудно ми е да ви обясня. Не съм успявала. А понякога човек постига уа само от това, че опитва.

И сега, легнал в потъналата в тъмнина крепост с усещането, че сънят е някъде много далеч, той запали една свещ и се съсредоточи върху малката порцеланова чаша, която му беше подарила Марико и която винаги държеше до леглото си. Цял час опитва. Ала все не успяваше да пречисти ума си. Едни и същи мисли непрестанно се гонеха из главата му: искам да си замина, искам да остана тук. Боя се да замина, боя се да остана. Мразя и двете възможности, желая ги и двете. На всичко отгоре и онези „ети“.

Ако зависеше само от мен, още не бих си тръгнал. Ала има и други, които сега са „ети“, а аз съм нает на кораба като лоцман и се заклех в бога, че ще го закарам с божията помощ където поискат от мен и с божията помощ ще го върна обратно. Искам Марико. Искам да видя земите, подарени ми от Торанага, и трябва да остана да се насладя още известно време на плодовете на голямата си сполука. Да. Но тук има и дълг — а той стои над всичко, не е ли така?

Призори Блакторн осъзна, че макар да се преструваше, че е отложил още веднъж вземането на решение, всъщност то бе взето. Безвъзвратно.

Господ да ми е на помощ, ала аз преди всичко съм лоцман.

Торанага разви-миниатюрното парченце хартия, пристигнало два часа след зазоряване. Посланието от майка му беше просто и кратко:

Торанага седна, краката му отказаха да го държат. Гълъбите запърхаха из кафезите си, после се успокоиха и кацнаха на пръчките. Макар че дъждовните облаци вече се трупаха на небето, слънцето приятно се промъкваше в гълъбарника и топлината му се усещаше. Той събра сили и се втурна надолу към покоите си, за да започне.

— Нага-сан!

— Да, татко?

— Веднага изпрати да повикат Хиромацу-сан. А после и секретаря ми.

— Да, татко.

Старият генерал пристигна незабавно. Ставите му скърцаха при изкачването и той се поклони ниско, както винаги с мечовете в ръце, по-свиреп от всякога, по-стар и по-решителен от когато и да било.

— Добре дошъл, стари приятелю.

— Благодаря, господарю. — Хиромацу вдигна поглед към него. — Мъчно ми е, че ви виждам толкова угрижен.

— А на мен ми е мъчно, че виждам и научавам за толкова много предателства.

— Да. Предателството е нещо ужасно.

Торанага не пропусна да забележи, че проницателните очи на стареца сякаш го преценяваха.

— Говорете спокойно, кажете всичко, което мислите.

— Че кога не съм казвал всичко, каквото мисля? — сурово му отвърна старият генерал.

— Моля да ме извините, че ви накарах да чакате.

— Моля да ме извините, че ви обезпокоих. Кажете, господарю, кое би ви доставило удоволствие? Споделете с мен, моля ви, окончателното решение за бъдещето на вашия род. Наистина ли ще е Осака — наистина ли ще се поклоните на онази измет?

— Имало ли е случай, когато да съм вземал окончателно решение за каквото и да било?

Хиромацу се намръщи, след което внимателно изправи гърба си, за да облекчи болката в раменете си.

— От край време ви познавам като търпелив и решителен мъж и затова излизахте победител. Ето защо сега не ви разбирам. Никак не е в характера ви да се предавате.

— Империята не е ли по-важна от моето лично бъдеще?

— Не.

— Според завещанието на тайко Ишидо и останалите регенти са все още управители на страната.

— Аз съм васал на Йоши Торанага-но-Миновара и не признавам над себе си друг господар.

— Добре. В други ден потегляме за Осака.

— Да, вече чух.

— Вие ще ръководите ескорта, а Бунтаро ще ви бъде заместник. Старият генерал въздъхна.

— И това ми е известно, господарю. Ала откак съм се завърнал, разговарях със старите ви офицери и съветни…

— Да, знам. И какво е мнението им?

— Те смятат, че не бива да напускате Йедо, че трябва временно да се сложи запор на нарежданията ви.

— И кой трябва да го стори?

— Аз. Заповедите трябвало да се издават от мен.

— Така им се иска, значи? Или може би вие сте решили това?

Хиромацу постави меча си на пода, по-близо до Торанага, отколкото до себе си, и го погледна право в очите.

— Моля да ме извините, господарю, но бих искал да ви попитам какво трябва да правя. Моят дълг ми повелява да поема юздите и да ви попреча да напуснете Йедо. Това ще принуди Ишидо незабавно да тръгне срещу нас. Знам, че ще загубим, разбира се, но това ми се струва единственият почтен изход.

— И в същото време глупав, нали?

Стоманено-сивите вежди на генерала се свиха.

— Не. Ще загинем в бой, с чест и достойнство. Ще си възвърнем своето уа. Кванто е военна плячка, но ние няма да доживеем да видим нов господар през този си живот. Шигата га най.

— Никога не съм обичал да жертвувам напразно живота на своите хора. Никога досега не съм губил битка и не виждам защо трябва да започвам точно сега.

— Да загубиш една битка, не е безчестие, господарю. Безчестие е да се предадеш.

— Значи, всички сте се решили на това предателство?

— Моля да ме извините, господарю, но аз не съм питал всеки поотделно за мнението му като военен специалист. Не съществува нито заговор, нито решение за масово предателство.

— И все пак вие сте слушали предателски мнения.

— Моля да ме извините, но като ваш главнокомандуващ аз поддържам мнението, че вече не става дума за предателство, а за законна държавническа политика.

— Да отнемеш на законния си господар правото да взема решения, е предателство!

— Господарю, има достатъчно прецеденти за сваляне на господари. Вие сам сте го правили, Города стори същото, както и тайко — всички сме го правили, че и по-лоши неща сме вършили… Победителят никога не е предател.

— Значи, решихте да ме свалите от власт?

— Моля да ми помогнете да взема това решение.

— А аз си мислех, че само на вас мога да имам пълно доверие!

— Боговете са ми свидетели, че изгарям от желание да ви бъда най-преданият васал. Но аз съм само военен. Искам да изпълня дълга си към вас. Мисля само за вас. Заслужавам вашето доверие. Вземете ми главата, ако това ще ви помогне по някакъв начин. Ако това ще ви убеди да започнете война, с радост ще дам живота си и кръвта на целия си род — още днес, публично или насаме, както вие кажете. Нали така постъпи нашият приятел генерал Кийошио? Извинете ме, но не разбирам защо трябва да ви позволя да провалите усилията на целия си живот!

— Значи, отказвате да се подчините на заповедите ми и да поведете ескорта, който ще потегли в други ден за Осака?

Облак премина през слънцето и двамата мъже неволно погледнаха към прозореца.

— Пак ще завали.

— Да. Тази година имахме много дъжд. Ако не спре да вали в най-скоро време, реколтата ще отиде на вятъра.

Двамата се погледнаха в очите.

— Е?

Железния юмрук попита:

— Искам да ми кажете официално, господарю — нареждате ли ми да поведа в други ден ескорта към Осака?

— Тъй като съветниците ми са на противоположно мнение, аз го приемам и решавам да забавя тръгването си.

Хиромацу беше изцяло неподготвен за тези думи.

— Ъ? Няма да тръгнете?

Торанага се засмя, маската падна от лицето му и той отново стана познатият стар Торанага.

— Никога не съм имал намерение да тръгвам за Осака. Как можете да си помислите, че ще бъда толкова глупав?

— Какво?

— Съгласието, което дадох в Йокосе, беше само номер, за да спечеля време — добродушно обясни Торанага. — Ишидо се хвана на въдицата. След няколко седмици ме чака да пристигна в Осака, глупакът му с глупак. И вие, И моите храбри, недоверчиви васали също се хванахте на въдицата. Без да направя каквато и да било отстъпка, аз спечелих цял месец, обърках Ишидо и всичките му подли съюзници. Научих, че вече се боричкат кой да вземе Кванто. Обещали са го и на Кияма, и на Дзатаки.

— Никога не сте възнамерявали да потеглите? — смаяно поклати глава Хиромацу и когато най-сетне вникна в смисъла на тези думи, лицето му внезапно се озари от щастлива усмивка. — Значи, всичко е било номер?

— Естествено! Слушайте — всички трябваше да повярват. И Дзатаки, и останалите, дори и вие! В противен случай шпионите щяха да съобщят на Ишидо и той още тогава щеше да тръгне срещу нас — а при това положение нито боговете, нито цялата сполука на този свят щяха да ни помогнат и да предотвратят гибелта ми.

— Така е… простете ми, господарю. Колко съм глупав! Заслужавам да ми вземете главата! Значи, всичко е било глупост, от самото начало! Но… тогава генерал Кийошио…

— Той сам си призна, че ме е предал. Не ми трябват генерали-предатели, а само послушни васали.

— Но тогава защо се нахвърлихте срещу господаря Судара? Защо го лишихте от благоволението си?

— Защото така ми се иска! — сряза го Торанага.

— Да, моля да ме извините, това си е ваше право. Моля да ми простите, че се усъмних във вас.

— Защо да ви извинявам, че сте това, което сте, стари приятелю? Имах нужда да постъпите, както постъпихте, и да кажете онова, което казахте. А сега сте ми по-нужен от всякога. Трябва ми доверен човек. Затова именно ви се доверявам. Но тайната трябва да остане само между нас двамата.

— Да, господарю. Правите ме толкова щастлив…

— Да, и това е единственото, от което се страхувам.

— Господарю?

— Вие сте главнокомандуващ. Само вие сте в състояние да предотвратите глупавия бунт, който назрява, докато аз още изчаквам. Имам ви доверие и ще продължа да го имам. Синът ми не е в състояние да удържи генералите, макар че с нищо не би издал радостта си, щом научи за тайната, ако я научи — докато вашето лице е огледало на душата ви, стари приятелю.

— Позволете ми тогава да си отнема живота, щом се справя с генералите.

— Така няма да ми помогнете. Вие сте този, който трябва да ги обуздае и да ги държи в подчинение до мнимото ми заминаване. Ще трябва да владеете лицето и съня си както никога досега. Вие сте единственият посветен — единственият, на когото мога да се доверя, разбирате ли?

— Простете глупостта ми! Няма да ви подведа! Обяснете ми какво трябва да правя.

— Ще кажете на генералите, че сте ме убедили да послушам съвета ви, който съвпада и с тяхното мнение. Че заповядвам тръгването ми да се отложи със седем дни. А после отново ще го отложа. Следващия път по болест. И вие единствен ще знаете истината.

— А след това? „Алено небе“ ли ще обявите?

— Не както го планувах първоначално. „Алено небе“ винаги е било за в краен случай.

— Така е. Ами мускетният полк? Ще бъде ли в състояние да ни пробие път през планините?

— Само през една част от пътя. Но не и чак до Киото.

— Наредете да убият Дзатаки.

— И това може да стане. Но Ишидо и съюзниците му пак ще са непобедими. — Торанага му изложи доводите на Оми, Ябу, Игураши и Бунтаро в деня на земетресението. — Тогава обявих „Алено небе“ като още един трик, за да объркам Ишидо… а освен това направих така, че части от разговора, които на мен ми отърваха, бяха пошушнати в нечии уши. Но фактът си остава факт — Ишидо и силите му са непобедими.

— Как да всеем разкол сред тях? Какво ще кажете за Кияма и Оноши?

— Не, те и двамата са непоколебимо настроени против мен. И всички християни също ще се обявят срещу мен — с изключение на моя християнин, когото скоро ще използувам много добре заедно с кораба му. Но най-много имам нужда от време. Имам съюзници и тайни приятели из цялата империя и само ако разполагах с време… Всеки ден, спечелен от мен, отслабва силите на Ишидо. Такъв е бойният ми план. За мен е важен всеки ден, който мога да спечеля. Чуйте — след като спрат дъждовете, Ишидо ще потегли срещу Кванто, като същевременно Икава Джикю ще се насочи към южния ми фланг, а Дзатаки към северния. Ще спрем Джикю при Мишима и ще продължим към прохода Хаконе и Одавара. На север ще задържим Дзатаки високо в планините на пътя Хошокайдо, някъде при Микава. Прави бяха Оми и Игураши: можем да отбием първата атака, но не бива да има второ голямо нападение. Ще се бием и ще изчакаме зад планините. Ще се бием и ще чакаме да узрее плодът — „Алено небе“!

— И-и-и, дано този ден дойде по-скоро!

— Слушайте, стари приятелю, само вие можете да се справите с генералите ми, да се сдържате. След време, стига провинция Кванто да е спокойна и сигурна, напълно сигурна, ще можем да отблъснем първото нападение и тогава съюзниците на Ишидо ще започнат да го изоставят. Щом това се случи, бъдещето на Яемон е осигурено и завещанието на тайко ще се изпълни.

— А вие, господарю, няма ли да вземете властта?

— За последен път ви казвам: „Законът може да обори разума, ала разумът не бива да обори закона. В противен случай цялото ни общество ще се разпадне като стара рогозка. Законът може да се използува против разума, ала разумът в никой случай не бива да се използува против закона.“ А завещанието на тайко е закон.

Хиромацу се поклони в знак на съгласие.

— Много добре, господарю. Никога вече няма да ви задавам този въпрос. Моля за прошка. А сега… — Той отново не можа да сдържи усмивката си. — Сега какво да правя?

— Преструвайте се, че сте ме убедили да забавя тръгването. И просто ги стиснете в железния си юмрук.

— И колко време трябва да поддържам тази илюзия?

— Не знам.

— Не си вярвам, господарю. Може, без да искам, да сгреша. Мисля, че няколко дни ще успея да прикривам радостта си. Но с ваше разрешение, нека „болките“ ми се засилят до такава степен, че да се наложи да остана на легло — без да ме посещава никой.

— Добре. След четири дни. Нека болката ви проличи още от днес. Май няма да ви е много трудно, а?

— Така е, господарю. Много съжалявам. Радвам се, че войната ще започне още тази година. Догодина… може би няма да съм в състояние да ви бъда полезен.

— Глупости! Но независимо дали ми се иска, или не, войната ще избухне още тази година. След шестнадесет дни тръгвам от Йедо за Осака. Дотогава ще дадете своето „неохотно съгласие“ и ще поведете колоната. Само двамата с вас ще знаем, че ще има и други спънки, които ще ни забавят, и че много преди да стигна границата, ще се върна обратно в Йедо.

— Моля да ми простите, че се усъмних във вас. Ако не беше нужно да остана жив, за да ви помагам, не бих могъл да живея с този срам.

— Няма защо да се срамувате, стари приятелю. Ако не бях убедил и вас, Ишидо и Дзатаки щяха веднага да се досетят, че всичко е само номер. Впрочем как изглеждаше Бунтаро-сан, когато го видяхте за последен път?

— Кипеше от ярост, господарю. Няма да е зле да му предоставите възможността да възглави някоя битка.

— Предлагал ли е да бъда сменен като законен господар?

— Ако беше споменал такова нещо, щях незабавно да му отсека главата! Незабавно!

— След три дни ще изпратя да ви повикат. Искайте всеки ден среща с мен, но дотогава все ще ви отказвам.

— Добре, господарю — поклони се смирено старият войн. — Простете още веднъж на стария глупак. Отново дадохте смисъл на живота ми. Благодаря ви.

И той си тръгна. Торанага извади от ръкава си малкото късче хартия и отново прочете с огромно удоволствие посланието на майка си. Ако му се отвори северният път и Ишидо бъде предаден там, шансовете му неимоверно нарастваха. Бавно доближи листчето до пламъка. Тънката хартия се сгърчи и стана на пепел. Доволен, Торанага стри пепелта на прах. А сега кого да направя главнокомандуващ? — замисли се той.

Беше пладне. Марико прекоси двора на кулата покрай смълчаните редици омърлушени телохранители и влезе вътре. В една от стаите на първия етаж я чакаше секретарят на Торанага.

— Извинете, че трябваше да ви повикаме, Тода-сама — каза той вяло. Каванаби беше стар самурай с остри черти на лицето и обръсната глава, бивш будистки свещеник. От години вече се занимаваше с кореспонденцията на Торанага. При нормални обстоятелства беше жизнерадостен, преливащ от енергия, но днес, като повечето от хората в крепостта, изглеждаше силно разстроен. Подаде й тънък свитък хартия.

— Ето ви документите за пътуването до Осака, подписани и подпечатани. Трябва да тръгнете утре и да се помъчите да пристигнете там възможно най-бързо.

— Благодаря.

Дори на самата нея гласът й прозвуча тихо и тънко.

— Торанага-сама каза, че може би ще изпрати по вас лични писма до Кирицубо-сан и Кото-сан. Също и за генерал Ишидо и Очиба-сама. Ще ви бъдат връчени утре призори, ако… извинете, исках да кажа, ако са готови. Аз ще се погрижа да ви бъдат връчени.

— Благодаря.

Каванаби извади някакъв документ от грижливо подредена купчинка с книжа върху ниското писалище.

— Упълномощен съм да ви връча и този документ. С него имението и доходите на сина ви се увеличават, както ви е обещал нашият господар. На десет хиляди коку годишно. Влиза в сила от последния ден на миналия месец и… това е, ето го.

Тя го взе, изчете го и провери официалните печати. Всичко беше наред. Но не й достави удоволствие. И двамата бяха убедени, че това е само лист хартия и нищо повече. Ако синът й случайно оцелееше, от него щеше да стане само ронин.

— Благодаря. Моля да предадете на Торанага-сама, че съм му дълбоко признателна за голямата чест, която ми оказва. Възможно ли е да се срещна с него, преди да тръгна?

— Да, разбира се. А сега ви моля, като излезете оттук, да се качите на варварския кораб и да го чакате там.

— Ще… ще превеждам ли?

— Не каза нищо. Но предполагам, че за това ви вика, Тода-сама. — Секретарят хвърли поглед към някакъв списък в ръцете си. — На капитан Йошинака е наредено да оглави ескорта ви за Осака, ако нямате нищо против.

— За мен е чест да бъда поверена отново в неговите ръце. Благодаря. Мога ли да попитам как се чувствува Торанага-сама?

— Изглежда добре, но за човек като него, свикнал на движения, да се затвори в една стая дни наред… Какво да ви кажа? — безпомощно разпери той ръце. — Много жалко. Но днес поне се е срещнал с Хиромацу-сама и се е съгласил да отложи пътуването. Освен това се е съгласил да разгледа и някои други неотложни въпроси… Цената на ориза трябва да се стабилизира в случай на слаба реколта… Толкова много работа има, а… Всичко това е тъй нетипично за него, Тода-сама. Ужасни времена, нали? И страшни предзнаменования, ясновидците твърдят, че тази година реколтата ще се провали.

— Не им вярвам — докато не дойде времето да прибираме ориза.

— Мъдро. Много мъдро. Но не са много онези от нас, които ще дочакат прибирането на реколтата. Аз трябва да го придружа до Осака. — Каванаби потрепери и нервно се наведе към нея, за да й пошушне: — Носи се слух, че пак е избухнала епидемия от едра шарка между Киото и Осака. Дали това не е нов знак от небесата, че боговете са се извърнали от нас?

— Не мога да ви позная — как е възможно да вярвате на слухове и небесни предзнаменования, Каванаби-сан, и сам да ги разпространявате? Нали знаете какво е мнението на Торанага-сама по този въпрос?

— Знам. Извинете. Но, нали знаете… никой не е на себе си напоследък.

— Може би слухът е лъжлив — ще се моля да не е верен — опита се тя да отхвърли лошите си предчувствия. — Определена ли е новата дата на заминаването?

— Разбрах от Хиромацу-сама, че е било отложено със седем дни. Толкова се радвам, че главнокомандуващият най-сетне пристигна и е убедил… Ще ми се това заминаване да се отложи за вечни времена. По-добре да се бием тук, отколкото да се опозорим там, нали така?

— Така е — съгласи се тя, защото разбра колко безсмислено беше да се преструва повече, че тази мисъл не е в главата на всеки. — Може би, щом като Хиромацу-сан е тук, господарят ще разбере, че да се предаде, не е най-добрият изход от положението.

— Тода-сама, ще ви кажа нещо, което е само за вашите уши. Хиромацу-сама… — Той млъкна, вдигна поглед и си наложи да се усмихне. В стаята нахълта Ябу, подрънквайки с мечовете си. — А, Касиги-Ябу-сама, много ми е приятно да ви видя. — Той се поклони. Марико също. Размениха си любезности и накрая секретарят каза: — Торанага-сама ви очаква, Ябу-сан. Моля ви незабавно да се качите горе.

— Добре. Знаете ли за какво ме вика?

— Много съжалявам, но не ми каза — каза само, че желае да ви види.

— Как е той?

Каванаби се поколеба.

— Без промяна.

— Има ли нова дата за заминаването?

— Доколкото разбрах, след седем дни.

— Може би Хиромацу-сама ще успее, да го отложи още веднъж, а?

— Нашият господар ще реши, Ябу-сама.

— Да, разбира се. Ябу излезе.

— Та само на вас ще кажа, Тода-сама, щом като Бунтаро-сан го няма — прошепна секретарят. — Когато Железния юмрук излезе след срещата си с господаря, цял час трябваше да лежи. Изпитваше страшни болки.

— Ох, ужасно ще е, ако точно сега му се случи нещо!

— Точно така. Ако не е той, може да избухне и бунт. Това забавяне в края на краищата не решава въпроса. Истинският проблем… Боя се, че откак Судара-сама беше официален секундант на генерал Кийошио, господарят изпада в бяс всеки път, когато се споменава името му… Единствено Хиромацу-сан успя да го убеди да забави тръгването, и то само… — По страните му се затъркаляха сълзи. — Какво става, Тода-сама? Да не би да не е на себе си?

— Не! — твърдо, но без вътрешна убеденост възрази тя. — Сигурна съм, че всичко ще се оправи. Благодаря ви, че ми го казахте. Ще се опитам да се срещна с Хиромацу-сан, преди да отпътувам.

— Бог да ви закриля, Тода-сама.

Тя се изненада.

— Не знаех, че сте християнин.

— Не, не съм, но знам, че такъв ви е обичаят.

Тя излезе на огрения от слънцето двор, силно обезпокоена за здравето на Хиромацу, като същевременно благославяше бога, че дългото и очакване е свършило и утре най-сетне ще потегли. Запъти се към носилката си и ескорта, които я чакаха.

— А, Тода-сама — извика Гърко, като излезе от сянката и я пресрещна.

— Добро утро, Гьоко-сан, приятно ми е да ви видя. Надявам се, че сте добре — любезно я поздрави тя, но през цялото й тяло премина ледена тръпка.

— Боя се, че за жалост не съм много добре. Колко тъжно! Изглежда, че двете е Кику-сан сме изгубили благоволението на нашия господар. Откак сме тук, стоим затворени в един третокласен хан, в който не бих държала и най-долнопробна куртизанка.

— Ах, колко неприятно! Предполагам, че е станала някаква грешка.

— Да, и аз се надявам, че е грешка, Тода-сама. Днес най-сетне след дълго чакане и многобройни молби ни позволиха да дойдем в крепостта и да се срещнем с господаря. Така че още днес по някое време ще мога да му се поклоня. — Тя се усмихна накриво. — Разбрах, че и вие имате среща с него, та реших да ви поздравя. Надявам се, че нямате нищо против.

— За мен е удоволствие да се видя с вас, Гьоко-сан. С радост бих ви посетила и вас, и Кику-сан или бих ви поканила да ми дойдете на гости, но за жалост съм възпрепятствувана.

— Да, жалко. Тъжни времена настъпиха. Трудно им е на благородниците. И на селяните също. Горката Кику-сан се поболя от притеснение, задето загуби благоволението на нашия господар.

— Убедена съм, че не го е изгубила, Гьоко-сан. Той… Торанага-сама има да решава твърде неотложни проблеми.

— Така е, вярно е. Може би ще пием заедно чай, Тода-сама?

— Много съжалявам, но ми е заповядано да свърша една работа. Иначе с удоволствие.

— Ах, да, трябва да отидете на кораба на Анджин-сан. Бях забравила, извинете. Как е Анджин-сан?

— Предполагам, че е добре — ядоса се Марико, че Гьоко е осведомена за личните й дела. — Откак сме тук, съм го виждала само веднъж, и то за няколко минути.

— Интересен мъж. Много интересен. Тъжно е човек да не се среща с приятелите си, нали?

И двете жени се усмихваха любезно, разговаряха учтиво и безгрижно в присъствието на нетърпеливите самураи, които ги наблюдаваха и слушаха разговора им.

— Чух, че Анджин-сан е посетил приятелите си — екипажа си. Какви ли са му впечатленията?

— Не ми е споменавал нищо, Гьоко-сан. Нали ви казах — видях го само за минута-две. Извинете ме, но трябва да тръгвам…

— Тъжно е да не вижда човек приятелите си. Може би аз ще мога да ви кажа някои неща за тях — например, че живеят в селището на ета.

— Какво…

— Да. Оказа се, че те сами са помолили да живеят там и го предпочитат пред цивилизованите квартали. Странно, нали? Не е като Анджин-сан. Той е съвсем различен. Казват, че там се чувствували като у дома си — в селището на ета. Любопитно, не намирате ли?

Марико си спомни колко особен й се стори той тогава на стълбите. Сега всичко ми е ясно, помисли си тя. Ета! О, Богородице, горкичкият! Колко ли се е засрамил!

— Извинете, Гьоко-сан, не ви чух какво казахте.

— Казах, че Анджин-сан е много различен от тях.

— А те какви са? Виждали ли сте ги?

— Не, Тода-сама. Не бих стъпила там. Пък и какво общо мога да имам с тях? Или с ета? Трябва да мисля за клиентите си и за моята Кику-сан. И за сина си.

— Ах, да, синът ви.

Лицето на Гьоко придоби под слънчобрана тъжен израз, ала очите й си останаха същите — кафяви като кимоното и корави като кремък.

— Извинете, но предполагам, че нямате представа защо изгубихме благоволението на нашия господар?

— Не, и съм убедена, че грешите. Договорът нали е подписан? Както се споразумяхте?

— О, да, благодаря. Получих кредитно писмо до търговците на ориз в Мишима — без сумата, която се съгласихме да приспаднем. Но аз нямах пред вид парите. Какво са те, когато си загубил благоволението на господаря си — който и да е той. Нали така?

— Сигурна съм, че не сте права.

— Аз се безпокоях и за вашето благоволение, Тода-сама.

— Винаги ще го имате. Както и приятелството ми, Гьоко-сан. Може би ще имаме възможност да си поприказваме някой път, а сега наистина трябва да си вървя…

— Ах, да, колко сте любезна. Много съм ви благодарна — додаде с най-медения си гласец Гьоко, когато Марико се обърна да си върви. — Но ще имате ли време? Нали утре отпътувате? За Осака…

Марико усети ледено пробождане в гърдите си — капанът се затвори.

— Какво ви стана, Тода-сама?

— Нищо… нищо, Гьоко-сан. Ще ви… ще ви бъде ли удобно довечера… в часа на кучето?

— Много сте мила, Тода-сама. Ах, да, ако се срещнете още сега с господаря, нали ще се застъпите за нас? Толкова малко благоволение ни е нужно.

— С удоволствие. — Марико се замисли за момент. — Но за някои благоволения човек може да моли, без това да означава, че ще ги получи.

Гьоко настръхна.

— О! Нима сте го помолили вече за… за онази услуга?

— Разбира се, нали ви обещах — внимателно каза Марико. — Нали Кику-сан е негова фаворитка, а вие — предана васалка? Нали и друг път в миналото са ви били правени услуги?

— Моите молби са винаги толкова незначителни. Всичко, което ви казах, Тода-сама, е все още в сила. Дори може би повече.

— Относно гладните кучета?

— Относно дългите уши и безопасните езици.

— Ах, да! И тайните.

— Толкова лесно може да ми угоди човек. Единствено моля за разположението на господаря… и вашето, Тода-сама. Това не е много, нали?

— Не, и ако имам подходящ случай… Но не мога да обещая нищо.

— Довиждане до довечера, Тода-сама.

Поклониха се една на друга и самураите всъщност нищо не разбраха. Марико се качи в носилката, сподиряна от още поклони, прикривайки страха, който я сковаваше, и малкият кортеж потегли. Гьоко втренчено го проследи с поглед.

— Ей, жено! — подвикна й грубо млад самурай, който минаваше покрай нея. — Какво стоиш тук? Върви си гледай работата!

— Хм! — презрително изсумтя Гьоко, с което развесели останалите. — Жено ли казваш, паленце? Ако реша да ти свърша работата, може да се окаже, че няма нищо за вършене! Пък и ти си толкова мъж, че още няма какво да бръснеш!

Самураите се засмяха. А тя вирна гордо глава и мина безстрашно покрай тях.

— Добър ден — поздрави Блакторн.

— Добър ден, Анджин-сан. Изглеждате щастлив.

— Благодаря. Щастлив съм, че виждам такава прекрасна дама.

— Благодаря. Как е корабът? — попита Марико.

— Екстра! Искате ли да се качите и да го разгледате? С удоволствие ще ви разведа.

— А може ли? Заповядано ми е да чакам тук Торанага-сама.

— Да, ние всички го чакаме. — Блакторн се обърна към най-старшия от самураите на пристана. — Капитан, аз заведа Тода-сама горе. Покажа кораб. Когато Торанага-сама пристигне — вие ме викате, нали?

— Както желаете, Анджин-сан.

Блакторн тръгна пред нея по мостчето. Бариерите се охраняваха от самураи и охраната беше по-засилена от всеки друг път — както на брега, така и на самия кораб. Първо се качи на квартердека.

— Това тук е моето царство! — гордо се похвали той.

— Има ли някой от екипажа на кораба?

— Не, никой. Поне днес, Марико-сан. — Той започна да я развежда колкото се можеше по-бързо, след което я поведе надолу по трапа. — Това е главната каюта. — Големите закръглени прозорци на носа гледаха към брега. Той затвори вратата. Бяха сами.

— Това вашата каюта ли е? — попита тя.

Той поклати глава, без да откъсва поглед от нея. Тя се хвърли в прегръдките му. Той я притисна до болка.

— Ако знаете как ми липсвахте!

— И вие на мен!

— Толкова неща имам да ви разкажа. И да ви питам — задъхано започна той.

— А аз мога само да ви кажа, че много ви обичам — потръпна тя в ръцете му и се опита да забрави ужаса си, че Гьоко или някой друг може да ги издаде. — Така ме е страх за вас!

— Не се бойте от нищо, Марико, моя любов! Всичко ще бъде наред!

— И аз така си казвам. Но днес е вече невъзможно да се приеме карма и божията воля.

— Вие бяхте тъй хладна последния път!

— Тук сме в Йедо, любов моя. Отвъд Първия мост.

— Нали заради Бунтаро-сан беше всичко? Кажете ми!

— Да — простичко потвърди тя. Заради него и заради решението на Торанага да се предаде. То е толкова позорно, толкова излишно… Не съм допускала, че един ден ще изрека такива думи, но не мога да не ги кажа. Много жалко!

Тя се сгуши в ръцете му, търсейки закрила в мощните му рамене.

— Щом отиде в Осака, и с вас е свършено, нали?

— Да. Родът Тода е прекалено могъщ и значителен. Мен във всеки случай със сигурност няма да ме оставят жива.

— Тогава трябва да дойдете с мен. Ще избягаме заедно. Ще…

— Съжалявам, но за бягство и дума не може да става.

— Освен ако не разреши Торанага, нали?

— Че защо ще ни разреши?

Блакторн й предаде набързо разговора си с Торанага, без да спомене обаче, че е молил и за нейния развод.

— Знам, че мога да принудя свещениците да накарат Оноши и Кияма да минат на негова страна, ако той ми разреши да превзема тазгодишния Черен кораб — възбудено завърши той. — Знам, че мога да го пленя!

— Да — промърмори тя, доволна заради църквата и че го спира решението на Торанага. Отново претегли наум плана му и не откри грешка. — Идеята е добра, Анджин-сан. Сега, щом като Харима е негов враг, не виждам защо Торанага да не заповяда да извършите това нападение — при условие, че беше решил да воюва, а не да се предаде.

— Ако Кияма или Оноши, или и двамата преминат на негова страна, това ще наклони ли везните в негова полза?

— Да. Ако и Дзатаки е негов съюзник и разполага с време. — Тя вече му беше обяснила стратегическото значение на северния път, контролиран от Дзатаки. — Само че Дзатаки му е враг.

— Слушайте, аз мога да притисна свещениците. Съжалявам, но те наистина са мои заклети врагове, макар да са ваши духовни наставници. Мога да се справя с тях от негово име — пък и от мое собствено. Ще ми помогнете ли да му помогна?

— Как? — напрегнато го изгледа тя.

— Помогнете ми да го убедя да ми разреши да си опитам късмета и да отложи заминаването си за Осака.

Откъм пристана се чуха конски тропот и гласове. Те прекъснаха разговора си и отидоха до прозореца. До едната от бариерите спряха някакви конници-самураи. Отец Алвито продължи напред, към охраната.

— За какво ли се е домъкнал? — промърмори кисело Блакторн.

Те проследиха с поглед как свещеникът слиза от коня си, вади от ръкава си някакъв свитък и го подава на началника на охраната. Докато онзи го четеше, Алвито разглеждаше кораба.

— Каквото и да търси тук, мисията му е официална — тихичко прошепна тя.

— Чуйте ме, Марико-сан — аз не съм против църквата, а само против свещениците. А и от тях не всички са лоши. Алвито например не е лош човек, но е фанатик. Кълна се в бога, убеден съм — езуитите ще склонят глава пред Торанага, ако пленя Черния им кораб И заплаша догодина другия, защото парите са им нужни. Португалия и Испания имат нужда от много пари. Торанага е по-важен за нас. Ще ми помогнете ли.

— Да, ще ви помогна, Анджин-сан. Но ще ме извините — не мога да предам църквата.

— Искам само да поговорите с Торанага или да ми помогнете да разговарям с него, както предпочитате.

В далечината изсвири рог. Те пак погледнаха през прозореца. Всички бяха насочили погледи на запад. Иззад завоя се показа началото на колоната самураи, придружаващи задалата се откъм крепостта носилка със спуснати перденца.

Вратата на каютата се отвори.

— Анджин-сан, трябва да дойдете, моля — каза самураят.

Блакторн тръгна пред тях по палубата и се спусна по трапа. Кимна хладно, но вежливо на Алвито. Свещеникът беше не по-малко леденостуден, но към Марико се показа крайно любезен.

— Здравейте, Марико-сан. Много ми е приятно да ви видя.

— Благодаря, отче — ниско се поклони тя. Алвито погледна към Блакторн.

— Е, лоцмане, как е корабът?

— Убеден съм, че вече ви е известно.

— Да, знам — огледа Алвито „Еразъм“ с изпънато лице. — Дано господ го прокълне и него, и всички, които се качат на него, ако тръгнат срещу Правата вяра и Португалия.

— Затова ли сте тук? За да пръскате отрова?

— Не, лоцмане. Беше ми наредено да се срещна тук с Торанага. Вашето присъствие ми е също тъй неприятно, както и моето на вас.

— Присъствието ви не ми е неприятно, отче, а само злото, чийто представител сте вие.

Алвито пламна и Марико побърза да се намеси.

— Моля ви, много е лошо да се карате по този начин пред всички. Умолявам ви да бъдете благоразумни.

— Да, моля да ме извините, Марико-сан — съгласи се Алвито и се извърна — към носилката с перденцата, над която се вееше триъгълното знаменце на Торанага. Пред и зад нея крачеха униформени самураи, които заграждаха колона от самураи, облечени в пъстроцветни кимона.

Носилката спря. Завесите се разтвориха. Показа се Ябу. Всички се стъписаха. Но въпреки това се поклониха. Ябу високомерно отвърна на поклоните им.

— А, Анджин-сан, как сте? — обърна се първо към Блакторн.

— Добре, благодаря. А вие?

— Добре, благодаря. Торанага-сама е болен и ме помоли да дойда вместо него. Нали разбирате?

— Да, разбирам — опита да прикрие разочарованието си Блакторн. — Много съжалявам, че Торанага-сама не е добре.

Ябу сви рамене, поздрави почтително Марико и се престори, че не е забелязал Алвито. После заоглежда кораба.

— А со десу, Анджин-сан. Корабът доста се различава от последния път, когато го видях, нали? Да, и корабът, и вие, и всичко е различно — дори светът около нас, и той вече е друг.

— Съжалявам, но не разбирам. Моля да ме извините, но ваши думи много бързи. А мои… — Той започна да съставя наум фразата, но Ябу го прекъсна гърлено: — Моля ви, Марико-сан, превеждайте.

— Да, различно, Ябу-сама.

— Именно. Вие вече не сте варварин, а самурай и корабът е като нов, нали?

Блакторн видя усмивката на дебелите му устни, войнствената му стойка и изведнъж си спомни Анджиро, как бе коленичил на брега, с Кроок в казана, писъците на Питерзоон, вонята в ямата и мозъкът му изкрещя: „Колко излишно беше всичко — целият този ужас, страдание, Питерзоон, Шпилберген и Маецукер, затвора и ета — и за всичко си виновен ти!“

— Какво има, Анджин-сан? — уплаши се Марико от израза на лицето му.

— Какво? О, да, да… Нищо, нищо ми няма.

— Какво му стана? — недоумяваше Ябу.

Блакторн разтърси глава, за да проясни мислите си и да изтрие омразата от лицето си.

— Извинете, нищо ми няма. Глава зле — няма сън. Много съжалявам. — Той се загледа в очите на Ябу, като се надяваше, че е прикрил опасното си настроение, — Съжалявам, че Торанага-сама не е добре. Надявам се, че не съм причинил неприятности на Ябу-сама.

— Не, никакви неприятности — отвърна Ябу, като си мислеше: да ти ми донесе само неприятности и откак ти и проклетият ти кораб се появихте на моите брегове, не съм видял нищо друго освен неприятности. Загубих Идзу, загубих оръдията, загубих честта си, а сега и главата ми е в опасност заради един страхливец. — Никакви неприятности, Анджин-сан — добави той любезно. — Торанага-сама ми поръча да ви доведа обещаните от него васали.

— Погледът му се спря на Алвито. — А, Цуку-сан! Защо сте враг на Торанага-сама, а?

— Не съм му враг, Касиги Ябу-сама.

— Ама вашите даймио-християни са му врагове, нали?

— Моля да ме извините, Ябу-сама, но ние сме само свещеници и не отговаряме за политическите възгледи на привържениците на Правата вяра и не упражняваме контрол над онези даймио, които…

— Правата вяра на тази Божествена страна е шинтоизмът заедно с Дао, учението на Буда!

Алвито премълча. Ябу презрително се извърна от него и изрева някаква заповед. Пъстроцветната, нестройна група самураи започна да се строява пред кораба. Нито един не беше въоръжен. Някои бяха с вързани ръце.

Алвито направи крачка напред и се поклони.

— Моля за извинение, Ябу-сама, но аз трябваше да се срещна с Торанага-сама. А тъй като той няма да дойде…

— Торанага-сама ви искаше тук, за да му превеждате в разговора с Анджин-сан — умишлено грубо го прекъсна Ябу, както го беше напътствувал Торанага. — Да, да превеждате, защото само вие умеете да го правите едновременно с говорещия, нали? Надявам се, че нямате нищо против да превеждате на мен вместо на Торанага-сама, преди да си тръгнете.

— Не, разбира се, че не, Ябу-сама.

— Добре. Марико-сан, Торанага-сама ви моли да следите отговорите на Анджин-сан да бъдат вярно преведени.

Алвито пламна, но се сдържа.

— Да, Ябу-сама — отвърна Марико и изпита силна омраза към него.

Ябу изрева още някаква заповед. Двама самураи приближиха до носилката и донесоха ковчежето на кораба, като едва го мъкнеха.

— Цуку-сан, започнете, слушайте, Анджин-сан, първо — Торанага-сама ме помоли да ви върна това. То е ваша собственост, нали? Отворете го! — нареди той на самураите. Ковчежето беше препълнено със сребърни монети. — Връща го в същия вид, в който беше свалено от кораба.

— Благодаря — каза Блакторн, като не можеше да повярва на очите си. Парите му даваха властта да наеме възможно най-добрия екипаж, без да чака помощ от когото и да било.

— Най-добре да се отнесе в трезора — добави Ябу.

— Да, разбира се.

Ябу махна на самураите да го качат на кораба. После продължи, а ядът на Алвито се разпалваше още повече, докато превеждаше:

— Второ: Торанага-сама каза — свободен сте да си вървите или да останете, както пожелаете. Когато сте на наша земя, вие сте самурай и хатамото и за вас важат самурайските закони. В открито море, далеч от нашите брегове, вие сте онова, което бяхте, преди да дойдете при нас, и можете да се ръководите от варварските закони. Дава ви се доживотно право да използувате което пожелаете от подвластните на Торанага-сама пристанища, без да ви претърсват пристанищните власти. И последно, тези двеста самураи са ваши васали. Той ме помоли официално да ви ги предам заедно с оръжието, както ви е обещал.

— Значи, мога да отплавам, когато си поискам! Блакторн не вярваше на ушите си.

— Да, Торанага-сама ви разрешава да тръгнете по ваше усмотрение, Анджин-сан. Блакторн се втренчи в Марико, но тя избягваше погледа му и той отново погледна Ябу.

— Мога ли да потегля още утре?

— Да, ако желаете. А сега относно тези самураи — додаде Ябу. — Те всички са ронини от северните провинции. Съгласиха се да ви се закълнат във вечна вярност — на вас и на вашите потомци. До един са добри воини. Никой не е извършил престъпление, което да може да се докаже. Станали са ронини, защото господарите им са били убити или са умрели, или са били свалени. Много от тях са се, сражавали на кораби срещу вако. — Ябу се усмихна с характерната си злобна усмивка. — Някои може да са били и вако — знаете ли какво е вако?

— Да, Ябу-сама.

— Онези с вързаните ръце са вероятно бандити или вако. Дойдоха заедно и изразиха желание да ви служат безстрашно в замяна на прошка за минали престъпления. Заклеха се на Нобору-сан, който лично подбра всички тези хора по заповед на Торанага-сама, че не са извършили престъпления срещу Торанага-сама или някой от васалите му. Можете да ги приемете един по един или всички заедно, а пък ако не ги искате, можете да ги отхвърлите. Разбрахте ли?

— Значи, мога да отхвърля някои от тях?

— Че защо? — учуди се Ябу. — Нобору-сама много грижливо ги е подбрал.

— Да, разбира се, извинете — уморено каза Блакторн, който долови, че настроението на Ябу започва да се разваля. — Разбирам много добре. А какво ще стане с вързаните, ако не ги приема?

— Ще им отсечем главите, разбира се. Но това няма нищо общо с тази работа. Елате с мен.

Ябу тръгна към носилката. Блакторн погледна към Марико.

— Мога да си тръгна, чухте ли?

— Да.

— Това значи… Имам чувството, че сънувам… Той каза…

— Анджин-сан!

Блакторн послушно забърза към Ябу. Сега носилката бе направена да служи като подиум. Един писар беше поставил ниска масичка със свитъци. Малко по-нататък самураите охраняваха голям куп дълги и къси мечове, копия, щитове, бойни брадвички, лъкове, стрели и какво ли не оръжие, което носачите разтовариха от конете. Ябу махна на Блакторн да седне до него, а Алвито и Марико седнаха пред тях. Чиновникът започна да извиква имена от някакъв списък. Извиканият се приближаваше, кланяше се много тържествено, съобщаваше си името и родословието, заклеваше се във вярност, подписваше се под някакъв документ и го подпечатваше с капка кръв, която писарят сръчно изцеждаше, след като му пробождаше един пръст. После всеки коленичеше още веднъж пред Блакторн, ставаше и се завързваше към купа с оръжието. Отначало получаваше големия меч, после и късия. Всеки самурай със страхопочитание се докосваше до мечовете, разглеждаше ги най-внимателно, изразяваше гордостта си от прекрасното им качество и ги затъкваше в пояса си с кръвожаден възторг. След това получаваше и останалото оръжие, както и щит. А когато заемаха новите си места, изцяло въоръжени, те отново бяха самураи, а не ронини, усещаха прилив на свежа сила, стойката им беше по-изправена, а изразът на лицето — по-свиреп.

Най-накрая дойде ред на тридесетте ронини с вързани ръце. Блакторн настоя лично да разреже вървите на всеки един. Те се заклеха във вярност като останалите:

— Кълна се в самурайската си чест, че вашите врагове са и мои врагове и ще ви се подчинявам безпрекословно.

След клетвата им бе раздадено оръжието.

— Урага-но-Тадамаса! — извика Ябу.

Мъжът направи крачка напред. Сърцето на Алвито подскочи. Урага — брат Жозеф — бе стоял незабелязан встрани сред групичката самураи. Беше без оръжие, облечен в просто кимоно, а на главата си имаше бамбукова шапка. Ябу се ухили доволно, забелязал как се разстрои отец Алвито, и се обърна към Блакторн:

— Анджин-сан, представям ви Урага-но-Тадамаса. Самурай, понастоящем ронин. Познахте ли го? Разбирате ли какво значи думата „познавам“?

— Да, разбирам. Познах го.

— Добре. Преди християнски свещеник.

— Да.

— Сега не. Разбирате? Сега ронин.

— Разбирам, Ябу-сама.

Ябу не откъсваше поглед от Алвито, който на свой ред наблюдаваше втренчено отреклия се от вярата си езуит. Урага го гледаше с нескривана омраза.

— А, Цуку-сан! И вие го познахте, нали?

— Да, познах го, Ябу-сама.

— Готов ли сте пак да превеждате — или нямате вече сили?

— Моля ви да продължим, Ябу-сама.

— Добре — махна Ябу към Урага. — Чуйте, Анджин-сан, Торанага-сама ви дава и този човек, ако го искате. Преди е бил християнски свещеник — по-скоро послушник. Но вече не е. Върна се към Правата вяра на шинто и… — Той млъкна, тъй като езуитът не превеждаше. — Точно ли предадохте думите ми, Цуку-сан? Правата вяра на шинто?

Свещеникът не каза нищо. Въздъхна, но след това преведе думите на Ябу, като добави от себе си:

— Това са негови думи, Анджин-сан, господ да го прости.

Марико се направи, че не е чула този коментар, и още повече намрази Ябу. Закле се в себе си един ден да му отмъсти.

Ябу не ги изпускаше от поглед. После продължи:

— Така че Урага-сан е бивш християнин. А сега е готов да служи на вас. Говори варварския език и езика на свещениците и е един от четиримата млади самураи, които бяха изпратени във вашите земи. Дори се е срещнал с най-главния християнин на всички християни, поне така казват. Но сега ги мрази всички, също като вас. — Ябу наблюдаваше Алвито и се стремеше да го предизвика, а от време на време очичките му се стрелкаха и към Марико, която слушаше напрегнато. — Мразите християните, нали Анджин-сан?

— Да, повечето католици са мои врагове — отговори той предпазливо, като не забравяше нито за миг присъствието на Марико, вперила безжизнен поглед в далечината.

— Испания и Португалия са врагове на моята страна.

— Християните са и наши врагове. Нали, Цуку-сан?

— Не, Ябу-сама. Християнството дава ключ към вечен живот.

— Вярно ли е, Урага-сан? — попита Ябу.

Урага поклати отрицателно глава. Гласът му стържеше от омраза.

— Вече не мисля така, Ябу-сама.

— Кажете го на Анджин-сан.

— Сеньор Анджин-сан — започна Урага със силен акцент, но на правилен португалски, който лесно се разбираше. — Не мисля, че католицизмът е ключалката… искам да кажа ключът към безсмъртието.

— Съгласен съм с вас — отвърна Блакторн.

— Добре — продължи Ябу. — Торанага-сама ви дава и този ронин, Анджин-сан. Той е отстъпник, но е от добро самурайско потекло. Закле се, че ако го приемете, ще ви служи като секретар, преводач и ще върши всичко, което му заръчате. Ще трябва да му дадете мечове. Нещо друго, Урага? Кажете му сам.

— Моля да ме извините, сеньор. — Урага свали шапката си. Косата му бе набола и темето му бе обръснато като на самурай, но все още нямаше плитка. — Първо, искам да ви кажа, че се срамувам, задето косата ми не е, както се полага, и нямам плитка, както подобава на един самурай. Ала тя ще порасне, а това, че още нямам плитка, не значи, че не съм достоен за самурай. — Той си сложи отново шапката, преведе на Ябу собствените си думи, а стоящите наблизо ронини не изпускаха нито дума от разговора. — Второ, моля да ме извините, но не умея да се бия с мечовете или с каквото и да било друго оръжие. Никога не съм се учил да се бия. Но ще се науча — повярвайте ми, ще се науча. Простете ми този срам. Кълна се в абсолютната си вярност и ви моля да ме приемете…

По лицето и гърба му се стичаха капки пот. Блакторн каза състрадателно:

— Шигата га най, нее? Укеру анатауа десу, Урага-сан. Какво значение? Приемам ви, Урага-сан.

Урага се поклони и отново обясни на Ябу какво е казал. Никой не се изсмя — освен Ябу, но смехът му бе прекъснат от свадата, избухнала между последните двама ронини, които се бяха скарали при избора на останалите мечове.

— Ей, вие двамата! Я млъквайте! — извика им той.

И двамата едновременно се обърнаха рязко към него, а единият му се озъби:

— Вие не сте ни господар! Къде са ви обноските? Кажете „моля“ или сам млъквайте!

Ябу скочи като стрела и се нахвърли към оскърбилия го ронин, вдигнал високо меча си. Всички се разпръснаха, а ронинът хукна да бяга, дотича до ръба на кея, измъкна с рязко движение меча си и се извърна да пресрещне нападението, като нададе свиреп боен вик. В същия момент приятелите му хукнаха да му помагат с извадени мечове и Ябу се озова в клопка. Ронинът се хвърли в атака. Ябу избягна яростния му замах, замахна в отговор, не улучи и в същия миг останалите се спуснаха да го убият. Самураите на Торанага се втурнаха прекалено късно да му помагат, разбрали, че с него е свършено.

— Спрете! — изкрещя на японски Блакторн. Всички замръзнаха от силния му глас.

— Вървете там! — посочи той мястото, където се бяха строили преди това васалите му. — Веднага! Заповед!

За миг всички на пристана останаха неподвижни. След това магията сякаш се разруши и те се размърдаха. Ябу се втурна към ронина, който го беше оскърбил. Той отскочи назад, после отстъпи настрани, вдигна меча си застрашително с две ръце над главата си и зачака безстрашно следващото нападение. Приятелите му се колебаеха.

— Вървете там! Веднага! Заповед!

Те отстъпиха неохотно и прибраха мечовете си в ножниците. А Ябу и противникът му започнаха да кръжат един около друг и да се дебнат.

— Вие! — продължи да вика Блакторн. — Спрете! Долу меча! Аз заповядвам!

Без да изпуска от яростния си поглед Ябу, ронинът чу заповедта и облиза устни. Направи две лъжливи движения вляво и вдясно, Ябу отстъпи малко назад, а той се възползува от това, за да се измъкне, дотича до Блакторн и сложи меча си в краката му.

— Подчинявам ви се, Анджин-сан. Аз не го нападнах пръв.

— Ябу-сан! — извика Блакторн. — Много съжалявам, мисля че е грешка, нали? Може би…

Но Ябу избълва гневен порой от думи и се втурна към ронина, който пак побягна без признак на страх.

Алвито стоеше безпристрастен, но му стана забавно.

— Ябу-сан каза, че няма никаква грешка, Анджин-сан, и че този негодник трябва да умре. Никой самурай не може да преглътне подобна обида.

Блакторн усети, че погледите на всички са вперени в него, и отчаяно се опита да вземе някакво решение. Ябу дебнеше човека, а вляво един от самураите на Торанага опъна тетивата на лъка си. Единственият шум, който се чуваше, беше пръхтенето, тичането и виковете на двамата, които си разменяха някакви реплики. Ронинът отстъпи назад, обърна се и хукна да обикаля пристана — ту на зигзаг, ту с лъжливи хватки, за да заблуди противника си, като през цялото време злобно съскаше нещо.

— Предизвиква Ябу, Анджин-сан — започна да обяснява Алвито. — Казва му: аз съм самурай и не убивам невъоръжени мъже като вас. Вие не сте самурай, а смърдящ на тор селянин. А, видяхте ли, ето, не сте никакъв самурай, а ета… — Езуитът млъкна, тъй като Ябу избълва някаква гневна тирада, сочейки един от самураите. — Ябу му казва: ей, вие, дайте му меча…

Ронинът се поколеба и погледна към Блакторн да чуе неговото нареждане. Ябу също се обърна към Блакторн и изкрещя:

— Дайте му меча!

Блакторн вдигна меча от земята.

— Ябу-сан, моля, не се бийте — опита се пак да го успокои, макар че страшно му се искаше да го види мъртъв.

— Дайте му меча! — изрева отново Ябу.

Гневен шепот премина през хората на Блакторн. Той вдигна ръка.

— Тихо! — После погледна своя васал, ронина. — Елате тук, моля.

Мъжът погледна към Ябу, направи лъжливи маневри наляво и надясно, но Ябу всеки път замахваше с меча си, обладан от дива ярост. Накрая ронинът успя да се измъкне и да дотича до Блакторн. Този път Ябу не го подгони. Само чакаше настървен, като млад бик, който рие с копито и се готви за нападение. Ронинът се поклони на Блакторн и се хвърли напред. Мечовете пуснаха искри, после още веднъж. Двамата противници този път се дебнеха мълчаливо. Още едно яростно спречкване — и мечовете иззвъняха. Ала Ябу се препъна и ронинът се метна напред да го довърши. Ябу обаче отскочи встрани и замахна с всички сили. Само с един удар отсече ръцете на ронина, както стискаха меча. За миг той остана неподвижен, загледан във внезапно окъселите си ръце, и нададе страховит вой. С още едно движение Ябу му отсече и главата.

Възцари се пълна тишина в следващия миг се разнесоха бурни ръкопляскания по адрес на Ябу, който замахна още веднъж към потръпващото тяло. И чак тогава, отмъстил за своята чест, той вдигна главата за плитката, изплю се в лицето и я захвърли настрани. Сетне все така безмълвно се приближи до Блакторн и се поклони.

— Моля да извините лошите ми обноски, Анджин-сан — много вежливо започна той, а Алвито превеждаше. — Благодаря, че му дадохте меча. Извинете ме за крясъците. Благодаря също така за предоставената ми възможност с чест да окъпя меча си в кръв. — Той погледна подарения от Торанага меч, старателно разгледа острието. Беше все така безупречно. Развърза копринения си пояс и започна да го чисти от кръвта. — Никога не докосвайте острието с ръце, Анджин-сан, защото се поврежда. То трябва да се допира само до коприна или до тялото на врага. — Ябу млъкна и вдигна поглед нагоре. — Мога ли най-учтиво да ви предложа да позволите на васалите си да изпробват остриетата на мечовете си? Това ще е добро предзнаменование.

Блакторн се обърна към Урага:

— Кажете им.

Вече беше късно, когато Ябу се прибра у дома. Слугите поеха изцапаните му, напоени с пот дрехи и му подадоха чисто домашно кимоно, обуха го в чисти таби. Жена му Юрико го очакваше на прохладната веранда с чай и саке, и двете изпускащи пара — той ги обичаше горещи.

— Саке, Ябу-сан? — обърна се тя към него. Юрико беше висока и слаба, с прошарена коса. Тъмното й кимоно беше от проста материя, на която светлата й кожа се открояваше приятно.

— Благодаря, Юрико-сан — засърба Ябу горещото вино, което силно пареше на гърлото му и му доставяше истинска наслада.

— Чух, че всичко е минало добре.

— Да.

— Какъв нагъл ронин!

— Всъщност той ми направи голяма услуга. Сега се чувствувам добре. Окървавих меча на Торанага и вече е наистина мой. — Ябу допи чашата си и тя веднага я напълни. Ръката му докосна гальовно дръжката на меча. — Но схватката не би ви доставила удоволствие. Той беше същинско дете — хвана се в първата клопка, която му поставих.

Тя го докосна нежно.

— Радвам се за вас, съпруже.

— Благодаря, но за мен наистина не представляваше никаква трудност — засмя се Ябу. — Ала да бяхте видели свещеника! Ето, това щеше да ви направи удоволствие — как се изпоти само този варварин! Никога не бях го виждал толкова ядосан. Направо щеше да се задуши от ярост — едва успяваше да се сдържа. Канибал такъв! Те всички са канибали. Жалко, че няма как да ги изличим от лицето на земята, преди ние самите да напуснем този свят.

— Мислите ли, че Анджин-сан може да се справи с тях?

— Ще се помъчи. С десет кораба като неговия и десет такива като него бих могъл да контролирам водите оттук до Кюшу. А само с него бих могъл да навредя много на Кияма, Оноши и Харима, да смажа Джикю и да си възвърна Идзу. Скоро всеки даймио ще може да се нахвърли върху личния си враг. Идзу ще бъде в безопасност и отново в мои ръце. Не разбирам защо Торанага пуска Анджин-сан на свобода. Още едно глупаво прахосничество!

Той сви юмрук и удари с него по рогозката. Прислужницата трепна, но не отрони нито звук. Юрико изобщо не помръдна. Лека усмивка пробяга по лицето й.

— А как прие Анджин-сан свободата си и васалите?

— Беше щастлив като малко дете с нова играчка. Той… — Ябу се намръщи, спомнил си нещо. — Едно обаче не разбирам. Когато онези вако ме наобиколиха, с мен беше свършено. А той ги спря и ми подари живота. Не виждам защо го направи. Малко преди това прочетох силна омраза по лицето му. Толкова е наивно да се преструва — като че ли някога ще му имам доверие.

— Подари ви живота?

— Да. Странно, нали?

— Да. Много странни неща се случват напоследък, съпруже. — Тя освободи прислужницата и попита тихо: — Какво всъщност искаше Торанага?

Ябу се наклони към нея и прошепна:

— Струва ми се, че възнамерява да ме прави главнокомандуващ.

— Че защо? Да не би Железния юмрук да е на смъртно легло? — учуди се Юрико. — Ами Судара-сама? А Бунтаро? А Нобору-сама?

— Кой знае, жено? Те всички изгубиха благоволението му. Торанага толкова често си мени мненията, че никой не може да предвиди какво ще направи в следващия момент. Първо ме помоли да отида на пристана вместо него и ми нареди какво точно да кажа и как да постъпя, после заговори за Хиромацу — колко бил остарял — и ме попита какво е искреното ми мнение за мускетния полк.

— Да не би отново да се готви за „Алено небе“?

— „Алено небе“ си е по начало готово. Но не му стига смелост да го обяви. За него трябва да имаш дарбата да поведеш и много умение. Едно време ги имаше, но вече не го бива. Сега е само сянката на предишния Миновара. Не можах да повярвам на очите си, като го видях на какво е заприличал. Много съжалявам за грешката си — трябваше да се присъединя към Ишидо.

— А аз мисля, че изборът ви е правилен.

— Какво?

— Първо се изкъпете, а за после съм ви приготвила един подарък.

— Какъв подарък?

— Брат ви Мидзуно ще дойде да ви посети след вечеря.

— Че на това подарък ли му викате? — наежи се Ябу. — За какво ми е потрябвал този стар глупак?

— Сведения и мъдрост, чути дори от един глупак, могат да се окажат не по-малко ценни, отколкото ако са получени от мъдър съветник. А понякога дори и повече.

— Какви сведения?

— Първо банята. И вечерята. Тази вечер трябва да сте много бодър, Ябу-сан. Ябу можеше да настоява и да я притисне, но банята го изкуши и беше обладан от приятна нега, каквато отдавна не бе изпитвал. Това се дължеше донякъде на почтителното отношение на Торанага сутринта, а донякъде на уважението, засвидетелствувано му през последните няколко дни от генералите. Но най-вече се дължеше на извършеното убийство, на радостната тръпка, която се бе предала от меча на ръката и чрез нея — на главата. Ах, какво удоволствие е да убиеш с такава точност, изправен като мъж срещу мъж — пред други мъже! Подобно изживяване е достъпно на малцина, и то много рядко — толкова рядко, че когато ти се случи, трябва да го оцениш й да му се насладиш.

Така че остави жена си и се отдаде още повече на радостта си. Отпусна се в грижовни ръце, които освежиха тялото му, а след това, разведрен и обновен, излезе на верандата. Последните слънчеви лъчи проблясваха на небето. Месечината тъкмо изгряваше, съвсем изтъняла. Една от личните му прислужнички му поднесе вечерята. Яде малко, в пълно мълчание. Супа, риба и мариновани зеленчуци.

Момичето се усмихна приветливо.

— Да ви приготвя ли постелята, господарю? Той поклати глава отрицателно.

— По-късно. Преди това кажете на жена ми, че искам да я видя. Юрико се появи незабавно, облечена в чисто, но доста износено кимоно.

— Со десу ка?

— Брат ви чака. Трябва да поговорите насаме. Първо приемете него, а сетне двамата с вас ще си говорим — също насаме. И ви моля да бъдете търпелив.

Касиги Мидзуно, по-младият брат на Ябу и баща на Оми, беше дребен човечец с изпъкнали очи, високо чело и рядка коса. Мечовете като че ли му пречеха, пък и той почти не можеше да си служи с тях. Дори с лък и стрела не го биваше много.

Той се поклони и похвали Ябу за умението, което бе проявил следобеда, защото новината за подвига му бързо бе стигнала до крепостта и още повече бе повдигнала репутацията на Ябу като умел войн. След това, изгарящ от желание да угоди, той пристъпи към същността на въпроса.

— Получих днес шифровано писмо от сина си, Ябу-сан. Юрико-сан реши, че е най-добре да ви го предам лично.

Той подаде свитъка заедно с разшифрования текст. Съобщението на Оми гласеше:

Ябу вдигна поглед от писмото.

— Откъде знае Оми-сан какво е казал Железния юмрук насаме на наложницата си? Нали нямаме шпиони в къщата му?

— Вече имаме, Ябу-сан. Четете, моля ви, по-нататък.

Останалата част от посланието беше без значение.

— Значи, така, а? Джикю? Нима ще си отида от този свят, без да отмъстя на този изверг.

— Имайте търпение, съпруже — зауспокоява го Юрико. — Кажете му, Мидзуно-сан.

— Господарю — започна дребният човечец, — месеци наред вече се опитваме да задвижим вашия план — онзи, който предложихте още с пристигането на Анджин-сан. Нали си спомняте — че с толкова много сребро… споменахте, че сто или в краен случай петстотин монети в ръката на някой готвач ще премахнат завинаги Икава Джикю. — Очите на Мидзуно придобиха още по-жабешки вид. — Оказа се, че Мура, кметът на Анджиро, има братовчед, чийто брат в момента се смята за най-добрия готвач в Суруга. Днес чух, че е бил приет на работа при Джикю. Вече му дадохме двеста с обещание да додадем до петстотин…

— Нямаме толкова пари! Невъзможно! Откъде да взема петстотин… И без това съм затънал до гуша в дългове и никой няма да ми отпусне вече и сто монети кредит!

— Моля да ме извините, но сумата вече я имаме. Не всички пари на варварина останаха в ковчежето. Хиляда монети бяха отклонени оттам, преди да бъдат официално преброени. Много се извинявам.

Ябу се опули насреща му. — Как така?

— Оми-сан наредил това от ваше име. Парите били донесени тайно тук, при Юрико-сан, с чието съгласие е било извършено това отклоняване на парите, за да не се предизвика вашият гняв.

Ябу се замисли и доста дълго мълча.

— И по чия заповед стана това?

— По моя. След като поисках разрешение.

— Благодаря, Мидзуно-сан. И на вас, Юрико-сан. — Поклони се Ябу и на двамата. — Значи, така, а? Джикю? Най-сетне! — Той сърдечно потупа брат си по рамото и дребният човечец направо се разтопи от радост, което беше много трогателно. — Добра работа сте свършили, братко. Ще ви изпратя няколко топа коприна от хазната. Как е съпругата ви?

— Много е добре и моли да ви предам най-сърдечните й пожелания.

— Трябва да вечеряме някой път заедно. Добре, много добре! А сега, що се отнася до останалите точки в писмото, какво е вашето мнение?

— Нямам мнение, господарю, и много ще ми е интересно да чуя вие какво мислите.

— Първо… започна Ябу, но като забеляза какъв поглед му хвърли Юрико, замлъкна, промени намерението си и каза нещо съвсем различно от онова, което възнамеряваше: — Първо и последно: мисля, че синът ви Оми-сан е един верен и прекрасен васал. Ако имах власт над бъдещето си, бих го повишил — той наистина заслужава.

Мидзуно се топеше от удоволствие. Ябу продължи да проявява търпение към него, да бъбри, да го хвали и щом приличието вече позволяваше, го отпрати да си върви.

Юрико заповяда да донесат чай. Когато останаха на четири очи, той отново попита:

— Какво означава останалото?

Лицето й сияеше от обзелата я радостна възбуда.

— Извинете ме, моля, но искам да ви подскажа нова идея: Торанага се преструва, прави ни на глупаци и няма никакво намерение — и никога не е имал — да ходи в Осака и да се предава.

— Глупости!

— Нека ви изтъкна няколко факта… Ах, господарю, не можете да си представите какъв късмет имате, че Оми ви е васал и глупавият ви брат е задигнал хиляда монети! А доказателство за моята теория е следното: Бунтаро-сан, много доверен приближен, е бил изпратен тайно при Дзатаки. Защо? Очевидно за да отнесе ново предложение. Кое би изкушило Дзатаки? Кванто и само Кванто. Значи, предложението е Кванто в замяна на съюзничество, след като Торанага отново стане председател на Съвета на регентите — нов съвет с нов мандат. Тогава вече ще може да си позволи да му даде Кванто. — Тя помълча, след което усърдно продължи: — Ако той убеди Дзатаки да измени на Ишидо, това ще означава, че е изминал една четвърт от пътя до столицата. И как може да се затвърди споразумението с брат му? Чрез заложници! А днес следобед разбрах, че Судара-сама, жена му Генджико и децата им заминават след десет дни да погостуват на достопочтената си баба в Такато.

— Всичките?

— Да. И още нещо: Торанага връща на Анджин-сан кораба, ремонтиран като нов, заедно с оръжието и барута, двеста фанатика и колкото си иска пари — или поне достатъчно, за да наеме в Нагасаки варвари, вако и всякаква подобна измет. Защо? За да може да нападне Черния кораб на варварите. Ако няма Черен кораб, няма и пари, а това ще причини големи неприятности на свещениците християни, които държат в ръцете си Кияма, Оноши и всичките даймио-християни — тези предатели!

— Торанага не би посмял да направи такова нещо! Тайко се опита и не успя, а той беше всемогъщ. Варварите ще се ядосат и ще си отидат завинаги. И с нашата търговия е свършено.

— Да. Ако ние направим подобно нещо. Но този път варварин застава срещу варвари! Ние нямаме нищо общо с тази работа. Ами ако Анджин-сан нападне Нагасаки и го подпали — нали Харима сега е враг, както Кияма и Оноши, а заради тях и повечето даймио-християни в Кюшу? Ако предположим, че Анджин-сан подпали още няколко техни пристанища, попречи на корабоплаването им и същевременно…

— И същевременно Торанага обяви „Алено небе“! — не издържа Ябу.

— Да, точно така! — съгласи се с щастлива усмивка Юрико. — Всичко това обяснява поведението на Торанага. При това подобна интрига е тъй типична за него! Та нали всъщност прави онова, което винаги е правил в тежки моменти — изчаква и се мъчи да печели време: оттук един ден, оттам втори и току-виж, минал цял месец, той отново насъбрал сили и помел всичките си противници. Вече спечели цял месец, откакто Дзатаки му връчи поканата да се яви в Осака.

Ябу усети пулса си чак в ушите.

— Значи, сме в безопасност?

— Не, но с нас още не е свършено. Убедена съм, че не се е предал. — Тя се поколеба.

— Обаче всички се хванаха на въдицата. Много е хитър, нали? Всички се хванаха като нас. Но тази вечер цялата работа ми се изясни. Оми ми разкри ключа към загадката. Бяхме забравили, че Торанага е голям актьор от театъра „Но“ и лицето му е като маска. — Приема всяко изражение, което му е нужно.

Ябу се опита да Подреди мислите си, но не успя.

— Но Ишидо ще вдигне срещу нас цяла Япония!

— Да. Без Дзатаки. А Торанага сигурно има и други тайни съюзници. Вие двамата с него можете да опазите проходите, докато това стане.

— Ишидо държи в ръцете си крепостта Осака, наследника и богатствата на тайко!

— Да, но ще си остане вътре в крепостта. Някой все ще го предаде.

— Сега какво да правя?

— Обратното на онова, което прави Торанага. Чакането оставете на него, а вие усилете крачката.

— Как?

— Първо, господарю: Торанага е забравил едно нещо, което ви е направило впечатление днес следобед — че Цуку-сан трудно овладява гнева си. Защо е бил толкова бесен? Защото Анджин-сан е заплаха за християнското бъдеще на империята. Значи, вие трябва незабавно да го вземете под крилото си, по всякакъв начин да го закриляте, защото свещениците и техните слуги ще го убият — това е въпрос на часове. После: Анджин-сан има нужда да го напътствувате, да му помогнете да си наеме новия екипаж в Нагасаки. Без вас и вашите хора той е обречен на провал. А без него, неговия кораб, неговите оръдия и неговите варвари Нагасаки няма да пламне, което трябва да стане на всяка цена, иначе Кияма, Оноши и смрадливите свещеници няма да се стреснат достатъчно, за да лишат временно Ишидо от подкрепата си. Междувременно Торанага, този път в съюз с Дзатаки и фанатиците му и с подкрепата на мускетния полк под ваше ръководство, ще премине като вихър през прохода Шинано и ще стигне до низината на Киото.

— Да, права сте, Юрико-сан. Сигурно е така. Ах, колко сте умна и мъдра!

— Мъдростта и сполуката са нищо, ако човек не разполага с необходимите средства, за да изпълни плана си, господарю. Само вие можете да свършите тази работа — вие сте водачът, боецът, изпитаният в много битки пълководец, от когото Торанага има нужда. Трябва да се срещнете с него още тази вечер.

— Не мога да отида при него и да му кажа, че съм разкрил хитростта му, нали?

— Не, но ще го помолите да ви разреши да вземете Анджин-сан със себе си и да отпътувате незабавно. Ще измислим някаква правдоподобна причина.

— Ами ако Анджин-сан нападне Нагасаки и Черния кораб, варварите няма ли да прекратят търговията и да си отплават?

— Не е изключено, но това може да стане чак догодина. А дотогава Торанага вече ще е регент и дори председател на Съвета на регентите. А вие — негов главнокомандуващ.

Ябу се спусна от облаците, в които витаеше.

— Не! — твърдо отряза той. — Щом вземе властта, ще ми нареди да си направя сепуку.

— Много преди това обаче Кванто ще е ваше.

— Как така? — премигна той.

— Торанага всъщност никога няма да даде Кванто на брат си, защото Дзатаки е една постоянна заплаха за него. Много е буен, горделив и Торанага лесно ще успее да нагласи нещата така, че да го помоли да се бие на предна линия. И ако сам не падне убит… Може би случаен куршум или стрела? Най-вероятно куршум. В тази битка мускетният полк трябва да е под ваше ръководство, господарю.

— А защо мислите, че и аз няма да бъда улучен от случаен куршум?

— Всичко става, господарю. Но вие не сте роднина на Торанага и за това не представлявате опасност за властта му. Освен това ще станете най-преданият му васал. А той има нужда от изпитани пълководци. Ще спечелите Кванто и това трябва да стане ваша единствена цел. Ще ви го даде, след като Ишидо бъде предаден, защото тогава той самият ще вземе Осака.

— Васал? Но нали казахте да чакам и скоро няма вече…

— А сега ви съветвам да го подкрепите всеотдайно. Да следвате заповедите му сляпо, като стария Железен юмрук — но умната! Не забравяйте, Ябу-сан, че по време на всяка битка воините грешат и случайните куршуми не са рядкост. А докато полкът е във ваши ръце, ще можете да избирате. Когато си пожелаете!

— Да — прошепна той, въодушевен от разсъжденията й.

— И помнете — струва си да следвате Торанага. Той е от рода Миновара, а Ишидо е селянин. И глупак. Това вече ми стана ясно. Отдавна вече трябваше да е пред вратите на Одавара, независимо от дъждовния период. И Оми-сан каза същото още преди месеци. В Одавара няма достатъчно войски и това е известно на всички. Освен това Торанага е в пълна изолация — и това също се знае!

От радост Ябу удари с юмрук по пода.

— Значи, все пак ще има война! Колко сте умна, че успяхте да прозрете номера му! Значи, през цялото време се е преструвал, лисицата му с лисица!

— Така е — доволно се усмихна тя.

Марико стигна до същия изумителен извод, макар да не изхождаше от същите факти. По всичко личи, че Торанага се преструва и играе някаква игра, реши тя. Това е единственото правдоподобно обяснение за невероятното му поведение — да върне на Анджин-сан кораба, парите, оръдията и свободата, и то в присъствието на Цуку-сан. Сега Анджин-сан със сигурност ще тръгне срещу Черния кораб, ще го превземе и ще заплаши догодина другия, като по този начин ще навреди жестоко на църквата. А това ще принуди светите отци да убедят Кияма и Оноши да предадат Ишидо…

Но защо? Ако това е така, мислеше тя озадачена, ако Торанага е замислил подобен план за едно доста отдалечено бъдеще, то тогава той естествено не може да замине за Осака и да се поклони на Ишидо. Ще трябва… А! Ами днешното отлагане по настояване на Хиромацу? Ах, света Богородице, та Торанага изобщо не е имал намерение да се предава! Всичко това е само номер!

Защо ли? За да печели време. С каква цел? За да изчаква и да замисля хиляди подобни номера, независимо какви. Важното е, че Торанага си е пак познатият стар Торанага, вездесъщият актьор и всеможещ кукловод.

Колко ли време ще е необходимо, за да се изчерпа търпението на Ишидо, да вдигне бойните си знамена и да тръгне срещу нас? Месец, най-много два. Не повече. Това значи, че битката за Кванто ще избухне преди деветия месец на петата година на Кейчо!

Но какво ще спечели Торанага от два месеца? Не знам — интересува ме само, че по този начин синът ми ще може да наследи, десетте си хиляди коку, да живее и да създаде потомство и тогава може би родът на баща ми няма да бъде изтрит от лицето на земята.

Тя се зарадва от откритието си, прехвърли наум какви ли не варианти, огледа ги от всички възможни ъгли и реши, че логиката й е безпогрешна. Но какво да прави междувременно? Само онова, което правиш и си решила да правиш!

— Господарке?

— Да, Чимоко?

— Гьоко-сан пристигна. Казва, че имала среща с вас.

— Ах, да, забравих да те предупредя. Първо стопли саке, поднеси го и чак тогава я покани тук, в приемната.

Марико се замисли за прекарания следобед, за неговите ръце, тъй сигурни, топли и силни.

— Ще ви видя ли тази нощ? — предпазливо попита той, след като Ябу и Цуку-сан си тръгнаха.

— Да — отвърна тя, без да се замисли. — Да, любов моя. Ах, колко се радвам за вас! Кажете на Фуджико-сан… Нека изпрати да ме повикат след часа на глигана.

Сега, в тишината на къщата, гърлото й се стегна. Колко глупаво и лекомислено постъпи, на какви опасности се изложи!

Провери в огледалото грима и прическата си и се опита да се успокои. Чуха се тихи стъпки. Вратата се плъзна встрани.

— Ах, господарке! — дълбоко се поклони Гьоко. — Колко сте любезна, че ме приемате!

— Добре дошла, Гьоко-сан.

Чимоко им сипа саке и двете започнаха да сърбат топлото вино.

— Какъв прекрасен порцелан! Каква красота! Побъбриха вежливо, след което Марико отпрати Чимоко.

— Много съжалявам, Гьоко-сан, но господарят не дойде днес следобед. Не съм се виждала с него, макар че се надявам да ме приеме, преди да отпътувам.

— Да, чух, че изпратил на пристана Ябу-сан.

— Когато се видя с господаря, ще повторя молбата ви. Но се опасявам, че отговорът му ще бъде същият. — Марико напълни отново чашките. — Много съжалявам, но едва ли ще изпълни желанието ми.

— Да, вярвам ви. Освен ако не се упражни силен натиск.

— Няма как да упражня такъв натиск. Съжалявам много.

— И аз съжалявам господарке.

Марико постави чашката си върху масата.

— Значи, решихте, че някои езици не са много сигурни?

— Ако възнамерявах да прошепна някои тайни за вас, щях ли да ви го кажа направо в лицето? — рязко отвърна Гьоко. — За толкова наивна ли ме смятате?

— Може би е по-добре да си вървите, чака ме много работа.

— Да, господарке, аз също съм много заета — все така рязко продължи Гьоко. — Торанага-сама ме попита направо какво знам за вас и за Анджин-сан. Днес следобед. Казах му, че между вас няма нищо. Казах: „О, да, господарю, аз също чух някои грозни сплетни, но тези слухове са абсолютно неверни и злонамерени. Кълна се в главата на моя син и на неговите синове. Ако някой щеше да знае, това със сигурност щях да съм аз. Вярвайте, това са само злобни клюки, господарю…“ О, да, господарке, престорих се на потресена, както се полага, изиграх си ролята безупречно и той повярва. — Гьоко отпи от сакето и добави горчиво: — А сега с нас е свършено, ако той получи доказателства — което няма да е трудно, не мислите ли?

— По какъв начин?

— Ако Анджин-сан бъде разпитан — с китайски методи. И Чимоко — също с китайски методи, и аз, и Кику-сан, и Йошинака… Дори и вие, господарке, моля да ме извините, няма да издържите на китайските методи.

Марико си пое дълбоко въздух.

— Мога ли… мога ли да ви попитам… защо поехте такъв риск?

— Защото в определени ситуации жените трябва да се закрилят една друга от мъжете. Защото всъщност нищо не съм видяла. Защото нищо лошо не съм видяла и от вас. Защото сте ми симпатична, както и Анджин-сан. Защото вярвам, че и двамата си имате свои карми. И защото предпочитам да ми бъдете жива приятелка, отколкото мъртва, пък и ми е интересно да ви наблюдавам как кръжите като нощни пеперуди около пламъка на живота.

— Не ви вярвам.

Гьоко се засмя.

— Благодаря, господарке. — Тя се овладя и продължи искрено: — Добре, ще ви кажа истинската причина. Имам нужда от вашата помощ. Знам, че Торанага-сама няма да изпълни молбата ми, но може би вие все ще измислите някакъв начин. Оставате единствената ми надежда и аз не мога да рискувам живота ви с лека ръка. Сега вече знаете. Моля ви, най-покорно ви моля да ми помогнете. — Тя сложи длани на рогозките и се поклони ниско. — Извинете ме за нахалството ми, Тода-сама, но ако ми помогнете, всичко, което имам, е ваше.

Гьоко седна отново на петите си, оправи гънките на кимоното и си допи сакето.

Марико се опитваше да разсъждава трезво. Интуицията й подсказваше, че може да има доверие на тази жена, ала умът й все още бе позамаян от току-що направеното, откритие за плановете на Торанага и от облекчението, че Гьоко не я е издала, както тя очакваше, затова сметна за благоразумно по-късно да вземе решение по този въпрос.

— Да, ще опитам. Но ми дайте време.

— Ще ви дам нещо повече. Един факт: нали сте чували за Амида Тонг? Убийците?

— Да.

— Спомняте ли си нападението на един от тях в крепостта Осака, господарке? Целта му е била Анджин-сан, а не Торанага-сама. Главният ковчежник на Кияма-сама е броил две хиляди коку за това покушение.

— Кияма? Но защо?

— Защото е християнин. А Анджин-сан още тогава беше опасен враг за християните. А щом е бил техен враг тогава, какво остава за сега? Сега, когато е самурай, свободен и има кораб!

— Друг Амида? Тук? Гьоко сви рамене.

— Кой знае? Но не бих дала и набедрената превръзка на някой ета за живота на Анджин-сан, ако има неблагоразумието да си покаже носа извън крепостта.

— Къде е той сега?

— В покоите си, господарке. След малко ще му отидете на гости, нали? Може би няма да е зле да го предупредите.

— Вие, изглежда, сте в течение на всичко, Гьоко-сан.

— Отварям си добре ушите, господарке. И очите.

Марико се опита да прикрие безпокойството си за Анджин-сан.

— Казахте ли на Торанага-сама?

— Да, казах му. — Около очите на Гьоко-сан се образуваха ситни бръчици. Тя отпи от сакето. — Всъщност трябва да ви призная, че той не се изненада. Интересно, не мислите ли?

— Може би грешите.

— Възможно е. В Мишима до ушите ми достигна слухът, че се замисля отравянето на Кияма-сама. Ужасно, нали?

— Кой го замисля?

Гьоко й разказа всичко с подробности.

— Не е възможно! Един даймио-християнин не би постъпил никога така с друг даймио-християнин.

Марико напълни отново чашите.

— Мога ли да попитам за какво друго си говорихте днес следобед?

— Донякъде стана дума за моята молба да си възвърнем благоволението му и да се измъкнем от онзи въшкарник и той се съгласи. Сега сме настанени в крепостта, в една от къщите за гости недалеч от Анджин-сан и съм свободна да се движа из крепостта, когато си пожелая. Той помоли Кику-сан да го развлича довечера и това е още една крачка напред, макар че нищо не е в състояние да го извади от тъжното му настроение. — Гьоко наблюдаваше Марико с проницателните си очи. По лицето на младата жена не трепна нито един мускул. Тя само леко кимна с глава. — Да, това е много тъжно. Жалко. А останалата част от времето разговаряхме за трите тайни. Помоли ме да повторя всичко, което знам — както вече ви казах.

Аха! — разбра изведнъж Марико. Още една подробност си падна точно на мястото. Очиба? Значи, така се е хванал Дзатаки. Освен това Торанага държи в ръцете си Оми и има оръжие срещу Оноши и Харима, ако му потрябва, а дори и срещу Кияма.

— Защо се усмихвате, господарке?

Да! — искаше й се на Марико да каже и да сподели с Гьоко радостната си възбуда. Ако знаеш какви ценни сведения си дала на господаря! — идваше й да извика. Сега вече трябва да те възнагради! Би трябвало и теб самата да направи даймио! Ах, какъв изумителен човек е Торанага-сама — да слуша най-безучастно, с привидно безразличие. Какъв изключителен човек!

Ала Тода Марико-но-Бунтаро само поклати глава и каза спокойно:

— Съжалявам, че вашите сведения не са го ободрили.

— Нищо от онова, което му казах, не подобри настроението му. През цялото време беше мрачен и унил. Тъжно, нали?

— Да, много тъжно.

— Да — подсмръкна Гьоко. — И преди да си тръгна, ще ви съобщя още една интересна новина за вас, господарке, за да закрепим нашето приятелство. Твърде е възможно Анджин-сан да е много плодовит.

— Какво?

— Кику-сан е бременна.

— От Анджин-сан?

— От него или от Торанага-сама. Възможно е също така да е Оми-сан. И тримата са били с нея в опасно за забременяване време. Тя, разбира се, е взела както винаги предпазни мерки след Оми-сан, но нали знаете — сигурни средства няма, а грешки стават. Тя мисли, че след Анджин-сан е забравила да вземе мерки, но не е сигурна. Същия ден в Анджиро пристигна куриерът и в цялата възбуда по заминаването ни за Йокосе и покупката на договора й, нали разбирате, не е трудно да се забрави. — Гьоко вдигна ръце нагоре, силно разтревожена. — А след Торанага-сама, по мое предложение, тя изобщо престана да се пази. И двете запалихме благовонни пръчки и се помолихме да бъде момче.

Марико не откъсваше поглед от рисунките на ветрилото си, сякаш ги виждаше за пръв път.

— А вие как мислите — от кого е?

— Там е бедата, господарке. Не знам. Ще ви бъда признателна, ако ми дадете някакъв съвет.

— Щом е съвсем в началото, трябва да се премахне, разбира се. Докато все още не е опасно за здравето й.

— Съгласна съм. За жалост Кику-сан е на друго мнение.

— Какво? Вие ме учудвате, Гьоко-сан. Разбира се, че трябва да го махне. Или да съобщи на Торанага-сама. Защо Кику е толкова непослушна и неблагоразумна?

— Карма, господарке. Иска да има дете.

— Чие дете иска?

— Не казва. Само твърди, че на когото и да е от тримата, все ще се роди с привилегии.

— Най-умно ще постъпи, ако се лиши от това дете, а следващия път е сигурна от кого е.

— И аз така мисля. Реших, че трябва да знаете, за всеки случай… Има още много време, преди нещо да проличи или преди премахването на детето да й навреди. Може би ще промени решението си. Но не мога да й се наложа. Тя вече не е моя собственост, макар че аз все още се грижа за нея. Прекрасно би било, ако детето беше на Торанага-сама. Но ако се роди със сини очи… И един последен съвет, господарке, кажете на Анджин-сан да не се доверява изцяло на този Урага-но-Тадамаса и особено в Нагасаки. Никога! Защото той винаги е бил безкрайно предан на чичо си Харима-сама.

— Как научавате всичко това, Гьоко-сан?

— Мъжете изпитват необходимост да споделят с някого тайните си, господарке. Това именно ги прави тъй различни от нас, докато ние, жените, разкриваме тайните си само за да извлечем някаква изгода. Малко сребро и винаги наострени уши — а аз разполагам и с двете, и оттам нататък всичко е лесно. Така е. Мъжете трябва да споделят с някого тайните си. Затова ние всъщност ги превъзхождаме и те винаги ще бъдат в наша власт.

Глава петдесет и първа

Преди зазоряване, във все още непрогледната тъмнина, решетката на една от страничните врати се повдигна безшумно и десет души забързано прекосиха подвижния мост над най-вътрешния ров. Желязната решетка отново се спусна след тях. На отсрещния край на моста бдителните пазачи нарочно обърнаха гръб и ги оставиха да минат, без да им поискат документи. Всички бяха облечени в тъмни кимона, с конусовидни шапки На главите, стиснали здраво мечовете си: Нага, Ябу, Блакторн, Урага-но-Тадамаса и шест самураи. Водеше ги Нага, следван от Ябу и останалите, той ги прекара със сигурна стъпка през лабиринта от криволичещи улички, нагоре и надолу по безброй стълби, през пусти коридори. При среща с постови или патрулиращи самураи — винаги нащрек! — Нага им показваше сребърен монограм и групата минаваше безпрепятствено, без да им задават въпроси.

Той ги изведе по тези почти неизвестни пътеки до главната южна порта, където се намираше единственият мост през първия голям ров на крепостта. Тук ги чакаше втора група самураи. Те безмълвно наобиколиха групата, като щит срещу евентуална опасност, и всички забързаха вкупом през спуснатия мост. И тук никой не им поиска документите. Продължиха по лекото възвишение към Първия мост, като се придържаха възможно най-близо до неосветените страни на стените, по-далеч от факлите, които обилно осветяваха крепостта. Веднага след моста завиха на юг и се изгубиха в лабиринта от улички, които водеха към пристанището.

До самия кордон от самураи, обкръжили кея, където бе завързан „Еразъм“, самураите-придружители отстъпиха назад и направиха знак на първите десетима да минат напред, после отдадоха чест, обърнаха се и потънаха отново в мрака.

Нага поведе групичката през бариерите. Пуснаха ги на кея, без да им задават въпроси. Тук имаше още повече факли и охрана.

— Готово ли е всичко? — запита Ябу, който пое оттук нататък ролята на водач.

— Да, господарю — отвърна старшият самурай.

— Добре. Разбрахте ли, Анджин-сан?

— Да, благодаря, Ябу-сан.

— Добре. Трябва да побързате.

Блакторн видя самураите си, строени от едната страна на кея, и махна на Урага да отиде при тях, както беше уговорено. Очите му зашариха трескаво по кораба, проверявайки дали всичко е наред, после се изкачи бързо по трапа и гордо застана на своя квартердек. Небето все още тъмнееше и нямаше и помен от зазоряване. По всичко личеше, че денят щеше да е хубав, а морето — спокойно.

Погледна отново към кея. Ябу и Нага бяха потънали в разговор. Урага обясняваше на васалите му какво става. Бариерите отново се разтвориха и в празното пространство зад тях се появиха с несигурни стъпки Бакус ван Нек и останалите мъже от екипажа, боязливи, заобиколени от строги пазачи.

Блакторн се приближи до перилата и извика:

— Ей! Я се качвайте!

Щом го видяха, хората му като че ли се отърсиха от страха си и забързаха към него, ала постовите ги изругаха и грубо им препречиха пътя.

— Урага-сан! — извика Блакторн. — Кажете им веднага да ги пуснат! Веднага! Урага пъргаво се подчини. Самураите го изслушаха, поклониха се на Блакторн и освободиха екипажа.

Пръв се качи Винк, а последен, пипнешком — полуслепият Бакус. Бяха все още наплашени, но никой не се качи на квартердека — той беше царството на Блакторн и само на Блакторн.

— Господи, лоцмане — задъхано започна Бакус, надвиквайки гълчавата от въпроси. — Какво става?

— Какво има, лоцмане? — додаде като ехо Винк. — Исусе, тъкмо си спяхме и изведнъж вратата се разтвори с гръм и трясък и тези маймуни ни поведоха насам…

Блакторн вдигна ръка.

— Мълчете и слушайте! — Когато се успокоиха и утихнаха, той започна тихо: — Ще откараме „Еразъм“ в едно безопасно пристанище през…

— Много сме малко, лоцмане — загрижено го прекъсна Винк. — Няма да ус…

— Замълчи, Йохан, и слушай. Ще ни теглят дотам. Другият кораб ще пристигне всеки момент. Гинзел, иди на носа да мериш дълбочината, Винк да поеме кормилото, Ян Ропер и Бакус да застанат на носа на лебедката, а Саламон и Кроок — отзад. Сонк да слезе долу и да провери запасите. Донеси грог, ако намериш. Хайде!

— Един момент, лоцмане — провикна се Ян Ропер. — За къде сме се забързали толкова и защо?

Блакторн усети как в него се надига вълна от яд, задето му задават въпроси, но си напомни, че те имаха право да знаят, че не са му васали, нито ета, а собственият му екипаж, негови другари — моряци, и в някои отношения почти партньори.

— Започва сезонът на бурите, тук им казват тайфуни — големи бури. Това пристанище не е никак безопасно. А зад него, няколко левги по на юг, се намира най-сигурното и безопасно заливче. Близо до едно село, което се казва Йокохама. Там „Еразъм“ ще е на сигурно място и ще издържи на всякаква буря. А сега на работа!

Никои не помръдна.

— Само на няколко левги ли каза, лоцмане? — обади се ван Нек.

— Да.

— Тогава за какво сме се разбързали толкова?

— Торанага-сама ми разреши да свърша тази работа сега — сподели Блакторн половината от истината. — Колкото по-бързо, толкова по-добре, сметнах аз, защото, току-виж, си променил решението. А в Йокохама… — Той погледна към Ябу, който затрополи по мостчето, придружен от шестимата телохранители. Щом го видя, екипажът се разбяга ужасен.

— Господи! Това е той! — задъхано възкликна Винк. — Същия кучи син, дето свари Питерзоон.

Ябу се приближи широко усмихнат до квартердека, без да забелязва ужаса, който обзе моряците, щом го разпознаха, и посочи към морето:

— Вижте, Анджин-сан! Ей там! Всичко е наред, нали?

От тъмнината, откъм запад, към тях безшумно като чудовищна морска гъсеница се плъзгаше голяма галера.

— Добре, Ябу-сан. Вие искате останете тук?

— По-късно, Анджин-сан.

И Ябу се запъти към трапа.

Блакторн се обърна отново към хората си.

— Хайде на работа. И внимавайте какво приказвате. Ще разговаряте помежду си само на холандски жаргон — на кораба има човек, който знае португалски. Ще ви обясня някои неща, след като потеглим.

Мъжете се разпръснаха, доволни да бъдат възможно по-далеч от Ябу. Урага и двадесет от самураите на Блакторн се качиха на кораба. Останалите се строиха на кея, за да се качват двама по двама.

— Това е личната ви охрана, ако нямате нищо против, сеньор — каза Урага.

— Казвам се Анджин-сан, а не сеньор — поправи го Блакторн.

— Извинете, Анджин-сан! — И Урага понечи да се качи на квартердека.

— Стоп! Останете долу! Никой не може да се качва на квартердека без мое разрешение. Кажете това и на останалите.

— Да, Анджин-сан, моля да ме извините.

Блакторн се приближи до перилата и започна да наблюдава маневрите на галерата, леко на запад от „Еразъм“.

— Гинзел! Слез на брега и следи как боравят с нашите въжета! Внимавай да бъдат добре прикрепени! Хайде, живо!

След като се увери, че всичко на кораба е както трябва, той огледа двадесетте души.

— Защо са подбрани измежду онези със завързаните ръце, Урага-сан?

— Те са от един род, сен… Анджин-сан. Нещо като братя. Молят за честта да ви охраняват.

— Анатауа… анатауа… анатауа… Ти, ти и ти — посочи Блакторн безразборно десет от мъжете и им заповяда да се върнат на брега и да бъдат заместени от други десет, също посочени безразборно от Урага. След това нареди на секретаря си да им разясни, че всички негови васали трябва да са като братя, иначе могат незабавно да си направят сепуку.

— Уакаримасу?

— Хай, Анджин-сан. Гомен насай.

Корабните въжета бяха завързани вече здраво за другия кораб. Блакторн лично провери как е свършена работата, накъде духа вятърът, мобилизирал целия си морски опит, защото много добре съзнаваше, че дори в тихите води на обширното пристанище на Йедо плаването им можеше да стане опасно, ако внезапно задухаше силен вятър.

— Тръгвайте! — извика той. — Има, капитан-сан!

Другият капитан махна с ръка и галерата се откъсна от кея. На нея се намираше Нага заедно с голям брой самураи и останалите васали на Блакторн. Ябу стоеше до Блакторн на квартердека на „Еразъм“. Корабът леко се разклати, като че бе усетил подводно течение. Блакторн и останалите членове на екипажа му почувствуваха внезапен прилив на възбуда при мисълта, че отново ще бъдат в открито море, и тя надделя над тревогите им. Гинзел се бе надвесил над малката платформа, мереше дълбочината и я съобщаваше гръмогласно. Кеят започна да се отдалечава.

— Ей там, отпред! Юкури сей! Намалете ход!

— Хай, Анджин-сан — извикаха в отговор. Двата кораба заедно навлязоха в центъра на пристанището. На главните им мачти ярко се открояваха запалените предупредителни фенери.

— Добре, Анджин-сан — обади се Ябу. — Много добре.

Той изчака да навлязат в открито море и дръпна Блакторн настрани.

— Анджин-сан — предпазливо започна той. — Вие вчера ми спасихте живота. Разбирате ли? Като върнахте ронините назад, помните ли?

— Да. Само мой дълг.

— Не, не беше ваш дълг. В Анджиро, спомняте си онзи човек, вашия моряк… Спомняте си?

— Да, помня.

— Шигата га най, нее? Карма, нее? Това било преди вие самурай и хатамото… — Очите на Ябу блестяха на светлината на морския фенер. Той докосна дръжката на меча в пояса на Блакторн и заговори тихо, но ясно: — Пред Стария продавач на масло моля като един самурай друг самурай да забравите всичко старо. Ново начало. Тази вечер. Моля? Разбирате ли?

— Да, разбирам.

— Имате нужда от мен, Анджин-сан. Без мен няма варвари-вако. Сам не можете да ги наемете. Не от Нагасаки. Никога. Аз мога да ви ги наема — да ви помогна да ги наемете. Сега се бием на една и съща страна. На страната на Торанага. Без мен няма вако, разбирате ли?

Блакторн огледа галерата, движеща се пред неговия кораб, после провери палубата и дали всички моряци са си по местата. Чак тогава върна погледа си върху Ябу.

— Да, разбирам.

— Знаете думата „омраза“, нали?

— Да.

— Омраза идва от страх. Аз нямам страх от вас. Вие няма защо да имате страх от мен. Никога вече. Искам това, което искате и вие: ваши нови кораби тук, вие тук, капитан на нови кораби. Аз мога да ви помогна много. Първо Черният кораб… да, Анджин-сан — побърза да добави той, забелязал как радостна тръпка премина през тялото на Блакторн.

— Аз ще убедя Торанага-сама. Знаете, аз добър воин, нали? Аз ще поведа атаката. Ще ви докарам Черния кораб на сушата. Заедно вие и аз сме по-силни, отколкото сами.

— Да, възможно наемем още хора? Повече от двеста?

— Ако ви трябват две хиляди… пет хиляди! Не се безпокойте, водете си кораба — аз ще поведа битката. Съгласен?

— Да. Справедливо разпределение. Благодаря. Съгласен.

— Добре, много добре, Анджин-сан — остана доволен Ябу. Знаеше, че от това партньорство и двамата ще имат изгода, колкото и да го мрази варваринът. И в това отношение логиката на Юрико се оказа безпогрешна.

Предната вечер той се срещна с Торанага и му поиска разрешение незабавно да замине за Осака и да подготви пристигането му там.

— Моля да ме извините, но сметнах, че този въпрос не търпи отлагане. В края на краищата, господарю — добави той почтително, както го беше подучила жена му, — трябва да изпратите там някой от висок ранг, за да се увери, че всичко е както трябва. Ишидо е селянин и не разбира нищо от церемониалност. Подготовката трябва да е безупречна, иначе не бива да ходите. Може би ще трябват цели седмици, за да се уреди всичко, както подобава, нали?

Той остана очарован от лекотата, с която успя да убеди Торанага.

— Също така и въпроса с варварския кораб, господарю. Най-добре веднага да бъде прибран в Йокохама — в случай, че излязат тайфуни. Аз лично ще надзиравам откарването му там, ако позволите, преди да замина. Мускетният полк може да охранява кораба, и без това нямат никаква работа. Оттам ще замина с галерата направо за Осака. По море е по-бързо.

— Много добре, Ябу-сан. Щом смятате всичко това за необходимо, направете го. Но вземете и Нага-сан със себе си. Оставете го в Йокохама той да отговаря за всичко.

— Добре, господарю. — След това Ябу разказа на Торанага как Цуку-сан побеснял от яд и добави, че ако Торанага иска Анджин-сан да живее достатъчно дълго, за да успее да наеме моряци в Нагасаки, и ако възнамерява да използува кораба, то може би това трябва да стане без протакане. — Свещеникът беше бесен — според мен достатъчно, за да насъска хората си срещу Анджин-сан.

— Сигурен ли сте?

— Напълно, господарю. Може би ще е най-добре засега да поставя Анджин-сан под свое покровителство. — После, сякаш това току-що му бе хрумнало, добави: — Най-лесно ще стане, ако взема Анджин-сан със себе си. Мога да започна подготовката в Осака, да продължа в Нагасаки, да наема нови варвари и да приключа всичко, като се върна.

— Правете, каквото смятате за необходимо — вяло се съгласи Торанага. — Оставям на вас да решите, приятелю. Какво значение има? Какво значение има всичко?

Ябу беше доволен, че най-сетне щеше да пристъпи към някакви действия. Само присъствието на Нага не му влизаше в сметките, но всъщност и това беше без значение, пък и нямаше да е лошо да остане в Йокохама и да се грижи за всичко.

Сега Ябу наблюдаваше Анджин-сан — едър, с горда осанка, леко разкрачен, полюляващ се тъй естествено в такт с кораба и вълните, сякаш беше част от самия кораб, огромен, силен и различен. Тъй различен от онова, което беше на брега. Ябу съзнателно и старателно започна да му подражава, опита се да заеме същата стойка.

— Искам не само Кванто, Юрико-сан — тихо прошепна той на жена си точно преди тръгване. — Искам още нещо — да стана властелин на моретата, адмирал, командуващ цялата флота на империята. Ще изразходваме целия доход от Кванто, за да осъществим плана на Оми — да придружим варварина до страната му, да купим още кораби и да ги докараме тук. Оми ще замине с него.

— Да — доволна се съгласи тя. — Можем да, му имаме доверие.

Кеят на Йедо остана празен. Последните самураи бяха изчезнали зад завоя към крепостта. От тъмната сянка се отдели отец Алвито, придружен от брат Микаел. Езуитът не откъсваше поглед от морето.

— Проклет да е и корабът, и всички на него!

— С изключение на един, отче. С него пътува и наш човек. Също и Нага-сан. Той се закле да се покръсти през първия месец на следващата година.

— Ако изобщо дочака следващата година — мрачно откликна Алвито. — Не знам за Нага — може да е искрен, може и да не е. Но този кораб ще ни погуби, а ние сме безпомощни.

— Господ ще ни помогне.

— Да, но междувременно ние трябва да му помогнем като негови воини. Делегатът-посетител и капитан Ферейра трябва незабавно да бъдат предупредени. Намери ли пощенски гълъб за Осака?

— Не, отче, колкото и пари да предлагах. Дори за Нагасаки няма. Преди няколко месеца Торанага наредил всички гълъби да му бъдат предадени.

Алвито се разстрои още повече.

— Все някъде трябва да има поне един гълъб! Плати всичко, каквото ти поискат. Този еретик ще ни нанесе страшна вреда, Микаел.

— А може и да не успее, отче.

— Защо местят кораба? Явно търсят безопасно място, но повече им се иска да бъде по-далеч от нас. Защо Торанага даде на този еретик двеста вако и му върна всичките пари? За да го използува като ударна сила срещу нас, а парите, за да си наеме още пирати — артилеристи и моряци. Защо му възвърна свободата? За да ни заплаши чрез Черния кораб. Господ да ни е на помощ — и Торанага ни изостави, и е срещу нас.

— Защото ние го изоставихме, отче.

— С нищо не можехме да му помогнем! Опитахме всички възможни средства, но не можахме да повлияем на тези даймио. Безпомощни сме.

— Може би, ако се молим повече, господ ще ни покаже някакъв изход от това положение.

— Аз непрестанно се моля, но… Може би господ ни е изоставил, а, Микаел? Може би не сме достойни за неговата милост? Аз поне със сигурност не съм.

— А може би Анджин-сан няма да намери артилеристи и моряци? Може би изобщо няма да стигне до Нагасаки?

— Среброто му ще купи толкова хора, колкото са му необходими. Дори католици и португалци! Хората са много глупави и мислят повече за този свят, отколкото за отвъдния. Не желаят да прозрат с каква лекота продават душите си. Така е. Моля се Блакторн никога да не стигне дотук. Нито пък неговите пратеници. Не забравяй, че няма защо той лично да ходи там. Хората могат да бъдат наети от друг и докарани при него. Хайде сега да се прибираме.

Все така разстроен, Алвито поведе Микаел към мисията на езуитите, която се намираше на около една миля на запад, недалеч от пристанището, зад един от големите складове за коприна и ориз. Те бяха част от търговската база на езуитите, които служеха като посредници между продавачи и купувачи.

Известно време вървяха покрай брега. Алвито се спря за момент и отново се загледа към морето. Вече се зазоряваше. Но не можа да различи корабите.

— Дали ще стигне нашето писмо?

Предишния ден Микаел откри, че един от новите васали на Блакторн е християнин. Когато новината, че нещо се мъти около Анджин-сан и кораба му, стигна до Алвито чрез шпионската му мрежа в Йедо, той надраска набързо една шифрована бележка до дел Аква, в която му съобщи последния развой на събитията, и помоли християнина, васал на Блакторн, да я предаде тайно, ако някога стигне Осака.

— Ще стигне — тихо, но без сянка на съмнение каза Микаел. — Нашият човек знае, че пътува заедно с врага.

— Дано господ го пази и му вдъхне сили и дано прокълне Урага! — Алвито погледна младежа. — Защо? Защо се отметна от нас?

— Нали ви каза, отче — искаше да стане свещеник, да бъде ръкоположен в нашето братство. Това не е чак толкова неизпълнима молба на един горд божий служител.

— Прекалено горд, братко. Господ с присъщата си мъдрост го изкуши и откри, че е лесно податлив.

— Така е. Моля се и аз да не се окажа тъй податлив, когато дойде моят ред.

Алвито подмина мисията и се отправи към големия парцел, определен от Торанага за катедралата, която трябваше в най-скоро време да бъде издигната за прослава на бога. Езуитът вече я виждаше във въображението си — висока, величествена и същевременно изящна, извисяваща се над целия град, с несравними камбани, излети в Макао или Гоа или дори чак в Португалия, звънки и гръмогласни, с огромни бронзови врати, разтворени гостоприемно за правоверните благородници. Усещаше с носа си мириса на тамяна и чуваше латинските химни.

Ала войната ще сложи край на всичките ми мечти, каза си той. Тази земя отново ще бъде опустошена и всичко ще бъде както винаги.

— Отче! — предупреди го шепнешком брат Микаел.

Недалеч бе застанала някаква жена, загледана в основите — вече очертани и дори донякъде изкопани. С нея бяха и две прислужнички. Алвито застина безмълвно, втренчил поглед в здрача. Жената бе спуснала воал пред лицето си и беше облечена много богато. В следващия миг брат Микаел леко помръдна. Кракът му закачи едно камъче, което се удари в някаква каменна лопата, невидима в тъмното, и гръмко издрънча. Жената се обърна стресната. Алвито я позна.

— Марико-сан? Аз съм — отец Алвито.

— Вие ли сте, отче? Аз… дойдох при вас. Скоро трябва да тръгна и исках преди това да поговорим.

Алвито се приближи.

— Радвам се да ви видя, Марико-сан. Да, чух, че тръгвате. На няколко пъти се опитвах да се срещна с вас, но засега все още ми е забранено да ходя в крепостта.

Без да продума, Марико се загледа отново в основите на катедралата. Алвито хвърли един поглед към брат Микаел, който не можеше да дойде на себе си от почуда, че такава високопоставена дама е придружена само от две прислужнички, че се е появила тук в такъв ранен час, без да бъдат предварително известени за нейната поява.

— Искахте само да ме видите ли, Марико-сан?

— Да. И да погледам след кораба.

— С какво мога да ви услужа?

— Искам да се изповядам.

— Нека тогава ви изповядам тук — вие ще бъдете първата, макар че мястото още почти не е осветено.

— Извинете, но бихте ли могли да отслужите тук литургия, отче?

— Тук още няма нито църква, нито олтар, нито нищо, но бих могъл във вашия параклис, ако жела…

— А можем ли да пием чай от празна чаша, отче? — тихичко продължи тя. — Извинете за въпросите, но почти нямам време.

— Да — отвърна той, разбрал веднага какво има тя пред вид.

И Алвито се приближи до мястото, където един ден във великолепния кораб, под сводестия покрив, щеше да има олтар. Днес покрив им беше развиделяващото се небе, а птиците и шумът на прибоя — величественият хор. И той запя тържествено и красиво, а брат Микаел му пригласяше.

Но преди да даде въображаемото причастие, Алвито млъкна за миг и се обърна към Марико.

— А сега да чуя изповедта ви, Мария.

Махна на брат Микаел да се отдалечи, седна на един камък, там, където след време щеше да е изповеднята, и притвори очи. Тя коленичи.

— Пред лицето на бога приз…

— Преди да започна, отче, искам да помоля за нещо.

— Мен или бога, Мария?

— Моля за услуга пред лицето на бога.

— Каква е тя?

— Животът на Анджин-сан в замяна на сведения.

— Неговият живот не ми принадлежи и аз не мога нито да го давам, нито да го отнемам.

— Да, но, извинете, би могло да се издаде една заповед за всички християни — че животът му не бива да се отнема като жертвоприношение за бога.

— Анджин-сан е враг. Страшен враг на нашата вяра.

— Да. И въпреки това моля за живота му. В замяна… в замяна може би бих могла да ви помогна.

— По какъв начин?

— Ще изпълните ли молбата ми, отче? Пред лицето на бога?

— Не мога да изпълня подобна молба. Неговият живот не ми принадлежи. А с бог не можем да се пазарим.

Марико се поколеба, коленичила на твърдата земя пред него. После се поклони и започна да се надига.

— Добре. Тогава моля да ме изви…

— Но ще предам молбата ви на Делегата-посетител — побърза да добави Алвито.

— Това не ми е достатъчно, отче. Моля да ме извините.

— Ще му я предам и ще го моля горещо в името на бога да се съгласи.

— Ако сведенията, които ще ви дам, са наистина ценни, ще се закълнете ли в бога, че ще направите всичко, което е по силите ви, да го спасите и пазите? Освен ако това не засяга пряко църквата.

— Да. Ако не засяга интересите на църквата.

— И също така, извинете, ще представите ли молбата ми на Делегата-посетител?

— Кълна се в бога, да.

— Благодаря, отче. Чуйте тогава.

И тя му разказа съображенията си защо според нея Торанага се преструва. Изведнъж пелената пред очите на Алвито падна и всичко си дойде на мястото.

— Права сте, убеден съм, че сте права! Прости ми, господи как можах да бъда такъв слепец!

— Чуйте още нещо, отче, имам още неща да ви съобщя. — И тя му прошепна тайните за Дзатаки и Оноши.

— Не е възможно!

— Говори се също така, че Оноши-сама възнамерявал да отрови Кияма-сама.

— Не може да бъде!

— Моля да ме извините, но е напълно възможно. Те са отколешни врагове.

— Откъде научихте всичко това, Мария?

— Говори се, че Оноши ще отрови Кияма-сама по време на тазгодишния празник на свети Бернард — добави уморено Марико, като се направи, че не е чула въпроса му. — Синът на Оноши ще стане новият господар на земите на Кияма. Генерал Ишидо е дал съгласието си при условие, че моят господар по това време вече е преминал отвъд.

— А доказателства, Марико-сан? Какви са доказателствата?

— Съжалявам, но не разполагам с никакви доказателства. Обаче Харима-сама също бил в течение на този заговор.

— Откъде научихте всичко това? И откъде знае Харима? Съучастник ли е?

— Не, отче. Само е посветен в тайната.

— Не е възможно. Оноши никога не би се изтървал — от устата му не можеш да чуеш излишна дума. Ако беше замислил такова нещо, никой никога не би научил за това. Сигурно грешите. Откъде получихте сведенията?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа. Моля да ме извините. Обаче имам всички основания да вярвам, че говоря истината.

Мислите на Алвито запрепускаха като бесни и той взе да прехвърля в ума си какви ли не варианти и възможности. Накрая се досети:

— Урага! Урага беше изповедник на Оноши. Ах, пресвета Богородице, той е нарушил светостта на изповедта и е разказал на господаря си…

— Може би тази тайна не е вярна, отче. Но аз лично съм склонна да й вярвам. Истината обаче е известна само на господа бог.

Марико не бе свалила воала си и Алвито не виждаше лицето й. Зората вече се пукваше. Той погледна към морето. Този път успя да различи двата кораба далеч на хоризонта, забързани на юг — веслата на галерата се потапяха ритмично, вятърът беше попътен, морето — спокойно. Гърдите го боляха и главата му се замая от огромното значение на всичко чуто. Започна да се моли наум за божия помощ и се опита да отдели плодовете на хорското въображение от истината. Ала дълбоко в сърцето си съзнаваше, че тайните са верни, а разсъжденията й — логични.

— Значи, според вас Торанага ще надхитри Ишидо и ще спечели?

— Не, отче, никой няма да спечели, но без вашата помощ Торанага-сама ще загуби. На Дзатаки-сама не може да се вярва. Той винаги ще си остане голяма опасност за моя господар. Дзатаки знае това, а също така знае, че всички обещания на Торанага са празни думи, защото в крайна сметка моят господар ще се стреми да го премахне. На мястото на Дзатаки бих убила Судара, Генджико и децата им веднага щом ми паднат в ръцете, и бих тръгнала незабавно срещу северния фланг на Торанага. Ще хвърля войските си натам и това ще извади Ишидо, Икава Джикю и всички останали от тъпата им летаргия. Торанага може да бъде унищожен много лесно, отче.

Алвито помълча малко, после се обади тихо:

— Повдигнете воала си, Мария.

Лицето й беше бледо, като на смъртник.

— Защо ми разказахте всичко това?

— За да спася живота на Анджин-сан.

— Заради него вършите предателство, Мария? Вие, Тода Марико-но-Бунтаро, дъщеря на генерал Акечи Джинсай, извършвате предателство заради един чужденец? И искате аз да ви повярвам?

— Не, извинете — правя го също така и за да спася църквата. Преди всичко за да спася църквата, отче… Не знам какво да правя. Помислих си, че може би вие… Единствената надежда за църквата е Торанага-сама. Ако можете да му помогнете по някакъв начин сега. Той е добър и мъдър човек и църквата ще процъфти при него. Знам със сигурност, че истинският враг е Ишидо.

— А повечето даймио-християни са убедени, че Торанага ще изличи църквата и наследника от лицето на земята, ако един ден победи Ишидо и вземе властта.

— Може и да го направи, но силно се съмнявам. Той ще се отнесе почтено към църквата. Винаги е бил почтен. А Ишидо е яростен противник на християните. Както и Очиба-сама.

— Да, но всички големи даймио-християни са срещу Торанага.

— Ишидо е селянин, а Торанага-сама е почтен и мъдър и е покровител на търговията.

— Без търговия не може — независимо кой е на власт.

— Торанага-сама винаги ви е бил приятел и ако вие се отнесете честно към него, Ще бъде на ваша страна, докато е на власт. — Тя посочи основите на катедралата. — Това не говори ли за неговата почтеност? Та той ви отпусна тази земя безплатно, макар че не можахте да изпълните обещанието си, и той загуби всичко — дори и приятелството ви.

— Може би.

— И накрая, отче, само Торанага може да предотврати избухването на една безкрайна война и вие не можете да не го знаете. А като жена ви моля да не допускате такава война.

— Да, Мария, може би той наистина е единственият, който е в състояние да предотврати войната.

Погледът му се отмести от лицето й. Брат Микаел бе коленичил, потънал в молитва, а двете прислужнички търпеливо чакаха до брега. Езуитът се почувствува смазан от толкова много сведения и същевременно въодушевен, беше изморен, ала силен.

— Радвам се, че дойдохте да ми кажете всичко това. Благодаря ви. От името на църквата и от мое име, като неин служител. Ще изпълня всичко, което ви обещах.

Тя кимна с глава, но премълча.

— Ще отнесете ли едно послание на Делегата-посетител, Марико-сан?

— Да, ако е в Осака.

— Лично послание.

— Добре.

— Ще бъде устно. Разкажете му всичко, което ми казахте и което аз ви казах. Дума по дума.

— Добре.

— Обещавате ли? Пред бога?

— Няма нужда да ме заклевате, отче. Аз вече дадох съгласието си.

Той я погледна в очите — твърда, силна, решена.

— Извинете, Мария. А сега да чуя изповедта ви.

Но тя отново спусна воала си.

— Моля да ме извините, отче, но не съм достойна дори да се изповядам.

— Пред бога всичко е достойно.

— Освен мен. Аз не съм достойна, отче, вярвайте ми.

— Трябва да се изповядате, Мария. Не мога да ви отслужа литургия — трябва да се явите пред него пречистена.

Тя коленичи.

— Простете ми, отче, защото съм съгрешила, но мога да изповядам само, че не съм достойна да се изповядам — прошепна тя едва чуто.

Отец Алвито докосна леко главата й и в жеста му имаше много съчувствие.

— Дъще божия, ще моля господа да опрости греховете ви. Той ще ви прости. После я благослови и отслужи литургия във все още несъществуващата катедрала, под бледото небе… Една много по-истинска и по-красива служба от всички други — за него и за нея.

„Еразъм“ бе пуснал котва в най-доброто и закътано от всякакви бури пристанище, което Блакторн беше виждал, достатъчно отдалечено от брега, за да има корабът простор да маневрира, и все пак не прекалено далеч — на безопасно разстояние. Под него имаше десетина метра чиста морска вода и солидно дъно, а като се изключеше тесният вход за залива, местността наоколо беше издигната и това създаваше уютна сигурност за всеки кораб, скрил се тук от яростта на океана.

Еднодневното пътуване от Йедо не беше белязано от събития, макар да бе изморително. Галерата бе завързана на половин ли северно от „Еразъм“, недалеч от рибарското селище Йокохама. Блакторн и хората му — холандци и японци — бяха сами на кораба. Ябу и Нага слязоха на брега да направят проверка на мускетния полк и заръчаха и той да се присъедини към тях след известно време. На запад слънцето вече се бе спуснало ниско до хоризонта и аленочервеното небе предвещаваше, че и утре денят ще е хубав.

— Защо сега, Урага-сан? — попита Блакторн от квартердека, със зачервени от безсъницата очи. Беше наредил на екипажа си да се оттегли за почивка, но Урага го помоли да отложи за момент изпълнението на заповедта си, за да разберат дали няма християни сред васалите му. — Не може ли утре?

— Не, господарю, много съжалявам — погледна нагоре към него Урага, застанал сред насъбралите се самураи-васали. Холандският екипаж се бе скупчил нервно до перилата на квартердека. — Моля да ме извините, но много е важно веднага да разберем това. Вие сте най-заклетият им враг. Затова трябва да знаете, за вашата собствена безопасност. Единственото ми желание е да ви предпазя. Няма да ни отнеме много време.

— Всички ли са тук на палубата?

— Да, господарю.

Блакторн се приближи още повече към перилата и извика на японски:

— Има някой християнин? — Отговор не последва. — Заповядвам, всеки християнин крачка напред! — Никой не помръдна. Той се обърна пак към Урага: — Десет души да останат на палубата да пазят, останалите са свободни.

— С ваше разрешение, Анджин-сан — настоя Урага, извади от кимоното си малка иконка, която бе донесъл със себе си от Йедо, хвърли я на палубата с образа нагоре и я стъпка. На Блакторн и екипажа им стана неприятно от това светотатство. Само Ян Ропер нямаше нищо против. — Моля ви. Накарайте всичките си васали да постъпят по съшия начин — продължи Урага.

— Защо?

— Ще мога да позная кой е християнин. — Очите на Урага бяха наполовина скрити от периферията на шапката му. — Моля ви, господарю. Много е важно всички до един да направят същото — настоя той.

— Добре — неохотно се съгласи Блакторн. Урага се обърна към скупчилите се васали.

— По мое предложение господарят желае всички да стъпчете иконата.

Самураите замърмориха недоволно, а един го прекъсна: — Нали вече заявихме, че не сме християни? Какво ще докаже тъпченето на някаква си варварска картинка? Нищо!

— Християните са врагове на нашия господар. Те са много вероломни, но какво да се прави — такива са. Моля да ме извините, но много добре ги познавам — за голям мой срам и аз бях изоставил нашите богове. Съжалявам, но съм убеден, че това е необходимо за безопасността на нашия господар.

— В такъв случай няма какво повече да говорим — обади се един самурай от първата редица, излезе напред и стъпка иконата. — Не се прекланям пред никаква варварска религия. Хайде, направете всички същото.

Започнаха един по един да излизат напред. Блакторн наблюдаваше с неприязън сцената.

— Не мисля, че е редно — обади се притеснено ван Нек. Винк вдигна поглед към квартердека.

— Ама че копелета! Ще ни прережат гърлата, без да им мигне окото. Сигурен ли си, че можеш да им имаш доверие, лоцмане?

— Да.

— Никой католик няма да стъпче иконата, нали, Йохан? — додаде Гинзел. — Този Урага-сама е много хитър.

— Какво значение има дали са католици, или не? Нали си остават проклети самураи.

— Така е — обади се и Кроок.

— И въпреки това не е хубава тази работа — настоя ван Нек.

Самураите на палубата продължаваха да тъпчат иконата един след друг, след което се отдалечаваха свободно, на групички. Всичко това беше много отегчително и Блакторн съжали, задето бе дал съгласието си, тъй като имаше много по-важни работи да се свършат, преди да зазори. Погледът му се прехвърли върху селото и земите наоколо. Стотиците сламени навеси, издигнати за мускетния полк, бяха накацали като насекоми по хълмовете. Толкова работа ме чака, мислеше си той и изгаряше от желание да слезе на брега, да го разгледа, да се порадва на земите, подарени му от Торанага, защото в тях влизаше и Йокохама. Господи, ти, дето си на небето — та аз съм господар на едно от най-хубавите пристанища на този свят!

Внезапно един от самураите заобиколи иконата, измъкна с рязко движение меча си и се метна към Блакторн. Десетина изненадани самураи наскачаха безстрашно и му препречиха пътя към квартердека, докато Блакторн се завъртя на пети, вече с готов пищов. Останалите се пръснаха, взеха да се блъскат, препъваха се и, общо взето, създаваха суматоха. Нападателят рязко закова на място, изкрещя яростно, после смени посоката и замахна към Урага, който като по чудо избягна удара. Останалите се нахвърлиха отгоре му, ала той се извърна с лице към тях, сражава се свирепо няколко кратки мига, хвърли се към перилата на кораба и скочи през борда.

Четирима от онези, които можеха да плуват, Захвърлиха дългите си мечове, захапаха късите и се хвърлиха след него във водата, докато останалите самураи и холандците се струпала до перилата.

Блакторн също се хвърли към перилата. В първия момент нищо не можа да различи, след това забеляза мятащи се във водата сенки. Един от петимата изплува за миг на повърхността, пое си въздух и отново се гмурна. След още малко се появиха четири глави. Теглеха трупа със забит в гърлото нож.

— Съжаляваме, Анджин-сан, това е собственият му нож — надвика един общата гълчава.

— Урага-сан, нека го претърсят и го хвърлят на рибите.

Обискът нищо не разкри. Когато се върнаха обратно на палубата, Блакторн посочи отново иконата и заповяда:

— Всички самураи — пак!

Незабавно му се подчиниха и той лично надзираваше как всеки един се подлага на изпитанието. После, за да направи удоволствие на Урага, нареди на екипажа си да извърши същото. Те започнаха да протестират.

— Хайде — изръмжа Блакторн. — По-бързо, докато не съм ви сритал в задниците!

— Няма защо да ни заплашваш, лоцмане — засегна се ван Нек. — Ние да не сме смрадливи езически свине!

— Престанете да ги наричате така! Те са самураи, дявол да ви вземе!

Екипажът го зяпна в почуда. В следващия миг ги разтърси вълна от ярост, подклаждана от страх. Ван Нек се опита да каже нещо, но Гинзел го прекъсна.

— Самураите са езически копелета и убиха Питерзоон, капитана и Маецукер!

— Да, но без тях никога няма да се завърнем у дома, ясно ли е? Никога!

Самураите ги наблюдаваха. После взеха да обграждат Блакторн, като мятаха гневни погледи към екипажа.

— Хайде, стига! — примирително се обади ван Нек. — Всички сме преуморени и раздразнителни. Нощта се оказа прекалено дълга. Тук не сме господари на самите себе си — никой от нас. Нито дори лоцманът. Той знае какво върши — нали е водач? Сега той ни е капитанът.

— Той е главен, така е, но това не му дава право да застава на тяхна страна срещу нас. И в края на краищата не е крал — всички сме равни! — изсъска Ян Ропер. — Това, че е въоръжен и облечен като тях и може да говори кирливия им език, не го прави кралска особа. И ние си имаме права и можем да изправим нашия закон срещу неговия, в името на господа, макар че е англичанин! И той като нас даде свещена клетва да се подчинява на правилата — така ли е, лоцмане?

— Така е — потвърди Блакторн. — В нашите морета ни управляват наши закони — там, където сме мнозинство и господари на положението. Но тук не сме. Затова правете, каквото ви казвам, и то бързо!

Мърморейки, те се подчиниха.

— Сонк! Откри ли някакъв грог?

— Нито капка, дявол да го вземе!

— Ще наредя тогава да докарат саке. — И добави на португалски: — Урага-сан, елате с мен на брега и вземете някой, който да гребе. Вие четиримата — додаде на японски, като посочи онези, които се бяха хвърлили в морето след християнина. — Вие четиримата сега капитани. Ясно? Всеки началник петдесет души.

— Хай, Анджин-сан.

— Как се казвате? — попита той единия от тях — висок, мълчалив мъж с белези по врата.

— Нава Чисато, господарю.

— Днес вие главен капитан. Докато аз се върна.

— Да, господарю.

Блакторн се запъти към трапа. Под него беше завързаната лодка.

— Къде отиваш, лоцмане? — попита с блеснал поглед ван Нек.

— На брега. Няма да се бавя.

— Добре, и ние идваме.

— Аз също ще дойда с…

— И аз, и аз оти…

— Господи, да не вземете да ме оста…

— Не! Аз сам ще сляза на брега!

— Но, за бога, ние какво ще правим? — възкликна ван Нек. — Какво ще правим? Не ни оставяй, лоцмане! Какво ще…

— Ще чакате! — сопна се Блакторн. — Ще се погрижа да ви изпратят храна и нещо за пиене.

Гинзел се изправи лице с лице срещу Блакторн.

— Бяхме разбрали, че довечера се връщаме обратно! Защо няма да се върнем?

— Колко време ще останем тук, лоцмане, кол…

— Лоцмане, кога се връщаме в Йедо? — надвика всички Гинзел. — Колко време ще стоим тук с тези маймуни?

— Маймуни с маймуни! — възторжено възкликна Сонк. — Искаме си нашите ети!

— Да, какво стана с нашите ети, лоцмане? Нашите хора и нашите жени?

— Ще ги видите утре — опита се Блакторн да прикрие отвращението си. — Имайте търпение, ще гледам да се върна бързо, няма да се бавя. Бакус, оставям те отговорен за екипажа!

И се обърна към трапа.

— И аз идвам с теб! — решително отсече Ян Ропер и тръгна подире му. — Тук сме в пристанище и аз като главен търговец съм с предимство. Искам и оръжие!

Блакторн се извърна рязко към него и моментално десетина меча изхвръкнаха от ножниците си, готови да насекат Ропер.

— Още една дума, и си мъртъв! — Високият кльощав търговец пламна и се закова на място. — Внимавай как разговаряш, когато си близо до самураите, защото всеки от тях ще ти отсече главата, преди да успея да се обадя, и за всичко ще са виновни твоите отвратителни обноски! Да не говорим за другото! Те са много раздразнителни, а като съм до вас, и аз ставам раздразнителен. Оръжие ще получите, когато ви потрябва, ясно ли е?

Ян Ропер кимна нацупено и се върна обратно. Самураите все още гледаха заплашително, но Блакторн ги успокои и им заповяда под страх от смъртно наказание да не закачат екипажа му.

— Скоро ще се върна — повтори той и слезе по трапа в лодката, а Урага и още един самурай, начело с Чисато, се приближиха до Ян Ропер, който потръпна под страшните им погледи, поклони се и отстъпи назад.

Когато се отдалечиха от кораба, Блакторн благодари на Урага за залавянето на предателя.

— Моля ви, няма защо да ми благодарите. Това беше мой дълг.

— Да, дълг — каза Блакторн на японски, за да го разбере и другият самурай. — Но ваши коку други. Не двадесет, а сто на година.

— Благодаря ви, господарю, но не заслужавам. Аз само изпълних дълга си и трябва…

— Говорете бавно. Не ви разбирам.

Урага се извини и повтори думите си бавно.

Блакторн отново го похвали и се настани удобно в задната част на лодката, надвит от умората. Едва си държеше очите отворени и се обърна още веднъж към кораба да се увери, че е легнал добре на котва. Ван Нек и останалите стояха до трапа и той съжали, че изобщо ги взе със себе си, макар да знаеше много добре, че друг избор нямаше. Но без тях пътуването щеше да е далеч по-безопасно.

Бунтарска паплач, мислеше си той презрително. Какво да ги правя, дявол да ги вземе? Всичките ми васали знаят, че живеят в селището на ета, и са отвратени от него… Господи, каква бъркотия. Карма, нее?

И той заспа. Събуди се, когато лодката заби нос в брега, недалеч от мостчето. В първия момент не разбра къде се намира. Беше сънувал, че е в крепостта, в прегръдките на Марико, като предишната нощ.

Предишната нощ лежаха, полуунесени в сън, след като се любиха — Фуджико знаеше, че се любят, а Чимоко пазеше отвън. И точно тогава Ябу и самураите му започнаха да удрят с юмруци по дървения стълб до външната врата. А вечерта бе започнала тъй приятно! Фуджико много дискретно беше поканила и Кику, която пристигна по-лъчезарна и красива от всякога. Когато камбаните известиха края на часа на глигана, пристигна и Марико. Започнаха да се веселят, но след малко Марико им развали настроението:

— Много съжалявам, Анджин-сан, но се намирате в голяма опасност.

Разказа всичко, чуто от Гьоко, и добави, че не бива да има доверие на Урага. Кику и Фуджико също се обезпокоиха силно.

— Не се тревожете, ще бъда внимателен с него, не се бойте — опита се да ги успокои той.

— Може би няма да е лошо да внимавате и с Ябу-сама, Анджин-сан — продължи Марико.

— Какво?

— Днес следобед видях омразата, изписана на лицето ви. Той също я видя.

— Нищо — каза той. — Шигата га най, нее?

— Не. Съжалявам, но допуснахте голяма грешка. Защо спряхте хората си, когато го обградиха? Това също беше голяма грешка. Щяха да го убият на бърза ръка и врагът ви сега щеше да е мъртъв, без да рискувате себе си.

— Нямаше да е честно, Марико-сан. Толкова много срещу един. Не е честно.

Марико преведе на Фуджико и Кику думите му.

— Моля да ме извините, Анджин-сан, но ние всички сме на мнение, че този начин на мислене е много опасен, и ви молим да го промените. Много е погрешен и наивен. Моля да ме извините, че ви говоря така направо. Ябу-сан ще ви погуби.

— Не. Засега поне няма опасност. Все още съм му много необходим. И На Оми-сан.

— Кику-сан моли да ви кажа много да се пазите от Ябу и от този Урага. За Анджин-сан, казва тя, е може би трудно да прецени тук, у нас, кое е от голямо значение.

— Да, и аз съм съгласна с Кику-сан — добави Фуджико.

След това Кику ги остави и отиде да забавлява Торанага. А Марико отново наруши спокойствието на стаята:

— Тази нощ трябва да ви кажа сайонара, Анджин-сан — призори тръгвам на път.

— Но сега вече това не е необходимо — възрази той. — Можем да променим нещата. Аз ще ви закарам до Осака. Ще взема галерата или някой крайбрежен кораб. А в Нагаса…

— Не, Анджин-сан, много съжалявам. Трябва да тръгна, както ми е наредено. И никакви негови молби не можаха да я разубедят.

Той усети, че Фуджико мълчаливо го наблюдаваше, а сърцето го болеше при мисълта за раздялата с Марико. Погледна към наложницата си. Тя помоли да я извинят за малко. Затвори вратата след себе си и те останаха сами. Той разбра, че тя няма да се върне и че за известно време е в безопасност. Любиха се буйно, страстно. Почти веднага след това отвън се чуха гласове и стъпки и едва имаха време да се пооправят, преди Фуджико да влезе през вътрешната врата, а Ябу — през външната с писмена, заповед от Торанага незабавно да тръгне, в пълна тайна… „За Йокохама, след това кратък престой в Осака, обратно в Нагасаки и после пак тук, у дома, Анджин-сан. Изпратих вече да докарат екипажа на кораба.“

През тялото му премина остра тръпка на радостна възбуда — тази победа сякаш му бе изпратена от небето!

— Да, Ябу-сан. Но Марико-сан — Марико-сан отива Осака също, нее? По-добре с нас — бързо, безопасно, нее?

— Не е възможно, съжалявам. Трябва да бързаме. Хайде, тръгвайте. Приливът… разбирате прилив, нее?

— Хай, Ябу-сан, но Марико-сан отива Осака…

— Съжалявам, но и на нея й е заповядано както и на нас. Марико-сан, обяснете му. Кажете му да побърза!

Ябу остана непреклонен, а толкова късно през нощта беше невъзможно да отиде при Торанага и да го моли да промени заповедта си. Нито имаше време да разговаря повече с Марико и Фуджико, нито остана с тях поне за миг насаме, така че можаха само най-официално да си вземат довиждане. Но скоро щяха да се видят в Осака.

— Много скоро, Анджин-сан — обеща му Марико.

— Господи, не допускай да я изгубя — помоли се той на глас, а чайките кряскаха над главата му и някак си го караха да се чувствува по-самотен.

— Кого да изгубите, господарю?

Блакторн се върна в действителността. Посочи кораба:

— Имах пред вид „Еразъм“ — за нас корабите са от женски род, а не от мъжки — уакаримасу ка?

— Хай.

На палубата още се различаваха фигурите на екипажа и неразрешимият проблем отново се изпречи насреща му. Трябват ти на кораба, убеждаваше той сам себе си, и още много като тях. Новите моряци също няма да се отнесат доброжелателно към самураите, а на всичко отгоре ще са и католици — повечето. Господи, кажи ми как да ги държа в подчинение? Марико беше права. Там, където има католици, аз съм загубен.

— Дори и аз, Анджин-сан — добави тя снощи.

— Не, само вие не, Марико-сан.

— Днес следобед нали казахте, че сме ви врагове.

— Казах, че повечето католици са ми врагове.

— Ще ви убият при първа възможност.

— Да, но вие… Наистина ли ще се видим в Осака?

— Да. Обичам ви. Помнете, Анджин-сан, пазете се от Ябу-сан…

Всички са прави за Ябу — независимо какво ми говори и обещава, съгласи се той наум. Голяма грешка направих, като спрях, тогава хората си, когато го бяха обградили. Това диване ще ми пререже гърлото в момента, в който престана да му бъда полезен, колкото и да се преструва на добронамерен. И все пак той също е прав, имам нужда от него. Без неговата закрила не бих могъл нито да вляза в Нагасаки, нито да се измъкна оттам. А той може много да ми помогне да убедя и Торанага. Ако поведе две хиляди фанатика, бихме опустошили Нагасаки, а нищо чудно и Макао… Света Богородице! Сам съм безпомощен като бебе!

И тогава си спомни какво бе казала Гьоко на Марико за Урага — да му няма доверие. Виж, за него е сгрешила, реши той. В кое ли друго отношение също греши?