Шогун

Глава тридесета

— Сигурен ли си, че всичко е готово, Мура?

— Да, Оми-сан, сигурен съм. Изпълнихме точно заповедта ти — и тази на Игураши-сан.

— Внимавай всичко да бъде както трябва, иначе до довечера селото ще има нов кмет — кисело предупреди Игураши, главният помощник на Ябу. Очите му се бяха налели с кръв от безсъние. Беше пристигнал предния ден от Йедо с първия отряд самураи и носеше специални нареждания.

Мура не каза нищо, само кимна почтително, с вперени в земята очи.

Стояха на брега, недалеч от кея, пред редиците коленичили, безмълвни, почтителни и също тъй изтощени селяни: всички до един, мъже, жени и деца, с изключение само на онези, които не можеха да се надигнат от леглата си, очакваха пристигането на галерата. До един бяха издокарани в най-хубавите си дрехи. Бяха се изкъпали, а селото бе изметено и безупречно чисто, сякаш на другия ден беше Нова година — тогава по стар обичай цялата империя се почистваше. Рибарските лодки бяха грижливо строени в редици, мрежите сгънати, въжетата навити. Дори брегът около залива бе почистен с гребла.

— Всичко ще бъде както трябва, Игураши-сан — увери го Оми. И той цяла седмица почти не беше мигнал — откак пристигна заповедта на Ябу през Осака с един от пощенските гълъби на Торанага. Той незабавно мобилизира селото и всички работоспособни мъже в радиус от двадесет ли да подготвят Анджиро за пристигането на самураите и Ябу. А преди малко Игураши прошепна на ухото му голямата тайна: че великият даймио Торанага се намира на същата галера заедно с чичо му — успял да се измъкне от капана на Ишидо, така че Оми беше още по-доволен за изхарчените пари. — Нямате основания да се безпокоите, Игураши-сан. Нося пълна отговорност.

— Да, така е. — Игураши презрително махна на Оми и добави тихо. — Вие отговаряте. Но едно ще ви кажа — не сте виждали господаря, когато нещо не е в ред. Ако само сме забравили нещо или тази паплач не е свършила работата както трябва, до залез слънце господарят ще превърне цялата област в купчинка тор.

И е тези думи Игураши се присъедини към хората си.

Последните отряди самураи пристигнаха същата сутрин от Мишима, столицата на Ябу. И те бяха строени в стегнати редици на брега, на площада и в подножието на планината, с развети знамена и проблясващи на слънцето копия. Три хиляди самураи — елитната армия на Ябу — и петстотин души конница.

Оми не се страхуваше. Всичко беше изпълнил както трябва, лично провери как е свършена работата. Ако нещо се окажеше не наред — всичко е карма. Но нямаше какво да не е наред, възбудено си повтори той. Подготовката му струваше петстотин коку — повече от годишния му доход, преди Ябу да го повиши. Сумата го беше стреснала, но Мидори жена му, настоя да не се стискат, защото парите са нищо в сравнение с честта, която им оказва Ябу-сама.

— А щом и Торанага-сама пристига — кой знае какви възможности могат да се открият пред вас — прошепна тя.

Колко е права, гордо си помисли Оми.

Направи още една проверка на брега и площада. Всичко беше безупречно. Мидори и майка му чакаха под навеса, построен за посрещането на Ябу и неговия гостенин Торанага. Оми не пропусна да забележи, че майка му пак говореше нещо и съжали жена си за постоянните заяждания, на които бе подложена. Оправи въображаема гънка на идеално изгладеното си кимоно, опипа още веднъж мечовете си и впери поглед в морето.

— Слушай, Мура-сан — обади се шепнешком рибарят Уо. Той беше един от петимата старейшини, коленичили заедно с Мура пред всички останали. — Толкова ме е страх, че не бих могъл да се изпикая.

— Ами тогава недей, стари приятелю — потисна Мура неволната си усмивка.

Уо беше широкоплещест мъж-канара, с огромни ръце, счупен нос и вечно болезнена гримаса.

— Няма. Но не мога да не се изпърдя.

Уо беше прочут с шегите и закачките си, с безстрашието си и с гръмките си пръдни. Миналата година на състезанието по надпърдяване със съседното село той стана шампион на шампионите и донесе много слава на Анджиро.

— По-добре недей — изкиска се Хару — дребен, съсухрен рибар. — Някой от тези лайнари ще вземе да ти завиди.

— Заповядвам ви да престанете да наричате самураите така, докато в селото ни има дори един — изсъска Мура. Господи, мислеше той уморено. Дано не сме забравили нещо. Погледна към подножието на планината, към бамбуковата ограда около временната крепост, издигната от тях със светкавична бързина и толкова усилия. Триста души копаха, строиха и пренасяха. Другата къща, която построиха, беше по-лесна. Тя се намираше на възвишението недалеч от дома на Оми и се виждаше оттук — по-малка от тази на Оми, но с керемиден покрив, набързо оформена градина и малка баня до нея. Предполагам, че Оми ще се нанесе в нея и ще отстъпи своята на Ябу-сама, реши наум Мура.

Той хвърли още един поглед към носа, откъдето всеки момент се очакваше да се зададе галерата. Скоро Ябу щеше да стъпи на брега и те всички щяха да са в ръцете на боговете, на всички ками, на бога отца, благословения му син и благословената майка божия.

Ах, пресвета Дево, закриляй ни! Нали не искам прекалено много, като те моля да държиш под око това именно селце — Анджиро? Само за няколко дни. Имаме нужда от специална закрила от нашия законен господар. Ще ти запаля петдесет свещи и ще възпитам синовете си в Правата вяра, обеща кметът.

Днес Мура беше доволен от факта, че е християнин. Можеше да моли за застъпничество единствения бог, което беше допълнително покровителство за селото. Беше се покръстил на младини, тъй като тогавашният му господар прие християнството и незабавно заповяда на всичките си васали да последват примера му. И когато преди двадесет години господарят му падна убит в бой на страната на Торанага срещу тайко, Мура запази вярата си в знак на почит към паметта му. Добрият войн има само един господар, мислеше си той. Само един истински господар.

Кръглоликият Нинджин с изпъкналите зъби беше особено възбуден от присъствието на толкова много самураи.

— Извинявай, Мура-сан, но онова, което направи, е изключително опасно — ужасно е! Лекият трус тази сутрин беше предупреждение от боговете. Много сгреши, Мура-сан.

— Станалото — станало, Нинджин. Забрави го.

— Как да забравя? Нали е в мазето ми и аз…

— В мазето ти е само една част — намеси се Уо, този път вече без усмивка. — И при мен има доста.

— Никъде нищо няма! Няма, приятели, и туйто — предупредително изрече Мура. По негова заповед от комендантството на самураите през последните няколко дни задигнаха тридесет коку ориз, които сега бяха разпръснати из селото заедно с други провизии и оборудване, включително и оръжие.

— Не биваше да посягаме на оръжието — изстена Уо. — За ориза — как да е, но оръжието…

— Войната е неизбежна.

— Нарушаваме закона, като притежаваме оръжие — настоя Нинджин.

Мура изсумтя.

— Този закон е нов, няма и дванадесет години. А преди него можехме да носим всякакво оръжие и не бяхме закрепостени към селото. Можехме да се движим свободно където си пожелаем и да бъдем каквито ни се иска: войници, рибари, търговци, дори самураи — знаеш, че говоря самата истина.

— Да, но сега нещата изцяло се промениха, Мура-сан, промениха се! Тайко заповяда да се променят.

— Скоро всичко ще се върне по старому. И пак ще воюваме.

— Но нека изчакаме — примоли се Нинджин. — Моля те! Сега-засега е забранено от закона. Ако законът се промени — значи карма. Но тайко изрично нареди: никакво оръжие! Никакво. Под страх от незабавна смърт.

— Отворете ви очите бе, хора! Тайко е мъртъв. И вярвайте какво ви казвам — на Оми-сан ще му потрябват опитни воини, а повечето от нас доста са повоювали, така ли е? Според сезона — ловяхме риба или воювахме, така ли беше?

— Така беше, Мура сан — неохотно се съгласи все още изплашеният Уо. — Преди тайко не бяхме закрепостени.

— Ще ни хванат, ще видите че ще ни хванат — разплака се тогава Нинджин. — И няма да има милост — ще ни сварят, както свариха варварина.

— Затваряй си устата за варварина.

— Не се карайте, приятели — намеси се Мура. — Втори подобен случай обаче няма да ни се предостави. Изпратен ни е от бога. Или боговете. Трябва да се запасим с всеки нож, стрела, копие, меч, мускет, щит и лък, които можем да докопаме. Самураите ще си помислят, че други самураи са им задигнали оръжието — та нали тези лайнари довтасаха от цялата провинция! А кой самурай има доверие на друг самурай? Трябва да си възвърнем правото да воюваме. Баща ми е убит в бой, както и неговият баща и дядо му. Нинджин, в колко битки си се сражавал? Десетки, нали? А ти, Уо? Колко? Двадесет? Тридесет?

— Повече. Нали служих при тайко, проклета да е паметта му. Но преди да стане тайко, беше истински мъж. Това е самата истина. После коренно се промени. Нинджин, не забравяй, че Мура-сан е кмет. Да не забравяме, че и баща му беше кмет. Щом кметът казва оръжие, значи оръжие.

Сега, коленичил под палещите лъчи на слънцето, Мура отново бе уверен в правилността на постъпката си, в неизбежността на войната, която ще продължи безспир и светът ще стане такъв, какъвто си беше. Селото ще остане както и лодките, и някои селяни. Защото всички — селяни, даймио, самураи, дори и ета, трябва да ядат, а рибата бе в морето. Така че войниците селяни от време на време ще си вземат отпуск, както едно време, и ще потеглят с лодките си навътре в морето.

— Вижте — обади се Уо, и неволно посочи с пръст насред настъпилата тишина.

Галерата завиваше откъм носа.

Фуджико бе коленичила почтително пред Торанага насред капитанската каюта, която му бе предоставена по време на плаването. Бяха сами.

— Моля ви, господарю, свалете тази присъда от главата ми.

— Това не е присъда, а заповед.

— Аз ще я изпълня, разбира се. Но не мога…

— Не можете — пламна Торанага. — Как смеете да спорите с мен! Нареждам ви да станете наложница на лоцмана, а вие имате наглостта да спорите с мен!

— От все сърце моля за прошка, господарю — побърза да се извини момичето. — Не исках думите ми да прозвучат като възражение. Исках само да кажа, че не мога да изпълня заповедта ви по начина, по който очаквате от мен. Моля да ме разберете, господарю, но не ми е възможно да бъда щастлива или да се преструвам на такава. — Тя се поклони ниско, до самия футон. — Коленопреклонно ви умолявам да ми позволите да извърша сепуку.

— Казах вече, че не одобрявам безсмислената смърт. Имате с какво да ми бъдете полезна!

— Моля ви, господарю, искам да умра. Умолявам ви. Нека се присъединя към съпруга си и сина си.

Гласът на Торанага я шибна, заглушавайки шума на галерата:

— Вече ви отказах тази чест! Все още не сте я заслужили. И ако слушах досега невъзпитаната ви реч, сторих го само заради дядо ви, защото Хиромацу-сан е моят най-стар приятел. Престанете веднага с тези глупости! Престанете да се държите като проста селянка!

— Умолявам ви да ми позволите да си отрежа косите и да се оттегля в някой манастир…

— Не, вече ви заповядах какво да правите. Подчинявайте се!

— Да се подчиня — повтори тя със сведен надолу поглед, с вкаменено лице. — Доколкото разбрах, заповедта ви беше да замина за Йедо.

— Заповедта гласеше да се качите на този кораб. Забравяте положението си, забравяте чия наследница сте, забравяте задълженията си. Най-вече задълженията си. Отвращавате ме! Вървете и се гответе!

— Искам да умра. Моля ви, нека се присъединя към тях.

— Съпругът ви се е родил самурай по погрешка. Беше изроден и детето му неминуемо щеше да е същото. Този глупак за малко не ме погуби! Значи искате да се присъедините към тях? Що за глупости! Забранявам ви да извършите сепуку! Хайде, махайте се!

Но тя не помръдна.

— Изглежда, че най-добре ще направя да ви изпратя при ета. В някое от техните семейства. Това може би ще ви припомни какво значат добри обноски и към кого имате задължения.

Тя потрепера от отвращение, но въпреки това изсъска предизвикателно:

— Те поне са японци!

— А аз съм ваш законен господар! И вие сте длъжна безпрекословно да изпълнявате всичките ми заповеди!

Фуджико се поколеба. После сви рамене.

— Да, господарю. Извинявам се за лошите си обноски. — Постави длани на футона и ниско се поклони, а гласът й прозвуча с искрено разкаяние. Ала дълбоко в душата си не бе убедена и двамата много добре знаеха как възнамерява да постъпи. — Много се извинявам, господарю, че ви обезпокоих и разстроих вашата хармония, че се държах неприлично. Вие сте напълно прав.

Тя се изправи и се запъти с тихи стъпки към вратата.

— Ако изпълня молбата ви, ще изпълните ли както трябва всичко, което ще ви поискам в замяна — обади се Торанага.

Момичето спря и бавно се обърна.

— Колко време ще продължи това, господарю? Осмелявам се да попитам, колко дълго ще бъда наложница на варварина?

— Една година.

Тя се извърна и посегна към дръжката на вратата.

— Половин година — побърза да се поправи Торанага. Ръката й замръзна във въздуха. Разтреперана, тя облегна глава на вратата.

— Да. Благодаря ви много, господарю. Благодаря ви.

Торанага стана и се приближи до вратата. Тя я разтвори пред него и пак я затвори, когато той излезе. Чак тогава по бузите й започнаха да се стичат безмълвни сълзи.

Тя беше самурай.

Торанага се изкачи на палубата, безкрайно доволен от себе си. Бе постигнал целта си с минимални усилия. Ако беше притиснал жената още малко, нямаше да му се подчини и щеше да си отнеме живота без разрешение. А сега ще прави всичко, което е по силите й. Беше много важно да пристъпи към задълженията си на законна наложница на лоцмана, доволна, поне външно, а шест месеца бяха предостатъчни. Колко е по-лесно да се оправи човек с жените в сравнение с мъжете, мислеше си той доволен. Толкова са по-лесни в някои отношения. В следващия миг забеляза струпаните на брега на залива самураи на Ябу и чувството му за самодоволство се изпари.

— Добре дошъл в Идзу, Торанага-сама — обърна се към него Ябу. — Заповядах на някои от моите хора да се явят тук и да ви придружават.

— Добре сте направили.

До пристана оставаха още около двеста метра и той вече ясно различаваше Оми, Игураши, рогозките и издигнатия навес.

— Всичко е както говорихме в Осака — продължи Ябу. — Но защо да не останете да ми погостувате няколко дни? Това ще е голяма чест за мен и това време може да се окаже много полезно. Ще имате възможността да огледате онези двеста и петдесет души, които съм избрал за мускетния батальон, и да се запознаете с техния командир.

— Много бих се радвал, но трябва възможно най-бързо да се прибера в Йедо, Ябу-сан.

— Само два-три дни. Моля ви! Няколко безгрижни дни ще ви се отразят прекрасно. Вашето здраве е от голямо значение за мен, както и за всичките ви останали съюзници. Малко почивка, добра храна и ловуване.

Торанага отчаяно се опитваше да се измъкне от клопката. Немислимо беше да остане тук само с петдесет души охрана. Това означаваше изцяло да е във властта на Ябу, което беше по-зле от положението му в Осака. Там поне знаеше какво може да очаква от Ишидо и се подчиняваше на някакви правила. А Ябу? Той е изменник до мозъка на костите си. Същинска акула, а е акулите шега не бива, напомни си той. Освен това не трябва да навлизаш в техни води и да им доверяваш живота си. Много добре знаеше, че сделката, сключена с Ябу в Осака, нямаше да струва и пукната пара от момента, в който Ябу реши, че ще получи повече облаги от Ишидо. А ако успее да поднесе на Ишидо главата на Торанага върху дървен поднос, незабавно ще получи много повече, отколкото Торанага изобщо можеше да му предложи.

Да го убия или да сляза на брега? Друг избор няма.

— Много сте любезен, но трябва да продължа за Йедо.

Не съм и допускал, че Ябу ще има достатъчно време да свика тук такава войска. Да не е разгадал шифъра ни…

— Моля ви, разрешете ми да настоявам, Торанага-сама. Тук наоколо гъмжи от дивеч. Имам соколи и добри треньори. Един хубав лов след заточението в Осака ще ви се отрази много добре.

— Да, няма да е зле днес да половувам малко. Съжалявам, че оставих там соколите си.

— Нали не са загубени. Хиромацу-сан сигурно ще ги вземе със себе си в Йедо.

— Заповядах му да ги пусне на свобода веднага щом разбере, че сме се спасили. До пристигането си в Йедо щяха вече да са забравили на какво съм ги учил и щяха да са напълно безполезни. Това е едно от неизменните ми правила: ловувам само с лично дресирани соколи и не им позволявам да имат друг господар. Така те вършат само моите грешки.

— Чудесно правило. С удоволствие бих чул и останалите. Може би ще ми ги кажете по време на вечерята?

Тази акула ми е необходима, горчиво си помисли Торанага. Ще избързам, ако го убия още сега.

Хвърлиха към брега две въжета и галерата бе здраво завързана. Въжетата се изпъваха от тежестта на кораба, който леко се поклащаше на вълните. Прибраха веслата, спуснаха стълбата и Ябу се появи на първото стъпало.

В същия миг самураите изкрещяха като един бойния си вик „Касиги! Касиги!“ и от дружния им рев чайките с писък се стрелнаха в небето. После редиците пак тъй дружно и стройно се поклониха.

Ябу също им се поклони и се обърна към Торанага е широк гостоприемен жест.

— Да слезем на брега.

Торанага погледна към строените самураи, към прострените в прахта селяни и се запита: нима тук ми е писано да умра от меч, както предсказа астрологът? Първата част от предсказанието вече се сбъдна: името ми бе изписано по стените на Осака.

Но той отхвърли тази мисъл. Застана на първото стъпало и извика гръмко и властно към петдесетте самураи, облечени като него в кафяви униформени кимона:

— Останете всички тук. Капитане, гответе се за незабавно потегляне! Марико-сан, вие оставате в Анджиро за три дни. Слезте още сега на брега заедно с лоцмана и Фуджико-сан и ме чакайте на площада. — После се обърна с лице към брега и за голямо учудване на Ябу усили още повече гласа си. — А сега, Ябу-сан, ще направя преглед на войските ви.

Мина покрай него и затрополи по стълбата със самоувереното високомерие на врял и кипял в битките военачалник, какъвто всъщност беше. Никой военачалник не бе спечелил повече битки и не бе по-изкусен от него освен тайко, а той беше мъртъв. Никой военачалник не бе участвувал в повече сражения, не бе проявявал повече търпение, не бе загубил толкова малко жива сила… И никой не го бе побеждавал.

Щом го разпознаха, по брега премина вълна на учудване. Прегледът беше съвършено неочакван. Името му минаваше от уста на уста и силата на шепота и страхопочитанието му доставиха удоволствие. Усещаше, че Ябу го следва, но не се обърна.

— А, Игураши-сан — каза той с любезност, каквато не изпитваше. — Приятно ми е да ви видя. Хайде с мен, заедно ще направим преглед на вашите хора.

— Да, господарю.

— А вие трябва да сте Касиги Оми-сан. Баща ви ми е стар боен другар. Вие също елате.

— Да, господарю — отвърна Оми и се наду от честта, която му бе оказана. — Благодаря.

Торанага наложи бърза крачка. Взе ги със себе си, за да им попречи да се наговорят с Ябу, и знаеше, че животът му зависеше от това дали щеше да съумее да задържи инициативата в свои ръце.

— Не се ли бихте на наша страна при Одавара, Игураши-сан? — попита той, макар да знаеше, че самураят именно там бе загубил окото си.

— Да, господарю. Имах честта. Бях с Ябу-сан и се бихме на лявото крило на тайко.

— Значи сте били на почетно място — там боят беше най-ожесточен. Има много неща, за които трябва да благодаря на вас и на вашия господар.

— Ние сразихме врага, господарю. Просто изпълнихме дълга си.

Игураши мразеше Торанага, но въпреки това му стана приятно, че заслугите му се помнеха и ценяха.

Приближиха се до първия полк. Торанага повиши глас.

— Да, вие и хората от Идзу много ми помогнахте. Може би, ако не бяхте вие, нямаше да спечеля Кванто. Как мислите, Ябу-сама — понита той и неочаквано спря, назовавайки Ябу публично с това почтително обръщение, като по този начин му оказваше още по-голяма чест. Ласкателството свари Ябу неподготвен. Знаеше, че има право да очаква всичко това, но не и от Торанага, пък и никога не бе възнамерявал да допусне такъв официален преглед…

— Възможно е, но се съмнявам. Тайко нареди да се изтрие родът Бепу от лицето на земята и той бе изтрит.

Това стана преди десет години, когато само изключително силният и древен род Бепу, под предводителството на Бепу Гендзаемон, се противопостави на обединените сили на генерал Накамура, бъдещия тайко, и Торанага. Бепу бяха последното значително препятствие по пътя към пълната победа на Накамура над цялата империя. От векове родът владееше Осемте провинции — Кванто. Укрепеният им град Одавара бе опасан от петдесет хиляди воини, които охраняваха планинския проход към невероятно богатите оризови долини. Единадесет месеца продължи обсадата. Последната наложница на Накамура, благородната Очиба, прекрасна, едва осемнадесетгодишна, бе пристигнала при мъжа си на бойното поле заедно със сина си — още бебе — на ръце. Накамура даваше мило и драго за това свое първородно дете. Заедно с Очиба пристигна и по-младата й сестра Генджико, която Накамура предложи на Торанага за жена.

— Господарю, за мен ще бъде голяма чест да свържем нашите два рода, но вместо аз да се женя за Генджико-сан, както предлагате, нека се ожени за нея моят син и наследник Судара.

Няколко дни му трябваше на Торанага да убеди Накамура, но накрая успя. Когато съобщиха на Очиба за взетото решение, тя незабавно възрази…

— Приемете хилядите ми извинения, господарю, но не съм съгласна с този брак.

Накамура се засмя:

— Аз също. Судара е само десетгодишен, а Генджико е на тринадесет. Но въпреки това те вече са сгодени и ще се оженят на неговия петнадесети рожден ден.

— Но, господарю, Торанага-сама вече ви е зет. Това не е ли достатъчно като родствена връзка? Трябват ви по-близки връзки с родовете Фуджимото и Такашима, дори с императорския дворец.

— Всички в двореца са фъшкии, пионки в чужди ръце — заяви Накамура с грубия си, селски маниер. — Слушай ме, О-чан. Торанага има седемдесет хиляди самураи. Като смажем Бепу, ще получи Кванто и ще свика под своите знамена още повече войници. Синът ми ще има нужда от водачи като Йоши Торанага, както и аз имам нужда от такива като него. А един ден синът ми ще има нужда и от Йоши Судара. Най-добре е той да стане негов чичо. Сестра ти е сгодена за него, но той ще остане да живее с нас няколко години, нали, Торанага-сама?

— Да, господарю — незабавно се съгласи Торанага, като по този начин предаде своя син и наследник като заложник.

— Добре. Но първо вие и Судара ще се закълнете във вечна вярност на сина ми.

Както и стана. Но през десетия месец на обсадата първородният син на Накамура умря — от треска, лоша кръв или зли ками.

— Дано боговете прокълнат Одавара и Торанага — беснееше Очиба. — Торанага е виновен, задето сме тук — защото иска да получи Кванто. Той е виновен за смъртта на сина ни. Той е истинският ви враг. Иска и ние с вас да умрем. Убийте го или го накарайте да поведе боя и да плати с живота си за смъртта на нашия син. Искам мъст…

И така Торанага поведе атаката. Превзе крепостта Одавара, като минира стените и нападна фронтално. След това скосеният от мъка Накамура изпепели града. С падането на Одавара и избиването на целия род Бепу империята се покори и Накамура стана пръв куампаку, а след това и тайко. Но при Одавара загинаха много самураи.

Прекалено много, мислеше Торанага сега, на брега на Анджиро, като наблюдаваше Ябу.

— Жалко, че тайко е мъртъв, нали?

— Да.

— Моят зет беше велик пълководец. И велик учител. И аз като него не забравям никога кой ми е приятел. Или враг.

— Скоро Яемон-сама ще стане пълководец. Неговият дух е духът на тайко. Тора… — Но преди Ябу да успее да предотврати прегледа, Торанага го започна и той можеше само да го следва.

Торанага мина покрай редиците, като излъчваше-дружелюбие, спираше от време на време пред някой самурай, разпознаваше някои от тях, а очите му непрестанно шареха по лицата, докато си напрягаше паметта да си спомни някое име. Той притежаваше онова рядко качество в някои пълководци, които по време на преглед карат всеки войник да почувствува, макар и за миг, че генералът е погледнал именно него, че е поговорил само с него. Торанага бе роден за такава работа и я вършеше за кой ли път в живота си — подчиняваше волята на другите на силата на собствената си воля.

До края на прегледа Ябу, Игураши и Оми бяха капнали от умора, но не и Торанага. И преди Ябу да успее да каже „гък“, той се изкачи с бързи крачки на едно малко възвишение и застана там — над всички, сам.

— Самураи на Идзу, васали на моя приятел и съюзник Касиги Ябу-сама — провикна се той гръмогласно. — За мен е чест да бъда тук. За мен е чест да срещна част от силата на Идзу, част от силите на моя велик съюзник. Чуйте, самураи: тъмни облаци се сгъстяват над нашата империя и застрашават мира, завоюван от тайко. Трябва да защитим даровете, получени от тайко, от посегателството на някои високопоставени личности. Всеки самурай трябва да е готов! Всеки меч — наточен! Заедно ще се бием да защитим неговата воля. И ще победим! Богове на Япония, малки и големи, дайте ни своето благоволение! Унищожете без милост онези, които се противопоставят на заповедите на тайко!

Той вдигна ръце, изкрещя бойния им вик „Касиги!“ и невероятно — поклони се на войските и задържа поклона си.

Всички го гледаха, без да вярват на очите си. В следващия миг мощно „Торанага!“ раздра въздуха, после още веднъж и още веднъж. И самураите му се поклониха в отговор.

Дори Ябу се поклони, покорен от силата на момента.

Ала преди още да успее да вдигне глава, Торанага с бързи крачки се спусна от възвишението.

— Вървете с него, Оми-сан — нареди Ябу. Щеше да загуби престиж, ако го видеха да подтичва след Торанага.

— Да, господарю.

Когато Оми тръгна, Ябу каза на Игураши:

— Какви са новините от Йедо!

— Юрико-сан, вашата съпруга, каза да ви предадем преди всичко, че в цяло Кванто се наблюдава мощна мобилизация. На повърхността няма нищо, но отвътре всичко кипи. Според нея Торанага се готви за война. Вероятно ще нападне внезапно може би самата крепост Осака.

— А Ишидо?

— Преди да потеглим, още нищо не се усещаше. Но оттогава има пет дни. Нито дума не се чу за бягството на Торанага. Едва вчера научих от посланието, което вашата съпруга изпрати по гълъб.

— Значи Дзукимото вече е уредил пощенска служба?

— Да, господарю.

— Добре.

— Съобщението гласеше:

Реших, че ще е най-разумно да запазя тайната и я споделих само с Оми-сан, но всичко е готово.

— Как?

— Заповядах в цяло Идзу да започнат военни учения. До три дни всички пътища и проходи, конто водят насам, ще бъдат блокирани, ако това сте имали предвид. На север плава фалшива пиратска флота, готова да нападне всеки непридружен кораб по всяко време на денонощието, стига да пожелаете. Построихме също така жилища за вас и вашия гост, независимо колко е висок рангът му, ако и това сте имали предвид.

— Добре. Друго? Други новини?

Игураши неохотно предаде новините, чиито последствия не му бяха много ясни.

— Тук сме се подготвили за всичко. Но тази сутрин от Осака пристигна шифровано съобщение, че Торанага е подал оставката си от Съвета на регентите.

— Не може да бъде! Защо го е направил?

— Не знам. Нищо не разбирам. Но трябва да е вярно, господарю. До сега от този източник не сме получавали погрешни сведения.

— Садзуко-сан ли — предпазливо назова Ябу най-младата наложница на Торанага, чиято прислужница беше негова шпионка.

Игураши кимна.

— Да. Но не разбирам какво значи това. Сега регентите ще го обвинят в държавна измяна, нали? Ще поискат смъртта му. Да си подаде оставката е истинска лудост.

— Ишидо, изглежда, го е принудил. Но как? Нямаше и намек за такъв слух. Торанага никога не би подал оставка по собствена воля. Ти си прав, само един луд би постъпил така. Ако го е направил, значи е загубен. Трябва да е лъжлив слух.

Объркан, Ябу се спусна от възвишението и се загледа в Торанага, който прекосяваше площада, за да се присъедини към Марико и варварина. Фуджико стоеше недалеч от двамата. Марико тръгна редом с Торанага, а другите останаха на площада. Торанага говореше нещо — бързо и припряно. И Ябу видя, че й подава малък свитък. Какво ли съдържа — попита се той. Какъв ли номер е замислила тази хитра лисица? Така му се искаше жена му да е тук и да му помогне с мъдрите си съвети.

На пристана Торанага спря. Не се качи на кораба, където щеше да е защитен от своите хора. Знаеше, че крайното решение трябва да се вземе тук, на брега. Бягството му беше изключено. Нищо не бе решено още. Ябу и Игураши се бяха запътили към него. Зле изиграната сдържаност на Ябу му подсказа много неща.

— Е, Ябу-сан?

— Нали ще Останете няколко дни, Торанага-сама?

— По-добре да потегля незабавно.

Ябу нареди на всички да се отдръпнат, за да не могат да чуват. След миг двамата бяха сами на брега.

— Получих обезпокоителни вести от Осака. Били сте си подали оставката от Съвета на регентите.

— Да, така е.

— Но това е самоубийство, вие провалихте делото ви, всички свои васали, съюзници и приятели! Погребахте Идзу и ме погубихте!

— Да, ако Съветът на регентите реши, може да ви отнеме именията и живота.

— Кълна се в боговете, във всички мъртви, живи или още неродени. — Ябу едва се сдържаше. — Извинете лошите ми обноски, но вашата постъпка… Много се извинявам. — Нищо нямаше да постигне, ако дадеше воля на чувствата си, което беше неприлично и срамно. — Да, при това положение по-добре е да останете тук, Торанага-сама.

— Предпочитам веднага да отплавам.

— Тук или в Йедо — няма никакво значение. Заповедта на регентите ще пристигне всеки момент. Предполагам, че ще пожелаете незабавно да извършите сепуку. С достойнство. На спокойствие. За мен ще бъде голяма чест да ви бъда секундант.

— Благодаря. Но никаква законна заповед не е пристигнала още и главата ми ще остане на раменете ми.

— Какво значение имат ден или два? Заповедта неизбежно ще пристигне. Ще подготвя всичко, и то безупречно. Можете да разчитате на мен.

— Благодаря. Разбирам много добре защо ви трябва моята глава.

— И моята собствена е в опасност. Ако изпратя вашата на Ишидо или я отсека и го помоля за прошка, може би ще го убедя, но силно се съмнявам.

— Аз на ваше място може би също щях да поискам главата ви. За жалост моята няма да ви помогне ни най-малко.

— Склонен съм да се съглася. Но си заслужава да опитам. — Ябу се изплю злобно в прахта. — Заслужавам да умра, задето бях толкова глупав, че се поставих във властта на онзи кретен.

— Ишидо няма да се поколебае нито за миг да ви вземе главата. Но преди това ще вземе Идзу. Да, Идзу е загубен, ако той е на власт.

— Не ме дразнете. Знам какво ще се случи.

— Не ви дразня, приятелю — Торанага се наслаждаваше на малодушието на Ябу. — Просто ви казах, че ако Ишидо е на власт, и вие, и Идзу сте загубени, защото роднината му Икава Джикю отдавна е хвърлил око на провинцията ви, така ли е? Само че, Ябу-сан, Ишидо не е на власт. Поне засега.

И той му разказа, като на приятел, защо е подал оставка.

— Значи Съветът е безсилен? — Ябу не можеше да повярва.

— Няма никакъв съвет. И не може да има, докато отново не станат петима. — Торанага се усмихна. — Помислете сам, Ябу-сан. Сега съм по-силен от всякога. Ишидо е неутрализиран — както впрочем и Джикю. Имате на разположение колкото време си пожелаете, за да обучите стрелците си, Суруга и Тотоми са ваши. Както и главата на Джикю. След няколко месеца ще я видите забучена на кол сред главите на целия му род и тържествено ще влезете във владение на новите си имения. — Той рязко се извърна и се провикна: — Игураши-сан!

И петстотин души чуха командата му. Игураши хукна към него, но преди да направи и три крачки, Торанага извика:

— Доведете петдесет души почетен караул! Веднага! Не смееше да даде на Ябу и миг да размисли, за да не прозре огромната празнина в доводите му: щом Ишидо е с вързани ръце и няма никаква власт, тогава главата на Торанага, поднесена на тепсия, ще бъде от още по-голямо значение за него, а оттам и за Ябу. Или още по добре, ако овържат Торанага като най-обикновен престъпник и го доставят жив пред вратите на крепостта Осака — това би обезсмъртило Ябу и би му връчило ключовете за Кванто. Докато почетният караул се строяваше пред него, Торанага изрече високо:

— В чест на този голям ден, Ябу-сама, ви моля да приемете това в знак на моето приятелство.

И той свали дългия си меч и го подаде с две ръце на Ябу.

Ябу пое меча като замаян. Той нямаше цена. Беше кован от най-известния майстор и се предаваше в рода Миновара от баща на син, от поколение на поколение. Беше прочут в цялата страна. Торанага го имаше от петнадесет години. Подари му го Накамура пред всички благородници и важни даймио в империята, с изключение на Бепу Гендзаемон, в знак на благодарност за един тайно сключен договор.

Това стана скоро след битката при Нагакуде, много преди появата на Очиба. Торанага тъкмо бе победил генерал Накамура — бъдещия тайко, когато онзи беше само едно парвеню без официална власт и титла, което се домогваше до абсолютната власт. Но вместо да събере огромна войска и да помете Торанага, както правеше обикновено, Накамура реши да преговаря. Той предложи на Торанага да сключат договор за дружба и съюзничество и да вземе сестра му по баща за своя жена, за да скрепят договора. Това, че въпросната жена бе на средна възраст и вече бе омъжена, не притесни нито за миг кой да е от двамата. Торанага прие. Съпругът на жената, който беше васал на Накамура, веднага я върна на брат й, отправяйки благодарности към боговете, че поканата да се разведе с нея не бе съпроводена от покана да извърши и сепуку. Торанага незабавно се ожени за нея с всичката церемониалност и тържественост, на които бе способен, и още същия ден сключи таен договор за дружба с безкрайно силния род Бепу — откритите врагове на Накамура, по него време владетели на Кванто, което опираше в незащитения гръб на Торанага.

Торанага хвърли предизвикателството и зачака неизбежното нападение от страна на Накамура. Но такова не последва. Вместо това, за голямо учудване на всички, Накамура изпрати своята почитана и обожавала майка като заложница в лагера на Торанага под предлог, че отивала да посети заварената си дъщеря, новата съпруга на Торанага, Това обаче не променяше статута й на заложница. Веднага след това Накамура покани Торанага на голямото събиране на всички даймио, организирано от него в Осака. Торанага дълго и напрегнато размишлява. След това прие поканата, но посъветва съюзника си Бепу Гендзаемон да не отиват и двамата. Следващата му стъпка бе да изпрати тайно шестдесет хиляди самураи в Осака, като предпазна мярка срещу очакваното предателство на Накамура, и остави най-големия си син Нобору да бди над жена му и нейната майка. Нобору моментално струпа под стрехите на къщата, в която живееха, сухи като прахан съчки и направо им заяви, че ако с баща му се случи нещо, той ще ги запали, без да му мигне окото.

Торанага се усмихна при спомена за онези събития. Нощта, когато го очакваха да пристигне в Осака, Накамура както винаги постъпи най-непредвидено — посети го тайно, сам и невъоръжен.

— Добре дошъл, Накамура-сама.

— Добре заварил, Торанага-сан. Чуйте ме: в прекалено много битки сме се били, прекалено много тайни владеем, прекалено дълго сме пикали в едно гърне, за да си пикаем един на друг по краката.

— Така е — предпазливо се съгласи Торанага.

— Тогава чуйте: само косъм ме дели от спечелването на империята, За да получа пълна власт, се нуждая от уважението на древните родове, на наследствените владетели на провинции, на настоящите наследници на Фуджимото, Такашима и Миновара. Веднъж като взема властта, могат да вървят по дяволите и хич не ме интересува.

— Имате моето уважение и винаги сте го имали.

Дребното човече с лице на маймуна се изсмя гръмогласно.

— Вие честно спечелихте при Нагакуде. Не познавам по-добър военачалник от вас, нито по-голям даймио в цялата империя. Но време е да спрем да се надлъгваме. Искам утре да ми се поклоните пред всички даймио като мой васал. Искам вие, Йоши Торанага-но-Миновара, доброволно да се обявите за мой васал. Пред всички. И не с половин уста, а учтиво, почтително, с уважение. Ако вие станете мой васал, останалите ще си изпотрошат краката да паднат в прахта пред мен с подбити опашки. А онези, които не го сторят — то ще си е за тяхна сметка.

— Това ще ви направи господар на цяла Япония, нали?

— Да. Първият в историята. И то благодарение на вас. Признавам, че не мога да го направя без вашата помощ. Но чуйте: ако го направите, ще бъдете вторият след мен. Ще имате всички почести, за които можете да се сетите. Има достатъчно и за двама ни.

— Сигурен ли сте?

— Да. Първо ще завоюваме Япония. После Корея. След това Китай. Казах на Города, че искам всичко това и ще го имам. Тогава ще ви дам Япония, която ще е провинция на моя Китай.

— Но сега, Накамура-сама, сега ви трябва моето подчинение. И съм във вашата власт, нали? Силите ви са далеч по-многобройни, а войските на Бепу ме заплашват откъм гърба.

— Скоро ще се разправя с тях — заяви селянинът военачалник. — Тази мърша най-презрително отказа поканата ми да се яви утре тук — върнаха ми свитъка, нацвъкан от кокошки. Искате ли земите им? Цялото Кванто?

— От никого нищо не искам.

— Лъжете — най-мило произнесе Накамура. — Слушайте, Торанага-сан, аз наближавам петдесетте. Никоя от жените ми не е родила досега. Сокове имам в изобилие — винаги съм преливал от тях, и през живота си съм спал със сто или двеста жени, какви ли не, на всякаква възраст, по всеки възможен начин, но нито една от тях не е родила — нито дори мъртво дете. Имам всичко, но не и синове, и никога няма да имам. Такава е моята карма. А вие имате четирима живи синове и кой знае колко дъщери. На четиридесет и три години сте и можете да заченете още поне десетина синове, без да ви мигне окото, и това си е ваша карма. Освен това сте от рода Миновара и това също е карма. Искате ли да осиновя един от синовете ви ида го направя свой наследник?

— Сега ли?

— В най-скоро време. Да кажем, след три години. Досега не се бях замислял за наследник, по нещата се промениха. Покойният ни господар Города има глупостта да се остави да го убият. — Така че страната е моя… може да стане моя. Какво ще кажете?

— Ще направите ли съглашението ни официално, и то публично, след две години?

— Да. След две години. Можете да ми имате доверие — интересите ни съвпадат. Значи се разбрахме: след две години публично. А двамата с вас ще решим кой от синовете ви ще стане мой наследник. По този начин делим всичко по равно. Бъдещето принадлежи на общата ни династия без никакви пречки и това е за благото на двама ни. Плячката ще бъде огромна. Първо Кванто, какво ще кажете?

— Може би Бепу Гендзаемон ще се подчини, ако аз ви се подчиня?

— Не мога да допусна това, Тора-сан. Вие копнеете за земите им.

— За нищо не копнея. Накамура се засмя весело.

— Вярно е. Но не бива. Провинциите Кванто са достойни за вас. Скрити са зад стени от планини и много лесно се отбраняват. Ако имате и делтата, ще притежавате най-богатите оризища в империята. Гърбът ви ще е обърнат към морето и приходите ви ще се равняват на два милиона коку. Но не правете Камакура своя столица, нито Одавара.

— Камакура винаги е била столица на Кванто.

— Защо не копнеете за Камакура, Тора-сан? Та нали е нея от шестстотин години се намира свещеният храм на камите — покровители на вашия род? А Хачиман, ками на войната, е богът покровител на рода Миновара. Вашият праотец е бил достатъчно мъдър, за да избере за свое божество ками на войната.

— За нищо не копнея, нищо не боготворя. Светилището си е просто светилище, а ками на войната не може да се затвори в никакъв храм.

— Радвам се, че не копнеете за нищо, Тора-сан, защото няма да останете разочарован. В това отношение си приличаме. Но Камакура не е подходяща столица за вас. Към нея водят седем прохода и много трудно се отбранява. Освен това не е на морето. Така че не ви съветвам Камакура. Най-умно ще постъпите, ако построите столицата си на безопасно място, отвъд планините. Ще ви трябва пристанище. Видях преди време едно — Йедо се казва. Сега е рибарско село, но вие бързо ще го превърнете в голям град. Лесно се отбранява и е много подходящо за водене на търговия. А вие си падате по търговията. Както впрочем и аз. Това е добре. Значи ви трябва пристанище. Що се отнася до Одавара, ще я изтрием от лицето на земята за всеобщо назидание.

— Никак няма да е лесно.

— Да, но какъв прекрасен урок ще дадем на всички даймио, не мислите ли?

— Много скъпо ще излезе превземането на града с щурм.

Отново се разнесе същият предизвикателен смях.

— Да, ако се опитате сам, без моя помощ. Аз трябва да премина през вашите земи, за да стигна дотам — нали сте предната линия на рода Бепу? Ако се съюзите, ще успявате да ме отблъсквате година-две, ако не и три. Но в края на краищата пак ще надвия. Да, не се съмнявайте. Защо си прахосвате времето с тях? До един са обречени на гибел — с изключение на зет ви, стига да пожелаете. Знам, че сте сключили с тях съюзническо споразумение, но то не струва и шепа фъшкии. Така че какъв е отговорът ви? Плячката ще е огромна. Първо, провинциите Кванто са ваши, след което аз вземам цяла Япония. Корея лесно ще падне. После Китай — трудно, но не и невъзможно. Знам, че един селянин не може да стане шогун, но „нашият“ син ще може, а нищо чудно да възседне и китайския трон на драконите, или ако не той, то неговият син. Тук разговорът ни свършва. Какъв е вашият отговор, Йоши Торанага-но-Миновара? Ставате ли мой васал? На нищо друго не държа.

— Дайте да препикаем споразумението — предложи направо Торанага, тъй като бе спечелил всичко, на което се надяваше и което бе намислил.

На другия ден, пред изуменото множество непреклонни даймио, той смирено предложи меча си, земите си, честта и наследството си на това парвеню — селянина военачалник. И помоли за честта да му бъде позволено да служи завинаги на Накамура и неговия род. И той — Йоши Торанага-но-Миновара — покорно склони глава чак в прахта. Бъдещият тайко се показа щедър — прие земите му и веднага му подари провинциите Кванто за вечно владение — веднага щом ги завоюват, и обяви тотална война на Бепу за оскърбленията, нанесени на императора. Освен това подари на Торанага и меча си, който бе получил неотдавна от императорската съкровищница. Той бе изработен преди много векове от най-големия майстор на мечове Мийоши-го и бе принадлежал на най-великия воин в историята на страната — Миновара Йошитомо — първия шогун от рода Миновара.

Торанага си припомни онзи паметен ден. И други дни си припомни — как скоро след това Очиба роди син и как — невероятно — след като първият син на тайко умря, така удобно за него, Торанага, скоро след това се роди вторият му син — Яемон. Така че целият план се провали. Карма.

Ябу стискаше със страхопочитание в двете си ръце меча на праотците на Торанага.

— Наистина ли е толкова остър, колкото се говори?

— Да.

— Оказвате ми голяма чест. Ще пазя, вашия дар като зеницата на окото си.

Ябу се поклони: стана му ясно, че този подарък го прави втори човек след Торанага, стига да излезе победител.

Торанага отвърна на поклона му и тръгна към трапа, както си беше невъоръжен. Трябваше да мобилизира всичката сила на волята си, за да прикрие, че е бесен от яд, и да не допусне краката му да се подкосят. Започна да се моли алчността на Ябу да го държи в плен поне още няколко минути.

— Потегляй — изреди той, щом стъпи на палубата, обърна се към брега и весело махна с ръка.

Някой наруши мълчанието, като извика името му, което веднага бе подето от останалите. Всички изразяваха шумно одобрението си за голямата чест, оказана на техния господар. Добронамерени ръце помогнаха да избутат кораба от пристана. Гребците дружно задвижиха весла. Галерата започна да набира скорост.

— Капитане, бързо към Йедо!

— Да, господарю.

Торанага погледна назад. Погледът му обхвана целия бряг и напрегнато затърси откъде може да дойде опасността. Ябу стоеше до кея, все още запленен от меча. Марико и Фуджико чакаха до навеса заедно с другите жени. Анджин-сан бе застанал на другия край на площада, където му бе наредено да чака — скован, извисяващ се над всички и очевидно вбесен. Погледите им се срещнаха. Торанага се усмихна и му махна с ръка.

Блакторн също му махна в отговор — но много хладно и това ужасно развесели Торанага.

Блакторн мрачно се приближи до кея.

— Кога ще се върне, Марико-сан?

— Не знам, Анджин-сан.

— А ние как ще стигнем до Йедо?

— Ние оставаме тук. Или поне аз оставам за три дни. След това ми е заповядано да се явя там.

— По море?

— По суша.

— А аз…

— Вие оставате тук.

— Защо?

— Нали изразихте интерес към изучаването на нашия език? Освен това за вас тук има работа.

— Каква работа?

— Съжалявам, но не знам. Ябу-сан ще ви обясни. Господарят ме остави тук за три дни да превеждам.

Сърцето на Блакторн се изпълни с опасения. Пищовите бяха затъкнати в колана му, но нямаше нито ножове, нито барут. Всичко остана в каютата на галерата.

— Защо не ме предупредихте, че оставаме? Само ми казахте да сляза на брега.

— Аз също не знаех, че оставаме. Торанага-сама ме извести преди малко тук, на площада.

— А защо сам не ми го каза?

— Не знам.

— Нали щях да ходя в Йедо? Там е екипажът ми. И корабът. Какво ще стане с тях?

— Той каза само, че оставате тук.

— За колко време?

— Не знам, Анджин-сан. Може би Ябу-сан знае. Моля ви, имайте търпение.

Торанага още се забелязваше на палубата, впил поглед в брега.

— Имам чувството, че той през цялото време е знаел, че ще остана тук.

Марико не отговори. Колко глупаво е да произнасяш на глас онова, което мислиш, каза си тя. И как умно, невероятно умно се измъкна Торанага-сама от този капан.

Фуджико и двете прислужници стояха недалеч от нея и търпеливо чакаха под навеса заедно с майката и съпругата на Оми, с които се бе запознала набързо. Марико погледна през главите им към галерата, която бе набрала скорост. Всеки момент вече трябва да започна, каза си тя. О, пресвета Богородице, дай ми сили, помоли се тя и съсредоточи вниманието си върху Ябу.

— Така ли е? Вярно ли говоря? — питаше Блакторн.

— Какво? Ах, извинете ме, Анджин-сан, но не знам. Мога само едно да ви кажа: Торанага-сама е много мъдър. Няма по-умен от него. Каквито и да са били съображенията му, бъдете сигурен, че е прав. — Тя се взря в сините му очи и напрегнатото му лице и разбра, че Блакторн изобщо нямаше представа какво се бе разиграло на брега. — Бъдете търпелив, Анджин-сан, няма от какво да се боите. Вие сте негов васал, той се отнася благосклонно към вас и се намирате под негова…

— Не се боя, Марико-сан. Просто ми омръзна да ме местят по дъската като някаква пионка. И не съм ничий васал.

— Подчинен по-добра дума ли е? Как се нарича изобщо човекът, който работи за друг или е в нечия власт. — Тя млъкна, забелязала как лицето на Ябу се наля е кръв.

— Пушките! Пушките останаха в галерата — изкрещя той.

Марико разбра, че моментът е настъпил. Веднага се приближи до него, докато той се обръщаше да заповяда нещо на Игураши.

— Моля да ми простите, Ябу-сан — побърза да предотврати тя виковете му — но не се безпокойте за пушките. Торанага-сама ме помоли да ви предам неговите извинения, защото много бързал за Йедо, където го чака спешна работа във ваш общ интерес. Каза, че незабавно ще върне галерата заедно с пушките, допълнително количество барут и двеста и петдесет души, които сте поискали от него. Ще бъдат тук след пет или шест дни.

— Какво?

Марико повтори думите си търпеливо и учтиво, както я бе инструктирал Торанага. Когато Ябу най-сетне проумя, тя извади от ръкава си пергаментовия свитък.

— Моят господар ви моли да прочетете това. Отнася се за Анджин-сан.

И тя официално му връчи посланието.

Но Ябу не го пое. Очите му се върнаха към галерата. Тя се бе отдалечила на значително разстояние и се движеше вече с голяма скорост. Беше извън досега му Но какво значение има, успокояваше се той, като се опитваше да превъзмогне тревогата си. Нали ще си получа скоро пушките, нали излязох здрав и читав от клопката на Ишидо, нали получих любимия меч на Торанага, а в най-скоро време всички даймио ще научат за новия ми пост в източните армии — втори след Торанага! Торанага все още се виждаше на палубата. Ябу му махна, Торанага също му махна в отговор и в следващия миг се прибра от квартердека.

Ябу пое свитъка и прехвърли мислите си върху настоящия момент. Върху Анджин-сан.

Блакторн ги наблюдаваше от тридесети на крачки разстояние и усети как се наежва под изпитателния поглед на Ябу. Чу напевния глас на Марико, но той не го успокои. Ръката му скришом стисна дръжката на пищова.

— Анджин-сан — повика го Марико. — Елате, моля-ви, тук.

Блакторн се приближи, а Ябу вдигна поглед от пергамента и му кимна приятелски. Прочете посланието, върна го на Марико и каза нещо, колкото на нея, толкова и на него, а Марико почтително подаде на Блакторн пергамента. Той го взе и заразглежда непонятните йероглифи.

— Ябу-сан ви приветствува с добре дошъл в Анджиро. Това писмо е с печата на Торанага-сама Анджин-сан. Трябва да го пазите. Той ви оказва голяма чест. Прави ви хатамото. Това ще рече специален васал, който спада към най-приближените му. Ще се радвате на абсолютната му закрила. Ябу-сан, разбира се, зачита тези ваши права. По-късно ще ви обясня привилегиите, свързани с този пост. Освен всичко друго Торанага-сама ви отпуска доход от двадесет коку на месец. Това прави около…

Ябу я прекъсна, като махна с широк жест към Блакторн и селото и заговори нещо надълго и нашироко.

— Ябу-сан повтаря още веднъж, че сте добре дошъл — преведе Марико. — Надява се, че ще останете доволен. Ще бъде направено всичко, за да прекарате най-приятно. Ще ви бъде отделена къща. Ще имате учители. Моли ви да научите японски колкото се може по-бързо. Довечера ще ви зададе някои въпроси и ще ви разкаже за една специална задача.

— Бихте ли го попитали каква задача?

— Мога ли да си позволя да ви посъветвам да имате търпение, Анджин-сан? Уверявам ви, че моментът не е подходящ.

— Е, добре тогава.

— Уакаримасу ка, Анджин-сан? — попита Ябу. — Разбрахте ли?

— Хай, Ябу-сан. Домо.

Ябу нареди на Игураши да освободи войниците и се запъти към селяните, които през цялото време лежеха проснати по лице върху пясъка.

Застана над тях в топлия пролетен следобед и замахна с меча на Торанага. Думите му ги зашибаха като камшик. Посочи с меча към Блакторн, изкрещя им нещо и млъкна внезапно. Селяните потрепериха. Мура се поклони, повтори няколко пъти хай, хай, обърна се, попита нещо съселяните си и всички погледнаха към Блакторн.

— Уакаримасу ка — извика Мура и всички в хор отговориха хай, а гласовете им се сляха с плисъка на вълните.

— Какво става — недоумяваше Блакторн, но Мура изкрещя кейрей! и селяните отново се поклониха ниско първо на Ябу, после на Блакторн.

— Какво става, Марико-сан?

— Ябу-сан им каза, че вие сте негов почетен гост в селото. Че сте също така много почетен вас… подчинен на Торанага-сама. Че се намирате тук главно за да научите езика. Той оказва на селото честта да ги натовари с отговорността да ви обучат. Селото ще отговаря за това, Анджин-сан. Всеки един от тях е длъжен да ви помага. Ако за шест месена не научите както трябва японски, той ще изгори селото, а преди това ще разпъне на кръст всеки мъж, жена и дете.

Глава тридесет и първа

Денят умираше, сенките се удължиха, морето придоби червеникав оттенък. Подухваше свеж ветрец.

Блакторн вървеше по пътеката от селото към къщата, която Марико му посочи и му обясни, че е негова. Тя искаше да го придружи, но той и благодари и отказа. Мина покрай коленичилите селяни и се насочи към хълма. Искаше да остане сам, да поразмисли.

Мисленето доста го затрудни. Нищо не разбираше. Бе потопил главата си в морето с надеждата да си проясни ума, но и това не бе помогнало. Накрая се отказа и започна да се разхожда безцелно по брега, покрай кея, през площада, през селото и се запъти към къщата — където щеше да живее отсега нататък и където — чак сега си спомни — по рано нямаше никаква постройка. Високо на отсрещния хълм се бе разпростряла втора голяма къща с от части керемиден и отчасти сламен покрив, с висока бамбукова ограда и многобройна охрана пред обкованата с желязо порта.

Из селото се шляеха самураи или разговаряха на групички; повечето се бяха оттеглили с маршова стъпка в стройни редици след командирите си в лагера отвъд хълма. Блакторн поздравяваше разсеяно онези, които срещаше по пътя си, и те любезно отвръщаха на поздрава му. Не се мяркаше никакъв селянин.

Спря пред портата. По трегерите и вратата имаше изписали йероглифи, а самата врата бе издялана като изящна решетка е цел едновременно да скрие и покаже градината и двора.

Преди още да посегне към дръжката, вратата се отвори и на прага застана изплашен до смърт старец, който му се поклони и му направи път да мине.

— Конбануа, Анджин-сан — потрепера гласът му жално.

— Конбануа. Чуй, старче, ъъ, о намае ка?

— Намае уаташи уа, Анджин-сан? А, уаташи уа Уеки-я… Уеки-я — повтори старецът името си с неописуемо облекчение.

Блакторн също го повтори няколко пъти, за да го запомни, като прибави към него „сан“, но старецът енергично заклати глава.

— Ийе гомен насай! Ийе „сан“, Анджин-сан, Уеки-я!

— Е добре, Уеки-я — съгласи се Блакторн и се запита защо да не е „сан“ като всички останали. После му махна с ръка, че е свободен, и старецът забързано изчезна.

— Трябва да внимавам повече, да не ги вкарам в беля — произнесе той на глас.

На верандата през отворената врата се появи изплашена прислужница и ниско му се поклони.

— Конбануа, Анджин-сан.

— Конбануа — отговори той. Смътно си спомни, че я бе виждал на кораба. И на нея й махна с ръка, че е свободна.

Чу се шумоленето на коприна и от къщата се появи Фуджико. След нея излезе и Марико.

— Приятна ли беше разходката, Анджин-сан?

— Да, Марико-сан — отговори той разсеяно, като почти не забелязваше нея, Фуджико, къщата и градината.

— Желаете ли чай? Или може би саке? Или да вземете една баня? Водата е топла. — Марико се засмя притеснено, разтревожена от погледа му. — Помещението на банята не е напълно завършено, но се надяваме да ви свърши добра работа.

— Първо малко саке, ако обичате, Марико-сан.

Марико каза нещо на Фуджико и тя изчезна в къщата. Прислужницата безмълвно нареди три възглавнички и пак излезе. Марико грациозно се настани върху едната.

— Седнете, Анджин-сан. Сигурно сте изморен.

— Благодаря.

Той седна на стъпалата на верандата, без да си сваля сандалите. Фуджико донесе две шишета саке и чаена чаша, както й бе казала Марико, а не миниатюрна порцеланова чашка, с каквато би трябвало да се пие саке.

— Нека му дадем повече саке наведнъж — беше казала Марико. — Най-добре би било направо да го напием, но Ябу-сан иска да разговаря довечера с него. Банята и сакето може да го отпуснат.

Блакторн изгълта подадената чаша топло вино, без да усети вкуса му. После още една и още една.

Те го бяха наблюдавали преди малко през открехнатата врата как се изкачва по хълма.

— Какво му е? — разтревожено попита Фуджико.

— Много се разстрои от думите на Ябу-сан относно селото.

— Че какво го засяга това? За него опасност няма. Изобщо не става дума за неговия живот.

— Варварите са много различни от нас, Фуджико-сан. Анджин-сан например смята, че и селяните са хора като всички останали, като самураите, а някои дори може да са по-добри и от самураите.

Фуджико нервно се засмя.

— Какви глупости, нали? Как може селяните да са равни на самураите?

Марико не отговори. Тя продължаваше да наблюдава Анджин-сан.

— Горкичкият — прошепна тя.

— Горкото село. — Фуджико сви презрително горната си устна. — Излишно прахосване на селяни и рибари Касиги Ябу-сан е глупак! Как може един варварин да научи езика ни за половин година! На варварина Цуку-сан колко години му трябваха? Май повече от двадесет? А той е единственият, който може горе-долу да говори японски.

— Не, не е единственият, макар че най-добре го владее. За тях наистина е много трудно. Но Анджин-сан е умен и Торанага-сама каза, че ако половин година живее отделно от варварите, яде като нас, пие чай, всеки ден се къпе и води живот на японец, може да заприлича на нас.

Фуджико го наблюдаваше със сковано лице.

— Само го погледнете, Марико-сан! Колко е грозен! Чудовищен и чужд. Странно е, като си помисля, че аз, която ненавиждам варварите, съм обвързана с него и щом прекрачи този праг, той става мой пълновластен господар.

— Много е безстрашен, Фуджико. Спаси живота на Торанага-сама и той много го цени.

— Знам, и това трябва да ме накара да го мразя по-малко, но не мога. Въпреки всичко ще напрегна сили и ще се опитам да го направя като нас. Моля се на Буда да ми помогне.

На Марико страшно й се искаше да попита племенницата си на какво се дължеше тази внезапна промяна в държането й. Защо си готова да служиш на Анджин-сан и да се подчиняваш безпрекословно на Торанага-сама? Та нали едва тази сутрин категорично отказваше да се подчиниш, кълнеше се, че ще се самоубиеш без разрешение или ще убиеш варварина, докато спи? Какво ти е казал господарят, че така коренно се промени, Фуджико?

Но Марико знаеше, че не може да попита. Торанага не й се бе доверил. И Фуджико нямаше да й каже. Момичето беше прекалено добре обучено от майка си, сестрата на Бунтаро, която пък бе обучена от баща си Хиромацу.

Дали Хиромацу-сама ще успее да се измъкне от крепостта Осака, питаше се тя, защото много обичаше стария генерал — своя свекър. Ами Кири-сан и Садзуко? Къде ли е сега Бунтаро, моят съпруг? Къде ли са го пленили? Имал ли е време да умре?

Марико гледаше как Фуджико сипва последните капки от шишето. И тази чаша бе изпита като предишните, с безизразно лице.

— Додзо, саке — продума Блакторн. Донесоха още саке. И то бе изпито.

— Додзо. Саке.

— Марико-сан — разтревожи се Фуджико. — Господарят ми не бива да пие повече, ще се напие. Попитайте го дали не желае сега да се изкъпе. Ще изпратя да повикат Суво.

Марико го попита, но той заяви, че ще се изкъпе по-късно, Фуджико търпеливо поръча да донесат още саке, а Марико добави:

— Донесете и печена риба.

Новото шише бе изпито със същата безмълвна, решителност. Храната не го изкуши, макар да прие едно парченце след любезните увещания на Марико. Но не го изяде.

Донесоха още вино и още две шишета бяха пресушени.

— Моля ви да поднесете на Анджин-сан моите извинения, но в къщата няма повече саке — каза Фуджико. — Предайте му, че много се извинявам за това. Ще изпратя прислужницата в селото за още.

— Добре. Той пи достатъчно, макар че изобщо не му личи. Защо не ни оставите малко насаме, Фуджико? Сега е моментът да му направя предложение за вас.

Фуджико се поклони на Блакторн и излезе — доволна, че според обичая всички важни въпроси се обсъждаха винаги от трети лица, без присъствието на заинтересованите. По този начин и двете страни запазваха достойнството си.

Марико обясни за виното.

— След колко време ще донесат още?

— Много скоро. Може би ще искате сега да се изкъпете. Ще се погрижа да ви донесат сакето веднага щом пристигне.

— Торанага спомена ли нещо за моя план, преди да си замине? За морската флота?

— Не. Съжалявам, но нищо не каза.

Марико го наблюдаваше внимателно, за да забележи някакви признаци на напиване, но за голяма нейна изненада такива нямаше — ни най-лекото изчервяване, никаква забавена или завалена реч. Всеки японец, погълнал такова количество вино, щеше вече да е мъртвопиян.

— Изглежда, виното не ви харесва, Анджин сан?

— Не, много е слабо. Изобщо не може да ми подействува.

— Забрава ли търсите?

— Не, отговор.

— Ще направим всичко възможно, за да ви помогнем.

— Трябват ми учебници, хартия и пера за писане.

— От утре ще ви ги набавим.

— Не, Марико-сан. Още тази вечер. Искам веднага да започна.

— Торанага-сама обеща да ви изпрати един учебник… как се казваше? Граматика и книга с думи от светите отци.

— След колко време?

— Не знам. Аз ще остана тук три дни. Ако мога да ви бъда от полза. — И Фуджико-сан също ще ви помага. — Тя се усмихна, доволна заради него. — Щастлива съм да ви уведомя, че ви я дават за наложница и тя ще…

— Какво?

— Торанага-сама я попита дали е съгласна да бъде Ваша наложница и тя каза, че за нея това е чест, и се съгласи. Тя ще…

— Да, но аз не съм се съгласил.

— Моля? Не ви разбирам.

— Не я искам. Нито за наложница, нито да се навърта около мен. Много е грозна.

Марико не вярваше на ушите си.

— Но какво общо има това с въпроса за наложницата?

— Кажете й да си върви.

— Но, Анджин-сан, не можете да откажете. Това ще е ужасно оскърбление за Торанага-сама, за нея, за всички… Какво лошо ви е сторила? Усаги Фуджико се съг…

— Сега вие ме изслушайте! — Думите на Блакторн проехтяха над верандата и цялата къща. — Искам да ей върви!

Марико веднага се съгласи:

— Да, Анджин-сан, много се извинявам, прав сте да се сърдите. Но…

— Не се сърдя — поправи я той с ледено студен тон. — Не можете ли най-сетне… не можете ли да разберете, че не издържам повече да се отнасят с мен като с марионетка? Не я искам тази жена — искам си кораба заедно с екипажа, и туйто! Нямам намерение да стоя тук половин година и до гуша ми дойде от вашите обичаи. Отвратително е, че някой може да заплаши цяло село със смърт, ако аз не науча японски, а системата с наложниците е по-страшна и от робството! За мен е ужасна обида, че уреждате подобни въпроси, без дори да ме попитате!

Сега пък какво му стана — безпомощно се питаше Марико. И какво общо има грозотата с наложницата? Пък и не е вярно, че Фуджико е грозна. Как е възможно до такава степен нищо да не разбира? После си спомни наставленията на Торанага: „Марико-сан, вие лично отговаряте, първо, Ябу-сан да не попречи на заминаването ми, и второ изцяло отговаряте за това, Анджин-сан послушно да се настани в Анджиро.“ — „Ще се старая, доколкото мога, господарю. Но се боя че изобщо не го разбирам.“ — „Отнасяйте се с него като със сокол. Това е ключът към варварите. Аз опитомявам един сокол за два дни, а на вас ви давам три.“

Тя се извърна от Блакторн и напрегна ума си да намери някакъв изход. Той действително прилича на сокол, когато е ядосан, каза си Марико. Същата пронизваща — безсмислена ярост, а когато не е ядосан, гледа по същия високомерен начин, без да мига, със същата самовглъбеност и също като сокола може във всеки момент да се нахвърли злобно отгоре ти.

— Напълно съм съгласна с вас. По един ужасен начин ви бе натрапена чужда воля. Имате пълно право да се сърдите — опита се тя да го успокои. — Разбира се, че Торанага-сама трябваше първо да ви попита, макар че не разбира вашите обичаи. На него обаче и през ум не му е минало такова нещо — че може да протестирате. Той просто се опита да ви окаже чест като на любим самурай. Направи ви хатамото, което е почти равнозначно на роднина, Анджин-сан. В Осемте провинции Кванто има най-много хиляда хатамото. А колкото до Фуджико-сан, тя само се опита да ви помогне. Сред нас, Анджин-сан, Усаги Фуджико… сред нас би се сметнало за голяма чест да предложат на някого именно нея за наложница.

— Защо?

— Защото е от древно потекло, с изключително добро възпитание и образование. Баща й и дядо й са даймио. Разбира се, тя е самурай, и разбира се — добави Марико тактично — ще й окажете голяма чест, ако я приемете. А тя много се нуждае от дом и нов живот.

— Защо?

— Наскоро овдовя. А е само деветнадесетгодишна. Горкото момиче изгуби съпруг и син и е изпълнено с разкаяние. Да стане ваша официална наложница, ще означава за нея нов живот.

— Какво стана с мъжа и детето й?

Марико се поколеба, разстроена от невъзпитаната прямота на въпроса му. Но вече достатъчно добре го познаваше и разбра, че според неговите обичаи това не означаваше липса на обноски.

— Бяха умъртвени, Анджин-сан. А докато сте тук, ще имате нужда някой да се грижи за дома ви. Фуджико-сан ще…

— Защо бяха умъртвени?

— Съпругът й за малко не стана причина за смъртта на Торанага-сама. Моля ви, съг…

— И Торанага заповяда да ги убият?

— Да. И правилно постъпи. Попитайте и нея — тя ще ви каже същото, Анджин-сан.

— Колко голям беше синът й?

— На няколко месена.

— Торанага е умъртвил едно бебе за нещо, извършено от баща му?

— Да. Такъв е нашият обичай. Моля ви да имате търпение. В някои отношения не сме свободни. Обичаите ни са много различни от вашите. Според закона ние принадлежим на господаря си. Според закона бащата е собственик на живота на своите деца, на съпругата, наложниците и слугите си. А неговият живот принадлежи на господаря му. Такъв е обичаят.

— Значи бащата може да убие когото си иска в дома си?

— Да.

— Значи сте народ от убийци?

— Не, не сме.

— Но законите ви гледат благосклонно на убийството. Мислех, че сте християнка.

— Християнка съм, Анджин-сан.

— А божиите заповеди?

— Не мога да ви обясня добре. Аз съм християнка, но съм и самурай, и японка — в това няма никакво противоречие. Поне за мен. Моля ви, проявявайте търпение и към мен, и към всички нас. Много ви моля.

— Вие бихте ли умъртвили децата си, ако Торанага Ви заповяда?

— Да. Аз имам само един син, но мисля, че бих го убила. Ще бъде мой дълг да го направя. Такъв е законът — ако съпругът ми е съгласен.

— Дано господ ви прости! На всички ви.

— Господ разбира, Анджин-сан. Дано направи така, че и вие да разберете. Съжалявам, но очевидно не мога да ви обясня всичко както трябва. Извинете ме. — Тя го следеше мълчаливо с поглед, объркана от думите му. После пак се обади. — Аз също не ви разбирам, Анджин-сан. Нищо не ми е ясно. Вашите обичаи ме объркват. Но ако и двамата сме търпеливи, ще научим каквото трябва. За Фуджико-сан например. Като официална ваша наложница тя ще се грижи за дома ви, ще надзирава слугите. Ще се грижи за всички ваши нужди. Трябва ви някой, който да върши всичко това. Тя ще прави така, че всичко да ви е наред. Не е необходимо да спите с нея, ако това ви безпокои — щом не я намирате за привлекателна. Не сте длъжен дори да бъдете учтив с нея, макар че тя го заслужава. Ще ви служи вярно, ще изпълнява всичките ви желания…

— И мога да се отнасям с нея, както намеря за добре?

— Да.

— Ако искам, ще спя с нея, ако не искам — няма?

— Разбира се. Тя ще намери друга жена, която ви харесва, да задоволява нуждите на тялото ви, а ако не желаете, няма да ви се меси.

— Мога ли да се отнасям с нея като към прислужничка? Като към робиня?

— Да. Но тя заслужава повече.

— А мога ли да я изпъдя?

— Ако ви оскърби — да.

— И какво ще стане тогава с нея?

— Ще се завърне опозорена в дома на родителите си, които може да я приемат обратно, а може и да не я приемат. Но човек като Фуджико-сан ще предпочете да се самоубие пред такъв срам. Тя обаче… Трябва да знаете, че истинските самураи нямат право да се самоубият без позволението на господаря си. Някои го правят, разбира се, но това означава, че не са изпълнили дълга си и не са достойни да се смятат за самураи. Аз не бих се самоубила, независимо от понесения срам, без разрешението на моя съпруг. А Торанага-сама й забрани да сложи край на живота си. Ако я изпъдите, ще стане парий.

— Но защо? Защо няма да я приеме семейството й?

Марико въздъхна.

— Съжалявам, Анджин-сан, но ако я изпъдите, позорът й ще е толкова голям, че никой няма да я приеме.

— Ще бъде значи омърсена! Заради близостта си с един варварин?

— О, не, Анджин-сан. Само защото не е изпълнила дълга си към вас. — И Марико побърза да добави: — Сега е ваша наложница — Торанага-сама й нареди и тя прие. Вие сте господар в този дом.

— Господар?

— Да, вярвайте ми. Имате своите привилегии. А като хатамото сте направо благословен. И заможен. Торанага-сама ви отпуска доход от двадесет коку на месец. За тази сума един самурай служи цяла година на господаря си със своя живот и издържа още двама самураи — храни ги, въоръжава ги и поддържа конете им, а освен това и семействата им. А вие нямате такива задължения. Моля ви да се отнасяте с Фуджико-сан като с човек, Анджин-сан. Умолявам ви да се изпълните с християнско милосърдие. Тя е добра жена. Простете грозотата й. Ще ви бъде достойна наложница.

— Няма ли си свой дом?

— Има. Това е нейният дом — Марико едва се сдържаше. — Моля ви да я приемете поне формално. Тя може много да ви помогне в ученето на езика. А ако предпочитате, мислете за нея като за предмет. Като за този дървен дирек или паравана, или камък в градината — както желаете, само й позволете да остане. Ако пък не я искате за наложница, бъдете милостив — първо я приемете, а след това като господар на дома я убийте по закона.

— Това ли е единственият отговор, който имате за всичко — смърт!

— Не, Анджин-сан. Но животът и смъртта са едно и също нещо. А и кой знае — може би ще направите по-голяма услуга на Фуджико, като й отнемете живота. Вече имате това законно право. То е ваше. А ако предпочитате да я превърнете в парий — също е ваше право.

— Отново съм хванат натясно. Каквото и да направя, все ще умре. А ако не науча езика ви, цяло едно село ще загине. Не правя ли каквото искате от мен, все някой невинен умира. Не виждам изход.

— Изходът е лесен, Анджин-сан. Умрете. Не сте длъжен да понасяте непоносимото.

— Самоубийството е безумие! И смъртен грях. Нали сте християнка!

— Да, вече ви казах. Но за вас, Анджин-сан, има много начини да посрещнете достойно смъртта, без да се самоубивате. Подиграхте се на съпруга ми, задето не искаше да умре в бой. Нашият обичай не е такъв, но вашият, изглежда, е. Имате пистолет, убийте Ябу-сан. Нали го смятате за чудовище? Само се опитайте да го убиете — и ще попаднете в рая или ада.

Той изгледа спокойните черти на лицето й с омраза, която обаче не му пречеше да съзре нейната прелест.

— Да умреш така безпричинно, е слабост. Или глупост — това е по-точната дума.

— Нали сте християнин. Значи вярвате в младенеца Христос, в бога и в рая. Смъртта не бива да ви плаши. Колкото до думата „безпричинно“ — само вие можете да прецените дали си заслужава, или не. Може за вас причината да е достатъчно уважителна, за да умрете.

— Аз съм в ръцете ви и вие много добре го знаете. Както впрочем и аз.

Марико се пресегна и го докосна леко, със съчувствие.

— Забравете за селото, Анджин-сан. Хиляди неща могат да се случат преди изтичането на тези шест месеца. Голяма вълна или земетресение могат да го пометат или вие да получите кораба си и да отплавате, или Ябу-сан да умре, или всички ние — кой знае? Оставете божиите работи бог да ги решава. Всичко е карма. Днес сте тук и по никакъв начин не можете да промените това. Днес сте жив, почитан и ощастливен с богатство. Погледнете този залез — не е ли красив? Той съществува. А утрешният ден не съществува. Има само сега. Моля ви, погледнете. Толкова е красив и никога няма да се повтори, никога — този залез е единствен, за всички времена. Отдайте му се, слейте се с природата и не мислете за карма — вашата, моята или на селото.

Той се почувствува омаян от ведрото й спокойствие, успокоен от думите й. Погледна на запад. Широки алено-червени ивици раздириха небето.

Блакторн наблюдава слънцето, докато съвсем се изгуби.

— Бих предпочел вие да ми станете наложница.

— Аз принадлежа на Бунтаро-сан и докато е жив, не мога да мисля или да говоря за неща, които бих могла да мисля или говоря.

Карма, помисли си Блакторн.

Приемам ли аз карма? Моята? Или нейната? Или може би тяхната?

А нощта е прекрасна.

Тя също, но принадлежи на друг.

Да, прекрасна е. И колко е мъдра: оставете божиите работи на бога, карма — на карма. Пристигна тук неканен и това е самата истина. Но си тук. И си в тяхната власт.

Какъв е обаче отговорът на всичко това?

Отговорът ще дойде сам.

Чуха се стъпки. Няколко факли се приближаваха към къщата, нагоре по хълма. Двадесет самураи, начело с Оми.

— Много съжалявам, Анджин-сан, но Оми-сан ви заповядва да му предадете пищовите си.

— Кажете му да върви по дяволите.

— Не мога, Анджин-сан. Не смея.

Блакторн държеше ръката си свободно върху дръжката на пищова, но не изпускаше Оми от погледа си. Нарочно не стана от стъпалата на верандата. Десетина самураи бяха влезли с Оми в градината и стояха зад него, а останалите чакаха до носилката. В момента, в който Оми нахълта неканен в двора, Фуджико се появи отвътре и застана пребледняла на верандата зад гърба на Блакторн.

— Торанага-сама никога не е имал нищо против пищовите ми и от няколко дни се движа въоръжен в негова компания, както и в тази на Ябу-сан.

Марико нервно обясни:

— Така е, Анджин-сан, но ви моля да разберете, че думите на Оми-сан са истина. Според нашите обичаи не може да се влиза с оръжие при никой даймио. Няма от какво да се стра… Няма защо да се безпокоите, Ябу-сан е ваш приятел. Вие сте негов гост.

— Предайте на Оми-сан, че няма да му дам пищовите си.

Тя не преведе думите му и той не издържа, рязко заклати глава и отсече:

— Ийе, Оми-сан, уакаримасу ка? Ийе!

Лицето на Оми се изпъна и той изрева някаква заповед. Двама от самураите направиха крачка напред, но Блакторн рязко измъкна пищовите. Самураите се заковаха на място. И двете дула сочеха право в главата на Оми.

— Ийе — повтори Блакторн, после каза на Марико. — Да им нареди веднага да отстъпят назад, иначе стрелям!

Тя побърза този път да преведе думите му, но никой не се помръдна. Блакторн бавно се изправи на крака, без да изпуска нито за секунда Оми от прицел. Японецът обаче дори не трепна и не откъсваше поглед от гъвкавите му като на котка движения.

— Моля ви, Анджин-сан, това, което вършите, е много опасно. Трябва да се явите при Ябу-сан, а не можете да влезете при него въоръжен. Вие сте хатамото и сте под специална закрила, освен това сте гост на Ябу-сан.

— Кажете на Оми-сан, че ако той или някой от неговите хора се приближат на повече от десет крачки, ще стрелям право в главите им.

— Оми-сан ви казва най-учтиво: „За последен път ви заповядвам да ми предадете пищовите. Веднага!“

— Ийе!

— Защо не ги оставите тук, Анджин-сан? Няма от какво да се боите. Никой не ще ги докосне…

— За глупак ли ме имате?

— Тогава ги дайте на Фуджико-сан.

— Тя какво може да направи? Той ще й ги отнеме — всеки може да й ги отнеме. И тогава оставам беззащитен.

Гласът на Марико стана остър:

— Защо не слушате какво ви говоря! Фуджико-сан е ваша наложница! Ако й заповядате, ще защищава пищовите е цената на живота си. Това е неин дълг. За последен път ви казвам, че Тода-но-Усаги Фуджико е самурай!

Блакторн бе съсредоточил вниманието си върху Оми и почти не чуваше какво му говори Марико.

— Кажете на Оми-сан, че не обичам да ми заповядват. Аз съм гост на Торанага-сама и на Ябу-сан. Гостите се молят, а не им се заповядва. Освен това не се влиза без покана в ничия къща!

Марико преведе казаното и Оми я изслуша с безизразно лице. После излая нещо все така, без да откъсва очи от непомръдващите дула.

— Той каза: „Аз — Касиги Оми, бих ви помолил да ми предадете пищовите и да дойдете с мен, защото Касиги Ябу-сама заповяда да се явите при него. Но Касиги Ябу-сама ми заповяда да ви заповядам да ми предадете пищовите си. Много съжалявам, Анджин-сан, но за последен път ви заповядвам — дайте ми оръжието си!“

Сърцето на Блакторн се сви. Разбра, че ще го нападнат, и се ядоса страшно на собствената си глупост. Ала настъпва един момент, когато на човек му идва до гуша да понася какво ли не, вади нож или пищов и глупавото самолюбие става причина за проливане на невинна кръв. Да, в повечето случаи е глупаво. Но-ако ще умра, Оми ще падне преди мен, бог ми е свидетел!

Усети се безкрайно силен и същевременно замаян. И чак тогава думите на Марико прозвучаха в ушите му: „Фуджико е самурай и ваша наложница.“ Умът му заработи.

— Един момент, Марико-сан. Преведете моля ви, на Фуджико-сан: „Ще ви дам пищовите си и ви заповядвам да ги пазите. Никой освен мен да не ги докосне!“ Преведете точно думите ми.

Марико изпълни молбата му и той чу зад гърба си тихото хай на Фуджико.

— Уакаримасу ка, Фуджико-сан — попита той, без да се обърне.

— Уакаримасу, Анджин-сан — прозвуча гласът и слабо, притеснено.

— Марико-сан, кажете на Оми-сан, че сега вече ще тръгна с него. Съжалявам за недоразумението. Да, много съжалявам за станалото недоразумение.

Блакторн отстъпи назад и чак тогава се обърна. Фуджико пое пищовите, а по челото й блеснаха капчици пот. После той се обърна към Оми и се помоли на бога да е постъпил правилно.

— Тръгваме ли?

Оми каза нещо на Фуджико и протегна ръка. Тя заклати глава. Чу се кратка заповед и двама самураи тръгнаха към нея. В същия миг тя пъхна единия пищов в широкия пояс на кимоното си, а другия хвана с две ръце и го насочи към Оми. Спусъкът леко се дръпна назад и освободи ударника.

— Угоку на! Додзо! — изрече тя.

Самураите се подчиниха и не направиха нито крачка повече.

Оми заговори бързо и сърдито, тя го изслуша и след това му отговори с учтив и тих глас, но пищовът не трепна.

— Ийе, гомен насай, Оми-сан. Не, много съжалявам, Оми-сан.

Блакторн изчака да види какао ще стане.

Единият самурай леко помръдна. Спусъкът застрашително се отпусна, подчинен на пръста й, а ръката й не трепна.

— Угоку на! — чу се отново заповедта й.

Никой от присъствуващите не се усъмни, че тя ще натисне спусъка докрай. Оми изрече нещо кратко, адресирано към нея и хората му. Те отстъпиха назад. Тя сведе дулото, но пищовът бе все така готов за стрелба.

— Какво каза той — попита Блакторн.

— Че ще докладва за случая на Ябу сан.

— Добре. Кажете му, че и аз ще сторя същото. — Той се обърна към Фуджико: — Дома, Фуджико-сан. — След това изръмжа заповедно към Марико, както бе чувал Торанага и Ябу да разговарят с жени. — Хайде, Марико-сан! Икамашо! — И се запъти към портата.

— Анджин-сан! — повика го Фуджико.

— Хай? — спря се той.

Фуджико му се поклони и каза нещо на Марико, която разтвори очи от учудване и й отговори, после поговори с Оми, който също кимна в знак на съгласие — беше вбесен, ала се владееше добре.

— Какво става?

— Моля ви, Анджин-сан, имайте търпение. Фуджико извика нещо и от вътрешността на къщата й отговориха. Миг след това на верандата излезе една прислужница с два меча в ръце. Самурайски мечове.

Фуджико ги пое и ги предложи на Блакторн с най-почтителен поклон.

— Вашата наложница казва, че един хатамото трябва винаги да носи двата си самурайски меча. Нещо повече — това е негов дълг. Смята, че ще е неправилно да се явите при Ябу-сан без мечове. Би било крайно неучтиво. Пита дали имате нещо против да използувате тези, колкото и да са недостойни за вас, докато купите ваши собствени.

Блакторн я изгледа с недоумение, после прехвърли поглед върху Фуджико и пак погледна Марико.

— Значи ли това, че съм самурай? Че Торанага-сама ме е направил самурай?

— Не знам, Анджин-сан. Но досега не е имало хатамото, който да не е бил самурай. Никога. — Марико се обърна и попита нещо Оми. Той нетърпеливо заклати глава и неохотно отговори нещо. — Оми-сан също не знае. Но хатамото имат специална привилегия да носят мечовете си през цялото време, дори в присъствието на Торанага-сама. Това е тяхно задължение, защото се ползуват с пълно доверие като телохранители. Освен това само един хатамото има право на незабавна аудиенция с господаря.

Блакторн пое късия меч и го затъкна в пояса си, а след него и другия, дългия — който служеше само за убиване. Затъкна ги по същия начин, по който Оми носеше своите. Така въоръжен, той се почувствува по-уверен.

— Аригато годзиемашита, Фуджико-сан — тихо промълви той.

Тя сведе поглед и нещо му отговори.

— Фуджико-сан моли да й позволите да спомене най-покорно, че тъй като трябва правилно и бързо да научите езика, достатъчно е да кажете само „домо“ — така един мъж благодари на жена. „Аригато“, придружено от „годзиемашита“, е прекалена учтивост и се използува само от жени.

— Хай, домо. Уакаримасу Фуджико-сан. — И той за пръв път я погледна право в очите. Забеляза капчиците пот по челото й, тясното лице и дребните й, остри зъби. — Моля ви да предадете на моята наложница, че в този случай не намирам „аригато годзиемашита“ за прекалена вежливост към нея.

Ябу отново погледна мечовете. Блакторн седеше с кръстосани крака на възглавничката точно пред него, на почетното място. От едната му страна се бе настанила Марико, от другата — Игураши. Намираха се е главната зала на крепостта.

Оми свърши да докладва. Ябу сви рамене.

— Зле сте се справили с положението, племеннико. Разбира се, че е дълг на всяка наложница да защищава своя господар и неговата собственост. И той вече има, естествено, правото да носи мечове. Да, много зле сте се справили. Ясно ви дадох да разберете, че Анджин-сан е мой почетен гост. Извинете му се.

Оми тутакси стана, коленичи пред Блакторн и се поклони.

— Извинявам се за грешката, която направих, Анджин-сан.

Чу думите на Марико, че варваринът приема извинението. Поклони се отново, спокойно се върна на мястото си и седна. Но отвътре не беше никак спокоен. Една-единствена мисъл изгаряше съзнанието му — да убие Ябу.

Бе намислил да извърши немислимото: да убие законния си господар и глава на рода.

Ала не защото го накараха да се извини публично на варварина. Тук Ябу беше прав. Оми самият съзнаваше, че се бе справил неоправдано зле със задачата и макар Ябу да му бе дал глупавото нареждане да прибере още тази вечер пищовите, той знаеше, че щеше да е много недобре да ги оставят е къщата и по-късно да ги откраднат или обезвредят.

Анджин-сан също постъпи абсолютно правилно, като ги повери на наложницата си, а и тя постъпи както трябва. Нямаше никакво съмнение, че щеше да натисне спусъка, и то, без да отклони дулото от прицела си. За никого не беше тайна, че Усаги Фуджико търсеше смъртта, както не беше тайна — причината за това. Оми знаеше и нещо друго — че ако тази сутрин не бе взел решение да убие Ябу, щеше да направи крачката към смъртта си и тогава неговите самураи на всяка цена щяха да й отнемат пищовите. Щеше да умре благородно, както и тя — и тогава поколения наред хората щяха да предават от уста на уста този трагичен разказ. Щяха да съчиняват песни и балади за тях, а може би дори и цяла пиеса за театър „Но“, вдъхновени и трагични — как вярната наложница и достойният самурай загинали при изпълнение на своя дълг заради невероятния варварин, пристигнал от източните морета.

Не, решението на Оми нямаше нищо общо с това публично извинение, макар че несправедливостта се наслагваше върху омразата, която го бе обладала. Основната причина бе, че тази сутрин Ябу публично оскърби майка му и съпругата му пред селяните, като ги накара да чакат цели часове на този пек като най-обикновени селянки, след което ги освободи, без дори да ги поздрави, също като най-обикновени селянки.

— Няма значение, сине, неговата привилегия е да постъпи по този начин — успокояваше го майка му.

— Той е наш законен господар — потвърди Мидори, жена му, а по бузите й се стичаха сълзи на срам. — Моля ви да го извините.

— Дори не ви покани да го поздравите с „добре дошли“ в крепостта — продължи да беснее Оми. — И то на обяда, който вие двете изцяло уредихте — само сакето и храната струват едно коку!

— Това е наш дълг, сине, да правим всичко, каквото Ябу-сама пожелае.

— А, заповедта му относно моя баща?

— Още не е заповед, а само слухове.

— Съобщението от баща ми гласи, че Ябу ще му нареди или да си обръсне главата и да стане монах, или да си разпори корема. Съпругата на Ябу се е хвалила с това в тесен кръг.

— Това е било прошепнато на баща ти от шпионин. Невинаги може да им се има доверие обаче. Много съжалявам, но баща ти, сине, невинаги е мъдър.

— А какво ще стане с вас, майко, ако се окаже, че не е слух?

— Каквото и да се случи, всичко е карма. Карма се приема безропотно.

— Не, тези оскърбления са непоносими.

— Моля те, сине, да ги приемеш.

— Аз връчих на Ябу ключа за кораба, за Анджин-сан и новите варвари, показах му как да се измъкне от клопката на Торанага. Моята помощ му донесе огромен престиж. Символичният подарък — мечът — го направи втори след Торанага в източните армии. А какво получихме в отплата? Само долни обиди.

— Приеми своята карма.

— Трябва, съпруже, много ви моля, слушайте господарката — вашата майка.

— Не мога да живея с този срам. Трябва да си отмъстя, след което ще се самоубия и ще изтрия позора.

— За последен път те моля, синко, приеми своята карма.

— Моята карма е да убия Ябу.

— Е, добре тогава. Ти си мъж. Имаш правото да решаваш. Което ще бъде, ще бъде. Но убийството на Ябу само по себе си е нищо. Трябва да обмислим подробен план. Необходимо е да премахнем и сина му, и Игураши. Най-вече Игураши. Тогава баща ти ще поведе рода, което е негово право.

— Как ще постигнем това, майко?

— Двамата с теб ще съставим плана. И моля те, имай търпение. После ще се посъветваме с баща ти. Мидори, дори ти можеш да дадеш някакъв съвет, само че се постарай да не е безполезен.

— А Торанага-сама? Та той подари на Ябу своя меч.

— Мисля, че единственото, което Торанага-сама иска, е Идзу да бъде силна васална провинция. А не съюзническа. И той като тайко не иска съюзници. Имам чувството, че дори ги ненавижда. А като васали на Торанага родът ни ще процъфти. Или като васали на Ишидо. Кой ще направи избора? И как да извършим убийствата?

И Оми си спомни радостта, която го бе обхванала, щом взеха окончателното решение.

И сега пак усети същата радост. Но на лицето му не трепна нито един мускул. Специално подбрани и докарани от Мишима прислужнички поднасяха чай и саке. Той следеше изпод вежди Ябу, Анджин-сан, Марико и Игураши. Всички чакаха Ябу да започне.

Стаята беше просторна и проветрива. В нея имаше достатъчно място за тридесет самурая да се хранят, да пият саке и да разговарят. В крепостта имаше много други помещения и кухни за телохранителите и прислугата, както и градина. Макар да бяха временни и направени набързо, постройките бяха солидни и отлично изпълнени за времето, с което бе разполагал Оми, и лесно отбраняеми. Фактът, че бе платил за всичко от личните си доходи, ни най-малко не го караше да се замисли. Това бе негов дълг.

Хвърли поглед през отворената врата. Предният двор гъмжеше от войници на пост. Имаше и конюшня. Предпазен ров обграждаше крепостта. Оградата бе направена от огромни бамбукови дървета, здраво завързани едно за друго. Керемиденият покрив се крепеше на грамадни централни подпори. Стените представляваха плъзгащи се паравани, покрити с восъчна хартия, както обикновено се правеше. Дъските на пода бяха наредени върху добре утъпканата пръст и покрити с рогозки.

По заповед на Ябу Оми бе претърсил четири села за материали за този строеж и за другата къща, а Игураши докара първокачествени рогозки и други неща, които не можеха да се набавят в селото.

Оми се гордееше с работата си, както и с лагера за три хиляди самураи на платото отвъд хълма и охраняваните пътища, които водеха към селото и брега. Сега Анджиро беше заключено в обръч и непристъпно от сушата. А откъм морето щяха навреме да получат сведения за всякакви вражески кораби и господарят щеше да има достатъчно време да вземе мерки и да се спаси.

Само че си нямам господар. На кого ще служа сега, питаше се Оми. На Икава Джикю? Или направо на Торанага? А ще ми даде ли той в замяна онова, което искам? Или може би Ишидо? Но до Ишидо много трудно се стига. Като си помисля обаче колко неща мога да му съобщя…

Рано следобед Ябу повика Игураши, Оми и четиримата си главни офицери и им съобщи тайния си план за обучението на петстотин въоръжени с пушки самураи. Игураши се назначаваше за командир, а Оми — за предводител на една от стотните. Съставиха план как да разпределят хората на Торанага в отрядите, след като пристигнат, и как да бъдат обезвредени, ако се окажат предатели.

Оми предложи да обучат тайно на другия край на полуострова още три отряда по сто самураи като резерва, в случай че Торанага предприеме някакъв подъл ход.

— А кой ще командува хората на Торанага? Кого ще изпрати той като заместник-командир — попита Игураши.

— Това няма никакво значение — отвърна Ябу. — Аз ще съм този, който ще назначи петимата му помощници, а те ще имат задачата да му прережат гърлото, ако се наложи. Паролата, която ще послужи като сигнал за убийството както на заместник-командира, изпратен от Торанага, така и на всички останали негови хора, ще бъде „Сливово дърво“. Утре, Игураши-сан, ще избереш тези петима души. Аз лично ще ги одобря и засега никой от тях не бива да знае плана ми за мускетния батальон.

Сега Оми наблюдаваше Ябу и предвкусваше възторга си от отмъщението. Нямаше нищо по-лесно от това да убие Ябу, но убийството му трябваше да се съгласува. Само в такъв случай баща му и по-големият му брат щяха да оглавят рода и Идзу.

Ябу пристъпи направо към въпроса.

— Марико-сан, кажете, моля ви, на Анджин-сан, че искам утре да започне да обучава моите хора да стрелят като варвари. Осен това искам да науча всичко за начина, по който варварите водят война.

— Много се извинявам, Ябу-сан, но пушките ще пристигнат чак след пет-шест дни — напомни му тя.

— Моите хора имат достатъчно като за начало. Искам да започне още утре.

Марико преведе.

— Какво желае да научи за войната?

— Каза: всичко.

— А именно?

Марико попита Ябу.

— Ябу-сан се интересува дали сте участвували в битки на суша.

— Да, в Холандия и във Франция.

— Ябу-сан казва — чудесно. Иска да научи каква е стратегията на европейците, как се водят битките по вашите земи. Най-подробно.

Блакторн се замисли.

— Предайте на Ябу-сан, че мога да обуча колкото хора желае и знам точно какво го интересува.

От отец Доминго бе узнал много неща за начина, по който воюват японците. Монахът беше голям специалист по въпроса, който жизнено го интересуваше. „В края на краищата, сеньор, тези знания са от основно значение. Всеки духовен пастир трябва да знае как да охранява паството си. Та нали нашите славни конквистадори са благословеното оръжие на светата църква! Нали бях с тях на предната линия в боевете за Новия свят и Филипините и съм ги изучавал повече от двадесет години? Познавам войната, сеньор. Знам я. Мой дълг беше — по божията воля — да я познавам. Може би господ ви е изпратил при мен да ви предам знанията си, в случай че умра. Моето паство тук в затвора ме научи как воюват японците. Сега знам как се бият войските им и как можем да ги победим. Или как те могат да ни победят. Помнете, сеньор-това, което ще ви разкажа, е тайна, и ви заклевам в безсмъртната ви душа — никога не съчетавайте японската ожесточеност с модерните оръжия и методи. Защото тогава ще бъдат непобедими на суша.“

Блакторн се предаде в божиите ръце. И започна.

— Кажете на Ябу-сан, че мога да му бъда от голяма полза. Както и на Торанага-сама. Мога да направя армиите им непобедими.

— Ябу-сан казва, че ако сведенията ви се окажат полезни, Анджин-сан, той ще увеличи възнаграждението ви от двадесет коку на месец, които ви отпуска Торанага-сама, на четиридесет още след първия месец.

— Благодаря. Но ако направя всичко това, в отплата искам една услуга: да отмени заповедта си за селото и да ми върне кораба и екипажа след пет месеца.

— Но, Анджин-сан — стресна се Марико — вие не можете да се пазарите с него като търговец!

— Моля ви да го попитате. Моля го най-смирено. Като почетен гост и признателен бъдещ васал.

Ябу се намръщи и дълго говори нещо.

— Ябу-сан казва, че селото не е от никакво значение. Юздите на селяните трябва винаги да се държат здраво, а те да усещат огън под петите си, за да свършат някаква работа. Не се безпокойте за тях. Що се отнася до кораба, той е в ръцете на Торанага-сама. Ябу-сан е убеден, че скоро ще си го получите обратно. Моли ме да предам вашето искане на Торанага-сама веднага щом пристигна в Йедо. Ще го сторя незабавно, Анджин-сан.

— Моля да ме извините пред Ябу-сан, но отново го моля да отмени заповедта си. Още тази вечер.

— Но той току-що отказа, Анджин-сан! Да повторите молбата си, ще бъде крайно невъзпитано.

— Да, разбирам. Но въпреки това го помолете отново. За мен това е от голямо значение.

— Казва да имате търпение. Не се грижете за селяните.

Блакторн кимна. После реши.

— Благодаря. Разбирам. Благодарете, моля, на Ябу-сан, но му кажете, че не мога да живея с този срам.

Марико пребледня.

— Какъв срам?

— Не мога да живея със срама, че селото ще тежи на съвестта ми. Аз съм опозорен. Не мога да го понеса. Това противоречи на християнската ми вяра. Трябва незабавно да се самоубия.

— Да се самоубиете?

— Да. Така реших.

Ябу ги прекъсна.

— Нан джа, Марико-сан?

Тя преведе със запъване думите на Блакторн. Ябу й зададе няколко въпроса, на които тя отговори, и накрая той каза:

— Ако не бях видял как реагирахте, Марико-сан, щях да помисля, че се шегува. Защо се изплашихте така? Кое ви накара да мислите, че говори сериозно?

— Не знам, господарю. Изглежда много… не знам… Оми-сан?

— Самоубийството противоречи на християнството, господарю. Те не се самоубиват като нас. Като самураите.

— Марико-сан, вие сте християнка. Вярно ли е това?

— Да, господарю. Самоубийството е смъртен грях и противоречи на божиите заповеди.

— Игураши-сан? Ти как смяташ?

— Хитрува. Той не е християнин. Спомнете си първия ден — какво направи с кръста на свещеника? И какво позволи на Оми-сан да направи с него, за да спаси момчето?

Ябу се усмихна при спомена за онзи ден и последвалата го нощ.

— Така е, съгласен съм. Той не е християнин, Марико-сан.

— Извинете, но не ви разбирам, господарю. Какво е станало със свещеника?

Ябу й разказа и тя широко разтвори очи, поразена.

— Осквернил е светото разпятие…

— И хвърли парчетата в праха — добави Игураши. — Казвам ви, господарю, иска да ви изиграе. Щом тази история със селяните го позори, как тогава може да живее с позора, който му нанесе Оми-сан, като се изпика отгоре му?

— Моля? Извинете, господарю, но пак не разбирам за какво говорите — обади се Марико.

— Разкажете — нареди Ябу на Оми.

Тя се отврати от постъпката му, но лицето й остана съвършено безизразно.

— И след това Анджин-сан стана кротък като агънце, Марико-сан — заключи Оми. — И винаги ще е кротък, стига да няма оръжие.

Ябу отпи още саке.

— Кажете му, Марико-сан: самоубийството не е варварски обичай. Той е в разрез с християнския бог. Как може да се самоубие?

Ябу следеше внимателно Блакторн, докато Марико му превеждаше и той отговаряше.

— Анджин-сан се извинява най-покорно, но казва: обичай или не, бог или не, срамът е прекалено голям и не-поносим за него, така че той не може да живее повече. Казва… че се намира в Япония, сега е хатамото и има право да живее според нашите закони. — Ръцете й трепереха. — Така ми отговори, Ябу-сан. Имал право да живее според нашите обичаи и закони.

— Варварите нямат никакви права.

— Торанага-сама го направи хатамото. Това му дава някакви права, нали?

Лек ветрец разклати восъчната хартия на вратата.

— А как ще се самоубие, а? Попитайте го.

Блакторн извади късия — остър като бръснач меч и внимателно го положи върху рогозките с острието към себе си.

— Хитрува! — настоя Игураши. — Къде се е чуло и видяло варварите да постъпват като цивилизовани хора?

Ябу се намръщи, а от възбуда сърцето му заудря по-бавно.

— Той е храбър, Игураши-сан. В това сам се убедих. И е много особен. Но чак пък толкова… — Ябу изнемогваше от желание да види как варваринът ще пристъпи към самоубийството си, да преживее заедно с него агонията на смъртта. С огромно усилие на волята си овладя надигащата се вълна на личното си удоволствие. — Какво ще ме посъветвате, Оми-сан? — попита той с пресъхнало гърло.

— Вие казахте на селяните, господарю, че ще ги унищожите, ако Анджин-сан не научи езика задоволително. Съветвам ви да направите малка отстъпка. Кажете му, че каквото и да научи за тези шест месеца, ще се сметне за задоволително, но в замяна да се закълне в своя бог, че няма да спомене нито дума за това на някои селянин.

— Да, но нали не е християнин. Как ще го обвърже такава клетва?

— Мисля, че е нещо като християнин, господарю. Той е против Черните раса и това е много важно. Смятам, че е достатъчно да се закълне в своя бог. Освен това да се закълне, че ще се посвети изцяло на учението и на вашата служба. Умен е и за пет месеца много ще научи. По този начин вие спасявате престижа си и той неговия, ако има такъв. Нищо не губите, само печелите. А което е най-важно, печелите верността му, и то доброволно.

— Мислите ли, че ще се самоубие?

— Да.

— Вие, Марико-сан?

— Не знам, Ябу-сан. Съжалявам, но не мога да ви дам никакъв съвет. Преди няколко часа щях да кажа, че никога няма да се самоубие. Сега обаче не съм сигурна. Откак Оми-сан пристигна в къщата му, той изключително много се промени.

— Игураши-сан?

— Ако сега отстъпите и всичко се окаже измама, ще използува същия номер още неведнъж и ще ви се качи на главата. Хитър е като ками — сами се убедихме колко е хитър. Един ден все ще трябва да му откажете. Съветвам ви да го направите още сега — сигурен съм, че хитрува.

Оми се наведе напред и поклати глава.

— Извинете ме, господарю, но ще повторя още веднъж: ако му откажете, рискувате да загубите много. Ако е измама — а нищо чудно да е така — тогава като горд човек ще се изпълни с омраза от допълнителното унижение и няма да ви предаде знанията си всеотдайно, а вие имате голяма нужда от това. Помоли ви като хатамото, на което има право. Твърди, че желае да живее според нашите закони, и то доброволно. Не мислите ли, че това е огромна крачка напред? Чудесно е и за вас, и за него. Съветвам ви да бъдете предпазлив. Използувайте го възможно най-добре.

— Така и възнамерявам да направя — отвърна Ябу е надебелен глас.

Игураши се намеси:

— Съгласен съм, че е много ценен и че имаме нужда от неговите знания. Но трябва да го държим здраво в ръцете си — вие сам неведнъж сте повтаряли това, Оми-сан. Той е един варварин и нищо повече. Знам, че е хатамото и от днес нататък има право да носи двата меча. Но това не го прави самурай. Не е самурай и никога няма да бъде.

Марико знаеше, че от всички тях тя най-добре би трябвало да разбира Анджин-сан. Но не беше така. В един момент го разбираше, в следващия пак й ставаше непонятен. В един момент го харесваше, в следващия го мразеше. Защо?

Блакторн гледаше безизразно в далечината. Но по челото му избиха бисерни капчици пот. Дали е от страх — попита се Ябу. От страх, че ще отида докрай и ще разбера дали ме мами? А дали ме мами?

— Марико-сан?

— Да, господарю?

— Кажете му… — Устата на Ябу внезапно пресъхна и той усети болка в гърдите си. — Кажете на Анджин-сан, че решението ми за селото остава непроменено.

— Извинете ме, господарю, но ви моля да се вслушате в съвета на Оми-сан.

Ябу не я погледна — той не откъсваше поглед от Блакторн. Вената на челото му пулсираше.

— Щом Анджин-сан твърди, че вече е взел решение — така да бъде. Нека видим дали е варварин или хатамото.

— Анджин-сан… — Гласът на Марико едва се чуваше. — Ябу-сан отказва да промени решението си. Много съжалявам.

Блакторн чу думите й, но те не го развълнуваха. Почувствува някакво вътрешно спокойствие, каквото не познаваше, и по-силно усещане към живота от всеки друг път.

Докато чакаше отговора, той нито ги гледаше, нито ги слушаше. Решението му беше твърдо. Остави всичко в божиите ръце. Затвори се в собствения си свят и непрекъснато чуваше едни и същи думи — онези, които му бяха подсказали ключа към живота тук и които сигурно му бяха изпратени свише чрез Марико: „Има един много лесен изход — да умрете. За да оцелеете тук, трябва да живеете според нашите обичаи…“

— …Отказва да промени решението си.

Значи сега ще трябва да умре.

Би трябвало да ме е страх. А не изпитвам нищо такова.

Защо?

Не знам. Знам само, че в един миг твърдо реших — единственият начин да живея тук като мъж е да спазвам техните обичаи, да се излагам на смърт, да умра — може би и да умра; знам, че не ме е страх от смъртта. „Животът и смъртта са едно и също нещо… Оставете карма на карма.“

Не се боя да умра.

Отвъд вратата се чу нежното ромолене на дъжда. Той сведе поглед към меча.

Добре си поживях, помисли си Блакторн. После погледна към Ябу.

— Уакаримасу — каза ясно и макар да знаеше, че устните му са произнесли тази дума, имаше чувството, че е изговорена от някой друг.

Никой не помръдна.

Наблюдаваше дясната си ръка, която вдигна меча от пода. После и лявата хвана здраво дръжката. Острието, насочено право към сърцето му, не трепваше, чуваше се само звукът на неговия живот, който набираше сили и се извиси толкова оглушително, че той не можеше повече да издържа. Душата му крещеше за вечна тишина.

Този именно крясък отприщи рефлексите му. Ръцете му безпогрешно забиха острието право в целта.

Оми беше готов да му попречи, но не бе подготвен за внезапността и силата на удара. Лявата му ръка се вкопчи в острието, докато дясната хвана дръжката; остра болка го прониза и от лявата му ръка бликна кръв. Той се напъна с всички сили да даде отпор на удара, но усети, че губи. Тогава се намеси и Игураши и двамата заедно спряха меча. Тънка струйка кръв се стичаше от гърдите на Блакторн — там, където се бе забило острието.

Марико и Ябу не бяха помръднали.

— Кажете му, че каквото и да научи, ще е достатъчно — обърна се Ябу към Марико. — Наредете му — не, помолете го да се закълне, както каза Оми-сан. Всичко, както посъветва Оми-сан.

Блакторн бавно се завърна от смъртта. Погледът му се втренчи в тях и в меча — много отдалече, без да разбира. В следващия миг стихията на живота връхлетя отгоре му, но той не можа да схване значението й, защото се мислеше за мъртъв.

— Анджин-сан? Анджин-сан?

Устните й се движеха — той ги видя и чу думите, но всичките му сетива бяха съсредоточени върху дъжда и лекия повей на вятъра.

Жив съм, учудено си каза той. Жив съм и това отвън е истински дъжд. И вятърът е истински — северен. Онова там е истински мангал с истинска жарава и ако вдигна чашата, вътре ще има истинско вино, с истински вкус. Не съм мъртъв! Жив съм!

Останалите мълчаха и чакаха търпеливо в знак на внимание към проявената от него храброст. Никой в Япония не бе видял онова, на което станаха свидетели. Всеки се питаше: какво ли ще направи сега Анджин-сан? Ще съумее ли да се покаже на висотата на момента, или силата на духа му ще го изостави? Как бих постъпил на негово място?

Един прислужник мълчаливо и безшумно започна да превързва ръката на Оми, за да спре бликналата кръв. Тишината беше пълна. От време на време Марико произнасяше едва чуто името му, докато останалите отпиваха чай или саке, но много нарядко, опивайки се от очакването, съзерцанието, спомена за станалото.

За Блакторн това състояние на не-живот сякаш нямаше край. Изведнъж очите му прогледнаха. Ушите му прочуха.

— Анджин-сан?

— Хай? — отвърна той през най-голямата умора, която бе усещал в живота си.

Марико предаде съвета на Оми от името на Ябу. Повтори всичко няколко пъти, за да е сигурна, че е разбрал.

Блакторн събра последните останки от силите си и вкуси сладостта на победата.

— Моята дума е достатъчна, така както и неговата. Но въпреки това ще се закълна в бога, както той иска. Да. Както и Ябу-сан ще се закълне в своя бог, че ще съблюдава споразумението ни.

— Ябу-сан се заклева в Буда.

Блакторн също се закле. После прие чашка чай. Никога не бе му се струвал тъй вкусен. Чашата му се видя много тежка и не можеше да я задържи дълго в ръката си.

— Какъв приятен дъжд — обади се той, загледан и капките и учуден от необичайната яснота, с която виждаше.

— Да — тихо се съгласи тя. Знаеше, че усещанията му са от естество, недостижимо за човек, който не е тръгвал по собствена воля към смъртта си и който не се е завръщал оттам по чудо, по силата на незнайна карма. — Защо не си починете, Анджин-сан? Ябу-сан ви благодари и казва, че утре ще продължите разговора. Сега трябва Да си починете.

— Да, благодаря.

— Мислите ли, че ще можете да станете?

— Да, ще мога.

— Ябу-сан пита, дали не желаете носилка? Блакторн обмисли предложението. Накрая реши, че един самурай би вървял — поне би се опитал да върви.

— Не, благодаря — отказа той, макар че безкрайно му се искаше да легне, да го носят, да затвори очи и моментално да потъне в сън. Същевременно съзнаваше, че ще се бои да заспи, за да не би да го споходи сънят на смъртта, да не би мечът да се окаже не там, на рогозката, а все още вътре в него. И той да се озове в пъкъла.

Бавно взе в ръце късия меч и го заразглежда, наслаждавайки се на това истинско докосване. После го постави в ножницата, а всяко движение му отнемаше цяла вечност.

— Извинете, че съм толкова бавен — промърмори той.

— Не бива да се извинявате, Анджин-сан. Тази нощ вие се родихте отново — гордо му съобщи Марико, изпълнена с достойнство заради него. — Малко са онези, на които е отредено да се завърнат. Не се извинявайте. Ние знаем каква твърдост е необходима. Много мъже след това нямат сили дори да се изправят на крака. Да ви помогна ли?

— Не, благодаря.

— Нищо срамно няма в това да ви помогнат. За мен ще бъде чест.

— Благодаря! Но предпочитам да опитам сам.

Обаче не можа да се изправи от първия път. Опря се на длани, за да коленичи, и изчака да си отдъхне, за да събере сили. Залитна и за малко да падне, но се задържа.

Ябу му се поклони. Също и Марико, Оми и Игураши.

Блакторн направи няколко крачки като пиян, хвана се за стълба и остана за мит така, неподвижен. После опита отново. Залиташе, но въпреки това вървеше. Сам. Като истински мъж. Едната му ръка стискаше дълъг меч, а главата му бе вдигната високо.

Ябу въздъхна и отпи голяма глътка саке. Когато бе в състояние да говори, каза на Марико:

— Моля ви, идете с него. Погрижете се да стигне благополучно до дома си.

— Да, господарю.

След като тя излезе, той се нахвърли върху Игураши:

— Ах ти, фъшкия такава!

Игураши веднага сведе глава до пода в знак на разкаяние.

— Измама значи! Твоята глупост щеше да ми струва едно безценно съкровище!

— Да, господарю, прав сте. Моля да ми разрешите незабавно да сложа край на живота си.

— Малко ще ти е! Иди да живееш, в конюшнята, докато не те повикам! Ще спиш с конете! Защото с нищо не си по-умен от тях!

— Да, господарю. Много се извинявам.

— Махай се! Оми-сан става командир на мускетния батальон. Махай се!

Свещите затрепкаха. Една от прислужничките разсипа капчица саке върху лакираната масичка пред Ябу и той звучно я наруга. Всички до една започнаха да се извиняват. Той им позволи да го успокоят и прие да му налеят още вино.

— Хитрост било! Ама че глупак! Обграден съм от глупаци!

Оми мълчеше, но отвътре ликуваше.

— Вие обаче, Оми-сан, не сте глупак. Вашите съвети са ценни. От днес удвоявам възнаграждението ви. Шест хиляди коку. От другата година. Вземете тридесет ли около Анджиро за свои земи.

Оми се поклони до рогозката. Ябу си заслужава смъртта, презрително си мислеше той. Толкова е лесен.

— Не съм заслужил нищо, господарю. Изпълних само дълга си.

— Да, но един господар трябва да възнаграждава верността и добре изпълнения дълг. — Тази вечер Ябу носеше меча Йошитомо. Допирът до него му доставяше неописуемо удоволствие. — Судзу — повика той едната от прислужничките. — Изпрати ми Дзукимото!

— След колко време ще започне войната?

— Тази година. Може би след шест месеца, а може и по-рано. Може би Марико-сан ще може да остане повече от три дни, за да ви предпазва.

— Как така?

— Тя е устата на Анджин-сан. След половин месец с нейна помощ той ще може да обучи двадесет души, които после ще обучат още сто, а те — останалите. И тогава няма да има значение дали е жив или мъртъв.

— А защо трябва да е мъртъв?

— Ще имате още подобни сблъсъци с Анджин-сан, господарю. А кой знае какъв ще бъде изходът от тях? Може би ще поискате да умре. — И двамата, както впрочем и Марико, и Игураши, знаеха, че всякаква клетва в боговете, дадена от Ябу, нямаше никаква реална стойност, и той, разбира се, нямаше ни най-малко намерение да изпълни каквото и да било свое обещание. — Може да ви се поиска да упражните натиск върху него. Но щом получите знанията му, за какво ви е тялото му?

— За нищо.

— Трябва да изучите военната стратегия на варварина, при това много бързо. Торанага-сама може да изпрати да го повикат и затова тази жена ви трябва за по-дълго време. Половин месец ви стига, за да изстискате от него всичко — още повече, че сега той ви има доверие. Ще трябва да правите различни опити с него, да нагаждате техните методи към нашите. Да, ще ви трябва най-малко половин месец.

— А Торанага-сама?

— Ще се съгласи, ако му изложите правилно искането си. Няма начин да не се съгласи. Пушките са и негови, и ваши. А нейното присъствие тук ще се окаже полезно и в други отношения.

— Така е — съгласи се Ябу със задоволство, защото и на него му бе минавало през ума да я задържи като заложница. Още на кораба си го бе помислил, когато се чудеше дали да не предложи на Ишидо главата на Торанага. — Тода Марико трябва, разбира се, да бъде добре охранявана. Ще бъде много неприятно, ако попадне в злонамерени ръце.

— Да. И освен това тя може да се окаже средство, е което да държите в ръце Бунтаро, Хиромацу, целия им род и дори Торанага.

— Съчинете писмо, което ще изпратим в Йедо.

Оми небрежно подхвърли:

— Майка ми получи днес новини от Йедо. Помоли да ви предам, че Генджико-сан е подарила на Торанага първия му внук.

Ябу веднага наостри уши. Внук на Торанага? Дали чрез това дете няма да може да контролира Торанага? Внукът осигурява на Торанага продължение на династията му. Как да се докопам до бебето като заложник?

— А Очиба? Очиба-сама?

— Тръгнала си е от Йедо заедно е целия си антураж. Още преди три дни. Вече трябва да е в безопасност на територията на Ишидо-сама.

Ябу се замисли за Очиба и сестра й, Генджико. Колко бяха различни! Очиба — жизнена, хитра, неуморна, най-желаната жена в империята и майка на наследника. Генджико, по-малката сестра, беше кротка, замислена, е грозно лице и пословична жестокост, наследена от майка и, сестрата на Города. Двете сестри се обичаха, но Очиба ненавиждаше Торанага и цялото му потомство, докато Генджико мразеше тайко и сина му Яемон. Дали тайко наистина беше баща на детето на Очиба, зададе си Ябу въпроса, който всички даймио от години си задаваха тайно.

Какво не бих дал да получа отговор на този въпрос! Какво не бих дал да имам тази жена!

— Сега, когато Очиба-сама вече не е заложница в Йедо — това може да е и за добро, и за по-лошо, не е ли така? — замислено каза Ябу.

— За добро е, само за добро. Сега вече Ишидо и Торанага няма да се бавят и ще започнат в най-скоро време. — Оми умишлено пропусна да каже „сама“ след двете имена — Марико-сан трябва да остане за ваша лична безопасност.

— Погрижете се за това. Напишете писмото и го изпратете на Торанага.

Судзу, прислужницата, почука дискретно и отвори вратата. Влезе Дзукимото.

— Господарю?

— Къде са подаръците, които наредих да докарате за Оми-сан от Мишима?

— Всички са в склада. Ето списъка. Двата коня може да избере сам от конюшнята. Или искате аз да го сторя?

— Не. Оми-сан ще си ги избере утре.

Ябу зачете прилежно съставения списък:

— Ах, да — добродушно си спомни Ябу онази нощ. — Това е камъкът, който открих в Кюшу. Доколкото си спомням, вие имахте намерение да го преименувате на „Очакващия варварин“?

— Да, господарю, ако нямате нищо против. Но ще ми окажете ли утре честта да изберете лично мястото му в градината? Боя се, че няма достойно място за него.

— Утре ще реша. Да…

Ябу остави мислите си да се зареят към камъка, далечните дни, прекарани с неговия господар тайко, и накрая към Нощта на писъците. Обзе го тъга. Колко е кратък, тъжен и жесток животът! Огледа Судзу. Момичето колебливо му се усмихна — овално личице, стройно и крехко тяло; както и другите две прислужници. И трите бяха докарани в носилки от къщата му в Мишима. Тази нощ бяха боси, кимоната им бяха от най-фина коприна, кожата им — млечно бяла. Интересно, помисли си той, момчетата могат да бъдат тъй грациозни и в много отношения по-женствени и чувствени от момичетата. После забеляза Дзукимото.

— Какво чакаш? Махай се!

— Да, господарю. Поръчахте да ви напомня за данъците.

Дзукимото надигна с пъшкане огромното си потно туловище и доволен се затътри към вратата.

— Оми-сан, веднага удвоете всички данъци.

— Да, господарю.

— Проклети селяни! Нищо не работят! До един са ленивци. Аз охранявам пътищата от бандити, моретата от пирати, управлявам ги мъдро, а те какво? По цял ден се наливат с чай и саке и се тъпчат с ориз! Крайно време е да осъзнаят задълженията си!

— Така е, господарю — съгласи се Оми. После Ябу се върна на въпроса, който го бе занимавал през цялата вечер.

— Анджин-сан ме изуми. Но не и вас, както ми се стори.

— О, не, аз също се изумих. Дори повече от вас. Но вие постъпихте много мъдро, като го принудихте да се реши на такава постъпка.

— Смятате ли, че Игураши беше прав?

— Само се възхитих от мъдростта ви. Все някога трябваше да му откажете. Според мен постъпихте умно, като го сторихте още тази вечер.

— Помислих, че ще отиде докрай и ще се самоубие. Да. Радвам се, че бяхте готов да се намесите. Разчитах на това. Като за варварин Анджин-сан е изключителен човек, нали? Жалко, че все пак е варварин и е толкова наивен.

— Да.

Ябу се прозя. Прие от Судзу чашка саке.

— Та значи казвате, половин месец? Марико-сан трябва да остане тук поне толкова, Оми-сан. След това ще реша какво да правя е тях двамата. Скоро ще трябва да му дам още един хубав урок. — Той се засмя и гнилите му зъби лъснаха. — Щом той ни дава да разберем, значи и ние трябва да го научим на туй-онуй. Погрижете се за това. Да, съгласен съм с вас, че дните на варварина са преброени.

Глава тридесет и втора

Дванадесет дни по-късно от Осака пристигна вестоносец, придружен от десет самураи. Конете им бяха с пяна на уста, по-скоро мъртви, отколкото живи. Знамената на копията им развяваха йероглифа на всесилния Съвет на регентите. Денят беше зноен, облачен и влажен.

Куриерът беше слаб, но як самурай от висш ранг — един от главите офицери на Ишидо. Казваше се Небара Джодзен и беше известен със своята жестокост. — Сивото му униформено кимоно се беше изпокъсало, цялото бе опръскано с кал, а от умора очите му се бяха налели с кръв. Отказа както да яде, така и да пие нещо, и доста неучтиво поиска незабавна среща с Ябу.

— Извинете външния ми вид, Ябу сан, но задачата ми е много спешна и не търпи отлагане. Моля за извинение. Моят господар пита: първо, защо обучавате войници на Торанага заедно с вашите и, второ, защо тренират с толкова много пушки?

Ябу се бе изчервил от грубостта му, но се сдържа, защото съзнаваше, че на Джодзен му е било специално наредено как да се държи и че тази липса на обноски говори за неблагоприятен превес на силите. Освен това много се разстрои при мисълта, че сред хората му са проникнали чужди шпиони.

— Добре сте дошли, Джодзен-сан. Можете да успокоите господаря си, че неговите интереси винаги са ми били присърце — отговори той с учтивост, която не заблуди никого от присъствуващите.

Намираха се на верандата на крепостта. Оми седеше непосредствено зад Ябу. Игураши, на когото преди няколко дни бяха простили, се намираше по-близо до Джодзен. Всички бяха заобиколени от приближени телохранители.

— Какво друго каза господарят ви?

— Той ще се зарадва, като чуе колко присърце вземате неговите интереси. А сега относно пушките и ученията — моят господар би искал да знае защо Нага, синът на Торанага, е заместник-командир. Заместник-командир на какво? Кое е толкова важно, че синът на Торанага се намира тук лично, пита най-учтиво генерал Ишидо. Това го интересува. Всичко, което се прави от неговите съюзници, го интересува. Защо например, както изглежда, ученията се ръководят от варварина? За какво се обучават? Да, Ябу-сама, и това също го интересува. — Джодзен намести по-удобно мечовете си, доволен, че гърбът му е защитен от неговите собствени хора. — И още нещо: Съветът на регентите ще се срещне отново през първия ден на новата луна. След двадесет дни. Официално сте поканен в Осака да дадете отново клетва за вярност. Стомахът на Ябу се преобърна.

— Разбрах, че Торанага-сама е подал оставка.

— Така е, Ябу-сан, вярно е. Ито Терудзуми-сама ще го замести. Моят господар ще стане новият председател на регентите.

Паника обзе Ябу, Торанага му бе казал, че четиримата никога няма да постигнат съгласие кой да бъде пети, Ито Терудзуми беше дребен даймио на провинция Негато в западната част на Хоншу, но родът му беше древен, по произход Фуджимото, затова можеше да бъде приет за регент, макар да бе некадърен, женствен и марионетка в чужди ръце.

— За мен е чест, че съм поканен — опита се Ябу да спечели време.

— Моят господар си помисли, че сигурно ще пожелаете да тръгнете веднага. Тогава ще успеете да пристигнете в Осака за срещата. Заповяда да ви предам, че са поканени всички даймио в империята. Сега, по същото това време, си получават поканите. Така всички ще имат възможност да пристигнат навреме — на двадесет и първия ден. Негово императорско величество, император Го-Ниджо, позволи в чест на срещата да се устрои тържествена изложба на цветя.

И Джодзен подаде свитъка с поканата.

— Но това е печатът на Съвета на регентите!

— Моят господар изпраща поканите сега с пълното съзнание, че като верен васал на покойния тайко и верен васал на Яемон, неговия син, наследник и бъдещ пълноправен управител на империята, щом навърши пълнолетие, вие ще разберете, че новият Съвет ще одобри, разбира се, действията му.

— За мен действително ще бъде голяма привилегия да присъствувам на официалната среща. — Ябу едва смогваше да овладява израза на лицето си.

— Добре. — Джодзен извади втори свитък, отвори го и го подаде. — Това е копие от писмото, с което Ито-сама се назначава за регент, одобрено и подписано от останалите регенти — господарите Ишидо, Кияма, Оноши и Сугияма.

Джодзен не си направи труда да прикрие ликуващия си израз, защото много добре знаеше, че по този начин капанът за Торанага и всичките му съюзници се затваряше и че същевременно писмото правеше неуязвими и него самия, и хората му.

Ябу пое писмото. Пръстите му потрепериха. Достоверността му не подлежеше на никакво съмнение. Беше подписано дори от Йодоко-сама, съпругата на тайко, която потвърждаваше, че документът е верен, подписано в нейно присъствие, и е един от шестте екземпляра, разпратени из цялата империя, а този именно екземпляр бе предназначен за владетелите на Ивари, Микава, Суруга, Идзу и Кванто. Датата беше от преди единадесет дни.

— Владетелите на Ивари, Микава, Суруга и Тотоми вече приеха. Ето печатите им. Вие сте предпоследен в моя списък. Последен е Торанага-сама.

— Моля ви да благодарите от мое име на господаря си и да му предадете, че с нетърпение очаквам да го поздравя и да му честитя — отвърна Ябу.

— Добре. Ще искам да ми потвърдите същото и в писмена форма. Може още сега.

— Довечера, Джодзен-сан. След като се навечеряме.

— Много добре. А сега ще отидем да погледаме как вървят военните учения.

— Днес няма да има учения. Всички са на поход. — В момента, в който Джодзен и придружаващите го самураи навлязоха на територията на Идзу, Ябу веднага беше уведомен за това и незабавно нареди на хората си да прекратят стрелбата и да продължат ученията безшумно на доста голямо разстояние от Анджиро. — Утре можете да ме придружите — по обед, ако ви е удобно.

Джодзен погледна към небето. Денят преваляше.

— Добре. И без това много ми се спи. Но привечер Ще дойда пак, с ваше позволение. Тогава вие, вашият командир Оми-сан и заместникът му Нага-сан ще ми разкажете, в интерес на моя господар, за ученията, пушките и всичко. Както и за варварина.

— Той… ах, да… разбира се. — Ябу махна на Игураши. — Настани както подобава нашия почетен гост и хората му.

— Благодаря, но няма нужда — бързо възрази Джодзен. — Голата земя е рогозка за самурая, седлото е неговата възглавница. Само бих се изкъпал, ако обичате. Каква влага! Ще разположа бивака си горе на билото с ваше позволение, разбира се.

— Както желаете.

Джодзен се поклони сковано и излезе, заобиколен от своите самураи. Всички бяха въоръжени до зъби. Отвън двама пазеха конете.

Щом се изгубиха от поглед, лицето на Ябу се изкриви от ярост.

— Кой ме е издал? Кой? Кой е шпионинът?

Не по-малко пребледнял, Игураши махна на стражата да се отдръпне, за да не слуша разговора.

— Предателството е станало в Йедо, господарю. Няма Друг начин. Нашите хора са сигурни до един!

— Ох ко! — Ябу само дето не си късаше дрехите. — Предаден съм! Ние сме изолирани! Идзу и Кванто са изолирани! Ишидо спечели! Спечели!

— До двадесет дни още не може да се говори за победа — побърза да се намеси Оми. — Изпратете незабавно някой при Торанага-сама. Съобщете му за…

— Глупак! — изсъска Ябу. — Торанага не може да не знае вече. Той има петдесет пъти повече шпиони от мен. Оставил ме е да се напъхам в капана!

— Не съм на същото мнение, господарю — без никакъв страх възрази Оми. — Ивари, Микава, Тотеми и Суруга са все негови врагове. И врагове на всичките му съюзници. Никога няма да го предупредят, така че нищо чудно още да не знае. Съобщете му и предложете…

— Ама вие не чухте ли какво каза Джодзен? — разкрещя се Ябу. — И четиримата регенти са се съгласили да назначат Ито, така че Съветът пак е законен и ще се събере след двадесет дни!

— Отговорът на това е много прост, господарю. Предложете на Торанага да се погрижи незабавно за убийството на Ито Терудзуми или на друг някой от регентите.

Долната челюст на Ябу увисна.

— Какво?!

— А ако не желаете, изпратете мен — аз да опитам. Или Игураши-сан, Ако Ито умре, Ишидо пак остава безпомощен.

— Вие полудяхте ли, какво? — безпомощно питаше Ябу. — Разбирате ли смисъла на това, което ток у-що предложихте?

— Много ви моля, господарю, изслушайте ме търпеливо. Анджин-сан ви даде безценни знания. Повече от всичко, за което сме мечтали. Торанага също е уведомен от вашите доклади, както и от личните донесения на Нага-сан. Ако спечелим достатъчно време, нашите петстотин пушки и останалите триста ще ни осигурят абсолютен превес във всяка битка — но само един-единствен път. Когато врагът — независимо кой е той — види как използувате своите хора и огнестрелното оръжие, той веднага ще си вземе бележка. Но първата битка — ако е тази, която трябва — ще донесе на Торанага крайната победа…

— Ишидо не се нуждае от битки. След двадесет дни ще получи мандата си от императора.

— Ишидо е селянин. Той е син на селянин, лъжец и на всичко отгоре изоставя другарите си в разгара на битката и бяга да си спасява кожата.

Ябу зяпна Оми и по лицето му избиха петна.

— Вие — чувате ли се какво говорите?

— Точно така постъпи в Корея. Нали бях там. Видях със собствените си очи, и баща ми също видя. Ишидо ни заряза да се оправяме сами с Бунтаро-сан и да си проправяме път с бой. Той е селянин и предател — куче на тайко, това поне е сигурно. На селянин по можеш да имаш доверие. А Торанага е един Миновара. На него човек може да му се довери. Съветвам ви да действувате само в интерес на Торанага.

Ябу клатеше глава и не можеше да повярва на ушите си.

— Оглушали ли сте? Не чухте ли какво каза Небара Джодзен? Ишидо е спечелил. След двадесет дни Съветът отново ще е на власт.

— Може би.

— Дори ако Ито… Как ще го направите? Не е възможно.

— Мога поне да опитам, но няма да успея. Никой не може за такъв кратък срок. Двадесет дни. Само Торанага. — Оми прекрасно съзнаваше, че е напъхал главата си в устата на дракона. — Моля ви да обмислите това предложение.

Ябу избърса потното си лице с две ръце. Тялото му също бе плувнало в пот.

— Щом като поканите са разпратени, ако Съветът се събере и аз не присъствувам, всички сме мъртви — и аз, и целият ни род, включително и вие. Трябват ни най-малко два месеца, за да обуча батальона си, Дори и да бяха вече обучени, двамата с Торанага не можем да спечелим срещу всички останали. Не сте прав — ще трябва да взема страната на Ишидо.

— Още десет — не, четиринадесет дни ви остават, преди да е нужно да потеглите за Осака, ако пътувате бързо. Съобщете на Торанага за Небара Джодзен. По този начин ще спасите Идзу и рода Касиги. Умолявам ви — Ишидо ще ви предаде и ще ви изяде с кокалчетата. Не забравяйте, че Икава Джикю е негов роднина.

— А какво ще правим с Джодзен — възкликна Игураши. — Ами пушките? А великата стратегия? Той иска да му разкажем всичко още тази нощ.

— Разкажете му. Най-подробно. Та той е само един слуга. — Оми усети, че започва да надделява. Знаеше, че е поставил всичко на карта, но трябваше на всяка цена да не допусне Ябу да се присъедини към Ишидо, и да провали шансовете му. — Разкрийте му плановете си.

Игураши разпалено се противопостави на подобна идея.

— В момента, в който Джодзен разбере какво става, той ще изпрати човек да съобщи на Ишидо. Новината е такава, че това е неминуемо. Ишидо ще ни открадне плановете и тогава сме загубени.

— Ще проследим пратеника и ще го убием.

Ябу пламна.

— Писмото бе подписано от най-високопоставените сановници в тази страна! Те до един са под закрилата на регентите! Трябва да сте полудели, за да предлагате такова нещо! Това убийство ще ме постави извън законите, ще ме превърне в парий!

Оми поклати глава и увереността не напусна нито за миг лицето му.

— Според мен Йодоко-сама и останалите са били заблудени, включително и негово императорско величество, от предателя Ишидо. Трябва да укрием пушките, господарю, трябва да спрем всеки куриер до…

— Млък! Това, което ме съветвате, е безумие!

Сми се поклони дълбоко, докато Ябу го шибаше о думите си. Но веднага след това вдигна очи и каза най-спокойно:

— Тогава ви моля да ми разрешите да извърша сепуку, господарю. Ала преди това ми позволете да довърша мисълта си. Дългът ми към вас ще остане неизпълнен, ако не направя всичко възможно да ви защитя. Моля за тази последна услуга, като ваш верен васал.

— Добре, говорете!

— Сега не съществува никакъв Съвет на регентите и следователно този невъзпитан Джодзен, който ви оскърби, и неговите хора не се намират под ничия законна закрила, освен ако вие не уважите един незаконен документ поради вашата… — Оми за малко да каже „слабост“, но навреме се усети. — Поради изпадане в заблуда като всички останали. Съветът не съществува. Те не могат да „заповядват“ каквото и да било на когото и да било. След като се свика — друг въпрос, тогава сте длъжен да се подчинявате. Но сега — колко даймио ще се подчинят, преди да получат законни заповеди? Само съюзниците на Ишидо. Та нали управителите на Ивари, Микава, Тотоми и Суруга са негови роднини и открити съюзници! Документът определено означава война — това е така, но ви моля вие да диктувате условията й, а не Ишидо. Отнесете се към тази заповед с презрението, което заслужава. Торанага, за разлика от Ишидо, досега не е побеждаван в бой. Той не участвува в пагубното нападение срещу Корея, организирано от тайко. А Ишидо взе участие. Торанага подкрепя корабите и търговията. А Ишидо е против тях. Торанага ще иска варваринът да му построи флота — нали и вие така го посъветвахте? А Ишидо няма. Ишидо ще затвори вратите на империята, докато Торанага ще ги разтвори широко. Ако спечели, Ишидо ще подари на Икава Джикю вашата наследствена провинция Идзу, а Торанага в случай на победа ще ви даде провинцията на Джикю. Нали сте негов главен съюзник! Подари ви собствения си меч! Повери ви контрола над всички пушки. А пушките гарантират победа — ако нападението се извърши изневиделица. А какво ще ви даде селянинът Ишидо в отплата? Изпраща ви един ронин, лишен от всякакви обноски, да ви посрами в собствената ви провинция! Повтарям — Торанага Миновара е единственият ви избор. Трябва да застанете на негова страна.

Той се поклони и смирено зачака. Ябу погледна към Игураши.

— Е, какво ще кажеш?

— Съгласен съм с Оми-сан, господарю. — Лицето на Игураши не криеше силното му безпокойство. — Що се отнася до убийството на вестоносеца — смятам, че с опасно, и след това връщане назад няма. А Джодзен сто на сто ще изпрати утре един или двама. Освен ако не изчезнат безследно убити от бандити… — Той млъкна по средата на изречението. — Пощенски гълъби! Видях кафези на товарните коне на Джодзен!

— Още тази нощ трябва да ги отровим — обади се Оми.

— Как? Нали ще бъдат охранявани?

— Не знам. Но трябва да ги премахнем или осакатим преди залез слънце.

— Игураши, изпрати хора да следят Джодзен — нареди Ябу. — Разбери дали днес ще изпрати гълъб.

— Предлагам също така да изпратите всички соколи и соколари на изток — бързо добави Оми.

— Ще заподозре предателство ако всичките му птици бъдат уловени във въздуха — възрази Игураши.

— Трябва да ги спрем — сви рамене Оми.

Игураши погледна Ябу, който кимна примирено.

— Прави каквото казва.

Игураши се върна и се обърна направо към Оми:

— Оми-сан, току-що ми хрумна нещо. Много от нещата които казахте за Джикю и Ишидо, са верни. Но щом съветвате да направим така, че пратениците да „изчезнат“, тогава защо изобщо да се занимаваме с Джодзен? Защо да му казваме каквото и да било? Защо да не ги избием до един сега?

— Наистина, защо не? Освен ако Ябу-сама не желае да се позабавлява. Съгласен съм с вашия план, Игураши-сан, по-добър е.

И двамата впериха погледи в Ябу.

— Как да опазя пушките в тайна? — попита той.

— Убийте Джодзен и хората му — отвърна Оми.

— Друг начин няма ли?

И двамата му съветници поклатиха глави.

— Може би ще успея да се спазаря с Ишидо. — Ябу беше потресен и се опитваше да намери някакъв изход от клопката. — Прави сте, че нямаме време. Имам на разположение десет най-много четиринадесет дни. Но как да се справя с Джодзен и същевременно да си оставя време за действие?

— Ще постъпите мъдро ако се престорите, че ще отидете в Осака — каза Оми. — Но нищо лошо няма ако веднага осведомите Торанага. Наш гълъб ще стигне Йедо преди смрачаване. С нищо няма да си навредите.

— Може да съобщите на Торанага за пристигането на Джодзен и за събранието на Съвета след двадесет дни. Колкото за другото — убийството на Ито — прекалено е опасно да се пише черно на бяло, дори ако… Прекалено опасно е — додаде Игураши.

— Съгласен съм. Нито дума за Ито. Торанага би трябвало сам да се досети. Такава постъпка е очевидна в края на краищата.

— Да, господарю. Оми чакаше в настъпилата тишина, а умът му трескаво търсеше изход от създалото се положение. Ябу не откъсваше поглед от него, но това не го плашеше. Съветът му беше напълно основателен и той го предлагаше с единствената цел да предпази рода, семейството си и Ябу, настоящия водач на рода. Фактът, че бе решил да премахне Ябу и да смени главата на рода, не му пречеше да дава разумни съвети. И бе готов да умре. Ако Ябу се окажеше толкова глупав, че да не приеме очевидната истина, съдържаща се в неговата идея, скоро нямаше да има изобщо никакъв род и никакво водачество. Карма.

Ябу се наведе. Все още не можеше да вземе решение.

— Има ли начин да премахна Джодзен и хората му, без да се изложа на опасност и същевременно десет дни да не се обвързвам с нищо?

— Нага. По някакъв начин сложете Нага в капана като примамка — простичко отговори Оми.

На смрачаване Блакторн и Марико се изкачиха към неговата къща, придружени от още ездачи. Тя яздеше по мъжки, облечена в свободни панталони с препасано в кръста наметало. Беше с ръкавици и широкопола шапка, която да я предпазва от слънцето. Дори селянките се стараеха да пазят лицата и ръцете си от слънчевите лъчи. От незапомнени времена се знаеше, че колкото по-тъмна е кожата, толкова по-долен е произходът на човека. Бялата кожа се ценеше много.

Служителите поеха юздите и отведоха конете. Блакторн освободи придружителите си на поносим японски и поздрави Фуджико, която както винаги го чакаше гордо на верандата.

— Мога ли да ви поднеса чай, Анджин-сан? — почтително се обърна тя към него също както винаги и също както винаги той отказа.

— Първо ще се изкъпя. После саке и нещо за хапване. — И както винаги отвърна на поклона й с поклон и прекоси коридора, за да излезе в задния двор, в градината. Витата пътечка го отведе в оградената с плет и измазана с кал баня. Един прислужник пое дрехите му. Той влезе вътре гол и седна на скамейката. Друг прислужник започна да го трие и сапунисва, а накрая го обля с вода, за да отмие пяната и мръсотията. Чак тогава, съвършено чист, той се потопи постепенно — защото водата беше гореща — в огромната желязна вана и се излегна блажено.

— Исусе Христе, каква благодат — въздъхна той облекчено и се отдаде на горещината, която прониза мускулите му и започна да ги отпуска. Очите му бяха затворени, а от лицето му се стичаше обилна пот.

Чу отварянето на вратата и гласа на Суво:

— Добър ден, господарю — последван от порой японски думи, които не разбра. Тази вечер обаче беше прекалено изморен, за да разговаря със стария масажист. А банята, както Марико му бе обяснявала неведнъж, „не е само за почистване на кожата. Тя е дар от боговете или от бога — божествено удоволствие, на което трябва да се отдаваме и към което трябва да се отнасяме като към такова“.

— Приказки не, Суво. Днес иска мисли.

— Да, господарю. Извинявам се, но правилно е да се каже „днес искам да мисля“.

— Днес искам да мисля — послушно повтори Блакторн на правилен японски, като се опитваше да запомни невероятните звуци, доволен, че го поправят, но прекалено уморен.

— Къде са речникът и граматиката? — беше първият му въпрос към Марико тази сутрин. — Ябу-сан пратил ли е още едно запитване?

— Да. Но имайте търпение, Анджин-сан. Скоро ще пристигнат.

— Бяха ми обещани по галерата заедно е войските. А не ги получих. Войските и пушките пристигнаха, а книгите никакви ги няма. Добре поне, че вие сте тук. Иначе щеше да ми е съвсем невъзможно да се оправям.

— Щеше дави е трудно, но не и невъзможно, Анджин-сан.

— Как се казва: „Не така! Трябва да тичате заедно, да спрете едновременно, да се прицелите и да стреляте заедно.“

— С кого говорите, Анджин-сан?

Той отново усети как в него се надига вълната на отчаянието.

— Всичко е толкова трудно, Марико-сан.

— Не, Анджин-сан. Японският език е много лесен в сравнение с други езици. Няма предлози, няма определителни и неопределителни членове, няма спрягане на глаголите, нито инфинитивна форма. Всички глаголи са правилни, завършват на „масу“ и ако желаете, можете да изразите всичко, като говорите само в сегашно време. За да изразите въпрос, само добавяте едно „ка?“ в края на изречението. За отрицателната форма просто променяте „масу“ на „масен“. Какво по-лесно? „Юкимасу“ значи отивам, отиваш, отива, отиваме, отивате и отиват плюс бъдеще и минало време. Съществителните не се променят в множествено число. „Пума“ значи съпруга или съпруги. Много е просто.

— Добре, но как ще изразя разликата между „аз отивам“ — юкимасу — и „те отиват“ — пак юкимасу?

— Само с интонацията, Анджин-сан, с промяната на тона. Чуйте — юкимасу — юкимасу.

— И двете ми прозвучаха съвършено еднакво.

— Ах, Анджин-сан, това е само защото мислите на своя език. За да разберете японския език, за да вникнете в него, трябва да започнете да мислите на японски. Не забравяйте, че на вшият език е езикът на Безкрая. Всичко е много просто. Само трябва да промените схващането си за света. Японският означаване на ново изкуство, откъсване от света… Толкова е просто.

— Всичко това са пълни дивотии — каза той на английски и веднага се почувствува по-добре.

— Моля, какво казахте?

— Нищо, нищо. Но това, което говорите, е напълно безсмислено.

— Научете се да пишете йероглифите — посъветва го Марико.

— Не мога. Много време ще ми отнеме. Пък и те нищо не ми говорят.

— Вижте, Анджин-сан. Те са опростени картини. Китайците са много умен народ. Ние сме взели тяхната писменост преди хиляда години. Вижте например този йероглиф, който означава „прасе“.

— Изобщо не прилича на прасе.

— Някога обаче е приличал. Нека ви покажа. Ето.

Добавете към йероглифа „прасе“ знака за покрив и какво се получава.

— Прасе с покрив.

— Но какво може да значи този нов йероглиф?

— Не знам.

— Къща. В стари времена китайците са смятали, че в дома непременно трябва да има прасе. Те не са будисти и ядат месо, затова за тях — за селяните — прасето е означавало богатство и оттам — благоденствуващ дом. Така се появява този йероглиф.

— Как го произнасяте?

— Зависи дали сте китаец или японец.

— Ох ко!

— Именно ох ко — засмя се тя. — Ето още един йероглиф. Знакът за прасе, покрив и жена. Ако под покрива има две прасета, думата означава „задоволство“. А ако под покрива има две жени, тогава означава „раздор“.

— Така си е.

— Разбира се, китайците в много отношения са глупави и техните жени не са възпитани като нашите. Във вашия дом например цари ли раздор?

Сега, на дванадесетия ден от прераждането си, Блакторн отново се замисли над думите й. Не, раздор нямаше. Но не беше и дом. Фуджико беше просто доверена домоуправителка и довечера, когато влезе в спалнята му, футоните ще бъдат подредени и тя търпеливо ще е коленичила до тях с напълно безизразно лице. Ще бъде облечена в спалното си кимоно, което се отличаваше от другите по мекотата на плата и по колана, който беше лек и свободен, а не широк и колосан пояс като през деня.

— Благодаря ви — ще каже той. — Лека нощ.

Тя ще му се поклони и безмълвно ще отиде в стаята си в другия край на коридора, до тази на Марико. А той ще се пъхне под копринената мрежа против комари. Никога преди не беше виждал такива мрежи. После ще се излегне доволно по гръб и през нощта, докато комарите бръмчат извън мрежата, той ще се замисли за Черния кораб и огромното му значение за Япония.

Без португалците няма търговия с Китай. Няма коприна за дрехи, нито за мрежи. А той вече усещаше голямото им значение поради повишената влажност на въздуха.

Ако се размърда през нощта, някоя прислужница веднага ще открехне вратата и ще го попита дали не желае нещо. Веднъж се получи недоразумение. Той й махна да си върви и излезе в градината, седна на стъпалата и се загледа в луната. Само след няколко минути Фуджико се появи сънена, поразчорлена и мълчаливо седна зад него.

— Да ви донеса ли нещо, господарю?

— Не, благодаря. Идете да си легнете.

Тя каза още нещо, но той не я разбра. Отново й махна с ръка да си върви и тя се обърна към прислужницата, която не се отделяше от нея като сянка, и рязко й нареди нещо. Скоро след това се появи и Марико.

— Добре ли сте, Анджин-сан?

— Да. Не разбирам защо така се разтревожихте всички. Просто съзерцавам луната. Не можах да заспя. Реших да подишам малко чист въздух.

Фуджико каза нещо със запъване, неспокойна, засегната от раздразнения му тон.

— Казва, че сте й наредили да отиде да спи. Иска просто да знаете, че съпруга или наложница не може да спи, когато нейният господар е буден. Само това, Анджин-сан.

— Тогава ще трябва да промени обичая. Аз често не спя нощем. И си стоя самичък. Навик ми е от мореплаването — на суша спя много леко.

— Да, Анджин-сан.

Марико обясни думите му и двете жени се прибраха, но Блакторн знаеше, че Фуджико не заспа и никога нямаше да заспи, докато той е буден. Винаги беше будна и го чакаше, по което и време да се прибере вкъщи. Имаше нощи, когато той излизаше да се разходи по брега. И макар изрично да настояваше да го оставят сам, знаеше, че го следят внимателно от разстояние. Не защото се бояха да не избяга, а защото според техните обичаи важните личности трябваше да бъдат винаги придружавани. А в Анджиро той беше много важна личност.

След време се примири с постоянното й присъствие. Както го бе посъветвала Марико: „Мислете за нея като за камък, параван или стена. Неин дълг е да ви служи.“ Но с Марико беше по-различно.

Радваше се, че тя остана. Без нея нямаше да е в състояние да започне ученията, камо ли да обясни сложните стратегии. Благослови наум нея, отец Доминго, Олбан Карадок и всичките си учители.

Никога не съм мислил, че ще мога да оползотворя опита си от битките, мислеше си той. Веднъж, когато корабът му превоз наше английска вълна за Антверпен, градът бе нападнат от испанците и всички до един отидоха да се бият на барикадите и дигите. Подлата атака бе отбита, испанската пехота — победена. Тогава за пръв път видя как Вилхелм, херцог Орански, използуваше полковете си като пешки на шахматна дъска. Те атакуваха, оттегляха се уж в паника, за да се прегрупират, отново нападаха, а пушките им стреляха едновременно, с оглушителни залпове, от които на хората им се свиваха стомасите, пробиваха фронта на непобедимите, както се наричаха сами себе си испанците, оставяха ги да умират и да крещят неистово, а мирисът на барут, кръв, урина, коне и конски изпражнения опиваше хората, обземаше ги дива, безумна страст да убиват и това им придаваше двадесеторна сила.

— Исусе, какво великолепно усещане е да си победител — произнесе той на глас във ваната.

— Моля, господарю — попита Суво.

— Нищо — отвърна той на японски. — Аз говори — аз само мисли на глас.

— Разбирам, господарю. Да. Извинявам се. Блакторн отново се отдаде на мислите си. Марико. Да, тя се оказа изключително ценна.

След онази нощ, когато той почти се самоуби, те не си казаха нищо. Какво можеха да си кажат?

Радвам се, че имам толкова много работа, помисли си той. Нямам време да размишлявам, освен няколкото минути във ваната. За нищо не ми стига времето. Беше се зарекъл да хвърли всичките си сили в ученията и предаването на собствените си знания, а не в ученето на езика, а същевременно страшно искаше да го научи, мъчеше се, трябваше да го научи, за да изпълни поетото пред Ябу обещание. А просто нямаше кога. Щом станеше време за лягане, винаги беше изтощен и изстискан, заспиваше на часа, за да бъде на крак по изгрев слънце, яхнал коня и препускащ към платото. Цяла сутрин тренировки, после оскъден обяд, който никога не го засищаше и никога не включваше месо. След това прекарваше всеки следобед до падането на нощта — а понякога и до късно през нощта — с Ябу, Оми, Игураши, Нага, Дзукимото и няколко други офицери в разговори за военно дело, отговаряше на техни въпроси. Как се водят битките. Как постъпват варварите и как — японците. По суша и по море. И винаги думите му се записваха от писари. Всичко.

Понякога бяха само двамата с Ябу.

Ала Марико присъствуваше неизменно, част от него, говореща от негово име. И от името на Ябу. Сега тя се държеше с него по друг начин — той не беше вече непознат чужденец.

Имаше дни, когато писарите четяха водените от тях бележки и педантично проверяваха дали са записали вярно, проверяваха отново и поправяха — докато най-после след дванадесет дни или стотина часа изтощителни обяснения започна да се оформя наръчник по военно дело. Точен. И смъртоносен.

Смъртоносен за кого? Не за нас, англичаните и холандците, които ще дойдем мирно и само като търговци. Смъртоносен за враговете на Ябу и Торанага, за нашите португалски и испански врагове, ако един ден се опитат да завоюват Япония. Както постъпиха навсякъде. Първо пристигат свещениците. След тях конквистадорите.

Тук обаче няма да стане така, доволен си мислеше той. Никога вече. Наръчникът е смъртоносно оръжие и гаранция за това. Няма да успеят, ако японците имат на разположение няколко години да усвоят тези знания.

— Анджин-сан?

— Хай, Марико-сан?

Тя му се кланяше.

— Ябу-сама уа киден но гошусеки с кон-я хихуйо то сену осерареру, Анджин-сан.

Той бавно превеждаше наум думите й. „Ябу-сама не настоява за вашето присъствие тази вечер.“

— Ичи-бан. Домо — блажено отвърна той. — Добре, благодаря.

— Гомен насай, Анджин-сан, анатауа…

— Да, Марико-сан — прекъсна я той. Горещата вода бе отнела всичките му сили. — Знам, че трябваше да го кажете по друг начин, но не съм в състояние да говоря повече японски поне тази вечер. Чувствувам се като ученик, когото са пуснали в коледна ваканция. Давате ли си сметка, че това са първите ми свободни часове, откак съм пристигнал?

— Да — усмихна се тя кисело. — А давате ли си сметки вие, сеньор капитан-лоцман Блакторн, че това са първите ми свободни часове, откак аз съм пристигнала?

Той се засмя. Беше облечена в плътна памучна хавлия, леко завързана на кръста, а главата й бе омотана с кърпа, за да предпази прическата си. Всяка вечер, когато започваше неговият масаж, тя влизаше да се къпе — понякога сама, а понякога с Фуджико.

— Хайде, ваш ред е — надигна се той.

— Не, моля ви. Не искам да нарушавам спокойствието ви.

— Тогава и вие се присъединете към мен. Чудно е.

— Благодаря. Нямам търпение да отмия от себе си потта и праха.

Тя свали робата си и седна на миниатюрната скамейка. Прислужникът започнала я сапунисва, а Суво чакаше търпеливо до масата за масаж.

— Вярно, че е като коледна ваканция — усмихна се тя блажено.

Когато Блакторн я видя за пръв път гола в деня, когато плуваха заедно, голотата й го порази. А сега вече сама по себе си не го впечатли физически. Животът по японски маниер в японска къща, където стените бяха хартиени, а стаите се използуваха за всякакви цели, го бе поставял нееднократно в положение да я вижда разсъблечена или само частично облечена. Беше я виждал до ри как се облекчава.

— Но, Анджин-сан, какво по-естествено може да има от това? Телата са естествени, както и разликите между мъжа и жената.

— Да, но… ъъ… ние сме възпитани по друг начин.

— Сега обаче сте тук и нашите обичаи са и ваши, нормалното за нас е нормално и за вас.

Оказа се нормално да уринираш или ходиш по голяма нужда на открито, когато наблизо няма тоалетна, като само повдигнеш кимоното си и клекнеш или останеш прав, в зависимост от случая, а другите най-учтиво те чакат, без да гледат към теб. В подобни случаи много рядко се използуваха паравани за уединяване. А и за какво да се уединяват? Скоро след това някой от селяните ще прибере изпражненията и ще ги размие във вода, за да натори нивата си. Човешките изпражнения и урина бяха единствените източници на тор в империята. Конете и воловете бяха малобройни, а други животински източници изобщо липсваха. Така че всички човешки отпадъци се събираха и после ги продаваха на селяните.

А след като сте виждали и високопоставени, и нискостоящи да се облекчават клечащи или стоящи, много малко неща могат да ви смутят.

— Нали, Анджин-сан?

— Така е.

— Добре — остана тя доволна. — Скоро ще проядете сурова риба и пресни водорасли и ще станете истински хатамото.

Прислужникът я обля с вода. Вече напълно измита, тя влезе при него във ваната и седна в отсрещния край. Въздъхна от удоволствие, а малкото кръстче се поклащаше между гърдите й.

— Как го правите — заинтересува се той.

— Кое?

— Ами това бързо потапяне — водата е направо вряла.

— Не знам, Анджин-сан, но днес ги помолих да нагреят повече водата — иначе за вас Фуджико внимава винаги да е — според нас хладка.

— Да пукна, ако това е хладко!

— Моля?

— Нищо, нищо.

От топлината им се придряма и те се отпуснаха за известно време, без да разговарят. Сетне тя попита:

— Какво бихте искали да правите довечера, Анджин-сан?

— Ако бяхме в Лондон, щях… — Блакторн млъкна. Няма да мисля за тях, каза си той. Нито за Лондон. Вече не съществуват. Съществува само това тук.

— Какво щяхте да правите? — Тя го наблюдаваше поразена от промяната в него.

— Щях да отида на театър — овладя се той. — Имате ли театър?

— О, да, Анджин-сан. Ние много обичаме да гледаме пиеси. Тайко обичаше да играе, за да забавлява гостите си. И Торанага-сама също. Имаме, разбира се, и много гастролиращи трупи за простолюдието. Но нашите пиеси, доколкото ми е известно, се различават от вашите. Тук актьорите и актрисите си слагат маски. Наричаме театъра си „Но“. В пиесите има музика, танци и са много тъжни, трагични, на историческа тематика. Имаме и комедии. Ако бяхме в Лондон, комедия ли щяхме да гледаме или религиозна пиеса?

— Не, щяхме да отидем в театър „Глобус“ да гледаме нещо от един драматург, който се казва Шекспир. Харесва ми повече от Бен Джонсън или Марлоу. Може би щяхме да гледаме „Укротяване на опърничавата“ или „Сън в лятна нощ“, или „Ромео и Жулиета“. Водих жена си на „Ромео и Жулиета“ и на нея много й хареса.

Той й разказа набързо съдържанието на пиесата и то силно я озадачи.

— Тук е немислимо едно момиче да не се подчини на волята на баща си. Но колко е тъжно. И за момичето, и за момчето. Значи е била само тринадесетгодишна? Толкова рано ли се омъжват у вас жените?

— Не, обикновено на петнадесет или шестнадесет години. Жена ми например беше седемнадесетгодишна, когато се оженихме. А вие на колко години се омъжихте?

— Бях само петнадесетгодишна, Анджин-сан. — Челото й помръкна, но той не го забеляза. — А след пиесата къде бихме отишли?

— Някъде на ресторант. Или в „Скарата на Стоун“ на Фетър Лейн, или в „Чеширското сирене“ на Флийт Стрийт. Това са ханове с добра кухня.

— И какво ще ядем?

— По-добре да не си спомням — лениво се усмихна той и прехвърли мислите си върху настоящето. — Вече не помня. Сега сме тук и тук ще се храним, а аз обичам сурова риба и карма си е карма. — Той се потопи още по-надълбоко във ваната. — Харесва ми думата „карма“. И идеята, която се крие зад нея. Вие много ми помогнахте, Марико-сан.

— За мен е удоволствие да направя нещо за вас. — Марико се отпусна в топлата вода. — Фуджико ви е приготвила специална вечеря.

— Така ли?

— Купи — мисля, че се казва фазан. Голяма птица. Един от соколарите я хвана.

— Фазан? Наистина ли? Хонто.

— Хонто. Фуджико ги помоли да го хванат. А мен помоли да ви кажа.

— И как го готвят?

— Един от войниците е виждал как го приготвят португалците й разказа на Фуджико-сан. Тя ви моли да бъдете търпелив, ако не е приготвен както трябва.

— Да, но как го готви — как го приготвят готвачите — поправи се той, защото готвенето, както и чистенето се извършваха изключително само от прислугата.

— Казаха й, че първо скубете перата, а след това… чистите вътрешностите. — На Марико й се повдигна, но тя се овладя. — След това или се реже на малки парчета и се пържи в мазнина, или се пече със сол и подправки. — Тя сбърчи нос. — А понякога намазвали птицата о кал и я слагали върху жар да се пече. Ние нямаме пещи, Анджин-сан. Затова фазанът ще бъде пържен. Надявам се да ви хареса.

— Убеден съм, че ще е много вкусно — отвърна той, сигурен, че едва ли ще може да се яде.

Тя се засмя.

— Понякога сте толкова прозрачен, Анджин-сан.

— Вие не разбирате значението на храната — усмихна се той въпреки всичко. — Ала сте права. Не бива да мисля за ядене. Но не мога да контролирам глада си.

— Скоро и това ще умеете да правите. Ще се научите дори да пиете чай от празна чаша.

— Какво!

— Тук не е мястото да ви обяснявам, Анджин-сан, нито е моментът. За целта трябва да сте много бодър и да внимавате. Ще го направим по време на някой тих залез или по изгрев слънце. Един ден ще ви покажа, защото заслужавате. Много е приятно тук, нали? Банята е действително дар божи.

Отвъд стената се чуваше как слугите добавят дърва към огъня. Той изтърпя нарасналата горещина, докато можеше, след което с помощта на Суво излезе от ваната и се отпусна задъхан върху дебелата хавлиена кърпа. Пръстите на стареца започнаха да го опипват. На Блакторн му идваше да крещи от удоволствие.

— Ох, че е хубаво!

— Само за няколко дни така се променихте, Анджин-сан.

— Нима?

— Да, много — от прераждането ви на сам.

Опита се да си припомни първата нощ, но почти нищо не се бе запазило в паметта му. Дотътрил се бе криво-ляво дотук на собствените си крака, а Фуджико и слугите му помогнаха да си легне. Спа, без да сънува нищо, събуди се призори и отиде да поплува. После, докато съхнеше на слънцето, благодари на бога за силата и на Марико за идеята. На връщане по целия път поздравяваше селяните и тайно се радваше, че вече са свободни от проклятието на Ябу, като него самия.

Когато Марико пристигна, помоли я да извикат Мура.

— Марико-сан, предайте, моля ви, следното на Мура-сан: и вие, и аз имаме общ проблем и заедно ще го решим. Искам да започна занятия в селското училище, заедно с децата.

— Но те нямат училище, Анджин-сан.

— Как така? Никакво?

— Не. Мура-сан казва, че на няколко ли оттук има манастир и монасите могат да ви научат да четете и пишете, ако желаете. А тукашните деца трябва да знаят за рибата, морето, да плетат мрежи, да сеят и прибират реколтата. За друго не им остава време — учат само писане и четене. И както винаги родителите сами учат децата си.

— Тогава как ще уча, когато вие си отидете?

— Торанага-сама ще изпрати учебници.

— Учебниците не са достатъчни.

— Всичко ще бъде както трябва, Анджин-сан.

— Да. Може би. Но кажете на кмета, че когато сгреша, всички до един, включително и децата, трябва да ме поправят. Заповядвам!

— Той ви благодари, Анджин-сан.

— Някой тук не говори ли португалски?

— Той казва, че не.

— Никой — в цялата околност?

— Ийе, Анджин-сан.

— Марико-сан, трябва ми някой говорещ португалски, след като си отидете.

— Ще предам на Ябу-сан молбата ви.

— Мура-сан, вие…

— Той моли да не го наричате „сан“ — нито кой да е от селяните, защото стоят по-ниско от вас, Не е правилно да казвате „сан“ на някой по-нискостоящ.

Първия ден Фуджико също му се поклони до земята.

— Фуджико-сан ви желае добре дошъл във вашия дом, Анджин-сан. Казва, че сте й оказали голяма чест и моли за прошка, задето на кораба не се е държала с вас как го трябва. За нея е голяма чест да бъде ваша наложница и глава на дома ви. Пита дали ще задържите мечовете, което би й доставило огромно удоволствие. Те са принадлежали на баща й, който е мъртъв. Не ги е дала на съпруга си, защото е имал свои собствени.

— Благодарете й от мое име и й кажете, че за мен е чест да я имам за наложница.

Марико също му се поклони официално.

— Започвате нов живот, Анджин-сан. Гледаме на вас с други очи. Наш обичай е да се държим понякога строго официално и го вършим съвсем сериозно. Вие ми отворихте очите. По-рано бяхте за мен само един варварин. Извинете моята глупост. Това, което направихте, доказва, че сте самурай. Сега сте самурай. Извинете лошите ми обноски от преди.

Почувствува се много висок. Но фактът, че за малко не причини собствената си смърт, го промени много и той си даде сметка, че белегът ще му остане за цял живот — повече от всички останали случаи, когато е бил на косъм от смъртта.

Дали не си разчитал на Оми — питаше се той. Дали не си разчитал, че Оми ще предотврати удара? Дали не му даде ясно да разбере? Не знам. Знам само, че съм доволен, задето се оказа готов да предотврати удара — искрено си отговори Блакторн. Още един живот си отиде.

— Това беше деветият ми, последен живот — каза той на глас. Пръстите на Суво веднага спряха да се движат.

— Какво? — попита Марико. — Какво казахте, Анджин-сан?

— Нищо — смути се той.

— Да не ви причиних болка, господарю — разтревожи се Суво.

— Не, не.

Суво добави нещо, но той не го разбра.

— Сега иска да масажира гърба ви — преведе Марико. Блакторн се обърна по корем, повтори наум японските думи и моментално ги забрави. Парата не му пречеши да я вижда. Тя дишаше дълбоко с отметнати на зад глава, а кожата й бе порозовяла.

Как понася тази горещина — недоумяваше той. Навик от детските години друго обяснение не виждам.

Пръстите на Суво го отпуснаха и той задряма. За какво се бе замислил? За деветия си живот, последния си живот, и се бе уплашил при спомена за поверието. Но тук, в тази страна на боговете, е глупаво да бъдеш суеверен. Нещата са съвсем различни и винаги ще бъде така. И днес като всякога. Утре много неща могат да се случат. Но днес ще спазваш техните правила. Ще ги спазваш!

Прислужницата внесе покрития съд. Държеше го високо над главата си, както беше обичаят, за да не оскверни храната с дъха си. Коленичи, задъхана от желание да угоди, и внимателно го постави на масичката пред Блакторн. На всяка масичка имаше купички, клечки за хранене, чаши за саке, салфетки и малък, подреден с много вкус букет цветя. Срещу него седяха Фуджико и Марико. Косите им бяха украсени с цветя и сребърни гребени. Кимоното на Фуджико беше на светлозелени риби на бял фон, а поясът — златист. Кимоното на Марико беше в черно и червено с бродирани сребърни хризантеми, а поясът й беше на червени и сребърни квадратчета. Както винаги и двете лъхаха на парфюм. В мангала горяха благовонни, за да отпъждат насекомите.

Блакторн отдавна се бе успокоил. Знаеше, че всяка проява на лошо настроение ще им развали вечерта. Щом могат да се ловят фазани, значи и друг път ще мога да си набавя, успокои се той. Имаше кон и пушка и можеше сам да ловува, стига да има време.

Фуджико се наклони напред и свали похлупака. Малките парченца месо изглеждаха кафяви и много апетитни. От аромата започнаха да му се отделят слюнки.

Бавно пое едно парченце с клечките, като му внушаваше да не падне, и го задъвка. Беше жилаво и изсушено, но толкова време не беше слагал месо в устата си, че му се стори най-вкусното нещо на света. Взе си още едно парче. Въздъхна от удоволствие.

— Ичи-бан, ичи-бан, кълна се в бога! Фуджико се изчерви от радост и му наля саке, за да скрие израза на лицето си. Марико си вееше с ветрило с формата на алено водно конче. Блакторн отпи от виното, изяде още едно парче месо, сипа още саке и церемониално подаде препълнената чашка на Фуджико. Тя отказа, както беше обичаят, но тази вечер той настоя и тя изпи виното до дъно, като леко се задави. Марико също отказа и също бе принудена да пие. Чак тогава той се нахвърли върху фазана, като се опитваше да се владее доколкото можеше. Марико и Фуджико почти не се докоснаха до миниатюрните си порции риба и зеленчуци. Това не го безпокоеше, защото знаеше вече, че жените се хранеха преди или след него, за да могат да съсредоточат вниманието си само върху своя господар.

Изяде целия фазан, три купички ориз и започна да сърба шумно сакето, което също беше израз на добри обноски. За първи път от месеци насам се почувствува сит, По време на яденето бе пресушил шест шишета от топлото вино, а Марико и Фуджико по едно. Бяха се зачервили, кикотеха се и се намираха в стадия на глупостта. Марико се засмя и постави ръка пред устата си.

— Защо не мога да пия саке като вас, Анджин-сан? Вие го пиете най-добре — не съм виждала друг като вас. Ловя бас, че сте най-добрият в цяло Идзу. Бих могла да спечеля много пари, ако заложа на вас.

— Мислех, че самураите не одобряват комара.

— О, така е. Те не са търговци, нито селяни. Но не всички са силни, както би трябвало, и много от тях — как се казва — залагат пари като южните вар… като португалците.

— А жените залагат ли?

— О, да! Много. Но винаги в компания на други дами, и то малки суми, като внимават мъжете им да не научат за това.

Тя весело преведе думите си на Фуджико, която бе по-зачервена и от нея.

— Вашата наложница пита дали англичаните залагат. Обичате ли да залагате?

— Това е наш национален спорт — любим начин да си прекарваме свободното време.

И той им разказа за надбягванията с коне, играта на кегли, борбата на кучета с бик, преследване на дивеч с кучета, надбягвания на хрътки, лов със соколи, боулинг на открито, новооткритите акционерни дружества, за каперството, стрелбата, мятане на стрели по мишени, лотарии, бокс, карти, борба, зарове, дама, домино и панаирите, където можеш да залагаш на цифри върху колелото на съдбата.

— Фуджико пита, остава ли ви тогава време да живеете, да воювате и да спите с жени?

— За това винаги има време.

Очите им се срещнаха за миг, но той не прочете нищо в погледа й — само доволство и прекалено много вино.

Марико го помоли да изпее на Фуджико песента си и той я изпя, а те го поздравиха и казаха, че тона била най-хубавата песен, която изобщо били чували.

— Още саке?

— О, Анджин-сан, не бива вие да наливате, това е женско задължение. Нали ви казах?

— Да. Бихте ли приели още, додзо?

— По-добре да се въздържа. Мисля, че няма да мога да се изправя на крака.

Марико започна да си вее енергично и няколкото косъмчета, изплъзнали се от безупречната й прическа, започнаха да пърхат около ушите й.

— Какви красиви уши имате — не се стърпя той.

— Вие също. Ние с Фуджико-сан намираме, че и носът ви е много правилен, достоен за един даймио.

Той се засмя и им се поклони дълбоко, по японски. Те също му се поклониха. Кимоното на Марико леко се разтвори при това и откри ръба на аленото й долно кимоно и набъбналите й малки гърди, което силно го развълнува.

— Още саке, Анджин-сан?

Той протегна чашата си с твърда ръка, а тя му сипа без да откъсва поглед от чашата, като връхчето на езика й докосваше леко устните — толкова се бе съсредоточила.

Фуджико неохотно прие още една чашка, макар да каза, че вече не усеща краката си. Тази вечер се бе отърсила от тихата си меланхолия и изглеждаше като младо момиче, каквото всъщност беше. Блакторн с учудване забеляза, че съвсем не беше толкова грозна, колкото я мислеше.

Главата на Джодзен се замая. Не от сакето, а от невероятната военна стратегия, която Ябу, Оми и Игураши му описаха най-открито. Само Нага, заместник-командирът и син на най-големия враг, мълчеше и през цялата вечер се държа студено, надменно, без да прегъне гръб, с типичния голям нос на рода Торанага на напрегнатото си лице.

— Изумително, Ябу-сама — не се сдържа Джодзен. — Сега си обяснявам защо пазите всичко в такава тайна. И моят господар също ще разбере. Мъдро, много мъдро. А вие, Нага-сан, мълчахте през цялото време. Бих искал да чуя вашето мнение. Как ви харесва тази нова раздвиженост на войските — тази нова стратегия?

— Баща ми смята, че трябва да се имат предвид всички начини за водене на война, Джодзен-сан.

— А вашето собствено мнение?

— Изпратен съм тук само да се подчинявам, да наблюдавам, да слушам, да се уча, да изпробвам. А не да изказвам мнения.

— Разбира се. Но като заместник-командир — бих добавил като един прочут заместник-командир — смятате ли експеримента за удачен?

— На този въпрос могат да отговорят Ябу-сама или Оми-сан. Или баща ми.

— Но нали Ябу-сама каза, че тази вечер всеки може да говори откровено Какво има за криене? Ние сме приятели. Знаменитият син на знаменит баща би трябвало да има мнение.

Очите на Нага се свиха от присмеха, но той не отговори.

— Всеки може да говори открито, Нага-сан — добави и Ябу. — Какво мислите?

— Мисля, че като се използува изненадата, тази идея може да доведе до спечелването на една схватка или може би на цяла битка. Ала само при условие, че налице е елементът изненада. А след това? — Гласът на Нага беше леденостуден. — След това всички страни ще се възползуват от същата стратегия и огромен брой хора ще умрат съвсем излишно, избити без чест от самураи, които дори няма да знаят кого убиват. Съмнявам се, че като се стигне дотам, баща ми ще разреши използуването на тази стратегия в истинска битка.

— Казал ли е такова нещо? — остро попита Ябу, без да обръща внимание на присъствието на Джодзен.

— Не, Ябу-сама. Изказвам, разбира се, само собственото си мнение.

— Значи не одобрявате мускетния полк? Значи ви отвращава? — попита Ябу начумерено.

Нага го изгледа с безизразните си змийски очи.

— Щом искате мнението ми, най-почтително ви отговарям — да, отвращава ме. Нашите предци винаги са знаели кого убиват или кои ги побеждава. Такъв е бушидо, нашият обичай, обичаят на война, на истинския самурай. По-добрият побеждава. А сега? Как ще докажеш на своя господар доблестта си? Как ще те възнагради за нея? Да стреляш с куршуми, може да е безстрашно, но е също така и глупаво. Къде остава доблестта? Пушките са в разрез с нашия самурайски кодекс. Така се бият варите и селяните. Давате ли си сметка, че мръсните селяни и търговци, дори и ета могат да се бият по този начин. — Джодзен се засмя, но Нага продължи още по-застрашително. — Няколко селяни фанатици могат да избият колкото си искат самураи, стига да имат пушки. Могат да убият дори някой от нас, дори Ишидо-сама, който се стреми да заеме мястото на баща ми.

Джодзен настръхна:

— Ишидо-сама не желае земите на баща ви. Единственото му желание е да запази империята за нейния законен наследник.

— Моят баща не представлява заплаха нито за Яемон-сама, нито за империята.

— Разбира се, но вие говорехте за селяни. Тайко беше селянин по произход. Моят господар Ишидо е бил селянин. Аз също бях селянин. И ронин!

Нага не желаеше да влиза в пререкания. Знаеше, че не може да се сравнява с Джодзен, чието умение да борави с мечове и бойна брадва беше прочуто в цялата страна.

— Не съм искал да обиждам господаря ви, вас или когото ида било, Джодзен-сан. Искам само да кажа, че ние, самураите, трябва да внимаваме селяните никога да нямат пушки — в противен случай никой от нас няма да е — безопасност.

— Търговците и селяните никога няма да ни създадат неприятности.

— Съгласен съм — намеси се Ябу. — Съгласен съм и с част от това, което казвате вие, Нага-сан. Но пушките са съвременно оръжие. Скоро всички битки ще се водят с огнестрелно оръжие. Вярно е, че ще бъдат безславни. Но такава е съвременната война. Ала и при нея ще бъде както винаги — ще побеждават само най-безстрашните самураи.

— Извинявам се, но грешите, Ябу-сама. Какво каза проклетият варварин, кое е основното в тяхната военна стратегия? Той не крие, че всичките им армии се набират от наемни войници. Наемници! Те нямат никакво чувство за дълг към своя господар. Войниците се бият за пари и плячка, за да изнасилват и тъпчат търбусите си. Нали каза, че армиите им се състоят от селяни? Ето какво са донесли пушките на техния свят. И нас ни чака същото. Ако имах власт, още тази вечер щях да отсека главата на варварина и завинаги да забравя всички пушки.

— И вашият баща ли мисли така? — побърза да попита Джодзен.

— Баща ми не казва какво мисли нито на мен, нито на кой да е друг, и вие много добре го знаете. Не говоря от името на баща си — поначало от негово име не говори никой — ядоса се Нага, че изобщо се остави да го въвлекат в разговор. — Изпратен съм тук да се подчинявам, да слушам и много-много да не приказвам. Извинявам се, задето говорих. Нямаше да започна, ако не бяхте настояли. Извинявам се, ако съм ви засегнал, или вас, Ябу-сама, или вас, Оми-сан.

— Няма за какво да се извинявате. Попитах ви за вашето мнение — успокои го Ябу. — Защо трябва да се обиждаме? Това е обсъждане, нали така? Спор между водачи. Значи бихте забранили пушките?

— Да, и мисля, че ще постъпите мъдро, ако държите под око всеки човек във владенията си.

— На селяните са забранени всякакви оръжия. Моите селяни и изобщо хората ми са под много строг контрол.

Джодзен се усмихна лицемерно на стройния младеж, когото ненавиждаше.

— Интересни идеи имате, Нага-сан. Но за селяните грешите. Те са само снабдители на самураите. Не са по-опасни от купчинка тор.

— За момента — поправи го Нага, който вече се владееше е голямо усилие на своята воля и гордост. — Именно затова бих забранил още сега всички пушки. Прав сте, Ябу-сан, че новите времена изискват нови методи. Но имайки предвид думите на този Анджин-сан, този варварин, бих отишъл много по-далеч от сегашните закони. Бих издал укази, според които всеки не самурай, заловен с пушка или търгуващ с пушки, губи веднага живота си, както и на целия си род — на всички поколения. Освен това бих забранил на варварите да ги носят и да ги внасят и стрината. Да, ако имах власт — която нито търся, нито някога ще се домогвам до нея — бих изгонил всички варвари от страната, с изключение на няколко свещеници и едно търговско пристанище, което бих оградил с високи стени и бих охранявал с надеждни самурай. И последно, бих умъртвил веднага този Анджин-сан с неговите пагубни идеи, за да не се разпространят гнусните му знания. Той е равносилен на заразна болест.

— Ех, Нага-сан — обади се Джодзен. — Колко е хубаво човек да е млад. Знаете, ли, моят господар е на същото мнение за варварите. Колко пъти съм го чувал да казва: „Дръжте ги настрана, изгонете ги, изритайте ги в Нагасаки и ги дръжте затворени там.“ Значи бихте убили Анджин-сан? Интересно. И моят господар мрази този варварин. Но на него… — Той млъкна. — Ах, да, хрумна ми нещо хубаво за пушките. Мога ли да докладвам на моя господар идеята ви за нови укази?

— Разбира се. — Нага се поуспокои, след като изговори всичко, което му се бе насъбрало още от първия ден.

— Споделяли ли сте мнението си с Торанага-сама? — заинтересува се Ябу.

— Торанага-сама никога не е искал моето мнение. Надявам се един ден да ме удостои с тази чест, така както направихте вие — незабавно отговори Нага с най-чистосърдечен израз на лицето си, като се надяваше никой да не прозре в лъжата.

— Тъй като това е свободна дискусия, господарю, ще се осмеля и аз да изразя мнението си, че този варварин е истинско съкровище — обади се Оми. — Смятам, че трябва да се учим от него. Длъжни сме да научим всичко за пушките и бойните кораби, защото той много добре ги познава. Трябва да научаваме всичко, което знаят, веднага щом го научат, и още отсега някои от нас трябва да започнат да се учат да мислят като тях, за да можем в най-скоро време да ги изпреварим.

— Че какво толкова знаят те, Оми-сан? — уверено попита Нага. — Ах, да, за пушките и корабите. Какво друго обаче? Как могат да ни навредят? Че сред тях няма ни един самурай! Този Анджин открито признава, че кралете им са убийци и религиозни фанатици. Ние сме милиони, а те са една шепа хора. Та ние с голи ръце можем да ги издушим!

— Този Анджин-сан ми отвори очите за много неща, Нага-сан. Открих, че нашата земя и Китай не са целият свят, а само една малка част от него. Отначало смятах варварина за интересна и забавна вещ, но сега вече съм на друго мнение. Благодаря на боговете, задето ни го изпратиха. Убеден съм, че ни е спасил, и знам колко много неща мога да науча от него. Та той вече ни даде власт над южните варвари и Китай!

— Какво?

— Тайко не успя, защото, изправени човек срещу човек, стрела срещу стрела, те са по-многобройни от нас. Но с пушки и знанията на варварина можем да превземем Пекин.

— С предателството на варварина ли, Оми-сан?

— С неговите знания, Нага-сан, а който вземе Пекин, фактически владее цял Китай. Трябва да свикнем да не се срамуваме да се учим от който и да е.

— А аз казвам, че нищо не ни трябва отвън!

— Без да искам да ви засегна, Нага-сан, ще възразя, че трябва с всякакви средства да отбраняваме тази наша божествена страна. За нас е върховен дълг да пазим уникалното си божествено положение на земята. Та нали само Япония е земя на боговете! Единствено нашият император е от божествен произход. Съгласен съм, че на варварина трябва да му се затвори устата. Но не чрез смърт, а чрез пълна изолация тук, в Анджиро, докато не научим всичко, което знае.

Джодзен се почеса.

— Ще съобщя на господаря си за вашите възгледи. Съгласен съм, че трябва да изолираме варварина. Както и с факта, че ученията трябва незабавно да се прекратят.

Ябу извади от ръкава си свитък пергамент.

— Ето пълен доклад от Ишидо-сама за провеждания експеримент. Когато той пожелае да сложим край на ученията, ние, разбира се, ще се подчиним.

Джодзен прие свитъка.

— А Торанага-сама? Той на какво мнение е?

Погледна към Нага, който премълча, загледан в пергамента.

— Ще имате възможност да го попитате лично за мнението му — отвърна Ябу. — И до него съм написал подробен доклад. Предполагам, че още утре ще потеглите за Йедо? Или може би бихте искали да присъствувате на ученията? Но бързам да ви предупредя, че хората все още нямат достатъчно опит.

— Бих искал да видя едно „нападение“.

— Оми-сан, уредете този въпрос. Вие ще ръководите атаката.

— Да, господарю.

Джодзен се обърна към помощника си и му подаде свитъка.

— Занеси това на Ишидо-сама, Масумото. Тръгни веднага.

— Да, Джодзен-сан.

— Дайте му телохранители, които да го изпратят до границата, и отпочинали коне — обърна се Ябу към Игураши.

Игураши тръгна заедно със самурая. Джодзен се протегна и се прозя.

— Моля да ме извините, но през последните няколко дни съм яздил твърде много. Трябва да ви благодаря за тази изключителна вечер, Ябу-сама. Идеите ви са с голямо бъдеще. Също и вашите, Оми-сан, и вашите, Нага-сан. Ще ви похваля пред Торанага-сама и пред господаря си. А сега, ако ме извините, много съм уморен, а и Осака е далеч.

— Разбира се — съгласи се Ябу. — Как беше в Осака?

— Много добре. Спомняте ли си онези бандити, които ви нападнаха по суша и море?

— Разбира се.

— Отсякохме четиристотин и петдесет глави през същата нощ. Много от тях бяха облечени в униформата на Торанага-сама.

— Ронините нямат никакво чувство за чест. Никакво.

— Някои имат — жегна се Джодзен от оскърблението. Никога не го напускаше срамът, че някога е бил ронин. — Имаше и в сиви униформи. Нито един не се измъкна. До един умряха.

— А Бунтаро-сан?

— Не. Той… — Джодзен замълча. Това „не“ му се изплъзна неволно, но след като вече го бе изрекъл, не съжали. — Не знаем със сигурност — никой не е донесъл главата му. Нищо ли не сте чули за него?

— Нищо — отговори Нага.

— Може да е пленен. А може да са го нарязали на парчета и да са ги разпръснали. Моят господар би искал да узнае съдбата му, ако имате известия. Сега в Осака всичко е наред. Готвим се за събранието. Ще има богати празненства в чест на новата ера и, разбира се, в чест на всички даймио.

— А Тода Хиромацу-сама? — учтиво се поинтересува Нага.

— Старият Железен юмрук е здрав и як както винаги.

— Там ли е още?

— Не. Тръгна с хората на баща ви няколко дни преди мен.

— А домочадието на баща ми?

— Чух, че Кирицубо-сан и Садзуко-сан са помолили да останат при моя господар. Лекарят посъветвал Садзуко-сан да си почине един месен — по здравословни причини, нали знаете. Смята, че пътуването няма да се отрази добре на детето, което очаква. — И добави към Ябу: — Тя нали падна онази нощ, когато потеглихте?

— Да.

— Надявам се, че няма нищо сериозно — разтревожи се Нага.

— Не, Нага-сан, няма — отговори Джодзен, все така загледан в Ябу. — Съобщихте ли на Торанага-сама за моето пристигане.

— Разбира се.

— Добре.

— Новините, които ни донесохте, много ще го заинтересуват.

— Да, видях един пощенски гълъб да кръжи над къщата и после се насочи на север.

— О да, сега имам пощенска служба — доволен каза Ябу, но не добави, че гълъбът на Джодзен бе забелязан и свален от соколите близо до планината, а съобщението разшифровано:

— С ваше разрешение, утре след „нападението“ ще потегля. Нали ще ни дадете отпочинали коне? Не бива да карам Торанага-сама да чака. С нетърпение очаквам срещата си с него. Както и моят господар в Осака. Надявам се, че ще го придружите, Нага-сан.

— Заповядано ми е да стоя тук и тук ще остана. Нага държеше погледа си сведен, но отвътре изгаряше от потисната ярост.

Джодзен слана и придружен от телохранителите си, се заизкачва по хълма към лагера си. Пренареди охраната и заповяда на хората си да спят. Самият той влезе под ниския навес, построен от самураите му, за да го предпази от наближаващия дъжд. На светлината на свещ, под мрежата за комари, отново написа предишното съобщение на тънка оризова хартия и добави:

Постави датата и изгаси свещта. В тъмното се измъкна изпод мрежата, извади един от гълъбите от кафеза и постави посланието в малкото калъфче, прикрепено към крака му. След това внимателно, да не го забележи някой, се промъкна до един от хората си и му подаде птицата.

— Занеси го в храсталака — прошепни топ. — Скрий го някъде, където ще може спокойно да дочака изгрева. Занеси го колкото можеш по-далеч. Внимавай много, на около гъмжи от шпиони. Ако те пипнат, кажи им, че съм те изпратил на пост, но преди това побързай да скриеш гълъба.

Човекът се измъкна безшумно като хлебарка.

Доволен от себе си, Джодзен погледна надолу към селото. В крепостта светеше, както и на отсрещния хълм, където беше къщата на Оми. В къщата под неговата, където живееше варваринът, също се виждаха светлини.

Това пале Нага е прав, помисли си Джодзен и замахна да отпъди един комар. Варваринът е по-страшен от чума.

— Лека нощ, Фуджико-сан.

— Лека нощ, Анджин-сан.

Вратата се затвори след нея. Блакторн свали кимоното си, после набедрената превръзка, облече по-лекото кимоно, е което спеше, пъхна се под мрежата и се опъна по гръб.

Духна свещта. Веднага го обви дълбок мрак. Къщата бе утихнала. Тънките щори бяха пуснати и през тях се процеждаше шумът на прибоя. Луната се криеше зад облаци.

От виното и смеха му се бе доспало, настроението му се приповдигна и той се заслуша в плисъка на вълните, усети как се носи по тях, почувствува, че мислите му се замъгляват. От време на време отдолу, откъм селото, се дочуваше кучешки лай. Трябва да си взема едно куче, реши той и си спомни териера, който имаше у дома. Дали е още жив? Името му беше Грог, но синът му Тюдор го наричаше Ог-Ог.

Ах, Тюдор, момчето ми! Откога не съм те виждал…

Как ми се иска сега да съм при теб — или поне да ти изпратя едно писмо. Чакай да помисля… Как бих започнал?

Скъпи мои, това е първото писмо, което мога да ви изпратя, откак пристигнахме в Япония. Нещата се оправиха и вече се научих да живея според техните нрави. Храната е ужасна, но тази вечер изядох цял фазан и в най-скоро време ще ми върнат кораба. Откъде да започна? Живея в тази странна страна като феодален господар. Имам къща, кон, осем души прислуга, икономка, собствен бръснар и преводач. Избръснат съм гладко и всеки ден се бръсна — техните стоманени бръсначи сигурно са най-добрите в света. Плащат ми пребогато — колкото да изхраня двеста и петдесет японски семейства за цяла година. В Англия това ще се равнява почти на хиляда златни гвинеи годишно. Десет пъти повече, отколкото получавах от холандската компания…

Вратата започна да се плъзга встрани. Ръката му се стрелна към пищова под възглавницата и се приготви. В следващия миг обаче чу шумоленето на коприна и лекото ухание на парфюм.

— Анджин-сан? — разнесе се шепот, изпълнен е обещания.

— Хай? — взираше се той в мрака.

Стъпките се приближиха. Чу звука от коленичене, невидима ръка дръпна мрежата встрани, тя влезе и я спусна отново след себе си. Взе ръката му и я опря първо на гърдите си, после на устните си.

— Марико-сан?

Пръстите й моментално се пресегнаха в тъмнината и докоснаха устните му, за да мълчи. Той кимна, разбрал големия риск, на който се излагаха. Хвана тънката й китка и я притисна до устните си. Другата му ръка потърси в безпрогледната тъмнина лицето й и го погали. Целуна един по един пръстите на ръката й. Косата й се спускаше до кръста. Ръцете му усещаха прекрасната коприна, под която нямаше друга дреха.

Вкуси сладкия-аромат на устните й. Езикът му докосна зъбите й и се разходи по изящните малки уши. Ръката й разхлаби пояса на кимоното му и то се плъзна надолу, както и нейното. Дъхът й замря. Долепи се до него, сгуши се в прегръдките му, дръпна с ръка завивката и ги зави и двамата през глава. Тогава започна да го гали — с ръце и устни, с повече нежност и умение, отколкото бе познавал в живота си.

Глава тридесет и трета

Блакторн се събуди призори. Сам. В първия момент реши, че е сънувал, но парфюмът още витаеше над него и разбра, че не е било сън.

Някой тихо почука.

— Хай?

— Охайо, Анджин-сан, гомен насай.

Прислужницата дръпна вратата и направи път на Фуджико да мине. Тя носеше поднос с чай, купичка оризова каша и оризови сладкиши.

— Охайо, Фуджико-сан, домо — благодари и той. Тя винаги лично му носеше първата храна за деня, отдръпваше мрежата и го чакаше да закуси, докато прислужницата му приготвяше чисто кимоно, чорапи тави и набедрена превръзка.

Той сърбаше чая и се питаше дали Фуджико знае за снощи. Лицето й беше непроницаемо.

— Икага десу ка? Как сте? — попита Блакторн.

— Окагасама де генки десу, Анджин-сан, аната уа? Много добре, Анджин-сан, а вие?

Прислужницата извади чисто бельо и дрехи от скрина, който беше умело прикрит и се сливаше с останалите вещи в облепената с хартия стая, след което ги остави насаме.

— Аната уа йоку немута ка? Добре ли спахте?

— Хай, Анджин-сан, аригато годзиемашита — усмихна се тя и долепи ръка до главата си, с което имитира болка и показа с мимика колко била пияна и колко непробудно спала. — Аната уа?

— Уаташи уа йоку немуру. Спах много добре.

— Уаташи уа йоку немута, Анджин-сан — поправи го тя.

— Домо. Уаташи уа йоку немута.

— Хай. Тайхеньой. Добре. Много добре.

Откъм коридора се дочу гласът на Марико:

— Фуджико-сан?

— Хай, Марико-сан?

Фуджико се приближи до вратата и я открехна. Той не видя Марико и не разбра какво си казаха.

Дано никой не е разбрал. Дано остане тайна само между нас двамата. Може би щеше да е по-добре, ако наистина бе само сън.

Започна да се облича. Фуджико се върна и коленичи да му обуе чорапите.

— Марико-сан? Нан джа?

— Нане мо, Анджин-сан — отвърна тя. — Нищо важно.

После се приближи до таконама — нишата с висящия над нея пергамент с йероглифи и красиво подредени цветя, където винаги стояха мечовете му, и му ги подаде. Той ги затъкна в пояса си. Вече не се чувствуваше смешен с тях, макар да му се искаше да ги носи по-незабелязано.

Беше му обяснила, че са били подарени на баща й преди осем години след кървав бой в Северна Корея, по време на първото нашествие. Японските армии победоносно помели империята и си пробивали път на север. Но когато наближили река Ялу, китайските орди нахлули неочаквано през границата, присъединили се към корейците и унищожили японските войски благодарение на невероятното си числено превъзходство. Бащата на Фуджико бил в ариергарда, който прикривал отстъплението към планините северно от Сеул, където се обърнали отново и се били, докато сразили противника. Тази война и следващата се оказали най-скъпо струващите военни операции, предприемани изобщо някога. Когато тайко починал миналата година, Торанага незабавно заповядал от името на Съвета на регентите остатъците от армиите да се завърнат у дома, за голямо облекчение на повечето даймио, които ненавиждали корейската авантюра.

Блакторн излезе на верандата. Обу си сандалите и кимна на прислужниците, наредили се в стройна редица да му се поклонят, както беше обичаят.

Денят беше мрачен и топъл. Небето бе забулено в облаци и откъм морето духаше влажен вятър. Плочите, поставени за стъпване върху ситния чакъл, с който бе покрита пътеката, бяха влажни от падналия през нощта дъжд.

Отвъд портата го чакаха конете и десетте самураи, които винаги го придружаваха. И Марико.

Вече бе яхнала коня си, облечена в светложълто наметало над нежно-зелени копринени панталони. Лицето й се криеше зад воалетката на широкопола шапка, придържана от жълти панделки, а на ръцете си имаше ръкавици. Дъждобранчето също бе приготвено отстрани на седлото.

— Охайо — поздрави я той официално. — Охайо, Марико-сан.

— Охайо, Анджин-сан. Икага десу ка?

— Окагесама де генки десу. Аната уа?

Тя се усмихна.

— Йой, аригато годзиемашита.

С нищо не показа, че между тях нещо се бе изменило. Но той и не очакваше да получи някакъв знак — поне не пред чужди хора, защото знаеше колко е опасно. Парфюмът й го обгърна и му се прииска да я целуне, тук, пред всички.

— Икимашо — заповяда той, метна се на седлото и махна на предния самурай да тръгва. Подкара коня си бавно и Марико го последва със същото темпо. Щом изостанаха от останалите, той се отпусна малко.

— Марико!

— Хай?

— Хубава сте и много ви обичам — каза той на латински.

— Благодаря, но снощното вино ме кара да се чувствувам не дотам красива, а любов е християнско понятие.

— Хубава сте и сте християнка, а виното не може да навреди на красотата ви.

— Благодаря за красивата лъжа, Анджин-сан.

— Не, аз трябва да ви благодаря.

— Нима? Защо?

— Не питайте защо. Искрено ви благодаря.

— Щом виното и месото ви направиха така топъл, добър и галантен, трябва да кажа на наложницата ви да обърне небето и земята наопаки, но да ви ги набавя всяка вечер.

— Да, бих искал всичко да бъде като снощи.

— Имате необичайно щастлив вид днес. Това е чудесно. Но защо? Защо наистина?

— Заради вас. Знаете защо.

— Нищо не знам, Анджин-сан.

— Нищо ли? — закачи я той.

— Нищо.

Той беше поразен. Бяха съвсем сами, в безопасност.

— Защо моето „нищо“ изтри усмивката от лицето ви?

— Ама че съм глупав! Забравих, че трябва да бъдем крайно предпазливи Но така ми се прииска да говорим за това, и то само защото сме съвсем сами. И, честно казано, исках да ви кажа още много неща.

— Говорите много загадъчно. Не ви разбирам.

Той отново се озадачи.

— Значи не искате да говорим за това? Изобщо?

— За кое, Анджин-сан?

— Тогава какво се случи снощи?

— Снощи минах покрай вратата ви, докато моята прислужница Кой беше с вас.

— Какво!

— Двете с вашата наложница решихме да ви направим по този начин един приятен подарък. Тя ви достави удоволствие, нали?

Блакторн се опита да се съвземе. Прислужницата на Марико беше дребна като нея и по-млада, но далеч не така хубава. Вярно, че беше съвършено тъмно и главата му бе замаяна от виното, но не можеше да бъде прислужницата.

— Не е възможно — каза той на португалски.

— Кое не е възможно, сеньор? — попита тя на същия език.

Той побърза да премине отново на латински, защото придружителите им не бяха много далеч, а вятърът духаше към тях.

— Моля ви, не си правете такива шеги. Никой не ни чува. А и аз все пак мога да различа с кого съм и чий е парфюмът.

— Мислите, че съм била аз? О, не, Анджин-сан. За мен би било чест, но това е невъзможно… дори да искам — не, Анджин-сан. Не съм била аз а Кой, прислужницата ми. Бих била поласкана, но принадлежа на друг, макар и да е мъртъв.

— Да, ама не беше прислужницата ви — преглътна той яда си. — Но нека бъде както вие искате.

— Тя беше, Анджин-сан — опита се да го успокои Марико. — Сложихме й от моя парфюм и й казахме — нито дума, само ще го докосваш. За миг не сме допускали че ще я вземете за мен. Не го направихме, за да ви измамим, а за ваше собствено удобство, защото знаем, че обсъждането на въпроси, свързани с правенето на любов, все още ви притеснява. — Тя го гледаше с невинни кръгли очи. — Нали ви беше приятно? Защото вие на нея сте й доставили голямо удоволствие.

— Не ми е приятно да се правят шеги по повод важни въпроси!

— Към важните въпроси винаги се отнасяме като към такива. Но прислужница с мъж в нощта не е нищо важно.

— За мен вие сте от голямо значение.

— Много ви благодаря. Същото мога да кажа и за себе си, що се отнася до вас. Но прислужница с мъж в нощта е нещо съвсем лично и няма никакво значение. Нощта е дар от нея за него, а понякога и обратното. Нищо повече.

— Никога ли?

— Само понякога. Но тази лична история не заслужава значението, което й придавате.

— Никога?

— Само когато мъжът и жената се съединяват против закона. В тази страна.

Той придърпа коня, най-сетне разбрал причината за нейното упорито отричане.

— Извинете ме. Вие сте права, аз много сгреших. Не биваше изобщо да повдигам този въпрос. Извинете.

— Но за какво се извинявате? За какво? Кажете ми, Анджин-сан, момичето имаше ли кръстче на врата?

— Не.

— Ето, виждате ли! Аз никога не си го свалям. Никога!

— Да, но едно кръстче винаги може да се свали — без да се замисли, изрече той на португалски. — Това нищо не доказва. И то може да се вземе на заем, като парфюма.

— Кажете ми нещо последно: видяхте ли момичето? Видяхте ли го наистина?

— Разбира се! Хайде да забравим, че изобщо съм…

— Нощта беше много тъмна, а луната се криеше зад облаци. Кажете ми истината, Анджин-сан, моля ви. Видяхте ли я наистина?

Разбира се, че я видях, възмутено си каза той. Я помисли пак, дявол да го вземе. Нямаше начин да я видиш. Пък и главата ти беше замаяна. Като нищо може да е бяла прислужницата, но ти реши, че е Марико, защото ти се искаше да е тя и само нея виждаше в съзнанието си, убеден, че и тя иска същото. Ех, че си глупак! Ужасен глупак!

— Всъщност не. Честно казано, трябва да ви се извиня. Как да се извиня?

— Няма защо да се извинявате, Анджин-сан — спокойно отвърна тя. — Нееднократно съм ви казвала, че мъжете никога не се извиняват, дори когато не са прави. А вие имате право. — Погледът й стана закачлив. — Прислужницата ми няма нужда от извинения.

— Благодаря — засмя се той. — Така не се чувствувам чак толкова голям глупак.

— Когато се засмеете, годините бягат от вас. Засменият Анджин-сан отново се превръща в младо момче.

— Баща ми казваше, че съм се родил стар.

— Наистина ли?

— Той така смяташе.

— Какъв човек беше?

— Чудесен. Притежател на кораби и капитан. Испанците го убиха в един град, който се казва Антверпен, когато подложиха града на сеч. Изгориха кораба му. Бях шестгодишен, но си го спомням като едър, висок, добродушен човек със златно-руса коса. По-големият ми брат, Артър, беше едва осемгодишен. — Много нещо е минало през главите ни, Марико-сан.

— Защо? Моля ви, разкажете ми. Моля ви.

— Нищо особено. Всичките ни пари бяха вложени в този кораб и като го загубихме… Скоро след това умря сестра ми. От глад. През 71-ва година имахме глад и чума.

— И ние понякога имаме чумни епидемии. И едра шарка. Колко голямо беше семейството ви?

— Трима души — с готовност заразправя той, за да отвлече вниманието си от другата болка. — Уилия, сестра ми, почина на девет години. Артър — той е следващият по възраст — искаше да стане художник, скулптор, но трябваше да постъпи чирак при един каменоделец, за да ни издържа. Убиха го по време на битката с Армадата. Беше двадесет и пет годишен, нещастният глупак, и взе, че се записа на един кораб, без да има необходимата подготовка. Отиде си на вятъра. Аз съм последният от рода Блакторн. Жената и дъщерята на Артър живеят сега при жена ми. Майка ми е още жива — също и баба Джейкоуба — тя е на седемдесет и пет и е здрава като английски дъб, макар че е ирландка. Поне бяха живи, когато ги оставих преди две години.

Сърцето му отново се присви. Ще мисля за тях, като потегля за към къщи, нареди си той. Дотогава няма да мисля.

— Утре ще имаме буря — продължи той, загледан в морето. — Силна буря. Но след три дни времето ще се оправи.

— Сега е сезонът на бурите. Времето е все облачно и постоянно вали. А когато дъждовете спрат става много влажно. След това започват тайфуните.

Как ми се иска да съм пак в морето, въздъхна той. Бил ли съм изобщо някога в открито море? Кое е истина — Марико или прислужницата?

— Вие рядко се смеете, Анджин-сан.

— Прекалено дълго съм бил в открито море. Моряците са винаги сериозни. Научени сме да дебнем морето. Дебнем го и чакаме да ни се случи най-лошото. Ако за миг само отклоним вниманието си от него, то ще сграбчи кораба и ще го направи на трески.

— Боя се от морето.

— Аз също. Един стар рибар ми каза веднъж: „Човек който не се бои от морето, е осъден да се удави, защото ще излезе в него, когато не трябва. А ние, които се страхуваме от него, ще се давим само от време на време.“ — Той я погледна. — Марико-сан?

— Да?

— Преди малко ме убедихте, че… да кажем, че се убедих. Но сега пак се съмнявам. Кое е истината? Хонто? Трябва да знам.

— Ушите са, за да чувате с тях. Разбира се, че беше прислужницата.

— А мога ли да поискам и друг път да дойде при мен?

— Разбира се. Но един мъдър човек не би поискал пак.

— Защото може да се разочарова?

— Вероятно.

— За мен е трудно да имам прислужницата и да я загубя, да не казвам нищо…

— Лягането е жена е удоволствие. За тялото. Няма за какво да се говори.

— Но как да кажа на една прислужница, че е прекрасна? Че я обичам? Че ми е доставила върховно удоволствие?

— Не е прилично да „обичате“ една прислужница по този начин. Не в тази страна, Анджин-сан. Страстта не е дори за съпруга или наложница. — Очите й се присвиха. — Тя е само за куртизанка като Кику-сан, която е красива и го заслужава.

— Къде мога да намеря това момиче?

— В селото. За мен би било чест да ви посреднича.

— Господи, изглежда, говорите съвсем сериозно!

— Разбира се. На мъжа са му необходими всякакви страсти. Тази дама е достойна за романтична любов — ако можете да си я позволите.

— Какво значи това?

— Тя е много скъпа.

— Но любовта не се купува. Такива жени нищо не струват. Любовта няма цена.

Тя се усмихна.

— Лягането с жена винаги има цена. Винаги. Не непременно в пари, Анджин-сан, но мъжът винаги плаща за това по един или друг начин. Ние наричаме истинската любов „дълг“ и тя е от една душа за друга, затова не се нуждае от такова изразяване — физическо изразяване, с изключение може би на подарък като смъртта.

— Грешите. Защо не мога да ви покажа света такъв, какъвто е!

— Познавам света такъв, какъвто е и какъвто винаги ще бъде. Искате ли пак тази презряна слугиня?

— Да, много добре знаете.

Марико весело се засмя.

— Тогава ще ви я изпратя. По залез слънце. Двете е Фуджико ще я доведем.

— Дявол да го вземе — като нищо ще го направите! И той се присъедини към нейния смях.

— Ах, Анджин-сан, приятно е да ви гледа човек как се смеете. Откак сте в Анджиро, много се променихте. Много.

— Не чак толкова. Но снощи сънувах един сън. И този сън беше самото съвършенство.

— Бог е съвършенство. Понякога съвършенство е един залез или изгряването на луната, или първият минзухар.

— Изобщо не ви разбирам.

Тя вдигна воалетката от лицето си и го погледна в очите.

— Веднъж един друг мъж ми каза: „Изобщо не ви разбирам“, а моят съпруг отговори: „Извинете, господарю, но никой мъж не я разбира. Баща й не я разбира, боговете не я разбират, нито нейният варварски бог, дори майка й не я разбира.“

— За Торанага ли става дума? Торанага-сама?

— Не, Анджин-сан, за тайко. Торанага-сама ме разбира. Той разбира всичко и всички.

— Дори мен?

— И вас много добре ви разбира.

— Много сте сигурна.

— Да, много.

— Той ли ще спечели войната?

— Да.

— И аз съм негов любим васал?

— Да.

— Ще иска ли флота?

— Да.

— А кога ще си получа кораба?

— Няма да го получите.

— Защо?

Сериозността й се стопи.

— Защото ще получите „прислужницата“ си в Анджиро и толкова много ще се търкаляте в леглото, че няма да ви останат сили да отплавате дори на четири крака, дори ако тя ви моли да се качите на кораба и ако Торанага-сама ви нареди да си вървите и да ни оставите на мира!

— Виждате ли каква сте! Както си говорите сериозно, и изведнъж започвате да се шегувате.

— Това е, за да ви изясня някои неща, Анджин-сан. Но преди да ни напуснете, трябва да се срещнете с Кику-сан. Тя е достойна за силна страст. Толкова е красива и надарена! За нея трябва да сте нещо изключително.

— Изкушавате ме да приема предизвикателството.

— Някого не предизвиквам. Но ако сте готов да бъдете самурай, а не… чужденец, ако сте готов да се отнасяте към правенето на любов като към такова — тогава за мен ще е чест да ви посреднича.

— Какво значи това?

— Когато сте в добро настроение, когато сте готов за много специални забавления, помолете наложницата си да ме повика.

— Защо Фуджико-сан?

— Защото е неин дълг да се погрижи за удоволствията ви. Наш обичай е да опростяваме нещата. Възхищаваме се от простотата и затова и мъжете, и жените могат да приемат правенето на любов за това което е: важна страна от живота, без съмнение, но между мъжа и жената има други, много по-важни неща. Например смиреност, уважение, дълг. Дори тази ваша „любов“. Фуджико ви „обича“.

— Не е вярно.

— Би дала живота си за вас. Какво друго може да даде?

Той свали погледа си от нея и се загледа в морето. Вятърът се бе усилил и вълните около брега имаха бели гребени. После пак се обърна към нея.

— Значи двамата с вас няма какво да си кажем?

— Не. Това е най-мъдро.

— А ако не съм съгласен?

— Трябва да сте съгласен. Вие сте тук. Тук е вашият дом.

Атакуващите петстотин самураи препуснаха в галоп в подножието на хълма без никакъв ред, надолу към каменистата долина, където двете хиляди защитници ги чакаха в стегнати редици. Всеки конник бе метнал през рамо по един мускет и бе препасал пояс с куршуми, кремъци и барут. Като на повечето самураи дрехите им бяха пъстроцветна безредица от кимона и дрипи, но оръжието винаги беше най-хубавото, което можеха да си позволят. Единствено Торанага и Ишидо, който гледаше да не остане назад, настояваха войските им да носят униформи и да са спретнато облечени. Всички останали даймио смятаха тази екстравагантност във външния вид за глупаво прахосване на средства и излишно нововъведение. Дори Блакторн бе съгласен с това. Европейските армии никога не носеха униформи — кой крал можеше да си позволи подобен разкош, освен за личната си охрана?

Беше застанал на едно възвишение заедно с Ябу, помощниците му, Джодзен, неговите хора и Марико. Това бе първата цялостна репетиция за атака. Чакаше напрегнат. Ябу беше необичайно стегнат, а Оми и Нага бяха станали крайно изнервени, та чак избухливи. Най-вече Нага.

— Какво им става? — попита Блакторн Марико.

— Може би искат да се представят добре пред господаря си и неговия гостенин.

— И той ли е даймио?

— Не, но е важна личност, един от военачалниците на Ишидо. Ще бъде добре, ако днес всичко мине както трябва.

— Трябваше да ме известят, че ще има такава репетиция.

— И какво щяхте да постигнете? Направили сте всичко, каквото можете.

Така е, мислеше си Блакторн, като наблюдаваше атакуващите. Но още никак не са готови. Ябу, пък и останалите не може да не знаят това. Ако се случи нещо неприятно, всичко е карма, каза си накрая успокоително и намери утеха в тази мисъл.

Нападателите набираха скорост, а отбранителите чакаха строени под знамената на своите водачи, подвикваха подигравателно към „врага“, както биха правили в редовен бой, строени в свободни редици по трима-четирима в дълбочина. Скоро атакуващите ще слязат от конете на разстояние извън обсега на стрелите, а след това най-доблестните воини от двете страни войнствено ще се втурнат напред, за да си хвърлят ръкавица, ще си обявят един на друг родословното дърво и ще изтъкнат своето превъзходство, придружавайки всичко това с най-открити обиди. Ще се разгорят единични схватки, чийто брой постепенно ще нараства, докато най-накрая някой от командуващите ще обяви обща атака и тогава всеки започва да се бие за себе си. Обикновено по-многобройните побеждаваха, след което влизаха в действие резервите и мелето се възобновяваше, докато не се пречупеше духът на някоя от страните и към няколкото страхливци, започнали да отстъпват, не се присъединяваха останалите — тогава започваше поголовна сеч. Предателството не беше изключено. Случваше се цели полкове да преминат на страната на противника по заповед на командира си и там ги приветствуваха като съюзници — винаги с добре дошли, но никога с доверие. Понякога победените командири бягаха, за да прегрупират силите си и отново да се върнат на полесражението. Друг път оставаха да се бият до смърт или най-церемониално си правеха сепуку. Рядко попадаха в плен. Някои предлагаха услугите си на победителя. В едни случаи ги приемаха, но най-често им отказваха. Участта на победения беше смърт — бърза за смелия и позорна за страхливеца. Такъв беше историческият модел на всички боеве в тази страна, дори на великите битки. Войниците бяха като навсякъде, но тукашните бяха по-настървени, по-многобройни, по-готови да умрат за господарите си, отколкото къде да е по света. Грохотът на копитата отекваше в долината.

— Къде е водачът на атакуващите? Къде е Оми-сан? — питаше Джодзен.

— Някъде сред хората си, имайте търпение — отговори Ябу.

— Но къде му е знамето? Защо не е облечен в бойни доспехи с пера? Къде е знамето на командира? Приличат на шайка недостойни бандити!

— Имайте търпение. На всички командири е заповядано да бъдат по възможност по-незабележими. Вече ви обясних. И не забравяйте, че битката е уж в разгара си и това тук е част от целия бой, с резерви и…

— А къде са им мечовете? — не издържа пак Джодзен. — Никой от тях не носи мечове! Самураи без мечове! Нали ще ги изколят!

— Имайте търпение!

Нападателите слизаха от конете си. Първите отбранители се насочиха напред да докажат доблестта си. Срещу тях тръгна същия брой противници. Изведнъж разпокъсаните редици на атакуващите се стегнаха в пет дисциплинирани фаланги, всяка от по четири редици по двадесет и пет души — три напред и две на четиридесет крачки зад тях, като резерва. И нападнаха врага като един. Строени, заковаха рязко по команда и първата редица изстреля оглушителен залп. Писъци, предсмъртни викове. Джодзен и хората му инстинктивно приклекнаха, след което с ужас наблюдаваха как първата редица коленичи и започна да зарежда оръжието си, докато втората стреля над главите им, след това третата, четвъртата. — При всеки залп все по-голям брой бранители падаха по-косени и долината се изпълни с викове, писъци и хаос.

— Избивате собствените си хора — опитваше се Джодзен да надвика оглушителния шум.

— Патроните са халосни, не са истински. Те се преструват, но я си представете, че боят е истински, с истински патрони! Гледайте!

Бранещите се „се съвзеха“ от първоначалния шок. Прегрупираха се и устремно се хвърлиха във фронтална атака. Но дотогава първите редици бяха заредили и по команда отправиха още един залп от клекнало положение, после втората редица стреля права и моментално клекна да зарежда, последвана от третата и четвъртата, и макар много от мускетарите да зареждаха бавно и редиците да загубиха първоначалната си стройност, не беше никак трудно да си представи човек каква поголовна смърт можеха да нанесат добре обучени воини. Контраатаката замря, хората се разпръснаха и отбранителите се оттеглиха уж объркани назад към хълма на наблюдателите. Земята бе осеяна с „трупове“.

Джодзен и самураите му бяха потресени.

— Тези пушки ще пробият всяка линия!

— Чакайте, това още не е краят на боя.

Отбранителите отново се прегрупираха, командирите им започнаха гръмко да ги насърчават за победа, включиха резервите и заповядаха последна всеобща атака. Самураите се втурнаха надолу по хълма, надаващи ужасяващите си бойни викове, напред към противника.

— Този път вече ще ги пометат — обади се Джодзен, повлиян като всички останали от реализма на престорената битка.

И той се оказа прав. Фалангите не удържаха на устрема, разсипаха се и побягнаха, гонени от бойните викове на истинските самураи, въоръжени с мечове и копия, а Джодзен и хората му присъединиха своите презрителни викове към понеслите се смъртоносни полкове. Мускетарите бягаха като чесъноядци, изминаха сто, двеста, триста крачки и изведнъж, по команда, фалангите се прегрупираха, но този път под формата на буквата „Л“. И отново се раздадоха оглушителните залпове. Атакуващите забавиха победния си ход. После спряха, но пушките не замлъкнаха. Накрая и те спряха да стрелят. Играта свърши. Ала всички горе на възвишението знаеха, че в действителност тези две хиляди души биха били избити.

В настъпилата тишина отбранители и атакуващи започнаха да се съвземат. „Труповете“ се надигнаха, събираха оръжието си. Смях и пъшкане. Някои накуцваха. Имаше и тежко ранени.

— Поздравявам ви, Ябу-сама — искрено каза Джодзен. — Сега разбирам какво сте имали предвид.

— Стрелбата не беше едновременна — изръмжа Ябу, макар да беше много доволен. — Още месеци им трябва да се научат.

Джодзен поклати глава.

— И сега не бих ги нападнал. Особено ако стрелят с истински муниции. Никоя армия няма да им устои редиците не могат да останат стегнати. А след това — изсипете обикновени войски и ще ги насвиете от краищата като стар пергамент. — И той благодари на ками че е имал благоразумието да присъствува поне на една атака. — Ужасно беше. За миг си помислих, че е истински бой.

— Заповядано им беше да се бият като в действителност. А сега, ако желаете, може да направите преглед на мускетарите.

— Благодаря. Това е голяма чест.

Защитниците се бяха запътили към лагера си от другата страна на хълма. Петстотинте мускетари чакаха долу при пътеката, която се изкачваше нагоре и после слизаше пак към селото. Бяха се строили начело с Оми и Нага, и двамата отново въоръжени с мечовете си.

— Ябу-сама?

— Да, Анджин-сан?

— Добре, нали?

— Да, добре.

— Благодаря, Ябу-сама. Аз доволен.

Марико го поправи, без да се замисли.

— Доволен съм.

— Извинете. Доволен съм.

Джодзен отведе Ябу настрана.

— Всичко това идея на Анджин-сан ли е?

— Не — излъга Ябу. — Но варварите се сражават по този начин. Той просто обучава хората на зареждане и стрелба.

— А защо не последвате съвета на Нага-сан? Вече сте изстискали знанията му. Защо да рискувате да се разпространят? Той е чумава зараза. Много е опасен, Ябу-сама. Нага-сан е прав — и селяните могат да се бият по този начин. И то с лекота. Отървете се от него още сега.

— Ако Ишидо-сама желае да получи главата му, трябва само да я поиска.

— Аз я искам! Още сега. — Той отново стана рязък. — Говоря от негово име.

— Ще обмисля искането ви, Джодзен-сан.

— И също така от негово име настоявам веднага да отнемете всички пушки на тази войска.

Ябу се намръщи и прехвърли вниманието си върху ротите. Те се приближаваха към хълма в прави, дисциплинирани редици, които изглеждаха донякъде смешни, защото такъв ред не беше нещо обичайно. Заковаха на петдесет стъпки разстояние. Оми и Нага се приближиха сами и отдадоха чест.

— За първо упражнение не беше лошо — каза Ябу.

— Благодаря, господарю — отвърна Оми. Той леко накуцваше, а лицето му беше изцапано, цялото в синини и барутни петна.

— По време на една истинска битка войниците ви нали носят мечове Ябу-сама? — заинтересува се Джодзен. — Самураят трябва да носи оръжието си — в края на краищата мунициите ще свършат.

— Мечовете само ще им пречат, като нападат и се оттеглят. Разбира се, ще ги носят както винаги, за да поддържат изненадата, но ще ги захвърлят още преди първата атака.

— В една истинска битка самураят винаги има нужда от меч. И въпреки всичко съм доволен, че никога няма да използувате тези специални части, нито… — Джодзен за малко да добави „нито тази мръсна подла тактика“, но навреме се овладя. — Или всички ще трябва да се откажем от мечовете си.

— Може и така да стане, Джодзен-сан, ако има война.

— Ще се откажете от своята сабя, Мура-сама? Или дори от подаръка на Торанага?

— Да, за да спечеля боя. Но само за това.

— Ако мускетът заяде или барутът се навлажни, може да ви се наложи да тичате много бързо, за да си спасите главата. — И Джодзен се засмя на собствената си шега. Но Ябу остана сериозен.

— Оми-сан! Покажете му — нареди той.

Оми веднага изкрещя команда, войниците измъкнаха къси щикове от ножниците, висящи почти незабелязани отзад на коланите им, и с едно движение ги наместиха върху дулата на мускетите.

— В атака!

И самураите незабавно се хвърлиха в атака с бойния си вик: „Касигиии!“

Гората от оголена стомана закова на няколко крачки от тях. Джодзен и самураите му се смееха нервно, смутени от неочакваната ярост на войниците.

— Много добре — похвали ги накрая той. Посегна се и докосна един щик. Беше остър като бръснач. — Може и да сте прав, Ябу-сама. Дано никога не се налага да ги използувате в бой.

— Оми-сан — провикна се Ябу. — Стройте ги! Джодзен-сан ще им направи преглед. След това обратно в лагера. Марико-сан, Анджин-сан — след мен.

И той тръгна надолу през редиците, следван от помощниците си, Блакторн и Марико.

— Стройте се до пътеката! Щиковете на място!

Половината се подчиниха веднага, обърнаха се кръгом и отново заслизаха по хълма. Нага и неговите двеста и петдесет самураи останаха по местата ей, а щиковете им все така заплашително стърчаха от пушките им.

Джодзен настръхна.

— Какво става?

— Намирам оскърбленията, които ми нанесохте, за непоносими — злобно изсъска Нага.

— Това са глупости! Не съм ви обиждал — нито вас, нито кой да е друг. Щиковете ви са предизвикателство срещу поста ми! Ябу-сама!

Ябу се обърна от другия край на воинските редици.

— Нага-сан, какво значи това?

— Не мога да простя на този човек обидите, които нанесе на баща ми… и на мен.

— Той е под специална закрила! Не можете да го докоснете! Намира се под закрилата на регентите!

— Моля за извинение, Ябу-сама, но този въпрос засяга само Джодзен-сан и мен.

— Не! Вие сте предоставен на моите заповеди. Заповядвам ви да наредите на хората си да се приберат веднага в лагера!

Никой не помръдна. Закапа дъжд.

— Моля за извинение, Ябу-сама, много моля да ми простите, но това е между нас двамата и каквото и да се случи, аз ви освобождавам от отговорност за моите действия и за действията на моите войници.

Зад гърба на Нага един от хората на Джодзен измъкна сабята си и се хвърли към незащитения му врат. Залп от двадесет мускета му отнесе главата, след което двадесетте коленичиха и започнаха да зареждат. Втората редица зае изходно положение.

— Кой е разрешил истински муниции — изрева Ябу.

— Аз, Йоши Нага-но-Торанага!

— Нага-сан! Заповядвам ви да оставите на мира Небара Джодзен и неговите хора! Веднага се приберете в лагера си, докато докладвам на Торанага-сама за вашето неподчинение!

— Разбира се, че ще го осведомите, и карма си е карма. Преди това обаче, много съжалявам, Ябу-сама но този човек трябва да умре. До един ще умрат. Още сега.

— Аз съм под закрилата на регентите — изпищя Джодзен. — Нищо няма да спечелите, като ме убиете!

— Ще си възвърна достойнството. Ще платите за подигравките си по адрес на баща ми и по мой адрес. Впрочем, така или иначе, ще умрете. Достатъчно ясно ви дадох да разберете това още снощи. А сега видяхте и боя. Не мога да рискувам Ишидо да научи за това. — Той махна към бойното поле. — За този ужас.

— Той вече знае. — Джодзен благослови предвидливостта си, проявена предишната нощ. — Вече знае! Призори му изпратих тайно послание с гълъб. Нищо не печелите, като ме убиете, Нага-сан!

Нага махна към един от хората си, възрастен самурай, който излезе напред и хвърли удушения гълъб в краката на Джодзен. Гълъбът бе последван от отсечената глава на самурая Масумото, изпратен предния ден от Джодзен да отнесе свитъка. Очите му все още бяха отворени, устните — оголили зъбите в гримаса на омраза. Главата се търколи, премина през редиците и спря до един голям камък.

Джодзен изстена. Нага и хората му започнаха да се смеят. Дори Ябу се усмихна. Още един от хората на Джодзен се нахвърли върху Нага, двадесет мускета го надупчиха на решето и стоящият до него самурай, който не бе помръднал, също се строполи смъртно ранен.

Смехът секна.

— Да заповядам ли на хората си да атакуват, господарю — обади се Оми. Колко лесно се оказа да внуши на Нага какво да прави!

Ябу избърса дъждовните капки от лицето си.

— Не, нищо няма да постигнем. Джодзен-сан и хората му са вече мъртви, каквото и да направя. Такава е неговата карма, а Нага-сан си има своята. Нага-сан — провикна се той. — За последен път ви заповядвам да ги пуснете да си вървят!

— Моля да ме извините, но съм принуден да ви откажа.

— Добре тогава. Като свършите, елате да докладвате.

— Да. Трябва да присъствува официален свидетел, Ябу-сама. От името на Торанага-сама и Ишидо-сама.

— Останете, Оми-сан. Ще подпишете смъртното свидетелство и ще го приготвите за изпращане. Аз ще го заверя, Нага-сан.

Нага посочи към Блакторн.

— Нека и варваринът остане като свидетел. Той е отговорен за тяхната смърт, затова нека присъствува.

— Анджин-сан, идете при Нага-сан. Разбирате ли…

— Да, Ябу-сама, разбирам, но защо, моля?

— Ще бъдете свидетел.

— Съжалявам, не разбирам.

— Марико-сан, обяснете му какво значи „свидетел“ — че трябва да присъствува на каквото и да се случи, а след това ме последвайте в крепостта.

Прикривайки задоволството си, Ябу се обърна и тръгна.

— Ябу-сама! Моля ви? Ябууусамааа! — крещеше Джодзен.

Когато всичко свърши, Блакторн се прибра у дома. В къщата цареше тишина, селото бе обвито в дъждовна пелена. Банята не го пречисти. Сакето не можа да премахне горчивия вкус от устата му. Благовонията не пропъдиха смрадта от ноздрите му.

По-късно Ябу изпрати да го повикат. Обсъдиха най-подробно атаката, минута по минута. Присъствуваха Оми, Нага и Марико. Нага както винаги се държеше хладно, само слушаше, много рядко се обаждаше, все още заместник-командир. Никой от тях не бе впечатлен от случилото се.

Работиха до късно след залез слънце. Ябу нареди да ускорят темпото на ученията, веднага да сформират батальон от още петстотин души и още толкова след седмица.

Блакторн се прибра сам у дома, вечеря сам и през цялото време не му даваше мира едно страшно откритие: те нямаха чувство за грях, нито имаха съвест — дори Марико.

През нощта не можа да заспи. Излезе от къщата, а вятърът го дърпаше назад. Поривите му бяха разпенили вълните. Силен повей запрати някаква отломка срещу близката къща. Кучетата виеха към небето и се ровеха в отпадъците. Покритите с оризова слама покриви мърдаха като живи. Щорите се удряха една в друга и хората като безмълвни духове се опитваха да ги затворят и залостят. Приливът беше много висок. Всички рибарски лодки бяха изкарани от водата на безопасно разстояние, много по-навътре на брега от друг път. Всичко беше приковано с летви.

Обиколи брега и се върна обратно в къщата, поднасян от силния напор на вятъра. По пътя не срещна никого. Валеше и скоро се измокри до кости.

Фуджико го чакаше пред верандата, разтърсвана от вятъра, който се опитваше Да отнесе газовата лампа. Всички бяха будни. Слугите пренасяха ценните вещи до ниската кирпичена постройка и каменния навес зад градината. Бурята още не беше застрашителна. Една от керемидите се разхлаби, вятърът се промъкна под стряхата и покривът се разтърси. Керемидата падна и се разби с трясък. Слугите бързаха — едни приготвяха кофи свода, други се опитваха да поправят покрива. Старият градинар Уеки-я, подпомаган от няколко дечица, привързваше нежните фиданки към бамбукови пръчки.

Следващият порив разтърси цялата къща.

— Марико-сан, ще се събори!

Тя нищо не каза. Вятърът я дереше с ноктите си и очите на двете жени сълзяха. Той погледна към селото. По въздуха се носеха отломъци, после вятърът се промъкна под една цепнатина в хартиената стена на някаква къща и за миг цялата стена изчезна — остана да стърчи само дървеният й скелет. Отсрещната стена също не издържа и цялата къща рухна.

Блакторн безпомощно се обърна назад — стената на собствената му стая литна във въздуха и изчезна, след нея и отсрещната. Още секунда, и всички стени вече висяха на парцали. Къщата стана като прозрачна. Подпорите на керемидения покрив обаче издържаха и той не помръдна. Из въздуха хвърчаха постели, фенери и рогозки, гонени от прислугата.

Бурята отнесе всички стени на селските къщи, а някои от къщите все едно, че изобщо не ги беше имало. Зле наранени хора нямаше. Призори всичко утихна и селяните започнаха отново да строят домовете си.

До пладне стените на къщата на Блакторн бяха готови и половината село също бе възстановено. Леките дъсчени стени не изискваха много труд — само върви и дървени щифтове за свързването им, които хората умело издялкваха. Керемидените и сламените покриви се възстановяваха по-трудно, но той видя как жителите на селото си помагаха — усмихнати, чевръсти, очевидно много опитни. Мура се щураше напред-назад по улиците, даваше съвети, наставления, вадеше душите на хората, надзираваше работата им. Качи се и горе при тях да види как вървят работите.

— Мура, вие направихте… — Блакторн си търсеше думите. — Направихте всичко, изглежда, лесно.

— Благодаря, Анджин-сан. Благодаря. Имахте късмет обаче, че не избухнаха пожари.

— Вие често пожари?

— Много се извинявам — „Често ли имате пожари?“

— Често ли имате пожари — послушно повтори Блакторн.

— Да. Но наредих селото да е подготвено. Подготвено — разбирате ли?

— Да.

— Като налетят тези бури…

Мура изведнъж замръзна, с поглед, вперен някъде зад гърба на Блакторн. После се поклони ниско.

Оми се приближаваше с пъргавата си, леко пружинираща походка и погледът му обгръщаше приятелски Блакторн, като че ли Мура не съществуваше.

— Добро утро, Анджин-сан.

— Добро утро, Оми-сан. Добре ли е вашата къща?

— Да, благодаря. — Той погледна Мура и строго занарежда: — Хората да излязат на риболов или на работа в полето. И жените също. Ябу-сама си иска данъците. Да не искате да ме посрамите пред него с мързела си?

— Не, Оми-сама! Моля да ме извините. Веднага ще се погрижа за това.

— Нямаше защо аз да ти казвам какво трябва да се прави. Следващия път няма да си хабя приказките!

— Извинявам се за глупостта си.

И Мура хукна надолу.

— Днес изглеждате добре — обърна се Оми към Блакторн. — Имахте ли неприятности през нощта.

— Днес съм добре, благодаря. А вие?

Оми изрече нещо дълго, но Блакторн почти нищо не схвана, а от всичко, което Оми наговори на Мура, разбра само една-две откъслечни думи.

— Много се извинявам, но не разбирам.

— Хареса ли ви? Как ви хареса вчера? Атаката? Престорената битка?

— А, разбрах. Да, мисля, добре.

— А свидетелствуването?

— Моля?

— Дето бяхте свидетел. Ронинът Джодзен и хората му. — Оми със смях имитира нападение с щик. — Бяхте свидетел на тяхната смърт. Смърт! Разбирате ли?

— А, да. Истина, Оми-сан, аз не обича убиване.

— Карма, Анджин-сан.

— Карма. Днес учения?

— Да. Но Ябу-сама иска само да говори. По-късно. Разбирате ли, Анджин-сан? Само говори, по-късно — търпеливо повтори Оми.

— Само говори. Разбирам.

— Започвате добре да говорите езика ни. Да, много добре.

— Благодаря. Трудно. Малко време.

— Да, но сте способен и упорит човек. Това е важното. Време ще ви дадем, Анджин-сан, не се безпокойте — аз ще ви помогна. — На Оми му стана ясно, че повечето от думите му отпият на вятъра, но това нямаше значение — важно беше Анджин-сан да схване основното. — Искам бъда ваш приятел — добави той и попита много членоразделно: — Разбирате ли?

— Приятел? Разбирам „приятел“.

Оми посочи себе си, после него.

— Искам да бъда ваш приятел.

— А, благодаря. За мен чест.

Оми се усмихна отново, поклони се като равен на равен и си тръгна.

— Да станем приятели? — промърмори Блакторн. — Да не би да е забравил? Аз не съм.

— Ах, Анджин-сан — дотърча Фуджико. — Желаете ли да закусите? Скоро Ябу-сама ще изпрати да ви повикат.

— Не, благодаря. Много разрушено — посочи той къщата.

— Извинете, много съжалявам, но трябва да кажете: „Много ли беше разрушена къщата?“

— Много ли беше разрушена къщата?

— Не много, Анджин-сан.

— Добре. Не ранени?

— Извинете ме, много съжалявам, но правилно е да се каже: „Никой ли не е наранен?“

— Благодаря. Никой ли не е наранен?

— Не, Анджин-сан, никой.

На Блакторн обаче му дойде до гуша да го поправят на всяка дума и сложи край на разговора със заповед:

— Аз съм глад! Храна!

— Да, разбира се, веднага. Много се извинявам, трябва да кажете: „Гладен съм.“ Човек изпитва глад, но е гладен.

Тя изчака той да го произнесе правилно и влезе в къщата.

Блакторн приседна на верандата и се загледа в стария градинар Уеки-я, който почистваше градината от обрулените листа. Из селото се виждаха жени и деца, заети с ремонта на къщите си, и лодки, които излизаха в открито море. Вятърът бе утихнал вече и останалите селяни се бяха запътили към нивите. Интересно какви данъци плащат, почуди се той. Не бих искал да съм селянин в тази страна. Пък и не само тук — навсякъде.

Отначало се бе разстроил при вида на разрушеното село.

— Подобна буря не би засегнала изобщо английските къщи — обясни той на Марико. — Съгласен съм, че беше силна, но защо не строите от камъни и тухли?

— Заради земетръсите, Анджин-сан. Всяка каменна постройка ще се разцепи на две и ще се срути, а хората в нея ще останат погребани под развалините. А така, както са построени нашите къщи, почти не се дават жертви. Ще видите колко бързо ще възстановят всичко.

— Да, но имате пожари. А когато налетят Големите ветрове — тайфуните, какво става?

— Тогава става много лошо.

И тя му обясни за тайфуните, че духат от юни до септември, понякога и по-рано, друг път по-късно. И за другите природни бедствия.

Няколко дни преди това изживяха още един трус, но много лек. Чайникът падна от мангала и го обърна. За щастие въглените бяха загасени. Една от къщите в селото се запали, но пожарът не се разпространи. Блакторн не беше наблюдавал такава умела борба с огъня. А иначе селяните почти не обърнаха внимание на случката, посмяха се и продължиха да си живеят както си знаеха.

— Защо се смеят?

— Ние смятаме, че е много невъзпитано и срамно да се дава израз на силни чувства, особено страх, затова прикриваме всичко с усмивка или смях. Разбира се, всички се боим, но никога не бива да го показваме.

Някои се издават, мислеше си Блакторн.

Небара Джодзен показа страха си. Умря недостойно, разплакан от страх, молещ за милост, а убийството му беше бавно и жестоко. Пуснаха го да бяга, след което го мушкаха с щиковете насред всеобщ смях, после пак го принудиха да бяга и му прерязаха сухожилията. Позволиха му да пълзи и бавно го изкормиха, докато той крещеше неистово, а кръвта му, примесена със слуз, изтичаше. Така го оставиха да умре.

След това Нага прехвърли вниманието си върху останалите самураи. Моментално трима от тях коленичиха, оголиха коремите си и поставиха късите саби пред себе си, готови за ритуалното сепуку. Трима от другарите им застанаха зад тях като секунданти и измъкнаха дългите си мечове с двете дръжки от ножниците, необезпокоявани от Нага и хората му. В момента, в който коленичилите самураи посегнаха към късите си мечове, вратовете им се оголиха и протегнаха, а трите меча изсвистяха и ги обезглавиха с един-единствен удар. Зъбите на падналите глави изтракаха, след което настъпи покой. Мухите не закъсняха.

После други двама коленичиха, а последният застана зад тях. Първият бе обезглавен като другарите си, щом посегна за късия меч. Но вторият каза:

— Аз, Хирасаки Кенко, знам как трябва да умра — как трябва да умре един самурай. — Беше строен младеж, напарфюмиран и почти красив, с бледа кожа, намазана с благовонни масла коса, много спретнат и издокаран. Той вдигна меча си благоговейно и уви донякъде острието в пояса си, за Да го улови по-добре. — Протестирам срещу смъртта на Джодзен-сан и хората му — твърдо заяви той, кланяйки се на Нага. Погледна за последен път небето и се усмихна насърчително на секунданта си. — Сайонара, Тадео. Сбогом.

И заби късия като нож меч дълбоко в лявата страна на стомаха си. После го разпра целия, с две ръце, извади ножа и пак го заби дълбоко, този път над слабините, като рязко го дръпна нагоре. Накълцаните му вътрешност се изсипаха в скута му и докато грозно изкривеното му лице агонизираше, секундантът му сложи край на всичко с един силен удар.

Нага лично вдигна главата за оплетената коса, избърса я от праха и затвори очите. След това нареди на хората си да я измият, увият и изпратят на Ишидо а всички почести, е подробен разказ за доблестта на Хирасаки Кенко.

Последният самурай коленичи. Нямаше кой да му асистира. Беше съвсем младо момче. Пръстите му трепереха и страхът го изяждаше отвътре. Два пъти изпълни своя дълг към другарите си, два пъти нанесе чисти, достойни удари, като им спести изпитанието на болката и срама от страха. Изчака най-скъпия си другар да умре като самурай, да се принесе сам в жертва сред изпълнената е гордост тишина и го обезглави е ненадминато умение. Никога преди не беше убивал.

Очите му се впиха в собствения му меч. Оголи стомаха ей и се замоли да има доблестта на своя любим приятел. Сълзите му напираха, но той напрегна цялата си воля и на лицето му се появи замръзнала, усмихната гримаса. Размота пояса си и уви донякъде острието. И тогава, понеже младежът така добре бе изпълнил своя дълг, Нага махна е ръка на помощника си. Самураят се приближи, поклони се и се представи официално:

— Осараги Нампо, капитан на Торанага-сама, девети легион. За мен ще бъде чест да ви послужа за секундант.

— Икомо Тадео, първи офицер, васал на Ишидо-сама — отвърна младежът. — Благодаря. За мен е чест да ви приема за свой секундант.

Смъртта му беше бърза, безболезнена и доблестна.

Събраха главите. Изведнъж Джодзен отново се върна е писък към живота и е трескави ръце безпомощно се опита да събере вътрешностите си.

Оставиха го на кучетата, довтасали от селото.

Глава тридесет и четвърта

В часа на коня — единадесет часа сутринта, десет дни след смъртта на Джодзен и всичките му самураи, три галери, претъпкани е войници, се показаха иззад полуострова при Анджиро. Торанага слезе на брега. До него крачеше Бунтаро.

— Първо искам да видя учението с атаката, Ябу-сан, с първоначалните петстотин души. Веднага — нареди той.

— Не може ли да го отложим за утре, за да имам време да се подготвя — дружелюбно помоли Ябу, ала отвътре кипеше от ярост заради внезапното пристигане на Торанага и го хвана яд на шпионите му, за гдето не го бяха предупредили. Едва успяха да слязат на брега с почетната стража. — Сигурно сте изморен…

— Благодаря, не съм уморен — рязко го прекъсна Торанага. — И без „защитници“, сложни декори, писъци и престорена смърт — нямам нужда от всичко това. Не забравяйте, стари приятелю, че съм участвувал в достатъчно пиеси „Но“ и сам съм поставил не една, така че имам развито въображение и мога да го използувам. Не съм селянин ронин. Заповядайте, моля, веднага да започнат.

Стояха на брега до кея. Торанага бе обграден от елитната си стража и самураите продължаваха да се изсипват от закотвената галера. Още хиляда, тежко въоръжени, бяха натъпкани в другите две галери, които чакаха недалеч от брега. Денят беше топъл, безоблачен, вълнението — съвсем леко, а хоризонтът бе обвит в мараня.

— Игураши, погрижи се за това.

Ябу едва успя да сдържи гнева си. Откак преди единадесет дни изпрати в Йедо първото си съобщение за пристигането на Джодзен, оттам се получиха само няколко лаконични известия, и то от собствената му шпионска мрежи, а от Торанага — нищо, освен безсистемни и нищо незначещи отговори на все по-настойчивите му сигнали, което го караше да беснее от яд:

Четири дни по-късно:

И вчера — най-сразяващото послание:

— Това не може да означава, че Торанага заминава — объркано се чудеше Ябу.

— Принуждава ви да вземете решение — обади се Игураши. — Каквото и да отговорите, все сте в капана.

— И аз така мисля — додаде Оми.

— Защо не получаваме новини от Йедо? Какво става там с нашите шпиони?

— Имам чувството, че Торанага знае всичко, което става в цяло Кванто — каза Оми. — Може би му е известно и кои са шпионите ни.

— Днес е вече пети ден, господарю — напомни му Игураши. — Всичко е готово за заминаването ви. Искате ли да тръгнете?

Сега на брега Ябу благослови своя кама пазител, който го убеди да послуша съвета на Оми да остане до последния възможен ден.

— Що се отнася до посланието ви, Торанага-сама, което пристигна вчера — нали не заминавате за Осака?

— А вие?

— Аз съм ви признал за свой водач. Естествено е да чакам вашето решение.

— За мен е лесно да взема решение, Ябу-сама, но за вас е много трудно — регентите несъмнено ще ви накълцат на парчета за убийството на Джодзен и хората му. Ишидо е силно разгневен — и с пълно право.

— Не съм го извършил аз, Торанага-сама. Убийството на Джодзен, макар и заслужено, бе извършено въпреки изричните ми заповеди.

— Но добре ви дойде, че Нага-сан ви свърши тази работа, нали? Иначе сам трябваше да се заемете е нея. За сина ми ще поговорим по-късно, а сега да тръгваме — ще разговаряме, докато се изкачваме към мястото на ученията. Да не губим време. — И Торанага тръгна е характерната си бърза крачка, следван плътно от охраната си. — Да, дилемата ви, стари приятелю, е много голяма. Ако отидете, губите главата си, Идзу и, разбира се, целият род Касиги ще свърши на площадката за екзекуции. Ако останете, Съветът ще ви заповяда да се самоубиете. — Той му хвърли кос поглед. — Може би трябва да постъпите както намекнахте последния път, като бях в Анджиро. С удоволствие ще ви послужа като секундант. Възможно е главата ви да смекчи настроението на Ишидо, като се срещнем.

— Главата ми няма никаква стойност за Ишидо.

— Не съм съгласен е вас.

В този момент ги настигна Бунтаро.

— Извинете, господарю, къде ще заповядате да разположа хората?

— На платото. Установете там постоянния ви лагер. С мен в крепостта остават двеста души охрана. Щом се разпоредите, върнете се пак при мен. Искам да присъствувате на ученията.

И Бунтаро забърза назад.

— Постоянен лагер? Тук ли оставате?

— Не, само хората ми. Ако атаката се окаже толкова внушителна, колкото ми докладваха, ще сформираме девет батальона от по петстотин души.

— Какво?

— Да. Доведох ви с мен още хиляда специално подбрани самураи. Също и предостатъчно барут и куршуми. Останалото ще пристигне през седмицата с още хиляда души.

— Ще имаме девет батальона?

— Да. Ще образуват един полк. Бунтаро ще поеме командуването на полка.

— Може би по-добре аз да се заема с това. Той ще…

— О, вие забравяте, че след няколко дни се събира Съветът. Как ще командувате полка, ако заминете за Осака? Не сте ли готов за пътуването?

Ябу помълча известно време.

— Ние сме съюзници. Разбрахме се, че вие сте водачът, и препикахме съглашението. Аз съм се придържал към него и продължавам да го спазвам. Сега е мой ред да попитам — какви са вашите планове? Ще воюваме ли, или не?

— Никой не ми е обявил война. Поне засега.

Ябу умираше от желание да измъкне от ножницата меча си Йошитомо и да разплиска кръвта на Торанага в калта — веднъж и завинаги, пък каквото ще да става. Усещаше дъха на охраната в непосредствена близост до себе си, но вече не го бе грижа.

— Съветът не означава ли и вашата смърт? Вие сам казахте. Щом се съберат, ще трябва да им се подчините.

— Разбира се…

Торанага махна на охраната си да се отдръпне малко назад и се облегна удобно на меча си, разтворил широко късите си, яки крака.

— Тогава какво решавате? Какво предлагате?

— Първо да видя една атака.

— А след това?

— Ще отида на лов.

— А в Осака ще ходите ли?

— Разбира се.

— Кога?

— Когато ми е удобно.

— Искате да кажете, че когато е удобно на Ишидо ли?

— Искам да кажа, когато на мен ми е удобно.

— Ще ни изолират. Не можем да се бием с цяла Япония дори с полк като нашия, пък и не е възможно да го обучим за десет дни.

— Така е.

— Тогава?

— Какво точно стана о Джодзен и Нага-сан?

Ябу му разказа всичко, като пропусна само факта, че Нага бе ловко подведен от Оми.

— А моят варварин? Как се държи Анджин-сан?

— Добре, много добре.

Ябу му разказа за опита за сепуку първата вечер я как умело го бе склонил да постигнат взаимно съгласие.

— Умно — бавно изрече Торанага. — Никога не бих допуснал, че ще се опита да извърши сепуку. Интересно.

— Имахме голям късмет, че Оми-сан е бил нащрек.

— Да.

Ябу нетърпеливо чакаше да чуе още нещо, но Торанага мълчеше.

— Онази новина, дето ви я изпратих — че Ито-сама ще стане регент — не издържа накрая Ябу. — Знаехте ли я вече?

Торанага не му отговори веднага.

— Бях дочул нещо. Ито-сама е най-подходящият избор за Ишидо. Нещастният глупак винаги си е падал по почестите. Голяма двойка ще бъдат.

— Но неговият глас ще ви унищожи, независимо какъв е.

— Да, ако Съветът се събере.

— А, значи наистина имате нещо предвид?

— Винаги имам нещо предвид, дори няколко неща — не сте ли разбрали вече? Но вие какво възнамерявате да правите, съюзнико? Ако ще тръгвате — тръгвайте. Ако ще останете, останете. Избирайте.

И той продължи напред.

Марико подаде на Торанага свитък е гъсто изписани йероглифи.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Да, господарю. — Тя се чувствуваше зле в задушната каюта и не й беше приятно, че отново е на галерата, дори когато бе закотвена в пристанището. — Много от нещата във военния наръчник се повтарят, но аз водих бележки всяка нощ и записвах всичко по реда на случилото се или поне така се опитвах. Това е по-скоро дневник на казаното и станалото, откак ни напуснахте.

— Добре. Чел ли го е някой?

— Поне аз не знам такова нещо. — Тя започна да си вее с ветрилото. — Наложницата и прислугата на Анджин-сан са ме виждали да го пиша, но аз го държах заключен.

— Какви са вашите изводи?

Марико се поколеба. Огледа каютата и кръглото прозорче.

— На кораба са само мои хора, а тук долу сме сами.

— Да, господарю. За момент си спомних думите на Анджин-сан, че на кораба тайни няма. Много се извинявам. — Тя се замисли за миг, после уверено продължи. — Полкът на мускетарите ще спечели една-единствена битка. Варварите могат да ни разбият, ако стоварят оръдия на брега. Трябва ви и варварска флота. Досега знанията на Анджин-сан се оказаха от огромно значение за нас — до такава степен, че трябва да се запазят в пълна тайна — само за вашите уши. Ако попаднат във вражески ръце, ще се окажат смъртоносни за вас.

— Кой ги владее в момента?

— Ябу-сан знае много, но Оми-сан знае попече от него — той има най-силно развита интуиция. Също Игураши-сан, Нага-сан и войските — войниците, разбира се познават стратегията, но не и тънкостите, и съвсем не владеят политическите и общите познания на Анджин-сан. Най-много знам аз. Записала съм всичко, което е казал, питал или коментирал, господарю. Най-старателно. Той, разбира се, не ни е съобщил само някои неща, по познанията му са обширни, а паметта му е почти безупречна. Ако проявите търпение, ще може да ви даде пълна картина за света, обичаите, опасностите. — Ако говори истината.

— А говори ли я?

— Според мен — да.

— Какво е мнението ви за Ябу?

— Ябу-сан е жесток човек, без задръжки. Не запита нищо освен собствените си интереси. Дълг, вярност, традиции — всичко това са за него празни думи. В мислите му се долавят проблясъци на голяма хитрост, дори остър ум. Еднакво е опасен и като съюзник, и като враг.

— Дотук изтъкнахме само положителните му черти. Кои са недостатъците му?

— Лош управител. Селяните му биха въстанали, ако имаха оръжие.

— Защо?

— Данъците са непоносими. В пълен разрез със закона. Взема седемдесет и пет части на всеки сто от ориза, рибата и цялата продукция. Наложил е данъци върху глава, земя, лодка — всяка продажба, всяка бъчонка саке, всичко в Идзу се облага е данъци.

— Може би ще е добре да наема или него, или управителя му за Кванто. Впрочем какво върши тук, си е негова работа. Селяните няма как да се доберат до оръжие, така че безпокойствата са излишни. Можем да използуваме опита му, ако стане нужда.

— Но, господарю, законната граница е шестдесет части!

— Беше. Тайко нареди така, а той е мъртъв. Какво друго ще ми кажете за Ябу?

— Храни се оскъдно, здравето му на пръв поглед е добро, но Суво, масажистът, мисли, че бъбреците му не са в ред. Има освен това странни наклонности.

— Какви?

Тя му разказа за Нощта на писъците.

— От кого научихте за това?

— От Суво. Също и от съпругата и майката на Оми.

— И бащата на Ябу е имал обичая да вари враговете си. Загуба на време. Но мога да разбера нуждата му да го прави от време на време за разтоварване. А племенникът му Оми?

— Много е хитър. Много умен. Изцяло предан на чичо си. Изключително способен, полезен васал.

— Семейството му?

— Майка му — е доста строга съм съпругата му Мидори. Съпругата му е самурай — добра и силна. Всички са верни васали на Ябу-сан. В момента Оми-сан няма наложници, макар че Кику, най-известната куртизанка в Идзу, му е почти като наложница. Ако можеше да откупи договора й, мисля, че би я взел в дома си.

— Би ли ми помогнал срещу Ябу, ако поискам това от него?

Тя се замисли. После поклати глава.

— Не, господарю. Едва ли. Според мен той е верен васал на чичо си.

— Нага?

— По-добър самурай от него няма. Веднага прозря каква опасност представляват за вас Джодзен и хората му и задържа положението в безизходица, докато не се посъветва с вас. Макар че ненавижда мускетния батальон, води най-старателно ученията и дава всичко от себе си, за да ги обучи изрядно.

— А според мен е глупак — оставил се е Ябу да го изиграе.

Марико оправи някаква невидима гънка в кимоното ей и премълча. Торанага си вееше с ветрилото.

— Как е Анджин-сан?

Тя очакваше въпроса, но когато й го зададоха, всички умни забележки, които имаше намерение да поднесе, изчезнаха от главата й.

— Е?

— Трябва да съдите за него по ръкописа, който ви дадох, господарю. В някои отношения е невъзможно да го възприеме човек. Разбира се, образованието му и общата му култура се различават коренно от нашите. Много е сложен и за нас — за мен е невъзможно да го разбера. Беше много открит с мен, но се промени много от нощта, когато се опита да направи сепуку. Стана потаен.

Тя му разправи какво бе казал и направил през онази Нощ Оми и за обещанията на Ябу.

— Казвате, че Оми го спря, а не Ябу?

— Да.

— И Ябу след това последва съвета на Оми?

— Точно така, господарю.

— Значи Оми му е главният съветник. Интересно. Но Анджин-сан, разбира се, не очаква от Ябу да сдържи обещанието си?

— Напротив, абсолютно му вярва.

Торанага се засмя.

— Ама че детинщина!

— За жалост християнската „съвест“ е дълбоко загнездена в него. Няма да може да избегне своята карма, част от която е пълната му зависимост от омразата му към убийството, както той се изразява, на „невинни хора“. Дори — смъртта на Джодзен му направи потресаващо впечатление. Много нощи след това не спа и по цели дни не разговаряше е никого.

— Тази „съвест“ отнася ли се за всички варвари?

— Не, макар че би трябвало да важи за всички християни.

— Ще я изгуби ли някога?

— Не мисля. Но ако я изгуби, ще бъде безпомощен като дете.

— Наложницата му?

Тя му разказа всичко.

— Добре. — Доволен бе от избора си на Фуджико и че планът му бе потръгнал така добре. — Много добре. Чудесно се е справила с пищовите. Как са навиците му?

— Предимно нормални, като се изключи някаква изумителна стеснителност относно всичко, засягащо правенето на любов, и странно нежелание да обсъжда въпроси, свързани с най-обикновените човешки функции. — Описа също необичайната му нужда от усамотяване, отвратителния му вкус към храните. — В повечето останали отношения е внимателен, разумен, наблюдателен, способен ученик, много любопитен, що се отнася до нас и обичаите ни. Всичко съм описала в доклада си, но съвсем накратко. Обясних му нашия начин на живот, история, тайко и проблемите, които разяждат империята в настоящия момент.

— А и за наследника ли?

— Да, господарю. Не биваше ли?

— Не, правилно сте постъпили. Наредено ви беше да го просветите. Докъде стигна с японския?

— Задоволително, като се имат предвид обстоятелствата. След време ще говори доста Добре. Надарен ученик е, господарю.

— А правенето на любов?

— Една от прислужничките — незабавно отговори тя.

— Той ли я избра?

— Не, наложницата му я изпрати.

— Е, и?

— Доколкото разбрах, и двете страни са останали доволни.

— Значи не й е било трудно?

— Не, господарю.

— А съразмерен ли е?

— Момичето каза: „О, много, да.“ Използува израза „Силно надарен“.

— Отлично. Поне в това отношение кармата му е добра. Това е проблемът на повечето мъже — на Ябу например, също и на Кияма. — Той прехвърли поглед върху ръкописа и затвори рязко ветрилото си. — А вие, Марико-сан? За себе си какво ще кажете?

— Добре съм, господарю, благодаря. Много се радвам, че изглеждате така добре. Мога ли да ви поздравя е раждането на вашия внук?

— Да, благодаря. Много съм доволен. Момчето е добре оформено и има здрав вид.

— А Генджико-сан?

— Здрава както винаги — изгрухтя Торанага, сви устни и се замисли. — Може би ще ми препоръчате някоя дойка. — Обичайно беше синовете на важни самураи да имат дойки, за да могат съпругите им да се грижат само за тях и домовете им, докато дойката поемаше изцяло грижите по детето, за да израсне то силно и да бъде достойно за родителите си. — Боя се, че ще ни е много трудно да се спрем на подходяща жена. Генджико-сан не е от най-лесните господарки, както сигурно ви е известно.

— Убедена съм, че ще намерите подходяща жена, господарю. Аз също ще помисля — отговори Марико, която знаеше прекрасно, че би било глупаво да дава какъвто и да било съвет, защото още не се беше родила жената, която да може да задоволи едновременно и Торанага, и снаха му.

— Благодаря ви, Марико-сан. Но за себе си какво ще кажете?

— Благодаря, господарю, добре съм.

— Как е християнската ви съвест?

— Не съм имала конфликти, господарю. Никакви. Изпълнила съм всичко, както бихте желали. Вярвайте ми.

— Идвали ли са тук свещеници?

— Не, господарю.

— Имате ли нужда от свещеник?

— Добре ще е да се изповядам, да взема причастие и да получа благословия. Да, да си призная, много бих искала да се изповядам и да получа благословия.

Торанага я изгледа вторачено. Очите й бяха искрени.

— Добре сте се справили, Марико-сан. Моля ви да продължите в същия дух.

— Да, господарю, благодаря. Още нещо. — Анджин-сан има голяма нужда от граматика и речник.

— Изпратил съм човек при Цуку-сан да ги вземе. — Тя се намръщи. — Мислите, че няма да ги даде ли?

— Ще се подчини, разбира се. Но може би не с бързината, която ви е угодна.

— Скоро ще разбера — заплашително изрече Торанага. — Остават му само тринадесет дни.

Марико се стресна, но нищо не разбра.

— Моля, господарю?

— Тринадесет. Ах, да. — небрежно додаде той, замаскирайки неволното си недоглеждане. — Като бяхме на португалския кораб, той ме помоли да му разреша да посети Йедо. Съгласих се при условие, че това стане в близките четиринадесет дни. Останаха тринадесет. Нали онзи бонза, пророкът — как му беше името? — Моисей, останал четиринадесет дни в планината Да събира заповедите на „бога“, издялани върху камък?

— Да, господарю.

— Вярвате ли, че това наистина се е случило?

— Да. Но не разбирам нито как е станало, нито защо.

— Обсъждането на тези „божи“ работи е загуба на време, както ми изглежда.

— Ако търсите факти, тогава е така.

— А докато чакахте речника, не се ли опитахте да съставите подобен?

— Да, Торанага-сама. Боя се обаче, че не е много сполучлив. За жалост разполагах с много малко време, толкова проблеми възникнаха. Тук, навсякъде — натъртено завърши тя.

Той кимна в знак на съгласие, съзнавайки, че тя би дала мило и драго, за да може да му зададе някои въпроси: за новия Съвет, за назначаването на Ито, за присъдата над Нага, дали войната е неизбежна.

— Имаме щастие, че съпругът ви отново е при нас. Ветрилото й замря.

— Не мислех, че ще успее да избяга. Изобщо не допусках. Всеки ден съм казвала по една молитва и съм кадила тамян за вечна му памет. — Сутринта Бунтаро й разправи как друг отряд войници на Торанага прикрил бягството му от брега и той се добрал безпрепятствено до края на града. Там го чакали петдесет негови хора с отпочинали коне, всички предрешени като бандити, бързо стигнали до планините по малко известни пътеки и потеглили направо към Йедо. На два пъти преследвачите му го настигали, но не били достатъчно многобройни, за да го хванат, и той успявал с бой да си пробие път. Веднъж попаднал в засада и загубил почти всичките си хора — останали му само четирима, но отново се измъкнал и се скрил навътре в горите. Пътувал само нощем, а през деня спял. Хранели се с горски плодове, пиели вода от реките, отмъквали от отдалечени къщи по малко ориз и отново в галоп, а преследвачите им били все по петите. Двадесет дни му трябвали, за да се добере до Йедо. Само двама от хората му останали живи. — Истинско чудо наистина. Мислех, че са ме обладали ками, като го съзрях редом с вас на брега.

— Умен е. Силен и умен.

— Мога ли да ви попитам какви новини имате за Хиромацу-сан, господарю? Също и за Кирицубо-сан и Садзуко-сан?

Торанага уклончиво разказа как! Хиромацу се завърнал в Йедо в деня, преди той самият да потегли насам, а дамите му решили да останат в Осака. Причината за забавянето била здравословното състояние на Садзуко. Нямаше защо да съобщава подробности. И двамата много добре знаеха, че това е просто общоприета формула и че генерал Ишидо никога не би допуснал да му се изплъзнат две такива Ценни заложнички, след като бе изтървал Торанага.

— Шигата га най — завърши той. — Карма. Нищо не може да се направи.

— Да.

Той взе ръкописа.

— А сега ще прочета това. Благодаря ви, Марико-сан. Много добре сте се справили. Моля ви призори да доведете Анджин-сан в крепостта.

— Торанага-сама, тъй като моят господар е вече тук, Трябва…

— Съпругът ви вече даде съгласието си, докато съм тук, да продължите да ми служите като преводач. Така че и през следващите дни задълженията ви към Анджин-сан ще бъдат на преден план.

— Но, Торанага-сама, трябва да уредя дом за своя господар. Ще му трябват слуги и къща.

— За момента това ще е загуба на време, пари и усилия. Ще остане заедно е войските или ако предпочита, да отиде да живее в къщата на Анджин-сан. Както желае. — Той забеляза, че тя пламна от недоволство. — Нан джа?

— Моето място е до моя господар. Да му служа.

— Мястото ви е където аз искам да бъдете.

— Да, разбира се, моля да ме извините.

— Разбира се.

Тя излезе, а той внимателно прочете свитъка. Също и военния наръчник. После отново се върна към някои места в ръкописа. Прибра и двата документа на сигурно място, постави пазачи пред каютата и се качи на палубата.

Разсъмваше се. Денят обещаваше да бъде топъл и облачен. Отложи срещата с Анджин-сан, която бе насрочил, и отиде на кон до платото, придружен от сто самураи. Там взе със себе ей соколарите и три сокола и ловува в радиус от двадесет ли. До обед хвана три фазана, два големи горски бекаса, един заек и връзка пъдпъдъци. Единият фазан и заека изпрати на Анджин-сан, останалото взе със себе си в крепостта. Някои от самураите му не бяха будисти и той се отнасяше снизходително към навиците им в храненето. Самият той хапна студен ориз с пастет от риба и мариновани водорасли е джинджифил. След това се сви на пода и заспа.

Късно следобед Блакторн весело си подсвиркваше в кухнята. Около него се суетяха главният готвач, готвачът на зеленчуци, готвачът на риба и помощниците им — до един усмихнати, но вътрешно ужасени, че господарят им се намира в кухнята заедно с господарката и защото тя им бе съобщила, че той ще им окаже честта да им покаже как се готви по негов вкус. А най-вече ги ужасяваше заекът.

Блакторн вече бе окачил фазана под стряхата на складовото помещение с наставлението никой — никой! — да не го докосва.

— Добре ли разбраха, Фуджико-сан? Никой пипа — само аз — с престорена сериозност повтори той.

— О, да, Анджин-сан. Разбрах. Много се извинявам, но правилно е да се каже: „Никой да не пипа освен мен.“

— А сега — обърна се той към всички — демонстрация на финото изкуство да се готви. Урок първи.

— Додзо гомен насай? Извинете, моля — не разбра Фуджико.

— Миру. Гледайте.

Отново се почувствува млад — едно от първите задължения в детството му се състоеше в това да се почиства дивечът, защото двамата с брат си бракониерствуваха при огромен риск в именията около Чатъм. Избра един дълъг, извит накрая нож. Готвачът на суши11 пребледня. Това бе любимият му нож, със специално наточен ръб, за да бъдат резените риба винаги безупречни. Всичките му подчинени знаеха това и затаиха дъх. Усмивките им станаха, още по-широки, за да прикрият притеснението, което изпитваха заради него, а той също се ухили до уши, за да не издаде срама си.

Блакторн разпори корема на заека и внимателно извади целия стомах с вътрешностите. На една от младичките прислужнички й призля и тя безмълвно изтича навън. Фуджико реши да я глоби една месечна заплата, а същевременно страшно й се прииска и тя да беше селянка с да може да избяга, без да се посрами.

Те гледаха потресени как той отрязва Долната част от краката, после започна да бута двата предни крака обратно в кожата, като по този начин я отделяше от месото. Същото Направи и със задните крака — умело ги препъхна през коремния процеп, след като бяха оголени, и с рязко, сръчно движение съблече кожата през главата, сякаш беше старо зимно палто. Постави почти одраното животно на масата за рязане и го обезглави, като остави главата с изцъклените трогателни очи да виси за кожата. Отново я обърна с косъма навън и всички в кухнята въздъхнаха с облекчение. Той обаче не чу въздишката, тъй като съсредоточено разрязваше месото на порции. Още една прислужница напусна незабелязано кухнята.

— А сега ми трябва тенджера — погледна ги той с най-сърдечна усмивка.

Никой не му отговори. Само го следяха със същите замръзнали усмивки. Тогава той съзря в ъгъла голям железен казан. Беше изрядно чист. Вдигна го с окървавените си ръце, напълни го с вода от дървената бъчва и го закачи над огнището, издълбано в пръстения под и заградено с камъни. После хвърли вътре парчетата месо.

— А сега малко зеленчуци и подправки.

— Додзо? — попита с пресъхнало гърло Фуджико. И тъй като не знаеше как Да обясни на японски какво му трябва, огледа кухнята и откри в една плетена кошница няколко моркова и корени, приличащи на ряпа. Изчисти ги, наряза ги, прибави ги към супата, сложи сол и наля от тъмния соев сос.

— Трябват ми още лук, чесън и вино.

— Додзо? — все така безпомощно питаше Фуджико.

— Котаба ишримадзен. Не знам думите. Тя не го поправи, само взе една лъжица и му я подаде. Той поклати глава.

— Саке.

Помощник-готвачът се оживи и му подаде малка дървена бъчонка.

— Домо.

Блакторн сипа една чаша и за всеки случай добави още една. Много му се искаше да надигне бъчонката и да отпие направо от нея, но знаеше, че беше невъзпитано, а още повече да го пие студено, в кухнята, без нужната церемониалност.

— Ах, Исусе, какво не бих дал за една бира!

— Додзо годзиемашита, Анджин-сан?

— Котаба ишримадзен, но вареното ще стане божествено. Ичи бан, нее — посочи той кипящия казан.

— Хай — съгласи се учтиво тя, без да е убедена.

— Окуру цукай аригато Торанага-сама. Изпратете човек да благодари на Торанага-сама.

Никой не поправи японския му.

— Хай.

Щом той излезе, Фуджико хукна към тоалетната — малка къщичка в чудесен стил, построена отделно от входа на градината. Не можеше да сдържи повече гаденето.

— Не ви ли е добре, господарке — обезпокои се личната и прислужница Нигацу. Тя беше на средна възраст, кръгла като топка и се бе грижила за Фуджико през целия й живот.

— Върви си. Но преди това ми донеси чай. Не, недей — за това ще трябва да влезеш в кухнята. Ох, ох!

— Чай има и тук, господарке. Сетихме се, че може да поискате, и възварихме един чайник на друг мангал.

— Колко си досетлива — ощипа Фуджико ласкаво кръглата й буза. Втора прислужница се завтече да й вее с ветрило. Тя си избърса устата с книжна салфетка и с облекчение приседна на възглавниците върху верандата. — Сега вече съм по-добре.

Свежият въздух, прохладната сянка, топлото следобедно слънце, пърхащите пеперуди, морето далече долу — спокойно и проблясващо — всичко я караше да се чувствува по-добре.

— Какво става господарке? Не смеем дори да надникнем в кухнята.

— Няма нищо. Господарят… той… нищо, нищо. Навиците му са малко особени, но такава е нашата карма.

Тя погледна встрани — главният готвач се задаваше с раболепен вид през градината и сърцето й се сви. Той се поклони официално — стегнат, дребен човечец с големи крака и много изпъкнали зъби. Още преди да е отворил уста, Фуджико се усмихна напрегнато и нареди:

— Поръчай в селото нови ножове, ново котле за варене на ориз, дъска за рязане и бъчви за вода — всичко, каквото смяташ за необходимо. А тези, които господарят употреби сега, ги отдели настрана за негово лично ползуване. Ще му отделите също така специално място в кухнята, а ако трябва, ще построите дори отделна кухня, където да може да си готви, ако желае. Докато се научите.

— Благодаря, Фуджико-сан. Много се извинявам, че ви прекъсвам, съжалявам много и моля за прошка, но познавам един чудесен готвач от съседното село. Не е будист и дори е бил в Корея с войските, така че знае да… как се… как да готви по вкуса на господаря. Много по-добре от мен.

— Когато ми потрябва друг готвач, ще те уведомя. Щом видя, че не се справяш или нещо хитруваш, ще ти го кажа. А дотогава оставаш главен готвач. Прие тази служба за срок от шест месеца.

— Да, господарке — отвърна готвачът с външно достойнство, но отвътре трепереше, защото с господарка като Фуджико-но-Анджин шега не биваше. — Моля да ме извините, но бях нает да готвя. Горд съм да бъда готвач. Но не съм приел да бъда — касапин. Касапите са ета. Разбира се, не можем да допуснем един ета тук, но този готвач, за когото ви казах, не е будист като мен, като баща ми, неговия баща и неговия преди това, господарке, а те никога… никога… Моля ви, този нов готвач ще…

— Ще готвиш, както си готвил досега. Намирам кухнята ти за великолепна, достойна за един майстор-готвач от Йедо. Дори изпратих една от рецептите ти в Осака, на Кирицубо-сан.

— О, благодаря. Това е голяма чест за мен. Коя именно, господарке?

— За пресните змиорки с медуза, скариди и мъничко соев сос. Много добре ги приготвяш. Отлично. По-добре сготвени не съм яла никъде.

— Благодаря ви, господарке — топеше се той от удоволствие.

— Разбира се, супите ти не са дотам добри.

— Ах, много се извинявам.

— Но този въпрос ще обсъдим двамата с теб друг път. Благодаря, готвачо — опита се тя да го отпъди, но дребното човече упорито не се помръдна.

— Ах, господарке, много се извинявам, но ох ко, най-почтително… ако господарят… когато господарят…

— Когато господарят ти нареди да сготвиш, да заколиш или нещо друго, ще се втурваш презглава да изпълняваш заповедите му. На минутата! Като един верен слуга. Но тъй като сигурно ще ти отнеме много време, докато се научиш, уреди временно с този готвач да идва през редките дни, когато господарят може да поиска сготвено по негов маниер.

Честта на готвача бе спасена и той се усмихна и поклони.

— Благодаря. Моля да ми простите, задето помолих да ми изясните някои неща.

— Разбира се, на този заместник-готвач ще плащаш от собствената си заплата.

Когато останаха насаме с Нигацу, прислужницата се закиска в шепичка.

— Ах, господарке, мога ли да похваля мъдрия начин, по който удържахте пълна победа? Главният готвач щеше да получи удар, като разбра, че ще трябва да плаща.

— Благодаря, дойке.

До ноздрите й достигна мирисът на врящия заек. Ами ако ме помоли да ям и аз от него, помисли си тя и пак й призля. А дори ида не ме помоли, пак ще трябва аз да го поднеса. Как да направя така, чеда не ми се догади? Няма да допускащ такова нещо, заповяда си тя. Такава е твоята карма. Трябва да си била нещо ужасно в предишния си живот. Да. Но сега всичко се оправи. Остават ти само пет месеца и шест дни. И не мисли за това, а само за господаря си, който е храбър, силен мъж, макар и с отвратителни навици в храненето…

При портата се чу конски тропот. Бунтаро слезе от коня си и махна на придружаващите го самураи да си вървят. После, ограден само от личната си охрана, прекоси градината — мръсен и потен. Беше нарамил огромния си лък, а зад гърба му стърчеше колчанът със стрелите. Фуджико и прислужничката, които го ненавиждаха, му се поклониха сърдечно. Вуйчото на Фуджико беше известен с необузданите си изблици на ярост — тогава започваше да ругае всички подред и да търси кавга с кого да е. Най-чести жертви бяха слугите и жените му.

— Заповядайте, вуйчо. Колко мило от ваша страна, че ни посещавате толкова скоро след пристигането си — любезно го приветствува Фуджико.

— А, Фуджико-сан. Как… Що за воня е това?

— Господарят готви дивеч, изпратен от Торанага-сама. Показва на недостойните ми слуги как трябва да се готви.

— Щом желае да готви, предполагам, че това си е негова работа, макар че… — Бунтаро сбръчка нос с отвращение. — Да, един господар може да прави в къщата си всичко, позволено от закона, стига да не безпокои съседите си.

Подобна миризма можеше да послужи като повод за оплакване и човек понякога си навличаше големи неприятности, ако обезпокояваше съседите си. Нискостоящите никога не тревожеха висшестоящите. Иначе падаха глави. Затова навсякъде самураите гледаха да поддържат добросъседски отношения с други самураи, по възможност от същия ранг, селяните — със селяни, търговците си имаха свои улици, а ета живееха изолирани от всички. Непосредствен съсед в случая беше Оми. Той е по-висшестоящ, сепна се Фуджико.

— Искрено се надявам никой да не е обезпокоен — разтревожено каза тя на Бунтаро и се запита какви ли нови злини е замислил. — Желаете ли да видите господаря? — понечи тя да стане, но Бунтаро я спря.

— Не, не се безпокойте, моля ви, ще почакам — официално отвърна той и сърцето й се сви. Бунтаро беше известен с лошите си обноски и учтивост от негова страна означаваше опасност. — Извинявам се, че пристигам така ненадейно, без да изпратя човек да поиска среща — продължи той. — Торанага-сама ми каза, че Анджин-сан може би ще ми разреши да използувам неговата баня и да отседна в къщата му. Не за постоянно, а само да преспивам тук от време на време. Бихте ли го попитали по-късно дали ще ми даде позволение?

— Разбира се — отвърна тя все така в рамките на етикета и й призля при мисълта, че Бунтаро ще живее в къщата й. — Убедена съм, че той ще се почувствува поласкан, вуйчо. Мога ли да ви предложа чай или саке, докато чакате?

— Благодаря. Саке, ако обичате.

Нигацу бързо постави възглавничка на терасата и хукна за саке, макар че умираше от желание да остане.

Бунтаро връчи на охраната си лъка и колчана, събу мръсните си сандали и затропа по стълбите към верандата. Измъкна меча си за убиване от пояса, седна с кръстосани крака и го постави на коленете си.

— Как е съпругата ми? С Анджин-сан ли е?

— Не, Бунтаро-сама, много съжалявам, но й е заповядано да се яви в крепостта, където…

— Заповядано? От кого? От Касиги Ябу?

— О, не, от Торанага-сама, господарю, още щом се върна от лов днес следобед.

— А, значи от Торанага-сама. Бунтаро се поуспокои и намръщено погледна през залива към крепостта. Знамето на Торанага се развяваше там до това на Ябу.

— Желаете ли да изпратя някой да я повика?

Той поклати глава.

— Имам достатъчно време за нея. — После въздъхна и погледна племенничката си, дъщеря на най-малката му сестра. — Имам голям късмет, че жена ми е тъй образована и съвършена, нали?

— Да, господарю. Тя беше от голяма полза като преводачка на знанията на Анджин-сан.

Бунтаро се загледа пак в крепостта, после започна да души въздуха, тъй като вятърът отново довя мириса на вареното.

— Имам чувството, че съм в Нагасаки или Корея. Там постоянно готвят месо — или го варят, или го пекат. Корейците са животни, същински човекоядци. Вонята на чесън прониква дори в дрехите и косите им.

— Трябва да е било ужасно.

— А, войната не беше лоша. Лесно можехме да спечелим и да си пробием път до Китай. Щяхме да цивилизоваме и двете страни. — Бунтаро пламна от гняв и гласът му започна да стърже като пила. — Но не спечелихме. Загубихме и се върнахме посрамени, защото ни предадоха. Предадоха ни високопоставени мръсници.

— Да, това е много тъжно а вие сте прав. Напълно сте прав, Бунтаро-сама — опита се тя да го успокои и лъжата й се удаде съвсем лесно, макар много добре да знаеше, че никоя страна не може да цивилизова Китай, защото си беше цивилизован от най-древни времена.

Но вената на челото му пулсираше и той говореше повече на себе си:

— Но ще си платят. До един! Мръсни предатели! Трябва само да изчакаш търпеливо до брега на реката, за да заплават покрай теб труповете на враговете ти, така ли е? А аз ще чакам и много скоро ще се изплюя върху главите им. Обещал съм си го. — Той я погледна. — Мразя предателите и прелюбодейките! И лъжците!

— Да, съгласна съм. Напълно сте прав, Бунтаро-сама — изстинала от ужас промълви тя, защото знаеше, че жестокостта му нямаше граници. Едва шестнадесетгодишен, Бунтаро екзекутира собствената си майка — една от по-незначителните наложници на Хиромацу — защото я заподозрял, че не била вярна на баща му, докато Хиромацу се биеше на война за диктатора Города. Години по-късно уби собствения си първороден син от първата си жена за предполагаеми оскърбления, а нея самата върна на родителите й и тя се самоуби, тъй като не можа да понесе този срам. Вършеше ужасни неща с наложниците си и Марико. — И с бащата на Фуджико се бе скарал жестоко — обвини го, че се бил проявил в Корея като страхливец, злепостави го пред тайко, който му заповяда веднага да си обръсне главата и да стане монах. Той умря наскоро след това, изяден от собствения си позор.

На Фуджико й потрябва цялата сила на волята й, за да запази спокойствие.

— Почувствувахме се много горди, като разбрахме, че сте избягали от врага.

Пристигна сакето. Бунтаро започна шумно да сърба. След като изтече отреденото от етикета време, Фуджико стана.

— Моля да ме извините за момент.

Отиде в кухнята да предупреди Блакторн, да му поиска разрешение Бунтаро да се настани в къщата, да каже на него и на слугите какво да правят.

— Но защо тук? — раздразни се Блакторн. — Защо живее тук? Необходимо?

Фуджико се извини и се опита да му обясни, че разбира на Бунтаро не можеше да му бъде отказано.

Блакторн намусено продължи да готви, а тя се върна при вуйчо си с разтуптяно сърце.

— Моят господар каза, че за него е чест да останете тук. Неговият дом е ваш дом.

— Какво е да си наложница на варварин?

— Предполагам, че е ужасно. Но Анджин-сан е хатамото и следователно самурай. Затова смятам, че да съм негова наложница е същото, както с други мъже. Не съм била досега ничия наложница, предпочитам да съм съпруга. Анджин-сан е като останалите мъже, макар че, признавам, някои от навиците му са много особени.

— Кой би допуснал, че жена от нашия род ще стане наложница на варварин, пък бил той и хатамото.

— Нямах избор. Просто се подчиних на Торанага-сама и на дядо — главата на нашия род. Дълг на жената е да се подчинява.

— Да. — Бунтаро привърши чашата със саке и я напълни отново. — Много е важно за жената да бъде покорна и да се подчинява. Марико-сан е много послушна, нали?

— Да, господарю. — Тя се вгледа в грозното му като на маймуна лице. — Тя ви носи само чест. Без нея, вашата съпруга, Торанага-сама никога не би получил знанията на Анджин-сан.

Той се усмихна накриво.

— Чух, че сте заплашили Оми-сан с пищови.

— Дотогава не бях докосвала пищов. Не знаех дали са заредени. Но щях да натисна спусъците.

Бунтаро се засмя.

— И Оми-сан е помислил същото.

Тя отново му напълни чашата.

— Така и не разбрах защо Оми-сан не направи никакъв опит да ми ги отнеме. Неговият господар му беше наредил да ги вземе, а той не ги взе.

— Аз щях да ги взема.

— Да, вуйчо, знам. Моля да ме извините, но щях да дръпна спусъците.

— Да, но нямаше да ме улучите.

— Вероятно. Но оттогава вече се научих да стрелям.

— Той ли ви научи?

— Не, един от офицерите на Нага-сан.

— Защо?

— Баща ми никога не би позволил негова дъщеря да се научи да борави със сабя или копие. Той смяташе предполагам, много мъдро — че трябва да усвоявам умения, които повече подобават на една жена. Ала понякога се налага жената да защити своя господар и неговия дом, а пищовът е подходящо оръжие за жена — много подходящо. Не изисква физическа сила и човек бързо се учи да стреля. Така че сега може би ще бъда от по-голяма полза за своя господар, защото със сигурност ще продупча главата на всеки, който застрашава него или честта на дома му.

Бунтаро си пресуши чашата.

— Бях много горд, когато чух как сте се противопоставили на Оми-сан. Правилно сте постъпили. И Хиромацу-сан се гордее с вас.

— Благодаря, вуйчо. Аз само изпълнявах дълга си. — Тя се поклони официално. — Моят господар пита дали сега ще му окажете честта да разговаряте с него, ако ви е угодно.

Той отвърна също тъй церемониално:

— Моля да му благодарите, но ще може ли преди това да се изкъпя? Ако му е угодно, ще се срещнем, след като се върне съпругата ми.

Глава тридесет и пета

Блакторн чакаше в градината, облечен в униформено кафяво кимоно, подарък от Торанага, със сабите и пояса и зареден пищов, скрит също в пояса. От притеснените, набързо дадени обяснения на Фуджико, а по-късно и от слугите разбра, че трябва да приеме Бунтаро официално, защото бил важен военачалник, хатамото и пръв гост в къщата му. Затова веднага се изкъпа, преоблече се и чакаше на уреченото място.

Беше се видял за малко е Бунтаро още вчера, когато пристигна. През целия ден Бунтаро беше зает с Торанага и Ябу, заедно е Марико, и Блакторн бе оставен да организира незабавно демонстрацията на атаката е помощта на Оми и Нага.

Марико се прибра късно. Разказа му накратко за бягството на мъжа си, как е бил преследван от хората на Ишидо, как им се изплъзнал и накрая се промъкнал през вражеските провинции, за да стигне до Кванто.

— Било е изключително трудно, но очевидно не и невъзможно, Анджин-сан. Моят съпруг е много силен и храбър.

— А сега какво ще стане? Ще си тръгнете ли?

— Торанага-сама нареди всичко да остане както преди. Нищо да не се променя.

— Вие се променихте, Марико-сан. Веселите искрици изчезнаха от очите ви.

— Не, Анджин-сан. Така ви се струва. Просто ми олекна, че е жив, защото бях сигурна, че е загинал.

— Да, но това ви промени.

— Разбира се. Благодаря на бога, че моят господар не е бил пленен, че е оживял да се подчини на заповедите на Торанага-сама. А сега, ако ме извините, Анджин сан, много съм изморена. Простете, но съм много, много изморена.

— Нещо да ви помогна?

— С какво можете да ми помогнете, Анджин-сан? Освен да споделите нашето щастие. Всъщност нищо не се е променило. Нищо не е свършило, защото нищо не е започвало. Всичко е като преди. Съпругът ми е жив.

А не съжалявам ли, че не е мъртъв? — питаше се Блакторн сега в градината. Не. Тогава защо е скритият пищов? Да не би да си изпълнен с чувство на вина? Не. Нищо не е започнало, каза тя. Така ли мислиш? Не е ли започнало? Не. Мислеше, че си с нея. Това не е ли същото, както ако си бил с нея?

От къщата се зададе Марико. Приличаше на миниатюрна порцеланова статуетка, вървяща на половин крачка зад Бунтаро, както беше редно. В сравнение с нея мечешката му фигура изглеждаше още по-непохватна и груба. Придружаваха ги Фуджико и прислужничките.

Той се поклони.

— Йокосо йоде кудасарета, Бунтаро-сан. Добре дошли в къщата ми.

Всички се поклониха. Бунтаро и Марико седнаха на възглавничките срещу него. Нигацу и прислужничката Кой започнаха да сервират чай и саке. Бунтаро пиеше саке и Блакторн последва примера му.

— Домо, Анджин-сан. Икага десу ка? Благодаря, как сте?

— Иой. Икага десу ка? Добре, а вие?

— Иой. Кова джодзуни шабереру йони ната на. Добре. Започвате добре да говорите японски.

Но скоро Блакторн изтърва нишката на разговора, защото Бунтаро заваляше думите, говореше небрежно и забързано.

— Съжалявам, Марико-сан, но не разбрах какви каза.

— Моят съпруг ви благодари, задето се опитахме да го спасите. С греблото, не помните ли? Когато бяхме в Осака.

— А со десу. Домо. Кажете му, моля ви, че все още съм на мнение, че тогава трябваше да се върнем на брега. Имаше време. Момичето загина напразно.

— Той казва, че това е карма.

— Излишна смърт — настоя Блакторн и съжали за грубостта си. Забеляза, че тя не преведе думите му.

— Моят съпруг казва, че стратегията на атаката е великолепна.

— Домо. Радвам се, че е успял да избяга здрав и читав и че ще командува полка. И е, разбира се, добре дошъл да живее в къщата ми.

— Домо, Анджин-сан. Бунтаро-сама казва: да, планът за нападението е много добър, но той самият винаги ще носи лъка и мечовете си. Може да убие когото и да било от много по-голямо разстояние с безупречна точност и по-бързо от един мускет.

— Утре, ако желае, ще стреляме един срещу друг и ще видим.

— Ще загубите, Анджин-сан, много съжалявам. Позволявам си да ви предупредя да не опитвате нищо такова.

Блакторн видя как очичките на Бунтаро бързо се прехвърлят ту върху Марико, ту върху него.

— Благодаря, Марико-сан, кажете му, че бих искал да го видя как стреля.

— Той пита знаете ли да стреляте с лък.

— Да, но не съм добър стрелец. У нас лъковете се смятат за старомодни. Само арбалетите още се използуват. Обучен съм за морски живот, а в морето използуваме оръдия, мускети и къси саби. Понякога също и запалителни стрели, но само за вражески платноходи, и то на близко разстояние.

— Той пита как се използуват, как ги правите тези огнени стрели? Различни ли са от нашите — от онези, които използуваха срещу галерата в Осака?

Блакторн започна да обяснява и отново последваха отегчителни прекъсвания и любознателни въпроси. Той беше свикнал с невероятното любопитство на японците относно всеки аспект на военното дело, но му беше крайно изморително да разговаря чрез преводач. Макар че Марико беше чудесна преводачка, казаното от нея рядко биваше съвсем точно. Тя скъсяваше дългите отговори, леко променяше — естествено — смисъла на казаното и по този начин се получаваха дори недоразумения. Затова се налагаше да повтаря на вятъра някои обяснения.

Ала Блакторн си даваше много ясна сметка, че без нея нямаше да има никаква стойност. Само знанията ме спасяват от ямата, повтаряше си той. Но засега не ме е грижа, защото имам много неща да им кажа и битка да печеля. Истинска битка. А дотогава съм в безопасност. Имам и флота да строя. След това у дома. В безопасност.

Видя мечовете на Бунтаро и на охраната му и усети своите, както и топлината на смазания пищов, и отново осъзна, че в тази страна никога нямаше да бъде в безопасност. Нито той, нито кой да е друг, нито дори Торанага.

— Анджин-сан, Бунтаро-сама пита: ако ви изпрати утре хора, можете ли да им покажете как се правят огнени стрели?

— Откъде катран?

— Не знам.

Марико го разпита откъде обикновено се взема катран, как изглежда, на какво мирише, с какво евентуално може да се замени.

После дълго време обяснява на Бунтаро. Фуджико през цялото време мълчеше, ала обиграните й очи и уши не изпускаха нищо. Прислужниците се подчиняваха безропотно на леките движения на ветрилото й, с които им даваше да разберат коя чаша да допълнят и кога са празни шишетата със саке.

— Моят съпруг казва, че ще обсъди въпроса с Торанага-сама. Може би в Кванто има катран. Но тук не сме чували за него. Ако пък няма катран, имаме гъсти масла — например китова мас, която може евентуално да се използува вместо него. Пита дали използувате военни ракети като китайците.

— Да, но не ги ценим много, освен при обсада. Турците ги използуваха при нападението си срещу рицарите на Свети Йоан в Малта. Основното им предназначение е да причиняват пожари и да предизвикват паника.

— Той моли да му разкажете подробно за това нападение.

— Беше преди четиридесет години, в най-голямата… — Блакторн млъкна и умът му трескаво заработи. Това бе най-важната обсада в историята на Европа. Шестдесет хиляди турци мюсюлмани, елитът на Отоманската империя, се изправиха срещу няколко хиляди малтийци, укрепили се в огромната си крепост Свети Елмо на малкото островче в Средиземно море. Рицарите издържаха успешно на шестмесечната обсада и — невероятно! — принудиха противника да се оттегли посрамен. Тази победа спаси цялото Средиземноморие от безчинствата на неверническите орди.

Блакторн изведнъж осъзна, че тази битка му дава в ръцете ключа за крепостта Осака: как да я обсади, как да и разруши, как да разбие портите й и как да я победи.

— Да, сеньор?

— Това стана преди четиридесет години в най-голямото вътрешно море на Европа, Марико-сан. Казва се Средиземни море. Беше просто обсада като всички обсади и не си заслужава да говорим за нея — излъга той. Споменът, който го осени, беше безценен и не можеше да го поднесе просто така и в никой случай сега — моментът никак не беше подходящ. Марико нееднократно му беше разказвали, че крепостта Осака стои неумолимо между Торанага и победата. Блакторн разбра, че ако реши проблеми е Осака, това може да се окаже неговият паспорт за излизане от империята с всички богатства, каквито могат да потрябват на човек за един живот.

Забеляза, че Марико е обезпокоена.

— Има ли нещо, сеньора?

— Нищо, сеньор.

Тя преведе думите му, но на него му стана ясно — разбрала е, че той крие нещо. Миризмата на заешкото задушено отвлече вниманието му.

— Фуджико-сан?

— Хай, Анджин-сан?

— Шокуджи уа мадака? Куаку уа… садзо куфуко де оро, нее? Кога ще вечеряме? Гостите може би са гладни?

— А, гамен насай, хи га курете кара ни иташимасу.

Тя посочи към слънцето и Блакторн разбра, че е казала „след залез слънце“. Той кимна и изръмжа, което на японски минаваше за учтиво „благодаря, разбрах“.

Марико пак се обърна към него:

— Моят съпруг би искал да му разкажете за някоя битка, в която сте участвували.

— Те всички са описани във военния наръчник, Марико-сан.

— Казва, че го е изчел с голям интерес, но там нямало никакви подробности. През следващите дни би искал да научи всичко за вашите битки. А сега, ако обичате разкажете за някоя от тях…

— До една са във военния наръчник. Може би утре, Марико-сан.

Искаше му се да остане сам и да обмисли поразителното си хрумване за крепостта Осака и онази битка, пък и му омръзна да говори, да го разпитват и най-вече много беше изгладнял.

— Моля ви, Анджин-сан, разкажете отново, само веднъж, за моя съпруг. Моля ви.

Той долови умолителните нотки в гласа й и се смили.

— Разбира се. Как мислите, за коя да му разкажа?

— За тази в Холандия.

— Добре.

И той започна да разказва за онзи бой, дето приличаше на всички останали боеве, в които хората умират най-вече поради грешките и некадърността на командуващите офицери.

— Моят съпруг казва, че тук не е така, Анджин-сан. Тук командуващите офицери трябва да са много способни. В противен случай загиват много бързо.

— Разбира се, моите критики се отнасят само за европейските военачалници.

— Бунтаро-сама обещава да ви разкаже в близките дни за нашите воини и военачалници, особено за тайко. В отговор на вашата информация — уклончиво каза тя.

— Домо — благодари Блакторн, усещайки как погледът на Бунтаро се впива в него като свредел. Какво ли всъщност искаш от мен, кучи сине?

Вечерята се оказа пълен провал. За всички.

Още като излязоха от градината и се запътиха към верандата, където щеше да бъде сервирано, се случиха някои лоши знамения.

— Извинете, Анджин-сан, но какво е това? — посочи Марико. — Ей там. Моят съпруг пита какво е това.

— Къде? А, това ли? Фазан — обясни Блакторн. Торанага-сама ми го изпрати заедно със заека. Ще вечеряме с него по английски — или поне аз имам такива намерения, макар че би стигнал за всички.

— Благодаря, но… ние, моят съпруг и аз, не ядем месо. Защо е провесен така фазанът? В тази горещина… не бива ли да го свалите от там и да го сготвите?

— Така се приготвя фазан. Първо се окачва, за да узрее месото.

— Как? Така? Извинете, Анджин-сан — притесни се тя — много се извинявам, но той бързо ще се развали. Все още е с перушината и не е… почистен.

— Месото на фазаните е много сухо, Марико-сан, затова се окачва да виси няколко дни и дори седмици в зависимост от температурата. След това се чисти и готви.

— И вие… го оставяте така на открито? Да гние? Като…

— Нан джа? — нетърпеливо попита Бунтаро.

Тя започна да му обяснява с извинителен тон и той пое дълбоко въздух, стана, огледа фазана и го побутна с пръст. Няколко мухи се разхвърчаха с бръмчене и отново кацнаха върху птицата. Фуджико колебливо каза нещо на Бунтаро и той пламна.

— Наложницата ви казва, че сте заповядали никой освен вас да не се докосва до него.

— Да. Вие не окачвате ли дивеча? Тук не всички са будисти.

— Не, Анджин-сан, мисля, че никой не окачва фазаните по този начин.

— Някои смятат, че фазанът трябва да виси за перата на опашката си, докато те окапят, но това са врели-некипели — продължи Блакторн. — Правилното окачване е за шията — тогава соковете се запазват. Други го окачват за врата и го държат, докато падне, но аз лично не обичам месото да узрее чак до такава степен. Едно време ние…

Той млъкна, защото тя леко бе позеленяла.

— Нан десу ка, Марико-сан? Какво ви стана — обезпокои се Фуджико.

Марико им обясни. Те се засмяха нервно, а Марико-сана и избърса с отмалели ръце запотеното си чело.

— Ще ме извините ли за момент, Анджин-сан?

И вашата храна е не по-малко особена, искаше му се да възрази. Какво ще кажете за вчерашната сурова сепия — бяла, лигава, безвкусна, жилава и сервирана само с няколко капки соев сос? Или за кълцаните пипала на октопод, пак сурови, с гарнитура от студен ориз и водорасли? Ами суровата медуза с жълтокафяво варено торфу — ферментирало мляко от соя, дето прилича на повърнато от куче? Ах, да, разбира се, много елегантно поднесено в крехка и красива купичка, но това не му пречеше да прилича на повърнато. Да, дявол да го вземе, на човек може направо да му прилошее!

Най-сетне се изкачиха на верандата и след обичайните безкрайни поклони и учтиви разговори за най-обикновени неща, чай и саке, храната започна да пристига. Малки подноси с бульон от риба, ориз и сурова риба — както винаги. И накрая неговото задушено.

Той повдигна похлупака на гърнето. Парата се издигна нагоре и златистите кръгчета мазнина затанцуваха по врящата повърхност. Гъстата супа, от която устата му се изпълни със слюнки, лъхаше на вкусни сокове и вътре плуваха късове крехко месо. Той гордо предложи на всички да опитат, но те поклатиха глави и го помолиха да започне да се храни.

— Домо — благодари той.

Добрите маниери изискваха да сърба шумно супата направо от малката лакирана купичка, а всичко твърдо в нея да яде с клечки. В гърнето имаше черпак и като се напрягаше да прикрие глада си, той напълни купичката и започна да се храни. И тогава видя очите им.

Те го следяха като омагьосани, без да могат да откъснат от него погледите си, изпълнени с погнуса, която неуспешно се опитваха да прикрият. Апетитът му секна. Опита се да не ги забелязва, но не можа. Червата му куркаха от глад. Скри раздразнението си, захлупи гърнето и изръмжа, че не било сготвено по негов вкус. После заповяда на Нигацу да го отнесе.

— Фуджико пита тогава да го изхвърлят ли? — обади се Марико с надежда в гласа.

— Да.

Фуджико Бунтаро въздъхнаха облекчено.

— Искате ли още ориз? — предложи Фуджико.

— Не, благодаря.

Марико започна да си вее о ветрилото, усмихна му се насърчително и напълни отново чашката със саке. Но гневът на Блакторн не се беше уталожил и той взе твърдото решение за в бъдеще да лови дивеча открито, но да си го готви насаме в планината и да се храни също насаме, далеч от всякакви будисти. И да вървят по дяволите! Щом Торанага може да ловува, значи и аз ще мога. Кога ли ще го видя? Колко ще чакам?

— По дяволите и чакането, и Торанага — произнесе той на глас на английски и му олекна.

— Какво, Анджин-сан? — попита Марико на португалски.

— Нищо. Питах се кога ли ще видя Торанага-сама.

— Не ми каза. Предполагам, че много скоро.

Бунтаро шумно сърбаше саке и супа, както го изискваше доброто възпитание. Този постоянен шум обаче започна да действува на нервите на Блакторн. Марико оживено говореше на съпруга си, който ръмжеше, почти без да й обръща внимание. Тя самата не се хранеше и Блакторн още повече се раздразни, като гледаше как те двете с Фуджико ухажват Бунтаро, и се ядоса, че самият той трябваше да се примири с този нежелан гостенин.

— Кажете на Бунтаро-сама, че в моята страна домакинът вдига наздравица в чест на своя уважаван гост. — И той вдигна чашата си с крива усмивка. — Желая му дълъг живот и щастие.

Бунтаро изслуша обясненията на Марико, кимна в знак на съгласие, вдигна и той чашата си, усмихна се със затворена уста и я пресуши.

— Наздраве! — продължи Блакторн със следващата чаша.

И отново, и отново.

— Наздраве!

Но този път Бунтаро не пи. Остави пълната си чаша и погледна англичанина с малките си очички. После повика някого отвън. Вратата незабавно се плъзна настрана и неотлъчният му телохранител се поклони и му подаде огромния лък и колчана. Бунтаро ги взе и каза нещо бързо и яростно.

— Моят съпруг… моят съпруг казва, че сте пожелали да го видите как стреля, Анджин-сан. Той смята, че утре е твърде далеч и сегашният момент е най-подходящ. Портата на вашата къща, Анджин-сан… Той пита кой стълб избирате.

— Не разбирам — обърка се Блакторн. Портата се намираше на не по-малко от четиридесет стъпки разстояние отвъд градината и беше напълно скрита от стената вдясно.

— Левия или десния стълб? Моля ви да изберете. Гласът й беше тревожно настоятелен.

Предупреден от тона й, той погледна към Бунтаро, който сякаш не се интересуваше какво става около него, все едно, че тях ги нямаше — като някакъв набит, грозен горски дух, вперил поглед в далечината.

— Левия — каза той, без да може да откъсне поглед от японеца.

— Хидари — преведе тя.

Бунтаро незабавно измъкна стрела от колчана и както си седеше, нагласи лъка, вдигна го на нивото на очите си, опъна тетивата и изстреля стрелата с ярост и същевременно с някаква артистична лекота. Стрелата бръмна покрай лицето на Марико, засегна кичур от косата й и проби хартиената стена. Преди още да е изчезнала първата стрела, последва я още една и още една, като всяка следваща минаваше на сантиметър от Марико, която не помръдна — спокойна, коленичила както преди.

Четвърта стрела и накрая последната. Тишината се изпълни с ехото на вибриращата тетива. Бунтаро въздъхна, бавно дойде на себе си и постави лъка на коленете си. Марико и Фуджико шумно поеха въздух между зъбите си, усмихнаха се, поклониха се и похвалиха Бунтаро, който само кимна и леко се поклони. После всички погледнаха Блакторн. Той знаеше, че е бил свидетел на нещо почти свръхестествено: всички стрели бяха минали през една и съща дупка в стената.

Бунтаро връчи отново лъка си на своя телохранител и пое малката чашка със саке. Загледа я за момент, вдигна я за наздравица, пресуши я и каза нещо с дрезгав глас — отново предишният брутален Бунтаро.

— Моят съпруг най-учтиво ви моли да отидете да проверите.

Блакторн се замисли за миг, опитвайки се да успокои сърцето си.

— Няма нужда. Не се съмнявам, че е улучил целта.

— Той казва, че би искал сам да се уверите.

— Уверен съм.

— Моля ви, Анджин-сан, това ще го поласкае.

— Не искам да го лаская.

— Да, но мога ли много тихо да се присъединя към молбата му?

Той отново прочете познатия умолителен израз в очите й.

— Как да кажа: беше истинско удоволствие да ви наблюдавам?

Тя му каза, той повтори думите и се поклони. Бунтаро небрежно му върна поклона.

— Помолете го да дойде с мен и заедно да видим къде са попаднали стрелите.

— Той казва, че предпочита вие сам да видите. Не иска да дойде, Анджин-сан.

— Защо?

— Ако попадението му е точно, сеньор, можете да се уверите и сам. Ако ли не — това също е само за вашите очи. По този начин никой от вас двамата няма да се почувствува неловко.

— Ами ако не е улучил?

— Улучил е. Но според нашите разбирания точността на попадението при такива невъзможни обстоятелства не е от значение — важна е грацията на стрелеца, благородството на движенията му, силата, която демонстрира, като стреля седнал, и безразличието му дали е спечелил, или загубил.

Стрелите бяха на сантиметър една от друга, в средата на левия стълб. Блакторн погледна назад към къщата — на четиридесет крачки от това място се забелязваше малката дупчица в книжната стена — като светулка в тъмнината.

Такава точност е невъзможна, мислеше той поразен. От мястото, където седеше Бунтаро, не можеше да се види нито градината, нито портата, пък и нощта беше непрогледно черна. Блакторн се върна обратно при стълба и вдигна високо фенера. Опита се с една ръка да изскубне някоя от стрелите, но железните наконечници се бяха забили много надълбоко. Можеше да пречупи дървеното стъбло, но не му се искаше.

Телохранителят го наблюдаваше през цялото време. Блакторн се поколеба. Човекът дотича да му помогне, но той поклати глава.

— Ийе, домо!

И се върна при останалите в къщата.

— Марико-сан, моля ви да кажете на моята наложница, че бих искал стрелите да останат завинаги забити в стълба. До една. За да ми напомнят за един истински майстор стрелец. Не съм виждал подобно попадение.

— Благодаря, Анджин-сан.

Тя преведе думите му на Бунтаро и той също благодари за комплимента.

— Саке — заповяда Блакторн.

Пиха още. Бунтаро вече сърбаше спокойно виното и се остави на алкохола. Блакторн го наблюдаваше скришом, но след малко вниманието му се отклони и той пак започна да се чуди как е възможно да се изстрелят пет стрели с такава нечовешка точност. Невъзможно е, мислеше той, а го видях със собствените си очи. Какво ли правят Винк, Бакус и останалите? Торанага му беше казал, че екипажът се установил в Йедо, недалеч от „Еразъм“. Исусе, как ми се иска да ги видя и да се кача отново на кораба!

Погледна към Марико, която говореше нещо на мъжа си. Бунтаро я слушаше и изведнъж Блакторн с учудване видя как лицето на самурая се сбърчи от омраза. И преди да успее да отклони погледа си, Бунтаро го погледна.

— Нан десу ка?

Въпросът прозвуча почти като обвинение.

— Нани мо, Бунтаро-сан. Нищо.

Блакторн започна да предлага на всички саке, надявайки се по този начин да прикрие чувствата си. Жените отново приеха, но едва-едва се докосваха до чашите си. Бунтаро пиеше наведнъж и отвратителното му настроение вече явно си личеше. После отново дълго и сърдито говори нещо на Марико.

Блакторн не се сдържа.

— Какво му става? Какво казва?

— Много се извинявам, Анджин-сан. Съпругът ми ме разпитваше за вас, за вашата съпруга и наложници, за депата ви и какво се е случило, след като напуснахме Осака. Той… — Тя млъкна, очевидно промени решението си и добави с различен тон. — Много се интересува от вас и вашите възгледи.

— Аз също се интересувам от него и неговите възгледи, Марико-сан. Как сте се запознали с него? Кога се оженихте? Дали…

Но Бунтаро нетърпеливо го прекъсна с порой от думи.

Марико незабавно започна да му превежда. Бунтаро се пресегна, напълни две чаени чаши със саке, предложи едната на Блакторн и махна на жените също да пият.

— Моят съпруг казва, че понякога чашките за саке са прекалено малки.

Марико напълни другите две чаши за чай със саке, започна да отпива внимателно от едната, а другата предложи на Фуджико. Последва втори, още по-враждебен порой от думи и усмивката на Марико се смрази на лицето й, както и тази на Фуджико.

— Ийе, додзо гомен насай, Бунтаро-сама — примоли се Марико.

— Има! — заповяда съпругът й.

Фуджико притеснено се опита да се намеси в разговора им, но Бунтаро й затвори устата е един-единствен поглед.

— Гомен насай — шепнеше Марико. — Додзо, гомен насай.

— Какво каза той, Марико-сан?

Но тя сякаш не го чуваше.

— Додзо, гомен насай, Бунтаро-сама, уаташи…

Лицето на мъжа й почервеня от гняв.

— ИМА!

— Много съжалявам, Анджин-сан, но моят съпруг ми нареди да ви разкажа — да отговоря на въпросите ви — да разкажа за себе си. Помолих го да не обсъждаме семейните ни въпроси толкова късно през нощта, но той заповяда. Моля ви да имате търпение. — Тя отпи голяма глътка от чашата си. И още една. Тънките кичури коса — пуснати свободно около ушите й, потрепваха при всяко движение на ветрилото на Фуджико. Тя пресуши чашата си и я постави върху масичката. — Моминското ми име е Акечи. Аз съм дъщеря на генерал Акечи Джинсай, убиеца. Моят баща предателски уби своя законен господар, диктатора Города.

— Господи, защо го е направил?

— Каквато и да е причината, Анджин-сан, тя не може да бъде уважителна. Баща ми извърши най-тежкото престъпление на този свят. Моята кръв е опетнена, както и кръвта на сина ми.

— Тогава защо? — Той замълча, но не се сдържа и реши да продължи: — Исках да кажа, че разбирам какво значи да убиеш законния си господар. Учудвам се, че са ви оставили жива.

— Моят съпруг ми оказа голяма чест…

Бунтаро отново я прекъсна злобно, тя се извини и преведе думите на Блакторн. Бунтаро презрително й махна да продължи.

— Моят съпруг ми оказа голяма чест, като само ме отпрати далеч — продължи тя със същия благ глас. — Аз го молих да ми разреши да извърша сепуку, но той ми отказа тази привилегия. Беше… Трябва първо да ви обясня, че сепуку е привилегия, която може да ми окаже или той, или Торанага-сама. Аз все още продължавам коленопреклонно да моля за нея всяка година, на датата на предателството. Но с присъщата си мъдрост моят съпруг винаги ми отказва. — Усмивката й беше прекрасна. — Моят съпруг ми оказва голяма чест всеки ден, всеки момент, Анджин-сан. Аз на негово място не бих могла дори да разговарям с такъв — опозорен човек.

— Значи затова… значи затова сте последна от своя род? — спомни си той думите й за голямата беда, за която му бе споменала по време на бягството от крепостта Осака.

Марико преведе въпроса му на Бунтаро и отново се обърна към него:

— Хай, Анджин-сан. Но за тях това не беше беда. Накамура, генералът, който стана тайко, ги настигна в планините — баща ми и цялото му семейство. Накамура поведе тогава армиите на отмъщението и унищожи цялата войска на баща ми — двадесет хиляди души — до един. Баща ми и семейството му били в безизходица, но той имал време да им помогне на всички — на четиримата ми братя и трите ми сестри, на майка ми и двете си наложници. Чак тогава си направил сепуку. В това отношение и той, и те бяха самураи. Храбро коленичили пред него, един по един. А той им отсичал главите. Умряха достойно. И той също. Двамата братя на баща ми и чичо му бяха застанали на негова страна в предателството срещу законния си господар. Те също умряха достойно. Нито един Акечи не остана жив, за да изпита омразата и подигравката на врага, с изключение на мен — не, моля ви за извинение, Анджин-сан, греша — истинският враг бяха баща ми, неговите братя и чичо. От врага само аз останах жива — жив свидетел на подло предателство. Аз, Акечи Марико, останах жива, защото бях омъжена и следователно принадлежах към семейството на съпруга си. Тогава живеехме в Киото. Бях там, когато умря баща ми. Неговото предателство и бунт продължиха едва тринадесет дни, Анджин сан, но докато има хора на тези острови, името Акечи ще се споменава с погнуса.

— От колко време бяхте омъжена, когато се случи това?

— Два месеца и три дни.

— И едва петнадесетгодишна?

— Да. Моят съпруг ми оказа голяма чест, като не се разведе е мен и не ме изпъди, както би трябвало да направи. Само ме отпрати в едно село на север, в провинция Шонай. Там беше много студено, Анджин-сан, много.

— И колко време останахте там?

— Осем години. Города беше четиридесет и девет годишен, когато извърши сепуку, за да не бъде заловен. Оттогава има близо шестнадесет години, Анджин-сан, и повечето от неговите наслед…

Бунтаро отново я прекъсна с език, който шибаше като камшик.

— Моля да ме извините, Анджин-сан, но моят съпруг правилно посочва, че е достатъчно да кажа, че съм дъщеря на предател, а дългите обяснения са излишни. Разбира се, някои пояснения са необходими — предпазливо добави тя. — Моля ви също да извините лошите обноски на съпруга ми и да помните какво ви бях казала за ушите, които чуват, и за осморната стена. Извинете ме, Анджин-сан, но ми е заповядано да си вървя. Вие не бива да си тръгвате преди него или преди да изгуби съзнание от препиване. Не се месете в нищо. — Тя се поклони на Фуджико. — Додзо, гомен насай.

— До иташимашите.

Марико се поклони на Бунтаро и излезе.

— Саке! — заповяда той и се ухили злобно. Фуджико му напълни чаената чаша.

— Наздраве! — додаде Блакторн, силно объркан. Повече от час вдига той наздравици, докато усети, че главата му се замая. Тогава обаче Бунтаро изведнъж изгуби съзнание и се просна сред съборените, изпотрошени чаени чаши. Вратата веднага се отвори и на прага се появиха телохранителят и Марико. Подпомогнати от слугите, те го вдигнаха и пренесоха в отсрещната стая — стаята на Марико. Подпомогната от прислужницата си Кой, тя започна да го разсъблича, а телохранителят затвори вратата и седна от външната и страна, с ръка върху дръжката на меча.

Фуджико чакаше, без да откъсва поглед от Блакторн. Прислужничките почистиха безпорядъка. Блакторн уморено прокара ръце през дългата си коса и завърза по-здраво панделката на плитката си. После излезе на верандата, следван от наложницата си.

Свежият въздух го ободри. Но не достатъчно. Той седна замислен на стъпалата и започна да вдишва вечерта. Фуджико коленичи до него.

— Гомен насай, Анджин-сан — прошепна тя и кимна с глава към къщата. — Уакаримасу ка? Разбрахте ли?

— Уакаримасу, шигата га най.

И я погали по главата, като видя нескрития и страх.

— Аригато, аригато, Анджин-сан.

— Анатауа суимин има, Фуджико-сан — състави той със запъване изречението. — Идете сега да спите.

— Додзо, гомен насай, Анджин-сан, суимин, те — махна тя към неговата стая и го погледна умолително.

— Ийе, уаташи ойоги има. Не, ще отида да поплувам.

— Хай, Анджин-сама.

Тя послушно се обърна и извика нещо. Веднага дотичаха двама от слугите — силни млади момчета от селото, които се славеха като добри плувци. Блакторн не се възпротиви. Тази нощ знаеше, че това е безсмислено.

— Е, поне го приспах — успокояваше се той на глас, докато слизаше към морето, следван от двамата младежи, и усещаше мозъка си притъпен от алкохола. — Сега не може да й причини болка.

Блакторн плува около един час и се почувствува по-добре. Фуджико го чакаше на верандата с чайник пресен чай. Той изпи една чаша, легна и моментално заспа.

Събуди го гласът на Бунтаро, преливащ от злоба. Дясната му ръка автоматично стисна дръжката на заредения пищов, който държеше винаги под футона, а сърцето му заби лудешки от рязкото събуждане.

Бунтаро млъкна. Чу се гласът на Марико, но Блакторн разбираше само откъслечни думи. Въпреки това долови молбата й, призивът й към разум — не раболепен, нито хленчещ, дори не и сълзлив, а пак обагрен от обичайната й кротка смиреност. Бунтаро отново я прекъсна грубо.

Блакторн се опита да не слуша. „Не се месете“ — беше го посъветвала тя и имаше право. Той нямаше никакви права над нея, а Бунтаро — всички. „Моля ви да бъдете предпазлив, Анджин-сан, и да помните какво ви казах за ушите, които чуват, и за осморната стена.“

Той послушно се изтегна пак в леглото. Усети кожата си охладена от потта и си наложи да мисли за думите й.

— Разберете, Анджин-сан — каза тя една вечер, след като бяха пресушили последното от безброй последни шишета със саке и той се шегуваше за липсата на всякаква възможност за уединяване в японската къща — навсякъде щъкаха хора, стените бяха хартиени, отвсякъде любопитни уши и очи. — Тук трябва да се научите сам да създавате своето уединение. Нас от деца ни учат да се вглъбяваме в себе си, да спускаме непроницаеми стени и да живеем зад тях. Ако не можехме да постигнем това, без съмнение всички бихме полудели и бихме се избили едни други и самите себе си.

— Какви стени?

— О, ние се крием зад безкрайни лабиринти, Анджин-сан, от церемонии, ритуали, обичаи, всякакви табута. — Дори езикът ни има нюанси, които не съществуват във вашите езици и които ни позволяват да избегнем учтиво всякакъв въпрос, на който не желаем да дадем отговор.

— Но как си затваряте ушите, Марико-сан? Това е невъзможно.

— Много лесно се постига, трябва само да се тренирате. Разбира се, обучението започва още когато детето се учи да говори, така че то лесно става наша втора природа — иначе как бихме оцелели? Започвате, като пречиствате мисълта си от хората — поставяте се в друга плоскост. Много полезно упражнение е наблюдаването на залеза, също и слушането на дъждовните капки — забелязали ли сте, Анджин-сан, колко различно звучи всеки дъжд? Ако наистина слушате, тогава настоящето изчезва. Други полезни упражнения са например да слушате как падат листенцата на цветята или как растат камъните. Разбира се, предполага се, че вие виждате не материални неща, а само знаци, послания до вашата хара — сърцевината ви — които ви напомнят за преходността на живота и ви помагат да постигнете уа — вътрешна хармония, абсолютна хармония, която е най-желаното нещо в живота на японеца, в японското изкуство, във всяко едно. — Тя се засмя. — Виждате ли какво прави от мен сакето. — Езичето й съблазнително докосна горната и устна. — Ще ви прошепна една тайна: не се оставяйте да ви заблудят нашите усмивки, мили обноски, церемониални поклони, любезност и всякакви знаци на внимание. Скрити зад тях, ние сме може би на хиляди ли от вас, на безопасно разстояние, съвсем сами. Ето какво търсим — забрава. Една от най-старите ни поеми, която се съдържа в „Коджико“ — първата японска история, написана преди близо хиляда години, ще ви разясни може би моите думи:

Ние сигурно бихме полудели, ако тя не съществуваше. Сигурно.

Спомни си за осморната стена, каза си той, докато продължаваше да чува злобното съскане на Бунтаро. Та аз нищо не знам за нея. Нито пък за него. Мисли за мускетния полк или за дома, за Фелисити, как ще се върнеш на кораба, за Бакус или Торанага, или Оми-сан. Какво ми е мнението за Оми? Да търся ли отмъщение? Иска да ми стане приятел и след случката с пищовите е мил и любезен и…

Силната плесница звънна в ушите му. Отново гласът на Марико и втора плесница. Блакторн вече беше на крака, отворил вратата. Телохранителят в коридора го погледна със зли очи, застанал пред стаята — на Марико, с вече изваден меч…

Блакторн тъкмо се готвеше да се нахвърли върху него, когато вратата в края на коридора се отвори и оттам излезе Фуджико, с разпуснати над нощното й кимоно коси. Очевидно звукът на раздрания плат и последвалият удар ни най-малко не я бяха смутили. Тя застана между Блакторн и самурая, поклони се учтиво и на двамата, хвана Блакторн за ръка и му направи знак да се прибере обратно в стаята си. Самураят напрегнато следеше всяко негово движение. Блакторн имаше само един пищов, при това с един-единствен куршум, и предпочете да се оттегли. Фуджико го последва и затвори вратата след себе си. Чак тогава даде израз на уплахата си, заклати глава, предупредително докосна с пръст устните си и отново поклати глава, а очите й го гледаха с няма молба.

— Гомен насай, уакаримасу ка? — едва прошепна тя.

Но неговото внимание беше съсредоточено върху съседната книжна стена, която с такава лекота можеше да пробие. Тя също погледна стената, застана пред нея, седна и му направи знак и той да седне.

Ала Блакторн не беше в състояние да се отпусне. Стоеше прав, готов да се хвърли и да ги погуби всички, подтикван от последвалото в този момент изохкване и нов удар.

— Ийе! — Фуджико цяла се тресеше от ужас, но той и махна да не му пречи — Ийе, ийе! — продължи да го моли тя.

— Има!

Тогава Фуджико скочи на крака, направи му знак да чака и се спусна безшумно към мечовете му, положени грижливо пред таконама — малката почетна ниша. С разтреперани ръце взе дългия меч, извади го от ножницата и се приготви да го последва през стената. В този миг се чу още един удар и порой от яростни думи. Вратата към коридора рязко се разтвори и Бунтаро затрополи тежко на някъде, следван от телохранителя си. За миг в къщата настъпи тишина, след което се чу затръшването на градинската врата.

Блакторн тръгна към вратата. Фуджико се стрелна да му препречи пътя, но той я отмахна с един жест и отвори.

Марико беше все още на колене в ъгъла на съседната стая, с рана на бузата, разрошени коси, разкъсано на парчета кимоно, а по бедрата и гърба й личаха следи от тежки удари. Той се втурна към нея да я вдигне на ръце, но тя му извика.

— Вървете си, моля ви, Анджин-сан!

От ъгълчето на устата й се стичаше кръв.

— Господи, как ви е…

— Помолих ви да не се месите! Моля ви да си вървите — повтори тя със спокоен глас, който контрастираше силно с яростта в погледа й. После видя Фуджико, застана на вратата и и каза нещо. Фуджико послушно го хвана за ръката и го изведе, но той се отскубна от нея.

— Недейте! Ийе! Вашето присъствие тук ме унижава и ме лишава от спокойствие и утеха. Вие ме правите за смях и срам! Вървете си!

— Но аз искам да ви помогна, не разбирате ли?

— А вие защо не разберете? Нямате никакво право да се месите. Това е лична свада между двама съпрузи.

— Това не му дава правото да ви бие…

— Защо не слушате, като ви говоря, Анджин-сан? Ако желае, може да ме пребие до смърт. Има това право и много бих искала да го направи — да, да ме убие! Тогава няма да понасям повече позора си! Мислите ли, че ми е лесно да живея във вечен срам? Не чухте ли какво ви казах? Аз съм дъщеря на Акечи Джинсай!

— Вие нямате никаква вина за това. Нищо не сте сторили!

— Имам вина и съм дъщеря на баща си. — Марико не би казала нищо повече, но вдигна поглед нагоре, видя колко той страда за нея, колко е угрижен, колко я обича и понеже знаеше как държи на истината, позволи си да се разкрие за миг. — Тази нощ вината беше моя, Анджин сан. Ако плача, както той иска, ако го моля за прошка, както той иска, ако треперя от него, ако се вцепенявам от страх и му се умилквам, както той иска, ако се преструвам на ужасена и послушно разтварям крака, както той иска, ако върша, всички женски задължения, които са моя съпружеска съдба, тогава той ще е като дете в ръцете ми. Но аз не желая.

— Защо?

— Защото това е моето отмъщение. Така му се отплащам, задето ме остави жива след предателството, задето ме отпрати за осем години и през цялото това време ме остави жива. Задето ми заповяда да се върна и да живея. — Тя седна с болезнена гримаса и заоправя разпокъсаното си кимоно. — Никога вече няма да му се отдам. Едно време го правех по собствена воля, макар че го мразя от мига, в който го видях за първи път.

— Тогава защо се омъжихте за него? Нали сама ми казахте, че жените имат право да отказват и не се женят против желанието си?

— Направих го, за да угодя на Города и на баща си. Бях съвсем млада и не познавах още Города, но ако желаете да чуете истината, той беше най-жестокият, най-омразният човек, който някога се е раждал. Той принуди баща ми да поеме пътя на предателството. Това е самата истина. Города! — Тя сякаш изплю това име. — Ако не беше той, сега щяхме да сме живи и почитани. Моля се на господа да е попаднал в ада. — Тя едва-едва се раздвижи, като се опитваше да контролира болката в хълбока си. — Между моя съпруг и мен съществува само омраза — това е нашата карма. А колко ще му е лесно да ми позволи да се приютя в моята малка смърт!

— Но защо не ви освободи? Защо не се разведе е вас? Или дори да ви позволи това, което така желаете?

— Защото е мъж.

Силна болка се стрелна през тялото и и тя се намръщи. Блакторн коленичи и я взе в ръцете си. Тя го отблъсна опитвайки се да овладее положението. Фуджико стоически наблюдаваше, все така застанала до вратата.

— Нищо ми няма, Анджин-сан. Моля ви, оставете ме сама. Не бива. Трябва да сте много предпазлив.

— Не се боя от мъжа ви.

Тя уморено оправи кичур коса и вдигна поглед към него. Защо не го оставя да срещне своята карма? — питаше се тя. Нали не е от нашия свят! С каква лекота ще го убие Бунтаро! Ако е все още жив, това е само благодарение на личната закрила на Торанага. Ябу, Оми, Нага, Бунтаро — всеки един от тях много лесно може да бъде предизвикан да го убие. Откак е пристигнал, ни е причинил само неприятности. Както и неговите знания. Нага е прав: Анджин-сан може да унищожи нашия свят, ако ние не го унищожим преди това. Ами ако Бунтаро научи? Или Торанага? За онова…

— Да не сте полудели — попита я тогава Фуджико.

— Не.

— Тогава защо искате да заемете мястото на прислужницата?

— Заради сакето и за да се позабавлявам, Фуджико-сан, пък и от любопитство — излъга тя и скри истинската причина: той я възбуждаше, тя го искаше, никога не бе имала любовник Ако не станеше тази нощ, никога вече нямаше да има такава възможност, а трябваше да бъде Анджин-сан и никой друг.

Затова отиде при него и се пренесе в незнайни измерения, а когато вчера пристигна галерата, Фуджико я попита насаме:

— Щяхте ли да отидете, ако знаехте, че Бунтаро е жив?

— Не, разбира се — излъга тя.

— Но сега, предполагам, че ще кажете на съпруга си? За Анджин-сан?

— Защо да му казвам?

— Помислих си, че такова е всъщност намерението ви. Ако му го кажете в подходящ момент, яростта му ще избухне неудържимо и ще имате щастието да сте мъртва, преди още да е разбрал какво върши.

— Не, Фуджико-сан, той никога няма да ме убие. За съжаление. Ще ме изпрати при ета, ако има достатъчно уважителен повод и ако успее да получи разрешение от Торанага-сама, но никога няма да ме убие.

— Прелюбодейство с Анджин-сан няма ли да е достатъчен повод?

— Да, разбира се.

— И какво ще стане със сина ви?

— Ще наследи моя позор, ако бъда опозорена.

— Моля ви да ми кажете, ако някога усетите, че Бунтаро-сама подозира какво се е случило. Докато съм наложница на Анджин-сан, мой дълг е да го закрилям.

Да, Фуджико, така е, помисли си тогава Марико. И това би ти дало достатъчно уважителен повод да отмъстиш открито на човека, който погуби баща ти — нещо, към което отчаяно се домогваш. Но баща ти наистина беше страхливец, много съжалявам, бедна ми Фуджико. Ако Хиромацу не е бил там, баща ти сега щеше да е жив, а Бунтаро — мъртъв, защото омразата към Бунтаро далеч превишава презрението към баща ти. Дори мечовете, които ти така цениш, не са били поднесени на баща ти за военни заслуги, а са били купени от ранен самурай. Аз никога няма да ти разкрия това, но все пак такава е истината.

— Не се боя от него — повтори Блакторн.

— Знам — каза тя и потъна в болката си. — Но много ви моля, страхувайте се заради мен.

Блакторн се запъти към вратата.

Бунтаро го чакаше на стотина крачки от къщата, насред пътеката, която водеше надолу към селото — нисък, набит, смъртоносен. Телохранителят му стоеше до него. Утрото беше мрачно. В плитчините вече се мяркаха рибарски лодки, а морето беше гладко като тепсия.

Блакторн видя отпуснатия в ръката му лък, мечовете му и мечовете на телохранителя. Бунтаро се олюляваше леко и това му вдъхна надежда, че няма да го улучи, защото пътеката беше гола и той нямаше къде да се скрие. Но нищо не го интересуваше; дръпна предпазителите на двата пищова и се втурна към противника си.

По дяволите всички прикрития, мярна се през мъглата на кръвожадната му ярост, като същевременно си даваше сметка, че това, което върши, е безумие, че няма никакви шансове да оцелее срещу двама самураи и далекобойния лък, че няма никакво право да се меси. И тогава, докато Бунтаро беше все още извън обсега на пищова, двамата ниско му се поклониха. Блакторн се закова, разбрал, че има някакъв капан. Огледа се, но наоколо нямаше никой. Като насън видя как Бунтаро тежко се отпуска на колене, слага лъка си настрана, поставя длани в прахта и му се кланя най-ниско — както селяните се кланят на своите господари. Телохранителят му се поклони по същия начин.

Блакторн ги гледаше като замаян. Когато се увери, че очите му не го лъжат, приближи се бавно със зареден, но не насочен пищов, готов за някаква предателска клопка. Спря на изстрел разстояние. Бунтаро не помръдна. Обичаят изискваше и той да коленичи и да отвърне на поздрава, защото бяха равни или почти равни, но не можеше да проумее на какво дължи тази невероятна почтителност в една ситуация, при която неминуемо би се проляла кръв.

— Ставай, кучи сине — провикна се той и се приготви да дръпне и двата спусъка.

Но Бунтаро нито каза, нито направи нещо. Остана със сведена глава, с ръце в прахта. Гърбът на кимоното му беше мокър от пот.

— Нан джа?

Блакторн умишлено попита „какво има“ с най-непочтителния израз с надеждата да предизвика Бунтаро да стане и да започне пръв, защото не би могъл да го застреля така, със сведена в прахта глава. В следващия миг осъзна колко е невъзпитано от негова страна да стои прав, докато те се кланят, и че това „нан джа“ е нетърпима и напълно излишна обида. И той коленичи, хванал здраво пищовите, долепи длани до земята и им върна поклона. После седна на петите си.

— Хай? — насили се той да попита учтиво.

Бунтаро веднага започна да мърка раболепно. Извиняваше се. За какво и защо, Блакторн не разбра. Долавяше само някои от думите и неколкократното повтаряне на „саке“, но нямаше никакво съмнение — Бунтаро смирено молеше за прошка. Говореше, без да млъква, а когато спря, отново сведе глава ниско в прахта.

Заслепяващата ярост вече бе напуснала Блакторн.

— Шигата га най — дрезгаво промърмори той думите, които означаваха „нищо не може да се направи“ или „какво сте можели да направите?“, но се питаше дали това извинение не е някакъв ритуал преди нападение. — Шигата га най. Хакири уакарану га шинпай сурукотова най. Нищо не може да се направи. Не разбирам какво точно казахте, но не се безпокойте.

Бунтаро вдигна поглед и седна на петите си.

— Аригато, аригато, Анджин сама. Домо, гомен насай.

— Шигата га най — повтаряше Блакторн и щом му стана ясно, че извинението е истинско, започна да отправя благодарности към господа за появилата се като по чудо възможност да предотврати дуела. Знаеше, че няма никакви права, че се държа като луд и че единствената възможност да излезе от кризата с Бунтаро е да действува по правилата. Което означаваше Торанага.

Но защо ми се извинява? — трескаво се питаше той. Мисли! Научи се да мислиш като тях! И тогава отговорът блесна като светкавица. Сигурно защото съм хатамото и той, моят гостенин, е нарушил моето уа, хармонията на моя дом. Бурният скандал със съпругата му в моя дом ме е оскърбил, което означава, че е сгрешил, че няма право да постъпи така и е длъжен да ми се извини, независимо дали е искрен, или не. Един самурай е длъжен да се извини на друг самурай, както и един гостенин — на домакина…

Чакай! Не забравяй също, че според техните обичаи на мъжете е позволено да се напиват до припадък, от тях дори се очаква от време на време да бъдат пияни и тогава — в границите на разумното, разбира се — не отговарят за постъпките си. Не губят престиж дори ако се напият като свине. Спомни си колко спокойно се отнесоха Марико и Торанага към твоето безпаметно напиване на кораба. Беше им забавно, но не се отвратиха, както ние бихме се отвратили. Пък и не е ли изцяло твоя вината? Нали ти даде тон на това пиянство? Нали ти искаше да го предизвикаш?

— Да — отговори си той на глас.

— Нан десу ка, Анджин-сан? — попита веднага Бунтаро с кръвясали очи.

— Нани мо. Уаташи но кашицу десу. Нищо. Грешката беше моя.

Бунтаро заклати глава — не, грешката била само негова и той отново се поклони и извини.

— Саке — приключи разговора Блакторн и сви рамене. — Шигата га най. Саке!

Бунтаро се поклони и отново му благодари. Блакторн му върна поклона и стана, следван от двамата японци, които още веднъж му се поклониха. Той отново им върна поклона.

Най-накрая Бунтаро се обърна, залитайки. Блакторн изчака да се отдалечат и се запита дали онзи бе толкова пиян, колкото се правеше.

Когато се върна, Фуджико го чакаше на верандата — отново предишната учтива, усмихната Фуджико. Какво ли всъщност си мислиш? — запита се той, като я поздравяваше и тя любезно му отвърна на поздрава.

Вратата на стаята на Марико беше затворена и прислужницата й стоеше до нея като на пост.

— Марико-сан?

— Да, Анджин-сан?

Той почака, но вратата не се отвори.

— Как сте?

— Благодаря, добре. — Тя се изкашля и продължи с тихия си, малко немощен глас. — Фуджико съобщи вече на Ябу-сан и Торанага-сама, че днес не съм разположена и няма да съм в състояние да превеждам.

— Трябва да ви види лекар.

— Благодаря, но Суво ми стига, изпратих вече да го повикат.

— Вижте, аз разбирам малко от медицина. Да не би да кашляте кръв?

— Не, подхлъзнах се и леко си нараних бузата. Уверявам ви, че нищо ми няма.

Той почака малко и додаде:

— Бунтаро ми се извини.

— Да, знам, Фуджико е наблюдавала всичко откъм портата. Най-смирено ви благодаря, че сте приели извинението му. Благодаря ви, Анджин-сан. Толкова съжалявам за нарушеното ви спокойствие. Непростимо е, че вашата хармония… приемете и моите извинения. Не трябваше да се забравям и да давам воля на езика си. Беше много невъзпитано от моя страна. Моля да ме извините. Аз единствено съм виновна за кавгата. Моля да приемете и моите извинения.

— За това, че ви набиха?

— За това, че не съумях да се подчиня на съпруга си, че не съумях да му осигуря спокоен сън, че обезпокоих него и домакина си. Също и за думите си.

— Сигурна ли сте, че с нищо не мога да ви помогна?

— Да, Анджин-сан, благодаря. Само днес ще съм така.

Но Блакторн не я видя цели осем дни.

Глава тридесет и шеста

— Поканих те на лов, Нага-сан, а не да слушам още веднъж какво мислиш по въпроса! — сопна се Торанага.

— Моля ви за последен път, татко — прекратете ученията, забранете пушките, убийте варварина, обявете експеримента за неуспешен и сложете край на тези безобразия.

— И аз за последен път ти казвам — не, не и не! — Покритата с качулка соколица, кацнала върху ръкавицата на Торанага, се размърда неспокойно от заплахата, прозвучала в гласа на господаря й, и — нещо непривично за нея — започна раздразнено да съска. Бяха навлезли в гъстите шубраци, където викачите и охраната не можеха да ги чуят. Денят беше зноен, влажен и мрачен.

Нага вирна брадичка нагоре.

— Добре тогава. Все пак мой дълг е да ви напомня, че тук ви дебне опасност, и да ви помоля най-учтиво за последен път още днес да напуснете Анджиро.

— Не! Също за последен път!

— Тогава ми отсечете главата!

— Тя и без това е моя!

— Отсечете я днес, още сега и сложете край на живота ми, щом не желаете да се вслушате в съветите ми.

— Научи се на търпение, пале такова!

— Как да имам търпение, като ви гледам как се погубвате? Мой дълг е да ви го кажа. Стоите тук, ловувате и си прахосвате времето, докато враговете ви кроят планове как да ви погубят. Утре е срещата на регентите. Четири пети от всички даймио в Япония или са пристигнали вече в Осака, или пътуват натам. Вие сте единственият важен даймио, който е отказал да се яви. Ще ви лишат от всички права и тогава нищо няма да е в състояние да ви помогне. В този момент трябва най-малкото да сте си у дома, в Йедо, ограден от войските си. А тук сте като гол. Ние не можем да ви защитим. Не сме повече от хиляда души, а на всичкото отгоре Ябу-сан мобилизира цяло Идзу. В радиус от двадесет ли не по-малко от осем хиляди души са вдигнати на бойна нога и други шест хиляди са разположени край границите. Много добре знаете какво докладваха шпионите ни — на север ви причаква флотата му и ще ви потопи, ако се опитате да бягате с галерата. Не виждате ли, че сте негов пленник? Само един пощенски гълъб да пристигне от Ишидо, и Ябу ще ви унищожи, без да му мигне окото. Откъде знаете, че двамата с Ишидо не са ви подготвили някаква предателска клопка?

— Убеден съм, че проучва тази възможност. Аз на негово място не бих се поколебал. А ти?

— Никога!

— Затова скоро ще си мъртъв, и то напълно заслужено, но с теб заедно ще загине и цялото ти семейство, целият ти род, както и васалите ти — а това вече е абсолютно непростимо. Ти си един опърничав глупак! Не мислиш, не слушаш какво ти говоря, от нищо не си вземаш поука, като малко дете си въобразяваш, че всички проблеми се решават с меч в ръка. Единствената причина, поради която още не съм ти взел главата или не те оставям да сложиш край на безсмисления си живот, е че си млад, защото едно време мислех, че криеш в себе си някакви заложби, защото грешките ти не са злонамерени, не си коварен и си ми беззаветно предан. Но ако в най-скоро време не се научиш на търпение и самодисциплина, ще ти отнема самурайския статут и ще те превърна — теб и всичките ти поколения — в селяни. — Торанага удари с дясната си ръка по седлото и соколицата рязко и нервно изкрещя. — Разбра ли?

— Нага беше поразен. За пръв път в живота си виждаше Торанага да крещи разярен и да губи самообладание. Дори не бе чувал такова нещо да се е случвало с него. Често го беше гълчал, но винаги справедливо. Нага знаеше, че често вършеше грешки, ала баща му винаги извърташе нещата така, че да не изглежда глупав в собствените си очи. Например, когато му доказа как е попаднал в клопката на Оми — или Ябу — относно Джодзен, трябваше със сила да го спрат да не се втурне веднага да убие и двамата. Торанага обаче заповяда на личната си охрана да го обливат със студена вода, докато отново започна да мисли разумно и после спокойно му обясни, че той, Нага, всъщност бил оказал неоценима услуга на баща си, като премахнал голямата заплаха за него в лицето на Джодзен.

— Разбира се, щеше да е по-добре, ако си беше дал сметка, че те подвеждат ти да им свършиш мръсната работа. Имай търпение, синко, с търпение всичко се постига — посъветва го Торанага. — Скоро ти ще си този, който ще ги подвежда. Но това, което си направил, е от голяма полза. Научи се обаче да разгадаваш мислите на хората, за да бъдещ полезен и на себе си, и на своя господар. Трябват ми водачи, фанатици си имам достатъчно.

Баща му винаги е бил разумен, всичко му прощаваше, а ето че днес… Нага скочи от коня си и покорно коленичи.

— Моля да ме извините, татко. Не съм искал да ви разсърдя. Стана така само защото много се безпокоя за вашата безопасност. Извинете, че наруших хармонията…

— Дръж си езика! — изрева Торанага с такава сила, че конят му се подплаши и затанцува. Той с всички сили го притисна между коленете си и заопъва юздите с дясната си ръка, но конят не се успокои. Изгубила равновесие, соколицата се разбесня — заподскача върху ръката му с диво пърхане на крилете, закрещя пронизително „хек-ек-ек-ек!“, подлудена от непривичното поведение на стопанина си и от нежеланата възбуда около себе си.

— Няма нищо, красавицата ми, няма нищо — отчаяно се опитваше да я успокои Торанага и да овладее в същото време коня, докато Нага се мъчеше да хване коня за главата. Той улови юздите му и успя в последния момент да го удържи да не хукне напосоки. Соколицата пищеше пронизително. Накрая неохотно се отпусна отново върху ръката на Торанага, укротена от ремъците, с които бе завързана за ръкавицата му. Крилете и обаче продължаваха нервно да потрепват и миниатюрните звънчета на краката и остро подрънкваха.

— Хек-ек-ек екккк! — изкрещя тя за последен път.

— Недей, хубавице, всичко е наред — успокояваше я Торанага с все още изкривено от ярост лице. После се обърна към Нага и му изсъска, като се опитваше да прикрие яда си, за да не го усети соколицата: — Ако заради теб си е загубила формата, мисли му…

В този момент един от викачите предупредително се провикна. Торанага незабавно свали качулката от главата на птицата, остави я за миг да се приспособи към окръжаващата я среда и я пусна.

Беше дългокрила соколица-скитник и се казваше Тецу-ко — Стоманената дама. Издигна се рязко в небето и започна да се рее на шестстотин стъпки над Торанага в очакване да подгонят плячката й, забравила предишното си нервно състояние. Стрелна се за миг надолу и забеляза кучетата в шубрака, както и подплашеното ято фазани, които се засуетиха насам-натам и диво пърхаха с криле. Соколицата набеляза жертвата си, замря над нея с прибрани криле и безмилостно се гмурна надолу, а ноктите и вече бяха готови за атака.

Стрелна се надолу, но старият фазан, два пъти по-голям от нея, се изплъзна настрани и панически се впусна към шубраците на около двеста крачки разстояние. Тецу-ко се съвзе, разтвори криле и стремително го подгони. После отново набра височина, застина вертикално над фазана и падна като камък надолу, ала пак не улучи. Торанага възбудено я окуражаваше с виковете си, предупреждаваше я за опасностите, забравил напълно за Нага. Размахал трескаво криле, фазанът все така се мъчеше да се добере до шубраците. Тецу-ко отново се зарея във висините, замря и разпори въздуха в стремглавия си полет. Но вече беше късно. Хитрият фазан изчезна. Нехаеща за собствената си безопасност, соколицата се втурна към шубраците, заудря се в листа и клони, обладана от свирепото желание да открие жертвата си, но бързо се съвзе и се стрелна отново към открито небе, като надаваше разярени писъци.

В същия миг кучетата подплашиха ято пъдпъдъци, които се разхвърчаха в паника, но се придържаха близо до земята, където бе по-безопасно, стрелкаха се напред — назад и коварно следваха контурите на терена. Тецу-ко си набеляза един, сви криле и падна като камък отгоре му. Този път попадението и беше безупречно точно. Силен замах, и задните и нокти пречупиха врата на пъдпъдъка. Той тупна на земята сред облак перушина. Но вместо да последва жертвата си надолу или да я пресрещне още веднъж във въздуха и заедно да се приземят, соколицата с писък се издигна в небето, все по-високо и по-високо.

Разтревоженият Торанага извади примамката — малка мъртва птичка, завързана за тънка връвчица, и я завъртя над главата си. Но Тецу-ко не се съблазни да се върне обратно при него. Превърна се в малка точка и Торанага разбра, че я е изгубил, че птицата е решила да се върне на свобода, да убива по собствена воля, а не по негова, да се храни, когато е гладна, а не когато на него му скимне, да лети с ветровете или според настроението си — без господар и завинаги свободна.

Торанага я следеше с поглед — не тъжен, но някак си самотен. Тя беше диво същество и той, като всички соколари, знаеше много добре, че само временно е неин земен господар. Беше се изкачил сам до гнездото й в планините Хаконе и я беше взел оттам като голишарче, бе я обучил, дресирал, грижил се бе за нея, бе и дал първата плячка. А ето че сега почти не я виждаше вече как кръжи там, високо, гордо яхнала топлите течения, и му се прииска, със свито сърце и той да е там, в небесата, далеч от земните несгоди.

В този момент старият фазан безгрижно излезе от шубраците, за да продължи да си кълве. Тецу-ко замря и падна като чук — миниатюрно, целеустремено оръдие на смъртта, а ноктите и бяха вече готови да нанесат светкавично решаващия удар.

Фазанът умря мигновено сред облак перушина, но соколицата не го пусна, издигна се с него и отново се спусна на земята, а крилете и режеха остро въздуха и я задържаха като спирачка в най-последния момент. Чак тогава прибра криле, кацна върху плячката си, заби нокти в нея и започна да я кълве, преди да я разкъса и изяде. Но Торанага я изпревари и пришпори коня си да стигне по-бързо до птиците. Соколицата замря, тъй като вниманието и бе отвлечено. Жестоките и кафяви очи с жълти ципи го наблюдаваха как слиза от коня и тя се заслуша в гукащия му, успокояващ глас, който щедро хвалеше майсторството и храбростта й. После, понеже беше гладна, а той беше онзи, който и даваше храна, а също така, защото коленичи внимателно и търпеливо до нея, без резки движения, тя му позволи да се приближи.

Торанага започна тихичко да я ласкае. Извади ловджийския си нож, разцепи главата па фазана и я поднесе на Тецу-ко да изпие мозъка. Докато птицата се наслаждаваше на този деликатес, получен по негова воля, той отряза главата на фазана и соколицата леко кацна на свития му юмрук, където бе свикнала да се храни.

Торанага не преставаше да я ласкае и щом тя приключи с вкусния мозък, започна да я гали и да и прави щедри комплименти. Тецу-ко засъска от удоволствие, щастлива, че отново е върху юмрука му, където можеше да се храни, защото, откак я бе взел от родното гнездо, този юмрук бе единственото място, където и се разрешаваше да яде, а храната и се даваше само лично от Торанага. И тя започна да чисти перата си, готова да нанесе следващата смърт.

Като награда за прекрасния й полет Торанага реши да я нахрани обилно и повече да не ловува с нея за този ден. Даде й малката птичка, която предварително бе оскубал и почистил специално за нея. И докато тя още се хранеше, той й нахлузи качулката, което не и попречи доволно да продължи обяда си. Когато свърши и от ново се зае с почистването на перата си, той вдигна фазана, хвърли го в торбата и кимна на соколаря си, който чакаше настрани заедно с викачите. Възбудени, те обсъдиха славния лов и преброиха улова: заек, връзка пъдпъдъци и фазана. Торанага освободи соколаря и викачите и им нареди да се приберат в лагера заедно със соколите. Телохранителите му го чакаха по-надолу.

Чак сега прехвърли пялото си внимание върху Нага.

— Е?

Синът му коленичи до коня и се поклони.

— Вие, сте напълно прав, господарю — всичко, което казахте за мен, беше справедливо. Извинявам се за обидата, която ви нанесох.

— А не се ли извиняваш, задето ми даде лош съвет?

— Аз… моля да ме прикрепите към някой, който би ме научил… за да не повтарям грешката си. Не искам никога вече да ви давам лоши съвети — никога.

— Добре тогава. Всеки ден ще прекарваш по няколко часа в разговори с Анджин-сан и ще научиш онова, което той знае. Той ще бъде един от учителите ти.

— Той?

— Да. Това може би ще те научи на известна самодисциплина. И ако успееш да се справиш с дървото, което имаш вместо глава, и се научиш да слушаш какво ти се говори, ще разбереш много полезни неща. Може би ще научиш дори неща, които ще бъдат от полза и за мен. — Нага начумерено гледаше земята. — Искам да усвоиш всичко, свързано с пушки, оръдия и военна стратегия. Ще станеш моят главен военен специалист. Да. И държа да бъдеш много добър специалист. — Нага не пророни нито дума. — И освен това искам да се сприятелиш с него.

— Как, господарю?

— Ами защо сам не помислиш как? Защо не си напрегнеш малко ума и да измислиш някакъв начин?

— Ще опитам. Кълна се, че ще направя всичко, каквото зависи от мен.

— Искам не само да се постараеш. Заповядвам ти да успееш. Използувай знанията си за „християнското милосърдие“. Вече би трябвало да знаеш достатъчно по този въпрос.

Нага се озъби недоволно.

— Такова нещо не е възможно да се усвои, макар че много се старах. Кълна ви се. Всичко, което чух от Цуку-сан, бяха глупости — догма, от която ми се доповръща. Християнството не е за самураи, а за селяни. Не убивай, не вземай повече от една жена и хиляди подобни глупости! Тогава ви се подчиних, както ще се подчиня и сега — винаги съм ви се подчинявал. Но защо не ме оставите да върша онова, на което съм способен? Ще стана и християнин, ако настоявате, но не съм в състояние да повярвам… това са такива безсмислици и… Извинявам се за думите си. Ще се сприятеля с Анджин-сан, обещавам.

— Добре. И помни — той струва двадесет пъти колкото собственото си тегло в сурова коприна и знае повече, отколкото ти ще научиш, ако ще да живееш и двадесет живота.

Нага се сдържа и покорно кимна в знак на съгласие.

— Добре. Ти ще поведеш двата батальона, Оми-сан другите два, а Бунтаро ще командува резервния.

— А останалите четири, господарю?

— За тях нямаме пушки. Това беше само номер, колкото да заблудя Ябу — подхвърли Торанага на сина си една мръвчица поверителни сведения.

— Не ви разбирам, господарю.

— Просто предлог, за да докарам още хиляда души. Утре пристигат, а с две хиляди души мога при нужда да се справя с Анджиро и да се спася.

— Но Ябу-сан пак ще може… — Нага преглътна забележката си, разбрал, че отново бе на път да направи погрешно умозаключение. — Защо съм толкова глупав? — огорчено попита той. — Защо не виждам нещата като вас или като Судара-сан? Толкова искам да ви помогна, да ви бъда полезен. А не постоянно да ви дразня.

— Тогава се научи на търпение, сине, научи се да бъдеш сдържан. Твоят час ще удари в най-скоро време.

— Какво значи това господарю?

Но на Торанага му омръзнаха търпеливите обяснения.

— Сега ще поспя — каза той и погледна нагоре към небето.

Нага моментално свали седлото, постла одеялото и приготви самурайско легло върху земята. Торанага му благодари и го изчака да постави часови наоколо. Когато се убеди, че всичко е както трябва и е в пълна безопасност, отпусна се на земята и затвори очи. Не искаше да спи, а само да размисли. Знаеше какъв лош признак беше неговият гняв. Имаше късмет, каза си той, че стана само пред Нага, който и без това нищо не разбира. Но ако бе избухнал пред Оми и Ябу, те веднага щяха да се сетят, че не си на себе си от тревоги. А това лесно може да ги подтикне към предателство. Да, голям късмет има този път. Добре, че Тецу-ко ти помага в такива случаи. Ако не беше тя, може би щеше да се изтървеш пред другите, да им покажеш гнева си, а това би било лудост.

Какъв красив полет! Учи се от нея — трябва и към Нага да се отнасяш като към сокол. Единственият проблем с Нага е, че бе пуснат да лети в неподходящ момент. Неговата стихия е битката и внезапната смърт и добре, че скоро ще има възможност да се прояви.

Безпокойството му отново се възвърна. Какво ли става в Осака? Не прецених добре кой даймио ще приеме и кой ще отхвърли поканата. Защо нямам новини? Дали не съм предаден? Толкова много опасности ме дебнат отвсякъде…

Ами Анджин-сан? И той също е ястреб. Но все още не е навикнал на юмрука ми, както твърдят Ябу и Марико. На каква ли плячка ще се спусне? На Черния кораб, Родригес-анджин и грозния, високомерен капитан, който няма да остане дълго още на този свят, както и всички свещеници с черни раса и всички смрадливи космати свещеници, всички португалци, испанци и турци — макар че не ги знам що за хора са, — и поклонници на исляма, които и да са, но да не забравям също Оми, Ябу, Бунтаро, Ишидо и себе си.

Торанага се обърна на другата си страна, за по-удобно, и се усмихна. Анджин-сан обаче не е дългокрил сокол, който се хваща на примамка и когото можеш да пускаш спокойно да кръжи над теб и да ти лови посочената плячка. Той е повече като късокрилите соколи, които литват направо от юмрука и убиват всичко, което се движи — ястреб-кокошкар, който се хвърля върху яребица или заек, три пъти по-тежък от него самия, върху плъхове, котки, кучета, горски бекаси, скорци и врани. Настига ги с фантастична скорост и ги убива на място с един — единствен удар на острите си нокти. Този ястреб ненавижда качулката и не я приема, а само седи върху китката ти, високомерен, опасен, самодоволен, безжалостен, жълтоок, прекрасен другар или опасен враг в зависимост от настроението му в момента.

Да, Анджин-сан е късокрил сокол. На каква плячка да го насъскам? Оми? Още е рано. Ябу? И за него е рано. Бунтаро? Защо Анджин-сан се е нахвърлил върху него с пищови в ръце? Заради Марико, разбира се. Дали са спали заедно? Възможности за това са имали предостатъчно. Според мен — да. Как се изрази тя първия ден? „Много надарен.“ Това е добре. Нищо лошо няма в това да спят заедно — нали Бунтаро го смятахме за загинал, — стига тайната да не излезе никога на бял свят. А Анджин-сан прояви голяма глупост — да рискува себе си заради чужда жена. Та нали наоколо има хиляди други — свободни, ничии, също толкова миловидни, дребни или едри, от добро потекло — изобщо всякакви. Държал се е като глупав, ревнив варварин. Я си спомни за Родригес-сан! Той пък се бил на дуел и убил друг един варварин, както е обичаят им, и то защо — за да вземе дъщерята на един дребен самурай, за която се оженил в Нагасаки! А тайко не го наказа за това убийство, макар че толкова го съветвах, защото жертвата била само някакъв си варварин, а не от нашите. Глупаво е да има два вида закони — едни за нас, други за тях. Законът трябва да е само един!

Не, няма да насъскам Анджин-сан срещу Бунтаро — този глупак ми е необходим. Но независимо дали онези двамата са спали заедно, или не, надявам се подобна мисъл никога да не мине през ума на Бунтаро. Тогава ще се наложи незабавно да го убия, защото няма сила, която да го удържи да не убие Анджин-сан и Марико, а те са ми много по-необходими от самия него. Дали да не го премахна още сега?

Торанага изпрати да му доведат Бунтаро веднага щом изтрезнее.

— Как смеете да поставяте интересите си над моите? Колко време Марико-сан няма да е в състояние да ми превежда?

— Лекарят каза само няколко дни, господарю. Много се извинявам за причинените неприятности.

— Аз ясно ви дадох да разберете, че ще ползувам услугите и още двадесет дни. Не помните ли?

— Да, помня, много се извинявам.

— Щом ви е ядосала, няколко плесника по задника, и толкова. Това е полезно за всяка жена от време на време, но повече е простащина. Вие най-себично излагате на опасност ученията и сте се държали като тъп селянин. Без нея как ще разговарям с Анджин-сан, а?

— Знам, господарю, и много съжалявам. За пръв път и вдигнах ръка. Но тя… понякога ме изважда от кожата до такава степен, че… сякаш ослепявам и оглушавам.

— Тогава защо не се разведете? Защо не я отпратите? Или я убийте, или и заповядайте да си пререже гърлото, но след като повече не ми е нужна.

— Не, мога, господарю, не мога — изстена Бунтаро. — Тя… от момента, в който я видях за пръв път, съм я желал… В началото, като се оженихме, Марико беше мечтата на всеки мъж. Мислех, че съм благословен от боговете — спомняте си, че всички даймио в империята я искаха. Тогава… когато онова се случи… аз я отпратих, за да я предпазя от сянката на подлото убийство, преструвах се на отвратен от нея заради собствената и безопасност, а когато след години тайко ми нареди да я върна, тя ме привличаше с още по-голяма сила. Истината е, че очаквах да ми бъде признателна, взех я, както мъж взема жена, без да се интересувам от разните дреболии, дето така допадат на жените, като стихчета и цветя… Беше ми все тъй предана, но студена като лед и постоянно ме молеше да я убия. — Бунтаро изпадна в трескаво състояние. — Не мога да я убия, нито да и заповядам да се самоубие. Тя оскверни сина ми и ме кара да презирам останалите жени, но не мога да се освободя от нея. Аз… опитах се да бъда мил с нея, но ледът не се топи и това ме влудява. Когато се върнах от Корея и научих, че приела тази идиотска християнска вяра, ми беше забавно, защото, какво означава някаква си там глупава религия? Мислех да я подразня малко на тази тема, но преди да съм се усетил какво върша, вече бях допрял ножа до гърлото и и се кълнях, че ще го прережа, ако не се откаже от християнството. И, разбира се, тя вече в никой случай не можеше да се откаже — кой самурай ще направи нещо под заплаха? Само ме погледна с тези нейни очи и ми каза: „Хайде, убийте ме! Заколете ме, господарю.“ Каза: „Ето, аз сама ще държа ръката ви. Моля се на господа да ми изтече кръвта.“ И не я заклах. Само я взех. Но затова пък отрязах косите и ушите на дамите и, дето я бяха насърчили да се покръсти, и ги прогоних от крепостта. Същото сторих и с дойката и. Отрязах и носа на старата вещица. И тогава Марико заяви, че… понеже съм наказал дамите и, ако се приближа непоканен до леглото и, незабавно ще извърши сепуку… независимо от дълга си към вас, семейството си, дори… въпреки заповедите на християнския и бог. — По бузите му се стичаха сълзи на ярост, но той не ги забелязваше. — А аз не мога да я убия, колкото и да ми се иска. Не мога да убия дъщерята на Акечи Джинсай, колкото и да заслужава…

Торанага го остави да се наприказва, докато Бунтаро остана без сили. Тогава го отпрати, като му нареди да не се доближава до Марико, докато не е решил какво да прави и с двамата. Изпрати личния си лекар да я прегледа. Докладът му беше благоприятен — силно натъртена, но без вътрешни кръвоизливи.

За своя собствена безопасност, тъй като очакваше всеки момент да стане жертва на предателство, а времето течеше, Торанага реши да попритисне всички. Заповяда на Марико да отседне в къщата на Оми и да си почива, без да се вижда изобщо с Анджин-сан. А на другия ден го повика и него, престори се на ядосан, макар че почти нищо не можеха да си кажат, и рязко го отпрати да си върви. Засилиха темпото на ученията, накара войските да направят няколко тежки похода. Нареди на Нага да вземе и Анджин-сан и да го съсипе от ходене. Но Нага не можа да го съсипе. Тогава той самият опита. Поведе батальона на единадесет часов преход през планините. Анджин-сан не изоставаше — вярно, че не вървеше с най-предните редици, но въпреки това вървеше. Като се прибраха обратно в Анджиро, той се обърна към Торанага на невъзможния си, едва разбираем японски: „Торанага-сама, аз върви може. Аз пушки учи може. Много съжалявам, но невъзможно двете същото време.“

Сега, като си спомняше, легнал под облачното небе в очакване на дъжда, Торанага се усмихна, затоплен от мисълта как ще дресира Анджин-сан да лети направо от юмрука му. Късокрил сокол, точно така. И Марико не е по-малко своенравна, също тъй умна, но много по-изтънчена и притежава една безпощадност, която онзи никога няма да познае. Тя е по-скоро сокол — скитник, като Тецу-ко. От най-добрите. Защо, интересно, при соколите женската винаги е по-едра, по-бърза и по-силна от мъжкия, винаги по-добра от него?

До един са соколи — и тя, и Бунтаро, и Ябу, и Оми, и Фуджико, и Очиба, и Нага, и всичките ми синове, дъщери, жени и васали, всичките ми врагове — или соколи, или плячка за соколи.

Трябва да накарам Нага да излети нависоко и да се зарее над плячката си. Кой да бъде плячката? Оми или Ябу?

— И така, Ябу-сан, какво решихте? — попита го той на втория ден.

— Няма да отида в Осака, ако вие не отидете, господарю. Обявих мобилизация в цяло Идзу.

— Ишидо ще ви обяви извън закона.

— Преди това ще го стори с вас, а падне ли Кванто, ще падне и Идзу. Аз сключих с вас тържествено споразумение. На ваша страна съм. Касиги винаги спазват сключените споразумения.

— И аз съм поласкан да ви имам за съюзник — излъга той, без да му мигне окото, доволен, че Ябу отново постъпи както на него му се искаше.

На другия ден Ябу събра войските, помоли го да направи преглед и тогава, там — пред всичките си хора, коленичи официално и предложи да му стане васал.

— Признавате ме за свой официален господар! — не повярва на ушите си Торанага.

— Да. И цялото население на Идзу. И моля ви също така, господарю, да приемете този подарък в знак на синовна преданост. — И все така коленичил, Ябу му протегна своя меч Мурасама. — Този меч уби вашия дядо.

— Не е възможно!

Тогава Ябу му разправи за меча, как стигнал до него, и че съвсем наскоро научил историята му. Повика и Суво. Старецът разказа на какво е бил свидетел като дете.

— Вярно е, господарю — гордо настоя той. — Никой не е видял бащата на Отаба да чупи меча или да го хвърля в морето. И се заклевам в надеждата си да се преродя като самурай, че служих на вашия дядо, Чикитада-сама. Служих му вярно до деня на неговата смърт. И присъствувах на нея, кълна се.

Торанага прие меча. Той сякаш потрепера злонамерено в ръката му. Винаги се бе присмивал на легендата, че някои мечове притежават собствена кръвожадност, че изпитвали необходимост да изскочат от ножницата си, за да се напият с кръв. Но сега повярва.

Потрепери при спомена за онзи ден. Защо така ни мразят мечовете Мурасама? Един от тях уби дядо ми. Друг за малко да ми отсече ръката, когато бях на шест години, и така и не можахме да си обясним как стана това — наоколо нямаше жива душа, но дясната ми ръка въпреки това бе разсечена и за малко да ми изтече кръвта. Трети обезглави първородния ми син.

— Господарю — продължи тогава Ябу, — такъв зъл меч не бива да живее. Нека го отнеса навътре в морето и го удавя, за да не може да застрашава вече никога вас или потомците ви.

— Да… да… — промърмори той, доволен от предложението на Ябу. — Още сега го направете.

И чак когато мечът се загуби от погледа му там, в най-дълбокото, пред очите на неговите хора, сърцето му отново заби нормално. Благодари на Ябу, заповяда на бъдат намалени данъците на шестдесет части за селяните и четиридесет за господарите им и му даде Идзу за лично владение. Всъщност всичко си остана като преди, само дето цялата власт в Идзу премина в ръцете на Торанага и ако пожелаеше, можеше да я упражни.

Той се обърна още веднъж, защото дясната му ръка бе изтръпнала, пак се настани удобно, упоен от близостта на земята, която както винаги му вдъхваше сили.

Мечът изчезна и никога вече няма да го видиш отново. Това е добре, но помни какво ти каза онзи ясновидец — старият китаец: че от меч ще умреш. Чий меч обаче и дали от моята собствена ръка или от чужда?

Когато му дойде времето, ще разбера, каза си той, без да изпита никакъв страх. А сега спи. Карма си е карма. Стани част от Дзен. Спомни си, както си в пълен покой, че Абсолютното — Дао — съществува вътре в теб и между теб и него не стои нито свещеник, нито култ, догма, книга, поверие, учение или учител. Знай, че разликата между доброто и злото е вътре в теб, а между вътрешното и външното, живота и смъртта няма същностна разлика. Навлез там, където няма страх от смъртта, няма надежда за задгробен живот, където си свободен от житейските несгоди и от нуждата за спасение. Ти самият си Дао. Още сега стани скала, в която вълните на живота ще се удрят напразно…

Слаб вик извади Торанага От състоянието му на самовглъбяване и той скочи на крака. Нага сочеше възбудено на запад. Всички очи следяха ръката му.

Пощенският гълъб летеше по права линия от запад към Анджиро. Кацна пърхащ на едно отдалечено дърво, за да си почине за момент, след което отново хвръкна точно когато закапа дъждът.

Далеч на запад, откъдето идваше, беше Осака.

Глава тридесет и седма

Гълъбарят държеше птицата грижовно, но здраво, докато Торанага изхлузваше прогизналите си дрехи. Бе препускал в галоп в най-силния порой. Нага и останалите самураи нетърпеливо се трупаха до малката врата, без да обръщат внимание на дъжда, който се лееше като водопад от небето и барабанеше по керемидения покрив.

Торанага грижливо си избърса ръцете. Гълъбарят му подаде птицата. Към двете и крачета беше завързано по едно миниатюрно сребърно цилиндърче. Обикновено цилиндърчето беше само едно. Торанага се съсредоточи, за да преодолее нервното потръпване на пръстите си. Развърза цилиндърчетата и ги отнесе на светло до прозореца, за да огледа миниатюрните печати. Позна тайния шифър на Кири. Нага и останалите напрегнато следяха всяко негово движение. Но лицето му не издаваше нищо.

Торанага не счупи печатите веднага, макар да бе премалял от желание. Търпеливо изчака да му донесат сухо кимоно. Един от слугите разтвори над главата му огромен чадър от навосъчена хартия и той се запъти към личните си покои в крепостта, където го чакаше супа и горещ чай. Започна да ги сърба, заслушан в дъжда. Когато се почувствува напълно спокоен, постави охрана и се прибра във вътрешната стая. И там, сам-самичък, счупи печатите. Хартията на четирите листа беше тънка като паяжина, йероглифите — ситни, а посланието — дълго и шифровано. Разшифроването му отне доста време. След като приключи, прочете писмото, после още два пъти. След което застави ума си да се рее на свобода.

Падна нощта. Дъждът спря. О, Буда, нека реколтата бъде добра. По това време на годината оризищата се наводняваха и по цялата страна селяните засяваха бледозелените стръкчета във воднистата, без никакви плевели почва, а след четири-пет месеца, в зависимост от времето, прибираха реколтата. И по цялата земя бедни и богати, от ета до императора, слуги и самураи — всички се молеха количеството дъжд да бъде точно такова, каквото е необходимо, влажността на почвата да бъде точно толкова, колкото бе най-подходящо. И всеки мъж, жена и дете брояха дните, останали до прибирането на реколтата.

А тази година ни трябва богат урожай, мислеше Торанага.

— Нага, Нага-сан!

Синът му дотича веднага.

— Да, татко?

— Веднага след изгрев слънце ми доведи горе на платото Ябу-сан и главните му съветници. Също и Бунтаро и тримата главни офицери. И Марико-сан. Доведи ги призори на платото. Марико-сан да поднесе чай. Да. А Анджин-сан да ме чака при лагера. Да ни обгражда охрана на двеста стъпки разстояние.

— Да, татко. — Нага се обърна, готов да хукне да изпълнява заповедта, но не се стърпя и изтърси: — Война ли е? Кажете ми, война ли е?

Тъй като Торанага бе заинтересован из крепостта да обикаля оптимистичен вестоносец, той не сгълча сина си за тази проява на недисциплинираност и нахалство.

— Да. Но условията ще диктувам аз!

Нага затвори вратата и хукна. Торанага знаеше, че макар лицето на сина му и държането му да бяха външно спокойни, нищо не бе в състояние да прикрие възбудата в походката му и пламъка в очите му. Така че слуховете и контра-слуховете щяха да облетят Анджиро, да плъзнат по цяло Идзу и отвън него като добре поддържан огън.

— Няма връщане назад — произнесе той на глас към цветята, подредени с вкус в нишата таконама, а пламъкът на свещта приятно потрепваше.

Ето какво пишеше Кири:

Торанага им прочете писмото без онези пасажи, където пишеше за Кири и Садзуко. Когато млъкна, всички го изгледаха и после се спогледаха с невярващи очи — не само поради съдържанието му, но и защото той така открито им се доверяваше.

Бяха насядали върху рогозки, разположени в полукръг около него насред платото, без охрана, далеч от всякакви чужди уши. Бунтаро, Ябу, Игураши, Оми, Нага, офицерите и Марико. Охраната беше чак на двеста крачки от тях.

— Имам нужда от съвет — започна Торанага. — Моите съветници са в Йедо, а работата е спешна и не търпя отлагане. Така че ще заемете местата им. Какво според вас ще стане и какво да правя, Ябу-сан?

— Преди всичко, господарю, какво означава „Алено небе“?

— Това е шифровано название на бойния ми план, който ще се използува само в краен случай — внезапно нападение срещу Киото с всичките ми войски, като се уповавам на бързата им подвижност и изненадата, с която ще бъде нанесен ударът, с цел да спася столицата от враждебните сили, които са я обкръжили, и да изтръгна императора от гнусните лапи на онези, които са го подвели, начело с Ишидо. Щом Синът на небето бъде в безопасност, ще го помоля да анулира мандата, даден от настоящия съвет, съставен от предатели или поне предимно от предатели, и да ми даде нов мандат да образувам друг съвет, който ще постави интересите на империята и наследника над личните амбиции. Ще поведа от осемдесет до сто хиляди души, ще оставя земите си незащитени, фланговете си оголени, оттеглянето си неподсигурено. — Торанага видя изумените им погледи. Не спомена нищо за елитните си самураи, разположени тайно в най-важните крепости и в повечето провинции — нещо, което му бе отнело дълги години, — които трябваше да въстанат едновременно и да създадат хаос и бъркотия — жизнено необходими за успеха на този план.

Ябу не се сдържа:

— Но при това положение ще трябва да си пробивате път с бой, стъпка по стъпка! Икава Джикю държи пътя Токайдо на сто ли разстояние! А останалата му част се контролира от крепостите на Ишидо!

— Да. Но аз възнамерявам да се насоча на северозапад, покрай пътя Кошу-кайдо, оттам да атакувам Киото и да стоя настрана от крайбрежието.

Всички заклатиха едновременно глави и заговориха вкупом, но Ябу ги надвика:

— Но, господарю, в писмото се казва, че вашият роднина Дзатаки-сан е преминал вече на страната на врага. Значи и северният път ви е отрязан! Провинцията му е разположена напряко на Кошу-кайдо. Ще трябва да водите боеве по цялото протежение на Шинано, а там са главно планини, и то труднопроходими, пък и хората му са фанатично предани. Ако ви пипнат, ще ви насекат на парчета.

— Това е единственият път, други възможности нямам. Съгласен съм, че по крайбрежието враговете ми са многобройни.

Ябу погледна към Оми и страшно му се прииска да можеше първо да се посъветва с него. Беше вбесен и от писмото, и от цялата бъркотия в Осака, и от това, че трябваше да говори пръв, а най-вече от васалния си статут, който прие по настояване на Оми.

— Това е единствената ви възможност, Ябу-сама — убеждаваше го племенникът му. — Единственият начин да се измъкнете от клопката на Торанага и да си оставите място за маневри…

Игураши го бе прекъснал гневно:

— По-добре още днес да се нахвърлим върху Торанага, докато хората му са още малобройни. Да го убием и да занесем главата му на Ишидо — още има време!

— Не, по-добре да изчакаме, да проявим търпение…

— Ами ако Торанага заповяда на нашия господар да му предаде Идзу? — бе изкрещял Игураши. — Като феодален господар Торанага ще има правото да поиска такова нещо от васала си.

— Няма да го направи. Ябу-сан му е необходим повече от всякога, защото Идзу закриля южния му фланг. Той не може да си позволи един раздор с него. Господарят му е нужен за…

— Ами ако изпъди господаря?

— Ще въстанем. Ще го убием, ако е още тук, и ще се бием срещу войските, които евентуално ще изпрати срещу нас. Но никога няма да го направи, толкова ли не виждате! Като негов васал, Торанага ще трябва да го защищава…

Ябу ги бе оставил да спорят, докато накрая проумя мъдростта на Оми.

— Добре. Съгласен съм. И ще му предложа меча си Мурасама като връх на тази гениална сделка — бе потрил той доволно ръце, възхитен от хитроумието на плана. — Точно така, гениална. А неговият меч Йошитомо изцяло ще ми замести липсата му. Напълно сте прав, Оми-сан, че сега съм му полезен повече от когато и да било. Нямам друг избор. От сега, нататък съм напълно обвързан с Торанага. Като негов васал.

— До момента, в който избухне война — бе натъртил Оми.

— Разбира се. Разбира се, че до избухването на война. Тогава, ако реша, мога да премина на противниковата страна или да направя нещо друго — възможности колкото щеш. Все пак сте прав, Оми-сан.

От Оми по-добър съветник досега не съм имал, помисли си той. Но и по-опасен също. Достатъчно е умен, за да заграби Идзу след смъртта ми. Но какво значение има? Все едно, че вече сме мъртви.

— Всички пътища са ви затворени — каза той на Торанага. — Изолацията ви е пълна.

— Какви са алтернативите? — попита Торанага.

— Извинете, господарю — намеси се Оми, — но колко време е необходимо, за да се подготви нападението?

— То вече е готово.

— Идзу също е готово, господарю — додаде Ябу. — Вашите сто и моите шестнадесет хиляди плюс мускетния батальон — това не е ли достатъчно?

— Не. „Алено небе“ е план само за в краен случай. Всичко се залага на едно — единствено нападение.

— Ще трябва да рискувате — веднага щом дъждовете престанат и сме в състояние да потеглим — настоя Ябу. — Друг избор нямате. Ишидо незабавно ще сформира нов Съвет, защото мандатът е все още валиден. Всеки момент ще ви обвинят в държавна измяна — днес, утре или вдругиден. Защо да чакате да ви разкъсат? Чуйте — може би мускетния батальон ще успее да си пробие път през планините. Нека бъде „Алено небе“! Ще хвърлим всички сили до последния човек в една — единствена атака. Такъв е моралният кодекс на воина — достоен за самурая. Ще пометем Дзатаки с нашите пушки, но дори и да не успеем — какво значение има? Подвигът ни ще живее и пребъде през вековете!

— Да, но ще спечелим — сигурен съм в това — намеси се и Нага.

Някои от капитаните закимаха с глави в знак на съгласие, доволни, че войната най-сетне е неизбежна, Оми премълча.

Торанага бе втренчил поглед в Бунтаро.

— Е?

— Господарю, моля да ме извините и да не искате от мен съвет. Аз и хората ми ще правим каквото наредите. Това е единственият ми дълг. Мнението ми е без никаква стойност, защото ще правя каквото вие решите.

— При други условия бих приел подобен отговор, но не и днес.

— Тогава война. Ябу-сан е прав. Да тръгнем към Киото! Днес, утре или щом спре дъждът. „Алено небе“! Омръзна ми да чакам.

— Оми-сан?

— Ябу-сан е прав, господарю. Ишидо ще престъпи волята на тайко и ще сформира в най-скоро време нов Съвет, който ще получи мандат от императора. Враговете ви ще злорадствуват и повечето от приятелите ви ще се разколебаят и сигурно ще ви предадат. А новият Съвет незабавно ще ви обвини в държавна измяна. И тогава…

— Тогава значи „Алено небе“? — прекъсна го Ябу.

— Ако Торанага-сама заповяда, така и ще стане. Но според мен обвинението в държавна измяна ще бъде невалидно. Спокойно можете да не мислите за него.

— Защо?

Вниманието на Торанага бе съсредоточено изцяло върху Оми.

— Аз съм напълно съгласен с вашето мнение, господарю. Ишидо е злодей. И всички даймио, които са се съгласили да му служат, са като него. Истинските мъже знаят какво представлява Ишидо и също така добре знаят, че императорът е бил измамен. — Оми предпазливо нагази в тресавището, което всеки момент можеше да го погълне. — Според мен той е направил голяма грешка, като е убил Сугияма-сама. Тези подли убийства ще накарат всички даймио да очакват от него нови предателства и малко са онези, освен най-приближените му, които ще зачетат заповедите на неговия „Съвет“. Така че сте в безопасност. Поне засега.

— За колко време?

— Дъждовете ще продължат горе-долу още два месеца. Щом спрат, Ишидо ще изпрати Икава Джикю и Дзатаки срещу вас, и двамата едновременно, за да ви хванат натясно, а главните му армии ще се присъединят към техните при пътя Токайдо. Междувременно, докато трае дъждовният сезон, всеки даймио, който има зъб на друг даймио, ще подкрепи Ишидо на думи, докато той направи първата стъпка, след което според мен ще забравят за него, ще започнат да си отмъщават взаимно и да грабят територии както им падне. Империята ще се разпокъса, както беше преди тайко. Но вие двамата с Ябу-сама, господарю, за щастие имате достатъчно сили да защитите проходите, водещи към Кванто и Идзу, и да отбиете първия удар. Според мен Ишидо няма да може да предприеме второ нападение или поне няма да е мащабно. Щом той и съюзниците му изтощят силите си, вие с Ябу-сама предпазливо ще изскочите иззад планините и постепенно ще завладеете империята.

— И кога ще стане това?

— През живота на вашите деца.

— Значи препоръчвате отбранителна стратегия? — презрително попита Ябу.

— Според мен двамата сте в безопасност зад планините. Изчакайте, Торанага-сама. Изчакайте да се сдобиете с повече съюзници. Проходите ще са във ваши ръце — лесно ще ги защитите. Генерал Ишидо е зъл, но не е толкова глупав да хвърли всичките си сили в една — единствена битка. Ще си седи начумерен вътре в Осака. Затова на първо време не бива да пускаме в действие мускетния батальон. Трябва да засилим охраната и да запазим в пълна тайна това наше оръжие, в пълна бойна готовност, докато излезете из зад планините — но мисля, че засега изобщо не бива да се използува. — Оми усещаше върху себе си многобройните погледи; поклони се на Торанага. — Простете, че говорих толкова дълго, господарю.

Торанага го проучваше с очи, после ги прехвърли върху сина си. Забеляза нарасналата му възбуда и реши, че сега е моментът да го насочи към плячката.

— Нага-сан?

— Оми-сан е прав — незабавно отговори младежът с тържествуващ вид. — В повечето отношения. Но аз бих ви посъветвал през тези два месеца да привлечете нови съюзници, за да изолирате колкото се може Ишидо, след което да нападнете без предупреждение — „Алено небе“.

— Значи не си съгласен с мнението на Оми-сан за продължителна война?

— Не. Но нали това… — Нага млъкна.

— Продължавай, Нага-сан, говори, без да се смущаваш.

Ала Нага стоеше, прехапал език и пребледнял.

— Заповядвам ти да продължиш!

— Помислих си, господарю, че… — отново се запъна той, но после думите рукнаха като порой: — Не е ли това великата възможност да станете шогун? Ако успеете да превземете Киото и да получите мандат, защо ви е изобщо да съставяте съвет? Защо да не поискате от императора да ви направи шогун? Това ще е най-доброто и за вас, и за империята. — Нага се опитваше да прикрие страха в гласа си, защото думите му означаваха предателство към Яемон, а повечето от присъствуващите самураи — най-вече Ябу, Оми, Игураши и Бунтаро — бяха открити негови поддръжници. — Според мен трябва да станете шогун! — И той се обърна предизвикателно към останалите: — Ако тази възможност се изпусне… Вие сте прав, Оми-сан, по отношение на продължителната война, но според мен нашият господар трябва да вземе властта, за да може да я предаде. Продължителната война ще разори страната, отново ще я разпокъса на хиляди парчета. Кой иска подобно нещо? Торанага-сама трябва да стане шогун. За да се предаде империята на Яемон, на нашия господар Яемон, да я управлява, тя трябва първо да се подсигури. Втора такава възможност няма да има. — Той изговори последните думи по-тихо и седна сковано, изплашен от дързостта си, но доволен, че най-сетне изрече публично онова, за което постоянно мислеше.

Торанага въздъхна.

— Никога не съм се домогвал до шогуната, колко пъти трябва да повтарям това? Изцяло подкрепям племенника си Яемон и уважавам безпрекословно волята на тайко. — И той ги изгледа един по един. Най-накрая погледът му се спря на Нага. Момчето смръщи вежди. Но Торанага му заговори мило, подхвърляйки му отново примамката. — Твоето усърдие и младост те оправдават. За жалост много по-зрели и мъдри от теб мъже също мислят, че имам — такава амбиция. А не е вярно. Има един-единствен начин да се сложи край на тези глупости — да се даде властта на Яемон-сама. Което и възнамерявам да направя.

— Да, татко. Благодаря ви, благодаря — заповтаря Нага отчаян.

Торанага прехвърли погледа си върху Игураши.

— Вие какво ще ме посъветвате?

Едноокият самурай се почеса.

— Аз съм само войник и не ме бива за съветник. Но не бих ви посъветвал да обявите „Алено небе“, освен ако не воюваме при условията, изброени от Оми-сан. Преди години се бих в Шинано. Местността е много лоша, при това Дзатаки беше на наша страна. Но не бих искал да воювам пак в Шинано и още по-малко, ако Дзатаки е срещу нас. А щом подозирате и Маеда — как можете изобщо да мислите за бой, след като има вероятност най-големият ви съюзник да ви предаде? Ишидо ще изпрати срещу вас двеста — триста хиляди души и пак ще му останат сто да бранят Осака. Дори и с пушките пак нямаме достатъчно хора за нападение. Но затова пак зад планините, с пушките, можете да се задържите завинаги, ако всичко стане така, както каза Оми-сан. Ориз ще имате достатъчно — Кванто осигурява половината ориз в империята. Или най-малко една трета. А ние можем да ви изпращаме колкото искате риба. И така ще бъдете в безопасност. Нека Ишидо и онзи злодей Джикю тръгнат срещу вас, ако всичко стане, както каза Оми-сан — ако враговете в най-скоро време се нахвърлят един срещу друг. Ако ли не — гответе „Алено небе“. Човек само веднъж в живота си умира за своя господар.

— Никой иска ли да добави нещо? — попита Торанага. Никой не се обади. — Марико-сан?

— Не ми е мястото да говоря тук, господарю. Убедена съм, че всичко, което можеше да се каже, беше казано. Но ще ми позволите ли да попитам от името на всички ваши съветници тук — какво според вас ще стане?

Торанага грижливо подбираше думите си.

— Според мен ще стане както предвиди Оми-сан. С едно изключение. Съветът няма да е безсилен. Той ще се напъне да упражни достатъчно влияние, за да успее да събере непобедима сдружена сила. И щом спрат дъждовете, тази сила ще бъде хвърлена срещу Кванто, заобикаляйки Идзу. Първо ще лапнат Кванто, а след него ще дойде ред на Идзу. А всички даймио ще се нахвърлят един срещу друг едва след моята смърт.

— Защо, господарю? — осмели се да попита Оми.

— Защото враговете ми са премного, защото съм господар на Кванто, защото съм воювал повече от четиридесет години и не съм загубил нито една битка. Те до един се боят от мен. Твърдо съм убеден, че лешоядите първо ще се съюзят, за да ме унищожат, а след това ще започнат да се избиват помежду си. Ала първо ще се опитат да свършат с мен, ако могат. Знайте добре всички, че аз съм единствената заплаха за Яемон, макар че всъщност не съм никаква заплаха. Такава е иронията на положението. Всички мислят, че се домогвам до шогуната. А не е вярно. Това ще е още една напълно излишна война. Мълчанието бе нарушено от Нага:

— Тогава, какво ще правите, господарю?

— Ъ?

— Какво ще правите?

— Очевидното. „Алено небе“.

— Но нали казахте, че ще ни смажат?

— Да — ако им дам време. Но аз няма да им го дам. Тръгваме веднага.

— Ами… дъждовете?

— Просто ще пристигнем в Киото мокри до кости, запотени и смърдящи. Изненада, бърза подвижност, дързост и правилен избор на момента — така се печелят битки. Ябу-сан беше прав. Пушките ще ни пробият път през планините.

Четири часа обсъждаха различни планове и доколко е възможно да се осъществи мащабна война през дъждовния период — нечувана досега стратегия. След това Торанага ги отпрати и остави при себе си само Марико, а на Нага заповяда да доведе Анджин-сан. Проследи ги с поглед, докато се отдалечаваха. Всички се въодушевиха, поне външно, след вземането на окончателното решение, най-вече Нага и Бунтаро. Само Оми беше резервиран, замислен и неубеден. Игураши не влизаше в сметките, защото Торанага с право смяташе, че старият войник ще прави каквото му нареди Ябу, а Ябу също не влизаше в сметките — той беше само една пионка, вярно, склонна към предателство, но пионка. Оми е единственият, който заслужава внимание, мислеше той. Интересно дали е проумял какво всъщност възнамерявам да правя.

— Марико-сан, разберете тактично колко би струвал договорът на куртизанката.

— На Кику-сан ли? — премигна тя.

— Да.

— Сега ли, господарю, веднага?

— Може и довечера. — Той я погледна добродушно. — Не казвам, че става дума непременно за мен. Може би за някой от моите офицери.

— Допускам, че цената ще зависи именно от това, господарю — за кого се отнася.

— И аз така предполагам. Но все пак се споразумейте. Момичето, разбира се, има право да откаже, след като и се съобщи името на самурая, но обяснете на собственичката, на мама-сан, че не очаквам момичето да е дотолкова зле възпитано, че да не се довери на избора, който аз ще направя за нея. Също така кажете на собственичката, че Кику е дама първа степен в Мишима, а не в Йедо, Осака или Киото — добави Торанага все така добродушно. — Така че ще плащам по цените на Мишима, а не на Йедо, Осака или Киото.

— Разбира се, господарю.

Торанага размърда рамене, за да пооблекчи болките си, и размести мечовете си.

— Да ви поразтрия ли, господарю? Или предпочитате да изпратя да повикат Суво?

— Не, благодаря, ще го повикам по-късно. — Той стана, облекчи се с огромно удоволствие и пак седна. Беше облечен в късо, леко кимоно на сини шарки и най-обикновени сламени сандали. Синьото му ветрило беше украсено с неговия герб.

Слънцето се спускаше, а по небето се трупаха дъждовни облаци.

— Какво велико нещо е животът — усмихна се той щастливо. — Имам чувството, че чувам как дъждът чака да се роди.

— Да — тихо се съгласи тя.

Торанага се замисли за момент, след което произнесе току — що, съчинените от него стихове:

Марико послушно раздвижи мозъка си, за да му отвърне в стихотворна форма и да се включи в тази тъй популярна сред самураите игра. Трябваше да извърти думите, от които бе съставено неговото стихотворение, за да ги приспособи към своето. Минута по-късно тя произнесе.

— Много добре казано! Много добре! — похвали я Торанага, огледа я доволен и му стана приятно от онова, което видя. Марико беше облечена в бледозелено кимоно с бамбукова шарка и тъмнозелен пояс и се бранеше от слънцето с оранжево чадърче. То хвърляше великолепни отблясъци върху лъскавата и синьо-черна коса, вдигната високо горе под широкополата и шапка. Спомни си носталгично как всички те — дори самият диктатор Города — я искаха, когато тя бе едва тринадесетгодишна и баща и, Акечи Джинсай, я представи за пръв път, нея, своята най-голяма дъщеря, в двореца на Города. И как Накамура, бъдещият тайко, умоляваше Города да му я даде, а той само се изсмя, нарече го пред всички „разгонена маймуна“ и го посъветва: „Гледай да печелиш битки, селянино, а не благородни дами.“ Акечи Джинсай също се подигра открито на Накамура, който му беше съперник за благоволението на Города — това бе основната причина, поради която Накамура с такова удоволствие го унищожи по-късно. Това бе също така причината, поради която Накамура с удоволствие тормозеше години наред Бунтаро, комуто бе дадено момичето, за да се скрепи съюзът между Города и Тода Хиромацу. Интересно, запита се Торанага игриво, интересно дали, ако Бунтаро беше мъртъв, тя щеше да се съгласи да ми стане наложница? Торанага винаги бе предпочитал опитни жени, вдовици или разведени, но никога да не са прекалено хубави, нито от много добро потекло, така че да не му създават неприятности и да му бъдат вечно признателни.

Той се усмихна. Никога не бих я попитал, защото тя е всичко, което не искам в една моя наложница, с изключение на възрастта.

— Господарю?

— Мислех си за вашето стихотворение, Марико-сан — още по-добродушно поясни той и добави:

Тя сякаш бе готова с отговора си:

Торанага се засмя и се поклони с шеговита смиреност. — Признавам се за победен, Марико-сан. Какво ще искате в отплата? Ветрило? Или кърпа за глава?

— Благодаря, господарю. Каквото вие решите.

— Десет хиляди коку годишно за сина ви.

— О, господарю, не съм заслужила такава чест.

— Вие победихте. Победата и добре изпълненият дълг трябва да се възнаграждават. На колко години стана Саруджи?

— Скоро ще навърши петнадесет.

— Ах, да — сетих се. Нали го сгодихте наскоро за една от внучките на Кияма-сама?

— Да, господарю. Това стана през единадесетия месец на миналата година — месеца на Белия мраз. В момента се намира в Осака при Кияма-сама.

— Добре. Значи — десет хиляди коку годишно от днес нататък. Ще изпратя пълномощното с утрешната поща. А сега стига стихове, нека чуя вашето мнение.

— Според мен, господарю, ние всички сме в безопасност под вашето крило, както и страната е в безопасност във вашите ръце.

— Питам ви сериозно.

— Говоря сериозно, господарю. Благодаря ви за благоволението, което проявихте към моя син. Вярвам, че каквото и да направите, все ще е най-разумното. В името на пресветата… да, кълна се в Девата, че вярвам в това, което говоря.

— Добре. И все пак настоявам да чуя мнението ви. Тя му отговори незабавно, по най-безгрижен начин, като равна на равен:

— Първо, трябва да привлечете тайно Дзатаки-сама обратно на своя страна. Предполагам, че или знаете вече как да го сторите, или по-вероятно имате тайно съглашение с природения си брат, и това загадъчно „предателство“ е било замислено именно от вас, за да залъжете Ишидо и да го объркате. Второ, вие никога няма да нападнете пръв. Никога не сте го правили, винаги сте призовавали към търпение и нападате само ако сте сигурен в победата си. Така че това открито обявяване на „Алено небе“ е само ход, за да заблудите всички. Трето, изборът на момента: според мен трябва да се престорите, че ще осъществите „Алено небе“, но не бива да го правите. Това ще обърка Ишидо, защото шпионите му и тук, и в Йедо ще доложат за намеренията ви и той ще започне да разкарва войските си насам — натам като ято яребици в това отвратително време, за да се готви за една заплаха, която никога няма да се осъществи. А вие междувременно ще използувате следващите два месеца, за да привлечете нови съюзници за подривна дейност срещу съюзниците на Ишидо и да се опитате да разбиете коалицията му — нещо, което на всяка цена трябва да направите. И, разбира се, трябва по някакъв начин да подлъжете Ишидо да излезе от крепостта Осака. В случай че не успеете, той ще бъде победителят или най-малкото няма да спечелите шогуната. Вие…

— По този въпрос вече се изказах съвсем недвусмислено — сряза я Торанага, на когото изведнъж престана да му бъде забавно.

Но Марико продължи безгрижно и доволно:

— Днес ще изрека на глас всички тайни, господарю — заради заложниците. Те са нож в сърцето ви.

— Какво общо имат заложниците?

— Моля ви да бъдете търпелив с мен и да ме изслушате. Може би няма да имам друга възможност да разговарям с вас по начина, който Анджин-сан нарича „открит английски маниер“ — вие никога не сте сам, както сте в момента. Моля да ме извините за моята невъзпитаност. — Марико напрегна ума си и за голямо негово учудване продължи да говори като с равен. — Моето категорично мнение е, че Нага-сан има право. Трябва да станете шогун, за да изпълните дълга си към империята и рода Миновара.

— Как смеете да говорите такива неща!

Марико обаче запази същото ведро спокойствие, а яростта му сякаш ни най-малко не я засягаше.

— Съветвам ви да се ожените за Очиба-сама. Докато Яемон стане пълнолетен, има още осем години — а това е цяла вечност. Кой може да каже какво ще се случи след осем месеца, камо ли след осем години!

— Цялото ви семейство може да бъде изтрито от лицето на земята само за осем дни!

— Така е, господарю, но това няма никакво отношение към вас, вашия дълг и империята. Нага-сан има право. Трябва да вземете властта, за да раздавате власт. — И тя добави задъхана, с престорена сериозност: — Сега ли да извърши сепуку преданата ви слугиня или може и по-късно? — И се направи, че припада.

Торанага се опули при тази невиждана дързост, но в следващия миг вече се превиваше от смях, заудрял с юмруци по земята. Когато най-сетне беше в състояние да говори, той произнесе задъхано:

— Никога няма да се науча да ви разбирам, Марико-сан.

— О, не, господарю, много добре ме разбирате — избърса тя потта от челото си. — Много мило, че позволихме на преданата ви васалка да ви разсмее, че изслушахте исканията и, че изобщо я изслушахте. Простете нахалството ми, много ви моля.

— А защо трябва да ви простя, а? — усмихна се Торанага, на когото вече му беше минало.

— Заради заложниците — простичко отвърна тя.

— Да, заложниците… — Той отново стана сериозен.

— Трябва да замина за Осака.

— Да — съгласи се той. — Знам.

Глава тридесет и осма

Придружен от Нага, Блакторн се влачеше унило надолу но хълма към двете фигури, разположили се върху рогозки в центъра на кръга, очертан от телохранителите. Зад самураите започваше подножието на планината, извисила се към облачното небе. Денят беше душен. Главата го болеше от притесненията, изживени през изминалите няколко дни, от тревога за Марико и от това, че се налагаше да говори само на японски. Сега я разпозна и настроението му донякъде се пооправи.

Колко пъти беше ходил до къщата на Оми да пита за здравето й. Часовите винаги го отпращаха — учтиво, но твърдо. Оми му каза като на томодаши — приятел, че нищо и няма.

— Не се притеснявайте, Анджин-сан. Разбирате ли?

— Да — отговори той, но единственото, което разбираше, бе, че не може да я види.

След това Торанага изпрати да го повикат и той толкова много неща имаше да му каже, а речникът му бе тъй беден, че не успя да постигне нищо и само го раздразни. Фуджико на няколко пъти ходи да види Марико. И всеки път, като се върнеше оттам, му казваше, че Марико е добре, и добавяше неизбежното: Шинпай суруна, Анджин-сан, уакаримасу? Не се безпокойте, нали разбирате?

А с Бунтаро се държеше, като че ли нищо не се беше случило. Когато пътищата им се кръстосваха през деня, най-учтиво се поздравяваха. Като се изключеше ползуването на банята от време на време, Бунтаро се държеше с него като всички останали самураи в Анджиро — нито дружелюбно, нито враждебно.

Ученията продължаваха с ускорени темпове от зори до смрачаване. Той трябваше да потиска раздразнението си от това, колко трудно му беше да ги обучава без преводач и сам да учи езика. С падането на нощта се чувствуваше като пребит. Разгорещен, запотен, прогизнал от дъжда. И самотен. Никога не се беше чувствувал толкова самотен, не бе долавял така ясно колко му е чужд този враждебен свят.

А преди три дни започна и най-страшното. Денят беше безкрайно дълъг и влажен. По залез слънце пристигна уморен в къщата си и с някакво шесто чувство долови, че тя е пропита от тревога. Фуджико го поздрави нервно.

— Нан десу ка?

Тя му отговори нещо дълго, с тих глас и сведени надолу очи.

— Уакаримасен. Не разбирам. Нан десу ка? — повтори той нетърпеливо, защото умората го правеше раздразнителен.

Тогава тя го повика с жест да я последва в градината и посочи към стряхата. Покривът му се видя здрав, нямаше опасност да се срути. Последваха още думи и знаци и най-накрая той се досети, че тя всъщност му сочи мястото, където бе закачил фазана.

— О, съвсем забравих за него. Уаташи… — започна той, но не можа да си спомни как трябва да го каже на японски и сви уморено рамене. — Уакаримасу. Нан десу киджи ка? Разбирам. Какво е станало с фазана?

От прозорците и зад вратите надничаха вцепенени от ужас слуги. Тя отново започна да обяснява. Той се съсредоточи, но не можа да схване смисъла на думите й.

— Уакаримасен, Фуджико-сан. Не разбирам.

Фуджико пое дълбоко въздух, след това с треперливи жестове изигра пантомима — как някой сваля фазана, отнася го и го заравя.

— А! Уакаримасу, Фуджико-сан, уакаримасу. Много ли се беше вмирисал? — И понеже не знаеше японската дума за „воня“, стисна носа си и изимитира погнуса.

— Хай, хай, Анджин-сан, додзо, гомен насай, гомен насай. — И тя показа с жестове как цял облак от мухи се е носел и бръмчал около фазана.

— А, со десу! Уакаримасу. — Едно време щеше да и се извини и ако знаеше думите, да каже: съжалявам, че съм ви причинил неудобство. Но сега само сви рамене, повече за да ги облекчи от болките, и промърмори: — Шигата га най.

Мечтаеше само да се потопи блажено в топлата вода и да се отдаде па масажа — единствените удоволствия, които правеха живота му поносим.

— Ще мина и без него — каза той на английски и се обърна. — Ако си бях тук през деня, щях да забележа. Но карай да върви!

— Додзо, Анджин-сан?

— Шигата га най — повтори той по-високо.

— А со десу, аригато годзиемашита — благодари тя.

— Таре тору десу ка? Кой го свали?

— Уеки-я.

— А, старият мошеник! — добродушно се усмихна той. Добрият стар беззъб градинар, който с любов се грижеше за всяко растенийце и правеше градината му приказно красива. — Йой. Моте куру Уеки-я. Добре, повикайте го.

Фуджико само поклати глава. Лицето и стана тебеширено-бяло.

— Уеки-я шинда десу, шинда десу — прошепна тя едва-едва.

— Уеки-я га шиндато? Донойони? Дошите? Дошите шинганода? Умрял? Как? Защо? От какво умря?

Ръката и посочи мястото, където бе висял фазанът, и тя произнесе тихо безброй неразбрани думи. После изимитира един — единствен удар с меч.

— Господи, Исусе Христе! Убили сте горкия старец заради някакъв нещастен смрадлив фазан!

При тези думи слугите до един се втурнаха в градината и паднаха на колене пред него. Забиха глави в праха и замръзнаха така. Дори и децата на готвача.

— Какво става тук, дявол да го вземе? — развика се обезумял Блакторн.

Фуджико изчака стоически всички да се съберат и чак тогава и тя се отпусна на колене и се поклони — като самурай, а не като селянка.

— Гомен насай, додзо гонен насай…

— Майната ви на вас и вашето гомен насай! — започна той да ругае разярено. — Защо, дявол да го вземе, първо не ме попитахте? Защо?

Опита се да се сдържи, съзнавайки много добре, че в очите на прислугата имаше законното право да насече Фуджико и всички тях на парчета още сега, тук, в градината, задето са му причинили толкова ядове, пък и без никаква причина, и дори самият Торанага не би могъл да се намеси в личното му домакинство и начина, по който ръководеше дома си.

Забеляза едно от децата, разтреперано от ужас и паника.

— Господи Исусе, вдъхни ми сили… — Хвана се за стълба, за да не се олюлее. — Вие не сте виновни — задавено продължи той, без да усеща, че не говори на японски. — Тя е виновна за всичко! Тя! Кучка такава! Убийца!

Фуджико бавно вдигна очи. Видя насочения към нея пръст и омразата в очите му. Прошепна някаква заповед па личната си прислужничка Нигацу. Нигацу поклати глава и започна да я моли.

— Има! — заповяда тя отново. Прислужничката изчезна нанякъде забързана. След малко се върна с големия меч, а от очите и се стичаха сълзи. Фуджико пое меча и го подаде с две ръце на Блакторн. Каза нещо и макар той да не разбра думите, смисълът им беше ясен.

— Аз нося отговорност за всичко, моля ви да ми отнемете живота, задето съм ви разсърдила.

— Ийе! — изкрещя той, грабна меча и го захвърли настрана. — Това няма да върне живота на Уеки-я!

Изведнъж осъзна какво е направил и какво върши в момента.

— Ох, Исусе Христе…

Остави ги. Качи се на хълма над селото, в малката горичка до храма, построен редом с огромното древно евкалиптово дърво, и заплака от отчаяние. Плачеше, защото един добър човек бе умрял без никаква нужда и защото най-сетне си бе дал сметка, че той именно е причината за тази смърт.

— Господи, прости ми! Аз съм виновен, а не Фуджико. Аз го убих. Аз заповядах никой освен мен да не се докосва до фазана. Аз я попитах дали всички са разбрали и ти каза „да“. Аз им заповядах с престорена сериозност да си опичат умовете. Но това вече е без значение. Заповедите ги дадох лично аз, при това много добре познавам законите и обичаите им. Старецът е нарушил идиотската ми заповед и какво друго е можела да направи Фуджико-сан? Аз единствен съм виновен.

След време не му останаха дори и сълзи. Нощта отдавна беше паднала. Прибра се у дома.

Фуджико го чакаше както винаги, но този път сама. Мечът лежеше в скута й.

— Додзо, додзо, Анджин-сан.

— Ийе — пое той меча, както трябваше да се поеме меч. — Ийе, Фуджико-сан. Шигата га най, нее? Карма, нее? — Той я докосна и жестът му означаваше извинение. Разбираше, че е понесла всички най-тежки последици от неговата глупост.

От очите и рукнаха сълзи.

— Аригато, аригато го… годзиемашита, Анджин-сан. Гомен насай…

Сърцето му се сви от болка. Да, мислеше той, боли те за нея, но това не те извинява, нито заличава унижението и, нито… ще върне Уеки-я. Ти си виновен. Трябваше да имаш предвид всичко това.

— Анджин-сан! — обади се Нага.

— Да, Нага-сан? — измъкна се той с усилие от бездната на разкаянието и погледна младежа, който крачеше редом с него. — Извинете, не ви чух.

— Казах, че се надявам да станем приятели.

— Благодаря.

— Да. И може би вие… — Тук вече последва порой от неразбираеми за Блакторн думи.

— Моля?

— Учите, да? Разбирате ли „учите“? Ще ме учите ли за света?

— Ах, да, извинявам се. Какво да ви уча?

— За чужди земи. За света.

— А, разбирам сега. Да, опитам.

Вече бяха наближили охраната.

— Започнем утре, Анджин-сан. Приятели, нали?

— Да, Нага-сан опитам.

— Добре — кимна Нага, много доволен. Когато наближиха самураите, той им заповяда да сторят път и махна на Блакторн да продължи сам. Той се подчини, но се почувствува много самотен в този кръг от телохранители.

— Охайо, Торанага-сама. Охайо, Марико-сан.

— Охайо, Анджин-сан. Додзо сувару. Добър ден. Седнете, моля.

Марико му се усмихна.

— Охайо, Анджин-сан. Икага десу ка?

— Йой, домо — отговори Блакторн, радостен, че я вижда. — Вашето присъствие ме изпълва с радост — добави той на латински.

— И аз се радвам да ви видя. Но някаква сянка се е спуснала над вас. Защо?

— Нан сока? — не се стърпя Торанага.

Тя му преведе думите, които си размениха двамата о Блакторн. Торанага изсумтя тихо и каза нещо.

— Моят господар казва, че имате загрижен вид, Анджин-сан. И аз съм съгласна с него. Пита какво ви тревожи.

— Няма нищо. Домо, Торанага-сама. Нане мо. Няма нищо.

— Нан джа? — попита го направо Торанага. — Нан джа?

Тогава Блакторн послушно сподели:

— Уеки-я. Хай, Уеки-я.

— А со десу. — И Торанага дълго говори нещо на Марико.

— Моят господар казва, че няма защо да се безпокоите за стария градинар. Моли ме да ви предам, че работата с него е била уредена по най-официален начин. Старият Градинар напълно е разбирал какво върши.

— Да, но аз не разбирам.

— За вас наистина е трудно, изглежда, да проумеете, но ще се опитам да ви обясня. Фазанът се е разлагал от слънцето и е бил нападнат от мухите. Застрашено е било вашето здраве, както и здравето на наложницата ви и на всички в къщата. Освен това, много съжалявам, но е имало и оплаквания от страна на главния готвач на Оми-сан, както и от другите съседи. А едно от основните ни правила гласи, че човек не бива никога да нарушава уа, хармонията на другите хора. Аз съм ви говорила за това, не си ли спомняте? Така че е трябвало да предприемат нещо. Защото за нас разложеното месо и неговата миризма са нещо крайно отвратително. Много се извинявам, ала за нас няма по-неприятна миризма. Опитах се да ви го кажа, но… разбирате ли, това е нещо, от което ние едва ли не полудяваме. Вашият главен слуга…

— Но защо не са дошли веднага при мен? — прекъсна я Блакторн. — Този фазан не значеше нищо за мен.

— Какво биха могли да ви кажат? Вие сте издали категорична заповед. Глава сте на дома си. Те не познават обичаите ви, навиците ви и са решили проблема според нашите обичаи. — Тя прекъсна за момент обясненията си, за да преведе на Торанага думите на Блакторн. — Да не би да ви разстройвам? Да продължа ли? — обърна се тя пак към него.

— Да, моля ви, Марико-сан.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Тогава значи главният ви слуга, готвачът Малко зъбче, свикал всички ваши слуги. Мура, кметът на селото, също е бил поканен официално да присъствува. На събранието решили, че не биха могли да помолят селските ета да отнесат фазана. Това е трябвало да стори някой от слугите въпреки изричната ви заповед да не го докоснат. Вашата наложница е задължена да следи никой да не нарушава заповедите ви. Старият градинар помолил да му позволят той да изнесе фазана. Напоследък много го болял стомахът и навеждането, за да плеви и сади растения, му било безкрайно мъчително, а и не можел да се справя с работата си така добре, както би искал. Третият помощник на готвача също предложил услугите си, като казал, че още е много млад и глупав и според него животът му не струва нищо в сравнение с такава важна задача. Най-накрая честта била оказана на стария градинар. Защото, Анджин-сан, това наистина е голяма чест. Всички му се поклонили най-тържествено, той също им се поклонил и доволен, отнесъл фазана да го зарови в земята, за голямо облекчение на всички. Когато се върнал, отишъл право при Фуджико-сан и и доложил какво е направил, как е нарушил заповедта ви. Тя му благодарила за отстраняването на голямата неприятност и му казала да почака. Тогава дойде при мен за съвет — какво да прави? Въпросът е бил решен най-официално и трябваше да приключи също тъй официално. Казах й, че не мога да я посъветвам нищо, Анджин-сан. Попитах Бунтаро-сан, но и той не знаеше как трябва да се постъпи. Нещата се усложняваха много заради вас, нали разбирате? Накрая той попита Торанага-сама, който лично прие наложницата ви. — Марико се обърна към Торанага и му обясни докъде е стигнала с разказа.

Торанага заговори бързо. Блакторн ги наблюдаваше — миниатюрната жена, тъй прелестна и задълбочена в думите му, и едрия, непоклатим като скала мъж, с опънат над голямото шкембе пояс. Торанага не ръкомахаше, докато говореше, както повечето японци, а държеше ръцете си неподвижни, лявата подпряна на бедрото, докато дясната неизменно стискаше дръжката на меча.

— Хай, Торанага-сама, хай — съгласи се с нещо Марико и продължи официално: — Нашият господар ме моли да ви обясня, че ако бяхте японец, Анджин-сан, много съжалявам, но нямаше да има никакви проблеми. Старият градинар щеше чисто и просто да отиде на гробищата да получи своето освобождение. Но, моля да ме извините, вие сте чужденец, макар че Торанага-сама ви направи хатамото — свой личен васал — и затова трябваше да се реши по официален път въпросът дали сте самурай, или не. Имам честта да ви уведомя, че той постанови — вие сте самурай и имате самурайски права. Така че всичко бе решено веднага и по много лесен начин. Извършено е престъпление. Заповедите ви са били нарушени. Законът е безкомпромисен в това отношение. Няма две мнения по въпроса. — Тя беше много сериозна. — Но тъй като Торанага-сама знае за вашата чувствителност към убийството, за да ви спести болката, той лично нареди на един от самураите си да изпрати стария градинар във Великия безкрай.

— Но защо първо не ме попитаха? Този фазан не значеше нищо за мен!

— Фазанът няма нищо общо с цялата работа, Анджин-сан — търпеливо му заобяснява тя. — Вие сте глава на дома. Законът постановява: всеки член на дома ви е длъжен да ви се подчини. Старият Градинар умишлено е нарушил закона. Светът ще рухне в пълен хаос, ако се допусне някой да наруши безнаказано закона. Вашият…

Торанага я прекъсна и каза нещо. Тя го изслуша, отговори на няколко въпроса, след което той и махна с ръка да продължи.

— Хай. Торанага-сама желае да ви уверя, че той лично се е погрижил старият Градинар да получи бърза, безболезнена и почтена смърт, каквато е заслужавал. За целта дори е дал на самурая личния си меч, който е много остър. И трябва да ви кажа също, че старият градинар беше много горд, че в последните дни на живота си е могъл да окаже такава услуга на вашия дом, Анджин-сан, и че преди всичко е помогнал да се затвърди статутът ви на самурай. И най-вече се гордееше с честта, която му бе оказана. Защото не се стигна до услугите на палача. Торанага-сама държи да ви изясня много добре тази подробност.

— Благодаря, Марико-сан, благодаря ви, задето така добре ми изяснихте всичко. — Блакторн се поклони ни Торанага по всички правила. — Домо, Торанага-сама, домо аригато. Уакаримасу. Домо.

Торанага също му се поклони усмихнато.

— Иой, Анджин-сан. Шинпай суру моноджанай, нее? Шигата га най, нее? Добре. Повече не се безпокойте. Нищо не може да се направи, нали?

— Нане мо. Нищо — съгласи се Блакторн и му разказа как вървят ученията с мускетите, но смисълът на разговорът им сякаш не достигаше до съзнанието му. Мислите му се връщаха непрекъснато към обясненията на Марико. Той бе оскърбил Фуджико пред всички слуги, обидил беше всички тях, а Фуджико бе направила само онова, което бе длъжна да направи. Тя нямаше никаква вина. Никой не беше виновен освен него. Но нищо не мога да върна назад, мислеше той безпомощен. Нито Уеки-я, нито упреците си към нея и всички останали.

Как да живея с този срам?

Той седеше с кръстосани крака пред Торанага, с мечовете в пояса, а лекият морски ветрец подръпваше игриво кимоното му. С притъпено съзнание слушаше какво го питат, отговаряше както очакваха, но за него всичко бе загубило смисъл. Ще има война, каза тя. Кога, попита той. Много скоро, отговори тя, ще трябва още сега да тръгнете с мен, Анджин-сан, да ме придружите донякъде, защото заминавам за Осака, а вие за Йедо, където ще подготвите кораба си за войната. Ще пътуваме по суша.

В един момент настъпи мълчание.

А в следващия миг земята се разтресе.

Той имаше чувството, че белите му дробове ще се пръснат и всяка фибра на тялото му се скова от ужас. Опита се да се изправи на крака, но не можа и само забеляза с крайчеца на окото си, че телохранителите бяха също тъй безпомощни. Торанага и Марико се бяха вкопчили отчаяно в земята с ръце и нозе. Клокочещият грохот сякаш извираше едновременно из недрата и на земята, и на небето. Той ги обгръщаше отвсякъде, все по-гръмовен и по-гръмовен, докато в един момент те усетиха, че ще им се пукнат тъпанчетата. Изпаднаха в плен на обезумялата природа. За миг настъпи затишие, но те си останаха все така зашеметени. Блакторн усети, че му се повдига, и мислено възнегодува, че това е земя, където всичко е твърдо и стабилно, а не море, където палубата се люлее непрестанно под краката ти. Изплю се, за да се освободи от лошия вкус в устата си, вкопчи ръце в разтрепераната земя и отново усети как му се повдига. На север, в планините, се сгромоляса лавина от камъни. Последвалият оглушителен грохот в долината се прибави към рева на земетръса. Някои от самураите бяха изчезнали, сякаш никога не ги е имало. Той с мъка застана на четири крака, последван от Торанага и Марико, и се чу да крещи неистово, макар че според него този рев не излизаше от човешко гърло.

Земята спря да се тресе. Отново стана твърда както винаги, както трябваше да бъде. Тялото му трепереше и той не можеше да го спре. Помъчи се да се овладее и да си поеме дъх.

Тогава земята отново зарева. Започна вторият трус. Той беше още по-мощен от първия. И изведнъж в края на платото земята се разтвори и зеещият ров запрепуска към тях с неправдоподобна бързина, мина на пет стъпки от онемялата тройка и продължи нагоре. Невярващите му очи видяха как Торанага и Марико се заклатиха на ръба на пропастта, където миг преди това беше твърда почва. Като в някакъв кошмар наблюдаваше как Торанага, който беше най-близо до цепнатината, се прекатури и чак тогава излезе от вцепенението си и се метна към него. С дясната си ръка се вкопчи в пояса му, докато земята се тресеше като обрулен лист. Пукнатината беше двадесет стъпки дълбока и десет широка и от нея се носеше студеният дъх на смъртта. Вътре се сипеше порой от камъни и пръст, който се опитваше да отнесе със себе си и него, и Торанага. Блакторн се бе вкопчил в пояса му, мъчеше се да го захване някак си по-здраво, да стъпи на нещо по-твърдо, крещеше на Торанага да се напъне, усещаше как ще го завлече и него. Все още замаян, Торанага заби пръстите на краката си в пръстта от вътрешната страна на цепнатината и със зъби и нокти, подпомогнат от Блакторн, се измъкна от нея. Застанали встрани, двамата си поеха тежко дъх.

В този миг всичко пак се затресе. Земята се разцепи. Този път и Марико изпищя. Започна отчаяно да се съпротивлява, ала новата зейнала пропаст я погълна. Блакторн запълзя натам като обезумял, ала трусовете не му позволяваха да запази равновесие. Стигна някак си до ръба и погледна надолу. Тя трепереше, захванала се за една странична издатина, а почвата под нея се люшкаше и небето надничаше отгоре, сякаш се готвеше да ги захлупи. Новата пропаст беше тридесет стъпки дълбока и десет широка. Издатината започна застрашително да се рони. Той се остави на пръстта и камъните да го повлекат надолу, подхвана я и с последни усилия успя да я замъкне до един по-горен ръб. И двамата се опитаха да си възвърнат донякъде равновесието. Нов трус. Ръбът поддаде и с тях беше свършено. В този миг желязната ръка на Торанага се вкопчи в пояса му и сложи края на тяхното спускане в ада.

— За бога… — изкрещя Блакторн. Ръцете му почти се отделиха от раменете, но той не я пускаше и същевременно се мъчеше да се закрепи с крака на земята. Торанага го дърпаше безпощадно, докато не го измъкна на по-горната тясна издатина. В този миг поясът му не издържа и се скъса. Секундата до следващия трус позволи на Блакторн да издърпа и нея до себе си. През цялото време отгоре им се сипеха пръст, камъни и дървета. Торанага изскочи горе на безопасно място и им извика да бързат. Пропастта изрева и започна да се затваря, а те двамата още бяха в челюстите и. Торанага вече не можеше да направи нищо. Ужасът придаде нечовешки сили на Блакторн и той съумя по някакъв начин да изтръгне Марико от зеещата паст и да я изтика нагоре. Торанага се вкопчи в ръката й и я издърпа. Блакторн я последва на четири крака, но залитна и част от стената, по която пълзеше, се срина, докато отсрещната изскърца и страхотно се заприближава. Към дъното на пропастта полетяха кал и отломки. За миг помисли, че това вече е краят, но със сетно усилие, със зъби и нокти, подаде глава от гроба си. Легнал на тресящия се ръб, без капка сили да мръдне напред, той остана така, с крака в пукнатината, а дробовете му се задъхваха за глътка въздух. Пропастта се затваряше. И изведнъж спря — шест стъпки широка, осем дълбока.

Земята престана да клокочи. После престана да се тресе. Възцари се тишина.

Те зачакаха всичко да започне отново, все така безпомощни, застанали на четири крака. Блакторн се надигна. Потта се стичаше от него на ручейчета.

— Ийе — направи му Торанага знак да не става. Лицето му беше цялото в кал, а на слепоочието, където главата му се бе ударила в скалата, зееше жестока рана.

И тримата дишаха тежко, гърдите им се повдигаха и отпускаха, а в устата им горчеше. Телохранителите започнаха да идват на себе си и някои се втурнаха към Торанага.

— Ийе! — извика им той и на тях. — Мате! Чакайте!

Те се подчиниха и отново се отпуснаха на ръце и крака. Чакането сякаш траеше векове. Изведнъж от най-близкото дърво с писък се отдели малка птичка и се извиси в небето. После още една. Блакторн тръсна глава, за да премахне потта от очите си. Погледът му се спря на изпочупените му нокти, вкопчили се в китка трева. Една мравка се размърда под пръстите му. Още една и още една. И се забързаха по мравешките си дела.

Все още изплашен, той седна на петите си.

— Кога ще стане безопасно?

Марико не му отговори. Тя гледаше като омагьосана цепнатината в земята. Той допълзя до нея.

— Добре ли сте?

— Да — отвърна тя задъхано. Лицето и беше цялото в кал, кимоното скъсано и мръсно, сандалите и едното чорапче липсваха. Чадърчето също го нямаше. Той и помогна да се отдалечи от ръба на пропастта. Тя все още беше замаяна.

— Икага десу ка?

Торанага не бе в състояние да отговори. Гърдите го боляха, ръцете и краката му бяха издрани до кръв. Той само посочи с ръка. Цепнатината, която за малко не ги погълна, сега беше тесен процеп и нищо повече. На север се увеличаваше до размерите на голяма урва, но въпреки това беше по-тясна и по-плитка от преди.

Блакторн сви рамене.

— Карма.

Торанага се оригна шумно, после се изхрачи, изплю се и пак се оригна. Това му пречисти гърлото и най-сетне от него излезе глас или по-точно порой от ругатни по адрес на урвата. Дебелите му пръсти заровиха яростно пръстта и макар Блакторн да не разбираше думите, смисълът им беше ясен: „Мътните да я вземат и кармата, и земетръса, и тази пропаст — отидоха ми хубавите мечове!“

Блакторн не се стърпя и започна да се смее неудържимо, подтикнат от облекчението, че е жив, и от съзнанието колко е безсмислено всичко на този свят. Миг по-късно и Торанага го последва, а подир малко веселието им зарази и Марико.

Торанага стана. Коленете му трепереха. Но след минута, въодушевен от радостта, че е жив, започна да се подиграва с жестове на пропастта, да имитира себе си и поведението си по време на земетръса. После махна на Блакторн да се присъедини, към него, отиде до пукнатината и се опита да се изплюе в нея, обзет от нов пристъп на смях. Блакторн се подчини и двамата дружно се опитаха да плюят, но устните им бяха съвършено сухи. Съсредоточиха се, от което ги напуши още по-неудържим смях, и това съвсем им попречи да направят нещо. Най-сетне успяха и Блакторн се отпусна на земята, за да събере сили, опрян назад на двете си ръце. Като се посъвзе, каза на Марико:

— Марико-сан? Завинаги ли премина земетресението?

— Да, до следващия трус.

Тя продължаваше да чисти от себе си полепналата кал.

— Винаги ли е така?

— Не. Понякога е много слабо. Понякога следват нови трусове, а в други случаи — чак след ден — два. Понякога трусът е само един. Както се случи. Но когато започне отново, всичко е както преди. Карма…

Телохранителите ги наблюдаваха, без да помръднат от местата си, в очакване на заповед от Торанага. На север, където беше набързо скалъпеният военен лагер, небето се осветяваше от заревото на голям пожар. Самураите едновременно гасяха огъня и разравяха лавината от канари, за да открият заровените си другари. На изток Ябу, Оми и Бунтаро стояха с телохранителите си до другия край на пукнатината, живи и здрави, ако не се смятаха някои леки драскотини, и също очакваха заповеди. Игураши бе изчезнал. Земята го бе погълнала.

Блакторн се отпусна. Само презрението му се бе стопило и сега се чувствуваше напълно спокоен и доволен от себе си. Изпълнен беше с гордост и радост, че е самурай, че заминава за Йедо, при кораба си, че ще има война, после мислите му литнаха към черния кораб и отново се върнаха към самурайството му. Погледна към Торанага и му се прииска да му зададе безброй въпроси, но той също бе потънал в мисли и Блакторн знаеше колко ще е невъзпитано да го прекъсне. Време има предостатъчно, си каза той доволен и погледна Марико. Тя сега бе прехвърлила вниманието си върху лицето и косата си и той извърна поглед. Изпъна се в цял ръст и погледна нагоре към небето, а земята под него беше топла, приятна… И зачака търпеливо.

Пръв проговори Торанага, много сериозен:

— Домо, Анджин-сан, нее? Домо.

— Додзо, Торанага-сама, нане мо. Хомбун нее? Няма нищо, не си заслужава да говорим за това. Дълг.

И като не знаеше как точно да се изрази на японски, а му се искаше да бъде точен, помоли Марико:

— Обяснете му вместо мен, Марико-сан — сега разбирам какво вие и Торанага-сама сте имали предвид под карма и колко е глупаво да се тревожи човек за настоящето. Толкова неща ми се изясниха. Не знам защо — може би защото никога не съм бил тъй ужасен. Това сигурно е пречистило ума ми и сега мисля по-ясно. Вече разбирам всичко за стария Градинар. Грешката е изцяло моя и искрено съжалявам, но беше само грешка, а не умишлено действие от моя страна. Но станалото — станало и аз нищо не мога да направя. Преди минута само щяхме да сме мъртви, така че всички тревоги и главоболия са били празна работа. Карма. Да, сега знам какво значи карма. Нали ме разбирате?

— Да. — И тя преведе думите му на Торанага. — Той казва: много добре, Анджин-сан. Карма е началото на познанието. След него идва търпението. А то е много важно. Силните хора са преди всичко търпеливи. Търпението означава да сдържаш склонността си към седем чувства: омраза, обожание, радост, тревога, яд, мъка и страх. Ако не се поддаваш на седемте, тогава си търпелив, ще постигнеш същността на нещата и хармония с вечността.

— Вие вярвате ли в това, Марико-сан?

— Да, много. Аз също се опитвам да бъде търпелива, но ми е трудно.

— Разбирам. Значи това е вашето уа, вашето „спокойствие“, така ли?

— Да.

— Кажете му, че искрено съм му благодарен за всичко, което е направил за стария градинар. Преди не беше от сърце. Кажете му го.

— Няма нужда Анджин-сан, той знаеше, че му благодарите само от учтивост.

— Откъде знаеше?

— Нали ви казах, че е най-мъдрият човек на тази земя. — Блакторн се усмихна и тя възкликна: — Ето, пак заприличахте на малко момче! — И добави на латински: — Отново сте това, което сте, и по-добър от преди.

— А вие сте красива както винаги.

Очите и го погледнаха топло и тя отклони погледа си от Торанага. Блакторн забеляза предпазливостта и. Стана и се приближи до разцепената земя с меча на Фуджико в ръка. Той беше в ножницата си, макар и изкалян и издраскан. Но късият му меч беше изчезнал.

Той коленичи пред Торанага и му предложи меча си по начина, по който се предлага меч.

— Додзо, Торанага-сама — простичко каза той. — Кара самурай ни самурай, нее? Като от самурай за самурай.

— Домо, Анджин-сан. — Господарят на Кванто прие меча и го пъхна в пояса си. После се усмихна, наведе се напред и тупна Блакторн по рамото. — Домо, нее? Приятел, а?

— Домо. — Блакторн погледна настрани и усмивката му се стопи. Над възвишението, където се намираше селото, се издигаше облак дим. Веднага помоли Торанага за разрешение да си тръгне, за да провери дали Фуджико е добре.

— Той казва: да, добре, Анджин-сан. Ще се срещнем с него при залез слънце в крепостта и ще вечеряме заедно. Има някои неща, които желае да обсъди с вас.

Блакторн се върна в селото. То бе опустошено, пътят бе станал неузнаваем, земята бе направо изкорубена. Но лодките бяха непокътнати. Пожарите все още бушуваха и селяните разнасяха напред — назад кофи с вода и нисък. Зави зад ъгъла. Къщата на Оми се бе наклонила на една страна като пияна. От неговата стърчаха само обгорени руини.

Глава тридесет и девета

Фуджико бе пострадала тежко. Прислужничката и Нигацу бе мъртва. Първият трус съборил централните стълбове на къщата и разпръснал въглените от огнището в кухнята. Фуджико и Нигацу били притиснати от пламнала греда и огънят превърнал Нигацу в жива факла. Слугите успели да измъкнат Фуджико. Загинало и едно от децата на готвача, но останалите слуги бяха само понатъртени, тук-таме някой имаше изкълчен крак или ръка. Всички открито изразиха радостта си, че Блакторн е жив и здрав.

Фуджико лежеше на случайно оцеляла рогозка недалеч от градинската ограда, която не бе пострадала нито от трусовете, нито от пожара. Беше почти в безсъзнание, но като видя, че Блакторн е здрав и читав, но бузите и потекоха радостни сълзи.

— Благодаря на Буда, че не сте ранен — едва промълви тя.

И както беше отмаляла, понечи да стане, но той и махна с ръка да лежи. Ръцете и гърбът и бяха много зле обгорени. Лекарят вече се грижеше за нея, превързваше я с натопени в чай и други билки бинтове. Блакторн прикри безпокойството си и изчака лекарят да свърши. После го повика настрана и го попита:

— Фуджико-сан йой ка? Ще бъде ли добре Фуджико-сан?

Лекарят сви рамене.

— Хай. — Устните му оголиха силно изпъкнали зъби. — Карма, нее?

— Хай. — Блакторн бе виждал толкова много обгорени моряци, че не можеше да не си даде сметка колко е сериозно всяко изгаряне — след няколко дни откритата рана почти винаги гангренясваше и нищо не можеше да попречи на инфекцията да плъпне нагоре. — Не искам да умира.

— Додзо?

Той повтори думите си на японски, а лекарят поклати глава и го успокои, че дамата сигурно ще се оправи. Нали е млада и здрава?

— Шигата га най — завърши той и заповяда на слугините да поддържат превръзките влажни, даде на Блакторн билки за неговите рани, каза, че скоро пак ще дойде, и забърза нагоре към порутения дом на Оми.

Блакторн застана до непокътнатата порта, от която все така стърчаха стрелите на Бунтаро. Докосна разсеяно едната. Карма, че не е изгоряла, тъжно си помисли той.

Върна се при Фуджико и нареди на прислужниците да донесат чай. Помогна и да си пийне и я държа за ръката, докато заспа или поне приличаше на заспала. Слугите се опитваха да спасят от пожарището каквото можеха и работеха забързано, подпомогнати от няколко селяни. Защото знаеха, че всеки момент ще започне да вали. Четирима от слугите издигаха временен навес.

— Додзо, Анджин-сан. — Готвачът му поднесе чай, като се опитваше да прикрие мъката на лицето си. Момиченцето беше негова любимка.

— Домо. Суимасен. Много съжалявам.

— Аригато, Анджин-сан. Карма, нее?

Блакторн кимна, прие чая и се престори, че не забелязва болката и гореста на готвача, за да не се засрами човекът. По-късно пристигна един самурай и съобщи, че Торанага наредил Блакторн и Фуджико да се преместят в крепостта, докато построят наново къщата им. Пристигнаха и две носилки. Блакторн грижливо намести Фуджико в едната и я изпрати, придружена от няколко прислужнички. Собствената си носилка освободи с думите, че ще тръгне след малко.

Заваля, но Блакторн сякаш не забелязваше дъжда. Седна на един камък в градината, която му бе доставяла толкова приятни мигове. А сега беше в пълен безпорядък. Малкото мостче бе пречупено, езерцето едва личеше къде е било, а от поточето нямаше и следа.

— Нищо — произнесе той на глас. — Поне камъните останаха.

Уеки-я му беше обяснил, че градината се подрежда около камъни, че без тях е празна — само място, където се отглеждат растения.

Един от камъните беше наръбен и много обикновен, но Уеки-я така го беше поставил, че ако се загледаш в него дълго и напрегнато по залез слънце, жилките му започваха да излъчват червеникаво сияние, кристалите му — започваха да святкат и човек сякаш виждаше планински вериги, задрямали долини, дълбоки езера и далеч на зеленеещия хоризонт — спускащата се нощ. Блакторн докосна камъка.

— Наричам те Уеки-я.

Думите му доставиха удоволствие. Знаеше, че ако беше жив, старецът щеше да се почувствува много горд. А може би и сега е разбрал… Може би неговият ками е тук… Шинтоистите вярват, че след смъртта си се превръщат в ками.

— Какво е ками, Марико-сан? — попита я той веднъж.

— Ками не може да се обясни, Анджин-сан, то е като дух, но не е дух, като душа, но не е и душа. Може би нематериалното същество на човека и неодушевеният предмет. Знаете ли, че не само човекът се превръща в ками, след като умре, но също и дървото, камъкът и растението… Ние почитаме ками, но не ги боготворим. Те съществуват между небето и земята, посещават тази Божествена земя, после я напускат и вършат всичко това едновременно.

— А шинто? Какво е шинто?

— А, и то е необяснимо, много съжалявам. Нещо като религия, но не е. Отначало дори е нямало име. Наричали сме го просто шинто — което означава Пътят на ками. Това е било преди хиляда години. Наричали сме го така, за да го отличаваме от Буцудо — Пътят на Буда. И макар да не може да се определи, шинто е духът на Япония и японците, въпреки че не съдържа нито теология, нито бог, нито вяра, нито система от етични норми. То е нашето оправдание, че съществуваме. Шинто е природен култ от митове и легенди, в които дълбоко в себе си никой не вярва, но всеки почита чистосърдечно. Човек е шинтоист по същия начин, по който се ражда японец.

— И вие ли сте шинтоистка — и същевременно християнка?

— О, да, разбира се.

Блакторн докосна отново камъка.

— Моля те, ками на Уеки-я, моля те — остани в моята градина.

И след това, без да забелязва дъжда, впи очите си в камъка, за да се разходят по тучните ливади и спокойни езера и да си починат на зеления хоризонт, където се сгъстяваше тъмата.

Ушите му го върнаха в действителността. Вдигна поглед. Оми го наблюдаваше, клекнал търпеливо недалеч от него. Продължаваше да вали и японецът бе облечен в току-що изгладено кимоно под дъждобрана си от оризова слама и широкопола бамбукова шапка с конусовидна форма. Косата му беше мита наскоро.

— Карма, Анджин-сан — обади се той, като махна към димящите руини.

— Хай. Икага десу ка? — избърса Блакторн дъжда от лицето си.

— Йой. — Оми посочи с пръст къщата си. — Уатакуши но юя хакаисарате имасен остукаи ни наримасен-ка? Банята ми не е пострадала, желаете ли да я използувате?

— А со десу? Домо. Оми-сан, хай, домо.

Той го последва с облекчение и благодарност по виещата се пътека. В двора слуги и селяни, надзиравани зорко от Мура, усилено чукаха, режеха с триони, ковяха, ремонтираха къщата. Централните стълбове бяха вече на мястото си и покривът беше почти възстановен.

Със знаци, прости думи и много търпение Оми му обясни, че прислугата му успяла навреме да потуши пламъците. След ден — два къщата щяла да е като нова, каквато си е била, така че няма за какво да се безпокои. За вашата ще потрябва повече време, Анджин-сан, може би цяла седмица. Но не се тревожете, Фуджико-сан е прекрасна домакиня. Ще уреди бързо всички сметки с Мура и къщата ще стане по-хубава от преди. Чух, че е пострадала от огъня. Случва се понякога, но не се тревожете, нашите лекари са много опитни, особено що се отнася до изгаряния — това е лесно обяснимо, нали? Да. Анджин-сан, земетресението беше силно, но не чак кой знае колко. Оризищата почти не са засегнати и което е най-важно, напоителната ни система, която е от жизнено значение за нас, не е пострадала. И лодките са цели, което е също много важно. Само сто петдесет и четири самураи са загинали от камъните, което не е никак много, нали? Чух, че сте измъкнали Торанага-сама от лапите на смъртта. Всички сме ви много благодарни, Анджин-сан. Много. Ако го бяхме изгубили… Торанага-сама приел меча ви — това е голяма чест. Да. Вашата карма е силна, добра и щедра. Да, много ви благодарим. Ще поговорим пак, като се изкъпете. Радвам се, че сте ми приятел. Оми извика слугите, отговарящи за банята.

— Исоги! Бързайте!

Те придружиха Блакторн до банята, построена в малка кленова горичка. До нея водеше чиста лъкатушеща пътечка. Обикновено тези пътечки бяха покрити. Помещението беше много по-луксозно от собствената му баня. Едната стена беше силно напукана, но селяните вече я доизмазваха. Покривът беше здрав, само тук-таме липсваха керемиди и през тях се процеждаше дъждът, но това не беше от съществено значение.

Блакторн се съблече и се отпусна върху миниатюрната скамейка. Веднага го насапунисаха и измиха, а дъждът си капеше отгоре. Чист, той влезе във вътрешното помещение и се потопи в изпускащата пара вана. И всичките му грижи изчезнаха заедно с парата.

Фуджико ще се оправи. Аз съм голям късметлия — истински късмет беше, че се оказах до Торанага и успях да го измъкна. Също и Марико. Добре, че и той беше там да ни изтегли.

Вълшебните пръсти на Суво го накараха както винаги да се почувствува като нов. По-късно масажистът превърза раните му, той си сложи чиста набедрена превръзка, чисто кимоно и чорапи таби, оставени специално за него, и излезе. Дъждът беше престанал.

В единия ъгъл на градината беше построен временен навес над издигнатата дъсчена платформа, застлана с чисти рогозки. Имаше дори ваза с красиво наредени цветя и клонки. Там го очакваха Оми и беззъба старица със злобно лице.

— Моля ви, Анджин-сан, заповядайте, седнете — покани го Оми.

— Благодаря, благодаря и за дрехите — отговори той на японски, макар и с леко запъване.

— Моля ви, няма защо да ми благодарите. Чай ли предпочитате или саке?

— Чай — отвърна Блакторн, като реши да запази главата си ясна за срещата с Торанага. — Благодаря.

— Това е майка ми — официално представи Оми старата жена с нескрито обожание в гласа.

Блакторн се поклони. Старицата се усмихна превзето и всмука учтиво въздух.

— Чест е за мен, Анджин-сан — каза тя.

— Честта е моя — автоматично повтори Блакторн официалната учтива фраза, на която го бе научила Марико.

— Много съжаляваме, Анджин-сан, че къщата ви така пострада.

— Шигата га най, нее? Карма, нее?

— Да, карма. — Старицата отклони поглед и се озъби злобно. — Побързайте! Анджин-сан иска чая си горещ!

Момичето, което придружаваше прислужницата, появила се с таблата чай в ръце, накара дъха на Блакторн да секне. После си я спомни. Беше я видял с Оми онзи далечен ден, когато прекосяваше селото на път за галерата.

— Това е съпругата ми — лаконично я представи Оми.

— Имам честта — каза Блакторн, когато тя зае мястото си, коленичи и се поклони.

— Моля да простите непохватността й — обади се майката на Оми. — Достатъчно ли е топъл чаят?

— Благодаря, чудесен е.

Той не пропусна да забележи, че старата не използува името на момичето, както беше редно. Но това не го изненада, защото вече знаеше от Марико за властвуващата роля на свекървата в японското общество.

— Слава богу, че в Европа не е същото — каза той тогава.

— Свекървата е безпогрешна в края на краищата, Анджин-сан, родителите на момчето избират съпругата, а кой баща ще направи този избор, без да се посъветва преди това със собствената си съпруга? Разбира се, снахата трябва да се подчинява, а синът да изпълнява безпрекословно желанията на родителите си.

— Винаги ли?

— Винаги.

— Ами ако синът все пак не се подчини?

— Това не е възможно. Всеки се подчинява на главата на дома. Най-главното задължение на сина е към родителите му. Синовете получават всичко от майките си — живот, храна, нежност, закрила. Майката цял живот крепи сина си. Така че негов дълг е да изпълнява всяко нейно желание. А снахата трябва само да се подчинява. Това е неин дълг.

— При нас нещата не стоят така.

— Много е трудно да бъдеш добра снаха, много. Единствената надежда, която те крепи, е да доживееш да имаш собствени синове, за да станеш и ти един ден свекърва.

— А вашата свекърва?

— О, тя е мъртва, Анджин-сан. Умряла е преди много години. Аз изобщо не я познавам. Хиромацу-сама е проявил присъщата си мъдрост, като не е взел втора съпруга.

— Бунтаро единствен син ли му е?

— Да. Съпругът ми има пет сестри, но няма братя. — Тя реши да се пошегува. — Всъщност ние станахме роднини, Анджин-сан. Фуджико е племенница на съпруга ми. Какво ви стана?

— Изненадах се, че не сте ми го казали преди.

— Ами всички тези връзки са толкова сложни, Анджин-сан. — И Марико обясни, че Фуджико всъщност е била осиновена от Нумата Акинори, който се оженил за най-младата сестра на Бунтаро, а родният баща на Фуджико бил внук на диктатора Города от осмата му наложница. Фуджико била осиновена от Нумата още като бебе по заповед на тайко, който искал да установи по-близки връзки между наследниците на Хиромацу и Города.

— Какво?!

Марико се сепна, но после му обясни, че връзките в японските семейства много се усложнявали поради факта, че осиновяването било нещо много нормално и често срещано — семействата си разменяли синове и дъщери, хората се развеждали, женели се отново и така безкрай. При толкова много законни наложници и лекотата, с която се развежда човек — особено по заповед на феодалния си господар, — семейните връзки всъщност са безкрайно объркани.

— За да разплетете рода на Торанага-сама, ще са ви необходими сигурно пет дни, Анджин-сан. Помислете си само какви усложнения ви очакват: понастоящем той има седем живи законни наложници, които са му родили пет синове и три дъщери. Някои от наложниците са били вдовици, преди да ги вземе, и са имали деца от първите си бракове, някои от които са били осиновени от него, но други не са. В Япония не се пита дали някой е осиновен или роден син. Пък и какво значение има това? Унаследяването става единствено по личното желание и прищявка на главата на къщата, така че е без значение дали си осиновен, или не. Дори майката на Торанага се е развела с баща му. По-късно се омъжила и имала още трима синове и две дъщери от втория си съпруг, а сега всички те са женени. Най-големият и син от втория брак е Дзатаки, владетелят на Шинано.

Блакторн съвсем се обърка. После каза:

— За нас разводът е немислим. Абсолютно изключен.

— И светите отци така казват. Много се извинявам, но това е ужасно неразумно. Винаги стават грешки, а и хората се променят, това си е карма, нали? Защо трябва тогава един мъж да търпи цял живот злобна жена или обратното — жена да търпи лош съпруг? Глупаво е да си обвързан за цял живот, независимо дали си мъж или жена, не мислите ли?

— Така е.

— В това отношение сме много мъдри, а светите отци не са. Това е една от основните причини, поради които тайко не прие християнството — тази глупост относно развода, както и шестата божия заповед — „не убивай“. Делегатът посетител изпрати прошение чак в Рим да разрешат на японците да заобиколят въпроса с развода. Но негово светейшество папата отказа с присъщата си мъдрост. Ако се беше съгласил, мисля, че тайко щеше да се покръсти и всички даймио щяха да последват примера му. Страната щеше сега да е обърната в Правата вяра. Що се отнася до шестата заповед, тя е без значение, защото и без това кой и обръща внимание? Най-малко християните. Такава малка отстъпка срещу толкова много, нали?

— Така е — съгласи се отново Блакторн. Какво разумно нещо е разводът и колко естествено се приема тук. Защо е смъртен грях у дома, защо така яростно му се противопоставя всеки свещеник в християнския свят, и то в името господне? — Какво представлява съпругата на Торанага? — продължи да разпитва той. Тя обикновено избягваше темата за Торанага и семейната му история, а за Блакторн беше от голямо значение да знае всичко.

През лицето на Марико премина сянка.

— Тя е мъртва. Беше му втора съпруга и умря преди десет или единадесет години. Беше доведена сестра на тайко. На Торанага-сама никога не му е вървяло със съпругите, Анджин-сан.

— Защо?

— Ами втората беше стара, уморена и алчна — боготвореше златото, макар да се преструваше на безразлична — също като брат си, самия тайко. Ялова и злобна. Бракът им беше, разбира се, политическа сделка. Аз трябваше да бъда една от дамите й за известно време. Нищо не можеше да я задоволи и никой юноша или мъж не бе в състояние да развърже възела на Златния и павилион.

— Какво?

— Нефритената и порта, Анджин-сан. Не ме ли разбирате? Нейното… онова.

— А, разбрах.

— Нито дори Торанага?

— Та той никога не се е докосвал до нея — възкликна тя смаяна. След женитбата той нямаше какво да я прави… освен да и предостави крепост, придворни и ключовете от хазната си. Пък и за какво му е? Тя беше много стара, женена два пъти преди него, но брат и, тайко, всеки път я развеждал. Много неприятна жена беше и всички се почувствувахме дълбоко облекчени, когато замина за Великия безкрай, дори и брат й тайко. А снахите и всички наложници на Торанага от радост тайно кадиха тамян.

— А първата му жена?

— Тачибана-сама ли? И този му брак е бил политически. Торанага-сама бил осемнадесетгодишен тогава, а тя — петнадесетгодишна. Но когато пораснала, станала направо ужасна. Преди двадесет години Торанага я умъртви, защото откри, че тайно е крояла заговор да убие законния им господар — диктатора Города, когото ненавиждала. Баща ми често ми е казвал какъв късмет са имали всички те, че изобщо са си запазили главите — и той, и Торанага, и Накамура, и всички генерали, защото Города беше безмилостен, без капка жал и безкрайно подозрителен, при това най-вече към близките и приближените си. Тази жена е можела да ги погуби до един, без да са имали някаква вина. Заради този заговор единственият и син Нобунага трябваше да бъде също умъртвен, Анджин-сан. Помислете си колко е тъжно и ужасно това — беше любимият син на Торанага и негов официален наследник. Колко беше смел! Заслужено стана генерал и беше безкрайно верен на господаря си. Нямаше никаква вина, но заради нея и той бе злепоставен. Нямаше и деветнадесет години, когато Торанага му заповяда да извърши сепуку.

— Торанага е убил собствения си син и жена?

— Да, нареди им да се самоубият, но нямаше друг избор, Анджин-сан. Ако не го беше направил, Города с право щеше да помисли, че и той е замесен в кроежите, и щеше незабавно да му заповяда да си разпори корема. Да, Торанага има голям късмет, че избягна яростта на Города, и много мъдро постъпи, като й нареди веднага да си направи сепуку. След смъртта й нейната снаха и всички наложници на Торанага не бяха на себе си от радост. Синът и бил принуден от нея да отпрати най-позорно първата си жена при родителите и заради някакво мнимо провинение — и то след като му родила две деца. Момичето, естествено, извършило сепуку… Споменавала ли съм, Анджин-сан, че дамите вършат сепуку, като си прерязват гърлата, а не стомасите като мъжете? Но тя била доволна, че умира, защото се отървала от един живот, изпълнен само със сълзи, а втората му жена също се молеше да умре, защото животът и бе превърнат в истински ад от свекърва и…

Като наблюдаваше сега свекървата на Мидори — как чаят се стича по брадичката й, — Блакторн си мислеше, че тази стара драка държи в ръцете си живота и смъртта, развода или позора на това приказно създание при условие, че съпругът й — свекърът, главата на семейството, е съгласен. А каквото и да решат родителите, Оми безпрекословно ще им се подчини. Колко е ужасно всичко това, помисли си той.

Мидори беше съвсем младичка, грациозна, с овално личице и разкошна коса за разлика от свекърва си. Беше по-хубава от Марико, но без нейния вътрешен огън и сила, гъвкава като тръстика и крехка като паяжина.

— Къде остана храната? Анджин-сан сигурно е гладен! — заяде се отново дъртата.

— Много се извинявам — незабавно отвърна Мидори. — Донеси веднага храната! — нареди тя на прислужницата. — Бързай! Много се извинявам, Анджин-сан.

— Моля ви, не се извинявайте — каза и той и веднага осъзна, че сгреши. Добрите обноски изискваха да забелязва само свекървата, особено ако е с лошо реноме. — Много се извинявам, но не съм гладен. Вечеря днес трябва с Торанага-сама.

— А со десу! Чухме, че сте му спасили живота. Държим да ви кажем колко сме ви признателни ние, неговите васали — поклони се старата.

— Това дълг. Аз направих нищо.

— Много сте направили, Анджин-сан. Оми-сан и Ябу-сан много високо ценят постъпката ви, както и всички ние.

Блакторн забеляза погледа, който тя хвърли на сина си. Де да можех да проникна в мислите ти, дърта вещице. Дали не си също тъй зла като онази другата — Тачибана?

— Майко, много съм щастлив да имам Анджин-сан за приятел — обади се Оми.

— Всички сме щастливи — додаде тя.

— Аз съм най-щастлив от всички — отговори в същия дух Блакторн. — Аз щастлив има приятели като семейство на Касиги Оми-сан.

Ама че лъжем всички, мислеше той. Само че не знам вие защо лъжете. Моите лъжи са продиктувани от нуждата за самозащита и защото такъв е обичаят. Но не съм забравил… Един момент. Я си помисли, не беше ли това просто карма? Нямаше ли и ти да постъпиш като него? Пък и колко отдавна беше всичко — в предишния ми живот. Сега вече е изгубило смисъла си.

Нагоре по възвишението се чу конски тропот. След малко се зададе група самураи начело с Нага, който слезе и закрачи по градинската пътечка. Всички селяни спряха работата си и се хвърлиха на колене. Той им махна с ръка да продължат.

— Много се извинявам, че нарушавам спокойствието ви, Оми-сан, но съм изпратен от Торанага-сама.

— Но моля ви, не ме безпокоите. Заповядайте, моля, при нас — отговори Оми. Мидори незабавно отстъпи на новодошлия възглавничката си и му се поклони ниско, до земята. — Чай ли предпочитате или саке?

— Нищо, благодаря много. Не съм жаден.

Оми настоя учтиво, както беше редно, и двамата преминаха през безкрайната церемония, без която не можеше, макар на всички да беше ясно колко много бързаше Нага.

— Как е Торанага-сама? — попита Оми.

— Много добре. Анджин-сан, вие ни направихте голяма услуга. Да, аз лично ви благодаря.

— Това е дълг, Нага-сан. Аз направих малко. Торанага-сама издърпа мен от… от земята също.

— Да, но след като вие сте го спасили. Много ви благодаря.

— Мога ли да направя нещо за Торанага-сама, Нага-сан? — попита Оми. Етикетът най-сетне му позволяваше да пристъпи към същността на въпроса.

— Той би искал да ви види след вечеря. Ще има събрание на всички офицери.

— Това е чест за мен.

— Анджин-сан, сега заповядайте с мен, ако обичате.

— Разбира се, за мен е чест.

Последваха още безброй поклони и поздрави и чак тогава Блакторн можа да яхне коня си и да се понесе заедно с останалите конници надолу по хълма. Когато стигнаха селския площад, Нага дръпна юздите на коня си.

— Анджин-сан!

— Хай?

— От цялото си сърце ви благодаря, задето сте спасили живота на Торанага-сама. Позволете ми да ви бъда приятел…

Той добави още нещо, но Блакторн не го разбра.

— Много се извинявам, не разбрах. Карите иру?

— А, извинявам се. Карите иру един човек карите иру на друг човек — като дълг. Разбирате ли „дълг“?

„Задължен съм“ — сети се Блакторн.

— А со десу! Уакаримасу.

— Добре. Казах само, че съм ви много задължен.

— Това е мой дълг.

— Да, но все пак дължа ви един живот.

— Торанага-сама казва, че всичкият барут и снаряди са били върнати обратно на кораба ви, Анджин-сан, още тук, в Анджиро, преди да потегли за Йедо. Той пита: колко време ви е необходимо, за да го подготвите за отплаване?

— Зависи от състоянието на кораба, дали са го ремонтирали, дали са поставили нова мачта и така нататък. Знае ли Торанага-сама какво е състоянието му?

— Той казва, че според него състоянието е добро, но не е моряк и не може да е сигурен. Не се е качвал на кораба, откак е бил изтеглен в Йедо — когато е наредил да се погрижат за него. Но ако предположим, че е годен за плаване, колко време ще е необходимо, за да го подготвите за война?

За миг сърцето на Блакторн спря да бие.

— С кого ще трябва да воювам, Марико-сан?

— Той от своя страна ви пита с кого бихте искали да воювате.

— С тазгодишния Черен кораб — незабавно отвърна Блакторн, като взе за секунда решението и се замоли отчаяно да е налучкал най-подходящия момент да представи на Торанага плана си, който плетеше тайно през последните няколко дни. Разчиташе на това, че след като бе спасил живота на Торанага същата тази сутрин, би трябвало отсега нататък да се ползува със специални привилегии, благодарение на които да превъзмогва всякакви спънки.

Марико се изненада.

— Какво?

— С Черния кораб. Кажете на Торанага-сама, че от него ми трябва да получа единствено позволително за каперство. Останалото да предостави на мен. С кораба и малко помощ… Товара ще делим наполовина — и коприната, и скъпоценностите.

Тя се засмя. Но не и Торанага.

— Моят… моят господар казва, че това би бил непростим враждебен акт към дружеска страна. Португалците са от голямо значение за Япония.

— Така е — засега. Но според мен те са колкото мои, толкова и негови врагове и ние, англичаните, можем да ви служим по-добре от тях, независимо по какъв начин. При това по-евтино.

— Той казва — може би. Но не вярва, че Китай ще пожелае да търгува с вас. Нито англичаните, нито холандците са силни в Азия, а ние имаме голяма нужда от коприна, и то от непрекъснати доставки.

— Прав е, разбира се. Но след година — две нещата ще се променят и тогава ще получи доказателства. Затова правя още едно предложение. Аз съм, така или иначе, в лоши отношения с португалците. От трите мили нататък водите са международни. Ако имам позволителното си за каперство, мога законно да взема кораба като плячка, да го откарам в което пристанище си искам и да го продам заедно с товара. Няма да е трудно, ако имам моя „Еразъм“ и екипажа си. След няколко седмици или месеца ще докарам Черния кораб и товара му в Йедо. Мога да го продам там, а половината от стойността му ще е за Торанага-сама — като пристанищна такса.

— Той казва, че не го засяга какво вършите вие и враговете ви в открито море. Морето е на всички. Но тази земя е наша, тук важат нашите закони и те не могат да се нарушават.

— Така е — съгласи се Блакторн, който разбираше много добре каква опасна игра започва, но, от друга страна, интуицията му подсказваше, че моментът е подходящ и Торанага ще се хване на въдицата. Както и Марико. — Това беше само предложение. Нали ме попита с кого бих искал да воювам. Моля да ме извините, но понякога е добре да се правят планове за всяка евентуалност. А в това отношение смятам, че интересите на Торанага-сама съвпадат с моите.

Марико преведе. Торанага изпръхтя и каза нещо кратко и отсечено.

— Торанага-сама цени разумните предложения, Анджин-сан, като например това за флотата, но в момента говорите смешни неща. Дори интересите ви да съвпадат, а случаят не е такъв, как ще можете с девет души екипаж да нападнете такъв огромен кораб с близо хиляда души екипаж?

— Не бих и помислил. За целта трябва да набера нов екипаж, Марико-сан. Осемдесет или деветдесет души, опитни мореплаватели и артилеристи. Ще ги намеря в Нагасаки по португалските кораби. — Блакторн се направи, че не е забелязал рязкото спиране на дъха й и на ветрилото и. Ще бъдат французи, някой друг англичанин, ако имам късмет, немци и холандци. Повечето от тях те са главно изменници или принудени насила да се качат на корабите. Ще трябва да се добера безпрепятствено до Нагасаки и ще имам нужда от известна закрила, малко злато или сребро. Във вражеските флотилии винаги се намират моряци, готови да се продадат срещу заплащане в брой или дял от плячката.

— Моят господар казва, че командир, който се доверява на подобна паплач за каквото и да е нападение, трябва да е луд.

— Съгласен съм. Но без екипаж не мога да изляза в открито море.

— Той ви пита, дали е възможно да обучите самураи и наши моряци да станат добри артилеристи и мореплаватели?

— Мога, и то лесно, но трябва време, може би месеци. Със сигурност ще са подготвени за догодина. Но няма изгледи да са в състояние да тръгнат срещу тазгодишния Черен кораб.

— Торанага-сама казва: „Не възнамерявам да нападам Черния кораб на португалците нито тази, нито следващата година. Те не са ми врагове и аз не воювам с тях.“

— Знам. Но аз пък воювам. Моля да ме извините. Разбира се, сега само обсъждаме въпроса, но за да изляза изобщо в открито море и да бъда в услуга на Торанага-сама, ако такова е неговото желание, ще ми трябва екипаж.

Бяха се разположили в личните покои на Торанага, които гледаха към градината. Крепостта почти не бе засегната от земетресението. Нощта беше влажна и задушна, а кълбетата дим от благовонията, запалени, за да прогонят комарите, се виеха лениво нагоре.

— Господарят желае да знае — продължи Марико — дали сте в състояние да поемете кораба със сегашния ви екипаж, да отплавате за Нагасаки и да наемете необходимите ви моряци.

— Не. Много е опасно. Екипажът ми е толкова малоброен, че португалците съвсем лесно ще могат да ме пленят. По-добре ще е първо да наема хората и да ги докарам в Йедо. А щом събера пълен екипаж, никакъв враг не е в състояние да ме спипа в тези води.

— Той не мисли, че сте в състояние да плените Черния кораб само с деветдесет души екипаж.

— С „Еразъм“ мога да го настигна и да го потопя. Разбира се, Марико-сан, много добре съзнавам, че всичко това са само предположения, но ако получа разрешение да нападна врага си, ще потегля с прилива за Нагасаки веднага щом се сдобия с пълен екипаж. Ако Черният кораб е вече в пристанището, ще вдигна бойния си флаг и ще блокирам изхода. Ще му позволя да приключи търговията си и щом вятърът стане благоприятен за отпътуването му, ще се престоря, че имам нужда от продоволствия, и ще му позволя да се измъкне от пристанището. Ще го спипам на няколко левги в открито море, защото „Еразъм“ е много по-бърз, а останалото оставям на оръдията си. Щом свали флага си, ще прехвърля на него мои хора и ще го докарам в Йедо. Товарът му няма да е по-малко от триста — четиристотин тона злато.

— А защо смятате, че капитанът на Черния кораб няма да му пробие дъното и да го потопи, след като го победите — още преди да се качите на кораба?

— Обикновено… — Блакторн щеше да каже: „Обикновено, ако капитанът е фанатик, екипажът се вдига в такъв момент на бунт, но досега не съм срещал толкова луд човек. В повечето случаи се постига споразумение — обещавате им живота, давате им малък дял от плячката и ги стоварвате в най-близкото пристанище. В дадения случай обаче имам работа с Родригес, така че ми е съвсем ясно как ще постъпи, защото го познавам.“ Но размисли и реши да не им разкрива целия си план. Нека ние варварите се оправяме по варварски, каза си той. — Обикновено победеният кораб се предава, Марико-сан — промени той първоначалните си думи. — Такъв е нашият обичай — един от обичаите ни при водене на морска война, целящ да не се дават излишни човешки жертви.

— Торанага-сама казва, Анджин-сан, много се извинявам, че това е позорен обичай. Ако той има кораби, за предаване и дума да не става. — Марико отпи от чая си и продължи: — Ами ако корабът още не е пристигнал в пристанището?

— Тогава ще пребродя морските пътища наоколо и ще го хвана на няколко левги навътре, в международни води. Лесно ще се справя, защото ще бъде претоварен и потопен до краен предел във водата. Но тогава ще ми е по-трудно да го докарам в Йедо. Кога го очакват в пристанището?

— Моят господар не знае. Може би след около месец. Тази година се очаква по-рано от друг път.

Блакторн разбра, че е близо, много близо до желаната цел.

— В такъв случай ще блокирам пътя му и ще го превзема към края на сезона. — Тя преведе и на него му се стори, че за миг лицето на Торанага изрази леко разочарование. Затова се замисли, сякаш преценяваше различни възможности, и добави: — Ако бяхме в Европа, можех да прибягна и до друг начин: да го нападна през нощта и да го превзема със сила. Важна е изненадата.

Ръката на Торанага стисна дръжката на меча.

— Нима ще се осмелите да воювате срещу вашите врагове на наша земя?

Блакторн усети как устните му пресъхват.

Не, разбира се, но ако той беше във война с португалците и желаеше да им навреди, това би бил един от начините. Ако имах на разположение двеста — триста дисциплинирани войници, добър екипаж и „Еразъм“, много лесно бих се приближил до Черния кораб и взел на абордаж, а след това бих го извел в открито море. Аз сам щях да избера момента на неочакваното нападение — ако бяхме в Европа.

Настъпи дълго мълчание.

— Торанага-сама казва, че това не е Европа и той не е в състояние на война с португалците.

— Разбира се. Още нещо, Марико-сан: Нагасаки не се контролира от Торанага-сама, нали?

— Не, Анджин-сан. Пристанището и земите около него са собственост на Харима-сама.

— Но на практика, доколкото знам, езуитите контролират пристанището и цялата търговия, нали? — Блакторн забеляза колко не и се искаше да преведе тези негови думи и продължи да настъпва неумолимо: — Нали е хонто, Марико-сан? Нали освен това Харима-сама е католик? Както и повечето жители на Кюшу? Не значи ли това, че езуитите до голяма степен контролират целия остров?

— Християнството е религия. А земите са собственост на феодалните владетели, Анджин-сан — каза Марико от свое име.

— Разбрах обаче, че Нагасаки всъщност е португалска територия. Също така ми беше казано, че португалците го потвърждават с държането си. Нали бащата на Харима-сама е продал тези земи на езуитите?

Гласът на Марико се изостри:

— Да, но тайко ги взе обратно. Никой чужденец няма право да притежава японски земи.

— Но тайко е разрешил указите му да не се изпълняват, така че днес там нищо не става без разрешението на езуитите. Нали те контролират корабите и търговията в Нагасаки? Нали те преговарят за всичко, свързано с търговията, вместо вас и действуват като посредници?

— Много добре сте осведомен за Нагасаки, Анджин-сан — натърти тя.

— Може би Торанага-сама трябва да отнеме от враговете си контрола върху пристанището. Или…

— Те са ваши врагове, Анджин-сан, а не наши — хвана се тя най-сетне на въдицата. — Езуитите са…

— Нан джа?

Тя се извърна към Торанага, извини се и му обясни какви реплики са си разменили с Блакторн. Когато млъкна, той и каза нещо със суров тон — очевидно я порица. „Хай“, повтори тя няколко пъти и смирено се поклони.

По-рано Блакторн щеше да се извини, задето я бе хванал натясно, но сега и през ум не му мина. Тъй като бе постигнал целта си, само се засмя:

— Хай, кавайи Цукуко-сама! Да, прекрасна преводачко.

Марико се усмихна накриво, ядосана, задето бе позволила да я хванат в клопка. Умът и се бе раздвоил между чувството и за дълг към феодалния й господар и това към религиозните й наставници.

— Йой, Анджин-сан — обади се Торанага, отново любезен.

— Марико-сан кавайи досу йори. Цуку-сан анамсу ка нори масен, нее? Марико-сан е много по-хубава от стария Цуку-сан, пък и по-добре мирише, не мислите ли?

Торанага се засмя.

— Хай.

Марико се изчерви, наля чай по чашите и го погледна по-доброжелателно. После заговори Торанага, вече напълно сериозно.

— Господарят пита защо задавате толкова много въпроси и защо се интересувате от Харима-сама и Нагасаки.

— Единствено с цел да покажа, че пристанището Нагасаки всъщност се контролира от чужденци. От португалците. А нашите закони ми позволяват да нападна врага където и да е.

— Там не е където и да е, казва той. Това е Страната на боговете и подобно нападение е немислимо.

— Напълно съм съгласен. Но ако в някой момент Харима-сама или езуитите, които ръководят действията на португалците, се обърнат срещу вас, това ще е начинът, по който нашият господар ще може да се справи с тях.

— Торанага-сама казва, че нито той, нито кой да е друг даймио няма да допусне едни чужденци да нападнат други на японска земя, нито да убиват когото и да е от нашите хора. Враговете на императора са нещо съвсем различно А що се отнася до набирането на войници и екипаж, това е много лесно за човек, който говори японски. В Кюшу е пълно с вако.

— Какво е вако, Марико-сан?

— Ах, извинявам се, ние наричаме пиратите вако, Анджин-сан. Те имаха много свърталища на острова, но тайко почти ги унищожи. За жалост някои са оцелели. Вако векове наред тероризираха китайското крайбрежие. Китай затвори пристанищата си за нас главно заради тях. — Тя преведе на Торанага казаното дотук. Той отвърна нещо, този път по-натъртено. — Той казва, че никога няма да ви позволи да замислите или предприемете нападение по суша, макар че имате право да изпълнявате заповедите на своята кралица и да всявате ужас сред враговете си в открито море. Но той повтаря — не навсякъде. Това е Земята на боговете. Трябва да имате търпение, както неведнъж ви е казвал.

— Прав е. Ще се опитам да бъда търпелив като него. Искам само да се бия с враговете, защото те наистина са такива. И от все сърце вярвам, че са и негови врагове.

— Торанага-сама казва: португалците са го убеждавали, че сте негов враг, а Цуку-сан и Делегатът посетител са абсолютно убедени в това.

— Ако успея да пленя Черния кораб в открито море и да го докарам като законна плячка в Йедо, под английски флаг, ще ми бъде ли разрешено да го продам заедно със стоката му, както е нашият обичай?

— Торанага-сама казва, че зависи.

— Ако избухне война, ще мога ли да нападам враговете — враговете на Торанага-сама — както намеря за добре?

— Той казва, че това е дълг на всеки хатамото. Разбира се, хатамото се намира постоянно на негово разположение и изпълнява заповедите му. Моят господар иска да ви стане съвсем ясно, че в Япония нещата могат да се решават единствено по японски — по никакъв друг начин.

— Да, това ми е съвсем ясно. Най-почтително бих искал да изтъкна, че колкото по-добре съм запознат с проблемите му, толкова по-добре ще мога да му служа.

— Той казва, че дълг на всеки хатамото е винаги да бъде в услуга на господаря си. По-късно ще отговоря на всичките ви разумни въпроси.

— Благодаря. Мога ли да го попитам дали ще желае да притежава собствена флота? Както му предложих на галерата…

— Тон вече ви каза, че желае да има модерна флота, с екипажи от негови доверени хора. Кой даймио не би искал?

— Тогава му кажете: ако даде господ да пленим вражески кораб, ще го докарам в Йедо за ремонт и преустройство и за преброяване на плячката. След това ще прехвърля моята половина на „Еразъм“ и ще продам Черния кораб обратно на португалците или ще го предложа на Торанага-сама като подарък. Мога и да го изгоря — както той пожелае. След това ще отплавам за дома. След година ще се завърна с четири военни кораба като подарък от английската кралица за Торанага-сама.

— Той пита дали вие ще спечелите нещо от всичко това.

— Хонто е, че и за мен ще остане доста нещо, Марико-сан, след като нейно величество плати за корабите. Освен това бих искал да заведа някой от най-доверените му съветници като посланик при моята кралица. Един мирен договор между нашите две страни не може да не му бъде от полза.

— Торанага-сама казва, че това ще е прекалена щедрост от страна на вашата кралица. Той добавя, че ако по някакво чудо това наистина се случи и вие се завърнете с новите кораби, кой ще се заеме с обучението на моряците, самураите и капитаните, от които ще се сформират екипажите?

— Първоначално аз, ако няма нищо против. За мен това ще е голяма чест, а по-късно ще има и други.

— Той пита, какво значи „първоначално“?

— Две години.

Торанага се подсмихна.

— Господарят казва, че две години не стигат за „първоначално“. Но добавя, че всичко това, така или иначе, са само илюзии. Той не воюва с португалците, нито с Харима-сама и Нагасаки. Повтаря, че каквото вършите извън японски води със собствения си кораб и екипаж, е ваша лична карма. — Марико изглеждаше разтревожена. — Извън нашите води вие сте чужденец, казва той, докато тук сте самурай.

— Да, така е. Знам много добре каква огромна чест ми оказва. Мога ли да попитам как един самурай взема нари на заем, Марико-сан?

— От лихвар, Анджин-сан. Откъде другаде? От гнусен търговец лихвар. — Тя преведе думите му на Торанага. — За какво ви са пари?

— Има ли лихвари в Йедо?

— Да, разбира се, те са навсякъде. Във вашата страна не е ли също така? Попитайте наложницата си, може би тя знае как да ви помогне. Това влиза в задълженията й.

— Утре ли казахте, че потегляме за Йедо?

— Да, утре.

— За жалост Фуджико-сан няма да е в състояние да тръгне с нас.

Марико и Торанага си размениха някакви реплики.

— Торанага-сама казва, че ще я изпрати с галерата, и пита за какво искате да вземете пари на заем.

— Ще ми трябва нов екипаж, Марико-сан, за да мога изобщо да отплавам и да служа на Торанага-сама по какъвто начин пожелае. Това нали е разрешено?

— От Нагасаки ли ще наемете екипаж?

— Да.

— Ще ви даде отговор, като стигнете Йедо.

— Домо, Торанага-сама. Марико-сан, къде ще отида, след като пристигна в Йедо? Ще имам ли придружител?

— О, не бива изобщо да се тревожите за подобни неща, Анджин-сан. Та вие сте хатамото на Торанага-сама!

Чу се почукване на вътрешната врата.

— Влезте.

Нага отвори и се поклони.

— Извинете, татко, но желаехте да ви съобщя, като се съберат всичките ви офицери.

— Благодаря, след малко идвам. — Торанага се замисли, след което дружелюбно махна на Блакторн. — Анджин-сан, вървете с Нага-сан. Той ще ви покаже вашите покои. Благодаря ви за споделеното мнение.

— Да, господарю, благодаря, защото ме слушали. Благодаря за ваши думи. Да, аз опитам много търпелив и безупречен.

— Благодаря, Анджин-сан. — Докато Блакторн се кланяше и излизаше след Нага, Торанага не откъсваше поглед от него. Щом останаха насаме с Марико, веднага я попита: — Е, какво мислите?

— Две неща, господарю. Първо, омразата му към езуитите не знае граници и е дори по-голяма от омразата му към португалците, така че можете да го използувате срещу кои да е от тях, ако имате нужда. Знаем, че е храбър, така че ще успее във всяка морска атака. Второ, целта му все пак си остават парите. От всичко, което чух, си вадя заключението, че единственото средство, с което варварите постигат истинска власт, са парите. Те си купуват земите и общественото положение — дори кралицата им е търговка и „продава“ земи на своите даймио, а сигурно и купува кораби и земи. Не са кой знае колко по-различни от нас, господарю, освен в това отношение. А също така не разбират какво е власт и че войната е живот, а животът — смърт.

— Дали езуитите са ми врагове?

— Не мисля.

— А португалците?

— Според мен ги интересува повече печалбата, земята и разпространяването на божието слово.

— А християните врагове ли са ми?

— Не, господарю. Макар че някои от враговете ви може да са християни — католици и протестанти.

— А, значи смятате, че Анджин-сан ми е враг?

— Не, господарю, не. Според мен той ви почита дълбоко и след време ще ви стане истински васал.

— А какво ще кажете за нашите християни? Кои от тях са ми врагове?

— Харима, Кияма, Оноши и всички самураи, които се обръщат срещу вас.

Торанага се засмя.

— Да, но дали са във властта на свещениците, както намеква Анджин-сан?

— Не вярвам.

— Ще тръгнат ли тези тримата срещу мен?

— Не знам, господарю. В миналото бяха ту добре, ту зле настроени към вас. Но присъединят ли се към Ишидо, ще стане много лошо.

— Така е. Вие сте ценен съветник. Трудно ви е като католичка да бъдете приятелка с един враг и да изслушвате неговите идеи.

— Така е. Но честно казано, той беше прав. Аз не изпълнявах заповедите ви. Бях се поставила между неговите мисли и вас. Моля за извинение.

— В бъдеще ще ви бъде все така трудно. Дори може би повече.

— Да, господарю. Но добре е човек да познава и двете страни на медала. Повечето от нещата, които каза, се оказаха верни — например, че светът е поделен между испанци и португалци, че свещениците тайно пренасят оръжие — колкото и да е трудно да го повярва човек. Но аз не се боя за своята вярност към вас — дори да не ми е лесно, винаги ще изпълнявам дълга си.

— Благодаря. Но Анджин-сан каза много интересни неща, нали? Интересни, но въпреки това си остават глупости. Благодаря ви още веднъж, Марико-сан, за ценните съвети. Да ви заповядам ли да се разведете с Бунтаро?

— Моля, господарю?

— Е?

Ах, свобода! — пропя душата и. О, света Богородице, какво щастие би било да съм свободна!

Помни коя си, Марико, помни коя си! И не забравяй, че „любов“ е варварска дума!

Торанага мълчаливо я наблюдаваше. Комарите попадаха случайно в кълбата благовонен дим и мигновено се стрелваха далеч от тях, в безопасност. Да, каза си той отново, тя е сокол. Но срещу кого да я използувам?

— Не, господарю — отвърна най-сетне Марико. — Благодаря, но няма нужда.

— Анджин-сан е много особен, нали? Главата му е пълна с мечти. Смешно е изобщо да се мисли за нападение срещу нашите приятели, португалците, и Черния кораб. Глупост е и онова, което каза за четирите или десетте кораба.

Марико се поколеба.

— Щом казва, че е възможно да се създаде флота, господарю, тогава аз му вярвам.

— Аз пък не! — възкликна пламенно Торанага. — Но сте права — с бойния си кораб той неутрализира другите. Много интересно и поучително. Прав е Оми-сан — засега варварите са ни необходими, за да се учим от тях. А за учене има много, особено от него, нали?

— Да.

— Време е да отворим империята, Марико-сан. Ишидо ще я затвори плътно, като мида. Ако отново стана председател на регентите, ще сключа договори с всички държави, стига да са приятелски настроени. Ще разпратя хора да се учат от тях, ще изпратя и посланици. Кралицата на Анджин-сан е добро начало. Може би при кралица трябва да изпратя жена посланик, стига да е достатъчно умна.

— Трябва да е много силна и много умна, господарю.

— Да, пътуването е опасно.

— Всички пътувания са опасни.

— Така е. — И Торанага превключи без предупреждение: — Ако Анджин-сан отплава с кораба си, натоварен със злато, дали ще се върне?

Тя дълго мълча, преди да отговори.

— Не знам.

Торанага реши да не настоява за момента.

— Благодаря, Марико-сан — освободи я той любезно. — Бих искал да присъствувате на събранието и да превеждате на Анджин-сан.

— Всичко ли, господарю?

— Да. И довечера, като отидете в Чаения дом, за да купите договора на Кику-сан, вземете го със себе си. Кажете на наложницата му да уреди каквото трябва. Трябва да го възнаградим, нали?

— Хай.

Когато тя стигна до вратата, той добави:

— Щом си уредя сметките с Ишидо, ще ви заповядам да се разведете.

Ръката и се прилепи плътно до паравана. Но тя само леко кимна в знак на съгласие. Без да се обърне. Вратата се затвори зад гърба и.

Торанага наблюдава известно време дима, след което стана, излезе в градината и клекна в тоалетната. След като свърши, използува тоалетната хартия и чу как слугата издърпа отдолу кутията и я смени с чиста. Комарите бръмчаха около главата му и той разсеяно се шляпна веднъж-два пъти. Мислеше си за соколите и ястребите. Дори най-добрите правят грешки, както сгрешиха и Ишидо, и Кири, и Марико, и Оми, и дори Анджин-сан.

Сто и петдесетте офицери се бяха подредили в равни редици. Най-отпред седяха Ябу, Оми и Бунтаро. Марико бе седнала до Блакторн. Торанага влезе, придружен от личната си охрана, и се настани на поставената отделно възглавничка, с лице към останалите. Прие поклоните им, след което ги информира накратко за съдържанието на полученото писмо и им разказа — за пръв път официално — за бойния си план. Отново не продума нищо за тайните, грижливо подготвяни бунтове, нито че нападението ще бъде осъществено по северния, а не южния крайбрежен път. И сред всеобщо одобрение(защото всички бойци се зарадваха, че най-сетне се слага край на несигурното положение) им съобщи, че щом спрат дъждовете, той ще даде паролата „Алено небе“ и ще ги хвърли в атака.

— Междувременно очаквам Ишидо да свика незаконно нов Съвет на регентите и да бъда незаконно обвинен в държавна измяна. Очаквам да ми обяви война, което също е в разрез със закона. — Наведе се напред, с подпрян на бедрото ляв юмрук — дясната ръка стискаше дръжката на меча — типична за него поза. — Чуйте ме добре. Аз уважавам завещанието на тайко и признавам племенника си Яемон за куампаку и наследник на тайко. Не желая други земи. Не желая нови почести. Но нападнат ли ме предатели, ще се защищавам. Ако предателите измамят негово императорско величество и се опитат да заграбят цялата власт в страната, мой дълг е да защитя императора и да се справя със злото. Така ли е?

Одобрителен рев отговори на последните му думи. Бойни викове „Касиги“ и „Торанага“ разцепиха въздуха и ехото ги замята из цялата крепост.

— След пет дни мускетния полк ще е готов да потегли с галерите за Йедо начело с Тода Бунтаро-сан, а Касиги Оми-сан ще му бъде заместник. Касиги Ябу-сан, ще ви помоля да мобилизирате Идзу и да заповядате на шест хиляди души да тръгнат към граничните проходи в случай, че предателят Икава Джикю тръгне на юг, за да пресече съобщителните ни линии. Щом спрат дъждовете, Ишидо ще нападне Кванто…

Оми, Ябу и Бунтаро мълчаливо се съгласиха с мъдрото решение на Торанага да не споменава нищо за следобедното си хрумване да нападне още през дъждовния период.

Това ще е истинска сензация, мислеше Оми и червата му закуркаха при мисълта за воюване в дъжда, след планините на Шинано.

— Пушките ще ни пробият път — въодушевено бе заявил Ябу следобеда.

— Да — съгласи се Оми, който нямаше доверие на подобен план, но не знаеше и какво да предложи вместо него. Истинска лудост е цялото това начинание, мислеше си той, колкото и да беше доволен, че го произведоха в чин заместник — командир. Не разбирам как е възможно Торанага да допуска, че имаме някакви шансове за успех по северния път.

Никакви шансове няма, повтори си той и почти престана да чува прочувствените наставления на Торанага, за да може да се съсредоточи отново върху плана за личното си отмъщение. Нападението срещу Шинано със сигурност ще ти даде хиляди възможности да изкараш Ябу на предна линия без риск за себе си. Всяка война ще ти бъде от полза при условие, че не я загубим…

Тогава чу думите на Торанага:

— Днес за малко не загинах. Анджин-сан ме измъкна от пропастта. За втори път, ако не за трети, спасява живота ми, който е нищо в сравнение с бъдещето на моя род, но кой може да каже със сигурност дали щях да оживея без негова помощ? И макар да е бушидо, макар васалите да не очакват възнаграждение за оказани услуги, дълг е на феодален господар от време на време да раздава благоволения. — И сред всеобщо одобрение добави: — Анджин-сан, седнете тук. И вие, Марико-сан.

Оми завистливо наблюдаваше как огромният мъж се надигна и коленичи там, където му показа Торанага — до себе си, и нямаше човек в залата, на когото да не му се прииска той да е имал късмета да извърши стореното от варварина.

— Дарявам на Анджин-сан имение до рибарското село Йокохама, на юг от Йедо, на стойност две хиляди коку годишно, правото да набере свита от двеста самураи, пълни самурайски права и хатамото на дома на Йоши Торанага-но-Чикитада-Миновара. Освен това получава десет коня, двадесет кимона, пълно бойно снаряжение за васалите си и ранга Главен адмирал и лоцман на Кванто. — Торанага изчака Марико да преведе, след което повика: — Нага-сан!

Синът му послушно донесе увития в коприна пакет. Торанага го отвори. Вътре имаше два меча — един къс и един за убиване.

— След като забеляза, че земята погълна мечовете ми и аз останах невъоръжен, Анджин-сан отново слезе в пропастта и намери своя меч, за да ми го даде. Анджин-сан, аз ви давам в отплата тези два меча. Те са дело на големия майстор Йория. Помнете — мечовете са душата на самурая. Ако ги забрави или загуби — прошка за него няма.

Сред още по-гръмки аплодисменти и завист Блакторн прие мечовете, поклони се както трябва, затъкна ги в пояса си и отново се поклони.

— Благодаря, Торанага-сама. Оказвате ми голяма чест. Благодаря.

Той тръгна към мястото си, но Торанага му махна да остане до него.

— Не, седнете до мен, Анджин-сан.

И погледна войнствените, фанатични лица на офицерите си. Идеше му да извика: „Глупаци такива! Толкова ли не разбирате, че всяка война, в дъжда и след него, ще бъде пагубна за нас? Всяка война срещу Ишидо, Очиба и Яемон ще завърши с избиването на моите армии и на всички ви, с моята гибел и унищожаването на целия ми род. Не разбирате ли, че нямам друг избор, освен да чакам и да се надявам по някакъв начин Ишидо да се самоунищожи?“

Но вместо това той започна да ги вдъхновява още повече, защото най-важното беше да заблуди противника.

— Чуйте ме, самураи: скоро ще можете да докажете на дело своята храброст, лице срещу лице с врага, както дедите ви са доказвали своята. Аз ще унищожа предателя Ишидо и неговите привърженици. Първи по ред е Икава Джикю. Още отсега дарявам всичките му земи — и двете провинции Суруга и Тотоми, на стойност триста хиляди коку, на верния си васал Касиги Ябу-сан и заедно с Идзу ги обявявам за вечно владение на целия му род.

Гръмко одобрение. Ябу се зачерви от възторг. Оми също удряше с ръка по пода и крещеше въодушевено. Сега вече плячката му ставаше огромна, защото според обичая наследникът на Ябу получаваше всичките му земи. Как да го убие, без да дочака избухването на войната?

В следващия миг погледът му се спря на Анджин-сан, който също скандираше весело. Защо пък той да не свърши мръсната ти работа? — попита се Оми и се засмя на глас на идиотската си мисъл. Бунтаро се наведе към него и го потупа по рамото, изтълкувал смеха му като радост за Ябу.

— Скоро и вие ще си получите заслуженото! — извика той над веселата врява. — И вие заслужавате признание. Идеите и съветите ви са много ценни.

— Благодаря, Бунтаро-сан.

— Не се безпокойте — ще минем през планините.

— Да.

Бунтаро беше свиреп военачалник и Оми знаеше, че са добра двойка: Оми — смелият стратег, и Бунтаро — безстрашният нападател.

Ако някой изобщо може да ни прекара през планините, това е само той.

Последва още едно изригване на овации и Торанага заповяда да донесат саке, с което сложи край на официалната част на събранието.

Оми отпиваше от сакето си и наблюдаваше как Блакторн пресушава вече втора чаша. Кимоното му беше чисто, изгладено, мечовете — втъкнати по всички правила, а Марико продължаваше да му превежда. Много си се променил, Анджин-сан, от онзи пръв ден, доволен си помисли той. Много от чуждите ти идеи са все тъй дълбоко вкоренени в съзнанието ти, но вече си почти цивилизован…

— Какво ви е, Оми-сан?

— Нищо, нищо, Бунтаро-сан…

— Изглеждате, сякаш някой ета ви е докоснал по лицето.

— Ни най-малко! Тъкмо обратното. Току-що ми хрумна една идея. Пийте! Ей, Прасковен цвят, още саке — чашата на Бунтаро е празна!

Глава четиридесета

— Наредено ми е да попитам дали Кику-сан е свободна тази вечер.

— О, много съжалявам, Тода-сама, но не съм сигурна — с мазен глас отвърна мама-сан Гьоко, съдържателната на Чаения дом. — Мога ли да попитам дали почитаемият клиент желае Кику-сан за цялата вечер, само за няколко часа или може би за утре, ако е вече ангажирана?

Тя беше висока, стройна жена на петдесет и няколко години, с чудесна усмивка. Обаче прекаляваше със сакето и сърцето и доста се беше разхлопало, но затова пък носът и надушваше парата от петдесет ли.

Двете жени се намираха в стаята с големина осем рогозки, на японски татами, непосредствено до личните покои на Торанага. Беше отделена специално за Марико и гледаше към малката градина, оградена от първата вътрешна стена на крепостта. Отново валеше и капките блещукаха на трепкащата светлина.

— Това ще реши клиентът — любезно отвърна Марико. — Надявам се да се споразумеем сега в общи линии.

— Много съжалявам, бихте ли ме извинили, но в момента не знам дали е свободна. Тя е толкова търсена, Тода-сама. Сигурна съм, че ме разбирате.

— О, да, разбира се. Имаме голям късмет, че разполагаме с такава дама тук, в Анджиро. — Марико наблегна на думата Анджиро. Беше изпратила да повикат Гьоко, а не отиде сама при нея, както можеше да направи. И когато тя пристигна — достатъчно късно, за да си придаде нужната тежест, но не дотолкова, че да бъде неучтива, — Марико се зарадва на възможността да си премери силите с такъв достоен противник.

— Много ли пострада Чаеният дом? — учтиво попита тя.

— За щастие не, ако не се смята ценният порцелан и дрехите, макар че ще ми струва цяло състояние да ремонтирам покрива и да оправя градината. Бързите услуги струват твърде скъпо, не намирате ли?

— Да, много е неприятно. И в Йедо, и в Мишима, и дори в това селце.

— А колко е важно спокойното обкръжение, нали? Може би клиентът ще ни окаже честта да ни посети в Чаения дом? Или предпочита Кику-сан да дойде тук, ако е свободна?

Марико сви устни и се замисли.

— Чаеният дом.

— А со десу!

Истинското име на мама-сан беше Хейки-ичи — Първа дъщеря на Зидаря на стени. Баща и, както и дядо и бяха майстори зидари на градински огради. Дълги години живя като куртизанка в Мишима, столицата на Идзу, където стигна до Втора класа. Но щастието и се усмихна щедрите дарения на един постоянен клиент, съчетани с острия и делови нюх, и позволиха да събере необходимата сума да откупи договора си и да стане съдържателка на собствен Чаен дом, след като вече не беше търсена за прекрасното си тяло и пикантното си остроумие, с които я бяха дарили боговете. Нарече сама себе си Гьоко-сан — а „гьоко“ значи късмет. Като съвсем начинаеща четиринадесетгодишна куртизанка и бе дадено името Цукайко — Укротителка на змии. Собственичката и беше обяснила, че това име ще предизвика весели асоциации у мъжете и по този начин успехът и е неминуем. Името щяло да възбужда смях сред клиентите, а смехът е от основно значение за техния залаят. И Гьоко никога не забрави тези думи.

— Саке, Гьоко-сан?

— Благодаря ви, да. Благодаря, Тода-сама.

Прислужницата и наля саке в чашата, след което Марико я освободи.

Започнаха да сърбат мълчаливо. След малко Марико напълни отново чашите.

— Какъв изящен порцелан! — възхити се Гьоко.

— О, нищо особено — възрази Марико. — Съжалявам, че се налага да го използувам.

— Ако се окаже свободна, ще сметнете ли пет кобана за приемлива цена? — Кобанът беше златна монета от осемнадесет грама. Един кобан се равняваше на три коку ориз.

— Много съжалявам, изглежда, не съм се изразила достатъчно ясно. Не съм искала да купя Чаения дом в Мишима, а само услугите на въпросната дама за една вечер.

Гьоко се засмя.

— Ах, Тода-сама, репутацията ви е напълно заслужена. Но нека изтъкна все пак, че Кику-сан е дама от Първа класа. Гилдията я удостои с тази чест още миналата година.

— Така е, и аз съм убедена, че е заслужила напълно класата си. Но това е било в Мишима. А дори и в Киото… Но вие, разбира се, се шегувахте.

Гьоко преглътна ругатнята, която и беше на езика, И се усмихна лъчезарно.

— За съжаление ще се наложи да върнем парите на клиентите, които — сега си спомних — я ангажираха за тази вечер. Горкото дете — четири от кимоната и пострадаха, докато гасяхме пожара. Така че пет кобана не е неразумна цена.

— Разбира, се. Пет кобана са напълно разумна цена в Киото за една седмица развлечения с две дами от Първа класа. Но времената се промениха и човек трябва да има това предвид. Половин кобан. Желаете ли саке, Гьоко-сан?

— Благодаря, благодаря. Сакето е чудесно — прекрасно качество, прекрасно. Само една чашка още, ако обичате, а след това ще си тръгвам. Ако Кику-сан не е свободна, за вечерта, с удоволствие ще ви уредя за някоя от другите дами — може би Акеко. Или предпочитате друг ден?

Марико не отговори веднага. Пет кобана бяха възмутително много — толкова струваше някоя знаменита куртизанка Първа класа в Йедо. За Кику половин кобан беше предостатъчно. Марико беше добре запозната с цените на куртизанките, защото Бунтаро често прибягваше до услугите им и дори бе откупил договора на една от тях, а тя плащаше сметките, които — както беше редно — пристигаха при нея. Тя огледа с преценяващ поглед Гьоко. Жената спокойно, си сърбаше сакето и ръката и не трепереше.

— Би могло — каза най-сетне Марико, — но няма да стане — нито друга дама, нито друг ден. Не, ако не се разберем за днес, боя се, че утре е вече късно, много съжалявам. А що се отнася до друга дама… — Марико се усмихна и сви рамене.

Гьоко тъжно постави чашата си върху масичката.

— Да, и аз чух, че нашите славни самураи ни напускат. Колко жалко! Тук нощите са толкова приятни. В Мишима морският ветрец не достига никога до нас като тук. И на мен ще ми е мъчно да си тръгна.

— Може би един кобан. Ако това ви задоволява, бих искала да поговорим за цената на нейния договор.

— Договорът ли! — ахна Гьоко.

— Да. Саке?

— Да, благодаря. Договорът — нима договорът? Това е вече друга работа. Пет хиляди коку.

— Изключено!

— Да — съгласи се Гьоко, — но Кику-сан ми е като дъщеря. Всъщност тя наистина ми е дъщеря — по-добра от собствената. От шестгодишна я обучавам. Тя е най-съвършената дама в Света на върбите в цяло Идзу. Знам — в Йедо имате по-знаменити дами, по-остроумни, по-изискани, но това е само защото Кику-сан не е имала възможността да общува с по-добро общество. Ала дори и сега тя няма равна на себе си в пеенето и свиренето на самисен. Кълна се във всички богове! Дайте й една година с подходящ покровител и добро обучение в Йедо и ще може да съперничи с коя да е куртизанка в империята. Пет хиляди коку е ниска цена за такова съкровище. — Пот изби по челото на мама-сан. — Ще ме извините, но и през ум не ми е минавало досега да продавам договора и. Та тя е едва осемнадесетгодишна! Направо е безупречна и е единствената дама от Първа класа, която съм имала щастието да притежавам в моя дом. Наистина не съм убедена, че ще се реша да продам договора и дори на споменатата цена. Не, трябва да помисля, много съжалявам. Какво ще кажете да се върнем утре към този въпрос? Да загубя Кику-сан? Моята малка Кику-чан? — От очите и бликнаха сълзи и Марико си помисли: ако тези сълзи са искрени, тогава ти, Гьоко-сан, си направо една девица.

— Много съжалявам. Шигата га най, нее? — учтиво се обади Марико и я остави да се наплаче и настене, като непрекъснато и пълнеше чашата. Колко ли всъщност струва договорът? — питаше се тя. Петстотин коку би било повече от достатъчно. Зависи доколко я иска мъжът, заинтересован от сделката. Със сигурност не е господарят Торанага. За кого ли я откупува? За Оми? Много е вероятно. Но защо тогава нареди на Анджин-сан да дойде?

— Съгласен ли сте, Анджин-сан — попита го тя с нервен смях, като се опитваше да надвика пиянската глъчка на офицерите.

— Искате да кажете, че господарят Торанага е уредил жена за мен? Като част от възнаграждението ми?

— Да. Кику-сан. Не можете да откажете. На мен… ми е наредено да превеждам.

— Наредено?

— О, аз ще го направя с удоволствие, Анджин-сан. Но пак ви повтарям — не можете да откажете. Ще бъде ужасно неуважение след всички тези почести, които ви оказа. — Тя му се усмихна предизвикателно, ужасно горда и радостна за невероятната щедрост, проявена от Торанага. — Моля ви, никога не съм влизала в Чаен дом. Умирам от желание да надзърна вътре и да си поприказвам с истинска дама от Света на върбите.

— Какво?

— Така ги наричаме, защото са гъвкави и грациозни като върбови клонки. Понякога също използуваме израза Плаващия свят, защото ги оприличаваме на водни лилии, плаващи по повърхността на езерото. Хайде, Анджин-сан, съгласете се най-сетне, моля ви.

— А какво ще каже Бунтаро-сан?

— О, той знае, че аз трябва да уредя това за вас. Господарят Торанага му каза. Всичко е напълно официално, разбира се. Заповядано ми е. Както и на вас. Моля ви. — И тя добави на латински, доволна, че никой друг в Анджиро не знае този език: — Има още една причина, която ще ви съобщя по-късно.

— А, не, кажете ми сега.

— По-късно. Сега се съгласете, и то с удоволствие. Защото аз ви моля.

— Вие — как мога на вас да откажа?

— Но искам да се съгласите с удоволствие. Трябва да е с удоволствие. Обещайте.

— Обещавам, че ще направя каквото зависи от мен. Нищо повече не мога да обещая.

И тя го остави, за да уреди въпроса.

— Ах, как се разстройвам само при мисълта, че ще продам договора на моята красавица — вайкаше се Гьоко. — Да, благодаря ви, още малко саке и си тръгвам. — Тя пресуши чашката на един дъх и веднага я протегна за още. — Значи разбираме се за два кобана — ще направя отстъпка за една такава видна дама като вас.

— Един. А довечера ще поговорим още за договора. В Чаения дом. Съжалявам, че трябва да го решим така набързо, но нали разбирате, няма време… — Тя махна многозначително към голямата зала, откъдето се носеше гълчавата на офицерите. — Държавни въпроси… господарят Торанага… бъдещето на империята… нали разбирате, Гьоко-сан.

— Да, разбира се, Тода-сама, разбира се. — Гьоко се надигна. — Значи един и половина за тази вечер, нали? Добре, значи…

— Един.

— Ох ко, господарке! Половинката е просто символична и не си заслужава да спорим за нея! — изплака Гьоко, като благославяше боговете за хитростта си и едва успяваше да задържи на лицето си израза на непоносима мъка. Кобан и половина беше тройна цена. Но много повече от парите струваше първата покана от истински японски благородник — нещо, към което отдавна се домогваше и за което с радост би посъветвала куртизанката си да приеме и без пари. — Кълна се в боговете, Тода-сама, че се оставям на вашето великодушие. Кобан и половина. Помислете си за другите ми питомки, които трябва да обличам, обучавам и храня години наред. Те са далеч от безценното съвършенство на Кику, но въпреки това трябва да се грижа и за тях по същия начин.

— Един златен кобан — утре.

Гьоко вдигна порцелановото шише и наля две чашки. Едната предложи на Марико, а другата пресуши на един дъх и я напълни отново.

— Добре, един — задъхано се съгласи тя.

— Благодаря ви, много сте любезна и разумна. Да, времената са трудни. — Марико замислено отпи от виното си. — След малко ще пристигнем с Анджин-сан в Чаения дом.

— Ъ? Какво казахте?

— Казах, че Анджин-сан и аз скоро ще тръгнем за Чаения дом. Аз ще му превеждам.

— Варваринът? — не повярва Кику на ушите си.

— Варваринът. Всеки момент ще бъде тук, освен ако не намерим начин да му попречим — и то заедно с нея, най-жестоката, най-алчната и коварна жена, която съм срещала в живота си, дано се прероди като куртизанка от Петнадесета класа.

Въпреки уплахата, си Кику не можа да сдържи звънкия си смях.

— Е, мама-сан, не се ядосвайте чак толкова. Тя е такава прелестна дама, пък и цял кобан — всъщност сделката ви е великолепна. Хайде, имаме предостатъчно време. Първо малко саке, за да ви олекне на сърцето. Ако, бързай като лястовичка!

Ако изчезна на минутата.

— Да, клиентът е Анджин-сан… — Гьоко отново се задави от яд.

Кику и вееше с ветрилото, докато малката Хана вееше на самата нея и протягаше благоуханни треви към носа и.

— А аз си мислех, че преговаря за Бунтаро-сама или за самия господар Торанага. Разбира се, като ми каза, че става дума за Анджин-сан, аз я попитах защо преговорите не се водят от собствената му наложница Фуджико-сан, както е редно, но тя само ми отговори, че дамата била много зле от изгарянията, които получила по време на пожара, а на нея и било наредено лично от Торанага-сама да уреди въпроса за Анджин-сан.

— О! Ще имам щастието да услужа на самия господар.

— Да, момичето ми, ако добре си изплетем мрежата. Но варваринът! Какво ще си помислят останалите ни клиенти? Какво ще кажат? Аз, разбира се, оставих въпроса открит — казах и, че не съм сигурна дали си свободна, така че все още можеш да откажеш, без да засегнеш никого.

— Че какво могат да кажат клиентите? Това е заповед на господаря Торанага. Шигата га най, нее? — опита се Кику да прикрие страха си.

— О, лесно можеш да откажеш, но трябва да побързаш, Кику-сан. Ох ко, трябваше да бъда по-далновидна, трябваше!

— Не се тревожете, Гьоко-сан. Всичко ще бъде наред, ще видите. Но трябва да обмислим нещата много добре. Поемаме голям риск.

— Да, голям.

— Съгласим ли се, връщане назад няма.

— Знам.

— Какво ще ме посъветвате?

— Не знам, Кику-чан. Чувствам се като в клопка на ками. Ти ще вземеш решението.

Кику прецени ужасите. После претегли на кантара и добрите страни.

— Хайде да рискуваме и да го приемем. В края на краищата той е самурай, хатамото, любим васал на господаря Торанага. Не забравяйте думите на гадателя: чрез мен ще станете за цял живот богата и прочута. Моля се думите му да се сбъднат, за да мога да ви се отплатя за всичкото добро, което съм видяла от вас.

Гьоко я помилва по разкошната коса.

— Ах, дете мое, толкова си добричка, благодаря ти. Да, според мен постъпваш мъдро. Нека дойде. — Тя я пощипна ласкаво по бузата. — Винаги си ми била любимка. Но ако знаех, щях да поискам двойно за този варварски адмирал.

— Ние и без това вземаме двойно, мама-сан.

— Тогава тройно.

Кику я потупа по ръката.

— Не се тревожете — това е началото на вашата сполука.

— Да, и освен това Анджин-сан не е обикновен варварин, а самурай и хатамото. Тода-сама ми каза, че е получил имение на стойност две хиляди коку и господарят, Торанага го е направил адмирал на всичките си кораби. Освен това се къпе всеки ден като цивилизован човек и вече не смърди…

Ако пристигна задъхана и им сипа виното, без да разлее нито капка. Четири чашки бяха погълнати една след друга. Гьоко се почувствува по-добре.

— Довечера всичко трябва да е изрядно. Да. Щом е по заповед на господаря Торанага, така трябва да бъде. Нямаше да нареди лично, ако не е от значение за него самия, така ли е? Пък и Анджин-сан е нещо като даймио. Две хиляди коку годишно — в името на всички ками, това е огромна сполука за нас. Чуй ме, Кику-сан. — Тя се наклони към ухото й, а Ако се наклони към нея с наострени уши. — Попитах Тода-сама дали е запозната с някои от чуждоземните им обичаи, приказки, танци или пози, щом говори езика им, или някои песни и инструменти, които Анджин-сан предпочита.

— Да, това би било от голяма полза, дори много — съгласи се Кику, все още изплашена, че прие. Сега съжаляваше, че не постъпи по-разумно и не отказа.

— А тя нищо не можа да ми каже! Говори езика им, а си няма представа как правят любов! Попитах я дали е разговаряла с него на тази тема и тя ми отговори — да, но с плачевни резултати… — И Гьоко преразказа случката в крепостта Осака. — Можеш да си представиш в какво неудобно положение е изпаднала, горката.

— Е, поне едно нещо знаем със сигурност — да не му предлагаме момчета.

— А освен това сведения можем да получим само от една прислужница в дома му.

— Имаме ли време да изпратим да я повикат?

— Вече я посетих. От крепостта отидох право там. Дори една месечна заплата не можа да и развърже езика. Такава глупачка!

— Добре ли се е представила?

— Да, за една необучена любителка… Единственото, което можах да изкопча, беше, че господарят и бил мъжествен.

— Това не ни е от голяма полза.

— Така е. Предлагам да имаме всичко подръка, за всеки случай. Всичко.

— Да. Ще бъда много предпазлива. Много е важно всичко да бъде както трябва. Ще ми бъде трудно, ако не и дори невъзможно, да го забавлявам, щом не можем да разговаряме.

— Тода-сама каза, че ще ти превежда.

— Колко мило от нейна страна! Това много ще ми помогне, макар че не е същото…

— Така е. Още саке, Ако! Грациозно, детето ми, наливай с грация. Но ти си куртизанка Първа класа, Кику-сан. Така че ще трябва да се справиш. Варваринът адмирал е спасил днес живота на Торанага-сама и е седял до него. Цялото ни бъдеще е заложено на теб. Знам, че ще се справиш великолепно. Ако!

— Да, господарке?

— Погрижи се за постелите и за цветята… Не, цветята ще подредя лично аз. Къде е готвачката? — Тя потупа Кику по коляното. — Облечи си златното кимоно, а отдолу сложи зеленото. Тази вечер трябва да направим добро впечатление на Тода-сама.

И тя хукна да подрежда къщата. Всички дами, прислужници и чирачета започнаха радостно да се суетят, да разтребват, да помагат, горди от голямата чест, паднала се на техния дом.

Когато всичко беше готово и ангажиментите на останалите момичета променени, за да не пречат на тъй важната среща, Гьоко се прибра в стаята си и полегна, за да възстанови силите си. Още нищо не бе споменала пред Кику за предложението да откупят договора й.

Ще изчакам, реши тя. Ако успея да получа исканата сума, тогава може би ще освободя прекрасната си Кику. Но не и преди да разбера кой я иска. Добре, че бях достатъчно предвидлива и дадох на Тода-сама ясно да разбере това условие. Защо ревеш, стара глупачке? Пак ли се напи? Я си събери ума! — за какво ти е да бъдеш нещастна?

— Хана-чан!

— Да, мама-сан?

Детето изприпка при нея. Току-що бе навършило шест години и имаше хубави големи кафяви очи и дълга, прекрасна коса. Беше се издокарало в чисто ново алено кимоно. Гьоко го купи преди два дни чрез местната търговка на деца в Мура.

— Харесваш ли си новото име, детето ми?

— Много, много. Много съм поласкана, мама-сан.

Новото име означаваше „малко цвете“, както и Кику значеше „хризантема“ — името, което Гьоко и даде още първия ден.

— Сега аз ще ти бъда майка — каза и Гьоко мило, но твърдо, след като плати, колкото й искаха, и я получи учудена, че грубоватата, закръглена Тамадзаки е могла, да роди такава потенциална красавица. След четири дни яростни пазарлъци тя плати един кобан за детето, докато навърши двадесет години — сума, достатъчна да изхрани семейството на Тамадзаки в продължение на две години. — Донеси ми чай, после гребена и няколко листенца ароматен чай, за да премахна дъха на саке от устата си.

— Да, мама-сан… — И тя хукна задъхана, изгаряща от желание да услужи, до се оплете на вратата в тънката като паяжина пола на Кику.

— Ооо, много се извинявам…

— Трябва да внимаваш, Хана-чан.

— Много се извинявам, много!

Хана-чан беше готова да заплаче.

— Защо си тъжна, Малко цвете? Хайде, успокой се — нежно я помилва Кику. — В този дом никога не бива да сме тъжни. Помни — това е Светът на върбите и сълзите са неуместни, дете, защото тогава какво полза от нас: Тъгата не се харесва. А наш дълг е да доставяме удоволствие и да бъдем винаги весели. Хайде тичай, детето ми, но леко, грациозно. — Кику се обърна и се представи на стопанката си с грейнала усмивка: — Харесвам ли ви така, господарке?

Блакторн я погледна и за малко не подсвирна.

— Боже моя!

— Това е Кику-сан — представя я официално Марико, възбудена от реакцията на Блакторн.

Момичето се бе появило в стаята, шумолейки с копринените си поли, поклони се и каза нещо, което Блакторн не разбра.

— Казва, че сте добре дошли и вашето посещение е чест за този дом.

— Домо — отговори той.

— До уаташи машите. Саке, Анджин-сан?

— Хай, домо.

Той не можеше да откъсне поглед от изящната и ръка, която безпогрешно напипа шишето, провери дали температурата на виното е каквато трябва да бъде, наля в чашата, която той протегна, както му беше показала Марико — и всичко с такава грация, че му се струваше почти невероятно.

— Обещавате ли да се държите като истински японец? — попита го Марико, като тръгваха от крепостта — тя в носилка, а той пеша до нея, надолу по пътечката, която се виеше от хълма към селото и площада до самия бряг. Зад тях вървяха няколко души с факли. Придружаваше ги почетен ескорт от десетина самураи.

— Да, ще опитам. Какво трябва да правя?

— Нищо. Трябва само да помните, че тази нощ е за ваше лично удоволствие — нищо друго.

Днешният ден е най-щастливият в живота ми, мислеше той. А довечера… Какво довечера? Беше възбуден от неизвестността и твърдо реши да опита да бъде истински японец, да се наслаждава с пълна душа на всичко, което му се предостави, и да не се смущава.

— Какво… такава… струва тази вечер? — беше попитал той.

— Един японец никога не би задал подобен въпрос, Анджин-сан — сгълча го тя. — Какво значение има това? Фуджико-сан се съгласи, че цената е много разумна.

Преди да тръгнат, той отиде да вади Фуджико. Лекарят току-що я беше прегледал, сменил бе превръзките й и тъкмо и даваше да пие отвара от билки. Беше безкрайно горда от честта, оказана му от Торанага, от новото имение и разговаря с него безгрижно, без да се показва колко я боли, доволна, че той отива в Чаения дом. Марико, естествено, се бе посъветвала с нея и всичко беше уредено. Колко е добра Марико-сан! И колко съжалява, че не е могла тя сама да уреди всичко. Преди да излезе, той топло и стисна ръката. Тя му благодари и отново се извини, после го отпрати с думите, че се надява той да прекара чудесна вечер.

Гьоко и прислужниците ги очакваха до главната порта на Чаения дом и ги приветствуваха най-церемониално.

— Това е Гьоко-сан, тукашната мама-сан — представи я Марико.

— Голяма чест, Анджин-сан, голяма чест е за нас.

— Мама-сан? Това „мама“ ли значи? Майка? На английски е същото, Марико-сан. Мама, майка.

— О, не, почти е същото, но мама-сан означава само приемна майка. Майка на японски е хаха-сан или оба-сан.

Гьоко се извини за малко и забърза нанякъде. Блакторн се усмихна на Марико. Тя беше като същинско дете, разглеждаше всичко с широко отворени, възхитени очи.

— Ах, Анджин-сан, винаги съм искала да видя какво представляват тези места отвътре. Мъжете са толкова щастливи! Нали е прекрасно? Всичко е тъй красиво, при това в едно такова забутано селце! Очевидно Гьоко-сан е преустроила цялата къща и е използувала услугите на големи майстори. Погледнете какво дърво и… ах, колко мило от ваша страна, че ми позволихте да дойда с вас. Друга възможност никога няма да ми се предостави… вижте цветята… как изящно са подредени… ох, погледнете градината…

Блакторн се чувствуваше щастлив и много го беше яд, че в стаята остана една прислужница, а вратата беше открехната, защото тук, в Чаения дом, беше немислимо и дори смъртно опасно за Марико да остане сама с него в стаята.

— Толкова сте красива — каза й той на латински.

— Вие също… — Лицето и сияеше. — Много се гордея с вас, адмирале. И Фуджико — тя беше толкова горда, че едва я сдържаше в леглото.

— Изгарянията и, изглежда, са доста тежки.

— Не се бойте. Лекарите ни са много опитни, а тя е млада, здрава и силна духом. Тази вечер не мислете за нищо. Никакви въпроси за Ишидо, Икава Джикю, никакви битки, пароли, имения и кораби. Тази вечер нищо не бива да ви тегне на душата — отдайте се на нейното вълшебство.

— За мен вие сте вълшебство.

Тя започна да си вее, наля вино, но не продума. Той я наблюдаваше, после и двамата се усмихнаха.

— Трябва да бъдем много предпазливи, защото не сме сами, а хорските езици са безпощадни. Но ако знаете колко съм щастлива за вас — проговори тя най-сетне.

— А каква беше другата причина? Нали казахте, че има две причини, поради които искате да дойда тук тази вечер?

— Ах, да, другата причина… — Около него се носеше познато тежко благоухание. — Ние имаме един древен обичай, Анджин-сан. Когато някоя дама принадлежи на съпруга си, но изпитва чувства към друг мъж и желае да му подари нещо, което няма право да му даде, тя урежда някоя друга да заеме нейното място… като подарък… най-съвършената куртизанка, която може да си позволи.

— Казахте „когато някоя дама изпитва чувства към друг мъж“. Любов ли имате предвид?

— Да, но само тази нощ.

— Но защо тази нощ, Марико-сан, защо не по-рано?

— Тази нощ е вълшебна и ками вървят редом с нас. Аз ви желая.

В този момент на вратата се появи Кику и Блакторн подсвирна възхитено.

— Боже мой!

Кику го поздрави и му предложи саке.

— С какви думи да изразя, че дамата е изумително красива?

Марико му каза и той повтори след нея. Момичето весело зачурулика, прие комплимента и в отговор също му направи комплимент.

— Кику-сан пита, дали бихте искали да видите как ще пее и танцува за вас?

— Вие какво предпочитате?

— Дамата е тук за ваше удоволствие, не за мое.

— А вие? Не сте ли и вие тук за мое удоволствие?

— Да, донякъде… по един много личен начин.

— Тогава я помолете да попее.

Кику плесна леко с ръце и Ако донесе самисена. Беше продълговат инструмент, подобен на китара, но с три струни. Ако седна на пода и подаде на Кику плочицата от слонова кост.

— Тода-сама — започна Кику. — Моля ви да кажете на почетния гост, че ще изпея „Песента на морското конче“.

— Кику-сан, ще ми направите удоволствие, ако ме наричате тук, тази вечер, Марико-сан.

— Много сте мила с мен, господарке. Моля да ме извините, но в никакъв случай не бих могла да се държа непочтително.

— Моля ви.

— Ако това ще ви достави удоволствие, макар че… — Тя се усмихна прелестно. — Благодаря, Марико-сан.

И дръпна една струна. От момента, в който гостите преминаха през портата и влязоха в нейния свят, всичките и възприятия се пренастроиха. Беше ги наблюдавала скришом, докато разговаряха с Гьоко-сан, и когато останаха сами, после се бе питала как би могла да му достави удоволствие и как да направи впечатление на Тода-сама.

Но не беше подготвена за онова, което не след дълго стана напълно очевидно: Анджиро-сан без съмнение желаеше Тода-сама, макар че прикриваше чувствата си като един съвсем цивилизован човек. Само по себе си това не беше изненадващо, защото Тода-сама бе изключително красива и съвършена във всяко едно отношение, а и което беше най-важно, само тя можеше да разговаря с него. Онова, което я учуди, беше, че Тода-сама също го желаеше, ако не и повече.

Варваринът самурай и дамата самурай, дъщеря на убиеца Акечи Джинсай, съпруга на Бунтаро-сама! Иии! Горкият човек, горката жена. Колко тъжно! Историята очевидно ще свърши трагично.

Кику усети сълзи в очите си при мисълта колко е тъжен животът, колко е несправедлив. Ах, как ми се иска да съм се родила самурай, а не дъщеря на селянин, за да мога да стана поне наложница на Оми-сан. Не временна играчка… С радост бих пожертвувала надеждата си за прераждане, за да получа този дар.

Скрий тъгата си. Доставяй удоволствие, това е твой дълг.

Пръстите и отново дръпнаха струните. Акордът бе изпълнен с меланхолия. Но изведнъж забеляза, че музиката и омагьосваше само Марико-сан, докато Анджин-сан я слушаше безучастно. Защо? Кику знаеше, че причината не можеше да бъде в нейното изпълнение, защото бе убедена, че е безупречно. Талант като нейния беше голяма рядкост.

Тя дръпна отново струните, още по-благозвучно, за да се увери в предположението си. Да, няма съмнение, притесни се тя, той не изпитва удоволствие. Остави акордът да заглъхне и започна да пее без акомпанимент. Гласът и се издигаше звънко, сменяше внезапно темпото — нещо, на което се бе учила години наред, за да го постига с такава лекота. Марико отново бе запленена, но не и той. Кику млъкна.

— Тази нощ не е за музика и песни — обяви тя, — а само за щастие. Марико-сан, как да кажа „моля да ме извините“ на неговия език?

— Пер фавор.

— Пер фавор, Анджин-сан, тази вечер само ще се смеем, кали?

— Домо, Кику-сан. Хай.

— Трудно е да забавляваш някого без думи, но не и невъзможно. А, сетих се.

Тя скочи и започна да изпълнява забавни пантомими — даймио, носач, рибар, надут самурай, дори стар селянин, напълнил кошница, и толкова добре ги представяше всички, с толкова хумор, че Марико и Блакторн не след дълго се смееха от сърце и пляскаха с ръце. Тогава тя вдигна ръка. Палаво и закачливо имитира пикаещ мъж: как не може да улучи, как го върши през различните етапи на живота си — като малко дете, което се подмокря в леглото си и реве, после млад, забързан мъж, друг, който се стиска, трети, който е забравил какво е смятал да прави, и накрая немощен старец, който стене от радост, че още изобщо може да ходи по малка нужда.

Кику се поклони на аплодисментите им, отпи от чая си и избърса нежното си лице. Забеляза, че той свива рамене, сякаш са схванати, и веднага скочи: „О, пер фавор, сеньор“, коленичи зад него и започна да го разтрива.

Умелите и ръце бързо намериха онези места, от които щеше да изпита удоволствие.

— Ох, господи, това е… хай… точно там…

Тя изпълни молбата му.

— След малко ще се почувствувате съвсем добре. Това е от много седене на едно място, Анджин-сан.

— Така много добре, Кику-сан, вие правите Суво почти лош.

— А, благодаря. Марико-сан, раменете на Анджин-сан са толкова широки, не бихте ли ми помогнали? Вие разтривайте лявото рамо, а аз — дясното. Много съжалявам, но ръцете ми не са много силни.

Марико се остави да я убедят и изпълни молбата й. Кику прикри усмивката си, като го усети как се стегна под пръстите на Марико, и се почувствува доволна от хрумването си. Ето че клиентът получаваше удоволствие благодарение на нейното умение и знания и тя вече можеше да се оправя с него.

— По-добре ли ви е така, Анджин-сан?

— Чудесно, благодаря.

— Много се радвам. Но Тода-сама е много по-сръчна от мен. — Кику усещаше взаимното им привличане, колкото и да го прикриваха. — А сега нещо за хапване.

Храната пристигна незабавно.

— Специално за вас, Анджин-сан — гордо обяви тя. В блюдото имаше малък фазан, нарязан на хапки и опечен на дървени въглища. Отгоре бе залят със сладникав соев сос. Тя му подаде едно парче.

— Ах, колко е вкусно! — не се сдържа той. Наистина беше много вкусно.

— Вие, Марико-сан?

— Благодаря.

Марико си взе едно парченце, но не го поднесе към устата си. Кику също пое ароматна мръвчица с клечките за ядене и я сдъвка с удоволствие.

— Много е вкусно, нали?

— Много, Кику-сан, много.

— Моля ви, Анджин-сан, вземете си още. — Тя взе второ късче. — Вижте колко е много.

— Благодаря. Моля ви, как това… как… — посочи той гъстия червеникаво-кафяв сос.

— Кику казва, че това е захар и соев сос с малко джинджифил. Пита дали и вие имате захар и соя.

— Захар — да. От захарно цвекло. Но соя нямаме, Кику-сан.

— Че как живеете без соя? — учуди се Кику. После стана сериозна. — Кажете, моля ви, на Анджин-сан, че ние от хиляда години използуваме захар. Будисткият монах Ганджин я донесъл от Китай. Всички хубави неща сме получили от Китай, Анджин-сан. Чая също. Преди петстотин години друг един будистки монах, Ейсай, донесъл няколко семенца и ги засадил в провинция Чикудзен, откъдето съм родом. Той, същият, пренесъл и дзен-будизма.

Марико също така сериозно превеждаше. После Кику избухна в звънък смях.

— Много се извинявам, Марико-сан, но и двамата имате такъв тържествен вид! Аз само се преструвах на много сериозна — като че ли чаят е от някакво значение! Само за да ви забавлявам.

Те наблюдаваха как Блакторн привършва фазана.

— Много беше вкусно. Благодарете, моля ви, на Гьоко-сан.

— Тя ще бъде безкрайно поласкана. — Кику сипа още саке в чашите им. После, тъй като беше време, каза най-невинно: — Мога ли да ви попитам какво стана днес по време на земетресението? Чух, че Анджин-сан е спасил живота на господаря Торанага. За мен ще е чест да чуя всичко от първа ръка.

И тя доволна се облегна назад, за да се насладят Марико и Блакторн на разказа си, като само от време на време издаваше по някое „Ох!“ или „А после?“, наливаше саке, без да ги прекъсне нито веднъж — идеален слушател.

Когато свършиха, Кику се възхити от храбростта им и големия късмет на господаря Торанага. Поприказваха още малко, а след това Блакторн се извини и тръгна след прислужницата, която трябваше да му покаже пътя.

Марико наруши мълчанието:

— Нали за пръв път опитахте месо, Кику-сан?

— Мой дълг е да правя всичко, което може да му достави удоволствие.

— Не съм подозирала дори, че една дама може да бъде толкова съвършена. Сега разбирам защо винаги трябва да има Плаващ свят, Свят на върбите и колко трябва да са щастливи мъжете. И също колко съм нескопосна.

— О, не бих искала да останете с такова впечатление, Марико-сан, аз съвсем не съм целяла това. Ние доставяме само краткотрайно удоволствие.

— Исках да кажа само колко много ви се възхищавам. Бих желала да ми станете сестра.

Кику се поклони.

— Не съм достойна за такава чест. — Двете усетиха топлота една към друга. — Това място е много потайно, на всички можете да имате доверие, отникъде не надзъртат любопитни очи. Стаята за удоволствия се намира насред градината и може да е много тъмна, ако човек пожелае. А мракът запазва тайните.

— Единственият начин да запазиш тайна е да я прошепнеш насаме в дълбок кладенец при пълнолуние — весело отвърна Марико, на която и трябваше време, за да се реши.

— Между две сестри няма нужда от кладенци. Освободих прислужницата си до утре. Стаята ми за удоволствия е много закътана.

— Вие ще бъдете там с него, сама.

— Аз винаги мога да съм сама. Винаги.

— Много сте мила, Кику-чан, много любезна.

— Тази нощ е вълшебна, нали? И толкова особена.

— Вълшебните нощи свършват много бързо, сестричке. Те са за децата. А аз вече пораснах.

— Кой знае какво може да се случи в една вълшебна нощ? Мракът скрива всичко.

Но Марико тъжно поклати глава и нежно я докосна.

— Да, но за него нощта ще бъдете вие. Кику не настоя.

— Значи съм подарък за Анджин-сан? — обади се тя след малко. — Не е ли пожелал да бъде с мен?

— Ако беше ви видял, сам щеше да ви пожелае. За него е голяма чест, че го приехте. Сега съм убедена в това.

— Но той ме е виждал веднъж. Бях с Оми-сан и той мина покрай нас на път за кораба, когато заминаваше за Осака.

— О! Пък той ми каза, че видял Мидори-сан да разговаря с Оми-сан. Значи това сте били вие? До носилката?

— Да, на площада. Аз бях, Марико сан, а не съпругата на Оми-сан. Той ме поздрави с конничи уа. Но, разбира се, оттогава мина много време и едва ли си спомня. Пък и как може да си спомня? Това беше в предишния живот.

— О, той много добре помни хубавото момиче със зеленото чадърче. Много пъти ми е разказвал за него. — Марико я погледна изпитателно. — Всъщност, Кику-сан, вие лесно можете да бъдете взета за Мидори-сан в такъв един ден, скрита под чадърче.

Кику наля саке и Марико отново бе запленена от несъзнателната и грация.

— Чадърчето ми беше с цвят на морска вълна — поясни тя, доволна, че тази подробност е била запомнена.

— А как изглеждаше тогава Анджин-сан? Сигурно е бил много различен от сега? Нощта на писъците трябва да е била ужасна.

— Да, ужасна беше. И той изглеждаше по-възрастен, лицето му беше изпито… Но вие станахте много сериозна, сестричке. Ах, ако знаехте каква чест е за мен да ви наричам така. Тази нощ е само за удоволствия. Никаква сериозност, обещавате ли?

— Да, обещавам. Извинете ме.

— А сега стига толкова за практични неща. Искам да ви помоля за един съвет.

— Питайте ме за всичко — дружелюбно отвърна Марико.

— По въпроса за правенето на любов — имат ли предпочитания мъжете от неговия народ към нещо по-специално, ако случайно знаете? Много съжалявам, че ви питам, но може би ще ме насочите…

Марико едва успя да запази самообладание.

— Не, нищо не знам. Анджин-сан е много чувствителен на тази тема.

— А дали няма да можем да го попитаме по някакъв заобиколен начин?

— Струва ми се, че чужденците не бива да се питат направо. Във всеки случай това се отнася за Анджин-сан. Пък и… ъъ… много се извинявам, но не съм запозната с… ъъ… това, което имате предвид.

— А! — Кику веднага съобрази, че на жената и е неудобно да разговаря на подобни теми, и продължи, все едно, че нищо не е попитала: — Анджин-сан е изумителен човек, жалко само, че е варварин.

Марико побърза да се съгласи с нея.

— Да, за варварин е изумителен човек.

Чуха приближаващите се стъпки на Блакторн. Кику го поздрави отново и сипа вино. Марико отпи от чашата си, доволна, че не е вече насаме с куртизанката, защото имаше чувството, че тя чете мислите й.

Приказваха и се забавляваха, докато най-после Кику прецени, че моментът е подходящ, и ги попита дали не желаят да разгледат градината и стаята за удоволствия.

Излязоха в нощната градина. Дъждовните капки по листата блещукаха на светлината от факлите. Пътечката се виеше покрай малко езерце и ромолящ водопад. В дъното на пътеката, в малка бамбукова горичка, се гушеше самотна къщичка. Издигаше се насред грижливо поддържана морава и четири стъпала водеха към верандата и. Всичко около двустайната къщичка и вътре в нея беше направено с много вкус и пари. Най-доброкачественото Дърво, най-изящната изработка, най-хубавите рогозки, най-фини копринени възглавнички, най-изискани украшения в нишата таконама.

— Колко е хубаво тук, Кику-сан — не се сдържа Марико.

— Чаеният дом в Мишима е много по-красив, Марико-сан. Моля ви, Анджин-сан, настанете се удобно. Пер фавор, харесва ли ви тук?

— Да, чудесно е.

Кику забеляза, че още е очарован от вълшебната нощ и е под влиянието на сакето, но това не му пречеше да усеща близостта на Марико. Страшно се изкушаваше да стане, да влезе във вътрешната стая, а оттам да мине на верандата и да си отиде. Но съзнаваше много добре, че така ще наруши закона. Нещо повече — разбираше прекрасно, че подобна постъпка би била направо безотговорна, защото чувствуваше със сърцето си, че Марико е готова на всичко и изобщо няма да се замисли за последствията.

Не, реши тя, не бива да я тласкам към постъпка, която може да свърши трагично, каквото и значение да има за моето бъдеще. Предложих й, а тя намери в себе си сили да откаже. Много умно от нейна страна. Дали са любовници? Не знам. Това си е тяхна карма.

Тя се наведе напред и се засмя заговорнически.

— Моля ви, Марико-сан, обяснете на Анджин-сан, че тук при мен има инструменти за удоволствие. Те имат ли си в тяхната страна?

— Казва, че нямали, Кику-сан. Съжалява, но дори не бил чувал.

— О! Тогава ще му бъде ли интересно да ги разгледа? Те са в съседната стая и мога да ги донеса — наистина са крайно възбудителни.

— Бихте ли искали да ги видите, Анджин-сан? Тя казва, че са много особени. — Марико умишлено промени смисъла на думите, изречени от Кику.

— Защо не? — каза Блакторн, а гърлото му се сви и цялото му същество се наелектризира от осезателността на техните благовония и женственост. — Нима… нима използувате инструменти за възглавницата?

— Кику-сан казва — понякога, Анджин-сан. Казва, и то си е така, че японският обичай е да се продължава времетраенето на „Облаците и дъжда“, защото вярваме, че през този кратък миг ние простосмъртните се сливаме с боговете. — Марико не откъсваше поглед от него. — Затова е много важно този миг да продължи колкото се може по-дълго. Това си е почти наше задължение, нее?

— Така е.

— Да. Казва, че е много важно човек да се слее с боговете. Това е полезна вяра и не е никак трудно човек да я храни в душата си, не смятате ли? Чувството, когато Облакът Избухва, е тъй неземно и богообразно, нали? Затова всички средства, които спомагат да останем при боговете възможно най-дълго, са наш дълг, нее?

— Много сте права. Много.

— Желаете ли саке, Анджин-сан?

— Да, благодаря.

Тя си вееше.

— Всичко, свързано с Избухването на Облака или с Облаците и Дъжда, или както още го наричаме Огъня и Пороя, е много, много японско, Анджин-сан. Толкова е важно да бъдете японец, когато се отнася до въпросите на възглавницата, нее?

За нейно голямо облекчение той се усмихна широко и и се поклони като придворен.

— Да. Много. Аз съм същински японец, Марико-сан. Хонто!

Кику се върна в стаята с кутия, облицована с коприна. Отвътре извади твърде внушителен по размери пенис от слонова кост и друг, от по-мека материя, еластичен. Блакторн за пръв път виждаше такава особена материя. Кику небрежно ги постави до себе си, встрани.

— Тези са най-обикновени харигата, Анджин-сан — разсеяно промърмори Марико, без да откъсва лаком поглед от другите предмети в кутията.

— Не може да бъде — промълви Блакторн, тъй като нищо друго не му хрумна. — Майко божия!

— Но това са най-обикновени харигата, Анджин-сан — настоя Марико. — И вашите жени сигурно ги ползуват.

— Не, разбира се! Не използуват нищо такова — смекчи набързо реакцията си, спомнил си, че трябва да запази чувството си за хумор.

Марико не повярва. Преведе на Кику, която също се изненада. После Кику говори нещо надълго и нашироко, а Марико кимаше в знак на съгласие.

— Кику-сан казва, че това е много странно, и аз съм принудена да се съглася с нея, Анджин-сан. У нас всяко момиче ги използува за най-обикновено облекчение, без изобщо да се замисли. Че как иначе ще запази едно момиче здравето си, след като и е забранен достъпът до места, които само мъжете могат да посещават. Сигурен ли сте, Анджин-сан? Нали не се шегувате с нас?

— Не, аз… ъъ… съм убеден, че нашите жени нямат такива… ъъ… неща. Това би било… Исусе, та това… ами не, ние… нямаме ги.

— Без тях животът е труден. Ние имаме една поговорка, че харигата е досущ като мъжа, само дето е за предпочитане, защото е също като най-добрите му части, без най-лошите. Нее? Освен това е за предпочитане, защото не всички мъже са… количествено не са надарени като харигата. Освен това са предани и верни, Анджин-сан, никога не им омръзваш като на мъжа. Освен това могат да са гладки, грапави… Анджин-сан, обещахте да запазите чувство за хумор!

— Права сте — усмихна се Блакторн. — Колко сте права! Моля да ми простите. — Той взе харигата в ръка и я разгледа отблизо, после подсвирна почти беззвучно. Вдигна я високо. — Какво казвахте, Учителко-сан? Че може да е грапава?

— Да — весело продължи Марико. — Може да е гладка или грапава, според предпочитанията, а което е много важно, издръжливостта им далеч надвишава мъжката и, никога не се износва.

— Да, това е убедителен аргумент.

— Разбира се. Не забравяйте освен това, че не всяка жена има щастието да принадлежи на мъжествен съпруг. Без харигата да й помага да се освобождава от най-ежедневни страсти и естествени нужди, жената не след дълго се отравя в собственото си тяло, а това води не след дълго до разбиване на хармонията, което е в ущърб и неин, и на околните. Жените не се ползуват със свободата на мъжете и напълно основателно, нее? Светът принадлежи на мъжете и с право, нее?

— Да — усмихна се той. — И не.

— Изпитвам искрено съжаление към вашите жени. Те не може да са различни от нашите. Когато се приберете у дома, Анджин-сан, ще трябва да ги поучите. Ах, да — кажете и на кралицата, тя ще разбере. Ние сме много разумни във всичко, което се отнася до възглавницата.

— Ще спомена на нейно величество. — Блакторн с престорена неохота остави харигата-та. — Кое е следващото?

Кику извади наниз от четири едри кръгли зърна бял нефрит, наредени на разстояние едно от друго върху яка копринена нишка. Марико се заслуша напрегнато в поясненията на Кику, а очите и ставаха все по-ококорени, ветрилото и пърхаше неудържимо, докато гледаше изумено зърната нефрит. Кику млъкна.

— А со десу! Е, Анджин-сан — започна да обяснява, — тези се наричат кономи-шинджу — бисери на удоволствието, и мотат да се използуват и от госпожата, и от господина. Желаете ли саке, Анджин-сан?

— Да, благодаря.

— И така, могат да се използуват и от госпожата, и от господина. Много, внимателно се поставят в задното отверстие и сетне, в мига на Облаците и Дъжда, се издърпват бавно, зърно по зърно.

— Какво?

— Да. — Марико постави наниза на възглавничката отпреде му. — Госпожата Кику казва също така, че много е важно доброто преценяване на момента и че също така трябва винаги да се използува… не знам какво му казвате вие… ах, да — винаги да се използува с мазен мехлем… за да не причинява неудобство, Анджин-сан. — Тя вдигна поглед към него и добави: — Госпожа Кику каза също, че Бисерите на Удоволствието са с различни размери и ако се използуват правилно, могат да предизвикат у онзи, който ги употребява, съществено въздействие.

Той се изсмя гръмогласно и изрече на английски:

— Готов съм да заложа бъчва жълтици срещу свинско лайно, че си е точно така!

— Съжалявам, но не разбирам, Анджин-сан.

Той възвърна дар-словото си и обясни на португалски:

— Залагам планина от злато срещу трохичка, Марико-сан, че въздействието наистина е съществено. — Взе нефритените зърна и ги огледа, като подсвирна, без да се усети. — Бисери на удоволствието значи? — След малко ги остави. — Друго какво има в кутията?

Кику се зарадва, че начинанието и се ползуваше с успех. Следващото, което им демонстрира, беше химицу-кауа — Тайна кожа.

— Това е пръстен на удоволствието, Анджин-сан. Мъжът го надява, за да поддържа ерекцията, след като вече се е изпразнил. С негова помощ, казва Кику-сан, той може да достави удоволствие на жената, след като самият той е превалил планинския връх или желанието му е западнало. — Марико го погледна. — Нее?

— Точно така — усмихна и се Блакторн. — Да ме пази добрият господ и от двете — и от това да не съумея да доставя удоволствие. Помолете, моля, Кику-сан да ми купи три броя — за всеки случай.

Следващият предмет, който му демонстрираха, беше хиро-гумби — Броня за Изнурения — тънки изсушени стъбълца от някакво растение, които се накисват във вода и се увиват около Несравнимата Част, където набъбват и Я карат да изглежда по-надарена. Последваха най-разнообразни еликсири за възбуда и увеличаване на възбудата, както и мазила и мехлеми — за навлажняване, за подпухване, за подсилване.

— А няма ли нещо, което да запази завинаги силата на Несравнимия? — попита той с нарастващо веселие в гласа.

— О, не, Анджин-сан, това би било нередно. Кику наизвади още пръстени, които се надявали от мъжа — от слонова кост, еластични, копринени, с възли или четина по тях, с панделки или всякакви приспособления и украшения от слонова кост, конски косъм, семенца и дори миниатюрни звънчета.

— Кику-сан твърди, че почти всяко едно ще превърне в ненаситна развратница и най-свенливата жена.

О, господи, как бих искал да те видя като ненаситна развратница, мислеше той.

— Но те са само за мъжа, нали?

— Колкото е по-възбудена жената, толкова е по-силно удоволствието на мъжа, нее. Разбира се, доставянето на удоволствие на жената е и задължение на мъжа, а с помощта на някое от тези той ще може, ако за жалост е малък, слаб, стар или уморен, да я задоволи и да спаси честта си.

— Вие използували ли сте ги, Марико-сан?

— Не, Анджин-сан. За пръв път ги виждам. Това са… съпругите не са за удоволствие, а за да раждат деца и да се грижат за дома и домакинството.

— Нима жените не очакват да им бъде доставено удоволствие?

— Не. Не е прието. Удоволствието е за Дамите от Света на Върбите. — Марико си вееше с ветрилото и обясняваше на Кику какво са си казали. — Тя казва, че и във вашия свят нещата вероятно са устроени по същия начин — дълг на мъжа е да доставя удоволствие на дамата, както и тя на него.

— Моля да й кажете, че за съжаление не е така, а точно обратното.

— Тя казва, че е много жалко. Още саке?

— Обяснете и — каза той, — че нас са ни учили да се срамуваме от тялото си, от правенето на любов, от голотата и… и какви ли не други глупости. И едва тук разбрах, че това са глупости. Сега, след като се цивилизовах, много неща ми станаха ясни.

Марико преведе. Той изпразни чашката си и Кику веднага я напълни, като придържаше дългия си ръкав с лявата ръка, за да не докосва ниската лакирана масичка.

— Домо.

— До иташимашите, Анджин-сан.

— Кику-сан казва, че за всички нас е чест, дето говорите тези неща, Анджин-сан. И аз съм съгласна с нея. Карате ме да се чувствувам много горда. Днес в крепостта също много се гордеех с вас. Но не мога да повярвам, че нещата у вас са чак толкова зле, както ни разказвате.

— Дори по-зле. За вас е трудно да разберете, пък и аз не мога да го обясня както трябва, защото, ако не сте били там и сами не сте видели… Разбирате ли, всъщност…

Блакторн видя как те търпеливо го гледат и чакат да им обясни, пъстроцветни, изящни, толкова чисти, в почти голата спокойна стая, без излишни мебели. И в пълен контраст с всичко това си спомни за топлата, уютна смрад на английския му дом, където по пръстения под имаше разхвърляна слама, пушекът от откритото огнище се издигаше направо към дупката в тавана — в цялото село имаше само три от новите огнища с комини и те бяха в къщите на най-богатите. Две тесни спални и голяма, разхвърляна всекидневна, където се хранеха, живееха, готвеха, разговаряха. Влизаш вътре направо с моряшките ботуши, зиме и лете, без да обръщаш внимание на полепналите по тях кал и фъшкии, и сядаш на скамейката или стола до разхвърляната като стаята маса. Около теб се щурат четири кучета и две деца — синът му и дъщеричката на покойния му брат Артър, които се катерят, падат, стават, играят на прескочикобила, а Фелисити готви — дългата и пола мете сламата и калта, а сополивата прислужница подсмърча и се мотае из краката ти, докато в съседната стая, построена специално за нея, кашля Мери, вдовица на Артър, винаги на прага на смъртта, но все пак жива.

Фелисити. Милата Фелисити. Къпе се най-много веднъж в месеца, и то само лете, много скришом, в медения казан, но лицето, ръцете и краката си мие всеки ден. Неизменно навлечена през цялата година в няколко ката тежко вълнено облекло, което не се пере с месеци, ако не и с години, смърди като всичко останало, и тя, въшлясала като всички останали, чеше се като всички останали.

И какви ли не други идиотски суеверия и поверия — че чистотата може да те убие, че отворените прозорци могат да те убият, че водата може да те убие и да предизвика настинка или дори чума, че въшките, бълхите и болестите са божие наказание за земни грехове.

Бълхи, мухи и всяка пролет нови рогозки, но затова пък задължително всеки ден на църква, в неделя дори два пъти, за да ти се набие в главата Словото господне. Нищо друго няма значение освен бог и вечното спасение.

Родени в грях, живеещи в срам, дяволско семе, обречено на адски мъки, молещо се за спасение и прошка… Фелисити бе тъй набожна и изпълнена със страх от всевишния и ужас от сатаната, тъй жадуваща за рая… След това се прибираха да обядват. Къс месо направо от шиша и ако някое парче падне на пода, ти го вдигаш, избърсваш го от полепналата мръсотия и го ядеш, освен ако кучетата не те изпреварят, но кокалите им хвърляш, така или иначе. Направо на пода. Остатъците от обяда се събарят от масата също направо на пода или се изхвърлят на пътя. Лягаш да спиш, както си бил облечен през деня, и се чешеш като сито, доволно псе — непрекъснато се чешеш. Остаряваш съвсем млад, погрозняваш съвсем млад, умираш съвсем млад. Фелисити. Сега е двадесет и девет годишна, побеляла, останали са и само няколко зъба, стара, сбръчкана и изсушена.

— Преди да и дойде времето, горката жена. Господи колко е излишно това! — възкликна той огорчено. — Колко жалко!

— Нан десу ка, Анджин-сан? — извикаха едновременно и двете жени и доброто им настроение се стопи.

— Извинете… аз само… вие сте тъй чисти, а ние тъй мръсни и като си помисля какво прахосничество е това, милиони хора… и аз също, целият ми живот… и само защото сме невежи. Господи Исусе, какво прахосване! Свещениците са виновни — те са образовани и те ни учат, нали всички училища са техни, поучават ни — винаги в името господне, мръсотия в името господне… това е самата истина.

— Да, разбира се — опита се да го успокои Марико, трогната от болката му. — Не се тревожете сега за такива неща, Анджин-сан. Оставете грижите за утре…

Кику се усмихваше, но беше вбесена от себе си. Трябваше да бъдеш по-предпазлива, упрекваше се тя. Ах, каква глупост! При това Марико-сан те предупреди! Заради теб сега вечерта се провали и магията изчезна, изчезна, изчезна!

И наистина тежкият, почти осезаем еротизъм, който ги бе обвил, изчезна безвъзвратно. Може да е за добро, реши тя. Сега поне Марико-сан и Анджин-сан са спасени за още една нощ.

Горкият човек, горката жена. Колко тъжно! Тя ги наблюдаваше как си говорят и изведнъж усети, че смениха тона.

— Сега трябва да ви оставя — каза Марико.

— Да си тръгнем заедно.

— Много ви моля да останете. За вашата и за нейната чест. Както и за моята, Анджин-сан.

— Не искам този подарък. Искам вас.

— Аз съм ваша, Вярвайте ми. Моля ви да останете. Моля ви. И знайте — тази нощ съм ваша.

Той не настоя повече.

След като тя си отиде, Блакторн се излегна назад с ръце на тила и се загледа през прозореца в тъмната нощ. Дъждът трополеше по керемидите, вятърът ласкаво подухваше откъм морето.

Кику беше коленичила пред него, без да помръдва. Краката и бяха изтръпнали. Толкова и се искаше и тя да се изтегне, но не смееше да наруши настроението му дори с най-незабележимото движение. Не си изморена. Краката не те болят, убеждаваше се тя. Вслушай се в дъжда и си мисли за красиви неща. За Оми-сан, за Чаения дом в Мишима, за това, че си жива, че вчерашното земетресение е било просто едно най-обикновено земетресение, като всички останали. Мисли си за Торанага-сама и невероятно високата цена, която Гьоко-сан се е осмелила да поиска първоначално за твоя договор. Ясновидецът беше прав — ще имаш щастливата съдба да я направиш по-богата, отколкото тя самата е мечтала. А ако това излезе вярно, защо да не се окаже вярно и всичко останало? Че един ден ще се омъжиш за самурай и ще имаш син от него, ще доживееш до дълбока старост, богата и почитана, и че — чудо на чудесата! — синът ти ще израсне също самурай, като останалите синове на съпруга ти.

И Кику потъна в розови блянове за своето невероятно, прекрасно бъдеще.

След малко Блакторн се протегна с удоволствие, обзет от приятна нега. Видя я и се усмихна.

— Нан десу ка, Анджин-сан?

Той поклати глава, стана и отвори вратата към съседната стая. Там нямаше прислужница, коленичила мълчаливо пред постелята. Двамата с Кику бяха сами в изящната малка къщичка.

Той влезе в спалнята и започна да сваля кимоното си. Тя веднага се втурна да му помага. Той се съблече гол и се уви в нощното кимоно, което тя му подаде. После Кику отвори мрежата против комари и той легна. Тя също се преоблече. Блакторн я наблюдаваше как сваля широкия пояс и горното кимоно, после долното светлозелено, поръбено с алено кимоно, и накрая фустата. Сложи си нощно кимоно с цвят на праскова, свали перуката със сложната официална прическа и си пусна свободно косата. Тя беше гарвановочерна, мека и много дълга. После Кику коленичи извън мрежата за комари.

— Додзо, Анджин-сан?

— Домо.

— Домо аригато годзиемашита — прошепна тя.

След това се пъхна под мрежата и легна до него. Свещите и петролните лампи хвърляха ярка светлина. Светлината го радваше, защото момичето до него беше красиво.

Неудържимото желание, което бе изпитвал, се изпари, макар да остана някаква тъпа болка. Не те желая, Кику-сан. Дори да беше Марико, пак щеше да е същото. Макар да си най-красивата жена, която съм срещал през живота си, по-хубава дори от Мидори-сан, която мислех за по-прекрасна от богиня, не те желая. Може би по-късно, но не сега, много съжалявам.

Тя протегна ръка и лекичко го докосна.

— Додзо?

— Ийе — усмихна се той и поклати глава. Хвана ръката и, после подпъхна своята под рамото и. Тя послушно се сгуши до него, разбрала веднага настроението му. Парфюмът и се смеси с уханието на чаршафите и постелите. Колко е чисто всичко, колко невероятно чисто, отново си помисли той.

Какво беше казал Родригес? „Япония е земен рай, англичанино, ако знаеш как да го търсиш.“ Или: „Тук е истински рай, англичанино.“ — не си спомняше точно думите му. Знаеше само, че не беше там, зад моретата, където мислеше, че е. Не бе там.

Земният рай е тук.

Глава четиридесет и първа

Куриерът препускаше в галоп в тъмната нощ към спящото селце. Небето бе порозовяло от разпукващата се зора и лодките, които бяха излезли на нощен риболов из плитчините, тъкмо се завръщаха. Той бе яздил без отдих от Мишима, през планинските проходи, лошите пътища, бе сменял коне навсякъде, където му беше възможно.

Конят му зачатка по улиците на селото — безброй погледи вече го следяха скришом, — прекоси площада и се заизкачва към крепостта. Знамето му носеше герба на Торанага и той знаеше новата парола. Въпреки това на няколко пъти го спираха, четири пъти му искаха документите и чак тогава го допуснаха до началника на стражата.

— Спешна вест от Мишима Нага-сан, от Хиромацу-сама.

Нага грабна свитъка и се втурна вътре. Спря пред добре охраняваната врата и тихо повика:

— Татко!

— Да?

Нага дръпна вратата и зачака. Торанага прибра меча си в ножницата. Един от пазачите донесе лампа.

Торанага се намести под мрежата и счупи печата. Преди две седмици бе наредил на Хиромацу да замине тайно с елитния му полк за Мишима — укрепения град на пътя Токайдо, охраняващ подстъпите към планините, откъдето се стигаше до градовете Атами и Одавара на източното крайбрежие на Идзу. Атами осигуряваше достъпа до Одавара на север, а Одавара бе ключът към защитата на цяло Кванто.

Ето какво пишеше Хиромацу:

Торанага удари с юмрук по пода.

— Нага-сан, доведи веднага Бунтаро-сан, Ябу-сан и Оми-сан.

Те пристигнаха много бързо. Торанага им прочете писмото.

— Трябва да прекратим всички учения. Изпратете мускетния полк — всички до един, в планините. Точно сега не бива да допускаме врагът да подуши нещо.

— Моля да ме извините, господарю — започна Оми, — но помислете дали не е възможно да пресрещнем цялата делегация в планините. Например при Йокосе. Поканете Дзатаки-сан — той много внимателно подбра това „сан“ — да пие минерална вода в някой от близките извори, но срещата насрочете в Йокосе. И тогава, след като ви връчи посланието, той и хората му могат да потеглят обратно, придружени до границата от наши хора, или да бъдат избити — както предпочитате.

— Не познавам Йокосе.

— Много е красиво, почти в центъра на Идзу, господарю — важно и гордо се намеси Ябу. — Намира се отвъд планините, в една падина. На брега на река Кано. Кано тече на север и минава през Мишима и Нумадзу, както знаете, а Йокосе е на кръстопът — там се пресичат пътищата север-юг и изток-запад. Да, Йокосе е подходящо място за срещи, господарю. Наблизо се намират изворите Шудзенджи — много горещи и лековити, едни от най-добрите. Трябва да ги посетите, господарю. Според мен предложението на Оми-сан е добро.

— Лесно ли се отбранява?

— Да, господарю — побърза да отговори Оми. — Има мост, а планинските склонове наоколо са стръмни и евентуалните нападатели трябва да се бият по много криволичещ път. И двата прохода могат да се отбраняват от съвсем малък брой хора. Няма опасност от засада. Имаме повече от достатъчно самураи да ви отбраняваме и те могат да избият два пъти повече врагове от собствения си брой. Ако се наложи.

— При всяко положение ще ги избием! — презрително додаде Бунтаро. — И по-добре там, отколкото тук. Позволете ми, господарю, да осигуря безопасността на избраното от вас място. Петстотин стрелци с лък, никакви мускетари — само конници. Като прибавим и хората, изпратени от баща ми, това е повече от достатъчно.

Торанага провери още веднъж датата на писмото.

— Кога ще стигнат кръстовището?

Ябу погледна към Оми за потвърждение.

— Може би тази вечер?

— Да. Но по-вероятно утре призори.

— Бунтаро-сан, тръгнете веднага — нареди Торанага. — Спрете ги при Йокосе, но ги задръжте на другия бряг на реката. Аз ще тръгна утре призори с още сто души. По пладне трябва да пристигнем, Ябу-сан, вие ще поемете засега командуването на мускетния полк и ще ни пазите откъм гърба. Устройте засада на пътя за Хейкава — срещу линията на хоризонта, така че при нужда да можем да се оттеглим, като минем през вас.

Бунтаро стана да изпълнява заповедта, но спря, като чу разтревожения глас на Ябу:

— Защо очаквате предателство, господарю? Та те имат само сто души.

— И все пак очаквам. Дзатаки няма да рискува главата си, без да е скроил някакъв план, защото аз, разбира се, ще му я взема при първа възможност, и той много добре го знае. А ако него го няма, за да поведе лично фанатиците си, ние ще можем много по-лесно да преминем планините му. Защо тогава рискува всичко? Защо?

— Възможно ли е да се отметне и отново да ви стане съюзник? — попита Оми.

Всички знаеха за дългогодишното съперничество между двамата братя. До скоро приятелско.

— Не и той. Никога не съм му имал доверие. Сега бихте ли му се доверили?

Всички поклатиха глави.

— Но все пак няма за какво да се тревожите, господарю — повтори Ябу, — Дзатаки е регент, това е така, но сега идва само като пратеник, нали?

Глупак, искаше да му изкрещи Торанага, толкова ли нищо не разбираш?

— Скоро ще разберем. Вървете, Бунтаро-сан.

— Да, господарю. Ще избера място за срещата, но вие не го допускайте по-близо от десет крачки до себе си. Бихме се заедно с него в Корея и го знам колко светкавично действува с мечовете си.

— Добре.

Бунтаро забързано излезе.

— Дали все пак не можем да изкушим Дзатаки да предаде Ишидо? — предложи Ябу. — Да му подхвърлим някаква стръв? На какво кълве? Планините на Шинано са достатъчно непроходими и без неговото предводителство.

— Ясно е на какво кълве — отвърна Торанага. — На Кванто. Това е, към което се домогва и към което винаги се е домогвал. Същото, към което се стремят всичките ми врагове. Дори самият Ишидо.

Никой не продума. Нямаше какво да кажат.

— Буда да ни е на помощ — тържествено заключи Торанага. — Край на мира, наложен от тайко. Започва войната.

С опитните си уши на морски вълк Блакторн долови нещо тревожно в приближаващия се конски тропот, което му вещаеше опасност. Веднага се разсъни, готов да напада или да се оттегля — изострени сетива. Тропотът отмина нагоре по хълма и постепенно заглъхна.

Той изчака. Нямаше придружаващи конници. Очевидно самотен пратеник. Откъде? Дали не е избухнала най-после войната?

Вече разсъмваше. След малко небето изсветля и се открои в рамката на прозорчето. Беше облачно, миришеше на дъжд, въздухът имаше лек солен привкус и слаб ветрец издуваше от време на време мрежата против комари. Някакъв комар бръмна отвън. Беше му приятно, че е защитен от него, че няма опасност да бъде нахапан. Наслаждавай се на безопасността и спокойствието, докато ги имаш, каза си той.

Кику спеше спокойно до него, свита на кравай като котенце. Косата и се бе разрошила от съня и затова му се стори още по-красива. Той безгрижно се отпусна в меките постели върху застлания с рогозки под.

Много по-удобни са от нашенските легла и корабните койки. Но скоро ще се завърна на „Еразъм“. Скоро ще нападна Черния кораб и ще го пленя. Струва ми се, че Торанага е съгласен, макар че не ми го каза открито. Но съгласието му бе изразено по японски. Нещата в Япония могат да се решават само по японски. Да, започвам да вярвам, че е точно така.

Иска ми се да знам повече. Но нали той каза на Марико да ми превежда всичко и да ми разясни политическите му проблеми?

Поисках пари да наема нов екипаж. Нали ми даде две хиляди коку? Поисках триста самураи. Нали ми даде двеста — плюс нужната власт и обществено положение. Дали ще ми се подчиняват? Разбира се. Нали ме направи самурай и хатамото. Значи ще ме слушат до смърт, ще ги кача на „Еразъм“ и ще ги поведа в бой.

Как невероятно ми върви! Имам всичко, което искам. Освен Марико. Но всъщност и нея имам. Имам нейния вътрешен свят и любов. А снощи притежавах и тялото и — тази вълшебна нощ, която дори не съществуваше. Обичахме се, без да се любим. Толкова ли е голяма разликата?

Между нас с Кику не съществува любов, само едно разцъфнало желание. Колко ми беше хубаво! Надявам се и тя да е усетила същото. Опитах се да бъда истински японец и да изпълня дълга си, да и бъде така приятно, както беше и за мен.

Спомни си онова особено блаженство, каквото преди никога не бе изпитвал. По-късно, когато отново можеше да си поеме дъх, изведнъж се запревива от смях и тя прошепна: защо се смеете, а той отговори: не знам, може би защото ме правите тъй щастлив.

Никога не съм се смял в такъв момент. Смехът постави всичко на мястото му. Не обичам Кику — ценя я. Обичам Марико-сан безусловно, а Фуджико-сан уважавам и много харесвам.

Би ли се любил с Фуджико? Не, поне така ми се струва.

А не е ли това твой дълг? Щом приемаш привилегиите, които ти дава самурайството, и изискващ всички да се отнасят с теб като с такъв — каквото и да значи това, — трябва да поемеш и съответните отговорности и задължения. Това е справедливо и достойно. Твой дълг е да дариш Фуджико със син.

А Фелисити? Тя какво би казала?

Какво ще стане с Фуджико-сан, след като отплаваш? Ами с Марико? Ще се върнеш ли наистина отново тук, ще изоставиш ли рицарското звание и дори по-високите отличия, с които неминуемо ще те отрупат, ако се завърнеш натоварен със съкровища? Ще отплаваш ли още веднъж за Япония, ще навлезеш ли във вражески води, ще си пробиваш ли път през ужасите на Магелановня проток, ще се подложиш ли за още шестстотин деветдесет и осем дни на урагани, гигантски вълни, скорбут, моряшки бунтове, за да пристигнеш тук за втори път?

Решавай!

Той си спомни думите на Марико за различните кътчета на ума: „За да оцелеете, Анджин-сан, мислете като японец. Правете като нас — отдайте се на своята карма, без да се срамувате от това. Примирете се със силите, които са извън нашия контрол. Подредете всичко в отделните кътчета на ума си и се предайте на уа — хармонията в живота. Предайте се, Анджин-сан, карма си е карма.“

Да. Ще реша, като му дойде времето.

Първо да набера екипаж. След това да пленя Черния кораб. Чак тогава ще обиколя половината земно кълбо, за да се прибера в Англия. Там ще купя военните кораби и ще ги екипирам. Чак тогава ще реша. Карма си е карма.

Кику се размърда, после се зарови по-навътре в завивките и се сгуши по-плътно до него. Усети топлината и през копринените им кимона.

— Анджин-сан? — промърмори тя, все още сънена.

— Хай?

Не я разбуди. Достатъчно му беше да я подържи в прегръдките си и да се отпусне, завладян от спокойствието, подарено му от тази нощ. Но преди да се унесе в сън, благослови Марико, задето го бе научила на това.

— Да, разбира се, Оми-сан — каза Гьоко. — Веднага ще повикам Анджин-сан. Моля да ме извините. Ела с мен, Ако. — Гьоко изпрати детето да донесе чай и се втурна към градината, като се питаше какви ли жизнено важни новини е донесъл галопиращият конник, защото и тя бе дочула неговия тропот. И защо ли днес Оми-сан е такъв особен? Студен, груб, опасен. Защо е дошъл сам да изпълни такава незначителна поръчка? Защо не е изпратил някой от самураите?

Кой може да знае? Оми е мъж. Можеш ли го разбра, особено самураите? Но нещо не е наред. Дали пратеникът е донесъл вестта за война? Сигурно. Щом е война, значи — война, а тя не вреди на нашата работа. Даймио и самураите както винаги ще имат нужда от развлечения, по време на война дори повече, а във военно време парите нищо не значат за тях. Добре, много добре.

Тя се усмихна сама на себе си. Спомняш ли си войната преди близо четиридесет години, когато ти, седемнадесет годишно момиче, беше перлата на Мишима? Помниш ли смеха, любенето и чудните нощи, които плавно се сливаха с деня? Помниш ли, че беше дори със самия Стар плешивец, бащата на Ябу — приятен старец, който вареше престъпниците, както и синът му след него. Помниш ли колко усилия ти бяха нужни да го изтощиш — за разлика от сина му. Гьоко се закикоти. Веднъж ми гостува три дни, след което ми стана постоянен клиент за цяла година! Какви времена бяха — какъв мъж! Ах, какви времена бяха!

Война или мир, няма значение. Шигата га най, нее? Тя си бе вложила добре парите при лихвари и търговци на ориз — тук малко, там малко. Фабриката за саке в Одавара и Чаеният дом в Мишима процъфтяваха също, а ето че днес Торанага щеше да купи и договора на Кику!

Да, интересни времена се очертаваха, а и предишната нощ бе страшно интересна. Кику беше блестяща и избухването на Анджин-сан за малко не развали всичко. Но тя се справи много умело с положението, като истинска куртизанка. А като си отиде Тода-сама, всичко беше безупречно, нощта — блажена благодарение на Кику.

Ах, тези мъже и жени! Толкова са прозрачни. Особено мъжете. Същински деца. Суетни, капризни, непослушни, сприхави, податливи, ужасни — много рядко чудесни, но затова пък какво ли би представлявал този тъй тъжен свят без тяхната детинска наивност, изкупваща всичките им недостатъци и която наричат как ли не, но всъщност си остава точно това — наивност.

Гьоко се подсмихна и за хиляден път си зададе въпроса: какво щяхме да правим на този свят, ако не бяха мъжете?

И пак забърза, като стъпваше достатъчно шумно, за да оповести пристигането си. Изкачи излъсканите кедрови стъпала. А начинът, по който почука, бе практикуван безброй пъти.

— Анджин-сан, много се извинявам, но Торанага-сама е изпратил да ви повикат. Наредено ви е веднага да се явите в крепостта.

— Какво, какво казахте?

Тя повтори с по-прости думи.

— А, разбрах. Добре. Аз там бързо! — чу го тя да казва със смешното си произношение.

— Много моля да ме извините. Кику-сан?

— Да, мама-сан? — След миг вратата се отмести. Кику и се усмихна. Кимоното бе плътно прилепнало по нея, косата и — красиво разрошена. — Добро утро, мама-сан, приятни ли бяха сънищата ви?

— Да, благодаря. Много се извинявам, че те обезпокоих. Желаеш ли чай, Кику-сан?

— О! — Усмивката на Кику се стопи. Това бе паролата, която Гьоко използуваше пред клиентите и с която съобщаваше на Кику, че най-ценният от тях, Оми-сан, се намира в Чаения дом. В такива случаи Кику можеше да завърши набързо танца, песента или разказа си и да отиде при него, ако желаеше. Кику спеше с много малко клиенти, макар че забавляваше доста голям брой, ако платяха за това. Но малцина можеха да си позволят лукса да бъдат изцяло обслужени от нея.

— Какво има? — тихо, но остро попита Гьоко.

— Нищо, мама-сан. — И тя се провикна весело: — Анджин-сан, извинете, желаете ли чай?

— Да, благодаря.

— Ей сега! — засуети се Гьоко. — Ако! Бързай, дете!

— Да, господарке. — Ако внесе поднос с чай и две чаши, наля и Гьоко ги остави, след като отново се извини, задето ги е обезпокоила.

Кику сама подаде на Блакторн чашата. Той жадно изпи чая, след което тя му помогна да се облече. Ако и подаде чисто кимоно. Кику беше безкрайно внимателна към него, но вътрешно я изгаряше мисълта, че след малко ще трябва да придружи Анджин-сан извън пътната врата и да му се поклони на сбогуване. Изискваха го добрите обноски. Нещо повече — това бе нейна привилегия и нейно задължение. Само на куртизанките от Първа класа се разрешаваше да престъпват прага на пътната врата и да отдават на клиента си подобна чест. Всички други оставаха в очертанията на двора. Немислимо бе да не завърши нощта, както се очакваше от нея. Би било страшна обида за гостенина, но въпреки това…

За пръв път в живота си Кику усети неохота да се поклони на сбогуване на госта си в присъствието на друг клиент.

Не мога — само не на Анджин-сан пред Оми-сан!

Защо? — запита се тя. Дали не е, защото Анджин-сан е варварин и те е срам, че всички ще научат — тази нощ си принадлежала на един варварин? Не, не е това. Цяло Анджиро вече знае, пък и мъжете са еднакви — вземи единия… А този е самурай, хатамото, адмирал на всички кораби на Торанага-сама! Не, не е това.

Тогава?

Защото през тази нощ открих, че се срамувам от онова, което Оми-сан му направи. Защото всички трябва да се срамуваме. Не биваше Оми-сан да постъпва така. Анджин-сан е жигосан завинаги и имах чувството, че усещам това през коприната на кимоното. Горя от срам за него — един прекрасен човек, който не заслужава онова, което му бе сторено.

Омърсена ли съм?

Не, разбира се, само ме е срам заради него. И се срамувам от Оми-сан поради същото.

И тогава от дълбините на съзнанието и отново изплуваха думите на мама-сан: „Дете мое, остави мъжките работи на мъжете. Нашето оръжие е смехът — срещу тях, света, боговете и дори старостта.“

— Кику-сан?

— Да, Анджин-сан?

— Сега аз тръгвам.

— Да. Ще излезем заедно.

Той внимателно взе лицето и в грапавите си длани и нежно я целуна.

— Благодаря. Нямам достатъчно дума за благодаря.

— Аз съм тази, която трябва да ви благодари, Анджин-сан. Разрешете ми да го направя. А сега да тръгваме.

Тя позволи на Ако да доприглади косата и, която пусна свободно, завърза пояса на новото си кимоно и излезе след него.

Вървеше рамо до рамо с Анджин-сан, което беше нейна привилегия, а не на няколко крачки зад него, както бяха задължени да вървят съпруги, наложници, дъщери и прислужници. За миг той я прегърна през рамо и на нея и стана неприятно, защото не се намираха насаме в стаята. И изведнъж я обзе кошмарното предчувствие, че ще я целуне пред всички — Марико бе споменала за този варварски обичай — на раздяла пред портата. О, Буда, не допускай подобно нещо, молеше тя, почти изгубила съзнание от уплаха.

Мечовете му бяха в приемната. Обичаят изискваше те да се охраняват извън стаята за удоволствия, за да се избягнат кръвопролитни скандали между клиенти и да не би някоя от дамите да сложи край на живота си. Защото не всички дами в Света на върбите бяха щастливи или имаха късмет.

Блакторн затъкна мечовете си в пояса на кимоното.

Кику му се поклони на верандата, където той си обу сандалите, а Гьоко и останалите също се появиха, за да му се поклонят като на почетен гост. От другата страна на пътната врата бяха селският площад и морето. На площада се мотаеха голям брой самураи, включително и Бунтаро. Кику не видя Оми, но знаеше, че е някъде там и зорко следи всичко с поглед.

Анджин-сан изглеждаше огромен като планина, а тя до него като изящна статуетка. Прекосиха двора. И двамата съзряха Оми в един и същи миг. Бе застанал до портата.

Блакторн се спря.

— Добро утро, Оми-сан — каза като на приятел се поклони като на приятел, без да подозира, че Оми и Кику бяха повече от приятели. Пък и откъде да знае. Никой не му беше казал, мислеше тя. Защо да му казват? И какво значение има това?

— Добро утро, Анджин-сан. — Гласът на Оми беше също дружелюбен, но от погледа и не се изплъзна фактът, че той се поклони само колкото изискваше учтивостта. После черните му очи се обърнаха към нея и тя му се поклони с грейнала усмивка.

— Добро утро, Оми-сан. Голяма чест е за този дом.

— Благодаря, Кику-сан. Благодаря.

Тя почувствува изпитателния му поглед върху себе си, но се направи, че не го забелязва, и очите й, както беше редно, нито за миг не се откъснаха от земята. Гьоко, прислужниците и свободните куртизанки наблюдаваха от верандата.

— Аз отивам крепост — каза Блакторн. — Всичко добре?

— Да, Торанага-сама изпрати да ви повикам.

— Да.

Кику вдигна очи. Оми не откъсваше поглед от нея. Тя му дари най-приятната си усмивка и погледна Анджин-сан. Той напрегнато наблюдаваше Оми, но щом усети, че тя го гледа, веднага се обърна и се усмихна.

— Много съжалявам, Кику-сан, Оми-сан, трябва отивам сега.

Поклони се на Оми. Оми отвърна на поклона му. Излезе през портата. Тя го последва, затаила дъх. Всякакво движение замря на площада. В настъпилата тишина тя го видя да се обръща към нея и в един страшен миг и се стори, че ще я прегърне. Но за огромно нейно облекчение той само спря и закача, като всеки цивилизован човек.

Тя се поклони с всичката нежност, която можа да изстиска от себе си, усещайки как погледът на Оми се забива в нея като свредел.

— Благодаря, Анджин-сан — усмихна се тя само на него. Въздишка премина през целия площад. — Благодаря. — И добави задължителното: — Заповядайте пак при нас. Ще броя миговете до следващото ви посещение.

Той се поклони точно толкова безгрижно, колкото изискваше доброто възпитание, и си тръгна високомерно, като истински самурай. А тя, за да го възнагради за безупречното му държане и да накаже Оми за излишната хладност в поклона му, остана на мястото си и изпрати Анджин-сан с поглед, с което му оказа още по-голяма чест.

Изчака, докато най-после почти се изгуби от погледа и. Той се извърна в последния момент и погледна към нея. Махна и с ръка. Тя се поклони много ниско, като се разтапяше от вниманието на целия площад, насочено към тях двамата, но същевременно се преструваше, че не го забелязва. И чак когато той наистина изчезна, тя се прибра вътре. Горда и неизмеримо грациозна. Всеки мъжки поглед беше закован в нея, докато тя затваряше вратата, опиваше се от тази красота и завиждаше на Анджин-сан, който, изглежда, се бе проявил като истински мъж, щом тя така го изпрати.

— Колко сте красива — каза Оми.

— Как ми се иска да е така, Оми-сан — отвърна му тя с втората си по хубост усмивка. — Желаете ли чай? Или нещо за хапване?

— Ако ми направите компания — да.

Гьоко се присъедини към тях с най-мазната си усмивка.

— Моля да ме извините за лошите обноски, Оми-сама. Моля ви да хапнете с нас. Закусили ли сте?

— Още не, но не съм гладен. — Той погледна към Кику. — А вие закусихте ли?

Гьоко ги прекъсна многословно:

— Разрешете ни да ви донесем нещо, което няма да е недостойно за вас, Оми-сама. Ще се присъедините ли към нас, след като се преоблечете, Кику-сан?

— Разбира се, моля да ме извините, Оми-сама, задето ви се показвам в такъв вид. Много се извинявам. — И момичето се затича, като се престори на щастливо — което не беше вярно. Ако я следваше по петите.

— Бих искал да бъда с нея тази вечер за вечеря и развлечения — кратко отряза Оми.

— Разбира се, Оми-сама — поклони се ниско Гьоко, като знаеше много добре, че Кику няма да бъде свободна. — Голяма чест е за дома ми и за всички нас. Кику-сан има голям късмет, че и оказвате такова внимание.

— Три хиляди коку! — Торанага беше възмутен.

— Да, господарю — отговори Марико. Намираха се на личната му веранда в крепостта. Започна да вали, но дъждът не намали голямата жега. Марико се чувствуваше отпусната, много уморена и копнееше за хладната есен. — Съжалявам, но по никакъв начин не можах да сваля цената. Преговаряхме до зори. Много съжалявам, господарю, но вие ми наредихте на всяка цена да се споразумея с нея още тази нощ.

— Но три хиляди, Марико-сан! Това е изнудване. — Всъщност Торанага беше доволен, че се е появил нов проблем, който да му отвлече вниманието от налегналите го тревоги: фактът, че християнският свещеник Цуку-сан пътуваше заедно с регента парвеню Дзатаки, предвещаваше само неприятности. Беше обмислил всички пътища за измъкване, оттегляне и нападение и отговорът беше неизменен: ако Ишидо действува бързо, аз съм загубен.

Трябва ми време. Но как да го изкопча?

На мястото на Ишидо бих започнал незабавно, без да чакам края на дъждовете. Ще разположа хората си по същия начин, както направихме с тайко, за да разбием Бепу. Този план винаги ще печели — защото е безкрайно прост. Ишидо не може да е толкова глупав, че да не вижда: единственият начин да се защищава Кванто е, като се притежава Осака. Докато Осака е настроена враждебно, Кванто е в опасност. Тайко много добре го знаеше и именно затова ми подари тези осем провинции. Без Кияма, Оноши и варварските свещеници…

Торанага с усилие на волята пропъди мисълта за утрешния ден и се съсредоточи изцяло върху невъзможната сума пари.

— За три хиляди коку и дума не може да става.

— Съгласна съм, господарю, напълно сте прав. Според мен и петстотин е много, но тази Гьоко не пожела да свали цената. Макар че има една възможност…

— Каква?

— Тя помоли за честта да свали цената до две хиляди и петстотин коку, ако благоволите да я приемете насаме за една пръчка време.

— Една мама-сан ще се откаже доброволно от петстотин коку само за да разговаря с мен?

— Да, господарю.

— Защо? — подозрително попита той.

— Каза ми каква е причината, господарю, но смирено ме помоли да и разрешите сама да ви обясни всичко. Имам всички основания да вярвам, че предложението и ще ви се стори интересно. Пък и петстотин коку… не е малко спестяване. Много съжалявам, че не можах да се справя по-добре, макар че Кику-сан е дама Първа класа и напълно заслужава статута си. Знам, че не се справих с възложената ми задача.

— Така е — кисело се съгласи Торанага. — И хиляда коку щяха да са много. Това е Идзу, а не Киото.

— Напълно сте прав, господарю. Казах на жената, че цената е направо възмутителна и неприемлива и че аз в никой случай не мога да я приема на своя глава, макар и да ми заповядахте да приключа сделката още снощи. Надявам се да ми простите неподчинението, но и казах, че преди да и дам окончателната си дума, трябва да се посъветвам с майката на Оми-сан, която е старша дама в селото.

Торанага се съживи и веднага забрави неприятностите си.

— Аха, значи сделката е уговорена, но не е окончателна?

— Да, господарю, докато не се посъветвам с Касиги-сама, не сте обвързан с нищо. Казах, че ще и отговоря днес по пладне. Моля да ми простите неподчинението.

— Трябваше да приключите сделката, както ви наредих — престори се на ядосан Торанага, макар да беше ужасно доволен от умната вратичка, която Марико му беше оставила отворена, за да даде положителен или отрицателен отговор, без да изгуби престиж. Би било немислимо той самият да се пазари за пари. Но ох ко, три хиляди коку… — Значи твърдите, че договорът на това момиче си струва ориза, необходим за изхранването на хиляда семейства в продължение на три години?

— Заслужава си всяко зрънце ориз, но за определен мъж.

Торанага я изгледа изпитателно.

— Нима? Я ми разкажете какво знаете за нея и всичко, което се случи там.

И Марико му разказа — като пропусна само чувствата си към Анджин-сан и дълбочината на неговите чувства към нея. Както и предложението, което и направи Кику.

— Добре, много добре — остана доволен Торанага. — Той трябва много да и е допаднал, щом още първия път е останала тъй дълго на портата.

Цяло Анджиро бе очаквало този момент — момента на раздялата между варварина и дамата Първа класа.

— Трите коку се оказаха за него добре вложени. Славата му сега ще се носи навсякъде.

— Така е — отвърна Марико, много доволна от достойното представяне на Блакторн. — Тя е изумителна дама, господарю.

Торанага беше заинтригуван от увереността на Марико, че е сключила добра сделка. Все пак петстотин коку щяха да са предостатъчни за договора. Повечето съдържателки на чайни домове не спечелваха толкова за цял живот работа, затова беше много озадачаващо, че Гьоко-сан бе готова да пожертвува с лека ръка такава сума…

— Значи си заслужава всяко зрънце ориз, казвате? Не мога да повярвам.

— Зависи за кой мъж, господарю. Но съм убедена в това. Не мога само да преценя кой може да бъде този мъж.

Чу се почукване по вратата.

— Да?

— Анджин-сан чака при главната порта, господарю.

— Доведете го тук.

— Да, господарю.

Торанага започна да си вее с ветрилото. Беше наблюдавал скришом Марико и от погледа му не убягна радостта, която премина през лицето и. Той нарочно не я беше предупредил, че е изпратил да го повикат.

Какво да правя? Всичко, което включих в плановете си, все още е в сила. Сега обаче повече от всякога имам нужда от Бунтаро, Анджин-сан и Оми. И от Марико — много.

— Добро утро, Торанага-сама.

Торанага отвърна на поклона му и забеляза топлината, обляла Блакторн при вида на Марико. Последваха официални поздрави и отговори, след което нареди:

— Марико-сан, кажете му, че призори ще потегли заедно с мен. А вие продължавате за Осака.

Тя отново усети познатата хладна тръпка.

— Да, господарю.

— Аз отивам в Осака, Торанага-сама? — попита Блакторн.

— Не, Анджин-сан. Кажете му, Марико-сан, че аз заминавам за ден-два при минералните извори в Шудзенджи. Дотам ще ме придружите и двамата, откъдето вие продължавате за Осака, а той ще тръгне към границата и оттам за Йедо.

Следеше ги отблизо. Блакторн каза нещо забързано и напрегнато.

— Много съжалявам, Торанага-сама, но Анджин-сан най-покорно моли да му разрешите да ползува услугите ми за още два дни. Казва, моля да ме извините, че присъствието ми до него ще ускори въпроса с неговия кораб. След това, ако такава е волята ви, веднага ще вземе един от крайбрежните ви кораби и ще ме изпрати за Осака, а той самият ще продължи за Нагасаки. Предполага, че по този начин ще се спести много време.

— По въпроса за кораба не съм взел още окончателно решение. Нито по въпроса за екипажа. Може да не му се наложи да ходи в Нагасаки. Изяснете му много добре това. Още нищо не е решено. Но ще обмисля молбата му относно вас. Утре ще получите отговора ми. А сега можете да вървите… Да, още нещо, Марико-сан. Кажете му, че ми трябва списък на всичките му предци. Да го направи, а вие ще го преведете и ще потвърдите писмено достоверността му.

— Да, господарю. Веднага ли да свършим тази работа?

— Не, като пристигне в Йедо.

Марико преведе на Блакторн.

— За какво му е? — учуди се той.

Марико го изгледа поразена.

— Как за какво? Всеки самурай трябва да има записани официално всички раждания и всяка смърт в рода си, както и всички имения, които притежава, и земи, които е получил в награда. Как иначе ще може господарят му да държи всичко в пълен ред? Във вашата страна не е ли така? Тук законът задължава всички граждани да бъдат записани в обществените регистри, дори и ета: дати на раждане, смърт, женитби… Всяко селце, град и улица са задължително регистрирани. Иначе как ще знаем кой откъде е, какво му е потеклото?

— Ние не записваме такива неща. Невинаги. И неофициално. Значи всички са регистрирани? До един?

— О, да, дори и ета, Анджин-сан. Това е много важно, не мислите ли? По този начин никой не може да претендира, че е нещо, което не е. Престъпниците се залавят по-лесно, а мъже, жени и родители не могат да измамят никого при женитбите.

Блакторн отложи разсъжденията си по въпроса за по-късно и изигра още една карта, на която беше заложил и която, както се надяваше, щеше да доведе до гибелта на Черния кораб.

Марико го изслуша най-внимателно, зададе му един — два допълнителни въпроса и чак тогава преведе на Торанага:

— Господарю, Анджин-сан ви благодари за благоволението и множеството подаръци. Моли ви да му окажете чест, като изберете лично двестате васали, които му позволихте да има. Казва, че вашите указания в това отношение ще са безценни.

— Готов ли е да даде за тях хиляда коку? — запита веднага Торанага. Забеляза изненадата, изписана по лицата и на двамата. Радвам се, че все още си прозрачен, Анджин-сан, въпреки цялата лакировка на цивилизованото ти поведение, помисли си той. Ако играех комар, бих заложил, че идеята не е твоя — някой ти е подсказал да ми искаш подобни указания.

— Хай — отговори твърдо Блакторн.

— Добре — съгласи се той сухо. — Щом като Анджин-сан е толкова щедър, приемам предложението му. Хиляда коку. В помощ на някои нуждаещи се самураи. Кажете му, че васалите му ще го чакат в Йедо. Ще се видим утре призори, Анджин-сан.

— Да, благодаря, Торанага-сама.

— Марико-сан, посъветвайте се още сега с Касиги-сан. След като вече сте се съгласили на тази сделка, предполагам, че тя също ще я одобри, колкото и да е неблагоразумна, макар да допускам, че ще пожелае да размисли до утре заран, защото сумата е наистина главозамайваща. Изпратете някой слуга да доведе тази Гьоко по залез слънце. А тя да води със себе си куртизанката. Кику-сан може да пее, докато разговаряме.

Торанага ги освободи, доволен, че е направил спестяване от хиляда и петстотин коку. Някои хора са тъй разточителни, помисли си той добродушно.

— Ще ми останат ли достатъчно, за да наема екипаж? — попита Блакторн.

— О, да, Анджин-сан. Но засега не ви е разрешил да заминете за Нагасаки. Петстотин коку са повече от достатъчно, за да преживеете една година, а останалите петстотин можете да превърнете в сто и осемдесет кобана злато и с тях да си наемете моряци. Това са страшно много пари.

Фуджико се надигна, едва прикривайки болките си, и каза нещо на Марико.

— Вашата наложница ви моли да не се безпокоите, Анджин-сан. Тя ще ви даде препоръчителни писма до някои лихвари, които ще ви отпуснат всички необходими средства. Ще уреди каквото трябва.

— Да, но нали трябва да плащам на свитата си? И с какво ще издържам къщата, Фуджико-сан и слугите?

Марико беше потресена.

— Моля ви, много се извинявам, но това, разбира се, не са ваши грижи. Наложницата нали ви каза, че ще се погрижи за всичко. Тя…

Фуджико я прекъсна и двете жени си говориха известно време.

— А со десу, Фуджико-сан. — Марико се обърна отново към Блакторн: — Тя ви моли да не си губите времето с подобни грижи, а да се занимавате само с проблемите на Торанага-сама. Тя има свои собствени средства, от които може да черпи в случай на нужда.

Блакторн пресметна.

— Ще ми заеме пари?

— О, не, Анджин-сан, ще ви ги даде, разбира се. Ако имате нужда. Не забравяйте, че финансовите ви затруднения ще продължат само тази година. От догодина сте богат. Що се отнася до свитата ви, първата година ще получат по две коку. Не забравяйте, че Торанага-сама ви подарява цялото им въоръжение и конете, а две коку са предостатъчно, за да се изхранят самите те, конете и семействата им. Не забравяйте също, че подарихте на Торанага-сама шестмесечния си доход, за да ги подбере лично той. Това е огромна чест, Анджин-сан!

— Така ли мислите?

— Разбира се. И Фуджико-сан е напълно съгласна. Много умно постъпихте.

— Благодаря.

Блакторн си позволи да не прикрива задоволството си. Възвръщаш си умението да мислиш. Нещо повече — започваш вече да мислиш като тях, зарадва се той. Да, много умно беше от моя страна, че поканих Торанага да ми помогне. Сега ще получа възможно най-добрите самураи — нещо, което беше немислимо да постигна сам. Какво са хиляда коку в сравнение с Черния кораб? Сбъдна се още нещо от думите на Марико: че една от слабостите на Торанага е неговото скъперничество. Тя, разбира се, никога не му го беше казвала направо, а само, че с невероятното си богатство Торанага успявал да постигне много повече, отколкото всички други даймио в империята. Този намек, подкрепен от собствените му наблюдения — дрехите на Торанага бяха крайно семпли, както и храната му, а начинът му на живот почти не се отличаваше от този на всеки самурай, — му подсказа още един ключ към разгадаването на Торанага.

Благодаря на бога за Марико и за брат Доминго!

Паметта му го върна обратно в затвора и си помисли колко близо беше тогава до смъртта и колко близо е до нея и сега — въпреки всичките си почести. Защото Торанага с едната ръка дава, а с другата може да отнеме всичко. Мислиш го за приятел, но щом е в състояние да убие жена си, любимия си син, как можещ да разчиташ на дружбата му или на живота си? Няма как, отговори си той и отново си каза за кой ли път: всичко е карма. Нищо не мога да направя срещу карма, а и винаги съм бил на ръба на смъртта, така че в сегашното си положение не виждаше нищо ново. Отдай се на карма в цялата и прелест. Приеми карма с цялото и величие. Довери се на карма през следващите шест месеца. И тогава, догодина по същото време, ще прекосяваш Магелановия проток, на път за Лондон, далеч от пипалата му…

Фуджико говореше нещо и той я наблюдаваше. По превръзките и все още имаше избили петна. Лежеше, обзета от болки, на рогозките, а една прислужница непрекъснато и вееше.

— Тя ще уреди всичко до утре сутринта, Анджин-сан. Предлага да вземете със себе си два коня и един товарен за багажа ви, един прислужник, една прислужница…

— Достатъчно е един прислужник.

— Много се извинявам, но трябва да вземете и прислужница. Освен това ви трябва готвач и помощник-готвач.

— Няма ли да има походна кухня, която можем… да мога да ползувам?

— Да, разбира се. Но ви трябва свой собствен готвач, Анджин-сан. Вие сте хатамото.

Той разбра, че споровете за безполезни.

— Оставям всичко вие да решите.

— Да, много умно постъпвате, Анджин-сан, много мъдро. А сега ви моля да ме извините, но трябва да започна да си опаковам багажа.

И Марико ги остави много щастлива. Почти не бяха разговаряли насаме, само размениха няколко думи на латински, колкото да разберат и двамата, че вълшебната нощ, както и онази, другата, бяха оставили нещо в душите им, но не биваше дори да споменават за тях, защото и така щяха да бъдат вечно живи в съзнанията им.

— Страшно се зарадвах, като научих, че е останала тъй дълго пред портата. Престижът ви сега е огромен, Анджин-сан.

— За миг щях да забравя думите ви и малко остана да я целуна пред всички.

— Ох ко, Анджин-сан, това щеше да е ужасно.

— Ох ко, напълно сте права! Ако не бяхте вие, сега да съм без капка престиж — сгърчен в прахта червей.

— Но вместо това сте знаменит и никой не се съмнява в способностите ви. Послужихте ли си с някой от онези любопитни инструменти?

— Ах, прекрасна лейди, в моята страна имаме древен обичай: един мъж никога да не обсъжда интимни подробности за една дама с друга дама.

— И ние имаме същия обичай. Но аз ви попитах само дали сте се насладили на инструмента, а не как сте го използували. Да, и ние имаме същия обичай. Радвам се, че сте останали доволен от нощта. — Тя му се усмихна топло. — Много е мъдро човек да се държи като японец в Япония, нали?

— Нямам достатъчно думи да ви се отблагодаря, задето ме учите, задето ме наставлявате, задето ми отворихте очите, задето… — Щеше да каже „задето ме обичате“. — Задето съществувате.

— Нищо не съм направила.

— Благодаря ви за всичко — и за подаръка.

— Радвам се, че сте изпитали такова голямо удоволствие.

— Тъжен съм, че вие не изпитахте никакво удоволствие. Радвам се, че и на вас ви е заповядано да тръгнете за минералните извори. Но защо и за Осака?

— О, не, не ми е заповядано да ходя в Осака. Торанага-сама ми разреши да отида там. Имаме имущества и семейни дела, за които трябва да се погрижа. Освен това и синът ми е там. Трябва да занеса също така лични послания до Кирицубо-сан и Садзуко-сан.

— Не е ли опасно за вас? Спомнете си какво ми казахте — войната ще избухне всеки момент, а врагът е Ишидо. Торанага-сама не е ли на същото мнение?

— Да, но засега войната все още не е избухнала. Пък и самураите не воюват с жени, освен ако жените не воюват с тях.

— А вие? Спомнете си за моста през рова в крепостта Осака. Нали тръгнахте е мен, за да заблудим Ишидо. Той щеше да ме убие иначе. Спомнете си също как се бихте е меч в ръка на кораба.

— А, тогава само защищавах живота на своя господар, както и собствения си живот, защото беше в опасност. Това беше мой дълг, Анджин-сан, и нищо повече. Сега за мен няма никаква опасност. Аз съм била придворна дама на Йодоко-сама, вдовицата на тайко, и дори на Очиба-сама, майката на наследника. Имам честта да бъда тяхна приятелка. Не ме заплашва никаква опасност. Именно затова ме пуска Торанага-сама. Но за вас в Осака не е безопасно поради бягството на Торанага-сама и начина, по който той постъпи с Ишидо-сама. Не бива никога да ходите там. А Нагасаки е безопасно място за вас.

— Значи е съгласен да отида там?

— Не още. Но когато даде съгласието си, безопасността ви ще бъде осигурена. Той има голяма власт в Нагасаки.

„По-голяма от властта на езуитите ли?“ — искаше му се да попита, но вместо това каза:

— Ще се моля Торанага-сама да ви нареди да пътувате с кораб до Осака. — Видя я как потръпна при тези думи. — Какво ви е?

— Нищо… Просто много ми е неприятно да пътувам по море.

— Как ще ви нареди да пътувате?

— Не знам, но… — Тя се превърна отново в палаво момиченце и премина на португалски: — Но заради вас ще трябва да вземем и Кику-сан, нали?

Блакторн се присъедини към смеха и.

— Няма да е зле, макар че… — Той млъкна, спомнил си внезапно погледа на Оми. — Знаете ли, Марико-сан, като бях там на портата, останах с впечатлението, че Оми-сан я погледна много особено, като любовник — ревнив любовник. Не знаех, че са в такива отношения.

— Доколкото ми е известно, той е неин клиент, постоянен клиент. Но това какво ви засяга?

— Защото погледът му беше много особен. Много.

— Той няма право на никакви претенции към нея. Тя е куртизанка Първа класа и може да приема или отхвърля когото си желае.

— Ако в Европа съм имал такива отношения с момиче… нали ме разбирате, Марико-сан?

— Мисля, че ви разбирам, Анджин-сан, но какво ви засяга всичко това? Не сте в Европа и той няма никакви права над нея. Ако тя желае да приема и вас, и него, или дори да ви отхвърли и двамата, това си е само нейна работа и не засяга никого.

— Бих казал, че и е любовник в европейския смисъл на думата. При това положение има какво да ме засяга, нали?

— Но какво общо има това с нея и професията и?

Той не настоя повече. Ала сърцето и умът му подсказваха да бъде нащрек. Не е чак толкова просто, Марико-сан, дори тук. Оми смята Кику-сан за нещо много специално, дори и тя да не е на същото мнение. Може би трябваше да ме предупредят, че е неин любовник. Предпочитам Оми да ми е приятел, отколкото враг. Възможно ли е Марико и този път да е права? Че любенето за тях няма никаква връзка с любовта?

Помогни ми, господи, много съм объркан. Донякъде вече съм японец, но до голяма степен съм си още европеец. А за да оцелея, трябва да се държа като тях и да мисля като тях. Повечето от нещата, в които те вярват, са толкова по-приемливи от нашите обичаи, че се изкушавам изцяло да стана японец. Ала все пак… домът ми е там, през моретата, където са се родили моите прадеди, където живее семейството ми, Фелисити, Тюдор и Елизабет.

— Анджин-сан?

— Да, Фуджико-сан?

— Моля ви, не се притеснявайте за пари. Не мога да ви гледам разтревожен. Много съжалявам, че не съм в състояние да ви придружа до Йедо.

— Скоро видя вас в Йедо, нее?

— Да. Лекарят каза, че вече се оправям, и майката на Оми-сан е съгласна с него.

— Кога е тук лекар?

— Залез слънце. Много съжалявам, че не мога да тръгна утре с вас. Много моля да ме извините.

Той отново се замисли за задълженията си към своята наложница. Но отложи тази тема за друг път, тъй като я измести друга, по-важна мисъл. Премисли хрумването си и го намери за добро. И нетърпящо отлагане.

— Аз отивам сега. Скоро ще се върна. Вие почивате… Разбирате, нали?

— Да, моля да ме извините, че не мога да стана и че… Много съжалявам.

Той отиде в стаята си. Взе пищова от скривалището, провери дали е в ред и го затъкна под кимоното си. След това се запъти към къщата на Оми. Оми го нямаше. Посрещна го Мидори и му предложи чай, но той вежливо отказа. Тя държеше на ръце двегодишното си момченце. Много съжалявам, рече, Оми-сан скоро ще се върне. Не би ли искал Анджин-сан да го почака? Беше неспокойна, макар и извънредно учтива. Той отново отказа, благодари и, добави, че по-късно пак ще намине, и се спусна обратно към своята къща.

Селяните бяха вече разчистили мястото и се готвеха да започнат строежа. От пожара не бяха спасили нищо, освен някои кухненски прибори. Фуджико не пожела да му каже колко ще струва новият строеж. Било много евтино, твърдеше тя. Моля, не се тревожете.

— Карма, Анджин-сан — обади се един от селяните.

— Да.

— Шигата га най, нее? Не се безпокойте, къщата скоро ще е готова — по-хубава от преди.

В този момент Блакторн забеляза Оми, който се изкачваше към дома си сериозен и изпънат като струна. Отиде да го пресрещне. Като го видя, Оми сякаш се поуспокои.

— А, Анджин-сан — сърдечно възкликна той. — Разбрах, че и вие заминавате призори с Торанага-сама. Много добре, ще пътуваме заедно.

Въпреки явното му дружелюбие Блакторн беше нащрек.

— Чуйте, Оми-сан — сега аз отивам там — посочи той платото. — Моля, елате с мен, да?

— Днес няма да има учения.

— Знам. Моля, елате с мен.

Оми забеляза, че ръката на Блакторн стискаше дръжката па големия меч с типичен самурайски жест — за да не се клати. В следващия миг наблюдателните му очи видяха и издутото място под пояса и по очертанията се досети, че това е скрит пищов.

— Комуто е позволено да носи два меча, трябва да смее да ги използува, а не само да ги носи, нали?

— Моля? Не разбрах.

Оми повтори, този път с по-прости думи.

— А, разбрах. Да, добре.

— Да. Господарят Ябу каза — сега, щом сте вече самурай, трябва да научите някои неща, които за нас са естествени като слънцето и въздуха: как да бъдете секундант при сепуку или дори вие самият да се подготвите за собственото си сепуку — нещо, което сме длъжни да знаем. Да, Анджин-сан, трябва да се научите да боравите с мечовете си. Много е важно за самурая да умее да си служи с меча и да го почита.

Блакторн не разбра и половината от казаното, но му беше ясно какво се опитва да му внуши Оми. Или поне, поправи се той неспокойно, горе-долу ми е ясно какво говори, но какъв ли е подтекстът?

— Да, вярно, много важно. Моля, един ден вие ме научите може би? За мен голяма чест.

— Да, аз ще ви науча, Анджин-сан.

Блакторн настръхна от заплахата, прозвучала в гласа на Оми. Внимавай, каза си той. Не започвай да си въобразяваш разни неща.

— Благодаря. А сега да отидем там, моля. Малко време. Вие елате с мен, да?

— Добре, Анджин-сан, но да отидем с конете си. След малко ще дойда.

Оми се изкачи горе и влезе в двора на къщата си.

Блакторн нареди на слугата да оседлае коня му и го възседна от дясната му страна, както беше прието в Япония и Китай. Да си знаеш, че не те чака добро, ако вземе да те учи да се биеш с меч, каза си той и дясната му ръка докосна скрития пищов. Топлината му вдъхна увереност, която обаче се стопи с повторната поява на Оми. До него яздеха четирима самураи.

Шестимата се задрусаха един до друг по неравния път нагоре към платото. Минаха покрай няколко роти самураи в пълно бойно снаряжение, водени от офицерите си, с развени знаменца на върховете на копията си. Когато се изкачиха на високото, пред тях се откри целият мускетен полк, строен за поход извън лагера, всеки застанал до оседлания си кон с приготвен отзад багаж. Начело бяха Ябу, Нага и помощниците им. Дъждът заваля силно.

— Всички войски отиват? — озадачено попита Блакторн и дръпна юздите на коня си.

— Да.

— Отиват на извори с Торанага-сама, Оми-сан?

— Не знам.

Както винаги в опасни моменти Блакторн усети по интуиция, че не бива да задава повече въпроси. Но на един трябваше да получи отговор.

— А Бунтаро-сан? Той с нас утре? — небрежно попита той.

— Не. Бунтаро-сама вече замина. Тази сутрин беше на площада, когато излизахте от Чаения дом. Не го ли забелязахте?

Блакторн не прочете нищо необичайно по лицето на Оми.

— Не, не го видях, много съжалявам. Той също отива на извори?

— Предполагам, не съм сигурен. — Дъждът се стичаше по конусовидната шапка на Оми, завързана под брадичката му. Очите му почти не се виждаха. — Защо искахте да ме доведете тук?

— Ще покажа едно място, както казах. — И преди Оми да успее да добави нещо, Блакторн пришпори коня си. Безпогрешното му чувство за ориентация на опитен мореплавател му помогна да си припомни съвсем точно мястото над земната пукнатина. Той слезе от коня си и повика с жест Оми. — Моля.

— Какво има? — прозвуча остро гласът на Оми.

— Моля, тук, Оми-сан. Сам.

Оми махна на телохранителите си да се отдалечат и пришпори коня си напред, докато най-после се извиси над Блакторн.

— Нан десу ка? — попита той, а ръката му недвусмислено стисна дръжката на меча.

— Това място Торанага-сама… — Блакторн не можа да намери подходящи думи и дообясни мисълта си с красноречиви жестове.

— Тук го измъкнахте от земята ли? И какво от това?

Блакторн го погледна многозначително, след това свали поглед към меча си, отново го погледна, но не каза нищо. Избърса дъждовните капки от лицето си.

— Нан десу ка? — още по-раздразнено попита Оми.

Блакторн продължи да мълчи. Оми се загледа надолу към пропастта и пак вдигна поглед към Блакторн. Изведнъж очите му светнаха.

— А со десу! Уакаримасу! — Замисли се за миг, после извика един от телохранителите си. — Доведи веднага Мура и двадесет души с лопати.

Самураят препусна в галоп. Оми отпрати останалите обратно в селото, слезе от коня си и застана до Блакторн.

— Да, Анджин-сан. Отлична идея! Отлична!

— Идея? Каква идея? — невинно попита Блакторн. — Само показал място. Помислил: вие искате знаете място. Много съжалявам, не разбирам.

— Торанага-сама е изгубил тук мечовете си. Те са много ценни. Ще е доволен, ако си ги получи обратно. Много доволен, нали?

— А со! Не моя идея, Оми-сан. Идея на Оми-сан.

— Разбира се, благодаря. Вие сте добър приятел и мислите много бързо. Трябваше сам да се досетя. Да, добър приятел сте, а през следващите месеци ще имаме голяма нужда от приятели. Войната е неминуема, независимо дали я искаме, или не.

— Моля? Много се извинявам. Не разбирам, говорите толкова бързо. Моля да ме извините.

— Радвам се, че сме приятели. Вие и аз. Разбирате ли?

— Разбирам. Вие казвате война? Война сега?

— Скоро. Шигата га най. Какво можем да направим? Нищо. Не се безпокоите, Торанага-сама ще победи изменника Ишидо и неговите съюзници. Това е истината, разбирате ли? Не се тревожете.

— Разбирам. Аз отивам сега моя къща. Добре?

— Да. Ще се видим призори. Отново би благодаря. Блакторн кимна, но не си тръгна.

— Много е хубава, нали?

— Кой?

— Кику-сан.

Блакторн стоеше леко разкрачел, готов да отскочи назад, да измъкне пищова си и да стреля. Спомняше си като бял ден нечовешката скорост, при това постигната с такава лекота, с която Оми обезглави онзи селянин преди толкова много време, затова гледаше да е винаги нащрек. Беше решил, че е в интерес на собствената му безопасност да повдигне въпроса за Кику. Оми никога не би го направил. За него подобна проява на невъзпитание бе немислима. Изпълнен със срам заради собствената си слабост, японецът би заключил своята тъй неподобаваща за него ревност в някое тайно кътче на мозъка си. И именно защото бе тъй чуждоземна и срамна, тази ревност щеше да го разяжда, докато в най-неочакван момент Оми щеше да избухне, заслепен от ярост.

— Кику-сан ли? — попита Оми.

— Хай. — От погледа на Блакторн не убягна фактът, че събеседникът му бе поразен. Въпреки това бе доволен, че така добре избра мястото и момента за този разговор. — Много е хубава, нали?

— Хубава ли?

— Хай.

Дъждът се засили. Тежките капки удряха по калта. Конете им потръпваха зиморничаво. И двамата се бяха измокрили до кости, но дъждът беше топъл и не ги смущаваше.

— Да — съгласи се Оми. — Кику-сан е много хубава. — Последва порой от думи, които Блакторн не разбра.

— Няма достатъчно думи сега, Оми-сан. Няма достатъчно думи, за да говоря ясно. По-късно — да. Не сега. Разбирате ли?

Но Оми сякаш не го чуваше. После изведнъж каза:

— Има достатъчно време, Анджин-сан. Достатъчно, за да говорим за нея, за вас, за мен и за карма. Но съгласен, сега не е моментът.

— Мисля, че разбирам. Да вчера не знам, че Оми-сан и Кику-сан добри приятели — притисна го той отново.

— Тя не е моя собственост.

— Сега знам, вие и тя много добри приятели. Сега…

— Тръгвайте си! Този въпрос е приключен. Жената е нищо. Нищо!

Но Блакторн упорито не помръдна от мястото си.

— Следващия път аз…

— Разговорът приключи! Не ме ли чухте? Приключи!

— Ийе, ийе, за бога!

Ръката на Оми посегна към меча. Без дори да се усети, Блакторн отскочи две крачки назад. Ала Оми не издърпа меча си, нито Блакторн — пищова. И двамата се приготвиха, макар че никой не искаше да започне пръв.

— Какво искате да кажете, Анджин-сан?

— Следващия път аз първо попитам — за Кику-сан. Ако Оми-сан каже да — да. Ако не — не. Разбирате ли? Като приятел на приятел.

Оми отпусна ръката си върху меча.

— Повтарям, тя не е моя собственост. Благодаря, че ми посочихте това място, Анджин-сан. Довиждане.

— Приятел?

— Разбира се.

Оми се доближи до коня на Блакторн и го хвана за юздата. Блакторн се метна на седлото и погледна надолу към Оми. Ако имаше някакъв начин да му се размине, още сега би стрелял в главата на самурая. Което щеше да е най-безопасното.

— Довиждане, Оми-сан.

Оми го проследи с поглед. Блакторн не се обърна нито веднъж, докато не превали хребета. Оми отбеляза с камъни точното място до пропастта, клекна до него и вбесен зачака, без да обръща внимание на поройните води.

След малко пристигнаха Мура и селяните, опръскани с кал.

— Мура, точно на това място Торанага-сама е паднал в пукнатината. Тук някъде са заровени мечовете му. Донесете ми ги преди залез слънце.

— Да, Оми-сама.

— И ако имахте поне малко мозък, ако наистина ви беше грижа за мен, вашия господар, и за моите работи, досега да сте ги изкопали.

— Моля да извините глупостта ми.

Оми си тръгна. Те погледаха след него, след което се разпръснаха в кръг около камъните и започнаха да копаят.

Мура тихо се обади:

— Уо, утре ще тръгнеш заедно с носачите на багажа.

— Да, Мура-сан. Но как?

— Ще предложа услугите ти на Анджин-сан. Той нищо няма да забележи.

— Да, но наложницата му, ох ко — тя веднага ще забележи — прошепна Уо.

— Тя няма да пътува с него. Разбрах, че изгарянията и са доста тежки. По-късно ще тръгне с кораб за Йедо. Знаеш какво трябва да направиш, нали?

— Да издиря тайно светия отец и да отговоря на всичките му въпроси.

— Да. — Мура се отпусна и започна да говори с нормален глас. — Значи заминаваш с Анджин-сан, Уо. Той плаща добре. Бъди услужлив, но не прекалено, за да не те вземе със себе си чак в Йедо.

Уо се засмя.

— Казват, че в Йедо всички били толкова богати, че пикаели в сребърни гърнета — дори и ета. А жените им имали кожа като морска пяна — без никакви косми.

— Вярно ли е, Мура-сан? — намеси се втори селянин. — Наистина ли нямат косми?

— Първия път като бях там, Йедо беше само едно смрадливо рибарско село, по-малко дори от Анджиро — отговори Мура, без да спре да копае. — Това беше, когато преследвахме Бепу с Торанага-сама. Отсякохме повече от три хиляди глави. Що се отнася до другото, всичките момичета, с които съм бил там, си имаха косми освен една корейка, но тя ми каза, че си ги била изскубала един по един.

— Какво ли не правят жените, за да ни привлекат — обади се някой.

— Да, но много ми се иска да видя с очите си подобно нещо — въздъхна беззъбият Нинджин.

— Залагам лодка с риба срещу кофа фъшкии, че страшно боли да си скубеш космите — подсвирна учудено Уо.

— Когато стана ками, искам да навестя Кику-сан — казват, че от рождение си е напарфюмирана и с гладка кожа.

Те се смееха и шегуваха, но не преставаха да копаят под силния дъжд и ямата ставаше все по-дълбока.

— Анджин-сан трябва да се е представил много добре, щом като тя толкова дълго стоя пред вратата. Иии, какво ли не бих дал да съм на негово място!

Уо избърса потта от челото си. Като всички останали, и той беше само по набедрена превръзка и конусовидна шапка, с боси крака.

— Иии, аз, Уо, бях там на площада и видях всичко с очите си. Видях я как се усмихна и изтръпнах чак до петите от удоволствие.

— Да — призна друг. — И на мен от една нейна усмивка ми става тъй хубаво…

— Но не чак колкото на Анджин-сан, а, Мура-сан? — закикоти се Уо. — Хайде, моля, разкажете ни още веднъж.

Мура не чака да го молят повторно и на драго сърце им разказа за кой ли път какво стана през първата нощ в банята. От безбройните разкази историята доста се бе разкрасила, но това не смущаваше никого.

— Иии, какво ли е да си така надарен! — въздъхна Уо, изимитира как би изглеждал той самият в подобна ситуация и толкова силно се разсмя, че падна в калта.

— Кой можеше да допусне, че този нищо и никакъв варварин ще стигне от ямата чак до рая? — облегна се Мура на лопатата си, за да си поеме дъх. — Никога нямаше да повярвам, ако някой ми го беше казал — също като в приказките. Карма.

— Сигурно е бил японец в предишния си живот и просто се е преродил с друг цвят на кожата.

Нинджин кимна в знак на съгласие.

— Сигурно е така. От думите на светия отец си бях извадил заключението, че отдавна вече трябва да гори в ада. Нали отецът каза, че го е проклел с много тежко проклятие? Чух го, като призоваваше да се стовари върху Анджин-сан отмъщението на великия ками, на самия Исус и ох ко! Дори аз страшно се изплаших. — Той се прекръсти. — Но Исус Христос и светата Богородица наказват по доста особен начин, ако питате мен.

— Аз не съм християнин, както знаете — намеси се Уо, — много се извинявам, но имам чувството, че Анджин-сан не е лош човек, пак ви моля за извинение, и го предпочитам пред християнския отец, който смърди, ругае и само ни плаши. Анджин-сан и с нас се отнася много добре, не е ли така? Добре се държи със слугите си. Казват, че е приятел на Торанага-сама, и сигурно е вярно, като гледам какви почести му оказва. И не забравяйте, че Кику-сан го удостои със Златната си бразда.

— Че е златна, златна е. Чух, че тази нощ му струвала пет кобана.

— Петнадесет коку за една нощ? — Нинджин не можеше да повярва. — Иии, колко му върви на Анджин-сан! Кармата му си я бива за един враг на бога и светата Дева.

— Платил е един кобан — три коку — намеси се Мура. — Но ако смятате, че това е прекалено… — Той млъкна и се огледа заговорнически, за да се увери, че никой не ги подслушва, макар да беше сигурен, че в този дъжд нямаше кой да слухти наоколо, а дори и да беше така, какво значение би имало това?

Всички млъкнаха и го обкръжиха плътно.

— Да, Мура-сан?

— Научих, че тя щяла да става наложница на Торанага-сама. Тази заран купил договора и. За три хиляди коку.

От тази цифра им се зави свят — повече от печалбата на цяло едно село в продължение на двадесет години от наловената риба и произведения ориз. Кику-сан още повече им се издигна в очите, ако това беше възможно. Както и Анджин-сан, който по този начин ставаше последният мъж на този свят, успял да и се наслади като на куртизанка Първа класа.

— Иии — промърмори накрая Уо с пресъхнало гърло. — Толкова пари… Не знам дали ми се доповръща, или ми се припика…

— Нито едното, нито другото — посъветва го Мура. — Копай! Трябва да намерим мечовете.

Те се подчиниха и всеки потъна в мислите си. Ямата неумолимо нарастваше, След малко Нинджин не се стърпя и сподели безпокойството, което го глождеше отвътре.

— Мура-сан, моля да ме извините — спря да копае той. — Но какво решихте за новите данъци?

Другите също спряха да копаят и зачакаха да чуят отговора.

Мура обаче продължи да забива лопатата си със същия неотслабващ ритъм.

— Какво има да решавам? Щом Ябу-сама казва да плащаме, значи ще плащаме!

— Но нали Торанага-сама съкрати данъците и сега той ни е господар?

— Така е. Но нали върна Идзу на Ябу-сама? Както и Суруга и Тотоми? Така че той отново ни става господар.

— Господар ни е Торанага-сама, Мура сан, нали…

— И ще отидеш ли да му се оплачеш, Нинджин? А? Я ела на себе си! Ябу-сама отново ни е господар, както си е било винаги. Нищо не се е променило. Ако повиши данъците, ще плащаме по-високи данъци, и туйто! Хайде, стига толкова!

— Но при това положение трябва да се простим със запасите си за зимата. С всичките запаси! — Гласът на Нинджин се извиси с досаден вой, но всички знаеха, че говори самата истина. — Дори и с ориза, който откраднахме…

— Който спестихме — поправи го Уо.

— Дори и той няма да ни стигне да изкараме криво-ляво зимата. Ще трябва да продадем някоя от лодките…

— Лодки няма да продаваме — отсече Мура, заби лопатата в земята и изтри потта от челото си, след което завърза по-здраво връзките на шапката си. Плюй си на ръцете, Нинджин, за да не мислиш за утрешния ден.

— Как ще изкараме зимата, Мура-сан?

— Преди това да изкараме лятото.

— Така е — горчиво се съгласи Нинджин. — Платихме си данъците за две години напред и пак не стига.

— Карма, Нинджин — додаде Уо.

— Наближава война. Може би ще имаме нов господар, по-справедлив — обади се друг.

— По-лош не може да бъде — няма начин.

— Не залагайте на това — охлади ги Мура. — Нали сте живи — а можеше и да сте мъртви и тогава никакви Златни бразди, нито с косми, нито без косми. — Лопатата му удари на камък и той спря да копае. — Я ми помогни, Уо, стари приятелю.

Двамата заедно измъкнаха камъка от калта. Уо прошепна тревожно:

— Мура-сан, ами ако светият отец попита за оръжието?

— Кажи му, че сме готови. Че Анджиро е готово.

Глава четиридесет и втора

По пладне стигнаха Йокосе. Предната вечер Бунтаро бе срещнал Дзатаки и както му бе наредил Торанага, го бе приветствувал в съответствие с церемониала.

— Помолих го да разположи лагера си извън селото, откъм северната страна, господарю, докато подготвим мястото за срещата — докладва Бунтаро. — Официалната среща ще се състои днес следобед тук, ако сте съгласен. — И опита да се пошегува: — Реших, че часът на козата ще е добро предзнаменование.

— Добре.

— Искаше да се срещнете още тази вечер, но аз възразих. Казах му, че за вас ще е „удоволствие“ да се видите днес или утре, но не по тъмно.

Торанага изръмжа нещо в знак на одобрение, без да слиза от запенения си кон. Беше с нагръдник, шлем и лека бамбукова броня, също като не по-малко изморения си ескорт. Внимателно се огледа още веднъж. Поляната беше много добре подбрана — всякаква възможност за нападение от засада беше изключена. Наблизо нямаше нито дървета, нито къщи, откъдето да се стреля с лък или мускет. На изток от селото теренът беше равен и леко издигнат. На север, запад и юг поляната беше заградена от селото и дървения мост, прехвърлен през бързоводната рекичка. Тук, при поляната, бързеите образуваха шеметни водовъртежи и дъното бе осеяно с остри скали. На изток, зад Торанага и морните му изпотени конници, пътеката се изкачваше стръмно към прохода, където бе забуленият в мъгла връх, на двадесет ли оттук. Планините се извисяваха от всички страни, повечето бяха изгаснали вулкани, със сънливо скрити в облаците върхове. В центъра на поляната на дървени колове бе издигната специална платформа, застлана с дванадесет рогозки и покрита с висок тръстиков навес. Бързината, с която бе правено всичко, не се бе отразила на майсторската изработка. Върху рогозките бяха поставени една срещу друга две копринени възглавнички.

— Разположил съм хората там, там и там — продължи Бунтаро, сочейки с лъка си близките възвишения. — От там се вижда във всички посоки на много ли разстояние. Превъзходни отбранителни позиции, господарю — обхващат моста и цялото село. На изток оттеглянето ви е също осигурено от наши хора. Мостът, разбира се, се охранява много добре и поставих „почетна стража“ от сто души около лагера му.

— Там ли е сега Дзатаки?

— Не, господарю. За него и конните му офицери избрах едно достойно за ранга му ханче в покрайнините на селото, на север, и го поканих да се наслади на хубавата му минерална баня. Ханчето е изолирано и строго охранявано. Намекнах му, че утре ще посетите изворите в Шудзенджи и го каните със себе си. — Бунтаро посочи спретнатото ханче в дъното на поляната, с прекрасен изглед към горещия минерален извор, който с бълбукане се стичаше по една скала в естественото си корито. — А онова там е ханът, в който ще отседнете вие, господарю. — Пред хана бяха коленичили групичка хора с ниско сведени глави, обърнати към тях. — Това са кметът и старейшините на селото. Не знаех дали няма да поискате да се видите с тях веднага.

— По-късно — махна с ръка Торанага. Конят му изцвили уморено и замята глава встрани, а юздите издадоха мелодичен звън. Торанага го потупа нежно по гривата, доволен от добре организираната охрана. Махна на хората си и слезе от коня. Един от самураите подхвана юздите му — и той, както и самият Бунтаро и останалите самураи, беше в пълно бойно снаряжение.

Торанага се протегна доволно, ръзтъпка уморените си крайници и разкърши схваналите се мускули на гърба и краката си. Бе повел хората си от Анджиро с бърз, стегнат ход и бяха спирали само за да сменят изморените си коне. Багажът пътуваше на носилки и с пеши носачи под ръководството на Оми и още не беше пристигнал, но вече преваляше пътя, който се виеше покрай хребета. Отначало пътят от Анджиро следваше бреговата линия, след което се раздвои. Те поеха по западното му отклонение, което се отдалечаваше от брега, и се изкачиха през гъсти, гъмжащи от дивеч гори. Вдясно се издигаше връх Омура, вляво стърчаха вулканичните планини Амаги — на височина близо хиляда и седемстотин метра. Пътуването повиши настроението му — най-сетне някакво действие. Част от пътя минаваше през такива прекрасни места за лов със соколи, че той се зарече един ден да ловува из цяло Идзу.

— Добре, много добре — похвали той Бунтаро, надвиквайки глъчката на хората си, които слизаха от конете, подрънкваха с оръжието си и се оправяха. — Справили сте се чудесно.

— Ако желаете да ми окажете чест, господарю, моля да ми разрешите още сега да убия Дзатаки и всичките му хора.

— Обиди ли ви с нещо?

— Не, напротив — държа се учтиво, както подобава на един истински придворен, но самият факт, че пътува под това знаме, е едно предателство към вас.

— Имайте търпение. Колко пъти да ви повтарям? — упрекна го Торанага дружелюбно.

— Все се боя, господарю — мрачно отговори Бунтаро. — Моля да ме извините.

— Нали бяхте приятели.

— А вие бяхте съюзници.

— Той ви спаси живота при Одавара.

— В Одавара се бихме на една и съща страна — хладно възрази Бунтаро и в следващия миг избухна: — Как може да постъпи с вас по този начин, господарю? Собственият ви брат! Колко почести сте му оказвали, колко сте воювали заедно — през целия си живот!

— Хората се променят. — Торанага насочи вниманието си към платформата. За украса от гредите бяха провесени фини копринени драперии. Красиви декоративни пискюли от пъстра коприна в тон с възглавниците образуваха приятна плетеница, а на четирите ъглови стълба беше закачен по един по-голям пискюл. — Прекалено е разкошно и придава излишно голямо значение и на срещата. Искам всичко, да е по-простичко. Приберете завесите, всички пискюли и възглавници, върнете ги на търговците, а ако откажат да върнат парите на интенданта, наредете му да ги продаде. Да се сложат четири — не, две възглавници, съвсем обикновени, напълнени с оризови люспи.

— Добре, господарю.

Погледът на Торанага се спря на извора и той се запъти натам. Водата вдигаше пара миришеше на сяра и със съскане преминаваше през процепа в скалите. Тялото му изнемогваше за една хубава баня.

— А християнинът?

— Моля, господарю?

— Цуку-сан, християнският свещеник?

— А, той ли? Някъде в селото е, отвъд моста. Забранено му е да минава отсам без ваше разрешение. Защо? Важно ли е? Той спомена, че ще е голяма чест за него, ако го приемете, когато ви е удобно. Да го доведа ли?

— Сам ли беше?

Бунтаро сви устни.

— Не, придружават го двадесет послушници, всички с тонзури като него — до един от Кюшу, самураи от добър произход. На хубави коне, но без оръжие. Накарах да ги претърсят. От главата до петите.

— А него?

— И него, разбира се. Дори по-старателно от останалите. В багажа му открихме четири пощенски гълъба. Конфискувах ги.

— Добре. Да се унищожат. Много съжаляваме, но храната не им понесла… Ясно ли е?

— Да, господарю. Искате ли да го видите още сега?

— Не, по-късно.

Бунтаро свъси вежди.

— Сгреших ли, дето накарах да го претърсят?

Торанага поклати глава, разсеяно погледна назад към хребета и се замисли.

— Изпратете двама доверени хора да надзирават мускетния полк.

— Вече го сторих, господарю. — Лицето на Бунтаро светна от задоволство. — И в личната охрана на Ябу си имаме шпиони. Не може да пръдне, без да научим за това, стига да пожелаете.

— Добре.

Началото на кервана с багажа, все още някъде в далечината, се показа иззад един от завоите на криволичещата планинска пътека. От мястото, където беше застанал, Торанага различи трите носилки. Оми най-отпред на кон, а до него Анджин-сан, който яздеше със същата лекота и грация.

— Доведох жена ви — обърна той гръб на кервана и отново заговори Бунтаро.

— Да, господарю.

— Помоли ме да и разреша да замине за Осака.

Бунтаро го погледна, но нищо не каза. После присви очи и ги впи в едва забележимите фигури горе, на високото.

— Разреших и при условие, че и вие, разбира се, давате съгласието си.

— Щом сте съгласен, господарю, значи и аз съм съгласен.

— Мога да и разреша да пътува по суша от Мишима или да придружи Анджин-сан до Йедо, а оттам да продължи за Осака по море. Анджин-сан е готов да отговаря за нея, ако вие нямате нищо против.

— По море е по-безопасно — изръмжа Бунтаро, който кипеше от гняв.

— Всичко ще зависи от посланието, което ми носи Дзатаки. Ако Ишидо ми обявява открито война, тогава, естествено, ще и забраня да пътува. Ако ли не, може да тръгне още утре или вдругиден, ако сте съгласен.

— Съгласен съм с всяко ваше решение.

— Предайте днес следобед всичките си задължения на Нага-сан. Моментът е подходящ да се сдобрите с жена си.

— Моля да ме извините, господарю, но моят дълг е да бъда до хората си. Моля да ме оставите при тях — докато отпътувате безопасно.

— Довечера предавате работите си на сина ми. Двамата с жена ви ще вечеряте с мен. Ще отседнете в хана. И ще се сдобрите.

Бунтаро заби поглед в земята. После се обади с каменно лице:

— Да, господарю.

— Заповядвам ви да се опитате да се сдобрите с нея. — На Торанага му се искаше да добави: „По-добре почтен мир, отколкото война“, но това не беше истина и можеше да послужи като аргумент за философски спор, а се чувствуваше уморен и не му се разговаряше — копнееше само за баня и почивка. — А сега ми доведете кмета.

Кметът и старейшините се хвърлиха да му се кланят и да го приветствуват най-церемониално. Торанага само им заяви направо, че сметката, която ще представят накрая на интенданта му, трябва да бъде, разбира се, честна и разумна.

— Разбрано ли е?

— Хай — отвърнаха те покорно в хор, благославяйки наум боговете за неочаквано добрата сполука и тлъстата печалба, която това посещение без съмнение им носеше. С още повече поклони, комплименти и уверения за голямата чест, която им бе оказана с възможността да бъдат в услуга на най-великия даймио в империята, пъргавият стар кмет го поведе към ханчето.

Торанага го обходи цялото през тълпите кланящи се усмихнати прислужнички от всички възрасти — най-отбраните жени на селото. Около доста безличната градина с малък чаен дом по средата имаше десет стаи, отзад бяха кухните, а от западната страна, сгушена в скалите, беше голямата баня с минерална вода. Около всички постройки се издигаше спретната ограда, а до банята водеше покрита пътечка. Изобщо ханът можеше много лесно да се отбранява.

— Нямам нужда от целия хан, Бунтаро-сан — върна се той на верандата. — Три стаи ми стигат — една за мен, една за Анджин-сан и една за жените. Вие ще вземете четвъртата. Няма защо да плащаме за останалите.

— Интендантът ми съобщи, че е сключил много изгоден договор за целия хан, господарю — ще се плаща на ден, и то по-малко от половин цена, — защото още не е настъпил сезонът. Одобрих разходите заради вашата безопасност.

— Добре сте направили — неохотно се съгласи Торанага. — Но на тръгване искам да погледна сметката. Няма защо да се прахосват пари. Напълнете тогава стаите с телохранители, по четирима души в стая.

— Да, господарю. — Бунтаро и без това възнамеряваше да постъпи точно така. Торанага се запъти към стаята си в източното крило, следван от двама телохранители и четири от най-миловидните прислужнички. Бунтаро се запита разсеяно: какви жени? За кои жени е стаята? Фуджико? Какво пък, каза си накрая уморено, скоро ще разбера.

Покрай него притича една прислужница, усмихна му се лъчезарно, а той отвърна на усмивката и. Беше младичка, хубава, с мека кожа и той бе спал с нея предната нощ.

Все още потънал в мрачни мисли, той излезе на двора и впери поглед нагоре към пътя.

Защо Осака?

В часа на козата пазачите на моста заеха местата си. Кортежът тръгна да преминава през него. Най-отпред вървяха вестоносците със знамената, украсени с всевластния йероглиф на регентите, следвани от разкошна носилка, и накрая от охраната.

Селяните се закланяха. До един бяха на колене, смаяни от този невиждан разкош и величие. Кметът предпазливо се бе поинтересувал дали да събере цялото село в чест на голямото събитие. Торанага изпрати да му съобщят, че всички, които не са на работа, могат да присъствуват, ако получат разрешение от господарите си. Тогава кметът много старателно подбра представителна делегация предимно от старци и послушни младежи, колкото да има зрители(макар че на всички им се искаше да присъствуват), но без да нарушават заповедта на даймио. Останалите надничаха скришом иззад прозорците и вратите, от които най-добре се виждаше всичко.

Сайгава Дзатаки, господар на провинция Шинано, беше с пет години по-млад от Торанага и имаше същите широки рамене и едър нос. Обаче нямаше шкембе, рядката му брадичка бе черна и дълга, а очите му бяха като тесни цепки. Макар че когато не бяха един до друг, хората откриваха невероятна прилика между двамата, братя, сега ясно личеше колко са различни. Кимоното на Дзатаки беше от най-скъпа коприна, бронята му лъщеше, а мечовете очевидно често влизаха в употреба.

— Добре дошли, братко. — Торанага слезе от платформата и се поклони. Кимоното му беше съвсем просто, а сандалите — сламени, войнишки. Освен това носеше само мечовете си. — Моля да ме извините, че ви посрещам толкова неофициално, но много бързах да дойда.

— Вие ме извинете за безпокойството, което ви причиних. Изглеждате добре, братко, много добре.

Дзатаки слезе от носилката и отвърна на поклона му, като по този начин започна безкрайната, строго съблюдавана церемония, която им предстоеше да изпълнят.

— Моля ви, Дзатаки-сан, да се разположите на тази възглавничка.

— Моля да ме извините, но за мен ще е чест, ако вие седнете пръв.

Те продължиха играта по всички правила — бяха я играли безброй много пъти един с друг, с приятели и врагове, докато се изкачваха по стълбата на властта, наслаждавайки се на правилата, които определяха всяко тяхно движение и дума, а същевременно предпазваха честта им, за да не сбърка някой и по този начин да изложи себе си и мисията си на опасност.

Най-сетне се разположиха един срещу друг на възглавниците, на разстояние два меча. Бунтаро се настани зад Торанага, от лявата му страна. Главният помощник на Дзатаки, възрастен самурай с прошарена коса, също седна зад него, от лявата му страна. Около платформата на двадесет крачки разстояние насядаха в редици самураите на Торанага, нарочно облечени в дрехите, с които бяха пътували, но затова пък оръжието им беше в безупречно състояние. Оми кръстоса крака на земята, до ръба на платформата, а Нага — от другата страна. Хората на Дзатаки бяха издокарани в най-официалното си и скъпо облекло, с огромни връхни дрехи с рамене като криле и сребърни токи на коланите. Те също бяха отлично въоръжени и също се настаниха на двадесет крачки от платформата.

Марико поднесе чая и двамата братя започнаха да си разменят безобидни учтиви реплики. Когато настъпи подходящият момент, Марико се поклони и си тръгна, а Бунтаро, който болезнено усещаше присъствието й, се почувствува безкрайно горд от нейното изящество и красота. И тогава, малко прибързано, Дзатаки изведнъж изтърси:

— Нося ви заповед от Съвета на регентите.

Всички замряха. Дори собствените му хора се ужасиха от нечуваната, му грубост — той нагло бе произнесъл „заповед.“ вместо „послание“ и изобщо не бе изчакал Торанага да го попита: „С какво мога да ви услужа?“, както изискваше церемонията.

Нага стрелна с очи меча на Дзатаки, после баща си. Забеляза как вратът на Торанага пламна, което беше сигурен признак, че всеки момент може да последва яростно избухване. Ала изразът на лицето му остана невъзмутим и Нага изумен чу сдържания му глас:

— Много се извинявам, заповед ли казахте? За кого, братко? Да не би да носите послание?

Дзатаки рязко измъкна от ръкава си двата свитъка. При това неочаквано движение ръката на Бунтаро се стрелна към дръжката на меча, защото ритуалът изискваше всички жестове да бъдат умишлено забавени. Торанага не бе помръднал.

Дзатаки счупи печата на единия свитък и прочете с висок, вледеняващ глас:

— „По заповед на Съвета на регентите, в името на Го-Ниджо, Син на небето, поздравяваме нашия знаменит васал Йоши Торанага-но-Миновара и го каним да ни окаже дължимото уважение с присъствието си в Осака, като съобщи на нашия многоуважаван посланик Сайгава Дзатаки дали приема, или отхвърля тази покана.“ — Той вдигна поглед, след което също тъй гръмко продължи: — Подписано е от всички регенти и е подпечатано с Великия печат на империята.

После високомерно постави свитъка пред себе си. Торанага кимна на Бунтаро, който пристъпи напред, поклони се ниско на Дзатаки, вдигна свитъка, обърна се към Торанага и отново се поклони. Торанага взе свитъка и махна на Бунтаро да се върне на мястото си. После без крайно дълго се взира в йероглифите.

— Всички подписи са истински — не издържа Дзатаки. — Приемате ли поканата, или я отхвърляте?

С тих глас, за да го чуят само седналите на платформата, Торанага попита:

— А защо да не ви взема още сега главата заради нахалството ви?

— Защото съм син на майка ви.

— Ако продължавате така, и това няма да ви спаси.

— Тогава ще умре и тя.

— Какво?

— Нашата майка се намира в Такато. — Такато беше непристъпната крепост и столица на Шинано, провинцията на Дзатаки. — Съжалявам, но тялото й завинаги ще остане там.

— Не вярвам. Вие я почитате не по-малко от мен.

— Кълна се в безсмъртния й дух, братко, че колкото и да я почитам, много повече ме отвращават вредите, които нанасяте на империята.

— Аз нито се домогвам до нови територии, нито…

— Искате да премахнете законния наследник на тайко.

— И тук грешите — винаги съм се стремил да предпазя племенника си от предатели.

— Търсите начини да го свалите, убеден съм. Ето защо реших да запазя живота си и да затворя Шинано, като по такъв начин ви преграждам северния път, каквото и да ми струва това — докато Кванто попадне в добронамерени ръце.

— Своите ръце ли имате предвид, братко?

— Чиито и да са, стига да са добронамерени — което изключва вас, братко.

— Доверявате се на Ишидо?

— Нямам никому доверие — вие ме научихте на това. Ишидо си е Ишидо, но предаността му към наследника е извън всякакво съмнение. Дори вие не можете да го отречете.

— Не мога да отрека едно — че Ишидо прави всичко, което е по силите му, за да ме погуби и да раздроби империята, че узурпира властта и нарушава волята на тайко.

— А отричате ли, че се бяхте споразумели със Сугияма-сан да разтурите Съвета на регентите? — продължи злобно Дзатаки. Вената на слепоочието му пулсираше като черен червей. — Какво ще кажете, а? Един от съветниците му си призна за това предателство: че сте скроили план той да приеме Ито-сан на ваше място, а в деня преди първото съвещание да си подаде оставката и да избяга през нощта, за да хвърли империята в хаос. Лично чух признанието му… братко.

— И вие ли бяхте сред убийците?

Дзатаки почервеня.

— Сугияма бе убит от престарали се ронини, а не от мен или хората на Ишидо.

— Любопитно е, че толкова бързо заехте мястото му.

— В това няма нищо странно. Потеклото ми е също тъй древно, както и вашето. Но не аз наредих да го убият, нито Ишидо — той се закле в самурайската си чест. Аз също се кълна. Убиха го ронини, но си заслужи смъртта.

— Чрез мъчения, обезчестен в мръсна килия, а децата и наложниците му съсечени пред очите му?

— Това са слухове, разпространявани от подли противници — може би от вашите шпиони, с цел да бъде дискредитиран Ишидо-сама, а чрез него и Очиба-сама и наследникът. Доказателства няма.

— Достатъчно е да се видят труповете им.

— Ронините запалиха къщата. Трупове няма.

— Колко удобничко, не мислите ли? Как можете да сте толкова лековерен? Та вие не сте някой тъп селянин!

— Отказвам да седя тук и да слушам подобни гнусотии! Дайте ми веднага отговора си! А след това или ми вземете главата, което означава смърт и за нашата майка, или ме пуснете да си вървя. — Дзатаки се наклони напред. — Само минути след като главата ми се отдели от моите рамене, десет пощенски гълъба ще литнат към Такато. Имам доверени хора на север, изток и запад, на един ден разстояние оттук, където не можете ги стигна, а ако те не успеят, имам и други отвъд границата. Ако ми отсечете главата или организирате убийството ми, или умра в Идзу — независимо по какви причини, — тя също ще умре. А сега или ме обезглавете, или да свършваме със свитъците, за да напусна веднага Идзу. Избирайте.

— Сугияма-сама бе убит от Ишидо. След време ще ви представя доказателства. Това е важно, нали? Трябва ми само малко…

— Време нямате. В посланието изрично се посочва — веднага! Разбира се, ако откажете да се подчините — добре, значи всичко е ясно. Ето. — Дзатаки сложи втория свитък върху рогозката. — Това е официалното обвинение срещу вас в държавна измяна и заповед да извършите сепуку. Ако и към тях се отнесете със същото пренебрежение — нека Буда ви прости. Това е всичко. Тръгвам си веднага. Следващата ни среща ще стане на бойното поле и в името на Буда, дал съм обет преди залез слънце на същия ден да видя главата ви набучена на кол.

Торанага не откъсваше поглед от противника си.

— Сугияма беше наш общ приятел. Наш другар и по-достоен самурай не се е раждал. Истината за неговата смърт би трябвало да ви интересува.

— Вашата смърт ме интересува много повече, братко.

— Ишидо ви е засукал като бебе, умиращо от глад.

Дзатаки се обърна към съветника си.

— Закълни се в самурайската си чест — поставил ли съм хора и какво нареждане съм им дал?

Беловласият, изпълнен с достойнство стар самурай, главен, съветник на Дзатаки и добре познат на Торанага като почтен мъж, изпитваше неудобство и срам от тази груба проява на нескривана омраза — както впрочем и всички, които можеха да чуят разговора.

— Много се извинявам, господарю — поклони се той на Торанага и заговори със задавен глас, — но господарят ми, разбира се, казва истината. Това изобщо не може да се оспорва. И също моля да ме извините, но мой дълг е да посоча най-смирено, че подобна… учудваща и срамна неучтивост помежду ви е недостойна за ранга ви и тържествения характер на този момент. Ако васалите ви… можеха да ви чуят, съмнявам се, че някой от двама ви ще съумее да ги задържи на своя страна. Забравяте задълженията си на самураи и дълга си към собствените си хора. Моля да ме извините — той се поклони и на двамата, — но все някой трябваше да ви го каже. — И добави: — Заповедите гласят едно и също и са подпечатани с официалния печат на господаря Дзатаки: „Незабавно умъртвете господарката, моята майка.“

— Как да ви докажа, че не се опитвам да сваля наследника? — попита Торанага брат си.

— Като — незабавно се откажете от всичките си титли и власт в полза на вашия син и наследник Судара и още днес извършите сепуку. Тогава аз и хората ми — до един — ще го подкрепим като господар на Кванто.

— Ще обмисля думите ви.

— Какво?

— Ще обмисля думите ви — натъртено повтори Торанага. — Ще се срещнем утре по същото време, ако ви е удобно.

Лицето на Дзатаки се изкриви.

— Това е пак някой от вашите номера. Защо трябва да се срещаме?

— За посланието ви и затова — посочи Торанага свитъка. — Утре ще ви дам отговора си.

— Бунтаро-сан — кимна Дзатаки към втория свитък. — Моля ви, подайте това на господаря си.

— Не! — звънна ясно гласът на Торанага из цялата поляна. И добави също тъй високо, но подчертано официално: — Имам честта да приема посланието на Съвета и ще предам отговора си на именития им посланик, моя брат, господаря на Шинано, утре по това време.

Дзатаки го изгледа подозрително.

— Че какъв отго…

— Моля да ме извините, господарю — прекъсна го старият самурай тихо, с достойнство, като внимаваше да го чуят само седналите на платформата. — Много се извинявам, но Торанага-сама е прав. Вие му давате възможност да направи един много важен избор — избор, за който не се казва нищо в свитъците. Ще бъде честно и почтено, ако му предоставите времето, което иска за размисъл.

Дзатаки вдигна втория свитък от рогозката и го пъхна обратно в ръкава си.

— Добре тогава. Съгласен съм. Моля да извините неучтивостта ми, Торанага-сама. И последно, бихте ли ми казали къде е Касиги Ябу? И за него нося свитък. Но само един.

— Ще ви го пратя.

Соколът прибра крилете си и от триста метра височина стремглаво се спусна върху обречения гълъб, около който се разхвърча облак перушина. Соколът го сграбчи в ноктите си и го понесе на изток, като продължаваше да се спуска надолу. Изведнъж, само на метър-два от земята, пусна мъртвата си плячка, рязко спря и ловко се приземи отгоре и.

— Ииик! — изкряска грабливата птица и започна гордо да кокошини вратната си перушина, а ноктите и разкъсаха главата на гълъба в изблик на възторг от победата.

Торанага и Нага вече галопираха натам. Торанага чевръсто слезе от коня си и нежно повика сокола да се върне върху юмрука му. Той послушно се подчини и бе веднага възнаграден с парче месо от предишния си улов. Торанага му надяна качулката и стегна със зъби възела на връвчицата, с която птицата бе привързана към ръката му. Нага вдигна гълъба и го пъхна в напълнената до половината торба, провесена от седлото на баща му, след което се обърна и замаха на викачите и телохранителите.

Торанага се метна отново на седлото си със сокола, разположен удобно върху ръкавицата му, привързан с леките кожени ремъчета. Вдигна поглед към вечерното небе да прецени колко остава до стъмване.

Късно следобед слънцето си бе пробило път през облаците и сега тук, в долината, денят бързо умираше, а слънчевият диск отдавна се бе скрил зад западните зъбери. Беше прохладно и приятно. Облаците се бяха оттеглили на север, изтласкани от властния вятър, а планинските върхове вече затулваха по-голямата им част. На тази височина, в затворената от всички посоки долина, въздухът беше чист и ароматен.

— Утре ни чака прекрасен ден, Нага-сан. Струва ми се, че няма да има облаци. Призори ще изляза на лов.

— Да, татко.

Нага го наблюдаваше озадачен, страхуваше се да задава въпроси, колкото и да му се искаше да научи всичко. Не разбираше как баща му можеше да бъде тъй безгрижен след такава съдбоносна среща. Да се поклони на Дзатаки на сбогуване с нужната церемониалност и веднага да свика соколите, викачите и телохранителите си и да ги поведе навътре в планините, отвъд гората. За Нага това беше проява на нечовешко самообладание. Него само при мисълта за Дзатаки го полазваха тръпки и той беше напълно съгласен със стария съветник: дори само една десета от разговора да бе достигнала до слуха на самураите, те щяха незабавно да наскачат в защита на честта на своя господар. Ако не беше опасността, която витаеше над главата на тъй почитаната от него баба, той самият би се нахвърлил върху Дзатаки. Предполагам, че именно затова баща ми е това, което е, мислеше той…

Очите му различиха няколко конници, които излязоха от гъстата гора и запрепускаха към тях по полегатите хълмове. Зад тъмната зеленина на гората реката изглеждаше като черна виеща се панделка. Светлинките на хана проблясваха като светулки.

— Татко!

— А? Да, виждам. Кои са?

— Ябу-сан, Оми-сан и… осем телохранители.

— Очите ти са по-зорки от моите. Да, сега вече ги различавам.

Без да се замисли, Нага изрече:

— Аз не бих позволил на Ябу-сан да се среща насаме с Дзатаки-сан, без… — Млъкна и тихо, със запъване промърмори: — Моля да ме извините.

— Защо не би му позволил?

Нага се прокле, задето отвори уста, и се сви под погледа на баща си.

— Моля да ме извините, но тогава нямаше да знам какви тайни уговорки си правят. А от него всичко може да се очаква, татко. Бих ги държал настрани един от друг. Моля да ме извините, но му нямам доверие.

— Ако Ябу-сан и Дзатаки-сан замислят предателство зад гърба ми, те ще го осъществят, независимо дали ще изпратя, свидетел, или не. Понякога е по-благоразумно да хвърлиш и запасна въдица — нали така се лови риба?

— Да, моля да ме извините.

Торанага разбра, те на Нага не му стана ясно и никога нямаше да му стане ясно, че щеше да си остане само един сокол, когото да насъсква срещу врага — бърз, безпогрешен и смъртоносен.

— Радвам се, че ме разбираш, сине — реши той да го насърчи защото познаваше добрите му страни и много ги ценеше. — Ти си добър син — искрено добави той.

— Благодаря ви, татко — изпълни се Нага с гордост от редкия комплимент. — Надявам се само, че ще ми простите глупостта и ще ме научите как да ви служа по-добре.

— Ти не си глупав. — Торанага за малко да добави: „Глупав, е Ябу.“ Колкото по-малко знаят хората, толкова по-добре, и няма защо да напрягаш излишно ума на Нага. Той е толкова млад — по-млад от него е само брат му Тадатеру. На колко ли е сега? На седем, скоро ще ги навърши.

Известно време проследи с поглед приближаващите се конници:

— Как е майка ти, Нага?

— Както винаги — най-доволната жена на този свят. Но все още ми разрешава да я посещавам само веднъж в годината. Не можете ли да я убедите да промени решението си?

— Не — отвърна Торанага. — Тя никога няма да се промени.

Винаги при мисълта за Чано-Цубоне, осмата си официална наложница, и майка на Нага, Торанага усещаше особена топлина. Усмихна се вътрешно при спомена за нейното земно чувство за хумор, бузи с трапчинки и звънък смях, който винаги го караше и той да се смее.

Беше вдовица на един селянин близо до Йедо и го бе привлякла преди двадесет години. Три години остана при него, след което го помоли да я пусне да се върне при земята. И той я пусна. Сега живееше в едно стопанство недалеч от родното си място — дебела и доволна като будистка монахиня, почитана от всички. От време на време отиваше да я посети и те се смееха заедно, без причина, като приятели.

— Да, добра жена — усмихна се пак Торанага.

Ябу и Оми се приближиха и слязоха от конете си. На десет крачки разстояние спряха и се поклониха.

— Връчи ми послание! — Ябу побеснял размахваше свитъка. — „Каним ви да тръгнете незабавно от Идзу за Осака, още днес, и да се представите в крепостта Осака за аудиенция. В противен случай земите ви се отнемат и ви обявяваме извън закона.“ — Той смачка свитъка на топка и го запрати на земята. — Днес!

— Ами тогава най-добре е да тръгнете веднага! — Торанага изведнъж се ядоса на опърничавостта и глупостта на Ябу.

— Умолявам ви, господарю — побърза да коленичи покорно Оми. — Ябу-сама ви е верен васал и аз смирено ви моля да не го предизвиквате. Простете ми дързостта, но Дзатаки-сан… Простете ми.

— Извинете ме за тези думи, Ябу-сан, нямах намерение да ви засегна — прокле се Торанага, задето не успя да се сдържи. — Трябва всички да се отнасяме с чувство за хумор към подобни писания, не мислите ли? — Той повика соколаря си, подаде му птицата от юмрука си и го освободи заедно с викачите. После заповяда на самураите си, с изключение на Нага, да се отдръпнат по-настрани, за да не чуват, клекна и махна на другите да сторят същото. — По-добре ще е да ми разкажете точно какво се случи.

— Почти нищо няма за разказване — започна Ябу. — Отидох при него. Държа се с мен на границата на неучтивостта. Предаде ми „поздрави“ от генерал Ишидо и доста груба покана да се съюзя тайно с него, да скроим планове за незабавното ви ликвидиране, както и на всички ваши самураи в Идзу. Аз, разбира се, отказах да слушам подобни неща и той веднага — веднага! — без капка вежливост ми връчи това. — Пръстът му войнствено посочи свитъка. — Ако не ми бяхте дали изрично нареждане да не го докосвам, щях да го насека на парчета още там, на място. Искам да отмените заповедта си. Не мога да живея с този срам. Искам да си отмъстя.

— И това ли е всичко?

— Не е ли достатъчно?

Торанага се направи, че не е забелязал грубостта му, и се озъби на Оми:

— Вие сте виновен! Защо не ви стигна умът да защищавате по-добре господаря си? Нали уж сте съветник! Трябваше да му послужите като щит. Трябваше да се опитате да изкопчите от Дзатаки-сан какво е замислил Ишидо, какво му е обещал, какви са им плановете. Нали уж сте ценен съветник! Такава великолепна възможност ви се предоставя, а вие я пропилявате като неопитен селянин!

Оми сведе глава.

— Моля да ми простите, господарю.

— Аз може да ви простя, но не виждам защо Ябу-сама трябва да ви прости. Ето че се е видял принуден да приеме свитъка и съдбата му е решена. Трябва да предприеме нещо.

— Какво? — попита Ябу.

— А вие защо мислите, че постъпих по този начин? За да протакам, разбира се, да протакам.

— Но става дума само за един ден! Какво значи един-единствен ден? — учуди се Ябу.

— Кой знае? Един ден повече за нас е един ден по-малко за врага. — Очите на Торанага отново се стрелнаха към Оми. — Писмено ли беше предадено посланието от Ишидо или устно?

Вместо от Оми, отговорът дойде от Ябу.

— Устно, разбира се.

Но Торанага не откъсваше пронизващия си поглед от Оми.

— Вие не изпълнихте дълга си към своя господар и към мен!

— Моля да ми простите…

— Какво точно му казахте?

— Нищо, господарю. Нищо не му казах.

— Какво?

Ябу се разтревожи.

— Нищо не е казал на Дзатаки, защото не присъствува на срещата. Дзатаки поиска да разговаря с мен насаме.

— Така ли? — Торанага прикри задоволството си, че принуди Ябу да признае онова, за което сам се бе досетил, и че част от истината най-сетне излезе наяве. — Тогава моля да ме извините, Оми-сан. Аз, естествено, предположих, че сте присъствували.

— Грешката е моя, господарю. Трябваше да настоявам. Вие сте прав, не изпълних дълга си към моя господар. Трябваше да бъда по-настойчив. Моля да ми простите, Ябу-сан, моля и вие да ми простите.

Но преди Ябу да успее да се обади, Торанага пак заговори:

— Разбира се, че ви прощаваме, Оми-сан. Щом вашият господар не ви е допуснал до срещата, това си е негово право. Нали вие не сте го допуснали, Ябу-сан?

— Да… но не мислех, че има някакво значение. Да не мислите, че аз…

— Е, няма как, злото е сторено. Какво възнамерявате на правите?

— Разбира се, че ще пренебрегна посланието. — Ябу беше обезпокоен. — Мислите, че не биваше да го приемам ли?

— Разбира се. Трябваше и вие да се спазарите за един ден. Или дори за повече. Седмици — добави Торанага, като завъртя ножа по-дълбоко в раната и злобно се зарадва, че глупостта на Ябу го бе натикала в капана. Ни най-малко не го занимаваше предателството, към което Ябу несъмнено е бил подтикван с подкупи, ласкателства, увещания или заплахи. — Много съжалявам, но сега сте обвързан. Както вие обаче сам казахте — колкото по-бързо реши човек на чия страна да застане, толкова по-добре. — Той се изправи. — Довечера няма нужда да се прибирате в полка. Ще вечеряте с мен. Уредил съм и забавления.

За всички, добави той наум, страшно доволен.

Умелите пръсти на Кику се плъзгаха по струните на самисена, здраво стиснали плектъра. Сетне тя запя и чистият и глас изпълни притихналата нощ. Всички стояха като омагьосани в голямата зала с изглед към верандата и градината зад нея, запленени от удивително красивия светлинен ефект, който се получаваше — златните нишки в кимоното на Кику отразяваха примигващите светлини на факлите при всяко нейно навеждане над самисена.

Торанага-бързо се огледа и прецени положението. От едната му страна, между Блакторн и Бунтаро, седеше Марико. От другата му страна бяха Оми и Ябу, един до друг. Почетното място все още стоеше незаето. Дзатаки беше поканен, но, разбира се, отказа — много съжалявал, но не се чувствувал добре. Впрочем бяха го видели да препуска в галоп по северните склонове и сега по всяка вероятност спеше с някоя от наложниците си с присъщата си легендарна надареност. Тук беше и Нага с грижливо подбраната от него охрана, а някъде в дъното се виждаше Гьоко. Кику-сан бе коленичила на верандата с лице към тях и с гръб към градината — тъничка, самотна и тъй изящна.

Права беше Марико, помисли си Торанага. Тази куртизанка си заслужава парите. Духът му бе успокоен от присъствието й и той почти забрави неприятностите си с Дзатаки. Дали да изпратя да я повикат и тази нощ, или да си легна сам? Споменът за предишната нощ го изпълни с приятни усещания.

— Искали сте да ме видите, Гьоко-сан? — попита я той, след като я прие в покоите си в крепостта.

— Да, господарю.

Той запали пръчка благовоние — времето, за което тя бе поискала от него аудиенция.

Гьоко се поклони, но той сякаш не я забелязваше. За пръв път виждаше Кику толкова отблизо. А близостта подчертаваше изящните и черти, все още непохабени от напрегнатата и професия.

— Бихте ли ми посвирили, докато разговаряме? — помоли я той, изненадан, че Гьоко се кани да говори пред нея.

Кику незабавно се подчини, но снощното и пеене не можеше да се сравни със сегашното. Снощи то беше просто една отмора — акомпанимент към деловите въпроси, които трябваше да бъдат обсъдени. А тази нощ изпълнението й възбуждаше, очароваше и… обещаваше.

— Господарю — започна официално Гьоко. — Мога ли най-напред да ви благодаря смирено за честта, която оказвате на мен, на скромния ми дом и на Кику-сан, първата от моите дами в Света на върбите? Съзнавам напълно, дори съм убедена, че цената, която искам за нейния договор, е възмутителна и невъзможна и мъдрите дами Касиги и Тода ще вземат окончателно решение за нея до изгрев слънце. Ако работата беше опряла до вас, вие отдавна щяхте да сте решили, защото сумата е обидно малка за кой да е самурай, камо ли за най-великия даймио в империята.

Гьоко млъкна за миг, за да провери какъв е ефектът от думите и. Той обаче не се хвана на въдицата и продължи, леко да си вее, което можеше да се изтълкува като раздразнение от нейната многословност, одобрение на комплимента или решително отхвърляне на исканата цена — в зависимост от това как бе настроена да го приеме. Защото и на двамата им беше пределно ясно кой всъщност трябваше да даде съгласието си за въпросната сума.

— Какво са парите? Само едно средство за общуване — продължи тя. — Като музиката на Кику-сан. Всъщност ние в Света на върбите само общуваме и забавляваме, за да разведрим душата на мъжа, да облекчим бремето му. — Торанага едва преглътна язвителната забележка, която му беше на езика, като си напомни, че жената: все пак е купила една пръчка време за петстотин коку — сума, за която заслужаваше да бъде внимателно изслушана. Затова я остави да продължи, като я слушаше с едно ухо, а с другото се наслаждаваше на великолепното изпълнение — то докосваше най-съкровените му струни и му доставяше истинско блаженство. Изведнъж някаква фраза на Гьоко рязко го върна към действителността.

— Какво?

— Изказах просто едно предложение да вземете Света на върбите под своето покровителство и да промените хода на историята.

— Как?

— Като правите онова, което винаги сте правили, господарю — като се грижите за бъдещето на цялата империя повече, отколкото за собственото си бъдеще.

Той не се поддаде на смешните, преувеличения, и ласкателства и отклони вниманието си от музиката. Вече бе сторил една грешка, като бе наредил на Гьоко да доведе момичето, втора — като се бе оставил да бъде омаян от нейната красота и благоухание, и трето — като и бе разрешил да свири съблазнително, докато господарката и говореше.

— Светът на върбите ли? Какво му трябва на Света на върбите?

— Две неща, господарю. Първо, той е премного свързан с реалния свят и това му вреди. Второ, дамите не могат истински да постигнат нужното съвършенство, което всички мъже имат правото да изискват от тях.

— Нима? — Носът му отново долови полъх от парфюма на Кику, който му беше съвсем непознат. Беше подбран с много вкус и напълно подхождаше за случая. Без да иска, погледна към нея. На устните й блуждаеше почти незабележима усмивчица, предназначена само за него. Тя морно отпусна поглед, пръстите и погладиха струните и той усети почти физически допира им.

Опита се да се съсредоточи.

— Извинете, Гьоко-сан, какво казахте?

— Моля да ме извините, ако не се изразявам много точно, господарю. Първо, Светът на върбите трябва да се отдели от реалния свят. Моят Чаен дом в Мишима е на една от улиците в южния му край, а останалите чайни домове са разпръснати из целия град. Същото е в Киото, Нара и изобщо из цялата империя. Дори в Йедо. Но си помислих — защо Йедо да не даде пример на всички останали градове?

— По какъв начин? — Сърцето му трепна от съвършения акорд.

— Всички останали занаяти много умно са разположени на отделни улици или квартали. Ние също трябва да имаме свой квартал, господарю. Йедо е нов град — защо да не се определи специална част в него за нашия Свят на върбите? Всички чайни домове да бъдат съсредоточени в този квартал и да се забрани съществуването дори на най-скромния Чаен дом извън него.

Този път Торанага успя да се съсредоточи напълно, защото идеята криеше огромни потенциални възможности. Беше толкова удачна, че той се ядоса, задето не се беше сетил пръв. Да се затворят зад едни стени всички чайни домове и всички куртизанки — по този начин беше невероятно лесно да бъдат следени, наблюдавани, облагани с данъци, а също така следени, наблюдавани и шпионирани техните клиенти. Беше толкова просто, че той чак се потресе. Защото много добре знаеше какво силно влияние имат дамите Първа класа.

Лицето му обаче не издаде въодушевлението му.

— И каква ще е ползата от всичко това, Гьоко-сан?

— Ще си имаме наша собствена гилда, което означава и закрилата, осигурявана от една гилда — но една истинска, господарю, съсредоточена на едно място, а не разпръсната къде ли не и която би се подчинявала…

— Би трябвало да се подчинява може би?

— Да, господарю, прав сте. Трябва да се подчинява, за благото на всички. Тя ще следи цените да бъдат разумни и да се поддържат определени стандарти. По този начин след няколко години една дама Втора класа в Киото ще се равнява на дама Втора класа в Йедо и така нататък. Ако този план се окаже сполучлив за Йедо, защо да не се въведе във всички градове?

— Да, но ще стане така, че онези собственици на чайни домове, които са събрани във въпросния квартал, ще монополизират всичко. Те ще могат да определят прекалено високи входни такси, ще затворят вратите на много други, които имат същото право на съществуване в Света на върбите.

— Да, може да стане така, господарю. Не е изключено. Но могат да се наложат строги закони, които да гарантират честността и справедливостта — за наше добро и за доброто на почитаемите ни клиенти. Второ, дамите от…

— Да приключим с първа точка, преди да пристъпим към втората, Гьоко-сан — прекъсна я сухо Торанага. — Все пак това беше основателно възражение срещу вашето предложение.

— Така е, господарю. Съществува такава вероятност. Но всички даймио лесно могат да се разпоредят и да не се допусне подобно нещо. При това ще имат работа само с една гилда. Например вие, господарю, няма да имате никакви неприятности. Всеки квартал ще отговаря за спокойствието и реда, както и за данъците.

— Ах, да, данъците. Действително, че по този начин ще е много по-лесно да се събират данъците. Това е голям плюс.

Гьоко бе насочила поглед към благовонната пръчка. Повече от половината беше изгоряла.

— Вие с присъщата си мъдрост можете да наредите нашият Свят на върбите никога да не се облага с данъци — никога, за вечни времена. — Тя го погледна с чисти, искрени очи, а гласът и беше самата невинност. — Та нали, господарю, нашият свят се нарича още Плаващ свят и предлага красота, а красотата е привилегия на младостта. От своя страна, младостта, този дар от боговете, е тъй мимолетна и това я прави свещена. Вие като мъж не може да не знаете колко неповторима и преходна е красотата, както и жената!

Музиката заглъхна. Очите му се бяха вперили в Кику-сан. Тя го наблюдаваше напрегнато, между веждите и се бе образувала малка бръчка.

— Да — искрено потвърди той. — Знам колко е преходна. — Отпи от чая си. — Ще обмисля предложението ви. Второ?

— Второ… — Гьоко се съсредоточи. — Второ и последно. Според мен, господарю, трябва да се въведе справедлив ред в Света на върбите — веднъж и завинаги. Да вземем например някои от нашите дами: ето Кику-сан — тя е изучавала пеене, танци и свирене на самисен от шест годишна възраст. Всеки свободен миг се е трудила да усъвършенствува своето умение и изкуство. С пълно право стана дама Първа класа — заслужено получи тази титла за изключителното си дарование. Но въпреки всичко тя е куртизанка и някои клиенти желаят да й се наслаждават и в леглото, а не само на изкуството и. Спорел мен трябва да се въведат две категории за нашите дами. Първата да са куртизанките — както винаги забавни, весели, усмихнати, земни. И втора, нова категория — може би най-добре ще е да бъдат наречени гейши — човек на изкуството, човек, посветил се изцяло на изкуството. От гейшите няма да се очаква да спят с клиентите — това няма да влиза в задълженията им. Те само ще забавляват, ще развличат, ще танцуват, ще пеят, ще свирят, като истински професионални изпълнителки и ще бъдат отдадени само и изключително на тази си професия. Нека гейшите развличат ума и духа на мъжете чрез своята красота, грация и изкуство. И нека куртизанките задоволяват телата им със своята красота, грация и не по-малко изкуство.

Той отново бе поразен от простотата и огромното бъдеще на нейното предложение.

— Как ще бъдат избирани гейшите?

— Според дарбите им. Когато момичето стигне пубертета, собственикът ще реши какъв път ще поеме в бъдеще. А гилдата ще приеме или отхвърли кандидатката за гейша.

— Изумително хрумване, Гьоко-сан.

Жената се поклони и потръпна.

— Моля да извините моята многословност, господарю, но по този начин, когато красотата повехне и тялото загрубее, момичето пак ще има голямо бъдеще и стойност. Няма да и се налага да тръгне по на надолнището, което сега очаква всички куртизанки. Моля ви заради истинските таланти сред тях, господарю, заради такива като Кику-сан. Умолявам ви да осигурите на онези, които имат данни, колкото и да не са много, положението и бъдещето, което заслужават в тази страна. Да се научиш да пееш, да танцуваш, и да свириш, изисква години усилен труд, а за леглото е нужна главно младост, защото тя е най-силното възбудително средство, нали така?

— Така е. — Торанага я наблюдаваше изпитателно. — Значи на гейшите няма да им е позволено да правят любов?

— Това просто няма да влиза в задълженията им, не зависимо колко пари им се предлагат. Няма да бъдат длъжни да се любят, господарю. Ако някоя от тях желае да спи с определен мъж, това си е нейна работа — или може би ще се урежда с позволението на господарката й и цената ще бъде според възможностите на мъжа. Дълг на куртизанката ще бъде да прави любов с високо професионално майсторство, а гейшите ще бъдат освободени от това задължение. Моля да ме извините, че говорих толкова дълго. — Гьоко се поклони, след което и Кику също се поклони. От благовонната пръчка бе останала едва забележима частица.

Торанага разговаря с тях двойно по-дълго от определеното време, доволен от предоставената му възможност да научи някои подробности за техния свят, да узнае хрумванията, надеждите и страховете им. Това, което научи, го въодушеви. Получените сведения със сигурност щяха да му послужат някога. Накрая изпрати Кику в градината.

— Бих искал тя да остане с мен тази нощ, Гьоко-сан, ако желае и ако е свободна, до разсъмване. Бихте ли я помолили? Разбира се, предполагам, че сигурно е вече доста уморена. Нали свири тъй прекрасно и тъй дълго време. И все пак може би ще се съгласи. Ще ви бъда признателен, ако я попитате.

— Разбира се, господарю, но съм уверена, че ще бъде поласкана от поканата ви. Наш дълг е да ви служим възможно най-добре.

— Да. Но тя, както вие сама изтъкнахте, е нещо изключително. Напълно ще я разбера, ако отвърне, че е прекалено уморена. Моля ви да я попитате след малко. — Той подаде на Гьоко кожена торбичка с десет кобана. Този недвусмислен жест му беше неприятен, но знаеше, че положението му го изискваше. — Може би така ще успея да ви се отблагодаря за идеите, които ми подсказахте.

— Наш дълг е да ви служим, господарю. — От погледа му не убягна как тя се помъчи безуспешно да се пребори с неудържимото си желание да преброи с пръсти монетите през тънката кожа. — Благодаря, господарю. — Изведнъж, най-неочаквано, очите и се напълниха със сълзи. — Моля да приемете благодарностите на една проста стара жена за вашата любезност и за това, че я изслушахте. Но всичко е защото даряваме толкова удоволствие, а единствената ни отплата са реките от сълзи. Всъщност, господарю, трудно е да ви се обясни как се чувствува една жена… моля да ме извините…

— Аз ви разбирам, Гьоко-сан. Не се вълнувайте. Ще обмисля всичките ви предложения. Ах, да, и двете ще потеглите заедно с мен веднага след изгрев слънце. Няколко дни в планината ще бъдат приятно разтоварване за вас. Предполагам, че цената на договора ще бъде одобрена.

Гьоко се поклони с благодарност, избърса сълзите си и каза твърдо:

— Мога ли в тази връзка да ви помоля да съобщите името на достойния мъж, за когото се купува договорът й?

— Йоши Торанага-но-Миновара.

Сега, в приятно прохладната планинска нощ в Йокосе, докато музиката на Кику-сан пленяваше умовете и сърцата на присъствуващите, Торанага си припомни всичко това с голяма яснота. Спомни си как лицето на Гьоко пламна от гордост и отново се зачуди колко лековерни са хората. Колко е учудващо, че дори най-хитрите и лукавите често виждат само онова, което им се иска да видят, и понякога не забелязват очевидното. Или пренебрегват действителността, защото не могат да прозрат през нея. А когато собственият им свят рухне в краката им и те се озоват на колене, принудени да разпорят коремите си или да си прережат гърлата, или пък животът ги отритне безмилостно, те започват да си скубят косите, да си късат дрехите и да оплакват злощастната си карма, да обвиняват боговете, ками, злата си участ, своите господари, съпрузи или васали — всичко и всеки, но само не и себе си.

Много странна работа.

Огледа гостите си — всички бяха впили погледи в момичето, затворили се в себе си, запленени от изкуството и — всички, освен Анджин-сан, който откровено скучаеше и едва го сдържаше на едно място. Нищо, Анджин-сан, помисли си Торанага и му стана забавно. Това е само защото още не си достатъчно цивилизован. Да, с течение на времето ще постигнеш и това, но и то е без значение — стига да се подчиняваш. А засега имам нужда от твоята докачливост, от твоите изблици на яд и ярост.

Да, всички сте тук. И Оми, и Ябу, и Нага, и Бунтаро, и Марико, и Кику-сан, и дори Гьоко — всичките ми соколи и ястреби от Идзу, дресирани и готови за полет. Всички освен един — християнския свещеник. Скоро ще дойде и твоят ред, Цуку-сан. Или може би моят?

Отец Мартин Алвито от Обществото на Исуса беше бесен. Точно когато трябваше да се готви за срещата си с Торанага, за която му беше необходима пълна съсредоточеност на мислите, той бе изправен пред това ново безобразие, с което се налагаше незабавно да се занимае.

— Как можа да направиш подобно нещо! — шибаше той с език и поглед уплашения млад послушник — японец, коленичил смирено пред него. Останалите братя бяха застанали в полукръг, около тях, в тясната малка стаичка.

— Моля да ми простите, отче, съгреших … — измърмори със запъване нещастникът, напълно съкрушен. — Моля да ми прос…

— Повтарям: прощава всемогъщият бог, а не аз. Ти си извършил смъртен грях! Как можа!

Отговорът едва се чу:

— Много съжалявам, отче.

Послушникът беше слаб, крехък, тридесетгодишен. При покръстването си бе получил името Жозеф. Останалите послушници, също кандидати за встъпване в езуитския орден, бяха на възраст от осемнадесет до четиридесет години. Всички бяха с тонзури, от благороден самурайски произход, родом от провинциите на остров Кюшу, старателно готвени за свещеници, макар и нито един да не бе ръкоположен.

— Но аз се изповядах, отче — настоя Жозеф, все така със сведена глава.

— И ти смяташ това за достатъчно! — избухна Алвито. После, изгубил търпение, се обърна и отиде до прозореца. Стаята беше съвсем обикновена, рогозките не бяха лошо качество, но книжните паравани бяха доста зле подлепени. Самото ханче беше твърде невзрачно, третокласно, но по-добро не можа да намери в цяло Йокосе — всички останали бяха заети от самураите. Той се вгледа навън в тъмната нощ, заслушан с половин ухо в пеенето на Кику, което се извисяваше отдалеч над шума на реката. Алвито знаеше, че ще изпратят да го повикат чак когато куртизанката спре да пее. „Мръсница“ — промърмори си той едва чуто. Японското пеене му звучеше като фалшиво виене и го дразнеше повече от всеки друг път, което пък засилваше яда му от провинението на Жозеф. — Чуйте какво ще ви кажа, братя — обърна се той към останалите. — Трябва да съдим брат Жозеф, който снощи е бил при проститутка тук, в този град, нарушил е свещената си клетва за непорочност и свещената си клетва за послушание, осквернил е безсмъртната си душа, положението си на езуит, мястото си в църквата и всичко, свързано с това. Питам ви сега пред лицето на бога — грешили ли сте и вие като него?

Те до един поклатиха отрицателно глави.

— Правили ли сте като него?

— Не, отче.

— Ти, нещастнико! Съзнаваш ли греха си сега, пред бога?

— Да, отче, нали вече си приз…

— Пак те питам, сега, пред бога — за пръв път ли ти беше?

— Не, не беше — призна си Жозеф. — Бях и при една друга, преди четири дни в Мишима.

— Но… но нали вчера имахме литургия! Нали се изповяда и снощи, и предишната нощ, нима… ами вчерашната литургия? За бога — ти не си се изповядал и така си приел светото причастие — в пълно съзнание за смъртния си грях!

Отец Жозеф бе станал пепелявосив от срам. Езуитите го бяха взели да го възпитават от осемгодишен.

— Беше ми за пръв път, отче… преди четири нощи. Цял живот не съм прегрешавал. Но бях изкушен — и да ми прости пресветата Дева, — не устоях. Аз съм тридесетгодишен, мъж съм все пак — всички сме мъже. Моля ви, отче, Исус отецът е прощавал на грешниците — защо да не можете и вие да ми простите? Все пак сме мъже…

— Ние сме преди всичко свещеници!

— Не сме истински свещеници! Не сме ръкоположени. Не сме дори встъпили в езуитския орден. Не сме приели като вас четвъртия обет — начумерено възрази Жозеф. — Другите ордени ръкополагат братята си, а езуитите не го правят. Защо да не…

— Затваряй си устата!

— Няма да я затварям! — пламна Жозеф. — Моля да ме извините, отче, но защо да не бъдат ръкоположени някои от нас? — Той посочи един от братята — висок кръглолик мъж, който спокойно и невъзмутимо следеше спора. — Защо да не бъде ръкоположен брат Микаел? От дванадесетгодишен учи за свещеник. Вече е тридесет и шест годишен и е безупречен християнин, почти светец. Покръстил е хиляди, а все още не е ръкоположен, макар че…

— Ще млъкнеш ли, в името на бога?

— В името на бога, отче, защо да не бъдат ръкоположени някои от нас? Все някой трябваше да се осмели да ви попита! — Жозеф се беше изправил на крака. — Шестнадесет години вече уча, брат Матео — двадесет и три, Жулиао дори повече, цял живот — безброй години. Знаем всички молитви и химни дори по-добре от вас, а двамата с Михаел говорим не само португалски, но и латин…

— Млъкни!

— …латински, изнасяме повечето служби и спорове с будистите и останалите неверници, вършим по-голямата работа около покръстването. Ние я вършим! В името на бога и светата Дева — кое не ни е наред? Защо не сме достатъчно добри за езуитите? Дали не е, защото не сме нито португалци, нито испанци? Защо досега няма ръкоположен японец?

— Ще млъкнеш ли най-сетне!

— Та ние ходихме дори до Рим — Микаел, Жулиао и аз! — избухна Жозеф. — А вие никога не сте ходили там, нито сте се срещали с генерала на ордена и негово светейшество папата като нас…

— Това е още една причина, поради която не бива да спориш! Ти си дал обет за въздържание, скромност и послушание. Избран си измежду многото, оказана ти е чест измежду много други, а ето че си се оставил душата ти да бъде покварена до такава степен, че…

— Много съжалявам, отче, но не мисля, че ни е била оказана голяма чест — осем години ни бяха нужни, за да отидем дотам и да се върнем, а след цялото това учение и безброй молитви и проповеди, и чакане нито един от нас не е ръкоположен, макар че ни беше обещано. Аз бях дванадесетгодишен, когато потеглих, Жулиао беше единаде…

— Забранявам ти да говориш повече! Заповядвам ти да млъкнеш! — В настъпилата тишина Алвито огледа останалите, застанали с гръб до стената, следящи жадно разговора. — Ще бъдете ръкоположени, когато му дойде времето. Но ти, Жозеф, ще бъдеш пред бога…

— В името на бога! — избухна пак Жозеф. — Какво значи „когато му дойде времето“?

— Когато господ пожелае — сряза го Алвито, смаян от открития му бунт. И изрева: — На колене!

Брат Жозеф се опита да издържи на погледа му, но не успя и накрая се предаде. Въздъхна, падна на колене и сведе глава.

— Дано господ се смили над теб! Ти си призна един отвратителен смъртен грях, наруши свещения си обет за непорочност и послушание към висшестоящите. Прояви непростима наглост! Как смееш да оспорваш заповедите на нашия генерал и политиката на църквата! Обрече на гибел безсмъртната си душа и си позор за бога, за ордена, за църквата, за семейството и приятелите си. Твоят случай е толкова сериозен, че съм принуден да го отнеса до самия Делегат посетител. А дотогава няма да се причестяваш, няма да се изповядваш, нито ще изповядваш или участвуваш в някаква служба… — Раменете на Жозеф се разтресоха от обзелото го разкаяние. — Като първоначално наказание ти се забранява да разговаряш, тридесет дни ще бъдеш само на ориз и вода, а нощите ще прекарваш на колене в молитви към пресветата Дева да опрости гнусните ти грехове, а освен това ще бъдеш бичуван. Тридесет удара. Свали си расото!

Раменете на Жозеф спряха да се тресат. Той вдигна очи.

— Приемам всичко, което заповядахте, отче, и се извинявам от все сърце, от дъното на душата си. Моля ви за прошка. Ще моля винаги и за неговата прошка. Но няма да допусна да бъда бичуван като най-обикновен престъпник!

— Ще бъдеш бичуван.

— Моля да ме извините, отче — настоя Жозеф. — В името на пресветата Дева, не става дума за болката. Болката е нищо за мен, както и смъртта. Това, че съм прокълнат и ще горя във вечен огън, е моя карма и ще я понеса. Но аз съм самурай — аз съм от рода на Харима-сама.

— Твоята гордост ме отвращава. Няма да бъдеш наказан заради болката, а за да превъзмогнеш именно гордостта си. Като най-обикновен престъпник, казваш? Къде е твоята смиреност? Спомни си как нашият спасител Исус Христос понесе своето унижение! Как умря редом с най-обикновените престъпници!

— Да, и това е основният ви проблем тук, в Япония.

— Какво?

— Моля да ме извините за моята откровеност, отче, но ако Царят на царете не беше умрял като най-обикновен престъпник, разпънат на кръст, самураите биха приели…

— Млъкни!

— … християнството с много по-голяма готовност. Нашето общество постъпва много мъдро, като не проповядва за разпъването на кръста, както правят другите ордени…

Алвито вдигна разпятието пред гърдите си като ангел-отмъстител.

— В името на бога, млъкни или ще бъдеш отлъчен от църквата! Хванете го и го съблечете!

Братята дойдоха на себе си и направиха крачка напред, но Жозеф скочи на крака. В ръката му блесна нож, появил се като по чудо изпод расото му. Той долепи гръб до стената. Всички замряха, освен брат Микаел, който бавно и спокойно продължи да пристъпва към него с протегната ръка.

— Моля те, братко, дай ми ножа си — тихо рече той.

— Не, моля да ме извиниш.

— Тогава се моли за мен, братко, както аз се моля за теб… — И Микаел пак посегна към оръжието.

Жозеф отскочи настрани и се подготви за смъртоносен удар.

— Прости ми, брат Микаел.

Микаел продължи да се приближава бавно към него.

— Спри, Микаел! О стави го! — заповяда Алвито.

Микаел се подчини на сантиметри от смъртоносното острие.

— Господ да се смили над теб, Жозеф — каза силно пребледнелият Алвито. — Отлъчвам те от църквата. Душата ти е обладана от сатаната както на земята, така и отвъд. Махни се!

— Отказвам се от християнския бог! Аз съм японец — шинтоист! Сега вече съм собственик на душата си. Не се боя! — крещеше Жозеф. — Да, ние сме горди, не сме като варварите. Ние сме японци, а не варвари! Дори и селяните ни не са варвари!

Алвито тържествено, с широк жест прекръсти въздуха пред себе си, за да предпази всички от богохулството, и безстрашно обърна гръб на ножа.

— Нека се помолим заедно, братя. Сатаната е проникнал сред нас.

Останалите също се извърнаха, много от тях натъжени, някои все още дълбоко потресени. Само Микаел не се помръдна, с вперен в Жозеф поглед. Жозеф рязко свали от себе си кръста и броеницата. Щеше да ги запрати настрани, но Микаел отново протегна ръка.

— Моля те, братко, моля те — дай ми ги. Това е такъв малък дар.

Жозеф го изгледа продължително и му ги подаде.

— Моля те да ми простиш.

— Ще се моля за теб — каза Микаел.

— Не ме ли чу — отказах се от бога!

— Ще се моля Той да не се отказва от теб, Уранага-но-Тадамаса-сан.

— Прости ми, братко.

Жозеф пъхна ножа в пояса си, отвори рязко вратата и като сляп излезе на верандата. Хората отвън го наблюдаваха с любопитни очи, сред тях бе и рибарят Уо, застанал търпеливо в сянката. Жозеф прекоси двора и се запъти към портата. Един самурай му препречи пътя.

— Стойте!

Жозеф спря.

— Къде отивате, моля?

— Много съжалявам, моля да ме извините… не знам…

— Аз служа на господаря Торанага. Много съжалявам, но без да искам, чух всичко. Целият хан беше принуден да ви слуша. Такива непоносими обноски… Как може вашият водач да крещи по този начин и да нарушава покоя! И вие също! Аз съм дежурен офицер и смятам, че трябва да се явите при началника на стражата.

— Мисля… благодаря… ще мина от другата страна. Моля да извини…

— Няма да вървите никъде, много съжалявам. Ще се явите при моя началник.

— Какво? Ах, да. Да, много съжалявам, разбира се — опитваше се да размисли Жозеф.

— Добре. Благодаря.

Чуха се нечии стъпки и самураят се обърна. Откъм моста се зададе втори самурай и го поздрави.

— Изпратен съм да заведа Цуку-сан при господаря Торанага.

— Добре. Чакат ви.

Глава четиридесет и трета

Торанага следеше с поглед високия свещеник, който се приближаваше към него. Той прекоси поляната и на трепкащата светлина на факлите тясното му лице изглеждаше по-изпито от обикновено, като впечатлението се подсилваше от чернотата на брадата му. Оранжевото му будистко расо беше с елегантна кройка, а от пояса му висяха кръст и броеница.

На десет крачки от Торанага отец Алвито коленичи и почтително се поклони, с което започна обичайните официалности.

Торанага седеше сам на платформата. Телохранителите му стояха в полукръг около нея, на достатъчно голямо разстояние, за да не чуват. Само Блакторн седеше по-наблизо, облегнат удобно върху платформата, както му бе наредено, и пронизваше с поглед свещеника. Алвито с нищо не показа, че го е забелязал.

— Приятно ми е да ви видя, господарю — започна той, когато вежливостта вече му позволяваше да заговори.

— И на мен ми е приятно да ви видя, Цуку-сан — махна Торанага на свещеника да се намести удобно на възглавничката, поставена върху рогозка на земята, точно пред платформата. — Отдавна не съм ви виждал.

— Да, господарю, много неща имам да ви разкажа. — Алвито веднага забеляза, че възглавничката бе поставена на земята, а не на подиума. Забеляза също и самурайските мечове, затъкнати в пояса на Блакторн в непосредствена близост до Торанага, както и небрежната му поза. Значението на тези два факта му беше пределно ясно. — Нося ви поверително послание от Делегата посетител, който най-почтително ви поздравява.

— Благодаря. Първо ми разкажете за себе си.

— Ах, господарю! — Алвито знаеше, че Торанага не може да не е усетил колко е разстроен, макар да се бе постарал да прикрие настроението си. — Тази нощ осъзнавам с пределна яснота всичките си грешки. Иска ми се да отхвърля земните си задължения, да се оттегля и да се моля, да моля бога за снизхождение. — Умираше от срам, задето не бе успял да сдържи гнева си. Колкото и ужасен да бе грехът на Жозеф, той самият бе действувал прибързано и глупаво в яда си. Негова беше вината, че една душа бе обречена и изгубена за вечни времена. — Нашият бог е казал: „Моля ви, татко, нека ме отмине тази горчива чаша.“ Но дори и той е трябвало да я изпие до дъно. А ние на този свят трябва да се стараем да следваме примера му доколкото можем. Моля да ме извините, че съм допуснал грижите ми да проличат на лицето ми.

— И каква е чашата ви, приятелю?

Алвито му разказа. Знаеше, че няма смисъл да крие фактите, защото Торанага, естествено, много скоро щеше да узнае всичко, ако вече не знаеше за случилото се, и беше за предпочитане да чуе истината, отколкото някоя украсена версия.

— Много е тъжно да изгубим един брат, ужасно е да прокудиш един човек, колкото и тежко да е престъплението му. Трябваше да проявя повече търпение. — Грешката е изцяло моя.

— Той къде е сега?

— Не знам, господарю.

Торанага повика един от хората си.

— Открийте християнина отстъпник и ми го доведете утре по пладне.

Самураят хукна да изпълнява заповедта му.

— Моля да проявите милост към него, господарю — побърза да се намеси Алвито и много му се искаше думите му да убедят Торанага. Ала знаеше, че каквото и да каже, Торанага ще постъпи както вече е решил. И отново съжали, че братството нямаше своя собствена светска власт, че не бе упълномощено да арестува и наказва отстъпниците, както навсякъде другаде по света. Колко пъти бе отправял подобни искания, но всеки път срещаше отказ — и тук, в Япония, и в Рим от генерала на ордена. А без собствена светска власт, уморено мислеше той, никога няма да сме в състояние да налагаме истинска дисциплина над братята и паството.

— Защо наистина няма ръкоположени свещеници японци във вашето братство, Цуку-сан?

— Защото, господарю, нито един от послушниците не е достатъчно добре подготвен. Ето например латинският език е абсолютно задължителен, защото нашият орден може да поиска от всеки брат да замине по всяко време за коя да е част на света, а латинският за жалост е много труден език. Нито един от тях още не е придобил необходимите знания.

Алвито съвсем искрено вярваше на думите си. Той също беше категорично против ръкополагането на японци за езуитски свещеници, докато Делегатът посетител беше на противоположно мнение.

— Ваше високопреосвещенство — убеждаваше го той всеки път. — Много ви моля, не се оставяйте да бъдете заблуден от скромното им, примерно държане. Дълбоко в себе си те си остават неблагонадеждни и тяхната гордост, и съзнанието, че са японци, винаги ще властвуват в душите им. Никога няма да бъдат истински верни слуги на братството, нито надеждни воини на негово светейшество папата, предани единствено на него. Никога.

Алвито неволно погледна към Блакторн и побърза да премести погледа си върху Торанага, който каза:

— Обаче двама или трима от тези кандидати за свещеници говорят латински и португалски, нали? И този човек казва самата истина, нали? Защо не сте се спрели на тях?

— Много съжалявам, но генералът на нашия орден не ги намира за достатъчно добре подготвени. И трагичното падение на Жозеф потвърждава това.

— Много е лошо да нарушиш тържествена клетва — съгласи се Торанага. Той си спомни годината, когато трите момчета отплаваха от Нагасаки с Черния кораб, за да бъдат представени в двора на испанския крал и на папата — това беше същата година, когато убиха Города. Завърнаха се след девет години, но целият им престой в чужбина бе внимателно следен и контролиран. Напуснаха Япония като наивни, младички и усърдни християни и се завърнаха също тъй ограничени и невежи, както и при тръгването си. Какво глупаво опропастяване на една прекрасна, рядка възможност, мислеше Торанага, от която Города отказа да се възползува, колкото и да го съветваше Торанага.

— Не, Тора-сан, християните са ни нужни, за да ги противопоставяме на будистите — рече тогава Города. — Много от будистките свещеници и монаси са воини. Дори повечето. А християните не са. Нека върховният им отец си получи тримата младежи, които пожела — те са само три неразумни глави от Кюшу. Съветвам ви да насърчавате християните. Не ме занимавайте с този десетгодишен план, а изгорете всички будистки манастири, до които се доберете. Будистите са като мухи на мърша, а християните са просто една пръдня и нищо повече.

А ето че не е така, мислеше Торанага и раздразнението му нарасна. Станали са жилещи стършели.

— Да — произнесе той на глас. — Много е лошо да нарушиш клетвата си, да крещиш и разваляш спокойствието на цял един хан.

— Моля за прошка, господарю. И ми простете също, задето ви занимавах с личните си грижи. Благодаря ви, че ме изслушахте. Както винаги вашата любезност ме накара да се почувствувам много по-добре. Ще ми позволите ли да поздравя лоцмана?

Торанага кимна.

— Трябва да ви поздравя, лоцмане — произнесе Алвито на португалски. — Мечовете много ви отиват.

— Благодаря, отче. Още се уча да ги използувам — отвърна Блакторн. — Но за съжаление не ме бива много. Когато се наложи да се бия, ще прибягна към по-сигурни средства — пищови, саби и оръдия.

— Ще се моля да не ви се наложи да водите повече сражения, лоцмане, и очите ви да се отворят за безграничната милост божия.

— Те моите са отворени. Вашите са замъглени.

— В името на безсмъртната ви душа, лоцмане, прогледнете, отворете си ума за истината. Защо не допуснете, че грешите? И въпреки всичко ви благодаря, че сте спасили живота на Торанага-сама.

— От кого научихте?

Без да отговори, Алвито се обърна към Торанага.

— Какво си казахте? — попита веднага Торанага.

Езуитът му предаде разговора и добави:

— Макар че е пират и враг на моята вяра, аз се радвам, задето ви е спасил, господарю. Неведоми са пътищата господни. Оказали сте му голяма чест, като сте го направили самурай.

— Той също така е и хатамото. — Торанага с радост забеляза изумлението на свещеника. — Донесохте ли речника?

— Да, господарю, заедно с картите, които ми поискахте. На тях са отбелязани някои от португалските бази по пътя за Гоа. Книгата е в багажа ми. Да изпратя ли някой да я донесе, или мога сам да му я предам по-късно?

— Предайте му я по-късно. Довечера или утре. Донесохте ли ми и доклада?

— За пушките, дето уж били внесени от Макао? Делегатът посетител се готви, господарю.

— И за броя на японските наемници във всяка една от новите ви бази?

— Делегатът посетител поиска да му изпратят доклади от всички тези бази, господарю, и ще ви ги връчи веднага щом ги получи.

— Добре. А сега ми разкажете как научихте за моето спасение.

— Всичко, което се случва на Торанага-но-Миновара, е храна за слухове и легенди. По пътя от Мишима насам чухме, че земята почти ви погълнала по време на земетресението, но „златният варварин“ ви издърпал от пропастта. Същото сте направили и вие за него и някаква дама — предполагам, че става дума за Марико-сама?

Торанага едва-едва кимна.

— Да, тя е тук, в Йокосе. — Помисли малко и добави: — Утре би искала да се изповяда според обичаите ви. Но само за неща, които нямат нищо общо с политиката. Това включва всичко, което има някакво отношение към мен и моите хатамото. Същото съм го обяснил и на нея.

Алвито се поклони в знак на съгласие.

— Ще ми позволите ли да отслужа една литургия за всички християни, събрани тук, господарю? Съвсем скромна, разбира се. Например утре?

— Ще помисля. — Торанага продължи да говори за незначителни неща и чак тогава попита: — Носите ли ми някакво послание? От вашия главен отец?

— Най-почтително моля за разрешение да ви посоча, господарю, че то е много лично послание.

Торанага се престори на замислен, макар че отдавна бе решил как точно ще протече срещата и се бе уговорил най-подробно с Анджин-сан как да се държи и какво точно да каже.

— Анджин-сан, можете да си вървите вече, по-късно пак ще си поговорим — обърна се той към Блакторн.

— Да, господарю. Извинете, а Черният кораб? Пристигнал в Нагасаки?

— Ах, да, благодаря — отговори той, доволен, че въпросът на Анджин-сан не прозвуча като заучен и репетиран. — В пристанището ли е корабът, Цуку-сан?

Алвито се изуми, като чу Блакторн да говори на японски, и въпросът го завари неподготвен. Той очевидно се смути.

— Да, господарю. Пристигна преди четиринадесет дни.

— А, значи четиринадесет… Разбрахте ли, Анджин-сан?

— Да, благодаря.

— Добре. За всички останали неща можете да попитате Цуку-сан по-късно.

— Да, господарю. Моля да ме извините. Блакторн стана, поклони се и се отдалечи с небрежна походка. Торанага го проследи с поглед.

— Много интересен човек… за един пират. А сега най-напред ми разкажете за Черния кораб.

— Пристигна благополучно, господарю, с най-големия товар от коприна, който е бил доставян досега. — Алвито се опита да се покаже въодушевен. — Споразумението, сключено между вас и господарите Харима, Кияма и Оноши е изпълнено. Догодина по това време съкровищницата ви ще се обогати с десетки хиляди кобани. Качеството на коприната е от най-доброто. Донесох една мостра, за да я покажа на вашия интендант. Капитан Ферейра ви изпраща своите поздрави и почитания и се надява в най-скоро време да ви види лично. Това беше причината, която ме забави, и не можах да се явя пред вас навреме. Нашият Делегат посетител ме изпрати веднага от Осака за Нагасаки да проверя дали всичко е наред. Тъкмо като си тръгвах от Нагасаки, чух, че сте потеглили от Йедо за Идзу, и се помъчих да дойда колкото ми бе възможно най-бързо — с кораб от Нимадзу, един от най-бързите ни кораби, — а оттам по суша. В Мишима се натъкнах на Дзатаки-сан и му поисках разрешение да се присъединя към него.

— Корабът ви все още ли е в Нимадзу?

— Да, господарю, ще ме чака там.

— Добре. — За миг Торанага си помисли дали да не изпрати по него Марико в Осака, но реши по-късно да обмисли този въпрос. — Моля ви да предадете довечера мострата на интенданта ми.

— Да, господарю.

— Сключена ли е спогодбата за тазгодишния товар?

— Да, всичко е наред.

— Добре. А сега по другия въпрос. Важния.

Дланите на Алвито пресъхнаха.

— Нито Кияма-сама, нито Оноши-сама са съгласни да изоставят генерал Ишидо. Много съжалявам. Не се съгласиха да застанат под вашите знамена въпреки настойчивите ни намеци.

Лицето на Торанага се изкриви в жестока гримаса.

— Аз ясно ви дадох да разберете, че е нужно повече от намеци.

— Много съжалявам за неприятната вест, господарю, но никой от тях не пожела да премине открито на…

— Открито ли казахте? А прикрито, тайно?

— И за тайно присъединяване са също тъй категорично…

— С всеки поотделно ли разговаряхте или с двамата заедно?

— Разбира се, и заедно, и поотделно, най-поверително, но колкото и да им внушавахме…

— Само сте им „внушавали“? Защо не им заповядахте?

— Както ви каза Делегатът посетител, господарю, ние не можем да заповядваме на никой даймио или…

— Да, но на братята си заповядвате, нали?

— Да, господарю.

— Заплашихте ли ги и тях с отлъчване?

— Не, господарю.

— Защо?

— Защото не са извършили смъртен грях — твърдо заяви Алвито, както се бяха споразумели с дел Аква, но сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Страшно му беше неприятно да съобщава лоши новини, още повече, че Харима, законният владетел на Нагасаки, му каза насаме, че преминава на страната на Ишидо с цялото си огромно богатство и влияние. — Моля да ме извините, но не аз съм измислил божиите повели, както и вие не сте измислили вашия морален кодекс бушидо — Пътя на воина. Трябва да се съобразяваме с…

— Вие отлъчвате един нещастен глупак за нещо тъй естествено като спането с жена, а когато двама от покръстените от вас даймио се държат противоестествено, дори предателски, и когато аз, вашият приятел, ви моля най-настойчиво за помощ, вие само „намеквате“. Разбирате колко сериозно е всичко това, нали?

— Много съжалявам, господарю. Моля да ме извините, но…

— Може би няма да ви извиня, Цуку-сан. Както казах преди: дошъл е моментът всеки да реши на чия страна ще застане.

— Разбира се, че сме на ваша страна, господарю. Но не можем да заповядаме на Кияма-сама и Оноши-сама да правят…

— За щастие аз поне мога да заповядвам на моя християнин.

— Не ви разбрах, господарю.

— Мога да пусна на свобода Анджин-сан. Заедно с кораба му. И оръдията.

— Пазете се от него, господарю. Той е дяволски хитър, но е еретик, пират и не бива да му имате доверие.

— Тук Анджин-сан е самурай и хатамото. В открито море може да е пират. Ако наистина е такъв, предполагам, че ще привлече на своя страна много други корсари и вако — много. Но какво върши един чужденец в открито море, си е негова лична работа. Такава е била нашата политика открай време.

Алвито премълча и се опита да събере мислите си. Никой не беше допускал, че англичанинът ще стане толкова приближен на Торанага.

— Значи тези двама даймио християни не желаят да сключат никакво споразумение, дори тайно?

— Не, господарю. Ние опитахме дори…

— Никаква отстъпка, никаква?

— Не, господарю…

— Нито пазарлък, нито разбирателство, нито компромис, нищо?

— Нищо, господарю. Опитахме дори с убеждение и принуда. Моля да ми повярвате.

Алвито знаеше в какъв капан се намира и лицето му отразяваше донякъде обзелото го отчаяние.

— Ако можех, щях да ги заплаша с отлъчване от църквата, макар че подобна заплаха би била безполезна, тъй като мога да я изпълня само в случай, че извършат някакъв смъртен грях, който не желаят да изповядат, да се смирят и да се покаят. Но дори една заплаха за постигане на временна изгода би била много погрешна стъпка от моя страна, смъртен грях. Бих се обрекъл на вечни мъки.

— Искате да кажете, че ако съгрешат спрямо вашата вяра, тогава бихте ги отлъчили?

— Да. Но не твърдя, че това ще ги принуди да преминат на ваша страна, господарю. Моля да ме извините, но те… в момента са изцяло срещу вас. И двамата много ясно ни дадоха да го разберем — и заедно, и поотделно. Моля се на господа да променят решението си. Ние ви обещахме да опитаме, заклехме се пред бога — и Делегатът посетител, и аз. Изпълнихме обещанието си. Но не успяхме да ги склоним.

— Значи ще загубя — каза Торанага. — Разбирате това добре, нали? Ако те останат на страната на Ишидо, всички даймио християни ще ги последват. И тогава ще загубя. Съотношението ще е двадесет техни самураи срещу един мой. Така ли е?

— Така е.

— Какво възнамеряват да правят? Кога ще ме нападнат?

— Не знам, господарю.

— А ако знаехте, щяхте ли да ми кажете?

— Да, щях.

Съмнявам се, помисли си Торанага и се загледа в нощта. Тежестта на бремето му щеше да го смаже. Значи все пак ще се наложи да обява „Алено небе“, каза си безпомощно. Глупавото, обречено на провал нападение срещу Киото.

С омраза си помиели за позорната клопка в която бе хванат. Също като тайко и Города преди него, и той трябваше да търпи християнските свещеници, защото се бяха впили в португалските търговци като конски мухи и държаха иначе непокорното си паство в абсолютно светско и духовно подчинение. Без свещениците нямаше търговия. Тяхната добра воля като посредници в преговорите, свързани с Черния кораб, беше от жизненоважно значение, защото говореха и двата езика и двете страни еднакво им се доверяваха, и ако империята затвореше завинаги вратите си за тях, всички варвари щяха да отплават и никога нямаше да се върнат. Той си спомни как тайко се опита един — единствен път да се отърве от свещениците и в същото време да поощри търговията. Две години — никакъв Черен кораб. Шпионите докладваха, че главният жрец на свещениците, разположил се в Макао като отровен черен паяк, заповядал да се прекрати всякаква търговия като наказателна мярка срещу указите на тайко за прогонване на свещениците, тъй като му беше пределно ясно, че в крайна сметка, тайко ще склони глава. И наистина, на третата година той се примири с неизбежното и покани свещениците да се завърнат. Все едно, че изобщо не знаеше за съществуването на собствените си укази и причините за бунтовете, предизвикани от свещениците.

Не можеш да се скриеш от действителността, мислеше Торанага. Не можеш. Не вярвам на думите на Анджин-сан, че търговията е също тъй жизненоважна за варварите, както и за нас, че алчността им ще ги принуди да търгуват, независимо какви мерки ще предприемем срещу свещениците. Рискът е прекалено голям, за да си правя опити, нямам нито време, нито власт. Нали направихме един опит — не успя. Кой знае? Може би свещениците, щяха да издържат тогава и десет години — достатъчно са безкомпромисни. А ако заповядат да се сложи край на търговията, според мен така и ще стане. Ние не можем да чакаме десет години. Нито дари пет. А ако изгоним всички варвари, на английския варварин ще са му нужни двадесет години, за да запълни празнотата, и то при положение, че говори истината, и ако — едно огромно „ако“ — ако китайците се съгласят да търгуват с тях вместо с южните варвари. А не мисля, че китайците ще променят установените си навици. Никога не са го правили. Двадесет години е прекалено дълго. И десет години е прекалено дълго.

Не можеш да избягаш от действителността. Дори от най-страшната действителност — призрака, от когото тайно се ужасяваха и Города, и тайко и който сега надига гнусната си глава срещу нас: че ако притиснеш фанатичните безстрашни християнски свещеници прекалено силно до стената, те ще упражнят всичкото си влияние, всичката си търговска и морска мощ и ще застанат зад някой от християнските даймио. Нещо повече — ще предизвикат нахлуване на облечени в железни доспехи, също тъй фанатизирани конквистадори, въоръжени с най-модерни мускети, за да подкрепят същия този даймио християнин — както за малко да направят последния път. Само по себе си едно нахлуване на варварски войски, колкото и многобройни да са, придружени от техни свещеници, не представлява заплаха за нашите обединени военни сили. Смазахме войските на Кублай хан и можем да се справим с всеки нашественик. Но ако се съюзят с някой от нашите хора, някой от влиятелните даймио християни с многобройни армии от самураи, и ако междувременно империята бъде обхваната от гражданска война, нищо чудно най-накрая да предадем на този даймио абсолютната власт над всички нас.

Кияма или Оноши? Сега ми става ясно, че именно такъв е планът на свещеника. Моментът е избран много сполучливо. Но кой ще е този даймио?

Първоначално и двамата, подпомагани от Харима от Нагасаки. Кой обаче ще понесе най-накрая знамето? Кияма — защото прокаженият Оноши няма да го бъде още дълго и очевидно ще бъде възнаграден за подкрепата, оказана на омразния му враг и съперник Кияма, като му бъде гарантиран безболезнен вечен живот в християнския рай и постоянно място до дясното коляно на християнския им бог.

Двамата заедно сега разполагат с четиристотин хиляди самураи. Базата им е Кюшу, а този остров е непревзимаем. Ако се съюзят, лесно могат да подчинят целия остров и тогава ще имат неограничени запаси от воини, храна и кораби, необходими за нападението, всичката коприна и Нагасаки. В останалата част на страната има още пет — шестстотин хиляди християни. От тях повече от половината — покръстените от езуитите — са самураи, равномерно разпръснати из армиите на всички даймио, огромен резерв от потенциални предатели, шпиони и убийци — ако свещениците им наредят. А кое ще им попречи да го направят? Ще получат онова, към което се стремят най-много, което им е по-скъпо от живота дори — абсолютна власт над душите ни, над тази Земя на боговете. Ще наследят земята ни и всичко, което има в нея — ще стане така, както Анджин-сан ни разказа, че е станало в този техен Нов свят… Покръстват някой крал и после го обръщат срещу собствения му народ, докато погълнат цялата страна.

Колко лесно ще ни покори тази малка групичка варварски свещеници! Колко ли са в цяла Япония? Петдесет, шестдесет? Да, но каква власт държат в ръцете си! И освен това вярват. Готови са с радост да умрат за вярата си — нещо подобно вече видяхме в Нагасаки, където опитът на тайко даде пагубни резултати. Нито един от свещениците не се отрече от вярата си, десетки хиляди присъствуваха на изгарянето им, десетки хиляди се покръстиха веднага след него, като „мъченичеството“ им придаде огромен престиж на християнството и се използува най-успешно до този момент.

Според мен свещениците не успяха, но това няма да ги спре да следват неотклонно избрания от тях път. И това също така е факт.

Значи Кияма.

Дали планът е вече одобрен — план, в който Ишидо играе ролята на глупака, а също и Очиба и Яемон? Дали Харима се е присъединил вече тайно към тях? Дали да не хвърля Анджин-сан още сега срещу Черния кораб?

Какво да правя?

Не прави нищо повече от това, което правиш винаги. Бъди търпелив, стреми се към хармония, освободи се от всички грижи за своето „аз“, за Живота и Смъртта, Забравата и Отвъдния живот, Сега и После и измисли някакъв план. Какъв план? — искаше му се да изкрещи в отчаянието си. Няма никакъв план!

— Много съм натъжен, че и двамата са решили да останат на страната на истинския враг.

— Кълна се, че опитахме всички средства, които са ни позволени, господарю.

Алвито го наблюдаваше със съчувствие, защото от погледа му не убягна как Торанага се покруси.

— Да, вярвам ви. Вярвам ви, че вие и Делегатът посетител сте удържали тържественото си обещание, и затова аз също ще спазя своето. Можете незабавно да пристъпите към строежа на своята катедрала в Йедо. Вече съм ви определил място.

Не мога да забраня на свещениците, на другите „космати“ достъп до империята, но поне мога да ги накарам да се почувствуват нежелани в моите владения. Същото се отнася и до новите варвари, ако изобщо пристигнат. А колкото до Анджин-сан… — Торанага сви рамене. — Всичко е карма.

Алвито отправяше пламенни благодарности към бога за това неочаквано благоволение.

— Благодаря ви, господарю. — Почти не му бе останал глас от вълнение. — Обещавам ви, че няма да съжалявате. Ще се моля враговете ви да се разпръснат като оризови люспи на вятъра.

— Извинявам се за острите си думи. Бяха изговорени в момент на гняв. Толкова много неща… — Торанага тежко се надигна. — Имате моето разрешение да отслужите утре литургия, стари приятелю.

— Благодаря ви, господарю — ниско се поклони Алвито и изпита съжаление към този иначе тъй величествен мъж. — От все сърце ви благодаря. Дано господ ви благодари и ви вземе под свое покровителство.

Торанага се затътри към хана, следван от телохранителите си.

— Нага-сан?

— Да, татко! — дотича младежът.

— Къде е Марико-сан?

— Ей там, господарю, с Бунтаро-сан. — Нага посочи малкия, осветен от фенери чаен павилион в градината, ограден от своя собствена ограда. Вътре едва се различаваха две тъмни фигури. — Да прекъсна ли ча-но-ю?

Ча-но-ю беше официалната чайна церемония, която представляваше един строго определен ритуал.

— Не. Чайната церемония никога не се прекъсва. А къде са Оми и Ябу-сан?

— Те са в хана си, господарю — махна Нага към ниската постройка на другия бряг на реката, в отдалечения му край.

— Кой избра този хан?

— Аз, господарю. Моля да ме извините, но вие наредихте да им намеря хан на отсрещния бряг, отвъд моста. Грешно ли съм ви разбрал?

— А Анджин-сан?

— Той е в стаята си, господарю. Чака да го повикате, ако имате нужда от него.

Но Торанага отново поклати глава.

— Утре ще се срещна с него. — Помълча и добави с глух, сякаш идващ отдалече глас: — Сега ще се изкъпя. И не желая да бъда обезпокояван до изгрев слънце, освен…

Нага зачака покорно, докато баща му се взираше с безжизнен поглед в празното пространство, силно разтревожен от държането му.

— Добре ли сте, татко?

— Какво? Ах, да. Да, добре съм. Защо?

— Нищо, моля да ме извините. Все още ли искате да ловувате призори?

— Да ловувам? Добра идея. Благодаря ти, че ми я подсказа, много добре ще ми дойде. Погрижи се за всичко. Е, хайде, лека нощ… Ах, да, още нещо. Разреших на Цуку-сан да отслужи утре малка литургия. Всички християни могат да присъствуват. Ти също ще отидеш.

— Аз, господарю?

— А на първия ден от Новата година ще станеш християнин.

— Аз?!

— Да. По своя собствена воля. Ще уведомиш Цуку-сан насаме.

— Но, господарю…

— Оглуша ли? — нахвърли се Торанага отгоре му. — Не разбираш ли вече и най-простите неща?

— Моля да ме извините, господарю, разбирам.

— А така!

Торанага отново зае разсеяната си поза и си тръгна, следвай от личния си телохранител. Всички самураи се поклониха, но той не им обърна внимание.

Някакъв офицер се приближи до Нага, също толкова разтревожен.

— Какво му е на нашия господар?

— Не знам, Йошинака-сан. — Нага погледна отново към поляната. Алвито тъкмо си тръгваше, по посока към моста, съпровождан от един — единствен самурай. — Трябва да е свързано с него.

— Никога не съм виждал Торанага-сама да се движи с такива тежки стъпки. Никога. Казват… казват, че варварският свещеник е магьосник. Иначе как ще се научи така добре да говори нашия език? Дали не е омагьосал господаря?

— Не. Никога. Всеки друг, но не и баща ми.

— Само като погледна варварите, и ми настръхват косите, Нага-сан. Чухте ли за скандала? Цуку-сан и бандата му крещяха и се караха като невъзпитани ета.

— Да, отвратително. Убеден съм, че този човек е нарушил хармонията на баща ми.

— Ако питате мен, една стрела в гърлото му ще спести много грижи на нашия господар.

— Така е.

— Дали не трябва да кажем на Бунтаро-сан за Торанага-сама? Той е наш началник.

— Съгласен съм, но по-късно. Баща ми ясно даде да се разбере, че ча-но-ю не бива да се прекъсва. Ще чакам да свърши.

В покоя и тишината на малката къщичка Бунтаро бавно и много грижливо вдигна похлупачето на малка керамична кутия за чай от времето на династията Танг и също тъй грижливо и внимателно взе една бамбукова лъжичка — започваше заключителната част на церемонията. Той умело гребна точно толкова зелен прах, колкото беше необходим, и го пресипа в порцелановата чашка без дръжка. Старинен чугунен чайник къкреше върху въглените. Със същата спокойна грация Бунтаро сипа от врящата вода в чашката, върна чайника обратно върху триножника, леко разбърка зеления прах с бамбукова пръчица, докато се получи безупречна гладка кашица.

Добави лъжичка студена вода, поклони се на Марико, която беше коленичила срещу него, и и предложи чашката. Тя му се поклони и я прие също тъй изискано, погледна с възхитен поглед гъстата зелена течност, отпи три глътки, почака малко, отпи още една глътка, после още една и още една. Върна му чашката. Той пак забърка чай и отново и предложи чашката. Тя го помоли сега той да опита питието, както се очакваше от нея. Той изпи чая на три глътки. Забърка трета и четвърта чаша. Петата вежливо му беше отказана.

Също тъй ритуално, изключително грижливо и внимателно, той изми и избърса чашката с безупречно чиста памучна кърпа и ги постави и двете — и чашата, и кърпата — на местата им. Поклони се на Марико, която отвърна на поклона. Ча-но-ю завърши.

Бунтаро беше доволен. Беше се старал много и сега, поне за момента, помежду им цареше мир. Защото следобед такъв нямаше.

Беше я посрещнал при носилката. Отново, както винаги в нейно присъствие, той се почувствува груб и тромав, в пълен контраст с крехката и изящна фигура. Имаше чувството, че е някой дивак от презрените варварски племена аину, които някога са населявали тези земи, но бяха прогонени на север, през проливите, на неизследвания остров Хокайдо. Всички добре премислени думи изхвръкнаха от главата му и той непохватно я покани на ча-но-ю, като накрая добави:

— От години вече не сме… Не съм ви предлагал ча-но-ю, но тази вечер би ми било удобно. — И изведнъж изтърси, макар че не бе имал намерение да го каже, съзнавайки колко глупаво постъпва, колко е некрасиво и погрешно: — Господарят Торанага каза, че е време да си поговорим.

— А вие не сте ли на това мнение, господарю?

Въпреки взетото решение той се изчерви, а гласът му излезе на пресекулки:

— Искам да възстановя хармонията помежду ни и дори нещо повече. Аз не съм се променил, нали?

— Разбира се, господарю, и защо трябва да се променяте? Ако има допусната грешка, редното е аз да се променя, а не вие. Ако има някаква грешка, тя е моя, моля да ме извините.

— Ще ви извиня.

Той се извисяваше над нея, защото тя беше седнала в носилката, и усещаше болезнено погледите на околните, между които бяха Анджин-сан и Оми. Беше толкова прелестна, миниатюрна, неповторима, с високо вдигната прическа, привидно смирено сведен поглед, който обаче бе изпълнен за него със същия онзи черен лед, който го хвърляше в сляпа безсилна ярост, събуждаше в него жаждата да убива, да крещи, да осакатява, да чупи всичко наоколо и изобщо да се държи, както един самурай никога не бива да се държи.

— Запазих за довечера чаения павилион — продължи той. — Довечера след ядене. Заповядано ни е да вечеряме с господаря Торанага. За мен ще бъде чест, ако се съгласите след това да ми бъдете гостенка.

— Честта е изцяло моя — поклони се тя и зачака все така със сведени очи, а на него му се прииска да я смаже от бой и след това да си разпори корема и да пречисти чрез вечната болка мъката от душата си. После видя, че тя го гледа с проницателен поглед.

— Нещо друго, господарю?

По гърба и бедрата му се стичаха ручейчета пот, мокреха кимоното му, а гърдите го боляха, както и главата.

— Довечера ще спите в хана — каза той и я остави.

Внимателно се разпореди за багажа и при първия удобен случай предаде задълженията си на Нага, а самият той с престорено сърдит вид слезе към брега на реката и щом остана сам, се хвърли гол в потока, без да го е грижа за собствената му безопасност, бори се с бурното течение, докато главата му се проясни и пулсиращата болка изчезна.

Полежа на брега, за Да си събере мислите в главата. Сега, щом като тя прие, той трябваше да започне. Време нямаше. Събра всичките си сили и се върна обратно при грубо издяланата врата в главната градина, и стоя така известно време, като премисляше всичко отново. Искаше вечерта всичко да е безупречно. Самият чаен павилион очевидно не беше на ниво — несръчен провинциален опит да се построи истински павилион. Но нищо, реши той, погълнат изцяло от задачата си, какъвто е, такъв. Нощта ще скрие повечето недостатъци, а светлините му ще придадат формите, които му липсват.

Слугите вече бяха донесли поръчаните от него вещи — рогозки, глинени лампи, всичко необходимо за почистване — най-доброто, което можеше да се намери в Йокосе — чисто нови предмети, много скромни и непретенциозни.

Свали си кимоното, постави мечовете до себе си и се захвана да чисти. Първо миниатюрната приемна, след това кухнята и верандата. После витата пътечка и каменните плочи, вкопани в зеления мъх, и накрая градинските камъни и самата градина. Търка, мете и четка, докато всичко взе да свети от чистота. Потопи се в смирението на ръчния труд, с който се започваше ча-но-ю — единствено домакинът трябва да направи всичко изрядно. А първата крачка към съвършенството е безупречната чистота.

Докато се смрачи, бе приключил с по-голямата част от приготовленията. След това се изкъпа най-старателно, понесе криво — ляво вечерята и пеенето. И веднага щом се преоблече отново в по-тъмни дрехи, забърза към градината. Затвори с кука портата. Сложи фитили на лампите. Внимателно напръска с вода каменните плочи на пътеката и самите дървета, върху които тук-там падаше примигваща светлина, докато малката градина заприлича на истинска приказка от росни капчици, които потрепваха от топлия летен ветрец. Размени местата на някои от фенерите. Най-сетне остана доволен, отвори вратата и влезе в предверието. Грижливо подбраните парченца дървени въглища, подредени най-старателно в безупречна пирамида върху бял пясък, горяха точно така, както трябваше. Цветята в нишата таконама бяха също изящно подредени. Лъсна още веднъж безукорно чистите съдове. Чайникът закъкри и този звук му достави радост — той бе подсилен от малките метални късчета, които Бунтаро предвидливо бе разположил на дъното на чайника.

Всичко беше готово. Първото съвършенство на ча-но-ю беше чистотата, второто — крайната простота. Последното, най-голямо съвършенство беше съвместимостта на домакина и госта или гостите.

Дочу стъпките и по каменните плочи, звукът на ритуалното потапяне на ръцете в съда с прясна речна вода и изсушаването им. Три приглушени стъпки до верандата. Още две до закритата със завеса врата. Дори тя трябваше да се наведе, за да мине през миниатюрната врата, нарочно направена малка, за да кара минаващите през нея да се смиряват. В ча-но-ю всички са равни — домакин и гост, най-висшият даймио и обикновеният самурай. Дори и селянинът, ако е поканен.

Тя първо разгледа цветята, подредени от съпруга и. Той бе избрал един — единствен стрък дива бяла роза, бе капнал една — единствена водна капка като течен бисер върху зеленото и листо и я бе оградил с червени камъчета. Идва есен, казваше той с цветето, не плачи за времето, когато листата опадат, за времето, когато природата умира, а земята се готви за сън. Радвай се на времето, което започва отново, наслади се на чудната прохлада на есенния въздух през тази лятна вечер… Скоро сълзата ще изчезне, розата ще изчезне, ще останат само камъните — скоро и ние с теб ще изчезнем и ще останат само камъните.

Той я наблюдаваше, сякаш излязъл извън себе си, потънал в състояние, близко до транс, в което понякога домакинът на чаената церемония имаше щастието да изпадне, в пълна хармония с обкръжението си… Тя се поклони на цветето и коленичи срещу съпруга си. Кимоното и беше тъмнокафяво с нишка старо злато по ръбовете, което подсилваше белотата на лицето и шията и. Поясът и беше в най-тъмния оттенък на зелено, в тон с долното кимоно. Прическата и беше съвсем семпла, без украшения.

— Добре сте дошли — започна той ритуала с дълбок поклон.

— Честта е моя — отговори тя, както се очакваше от нея.

Той поднесе съвсем лека закуска на блестящ лакиран поднос с клечки за ядене, поставени точно където трябваше да бъдат, парченцата риба върху ориза, приготвен лично от него, бяха подредени съобразно с орнамента на подноса и за да бъде въздействието пълно, няколко полски цветенца, които бе набрал край реката, бяха разхвърляни с една изискана небрежност.

Когато двамата приключиха с яденето, той вдигна подноса — всяко движение беше според ритуала, то трябваше да бъде забелязано и изтълкувано по определен начин от госта — и го отнесе през ниската врата в кухнята.

Останала сама, в пълен покой, Марико наблюдаваше внимателно въглените — горяща планина върху море от чисто бял пясък под триножника — и се заслуша в съскането на огъня, примесено с въздишките на къкрещия чайник, едва доловимия шум от бърсане с кърпа и на без това чистия порцелан и от вода, миеща вече измитото, които долитаха от невидимата кухня. После отмести поглед върху покрива, направен от грубо одялани греди, бамбук и тръстика. Сенките, които хвърляха няколкото лампи, поставени на местата им уж непреднамерено, правеха малкото голямо, незначителното — великолепно, и всичко се съчетаваше в съвършена хармония. След като разгледа и прецени видяното с цялата си душа, тя излезе отново в градината при малкото плитко езерце, образувано от природата в самата скала. Пречисти още веднъж ръцете и устата си с леденостудената прясна вода и ги избърса с чистата недокосната кърпа.

Когато се върна на мястото си, той я попита:

— Може би сега ще пожелаете чай?

— Би било голяма чест. Моля ви, не си правете труда заради мен.

— За мен е голяма чест. Вие сте моя гостенка.

И той започна да я обслужва. Церемонията отиваше вече към своя край.

В настъпилата тишина Марико остана неподвижна, запази спокойствието си, сякаш не и се искаше да приеме края на церемонията и да наруши покоя, който я обкръжаваше. Ала усещаше напрегнатия му поглед. Чайната церемония беше свършила. Животът трябваше да започне отново.

— Изпълнихте всичко безупречно — прошепна тя, обзета от тъга. От ъгълчето на окото и се търкулна сълза и нейното падане разкъса сърцето му.

— Не, не… моля да ме извините… вие сте прекрасна… всичко друго е най-обикновено — изненада се той от неочакваната и похвала.

— По-съвършена ча-но-ю не съм наблюдавала — трогна се тя от оголената искреност в гласа му.

— Не, моля да ме извините. Ако беше както трябва, причината е само във вас, Марико-сан. Не беше нищо особено — вашето присъствие придаде съвършенство на церемонията.

— Според мен беше безупречна. Всичко беше безупречно. Колко ми е тъжно, че други, много по-достойни от мен, не можаха да се насладят на такава красота… — Очите и блестяха влажно в трепкащата светлина.

— Вие бяхте тук. И това е всичко. Тя беше само за вас. Другите не биха я разбрали.

Тя усети топлите сълзи по бузите си. При други обстоятелства би се срамувала от тях, но сега дори не ги забелязваше.

— Как да ви се отблагодаря?

Той вдигна стръкче мащерка и се пресегна с разтреперана ръка да избърше с него една от сълзите и. Тя сведе безмълвно поглед към клонката и блесналата капчица, тъй малки в голямата му ръка.

— Всичко, което направих, е нищо в сравнение с това. Благодаря ви — прошепна той и се загледа в сълзата върху нежното стръкче.

Едно въгленче се търкулна от купчината, а той, без да се замисли, взе дилафа и го върна на мястото му. Из въздуха затанцуваха искри и горящата планина изригна като вулкан.

И двамата се затвориха в себе си, обзети от приятна тъга, свързани от простата красота на тази единствена сълза, доволни един от друг в безмълвната тишина, смирени, с пълното съзнание, че даденото е било върнато неопетнено.

После той се обади:

— Ако дългът не ни забраняваше, бих ви помолил да се присъедините към мен в смъртта. Още сега.

— Бих дошла с вас. На драго сърце — незабавно откликна тя. — Хайде да посрещнем смъртта. Още сега.

— Не можем. Имаме задължения към господаря Торанага.

Тя извади острата кама, която винаги носеше в пояса си, и я положи почтително на рогозката.

— Позволете ми да се приготвя.

— Не. Това значи да пренебрегнем дълга си.

— Което ще бъде, ще бъде. Ние двамата не можем да променим нещата.

— Така е. Но нямаме право да си тръгнем преди нашия господар. Нито вие, нито аз. Той още има нужда от всеки свой надежден васал. Моля да ме извините, но съм, принуден да ви забраня.

— Би ми доставило удоволствие да си отида тази вечер. Готова съм. Нещо повече — от все сърце желая да отпътувам отвъд. Душата ми прелива от радост. — Тя се усмихна неуверено. — Извинете ме за егоизма, който проявих. Напълно сте прав за задълженията ни.

Наточеното като бръснач острие проблесна на светлината на свещта. Те се загледаха в него, потънали в съзерцание. Той пръв наруши магията.

— Защо Осака, Марико-сан?

— Трябва да свърша там някои неща, които само аз мога да свърша.

— Бръчката на челото му стана по-дълбока. Той се загледа в сълзата, която пречупи светлината на капещата свещ и заискри в милиарди цветове.

— Какви неща?

— Неща, които засягат бъдещето на нашия дом и които съм длъжна да изпълня.

— В такъв случай трябва да отидете. — Той я погледна изпитателно. — Но защо сама?

— Трябва. Искам да се уверя, че всички семейни уговорки между нас и Кияма-сама за женитбата на Саруджи си остават в сила. Пари, зестра, земи и прочие. Трябва да се уреди въпросът с увеличаването на владенията му. Това го искат и Хиромацу-сама и господарят Торанага. Аз отговарям за нашия дом.

— Да — бавно издума той. — Това е ваш дълг. — Той я погледна в очите. — Щом господарят Торанага смята, че можете да отпътувате, значи ще заминете, но не мисля, че ще ви пуснат там. А дори и да ви пуснат… трябва много бързо да се върнете. Много бързо. Не ви препоръчвам да останете в Осака по-дълго от необходимото.

— Така е.

— По море ще стигнете по-бързо. Но вие винаги сте мразили морето.

— Все така го мразя.

— Бързо ли трябва да стигнете дотам?

— Не мисля, че половин-един месец ще бъдат от съществено значение. Просто чувствувам, че трябва да замина незабавно.

— Тогава нека оставим господаря Торанага да реши кога и как да пътувате — ако изобщо ви разреши да заминете. Присъствието на Дзатаки и двата свитъка могат да означават само едно — война. Ще бъде прекалено опасно за вас.

— Да, благодаря.

Доволен, че разговорът е приключил, той се огледа блажено, без да се тревожи вече, че грозното му едро тяло запълва по-голямата част от стаята, че всяко от бедрата му е по-широко от нейния кръст, а ръцете му — от шията и.

— Чаеният павилион се оказа добър, по-добър, отколкото очаквах. Изпитах истинско удоволствие. Отново си припомних, че тялото е само временно убежище в пустинята на Безкрая. Благодаря ви, че дойдохте. Толкова се радвам, че дойдохте в Йокосе, Марико-сан. Ако не бяхте вие, никога нямаше да дам ча-но-ю и нямаше да усетя това сливане с вечността.

Тя се поколеба, после внимателно взе в ръка кутийката за чай. Беше много проста, с капаче, без никакви орнаменти. Оранжево-кафеникавият емайл явно не беше стигнал и на дъното се виждаше едно неравно ръбче от порцелан, който подчертаваше изразително непретенциозността на древния майстор и нежеланието му да прикрие простотата на материалите си. Бунтаро бе купил кутията от Сен-Иикада, най-известния майстор на чаен порцелан в империята за двадесет хиляди коку.

— Толкова е красива — прошепна тя, наслаждавайки се на допира си до нея. — Изключително е подходяща за церемонията.

— Да.

— Тази вечер надминахте себе си, Бунтаро-сан. Направихте ме много щастлива. — Тя говореше с нисък, напрегнат глас, леко наведена напред. — Всичко беше безупречно в моите очи — и градината, и цялата онази артистичност, с която сте съумели да прикриете несъвършенството на павилиона с играта на светлини и сенки, и тази кутийка — докосна я тя отново, — и дори йероглифът, изписан върху кърпата за ръце — ай — обич. За мен тази вечер думата обич изразява всичко. — По бузите и отново се стекоха сълзи. — Моля да ме извините — избърса ги тя.

Той се поклони, смутен от похвалите и. За да прикрие смущението си, започна да увива кутийката в копринените и кърпички. Когато свърши, я постави грижливо в една по-голяма кутия и я сложи пред нея.

— Марико-сан, ако домът ни има парични затруднения, вземете я и я продайте.

— Никога! — Кутийката за чай бе единствената вещ освен мечовете и лъка, които той ценеше в живота си. — Това ще е последното нещо, което ще продам.

— Моля да ме извините, но ако издръжката на моите васали ви създава затруднения, вземете я.

— Има достатъчно за всички, стига да съм пестелива. Най-доброто оръжие и най-добрите коне. В това отношение къщата ни още може да издържи. Не, Бунтаро-сан, тя е ваша.

— Не ни остава много време. На кого да я завещая? На Саруджи?

Тя се загледа във въглените, в огъня, който поглъщаше вулкана и го усмиряваше.

— Не. Поне докато не стане достоен майстор на ча-но-ю, равен на баща си. Съветвам ви да завещаете кутийката на Торанага-сама, който е достоен за нея, и го помолете, преди да умре, да прецени дали синът ни някога ще я заслужи.

— А ако Торанага-сама изгуби войната и умре преди настъпването на зимата? Защото съм убеден, че ще я загуби.

— Какво?

— Тук мога да ви кажа истината спокойно, без заобикалки. Защото една от най-важните условности на ча-но-ю е да се отхвърлят всички преструвки. Да, той ще загуби — освен ако не спечели на своя страна Кияма, Оноши и… Дзатаки.

— В такъв случай напишете в завещанието си, че кутийката трябва да бъде изпратена на негово императорско величество с молба да я приеме. Защото тя заслужава да живее сред божества.

— Да. Това ще е най-правилно. — Той се загледа в камата и и добави мрачно: — Ах, Марико-сан, с нищо не можем да помогнем на господаря Торанага. Трябва да спечели, иначе е загубен. Но независимо дали ще победи, или ще загуби, много народ ще падне в боя.

— Да.

Замислен, той свали поглед от острието и се загледа в стръкчето мащерка с все още чистата сълза.

— Ако загуби преди моята смърт — или след нея, — аз или някой от моите хора ще убие Анджин-сан.

В мрака лицето и беше ефирно, неземно. Лекият полъх раздвижваше тънки кичурчета коса, но от това тя приличаше още повече на статуетка.

— Моля да ме извините, ще разрешите ли да попитам: защо?

— Защото е твърде опасен, за да го оставим жив. Неговите знания и идеи, макар да съм чул само малка част от тях, и то не от първа ръка… ще заразят империята, дори Яемон. Торанага-сама вече е под негово влияние, нали?

— Той цени неговите знания.

— Щом Торанага-сама умре, това ще е и смъртната присъда на Анджин-сан. Но се надявам очите на нашия господар да се отворят още преди това. — Свещта, от която капеше восък, запращя и угасна. Той погледна към Марико. — И вие ли сте под негово влияние?

— Той е много интересен човек. Мисленето му е тъй различно от нашето… схващанията му за ценностите… и те са в много отношения коренно различни и понякога е тъй трудно да го разбереш. Веднъж се опитах да му обясня ча-но-ю, но той не можа да проумее нищо.

— Трябва да е ужасно да се родиш варварин — ужасно!

— Да.

Погледът му отново се спря на камата.

— Някои хора смятат, че в предишния си живот Анджин-сан е бил японец. Не е като другите варвари и… така се старае да говори и действува като нас, макар че не му се удава много, нали?

— Съжалявам, че не видяхте как за малко не извърши сепуку, Бунтаро-сан. Аз… беше нещо изумително. Видях как смъртта го посети, но бе спряна от ръката на Оми. Ако наистина е бил японец в предишния си живот, това би обяснило много неща. Торанага-сама е на мнение, че сега е много ценен за нас.

— Време е да спрете да го обучавате и отново да станете японка.

— Моля, господарю?

— Според мен Торанага-сама е изпаднал под негово влияние. И вие също.

— Моля да ме извините, но не мисля така.

— Онази нощ в Анджиро, когато ме обзе силният гняв, почувствувах, че сте с него, в съюз срещу мен. Това, разбира се, беше ужасна мисъл, но аз го усетих.

Тя отмести поглед от острието и го насочи право в очите му, без да отговори. Още една свещ затрептя, за пръска восък и изгасна. Остана да свети само една, последната.

— Да, как го мразех през онази нощ! — продължи Бунтаро със спокоен глас. — И така му желаех смъртта — и вашата, и на Фуджико-сан. Лъкът ми започна да нашепва, както прави понякога, молеше ме да му разреша да го убие. И когато призори го видях да се спуска на долу по хълма с онези подли, малодушни пищовчета в ръце, стрелите ме замолиха да им дам да се напият с кръвта му. Но аз отложих това убийство и се сдържах, защото бях отвратен от лошите си обноски повече, отколкото от него самия, бях посрамен от тях и от сакето. — Умората му започна да си личи. — За толкова много неща имаме да се срамуваме двамата с вас, нали?

— Да.

— Вие не искате да го убия, нали?

— Постъпвайте така, както ви диктува вашият дълг. Както и аз ще следвам своя дълг.

— Тази вечер сме отседнали в хана.

— Да.

Ала понеже тя беше такава безупречна гостенка, а ча-но-ю му се удаде както никога дотогава, той промени решението си, за да и дари също толкова време и спокойствие, колкото бе получил от нея.

— Идете в хана и спете. — Ръката му се пресегна, вдигна камата и и я подаде. — Когато листата на кленовете окапят — или когато се върнете от Осака, — ще започнем отново. Като мъж и жена.

— Да. Благодаря.

— Охотно ли се съгласявате, Марико-сан?

— Да. Благодаря.

— Пред вашия бог?

— Да, пред бога.

Марико се поклони, пое камата, прибра я на мястото й, поклони се отново и излезе.

Стъпките й заглъхнаха. Бунтаро погледна стръкчето, което все още стискаше в юмрука си заедно със сълзичката на миниатюрното листенце. Пръстите му затрепереха, когато го постави върху последните въгленчета. Сълзата се изпари със съскане.

И тогава, в тишината, той заплака от ярост, защото внезапно дълбоко в себе си разбра, че тя му е изменила с Анджин-сан.

Блакторн я видя да се задава откъм градината по ярко осветения двор.

— Здравейте, Марико-сан.

— О, здравейте, Анджин-сан. Вие… извинете, но ме стреснахте… не ви видях. Много до късно стоите буден.

— Не. Гомен насай, но съм станал съвсем навреме. — Той се усмихна и кимна към изток, откъдето се задаваше утрото. — Това ми е навик от морето, да се будя точно преди изгрева и да се кача на палубата, за да посрещна слънцето. — Той се усмихна широко. — Но вие наистина будувате до късно.

— Не съм разбрала, че… че нощта си е отишла. — При главната порта и пред всички врати имаше самураи на пост, които любопитно ги наблюдаваха. Сред тях беше и Нага. Тя сниши глас и едва чуто премина на латински. — Моля ви, внимавайте. Дори нощната тъма крие предвестници на зла орис.

— Моля ви за прошка.

Те се извърнаха едновременно при звука на конски тропот до самата външна порта. Бяха соколарите, викачите и телохранителите. Откъм вътрешността на хана се зададе Торанага, все тъй без настроение.

— Всичко е готово, господарю — рапортува Нага. — Мога ли да ви придружа?

— Не, благодаря. Иди да си починеш. Как беше ча-но-ю, Марико-сан?

— Прекрасна, господарю, просто изумителна.

— Бунтаро-сан е голям майстор. Имате изключителен късмет.

— Да, господарю.

— Анджин-сан! Искате ли да дойдете на лов? Бих искал да ми покажете как вие ловувате със соколи.

— Моля, господарю?

Марико незабавно преведе.

— Да, благодаря — съгласи се Блакторн.

— Добре. — Торанага му махна да се качи на единия кон. — Значи идвате?

— Да, господарю.

Марико ги проследи с поглед. Изкачиха се в тръс по пътеката, а тя се прибра в стаята си. Прислужницата и помогна да се съблече, да махне грима си, да разреше косите си. После заповяда на жената да остане в стаята и никой да не я безпокои до пладне.

— Да, господарке.

Марико легна, затвори очи и отпусна тялото си в невероятно меките пухени постели. Беше изтощена, но с извисен дух. Ча-но-ю я беше дарила с неописуем покой, бе я пречистила и след като взе върховното, изпълнено с щастие решение да се потопи в смъртта, тя се бе издигнала в още по-недостижими висини. Завръщането от тези висини към действителността я накара, както и друг път, да почувствува с нереална, неповторима сила красотата на живота. Сякаш се наблюдаваше отстрани как отговаря търпеливо на въпросите на Бунтаро, уверена, че и отговорите и, и ролята, която изпълни, бяха също на необходимата висота. Тя се сви на топка в постелята, дълбоко удовлетворена от покоя, който я очакваше… докато окапят листата.

Ах, пресвета Дево, трескаво се замоли тя, благодаря ти за неочакваната милост, за това славно спасение. Признателна съм ти и ще те почитам от все сърце и душа, во веки веков.

Каза още една молитва и след като се помоли за прошка, както беше свикнала, и за да изпълни волята на господаря си, скъта за още един ден своя бог в дълбините на душата си.

Какво щях да правя, запита се тя, преди сънят да я пребори, ако Бунтаро бе поискал да сподели леглото ми? Щях да откажа. Ами ако бе настоял, на което има право? Щях да удържа клетвата, която съм дала. Да, щях. Нищо не се е променило.

Глава четиридесет и четвърта

В часа на козата кортежът отново прекоси моста. Всичко беше както преди, само дето Дзатаки и хората му бяха облечени съвсем леко, готови за път или схватка. Бяха в пълно бойно снаряжение и макар да бяха много дисциплинирани, копнееха за смъртоносен бой. Настаниха се в строен полукръг точно срещу хората на Торанага, които бяха далеч по-многобройни. Отец Алвито и Блакторн стояха отстрани, сред зрителите.

Торанага поздрави Дзатаки спокойно и официално, като малко удължи церемонията по сядането. Днес двамата даймио бяха сами на подиума. Възглавниците бяха разположени на по-голямо разстояние една от друга под схлупеното небе. Ябу, Оми, Нага и Бунтаро седяха на земята в кръг около Торанага, а четиримата военни съветници на Дзатаки се наместиха зад тях.

Когато настъпи подходящият момент, Дзатаки извади втория свитък.

— Бих искал да получа официалния ви отговор.

— Съгласен съм да отида в Осака и да се подчиня на волята на Съвета — отвърна Торанага с равен глас и се поклони.

— Ще се подчините? — Лицето на Дзатаки се изкриви от недоверие. — Вие, Торанага-но-Миновара, вие ще…

— Чуйте ме — прекъсна го Торанага със звънкия си Повелителен глас, който екна през поляната, без той да го повишава. — Всеки е длъжен да се подчинява на Съвета на регентите. Макар че е незаконен, той е все пак в пълен състав и никой даймио няма право да нарушава целостта на империята, колкото и да е прав. Империята преди всичко. Ако един даймио се разбунтува, дълг на всички останали е да го заличат от лицето на земята. Заклех се на тайко, че никога няма да наруша пръв мира, и ще сдържа обещанието си, макар земята ни да е обладана от зло. Приемам поканата. Днес.

Ужасени, всички самураи се опитваха да отгатнат какво можеше да означава този невероятен ход. Те съзнаваха ясно, че повечето от тях, ако не и всички, ще бъдат принудени да станат ронини с всички произтичащи от това последствия — да загубят престижа, доходите, семействата и изобщо бъдещето си.

Бунтаро знаеше, че ще придружи Торанага в последното му пътуване и ще сподели съдбата му — смърт заедно с цялото му семейство, целия му род, до крак. Ишидо беше негов личен враг и никога нямаше да му прости, пък и кой би поискал да остане жив, след като собственият му господар се е предал по такъв позорен начин? Карма, мислеше Бунтаро с горчивина. Вдъхни ми сили, Буда. Сега вече съм принуден да отнема живота на Марико и на нашия син, преди да отнема своя. Кога? Когато изпълня дълга си и господарят ми безболезнено и с всички подобаващи му почести отпътува за Великия безкрай. На всички ни трябва предан секундант. Всички ще си отидем като есенни листа — и бъдещето, и настоящето, и „Алено небе“, и всичко. Може да е за добро. Сега поне Яемон със сигурност ще наследи властта. Торанага-сама неизбежно се е изкушавал да я вземе в свои ръце, колкото и да отрича. Може би тайко ще заживее отново чрез сина си и след време ще започнем да воюваме с Китай и този път ще победим, ще се изкачим на върха на света, което е нашата божествена съдба. Да, Очиба и Яемон няма да ни предадат, както направиха миналия път Ишидо и подлите му съюзници.

Нага беше изумей. Как, нима няма да има „Алено небе“? Няма да има достойна война? Няма да има бой до последен дъх в Шинанските планини или в низините на Киото? Няма да има геройска смърт, защищавайки предано знамето на баща си, няма да има планини от мъртви врагове, върху които да се покатери славно преди геройската си смърт или след божествена победа? Нито дори атака с проклетите пушки? Нищо подобно — само сепуку, вероятно набързо, без достойнство и ритуал, а главата му ще бъде набучена на кол, за да се гаври с нея простолюдието. Просто смърт, и край на рода Йоши. Защото, естествено, те до един ще трябва да умрат — баща му, братята, сестрите, братовчедите, племенниците, лелите и чичовците. Очите му се спряха из Дзатаки и кръвта нахлу в мозъка му…

Оми гледаше Торанага с невиждащи очи, изяждан от омраза. Господарят полудя, мислеше той. Възможно ли е да бъде толкова глупав? Та ние имаме сто хиляди души плюс мускетния полк, плюс още петдесет хиляди самураи в околностите на Осака. „Алено небе“ е хиляди пъти за предпочитане пред самотния смрадлив гроб.

Ръката му натежа върху дръжката на меча и в някакъв изпълнен с безумие момент се видя устремен напред, как обезглавява Торанага и връчва главата му на Дзатаки, за да се сложи край на тази презряна игра. А после ще умре от собствената си ръка, почтено, тук, пред всички. Защото какъв смисъл имаше сега да живее? Кику беше недостъпна, договорът и откупен и собственост на Торанага, който ги предаде до един. Снощи, докато тя пееше, тялото му се печеше на бавен огън и той знаеше, че песента тайно е предназначена за него — само за него. Всепоглъщащ огън — за тях двамата. Чакай — защо да не се самоубият заедно? Защо да не умрат заедно, красиво, за да останат заедно за вечни времена? Ах, колко прекрасно би било! Да съединят душите си в смъртта като вечно доказателство за преклонението им пред живота. Ах, колко хубаво би било. Но преди това трябва да се справи с предателя Торанага.

С усилие на волята Оми се откъсна от ръба на пропастта.

Всичко тръгна не както трябваше, мислеше той. В дома ми няма мир, само яд и скандали. Мидори е вечно в сълзи. Отмъщението ми срещу Ябу не стигна доникъде. На преговорите снощи не постигнах тайно споразумение с Дзатаки, нито със и нито без Ябу. Никакво споразумение. Всичко тръгна зле. Дори когато Мура и селяните откопаха мечовете, и двата бяха тъй обезобразени от мощта на земните недра, че Торанага ме намрази — знам, че ме намрази, задето му ги показах. А сега като връх на всичко — това страхливо предателско падение.

Имам чувството, че съм урочасан. Дали това не е работа на Анджин-сан? Нищо чудно. Но, така или иначе, всичко е изгубено. Няма мечове, няма мъст, няма тайно бягство, няма Кику, няма бъдеще. Чакай! Имаш бъдеще с нея. Смъртта е бъдеще, и минало, и настояще, при това тъй чисто и просто…

— Предавате се? А защо не война? — изрева Ябу, разбрал, че сега вече гибелта му бе сигурна, както и тази на целия му род.

— Приемам поканата на Съвета — повтори Торанага. — И вие ще постъпите по същия начин.

— Аз няма да…

Оми се отърси от видението си и се овладя до такава степен, че му стана ясно — трябва да прекъсне Ябу и да го предпази от незабавна смърт, което щеше да е неизбежният резултат от всяко негово спречкване с Торанага. Но той нарочно не отвори уста и вътрешно ликуващ при мисълта за тази изпратена от небесата възможност, зачака Ябу сам да си навлече края.

— Какво няма да направите?

Душата на Ябу го предупреди панически за опасността. Той съумя да изхрипти:

— Аз… разбира се, васалите ви ще се подчинят… да… ако решите… каквото и решение да вземете… аз съм с вас.

Оми изруга наум и лицето му отново стана невъзмутимо, ала умът му още не можеше да приеме неочакваната капитулация на Торанага.

Торанага смръщено остави Ябу да пелтечи известно време, да се извинява, след което рязко го прекъсна.

— Добре. — Обърна се към Дзатаки, без да отслаби за миг бдителността си. — Виждате, братко, че можете да си приберете втория свитък. Няма какво друго… — С крайчеца на окото си забеляза промяната в изражението на Нага и веднага се извъртя към него: — Нага!

Младежът почти изскочи от кожата си, но ръката му остави дръжката на меча.

— Да, татко? — промърмори той.

— Веднага изтичай да ми донесеш всичко необходимо за писане. Бързо!

Торанага си отдъхна чак когато синът му се отдалечи на безопасно разстояние, защото бе предотвратил неминуемото му нападение срещу Дзатаки. Внимателно огледа Бунтаро. После Оми. И накрая Ябу. Реши, че и тримата вече се владеят достатъчно и няма да направят някоя глупост, която би могла да предизвика незабавно сбиване и поголовна сеч.

Отново се обърна към Дзатаки.

— Още сега ще получите отговора ми на поканата в писмена форма. Той ще подготви регентите за моето официално посещение. — Тук сниши глас, за да го чуе само Дзатаки. — В границите на Идзу сте в безопасност, регенте. Също и извън тази провинция. В безопасност сте, докато майка ми е във ваши ръце. Но само дотогава. Край на тази среща.

— Добре. „Официално посещение“ ли казахте? — Дзатаки не прикриваше презрението си. — Какво лицемерие! Не мислех, че ще дочакам деня, когато Йоши Торанага-но-Миновара ще се поклони раболепно на генерал Ишидо. Вие сте само един…

— Кое е по-важно, братко — продължението на рода ми или продължението на империята?

Долината потъна в мрак. Заваля, а облаците сякаш увиснаха над самата земя, закрили напълно пътя към прохода. Поляната и вътрешният двор на хана гъмжаха от потиснати, покрусени самураи. Конете нетърпеливо пристъпваха от крак на крак. Офицерите крещяха заповедите си с излишна грубост. Изплашени носачи се суетяха напред — назад, подготвяха колоната за заминаване. До смрачаване оставаше не повече от час.

Торанага бе написал високопарното си послание, подпечата го и го изпрати по куриер на Дзатаки въпреки настойчивите молби на Бунтаро, Оми и Ябу по време на тайното им съвещание. Бе изслушал мълчаливо доводите им.

— Не искам да слушам нищо повече — отсече той накрая. — Вече съм решил. Подчинявайте се.

После им съобщи, че потегля незабавно за Анджиро, за да прибере останалите си самураи. Утре щял да поеме по източния път към Атами и Одавара, оттам през планинските проходи към Йедо. Ескортът му щял да бъде воден от Бунтаро. Още утре мускетния полк да бъде натоварен на галерата в Анджиро и да отплава по море. Да го чака в Йедо начело с Ябу. Заповяда на Оми да тръгне на другия ден по централния път към границата с всички воини от Идзу, които може да сбере. Назначаваше го за помощник на Хиромацу, върховния си военачалник, и трябваше да внимава да не би врагът Икава Джикю да попречи на нормалното придвижване на колоната. Оми трябваше да се настани на първо време в Мишима и да охранява там пътя Токайдо, да подготви достатъчно носилки и коне за Торанага и многобройната му свита, която трябваше да го придружава при официалното му посещение.

— Съобщи на всички постове по пътя да бъдат и те готови. Ясно ли е?

— Да, господарю.

— Всичко да е изрядно.

— Да, господарю. Разчитайте на мен.

Дори Оми се сви под яростния му поглед.

Когато всичко бе готово за отпътуването му, Торанага излезе от стаята си на верандата. Всички се поклониха. Той кисело им махна с ръка да продължат да си гледат работата и изпрати да повикат собственика на хана, който угоднически му представи сметката, паднал на колене. Торанага много внимателно я провери. Всичко беше както трябва. Кимна на касиера си и му я подхвърли, после повика Марико и Анджин-сан. На нея и разреши да замине за Осака.

— Но преди това ще заминете оттук направо за Мишима. Ще предадете лично на Хиромацу-сан това послание и продължавате оттам към Йедо заедно с Анджин-сан. Отговаряте за него до пристигането си там. Вероятно до Осака ще пътувате по море — по-късно ще реша.

— Анджин-сан! Получихте ли речника от свещеника?

— Моля? Извинете, не разбрах.

Марико преведе.

— Извинете. Да, книгата взех.

— Когато се срещнем в Йедо, вече ще говорите японски по-добре от сега. Уакаримасу ка?

— Хай. Гомен насай.

Торанага се затътри унило към портата, а един самурай държеше над главата му огромен чадър, да го предпазва от дъжда. Всички самураи, носачи и селяни се поклониха едновременно, като един. Торанага сякаш не ги забеляза, качи се в покритата си носилка начело на колоната и дръпна завеските. Шестте полуголи носачи веднага я вдигнаха и потеглиха в равномерен тръс, а босите им мазолести крака шляпаха из локвите и пръскаха кал. Начело яздеше охраната от самураи, други конници обграждаха самата носилка. Зад тях следваха резервни носачи и колоната с багажа — всички забързани, напрегнати, уплашени. Колоната водеше Оми, а Бунтаро отговаряше за ариергарда. Ябу и Нага вече се бяха запътили към мускетния полк, който все още бе разположен в засада горе на хребета — той щеше да тръгне най-отзад.

— За какво ни е ариергард? От кого се пазим? — озъби се Ябу на Оми точно преди да потеглят, останали за минутка насаме.

Бунтаро изкачи пътеката към високата извита порта на хана, без да забелязва поройния дъжд.

— Марико-сан!

Тя послушно забърза насреща му, а тежките капки забарабаниха по оранжевия и чадър от навосъчена хартия.

— Да, господарю?

Погледът му се плъзна към нея изпод бамбуковата му шапка, после към Блакторн, който ги наблюдаваше от верандата.

— Кажете му…

Той млъкна.

— Да, господарю?

Бунтаро я погледна строго.

— Кажете му, че ще го държа отговорен за вас.

— Да, господарю. Но моля да ме извините, аз самата отговарям за себе си.

Бунтаро се извърна и прецени разстоянието до началото на колоната. Когато я погледна отново, лицето му не можа да прикрие напълно мъката, която го глождеше.

— Сега вече няма да има капещи листа, нали?

— Всичко е в божиите ръце, господарю.

— Не, всичко е в ръцете на господаря Торанага — презрително възрази той.

Тя вдигна очи към него и не трепна под строгия му, поглед. Дъждът ги шибаше и се стичаше от ръба на чадъра и като пелена от сълзи. Ръбът на кимоното и бе изпръскан с кал.

— Сайонара — сбогува се Бунтаро. — Довиждане в Осака.

Тя се сепна.

— Извинете, но няма ли да се видим в Йедо? Сигурно ще придружите господаря Торанага и ще пристигнем почти по едно и също време. Значи ще се видим.

— Да. Но ако се видим в Осака или след като се върнете оттам, ще започнем живота си отново. И тогава ще стане истинската ни среща.

— Да, разбирам. Извинете.

— Сайонара, Марико-сан.

— Сайонара, господарю — поклони се Марико. Той отговори набързо на поклона и и се затича през калта към коня си. Метна се на седлото и препусна в галоп, без да се обърне.

— Сбогом — каза тя, загледана след него.

Блакторн видя погледа, с който тя изпрати Бунтаро. Чакаше я под стряхата, а дъждът сякаш бе поутихнал. Подир малко началото на колоната се изгуби в облаците, а след това и носилката на Торанага. Той задиша по-спокойно, все още потресен от решението на Торанага и целия този злощастен и злокобен ден.

А как хубаво започна ловът със соколи рано сутринта! Той си избра един дребен дългокрил сокол-чучулигар и много успешно го насочи към една чучулига, а свежият вятър отнесе яростния преследвач на юг, отвъд гората. Той поведе останалите — което беше негова привилегия — през гората, в галоп, по добре утъпкана пътека, а случайните минувачи и селяни отскачаха встрани от копитата на конете. Но един стар, смачкан от живота продавач на масло, с не по-малко смачкан кон, препречи пътя на ловната дружина и упорито отказа да се отмести. Възбуден от преследването, Блакторн извика на човека да се махне от пътя, но онзи пак отказа и той започна да ругае цветисто. Продавачът отвърна грубо и в този момент пристигна Торанага, посочи телохранителя си и каза:

— Анджин-сан, дайте му за момент меча си. — И добави още нещо, което Блакторн не разбра.

Блакторн веднага се подчини и преди да разбере какво става, самураят се метна към търговеца. Ударът му беше тъй дивашки яростен и точен, че старецът направи още една крачка, преди да падне, срязан на две в кръста.

Торанага заудря с юмрук по седлото си, изпаднал за кратък миг във възторг, но след малко меланхолията му надделя отново, въпреки че останалите самураи продължиха да изразяват гръмко възхищението си. Телохранителят му внимателно избърса острието с копринения си пояс, да не би да се повреди стоманата. Прибра доволен меча в ножницата му и го върна на Блакторн с някакви думи, които Марико му преведе по-късно.

— Той просто каза Анджин-сан, че е горд, задето му е била оказана честта да изпробва такова острие. А Торанага-сама предлага да наречете меча „Търговец на масло“, защото такъв удар и толкова наточено острие трябва да се запомнят. Вашият меч вече стана легендарен.

Блакторн си спомни как кимна, едва прикривайки болката си. И сега бе затъкнал в пояса си „Търговеца на масло“ — така щеше да се нарича завинаги този меч, подарък от Торанага. Предпочитам да не ми го беше подарявал, мислеше той. Но не са виновни само те — аз съм също толкова виновен. Изкрещях му на човека, той ми отвърна със същото, а грубо държане със самурай е непростимо. Какво друго можеха да направят? Въпреки всичко обаче това убийство му отне радостта от ловуването, но трябваше да прикрива лошото си настроение от Торанага, защото той и без това през целия ден беше мрачен и раздразнителен.

Преди пладне се прибраха в Йокосе, после Торанага се срещна с Дзатаки, и след като Блакторн се напари хубаво в банята и му направиха масаж, на пътя му изведнъж се изпречи като дух на отмъщението отец Алвито, придружен от двама враждебно настроени послушници.

— Господи Исусе, я да се махате оттук!

— Няма защо да се боите, нито да богохулствувате — отвърна Алвито.

— Проклет да сте и вие, и всички свещеници — продължи да ругае Блакторн, но все пак се помъчи да се овладее, защото много добре знаеше, че е на вражеска територия. Малко преди това забеляза стотина самурай-католици, които се стекоха през моста на път за литургията. Марико беше споменала, че в двора на хана, където бе отседнал Алвито, ще бъде отслужена литургия за всички католици. Ръката му затърси дръжката на меча, но понеже беше по хавлия, не го носеше със себе си, макар иначе да не се разделяше вече с него, и се изруга наум за глупостта си. Мразеше да бъде невъоръжен.

— Господ да ви прости богохулствата, лоцмане. Дано ви прости и ви отвори очите. Не тая злоба към вас. Нося ви подарък. Ето, това е дар от господа.

Блакторн недоверчиво пое пакета. Но като го отвори и видя португалско-латинско-японския речник-граматика, сърцето му лудо заби. Прелисти трескаво страниците. По-хубав печат не беше виждал, а съдържанието беше толкова подробно и добре обяснено, че той онемя.

— Да, прав сте, това е дар божи, но ми го давате по заповед на господаря Торанага.

— Ние се подчиняваме единствено на заповедите на всевишния.

— Торанага ли ви каза да ми го дадете?

— Да, помоли ме.

— А молбата на Торанага не е ли заповед?

— Зависи, лоцмане, от това кой сте, какъв сте и каква е силата на вашата вяра. — Алвито кимна към книгата. — Трима от нашите братя я работиха в продължение на двадесет и седем години.

— Тогава защо ми я давате?

— Помолиха ни.

— А защо не отклонихте молбата? Достатъчно сте хитри и сигурно знаете как да го сторите.

Алвито сви рамене. Блакторн продължи да прелиства бързо страниците, за да се увери в първоначалното си впечатление. Отлична хартия, много ясен шрифт. Номерата на страниците бяха последователни.

— Нищо не липсва — отбеляза Алвито, на който му стана забавно. — Не правим половинчати книги.

— Това е прекалено ценно, за да го дадете ей така. Какво очаквате в замяна?

— Той ни помоли да ви го дадем. Делегатът-посетител се съгласи. Затова ви го даваме. Тази година беше отпечатан — най-сетне. Нали е прекрасен? Молим ви само да го пазите, да се отнасяте добре с речника ни. Заслужава си грижливото отношение.

— Заслужава си да се пази с цената на един живот. Това е безценно знание, също като португалски морски дневник. Само че е още по-ценен. Какво искате срещу него?

— Нищо.

— Не ви вярвам. — Блакторн претегли книгата на ръка, изпълнен с още повече подозрения. Не може да не разбирате, че тази книга ще ни направи равни. Тя ми дава всички ваши познания, като ми спестява десет, ако не и двадесет години труд. С помощта на този учебник скоро ще говоря японски като вас. А веднъж като науча езика, ще мога да обучавам и други. Той е като ключ към Япония, съгласен ли сте? Езикът е ключ към всяка чужда страна. След шест месеца ще мога да разговарям с Торанага-сама без преводач.

— Да, твърде е вероятно. Ако ги имате тези шест месеца.

— Какво искате да кажете?

— Нищо повече от това, което вече ви е известно. Господарят Торанага ще е мъртъв много преди да изтече тази половин година.

— Защо? Какви новини му донесохте? След разговора си с вас ходи като ранен бик. Какво му казахте?

— Посланието ми беше само за неговите уши, лично от негово високопреосвещенство Делегата-посетител. Съжалявам, но аз съм само един вестоносец. Осака е в ръцете на генерал Ишидо, както сигурно знаете, и щом Торанага-сама възнамерява да отиде там, с него е свършено. И с вас също.

Блакторн усети как по гърба му полазиха студени тръпки.

— С мен пък защо?

— Не можете да избягате от съдбата си, лоцмане. Помогнахте на Торанага срещу Ишидо. Или вече забравихте? Грубо се намесихте в плановете на Ишидо. Поведохте бягството от пристанището на Осака. Съжалявам, но нито японският език, нито мечовете, нито самурайският ви статут ще ви отърват. Дори по-зле, че сте самурай. Ще ви заповядат да извършите сепуку, а ако откажете… — А Алвито добави със същия благ глас: — Нали ви казах вече, че са много прост народ.

— И ние, англичаните, сме прост народ — гордо отвърна той. — Като умрем, значи, сме мъртви, но преди това се отдаваме на божията воля и държим барута си сух. А в мен има още барут, не се бойте.

— О, аз никак не се боя, лоцмане. От нищо не се боя — нито от ереста ви, нито от пушките ви. Те вече нямат никакво значение, както впрочем и вие.

— Всичко е карма и ние сме в божите ръце — или както искате го наречете — отвърна Блакторн, потресен от думите му. — Но се кълна в бога, че ще си получа обратно кораба и тогава, след година-две, ще поведа насам английска флотилия и ще ви издухам от Азия право в пъкъла.

Алвито му отговори със своето непоколебимо обезкуражаващо спокойствие:

— Това е само в божите ръце, лоцмане. Но заровете са хвърлени вече и нито една от заплахите ви няма да се осъществи. Нищо. — И той го погледна, сякаш вече беше мъртвец. — Дано господ се смили над вас, защото той ми е свидетел — убеден съм, че никога няма да напуснете тези острови.

Блакторн потрепери при спомена за силната убеденост, с която Алвито произнесе тези слова.

— Студено ли ви е, Анджин-сан?

До него на верандата стоеше Марико и тръскаше чадъра си.

— О, извинете. Не, не ми е студено, мислех си нещо.

Той вдигна поглед нагоре към планинския проход. Цялата колона вече бе потънала в облаците. Дъждът бе намалял и сега падаше меко, галещо. Някаква селяни и слуги шляпаха през локвите към домовете си. Дворът се беше изпразнил, градината бе прогизнала. В селото започнаха да палят лампите. Нито при портата, нито от двете страни на моста се виждаше вече охрана. Сякаш здрачът бе обладан от безкрайна празнота.

— Нощта е много по-красива от деня, не мислите ли? — попита тя.

— Да — съгласи се той и изведнъж осъзна, че са сами и ако са предпазливи, ако и тя го желаеше, както той я желаеше, нищо не ги заплашваше.

Една прислужничка пое от ръката на Марико чадъра и донесе сухи чорапки. После коленичи и започна да избърсва краката й.

— Призори потегляме, Анджин-сан.

— Колко време ще пътуваме?

— Няколко дни. Господарят Торанага каза… — Марико погледна настрани. От вътрешността на хана се зададе Гьоко с мазна усмивка на устните. — Господарят Торанага ми каза, че имаме достатъчно време.

Гьоко се поклони ниско.

— Добър вечер, Тода-сама. Моля да ме извините, задето ви прекъсвам.

— Как сте, Гьоко-сан?

— Добре съм, благодаря, макар че този дъжд ми омръзна. Много мразя калта и влагата. Но пък от друга страна, щом спрат дъждовете, започват жегите, а те са много по-жестоки, нали? За щастие, есента не е далеч… Щастливи сме, че има есен и божествена пролет, нали?

Марико не отговори. Прислужничката й обу чорапите и се изправи.

— Благодаря — каза Марико и я освободи. — Какво има. Гьоко-сан? С какво мога да ви услужа?

— Кику-сан ме помоли да ви попитам дали желаете да ви обслужва по време на вечеря, или да ви попее и потанцува. Господарят Торанага нареди да ви забавлява, ако желаете.

— Да, той ми каза, Гьоко-сан. Много мило, но не тази вечер. Призори трябва да потеглим и съм много уморена. Ще имаме и други вечери на разположение. Предайте й, моля ви, моите извинения и също ви моля да й предадете колко много се радвам, че ще пътуваме заедно.

Торанага й бе наредил да вземе със себе си и двете жени и тя му благодари, много доволна да ги има за спътнички.

— Толкова сте любезна — капеше мед от устата на Гьоко. — Честта обаче е изцяло наша. Все така за Йедо ли ще пътуваме?

— Да, разбира се. Защо питате?

— Нищо, Тода-сама. Но при това положение може би ще можем да се отбием за ден-два в Мишима? Кику-сан би искала да си вземе някои дрехи — не се чувствува достатъчно добре облечена за Торанага-сама, а лятото в Йедо, както съм чувала, е задушно и има много комари. Трябва да вземем гардероба й, колкото и да не е достоен.

— Да, разбира се. Ще имаме достатъчно време.

Гьоко не бе погледнала изобщо към Блакторн, макар че и двете жени усещаха присъствието му.

— Много е трагично… за нашия господар, нали?

— Карма — отвърна безизразно Марико. И добави по женски злобничко: — Но нищо не се е променило, Гьоко-сан — щом пристигнем, ще си получите парите в сребро, както е в договора.

— Но моля ви! — престори се на оскърбена Гьоко. — Какво говорите, Тода-сама, не съм и помислила за парите. Нито за миг. Само съм притеснена за бъдещето на господаря.

— Той е господар и на бъдещето си. Но затова пък вашето бъдеще е прекрасно — каквото и да се случи. Вече сте богата. Край на земните ви грижи. Скоро ще се превърнете в истинска сила в Йедо, с новата си куртизанска гилда — независимо кой ще управлява Кванто. Ще бъдете най-влиятелната мама-сан и каквото и да се случи, Кику-сан си остава ваше протеже, младостта й е цветуща, както и нейната карма. Така ли е?

— Единствено се притеснявам за господаря Торанага — отговори Гьоко с престорена загриженост и усети приятен гъдел при мисълта за двете хиляди и петстотин коку в желязната си каса. — Ако имаше начин да му помогна, бих…

— Колко сте щедра, Гьоко-сан. Ще му съобщя за предложението ви. Да, като отбиете хиляда коку от цената, ще му окажете голяма помощ. Приемам от негово име.

Гьоко замаха с ветрилото си, разтегли устни в обаятелна усмивка и едва се сдържа да не завие от яд на собствената си глупост, задето сама се напъха в капана като замаяна-от саке новачка.

— Ах, не, Тода-сама, какво могат да направят парите в такъв един момент? Парите нищо не могат да направят — заломоти тя, като геройски се опитваше да се съвземе. — Не, парите с нищо не могат да помогнат. По-скоро с някакви сведения или услуга, или…

— Извинете, какви сведения?

— Никакви за момента, никакви. Казах го просто така, ако ме разбирате, много се извинявам. Но пари…

— Да, много съжалявам. Ще му съобщя за вашето предложение. И вашата щедрост. Благодаря ви от негово име.

Гьоко се поклони и заситни обратно към хана. Марико се засмя.

— На какво се смеете, Марико-сан? Тя му предаде разговора.

— Изглежда, всички мами-сан на този свят са едни и същи. Освен парите друго не ги интересува.

— Нима господарят Торанага ще плати, след като… — Блакторн замълча. Марико го чакаше да продължи, вперила в него невинен поглед. Насърчен, той довърши мисълта си. — Отец Алвито каза, че с Торанага-сама е свършено, щом пристигне в Осака.

— О, да, Анджин-сан, това е самата истина — отвърна Марико бодро, макар че не се чувствуваше никак бодра. Но веднага пропъди мисълта за Торанага и Осака и отново се успокои. — Осака обаче е на много левги оттук, на безброй много пръчки време от този момент, а какво ще се случи дотогава, не знае нито Ишидо, нито светият отец. Нито впрочем и ние — никой не знае какво ще се случи. Освен всевишният. Той обаче няма да ни каже. Докато не стане, няма да знаем, така ли е?

— Хай — засмя се той. — Ах, че сте мъдра!

— Благодаря. Искам да ви предложа нещо, Анджин-сан. Нека забравим всички грижи по време на пътуването. Всички.

— Колко се радвам, че сме заедно — каза той на латински.

— Аз също. Трябва много да внимаваме с двете жени по време на цялото пътуване.

— Разчитайте на мен, госпожо.

— Разчитам. Много разчитам.

— Сега сме почти само двамата. Вие и аз.

— Да. Но онова, което беше, го няма и няма да се повтори.

— Права сте. Както винаги. И както винаги красива.

Някакъв самурай влезе през портата и я поздрави. Беше на средна възраст, с прошарена коса, сипаничаво лице, леко накуцващ.

— Много моля да ме извините, Тода-сама, но нали тръгваме призори?

— Да, Йошинака-сан. Но дори и да се забавим до обед, няма значение. Както желаете. Време имаме достатъчно.

— Да, ако нямате нищо против, по-добре да тръгнем по пладне. Добър вечер, Анджин-сан. Разрешете ми да се представя. Аз съм Акира Йошинака, капитан на вашия ескорт.

— Добър вечер, капитане.

Йошинака отново се обърна към Марико.

— Аз отговарям за вас двамата, господарке, затова ви моля да му обясните, че съм наредил на двама души да спят нощем при него, като лични негови телохранители. Освен това всяка нощ ще пазят десет часови. Ще бъдете плътно оградени. Общо разполагам със сто души.

— Много добре, капитане. Много съжалявам, обаче по-добре да не разполагате хора в стаята му. Според техните обичаи никой не бива да спи в същата стая, освен може би някоя жена. Прислужницата ми вероятно ще спи с него, така че ще бъде охраняван. Моля ви часовите да не бъдат в непосредствена близост, за да не го смущават.

Йошинака се почеса по главата и се намръщи.

— Добре, госпожо. Съгласен съм, макар че моето предложение е по-разумно. Тогава, много се извинявам, но бихте ли го помолили нощем да не излиза да се разхожда, както е навикнал. До пристигането ни в Йедо нося лична отговорност за него, а като отговарям за важни личности, ставам много нервен и притеснителен.

Той се поклони вдървено и си отиде.

— Капитанът ви моли нощем да не се разхождате сам по време на пътуването. Ако станете, през нощта, винаги вземайте някой самурай да ви придружава. Много ви моли, по този начин ще облекчите задачата му.

— Добре. Какво друго каза? Дочух нещо за спане. Не всичко можах да…

Той млъкна. От къщата се зададе Кику. Беше наметнала хавлиена роба, а около главата си бе омотала на красива чалма друга кърпа. Тя се затича боса към банята с топла минерална вода, поклони им се леко и весело им махна. Те също и махнаха.

Блакторн се загледа в дългите й крака и гъвкава походка, докато момичето изчезна в постройката. Усети, че Марико го наблюдава, и върна погледа си към нея.

— Не! — отговори той решително на мълчаливия й въпрос и поклати глава. Тя се засмя.

— Помислих си дали няма да ви е трудно… по-скоро неудобно, да я имате само за спътница след такава изключителна вечер.

— Не, няма да ми е неудобно. Напротив — много се радвам. Спомените ми са извънредно приятни. Но съм доволен, че сега принадлежи на Торанага-сама. Това облекчава нещата и за нея, и за него. И изобщо за всички. — Щеше да добави „освен за Оми“, но премълча. — В края на краищата тя беше само един великолепен скъп подарък и нищо повече. Нали така?

— Да, подарък беше.

Поиска му се да докосне Марико. Но не го направи. Вместо това се извърна и се загледа нагоре към прохода, защото не беше сигурен в онова, което прочете в погледа й. Проходът бе забулен от падналата нощ. И от облаците. От покрива с приятен ромон се стичаше вода.

— Какво друго каза капитанът?

— Нищо съществено, Анджин-сан.

Глава четиридесет и пета

Девет дни пътуваха до Мишима и всяка нощ — по за няколко часа — те бяха заедно. Без да подозира, Йошинака им помагаше. Във всеки хан, в който отсядаха, той избираше за цялата компания съседни стаи.

— Надявам се, госпожо, че нямате нищо против, но по този начин много се облекчава охраната — казваше той всеки път, а Марико се съгласяваше и се настаняваше в средната стая. От едната й страна бяха Кику и Гьоко, а от другата — Блакторн. И когато нощта напредваше, тя оставяше прислужницата си Чимоко сама в стаята и отиваше при него. Пазачите отвън не забелязваха нищо, защото стаите бяха една до друга с врати помежду им, а ханът обикновено се огласяше от нощни шумове, тракане на прибори, песните и пируването на останалите пътници и тълпите от винаги присъствуващи, готови на всякакви услуги прислужници. Само Чимоко знаеше за тайната им.

На Марико й беше ясно, че в крайна сметка Гьоко, Кику и останалите жени от групата им щяха да разберат какво става. Но това не я тревожеше. За разлика от тях, тя беше самурай. Нейната дума значеше нещо, тяхната — нищо, освен ако не я хванеха на местопрестъплението, ала никой самурай, нито дори Йошинака, не би дръзнал при нормални обстоятелства да отвори нощем вратата на стаята й, без да е получил от нея разрешение. За всички Блакторн делеше леглото си с Чимоко или някоя от прислужничките в хана. Това си беше негова работа. Така че само жена можеше да я издаде, но в такъв случай както предателката, така и всички останали жени от компанията щяха да умрат по много по-жесток и болезнен начин от нея, като възмездие за такава отвратителна постъпка. Освен това, ако тя само пожелаеше — и всички го знаеха, — можеше да ги убие, преди да стигнат Мишима или Йедо, за най-малкото истинско или мнимо провинение. Торанага не би имал нищо против. Със сигурност би одобрил смъртта на Гьоко, но освен това вътре в себе си Марико знаеше, че не би се противопоставил и на смъртта на Кику. Две хиляди и петстотин коку можеха да купят много куртизанки от Първа класа.

Така че не се боеше от жените. Боеше се от Блакторн, колкото и да го обичаше. Той не беше японец. Не бе обучен от дете да издигне между себе си и останалия свят непроницаеми вътрешни стени. Изразът на лицето му, държането или гордостта му щяха да ги издадат. Ала не се боеше за себе си. Само за него.

— Най-сетне разбрах какво означава думата „любов“ — прошепна тя първата нощ. И понеже вече не се съпротивляваше на нейните пориви, а й се отдаде напълно, страхът за неговата безопасност започна да я терзае непоносимо. — Обичам ви, но се боя за вас — шепнеше тя в прегръдките му на латински — езика на тяхната любов.

— Обичам ви, ах, колко ви обичам!

— Аз ви погубих, любов моя, защото започнах първа. Сега сме обречени. Да, погубих ви и това е самата истина.

— Не, Марико, ще стане нещо, което ще сложи всичко на мястото му, ще видите.

— Не трябваше да започвам. Аз съм виновна.

— Моля ви, не се тревожете. Карма си е карма. Тя се престори на убедена и се стопи в прегръдките му. Ала беше сигурна, че той ще си навлече собствената гибел. А за себе си ни най-малко не се тревожеше.

Нощите им носеха радост. Изпълнени с нежност, всяка по-прекрасна от предишната. Дните за нея минаваха леко, за него — трудно. Постоянно беше нащрек, твърдо решен да не сбърка нещо заради нея.

— Няма да сгрешите — убеждаваше го тя, когато яздеха само двамата, на безопасно разстояние от останалите, като всеки от тях се правеше на много самоуверен след тежките моменти, изживени от нея през първата нощ. — Знам, че сте силен. Вие сте самурай и не можете да сгрешите.

— Ами като стигнем Йедо?

— Не мислете за Йедо. Аз ви обичам.

— Аз също ви обичам.

— Тогава защо сте тъжен?

— Не че съм тъжен, но тази потайност ме убива. Така ми се иска да крещя за своята любов на всички от онези планински върхове.

Наслаждаваха се на своето уединение и на съзнанието, че с далеч от всички любопитни погледи.

— Какво ще стане с тях, Гьоко-сан? — тихо попита Кику в носилката през първия ден на пътуването.

— Беда ги чака, Кику-сан. Никаква надежда няма за бъдещето им. Той добре се прикрива, но тя… Обожанието е изписано по лицето й. Погледни я само! Също като младо момиче. Ах, колко е глупава!

— Но и красива, нали? Сигурно е голямо щастие да си тъй изпълнен с любов.

— Да, но въпреки това никому не желая смърт като тази, която ги очаква.

— Какво ще направи Йошинака, ако разбере?

— Може би няма да се досети. Моля се да не му мине през ума. Мъжете са толкова глупави, толкова не са наблюдателни. Няма да забележат и най-очевидното за всяка жена — слава на Буда, благословено да е името му. Да се молим да не ги открият поне докато стигнем Йедо и си свършим работата. И дано не ни държат отговорни. Дано! Щом спрем днес следобед, трябва да намерим къде е най-близкият храм и ще запаля десет благовонни пръчки, за да омилостивя Буда. Кълна се в името му, че дори ще даря някой храм с три коку годишно в продължение на десет години, само и само да спасим кожите и да си взема парите.

— Но вижте колко са хубави заедно! Не съм виждала преди жена да разцъфти така!

— Да, но щом я обвинят пред Бунтаро-сан, ще повехне като прекършена камелия. Кармата им си е тяхна карма и ние нищо не можем да направим. Нито за тях, нито за Торанага-сама — нито дори за Оми-сан. Не плачи, дете.

— Горкичкият Оми-сан!

На третия ден Оми ги настигна. Отседна в техния хан и след вечеря разговаря насаме с Кику и официално я помоли да се отправи заедно с него към вечността.

— На драго сърце, Оми-сан — незабавно му отвърна тя и дори си позволи да поплаче, защото много го харесваше. — Но имам задължения към Торанага-сама, който ми оказа голяма чест, и към Гьоко-сан, която ме възпита и ме направи това, което съм. Тя категорично ми забрани да се самоубивам.

— Но господарят Торанага наруши задълженията си към вас. Той се предаде. С него е свършено.

— Договорът обаче остава в сила, Оми-сан, колкото и да ми се иска да се присъединя към вас. Договорът му е напълно валиден и ме обвързва със задължения към него. Моля да ме извините, но трябва да откажа…

— Не ми отговаряйте сега, Кику-сан. Помислете си. Моля ви, много ви моля. Дайте ми отговора си утре.

И той стана и излезе.

Но на другия ден тя през сълзи му отговори същото.

— Не мога да постъпя тъй себично, Оми-сан. Моля ви да ми простите, но имам задължения към господаря Торанага и Гьоко-сан. Не мога, колкото и да ми се иска. Моля ви да ми простите.

Той започна да спори с нея. Последваха още сълзи. Заклеха се във вечна вярност един към друг и на прощаване тя му обеща:

— Ако договорът бъде нарушен или господарят Торанага умре и аз съм свободна, ще направя всичко, каквото пожелаете, ще се подчиня на всяка ваша заповед.

И тя потегли към хана, изпълнена с лоши предчувствия, избърсала сълзите и оправила грима си. Гьоко я похвали.

— Много си умна, дете. Ах, защо и Тода-сама не е така умна!

Йошинака ги водеше, без много да бърза, от хан на хан по течението на река Кано, която се виеше на север, към морето. Постоянно се случваха разни неща, които ги забавяха, но него хич не го беше грижа за времето. Торанага му беше казал насаме, че няма нужда да бърза, стига да докара пътниците си в Йедо живи и здрави преди пълнолуние.

— Дори предпочитам да закъснеят, отколкото да подранят, Йошинака-сан. Разбирате ли ме?

— Да, господарю.

И сега благославяше своя ками-хранител за всички пречки, които ги задържаха по пътя. В Мишима трябваше задължително да докладва на господаря Хиромацу или в Йедо на господаря Торанага в писмена или устна форма. И трябваше да реши дали да им съобщи какво мисли по въпроса — а не какво внимаваше да не види. И-и-и, ужасен си мислеше той, сигурно греша. Тода-сама? Тя и чужд мъж, камо ли пък с варварин — невъзможно.

Не е ли твой дълг да се увериш? Да получиш доказателство? — питаше се той. Да ги спипаш насаме, заедно в леглото? Няма да е трудно, макар че са много предпазливи.

Да, но само един глупак може да носи такива вести. Най-добре е да се правиш на глупак, да се молиш никой да не ги издаде и по този начин да издаде и теб. С нея е свършено, с всички нас е свършено, така че какво значение има? Я си затваряй очите. Остави ги на тяхната карма. Какво значение има?

Но с цялата си душа самураят много добре съзнаваше, че имаше огромно значение.

— Добро утро, Марико-сан. Какъв прекрасен ден — поздрави отец Алвито, като се приближи до тях. Бяха в двора на ханчето и се готвеха да потеглят. Той я прекръсти. — Господ да ви благослови и вечно да ви закриля.

— Благодаря, отче.

— Добро утро, лоцмане. Как сте днес?

— Благодаря, добре. А вие?

Тяхната групичка се натъкваше на езуитите по целия път. Понякога отсядаха в един и същ хан, друг път пътуваха заедно.

— Ще имате ли нещо против да пояздя тази сутрин редом с вас, лоцмане? С удоволствие ще продължа да ви давам уроци по японски, ако желаете.

— Благодаря ви. Много бих искал.

Алвито предложи на Блакторн още първия ден да му преподава уроци по езика.

— Срещу какво? — попита Блакторн.

— Нищо. По този начин ще ни минава по-бързо времето, пък и да си призная, нещо съм разочарован от живота и се чувствувам стар. А може би и за да поискам прошка за резките си слова.

— Не очаквам извинения от вас. Вие си вървете по вашия път, аз — по моя. Пътищата ни няма да се пресекат.

— Може би. Но имаме много неща да си кажем по време на това пътуване, не мислите ли? Ние сме пътници по един и същ път. Бих искал да ви помогна.

— Защо?

— Знанието е привилегия на бога. Не на хората. Ще ви помогна, но като подарък, без да искам нищо в замяна.

— Благодаря, но ви нямам доверие.

— Тогава, щом настоявате, ще ми се отплатите, като ми разкажете какво сте видели по света, къде сте били. Каквото желаете — по ваш избор. Но само истината. Уверявам ви, ще ми бъде безкрайно интересно и смятам, че това ще е справедлива размяна на знания. Пристигнах в Япония едва тринадесет-четиринадесет годишен и не знам нищо за света. Можем дори да сключим примирие, докато трае пътуването.

— Обаче без религиозни и политически проповеди!

— Аз съм си аз, лоцмане, но ще се опитам да изпълня молбата ви.

И те предпазливо започнаха да споделят знанията си. Блакторн намираше, че размяната никак не е справедлива. Ерудицията на Алвито беше невероятна, като педагог беше много опитен, докато самият той, Блакторн, смяташе, че му разказва неща, които всеки лоцман можеше да му разкаже.

— Уверявам ви, че не сте прав — възразяваше Алвито. — Вие сте великолепен лоцман и сте извършили невероятни неща. Такива като вас я има, я няма пет души в света.

Но постепенно помежду им наистина се установи едно примирие, за голямо удоволствие на Марико.

— Това е приятелство, Анджин-сан, или поне началото на едно приятелство — каза тя.

— Не, не е. Аз все така му нямам доверие и същото се отнася и за него. Ние сме врагове за цял живот. Нито аз, нито той го е забравил. Това е само временно примирие, продиктувано вероятно от някаква цел, която той никога няма да ми каже, ако го попитам. Разбирам го-напълно и в това няма нищо лошо, стига да съм постоянно нащрек.

Докато той беше с Алвито, тя яздеше до Кику и Гьоко и трите разговаряха за мъже, какви начини има да им се доставя удоволствие, за Света на върбите. Тя им разказваше за своя свят, какво е видяла и научила, за диктатора Города, тайко и дори за господаря Торанага — поучителни разкази за велики личности, до които обикновените хора нямат достъп.

На няколко левги южно от Мишима реката извиваше на запад и плавно се спускаше към морския бряг, към голямото пристанище Нумадзу. Те изоставиха по-трудно проходимото дефиле и се насочиха към оризищата покрай големия оживен път, който отиваше на север. Местността изобилствуваше от поточета и притоци на реката, през които трябваше да минават. Някои бяха плитки, други — дълбоки и много широки и тогава ги прекарваха на големи салове. Мостове почти нямаше. Най-често носачите ги прехвърляха на отсрещния бряг на раменете си. Такива носачи имаше много — непрекъснато се навъртаха наблизо и многословно се надпреварваха за честта да им услужат.

Вече седми ден пътуваха. Пътят се раздвои и отец Алвито съобщи, че ги изоставя. Щял да поеме на запад, да се отбие за ден-два на кораба си, след което щял отново да ги настигне по пътя от Мишима за Йедо, ако има възможност.

— Разбира се, и двамата сте добре дошли с мен, ако желаете.

— Благодаря, но за жалост имаме малко работа в Мишима — отвърна Марико.

— А вие, Анджин-сан? Щом Марико-сан ще е заета в Мишима, заповядайте сам. Готвачът ни е много добър, а и виното ни не е лошо. Господ ми е свидетел, че ще бъдете в безопасност и ще имате пълна свобода на действие. Родригес също е на кораба.

Марико видя, че на Блакторн много му се отива. Как може да е готов да ме изостави? — питаше се тя натъжена. Как може да иска да ме напусне, когато разполагаме с толкова малко време?

— Моля ви, Анджин-сан, вървете. Добре ще ви се отрази, пък и знам колко ще ви е приятно да се срещнете с Родригес.

Ала Блакторн не отиде, колкото и да му се искаше. Нямаше доверие на свещеника. Дори и заради Родригес не би рискувал главата си. Благодари на Алвито и двамата с Марико го проследиха с поглед.

— Хайде да спрем за днес, Анджин-сан — предложи тя, макар че беше още пладне.

— Няма за къде да бързаме.

— Чудесна идея. Много бих искал.

— Отецът е добър човек, но се радвам, че си отиде.

— Аз също. Но за добър, не е добър. Свещеник е. Тя се стъписа от скритата в думите му ярост.

— Ох, Анджин-сан, извинете ме, моля ви, за…

— Няма значение, Марико-сан. Но нали ви казах — и двамата нищо не сме забравили. Той винаги ще се стреми да ме погуби.

И Блакторн отиде да търси капитан Йошинака.

Тя се загледа угрижена на запад, където групата на отец Алвито си проправяше внимателно път през другите пътници. Някои от минувачите се кланяха на малобройния кортеж, други коленичеха в преклонение, трети се взираха любопитно, четвърти наблюдаваха с каменни изражения. Ала всички учтиво им правеха път да минат. Освен самураите, дори най-нискостоящите. Когато отец Алвито срещнеше самурай, той се отдръпваше от пътя му. Същото правеха и послушниците.

Алвито беше доволен, че се разделя с Марико и Блакторн, Че ще може да си почине от компанията им. Трябваше да изпрати спешни съобщения на Делегата посетител, което не бе успял да направи досега, тъй като пощенските му гълъби бяха унищожени в Йокосе. Имаше много проблеми за решаване: Торанага, рибаря Уо, Марико, пирата… и Жозеф, с когото пътищата му продължаваха да се пресичат.

— Какво прави този тук, капитан Йошинака? — не се стърпя той и попита първия ден, когато забеляза бившия послушник сред охраната, навлякъл военно кимоно и затъкнал доста нескопосно мечове в пояса си.

— Господарят Торанага ми заповяда да го взема със себе си в Мишима, Цуку-сан. Там трябва да го предам на Хиромацу-сама. Много се извинявам, да не би да не ви е приятно да го виждате?

— Не, не — възрази той неубедително.

— А, мечовете му ли гледате? Не се безпокойте, това са само ножници, вътре няма нищо. И тях му дадохме по заповед на господаря Торанага. Той е постъпил във вашия орден толкова млад, че не е ясно дали трябва да носи истински мечове, или не, макар че има право и много му се иска. Разбрах, че от дете е при вас в ордена, Цуку-сан, но въпреки това не можем да допуснем редом с нас да се разхожда самурай без мечове, нали? Урага-но-Тадамаса е самурай, макар че двадесет години е бил варварски свещеник. Така че господарят направи много мъдър компромис!

— Какво ще стане с него?

— Трябва да го предам лично на Хиромацу-сама. А той или ще го изпрати на чичо му да го съди, или ще го остави при нас. Аз само изпълнявам заповеди, Цуку-сан.

Алвито понечи да заговори Жозеф, но Йошинака го спря.

— Извинете, но господарят също така заповяда никой да не му говори. Да стои настрана от всички. Особено от християните. Докато Харима-сама не произнесе присъдата си — така нареди господарят. Урага-сан е васал на Харима-сама. Да той също е християнин. Господарят каза, че отстъпникът трябва да бъде съден от даймио-християнин. В края на краищата Харима-сама му е чичо и глава на рода, а освен това той лично му е заповядал да постъпи при вас.

Въпреки забраната Алвито се опита още веднъж тайно да се добере до Жозеф и да поговори с него, да го помоли да се отрече от светотатствените си думи, да коленичи в разкаяние пред Делегата-посетител, ала младежът хладно се отдалечи от него, без да благоволи да го изслуша, и след този случай винаги го отпращаха начело на колоната.

Пресвета Дево, трябва по някакъв начин да го върна в лоното на светата църква, мислеше Алвито и сърцето му се изпълваше с болка. Какво да направя? Може би Делегатът-посетител ще знае как да постъпи с Жозеф? И как да постъпим след невероятното решение на Торанага да се подчини — решение, което езуитите на всички свои тайни съвещания единодушно поставяха под съмнение.

— Не, това е абсолютно в разрез с характера на Торанага — твърдеше дел Аква. — Той ще обяви война. Веднага щом спрат дъждовете, а може дори и да не изчака дотогава, ако успее да накара Дзатаки отново да премине на негова страна и да предаде Ишидо. Според мен ще изчака докато може и тогава ще се опита да принуди Ишидо да започне пръв — с една дума ще прибегне към обичайната си тактика на изчакване. Но каквото и да се случи, стига Кияма и Оноши да подкрепят Ишидо и Осака, Кванто ще падне и с Торанага е свършено.

— А Кияма и Оноши? Дали ще забравят старата си вражда в името на общото дело?

— Да. Те са напълно убедени, че победата на Торанага означава край на светата църква. А сега, щом като и Харима ще се присъедини към Ишидо, с Торанага окончателно е свършено.

Значи, пак гражданска война, мислеше Алвито. Брат срещу брата, баща срещу син, село срещу съседно село. Анджиро е готово да въстане, въоръжено с крадени мускети, както му прошепна рибарят Уо. И още една потресаваща новина — таен мускетен полк, който е почти подготвен. Модерен кавалерийски полк в европейски стил с повече от две хиляди пушки, пригоден към японския начин на воюване. Ах, пресвета Дево, закриляй вярващите и прокълни еретиците…

Жалко, че Блакторн е с тъй порочен и покварен ум. Можеше да ни бъде ценен съюзник! Не бях допускал, но се оказа вярно, той е изключително опитен в морските и светските дела. Храбър и хитър, честен, доколкото позволява ереста му, прям и искрен. Няма нужда да му повтаряш нещо — паметта му е изумителна. Толкова неща научих за света. И за самия него. Дали не е грешно? — питаше се тъжно Алвито, докато се обръщаше назад да махне за последен път на Марико. Дали не е грешно да се учиш от врага си и да го учиш в замяна? Не. А дали не е грешно да затваряш очи пред един смъртен грях?

На третия ден след потеглянето им от Йокосе отец Микаел сподели с него наблюденията си и това го потресе.

— Ти допускаш, че са любовници?

— А какво е господ, ако не любов? Нали така е казал бог Исус? — отвърна Микаел. — Само ви казвам, че видях как очите им се докосват и гледката беше изумително красива. За телата им нищо не казвам, отче, а и, честно казано, не ме интересува. Душите им се докосват и сега аз усещам много по-осезателно съществуването на бога.

— Сигурно грешиш. Тя никога не би си позволила! Това е в разрез с цялото й възпитание, със законите й и божите закони. Марико-сан е предана християнка. Знае, че прелюбодеянието е смъртен грях.

— Да, така ги учим. Но женитбата й е шинтоистка, не е осветена от нашия бог, така че дали това може да се нарече прелюбодеяние?

— А ти може би поставяш под въпросни Словото господне? Да не би да си заразен от ересите на Жозеф?

От този момент нататък Алвито започна зорко да ги следи. Очевидно двамата много се харесваха. Пък и защо не? В това нямаше нищо лошо. Бяха принудени постоянно да бъдат заедно, учат се един от друг, на нея й е заповядано да забрави временно религията си, а той изобщо нямаше никаква религия ли по-скоро само патина от лютеранска ерес, както каза дел Аква — типично за всички англичани. И двамата бяха силни, жизнени, колкото и да не си подхождаха.

По време на изповедта тя не призна нищо. Отец Алвито не настоя. Очите й не говореха нищо или може би всичко, но той не можеше да разбере със сигурност. Представи си как ще обяснява на дел Аква:

— Микаел вероятно се е излъгал, ваше високопреосвещенство.

— Извършила ли е прелюбодеяние? Има ли някакво доказателство?

— За щастие, доказателства няма.

Алвито дръпна юздите и се обърна за миг назад. Видя я застанала на лекото възвишение, докато лоцманът разговаряше с Йошинака, а старата мадам и гримираната й курва се излежаваха в носилките. Измъчваше го ревностен фанатизъм, който преливаше в гърдите му, и той за пръв път се осмели да попита, макар и само наум: „Съгрешила ли сте с лоцмана, Марико-сан? Нима еретикът е обрекъл душата ви на вечни мъки? Вие, избраната от съдбата да бъдете монахиня и може би нашата първа игуменка-японка? Нима живеете в гнусен грях, неизповядана, осквернена, прикриваща светотатството си от своя изповедник, напълно омърсена пред бога?“

Видя я как му маха с ръка. Този път не й махна в отговор, а обърна гръб, пришпори коня си и препусна напред.

Тази нощ сънят им бе обезпокоен. — Какво има, любов моя?

— Нищо, Марико-сан, спете.

Ала тя не можа да заспи. Много преди да беше необходимо, се промъкна обратно в, стаята си, а той стана и излезе на двора, седна и до зазоряване чете речника на свещ. Когато слънцето изгря, нощните им притеснения се стопиха и те спокойно продължиха по пътя си. Скоро излязоха на главния път Токайдо, източно от Мишима, и потокът от пътници нарасна. Повечето се придвижваха пеша, с вързопи на гръб. Срещаха от време на време натоварени коне, но никакви карети.

— Карета ли? Това е нещо като носилка на колела, нали? Няма какво да ги правим в Япония, Анджин-сан. Пътищата ни са планински, стръмни и се пресичат непрекъснато от реки и потоци. Пък и колелата ще повредят Настилката, затуй са забранени и само императорът има право да се движи на колела, при това само на няколко ли из Киото по специално направен път. Нямаме нужда от колела, Как да пренесеш такава карета над река или поток? А те са толкова много, че не можем да построим необходимия брой мостове. Оттук до Йедо трябва да има към шестдесет потока. Знаете ли колко сме прекосили досега? Най-малко няколко десетки. Не, ние ходим пеша или яздим на кон. Разбира се, да използуват коне и най-вече носилки, се разрешава само на важни личности — даймио и самураи, дори не на всички самураи.

— Какво? Значи, човек няма право да наеме кон, дори ако може да си го позволи?

— Само ако рангът му позволява. И това е много мъдро, Анджин-сан, не мислите ли? Лекарите и старците имат право да яздят и да използуват носилки, също и болните, ако имат писмено разрешение от господаря си. Носилките и конете са вредни за селяните и простолюдието. Ще ги научат на мързел. За тях е много по-здравословно да ходят пеша.

— Освен това им показва къде им е мястото, нали?

— О, да. Но всичко това се прави с цел да се съблюдава ред, спокойствие и уа. Единствено търговците имат излишни пари за пилеене, а те са просто едни паразити, които нищо не създават, нищо не отглеждат, само живеят на гърба на другите. Така че задължително трябва да ходят пеша. В това отношение сме много мъдри.

— За пръв път виждам да пътуват толкова много хора.

— Това е нищо. Почакайте да наближим Йедо. Ние страшно обичаме да пътуваме, Анджин-сан, но рядко го правим сами, предпочитаме на групички.

Тълпите от хора ни най-малко не им пречеха да се придвижват напред. Йероглифът на Торанага върху копията на самураите, високият ранг на самата Тода Марико, експедитивността на Акира Йошинака и вестоносците, които бе изпратил напред да известяват кой пътува, им осигуряваха всяка вечер най-хубавите стаи в най-добрите ханове и им разчистваха пътя. Всички пътници и самураи веднага се отдръпваха настрани, кланяха се ниско и чакаха да отминат.

— Длъжни ли са да спират и да коленичат на всеки?

— О, не, Анджин-сан. Само на даймио и важни личности. Както и на повечето самураи — което е много разумно от страна на простолюдието. То е не само израз на учтивост, но и крайно необходимо, Анджин-сан. Ако простолюдието не почита самураите и себе си, как ще се съблюдават законите и как ще се управлява империята? Освен това тези правила важат за всички. Не помните ли как спряхме и се поклонихме на императорските вестоносци и им направихме път да минат? Всички трябва да са учтиви. По-нискостоящите даймио са длъжни да слязат от конете си и да се поклонят на по-високопоставените. Нашият живот е управляван от ритуали, но империята живее в послушание.

— Ами ако се срещнат двама даймио с един и същ ранг?

— Тогава и двамата слизат от конете си, покланят се един на друг и всеки продължава по пътя си.

— А ако се срещнат Торанага-сама и генерал Ишидо?

Марико премина на латински.

— Кои са те, Анджин-сан? За пръв път чувам тези имена и днес те не съществуват за нас.

— Права сте, простете ми.

— Чуйте ме, любов моя. Нека си обещаем: ако светата Дева ни се усмихне и успеем да се измъкнем от Мишима, нека при първия мост на Йедо да изоставим своя малък свят. Моля ви, това е крайно наложително.

— Каква опасност ни грози в Мишима?

— Там нашият капитан трябва да докладва на господаря Хиромацу, а аз също трябва да се срещна с него. Той е много мъдър старец, много наблюдателен. Толкова е лесно да бъдем предадени.

— Но ние бяхме извънредно предпазливи. Нека се молим на бога страховете ви да не са основателни.

— Не ме е страх за себе си, само за вас.

— И мен ме е страх само за вас.

— Обещаваме ли си тогава да останем в своя малък свят?

— Да. И ще се престорим, че той е истинският — единственият за нас.

— Ето там е Мишима, Анджин-сан — посочи тя отвъд последния поток.

Разпрострелият се нашироко укрепен град, зад чиито стени живееха сто хиляди души, почти не се виждаше от спусналата се ниско утринна мъгла. Стърчаха само няколко покрива и каменната крепост. От другата страна на града се виждаха планините, които се спускаха на запад до морето. Далеч на северозапад се Издигаше великолепният Фуджияма. На север и изток планинската верига сякаш се домогваше да достигне небето.

— А сега?

— Сега Йошинака трябва да намери най-оживения хан на разстояние десет ли. Ще отседнем в него за два дни. Най-малко толкова време ми трябва, за да си свърша работата. Гьоко и Кику-сан междувременно ще ни оставят.

— А след това?

— След това ще продължим. Какво ви подсказва интуицията за Мишима?

— Че тук е благоприятно и безопасно. А след Мишима накъде?

Тя махна на североизток, но без особена увереност.

— После натам. Има един проход, който се вие нагоре през планините към Хаконе. Тази част е най-уморителната от целия път Токайдо. След това ще се спуснем към град Одавара, който е много по-голям от Мишима. Разположен е на морския бряг. А оттам до Йедо е Само въпрос на време.

— На колко време?

— Няма да ни стигне.

— Грешите, любов моя. Време имаме колкото ние искаме.

Глава четиридесет и шеста

Генерал Тода Хиромацу прие личното послание, което му връчи Марико. Счупи печатите на Торанага, който разказваше накратко за случилото се в Йокосе, потвърждаваше решението си да се подчини, заповядваше на Хиромацу да охранява границите и проходите към Кванто от всеки нашественик до неговото пристигане, но да препрати незабавно всеки вестоносец от Ишидо или от изток, и даваше указания какво да прави с християнина-отстъпник. Старият воин уморено прочете още веднъж свитъка.

— Сега ми разкажете всичко, което видяхте или чухте в Йокосе. Всичко, което се отнася до господаря Торанага.

Марико се подчини.

— А сега ми кажете какво според вас се е случило.

Тя отново се подчини.

— Какво стана между вас и сина ми по време на ча-но-ю? Тя му разказа всичко най-подробно.

— Значи, синът ми твърди, че Торанага-сама ще загуби? Преди втората си среща с Дзатаки?

— Да, господарю.

— Сигурна ли сте?

— О, да, господарю.

В стаята, намираща се високо в главната кула на крепостта, която стърчеше над целия град, се възцари мълчание. Хиромацу стана и се приближи до тясната амбразура в дебелата каменна стена, хванал меча си с две ръце. Страшно го боляха гърбът и ставите.

— Нищо не разбирам.

— Моля, господарю?

— Не разбирам нито сина си, нито нашия господар. Та ние можем да смажем всички армии, които Ишидо е в състояние да изкара на бойното поле! А колкото до решението му да се предаде…

Тя си играеше с ветрилото, загледана във вечерното небе, което бе изпъстрено със звезди и радваше погледа. Хиромацу я огледа.

— Добре изглеждате Марико-сан, по-красива от всякога. В какво се крие тайната ви?

— Нямам никаква тайна, господарю. — Гърлото й внезапно пресъхна. Очакваше светът да се срине в краката й, но опасността премина, старецът се извърна и се загледа с проницателните си очи ниско долу в града.

— А сега ми разкажете какво се случи, откак напуснахте Осака. Всичко видяно, чуто или на което сте били свидетелка.

Когато свърши да говори, нощта бе напреднала. Разказа му всичко, освен докъде бе стигнала близостта й с Анджин-сан. Внимаваше да не прикрива колко го харесва, колко цени ума и храбростта му, както и доколко го уважава Торанага. Известно време Хиромацу продължи да ходи напред-назад, защото движенията облекчаваха болките му. Всичко съвпадаше с доклада на Йошинака и Оми и дори с тирадата на Дзатаки, преди да запраши към Шинано. Сега много от нещата, които преди не му бяха много ясни, намериха своето обяснение и вече разполагаше с достатъчно сведения, за да вземе добре обмислено решение. Някои от нещата, които чу, го отвратиха. Други го накараха да намрази още повече сина си. Можеше да си обясни подбудите му, но това не го оправдаваше. Останалата част от сведенията събуди в него омраза и възхищение към варварина.

— Значи, лично го видяхте как вади господаря от пукнатината?

— Ако не беше той, сега господарят щеше да е мъртъв. В това съм напълно сигурна. За трети път спасява живота на Торанага-сама. Първия път при бягството от крепостта Осака, после на галерата в пристанището на Осака и третия път по време на земетресението. С очите си видях на какво приличаха мечовете, които Оми-сан изкопа от земята. Бяха изкривени като фиде и също толкова неизползваеми.

— И според вас Анджин-сан щеше ли наистина да извърши сепуку?

— Да. Кълна се в християнския бог, убедена съм, че щеше да го направи. Спаси го единствено бързината на Оми-сан. Освен това, господарю, той според мен е напълно достоен да бъде самурай и хатамото.

— Не съм ви искал мнението.

— Моля да ме извините, господарю, прав сте. Но този въпрос ви беше на ума.

— О, значи, освен че станахте учителка на варвари, започнахте да се занимавате и с ясновидство?

— Не, господарю, моля да ме извините, разбира се, че не — отвърна тя с най-милия си глас. — Само се опитвам да отговарям на въпросите ви възможно най-изчерпателно, доколкото ми позволяват способностите. Преди всичко се грижа за интересите на нашия господар, а след това за вашите.

— Така ли е наистина?

— Моля да ме извините, но въпросът ви е излишен. Заповядайте ми каквото пожелаете, господарю. Ще изпълня всяко ваше нареждане.

— Защо сте толкова горда, Марико-сан? — раздразнено попита той. — И защо сте винаги права? А?

— Моля да ме извините, господарю. Държах се грубо. Не заслужавам такава…

— Никоя жена не заслужава такава похвала — засмя се Хиромацу. — Ала въпреки това има моменти, когато се нуждаем от пресметливия, порочен, хитър и практичен ум на жената. Всъщност вие сте много по-умни от нас мъжете, нали?

— О, не, господарю — възрази тя и се запита какво ли пък искаше да каже с това.

— Добре, че сме насаме. Ако изрека подобно нещо пред свидетели, веднага ще обявят Железния юмрук за изкуфял, че е време да прибере мечовете си, да си обръсне главата и да започне да се моли на Буда за душите на онези, които е изпратил във Великия безкрай. И ще имат пълно право.

— Не, господарю. Моят господар, вашият син, беше прав — не можете да се оттеглите докато не се реши съдбата на Торанага-сама. Нито вие, нито той, нито аз.

— Да. И все пак много бих искал да прибера мечовете си и да помоля Буда за покой — за себе си и за онези, които съм убил.

Той се загледа в нощта, съзнаващ напълно бремето на годините, после пак я погледна. А тя беше приятна за очите — повече от всяка жена, която изобщо бе познавал.

— Да, господарю?

— Нищо, Марико-сан. Спомних си кога ви видях за пръв път.

Това беше, когато Хиромацу тайно заложи на Города душата си, за да получи нежното момиченце за сина си, същият този син по-късно уби собствената си майка — единствената жена, която Хиромацу бе обичал истински. Защо взех Марико за него? Защото исках да ядосам тайко, който също се домогваше до нея. За да раздразня един съперник — нищо повече.

Дали наложницата ми наистина ми е била изневерила? — разчовърка той отново вечната си рана. О, богове, когато се срещна с вас лице в лице, ще ви поискам отговор на този единствен въпрос. Ще искам да ми отговорите само с „да“ или „не“. Но много държа да узная истината. Според мен всичко е лъжа, но Бунтаро твърдеше, че я заварил в стаята насаме с онзи мъж, разрошена, с развързано кимоно, месеци преди да се завърна. Може да е лъжа. Или е истина? Трябва да е вярно — кой син ще отсече главата на собствената си майка, без да е абсолютно сигурен?

Марико наблюдаваше бръчките по лицето на Хиромацу, опънатата му и съсухрена от годините кожа, все още силните му, мускулести ръце и рамене. Какво ли си мислиш? — чудеше се тя, защото го харесваше. Дали си прозрял истината? Дали знаеш вече за Анджин-сан и мен? Дали ти е известно, че тръпна от любов по него? Че ако ми се наложи да избирам между него, теб и Торанага, ще избера него, без да се замисля?

Хиромацу застана пак до амбразурата и се загледа надолу в града, а пръстите му поглаждаха ножницата и дръжката на меча, забравил за жената до него. Мислеше си за Торанага и за думите на Дзатаки, казани преди няколко дни с горчивина, която той напълно споделяше.

— Да, разбира се, че искам да спечеля Кванто и да забия знамето си върху стените на крепостта в Йедо. Преди не съм го искал, ала сега го желая. Но не по този начин. Така не е почтено. Нито за брат ми, нито за вас, нито за мен. За никого. Освен за Ишидо, но какво разбира този селянин?

— Тогава подкрепете Торанага. С ваша помощ той…

— Защо? За да стане шогун и да погуби наследника?

— Той стотици пъти се е клел, че е на страната на наследника. И аз му вярвам. Освен това ще ни поведе един Миновара, а не някакъв си селянин-парвеню и онази фурия Очиба, така ли е? Ако господарят Торанага умре, тия некадърници ще ни управляват цели осем години, докато Яемон навърши пълнолетие. Защо тогава да не дадем тези осем години на Торанага-сама? Та нали той е от рода Миновара! Хиляди пъти е повтарял, че щом дойде моментът, ще предаде властта на Яемон. Къде ви е умът? В задника ли? Торанага не е нито ваш враг, нито на Яемон!

— Никой Миновара няма да коленичи пред този селянин! Той пика и на своята чест, и на нашата! На вашата и моята!

Те спориха, ругаха се един друг и за малко да стигнат до бой — вярно, насаме.

— Хайде — опита се той да предизвика Дзатаки. — Вадете меча си, предател такъв! Предадохте брат си, главата на своя род!

— Аз сам съм глава на рода си! Имаме една и съща майка, но бащите ни са различни. Бащата на Торанага изпъди най-позорно майка ми. Няма да му помогна — но ако се откаже от властта и си разпори корема, ще подкрепя Судара…

Няма да ти се наложи да го правиш, каза си тогава Хиромацу, все още разярен. Докато съм жив, няма да ти се наложи, нито ще склоним глави. Аз съм главнокомандуващ! Мой дълг е да закрилям честта и дома на своя господар, дори от него самия. Затова сега аз решавам:

— Извинете ме, господарю, но този път няма да ви се подчиня. От гордост. Този път ще ви изневеря. Ще потърся съдействието на вашия син и наследник, господаря Судара, и съпругата му Генджико-сан, заедно с тях ще обявим „Алено небе“ веднага щом спрат дъждовете и ще започнем войната. Ще браня крепостта Йедо от врага, докато в Кванто не остане нито един жив воин, каквото и да нареждате, каквото и да струва това!

Гьоко беше радостна, че е отново у дома си в Мишима, сред своите момичета, тефтери, сметки за плащане, дългове за получаване, ипотеки и писмени задължения.

— Добре си се справил — похвали тя главния си счетоводител. Сбръчканият старец благодари и закуцука към вратата.

Тя се извърна яростно към главния си готвач.

— Тринадесет сребърни чогина — двеста медни момне за една седмица?

— Моля да ме извините, господарке, но слуховете за наближаващата война покачиха рязко цените — отговори заядливо дебелият мъж. — Всичко поскъпна — и рибата, и оризът, и зеленчуците, и най-вече сакето. От сутрин до вечер се трепя в тази гореща, задушна кухня, която на всяка цена трябва да се ремонтира. Скъпо било! За една седмица съм обслужил сто седемдесет и двама клиенти, хранил съм десет куртизанки, единадесет ученички-куртизанки, четирима готвачи, шестнадесет прислужнички и четиринадесет слуги! Моля да ме извините, господарке, но баба ми е тежко болна и се налага да ви помоля за десет дни отпуска, за да…

Гьоко започна да си скубе косите — достатъчно, за да постигне желания ефект, но не дотам, че да се разчорли съвсем, след което го отпрати с думите, че е разорена, направо разорена и ще трябва да затвори най-прочутия Чаен дом в Мишима, ако изгуби такъв великолепен главен готвач като него, и за всичко ще е виновен само той — както и за това, че се налага да изпъди любимите си момичета и верни, но злощастни слуги навън, на студа и снега.

— И не забравяй, че иде зима! — изхлипа тя за сбогом.

Останала сама, тя доволно пресметна приходите и разходите и накрая се оказа, че печалбата бе два пъти по-висока от предвиденото. Сакето й се услади повече от всякога. Цените на хранителните продукти се бяха покачили, но това се отнасяше и за цената на сакето. Веднага писа на сина си в Одавара, Където се намираше фабриката им за саке, и му нареди незабавно да удвои производството. След това се зае да оправя неизбежните кавги сред прислужничките, уволни две, назначи четири нови, изпрати да повикат посредничката й при купуването на куртизанките и плати доста скъпо за договорите на още седем, които си бе харесала.

— Кога желаете да пристигнат достопочтените дами? — попита мазно посредничката, чиято комисионна също така беше огромна.

— Веднага! Веднага! Хайде, тичайте и изпълнявайте!

Извика дърводелеца и двамата направиха план за разширяване на Чаения дом — за новопристигащите дами бяха необходими допълнителни стаи.

— Най-сетне онова място на Шеста улица се продава, господарке. Желаете ли да уредя сделката?

От месеци дебнеше това ъгълче от улицата. Но сега само поклати глава и го отпрати с нареждането да купи четири хектара от пустеещите земи на северния хълм.

— Не го прави сам обаче, използувай посредници. И не се лакоми. Освен това не желая да се разчуе, че аз съм купувачът.

— Цели четири хектара? Та това е…

— Най-малко четири, ако може дори пет, и то в следващите пет месеца. Да се купят на имената на тези хора.

Тя му връчи списъка на свои доверени лица и го отпрати да бърза, а във въображението си вече виждаше ограденото зад здрави стени градче вътре в града, при това процъфтяващо. Закиска се от радост.

След това всички куртизанки влязоха при нея една по една и всяка беше похвалена или нахокана, а с една дори си поплакаха заедно. Някои бяха повишени, други понижени, цените им за обслужването на клиентите бяха вдигнати или свалени според случая. И по средата на всичко това съобщиха за пристигането на Оми.

— Много се извинявам, но Кику-сан не се чувствува добре — осведоми го тя. — Не е нищо сериозно, от смяната на времето е, горкото момиче.

— Настоявам да се видя с нея.

— Много се извинявам, Оми-сан, но съм убедена, че не ви разбрах правилно. Кику-сан принадлежи на вашия господар, нали?

— Много добре знам на кого принадлежи, но искам да я видя, и туй то! — развика се той.

— Ах, извинете ме, вие, разбира се, имате право да крещите и ругаете, много съжалявам, извинете ме. Но за жалост тя не е добре. Може би довечера или по-късно — утре например? Какво да се прави, Оми-сан? Щом се почувствува достатъчно добре, ще ви съобщя, ако ми кажете къде сте отседнали…

Той й каза адреса си, след като разбра колко е безпомощен, и изтича навън, готов да насече на парчета целия град.

Гьоко се замисли за Оми. После изпрати да повикат Кику и й съобщи каква програма й е уредила за двете вечери в Мишима.

— Може би ще успея да убедя Тода-сама да останем пет вечери, детето ми. Познавам тук няколко, души, които ще платят цели състояния, за да ги забавляваш насаме. Ха! Сега, когато те е купил великият даймио, никой не може да те докосне, никой, никога вече, и ти ще можеш да танцуващ, да пееш, да играеш пантомими и да бъдеш първата ни гейша!

— Ами горкият Оми-сан, господарке? Никога преди не съм го чувала толкова ядосан. Много съжалявам, че ви накрещя така.

— Какво са един-два крясъка, когато най-сетне можем да общуваме с благородни самураи и най-богатите търговци на ориз и коприна! Довечера ще съобщя на Оми-сан къде ще пееш за последен път, но ще му определя по-ранен час, за да чака. Ще го настаня в най-близката стая. А междувременно ще му поднесат много саке… и ще го обслужи Акико. Няма да ти навреди да му изпееш към края една-две тъжни песни. Все още нищо не е съвсем сигурно за Торанага-сама. Не сме получили дори аванса, да не говорим за остатъка от сумата.

— Моля да ме извините, но не е ли по-добре да го обслужи Чоко? Тя е по-хубава, по-млада и сладка. Убедена съм, че ще му хареса повече.

— Така е, детето ми. Но пък Акико е силна и много опитна. А когато мъжете са в такова настроение, стават груби — по-груби, отколкото си мислиш. Дори и Оми-сан. Не искам Чоко да пострада. А Акико обича опасностите и дори се нуждае от малко грубост, за да се представи най-добре. Тя ще съумее да го успокои. Хайде, тичай сега и си облечи най-хубавото кимоно, напръскай се с най-скъпите парфюми…

Гьоко я отпрати да се приготвя и отново се спусна да дооправя дома си. Когато всичко беше готово — дори и официалната покана за чай до осемте най-влиятелни мама-сан в Мишима за обсъждане на много важни дела, — тя се потопи с облекчение в горещата баня.

— Ах-х-х!

Последва безупречен масаж. Сетне парфюм, пудра, грим, прическа. Свободно кимоно от сурова коприна. Любимецът й пристигна точно навреме. Беше осемнадесетгодишен, студент, син на обеднял самурай. Казваше се Инари.

— Ах, колко сте прекрасна! Веднага хукнах насам, щом получих стихотворението ви — задъхано заговори той. — Добре ли пътувахте? Толкова съм щастлив, че се завърнахте. Благодаря ви, много ви благодаря за подаръците. Мечът е великолепен, а кимоното… Колко сте щедра към мен!

Така е, потвърди тя наум, макар че на глас отрече стократно щедростта си и добрината си. След малко лежеше до него, изпотена и отпусната. Ах, Инари, нямаш телосложението на Анджин-сан, но компенсираш всичко с неизчерпаемата си енергия.

— Защо се смеете? — попита той сънено.

— Защото ми дарявате щастие — въздъхна тя, доволна, че е имала късмета да се образова. Поприказва му, направи му няколко щедри комплимента и го милва, докато той заспа — ръцете и гласът й бяха много опитни и постигаха всичко, което изискваше професията й. Ала мислите й бяха далеко при Марико и нейната любов, обмисляше всички възможности. Доколко може да я притисне? На кого да ги издаде или с кого да я заплаши, много тънко, разбира се — Торанага, Бунтаро или може би някой друг? Например християнския свещеник? Дали ще извлече от това някаква изгода? А защо да не ги обади на Кияма-сама — всеки скандал, свързващ името на великата Тода с варварина, ще провали със сигурност шансовете на сина й да се ожени за внучката на Кияма. Дали това ще я накара да се подчини на волята ми? Или да не правя нищо — ами ако това се окаже най-изгодно?

Жал ми е за Марико. Такава прекрасна дама! От нея би излязла великолепна куртизанка. Жал ми е и за Анджин-сан. Колко е умен — и от него бих могла да направя състояние.

Как да извлека най-голяма облага от тази тайна, преди всичко да е излязло наяве и да са загинали и двамата?

Внимавай, Гьоко, напомни си тя. Нямаш много време, трябва по-бързо да вземеш решение за тази и другите две тайни: относно пушките и оръжието, откраднато и укрито от селяните в Анджиро, и новия мускетен полк — колко души наброява, колко са офицерите, каква е организацията му, броят на пушките. Също и за Торанага, който през последната нощ в Йокосе се люби с Кику с енергията на тридесетгодишен мъж, след което спал до зазоряване като новородено бебе. Това държане ли е на затънал в грижи човек?

Ами мъките на девствения свещеник с тонзурата, коленичил гол, унесен в страстна, молитва към фанатичния си християнски бог да му опрости предварително греха, който тепърва възнамеряваше да извърши с момичето, както и другия, вече извършения в Осака грях — за странни тайни, прошепнати му в изповеднята от някакъв прокажен, когото той подло издал на Харима-сама. Какво ли би разбрал от това Торанага? Онзи повтаряше безкрай какво му е било прошепнато и какво е издал, молеше се със стиснати очи, преди да се нахвърли несръчно върху момичето и да се отдръпне после от нея като от гнусно нощно животно. Колко омраза, болка и неестествен срам!

Ами помощник-готвачът на Оми, който прошепнал на прислужничката, която пък прошепнала на любовника си, който прошепнал на Акико как чул случайно Оми и майка му да кроят планове за убийството на Касиги Ябу, техния господар? Ха! Ако се разгласи подобно нещо, това ще е все едно да пуснеш котка сред гълъбите на рода Касиги! Както и тайното предложение, направено от Оми и Ябу на Дзатаки — ако се прошепне на ухото на Торанага, или пък думите, промърморени насън от Дзатаки, чути и запомнени от момичето и продадени ми на другия ден срещу цял сребърен чоджин — думи, от които става ясно, че генерал Ишидо и Очиба-сама се хранят заедно, спят заедно, а Дзатаки лично ги чул да пъхтят, да пъшкат и охкат от удоволствие. Гьоко се усмихна самодоволно. Потресаващи работи, нали? При това за такива високопоставени личности!

Ами другият странен факт — че в момента на Облаците и дъжда и няколко пъти преди това Дзатаки-сама неволно нарекъл партньорката си по легло „Очиба“? Любопитно, нали?

Дали този тъй нужен и на двете страни Дзатаки няма да запее друга песен, ако Торанага му предложи за награда Очиба? Гьоко се закиска от радост при мисълта за тези толкова ценни тайни, изпуснати от мъжете заедно с техния Радостен сок. Стига да бъдат подшушнати на когото трябва.

— Ще запее друга песен — уверено промърмори тя. — Сигурна съм.

— Какво?

— Нищо, Инари-сан. Добре ли поспахте?

— Какво?

Тя само се усмихна отново и го остави да се унесе.

— Къде е сега англичанинът, отче?

— Не знам със сигурност, Родригес. Поне засега. Предполагам, че е отседнал в някой от хановете на юг от Мишима. Оставих с тях един от нашите прислужници — той ще ми докладва.

Алвито обра соса от чинията си с коричка хляб.

— Кога ще знаете със сигурност?

— Утре.

— Ке ва, бих искал да се срещна с него. Здрав ли е? — попита Родригес с безразличен тон.

— Да.

Корабната камбана удари шест пъти. Три часът след обед.

— Разказа ли ви какво е правил, откак напусна Осака?

— Отчасти. Някои неща разбрах от него, други — от този-онзи. Тя е дълга и широка. Първо да приключа с кореспонденцията си, пък после ще поговорим.

Родригес се облегна на стола си в малката задна каюта.

— Добре. Нямам нищо против. — Загледа се в острите черти на езуита, в проницателните му кафяви очи с жълти точици. Котешки очи. — Чуйте, отче. Англичанинът спаси и кораба ми, и живота ми. Знам, че е враг, че е еретик, но е лоцман — един от най-добрите, които съм срещал. Не е грешно да уважаваш врага, дори да го харесваш.

— Нашият бог Исус прости на враговете си, но това не им попречи да го разпънат на кръст. — Алвито спокойно издържа на погледа на Родригес. — Впрочем и аз го харесвам. Или поне сега по-добре го разбирам. Хайде за момента да го оставим на мира.

Родригес кимна. Забеляза, че чинията на свещеника е празна, пресегна се и приближи до него блюдото с храната.

— Заповядайте, отче, вземете си още от петела. Малко хляб?

— Да, благодаря, с удоволствие. Не допусках, че така съм изгладнял.

Доволен, Алвито си откъсна втората кълка, сипа си допълнително от плънката и ги заля с остатъка от тлъстия сос.

— Вино?

— Да, благодаря.

— Къде са хората ви, отче?

— Оставих ги в един хан недалеч от пристанището.

Родригес се загледа през големите прозорци на левия борд към пристанището Нумадзу и малко по-надясно към устието на Кано, където водата беше по-тъмна, отколкото в морето. Навсякъде сновяха многобройни рибарски лодки.

— Този слуга, когото сте оставили, отче — имате ли му доверие? Сигурен ли сте, че ще ни намери?

— О, да! Те в никой случай няма да потеглят по-рано от в други ден.

Алвито беше решил да не споделя с никого подозренията си или по-скоро, както напомни сам на себе си, подозренията на брат Микаел, затова само добави:

— Не забравяйте, че пътуват най-официално. Задължава ги положението на Тода Марико и знамената на Торанага. Всеки в радиус от четири левги знае за тях и къде са отседнали.

Родригес се засмя.

— Значи, англичанинът пътува като почетно държавно лице? Кой би помислил! Като някакъв проклет даймио!

— И това не е всичко, лоцмане. Торанага го е направил самурай и хатамото.

— Какво?

— Сега Блакторн носи двата самурайски меча. Наред с пищовите си. Освен това е доверено лице на Торанага и до известна степен негово протеже.

— Англичанинът?

— Да.

Алвито не наруши настъпилата в каютата тишина, а продължи да се храни.

— Знаете ли как е станало всичко това?

— Донякъде. Ще ви разкажа, като му дойде времето, лоцмане.

— Само ми кажете каква е причината. Накратко. Подробностите друг път. Моля ви.

— На три пъти е спасил живота на Торанага. Два пъти по време на бягството от Осака и последния път в Идзу, по време на земетресението.

Алвито лакомо заръфа кълката. Сокът започна да се стича по черната му брада. Родригес чакаше, но свещеникът не каза нищо повече. Погледът му замислено се вторачи в чашата, която държеше в ръка. Повърхността на гъстото червено вино отрази светлината.

— Никак не е добре за нас, че този англичанин е станал приближен на Торанага. Никак. Всеки друг, но не и той — обади се Родригес след дълга пауза.

— Съгласен съм.

— И въпреки това бих искал да го видя.

Свещеникът не каза нищо. Родригес го остави да омете чинията си и му предложи още, ала радостта му се бе изпарила. Алвито прие всичко, останало от петела, и още една чаша вино. И като завършек малко хубав френски коняк, който той самият извади от един долап.

— Какво ще кажете за една чашка, Родригес?

— Благодаря.

Лоцманът наблюдаваше как Алвито сипва в кристална чаша от орехово-кафявата течност. Виното и конякът бяха от личните запаси на Делегата-посетител — подарък за неговия приятел отец Алвито.

— Разбира се, Родригес, и вие си пийвайте от тях заедно с отеца — каза тогава дел Аква. — Дано бог бди над вас и ви изведе здрав и читав в пристанището и после обратно у дома.

Благодаря, ваше високопреосвещенство. Благодаря, ваше високопреосвещенство, но не очаквайте от мен искрени благодарности, горчиво добави наум Родригес, задето придумахте капитана да ме прехвърли на това свинско корито, командувано от езуитите, далеч от нежните ръце на моята Грасия. Пресвета Дево, животът е прекалено кратък — кратък и несигурен, за да го прахосва човек като гувернантка на смрадливи свещеници, макар че Алвито е, повече мъж от всички останали и именно поради това много по-опасен. Ах, пресвета Дево, помогни ми!

— О! Вие потегряте, Род-сан, потегряте торкова скоро? Ах, корко съжарявам…

— Скоро ще се върна, мила.

— Ние ще тъгуваме — маркото и аз.

Мина му през ума — защо не я взема със себе си на „Санта Филипа“, но веднага се отказа от тази мисъл, защото щеше да е опасно и за двама им, и за кораба.

— Много съжалявам, скоро ще се върна.

— Ние чакаме, Род-сан. Моря извинете моя тъжна, много съжарявам.

Винаги говореше с него на разваления си и със силен акцент португалски, който много се стараеше да научи, и настояваше той да я нарича Грасия — името, дадено и при покръстването, а не с прекрасно звучащото Нян-Нян, което значеше Котенце и което тъй й отиваше и тъй му харесваше:

И той отплава от Нагасаки с натежало сърце, като проклинаше всички свещеници и капитани, копнеещ за края на лятото и настъпването на есента, когато щеше да вдигне котвата на Черния кораб, чиито трюмове вече тежаха от злато сребро, и най-сетне да потегли за дома — богат и независим. Но какво го чакаше тогава? Този вечен въпрос отново го задави. Какво щеше да прави с нея — и детето? О, Дево, помогни ми да си отговоря задоволително на този въпрос.

— Яденето беше изключително вкусно, Родригес — похвали го Алвито, като си играеше с трохите на масата. — Благодаря.

— Радвам се. — Родригес беше сериозен. — Какво възнамерявате да правите, отче? Би трябвало…

Той млъкна по средата на изречението и погледна през прозореца. После стана неспокойно от масата, закуцука към кръглото прозорче, което гледаше към брега, и надникна през него.

— Какво има, Родригес?

— Стори ми се, че започва отливът. Искам да видя как е морето. — Той отвори по-широко капака на прозорчето и се надвеси през него, но пак не можа да види котвата на носа. — Извинете ме, отче.

Излезе на палубата. Водата се плискаше тежко във веригата а котвата, спусната под ъгъл в мътното море. Никакво движение. Но след малко отливът вече се забелязваше и корабът започна едва-едва да се плъзга навътре, за да заеме новото си положение в зависимост от оттеглянето на водата. Той провери положението му, огледа морето наоколо. Всичко беше както трябва. Наблизо нямаше никакви лодки. Беше приятен следобед и от мъглата нямаше и следа. Бяха на около двеста метра от брега — достатъчно далеч, за да се предотврати всякакво внезапно нападение, и на безопасно разстояние от оживените морски пътища към кейовете.

Корабът беше мелез — японски корпус с приспособени към него португалски платна и снаряжение: бързоходен, с две мачти, четири оръдия по средата и по две малки на носа и кърмата. Казваше се „Санта Филипа“ и имаше тридесет души екипаж.

Погледът му опаса града и хълмовете отвъд него.

— Песаро!

— Да, сеньор?

— Приготви голямата лодка! На смрачаване ще слезем на брега.

— Добре, ще я приготвя. Кога се връщате?

— Призори.

— Още по-добре. Аз ще поведа отпускарите — десет души.

— Никаква отпуска, Песаро! Кинджиру! Господи, да не ти е изпил смок ума?

Родригес възседна парапета на квартердека и се облегна удобно.

— Не е справедливо всички да страдаме — начумерено възрази боцманът и започна да свива и отпуска грубите си мазолести длани. — Аз лично ще ги-поведа и ви обещавам, че няма да има никакви неприятности. Вече две седмици сме затворени тук.

— Пристанищните власти казаха кинджиру — много съжалявали, но въпреки това било кинджиру, дявол да го вземе! Забрави ли? Това не ти е Нагасаки.

— Да, кълна се в Христовата кръв, и много жалко! — озъби се набитият здравеняк. — И за какво? Заради един-единствен заклан японец!

— Един заклан, двама тежко намушкани, няколко души ранени и едно пострадало момиче — добре, че се е намесил самураят. Предупредих ви, преди да слезете — Нумадзу не е Нагасаки, внимавайте как се държите! Имахме късмет, че се отървахме само с живота на един от нашите! Законът им позволява да ви обезглавят и петимата!

— Техният закон, капитане, но не и нашият. Проклети маймуни! Заради една най-обикновена свада в публичен дом!

— Да, но нашите хора са я започнали. Властите поставиха кораба под карантина и на всички ви е забранено да слизате на брега. Включително и на теб! — Родригес взе да си раздвижва крака, за да притъпи малко болката. — Имай търпение, Песаро. Отецът се завърна, значи, скоро ще потеглим.

— Заедно с отлива? Призори? Това заповед ли е?

— Не, още не. Просто приготви лодката. С мен ще дойде Гомес.

— Нека дойда и аз, а? Пер фавор, лоцмане. До смърт ми омръзна да стоя затворен на това проклето място.

— Не. И те съветвам да не се измъкваш довечера на брега. Нито ти, нито кой да е друг.

— Ами ако не се върнете призори?

— Ще гниете тук закотвени, докато се прибера. Ясно ли е?

Боцманът още повече се озъби. Но се поколеба и отстъпи.

— Ясно, дявол да го вземе!

— А така!

— И Родригес отново слезе долу.

Алвито спеше, но щом вратата на каютата се открехна, веднага се събуди.

— Всичко наред ли е?

Тялото и духът му се бяха ободрили от краткотрайната дрямка.

— Да, започва отливът.

Родригес изгълта чаша вино, за да премахне лошия вкус от устата си. Винаги се чувствуваше така след предотвратяването на поредния назрял моряшки бунт. Ако Песаро не беше отстъпил веднага, пак щеше да му се наложи да стреля по някого или да го окове във вериги, или да заповяда петдесет удара с камшик, или да го завлече под кила за назидание, или още нещо от дългия списък с безобразия, без които не можеше на един кораб — дисциплината беше наложителна и го изискваше. Без дисциплина с кораба е свършено.

— Какви са плановете ви сега, отче? Ще потеглим ли призори?

— Какво е положението с пощенските гълъби?

— В добро състояние са. Остават ни шест — четири за Нагасаки и два за Осака. Свещеникът прецени ъгъла на слънчевите лъчи. До залез оставаха четири-пет часа.

Имаше достатъчно време, за да се пуснат птиците с шифрованото послание, което отдавна бе съставил в ума си: „Торанага се подчинява на заповедта на регентите. Първо заминавам за Йедо, оттам за Осака. Ще придружа Торанага до Осака. Твърди, че все още можем да строим катедралата в Йедо. Подробности по Родригес.“

— Бихте ли заповядали на гълъбаря да приготви незабавно два за Нагасаки и един за Осака? А след това ще поговорим. Няма да се прибера с кораба. Заминавам за Йедо по суша. Ще ми трябва цялата нощ и утрешния ден, за да напиша подробно послание, което вие ще отнесете на Делегата-посетител и ще връчите само лично на него. Ще можете ли да отплавате веднага щом го напиша?

— Да. Ако дотогава се свечери, ще изчакам изгрев слънце. До десет левги оттук има плитчини и подвижни пясъци.

Алвито се съгласи. Дванадесет часа повече или по-малко не правеха голяма разлика. Щеше да е много по-добре, разбира се, ако беше изпратил посланието си още от Йокосе. Господ да го убие онзи дяволски езичник, който ми погуби гълъбите! Имай търпение, упрекна се той. За къде си се разбързал? Търпение — това е основно правило на нашия орден. Онзи, който умее да чака, ще получи — и това е самата истина. Какво значение имат дванадесет часа, пък дори и осем дни? Няма да променят хода на историята. Зарът бе хвърлен в Йокосе.

— С англичанина ли ще пътувате? — попита Родригес. — Както и преди?

— Да, а от Йедо се прибирам в Осака. Ще придружавам Торанага. Бих искал да се отбиете в Осака с копие от посланието ми, в случай че Делегатът-посетител се намира там или е тръгнал от Нагасаки точно преди вашето пристигане и пътува натам. Ще го предадете на отец Солди, секретаря му, но само лично на него!

— Добре. С радост ще отплавам. Тук ни мразят.

— С божията благословия това положение ще се промени, Родригес. Ако е рекъл господ, ще покръстим всички езичници тук.

— Амин! — Родригес размърда крака си и пулсиращата болка веднага стихна. Загледа се през прозореца, после нетърпеливо се надигна. — Аз сам ще отида да взема гълъбите, а вие напишете посланието си, за да можем да поговорим след това за англичанина.

Той се качи на палубата и подбра птиците от кафезите им. Когато се върна, свещеникът вече пишеше с острото си като игла перо и мастило по миниатюрни ивички хартия. Едно и също шифровано съобщение. Алвито ги постави в специалните малки цилиндърчета, запечата ги и пусна гълъбите. Те се издигнаха, направиха един кръг и полетяха на запад, един след друг, към ослепителното следобедно слънце.

— Тук ли ще разговаряме или долу?

— Тук. По-хладно е — махна Родригес към квартердека насред кораба, от който не се чуваше.

Алвито се отпусна на стола.

— Първо за Торанага.

И разказа накратко на лоцмана какво се случи в Йокосе, като пропусна случая с брат Жозеф и подозренията си за Марико и Блакторн. Родригес беше поразен от решението на Торанага да се подчини, както и самият Алвито.

— Няма да има война? Не, това е някакво чудо! Сега наистина сме в безопасност, и Черният кораб също, църквата ще се обогати, ние ще сме богати… Слава тебе, господи, и на всички светии, и на пресветата Дева! По-добра новина от тази не бихте могли да донесете, отче. Спасени сме!

— Ако е рекъл господ. Но едно нещо, което каза Торанага ме обезпокои. Думите му бяха следните: „Мога да пусна на свобода моя християнин Анджин-сан. Заедно с кораба му и оръдията.“

Доброто настроение на Родригес веднага се изпари.

— „Еразъм“ още ли е в Йедо? Все още ли е в ръцете на Торанага?

— Да. Опасно ли е наистина, ако англичанинът получи свобода на действие?

— Дали е опасно? Та „Еразъм“ ще ни види сметката, преди да се усетим къде да е оттук до Макао, стига той да е на него, въоръжен и с що-годе свестен екипаж! Ние имаме на разположение само малката фрегата, която да ни брани, а тя не може да се противопостави на „Еразъм“. Нито пък Черният кораб. Ще ни притисне и ще трябва да свалим знамената.

— Сигурен ли сте?

— Да. Кълна се в господа — „Еразъм“ означава край за нас! — Родригес сърдито размаха юмрук. — Чакайте малко — англичанинът каза, че е пристигнал тук с не повече от дванадесет души, при това не всички от тях са моряци — имало и търговци, а и повечето били болни. Тази шепа хора не може да се справи. Единственото място, където може да наеме екипаж, е Нагасаки. Или Макао. В Нагасаки може да намери колкото си иска желаещи. Всички, които… Трябва да не го допускаме там, нито в Макао.

— Ами екипаж от японци?

— Имате пред вид някои от главорезите на Торанага ли? Или вако? Искате да кажете, че ако Торанага се предаде, всичките му хора стават ронини, така ли? Ако англичанинът разполага с достатъчно време, може и да ги обучи. И то много лесно. Исусе Христе! Моля да ме извините, отче, но ако на англичанина му дадат самураи или вако… Не можем да си позволим подобен риск — прекалено е опитен и способен…

Алвито не откъсваше поглед от него и безпокойството му нарастваше. Май ще трябва да изпратя още едно послание до Делегата-посетител. Трябва да го осведомя, щом е толкова важно. Той ще знае какво да правим.

— Аз знам какво да правя! — Родригес стовари юмрук върху парапета, стана и обърна гръб на събеседника си. — Чуйте, отче, чуйте моята изповед. Първата нощ — най-първата нощ, когато бяхме с него рамо до рамо в открито море на галерата, на път от Анджиро, сърцето ми подсказа, че трябва да го убия, и после още веднъж ми го повтори, по време на бурята. Исус Христос да ме прости, но тогава нарочно го пратих на носа и завих рязко срещу вятъра, без да го предупредя, като много добре знаех, че не е завързан. Но англичанинът не падна зад борда, както би паднал всеки друг. Реших, че това е пръст божи и се убедих окончателно, когато по-късно той не се подчини на заповедта ми и спаси кораба. А когато вече бяхме в безопасност и вълната ме отнесе и започнах да се давя, последната ми мисъл беше, че това е наказание от всевишния, задето посегнах на човешки живот. С лоцмани така не се постъпва — той никога не би постъпил така с мен. Заслужавах си го и затова, когато дойдох на себе си и видях, че съм жив, а той ми дава да пия вода, страшно се засрамих и отново помолих господ за прошка и се заклех най-тържествено да му се отблагодаря. Пресвета Дево! — избухна той, изтерзан. Този човек ме спаси, макар да знаеше, че се опитах да го убия — прочетох го в погледа му. Спаси ме и ми помогна да оживея, а ето че трябва да го убия.

— Защо?

— Защото капитанът беше прав — господ да ни е на помощ, ако англичанинът изкара „Еразъм“ в открито море, въоръжен и с що-годе приличен екипаж.

Блакторн и Марико спяха в нощния покой на малката си къщичка — една от многото, от които се състоеше Ханът на камелиите на Девета южна улица. Всяка къщичка имаше по три стаи. Марико взе едната за себе си и Чимоко, Блакторн взе втората, а третата, която излизаше на входната врата и верандата, беше свободна и служеше за трапезария и всекидневна.

— Смятате ли, че е безопасно? — попита разтревожено Блакторн. — Без Йошинака, слугини и телохранители наоколо?

— Не, Анджин-сан, нищо не е безопасно. Но затова пък ще е чудесно да сме сами! Този хан се смята за най-хубавия и е много прочут в Идзу. Нали е красив?

Красив беше. Всяка една от миниатюрните къщички беше изящно издигната върху пилони, опасваше се от веранди, до които водеха четири стъпала от най-скъпо дърво, и всичко блестеше. Разстоянието между къщичките беше от петдесет стъпки и всяка една бе заобиколена от малка градинка вътре в голямата обща градина, оградена с бамбуков плет. Имаше поточета, езерца с водни лилии, водопадчета, цъфнали дръвчета, изпълващи въздуха с ухания през деня и нощта. Всичко дъхаше на сладост и охолство. Чисти, застлани с каменни плочи покрити пътеки водеха към банята със студено, топло и горещо отделение, захранвана от естествени минерални извори. Пъстроцветни фенери, любезни, усмихнати слуги и прислужнички, нито една изговорена на висок глас дума, която да раздрънка звънчетата, окачени по дърветата, или да смути бълбукащата вода и пойните птици в специалните им къщички.

— Аз, разбира се, помолих за две къщички, Анджин-сан — една за вас и една за мен, но за жалост само една беше свободна, много съжалявам. Затова пък Йошинака-сан няма нищо против. Дори е много доволен, защото по този начин не му се налага да организира двойна охрана. Поставил е часови на всяка пътека, така че сме в пълна безопасност и никой не може да ни обезпокои, както ставаше другаде. Пък и защо да бъдем обезпокоявани? Какво лошо може да има в тези две отделни стаи, още повече, че с мен спи Чимоко?

— Нищо. Но вие сте права — такова красиво място не бях виждал. Колко сте умна и прелестна.

— Ах, Анджин-сан, колко сте мил с мен. Първо баня, после вечеря и саке — много саке.

— Прекрасно.

— Но моля ви, Анджин-сан, оставете този речник на мира.

— Нали все ме насърчавахте да уча!

— Ако оставите книгата, ще ви разкрия една тайна.

— Каква?

— Поканих Йошинака-сан да вечеря с нас. И няколко дами, които ще ни развличат.

— Охо!

— А след като ви оставя, обещавате ли да си изберете една от тях?

— А, не, съжалявам, но при това положение има опасност да обезпокоя съня ви.

— Обещавам ви да спя непробудно, любов моя. Сериозно ви казвам, една промяна ще ви се отрази много добре.

— Да, но догодина, сега още не.

— Бъдете сериозен!

— Аз съм напълно сериозен.

Събудиха го сърдити гласове и постепенно започна да различава сред тях португалски говор. За миг помисли, че продължава да спи и сънува, после разпозна гласа.

— Родригес!

Марико измърмори нещо насън.

Щом чу стъпки по пътеката, Блакторн скочи на колене, опитвайки се да овладее обзелата го паника. Вдигна я на ръце като кукла, запъти се към вратата, но спря — някой я отваряше вече от външната страна. Беше Чимоко — свела глава, а очите дискретно затворени. Той се втурна покрай нея с Марико на ръце и я положи нежно върху собствените й завивки, все така в полусънно състояние, и отново се втурна безшумно към стаята си, облян от студена пот в топлата лятна нощ. Пипнешком сграбчи едно кимоно и отново се върна на верандата. Йошинака вече се изкачваше по второто стъпало.

— Нан десу ка, Йошинака-сан?

— Гомен насай, Анджин-сан — започна Йошинака. Посочи към факлите, пламтящи в другия край на градината, където беше главната порта, и изрече порой от думи, които Блакторн не разбра. Основното обаче схвана — че някакъв човек, варварин, иска да го види, а той му казал да чака, а онзи не искал да чака и се държал като даймио, какъвто изобщо не бил, и се опитвал да мине със сила покрай стражата, но той го спрял. Казал, че е приятел на Анджин-сан, вярно ли е?

— Ей, англичанино, аз съм — Васко Родригес!

— Ей, Родригес! — извика щастлив Блакторн. — Ей сега ще дойда! Хай, Йошинака-сан. Каре уа уаташи но ичи юджин десу. Наистина ми е приятел.

— А со десу!

— Хай, домо.

Блакторн се спусна по стъпалата към портата. Зад гърба си чу гласът на Марико:

— Нан джа, Чимоко?

Чимоко й прошепна нещо, защото тя властно извика след това:

— Йошинака-сан!

— Хай, Тода-сама!

Блакторн се озърна назад. Самураят се качи по стъпалата и прекоси верандата към стаята на Марико. Вратата й беше затворена, а пред нея бе застанала Чимоко. Смачканите й завивки бяха до вратата, където им беше мястото, в случай че господарката желае тя да спи близо до нея. Йошинака се поклони на вратата и започна да докладва. Блакторн се затича бос по пътеката, а въодушевлението му нарастваше. С широка усмивка беше впил поглед в португалеца, а пламъчетата на факлите играеха по обиците и токата на закачливо кривнатата шапка на Родригес.

— Ей, Родригес! Колко се радвам да те видя! Как е кракът ти? Как ме откри?

— Пресвета Богородице, та ти си напълнял, англичанино! Я как си изпълнил дрехите! Имаш здрав и бодър вид, пък и държането ти е като на някой даймио!

Родригес го прегърна мечешки и Блакторн му отвърна със същото.

— Как е кракът ти?

— Боли ме, дявол да го вземе, но се движи, а те открих, като разпитвах къде е отседнал великият Анджин-сан — великанът варварин, бандитът със сините очи!

Смяха се и си разменяха неприлични думи, без да обръщат внимание на самураите и слугите около тях. После Блакторн изпрати един от прислужниците за саке и поведе Родригес към къщичката. И двамата вървяха с олюляващи се моряшки походки. Родригес по навик държеше дясната си ръка на дръжката на рапирата, а палецът на другата бе пъхнат в широкия му пояс до пищова. Блакторн беше десетина сантиметра по-висок, но раменете на португалеца бяха по-широки дори от неговите, а издутите му като варел гърди криеха херкулесова сила.

На верандата ги чакаше Йошинака.

— Домо аригато, Йошинака-сан — отново благодари Блакторн на самурая и махна на Родригес да се разположи на една от възглавничките. Йошинака посочи рапирата и пищова и протегна ръка с обърната нагоре длан.

— Додзо!

Португалецът се намръщи.

— Ийе, самурай-сама, домо ари…

— Додзо!

— Ийе, самурай-сама, ийе! — повтори по-остро Родригес. — Уаташи юджин Анджин-сан, нее?

Блакторн направи крачка напред, все още изненадан от неочакваната свирепост на сблъскването.

— Йошинака-сан, шигата га най, нее? — намеси се той с усмивка. — Родригес юджин у ата…

— Гомен насай, Анджин-сан. Кинджиру! — И Йошинака изрече някаква рязка заповед. Самураите веднага скочиха напред и заканително наобиколиха Родригес, а Йошинака отново протегна ръка. — Додзо!

— Тия кучи синове са ужасно докачливи, англичанино — усмихна се широко Родригес. — Я се справи с тях, моля те. Аз никога досега не съм си предавал оръжието.

— Недей, Родригес — предупреди го той, усетил решението, назряло за секунда в главата на приятеля му. После пак се обърна към Йошинака: — Домо, гомен насай, Родригес юджин, уаташи…

— Гомен насай, Анджин-сан. Кинджиру! — И Йошинака рязко заповяда на португалеца: — Има!

— Ийе, уакаримасу ка? — озъби се той от своя страна. Блакторн побърза да застане между тях.

— Ей, Родригес, какво толкова? Дай ги на Йошинака-сан. Всичко това няма нищо общо с теб или с мен, а е заради дамата, Тода Марико-сама. Тя е там, в онази стая. Нали ги знаеш колко са чувствителни на тема оръжие в близост до някой даймио и техните жени. Цяла нощ ще спорим, знаеш ги какви са. Какво значение има? Португалецът се усмихна пресилено.

— Прав си, защо не? Хай. Шигата га най, самурай-сама. Со десу.

Той се поклони като придворен, но без искреност, разкопча ножницата на рапирата си, извади и пищова и ги подаде на Йошинака. Той махна на един от самураите, който ги пое и хукна към портата, сложи ги на земята и застана на пост да ги пази. Родригес понечи да се качи по стълбите, ала Йошинака учтиво, но същевременно твърдо го помоли да спре. Втори самурай излезе напред да го претърси. Побеснял, португалецът отскочи назад.

— ИИЕ! Кинджиру, дявол да го вземе! Какво по…

Самураите се нахвърлиха отгоре му, сковаха му ръцете и старателно го претършуваха. В ботушите му откриха два ножа, още един, завързан под лявата му ръка, плюс два малки пищова — единият скрит в подплатата на палтото му, а вторият под ризата, откъдето извадиха и малко плоско шише.

Блакторн разгледа пищовите. И двата бяха заредени.

— И другият ли беше зареден?

— Да, разбира се. Тук сме на враждебна земя, ако не си забелязал, англичанино. Кажи им да ме пуснат.

— Това не е обичайният начин да се посещава нощем приятел.

— Нали ти казвам — тази земя е враждебна. Винаги ходя така въоръжен. Ти не ходиш ли въоръжен? Господи! Кажи им на тези диванета да ме оставят на мира!

— Това ли е всичко?

— Разбира се — кажи им да ме пуснат, англичанино!

Блакторн подаде пищовите на стоящия наблизо самурай и пристъпи напред. Пръстите му внимателно опипаха вътрешната страна на широкия кожен колан на португалеца. От тайна гънка измъкна тънка, много гъвкава кама, изработена от най-фина стомана-дамаскиня. Йошинака изруга самураите, които пребъркаха Родригес. Те се извиниха на Блакторн, но той не откъсваше очи от Родригес.

— Още? — попита с камата в ръка.

Родригес го гледаше право в очите, напълно безизразно.

— Ще им разкажа къде трябва да търсят и как, Родригес. Както претърсват испанците — или поне някои от тях. Е?

— Върви по дяволите!

— По дяволите — по дяволите, но побързай! — Отново никакъв отговор. — Додзо, Йошинака-сан. Уаташи…

— В лентата на шапката — изхриптя Родригес и Блакторн млъкна.

— Добре — пресегна се той към широкополата му шапка.

— Нали няма… няма да ги научиш?

— Ти как би постъпил?

— Внимавай с перото, англичанино, много държа на него.

Лентата беше широка и твърда, а перото стърчеше закачливо, в тон със самата шапка. Отвътре Блакторн измъкна много тънка кама, съвсем малка, специално изработена, за да се крие на това място — беше извита по линията на шапката. Йошинака отново се нахвърли яростно върху самураите.

— За бога, Родригес, отново те питам — това ли е всичко?

— Света Богородице, казах ти вече!

— Закълни се! Родригес се подчини.

— Йошинака-сан, има иии-бан. Домо. Сега вече всичко е наред, благодаря.

Йошинака изрече някаква заповед и самураите освободиха Родригес. Той започна да разтрива схванатите си ръце.

— Мога ли вече да седна, англичанино?

— Да.

Родригес си избърса потта с червена кърпа, взе плоското шишенце и седна с кръстосани крака на една от възглавниците. Йошинака се навърташе наблизо, на верандата. Всички самураи, с изключение на четирима, се завърнаха на постовете си.

— Защо са толкова докачливи? Защо и ти си толкова докачлив, англичанино? Никога досега не ми се е налагало да си предавам оръжието. Да не съм някой убиец?

— Попитах те това ли е всичкото ти оръжие и ти ме излъга.

— Не съм те слушал какво говориш! Ти какво би… Ако те държат така като някакъв престъпник? — И Родригес добави кисело: — Ама какво ти става, англичанино? Какво ти е? Ето, развалихме си вечерта… Ей, недей така! Не бива да допускаме нещо да ни развали вечерта. Аз им прощавам. И на теб прощавам, англичанино. Ти беше прав, а аз не. Извинявам се. Приятно ми е да съм с, теб. — Той развинти капачето на шишето и му го предложи. — Ето, пийни си малко прекрасно бренди.

— Първо ти.

Лицето на Родригес пребледня като платно.

— Пресвета Дево, нима мислиш, че съм сипал отрова?

— Не, но пий. Родригес отпи.

— Още веднъж!

Португалецът се подчини и избърса уста с опакото на ръката си. Чак тогава Блакторн пое шишето.

— Салуд! Наздраве!

Отметна глава и се престори, че пие, като държеше незабелязано езика си на отвора и по този начин не позволяваше на течността да се излива в гърлото му. Макар че много му се пиеше.

— Чудесно е. Заповядай.

— Задръж го. Подарък от мен.

— От добрия отец или от теб?

— От мен.

— Закълни се в господа!

— И в господа, и в Девата, да те вземат мътните и теб, и твоите клетви! Подарък и от мен, и от отеца! Всичкият алкохол на „Санта Филипа“ е негов, но негово преосвещенство каза, че и аз мога да го ползувам, а такива шишета на кораба имаме поне дузина. Така че е подарък. Или забрави доброто си възпитание?

Блакторн отново се престори, че пие, и му го подаде обратно.

— На, пийни още.

Родригес усети топлината на брендито чак в пръстите на краката си и се зарадва, че след като прие напълненото шише от ръцете на Алвито, тайно от него го изпразни, изми го най-старателно и отново го напълни с бренди от собствената си бутилка. Прости ми, господи, задето се усъмних в светия отец. Ах, Исусе Христе, защо, за бога, не слезеш отново на земята и не промениш този свят, където човек понякога няма вяра дори на свещениците!

— Какво ти е?

— Нищо, англичанино. Мислех си, че този свят е една гадна бъчва, където в днешно време на никого не можеш да имаш доверие. Идвам като приятел, а ето че между нас се появи една празнина.

— Като приятел ли дойде наистина?

— Да.

— Въоръжен до зъби?

— Винаги съм така въоръжен. Затова съм все още жив. Салуд! — Той мрачно надигна шишето и отпи. — Пикая на този свят, пикая на всичко.

— И на мен ли пикаеш?

— Англичанино, ти разговаряш с Васко Родригес, лоцман от португалската флота а не някой насран от мухите самурай. Дойдох да видя приятел, а останах без приятел. Колко тъжно!

— Да, тъжно е.

— Не бива да съм тъжен, но какво да се прави. Приятелството с теб страшно ми усложни живота. — Родригес стана да се пораздвижи малко и отново седна. — Как ги мразя тези проклети възглавници! Предпочитам столове. На кораба. Е, англичанино, салуд!

— Когато зави рязко срещу вятъра, а аз бях по средата на кораба, го направи, за да ме изхвърлиш през борда, нали?

— Да — отговори незабавно Родригес и стана на крака. — Да, радвам се, че ми задаваш този въпрос, защото страшно ми тежи на съвестта. Радвам се, че съм жив да ти се извиня, защото нямаше да намеря сили сам да си призная. Да, англичанино. Не моля нито за прошка, нито да ме разбереш, нищо. Но съм щастлив, че мога да си призная този срам лично на теб.

— Допускаш, че и аз ще направя с теб същото ли?

— Не. Но като му дойде времето… Човек не знае как би постъпил, докато не настъпи моментът на голямото изпитание.

— Да ме убиеш ли дойде?

— Не. Мисля, че не това беше първата ми мисъл, макар и да знам, че заради моя народ и страна е по-добре, да си мъртъв. И ти го знаеш. Тъжно, но факт. Колко нелеп е животът, нали, англичанино?

— Аз не искам твоята смърт, лоцмане. Само Черния ти кораб.

— Чуй, англичанино — каза Родригес без злоба. — Ако се срещнем в открито море, ти на твоя кораб, аз — на моя, внимавай за живота си. Затова дойдох — да те предупредя. Нищо друго. Мислех си, че ще мога да ти го кажа като на приятел и пак да останем приятели. Винаги ще ти бъда длъжник — освен в открито море. Салуд!

— Надявам се да настигна Черния ти кораб в открито море. Салуд, лоцмане!

Родригес си тръгна, следван от Йошинака и самураите. При портата португалецът си прибра оръжието и след малко нощта го погълна.

Йошинака изчака постовете да заемат отново местата си и когато установи със задоволство, че всичко е наред, закуцука към своята стая. Блакторн седна на една възглавничка, облегна се назад и след миг прислужничката, която бе изпратил за саке, доволна започна да го обслужва. Наля му чашка и застана до него, но той я освободи. Остана сам. Отново го обкръжиха звуците на нощта, шумоленето на дърветата, водопадите и нощните птици. Всичко беше както преди, но много по-различно.

Той се пресегна тъжно, напълни си отново чашата и в този момент дочу шумоленето на коприна и ръката на Марико пое шишето. Тя му наля и сипа втора чаша, за себе си.

— Домо, Марико-сан.

— До иташимашите, Анджин-сан.

Тя седна на втората възглавничка. И двамата засърбаха топлото вино.

— Искаше да ви убие, нали?

— Не знам, не съм сигурен.

— Какво значи това — да те претърся като испанец?

— Някои испанци събличат жертвите си голи и ги ръчкат в интимни места, при това най-безцеремонно. Наричат го да претърсиш on significa — да претърсиш щателно. Понякога за тази цел използуват и ножове.

— О! — Тя отпи и се заслуша в шумоленето на водата сред камъните. — И при нас е същото, Анджин-сан. Понякога. Затова внимаваме да не ни хванат. Да те пленят, значи, че вече така си се опозорил, та каквото и да направи онзи, който те е взел в плен… По-добре да не те пленяват.

Той се загледа във фенерите, които леко потрепваха от свежия ветрец.

— Йошинака беше прав. Грешката е моя. Претърсването беше абсолютно необходимо. Хрумването е ваше, нали? Вие ли казахте на Йошинака да го пребъркат?

— Моля да ме извините, Анджин-сан, надявам се, че не съм ви поставила в неудобно положение. Просто се боях за вас.

— Благодаря ви — премина той на латински, но дълбоко в себе си съжаляваше за това претърсване. Без него все още щеше да има приятел. Може би, напомни си той.

— Няма за какво — отвърна тя. — Само изпълних дълга си.

Марико беше облечена в нощно кимоно, а отгоре бе наметнала връхно синьо кимоно. Косата й беше сплетена свободно и се спускаше до кръста й. Тя погледна към портата, която едва се различаваше през клоните на дърветата.

— Много умно постъпихте с брендито, Анджин-сан. Идеше ми да се ощипя, задето забравих да предупредя Йошинака за него. Много умно, че го накарахте да отпие два пъти. Често ли използувате отрова във вашите страни?

— Понякога. Някои хора. Това е подъл начин.

— Да, но е много ефикасен. И тук се случва да я използуваме… — Ужасно е, нали, да не можеш да имаш на никого доверие.

— А, не, Анджин-сан, много се извинявам. Това е просто едно от най-важните правила в живота — нито повече, нито по-малко.