Шогун

Глава петдесет и втора

И отново по оживените морски пътища на Осака, след дългото пътуване с галерата, Блакторн усети смазващата тежест на огромния град, позната от времето, когато го видя за пръв път. Обширни квартали бяха опустошени от неотдавнашния тайфун, някои все още носеха овъглените белези на пожарищата, но това ни най-малко не накърняваше неговите внушителни мащаби, а над всичко все така стърчеше крепостта. Дори от това разстояние — повече от левга — се виждаше колосалният пояс на първата голяма стена, извисяващите се кули, които от своя страна приличаха на джуджета пред застрашително издигащата се голяма главна кула.

— Исусе — обади се Винк плахо, застанал до него на носа. — Не е възможно да е толкова голям! Амстердам е като прашинка до него!

— Да. Бурята доста го е опустошила, но не е успяла да го направи по-малък. А крепостта е неуязвима.

Тайфунът се бе нахвърлил преди две седмици откъм югозапад. Снишеното небе, внезапните пориви на вятъра и проливните дъждове ги предупредиха навреме и те прибраха галерата в сигурно пристанище, където да изчакат преминаването на бурята. Пет дни чакаха. Отвъд пристанището океанът бе разбит на пяна, а ветровете бушуваха по-яростно и необуздано, отколкото бе очаквал Блакторн. Такава буря виждаше за пръв път.

— Исусе! — повтори Винк. — Защо не сме си у дома! Трябваше още преди година да сме си у дома!

Блакторн беше взел Винк със себе си от Йокохама, а останалите отпрати обратно в Йедо. Оставиха „Еразъм“ на безопасно място, охраняван от Нага и хората му. Екипажът с радост се прибра в Йедо, а той с не по-малка радост се раздели с тях. Последната нощ избухна нов скандал за парите на кораба. Те били на всички, а не негови. Ван Нек бил ковчежник на експедицията и главен търговец и заедно с капитана имал законни права да ги охранява. След като ги броиха и преброяваха и откриха, че с изключение на хиляда монети всичко е вътре, ван Нек, поддържан от Ян Ропер, започна да спори колко трябвало да вземе със себе си Блакторн, за да наеме още хора.

— Прекалено много искаш, лоцмане! Ще им предложиш по-малко!

— Боже мой! Не разбирате ли, че ще трябва да платя толкова, колкото ми поискат! Не ми трябват само моряци, но и артилеристи! — Той удари с юмрук по масата на голямата каюта. — Как иначе ще се доберем до дома?

Най-накрая успя да ги убеди да вземе колкото му трябваха и го хвана яд, че заради техните дребнави препирни си изгуби спокойствието и избухна. Още на другия ден ги отпрати в Йедо, една десета от парите разпредели помежду им като заплати със задна дата, а другата част остана на кораба, добре охранявана.

— Откъде да сме сигурни, че ще ги пазят добре? — озъби се насреща му Ян Ропер.

— Тогава остани ти да ги пазиш!

Ала никой не изяви желание да остане на кораба. Винк се съгласи да го придружи до Осака.

— Защо пък той, лоцмане? — попита ван Нек.

— Защото е моряк и имам нужда от помощ.

И така, Блакторн с радост се раздели с тях. А щом излязоха в открито море, опита се да въведе Винк в японския начин на живот. Винк понесе стоически всичко — имаше доверие на Блакторн, защото дълги години бе плавал с него и знаеше, че англичанинът много добре преценява обстоятелствата.

— Само заради теб, лоцмане, ще се къпя и ще се мия всеки ден, но проклет да съм, ако навлека такава нощница!

Не минаха и десет дни обаче, и той с блажена усмивка мереше дълбочината полугол, препасал кожения си колан върху голото си шкембе, забучил кама в малката ножница на гърба си, скрил един от пищовите на Блакторн в чистата, макар и поокъсана риза.

— Няма защо да ходим в крепостта, нали, лоцмане?

— Не, няма.

— Исусе, предпочитам да съм по-далече от нея.

Денят беше приятен, високо в небето слънцето се отразяваше в гладките води. Гребците бяха силни и дисциплинирани.

— Виж, Винк — ей там ни причакаха в засада!

— Исусе, какви плитчини!

Блакторн беше разказал на Винк как едва бе успял да се измъкне, за сигналните огньове там, на кулите, за камарите от трупове на брега, за вражеската фрегата, притискаща го към скалите.

— А, Анджин-сан! — присъедини се и Ябу към тях. — Хубаво, нали? — посочи той към разрушенията.

— Лошо, Ябу-сама.

— Те са врагове!

— Хората не са врагове — само Ишидо и самураи са врагове.

— Крепостта враг — настоя Ябу, като даде израз на своето безпокойство, което личеше също в погледите и държането на всички на галерата. — Тук всичко е враг.

Блакторн проследи Ябу, който се запъти към носа, а вятърът развяваше кимоното му около якото му тяло.

— Ще ми се да убия това копеле, лоцмане — сниши глас Винк.

— И аз не съм забравил стария Питерзоон, не се безпокой.

— Никога няма да го забравя, за бога! Не мога да проумея как им приказваш езика! Какво ти каза?

— Просто се опитваше да бъде любезен.

— Какъв е планът за действие?

— Ще акостираме и ще чакаме. Той ще слезе на брега за ден-два, а ние ще си кротуваме и ще чакаме. Торанага обеща да изпрати писма, за да не ни закачат, но въпреки това ще си траем и ще останем на кораба. — Блакторн обгърна с поглед корабите и морето, опитвайки се да различи някаква опасност, но нищо не откри. Въпреки това каза на Винк да провери за всеки случай дълбочината.

— Дадено!

Ябу наблюдаваше известно време как Винк пуска лота, после се приближи отново до Блакторн.

— Анджин-сан, може би по-добре да вземете галерата и да продължите за Нагасаки. Да не чакате, а?

— Добре — дружелюбно се съгласи Блакторн, без да клъвне на въдицата. Ябу се засмя.

— Харесвате ми, Анджин-сан. Но съжалявам — сам скоро ще умрете. Нагасаки много лошо за вас.

— И Осака лошо, навсякъде лошо.

— Карма — усмихна се пак Ябу. Блакторн се престори, че шегата му харесва.

По време на пътуването бяха водили различни варианти на същия разговор. Блакторн разбра много неща за Ябу. Намрази го още повече, вече му имаше по-малко доверие, но изпитваше и повече уважение към него и разбра, че съдбите им са взаимно свързани.

— Ябу-сан е прав — каза тогава Урага. — Той може да ви защити в Нагасаки, а аз не мога.

— Заради чичо ви, Харима-сама?

— Да. Защото вече съм обявен извън закона, разбирате ли? Моят чичо е християнин — макар че според мен е оризов християнин.

— Това пък какво е?

— Нагасаки е негово владение. Пристанището е най-голямото на брега на Кюшу, но не и най-доброто. Така че той много бързо осъзна някои неща, разбирате ли? Стана християнин и заповяда на васалите си също да се покръстят. Нареди ми и аз да се покръстя и да постъпя в езуитско училище, а след това ме изпрати при папата заедно с други поклонници. Подари земя на езуитите, защото… как се казва? — подмазва им се. Но сърцето му е изцяло японско.

— Езуитите знаеха ли какво мислите?

— Да, разбира се.

— Вярват ли и те — за оризовите християни?

— На нас, покръстените, езуитите никога не ни казват какво вярват и какво не, Анджин-сан. Те дори и на себе си не казват всичко. Обучени са да пазят тайни, да ги използуват за свои цели, да ги научават при всеки удобен случай, никога да не ги разкриват. В това отношение са истински японци.

— По-добре останете тук, в Осака, Урага-сан.

— Моля да ме извините, господарю, но аз съм ваш васал. Ако вие отидете в Нагасаки, и аз ще дойда с вас.

Блакторн знаеше, че Урага все повече се превръщаше в негов безценен помощник. Той му разкриваше какви ли не езуитски тайни: как, защо и къде сключват търговските си сделки, какво е вътрешното устройство на ордена, невероятните им международни машинации. Също така научи много за Харима, Кияма, как мислят християните-даймио и защо по всяка вероятност ще останат докрай съюзници на Ишидо. Господи, толкова неща знам сега, че в Лондон цена нямаше да имам, и все пак колко много още ми предстои да науча! Но как да съобщя знанията си? Например че китайският износ на коприна за Япония възлиза годишно на десет милиона в злато и че езуитите имат в императорския двор в Пекин свой представител, удостоен с придворен ранг, довереник на самия император, говорещ гладко китайски. Ех, да можех да изпратя писмо — да имах начин да изпратя някого!

В замяна на знанията, които получаваше от него, Блакторн започна да обучава Урага на морско дело, да му разказва за големите религиозни разпри, за парламента. Научи ги също и двамата с Ябу да стрелят с пушка. И двамата бяха способни ученици. Урага не е лош човек, реши той, само дето го е срам, че няма самурайска плитка. Но и тя скоро ще му порасне.

От наблюдателя на кърмата се чу предупреждение:

— Анджин-сан!

Капитанът японец сочеше напред към един елегантен катер с двадесет гребци, който се приближаваше откъм десния им борд. На мачтата се вееше триъгълен флаг с йероглифа на Ишидо, а до него — този на Съвета на регентите, същият, под който пътуваха Небара Джозен и хората му към Анджиро, към своята смърт.

— Кой ли е? — попита Блакторн и усети напрежението, обхванало кораба му, впитите в далечината погледи.

— Не мога да различа оттук, съжалявам — отвърна капитанът.

— Ябу-сан?

Ябу сви рамене.

— Някой чиновник.

Когато катерът наближи, Блакторн забеляза някакъв възрастен мъж, седнал под навеса на кърмата, облечен в церемониална връхна дреха с подобни на криле рамене. Не носеше мечове. Заобиколен беше от сиви униформени самураи на Ишидо.

Командуващият ритъма на веслата спря да бие тъпана, за да може катерът да се приближи. Няколко души се втурнаха да помогнат на чиновника да се качи. След него вървеше лоцманът японец и след множество вежливи поклони пое галерата.

Ябу и възрастният също бяха безкрайно официални и вежливи. Най-сетне седнаха на възглавнички, като новодошлият зае по-изгодната позиция на кърмата. Самураи — както на Ябу, така и Сиви — насядаха с кръстосани крака или коленичиха на палубата около тях.

— Съветът на регентите ви приветствува, Касиги Ябу, от името на негово императорско величество — започна пратеникът. Беше дребничък, набит, но не пълен — висш съветник на регентите по протокола, който освен това заемаше подобен пост и в императорския дворец. Казваше се Огаки Такамото, принц от седми ранг, чието задължение бе да служи като посредник между негово императорско величество, Сина на слънцето, и регентите. Зъбите му бяха боядисани черни, както изискваше обичаят от векове насам за всички придворни на императора.

— Благодаря ви, принц Огаки. За мен е чест да представлявам тук Торанага-сама — обади се Ябу, поразен от огромната чест, която му оказваха.

— Да, убеден съм в това. Разбира се, вие сте тук и от ваше собствено име, нали? — сухо додаде Огаки.

— Разбира се — побърза да се съгласи Ябу.

— Кога пристига Торанага-сама?

— Много съжалявам, но тайфунът ни забави с пет дни и откак сме тръгнали, нямаме никакви новини.

— Ах, да, тайфунът. Да, Съветът с голямо задоволство узна, че бурята не ви е засегнала. — Огаки се изкашля. — А що се отнася до господаря ви, със съжаление трябва да ви осведомя, че още не е стигнал дори Одавара. Нещо непрестанно го задържа, все боледува… Много жалко, нали?

— Да, наистина много жалко. Надявам се, че не е нещо сериозно? — побърза да попита Ябу, безкрайно доволен, че е посветен в тайната на Торанага.

— Не, за щастие не е нищо сериозно — отново сухо се изкашля Огаки. — Ишидо-сама разполага със сведения, че господарят ви утре ще пристигне в Одавара.

Ябу се изненада, както подобаваше.

— Когато тръгнах преди двадесет и един дни, всичко беше готово за незабавното му-потегляне, но Хиромацу-сан се почувствува зле. Знам, че господарят Торанага беше много угрижен и нямаше търпение да потегли — както и аз нямам търпение да започна подготовката за неговото пристигане.

— Всичко вече е готово — осведоми го дребното човече.

— Разбира се, предполагам, че Съветът няма да има нищо против да направя една проверка на подготовката, нали? — не се предаваше Ябу. — От голямо значение е церемонията да бъде достойна за Съвета и за случая, нали?

— Трябва да е достойна преди всичко за негово императорско величество, Сина на небето. Защото поканата сега е от негово име.

— Разбира се, но… — Самочувствието на Ябу веднага се стопи. — Искате да кажете, че негово императорско величество също ще присъствува?

— Божественият прие смирената молба на Съвета да му се поклонят лично и новият Съвет, и всички велики даймио, включително и Торанага-сама, семейството му и васалите му. Висшите съветници на негово императорско величество бяха помолени да изберат ден, белязан от добри предзнаменования за този… този ритуал. Те се спряха на двадесет и втория ден от този месец, през петата година на ерата Кейчо.

Ябу беше поразен.

— След… след деветнадесет дни?

— По пладне. — Огаки прилежно извади от ръкава си книжна кърпичка и благовъзпитано си издуха носа. — Моля да ме извините. Да, по пладне. Предзнаменованията са чудесни. Торанага-сама беше известен преди четиринадесет дни от пратеник на императора. Преди три дни регентите получиха смиреното му съгласие. — Огаки извади тънък свитък.

— Това тук е поканата за вас, Касиги Ябу-сан, за същата церемония.

Ябу изтръпна, като видя императорския печат с шестнадесетлистната хризантема, и разбра, че никой, нито дори Торанага, не можеше да отхвърли подобна покана. Един отказ би бил немислимо оскърбление за Божествения, открит бунт, а тъй като цялата земя в страната принадлежеше на властвуващия император, резултатът щеше да е незабавна конфискация на земите, придружена от императорска покана за сепуку — издадена от Съвета от негово име, подпечатана също с Великия печат. Подобна покана беше абсолютно задължителна и нямаше начин човек да не й се подчини.

Ябу отчаяно се мъчеше да се съвземе.

— Извинете, да не би да не ви е добре? — загрижено го попита Огаки.

— Простете — запелтечи Ябу. — Но никога, дори в най-дръзките си мечти… Кой би допуснал, че негово величество ще… ще ни окаже такава чест…

— Съгласен съм. Наистина е учудващо.

— Изумително е… че негово императорско величество ще… ще се реши да напусне Киото и… да дойде в Осака.

— Така е. И все пак на двадесет и втория ден Божественият и емблемите на императорската власт ще бъдат тук.

Емблемите, без които никое възкачване на трона не беше законно, се състояха от Трите свещени реликви, смятани за божествени; за тях се вярваше, че са били донесени на земята на бог Ниниги-но-Микото и предадени лично от него на внук му, Джиму Тено, първия земен император, а от него, пак лично, на наследника му и така до настоящия им притежател, император Го-Ниджо: Мечът, Скъпоценният камък и Огледалото. Свещеният меч и Скъпоценният камък винаги придружаваха тържествено императора, където и да отидеше, ако се налагаше да преспи извън двореца, а Огледалото се съхраняваше във вътрешното светилище на големия шинтоистки храм в Исе. И трите — Мечът, Огледалото и Скъпоценният камък, бяха собственост на Сина на небето. Те бяха божествени символи на законна власт, на неземния произход на императора, а когато той пътуваше, заедно с него пътуваше и божественият му трон. По този начин цялата власт се придвижваше заедно с императора.

— Просто ми е невъзможно да повярвам, че ще успеят да направят навреме всички приготовления за неговото пристигане — изграчи Ябу.

— О, генерал Ишидо изпрати молбата си до Божествения от името на регентите още щом получи известие от Дзатаки-сама от Йокосе, че Торанага-сама се е съгласил — колкото и да е невероятно — да се преклони пред неизбежното. Голямата чест, която вашият господар оказва на регентите, подсказа на генерал Ишидо идеята да се обърне към Сина на небето с молба да окаже чест на церемонията с присъствието си. — Той отново се изкашля сухо. — Моля да ме извините, но бихте ли ми дали при пръв удобен случай официалното си писмено съгласие?

— Може ли да го сторя незабавно? — попита Ябу съвсем отмалял.

— Убеден съм, че регентите ще одобрят подобна постъпка.

Ябу изпрати да му донесат всичко, необходимо за писане, ала гласът му едва се чуваше. Цифрата „деветнадесет“ пулсираше в мозъка му. Деветнадесет дни! Торанага можеше да се бави още само деветнадесет дни, след което и той бе длъжен да се яви. Имам достатъчно време да отида до Нагасаки и да се върна пак в Осака, но няма да имам време да нападна по море Черния кораб, да притисна Харима, Кияма и Оноши, а също и християнските свещеници, а това значи, че няма да има време и за „Алено небе“, тъй че целият план на Торанага все пак се оказа една илюзия… Ох, ох, ох!

Торанага претърпя неуспех. Трябваше да предвидя това. Отговорът на дилемата ми е много ясен: или да се доверя слепешката на Торанага и да чакам да ме измъкне от този капан, да помогна на Анджин-сан, както бях намислил, и да превземем Черния кораб по-бързо, отколкото възнамерявахме, или да отида при Ишидо, да му разкажа всичко, което знам, и да се опитам да се спазаря за живота си и за Идзу.

Кое от двете?

Хартията, четката и мастилото пристигнаха. Ябу забрави за момент болката си и се съсредоточи да пише по възможност безукорно и красиво. Изключено беше да напише подобен отговор с трепереща ръка. Когато завърши изречението, беше взел и окончателното си решение: ще следва съвета на Юрико докрай. И веднага от плещите му се смъкна огромна тежест, неговото уа се възстанови и той се почувствува пречистен. Накрая се подписа с високомерен замах.

Как да покаже, че е най-добрият васал на Торанага? Та това е тъй просто, като заличи Ишидо от лицето на земята.

Как да го стори и същевременно да си остави достатъчно време за бягство? В този момент отново чу гласа на Огаки:

— За утре сте канен на официален прием, даван от генерал Ишидо по случай рождения ден на Очиба-сама.

Все още изнурена от пътуването, Марико побърза да прегърне първо Кири, после Садзуко, да се порадва на бебето и пак да прегърне Кири.

Прислужничките се суетяха около тях, носеха чай и саке, отнасяха подноси, разместваха възглавничките за сядане, внасяха и изнасяха благоуханни билки, отваряха и затваряха вратите към вътрешната градина в тяхната част на крепостта Осака, вееха с ветрила и също плачеха от радост.

Най-сетне Кири плесна с ръце, освободи прислугата, отпусна се тежко на своята възглавничка и се почувствува безсилна от възбуда и щастие. Цялата беше пламнала и Марико и Садзуко побързаха да й повеят с ветрилата си. Трябваше да изпие три чаши чай, за да си поеме спокойно дъх.

— Ох, сега вече съм по-добре — въздъхна тя. — Да, благодаря, детето ми, ще изпия още една чашка, Ах, Марико-сан, не мога да повярвам на очите си — вие ли сте наистина?

— Да, да, аз съм, Кири-сан.

Садзуко, която изглеждаше много по-млада от своите седемнадесет години, възкликна:

— Ох, а ние сме така притеснени, какви ли не слухове и…

— Само слухове и нищо друго, Марико-сан — прекъсна я Кири. — Ох, толкова въпроси искам да ви задам, че ми се вие свят.

— Бедната Кири-сан, ето на, пийнете си малко саке — загрижено се засуети около нея Садзуко. — Най-добре е да поразвържете пояса си и…

— Не, вече съм съвсем добре! Не се суетете така, дете! — Кири въздъхна и скръсти ръце на големия си корем. — Ох, Марико-сан, ако знаете колко е приятно да види човек най-сетне приятелско лице, дошло в крепостта отвън!

— Да — обади се като ехо Садзуко и се сгуши до Марико. После заговори бързо:

— Щом мръднем от вратата, и Сивите се струпват около нас като рояк пчели около своите царици. Не ни е разрешено да напускаме крепостта без позволение от Съвета — никоя от жените, дори съпругата на Кияма-сама, и тя, а Съветът почти не се събира, така че и разрешение не можем да получим, а лекарят все не ми разрешава да пътувам, макар че съм напълно добре, и бебето, и то е съвсем добре и… Но първо ни разкажете…

Кири я прекъсна:

— Първо ни кажете как е нашият господар.

Момичето се засмя — нищо не беше в състояние да наруши жизнерадостното му настроение.

— Ами аз нали същото щях да попитам, Кири-сан! Марико отговори точно така, както й беше наредил Торанага:

— Той е взел вече окончателно решение и е доволен от него. — Колко пъти бе репетирала тези думи по време на пътуването си! И въпреки това мрачното настроение, в което потопи двете жени, за малко да я принуди да се изтърве и да им разкрие истината.

— Много съжалявам — добави тя.

— Ох! — опита се Садзуко да не прозвучи уплашено, ала не успя. Кири се намести по-удобно.

— Карма си е карма.

— Значи… значи няма промяна… нито надежда — промълви момичето. Кири я потупа по ръката.

— Повярвайте, детето ми, че карма си е карма и Торанага-сама е най-великият, най-мъдрият човек, който се е раждал някога. Това е достатъчно — всичко друго е само илюзия. Носите ли някакви писма, Марико-сан?

— Ох, извинете! Разбира се, че нося. — Тя извади от ръкава си три свитъка. — Двете са за вас, Кири-сан, едно от господаря и едно от Хиромацу-сан. А това е за вас, Садзуко, от господаря, но той ме помоли да ви предам и устно, че много тъгува за вас и изгаря от желание да види най-малкия си син. Помоли ме да повторя тези думи три пъти: че му липсвате и изгаря от желание да види най-малкия си син, че му липсвате и изгаря…

По бузите на младото — момиче се затъркаляха сълзи. То промърмори някакво извинение и изтича от стаята, стиснало свитъка в ръка.

— Горкото дете! Никак не й е лесно тук — въздъхна Кири, но не счупи печатите на писмата си. — Разбрахте ли, че ще присъствува и негово императорско величество?

— Да — също тъй сериозно отвърна Марико. — Преди една седмица ме настигна куриер от господаря Торанага. Посланието не съдържаше никакви подробности, а само назоваваше деня, в който ще пристигне тук. Вие имате ли известия?

— Лично от него не сме получавали никакви новини вече цял месец. Как е той? Кажете ми истината.

— Уверен — отпи Марико малко саке. — Да ви сипя ли и на вас?

— Благодаря.

— Деветнадесет дни не е много време, нали Кири-сан?

— Достатъчно, за да отиде човек в Йедо и да се върне обратно — ако бърза. Достатъчно за цял един живот. Повече от достатъчно, за да се спечели битка или да се загуби цяла империя. Достатъчно време за милион работи, но няма да стигне, за да изям всички вкусни храни и да изпия всичкото саке… — Кири се усмихна вяло. — И мога да ви уверя, че нямам намерение да пазя диета през следващите двадесет дни. Аз ще… — Тя млъкна.

— Ох, извинете ме! Разбъбрих се, а вие дори не сте се преоблекли, нито се изкъпахте. След това ще имаме време да се наприказваме.

— Но моля ви, не се безпокойте. Не съм уморена.

— Сигурна съм, че сте капнали от умора. Във вашия дом ли ще отседнете?

— Да. Пропускът на генерал Ишидо ми разрешава да живея само там. — Марико се усмихна накриво. — Ако знаете колко любезно ме посрещна!

Кири се намръщи.

— Съмнявам се дали него ще посрещнат някъде с разтворени обятия — дори в ада!

— Как са нещата тук?

— Също като преди. Знам, че той бил наредил убийството и мъченията на Сугияма-сама и семейството му, макар че нямам никакви доказателства. Миналата седмица една от наложниците на Ода-сама се опита да се измъкне заедно с децата си, преоблечена като улична чистачка. Часовите ги застреляха „по грешка“.

— Какъв ужас!

— Разбира се, последваха големи „извинения“. Ишидо твърди, че охраната и сигурността били от първостепенно значение. Имаше един скалъпен опит за убийство на наследника и той използува това като претекст да стегне обръча.

— Защо жените не напуснат открито?

— Съветът нареди съпругите и семействата на всички даймио да чакат тук съпрузите си, които трябва да се явят за церемонията. Великият генерал се чувствувал прекалено отговорен за тяхната сигурност, за да им позволи да скитат, където им скимне. Крепостта е затворена по-плътно от стара стрида.

— И отвън е същото, Кири-сан. По пътя Токайдо има много повече бариери от преди, а на петдесет ли оттук започва охраната на Ишидо. Навсякъде патрулират войници.

— Всички се боят от него освен нас и малкото ни самураи, но ние сме му грижа колкото цирей на задника на някой дракон.

— А нашите лекари?

— И те… Продължават да ни съветват да не пътуваме — дори ако получим разрешение, което никога няма да стане.

— Добре ли е Садзуко-сан? Бебето как е?

— Добре са. Нали го видяхте? Аз също съм добре — въздъхна Кири и умората й пролича. Марико забеляза, че косата й беше доста по-бяла от преди. — Нищо не се е променило, откак писах на господаря в Анджиро. Ние сме си заложници заедно с всички останали, докато дойде денят. След което ще се вземе решение.

— Но щом като негово императорско величество пристига, значи, край на всичко, нали?

— Да, на такова ми изглежда… Идете си починете, Марико-сан, но елате да вечеряте после с нас. Тогава ще си поговорим. А между другото имам новина за вас. Вашият прочут варварин-хатамото — дано е благословен, задето спаси господаря, и ние чухме за това — е пристигнал с кораб тази заран заедно с Касиги Ябу-сан.

— Така ли! Толкова се притеснявах за тях. Те тръгнаха един ден преди мен, по море. И нас ни настигна тайфунът близо до Нагоя, но на суша не е чак толкова страшно. Така се боях да не би… Ох! Олекна ми!

— И тук не беше кой знае колко ужасно и ако не бяха пожарите… Хиляди къщи изгоряха, но има само две хиляди души жертви. Днес разбрахме, че тайфунът е засегнал най-силно Кюшу, откъм източния му бряг, и част от Шикоку. Там са загинали десетки хиляди. Пълните размери на щетите още не са известни.

— А реколтата? — побърза да попита Марико.

— Тук, в околностите, големи площи земя са се слегнали, но селяните се надяват да се справят. Кой знае? Ако на Кванто не са нанесени сериозни щети, може да се наложи да изхранва с ориз цялата империя през следващата година.

— За предпочитане е тази реколта да е в ръцете на Торанага-сама, отколкото на Ишидо, нали?

— Да. Но за жалост деветнадесет дни не стигат, за да се прибере реколтата. Тук и молитвите няма да помогнат.

— Така е — допи Марико сакето си.

— Щом корабът им е тръгнал един ден преди вас, значи, доста сте бързали — продължи Кири.

— Реших, че най-добре ще е да не се бавя никъде, Кири-сан. За мен пътуването не е удоволствие.

— А как е Бунтаро-сан? Добре ли е?

— Да. Сега отговаря за Мишима и цялата граница. Видях го съвсем за кратко, преди да тръгна. Знаете ли къде е отседнал Касиги Ябу-сан? Нося писмо за него.

— В някоя от къщите за гости. Ще разбера къде точно и веднага ще пратя да ви съобщят. — Кири прие да й сипят още вино. — Благодаря, Марико-сан. Разбрах, че Анджин-сан е все още на галерата.

— Той е много интересен човек, Кири-сан. Беше изключително, полезен за нашия господар.

— И аз така разбрах. Искам да чуя за земетресението и всички новини, които ни носите. Ах, да, да не забравя — утре вечер има официален прием по случай рождения ден на Очиба-сама, даван от Ишидо. Вие също сте канена, естествено. Разбрах, че и Анджин-сан ще бъде измежду поканените. Очиба-сама искала да го види как изглежда. Нали си спомняте — наследникът го видя веднаж. Май че и вие го видяхте тогава за пръв път?

— Да. Горкичкият — да го показват като пленен кит!

— Да — спокойно каза Кири. — Както и всички ние. До един сме пленници, Марико-сан, колкото и да не ни харесва тази дума.

Урага се плъзна бързо, но потайно, по уличката към брега. Нощта беше тъмна, небето — ясно и звездно, въздухът свеж и приятен. Беше облечен в широката оранжева роба на будистки свещеник, с неизменната шапка и евтини сламени сандали. Зад гърба му останаха складовете и високата, почти европейска масивна постройка на езуитската мисия. Зави зад ъгъла и ускори крачка. Група Сиви със запалени факли патрулираха на брега. Той учтиво намали крачка, като минаваше покрай тях, макар да запази високомерието, характерно за свещениците. Самураите не му обърнаха никакво внимание.

Той продължи уверено покрай брега и подмина изкараните на брега рибарски лодки. Мирисът на море и мокър пясък тежеше във въздуха. Имаше отлив. Целият залив беше осеян с рибарски лодки, излезли на нощен улов — приличаха на светулки, защото ловуваха с копия на светлината на факли. На двеста крачки пред него бяха доковете и кейовете. Към едно от мостчетата беше привързана езуитска лорча, на която се вееха знамената на Португалия и езуитското братство, а до трапа се мяркаха Сиви с факли. Той сви встрани, за да избегне кораба, и навлезе няколко преки обратно в града, след което отново се върна към брега.

— Ей, ти! Стой!

Заповедта се раздаде от тъмнината. Урага спря, обзет от внезапна паника. Няколко Сиви пристъпиха напред, към светлото, и го обградиха.

— Накъде си тръгнал, свещенико?

— Към източната част на града — отвърна със запъване Урага и усети как устата му пресъхна. — Към нашия ничиренски храм.

— А, значи си от сектата ничирен?

Друг самурай се намеси грубо:

— Аз пък не съм ничиренец, а дзен-будист като нашия господар, генерал Ишидо.

— Да, дзен е най-добрата — намеси се още един. — Ех, де да я разбирах! Но е прекалено сложна за дебелата ми глава.

— Нещо много се поти този свещеник. Защо се потиш?

— Че да не би свещениците да не се потят?

Някои се засмяха, а един от самураите приближи факела си по-близо до лицето на Урага.

— Че защо да се потят? — рязко додаде някой. — По цял ден и цяла нощ спят, с каквото им попадне под ръка: монахиня, момчета, кучета, със самите себе си — каквото докопат, и само се тъпчат с храна, за която не са си мръднали и малкия пръст. Свещениците са паразити, също като въшките.

— Я го оставете на мира, той само…

— Свали си шапката, свещенико! Урага се втрещи.

— Защо? Защо ви е да се закачате с един служител на Буда? Буда нищо лошо не ви е…

Самураят заплашително пристъпи напред.

— Казах — свали си шапката!

Урага се подчини. Главата му беше избръсната гладко като на свещеник и той благослови онзи ками иди добър дух, или дар от Буда, който му подсказа да вземе тази допълнителна предпазна мярка, ако го хванат, че нарушава комендантския час. На всички самураи на Анджин-сан бе заповядано от пристанищните власти да не напускат кораба до второ нареждане от по-висша инстанция.

— С нищо не съм предизвикал лошите ви обноски — пламна той с неосъзнатата си езуитска високомерност. — Да служиш на Буда, е достойно дело и всеки самурай би трябвало да свърши живота си като свещеник. Или не сте чували нищо за бушидо? Къде са ви обноските?

— Какво? Нима сте самурай?

— Разбира се, че съм самурай! Иначе бих ли се осмелил да говоря на самураи за лоши обноски? — Урага си сложи отново шапката. — По-добре патрулирайте, отколкото да закачате и оскърбявате невинни свещеници!

И той си тръгна с вирната глава, макар че коленете му трепереха. Самураите го проследиха с поглед, после един от тях се изплю.

— Свещеници!

— Той беше прав — кисело се обади старшият офицер. — Къде са ви обноските?

— Съжалявам, моля да ме извините.

Урага продължи по пътя, много горд от себе си. Но като наближи галерата, безпокойството му отново се върна и той изчака известно време в сянката на някаква сграда. После си пое дълбоко въздух и стъпи в осветената от факли част пред кораба.

— Добър вечер — поздрави той учтиво Сивите, които се мотаеха около трапа, и добави религиозната благословия: — Наму Амида Буцу. В името на Буда Амида.

— Благодаря. Наму Амида Буцу.

И Сивите го пуснаха да мине, без да го закачат. Заповедите им гласяха да не пускат на брега никого — освен Ябу и почетната му стража. Никой не бе споменал за будистки свещеник, пътуващ с кораба.

Почувствувал се страшно изморен, Урага излезе на главната палуба.

— Урага-сан — тихо му подвикна Блакторн от квартердека. — Елате тук!

Урага присви очи, за да свикне с тъмнината. Забеляза Блакторн и подуши острия гранив мирис на мръсно тяло — разбра, че втората сянка трябва да е на другия варварин с непроизносимото име, който също говореше португалски. Почти беше забравил какво значи да си далеч от миризмата на варварите — тя беше част от живота му. Анджин-сан беше единственият, който не вонеше — и това бе една от причините, поради която можеше да му служи.

— А, Анджин-сан — прошепна той и предпазливо пристъпи към него, поздравявайки пътем десетимата телохранители, разпръснати из палубата. Изчака в подножието на трапа Блакторн да му махне да се качи при него на квартердека. — Всичко мина много…

— Чакайте! — тихо го предупреди Блакторн и посочи към брега. — Погледнете натам! Ей там — до склада. Виждате ли го? Не, по на север! Сега виждате ли го? — Някаква сянка се мярна и веднага се сля отново с тъмнината.

— Кой беше?

— Наблюдавам ви от момента, в който излязохте от пътя. През цялото време ви следеше. Не го ли забелязахте?

— Не, господарю — отвърна Урага и лошите му предчувствия се завърнаха. — Никого не съм видял и нищо не усетих.

— Не носеше мечове, значи, не е самурай. Дали не е езуит?

— Не знам. Не мисля — там бях много предпазлив. Моля да ме извините, че не го забелязах.

— Нищо. — Блакторн погледна към Винк. — Слез долу, Йохан. Ще довърша тази вахта и ще те събудя призори. Благодаря ти, че изчака.

Винк докосна перчема си и слезе долу. Мирисът на мръсна плът изчезна заедно с него.

— Какво стана?

— Пратеникът на Ябу-сама много се забави, господарю. Отидох с Ябу-сама и чаках извън крепостта от пладне до смрачаване, когато…

— Опишете ми подробно какво правихте през цялото време.

— Какво правех? Избрах си едно спокойно местенце до пазара, откъдето можех да виждам Първия мост, и се самовглъбих — както правят езуитите, Анджин-сан, само че не мислех за бога, а за вас, за Ябу-сама и вашето бъдеще, господарю. — У Урага се усмихна. — Много от минувачите пуснаха монети в просешката ми чашка. Отпуснах тялото и ума си, макар че нито за миг не изпусках от очи Първия мост. Пратеникът на Ябу-сама се появи на смрачаване и се престори, че се моли заедно с мен, докато останахме сами. После прошепна следното: Ябу-сама каза да предам, че ще остане да пренощува в крепостта и ще се върне утре заран. Тази вечер в крепостта има официален прием, даван от генерал Ишидо, на който ще бъдете поканен. И накрая да имате пред вид „седемдесет“. Самураят повтори това два пъти и затова предположих, че е някакъв ваш личен шифър.

Блакторн кимна, но не му каза, че това е една от няколкото предварително уговорени пароли, за които се бяха разбрали с Ябу. „Седемдесет“ означаваше, че корабът трябва да е готов за незабавно отплаване. Но като се имаше пред вид, че всичките му самураи, моряци и гребци бяха, така или иначе, на кораба и не им бе позволено да го напускат, корабът си беше готов. При това всички знаеха много добре, че са във вражески води, и бяха нащрек, така че на Блакторн му беше ясно, че никак няма да е трудно при даден сигнал да потеглят незабавно.

— Продължавайте, Урага-сан.

— Това е всичко. Не съм ви казал само, че Тода Марико-сан е пристигнала днес.

— А! Нима… май че е пътувала доста бързо — пътят от Йедо дотук не се ли взема за по-дълго време?

— Да, господарю. Всъщност, докато чаках, видях кортежа й да прекосява моста. Беше следобед, по средата на часа на козата. Конете бяха целите в пяна и кални, а носачите бяха капнали от умора. Водеше ги Йошинака-сан.

— Видя ли ви някой от тях?

— Не, господарю, не мисля.

— Колко души бяха?

— Около двеста самураи, носачи и товарни коне. Придружаваха ги два пъти повече Сиви. На един от конете имаше натоварен кафез с пощенски гълъби.

— Добре. Друго?

— Тръгнах си при първа възможност. Недалеч от мисията на езуитите има една гостилничка, където често ходят търговци на ориз, коприна и езуити от мисията. Влязох вътре и докато ядях юфка, се ослушвах какво си говорят. Делегатът-посетител в момента е пак тук. В околностите на Осака са покръстили още много народ. Разрешено им е да отслужат голяма литургия след двадесет дни в чест на Кияма и Оноши.

— Това важно ли е?

— Да, и освен това учудващо, че са разрешили открито да се отслужи подобна литургия. Щяла да бъде в чест на деня на свети Бернард. След двадесет дни означава на другия ден след тържествената церемония по приемането на поклоните от страна на Божествения.

Ябу беше съобщил на Блакторн чрез Урага за пристигането на императора. Новината моментално се разнесе из целия кораб и засили чувството за надвиснала беда, което и без това бе обзело всички.

— Друго?

— Из пазара се носят най-различни слухове, повечето лоши. Йодоко-сама, вдовицата на тайко, била много болна. Това е лошо, Анджин-сан, защото съветите й винаги се вземаха предвид и е много благоразумна. Казват също, че Торанага-сама вече наближавал Нагоя, други твърдят, че още не бил пристигнал дори в Одавара. Никой не знае на какво да вярва. Всички смятат, че тази година реколтата тук, в Осака, ще бъде много лоша, което ще рече, че значението на Кванто нараства неимоверно. Повечето са убедени, че веднага след смъртта на Торанага ще избухне гражданска война и великите даймио ще се счепкат помежду си. Цената на златото се е качила главоломно, а лихвите са стигнали седемдесет процента, което…

— Това е прекалено много, трябва да сте сбъркали нещо. — Блакторн стана и си разкърши гърба, после уморено се облегна на трапа. Урага и самураите също станаха учтиво заедно с него. Би било невъзпитано те да седят, докато господарят им е прав.

— Моля да ме извините, Анджин-сан — продължи Урага, — но лихвата никога не е по-ниска от петдесет процента, често стига до шестдесет и пет, седемдесет, дори осемдесет на сто. Преди около двадесет години Делегатът-посетител изпрати искане до Светия… до папата, да ни позволи… да разреши на братството да дава заеми с десет процента лихва. Той имаше право, че ако папата се съгласи с предложението му — а то така и стана, Анджин-сан, — това ще привлече много хора към вярата, защото само християните имат право на заеми с такава ниска лихва. Във вашата страна не вземат ли такива лихви?

— Рядко. Това е пладнешки обир! Грабителство! Разбирате ли какво значи думата „грабителство“?

— Да, знам думата. Но при нас е така. Бях започнал да ви казвам, че цената на ориза също много се е покачила. И това е много лошо предзнаменование. Сега е двойно по-висока от преди няколко седмици, когато бях тук за последен път. Земята в момента е евтина. Сега е удобно да се купува земя или къща. По време на тайфуна и пожара са били унищожени около десет хиляди къщи и две-три хиляди души са загинали. Това е всичко, Анджин-сан.

— Добре. Добре сте се справили. Изтървали сте си истинското призвание.

— Моля, господарю?

— Нищо. — Блакторн не знаеше доколко може да се шегува с Урага. — Добре се справихте.

— Благодаря, господарю.

Блакторн се замисли за малко, после го попита за приема на другия ден и Урага му даде няколко съвета. Накрая му разказа как се измъкнал от стражата.

— Прическата щеше ли да ви издаде?

— О, да. Достатъчно, за да ме закарат при началството си. — Урага избърса потта от лицето си. — Ама че е горещо!

— Да — учтиво се съгласи Блакторн и започна да пресява наум получените сведения. Загледа се навътре в морето и по навик прецени небето, вятъра, вълните. Всичко беше благоприятно, рибарските лодки доволно се поклащаха в такт с прилива. На носа на всяка имаше по един рибар с копие в ръка под фенера, който държеше в другата ръка. От време на време забиваше острието във водата и почти винаги изваждаше по някоя едра риба, която се извиваше и гърчеше и се опитваше да се отскубне.

— И последно, господарю. Отидох до мисията — исках да кажа, че се навъртах около нея. Пазачите са нащрек и не можах да вляза — поне така си мисля. Поогледах се наоколо, но преди да тръгна, видях как вътре влезе Чимоко, прислужничката на Тода-сама.

— Сигурен ли си?

— Да. С нея имаше още една прислужничка. Мисля, че…

— Марико-сан? Преоблечена?

— Не, господарю, не беше тя. Тази беше много висока.

Блакторн погледна отново към морето и промърмори — повече на себе си:

— Какво ли, значи това?

— Марико-сама е христи… католичка, нали? Познава добре Делегата-посетител. Той лично я покръсти. Тя е една от най-важните и най-известните дами в цялата империя след трите висши благороднички — Очиба-сама, Генджико-сама и Йодоко-сама, вдовицата на тайко.

— Мислите ли, че е поискала да се изповяда? Или да поръча служба? Или може би да иска съвет? Затова да е изпратила Чимоко да уреди всичко.

— Едно от тези неща или всички заедно. Съпругите на всички даймио и на съюзниците на генерала, а също и онези, които могат да му се противопоставят, нямат право да напускат крепостта. Влязат ли веднаж вътре, там си и остават — като риба в аквариум, която чака да я пробучат с копие.

— Престанете! Стига с тези черни приказки!

— Извинете. И все пак, Анджин-сан, според мен Тода-сама няма да излезе вече оттам. Чак на деветнадесетия ден.

— Казах ви вече — стига! Знам всичко за заложниците и деветнадесетия ден.

На палубата беше тихо и те разговаряха с приглушени гласове. Телохранителят спокойно чакаше края на вахтата на Блакторн. Водата се плискаше в корпуса на кораба, а въжетата приятно поскърцваха. След малко Урага пак се обади:

— Може би Чимоко е занесла покана за Делегата-посетител да посети Тода-сама в крепостта? Когато прекоси моста, с нея имаше охрана. От първия момент, в който Тода Марико-но-Бунтаро-но-Джинсай е прекосила границата на Торанага-сама, тя е била поета от Сива охрана — в това не се съмнявам.

— Ще можем ли да разберем дали Делегатът-посетител ще отиде в крепостта?

— Да, не е трудно.

— Как мога да разбера какво ще си кажат… или какво ще стане…

— Това вече е трудно, много трудно. Много съжалявам, но ще говорят на португалски или латински, а освен нас двамата никой друг не говори и двата езика. А те веднага ще ме познаят. — Урага махна към крепостта и града. — Пълно е с християни. Всеки ще спечели голямо благоволение, ако премахне някой от нас — мен или вас.

Блакторн не каза нищо. Нямаше какво да каже. Главната кула ясно се открояваше на фона на звездното небе и той си спомни разказа на Урага за легендарното неизброимо съкровище, скрито вътре в нея — всичко, заграбено от тайко от цялата империя. Ала сега си мислеше за Торанага — какво ли прави, какво ли крои, какво ли смята да прави? И къде е Марико? Има ли смисъл да ходи в Нагасаки?

— Казвате, Ябу-сама, че деветнадесетият ден е ден последен, ден на смъртта? — попита го той още веднъж и почувствува, че му се гади при мисълта за клопката, приготвена за Торанага. А, значи, и за него, и за „Еразъм“.

— Шигата га най. Ще отидем бързо до Нагасаки и пак ще се върнем. Бързо, нали разбирате? Само четири дни за наемане на хората. После обратно тук.

— Но защо? Когато Торанага дойде, всички ще умрем, нали?

Ала Ябу слезе на брега и му каза, че ще тръгнат в други ден. Той го проследи с поглед, а мислите му бяха объркани. Съжали, че взе галерата, а не „Еразъм“. Ако бяха с „Еразъм“, щяха да подминат Осака и да отидат направо в Нагасаки. Или — още по-вероятно — щеше да потърси някое уютно пристанище отвъд хоризонта, където би имал колкото си иска време да обучава васалите си на морско дело.

Ама че си глупак! — упрекваше се той наум. С шепата хора, с които разполагаш, нямаше да успееш да вкараш „Еразъм“ тук и да пуснеш котва, камо ли да откриеш онова пристанище и да избегнеш дяволската буря. Сега щеше да си мъртъв.

— Не се безпокойте, Анджин-сан — обади се Урага. — Карма.

— Да. Карма.

В този миг Блакторн долови смътно някаква опасност откъм морето и тялото му реагира, преди умът му да заработи и да даде заповед. Стрелата изсвистя на милиметри от ухото му, заби се в дървената преграда и затрептя. Той се метна към Урага да го събори долу, ала втора стрела, пусната секунда преди първата, вече се бе забила със съскане в гърлото на младежа пробола го от край до край, макар че двамата вече бяха в безопасност, долу на палубата. Урага пищеше, самураите крещяха и надничаха през перилата да видят какво става в морето. От брега на кораба нахлуха Сиви, патрулиращи долу на пристанището. Още един залп стрели долетя от тъмнината на нощното море и всички се пръснаха и изпокриха. Блакторн допълзя до перилата, надникна през пролуката и видя как най-близката рибарска лодка загаси фенера си, за да изчезне невидима в тъмнината. Останалите лодки последваха примера й и за миг му се мярнаха гребците, които отчаяно работеха с веслата, а тук-там по някоя случайна светлинка се отразяваше в мечовете и лъковете им.

Писъците на Урага се превърнаха в бълбукащи, мъчителни стонове. Сивите се втурнаха на квартердека с опънати лъкове и целият кораб се потопи в глъч и врява. Винк също изскочи на палубата с насочен пищов и затича на зигзаг, да не го улучи нещо.

— Исусе, какво става тук? Жив ли си, лоцмане?

— Да, внимавай — стрелят от рибарските лодки!

И Блакторн запълзя към Урага, който дращеше с нокти стрелата, а от носа, устата и ушите му струеше кръв.

— Исусе! — ахна Винк.

Блакторн хвана с една ръка острието, опря другата на пулсиращата топла плът и дръпна с все сила. Стрелата излезе лесно, но от отверстието бликна силна струя кръв. Урага започна да се дави.

Сивите и самураите на Блакторн ги наобиколиха. Някои носеха щитове, с които закриха Блакторн, без да се замислят за собствената си безопасност. Други бяха клекнали, за да са на по-сигурно, макар опасността да бе преминала. Трети размахваха юмруци към тъмнината и крещяха заканително към изчезващите рибарски лодки.

Блакторн държеше безпомощно Урага в прегръдките си и си мислеше, че нещо трябва да се направи, но не знаеше какво, а само съзнаваше, че вече нищо не можеше да се направи. Болезнено-сладникавият мирис на смъртта го задави, а в мозъка му, както винаги в такива случаи, неволно проблесна мисълта: „Слава богу, тази кръв не е моята, слава богу!“

Виждаше безмълвната молба в погледа на Урага, как устата му мърдаше, а в следващия миг пръстите му се задвижиха по своя воля и прекръстиха умиращия, след това усети тръпката, преминала през тялото на Урага, после още веднъж — по-силна, а безмълвно крещящата уста му напомни за забучените на копията риби.

Смъртта на Урага беше дълга и мъчителна.

Глава петдесет и трета

Блакторн крачеше през двора на крепостта с почетната си стража от двадесет васали, всички заобиколени от десеторно по-голям брой Сиви. Гордо носеше новата си униформа — кафяво кимоно с петте йероглифа на Торанага и — за пръв път — официалната горна дреха с огромни като криле рамене. Вълнистата му златна коса беше завързана на стегната плитка. На краката си бе обул нови таби и сандали с каишка между пръстите.

На всяка крачка срещаха Сиви — задаваха се от всеки завой, покриваха бойниците като мухи и изобщо Ишидо нагледно демонстрираше силите си, тъй като тази вечер в Голямата зала, построена от тайко във вътрешния кръг на укрепленията, бяха поканени всички даймио, генерали и важни самураи от Осака и околностите. Слънцето беше залязло и нощта бързо се спускаше.

Как не ми провървя — да загубя Урага! — ядосваше се Блакторн и все още недоумяваше дали нападението е било насочено срещу Урага или него самия. Изгубих най-ценния си източник на информация! Такъв досега не бях имал.

— По пладне идете в крепостта, Анджин-сан — каза му Ябу сутринта, като се завърна на галерата. — Ще дойдат да ви вземат Сиви самураи. Разбирате ли?

— Да, Ябу-сама.

— Опасност вече няма. Много съжалявам за нападението. Шигата га най, нее. Сивите ще ви отведат на сигурно място. Тази нощ ще останете в крепостта, в покоите на Торанага. Утре заминаваме за Нагасаки.

— Имаме разрешение? — попита той.

Ябу поклати отрицателно глава, силно огорчен.

— Ще се престорим, че отиваме в Мишима да вземем Хиромацу-сан и Судара-сама със семейството му. Разбирате ли?

— Да.

— Добре. Сега поспете, Анджин-сан. Не се тревожете за нападението. Сега на всички лодки е забранено да наближават галерата. Сега тук е кинджиру.

— Разбирам. Моля да ме извините, но какво има довечера? Защо аз в крепостта?

Ябу се усмихна накриво и обясни, че щели да го показват, че Ишидо изгарял от любопитство да го види още веднъж.

— Но като гостенин сте в безопасност — увери го той накрая и пак напусна галерата. Блакторн слезе долу, като остави Винк на вахта, но тъкмо му се стори, че е заспал, и ето че Винк вече го дърпаше за ръкава и той отново хукна горе на палубата.

Малка португалска фрегата с двадесет оръдия на палубата навлизаше забързано в пристанището, издула платна до пръсване.

— Ама че бърза, мръсницата! — обади се разтреперан Винк.

— Трябва да е Родригес. Друг няма да посмее да навлезе толкова навътре с такава скорост.

— На твое място, лоцмане, бих се измел оттук още сега, без да ме интересува прилив ли е, отлив е. Боже мой, имам чувството, че сме мухи, затворени в буркан. Я да се ма…

— Никъде няма да ходим! Не можеш ли да го проумееш веднъж за винаги! Ще стоим тук, докато ни разрешат да потеглим. Ще стоим, докато Ишидо ни пусне да си вървим, ако ще и самият папа и кралят на Испания да се появят с цялата си проклета армада!

Отново слезе долу, ала сънят бягаше от очите му. По пладне пристигнаха Сивите. И Така, придружен от многочисления си ескорт, той се отправи към крепостта. Прекосиха града по криволичещите му улички, минаха покрай площадката за екзекуции с все така стърчащите на нея пет кръста за разпъване, а палачите по двама души с копие до всеки кръст непрекъснато качваха и сваляха хора от тях. Обичайната тълпа зяпачи също не липсваше. Блакторн изживя наново мъчителната агония на нападението от засада и това, че усещаше ръката си върху дръжката на меча, кимоното на гърба си и васалите около себе си, не намали усещането за паническа тревога.

Сивите го отведоха в онази част на крепостта, отредена на Торанага, където попадна още първия път и където все още бяха затворени Кирицубо, Садзуко и детето заедно с останалите самураи на Торанага. Изкъпа се, намери приготвени за него нови дрехи и първият му въпрос беше:

— Тук ли е Марико-сан?

— Не, господарю, много съжалявам — отвърна прислужникът.

— Тогава къде мога да я намеря, моля? Имам спешно послание за нея.

— Много съжалявам, Анджин-сан, но не знам, моля да ме извините.

Никой от слугите не можа да го упъти. Всички се извиняваха, но не знаели.

Той се облече и извади речника, за да си преговори някои важни думи и изрази, които щяха да му потрябват, и се подготви най-старателно. После излезе в градината да погледа как растат камъните. Ала те все не растяха.

И ето че сега крачеше към най-вътрешния ров. Навсякъде светеха факли.

Той се отърси от тревогата си и стъпи на дървеното мостче. Навсякъде се виждаха на групички други гости, наобиколени от Сиви, запътили се в същата посока. Усещаше скришните им погледи.

Премина под последната вертикална желязна решетка и съпровождащите го Сиви го поведоха през нов лабиринт от коридори към някаква огромна порта. Тук го оставиха. Неговите васали също си тръгнаха. Той пристъпи напред към осветената с факли неизвестност.

Залата беше огромна, с висок таван и златни орнаменти. Облицовани в злато колони крепяха гредите на тавана, които бяха от полирани редки видове дърво и не бяха по-малко ценни от гоблените по стените. В залата се намираха около петстотин самураи заедно с жените си, облечени във всички цветове и оттенъци на дъгата, а парфюмите им се смесваха с благоуханието на ароматните дърва, които горяха покрай стените в малки мангали. Погледът на Блакторн препусна през тълпата, за да открие Марико, Ябу или кое да е приятелско лице, но никого не видя. От едната страна се бяха строили поканените и чакаха да се поклонят пред издигнатата в далечния ъгъл на залата платформа. Придворният Огаки Такамото беше застанал пред нея и недалеч от него Блакторн разпозна и Ишидо — висок, слаб и властен, и усети почти физически ослепяващата сила на удара му по лицето си, а след това и собствените си пръсти, впили се във врата му.

На платформата седеше Очиба, съвсем сама, разположила се удобно върху една възглавничка. Дори от това голямо разстояние Блакторн забеляза изящното й разкошно кимоно от ефирна синьо-черна коприна, извезана със златни нишки. Урага благоговейно я беше нарекъл „Височайшата“ по време на плаването и му бе разказал нейната история.

Очиба беше слабичка, съвсем като младо момиче, а кожата й сякаш светеше отвътре. Черните й като трънки очи изглеждаха… огромни под извитите, боядисани вежди, а косата й беше вчесана като крилат шлем.

Строените в редица гости бавно се придвижваха напред. Блакторн беше застанал отстрани, облян от светлината на факлите, с една глава по-висок от всички около него. Той учтиво пристъпи встрани, за да стори място на някои минаващи гости, и в този момент забеляза, че погледът на Очиба е спрял върху него. В следващия миг Ишидо също го погледна. Двамата си казаха нещо и ветрилото й потрепна. После отново го погледнаха. Той тръгна неспокойно към стената, за да не бъде тъй забележим, но един Сив му препречи пътя.

— Додзо — вежливо каза самураят и му посочи строените в редица гости.

— Хай, домо — благодари Блакторн и се присъедини към чакащите. Застаналите отпреде му се поклониха и веднага другите, строили се зад него, също започнаха да се кланят. Той отвърна на поклоните им. Изведнъж разговорите замряха. Всички гледаха само него.

Смутени, мъжете и жените най-отпред се отдръпнаха и му сториха път. Сега вече между него и платформата нямаше никой. За миг остана скован, но после тръгна напред в настъпилата мъртва тишина.

Точно пред платформата спря, коленичи и се поклони официално — веднъж на нея и веднъж на Ишидо, както бе видял да правят другите. После се изправи, изпотен от ужас да не би мечовете му да паднат или той да се замотае в тях и да се посрами, ала всичко мина благополучно и той започна да отстъпва назад.

— Моля ви, Анджин-сан, почакайте — чу се гласът на Очиба.

Той се закова на място. Вътрешното й излъчване сякаш бе нараснало, а заедно с него и женствеността й. Усети невероятната чувственост, която я заобикаляше като ореол, без тя да прави видимо усилие, за да постигне този ефект.

— Говори се, че приказвате нашия език? — Гласът й неочаквано и неизвестно защо прозвуча някак си интимно.

— Моля да ме извините, ваше височество — започна Блакторн, като използуваше добре изучения си запас от фрази И едва-едва заекваше от вълнение. — Много съжалявам, но ми се налага да използувам кратки думи и трябва с най-голямо уважение да ви помоля също да ми говорите с прости думи, за да имам честта да ви разбирам. — Съзнаваше ясно, че нищо чудно животът му да зависи от отговорите му. Цялата зала следеше всяка негова дума. Забеляза Ябу, който внимателно се придвижваше към него през тълпата. — Мога ли най-почтително да ви поздравя с рождения ви ден и да се помоля да живеете още хиляда години?

— Това трудно ще се нарекат прости думи, Анджин-сан — каза Очиба поразена.

— Моля да ме извините, ваше височество. Научих тези думи едва снощи. Как трябва да ги произнеса и…

— Кой ви научи?

— Моят васал Урага-но-Тадамаса.

Тя смръщи вежди и погледна към Ишидо, който се наклони към нея и бързо заговори нещо, от което Блакторн долови само думата „стрели“.

— А, отстъпникът християнски свещеник, който е бил убит снощи на кораба ви?

— Моля, ваше височество?

— Човекът, самураят, който убит? Снощи на кораб. Разбирате ли?

— Ах, да, извинете. Да, той. — Блакторн погледна към Ишидо и пак към нея. — Моля да ме извините, ваше височество. Ваше разрешение да поздравя високоуважаван генерал?

— Да, разрешавам ви.

— Добър вечер, уважаеми генерале — изрече Блакторн със заучена учтивост. — Последна наша среща аз бил като луд. Много съжалявам.

Ишидо му върна поклона доста небрежно.

— Да, така беше. Надявам се това да не се повтори тази или някоя друга вечер.

— Много ядосан тогава, моля да ме извините.

— Варварите често са като луди, доколкото знам.

Подобна грубост към един гостенин на публично място беше твърде неприятна. Очите на Блакторн се стрелнаха към Очиба и от погледа му не убягна и нейната изненада. Затова реше да рискува.

— А, височайши генерале, много сте прав. Варварите често като луди. Но много се извинявам, аз сега съм самурай и хатамото — това голяма, много голяма чест за мен. Вече не съм варварин. — Блакторн говореше със същия тон, с който се обръщаше към моряците от квартердека — без да го повишава, този глас се чуваше навсякъде, изпълваше всяко ъгълче на залата. — Сега разбирам обноски на самурай, разбирам бушидо, разбирам уа. Не съм повече варварин, моля да ме извините, нали така?

Последното изрече като предизвикателство, без следа от боязън. Знаеше, че японците много ценят мъжествеността и гордостта.

— Ишидо се засмя.

— Така е, самурай Анджин-сан — весело отвърна той. — Да, приемам извинението ви. Слуховете за вашата храброст, изглежда, са верни. Това е добре, много добре. Аз би трябвало също да се извиня. Ужасно е неприятно онова, което е направил мръсният ронин, нали разбирате? Имам пред вид снощното нападение.

— Да, разбирам, Ишидо-сама. Много лошо. Четирима мъртви. Един мой, трима Сиви.

— Лошо, много лошо. Не се безпокойте, Анджин-сан. Това няма да се повтори. — Ишидо замислено огледа цялата зала. Всички много ясно го разбраха. — Сега заповядах строга охрана. Много строга. Няма да има други нападения. Вече ви пазят старателно. В крепостта сте в пълна безопасност:

— Благодаря. Извинете за безпокойството.

— Никакво безпокойство — вие сте важна личност, самурай. Имате специален самурайски статут при Торанага-сама. Аз не забравям — няма от какво да се боите.

Блакторн отново му благодари и се обърна към Очиба:

— Ваше височество, в моята страна имате… имаме кралица — извинете лошия ми японски. Да, моя страна се управлява от кралица и ние имаме обичая винаги да даваме подарък за рождения ден на дама. Дори кралица. — И той извади от ръкава си розов цвят на камелия, който бе отрязал от едно дърво в градината. Постави го на платформата пред нея, леко изплашен да не би да е прекалил. — Моля да ме извините, ако не е добри обноски да дам.

Тя погледна цветето. Петстотин души затаиха дъх да видят как ще приеме дързостта на галантния варварин и как ще се измъкне от клопката, в която я бе поставил, по всяка вероятност, без да иска.

— Аз не съм кралица, Анджин-сан — бавно продума тя. — Аз съм само майка на наследника и вдовица на господаря тайко. Не мога да приема подаръка ви като кралица, защото не съм такава, никога не бих могла да бъда, нямам претенции, че съм, и не желая да бъда. — Тя се усмихна широко и се обърна към всички присъствуващи: — Но като дама може би ще ми позволите на рождения ми ден да приема подаръка на Анджин-сан?

Залата избухна в аплодисменти. Блакторн се поклони и й благодари — от цялото й слово разбра само, че приема подаръка му. Когато тълпата утихна, Очиба отново заговори:

— Марико-сан, вашият ученик ви представя достойно.

Марико си пробиваше път през струпалите се гости. До нея вървеше някакъв младеж. Недалеч от тях Блакторн разпозна и Кирицубо, придружавана от Садзуко. Момчето се усмихна на някакво младо девойче, след това смутено забърза да настигне Марико.

— Добър вечер, Тода-сама — поздрави Блакторн и добави на латински, съзнавайки опасността: — Вашето присъствие прави вечерта още по-прекрасна.

— Благодаря, Анджин-сан — отговори тя на японски и бузите й пламнаха. Приближи се до платформата, а момчето остана сред гостите. После се поклони на Очиба. — Заслугите ми са много малки, Очиба-сама. Анджин-сан сам постигна всичко с помощта на книгата за думи, която му даде християнският свещеник.

— Ах, да, книгата с думи! — Очиба помоли Блакторн да й я покаже и да й обясни с помощта на Марико как си служи с нея. Беше възхитена. Също и Ишидо. — Трябва да си набавим още екземпляри, генерале. Моля ви, наредете им да ни дадат стотина. С тяхна помощ наши младежи ще могат лесно да научат варварския език.

— Да, добра идея, Очиба-сама. Колкото по-скоро обучим наши преводачи, толкова по-добре. — И Ишидо се засмя. — Нека християните сами нарушат монопола си.

Около шестдесетгодишен побелял самурай, който стоеше най-отпред в тълпата от гости, се обади:

— Християните нямат никакъв монопол, височайши генерале. Ние самите молим светите отци — дори настояваме — да ни служат като преводачи и посредници, защото само те могат да преговарят и с двете страни и само на тях и двете страни им имат еднакво доверие. Това води началото си от Города-сама, а тайко го продължи.

— Разбира се, Кияма-сама, нямах намерение да проявя неуважение към някой даймио или самурай, станал християнин — побърза да замаже Ишидо. — Имах пред вид само монопола, наложен от християнските свещеници. За нас ще е по-добре, ако японци контролират търговията с Китай, а не чуждестранни свещеници.

— Досега няма нито един случай на измама, височайши генерале — настоя Кияма. — Цените са достъпни и справедливи, търговията върви гладко и много активно, отците добре контролират хората си. Без южните варвари няма да има нито коприна, нито търговия с Китай. А без отците сигурно ще си имаме големи неприятности и няма да можем да се справим. Да, големи неприятности. Колкото и да съжалявам, но трябва да го кажа.

— Ах, Кияма-сама — намеси се Очиба. — Убедена съм, че за Ишидо-сама е чест да го поправите, нали, генерале? Че какво ще бъде Съветът без мъдрите съвет на Кияма-сама?

— Разбира се, така е — съгласи се Ишидо.

Кияма се поклони сдържано, но явно остана доволен. Очиба погледна към младежа и ветрилото й запърха.

— А вие какво ще кажете, Саруджи-сан? Може би ще пожелаете да научите езика на варварите?

Момчето, се изчерви под погледа й. Беше строен и хубав и се опитваше да изглежда по-зрял от петнадесетте си години.

— О, надявам се, че няма да ми се наложи, Очиба-сама, но ако ми бъде заповядано, ще се постарая с все сила. Да, много ще се постарая.

Всички се засмяха на неговата находчивост, а Марико додаде гордо на японски:

— Анджин-сан, това е моят син, Саруджи. — Блакторн се беше съсредоточил да разбере за какво става дума, но по-голямата част от разговора се водеше прекалено бързо за него, и то на разговорен език. Чу обаче името „Кияма“ и вече беше нащрек. Поклони се на Саруджи, който отвърна най-вежливо на поклона му.

— Прекрасен младеж. Голямо щастие е човек да има такъв син, Марико-сама. — Той скришом погледна дясната ръка на момчето. Беше изкривена за цял живот. Спомни си, че веднаж Марико му разказа за раждането на сина си — било прекалено продължително и трудно. Горкото момче, помисли си той. Сигурно никога няма да може да си служи с меч. Отмести погледа си. Никой не бе забелязал накъде гледа — освен Саруджи. Лицето му веднага отрази неговото смущение и болка. — Да, такъв син е голямо щастие — продължи той, обръщайки се към Марико. — Но не може да бъде, Марико-сама, вие — такъв голям син. Нямате достатъчно години, нали?

— Винаги ли сте тъй галантен, Анджин-сан? — обади се Очиба. — Винаги ли говорите такива приятни неща?

— Моля?

— Винаги ли сте тъй умен? Комплименти? Разбирате ли?

— Не, моля да ме извините. — Главата на Блакторн се пръскаше от напрежението и усилието да следи разговорите. Въпреки това, когато Марико му преведе казаното, той отвърна с престорена сериозност: — А, извинете, Марико-сама, ако Саруджи-сан наистина ви е син, кажете, моля ви, на Очиба-сама — не знаех, че у вас жените се женят по на десет години.

Тя преведе и добави нещо, което накара всички да се засмеят.

— Какво казахте?

Марико обаче забеляза злобния поглед на Кияма, обърнат към Блакторн.

— Извинете ме, Кияма-сама, мога ли да ви представя Анджин-сан? Кияма учтиво отвърна на поклона на Блакторн.

— Казват, че претендирате да сте християнин?

— Моля?

Кияма не го удостои с честта да повтори думите си и Марико преведе.

— А, извинете, Кияма-сама — отговори Блакторн на японски. — Да, аз съм християнин — но от друга секта.

— Вашата секта не е добре дошла в земите ми. Нито в Нагасаки, нито в Кюшу, нито, предполагам, в земите на кой да е даймио-християнин.

Марико не изтри усмивката от лицето си. Питаше се дали Кияма лично е наредил да бъде извършено покушението на убиеца Амида, както и снощното нападение. Преведе думите му, като позамаза злостния им подтекст, а всички в залата напрегнато следяха разговора.

— Аз не съм свещеник, Кияма-сама — обърна се Блакторн направо към него. — Ако дойда в земите ви, ще дойда само като търговец. Никакви свещенически проповеди. Ще искам най-почтително разрешение само за търговия.

— Не ми трябва търговията ви! Не ви искам и вас в земите си! Забранявам ви да стъпвате в тях под страх от смъртно наказание. Разбрахте ли?

— Да, разбрах. Много съжалявам.

— Добре. — И Кияма се обърна високомерно към Ишидо: — Трябва да изгоним тази секта и тези варвари от империята. Ще предложа това на следващото заседание на Съвета. Открито искам за заявя, че Торанага-сама е постъпил много неблагоразумно, като е направил самурай един чужденец, и то именно този. Това е много опасен прецедент.

— Но това няма никакво значение! Всички грешки, извършени от настоящия господар на Кванто, ще бъдат поправени в най-скоро време, нали?

— Всеки греши, височайши генерале — натъртено продължи Кияма. — Само господ е безгрешен и вижда всичко. Единствената истинска грешка, извършена от Торанага-сама е, че постави своите интереси над тези на наследника.

— Да — съгласи се Ишидо.

— Моля да ме извините — намеси се Марико, — но това не е истина. Съжалявам, но вие и двамата грешите по отношение на моя господар.

Кияма се обърна към нея най-учтиво:

— Имате пълно право да твърдите това, Марико-сан. Но нека не го обсъждаме тази вечер. Къде се намира в момента Торанага-сама, височайши генерале? Какви са последните новини?

— Вчерашният пощенски гълъб донесе съобщението, че е в Мишима. Сега вече всеки ден получавам доклади за придвижването му.

— Добре. Значи, след два дни ще напусне границите на провинцията си?

— Да. Икава Джикю-сама е готов да го посрещне както подобава.

— Добре. — Кияма се усмихна на Очиба. Той бащински я обичаше. — Когато дойде денят, Очиба-сама, може би ще помолите наследника да позволи на регентите да му се поклонят?

— Това ще е голяма чест за наследника, Кияма-сама — отговори тя под бурните овации на присъствуващите. — А след това той кани вас и всички останали да бъдат негови гости на състезанието по стихотворство. Може би регентите ще се съгласят да бъдат съдии на съревнованието?

Отново овации.

— Благодаря, но може би по-добре ще е вие и принц Огаки, и някои от дамите да бъдете съдии?

— Добре, щом желаете.

— И каква ще бъде темата, Очиба-сама? И каква ще е първата строфа? — попита Кияма, много доволен, тъй като освен че умело боравеше с меч, беше и виден стихоплетец. Яростната му войнственост по време на бой беше пословична.

— Моля ви, Марико-сан, бихте ли отговорили на Кияма-сама? — попита Очиба и присъствуващите отново се възхитиха на нейната находчивост. Знаеше се, че никак не я бива като поетеса — за разлика от Марико, която беше прочута с таланта си.

Марико се зарадва, че дългоочакваният момент настъпи. Замисли се и каза:

— Трябва да е свързано с днешния ден, Очиба-сама, затова първата строфа ще бъде:

Очиба и всички останали я поздравиха за прекрасния избор. Кияма изведнъж стана много любезен.

— Чудесно! — одобри той. — Но много ще ни е трудно да се състезаваме с вас, Марико-сан.

— Надявам се да ме извините, Кияма-сама, но аз няма да се състезавам.

— Как може без вас! Разбира се, че ще се състезавате! — засмя се Кияма. — Та вие сте една от най-добрите поетеси в империята! Ако вие не участвувате, състезанието няма да е на ниво.

— Много съжалявам, но ще ме извините — няма да съм тук.

— Не ви разбирам.

— Какво искате да кажете, Марико-сан? — попита Очиба.

— Ах, извинете ме, Очиба-сама, но утре напускам Осака — заедно с Кирицубо-сан и Садзуко-сан.

Усмивката на лицето на Ишидо се стопи.

— И къде заминавате?

— Ще отидем да посрещнем господаря си, Ишидо-сама.

— Но той… Торанага-сама ще бъде тук след няколко дни!

— Садзуко-сан месеци вече не е виждала съпруга си, а моят господар все още не е имал удоволствието да види най-малкия си син. Кирицубо-сан ще дойде естествено с нас. Той отдавна не е виждал господарката на своите дами.

— Торанага-сама ще бъде тук в най-скоро време и не е необходимо да го посрещате.

— Според мен е необходимо, височайши генерале.

— Та вие едва пристигнахте и ние още не сме се насладили на вашата компания, която очаквахме с такова нетърпение, Марико-сан — сухо и остро отекна гласът на Ишидо. — И най-вече Очиба-сама. Съгласен съм с Кияма-сама — разбира се, че трябва да се съревновавате.

— Много съжалявам, но няма да съм тук.

— Очевидно сте много изморена, Марико-сан. Все пак току-що пристигате. Това съвсем не е подходящ момент да се обсъждат такива лични въпроси. — И той се обърна към Очиба: — Защо не приемете поклоните на останалите гости, Очиба-сама?

— Да, да, разбира се — побърза да се съгласи смутената Очиба.

Гостите веднага започнаха да се подреждат послушно в редица и нервно си зашушукаха, ала гласът на Марико-сан отново наложи пълно мълчание:

— Благодаря, височайши генерале, съгласна съм, но въпросът съвсем не е личен и няма какво да обсъждаме. Утре заминавам заедно с дамите на моя законен господар, за да му засвидетелствувам своята почит.

— Вие сте поканена тук, Марико-сан, лично от Сина на слънцето и регентите. Моля ви да имате търпение. Вашият господар скоро сам ще пристигне.

— Съгласна съм, но поканата на негово императорско величество се отнася за двадесет и втория ден. Тя не ме задължава — нито мен, нито кой да е друг — да стоя дотогава затворена в Осака. Или може би греша?

— Забравяте обноските си, Тода-сама!

— Моля да ме извините, тъй като съвсем не бих желала да се проявя като невъзпитана. Извинете, много моля за прошка. — Марико се обърна към Огаки, придворния: — Кажете, Огаки-сама, задължава ли ме поканата на Божествения да стоя в Осака до неговото пристигане?

Усмивката на Огаки бе замръзнала на лицето му.

— Поканата е за двадесет и второто число на този месец, Марико-сан. Тя изисква вашето присъствие именно на тази дата.

— Благодаря ви. — Марико се поклони и отново се обърна към платформата: — Присъствието ми е задължително тогава, Ишидо-сама, но не и преди това. Затова утре тръгвам.

— Моля ви да имате търпение, Марико-сан. Регентите ви оказаха гостоприемство и вашата помощ ще им бъде много необходима за приготовленията по повод пристигането на Божествения. А сега Очиба-са…

— Извинете, но заповедта на моя законен господар е за мен над всичко. Утре трябва да замина.

— Вие няма да заминете утре и ви моля, Марико-сан — не, умолявам ви, — да участвувате в състезанието, организирано от Очиба-сама. А сега Очи…

— Значи, наистина съм затворена тук — въпреки волята си?

— Марико-сан, нека да оставим този въпрос за друг път, моля ви — намеси се Очиба.

— Много моля да ме извините, Очиба-сама, но аз съм прям човек. Открито ви казах какви заповеди съм получила от законния си господар. Ако не мога да им се подчиня, трябва да знам защо. Затова кажете ми, височайши генерале, затворена ли съм тук до двадесет и втория ден? И ако е така, кой е наредил това?

— Вие сте почетна гостенка — внимателно изговори Ишидо, като се опитваше да я подчини на волята си. — И повтарям: господарят ви в най-скоро време ще бъде тук.

Марико усети силата, която той излъчваше, и отчаяно започна да й се съпротивлява.

— Да, но много съжалявам. Отново трябва да попитам най-почтително: затворена ли съм в Осака за следващите осемнадесет дни и ако е така, по силата на чия заповед?

Очите на Ишидо я пробиваха като свредели.

— Не, не сте затворена.

— Благодаря, Ишидо-сама. Извинете, задето ви говорих тъй прямо — каза Марико и много от присъствуващите дами се обърнаха към кавалерите си и стоящите до тях и открито започнаха да шепнат онова, което задържаните насила в Осака си мислеха: щом тя може да замине, защо не и аз? Защо не и вие? Утре си заминавам — ах, че хубаво!

Гласът на Ишидо надви вълната от приглушени гласове:

— Тъй като си позволихте да говорите по такъв безочлив начин, Тода-сама, считам за свой дълг да помоля регентите да отхвърлят официално искането ви, за да не би други да изтълкуват неправилно недоразумението. — И той се усмихна ледено на смразената тълпа. — А дотогава ще чакате, ще се готвите да отговаряте на въпросите на регентите и да получите официалния им отказ.

— За мен това би било чест, Ишидо-сама — каза Марико, — но трябва да изпълня своя дълг към законния си господар.

— Разбира се. И това ще стане след няколко дни.

— Съжалявам, но дългът си трябва да изпълня именно през следващите няколко дни.

— Ще се запасите с търпение, Марико-сан, за кратко време. Толкова по въпроса. А сега Кияма-са…

— Съжалявам, но не мога да отложа пътуването си нито с един ден.

— Вие отказвате да се подчините на Съвета на регентите! — изрева Ишидо.

— Не, господарю — твърдо отвърна Марико. — Не отказвам! Освен ако е в разрез с дълга ми към законния ми господар, което е най-важното нещо за всеки самурай!

— Ще се, приготвите да се срещнете с регентите със синовно търпение!

— Съжалявам, но имам заповед от моя господар да придружа дамите му и да го посрещна. Незабавно.

Тя извади от ръкава си някакъв свитък и официално го подаде на Ишидо. Той рязко го отвори и го прочете. После вдигна поглед и каза:

— Въпреки това ще стоите тук и ще чакате решението на регентите.

Марико погледна с надежда към Очиба, но в очите й прочете само неодобрение. После се обърна към Кияма. Кияма беше също тъй мълчалив и безразличен.

— Моля да ме извините, височайши генерале, но ние не сме в състояние на война. Моят господар се подчинява на регентите, така че през следващите осемнадесет…

— Въпросът е приключен!

— Ще бъде приключен, генерале, когато добрите обноски ви подскажат да не ме прекъсвате! Аз не съм селянка, да ме тъпчете! Аз съм Тода Марико-но-Бунтаро-но-Хиромацу, дъщеря на Акечи Джинсай, в жилите ми тече кръвта на рода Такашима, а родът ми е самурайски от хиляди години и аз никога няма да бъда пленничка, заложница или затворничка! През следващите осемнадесет дни, до самия ден, аз съм свободна — по волята на Възвишения — да вървя, където си пожелая. Както и всички останали!

— Нашият… нашият господар тайко е бил някога селянин. Много… много самураи са селяни… били селяни. Всеки даймио е бил — някога в миналото си — селянин. Дори и първият Такашима. Всеки е бил селянин някога. Затова ме чуйте внимателно: ще чакате да чуете волята на регентите!

— Не, съжалявам, но първият ми дълг е към моя господар.

Ишидо побеснял тръгна към нея.

Макар Блакторн почти да не разбра какво бе казано дотук, неусетно бе пъхнал дясната си ръка в левия ръкав, готов да сграбчи, ножа. Ишидо се извиси над нея.

— Вие ще се…

В този момент при вратата се усети някакво раздвижване. Обляна в сълзи прислужничка се втурна през насъбралия се народ и се хвърли в краката на Очиба.

— Извинете ме, господарке — изскимтя тя, — но Йодоко-сама… моли да ви види, тя е… Побързайте, наследникът е вече там…

Обезпокоена, Очиба погледна Марико и Ишидо, после обърнатите към нея втренчени лица. Поклони се леко на гостите си и забърза към вратата. Ишидо се поколеба.

— По-късно ще се оправя с вас, Марико-сан — каза той и последва Очиба, а стъпките му отекнаха тежко по рогозките.

Тълпата зашумя след него. Блакторн се приближи до Марико.

— Какво стана, Марико-сан? — попита той.

Но тя продължи да гледа платформата с невиждащ поглед. Кияма свали схванатата си от стискане на меча ръка и я отпусна.

— Марико-сан!

— Да? Кажете, Кияма-сан.

— Мога ли да ви предложа да се приберете у дома? И бихте ли ми разрешили да поговоря с вас по-късно — да кажем, в часа на глигана?

— Да, разбира се. Моля… моля да ме извините, но аз бях длъжна… — Гласът й заглъхна.

— Лош ден, Марико-сан. Господ да ви пази! — И той й обърна гръб и заговори властно на присъствуващите: — Предлагам всички да се приберем по домовете си и да чакаме… да чакаме и да се молим всевишният да прибере Йодоко-сама, ако часът й е ударил, бързо, безболезнено и с чест, и да я дари със спокойствието, което заслужава. — Погледна към Саруджи, който още стоеше като смразен и не помръдваше. — Вие елате с мен.

После излезе, а Саруджи го последва, макар да не му се искаше да оставя майка си в такъв момент. Властната заповед обаче го задължаваше, а вперените в него погледи го смущаваха.

Марико се поклони леко на цялата зала и си тръгна. Кири облиза пресъхналите си устни. Садзуко тръгна редом с нея, разтреперана от страх. Кири стисна ръката й в своята и двете заедно последваха Марико. Ябу и Блакторн също излязоха след тях, внезапно осъзнали, че бяха единствените самураи в залата, облечени в униформата на Торанага.

Вън вече ги чакаха Сиви.

— Но защо, в името на боговете, трябваше да се държите по този начин! Толкова глупаво! — беснееше Ябу.

— Много съжалявам — извини се механично Марико, без да му разкрие истинската причина. Искаше й се да я остави на мира и беше възмутена от отвратителните маниери. — Така се случи, Ябу-сан. Знам, че провалих празненството, но… Не знам и аз. Моля да ме извините. Извинете ме и вие, Анджин-сан.

Блакторн отново понечи да каже нещо, но Ябу за втори път го прекъсна и той се облегна разстроен на прозореца, а слепоочието му пулсираше от напрягането да разбере какво се говори.

— Много съжалявам, Ябу-сама — повтори още веднъж Марико и си помисли: „Ах, колко са отегчителни мъжете, всичко трябва да им обясняваш като на малки деца! Не виждат дори космите на собствените си мигли!“

— Вие предизвикахте буря, която ще ни помете всичките! Как можахте да постъпите тъй неразумно!

— Да, но не е правилно да ме затварят по този начин, пък и господарят Торанага наистина ми нареди…

— Това са заповеди на безумец! Явно са го обладали демоните! Ще трябва да се извините и да си вземете думите назад! Сега още повече ще засилят охраната, а Ишидо ще отмени разрешението ни за отпътуване! Всичко провалихте! — Той погледна към Блакторн. Какво ще правим сега?

— Моля?

Тримата тъкмо бяха влезли в приемната на къщата, където живееше Марико. Намираше се в най-външния пояс на укрепленията. Сивите ги придружиха дотам, а наоколо пазеха много повече от обичайния им брой. Кири и Садзуко се прибраха в покоите си, придружени от друг „почетен“ караул от Сиви, а Марико предложи да се видят след срещата й с Кияма.

— Пазачите няма да ви пуснат, Марико-сан — каза разстроената Садзуко.

— Не се безпокойте — успокояваше ги тя. — Нищо не се е променило. Вътре в крепостта можем да се движим спокойно, макар и под охрана.

— Ще ви спрат! Ах, защо ви трябваше…

— Марико-сан е права, дете — сгълча я Кири, която не се беше изплашила. — Нищо не се е променило. Значи, до скоро виждане, Марико-сан.

И Кири тръгна пред Садзуко към тяхното крило на крепостта, Кафявите застанаха като плътна стена пред укрепената порта и Марико отново взе да диша спокойно. После тримата с Ябу и Блакторн дойдоха в нейната къща.

Спомни си как, докато стоеше там, в залата, вдигнала високо знамето, забеляза за миг как ръката на Блакторн се стрелна към ножа и това й вдъхна сили. Да, Анджин-сан, помисли си тя, ти си единственият, на когото мога да разчитам. Ти беше до мен, когато имах най-голяма нужда от твоето присъствие.

Очите й отново се спряха на Ябу, който седеше с кръстосани крака отсреща й и скърцаше със зъби. Фактът, че той публично застана на нейна страна и я последва, силно я беше изненадал. Поради тази подкрепа и понеже съзнаваше, че нищо няма да постигне, ако се ядоса на приказките му, тя реши да не обръща внимание на заядливостта му и започна да си играе с него.

— Моля да простите глупостта ми, Ябу-сама — взе да се извинява тя с разкаян и сълзлив глас. — Прав сте, разбира се. Много съжалявам. Аз съм само една глупава жена.

— Така е! Глупаво е да се опълчва човек на Ишидо в собственото му леговище!

— Да, много съжалявам, простете ми. Мога ли да ви предложа саке или чай? — Тя плесна с ръце. Вътрешната врата незабавно се открехна и на прага се появи Чимоко с разрошена коса и уплашено, подпухнало от плач лице. — Донеси чай и саке за гостите ми! И храна! И ако обичаш, да се стегнеш и да се оправиш! Как смееш да се появяваш в такъв вид? Това да не ти е някоя селска колиба? Срамиш ме пред Касиги-сама!

Чимоко ревна и побягна.

— Извинете я за нахалството й, моля.

— О, това е толкова маловажно! Но какво ще правим с Ишидо? И-и-и, Марико-сан, вашето подмятане за селянина попадна точно в целта — нищо не можеше да нанесе по-голям удар на всемогъщия генерал! Сега си спечелихте заклет враг в негово лице! И-и-и, какъв шамар му зашлевихте пред всички!

— Така ли мислите? Много съжалявам, но нямах никакво намерение да го засягам лично.

— Да, но нали е селянин — винаги си е бил селянин и ни мрази всички нас, потомствените самураи.

— Колко сте мъдър, че знаете такива неща! Благодаря, не ми го казахте. — Марико му се поклони, престори се, че избърсва сълза от окото си, и добави: — Разрешете да ви кажа, че сега се чувствувам тъй сигурна — вашата сила ме закриля… Ако не бяхте вие, Касиги-сама, мисля, че щях да припадна.

— Глупаво беше да се нахвърляте върху Ишидо пред всички — продължи Ябу, но ядът му вече се бе стопил.

— Да, прав сте. Жалко, че нашите водачи не са силни и мъдри като вас — ако бяха, Торанага-сама нямаше да има сега такива неприятности.

— Съгласен съм, но все пак ни завряхте в миша дупка и не знам как ще се оправим.

— Моля да ме извините, грешката е моя. — Марико се направи, че мъжествено преглъща сълзите си. Сведе поглед надолу и прошепна: — Благодаря ви, господарю, че приемате извиненията ми. Толкова сте великодушен!

Ябу кимна, тъй като смяташе похвалата за заслужена, смиреността й — за необходима, а себе си — за ненадминат във всяко едно отношение. Тя отново помоли за прошка и продължи да го успокоява и ласкае, докато скоро той съвсем омекна.

— Ще ми позволите ли да разкажа за моята глупост на Анджин-сан? Може би той ще ни предложи някакъв изход от положението… — Думите й замряха разкаяно.

— Да, много добре.

Марико му се поклони с благодарност и заговори на Блакторн на португалски.

— Моля ви да ме изслушате, Анджин-сан, без да задавате въпроси. Много съжалявам, но първо трябваше да успокоя това злонравно диване — нали така е думата, извинете?

Тя му преразказа накратко какво е станало и защо Очиба е напуснала тъй бързо залата.

— Много лошо — погледна я той въпросително. — Нали?

— Да. Ябу-сама иска съвет от вас. Какво да направим, за да излезем от кашата, в която забърках и вас двамата с моята глупост?

— Каква глупост? — Блакторн не откъсваше поглед от нея и безпокойството й нарасна. Тя наведе очи към рогозките, а той се обърна направо към Ябу: — Не знам, Ябу-сан. Сега разбирам — ще помисля.

— Какво има за мислене? — кисело попита Ябу. — Напъхани сме в капан.

Марико преведе, без да вдигне очи.

— Това наистина ли е така, Марико-сан? — попита Блакторн. — От самото начало?

— Да, за жалост.

Той се извърна и се загледа в нощта. В метални скоби по стените, които ограждаха градината, имаше поставени факли. Светлините им се отразяваха в цветята и растенията, напръскани с вода специално за целта. Вляво се намираше обкованата с желязо врата, пазена от няколко Кафяви.

— Ти… — чу го тя да казва на латински, без да се обръща към нея. — Трябва да поговорим насаме.

— Ти… И аз искам същото — откликна тя, като извърна лице от Ябу, защото не бе сигурна в себе си. Можеше да се издаде. — Тази нощ ще намеря начин да ви открия. — Чак тогава погледна Ябу. — Анджин-сан е съгласен с вас — постъпила съм много глупаво.

— Да, ама каква полза сега?

— Анджин-сан — заговори тя отново, като се стараеше гласът й да бъде делови. — По-късно тази вечер ще отида при Кирицубо-сан. Знам къде живеете и ще ви намеря.

— Да, благодаря — каза той, без да се обръща.

— Ябу-сама — продължи тя със смирен глас. — Довечера отивам при Кирицубо-сан. Тя е много мъдра и може би ще ни посъветва нещо.

— Изходът е само един — заяви Ябу с категоричност, от която й призля. Очите му горяха като въглени. — Утре ще се извините! И ще останете тук!

Кияма пристигна навреме, придружен от Саруджи, и като видя сина си, сърцето й се сви. След като приключиха с официалните приветствия, Кияма попита строго:

— А сега обяснете: защо беше всичко това, Марико-сан?

— Война няма обявена, господарю. Не е редно да бъдем затворени, нито да се отнасят с нас като със заложници, така че мога да ходя, където си искам.

— За да има заложници, не е необходимо да е обявена война. Това ви е известно много добре. Очиба-сама беше заложница в Йедо като гаранция за сигурността на вашия господар, макар да нямаше война. Судара-сама и семейството му са заложници в момента при брата на Торанага-сама, а и те не са в състояние на война, нали така?

Тя стоеше със сведени очи.

— Много хора са заложници тук като гаранция за послушанието на господарите си към Съвета на регентите — законните управници на империята. И това е много мъдро. Открай време си е така, нали?

— Да, господарю.

— Добре. А сега ми кажете истинските причини.

— Моля?

— Не си играйте с мен! — раздразнено възкликна Кияма. — И аз не съм прост селянин! Искам да знам истинската причина за тазвечерната ви постъпка!

Марико вдигна поглед.

— Много съжалявам, но височайшият генерал просто ме раздразни с високомерието си, господарю. А аз наистина имам заповед. Нищо лошо няма в това да взема със себе си Кири и Садзуко за няколко дни, колкото да посрещнат господаря си.

— Много добре знаете, че това е изключено. На Торанага също му е много добре известно.

— Много съжалявам, но имам изрична заповед от господаря си. А един самурай не поставя заповедите на законния си господар под съмнение.

— Така е, но аз ги поставям, защото са безразсъдни. А вашият господар не върши нито глупости, нито грешки. Освен това имам правото и аз да ви задам няколко въпроса.

— Моля да ме извините, но няма какво да обсъждаме.

— Има! Например Саруджи. Също и фактът, че ви познавам от дете и винаги съм ви уважавал. Хиромацу е най-старият ми жив приятел, а баща ви ми беше много скъп другар и почитан съюзник — до последните четиринадесет дни от живота му.

— Самураят не задава въпроси на господаря си във връзка със заповедите, които му се дават.

— Сега ви остава да изберете едно от следните две нещо, Марико-сан. Или да се извините и да останете, или да се опитате да заминете. Опитате ли второто, ще ви попречат.

— Да, разбирам.

— Утре ще се извините. Ще свикам заседание на регентите и те ще се произнесат по този въпрос. След това ще ви разрешат заминаването — заедно с Кирицубо-сан и Садзуко-сан.

— Моля да ме извините, но колко време ще отнеме това?

— Не знам. Няколко дни.

— Съжалявам, но не разполагам с толкова време — наредено ми е да потегля незабавно.

— Я ме погледнете в очите! — Тя се подчини. — Аз, Кияма Укон-но-Оданага, господар на Хиго, Сацума и Осуми, регент на Япония, от рода Фуджимото, главен даймио-християнин на Япония, ви моля да останете.

— Много съжалявам. Законният ми господар ми забранява да остана.

— Не разбирате ли какво ви говоря?

— Много добре ви разбирам. Но нямам никакъв избор — моля да ми извините.

Той махна с ръка към сина й.

— Годежът на моята внучка със Саруджи… Сама разбирате, че не мога да позволя това да стане, ако бъдете опозорена.

— Да, господарю — отвърна Марико с болка в погледа. — Разбирам много добре.

Прочете в очите на сина си отчаянието, което го обзе.

— Простете ме, синко, но трябва да изпълня дълга си.

Саруджи понечи да каже нещо, но промени решението си и след като помълча, промърмори:

— Извинете, майко, но дългът ви към наследника не е ли по-важен от дълга ви към Торанага-сама? Нали наследникът е наш законен господар?

Тя се замисли над този въпрос.

— Да, синко. И не. Торанага-сама има законни права над мен, а наследникът няма.

— Това значи ли, че Торанага-сама има законни права и над наследника?

— Не, не значи.

— Моля да ме извините, майко, не разбирам много от тези неща, но ми се струва, че ако наследникът даде някаква заповед, тя има предимство пред заповедите на Торанага-сама.

Марико не отговори.

— Отговорете му! — излая Кияма.

— Това ваша мисъл ли е, синко? Или някой ви я подсказа?

Саруджи се намръщи, опитвайки се да си спомни.

— Ние с Кияма-сама и неговата съпруга разговаряхме по този въпрос. Също и с Делегата-посетител. Не си спомням точно. Мисля, че сам се сетих, а Делегатът-посетител каза, че съм прав, нали, господарю?

— Светият отец каза, че наследникът е по-важен от Торанага-сама за империята. По закон. Затова моля да му отговорите на въпроса, Марико-сан.

— Ако наследникът беше зрял мъж и куампаку, законен управител на империята, както баща му беше тайко, тогава бих се подчинила първо на него и после на Торанага-сама. Ала Яемон е още дете — както в действителност, така и по закон, затова не е правоспособен. По закон. Този отговор задоволява ли ви?

— Да… но все пак той е наследникът, нали? Регентите се вслушват в неговата дума! Торанага-сама го почита. Какво… какво значат няколко години, майко? Ако не се изви… извините ме, но много се боя за вас.

Устните на момчето потрепереха. На Марико й се искаше да посегне и да го погали, да го прегърне, да го приласкае. Ала не се помръдна.

— Аз не се боя, синко. Не се боя от нищо на този свят. Страх ме е само от божието възмездие.

Последното изрече, обръщайки се към Кияма.

— Да, знам — каза Кияма. — Да ви благослови светата Богородица. — Той помълча малко. — Марико-сан, ще се извините ли публично на височайшия генерал?

— Да, с удоволствие, ако той пред всички нареди на войските си да се оттеглят от пътя ми и ни разреши на трите с Кирицубо-сан и Садзуко-сан да си тръгнем още утре.

— Ще се подчините ли на заповед, издадена от регентите?

— Моля да ме извините, но отговорът на този въпрос е не.

— А ще уважите ли тяхна молба?

— Моля да ме извините, но и на този въпрос отговорът е не.

— Ще се съгласите ли да изпълните молба от наследника и Очиба-сама?

— Каква молба, извинете?

— Да им погостувате няколко дни, докато решим този въпрос.

— Моля да ме извините, но какво има да се решава?

Търпението на Кияма се изчерпа и той избухна:

— Първо, бъдещето и добруването на империята, второ, бъдещето на църквата и трето — вие! Очевидно близкото ви общуване с варварина ви е заразило и е отровило мозъка ви, както и бях предположил!

Марико нищо не каза, само го погледна в очите. С усилие на волята си Кияма се овладя.

— Моля да извините… невъздържаното ми поведение… и лошите ми обноски — навъсено каза той. — Оправдава ме само силната ми загриженост. — Той се поклони с достойнство. — Моля за прошка.

— Грешката беше моя, господарю. Моля да ме извините, задето наруших хармонията ви и ви причиних неприятности. Но нямам друг избор.

— Вашият син ви посочи един, а аз — няколко.

Тя не му отговори.

Всички усетиха как атмосферата в стаята се нажежава, макар че вечерта беше прохладна, а лекият морски ветрец караше пламъците на факлите да танцуват.

— Значи, решението ви е твърдо?

— Нямам избор, господарю.

— Добре, Марико-сан. Тогава няма какво друго да си кажем. Освен да повторя, че ви нареждам да не настоявате — и ви моля за това.

Тя леко наклони глава.

— Саруджи-сан, бихте ли ме почакали навън? — властно нареди Кияма. Момчето беше тъй разстроено, че от гърлото му почти не излезе звук.

— Да, господарю. — То се поклони на Марико. — Моля да ме извините, майко.

— Господ да ви пази вовеки веков.

— И вас.

— Амин! — додаде Кияма.

— Лека нощ, синко.

— Лека нощ, майко.

Щом останаха сами, Кияма каза:

— Делегатът-посетител е много обезпокоен.

— За мен ли, господарю?

— Да. Също и за светата църква и варварина. За варварския кораб. Но първо ми разкажете за него.

— Той е изключителен човек, много силен и умен. А морето му е… в морето е като у дома си. Сякаш се слива с кораба и със стихията, а излезе ли в открито море — никой не може да се сравнява с него по ум и съобразителност.

— Дори Родригес-сан?

— Анджин-сан на два пъти излиза победител от двубой с него. Веднъж тук и веднъж по пътя на Йедо. — И тя му разказа за появата на Родригес по време на престоя им в Мишима, за скритото оръжие и всичко, което бе чула. — Ако корабите им са еднакви и са поставени при еднакви условия, победител ще излезе Анджин-сан. Но според мен ще победи, така или иначе.

— Разкажете ми за кораба. Тя се подчини.

— А васалите му?

Марико не скри нищо — предаде нещата такива, каквито ги бе видяла.

— Защо според вас Торанага му върна кораба, парите, свободата, че и васали му даде?

— Господарят не е споделял с мен съображенията си.

— Моля ви за вашето мнение.

— За да пусне Анджин-сан срещу враговете си — веднага отговори тя и добави, без да се извини: — Щом ме питате, ще ви кажа: в случая личните врагове на Анджин-сан са и врагове на господаря Торанага — португалците, господарите Харима и Оноши, и вие самият, Кияма-сама.

— И защо Анджин-сан ни смята за свои лични врагове?

— Заради Нагасаки, търговията и контрола, който упражнявате върху бреговете на Кюшу. Също така, защото сте главните католически даймио.

— Църквата не е враг на Торанага-сама. Нито светите отци.

— Съжалявам, но според мен Торанага-сама е на мнение, че светите отци-поддържат Ишидо-сама, така както и вие го поддържате.

— Аз поддържам наследника и съм против вашия господар, защото той не го поддържа и ще погуби нашата църква.

— Извинете, но това не е истина. Моят господар стои много над Ишидо-сама. Вие сте се били поне двадесет пъти, ако не и повече, на негова страна и знаете много добре, че човек може да му има доверие. Защо се присъединявате към заклетия му враг? Торанага-сама винаги е бил поддръжник на търговията и съвсем не е против християните като височайшия генерал и Очиба-сама.

— Моля да ме извините, Марико-сан, но кълна се в бога — Торанага тайно ненавижда християнската вяра и вътре в себе си е твърдо решен да погуби наследника и Очиба-сама. Неговата върховна цел е шогунатът и само шогунатът! Копнее да стане шогун и възнамерява да изпълни тази си мечта — за това свидетелствуват всичките му постъпки.

— Кълна се в бога, Кияма-сама, че не го вярвам.

— А аз съм сигурен. И вие не сте права. — Той я наблюдава известно време и добави:

— Вие сама казвате, че този Анджин-сан и корабът му са много опасни за църквата. Родригес е съгласен с това мнение и смята, че ако Анджин-сан настигне Черния кораб в открито море, работите ще се обърнат много зле.

— Да, това е и моето мнение.

— А това ще нанесе огромна вреда на майката-църква.

— Така е.

— И вие въпреки това не желаете да помогнете на църквата срещу този човек?

— Той не е против църквата и отците, макар да им няма доверие. Той е само против враговете на своята кралица. А Черният кораб е негова цел заради плячката.

— Но той е противник на Правата вяра и следователно е еретик!

— Да, но вече не мисля, че всичко, което ни казват светите отци, е абсолютната истина. А много неща изобщо не са ни казани. Цуку-сан сам си призна. Моят господар ми нареди да стана довереница на Анджин-сан, негова приятелка, да го науча на нашите обичаи, на нашия език, а аз самата да науча от него, каквото мога, което би ни било от полза. И открих, че…

— Искате да кажете от полза за Торанага?

— Единствената цел в живота на всеки самурай е да се подчинява на законния си господар. Вие не изисквате ли подчинение от собствените си васали?

— Да, но ереста е нещо страшно, а на мен ми се струва, че сте се съюзили с варварина срещу нашата църква и сте заразена от него. Дано господ ви отвори очите, Марико-сан, преди да е станало късно за спасението на душата ви. И сега последно: Делегатът-посетител каза, че имате да ми съобщите нещо поверително.

— Моля?

Това беше съвсем неочаквано за нея.

— Той ми каза, че преди няколко дни е получил съобщение от Цуку-сан по специален куриер от Йедо. Носели сте някакви сведения — за моите съюзници.

— Поисках среща с Делегата-посетител за утре сутринта.

— Да, той ми каза, Е?

— Моля да ме извините, но след като се срещна утре с него, ще ви…

— Не може утре — още сега! Той ми каза, че се отнася за Оноши-сама и засяга църквата, затова трябвало веднага да ми го съобщите. Кълна се в господа, така ми каза! Нима нещата са стигнали дотам, че вече нямате доверие дори на мен?

— Много се извинявам, но аз другояче се бях споразумяла с Цуку-сан. Той ме помоли да говоря открито пред Делегата-посетител и нищо повече.

— А на мен Делегатът-посетител ми каза, че трябва веднага да ми съобщите новината!

Марико разбра, че няма изход. Зарът бе хвърлен. Разказа му за заговора срещу живота му. Всичко, каквото знаеше. Той също се присмя на този слух, докато не разбра кой бе източникът на тази информация.

— Неговият изповедник… Изповедникът му…

— Да, много съжалявам.

— Жалко, че Урага е мъртъв — промълви Кияма и пак се огорчи безкрайно, че нападението срещу варварина излезе неуспешно, също както и предишното, а вместо това бе убил единствения човек, който можеше да докаже, че врагът му Оноши е и предател.

— Урага ще гори в ада вовеки веков заради светотатството си. Но въпреки това признавам, че ми направи голяма услуга, като е разкрил този заговор — ако е истина. — Кияма я погледна изпитателно и изведнъж сякаш се състари. — Ала не вярвам, че Оноши е в състояние да извърши подобно злодеяние. Или че Харима-сама е замесен в тази история.

— Да. Не можете ли… Не можете ли да попитате Харима-сама дали е вярно?

— Да, но той никога няма да ми разкрие подобна истина. Аз самият не бих го сторил. Вие как бихте постъпили на негово място? Тъжно, нали? Ужасни са пътищата човешки.

— Да.

— И все пак не вярвам на нито една дума от това, Марико-сан. Урага е мъртъв, така че никога няма да получа доказателство. Ще взема предпазни мерки, разбира се, но… не вярвам.

— И още нещо, Кияма-сама. Не е ли странно, че височайшият генерал постави Анджин-сан под охрана?

— Че какво толкова странно има?

— Странно е това, че го закриля, като знаем колко го ненавижда. Не мислите ли? Да не би генералът да гледа на Анджин-сан като на евентуално оръжие срещу всички даймио-католици?

— Не ви разбирам.

— Ако, да не дава господ, вие умрете, Кияма-сама, то тогава Оноши-сама ще стане главен даймио на Кюшу. И какво би направил тогава височайшият генерал, за да го смаже? Просто ще използува Анджин-сан и нищо друго.

— Възможно е — бавно изговори Кияма.

— Причината да се закриля Анджин-сан може да е една-единствена — за да бъде използуван. Как? Само срещу португалците — и следователно срещу всички даймио-католици.

— Възможно е.

— Според мен Анджин-сан е също толкова важен за вас, колкото за Оноши или Ишидо, или дори за моя господар. Жив. Защото познанията му са безгранични. А само знанията могат да ни защитят от варварите — дори от португалците.

— Можем да ги смажем и прогоним, когато си пожелаем — презрително изпръхтя Кияма. — Те са едни конски мухи и нищо повече.

— Ако светата църква победи и цялата страна бъде покръстена, за което горещо се молим, тогава какво ще стане? Ще оцелеят ли законите ни? А бушидо — ще оцелее ли срещу силата на божиите заповеди? Според мен — няма, какъвто е случаят с целия католически свят. Нищо няма да оцелее, ако светите отци надделеят, ако не сме подготвени.

Той нищо не отговори.

— Моля ви, Кияма-сама, попитайте Анджин-сан — нека ви разкаже какво се е случило в останалата част от света.

— Нищо няма да го питам. Според мен той ви е омагьосал, Марико-сан. Аз вярвам на светите отци. Смятам, че Анджин-сан е ученик на дявола и ви моля да осъзнаете, че вече сте заразена от ерес. На три пъти казахте „католически“ вместо „християнски“. Не означава ли това, че сте съгласна с него за съществуването на две вери, две еднакво истинни разновидности на Правата вяра? А тазвечерната ви заплаха не е ли нож в сърцето на наследника? И не е ли в разрез с интересите на църквата? — Той стана. — Благодаря ви за сведенията, които ми съобщихте. Дано господ ви закриля.

Марико извади от ръкава си малък и тънък запечатан свитък.

— Торанага-сама ме помоли да ви предам това.

— Знаете ли какво пише вътре, Марико-сан?

— Да. Беше ми заповядано, ако нещо се случи, да го унищожа и да ви предам посланието устно.

Кияма счупи печата. В писмото си Торанага отново повтаряше желанието си да сключи мир с него, потвърждаваше пълната си подкрепа за наследника и наследяването и накратко съобщаваше за случая с Оноши. Завършваше така:

Кияма прочете писмото два пъти, а тя не го изпускаше от очи, както й беше наредено.

— Наблюдавайте го през цялото време, Марико-сан — заповяда й Торанага. — Не съм напълно сигурен, че е сключил подобно споразумение с Ишидо за Кванто. Шпионите ми докладваха за това, но не съм сигурен. А от реакцията му ще разберете със сигурност или от липсата на такава, ако му предадете писмото в подходящ момент.

И тя видя реакцията на Кияма. Значи, и това е вярно, помисли си Марико. Старият даймио вдигна поглед към нея и каза безизразно:

— Значи, вие сте доказателството за неговата искреност? Жертвеният агнец?

— Не, Кияма-сама.

— Не ви вярвам. И на него не вярвам. Оноши може и да ме е предал. Но останалото… Торанага си е пак същият стар хитрец — смесва полуистините с мед и отрова. Боя се, че предадената сте вие, Марико-сан.

Глава петдесет и четвърта

— По пладне потегляме.

— Не, Марико-сан — възрази Садзуко и сълзите проличаха в гласа й.

— Да — твърдо каза Кири. — Ще тръгнем, както казвате.

— Но те ще ни спрат! — избухна младото момиче. — Няма никакъв смисъл.

— Не, Садзуко-сан, трябва да тръгнем.

— Марико-сан е права — съгласи се Кири. — Имаме заповеди. — И тя започна да обсъжда някои подробности във връзка със самото пътуване. — Ако искате, утре заран ще сме готови.

— По пладне трябва да тръгнем. Той така каза, Кири-сан — отговори Марико.

— Ще трябва да си приготвим някои неща, нали?

— Да.

— Само най-необходимото! — заяви Садзуко. — Много съжалявам, но всичко ми се вижда крайно безсмислено — ще видите, че ще ни спрат.

— А може и да не ни спрат, детето ми. Марико казва, че ще ни пуснат. И нашият господар е на същото мнение. Затова нека предположим, че така ще стане. А сега идете си починете. Хайде. Трябва да поговоря с Марико-сан.

Момичето излезе разстроено. Кири скръсти ръце.

— Е, Марико-сан?

— Ще изпратя шифровано писмо по пощенски гълъб, в което ще опиша на господаря какво се случи снощи. Ще го пусна, щом пукне зората. Хората на Ишидо несъмнено ще се опитат още утре да унищожат останалите ми гълъби, а други няма откъде да си набавя. Има ли нещо, което искате да му съобщите и вие?

— Да. Ей сега ще го напиша. Как смятате, какво ще стане?

— Торанага-сама е сигурен, че ако се покажа достатъчно силна, ще ни пуснат.

— А аз не съм на това мнение. И, моля да ме извините, но според мен не бяхте много убедителна.

— Не сте права. Е, знам, че утре може да ни спрат, и ако стане така, пак ще последват скандали и заплахи, но всичко това нищо не значи — засмя се Марико. — Ах, какви заплахи ще последват, Кири-сан, и това ще продължи цял ден и цяла нощ, но на другия ден по пладне вее пак ще ни пуснат.

Кири поклати глава.

— Ако ни разрешат да се измъкнем, всички останали заложници в Осака също ще си тръгнат. Това страшно ще отслаби позициите на Ишидо и той ще изгуби престижа си. А той не може да си позволи такова нещо.

— Да — съгласи се Марико и в гласа й прозвуча задоволство. — И въпреки това е хванат натясно.

Кири я наблюдаваше внимателно.

— Нали след осемнадесет дни господарят ще пристигне? Трябва да пристигне?

— Да.

— Тогава, извинете, защо е толкова важно да тръгнем незабавно?

— Той смята, че е важно — достатъчно важно, за да ни заповяда.

— Аха! Значи, е намислил нещо.

— Нали го знаете — той винаги замисля много неща едновременно.

— Но щом като Божественият се е съгласил да присъствува, значи, господарят не може да не се яви — той няма друг изход.

— Така е.

Кири хвърли един поглед към вратата. Беше затворена. Тя се наведе напред и прошепна:

— Тогава защо ме помоли тайно да подхвърля тази идея на Очиба-сама?

Увереността на Марико взе да се топи.

— Нима идеята за идването на Небесния син е негова?

— Да. Още от Йокосе ми писа, след първата си среща с Дзатаки. Защо си е поставил сам капана?

— Не знам.

Кири си прехапа устната.

— Ех, как ми се иска да знам! Но скоро всичко ще стане ясно, макар че според мен далеч не всичко ми казвате, Марико-сан.

Марико се направи на засегната, но Кири я докосна, направи й знак да мълчи и прошепна:

— В писмото си до мен пише да ви имам пълно доверие, така че няма какво повече да говорим по този въпрос. И аз наистина ви имам доверие, но това не пречи на ума ми да работи и непрекъснато да чопли нещата.

— Моля да ме извините.

— Много се гордея е вас — продължи Кири с нормално висок глас. — Как се опълчихте срещу Ишидо и всички останали! Защо нямам и аз вашия кураж!

— Не ми беше никак трудно. Имах заповед от господаря да тръгнем.

— Според мен това, което правим, е много опасно. И все пак — няма как.

— Можете да ми помогнете.

— Имате и винаги сте имали подкрепата ми.

— Ще остана при вас до разсъмване, Кири, но преди това трябва да поговоря с Анджин-сан.

— Да, най-добре и аз да дойда с вас.

Двете жени излязоха от покоите на Кири, придружени от Кафяви, минаха покрай други Кафяви, които се поклониха дълбоко и явно страшно се гордееха с Марико. Кири я поведе през коридорите, през голямата зала за аудиенции, а оттам минаха в други коридори. Тук вече пазеха и Кафяви, и Сиви. Щом видяха Марико, всички самураи, независимо от цвета на униформите си, й се поклониха дълбоко, с очевидно уважение. Двете жени бяха неприятно изненадани от присъствието на Сиви в тази част на крепостта, която беше тяхна, на Торанага. Но прикриха притеснението си и нищо не казаха.

Кири кимна към една от вратите.

— Анджин-сан? — тихичко повика Марико.

— Хай? — Вратата незабавно се отвори и на прага застана Блакторн. Зад гърба му се виждаха няколко Сиви. — Здравейте, Марико-сан.

— Здравейте. — Марико погледна към Сивите. — Трябва да поговоря с Анджин-сан насаме.

— Можете да разговаряте с него най-спокойно, Тода-сама — почтително отвърна капитанът им. — Но за жалост имаме заповед лично от Ишидо-сама да не го оставяме сам, под страх от смъртно наказание.

Йошинака, който беше дежурен офицер тази вечер, се приближи до тях.

— Моля да ме извините, Тода-сама, но трябваше да си дам съгласието за тези двадесет души охрана за Анджин-сан. Молбата беше лично от Ишидо-сама. Много съжалявам.

— Щом Ишидо-сама е толкова загрижен за безопасността на Анджин-сан, те са добре дошли — каза Марико, но отвътре кипеше от недоволство.

Йошинака се обърна към капитана на Сивите.

— Докато Тода-сама разговаря е него, аз ще отговарям за безопасността му. Можете да почакате вън.

— Много съжалявам! — твърдо се възпротиви самураят. — Аз и моите хора нямаме друг избор, освен да не го изпускаме от очи.

— Аз също ще остана тук. Разбира се, че трябва да има някой при него.

— Много се извинявам, Кирицубо-сама, но и ние трябва да присъствуваме. Моля за извинение, Тода-сама — продължи капитанът, като се чувствуваше неловко. — Никой от нас не говори варварски.

— Никой не казва, че ще бъдете невъзпитани и ще подслушвате — почти разярена отговори Марико, — но обичаите на варварите са различни от нашите.

— Очевидно Сивите трябва да се подчинят на заповедта на господаря си — намеси се Йошинака. — Вие имахте пълно право тази вечер, като казахте, че единственият и най-важен дълг на самурая е към неговия господар, Тода-сама, и много правилно постъпихте, като го изтъкнахте на публично място.

— Да, права бяхте — съгласи се и капитанът на Сивите, не по-малко горд. — Животът на самурая няма друг смисъл.

— Благодаря — зарадва се тя на уважението, което й засвидетелствуваха.

— Би трябвало да уважим обичаите на Анджин-сан, ако можем, капитане — продължи Йошинака, като се обърна към Сивия. — Може би ще ви посоча изход от положението. Елате с мен. — И той ги поведе обратно към залата за аудиенции. — Моля ви, Тода-сама, бихте ли завели Анджин-сан ей там за да разговаряте с него? — посочи той отдалечената платформа. — А пазачите на Анджин-сан могат да охраняват вратите и по този начин да изпълнят дълга си към своя господар. Ние ще изпълним нашия, а вие ще разговаряте с Анджин-сан в съответствие с неговите обичаи.

Марико обясни на Блакторн думите на Йошинака и благоразумно додаде на латински:

— Нито за миг няма да ви оставят сам тази нощ. Изход няма, освен да наредя да ги убият, ако пожелаете.

— Единственото ми желание е да поговорим насаме, но не и с цената на нечий живот. Благодаря, че ме попитахте.

— Много добре, благодаря — обърна се Марико към Йошинака, — бихте ли изпратили някой да донесе мангали с благовонно дърво, за да се пазим от комарите?

— Разбира се. Извинете, Тода-сама, има ли някакви новини за Йодоко-сама?

— Не, Йошинака-сан. Доколкото разбрахме, не изпитва големи болки. — Тя се обърна към Блакторн: — Да отидем да седнем там, Анджин-сан.

Той я последва. Кири се върна в покоите си, а Сивите завардиха вратите на залата за аудиенции.

Капитанът на Сивите бе застанал близо до Йошинака.

— Не ми харесва тази работа — прошепна той намръщено.

— Да не би Тода-сама да измъкне меча от пояса му и да го убие? Не искам да ви обиждам, капитане, но къде ви е умът?

И Йошинака закуцука навън да провери останалите постове. Капитанът не откъсваше очи от платформата. Марико и Анджин-сан седяха един срещу друг, осветени силно от пламъците на факлите. Не ги чуваше какво си казват. Съсредоточи поглед върху устните им, но и това не помогна, макар че зрението му беше отлично и говореше добре португалски. Предполагам, че пак разговарят на езика на светите отци, помисли си той. Ужасен език — невъзможно е да го научи човек.

Но в края на краищата, какво значение има? Защо да не поговори насаме с еретика, щом й се иска? И двамата няма да живеят още дълго. Колко тъжно. Ах, пресвета Богородице, вземи я под своя закрила за вечни времена заради нейната смелост.

— По-безопасно е да говорим на латински, Анджин-сан. И тя пропъди с ветрилото си един бръмчащ комар.

— Оттук могат ли да ни чуват?

— Не, мисля, че не, особено ако говорим тихо, почти без да мърдаме устните си, както ме учихте онази вечер.

— Добре. Какво стана с Кияма?

— Обичам ви.

— Ти…

— Така ми липсвахте.

— И вие на мен. Има ли начин да се видим насаме?

— Тази вечер е изключено. Но утре вечер ще можем, любов моя. Намислила съм нещо.

— Утре? Ами вашето тръгване?

— По всяка вероятност утре ще ме спрат, Анджин-сан — но моля ви, не се безпокойте. На другия ден всички ще бъдем свободни и ще можем да потеглим, накъдето си искаме. А ако не ме пуснат, утре вечер ще бъдем заедно.

— Как?

— Кири ще ми помогне. Не питайте как, какво или защо. Няма да е трудно… — Тя млъкна, тъй като влязоха прислужничките с мангалите. Пухкавите кълбета пушек, които се издигнаха след малко, започнаха да разгонват насекомите. Останали отново далеч от чужди уши, те заговориха за пътуването си, доволни, че са заедно, обичащи се, без да се докосват, като избягваха да говорят за Торанага и значението на утрешния ден. После той каза:

— Ишидо ми е враг — защо тогава е поставил такава силна охрана около мен?

— За да ви пази. Но също така и за да ви държи изкъсо. Допускам, че освен това и той може би ще иска да ви използува срещу Черния кораб, Нагасаки, Кияма и Оноши.

— Да, и аз си помислих същото.

Забеляза въпроса в погледа му.

— Какво има, Анджин-сан?

— За разлика от Ябу аз не ви мисля за глупава и смятам, че всичко, което направихте тази вечер, беше обмислено и предварително запланувано — по заповед на Торанага.

Тя изглади някаква невидима гънка на кимоното си от тежък брокат.

— Да, той ми нареди.

Блакторн обърна на португалски.

— Той ви е предал. Вие сте само примамка, по която ловците да стрелят. Известно ли ви е това? Примамка в един от капаните му.

— Защо говорите така?

— Защото сте примамка и жертва. Като мен. И това е очевидно. Същото се отнася и за Ябу. Торанага ни изпрати тук, за да ни принесе в жертва на някаква своя цел.

— Грешите, Анджин-сан. Извинете, но не сте прав.

— Пак ще ви кажа: вие сте красива и много ви обичам, но ме лъжете — премина той отново на латински.

— Никой досега не ме е наричал лъжкиня.

— И никой ли не ви е казвал, че ви обича?

Тя погледна ветрилото си.

— Да говорим за нещо друго.

— Какво печели Торанага, като ни принася в жертва? Тя не му отговори.

— Марико-сан, имам право да ви задам този въпрос. Не се боя, само искам да знам какво печели с това.

— Не знам.

— Закълнете се в любовта си към мен и господа!

— И вие ли? — тъжно попита тя на латински. — И вие ли ме карате да се кълна в господа и ми задавате въпрос след въпрос?

— Става дума за вашия и моя живот, а те и двата са ми скъпи. Пак ви питам — какво печели?

Гласът й се повиши.

— Чуйте ме — да, аз избрах момента и сте прав, че не съм глупачка и…

— Внимавайте, Марико-сан, моля ви — говорете по-тихо или ще си имаме неприятности.

— Извинявайте, прав сте. Да, аз нарочно го направих, и то на публично място, както го искаше Торанага.

— Защо?

— Защото Ишидо е само един селянин и трябва да ни пусне да си вървим. Трябваше да му хвърлим предизвикателство в лицето пред по-висшестоящи от него. Очиба-сама одобрява желанието ни да посрещнем Торанага-сама. Говорих с нея и тя няма нищо против. Не се тревожете за нищо.

— Не искам да ви виждам разпалена. Нито озлобена. Нито ядосана. Къде остана вашата невъзмутимост? И прословутите ви добри обноски? Може би трябва да се научите да наблюдавате как растат камъните?

Ядът на Марико се стопи и тя се засмя.

— Прав сте, простете ми. — Почувствува се освежена. — Ах, как ви обичам, как ви уважавам, как се гордеех с вас тази вечер — за малко да ви разцелувам там пред всички, както правите вие.

— Пресвета Богородице — това щеше да ги смае.

— Ако бяхме насаме, бих ви целувала, докато замолите за милост.

— Благодарен съм ви, но вие сте там, а аз съм тук и между пас лежи цял един свят.

— Не, между нас не лежи нищо. Животът ми е изпълнен само с вас.

Той замълча.

— Значи, Ябу ви заповяда да се извините и да останете?

— Съжалявам, но няма да мога да се подчиня на заповедите му.

— Защото имате други заповеди от Торанага?

— Да, но не само неговите заповеди — имам пред вид и своите си желания. Всичко беше моя идея. Аз го помолих да ме пусне да дойда, любов моя. Кълна се в господа бога — това е самата истина.

— Какво ще стане утре?

Тя му каза същото, каквото каза и на Кири, после добави:

— Всичко ще мине дори по-добре, отколкото си мислим. Нали Ишидо е вече ваш защитник? Кълна се, че не знам по какъв начин Торанага-сама предвижда нещата така умно. Преди да тръгна, ми каза какво ще се случи и как именно може да се случи. Знаеше много добре, че Ябу няма никаква власт тук в Кюшу и само Ишидо или Кияма могат да ви закрилят. И не е вярно, че сме само примамки. Ние сме под неговата закрила и сме в пълна безопасност.

— А какво ще кажете за тези деветнадесет дни? Впрочем останаха Само осемнадесет. Ябу нали трябва да се яви?

— Да.

— Тогава Ишидо ще излезе прав — всичко е само загуба на време.

— Да ви кажа право, не знам. Единственото, в което съм сигурна, е, че деветнадесет, осемнадесет или дори три дни са цяла вечност.

— Или може би утрешният ден?

— И утрешният ден също. Както и в други ден.

— Ами ако Ишидо не ви пусне утре?

— Това е единственият ни шанс. На всички ни. Ишидо трябва да се съгласи.

— Сигурна ли сте?

— Да, Анджин-сан — кълна се в бога!

Блакторн с мъка се изскубна от поредния си кошмар, но щом се разсъни — и сънят изчезна. Сивите му телохранители го наблюдаваха с тревога в погледите през мрежата срещу комари, в светлината на настъпващия ден.

— Добро утро — поздрави ги той. Мисълта, че са го гледали, докато е спял, му беше неприятна.

Измъкна се изпод мрежата и излезе в коридора, оттам се спусна по стълбите до градинската тоалетна. Придружаваха го и Кафяви, и Сиви телохранители. Но той сякаш не ги забелязваше.

Утрото беше забулено от мараня, но на изток небето вече се бе изчистило. Въздухът миришеше на сол и морска влага. Мухите бяха плъпнали навсякъде. Днес ще е много горещо, помисли си той.

Чуха се стъпки. През процепа на вратата забеляза Чимоко. Тя търпеливо чакаше и си бъбреше с телохранителите му, а щом излезе, му се поклони и го поздрави.

— Къде е Марико-сан? — попита той.

— При Кирицубо-сан, Анджин-сан.

— Благодаря. Кога тръгвате?

— Скоро, господарю.

— Кажете Марико-сан: искам да кажа добро утро, преди да тръгне.

Той повтори думите си, макар че Марико му беше обещала да му се обади, преди да се прибере в своето жилище, за да си вземе багажа.

— Да, Анджин-сан.

Той кимна като самурай и отиде да се изкъпе. Не беше обичайно да се взема гореща баня рано сутрин, затова той се обливаше със студена вода.

— И-и-и. Анджин-сан! — не пропускаха да се учудят всеки път пазачите или случайните зяпачи. — Това сигурно е лошо за здравето ви.

Облече се и се изкачи на крепостната стена, която гледаше към вътрешния двор на онова крило на крепостта, където живееше и той. Беше облякъл кафяво униформено кимоно, със затъкнати мечове в пояса, а пищова скри по-навътре. Кафявите, които бяха на пост, го поздравиха, силно разтревожени от присъствието на Сивите. Други Сиви се трупаха на отсрещната стена и отвъд тяхната порта.

— Много Сиви, много повече от всеки друг път. Разбирате ли, Анджин-сан? — попита обезпокоеният Йошинака, който застана до него.

— Да.

Приближи се и капитанът на Сивите.

— Моля ви да стоите по-далеч от ръба, Анджин-сан. Много се извинявам.

Слънцето изгря. По кожата на Блакторн се разля приятна топлина. По небето не се виждаха никакви облаци, а морският ветрец замираше. Капитанът на Сивите посочи меча на Блакторн.

— Това Продавачът на масло ли е, Анджин-сан?

— Да, капитане.

— Ще позволите ли да погледна острието? Блакторн измъкна донякъде меча от ножницата. Според обичая не биваше да се изважда напълно, освен ако нямаше да се използува.

— И-и-и, колко е красив! — възкликна капитанът.

Останалите — Кафяви и Сиви — също се натрупаха, не по-малко възхитени. Блакторн гордо пъхна меча обратно в ножницата.

— За мен чест да нося Продавача.

— А можете ли да се биете с меч, Анджин-сан?

— Не, капитане. Не като самурай. Но ще се науча.

— Да, това е добре.

Два етажа под тях, в двора, Кафявите правеха упражнения, все още скрити в сянката. Блакторн ги погледа известно време.

— Колко самураи тук, Йошинака-сан?

— Четиристотин и трима, Анджин-сан, заедно с моите двеста.

— А там?

— Сивите ли? Много са — страшно много. Капитанът на Сивите се ухили широко.

— Почти сто хиляди. Разбирате ли колко е сто хиляди, Анджин-сан?

— Да, благодаря.

Всички обърнаха очи към върволицата от носачи, товарни коне и три силно охранявани носилки, която се зададе иззад ъгъла и се насочи към вратата в края на задънената уличка. Тя беше все още тъмна и засенчена между високите, добре охранявани крепостни стени. Факлите все така горяха в своите скоби по стените. Дори от това разстояние се виждаше, че носачите са доста неспокойни. Сивите отсреща сякаш се смълчаха и застанаха нащрек, както и Кафявите, които бяха на пост.

Високата порта се отвори, за да мине колоната, а придружаващите ги Сиви останаха отвън при другарите си. След това отново се затвори. Огромното желязно резе падна и издрънча в халката си, забита здраво в гранитните стени. Портата не бе подсилена от вертикална желязна решетка.

— Извинете ме, Анджин-сан, но трябва да видя дали всичко наред — обади се Йошинака.

— Аз чакам тук.

— Добре.

Капитанът на Сивите се приближи до парапета и погледна надолу. Исусе Христе, дано Марико да е добре, и Торанага също, мислеше си Блакторн. Малко остава. Той прецени по слънцето колко може да е часът и си промърмори на португалски:

— Да, малко остава.

Капитанът на Сивите неволно се съгласи с едно изръмжаване и Блакторн осъзна, че той разбира португалски, а следователно е католик и още един вероятен убиец. Умът му се върна към предишната нощ и си спомни с облекчение, че бе разговарял с Марико на латински. Всичко ли беше на латински? Боже мой, ами дето тя каза, че може да заповяда да убият Сивите — на латински ли беше? А дали и този не говори латински като онзи капитан, който падна убит по време на първото бягство от Осака?

Слънцето вече изгряваше и Блакторн свали погледа си от капитана на Сивите. Щом не ме уби през нощта, тогава може би изобщо няма да ме убиеш, каза си той и реши засега да не се занимава повече с него.

Долу в двора се появи Кири. Разпореждаше се с прислужничките, които носеха кошници и друг багаж за товарните коне. Изглеждаше съвсем мъничка застанала на главната стълба, където Садзуко се бе престорила, че се подхлъзва, за да даде възможност на Торанага да се измъкне. Вляво се виждаше чудно красива градина с малка колибка по средата — там за пръв път бе видял Марико и наследника Яемон. Проследи мислено кортежа извън стените на крепостта, по виещите се в обедната мараня улички, през гората надолу към морето, към безопасността. Започна да се моли да не й се случи нещо лошо — нито на нея, нито на някой друг. Веднъж да отпътуват, те двамата с Ябу също ще се качат на галерата и — в открито море.

Оттук, от високата крепостна стена, морето изглеждаше тъй близко! То го мамеше, зовеше… И хоризонтът също.

— Конбануа, Анджин-сан.

— Марико-сан!

Беше прелестна както винаги.

— Конбануа — отвърна той на поздрава и додаде небрежно на латински: — Пазете се от Сивия — разбира. — После продължи на португалски, за да й даде време да се опомни:

— Да, наистина не мога да разбера как успявате да изглеждате тъй свежа и хубава, след като почти не сте спали. — Сетне я хвана за ръката, обърна я с гръб към капитана и я поведе към парапета. — Виждате ли Кирицубо-сан? Ей там!

— Благодари… Да, аз… Благодаря.

— Защо не й махнете с ръка?

Тя се подчини, повика Кири по име и й махна. Кири ги забеляза и също им махна с ръка.

Само след минута, вече успокоена и съвзела се напълно, Марико додаде:

— Благодаря, Анджин-сан, много сте находчив и умен. — Тя поздрави небрежно капитана, приближи се до издадения ръб на стената и след като се увери, че мястото е чисто, седна. — Днес денят ще бъде хубав.

— Да. Как спахте?

— Изобщо не съм спала, Анджин-сан. Двете с Кири-сан си бъбрихме до разсъмване и наблюдавахме настъпването на деня. Много обичам зазоряването. А вие?

— Сънят ми не беше много спокоен, но…

— О, така ли? Много съжалявам.

— Но иначе се чувствувам добре. Сега отивате ли някъде?

— Да, но по обяд ще се върна и ще взема Кири-сан и Садзуко-сан. — Тя извърна лице от капитана и каза на латински: — Спомняте ли си хана с цъфналите дръвчета?

— Разбира се. Как мога да го забравя?

— Ако нещо ни задържи… довечера ще бъдем както тогава — и всичко ще е спокойно и прекрасно.

— Дано. Макар че предпочитам да сте на път, в безопасност… Марико продължи на португалски:

— А сега трябва да вървя, Анджин-сан. Нали ще ме извините?

— Ще ви изпратя до портата.

— Не, моля ви. Наблюдавайте ме оттук. Двамата с капитана ще ме виждате, нали?

— Разбира се — отвърна Блакторн, разбрал всичко. — Бог да ви е на помощ.

— И на вас също.

Той остана до парапета. Докато чакаше, слънцето освети целия двор и прогони сенките. Марико се появи най-сетне, поздрави Кири и Йошинака и тримата се заприказваха — около тях нямаше Сиви врагове. След това и тримата се поклониха, а тя погледна нагоре към него, засенчила очи, и весело му махна с ръка. Той също й махна. Портата се отвори и тя излезе, следвана почтително на няколко крачки от Чимоко и десет Кафяви. Портата се хлопна след тях. За миг той я изгуби от погледа си. Когато отново се появи, петдесет Сиви, отделили се от тълпата отвъд стената, ги бяха обкръжили като почетна стража. Кортежът закрачи по сенчестата уличка. Той ги проследи с поглед, докато завиха зад ъгъла. Тя така и не се обърна.

— Отивам да закуся, капитане — каза той.

— Да, разбира се, Анджин-сан.

Блакторн се прибра в покоите си и хапна ориз, мариновани зеленчуци и варена риба, а за десерт — ранни плодове от Кюшу: дребни хрупкави ябълки, кайсии и твърди сливи. Плодовият сладкиш и чаят му доставиха истинско удоволствие.

— Още, Анджин-сан? — попита прислужникът.

— Не, благодаря.

Той предложи плодове на телохранителите си, които приеха с благодарност, и когато ги изядоха, отново излезе на огряната от слънцето крепостна стена. Много му се искаше да провери заредения си, добре скрит пищов, но сметна за неблагоразумно да привлича внимание към себе си. През нощта го беше прегледал веднъж, доколкото му беше възможно под завивките и мрежата срещу комари, но без да вижда, само пипнешком, и затова не беше много сигурен дали барутът е добре натъпкан и в ред ли е кремъкът.

Нищо не можеш да направиш, тъжно си каза той. Ти си само една пионка в чужди ръце. Имай търпение, Анджин-сан, вахтата ти е към свря край. По пладне свършва.

Той прецени на око височината на слънцето. Трябва да е началото на двучасовия период на змията. След змията идва часът на коня. А по средата на часа на коня е пладне.

Камбаните на крепостта и в целия град оповестиха началото на часа на змията и той остана доволен от точната си преценка. На пода забеляза малък камък, вдигна го, постави го внимателно на слънце, на ръба на една от амбразурите, после се облегна назад, подпря си удобно краката и се втренчи в него.

Сивите не изпускаха от поглед нито едно негово движение. Капитанът се намръщи. След малко не се стърпя.

— Анджин-сан, за какво е този камък?

— Моля?

— Камъкът. Защо камък?

— А! Гледам как расте.

— О, извинете, разбирам — смути се Сивият. — Много моля да ми простите, че ви обезпокоих.

Блакторн се изсмя наум и пак се обърна към камъка: „Расти бе, диване!“ Но колкото и да го псуваше, ругаеше, умоляваше и уговаряше, камъкът не искаше да расте.

Наистина ли очакваш от него да започне да расте? Не, разбира се, но това ми помага да минава времето и ми навява спокойствие. А имаш нужда от цялото уа, което можеш да получиш. Откъде ли ще се зададе следващият удар? Не можеш да се защитиш от убиеца, ако е готов да умре. Или може би греша?

Родригес провери мускета, който бе взел напосоки от стойката до носовото оръдие. Кремъкът се оказа износен и затъпен и това правеше самия мускет опасен за онзи, който би се опитал да стреля с него. Безмълвно го запрати по артилериста, който едва смогна да го улови, преди дръжката да му смаже носа.

— Ах, Богородице, сеньор лоцман! — извика човекът. — Няма защо да…

— Чуй какво ще ти кажа, говедо с говедо! Ако следващия път открия по време, на твоя вахта нещо нередовно в мускет или оръдие, ще получиш петдесет удара с камшик и ще те лиша от тримесечната ти заплата, ясно ли е? Боцмане!

— Да, лоцмане? — Песаро се появи с масивното си туловище и се озъби на младичкия артилерист.

— Изкарай на палубата и двете вахти — да проверят всички мускети и оръдия, всичко! Един бог знае в кой момент ще ни потрябват.

— Дадено, лоцмане! — Песаро заплашително се приближи до артилериста. — Довечера ще ти пикая в грога, Гомес, заради цялата допълнителна работа, която ни отвори, и ще те накарам да го излочиш — при това с усмивка! Хайде, на работа!

По средата на главната палуба имаше осем малки оръдия — по четири от двете страни и едно голямо на кърмата. Стигаха, за да прогонят пиратски кораб без оръдия на борда, но не бяха достатъчни за нападение. Малката двумачтова фрегата се казваше „Санта Лус“.

Родригес остана на палубата, докато се увери, че екипажът се е захванал за работа, след което се облегна на парапета. Огряната от слънцето крепост беше като излята от олово, с изключение на главната кула, чиито стени бяха в синьо и бяло, а керемидите на покривите — позлатени. Плю във водата и се загледа в плюнката си — дали ще стигне до коловете на кея, както се надяваше, или ще се отправи навътре в морето. Отправи се към морето.

— Дявол да го вземе! — промърмори той на себе си и пак го хвана яд, че не е на собствената си фрегата „Санта Мария“. Прокле лошия си късмет — как така се случи, че когато най-много му трябваше, тя беше в Макао!

— Какво има, капитане? — бе попитал той Ферейра преди няколко дни в Нагасаки, когато го измъкнаха от топлата постеля на дома му, откъдето се виждаше целият град и пристанището.

— Трябва незабавно да замина за Осака — заяви надменно капитанът, наежен като боен петел дори в такъв ранен час. — Спешен сигнал от дел Аква.

— Сега пък какво има?

— Не съобщава никакви подробности — само пише, че било от жизнено важно значение за бъдещето на Черния кораб.

— Света Богородице, сега пък какво са забъркали? Какво значи жизнено важно значение? Корабът ни е от здрав по-здрав, дъното е чисто, снаряжението — отлично. Търговията процъфтява, дори по-добре, отколкото сме се надявали, всичко върви по план и навреме, японските маймуни се държат прилично, онзи свинска зурла Харима е сигурен, че… — Той млъкна и в мозъка му проблесна една-единствена мисъл: — Англичанинът! Да не би да са му дали кораб?

— Не знам. Но ако е така…

Родригес загледа входа на пристанището и почти беше сигурен, че ще види „Еразъм“, развял омразното английско знаме, очакващ като бясно куче деня, когато той, Родригес, ще потегли за Макао и оттам за своя дом.

— Исусе, божия майко и вси светии, пазете ни от това зло!

— Как ще стигнем най-бързо? С лорчата?

— Със „Санта Лус“, капитане. До един час можем да опънем платна. Но чуйте — англичанинът е безпомощен без екипаж. Не забравяйте…

— Ох, пресвета Богородице! Вие чуйте аз какво ще ви кажа! Той е научил да говори брътвежа им и, значи, ще може да използува японските маймуни! А японски пирати има предостатъчно и за двадесет екипажа, че и повече!

— Да, но не и артилеристи, нито опитни моряци, от каквито ще има нужда. А няма достатъчно време да обучи японци. Може би за догодина ще успее, но няма да ги използува срещу нас.

— И защо, дявол да го вземе, отчетата му дадоха речник — не мога да разбера! Мръсни диванета, само се бъркат, където не им е работата! Сигурно сатаната ги е бил обладал! Да, имам чувството, че англичанинът е под закрилата на самия дявол!

— А аз ви казвам — той просто е умен.

— Има хора, които по двадесет години живеят тук и не са научили една дума от този маймунски брътвеж. А той как е могъл, а? Казвам ви — продал е душата си на сатаната и в замяна е научил разни черни магии, които го пазят. Как другояче ще си обясните всичко? От колко години се опитваме да научим езика им — при това вие дори живеете с японка! Да, мамка му, като нищо ще може да използува пирати японци!

— Не, капитане, ще му трябват хора от Нагасаки и веднага ще го спипаме, а и вие вече оковахте всички подозрителни лица.

— С двадесет хиляди крусадос чисто сребро и обещанието да получи Черния кораб може да подкупи когото си поиска, включително пазачите на затвора, че и целия затвор, дявол да го вземе! Може би и вас ще може да ви подкупи!

— Внимавайте какво говорите!

— Вие сте едно долно испанско диване, Родригес! Вие сте виновен, че сега е жив! Два пъти го пуснахте да избяга! — Капитанът се изпъчи насреща му вбесен. — Трябваше да го убиете, когато ви беше в ръцете!

— Възможно е, но не ми се удаде — горчиво промълви Родригес. — Опитах се да го убия, но не можах!

— Нима?

— Двадесет пъти ви разказвах как стана! Глух ли сте? Или ушите ви пак са пълни с испански фъшкии! — Ръката му вече стискаше пищова, а капитанът измъкна сабята си, ала в следващия миг между тях се хвърли да ги разтървава изплашена млада японка.

— Моря, Род-сан, няма сърдит, моря! Кристиан, моря!

Заслепилата ги ярост стихна и Ферейра възкликна:

— Виждате ли, триста дяволи! Този англичанин е дяволско семе! За малко да ви убия, пък и вие мен! Всичко ми е ясно вече! Той ни е омагьосал всички — но най-много вас!

Сега, огрян от слънцето на Осака, Родригес посегна към малкото разпятие, което винаги носеше окачено на врата си, и отчаяно се замоли на пресветата Богородица да го предпазва от зли магии и да не допусне сатаната да обладае душата му.

Дали не е прав капитанът, дали това не е единственият отговор? — отново си зададе той същия въпрос, изпълнен с мрачни предчувствия. Явно животът на англичанина е омагьосан. Станал е приятел на архидявола Торанага, възвърнал си е кораба и парите, има свои вако — въпреки всичките ни старания — и говори японски, а това е невъзможно, дори да имаш речник. Освен речника имаше и безценна помощ. Исусе Христе и света Богородице, освободете ме от злата магия!

— Защо му дадохте речника, отче? — беше попитал той Алвито в Мишима. — Защо не го забравихте?

— Можех да го забравя, Родригес — самоуверено му отговори свещеникът, — и нямаше защо да бързам, за да му помагам. Но съм убеден, че имаме надежда да го върнем в Правата вяра — дори съм сигурен. С Торанага е свършено… Вярно, че става дума само за един човек, за една-единствена душа, но мой дълг е да направя всичко, което е по силите ми, за да го спася.

Ах, тези свещеници! — ругаеше наум Родригес. Да пукнат дано!

Но не и дел Аква и Алвито. Ах, Богородице, извини ме за всички лоши мисли по негов адрес и по адрес на отец Алвито. Прости ми и погуби англичанина, преди да съм го срещнал. Не искам да го убивам, защото съм дал свещена клетва, макар да знам, господ ми е свидетел, че трябва да умре незабавно…

Вахтеният кормчия обърна пясъчния часовник и удари корабната камбана осем пъти. Пладне.

Глава петдесет и пета

Марико вървеше по оживената, огряна от слънцето улица към портата в дъното, където тя свършваше. Зад нея крачеше личната й охрана от десет Кафяви. Беше облечена в бледозелено кимоно, с бели ръкавици и широкопола тъмнозелена пътна шапка, завързана под брадичката й с лек като паяжина златист шал, а слънчобранът й отразяваше всички цветове на дъгата. Портата се разтвори и вече не се затвори зад гърба й. На улицата беше съвсем тихо. Покрай стените се бяха наредили плътни редици от Сиви. Горе на бойната кула, в онази част на крепостта, където се намираха покоите им, беше застанал Анджин-сан, до него Ябу, а в двора я чакаха Кири и Садзуко и готовата за тръгване кола. Всички Кафяви, предвождани от Йошинака, бяха облечени в официалните си униформи, с изключение на двадесетте горе с Блакторн и на двойките самураи по прозорците, които гледаха към двора.

За разлика от Сивите никой от Кафявите нямаше ризница и не носеше лъкове. Единственото им оръжие бяха мечовете.

Много жени, също самураи, стояха отстрани и гледаха, други надничаха от прозорците на къщите, трети наблюдаваха от бойните кули. На улицата, измежду Сивите, имаше още жени, които държаха за ръце няколко ярко облечени деца. Всички те бяха със слънчобрани, а някои държаха и мечове, което беше тяхно право, стига да желаеха.

Недалеч от вратата стоеше и Кияма с петдесет от самураите си, които обаче не носеха сиви униформи.

— Добър ден, Кияма-сама — поздрави го Марико и се поклони. Той също й се поклони и тя мина през вратата.

— Добър ден, Кири-сан. Добър ден, Садзуко-сан. И двете изглеждате чудесно. Всичко готово ли е?

— Да — отвърнаха те едновременно с престорена бодрост.

— Добре — каза Марико, качи се в отворената си носилка и седна с изправен гръб. — Йошинака-сан! Можем да тръгваме.

Капитанът незабавно хукна към началото на колоната и започна да издава заповеди. Двадесет Кафяви веднага се строиха като авангард и потеглиха. Носачите вдигнаха носилката на Марико и последваха самураите през вратата. Зад тях тръгнаха носилките с Кири и Садзуко. Младото момиче държеше бебето си в ръце.

В момента, в който носилката на Марико излезе на слънчевата улица, извън портата, един Сив капитан направи крачка напред, застана между авангарда и носилката и препречи пътя. Авангардът рязко спря. Носачите също.

— Моля да ме извините — обърна се Сивият към Йошинака, — но мога ли да видя документите ви?

— Съжалявам, капитане, но ние не се нуждаем от документи — отвърна Йошинака в настъпилата мъртва тишина.

— Моля да ме извините, но височайшият генерал Ишидо, комендант на крепостта и началник на охраната на наследника, е издал заповед, с одобрението на регентите, за цялата крепост и всички трябва да й се подчиняваме.

— Аз съм Тода Марико-но-Бунтаро и имам заповед от законния си господар Торанага-сама да придружа жените му и да го посрещна. Ако обичате, да ни направите път да минем! — Заяви официално Марико.

— С удоволствие бих ви пуснал, Тода-сама — гордо й отговори самураят, стъпил здраво, с разкрачени крака, — но нашият законен господар не разрешава на никого да напусне крепостта Осака без документи. Моля да ме извините.

— Как ви е името, капитане? — попита Марико.

— Сумийори Дандзенджи, Тода-сама. Капитан на четвърти полк, а потеклото ми е също тъй древно, както и вашето.

— Съжалявам, капитан Сумийори, но ако не се отместите от пътя ми, ще трябва да наредя да ви убият.

— Без документи няма да минете!

— Ако обичате да го убиете, Йошинака-сан.

Йошинака скочи без секунда колебание напред, а мечът му вече бе извит в свистяща дъга и удари загубилия равновесие Сив. Острието се заби дълбоко встрани, ала той веднага го измъкна и втори, по-страшен удар отнесе главата на самурая, която се търкулна в прахта и там спря.

Йошинака избърса меча си и го прибра в ножницата.

— Тръгвайте! — заповяда той на авангарда. — Бързо!

Те отново се строиха и стъпките им отекнаха между стените на тясната уличка. И тогава, изневиделица, в гърдите на Йошинака се заби стрела. Той я задърпа безмълвно, ала очите му се изцъклиха и миг след това се строполи в прахта.

Кири изстена. Лек ветрец развя крайчетата на ефирния шал на Марико. Някой изшътка на едно заплакало дете и то млъкна. Всички чакаха със затаен дъх.

— Мияй Кадзуко-сан! — извика Марико. — Поемете, моля, командуването. Кадзуко беше млад, висок, много горд от оказаната му чест, гладко избръснат, с изпъкнали скули. Изскочи от групичката Кафяви недалеч от Кияма и вратата, мина покрай носилките на Кири и Садзуко, застана пред Марико и ниско й се поклони.

— Да, Тода-сама. Благодаря. Ей, вие! — извика той на челната колона. — Тръгвайте!

Напрегнати като струни, някои изплашени, всички настръхнали, самураите се подчиниха и колоната отново потегли. Кадзуко крачеше до носилката на Марико. На стотина крачки пред тях от строените покрай стената самураи напред излязоха двадесет Сиви и безмълвно им препречиха пътя. Двадесетте Кафяви продължиха непреклонно напред, но някой се поколеба за миг и всички постепенно спряха.

— Разчистете ги! — провикна се Кадзуко.

Един от Кафявите се метна напред, останалите след него и последва бързо и ожесточено кръвопролитие. Всеки път, щом паднеше някой Сив, друг мълчаливо се отделяше от стената и заемаше мястото на падналия си другар. Всеки двубой беше честен и почтен — един срещу един, ето че станаха петнадесет на петнадесет, после осем срещу осем, няколко ранени Сиви се мятаха в прахта, после трима Кафяви останаха да се сражават с двама Сиви, така че още един Сив се присъедини към боя, който накрая се превърна в двубой. Последният останал Кафяв, облян в кърви и целият покрит с рани, вече бе излязъл победител от четири двубоя. Последният Сив лесно се справи с него и застана сам сред труповете, вперил поглед в Мияй Кадзуко.

Всички Кафяви бяха мъртви, а от Сивите осемнадесет бяха убити и четирима тежко ранени.

Кадзуко пристъпи напред, вадейки в движение меча си в настъпилото гробно мълчание.

— Момент! — извика Марико. — Почакайте, моля ви, Кадзуко-сан.

Той спря, без да откъсва поглед от Сивия, а ноздрите му потръпваха от желание да са бие. Марико слезе от носилката и се приближи до Кияма.

— Кияма-сама, официално ви моля да наредите на тези хора да се махнат от пътя ни.

— Много съжалявам, Тода-сама, но заповедите, издадени за крепостта, важат за всички. Те са напълно законни. Ако желаете, мога да свикам заседание на регентите и да помоля да ги отменят.

— Аз съм самурай! Имам недвусмислена заповед, узаконена от бушидо и нашия самурайски кодекс! Длъжна съм да я изпълня и освен това тя по закон отменя всички нареждания, издадени от кого да е! Законът може да противоречи на разума, но разумът не може да направи закона невалиден. Ако не ми позволяват да се подчиня на заповедта, за мен става невъзможно да живея с подобен позор.

— Веднага ще свикам заседанието.

— Моля да ме извините, Кияма-сама, но какво възнамерявате да правите, е лично ваша работа. Мен ме интересува единствено заповедта, получена от моя законен господар, и собственият ми позор. — Тя се обърна и тихо се приближи до челото на колоната. — Кадзуко-сан, моля ви да ни изведете от крепостта.

Той пристъпи напред.

— Аз съм Мияй Кадзуко, от рода Серата, капитан от трета армия на Торанага-сама. Моля да се махнете от пътя ми.

— Аз съм Бива Джиро, капитан от гарнизона на генерал Ишидо. Животът ми не представлява никаква ценност, но въпреки това вие няма да минете.

— С неочакван див боен вик „Торанага-а-а!“ Кадзуко се хвърли напред. Мечовете свистяха от нанасяните и парираните удари. Двамата мъже се въртяха в кръг — Сивият беше добър боец, дори много, но и Кадзуко не му отстъпваше. Стоманата звънтеше. Никой друг не помръдваше.

Кадзуко победи, но беше много тежко ранен и докато стоеше над падналия си противник, той се олюляваше, размахваше в здравата си ръка меча към небето и ревеше победоносно: „Торанага-а-а!“ Никой от тълпата не му аплодираше. Всички съзнаваха, че ръкоплясканията няма да подобават на разигралата се сцена.

С усилие на волята си Кадзуко премести единия си крак напред, после и другия, заповяда с прегракнал глас: „След мен!“ и препъвайки се, поведе колоната.

Никой не видя откъде долетяха стрелите, но те го довършиха. И това внезапно повдигна духа на Кафявите — обзети до този момент от чувство за фатална обреченост, те изведнъж освирепяха заради оскърбената мъжественост на Кадзуко. Той вече умираше и всеки момент щеше да падне, все тъй на поста си, начело на колоната. От групата на Кафявите се отдели нов офицер заедно с други двадесет самураи, които образуваха нов челен отряд, докато другарите им наобиколиха трите носилки.

— Напред! — изрева офицерът.

Той тръгна, а двадесетте самураи го последваха безмълвно. Носачите вдигнаха носилките като насън и се запрепъваха през повалените тела. И отново на стотина крачки пред тях двадесет Сиви начело с офицер безмълвно пристъпиха напред от стотиците чакащи самураи. Челната колона ускори крачка.

— Стой!

Офицерите се поклониха отсечено един на друг и си изредиха потеклото.

— Моля да се махнете от пътя ми.

— Моля да си покажете документите.

Този път Кафявите се хвърлиха незабавно в атака с бойния си вик „Торанага-а-а!“, в отговор на който се чу мощно „Яемо-о-он!“, и кървавата сеч започна. И отново мястото на всеки паднал Сив се заемаше от нов, хладнокръвно пристъпил напред от тълпата, докато и двадесетте Кафяви не паднаха мъртви.

Последният Сив избърса грижливо меча си, прибра го в ножницата си и препречи сам пътя на колоната. От групата Кафяви, които вървяха зад носилките, се отделиха двадесет души начело с офицер.

— Чакайте! — заповяда Марико. С посивяло лице тя слезе от носилката си, сгъна слънчобранчето, вдигна меча на Йошинака, извади го от ножницата и тръгна напред — сама. — Знаете коя съм! Махнете се от пътя ми!

— Аз съм Коджима Харутомо, капитан от шести полк. Моля да ме извините, но не можете да минете — отвърна с достойнство Сивият.

Тя се хвърли напред, но ударът й бе умело париран. Сивият се дръпна назад, ала продължи да се брани, макар че лесно можеше да я убие. Бавно започна да отстъпва, докато тя продължаваше да налита, но трябваше да си завоюва с бой всяка измината педя. Колоната колебливо тръгна след нея. Марико непрекъснато се опитваше да предизвика Сивия да се бие — настъпваше, замахваше, яростно нападаше, но самураят й се изплъзваше, избягваше ударите й, задържаше я, не нападаше, чакаше я да се изтощи. При това го вършеше много сериозно, с достойнство, като й оказваше полагаемата й се чест и уважение. Тя отново замахна силно, но той успя да отбие удара й, който би повалил някой по-неопитен боец, и отстъпи още една крачка назад. От нея се лееше пот. Един от Кафявите не се стърпя и понечи да й помогне, но офицерът тихо му нареди да не мърда — никой не биваше да се меси. Самураите и от двете страни чакаха с нетърпение сигнала, готови за бой.

Едно дете в тълпата се опита да скрие очи в полите на майка си, а тя нежно го отстрани и коленичи до него.

— Моля те, детето ми — гледай! Ти си самурай!

Марико знаеше, че няма да издържи още дълго. Беше се задъхала от усилието и усещаше около себе си нарастващата враждебност. След минута от стените бавно започнаха да се отделят все повече и повече Сиви и да пристъпват напред. Примката около колоната бързо се затегна. Няколко Сиви се опитаха да я обкръжат. Тя веднага се отказа от намерението си да пробие път напред, защото можеха много лесно да я хванат, обезоръжат и пленят, а това щеше незабавно да сложи край на всичките й планове. Кафявите също се втурнаха да й помагат, а някои от тях заеха позиции около носилките. Настроението на улицата вече беше зловещо, всеки бе решен да даде живота си, настървен от сладникавия дъх на кръвта. Колоната се бе източила от портата и Марико си даде сметка, че за Сивите няма да е никак трудно да им отрежат пътя назад и по този начин да им отнемат всякаква надежда за отстъпление.

— Чакайте! — извика тя. Поклони се леко на противника си, вдигна високо глава, обърна му гръб и се върна при Кири. — Много… Много съжалявам, но няма начин да си пробием път с бой през всички тези мъже — поне засега. — Тя дишаше тежко, думите излизаха със запъване от устата й. — Трябва… трябва да се върнем обратно. — По лицето й се стичаше пот. Тръгна покрай строените до стената самураи и когато стигна до Кияма, спря и му се поклони. — Тези хора ми попречиха да изпълня дълга си и да се подчиня на законния си господар. Не мога да живея с такъв срам, господарю, и по залез слънце ще извърша сепуку. Официално ви моля да ми бъдете, секундант.

— Не! Няма да го направите!

Очите й засвяткаха, а гласът й звънна безстрашно.

— Ако не ни позволят да се подчиним на волята на законния си господар, което е наше право, аз ще извърша сепуку по залез слънце!

Поклони се и се запъти към портата. Кияма също й се поклони, а след него и придружаващите го самураи. После всички на улицата, по кулите в крепостните стени, по прозорците и амбразурите й се поклониха почтително. Тя мина под свода, прекоси предния двор и влезе във вътрешната градина. Краката й я понесоха право към уединения малък чаен павилион, построен като селска колибка. Влезе вътре и щом остана сама, заплака беззвучно за мъжете, които бяха загинали.

Глава петдесет и шеста

— Колко е красиво, нали? — попита Ябу и посочи мъртвите долу.

— Моля? — не разбра Блакторн.

— Това беше стих, стихотворение. Разбирате ли „стих“?

— Знам думата, да.

— Стихотворение, Анджин-сан, не виждате ли?

Ако Блакторн знаеше как да се изрази, той би казал: „Не, Ябу-сан. Но чак сега ми стана ясно какво всъщност е била намислила — от момента, в който заповяда на Йошинака да убие първия самурай.“ Стих, казваш? Това беше отвратителен, безстрашен, безсмислен и изумителен ритуал, в който смъртта бе формализирана и неизбежна, както при испанската Инквизиция, и смъртта на всеки един от тези мъже беше само прелюдия към смъртта на Марико. Сега вече всички сме обречени, Ябу-сан — и вие, и аз, и крепостта, и Кири, и Очиба, и Ишидо. Всички! И то само защото тя е решила да доведе докрай нещо, което смята за необходимо. Кога ли е взела това решение? Отдавна. Или по-право Торанага е взел решението вместо нея.

— Съжалявам, Ябу-сан, нямам достатъчно думи.

Ябу почти него чу. Крепостните стени и улицата бяха стихнали, всички стояха неподвижни като статуи. После улицата постепенно оживя, хората заговориха с приглушени гласове, задвижиха се с плавни, бавни движения, слънцето отново запрепича, всички излязоха от своето вцепенение.

Ябу въздъхна, изпълнен с тъга.

— Истински стих, Анджин-сан — повтори той и напусна кулата.

Когато Марико вдигна меча от земята и тръгна сама напред, на Блакторн му идеше да скочи долу, да се втурне срещу противника й, да я защити, да простреля главата на Сивия, преди той да има Време да я убие. Но — като всички останали — и той нищо не направи. Не защото се страхуваше. Вече не се боеше от смъртта. Нейната храброст му показа колко е безсмислен този страх, пък и той отдавна се беше примирил с него — още през онази нощ в селото, когато посегна на живота си.

Тогава наистина щях да забия ножа в гърдите си. И оттогава страхът ми от смъртта се изличи — както тя ми беше обещала. „Неописуемата радост от живота може да се оцени само ако живееш на ръба на смъртта“ — каза тя.

Не си спомням как Оми е спрял ръката ми — помня само, че когато се събудих на другата сутрин, се чувствувах като новороден.

Очите му не се откъсваха от мъртвите — там долу на улицата. Можех да убия онзи Сив вместо нея, помисли си той, и може би още един, няколко, но винаги щеше да има още един и моята смърт нямаше да наклони везните. Не се боя от смъртта, отново си каза той. Само съм ужасен, че с нищо не мога да й помогна.

Сивите започнаха да прибират телата, отнасяйки се еднакво почтително и към Кафяви, и към Сиви. Много от самураите започнаха да се разотиват, сред тях бяха и Кияма с неговите хора, жените, децата и прислужничките си тръгнаха до една, като вдигаха прах с краката си. Обонянието му се изпълни с острия, леко зловонен мирис на смъртта, примесен със соления морски ветрец, ала умът му бе замъглен от мисълта за нея и нейната храброст, която го изпълваше с неуловима топлота. Той погледна слънцето, прецени го — до залез оставаха шест часа. Тръгна към стъпалата.

— Анджин-сан! Къде отивате, моля?

Той се обърна — беше забравил за охраната си от Сиви. Капитанът го гледаше изпитателно.

— А, извинете. Отивам там! — И посочи двора. Сивият капитан се замисли за миг, после кимна неохотно.

— Добре. Моля след мен.

В двора той ясно усети как Кафявите настръхнаха при вида на Сивите. До портата стоеше Ябу и наблюдаваше прибирането на колоната. Кири и Садзуко си вееха с ветрила, а дойката кърмеше детето. Бяха насядали на постлани набързо рогозки и възглавнички, нахвърляни на сянка върху верандата. Встрани се гушеха носачите, наклякали в плътна, смутена групичка около багажа и товарните коне. Той се запъти към градината, но пазачите го спряха.

— Съжаляваме, но там сега не може, Анджин-сан.

— Да, разбира се — върна се той назад. Улицата се изпразваше, макар че не по-малко от петстотин Сиви не помръдваха от местата си, настанили се удобно — клекнали или седнали с кръстосани крака в широк полукръг, с лице към портата. Последният Кафяв премина под свода.

— Затворете портата и я залостете! — провикна се Ябу.

— Моля да ме извините, Ябу-сан — обади се един офицер, — но Тода-сама нареди да остане отворена. Каза да я охраняваме от всички, но да остане отворена.

— Сигурен ли сте? Офицерът настръхна. Беше спретнат, с решителен израз на лицето, тридесетина годишен, с издадена брадичка, мустаци и брада.

— Моля да ме извините — разбира се, че съм сигурен.

— Благодаря. Нямах намерение да ви засегна. Вие сте старши офицер?

— Да. Тода-сама ме удостои с доверието си. Но вие, разбира се, сте по-старши от мен.

— Аз съм командуващ, но вие отговаряте в момента.

— Благодаря, Ябу-сама, но командуващ е Тода-сама. Вие сте старши офицер. За мен би било чест да ви бъда заместник. Ако ми позволите.

— Позволявам, капитане — тъжно се съгласи Ябу. — Много добре съзнавам кой командува. Как ви е името?

— Сумийори Табито.

— Първият Сив не се ли казваше също Сумийори?

— Да, Ябу-сан. Беше мой братовчед.

— Когато сте готов, капитан Сумийори, повикайте всички офицери на съвет.

— Разбира се, господарю. С нейно разрешение.

Двамата мъже погледнаха към жената, която влезе в двора. Беше възрастна, самурай, и се подпираше с очевидна болка на бастуна си. Косата й беше снежнобяла, ала гърбът й беше изправен. Приближи се до Кирицубо. Прислужничката й пазеше сянка с чадърче.

— Добър вечер, Кирицубо-сан — поздрави тя. — Аз съм Маеда Ецу, майка на Маеда-сама, и споделям възгледите на Тода-сама. С нейно позволение бих желала да имам честта да чакам заедно с нея.

— Моля ви, седнете и бъдете добре дошли — каза Кири.

Една от прислужничките донесе възглавничка и заедно с личната прислужничка на старицата й помогнаха да седне.

— А, така е добре, много по-добре — въздъхна с облекчение беловласата жена и подтисна едно болезнено изохкване. — Ставите ме болят — с всеки изминал ден стават все по-зле. Но така ми е добре, благодаря.

— Желаете ли чай?

— Първо чай, а след това и саке, Кирицубо-сан. Много саке. Всички тези преживявания предизвикват силна жажда, не мислите ли?

Други жени самураи се откъсваха от разотиващата се тълпа и се връщаха назад през редиците на Сивите, заставаха в прохладната сянка. Някои от тях се поколебаха и промениха решението си, но скоро на верандата се насъбраха четиринадесет жени, две от тях с деца.

— Моля да ме извините, аз съм Ачико, съпруга на Кияма Нагамаса. Аз също искам да се прибера у дома — свенливо се обади младо момиче, хванало за ръка малкото си момченце. — Искам да се прибера при съпруга си. Мога ли да ви помоля за разрешение да остана?

— Но Кияма-сама много ще се разсърди, ако останете тук.

— О, Кирицубо-сан, извинете, но дядо почти не ме познава. Аз съм съпруга на един негов далечен внук. Убедена съм, че не го интересува какво правя, а пък аз от месеци вече не съм виждала съпруга си и също не ме интересува кой какво ще каже. Тода-сама е права, нали?

— Да, Ачико-сан, права е — обади се старата Ецу-сан, твърдо решила да овладее положението. — Разбира се, че сте добре дошли, детето ми. Елате, седнете до мен. Какво хубаво момченце имате.

Останалите жени се съгласиха в хор с нея, а другото дете, четиригодишно момченце, пристъпи напред и изписука натъжено:

— Нали и аз съм хубаво момченце?

— Хубав си, дума да не става! — засмя се Ецу-сан. Кири избърса една сълза от окото си.

— А така, че иначе всичко започна да става прекалено сериозно. — Тя се закиска.

— Ах, почтени дами, за мен е голяма чест да ви посрещна в нейния дом. Сигурно умирате от глад. Вие сте права, Ецу-сан, цялата тази работа предизвиква силна жажда.

Тя изпрати прислужничките да донесат ядене и пиене, запозна жените, възхити се от красивото кимоно на една и чадърчето на друга. След малко всички вече бъбреха оживено — доволни и жизнерадостни като ято пъстроцветни папагали.

— Не, един мъж не може да разбере жените! — изсумтя Сумийори, невярващ на очите си.

— Така е — съгласи се Ябу.

— Няма и минута — до една бяха наплашени, облени в сълзи, а ето ги сега… Когато Марико-сан вдигна меча на Йошинака, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от гордост.

— Да. Жалко, че последният Сив беше такъв майстор с меча. Тя щеше да се справи с някой по-слаб.

— Сумийори си разтърка брадата — засъхващата пот дразнеше кожата му.

— Какво щяхте да направите на негово място?

— Щях да я убия и да се нахвърля срещу Кафявите. Прекалено много кръв се проля. Едва се сдържах да не насека на парчета Сивите около мен, горе на кулата.

Жените избухнаха в смях — двете момченца бяха започнали важно да се разхождат напред-назад по верандата, а алените им кимона танцуваха, развети от лекия ветрец.

— Приятно е да видиш тук деца, но благодаря на боговете, че моите са на сигурно място в Йедо — продължи Сумийори.

— Да.

Ябу замислено погледна жените.

— И аз това се питам — тихо прошепна Сумийори.

— И как си отговаряте?

— Отговорът е вече само един. Ако Ишидо ни пусне, добре. Ако Марико-сан напразно си направи сепуку, тогава… тогава ще помогнем на всички тези дами лесно да се отправят в безкрая и ще започнем избиването. Защото те няма да искат да живеят.

— Някои може да искат — каза Ябу.

— Това ще решите по-късно, Ябу-сан. Но ще бъде от полза за нашия господар, ако всички си направят сепуку. Включително и децата.

— Така е.

— След това ще поставим постове по стените и призори ще разтворим портата. До пладне ще се бием. Това ще е достатъчно. Останалите живи ще се приберат тук и ще подпалят тази част от крепостта. Ако оживея, за мен ще е чест да ми бъдете секундант.

— Разбира се.

Сумийори се ухили.

— Това ще разпокъса империята — всички тези убийства и извършени сепуку. Ще пламнат като пожар и ще погълнат Осака, не мислите ли? Смятате ли, че това ще забави пристигането на Божествения? Дали не е именно това замисълът на нашия господар?

— Не знам, Сумийори-сан. Аз сега ще се прибера за малко вътре. Повикайте ме веднага щом се появи Марико-сан. — Той се запъти към Блакторн, седнал замислен на стъпалата.

— Чуйте, Анджин-сан — започна Ябу, като се оглеждаше предпазливо. — Може би имам план. Таен. Разбирате ли: „таен“?

— Да, разбирам.

Камбаната удари настъпването на новия час. Звънът отекна в главите на всички — започваше часът на маймуната. Шест удара по следобедната вахта, автоматично си каза Блакторн, три часът следобед. Много от присъствуващите неволно се обърнаха към слънцето и го прецениха, без да се замислят.

— Какъв план? — попита Блакторн.

— Ще говорим после. Стойте наблизо. Не говорете нищо, разбирате ли?

— Да.

Ябу излезе през портата, придружен от десет Кафяви. Двадесет Сиви веднага се залепиха за тях и всички заедно се спуснаха надолу по улицата. Неговият дом беше след първия завой. Сивите останаха пред портата, а на Кафявите Ябу махна да го чакат в градината и влезе сам в къщата.

— Невъзможно, генерале — възрази Очиба. — Не можете да допуснете дама от нейния ранг да извърши сепуку. Съжалявам, но сте хванат натясно.

— И аз така мисля — натъртено каза Кияма.

— Най-почтително ви заявявам, Очиба-сама — отвърна Ишидо, — че каквото и да бях казал, нямаше да има никакво значение за нея — все едно, че съм пръднал. Тя вече е била решила — или по-скоро Торанага е решил всичко предварително.

— Разбира се, че той стои зад всичко това — съгласи се Кияма, тъй като Очиба беше дълбоко възмутена от невъзпитаните приказки на Ишидо. — Съжалявам, но той пак ви надхитри. И въпреки всичко не бива да допускате да извърши сепуку.

— Че защо?

— Моля ви, височайши генерале, много съжалявам, но трябва да говорим по-тихо — помоли Очиба. Намираха се в просторното предверие на стаята, където Йодоко лежеше болна, във вътрешната част на главната кула, на втория етаж. — Убедена съм, че грешката не е ваша и все ще се намери някакъв изход от положението.

— Не бива да й разрешавате да изпълни докрай намисленото, генерале — тихо промълви Кияма. — Това ще зарази всички други дами в крепостта. Ишидо го изгледа злобно.

— Изглежда, забравихте, че две от тях бяха убити по погрешка, без това ни най-малко да смути останалите — като изключим факта, че повече опити за бягство не последваха.

— Това беше страшна грешка, генерале, страшна! — намеси се Очиба.

— Съгласен съм, но ние сме в състояние на война и Торанага все още не е в ръцете ни, а докато той е жив, вие и наследникът сте в голяма опасност.

— Много съжалявам. Не се безпокоя за себе си, а само за моя син — побърза да поясни Очиба. Но, така или иначе, те трябва да се върнат тук след осемнадесет дни. Съветвам ви да ги пуснете.

— Излишен риск. Съжалявам. Освен това не сме сигурни, че тя наистина възнамерява да извърши сепуку.

— Възнамерява — презрително му възрази Кияма. Той беше възмутен от дребнавостта на Ишидо в тази разкошна стая, която така живо му напомняше за тайко — неговия приятел и почитан покровител. — Тя е самурай!

— Да — съгласи се Очиба. — Съжалявам, но и аз мисля като Кияма-сама. Марико-сан ще изпълни заплахата си. А след нея и онази — дъртата Ецу! Тези Маеда са големи горделивци.

Ишидо отиде до прозореца и надникна навън.

— Ако питате мен — ако щат да се самозапалят и да изгорят. Тази Тода нали е християнка? Доколкото знам, самоубийството противоречи на религията й. Би било много страшен грях.

— Да, но тя ще има секундант — така че няма да се смята за самоубийство — поясни Кияма.

— Ами ако няма секундант?

— Какво?

— Ако бъде обезоръжена и няма секундант?

— Как ще стане това?

— Ще я пленя. Ще я затворя с грижливо подбрани прислужнички и ще я държа, докато Торанага прекоси границата. — Ишидо се усмихна. — След това да прави, каквото ще. Дори с удоволствие ще й помогна.

— Че как ще я плените? — учуди се Кияма. — Винаги ще й остане време за сепуку или да се промуши с ножа си.

— Възможно е. Но все пак — ако успея да я пленя, обезоръжа и задържа няколко дни? Защото тези няколко дни очевидно са от жизнено важно значение за тях и тя именно затова настоява да тръгне още днес, преди Торанага да е прекосил границата.

— Има ли начин да се направи това? — попита Очиба.

— Може би… — отвърна замислено Ишидо. Кияма също се замисли.

— Торанага трябва да е тук след осемнадесет дни. Може да се бави на границата най-много още четири дни. Значи, трябва да я задържим около седмица.

— Или завинаги — додаде Очиба. — Торанага толкова много се бави, че понякога започвам да си мисля, че изобщо няма да пристигне.

— Трябва да пристигне на двадесет и втори — доволен каза Ишидо. — Ах, Очи-ба-сама, хрумването ви беше блестящо — направо блестящо.

— Хрумването беше ваше, височайши генерале. — Гласът на Очиба беше приятно успокояващ, макар да бе смъртно уморена от прекараната безсънна нощ. — Ами Судара-сама и сестра ми? Те са при Торанага.

— Не, Очиба-сама, не са. Ще пристигнат по море.

— Не искам косъм да падне от главата й — каза Очиба. — Нито от главата на детето.

— Детето е пряк наследник на Торанага, който пък е наследник на рода Миновара. Аз трябва да изпълня своя дълг към наследника, Очиба-сама. Не ме карайте отново да ви изтъквам това.

— Сестра ми да не се закача! Нито синът й!

— Както желаете.

— Доколко примерна християнка е тя? — обърна се Очиба към Кияма.

— Безгрешна — последва незабавен отговор. — Имате пред вид самоубийството ли? Според мен… тя е убедена, че е смъртен грях, и няма да посмее, за да не погуби душата си. Но не знам дали…

— Тогава друг изход няма — заяви, без да се замисли, Ишидо. — Заповядайте на върховния жрец на християните да й нареди да престане да тормози законните управници на империята!

— Той няма тази власт — поясни Кияма и добави по-остро: — Това би било политическа намеса — нещо, срещу което те винаги са се изказвали решително, и то с право.

— Както виждам, християните се месят само когато им изнася — хапливо забеляза Ишидо. — Впрочем това беше само едно предложение.

Вътрешната врата се отвори и на прага застана лекарят. Изразът на лицето му беше тъжен, а умората го бе състарила.

— Извинете, Очиба-сама, тя моли да ви види.

— Умира ли? — попита Ишидо.

— На прага на смъртта е, височайши генерале, но кога — не мога да кажа.

Очиба прекоси бързо просторната стая и мина през вътрешната врата. Синьото й кимоно шумолеше, полите му грациозно се полюляваха. Двамата мъже неволно не откъсваха очи от нея. Вратата се затвори. Кияма и Ишидо избягваха известно време да се погледнат в очите, след което Кияма каза:

— Наистина ли мислите, че няма начин да бъде пленена Тода-сама?

— Да — отговори Ишидо с прикован във вратата поглед.

Очиба премина през още по-разкошната стая и коленичи до постелята, около която се бяха струпали прислужнички и лекари. Слънчевата светлина се процеждаше през бамбуковите кепенци и се отразяваше в златните и яркочервени орнаменти, инкрустирани в гредите, дървените колони и вратите. Леглото на Йодоко бе заградено от също тъй красиво инкрустирани паравани. Имаше вид на заспала, безкръвното й лице се открояваше в качулката на будистката й роба, китките на ръцете й бяха тънки, прозрачни, вените по тях — на възли, и Очиба си помисли колко е тъжно да си стар. Възрастта бе тъй несправедлива към жените. Не към мъжете — само към жените. Да ме пазят боговете от старост, замоли се тя. Дано Буда закриля сина ми и му даде властта, без да излага на риск живота му, а мен да пази само докато мога да се грижа за него и да му помагам.

Тя взе ръката на Йодоко и я помилва с обич и уважение.

— Господарке?

— О-сан? — едва прошепна Йодоко, наричайки я с галеното й име.

— Да, господарке?

— Ах, колко сте хубава, колко сте хубава — винаги сте била красавица. — Тя повдигна ръка и помилва разкошната й коса, а допирът достави удоволствие на Очиба, която много обичаше старата жена. — Толкова сте млада, прелестна и благоуханна. Нашият тайко имаше голям късмет.

— Боли ли ви, господарке? Мога ли да ви помогна по някакъв начин?

— Не, нищо. Исках само да си поговорим. — Старите очи бяха хлътнали, но гледаха все така проницателно. — Отпратете другите.

Очиба махна на всички да излязат и щом останаха сами, отново попита:

— Да, господарке?

— Чуйте, момичето ми — накарайте височайшия генерал да я пусне.

— Не е възможно, господарке — тогава всички останали заложници също ще си тръгнат и ние ще останем с вързани ръце. Регентите са единодушни.

— Регентите! — презрително изсумтя Йодоко. — Вие на същото мнение ли сте?

— Да, господарке, а нали снощи и вие казахте, че не бива да я пускаме.

— А сега трябва да я пуснете да си върви, иначе другите също ще я последват, ще си направят сепуку и нашият син ще бъде омърсен по вина на Ишидо.

— Височайшият генерал му е безпределно верен, господарке. А Торанага не е — много съжалявам.

— На Торанага можете да имате доверие, но не на този селянин.

Ала Очиба поклати глава.

— Съжалявам, но аз лично съм убедена, че Торанага твърдо е решил да стане шогун и да погуби сина ни.

— Грешите. Той хиляди пъти е повтарял, че няма намерение да става шогун. Другите даймио се опитват да го използуват, за да задоволят собствените си амбиции. Винаги е било така. Торанага беше любимец на тайко. Винаги е почитал наследника. Освен това е от рода Миновара. Не допускайте Ишидо или регентите да ви заблудят. Те си имат своите планове и своите тайни, О-сан. Защо не я пуснете? Толкова е просто. Забранете й да пътува по море и по този начин винаги ще можете да я задържите някъде в нашите граници. Все още е в ръцете на генерала, също и Кири, и останалите. Ще бъде съпровождана от Сиви. Мислете така, както би мислил тайко в подобен момент или Торанага. Въвличат вас и сина ни в… — Думите й заглъхнаха и клепачите й затрепкаха. Но старата жена се напрегна и продължи със сетни сили: — Марико-сан не би могла да се съпротивлява на телохранителите си. А знам, че ще изпълни всичките си закани. Пуснете я.

— Ние, разбира се, мислихме за това, господарке — нежно и търпеливо заобяснява Очиба. — Но извън крепостта Торанага има скрити отряди от самураи — вътре и около Осака, — а ние нямаме представа колко са и къде са. Освен това има и тайни съюзници — също не знаем кои са те. Може да ни се изплъзне. А изтървем ли я, всички останали ще поискат да си отидат и ги губим като заложници. Нали се съгласихте, Йодоко-сан, не си ли спомняте?

— Спомням си, детето ми — въздъхна Йодоко и мисълта й се отправи другаде. — Ах, защо го няма нашия тайко да ни напътствува!

Тя започна да диша на пресекулки.

— Искате ли малко чай или саке?

— Да, чай, моля ви.

Очиба й помогна да пие от чашката.

— Благодаря, детето ми. — Гласът й бе станал още по-слаб, а напрегнатият разговор ускоряваше момента на смъртта. — Чуйте, момичето ми, трябва да се доверите на Торанага. Омъжете се за него и се споразумейте за унаследяването.

— Не, не! — възкликна Очиба, ужасена от това предложение.

— Яемон би могъл да управлява след него, а след Яемон — плодът на вашия брак. Синовете на нашия син с чест ще се закълнат във вечна вярност на новия наследник на Торанага.

— Той винаги е ненавиждал тайко и вие много добре го знаете, господарке. От него извират всичките ни неприятности. От години вече. Той, единствен!

— А вие? Какво ще кажете за своята гордост, дете?

— Той е врагът — нашият враг!

— Вие, момичето ми, имате двама големи врагове — вашата гордост и нуждата винаги да имате някой до себе си, когото да сравнявате с нашия съпруг. Послушайте ме, вие сте млада, красива и плодовита, заслужавате добър съпруг. Торанага е достоен за вас, както и вие за него. Той е единственият шанс за Яемон.

— Не, той е врагът ни!

— Той беше най-добрият приятел и верен васал на нашия съпруг. Без… без Торанага… толкова ли не виждате… ако не беше неговата помощ… помощта на Торанага… не виждате ли? Вие бихте могли… да се справите с него…

— Съжалявам, но аз го ненавиждам. Той ме отвращава, Йодоко-сан.

— Много жени… За какво говорех? Ах, да — много жени се омъжват за мъже, които са им физически неприятни и отвратителни, Благодаря на Буда, че не ми се наложи да изживея подобно нещо… — Старата жена се усмихна кротко. После въздъхна. Дълбока, тъжна въздишка, която излизаше тъй дълго от немощните й гърди, че Очиба си помисли — това е краят. Ала очите й отново се отвориха и на устните й се появи лека усмивка.

— Така ли е?

— Да.

— Ще го направите ли? Моля ви!

— Ще помисля.

Старите пръсти се опитаха да стиснат ръката й.

— Умолявам ви, обещайте да се омъжите за Торанага и тогава ще отида при Буда със съзнанието, че родът на тайко ще живее вечно като името му… като името му…

Сълзите се стичаха свободно по бузите на Очиба и тя милваше безжизнената ръка. Очите на старицата отново трепнаха и тя прошепна със сетно усилие:

— Трябва да пуснете Марико… Акечи Марико… Не… не й позволявайте да си отмъсти на нас за онова, което тайко й направи… на нея… на баща й…

Очиба се стресна, неочаквала такъв обрат.

— Какво?

Отговор не последва. Йодоко започна след малко да бърбори нещо несвързано:

— Скъпи Яемон… здравейте, момчето ми… милото… такова хубаво момче сте станали… а толкова много врагове, толкова е глупаво… Но и вие сте само едно видение, също като…

Разтърси я силна конвулсия. Очиба стискаше ръката й и я милваше.

— Наму Амида Буцу — в името на Буда Амида — прошепна тя, отдавайки последна почит на старата жена.

Още една конвулсия и Йодоко произнесе ясно:

— Простете ми, О-сан.

— Няма за какво да ви прощавам, господарке.

— Много неща има… за прошка… — Гласът й вече едва се долавяше и лицето й започна да помръква. — Чуйте ме… обещайте… за Торанага… много е важно… моля ви… можете да му имате доверие…

Старческите й очи се взираха умолително в нейните, опитваха се да наложат волята си.

Очиба не искаше да се подчини, а същевременно съзнаваше, че трябва. Мислите й се объркаха от чутото за Марико и думите на тайко, повтаряни безброй пъти, отекнаха отново в ушите й:

— Можеш да имаш пълно доверие на Йодоко-сан, О-сан. Тя е много мъдра — винаги помни това! В повечето случаи е права и можеш да й довериш живота си, живота на моя син, както и моя собствен…

Очиба отстъпи.

— Обеща…

И рязко млъкна. В очите на Йодоко за последен път проблесна светлинка и угасна.

— Наму Амида Буцу — повтори Очиба, допря безжизнената ръка до устните си и я положи върху завивките. Затвори очите на мъртвата и си спомни смъртта на тайко — единствената смърт, на която беше също тъй непосредствен свидетел. Тогава очите му бяха затворени от Йодоко, тъй като това е привилегия на съпругата. Тайко умря в същата тази стая и в предверието чакаше Торанага, както сега чакаха Ишидо и Кияма, продължавайки едно бдение, започнало предния ден.

— Но защо изпратихте да повикат Торанага, господарю? — попита тя тогава. — Трябва да си почивате.

— Ще почивам след смъртта, О-сан — отговори тайко. — Трябва да уредя въпроса с наследника си. Сега е крайният момент. Докато все още имам сили.

И Торанага пристигна — силен, жизнен, властен. Четиримата бяха сами: Очиба, Йодоко, Торанага и Накамура — тайко, господар на Япония, легнал на смъртното си ложе, а всички очакваха последните му разпореждания, на които щяха да се подчинят безусловно.

— Здравейте, Тора-сан — поздрави го тайко с галения прякор, даден му преди много години от Города, и го изгледа с дълбоко хлътналите си очи на дребното си, маймуноподобно личице. Тялото му беше също тъй дребно, но със силата на първокачествена стомана — до преди няколко месеца, когато започна да линее. — Умирам. От нищото в нищото, но вие ще живеете и синът ми ще бъде безпомощен.

— Няма да е безпомощен, господарю. Всички даймио ще почитат сина ви, както почитат вас.

Тайко се засмя.

— Да, ще го почитат. Днес. Докато съм жив — така е! Но как да съм сигурен, че Яемон ще управлява след мен?

— Назначете съвет от регенти, господарю.

— Регенти! — изпръхтя презрително тайко. — Може би ще е по-добре да определя вас за свой наследник и да ви оставя да прецените дали Яемон ще е достоен за властта.

— Не заслужавам подобна чест. След вас трябва да управлява вашият син.

— Да. Както синовете на Города трябваше да управляват след него.

— Не. Те нарушиха мира.

— И вие ги унищожихте по мое нареждане.

— Вие имахте мандат от императора. Те въстанаха срещу законния ви мандат, господарю. Дайте ми сега своята заповед и аз ще й се подчиня.

— Именно затова ви повиках. — И добави: — Странно е да ти се роди син на петдесет и седем години, а ти да умреш на шестдесет и три — особено ако ти е единствен син, нямаш роднини и си господар на Япония. Не мислите ли?

— Така е — съгласи се Торанага.

— Може би щеше да е по-добре, ако изобщо не ми се беше раждал син — тогава щях да ви предам империята, както се бяхме договорили. Вие имате повече синове от въшките на някой португалец.

— Карма.

Тайко се засмя и от крайчеца на устата му се стече струйка слюнка, примесена с кръв. Йодоко грижливо му избърса устата и той се усмихна на жена си.

— Благодаря ти, Йо-сан, благодаря.

Погледът му се премести върху Очиба и тя му се усмихна, ала неговите очи вече не се смееха, само я опипваше с тях, чудеше се, мислеше върху онзи никога незададен въпрос, за който тя знаеше, че е винаги там дълбоко в съзнанието му: мой син ли е наистина Яемон?

— Карма, О-сан, нали? Животът е само сън — уморено каза старецът, замисли се, отново се вторачи в Торанага и изведнъж каза с неочакваната топлота, с която бе прочут:

— И-и-и, стари приятелю, ама че живот живяхме! Спомняте ли си битките? Как се биехме един до друг — непобедими заедно. Направихме невъзможното. Заедно с вас покорихме могъщи врагове и плюхме отгоре им, а те ни молеха за още. Ние двамата го направихме — един селянин и един Миновара! — Старецът се изкикоти. — Чуйте ме: още няколко години — и щях да смажа чесъноядците. И нашите японски войски, подсилени от корейските, щяха да се насочат към Пекин и щяха да завладеят Драконовия трон на Китай! Тогава щях да ви подаря Япония — за която копнеете — и щях да имам онова, за което винаги съм мечтал. — Гласът му беше силен и не издаваше вътрешната му слабост. — Един селянин може да възседне Драконовия трон с чест и достойнство — не като тук, в Япония. Така ли е?

— Да, господарю, Китай и Япония са много различни.

— Така си е. Докато при нас, японците, тронът е божествено право на небесната фамилия, при китайците Драконовият трон може да бъде възседнат и от човек от простолюдието. Там властта не се предава по наследство. — Той отново се засмя. — Аз съм селянин, човек от простолюдието, така ли е?

— Така е. Но освен това сте и самурай. Вие променихте законите. Сега сте родоначалник на династия.

— Винаги съм ви харесвал, Тора-сан. — Старецът блажено засърба чай. — Да, помислете си само — аз върху Драконовия трон! Можете ли да си ме представите мен — император на Китай, Йодоко — императрица, след нас прекрасната Очиба, след мен Яемон. Ах, колко щеше да е лесно! Представи си колко щеше да е хубаво, ако бях изпълнил заветната си мечта! А после заедно с безбройните китайски войски щях да се втурна на север и на юг и да покоря веднъж завинаги световните империи. Да, Тора-сан, ние с вас щяхме да сме непобедими. Колко жалко. Един живот не стига за всичко. Ние знаем смисъла на живота, нали?

— Да.

Очите му странно блеснаха.

— Какъв е тогава?

— Дълг, дисциплина, смърт — отвърна Торанага.

Отново същият кикот. Старецът като че ли се смаляваше пред очите им, по-мъдър от всякога, и изведнъж цялата му топлота го напусна също така внезапно, както го бе обзела.

— Регенти, значи? — злобно и твърдо попита той. — И на кого бихте се спрели?

— На Кияма, Ишидо, Оноши, Тода Хиромацу и Сугияма. Лицето на тайко се изкриви в ехидна усмивка.

— Вие сте най-мъдрият мъж в тази империя — след мен! Обяснете на жените ми защо се спирате именно на тези хора.

— Защото се мразят един друг, но заедно биха могли да управляват успешно и да изкореняват всякаква опозиция.

— Дори вас?

— Не, мен не. — Торанага погледна към Очиба и заговори направо на нея: — За да поеме Яемон властта, трябва да изчакате цели девет мъчителни години. За тази цел преди всичко трябва да запазите мира, наложен от тайко. Спирам се на Кияма, защото е главен даймио-християнин, велик пълководец и безкрайно верен васал. Сугияма — защото е най-богатият даймио в империята, родът му е древен, искрено ненавижда християните и ще спечели най-много, ако Яемон дойде на власт. Оноши — защото мрази Кияма, оспорва властта му, християнин е като него, но е и прокажен, който ламти за всеки миг от живота си — макар че ще живее още поне двадесет години, — ненавижда всички и най-вече Ишидо. Ишидо — защото ще надушва всички заговори, а понеже е селянин, мрази всички потомствени самураи и е яростен противник на християнството. Тода Хиромацу — защото е честен, послушен, верен, постоянен като слънцето, борави с меч по-добре от всеки друг. Редно е той да стане председател на Съвета на регентите.

— А вие?

— А ние двамата с най-големия ми син Нобору ще си направим сепуку. Синът ми Судара е женен за сестрата на Очиба-сама, така че не представлява никаква опасност за Яемон. Би могъл да наследи Кванто, ако това ви е угодно, при условие че се закълне във вечна вярност на вашата династия.

Никой не се изненада от предложението на Торанага да стори онова, което беше в мислите на всички, защото само той от всички даймио представляваше някаква реална опасност. В следващия миг Очиба чу мъжа си да казва:

— Вие какво мислите по този въпрос, О-сан?

— Всичко казано от Торанага-сама е мъдро, господарю — незабавно отговори тя.

— Само че трябва да заповядате на сестра ми да се разведе със Судара, а той да извърши сепуку. Наследник на Торанага-сама трябва да стане Нобору-сама и да получи в наследство провинциите Мусаши и Шимоса, а останалата част от Кванто да получи наследникът на Яемон. Съветвам ви още днес да издадете тези заповеди.

— Йодоко сама?

За огромно изумление на Очиба Йодоко заяви:

— Ах, Токичи, знаете, че ви обожавам с цялото си сърце, че обичам О-сан и Яемон като собствен син, но според мен трябва да назначите Торанага за единствен регент.

— Какво?

— Заповядате ли му да умре, ще подпишете и смъртната присъда на своя син. Само Торанага-сама притежава достатъчно умение, авторитет и хитрост да ви наследи още сега. Поверете му Яемон, докато навърши пълнолетие. Заповядайте на Торанага-сама официално да осинови нашия син. Нека той бъде обучаван от него и да му бъде наследник.

— Не, това е недопустимо! — яростно се противопостави Очиба.

— А вие какво ще кажете, Тора-сан? — попита тайко.

— Моите най-дълбоки почитания, господарю, но съм принуден да откажа тази чест. Не мога да приема и ви моля да ми позволите да извърша сепуку и да си тръгна преди вас.

— Вие ще бъдете единствен регент.

— Откак сключихме споразумението, нито веднаж не съм отказвал да ви се подчиня, но тази заповед не мога да изпълня.

Очиба си спомни как се опитваше да внуши на тайко със силата на волята си да разреши на Торанага да се самоубие, защото знаеше, че тайко сам беше взел това решение, преди да повика Торанага. Ала тайко го промени и в края на краищата се съгласи донякъде със съвета на Йодоко — направи Торанага регент и председател на Съвета на регентите. Торанага се закле във вечна вярност на Яемон, но ето че продължаваше да плете пъклените си мрежи, в които ги забъркваше всички тях — например тази криза, предизвикана от Марико.

— Знам, че той й е наредил да постъпи така — прошепна Очиба. А ето че господарката Йодоко искаше от нея да му се подчини изцяло.

Да се омъжа за Торанага? Да ме пази Буда от подобен позор! Позор ли?

Очиба, признай си истината! — каза си тя. Истината е, че едно време го желаеше — още преди тайко. Така ли е? Дори и по времето на тайко, така ли е? Колко пъти си го желала тайно, от все сърце? Мъдрата майка и в това е права — гордостта е най-големият ти враг, както и нуждата ти от съпруг, от мъж. Защо не приемеш за съпруг Ишидо? Той те уважава, иска те и ще излезе краен победител от тази борба. С него лесно ще се справиш. А, не, не този груб невъзпитан селяндур! О, известни са ми гнусните слухове, разпространявани от враговете — гадни мръсотии! Кълна се — по-скоро ще легна с някой прислужник и ще пожертвувам хиляда живота, отколкото да оскверня паметта на моя господар с Ишидо. Бъди честна пред себе си, Очиба. Помисли за Торанага. Не го ли мразиш всъщност, защото не е изключено той да те е зърнал в онзи съдбовен ден?

Преди повече от осем години тя и дамите й отидоха на лов със соколи в Кюшу заедно с тайко и Торанага. Ловната им дружинка се разпростря нашироко и тя препусна подир един от соколите, далеч от останалите. Навлезе в малка горичка на едно възвишение и внезапно връхлетя върху някакъв селянин, който събираше боровинки насред усамотената пътека. Първото й хилаво дете беше умряло преди близо две години и оттогава не бе усетила никакво движение в утробата си, макар да бе опитала всички знайни и незнайни средства, молитви и суеверия в отчаянието си да задоволи маниакалното желание на съпруга си да има наследник.

Срещата със селянина беше внезапна. Той я гледаше опулено, като че ли е видял ками, а тя не откъсваше погледа си от него, защото беше същински тайко — дребен, с маймунски черти, ала млад.

Ето ти един дар от боговете, за какъвто си се молила в дългите нощи! — извика нещо в нея и тя слезе от коня, хвана го за ръка и двамата навлязоха в гъсталака на няколко крачки от пътеката.

Всичко в тази среща беше като насън, но и днес можеше да си спомни силните му ръце, които топло я обгръщаха. И в следващия миг вече го мразеше и го отблъсна рязко и грубо. Той се опита пак да я привлече към себе си, но тя го удари, наруга го и му каза да благодари на боговете, че не са го превърнали в дърво заради наглостта му, а нещастният суеверен глупак се хвърли по лице на земята и започна да я моли за милост — вече беше убеден, че тя е ками. Как иначе такава красавица щеше да легне в прахта с жалко нищожество като него?

Отмаляла, тя се качи на седлото и бавно поведе коня си като замаяна, а мъжът и гъсталаците скоро се изгубиха от погледа й. И отново я обзе чувство за нереалност, учуди се дали той не е бил ками, дали соковете, които й бе дарил, не са били пратени от боговете и дали от тях щеше да се роди нов син за прослава на нейния господар, за да получи той спокойствието, което заслужаваше. И изведнъж от края на горичката изникна Торанага — той я чакаше. Дали ме е видял? — ужасена си помисли тя.

— Разтревожих се за вас, Очиба-сама — каза той.

— Добре съм… нищо ми няма, благодаря.

— Но кимоното ви е разкъсано, по гърба и косата ви има суха папрат.

— Конят ме хвърли — но нищо ми няма.

И тя го предизвика да се надбягват до дома, за да докаже, че всичко е наред, и се впусна напред като степен вятър, а гърбът още я наболяваше от къпините. Същата нощ легна със своя господар и след девет месеца му роди Яемон — за негова вечна радост. И за нейна.

— Разбира се, че съпругът ми е баща на Яемон — с абсолютна сигурност отговори Очиба на безмълвното запитване на Йодоко. — Той е баща и на двете ми деца. А онова беше само сън.

Защо се заблуждаваш? Съвсем не беше сън. Случи се наяве. И онзи мъж не беше никакъв ками. Ти се търкаля в прахта с един селянин, за да родиш сина, от който отчаяно се нуждаеше — не по-малко, отколкото тайко, за да го привържеш още повече към себе си. За да не си вземе друга наложница.

Ами първото ти дете?

Карма, помисли си Очиба, за да се освободи и от тази дремеща болка.

— Изпий това, детето ми — каза й Йодоко, когато тя беше едва шестнадесетгодишна, една година след като стана официална наложница на тайко. Тя изпи странния загряващ билков чай и след малко й се приспа, а когато се събуди на другата вечер, си спомняше само някакви необикновени еротични сънища, невероятни ярки цветове и неземното усещане, че времето е спряло. Йодоко беше до нея, когато се събуди, а също и когато отново заспа — много внимателна, загрижена не по-малко от нея за хармонията на техния господар. След девет месеца роди — първата жена на тайко, която изобщо бе родила. Ала детето беше болнаво и умря наскоро след това.

Карма, помисли си тя.

Никога дума не бе издумана между тях двете с Йодоко за онова, което се бе случило или можеше да се е случило по време на онзи безкраен сън. Нищо — освен това „прости ми“ преди няколко минути и нейното „няма нищо за прощаване“.

Ти нямаш никаква вина, Йодоко-сама, и нищо не се е случило — никаква тайна, нищо. А дори и да е имало нещо такова, спи спокойно, стара майко, тайната ти вече е погребана заедно с теб. Очите й галеха изпитото лице, тъй крехко и трогателно в смъртта. А въпросът на тайко си остана незададен. Карма, че той умря, спокойно си мислеше тя. Ако беше живял още десет години, сега да съм императрица на Китай, а то… съм сама.

— Странно, че умряхте, преди да успея да ви обещая, господарке — промълви тя и усети миризмата на тамян и благовония, която винаги съпровождаше смъртта. — Щях да ви обещая, но вие умряхте, преди да го сторя. И това ли е карма? Трябва ли да се подчиня на една молба и да спазя едно неизречено обещание? Какво да правя?

Синко, синко, колко съм безпомощна!

И тогава си спомни думите на Мъдрата майка: „Мислете, както би мислил тайко при подобни обстоятелства — или Торанага.“

И Очиба усети как в нея се вливат нови сили. Тя се отпусна назад на петите си и хладнокръвно се потопи в обкръжаващото я безмълвие.

Във внезапно настъпилата тишина от малката врата на градината се зададе Чимоко, приближи се до Блакторн и се поклони.

— Моля да ме извините, Анджин-сан. Моята господарка желае да ви види. Ако ме изчакате за момент, ще ви придружа.

— Да, благодаря. — Блакторн стана, все още унесен в мислите си и напълно завладян от някакво чувство на обреченост. Сенките се бяха удължили. Част от двора вече не се огряваше от слънцето. Сивите се приготвяха да тръгнат с него.

Чимоко отиде при Сумийори.

— Моля да ме извините, капитане, но господарката ми ви моли да подготвите всичко.

— На кое място желае да подготвя нещата? Прислужницата посочи мястото пред свода.

— Там, капитане. Сумийори се стъписа.

— Нима ще го извърши публично? Няма ли да е насаме, само с няколко свидетели? Значи, ще го направи така, че всички да видят?

— Да.

— Да, но… Е, щом като… щом ще е там… Нейният… Кой ще й бъде секундант?

— Тя се надява Кияма-сама да й окаже тази чест.

— А ако не се съгласи?

— Не знам, капитане. Не… не ми е казала. — Чимоко се поклони, качи се на верандата и отново се поклони.

— Кирицубо-сан, господарката ми много се извинява и моли да ви предам, че след малко ще дойде.

— Тя добре ли е?

— О, да! — гордо отвърна Чимоко.

Кири и останалите се бяха поуспокоили. Като чуха разговора й с капитана, те също се разтревожиха.

— Знаете ли, че има и други дами, които желаят да я поздравят?

— Да, Кирицубо-сан. Аз… видях всичко и й казах. Тя е поласкана от присъствието им и след малко ще дойде да им благодари лично. Моля да ме извините.

Всички я проследиха с поглед. Тя отиде до малката врата и кимна на Блакторн да я последва. Сивите понечиха да тръгнат след него, но Чимоко поклати глава и каза, че господарката й не желае присъствието им. Капитанът позволи на Блакторн да отиде сам.

Светът отвъд градинската врата беше съвсем различен: зелен и спокоен, слънцето огряваше върховете на дърветата, птиците пееха, насекомите се стрелкаха напред-назад, поточето се вливаше със звънко ромолене в малкото езерце с водни лилии. Ала нищо не бе в състояние да прогони мрачното му настроение.

Чимоко спря и посочи малкия павилион за ча-но-ю. Той влезе сам. Събу сандалите си и изкачи трите стъпала. Трябваше почти да коленичи, за да мине през малката врата.

— Ти… — каза тя.

— Ти… — каза той.

Беше коленичила с лице към вратата, току-що гримирана, с алени устни, безупречна прическа, с ново тъмносиньо кимоно, подръбено със зелено, по-светлозелен пояс и тънка зелена лента в косите.

— Колко сте хубава!

— Вие също — плахо се усмихна тя. — Съжалявам, че трябваше да видите всичко.

— Беше мой дълг.

— Не, не беше. Не съм очаквала, не бях допускала — толкова много смърт.

— Карма — каза Блакторн, отърси се от вцепенението си и престана да говори на латински. — Всичко това — и вашето самоубийство, е било замислено отдавна, нали?

— Моят живот никога не ми е принадлежал, Анджин-сан. Винаги е бил собственост на законния ми господар, а след това на съпруга ми. Такъв е нашият закон.

— Лош закон.

— Да. И не. — Тя вдигна очи от рогозките. — Може би ще се скараме за неща, които не можем да променим?

— Извинете ме.

— Обичам ви — промълви тя на латински.

— Да, сега вече знам. Аз също ви обичам. Но вие се стремите към смъртта, Марико.

— Грешите, любов моя. Стремя се да запазя живота на господаря си. И вашия. Защото, прости ми, света Богородице, или ме благослови за това, но много често вашият живот ми е по-скъп от всичко.

— Вече няма изход. За никого.

— Имайте търпение. Слънцето още не е залязло.

— Нямам доверие на слънцето, Марико-сан. — Той се пресегна и докосна лицето й. — Гомен насай.

— Обещах ви тази нощ да бъде като в Хана на разцъфналите цветове. Имайте търпение. Познавам Ишидо, Очиба и останалите.

— По дяволите останалите! — възкликна той на португалски. — Искате да кажете, че залагате на това, че Торанага знае какво върши?

— По дяволите лошото ви настроение — весело отвърна тя. — Този ден е тъй кратък.

— Извинете ме — вие пак сте права. Днес нямаме време за лоши настроения. — Той не откъсваше поглед от лицето й, набраздено от сенките, които хвърляха върху него бамбуковите решетки. Сенките се изкачиха и изчезнаха — слънцето се скри зад една от кулите на крепостта.

— Как да ви помогна? — попита той.

— Като вярвате в утрешния ден.

За миг той прозря в бездната на нейния ужас. Ръцете му неволно се протегнаха и той я сграбчи — и чакането вече не беше тъй страшно. Чуха се стъпки.

— Да, Чимоко?

— Време е, господарке.

— Всичко готово ли е?

— Да, господарке.

— Чакай ме до езерцето с лилиите. — Стъпките се отдалечиха. Марико се обърна към Блакторн и нежно го целуна. — Обичам ви.

— Обичам ви.

Тя му се поклони и мина през вратата. Той я последва.

Марико спря при езерцето с водните лилии, развърза пояса си и го пусна на земята. Чимоко й помогна да свали синьото кимоно. Под него беше облечена в най-ослепителното бяло кимоно и пояс, каквито Блакторн бе виждал — той не бе и подозирал, че бялото може да е толкова бяло. Това беше официално траурно кимоно. Тя отвърза зелената панделка от косите си, хвърли я на една страна и останала цялата в бяло, се запъти към вратата, без да се обърне повече към Блакторн.

Извън градината всички Кафяви се бяха строили покрай трите страни на квадрата, образуван от осем рогозки, поставени в центъра на главната порта. На почетното място с лице към юг бяха насядали един до друг Ябу, Кири и останалите дами. Отвън на улицата Сивите също се бяха строили официално, а сред тях се забелязваха и не униформени самураи и жени. По даден от Сумийори знак всички се поклониха. Тя също им се поклони. Четирима самураи излязоха напред и постлаха на рогозките алено покривало.

Марико се приближи до Кирицубо, поздрави я, после поздрави Садзуко и останалите дами. Те отвърнаха официално на поклона и приветствията й. Блакторн чакаше при вратата. Гледаше я как се отдалечава от жените, как стъпва на аленото покривало и да коленичи в центъра пред миниатюрната бяла възглавничка. Дясната й ръка извади от белия пояс острата кама и я постави върху възглавничката. Чимоко излезе напред, коленичи и й подаде чисто бяло одеялце и късо въже. С помощта на прислужницата си Марико оправи гънките на бялото си кимоно и завърза с въжето бялото одеялце около кръста си. Блакторн знаеше, че това се прави, за да не се изцапат и омотаят полите й от предсмъртните й конвулсии.

И тогава, спокойна и напълно готова, Марико вдигна поглед към главната кула на крепостта. Слънцето все още огряваше най-горния етаж и хвърляше отблясъци по златистите керемиди. Слънчевият лъч бързо се изкачи към острия връх на кулата. И изчезна.

Тя изглеждаше тъй дребна, седнала неподвижно — бяло петно върху ален квадрат.

Улицата вече се беше смрачила и прислужниците палеха факлите. Щом свършиха, веднага се прибраха — бързо и безшумно, както се бяха появили.

Тя се пресегна и докосна камата. После хвърли последен поглед към дъното на улицата, но тя беше по-безмълвна от всякога. Марико отново прехвърли поглед върху камата си.

— Касиги Ябу-сама!

— Да, Тода-сама!

— Изглежда, че Кияма-сама няма да уважи молбата ми да бъде мой секундант. За мен ще бъде чест, ако вие приемете да ми станете секундант.

— За мен това е чест — поклони се Ябу, стана и зае мястото си зад гърба й, малко вляво. Мечът му иззвъня при изваждането от ножницата. Той закова крака в земята и вдигна меча си с две ръце. — Готов съм, Тода-сама.

— Моля ви да изчакате, докато направя втория разрез.

Очите й не изпускаха камата. С дясната си ръка се прекръсти, наклони се напред, вдигна камата, без да трепне, и я допря до устните си, сякаш да опита на вкус лъскавата стомана. След това я хвана здраво с дясната си ръка и я допря до лявата страна на шията си. В този миг иззад завоя в дъното на улицата се показаха факли. Към тях се приближаваше някаква процесия. Начело с Ишидо.

Но тя не отдръпна ножа. Ябу също беше като опъната пружина, съсредоточил се върху мястото, където щеше да нанесе удара.

— Тода-сама, ще изчакате ли, или ще продължите? Искам да бъда безупречен. Марико едва се овладя.

— Аз… ние чакаме… ние… аз… — Ръката й свали ножа. Сега вече трепереше. Ябу също тъй бавно се отпусна. Мечът му звънна обратно в ножницата и той избърса длани в кимоното си.

Пред портата застана Ишидо.

— Слънцето още не е залязло, Тода-сама, все още е на хоризонта. Или нямате търпение да умрете?

— Не, височайши генерале. Просто се подчинявам на господаря си… — Тя стисна двете си ръце, за да не треперят.

Ядосан шепот премина през редиците на Кафявите, щом чуха високомерната забележка на Ишидо, а Ябу се приготви да се нахвърли отгоре му. Ишидо продължи високо:

— Очиба-сама се помоли на регентите от името на наследника да направи едно изключение за вас. И ние приехме молбата й. Ето ви разрешение да тръгнете утре призори.

И той пъхна документите в ръцете на Сумийори, който стоеше най-близо.

— Моля? — попита Марико, без да разбира нищо, а гласът й беше така изтънял, че едва се чуваше.

— Свободни сте да си тръгнете. Призори.

— Заедно с… Кирицубо-сан и Садзуко-сан?

— Та нали и това е част от вашия „дълг“? Тук са и техните разрешения. Марико се опита да се съсредоточи.

— А синът й?

— И той — проехтя презрителният смях на Ишидо. — И всичките ви мъже.

— Всички имаме разрешение? — Ябу чак заекваше от недоверие.

— Да, Касиги Ябу-сан. Вие сте старши офицер, нали? Моля ви незабавно да се явите при секретаря ми. Той попълва пропуските ви, макар че не мога да си обясня защо почитаемите ми гости желаят да си тръгнат. Едва ли си струва труда за някакви си седемнадесет дни, така ли е?

— Ами аз, височайши генерале? — попита старата Ецу-сама с немощно гласче, развълнувана от голямата победа на Марико, а сърцето й болезнено се преобръщаше в гърдите й. — Може ли… може ли и аз да си тръгна?

— Разбира се, Маеда-сама. Защо ще държим някого против волята му? Да не би да сме пазачи на затвор? Не, разбира се! Щом като гостоприемството на наследника ви е тъй противно, че нямате търпение да си тръгнете, тогава — моля, вървете си, макар че как възнамерявате да пропътувате четиристотин ли натам и четиристотин обратно, не ми е ясно.

— Моля… моля да ме извините… гостоприемството на наследника съвсем не ни е противно, прос…

Ала Ишидо я прекъсна с леден тон:

— Ако желаете да си тръгнете, подайте молба за пропуск по установения ред. Може да ви отнеме ден-два, но поне ще ви изпратим без опасност за живота ви. — И се обърна към останалите: — Всички дами и самураи могат да подадат молби. Както вече казах, глупаво е да си тръгвате за някакви си седемнадесет дни и е оскърбително да отхвърляте гостоприемството на наследника, Очиба-сама и регентите… — Безмилостният му поглед отново се спря на Марико. — Или да ги изнудвате със заплахи за сепуку, което една дама би трябвало да извърши насаме, а не да го превръща в предизвикателно публично зрелище. Така ли е? Аз не търся смъртта на никоя жена, а само на враговете на наследника, но ако жените открито застанат против него, скоро ще плюя и по техните трупове.

Ишидо се завъртя на пета, изкрещя гръмка заповед на Сивите и си тръгна. Капитаните веднага заповядаха на самураите да се строят и да се оттеглят от вратата.

— Тода-сама — изхриптя Ябу и отново избърса влажните си длани, а в устата си усети горчивия вкус на повърнато, защото не бе успял да изпълни вече намисленото. — Тода-сама, всичко свърши. Вие, вие спечелихте. Спечелихте.

— Да… — промълви тя.

Отмалелите й ръце потърсиха пипнешком възела на бялото въженце. Чимоко се приближи до нея, развърза го и свали бялото одеяло, след което се отдръпна от аления квадрат. Всички бяха вперили погледи в Марико и чакаха да видят дали ще може да се изправи на крака и да върви без чужда помощ.

Тя отчаяно се опита да стане. Не успя. Пак опита. Отново неуспех. Кири инстинктивно пристъпи напред да й помогне, но Ябу поклати глава.

— Не, това е нейна привилегия!

И Кири отново седна на мястото си, затаила дъх.

Застанал близо до портата, Блакторн все още беше разтърсен от неизразимото щастие, че се е спасила, и изведнъж си спомни как той самият бе поставен на страшно изпитание през онази нощ, когато почти си направи сепуку, а после трябваше да се изправи като мъж и да извърви пътя до дома си сам, без чужда помощ, и как после стана самурай. Той я наблюдаваше, презиращ необходимостта да се проявява подобна храброст, ала същевременно я разбираше и дори уважаваше.

Видя как тя отново и отново се подпираше с ръце на аленото покривало, докато накрая успя да се изправи. Залитна и за малко да падне, ала накрая краката й бавно и несигурно я понесоха към вратата, където се облегна, останала без капчица сили. Блакторн реши, че толкова й стига, че достатъчно е изтърпяла и доказала каквото трябва, затова излезе напред и я вдигна на ръце в същия миг, в който съзнанието я напусна.

Остана за малко сам насред двора, горд, че той е взел решението. Марико лежеше като счупена кукла в ръцете му. Той я понесе мълчаливо към къщата и никой не помръдна, никой не му препречи пътя.

Глава петдесет и седма

Нападението срещу охраняваната от Кафявите част на крепостта започна в най-черните доби на нощта — два или три часа преди зазоряване. Първите десет нинджа — покритите с позорна слава наемници — се появиха върху покривите на отсрещните крепостни кули, охранявани от Сиви. Те метнаха увитите си в парцали куки към покрива на срещуположната кула и увиснаха над пропастта като черни паяци. Плътно прилепналите по телата им дрехи бяха черни като нощта, както и чорапите, в които бяха обути, и маските на лицата им. Ръцете и останалите части от телата им, които се подаваха от дрехите им, също бяха начернени. Въоръжени бяха съвсем леко — с ками и шурикен — малки петоъгълни остриета, наточени като бръсначи, и дискове колкото човешка длан, със също толкова остри, но и намазани с отрова ръбове, които нинджа мятаха по набелязаната жертва. На гърбовете си имаха походни торби и къси тънки пръчки.

Нинджа бяха наемници, специалисти по безшумно и тайно промъкване, по презрените изкуства — шпионаж, проникване в редовете на противника, внезапна смърт.

Десетимата мъже се приземиха безшумно и навиха въжетата, завързани за краищата на куките. Четирима веднага ги закачиха за някаква издатина в стената и незабавно се прехвърлиха върху верандата шест метра по-долу. Щом стъпиха безопасно на пода й, другарите им също тъй безшумно откачиха куките, спуснаха ги долу към протегнатите ръце и се придвижиха по керемидите към други части на кулата.

Една керемида изпращя под нечий крак и всички замръзнаха. Долу на двора, три етажа или седемнадесет метра под тях, Сумийори, който обикаляше постовете, погледна нагоре. Очите му се присвиха в тъмнината. Изчака неподвижен, с леко отворена уста, за да чува по-добре, а погледът му бавно се местеше и опипваше всеки квадратен метър. Покривът, върху който се намираха нинджа, беше в сянка, луната беше много бледа, а звездите тежаха на небето в гъстия влажен въздух. Нинджа стояха като вкаменени, дори дишането им едва се забелязваше — те изглеждаха по-неодушевени и от керемидите, върху които бяха стъпили.

Сумийори още веднъж се огледа и ослуша, после още веднъж и все още несигурен, излезе в средата на двора, за да вижда по-добре. Сега и първите четирима нинджа на верандата бяха в полезрението му, но те бяха също тъй вкаменени, както и другите, и той не ги забеляза.

— Ей! — извика Сумийори на пазачите при вратата, която вече беше здраво залостена.

— Видяхте ли нещо? Чухте ли нещо подозрително?

— Не, капитане! — отвърнаха те. Нито за миг не бяха отслабили своята бдителност.

— Керемидите постоянно пукат — сигурно е от влагата и жегата.

— Качете се и проверете — нареди Сумийори на единия. — Или още по-добре, кажете на охраната на горния етаж да претърсят наоколо — за всеки случай.

Войникът хукна да изпълнява заповедта. Сумийори отново се взря нагоре в тъмнината, после сви рамене и успокоен, продължи обиколката си. Останалите самураи се върнаха на постовете си, също загледани нагоре.

На покрива и на верандата нинджа продължаваха да чакат като каменни статуи. Дори не мигваха с клепачи. Бяха обучени да стоят неподвижни с часове, ако потрябва — това беше само една малка част от усилените им тренировки. После водачът им направи знак и те отново тръгнаха да изпълняват намисленото нападение. Благодарение на куките и въжетата се прехвърлиха безшумно на втора веранда, през тесните прозорчета на която можеха да се промъкнат върху гранитните стени. Под този най-горен етаж всички прозорци, които всъщност бяха бойници за стрелци с лък, бяха тъй тесни, че през тях бе невъзможно да се проникне. По даден знак и двете групи нахлуха вътре едновременно.

Двете стаи тънеха в мрак. Във всяка спяха в редици по десет Кафяви. Бяха умъртвени светкавично и практически безшумно, повечето с по един-единствен удар в гърлото, а тренираните уши на нападателите безпогрешно ги насочваха към жертвите им. Миг-два по-късно и последният Кафяв се гърчеше в предсмъртна агония, а предупредителният вик на всеки бе задушен, преди още да е излязъл от гърлото. След като завардиха вратите и напълно завзеха стаите, водачът на нинджа извади кремък и прахан, запали свещ и като прикриваше грижливо пламъчето с шепа, отиде до прозореца и даде трикратен сигнал в нощта. Зад гърба му останалите проверяваха още веднъж дали всички Кафяви са мъртви. Водачът повтори сигнала, после се отдръпна от прозореца и направи знак на хората си с безмълвния език на ръцете, който те всички владееха.

Те веднага развързаха походните си торби и приготвиха нападателните си оръжия — къси, извити като сърпове ножове с двойни остриета, с верижки към дръжките и тежест в края на верижките, шурикен и ножове за мятане. При втора заповед от водача някои от тях извадиха и късите пръчки. Те се оказаха тръби за духане и копия, направени като Телескопи — всяка част влизаше в друга, — които бяха изтеглени в пълна дължина с изненадваща скорост. И както си приготвяха оръжието, коленичили с лице към вратата, изведнъж без никакво видимо усилие те замряха, напълно неподвижни. Бяха готови. Водачът духна свещта.

Щом градските камбани оповестиха средата на часа на тигъра — четири часа или един час преди зазоряване, в крепостта нахлу втората група от нинджа. Бяха двадесет души. Безмълвно се измъкнаха от отдавна пресъхнал канал, който някога е бил свързан с градинските поточета. Всички носеха мечове. Шмугнаха се като сенки и заеха позиции сред храстите и камъните, напълно неподвижни и почти невидими. В същото време още една група от двадесет души се измъкна от същото място и метна куките си към кулата, която гледаше към предния двор и градината.

На кулата двама Кафяви внимателно наблюдаваха покривите от другата страна на улицата. Единият се обърна, забеляза куките и започна да ги сочи разтревожено. Другарят му отвори уста да вдигне тревога, но в същия миг първият нинджа стигна до амбразурата и с рязко движение на китката метна един остър шурикен право в устата на самурая, която грозно се изкриви, ала той със сетни усилия въпреки това се опита да изкрещи. Тогава нинджа се нахвърли върху втория самурай, а ръката му с протегнати напред палец и показалец беше смъртоносно оръжие, насочено право към вратните вени. Ударът парализира нещастника, а втори страшен удар му пречупи врата със сухо изпукване. Без да губи време, нинджа се метна към първия самурай, който агонизираше, мъчейки се да изтръгне забитите в лицето и устата му остриета на шурикена, ала отровата вече бе свършила смъртоносната си задача.

С последно нечовешко усилие умиращият воин извади късия си меч и замахна. Ударът, макар и немощен, разсече дълбоко плътта на нинджа и дъхът му рязко секна, ала това не спря замаха на ръката му, която се заби в шията на самурая, отметна главата му назад и му скърши гръбнака. Той умря, преди да падне.

Нинджа кървеше обилно, но от устата му не се отрони нито звук. Той бе сграбчил мъртвия Кафяв и внимателно го полагаше върху каменните плочи, да не би да вдигне шум при падането си, а после коленичи до него. Останалите нинджа вече се бяха изкачили по въжетата и стъпиха на пода на кулата. Те наобиколиха ранения си другар, ала първо се погрижиха за безопасността на мястото. Раненият беше все така на колене до мъртвия самурай и се държеше за хълбока. Водачът прегледа раната му. От нея шуртеше силна струя кръв. Той поклати глава и показа с пръсти на ранения какво трябва да направи. Мъжът кимна, довлече се с мъка до ъгъла, оставяйки след себе си кървава диря, облегна се удобно на камъка и извади един шурикен. Разчеса с отровните остриета опакото на едната си ръка, после намери камата си, допря я до гърлото си с две ръце и я заби с всички сили. Водачът провери дали наистина е мъртъв и чак тогава се върна при укрепената врата, която водеше към вътрешността на кулата. Отвори я предпазливо, но в този момент се чуха нечии стъпки, той светкавично се сля с тъмнината и зае позиция за удар от засада.

По коридора на западното крило към тях се приближаваше Сумийори, придружен от няколко Кафяви. Той остави двама при вратата на кулата и продължи, без да спира. Двамата, които трябваше да сменят часовите, излязоха на кулата, докато Сумийори завиваше зад ъгъла и взе да се спуска по кръглата стълба. В дъното й смени още двама уморени постови.

— Вземете другите двама и се прибирайте в стаите си. Призори ще ви събудя — каза им той.

— Да, капитане.

И самураите се заизкачваха по стълбата, доволни, че дежурството им е свършило. Сумийори продължи да сменява часовите по коридорите. Най-накрая с него останаха само двама самураи и той почука на една врата.

— Ябу-сан?

— Да? — чу се сънен глас.

— Извинете, но сменям часовите.

— Да, благодаря. Влезте.

Сумийори отвори вратата, ала остана предпазливо на прага. Ябу беше разчорлен, подпрял се на единия лакът на завивките, а другата му ръка лежеше върху дръжката на меча. Като се увери, че наистина е Сумийори, той се отпусна и се прозя.

— Нещо ново, капитане?

Сумийори също се отпусна и поклати глава, после влезе и затвори след себе си вратата. Стаята беше просторна, спретната, а втората постеля беше оправена и съблазнително подканваше уморения самурай. Тесни прозорци гледаха към улицата и града, девет метра по-долу.

— Всичко е спокойно. Тя спи… Поне прислужничката й Чимоко така каза… Сумийори се приближи до ниското писалище, осветено от една газена лампа, и си наля чай от малък чайник. До чайника лежеше пропускът им с официалния печат, донесен от Ябу от кабинета на Ишидо.

Ябу отново се прозя и се протегна с удоволствие.

— А Анджин-сан?

— При последната ми проверка в полунощ беше още буден. Помоли ме да не го безпокоя повече, докато се зазори — нещо във връзка с обичаите им. Не разбрах всичко, което ми каза, но важното е, че навсякъде охраната е много засилена и няма никаква опасност. В покоите на Кирицубо-сан и останалите дами е тихо, макар че тя самата беше будна през по-голямата част от нощта.

Ябу се измъкна от постелята си. Беше само по набедрена превръзка.

— И какво правеше?

— Просто седеше до прозореца и гледаше. Макар че нищо не се вижда. Посъветвах я да поспи, но тя учтиво ми благодари, съгласи се с мен и остана на мястото си. Какво да се прави — жени.

Ябу разкърши рамене и лакти и енергично се зачеса, за да раздвижи кръвообращението си. После започна да се облича.

— Би трябвало да си почине. Днес я чака дълъг път.

Сумийори остави чашата си на масичката.

— А според мен има някаква клопка.

— Какво?

— Не вярвам, че Ишидо наистина ще ни пусне.

— Имаме подпечатани пропуски. Ей ги там! Всички сме изброени вътре. Вие сам проверихте имената. Как ще се отрече от публично дадена дума на нас или на Тода-сама? Невъзможно!

— Не знам. Моля да ме извините, Ябу-сан, но въпреки това съм на мнение, че има някаква клопка.

Ябу бавно завърза пояса си.

— Каква клопка?

— Ще ни нападнат от засада.

— Извън крепостта ли? Сумийори кимна.

— Да, така мисля.

— Няма да посмее.

— Ще посмее. Ще ни нападне или ще намери начин да ни задържи. Не вярвам да пусне нито Кирицубо-сан, нито Садзуко-сан с бебето. Дори старата Ецу-сан и всички останали.

— Не, грешите!

Ала Сумийори отново поклати тъжно глава.

— Според мен щеше да е по-добре, ако беше успяла да си пререже гърлото и ако вие бяхте нанесли удара с меча. А по този начин нищо не е решено окончателно.

Ябу вдигна мечовете си и ги затъкна в пояса си. Да, мислеше си той. Съгласен съм с теб. Нищо не е решено окончателно и тя не изпълни дълга си. Аз знам това, ти го знаеш… Ишидо го знае… Какъв срам! Ако беше забила ножа, всички щяхме да оживеем. А сега… Измъкна се на косъм и ни опозори. Шигата га най, нее? Глупава жена!

Но на Сумийори каза:

— Според мен грешите. Тя надхитри Ишидо. Тода-сама спечели. Той няма да посмее да ни нападне от засада. Вървете да спите. Ще ви събудя призори.

Сумийори отново поклати глава.

— Не, благодаря, Ябу-сан. Мисля пак да наобиколя часовите. — Приближи се до прозореца и надникна. — Нещо не ми харесва.

— Всичко е наред. Идете малко да… Момент! Какво беше това? Чухте ли нещо? Ябу се приближи до Сумийори и се престори, че се взира в тъмнината. Заслуша се напрегнато и изведнъж измъкна рязко късия си меч и със същото внезапно движение заби острието в гърба на Сумийори, запушвайки едновременно с това устата му, за да не извика. Сумийори умря на място. Ябу внимателно задържа трупа, напрягайки силно мускулите си, на една ръка разстояние — за да не го опръска кръвта, — отнесе го до постелята и го нагласи в позата на спящ. Чак тогава измъкна меча си от раната и започна да го чисти. Беше вбесен, че интуицията на капитана го бе принудила да прибегне до това убийство, което не му влизаше в сметките.

Когато Ябу се връщаше от канцеларията на Ишидо с подпечатаните пропуски, по пътя много предпазливо го спря някакъв самурай, когото той виждаше за пръв път.

— Вашето сътрудничество би било добре дошло, Ябу-сан.

— За какво и на кого?

— На някого, комуто вчера направихте подобно предложение.

— Какво предложение?

— Че ще се погрижите в замяна на пропуски за вас и Анджин-сан тя да бъде обезоръжена по време на нападението от засада, след като си тръгнете оттук… И моля ви, не докосвайте меча си, Ябу-сан. Четирима стрелци с лъкове само чакат знак.

— Как смеете да ме предизвиквате? За какво нападение от засада става дума? — привидно се разбесня Ябу и усети как коленете му се подкосяват. Нямаше съмнение, че човекът бе посредник на Ишидо. Предния следобед той тайно бе направил такова предложение чрез свои собствени посредници с отчаяната надежда да спаси нещо от съкрушителните удари, нанесени от Марико върху плановете му за Черния кораб и за бъдещето изобщо. Тогава знаеше, че хрумването му беше безумно. Би било много трудно, ако не и невъзможно, да я обезоръжи и да остане при това жив, така че опасност имаше и за двете страни. Затова, когато Ишидо отхвърли предложението му, пак чрез посредници, той не се изненада.

— Нищо не знам за такова нападение — продължи да отрича той и съжали горчиво, че я няма жена му Юрико да му помогне, да го посъветва, да му каже как да се измъкне от тази каша.

— Дори да е така, каним ви да участвувате в подобно начинание, макар да не е същото, което бяхте запланували.

— Кой сте вие?

— В замяна ще получите Идзу, варварина и кораба му — веднага щом главата на големия враг се търколи в прахта. Разбира се, при условие, че тя бъде заловена жива, а вие останете в Осака до деня и се закълнете във вярност.

— Чия глава? — продължи Ябу да се прави на луд, да задава празни въпроси, като се опитваше да събере мислите си. Проумя единствено, че Ишидо явно нарочно го бе пратил именно него за пропуските, за да има възможност да направи тайното си предложение и да се споразумее с него.

— Да или не — какъв е вашият отговор? — настояваше самураят.

— Кой сте вие и за какво става дума? — Ябу вдигна свитъка. — Ето пропуска от генерал Ишидо. Дори той не може да го отмени след всичко, което се случи.

— Да, много хора мислят така. Но много съжалявам, по-скоро волът ще роди теле, отколкото на вас или на кой да е друг да бъде позволено да оскърби господаря Яемон… Ако обичате да махнете ръката си от меча!

— Тогава внимавайте какво говорите!

— Разбира се, извинете. Съгласен ли сте?

— Аз съм управител на Идзу и са ми обещани също така Тотоми и Суруга — започна Ябу пазарлъка. Знаеше, че макар да е в клопка, макар и Марико да е в клопка, Ишидо е също така хванат натясно, защото дилемата, създадена от Марико, все още не бе разрешена.

— Значи, сте съгласен — заяви самураят. — Само че аз не съм упълномощен да преговарям. Съобщих ви вече условията. Да или не?

Ябу изчисти меча си, оправи добре завивката на Сумийори, който наистина приличаше на заспал. След това избърса потта от лицето и ръцете си с един пешкир, успокои се, духна свещта и отвори вратата. В коридора чакаха двама Кафяви.

— Ще ви събудя призори, Сумийори-сан — обърна се Ябу към тъмнината, след което нареди на единия самурай: — Останете тук на пост. Никой да не влиза вътре. Никой! Осигурете на капитана пълно спокойствие — той има нужда от почивка.

— Да, господарю. — Часовият застана на новия си пост и Ябу закрачи по коридора с втория самурай, изкачи се до централната площадка на етажа, прекоси я и се запъти към източното крило. Коридорът свършваше при вратата на залата. Пазачите му се поклониха и го пуснаха да влезе. Други самураи му се закланяха и отвориха вратата към вътрешния коридор и личните покои. Ябу почука на една врата.

— Анджин-сан? — тихо повика той.

Отговор не последва. Тогава той дръпна вратата. Стаята беше празна, а вътрешната врата зееше отворена. Намръщи се, махна на телохранителя си да чака, прекоси стаята и излезе на полутъмния вътрешен коридор. Чимоко с нож в ръката му препречи пътя. Измачканите й завивки бяха в самия коридор пред една от вратите.

— Извинете, господарю, бях задрямала — заоправдава се тя и прибра ножа си, но не се махна от пътя му.

— Търся Анджин-сан.

— Той и господарката ми разговарят, Ябу-сама, заедно с Кирицубо-сан и Ачико-сан.

— Моля, попитайте го дали ще мога да го видя за малко.

— Разбира се, господарю.

Момичето любезно му махна да влезе в другата стая, изчака, докато той наистина се настани там, и затвори вътрешната врата. Часовият в главния коридор любопитно наблюдаваше какво става.

Много скоро вратата отново се плъзна встрани и Блакторн влезе при Ябу. Беше напълно облечен, а късият му меч бе затъкнат в пояса на кимоното му.

— Добър вечер, Ябу-сан.

— Извинете за безпокойството, Анджин-сан. Исках да се уверя… проверявам дали всичко е наред, разбирате ли?

— Да, благодаря. Не се безпокойте.

— Добре ли е Тода-сама? Да не е болна?

— Сега е добре. Много уморена, но е добре. Скоро зазоряване, нали? Ябу кимна.

— Да. Исках само да се уверя, че сте добре. Разбирате, нали?

— Да. Днес следобед казахте „план“, Ябу-сан. Спомняте си? Моля ви, какъв таен план?

— Не е таен, Анджин-сан — отвърна Ябу и съжали горчиво, че не си е затварял устата. — Не сте ме разбрали. Казах само, че трябва да съставим план. Много трудно да избягаме от Осака, нали разбирате? Трябва да избягаме, иначе… — Ябу имитира с пръст прерязано с нож гърло. — Разбирате ли?

— Да, но сега имаме пропуск. Сега безопасно, нали?

— Да, скоро тръгваме. С кораб. Скоро ще наемем хора от Нагасаки.

— Добре.

И все така дружелюбен, Ябу го остави. Блакторн затвори след него и се върна обратно във вътрешния коридор, като остави вратата след себе си открехната. Мина покрай Чимоко и влезе в другата стая. Марико се беше подпряла на футоните и изглеждаше по-миниатюрна, по-крехка и красива от всякога. Кири бе коленичила на една възглавничка, а Ачико се беше свила на топка и спеше.

— Какво искаше Ябу-сан, Анджин-сан? — попита Марико.

— Само проверяваше дали сме добре. Марико преведе думите му на Кири.

— Кири пита дали е станало дума за неговия „план“.

— Да, попитах го, но той само сви рамене и каза, че не съм го бил разбрал. Може да е променил намерението си. Не знам. Не е изключено и аз да не съм го разбрал, макар да съм почти убеден, че днес следобед беше намислил или намисляше нещо.

— Да ни предаде?

— Разбира се. Но не знам как.

Марико му се усмихна.

— Може и да грешите. Сега сме в безопасност.

Ачико промърмори нещо насън и те я погледнаха. Беше помолила Марико да остане при нея, както и старата Ецу-сан, която спеше здрав сън в съседната стая. Останалите дами се разотидоха по домовете си, след като се стъмни. Всички бяха поискали официални разрешения да си тръгнат незабавно. С падането на нощта из крепостта започнаха да се носят слухове, че повече от сто други жени щели да поискат разрешение на другия ден. Кияма изпрати да повикат Ачико, съпругата на неговия внук, но тя отказа да остави Марико. Той веднага се отказа от нея и поиска да му предадат детето, което тя и направи. Сега момичето сънуваше някакъв кошмар, но той скоро отмина и тя продължи да спи спокойно.

Марико погледна към Блакторн.

— Колко е хубаво да бъдеш спокоен, нали?

— Да — отвърна той.

След като бе дошла в съзнание и бе разбрала, че е жива, душата й се вкопчи в него и през първия час останаха съвсем сами. Марико се бе отпуснала в прегръдките му. — Толкова съм щастлив, че сте жива, Марико. Видях ви мъртва.

— Мислех, че съм мъртва. Но още не мога да повярвам, че Ишидо се е предал. Никога не бих допуснала… Ах, колко обичам тези силни ръце!

— Днес следобед, от момента, в който Йошинака предизвика първия Сив, виждах само смърт — вашата, моята, на всички ни. Разбрах, че всичко е било замислено много отдавна, нали?

— Да. В деня на земетресението. Моля ви да ми простите, но не исках… Не исках да ви плаша. Боях се, че няма да ме разберете. Да, тогава, през онзи ден, ми стана ясно, че моята карма е да измъкна заложниците от Осака. Аз единствена можех да свърша това за Торанага-сама. И ето че го свърших. Но на каква цена! Прости ми, света Богородице!

После пристигна Кири и трябваше да седнат на разстояние един от друг, но и за двамата това не беше толкова важно. Стигаше им една усмивка, един поглед, една дума.

Кири се приближи до открехнатия прозорец. Малки светлинки проблясваха в морето — от крайбрежните рибарски лодки.

— Скоро ще се съмне — каза тя.

— Да, време е да ставаме — съгласи се Марико.

— След малко, Марико-сан, още е рано — възрази меко Кири. — Починете си още. Трябва да съберете сили.

— Ех, защо го няма с нас Торанага-сама!

— Да.

— Приготвихте ли второ известие… за нашето тръгване?

— Да, Марико-сан, призори ще пусна втория гълъб. Торанага-сама ще научи за вашата победа още днес. Така ще се гордее с вас!

— Радвам се, че той излезе прав.

— Да. Моля да ми простите, че се усъмних и във вас, и в него.

— Дълбоко в себе си и аз се съмнявах. Много се извинявам.

Кири се върна отново при прозореца и хвърли един поглед към града. Торанага сбърка! — идеше й да изкрещи. Ние никога няма да напуснем този град, колкото и да се преструваме! Нашата карма е да останем тук — неговата карма е да загуби!

Ябу спря при стаята на самураите в западното крило. Новата смяна на караула беше готова.

— Ще направя внезапна проверка — обяви той.

— Да, господарю.

— Останалите стойте тук, а вие елате с мен.

И той заслиза по главната стълба, следван от един-единствен самурай. На най-долната площадка в главното предверие имаше други часови, а отвъд него бяха предният двор и градината. Един бърз поглед — и му стана ясно, че всичко е наред. Върна се в крепостта, след малко смени внезапно посоката, за голяма изненада на своя телохранител, и слезе долу в стаите на прислугата. Слугите с мъка се разбудиха от дълбокия си сън и бързо се закланяха до каменния под. Ябу почти не им обърна внимание, а продължи още по-навътре в дебрите на крепостта, по тесни стълби, почти никога неизползувани коридори, покрай влажни и плесенясали каменни стени, които обаче бяха добре осветени. Тук в подземието нямаше охрана, защото нямаше какво да се охранява. След малко отново започнаха да се изкачват, приближавайки се все повече към външните стени на укреплението. Внезапно Ябу спря.

— Какво беше това?

Самураят също спря, ослуша се и умря. Ябу избърса меча си и издърпа свлеченото на купчина тяло в един тъмен ъгъл. След това хукна към една почти незабележима в стената желязна врата с тежки резета — за нея му беше казал посредникът на Ишидо. Започна да се бори с ръждясалите резета. Най-сетне и последното поддаде. Вратата се отвори със скърцане. Отвън нахлу хладен въздух заедно с острието на едно копие, което за малко да се забие в гърлото му, но бе спряно точно навреме. Ябу не помръдна, парализиран от ужас. От мастилената тъмнина напрегнато го гледаха нинджа с насочено към него оръжие.

Ябу вдигна разтрепераната си ръка, направи знака, за който му бе казано, и побърза да заяви:

— Аз съм Касиги Ябу.

Облеченият в черно и с черна качулка водач, който беше практически невидим, кимна с глава, ала копието му остана готово за мятане. Махна на Ябу и той послушно отстъпи назад. След това водачът предпазливо отиде до средата на коридора. Беше висок, с доста тежко телосложение, а очите му зад маската изглеждаха големи и плоски. Видя мъртвия Кафяв в ъгъла и с рязко отмятане на китката запрати копието си право в трупа, след което го изтегли обратно за верижката, закрепена в края на дръжката. Мълчаливо я нави, като се ослушваше напрегнато за някаква опасност.

Най-накрая, успокоен, махна с ръка към тъмнината. В същия миг двадесетте мъже се изсипаха в коридора и хукнаха към стълбите, по отдавна забравения и занемарен път към горните етажи. Бяха въоръжени с нападателно оръжие — ножове с верижки, мечове и шурикени. А в средата на черните им маски имаше по една червена точка.

Водачът дори не ги погледна — очите му не се откъсваха от Ябу. След това бавно започна да брои с пръсти — едно две, три… Ябу усещаше иззад вратата нечии погледи, ала никого не виждаше.

Нападателите с червените точки се изкачваха двама по двама по стълбата, спряха на горната площадка. Пътят им беше препречен от тежка врата. Изчакаха момент, след което внимателно взеха да я отварят. Ала тя заяде. Един от тях излезе напред с къс стоманен лост, закривен като кука от единия край и изострен ръб от другия, и се залови за работа. След като я отвори, зад нея се откри още един плесенясал коридор и нинджа мълчаливо и бързо тръгнаха по него. Спряха при завоя. Първият предпазливо подаде глава, огледа се и махна на останалите. Продължиха по следващия коридор. В далечния му край през дупката за шпиониране, пробита в тежката дървена ламперия на една тайна врата, се процеждаше снопче светлина. Той надникна през Дупката: виждаше се част от приемна, в която двама Кафяви и двама Сиви уморено дежуряха пред вратата, водеща към личните покои. Нинджа се огледа и кимна на другите. Един от тях продължаваше да брои с пръсти — броенето му съответствуваше по време на започнатото от водача два етажа под тях. Всички бяха вперили очи в пръстите му.

Долу, в подземието, пръстите на водача отчитаха все така методично миговете, а погледът му нито за секунда не изпускаше Ябу. Ябу също го наблюдаваше и чакаше, а с носа си усещаше миризмата на собствената си пот, избила от страх. Пръстите спряха броенето, юмрукът на водача рязко се сви и посочи дъното на коридора. Ябу кимна, обърна се и тръгна много бавно по същия път, по който беше дошъл. А зад гърба му отново започна неумолимото броене: едно, две, три…

Ябу напълно съзнаваше риска, който поемаше, но нямаше никакъв избор и отново прокле Марико, задето го принуди да вземе страната на Ишидо. Част от пазарлъка включваше отварянето на тази тайна вратичка.

— Какво има зад нея? — подозрително бе попитал той.

— Приятели. Ще направите ето такъв знак, а паролата е собственото ви име.

— Но те ще ме убият!

— Не. Вие сте прекалено ценен за нас, Ябу-сан. Ще трябва да се погрижите за прикритието ни…

И той се съгласи, но в сметките му нито за миг не влизаха нинджа. Мразеше ги и се страхуваше от легендарните наемници, които бяха верни единствено на своите закрити, много сплотени семейни дружества и които предаваха тайните само на кръвни роднини — как се преплуват огромни разстояния под вода, как се преодоляват гладки стени, как да станеш невидим и да стоиш съвършено неподвижен дни и нощи, как да убиеш с голи ръце или с крак, или с какво да е оръжие, включително отрова, огън и експлозиви. За нинджа насилствената смърт срещу заплащане бе единствената цел в живота.

Ябу съумя да запази спокойния ритъм на походката си, докато се отдалечаваше по коридора от водача на нинджа, а гърдите му още го боляха от потресаващото откритие, че нападателният отряд не се състоеше от ронини, а от нинджа. Ишидо е полудял, реши той, а сетивата му тръпнеха в очакване на копие, стрела или примка във всеки следващ момент. Беше почти стигнал завоя. Ето че го премина и усетил се отново в безопасност, хукна да бяга нагоре по стълбите, като ги вземаше по три наведнъж. Най-горе пое по извития коридор и зави към стаите на прислугата.

А пръстите на водача все така отмерваха времето, след което внезапно спряха. Махна пак напрегнато към тъмнината и се спусна след Ябу. Последваха го още двадесет нинджа, докато петнадесет други заеха отбранителни позиции в двата края на коридора, за да охраняват пътя за отстъпление, лъкатушещ през лабиринти от забравени мазета и проходи, с които крепостта изобилствуваше, към един от тайните подземни входове на Ишидо под рова, а оттам към самия град.

Ябу вече тичаше с все сили и се препъваше по коридора, като едва успяваше да се задържи на крака. Втурна се в стаите на прислугата и започна да рита настрани изпречилите се на пътя му гърнета, тенджери, кратунки и бъчонки.

— Нинджа-а-а! — изкрещя той неистово — нещо, което не влизаше в пазарлъка, а беше негово лично хрумване, да се подсигури в случай на предателство. Слугите се пръснаха в паника, разпищяха се истерично и хукнаха да се крият под масите и скамейките, докато той премина като вихър през помещението, излезе от другия му край, а оттам полетя нагоре по следващата стълба към един от главните коридори, където първите Кафяви вече го чакаха с извадени мечове.

— Бързо! Тревога! — изкрещя Ябу. — Нинджа — при слугите има нинджа! Един от самураите хукна към главната стълба, а друг храбро се втурна с високо вдигнат меч към виещата се надолу стълба. Щом ги видяха, слугите се заковаха на място и после, стенещи от ужас, се хвърлиха обезумели върху каменните плочи, като прикриваха главите си с ръце. Ябу продължи да тича към главната врата, мина през нея и застана на стълбата.

— Тревога! Нападнати сме! — завика той според уговорката. Даваше знак, че е настъпила суматоха, която щеше да прикрие основния удар на нападението през тайната вратичка към приемната, с цел Марико да бъде отвлечена, и бързо да се оттеглят с нея, преди хората да разберат какво става.

Самураите при портата и долу в двора се засуетиха, тъй като не знаеха от коя посока ще дойде ударът, и в същия миг нападателите в градината изскочиха от прикритието си и избиха Кафявите в двора. Ябу побърза да се оттегли в предверието, а от спалнята на самураите наизскачаха още Кафяви и се втурнаха да помагат на другарите си отвън.

Един от капитаните се затича към него.

— Какво става?

— Нинджа — и вън, и сред слугите. Къде е Сумийори?

— Не знам — сигурно в стаята си.

Ябу изтича нагоре по стълбата, докато други летяха надолу по нея. В този момент от подземието се показа първият нинджа и се втурна покрай слугите, готов за нападение. Шурикенът обезвреди самотния защитник, копия довършиха слугите. Нападателите вече бяха в главния коридор и създаваха истерична суматоха с крясъците си, а въртящите се в кръг обезумели Кафяви не знаеха откъде да очакват следващия удар.

На горната площадка дебнещите нинджа разбиха вратата още при първите признаци на тревога и унищожиха последните Кафяви, които тичаха надолу. С отровни стрелички и шурикени те продължиха настъплението си, бързо се справиха със самураите и запрескачаха през труповете им, за да стигнат до главния коридор на долния етаж. Там отблъснаха яростната атака на подкреплението от Кафяви, като мятаха по тях веригите с тежест на края и по този начин или ги удушаваха, или им замотаваха мечовете, след което лесно ги пробождаха с ножовете с двойно острие. Из въздуха се носеха шурикени и самураите скоро бяха покосени. От нинджа също имаше пострадали, но те продължаваха да се бият с нокти зъби като бесни зверове, докато единствено смъртта усмиряваше необуздания им устрем.

Долу в градината нинджа също тъй бързо се справиха с подкрепленията на Кафявите, които заприиждаха от главната врата. Ала следващата вълна от самураи безстрашно се хвърли в нова атака и даде достоен отпор на нападателите само благодарение на численото си превъзходство. Кратка команда — и нинджа се оттеглиха, а черните им като нощта дрехи ги правеха много трудна мишена. Въодушевените самураи се впуснаха подире им, налетяха право на чакащата ги засада и бяха поголовно избити.

Нападателите с червените точки на маските все още се спотайваха извън приемната, а водачът им продължаваше да надзърта през шпионката. През нея се виждаха разтревожените Кафяви и Сиви, които охраняваха укрепената врата към коридора и напрегнато слушаха нарастващата врява от долния етаж. Вратата се отвори и на прага се струпаха още самураи — и Кафяви, и Сиви. Офицерите не бяха в състояние да удържат повече на напора им и наредиха на хората си да излязат от приемната, за да заемат отбранителни позиции в края на коридора. Ето че пътят беше чист, вътрешната врата към коридора бе отворена, до нея стоеше само капитанът на Сивите, но той също се оттегляше. Водачът с червената точка съзря в следващия миг забързана жена, която застана на прага заедно с някакъв висок варварин, и позна в нея плячката си. Зад гърба им се задаваха още жени.

Нетърпелив да доведе до успешен край мисията си и да отслаби напрежението, което сковаваше роднините му на долния етаж, подтикван от собствената си жажда да убива, водачът даде знак и се втурна през вратата миг по-рано, отколкото трябваше.

Блакторн го видя, измъкна, без да се замисли, пищова изпод кимоното си и стреля. Горната част от главата на водача бе отнесена и това сложи край на атаката. В същото време капитанът на Сивите се втурна напред и в изблик на безумна ярост се нахвърли върху първия появил се през вратата нинджа, който падна повален. Останалите веднага убиха самурая, но тези няколко секунди позволиха на Блакторн да дръпне Марико назад и да затръшне вратата. Той изтегли като обезумял железния лост, служещ за резе, и го пъхна на мястото му в мига, в който няколко нинджа се хвърлиха върху вратата, а останалите се пръснаха да отбраняват главната порта.

— Исусе Христе, какво сте…

— Нинджа-а-а! — изкрещя Марико към изплашените Кири, Садзуко, Ецу-сан, Чимоко, Ачико и останалите прислужнички, които се изсипаха от стаите си, а в това време по вратата яростно се заудря.

— Бързо, насам! — надвика Кири писъците и олелията и хукна към вътрешността на покоите.

Жените я последваха в безпорядък. Две от тях помагаха на старата Ецу-сан. Блакторн видя как вратата се тресе под свирепите удари на лостовете. Ето че дървото взе да поддава и от него се разхвърчаха трески. Той хукна към стаята си за да вземе барута и мечовете си.

В приемната нинджа се бяха справили вече с шестимата Кафяви и Сиви, охраняващи главната врата, която водеше навън, и надделяха над останалите във външния коридор. Ала бяха загубили двама от своите, други двама бяха ранени, а битката далеч не бе приключила. И все пак външната врата бе затворена и залостена и цялата тази част от крепостта бе в техни ръце.

— Бързо! — изръмжа новият водач с червена точка.

Въоръжените с ломове мъже не чакаха да ги подканят и незабавно щурмуваха вратата. Водачът се поколеба за миг над трупа на брат си, след което яростно го срита, защото знаеше, че само неговата нетърпеливост бе провалила основното в тяхното нападение: изненадата. И се присъедини към хората си, наобиколили вратата.

В коридора Блакторн трескаво зареждаше пищова си, докато вратата се огъваше и скърцаше под ударите на нинджа. Първо барута, после внимателно го натъпчи… една от дъските на вратата поддаде… после натъпчи хартия, за да държи стегнат пълнежа, после оловната сачма и пак хартия… Една от пантите на вратата не издържа и през нея се провря върхът на единия клин… После внимателно издухай прахта от кремъка…

— Анджин-сан! — извика Марико някъде от вътрешността на покоите. — Бързайте! Но Блакторн не обърна никакво внимание на подканването й. Той отиде до вратата, доближи дулото до една цепнатина на височината на човешки корем и дръпна спусъка. От другата страна се чу писък и натискът върху вратата отслабна. Той отстъпи и отново започна да зарежда. Първо барутът, после да се натъпче внимателно… Вратата отново се разтресе цялата — разярените нинджа я блъскаха с рамене и юмруци, крака и оръжие… После хартия, а сега сачмата и пак хартия… Вратата изскърца и се разтърси. Едното резе изскочи от мястото си, издрънча на пода…

Кири тичаше по вътрешния коридор, запъхтяна, останала почти без дъх, а останалите едва влачеха след себе си старата Ецу. Садзуко плачеше: „Има ли смисъл, къде да бягаме…“, ала Кири продължаваше да тича, влезе, препъвайки се, в още една стая и дръпна цял панел от стената. В каменната стена се показа тайна укрепена желязна врата. Тя я отвори с треперещи пръсти. Пантите бяха добре смазани.

— Това е… тайното… скривалище на нашия… господар — задъхано изговори тя и понечи да влезе, но спря. — Къде е Марико?

Чимоко се обърна и веднага хукна обратно.

В първия коридор Блакторн старателно издуха прахта от кремъка и пристъпи напред. Вратата всеки момент щеше да се разпадне, но все още даваше някаква закрила. И отново натисна спусъка. Писък и миг спокойствие, преди ударите да започнат пак. Второ резе изхвръкна от мястото си и вратата застрашително поддаде. Той започна да пълни пищова.

— Анджин-сан! — отчаяно го повика от края на коридора Марико. Той грабна оръжието си и тръгна към нея. Тя се обърна и го поведе тичешком. Вратата се изкърти и нинджа се спуснаха да ги преследват.

Марико тичаше като крилата, а Блакторн я следваше по петите. Тя премина през една стая, препъна се в полите на кимоното си и падна. Той я сграбчи, изправи я и рамо до рамо прекосиха още една стая. Насреща им се зададе Чимоко.

— Бързо! — изпищя та, като им махаше да минат покрай нея. Следва ги известно време, но после незабелязано се върна и застана насред коридора е нож в ръка.

Нинджа се втурнаха в стаята. Тя се метна с изваден нож срещу първия, но той отби удара й, отхвърли я настрани като парцалена кукла и продължи все така неудържимо да преследва Блакторн и Марико. Последният пречупи с крак врата на момичето, без да изостава нито за миг от другите.

Марико тичаше бързо, но не достатъчно, защото й пречеха полите. Блакторн помагаше, доколкото можеше. Прекосиха още една стая, завиха надясно, след това още една и чак тогава той видя вратата, Кири и Садзуко, които ги чакаха, обзети от ужас, докато Ачико и прислужничките помагаха на старата жена да влезе в стаята. Той блъсна Марико вътре и с незареден пищов в едната ръка и меч в другата се обърна назад, като очакваше да се зададе Чимоко. Тъй като не я видя, понечи да се върне, но чу приближаващите нинджа. Спря и скочи обратно в скривалището в момента, в който се показа първият преследвач. Блъсна вратата и в същия миг в желязото задрънчаха копия и шурикени. Отново времето едва му стигна да я залости, преди нападателите да се нахвърлят върху нея.

Благодари замаяно на бога за спасението и като видя, че вратата е яка и лостовете няма да се справят лесно с нея, отново благодари на бога, че поне временно бяха в безопасност. Опита се да си поеме дъх и се огледа. Марико бе паднала на колене и едва дишаше. Заедно с тях бяха шест прислужнички, Ачико, Кири, Садзуко и старата жена, която лежеше с посивяло лице, почти в безсъзнание. Помещението беше тясно, с каменни стени. Втора врата излизаше на малка веранда на отбранителната кула. Той се довлече до едно от прозорчетата и надникна през него. Виждаха се улицата и предният двор, откъдето се дочуваше шумът на продължаващата битка, писъци, крясъци и от време на време истерични бойни викове. Няколко Сиви и други самураи вече се трупаха на улицата и върху отсрещните кули. Ала вратите бяха залостени и се отбраняваха от нинджа.

— Какво става, дявол да го вземе? — попита Блакторн. Гърдите го боляха и той едва дишаше.

Никой не му отговори, така че той коленичи до Марико и леко я раздруса:

— Какво става?

Но тя още не бе в състояние да говори.

Ябу тичаше по широкия коридор в западното крило към спалните помещения. Зави зад ъгъла и рязко спря, като се подхлъзна. Многобройните самураи пред него бяха притиснати от свирепата контраатака на нападателите, спуснали се от горния етаж.

— Какво става? — опита се той да извиси глас над всеобщата бъркотия, защото тук не очакваше да види нинджа — само долу.

— Нападат ни от всички страни — задъхано го осведоми един самурай. — Тия се появиха отгоре.

Ябу изруга, разбрал, че е измамен и не е бил посветен в целия план на нападението.

— Къде е Сумийори?

— Трябва да е убит — онази част там вече е в техни ръце, господарю. Добре, че поне вие сте успели да се измъкнете. Трябва да са се появили малко след като сте си тръгнали. Но защо ни нападат нинджа.

Мощен рев отвлече вниманието му. В далечния край на коридора Кафявите се втурнаха в нова контраатака в подкрепа на самураите, които се биеха с копия и караха нинджа да отстъпват. Ала и те незабавно бяха обвити в облак от шурикени и не след дълго вече се гърчеха от отровата, запречвайки пътя. Останалите Кафяви тутакси се оттеглиха, за да се прегрупират.

Ябу, който беше вън от всякаква опасност, се разкрещя:

— Деветте стрелци с лъкове!

Няколко души хукнаха да изпълнят заповедите му.

— Защо е това нападение? Защо са тъй многобройни? — продължаваше да се чуди самураят, от разцепената му буза струеше кръв. Обикновено омразните манджа нападаха поединично или на групички от по няколко души, за да могат да изчезнат също тъй бързо, както се и появяваха, веднага щом изпълнеха задачата си.

— Не знам — отвърна Ябу.

В тази част на крепостта цареше пълна суматоха. Кафявите все още не успяваха да съгласуват действията си и все още бяха смаяни от страхотната бързина и неочакваност на атаката.

— Ако… Торанага-сама беше тук, щеше да е ясно защо Ишидо е наредил такова внезапно нападение, но сега… защо? — продължаваше да се чуди самураят. — Няма кой друг… — Той млъкна, внезапно проумял. — Те са дошли за нея — за Тода-сама!

Ябу се опита да го надвика, но човекът вече ревеше с пълно гърло:

— Дошли са за нея, Ябу-сан. За Тода-сама!

И веднага поведе част от самураите към източното крило. Ябу се поколеба, но ги последва.

За да стигнат източното крило, трябваше да минат през централната площадка, където нинджа вече държаха положението в свои ръце. Навсякъде се търкаляха мъртви самураи. Настървени от мисълта, че дълбоко уважаваната Тода-сама е в опасност, те пробиха кордона с първата си стремителна атака, ала нинджа бързо им видяха сметката. Техните другари веднага заеха местата им и новината бързо се разпространи, така че Кафявите удвоиха усилията си. Ябу се втурна да ръководи битката, като внимаваше да не пострада. Един нинджа разпра походната си торба, запали от факела на стената фитила на една кратунка и я метна към Кафявите. Тя се удари в стената и избухна, разпръсквайки огън и пушек. Същият нинджа поведе останалите в контраатака, която превърна Кафявите в горяща, обезумяла маса. Прикривани от пушека, от горния етаж заприиждаха нови подкрепления от нинджа.

— Оттегли се и се прегрупирай! — крещеше Ябу в един от коридорите на главната площадка, като се опитваше да задържи, доколкото му беше възможно, самураите, предполагайки, че Марико е вече пленена и сега я отнасят, долу в мазето. Всеки момент очакваше да чуе уговорения, тръбен звук, който щеше да оповести победата, да даде знак на нинджа да прекратят нападението и да се оттеглят. В следващия миг група Кафяви се метнаха по стълбата от горния етаж в самоубийствена атака и разкъсаха кордона. Загинаха на място, но ги последваха други, които също не се подчиниха на заповедта на Ябу и се хвърлиха в настъпление. Полетяха още бомби и гоблените на стените пламнаха. Пламъците зализаха стените, от искрите се подпалиха и рогозките. Един нинджа с неистов писък се превърна в жив факел. Запали се и кимоното на един самурай, но той се хвърли върху най-близко стоящия нинджа и двамата изгоряха заедно. Горящ самурай сечеше с меча си като с бойна брадвичка и се опитваше да пробие път между облечените в черно нападатели, следван от десетина свои другари. Двама паднаха в самото начало, трима се търколиха смъртно ранени, ала останалите се изскубнаха и хукнаха към източното крило. След малко ги последваха още десет. Ябу поведе новата, вече безопасна атака, тъй като нинджа стегнато се оттеглиха към долния етаж откъдето можеха да се измъкнат. Започна битката за задънения коридор в източното крило.

В малката стаичка всички бяха вперили очи във вратата. Чуваха как нинджа стържат по пантите и самата врата. Последва яростно думкане и рязък, макар и приглушен глас. Две от прислужничките захълцаха.

— Какво каза? — попита Блакторн. Марико облиза пресъхналите си устни.

— Казаха… да отворим вратата и да се предадем, иначе… ще я взривят.

— Могат ли да го направят, Марико-сан?

— Не знам… Могат, разбира се, с барут и… — Марико посегна към пояса си, но той беше празен. — Къде е ножът ми?

Всички жени посегнаха към камите си. И тази на Кири липсваше. Садзуко също се оказа обезоръжена, както и Ачико, и Ецу-сан. Блакторн беше заредил пистолета си и държеше дългия си меч. Късият бе паднал някъде по време на бягството към стаичката.

Приглушеният глас ставаше все по-яростен и настойчив и всички очи в стаята се отместиха от вратата към Блакторн. Но Марико разбра, че е предадена и е настъпил сетният й час.

— Той казва, че ако отворим и се предадем, ще пуснат всички освен вас. — Марико отметна кичур от косата си, паднал над очите й. — Искат ви за заложник. Нищо друго…

Блакторн пристъпи напред да отвори вратата, ала тя решително му препречи пътя.

— Не, Анджин-сан, това е само капан. Много се извинявам, но вие изобщо не им трябвате — трябвам им аз! Не им вярвайте. Аз не вярвам на нито една тяхна дума.

Той й се усмихна, докосна я леко и посегна към едно от резетата.

— Дошли са за мен, не за, вас — всичко е измама, вярвайте ми: Кълна се! Не им вярвайте, моля ви! — И тя внезапно сграбчи меча му. Почти го беше извадила от ножницата, преди Блакторн да осъзнае какво е намислила.

— Не! — извика той. — Спрете!

— Не ме предавайте! Нямам нож! Моля ви, Анджин-сан!

Тя се опита да се изтръгне от ръцете му, но той я вдигна високо, махна я от пътя си и посегна към горното резе.

— Додзо — примоли се той на другите, докато Марико отчаяно се опитваше да му попречи. Ачико се приближи до нея и я замоли, но тя я отблъсна и изкрещя:

— Моля ви, Анджин-сан, клопка е, за бога!

Той дръпна горното резе.

— Искат да ме хванат жива! — пищеше неистово Марико. — Не разбирате ли? Трябва да ме пленят, как не виждате. Ако ме хванат жива, тогава всичко ще бъде напразно — утре Торанага трябва да пресече границата… Моля ви, капан е, пред бога ви…

Ачико я беше прегърнала и се опитваше да я вразуми, дърпаше я далеч от вратата, като в същото време му правеше знаци да отвори.

— Исоги, исоги, Анджин-сан…

Блакторн дръпна средното резе.

— За бога! Не правете смъртта на всички паднали безсмислена! Помогнете ми! Спомнете си клетвата!

Смисълът на думите й изведнъж достигна до него и той панически върна резетата на мястото им.

— Но защо им е…

Яростно думкане по вратата прекъсна думите му. Удряха с нещо желязно по желязната обшивка, след това отново се чу същият глас, още повече разгневен. Всички други звуци заглъхнаха. Жените се втурнаха към най-отдалечената стена и се сгушиха до нея.

— Дръпнете се от вратата! — извика Марико и също се втурна натам. — Ще я взривят!

— Забавете ги по някакъв начин, Марико-сан — замоли я Блакторн и скочи към страничната врата, от която се излизаше на кулата. — Нашите скоро ще бъдат тук. Натискайте резетата, кажете, че заяждат — кажете им, каквото ви хрумне.

Той напъна най-горното резе на страничната врата, но то се оказа ръждясало и не помръдваше. Марико послушно се втурна към вратата и се престори — не много убедително, — че се опитва да дръпне средното резе, умолявайки нинджа да почакат малко. След това започна да подрънква леко с най-долното. Гласът отново се чу, този път по-настоятелен, и Марико усили плача и молбите си.

Блакторн упорито удряше с долната част на дланта си по горното резе, но то не мърдаше. Жените безпомощно го наблюдаваха. Най-накрая успя и резето шумно издрънча. Марико отчаяно се опита да прикрие звука, като задрънча с едно от резетата на другата врата, а Блакторн заудря последното от неговите резета. Ръцете му бяха жестоко издрани и от тях струеше кръв. Водачът на нинджа отново започна да сипе свирепите си предупреждения. В пълно отчаяние Блакторн грабна меча си и заудря с дръжката, вече без да се интересува от шума, който вдигаше. Но резето сякаш беше запоено.

От другата страна на вратата водачът с червената точка почти беше обезумял от ярост. Това убежище бе твърде неочаквано за тях. Заповедите, които бе получил от главата на рода, гласяха: да залови Тода Марико жива, да я обезоръжи, да я предаде на Сивите, които щяха да чакат в дъното на тунела, извеждащ от мазетата. Съзнаваше, че времето му е на привършване. Шумът от жестоката битка в коридора отвъд приемната вече стигаше до ушите му и той отново си помисли с яд, че ако не беше това ненадейно убежище и неговият глупав, нетърпелив брат, втурнал се преждевременно напред, сега щяха да са вече в безопасност, изпълнили задачата си.

Карма да имаш такъв брат!

Той взе запалената свещ, беше поръсил барут до буренцата, които бяха донесли със себе си в походните торби, за да взривят тайния вход към мазетата и да подсигурят оттеглянето си. Но задачата му не беше лека. Единственият начин да проникне вътре беше вратата да се вдигне във въздуха. Тази Тода обаче се намираше точно зад нея и експлозията сигурно щеше да убие всички вътре, нямаше да изпълни заповедите както трябва и големите жертви щяха да отидат на вятъра.

Чуха се стъпки — някой тичаше към тях. Беше един от техните.

— Бързайте! — прошепна той. — Няма да издържим още дълго!

И водачът се реши. Махна на хората си да залегнат и изкрещя още едно предупреждение към онези вътре.

— Дръпнете се! Взривявам вратата!

И докосна с пламъка дирята от барут, като в същото време отскочи на безопасно разстояние. Барутът засъска, подпали се и огнената змия запълзя към буретата.

В този момент Блакторн разтвори вратата. Сладък нощен полъх нахлу в задушната стаичка. Жените изскочиха на малката веранда. Старата Ецу-сан падна, ала той я подхвана и избута навън, после рязко се извърна към Марико, която се притисна плътно към желязната врата и извика с твърд глас:

— Аз, Тода Марико, протестирам срещу това позорно нападение и чрез смъртта си… Той се хвърли към нея, но експлозията го издуха встрани, вратата се откъсна от пантите си, влетя в стаичката и със зловещо стържене се заби в отсрещната стена. Детонацията събори Кири и останалите, които бяха излезли отвън на кулата, но на повечето им нямаше нищо. Стаята се изпълни едновременно с пушек и нинджа. Изкъртената желязна врата падна в единия ъгъл.

Водачът с червената точка бе коленичил до Марико, докато останалите бързо заеха отбранителни позиции. Веднага му стана ясно, че с нея беше свършено и животът бързо я напускаше. Карма, помисли си той и скочи на крака. Блакторн лежеше зашеметен, от ушите и носа му се стичаха тънки струйки кръв, но той се опитваше да дойде на себе си. Пистолетът му, изкривен и излязъл завинаги от строя, се въргаляше в единия ъгъл.

Водачът направи крачка напред и спря. На вратата се показа Ачико.

Нинджа я погледна и веднага я позна. После отмести поглед към Блакторн и изпита презрение към него както заради пистолета, така и заради това, че бе стрелял като страхливец през вратата, напосоки, и убил един от хората му, а друг бе ранил. Отново погледна към Ачико и посегна към ножа си. Тя се хвърли отгоре му като обезумяла. Ножът се заби в лявата й гърда. Когато падаше, беше вече мъртва, а той пристъпи напред без следа от гняв и спокойно извади ножа си от още потръпващото тяло, изпълнявайки последната от задачите, получени отгоре — както предполагаше, от Ишидо, — че ако не сполучат и Тода-сан успее да се самоубие, да не я докосват, да не й вземат главата, да не закачат варварина и жените, с изключение на Ачико Кияма. Не знаеше защо му бе наредено да я убие, но изпълняваше заповед, за която му се плащаше, така че ето я мъртва.

Даде знак за оттегляне. Един от хората му допря до устните си извит рог и нададе пронизителен тръбен звук, който отекна по цялата крепост и изпълни нощта. Водачът провери за последен път състоянието на Марико. После на момичето. Най-накрая и на варварина, когото страшно му се искаше да види мъртъв. След това се обърна и поведе нинджа назад през стаите и коридорите към приемната. Онези, които защищаваха главната врата, изчакаха другите нинджа с червените точки да се изтеглят, след което метнаха още няколко запалителни димни бомби в коридора и се втурнаха след тях. Водачът на тези с червените точки остана да прикрива оттеглянето им. Когато видя, че всички са вече в безопасност, разхвърля по пода няколко шепи топчета с отровни шипове и хукна да бяга, а Кафявите вече се зададоха през пушека в приемната. Няколко души се втурнаха подире му, други се затичаха към коридора. Преследвачите му изпищяха — шиповете бяха пробили подметките им и те бързо умираха.

В малката стаичка единственият звук беше хриптенето на Блакторн, който се бореше за въздух. Отвън на кулата Кири се изправи и се олюля — кимоното й беше изпокъсано, ръцете — целите ожулени. Тя закуцука към Блакторн, видя Ачико, извика, втурна се към Марико и се отпусна на колене до нея. Втора експлозия, някъде вътре в крепостта, леко раздвижи праха в стаичката. Чуха се писъци и далечни викове „Пожар!“ Стаята започна да се пълни с кълбета пушек. Садзуко и някои от прислужничките се изправиха. Лицето и раменете на Садзуко бяха изранени, а ръката й беше счупена в китката. Видя отворените в предсмъртен ужас очи и уста на Ачико и заплака като малко дете.

Кири я погледна замаяно и й махна да отиде при Блакторн. Момичето закуцука към нея, видя Марико и отново заплака, но след малко се овладя, клекна до Блакторн и се опита да го вдигне. Прислужничките се спуснаха да й помагат. Той се вкопчи в тях и напрегна сили да се изправи на крака, но залитна и падна, закашля се и започна да се дави. От ушите му продължаваше да се стича кръв. В стаята нахлуха Кафяви и се огледаха ужасени.

Кири все така беше коленичила до Марико. Един от самураите я вдигна на ръце, а другите се струпаха около тях. Когато Ябу влезе с пепеляво лице, веднага му направиха път. Щом видя, че Блакторн е жив, тревогата му понамаля.

— Бързо лекар! — нареди той и коленичи до Марико. Все още беше жива, но бързо гаснеше. Лицето й почти не беше засегнато, ала тялото й беше страшно обезобразено. Ябу свали кимоното си и я покри с него.

— По-бързо лекар! — изхриптя той и отиде при Блакторн. Помогна му да седне и да се облегне на стената.

— Анджин-сан! Анджин-сан!

Блакторн все още беше замаян, в ушите си чуваше силен звън, почти не виждаше, лицето му беше цялото в рани, синини и изгаряния от барут. После погледът му се проясни и видя Ябу с изкривен като от пиянство образ, а мирисът на барут го задави и в следващия миг вече не съзнаваше нито къде е, нито кой е — знаеше само, че корабът му се сражава, че е в опасност и има нужда от него. После видя Марико и си спомни всичко.

Изправи се, залитна, Ябу го подпря и той закуцука към нея.

Тя имаше съвсем спокоен, заспал вид. Отпусна се тежко на колене и отметна кимоното й, но веднага я покри отново. Пулсът й почти не се усещаше. Накрая съвсем спря.

Той остана така, загледан в нея, като се олюляваше и залиташе, после отнякъде се появи лекар и поклати глава, каза нещо, но Блакторн нито чуваше, нито разбираше. Знаеше само, че смъртта я бе споходила и че той също е мъртъв.

Прекръсти я, изрече свещената латинска благословия и започна да се моли за нея, макар от устата му да не излизаше никакъв звук. Останалите не откъсваха очи от него. Когато изпълни дълга си към нея, направи усилие да стане на крака и успя. Ала в главата му избухнаха червени и лилави огньове и той изгуби съзнание. Добронамерени ръце го подхванаха и сложиха да легне на пода.

— Умря ли? — обезпокои се Ябу.

— Почти, Ябу-сама. Не знам как са ушите му, може да има вътрешен кръвоизлив — отвърна лекарят.

Един от самураите притеснено се обади:

— Трябва да побързаме да ги изнесем оттук. Огънят може да ни отреже пътя.

— Да — съгласи се Ябу.

Отвън го извика друг разтревожен самурай и той забърза натам.

Старата Ецу-сан лежеше, подпряна на стената, сгушена като дете в прегръдките на прислужницата си. Лицето й беше посивяло, очите й сълзяха, но тя опита да съсредоточи погледа си върху Ябу.

— Касиги Ябу-сан?

— Да, Ецу-сан?

— Вие ли сте старши офицер?

— Да, Ецу-сан.

— Повдигнете ме — обърна се старицата към прислужничката си.

— Не бива, лекарят…

— Повдигни ме!

Самураите гледаха как тя става, подкрепяна от прислужницата си.

— Чуйте ме! — Гласът й проехтя в настъпилата тишина, макар и прегракнал и немощен. — Аз, Ецу Маеда, съпруга на Ариноси Маеда, господар на Нагато, Ивами и Аки, заявявам, че Марико-сама се лиши от живота си, за да не допусне да бъде позорно заловена от тези безчестни хора! Също така заявявам, че… че Ачико Кияма предпочете да се нахвърли върху нинджа и да умре, отколкото да рискува позора на пленничеството… че ако не беше този храбър варварин-самурай, Тода-сама сега щеше да е пленена и опозорена. А всички ние, оцелелите, му дължим признателност за своя живот, също и нашите господари, задето ни спаси от позор… Обвинявам публично генерал Ишидо в организирането на това позорно нападение… в предателство към наследника и Очиба-сама… — Гласът на старицата потрепера и почти заглъхна, а момичето до нея захълца и я стисна още по-здраво. — И… го обвинявам, че е предал тях и Съвета на регентите. Приканвам всички да бъдете свидетели, че не мога да живея повече с този срам…

— Не, господарке, не! — заплака момичето. — Няма да ви позволя…

— Дръпни се! Касиги Ябу-сан, моля да ми помогнете. Дръпни се, момиче.

Ябу вдигна Ецу-сан на ръце — тя почти не тежеше — и заповяда на прислужницата да се отдръпне. Момичето се подчини.

Старата жена страдаше от мъчителни болки и едва дишаше.

— Потвърждавам истинността на тези слова със собствената си смърт — продължи тя едва чуто и погледна към Ябу. — За мен ще е чест, ако… ако ми бъдете секундант. Моля ви да ми помогнете да се кача на стената.

— Не, Ецу-сан, няма защо да умирате.

Тя извърна лице от останалите и му прошепна:

— Аз и без това умирам, Ябу-сама. Усещам как отвътре ми изтича кръвта… нещо се е скъсало там… от експлозията… помогнете ми да изпълня дълга си… аз съм стара, полза от мен вече никаква, а от двадесет години болката е моя вярна спътница. Нека със смъртта си помогна на нашия господар. — В старите очи блесна искрица. — Нали?

Той нежно я вдигна и гордо застана до нея на стената. Ниско долу се виждаше дворът. Помогна й да се изправи. Всички й се поклонила.

— Казах истината. И я потвърждавам със смъртта си — повтори тя с потреперващ глас. После затвори блажено очи и се хвърли да посрещне смъртта.

Глава петдесет и осма

Регентите имаха заседание в Голямата зала на втория етаж на главната кула. Ишидо, Кияма, Дзатаки, Ито и Оноши. Изгряващото слънце хвърляше дълги сенки и въздухът беше все още напоен с тежкия мирис на пожара. Присъствуваше и Очиба, също силно разтревожена.

— Много съжалявам, височайши генерале, но не съм съгласен — каза Кияма с несигурен глас, сякаш на гърлото му беше заседнала буца. — Не може да се държите така, сякаш извършеното от Тода-сама сепуку, храбростта на моята внучка и думите на Маеда-сама преди тържествената й смърт са нищо. Да не говорим за това, че загинаха сто четиридесет и седем самураи на Торанага и че онази част от крепостта е почти унищожена. Не можете да се държите така, сякаш всичко това не е било!

— Съгласен съм — додаде Дзатаки. Беше пристигнал предния ден сутринта от Такато и като му разказаха за сблъсъка между Марико и Ишидо, тайно се зарадва. — Ако я бяхте пуснали да си отиде още вчера, както ви посъветвах, сега нямаше да сме в такова неприятно положение.

— Работата съвсем не е толкова сериозна, колкото си мислите — отговори Ишидо през зъби, с почти стиснати устни, и Очиба го ненавиждаше в този момент, задето се бе провалил и ги беше забъркал всички в тази отвратителна каша. — Нинджа са търсели плячка.

— Варваринът ли е плячка? — присмя се Кияма. — Ще предприемат такова невиждано нападение заради някакъв си варварин?

— Че защо не? За него може да се поиска откуп. — Ишидо ги загледа втренчено, напрегнато. Кияма беше седнал срещу Ито Терудзуми и Дзатаки. — Християните в Нагасаки биха дали много, за да го получат жив или мъртъв.

— Не е изключено — съгласи се Дзатаки. — Варварите често действуват по този начин.

— Нима твърдите, че това подло нападение е било замислено и платено от християните? — натъртено и заплашително попита Кияма.

— Казах, че не е изключено.

— Да, но вероятността никак не е голяма — побърза да се намеси Ишидо, който се боеше да не би някоя открита караница да наруши и без това нестабилното равновесие между регентите. Той все още не можеше да се съвземе от удара, че шпионите му са пропуснали да доложат за тайното скривалище на Торанага, и продължаваше да недоумява как е било възможно да го построят в такава тайна. — Затова предполагам, че нинджа са търсели плячка.

— Много разумно предположение и твърде правдоподобно — заяви Ито със злобен блясък в очите. Беше дребно човече на средна възраст, въоръжен с богато украсени мечове, макар че и той като всички останали бе измъкнат направо от леглото. Беше гримиран като жена, а зъбите му бяха почернени. — Да, височайши генерале. Само че нинджа вероятно е нямало да искат откупа за него в Нагасаки, а в Йедо — от Торанага. Нали е негов васал?

Ишидо свъси вежди при споменаването на омразното име.

— И аз съм на мнение, че трябва да поговорим за Торанага, а не за нинджа. Нищо чудно той да е поръчал покушението. Достатъчно е вероломен за подобен ход.

— Той никога не би прибягнал до услугите на нинджа — възрази решително Дзатаки. — Предатели може да използува, но не и тази сган. Това подобава на търговците… или варварите, ала не и на Торанага.

Кияма гледаше Дзатаки с омраза.

— Нашите португалски приятели никога не биха се намесили във вътрешните ни работи! Никога!

— Ами ако ви кажа, че те и — или — техните свещеници са влезли в заговор с един даймио-християнин от Кюшу да тръгнат срещу нехристияните? При това войната щяла да бъде подкрепена от чуждестранно нашествие.

— Кой? Хайде, кажете! Имате ли доказателства?

— Все още не, Кияма-сама, но слуховете вече се носят и един ден ще получа нужните доказателства! — И Дзатаки отново се обърна към Ишидо: — Какво можем да направим във връзка с нападението на нинджа! Как да излезем от това положение? — попита той и погледна към Очиба. Тя не откъсваше погледа си от Кияма, после го прехвърли върху Ишидо, сетне отново загледа Кияма. Дзатаки си помисли, че тя бе по-прелестна и съблазнителна от всякога.

— Значи, се съгласихме, че явно всичко е било замислено от Торанага — да бъдем притиснати от Тода Марико-сама, колкото и голяма да е нейната храброст, колкото и да беше предана на дълга си и почтена дама. Дано господ се смили над нея.

Ито оправи гънките на безупречното си кимоно.

— Не ви ли се струва, че това би било напълно в стила на Торанага — да предприеме подобно нападение срещу собствените си васали. Ах, Дзатаки-сама, знам, че той не би използувал нинджа, но много го бива да внушава идеите си на други и те после да мислят, че са лично техни, така ли е?

— Не е изключено, но не е никак в стила му да прибегне до нинджа. Прекалено е хитър, за да ги използува или да внуши това на някой друг. На тях не може да се има доверие. И защо му е било да упражнява натиск върху Марико-сама? Много по-хитро би било да изчака ние да извършим тази грешка. И без това бяхме хванати натясно.

— Да, и все още сме натясно — додаде Кияма, като погледна към Ишидо. — Онзи, който е устроил нападението, е един глупак и не ни направи никаква услуга!

— А може би височайшият генерал е прав и положението съвсем не е толкова сериозно, колкото си мислим — обади се Ито. — Но колко тъжно — такава некрасива смърт за подобна дама! Горкичката!

— Това си е била нейна карма и ние ни най-малко не сме натясно — обърна Ишидо погледа си към Кияма. — Добре, че успя да се скрие в онази дупка, иначе гадните червеи щяха да я пленят.

— Обаче не я плениха, височайши генерале, и тя извърши нещо като сепуку, както и останалите, и ако сега не ги пуснем всички да си вървят, в знак на протест ще последват още самоубийства — нещо, което не можем да си позволим — възрази Кияма.

— Не съм на същото мнение. Всички трябва да останат тук — поне докато Торанага прекоси границата и навлезе на наша територия.

Ито се усмихна.

— Това ще е незабравим ден за мен.

— Мислите, че няма да дойде ли? — попита Дзатаки.

— Какво мисля, няма никакво значение, Дзатаки-сама. Скоро ще разберем какви са му намеренията. За да се възкачи наследникът, Торанага трябва да умре. — И Ито погледна към Ишидо. — Варваринът не е ли умрял още, височайши генерале?

Ишидо поклати глава, загледан в Кияма.

— Много ще е лошо, ако умре сега или дори ако остане осакатен — такъв храбрец като него.

— А за мен той е по-страшен от чума и колкото по-бързо умре, толкова по-добре. Или вече сте забравили?

— Може би ще ни бъде от полза. Съгласен съм с Дзатаки-сама и с вас — Торанага не е глупак. Сигурно има някаква много уважителна причина, за да го цени и пази толкова.

— Както винаги сте прав — каза Ито. — Анджин-сан се държа добре за един варварин, нали? Торанага заслужено го направи самурай. — Той погледна към Очиба. — Като ви връчи цветето, Очиба-сама, си помислих, че това е поетичен жест, достоен за един придворен.

Всички се съгласиха единодушно.

— А какво ще стане сега със състезанието по стихотворство. Очиба-сама? — продължи Ито.

— Съжалявам, но ще трябва да го отложим.

— Така е — съгласи се Кияма.

— Бяхте ли съчинили вашия стих, Кияма-сама? — попита тя.

— Не, но сега бих казал:

— Нека й бъде за епитаф. Тя беше истински самурай — тихо додаде Ито. — Аз също роня летни сълзи за нея.

— А аз — заяви Очиба — бих предпочела друг край:

— Но съм съгласна с вас, Ито-сама. Ние всички споделяме тези летни сълзи.

— Не, грешите, Очиба-сама, много съжалявам — намеси се Ишидо. — Сълзи ще има наистина, но те ще бъдат пролети от Торанага и съюзниците му. — И той понечи да закрие заседанието. — Незабавно ще започна да разследвам това нападение на нинджа, но се съмнявам, че някога ще се доберем до истината. А междувременно, с оглед на безопасността, всички пропуски за жалост ще бъдат анулирани и на всички ще им бъде забранено да напускат крепостта до двадесет и втория ден.

— Не! — проехтя гласът на прокажения Оноши, последния от регентите. Той лежеше в самотния си ъгъл в най-отдалечения край на стаята зад плътните пердета на носилката си. — Много съжалявам, но тъкмо това не можете да си позволите. Сега трябва да пуснете всички да си вървят. Всички!

— Защо?

Гласът на Оноши се извиси — злобен и безстрашен:

— Защото, ако не го направите, ще опозорите най-смелата дама на империята, ще опозорите и Кияма Ачико-сан, и Маеда-сама, господ да се смили над душите им. Когато за това гнусно нападение се разчуе, един бог знае какви поражения ще бъдат нанесени на наследника и на всички нас, ако не вземем мерки.

Очиба усети как я полазват студени тръпки. Преди година, когато Оноши дойде да отдаде последни почести на умиращия тайко, телохранителите настояха да бъдат вдигнати завесите на носилката, за да не би Оноши да е скрил вътре някакво оръжие, и тя видя обезобразеното му от проказата лице — безносо, безухо, цялото разкапано, — горящите му фанатични очи, сухото чуканче, което беше лявата му ръка, и здравата му дясна ръка, сграбчила късия меч-кама.

Тя отново се замоли боговете да ги пазят двамата с Яемон от проказа. И на нея й се искаше да се сложи край на това заседание, защото и без това вече беше решила какво трябва да прави във връзка с Торанага и Ишидо.

— И второ — продължи Оноши, — ако използувате това долно нападение като повод да задържите всички в крепостта, значи, си признавате, че изобщо не сте имали намерение да ги пуснете въпреки тържественото си писмено разрешение. Трето: вие…

Ала Ишидо го прекъсна:

— Разрешението беше дадено със съгласието на целия Съвет!

— Съжалявам, но Съветът се съгласи с разумното предложение на Очиба-сама да се издадат пропуски, като всички предполагахме, включително и тя, че малцина ще се възползуват от предоставената възможност да си тръгнат, а дори и да го сторят, ще бъдат инсценирани различни поводи, за да бъдат задържани по пътя.

— Искате да кажете, че жените на Торанага и Тода Марико нямаше да тръгнат, а ако все пак си тръгнеха, то никой друг нямаше да ги последва?

— Съдбата на жените не би отклонила Торанага нито за миг от набелязаната цел. А ние трябва да мислим за съюзниците си! Ако не беше нападението на нинджа и трите сепуку, от цялото това начинание нямаше да излезе нищо.

— Не съм съгласен с вас.

— Трето и последно: ако не пуснете сега всички желаещи, след публичното обвинение на Ецу-сама, повечето даймио ще бъдат твърдо убедени, макар че няма да го заявят открито, че нападението е било извършено по ваше нареждане. Нас ни чака същата съдба и ще има да се пролеят много сълзи.

— Аз нямам нужда да разчитам на нинджа.

— Не, разбира се — съгласи се Оноши ехидно. — Нито пък аз, нито кой да е друг от присъствуващите. Но мой дълг е да ви напомня, че има още двеста шестдесет и четирима даймио, а силата на наследника се крепи на коалиция от около двеста и той не може да си позволи да обвинят вас — неговия най-верен васал и главнокомандуващ — в подобни гнусни методи и чудовищна некадърност, тъй като нападението в края на краищата се провали.

— Вие твърдите, че аз съм заповядал да бъде извършено това нападение?

— Не, разбира се, извинете. Просто казах, че ще бъдете обвинен — ако не пуснете всички да си вървят.

— Някой от присъствуващите мисли ли, че нападението е било извършено по мое нареждане?

Никой не се осмели да му се противопостави открито. Доказателства нямаше. Той с право не се беше посъветвал с тях, освен дето смътно намекна нещо на Кияма и Очиба. Ала всички знаеха каква беше работата и бяха бесни, че е имал глупостта да се провали, всички — освен Дзатаки. Но дори и да беше така, Ишидо пак си оставаше господар на Осака, държеше в ръцете си съкровището на тайко и никой нищо не можеше да му направи, нито можеше да бъде премахнат.

— Добре тогава — категорично заключи той. — Значи, нинджа са търсели плячка. Ще гласуваме по въпроса за пропуските. Настоявам да бъдат анулирани.

— Аз съм против — обади се пръв Дзатаки.

— Съжалявам, но аз също съм против — каза Оноши. Ито се изчерви под погледите им.

— Трябва да призная, че съм съгласен с Оноши-сама, но същевременно… такова… много е трудно…

— Гласувайте! — нареди мрачно Ишидо.

— Аз съм съгласен с вас, височайши генерале.

— Съжалявам, но аз съм против. — Заключи Кияма.

— Добре — отново продума Оноши. — Значи, въпросът е решен. Съгласен съм с вас, височайши генерале, че имаме други, по-належащи проблеми за решаване. Трябва да разберем какви са намеренията на Торанага: Какво мислите по въпроса?

Ишидо се бе втренчил в Кияма с изопнато лице.

— Вие какво ще кажете? — попита най-сетне.

Кияма отначало се опитваше да разсъждава трезво, да пропъди от главата си всички омрази, страхове и безпокойства и да направи окончателния си избор — Ишидо или Торанага. Сега беше моментът. Пред очите му ясно застана Марико — чу я как му говори за предполагаемото предателство на Оноши, за предполагаемото предателство на Ишидо и за предполагаемите доказателства в ръцете на Торанага, за варварина и неговия кораб и какво може да се случи на наследника и църквата, ако Торанага поеме управлението на империята, и какво може да се случи с японските закони и дух, ако светите отци дойдат на власт. И над всичко това надделя споменът за силното безпокойство на Делегата-посетител във връзка с варварина и неговия кораб, какви ще са последствията, ако с Черния кораб се случи нещо, твърдото убеждение на капитан Ферейра, че Анджин-сан е изчадие адово, а Марико е била омагьосана, както и Родригес преди нея. Горката Марико, тъжно си каза той. След толкова страдания да умреш по този начин, без последно причастие, без свещеник, да си отидеш във вечността, лишен от божията благодат. Света Богородице, смили се над нея! Толкова много летни сълзи…

Ами Ачико? Дали водачът на нинджа я е избрал нарочно, или е била случайна жертва? Колко храбро се е втурнала срещу ножа, без дори да трепне — горкото дете! И защо варваринът остана жив? Защо нинджа не са го убили? Ако това подло нападение е било замислено от Ишидо, би трябвало да го убият и него. А няма кой друг да го замисли. Как не го е срам Ишидо да се провали! Отвратително! А Марико — какво безстрашие, какъв ум — да оплете така в мрежите си всички ни! И варваринът, и той…

Аз на негово място нямаше да мога да задържа така храбро нинджа или да защитя Марико от позора на пленяването, както и Кирицубо, Садзуко и старата Ецу, и дори Ачико. Ако не беше той и тайното скривалище, Марико щеше да бъде пленена, както и всички останали. Мой самурайски дълг е да окажа на Анджин-сан необходимото уважение, задето се е проявил като истински самурай.

Прости ми, господи, че не отидох при Марико-сан да й бъда секундант, което беше мой християнски дълг. Помогнал й е един еретик и я вдигнал на ръце, както Исус Христос е помагал на другите и ги е вдигал в трудни моменти, а аз — аз я изоставих. Кой от нас двамата тогава е християнин?

Не знам. Въпреки всичко той трябва да умре.

— Какво ще кажете за Торанага, Кияма-сама? — повтори Ишидо въпроса си. — Какво ще кажете за врага?

— А вие какво ще кажете за Кванто? — отговори на въпроса с въпрос Кияма, без да откъсва очи от Ишидо.

— След смъртта на Торанага предлагам Кванто да се даде на някой от регентите.

— На кой именно?

— На вас — отговори прямо Ишидо и веднага добави: — Или може би на Дзатаки, господаря на Шинано.

Кияма си помисли, че това е разумно, защото Дзатаки беше много нужен, докато Торанага бе още жив, а Ишидо му беше казал преди месец, че Дзатаки е поискал Кванто като отплата за предателствата си към Торанага. Тогава двамата решиха Ишидо да му го обещае, макар и да знаеха, че това бе празно обещание. И двамата се съгласиха, че Дзатаки трябва да плати с живота си и провинцията си за своята наглост — и то при първа възможност.

— Аз, разбира се, едва ли съм най-подходящият за такава голяма чест — заяви Кияма, като следеше внимателно присъствуващите и се опитваше да разбере кой е за него и кой — против.

Оноши се опита да прикрие несъгласието си.

— Това предложение наистина е много ценно и си заслужава да бъде обсъдено. Но нека отложим разглеждането му за по-нататък. В момента важното е да разберем какви са намеренията на настоящия господар на Кванто.

Ишидо обаче не откъсваше поглед от Кияма.

— Е?

Кияма усети враждебността на Дзатаки, макар че лицето на противника му не изрази нищо. Двама са срещу мен, реши той, също и Очиба, но тя няма право на глас. Ито винаги ще гласува на страната на Ишидо, така че аз ще спечеля — ако Ишидо казва истината. Но дали е така? — питаше се Кияма, като се мъчеше да прочете нещо по непроницаемата маска пред него, да налучка истината. След това взе решението си и открито го изказа:

— Торанага изобщо няма да дойде в Осака.

— Добре — побърза да обобщи Ишидо. — Тогава той е изолиран, извън закона и ще бъде поканен от императора да си направи сепуку. Поканата е вече приготвена, чакаме само Божественият да я подпише. И това ще бъде краят на Торанага и на целия му род.

— Да. Ако Синът на небето дойде в Осака.

— Какво?

— И аз споделям мнението на Ито-сама — продължи Кияма, който предпочиташе Ито да му е съюзник, отколкото враг. — Торанага е хитър като лисица. Според мен лукавството му ще стигне дотам, че дори ще попречи на Божествения да пристигне тук.

— Не е възможно!

— Ами ако посещението например се отложи? — попита Кияма, като се наслаждаваше на смущението на Ишидо и още повече го намрази за провала му с нинджа.

— Синът на небето ще пристигне, както е уговорено!

— Ами ако не пристигне?

— Казвам ви, че ще пристигне!

— Ами ако не пристигне?

— Как може да попречи Торанага? — намеси се Очиба.

— Не знам. Но ако посещението на Божествения се отложи с един месец… Ние сме безсилни. Торанага е известен майстор на всякакви подмолни интриги. Според мен е способен на всичко — дори да се намеси в работите на Сина на небето.

В стаята се възцари гробно мълчание. Последствията от подобно нещо бяха ясни на всички.

— Моля да ме извините, но… тогава какво ще правим? — изрече Очиба въпроса, който беше в мислите на всички.

— Тогава война! — твърдо обяви Кияма. — Ще започнем мобилизацията още днес — в пълна тайна. Ще изчакаме посещението да се отложи, което сигурно ще стане. Това ще ни послужи като сигнал, че Торанага е въздействувал по някакъв начин на Сина на небето, и в същия ден ще тръгнем срещу Кванто — още през дъждовния период. Изведнъж подът се разтърси.

Първият трус беше слаб и продължи само няколко секунди, но гредите изскърцаха зловещо. Последва втори, по-силен. В каменната стена се появи пукнатина. От тавана се посипа прах. Дървените подпори и колони заскърцаха, после от покрива се отрониха керемиди и се разбиха долу на двора.

На Очиба й призля и тя се запита дали нейната карма не е била да бъде погребана днес под развалините. Вкопчи се отчаяно в разлюления под и зачака като всички други в крепостта — като всички в града и на корабите — истинския, големия трус.

Но той не дойде. Земетресението свърши. Животът се възобнови. Радостта, че са живи, отново се разля по жилите им и дружният им смях отекна в кулата. Всички изведнъж разбраха, че този път — за този час, за този ден — страшното ги е отминало.

— Шигата га най — обади се пръв Ишидо, все още напрегнат.

— Да — съгласи се възторжено Очиба.

— Хайде да гласуваме — предложи Ишидо, опиянен от удоволствието, че е жив. — Аз съм за война.

— И аз!

— И аз!

— И аз!

— И аз!

Когато Блакторн дойде на себе си, първата му мисъл беше, че Марико е мъртва. Спомни си как умря и защо. Беше положен върху футони, охраняваха го Сиви, таванът над главата му беше от греди, ослепяващото слънце дразнеше очите му, а тишината беше зловеща. Лекарят го гледаше изпитателно. Първият му голям страх премина.

Мога да виждам.

Лекарят се усмихна и каза нещо, но Блакторн не го чу. Опита се да стане, но го прониза жестока болка, която сякаш удари камбана в мозъка му. В устата си усещаше острия кисел привкус на барут и цялото тяло го болеше.

За миг отново загуби съзнание, после усети как грижливи ръце го повдигат, допират чаша да устните му и той отпи от леко стипчивия жасминов чай, който отми вкуса на барут от устата му. С усилие на волята си отвори очи. Лекарят отново каза нещо, а той пак не го чу и започна пак да го обзема същият ужас, но той го овладя. Спомни си експлозията, умиращата Марико, как преди смъртта й даде опрощение, което нямаше право да й даде. Нарочно пропъди тази мисъл и си наложи да мисли за другата експлозия — за онази, която го издуха от кораба в морето, след като Олбан Карадок остана без крака. И тогава бе усетил същия звън в ушите, същата болка и безмълвие, но след няколко дни слухът му се възвърна.

Няма защо да се тревожиш, каза си той. Поне засега.

Видя удълженията на сенките и цвета на светлината. Значи, е малко след зазоряване, реши Блакторн и отправи още една благодарност към всевишния, задето зрението му не бе засегнато.

Устните на лекаря отново замърдаха, но никакъв звук не можа да проникне през оглушителния звън в ушите му.

Той старателно опипа лицето, устата и челюстите си. Не усети болка — значи, нямаше поражения. След това врата, ръцете и гърдите. И там нямаше рани. После накара ръцете си да слязат по-надолу — към слабините. Там също му нямаше нищо и той отново благослови небето, че не беше осакатен в тази част като нещастния Олбан Карадок, който отгоре на всичко бе останал жив и с пълното съзнание какво се бе случило с него.

Почина си за миг — главата му сякаш щеше да се разцепи. След това започна да опипва краката си. Всичко сякаш си беше на мястото. Внимателно постави ръце върху ушите си и ги натисна, като същевременно отвори уста и преглътна, после леко се прозя и се опита да си прочисти ушите. Ала от това острата болка само се увеличи.

Ще чакаш ден и половина, каза си той, и десет дни, ако трябва, а дотогава няма да се страхуваш.

Лекарят го докосна — устните му се движеха.

— Не чувам, моля да ме извините — спокойно изрече Блакторн, но чу думите само в главата си.

Лекарят кимна и отново каза нещо. Сега вече Блакторн прочете по устните му: „Разбирам. Спете.“

Ала много добре знаеше, че няма да може да заспи. Трябваше да измисли някакъв план. Трябваше да стане, да напусне Осака и да замине за Нагасаки — да наеме артилеристи и моряци, за да превземе Черния кораб. Нямаше за какво друго да мисли, какво друго да си спомня. Вече нямаше причини, заради които да се прави на самурай или на японец. Беше свободен, приключил с всичките си дългове и приятелства. Защото нея я нямаше.

Повдигна глава и отново го прониза същата ужасна болка. Превъзмогна я и седна. Стаята се завъртя около него и той смътно си спомни, че бе сънувал Анджиро по време на земетресението, когато земята се гърчеше и той скочи в пропастта да спаси нея и Торанага — за да не ги погълне същата тази земя. Спомни си като наяве студената лепкава влага и усети осезателно вонящия дъх на смъртта, който лъхаше от земната пукнатина, а в съня му Торанага беше огромен, чудовищен и се смееше гръмогласно.

Принуди очите си да виждат. Стаята спря да се върти и чувството за гадене изчезна.

— Чай, додзо — произнесе той, тъй като пак взе да усеща вкуса на барут в устата си. Някой го повдигна и му даде да пие, а той протегна ръце и му помогнаха да стане. Сам щеше да падне. Тялото му беше една голяма болка, но сега вече знаеше със сигурност, че нищо не бе счупено — нито вътре, нито отвън — и освен слуха му друго не беше пострадало. Обаче почивката, масажите и времето щяха да оправят и това. За кой ли път отправи благодарност към всевишния, че не бе ослепял или осакатял, че бе останал жив. Сивите му помогнаха да седне и той се отпусна безсилно назад. Не забеляза, че слънцето се бе изместило значително от момента, в който се отпусна назад, до мига, в който отново отвори очи.

Интересна работа, каза си след малко Блакторн, като измери сянката — не съзнаваше, че бе спал. Бях убеден, че е на разсъмване. Очите ми играят номера. Всъщност наближава краят на обедната вахта. Това отново му напомни за Олбан Карадок и ръцете му още веднъж опипаха цялото му тяло, за да се увери, че не е сънувал и наистина не бе осакатен.

Някой го докосна и той вдигна поглед. Ябу надничаше в лицето му и нещо му говореше.

— Съжалявам — бавно произнесе Блакторн. — Още не мога да чувам, Ябу-сан. Скоро ще съм добре. Ушите болят.

Ябу кимна и свъси вежди. После двамата с лекаря поговориха и Ябу му обясни със знаци, че скоро ще се върне, а той да си почива. И си тръгна.

— Баня, моля, и масаж — каза Блакторн.

Вдигнаха го и го отнесоха в банята. Той се унесе под успокоителните пръсти, а тялото му се разтапяше от топлината, нежния допир и благовонните масла, които втриваха в кожата му. През цялото време мозъкът му кроеше планове.

Докато спеше. Сивите го вдигнаха заедно с леглото-носилка и го отнесоха във вътрешните покои на главната кула, ала той не се събуди, замаян от умората и упойващите билки.

— Тук ще бъде в безопасност, Очиба-сама — каза Ишидо.

— От Кияма ли? — попита тя.

— От всички християни.

Ишидо махна на охраната да си отваря очите и тръгна пред нея към огряната от слънцето градина.

— Затова ли беше убита Ачико-сан? Защото бе християнка?

Ишидо бе заповядал да я убият за всеки случай — ако случайно е убийца, изпратена от Кияма да погуби Блакторн.

— Нямам представа — отговори той.

— Те се държат един за друг като пчели. Как е възможно да вярва човек на религиозните им безсмислици?

— Не знам. Но скоро ще бъдат унищожени до един.

— Как, височайши генерале? Как ще го постигнете, след като толкова много неща зависят от благосклонността им?

— С обещания — докато умре Торанага. После те ще се нахвърлят един срещу друг. А ние ще разделяме и ще владеем. Та нали Торанага върши точно това, а и тайко се придържаше към същото правило. Кияма иска Кванто и за да си получи исканото, ще ми се подчинява. За това му го обещах — за в бъдеще. А Оноши… Кой го знае всъщност какво иска този изрод? Освен да се изплюе върху главите на Торанага и Кияма преди, смъртта си…

— Ами ако Кияма научи за обещанието, което сте дали на Оноши, че земите на Кияма ще бъдат негови или че възнамерявате да изпълните обещанието, което сте дали на Дзатаки, а не на него?

— Това са все лъжи, Очиба-сама, разпространявани от враговете ми. — Ишидо я погледна. — Оноши иска главата на Кияма. Кияма иска Кванто. Същото го иска и Дзатаки.

— А вие, височайши генерале? Вие какво искате?

— Искам, първо, наследникът да навърши благополучно петнадесет години и също тъй благополучно да започне да управлява. Второ — искам, докато този момент настъпи, вие двамата с него да сте в пълна безопасност. Нищо повече.

— Нищо?

— Нищо.

Лъжец, каза си тя. Отчупи едно благоуханно цвете, наслади се на аромата му и му го подари.

— Чуден е, нали?

— Да, прекрасен цвят — съгласи се Ишидо и го пое. — Благодаря ви.

— Погребението на Йодоко-сама беше прекрасно. Поздравявам ви за него, височайши генерале.

— Много съжалявам, че вече я няма — учтиво каза той. — Съветите й винаги бяха много ценни.

Известно време се разхождаха мълчаливо.

— Дали са тръгнали вече? Имам пред вид Кирицубо-сама, Садзуко-сан и сина й.

— Не, утре потеглят. След погребението на Марико-сан. Утре ще си тръгнат и много други, което е лошо.

— Съжалявам, но това има ли някакво значение? Нали всички сме убедени, че Торанага, така или иначе, няма да дойде тук?

— Мисля, че има значение. Но докато крепостта е в наши ръце, няма страшно. Да, Очиба-сама, трябва да бъдем търпеливи, както ни посъветва Кияма. Ще изчакаме да дойде денят. И тогава ще тръгнем срещу него.

— А защо трябва да се чака? Защо не тръгнем още сега?

— Защото ни е необходимо време, за да съберем войските.

— С колко души ще тръгнем срещу Торанага?

— С триста хиляди. Поне с три пъти повече от неговите войски.

— А моят гарнизон?

— Вътре в крепостта ще оставя осемдесет хиляди души елитни войници и други петдесет хиляди ще охраняват проходите.

— А Дзатаки?

— Той ще предаде Торанага. В крайна сметка ще го предаде.

— Не ви ли се струва странно, че Судара-сама, сестра ми и всичките им деца гостуват в Такато?

— Не, разбира се, Дзатаки се престори, че е сключил тайно споразумение с брат си, но това е само хитрост и нищо повече. Ще го предаде.

— Би трябвало — нали и двамата произхождат от един и същи род — смръщи тя нос с отвращение. — Но за мен ще бъде голям удар, ако със сестра ми и децата й се случи нещо.

— Нищо няма да им се случи, Очиба-сама, убеден съм.

— Щом Дзатаки е бил готов да убие собствената си майка… Сигурен ли сте, че няма да ви предаде?

— Няма. Защото ненавижда Торанага повече от мен, защото ви уважава и от всичко най-много желае да получи Кванто. — И Ишидо се усмихна на кулата, извисяваща се над главата му. — Докато крепостта е в наши ръце и Кванто съществува, за да го обещавам на този или онзи, няма от какво да се боим.

— Днес сутринта се изплаших — каза тя, като приближи едно цвете до носа си и вдъхна аромата му, опитвайки се да прогони по този начин страха, който все още усещаше. — Идваше ми да хукна да бягам, но си спомних предсказанието на ясновидеца.

— На кого? Ах, да — на онзи… Съвсем го бях забравил — рече Ишидо и му стана забавно. Ставаше дума за китаеца, който предсказа, че тайко ще умре в собственото си легло, ще му се роди здрав син, че Торанага ще загине на средна възраст от меч, а той, Ишидо, ще умре на преклонни години като най-известния пълководец на империята, стъпил здраво на земята. За Очиба предсказанието гласеше, че ще свърши дните си в крепостта Осака, почитана от най-видните благородници на империята. — Да — повтори Ишидо. — Съвсем го бях забравил. Торанага е на средна възраст, нали?

— Да.

Очиба усети как погледът му прониква дълбоко в нея и топла вълна заля слабините й при мисълта за един истински мъж — мъж, който да й влее нов живот. Но този път почтен живот, почтено раждане, а не като онова, последното, когато трепереше от ужас какво ще се окаже детето и на кого ще прилича.

Ама че си глупава, Очиба, помисли си тя, докато се разхождаше из сенчестите, ухаещи на цветя алеи. Забрави веднъж за винаги тези глупави кошмари — защото те са само кошмари и нищо повече. Мисли си за един истински мъж.

И изведнъж й се прииска сега до нея да върви Торанага, а не Ишидо, Торанага, а не Ишидо да е господар на крепостта, Торанага, а не Ишидо да държи ключа от съкровищата на тайко, той да е главен регент на наследника и главнокомандуващ на западните армии, а не Ишидо. Тогава няма да има никакви проблеми. Двамата заедно ще притежават империята — цялата — и още днес, още сега, тя ще го повика при себе си, утре или на другия ден ще се оженят и каквото и да се случи в бъдеще, днес тя ще има каквото желае и ще живее спокойно.

Пресегна се, притегли една клонка и вдъхна сладкия, наситен аромат на гарденията. Забрави мечтите си, Очиба! Бъди реалист — като тайко или Торанага.

— Какво възнамерявате да правите с Анджин-сан? — попита тя. Ишидо се засмя.

— Ще го държа на сигурно място. И може би ще му позволя да превземе Черния кораб или ще го пусна срещу Кияма и Оноши, ако се наложи. Те и двамата го мразят. Да, той е меч, притиснат до гърлата им. И до гърлото на гнусната им църква.

— В играта на шах, която наследникът играе срещу Торанага, как бихте преценили ролята на Анджин-сан, височайши генерале? Пионка? Или може би офицер?

— А, Очиба-сама, в голямата игра той е само една пионка незабавно отвърна Ишидо. — Но в играта на наследника срещу християните бих го оценил като топ — да, най-малко топ, ако не и два.

— А не смятате ли, че двете игри са преплетени?

— Преплетени са, но изходът на голямата игра ще се реши от даймио срещу даймио, самурай срещу самурай, меч срещу меч. Разбира се, и в двете игри вие сте кралица.

— Не, височайши генерале, моля да ме извините, но аз не съм кралица — побърза да възрази тя, но остана доволна, че той оценява високо нейната стойност. И за всеки случай, за да избегне всякакви опасни теми, Очиба промени темата на разговора. — Говори се, че Анджин-сан и Марико-сан са спали заедно.

— Да, и аз чух. Желаете ли да научите истината? Очиба поклати глава.

— Това е немислимо.

Ишидо я наблюдаваше отблизо.

— Смятате ли, че ще спечелим нещо, ако очерним доброто й име? Сега, в този момент? И ако заедно с нея опозорим и Бунтаро?

— Нямах наум подобно нещо. Само се питах. Глупави женски истории. Но Кияма-сама беше прав тази сутрин — тъмни летни сълзи. Тъжно, много тъжно.

— А на мен вашето стихотворение ми допадна повече. И ви обещавам, че сълзите ще се пролеят от Торанага и неговите хора.

— Колкото до Бунтаро-сан, може би нито той, нито Хиромацу-сан ще се сражават в последна сметка на страната на Торанага.

— Сигурно ли е?

— Не, генерале, но е твърде вероятно.

— Може би все пак можете да допринесете с нещо за това?

— С нищо, освен да отправя към тях гореща молба да подкрепят наследника — към тях и всички военачалници на Торанага, щом се реши каква ще е окончателната битка.

— Вече се реши. Ще ги притиснем от две страни — от север и от юг, а последният удар ще бъде нанесен при Одавара.

— Да, но още не се знае със сигурност. Няма да се знае, докато армиите не се изправят една срещу друга на бойното поле. — И попита: — Извинете, но наистина ли сте убеден, че е разумно наследникът да застане начело на войските ни?

— Войските ще поведа аз, но наследникът също трябва да присъствува. Тогава е изключено Торанага да спечели. Дори той няма да тръгне срещу знамето на наследника.

— Няма ли да е по-безопасно за него да остане тук? Все пак има какви ли не убийци, Амида… Не бива да рискуваме живота му. Ръката на Торанага е много дълга.

— Да, но не чак толкова, а личното знаме на наследника прави войната ни законна и поставя извън закона тази на Торанага. Познавам Торанага много добре. Накрая той ще се подчини на закона. И ще заплати за това с главата си. Смятайте го вече за мъртъв, Очиба-сама. А щом умре, ще затрия християнската църква. И едва тогава вие с наследника ще бъдете в безопасност.

Очиба вдигна очи към него и той прочете в погледа й жадуваното обещание.

— Ще се моля да победите — и да се завърнете здрав и читав. Ишидо усети как му прималява. Толкова беше чакал!

— Благодаря ви, Очиба-сама, благодаря. Ще оправдая очакванията ви.

Очиба се поклони и си тръгна. Какъв нахалник, помисли си тя. Като че ли мога да се омъжа за някакъв си селянин! А сега — дали наистина да се откажа от Торанага?

Дел Аква беше коленичил и се молеше пред олтара сред развалините на малкото параклисче. Почти целият покрив беше пропаднал, част от стената липсваше, но земетресението не бе засегнало нито източната част с олтара, нито великолепните стъклописи, нито гордостта на дел Аква — изрязаната от дърво Богородица.

Лъчите на следобедното слънце падаха косо през изпочупените греди. Отвън работниците вече разчистваха градината, ремонтираха, приказваха си и от брега до дел Аква долитаха писъците на чайките, примесени с говора на работниците в градината и лекия ветрец с мирис на сол, пушек, гниещи водорасли и мочурище. Този мирис му напомни за дома, за имението му отвъд Неапол, където миризмата на море бе примесена с аромата на лимони и портокали, на топъл хляб, чесън и печена риба на жар, а горе, в голямата вила, звънтяха гласовете на майка му, братята и сестрите му и тяхната челяд — щастливи, жизнерадостни и живи, почернели от златното слънце.

Ах, Богородице, нека по-скоро се прибера у дома, замоли се той. Толкова време съм далеч от къщи. От къщи и от Ватикана. Свали това бреме от плещите ми, пресвета Дево! Прости ми, но до гуша ми дойде от всичко японско, от Ишидо, от убийствата, от суровата риба, от Торанага и Кияма, от оризовите християни и постоянните ми опити да запазя живота на твоята църква. Дай ми от силите си.

И ме пази от испански епископи. Те, испанците, нищо не разбират от Япония и от живота на японците. Ще разрушат всичко, което сме започнали за твоя прослава. Прости на твоята покорна раба Мария и я прибери при себе си. Бди над…

Някой влезе в параклиса. Щом привърши с молитвите си, той стана и се обърна.

— Извинете, че ви прекъсвам, ваше високопреосвещенство — прошепна отец Солди, но нали казахте веднага да ви известя. Има спешно шифровано писмо от отец Алвито. От Мишима. Гълъбът току-що кацна.

— Е?

— Просто съобщава, че днес ще се срещне с Торанага. Снощи не могъл, защото Торанага го нямало в града, но днес го чакат да се върне по обяд. Писмото е изпратено тази заран.

Дел Аква се опита да подтисне разочарованието си и погледна към облаците и небето, за да намери в тях упование. Призори беше изпратил новината за нападението на нинджа и смъртта на Марико — едно и също съобщение по два гълъба, за всеки случай.

— Сигурно вече е получил писмото — додаде Солди.

— Да, надявам се.

Дел Аква излезе след него и тръгна към кабинета си. Дребният като птичка Солди трябваше да подтичва, за да успява да върви редом с гигантските крачки на Делегата-посетител.

— И още нещо важно, ваше високопреосвещенство — продължи да докладва той. — Наши източници твърдят, че точно след изгрев слънце регентите са гласували за война.

Дел Аква спря.

— Война?

— Били убедени, че сега вече Торанага изобщо няма да дойде в Осака, нито пък императорът. Затова решили да обединят силите си и да тръгнат срещу Кванто.

— Да няма грешка?

— Не, ваше високопреосвещенство, Война. Кияма току-що ни го съобщи по брат Микаел и потвърди сведенията от другия ни източник. Микаел тъкмо се завърна от крепостта. Решението им е единодушно.

— Кога ще тръгнат?

— Веднага щом се разбере със сигурност, че императорът няма да дойде.

— Тази война няма да има край. Господ да ни е на помощ! И да благослови Марико — поне Кияма и Оноши бяха предупредени за вероломството на Торанага.

— Ами какво ще кажете за Оноши, ваше високопреосвещенство? За неговото вероломство към Кияма?

— Нямам доказателства, Солди. Вижда ми се малко вероятно. Не допускам Оноши да е способен на подобно нещо.

— Ами ако е способен?

— За момента е изключено, дори да е било замислено. Сега имат нужда един от друг.

— До смъртта на Торанага…

— Няма нужда да ми напомняш за враждата им или на какво са способни в омразата си — прости им, господи, и на двамата!

И той отново закрачи. Солди се затича и го настигна.

— Да съобщя ли всичко това на отец Алвито?

— Не, още не. Първо трябва да реша какво да правя. Торанага, така или иначе, скоро ще научи за гласуването им от своите собствени източници. Дано господ се погрижи за тази земя и се смили над всички ни.

Солди избърза, отвори вратата и направи път на дел Аква да мине.

— Единственото друго нещо, което заслужава внимание, е, че Съветът отказва да ни предаде тялото на Мария. Утре ще я погребат с най-официални церемонии, но ние не сме поканени.

— Това се и очакваше, но много се радвам, че ще й окажат такива големи почести. Изпрати някой от нашите хора да вземе част от праха й — това поне ще позволят. После ще погребем този прах на осветена земя в Нагасаки. — Той оправи една картина с механичен жест и седна зад писалището си. — А тук ще прочета реквием за упокой на душата й — пълен реквием с цялото възможно великолепие и церемониалност, веднага щом погребат официално останките й. Ще я погребем на територията на катедралата като най-достойна щерка на църквата. Поръчай паметна плоча, наеми най-добрите художници и краснописци — всичко трябва да е безупречно. Нейната храброст и саможертва ще вдъхнат сили на нашето паство. Това е много важно, Солди.

— А внучката на Кияма, ваше високопреосвещенство? Властите ще ни предадат тялото й — по негово настояване.

— Добре. Тогава тленните й останки трябва незабавно да се изпратят в Нагасаки. Ще се допитам до Кияма доколко тържествено желае да бъде погребението й.

— Вие ли ще отслужите литургията, ваше високопреосвещенство?

— Да, ако съм в състояние да тръгна оттук.

— Кияма ще бъде много поласкан от подобна чест.

— Да… Но трябва да внимаваме нейното погребение да не засенчи това на Мария. Мария е изключително важна в политическо отношение.

— Разбира се, ваше високопреосвещенство. Това ми е напълно ясно. Дел Аква огледа изпитателно секретаря си.

— Защо нямаш доверие на Оноши?

— Извинете ме, ваше високопреосвещенство. Сигурно защото е прокажен и ме хвърля в ужас. Много се извинявам.

— На него трябва да се извиниш, Солди — той не е виновен за болестта си. Нямаме доказателства за заговора му — допълни той.

— Останалите неща, които ни съобщи Мария, излязоха верни. Защо се съмнявате в това?

— Нямаме доказателства. Всичко са само предположения.

— Да, така е.

Дел Аква отмести стъклената гарафа, загледан в отраженията на светлината.

— Докато се молех, усетих аромата на портокалов цвят и топъл хляб и страшно ми се прииска да съм си у дома.

Солди въздъхна.

— А аз все сънувам нашите гозби и вино, ваше високопреосвещенство, и… прости ми, господи, този ненаситен глад. Кога ще можем да се приберем у дома, ваше високопреосвещенство? Догодина? Дотогава сигурно всичко ще се оправи.

— Нищо няма да се оправи за една година. Тази война ще ни нанесе големи щети. Много ще навреди и на църквата, и на правоверните.

— Не, ваше високопреосвещенство. Кюшу ще си остане християнски остров, независимо кой ще спечели — уверено заяви Солди, на когото много му се искаше да поободри началника си. — Този остров ще дочака по-добри времена. Имаме предостатъчно работа в Кюшу, нали, ваше високопреосвещенство? Три милиона души за покръстване, половин милион правоверни, за които трябва да се грижим. Освен това Нагасаки и търговията също нас чакат. А японците не могат без търговия. Ишидо и Торанага могат да се унищожат взаимно, но какво значение има това? И двамата са антихристи, езичници и убийци.

— Да, но за жалост Кюшу зависи от събитията в Осака и Йедо. Какво да правя, господи, какво да правя? — Дел Аква се опита да превъзмогне мрачното си настроение.

— А англичанинът? Къде е сега?

— Все още го охраняват в главната кула.

— Би ли ме оставил за малко, стари приятелю? Трябва да поразмисля, да взема окончателно решение какво да правя. Църквата е в голяма опасност.

Дел Аква погледна през прозореца към двора. В същия миг съзря фра Перес, който се приближаваше с бодра крачка. Солди хукна към вратата да му попречи да влезе.

— Недей — уморено го спря дел Аква. — Нека дойде.

— А, ваше преосвещенство, добър ден — поздрави фра Перес, като се почесваше.

— Искали сте да ме видите?

— Да. Би ли ми донесъл писмото, Солди?

— Чух, че параклисът ви бил разрушен.

— Пострада малко — поправи го дел Аква. — Моля, седнете. — Делегатът-посетител се отпусна в стола с високата облегалка зад писалището си, а монахът седна отсреща му.

— Слава богу, никой не пострада. След няколко дни ще е като нов. А вашата мисия?

— Нищо й няма — съобщи с нескрито задоволство монахът. — След трусовете около нас избухнаха големи пожари и сума ти народ загина, но ние останахме невредими. Бог бди над нас. — И добави кратко и остро: — Чух, че снощи еретиците се избили едни други в крепостта.

— Да. Загина и една от най-важните ни покръстени — Мария.

— Да, и на мен ми докладваха. „Убий го, Йошинака!“ — наредила тя и сложила начало на кървавата баня. Чух също, че дори тя самата се опитала да убие няколко души, преди да се самоубие.

Дел Аква пламна.

— Толкова години прекарахте тук и пак нищо не разбирате от японския дух! При това говорите малко и езика!

— Разбирам какво е ерес, глупост, убийство, политическа намеса и много добре говоря този езически език. И езичниците са ми ясни.

— Но не и начинът им на живот.

— Словото господне не се нуждае от такива превземки. Защото е СЛОВОТО! Ах, да, разбирам също и какво е прелюбодеяние. А вие на какво мнение сте за прелюбодеянието и леките жени, ваше преосвещенство?

Вратата се отвори, Солди подаде на дел Аква писмото от папата и пак излезе, а Делегатът-посетител връчи посланието на монаха, предвкусвайки победата.

— Това е от негово светейшество. Пристигна вчера от Макао по специален пратеник. Монахът прие папската заповед и я прочете. В нея се нареждаше, с официалното съгласие на краля на Испания, всички свещеници от всички религиозни ордени в бъдеще да пътуват за Япония само през Лисабон, Гоа или Макао и на всички им се забраняваше да пътуват от Манила направо за Япония — в противен случай ги очакваше незабавно отлъчване от църквата. И последно — на всички свещеници, освен езуитите, се заповядваше веднага да напуснат Япония и да отпътуват за Манила, откъдето можели с разрешение от висшестоящите да се завърнат пак в Япония, но само през Лисабон. Гоа или Макао.

Фра Перес огледа внимателно печата, подписа и датата, препрочете старателно заповедта, след което се изсмя подигравателно, и захвърли документа върху писалището.

— Не го вярвам това!

— Това е заповед от негово светейшество па…

— Това е още едно безчинство, насочено срещу нашето братство и всички просещи монаси, които разнасят Словото сред еретиците. Това е измислено с цел завинаги да ни се забрани достъпът до Япония, защото португалците, подстрекавани от определени личности, ще извъртат безкрай, ще ни разтакават и накрая изобщо няма да ни дадат виза. Ако това е достоверен документ, той само доказва дългогодишните ни твърдения, че езуитите са в състояние да покварят дори папата в Рим!

Дел Аква се опита да запази спокойствие.

— Заповядано ви е да напуснете! Иначе ще бъдете отлъчени!

— Заплахите на езуитите са празни думи за нас, ваше преосвещенство. Вие не говорите с божия език и никога няма да проговорите. Вие не сте Христово войнство, защото служите на папата, който е земен човек. Вие сте политици, земни люде, хора на плътското — с вашите копринени одежди, земи, власт, богатство и влияние. Нашият бог Исус е дошъл на земята, предрешен като най-обикновен човек, който се е чешел, ходел е бос и е вонял. Аз никога няма да си тръгна — нито моите братя!

Никога през живота си дел Аква не бе изпитвал подобна ярост.

— Ще напуснете Япония!

— Бог ми е свидетел — няма! Но тук кракът ми стъпва за последен път! Ако в бъдеще пак пожелаете да ме видите, заповядайте в нашата мисия, елате да послужите на бедните, болните и отритнатите — както е правел нашият Христос. Мийте краката им като него и спасете собствените си души, докато още не е станало късно.

— Заповядано ви е да напуснете Япония, иначе ще бъдете отлъчени!

— Хайде, хайде, ваше преосвещенство, нито съм отлъчен, нито някога ще бъда отлъчен. Разбира се, приемам документа, освен ако не е остарял вече. Издаден е на 16 септември 1598 година — оттогава има близо две години. Трябва да се провери — прекалено е важен, за да се приеме ей така, — а за проверка ми трябват най-малко четири години.

— Разбира се, че не е остарял!

— Грешите. Господ ми е свидетел, вярвам, че вече е остарял. След няколко седмици — най-много един-два месеца — ние най-сетне ще имаме наш архиепископ в Япония. Испански архиепископ! Писмата, които получих от Манила, съобщават, че кралският указ се очаква всеки момент. Може да го получат и със следващата поща.

— Не е възможно! Това е португалска територия и наша епархия!

— Беше. Беше езуитска епархия. Но вече не е. С помощта на нашите братя и с божията помощ испанският крал е видял сметката на вашия генерал в Рим.

— Това е изключено! Лъжи и слухове! Подчинете се на заповедите на папата, иначе ще погубите безсмъртната си душа!

— Ще се подчиня, ще се подчиня. Още днес ще изпратя писмо, обещавам ви. А междувременно очакваме пристигането на испански архиепископ, испански вицекрал и Черен кораб — също испански! И това е включено в кралския указ. Ние също имаме високопоставени приятели и те най-сетне са надделели над езуитите — веднъж за винаги! Да ви помага бог, ваше преосвещенство.

И фра Перес стана и излезе.

Солди го проследи с поглед от прозореца на канцеларията си, след което забърза към големия кабинет. Цветът на лицето на дел Аква го изплаши и той хукна към гарафата, сипа малко бренди в една чаша и му я подаде.

Но дел Аква само поклати глава и продължи да гледа с празен поглед в пространството. През последните години се дочуваха обезпокоителни слухове от представителите им в двора на крал Филип в Испания за растящото влияние на враговете на Братството.

— Не е вярно, ваше високопреосвещенство! Невъзможно е испанците да дойдат тук! Не е възможно!

— Всичко е възможно. Напълно! — Дел Аква докосна папската заповед. — Този папа може да е вече мъртъв, нашият генерал също… — Той стана и се изправи в целия си гигантски ръст. — А междувременно ще се готвим за най-лошото и ще се стараем, доколкото можем. Изпрати брат Микаел веднага да доведе Кияма.

— Да, ваше високопреосвещенство. Но колкото до Кияма, Микаел едва ли ще може…

— Кажи му да заповяда на Кияма, ако трябва и в името на господа бог! Ние сме Христово войнство и тръгваме на война — божия война! Побързай!

Глава петдесет и девета

— Анджин-сан?

Блакторн чу името си насън. Идваше много отдалече и ехото продължи да кънти в главата му.

— Хай? — отговори той.

Отново чу името си, някаква ръка го докосна, очите му се отвориха и той ги присви, за да вижда по-добре в призрачната светлина на зората. После изведнъж дойде в съзнание и седна в постелята. Лекарят беше коленичил до леглото му. Кирицубо и Очиба бяха застанали недалеч и го гледаха втренчено. Фенерите топло примигваха.

Лекарят отново го заговори. В ушите му продължаваше да звънти и гласът достигаше до него тих, но този път разбра, че грешка няма — отново чуваше. Неволно докосна ушите си с ръце и ги натисна, сякаш да ги затвори. Болката незабавно избухна в главата му и възпламени ярки искри, многоцветни светлини и яростно пулсиране.

— Извинете — промърмори той и зачака болката да заглъхне. — Извинете, уши болят. Но чувам — разбирате, нали, доктор-сан? Чувам малко. Извинете, какво казахте?

Той се вгледа в устните му, за да помогне на слуха си.

— Кирицубо-сама и Очиба-сама искат да знаят как сте.

— А!

Блакторн ги погледна. Чак сега забеляза, че са облечени много официално. Кирицубо беше цялата в бяло, само на главата си имаше зелен шал. Кимоното на Очиба беше маслено-зелено, без украшения и мотиви, а дългият й, тънък като паяжина шал беше чисто бял.

— По-добре, благодаря — обърна се той към тях, разтревожен от бялото в облеклото им. Едва тогава забеляза светлината отвън и осъзна, че няма да се смрачи, както той си мислеше, а всеки момент ще се зазори. — Доктор-сан, аз спя ден и нощ?

— Да, Анджин-сан, един ден и една нощ. Легнете пак, моля. — Лекарят взе китката му в ръка и притисна дългите си пръсти към пулса му, заслуша се в деветте пулса — три на повърхността, три по средата и три дълбоко вътре, — както учеше от незапомнени времена китайската медицина.

Всички в стаята чакаха напрегнато диагнозата. Най-сетне лекарят кимна доволно.

— Всичко изглежда добре, Анджин-сан. Не сте ранен тежко, нали разбирате? Много болка в глава, нали?

Той се обърна и взе подробно да обяснява нещо на двете жени.

— Анджин-сан — обади се Очиба. — Днес погребението на Марико-сан. Знаете ли какво е „погребение“?

— Да, Очиба-сама.

— Добре. Погребението й е веднага след зазоряване. Ако желаете, можете да отидете.

— Да, благодаря. Да, моля, аз също ще отида.

— Добре тогава.

И Очиба заръча на лекаря да внимава много с пациента си. След това се поклони учтиво на Кирицубо, усмихна се на Блакторн и си тръгна. Кири я изчака да излезе.

— Всичко добре ли е, Анджин-сан?

— Глава зле, Кирицубо-сама. Много съжалявам.

— Моля да ме извините, но исках да ви благодаря. Разбирате ли ме?

— Дълг. Само дълг. Провал. Марико-сама мъртва.

Кири му се поклони най-почтително.

— Не е провал. Не, съвсем не. Благодаря, Анджин-сан. За нея, за себе си и за другите. Ще говорим пак, но по-късно. Благодаря.

И тя също си тръгна.

Блакторн се стегна и се изправи на крака. Болката в главата беше непоносима и му идеше чак да се разкрещи. Стисна устни. Гърдите много го боляха, започна да му се повдига. След малко гаденето премина и на негово място остана неприятен вкус в устата. С голямо усилие задвижи крака, отиде до прозореца и се хвана за перваза, защото отново му се доповръща. Изчака малко и взе да се разхожда напред-назад из стаята, но това не му помогна — болката в главата и гаденето останаха.

— Добре съм, благодаря — повтори той, но се отпусна върху леглото с облекчение.

— Ето, изпийте това. Ще ви стане по-добре.

Лекарят му подаде с добродушна усмивка пълната чаша. Блакторн отпи от течността, която миришеше на сухи фъшкии и плесенясали водорасли, примесени със стари листа, ферментирали от лятната жега. А вкусът беше далеч по-неприятен.

— Пийте. По-добре веднага, много се извинявам. Блакторн отново се задави, но се насили да изпие тази гадост.

— Скоро по-добре, много се извинявам.

Прислужничките го сресаха, бръснарят го избръсна. Донесоха горещи хавлиени кърпи за ръцете и лицето и веднага се почувствува по-добре. Болката в главата обаче си остана. Слугите му помогнаха да облече официалното кимоно и връхната дреха с широки рамене. Подадоха му нов къс меч.

— Подарък, господарю. От Кирицубо-сама — осведоми го прислужничката. Блакторн го прие и го затъкна в пояса си до дългия меч, подарен му от Торанага.

Дръжката му беше олющена и спукана там, където бе удрял с нея по резето. Видя Марико, застанала с гръб към вратата, и след това нищо — до момента, в който коленичи до нея и я гледаше как умира. И отново нищо до настоящия момент.

— Извинете, това главната кула, нали? — попита той капитана на Сивите.

— Да, Анджин-сан.

Капитанът се поклони почтително. Беше нисък и набит като горила и също толкова опасен.

— Защо съм тук, капитане?

Самураят се усмихна и вежливо пое въздух през зъби.

— Височайшият генерал нареди.

— Но защо тук, извинете?

— Заповед от височайшия генерал — повтори Сивият. — Извинете, нали разбирате?

— Да, благодаря — уморено се предаде Блакторн.

Най-сетне готов, той пак се почувствува страшно зле. Отпи още чай и това го пооправи за известно време, но след това рязко му прилоша и повърна в някакъв съд, който прислужничката услужливо му поднесе. При всеки напън огнени иглички пронизваха гърдите и главата му.

— Извинете — търпеливо се обади лекарят. — Ето, моля, пийте. Той отпи още от неприятната отвара, но тя не му помогна.

А навън вече се бе зазорило. Слугите му направиха знак да тръгва и му помогнаха да излезе от голямата стая. Охраната му се раздели на две. Половината самураи тръгнаха пред него, останалите вървяха отзад. Слязоха в големия преден двор. Там ги чакаше носилка с още охрана. Той блажено се отпусна вътре. По дадена от капитана заповед носачите я вдигнаха за дръжките и процесията от носилки, самураи и дами се заизвива през лабиринта от улички към изхода от крепостта, грижливо охранявана от безброй Сиви. Всички бяха облечени официално. Някои жени носеха тъмни кимона с бели шалове, други бяха в ослепително бели кимона с пъстроцветни кърпи и шалове на главите.

Блакторн усещаше погледите на всички върху себе си. Направи се, че не ги забелязва, и се опита да седи изправено, с безизразно лице, и се замоли да не му прилошее отново, та да се посрами пред всички. А болката нарасна.

Кортежът минаваше през крепостта покрай хиляди самураи, строени в безмълвни редици. Никой не ги спря, никой не им поиска документите. Опечалените минаваха от един контролен пункт през друг, през вдигнати вертикални решетки и прекосиха пет рова, необезпокоявани от никого. Ала щом излязоха от главната порта, извън стените на крепостта, той забеляза как Сивите се напрегнаха и очите им зашариха по всеки срещнат, как го обградиха по-плътно и взеха да го охраняват още по-внимателно. Това го поуспокои. Не беше забравил, че е белязан. Процесията изви покрай някаква поляна, премина през един мост и спря на празното пространство до брега на реката.

То беше триста стъпки широко и петстотин стъпки дълго. По средата имаше изкопана квадратна яма — петнадесет на петнадесет стъпки и пет стъпки дълбока, напълнена с дърва. Над нея бе издигнат висок, покрит с рогозки навес, целият в драперии от бяла коприна, а около него имаше стени от бели памучни платна, закачени на бамбукови пръчки, сочещи четирите посоки на света. В средата на всяка платнена стена имаше по една малка дървена вратичка.

— Вратата се слага, за да може душата да мине през нея, Анджин-сан — беше му обяснила Марико още в Хаконе.

— Хайде да доплуваме или да говорим за нещо друго. За нещо приятно.

— Да, разбира се, но оставете ме първо да довърша мисълта си, защото и това е нещо приятно. За нас погребението е от изключителна важност и вие трябва да знаете всичко за него, Анджин-сан. Моля ви.

— Добре. Но защо са ви четири врати? Една не стига ли?

— Душата трябва да има право на избор. Това е много мъдро — ние сме много мъдър народ. Казвала ли съм ви днес, че ви обичам? Ние сме мъдър народ, щом позволяваме на душата сама да избере. Повечето души предпочитат южната врата. Затова тя е най-важна и до нея нареждаме маси със сушени смокини, пресни нарове и други плодове, репички и всякакви зеленчуци, а също и снопчета оризови кълнове, ако сезонът е подходящ. И винаги има купичка с прясно сварен ориз. Това, Анджин-сан, е изключително важно. Защото душата може да поиска да хапне, преди да тръгне.

— На моето погребение бихте ли сложили печен фазан или…

— Извинете, но месо — никога! Нито дори риба. Ние се отнасяме много сериозно към това, Анджин-сан. На масата ще има също малък мангал, в който приятно ще горят скъпоценни благоуханни дървета и благовонни масла — за да мирише приятно наоколо.

Блакторн усети, че очите му се изпълват със сълзи.

— Иска ми се моето погребение да се състои призори — обичаше да казва тя жизнерадостно. — От всичко най-обичам зазоряването. И ако може да е също през есента…

Моя бедна любов, помисли си той. Ти през цялото време си знаела, че няма да има есен.

Носилката му спря на почетното място на първия ред, близо до средата. Беше достатъчно близо до масата, за да вижда сълзите по напръсканите с вода плодове. Всичко беше точно така, както тя го бе описала. Площадът бе изпълнен със стотици носилки и не по-малко от хиляда самураи с жените си — смълчани и неподвижни. Видя Ишидо и до него Очиба. И двамата не го погледнаха. Бяха седнали в разкошните си носилки, загледани напрегнато в белите платнени стени, които шумоляха от утринния ветрец. От другата страна на Очиба беше Кияма, недалеч от него Дзатаки и Ито. Закритата носилка на Оноши също беше наблизо. Всички бяха плътно оградени от телохранители. Самураите на Кияма носеха кръстове на вратовете си. Също и тези на Оноши.

Блакторн се огледа и потърси с поглед Ябу, но никъде не го видя. Не забеляза също така нито един Кафяв, нито едно приятелско лице. Затова пък Кияма се бе втренчил в него с неподвижно, каменно изражение и като видя погледа му, Блакторн се зарадва на зорката си охрана. Въпреки това му се поклони леко, ала очите на Кияма не трепнаха и той не отвърна на вежливостта му. След миг Кияма отмести погледа си и Блакторн задиша по-спокойно.

Барабанни удари, камбани и биенето на метал по метал разкъсаха въздуха. Нехармонично, пронизващо. Всички очи се впериха в главната порта на крепостта. От зейналата й паст се зададе богато украсена закрита носилка, носена от осем жреци-шинтоисти, а вътре, като някакъв строг Буда, седеше върховен жрец. Други жреци удряха метални барабани пред носилката и зад нея, а отзад вървяха двеста будистки свещеници, облечени в оранжеви роби, още толкова шинтоистки жреци, облечени в бяло и накрая нейната погребална носилка.

Беше с покрив, изключително разкошна, цялата бяла. Тя също беше в бяло, подпряна в седнало положение, с леко наклонена напред глава, с безупречно гримирано лице и прекрасна прическа. Носеха я десет Кафяви. Пред носилката вървяха две малки момченца, които се учеха за будистки свещеници, и разпръскваха книжни листа на роза, които вятърът подхващаше и разпиляваше — те символизираха преходността на живота, мимолетен като тези листенца. След момченцата двама жреци влачеха обърнати назад копия — това означаваше, че тя е била самурай и е изпълнявала дълга си също тъй непоколебимо, както са силни и непоколебими стоманените остриета. Зад тях вървяха още четирима жреци с незапалени факли. Следваше ги синът й Саруджи, а лицето му беше бяло като кимоното му. След него вървяха Кири и Садзуко, и двете в бяло, и двете с разпуснати коси, но с леки като въздух зелени шалове на главите. Косите на момичето се спускаха под кръста, а на Кири бяха дори по-дълги. След тях на известно разстояние не вървеше никой и чак тогава следваха малкото останали в гарнизона на Торанага самураи. Някои бяха ранени, много от тях куцаха.

Но Блакторн виждаше само нея. Тя като че ли се молеше и по лицето й нямаше никакъв белег. Той се стараеше да стои изправен и неподвижен, съзнавайки каква чест е за нея тази тържествена церемония в присъствието на Ишидо и Очиба. Но от това не му стана по-леко.

Върховният жрец пя монотонно повече от час под акомпанимента на железните барабани. След това във внезапно възцарилата се тишина Саруджи пристъпи напред, взе един незапален факел и провери една по една четирите врати — източната, северната, западната и южната — да не би да не се отварят свободно.

Блакторн видя как момчето потръпваше, как се върна обратно при погребалната носилка с наведени надолу очи. После хвана закачения на нея бял шнур и поведе носачите през южната вратичка. Поставиха внимателно цялата носилка върху дървата. Последваха още тържествени напеви и Саруджи докосна напоения с масло факел до жарта в мангала. Той веднага пламна. Момчето се поколеба за миг, след което се върна сам през южната врата, и хвърли факела върху незапалената клада. Напоените с масло дърва се възпламениха и кладата бързо заблиза небето с огнените си езици, издигнали се на три метра височина. Топлината принуди Саруджи да отстъпи назад, после донесе благовонни пръчици и благовонни масла и също ги хвърли в огъня. Сухият покрив над кладата избухна в пламъци и запали платнените стени. След миг всичко беше една беснееща, полюляваща се, пращяща, неугасима огнена маса.

Стълбовете на навеса рухнаха. Присъствуващите сякаш си отдъхнаха. Жреците се приближиха напред, добавиха още дърва към огъня и пламъците се издигнаха още по-високо, а пушекът се заизвива на кълбета. Ето че останаха само четирите малки вратички. Блакторн виждаше как пламъците ги поглъщат. След миг и те станаха част от огъня.

Главният свидетел Ишидо слезе от носилката си, приближи се напред и хвърли в огъня ритуалния си дар от скъпоценно благовонно дърво. Поклони се тържествено и се върна в носилката си. По дадена от него заповед носачите го вдигнаха и го понесоха обратно към крепостта. Очиба го последва. Останалите също започнаха да се разотиват.

Саруджи се поклони за последен път на пламъците. После се обърна и се приближи до Блакторн. Застана пред него и му се поклони.

— Благодаря ви, Анджин-сан.

И си тръгна с Кири и Садзуко.

— Свърши вече, Анджин-сан — обади се капитанът на Сивите и се ухили. — Ками вече на сигурно място. Връщаме се в крепостта.

— Чакайте, моля.

— Съжалявам, заповед — обезпокои се капитанът, а останалите също настръхнаха и го наобиколиха по-плътно.

— Чакайте, моля.

И без да обръща внимание на тревогата им, Блакторн слезе от носилката. Болката почти го ослепи. Самураите се пръснаха около него, за да го заобиколят отвсякъде. Той се приближи до масата, избра няколко парченца камфорово дърво и ги хвърли в кладата. Димната завеса не му позволяваше да вижда нищо.

— В името на отца и сина и светаго духа — прошепна той и прекръсти огъня. После се обърна и си тръгна.

Когато се събуди, главата го болеше по-малко, но се чувствуваше някак си изпразнен. Слепоочията и цялото му чело все още пулсираха от тъпа болка.

— Как сте, Анджин-сан? — попита лекарят и му се усмихна широко, разкривайки всичките си зъби. Гласът му продължаваше едва-едва да се чува.

Блакторн се повдигна на лакът и се взря сънливо в полумрака. Трябва да е пет часът следобед, каза си той. Спал съм повече от шест часа.

— Цял ден спах?

Докторът се усмихна.

— Вчера цял ден, цялата нощ и по-голямата част от днес. Разбирате ли?

— Да, разбирам.

Той се отпусна назад. Беше го избила пот. Добре, помисли си той. Нищо по-хубаво от това. Ето, значи, защо се чувствувам по-добре.

Леглото му от меки постелки бе засенчено от трите страни с изящни подвижни паравани, нарисувани с пейзажи, морски сцени, инкрустирани със слонова кост. През прозореца проникваше светлина и мухите бръмчаха, а стаята беше огромна и приятна. Отвън се дочуваха обичайните звуци на крепостта, примесени в този момент с конски тропот и подрънкването на юзди. Копитата на конете бяха неподковани. Лекият ветрец донесе мирис на дим. Не бих искал да ме изгорят един ден, помисли си той. Макар че може да е по-добре от това, да те сложат в един сандък, да те заровят и после червеите… Я стига! — каза си той и усети как се понася надолу към някаква бездна. Няма за какво да се тревожиш, карма си е карма и като умреш, ще си мъртъв и нищо няма да съзнаваш. Пък и всякаква смърт е за предпочитане пред давенето, когато водата те изпълва, тялото се надува, гние, а раците… Стига!

— Пийте, моля.

Лекарят му подаде още една чашка от гнусната отвара. Той се задави, но се насили да я погълне.

— Чай, моля.

Прислужничката му сипа чай и той й благодари. Беше кръглолика жена на средна възраст с цепки вместо очи и постоянна безизразна усмивка на лицето. След третата чаша вкусът в устата му стана поносим.

— Моля ви, Анджин-сан, как са ушите?

— Същото. От разстояние… разстояние, нали разбирате. Голямо разстояние. Разбирам. Яжте, Анджин-сан.

Отпреде му поставиха малка табла с ориз, супа, печена на жар риба. Повдигаше му се, но гой си напомни, че от близо два дни не беше слагал залък в устата си. Затова седна и си наложи да хапне малко ориз и да изпие рибената чорба. Това поуспокои стомаха му, така че можа да продължи да се храни, и изяде всичко. Клечките за ядене вече бяха като продължение на собствените му пръсти и ги използуваше без никакво усилие.

— Благодаря, гладен.

— Да — каза лекарят и постави на ниската масичка до леглото платнена торбичка с билки. — Правете чай с това, Анджин-сан, веднаж на ден, докато свърши. Разбирате ли?

— Да, благодаря.

— За мен беше чест да ви служа.

Лекарят махна на прислужницата, която вдигна празния поднос, и след още един поклон я последва през вратата. Блакторн остана сам. Отпусна се в леглото и се почувствува много добре.

— Просто съм бил гладен — изрече той на глас. Беше облечен само по набедрена превръзка. Официалното му облекло бе все така захвърлено небрежно накуп, където го бе съблякъл, и това го изненада, макар че до мечовете му имаше поставено чисто кафяво кимоно. За известно време се отпусна и изведнъж настръхна, усетил чуждо присъствие. Надигна се неспокойно и се огледа. После коленичи, надникна зад параваните и преди да се усети, вече бе скочил на крака и от рязкото паническо движение веднага му се зави свят. До вратата бе коленичил японски езуит и го гледаше втренчено, а в ръката си държеше разпятие и броеница.

— Кой сте вие? — попита Блакторн, превъзмогвайки силната болка.

— Казвам се брат Микаел, сеньор. — Черните като въглени очи не трепнаха нито за миг. Блакторн излезе пред параваните и застана до мечовете си.

— Какво искате от мен?

— Изпратиха ме да ви питам как сте — тихо отвърна Микаел на добрия си, макар и със силен акцент португалски.

— Кой ви изпрати?

— Кияма-сама.

Изведнъж Блакторн осъзна, че двамата са съвсем сами.

— Къде са телохранителите ми?

— Нямате охрана, сеньор.

— Как да нямам! Имам двадесет души охрана! Къде са моите Сиви?

— Когато дойдох, нямаше никаква охрана, сеньор. Съжалявам. Вие още спяхте. — Микаел кимна към външната врата. — Може би трябва да попитате онези самураи.

Блакторн се хвана за мечовете си.

— Махнете се от вратата!

— Аз не съм въоръжен, Анджин-сан.

— Въпреки това не се приближавайте до мен. Свещениците ме карат да се чувствувам неспокоен.

Микаел послушно стана и със същото невъзмутимо спокойствие се отмести. Отвън на парапета се бяха облегнали двама Сиви.

— Добър ден — учтиво поздрави Блакторн, но не ги позна и двамата. Те не му се поклониха. Единият отвърна на поздрава му:

— Добър ден, Анджин-сан.

— Моля, къде останали телохранители?

— Всички телохранители си отидоха тази сутрин в часа на заека. Разбирате ли „часа на заека“? Ние не сме ваши телохранители, Анджин-сан, а сме на редовен пост.

Блакторн усети как по гърба му взе да се стича студена пот.

— Телохранители си отишли? Чия заповед?

Двамата самураи се изсмяха. По-високият отговори:

— Тук, в централната кула, заповеди се издават само от височайшия генерал Очиба-сама. Как се чувствувате, Анджин-сан?

— По-добре, благодаря.

Високият самурай извика някого от дъното на коридора. След миг от една от стаите изскочи офицер, придружен от четирима самураи. При вида на Блакторн очите му светнаха.

— А, Анджин-сан. Как се чувствувате?

— По-добре, благодаря. Моля, извинете, но къде са моите телохранители?

— Заповядано ми е да ви кажа, че като се събудите, трябва да се върнете на кораба си. Ето ви пропуска. — Той извади от ръкава си някакъв документ и му го подаде. След това махна презрително към Микаел. — Ей този тук ще ви покаже пътя.

Блакторн се опита да събере мислите си.

— Да, благодаря. Но преди това трябва да видя Ишидо-сама. Много важно.

— Съжалявам. Заповядано ви е да се върнете на кораба си веднага след като се събудите. Разбирате ли?

— Да. Моля да ме извините, но много важно да видя Ишидо-сама. Кажете моля на ваш капитан. Веднага. Трябва да видя Ишидо-сама, преди да тръгна. Много важно, извинете.

Самураят се почеса по сипаничавата брадичка.

— Ще попитам. Моля, облечете се.

И за голямо облекчение на Блакторн той се отдалечи с важна стъпка. Четиримата самураи останаха. Блакторн се върна в стаята и бързо се облече. И четиримата го наблюдаваха, а свещеникът остана в коридора.

Имай търпение, каза си той. Не мисли за нищо и не се тревожи. Станало е грешка. Нищо не се е променило. Все така си силен.

Затъкна и двата меча в пояса си и изпи остатъка от чая. После погледът му се спря на пропуска. Документът беше целият в печати и изпъстрен с йероглифи. Няма грешка, помисли си той и чистото, изгладено кимоно залепна за гърба му.

— Анджин-сан — обади се единият от самураите. — Научихме, че сте убили пет нинджа. Много, много добре.

— Съжалявам, само двама. Може би трима — отговори Блакторн и завъртя глава наляво-надясно, за да облекчи болката и да се пребори със световъртежа си.

— Чух, че загинали петдесет и седем нинджа и сто и шестнадесет Кафяви, вярно ли е? — продължи самураят.

— Не знам, съжалявам.

Капитанът се върна.

— Заповядано е да отидете на кораба, Анджин-сан. Този свещеник ще ви заведе.

— Да, благодаря, но първо трябва да видя Очиба-сама. Много, много важно. Моля, попитайте вашия…

Капитанът се извърна рязко и бързо с гърлен глас каза нещо на Микаел. Езуитът се поклони невъзмутимо и се обърна към Блакторн:

— Извинете, сеньор, но той каза, че неговият началник в момента пита своя началник, ала междувременно вие трябва незабавно да тръгнете и да ме следвате към галерата.

— Има! — додаде капитанът, за да подсили ефекта от думите си. Блакторн разбра, че с него е свършено. Чу гласа си:

— Благодаря, капитане. Къде са телохранителите ми, моля?

— Нямате телохранители.

— Моля, изпратете човек на кораба. Да повика собствените ми васали…

— Заповядано е още сега да вървите на кораба! Разбирате ли? — Тези думи бяха изречени неучтиво и много категорично. — Вървете на кораба! — повтори капитанът с крива усмивка, като чакаше Блакторн пръв да се поклони.

Блакторн разбра това и изведнъж всичко му се стори като някакъв кошмар, всичко около него се завъртя бавно и се обви в мъгла, отчаяно му се прииска да избърше потта от челото си и да се поклони, но беше убеден, че капитанът ще отговори едва-едва на поклона му, и то не съвсем учтиво и в никой случай като на равен, така че само ще се посрами пред всички. Беше ясно, че е предаден на католиците, че Кияма, Ишидо и свещениците участвуват в това предателство и по неизвестни причини, независимо на каква цена, той вече няма какво да прави тук, освен да избърше потта, да се поклони и да тръгне, а те щяха да го причакат някъде там.

В следващия момент сякаш видя Марико и си спомни нейния ужас, всичко, което бе казала, направила и на което го бе учила. Със сетни сили стисна счупената дръжка на меча си и войнствено раздалечи крака, осъзнал с кристална яснота, че съдбата му е решена, кармата му е определена и ако ще мре, по-добре да стори това сега, най-почтено, отколкото после.

— Аз съм Джон Блакторн, Анджин-сан — гордо заяви той и твърдото решение като че ли му вдъхна някаква необяснима сила и го направи груб и безмилостен. — Аз съм генерал на корабите на Торанага-сама. Всички кораби. Самурай и хатамото! Вие кой сте?

Капитанът пламна.

— Сайго Масакацу от Кага, капитан на гарнизона на Ишидо-сама.

— Аз съм хатамото, вие хатамото? — още по-грубо попита Блакторн, без дори да чуе името на противника си, а само го виждаше с огромна, нереална яснота — виждаше всяка негова пора, всяко косъмче на брадата му, всеки оттенък на злобните му очи, всяко косъмче на ръката му, хванала здраво дръжката на меча.

— Не, не съм хатамото.

— Самурай ли сте… или ронин?

Последната дума я изсъска и усети зад гърба си още хора, но това не го интересуваше. Не откъсваше поглед от капитана в очакване на внезапния смъртоносен удар, който мобилизираше целия хара-гей — вътрешен източник на енергия, и се подготви да отвърне на удара със същата сила и двамата да посрещнат смъртта си честно, с което и двамата щяха да излязат победители.

Но за голямо негово учудване очите на капитана трепнаха, той някак си се сви и се смали и започна да се кланя — ниско и смирено. И задържа дълго поклона си — като по този начин оставяше главата си беззащитна.

— Моля… моля да извините лошите ми обноски, Анджин-сан. Бях… бях ронин. Но височайшият генерал ми предостави още една възможност… Моля да извините лошите ми обноски.

Гласът му издаваше колко много се срамува.

Всичко беше като насън и Блакторн още очакваше удара, готов и той да удари, очакваше смъртта, а не победата. Погледна към останалите самураи. Те му се кланяха като по команда и също като капитана задържаха ниско поклона си, с което признаваха победата му.

След миг и Блакторн се поклони, сковано. Но не като на равни. Те продължиха да се кланят, докато той се обърна и се отдалечи по коридора, следван от Микаел, слезе по главното стълбище и излезе на двора. Вече не усещаше болка. Изпълваше го само странно вътрешно чувство на удовлетворение. Сивите, които срещаше по пътя си, го изпращаха с очи, а онези, които го придружиха заедно с Микаел до първия пост, гледаха да стоят извън обсега на меча му. Един от самураите избърза напред.

При следващия пост новият офицер много учтиво му се поклони като на равен и той отвърна на поклона му. Пропускът му бе старателно проверен, но без заяждане. Втори ескорт го придружи до следващия пост, където всичко се повтори отново. Оттам минаха през най-вътрешния ров и после през следващия. Никой не го закачаше. Самураите почти не го забелязваха.

Постепенно осъзна, че главата му почти не пулсира. Потта му бе изсъхнала. Отпусна пръсти от дръжката на меча си и за миг ги поразкърши. Спря до чешмичката в една от стените и напръска обилно главата си.

Придружителите Сиви учтиво го изчакаха, а той през цялото време се опитваше да проумее защо е изгубил благоразположението и закрилата на Ишидо и Очиба. Нищо не се е променило, отчаяно си мислеше той. Вдигна очи и съзря втренчения поглед на Микаел.

— Какво искате?

— Нищо, сеньор — вежливо отвърна Микаел. После изведнъж лицето му грейна в сърдечна усмивка. — Ах, сеньор, вие ми направихте голяма услуга, като накарахте онова невъзпитано магаре да си подвие опашката. Ах, че ми стана приятно. Благодаря ви — добави той на латински.

— Никаква услуга не съм ви направил — отговори Блакторн на португалски, защото не му се говореше на латински.

— Да, но ви желая бог да ви поживи, сеньор. Знам, че неведоми са пътищата господни. Вие направихте услуга не само на мен. Този ронин бе посрамен и си го заслужи. Няма нищо по-гнусно от това да злоупотребиш с бушидо.

— И вие ли сте самурай?

— Да, сеньор, имам тази чест. Баща ми е братовчед на Кияма-сама и родът ми е от провинция Хидзен в Кюшу. Как разбрахте, че е ронин?

Блакторн се опита да си спомни кое го бе навело на тази мисъл.

— Не знам със сигурност. Може би защото каза, че е от Кага, а Кага е далече и Марико… Тода-сама ми беше споменала, че е някъде много на север. Не знам… дори не си спомням какво точно му казах.

Офицерът на ескорта се приближи до тях:

— Извинете, Анджин-сан, но този да не би да ви безпокои?

— Не, не, благодаря.

Блакторн тръгна отново. Пак му провериха най-учтиво пропуска и те продължиха нататък.

Слънцето вече се бе спуснало ниско и до залеза оставаха само няколко часа. Прахта се виеше на спирали в загретия от слънцето въздух. Минаха покрай безброй конюшни, в които конете бяха строени с глави към изхода, оседлани и напълно готови за незабавно потегляне. Самураите ги четкаха, решеха и почистваха. Броят на конете изуми Блакторн.

— Колко коне, капитане? — попита той.

— Хиляди, Анджин-сан. Десет, двадесет, тридесет хиляди тук и по други места в крепостта.

Като наближиха предпоследния ров, Блакторн повика Микаел.

— При галерата ли ще ме водите?

— Да. Така ми е наредено, сеньор.

— И никъде другаде?

— Не, сеньор.

— Кой ви нареди?

— Кияма-сама и Делегатът-посетител, сеньор.

— А, те, значи. Предпочитам да ми казвате Анджин-сан, а не сеньор, отче.

— Моля да ме извините, Анджин-сан, но аз не съм още свещеник, не съм ръкоположен.

— И кога ще ви ръкоположат?

— Когато му дойде времето — уверено отвърна Микаел.

— А къде е Ябу-сан?

— Съжалявам, не знам.

— Значи, ще ме водите право на кораба и никъде другаде?

— Да, Анджин-сан.

— И после съм свободен? Свободен да отида където си искам?

— Казаха ми да ви попитам как сте и след това да ви отведа до кораба — нищо друго. Аз съм само един пратеник, водач.

— Къде сте научили така добре португалски? И латински?

— Бях един от четиримата… от четиримата послушници, изпратени от Делегата-посетител в Рим. Бях на тринадесет години, а Урага-но-Тадамаса на четиринадесет.

— А, сега си спомням. Урага-сан ми каза, че сте били заедно. Били сте приятели. Знаете ли, че е мъртъв?

— Да, много се натъжих, когато научих.

— Християните го убиха.

— Това е работа на убийци, Анджин-сан. Убийци. Но и за тях ще има съд, не се съмнявайте.

След малко Блакторн поде отново:

— Хареса ли ви Рим?

— Никак. Направо ми беше противен. И на другите също. Всичко — и храната, и мръсотията, и грозотата. Там са до един — ета — просто да не повярва човек. Трябваха ни осем години, за да стигнем дотам и да се върнем, и о-оо как благославях светата Богородица, като се прибрах у дома!

— А църквата? Светите отци?

— Отвратителни. Повечето от тях — най-спокойно заяви Микаел. — Бях възмутен от морала им, любовниците им, лакомията им, разкоша им, лицемерието им, липсата на всякакви обноски, както и двете им лица — едно за пред папството и друго за пастирите. Толкова ми беше противно… И все пак сред някои от тях намерих бога, Анджин-сан. Странно, нали? Открих божията правда в катедралите, манастирите и сред някои отци. — Микаел го погледна добродушно и в погледа му Блакторн забеляза дори нежност. — Вярно, че много рядко срещах тази искра, Анджин-сан, но все пак разбрах, че християнството е единственият път към вечна… извинете, исках да кажа католическото християнство.

— А не видяхте ли някое аутодафе, процеси на Инквизицията, затворите, лова на вещици?

— Видях много ужасни неща. Малко са мъдрите хора — повечето са грешници и големи злини се вършат в името божие. Тази земя е земя на сълзите и е само една подготовка за вечния покой. — Той се помоли наум около една минута, после вдигна очи. — Дори и някои еретици са добри хора.

— Възможно е — усмихна се Блакторн. Микаел му беше симпатичен.

Последен ров и последна врата — главната южна порта. Последна проверка, при която му задържаха пропуска. Микаел мина под последната подвижна решетка. Блакторн го последва. Отвън го чакаха сто самураи. Все хора на Кияма. Видя кръстовете им, враждебните им погледи и се закова на място. Но Микаел не спря. Офицерът махна на Блакторн да върви. И той се подчини. Самураите го обградиха и след миг той вече крачеше, заключен в техния обръч. Носачи и търговци, които срещаха по пътя си, се отдръпваха встрани и коленичеха, докато минеше тяхната колона. Някои трогателно протягаха разпятия и Микаел ги благославяше. Поведе колоната надолу по хълма покрай погребалната яма, над която вече не се виеше дим, през един мост, а оттам навлязоха в самия град и се запътиха към морето. Сред пешеходците, които идваха откъм града, се срещаха Сиви и други самураи. При вида на Микаел те се мръщеха и сигурно щяха да го изблъскат встрани, ако не бяха хората на Кияма.

Блакторн вървеше след Микаел. Вече не изпитваше страх, макар че не се беше отказал от мисълта да се опита да избяга. Но нямаше нито къде да бяга, нито къде да се скрие. Поне на суша. Единственото безопасно място за него беше „Еразъм“, в открито море, с пълен екипаж на кораба, провизии и оръжие.

— Какво ни чака на галерата, брат Микаел?

— Не знам, Анджин-сан.

Вече бяха навлезли в улиците на града и се приближаваха към морето. Микаел зави зад един ъгъл и излязоха на открит рибен пазар. Млади хубави прислужнички, дебели слугини, стари дами, младежи, купувачи, продавачи и деца — всички го зяпаха, след което бързо се покланяха. Блакторн вървеше след самураите край тезгяхи, кошове и бамбукови подноси с прясна искряща риба, спретнато подредена и напръскана с морска вода. Част от рибите плуваха в съдове с вода, имаше всички размери скариди, раци и какви ли не морски животни. Къде ти в Лондон такава чистота, разсеяно си помисли той. Нито рибата, нито продавачите са тъй чисти. После от едната страна видя сергии, на всяка имаше мангал с дървени въглища и в носа го удари силният аромат на печена риба.

— Исусе! — И без да се замисли, зави натам. Самураите незабавно му препречиха пътя.

— Го мен насай, кинджиру — каза единият.

— Ийе! — грубо отвърна Блакторн. — Уаташи табетай десу, нее? Уаташи Анджин-сан, нее! Гладен съм! Аз съм Анджин-сан!

И ги заблъска, за да мине през тях. Старшият офицер понечи да го пресрещне. Микаел бързо излезе напред и заговори успокоително, но властно, и помоли за разрешение, което бе дадено, макар и неохотно.

— Моля ви, Анджин-сан. Офицерът казва: яжте, щом искате. Какво бихте желали?

— Няколко от тези, моля — посочи Блакторн гигантските скариди, изчистени от главите, разрязани по дължина и грижливо наредени, с бяло-розово месо и с хрупкави чисти черупки. — Няколко — повтори той, без да може да откъсне поглед от апетитната гледка.

— Кажете, моля, на офицера, че близо два дни не съм слагал хапка в устата си и умирам от глад. Моля за извинение.

Продавачът беше едно старче с три зъба, почернял от слънцето, само с набедрена превръзка. Наду се от гордост, че са избрали неговата сергия. Взе пет от най-хубавите скариди и сръчно ги прехвърли с пръчките за ядене върху бамбукова чинийка, а на тяхно място сложи нови пет да съскат на жаравата.

— Додзо, Анджин-сама.

— Домо — благодари Блакторн и усети как му къркорят червата. Идеше му да ги налапа и петте наведнъж. Но взе само една скарида с чисто новите клечки, потопи я в соевия сос и я изяде с огромно удоволствие. Беше невероятно вкусна.

— Заповядайте, брат Микаел — предложи му той чинийката. Микаел взе една скарида, но главно от учтивост. Офицерът отказа, макар че благодари.

Блакторн излапа и последната скарида и си взе още две. Можеше да яде още, но реши, че това е невъзпитано, пък и не искаше да си претоварва стомаха.

— Домо — постави той обратно чинийката и вежливо се оригна — това е задължително, за да покаже, че му е било вкусно. — Вими десу. Много вкусно.

Старецът засия, поклони се, продавачите от околните сергии също му се поклониха и в следващия миг Блакторн с ужас се сети, че няма пари, и пламна от срам.

— Какво има? — попита Микаел.

— Аз… такова… не нося пари… ъ-ъ… нямам с какво да платя на човека. Имате ли да ми дадете назаем?

— Нямам пари, Анджин-сан. Ние никога не носим пари със себе си.

Настъпи неловко мълчание. Продавачът се усмихваше широко и търпеливо чакаше. После, не по-малко смутен, Микаел се обърна към офицера и тихо го помоли за пари. Офицерът беше позеленял от яд. Рязко каза нещо на един от самураите, който пристъпи напред и щедро плати на продавача, а той започна да сипе благодарности по негов адрес. Изчервеният и смутен Микаел се обърна и отново поведе колоната. Блакторн го настигна.

— Много се извинявам, но… изобщо не се сетих. За пръв път купувам нещо от Япония и никога не съм имал пари в джоба си, колкото и странно да звучи… досега не са ми трябвали…

— Моля ви, Анджин-сан, забравете. Няма нищо.

— Кажете, моля ви, на офицера, че ще му върна парите веднага щом стигнем кораба. Микаел преведе, както го помоли Блакторн. После повървяха мълчаливо, а Блакторн се опитваше да се ориентира. Улицата свършваше до самия бряг. Морето беше спокойно и мътно на светлината на залеза. Разбра къде се намират и посочи вляво, към широката улица, която се простираше на изток.

— Да минем оттук.

— По този път се стига по-бързо, Анджин-сан.

— Да, но трябва да минем през езуитската мисия и португалската лорча. Предпочитам да ги заобиколя — нищо, че пътят е по-дълъг.

— Наредено ми е да мина оттук.

— Нека минем по тази улица. — Блакторн спря. Офицерът попита какво има и Микаел му обясни. Самураят махна да продължат — по пътя, посочен от езуита.

Блакторн претегли доводите „за“ и „против“ — ако откажеше, какви можеха да са последствията. Или ще го поведат насила, или ще го вържат и ще го носят, или ще го влачат. Нито една от тези перспективи не му допадаше, така че сви рамене и продължи напред.

Излязоха на широк път, който вървеше покрай брега. На половин ли пред тях се намираха пристанът и складовете на езуитите, а на стотина крачки на брега беше португалският кораб. Отвъд него, на още двеста крачки, се виждаше галерата му. Беше прекалено далеч, за да различи дали на борда й има някой.

Блакторн вдигна едно камъче и го запрати във водата.

— Нека повървим покрай брега.

— Разбира се, Анджин-сан! — И Микаел пръв слезе на пясъка. Блакторн зацапа бос из плитчината, като се наслаждаваше на прохладната вода и шепота на прибоя.

— Хубаво време, нали?

— Ех, Анджин-сан! — възкликна Микаел с внезапна, открита дружелюбност.

— Колко пъти — прости ми, пресвета Дево! — ми се е искало да не съм свещеник, а просто син на баща си. Ето и сега усещам същото.

— Защо?

— Защото ми се иска да ви отвлека надалеч, вас и необикновения ви кораб, от Йокохама в Хидзен или нашето голямо пристанище Сасебо. И тогава ще поискам да се спазарим — да ме научите мен и нашите капитани на корабно дело, да подчиняваме морето. В замяна ще ви предложа най-доброто образование в империята — най-добрите преподаватели на бушидо, ча-но-ю, хара-гей, ки, медитиране дзадзен, икебана и всички уникални знания, които ние, японците, притежаваме.

— Това ми допада. Защо не го направим още сега?

— Днес е невъзможно. Пък и вие вече толкова много знаете, толкова много сте научили за тъй кратко време. Марико-сама е била чудесна учителка. Вие сте достоен самурай. И имате едно качество, което е много рядко у нас — никой не може да предугади действията ви. Тайко е притежавал това качество, има го и Торанага-сама. Защото, виждате ли — ние сме народ, за който не може да се каже, че е трудно да се познае какво ще извършим в следващия момент.

— Вашите действия лесно ли могат да се предвидят?

— Да.

— Тогава кажете ми някакъв начин, по който мога да се измъкна от тази клопка.

— Съжалявам, но нямате изход, Анджин-сан.

— Не мисля така. Откъде знаете, че корабът ми е в Йокохама?

— Това всеки го знае.

— Там ли е наистина?

— Почти всичко, което се отнася до вас, до това как сте защитили Торанага-сама и Тода-сама, е добре известно. И затова много ви почитат!

— И това не го вярвам.

Блакторн вдигна едно плоско камъче и го изпрати по вълните. Продължиха нататък. Той си затананика една моряшка песничка. Микаел му беше много симпатичен. Скоро им се изпречи един вълнолом. Заобиколиха го и отново излязоха на пътя. Езуитската мисия и складът се издигаха високи и мрачни под аленото небе. Виждаха се облечените в оранжеви роби езуити, които охраняваха каменния портал, и усети враждебното им отношение. Но това не го стресна. Главата отново го заболя.

Както и очакваше, Микаел се запъти към мисията. Той твърдо реши, че за да го завлекат вътре и да му отнемат оръжието, ще трябва първо да го пребият, докато загуби съзнание.

— Нали ме водехте при галерата? — попита той още веднъж Микаел.

— Да, Анджин-сан. — И за негово голямо учудване Микаел му махна да спре извън портата. — Нищо не се е променило. Извинете, но ще трябва да почакате малко.

Изненадан, Блакторн го проследи с поглед — той влезе сам в мисията. Очакваше пътят им да свърши тук. Първо Инквизицията и съдебният процес, съпроводен с мъчения, после ще го предадат в ръцете на капитан Ферейра. Пак погледна към лорчата на стотина крачки оттук. Ферейра и Родригес бяха на кърмата, а палубата бе почерняла от въоръжени моряци. Зад португалския кораб пътят леко извиваше и му пречеше да види ясно галерата. До перилата на палубата бяха застанали някакви мъже, наблюдаваха го и му се стори, че сред тях различава Ябу и Винк, но не беше сигурен. Също така остана с впечатлението, че на галерата има някакви жени, но не знаеше кои са. А около кораба му имаше Сиви. Много Сиви.

Отново погледна Ферейра и Родригес. И двамата бяха въоръжени до зъби. Също и моряците. До двете малки оръдия откъм брега бяха застанали артилеристи. Различи туловището на боцмана Песаро, който се зададе заедно с някакви други хора. Проследи ги с очи и в следващия миг кръвта му се смрази. В другия край на пристана бе забит висок дървен стълб, а около основата му бяха натрупани съчки.

— Как сте, лоцмане?

Откъм портата се зададе дел Аква. Микаел изглеждаше като джудже пред него. Делегатът-посетител беше облечен в езуитска роба, а невероятният му ръст и разкошната сивобяла брада му придаваха зловещата царствена осанка на библейски патриарх. Дел Аква олицетворяваше самата Инквизиция — макар и външно благодушен, помисли си Блакторн. После вдигна поглед към кафявите му очи — беше му много странно, че трябва да вдига глава, за да погледне някого в очите, — но по-странно щеше да бъде, ако прочетеше в тях съчувствие. Той знаеше, че няма да срещне в погледа му милост и не я очакваше.

— А вие как сте, отче? — отвърна той на въпроса с въпрос, после усети как скаридите му натежаха като олово в стомаха и му призля.

— Да вървим ли по-нататък?

— Защо не?

Значи, съдът на Инквизицията ще се състои на кораба, помисли Блакторн и усети смъртен ужас. Ех, защо нямам пищов! Тогава вие пръв ще умрете, ваше високопреосвещенство.

— Остани тук, Микаел — нареди дел Аква. Сетне погледна към португалския кораб. Лицето му стана сурово и той се запъти натам.

Блакторн се поколеба. Микаел и самураите го гледаха много особено.

— Сайонара, Анджин-сан — сбогува се Микаел. — Бог да ви е на помощ. Блакторн кимна и тръгна през струпаните самураи, като очакваше да се нахвърлят отгоре му и да му отнемат мечовете. Но те го оставиха да мине, без да го закачат. Тогава той спря и се огледа назад, а сърцето му биеше като лудо.

За миг се изкуши да измъкне меча си и да се втурне в атака. Но това не беше изход. Те нямаше дори да се бият с него. Много от тях имаха копия, така че щяха да го хванат, да го обезоръжат и да го вържат. Вързан няма да тръгна, каза си той. Единственият път беше напред, но там неговите мечове бяха безпомощни срещу пищовите. Ще се нахвърли срещу тях, но щяха само да го осакатят, като стрелят в коленете му, и пак ще го вържат…

— Хайде, капитан Блакторн — подкани го дел Аква.

— Да, един момент, моля ви… — И Блакторн повика с жест Микаел. — Чуйте, братко! Като вървяхме покрай брега, вие ми казахте, че съм достоен самурай. Мислехте ли го?

— Да, Анджин-сан, мислех всяка дума, която изрекох.

— Тогава ви моля за една услуга, като самурай — продължи той тихо, но настойчиво.

— Каква услуга?

— Да умра като самурай.

— Вашата смърт не е в моите ръце. Тя е в божиите ръце, Анджин-сан.

— Да, но въпреки това ви моля за нея. — И Блакторн махна към дървения стълб. — Не по този начин. Много е подло.

Озадачен, Микаел присви очи и се взря към лорчата. И едва сега видя стълба.

— Благословена майко божия…

— Хайде, капитан Блакторн, чакам ви — извика отново дел Аква. Блакторн продължи по-настойчиво.

— Обяснете на офицера. Той има достатъчно самураи и може да наложи волята си. Обяснете му. Вие сте ходили в Европа и знаете какво е там. Не искам от вас кой знае колко много. Моля ви, аз съм самурай. Някой от тях може да ми стане секундант.

— Сега… ще попитам.

И Микаел се върна при офицера и го заговори тихо, но настойчиво.

Блакторн се обърна и съсредоточи вниманието си върху кораба. После пристъпи напред. Дел Аква го изчака да се изравни с него и чак тогава тръгна.

Ферейра се затича от кърмата покрай главната палуба със затъкнати в колана пищови и провесена от едната му страна рапира. Родригес го следваше мълчаливо с поглед, а дясната му ръка стискаше дулото на дългоцев пищов. Песаро и десетина моряци вече чакаха до трапа, подпрели се на мускетите си със затъкнати щикове. А дългата сянка на дървения стълб се пресягаше към Блакторн.

О, господи, какво ли не бих дал за един пищов… Не допускай, господи, да се посрамя, молеше се той, а разстоянието заплашително се скъсяваше.

— Добър ден, ваше високопреосвещенство — поздрави Ферейра, но очите му виждаха само Блакторн. — Значи, англи…

— Добър ден, капитане. — Дел Аква посочи сърдито стълба. — Това ваше хрумване ли е?

— Да, ваше високопреосвещенство.

— Върнете се веднага на кораба!

— Това е военно решение!

— Върнете се на кораба!

— Не! Песаро! — Боцманът и моряците веднага тръгнаха срещу Блакторн с насочени щикове. Ферейра измъкна пищова си. — Ето че пак се срещнахме, англичанино.

— Това не ми доставя особено удоволствие.

Блакторн извади меча си от ножницата. Хвана го несръчно с две ръце, а счупената ръкохватка му убиваше.

— Обаче довечера в ада ще изпиташ истинско удоволствие! — заплашително избълва Ферейра.

— Ако ви стискаше да се биете като мъж… Но вие не сте никакъв мъж, а един страхлив испанец!

— Обезоръжете го! — нареди Ферейра.

Десетимата незабавно се хвърлиха напред с насочени щикове. Блакторн отстъпи назад, но те веднага го обезоръжиха. Взеха да го бодат с щиковете по краката, а той размаха меча си като самурай към единия от нападателите си, ала вторият го удари изотзад. В следващия миг дел Аква се съвзе и се развика:

— Свалете веднага пушките си! Заповядвам ви в името на бога!

Моряците се пообъркаха, ала мускетите им бяха все така насочени към Блакторн, който стоеше като подплашен звяр, с високо вдигнат меч.

— Отдръпнете се до един! — продължаваше да крещи дел Аква. — Назад! За бога, назад! Вие животни ли сте или какво?

— Искам този човек! — извика Ферейра.

— Това ми е известно и вече съм ви казал, че няма да го получите! И вчера ви го казах, и днес пак го повторих! Да не сте глух? О, господи, дари ме с търпение! Веднага заповядайте на хората си да се приберат на кораба!

— А аз ви заповядвам да се обърнете и да си вървите!

— Вие ми заповядвате…

— Да, заповядвам ви! Аз съм главен капитан, губернатор на Макао, главен офицер на Португалия и Азия, а този човек е заплаха за държавата, църквата, Черния кораб и Макао!

— В името на бога, ако направите нещо на този човек, ще ви отлъча от църквата заедно с целия ви екипаж! Чувате ли ме? — И дел Аква тръгна срещу моряците, които отстъпиха изплашено назад. С изключение на Песаро. Той предизвикателно остана на мястото си с отпуснат в ръката пистолет, в очакване на заповед от Ферейра. — Качвайте се на кораба и се махнете от пътя ми!

— Правите голяма грешка! — разбесня се Ферейра. — Той е заплаха за всички нас! Аз съм военен комендант на Азия и твърдя…

— Това е църковен, а не военен въпрос!

Блакторн стоеше като замаян и почти не чуваше, нито виждаше — главата му отново бе разцепена от остра болка. Всичко се разви тъй внезапно — ту го охраняваха, ту не, ту беше в ръцете на Инквизицията, ту й се изплъзваше, за да бъде предаден пак и неочаквано спасен от главния инквизитор. Не разбираше какво става.

Ферейра крещеше като обезумял.

— Отново ви предупреждавам! Господ ми е свидетел, че вършите голяма грешка, и ще съобщя в Лисабон!

— Междувременно наредете на хората си да се качат на кораба или ще ви лиша от поста капитан на Черния кораб.

— Нямате тази власт!

— Ако не заповядате на хората си веднага да се качат на кораба и да оставят англичанина на мира, обявявам ви за отлъчен от църквата — вас и всичките ви подчинени и ви проклинам в името на господа!

— В името на светата Богородица… — Но Ферейра млъкна. Не се боеше за себе си, а Черният кораб беше в опасност, защото знаеше много добре — по-голямата част от екипажа ще го напусне, ако не се подчини на Делегата-посетител. За миг се поколеба дали да не застреля отеца, но при това положение проклятието пак щеше да остане. Нямаше как — трябваше да отстъпи. — Добре. Всички на кораба! Всички!

Моряците послушно се разпръснаха, доволни да са по-далеч от яростта на свещеника. Блакторн още беше като замаян и взе да се чуди дали всичко това не му се привиждаше поради болната му глава. Ала изведнъж в настъпилата бъркотия яростната омраза на Песаро избухна. Той се прицели. Дел Аква забеляза жеста му и се втурна напред да прикрие Блакторн със собственото си тяло. Песаро натисна спусъка, но в същия миг бе пронизан от няколко стрели, пищовът му изгърмя нахалост, а той се строполи с вик на пясъка.

Блакторн се извърна рязко — шестима от самураите на Кияма вече опъваха нови стрели в лъковете си. До тях беше и Микаел. Офицерът рязко извика нещо. Песаро изпищя за последен път, крайниците му потрепериха конвулсивно и той умря.

Разтреперан, Микаел пръв наруши мълчанието.

— Офицерът много се извинява, но се боял за живота на Делегата-посетител.

Микаел молеше бог да му прости, че е дал знак да се стреля. Но Песаро беше предупреден, успокояваше се той. А мой дълг е да следя да се изпълняват заповедите на Делегата-посетител, да бдя над живота му, да го пазя от убийци и да правя всичко, зависещо от мен, никой да не бъде отлъчен от майката-църква.

Дел Аква бе коленичил до трупа на Песаро. Прекръсти го и го благослови. Португалците гледаха свирепо самураите и умираха от желание да получат заповед да се нахвърлят отгоре им. А онези самураи, които бяха останали до вратата на мисията, бързаха да се присъединят към групичката на Микаел, докато откъм галерата заприиждаха още Сиви да видят какво става. Макар и заслепен от ярост, Ферейра все пак разбра, че в този момент не може да си позволи едно стълкновение тук.

— Всички на кораба! Вземете и тялото на Песаро! Моряците навъсено се подчиниха.

Блакторн свали вдигнатия си високо меч, но не го прибра в ножницата. Чакаше поразен, убеден, че всичко е някаква хитрост, че ще го сграбчат и ще го завлекат на португалския кораб.

Горе на квартердека Родригес тихо нареди:

— Бъдете готови да отблъснете всеки чужд, който се опита да се качи. И внимавайте, за бога! — Моряците веднага заеха позиции. — Пазете капитана! Пригответе голямата лодка!

Дел Аква се изправи и се обърна към Ферейра, застанал високомерно на трапа, готов да брани кораба си.

— Вие сте виновен за тази смърт! — изсъска той. — Вашата фанатична жажда за мъст и кръв…

— Преди да произнесете публично нещо, за което ще съжалявате, ваше високопреосвещенство, помислете внимателно — прекъсна го капитанът. — Подчиних се на заповедта ви, макар да съм убеден, кълна се в бога, че вършите ужасна грешка. Чухте ме, че заповядах на хората си да се върнат на кораба. Песаро наруши вашата, а не моята заповед, и ако някой е отговорен за неговата смърт, това сте вие! Вие му попречихте — на него и на всички нас — да изпълним дълга си. Този англичанин е наш смъртен враг! И решението беше военно, кълна се в бога! Ще уведомя Лисабон!

Погледът му прецени бойната готовност на кораба, после се прехвърли върху приближаващите се самураи.

Родригес се беше придвижил към трапа.

— Капитане, не ми е възможно да изляза в открито море при този вятър.

— Пригответе голямата лодка. Ако се наложи, тя ще ни изтегли.

— Вече съм наредил.

Ферейра извика на моряците, които носеха тялото на Песаро, да побързат. След малко всички се качиха. Артилеристите бяха при оръдията си и макар да не се държаха предизвикателно, всеки си беше приготвил по два мускета. Самураите се стичаха на пристана отляво и отдясно, но с нищо не показваха, че имат намерение да се намесят в разправията.

Все още на брега, Ферейра се обърна заповеднически към Микаел:

— Кажете им да се разпръснат! Нищо не се е случило и нямат работа тук. Станала е грешка, неприятна грешка, но бяха в правото си да застрелят боцмана. Кажете им да си вървят!

Идеше му да ги избие до един, но съзнаваше голямата опасност за себе си и за кораба и единственият изход беше да се оттегли, и то бързо.

Микаел изпълни заповедта му, но самураите не се помръднаха.

— По-добре и вие да си вървите, ваше високопреосвещенство — посъветва Ферейра дел Аква със злобен глас. — Но ще съжалявате, задето го отървахте.

Отецът също усети напрежението около себе си, но някак си не го осъзнаваше. Прекръсти се, изрече някаква благословия и се обърна към Блакторн:

— Елате, лоцмане!

— Но защо ме пускате? Нищо не разбирам!

— Аз също — обади се Ферейра. — Много бих искал да науча истинската причина, ваше високопреосвещенство. Нима той не е вече заплаха за нас и за църквата?

Дел Аква го гледаше втренчено. Да! — искаше да извика и да изтрие високомерието от лицето на този фукльо. Но по-голямата опасност е наближаващата война и аз трябва на всяка цена да спечеля малко време за теб и за Черния кораб, за да го има поне още петдесет години! Трябва ми време, за да реша чия страна да взема — на Торанага или на Ишидо. Ти нищо не разбираш от нашите проблеми, Ферейра, от големия залог, поставен на карта, от несигурността на нашето положение тук и опасностите, които ни очакват на всяка крачка.

— Моля ви, Кияма-сама, размислете още веднъж. Предлагам ви да изберете страната на Торанага-сама — опитваше се да убеди той вчера японеца. Микаел му превеждаше, защото дел Аква не се доверяваше на познанията по японски език, които бяха доста посредствени.

— Това е недопустима намеса във вътрешните ни дела и е извън обсега на вашата власт! Освен това варваринът трябва да умре!

Дел Аква призова на помощ цялата си дипломатическа дарба, но Кияма бе непреклонен и отказа да даде каквото и да било обещание или да промени становището си. Ала тази сутрин, когато отиде при него и му съобщи, че благодарение на божията помощ англичанинът вече не е опасен, видя и искрица надежда.

— Размислих над думите ви — заяви Кияма. — Но няма да се присъединя към Торанага. Отсега нататък, до самата битка, ще следя отблизо и двете страни. Ще направя окончателния си избор в най-подходящия момент. Засега ви давам съгласието си да пуснете варварина да си върви жив и здрав. Не за друго, а заради Марико-сан, от уважение към нея… и защото Анджин-сан е самурай…

Ферейра продължаваше да го гледа напрегнато.

— Попитах ви — англичанинът не е ли вече опасен?

— Желая ви приятно плаване, капитане. Господ да ви е на помощ! А вас, лоцмане, лично ще отведа в галерата… Добре ли сте?

— Главата ми е малко… Мисля, че е от експлозията… Наистина ли ме пускате? Защо?

— Заради Мария… Марико-сан, която ни помоли да ви закриляме.

И дел Аква отново тръгна напред.

— Но това не е никаква причина! Вие не бихте го направили само защото тя ви е помолила!

— И аз мисля така — изсъска Ферейра и се провикна: — Ваше високопреосвещенство, защо не му кажете цялата истина?

Дел Аква не спря. Блакторн го последва, но без да обърне гръб на кораба, откъдето всеки момент очакваше предателски куршум.

— Не ви разбирам. Много добре знаете, че ще ви погубя. Ще пленя Черния кораб!

Ферейра се ухили издевателски.

— С какво, англичанино? Вече нямаш кораб.

— Какво значи това?

— Значи, че корабът ти не съществува. Не съществува! Иначе не бих те пуснал, каквото и да ми разправя негово преосвещенство.

— Не е вярно…

И през мъглата, забулила мозъка му, Блакторн отново чу същите думи, същия подигравателен смях, нещо за нещастен случай и божия пръст, че корабът му бил изгорял до основи и вече не можел да навреди на Черния кораб, макар той, Блакторн, да е все така смъртен враг и еретик и опасност за Правата вяра… После мъглата се разсея, той видя Родригес, видя съжалението, изписано по лицето му и устните, които беззвучно потвърдиха: да, англичанино, вярно е.

— Не е вярно! Не може да бъде!

Гласът на свещеника-инквизитор достигна до него сякаш от хиляди левги:

— Тази сутрин получих известие от отец Алвито. Имало е земетресение, което предизвикало силно вълнение, и вълните…

Но Блакторн не го слушаше. Сърцето му плачеше — корабът ти е мъртъв, ти го изостави на произвола на съдбата и той е мъртъв! Сега нямаш кораб, нямаш кораб…

— Не е вярно. Корабът ми е в безопасност, в сигурно пристанище и се охранява от четири хиляди души! Той е в безопасност.

— От бога не можеш го опази! — обади се някой и отново се чу гласът на инквизитора:

— Вълната го наклонила, лампите на палубата го подпалили и пожарът плъзнал навсякъде… Корабът ви е изгорял…

— Лъжа! Ами стражата на палубата? На палубата винаги има охрана. Това е невъзможно! — развика се той и в същия миг му стана ясно, че животът му е спасен с цената на „Еразъм“.

— Вече не си морски вълк, англичанино — дразнеше го Ферейра. — Ще си останеш завинаги на брега. Ще си изгниеш в Япония, защото никога няма да получиш място на наш кораб. Завинаги ще си останеш на сушата…

Думите се лееха безкрай, а Блакторн сякаш се давеше… После погледът му се проясни. Чу крясъците на чайките, усети соления мирис на морето и видя Ферейра, видя врага си и разбра, че всичко е лъжа — искаха да го влудят. Разбра и още нещо — че и свещениците участвуват в този заговор.

— Дано вечно гориш в ада! — изкрещя той и се нахвърли върху Ферейра с високо вдигнат меч.

Но това беше само сън. Нечии ръце се пресегнаха и с лекота му отнеха мечовете. Той тръгна напред, ограден от двама Сиви, през останалите самураи. При трапа на галерата му върнаха мечовете и го пуснаха.

Почти не виждаше, нито чуваше. Мислите му се бяха объркали от болката в главата, но беше убеден, че всичко е измама, за да го накарат да побеснее от яд, и ако не положи голямо усилие, ще успеят да го влудят. Помогнете ми, замоли се той, помощ! И в следващия миг до него изникна Ябу, също и Винк и васалите му и той не разбираше на какъв език му говореха. Качиха го горе, там бяха Кири и Садзуко, някакво бебе плачеше в ръцете на дойката си, видя и останките от Кафявия гарнизон, гребците и моряците — всички струпани на палубата.

Миризма на пот — пот, избила от страх. Ябу го заговори. Винк също. Много време му е нужно, за да се съсредоточи.

— За бога, лоцмане, защо те пуснаха?

— Аз… Те… Не, не можеше да изрече тези думи.

Изведнъж се намери на квартердека и Ябу заповяда на капитана да вдига котва, преди Ишидо да е променил решението си да ги пусне и преди Сивите на пристана да размислят и да спрат галерата.

— Карайте с пълна скорост право към Нагасаки! — нареди Ябу.

— Извинете, Ябу-сан, но първо трябва да отидем в Йедо — възрази Кири. Веслата отблъснаха плоскодънния крайбрежен кораб от пристана и те потеглиха срещу вятъра и течението, навлязоха навътре, а чайките крещяха подире им и Блакторн успя да се измъкне със сетни сили от вцепенението си и да изрече достатъчно членоразделно:

— Не, извинете. Йокохама. Първо трябва Йокохама.

— Първо трябва да намерим в Нагасаки екипаж, Анджин-сан. Много е важно. Имаме план, не помните ли? — настоя Ябу.

— Не, Йокохама. Мой кораб… кораб в опасност.

— Каква опасност? — настръхна Ябу.

— Християни казват… казват огън.

— Какво…

— За бога, лоцмане, какво е станало? — не се стърпя Винк. Блакторн посочи с разтреперана ръка към лорчата.

— Казаха ми… казаха ми, че с „Еразъм“ е свършено, Йохан. Нашия кораб вече го няма… Изгорял! — И избухна: — О, господи, нека се окаже лъжа!