Шогун

Глава десета

Пътуването им от залива до Осака премина без никакви премеждия. Дневниците на Родригес бяха подробни и много точни. Още същата нощ той дойде на себе си. В първия момент помисли, че е мъртъв, но болката скоро промени мнението му.

— Наместиха ти крака и превързаха раната — обясни му Блакторн. — И рамото ти е превързано. Беше изкълчено. Не щяха да ти пуснат кръв, колкото и да ги молих.

— Като стигнем в Осака, езуитите ще ми пуснат. — Измъченият поглед на португалеца се впи в него. — Как попаднах тук, англичанино? Спомням си, че ме отнесе вълната, и повече нищо.

Блакторн му разказа.

— Значи сега ти дължа и живота си. Дано господ те прокълне.

— От квартердека виждах ясно, че имаме шансове да стигнем залива. От носа твоят ъгъл на зрение е бил различен с няколко градуса. Вълната беше много коварна — просто си нямал късмет.

— Не това ме безпокои, англичанино. Ти беше на квартердека, ти отговаряше за кормилото. И двамата го знаехме. Не, проклинам те за това, че ти дължа живота си. Ох, Богородице, кракът ми!

Очите му се изпълниха със сълзи от силната болка и Блакторн му подаде каната с грога. После през цялата нощ, докато бурята утихваше, бдя над него. Лекарят японец идва няколко пъти и караше Родригес да пие някакви горещи лекарства, слагаше топли кърпи на челото му и отваряше прозорците. И всеки път, щом излезеше, Блакторн бързаше да ги затвори, защото и малките дена знаят, че болестите идват от въздуха, че колкото по-плътно са затворени прозорците, толкова по-добре за здравето, особено за болен човек като Родригес. Най-накрая лекарят се развика сърдито и постави един самурай да пази от него прозорците.

Призори Блакторн излезе на палубата. Хиромацу и Ябу вече бяха там. Той се поклони като европейски придворен.

— Конничи уа. Осака?

Те също се поклониха.

— Осака. Хай, Анджин-сан — отговори Хиромацу.

— Хай, исоги, Хиромацу-сама. Капитан-сан! Вдигай котва!

— Хай, Анджин-сан.

Без да иска, Блакторн се усмихна на Ябу. Той също му отвърна с усмивка, после закуцука нанякъде, а Блакторн си помисли — страхотен мъж, макар че е истински дявол и убиец. Ами ти самият не си ли убивал? Да, но не така — отговори си той.

Блакторн с лекота закара кораба в Осака. Пътуването продължи още един ден и една нощ и призори на следващия ден вече наближаваха града. При тях се качи японски лоцман, който закара кораба до пристанището, и той с облекчение заспа, щом отговорността бе смъкната от плещите му.

По-късно капитанът го събуди, поклони се и му обясни със знаци, че трябва да е готов да тръгне с Хиромацу веднага щом слязат на брега.

— Уакаримасу ка, Анджин-сан?

— Хай.

И капитанът си отиде. Блакторн се протегна и забеляза, че Родригес го наблюдава.

— Как си?

— Добре съм. Като изключим това, че кракът ми гори, главата ми ще се пръсне, пикае ми се, та две не виждам, и в устата си имам вкус като на свински лайна, много съм добре.

Блакторн му подаде нощното гърне, а след това го изпразни през прозореца. Напълни му чашата с грог.

— Не те бива за болногледачка, англичанино. Това е, защото сърцето ти е черно — засмя се Родригес и Блакторн се зарадва, че португалецът пак беше в състояние да се смее и шегува. Погледът му после се премести върху дневника, разтворен на масата, и върху отключения сандък. — Дадох ли ти ключа?

— Не, аз те претърсих, трябваше да намеря истинския дневник. Нали ти казах снощи, като се събуди.

— Честно си постъпил. Не си спомням, но е честно. Слушай, попитай в Осака всеки срещнат езуит къде да намериш Васко Родригес и ще те доведат при мен. Ела ми на гости и ако искаш, препиши дневника.

— Благодаря, вече го преписах. Искам да кажа, че преписах каквото можах, а останалото изчетох много внимателно.

— Твоята кожа — изруга го Родригес на испански.

— И твоята.

Родригес пак обърна на португалски.

— Като говоря испански, ми се повръща, макар че от всички езици той е най-подходящ за псуване. В сандъка има един пакет, дай ми го, моля те.

— Онзи с езуитските печати ли?

— Да.

Той му го подаде. Родригес го огледа внимателно, опипа недокоснатите печати, но размисли, прибра го под грубото одеяло, на което лежеше, и отново се облегна назад.

— Ех, англичанино, странно нещо е животът.

— Защо?

— Дължа живота си на божията милост, подпомогната от един еретик и един японец. Прати го този лайнар да дойде, че да му благодаря.

— Сега ли?

— Не, по-късно.

— Добре.

— Тази флотилия, за която си казал на отчето — дето щяла да нападне Манила. Доколко е вярно?

— Тя ще разбие империята ви в Азия.

— Ама наистина ли има такава флотилия?

— Разбира се.

— А в твоята колко кораба имаше?

— Пет. Останалите са още в океана, ще се появят след една седмица. Аз тръгнах напред да проуча Япония и налетях на бурята.

— И това е лъжа, но не ми пука, и аз що лъжи разправих, като ме плениха! Няма други кораби, нито флотилии.

— Почакай и ще видиш.

— Ще почакам.

Родригес изпи повечето грог от чашата. Блакторн пак се протегна и отиде до прозорчето, защото не му се продължаваше този разговор, и погледна към брега и града.

— Мислех, че Лондон е най-големият град в света, но в сравнение с Осака е едно нищо и никакво градче.

— Имат десетки градове като този — каза Родригес. Той също искаше да сложи край на играта на котка и мишка, която нямаше да доведе доникъде. — Столицата Мияко, или както още я наричат Киото, е най-големият град в империята, повече от два пъти по-голям от Осака — поне така казват. След това е Йедо, столицата на Торанага. Не съм бил там, Торанага не пуска нито свещеници, нито португалци — забранен град. Впрочем — добави той и затвори очи — разликата не е голяма. Кажи — речи, цяла Япония е забранена за нас с изключение на пристанищата Нагасаки и Хирадо. Нашите свещеници обаче не обръщат много — много внимание на забраните и ходят където им скимне. Но ние, моряците и търговците, не смеем — само със специални пропуски от регентите или от големи даймио като Торанага. Всеки даймио може да конфискува наш кораб — както Торанага конфискува твоя — извън Нагасаки или Хирадо. Такива са им законите.

— Искаш ли да си починеш сега?

— Не, предпочитам да говоря. Помага ми да забравя болките. Света Богородице, главата ми ще се пръсне! Не мога да разсъждавам ясно. Нека си говорим, докато слезеш на брега. Ела да ме посетиш — много неща имам да те питам. Дай ми още грог. Благодаря.

— Защо ви е забранено да се движите свободно?

— Какво? А, имаш предвид тук, в Япония? Всички неприятности започнаха от тайко. Когато за пръв път стъпихме на този бряг през 1542 година, за да ги цивилизоваме, и ние, и свещениците ни можехме да се движим свободно. Но щом тайко взе властта в ръцете си — започнаха забраните. Много хора вярват… Би ли ми преместил крака — махни одеялото, че целият горя. Ох, Богородице, внимавай! А така, благодаря ти. Докъде бях стигнал? А, да, много хора са на мнение, че тайко е бил инструмент на сатаната. Преди десет години издаде укази, насочени срещу светите отци и всички, които разпространяват словото господне. А преди дванадесет години прогони всички — освен търговците. Това е станало, преди да дойда тук — от тогава има седем години. Светите отци смятат, че за всичко за виновни тукашните свещеници езичници — будистите, тези смрадливи, завистливи идолопоклонници, тези неверници, които са насъскали тайко срещу светите отци, наговорили са му какви ли не отровни лъжи, и то в момент, когато е бил почти готов да се покръсти. Да, Великият убиец за малко да спаси душата си. Обаче пропусна тази възможност. Да… Както и да е, заповядал на всички свещеници да напуснат Япония… Споменах ли ти, че оттогава има повече от десет години — Блакторн кимна. Безразборните приказки на португалеца му бяха приятни, а и той беше жаден да научи колкото може повече за тази страна. — Тайко наредил да съберат всички свети отци на едно място, в Нагасаки, за да ги отпрати в Макао. Заповедта гласяла — никакво завръщане, в противен случай — смърт. И изведнъж, неизвестно защо, ги оставил на мира и повече нищо не предприел. Нали ти казах, че японците не ги знаеш какво могат да направят. Оставил ги значи на мира и скоро всичко си тръгнало по старому, с тази разлика, че светите отци останали в Кюшу, където сме добре приети. Споменах ли ти, че Япония се състои от три големи острова — Кюшу, Шикоку и Хоншу? Плюс хиляди малки островчета. Далеч на север има още един остров, някои дори казват, че е цял материк — казва се Хокайдо, но там живеят само космати туземци. В Япония всичко е с главата надолу, англичанино. От отец Алвито знам, че работите тръгнали отново по старому, все едно, че нищо не е било. Тайко отново станал много дружелюбен, макар че така и не се покръстил. Не закривал повече църкви и само прогонил двама-трима даймио християни, но това било, за да прибере земите им, а указите за прогонването изобщо не влезли в сила. Преди три години обаче пак се разбеснял и разпънал в Нагасаки на кръст двадесет и шест свети отци-мъченици. Ей така, без никакъв повод. Не беше много в ред. Но след като ги уби, пак не предприе нищо повече. Скоро след това умря. Това беше пръст божи, англичанино. Божието проклятие е споходило и него, и семето му — в това съм убеден.

— Много ли са покръстените японци?

Но Родригес като че ли не чу, потънал в някакъв полусън.

— Животни са те, японците. Разправих ли ти за отец Алвито? Той е преводач, казват му Цуку-сан — господин преводач. Превеждаше на тайко, а сега е официалният преводач на Съвета на регентите. Говори японски по-добре от много японци и знае за тях повече от всеки друг. Та той ми каза, че в Мияко, столицата, има един хълм, висок петнадесет метра. Тайко накарал да отрежат носовете и ушите на всички корейци, убити във войната, и да ги заровят там. Корея е част от материка, на запад от Кюшу. И това е самата истина! Кълна се в пресветата Дева, убиец като него не е имало, а те до един са убийци.

Родригес говореше със затворени очи, а лицето му се беше зачервило.

— И много ли са покръстените японци? — отново много внимателно попита Блакторн, защото изгаряше от нетърпение да разбере броя на враговете си. За голям негов ужас Родригес заяви:

— Стотици хиляди и с всяка изминала година броят им расте. Откак умря тайко, стават все повече, а онези, които се криеха, сега открито ходят на черква. По-голямата част от Кюшу е вече католическа. Повечето даймио тук са католици. Нагасаки е изцяло католически град, в ръцете на езуитите, които го управляват и контролират цялата търговия. Всичката търговия минава през Нагасаки. Имаме си катедрала, десетина църкви и десетки други, пръснати из цяло Кюшу, обаче тук, на главния остров Хоншу, са малко и… — Болката го накара да млъкне отново. След малко се съвзе и продължи: — Само в Кюшу живеят три или четири милиона души и скоро до един ще са католици. На другите острови има още двадесетина милиона японци и не след дълго…

— Това не е възможно! — не се сдържа Блакторн и веднага се ядоса на себе си, задето прекъсна потока от информация.

— Защо ми е да те лъжа? Преди десет години имаше преброяване. Отец Алвито каза, че го направили по нареждане на тайко, а той не може да не знае. Защо да ме лъже? — В очите на Родригес се четеше трескав блясък и устата му вече почти не му се подчиняваше. — Това е повече от населението на Португалия, Испания, Франция, испанска Холандия и Англия, взети заедно, а аз бих прибавил и цялата Свещена римска империя, колкото да изравня бройката!

Господи, Исусе Христе — помисли си Блакторн. В цяла Англия няма повече от три милиона души, и то заедно с Уелс. Ако японците наистина са толкова, как ще се справим с тях? Ако са двадесет милиона, значи като нищо могат да избият армия, по-многобройна от цялото ни население, стига да поискат. И ако всички са свирепи като тези, които съм видял досега, а нямам никакви основания да се съмнявам в това, кълна се в раните на Исуса — те са непобедими. Ако пък на всичко отгоре част от тях са и католици, ако езуитите са силни в Япония, тогава все едно, че са още повече, защото няма по-големи фанатици от католиците. И тогава какви са нашите и на холандците шансове в Азия? Никакви.

— И ако тази цифра ти се вижда голяма, иди виж Китай — продължи Родригес. — И там са все жълти, с черни дръпнати очи и черна коса. Ах, англичанино, нали ти казах — много неща има да научиш. Миналата година ходих в Кантон, на годишната разпродажба на коприните. Кантон е укрепен град в Южен Китай, на Перлената река, северно от Макао. Та само там има над един милион от онези езичници, дето се хранят с кучета. Населението на Китай е по-многобройно от населението в целия останал свят. Сигурен съм. Представяш ли си? — Родригес се хвана със здравата си ръка за стомаха. — Отнякъде течеше ли ми кръв?

— Не. Специално проверих. Само кракът и рамото, Родригес, вътрешни наранявания нямаш — поне така мисля.

— Кракът много ли беше зле?

— Морската вода го беше измила и почистила. И костта, и кожата са чисти.

— Поля ли го с бренди?

— Не, не ми разрешиха и ме изпъдиха. Но лекарят, изглежда, си знаеше работата. Твоите хора скоро ли ще се качат на кораба?

— Да, щом влезем в пристанището.

— Добре. Та за какво говореше? За Китай и Кантон?

— Сигурно прекалено съм се разбъбрил. Ще имаме достатъчно време за приказки.

Блакторн гледаше как здравата ръка на португалеца опипва запечатания пакет и се запита какво ли има вътре.

— Кракът ти ще се оправи. След една седмица ще стане ясно.

— Да, англичанино.

— Не мисля, че ще забере — не видях гной, мислите ти са ясни, значи мозъкът ти е наред. Ще се оправиш, Родригес.

— И все пак дължа ти живота си. — Португалецът потрепера. — Като се давех, мислех единствено за това: как раците ще ми изядат очите. Чувствувах ги вътре в себе си. За трети път вече се давя и всеки път е по-зле и по-зле.

— На мен пък четири пъти са ми потапяли кораба — трите пъти бяха испанци.

Вратата на каютата се отвори, капитанът се поклони и повика с пръст Блакторн да се качи горе.

— Хай. — Блакторн стана. — Нищо не ми дължиш, Родригес — каза той добродушно. — Ти ми вдъхна живот и надежди, когато бях отчаян, и съм ти благодарен за това. Така че сме квит.

— Възможно е, но чуй, ще ти кажа една истина, като частична отплата: никога не забравяй, че японците имат шест лица и три сърца. Това е тяхна поговорка — че човек имал едно лъжливо сърце в устата си, за пред целия свят, второ в гърдите си, за близки приятели и за семейството си, и трето — истинско, тайно, за което не знае никой освен самия него, скрито господ знае къде. Ти не можеш да си представиш колко са коварни и порочни.

— Защо съм му на Торанага?

— Не знам. Кълна се в Девата — не знам. Ако имаш възможност, ела да се видим.

— Добре. Желая ти скорошно оздравяване, испанецо.

— Върви по дяволите.

Блакторн му се усмихна — открито и искрено — и излезе на палубата. Отново му се зави свят при вида на Осака — нейните размери, мравуняците хора, огромната крепост, извисяваща се над целия град. От вътрешността й се издигаше високо нагоре централната кула, висока седем или осем етажа, като всяко ниво завършваше с извит нагоре остър покрив. Керемидите бяха позлатени, а стените — сини.

Торанага сигурно е вътре, помисли си той и изведнъж усети как в стомаха му засяда ледена буца.

Закрита носилка го отнесе в една голяма къща. Там го изкъпаха, поднесоха му храна — неизбежната рибена чорба, сурова и варена на пара риба, малко мариновани зеленчуци и гореща билкова отвара. Вместо пшеничена каша му поднесоха купичка с ориз. Беше виждал ориз в Неапол. Този беше ослепително бял и много засищаше, но му се стори безвкусен. Стомахът му плачеше за месо и хляб — топъл, препечен хляб, намазан обилно с масло, телешки бут, пилета, бира и яйца…

На другия ден при него влезе една прислужница.

Дрехите, в които го беше облякъл Родригес, бяха изпрани, Тя го наблюдаваше как се облича и му помогна да обуе чифт нови таби. Отвън го чакаше чифт японски сандали. Ботушите му ги нямаше. Тя поклати глава, посочи сандалите и после закритата носилка, оградена от самураи. Водачът му махна да побърза.

Потеглиха веднага. Завесите бяха плътно спуснати. Мина цяла вечност, преди да спрат.

— Не трябва да се страхуваш — каза си той на глас и излезе.

Гигантската каменна врата на крепостта се оказа непосредствено пред погледа му. Беше монтирана в десетметрова назъбена стена, цялата в бастиони и външни укрепления. Огромната, обкована в желязо врата беше отворена, подвижната решетка бе вдигната високо. Зад нея се виждаше дървен мост, широк двадесет и дълъг двеста стъпки, прехвърлен над пълния с вода ров. Завършваше с подвижен мост и друга врата във втора, също толкова необхватна стена.

Наоколо пъплеха стотици самураи. До един бяха облечени в сиви униформи с пет малки кръгли емблеми — на ръкавите, от двете страни на гърдите и на гърба. Отличителният знак беше син и доколкото можеше да се види, изобразяваше цвете или нещо подобно.

— Анджин-сан!

Хиромацу седеше вдървено в открита носилка. Кимоното му беше кафяво, семпло, с черен пояс — също като на петдесетте самураи, които го заобикаляха. И техните кимона бяха с петте отличителни знака, но в алено — червено, като на знамето на Торанага, развяно на централната мачта. Самураите носеха дълги лъскави копия с малки триъгълни знаменца на върха.

Блакторн се поклони, без да се замисля, впечатлен от великолепието на Хиромацу. Старецът също му се поклони тържествено и му махна с ръка да го следва. Дългият му меч беше пуснат свободно в скута.

Офицерът пред вратата пристъпи напред. Последва церемониално четене на документа, който му връчи Хиромацу, безброй поклони и погледи към Блакторн и чак тогава прекоси моста, придружен от самураи в сиви униформи.

Петнадесет метра под тях лъщеше повърхността на дълбокия, пълен с вода ров, който се простираше на около триста стъпки от двете им страни, а след това продължаваше на север покрай стените на крепостта, и Блакторн си помисли: „Господи, не бих искал да ми възложат да атакувам това място. Защитниците могат да оставят гарнизона извън вътрешната стена да загине, да изгорят моста и да си стоят вътре в пълна безопасност. Господи, Исусе Христе, външната стена трябва да огражда поне една квадратна миля и е най-малко девет — десет метра дебела — както впрочем и вътрешната. На всичко отгоре е изградена от необхватни каменни блокове, всеки един три на три метра! Най-малко! Всеки блок е издялан идеално и поставен на мястото си без никакъв хоросан. Тежи поне петдесет тона! Ние така не умеем да строим. Обсадни оръдия? Външните стени, разбира се, могат да се разрушат, но нали и отвътре ще се стреля с оръдия, и то едва ли по-зле. Освен това няма да е никак лесно да се изкачат дотук, а няма по-високо място, от което да се открие огън по крепостта. Дори външните стени да бъдат разрушени, защитниците ще могат да отблъскват нападателите от вътрешните. Ако все пак оръдията бъдат изкачени по някакъв начин и бъдат насочени към вътрешните стени, няма да причинят кой знае какви щети. Най-много да бъде повредена отдалечената порта. И какво от това? После как ще се мине през рова? Прекалено е широк за всички познати нам начини. Не, крепостта явно е непревземаема, ако се защищава от достатъчен брой войници. Колко ли самураи има вътре? И колко мирни жители могат да намерят убежище в нея? В сравнение с тази крепост нашият лондонски Тауър е като кочина, а целият дворец Хамтън корт ще се побере в единия й ъгъл!“

При следващата порта пак им прегледаха документите. След това пътят веднага изви вляво, превърна се в широка алея с добре укрепени къщи от двете й страни, зад лесно отбраняеми високи и още едни, по-ниски стени, а после се разклони в истински лабиринт от големи и малки пътища, улички и пътеки. Стигнаха до още една порта, отново ги провериха, още една подвижна вертикална решетка в стената, още един необятен ров, нови разклонения и завои, докато накрая Блакторн, който беше много наблюдателен, с отлична памет и великолепно чувство за ориентация при всякакви обстоятелства, съвсем се обърка в този умишлен лабиринт. През цялото време безброй самураи в сиви униформи ги държаха под наблюдение от насипи, крепостни валове, кули, назъбени стени и бастиони. Други се разхождаха, стояха на пост, маршируваха, правеха учения, обучаваха и обяздваха коне в откритите конюшни. Навсякъде, накъдето обърнеше поглед, се виждаха хиляди войници. До един добре въоръжени и спретнато облечени.

Изруга се наум, задето не бе измъкнал от Родригес повече информация. Освен сведенията за тайко и броя на католиците, колкото и да го бяха потресли, Родригес си бе държал устата затворена — както впрочем и самият Блакторн, който все се измъкваше от въпросите на португалеца.

Съсредоточи се! Огледай се за някакви важни особености. Кое е странното в тази крепост? Тя е най-голямата, която си виждал. Да, но има и нещо друго, различно. Какво?

Дали Сивите не са враждебно настроени спрямо Кафявите? Не може да се каже — до един са с непроницаеми физиономии.

Блакторн внимателно ги наблюдаваше, като се съсредоточи върху подробностите. Вляво имаше добре гледана цветна градина, с малки мостчета над живописно ручейче. Стените на къщите се приближиха една към друга, пътищата се стесниха. Наближаваха главната кула. Не се виждаха никакви жители, но затова пък слугите бяха стотици и… НЯМАШЕ ОРЪДИЯ! Ето кое беше различно!

Нямаше никакви оръдия. Нито едно.

Господи, боже мой, никакво оръдие — значи и никакви обсадни топове!

Ако ти разполагаш с модерно оръжие, каквото врагът ти няма, би ли могъл да разрушиш стените, да срутиш вратите, да обстрелваш крепостта, да я подпалиш и превземеш?

Няма да можеш да преминеш първия ров.

С обсадните оръдия би могъл да направиш живота на защитниците истински ад, но и те биха могли да издържат колкото време искат — ако са решени на това, ако са достатъчно на брой, ако имат необходимите провизии, вода и боеприпаси.

Как би могъл да прекосиш рововете? С лодка? Със салове?

Умът му се опитваше да скрои някакъв план, но носилката спря. Хиромацу слезе. Намираха се в тясна задънена уличка. Огромната, обкована с желязо дървена порта беше поставена в шест метрова стена, която се вливаше във външните укрепления на опорния пункт, извисяващ се над главите им, на известно разстояние от главната кула, която не се виждаше ясно. За разлика от всички останали порти, тази се охраняваше от Кафяви — единствените, които Блакторн видя вътре в крепостта. Явно много се зарадваха на Хиромацу.

Сивите се обърнаха и си тръгнаха. Блакторн забеляза враждебните погледи, които си размениха с Кафявите. Значи са врагове!

Портата се разтвори и той последва стареца. Бяха сами — всички самураи останаха отвън.

Вътрешният двор и градината отвъд него се охраняваха от още Кафяви. Оттам влязоха в укреплението. Хиромацу събу сандалите си и Блакторн последва примера му. Коридорът беше застлан с хубави татами — същите тръстикови рогозки, чисти и меки под босите крака, с които бяха постлани подовете във всички къщи с изключение на най-бедните. Блакторн вече бе забелязал, че рогозките бяха с еднакви размери — приблизително метър на метър и осемдесет. Като си помисля сега, каза си той, не съм видял рогозка да е била срязана, за да се нагоди към размера на стаята. И нито една стая не съм видял с по-особена форма! До една са квадратни или правоъгълни. Ами да, точно така! Това означава, че стаите — или дори къщите — са строени така, че в тях да се побират определен брой татами. Значи до една са стандартни. Ама че чудна работа!

Изкачиха се по криволичеща, лесно отбраняема стълба и тръгнаха по още коридори и още стълби. Охраната беше многобройна и се състоеше само от Кафяви. От амбразурите се процеждаха снопове светлина и образуваха сложни рисунки. Блакторн забеляза, че се бяха изкачили високо над трите вътрешни стени. Градът и пристанището се виждаха като пъстър килим ниско долу. Коридорът рязко зави и свърши след около петдесет стъпки. Блакторн усети как в устата му загорчава. Не се тревожи, каза си той, знаеш какво трябва да направиш. Вече си се хванал на играта.

Последната врата се охраняваше от множество самураи начело с млад офицер. Всички до един държаха десните си ръце на дръжките на мечовете, левите — на ножниците, и стояха неподвижни, напрегнати като пружини, с очи, вперени в двамата мъже, които се приближаваха към тях.

Хиромацу очакваше тази готовност. Той лично бе подбрал всеки един от тях. Мразеше крепостта и отново си помисли колко опасно беше за Торанага да се оставя в ръцете на врага. Вчера, щом пристигна, хукна при господаря си да му разкаже за случилото се и да разбере дали не е станало нещо неприятно в негово отсъствие. Ала всичко беше спокойно, макар че шпионите им шушнеха нещо за опасни струпвания на врагове на север и на изток, че главните им съюзници, регентите Оноши и Кияма, най-влиятелните даймио християни, смятали да се прехвърлят на страната на Ишидо. Веднага смени стражата и паролите и помоли Торанага да си тръгне, но напразно.

На десет крачки от дежурния офицер спря.

Глава единадесета

Йоши Нага, началникът на стражата, беше опасен седемнадесетгодишен младеж с много опак характер.

— Добро утро, Хиромацу-сама. Добре дошли.

— Благодаря. Торанага-сама ме очаква.

— Да.

Дори ако Торанага не го очакваше, Нага пак щеше да го пусне. Тода Хиромацу беше от единствените трима души в света, на които бе позволено да влизат при Торанага по всяко време на денонощието без предварително назначена среща.

— Претърсете варварина — нареди Нага.

Той беше пети син на Торанага от една от наложниците му и боготвореше баща си!

Блакторн се подчини без много шум. Двамата самураи бяха изключително опитни. Нищо не би им убягнало.

Нага махна с ръка на останалите и те се отдръпнаха. Той сам отвори дебелата врата.

Хиромацу влезе в просторната приемна. Веднага щом прекрачи прага, той коленичи, постави мечовете си на пода пред себе си, прилепи длани до тях и сведе ниско глава в почтителен поклон.

Нага, който не изпускаше нищо от очи, махна на Блакторн да стори същото.

Той влезе. Стаята беше квадратна — четиридесет на четиридесет стъпки и висока десет стъпки. Татамите бяха от най-хубавото качество — четири пръста дебели и безупречни. В отсрещната стена имаше две врати. До издигнатия подиум, в малка ниша, имаше пръстена вазичка с едно — единствено клонче вишнев цвят, което изпълваше стаята с багри и ухание. И двете вътрешни врати се охраняваха. На десет стъпки от подиума с гръб към него бяха насядали в кръг с кръстосани крака двадесет, ако не и повече самураи.

На самия подиум върху единствената възглавничка седеше Торанага. Той се занимаваше със счупеното перо от крилото на качулат сокол и пипаше внимателно, като че ли обработваше слонова кост.

Нито той, нито кой да е Друг в стаята показа с нещо, че е забелязал Хиромацу, нито обърнаха внимание на Блакторн, който застана до вратата. За разлика от Хиромацу обаче Блакторн се поклони по примера на Родригес, след което дълбоко си пое въздух, седна с кръстосани крака и се вторачи в Торанага.

Всички погледи се обърнаха към него. На прага Нага постави ръка върху меча си. Хиромацу вече бе грабнал своя, макар че главата му беше все така наведена. Блакторн се усети като гол, но бе твърдо решен да следва взетото си решение и сега можеше само да чака. Родригес му беше казал: „С японците трябва да се държиш като крал.“ И макар че настоящото му държане не беше кралско, то бе предостатъчно.

Торанага бавно вдигна очи. Блакторн усети как по слепоочието му се стече капка пот — всичко, което Родригес му бе разказал за самураите, изкристализира в този единствен човек. Капки пот започнаха да се стичат по бузите му, към брадичката. С усилие на волята продължи да гледа твърдо със сините си очи, без да мигне, без да позволи едно мускулче да трепне на лицето му. Погледът на Торанага беше също толкова твърд. Блакторн почувствува как всепоглъщащата сила на този човек стига до него и си наложи да брои бавно до шест, след което отново леко се поклони и едва едва, спокойно се усмихна.

Торанага му хвърли още един поглед с безизразно лице, после сведе очи и отново се съсредоточи върху заниманието си. Напрежението в стаята спадна.

Птицата беше женска, от породата сокол — скитник, и бе в разцвета на силите си. Соколарят, кокалест стар самурай, бе коленичил и я държеше, като че беше от фино стъкло. Торанага сряза счупеното перце, потопи миниатюрна бамбукова клечка в шишенце с лепило, грижливо я пъхна в кухата среда на перото, след което внимателно настави отрязаната част в другия край. Дълго нагласяше перото, докато остана доволен, и го завърза с копринен конец. Дребните звънчета на крачето на птицата звъннаха мелодично и той нежно започна да я успокоява.

Йоши Торанага, господар на Кванто — Осемте провинции, глава на рода Йоши, главнокомандуващ Източните армии, председател на Съвета на регентите, беше нисък шкембест мъж с голям нос. Веждите му бяха гъсти и черни, а мустаците и брадата — посивели и редки. Но най-силно впечатление правеха очите му. Беше петдесет и осем годишен и много як за възрастта си. Облечен бе в семпло кимоно — обикновена кафява униформа с памучен пояс. Но като мечовете му нямаше втори в света.

— Готово, красавице — каза той нежно, като на любима. — Сега отново си цяла — целеничка. — Той поглади с перо соколицата, кацнала на непокритата с ръкавица ръка на соколаря, а тя потрепера и доволно започна да се чисти с човката си. — До една седмица ще можеш да летиш.

Соколарят се поклони и излезе.

Очите на Торанага се обърнаха към двамата мъже до вратата.

— Добре дошъл, Железен юмрук, приятно ми е да те видя — рече той. — Това ли е вашият знаменит варварин?

— Да, господарю.

Хиромацу се приближи, като остави мечовете си до вратата, както беше обичаят, но Торанага настоя да си ги вземе.

— Ще се чувствувам неудобно, ако не са в ръцете ви — поясни той.

Хиромацу му благодари. И въпреки всичко остана на пет стъпки разстояние. Според обичая никой не можеше безнаказано да се приближи въоръжен до Торанага. В предната редица на охраната се намираше Усаги, любимият зет на Хиромацу. Беше женен за внучката му. Той му кимна с глава. Младежът се поклони дълбоко, щастлив, че са го забелязали. Може би ще е добре да го осиновя, помисли си старецът и сърцето му се стопли при мисълта за първия правнук, който му дариха миналата година.

— Как е гърбът ви — загрижено попита Торанага.

— Добре е, благодаря, господарю. Но трябва да си призная — много съм доволен, че отново стъпвам по суша.

— Чух, че си имате нова играчка, с която да прекарвате свободното си време, а?

Хиромацу се засмя.

— Всъщност, господарю, за свободно време и дума не може да става. Тя ми действува като на млад козел.

Торанага се присъедини към смеха му.

— В такъв случай трябва да я възнаградим. Здравето ви е от голямо значение за мен. Мога ли да и изпратя нещо в знак на признателност?

— Ах, Торанага-сан, вие сте толкова великодушен! — Хиромацу стана сериозен: — Бихте могли да ни възнаградите всички, господарю, като напуснете незабавно това гнездо на оси и се приберете в крепостта си в Йедо, където васалите ви могат да ви защищават. Тук сме като голи. Ишидо може всеки момент…

— Ще се върна, ще се върна. Веднага щом приключи заседанието на Съвета на регентите. — Торанага се обърна и повика с пръст португалеца с изпитото лице, който търпеливо седеше отстрани. — Бихте ли ми превеждали, приятелю?

— С готовност, господарю.

Свещеникът с тонзурата се приближи и коленичи с добре овладяна лекота по японски маниер близо до подиума. Тялото му беше кльощаво, както и лицето, очите черни и топли, а от цялото му същество се излъчваше някаква спокойна съсредоточеност. Беше с таби — японски чорапи — и широко кимоно, което много му отиваше. От пояса му висяха броеница и разпятие. Той поздрави Хиромацу като равен, след което добродушно погледна към Блакторн.

— Казвам се Мартин Алвито, от Братството на езуитите. Торанага-сама ме помоли да му служа като преводач.

— Първо му кажете, че сме врагове и…

— Всичко с времето си — спокойно го прекъсна отец Алвито и добави: — Ако желаете, можем да говорим на португалски, испански или, разбира се, латински — както предпочитате.

Блакторн забеляза свещеника едва когато онзи излезе напред. Подиумът и останалите самураи го бяха скрили от погледа му. Ала тъй като бе предупреден от Родригес, очакваше да се срещне с него и веднага да го намрази — вродената грациозност, силата, която излъчваше, и естествената властност на езуитите му бяха противни. Беше предполагал, че ще е по-възрастен, като имаше предвид влиятелния му пост и чутото от Родригес. Ала се оказаха на една и съща възраст — свещеникът беше най-много година — две по-стар от него.

— Португалски — отговори той с мрачната надежда, че това може да му даде някакво незначително предимство. — Нали сте португалец?

— Имам тази чест.

— По-млад сте, отколкото очаквах.

— Сеньор Родригес е много любезен. Не заслужавам добрите думи, които е казал за мен. А вас описа много точно, както и мъжественото ви държане.

Блакторн го гледаше, докато той каза нещо на Торанага свободно и учтиво, и още повече се разтревожи. От всички присъствуващи в стаята само Хиромацу слушаше думите му. Останалите гледаха в пространството с каменни лица.

— А сега, лоцмане, да започнем. Ще ви моля да изслушвате всяка дума, произнесена от Торанага-сама, без да го прекъсвате. След това ще отговаряте. От този момент нататък започвам да превеждам всичко казано почти едновременно, така че внимавайте с отговорите.

— Какъв смисъл има? Аз ви нямам доверие!

Отец Алвито незабавно преведе думите му на Торанага, който моментално помръкна.

Внимавай, предупреди Блакторн сам себе си. Той си играе с теб като котка с мишка. Залагам три златни гвинеи срещу едно пени, че може да те насади във всяко положение, в което си пожелае. Независимо дали превежда правилно, или не, ти трябва да направиш на Торанага добро впечатление. Това може да е единственият ти шанс.

— Можете да ми имате доверие, че ще превеждам точно всичко казано, доколкото умея. — Гласът на свещеника беше любезен и той го владееше превъзходно. — Това е съдът на Торанага-сама. Аз съм официалният преводач на Съвета на регентите, на генерал Торанага и генерал Ишидо. Торанага-сама от много години ми оказва голяма чест със своето доверие. Съветвам ви да говорите истината, защото, уверявам ви, че е изключително проницателен. Освен това трябва може би да изтъкна, че не съм отец Себастио, който очевидно се престарава и за жалост не говори добре японски, нито — също за жалост — има достатъчно опит с японците. Внезапната ви поява го е лишила от божията милост и той за съжаление е допуснал личното му минало да надделее в действията му — неговите родители, братя и сестри са били изклани по най-ужасен начин в Холандия от вашите — от войските на Вилхелм Орански. Затова моля да се отнесете към него снизходително и състрадателно. — Той се усмихна добродушно. — На японски „враг“ е „теки“. Можете да използувате думата, ако желаете. Ако посочите към мен и кажете „теки“, Торанага-сама ще разбере какво имате предвид. Да, аз съм ви враг, лоцман Джон Блакторн. Заклет враг. Но не и ваш убиец. Това вие сам ще направите.

Той започна да превежда на Торанага казаното и Блакторн на няколко пъти го чу да използува думата „теки“ и се попита дали наистина означава „враг“. Разбира се, помисли си той, този не е като другия.

— Моля ви за известно време да забравите за съществуването ми — продължи отец Алвито. — Ще бъда само инструмент, който ще доведе думите ви до знанието на Торанага-сама и ще превежда въпросите му.

Той се настани удобно, обърна се към Торанага и учтиво му се поклони.

Торанага каза нещо. Свещеникът започна да превежда почти веднага, а гласът му невероятно умело предаваше интонацията и скрития смисъл на казаното.

— Защо сте враг на Цуку-сан, моя приятел и преводач, който на никого не е враг? — И добави като обяснение: — Цуку-сан е моят прякор, защото японците не могат да произнесат името ми — в техния език звукът „л“ не съществува. Цуку е съкращение от японската дума „цуяку“ — превеждам. Моля да отговорите на въпроса.

— Врагове сме, защото страните ни са в състояние на война.

— Нима? Коя е вашата страна?

— Англия.

— Къде се намира?

— Тя е държава-остров на хиляди мили северно от Португалия. Португалия е полуостров в Европа.

— От колко време воювате с Португалия?

— Откак Португалия стана васал на Испания преди двадесет години, през 1580 година. Испания завоюва Португалия. Ние всъщност сме в състояние на война с Испания — от близо тридесет години.

Блакторн забеляза изненадата на Торанага и въпросителния му поглед към отец Алвито, който гледаше безизразно в пространството.

— Значи Португалия е част от Испания?

— Да, Торанага-сама. Васална държава. Испания завоюва Португалия и сега те всъщност са една и съща страна, с един крал. Но португалците са в подчинено положение спрямо испанците и в Испанската империя към тях и видните им хора се отнасят като към васали.

Последва дълга пауза. После Торанага се обърна направо към езуита, който започна да му обяснява нещо надълго и нашироко.

— Какво пита — рязко се намеси Блакторн. Отец Алвито не отговори, а отново преведе, както и преди, почти едновременно, като имитираше интонацията му — продължаваше виртуозното изпълнение на превода. Торанага отвърна направо на Блакторн с жесток и твърд като кремък глас:

— Какво питам, не е ваша работа. Когато пожелая да узнаете нещо, ще ви кажа.

— Извинете, Торанага-сама, не исках да бъда невъзпитан. Позволете ми да ви уверя, че сме дошли с мирни намерения…

— В момента нищо не можете да ми кажете. Ще си затваряте устата, докато не ви поискам отговор. Ясно ли е?

— Да.

Първа грешка. Внимавай! Не можеш да си позволяваш грешки — упрекна се той.

— Защо воювате с Испания и Португалия?

— Отчасти защото Испания е решила да завладее цял свят, а ние, англичаните, както и нашите съюзници, холандците, отказваме да бъдем завладени. Отчасти причините са религиозни.

— А, значи религиозна война? Каква е вашата религия?

— Християнин съм. Нашата църква…

— Португалците и испанците са християни! А вие казахте, че религията ви е друга! Каква е?

— Християнска. Трудно може да се обясни просто и набързо, Торанага-сама. И двете…

— Не е необходимо да се бърза, господин лоцман, само бъдете точен. Време имам достатъчно. И съм много търпелив. Вие сте образован човек — явно не сте селянин — така че можете да обясните просто или сложно, както пожелаете, стига да е ясно. Ако се отклоните от темата, ще ви върна към нея. Та какво казахте?

— Религията ми е християнска. Има две основни християнски религии — протестантска и католическа. Повечето англичани са протестанти.

— Нали се прекланяте пред същия бог — Мадоната с младенеца?

— Не, не като католиците.

Какво ли иска да разбере — питаше се Блакторн. Дали е католик? Дали не трябва да казваш това, което според теб му се иска да научи, или онова, което смяташ за истината? Дали не е противник на християните? Нарече езуита „мой приятел“. Дали симпатизира на католиците, или възнамерява да стане католик?

— Вярвате ли, че Исус е бог?

— Вярвам в бога — предпазливо отвърна той.

— Не се измъквайте от въпроса ми. Вярвате ли, че Исус е бог? Да или не?

Блакторн знаеше, че всеки католически съд в света отдавна вече да го е осъдил за ерес, както и повечето, ако не и всички протестантски съдилища. Само да се поколебаеш, преди да отговориш на този въпрос, беше свидетелство за съмнение. А съмнението е ерес.

— Не може да се отговори на въпрос относно господа с обикновено „да“ или „не“. Има определени нюанси и в двата отговора. Нищо не можеш да знаеш със сигурност за бога, докато не умреш. Да, вярвам, че Исус е бил бог, но няма да знам със сигурност, докато не умра.

— Защо сте строшили разпятието на свещеника при пристигането си в Япония?

Блакторн не очакваше този въпрос. Знае ли Торанага за всичко, което се е случило от пристигането ми досега?

— Исках… исках даймио Ябу да разбере, че на езуита, моя враг, не може да се вярва — поне според мен. Защото бях убеден, че няма да превежда точно, както превежда в момента отец Алвито. Той например ни обвини, че сме пирати. А ние не сме, дойдохме с мирни намерения.

— Ах, да. Пирати. Ще стигнем и до този въпрос след малко. Та значи и двете секти са християнски, и двете почитат Исус Христос. Нали същността на неговото учение е „обичайте се едни други“?

— Да.

— Тогава защо сте врагове?

— Тяхната вяра — тяхната версия на християнството е погрешно тълкуване на Светите писания.

— А, най-сетне стигнахме донякъде. Значи воювате заради различия в мненията си относно кой е бог и кой не е?

— Да.

— Страшно глупава причина за водене на война.

— Съгласен съм — отвърна Блакторн и погледна към свещеника. — Съгласен съм напълно.

— Колко кораба има във вашата флотилия?

— Пет.

— И вие бяхте главен лоцман?

— Да.

— Къде са останалите кораби?

— Някъде из океана. — Блакторн много внимаваше какво говори, но продължи да лъже, предполагайки, че Торанага задава някои от въпросите по молба на отец Алвито. — Бурята ни раздели и ни разпръсна. Не зная точно къде се намират.

— Корабите ви английски ли бяха?

— Не, холандски.

— Защо англичанин пилотира холандски кораби?

— Това не е необичайно, господарю. Ние сме съюзници — както често се случва и португалски лоцмани да пилотират испански кораби и флотилии. Разбрах, че португалците пилотират и някои от вашите океански кораби.

— Холандците нямат ли лоцмани?

— Имат, и то много. Но за такова дълго плаване англичаните са по-опитни.

— А защо именно вие? Защо са се спрели на вас да поведете корабите им?

— Вероятно защото майка ми беше холандка и аз говоря езика им свободно. Освен това съм много опитен лоцман. Предложението ме зарадва.

— Защо?

— За първи път ми се предостави възможност да плавам в тези води. Английски кораби никога не са замисляли такива далечни плавания. Имах шанс да направя околосветско пътуване.

— Вие лично, лоцмане, заради религията си ли приехте, да поведете флотилията? Заради възможността да воювате с враговете си Испания и Португалия ли?

— Аз съм преди всичко лоцман, господарю. Никога англичанин или холандец не е навлизал в тези води. Ние сме предимно търговска флотилия, макар че имаме позволително за каперство, да нападаме врага в Новия свят. В Япония дойдохме с цел да търгуваме.

— Какво е това позволително за каперство?

— Законни разрешения, издадени от Короната — или правителството — за воюване с врага.

— А, и враговете ви са тук. Възнамерявате ли да воювате с тях в Япония?

— Ние не знаехме какво ще заварим тук, господарю. Дойдохме само да търгуваме. Вашата страна е почти непозната, нещо като легенда. Португалците и испанците пазят в тайна всичко, свързано с този район.

— Отговорете на въпроса ми: враговете ви са тук, ще воювате ли с тях?

— Ако те воюват с мен, тогава да.

Торанага се размърда недоволно.

— Какво правите в открито море или в собствените си страни, е лично ваша работа. Но тук законът е един и на чужденците се позволява да останат на наша земя само със специално разрешение. Всяко нарушение на реда или свада се наказва на място със смърт. Законите ни са ясни и изискват безпрекословно подчинение. Разбрахте ли?

— Да, господарю. Но ние сме тук с мирни намерения. Дойдохме да търгуваме. Бихме ли могли да разговаряме по този въпрос? Трябва да килна кораба, за да го ремонтирам — за всичко можем да си платим. После и по въпро…

— Когато пожелая да обсъждам търговията или някой друг въпрос, ще ви кажа. Междувременно се ограничете само с отговорите на моите въпроси. Значи сте тръгнали на това пътуване с цел печалба, а не от чувство за дълг или вярност? За пари?

— Да. Такъв ни е обичаят, господарю. Да получаваме възнаграждение и част от цялата пляч… от печалбата и пленените от врага стоки.

— Значи сте наемник?

— Бях нает като старши лоцман на експедицията. Така е. — Блакторн усети враждебното отношение на Торанага, но не разбра каква е причината. Къде сбърках? Защо свещеникът каза, че сам ще се убия. — Такъв ни е обичаят, Торанага-сама — повтори той.

Торанага заприказва нещо с Хиромацу и двамата очевидно бяха на едно мнение. На Блакторн му се стори, че лицата им изразяваха отвращение. Защо? Това явно бе свързано с думата „наемник“. Какво лошо имаше? Нима не се плаща на всеки? Как се печелят иначе пари, за да се живее? Дори и да наследиш земя, пак трябва да…

— Споменахте преди, че сте дошли тук да търгувате мирно — заговори отново Торанага. — Тогава защо на кораба има толкова много топове, барут, мускети и гюллета?

— Нашите врагове испанците и португалците са много силни, Торанага-сама. Ние трябва да се защищаваме и…

— Значи твърдите, че оръжието е отбранително?

— Не. Ние не само се отбраняваме, но и нападаме враговете си. Освен това произвеждаме оръжие в изобилие за търговски цели, защото нашето оръжие е най-доброто в света. Може би бихме могли да ви продадем от него или други стоки, които носим.

— Какво значи „пират“?

— Пиратът стои извън закона. Той насилва, убива, граби за лична облага.

— Това не е ли същото като наемник? Нали сте именно това? Пират и водач на пирати?

— Не. Истината е, че корабите ми имат позволително за каперство, издадено от законните управители на Холандия, според което имаме право да водим война както в открито море, така и в местата, където властвуват нашите врагове. Както и да търсим пазар за стоките си. За испанците — и за повечето португалци — ние сме пирати, признавам, и религиозни еретици, но истината, повтарям, е съвсем друга.

Отец Алвито свърши да превежда и започна тихо, но уверено да говори нещо на Торанага. Ах, господи, защо не мога и аз така свободно да разговарям — изруга наум Блакторн. Торанага хвърли един поглед към Хиромацу и старецът зададе на езуита някакви въпроси, а той му отговори надълго и нашироко. После Торанага се обърна към Блакторн и гласът му стана по-суров:

— Цуку-сан казва, че нидерландците — холандците, били допреди няколко години васали на испанския крал. Вярно ли е?

— Да.

— Следователно Нидерландия — вашият съюзник — е въстанала срещу законните си владетели?

— Да, те се бият с испанците, но…

— Това бунт ли е — да или не?

— Да. Но има смекчаващи обстоятелства. Много сериозни смекча…

— Не може да има смекчаващи обстоятелства, когато става дума за бунт срещу законен владетел!

— Може — ако победиш.

Торанага го изгледа напрегнато. После гръмко се изсмя. Каза нещо на Хиромацу през смях и старият самурай кимна.

— Да, господин чужденецо с невъзможното име — така е. Вие назовахте единствения смекчаващ фактор. — Той пак се изкикоти, но веселото му настроение изчезна също така рязко, както се появи. — А вие ще победите ли?

— Хай!

Торанага каза още нещо, но свещеникът не преведе веднага думите му. Той се усмихна някак си особено, с очи, заковани в Блакторн. После въздъхна и каза:

— Изглежда, сте много сигурен.

— Това негови думи ли са или ваши?

— Думите са на Торанага-сама. Той ги каза.

— Да. Кажете му: да, сигурен съм. Бих ли могъл да обясня защо?

Отец Алвито говори с Торанага много по-дълго, отколкото бе необходимо, за да се преведе такъв обикновен въпрос. На Блакторн му се искаше да го попита — наистина ли си толкова спокоен, колкото се правиш? Кой е ключът, който би те отключил? Как бих могъл да те унищожа?

Торанага отговори и извади от ръкава си едно ветрило.

Отец Алвито преведе със същата злокобна дружелюбност, натежала от ирония:

— Да, лоцмане, можете да ми отговорите защо сте толкова сигурен, че ще спечелите тази война.

Блакторн се опита да запази самоувереността си, съзнавайки, че свещеникът бе по-силен.

— В момента владеем моретата в Европа… повечето европейски морета — поправи се той. Не се увличай. Говори истината. Можеш леко да я преиначиш, което сигурно прави и езуитът, но говори истината. — Ние, англичаните, разбихме две огромни испански и португалски армади, които ни нападнаха, и те едва ли ще са в състояние да съберат нови. Нашият малък остров е като добре защитена крепост и сега сме в безопасност. Флотата ни властвува над моретата. Корабите ни са по-бързи, по-модерни, по-добре въоръжени. Испанците не успяха да победят холандците след повече от петдесет години терор, кръвопролития, инквизиция. Съюзниците ни са свободни сили и — още нещо — пускат кръвта на испанската империя, и ще го правят, докато не и остане нито капка. Ще победим, защото владеем моретата и защото испанският крал заради суетното си високомерие не позволява на никой чужд народ да бъде свободен.

— Владеете моретата? И нашите ли? Тези, около нашите брегове?

— Разбира се, че не, Торанага-сама. Имах предвид само европейските морета, макар че…

— Добре, радвам се, че изяснихме този въпрос. Довършете мисълта си. Макар че какво?

— Скоро ще пометем врага във всички открити морета — ясно произнесе Блакторн.

— Казахте „врага“. Да не би и ние да спадаме към „врага“? И тогава какво? Ще потапяте корабите ни и ще опустошавате бреговете ни ли?

— Не допускам, че можем да бъдем ваши врагове.

— Аз пък допускам, и то с лекота. И тогава какво ще стане?

— Ако тръгнете срещу моята страна, ще ви нападна и ще направя всичко, за да ви победя.

— А ако вашите управници ви наредят да ни нападнете тук?

— Ще ги посъветвам да не вършат това — в никой случай. Кралицата ще ме послуша. Тя е…

— Нима ви управлява кралица, а не крал?

— Да, господарю. Кралицата ни е много мъдра. Никога не би издала подобна заповед — не би могла.

— И все пак, ако нареди? Или ако заповяда законният ви господар?

— Тогава ще поверя душата си на бога, защото с положителност ще загина. И в единия, и в другия случай.

— Да. И вие, и легионите ви. — Торанага помълча малко, после промени темата. — За колко време стигнахте до нашите брегове?

— За близо две години. По-точно година, единадесет месеца и два дни. Изминахме разстояние приблизително от четири хиляди левги, всяка една от три мили.

Алвито преведе, после поясни нещо накратко. Торанага и Хиромацу зададоха някакви въпроси на свещеника, той кимна и отговори. Торанага замислено започна да си вее с ветрилото.

— Превърнах времето и разстоянието в техните мерки, лоцмане — учтиво обясни свещеникът.

— Благодаря.

Торанага пак заговори:

— Как стигнахте дотук? По кой път?

— През Магелановия проток. Ако разполагах с картите и дневниците си, щях да ви покажа маршрута, но ми ги откраднаха — изчезнаха от кораба заедно с позволителното за каперство и всичките ми документи. Ако вие…

Блакторн млъкна, тъй като Торанага рязко каза нещо на Хиромацу, който също изглеждаше озадачен.

— Твърдите, че всичките ви документи са изчезнали — че са били откраднати?

— Да.

— Това е ужасно, ако е истина. Ние в Ниппон ненавиждаме кражбата. У нас тя се наказва със смърт. Незабавно ще проучим въпроса. Звучи невероятно някой японец да извърши такова нещо, макар че тук — таме се срещат долни бандити и пирати.

— Може би са били преместени на друго място — каза Блакторн. — Възможно е да са прибрани някъде на съхранение. Но те са изключително ценни, Торанага-сама. Без морските си карти аз съм като слепец в лабиринт. Желаете ли да ви поясня маршрута си?

— Да, но друг път. Първо ми отговорете: защо сте пропътували цялото това разстояние?

— Дойдохме да търгуваме мирно — търпеливо повтори за кой ли път вече Блакторн. — Да продадем стоката си и да се приберем у дома. Да ви направим богати и ние самите да забогатеем. Също и да се опитаме…

— Да ни обогатите и да забогатеете? Кое от двете е по-важно?

— И двамата партньори, разбира се, трябва да имат печалба, и търговията трябва да е честна. Ние търсим дългосрочна търговия. Можем да ви предложим по-добри условия от португалците и испанците и да ви служим по-добре. Нашите търговци…

Блакторн млъкна, тъй като откъм коридора се дочуха гръмки гласове. Хиромацу и половината охрана моментално се намериха до вратата, а останалите плътно обкръжиха подиума. Самураите до външната врата също така се напрегнаха.

Торанага не помръдна, а само каза нещо на отец Алвито.

— Елате тук, капитан Блакторн, по-далеч от вратата — Отец Алвито старателно прикриваше безпокойството си. — Ако държите на живота си, не правете резки движения, не казвайте нито дума.

Той бавно се приближи до вътрешната врата отляво и седна до нея. Блакторн се поклони нескопосано на Торанага, който не му обърна внимание, и внимателно се приближи до свещеника, като си даваше ясна сметка, че за него срещата с Торанага бе голяма несполука.

— Какво става? — прошепна той, докато сядаше. Най-близките стражници заплашително настръхнаха и свещеникът бързо им каза нещо, за да ги успокои.

— Следващия път като проговорите, с вас е свършено — предупреди той Блакторн и си помисли: дано, и колкото по-скоро, толкова по-добре. Подчертано бавно извади от ръкава си носна кърпичка и избърса запотените си ръце. Бе мобилизирал всичките си знания, опит и сила на волята, за да остане спокоен по време на срещата с еретика, която премина много по-зле, отколкото дори те двамата с Делегата посетител бяха предполагали.

— Нима е наложително да присъствуваш — попита го предната нощ отецът.

— Торанага изрично ме помоли.

— Намирам, че е безкрайно опасно за теб, както впрочем и за всички нас. Не можеш ли да се престориш на болен? Ако отидеш, ще трябва да превеждаш казаното от пирата, а от писмото на отец Себастио личи, че той е самият дявол и е хитър като евреин.

— По-добре ще е да присъствувам, ваше високопреосвещенство. Поне ще съм в състояние да разбера къде лъже.

— Защо е пристигнал? Защо именно сега, когато всичко вървеше тъй добре? Дали наистина имат кораби в Тихия океан? Възможно ли е да са изпратили флотилия срещу испанска Манила? Не че давам пукната пара за този чумав град или за коя да е друга испанска колония на Филипините, но все пак — вражеска флотилия в Тихия океан… Това ще повлече ужасни последствия за нас тук, в Азия. А ако успее да накара Торанага или Ишидо или кой да е от по-влиятелните даймио да го слуша, това ще ни направи живота безкрайно труден, най-меко казано.

— Блакторн е вече факт. За щастие ние сме в състояние да се справим с него.

— Бог ми е свидетел, че ако не бях сигурен в противното, бих допуснал, че испанците и по-точно — техните заблудени слуги, францисканците и бенедиктинците, са го пратили нарочно — да ни разгневят и навредят.

— А може и така да е, ваше високопреосвещенство.

Монасите няма да се спрат пред нищо, за да ни погубят, И то от чиста завист, защото жънем успехи там, където те се провалят. Но бог положително ще им покаже колко са погрешни методите им. Надявам се, че англичанинът сам ще се „погуби“, преди да успее да ни нанесе някаква вреда. Дневниците му доказват какво представлява — пират и предводител на пирати!

— Прочети ги на Торанага, Мартин. Онези части, където описва грабежа на беззащитни селища от Африка до Чили, и списъците на ограбеното и убитите.

— Може би е по-добре да изчакаме, ваше високопреосвещенство. Винаги можем да му ги покажем. Да се надяваме, че той сам ще се компрометира и без тях.

Отец Алвито отново избърса дланите си. Усещаше погледа на Блакторн. Дано господ се смили над теб, помисли си той. Животът ти не струва и пукната пара след всичко, което наговори днес на Торанага. Нещо повече — и душата ти вече не може да се спаси. Ти си обречен, дори и без да представяме доказателствата от дневниците ти. Дали да не ги изпратим на отец Себастио да ги върне на Мура? Какво ли би направил. Торанага, ако документите изобщо не се намерят? Не, прекалено е опасно за Мура.

Крайната врата трепна и се отвори.

— Ишидо-сама желае да ви види, господарю — обяви Нага. — Той… той е тук в коридора и желае да ви види. Веднага.

— Върнете се всички по местата си — нареди Торанага на хората си. Подчиниха му се незабавно, начело с Хиромацу. Мечовете се прибраха в ножниците. — Нага-сан, кажи на Ишидо-сама, че винаги е добре дошъл. Помоли го да заповяда.

Високият мъж влезе в стаята. Десет от самураите му в сиви униформи го последваха, но останаха до вратата и по даден от него знак седнаха на пода с кръстосани крака.

Торанага се поклони с точно премерена официалност и на поклона му бе отговорено със същата прецизност.

Отец Алвито благодари на бога, че присъствуваше на тази среща. Предстоящият сблъсък между двамата съперници можеше да промени коренно съдбата на империята и бъдещето на католическата църква в Япония, така че всякаква следа или информация, която би помогнала на езуитите да вземат решение в коя посока да насочат влиянието си, би била от огромно значение. Ишидо беше дзен-будист и фанатичен противник на християните, докато Торанага, макар и също дзен-будист, открито им симпатизираше. Ала повечето даймио християни бяха на страната на Ишидо и се бояха — основателно според отец Алвито — от възкачването на Торанага. Покръстените даймио бяха убедени, че ако Торанага ликвидира влиянието на Ишидо в Съвета на регентите, той няма да се поколебае да узурпира цялата власт. А станеше ли това, те бяха сигурни, че той веднага ще приложи указите за изгнание, издадени от тайко, и ще изкорени Правата вяра. Ако обаче Торанага бъде премахнат, приемствеността, колкото и да беше слаба, щеше да се запази и католическата църква щеше да процъфти.

Тъй като покръстените даймио постоянно преминаваха от единия към другия, останалите даймио в страната правеха същото и съотношението на силите между двамата водачи непрекъснато се менеше, така че никой не знаеше със сигурност коя от двете страни беше всъщност по-силната. Дори той, отец Алвито, най-осведоменият европеец в империята, не можеше да твърди с положителност кого в крайна сметка ще поддържат покръстените даймио, ако сблъсъкът стане открит, или коя фракция ще надделее.

Той наблюдаваше Торанага, който слезе от подиума и премина през плътно заобикалящата го охрана.

— Добре дошли, Ишидо-сама. Моля ви да седнете тук — посочи той единствената възглавничка на подиума. — Настоявам да се чувствувате удобно.

— Благодаря, но няма нужда, Торанага-сама. Ишидо Кадзунари беше слаб, мургав и много жилав.

С една година беше по-млад от Торанага. Открай време бяха врагове. Осем хиляди самураи в крепостта и около Осака бяха под негова власт, защото той бе командуващ гарнизона — и следователно командуващ охраната на наследника — главнокомандуващ западните армии, завоевател на Корея, член на Съвета на регентите, официален инспектор на всички войски на покойния тайко, които бяха всъщност всички армии на всички даймио в империята.

— Благодаря ви, но няма нужда — повтори той. — Бих се чувствувал неудобно, ако аз седя, а вие стоите прав. Някой ден ще седна на възглавничката ви, но не и днес.

Гневна вълна премина през всички Кафяви, като чуха заплахата, скрита в думите му, ала Торанага отвърна любезно:

— Пристигате в най-подходящ момент. Тъкмо приключих разпита на новия варварин. Цуку-сан, кажете му, моля ви, да стане.

Свещеникът преведе думите му. Усещаше враждебността на Ишидо от другия край на стаята. Освен че беше противник на християните, той беше и яростен враг на европейците и настояваше империята да бъде завинаги затворена за тях.

Ишидо изгледа Блакторн с нескрито отвращение.

— Чух, че бил грозен, но чак пък толкова! Говори се, че бил пират, вярно ли е?

— Нима може да има съмнение? Освен това и лъже.

— Тогава, преди да го разпънете на кръст, бихте ли ми го отстъпили за половин ден? На наследника може би ще му бъде забавно да го види първо с глава на раменете. — Ишидо грубо се изсмя. — Или може би по-добре да го научим да танцува като мечка и да го показваме из цялата империя: смахнатия от Изтока.

Макар Блакторн наистина да се бе появил откъм изток, за разлика от португалците, които винаги пристигаха от юг и затова ги наричаха южните варвари. Ишидо намекваше просташки и открито, че всъщност под смахнат имаше предвид Торанага, който владееше Източните провинции.

Ала Торанага само се усмихна, като че не бе разбрал намека.

— Вие сте безкрайно остроумен, Ишидо-сама. Но съм съгласен с вас — колкото по-скоро премахнем варварина, толкова по-добре. Той е бъбрив, надменен, нахален и странен, както споменахте, но без никаква стойност. На всичко отгоре няма и добри обноски. Нага-сан, нека го хвърлят при обикновените престъпници. Цуку-сан, кажете му да последва хората на Нага-сан.

— Господин лоцман, следвайте тези хора.

— Къде ще ме отведат?

Отец Алвито се поколеба. Радваше се на победата си, но противникът му беше храбър и безсмъртната му душа все още можеше да бъде спасена.

— В затвора.

— За колко време?

— Не знам, синко. Това ще реши Торанага-сама.

Глава дванадесета

Торанага проследи с поглед варварина и със съжаление прехвърли мислите си от неочакваните резултати от разпита му към по-належащия проблем — Ишидо.

Реши да не освобождава свещеника, защото по този начин със сигурност щеше да вбеси Ишидо, макар че също така беше убеден, че по-нататъшното присъствие на езуита можеше да се окаже опасно. Колкото по-малко чужденци знаят, толкова по-добре. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре, допълни той наум. Дали влиянието на Цуку-сан върху покръстените даймио ще се окаже в моя полза или вреда? До днес му се доверявах изцяло. Но имаше някои особени моменти с варварина, които засега не са ми много ясни.

Ишидо умишлено не спази обичайните любезности и пристъпи направо към целта на посещението си.

— Отново трябва да попитам какъв отговор ще дадете на Съвета на регентите.

— Отново повтарям: като председател на Съвета на регентите не смятам, че е необходимо да давам отговор. Завързал съм някои незначителни семейни връзки, които не се нуждаят от никакви отговори.

— Вие сте сгодили сина си, Нага-сан, за дъщерята на Масамуне-сама, омъжили сте една от внучките си за сина и наследника на Дзатаки-сама и друга внучка за сина на Кияма-сама. Всички женитби са сключени с феодални владетели или техни близки роднини и следователно не са незначителни и са в пълно противоречие със заповедите на нашия покоен господар.

— Покойният ни господар тайко е мъртъв от една година. За жалост. Да. Много скърбя за смъртта на моя зет и бих предпочел да е все още жив и да направлява съдбините на нашата империя. — Торанага с удоволствие завъртя ножа в незарастващата рана. — Ако зет ми беше жив, той несъмнено би одобрил тези семейни връзки. Наставленията му се отнасят до женитби, които заплашват онаследяването на неговата династия. А аз не застрашавам нито династията му, нито племенника си Яемон — наследника. Доволен съм, че съм господар на Кванто. Не се стремя към по-големи владения. Живея в мир със съседите си и желая той да се запази. Буда ми е свидетел, че няма аз пръв да го наруша.

От шест века насам империята се разтърсваше от постоянни граждански войни. Преди тридесет и пет години един второстепенен даймио на име Города бе превзел Киото главно с подкрепата на Торанага. През следващите две десетилетия той по някакво чудо покори половин Япония, издигна планини от черепи и се обяви за диктатор — ала все още не бе достатъчно силен, за да поиска от императора да му даде титлата шогун, макар да имаше някаква далечна роднинска връзка с рода Фуджимото. Преди шестнадесет години обаче Города падна убит от ръката на един от генералите си и властта му премина в ръцете на главния му васал и блестящ пълководец — селянина Накамура.

За четири кратки години генерал Накамура, подпомогнат от Торанага, Ишидо и други даймио, изличи от лицето на земята наследниците на Города и подчини цяла Япония на абсолютната си власт — единственият случай в историята на страната, когато един-единствен човек бе покорил империята. Той влезе триумфално в Киото да се поклони на Го-Ниджо, Сина на небето. Ала понеже бе селянин по произход, Накамура бе принуден да се примири с по-нисшата титла куампаку — главен съветник, от която по-късно се отказа в полза на сина си, а за себе си прие титлата тайко. Ала всеки даймио му се кланяше, дори и Торанага. И колкото да бе невероятно, в страната се възцари мир за цели дванадесет години. Ала миналата година тайко умря.

— Кълна се в Буда — повтори Торанага — аз няма пръв да наруша мира.

— Но ще воювате, ако се наложи, нали?

— Умният човек трябва да е подготвен за предателство, не мислите ли? Във всяка провинция има лоши хора. Някои от тях заемат високи постове. И двамата сме запознати е безкрайните възможности за предателство в човешкото сърце. — Торанага настръхна. — Тайко например ни завеща единство, а ние сме разединени и на изток, и на запад. Съветът на регентите е разделен на лагери. Всички даймио са се наежили едни срещу други. Съветът не би могъл да управлява едно нищо и никакво селце, та какво остава за цяла империя! Колкото по-скоро синът на тайко навърши пълнолетие, толкова по-добре. Колкото по-скоро имаме нов куампаку, толкова по-добре.

— Или може би шогун — подметна Ишидо.

— Куампаку, тайко или шогун — властта е една и съща — отговори Торанага. — Какво значение има титлата? Единствено властта значи нещо. Города така и не стана шогун. Накамура бе по-доволен като куампаку и по-късно като тайко. Той управляваше и това е всъщност единственото важно нещо. Какво значение има, че зет ми някога е бил селянин? Какво значение има, че аз произлизам от древен и знатен род? Какво значение има, че вие сте от долен произход? Нали сте генерал, господар, дори член на Съвета на регентите?

Има дори много голямо значение, помисли си Ишидо. И ти прекрасно го знаеш. Всеки даймио го знае. Дори и тайко го съзнаваше.

— Яемон е на седем години. След още седем ще стане куампаку. А дотогава…

— След осем години, генерал Ишидо. Това е исторически закон. Когато племенникът ми стане на петнадесет години, той навършва пълнолетие и онаследява. А дотогава ние, петимата регенти, управляваме от негово име. Такава бе волята на покойния ни господар.

— Да. И той също така нареди, че регентите не могат да вземат никакви заложници. А Очиба-сама, майката на наследника, е заложница в крепостта ви в Йедо, като гаранция за безопасността ви тук, и това е нарушение на волята му. Вие официално се съгласихте да се подчинявате на нарежданията му, както и всички останали регенти. Дори подписахте документа със собствената са кръв.

Торанага въздъхна.

— Очиба-сама е на посещение в Йедо, където сега ражда собствената и сестра, която е омъжена за моя син и наследник. Мястото на сина ми е в Йедо, докато аз съм тук. Какво по-естествено за една сестра да гостува на сестра си в такъв момент? Не е ли това чест за нея? Може би ще ми се роди първият внук, кой знае?

— Майката на наследника е най-важната дама в цялата империя. Тя не бива да е във… Ишидо — щеше да каже „вражески“ ръце, но навреме се овладя. — В непривичен град. — Той помълча, после добави недвусмислено: — Съветът настоява да й наредите още днес да се прибере у дома си.

Торанага избягна клопката.

— Повтарям — Очиба-сама не е заложница и следователно аз не мога да й давам нареждания.

— Нека тогава се изразя по друг начин: Съветът изисква нейното незабавно присъствие в Осака.

— Кой го изисква…

— Аз. И Сугияма-сама. И Оноши-сама, и Кияма-сама. Освен това всички решихме единодушно да я чакаме тук, докато се върне в Осака. Ето подписите им.

Торанага позеленя. До този момент се бе справял с членовете на Съвета по такъв начин, че гласовете винаги бяха разделени три на два. Никога досега не бе успял да спечели срещу Ишидо с четири на един глас, но същото се отнасяше и за неговия враг. Четири на един означаваше изолация и провал. Защо Оноши се бе прехвърлил във вражеския лагер? Ами Кияма? Двамата бяха непримирими врагове още преди да се прехвърлят към чуждата религия. С какво ги бе спечелил Ишидо?

Ишидо съзнаваше, че врагът му е сразен. Но за да бъде победата пълна, трябваше да направи още един ход. Така че той пусна в действие плана, който бяха скроили двамата с Оноши.

— Ние, регентите, решихме, че е крайно време да се разправим с онези, които възнамеряват да узурпират властта на нашия господар и да погубят наследника. Предателите ще бъдат съдени. Ще ги показваме из улиците като най-обикновени престъпници, заедно с целия им род, и ще ги екзекутираме като прости бандити — заедно с целия им род. Фуджимото, Такашима, благороден произход, долен произход — без значение. Дори и Миновара!

Яростна вълна премина през самураите на Торанага, защото подобно светотатство срещу полуцарствените родове бе немислимо. Миг след тези думи младият Усаги, внукът на Хиромацу, скочи на крака, пламнал от гняв, измъкна с рязко движение дългия си меч и се хвърли към Ишидо, хванал го с две ръце за дръжката, готов да удари.

Ишидо бе подготвен за смъртоносния удар и не направи никакъв жест да се защити. Замисълът му се състоеше именно в това, на това бе разчитал и хората му бяха предупредени да не се намесват, докато не го убият. Ако той, Ишидо, паднеше тук, сега, от ръката на самурай на Торанага, тогава целият гарнизон на Осака можеше законно да се нахвърли върху Торанага и да го унищожи, без да се съобразява със заложницата. За възмездие Очиба-сама щеше да бъде убита от синовете на Торанага и останалите регенти щяха да бъдат принудени да тръгнат срещу рода Йоши, който — вече изолиран — щеше да бъде изличен от лицето на земята. Само по този начин наследникът можеше да заеме поста си със сигурност и той, Ишидо, би изпълнил дълга си към тайко.

Ала ударът не последва. В последния момент Усаги дойде на себе си и с треперещи ръце прибра меча в ножницата си.

— Моля за прошка, господарю — коленичи той и склони глава. — Не можах да понеса срама, че трябва да слушате такива оскърбления. Моля за извинение, аз се извинявам и искам да ми позволите незабавно да извърша сепуку, тъй като не мога да живея с този позор.

Макар Торанага да не бе помръднал, той бе готов да предотврати удара и знаеше, че Хиромацу и останалите също бяха нащрек, и Ишидо по всяка вероятност щеше да бъде най-много ранен. Разбираше също така защо Ишидо бе тъй предизвикателен. Ще ти платя със страшно висока лихва, Ишидо — закани му се той наум. После прехвърли вниманието си върху коленичилия младеж.

— Как си посмял да допуснеш, че нещо, казано от Ишидо-сама, може да е било умишлено оскърбление към мен? Той никога не би проявил такава неучтивост. Как смееш да слушаш разговори, които не са предназначени за твоите уши? Не, не ти разрешавам да си направиш сепуку. Това е чест. А ти нямаш нито доблест, нито самодисциплина. Още днес ще бъдеш разпънат на кръст като най-обикновен престъпник. Мечовете ти ще бъдат строшени и заровени в селището на ета. И синът ти ще бъде погребан в селището на ета. Главата ти ще бъде набита на кол, за да могат всички да и се надсмиват, а до нея ще има поставен надпис: „Този човек е бил роден самурай по грешка. Името му вече не съществува!“

С върховно усилие Усаги се опитваше да контролира дишането си, но потта му се стичаше от него и срамът го изтерзаваше. Той се поклони на Торанага и прие участта си с външно спокойствие.

Хиромацу излезе напред и смъкна и двата меча от пояса на внука си.

— Торанага-сама — тежко произнесе той. — Позволете ми аз лично да се погрижа заповедите ви да бъдат изпълнени.

Торанага кимна.

Младежът се поклони отново и понечи да стане, но Хиромацу го блъсна отново на пода.

— Изправени ходят самураите. И мъжете. Но ти не си нито едното, нито другото. Ще пълзиш към смъртта си.

Усаги безмълвно се подчини.

Всички в стаята се радваха на самодисциплината, проявена сега от младото момче, от невероятното му безстрашие. Ще се прероди като самурай, доволни си мислеха те.

Глава тринадесета

През нощта Торанага не можа да мигне. Това много рядко му се случваше, защото поначало бе в състояние да отложи за следващия ден и най-належащия проблем, тъй като знаеше: ако доживее дотогава, ще го разреши по възможно най-сполучливия начин. Отдавна бе открил, че спокойният сън можеше да даде отговор и на най-заплетената загадка, а ако не — какво значение имаше тогава? Нима животът не бе само капчица роса?

Ала тази нощ имаше да разсъждава върху много озадачаващи проблеми. Какво да прави с Ишидо? Защо Оноши е преминал в лагера на врага? Как да се справи със Съвета? Дали християнските свещеници не са се намесили отново? От коя страна ще дойде следващият опит за убийство? Какво да прави с Ябу? А с варварина? Дали говореше истината?

Интересно, че той се появи от източните морета точно в този момент. Дали това не е поличба? Дали неговата карма няма да се окаже искрата, която ще възпламени барутния погреб?

Карма беше индийска дума, възприета от японците като част от будистката философия, и се отнасяше до съдбата на човека в този живот, определена безвъзвратно от всичко, което е извършил в предишното свое съществуване — добрите дела даваха възможност за по-добро положение в този живот, а лошите — точно обратното. Също така, както делата в сегашното съществуване имаха решаващо значение за следващото прераждане. Човек непрекъснато се прераждаше в този свят на сълзите, докато след много мъки и страдания, преминал през безброй съществования, той най-накрая се пречистваше и преминаваше в нирвана — мястото на съвършения покой. И никога повече нямаше да се преражда.

Колко странно, че Буда или някой друг бог, или просто карма бе довел Анджин-сан именно във владението на Ябу. И колко странно, че бе слязъл на брега именно в селото, където Мура, тайният ръководител на шпионската му мрежа в Идзу, се бе установил от много години под носа на тайко и преболедувалия едра шарка баща на Ябу. Странно също, че Цуку-сан се намираше тук, в Осака, и бе подръка да превежда, а не в Нагасаки, където му бе мястото. Странно, че главният свещеник на християните също се намираше в Осака, както и главният капитан на португалците. Странно, че лоцманът — Родригес — бе също така подръка да закара Хиромацу в Анджиро тъкмо навреме, за да свари варварина жив и да сложи ръка на оръдията. В Анджиро беше и Касиги Оми, син на човека, който би ми предал главата на Ябу, само да мръдна малкото си пръстче.

Колко красив е животът и същевременно колко е тъжен! Колко е мимолетен, без минало и настояще, само едно безкрайно „сега“.

Торанага въздъхна. Едно нещо беше сигурно: варваринът никога вече нямаше да си отиде. Нито жив, нито мъртъв. Той ставаше завинаги част от империята.

Ушите му доловиха почти неуловимия шум от приближаващи се стъпки и мечът му вече бе готов. Той сменяше спалнята си всяка нощ, както и охраната и паролата, като предпазна мярка срещу убийците, които винаги дебнеха. Стъпките спряха пред вратата. После дочу гласа на Хиромацу и първата част от паролата:

— Ако истината е вече ясна, какъв е смисълът от размишлението?

— А ако истината е скрита? — отвърна Торанага.

— Тогава тя вече е ясна — довърши правилно Хиромацу. Цитатът беше от един древен будистки учител — Сараха.

— Влез. — И чак когато Торанага се убеди, че дошлият наистина бе неговият съветник, той отпусна меча си. — Седнете.

— Чух, че не спите. Помислих си, че може да имате нужда от нещо.

— Не, благодаря. — Торанага огледа бръчките около очите на стареца, които бяха станали по-дълбоки. — Радвам се, че дойдохте, стари приятелю.

— Сигурен ли сте, че нищо ви няма?

— Да.

— Тогава ще ви оставя. Извинявайте за безпокойството, господарю.

— Не, влезте, моля ви. Радвам се, че сте тук. Седнете.

Старецът седна до вратата, с изправен като свещ гръб.

— Удвоих стражата.

— Правилно сте постъпили.

Хиромацу помълча.

— Що се отнася до онзи, лудия, заповедите ви са изпълнени. Всичките.

— Благодаря.

— Жена му — щом чу присъдата, внучката ми помоли за разрешение да се убие, за да придружи мъжа си във Великия безкрай. Отказах й, и заповядах да чака вашето решение.

Хиромацу кървеше отвътре. Колко е ужасен животът!

— Правилно сте постъпили.

— Искам официално позволението ви да се самоубия. Онова, което той извърши, ви постави под смъртна заплаха и аз съм виновен за това. Трябваше да предвидя грешката му. Не съумях да ви служа както трябва.

— Не ви позволявам да извършите сепуку.

— Моля ви, дайте ми разрешение.

— Не. Трябвате ми жив.

— Ще ви се подчиня. Но ви моля да приемете извиненията ми.

— Извиненията ви са приети. — След малко Торанага добави. — А какво ще кажете за варварина?

— Много неща, господарю. Първо: ако не го бяхте чакали днес, щяхте от зори да сте на лов и Ишидо нямаше да ви оплете в гнусната си мрежа. Сега вече нямате друг избор, освен да му обявите война — ако успеете да се измъкнете от тази крепост и да се приберете в Йедо.

— Второ?

— И трето, и четиридесет и трето, и сто четиридесет и трето. Аз не мога да се меря с вас по ум, господарю, но дори и на мен ми стана ясно, че всичко, което южните варвари са ни разправяли, е лъжа. — Хиромацу беше доволен, че може да разговаря. Това уталожваше болката му. — Ако съществуват две враждуващи християнски религии и ако португалците са част от по-голямата испанска нация, и ако страната на този нов варварин — как й беше името — воюва и с двете и ги побеждава, щом е остров като нашата страна, и — най-голямото „ако“ от всички — ако той казва истината, а свещеникът е превел точно казаното. — Вие можете да съберете всички тези „ако“ на едно място и да извлечете от тях някакъв смисъл, да съставите някакъв план. Аз не мога — съжалявам. Знам само какво видях в Анджиро и по време на плаването. Този Анджин-сан е много силен в главата, макар че в момента тялото му е заслабнало — сигурно от пътуването. Той има власт над морето. Не мога да го разбера. Как може да е всичко това и да се остави да му се изпикаят на гърба? Защо спаси живота на Ябу след онова, което му стори, а също и живота на врага си, както той сам признава — португалеца Родригу? Свят ми се вие от толкова много въпроси, сякаш съм препил саке. — Хиромацу млъкна. Умората му надделя. — Но съм на мнение, че трябва да го задържим — него и останалите като него, и другите, които може да се появят, и незабавно да ги убиваме.

— А Ябу?

— Заповядайте му още тази нощ да извърши сепуку.

— Защо?

— Защото няма никакви обноски. Вие предсказахте какво ще направи, като пристигне в Анджиро. Канеше се да задигне имуществото ви. Освен това е и лъжец. Не си правете труда да се срещате с него утре, както сте предвидили. По-добре да му предам още сега заповедта ви. Рано или късно ще трябва да го убиете. По-добре сега, когато ви е в ръцете, без обкръжението си от васали. Съветвам ви да не се бавите.

На вътрешната врата леко се почука.

— Тора-чан?

Торанага се усмихна както винаги, щом чуеше този глас и умалителното си име.

— Да, Кири-сан?

— Позволих си, господарю, да донеса чай за вас и гостенина ви. Мога ли да вляза?

— Да.

Двамата мъже отвърнаха на поклона и. Кири затвори вратата и започна да налива чая по чашите. Беше на петдесет и три години, главна дама на дамите на Торанага. Пълното и име беше Кирицубо-но-Тошико, а Кири и беше умалително име. Беше най-възрастната от всички дами в дома му. Косата й бе започнала да посивява, тялото й бе напълняло, ала лицето и грееше от неугасима радост.

— Не бива да сте буден по това време, Тора-чан. Скоро ще се съмне и предполагам, че веднага ще се отправите със соколите си към хълмовете, така ли е? Трябва да спите!

— Да, Кири-чан — потупа я той любвеобилно.

— Не ми казвайте Кири-чан — засмя се тя. — Аз съм стара жена и към мен трябва да се отнасяте с уважение. Стигат ми неприятностите, които ми създават другите ви дами. Казвайте ми Кирицубо-Тошико-сан, господарю Йоши Торанага-но-Чикитада!

— Ето, виждате ли, Хиромацу! И след двадесет години тя все още се опитва да се разпорежда с мен!

— Извинявайте, Тора-сама, но минаха повече от тридесет години — гордо го поправи тя. — И вие се поддавате на команди толкова, колкото и тогава.

Когато Торанага беше на двадесетина години, той също бе известно време заложник при деспотичния Икава Тададзаки, владетел на Суруга и Тотоми, баща на Икава Джикю, врага на Ябу. Самураят, който отговаряше за доброто поведение на Торанага, тъкмо си бе взел Кирицубо за жена. Тя беше седемнадесетгодишна. Самураят и Кири се отнасяха много добре с него, даваха му мъдри съвети и когато Торанага се вдигна срещу Тададзаки и се присъедини към Города, той тръгна с него заедно с много други воини и храбро се би до рамото му. По-късно, в битката за столицата, мъжът на Кири падна убит. Торанага я попита дали желае да стане негова наложница и тя с радост прие. В онези дни не беше още дебела, но затова пък бе все така по майчински топла и мъдра. Тя караше деветнадесетата си година, а той беше двадесет и четири годишен. Оттогава Кири стана център на домакинството му. Беше изключително умна и способна. Години наред домът му бе поддържан изрядно, без никакви дрязги. Доколкото може да няма дрязги в едно домакинство, в което има жени, помисли си Торанага.

— Започнала си да дебелееш — подметна той, макар че нямаше нищо против пълнотата й.

— Торанага-сама! Как можете да кажете такова нещо пред Тода-сама! Ах, много съжалявам, но ще трябва да си направя сепуку или най-малкото да си обръсна главата и да стана монахиня. А пък се имах за толкова млада и слабичка. — Тя избухна в смях. — Впрочем съгласна съм, че задникът ми е дебел, но какво да правя? Обичам да си похапвам, така че да му мислят Буда и моята карма — това е техен проблем, нали така? — Тя им подаде чашите с чай. — Заповядайте. А сега си отивам. Желаете ли да ви изпратя Садзуко-сан?

— Не, досетлива моя Кири-сан, благодаря ти. Ще поговорим малко и ще се опитам да заспя.

— Лека нощ, Тора-сама. Спете без сънища. — Тя се поклони и на двамата и излезе.

Те с удоволствие засърбаха чая си. Торанага пръв наруши мълчанието:

— Винаги съм съжалявал, че нямахме син двамата с Кири-сан. Веднъж зачена, но пометна. Беше по време на битката при Нагакуде.

— А, тогава значи?

— Да.

Това стана веднага след убийството на Города, когато генерал Накамура — бъдещият тайко — се опитваше да съсредоточи цялата власт в ръцете си. Навремето това бе доста под въпрос, тъй като Торанага поддържаше законния наследник — един от синовете на Города. Накамура излезе срещу Торанага близо до село Нагакуде, но войските му бяха разбити и той изгуби битката. Торанага разумно се оттегли, преследван от свежи сили, този път под командата на Хиромацу, който се биеше на страната на Накамура. Торанага се отърва от капана и избяга в собствените си провинции с непокътната армия, готова отново да се хвърли в бой. Петдесет хиляди души загинаха при Нагакуде, но много малко от тях бяха на Торанага. Мъдрият бъдещ тайко прекрати гражданската война срещу него, макар че щеше да я спечели. Нагакуде беше единствената битка, която тайко изобщо някога изгуби, а Торанага — единственият генерал, от когото претърпя поражение.

— Радвам се, че така и не се стигна до бой помежду ни, господарю — каза Хиромацу.

— Да.

— Вие щяхте да спечелите.

— Не. Тайко беше най-големият военачалник, най-мъдрият и умен човек, когото съм срещал.

Хиромацу се усмихна.

— Да. Освен вас.

— Не, грешите. Аз именно затова станах негов васал.

— Жалко, че вече го няма.

— Да.

— Но и Города беше чудесен мъж, нали? Толкова прекрасни мъже загинаха. — Хиромацу неволно започна да върти в ръка ножницата на своя преминал през огъня на безброй битки меч. — Ще трябва да тръгнете срещу Ишидо. Това ще принуди всички даймио да решат на чия страна ще застанат — веднъж завинаги. В крайна сметка ще спечелим войната и тогава ще можете да разпуснете Съвета и да станете шогун.

— Не се стремя към тази чест — рязко възрази Торанага. — Колко пъти трябва да ви го казвам?

— Извинете, господарю. Но смятам, че така ще е най-добре за Япония.

— Това ще е предателство.

— Към кого, господарю? Към тайко? Той е мъртъв. Спрямо последната му воля и завещание? То е само лист хартия. Към малкия Яемон? Той е син на селянин, узурпирал властта и поста на един военачалник, чиито наследници изличи от лицето на земята. Ние бяхме съюзници на Города, а след това станахме васали на тайко. Ала и двамата са мъртви.

— Бихте ли дали такъв съвет, ако бяхте член на Съвета на регентите?

— Не. Но не съм регент и много се радвам. Аз съм само ваш васал. Преди една година направих своя избор — на чия страна да бъда. И направих избора си свободно.

— Защо? — Торанага за пръв път му задаваше този въпрос.

— Защото сте мъж, защото сте Миновара и защото, както и да постъпите, решението ви ще е мъдро. Вие правилно казахте на Ишидо: ние не сме народ, който се управлява от комитет. Нужен ни е водач. Кого от петимата регенти можех да избера? Оноши-сама? Да, той е умен и добър военачалник. Но е християнин и е сакат, а плътта му така се е разложила от проказата, че смърди от петдесет крачки. Сугияма-сама? Той е най-богатият от всички даймио в страната и родът му също е старинен, както и вашият. Но е мекушав ветропоказател и всички го знаем много добре какво представлява. Кияма-сама? Мъдър, храбър, голям военачалник и стар другар. Ала и той е християнин, а аз смятам, че в тази Земя на боговете си имаме достатъчно богове и няма защо да бъдем толкова високомерни, че да започнем да се прекланяме само на един. Ишидо? Презирам тази продажна селска фъшкия, откак го познавам, и единствената причина, поради която не съм го убил, е, че беше кучето на тайко. — Изсушеното му лице се пропука в усмивка. — Така че, както виждате, Йоши Торанага-но-Миновара, друг избор нямах.

— Ами ако не послушам съвета ви? Ако обработя членовете на Съвета на регентите, дори Ишидо, и издигна на власт Яемон?

— Каквото и да направите, все ще е мъдро. Но всички регенти биха предпочели да ви видят мъртъв. Това е самата истина. Съветвам ви незабавно да започнете война. Незабавно. Преди да успеят да ви изолират. Или по-вероятно — да ви убият.

Торанага се замисли за враговете си. Бяха силни и многобройни.

Ще му трябват не по-малко от три седмици, за да се завърне в Йедо по токайдския път — главната артерия, която минаваше по крайбрежието между Йедо и Осака. Да тръгне с кораб, беше по-опасно и вероятно би отнело и повече време, освен ако не използува галера, която да плава срещу вятъра и течението.

Мислите на Торанага се прехвърлиха отново върху плана, който бе измислил. Не виждаше никакъв недостатък в него.

— Вчера узнах под секрет, че майката на Ишидо ще отиде на гости на внука си в Нагоя — каза той и Хиромацу моментално наостри уши. Нагоя беше огромен град-държава, който все още не се бе обвързал с нито една от страните. — Тя трябва да бъде „поканена“ от абата да посети храма „Джоджи“, да се порадва на цъфналите вишни.

— Ще уредя това незабавно — откликна Хиромацу. — С пощенски гълъб. — Храмът „Джоджи“ беше прочут с три неща: алеята на вишневите дървета, войнствените си монаси дзен-будисти и откритата си непреклонна вярност към Торанага, който преди години бе дал пари за построяването му и оттогава непрекъснато го издържаше. — Дърветата ще са прецъфтели вече, но ще се погрижим утре да бъде там. Не се съмнявам, че достопочтената дама ще пожелае да остане няколко дни — мястото е тъй приятно. Внукът й също трябва да отиде, нали?

— Не, само тя. Поканата на абата ще стане иначе прекалено очевидна. Второ: изпратете тайно зашифровано послание на сина ми Судара: „Напускам Осака веднага щом свърши настоящото заседание на Съвета — след четири дни.“ Изпратете го по бързоходец и утре повторете текста по пощенски гълъб.

Хиромацу не скри неодобрението си.

— Тогава да наредя ли веднага да пристигнат десет хиляди души?

— Не. Наличните хора са достатъчни. Благодаря ви, стари приятелю. Сега ще се опитам да поспя.

Хиромацу стана и разкърши рамене. После, вече при вратата, попита:

— Разрешавате ли на внучката ми Фуджико да се самоубие?

— Не.

— Но Фуджико е самурай, господарю, а вие знаете какво са синовете за майките. Това й беше първо дете.

— Ще роди още много деца. На колко е години? Осемнадесет? Ще й намеря друг съпруг.

Хиромацу поклати глава.

— Няма да приеме друг. Много добре я познавам. Най-съкровеното и желание е да сложи край на живота си. Моля ви.

— Предайте на внучката си, че не одобрявам безсмислената загуба на човешки живот. Отказвам да дам разрешение.

Хиромацу най-сетне се поклони и се приготви да излезе.

— Колко време ще издържи варваринът в затвора? — попита Торанага.

Хиромацу отговори, без да се обърне:

— Зависи доколко умее да се бие.

— Благодаря ви. Лека нощ, Хиромацу. — Когато се убеди, че е останал съвсем сам, той тихичко се обади: — Кири-сан?

Вътрешната врата веднага се отвори. Тя влезе и коленичи.

— Изпрати на Судара спешно послание: „Всичко е наред.“ Изпрати го по бързи гълъби. С три гълъба едновременно, още щом зазори. По пладне направи същото.

— Да, господарю.

И безшумно си отиде.

Все един ще стигне до него, помисли си той. Най-малко четири ще паднат от стрели, ястреби или шпиони. Но дори и тогава Ишидо няма да разбере нищо, освен ако не е разгадал шифъра ни.

Шифърът беше известен само на четирима души: на големия му син Нобору, на втория му син и наследник Судара, на Кири и на него самия. Посланието всъщност гласеше:

Предварително се бяха уговорили според план № 5 синът му да свика незабавно в Йедо, неговата столица, всички глави на рода Йоши и най-доверените им съветници и да ги мобилизира за война. Кодовата дума, която означаваше „война“, беше „Алено небе“. Убийството му или пленяването му означаваха начало на война — незабавно, фанатично нападение върху Киото, под предводителството на наследника му Судара и с участието на всичките му войски. Целта бе да превземат града и да пленят императора марионетка. Това щеше да се съчетае с тайно, много старателно подготвено въстание в петнадесет провинции едновременно, които от години вече бяха подготвяни за такава една възможност. Всички главни обекти, проходи, градове, крепости и мостове бяха грижливо подбрани. Имаха достатъчно оръжие и фанатични привърженици, за да изпълнят предначертаното.

Планът е добър, доволно си помисли той. Но не ги ли поведа аз, ще се провали. Судара няма да съумее. Не защото му липсват смелост или ум или поради предателство, а само защото няма достатъчно познания и опит и не може да увлече след себе си необходимия брой необвързани даймио. И защото на пътя му ще се изпречат непобедими крепостта Осака и наследникът Яемон — фокусът на цялата враждебност и завист, които съм си спечелил в течение на петдесет и две години война.

Торанага започна да воюва на шестгодишна възраст, когато му бе наредено да се яви като заложник в лагера на врага. След това бе измъкнат оттам и пленен от други врагове, отново бе пратен като заложник, отново бе откупен на дванадесетгодишна възраст. Тогава поведе първия си отряд и спечели първата си битка.

Толкова много битки. Нито една загубена. Но затова пък колко врагове! И ето че се съюзяват.

Судара няма да успее. Ти единствен може би ще съумееш да спечелиш с „Аленото небе“. Тайко можеше — това е сигурно. Но най-добре да не се налага да се пуска в ход „Алено небе“.

Глава четиринадесета

За Блакторн ранното утро бе истински ад. Беше се вкопчил в борба на живот и смърт с друг един затворник. За паничка каша. И двамата бяха голи. Преди да хвърлят затворниците в огромната едноетажна дървена постройка, им събличаха всички дрехи. Облеченият човек заемаше повече място и освен това дрехите можеха да скрият някакво оръжие.

Мрачното задушно помещение беше дълго петдесет стъпки и широко десет, натъпкано с голи, потни японци. През дъските и гредите, от които бяха сковани стените и ниският таван, не се процеждаше почти никаква светлина.

Блакторн едва се държеше на краката си. Кожата му беше издрана и разкървавена от изпочупените нокти на противника му и от ударите в дъсчената стена. Най-накрая заби глава в лицето на японеца, сграбчи го за гърлото и започна да го удря в гредите, докато онзи загуби съзнание. После захвърли тялото му на една страна, хвърли се през потната маса към мястото в ъгъла, към което бе предявил претенции, и се приготви за следващото нападение.

Храната донесоха призори и пазачите започнаха да подават през малкия отвор купички с каша и чаши вода. Това бе първата храна, откак бе влязъл на смрачаване предния ден в затвора. Опашката за храна и вода беше необичайно спокойна. Без дисциплина никой не би могъл да се нахрани. И изведнъж този подобен на маймуна човек — небръснат, кирлив, въшлив — го удари през бъбреците и му отне порцията, докато останалите чакаха да видят какво ще стане. Ала Блакторн бе минал през толкова корабни свади, че един-единствен удар никога не би могъл да го извади от строя. Престори се на безпомощен, издебна подходящия момент, срита злобно нападателя си и боят започна. Сега, в ъгъла, с изненада видя как един от затворниците му подава купичката с каша и водата, които вече бе отписал като изгубени. Той ги пое и благодари.

Ъглите бяха най-желаните места. По дължината на помещението през целия под минаваше дълга греда и го разделяше на две. Във всяка от двете половини имаше по три редици мъже — двете с лице едни към други, а третата редица помежду им. В средната редица попадаха само слабите и болните. Когато по-силните мъже от външните редици протягаха крака, налагаше се да ги провират през седналите в средата.

В средната редица Блакторн забеляза и два трупа — подпухнали, накацани от мухите. Ала немощните, умиращите мъже до тях сякаш не ги забелязваха.

Не можеше да вижда надалече в нажежения мрак. Слънцето вече напичаше дъските. Имаше две кофи за тоалетни нужди, ала вонята беше нетърпима, защото болните бяха омърсили себе си и местата, където лежаха скупчени.

От време на време пазачите отваряха желязната врата и извикваха някакви имена. Повиканите се покланяха на другарите си и излизаха, но скоро докарваха други и местата им се запълваха отново. Всички затворници сякаш се бяха примирили със съдбата си и се опитваха, доколкото това бе възможно, да живеят без особен егоизъм в мир със съседите си.

Някакъв човек до стената започна да повръща. Набързо го избутаха в средната редица и той се строполи на пода, полузадушен под тежестта на множеството крака.

Блакторн затвори очи и се опита да се пребори с ужаса и клаустрофобията. Ах, този мръсник Торанага! Дано един ден имам възможността да те напъхам тук! И тези копелета, пазачите!

Вечерта, като му наредиха да се съблече, той започна да се съпротивлява с ожесточена безнадеждност само защото никога не се предаваше без бой. След което го блъснаха в затворническото помещение.

Имаше четири такива бараки. Бяха построени на края на града, върху утъпкана площадка, оградена е високи каменни стени. Извън стените до реката имаше по-малка площадка от утъпкана пръст, отделена с въжета, върху която се издигаха пет големи кръста. Към тях бяха завързани за китките и глезените голи мъже и жени и докато Блакторн вървеше подир охраняващите го самураи, видя как палачите забиваха дългите си копия в гърдите на жертвите под одобрителните възгласи на тълпата. След това свалиха мъртвите и качиха други пет осъдени, а няколко самураи започнаха да насичат с дългите си мечове труповете на парчета, като през цялото време се заливаха от смях.

Кръвожадни мръсници!

Победеният от Блакторн мъжага бе дошъл на себе си, без някой да го забележи. Лежеше в средната редица със съсирена кръв на едната буза и смазан нос. Внезапно са нахвърли отново върху Блакторн, без да обръща внимание на препречилите пътя му тела.

Блакторн забеляза устремната му атака чак в последния момент, яростно пресрещна удара и го събори на пода. Затворниците, върху които се строполи, започнаха да го ругаят и един от тях, с телосложение на булдог, злобно го фрасна по врата с ръба на дланта си. Чу се сухо изпращяване и главата на мъжа се отпусна безжизнено.

Човекът булдог повдигна обръснатата глава на падналия за проскубаната опашка на върха на темето и я отпусна отново да падне. Погледна към Блакторн и изговори нещо гърлено, усмихна се с беззъбата си уста и сви рамене.

— Благодаря — каза Блакторн, като едва си поемаше дъх, признателен, че нападателят му не владееше умението на Мура да се бие без оръжие. — Мое име Анджин-сан — добави той, като посочи гърдите си. — Ти?

— А, со десу? Анджин-сан. — Булдогът посочи себе си и сръбна почтително въздух. — Миникуи.

— Миникуи-сан?

— Хай! — И изстреля нещо на японски. Блакторн сви уморено рамене.

— Уакаримасен. Не разбирам.

— А со десу. — Булдогът каза нещо на съседите си, после пак сви рамене и двамата с Блакторн вдигнаха мъртвия и го отнесоха при останалите трупове. Когато се върнаха в ъгъла, никой не бе заел местата им.

Повечето от затворниците спяха или се опитваха да заспят. Блакторн се усещаше мръсен, нещастен, на прага на смъртта. Не се безпокой, окуражи се той, до смъртта имаш да извървиш още много път. Но не мога да живея дълго в тази пъклена дупка. Прекалено е претъпкана. О, господи, пусни ме да изляза оттук! Защо подскача стаята нагоре-надолу? Това Родригес ли е? Излиза от дълбините с щипци на рак вместо очи… Не мога да дишам, не мога да дишам! Трябва да се махна оттук, моля ви, не слагайте повече дърва в огъня! Какво правиш тук, Кроок, момчето ми? Мислех, че са те пуснали. Мислех, че си там, в селото, а ти си бил тук… Но аз как попаднах тук? Колко е прохладно и това момиче — много е хубава… но защо я влачат надолу, към брега? Защо се смее Оми, голият самурай? Защо ни карат през пясъка, кървави следи, стари вещици, селяни, деца, казана и ние в него… стига, престанете да слагате дърва в огъня, аз се давя в тази помия… О, господи, господи, умирам! Во имя отца и сина и святаго духа… Това е последното причастие и ти си католик, всички сме католици и ще гориш… ще гориш в огън, огън, огън.

Той се измъкна от кошмара, а ушите му още бучаха от мирната, но разтърсваща категоричност на последното причастие. В първия момент не можа да разбере дали е буден, или още спи, защото невярващите му уши продължаваха да чуват латинските благословии, а недоверчивите му очи се взираха в сбръчкан стар европеец, свит на две в средната редица на около петнадесет крачки от него. Беззъбият старец имаше дълга мръсна коса, сплъстена брада и изпочупени нокти, а облеклото му се състоеше от окъсано дрипаво расо. Той вдигна дървено разпятие над полускритото от другите тяло и за миг върху него попадна сноп светлина. После затвори очите на мъртвеца, измърмори някаква молитва и вдигна поглед към Блакторн, който го наблюдаваше втренчено.

— Майко божия, вярно ли виждам — изкряка той на груб, селски испански и се прекръсти.

— Да — отговори Блакторн също на испански. — Вие кой сте?

Старецът тръгна към него, като през цялото време си мърмореше нещо. Другите затворници го оставиха да мине и дори да ги тъпче, без да протестират. Той втренчи в Блакторн гуреливите си очи. Цялото му лице бе покрито с брадавици.

— Ах, пресвета Дево, сеньорът е истински… Кой сте вие? Аз съм… аз съм Фра Доминго… от Ордена на свети Франциско… ордена на… — И заломоти някаква смесица от японски, латински и испански. Главата му се затресе от тикове и той избърса слюнката, която непрекъснато се точеше от устата му. — Сеньорът истински ли е?

— Истински съм — понадигна се Блакторн. Свещеникът измърмори още едно „Аве Мария“ и по бузите му започнаха да се стичат сълзи. Той целуна кръста си няколко пъти и би коленичил, ако имаше къде. Булдогът разтърси съседа си и го събуди, после двамата клекнаха, за да му направят място да седне.

— Благословен да е свети Франциско, задето чу молитвите ми. Помислих, че сте призрак, сеньор, дух. Да, зъл дух. Виждал съм ги толкова много, толкова много… Откога е тук сеньорът? В тази тъмница нищо не се вижда, пък и очите ми вече не ги бива… Откога?

— От вчера. А вие?

— Не знам, сеньор. Много отдавна. Затвориха ме тук през септември — хиляда петстотин деветдесет и осма година от рождението на Христа.

— Сега сме май — хиляда и шестстотна година.

— Хиляда и шестстотна?

Някой изстена високо и отклони вниманието на свещеника. Той скочи на крака и започна да прескача телата като паяк. По пътя си раздаваше благословии и окуражаваше хората на добър японски. Не можа да открие умиращия, затова изломоти последното опрощение по посока на стона и благослови всички, без някой да му се противопостави.

— Елате с мен, синко.

И без да чака отговор, монахът закуцука през множеството тела. Блакторн се поколеба дали да напусне мястото си, но после стана и го последва. Като измина десетина крачки, спря и се обърна. Мястото му бе изчезнало, сякаш никога не е бил там.

Той продължи да се провира към най-тъмната част на помещението. В отсрещния ъгъл, колкото и да беше невероятно, видя малко празно пространство, колкото да легне един дребен човек. Беше застлано със стара сламена рогозка, върху която бяха наслагани гърненца и купички. Отец Доминго стъпи върху рогозката и повика Блакторн с пръст. Японците наоколо го пуснаха да мине, без да кажат нито дума.

— Тези хора са моето паство, сеньор. Всички са мои чада, в името на Исуса. Много от тях съм покръстил тук — ей го Йоан, онзи там е Марк… — Свещеникът млъкна, за да си поеме дъх — Много съм изморен. Трябва… трябва…

И заспа.

На смрачаване пак донесоха храна. Когато Блакторн се надигна да стане, един от японците му махна с ръка да не мърда от мястото си и му донесе пълна купичка. Друг потупа свещеника по рамото да се събуди и му подаде неговата дажба.

— Ийе — поклати глава старецът, усмихна се и понечи да върне купичката на човека.

— Ийе, Фарда-сама.

Най-сетне старият човек склони да хапне малко, след което стана, като всичките му стави изпукаха, и подаде остатъка от храната на един от средната редица. Човекът допря ръката на свещеника до челото си и получи благословия.

— Толкова съм щастлив да видя себеподобен — започна отец Доминго и се настани до Блакторн. Гласът му беше плътен, съскащ — глас на селянин. Той посочи немощно към другия край на помещението. — Един от паството ми спомена, че сеньорът нарекъл себе си лоцман — „анджин“. Лоцман ли е сеньорът?

— Да.

— Тук има ли други членове на екипажа ви?

— Не, сам съм. А вие защо сте тук?

— Щом сеньорът е сам — от Манила ли е пристигнал?

— Не, не съм бил досега в Азия — внимателно произнесе Блакторн на отличен испански. — Това бе първото ми пътуване като лоцман. Бяхме тръгнали — за другаде. А вие защо сте тук?

— Езуитите ме хвърлиха тук, синко. Езуитите с гнусните си лъжи. Значи не сте пътували за тук? Не сте испанец, нито португалец? — Свещеникът го изгледа подозрително и го лъхна с лошия си дъх. — Португалски ли беше корабът? Кажете истината, в името на бога!

— Не, отче. Не беше португалски. Кълна се в Христа!

— Ах, пресвета Дево, благодаря ти! Моля да ме извините, сеньор. Боях се да не би… аз съм стар, оглупял и болен човек. Значи корабът не беше испански? Откъде тогава? Толкова се радвам… Откъде е сеньорът? Испанска Фландрия? Или може би от Бранденбургското херцогство? По всяка вероятност от германските ни владения. Ах, колко е приятно да разговарям пак на майчиния си език! Да не би и сеньорът да е претърпял корабокрушение като нас? И после да е бил хвърлен тук по лъжливо донесение от онези дяволи, езуитите? Дано господ ги прокълне и им покаже колко лошо нещо е предателството. — Очите му замитаха гневни мълнии. — Сеньорът каза, че е за пръв път в Азия?

— Да.

— Щом сеньорът не е бил преди в Азия, то той е като малко дете в пустиня. Ах, толкова неща имам да ви разкажа! Знае ли сеньорът, че езуитите не са нищо повече от едни търговци, продавачи на оръжие и лихвари? Че контролират цялата търговия с коприна и цялата търговия от Китай? Че ежегодният Черен кораб носи стоки за един милион в злато? Че са принудили негово светейшество папата да им даде пълна власт над Азия — на тях и на техните псета, португалците? Че всички останали религии са забранени тук? Че езуитите търгуват със злато — купуват го и го продават с огромна печалба — както за себе си, така и за езичниците, в разрез с нарежданията на негово светейшество папа Климент и на крал Филип и в разрез със законите на тази страна? Че тайно са продали оръдия на християнските крале тук в Япония и ги подстрекават към бунт? Че се месят в политиката и сводничат за кралете, лъжат, мамят и ни клеветят? Че главният им абат лично е изпратил тайно послание на испанския вицекрал в Лусон с молба да изпрати конквистадори и да завладеят тези земи — молили са за испанско нахлуване, за да замажат грешките си. Всичките ни неприятности идват от тях, сеньор. Именно езуитите с лъжи и измами са настроили тукашните владетели срещу нашия любим крал Филип. Заради техните лъжи попаднах тук и двадесет и шест свети отци умряха от мъченическа смърт. Те си мислят, че щом съм бил едно време селянин, значи съм прост и нищо не разбирам. — Но аз мога да чета и пиша, сеньор, мога! Бил съм секретар на негово превъзходителство вицекраля. А те си мислят, че ние, францисканците, трева пасем…

И той отново избухна в неразбираеми ругатни на испански и латински.

Блакторн бе живнал малко и любопитството му се разпали от всичко чуто. Какви оръдия? Какво злато? Каква търговия? Какъв е този „Черен кораб“? Цял милион? Какво нахлуване? И какви са тези християнски крале?

— Дали не мамиш нещастния болен човечец — запита се той. Той те смята за приятел, а не за враг. Не, не съм го излъгал. Но не намекна ли, че си приятел? Отговорих му на въпроса. Да, но не му каза нищо по своя инициатива. Тава е. Честно ли е? Правило номер едно, за да оцелееш във вражески води: не прави нищо по своя инициатива.

Ломотенето на монаха позаглъхна. Най-близките японци се размърдаха обезпокоени. Един от тях стана, леко разтърси свещеника за рамото и му каза нещо. Отец Доминго постепенно излезе от транса си и очите му се избистриха. Той погледна Блакторн, позна го, отговори на японеца и успокои останалите.

— Извинете ме, сеньор — задъхано каза той. — Те… помислили, че ви се сърдя… Господ да ми прости глупавата ярост. Аз просто… но какво пък! Езуитите са изчадия адови, както и еретиците, и езичниците. Колко мога да ви разкажа за тях… — Той избърса слюнката от брадичката си и направи опит да се овладее. Притисна гърдите си с ръка, за да уталожи скритата вътре болка. — Та какво казваше сеньорът? Значи корабът ви бе изхвърлен на брега?

— Да, донякъде. Заседнахме — отвърна Блакторн и внимателно се опита да протегне крака. Мъжете наоколо, които го слушаха и следяха с поглед, веднага се отместиха да му направят място. Единият дори стана и му посочи с жест да се изтегне. — Благодаря. Как е „благодаря“ на японски, отче?

— Домо. Понякога казват „аригато“, а жените трябва да са много учтиви — те казват „аригато годзиемашита“.

— Благодаря. Как се казва? — посочи Блакторн човека, който стана.

— Гонсалес.

— Не, питам за японското му име.

— Ах, да. Акабо. Обаче то означава „носач“, сеньор. Те нямат имена. Само самураите имат.

— Какво?

— Само самураите имат първо и второ име. Такъв им е обичаят, сеньор. Всички останали се наричат според професиите си — носач, рибар, готвач, палач, селянин и така нататък. А синовете и дъщерите им са просто Първа дъщеря, Втора дъщеря, Първи син, Втори син и така нататък. Някой може да се казва Рибаря, който живее под бряста, или Кривогледия рибар. — Монахът сви рамене и прикри една прозявка. — На обикновените японци не им е разрешено да имат имена. Проститутките си дават имена като Шаран, Луна, Листенце, Змиорка или Звезда. Много е странно всичко това, сеньор, но такива са им обичаите. Ние им даваме истински християнски имена при покръстването и им носим спасение и словото господне… — Думите му заглъхнаха и той отново заспа.

— Домо, Акабо-сан — обърна се Блакторн към носача.

Мъжът смутено се усмихна и се поклони. По-късно отец Доминго пак се събуди, каза една кратка молитва и се протегна.

— Значи едва вчера попаднахте тук? Как стана това?

— Като слязохме на сушата, попаднахме на един езуит — отговори Блакторн. — Но вие, отче? В какво ви обвиниха? Какво стана с кораба ви?

— С кораба? За кораба ли пита сеньорът? И вие ли дойдохте от Манила като нас? Или… ах, колко съм глупав! Сега си спомням, че не сте били никога в Азия. Господи, колко ми е приятно да разговарям отново е цивилизован човек на майчиния ми език! От колко време не съм правил това. Много ме боли главата, сеньор. Корабът ли? Най-сетне се прибирахме у дома от Манила за Акапулко, в земята на Кортес в Мексико — оттам по суша до Вера Крус, оттам с друг кораб през Атлантика и най-сетне у дома! Селото ми се намира съвсем близо до Мадрид, сеньор, в планините. Казва се Санта Вероника. Четиридесет години не съм си бил у дома. Новият свят, Мексико и Филипините. Навсякъде с нашите славни конквистадори, дано светата Дева бди над тях! Бях в Лусон, когато разбихме местния езически крал Лумалон, превзехме града и донесохме словото господне във Филипините. Много от японците, които покръстихме, се биха на наша страна още тогава, сеньор. Ако знаете как се бият! Това беше през 1575 година. Нашата църква е пуснала здрави корени там, сеньор, и няма да видите нито един мръсен езуит или португалец. Пристигнах в Япония за две години и трябваше да се връщам в Манила, когато езуитите ни предадоха.

Монахът млъкна, затвори очи и се унесе. По-късно дойде на себе си и също както правят понякога старите хора, продължи да говори, като че ли изобщо не беше спал.

— Корабът ми беше огромен галеон — „Сан Фелипе“ се казваше. Носехме товар от подправки, злато, сребро и монети на стойност един и половина милиона сребърни песос. Настигна ни страшна буря и ни изхвърли на брега на Шикоку. Корабът ни се заби в една пясъчна плитчина и се разцепи на две — но това стана на третия ден; дотогава успяхме да свалим на брега скъпоценностите и по-голямата част от товара. Изведнъж ни съобщиха, че всичко било конфискувано от самия тайко, че сме били пирати и…

Той млъкна, защото наоколо бе настанала мъртва тишина.

Желязната врата бе отворена и пазачите викаха имена от един дълъг списък. Между извиканите беше и Булдогът, с когото Блакторн се бе сприятелил. Един от хората на монаха — Акабо — също бе извикан. Той коленичи пред Фра Доминго, който го благослови и набързо му даде последното причастие. Акабо целуна разпятието и излезе.

Вратата отново се затвори.

— Ще го екзекутират ли? — попита Блакторн.

— Да. Кръстът му е почти до самата врата. Дано светата Дева вземе бързо душата му и го дари с вечни блага.

— Какво е направил?

— Нарушил е закона — техния закон. Японците са прости хора. И много сурови. Имат едно — единствено наказание — смърт. Разпъване на кръст, удушаване или обезглавяване. За подпалвачество наказанието е смърт чрез изгаряне. Почти нямат други наказания — в много редки случаи прогонване или отрязване на косите на жените. Ала най-вече — той въздъхна — смърт.

— Забравихте да споменете затвора.

Монахът разсеяно почесваше струпеите на ръката си.

— Затворът не е наказание за тях, а само място, където временно задържат хората, докато решат каква ще е присъдата. Тук влизат само провинили се, и то не за дълго време.

— Не е възможно! Ами вие? Нали сте тук от близо две години…

— Един ден ще ме извикат като всички останали. Това е просто кратка почивка между ада на земята и приказния Вечен живот.

— Не ви вярвам.

— Не бойте се, синко. Всичко е в божиите ръце. Аз съм тук и мога да ви изповядам, да ви дам опрощение и да ви накарам да се почувствувате облекчен. Вечният живот е само на сто стъпки от онази врата. Бихте ли искали да ми се изповядате още сега?

— Не, благодаря… не сега — Блакторн хвърли поглед към желязната врата. — Някой опитвал ли се е да се измъкне оттук?

— Че защо? Къде ще избяга? Няма къде да се скрие. Властите са много строги. Всеки, който помогне на избягал затворник или на човек, извършил престъпление… — Той махна неопределено към вратата. — Гонсалес — Акабо, онзи, дето ни напусна преди малко. Той е носач на кага. Та той ми каза…

— Какво е кага?

— Носилка, сеньор. От по-малките, за двама души. Прилича на хамак, закачен на прът. Другият носач откраднал копринено шалче от един клиент и понеже той, Акабо, не съобщил за кражбата, също бил осъден на смърт. Сеньорът може да ми вярва — да се опиташ да бягаш или да помогнеш на избягал, значи да погубиш не само своя живот, но и на цялото си семейство. Много са строги в това отношение.

— Значи всички отиват на заколение като овце?

— Нямат друг избор. Такава е волята божия.

Не се ядосвай, не изпадай в паника, каза си Блакторн. Имай търпение. Все ще измислиш някакъв изход. Не вярвай на всяка негова дума. Той не е с всичкия си. Пък и кой ще остане нормален тук след толкова време?

— Тези затвори са нещо ново за тях — продължи монахът. — Тайко ги въведе преди няколко години. Преди него не е имало затвори. Едно време, щом хванат някого, веднага си признава престъплението и на място го екзекутират.

— Ами ако не признае?

— Всеки признава — и колкото по-скоро, толкова по-добре, сеньор. Същото става и у нас, ако те хванат.

Той отново заспа и в съня си се чешеше и мърмореше нещо. Когато се събуди, Блакторн го запита:

— Кажете, отче, как ви хвърлиха проклетите езуити в тази мръсна дупка?

— Няма какво да разказвам и същевременно има много за разказване. След като хората на тайко дойдоха и прибраха всичките ни пари и стоки, нашият капитан настоя да отиде в столицата да се оплаче. Нямаше никаква причина за конфискацията. Та нали бяхме слуги на негово католическо величество крал Филип Испански, владетел на най-великата и богата империя в света! На най-могъщия монарх в света! Нали бяхме дошли като приятели! Тъкмо тайко бе помолил испанска Манила да търгува директно с Япония и да наруши гнусния португалски монопол. Явно конфискацията беше някаква грешка, нямаше начин. Отидох с нашия капитан, защото говорех малко японски — в онези дни дори съвсем малко. „Сан Фелипе“ претърпя корабокрушението през 1597 година, сеньор. И езуитите — единият се казваше отец Алвито — имаха наглостта да ни предложат да служат като посредници в столицата Киото. Каква наглост! Нашият отец настоятел Фра Браганса се намираше в столицата като посланик — истински посланик на Испания в двора на тайко. При това преподобният Фра Браганса беше живял в Киото цели пет години, сеньор! Тайко лично бе помолил вицекраля в Манила да изпрати в Япония францискански монаси и посланик. Така че преподобният Фра Браганса бе пристигнал в отговор на тази молба. А ние от „Сан Фелипе“ знаехме, че можем да му имаме доверие — за разлика от езуитите. След много, много дни чакане тайко най-сетне ни прие — той беше едно дребно, грозновато човече — и ние го помолихме да ни върне стоките и да ни даде друг кораб или поне да ни качи на някой попътен кораб, за което нашият капитан предложи да заплати щедро. Срещата мина добре или поне на нас така ни се стори, а след това отидохме в нашия манастир в Киото да чакаме решението на тайко. Докато чакахме, през следващите няколко месеца продължихме да разкриваме на езичниците силата на словото господне. Отслужвахме литургии открито, а не през нощта, като крадци, както правят езуитите. — Гласът на Фра Доминго изрази цялото му презрение. — Обличахме одеждите си, а не се маскирахме като местни свещеници, както правят те. Довеждахме Словото до знанието на народа, на болните и бедните, а не като езуитите, които се въртят само около принцове. И нашето паство растеше. Открихме болници за прокажените, собствена църква и паството ни започна да процъфтява. И то много. Тъкмо щяхме да покръстим доста от кралете им, когато един ден бяхме предадени. Беше през януари и всички нас, францисканците, ни изправиха пред съда. Обвинителният акт беше подпечатан лично от тайко, сеньор — обвиниха ни, че сме нарушили законите им, че сме нарушавали спокойствието им, и ни осъдиха на смърт чрез разпъване на кръст. Бяхме общо четиридесет и трима души. Всичките ни църкви в страната трябваше да бъдат разрушени, паствата ни — разтурени. Но само францисканските, сеньор, не езуитските. Само нас. Бяхме наклеветени. Езуитите бяха наговорили какви ли не лъжи на тайко — че сме били конквистадори, че сме искали да превземем страната — а всъщност езуитите са тези, които са молили негово превъзходителство, нашия вицекрал, да изпрати армия от Манила. Аз лично видях писмото! Подписано от техния отец настоятел! Те са дяволи, конто се преструват на слуги на църквата и Христа, но всъщност служат само на самите себе си! Жадни са за власт — власт на всякаква цена. Крият се зад маската на бедност и набожност, а всъщност се хранят като крале и трупат богатства. Какво да ви говоря, сеньор — истината е, че завидяха на големите ни паства, на църквата ни, на нашата правда и начин на живот. Даймиото на Хидзен, Дом Франсиско — истинското му име е Харима Тадао, но при покръстването си получи името Дом Франсиско — се застъпи за нас. Той е също като крал — всички даймио са крале. Та той е францисканец и се застъпи за нас, но напразно. Най-накрая двадесет и шест от нас умряха като мъченици. Шестима испанци, седемнадесет новопокръстени японци и трима други. Преподобният Браганса бе измежду тях, а сред японците имаше и три съвсем млади момчета. Ах, сеньор, правоверните се стекли с хиляди през онзи ден. Петдесет, сто хиляди души станали свидетели на това свещено мъченичество в Нагасаки — така ми разказваха по-късно. Беше сурова февруарска утрин през една сурова година: година на земетресения, тайфуни, наводнения, бури и пожари, така че ръката божия се спусна тежко върху Великия убиец и дори смаза крепостта му Фушими, когато разтърси земята. Беше страшно, но величествено да видиш как божият пръст наказва езичниците и грешниците. Така умряха мъченически, сеньор, шестима добри испанци. Опустошиха църквата и паството ни, затвориха болницата ни. — Лицето на стареца помръкна. — Аз… аз също трябваше да съм сред мъчениците, но нямах тази чест. Накараха ни да тръгнем пеша от Киото и като стигнахме Осака, затвориха няколко души в една от мисиите ни, а на останалите… на останалите отрязаха по едно ухо и ги накараха да преминат по улиците на града като най-обикновени престъпници. След това поведоха благословените братя на запад. Цял месец са вървели. Благословеното им пътуване завършило на един хълм — Нишидзаки, който гледа към голямото пристанище на Нагасаки. Молих самурая да ме пусне с тях, но той, сеньор, ми нареди да се върна в мисията тук, в Осака. Без никаква причина. Няколко месеца по-късно ни затвориха тук. Бяхме трима, но аз бях единственият испанец. Останалите бяха новопокръстени японци. След няколко дни стражата ги повика. Но моето име и досега не са го извикали. Може това да е волята божия, а възможно е също така тези мръсни езуити да ме държат жив само за да ме измъчват — те, които ми отнеха възможността да стана мъченик редом с моите братя. Трудно е, сеньор, да бъдеш търпелив. Много е трудно…

Старият монах затвори очи, помоли се и плака, докато заспа.

Колкото и да му се искаше, Блакторн не можа да заспи, макар че нощта бе настъпила. Цялата кожа го сърбеше от ухапванията на въшките, а от ужас му се виеше свят. Разбра с някаква страшна яснота, че нямаше начин да се измъкне оттук. Обзе го мрачна безнадеждност и усети, че е пред прага на смъртта. Късно през нощта ужасът надделя над волята му и за пръв път в живота си той се предаде и заплака.

— Какво има, синко — промърмори монахът.

— Нищо, нищо — отвърна Блакторн с разтуптяно сърце. — Спете.

— Не се бойте — всичко е в божиите ръце — успокои го монахът и отново заспа.

И тогава големият страх го напусна. На негово място дойде друг, по-малък, с който можеше да се живее. Все някак си ще се измъкна, повтаряше си той и се опитваше да повярва на собствената си измислица.

Призори донесоха храна и вода. Блакторн вече се чувствуваше по-силен. Не ставай глупак, не се отпускай, каза си той. Това е излишна и опасна слабост. Не си я позволявай повече, защото ще се пречупиш, ще полудееш и със сигурност ще умреш. Ще те преместят в средната редица и там ще си умреш. Бъди внимателен, търпелив и се пази.

— Как е днес сеньорът?

— Благодаря, отче, добре съм. А вие как сте?

— Добре, благодаря.

— Как е „благодаря“ на японски?

— Домо. А „домо, генки десу“ значи „благодаря, добре съм“.

— Домо, генки десу. Вчера започнахте да ми разказвате, отче, за Черните кораби на португалците — какво представляват? Виждали ли сте ги?

— О, да, сеньор. Това са най-големите кораби в света — близо две хиляди тона. Имат по двеста моряци екипаж и заедно с пътниците могат да поберат до близо две хиляди души. Чувал съм, че плават много добре по вятъра, но ако задуха отстрани, много закъсвали.

— С колко оръдия са въоръжени?

— Двадесет или тридесет, разположени на трите палуби.

Отец Доминго с удоволствие отговаряше на въпросите му и се радваше, че може да го научи на някои неща, а Блакторн също бе доволен, че получава полезни сведения. Безразборните знания на францисканеца бяха безценни и почти всеобхватни.

— Не, синко — учеше го той сега: — „Домо“ е благодаря, а „додзо“ — моля. Вода е „мидзу“. Никога не забравяйте, че японците отдават огромно значение на обноските и вежливостта. Веднъж в Нагасаки — ах, защо нямам перо, мастило и хартия! Сетих се — пишете думите тук, в прахта, така по-лесно ще ги запомняте…

— Домо — повтори Блакторн. После запомни още няколко думи и попита: — Откога са тук португалците?

— Тази земя е била открита през 1542 година, сеньор, годината на моето раждане, от трима души — да Мота, Пейшото и… забравих името на третия. Все португалски търговци, които обикаляли по работа китайските брегове с китайска плоскодънна лодка, от едно сиамско пристанище. Сеньорът бил ли е в Сиам?

— Не.

— Ах, толкова неща могат да се видят в Азия! Та тези трима търговци попаднали в голяма буря — казва се тайфун — която ги отклонила от курса им. Но успели да стигнат благополучно Танегашима, в Кюшу. Тогава за пръв път европейски крак стъпил на японска земя. И веднага започнали да търгуват. Няколко години по-късно пристигнал Франсис Ксавие. Един от основателите на езуитския орден. Това било през 1549 година… лоша година за Япония, сеньор. Трябваше някой от нашите братя да е пръв — тогава ние щяхме да наследим това кралство, а не португалците. Три години по-късно Франсис Ксавие умрял в Китай — самотен и изоставен… Споменах ли, сеньор, че езуитите вече имат свой човек в двора на китайския император, в един град, наречен Пекин… Трябва да видите Манила, сеньор, и Филипините. Имаме четири катедрали, близо три хиляди конквистадори и около шест хиляди воини японци, разпръснати из островите, и триста братя…

Блакторн тъпчеше паметта си с факти, японски думи и фрази. Разпитваше за живота в Япония, какво представляват даймио, самураите, търговията, Нагасаки, войната, мирът, езуитите, францисканците, португалците в Азия, испанска Манила, още за Черния кораб, който всяка година отплавал от Макао. Три дни и три нощи седя той с отец Доминго, разпитва го, изслушва го, учи се и спа в този кошмар, събужда се, за да задава още въпроси и да събере още знания.

На четвъртия ден извикаха името му.

— Анджин-сан!

Глава петнадесета

Блакторн се изправи на крака в настъпилото абсолютно мълчание.

— Изповедта ви, синко, бързо се изповядайте.

— Аз… не мисля… аз… — Блакторн си даде сметка с размътения си ум, че говори на английски, затова стисна устни и се запъти към вратата. Монахът се изправи на крака, предположи, че думите са на холандски или немски, и закуцука редом с него.

— Бързо, синко, ще ви дам опрощение. Побързайте заради безсмъртната си душа. Кажете само, че изповядвате пред бога всичко минало и настояще…

Вече наближаваха желязната врата, но монахът се бе вкопчил в него с учудваща сила.

— Кажете го веднага, синко! Пресветата Дева ще бди над вас.

Блакторн изтръгна ръката си и каза на испански с прегракнал глас:

— Останете със здраве, отче. Вратата се хлопна зад гърба му.

Денят бе учудващо приятен, прохладен и малки облачета се гонеха, духани от лекия югоизточен ветрец.

Той вдъхна дълбоко чистия приказен въздух и кръвта се стрелна по жилите му. Обзе го радостта, че живее.

В двора имаше няколко голи затворници, един служител, пазачи на копия, ета и група самураи. Служителят беше облечен в тъмно кимоно и връхна дреха с колосани, подобни на крилца рамене и малка черна шапчица. Беше застанал пред първия затворник и четеше някакъв тънък свитък. След като свършваше, всеки затворник тръгваше подир пазачите си към голямата порта, от която се излизаше на двора. Блакторн беше последен. За разлика от другите дадоха му набедрена превръзка, памучно кимоно и дървени сандали. Освен това пазачите му бяха самураи.

Бе решил да побегне веднага щом излезе през портата, ала когато наближи, самураите го обградиха плътно като в обръч и така заедно стигнаха набелязаното от него място. Огромна тълпа — много спретната, с червени, жълти и златисти слънчобрани — се бе насъбрала отвън. Единият затворник вече бе завързан за кръста и в момента вдигаха кръста нагоре. До всеки бе застанал по един ета и дългите им копия блестяха на слънцето.

Блакторн забави крачки. Самураите го обградиха още по-плътно и по този начин го накараха да ускори ход. Той реши с изтръпналия си мозък, че по-добре да умре сега, бързо, и се приготви да се хвърли срещу най-близкия меч. Но нямаше тази възможност, тъй като самураите обърнаха гръб на площадката за екзекуция и се запътиха към улиците, които извеждаха към града и крепостта.

Блакторн зачака със затаен дъх да се увери, че това е така. Минаха през тълпата, която отстъпи назад и се закланя, и ето че излязоха на улицата. Нямаше грешка.

Той се почувствува като новороден.

Когато му се възвърна дар — словото, попита: „Къде отиваме?“ — без да обръща внимание, че говори на английски и никой няма да го разбере. Усещаше главата си лека, краката му едва докосваха земята, каишките на сандалите не му убиваха, допирът на кимоното не го дразнеше. Дори е много приятно, помисли си той. Може би е прекалено проветриво, но когато времето е хубаво като днес — най-подходящата дреха за квартердека!

— Господи, колко е приятно да си поговоря пак на английски — обърна се той към самураите. — Исусе Христе, мислех, че вече съм загубен. Това бе осмият ми живот. Известно ли ви е това, приятели? Остана ми само един. Но нищо! Лоцманите имат поне по десет живота, така твърдеше Олбан Карадок.

Самураите като че започнаха да се дразнят от неразбираемото му бръщолевене.

Я се вземи в ръце, каза си той. Не ги настройвай излишно срещу себе си.

Чак сега забеляза, че до един бяха в сиви униформи. Хора на Ишидо. Беше питал отец Алвито как се казва противникът на Торанага и Алвито отговори: „Ишидо.“ Това бе малко преди да му наредят да стане и да го отведат. Дали Сивите не бяха хора на Ишидо? А Кафявите — на Торанага?

— Къде отиваме? Там ли? — посочи той крепостта, която се извисяваше над града. — Там, хай?

— Хай — кимна водачът с главата си, която много напомняше на гюлле. Брадата му беше посивяла.

— Какво ли ще иска от мен Ишидо — запита се Блакторн.

Завиха по друга улица и продължиха да се отдалечават от пристанището. И тогава го видя — малък португалски бриг, с развято синьо-бяло знаме. Двадесет топа на главната палуба, а на носа и кърмата — по един двадесет-фунтов. „Еразъм“ с лекота би му видял сметката, каза си Блакторн. Какво ли прави екипажът ми там, в селото? Кълна се в Христовата кръв, бих искал да ги видя. Тогава ми беше приятно да ги оставя и да се върна в къщата, където беше Онна — искам да кажа Наку… А как се казваше стопанинът?… Ах, да, Мура-сан. Ами момичето — онова в леглото ми, и другото, с ангелската красота, което разговаряше на площада с Оми-сан? И то беше в съня ми, и то беше в казана…

Защо ли си спомням тези глупости? Само си замъглявам мозъка. „Трябва да имаш много бистър ум, за да живееш в морето“ — казваше Олбан Карадок. Горкият Олбан.

Дълги години Олбан Карадок му се виждаше огромен, подобен на бог, всевиждащ и всезнаещ. Ала умря, обзет от ужас. Това стана на седмия ден от битката срещу Армадата. Блакторн командуваше стотонен кеч и снабдяваше от Портсмут бойните галеони на Дрейк с оръжие, барут, снаряди и храна. Флотата на Дрейк се биеше недалеч от Дувър — оттам се нахвърляше върху врага, който се опитваше да се промъкне до Дюнкерк, където испанските войски чакаха да ги прехвърлят с кораби в Англия и да я завладеят.

Огромната испанска флота бе съсипана от бурите и от по-бързите, нападателни и маневрени бойни кораби, построени от Дрейк и Хауард.

Блакторн се сражаваше яростно недалеч от „Ринаун“ — флагманския кораб на адмирал Хауард — когато вятърът смени посоката си, изви се буря, вдигнаха се чудовищни вълни и той трябваше да реши дали да се опита да надвие силата му и да избегне страничните залпове, които се очакваха всеки момент от големия галеон „Санта Крус“ непосредствено отпреде му, или сам да атакува по вятъра, през врага, тъй като останалите кораби на Хауард вече бяха обърнали гръб и се измъкваха в северна посока. — Дай на север по вятъра — изкрещя Олбан Карадок. Той беше помощник — капитан, а Блакторн — лоцман и отговаряше за кораба. Това бе първият му отговорен пост. Карадок бе настоял да участвува в битката, макар да нямаше никакво право да се намира на палубата — освен че беше англичанин, а всички англичани имат право да са на палубата в такъв мрачен исторически момент.

— Стоп — заповяда Блакторн, завъртя руля на юг, право към вътрешността на вражеската флота, защото много добре съзнаваше, че всяко друго решение ги обричаше на гибел от топовете на галеона, който вече се извисяваше над тях.

Затова завиха на юг, по вятъра, през галеоните. Канонадата, която разтърси и трите палуби на „Санта Крус“, прелетя над главите им, а той успя да улучи вражеския кораб на две места отстрани — бълха го ухапала — и в следващия миг вече се намираха в сърцето на врага. Галеоните и от двете му страни не посмяха да стрелят по този самотен кораб, защото имаше опасност да си нанесат взаимно щети. И когато той вече се измъкваше изпод носа на врага, „Мадре де Диос“ откри огън и от трите палуби. Двете им мачти се метнаха встрани като копия и омотаха моряците във въжетата си. Половината от дясната палуба бе изчезнала, корабът се покри с мъртви и умиращи.

Олбан Карадок лежеше облегнат на едно от оръдията, невероятно малък без двата си крака. Блакторн взе стария моряк в прегръдката си, а той пищеше като обезумял, е изскочили от орбитите си очи.

— О, господи, не искам да умра, не искам да умра, помогни ми, помогни ми, Исусе Христе, каква болка, помооощ!

Блакторн разбра, че можеше да му помогне само по един — единствен начин, затова вдигна една жегла и го прониза с всичките си сили…

Седмици по-късно трябваше да разкаже на Фелисити за смъртта на баща й. Но не й каза нищо повече от това, че Олбан Карадок бе умрял мигновено. Не и каза, че ръцете му бяха оцапани с кръв, която никога няма да се измие…

Блакторн и самураите вървяха сега по една широка, криволичеща улица. Нямаше магазини, само къщи от двете страни, всяка една на своя малка площ, оградена с висок зид. Къщите, оградите и улиците бяха поразително чисти.

Тази чистота се виждаше невероятна на Блакторн, защото в Лондон и всички останали европейски градове сметта, урината и изпражненията се изхвърляха направо на улиците, откъдето или ги събираха, или се трупаха, докато станеше невъзможно да се минава. Едва тогава евентуално се вземаха мерки. Лондон например биваше почистван от огромни стада свине, които прекарваха нощем през главните улици. Но в повечето случаи тази работа се оставяше на плъховете, бездомните кучета и котки и на пожарите. Както и на мухите.

А в Осака всичко бе толкова различно. Как ли го постигат — питаше се той. Няма помийни ями, няма купища конска тор, нито какъв да е боклук. Уличното платно изобщо не бе изровено, макар че представляваше просто добре утъпкана пръст, изметена и чиста. Къщите и оградите бяха дървени и светеха от чистота. А къде ли са тълпите от просяци и сакати, които гъмжаха из градовете на християнския свят? Ами разбойническите банди, които неизменно се спотайваха из тъмните ъгли?

Хората, които срещаха, им се кланяха учтиво, някои дори коленичеха. Покрай тях претичваха носачи на паланкини и едноместни кага. Безгрижно се разхождаха групички самураи — само Сиви, нито веднъж не срещнаха Кафяви.

Тъкмо минаваха през някаква търговска улица, когато краката му отказаха, и той тежко се строполи на ръце и колене. Самураите му помогнаха да се изправи, но за момента силите му го бяха напуснали и той не можеше да се помръдне.

— Гомен насай, додзо га мацу — извинете, бихте ли почакали — каза той, усещайки краката си схванати. Започна да разтрива мускулите на прасците си, които се бяха свили на топки, и благослови Фра Доминго за безценните неща, на които го бе научил.

Водачът на самураите го погледна и започна да му говори нещо надълго и нашироко.

— Гомен насай, нихон го га ханасе масен — съжалявам, не говоря японски — отвърна Блакторн бавно, но ясно. — Додзо, га мацу.

— А, со десу, Анджин-сан, уакаримасу — разбра го онзи. Даде някаква кратка, отсечена команда и единият от самураите забърза нанякъде. След малко Блакторн успя да се изправи на крака и се опита да закуцука напред, но водачът каза „ийе“ и му направи знак да чака.

Не след дълго се върна самураят, придружен от четирима полуголи носачи, понесли празната си кага. Показаха му как да се свие вътре и да се държи за каишката, провесена от централния прът.

Потеглиха отново. Блакторн се почувствува по-добре и би предпочел отново да върви сам, но знаеше, че е прекалено слаб. Трябва да си почина на всяка цена, помисли си той. Не са ми останали никакви сили. Имам нужда от баня и храна. Истинска храна.

Вече се изкачваха по някакви широки стъпала, които свързваха две улици, и навлязоха в нов жилищен квартал, построен около доста голяма гора с високи дървета и широки пътеки. Тръгнаха през нея и Блакторн с истинско удоволствие се раздели с градските улици.

Когато навлязоха навътре в гората, от следващия завой изскочи друга група самураи в сиви униформи — около тридесет на брой. Изравниха се с тях, спряха, водачите се поздравиха по обичайния церемониален начин, а очите на всички бяха вперени в Блакторн. Последва порой от въпроси и отговори и когато новата група понечи да продължи по пътя си, водачът им най-спокойно извади меча си и прониза водача на самураите, придружаващи Блакторн. Почти едновременно хората му се нахвърлиха върху десетината придружвачи, които в следващия миг вече се търкаляха мъртви. Нападението бе толкова внезапно и добре планирано, че никой от убитите не бе имал време дори да посегне към меча си.

Носачите на кага бяха паднали на колене, обзети от ужас, притиснали чела в тревата. Блакторн стоеше безпомощно до тях. Капитанът на нападателите — дебел мъж с голямо шкембе — изпрати часови и в двете посоки на пътеката. Останалите взеха да прибират мечовете на убитите. През цялото време не обърнаха никакво внимание на Блакторн — до момента, в който той не започна леко да отстъпва назад. Моментално дебелият водач издаде съскаща команда, която недвусмислено го предупреждаваше да не мърда от мястото си.

Последва втора команда и нападателите съблякоха униформите си. Отдолу бяха облечени в какви ли не парцали и стари кимона. Нахлузиха на главите си маски, които висяха на вратовете им, а единият събра сивите униформи и изчезна с тях някъде навътре в гората.

Трябва да са бандити, реши Блакторн, иначе защо ще си слагат маски? Но за какво съм им потрябвал?

Бандитите спокойно разговаряха помежду си и го разглеждаха, докато бършеха мечовете си в дрехите на убитите самураи.

— Анджин-сан? Хай! — Очите на водача над маската бяха кръгли, лъскави като маслини и пронизващи.

— Хай — отговори Блакторн и усети как кожата му настръхва.

Онзи посочи земята, като ясно му даваше да разбере, че не бива да мърда.

— Уакаримасу ка?

— Хай.

Всички го заоглеждаха от главата до петите. После един от часовите — също маскиран като всички останали — се появи откъм храстите на стотина крачки от тях, махна с ръка и отново изчезна.

Бандата моментално обкръжи Блакторн и се приготви за тръгване. Водачът на бандитите погледна носачите, които се разтрепериха като кучета под погледа на жестокия си господар и заровиха глави още по-надълбоко в тревата.

Тогава водачът излая някаква заповед. Четиримата бавно, недоверчиво вдигнаха глави. Отново се чу същата команда и те се закланяха, запълзяха заднишком, дружно си плюха на петите и изчезнаха в гъсталака. Бандитът презрително се усмихна и махна на Блакторн да тръгва с тях — обратно към града.

И той тръгна — нямаше начин да избяга. Бяха стигнали почти до края на гората, когато отпред се дочу някакъв шум и иззад завоя се показа нова група самураи — около тридесетина на брой. Бандитите се заковаха на място. Самураите бяха облечени в сиви и кафяви униформи. Кафявите вървяха най-отпред — водачът в носилка, зад него няколко конници. Те също спряха. Групите заеха изходни позиции за бой, като си мятаха злобни погледи. Помежду им имаше около седемдесет крачки разстояние. Водачът на бандитите рязко изскочи напред и извика нещо на новите самураи, като сочеше Блакторн и назад към мястото, където бяха унищожили предишната групичка. Извади меча си и го вдигна високо — явно предупреждаваше другите да се махат от пътя му.

Мечовете на останалите бандити светкавично бяха извадени от ножниците с мелодичен звън. По негова заповед един от тях застана зад Блакторн с вдигнат, готов за удар меч, а водачът отново извика нещо на новите противници. В първия миг нищо не последва, но в следващия Блакторн видя, че човекът в носилката слиза на земята, и веднага го позна — беше Касиги Ябу. Ябу също извика нещо на главатаря на бандитите, но той само поклати глава, заканително размаха меча си и заповяда да му се махат от пътя. Тирадата завърши с много решителен тон. Тогава Ябу издаде кратка команда, леко накуцвайки, се хвърли напред с високо вдигнат оголен меч и нададе пронизителен боен вик, следван по петите от хората си. Сивите също не изоставаха.

Блакторн се хвърли на земята, за да избегне удара о меча, който неминуемо щеше да го разсече на две, ала самураят не беше изчислил добре замаха си и това го спаси. Главатарят на бандитите се обърна и хукна назад към гората, следван от хората си.

Кафявите и Сивите моментално обградиха Блакторн от двете му страни. Той се изправи на крака. Някои от самураите се втурнаха да преследват бандитите в храсталака, други се затичаха нагоре по пътеката, а останалите се разпръснаха и зорко се заоглеждаха наоколо. Ябу им даде рязка заповед и се върна обратно, като куцаше още по-силно.

— Со десу, Анджин-сан — каза той, задъхан от усилието.

— Со десу, Касиги Ябу-сан — отвърна Блакторн със същата фраза, която не означаваше нищо определено, а в зависимост от случая можеше да изрази „добре“, „така ли?“, „наистина?“. После махна по посока на избягалите бандити и добави: — Домо. — Поклони се учтиво, като равен на равен, и произнесе още една от чудодейните фрази на Фра Доминго: — Гомен насай, нихон го га ханасе масен — много съжалявам, но не говоря японски.

— Хай — отговори впечатленият Ябу и добави нещо, което Блакторн не разбра.

— Цуаки га имасу ка? — попита Блакторн. — Имате ли преводач?

— Ийе, Анджин-сан, гомен насай.

Блакторн въздъхна облекчено. Значи можеше да общува с него направо, без посредник. Речникът му беше крайно беден, но като начало му стигаше.

Ех, защо нямам преводач, ядосваше се Ябу. В името на Буда! Как ми се иска да разбера какво е станало при срещата ти с Торанага, Анджин-сан, какви въпроси ти е задал и какво си му отговорил за селото, оръдията, товара, кораба, галерата и Родригу-сан. Бих искал да разбера какво сте си казали, къде си бил и защо си тук. Тогава щях да знам какво мисли Торанага, какви са му намеренията. Бих могъл да си съставя план за днешната ми среща с него. А сега съм безпомощен. Защо Торанага те прие веднага след пристигането ни, а мен досега не ме е приел? Защо оттогава не съм чул от него нито дума, никаква заповед освен задължителните учтиви поздрави и „надявам се да ви видя в най-скоро време“? Защо именно днес изпрати да ме повикат? Защо на два пъти отлага срещата ни? Дали не е заради нещо, което ти си казал? Или може би Хиромацу? Или е просто обикновено забавяне, породено от другите му неприятности…

Да, Торанага-сама, проблемите ви са почни неразрешими. Влиянието на Ишидо се разпространява като пожар. Дали вече знаете за предателството на Оноши? Известно ли ви е, че Ишидо ми обеща главата на Икава Джикю и провинциите му, ако веднага премина тайно на негова страна?

Защо именно днес решихте да изпратите да ме повикат? Кой добър ками ме прати тук, за да спася живота на Анджин-сан, и то само за да ме раздразни, защото не мога да разговарям с него направо или поне чрез преводач, та да намеря ключа към някои тайни? Защо сте го хвърлили в затвора при осъдените на смърт? Защо Ишидо се е опитал да го измъкне оттам? Защо бандитите искаха да го пленят? За откуп ли? Откуп от кого? И защо Анджин-сан е все още жив? Онзи бандит на бърза ръка можеше да го разсече на две.

Ябу забеляза дълбоките бръчки по лицето на Блакторн, които ги нямаше, когато го видя за пръв път. Има изгладнял вид, каза си той. Също като вълк, но не какъв да е вълк, а водачът на глутницата.

Да, лоцмане, давам хиляда коку за един доверен преводач. Аз ще ти стана господар. Ще ми строиш кораби и ще обучаваш хората ми. Трябва по някакъв начин да замотая Торанага. Но ако не успея, няма значение. За следващия си живот ще съм по-добре подготвен.

— Добро куче си ти — обърна се Ябу към Блакторн и леко му се усмихна. — Трябва ти само здрава ръка, няколко кокала и един — два удара с камшика. Първо ще те заведа при Торанага — след като те изкъпят. Защото смърдиш, лоцмане!

Блакторн не разбра думите, но усети тяхната дружелюбност и видя усмивката на Ябу. И също му се усмихна.

— Уакаримасен — не разбирам.

— Хай, Анджин-сан.

Ябу се обърна по посоката, накъдето избягаха бандитите. Сви ръце на фуния около устата си и извика.

Моментално всички Кафяви дотичаха при него. Главният самурай на Сивите бе застанал насред пътеката и също повика своите. Не бяха хванали нито един бандит.

Водачът на Сивите се приближи до Ябу и двамата започнаха разпалено да спорят, като сочеха ту към града, ту към крепостта — явно мненията им се различаваха коренно.

В последна сметка Ябу победи с ръка на меча си и махна на Блакторн да се качва в носилката.

— Ийе — възрази Сивият.

Двамата започнаха да се приближават войнствено един към друг и самураите им обезпокоено се размърдаха.

— Анджин-сан десу шунджин Торанага-сама… — започна Ябу.

Блакторн схващаше тук-там по някоя дума. „Уата-куши“ значеше „аз“, като се прибавеше едно „хитачи“, ставаше „ние“, а „шунджин“ беше „затворник“. Спомни си какво му бе говорил Родригес за японците и рязко ги прекъсна:

— Шунджин ийе! Уатакуши уа Анджин-сан!

Двамата се опулиха насреща му.

Блакторн наруши настъпилото мълчание и с бедния си речник на малко дете, без да спазва каквито и да било граматични правила, но с надеждата, че ще го разберат, добави:

— Аз приятел. Не затворник. Разбери, моля. Приятел. Много се извинявам, приятел иска баня. — Той посочи към крепостта. — Иди там! Сега, моля. Господар Торанага едно, господар Ишидо две. Иди сега!

И като натърти върху последното „има“, малко тромаво се покатери в носилката и се изтегна върху възглавницата, а краката му щръкнаха навън.

Тогава Ябу се разсмя и всички останали го последваха.

— А со, Анджин-сама — каза той и му се поклони подигравателно.

— Ийе, Ябу-сан. Анджин-сан — поправи го Блакторн с доволен вид. Да, копеле такова. Научил съм вече туй — онуй. А на теб няма да ти се размине. Скоро ще се разходя върху гроба ти.

Глава шестнадесета

— Може би трябваше да се посъветвате първо с мен, Ишидо-сама, преди да освободите моя затворник — каза Торанага.

— Варваринът бе хвърлен в обикновен затвор заедно с най — обикновени престъпници. Естествено бе да предположа, че сте загубили всякакъв интерес към него, иначе никога нямаше да го извадя оттам. Разбира се, и през ум не ми е минавало да се меся в личните ви дела. — Външно Ишидо запазваше спокойствие и почтителност, но отвътре вреше и кипеше. Знаеше, че е хванат натясно — бе нарушил законите на вежливостта. Вярно беше, че редното е първо да помоли Торанага за разрешение. Изискваше го елементарната учтивост. Макар че това също не би имало никакво значение, ако варваринът бе все още в ръцете му, в неговата част от крепостта. Тогава можеше да предаде чужденеца на Торанага когато сметнеше за необходимо, ако и когато Торанага го помолеше. Но щом неговите хора са били спипани натясно и най-позорно избити, а сетне самураите на даймио Ябу и на Торанага случайно са отървали варварина с оръжие в ръка от други, пак негови хора — това коренно променяше картината. Така той губеше престиж, а цялата му стратегия, насочена към погубването на Торанага, бе да постави именно противника си в своето сегашно положение.

Торанага хвърли доволен поглед към Хиромацу — извинението беше сладка музика за ушите му. И двамата много добре знаеха какви вътрешни кръвоизливи струваше то на Ишидо. Намираха се в голямата зала за аудиенции. По предварителна уговорка двамата противници бяха придружени само от по пет души охрана — хора, на които можеха напълно да разчитат. Останалите чакаха навън. Ябу също чакаше отвън. А варварина го бяха изкъпали. Добре, помисли си Торанага, много доволен от себе си. За кратко време прехвърли мислите си върху Ябу и реши въпреки всичко да не го приема и днес, а да продължи да си играе с него като котка с мишка. Затова помоли Хиромацу да го отпрати и отново се обърна към Ишидо:

— Приемам, разбира се, извиненията ви. За щастие нищо лошо не се е случило.

— Значи мога да заведа варварина при наследника — щом го приведат в приличен вид?

— Аз ще го изпратя веднага щом си свърша работата с него.

— Мога ли да попитам кога ще стане това? Наследникът очакваше да го види тази сутрин.

— Не бива да се безпокоим прекомерно за такива неща — нито вие, нито пък аз. В края на краищата Яемон е само седемгодишен. Сигурен съм, че едно малко момче може да се запаси с търпение, не смятате ли? Търпението е разновидност на дисциплината и изисква практика. Нали така? Аз сам ще му обясня недоразумението. Тази сутрин ще имаме урок по плуване.

— Нима?

— Да. И вие трябва да се научите да плувате, Ишидо-сама. Плуването е великолепно физическо упражнение и е много полезно по време на война. Всичките ми самураи знаят да плуват. Аз го изисквам от тях.

— Моите прекарват времето си в стрелба с лък, бой с меч, яздене и стрелба.

— А моите — освен с всичко това — се занимават и с поезия, калиграфия, подреждане на цветя и чайната церемония ча-но-ю. Самураят трябва да овладее до съвършенство мирновременните изкуства, за да е силен и във военните.

— Повечето от хората ми поначало владеят всички тези умения — заяви Ишидо, макар че много добре знаеше колко него самия не го биваше да пише, а и другите му познания бяха твърде ограничени. — Но самураите са родени за война. А войната я разбирам много добре. И засега това ми стига — това и зачитането на волята на покойния ми господар.

— Урокът по плуване на Яемон е насрочен за часа на коня — допълни Торанага. Денят и нощта се деляха по на шест равни части. Денят започваше с часа на заека — от 5 до 7, после идваше часът на дракона — от 7 до 9, следвани от часовете на змията, коня, козата, маймуната, петела, кучето, глигана, плъха и вола. Цикълът се затваряше с часа на тигъра — от 3 до 5 сутринта. Не бихте ли искали да се присъедините към урока?

— Не, благодаря. Прекалено съм стар, за да променя начина си на живот — отвърна Ишидо много тихо.

— Чух, че сте заповядали на капитана на вашите хора да извърши сепуку.

— Естествено. Трябвало е да залови бандитите. Или поне един от тях. Тогава щяхме да открием останалите.

— Учуден съм, че подобна банда може да действува тъй нагло в такава близост до крепостта.

— Съгласен съм с вас. Може би варваринът ще ни ги опише.

— Какво разбира един варварин — засмя се Торанага. — Що се отнася до бандитите нали са били ронини? А измежду вашите хора е пълно с ронини. Ако ги поразпитате, може би ще успеете да изкопчите някакви сведения. Не мислите ли?

— Вече ги разпитахме. В много отношения — Ишидо се направи, че не е забелязал прикритата подигравка относно ронините — безстопанствените, почти отхвърлени от закона наемни самураи, които се стичаха с хиляди под знамето на наследника, когато Ишидо започна да разпространява наляво и надясно слухове, че той, от името на наследника и неговата майка, би приел клетва за вярност от тяхна страна, би — невероятно — простил и забравил провиненията им или миналото им, с течение на времето би заплатил за вярната им служба с щедрост, подобна на тайковата. Ишидо знаеше, че това бе блестящ ход. Така разполагаше с огромен потенциал от добре обучени самураи, от който можеше да черпи, а същевременно му бе гарантирана и тяхната вярност, защото ронините много добре съзнаваха, че едва ли щяха да имат друг подобен шанс. Освен това привличаше в лагера си и недоволните, станали ронини поради завоеванията на Торанага или на неговите съюзници. И най-накрая така се предотвратяваше опасността броят на ронините да нарасне, защото единственият начин, по който самураят можеше да оцелее, ако нямаше късмета да стане ронин, бе да се оттегли в манастир или да стане бандит.

— Много неща не са ми ясни във връзка с това нападение — обади се Ишидо със злобен глас. — Защо например ще седнат бандитите да отвличат варварина за откуп? В града е пълно с други, далеч по-важни личности. Нали така е казал бандитът при срещата? Че искал откуп. От кого обаче? Каква е стойността на варварина? Никаква! И откъде са знаели как да го намерят? Аз едва вчера наредих да го заведат при наследника, за да се позабавлява момчето с него. Всички тези неща са крайно интересни.

— Да, много са интересни — съгласи се Торанага.

— На всичко отгоре и какво съвпадение — че Ябу-сан се случил да минава оттам точно в същия момент едновременно с ваши и мои хора. Много любопитно.

— Много. Разбира се, лесно може да се обясни защо е бил там — аз изпратих да го повикат, а ваши хора са го придружавали, защото ние двамата с вас се споразумяхме — по ваше предложение — че би било много уместно да започнем да запълваме пропастта, възникнала помежду ни, като ваши хора придружават моите хора, където и да се движат, докато трае това официално посещение.

— Също така е много странно, че бандитите, които са се оказали достатъчно храбри и добре организирани, за да убият първите десет самураи, без те да успеят да окажат някаква съпротива, са се държали като страхливи зайци при появата на нашите хора. Двете страни са били е изравнени сили. Защо бандитите не са се били и защо веднага не са повели варварина към планината, а най-глупаво са тръгнали по главната пътека към крепостта? Много любопитно.

— Много. Утре, като тръгна на лов, обезателно ще взема със себе си двойно повече телохранители. За всеки случай. Неприятно е все пак да знаеш, че около крепостта върлуват бандити. Да… Може би и вие ще се присъедините към мен и ще половуваме заедно? Какво ще кажете да пуснете вашия сокол срещу моя? Ще ловувам в планините на север от Осака.

— Не, благодаря. Утре съм зает. Какво ще кажете за вдругиден? Наредил съм на двадесет хиляди воини да прочистят всички гори и поляни около Осака. В радиус от двадесет ли няма да остане жив бандит. Това мога да ви обещая.

Торанага знаеше, че Ишидо използува бандитите като претекст да увеличи боря на силите си в околността. Щом казва двадесет, значи са петдесет хиляди. Примката се затяга, помисли си той. Защо толкова скоро? Кое е новото предателство? Защо Ишидо е толкова самоуверен?

— Добре тогава, вдругиден, Ишидо-сама. Нали хората ви няма да се навъртат из ловните ми места? Не бих искал да подплашат дивеча.

— Разбира се. А що се отнася до варварина…

— Той е и винаги е бил моя собственост. Както и корабът му. Но като свърша с него, ще можете да го получите. И да го екзекутирате, ако желаете.

— Благодаря. Така и ще направя. — Ишидо затвори ветрилото и го пусна в ръкава си. — Той не е от никакво значение. Онова, което има значение и заради което дойдох да ви видя, е, че… ах, впрочем чух, че майка ми била на посещение в манастира „Джоджи“.

— Нима? Според мен сезонът на вишневия цвят е преминал вече.

— Така е. Но щом иска да види дръвчетата, защо не? Нали ги знаете старите хора — като си наумят нещо, никой не е в състояние да ги разубеди. Само че не е добре със здравето. Тревожа се за нея. Много трябва да внимава — лесно настива.

— И моята майка е същата. Трябва да бдим за здравето на по-старите. — Торанага моментално си отбеляза наум да изпрати известие на абата да внимава много за здравето на старицата. Ако вземе да умре в манастира, последствията ще са ужасни — ще го посрамят пред цялата империя. Всички даймио ще разберат, че в играта за власт е използувал като пионка една безпомощна стара жена, майка на неговия враг, и не е съумял да изпълни задълженията си към нея. Вземането на заложници беше всъщност доста опасен ход.

Ишидо почти ослепя от ярост, когато научи, че почитаемата му майка се намира в Нагоя, в крепостта на Торанага. Много глави паднаха. Незабавно скрои планове за унищожаването на Торанага и положи тържествена клетва да обсади Нагоя и веднага щом започнат военните действия, да изтрие от лицето на земята даймио Кадзамаки и целия му род, под чието попечителство се е намирала И най-накрая изпрати чрез посредници лично послание до абата, че ако през следващото денонощие майка му не напусне манастира здрава и читава, Нага — единственият син на Торанага, до когото можеха да стигнат дългите му ръце — и всичките му жени, които бяха хванали, ще се събудят в селището на прокажените, след като са били хранени и поени от тях, а Нага освен това и обслужен от тяхна проститутка. Ишидо знаеше, че докато майка му се намираше във властта на Торанага, трябва да пипа много внимателно. Обаче даде ясно да се разбере, че ако не я пуснат, империята ще пламне.

— Как е майка ви, Торанага-сама — учтиво попита той.

— Много е добре, благодаря ви. — Торанага си позволи да даде външен израз на доволството си както при мисълта за майка си, така и като си представи безсилната ярост на Ишидо. — Здравето и за нейните седемдесет и четири години е забележително. Моля се и аз да се чувствувам така на нейната възраст.

Ти, Торанага, си на петдесет и осем, но няма да доживееш до петдесет и девет, обеща си Ишидо.

— Моля ви да и предадете най-добрите ми пожелания за дълъг и щастлив живот. Отново ви благодаря и се извинявам за причиненото неудобство. — Той се поклони с подчертана вежливост и като едва сдържаше радостта, която напираше в гърдите му, добави: — Ах, да, важният въпрос, заради който исках да се видя с вас, е, че последното официално заседание се отлага. Няма да се срещнем довечера при залез слънце.

Торанага не изтри усмивката от лицето си, но вътрешно бе потресен.

— Нима? Защо?

— Кияма-сама е болен. Сугияма-сама и Оноши-сама се съгласиха на отлагането. Както и аз. Няколко дни не са от особено значение, когато става дума за такъв важен въпрос, нали?

— Заседанието може да се проведе и без Кияма-сама.

— Решихме обаче да не го провеждаме.

Очите на Ишидо бляскаха доволно, подигравателно.

— Официално ли е решението?

— Ето четирите ни печата.

Торанага кипеше вътрешно. Това забавяне го излагаше на огромна опасност. Дали да не се опита да размени майката на Ишидо за незабавно заседание? Не, защото прекалено много време е необходимо за изпращането на съответните нареждания и може би щеше да жертвува много за нищо.

— Кога ще се състои заседанието?

— Разбрах, че Кияма-сама ще бъде по-добре утре или може би вдругиден.

— Добре. Ще изпратя личния си лекар да го види.

— Той сигурно много би оценил жеста ви, ала неговият лекар е забранил всякакви посещения. Болестта може да е заразна.

— Коя болест?

— Не знам. Предавам онова, което ми беше казано.

— Лекарят му варварин ли е?

— Да. Главният лекар на християните. Християнски лекар свещеник за един даймио християнин. Нашите не са достатъчно добри за един толкова важен даймио — завърши Ишидо подигравателно.

Загрижеността на Торанага нарасна. Ако лекарят беше японец, той можеше да направи доста неща. Но с лекар християнин — при това неизбежно езуитски свещеник, ако му направеше нещо или дори се намесеше, имаше опасност да отчужди от себе си всички даймио християни — нещо, което не можеше да си позволи. Знаеше, че дружбата му с Цуку-сан няма да му помогне срещу християнските даймио Оноши и Кияма. Интересите им диктуваха да се изправят в единен фронт. Не след дълго ще трябва да намери подход към варварските свещеници, да уреди нещо, да открие цената на тяхното сътрудничество. Ако Ишидо наистина е спечелил Оноши и Кияма на своя страна — а всички даймио християни ще ги последват, ако те двамата действуват заедно — тогава аз съм изолиран, мислеше той. И единственият ми изход е Аленото небе.

— Ще посетя Кияма-сама вдругиден — каза той и по този начин даде краен срок.

— Ами заразата? Никога няма да си простя, ако ви се случи нещо, докато сте тук, в Осака. Вие сте наш гостенин и трябва да се грижим за вас. Настоявам да не ходите при него.

— Можете да не се безпокоите, Ишидо-сама заразата, която ще ме свали, не се е появила още на този свят. Забравихте ли какво предрече гадателят?

Когато преди осем години при тайко пристигна китайска делегация, за да се опита да уреди японо-корейско-китайската война, сред тях се намираше един знаменит астролог. Този китаец предсказа много неща, някои от които междувременно се сбъднаха. На една от невероятно щедрите официални вечери, дадени от тайко, той помоли гадателят да предскаже смъртта на някои от съветниците му. Астрологът каза, че Торанага ще падне от меч, когато стигне средна възраст. Ишидо, прочутият завоевател на Корея или Чосен, както китайците наричаха тази страна, щял да умре на преклонна възраст, но не от болест, а стъпил твърдо на земята, като най-прочутата личност на своето време. А самият тайко щял да умре в леглото си — уважаван, почитан — от старост и ще остави здрав син да го наследи. Предсказанието така зарадва тайко, който още беше бездетен, че реши да остави делегацията да се завърне в Китай здрава и читава, а не да ги убие, както бе решил, заради наглостта им. Вместо да преговаря за мир, както се очакваше, чрез тази делегация китайският император просто предложи „да го признаят за император на страната Уа“, както китайците наричаха Япония. Така че ги изпрати живи и здрави по домовете им, а не в малките урнички, подготвени предварително за праха им, и поднови войната с Корея и Китай.

— Не, Торанага-сама, не съм забравил. — Ишидо наистина помнеше много добре. — Но заразата може да ви създаде неприятности. Защо да си ги навличате сам? Може да хванете шарка като сина ви Нобору — толкова го съжалявам — или проказа като Оноши-сама. Още е млад, а как страда! Ах, как страда!

Торанага моментално беше разколебан. Много добре бе запознат с пораженията, които можеха да нанесат двете болести. Нобору, най-големият от живите му синове, се зарази седемнадесетгодишен от китайска шарка — това беше преди десет години — и никакви лекарства и лекари, нито японски, нито китайски, нито корейски или дори християнски, не можаха да се справят с болестта, която вече го бе обезобразила, но не го убиваше. Ако стана всемогъщ, каза си Торанага, може би ще успея да излича тази болест. Дали наистина я причиняват жените? Ами те откъде я хващат? Горкият Нобору. Ако не беше шарката, щеше ти да си моят наследник, защото си блестящ воин, по-добър и способен администратор от Судара и далеч по-хитър. Какви ли злини си извършил в предишния си живот, щом си наказан да носиш такова бреме в настоящия?

— В името на Буда никому не пожелавам коя да е от тези болести — каза гласно той.

— Съгласен съм — кимна Ишидо, който много добре знаеше, че Торанага охотно би го заразил и от двете, стига да можеше. Поклони се отново и излезе.

Торанага наруши настъпилото мълчание.

— Е?

— Дали ще останете, или ще си тръгнете веднага — резултатът е един: беда, защото са ви предали и сте изолиран, господарю — каза Хиромацу. — Ако останете за заседанието, а те ще го отлагат поне една седмица, Ишидо, ще мобилизира всичките си войски около Осака и изобщо няма да можете да се измъкнете — независимо от съдбата на Очиба-сама в Йедо. А Ишидо очевидно е решил да рискува живота си, за да унищожи вас. Предателството е вън от всякакво съмнение и четиримата регенти ще вземат някакво решение, насочено срещу вас. В Съвета сега сте четири гласа срещу един. Ако си тръгнете, те пак могат да прокарат всички заповеди, които Ишидо реши. А вие сте длъжен да се подчините на всяко решение, за което са гласували четирима регенти. Заклели сте се да го направите. Не можете да тръгнете срещу тържествено дадената си дума на регент.

— Така е.

Отново настъпи мълчание. Хиромацу чакаше, а безпокойството му растеше.

— Какво смятате да правите?

— Първо ще отида да поплувам — отвърна с неочаквана жизнерадост Торанага. — А след това ще разговарям с варварина.

Жената прекоси личната градина на Торанага в крепостта и се запъти към малката къщичка със сламен покрив, която така красиво се открояваше сред кленовете. Коприненото й кимоно и широкият пояс бяха изключително семпли и същевременно безкрайно елегантни — най-хубавото, което можеха да изработят прочутите китайски майстори. Косата й беше сресана по най-последната мода от Киото — вдигната високо на тила и закрепена със сребърни игли. Пъстро чадърче предпазваше нежната й кожа от слънчевите лъчи. Беше дребна — едва метър и петдесет — но с прекрасно, хармонично тяло. На врата й висеше златно кръстче, закачено на тънка златна верижка.

Кири я очакваше на верандата. Беше седнала в сянката, а телесата й преливаха извън възглавничката. Наблюдаваше приближаващата се жена, която стъпваше грациозно по камъчетата на пътечката, изкусно подредени в мъха, сякаш открай време са си били там.

— Вие сте по-красива от всякога и по-млада от всякога, Тода Марико-сан — каза Кири без завист, след като отговори на поклона й.

— Ех, защо не беше вярно това — въздъхна Марико и се усмихна. После коленичи на възглавничката и с несъзнателен жест красиво подреди гънките на кимоното около себе си.

— Вярно е. Кога се видяхме за последен път? Преди две или три години. За последните двадесет години не сте се променили ни най-малко. Трябва да има двадесет години, откак ви видях за пръв път. Спомняте ли си?

На пиршеството, дадено от Города. Вие бяхте четиринадесетгодишна и току — що се бяхте омъжили.

— И бях изплашена.

— А, не, вие никога не бихте се изплашили.

— Оттогава има шестнадесет години, Кирицубо-сан, не двадесет. Да, много добре си спомням всичко.

Даже прекалено добре, мислеше тя със свито сърце. Това бе денят, когато брат ми ми пошепна, че нашият почитан баща възнамерява да отмъсти на господаря си, диктатора Города, и ще го убие. Ще убие законния си господар! Да, Кири-сан, много добре си спомням този час, този ден, тази година. Това бе началото на ужаса. На никого не казах, че знаех какво ще се случи много преди то да се случи. Не предупредих съпруга си, нито Хиромацу, неговия баща, че един от най-големите му военачалници е замислил предателство. По-лошо — не предупредих Города, своя законен господар, и по този начин не изпълних дълга си към него, към съпруга си, към семейството му, което бе станало единственото ми семейство след женитбата. Ах, пресвета Богородице, прости греха ми, помогни ми да се пречистя. Запазих мълчание, за да защитя любимия си баща, който оскверни хилядолетната ни чест. О, господи, Исусе от Назарет, спаси този грешник от вечните мъки…

— Оттогава има шестнадесет години — спокойно повтори тя.

— Същата година носех детето на Торанага-сама — каза Кири, като си мислеше: ако господарят ни Города не беше подло предаден и убит от баща ти, Торанага-сама нямаше да се сражава в битката при Накагуде, аз нямаше да се простудя там и нямаше да пометна. Може би, а може би не. Всичко, което се случи, бе карма, моя карма. — Ах, Марико-сан — продължи тя без злоба — това бе толкова отдавна — имам чувството, че се е случило в предишен живот. А вие сте жена без възраст. Защо нямам вашата фигура и прекрасна коса, защо не притежавам вашата грация. — Кири се засмя. — Отговорът е прост — защото много ям!

— Какво значение има? Нали се радвате на любовта на Торанага-сама! Значи сте доволна. Вие сте мъдра, сърдечна, щастлива в своя живот.

— Да, ама предпочитам да съм слабичка, да ям колкото си искам и пак да се радвам на благоволението на моя господар. А вие? Не сте ли щастлива?

— Аз съм само един инструмент, на който свири моят съпруг и господар Бунтаро-сан. Ако съпругът ми, моят господар, е щастлив, тогава, разбира се, аз също съм щастлива. Неговото удоволствие е и мое удоволствие. И с вас е същото.

— Да, но не по същия начин. — Кири раздвижи ветрилото си и златистата коприна отрази следобедното слънце. Радвам се, каза си тя наум, че не съм на твоето място, Марико, при цялата ти красота, ум, безстрашие и образование. Не, не бих понесла да съм омъжена дори за един ден, камо ли цели седемнадесет години, за този омразен, високомерен и жесток грозник. Той така не прилича на баща си Хиромацу-сама, който е чудесен човек. Как става така, че прекрасни бащи често имат такива отвратителни синове? Защо нямам син, ах, как ми се иска да имах син! Ами ти, Марико, как търпиш да се отнасят тъй зле с теб цели седемнадесет години! Как понасяш нещастието си? Просто е невероятно, че то не е оставило никакви следи по лицето ти, нито по душата ти.

— Вие сте удивителна жена, Тода Бунтаро Марико-сан — възхити се тя на глас.

— Благодаря ви, Кирицубо Тошико-сан. Ах, Кири сан, толкова се радвам да ви видя.

— И аз. Как е синът ви?

— Прекрасен — прекрасен — прекрасен! Саруджи е вече на петнадесет години! Можете ли да си представите! Висок, силен, много прилича на баща си, а Хиромацу-сама му подари негово собствено имение и — знаете ли, че вече е сгоден?

— Не, за кого?

— За внучката на Кияма-сама. Торанага-сама уреди всичко. Много изгоден брак за нашето семейство. Иска ми се само момичето да беше… по-внимателно към сина ми, по-достойно. Знаете ли, че тя… — Марико се засмя, леко смутена. — Ето на, започнах да говоря като истинска свекърва. Но мисля, че ще се съгласите с мен — още не е задоволително обучена.

— Ще имате достатъчно време да я обучите.

— Да, надявам се. Много се радвам, че самата аз нямам свекърва. Не знам какво щях да правя.

— Щяхте да я плените с чара си, както сте пленили цялото си домочадие.

— Ех, защо не беше истина — Марико седеше, отпуснала ръце в скута си. Наблюдаваше водното конче, което кацна за миг и отново излетя. — Моят съпруг ми заповяда да дойда. Торанага-сама желаел да ме види.

— Да. Иска да му превеждате.

Марико се стресна.

— С кого ще разговаря?

— С новия варварин.

— О, нима! А отец Цуку-сан? Да не би да е болен?

— Не. — Кири започна да си играе с ветрилото. — Предполагам, че само ще се питаме, без да получим отговор — защо иска вие да му превеждате, а не свещеникът, както при първата им среща. Кажете ми, Марико-сан, защо ние държим всичките пари, плащаме всички сметки, обучаваме новите прислужници, купуваме цялата храна и всичко за домакинството, дори в повечето случаи и дрехите на нашите господари, а те никога нищо не ни казват. Защо?

— Може би затова ни е дадена нашата интуиция?

— Вероятно. — Кири я гледаше спокойно, приятелски. — Но аз предполагам, че разговорът ще бъде от много лично естество. Затова ще се закълнете във вашия християнски бог, че няма да споменете пред никого какво е било казано по време на срещата. На никого.

Денят сякаш изгуби топлината си.

— Разбира се — отвърна неспокойно Марико.

Тя много добре разбра, че Кири имаше предвид да не споменава нито дума пред съпруга си, баща му и изповедника си. След като Бунтаро й нареди да се яви тук, очевидно по искане на Торанага, дългът и пред законния и господар Торанага излизаше на преден план пред дълга й към съпруга, значи спокойно можеше да не му казва нищо. Но на изповедника? Можеше ли да не му каже? И защо тя трябваше да превежда, а не Цуку-сан? Марико разбра, че още веднъж, противно на волята й, я забъркваха в политическа интрига като онази, която направи живота и ад, и съжали за кой ли път, че беше от древния род Фуджимото, че бе родена с дарбата за езици, която й позволи да научи тъй непонятните португалски и латински, че изобщо се е родила. Да, но тогава нямаше да родя сина си, нито щях да науча за младенеца Христос и неговата Истина, нито за вечния живот.

Това е твоята карма, Марико, тъжно си каза тя. Карма, и нищо друго.

— Добре, Кири-сан — добави тя с лошо предчувствие. — Кълна се в моя бог, моя господар, че няма да кажа нищо от чутото днес или друг път, когато ще превеждам на законния си господар.

— Предполагам също така, че ще трябва да изключите някаква част от собствените си чувства, за да можете да превеждате съвсем точно казаното. Този нов варварин е много особен и говори странни неща. Убедена съм, че господарят ми се е спрял на вас поради някакви много специални съображения.

— Аз съм на разположение на Торанага-сама да прави с мен каквото пожелае. Нека не се страхува ни най-малко за моята вярност.

— Това никога не е било поставяно под въпрос, Марико-сан. В никой случай не исках да ви засегна.

Внезапен пролетен дъжд опръска цветята, мъха и листата и изчезна също тъй внезапно, както се появи оставяйки след себе си още повече красота от преди.

— Ще ви помоля за една услуга, Марико-сан. Бихте ли, прибрали, моля ви, кръстчето си под кимоното?

Ръката на Марико се стрелна към него, сякаш да го защити от посегателство.

— Защо? Торанага-сама никога не се е противопоставял на покръстването ми, както впрочем и Хиромацу-сама, главата на моя род! Съпругът ми… позволява да го нося…

— Да, но този варварин побеснява, като види разпятие, пък Торанага-сама не иска да е ядосан, а спокоен.

Блакторн виждаше за пръв път толкова дребна жена.

— Конничи уа — поздрави той. — Конничи уа, Торанага-сама.

Поклони се като придворен, кимна на момчето, коленичило с широко отворени очи до Торанага, и на дебелата жена зад гърба му. Намираха се на верандата, която обкръжаваше малката къщичка или по-скоро колиба. Колибата се състоеше от една-единствена стаичка със селски паравани, дялани греди и сламен покрив, а също и миниатюрна кухничка отзад. Бе поставена върху дървена основа, повдигната на тридесет — четиридесет сантиметра над настилката от чист бял пясък. Това бе специален павилион за чайната церемония ча-но-ю, построен от много редки материали и поради това изключително скъп. Чаеният павилион се използуваше само за церемонията ча-но-ю, макар че в много редки случаи поради изолираността си тези къщи служеха за сключване на договори и за поверителни разговори.

Блакторн повдигна полите на кимоното си и седна на възглавничката, поставена долу на пясъка, точно пред тях.

— Гомен насай, Торанага-сама. Нихон го га ханасе масен. Цуяки го имасу ка? Извинете, Торанага-сама. Не говоря японски. Имате ли преводач?

— Аз ще превеждам, сеньор — веднага му отговори Марико на почти безупречен португалски. — Но вие говорите японски, както чувам?

— Не, сеньорита, само няколко думи и изрази.

Блакторн се изненада. Очакваше да им превежда отец Алвито, а Торанага да бъде придружен от самураи и може би да присъствува и Ябу. Но наблизо нямаше нито един самурай, макар че градината бе обкръжена от тях.

— Моят господар Торанага се интересува къде… или може би първо трябва да ви попитам дали не предпочитате да разговаряме на латински?

— Както ви е удобно, сеньорита.

Като всеки образован човек Блакторн можеше да чете, пише и говори на латински, тъй като това бе езикът на просветените хора в целия цивилизован свят.

Коя ли е тази жена? Къде се е научила да говори така добре португалски? Че и латински! Впрочем от кого другиго ще научи тези езици, ако не от езуитите, отговори си той. В някое от техните училища. Ах, колко са хитри! Първото нещо, което захващат, е да построят училища.

Игнаций Лойола бе създал Христовото братство едва преди седемдесет години, а езуитските училища — най-добрите в целия християнски свят — вече се разпростираха навсякъде, като влиянието им качваше и сваляше крале от престола. Папата се вслушваше в тях. Те бяха спрели разпростирането на Реформацията и сега отвоюваха обратно за църквата си огромни територии.

— Тогава ще говорим на португалски — реши тя. — Моят господар желае да ви попита: откъде сте научили вашите „няколко думи и изрази“?

— В затвора лежи един монах, сеньорита, францисканец. Той ме научи. Неща като храна, приятел, баня, отивам, идвам, истина, лъжа, тук, там, аз, ти, моля, благодаря, искам, не искам, затворник, да и не. За жалост това е само началото. Бихте ли казали на Торанага-сама, че сега съм по-добре подготвен да отговарям на въпросите му, да му помогна, с каквото мога, и повече от щастлив, че не съм вече в затвора. За което му благодаря.

Блакторн я наблюдаваше, докато тя превеждаше на Торанага. Каза си, че трябва да използува прости, къси изречения и много да внимава, защото за разлика от езуита, който превеждаше едновременно с говорещия, жената го изчакваше да свърши и едва тогава даваше резюме или преразказваше със свои думи казаното. Това бе обичайният проблем с повечето преводачи — освен най-добрите, макар че и те, както в случая с езуита, позволяваха на личността си да влияе върху чутото — волно или не волно. Банята, масажа, храната и двата часа сън го бяха освежили. Прислужничките в банята — до една пълни и яки жени — го стъргаха, сапунисваха, триха, плакнаха, измиха косата му и я сплетоха на стегната плитка, а бръснарят подряза брадата му. Дадоха му чиста набедрена превръзка, кимоно и пояс, както и сандали с каишки между пръстите, и чорапи таби. Рогозките, на които спа, бяха безупречно чисти, както и самата стая. Всичко му беше като насън и когато се събуди, той се запита кое бе сънувал — това или затвора.

Започна да чака нетърпеливо да го заведат отново при Торанага, репетираше какво ще му каже, какво да му разкрие, как да надхитри отец Алвито. Защото след всичко чуто от отец Доминго за езуитите, японската политика и търговия не се съмняваше, че би могъл да помогне на Торанага, а той от своя страна лесно би могъл да му осигури богатствата, към които се стремеше.

А сега, след като нямаше свещеник, с когото да се бори, той се почувствува още по-уверен. Трябва ми само малко късмет и търпение, каза си Блакторн.

Торанага слушаше напрегнато приличащата на кукла преводачка.

Мога да я вдигна с една ръка, мислеше Блакторн, а ако сложа ръце на кръста й, пръстите ми ще се срещнат. На колко ли е години… Дали е омъжена? Няма венчален пръстен. Я, интересна работа, не носи никакви накити освен сребърните игли в косата си. Както и другата жена, дебелата.

Той се опита да си спомни. Онези две жени в селото също не носеха никакви накити, нито жените в дома на Мура. Защо ли? И коя е дебелата жена? Съпруга на Торанага? Или дойка на момчето? То дали е син на Торанага? Или може би внук? Фра Доминго беше споменал, че японците имат само една съпруга, но колкото си искат законни любовници, наричани наложници. Дали преводачката е наложница на Торанага?

Какво ли ще е да легна с такава жена? Ще ме е страх да не я смачкам, реши той. Не, няма такава опасност. И в Европа се срещат дребни жени. Но не чак толкова.

Момчето също беше дребно, с кръгли очи, гъстата му черна коса беше завързана на къса плитчина, темето му необръснато. Изгаряше от любопитство.

Без да се замисли, Блакторн му намигна. Момчето скочи, после се засмя, прекъсна Марико, посочи към него и каза нещо, а възрастните го изслушаха и му се усмихнаха като на любимо дете, без някой да му се скара. Когато той свърши, Торанага попита нещо Блакторн.

— Господарят пита: защо направихте това, сеньор…

— О, за да го развеселя. То е дете като всички други, а в моята страна всяко момченце би се засмяло на такова нещо. Моят син трябва да е на неговата възраст сега — на седем години.

— И наследникът е седемгодишен — каза Марико след кратка пауза и преведе думите му.

— Наследникът? Значи ли това, че момчето е единственият син на Торанага-сама?

— Господарят ми нареди да ви кажа да отговаряте само на неговите въпроси, поне засега. — И добави: — Сигурна съм, че ако сте търпелив, лоцман Блакторн, по-късно ще ви бъде предоставена възможността да задавате всякакви въпроси.

— Добре тогава.

— Името ви е много трудно за произнасяне, сеньор, защото в нашия език липсват някои от звуците — мога ли от името на Торанага-сама да използувам японското ви име Анджин-сан?

— Разбира се.

Блакторн понечи да я попита за нейното име, но си спомни думите и и си каза, че трябва да има търпение.

— Благодаря. Господарят пита: имате ли и други деца?

— Имам дъщеря. Роди се малко преди да напусна родната си Англия. Сега е на близо две години.

— Една жена ли имате или няколко?

— Една. Такъв е обичаят ни. Като португалците и испанците. Ние нямаме официални любовници.

— Тя първа жена ли ви е, сеньор?

— Да.

— Извинете, на колко сте години?

— Тридесет и шест.

— Къде точно живеете в Англия?

— В покрайнините на Чатам. Това е малко пристанище, недалеч от Лондон.

— Лондон ли е главният ви град?

— Да.

— Той пита какви езици говорите.

— Английски, португалски, испански, холандски и, разбира се, латински.

— Какъв е този холандски език?

— Говорят го в Европа, в Холандия. Прилича много на германски.

Тя се намръщи.

— Холандският е езически език, нали? Както и германският?

— И двете страни не са католически — внимателно отвърна Блакторн.

— Извинете, това не значи ли, че са езически?

— Не, сеньорита. Християнството е разделено на две определени, силно разграничени течения. Католицизъм и протестантство. Те са две различни версии на християнството. Сектата в Япония е католическа. В момента двете секти са много враждебни една към друга. — Той забеляза учудването й и растящото нетърпение на Торанага от това, че е изключен от разговора. Внимавай, каза си той, тя сигурно е католичка. Бавно се приближавай към същността. И се изразявай просто. — Може би Торанага-сама не желае да обсъждаме религиозни проблеми, сеньорита, тъй като донякъде обсъдихме тази тема предишния път.

— Вие християнин протестант ли сте?

— Да.

— И християните католици са ви врагове?

— Повечето от тях биха ме сметнали за еретик и техен враг.

Тя се поколеба, после се обърна към Торанага и започна да му превежда.

Около градината имаше голям брой охрана, доста надалеч от тях и до един Кафяви. По-късно Блакторн забеляза малка група Сиви, насядали в сянката, напрегнато вперили очи в момчето. Това пък какво значи — запита се той.

Торанага зададе няколко въпроса на Марико и пак се обърна към Блакторн.

— Господарят ми желае да научи нещо за семейството ви, за страната ви, за вашата кралица и предишни владетели, обичаите ви и историята ви. Приликите и разликите между Англия, Португалия и Испания също го интересуват. Както и всичко за вашия свят: кораби, оръжие, храна, търговия. Войните, които водите, как управлявате корабите, как сте докарали кораба си дотук и как е минало пътуването. Иска да знае… защо се смеете?

— Защото, сеньорита, това е всичко, което знам.

— Точно това иска моят господар — да научи всичко, което знаете. Нали „точно“ е правилната дума?

— Да, сеньорита. Мога ли да ви направя комплимент за прекрасния португалски, който говорите?

Ветрилото и трепна.

— Благодаря ви, сеньор. Да, моят господар иска да знае истината за всичко. Както фактите, така и вашето мнение.

— С радост ще му разкажа всичко, каквото знам. Но ще ни е необходимо доста време.

— Моят господар казва, че време има предостатъчно. Блакторн погледна към Торанага.

— Уакаримасу. Разбрах.

— Ще ме извините, сеньор, но моят господар ми нареди да ви кажа, че произношението ви не е съвсем правилно. — Тя му каза как трябва да се произнася думата, той повтори след нея й и благодари. — Аз съм сеньора Марико Бунтаро, не съм сеньорита.

— Да, сеньора. — Блакторн погледна към Торанага. — Откъде желаете да започна?

Тя го попита. През лицето на Торанага пробяга лека усмивка.

— Той казва — от началото.

Блакторн разбра, че това беше още едно изпитание. Откъде да започна, на какво да се спра от всички безкрайни възможности? Към кого да обърна думите си? Към Торанага, момчето или жената? Очевидно, ако присъствуваха само мъже, към Торанага. Но при това положение? Защо са тук жените и момчето? Сигурно има някакво значение.

И той реши да съсредоточи вниманието си върху момчето и жените.

— В древни времена страната ми е била управлявана от един велик крал, който имал вълшебен меч, наречен Ескалибур, а кралицата му била най-прекрасната жена в страната. Главният му съветник бил магьосник, казвал се Мерлин, а името на краля било Артур — уверено започна той легендата, която баща му често му разказваше в далечните години на неговото детство. — Столицата на Артур се наричала Камелот и той царувал в щастливи времена без войни, с добри реколти и… — В този момент осъзна грешката си. Същността на разказа бе за Гуинивер и Ланселот — кралица прелюбодейка и васал предател, за Мордред — незаконния син на Артур, който повежда война срещу баща си, и за бащата, който убива сина и самият той е смъртно ранен от него в боя. Ах, Исусе Христе, как можах да направя такава глупост! Та нали и Торанага е крал! И жените вероятно са негови съпруги. Ами ако момчето му е син?

— Зле ли ви стана, сеньор?

— Не… извинете… само малко…

— Говорехте, сеньор, за този крал и добрата реколта…

— Да, но като в повечето страни миналото ни е забулено в легенди и митове, голяма част от които са без особено значение — вяло проговори той, като се опитваше да спечели време.

Тя се втренчи озадачено в него. Торанага го прониза с поглед, а момчето се прозя.

— Какво говорехте, сеньор?

— Аз… такова… — В този момент го осени чудесна идея. — Най-добре, сеньора, да нарисувам карта на света — такъв, какъвто го знаем — бързо изрече той. — Искате ли…

Тя преведе думите му и очите на Торанага светнаха, макар че момчето и жените не реагираха. Как да събуди интереса им?

— Господарят ми е съгласен. Сега ще изпратя да донесат хартия…

— Благодаря, но на първо време ще я нарисувам на пясъка, а по-късно, ако ми предоставите материали за писане, ще се опитам да нарисувам и по-точна карта.

Той слезе от възглавничката, коленичи и започна да чертае с пръст груба и приблизителна карта, обърната наопаки, за да я виждат по-добре.

— Земята е кръгла като портокал, но тази карта е нещо като кората на портокала, разрязана на две кръгли половинки от север на юг и обърната обратно, за да ви стане по-ясно. Освен това в долната и горната част е малко разтеглена. Точно преди двадесет години един холандец на име Меркатор изнамери този начин на представяне на света. Това е първата точна карта. Дори я използуваме в плаването — нея или глобусите, също измислени от Меркатор. — Той смело очерта континентите. — Ето север, ето и юг, запад и изток. Япония се намира тук, а моята страна е на другия край на света — тук. Всичко това все още е непознато и неизследвано. — Той премахна с един жест цяла Северна Америка от Мексико до Нюфаундленд, цяла Южна Америка без Перу и малка ивица около океана и всичко на север и изток от Норвегия, на изток от Московия, цяла Азия, вътрешността на Африка, всичко на юг от Ява и горната част на Южна Америка. — Познаваме крайбрежията, но почти нищо друго. Вътрешността на Африка, Америките и Азия са почти изцяло забулени в тайна. — Той млъкна, за да може тя да навакса с превода.

Марико превеждаше вече с по-голяма лекота и той усети как интересът им се възбужда. Момчето се размърда и се приближи.

— Наследникът желае да знае къде се намираме ние на тази карта.

— Ето тук. Това е Китай. Не знам на какво разстояние сме от брега. Трябваха ми две години, за да доплавам оттук дотук. — Торанага и дебелата жена извиха вратове, за да видят по-добре.

— Наследникът пита защо сме толкова малко петънце на картата.

— Всичко зависи от мащаба, сеньора. На този континент, от Нюфаундленд — ето тук, до Мексико — тук, има почти хиляда левги, всяка една от по три мили. А оттук до Йедо са около сто левги.

Настъпи мълчание, след което всички започнаха оживено да разговарят помежду си.

— Торанага-сама желае да му покажете на тази карта как сте стигнали до Япония.

— Ето така. Това тук е Магелановият проток — на края на Южна Америка. Наречен е на името на португалския лоцман, който го откри преди осемдесет години. Оттогава португалците и испанците го пазят в тайна, само за тях. Ние сме първите другоземци, минали през него. Притежавах един от тайните им дневници — нещо като карта с указания, но дори при това положение трябваше да изчакам шест месеца, за да го прекося, защото ветровете бяха насрещни.

Тя преведе и Торанага вдигна към него недоверчив поглед.

— Моят господар казва, че грешите. Всички вар… всички португалци идват откъм юг — и само от юг.

— Така е, португалците предпочитат този път — през нос Добра Надежда, както го наричаме, защото по тези брегове — Африка, Индия и Островите на подправките — имат десетки укрепления, където се снабдяват с провизии и прекарват зимата. Освен това галеоните използуват Магелановия проток, за да стигнат до колониите си в Тихия океан и Филипините, или пресичат ето тук, при тесния Панамски провлак, за да избягнат месеците, нужни за заобикаляне. За нас обаче беше по-безопасно да се опитаме да преминем през Магелановия проток, защото в противен случай трябваше да се промъкнем през вражеските укрепления на португалците. Моля ви да кажете на Торанага-сама, че вече ми е известно разположението на повечето от тях. Между другото повечето използуват японски войски — добави той натъртено. — Монахът, който ми съобщи тези сведения в затвора, е испанец и е настроен враждебно към португалците и към всички езуити.

Блакторн забеляза на лицето и незабавна реакция, а след като преведе, видя изумлението, изписано по лицето на Торанага. Дай и повече време, каза си той, изразявай се по-простичко.

— Японски войски? Искате да кажете самураи?

— Мисля, че ги наричате ронини.

— Споменахте тайна карта. Господарят ми иска да знае как сте я получили.

— Един холандец на име Питер Сайдерхоф служеше като секретар на епископа на Гоа — това е титлата на главния католически свещеник, а Гоа е столицата на португалска Индия. Вие сигурно знаете, разбира се, че португалците се опитват да завоюват този континент със сила. Като личен секретар на този архиепископ, който освен това е бил и португалски вицекрал по същото време, Питер Сайдерхоф е имал достъп до какви ли не документи, минаващи през ръцете му. След много години успял да се добере до някои от дневниците им — карти — и ги преписал. В тях се указва тайният път през Магелановия проток и как да се стигне до нос Добра Надежда, както и плитчините и рифовете от Гоа до Япония през Макао. Моят дневник беше именно с Магелановия проток. Намираше се измежду документите, които изгубих заедно с кораба си. Те са от жизнено важно значение за мен и могат да допринесат голяма полза за Торанага-сама.

— Господарят казва, че се е разпоредил да ги намерят. Моля, продължавайте.

— Когато Сайдерхоф се завърнал в Холандия, той продал дневниците и картите на Източно-индийската търговска компания, която получи монопол да изследва Далечния изток.

Тя го погледна хладно.

— Значи този човек е бил платен шпионин?

— За картите му е било платено, това е така. Такова е обичайното възнаграждение в Холандия. Не с титла или земя, а само с пари. Холандия е република. Разбира се, сеньора, моята страна и нашите съюзници, холандците от години вече воюваме с Испания и Португалия. Нали разбирате, по време на война е от огромно значение да откриеш тайните на врага си.

Марико се обърна и дълго превежда на Торанага.

— Моят господар пита защо този архиепископ е взел на работа един враг.

— Питер Сайдерхоф казал, че този архиепископ, който бил езуит, се интересувал единствено от търговия; Сайдерхоф удвоил печалбите им, затова бил много ценен. Бил изключително умен търговец — в това отношение холандците ги бива много повече от португалците — и затова не проверили много старателно доколко могат да му се доверяват. Освен това много русокоси и синеоки мъже — германци и други европейци — са католици. — Блакторн изчака тя да преведе, след което добави предпазливо: — Той е бил главният шпионин на Холандия в Азия, войник на страната си, и е успял да назначи свои хора на португалски кораби. Моля ви да предадете на Торанага-сама, че без търговията с Япония португалска Индия няма да просъществува много дълго.

Докато Марико говореше, Торанага разглеждаше картата. Не реагира по никакъв начин на чутото и Блакторн се запита дали тя му превежда всичко.

— Моят господар желае да му нарисувате подробна карта на света, на хартия — по възможност в най-скоро време. Отбележете всички португалски бази и броя на ронините във всяка една. Моля, продължете.

Блакторн разбра, че е направил огромна крачка напред. Но момчето се прозя и той реши да промени курса и да се насочи към друго пристанище.

— Нашият свят невинаги е един и същ. Ето например — на юг от тази линия, наречена екватор, сезоните са обърнати. Когато у нас е лято, при тях е зима и обратно.

— Защо?

— Не знам причината, но е така. Пътят за Япония минава през един от тези два южни протока. Ние, англичаните, се опитваме да открием северен път — или на североизток от Сибир, или на северозапад над Америките. Бил съм на север дотук. Цялата земя е покрита с вечен лед и през цялата година е толкова студено, че ако ръцете ви не са в ръкавици, пръстите ви моментално ще замръзнат. Хората, които живеят тук, се наричат лапландци. Дрехите им са направени от животински кожи. Мъжете ходят на лов, а жените вършат домакинската работа. Част от задълженията на жените е да шият дрехи и за да омекотят кожата, трябва да я дъвчат с уста, иначе иглата не минава.

Марико се изсмя високо. Блакторн и се усмихна и се почувствува по-уверен.

— Истина е, сеньора, хонто.

— Сорева хонто десу ка? — нетърпеливо попита Торанага. — Кое е истина?

Тя му разказа през смях и те също започнаха да се смеят.

— Живях сред тях близо една година. Бяхме в плен на леда и трябваше да изчакаме да се постопи. Хранят се с риба, моржове, понякога с бели мечки и китове, които ядат в сурово състояние. Най-големият им деликатес е сурова китова мас.

— О, не се шегувайте, Анджин-сан!

— Истината ви казвам. Живеят в малки кръгли къщички, направени изцяло от сняг, и никога не се къпят.

— Как така никога — не издържа тя.

Той поклати глава и реши да не й казва, че и в Англия къпането е голяма рядкост, по-голяма рядкост дори от Португалия и Испания, където е по-топло.

Тя преведе и Торанага поклати недоверчиво глава.

— Господарят казва, че това е преувеличение. Никой не може да живее, без да се къпе. Дори нецивилизованите народи.

— Истина е — хонто — спокойно настоя той и вдигна ръка. — Кълна се в Исус от Назарет и в душата си — всичко казано е истина.

Тя го изгледа, без да каже нищо. После попита:

— Всичко?

— Да. Торанага-сама искаше да чуе истината. Защо да го лъжа? Животът ми е в неговите ръце. Лесно може да се докаже. Впрочем какво говоря — много ще е трудно, защото трябва да отидете и да проверите на място. Но дори испанците и португалците, които са ми врагове, ще потвърдят казаното от мен. Торанага-сама искаше да чуе истината и може да ми има доверие — аз няма да го излъжа.

Марико се замисли за момент и после най-старателно преведе всичко.

— Господарят Торанага казва, че е просто невероятно човек да може да живее, без да се къпе.

— Така е. Но не забравяйте, че това са много студени земи. Обичаите им са различни от нашите и вашите. В нашата страна например вярват, че баните са вредни за здравето. Баба ми казваше: човек се къпе, като се роди и когато го приготвят за другия свят.

— Много ни е трудно да повярваме.

— Трудно ще повярвате и други наши обичаи. Истина е обаче, че повечето бани в живота си направих, откак съм тук, във вашата страна. И заявявам, че се чувствувам много по-добре след баня. — Той се усмихна. — Вече не вярвам, че са опасни за здравето. Значи съм спечелил от идването си тук, нали?

След кратко мълчание Марико кимна и после преведе. Кири се обади:

— Той е просто невероятен, нали?

— А вие какво ще кажете за него, Марико-сан?

— Убедена съм, че говори истината или поне вярва, че я говори. Очевидно би могъл да ни бъде от голяма полза, господарю. Ние така слабо познаваме света. Това има ли значение за вас? Не знам, но имам чувството, че сякаш е дошъл от звездите или от морските дълбини. Той е враг на португалците и испанците и затова сведенията, които получихте, могат да са от жизнено важно значение за интересите ви.

— Съгласна съм — обади се Кири.

— Какво мислите вие, Яемон-сама?

— Аз ли, чичо? Мисля, че е грозен. Не ми харесва златната му коса и котешките му очи. И изобщо не прилича на човек — задъхано изговори момчето. — Радвам се, че съм се родил самурай като баща си, а не варварин като него. Няма ли да поплуваме още?

— Утре, Яемон — обеща Торанага раздразнен, че не може да разговаря с лоцмана направо, без посредничеството на преводач.

Докато те си говореха помежду си, Блакторн реши, че е настъпил моментът. Марико пак се обърна към него:

— Господарят пита какво сте правили на север.

— Бях лоцман на един кораб. Опитвахме се да открием североизточния път, сеньора. Много от нещата, които ще ви разкажа, ще ви се сторят смешни — започна той. — Преди седемдесет години например кралете на Испания и Португалия подписали официален договор, по силата на който си разделили Новия свят и неоткритите още земи. Тъй като вашата страна се пада в португалската половина на света, официално тя принадлежи на Португалия. Торанага-сама, вие, целият народ, тази крепост и всичко е било дадено на Португалия.

— Ах, моля ви, Анджин-сан, извинете, но това са глупости!

— Съгласен съм, че е невероятна наглост. Но е самата истина.

Тя незабавно започна да превежда и Торанага подигравателно се изсмя.

— Господарят Торанага казва, че и той със същия успех може да раздели света и да даде половината на себе си, а другата половина на китайския император.

— Моля да обясните на Торанага-сама, че не би било съвсем същото. — Блакторн знаеше, че нагазва в опасен терен, и внимаваше за всяка своя дума. — Тук става въпрос за официален документ, който дава право на кой да е от двамата крале да предяви претенции към всяка некатолическа земя, открита от негови поданици, да свали правителството на страната и да го замени с католическо. — Той очерта с пръст на картата една линия от север на юг, минаваща през Бразилия. — Всичко на изток от тази линия принадлежи на Португалия, а на запад — на Испания. Педро Кабрал откри Бразилия през 1500 година и сега Бразилия принадлежи на португалците. Те изкорениха местната култура и избиха владетелите, а сега се обогатяват от златото и среброто, които извличат от мините, ограбиха храмовете на местното население. Останалата част от Америка, открита до този момент, е собственост на Испания: Мексико, Перу, цялата южна част на континента. Те изличиха от лицето на земята племената на инките, унищожиха културата им, поробиха стотици хиляди. Конквистадорите разполагат със съвременно оръжие, а това на туземците е примитивно. Заедно с конквистадорите вървят и свещениците. Покръстват няколко местни принцове и тогава започват враждите, от които те се възползуват. Насъскват един принц срещу друг, разпокъсват кралството и после го поглъщат парче по парче. В момента Испания е най-богатата държава в нашия свят поради златото на инките и другите мексикански племена, което награбиха и изпратиха в Испания.

Марико имаше суров вид. Тя бързо схвана същността на урока, преподаден от Блакторн. Както впрочем и Торанага.

— Моят господар казва, че този разговор е безсмислен. Как е възможно сами да си дадат такива права?

— Не те, а папата им ги даде — земният наместник на Христос. А в замяна на това те разпространяват словото господне.

— Не ви вярвам — възкликна тя.

— Моля ви да предадете казаното от мен, сеньора. То е хонто.

Тя се подчини и дълго говори нещо, явно неуспокоена.

— Моят господар… Моят господар казва, че просто се опитвате да ни настроите срещу враговете си. Вярно ли е това? В името на живота си, сеньор, отговорете!

— Папа Александър VI постави първата демаркационна линия през 1493 година — започна Блакторн и благослови наум Олбан Карадок, задето навремето го накара да зазубри толкова много факти, и отец Доминго, който го осведоми за гордостта на японците и му даде ключ към умовете им. — През 1506 година папа Юлий II направи някои промени в Тордесилския договор, подписан от Испания и Португалия през 1494 година. Папа Климент VII ратифицира Сарагоския договор от 1529 година — едва преди седемдесет години — по силата на който втора линия се тегли ей тук. — Пръстът му разряза пясъка през крайната точка на Южна Япония. — Той дава на Португалия пълни права над Япония и всичко останало от Япония и Китай до Африка. Правото да ги експлоатира както намери за добре, като в замяна на това трябва да разпространяват католицизма.

Той отново зачака, докато жената се колебаеше развълнувана, и усещаше нарастващото раздразнение на Торанага, че чака да му преведе.

Марико принуди устните си да повторят думите на лоцмана. Възможно ли е наистина — питаше се тя. Как може негово светейшество да постъпи по такъв начин? Да подари страната ни на португалците! Трябва да е лъжа. Но нали лоцманът се закле в Исус!

— Този човек твърди, господарю, че по времето, когато негово светейшество папата е взел тези решения, целият им свят, дори страната на Анджин-сан, е бил католически. Разцеплението още не е било настъпило. Така че тези папски решения били… задължителни за… всички народи. Също така каза, че макар португалците да имат правото да експлоатират Япония, те постоянно се карат с испанците кой трябва да я притежава — поради богатата ни търговия с Китай.

— Какво е мнението ти, Кири-сан — попита Торанага, не по-малко потресен от останалите. Само момчето си играеше с ветрилото и не обръщаше внимание на разговора.

— Той вярва, че говори истината — отвърна Кири. — В това няма съмнение. Но как може да се докаже — или поне част от онова, което разказа?

— Вие как бихте го доказали, Марико-сан — попита Торанага, ни най-малко смутен от нейната реакция и много доволен, че я използува за преводач.

— Първо бих попитала Цуку-сан. А после бих изпратила някой доверен васал да отиде в техния свят да провери. Може би придружен от Анджин-сан.

Кири се обади:

— Ако свещеникът не потвърди казаното от него, това няма да означава, че лоцманът лъже.

Кири също беше доволна, че подсказа на Торанага да извика Марико да превежда, когато той започна да търси с кого да замени Цуку-сан. Тя знаеше, че на Марико може да се има доверие и ако се закълне в чуждоземния си бог, ще мълчи и при най-тежкия разпит от кой да е християнски свещеник. Колкото по-малко знаят тия дяволи, толкова по-добре. А варваринът е истинска съкровищница от знания!

Кири видя, че момчето се прозява, което също я зарадва. Колкото по-малко разбира детето, толкова по-добре. После каза:

— Защо не изпратите да доведат главния християнски жрец и да го попитате какво ще каже за тези факти? Де го чуем и него. Лицата им обикновено са открити — те не умеят да се прикриват.

Торанага кимна с поглед, закован в Марико.

— Марико-сан, доколкото познавате южните варвари, смятате ли, че ще се подчинят на заповедите на папата?

— Несъмнено.

— Ще гледат ли на тях като на заповеди, дадени от самия християнски бог?

— Да.

— И всички ли християни католици ще му се подчинят?

— Да.

— Дори нашите християни тук?

— Да, така мисля.

— И вие ли?

— Да, господарю. Ако заповедта е от негово светейшество лично до мен, ще се подчиня, за да спася душата си. — Погледът й беше твърд. — Но дотогава ще се подчинявам само на законния си господар, главата на семейството ми или на съпруга си. Аз съм японка — вярно, че съм християнка, но преди всичко съм самурай.

— Мисля, че тогава ще е най-добре, ако това светейшество стои по-далеч от бреговете ни — замислено каза Торанага. После реши какво ще прави с варварина Анджин-сан. — Кажете му… — Той млъкна.

Всички погледи се насочиха към пътеката, по която към тях се приближаваше възрастна жена. Беше облечена в качулатата дреха на будистка монахиня. С нея вървяха четирима Сиви. Те спряха и жената се доближи сама.

Глава седемнадесета

Всички й се поклониха ниско. Торанага забеляза, че лоцманът му подражаваше и не стана, нито започна да я разглежда, както би направил всеки варварин, с изключение на Цуку-сан. Този лоцман бързо се учи, помисли си той, а умът му още пламтеше от всичко чуто. Десетки хиляди въпроси гъмжаха в главата му, но привичната му самодисциплина надделя, той временно ги отпрати в по-отдалечено кътче на мозъка си и се съсредоточи върху настоящата опасност.

Кири побърза да подаде на старата жена собствената си възглавничка и и помогна да седне, след което коленичи до нея и мълчаливо и предостави услугите си.

— Благодаря, Кирицубо-сан — отвърна жената на поклона им. Казваше се Йодоко и беше вдовицата на тайко, а след смъртта му се оттегли в будистки манастир. — Извинявам се, че идвам непоканена и ви прекъсвам, Торанага-сама.

— Вие никога не сте непоканена и винаги сте добре дошли, Йодоко-сама.

— Благодаря, благодаря. — Тя погледна към Блакторн с присвити очи, за да го види по-добре. — Но ми се струва, че наистина ви прекъснах разговора. Не виждам с кого… Този тук варварин ли е? Очите ми стават все по-зле. Но не е Цуку-сан, нали?

— Не, този е новият варварин — отвърна Торанага.

— А, той ли е? — Йодоко се взря още по-усилено. — Моля ви да му кажете, че не виждам добре и това обяснява неучтивото ми държане.

Марико преведе.

— Той казва, че и в неговата страна много хора са късогледи, Йодоко-сама, но носят очила. Попита дали и ние имаме очила. Казах му да, някои от нас ги носят — имаме ги от южните варвари, и че сте ги носили, но вече не ги искате.

— Да. Предпочитам мъглата, която ме заобикаля. Много от нещата, които виждам в днешно време, не ми харесват. — Йодоко се обърна и погледна момчето. Престори се, че едва сега го е видяла. — О! Синът ми! Ето къде сте били. Търсих ви. Колко ми е приятно да ви видя, куампаку.

Тя се поклони почтително.

— Благодаря, Първа майко. — Яемон се усмихна радостно и отвърна на поклона й. — Да бяхте чули само какво ни разказа варваринът! Начерта ни карта на света и ни разправи смешни истории за хора, които изобщо не се къпят! През целия си живот ни веднъж не са се изкъпали и живеели в къщи от сняг и носели дрехи от кожа като зли ками!

Старата жена презрително изпуфтя.

— Колкото по-малко идват тук, толкова по-добре. Поне аз така мисля, синко. Така и не се научих да ги разбирам, а и винаги миришат ужасно. Не ми беше ясно как ги понасяше нашият господар тайко, баща ви. Но нали беше мъж като вас — вие мъжете сте по-търпеливи от една недостойна жена като мен. Имате добър учител, Яемон-сама. — Погледът й за миг се прехвърли върху Торанага. — Торанага-сама има повече търпение от всеки друг в империята.

— Търпението е важно, за мъжа, от жизнено значение за водача — изрече сентенциозно Торанага. — А жаждата за знания е похвално качество, нали, Яемон-сама? Човек не знае откъде може да дойде знанието.

— Да, чичо, така е — съгласи се Яемон. — Той е прав, нали, Първа майко?

— Да, прав е. Но все пак — доволна съм, че съм жена и няма защо да се грижа за тези неща. — Тя прегърна момчето, което се приближи и седна до нея — Защо дойдох тук, синко? За да си отведа нашия куампаку. Защо? Защото куампаку е закъснял за обяд и за урока си по калиграфия.

— Мразя уроците по калиграфия! Отивам да плувам!

Торанага се намеси с престорена сериозност:

— Когато бях на вашата възраст, и аз мразех да пиша. Затова, като станах на двадесет години, трябваше да престана да се сражавам и да се върна отново в училище. И тогава ми беше още по-неприятно.

— Да се върнете в училище ли, чичо? След като сте го напуснали завинаги? Не, това наистина е ужасно!

— Един владетел трябва много добре да знае да пише, Яемон-сама. Не само четливо, но и красиво, а куампаку — по-добре от всеки друг. Иначе как ще напише послание до негово императорско величество или до великите даймио? Водачът трябва във всяко едно отношение да стои над васалите си. И трябва да върши много трудни неща.

— Да, чичо. Трудно е да бъдеш куампаку. — Яемон се намръщи важно. — Най-добре сега да си науча уроците, а не като стана на двадесет години, защото тогава ще ме чакат много по-важни държавни дела.

Всички се почувствуваха горди от него.

— Колко сте мъдър, синко — похвали го Йодоко.

— Да, Първа майко. Аз съм мъдър като баща си, така казва майка ми. Тя кога ще се върне?

Йодоко се загледа с присвити очи в Торанага.

— Скоро.

— Надявам се, че съвсем скоро — обади се и Торанага.

Той знаеше, че Йодоко е изпратена от Ишидо да прибере момчето. Торанага ги беше довел направо в градината — момчето и охраната — за да раздразни още повече врага си. А също така и за да покаже странния лоцман на наследника и по този начин да лиши Ишидо от удоволствието да стори това.

— Много ми е изморително да нося всичката отговорност за сина си — продължи Йодоко. — Най-добре Очиба-сама да се завърне в Осака, та да мога да се прибера в храма си. Как е тя и как е Генджико-сан?

— И двете се радват на отлично здраве — отвърна Торанага.

Вътрешно той ликуваше. Преди девет години тайко реши да докаже приятелското си отношение към него — нещо доста необичайно — като му предложи в разговор на четири очи да се ожени за Генджико, по-малката сестра на Очиба, любимата наложница на тайко.

— Тогава домовете ни ще се съединят завинаги, така ли е? — каза тайко.

— Да, господарю. Ще се подчиня, макар че не заслужавам тази чест — почтително отговори той, още повече, че много му се искаше да се сроди с тайко. Обаче също така знаеше, че макар Йодоко, съпругата на тайко, да одобри тази женитба, самата Очиба го ненавиждаше и би използувала цялото си влияние над тайко, за да я предотврати. Освен това може би щеше да е по-разумно да избегне един брак със сестрата на Очиба, защото това би й дало голяма власт над него, в това число и ключовете от хазната му. Ако обаче тя се омъжеше за сина му, тогава Торанага като върховен глава на рода щеше да владее изцяло положението. Наложи му се да използува всичките си умения и хитрости, за да уреди женитбата между Судара и Генджико, но тя най-сетне се осъществи и сега Генджико му беше от огромна полза като щит срещу Очиба, защото любимката на тайко обожаваше сестра си.

— Снаха ми още не е започнала да ражда — очакваше се да започне вчера, но предполагам, че Очиба-сама ще тръгне за Осака веднага щом премине опасното.

— Време е след трите момичета Генджико да ви роди и внук. Ще прочета молитва за неговото раждане.

— Благодаря — поклони се Торанага. Както винаги тя му беше симпатична и той знаеше, че е искрена, макар да представляваше опасност за рода му.

— Чух, че вашата Садзуко-сан е бременна?

— Да, много съм щастлив. — Торанага усети как през тялото му пробягва топла тръпка при мисълта за последната му наложница, нейната младост, жизненост и ласка. Дано имаме син, помисли си той. Седемнадесет години е чудесна възраст за първо дете, ако жената е здрава, какъвто е случаят с нея. — Да, щастлив съм.

— Буда ви е благословил. — Йодоко усети лека завист. Струваше й се несправедливо Торанага да има пет живи синове, четири дъщери и пет внучки, едно дете на път от Садзуко и много години пред себе си, през които можеше да зачене още безброй деца от многото наложници в дома си. А при нея всичките надежди бяха съсредоточени върху това единствено седемгодишно дете — колкото нейно, толкова и на Очиба. Да, той е също толкова мой син, каза си тя. А как мразех Очиба в началото…

Видя, че всички я наблюдават, и се стресна.

— Да?

Яемон се намръщи.

— Попитах, Първа майко, дали можем да тръгнем вече за урока ми. Два пъти ви попитах.

— Извинявайте, синко, бях се замислила. Така е, като остарее човек. Да, хайде да тръгваме.

Кири й помогна да стане. Яемон се затича напред. Сивите вече бяха наскачали, единият го хвана и с много нежност и обич го метна на рамото си. Четиримата самураи, които я бяха придружили, чакаха отстрани.

— Повървете малко с мен, Торанага-сама. Трябва ми силна ръка, на която да се облегна.

Торанага скочи на крака с неочаквана пъргавина. Тя го хвана под ръка, но не се облегна на нея.

— Да, имам нужда от силна ръка. Също и Яемон. Също и империята.

— Винаги съм на ваше разположение да ви служа — побърза да каже Торанага.

Когато се отдалечиха от останалите, тя продължи тихичко:

— Станете единствен регент. Вземете властта и управлявайте сам. Докато Яемон навърши пълнолетие.

— Завещанието на тайко изрично забранява това — дори и да го желаех, а случаят не е такъв. Ограниченията, които налага, изключват възможността един — единствен регент да вземе властта. А и аз не искам да стана всевластен. Никога не съм искал.

— Тора-чан — продължи тя, като използува умалителното име, дадено му от тайко преди толкова години — ние двамата с вас имаме много малко тайни един от друг. Ако поискате, можете да го направите. Говоря и от името на Очиба-сама. Вземете властта пожизнено в ръцете си. Станете шогун.

— Това, което говорите, е предателство. АЗ НЕ ИСКАМ ДА СТАВАМ ШОГУН!

— Така е, разбира се, но изслушайте ме за последен път. Станете шогун и направете Яемон свой единствен наследник — единствен наследник! Би могъл да стане шогун след вашата смърт. Нали кръвта му е Фуджимото по линия на Очиба-сама чак до нейния дядо Города и оттам до древни времена. Фуджимото!

Торанага я изгледа поразен.

— И вие мислите, че даймио ще се съгласят на подобни претенции или пък негово величество Синът на небето ще одобри такова назначение?

— Не. Не, ако е само за Яемон. Но ако първо вие станете шогун и го осиновите, бихте могли да ги убедите — до един. Ние двете с Очиба-сама ще ви подкрепим.

— Тя се е съгласила — изуми се Торанага.

— Не, изобщо не сме обсъждали този въпрос. Идеята е само моя. Но ще се съгласи. Сигурна съм. Сигурна съм още преди да съм говорила с нея.

— Този разговор е безпредметен, Йодоко-сама.

— Вие бихте се справили с Ишидо и всички останали. Както винаги. Но боя се от последните слухове, които подочух — за война, за вземане на страни, за нови тъмни векове. Ако наистина избухне война, тя ще продължи вечно и ще погуби Яемон.

— Да, и аз така мисля. Започне ли веднъж — няма край.

— Затова вземете властта. Правете каквото искате, с когото искате. Яемон е достойно момче. Знам, че ви харесва. Надарен е с ума на баща си и под вашето мъдро ръководство ние всички ще бъдем облагодетелствувани. Той трябва да получи наследството си.

— Не съм против него, нито наследството. Колко пъти трябва да го повтарям?

— Наследникът е загубен без вашата активна подкрепа.

— Но нали го поддържам! Във всяко едно отношение. Така се разбрахме с тайко, покойния ви съпруг.

Йодоко въздъхна и се загърна по плътно в плаща си.

— На старите кокали все им е студено. Толкова много тайни — битки, предателства, смърт и победи познават те, Тора-чан. А аз съм само една жена, при това съвсем сама. Радвам се, че сега съм се посветила на Буда и повечето ми мисли са насочени към него и следващия ми живот. Но в този живот трябва да закрилям сина си. Затова ви говоря тези неща. Надявам се, че ще простите наглостта ми.

— Винаги съм търсил съветите ви и ги следвам.

— Благодаря ви. — Тя изправи гръб. — Чуйте какво ще ви кажа: докато съм жива, нито наследникът, нито Очиба-сама ще се опълчат срещу вас.

— Благодаря ви.

— Ще помислите ли?

— Волята на покойния ми господар забранява това. Не мога да тръгна срещу завещанието му и клетвеното си обещание като регент.

Повървяха малко, без да приказват. После Йодоко въздъхна:

— Защо не я вземете за съпруга? Той се сепна от изненада и спря.

— Очиба?

— Защо не? Тя е напълно достойна за вас като политическа партия. Отличен избор за вас. Красива, млада, силна, с най-благороден произход, наполовина Фуджимото, наполовина Миновара, слънцето искри от нея и тя е изпълнена с радостта на живота. Вие сега нямате официална съпруга — защо да не я вземете? Това ще реши въпроса с онаследяването и ще предпази империята от разпокъсване. Сигурно ще имате от нея други синове. Яемон ще ви наследи, после неговите синове или други нейни синове. Можете да станете шогун. Ще имате власт над империята и властта на баща и това ще ви позволи да възпитате Яемон както си искате. Бихте могли официално да го осиновите и той ще стане ваш син като останалите ви синове. Защо да не се ожените за нея…

Защото е необуздана, коварна тигрица с лице и тяло на богиня, която се мисли за императрица и се държи като такава, мислеше си Торанага. Не можеш да и имаш доверие дори в собственото си легло. От нея очаквай както те милва, така и да те прониже с игла през очите, докато си спиш. А, не, само тя не! Дори и да я взема само формално за съпруга — нещо, на което тя никога няма да се съгласи… а, не! Невъзможно! Поради редица причини, една от които, и то не най-маловажната, е, че тя ме ненавижда и винаги е крояла планове за моята гибел и гибелта на моя род — още от времето, когато се окоти за пръв път преди единадесет години.

Още тогава, едва седемнадесетгодишна, тя се посвети на идеята да ме унищожи. О, външно бе тъй мека — като първата зряла лятна праскова — и също тъй ароматна. Ала отвътре беше стоманен меч, с мозък като остра кама, плетеше коварните си мрежи и не след дълго тайко подлудя по нея и забрави всички останали. Да, още петнадесетгодишна, когато тайко я взе за официална наложница, тя успя да го омотае и можеше да прави с него каквото си поиска. И не забравяй, сети се Торанага, че още тогава тя правеше любов с него, а не той с нея, както си въобразяваше. Да, едва петнадесетгодишна, тя вече знаеше какво иска и как да го получи. После стана чудото! Най-сетне тя роди на тайко син, само тя единствена от всички жени, които той бе имал през живота си. Колко ли жени е имал? Най-малко сто — истински хермелин, пръскащ Сока на радостта в повече Небесни одаи, отколкото десет обикновени мъже! Да… При това жени от всички възрасти, всички касти, случайно срещнати или официални наложници, от принцеси от рода Фуджимото до долнопробни куртизанки. Но нито една не забременя, макар че повечето от онези, които тайко освободи, омъжи за други или им даде развод, родиха деца от другите мъже. Нито една — освен Очиба.

Ала той беше петдесет и три годишен, когато тя го дари с първия му син, ала детето, горкичкото, излезе болнаво и не живя дълго. Тайко си късаше дрехите от мъка и почти се побърка от горест. Винеше себе си — никога нея. Четири години по-късно, по някакво чудо, тя отново роди; по чудо детето излезе здраво — Очиба беше вече двадесет и една годишна. Очиба Несравнимата, както я наричаше тайко.

Дали той беше бащата на Яемон? Ех, какво ли не бих дал, за да разбера истината. Ще я узная ли някога? Най-вероятно не, но съм готов на всичко, за да имам някакво доказателство, било в потвърждение на едното, било на другото.

Странно, че тайко, който иначе беше тъй разумен, губеше разсъдъка си, когато ставаше въпрос за Очиба, и ги глезеше двамата с Яемон до крайност. Странно, че от всички жени именно тя стана майка на наследника му — тя, чиито майка и баща паднаха мъртви от ръката на тайко. Би ли се осмелила да спи с друг мъж, да вземе от семето му, а след това да го унищожи, за да предпази себе си? И то не веднъж, а два пъти? Би ли могла да бъде дотолкова коварна? О, да! Но аз да се оженя за Очиба? Никога!

— Много съм поласкан от предложението ви — обърна се той към Йодоко.

— Вие сте истински мъж, Тара-чан. Лесно бихте са справили с нея. Вие единствен сте в състояние — от всички мъже в империята. А и тя е напълно подходяща за вас. Вижте как се бори да защити интересите на сина си — сега, когато е само една безпомощна жена. Да, тя ще ви бъде достойна съпруга.

— Не мисля, че и през ум ще и мине такава мисъл.

— Ами ако и мине?

— Бих искал да науча това. На четири очи. То наистина би било голяма чест.

— Много хора смятат, че само вие стоите между Яемон и наследството.

— Много хора са пълни глупаци.

— Така е. Но не и вие, Торанага-сама. Нито Очиба-сама.

Нито пък вие, госпожо, помисли си той.

Глава осемнадесета

В малките, най-тъмни часове на нощта, убиецът се прехвърли през оградата на градината. Беше почти невидим. Дрехите му бяха черни, плътно полепнали по тялото му, табите на краката му също бяха черни, а главата му бе покрита с черна качулка с маска. Беше дребен човечец. Притича безшумно към фасадата на вътрешната каменна крепост и спря при високите стени. На около петдесет метра от него двама Кафяви охраняваха главната порта. Той сръчно метна увита в мек парцал кука, на която бе завързано тежко копринено въже. Куката се закачи за каменния ръб на амбразурата. Той се изкатери нагоре по въжето, промъкна се през отвора и изчезна вътре. Коридорът беше безлюден, осветен от свещи. Той тихо се плъзна по него, отвори една от вътрешните врати и влезе в кулата. Още едно умело хвърляне на куката, изкатерване по въжето — и вече се намираше в един от горните коридори. Часовите в ъглите на кулите не го чуха, макар да бяха нащрек.

Зададоха се двама патрулиращи Кафяви и убиецът веднага се притисна към една малка ниша в каменната стена. Щом отминаха, той безшумно се плъзна надолу по коридора по посоката, в която бяха изчезнали. Спря се на ъгъла. Внимателно се огледа. Един самурай охраняваше крайната врата. Пламъчетата на свещите танцуваха в тишината. Пазачът, седнал с кръстосани крака, се прозя, облегна се на стената и се протегна. За миг очите му се притвориха. Убиецът използува този един-единствен миг и се стрелна напред. Беззвучно. Ръцете му завързаха коприненото въже на примка, спуснаха я на шията на пазача и рязко я опънаха. Пръстите на жертвата отчаяно задраскаха по клупа, но напразно. Кратко убождане с ножа между два прешлена, също като направено от хирург, и той повече не помръдна.

Убиецът открехна вратата. Залата за аудиенции беше празна, вътрешната врата — неохранявана. Той издърпа трупа настрани и отново затвори. Със сигурна стъпка прекоси залата по посока към вътрешната врата. Тя беше дървена, подсилена. В ръката му блесна извита кама. Той леко почука.

— „В дните на император Ширакава“ — изрече той първата част на паролата.

От другата страна се дочу стърженето на стомана, вадена от ножница, и отговорът:

— „…Живял един мъдрец на име Енараку-джи…“

— „…Който написал тридесет и първата сутра.“ Нося спешно донесение за Торанага-сама.

Вратата се отвори и убиецът се хвърли напред. Ножът се вдигна нагоре, заби се в гърлото на първия самурай точно под гръкляна, светкавично излезе и прониза по същия начин и втория пазач. Леко извиване и отново излезе. И двамата самураи умряха прави. Той подхвана единия и леко го пусна на пода. Другият падна сам, но безшумно. Кръвта им започна да се стича по пода и телата им потръпваха.

Убиецът се плъзна по вътрешния коридор. Той беше много слабо осветен. И изведнъж една врата се плъзна встрани. Той замръзна на място и бавно се огледа.

На десетина крачки Кири го гледаше с отворена уста. В ръцете си държеше поднос.

Той забеляза, че и двете чаши в подноса бяха пълни, а храната недокосната. От чайника се виеше пара. До него имаше запалена свещ. В следващия миг подносът падна, ръката и се плъзна в пояса и измъкна оттам дълга кама. Устата се бе изкривила в беззвучен писък, но той вече тичаше към ъгъла. Крайната врата се отвори и оттам надникна стреснат, сънен самурай.

Убиецът се метна към него и разкъса стената от дясната страна на самурая. Кири вече пищеше и тревогата бе вдигната, ала той тичаше със сигурни стъпки в тъмнината през телата на спящите жени и техните прислужнички към вътрешния коридор в най-отдалечения край.

Тук беше тъмно като в рог, но той безпогрешно напипа дясната врата. Отвори я и се нахвърли върху тялото, легнало на футона. Ала ръката му с вдигнатия нож бе сграбчена в мъртва хватка и ето че той се затъркаля по пода, боричкаше се хитро, умело. Успя да се освободи и замахна отново, не улучи, омота се в завивката. Отхвърли я от себе си и я запрати по тъмната фигура, като същевременно и той се хвърли към нея с насочен напред нож, готов за смъртоносен удар. Човекът обаче се изви встрани с неочаквана пъргавина и заби крак в слабините му. Болката експлодира в него, а жертвата му се хвърли настрани, в безопасност.

На вратата вече се трупаха самураи, някои с фенери, а Нага, само по набедрена превръзка, с разрошена коса, се втурна напред, между него и Блакторн, с вдигнат меч.

— Предай се!

Убиецът направи лъжливо движение с ножа, изкрещя „Наму Амида Буцу“ — в името на Буда Амида — и го заби с две ръце под основата на брадата си. Шурна кръв и той се свлече на колене. Нага замахна веднъж, мечът му описа свистяща дъга и главата се търколи.

В настъпилата тишина Нага вдигна главата и смъкна маската. Лицето беше най-обикновено, очите още потръпваха. Той я хвана — прическата беше на самурай — за плитката на върха на темето.

— Някой познава ли го?

Никой не отговори. Нага плю в лицето, запрати сърдито главата по един от самураите си, разпра с меча си черната дреха и на лявата ръка откри онова, което търсеше: китайски йероглиф, означаващ Амида — разновидност на Буда — татуиран под мишницата.

— Кой е началник на стражата?

— Аз, господарю.

Човекът бе побелял от ужас.

Нага се нахвърли отгоре му, а той не направи никакъв опит да избегне страховития удар с меча, който отнесе главата му, част от рамото и едната ръка.

— Хаябудза-сан, нареди на самураите от тази стража да излязат на двора — обърна се той към друг офицер — Удвоете броя на следващата стража. Махнете тялото. Останалите сте… — Той млъкна, тъй като на прага се появи Кири, все още с камата в ръка. Тя погледна трупа, после хвърли поглед върху Блакторн.

— Анджин-сан не е ли ранен — попита тя.

Нага погледна към мъжа, който се извисяваше над него, все още запъхтян. Не можа да види по него рани, нито кръв. Просто един сънен мъж, който за малко щеше да бъде убит. Пребледнял, но без никакви външни белези на уплаха.

— Ранен ли сте, Анджин-сан?

— Не разбирам.

Нага се приближи до него, разтвори нощното му кимоно да провери дали не се виждат някакви рани.

— А, сега разбира. Не ранен — каза гигантът и поклати глава.

— Добре. Изглежда, не е ранен, Кирицубо-сан.

Анджин-сан посочи към тялото и каза нещо.

— Не разбирам — отвърна Нага. — Останете тук, Анджин-сан. — После се обърна към един от самураите: — Донесете му храна и вода, ако иска.

— Убиецът имаше татуировка на Амида, нали — попита Кири.

— Да, Кирицубо-сан.

— Дяволи, истински дяволи…

— Да.

Нага й се поклони и погледна към един от ужасените самураи.

— Следвай ме! Вземи и главата.

И тръгна, като се чудеше как да съобщи на баща си. Ах, Буда, благодаря ти, че опази баща ми.

— Той е ронин — отсече Торанага — Няма начин да научите нещо за него, Хиромацу-сан.

— Да. Но зад всичко това се крие Ишидо. Никаква доблест няма, щом е способен на такова нещо. Да използува един от тези долни убийци! Моля ви, умолявам ви, нека свикам войските още сега. Веднъж завинаги ще сложа край на тези безобразия.

— Не — Торанага отново погледна към Нага — Сигурен ли си, че Анджин-сан е здрав и читав?

— Сигурен съм, господарю.

— Хиромацу-сан, ще понижите в ранг всички пазачи от тази стража за неизпълнение на задълженията им. Забранявам им да извършат сепуку. Нека живеят със срама си като войници от най-нисша класа. Мъртвите стражи да се завлекат за краката през цялата крепост и през града до площада за екзекуции. Да се оставят там да ги изядат кучетата.

Чак сега погледна сина си Нага. По-рано през същата вечер от манастира „Джоджи“ в Нагоя пристигна спешно съобщение за заплахата, отправена от Ишидо по адрес на Нага. Торанага незабавно нареди синът му да живее близо до него под най-строга охрана, а останалите членове на семейството си в Осака. Кири и Садзуко — също огради с пазачи. В съобщението си абатът добавяше, че сметнал за разумно незабавно да освободи майката на Ишидо и да я изпрати обратно в града заедно с прислужничките й. „Не смея да рискувам живота на някой от прекрасните ви синове. И още нещо — здравето и не е добро. Наистина. Най-добре да умре в собствения си дом, а не тук.“

— Нага-сан, ти си също толкова отговорен за проникването на убиеца — обърна се той към сина си със студен и огорчен глас — Всеки самурай е отговорен, независимо дали е бил дежурен, или не, спящ или буден. Глобявам те половината от годишните ти доходи.

— Да, господарю — отвърна младежът, поразен от факта, че изобщо му оставиха нещо, включително и главата. — Но не мога да живея с този срам. Не заслужавам друго освен презрение за грешката си, господарю.

— Ако съм искал да те понижа, щях да го направя. Заповядвам ти веднага да заминеш за Йедо. Тръгни още тази нощ, придружен от двадесет души, и се яви на рапорт при брат си. И да си там за рекордно време! Хайде, тръгвай. — Нага се поклони и излезе с побеляло лице. Торанага се обърна към Хиромацу със същия остър глас. — Учетворете стражата! Анулирайте лова ми — и днешния, и утрешния. Напускам Осака веднага след заседанието на регентите. Ще направите всички необходими приготовления, но дотогава оставам тук. Не приемам никого, без да съм го поканил лично. Никого. — Той сърдито отпрати всички с махване на ръката. — Всички сте свободни — освен Хиромацу.

Стаята се изпразни. Хиромацу беше доволен, че ще изживее унижението си на четири очи, защото като началник на охраната той беше най-виновен от всички.

— Никакво извинение не може да ме оправдае, господарю. Никакво!

Торанага бе потънал в мисли. Но по лицето му вече нямаше и следа от гняв.

— Ако решите да наемете някого от тайното дружество на Амида в Китай, как бихте постъпили? Откъде ще започнете да го търсите?

— Не знам, господарю.

— Кой може да знае?

— Касиги Ябу.

Торанага хвърли поглед през амбразурата. Нишките на зората вече се преплитаха с източната тъма.

— Доведете ми го призори.

— Смятате ли, че той се крие зад тази работа? Торанага не отговори, а отново потъна в размислите си.

— Най-накрая старият воин не издържа на продължителното мълчание.

— Моля ви, господарю, нека се махна от погледа ви. Толкова ме е срам за този провал…

— Почти е невъзможно да се предотврати едно такова покушение.

— Да, но трябваше да го хванем веднага, а не в такава близост до вас.

— Съгласен съм. Но не ви държа отговорен за станалото.

— Да, но аз се държа отговорен. И още нещо трябва да добавя, господарю, защото аз отговарям за вашата безопасност до завръщането ви в Йедо. Ще има още покушения върху живота ви, а и всичките ни шпиони докладват, че войските са много раздвижени. Ишидо е обявил мобилизация.

— Да — небрежно се съгласи Торанага. — След Ябу искам да видя Цуку-сан, а след него Марико-сан. Удвоете стражата около Анджин-сан.

— Тази вечер получих донесение, че Оноши е впрегнал на работа сто хиляди души да подсилват крепостта му в Кюшу — каза Хиромацу, обладан от силна тревога за безопасността на Торанага.

— Ще го попитам за това, щом го видя. Хиромацу не издържа:

— Изобщо не ви разбирам! Трябва да ви предупредя, че рискувате всичко по един много глупав начин. Да, глупав! Не ме интересува дали ще ми отнемете живота, задето ви говоря така — но това е самата истина. Ако Кияма и Оноши гласуват на страната на Ишидо, с вас е свършено! Вие сте загубен — рискувахте всичко с идването си тук и изгубихте. Бягайте, докато още можете. Поне ще запазите главата на раменете си!

— Все още съм в безопасност.

— Това нападение нищо ли не ви говори? Ако не бяхте сменили стаята си, сега да сте мъртъв!

— Да, има такава вероятност, но по-вероятно е, че нищо нямаше да ми се случи. Пред моята врата имаше многобройна стража — и тази, и миналата нощ. Тази нощ и вие бяхте дежурен. Никакъв убиец не би могъл да припари до мен. Дори и този, който очевидно е бил добре подготвен. Знаел е пътя и дори паролата. Кири-сан казва, че го е чула. Затова предполагам, че е знаел и в коя стая спя. Но не аз бях набелязаната жертва. Той дойде за Анджин-сан.

— Варварина?

— Да.

Торанага си бе помислил, че след изумителните неща, които варваринът му беше разказал сутринта, животът му може да бъде в опасност. Очевидно той представляваше голяма заплаха за някого и този някой не можеше да рискува и да го остави жив. Ала и през ум не бе му минало, че ще го нападнат в личните му покои, и то толкова скоро. Кой ли го беше издал? Не допусна сведенията да изтичат от Кири или Марико. Обаче всички укрепления и градини бяха строени със специални тайни кътчета за подслушване и това му беше много добре известно. Аз съм в центъра на едно вражеско укрепление, каза си Торанага, и на всеки мой шпионин Ишидо и другите имат по двадесет. Може да е бил просто някой шпионин.

— Удвоете охраната около Анджин-сан — повтори той — Той ми е по-скъп от десет хиляди воини.

След като Йодоко-сама ги бе оставила тази сутрин, той се върна в чаения павилион в градината и веднага му направи впечатление лошото здравословно състояние на Анджин-сан, прекалено бляскавите му очи и смазващата умора. Затова овладя собствената си възбуда и почти непреодолимото си желание да задълбае още повече в познанията на варварина и го освободи с думите, че утре ще продължат. Предаде го на грижите на Кири с указанията да му намерят лекар, който да го възстанови от крайното му изтощение, да го нахранят, ако иска да яде, и дори да му предоставят спалнята, която той самият заемаше през повечето нощи.

— Дай му всичко, което сметнеш за необходимо, Кири-сан. Искам да е в добра форма и умствено, и физически, при това възможно най-бързо.

После Анджин-сан го помоли да освободи от затвора монаха, защото бил стар и болен. Той отговори, че ще си помисли, и отпрати варварина с благодарности, без да му казва, че вече бе наредил на един самурай незабавно да доведе въпросния монах, който можеше да се окаже не по-малко ценен както за него, Торанага, така и за Ишидо.

Торанага отдавна знаеше за съществуването на този свещеник, че бил испанец и враждебно настроен към португалците. Но той бе затворен от тайко и Торанага нямаше никакви юридически права над него или когото и да било в Осака. Нарочно бе изпратил Анджин-сан в същия затвор — не само за да се престори пред Ишидо, че чужденецът не представлява никаква ценност, но и с надеждата впечатлителният лоцман да извлече някакви полезни сведения от монаха.

Първото доста неумело покушение върху живота на Анджин-сан в затвора бе предотвратено и около него веднага бе спусната защитна завеса. Торанага награди своя васал шпионин Миникуи, носач на кага, като го освободи от затвора, подари му четирима носачи и наследственото право да използува част от Токайдо — голямата магистрала, свързваща Йедо с Осака — а именно разстоянието между втората и третата отсечка, които се намираха в неговите владения недалеч от Йедо, и още същия ден го изпроводи тайно от Осака. През следващите дни другите му шпиони в затвора докладваха, че монахът и лоцманът се сприятелили, че францисканецът разказва нещо на англичанина, а той задава въпроси и внимателно го слуша. Фактът, че Ишидо сигурно също имаше шпиони в затвора, не го безпокоеше. Анджин-сан беше защитен, в безопасност. Ала внезапно Ишидо се опита да го измъкне оттам и да го откара на своя територия.

Торанага си припомни с усмивка как той и Хиромацу замислиха първото „нападение“ от бандити ронини — малка, изолирана групичка от елитни самураи, които ловко бе успял да вмъкне в Осака — как изчислиха точно момента, в който Ябу щеше да мине през гората и нищо неподозиращ, щеше да „спаси“ варварина. И двамата се бяха кикотили като деца при мисълта, че още веднъж използуваха Ябу като марионетка и натриха носа на Ишидо в собствените му фъшкии.

Всичко мина много гладко. До днес.

Днес самураят, изпратен да доведе монаха, се завърна с празни ръце.

— Свещеникът е мъртъв — докладва той. — Като го повикаха, не излезе. Влязох вътре да го измъкна, но беше мъртъв. Престъпниците около него казаха, че щом пазачът извикал името му, той просто се свлякъл на земята. Когато го обърнах с лице към мен, вече не дишаше. Моля да ме извините, не можах да изпълня заповедта ви. Не знаех дали искате главата му или цялото му тяло, тъй като е варварин, затова донесох главата заедно с тялото. Някои от престъпниците казаха, че били покръстени от него, и искаха да задържат трупа, та трябваше да убия неколцина. Трупът е долу в двора — целият е червясал и вони.

Защо умря монахът — отново, за кой ли път, си зададе този въпрос Торанага. Хиромацу го погледна изпитателно.

— Да, господарю?

— Питах се кой ли може да желае смъртта на лоцмана.

— Християните.

Касиги Ябу следваше Хиромацу по коридора и се чувствуваше великолепно в това ранно утро. Ветрецът разнасяше лек мирис на море и му напомни за родния му град Мишима. Радваше се, че най-сетне ще се срещне с Торанага и че краят на дългото чакане е настъпил. Грижливо се бе изкъпал и облякъл. Написа последни писма до жена си, майка си и завещание, подпечатано с восък — за в случай, че срещата се обърне срещу него. Бе сложил меча Мурасама в изпитаната в безброй битки ножница.

Свиха по друг коридор и Хиромацу отвори обкована с желязо врата, от която излязоха на широко каменно стълбище. Заизкачваха се към вътрешната централна кула на тази част от укрепленията. Броят на постовете беше прекалено голям и Ябу надуши опасност.

Стълбите се виеха нагоре и свършваха в лесно отбраняем редут. Пазачите отвориха втора желязна врата. Излязоха на една от кулите в крепостната стена. Дали на Хиромацу не му е наредено да ме хвърли оттук, или може би да ми заповяда да скоча — запита се той без страх.

За голяма негова изненада там завариха Торанага и колкото да беше невероятно, той стана да го поздрави радушно и почтително — нещо, което Ябу смяташе, че не заслужава. В края на краищата Торанага беше господар на Осемте провинции, докато той самият владееше само Идзу. Наоколо старателно и грижливо бяха наслагани възглавнички за сядане. Пълният чайник изпускаше пара изпод копринената си калъфчица. Богато облечено, но не особено привлекателно момиче с широко лице му се поклони ниско. Казваше се Садзуко и беше седмата официална наложница на Торанага — най-младата, при това в напреднала бременност.

— Много ми е приятно да ви видя, Касиги Ябу-сан. Извинявайте, че ви накарах да чакате толкова дълго.

Сега вече Ябу се убеди окончателно, че Торанага бе решил да му вземе главата, защото врагът е най-учтив, когато замисля или вече е замислил убийството ти. Ябу извади двата си меча и внимателно ги положи върху каменната настилка, остави се да го отведат далеч от тях и да го настанят на почетното място.

— Реших, че ще е много приятно да наблюдаваме разпукването на зората, Ябу-сан. Намирам, че гледката оттук е великолепна — по-добра дори отколкото от кулата на наследника. Не мислите ли?

— Да, прекрасна е — искрено отвърна Ябу. Никога не беше се изкачвал толкова високо в тази крепост. Освен това му стана ясно, че със забележката си за наследника Торанага му даваше да разбере, че е дочул за тайните му преговори с Ишидо. — Поласкан съм от предоставената ми възможност да я споделя с вас.

Под тях лежаха спящият град, пристанището и островчетата, на запад се виждаше Аваджи, а на изток крайбрежието се губеше в далечината. Изгряващата на източния небосвод светлина хвърляше по облаците алени пръски.

— Това е моята Садзуко-сан. Садзуко, приятно ми е да ви представя своя съюзник, прочутия Касиги Ябу, господар на Идзу, въпросния даймио, който ни доведе варварина и ни подари кораба със съкровищата.

Тя се поклони, поздрави го вежливо, той също й се поклони и тя отвърна на поклона му. После му предложи първата чаша чай, но той възпитано отклони тази чест и така започнаха ритуала. Той я помоли да предложи чашата на Торанага, който отказа и настоя Ябу да я приеме. Накрая, в качеството си на почетен гост, Ябу се остави да го убедят и пое чашата. Хиромацу прие втората, като загрубелите му пръсти трудно удържаха финия порцелан, а другата му ръка плътно обхващаше дръжката на меча, отпуснат в скута му. Торанага прие третата чаша и взе да отпива от чая си, след което всички се отдадоха на природата и започнаха да съзерцават изгрева сред невероятната тишина.

Разкрякаха се чайки. Градът се пробуди с обичайните си звуци. Денят се бе родил.

Садзуко въздъхна с просълзени очи:

— Тази възвишена красота ме накара да се почувствувам като богиня. Толкова жалко, че си отиде завинаги. Нали, господари?

— Да.

Когато слънцето се издигна до средата на хоризонта, тя се поклони и си тръгна. За голяма изненада на Ябу телохранителите също ги оставиха. Сега бяха сами, тримата.

— Много бях поласкан от подаръка ви, Ябу-сан. Беше изключително щедър — целият кораб и съдържанието му — започна Торанага.

— Всичко мое ви принадлежи — отвърна Ябу, силно развълнуван от изгрева. Защо нямам още малко време пред себе си, помисли той. Колко благородно от страна на Торанага! Да ми дари такова великолепно преживяване в последните минути от живота ми. — Благодаря ви за този изгрев.

— Да, с удоволствие ви го подарих. Радвам се, че сте се насладили на подаръка ми така, както аз се насладих на вашия.

Настъпи мълчание.

— Ябу-сан, какво знаете за тайното дружество Амида?

— Само онова, което е известно на повечето хора: че е тайно дружество на десятки, групички от по десет души — водач и не повече от девет членове, мъже и жени. Полагат най-тържествени и тайни клетви пред Буда Амида Дарител на вечна обич — да му служат всеотдайно, да водят благочестиво съществуване и да посветят живота си на обучение, чиято цел е да се превърнат в безпогрешно оръдие за едно — единствено убийство. Това убийство се извършва по заповед на водача и ако не успеят да го извършат — независимо дали е насочено срещу мъж, жена или дете — да се самоубият на място. Те са религиозни фанатици, които са убедени, че щом напуснат този живот, отиват направо в лоното на Буда. Досега нито един не е заловен жив. — Ябу знаеше за покушението срещу живота на Торанага. Цяла Осака вече знаеше за това и че господарят на Кванто, Осемте провинции, се е заключил зад стоманени врати, в пълна безопасност. — Рядко убиват и го вършат в абсолютна тайна. Няма начин да им се отмъсти, защото никой не знае кои са, къде живеят, къде се обучават.

— Ако решите да наемете някой от тях, как бихте постъпили?

— Ще подшушна за това на три места: в Хейнанския манастир, при портата на светилището на Амида и в манастира „Джоджи“. Ако ме сметнат за подходящ клиент, до десет дни техни посредници ще влязат във връзка с мен. Всичко става по такива тайни и сложни пътища, че дори да искам да ги предам или хвана, ще ми е абсолютно невъзможно. На десетия ден ще ми поискат определена сума в сребро. Сумата зависи от набелязаната жертва. С тях човек не може да се пазари и плаща само предварително. Единственото, което гарантират, е, че някой от хората им ще се опита да убие въпросната личност в рамките на близките десет дни. Говори се, че ако убийството е успешно, убиецът отива в техния храм, където много церемониално се самоубива.

— Значи смятате, че никога не ще узнаем кой е платил за снощното покушение?

— Да.

— А дали ще последва второ?

— Възможно е. А възможно е и да не последва. Те се съгласяват на един — единствен опит. Но ще постъпите мъдро, ако засилите охраната си — както сред самураите, така и сред жените си. Жените на Амида са обучени да отравят, да убиват с нож и с примка около врата.

— Ползували ли сте някога услугите им?

— Не съм.

— Но баща ви се е ползувал, нали?

— Не знам със сигурност. Чувал съм, че веднъж тайко го помолил да се свърже с тях.

— Успешно ли е било покушението?

— Всичко, което вършеше тайко, беше успешно — независимо по какъв начин.

Ябу усети нечие присъствие зад гърба си и предположи, че това е стражата, върнала се тайно да го убие. Прецени на око разстоянието до мечовете си. Дали да се опитам да убия Торанага — отново се попита той. Бях се решил, а ето че сега не съм сигурен. Променил съм се. Защо?

— Какво бихте платили за моята глава — продължи Торанага.

— Среброто на цяла Азия няма да стигне, за да ме изкуши на подобна постъпка.

— А друг какво би платил?

— Двадесет хиляди коку, а може би петдесет или сто хиляди — не знам. Възможно е дори повече.

— Бихте ли платили сто хиляди коку, за да станете шогун? Нали сте от рода Такашима?

Ябу отвърна гордо:

— Нищо не бих платил. Парите са боклук — играчка за жените и за мръсните търговци. Но ако беше възможно — а то не е — бих дал живота си, както и живота на майка ми, жена ми и всичките ми близки — с изключение на единствения ми син — на всичките ми самураи в Идзу, на жените и децата им, за да стана един ден шогун.

— А какво бихте дали за Осемте провинции…

— Всичко, което изброих, с изключение на живота на майка ми, жена ми и сина ми.

— А за провинцията Суруга?

— Нищо — презрително сбърчи устни Ябу. — Икава Джикю не струва нищо. Ако не сваля главата от раменете му — на него и цялото му поколение — в този живот, ще го сторя в следващия. Пикая на него и на семето му за десет хиляди живота напред.

— А ако ви го дам — него, плюс цялата Суруга, а може би и съседната провинция Тотоми?

Ябу се почувствува изморен от тази игра на котка и мишка и приказките за Амида.

— Решили сте да вземете главата ми, Торанага-сама — добре. Готов съм. Благодаря ви за изгрева. Но не желая да развалям тази красота с по-нататъшни приказки, затова нека приключим.

— Но аз съвсем нямам намерение да ви вземам главата, Ябу-сан. Откъде ви хрумна такава мисъл? Да не би някой враг да е налял отрова в ушите ви? Може би Ишидо? Та нали вие сте най-близкият ми съюзник! Допускате ли, че ще ви третирам като почетен гост тук, без стражи, ако ви мислех за враг?

Ябу бавно се обърна назад. Очакваше да види самураи с приготвени мечове, но зад гърба му нямаше никой. Той погледна отново към Торанага.

— Нищо не разбирам.

— Доведох ви тук, за да можем да поговорим насаме. И за да погледаме зората. Та бихте ли искали да управлявате провинциите Идзу, Суруга и Тотоми, ако не изгубя войната?

— Да, много бих искал.

Надеждите му литнаха нагоре като бързокрила птица.

— Тогава бихте ли станали мой васал? Бихте ли ме признали за свой господар?

Ябу не се поколеба ни за миг.

— Никога. Съюзник — да. Военачалник — да. Винаги по-нискостоящ от вас — да. Да хвърля в краката ви живота си и всичко, което притежавам — да. Но аз съм даймио на провинция Идзу и никога няма да отстъпя властта си над нея — никому. Заклел съм се в това на баща си и на тайко, който потвърди наследствените права — първо на баща ми, после на мен. Тайко завинаги затвърди правата ми над Идзу — на мен и наследниците ми. Той бе наш господар и аз се заклех да не приемам друг, докато наследникът му не стане пълнолетен.

Хиромацу завъртя леко дръжката на меча си. Защо Торанага не ми дава знак да сложим веднъж завинаги край на всичко това? Нали се разбрахме? За какво са тези изморителни разговори? Всичко ме боли, пикае ми се и имам нужда малко да полегна.

Торанага се почеса по слабините.

— А Ишидо какво ви предложи?

— Главата на Джикю — в момента, в който падне вашата. Както и провинцията му.

— В замяна на какво?

— Да го подкрепя, щом започне войната. Да нападна южния ви фланг.

— Вие приехте ли?

— Достатъчно добре ме познавате, за да знаете отговора на този въпрос.

Шпионите на Торанага в дома на Ишидо му бяха докладвали, че сделката е била сключена и че включвала убийството на трима от синовете му — Нобору, Судара и Нага.

— Нищо друго? Само подкрепа?

— С всички средства, с които разполагам — предпазливо добави Ябу.

— Включително и убийство?

— Когато войната започне, възнамерявам да се бия с всичките си сили. На страната на съюзника си. И да се опитам да допринеса за успеха му. Докато Яемон е малолетен, имаме нужда от един — единствен регент. Войната между вас и Ишидо е неизбежна. Друг изход няма.

Ябу се опитваше да прочете мислите на Торанага. Презираше го за колебанието му, защото знаеше, че е по-достоен от него, че Торанага има нужда от подкрепата му, че в крайна сметка той, Ябу, ще победи Торанага. Но какво да правя междувременно — питаше се той и много му се искаше жена му Юрико да беше тук да го посъветва. Тя ще знае как е най-умно да се постъпи.

— Мога да ви бъда от голяма полза. Мога да ви помогна да станете единствен регент — реши да рискува Ябу.

— Че защо ми е да ставам единствен регент?

— Когато Ишидо ви нападне, ще ви помогна да го победите. Когато той наруши мира.

— Как?

И Ябу му разказа за плана си, за пушките.

— Батальон от петстотин въоръжени с пушки самураи — не издържа Хиромацу.

— Да. Представете си само каква ударна сила ще представляват! Все елитни самураи, обучени да действуват като един. Също и двадесетте оръдия.

— Лош план! Отвратителен — отсече Хиромацу. — Никога не бихте могли да го запазите в тайна. Ако започнем, врагът ще направи същото. И краят на този ужас няма да се види. Никакво достойнство, никакво бушидо, никакво бъдеще.

— Нали ни интересува единствено предстоящата война, Хиромацу-сан? — отговори Ябу. — Нали ни интересува единствено безопасността на Торанага-сама? Нали това е дългът на неговите васали и съюзници?

— Да.

— Торанага-сама трябва да спечели само една голяма битка. Тя ще хвърли в краката му главите на всичките му врагове — и цялата власт. Убеден съм, че тази стратегия ще му донесе победа.

— А аз казвам, че няма. Това е отвратителен план, без никакво достойнство.

Ябу се обърна към Торанага:

— Новите времена налагат по-ясно схващане за смисъла на достойнството.

Над главите им с писък се стрелна морска чайка.

— Как отвърна Ишидо на плана ви?

— Не съм го обсъждал с него.

— Защо? Щом смятате, че планът ви е толкова ценен за мен, той би бил не по-малко ценен и за него. Дори повече.

— Вие ми подарихте един изгрев. Не сте селянин като Ишидо, а най-мъдрият, най-опитният военачалник в империята.

Дали наистина това е причината — питаше се Торанага. Или все пак си го обсъдил с Ишидо?

— Ако приема плана ви, половината самураи ще бъдат мои, а другата половина — ваши.

— Съгласен. Аз ще ги командувам.

— Тогава мой човек ще бъде назначен за ваш заместник.

— Съгласен. Ще имам нужда от Анджин-сан да обуча хората да стрелят с пушки и оръдия.

— Да, но ще остане завинаги моя собственост и вие ще бдите над него както над наследника. Изцяло ще отговаряте за него и ще следвате всичките ми указания във връзка с него.

— Съгласен.

Торанага се загледа за миг в алените облачета. Този план е голяма глупост. Ще обявя „Алено небе“ и ще тръгна към Киото начело на войските си. Сто хиляди души срещу десет пъти по-многобройна войска.

— А кой ще превежда? Не мога да прикрепя Тода Марико-сама за постоянно.

— Само за няколко седмици, господарю. Ще се погрижа варваринът да научи езика.

— За това са необходими години. Единствените варвари, които са успели да го научат, са християнските свещеници. И то са им трябвали години. Цуку-сан живее тук повече от тридесет години. Така че няма да го овладее достатъчно бързо, както и ние не бихме научили гнусните им езици.

— Да. Но мога да ви обещая, че Анджин-сан много бързо ще научи езика.

И Ябу сподели плана на Оми, като го представи за свой собствен.

— Може да се окаже прекалено опасно.

— Но ще го накара бързо да се учи, нали? И ще се опитоми.

След кратко мълчание Торанага попита:

— А как ще запазите обучението в тайна?

— Идзу е полуостров и създава идеални условия за сигурна охрана. За по-безопасно ще настаня батальона близо до Анджиро, много на юг и по-далече от Мишима и границата.

— Добре. Незабавно ще установим връзка с пощенски гълъби между Анджиро, Йедо и Осака.

— Отлично. Трябват ми само пет-шест месеца и…

— Ще имаме късмет, ако ни остават пет-шест дни — изръмжа Хиромацу — Нима вашата прословута шпионска мрежа е ликвидирана, Ябу-сан? Нима не получавате донесения? Не сте ли чули, че Ишидо мобилизира войските си? Както и Оноши? Че сме заключени тук и не можем да мръднем?

Ябу си замълча.

— Е — обади се Торанага.

— Получавам сведения за всичко, което става наоколо, и за още много други неща. Ако са шест дни, значи са шест — карма. Но съм убеден, че сте много по-умен, за да допуснете да ви хванат тук в клопка. Или да ви провокират да започнете преждевременна война.

— Ако се съглася с плана ви, ще ме приемете ли за свой водач?

— Да. А ако спечелите, ще бъда поласкан да получа Суруга и Тотоми като част от наследствените ми имения.

— Тотоми ще зависи от успеха на плана ви.

— Съгласен.

— Ще ми се подчинявате ли? С цялата си чест?

— Да. Кълна се в бушидо, в Буда, в живота на майка си, жена си и всичките ми бъдещи поколения.

— Добре. Елате да препикаем съглашението.

Торанага се приближи до ръба на крепостната стена, прекрачи перваза на амбразурата и оттам се прехвърли на самия парапет. На двадесет метра под него беше градината. Хиромацу затаи дъх, изтръпнал от дързостта на господаря си. Видя го как се обърна и махна на Ябу да го последва. Ябу се подчини. Най-лекото докосване можеше да ги хвърли в прегръдките на смъртта.

Торанага си запретна кимоното и разхлаби набедрената си превръзка. Ябу направи същото. Смесиха урината си в една струя и я наблюдаваха как оросява градината ниско долу.

— Последното споразумение, което скрепих по този начин, беше със самия тайко. Това стана, когато той реши да ми даде — Кванто — Осемте провинции — за наследствено владение. Разбира се, по негово време те бяха все още собственост на врага му Ходжо, та първо трябваше да си ги извоювам. Ходжо беше последният, който оказа съпротива на тайко. Разбира се, трябваше в замяна да отстъпя незабавно наследствените си провинции Имагава, Овари и Идзу. Въпреки всичко се съгласих и тогава препикахме съглашението. — Той с лекота се прехвърли през парапета, като нагласи набедрената си превръзка с такова спокойствие, сякаш се намираше долу в градината, а не беше кацнал като орел на върха на крепостната стена — Сделката се оказа изгодна и за двама ни. Победихме Ходжо и за една година отсякохме пет хиляди глави. Заличихме го от лицето на земята заедно с цялото му племе. Може да сте прав, Касиги Ябу-сан. Може би ще ми помогнете, така както аз помогнах на тайко. Без мен той никога не би станал тайко.

— Мога да ви помогна да станете единствен регент, Торанага-сама, но не и шогун.

— Разбира се. Това е единствената чест, до която не се домогвам, колкото и да твърдят враговете ми обратното.

Торанага скочи долу на плочите. Погледна към Ябу, който още нагласяваше пояса си, застанал на тесния парапет. До болка се изкуши да го бутне да падне, задето беше тъй нахален.

— Вече ми олекна. Как сте с мехура, Железни юмруко?

— Зле, господарю, зле.

Старецът отиде настрани и се облекчи над крепостната стена, но не на мястото, където сториха това Торанага и Ябу. Беше доволен, че не му се наложи и той да препикае съглашението с Ябу. Това е съглашение, което никога не бих спазил, каза си той. Никога.

— Ябу-сан, всичко трябва да се пази в пълна тайна. Смятам, че трябва да потеглите след два-три дни — каза Торанага.

— Да. Заедно с пушките и варварина, нали, Торанага-сама?

— Да. Ще потеглите с кораб. — Торанага погледна към Хиромацу. — Приготви галерата.

— Тя е готова. Пушките и барутът са все още на кораба.

Лицето на Хиромацу все така отразяваше неодобрението му.

— Добре.

Успя! Успя! На Ябу му идеше да крещи от възторг. Получи пушките, Анджин-сан, всичко! Имаш и шестте си месеца. Торанага никога няма да обяви война прибързано. Дори Ишидо да го убие в близките няколко дни, ти пак оставаш с всичко, което искаше. Ах, Буда! Закриляй Торанага поне до отплаването ми.

— Благодаря ви — каза той с нескрита искреност. — Никога няма да имате по-верен съюзник.

Когато Ябу си отиде, Хиромацу се нахвърли върху Торанага.

— Как можахте да направите такова нещо? Срамувам се от тази сделка! Срамувам се, че толкова не държите на съветите ми. Аз очевидно вече не съм ви от никаква полза и се чувствувам страшно изморен. Този нищо и никакъв даймио знае много добре, че ви омота около малкия си пръст като някаква марионетка. Той имаше дори наглостта да носи във ваше присъствие меч Мурасама!

— Забелязах.

— Боговете са ви омагьосали, ако питате мен. Открито прощавате такова оскърбление и му позволявате да злорадствува пред всички нас. Открито позволявате на Ишидо да ви срами пред всички нас. Не ми разрешавате да ви пазя. Отказахте на внучката ми, родена самурай, честта да умре. Изпуснахте съвета от контрола си, враговете ви явно ви надхитриха, а сега на всичко отгоре препикахте най-тържествено най-отвратителната сделка, за която съм чувал, и то с човек, който е отровител и предател като баща си. — Хиромацу се тресеше от ярост. Торанага не му възразяваше, само най-спокойно го наблюдаваше, все едно, че не го е чул. — Не, всички ками са ми свидетели — вие сте омагьосан — избухна отново старият самурай. — Аз ви задавам въпроси, крещя ви, ругая ви, а вие само ме гледате. Един от двама ни е полудял. Искам разрешението ви да извърша сепуку, а ако ми откажете, ще си обръсна главата и ще стана монах — каквото и да е, стига да не съм около вас!

— Нищо такова няма да направите. Само ще изпратите да повикат варварския свещеник Цуку-сан.

И Торанага избухна в смях.

Глава деветнадесета

Отец Алвито се спускаше с коня си по хълма, който водеше от крепостта, начело на обичайната си свита от езуити. Всички бяха облечени като будистки свещеници с изключение на броениците и разпятията, провесени от поясите им. Ездачите бяха четиридесет, все японци, до един синове на самураи християни, студенти в семинарията на Нагасаки. Бяха го придружили до Осака. Седлата и сбруите им бяха от най-хубаво качество и яздеха дисциплинирано, като свита на някой даймио.

Той пусна коня си в бърз тръс, без да обръща внимание на палещото слънце, и така прекоси гората и улиците на града, на път за езуитската мисия — голяма каменна къща в европейски стил недалеч от пристанището, извисяваща се над отрупаните около нея помощни сгради и складове, където се извършваха всички сделки с коприна в Осака.

Кортежът изтрополи през високите железни порти, вградени в солидни каменни стени, прекоси павирания двор и спря пред главната врата. Там вече чакаха слуги, за да помогнат на отец Алвито да слезе от коня си. Той се спусна от седлото и им подхвърли юздите. Шпорите му подрънкваха по каменната настилка на пътеката, водеща към главното здание. Зави зад ъгъла покрай параклисчето, мина под няколко свода и влезе в най-вътрешния двор с фонтан и навяваща спокойствие градина. Вратата на предверието беше разтворена. Той превъзмогна тревогата си, успокои се и влезе.

— Сам ли е?

— Не, Мартин, не е — отвърна отец Солди, дребен, добродушен неаполитанец с белязано от едрата шарка лице, който служеше като секретар при Делегата посетител вече тридесет години, двадесет и пет от които в Азия. — Капитан Ферейра се намира при негово високопреосвещенство. Да, паунът е в момента при него. Но негово високопреосвещенство каза веднага да влезеш. Какво се е случило?

— Нищо.

Солди изсумтя и продължи да си подостря перото.

— Нищо значи. Е, така или иначе, скоро ще разбера.

— Вярно — съгласи се Алвито, комуто старецът много допадаше. После се запъти към най-крайната врата. В камината горяха дърва и осветяваха тежките мебели, потъмнели от времето и от грижливото поддържане. Над камината висеше малка картина от Тинторето — Мадона с младенец. Делегатът посетител я бе донесъл със себе си от Рим и Алвито много я харесваше.

— Пак ли си се срещал с англичанина? — извика отец Солди подире му.

Алвито почука на вратата, без да отговори.

— Влез!

Карло дел Аква, Делегат посетител в Азия, личен представител на генерала на езуитите, най-висшият езуит и следователно най-властният човек в Азия, бе освен всичко и най-високият. Ръстът му беше метър и осемдесет и осем, а телосложението му хармонираше прекрасно е тази височина. Робата му бе оранжева, а разпятието — изящно. На беловласата си глава имаше тонзура. Беше неаполитанец, шестдесет и една годишен.

— А, Мартин, влез де, влез — покани го той. Португалският му беше приятно напевен, с лек италиански акцент. — Видя ли се с англичанина?

— Не, ваше високопреосвещенство. Само с Торанага.

— Зле ли са нещата?

— Малко вино?

— Да, благодаря.

— Колко зле? — намеси се Ферейра. Той беше седнал до огъня на кожен стол с висока облегалка — горд като ястреб във военната си униформа и също толкова живописен, капитан на „Нао дел Трато“ — тазгодишния Черен кораб. Беше тридесет и няколко годишен, слаб, дребен, но вдъхващ силен респект.

— Доста зле, капитане. Например едно от нещата, които Торанага каза, беше, че няма защо да се бърза с тазгодишната търговия.

— Търговията очевидно не може да се бави, както впрочем и аз. Трябва да отплавам с отлива — заяви Ферейра. — Доколкото знам, всичко беше уредено преди няколко месеца. — Той започна да ругае и японците, и разпоредбите им, според които всички кораби, дори и техните, трябваше да имат разрешителни за влизане и излизане от пристанищата. — Идиотските нареждания на туземците не бива да ни връзват ръцете. Нали казахте, че срещата била само формална — за да вземете документите.

— Трябваше да бъде, но излезе, че съм се лъгал. Най-добре да обясня…

— Аз трябва незабавно да се прибера в Макао, за да приготвя Черния кораб. През февруари закупихме от кантонския пазар най-хубавите коприни на стойност един милион дуката и ще пренасяме най-малко сто хиляди унции китайско злато. Мислех, че ви е ясно — всички налични пари в Макао, Малага, Гоа, всичко, което търговците и управителите на Макао можаха да вземат на заем, са вложени в тазгодишното начинание. Както впрочем и вашите пари.

— Не по-малко от вас съзнаваме колко е важно всичко да мине гладко — натъртено каза дел Аква.

— Съжалявам, капитане, но Торанага е председател на Съвета на регентите и ние сме длъжни да се обърнем към него — обясни отец Алвито. — Обаче той не пожела да обсъждаме тазгодишната търговия и разрешителните ви. Започна с думите, че не одобрявал убийствата.

— Че кой ги одобрява — учуди се Ферейра.

— Какво има предвид Торанага, Мартин? — разтревожи се дел Аква. — Какви са тия номера? Какво убийство? И какво общо имаме ние с това?

— Каза ми буквално: „Защо вие, християните, искате да убиете моя затворник, лоцмана?“

— Какво?

— Торанага е убеден, че снощното покушение е било насочено срещу англичанина, а не срещу него. И добави, че в затвора е бил направен още един опит да го убият — Алвито говореше с впити във военния очи.

— В какво ме обвинявате, отче — не издържа Ферейра. — В опит за убийство ли? Мен? В крепостта Осака? Та аз съм за пръв път в Япония!

— Значи отричате, че знаете нещо по въпроса?

— Не отричам, че колкото по-скоро пукне този проклет еретик, толкова по-добре — заяви той хладно. — Ако холандците и англичаните започнат да сеят заразите си из Азия, ще ни навлекат огромни неприятности. На всички нас.

— Вече ги имаме — напомни му Алвито. — Торанага още в самото начало ми каза, че научил от варварина за невероятните печалби, които извличаме от португалския монопол върху търговията с Китай, че португалците продавали коприната скъпо и прескъпо, че само те имали правото да я купуват от Китай и я плащали с единственото, което китайците вземали в замяна — японско сребро, което хитрите португалци купували тук, в Япония, на безценица. Торанага заяви: „Понеже Китай и Япония са в състояние на война и ни е забранено да водим всякаква пряка търговия, а само португалците имат разрешително да я водят, те трябва да отговорят официално — писмено — на обвиненията в лихварство, отправени срещу тях от лоцмана.“ Той ви „моли“, ваше високопреосвещенство, да представите на регентите доклад за курса, по който се води търговията — сребро към коприна, коприна към сребро, злато към сребро. И добави, че няма нищо против големите ни печалби, стига източникът им да са китайците.

— Вие, естествено, ще откажете да отговорите на такова нагло искане — възмути се Ферейра.

— Това е много трудно.

— Тогава им дайте фалшиви данни.

— И ще изложим на огромен риск цялото положение, защото отношенията ни се основават на взаимното доверие.

— Нима имате доверие на японците? Разбира се, че не. Печалбите ни трябва да останат в тайна. Ах, този проклет еретик!

— Трябва да ви кажа, че за съжаление Блакторн е очевидно прекрасно осведомен за състоянието на нещата. — Алвито погледна, без да иска, към дел Аква и за миг маската на самоконтрола се смъкна от лицето му.

Ала Делегатът посетител не продума нищо.

— И какво друго измисли японецът? — полюбопитствува Ферейра, като се престори, че не е забелязал разменените погледи. Защо не знам онова, което те знаят, съжали той.

— Торанага ме помоли да му набавя до утре на обяд карта на света, като на нея да са отбелязани линиите, по които Испания и Португалия са си поделили света, имената на папите, одобрили споразуменията, и точните им дати. В срок от три дни „моли“ да му дадем писмени обяснения за нашите „завоевания“ в Новия свят и „само за негова лична справка“ количествата злато и сребро, пренесени — той използува думата „награбени“, очевидно казана от Блакторн — пренесени в Испания и Португалия от Новия свят. Освен това иска да му представим друга карта, на която да са отбелязани териториите на Испания и Португалия отпреди сто години, отпреди петдесет години и днес — заедно с разположението на нашите бази от Малака до Гоа. Между другото Торанага ги назовава съвсем правилно — бяха написани на листче хартия. Също и броят на японските наемници, чиито услуги ползуваме във всяка една от базите.

Дел Аква и Ферейра бяха поразени.

— Не, трябва категорично да откажете да изпълните подобно искане — освирепя военният.

— На Торанага не може да се откаже — поясни дел Аква.

— Струва ми се, ваше високопреосвещенство, че отдавате прекалено голямо значение на неговата тежест — продължи Ферейра. — Имам чувството, че този Торанага е просто един от многото техни деспотични кралчета, обикновен езичник убиец, от когото няма защо да се страхувате. Откажете му. Без нашия Черен кораб цялата им икономика ще рухне. Те ни молят на колене за китайски коприни. Без коприна няма кимона. Нашата търговия е жизнено важна за тях. Затова ви казвам — плюйте на този Торанага. Можем да си вършим търговията с християнските крале — как им бяха имената? Да, Оноши и Кияма и с другите християнски крале от Кюшу. В края на краищата имаме Нагасаки, където сме силни, и цялата търговия се върти оттам.

— Не можем, капитане — търпеливо му заобяснява дел Аква. — Вие сте за пръв път в Япония и нямате представа за проблемите, пред които сме изправени тук. Вярно е, че имат нужда от нас, но ние имаме по-голяма нужда от тях. Без благоволението на Торанага — и на Ишидо — ще изгубим влиянието си над християнските крале. Ще изгубим и Нагасаки, и всичко, което сме градили цели петдесет години. Да не сте замесени в покушението над този англичанин?

— Аз открито заявих пред Родригес, както и пред онези, които са си отваряли ушите от самото начало, че англичанинът е опасен пират, който ще зарази всеки, влязъл в допир с него, и затуй трябва на всяка цена да бъде премахнат. И вие казахте същото, макар и с други думи, ваше високопреосвещенство. Както и вие, отец Алвито. Нали стана дума за това на срещата ни с Оноши и Кияма преди два дни? Нали казахте, че е опасен пират?

— Да, но…

— Ще ме извините, отче, но понякога се налага военните да служат на бога с каквито средства сметнат за необходимо. Трябва да ви призная, че побеснях от яд, задето Родригес не е инсценирал някакъв нещастен случай по време на бурята. Той поне би трябвало да съобрази! Ами вижте какво направи дяволът му с дявол със самия Родригес! Нещастният глупак му е благодарен, задето онзи му спасил живота, макар че и на едно невръстно дете ще му стане ясно, че това е бил най-обикновен номер, за да му спечели доверието! Превзел е квартердека на Родригес с измама и за малко не го убил! А що се отнася до покушението в крепостта — кой знае какво всъщност е станало? Трябва да е било поръчано от някой местен — прилича ми на японска работа. Не че ми е мъчно, а само съм отвратен, че не са успели. Когато аз се заема с премахването му, могат да са сигурни, че провал няма да има.

Алвито отпи от виното си.

— Торанага каза, че изпраща Блакторн в Идзу.

— Полуострова на изток ли? — заинтересува се Ферейра.

— Да.

— По суша или по море?

— С кораб.

— Добре. Тогава с прискърбие ви съобщавам, че има опасност да изгубим целия екипаж по време на силна буря.

Алвито се обади хладно:

— Аз също ви заявявам с прискърбие, капитане, че Торанага каза — предавам ви съвсем точно думите му: „Лоцманът ще има лична охрана, Цуку-сан, и ако го сполети някакво нещастие, то ще бъде разследвано, доколкото позволяват възможностите ми и тези на регентите, и ако случайно се окаже, че е станало по вина на някой християнин или човек, макар и най-бегло свързан с християните, твърде е възможно да преразгледаме Указите за прогонване и също така е възможно незабавно да затворим всички християнски църкви, училища и манастири.“

— Да пази бог — прекръсти се дел Аква.

— Дрън-дрън! Как ли пък не — ухили се Ферейра.

— Грешите, капитане. Торанага е хитър като Макиавели и безмилостен като Атила. — Алвито отново погледна към дел Аква. — Ако се случи нещо с англичанина, няма нищо по-лесно от това да обвинят нас.

— Така е.

— А може би трябва да подходите към същността на проблема — отряза Ферейра. — Премахнете Торанага.

— Не е време за шеги — упрекна го Делегатът посетител.

— Онова, което свърши блестяща работа в Индия, Малая, Бразилия, Перу, Мексико, Африка, крайбрежието и къде ли не другаде, ще свърши работа и тук. Аз самият съм действувал по този начин поне десетина пъти в Малака и Гоа чрез японски наемници, а моята власт и познания изобщо не могат да се сравняват с вашите. Ще използуваме християнските крале. С тяхна помощ ще премахнем Торанага, щом той ни създава неприятности. Няколкостотин конквистадори ще ни стигнат. Разделяй и владей. Ще направя предложение на Кияма. Ако вие, отец Алвито, ми превеждате…

— Не можете да сравнявате японците с индийците или с разни неграмотни диваци от рода на инките! Тук не може да се приложи правилото разделяй и владей. Япония не е като останалите страни. Ни най-малко дори — уморено го прекъсна дел Аква. — Най-официално ви предупреждавам, капитане, да не се месите във вътрешните работи на тази страна.

— Съгласен съм. Извинете ме за казаното. Беше нетактично и наивно от моя страна да говоря така открито. За щастие бурите са нещо естествено по това време на годината.

— Ако извие буря, ще бъде пръст божи. Но вие няма да закачате лоцмана!

— О, нима?

— Именно. Нито ще заповядвате на друг да го извърши.

— Дал съм клетва на моя крал да унищожавам враговете му. Англичанинът е национален враг. Паразит, пират и еретик. Ако сметна за необходимо да го премахна, то си е лично моя работа. Аз съм капитан на тазгодишния Черен кораб и следователно съм също така и губернатор на Макао за тази година, с права на вицекрал в района, и ако реша да премахна него, Торанага или когото и да било другиго, ще го направя.

— В такъв случай ще го извършите въпреки изричната ми забрана и рискувате незабавно отлъчване от църквата.

— Не е във вашата власт да го направите. Въпросът е светски, а не духовен.

— За голямо ваше съжаление църквата тук е замесена в политиката и търговията с коприна — всичко има отношение към безопасността на църквата. И докато съм жив, кълна се в надеждата си за спасение, никой няма да поставя в опасност бъдещето на католическата църква в Япония!

— Благодаря ви, че се изразихте без заобикалки, ваше високопреосвещенство. Специално ще се занимая с изучаването на Япония.

— Горещо ви го препоръчвам, за благото на всички нас. Тук търпят християнството единствено защото даймио вярват безпрекословно, че ако ни прогонят и изкоренят вярата ни, Черният кораб няма да дойде. Ние, езуитите, сме им необходими и ако имаме някакво влияние, то е, защото единствено ние говорим и двата езика и можем да превеждаме и посредничим в търговията. За жалост това не е истина. Убеден съм, че търговията ще продължи независимо от нашето положение и положението на църквата, защото португалските търговци се грижат повече за собствените си егоистични интереси, отколкото за това да служат на бога!

— Може би не по-малко очевидни са егоистичните помисли на църковните служители, които се опитват да ни принудят — дори стигат дотам, че молят негово светейшество да им даде законни права — да ни принудят да влизаме във всяко пристанище, в което те си наумят, и да търгуваме с всеки даймио, който им е угоден, независимо от явните опасности.

— Вие се забравяте, капитане!

— Съвсем не забравям, че миналогодишният Черен кораб се изгуби някъде по пътя от Япония за Малака заедно с целия си екипаж и двеста тона злато и сребро на стойност петстотин хиляди крусадос, защото потеглянето му беше неоснователно забавено по ваше лично настояване, докато настъпи неблагоприятният сезон. Не забравям също, че това разори всички оттук до Гоа.

— Забавянето бе наложително поради смъртта на тайко и вътрешните политически ходове във връзка е онаследяването.

— Не забравям също, че поискахте от вицекраля на Гоа да анулира идването на Черния кораб преди три години и да го изпрати чак когато вие решите, в което пристанище вие определите, и че той прецени хода ви като нагло вмешателство.

— Това беше направено с цел да сложим юзди на тайко, да предизвикаме икономическа криза по средата на идиотската война с Корея и Китай като възмездие за мъченическите екзекуции в Нагасаки, изпълнени по негова заповед, поради безумните му нападки срещу църквата и като протест срещу Указите за прогонване, които току що беше издал и с които ни изгонваше от Япония. Ако вие ни сътрудничите и следвате съветите ни, цяла Япония ще се покръсти за едно — единствено поколение! Кое е по-важно — търговията или спасението на душите?

— Отговорът ми е — душите. Но щом ме просветихте в японските дела, нека ги поставя в правилна светлина. Единственият ключ към китайските коприни и злато е японското сребро. Огромните печалби, конто извличаме оттук и изнасяме в Малака и Гоа, а оттам в Лисабон, издържат цялата ни Азиатска империя, всичките ни укрепени градове, мисии, експедиции, мисионери, открития и плащат за повечето, ако не за всички наши европейски начинания, не позволяват на еретиците да надделеят над нас и ги държат далеч от Азия, която би им дала материалните средства, нужни да ни погубят — и нас, и вярата ни. Та кое е по-важно, отче — испанското, португалското и италианското християнство или японското?

Дел Аква изгледа военния е изпепеляващ поглед.

— Веднъж завинаги ви казвам: НЯМА ДА СЕ БЪРКАТЕ ВЪВ ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ НА ТАЗИ СТРАНА!

От огъня се изтърколи едно въгленче и запръска искри по килима. Ферейра, който седеше най-близо до камината, го ритна обратно вътре.

— И ако аз ви послушам, как ще постъпите с еретика? И Торанага?

Дел Аква седна пак на мястото си с чувството, че е победил.

— Засега не знам. Но дори мисълта да се премахне Торанага е абсурдна. Той е много благосклонен към нас и е настроен положително към увеличаването на търговията. — Гласът му отпадна. — А следователно и на вашите печалби.

— Както и на вашите — пламна отново Ферейра.

— Нашите печалби са посветени на службата на бога, което ви е много добре известно. — Дел Аква наля с изморен жест вино по чашите и му предложи, за да го поуспокои. — Хайде, Ферейра, стига сме се карали. Проблемът с еретика е много сериозен, признавам. Но кавгите не допринасят за нищо. Трябва ни вашият съвет, ум и сила. И повярвайте ни — Торанага е от жизнено важно значение за нас. Ако не е той да обуздава останалите регенти, цялата страна отдавна да е затънала отново в пълна анархия.

— Така е, капитане — додаде Алвито. — Но аз не разбирам защо той е все още в крепостта и се е съгласил да се отложи заседанието. Струва ми се невероятно да се е оставил да го надхитрят. Невъзможно е да не знае, че Осака е стегната в по-сигурен обръч от девствения пояс на съпругата на някой ревнив кръстоносец. Трябваше да си тръгне още преди няколко дни.

Ферейра отново се обади:

— Щом Торанага е от такова жизнено важно значение, защо тогава поддържате Оноши и Кияма? Нали те са се съюзили с Ишидо срещу него? Защо не ги посъветвате да не го вършат? Този въпрос беше обсъден едва преди два дни.

— Те само ни съобщиха за решението си, капитане. Не сме го обсъждали.

— А може би е трябвало, ваше високопреосвещенство. Щом е от такова значение, защо не сте ги посъветвали да не го вършат? Под заплахата от отлъчване от църквата.

Дел Аква въздъхна:

— Де да беше толкова просто. В Япония не може да се действува по такъв начин. Те ненавиждат всякаква външна намеса във вътрешните им работи. Дори само един намек от наша страна трябва да се поднася по-най тактичен начин.

Ферейра пресуши сребърния бокал, сипа си още вино и се опита да си наложи спокойствие, защото имаше нужда от езуитите — без техните преводачи беше безпомощен. Трябва да осигуриш успеха на това плаване, каза си той. Ти пролива пот и кръв цели единадесет години в служба на краля, за да спечелиш — с пълно право — най-голямата награда, която той може да даде — капитанството на годишния Черен кораб и една десета от печалбата, която върви ръка за ръка с тази чест; една десета от коприната, златото и среброто и от печалбата при всяка сделка. Сега ще си богат до края на живота си — за тридесет живота, ако ги имаше, и то само от едно — единствено плаване. Ако го осъществиш.

Ръката на Ферейра неволно докосна дръжката на рапирата или по-точно сребърния кръст, преплетен в изящната и филигранна украса.

— Кълна се в Христовата кръв, че моят Черен кораб ще отплава навреме от Макао за Нагасаки и после този най-богат кораб в историята на земята ще се насочи на юг за Гоа заедно с ноемврийския мусон, а оттам — за дома. — И добави наум: дори ако се наложи да подпаля цяла Япония, цяло Макао и цял Китай, за да го осъществя! Кълна се в Девата!

— Нашите молитви ще ви съпътствуват — допълни дел Аква най-искрено. — Известно ни е огромното значение на вашето плаване.

— Тогава какво предлагате? Без пристанищни разрешителни и позволителни за търговия аз съм с вързани ръце. Не можем ли да минем без регентите? Може би има някакъв друг начин?

Дел Аква поклати глава.

— Какво ще кажеш, Мартин? Ти си търговският ни експерт.

— Съжалявам, но е невъзможно. — Алвито бе изслушал разгорещената препирня с напиращо в сърцето му възмущение. Какъв нагъл кретен, как може да няма никакви обноски! И веднага добави: — Ах, господи, дай ми търпение, защото църквата ни би загинала тук без този човек и подобните нему. Убеден съм, капитане, че след ден-два всичко ще се уреди и документите ще бъдат подпечатани. Най-много след седмица. Торанага има да решава доста сложни проблеми в този момент. Уверен съм, че всичко ще се уреди.

— Една седмица мога да изчакам. Но нито ден повече. — Скритата заплаха в гласа на военния внушаваше страх. — Ако можех да го пипна този еретик, щях да изкопча истината от него! Спомена ли Торанага нещо за въпросната вражеска флотилия?

— Не.

— Бих искал да знам каква е истината, защото корабът ми ще е издут като угоена свиня — трюмовете ще са претъпкани с повече коприна, отколкото изобщо е била събирана на едно място. Вярно, че е от най-големите кораби в света, но нямаме ескорт и стига една — единствена вражеска фрегата да ни спипа в открито море — или онази холандска брантия „Еразъм“ — и с нас е свършено. На бърза ръка ще ме принуди да сваля кралското знаме на Португалия. Най-добре англичанинът да не отплава никога с кораба си, особено ако е снабден с оръдия и снаряди.

— Така е — промърмори дел Аква.

Ферейра допи виното си.

— Кога ще изпратят Блакторн в Идзу?

— Торанага не ми каза точната дата, но останах с впечатлението, че много скоро — отговори Алвито.

— Може би днес?

— Не знам. След четири дни регентите ще се съберат на заседание. Предполагам, че след това.

Дел Аква каза натъртено:

— Не закачайте Блакторн. Нито него, нито Торанага.

Ферейра стана.

— Трябва да се прибирам на кораба. Ще вечеряте ли с нас? И двамата? Добре, на смрачаване. Ще имаме угоен петел, телешки бут и мадейра. Дори и пресен хляб.

— Благодаря, много сте любезен — оживи се дел Аква. — Малко човешка храна няма да ни се отрази зле. Много сте любезен.

— Щом се обади Торанага, веднага ще ви осведомя, капитане — додаде Алвито.

— Благодаря.

Щом Ферейра излезе и Делегатът посетител се увери, че не ги подслушват, той запита разтревожено:

— Какво друго каза Торанага, Мартин?

— Иска писмено обяснение за инцидента с пушките и за молбата да се изпратят конквистадори.

— Мамма миа!

— Беше много дружелюбен и любезен — никога не бях го виждал такъв.

— Какви бяха точните му думи?

— „Научих, Цуку-сан, че предишният глава на вашия орден отец Куня е писал до губернатора на Макао, Гоа и испанския вицекрал в Манила, дон Сиско и Вивера, през юли 1588 година по вашето летоброене, да изпратят сто испански войници с пушки в подкрепа на християнските даймио, които щели да вдигнат бунт, подготвен от главния ви християнски свещеник, срещу законния си господар — моя покоен господар тайко. Кои са тези даймио? Вярно ли е, че войници не са били изпратени, но затова пък огромни количества пушки са били промъкнати контрабандно в Нагасаки с християнския ви печат от Макао? Вярно ли е, че Високият отец сложил ръка на същите тези пушки, когато се завърнал за втори път в Япония като посланик на Гоа през март или април 1590 година по вашето летоброене и ги е измъкнал тайно от Нагасаки в Макао с португалския кораб «Санта Крус»?“

Алвито избърса потта от ръцете си.

— Друго каза ли?

— Нищо важно, ваше високопреосвещенство. Не ми даде възможност да обясня случката — веднага ме освободи. Любезно, но все пак ми каза да си вървя.

— И откъде черпи този проклет англичанин сведенията си?

— Само да знаех!

— Дати, имена! Да не грешиш? Точно така ли ги назова?

— Не, ваше високопреосвещенство. Бяха му записани на листче хартия. Показа ми ги — сам да си ги прочета.

— С почерка на Блакторн?

— Не, записани му бяха фонетично на японски — на азбуката „хирагана“.

— Трябва да научим кой превежда на Торанага. Изглежда, е изключително добър преводач. Сигурен ли си, че не е някой от нашите? Не е възможно да е брат Мануел, нали? — горчиво попита дел Аква, като използува името, дадено на Мадзаману Джиро при покръстването му. Джиро беше син на самурай християнин, изучил се при езуитите от най-ранно детство, и тъй като беше изключително надарен и набожен, изпратиха го да продължи образованието си в семинарията като послушник, кандидат за четирите обета8. — Щеше да е първият японец, встъпил пълноправно в езуитския орден. Двадесет години живя сред езуитите, ала внезапно се оттегли точно преди да го ръкоположат, и сега е яростен противник на католическата църква.

— Не, Мануел е все още в Кюшу, дано вечно гори в ада. Продължава да е заклет враг на Торанага, за нищо на света не би му помогнал. За щастие никога не сме му доверявали политически тайни. Превеждала е Мария.

Алвито употреби християнското име на Марико.

— Торанага сам ли ти каза?

— Не, ваше високопреосвещенство. Но случайно разбрах, че е била на посещение в крепостта и са я видели заедно с англичанина.

— Сигурен ли си?

— Сведенията ми са напълно достоверни.

— Добре. Може би господ ни помага по своите неведоми пътища. Изпрати веднага да я повикат.

— Вече се видях с нея. Срещнах я уж случайно. Както винаги беше очарователна, почтителна, набожна, но побърза да ми каже категорично още преди да съм и задал какъвто и да било въпрос: „Знаете, отче, че империята е много затворена страна и някои неща по стар обичай си остават строго лични. Същото ли е в Португалия и Обществото на Исуса9?“

— Ти си неин изповедник.

— Да, но тя нищо не желае да каже.

— Как така?

— Очевидно е предупредена и й е забранено да говори за станалото и казаното. Достатъчно добре ги познавам. В това отношение Торанага има по-голямо влияние от нас.

— Нима вярата й е толкова слаба? Нима нашето обучение е тъй несъвършено? Не допускам такова нещо. Тя е най-набожната и примерна християнка, която съм срещал. Един ден ще стане монахиня — възможно е дори да стане първата японска абатка.

— Да, но сега дума не продумва.

— Църквата е в опасност. Това е важно — най-важното. Тя не може да не го разбере. Достатъчно е умна, за да го разбере.

— Моля ви, не подлагайте вярата й на подобно изпитание. Тя ни предупреди да приемем поражението. Каза го също тъй ясно, както ако го беше написала черно на бяло.

— А може би ще е по-добре все пак да я подложим на изпитание? За нейно собствено добро.

— Това зависи само от вас — ако наредите. Но се боя, че е длъжна да се подчини на Торанага, а не на нас.

— Ще помисля по въпроса за Мария.

Погледът на дел Аква се привлече от огъня. Да, постът му го смазваше със своята отговорност. Горката Мария! Този проклет еретик! Как да се измъкнем от клопката? Как да прикрием истината за пушките? Как е могъл един отец настоятел и архиепископ като да Куня, който се отличаваше с такова изискано образование, такъв богат житейски опит — седем години в Макао и Япония — как е могъл да извърши такава ужасна грешка?

— Как?! — попита той пламъците. Впрочем мога да отговоря, продължи да разсъждава Делегатът посетител. Не е трудно да се поддадеш на паника или да забравиш, че си преди всичко божи служител, да се възгордееш, да станеш високомерен или да закоравееш. Пък и кой не би се поддал при подобни обстоятелства? Да те приеме тайно при залез слънце с всички почести и церемонии — нещо като акт на искрено разкаяние от негова страна, тъй като е бил почти пред покръстване — и да те събудят посред същата нощ с Указите за прогонване, постановяващи, че всички религиозни ордени трябва да напуснат Япония в срок от двадесет дни под страх от смъртно наказание и никога да не се връщат обратно. Нещо по-лошо — на всички покръстени японци в цялата страна им се заповядва да се отрекат незабавно от вярата си, в противен случай ще бъдат прогонени или екзекутирани.

Докаран до пълно отчаяние, отецът настоятел в пристъп на умопомрачение заповядва на покръстените даймио от Кюшу — между тях Оноши, Мидзаки, Кияма и Харима от Нагасаки — да въстанат, за да спасят църквата, и пише да му изпратят конквистадори, които да подкрепят бунта.

Няколко въгленчета се разсипаха и затанцуваха зад желязната решетка на камината. Да, всичко това е вярно, мислеше дел Аква. Само ако бях известен навреме, ако да Куня се бе посъветвал първо с мен! Но нямаше как. Едно писмо пътува шест месеца оттук до Гоа и още шест месеца обратно, а да Куня е писал веднага, пък и той беше отецът настоятел, при това е трябвало незабавно да се справи с бедствието съвсем сам.

Макар дел Аква да бе отпътувал веднага след получаването на писмото с уредени набързо документи като посланик на вицекраля на Гоа, пътуването му от Гоа до Макао трая цели месеци, а при пристигането си научи че да Куня е мъртъв, а на него и всички други свещеници е забранено да влизат в Япония под страх от смъртно наказание.

Ала пушките вече бяха отпътували. Десет седмици по-късно дойде новината, че католическата църква в Япония не е унищожена и че тайко не прилага новите си укази. Изгорени бяха едва петдесетина църкви. Само Такаяма бил убит. Освен това се разчу че макар указите официално да са още в сила, тайко вече бил склонен да остави нещата да вървят по старому при условие, че свещениците са по-умерени в покръстването, а покръстените — по-умерени в религиозното си рвение, да няма открити, демонстративни богослужения и никакво изгаряне на будистки храмове от фанатичните християни.

И тогава, когато изпитанието сякаш бе към своя край, дел Аква си спомни, че пушките бяха отплавали седмици преди това с печата на да Куня и че все още лежат в езуитските складове в Нагасаки.

Последваха още няколко седмици на адски душевни мъки, докато тайно ги измъкнаха обратно в Макао — да, този път с моя печат, напомни си дел Аква, но за щастие тайната е погребана завинаги. Ала тайните не ти дават мира ни денем, ни нощем, колкото и да ти се иска, колкото и да се молиш.

Колко ли знае еретикът?

Негово високопреосвещенство седя неподвижен повече от час във високия кожен стол, загледан с невиждащи очи в огъня. Алвито търпеливо чакаше, седнал до библиотеката с отпуснати в скута ръце. Сноп слънчеви лъчи играеше по сребърното разпятие на стената зад гърба на Делегата посетител. На другата стена висеше малко маслено платно от венецианския художник Тициан, купено на младини от дел Аква в Падуа, където бе изпратен от баща си да учи право. На третата стена беше библиотеката с неговите библии и книги на латински, португалски, италиански и испански. Както и два реда книги и брошури на японски, отпечатани на преносимата печатарска преса на Ордена в Нагасаки, която дел Аква бе поръчал и докарал с много усилия и големи разноски от Гоа преди десет години. Това бяха религиозни книги и катехизми от всякакъв характер, преведени с невероятно старание и труд от самите езуити. Имаше и книги, адаптирани на латински от японски в помощ на покръстените японци — да учат по-лесно този език, и — най-накрая — две малки безценни книжлета: първата португалско-японска граматика, дело на отец Санчо Алварес, работена от него през целия му живот и отпечатана преди шест години, както и уникалният португалско-латинско-японски речник, излязъл от печат предната година както на латиница, така и на азбуката хирагана. Работата по този речник започна по негова заповед преди двадесет години — първият речник с японски думи, който някога е бил съставян.

Отец Алвито свали книгата от лавицата и поглади ласкаво корицата и. Знаеше, че държи в ръцете си уникално произведение на изкуството. Той самият съставяше подобен речник от осемнадесет години, но работата съвсем не беше към края си. Неговият речник обаче щеше да съдържа обяснителни бележки и щеше да е далеч по-подробен — нещо като въведение в Япония и японския език, и той вече знаеше без никакво суетно самохвалство, че ако успееше да го завърши, щеше да е шедьовър в сравнение с книгата на отец Алварес и че ако името му изобщо се запомни с нещо, то ще е заради книгата му и заради Делегата посетител — единствения баща, когото бе имал.

— Искаш ли, синко, да напуснеш Португалия и да се посветиш на служба на бога? — попита го езуитът великан още първия ден, когато се срещнаха.

— Да, отче, много ви моля — отговори той и изви глава нагоре, за да го погледне с искрен копнеж в очите.

— На колко си години, моето момче?

— Не знам, отче — може би десет, а може и единадесет, но мога да чета и пиша — свещеникът ме научи — и съм сам — самичък, нямам никакви роднини…

Дел Аква го взе със себе си в Гоа, оттам в Нагасаки, където постъпи като кандидат послушник в семинарията на езуитите — най-младият европеец в Азия, най-сетне със свое семейство. След това откриха чудната му дарба за езици и му повериха поста на доверен преводач и търговски съветник — отначало на Хирама Тадао, даймио на Хидзен в Кюшу, където се намираше Нагасаки, а след време и на самия тайко. Ръкоположиха го, а по-късно стигна и до четвъртия обет. Този обет беше допълнителен, свръх останалите три — за сиромашество, въздържание и послушание, и се даваше само от избраници езуити — обет за пълно послушание на папата, да му служи като лично оръдие в служба на бога, да отиде навсякъде, където папата лично нареди, да прави всичко, което той поиска от него, да стане като основателя на ордена — войника от баската област Игнаций Лойола — един от специалните лични воини на господа, и да служи вярно на неговия генерал на земята — папата.

Толкова ми провървя, мислеше Алвито. О, господи, помогни ми, за да помогна!

Най-сетне дел Аква се изправи, протегна се и отиде до прозореца. Слънцето се отразяваше в позлатените керемиди на централната кула на замъка. Невероятната изящност на архитектурата даваше превратна представа за непревзимаемата сила на постройката. Кула на злото, нарече я той наум. Колко ли време ще остане да стърчи тук, за да ни напомня за… Нима са изминали само петнадесет… не, седемнадесет години, откак тайко нареди на четиристотин хиляди души да копаят и строят и разори страната, за да изплати строежа — неговия паметник. Ала не изминаха и две години, и крепостта Осака бе готова. Невероятен човек! Невероятен народ! Да. И ето я — непобедима. Освен за пръста божи. Той може да я срути за миг, само да пожелае. Ах, господи, помогни ми да изпълня волята ти.

— Е, Мартин, работа ни чака — Дел Аква започна да се разхожда напред — назад, а гласът му стана твърд и уверен като стъпките му. — Що се отнася до англичанина — ако не го защитим, ще го убият и рискуваме яростта на Торанага да се стовари отгоре ни. Ако успеем да го опазим, той ще се самообеси в най-скоро време. Можем ли обаче да чакаме? Присъствието му представлява голяма опасност за нас и не можем да предвидим каква вреда може да ни нанесе до настъпването на този щастлив ден. Друг начин е да помогнем на Торанага да го премахне. Или най-накрая да го спечелим за католическата вяра.

Алвито примигна.

— Какво?

— Той е интелигентен и знае много за католицизма. А всички англичани дълбоко в себе си са католици. И веднага биха приели отново нашата вяра, ако техният крал или кралица я приемат преди това. Англичаните се отнасят доста небрежно към религията. В момента ни мразят фанатично, но причината е само Армадата. Не е изключено да успеем да го спечелим. Това ще е най-доброто разрешение на въпроса — за възхвала на бога, и освен това ще спасим една еретична душа от вечните мъки, към които се е запътила със сигурна крачка.

Второ — относно Торанага. Ще му дадем картите, които иска. Обясни му за „сферите на влияние“. Та нали демаркационните линии се поставят именно за да се разграничи влиянието на португалците от това на нашите приятели, испанците. Така си е! И му кажи, че по останалите важни въпроси аз лично ще имам честта да подготвя отговорите и ще му ги предоставя в най-скоро време. Тъй като някои от фактите трябва да сверя в Макао, би ли ми отложил срока в рамките на възможното? И веднага добави, че имаш удоволствието да му докладваш, че Черният кораб ще потегли три седмици по-рано от предвиденото с най-големия товар от коприна и злато, който някога е превозвал, и че всички стоки, както и нашият дял от товара… — Той се замисли за миг. — И че поне тридесет процента от целия товар ще бъде продаден чрез личния му посредник.

— Ваше високопреосвещенство, на капитана никак няма да му се иска да тръгне по-рано и освен това…

— Нашата задача сега е да вземем от Торанага разрешителното на Ферейра за незабавно отплаване. Иди веднага при него с моя отговор. Не може да не му направи впечатление бързината, с която действуваме — нали това е едно от нещата, от които се възхищава! Щом има документа, Ферейра ще се съгласи на малка отстъпка — да пристигне по-рано — а що се отнася до посредника, какво значение има за капитана дали е този туземец или някой друг? Нали, така или иначе, ще си получи процента печалба?

— Да, но обикновено Оноши и Кияма си поделят процента от посредничеството. Не знам дали ще се съгласят.

— Намери тогава някакво решение на проблема. Торанага ще се съгласи да забавим отговора, за да получи концесията. А единствените концесии, от които се нуждае, са власт, влияние и пари. Какво можем да му дадем? Не можем да му дадем християнските даймио. Можем…

— Засега — допълни Алвито.

— А дори и да можехме, все още не знам дали е редно. Оноши и Кияма са злостни врагове, но са се съюзили срещу Торанага, защото и двамата са убедени, че той ще унищожи и църквата, и тях, ако вземе властта в Съвета.

— Торанага ще подкрепи църквата. Истинският ни враг е Ишидо.

— Не споделям твоята увереност. Мартин. Не бива да забравяме, че поради християнската вяра на Оноши и Кияма всичките им привърженици са също християни, а те са десетки хиляди. Не можем да си позволим да ги оскърбим. Единствената концесия, която можем да дадем на Торанага, трябва да е областта на търговията. Той е фанатичен привърженик на търговията, но досега не е имал възможност лично да участвува в нея. Така че тази концесия може да го изкуши да ни разреши едно отлагане на отговора, което ние може би ще успеем да превърнем в постоянно. Знаеш как обичат японците да разрешават проблемите си по този начин: и вълкът да е сит, и агнето да е цяло.

— А според мен от политическа гледна точка моментът не е оправдан Оноши и Кияма да се обърнат срещу Торанага. Те трябва да се придържат към старата поговорка: винаги си оставяй вратичка за отстъпление. Бих могъл да им подскажа, че предлагаме на Торанага двадесет и пет процента, така че четиримата — Оноши, Кияма и Торанага — да имат по равен дял в печалбата, и по този начин целим да омекотим удара от „временното“ им преминаване на страната на Ишидо.

— Тогава Ишидо ще престане да им има доверие и още повече ще ни намрази.

— Ишидо и сега ни мрази достатъчно. А и без това им няма никакво доверие, както впрочем и те на него, пък и още не сме наясно защо всъщност са преминали на негова страна. Щом получим съгласието на Оноши и Кияма, ще направим предложението си официално, като че ли идеята ни е била чисто и просто да поддържаме безпристрастно и Ишидо, и Торанага. А насаме ще можем да подшушнем на Торанага колко са били щедри към него.

Дел Аква претегли наум плюсовете и минусите на плана.

— Отлично — похвали го той най-накрая. — Почни да действуваш. А що се отнася до еретика, предай още днес дневниците му на Торанага. Кажи му, че са ни били изпратени тайно.

— Как да обясня закъснението, с което му ги предаваме?

— Няма да го обясняваш. Ще му кажеш само истината: докарани са били от Родригес, но никой от нас не е знаел, че запечатаният пакет съдържа липсващите дневници. Пък и ние наистина цели два дни не ги отворихме. Забравихме ги във възбудата около еретика. Те доказват, че Блакторн е пират, крадец и предател. Собствените му думи ще го опровергаят веднъж завинаги и по този начин ще се възцари божията справедливост. Кажи на Торанага истината: че Мура ги е предал на отец Себастио, който ни ги препратил, защото не знаел какво да прави с тях. Това ще освободи от подозрения Мура, Себастио и всички останали. Ще трябва да съобщим на Мура по пощенски гълъб как сме постъпили. На Торанага ще му стане ясно, че неговите интереси са ни по-близки от тези на Ябу. Знае ли, че Ябу е постигнал споразумение с Ишидо?

— Струва ми се, че да, ваше високопреосвещенство. Но се носят слухове, че Торанага и Ябу отново са се сближили.

— Не бих имал доверие на това изчадие адово.

— Убеден съм, че и Торанага мисли така. Както съм убеден, че Ябу също не е искрен с него.

В този момент отвън се дочу някаква препирня. Вратата се разтвори рязко и в стаята нахълта качулат монах, който се опитваше да се освободи от отец Солди.

— Исус Христос да ви благослови — пропя той със стържещ от омраза глас. — И дано прости греховете ви.

— Отец Перес! Какво правите тук? — избухна дел Аква.

— Завърнах се в тази помийна яма, наречена Япония, за да донеса отново на езичниците Словото господне.

— Но вие сте прогонен по силата на Указа за подстрекателство към бунт и ви е забранено да се завръщате под страх от незабавна смърт! По едно чудо се спасихте от мъченическите екзекуции в Нагасаки и ви бе заповядано…

— Всичко е в божите ръце и един кирлив езически указ, издаден от мъртъв маниак, няма никакво отношение към мен. — Монахът беше нисък, слаб испанец с дълга неподдържана брада. — Дойдох да довърша божието дело. — Той погледна към отец Алвито. — Как върви търговията, отче?

— За щастие на Испания, много добре — отвърна Алвито с леден глас.

— А пък аз не прекарвам времето си в търговските кантори, а с паството си, отче.

— Много похвално — сряза го Аква. — Но си го прекарвайте където ви нареди папата — извън Япония. Тук е наша територия. Освен това територията е португалска, а не испанска. Трябва ли да ви напомням, че трима папи наредиха всички ордени, освен нашия, да напуснат Япония? И крал Филип заповяда същото.

— Не си правете труда, ваше преосвещенство, да ми държите проповеди. Делата господни стоят над всички земни заповеди. Аз се завърнах да разтворя вратите на църквите и да призова множеството да въстане срещу езичниците.

— Колко пъти трябва да ви предупреждавам? Не можете да се отнасяте с японците като с инките — деца на джунглата, без история и без култура. Забранявам ви да изнасяте проповеди и настоявам да се подчините на заповедите на светейшите папи!

— Ние ще покръстим езичниците. Слушайте, ваше преосвещенство, в Манила чакат да се качат на кораб и да пристигнат тук още сто мои братя заедно с безброй славни конквистадори, които ще ни защитят при нужда. Ще проповядваме открито, ще носим одеждите си открито и няма да се спотайваме по ъглите, навлечени в идолопоклоннически копринени ризи като езуитите.

— Не бива да предизвиквате властите, защото ще погубите католическата църква!

— Казвам ви го направо и открито — ние се връщаме в Япония и ще останем тук! Ще проповядваме Словото напук на вас — напук на всеки прелат, архиепископ, крал или дори папа, за възхвала на бога!

И монахът тресна вратата след себе си.

Пламнал от ярост, дел Аква си наля чаша мадейра. Няколко капки от виното се разсипаха по полираната повърхност на писалището му.

— Тези испанци ще ни погубят — Дел Аква отпи бавно, като се опитваше да се успокои. След дълго мълчание добави: — Мартин, нека някои от твоите хора го следят какво върши. И най-добре веднага да предупредиш Кияма и Оноши. Всичко може да се случи, ако този глупак започне да проповядва публично.

— Да, ваше високопреосвещенство. — До вратата Алвито се поколеба. — Първо Блакторн, а сега и Перес. Съвпадението е прекалено голямо. Възможно е испанците в Манила да са знаели за него и да са го пуснали да дойде, за да ни омотае в мрежите си.

— Възможно е, но по-вероятно е между тях да няма никаква връзка — Дел Аква пресуши чашата си и я постави внимателно на масата. — Във всеки случай с божията помощ и нашето старание няма да допуснем някой от тях двамата да навреди на Майката църква — независимо от цената, която ще платим.

Глава двадесета

— Да ме нарекат проклет испанец, ако това не е живот!

Блакторн се беше излегнал по корем гол и блажен като херувим върху дебели рогозки, увит донякъде в памучно кимоно, подпрял главата си с ръце. Момичето плъзгаше ръце по гърба му, масажираше мускулите, галеше кожата, успокояваше духа му и на него му се искаше да замърка от удоволствие. Друго момиче му сипваше саке в миниатюрна порцеланова чашка. Трето стоеше настрана, като резерва, за всеки случай, и държеше в ръце лакиран поднос с бамбукова кошничка, препълнена с пържена риба по португалски, второ шише със саке и клечки за ядене.

— Нан десу ка, Анджин-сан? Какво има, почтени лоцмане? Какво казахте?

— Не мога да го кажа на Нихон-го, Рако-сан — усмихна, се той на момичето, което му предлагаше саке. После посочи чашата. — Това как се казва? Намае ка?

— Сабадзуки. — Тя изговори думата три пъти, а той я повтаряше след нея. Другото момиче, Аса, му предложи риба, но той поклати глава отрицателно. — Ийе, домо. Не, благодаря — защото не знаеше как да каже „сит съм“. Опита се обаче да го изрази с „не гладен сега“.

— А! Има хара нете уа орану — обясни Аса.

Той повтори фразата няколко пъти и трите се засмяха на произношението му, но той упорствува, докато не сполучи. Никога няма да го науча този език, отчая се Блакторн за кой ли път вече. Няма нищо общо с английския или дори с латинския или португалския.

— Анджин-сан — Аса отново му поднесе таблата. Той поклати глава и посочи стомаха си. Но прие още малко саке. Соно, момичето, което му масажираше гърба, спря да го разтрива и той взе ръката й, постави я на врата си и се престори, че пъшка от удоволствие. Тя разбра и продължи масажа.

Всеки път, щом той изпразнеше чашата, някое от момичетата бързаше да му я напълни. По-полека, каза си той, това е вече третото шише и топлината се разлива чак до връхчетата на пръстите ми.

Трите момичета — Аса, Соно и Рако — се появиха призори и му сервираха чай, който, както му беше обяснил фра Доминго, се наричал още тее по китайски и бил любимото питие на китайци и японци. Сънят му беше неспокоен след инцидента с убиеца, но горещият ароматен чай го ободри и възвърна силите му. Донесоха също и малки горещи хавлиени кърпи, навити на рула, държани на пара и леко парфюмирани. Той не знаеше какво да ги прави и Рако — най-главната от трите момичета — му показа как да си избърше с тях лицето и ръцете.

След това го придружиха, както впрочем и четиримата самураи които го пазеха неотлъчно, до горещите бани в най-отдалечения край на тази част от крепостта и го предадоха на прислужничките в банята. Четиримата самураи стоически се потиха, докато го къпеха, подстригваха му брадата, миеха му косата и масажираха тялото му.

След всичко това той се почувствува като нов. Дадоха му чисто памучно кимоно до коленете, чисти таби и момичетата отново го поеха. Заведоха го в някаква стая, където чакаха Кири и Марико. Марико го осведоми, че Торанага-сама бил решил да изпрати Анджин-сан в една от провинциите си още през следващите няколко дни, за да възстанови силите си, и че Торанага-сама бил много доволен от него и той нямало за какво да се безпокои, защото Торанага-сама лично щял да се погрижи за всичко, свързано с него. Би ли започнал Анджин-сан да рисува обещаните карти с материали, които тя щяла да му предостави на разположение? В най-скоро време щели да последват нови срещи с господаря и господарят бил обещал да отговори на всички въпроси, които Анджин-сан пожелаел да му зададе. Торанага-сама имал силното желание Анджин-сан да научи всичко за японците както той самият би искал да узнае всичко за външния свят, за управляването на корабите и морското дело. След това отведоха Блакторн при лекаря. За разлика от самураите лекарите бяха подстригани късо и без опашки.

Блакторн мразеше лекарите и се боеше от тях. Но този беше различен: любезен и невероятно чист. Повечето европейски лекари бяха и бръснари — груби, въшливи и кирливи като всички останали. А този пипаше внимателно, взираше се любезно в него, държа китката му в ръката си, за да напипа пулса, надзърта в очите, устата и ушите му, почуква го по гърба, коленете и ходилата и целият му маниер и допир навяваха спокойствие.

А европейските лекари само те караха да си покажеш езика и питаха къде те боли, след което ти пускаха кръв, за да я пречистят от мръсотиите, които се просмукват в нея от червата.

Блакторн ненавиждаше да му пускат кръв и да го пречистват, защото всеки път се чувствуваше по-зле, отколкото преди лечението. Но този лекар нямаше нито скалпел, нито легенче за кръвта, нито смърдеше на гадна химическа воня, която обикновено се носеше от лекарите, така че Блакторн си отпусна сърцето и душата и се остави спокойно в ръцете му.

Лекарят плъзна пръсти по белезите на бедрото му и го погледна въпросително. Блакторн изимитира с уста шума от изстрел, защото преди много години на това място го прониза куршум от мускет, а лекарят отговори с а со десу и кимна с глава. После продължи да го опипва по-надълбоко, но не болезнено, над слабините и стомаха. Най-накрая каза нещо на Рако, тя кимна, поклони се и му благодари.

— Ичи бан? — попита Блакторн, защото изгаряше от нетърпение да разбере дали лекарят го е намерил за здрав.

— Хай, Анджин-сан.

— Хонто ка?

— Хонто.

Каква полезна дума е това „хонто“, помисли си Блакторн. „Наистина ли?“, „Да, наистина.“

— Домо, доктор-сан.

— До иташимашите — поклони се в отговор лекарят. — Моля, няма защо.

Блакторн също му се поклони. Момичетата го отведоха и чак когато го сложиха да легне на рогозките, разхлабиха кимоното му и Соно започна нежно да му масажира гърба, той си спомни, че бе стоял чисто гол пред лекаря, момичетата и самураите, а нито бе почувствувал някакъв срам, нито бе усетил те да изпитват срам от голотата му.

— Нан десу ка, Анджин-сан? — попита Рако. — Какво има, уважаеми лоцмане? Защо се смеете? — Белите й зъби блеснаха, веждите и бяха изскубани и после изрисувани във формата на полумесец. Черната й коса бе вдигната високо на главата, а кимоното й беше розова на цветя със сивозелен пояс.

Защото съм щастлив, Рако-сан. Но как да ти го кажа?

Как да ти обясня, че се засмях, защото се чувствувам добре, защото за пръв път, откак напуснах дома, се освободих от всички грижи, защото масажът отпусна всички мускулчета на гърба ми и сега го чувствувам като нов, както впрочем и цялото си тяло. Защото Торанага-сама ме изслуша докрай и защото забих три тлъсти снаряда в езуитския кораб и други шест във флотата на проклетите португалци!

Той не се стърпя, скочи на крака, стегна кимоното си около кръста и затанцува безгрижен бърз моряшки танц, като си пееше в такт с пълно гърло.

Момичетата се ококориха. Вратата се плъзна встрани и на прага се появиха четиримата самураи, не по-малко опулени. Блакторн танцува и пя с все сили и глас, докато накрая не издържа, избухна в гръмогласен смях и се търколи на пода в пълно изтощение. Момичетата запляскаха с ръце, а Рако се опита да имитира танца му, но дългото кимоно й пречеше и тя не успя да го докара. Останалите също наскачаха и го замолиха да им покаже как го прави, така че той затанцува отново, а трите момичета се строиха в една редица, вдигнали високо кимона, и следяха краката му. Разбира се, нищо не се получи и след малко те вече се кискаха и бърбореха, и си вееха с ветрилата.

Внезапно самураите се сковаха и се хвърлиха на пода в нисък поклон. На вратата бе застанал Торанага с Марико и Кири от двете му страни и неизменните телохранители самураи. Трите момичета коленичиха, поставиха ръце на пода с дланите надолу и се поклониха, но смехът не напусна лицата им и по тях нямаше и следа от страх. Блакторн също се поклони учтиво, но не толкова ниско, колкото жените.

— Конничи уа, Торанага-сама — поздрави той.

— Конничи уа, Анджин-сан — отвърна Торанага на поздрава му и веднага зададе някакъв въпрос.

— Моят господар пита какво правехте, сеньор — преведе Марико.

— Това беше просто танц, Марико-сан — отговори Блакторн и се почувствува ужасно глупаво. — Наричаме го „хорнпайп“ — моряшки танц, който се играе под акомпанимента на моряшки песни. Едновременно се пее и танцува. Почувствувах се щастлив — може да е само от сакето. Извинявам се и се надявам, че не съм обезпокоил Торанага-сама.

Тя преведе.

— Моят господар иска да види танца и да чуе песента.

— Сега ли?

— Разбира се, че сега…

Торанага вече се беше настанил на пода с кръстосани крака, а малобройната му свита се разпръсна из стаят. Всички бяха вперили погледи в Блакторн и го чакаха да започне.

На ти сега, глупако, така ти се пада — изруга се той наум. Ето какво става, като се отпуснеш. Сега трябва да дадеш представление, а много добре знаеш, че пееш фалшиво и танцуваш като мечка.

Въпреки това той стегна кимоното си около кръста и се впусна да танцува с увлечение, с много подритвания, завъртвания, подскачания, сложни стъпки и какво ли не, а гласът му се извиси в сладострастен рев.

След това последва мълчание…

— Моят господар казва, че през живота си не е виждал подобно нещо.

— Аригато годзиемашита — благодари Блакторн, изпотен от усилието и от смущение. Изведнъж Торанага свали мечовете си, запретна кимоното си и застана до него.

— Торанага-сама ще танцува вашия танц — обяви Марико.

— Какво?

— Иска да го научите.

И Блакторн започна. Показа основната стъпка, след което я повтори няколко пъти. Торанага много бързо я усвои. Блакторн бе поразен от подвижността на този шкембест, дебелокрак възрастен мъж. А когато англичанинът запя и се впусна в танца, Торанага веднага се присъедини към него, отначало неуверено, под одобрителните възгласи на присъствуващите, после обаче захвърли кимоното, скръсти ръце пред гърдите си и се присъедини устремно към Блакторн, който последва примера му с кимоното, запя по-високо, засили темпото, увлечен от гротескния характер на цялата сцена, но въодушевен от нейната комичност. Най-накрая подскочи високо, завъртя се и спря. Запляска с ръце, поклони се ниско на Торанага и всички заръкопляскаха на господаря си, който сияеше от щастие.

Торанага седна в средата на стаята, като дишаше най-спокойно. Рако моментално се втурна напред и започна да му вее с ветрило, а останалите се впуснаха да му донесат кимоното. Торанага обаче го подбутна към Блакторн и взе вместо него простото памучно кимоно на англичанина.

— Моят господар казва, че ще е много доволен, ако приемете това като подарък. — И Марико побърза да добави: — У нас се смята за голяма чест господарят да подари на някого старото си кимоно.

— Аригато гозиемашита, Торанага-сама — поклони се ниско Блакторн и се обърна към Марико. — Разбирам каква чест ми се оказва, Марико-сан. Бихте ли му благодарили с правилните думи за такъв един случай, които за жалост все още не владея, и му предайте, че ще го пазя като скъп спомен, както и честта, която ми оказа, като танцува с мен.

Торанага остана много доволен.

С много поклони Кири и прислужничките помогнаха на Блакторн да облече кимоното на господаря им и му показаха как да завърже пояса. Кимоното беше от кафява коприна с петте алени символа, а поясът — от бяла коприна.

— Торанага-сама казва, че танцът му доставил удоволствие. Един ден ще ви покаже някой от нашите танци. Той би искал да научите японски възможно най-бързо.

— Аз също много искам да науча езика ви — отвърна Блакторн. Но повече от всичко искам собствените си дрехи, да ям от своята храна в собствената си каюта на моя си кораб, с оръдията на палубата, със затъкнати в пояса пищови, и квартердекът да се полюлява под краката ми. — Бихте ли попитали Торанага-сама кога ще мога да получа кораба си?

— Сеньор?

— Кораба ми, сеньора. Попитайте го кога ще мога да си го получа. Както и екипажа. Целият товар беше свален на брега — в съкровищницата имаше двеста хиляди сребърни монети. Уверен съм, той ще разбере, че ние сме търговци и макар да сме безкрайно благодарни за гостоприемството, бихме искали да продадем стоката, която донесохме, и да си тръгнем за дома. Трябват ни близо осемнадесет месеца, за да се приберем.

— Господарят ми казва, че няма защо да се тревожите. Всичко ще стане възможно най-скоро. Но първо трябва да възстановите силите и здравето си. На смрачаваме ще потеглите оттук.

— Сеньора?

— Торанага-сама казва, че ще потеглите на смрачаване. Грешно ли се изразих?

— Не, съвсем не, Марико-сан. Но преди един час ми казахте, че ще тръгна след няколко дни.

— Да, но сега каза, че ще потеглите още тази вечер.

Тя преведе казаното на Торанага, който отговори нещо.

— Господарят каза че за вас ще е по-добре и по-удобно да потеглите още днес. Няма защо да се тревожите, Анджин-сан, вие сте под негова лична закрила. Той изпраща и Кирицубо-сама да подготви в Йедо всичко за завръщането му. Ще тръгнете заедно с нея.

— Моля да му благодарите от мое име. Възможно ли е… мога ли да попитам дали е възможно да освободи фра Доминго? Този човек разполага с богати познания.

Тя преведе.

— Моят господар казва, че много съжалява, но монахът е мъртъв. Той още вчера изпратил да го освободят, но вече бил мъртъв.

Блакторн се разстрои.

— От какво е умрял?

— Господарят казва, че умрял, щом извикали името му.

— Ах, горкият човечец!

— Господарят казва, че животът и смъртта са едно и също. Душата на свещеника ще чака до четиридесетия ден и тогава отново ще се роди. Защо да се тъжи? Това е необратим закон на природата. — Тя щеше да каже още нещо, но се спря и само добави: — Будистите вярват, че ние, хората, се раждаме и прераждаме много пъти, докато най-накрая достигнем съвършенство и нирвана — небесно спокойствие.

Блакторн отложи тъгата си за по-късно и се съсредоточи върху Торанага.

— Мога ли да го помоля за екипажа ми…

Той млъкна, тъй като Торанага извърна поглед към младия самурай, който се втурна забързан в стаята, поклони му се и зачака.

— Нан джа? — попита Торанага.

Блакторн не разбра нищо от думите, които си размениха, само по едно време му се стори, че чу прякора на отец Алвито — Цуку. Торанага му хвърли мълниеносен поглед и леко се подсмихна, а Блакторн се зачуди дали Торанага не е изпратил да повикат езуита във връзка с казаното от него. Дано да е така и дано Алвито да затъне и кал до гушата. Дали съм успял — попита се той. Реши да не задава въпроси на Торанага, колкото и да му се искаше.

— Каре ни мацу йони — каза в заключение Торанага.

— Гьой — отвърна самураят, поклони се и излезе. Торанага отново се обърна към Блакторн.

— Какво говорехте, Анджин-сан? — преведе Марико. — Споменахте нещо за екипажа.

— Да. Възможно ли е Торанага-сама да ги вземе и тях под своя закрила? Ще ги изпратят ли също в Йедо?

Тя го попита. Торанага пъхна мечовете си в пояса на късото си кимоно.

— Моят господар казва: разбира се, всичко вече е уредено и няма защо да се безпокоите за тях или за кораба си.

— Всичко ли е наред с кораба? Грижат ли се добре за него?

— Да. Той казва, че вече е изпратен в Йедо.

Торанага стана. Всички започнаха да му се кланят, но Блакторн ги прекъсна най-неочаквано:

— И последно…

Той млъкна и се изруга наум, тъй като разбра колко неучтиво е постъпил. Торанага явно бе дал да се разбере, че разговорът е приключил, и церемонията по сбогуването бе прекъсната от думите му, та сега всички стояха объркани и не знаеха да довършат поклоните си, да изчакат или да започнат отначало.

— Нан джа, Анджин-сан? — Гласът на Торанага бе станал сух и недружелюбен, защото в първия момент и той се бе объркал.

— Гомен насай, извинете, Торанага-сама, не исках да бъда неучтив, а само да помоля Марико-сан да остане още малко с мен, преди да замина. Ще ми бъде от голяма полза.

Торанага само изгрухтя кратко разрешение и излезе, съпроводен от Кири и личната си охрана.

Ама че докачливи копелета, ядоса се Блакторн. Господи, тук трябва да внимавам за всяка дума. Той избърса чело с ръкава на кимоното си и моментално прочете по лицето на Марико колко е сбъркал. Рако побърза да му подаде малка кърпичка, от които японците имаха неизчерпаем запас, скрит някъде в гънките на широките им пояси. Той си даде сметка, че носи кимоното на „господаря си“ и очевидно не е редно да си трие потта с господарския ръкав. Ах, господи, още едно светотатство! Не, аз никога няма да се науча — никога.

— Анджин сан. — Рако му подаваше чашка саке. Той и благодари и го изгълта на един дъх. Тя веднага напълни отново чашката. И тогава той видя, че по челата на всички в стаята блестят капчици пот.

— Гомен насай — извини се той, пое подадената чашка и добродушно я подаде на Марико. — Не знам дали това влиза в учтивите ви обноски, но бихте ли приели чашка саке? Позволено ли е? Или трябва да си удрям челото в земята?

Тя се засмя.

— Да, така е прието, но моля ви, не си удряйте челото. И няма защо да ми се извинявате, капитане. Мъжете не се извиняват на дамите. Каквото и да правят, все е правилно. Или поне така мислим ние, жените. — Тя обясни на момичетата за какво е станало дума и те закимаха много сериозно, но очите им се смееха. — Пък и откъде можехте да знаете, Анджин-сан — продължи Марико, отпи едва-едва от чашката и му я подаде обратно. Благодаря ви, но няма да пия повече, защото сакето ме удря право в главата и краката. Но вие бързо се учите, а сигурно ви е много трудно. Не се безпокойте обаче, Анджин-сан, защото Торанага-сама ми каза, че ви намира за изключително схватлив. Никога не би ви подарил кимоното си, ако не беше доволен от вас.

— Стори ми се, че изпрати да повикат Цуку-сан.

— Отец Алвито?

— Да.

— Трябваше да го попитате, капитане. На мен нищо не ми каза. И много умно, защото ние, жените, не разбираме от политика.

— А со десу ка? Дано всички жени разбират колкото вас и са също тъй мъдри.

Марико си вееше, подгънала удобно крака под себе си.

— Танцувахте много добре, Анджин-сан. И жените ви ли танцуват така?

— Не, само мъжете. Това е мъжки, моряшки танц.

— Щом искате да ми задавате въпроси, може ли първо аз да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Как изглежда вашата съпруга?

— Тя е на двадесет и девет години. Висока е в сравнение с вас. По нашите мерки аз съм висок един метър и осемдесет и пет сантиметра, а тя е около един метър и седемдесет сантиметра, докато вие сте приблизително метър и половина — така че тя ще е с цяла глава по-висока от вас и съответно по-едра. Цветът на косата й е… — Той посочи към чистите кедрови дъски и всички очи в стаята проследиха жеста му, след което отново се върнаха върху лицето му — приблизително такъв цвят. Руса, с червеникав оттенък. Очите й са сини, много по-сини от моите, дори синьозелени. Косата й е дълга и я носи разпусната.

Марико преведе думите му на останалите и те затаиха дъх, местеха погледи от кедровите греди върху него, включително и самураите телохранители. Рако попита нещо.

— Рако-сан пита дали тялото й е като нашите.

— Да, но в бедрата е по-широка и по… Общо взето, нашите жени са по-закръглени и с много по-едри гърди.

— И всичките ли са по-високи от нас — и жените, и мъжете?

— В повечето случаи — да. Но имаме и ниски хора, като вас. Аз намирам дребния ви ръст за очарователен.

Аса също попита нещо и всички наостриха уши от любопитство.

— Аса-сан пита: как бихте сравнили нашите жени с вашите по отношение на леглото?

— Не ви разбирам.

— Ах, извинете ме. Като казваме легло, ние имаме предвид интимните въпроси. Да легнеш с някого, означава физическият контакт между мъжа и жената. Много е по-учтиво от всякакъв друг начин на изразяване.

Блакторн потъпка смущението си и отговори:

— Ами… аз такова… откак съм тук, само веднъж имах случай да… използувам леглото… Още в селото и… не си спомням почти нищо, защото, такова… бях изморен от плаването и състоянието ми беше полуспящо, полубудно. Но… доколкото имам впечатление… такова… беше доста задоволително…

Марико се намръщи.

— Откак сте тук, само веднъж сте лягали с жена?

— Да.

— Но тогава вие сигурно се усещате много напрегнат! Някоя от тези дами с удоволствие ще легне с вас, Анджин-сан. Или и трите, ако желаете.

— Ъ?

— Но да, разбира се. Ако пък не желаете никоя от тях, не се притеснявайте, те няма да се обидят. Само ми кажете какъв тип жена ви харесва и всичко ще се уреди незабавно.

— Благодаря, но не сега.

— Сигурен ли сте? Моля да ме извините, но Кирицубо-сан нареди много да внимаваме за здравето ви, а за какво здраве може да става дума без лягане с жена? Това е от голямо значение за мъжете, нали? От много голямо значение.

— Благодаря, но аз… Може би по-късно.

— Имате достатъчно време. С удоволствие ще се върна при вас след това. И ако желаете, ще имаме време да си поговорим до насита. Имате още най-малко четири пръчки време. — И поясни: — Преди залез слънце няма да потеглите.

— Благодаря, но не сега — повтори Блакторн, смутен от прямотата, с която го подканяха да легне с жена, и липсата на всякакви задръжки и свян по този въпрос.

— Но те наистина биха искали да ви услужат, Анджин-сан. О! Може би предпочитате момче?

— Ъ?

— Момче. Ако предпочитате, можем да ви го осигурим също тъй лесно. — Усмивката и беше искрена, тонът — най-естествен.

— ??!

— Какво има?

— Вие сериозно ли ми предлагате момче?

— Разбира се, Анджин-сан. Какво толкова? Казах, че ще ви изпратим момче, но само ако вие желаете.

— Не желая. — Блакторн усети как кръвта нахлува в лицето му. — Имам ли вид на гнусен педераст?

Острият му тон проряза стаята. Всички го зяпнаха, без да могат да отместят очи от него. Марико се поклони раболепно и остана със сведена до пода глава.

— Моля да ме извините, направих ужасна грешка. Оскърбих ви, а единственото нещо, за което мислех, беше да ви угодя. Не съм разговаряла с чужденец, освен със светите отци, и затова нямам представа за вашите… интимни обичаи. Никой не ме е просвещавал, защото светите отци никога не говорят на тази тема.

Главният от самураите, Кадзу Оан, наблюдаваше сърдито цялата сцена. Негово задължение беше да се грижи за безопасността и здравето на варварина и той бе видял със собствените си очи колко благоразположен беше Торанага-сама към него, а ето че Анджин-сан бе силно разгневен.

— Какво му стана?! — попита той ядосано, защото явно тази глупава жена бе казала нещо обидно на този тъй важен затворник.

Марико му обясни какви реплики са си разменили с Блакторн.

— Наистина не разбирам защо е толкова раздразнен, Оан-сан — каза тя в заключение.

Оан се почеса по главата, силно озадачен.

— Извинете, но бяхте ли достатъчно учтива? Да не би да сте употребили някоя погрешна дума?

— О не, Оан-сан, сигурна съм. Чувствувам се ужасно. Очевидно аз съм отговорна за станалото.

— Не, трябва да е нещо друго. Но какво?

— Това е, Оан-сан, само това.

— Е, не мога да ги разбера тези варвари — отчая се Оан. — За благото на всички ни, успокойте го, Марико-сан. Сигурно е нервен, защото отдавна не е лягал с жена. Ти — заповяда той на Соно — донеси още горещо саке и горещи хавлиени кърпи! Ти, Рако, започни за разтриваш врата на този дявол. — Момичетата се спуснаха да изпълняват нарежданията му. Тогава на него му хрумна — дали пък не е импотентен? Тази история за момичето в селото ми се стори много мъглява. Дали горкичкият не се ядоса така, защото подкачихте темата, а него хич не го бива?

— Много се извинявам, но не мисля така. Лекарят каза, че бил много надарен.

— Да, но ако е импотентен, това ще обясни яда му. На негово място и на мен щеше да ми се крещи. Да, попитайте го!

Марико незабавно изпълни нареждането му и за голям ужас на Оан лицето на варварина отново се наля с кръв и стаята се изпълни с отвратителни варварски думи.

— Той… той каза „не“ — едва прошепна Марико.

— Всички тези думи значеха само „не“?

— Те… използуват много описателни ругателски думи, когато са възбудени.

Оан започна да се поти от притеснение, защото този път той беше отговорен за станалото.

— Успокойте го! Попитайте го, Марико сан — започна Оан. — Или я по-добре недейте. Просто го успо…

Той млъкна. По коридора се зададе Хиромацу. Оан поздрави с треперещ глас, защото старият Железен юмрук, който и при най-добри обстоятелства беше невъзможно строг началник, през последната седмица се държеше, сякаш имаше цирей на задника, а днес беше по-зле от всякога. Понижи в чин десет души за неспретнат вид, цялата нощна стража маршируваше позорно из крепостта, на двама самураи им нареди да си направят сепуку, задето закъснели за дежурство, а четирима събирачи на изпражнения били хвърлени от крепостната стена, защото разсипали част от кофата в градината на крепостта.

— Държи ли се добре, Марико-сан? — попита Хиромацу раздразнено. Оан беше убеден, че тази глупава жена, причинила неприятностите, ще разкаже за станалото и главите им ще хвръкнат на всички, и то с право. За голямо облекчение тя каза, че всичко било наред.

— Наредено ви е да тръгнете заедно с Кирицубо-сан.

— Да, Тода-сама.

Хиромацу продължи проверката на постовете, а Марико се замисли: защо я пращаха? Дали за да превежда на Кири и варварина по време на пътуването? Нима бе толкова важно? Дали и други жени на Торанага щяха да пътуват с тях? Садзуко може би? Би било опасно да я изпращат по море. Сама ли ще бъда с Кири, или и съпругът ми ще дойде? Ако той остане тук — а негов дълг е да бъде при господаря си — кой ще се грижи за дома му? И защо по море? Пътят за Токайдо е все още безопасен. Не вярвам Ишидо да ни направи нещо. Впрочем не — като заложници цената ни е голяма: Садзуко и Кирицубо, а и останалите също. Дали не е това причината, поради която ни пращат по море?

Марико цял живот бе мразила морето. Прилошаваше й само като го погледнеше. Но щом трябва, ще вървя, и туйто. Карма. Тя отклони мисълта за неизбежното и се замисли за по-непосредствени неща — странния варварин, който й причиняваше само неприятности.

Щом Железният юмрук зави зад ъгъла Оан вдигна глава и всички въздъхнаха облекчено. По коридора се зададе Аса със сакето, следвана по петите от Соно с горещите хавлиени кърпи.

Всички ги наблюдаваха, докато обслужваха варварина. Лицето му беше изпънато в хладна маска, сакето изпи без удоволствие, а горещите кърпи прие със сдържани благодарности.

— Оан-сан, защо не изпратите една от жените да доведе някое куче — услужливо прошепна старият самурай. — Просто ще го пуснем из стаята. Ако го иска, всичко ще е наред, ако не — ще се престори, че не го е видял.

Марико поклати глава.

— Мисля, че не бива да поемаме този риск. Имам чувството, Оан-сан, че този тип варвари не обичат да разговарят на тема легло. И понеже е първият от неговия народ, пристигнал у нас, трябва да налучкваме много предпазливо какво обича.

— Съгласен съм. Беше съвсем спокоен, докато не споменахте леглото — и той изгледа страшно Аса.

— Много се извинявам, Оан-сан — побърза да каже момичето. — Вие сте напълно прав, грешката е изцяло моя. — И тя започна да се кланя до земята.

— Да, ще докладвам на Кирицубо-сан.

— Ох!

— По-скоро мисля, че трябва да предупредим господарката да внимава с всички разговори за жени с този човек — намеси се дипломатично Марико. — Вие сте много мъдър, Оан-сан. Но може би Аса беше щастливият инструмент, с помощта на който ще предотвратим евентуално изпадане на Кирицубо-сан или дори на Торанага-сама в подобно неудобно положение. Представете си какво щеше да стане, ако Кирицубо-сан сама бе задала този въпрос пред господаря Торанага! И ако варваринът бе реагирал по този начин…

Оан изтръпна.

— Щяха да потекат кървави реки! Напълно сте права, Марико-сан. Трябва да благодарим на Аса. Ще обясня на Кирицубо-сан какъв късмет е имала.

Марико предложи на Блакторн още саке.

— Не, благодаря.

— Още веднъж се извинявам за глупостта си, Анджин-сан. Искахте да ми зададете някакъв въпрос ли?

Блакторн ги наблюдаваше, докато разговаряха помежду си, и го беше яд, че нищо не разбира, че не може да ги наругае както трябва за оскърблението, което му нанесоха, и да напердаши самураите.

— Да. Значи ли това, че содомията се смята тук за нещо нормално?

— Ах, извинете ме, не може ли да разговаряме на друга тема?

— Разбира се, сеньора, но преди това нека приключим с тази, за да нямаме неизяснени въпроси. Значи содомията тук е нещо нормално?

— Всичко, свързано с леглото, е нормално — отговори тя дръзко, предизвикана от липсата му на обноски и очевидна глупост. После си припомни, че Торанага и бе казал да говори свободно на неполитически теми, а по-късно да му предава всички разговори. Освен това нямаше намерение да му позволява да я обижда, защото Анджин-сан беше все пак само един варварин, вероятно и пират, застрашен от смъртна при съда, която за момента се отлагаше от Торанага. — Леглото е най-нормалното нещо — повтори тя. — Колкото до това, дали някой мъж ляга с момче или с друг мъж, това засяга само лично тях. Какво пречат на останалите — на вас или на мен? — За какво ме има, мислеше тя възмутено, за безмозъчно нищожество? Или за глупав търговец, когото всеки варварин може да сплаши? Аз съм самурай! Да, така е, Марико, но освен това си и много глупава. Ти си преди всичко жена и трябва да се отнасяш с него като с всеки мъж, за да можеш да го държиш в ръцете си: прави му комплименти, съгласявай се с него, наливай му мед в душата. Не забравяй оръжията си. Защо те кара да се държиш като дванадесетгодишно дете? И тя си наложи да посмекчи тона си. — Разбира се, ако вие смятате…

— Содомията е отвратителен, проклет от бога грях и копелетата, които го практикуват, са най-долна измет — прекъсна я рязко Блакторн, все още разгневен заради оскърблението, че е могла да допусне такова нещо за него. В името на Христа, как е могла! Я се вземи в ръце! Започваш да говориш като някакъв фанатичен пуританин или калвинист! Какво толкова се нахвърляш върху тези нещастни отрепки содомитите. — Содомията е проклет грях и е абсолютно против божиите и човешки закони — заключи той.

— Аз мислех, че тези християнски думи се отнасят за други неща — отговори тя, доста разгневена и раздразнена от невижданата му недодяланост. — Грях? Не виждам какъв грях може да има в това!

— А би трябвало да знаете! Нали сте католичка! Нали сте възпитана от езуитите!

— Един от светите отци ме научи да говоря и пиша на латински и португалски. Не разбирам какъв смисъл влагате в думата „католичка“, но аз съм християнка от близо десет години и никой от светите отци не е разговарял с мен на тема легло. Никога не съм чела вашите книги за леглото — само религиозни. Как може леглото да е грях! Как може да е грях нещо, което дарява, на хората удоволствие!

— Попитайте отец Алвито!

Де да можех, мислеше си тя, объркана. Но ми е заповядано да не обсъждам с него нито дума от казаното тук — само с Кири и с господаря. Молих се на господа и на светата Дева да ми се притекат на помощ, но те не пожелаха да разговарят с мен. Единственото, което знам, е, че откак вие пристигнахте тук, имаме само неприятности. И аз имам само неприятности…

— Щом е грях, както твърдите, защо много от нашите свещеници го вършат и винаги са го вършили? Някои будистки секти дори го препоръчват като форма на култ. Та нали моментът на Облаците и Дъжда е най-близкото състояние до сливането с бога, достъпно на простосмъртните? Свещениците не са лоши хора — поне не всички. А някои от светите отци също го предпочитат. Те грешни ли са? Разбира се, че не! Защо да се лишат от едно най-обикновено удоволствие, щом жените са им забранени? Глупаво е да се говори, че нещо, свързано с леглото, е грях и проклето от бога!

— Содомията е мерзост и е противозаконна! Попитайте изповедника си!

Вие сте една мерзост, вие, капитане, идеше и на Марико да изкрещи. Как смеете да сте толкова груб и слабоумен! Неугодно богу, казахте? Та това е абсурд! Неугодно на вашия зъл бог може би. Твърдите, че сте християнин, но очевидно не сте, очевидно сте лъжец и измамник. Може да знаете невероятни неща и да сте посетили непознати места, но явно не сте християнин и богохулствувате. Дали не сте изпратен от сатаната? Грях значи? Каква нелепост!

Беснеете за най-нормални неща и се държите като луд. Разстроихте светите отци и господаря Торанага, предизвикахте дрязги помежду ни, обърнахте с краката нагоре онова, в което вярваме, измъчвате ни с намеци за истината и лъжата — като много добре знаете, че не можем веднага да докажем нито едното, нито другото.

Искам да ви кажа, че ви презирам — вас и всички варвари. Да, варварите объркаха целия ми живот. Те мразеха баща ми, задето им нямаше доверие и открито молеше диктатора Города да ги изхвърли от страната. Те насъскаха диктатора и той започна да ненавижда баща ми — най-верния си пълководец, човека, който му помогна повече дори от генерал Накамура и Торанага-сама. Те повлияха на диктатора да оскърби баща ми и той изгуби ума си, бе принуден да извърши немислимото и причини всичките ми мъки.

Да, те са виновни за всичко това и за много други неща. Ала те също така донесоха със себе си несравнимото Слово господне и в тъмните часове на непоносимите ми страдания, когато бях върната от страшното ми изгнание в един още по-страшен живот, Делегатът посетител ми показа Пътя, отвори очите и душата ми и ме покръсти. И Пътят ми вдъхна сили да понеса живота, изпълни сърцето ми с безкрайно успокоение, свободи ме от непоносими мъки и ме ощастливи с обещанието за Вечно спасение.

Каквото и да се случи, аз съм в божиите ръце. Ах, пресвета Богородице, дари ми покой и помогни на бедната грешница да се справи с този враг!

— Извинявам се за грубото си държане — произнесе тя на глас. — Имате пълно право да се сърдите. Аз съм само една глупава жена. Моля ви да бъдете търпелив е мен и да простите глупостта ми, Анджин-сан.

Гневът на Блакторн моментално се изпари. Как може един мъж да се сърди дълго време на жена, ако тя открито признае грешката си?

— Аз също се извинявам, Марико-сан — меко й отвърна той. — Но за нас няма по-страшна обида от това да намекнеш на някого, че е педераст или содомит.

Значи всички сте по детински глупави, зли и невъзпитани. Но какво ли може да се очаква от едни варвари — мислеше тя, ала на глас изрече разкаяно:

— Разбира се, че сте прав, Анджин-сан, моля ви да приемете извиненията ми. — Тя въздъхна и продължи с такъв меден гласец, че би омилостивила дори и съпруга си в най-лошото му настроение. — Да, грешката беше изцяло моя. Много се извинявам.

Слънцето бе докоснало хоризонта, но отец Алвито продължаваше да чака в приемната с дневниците в ръка. Господ да го убие този Блакторн, кълнеше той наум.

Никога преди Торанага не го беше карал да чака, както и никой друг даймио, дори тайко. През последните осем години от управлението на тайко езуитът бе получил невероятната привилегия да влиза при него незабавно, както и сега при Торанага. В случая с тайко обаче той бе спечелил привилегията си благодарение на безупречното владеене на японския език и на острия си търговски нюх. Познанията му за вътрешния механизъм на международната търговия спомогнаха за увеличаването на неизброимите тайкови богатства. И макар че тайко беше почти неграмотен, той много бързо схващаше чужди езици и имаше огромни политически познания. Така че Алвито процъфтяваше в сянката на деспота, учеше и научаваше и ако беше волята божия, щеше дори да го покръсти. Именно за тази работа го бе обучил най-старателно дел Аква, бе му набавил най-добрите учители измежду езуитите и португалските търговци. Алвито стана довереник на тайко, един от четиримата — при това единственият европеец — допуснат някога до личните му съкровищници.

На няколкостотин крачки от мястото, където чакаше, се намираше централната кула на крепостта. Тя се извисяваше със своите седем етажа, защитена от множество стени, порти и укрепления. На четвъртия етаж имаше седем стаи с железни врати. И седемте бяха претъпкани със злато на кюлчета и сандъци със златни монети. На по-горния етаж беше среброто, а на шестия — редките коприни, мечове и други оръжия — съкровищата на империята.

По сегашните ни изчисления, мислеше Алвито, стойността на всичко това е поне петдесет милиона дуката, повече от годишния приход на испанската империя, португалската империя и цяла Европа, взети заедно. Най-голямото частно богатство в наличност на земята.

А нали всъщност то е причината за всичко, продължи да разсъждава той. Защото онзи, който държи крепостта Осака, държи и едно невероятно съкровище. И то именно дарява власт над цялата страна. Осака бе направена непревземаема, за да се защищава тъкмо това богатство. Страната бе изсмукана до кръв, за да се построи тази недостъпна крепост, та да се запази златото, докато Яемон вземе властта.

С една стотна част от него можем да построим по една катедрала във всеки град, по една църква във всяко градче, по една мисия във всяко село из страната. Ах, ако можехме да се доберем до него, за да го използуваме за възхвала на бога!

Тайко така обичаше властта! И обожаваше златото заради властта, която му даваше над хората. Съкровището бе трупано най-старателно в продължение на шестнадесет години неоспорвана власт от огромните задължителни подаръци, които — както беше обичаят — всички даймио трябваше да му правят всека година от собствените си джобове. По правото на завоевателя тайко притежаваше една четвърта част от територията на страната. Личният му годишен доход се равняваше на повече от пет милиона коку. И тъй като беше господар на цяла Япония, с мандат от императора, на теория му се полагаха доходите от всички феодални владения. Той обаче не налагаше данъци. Всички даймио, самураи, селяни, занаятчии, търговци, крадци, парии варвари, дори и ета му правеха доброволни дарения, и то щедри. Заради собствената си сигурност.

Докато съкровището е недокоснато, Осака — непобедена, а Яемон фактически собственик на богатството, каза си Алвито, той ще дойде на власт, щом навърши пълнолетие, напук на Торанага, Ишидо и който и да било друг.

Жалко, че тайко умря. Въпреки всичките си недостатъци поне познавахме добре дявола, с когото си имахме работа. Впрочем жалко и за убийството на Города, защото беше наш искрен приятел. Но той е мъртъв, както и тайко, и сега трябва да пречупваме нови езичници — Торанага и Ишидо.

Алвито си припомни нощта, когато тайко умря. Беше го повикал за бдението заедно с Йодоко-сама, съпругата му, и Очиба-сама, законната му наложница и майка на наследника. Те дълго чакаха в уханната, безкрайна лятна нощ.

После тайко започна да бере душа и скоро издъхна.

— Духът му се освободи. Сега е в божиите ръце — каза той, когато се увери в настъпването на смъртта, прекръсти се и благослови тялото.

— Дано Буда приеме моя господар и бързо му даде нов живот, за да дойде отново да управлява империята — промълви Йодоко просълзена. Беше добра жена, самурай, почтена и вярна негова съпруга и съветник през четиридесетте и четири от петдесетте и девет години, които бе живяла. Тя затвори очите му и придаде на тялото достоен вид — това бе нейна привилегия. Поклони се тъжно три пъти и го остави насаме с Очиба.

Смъртта настъпи лесно. Тайко боледуваше от няколко месеца и тази нощ се очакваше краят. Един — два часа преди това отвори очи, усмихна се на Очиба и Йодоко и прошепна с глас като паяжина:

— Чуйте последния ми стих:

Последна, нежна усмивка от деспота за тях двете и за него, Алвито.

— Пазете сина ми, всички го Пазете. И очите му се замъглиха завинаги.

Отец Алвито си спомни как го трогна това последно стихотворение, тъй типично за тайко. Понеже бе поканен да присъствува на смъртта му, той се бе надявал, че на прага и господарят на Япония ще се смири и ще приеме вярата и причастието — нещо, за което толкова пъти се бе колебал. Но не стана. „Ти изгуби завинаги царството господне, човече“ — тъжно промърмори тогава Алвито, защото се бе прекланял пред военния и политическия гений на тайко.

— Ами ако вашето царство господне се намира в задника на някое куче — обади се Очиба.

— Моля?

Той не беше сигурен, че е чул правилно думите й, отвратен от неочакваната змийска злоба. Познаваше я от дванадесет години, когато едва петнадесетгодишна тайко я взе за наложница, и винаги беше кротка, услужлива, мълчалива, сладко и щастливо усмихната.

— Казах: ами ако вашето царство небесно се намира в задника на някое куче?

— Господ да ви прости! Господарят ви е мъртъв едва от няколко минути…

— Господарят ми е мъртъв и заедно с него умря и вашето влияние над него. Ясно ли е? Той поиска да дойдете — добре, негово право беше. Но сега е във Великия безкрай и вече не командува. Командувам аз! Свещенико, вие воните както винаги и присъствието ви разваля въздуха. Махайте се от крепостта ми и ни оставете сами с нашата мъка!

Пламъкът на свещта трепна и озари лицето и. Беше една от най-красивите жени в страната. Той неволно се прекръсти, за да се предпази от злото, излъчвано от нея.

Смехът й го смрази.

— Махайте се, свещенико, и повече да не ви виждам! Дните ви са преброени.

— Толкова, колкото и вашите. Аз съм в божиите ръце. Съветвам ви да имате страх от бога, защото, ако вярвате, ще постигнете вечно спасение.

— Значи сте в божиите ръце? Ръцете на християнския бог? Може и да сте. А може и да не сте. Как ще се почувствувате, свещенико, ако умрете и изведнъж откриете, че няма бог, няма ад, няма вечно спасение и всичко е само сън в съня?

— Аз вярвам! Вярвам в бога, във възкресението и в Светия дух — изрече той на глас. — Обещанията на християнската религия са истина! Истина са, истина — аз вярвам!

— Нан джа, Цуку-сан?

В първия момент смисълът на японските думи не достигна до него.

На вратата стоеше Торанага, заобиколен от телохранителите си.

Отец Алвито се поклони, вече посъвзел се, а гърбът и лицето му бяха плувнали в пот.

— Извинете ме, че идвам непоканен. Бях се… замислил. Спомнях си разни неща и на колко събития съм имал щастието да бъда свидетел тук, в Япония. Имам чувството, че съм живял само тук и никъде другаде.

— Това е от голяма полза за нас, Цуку-сан. Торанага се запъти уморено към подиума и седна на обикновената възглавничка. Телохранителите безмълвно се подредиха като защитен параван.

— Вие пристигнахте тук в третата година на Теншо, нали?

— Не, господарю, в четвъртата. Годината на плъха — отговори Алвито, като използува тяхното летоброене. Трябваха му месеци, за да го научи. Годините започваха да се броят от някаква година нататък, избрана произволно от управляващия император. Голямо бедствие или дар свише можеше да сложи край на ерата и да започне нова, по негова прищявка. Тогава нареждаше на учените да подберат от старите китайски книги някакво име, което да е особено добра поличба, и наричаха с него новата ера. Тя можеше да продължи една или петдесет години. Теншо означаваше Небесна справедливост. Предната година огромна вълна бе отнесла в морето Двеста хиляди души. Всяка година получаваше и номер, и име. Имената се редуваха по същия начин, както и названията на часовете: заек, дракон, змия, кон, коза, маймуна, петел, куче, глиган, плъх, вол и тигър. Първата година на Теншо се падна в годината на петела, така че 1576 година беше годината на плъха и четвъртата година на Теншо.

— Много неща се случиха през тези двадесет и четири години, нали, стари приятелю?

— Да, господарю.

— Да. Издигането на Города и неговата гибел. Издигането на тайко и смъртта му. А сега — думите му отекнаха в стената.

— Всичко е в ръцете на Безкрая — употреби Алвито думата, която можеше да означава и господ, и Буда.

— Нито господаря Города, нито тайко вярваха в някакви богове, нито дори в Безкрая.

— Нали Буда е казал, че много са пътищата, които водят до нирвана?

— Ах, Цуку-сан, вие сте мъдър човек. Как е възможно да сте толкова млад и толкова мъдър?

— Защо не беше това истина, господарю! Тогава бих могъл да ви бъда от по-голяма полза.

— Искали сте да ме видите?

— Да. Прецених, че поводът е достатъчно важен, за да дойда непоканен.

Алвито извади дневниците на Блакторн и ги постави на пода пред Торанага, като даде обяснението, подсказано от дел Аква. Видя как Торанага леко се намръщи и това го зарадва.

— Доказателство за това, че е пират?

— Да, господарю. Дневниците съдържат точните думи на заповедите им, които включват: „При нужда да превземат насилствено всяка открита от тях територия.“ Ако желаете, мога да ви направя точен превод на необходимите пасажи.

— Преведете всичко! Бързо!

— И още нещо, което Делегатът посетител заръча да ви предам.

Алвито му каза за картите и за Черния кораб, както бе уговорено с дел Аква, и с удоволствие забеляза, че лицето на Торанага светна.

— Отлично! Сигурни ли сте, че Черният кораб ще пристигне по-рано?

— Да — твърдо отговори Алвито. „Ах, господи, дано да стане както се надяваме!“

— Добре. Кажете на господаря си, че в най-скоро, време очаквам да прочета докладите му. Предполагам, че ще му трябват няколко месеца, за да получи сведенията?

— Помоли да ви предам, че ще ги приготви възможно най-бързо. Тези дни ще ви изпратим исканите карти. Ще бъде ли възможно да дадете по-рано необходимите разрешителни за нашия капитан? Това ще допринесе извънредно много за по-бързото пристигане на Черния кораб, Торанага-сама.

— Гарантирате ли, че корабът ще пристигне по-рано?

— Никой не може да гарантира за ветровете, бурите и морето. Но корабът ще тръгне рано от Макао.

— Ще получите документите преди залез слънце. Друго има ли? Следващите три дни няма да съм тук и ще бъда на разположение едва след като приключи заседанието на регентите.

— Не, господарю, благодаря. Моля се на Безкрая да ви пази както винаги.

Алвито се поклони и вече чакаше да го освободят, когато неочаквано вместо него Торанага освободи охраната си.

Това бе първият път, когато Алвито видя даймио без телохранители.

— Елате да седнете при мен, Цуку-сан — посочи Торанага подиума.

Никога не го бяха канили да се качи на подиум. Дали му гласуваше доверие, или му гласеше присъдата?

— Скоро ще има война — започна Торанага.

— Да — отговори той и си помисли: която няма да има край.

— Християните даймио Оноши и Кияма необяснимо защо се противопоставят на желанията ми.

— Не мога да отговарям за никой даймио, господарю.

— Но слуховете са лоши, нали? И за тях, и за останалите даймио християни.

— Мъдрият човек винаги ще постави на първо място интересите на империята.

— Да, но междувременно империята се разцепи на два лагера въпреки желанието ми. Мой и на Ишидо. Така че интересите на империята са или с едните, или с другите. Среден път не може да има. Къде са интересите на християните?

— На страната на мира. Християнството е религия, господарю — а не политическа идеология.

— Вашият отец великан е глава на църквата ви в Япония. Разбрах, че можете да говорите от името на този ваш папа.

— Забранено ни е да се месим в политиката ви, господарю.

— Да не мислите, че Ишидо ще се отнесе благосклонно към вас? — изостри се гласът на Торанага. — Той е върл противник на религията ви. А аз винаги съм се показвал добре разположен. Ишидо иска да приложи указите на тайко за вашето изгонване, и то незабавно, и завинаги да затвори страната за всички варвари. А аз търся разширяване на търговията.

— Но ние не контролираме никой от християните даймио!

— Тогава как да им повлияя?

— Не съм достатъчно осведомен, за да мога да ви дам съвет.

— Много добре ви е известно, стари приятелю, че ако Кияма и Оноши се съюзят с Ишидо срещу мен, всички останали даймио християни ще ги последват незабавно и тогава срещу всеки мой войник ще се изправят двадесет техни.

— Ако избухне война, ще се моля да победите.

— Ще имам нужда от нещо повече от молитви, особено ако противникът има двадесеторно превъзходство.

— Няма ли начин да се избегне войната? Започне ли, никога няма да свърши.

— И аз така мисля. И всички ще изгубим — и ние, и варварите, и християнската църква. Но ако всички даймио християни застанат сега открито на моя страна, война няма да има. Амбициите на Ишидо ще бъдат завинаги обуздани. Дори да вдигне бойния си флаг и да се разбунтува, регентите ще могат да го стъпчат като оризов червей.

Алвито усети как примката около врата му се затяга.

— Но ние сме тук само за да разпространяваме Словото господне. А не да се бъркаме в политиката ви, господарю.

— Предишният ви водач е предложил на тайко услугите на християните даймио в Кюшу, преди да покорим тази част от империята.

— Направил е голяма грешка. Не е бил упълномощен от църквата, нито от самите даймио.

— Той предложил да предостави на тайко кораби — португалски кораби, за да превозят войските ни в Кюшу, и предложил освен това португалски войни с пушки да ни помогнат. Дори срещу Корея и Китай.

— Пак твърдя, господарю, че е извършил грешка, без да е бил упълномощен от никого.

— Скоро всеки ще трябва да избира на чия страна да застане, Цуку-сан. Много скоро.

Алвито усети заплахата физически.

— Винаги съм готов да ви служа.

— А ако загубя, ще умрете ли с мен? Ще си направите ли сепуку — ще ме последвате ли в смъртта като верен придворен?

— Животът ми е в божиите ръце. Както и смъртта ми.

— Ах, да! Християнският ви бог — Торанага леко помръдна мечовете си. После се наклони напред. — Ако в следващите четиридесет дни Оноши и Кияма преминат на моя страна, Съветът на регентите ще анулира указите на тайко.

Какво да отговоря, отчаяно се питаше Алвито. Какво?

— Ние не можем да им въздействуваме, както вие мислите.

— Може би водачът ви трябва да им заповяда. Да им заповяда! Ишидо ще предаде и вас, и тях. Много добре го познавам. Както и Очиба-сама. Тя вече настройва наследника срещу вас.

Да, искаше му се на Алвито да извика, но Оноши и Кияма имат от Ишидо писмено поето задължение да им позволи да назначат всички учители на наследника и един от тях да бъде християнин! Освен това Оноши и Кияма са се заклели писмено, че според тях вие ще унищожите църквата, след като смажете Ишидо.

— Делегатът посетител не може да им нарежда, господарю. Това би било непростима намеса във вътрешните ви работи.

— Оноши и Кияма в срок от четиридесет дни и указите на тайко ще бъдат анулирани — никакви мръсни свещеници. Регентите ще им забранят да стъпят на японска земя.

— Какво?

— Ще останете само вие и вашите свещеници от вашия орден. Никой от другите — никой от смрадливите, просещи чернодрешковци, от онези босоноги, космата монаси, дето крещят глупави заплахи и създават само неприятности. Ако искате, ще получите и главите им — поне на тези, които са тук.

Цялото същество на Алвито крещеше: внимавай! Торанага никога не бе разговарял така открито. Една грешка — и може да го обидиш и да го направиш завинаги враг на църквата!

Помисли за предложението му! Само ние в цялата империя! Единственото нещо, което ще гарантира чистотата на църквата и нейната безопасност, докато тя расте и укрепва. Единственото безценно нещо. Единственото, което никой не може да ни даде — нито дори папата! Никой, освен Торанага. Ако Кияма и Оноши открито го подкрепят, Торанага ще премаже Ишидо и ще получи надмощие в Съвета.

Отец Алвито никога не бе допускал, че Торанага може да бъде толкова откровен. Или да предложи толкова много. Възможно ли е да накарат Оноши и Ишидо да се обърнат? Двамата се ненавиждат. Съюзили са се срещу Торанага по причини, които само те си знаят. Защо и кое би ги накарало да предадат Ишидо?

— Не съм упълномощен да ви дам отговор, господарю, или да обсъждам подобен въпрос. Мога само да повторя, че единствената ни цел е да спасяваме душите.

— Дочух, че синът ми Нага проявява интерес към християнската ви вяра.

Заплашва ли, или прави предложение — питаше се Алвито. Дали предлага да позволи на Нага да се покръсти — това би бил страхотен удар — или просто предупреждава: „Ако не ми помогнете, ще му заповядам да се откаже.“

— Вашият син, господарю, е един от благородниците е доста широки възгледи за религията.

Алвито изведнъж си даде сметка колко огромна е дилемата на Торанага. Беше притиснат до стената. Трябва да се споразумее с нас на всяка цена, осъзна той положението. Принуден е да опита. Каквото и да поискаме, ще ни го даде, стига да сме готови да преговаряме. Най-сетне признава, че равновесието на силите се поддържа от християните даймио! Каквото си поискаме! Какво ли можем да си пожелаем? Нищо. Освен…

Той нарочно погледна надолу към дневниците, поставени пред Торанага. Проследи с очи как Торанага ги взе и пусна на сигурно място в ръкава на кимоното си.

— Ах, да, Цуку-сан — продължи великият даймио със зловещ и същевременно изморен глас. — По въпроса за новия варварин — пирата. Врагът на вашата страна. Очаква се в най-скоро време да заприиждат масово. Можем да ги обезкуражим, но можем и да ги насърчим — както впрочем и този пират. Не мислите ли?

Отец Алвито разбра, че вече получиха всичко. Дали да поискам главата на Блакторн върху сребърен поднос, като главата на свети Йоан Кръстител, за да сключим най-после споразумението? Да му поискам ли разрешение да построим катедрала в Йедо или дори вътре в очертанията на крепостта Осака? За пръв път в живота си усети, че се носи без компас в мечтите си за власт.

Та ние не искаме повече от онова, което ни се предлага! Ех, защо не мога още сега да сключа споразумението! Ако зависеше само от мен, бих рискувал. Познавам Торанага и бих заложил на него. Ще се закълна, че ще опитам, и ако Оноши и Кияма не склонят, ще ги отлъча, само и само да получа тези облаги за майката църква. Две души срещу десетки, дори стотици хиляди, милиони! Смятам, че е справедливо. Бих казал веднага: да, да да — за прослава на господа. Ала аз нищо не решавам и ти много добре го знаеш. Аз съм само пратеник, а част от посланието ми…

— Трябва ми помощ, Цуку-сан, и то незабавно.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, Торанага-сама. Обещавам ви.

Торанага отсече:

— Ще чакам четиридесет дни. Четиридесет дни! Алвито се поклони. Забеляза, че Торанага отвърна на поклона му по-ниско от обикновеното, почти както се кланяше на самия тайко. Свещеникът стана разтреперан. Навън в коридора ускори крачки.

Торанага го проследи с поглед от амбразурата как прекосява градината, далече долу. Вратата леко се плъзна встрани, той изруга телохранителите и им нареди да го оставят сам. Не откъсваше очи от Алвито, който мина през укрепената врата, после през предния двор, докато накрая се изгуби в лабиринта от вътрешни стени.

След което Торанага се заусмихва в самотната си тишина. Запретна кимоното си и се впусна в бърз танц — „хорнпайп“.

Глава двадесет и първа

Веднага след залез слънце Кири заслиза нервно по стълбите, придружена от две прислужнички, и се запъти към покритата носилка със спуснати перденца, поставена до малката къщичка в градината Върху кимоното си бе наметнала огромна пелерина — която я правеше още по-пълна, а на главата си имаше голяма широкопола шапка, завързана под брадичката.

Садзуко търпеливо я чакаше на верандата. До нея стоеше Марико. Блакторн се бе облегнал на стената, близо до голямата порта. Беше с кафяво кимоно, чорапи таби и военни сандали. В предния двор зад портата се беше строил в стегнати редици ескортът им от шестдесет тежко въоръжени самураи, всеки трети от които държеше по един факел. Оглавяваше ги Бунтаро, съпругът на Марико — нисък, набит мъж, почти без врат. Той тихо разговаряше с Ябу. И двамата бяха в железни брони, с преметнати през рамо лъкове и колчани, а Бунтаро носеше на главата си рогат военен шлем. Носачите търпеливо бяха наклякали недалеч от многобройния багаж и дисциплинирано мълчаха.

Лекият свеж ветрец обещаваше топло лято, но никой не му обръщаше внимание освен Блакторн, макар че дори и той усещаше напрежението, което ги обкръжаваше. Освен това забеляза, че всички, с изключение на него, бяха въоръжени.

Кири се приближи до Садзуко.

— Не бива да стоите на течение, Садзуко-сан, ще настинете. Мислете за детето! Тези пролетни нощи са все още много влажни.

— Не ми е студено, Кири-сан. Нощта е много приятна.

— Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред.

— Ах, как не ми се тръгва!

— Няма защо да се безпокоите — обади се Марико и се приближи до тях. Тя носеше подобна широкопола шапка, но нейната беше ярка, докато на Кири беше в тъмен цвят. — Ще видите колко ще ви е приятно да се завърнете в Йедо. Господарят ще се присъедини към нас само след няколко дни.

— Кой може да каже нещо за утрешния ден, Марико-сан?

— Утрешният ден е в божиите ръце.

— Утре денят ще бъде прекрасен, а ако не е, какво от това? — каза Садзуко. — Кой го е грижа за утрешния ден? Сега ми е приятно и това е най-важното. Вие сте чудесна, Кири-сан, и много ще ни липсвате. И вие, Марико-сан. — Тя погледна към портата и вниманието й се отвлече за миг, защото Бунтаро се бе разкрещял на един от самураите, за гдето си изтървал факела.

Официално началник на ескорта и по-старши от Бунтаро беше Ябу.

— Ах, Ябу-сан, Бунтаро-сан — притеснено им се поклони Кири. — Извинете, че ви накарах да ме чакате. Господарят Торанага щеше да слезе с мен, но в последния момент се отказа. Заповяда веднага да потеглим. Моля ви да приемете извиненията ми.

— Никакви извинения не са необходими — галантно отвърна Ябу, който умираше от нетърпение да напусне крепостта и да се прибере в Идзу. Все още не можеше да повярва, че тръгва заедно е главата си на раменете, варварина, пушките и всичко останало. Бе изпратил специални послания с пощенски гълъби до жена си в Йедо, за да е сигурен, че в столицата му Мишима всичко ще е подготвено за неговото пристигане, а също писа и на Оми в Анджиро. — Готови ли сте?

Очите на Кири се изпълниха със сълзи.

— Само да си поема дъх, и веднага се качвам в носилката. Ах, как не ми се тръгва. — Тя се огледа за Блакторн и най-сетне го видя, застанал в сянката. — Кой отговаря за Анджин-сан, докато се качим на кораба?

Бунтаро се обади заядливо:

— Заповядах му да върви до носилката на съпругата ми. Ако тя не смогне да го усмири, аз ще се заема с тази работа.

— Може би, Ябу-сан, вие ще придружите Садзуко-сан.

— Охрана!

Предупредителният вик се раздаде откъм предния двор. Бунтаро и Ябу се затичаха натам през укрепената порта. Целият отряд се изниза след тях, а от вътрешните крепостни стени заприиждаха още Кафяви.

По алеята между двете крепостни стени се зададе Ишидо, начело на двеста Сиви. Спря в предния двор зад портата и макар и от двете страни самураите да нямаха враждебен вид — никой не докосваше лъка си — всички бяха напрегнати.

Ишидо се поклони учтиво.

— Хубава вечер, Ябу-сан.

— Да, наистина.

Ишидо кимна едва — едва на Бунтаро, който му отвърна също така небрежно — с възможно най-незабележимата вежливост. И двамата бяха любими пълководци на тайко. Бунтаро беше командир на един от полковете в Корея, когато Ишидо беше главнокомандуващ. Всеки бе обвинил другия в предателство и измяна. Само личната намеса и категорична заповед на самия тайко предотврати кръвопролитието и личната мъст.

Ишидо огледа Кафявите. После погледът му се спря на Блакторн, който леко му се поклони. През портата се виждаха трите жени и носилката.

— Изглеждате, сякаш отивате на война — обърна се той пак към Ябу — а не като официален ескорт на Кирицубо-сама.

— Хиромацу-сама нареди така заради наемния убиец.

Ябу млъкна по средата на изречението, тъй като Бунтаро войнствено пристъпи напред и закова дебелите си крака по средата на аортата.

— Ние сме винаги в бойна готовност! Готови да се бием! С броня или без. Готови сме да се опълчим срещу десеторно по-многоброен враг и петдесеторно повече чесъноядци10. — Никога не обръщаме гръб на врага, не бягаме като сополиви пъзльовци и не зарязваме другарите си в беда!

Ишидо се усмихна презрително, а гласът му бе предизвикателен:

— Нима? Може би в най-скоро време ще ви се предостави такава възможност — да се изправите срещу истински мъже, а не срещу чесъноядци!

— Колко скоро? Защо не още тази вечер? И защо не тук?

Ябу предпазливо се промъкна помежду им. И той се беше бил в Корея и знаеше, че и двамата бяха донякъде прави и същевременно и на двамата не можеше да се вярва, при това на Бунтаро дори по-малко, отколкото на Ишидо.

— Тази вечер не може, защото сме сред приятели, Бунтаро-сан — опита се да го успокои той, защото на всяка цена трябваше да избегне сблъсък, който би ги задържал в крепостта. — Ние сме сред приятели — повтори той.

— Какви приятели? Много добре знам кои сами приятели и кои — врагове. — И Бунтаро отново се нахвърли върху Ишидо. — Къде е този мъж, този истински мъж, за когото споменахте, Ишидо-сан? Или мъже? Нека изпълзят от дупките си и се изправят срещу мен — Тода Бунтаро, господар на Сакура — ако им стиска!

Всички заеха позиции. Ишидо го изгледа злобно.

— Не е сега моментът, Бунтаро-сан — намеси се отново Ябу. — Приятели или вра…

— Приятели? Къде виждате приятели? В тази торна купчина?

И Бунтаро се изплю в прахта.

Ръката на един от Сивите се стрелна към дръжката на меча, десетина Кафяви веднага го последваха, петдесетина Сиви изостанаха от тях само на част от секундата и чакаха Ишидо да извади меча си и да даде сигнал за атака.

В този момент от сянката на градината се появи Хиромацу и излезе през портата в предния двор. Мечът му беше полуизваден от ножницата, макар че ръката му го държеше някак отпуснато и свободно.

— Понякога и в тора можеш да откриеш приятели, синко — спокойно каза той. Ръцете пуснаха дръжките на мечовете. Самураите на срещуположните кули — и Сиви, и Кафяви — отпуснаха опънатите тетиви. — Ние имаме приятели в цялата крепост. В цяла Осака. Нашият господар Торанага постоянно ни го напомня. — Той застана като гранитна скала пред единствения си жив син и прочете в очите му жажда за кръв. В момента, в който забеляза приближаването на Ишидо, Хиромацу зае бойна позиция при вътрешната врата. И щом отмина първата опасност, той се промъкна тихо като котка в сянката на градината. Сега се взираше в очите на Бунтаро. — Нали така, сине?

Бунтаро кимна с огромно усилие на волята и отстъпи крачка назад. Но все още препречваше с тялото си входа към градината.

Хиромацу се обърна към Ишидо.

— Не ви очаквахме тази вечер, Ишидо-сан.

— Дойдох да засвидетелствувам почитта си към Кирицубо-сан. Едва преди няколко минути научих, че си тръгва.

— Нима синът ми е прав? Може би наистина трябва да се разтревожим, че не сме между приятели? Да не би да сме заложници, които трябва да искат позволение за всяка своя стъпка?

— Не. Но ние се споразумяхме с Торанага-сама за някои протоколни формалности, докато трае посещението му. Трябва да бъда известяван с един ден по-рано за пристигането или заминаването на високопоставени личности, за да мога да им оказвам полагаемите им се почести.

— Това заминаване беше ненадейно хрумване на моя господар. Той сметна, че изпращането на една от жените му обратно в Йедо не е достатъчно важен повод да ви обезпокои. Просто подготвя собственото си отпътуване.

— То решено ли е вече?

— Да. В деня след заседанието на регентите. Ще бъдете известен навреме, както го изисква протоколът.

— Добре. Разбира се, има една вероятност заседанието пак да се отложи. Кияма-сама е още по-зле.

— Отлага ли се, или не?

— Споменавам само, че не е изключено. Ще ми бъде много приятно, ако Торанага-сама ни погостува по-дълго време. Той нали ще дойде утре с мен на лов?

— Помолих го да отложи всякакъв лов, докато се състои заседанието. Смятам, че не е безопасно. Според мен цялата област не е безопасна. Щом един долен убиец можа така лесно да проникне през вашата охрана, какво остава тогава за сигурността извън стените на крепостта?

Ишидо се направи, че не е чул оскърблението. Знаеше, че това още повече ще настърви хората му, но реши, че не е дошъл моментът. Доволен беше от намесата на Хиромацу, защото за малко да изгуби контрол над себе си. Едва бе устоял на непреодолимото желание да търколи главата на Бунтаро в прахта, с тракащи зъби.

— Всички началници на охраната през онази нощ получиха нареждане да се отправят във Великия безкрай, което ви е много добре известно. За жалост убийците Амида си имат собствени закони. Но в най-скоро време ще се разправим а тях. Регентите ще бъдат помолени да решат веднъж завинаги този въпрос. А сега може би ще ми позволите да поднеса почитанията си на Кирицубо-сан? И Ишидо пристъпи напред. Личните му телохранители тръгнаха с него. Но внезапно се заковаха на място. Бунтаро бе опънал тетивата си и макар стрелата да сочеше към земята, лъкът бе изпънат до краен предел.

— На Сивите е забранено да пристъпват през тази порта! Записано е в протокола!

— Аз съм комендант на крепостта Осака и началник на охраната на наследника! Имам право да ходя навсякъде!

И този път положението бе овладяно от Хиромацу.

— Вярно е, че сте началник на охраната на наследника и че имате право да ходите навсякъде. Но само петима от вашите хора могат да ви придружат през тази врата. Нали така сте се разбрали лично с моя господар — докато трае престоят му в Осака.

— Какво значение има дали са петима или петдесет? Тази обида е непоно…

— Обида? Синът ми не е искал да ви обиди. Той изпълнява заповеди, издадени от вас и неговия господар. Пет души! Пет! — Думите му бяха категорична заповед и той обърна решително гръб на Ишидо, за да каже на сина си: — Ишидо-сама ни оказва голяма чест, като желае да отдаде почести на Кирицубо-сан.

Мечът на стареца беше измъкнат на пет сантиметра от ножницата и никой не беше сигурен дали за да отсече с един замах главата на Ишидо, ако започне схватката, или главата на сина си, ако насочи стрелата. На всички беше известно, че бащата и синът не хранеха топли чувства един към друг — само взаимно уважение към жестокостта си.

— Е, сине, какво ще кажеш за началника на охраната на наследника?

По лицето на Бунтаро се стичаше пот. Но той направи крачка встрани и отпусна тетивата. И все пак остави стрелата в лъка.

Ишидо неведнъж бе наблюдавал как Бунтаро стреля по време на състезания с лък. От двеста крачки разстояние изстрелваше и шестте стрели още преди първата да се е забила в мишената — и шестте право в целта. Той с удоволствие би наредил на Сивите веднага да нападнат и унищожат тези двамата — баща и син — както и всички останали. Но много добре знаеше, че само един глупак би постъпил по този начин — да започне от тях, а не от Торанага, пък и кой знае, може би когато войната наистина започне, Хиромацу ще се изкуши да зареже Торанага и да премине на негова страна? Очиба-сама спомена, че би направила предложение на Железния юмрук, когато се предостави подходящ момент. Кълнеше се, че той никога не би се опълчил срещу наследника, че ще го склони да премине на нейна страна и дори ще го убеди да убие Торанага и по този начин да се избегне конфликтът. Как ли го държи в ръцете си, каква ли негова тайна знае — отново и отново се питаше Ишидо. Той бе наредил на Очиба да напусне Йедо, ако е възможно, още преди да започне заседанието на регентите. Животът й няма да струва и оризово зрънце, след като отнемат на Торанага властта — нещо, на което се съгласиха и четиримата регенти. Отнемане на властта и незабавно сепуку, а ако трябва и насила. Успее ли Очиба да избяга — добре, ако ли не — голяма работа! След осем години наследникът и без нея ще започне да управлява.

Той мина през портата и влезе в градината, придружен от Хиромацу и Ябу. С него останаха само петима телохранители. Учтиво се поклони на Кирицубо и й пожела приятен път. След това доволен, че всичко е минало както трябва, той се обърна и си тръгна заедно с хората си.

— Най-добре е да потегляте вече, Ябу-сан — тихо каза Хиромацу. — Този оризов червей няма да ви безпокои повече.

— Да, веднага тръгваме.

Кири избърса с кърпичка потта от челото си.

— Той е зъл ками. Боя се за нашия господар. — И тя се разплака. — Не искам да тръгвам!

— Нищо лошо няма да се случи на Торанага-сан. Обещавам ви — увещаваше я Хиромацу. — Трябва да тръгнете. Още сега.

Кири се опита да заглуши хълцането си и спусна плътната воалетка, която висеше от периферията на шапката й.

— Ах, Ябу-сама, бихте ли придружили лично Садзуко-сан до горе? Моля ви.

— Разбира се.

Садзуко се поклони и тръгна да се прибира, следвана от Ябу. Тя се затича нагоре по стълбите, но на предпоследното стъпало се препъна и падна.

— Детето — изпищя Кири.

Всички бяха вперили погледи в падналото момиче.

Марико се втурна към нея, но Ябу я изпревари и я вдигна на ръце. Тя беше само изплашена.

— Нищо ми няма — успокои ги тя задъхана. — Не се безпокойте, добре съм. Много глупаво беше от моя страна.

След малко Ябу се върна в двора и се приготви за тръгване.

Марико също се върна успокоена. Блакторн оглеждаше градината.

— Какво има? — попита го тя.

— Нищо. Какво извика Кирицубо-сан?

— „Детето!“ Садзуко-сан е бременна — поясни тя. — Всички се изплашихме, че падането може да и навреди.

— Детето на Торанага-сама ли е?

— Да.

Марико погледна назад към носилката. Кири се беше настанила вътре и през прозиращите перденца се виждаше как оправя воалетката на шапката си. Горката жена, съжали я Марико, защото знаеше, че тя просто се опитва да скрие сълзите си. И аз на нейно място не бих искала да оставя господаря си.

Погледът й отново се прехвърли върху Садзуко, която им махаше от най-горното стъпало, преди да влезе вътре. Желязната порта се затвори след нея. Звънна така, сякаш предвещава нечия гибел, помисли Марико. Дали ще ги видим пак някога?

— Какво искаше Ишидо? — продължи да пита Блакторн.

— Той… не знам точната дума. Проверяваше… обикаляше крепостта за проверка, без предупреждение.

— Защо?

— Защото е комендант на крепостта.

Не й се искаше да му разкрива истината. Някъде в началото на колоната Ябу даваше команди на висок глас. Най-сетне потеглиха. Марико се качи в носилката си, но остави перденцата дръпнати. Бунтаро направи знак на Блакторн да отстъпи встрани и той се подчини.

Изчакаха да мине носилката на Кири. Блакторн се взря в неясната фигура, увита в широк плащ, и дочу сподавеното й хлипане. Двете прислужнички Аса и Соно вървяха до нея с изплашен вид. После хвърли последен поглед назад. Хиромацу стоеше самотен до малката къщичка в градината, облегнат на меча си. В следващия миг градината се скри от взора му, защото самураите затвориха огромната укрепена порта. Дървената греда, която служеше за резе, падна в улея си. Стражите се бяха изтеглили и в двора не се виждаше нито един Кафяв. Всички бяха на крепостната стена.

— Какво става? — не се стърпя Блакторн.

— Не ви разбирам, Анджин-сан.

— Имам чувството, че са едва ли не в обсадно положение и че Кафявите и Сивите са от два различни лагера. Неприятности ли се очакват?

— Ах, много се извинявам. Тук е прието вратите да се затварят през нощта — отговори Марико.

Носилката и потегли и той тръгна след нея, а Бунтаро и ариергардът ги последваха. Блакторн не откъсваше поглед от носилката пред него, от полюляващата се походка на носачите и неясната фигура зад перденцата. Беше силно развълнуван, макар че се опитваше да го прикрие. Когато Кирицубо изпищя внезапно, той погледна към нея. Очите на всички останали бяха вперени в падналото на стълбите момиче. Инстинктивно и той щеше да погледне натам, но в същия момент Кири с учудваща за дебелината си бързина се стрелна в малката градинска къщичка. В първия миг той помисли, че му се привижда нещо, защото в нощния мрак тъмните й дрехи и шапката с воала я правеха почти невидима. Той видя как тя изчезна за миг, веднага се появи отново, втурна се към носилката, бързо се качи и дръпна пердетата. За секунда погледите им се срещнаха. Беше Торанага.

Глава двадесет и втора

Малкият кортеж, обкръжил двете носилки, бавно се придвижи през лабиринта на крепостта и обичайните постове, където след задължителните поклони най-старателно проверяваха всички документи и ги поемаше нов ескорт от Сиви, за да ги предаде на следващия пост. Всеки път Блакторн наблюдаваше, изтръпнал, как началникът на поста се приближава до носилката на Кирицубо и наднича вътре през спуснатите перденца. Всеки път следваха учтиви поклони, чуваше се приглушеното хлипане на неясната фигура и след малко началникът им махваше да продължат.

Кой друг знае? — отчаяно се питаше Блакторн. Прислужничките не може да не са посветени — това обяснява защо са изплашени до смърт. И Хиромацу не може да не знае, а Садзуко сан, послужила като примамка, знае с положителност. Марико? Едва ли. Ябу? Би ли му се доверил Торанага? Ами онова говедо с късия врат, Бунтаро? Не вярвам.

Това очевидно е изключително таен опит за бягство. Но защо му е на Торанага да рискува живота си извън крепостта? Защо е цялата тази тайнственост? От кого бяга? От Ишидо? От убийците? От някой друг? Най-вероятно от всички, реши Блакторн и му се прииска да са вече в безопасност на галерата, в открито море. Ако Торанага го пипнат, лошо ни се пише на всички, боят ще е на живот и смърт и никой няма да те пита кой си и защо си. Не съм въоръжен, но дори и да имах пищови, барут и стотина мъжаги на разположение, Сивите пак ще ни смелят на бърза ръка с огромния си брой. Няма къде да бягаш и да се криеш. Както и да погледнеш, все си загубен!

— Изморихте ли се, Анджин-сан? — попита Марико. — Ако пожелаете, ще сляза да вървя, а вие се качете в носилката.

— Благодаря — кисело отвърна той. Усещаше липсата на ботушите си, защото още не беше свикнал с дървените сандали с каишка между двата пръста. — Не съм изморен. Просто ми се прииска да сме вече в безопасност, в морето.

— Нима морето е безопасно?

— Понякога, сеньора. Не много често. — Той почти не я слушаше, защото си мислеше: господи, дано не издам по някакъв начин Торанага. Би било ужасно! Колко по-добре щеше да е, ако изобщо не го бях видял. Какъв късмет — една от онези непредвидени случайности, които могат да провалят и най-грижливо замисления и изпълнен план. Старата Кирицубо е чудесна артистка, малката също си я бива. И само защото не разбрах какво извика, аз единствен не се хванах на номера. Лош късмет, че видях Торанага — с перука, грим, женско кимоно, наметало и във всяко едно отношение същинска Кирицубо, но въпреки това си беше Торанага.

На следващия пост новият командир на Сивите едва не разкри истината, а двете прислужнички му се кланяха, почти разплакани, и ловко му се пречкаха, без изобщо да личи, че му се пречкат. Той се втренчи в Блакторн и се приближи до него. След като го огледа изумен, сякаш не вярваше на очите си, той зададе някакъв въпрос на Марико, а тя поклати глава и му отговори нещо. Той изсумтя и се върна при Ябу, върна документите и им махна да продължат.

— Какво каза — попита Блакторн, щом тръгнаха отново.

— Попита откъде сте, коя е страната ви.

— Но вие поклатихте глава. На какъв въпрос отговорихте по този начин?

— Ах, извинете. Той попита дали предците ви не са родственици на ками — духовете, които живеят на север, на другия край на Китай. До неотдавна смятахме, че Китай е единствената цивилизована страна в света освен Япония. Той е толкова огромен, че е почти отделен свят.

И тя приключи с това въпроса. Всъщност капитанът бе казал, че според него този варварин е потомък на Харимвакаири — онези ками, които покровителствуват котките, и бе добавил, че миришел на разгонен пор, както се предполага, че миришат всички ками.

Блакторн разбра, че тя не му каза истината. Защо не мога да бръщолевя като вас, ядоса се той. Веднъж да се махна от този проклет остров, да усетя под краката си палубата на „Еразъм“, със здрав екипаж, достатъчно храна, грог, барут и снаряди, с продадена стока и на път за дома! Кога ли ще стане това? Торанага обеща, че скоро. Но мога ли да му имам доверие? Как се е озовал корабът в Йедо? Дали са го теглили дотам? Да не би Родригес да го е закарал? Как ли е той? Да не е загноил кракът му? Вече трябва да му е станало ясно дали ще продължи да живее с два или само с един крак, ако оживее след ампутацията, и дали изобщо ще оживее. Исусе Христе на небето, пази ме от рани и лекари! И от свещеници.

Още един контролен пункт. Блакторн не можеше да си обясни как е възможно всички да се държат тъй учтиво, тъй търпеливо, да се кланят на всяка крачка, да подават документи и да ги приемат обратно, с постоянна усмивка на лицето и без никакъв признак на раздразнение и от двете страни. Господи, колко са различни от нас!

Той хвърли поглед към Марико, чието лице почти не се виждаше от широката периферия и воалетката. Помисли си колко е хубава и се зарадва, че изясниха всичко във връзка с грешката й. Няма повече да ме закачат за подобни глупости, доволен си помисли той.

След като прие извиненията й тази сутрин, той започна да й задава въпроси за Йедо, японските обичаи, Ишидо и крепостта. Избягваше да засяга темите, свързани със секса. Тя най-подробно му обясняваше: отговорите бяха изчерпателни, но безобидни. Скоро след това си тръгна, придружена от прислужничките, за да се подготви за пътуването, а той остана сам с телохранителите си. Фактът, че непрекъснато бе плътно обграден от тях, му действуваше на нервите. Вечно някой ми се мотае в краката, ядосваше се той. Безчетна сган — като мравки. Как ми се иска за разнообразие да постоя малко зад затворена дъбова врата — затворена от мен, а не от тях. Нямам търпение да се кача отново на кораба и да отплавам в открито море, на свобода. Дори и в онази трътлеста галера, в която ти се преобръщат червата.

Сега, като кръжеше по лабиринтите на крепостта, той си даде сметка, че Торанага скоро ще попадне в неговата стихия, в открито море, където той, Блакторн, беше истински господар. Там ще имаме време да си поговорим до насита. Марико ще превежда и аз всичко ще си изясня. Търговските споразумения, кораба, връщането на среброто ни, заплащането на мускетите и барута, ако желае, да ги купи. Ще се спазаря за догодина да се върна с пълни трюмове с коприна. Много ми е жал за бедния фра Доминго, но ще се възползувам изцяло от сведенията, които ми даде. Ще закарам „Еразъм“ нагоре по Перлената река до Кантон и ще пробия само блокадата на португалците и китайците. Върнете ми кораба и аз ще бъда богат човек. По-богат от Дрейк! Щом се прибера, ще събера морските вълци от Англия и Холандия и ще превземем търговията на цяла Азия. Дрейк опърли брадата на Филип, но аз цялата ще му я подпаля! Без коприна Макао е труп, без Макао умира и Малака, а след нея и Гоа! Ще навием португалската империя на руло, като килим. „Желаете ли, ваше величество, да имате на разположение търговията с Индия? С Африка? С Азия? С Япония? Ето как може да стане това в срок от пет години!“ — „Станете, сър Джон!“ Да, в кърпа ще ми е вързана благородническата титла. А може дори и нещо повече. Капитаните и лоцманите ставаха адмирали, рицари, благородници, дори графове. Единственият начин, по който някой англичанин от простолюдието можеше да се сдобие със свобода, истинска свобода и сигурност, беше чрез, личното благоволение на кралицата, дано бъде благословена! А благоволението и можеше да се спечели, като и се поднесяха богатства, за да може тя да воюва с Испания и онова копеле папата.

За три години ще мога да осъществя три плавания, продължи да мечтае Блакторн. Е, да, знам за мусоните и големите бури, но ще затегнем рейките на платната и няма да препълваме трюмовете на „Еразъм“. Момент — защо не свършим работата както трябва — какви ти полупразни трюмове! Защо да не превзема тазгодишния Черен кораб? Тогава вече ще имам всичко! Но как? Много лесно — ако не е придружен от военни кораби и ако го изненадаме. Да, но нямам достатъчно хора. Почакай — в Нагасаки моряци колкото щеш. Нали там са все португалци! Доминго каза, че Нагасаки бил почти като португалско пристанище. И Родригес ми каза същото. Винаги има моряци, които са били принудени по една или друга причина да се наемат на някой кораб и после са готови да сменят и кораба, и капитана независимо от флага, под който плават, стига да им се даде възможност да забогатеят набързо. Ако имам „Еразъм“ и среброто си, ще успея да наема екипаж. Знам, че ще мога. Дори не ми трябват три години — две ще стигнат. Значи още две години с моя кораб и екипаж и ще мога да потегля към дома. При това богат и прочут. И ще се разделим като приятели с морето — най-сетне.

Ключът към всичко е Торанага. Как мога да се справя с него?

Минаха през още един контролен пункт, и завиха зад ъгъла. Пред тях беше последната кула с последната порта на крепостта, зад нея се виждаха подвижният мост и последният ров. В далечината се мяркаше последното укрепление. Множеството факли превръщаха нощта в пламтящ ден. И тогава от тъмнината се зададе Ишидо. Кафявите моментално го забелязаха и през тях премина вълна от омраза. Бунтаро препусна покрай Блакторн, за да излезе начело на колоната.

— Това копеле само търси повод да се сбие — изръмжа Блакторн.

— Сеньор? Какво казахте, извинете?

— Казах само, че вашият съпруг, изглежда кипва щом види Ишидо.

Тя премълча.

Ябу спря, най-спокойно подаде на началника на поста документите и се приближи до Ишидо.

— Не очаквах да ви видя отново. Постовете ви са много изпълнителни.

— Благодаря. — Ишидо не откъсваше поглед от затворената носилка зад гърба му.

— Предполагам, че една проверка на колоната ни е достатъчна. — Бунтаро разклати заплашително оръжията си. — Най-много две. За какво ни мислите — за войскова част ли? Това е оскърбление!

— Нямаме никакво намерение да ви оскърбяваме, Бунтаро-сан. Наредих по-строги мерки за сигурност заради убиеца. — Ишидо хвърли един поглед към Блакторн и пак се запита дали да го пусне, или да го задържи, както настояваха Оноши и Кияма. После пак погледна към Бунтаро. Ама че лайно! Скоро главата ти ще се ветрее на върха на някое копие. Как е възможно такова изящно същество като Марико да е съпруга на орангутан като теб?

Новият началник на поста педантично оглеждаше дали всеки един отговаря точно на представения му списък.

— Всичко е наред, Ябу-сама — върна се той в началото на колоната. — Повече постове няма и затова ще задържим пропуска при нас.

— Добре. — Ябу се обърна към Ишидо: — До скоро виждане.

Ишидо извади от ръкава си пергаментов свитък.

— Искам да помоля Кирицубо-сама да вземе това със себе си в Йедо. Писмо до племенничката ми. Едва ли ще ходя скоро натам.

— Разбира се. — Ябу протегна ръка да поеме писмото.

— Не си правете труда, Ябу-сан, аз сам ще я помоля. И Ишидо се запъти към носилката. Прислужничките раболепно го пресрещнаха. Аса протегна ръка.

— Мога ли аз да приема посланието ви, господарю? Моята гос…

— Не.

За голяма изненада на Ишидо и всички останали прислужничките не се помръднаха.

— Но моята гос…

— Махай се — изръмжа Ишидо.

И двете момичета отстъпиха назад с ниски поклони, изплашени до смърт.

Ишидо се поклони към спуснатото перденце.

— Кирицубо-сан, бихте ли отнесли това писмо на племенничката ми в Йедо?

Слабо колебание между хлипанията, след което фигурата се поклони в знак на съгласие.

— Благодаря. — Ишидо подаде свитъка на сантиметър от пердето.

Хлипанията замряха. Блакторн разбра, че Торанага е в клопка. Учтивостта изискваше да поеме писмото, но ръката му щеше да го издаде.

Всички чакаха ръката да се подаде.

— Кирицубо-сан?

Фигурата не помръдваше. Тогава Ишидо направи крачка напред, рязко разтвори пердето и в същия миг Блакторн изрева високо и започна да подскача нагоре-надолу като луд. Ишидо и всички останали се извъртяха към него изумени.

За миг Торанага се виждаше целият зад гърба на Ишидо. Блакторн си помисли, че от двадесетина крачки разстояние той можеше при добро желание да мине за Кирицубо, но не и от пет, дори с воалетка пред лицето. И в тази безкрайна секунда, докато той дръпна перденцето обратно, на Блакторн му стана ясно, че Ябу го е разпознал, Марико със сигурност, Бунтаро може би също, както и някои от самураите. Той се хвърли напред, сграбчи свитъка, промуши го през процепа на завесата, обърна се и заломоти:

— В моята страна се смята за лоша поличба един принц собственоръчно да подава послания като някакъв плебей… Лоша поличба…

Всичко стана тъй неочаквано и бързо, че Ишидо успя да измъкне меча си чак когато Блакторн се кланяше и буйствуваше отпреде му, като че беше на пружина, но в следващия миг рефлексите му надделяха и мечът му изсвистя. Блакторн отчаяно търсеше погледа на Марико.

— За бога, помогнете… лоша поличба… лоша поличба…

Тя изпищя. Острието замръзна на косъм от врата му. Марико бе започнала да обяснява думите на Блакторн. Ишидо свали меча си, ослуша се за миг, прекъсна я ядосано, после вбесен изкрещя нещо и удари Блакторн през лицето с опакото на ръката си.

Блакторн полудя от яд, сви огромните си юмруци и се нахвърли върху Ишидо.

Ако Ябу не бе скочил достатъчно бързо и не беше хванал издигнатата ръка на Ишидо с меча, главата на англичанина щеше да се търколи в прахта. Част от секундата по-късно Бунтаро сграбчи Блакторн, който вече стискаше врата на Ишидо. Не по-малко от четирима Кафяви успяха все пак да го откъснат от него, а Бунтаро го удари с всички сили отзад по тила, за да го замае. Сивите се хвърлиха да помагат на господаря си, но Кафявите обкръжиха Блакторн и носилките и за миг настъпи затишие. Марико и прислужничките умишлено виеха и пищяха, за да създадат по-силен хаос и всеобща бъркотия. Ябу започна да успокоява Ишидо, а Марико през сълзи повтаряше в престорената си истерия, че лудият варварин само се опитвал да спаси от зъл ками великия пълководец Ишидо, когото смятал за принц.

— А няма по-силно оскърбление от това да докоснеш лицата им, както и за нас, и то именно го подлуди. Той е неразумен варварин, но в собствената си страна е даймио и само се опитваше да ви помогне, господарю.

Ишидо беснееше и риташе Блакторн, който започна да идва на себе си. Все още проснат в прахта, той започна спокойно да се ослушва във врявата около себе си. Погледът му се избистри. Сивите, които ги обкръжаваха, бяха около двадесет пъти по-многобройни, но засега убити нямаше и всички дисциплинирано чакаха заповеди. В следващия миг цялото внимание се насочи към него. Ишидо отново се нахвърли върху му с ругатни и крясъци. Блакторн усети как Кафявите, които го държаха, се напрегнаха и разбра, че ще последва удар, но този път, вместо да се опита да се измъкне от здравата им хватка, както те очакваха, той се отпусна вяло и в следващия миг рязко се освободи, започна истерично да се кикоти и да си пее пискливо „хорнпайп“. Фра Доминго му беше казал, че според японците лудостта се причинява от ками и затова лудите, както децата и престарелите хора, не са отговорни за себе си и понякога се ползуват със специални привилегии. Затова щуро заподскача и си затананика, като в същото време припяваше на Марико в такт с песента:

— Помощ… помогнете, за бога… няма да издържа дълго… помогнете…

Отчаяно се придържаше към ролята си на полудял, защото очевидно само това можеше да ги спаси.

— Той полудя, полудя — развика се Марико, която веднага схвана замисъла му.

— Да, да — додаде Ябу, все още потресен, че бе зърнал Торанага и без да му е съвсем ясно дали Анджин сан се преструва, или наистина е полудял.

Марико напълно се обърка и не знаеше какво да прави. Анджин-сан спаси господаря и, но откъде знаеше той, питаше се тя, без да може да си отговори.

По лицето на Блакторн нямаше капка кръв, ако не се смятаха алените следи от ударите. Той танцуваше и подскачаше като обезумял в очакване на помощ, но помощ не идваше. Прокле наум Ябу и Бунтаро като долни страхливци, а Марико като „глупава кокошка“, след което рязко спря да танцува, поклони се на Ишидо като парцалена кукла, а после тръгна към изхода с танцова стъпка и заприпява: „След мен, след мен!“ Гласът му засядаше в гърлото, а той се опитваше да ги изведе като вълшебния свирач, извел плъховете от загиващия град.

Сивите му препречиха пътя. Той изрева с престорена ярост, властно им нареди да се махат и в следващия миг го обърна на истеричен смях. Ишидо сграбчи лък и стрела. Сивите се разпръснаха. Блакторн почти беше доближил тяхната порта. Обърна се и спря, защото знаеше колко е безполезен всякакъв опит за бягство. И отново се впусна безпомощно в безумния си танц.

— Той е побеснял! Бесните кучета трябва да се избиват — рязко извика Ишидо и вдигна лъка.

Марико веднага напусна безопасното си място до носилката на Торанага и тръгна към Блакторн.

— Не се безпокойте, Ишидо-сан — извика тя. — Не се безпокойте, това е временна лудост, позволете ми… — Тя се приближи до Блакторн, видя изтощеното му лице, безумната му изкуствена усмивка и се изплаши. — Ще ви помогна, Анджин-сан — бързо добави тя. — Ще се помъчим сега да се махнем оттук. Аз ще ви следвам. Не се тревожете, той няма да стреля. Само престанете да танцувате.

Блакторн веднага спря, обърна се и бавно тръгна по моста. Тя го следваше на една крачка разстояние, както беше редно, и почти чуваше свистенето на стрелите.

Хиляди очи следяха лудия исполин и мъничката жена, които се отдалечаваха от тях по моста.

Ябу пръв се размърда.

— Ако желаете да бъде убит, нека аз свърша това вместо вас, Ишидо-сама. Недостойно е вие да му отнемате живота. Един генерал не убива лично. Други вършат това вместо него. — Той се приближи плътно до Ишидо и добави тихо, да не чуе никой друг. — Оставете го жив. Лудостта му беше причинена от удара по лицето. Той е даймио в страната си и Марико-сан беше права… Вярвайте ми, жив ще ни бъде от по-голяма полза.

— Какво?

— Жив ще ни бъде по-полезен. Можете да го убиете по всяко време. Но сега ни трябва жив.

Ишидо се вгледа в отчаяното лице на Ябу, прозря истината и отпусна лъка.

— Добре. Но един ден ще ви го поискам жив и ще го обеся с краката надолу.

Ябу преглътна и се поклони, после нервно махна на колоната да продължи по пътя си, да не би Ишидо да се сети пак за носилката и „Кирицубо“.

Бунтаро се престори на вежлив, взе инициативата в свои ръце и поведе Кафявите. Не си зададе въпроса по какво чудо Торанага се е оказал сред тях като някакъв ками, а мислеше само за опасността, застрашаваща живота на беззащитния му господар. Видя, че Ишидо не сваля поглед от Марико и Анджин-сан, но въпреки това му се поклони най-учтиво и застана зад носилката на Торанага, за да го предпази от евентуални стрели, в случай че започне бой тук, на това място.

Приближиха портата. Ябу завършваше колоната в качеството си на ариергард. Очакваше всеки момент да ги спрат. Не може поне някой от Сивите да не е видял Торанага, мислеше си той. Колко ли време ще трябва, за да съобщят на Ишидо? Дали няма да си помисли, че съм взел участие в опита за бягство? Ами ако това ме погуби?

По средата на моста Марико се огледа назад.

— Вървят след нас, Анджин-сан, и двете носилки вече са минали през портата и са на моста.

Блакторн нито отговори, нито се обърна. Напрягаше малкото си останали сили, за да върви изправен. Беше загубил сандалите си, лицето му гореше от ударите, главата му пулсираше от болка. Последните часови ги оставиха да минат през вертикалната решетка на крепостната стена, после пропуснаха и носилките. Блакторн поведе колоната надолу по хълма, през една открита поляна и през следващия мост. И припадна чак когато стигнаха гората, далеч от крепостта.

Глава двадесет и трета

— Анджин-сан! Анджин-сан!

Все още в полусъзнание, той позволи на Марико да му налее малко саке в устата. Колоната бе спряла и Кафявите се бяха строили в плътен обръч около носилката със спуснатите перденца, а придружаващите колоната Сиви се бяха наредили отпред и отзад. Бунтаро бе извикал нещо на една от прислужничките и тя бързо бе извадила шишето от една от носилките с багажа. Той нареди на личната си охрана да не допускат никого до носилката на „Кирицубо-сан“ и веднага изтича при Марико.

— Как е Анджин-сан?

— Струва ми се, че е по-добре — отговори тя. След малко и Ябу се присъедини към тях. Той се бе опитал да заблуди капитана на Сивите и му бе подметнал небрежно:

— Мисля, че можем да тръгваме, капитане. Ще оставим тук няколко души и Марико-сан, а те ще ни настигнат, щом варваринът дойде на себе си.

— Много съжалявам, Ябу-сан, но се налага да ги изчакаме. Наредено ми е да ви придружа, докато сте в пълна безопасност на галерата, но не на две части.

Всички сведоха погледи към Блакторн, който се задави от виното.

— Благодаря — изграчи той дрезгаво. — В безопасност ли сме? Кой друг знае за…

— В безопасност сте — прекъсна го тя натъртено. Беше обърната с гръб към капитана и го предупреди строго с очи да внимава какво говори. — Вече сте добре, Анджин-сан, и няма за какво да се тревожите. Разбрахте ли? Имахте нещо като припадък. Огледайте се само и ще видите — всичко е наред.

Блакторн така и направи. Видя капитана и Сивите и всичко му стана ясно. Силите му, подпомогнати от виното, бързо се възстановяваха.

— Извинете ме, сеньора. Предполагам, че просто съм се паникьосал. Сигурно вече остарявам. Често имам такива припадъци и след това нищо не си спомням. Много ми е изморително да говоря на португалски. — И приключи на латински: — Разбирате ли?

— Да, много добре.

— По-лесен ли ви е този език?

— Може би.

Тя въздъхна е облекчение, щом разбра, че на него му е ясно колко трябва да внимават. Минаването на латински бе за предпочитане, защото за японците този език беше крайно непонятен и много трудно го учеха. Само няколко души в цялата империя знаеха горе-долу латински, но те до един бяха учили при езуитите главно с цел да станат свещеници. Тя беше единствената жена в Япония, която можеше да чете, пише и говори на португалски и латински.

— Кой друг знае за „опасностите“?

— Съпругът ми и този, който ни води.

— Сигурна ли сте?

— И двамата ясно дадоха да се разбере.

Капитанът на Сивите се размърда неспокойно и каза нещо на Марико.

— Пита дали сте все още опасен, дали да ви завърже краката и ръцете. Казах, че вече сте се оправили.

— Да — каза той и отново мина на португалски. — Често имам такива припадъци. Подлудявам, ако някой ме удари по лицето. Извинявам се. После не си спомням изобщо какво съм правил. Това е пръстът божи.

Капитанът бе съсредоточил вниманието си върху устните му и той си каза: пипнах ли те, мръсно копеле? Сто на сто разбираш португалски.

Прислужницата Соно слушаше нещо с ухо, долепено до завесата. После се приближи до Марико.

— Извинете, Марико-сама, но господарката ме пита дали лудият е вече добре, за да продължим? Моли да му отстъпите вашата носилка, защото тя е на мнение, че трябва да бързаме да хванем отлива. Неприятностите, причинени от лудия, много я разстроиха, но понеже знае, че лудостта е от боговете, тя ще се моли за неговото здраве и щом се качим на кораба, лично ще му даде от нейните лекарства.

Марико преведе.

— Да, вече съм добре.

Блакторн стана и се олюля. Ябу излая някакво нареждане.

— Ябу-сан каза да се качите в носилката, Анджин сан. — Когато той се опита да протестира, Марико само се усмихна. — Аз съм много силна, не се безпокойте за мен. Ще вървя до вас, за да можем да разговаряме, ако желаете.

Помогнаха му да се качи и колоната веднага потегли. Лекото полюляване го успокои и той се отпусна назад, изтощен до крайност. Изчака капитанът на Сивите да са изтегли начело на колоната и прошепна на латински:

— Този центурион със сигурност разбира другия език.

— Да. Но се боя, че разбира и малко латински — прошепна Марико също толкова тихо. — Вие сте много храбър човек — добави тя след кратка пауза. — Благодаря ви, че го спасихте.

— Вие сте по-смела от мен.

— Не, просто бог ме подхвърли на пътя ви и по този начин можах да ви бъда от полза. Благодаря ви още веднъж.

Нощният град представляваше приказна гледка. Богатите къщи бяха накичени с множество пъстроцветни фенери, газови лампи и свещи, окачени над портите и в градините, а тънките стени нежно прозираха. Дори и бедните къщи бяха омекотени от полупрозрачните паравани и стени от навосъчена хартия. Пешеходците, носачите на кага и конните самураи също си осветяваха пътя с фенери.

— Лампите ни горят газ, но се осветяваме също и със свещи, макар че повечето хора си лягат, щом падне нощта — обясни Марико, докато минаваха през криволичещите, с безброй завои улици на града. Пешеходците, които им попадаха на пътя, се кланяха, а най-бедните коленичеха и така изчакваха да мине колоната. Морето блестеше на лунната светлина.

— И при нас е същото. А на какво готвите? Печките ви дърва ли горят?

Блакторн се усещаше вече достатъчно силен, но тя отказа да си сменят местата и затова той лежеше отпуснат и се наслаждаваше на свежия въздух и приятния разговор.

— Използуваме мангали с дървени въглища. Храната ни е различна от вашата и затова приготвянето й е по-просто. Ориз, риба, най-често сурова или на скара, с пикантен сос и туршия, а понякога и малко супа. Никакво месо — никога. Ние сме много пестеливи в храненето си и нямаме друг избор, защото обработваемата ни земя е малко — около една пета част от цялата ни територия — а сме многоброен народ. Смятаме скромното ядене, дори по отношение на количеството, за голяма добродетел.

— Вие сте много смела и аз ви благодаря. Стрелите не полетяха, защото ме защитихте откъм гърба.

— Всичко е божия воля.

— Вие сте не само смела, но и много красива.

Тя замълча. Никой не ме е наричал красива, помисли си, никой!

— Не съм нито смела, нито красива. Красиви са мечовете. Красива е честта.

— И смелостта е красива, а вие притежавате огромна смелост.

Марико отново не отговори нищо. Припомняше си утрото, лошите си мисли и думи. Как е възможно един човек да бъде тъй смел и същевременно тъй глупав, тъй нежен и в същото време жесток, толкова сърдечен и така отблъскващ? Анджин-сан прояви невиждана храброст, като отклони вниманието на Ишидо от носилката, показа се безкрайно умен и проницателен, щом се сети да се престори на луд и да измъкне Торанага от клопката. Колко е мъдър нашият господар, как добре е замислил бягството си! „Внимавай, Марико, не мисли за този чужденец, мисли само за господаря си. Спомни си колко е грешен и обуздай влажната топлина в слабините си, каквато не си усещала никога преди — топлината, за която говорят куртизанките и която е описана в книгите.“

— Вие също сте безкрайно смел — каза тя най-сетне и обърна на португалски. — Много се изморявам, като говоря на латински.

— В училище ли сте го учили?

— Не, Анджин-сан, по-късно. След като се омъжих, живях доста време в най-северния край на страната. Бях сама, ако не се смятат прислужниците и селяните, а единствените книги наоколо бяха на португалски и латински — граматики, религиозни книжлета и Библията. Като учех езиците, времето минаваше бързо и приятно. Бях много щастлива.

— Къде беше съпругът ви?

— На война.

— Колко време бяхте сама?

— Една наша поговорка казва, че времето може да е като скреж или мълния, или сълза, или обсада, или буря, или залез, или дори като скала.

— Мъдра поговорка. Португалският ви е много добър, сеньора. Както впрочем и латинският ви, Говорите по-добре и от мен.

— Какъв ласкател сте, Анджин-сан.

— Говоря хонто!

— Хонто е хубава дума. Хонто е, че един ден в селото дойде християнски свещеник. Двамата с него бяхме като изгубени души. Той живя там четири години и много ми помогна. Радвам се, че говоря добре. — В гласа и нямаше капка суетност. — Баща ми настояваше да уча чужди езици.

— Защо?

— Казваше, че трябва да познаваме дявола, с когото ни предстои да се борим.

— Мъдър човек.

— Не, никак дори.

— Защо?

— Един ден ще ви разкажа цялата история. Много е тъжна.

— Защо останахте сама една скала време?

— Не искате ли да си починете? Предстои ни дълъг път.

— А вие не искате ли да се качите в носилката? — Той отново понечи да стане, но тя поклати глава.

— Не, благодаря, останете в носилката. Приятно ми е да вървя.

— Но защо не желаете да разговаряме повече?

— Ако ви е приятно, ще разговаряме. Какво желаете да чуете?

— Защо сте били сама една скала време?

— Съпругът ми ме отпрати. Бях го оскърбила. Имаше пълно право да постъпи по този начин. Стори ми чест, като не се разведе с мен. След това ми стори още по-голяма чест, като прие мен и сина ни обратно при себе си. — Марико го погледна. — Синът ни е сега на петнадесет години. Аз съм всъщност една стара жена.

— Не ви вярвам, сеньора. Това също е хонто. На колко години се омъжихте?

— Нашата поговорка гласи: възрастта е като скреж или обсада, или залез, понякога дори като скала. — Тя се засмя.

Всичко, което върши, е тъй грациозно, мислеше той, запленен от присъствието й.

— На вас, уважаема госпожо, старостта много ви отива.

— Старостта, Анджин-сан, не отива на никоя жена.

— Колкото сте мъдра, толкова сте и красива.

Той го каза на латински, защото, макар да звучеше по-официално и царствено, латинският беше и по-интимен език. Внимавай, помисли си Блакторн.

Никой не ми е казвал, че съм красива, отново си помисли тя. Дано е истина!

— Тук не е прието да се забелязва чуждата съпруга. Обичаите ни са много строги. Например ако сварят омъжена жена насаме е чужд мъж при затворена врата — дори ако само са разговаряли на четири очи, законът позволява на съпруга й, брат му или баща му да я убият на място. Ако момичето е неомъжено, разбира се, баща и може да прави с нея каквото си иска.

— Това нито е справедливо, нито е цивилизовано — възкликна той и веднага съжали за думите си.

— Ние се смятаме за напълно цивилизовани, Анджин-сан. — Марико се зарадва, че той отново я оскърби и разруши по този начин цялото очарование и сърдечност на общуването им. — Законите ни са много мъдри. Има достатъчно свободни и необвързани жени и затова не е необходимо мъжете да посягат на някоя, която вече принадлежи на друг. Всъщност законът предпазва жените. Дългът на съпругата е да угажда на своя съпруг. Имайте търпение. Ще се убедите колко сме цивилизовани и напреднали. Жените си имат своето място, мъжете — своето. Мъжът може да има само една съпруга, и, разбира се, колкото желае наложници, но нашите жени имат много повече свобода, отколкото испанките или португалките, поне доколкото разбирам от свещениците. Ние можем свободно да ходим където и когато пожелаем. Можем да напускаме съпрузите си, да се развеждаме с тях. Можем да откажем да встъпим в брак. Собственички сме на своето имущество. Всъщност разполагаме с огромна власт. Кой във вашето семейство държи парите и се разпорежда с тях?

— Аз, разбира се.

— А тук съпругата се грижи за всичко. За самурая, парите са нищо. За истинския мъж те са недостойни дори за презрение. Аз управлявам всички дела на съпруга си. Той взема решенията, аз ги изпълнявам и плащам сметките. Това го освобождава изцяло от ежедневните грижи и му позволява да се посвети на задълженията си към своя господар, което е единственият му дълг. Да, Анджин-сан, преди да започнете да критикувате, проявете известно търпение.

— Нямах намерение да критикувам, сеньора. Просто ние вярваме, че животът е свещен и неприкосновен — никой няма право да убива, ако съдът — кралският съд — не е взел специално решение за това.

— Много от нещата, които говорите, Анджин-сан, са ми непонятни. Нали казахте „несправедливо и нецивилизовано“?

— Да.

— Значи критикувате. Торанага-сама ме помоли да ви обърна внимание, че не бива да се критикува, без да се познават нещата. Не забравяйте, че нашата цивилизация и култура са хилядолетни. За три хиляди години от историята си имаме писмени документи. Да, ние сме древен народ. Като китайците. А вашата култура от кога датира?

— Не много отдавна.

— Императорът ни, Го-Ниджо, е сто и седми поред от своята династия, при това по съвсем пряка линия. Тя започва от Джимутено, първият човек, произлязъл от Пет поколения земни духове, а те пък от седемте поколения небесни духове, породени от Куни-токо-то-чи-но-Микото — първият дух, който се появил, щом земята се отделила от небето. Дори Китай не може да се похвали с такава древна история. От колко поколения управляват вашите крале?

— Кралицата ни е трета от династията на Тюдорите, сеньора. Но е вече стара и бездетна, така че ще остане и последна.

— Сто и седем поколения, Анджин-сан, чак до божественото начало — гордо повтори тя.

— Щом вярвате на това, сеньора, как можете да твърдите, че сте католичка?

Тя се сви, но после вдигна рамене.

— Аз съм католичка от десет години и значи съм още новачка. Макар че вярвам в християнския бог, бог отец, бог син и Светия дух с цялото си сърце и душа, вярвам също, че императорът ни е произлязъл пряко от боговете или от бога. Той е божествен. Не мога да обясня много от нещата, в които вярвам и самата аз не ги разбирам. Но божественият произход на императора ни е извън всякакво съмнение. Християнка съм, но преди всичко съм японка.

Дали това не е ключът към всички вас? Че преди всичко сте японци — запита се той. Беше я наблюдавал, докато говореше, поразен от думите й. Обичаите им са направо безразсъдни. Парите да не значат нищо за истинския мъж! Това обяснява защо Торанага ме погледна така презрително, като споменах за пари при първата ни среща. Сто и седем поколения? Невъзможно! Смърт на място за общуване зад затворена врата? Истинско варварство — открито приканване към убийство. Те проповядват убийството и му се възхищават! Нали и Родригес така каза! Спомни си какво направи Оми. Отсече главата на онзи селянин, без да се замисли. В името на Христа, колко дни вече не съм се сещал за Оми-сан! Нито за селото, нито за ямата, нито падането ми на колене пред него. Забрави го, слушай какво ти говори тази жена, бъди търпелив с нея, задавай и въпроси, защото тя ще ти подскаже как да склониш Торанага да приеме твоя план. Сега Торанага е в дълг пред теб. Ти му спаси живота. И той, и всички останали го знаят. Наля я чу как ти благодари, че си го спасил — него, не нея.

Колоната се придвижваше през града по посока към морето. Видя Ябу, който вървеше в крак с останалите, а веднага ушите му се изпълниха с писъците на Питерзоон. „Едно по едно“ — прошепна си той.

— Да — продължи Марико — сигурно не ви е лесно. Нашият свят е толкова различен от вашия. Много различен, но и много мъдър. — От мястото си тя виждаше смътната фигура на Торанага в предната носилка и благодари на бога още веднъж за благополучното му спасение. Как да обясня на варварина какво представляваме, как да го поздравя за мъжественото му поведение? Торанага и бе наредил да му дава обяснения, но как? — Нека ви разкажа една история, Анджин-сан. Когато бях съвсем млада, баща ми служеше като военачалник при един даймио на име Города. По него време Города не беше великият диктатор, а просто един даймио, който все още се бореше за власт. Баща ми покани този Города и главните му васали на пиршество. И през ум не му минало, че няма достатъчно пари да купи нужната храна, саке, лакирани съдове и татами за едно такова високопоставено посещение. Не мислете, че майка ми беше лоша домакиня. Дори напротив. Всички доходи на баща ми обаче отиваха за издръжка на собствените му васали самураи, и макар че той официално можеше да издържа само четири хиляди воини, тя с цената на самоотвержено пестене и стопанисване успяваше да му набавя средства за пет хиляди и триста души, с който той влизаше в бой за прослава на своя господар. Ние, семейството — майка ми, петте му наложници, моите братя и сестри — едва имахме какво да ядем. Но какво значение имаше това? Баща ми и воините му имаха най-доброто оръжие, най-прекрасните коне и можеха да се сражават безстрашно за господаря си. Да. За пиршеството нямаше достатъчно пари и затова майка ми отиде при перукерите в Киото и им продаде косата си. Още помня косата и — като струяща тъмнина, която се спускаше чак до петите и. Но тя я продаде. Перукерите я отрязаха още същия ден и й дадоха една евтина перука, ала тя можа да купи всичко необходимо и спаси честта на баща ми. Неин дълг беше да плаща сметките и тя плати. Изпълни дълга ей. За нас дългът е преди всичко.

— Какво каза баща ви, като научи истината?

— Какво друго, освен да й благодари? Неин дълг бе да намери пари и да спаси честта му.

— Трябва много да го е обичала.

— Думата „любов“ е християнска. Понятието любов е християнско, християнски идеал. Ние нямаме такава дума в този смисъл, в който вие я използувате. Дълг, вярност, чест, уважение, желание — това са думите и мислите, които имаме и от които се нуждаем. — Тя го погледна и отново изживя момента, когато той спаси Торанага, а по този начин и нейния съпруг. Никога не забравяй, че ако не беше този човек, те и двамата щяха да загинат в капана, в който попаднаха. Огледа се да провери дали няма някой наблизо. — Защо го сторихте?

— Не знам. Може би защото… — Той замълча. Можеше да даде толкова много отговори: защото Торанага беше безпомощен и не ми се искаше да ме насекат на парчета… защото, ако го откриеха, и ние щяхме да си изпатим в общата бъркотия… защото знаех, че освен мен никой друг не го е видял и единствено аз можех да направя някакъв опит… защото не ми се умираше — прекалено много неща съм намислил да направя през живота си, а Торанага е единственият, който може да ми върне кораба и свободата… Но вместо всичко това отговори на латински. — Защото Той е казал: кесаревото кесарю.

— Да — съгласи се тя и добави на същия език. — И аз това исках да кажа. Божието богу, кесаревото кесарю. И при нас е така. Бог си е бог, а императорът е негов пряк наследник. Кесарю трябва да се отдаде дължимото. — И трогната от разбирането, което той прояви, и топлотата в гласа му, додаде: — Вие сте мъдър. Понякога си мисля, че разбирате повече, отколкото показвате.

Не мислиш ли, че правиш онова, което се закле никога да не допускаш — запита се Блакторн. Не лицемериш ли? И да, и не. Нищо не им дължа. Аз съм един пленник. Откраднаха кораба и стоката ми, убиха един от моите хора. При това са езичници — а онези, конто не са, са католици. Нищо не дължа на езичници и католици. Но ти се иска да легнеше нея и затова и правиш комплименти, нали?

Проклета да е човешката съвест!

Морето все повече се приближаваше и беше на повече от половин миля разстояние. Виждаха се множество кораби, а сред тях и ярко осветената португалска фрегата. Каква плячка! Трябват ми само двадесет яки момчета и е моя. После пак се обърна към Марико. Странна жена, от странно семейство. С какво ли е засегнала онзи орангутан Бунтаро? Как е възможно да ляга с такъв мъж и как е възможно изобщо да се е омъжила за него? И каква ли е онази „тъжна история“?

— Сеньора — тихо се обади той. — Майка ви трябва да е била необикновена жена, щом е постъпила така.

— Да. И ще живее вечно заради постъпката си. Името й вече е легенда. Тя беше самурай — като баща ми.

— Аз мислех, че само мъжете са самураи.

— А, не, Анджин-сан. И мъжете, и жените могат да бъдат самураи воини, задължени да служат на господаря си. Майка ми беше истински самурай — дългът и към съпруга стоеше над всичко.

— У дома си ли е сега?

— Не. Нито тя, нито баща ми, нито братята и сестрите ми. Аз съм последната жива издънка в нашия род.

— Някакво нещастие ли ги е сполетяло?

Изведнъж Марико се почувствува изморена. Омръзна ми да говоря на латински и на този отвратителен португалски и да играя ролята на учителка. Не съм учителка! Аз съм просто една жена, която съзнава дълга си и иска да си го изпълнява спокойно. Не ми трябват тази топлина в слабините и този мъж, който така ме обърква. Не ми трябват.

— В известен смисъл, Анджин-сан, наистина беше нещастие. Един ден ще ви разкажа всичко.

Тя ускори крачка и се приближи до другата носилка. Двете прислужнички нервно се усмихнаха.

— Още дълго ли ще вървим, Марико-сан — попита Соно.

— Мисля, че малко остана — успокои ги тя.

Внезапно из тъмнината от другата страна на носилката изникна капитанът на Сивите. Какво ли е разбрал от разговора ни с Анджин-сан — запита се тя.

— Желаете ли кага, Марико-сан? Уморихте ли се — загрижено я попита той.

— Не, благодаря. — Тя нарочно забави крачка, за да го отдалечи от носилката на Торанага. — Никак не съм уморена.

— Добре ли се държи варваринът? Да не ви безпокои?

— Никак. Вече е напълно успокоен.

— За какво си говорехте?

— За много неща. Опитах се да му разясня някои от нашите закони и обичаи. — Тя махна с ръка към кулата на крепостта, която се очертаваше ясно върху фона на нощното небе. — Торанага-сама ме помоли да налея малко ум и разум в главата му.

— Ах, да, Торанага-сама. — Капитанът хвърли един поглед към крепостта и отново се върна към Блакторн. — Защо той толкова се интересува от него?

— Не знам. Предполагам, защото е странно същество.

Завиха и излязоха на друга улица, с високи стени, зад които се гушеха градини и къщи. Хора почти не се мяркаха. До ушите им долетя шумът от прибоя. Над сградите се извисяваха мачти, а въздухът се изпълни с мириса на водорасли.

— За какво друго разговаряхте?

— Много странни хора са. Постоянно мислят за пари.

— Говори се, че целият му народ се състоял от разбойници и пирати. И нито един самурай. Какво иска от него Торанага-сама?

— Много се извинявам. Не знам.

— Говори се също така, че бил християнин. Понеже така твърдял. Вярно ли е?

— Християнин, но не като нас, капитане. Вие сте християнин, нали?

— Господарят ми е християнин, затова и аз съм като него. Моят господар е Кияма-сама.

— Имам честта да го познавам добре. Той оказа голяма чест на съпруга ми, като сгоди една от внучките си за моя син.

— Да, знам.

— По-добре ли е вече? Разбрах, че лекарите не пускали никого при него.

— Цяла седмица не съм го виждал. Никой от нас не е влизал при него. Може да е китайска шарка. Господ да го закриля от нея и проклети да са всички китайци. — Той хвърли яден поглед към Блакторн. — Лекарите твърдят, че варварите са донесли болестта в Китай през Макао, а оттам и при нас.

— Всички сме в божиите ръце — каза тя на латински.

— Амин — додаде капитанът, без да се замисли, и влезе в капана.

Блакторн също схвана грешката му и видя как лицето на самурая пламна от гняв. Той каза нещо на Марико през зъби, тя се изчерви и млъкна. Блакторн слезе от носилката и се приближи до тях.

— Щом говорите латински, центурионе, би било много любезно от ваша страна, ако поговорите с мен. Горя от желание да науча всичко за вашата велика страна.

— Да, говоря езика ви, чужденецо.

— Този език не е мой, центурионе, а на църквата и всички образовани люде в моя свят. Но вие го говорите добре. Как и къде го научихте?

Кортежът мина покрай тях и всички самураи, Кафяви и Сиви, бяха вперили погледи в малката групичка. Бунтаро, който вървеше недалеч от носилката на Торанага, спря и се върна при тях. Капитанът се поколеба, но отново тръгна и Марико се зарадва, че Блакторн се бе присъединил към тях. Известно време вървяха мълчаливо.

— Центурионът говори много свободно латински, нали — обърна се Блакторн към Марико.

— Да, наистина. В семинария ли сте го учили, центурионе?

— И вие, чужденецо — изсъска студено капитанът, без да обръща внимание на въпроса й, защото ненавиждаше спомена за семинарията в Макао, където бе постъпил още като дете по заповед на Кияма. — Щом можем да разговаряме направо, бихте ли ми обяснили простичко защо попитахте тази дама: „Кой друг знае?“ Кой друг знае какво?

— Не си спомням. Не бях на себе си.

— Не бяхте на себе си, казвате? Тогава какво имахте предвид с „кесаревото кесарю“?

— Беше нещо като шега. Спорехме с тази дама, защото ми разказваше поучителни истории, които понякога не мога да проумея.

— Да, има доста неясни неща. От какво полудяхте там до портата? И защо така бързо се оправихте от припадъка?

— Всичко е възможно с божията помощ. Изравниха се отново с носилката, но капитанът все не можеше да се успокои, че така лесно са го хванали в клопка. Господарят му Кияма-сама го бе предупредил, че тази жена е безкрайно умна: „Не забравяй, че цялото и същество е белязано от предателството, а пиратът е бил заченат от самия сатана. Наблюдавай, ослушвай се и помни. Възможно е тя да се издаде с нещо и да стане още един свидетел срещу Торанага и полза на регентите. Убий пирата още в началото на нападението.“

От тъмнината на нощта изсвистяха няколко стрели и първата прониза капитана през гърлото. Дробовете му пламнаха и той усети как смъртта го обгръща, учуден, защото нападението трябваше да стане не тук, на тази улица, а по-долу, до самия пристан, и трябваше да е насочено не срещу тях, а срещу пирата.

Втора стрела се заби в дървената рамка на носилката, на сантиметри от главата на Блакторн. Две стрели стърчаха вече от спуснатите завеси на носилката на Кирицубо, а прислужничката Аса беше улучена в кръста. Тя започна да пищи, а носачите хвърлиха носилката и бегом се скриха в тъмнината. Блакторн събори Марико на земята и се търколи заедно с нея настрана, зад обърнатата носилка. Сиви и Кафяви се разбягаха във всички посоки. Дъжд от стрели се изсипа върху двете носилки. Едната се заби в земята, където миг преди това стоеше Марико. Бунтаро прикриваше, доколкото му беше възможно, носилката на Торанага със собственото си тяло. От бронята му, направена от кожа и бамбук, стърчеше стрела. В момента, в който пороят от стрели секна за малко, той се хвърли напред и разтвори пердетата. Две стрели бяха улучили Торанага в гърдите и отстрани, но бронята под кимоното му го беше спасила и той само ги изтръгна и запрати настрана. После свали с рязко движение широкополата шапка и перуката си. Бунтаро се напрягаше да зърне врага в тъмнината — нащрек, със зареден лък — а Торанага се помъчи да се измъкне по-бързо от носилката. Той скочи на крака и ловко извади меча си изпод седалката. Марико понечи да се изправи, за да му се притече на помощ, но Блакторн я дръпна обратно на мястото и и в същия момент нов порой от стрели се изсипа върху носилките, като уби двама Кафяви и един Сив. Една от стрелите одраска Блакторн по бузата, а друга закова полата на кимоното му за земята. Соно помагаше на раненото момиче, което се гърчеше от болки, но мъжествено сдържаше писъците си. После Ябу извика нещо, посочи към тъмнината и се хвърли в атака. На един от покривите се мяркаха смътни фигури. Последен дъжд от стрели се изсипа в мрака, насочен все така към носилките. Бунтаро и останалите Кафяви им препречиха пътя към Торанага. Единият от самураите падна убит. Бунтаро беше улучен точно между две от съставните части на раменната броня и изръмжа от болка. Ябу, придружен от Кафяви и Сиви, беше вече при стената, но нападателите се бяха стопили в нощта и макар че десетина самураи препуснаха към ъгъла да им преградят пътя, на всички им беше ясно, че всякакви опити са безполезни. Блакторн се изправи и помогна на Марико да стане. Тя беше силно развълнувана, но иначе й нямаше нищо.

— Благодаря — кимна му тя и забърза към Торанага, за да помогне да го скрият от погледите на Сивите. Бунтаро крещеше на хората си да угасят факлите около носилките. Но един от Сивите възкликна: „Торанага!“. И макар да произнесе името тихо, всички го чуха.

Торанага изглеждаше нелеп на примигващата светлина от факлите, с размазания си от потта грим.

Един от офицерите на Сивите се поклони набързо. Колкото и да беше невероятно, но врагът на господаря му се разхождаше свободно извън стените на крепостта.

— Чакайте тук, Торанага-сама. Ей ти — извика той към един от Сивите. — Тичай веднага при Ишидо-сама!

Самураят хукна.

— Спрете го — тихо се обади Торанага. Бунтаро изстреля две стрели и мъжът се търколи мъртъв. Офицерът измъкна рязко меча си с двете дръжки и с боен вик се нахвърли върху Торанага, но Бунтаро очакваше това и парира нападението. В същия момент Сиви и Кафяви, както бяха измешани, отскочиха назад, за да освободят място за сражението, и извадиха мечовете си. Улицата заприлича на буен водовъртеж. Бунтаро и офицерът бяха с изравнени сили и умело нападаха и замахваха. Изведнъж един от Сивите се откъсна от тълпата и се хвърли към Торанага, но Марико грабна един факел, затича са и го завря в лицето на офицера. Бунтаро съсече противника си на две, след което веднага се извърна и обезглави втория нападател. Все така мълниеносно премахна от пътя си още един Сив, който се опита да стигне до Торанага, а Марико отскочи назад, без да изпуска поглед от господаря си и страшния му телохранител Бунтаро, а в ръцете и като по чудо бе попаднал някакъв меч.

Четирима Сиви се наговориха и се хвърлиха едновременно към Блакторн, който не бе помръднал от мястото си до носилката. Той безпомощно ги гледаше как се приближават. Ябу и един Кафяв се втурнаха веднага да им препречат пътя, а Блакторн отскочи настрана, сграбчи един факел и го завъртя като боздуган, което за миг извади нападателите му от равновесие. Ябу успя да убие един, да осакати втори, а в това време четирима Кафяви вече се разправяха с останалите двама. Без минута колебание Ябу и раненият Кафяв се хвърлиха отново в атака, за да защитят Торанага. Блакторн се метна напред и сграбчи някакъв полумеч, полукопие и също хукна към Торанага. А той стоеше спокоен, неподвижен, с меч в ножницата, сред кипящата наоколо му бъркотия.

Сивите се биеха мъжествено. Четирима се хвърлиха към Торанага в самоубийствена атака. Кафявите ги промушиха и контраатакуваха. Сивите се прегрупираха и отново нападнаха, но един от офицерите заповяда на трима да се върнат в крепостта за помощ, а останалите да ги прикриват. Тримата веднага се откъснаха и макар че Бунтаро улучи единия, а другите бяха преследвани, те все пак избягаха. Останалите бяха убити.

Глава двадесет и четвърта

Те забързаха по пустите странични улички към пристана и галерата. Бяха десетима: Торанага крачеше начело, следван от Ябу, Марико, Блакторн и шестима самураи. Останалите, водени от Бунтаро, продължиха с носилките и багажа по набелязания маршрут с наставления да се отправят най-спокойно към галерата. В една от носилките беше тялото на Аса. През една от паузите в боя Блакторн измъкна от тялото й стрелата. Торанага видя как тъмната кръв плисна от раната и силно озадачен наблюдаваше как варваринът, вместо да я остави да си умре насаме, с достойнство, взе да я люлее в прегръдките си. Когато боят стихна напълно, той нежно я положи в една от носилките. Момичето се държеше храбро и не издаваше нито звук, а само го гледаше в очите, докато настъпи смъртта. Торанага я остави като примамка в носилката със завесите, а в другата, също за примамка, сложиха един от ранените.

От петдесетте Кафяви, които тръгнаха като охрана, петнадесет паднаха убити, а единадесет бяха смъртно ранени. И единадесетте бързо и достойно бяха отправени във Великия безкрай, тримата собственоръчно, а останалите осем от Бунтаро по тяхна молба. След това Бунтаро събра останалите около затворените носилки и потегли. В прахта останаха да лежат четиридесет и осем Сиви.

Торанага знаеше, че охраната му беше слаба и това бе опасно за него, но въпреки това се чувствуваше доволен. Всичко мина добре, мислеше си той, като се имат предвид превратностите на съдбата. Колко е интересен животът! Отначало взех за лошо предзнаменование факта, че варваринът видя как си сменихме местата с Кири. Но ето че после ми спаси живота и чудесно се престори на луд, така че благодарение на него се измъкнах от Ишидо. Не бях допускал, че Ишидо може да се появи при главната порта. Голям пропуск. Защо ли се озова там? Не е типично за него да проявява чак такава бдителност. Кой ли го е посъветвал? Кияма? Оноши? Или Йодоко? Една практична жена като нея би… би могла да заподозре подобна измама.

А замисълът за тайното измъкване беше много добър, при това всички подробности бяха уточнени от преди няколко седмици, защото беше очевидно, че Ишидо ще направи всичко възможно да го задържи в крепостта, ще настрои останалите регенти срещу него с обещания за всичко, каквото си пожелаят, на драго сърце ще пожертвува заложницата в Йедо — Очиба-сама — и няма да пожали средства да го държи под око до съвещанието на регентите, където ще го натикат в миша дупка, ще го лишат от права и ще се отърват от него.

— Това няма да им попречи да ви лишат от регентски права — заяви Хиромацу, когато Торанага изпрати да го повикат предния ден на смрачаване, за да му обясни какво ще се опита да направи и защо се е колебал. — Дори и да избягате, регентите ще ви обявят за предател зад гърба ви със същата лекота, с каквато биха го направили и във ваше присъствие. И ще бъдете принуден да си направите сепуку, ако ви наредят, а те няма да пропуснат случая.

— Да — съгласи се Торанага. — Като председател на регентите, съм длъжен да си направя сепуку, ако четиримата гласуват срещу мен. Ето обаче — той извади от ръкава си някакъв свитък — ето официалната ми оставка от Съвета на регентите. Ще я предадете на Ишидо щом се разбере — че съм избягал.

— Какво…

— Ако си подам оставката, клетвата на регент няма повече да ме обвързва. Така ли е? Тайко никога не е забранявал оставката ми. Дайте на Ишидо и това — подаде той на Хиромацу официалния печат на председател на Съвета.

— Но така оставате напълно изолиран и сте обречен!

— Грешите! Чуйте какво ще ви кажа: според завещанието на тайко Съветът на регентите трябва да се състои от петима регенти. А сега остават само четирима. За да бъде всичко законно, преди да издадат каквото и да било нареждане, четиримата трябва да изберат и назначат пети член. Ишидо, Кияма, Оноши и Сугияма трябва да постигнат съгласие. Новият регент трябва да е приемлив и за четиримата. Кажете ми сега, стари приятелю, с кого ще се съгласят тези заклети врагове да споделят върховната власт? А докато спорят, не могат да вземат никакви решения и…

— Ние се готвим за война, повече не сте обвързан и като пускате тук малко медец, там малко отрова, можете да ги накарате да се самоизядат. — Хиромацу не можа да сдържи възхищението си. — Ах, Йоши Торанага-но-Миновара, вие сте най-великият мъж! Главата си залагам, че от вас няма по-умен човек в тази страна!

Да, добър план беше, мислеше Торанага, и всички си изиграха ролите превъзходно: и Хиромацу, и Кири, и прекрасната ми Садзуко. А сега са заключени там и я ги пуснат, я не. Според мен никога няма да ги пуснат. Ще ми бъде мъчно, ако ги загубя.

Той водеше групичката решително, с бързата, отмерена крачка, с която ловуваше — можеше да крачи така два дни непрекъснато, а ако трябва, и една нощ. Все още бе наметнат с плаща и носеше кимоното на Кири, но полите му бяха запретнати високо и военните му наколенници стърчаха нелепо от женското кимоно.

Прекосиха още безлюдни улици и тръгнаха по една алея. Тревогата скоро щеше да стигне до Ишидо и чак тогава щяха да започнат да ги преследват истински. Има достатъчно време, каза си той.

Да, хубав план. Но не предвидих нападението. То ми струва три дни безопасност. Кири беше убедена, че ще успее да запази тайната цели три дни. Но ето че тя е разкрита и няма да мога да се промъкна на кораба и да отплавам. Срещу кого беше нападението? Срещу мен или лоцмана? Разбира се, че срещу него. Но пък, от друга страна, стрелите бяха насочени и срещу двете носилки. Да, но стрелците бяха доста далеч и не можеха да виждат добре, така че за по-сигурно са целели да убият и двамата.

По чия заповед бе извършено нападението? На Кияма или Оноши? Или на португалците? Или на християнските свещеници?

Торанага се извърна да види в какво състояние бе лоцманът. Не изоставаше, както и жената до него, но и двамата бяха много изморени. На небосклона се очертаваха контурите на огромната тантуреста крепост и стърчащата и кула. Днес за втори път щях да намеря там смъртта си, помисли си той. Дали тази крепост няма наистина да бъде лобното ми място? Тайко обичаше да повтаря: „Докато тя стои, потомците ми ще управляват, а вашият епитаф, Торанага Миновара, ще бъде изписан на стените и. Крепостта Осака ще бъде вашата смърт, верни мой васале!“ И винаги следваше свистящият, заядлив смях, от който се смразяваше цялата ми душа.

Дали тайко живее в Яемон? Живее или не, Яемон е законният му наследник.

Торанага с усилие на волята си откъсна поглед от крепостта, зави зад един ъгъл и навлезе в лабиринт от малки улички. Най-сетне спря до някаква доста очукана врата, на която беше издълбана риба. Потропа по определен начин и вратата бързо се отвори. Щом го видя, облеченият в парцали самурай му се поклони.

— Господарю?

— Вземи хората си и ме следвай — нареди Торанага и пак тръгна напред.

— Веднага, господарю.

Макар самураят да не беше в кафява униформа, а само в дрипите на ронин, той беше от елитните тайни войски на Торанага, вкарани в Осака за такъв именно спешен случай. Петнадесет души, облечени по същия начин, но всички въоръжени великолепно, веднага го последваха и образуваха авангард и ариергард, докато друг един се затича да извести останалите тайни войски. Скоро Торанага се придружаваше от петдесет души, а други сто му прикриваха фланговете. При нужда на зазоряване можеше да има на разположение още хиляда. Той се поуспокои и намали крачка, защото усети, че лоцманът и жената са вече на края на силите си. А му трябваше да бъдат силни.

Торанага стоеше в сянката на склада и изучаваше галерата, кея и крайбрежието. До него стояха Ябу и един самурай. Останалите чакаха в плътна маса сто крачки зад тях, в една от уличките.

На стотина метра от трапа на галерата се виждаше отряд от сто Сиви, върху площадка добре утъпкана земя, което ги предпазваше от всякакво неочаквано нападение. Самата галера беше обърната с широката си страна към брега, завързана за яки стълбове, закрепени здраво за каменния кей, който се простираше на стотина крачки навътре в морето. Греблата бяха грижливо прибрани и по палубата се мяркаха множество моряци и военни.

— Наши ли са или техни? — тихо попита той.

— Прекалено са далеч, не се вижда добре — отговори Ябу.

Имаше прилив. Зад галерата пристигаха и излизаха в открито море рибарски лодки, ярко осветени от фенери, които им служеха едновременно и за сигнални лампи, и за примамване на рибата. На север, покрай брега, се виждаха няколко реда изтеглени на пясъка рибарски лодки с всякакви размери. Петстотин стъпки по на юг, покрай втория каменен кей, бе пуснала котва португалската фрегата „Санта Тереза“. Тълпи носачи забързано товареха бъчви и бали, като си светеха с факли. Наблизо се виждаше още една голяма група Сиви. Това беше в реда на нещата, тъй като според закона всички португалски и изобщо чуждестранни кораби трябваше да бъдат под постоянно наблюдение. Само в Нагасаки португалските кораби можеха да се движат свободно.

Ако имаше начин и там да затегнем предпазните мерки, бихме спали много по-спокойно, помисли си Торанага. Но можем ли да ги изгоним и пак да търгуваме активно с Китай? Ето в какъв капан ни вкараха южните варвари и няма измъкване от него, поне докато християнските даймио владеят Кюшу и имаме нужда от свещениците. В най-добрия случай можем да действуваме като тайко. Даваш на варварите малко, правиш се, че ще им го отнемеш, опитваш се да блъфираш и през цялото време знаеш, че без търговията с Китай животът ни ще стане невъзможен.

— С ваше разрешение, господарю, бих атакувал незабавно — прошепна самураят.

— Съветвам ви да не правите това — намеси се Ябу. — Не знаем дали хората ни са на кораба. Освен това не е изключено наоколо да има скрити хиляда души. Онези там — посочи той към Сивите около португалския кораб — онези ще вдигнат тревога. Няма да успеем да завземем кораба и да излезем в открито море — ще ни препречат пътя. Трябват ни поне десет пъти повече хора.

— Генерал Ишидо ще научи всеки момент — настоя самураят. — И из Осака ще плъзнат врагове като мухи след тежък бой. Аз имам на разположение общо сто и петдесет души. Напълно достатъчно.

— Няма да се оправим, ако гребците ни не са готови на веслата. По-добре да отклоним по някакъв начин вниманието на Сивите там и ако има други, скрити някъде, както и на онези — посочи Ябу към фрегатата.

— Как да им отклоним вниманието — попита Торанага.

— Да запалим къщите на тази улица.

— Изключено — възмутено възрази самураят, ужасен от предложението. Подпалвачеството се наказваше с публично изгаряне на виновния, на цялото му семейство и на всичките му кръвни роднини. Нямаше по-тежко престъпление, защото огънят беше най-страшният бич на всяко село или град в империята. Единствените строителни материали бяха дървото и хартията, като се изключат керемидите на някои покриви. Всички къщи, складове, дори и дворците бяха безкрайно лесно запалими. — Не можем да подпалим улицата!

— Кое е по-важно — попита го Ябу — изгарянето на няколко улици или животът на господаря ни?

— Но огънят ще се разпростре, Ябу-сан! Не можем да опожарим Осака — тук има най-малко един милион души!

— Това ли е отговорът ти на моя въпрос? Самураят се обърна с пепеляво лице към Торанага!

— Господарю, ще направя всичко, каквото поискате. Това ли е вашата заповед?

Торанага само погледна към Ябу, който махна презрително с ръка към града.

— Преди две години и Половина целият изгоря, а сега я го вижте! А преди пет години беше големият пожар. Колко стотици хиляди изгоряха тогава? Какво значение има това? Те са само магазинери, търговци, занаятчии и ета. Не са селяни.

Торанага вече бе проверил с наплюнчен пръст накъде духаше вятърът. Беше много слаб и нямаше да разпали силен пожар. Може би. Ала ако предположението му излезеше грешно, огънят можеше да прерасне в истинско бедствие и да унищожи целия град. С изключение на крепостта. Ах, ако можеше нея да подпали! Не би се колебал нито миг!

Той се обърна и отиде при останалите.

— Марико-сан, вземете лоцмана и шестимата самураи и идете при галерата. Престорете се на силно изплашени. Кажете на Сивите, че сме били нападнати от бандити или ронини — не сте сигурна точно. Опишете им къде се е случило това, че капитанът на придружаващите ни Сиви ви е изпратил напред да повикате подкрепления, че сражението е все още в разгара си и според вас Кирицубо е убита или ранена, затова да бързат. Ако сте достатъчно убедителна, би трябвало повечето да хукнат натам.

— Разбрах, господарю.

— След това на всяка цена се качете на кораба заедно с лоцмана. Ако нашите моряци са там и корабът е в безопасност, върнете се до трапа и се престорете на припаднала. Това ще ни е сигналът. Но го направете на самия трап. — Торанага погледна към Блакторн. — Кажете му какво ще правите, но не и за припадъка.

Той се извърна, даде още нареждания на хората си и специални инструкции насаме на шестимата самураи. Когато свърши, Ябу го дръпна настрани.

— Защо изпращате варварина? Няма ли да е по-безопасно да остане тук? По-безопасно за вас?

— По-безопасно за него, Ябу-сан, но не и за мен. Той е добра примамка.

— Подпалването на улицата ще е още по-добра примамка.

— Да — съгласи се Торанага и помисли: по-добре Ябу да е на моя страна, отколкото на страната на Ишидо. Добре, че вчера не го накарах да скочи от кулата.

— Господарю!

— Да, Марико-сан?

— Много се извинявам, но Анджин-сан пита какво ще правим, ако корабът е в ръцете на неприятеля?

— Кажете му, че не го задължавам да тръгне с вас, ако не се чувствува достатъчно силен.

Блакторн едва се сдържа, когато тя преведе.

— Кажете на Торанага-сама, че не е редно вие да идвате, по-добре си останете тук. Ако всичко е наред, ще му дам знак.

— Не мога да направя такова нещо, Анджин-сан, заповедта на господаря е изрична — твърдо му отговори Марико. — Всеки негов план е мъдър.

Блакторн разбра, че споровете са безполезни. Проклето да е това тяхно магарешко високомерие! Но пък колко са безстрашни! И мъжете, и жените.

Беше я наблюдавал по време на нападението, с дългия почти колкото самата нея меч, готова да се бие на живот и смърт за Торанага. Видя как умело си служи е меча и макар че Бунтаро уби нападателя, тя бе улеснила задачата му, като го принуди да отстъпи назад. По кимоното и още имаше кръв, на места бе изпокъсано, а лицето й беше прашно.

— Откъде знаете да си служите така с меч? — попита я той, докато бързаха към пристанището.

— Жените самураи отрано се учат да използуват ножове, за да могат да защищават честта си и честта на господарите си — показа му тя камата, скрита в гънките на пояса й. — Някои от нас обаче — не всички — се учат също да използуват меч и копие. Има бащи, които смятат, че и синовете, и дъщерите им трябва да са подготвени да се сражават за господарите си. Разбира се, едни жени са по-войнствени от други и дори обичат да влизат в бой редом със съпрузите или бащите си. Майка ми беше от тях. Те двамата с баща ми решиха, че трябва да умея да се бия с меч и копие.

— Ако капитанът на Сивите не беше застанал пред вас, първата стрела щеше да ви прониже — каза той.

— Щеше да прониже вас — уверено го поправи тя. — Но вие наистина ми спасихте живота, като ме съборихте на земята.

И като я гледаше, сега той си помисли, че не би искал да и се случи нещо лошо.

— Нека отида сам със самураите, Марико-сан. Останете тук, моля ви.

— Това е невъзможно, Анджин-сан.

— Тогава искам нож. Или по-добре — два.

Тя предаде молбата му на Торанага и той се съгласи. Блакторн пъхна един нож в пояса си, под кимоното, а втория завърза с парче коприна, което откъсна от кимоното си, с дръжката надолу, към вътрешната страна на ръката си, близо до китката.

— Моят господар пита дали всички англичани носят ножове в ръкавите си по този начин.

— Не. Но много от моряците го правят.

— При нас това не е обичайно — нито пък при португалците.

— Най-доброто място за ножа е ботушът. Тогава можете много да направите с него, и то мълниеносно. При нужда, разбира се.

Тя преведе това и Блакторн забеляза внимателните погледи на Торанага и Ябу и долови, че не им е приятно, дето е въоръжен. Това е добре. Ще гледам да задържа ножовете.

Той отново се замисли за Торанага. След като нападението приключи и Сивите бяха избити, той му благодари чрез Марико пред всички Кафяви за неговата „вярност“. И нищо повече — нито обещания, нито ангажименти, нито награди. Но Блакторн вече знаеше, че всичко това ще последва по-късно. Старият монах му беше казал, че верността е единственото нещо, което те възнаграждават. „Вярност и изпълнен дълг, сеньор. Това бушидо е издигнато в култ при тях. Както ние отдаваме живота си в името на господа, неговия благословен син Христос и божията майка Мария, така тези животни си дават живота за своите господари и умират като псета. Помнете, сеньор, за собственото си добро помнете — те са животни!“

Не, не са животни, мислеше Блакторн. И много други неща, които ми каза, отче, се оказаха неверни и са само фантастични преувеличения.

Той се обърна към Марико:

— Трябва да уговорим някакъв знак дали корабът е безопасен, или не е.

Тя отново преведе.

— Торанага-сама каза, че един от войниците ще свърши тази работа.

— Не намирам за много уместно да се изпраща жена да върши мъжка работа.

— Имайте търпение с нас, Анджин-сан, моля ви. Няма никаква разлика между мъжете и жените. Като самураи жените са равни на мъжете. А тази работа приляга много повече на една жена.

Торанага и каза нещо.

— Готов ли сте, Анджин-сан? Трябва да тръгваме.

— Планът е лош и опасен и до гуша ми дойде да бъда в ролята на жертвата, но съм готов.

Тя се засмя, поклони се още веднъж на Торанага и се втурна да бяга. Блакторн и шестимата самураи хукнаха подире й. Тя беше много бърза и той не можа да я настигне. Завиха зад ъгъла и излязоха на откритата площадка. Никога не се беше чувствувал тъй гол и беззащитен. Още щом се появиха, Сивите ги зърнаха и се втурнаха да ги пресрещнат. Скоро ги обградиха и Марико започна задъхано да им обяснява нещо, а самураите също говореха възбудено и сочеха назад. Той реши да се присъедини към общата суматоха и заломоти припряно на смесица от португалски, английски и холандски, правеше им жестове да бързат и добре, че нямаше нужда се да преструва на запъхтян. Опита се да види какво е положението на кораба, но не можа да различи нищо определено, само множество глави, стърчащи до трапа. Много от главите бяха с бръснати самурайски темета, но сред тях имаше и моряци; за жалост не можа да разпознае цвета на самурайските кимона.

Изотзад го заговори забързано някакъв Сив и той са обърна да му каже, че не разбира японски, но да тича ей натам, нагоре по улицата, където проклетата битка е още в разгара си.

— Уакаримасу ка? Разкарай си задника оттук! Уакаримасу ка? Сражението е ей там!

Марико пламенно убеждаваше старшия офицер на Сивите. Той се върна при кораба и издаде заповеди на висок глас. Оттам веднага се изсипаха не по-малко от сто самураи, все Сиви. Един от тях бе изпратен незабавно да повика на помощ и другите, които охраняваха португалския кораб. Като остави десет души на пост при трапа, офицерът поведе останалите бегом към улицата, която завиваше от пристанището нагоре, към града.

Марико се приближи към Блакторн.

— Как ви се струва корабът?

— Държи се на вода…

Той се хвана с голямо усилие за въжето, провесено от трапа, и се изтегли нагоре, на палубата. Марико се изкачи след него, следвана от двама Кафяви. Моряците, струпани на бакборда, им сториха път да минат. Четирима Сиви бяха завардили квартердека, а други двама пазеха кърмата. Всички бяха въоръжени с лъкове, стрели и мечове.

Марико заразпитва един от моряците, който учтиво и отговаряше.

— Те са все моряци, наети да откарат Кирицубо-сан в Йедо — осведоми тя Блакторн.

— Попитайте го… — Той млъкна, защото позна ниския, набит помощник, когото бе назначил за капитан по време на бурята. — Конбануа, капитан-сан — поздрави той.

— Конбануа, Анджин-сан, Уаташи ийе капитан-сан има — ухили се помощникът и поклати глава. Посочи към един пъргав моряк с посивяла щръкнала плитка, застанал сам на квартердека. — Имасу капитан-сан!

— А со десу? Конбануа, капитан-сан — извика Блакторн и се поклони, после добави тихо: — Марико-сан, разберете дали долу има Сиви.

Преди тя да успее да каже нещо обаче, капитанът също се поклони и извика нещо на помощника, който кимна и отговори надълго и нашироко. Някои от моряците се обадиха одобрително. Капитанът и всички останали изглеждаха силно впечатлени от нещо.

— А со десу, Анджин-сан — извика капитанът и подкани моряците. — Кейре.

Всички освен самураите се поклониха на Блакторн в знак на уважение. Марико поясни:

— Помощникът разказа на капитана как сте спасили кораба по време на бурята, Анджин-сан. Вие нищо не сте ни споменали за това.

— Няма нищо за разказване. Буря като всяка буря. Моля ви да благодарите на капитана и да му предадете, че съм щастлив да бъда отново на кораба. Питайте го дали е готов да отплава веднага щом пристигнат останалите. — И добави тихо: — Питайте дали долу има Сиви.

Тя изпълни молбата му. Капитанът се приближи, тя му зададе още няколко въпроса и като схвана отношението му към присъствието на Блакторн, поклони му се дълбоко и каза с уважение:

— Анджин-сан, той ви е безкрайно благодарен, за гдето сте спасили кораба му, и казва, че са готови. Колкото до другото, не знае.

Блакторн погледна към брега. От Бунтаро и останалите, които трябваше да се зададат откъм север, нямаше ни следа. Самураят, изпратен бегом при „Санта Тереза“ за подкрепления, беше на стотина метра от целта си, все още незабелязан от Сивите при фрегатата.

— Сега какво ще правим? — не издържа той.

Тя също си задаваше въпроси. Безопасен ли е корабът? Решавай!

— Онзи ще стигне там всеки момент — добави Блакторн.

— Моля?

Той посочи към фрегатата.

— Онзи там — самураят!

— Какъв самурай? Извинете ме Анджин-сан, но не виждам толкова надалече. Виждам кораба, но Сивите пред него са ми малко в мъгла. Кой човек?

Той и обясни и добави на латински:

— Вече е само на петдесет крачки от кораба. Сега го забелязаха. Трябва ни веднага помощ. Кои ще даде знак? Трябва да сигнализираме.

— Виждате ли да се задава съпругът ми — попита тя на португалски.

Шестнадесет глави са се изпречили между моя господар и неговото спасение, каза си тя. Ах, пресвета Дево, пази го!

И като предаде съдбата си в ръцете на бога, изплашена да не би да вземе погрешно решение, тя се приближи с разтреперани крака до трапа и се престори на припаднала.

Блакторн не беше подготвен за подобно нещо. Видя я как се строполи върху дървените летви. Моряците я обградиха веднага, а докато стигне до нея, Сивите от палубите също се струпаха. Блакторн я вдигна на ръце и я понесе през тълпата към квартердека.

— Донесете вода — вода! Хай?

Моряците зяпаха, без да го разбират. Той отчаяно затършува из гънките на паметта си за японската дума, която старият монах му бе повторил поне петдесет пъти. Исусе, как беше?

— Мидзу! Мидзу! Хай!

— А мидзу! Хай, Анджин-сан!

Един от моряците хукна да изпълнява поръчката. В този момент се чу тревожен възглас.

На брега тридесет от самураите на Торанага, преоблечени като ронини, се втурнаха откъм уличката към кораба. Сивите, които си бяха тръгнали от кея, се върнаха обратно по местата си, а тези от квартердека и кърмата извиха вратове да видят по-добре какво става. Някой рязко изкрещя заповед. Стрелците нарамиха лъковете си. Всички самураи, и Кафяви, и Сиви, извадиха мечовете си и се приготвиха да се хвърлят към брега.

— Бандити — изкрещя един Кафяв, явно по предварителна уговорка. Двамата Кафяви на палубата моментално се разделиха, като единият се втурна напред а вторият към кърмата. Четиримата на брега се разпръснаха и се смесиха със Сивите.

— Стой!

„Ронините“ на Торанага се хвърлиха в атака. Единият падна пронизан от стрела. Кафявият на кърмата веднага уби стрелеца и се метна към втория, но той беше по-пъргав и двамата сплетоха мечове. Сивият обаче успя да изкрещи и да предупреди останалите. Кафявият на квартердека рани тежко един Сив, но останалите трима бързо се разправиха с него и хукнаха към трапа. Моряците се разпръснаха накъдето им видят очите. Самураите долу на кея се биеха на живот и смърт. Сивите надделяваха над четиримата Кафяви — те знаеха, че са предадени и че нападателите ще ги стигнат всеки момент. Водачът на Сивите — едър, силен мъж с посивяла брада — се обърна към Блакторн и Марико.

— Смърт на предателите — изрева той и с боен вик се хвърли в атака.

Блакторн бе видял погледите им, отправени към Марико, която още лежеше и се преструваше на припаднала, прочете в тях смъртна присъда и разбра, че ако някой не им се притече незабавно на помощ, и двамата са загубени. А от моряците помощ не можеше да очаква. Спомни си, че само самураите имаха право да се бият със самураи.

Ножът му се плъзна в ръката и той го метна към един от тичащите. Улучи го в гърлото. Останалите двама още по-ожесточено продължиха към него с високо вдигнати мечове. Той измъкна и втория си нож и застана до Марико, защото не можеше да я изостави. С крайчеца на окото си забеляза, че битката за трапа почти бе спечелена. На долния кей бяха останали само трима Сиви и задържаха Кафявите, които се опитваха да му се притекат на помощ. Ако само можеше да издържи около една минута, и двамата бяха спасени! Убийте ги де, убийте мръсниците!

Той по-скоро усети, отколкото видя замахналия към шията му меч и отскочи назад. Самураят замахна отново, а вторият се надвеси над Марико с вдигнат високо меч. Ала тя изведнъж дойде на себе си, хвърли се в краката на нищо неподозиращия самурай и го събори на палубата. След това допълзя до един от убитите Сиви, изтръгна меча от още потръпващата му ръка и с боен вик се нахвърли върху нападателя си. Той бе успял да се изправи на крака и се затича към нея, обезумял от ярост. Марико отстъпи и замахна, но Блакторн разбра, че с нея е свършено: мъжът бе далеч по-силен. Той самият избягна като по чудо още един смъртоносен замах от врага си, ритна го силно и метна ножа си към нападателя на Марико. Ножът се заби в гърба му и самураят не успя да я закачи, ала в следващия миг Блакторн се озова безпомощен на квартердека, преследван по стълбите от един Сив, докато втори, току-що излязъл победител на кърмата, се бе затичал към него откъм палубата. Блакторн се метна към перилата, за да скочи в морето, но се подхлъзна в локва кръв. Марико гледаше като хипнотизирана огромния самурай, който я бе притиснал до стената: и макар че се олюляваше и животът вече го напускаше, той явно все още имаше сили да се разправи о нея. Тя замахна с всички сили, но той с лекота парира удара, улови меча и го изтръгна от ръцете и. После събра сетни сили и се хвърли към нея в същия момент, в който „ронините“ се втурнаха нагоре по стълбата през труповете на избитите Сиви. Един от тях хукна веднага към нападателя и, а другият прати една стрела към квартердека. Тя се впи във врата на Сивия и го извади от равновесие, така че мечът му се заби в перилото вместо в Блакторн. Англичанинът се опита да се изтръгне от капана, но самураят го сграбчи, строполи се заедно с него на палубата и се опита да му избода очите с нокти. Втората стрела го улучи в рамото и той изтърва меча си, изрева от болка и ярост и се опита да я изтръгне от плътта си, но напразно. Третата стрела го накара да се сгърчи целият. От устата му бликна кръв, той се задави, изцъкли очи, но въпреки това успя да докопа Блакторн и да се стовари отгоре му. В това време дотърча още един Сив, готов да нанесе последния смъртоносен удар с къс, ала остър нож в ръка. Той замахна към безпомощния лоцман, но приятелска ръка спря ножа и миг след това главата на нападателя му изчезна от шията и нагоре бликна кървав фонтан. Издърпаха и двата трупа от Блакторн и му помогнаха да се изправи на крака. Докато бършеше кръвта от лицето си, видя като в мъгла, че Марико лежеше просната на палубата, а около нея се суетяха „ронини“. Блакторн отмахна с жест на помагачите си и се запрепъва към нея, ала коленете му се подкосиха и той рухна на палубата.

Глава двадесет и пета

Изминаха най-малко десет минути, преди да бъде в състояние да се държи на краката си без чужда помощ. През това време „ронините“ успяха да доубият тежко ранените и да изхвърлят всички трупове в морето. Шестима Кафяви бяха загинали, както и всички Сиви. Почистиха кораба, подготвиха го за незабавно отплаване, изпратиха гребците да заемат местата си, а моряците застанаха до стълбовете на брега, готови да освободят въжетата. Изгасиха всички факли и няколко самураи се отправиха да пресрещнат Бунтаро. Основаната им част обаче забърза в обратна посока — на юг, към вълнолома, където зае отбранителни позиции срещу стотината Сиви от фрегатата, които бяха видели нападението и сега тичаха насам.

След като на кораба всичко беше готово, водачът сви ръце като фуния около устата си и извика към брега. Веднага от мрака изскочиха още „ронини“, начело с Ябу и се разпръснаха като отбранителен щит в северна и южна посока. Едва тогава се появи Торанага и бавно се запъти към трапа. Беше свалил женското кимоно, наметалото и всичкия грим. Носеше с достойнство ризницата си, над нея семпло кафяво кимоно, а в пояса бе затъкнал мечовете си. Телохранителите веднага заеха позиция зад гърба му и цялата фаланга тръгна с отмерена крачка към кораба.

Ама че копеле, ядосваше се Блакторн. Жестоко, студенокръвно, безсърдечно копеле! Но достойнство не ти липсва, в това няма никакво съмнение!

Малко преди това отнесоха Марико долу, придружена от млада жена, и той предположи, че раната и е лека, защото тежко ранените самураи, които не бяха в състояние да се самоубият, ги убиваха на място. А тя беше самурай.

Още се усещаше много слаб, но се хвана за кормилото и се задържа прав с помощта на един моряк. Веднага се почувствува по-добре и лекият ветрец издуха усещането за гадене. Позаклати се леко, все още замаян, но без да изпуска Торанага от очи.

От кулата на крепостта внезапно проблесна светлинен сигнал и се дочу слабото ехо на алармени камбани. После от стените нагоре към небето захвърчаха огньове. Сигнални огньове.

Господи, вече са узнали новината, разбрали са за бягството на Торанага!

В настъпилата тишина Торанага погледна назад и нагоре. След малко из целия град започнаха да проблясват светлинки. Без ни най-малко да се притеснява, той се обърна и се качи на кораба.

Вятърът донесе откъм север далечни викове. Бунтаро! Сигурно беше той, начело на колоната. Блакторн се вгледа в тъмнината, но нищо не можа да види. В южна посока разстоянието между нападащите Сиви и отбраняващите се Кафяви бързо се скъсяваше. Той изчисли на око броя им — за момента никой нямаше числено превъзходство. Но колко дълго щеше да се задържи това положение?

— Кейрей!

Всички коленичиха и щом Торанага се появи на палубата, му се поклониха ниско. Той махна на Ябу, който вървеше непосредствено след него, и Ябу пое командуването, като нареди незабавно да вдигнат котва. Петдесет самураи от фалангата изтичаха нагоре по трапа и заеха отбранителни позиции с лице към брега, с опънати лъкове.

Някой дръпна Блакторн за ръкава.

— Анджин-сан!

— Хай?

Беше капитанът. Той изрече цяла тирада, като сочеше кормилото. На Блакторн му стана ясно — капитанът бе предположил, че той поема командуването, и му искаше разрешение за отплаване.

Галерата се откъсна от кея, подпомогната от вятъра и умелото гребане на моряците. В този момент Блакторн видя как Сивите се хвърлят към вълнолома нагоре по брега и мелето започна. В следващата секунда от тъмнината, иззад близката редица изтеглени на брега лодки, изскочиха трима мъже и една жена, които, тичайки, отбиваха нападението на деветима Сиви. Блакторн различи Бунтаро и прислужницата Соно. Бунтаро ги поведе към кея, размахал окървавен меч, а от бронята му на гърдите и гърба стърчаха стрели. Момичето беше въоръжено с копие, но бе останало без дъх и често се препъваше. Един от Кафявите безстрашно спря и остана да прикрива отстъплението на останалите. Сивите го погълнаха. Бунтаро препусна нагоре по стъпалата, следван от момичето и последния Кафяв, но изведнъж спря и се нахвърли върху Сивите като побеснял бик. Първите двама се срутиха е гръм и трясък от триметровия кей. Единият си пречупи гръбнака на камъните, а вторият изкрещя — бе останал без дясната си ръка. Преследвачите се поколебаха за миг, с което дадоха на момичето време да насочи копието си, но на всички на кораба беше ясно, че това бе само жест. Последният Кафяв се втурна покрай господаря си и се хвърли с главата напред срещу врага. Сивите го съсякоха и се хвърлиха в атака.

Стрелците от кораба не спираха да изпращат облаци стрели и успяха да убият и осакатят повечето Сиви — останаха само двама. Мечът на единия отскочи от шлема на Бунтаро върху защитеното от ризница рамо. Бунтаро фрасна с бронирания си юмрук нападателя си под брадичката, пречупи му врата и се хвърли с цяло тяло върху последния. Той също загина.

Момичето бе паднало на колене и се опитваше да си поеме дъх. Без да губи време в празни проверки доколко са мъртви Сивите, Бунтаро направо им отсече главите с по един — единствен, безупречен удар. Когато кеят беше напълно прочистен, той се обърна с лице към морето и махна на Торанага — изтощен, но доволен. Торанага откликна, не по-малко доволен.

Корабът се бе отдалечил на двадесетина метра от кея и разстоянието постоянно нарастваше.

— Капитан-сан — извика Блакторн и замаха възбудено с ръце. — Върнете се на пристана! Исоги!

Капитанът послушно започна да дава разпореждания. Веслата спряха за миг и веднага загребаха назад, към брега. Но Ябу се метна с един скок на квартердека и разпалено започна да крещи на капитана. Заповедта му беше недвусмислена. Корабът нямаше да се върне.

— За бога, вижте, имаме предостатъчно време. — Блакторн посочи първо към утъпканата площадка, после към вълнолома, където „ронините“ още задържаха нападението на Сивите.

Но Ябу само поклати глава.

Разстоянието нарасна на около тридесет метра и Блакторн имаше чувството, че цялото му същество крещи от възмущение. Какво ви става? Та това е Бунтаро, съпругът на Марико!

— Как така ще го оставите да умре? Та той е наш — извика Блакторн на Ябу и на целия кораб. — Бунтаро. — Той отново се извърна към капитана: — Върнете се! Исоги!

Но този път морякът само поклати безпомощно глава и корабът продължи да се отдалечава от брега, като барабанът равномерно отмерваше ударите на веслата.

Блакторн се втурна към Торанага, който, обърнат с гръб към него, изучаваше брега и пристана. В същия мир четирима телохранители му препречиха пътя с високо вдигнати мечове. Той извика:

— Торанага-сама! Додзо! Наредете корабът да се върне! Додзо — моля ви! Върнете се!

— Ийе, Анджин-сан.

Торанага махна с ръка към сигналните огньове на кулата, после към вълнолома и категорично му обърна гръб.

— Ах ти, страхливо копеле… — започна Блакторн, но се спря. Втурна се към трапа и се надвеси над водата: — Плувай — развика се той, като правеше красноречиви движения с ръцете. — Плувай, за бога!

Бунтаро го разбра. Помогна на момичето да стане, каза и нещо и я побутна към ръба на кея, но тя изпищя и се хвърли на колене в краката му. Очевидно не знаеше да плува.

Блакторн отчаяно започна да оглежда палубата. Нямаше за кога да спускат лодка. За хвърляне на въже и дума не можеше да става — разстоянието беше прекалено голямо. Нямаше да му стигнат силите да доплува дотам и обратно. И спасителни пояси нямаше. Той се метна към двамата най-близки гребци и им отне грамадното веело. Всички гребци от дясната страна веднага изгубиха ритъма и веслата взеха да се удрят едно в друго. Галерата се заклати тромаво, барабанът замлъкна, а Блакторн показа на гребците какво иска от тях. Двама самураи се хвърлиха напред да го спрат, но Торанага им махна с ръка да не му пречат. Блакторн, подпомогнат от четирима моряци, метна греблото като стрела към брега. То летя известно време, след което се плъзна по водата н инерцията го отнесе до кея.

От вълнолома се дочуха победоносни викове. Откъм града се стичаха подкрепления от Сиви и макар че „ронините“ временно задържаха атаката, превземането на вълнолома беше само въпрос на време.

— Давай — изкрещя Блакторн. — Исоги!

Бунтаро вдигна момичето на крака, посочи и веслото и после кораба. Тя му се поклони едва-едва. Той не и обърна повече внимание и застанал твърдо на кея, започна напрегнато да следи боя.

Момичето извика към кораба. Женски, глас и отговори и тя скочи във водата. Главата й проряза водната повърхност, ръцете и замахаха към веслото и успяха да го сграбчат. То с лекота издържа теглото и и тя зарита по посока към галерата. Малка вълна я настигна, но тя се справи е нея и започна да се приближава към целта. Ала вкочанените и от страх ръце изпуснаха за миг греблото и то веднага заплува в обратна посока. Тя запляска безпомощно а ръце и крака, миг след това изчезна под водата и не се появи повече.

Бунтаро остана сам на кея, загледан в приливите и отливите на битката. Подкрепленията на Сивите прииждаха непрекъснато, сега към тях се присъединиха и конници и му стана ясно, че всеки момент вълноломът ще бъде погълнат от Сивите. Той обхвана с поглед севера, запада и юга. После обърна гръб на боя и се запъти към края на кея. Галерата беше вече на безопасно разстояние — на около седемдесет метра от брега — и чакаше. Рибарските лодки отдавна бяха избягали възможно най-далече от двете страни на пристанището, а светлините им приличаха на котешки очи в нощта.

Застанал на ръба на кея, Бунтаро си свали шлема, лъка, колчана и ризницата и ги постави до ножниците. Оголените мечове сложи отделно, настрани. После се съблече до кръста, взе си вещите и ги изхвърли в морето. Подържа големия си меч в ръце, сякаш го изучаваше с благоговение, и го метна е всички сили навътре, към дълбокото. Тъй потъна почти без плисък.

Поклони се тържествено на галерата, на Торанага, който веднага се качи на квартердека, за да вижда по-добре, и също се поклони. После коленичи и грижовно постави късия си меч върху камъните пред себе си. Лунната светлина ярко се отрази от острието. После застана неподвижен, сякаш се молеше, с лице към галерата.

— Ама какво чака, дявол да го вземе — промърмори Блакторн. Неогласяна от ударите на барабана, галерата беше притихнала зловещо. — Защо не скочи да плува?

— Приготвя си сепуку. — Наблизо бе застанала Марико, облегната на ръката на някакво младо момиче.

— Господи, Марико, зле ли ви е?

— Добре съм.

Тя почти не го слушаше, лицето и беше изпито, но прекрасно.

Лявата и ръка бе омотана до рамото с груба превръзка. Ръкавът беше разцепен и от кимоното бе изрязана ивица плат, върху която почиваше ранената и ръка. През плата се просмукваше кръв и се стичаше на тънка струйка към лакътя и.

— Радвам се… — започна той и в следващия миг проумя казаното от нея — сепуку? Ще се самоубива? Но защо? Време има достатъчно, може да доплува дотук! А ако не знае да плува, лесно ще стигне с веслото! Ей го там до кея, виждате ли го? Виждате ли?

— Съпругът ми може да плува, Анджин-сан. Всички офицери на Торанага-сама са длъжни да знаят — той много държи на това. Решил е обаче да не плува.

— Но защо, господи?

Откъм брега се дочуха внезапни крясъци, изпукаха мускети и Сивите пробиха охраната на вълнолома. Няколко ронини обаче се нахвърлиха бясно върху врага и избухна ожесточена ръкопашна схватка. За момента нападението отново бе овладяно.

— Кажете му да плува, за бога!

— Няма да плува, той се готви да умре.

— Защо тогава не отиде там? — Блакторн посочи битката. — Защо не помогне на хората си? Щом ще мре да падне в бой, като мъж!

Марико не сваляше поглед от брега, облегната на младото момиче.

— Защото има опасност да го пленят. Ако заплува, пак може да го пленят и тогава врагът ще го изкара на показ пред простолюдието, ще го опозори, ще прави е него страшни неща. Един самурай не може да допусна да го хванат жив. Няма нищо по-позорно от това да те плени врагът — затова съпругът ми постъпва като истински мъж, както е длъжен да постъпи един самурай. Какво е животът за самурая? Нищо. Само страдание. Негово право и дълг е да умре с чест, пред свидетели.

— Ама че глупаво разхищение на човешки живот — промърмори Блакторн.

— Имайте търпение с нас, Анджин-сан.

— За какво да имам търпение? За още лъжи? Защо не ми се доверявате? Не съм ли заслужил? Защо ме излъгахте? Престорихте се на припаднала и това е бил сигналът! Нали така? Аз ви попитах, а вие ме излъгахте!

— Беше ми наредено… заповедта беше такава — за да ви предпазим от всякаква опасност. Разбира се, че ви имам доверие.

— Излъгахте ме — настоя той, съзнавайки, че не е прав, но вече нищо не го интересуваше. Тяхното възмутително незачитане на живота го отвращаваше и той мечтаеше за сън и спокойствие. Стомахът му копнееше за европейска храна, за алкохол, умираше от желание да се качи на собствения си кораб и да бъде обкръжен от себеподобни. — Вие сте животни — изрече той на английски, макар че знаеше колко не е прав, и се отдръпна настрана.

— Какво каза той, Марико-сан — попита другата жена, като едва сдържаше неприязънта си. Тя беше с половин глава по-висока от Марико, с по-едър кокал, квадратно лице и малки, остри зъби. Казваше се Усаги Фуджико, беше деветнадесетгодишна и се падаше племенница на Марико.

Марико и предаде разговора с англичанина.

— Какъв ужасен човек! Що за обноски! Отвратително! Как можете да понасяте присъствието му?

— Защото той спаси честта на господаря. Ако не беше неговото безстрашие, убедена съм, че Торанага-сама щеше да бъде пленен, както и всички ние.

Двете жени потрепериха при тази мисъл.

— Да ни пазят боговете от такъв позор. — Фуджико погледна към Блакторн, облегнат на парапета горе на палубата, вперил поглед в брега. Огледа го с изучаващ поглед. — Прилича на златокоса маймуна със сини очи — можеш да плашиш децата с него. Нали е страшен? — Фуджико потрепера отново, изхвърли го от мисълта си и пак се загледа към Бунтаро. — Завиждам на съпруга ви.

— Да — тъжно се съгласи Марико. — Жалко, че няма секундант да му помогне.

Според обичая втори самурай винаги помагаше на извършващия сепуку, като заставаше непосредствено зад коленичилия мъж, готов да го обезглави с един — единствен удар с меч, преди агонията му да стане непоносима и по този начин да се посрами във върховния миг на живота си. Малко мъже са в състояние да умрат непосрамени, ако нямат секунданти.

— Карма — обади се пак Фуджико.

— Да. Мъчно ми е за него. Най-много се боеше именно от това — да няма секундант.

— Ние имаме по-голям късмет от мъжете. — Жените самураи забиваха ножовете си в гърлата и затова нямаха нужда от помощ.

— Така е — съгласи се Марико.

Вятърът донесе до слуха им бойни викове и отвлече вниманието им. Отбраната на вълнолома отново бе пробита. Малка групичка от ронини се притече на помощ откъм север. Между тях имаше и конници. На атаката отново бе даден отпор, никой не молеше и не даваше пощада, нападателите бяха отблъснати и Торанага спечели още няколко ценни минути.

За какво печелите това време — горчиво се питаше Блакторн. Той вече е в безопасност в морето. Всички ви предаде.

Тъпанът отново задумка монотонно. Греблата се врязаха във вълните, отзад се появи бяла разпенена следа. От стените на крепостта все още проблясваха сигнални огньове. Градът почти се бе разбудил.

Основните сили на Сивите се нахвърлиха върху вълнолома. Блакторн погледна пак към Бунтаро.

— Нещастни глупако — произнесе той на английски. — Нещастни, жалък глупако!

После се обърна кръгом и слезе на главната палуба към носа да следи за появата на плитчини. Никой освен Фуджико и капитана не забеляза, че е напуснал квартердека.

Гребците дисциплинирано замахваха с веслата и корабът започна да се придвижва напред. Морето беше спокойно, вятърът попътен. Блакторн с удоволствие напълни дробовете си със солен въздух. В следващия момент забеляза, че изходът на пристанището, на около половин левга разстояние, бе препречен от рибарски лодки, на които обаче се виждаха само самураи.

— Капан — произнесе той на глас, защото нещо му подсказа, че това са врагове.

Всички на кораба извикаха ужасени като един човек. Блакторн също погледна назад към битката. Сивите спокойно разчистваха вълнолома от противника, а няколко от тях се бяха запътили, без да бързат, към кея, за да са справят с Бунтаро. Четирима Кафяви конници обаче препускаха в галоп откъм север през утъпканата площадка с пети, запасен кон, завързан за водача. Той се изкачи заедно с конете по каменните стъпала на кея към Бунтаро, докато останалите трима препречиха пътя на Сивите, Бунтаро също се бе огледал, но остана на колене и когато самураят се изравни с него, той му махна с ръка да си върви и вдигна късата сабя с две ръце, с насочено към корема острие. В този миг Торанага сви ръце около устата си като фуния и изкрещя:

— Бунтаро-сан! Тръгнете с тях! Опитайте се да избягате!

Викът му прелетя над вълните и Бунтаро ясно чу. Той се поколеба, поразен, все още с насочен нож. Викът се чу отново, настоятелен и заповеден.

Бунтаро с усилие се откъсна от смъртта и хладнокръвно размисли за живота и бягството, което му нареждаха. Рискът беше голям. По-добре да си умра тук, реши той. Нима Торанага не разбира? Тук поне те чака достойна смърт. Там — почти сигурно пленяване. Къде да бягам? До Йедо има триста ли. Сигурно ще ме хванат.

Усети сила в ръцете си, видя стоманеното нетрепващо острие на косъм от оголения си корем и закопня за освобождаващата агония на смъртта. Тя най-сетне щеше да го отърве от всички срамове — срама, че баща му коленичи пред знамето на Торанага, когато трябваше да запазят вярност към Яемон, наследника на тайко, както се бяха заклели, срама, задето бе убил толкова много хора, служили честно на тайко срещу узурпатора Торанага, срама от съпругата му Марико и единствения му син, завинаги опозорени — тя заради баща си, чудовищния убиец Акечи Джинсай, а синът заради майка си, и срамът, че заради тях и неговото име бе завинаги осквернено.

Колко хиляди агонии трябва да изтърпя заради нея?

Душата му плачеше за забрава. Тя бе толкова близо и тъй достойна. Следващият му живот щеше да е по-добър — не беше възможно да е по-лош.

Въпреки всичко той остави сабята и се подчини — хвърли се в бездната на живота. Господарят му бе заповядал да продължи да страда и бе решил да му откаже спокойствието. Какво друго му остава на самурая, освен да се подчини?

Той скочи, хвърли се върху седлото, заби пети в хълбоците на коня и се понесе, следван от втория конник. Още няколко конни ронини изскочиха от нощта да бранят отстъплението им и съсякоха първите Сиви, изпречили се на пътя им. После и те изчезнаха а няколко Сиви конници се впуснаха да ги преследват.

Всички на кораба започнаха да се смеят.

От радост Торанага удряше с юмрук по перилата, а Ябу и самураите се превиваха от смях. Дори Марико се смееше.

— Един човек се спаси, а останалите — извика Блакторн побеснял. — Огледайте брега — там има най-малко триста трупа, може би дори четиристотин! Погледнете ги, за бога!

Но гласът му се изгуби сред всеобщия смях. Наблюдателят на носа извика тревожно. Смехът секна.

Глава двадесет и шеста

Торанага попита спокойно:

— Можем ли да си пробием път през тях, капитане? Той бе вперил поглед в отрупаните на около петстотин метра от галерата рибарски лодки и в изкушаващото разстояние помежду им.

— Не, господарю.

— Нямаме избор — намеси се Ябу. — Друг избор няма!

Той изгледа ядосано скупчените на брега и кея Сиви, които чакаха изхода от сблъсъка, и до слуха му достигаха подигравателните им възгласи.

Торанага и Ябу бяха застанали на носа. Тъпанът мълчеше и галерата леко се поклащаше на вълните. Всички напрегнато очакваха решението. Беше ясно, че са попаднали в клопка. На брега ги чакаше беда, напред — също беда, да изчакат — пак беда. Примката се затягаше и накрая щяха да ги пипнат. Ако се наложеше, Ишидо можеше да чака с дни.

Ябу кипеше от гняв. Ако веднага бяхме загребала към изхода на пристанището, вече да сме в безопасност. А ние само си изгубихме времето с Бунтаро, ядосваше се той. Торанага е започнал да изкуфява. Ишидо ще помисли, че съм го предал. Нищо не мога да направя — освен да се опитаме да си пробием път с бой, но дори при това положение ще трябва да се бия на страната на Торанага, срещу Ишидо. Нищо не мога да направя. Освен да предложа на Ишидо главата на Торанага. Това ще ме направи регент и ще ми донесе Кванто, а след още шест месеца, като обуча самураите да стрелят с мускети, какво ми пречи да стана председател на Съвета на регентите? А защо не и най-голямата награда? Да премахна Ишидо и да стана главнокомандуващ армиите на наследника, главен регент и комендант на крепостта Осака, да контролирам легендарните съкровища, съхранявани в главната кула, да имам власт над цялата империя, докато Яемон е малолетен, а след това да съм втори по власт след него. Защо не?

Или пък най-голямата от всички награди — шогун. Премахна ли Яемон, ставам шогун.

И всичко това, като отсека една — единствена глава и ако боговете са благосклонни към мен!

На Ябу му се подкосиха коленете и копнежите му се извисиха нагоре, нависоко. Толкова лесно мога да осъществя всичко това, само дето няма начин да се измъкна, след като му взема главата — поне засега.

— Готови за атака — нареди Торанага.

Докато Ябу раздаваше команди и самураите се готвеха, Торанага прехвърли вниманието си върху варварина, застанал все така на носа, където го свари тревогата, облегнат на главната мачта.

Ах, да можех да го разбирам, мислеше Торанага. Ту е безумно смел, ту безкрайно слаб. Ту безценен, ту безполезен. Ту убива, ту го е страх. Ту е послушен, ту опасен. Едновременно и мъж, и жена. Кълбо от противоречия и не можеш да предскажеш какво ще направи в следващия момент.

Торанага внимателно го беше следил по време на бягството от крепостта и по време на внезапното нападение, както и след това. Чу разказа на Марико и капитана за поведението му по време на боя на кораба. Беше свидетел на необяснимия му гняв преди няколко минути, а когато не се върнаха за Бунтаро, видя с крайчеца на окото си опънатото му от омраза лице, чу виковете му и накрая, когато трябваше да се смее, той взе, че се ядоса.

А защо да не се смее, когато врагът е надхитрен? Защо да не се смеят, за да се освободят от трагичното усещане, когато карма причинява нелепата смърт на едно хубаво момиче? Та нали само чрез смеха се съединяваме с боговете и това ни помага да понасяме живота и да превъзмогнем ужаса, безсмислието и страданията тук, на земята? Както например тази вечер, като наблюдавахме как онези смели мъже срещнаха съдбата си на този бряг, в тази нежна нощ, чрез карма, предопределена преди хиляди съществования, а може би само преди едно — единствено.

Та нали само смехът ни позволява да се чувствуваме хора!

Защо лоцманът не може да разбере, че и той е в ръцете на своята карма, така както и аз, и всички ние тук, и дори Исус Христос — защото, ако се вникне малко в истината, неговата карма е причината той да умре опозорен като най-обикновен престъпник на онзи хълм, за който говореше варварският свещеник.

Всичко е карма.

Какво варварство — да заковеш човека с гвоздеи към парче дърво и да го чакаш да умре! Те са по-лоши дори от китайците, на които мъченията доставят удоволствие.

— Попитайте го, Ябу-сан — нареди Торанага.

— Моля?

— Попитайте го какво да правим. Имам предвид лоцмана. Нали ще водим морски бой? Казахте, че е истински гений в открито море. Нека го докаже.

Устата на Ябу бе свита в стегната, жестока цепка. Торанага усети неговия страх и това му достави удоволствие.

— Марико-сан — излая Ябу. — Попитайте лоцмана как можем да се измъкнем — как да си пробием път през тези лодки?

Марико послушно се приближи до парапета, все така подкрепяна от момичето.

— Благодаря, Фуджико-сан, вече съм добре. Фуджико я пусна и взе да наблюдава Блакторн с отвращение.

— Той каза „с оръдия“, Ябу-сан — върна се Марико.

— Кажете му, че трябва да измисли нещо по-добро, ако държи на главата си.

— Трябва да сме търпеливи е него, Ябу-сан — намеси се Торанага. — Марико-сан, кажете му учтиво: „За съжаление ние нямаме оръдия. Няма ли друг начин да си пробием път? По суша е невъзможно.“ Преведете точния му отговор. Съвсем точно.

Марико изпълни заповедта.

— Съжалявам, господарю, но той каза „не“. Само „не“. При това неучтиво.

Торанага повдигна пояса си и се почеса под ризницата.

— Ами тогава — добродушно продължи той — щом Анджин-сан казва оръдия, а той е специалист, значи оръдия. Капитане, иди там. — Късият му дебел пръст посочи заповедно португалската фрегата. — Пригответе хората, Ябу-сан. Ако южните варвари откажат да ми заемат оръдията си, ще трябва да ги вземете насила, така ли е?

— С огромно удоволствие — тихо промърмори Ябу.

— Вие сте прав, той наистина е гений.

— Но начина го открихте вие, Торанага-сама.

— Лесно е да намериш начин, като ти дадат отговор на въпроса. Какъв е начинът за превземането на крепостта Осака, съюзнико?

— Няма такъв. В това отношение тайко беше безпогрешен.

— Да. А какъв е начинът да се справиш с предателството?

— Позорна смърт, разбира се. Но не разбирам защо ми задавате такъв въпрос.

— Просто ми мина през ума… съюзнико. — Торанага пак погледна към Блакторн. — Да, умен е. Много ми трябват умни мъже. Марико-сан, ще ми отстъпят ли варварите оръдията си?

— Разбира се, защо не?

И през ум не би и минала друга мисъл. Все още се тревожеше за Бунтаро. Колко по-добре щеше да е, ако го бяха оставили да си умре на брега. Защо да се рискува честта му? Тя се питаше защо ли Торанага заповяда на съпруга и в последния момент да се спасява по суша. Със същата лекота можеше да му нареди да доплува до кораба. Много по-безопасно щеше да е, а и време имаше достатъчно. Можеше да нареди това още щом Бунтаро стигна до края на кея. Защо изчака? Нещо вътре в нея и подсказа, че господарят им е имал специални причини да изчака и после да даде такава заповед.

— Ами ако откажат? Готова ли сте да убивате християни, Марико-сан? — продължи Торанага. — Нали това, е най-невероятният им закон? Не убивай!

— Така е. Но за вас, господарю, с готовност ще отидем всички в ада — и аз, и съпругът ми, и моят син.

— Да. Вие сте истински самурай и аз никога няма да забравя, че грабнахте меча, за да ме защитите.

— Моля ви, не ми благодарете. Ако съм помогнала по някакъв незначителен начин, това е било мой дълг. Ако трябва да споменете някого с благодарност, нека това бъдат моят съпруг и моят син. Те са по-полезни за вас.

— В момента вие сте ми по-полезна. И можете да ми помогнете дори още повече.

— Само ми кажете по какъв начин, господарю. Ще го изпълня.

— Не мислете за чуждоземния си бог.

— Моля, господарю? — Лицето й се вкамени.

— Не мислете за чуждоземния си бог. На прекалено много господари трябва да сте вярна.

— Искате да се откажа от вярата си? Да се откажа от християнството?

— Да, освен ако не сте в състояние да скътате този бог — където му е мястото — в дъното на душата си, а не на преден план.

— Моля да ме извините, господарю — започна тя о разтреперан глас — но моята религия не ми пречи да ви бъда вярна и предана. Вярата ми винаги е била моя лична работа — винаги! Нима съм ви разочаровала по някакъв начин?

— Засега не. Но и това може да стане.

— Кажете ми какво да направя, за да ви угодя.

— Християните могат да станат мои врагове, така ли е?

— Вашите врагове са и мои, господарю.

— Свещениците в момента са срещу мен. Може да заповядат на всички християни да ми обявят война.

— Това е невъзможно, господарю. Те са мирни хора.

— А ако продължат да ми се противопоставят? Ако християните ми обявят война?

— Никога не се съмнявайте в моята вярност — никога!

— Този Анджин-сан може да говори истината и вашите свещеници да се окажат лъжци.

— Има добри и лоши свещеници, господарю. Но моят господар сте вие.

— Добре, Марико-сан. Ще приема думите ви. Заповядвам ви да се сприятелите с този варварин, да научите всичко, каквото той знае, да ми докладвате всяка негова дума, да се научите да мислите като него, да не „изповядвате“ нищо от това, което правите, да се отнасяте към всички свещеници с подозрение, да ми докладвате всичко, което ви кажат или попитат. Ако помежду всичко това намерите място за вашия бог — добре, ако ли не — толкова по-зле.

Марико отметна кичурче коса от очите си.

— Мога да правя всичко това, господарю, и пак да си остана християнка. Кълна ви се.

— Добре. Закълнете се в християнския бог.

— Кълна се в бога.

— Добре. — Торанага се обърна и извика: — Фуджико-сан!

— Да, господарю?

— Имате ли прислужнички със себе си?

— Да, две.

— Дайте едната на Марико-сан, а другата изпратете да донесе чай.

— Има и саке, ако желаете.

— Чай. А вие, Ябу-сан, чай ли предпочитате или саке?

— Чай, ако обичате.

— За Анджин-сан донесете саке.

Снопче светлина се отрази в златното кръстче, което висеше на врата на Марико. Тя видя, че Торанага се е загледал в него.

— Може би не желаете да го нося, господарю? Да го изхвърля ли?

— Не. Нека ви напомня за дадената клетва.

Всички впериха очи във фрегатата. Торанага усети нечий поглед и се обърна. Видя изопнатото лице, сините очи и го лъхна омразата — впрочем не, не омраза, а подозрение. Как смее този варварин да изпитва подозрение към мен?

— Попитайте Анджин-сан: защо не каза просто, че на варварския кораб е пълно с оръдия? Защо не каза просто да ги накарам да ме придружат извън пристанището?

Марико преведе.

— Той каза… — Тя се поколеба за миг, после продължи в скоропоговорка. — Моля да ме извините, но той каза: „За него е полезно сам да си поблъска главата.“

Торанага се засмя.

— Благодаря му за неговата глава. Беше ми от голяма полза. Надявам се да остане на раменете му. Кажете му, че сега вече сме квит.

— Той каза: „Не, не сме квит, Торанага-сама. Но ми върнете кораба заедно с екипажа и аз ще прочистя морето. От всички врагове.“

— Марико-сан, как смятате — дали нямаше предвид и мен, освен испанските и южните варвари?

Въпросът беше зададен с шеговит тон. Вятърът отново разроши косите и и няколко кичура паднаха върху очите й. Тя ги оправи с уморен жест.

— Извинете ме, но не знам. Може би да, може би не. Желаете ли да го попитам? Моля да ме извините, но той е… много особен. Страхувам се, че изобщо не го разбирам.

— Имаме достатъчно време. Да. След време той всичко ще ни разкаже за себе си.

Блакторн забеляза как фрегатата без много шум издърпа въжетата, които я привързваха към кея, веднага щом Сивите, които я охраняваха, се втурнаха към враговете си. Видя как спусна на вода голямата си лодка, която я изведе от мястото и на кея навътре в пристанището. И сега се поклащаше на няколкостотин метра от кея, спуснала от носа лека котва, обърнала към брега широката си страна. Това беше обичайна маневра на всички европейски кораби в чужди или враждебни пристанища, когато ги заплашваше опасност откъм брега. Освен това не се съмняваше, че макар на палубата да не се забелязваше никаква суетня и движение, всички оръдия на кораба са вече готови, мускетите насочени, снарядите и барутът са приготвени в изобилие, сабите са подръка, а горе на вантите се спотайват въоръжени моряци. Зорки очи претърсват всички посоки на компаса. Галерата е привлякла вниманието им в момента, в който започна да променя курса си. Двете шестдесеткилограмови оръдия на кърмата, обърнати към тях, сигурно вече са насочени за стрелба. Португалските артилеристи бяха най-добрите в света след английските.

И сигурно вече знаят за Торанага, продължи да разсъждава той, защото са хитри и са разпитали носачите или Сивите какъв е този шум. Или проклетите от бога езуити, които са осведомени за всичко, са им съобщили за бягството на Торанага и за мен.

Усещаше как космите на врата му настръхват. Един изстрел от кое да е оръдие и отиваме по дяволите. Ако сме още живи, това е само защото Торанага е на кораба. Благодаря ти, боже, за Торанага.

— Моят господар пита какво правите обикновено, когато искате да се приближите към военен кораб — обади се Марико.

— Ако имаме оръдие, даваме салют. Ако не, сигнализираме с флагчета и искаме разрешение да се приближим.

— Господарят пита: а ако нямаме флагчета? Макар все още да бяха отвън обсега на оръдейните изстрели, Блакторн имаше чувството, че вече са вдигнати във въздуха въпреки затворените отвърстия пред дулата на оръдията. Фрегатата имаше по осем топа от двете страни на главната палуба, два на носа и два на кърмата. „Еразъм“ може да се справи с нея, каза а той, в това няма съмнение — при условие, че екипажът е добър. С удоволствие бих я взел. Я ела на себе си, стига си се унасял в мечти — не си на „Еразъм“, а на тази трътлеста галера и португалският кораб е единствената ни надежда. Бихме били в безопасност под прикритието на оръдията му. Благодари на бога за присъствието на Торанага.

— Кажете на капитана да вдигне на главната мачта знамето на Торанага. Това е достатъчно. Така ги известяваме официално кой е на кораба, макар че, бас ловя — вече знаят.

Знамето беше вдигнато на бърза ръка. Всички на галерата сякаш въздъхнаха облекчено. Блакторн забеляза промяната. Дори той се почувствува по-добре под това знаме.

— Господарят пита как ще им съобщим все пак, че искаме да се приближим.

— Кажете му, че без сигнални флагчета имаме два избора — да чакаме извън обсега на оръдията и да изпратим малка делегация с лодка или да се приближим направо на разстояние, от което да можем да разговаряме директно.

— Господарят пита вие кой начин препоръчвате.

— Направо да се приближим. Нямаме причини да бъдем предпазливи. Нали Торанага е на кораба. Той е най-важният даймио в империята. Разбира се, че ще ни помогнат и… Исусе Христе!

— Сеньор?

Но той не отговори и тя преведе бързо, след което изслуша следващия въпрос на Торанага.

— Господарят пита какво ще направи фрегатата. Защо млъкнахте?

— Сетих се изведнъж, че той вече е във война с Ишидо, нали? Така че фрегатата може да не е склонна да му помага.

— Разбира се, че ще му помогнат.

— Не. От кого имат по-голяма изгода португалците — от Торанага или Ишидо? Ако решат, че от Ишидо, ще ни хвърлят във въздуха, без да им мигне окото.

— Немислимо е португалците да стрелят по японски кораб — тихо промълви Марико.

— Ще стрелят, сеньора, вярвайте ми. И бас ловя, че няма да ни допуснат да се приближим. Аз не бих ви пуснал, ако бях лоцман на този кораб. Господи — възкликна той, загледан в брега.

Сивите, които им се подиграваха, напуснаха кея и сега се разпръскваха успоредно на брега. Рибарските лодки все така злонамерено запушваха изхода от пристанището.

— Кажете на Торанага, че има един — единствен начин да се измъкнем — ако извие буря. Тогава има надежда да издържим, докато за рибарските лодки надежда няма. По този начин бихме могли да се изплъзнем от клопката.

Торанага попита нещо капитана, който надълго и нашироко започна да му отговаря. Накрая Марико попита:

— Господарят се интересува: мислите ли, че ще има буря?

— Носът ми подсказва, че ще има. Но чак след два-три дни. Можем ли да чакаме толкова дълго?

— Носът ви? Нима я подушвате?

— Не, сеньора. Просто има такъв израз.

Торанага се замисли, след което даде нарежданията си.

— Ще се приближим до фрегатата, Анджин-сан.

— Тогава му кажете да се насочи право към кърмата и. По този начин сме на най-неудобен прицел. Кажете му, че са коварни — много добре знам доколко могат — да бъдат коварни, ако са застрашени интересите им. По-лоши са от холандците в това отношение. Ако помогнат на Торанага да избяга, Ишидо ще излее яда си върху всички португалци — нещо, което те не биха рискували.

— Господарят казва, че скоро ще имаме отговор на това.

— Ние сме оголени, сеньора. Нямаме никакви шансове срещу техните оръдия. Ако са настроени враждебно или ако дори са просто неутрални — с нас е свършено.

— Моят господар казва, че е така, но ваш дълг е да ги настроите благосклонно.

— Как? Аз съм техен враг.

— Господарят казва, че и в мирно, и във военно време добрият враг може да е по-ценен от добрия съюзник. Вие знаете как разсъждават и ще измислите начин да ги склоните.

— Единственият сигурен начин е силата.

— Той казва: добре, съгласен съм. Кажете ми как да превзема кораба.

— Какво?

— Каза: добре, съгласен съм. Как ще превземем кораба, как ще го победим? Трябват ми техните оръдия. Извинете, Анджин-сан, не ви ли е ясно?

— И пак повтарям: ще го вдигна във въздуха — настоя Ферейра, капитанът на фрегатата.

— Не — възрази дел Аква, който наблюдаваше галерата откъм квартердека.

— Артилерист, влезе ли в обсега на оръдието?

— Не, дон Ферейра — отговори главният артилерист. — Още не.

— Какви други, ако не враждебни намерения може да има, щом се приближава? Защо просто не бяга? Пътят е чист…

Фрегатата беше прекалено отдалечена от изхода на пристанището и никой на кея не виждаше струпалите се за нападение рибарски лодки.

— Ние нищо не губим, ваше високопреосвещенство, а много печелим — продължи Ферейра. — Ще се престорим, че не сме разбрали, че Торанага се намира на борда. Помислили сме, че са бандити, водени от еретик пират, които са искали да ни нападнат. Не се безпокойте, веднъж да ни влязат в обсега на оръдието, лесно, ще можем да ги предизвикаме.

— Не — твърдо отсече дел Аква.

Отец Алвито се обърна към тях, облегнат на парапета:

— Галерата е издигнала знамето на Торанага, капитане.

— Фалшиво знаме — саркастично се ухили Ферейра. — От този номер по-стар няма. Не сме видели Торанага. Може и да не е на кораба.

— Не!

— В името на бога — една война ще бъде пагубна за нас! Ще забави тазгодишния Черен кораб, а може и изцяло да провали плаването му. Не мога да си позволя такова нещо. Няма да позволя на никой и нищо да ми попречи!

— Нашето финансово положение е по-тежко от вашето, капитане — озъби се дел Аква. — Ако тази година закъсаме е търговията, църквата ни ще банкрутира, ясно ли ви е? От три години не сме получили никакви субсидии от Гоа и Лисабон и провалът на миналогодишната печалба… Господи, дари ме с търпение! По-добре от вас знам какво сме заложили. Но отговорът е „не“!

Родригес едва се крепеше на стола си от болки. Кракът му, сложен в шина, почиваше върху мека табуретка, прикована здраво до компасната стойка.

— Капитанът е прав, ваше високопреосвещенство — намеси се той. — Защо се приближава, ако няма лоши намерения? Защо не бяга? Имаме прекрасна възможност да се справим с нея.

— Да, и освен това решението е от военен характер.

Алвито гневно се обърна към него:

— Не! Негово високопреосвещенство има решаващ глас по всички въпроси, капитане! Не бива да се опълчваме срещу Торанага? Трябва да му помогнем!

— Вие непрекъснато повтаряхте, че ако започне война, тя ще продължава вечно — обади се Родригес. — Сега нали е започнала? Видяхме, че започна. Това ще навреди на търговията. Ако Торанага загине, войната приключва и интересите ни ще останат ненакърнени. Съветвам ви — вдигнете галерата във въздуха!

— По този начин ще се отървем и от еретика — добави Ферейра, впил очи в Родригес. — Предотвратявате една война за прослава на господа и пращате един еретик на вечни мъки.

— Това ще бъде с нищо непредизвикана намеса във вътрешните им работи — отговори дел Аква, като избягваше да спомене истинската причина.

— Та ние непрекъснато им се месим! Езуитите са известни с това. Да не сме прости, дебелоглави селяни!

— Не съм казал такова нещо. Но докато аз съм тук, корабът няма да бъде потопен!

— Тогава ще ви помоля да слезете на брега.

— Колкото по-скоро умре този архиубиец, толкова по-добре, ваше високопреосвещенство — заяви Родригес. — Дали е той или Ишидо — каква разлика? И двамата са езичници и на нито един от тях не можем да имаме доверие. Капитанът е прав, друга такава възможност няма да ни падне. Помислете за Черния кораб!

Родригес щеше да бъде лоцман на Черния кораб и му се полагаше една петнадесета част от печалбата. Лоцманът на Черния кораб бе умрял от едра шарка преди три месеца в Макао, Родригес бе свален от кораба му „Санта Тереза“ и му бе поверен този нов пост, за огромна негова радост. Официалната версия беше едра шарка, напомни си той, но злите езици говореха, че предишният лоцман е бил убит с нож в гърба от някакъв ронин по време на пиянска свада в публичен дом. Но пък какъв шанс за мен, радваше се Родригес. И нищо няма да позволя да ми попречи!

— Поемам всичката отговорност — настояваше Ферейра. — Това е решение, което само военните трябва да вземат. Ние сме въвлечени в местна война. Корабът ми е в опасност. — Той пак се обърна към главния артилерист: — Попаднаха ли вече в обсега?

— Това, дон Ферейра, зависи от вашето желание. — Главният артилерист духна свещта и тя започна да тлее и да хвърля искри. — Мога да отнеса носа на галерата или кърмата или да я разцепя по средата — както наредите. Но ако желаете да убия някого — някой конкретен човек — тогава трябва да ги изчакаме още да се приближат.

— Искам да убиеш Торанага и лоцмана.

— Имате предвид английския лоцман?

— Да.

— Някой трябва да ми посочи японеца. А лоцмана сам ще разпозная, разбира се.

— Ако лоцманът трябва да загине, за да убием Торанага и да сложим край на войната, тогава съм съгласен, капитане — намеси се Родригес. — А иначе съм против — смятам, че трябва да пощадим живота му.

— Той е еретик и враг на нашата страна! Самото му присъствие е оскърбление за нас и досега ни е причинил повече неприятности от гнездо усойници.

— А аз вече ви казах, че англичанинът е преди всичко лоцман — при това един от най-добрите в света.

— Че защо лоцманите трябва да се ползуват със специални привилегии? И то един еретик?

— Защото трябва, дявол да го вземе! Трябва да го използуваме, както те ни използуват. Да убием такъв източник на опит и знания, ще е излишно прахосничество! Без лоцмани империята не може да просъществува, няма да има нито търговия, нито нищо! Без мен, дявол да го вземе, няма Черен кораб, няма печалба, няма завръщане у дома и затова умението ми е от голямо значение!

Откъм върха за мачтата се дочу вик:

— Хей, вие долу на квартердека! Галерата променя курса си!

Галерата, която се бе насочила право към тях, рязко промени посоката на движението са и зави няколко градуса вляво, към вътрешността на пристанището.

Родригес веднага се развика:

— Внимание! Вдигнете всички платна! Вдигайте котва!

Всички се втурнаха да изпълняват заповедите му.

— Какво става, Родригес?

— Не знам, капитане, но трябва незабавно да излезем в открито море. Тази трътлеста кучка се опитва да застане откъм подветрената ни страна.

— Това няма никакво значение. Можем да ги потопим всеки момент, стига да пожелаем. Имаме да товарим още стока, а и отчетата трябва да се върнат в Осака.

— Да, но не мога да допусна никой вражески кораб да застане откъм подветрената ми страна. Тази кучка, галерата, не зависи от посоката на вятъра — тя дори може да плава срещу него. Може би ни заобикалят, за да ни нападнат откъм носа, където имаме само едно оръдие, и да ни вземат на абордаж.

Ферейра се изсмя презрително.

— Та ние имаме двадесет оръдия! А те нито едно! Как можете да си помислите, че тази долна езическа лодка ще се осмели да ни нападне? Да не сте мръднали нещо в главата?

— Да, капитане, и затова още я имам на раменете си. „Санта Тереза“ излиза в открито море!

Платната изплющяха на вятъра, изпънаха се, дървените рейки заскърцаха. И двете вахти изскочиха на палубата, всички моряци бяха в бойна готовност. Фрегатата се заклати напред по вълните, но движението и беше много забавено.

— Хайде, кучко, по-бързо — подкани я Родригес.

— Готови сме, дон Ферейра — докладва главният артилерист. — Взел съм ги на прицел, но не мога да чакам дълго. Кой от тях е Торанага? Посочете ми го!

На галерата нямаше никакви светлини, никакви факли. Единственото осветление беше от луната: Галерата все още бе обърната към кърмата на фрегатата, на стотина метра разстояние, но вече се извърташе вляво, по посока на далечния бряг, а веслата методично се потапяха във водата, без нито за миг да нарушат ритъма.

— Онзи ли е лоцманът! Високият, на квартердека?

— Да — отговори Родригес.

— Мануел и Пердито! Целете него и квартердека. — Най-близкото оръдие бързо бе насочено натам. — А Торанага кой е? Бързо! Кормчия! Два градуса надясно!

— Йес, два градуса надясно! Родригес нито за миг не забравяше пясъчното дъно и плитчините и не изпускаше вантите от очи. Беше готов всеки момент да поеме командуването от главния артилерист, който, както беше прието, командуваше за стрелба откъм кърмата.

— Ляво оръдие на главната палуба — крещеше артилеристът. — Щом стреляме, веднага обръщаме срещу вятъра! Спуснете всички капаци на отворите и се гответе за залп откъм левия борд. — Артилеристите се подчиниха и веднага обърнаха очи към офицерите и свещениците на квартердека. — За бога, дон Ферейра, кой от тях е Торанага?

— Кажете, отче, кой е? — попита Ферейра, който никога не беше виждал Торанага.

Родригес ясно различаваше Торанага на предната палуба, заобиколен от самураи, но не искаше той да го посочи. Нека отчетата свършат тази работа, каза си той. Хайде, отче, Юда няма да е сам! Защо трябва все ние да Ви вършим мръсната работа, макар че пет пари не давам за това езическо куче.

Но и двамата свещеници мълчаха.

— Бързо, кой е Торанага — напираше главният артилерист.

Родригес нетърпеливо посочи с пръст.

— Ей го там на носа — ниското дебело копеле, дето са го заобиколили останалите езичници.

— Виждам го, сеньор лоцман.

Артилеристите нанесоха последни поправки в прицела. Ферейра пое свещта от ръцете на помощника на главения артилерист.

— Еретика ли целите?

— Да, капитане, готови ли сте? Ще махна с ръка и това ще е сигналът.

— Добре.

— Не убивай — звънна гласът на дел Аква. Ферейра рязко се извърна към него.

— Те са езичници и еретици!

— Сред тях има и християни, но дори и да нямаше…

— Не му обръщайте внимание, момчета — озъби се Ферейра. — Щом сме готови, ще стреляме!

Дел Аква излезе напред и застана пред дулото на оръдието. С високия си ръст стърчеше над квартердека и се извисяваше над въоръжените, готови за стрелба моряци. Ръката му почиваше върху разпятието.

— Пак повтарям — не убивай!

— Та ние непрекъснато убиваме, отче — възрази Ферейра.

— Знам и се срамувам от това, и моля господа за прошка. — Дел Аква никога преди това не бе попадал на квартердека на боен кораб с насочени оръдия и мускети, готови за смъртоносна стрелба. — Но докато съм тук, няма да убивате и няма да опростя убийства от засада!

— Ами ако ни нападнат? Ако се опитат да вземат кораба на абордаж?

— Ще моля господа да ни помогне срещу тях.

— Каква е тогава разликата — сега или по-късно?

Дел Аква не отговори. Не убивай, мислеше той. Торанага ни обеща всичко, а Ишидо — нищо.

— Какво решавате, капитане? Сега е моментът — извика главният артилерист. — Сега!

Ферейра обърна гръб на свещениците, хвърли свещта и се приближи до перилата.

— Пригответе се да отблъснете атаката — извика той. — Ако се приближат без разрешение на петдесет метра разстояние, заповядвам да вдигнете кораба във въздуха, независимо какво ще кажат свещениците!

Родригес също беше бесен и също се усещаше безпомощен пред свещениците. Не убивай значи? Ами вие, в името на Христа — идеше му да извика. Какво ще кажете за кладите? Ами за Инквизицията? Ами за свещениците, които наляво и надясно раздават присъди „виновен“, „вещица“, „поклонник на сатаната“ или „еретик“? Я си спомнете за двете хиляди вещици, изгорени само в Португалия в годината, в която отплавах за Азия! А какво ще кажете за почти всяко село и град в Португалия, Испания и владенията, посетени от инквизиторите, или както те самите се наричат гордо „бичове божи“, и миризмата на изгорена плът, която оставят след себе си? Ах, господи Исусе Христе, пази ни от лицемери!

Той потисна омразата и отвращението си и съсредоточи вниманието си върху галерата. Различи Блакторн и си каза: ах, англичанино, приятно ми е да те видя застанал там, стиснал уверено кормилото, висок и надменен. Страхувах се, че отдавна са ти видели сметката. Радвам се, че си се отървал, но все пак ми е приятно, че нямаш нито едно оръдие на кораба, защото в такъв случай щях да те вдигна във въздуха и изобщо нямаше да слушам отчетата.

— Хей, „Санта Тереза“!

— Кажи, англичанино!

— Ти ли си, Родригес?

— Аз съм!

— Как е кракът ти?

— Мамка ти!

Родригес с удоволствие се вслуша във веселия смях, който достигна до него през водата, която ги разделяше.

Близо половин час маневрираха корабите, дебнеха се, лавираха според вятъра, приближаваха се, отдръпваха се, като галерата през цялото време се опитваше да застане Откъм подветрената страна и да постави фрегатата натясно, да я притисне между брега и себе си, а фрегатата от своя страна правеше всичко възможно, за да се измъкне и да си отвори изход от пристанището за в случай на нужда. Нито единият кораб обаче, нито другият успя да заеме изгодна позиция и именно по време на тази игра на котка и мишка от фрегатата съзряха рибарските лодки, заприщили изхода от пристанището, и едва тогава си дадоха сметка какво означава тяхното присъствие.

— Ето защо идва при нас! За закрила!

— Значи още повече трябва да го потопим, щом е попаднал в клопка. Ишидо ще ни бъде признателен цял живот — заяви Ферейра.

Но дел Аква беше непреклонен.

— Торанага е прекалено важна личност. Настоявам първо да разговаряме с него. За потопяване винаги има време. Той е без нито едно оръдие на кораба си, а дори аз знам, че само оръдието може да се сражава с оръдие.

Така че Родригес позволи на галерата да се доближи на допустимо разстояние. И двата кораба се намираха в средата на пристанището, на безопасно разстояние както от рибарските лодки, така и един от друг. Фрегатата потръпваше от напъните на вятъра, готова всеки миг да отплава, а галерата дрейфуваше с прибрани весла, обърната с широката си страна към фрегатата, на разстояние, от което да могат да се чуват, тъй като Родригес ги допусна до такава близост чак когато всички весла бяха прибрани и галерата обърна широката си, най-уязвима страна към дулата на неговите оръдия. Същевременно обаче португалецът се подготвяше за следващите ходове. Слава богу, мислеше си той, че имаме топове, а тези копелета нямат. Англичанинът е прекалено хитър. От друга страна, приятно е противникът ти да е професионалист — по-безопасно е. Няма начин да извърши някаква безразсъдна, глупава грешка и някой да пострада без нужда.

— Разрешаваш ли да се качим на кораба ти?

— Кой, англичанино?

— Торанага сама, преводачката и телохранителите му.

Ферейра тихо се обади:

— Никакви телохранители.

Алвито също се намеси:

— Трябва да има охрана, това е въпрос на престиж.

— Не ме интересува неговият престиж. Никаква охрана.

— И на мен не ми се иска да имам самураи на кораба — подкрепи го Родригес.

— Какво ще кажете само за петима — попита Алвито. — Само личните му телохранители. Вие поне разбирате какъв е проблемът, Родригес.

Родригес се замисли за миг, после кимна.

— Петима може, капитане. И ние ще отделим веднага петима моряци за ваши „лични телохранители“, всеки един с чифт пищови. Отче, уточнете подробностите. Нека светият отец да уреди срещата, капитане, той знае най-добре. Хайде, отче, но ни дръжте в течение.

Алвито се приближи до перилата и извика:

— Нищо няма да спечелите с тези лъжи! Пригответе душите си за ада — вие и вашите бандити! Имате десет минути на разположение, след което капитанът ще ви хвърли във въздуха и ви чакат вечни мъки!

— За бога, ние сме издигнали знамето на Торанага!

— Фалшив флаг, пирате!

Ферейра направи крачка напред.

— Какво ви прихвана, отче?

— Имайте търпение, капитане. Това е общоприета форма. В противен случай Торанага ще се обиди смъртно, че не сме уважили флага му — което е самата истина. Все пак той е Торанага, а не някой обикновен даймио. Бих искал да ви напомня, че лично той разполага с повече войски, отколкото кралят на Испания.

Вятърът стенеше в платната, рейките нервно потракваха. В следващия миг запалиха факлите на квартердека и сега вече Торанага се виждаше съвсем ясно. Гласът му също достигна до фрегатата:

— Цуку-сан! Как смеете да бягате от моята галера! Тук пирати няма — пиратите са в онези рибарски лодки при изхода на пристанището! Желая незабавно да се приближа!

Алвито се престори на ужасно учуден и извика на японски:

— Ах, Торанага-сама, много се извиняваме, и представа си нямахме! Бяхме убедени, че е някакъв номер. Сивите ни казаха, че ронини превзели насила галерата, и ние решихме, че бандити, водени от пирата англичанин, плават под лъжливо знаме. Идвам веднага!

— Не, аз ще дойда още сега!

— Много ви моля, Торанага-сама, позволете ми да дойда и да ви придружа. Моят господар, Делегатът посетител, също се намира тук, както и капитан Ферейра. Те настояват лично да ви се извинят и да изкупят вината си. Много ви молим да приемете нашите извинения. — Алвито премина на португалски и се провикна към боцмана: — Спуснете голямата лодка. — После отново премина на японски. — Веднага ще спуснат голямата лодка, господарю!

Родригес се вслушваше в лепкавия, подмазвачески глас на Алвито и си мислеше колко трудно се оправя човек с японците в сравнение с китайците. Китайците разбираха изкуството на преговорите, компромисите, отстъпките и изгодата. А японците признаваха само своята гордост и щом тя биваше накърнена, всеки, а не само самураите, плащаше със смърт за обидата. Хайде де, привършвайте, искаше му се да извика.

— Капитане, аз веднага ще тръгна с лодката — обърна се Алвито към Ферейра. — Ваше високопреосвещенство, ако дойдете и вие, това много ще допринесе за помирението.

— Съгласен съм.

— Не е ли опасно? — усъмни се Ферейра. — Може да ви използуват и двамата като заложници.

— В случай че подушите предателство, заповядвам ви, в името на бога, да унищожите този кораб и всички на него, независимо дали и ние сме между тях — нареди дел Аква, слезе от квартердека на главната палуба и мина покрай оръдията, като полюляваше величествено полите на робата си. При трапа се спря, обърна се и прекръсти с един общ жест присъствуващите. После слезе в лодката.

Боцманът даде знак на моряците да гребат. Всички до един бяха въоръжени е пищови, а под седалката си боцманът беше скътал дори буренце с барут, със стърчащ от него фитил.

Ферейра се надвеси над перилата и тихо повика:

— Ваше високопреосвещенство, доведете и еретика със себе си.

— Какво? Какво казахте?

На дел Аква му правеше удоволствие да разиграва капитана, чиято наглост го бе засегнала смъртно. Той, разбира се, отдавна беше решил да вземе Блакторн със себе си и освен това чуваше великолепно. Ама че глупак, каза си отецът.

— Доведете еретика — извика отново Ферейра.

От квартердека Родригес чу приглушено „да, капитане“ и си помисли: каква ли мръсотия е замислил Ферейра?

Той се размърда едва — едва на стола си. Лицето му беше бяло, без капка кръв. Болката в крака го глождеше непрестанно и му струваше големи усилия да се прикрива. Костите зарастваха добре и, слава богу, раната беше чиста. Но счупването си е счупване и дори най-лекото полюляване на кораба му причиняваше болка. Той отпи глътка грог от старата си морска манерка, закачена на една кука за компасната стойка. Ферейра не го изпускаше от очи.

— Боли ли кракът?

— Нищо ми няма.

Грогът притъпяваше болката.

— Ще можете ли да издържите оттук до Макао?

— Да. Мога и да се сражавам през целия път. И да се завърна следващото лято. Нали това имате предвид?

— Да, лоцмане, това имам предвид. — Устните на Ферейра отново се бяха разтегнали в злобна, подигравателна усмивчица. — Трябва ми здрав лоцман.

— Аз съм здрав. Кракът ми зараства добре. — Родригес се отърси от болката. — Англичанинът няма да дойде тук доброволно. Аз например не бих дошъл, ако бях на негово място.

— Залагам сто златни монети, че грешите.

— Това е повече от годишния ми приход.

— Разплащането ще стане в Лисабон, от печалбата от Черния кораб.

— Готово. Нищо не може да го накара доброволно да се качи на нашия кораб. Спечелих сто златни монети.

— По-скоро ги загубихте. Забравяте, че езуитите много повече от мен искат да го доведат тук.

— Че за какво име?

Ферейра го изгледа изпитателно, но не отговори. Устните му бяха изкривени в същата злобна усмивчица. После, опитвайки се да хване Родригес на въдицата, добави:

— Ще изпроводя Торанага извън пристанището, ако ми даде еретика.

— Радвам се, че съм ваш съдружник и съм ви нужен — на вас и на Черния кораб. За нищо на света не бих искал да съм ви враг.

— И аз се радвам, че най-сетне се разбрахме, лоцмане. Най-сетне.

— Необходимо ми е да ме придружите извън пристанището. И то незабавно. — Торанага разговаряше с дел Аква чрез Алвито, а Марико стоеше до него заедно с Ябу и също слушаше.

Торанага беше застанал на задната палуба, а дел Аква и Алвито стояха по-ниско, на главната палуба, но въпреки това очите им бяха почти на едно ниво. — Или ако предпочитате, корабът ви може да разчисти рибарските лодки от изхода на пристанището.

— Моля да ме извините, но това би било с нищо непредизвикано враждебно действие, което вие не бихте… не бихте могли да препоръчате на фрегатата, Торанага-сама. — Дел Аква се обръщаше директно към него и както винаги изпитваше странно чувство, когато слушаше как Алвито превежда едновременно с неговите думи. — Това е невъзможно — това е открито военно действие.

— Тогава какво предлагате?

— Нека отидем първо на фрегатата. Ще се посъветваме с капитана. Той ще намери изход от положението, щом вече знаем какъв е вашият проблем. Все пак той е военен, а ние не сме.

— Доведете го тук.

— По-бързо ще стане, ако вие отидете там, господарю. Освен голямата чест, която ще ни окажете.

Торанага знаеше, че свещеникът е прав. Няколко минути преди това видяха как още няколко лодки, пълни със стрелци и лъкове, се отделиха от южния бряг и макар засега галерата да бе все още в безопасност, на всички им беше ясно, че до един час изходът на пристанището ще кипи от враждебни действия.

Освен това знаеше, че няма друг избор.

— Извинете, господарю — беше му обяснил преди това Анджин-сан, докато двата кораба се дебнеха — и маневрираха напразно — не е възможно да се приближим до фрегатата. Родригес е прекалено хитър. Не мога да му попреча да избяга, ако вятърът продължи да духа в тази посока, нито мога да го хвана натясно — освен ако не направи някаква грешка. Ще трябва Да преговаряме.

— А ще направи ли грешка? Ще се задържи ли вятърът — попита той чрез Марико.

А тя отвърна:

— Анджин-сан казва, че умният никога не залага на вятъра, освен ако не е в открито море. А тук сме в пристанище и наблизо има планини, които причиняват вихрушки и въздушни течения. Родригес няма да сбърка.

Торанага внимателно следеше как двамата лоцмани се състезават кой от тях е по-умел и му стана ясно — извън всякакво съмнение — че и двамата са големи майстори. И още нещо му стана ясно: че нито той, нито земите му, нито империята дори ще бъдат някога в безопасност, ако не притежават модерни варварски кораби и ако чрез тях не започне да контролира и техните води. И тази мисъл силно го разтърси.

— Как обаче ще преговарям с тях! Какъв повод могат да измислят, за да се държат така враждебно с мен? Мой дълг е сега да ги унищожа, задето така нараниха честта ми.

Тогава Анджин-сан му обясни номера с фалшивите знамена, как корабите го използували, за да се приближат до врага или да го избягнат, и Торанага изпита невероятно облекчение, че е намерил приемлив начин да разреши проблема, без да наруши достойнството си.

И ето че Алвито казваше сега:

— Струва ми се, господарю, че трябва незабавно да потеглим.

— Добре — съгласи се Торанага. — Ябу-сан, поемете командуването на кораба. Марико-сан, предайте на Анджин-сан да остане на квартердека и да държи кормилото, а вие елате с мен.

— Да, господарю.

Големината на лодката ясно подсказа на Торанага, че може да вземе със себе си най-много петима телохранители. Но и това бе предвидено, и планът им беше много прост; ако не успее да убеди фрегатата да им помогне, тогава щяха да убият капитана, лоцмана и свещениците да се барикадират в някоя каюта, а в същото време галерата щеше да нападне фрегатата откъм носа, както предложи Анджин-сан, и заедно да се опитат да я щурмуват. Или щяха да успеят, или не, но, така или иначе, разрешението щеше да е бързо.

— Планът е добър, Ябу-сан — кимна той одобрително.

— Моля да ми разрешите да отида да преговарям вместо вас.

— Няма да се съгласят.

— Добре, но щом се измъкнем от капана, изгонете всички варвари от империята. По този начин ще спечелите на своя страна повече даймио, отколкото ще изгубите.

— Ще си помисля — каза Торанага, макар да знаеше, че това са глупости, че Оноши и Кияма, двамата даймио християни, трябваше на всяка цена да са на негова страна и по този начин да спечели и останалите даймио християни, иначе беше загубен: Защо Ябу настоява да отиде на фрегатата? Какво ли предателство е замислил, ако отникъде не дойде помощ?

— Господарю — чу той гласа на Алвито, който превеждаше думите на дел Аква — мога ли да помоля Анджин-сан да ни придружи?

— Защо?

— Може би ще му бъде приятно да поздрави колегата си, анджин Родригес. Той е със счупен крак и не може да дойде. Родригес много иска да го види и да му благодари още веднъж, задето е спасил живота му.

Торанага не можа да измисли никаква причина, поради която Анджин-сан да не може да отиде на фрегатата. Англичанинът се намираше под негова закрила и следователно беше неуязвим.

— Ако желае, може да дойде. Марико-сан, придружете Цуку-сан.

Марико се поклони. Задължението и беше да слуша и да внимава всичко казано да се превежда правилно, без пропуски. Чувствуваше се по-добре, прическата и лицето и отново бяха безупречни, чистото кимоно бе взето на заем от Фуджико, а лявата и ръка бе стегната в спретната превръзка. Оказа се, че един от помощник-капитаните бил учил за лекар и той много сръчно проми раната. Нямаше прерязани сухожилия и самата рана беше чиста.

Една баня би и се отразила много добре, но на галерата нямаше такива удобства.

Двамата с отчето се върнаха на квартердека. Алвито забеляза ножа в пояса на Блакторн и кройката на замърсеното му кимоно. Доколко ли е успял да спечели доверието на Торанага — запита се той.

— Добра среща, капитан-лоцман Блакторн.

— Дано изгниете в ада, отче — добродушно му отвърна Блакторн.

— Нищо чудно да се срещнем там, Анджин-сан. Нищо чудно. Торанага каза, че можете да дойдете с нас на фрегатата.

— Това заповед ли е?

— Каза „ако желаете“.

— Не желая.

— Родригес иска да ви благодари още веднъж и да се види с вас.

— Предайте му моите поздрави и му кажете, че и с него ще се срещнем в ада. Или тук.

— Кракът му не му позволява да се движи.

— Как е той?

— Заздравява. Благодарение на вас и с божията помощ, ако е угодно богу, след няколко седмици ще може Да ходи, макар че ще куца до края на живота си.

— Предайте му, че му желая скорошно оздравяване. Не си губете времето, отче, вървете си.

— Родригес много иска да ви види. На масата вече има сервиран грог, добре угоен печен петел с пресни зеленчуци и сос, топъл хляб, залят с горещо масло. Жалко ще е да се прахоса такава храна, лоцмане.

— Какво?

— Пресен хляб със златиста коричка, пресен сухар, масло и телешки бут. Пресни портокали от Гоа и дори цял галон вино от Мадейра, а ако предпочитате, има и бренди. И бира. Забравих ли да спомена угоения петел от Макао? Горещ и сочен. Капитанът е епикуреец.

— Дано господ ви запрати в ада!

— Ще го направи, ако му е угодно. Говоря ви само за съществуващи неща.

— Какво значи епикуреец — попита Марико.

— Това е човек, който обича добрата храна и сяда зад богато наредена маса, сеньора Мария — обясни Алвито и използува името, дадено й при покръстването. Бе, забелязал внезапната промяна в изражението на Блакторн. Усещаше как слюнчените жлези на англичанина започват да действуват, как стомахът му болезнено се свива. Когато видя угощението, сервирано тази вечер в капитанската каюта, с лъскавите сребърни прибори и подноси, кожените столове, уханието на току — що изпечен хляб, масло и вкусни ястия, самият той усети как краката му се подкосяват от глад, а при това не беше нито прегладнял, нито пък японската кухня му беше непривична.

Колко е лесно да хванеш някого на въдицата, каза си той. Трябва само да знаеш каква стръв да закачиш на кукичката.

— Довиждане, капитан-лоцмане.

Алвито се обърна и заслиза по стълбите. Блакторн го последва.

— Какво има, англичанино — попита Родригес.

— Първо, къде е храната? След това ще си поприказваме. Първо обещаната храна.

— Моля да ме последвате — каза Алвито.

— Къде ще го водите, отче?

— В капитанската каюта, разбира се. Ще може да се храни, докато Торанага разговаря с капитана.

— Не, ще яде в моята каюта.

— По-лесно е да отиде там, където е храната.

— Боцмане! Погрижи се веднага да нахранят лоцмана! Дай му в моята каюта всичко, от което има нужда, всичко, каквото има на масата. Какво предпочиташ, англичанино — грог, вино или бира?

— Първо бира, после грог.

— Погрижи се, боцмане. Заведи го долу. И още нещо, Песаро — дай му от моя шкаф дрехи, ботуши и всичко необходимо. И стой при него до второ нареждане.

Блакторн последва Песаро, без да каже нито дума. Боцманът беше едър, плещест мъж. Алвито се запъти обратно към дел Аква и Торанага, които разговаряха чрез Марико недалеч от трапа, но Родригес го спря.

— Един момент, отче. Какво му казахте?

— Само че желаете да го видите и че на кораба си имаме храна.

— Казахте ли, че аз предлагам храната?

— Не, Родригес, не съм казвал такова нещо. Но не бихте ли предложили храна на гладен колега лоцман?

— Това нещастно копеле не е гладно, а направо умира от глад. Ако в това състояние го оставите да се наяде, ще се натъпче като прегладнял вълк и ще заповръща като пияна курва. А ние не бихме желали някой от нашата раса, макар и еретик, да яде като свиня и да повръща пред Торанага, нали, отче? Не пред това мръсно копеле — особено като го знаем колко е побъркан на тема чистота.

— Трябва да премахнете нечистите думи от езика си, сине мой — порица го Алвито. — Те ще ви изпратят в ада. Съветвам ви да кажете хиляда „Аве Мария“ и да постите два дни. Само хляб и вода. Покаяние пред бога, за да си спомняте за неговата милост.

— Благодаря, отче, ще послушам съвета ви. С удоволствие. А ако можех да коленича, щях да целуна разпятието ви. Да, отче, един жалък грешник ви благодари за вашето велико търпение. Трябва наистина да внимавам какво говоря.

Ферейра се провикна откъм стълбата:

— Родригес, ще слезете ли?

— Ще остана на палубата, докато тази кучка, галерата, е тук, капитане. Ако ви потрябвам, знаете къде да ме намерите. — Алвито се запъти към останалите, а Родригес чак сега забеляза Марико: — Момент, отче. Коя е жената?

— Дона Мария Тода. Една от преводачките на Торанага.

Родригес подсвирна беззвучно.

— Добра ли е?

— Много.

— Не е трябвало да я пускате на кораба. Тода ли казахте? Да не е някоя от наложниците на стария Хиромацу?

— Не, снаха му е.

— Не е трябвало да я допускате на кораба. — Родригес повика е пръст един от моряците. — Всички да имат предвид, че жената говори португалски.

— Да, сеньор.

Морякът хукна да изпълнява нареждането му и Родригес пак се обърна към Алвито. Свещеникът ни най-малко не бе впечатлен от неприкрития му гняв.

— Дона Мария говори и латински — при това също така добре. Нещо друго, лоцмане?

— Не, благодаря. Време е да започна моите „Аве Марии“.

— Да, време е.

Свещеникът го прекръсти и се отдалечи. Родригес се изплю, кормчията видя, намръщи се и побърза да се прекръсти.

— Иди се разпъни на мачтата — изсъска Родригес.

— Извинете, капитан-лоцмане. Но винаги ставам много нервен, когато светият отец е наблизо. Нищо лошо не съм си помислил.

Последните песъчинки се изсипаха през гърлото на пясъчния часовник и младежът го обърна.

— Щом ти свърши смяната, слез долу, вземи кофа с вода и четка и почисти каютата ми. Ще кажеш на боцмана да доведе англичанина тук при мен, а ти ще започнеш да чистиш каютата. И като казвам да я чистиш, знаеш какво имам предвид — иначе ще си направя презрамки от червата ти. А докато миеш, да казваш „Аве Мария“ за спасението на проклетата си душа!

— Да, сеньор лоцман — промълви едва чуто младият моряк.

Родригес беше маниак на тема чистота и в каютата му всичко трябваше да е изрядно, независимо какво време бушуваше навън.

Глава двадесет и седма

— Трябва да има някакъв изход, капитане — търпеливо повтори дел Аква.

— Нима желаете открити военни действия срещу една приятелска страна?

— Не, разбира се.

На всички в капитанската каюта им беше ясно, че са попаднали в една и съща клопка. Един враждебен акт открито ги поставяше на страната на Торанага, срещу Ишидо, което никак не им се искаше, в случай че Ишидо се окажеше крайният победител. В момента той контролираше Осака, столицата Киото и повечето от регентите. Освен това чрез Оноши и Кияма контролираше и по-голямата част от южния остров Кюшу, пристанището Нагасаки — главен търговски център — а по този начин и цялата търговия, включително и тазгодишния Черен кораб.

Торанага попита чрез Алвито:

— Какво толкова трудно има? Искам само да разгоните пиратите от изхода на пристанището.

Беше му неудобно на почетното място зад голямата маса — висок стол с твърда облегалка. До него седеше Алвито, отсреща — капитанът, до капитана — дел Аква. Марико стоеше зад гърба на Торанага, а самураите телохранители чакаха до вратата, с лице към въоръжените моряци. На европейците им беше ясно, че макар Алвито да превеждаше Всичко казано в стаята, Марико присъствуваше, за да не би да се каже нещо против интересите на господаря и и всичко да бъде преведено точно.

Дел Аква се наведе напред.

— Дали не бихте могли, господарю, да изпратите вестоносци при Ишидо-сама? Може би въпросът ще се разреши чрез преговори. Бихме могли да предложим нашия кораб на неутрална територия за водене на разговорите. По този начин бихте могли да се споразумеете за войната.

Торанага се изсмя презрително.

— Каква война? Та ние е Ишидо не сме в състояние на война!

— Но, господарю, аз видях с очите си битката на брега!

— Не ставайте наивен! Кой беше убит! Няколко жалки ронини! Кой кого нападна? Биха се само ронини, бандити и заблудени фанатици.

— Ами засадата? Разбрахме, че Кафявите са се били със Сивите.

— Бандити нападнаха всички ни — и Кафяви, и Сиви. Моите хора се биха, за да ме защищават. А при подобни нощни схватки често стават недоразумения. Ако Кафяви са убили няколко Сиви и обратното, значи е станала грешка, за която много съжаляваме. Какво значение имат няколко самураи за двама ни? Никакво! Не, ние не сме в състояние на война.

Торанага прочете недоверието по лицата им и добави:

— Кажете им, Цуку-сан, че в Япония войните се водят от армии. Тези жалки засади и покушения са само опипване на почвата и ако се провалят — все едно, че не ги е имало. Войната не е започнала днес, а със смъртта на тайко или по-скоро когато умря, без да остави пълнолетен син да го наследи. А може би и още по-рано, когато бе убит Города, главният регент. А днешните стълкновения са без никакво значение. Никой от вас не може да разбере страната ни, нито политиката ни! Не сте в състояние. Разбира се, че Ишидо се опитва да ме убие. Както и много други даймио. Опитваха се в миналото, ще се опитват и в бъдеще. Кияма и Оноши са ту приятели, ту врагове. Вярно, че ако падна убит, нещата много ще се опростят за Ишидо, истинския враг, но само временно. В момента съм попаднал в капан, но ако, той успее, надмощието му ще е много краткотрайно. А ако успея да избягам, все едно, че никога не е имало клопка. Но разберете всички, и то добре, че смъртта ми няма да премахне причината за войната, нито ще предотврати следващите конфликти. Конфликти няма да има само след смъртта на Ишидо. Така че в момента няма никаква открита война. — Той се размърда в стола си, отвратен от вонята в каютата, чийто източник бяха тлъстите храни и неумитите тела. — Имаме обаче неотложен проблем. Трябват ни вашите оръдия. И то още сега. В изхода на пристанището ме причакват пирати. Споменах и преди, Цуку-сан, че в най-скоро време всеки ще трябва да избира на чия страна да застане. Затова ви питам — на чия страна сте вие, вашият ръководител и цялата християнска църква? С мен ли са твоите португалски приятели или срещу мен?

— Можете да сте сигурен, Торанага-сама, че ние ще поддържаме вашите интереси — отвърна дел Аква.

— Добре. Тогава веднага ликвидирайте пиратите.

— Това ще е военен акт, от който нямаме никаква полза. Може би ще се споразумеем за някаква сделка, а — намеси се Ферейра.

Алвито не преведе думите му а дипломатично ги преиначи.

— Капитанът казва, че ние просто се опитваме да не се месим във вътрешните ви работи, Торанага-сама. Ние сме търговци.

— Много се извинявам, господарю, но това не са точните думи — обърна се Марико към Торанага на японски. — Не беше казано така.

Алвито въздъхна.

— Аз, просто разместих някои от думите му, господарю. Капитанът не е запознат с формите на учтивостта, тъй като е чужденец. Той изобщо не познава Япония.

— Но вие я познавате, нали Цуку-сан — стрелна го Торанага.

— Опитвам се, господарю.

— Какво всъщност каза той?

Алвито преведе думите му. След кратко мълчание Торанага продължи:

— Анджин-сан ми каза, че португалците много се интересуват от търговия и докато търгуват, губят и обноски, и чувство за хумор. Разбирам и приемам обяснението ви, Цуку-сап. Но отсега нататък ще ви моля да превеждате точно всичко казано.

— Да, господарю.

— Предайте на капитана, че щом се разреши конфликтът, аз ще разширя търговията. Защото съм благоразположен към нея. А Ишидо не е.

Дел Аква следеше разменените фрази и се надяваше, че Алвито е успял да прикрие глупостта на Ферейра.

— Ние не сме политици, господарю, а религиозни служители, представители на вярата и вярващите. Но ние наистина поддържаме вашите интереси.

— Съгласен съм. Мислех си… — Алвито спря да превежда думите на Торанага и лицето му светна. За миг изключи от японския език.

— Извинете ме, ваше високопреосвещенство, но Торанага-сама каза: „Мислех си да ви помоля да построите в Йедо голям храм, в знак на моето доверие във вашите интереси.“

Години наред, още от времето, когато Торанага стана владетел на Осемте провинции, дел Аква правеше всичко възможно да се домогне до такава отстъпка. И действително, да получи подобно разрешение за строителство в третия по големина град в империята, беше голяма придобивка.

Делегатът посетител разбра, че е настъпил моментът да решат въпроса с оръдията.

— Благодарете му, Цуку-сан — използува той условния израз, с който се бяха разбрали предварително с Алвито, че ще следват курса на собствените си интереси — и му предайте, че ние винаги ще се стараем да му бъдем в услуга. Ах, да, попитайте го още какво точно е имал предвид относно катедралата — добави той заради Ферейра.

— Позволете ми, Торанага-сама, да говоря направо — започна Алвито. — Моят господар ви благодари и заявява, че това, за което го помолихте по-рано, е може би възможно. Той винаги ще се старае да ви помага.

— Старая се е абстрактна, незадоволителна дума.

— Така е, господарю. — Алвито хвърли един поглед към телохранителите, които, разбира се, подслушваха, без да си дават вид. — Но си спомням, че по-рано ми казахте: понякога е по-умно да се изразяваш абстрактно.

Торанага веднага разбра, махна с ръка и освободи хората си.

— Чакайте ме отвън.

Те се подчиниха неохотно. Алвито се обърна към Ферейра.

— Нямаме повече нужда от вашата охрана, капитане.

Щом самураите напуснаха каютата, Ферейра също освободи моряците си и погледна към Марико. В пояса му имаше затъкнати два пищова, а в ботуша си криеше трети.

Торанага отново разбра, замисли се за миг, кимна едва-едва и каза, без да се извръща:

— Марико-сан, вземете един от моите пазачи и идете да намерите Анджин-сан. Останете с него, докато ви повикам.

— Да, господарю.

Вратата се затвори след нея. Четиримата останаха сами. Пръв се обади Ферейра:

— Какво е неговото предложение? Какво ни предлага?

— Имайте търпение, капитане — отвърна дел Аква, като барабанеше с пръсти по разпятието си и се молеше за успех.

— Торанага-сама — започна Алвито — моят господар казва, че ще се опитаме да изпълним всичко, което искате от нас. В срок от четиридесет дни. Ще ви извести по частен път как вървят преговорите. С ваше разрешение, аз ще служа за куриер.

— А ако не успее?

— Няма да е, защото не се е постарал, защото не се е опитал да ги убеди или защото не е обмислил добре нещата. Дава честната си дума.

— Кълне ли се в християнския бог.

— Да.

— Добре. Бих искал да имам всичко това черно на бяло. И подпечатано с личния му печат.

— Понякога деликатните съглашения не бива да се поверяват на хартията, господарю.

— Искате да кажете, че ако аз не дам писмено обещание, и той няма да даде?

— Просто си спомних вашите думи, че честта на самурая е по-важна от парче хартия. Делегатът посетител дава своята дума пред лицето на господа бог — честната си дума като един самурай. Вашата честна дума е напълно достатъчна за него. Мисля си, че ще се огорчи, ако не му окажете доверие. Желаете ли да го помоля за подпис?

След дълги размишления Торанага отстъпи:

— Добре. Честната му дума пред лицето на бог Исус, неговия бог. Съгласен ли е?

— Давам ви я от негово име. Той се закле в светия кръст да направи всичко, което е по силите му.

— И вие ли, Цуку-сан?

— И аз се кълна в господа и в светия кръст, че ще направя всичко възможно да убедя Оноши-сама и Кияма-сама да станат ваши съюзници.

— В замяна ще изпълня обещанието си. На четиридесет и първия ден можете да положите първия камък на най-големия християнски храм в империята.

— Можете ли още сега да определите мястото за тази цел, господарю?

— Веднага щом пристигна в Йедо. А сега какво ще правим с пиратите в рибарските лодки? Нали веднага ще ги разгоните?

— Ако имахте оръдие, бихте ли сторили това, господарю?

— Разбира се, Цуку-сан.

— Извинявам се, че трябваше да се изразявам тъй заобиколно, но бяхме принудени да съставим предварителен план. Оръдията не са наши. Моля ви да почакате малко. — Алвито се обърна към дел Аква: — Относно катедралата всичко е уредено, ваше високопреосвещенство. — После добави към Ферейра първите думи, за които също тъй предварително се бяха споразумели с дел Аква. — Добре, че не го потопихте, капитане. Торанага-сама моли да отнесете в Гоа с Черния кораб десет хиляди златни дуката, за да ги вложите в индийския златен пазар. Ние с удоволствие ще посредничим в сделката чрез нашите обичайни канали. Торанага-сама ви обещава половината от печалбата. — Алвито и дел Аква бяха стигнали до заключението, че след шест месеца, когато Черният кораб щеше да се връща обратно, Торанага или ще си е възвърнал поста на председател на регентите и като такъв ще бъде предоволен да разреши тази тъй доходна сделка, или ще е мъртъв. — Лесно ще приберете в джоба си четири хиляди дуката чиста печалба. При това без никакъв риск.

— В замяна на какво? Това е повече от годишната субсидия, която кралят на Испания предоставя на цялото езуитско братство в Азия. Какво се иска от мен в замяна?

— Торанага-сама казва, че пирати му пречат да излезе от пристанището. Той най-добре знае, че става дума именно за пирати.

Ферейра отговори с небрежен тон, който и тримата знаеха, че е предназначен за Торанага:

— Не ви съветвам да залагате на този човек. Неговият враг държи всички козове в ръцете си. Християнските крале до един са срещу него. Или поне двамата най-важни — чух ги със собствените си уши. Те ми казаха, че този тук е истинският враг. Вярвам на тях, а не на това копеле.

— Убеден съм, че Торанага-сама знае по-добре от нас кой е пират и кой не е — невъзмутимо повтори дел Аква, който знаеше какъв е изходът от положението, така както и Алвито го знаеше. — Предполагам, че нямате нищо против Торанага-сама сам да се разправи с пиратите?

— Не, разбира се.

— Имате предостатъчно запасни оръдия — продължи Делегатът посетител. — Защо не му продадете няколко? Та вие постоянно продавате оръжие. Четири оръдия ще му стигнат. Лесно ще ги прехвърлим с голямата лодка, ще му продадем и достатъчно барут и снаряди. И въпросът е решен.

Ферейра въздъхна.

— Оръдията, ваше високопреосвещенство, не могат да свършат никаква работа на галерата. Нямат нито къде да ги поставят, нито въжета, нито подпори. Не биха могли да ги използуват, дори ако имаха артилеристи, а те нямат.

И двамата свещеници зяпнаха поразени.

— Не могат да стрелят с тях?!

— По никакъв начин.

— Но, дон Ферейра, не биха ли могли да приспособят…

— Трябва да се направят големи преустройства, за да монтират оръдията. Нужна е цяла седмица.

— Нан дока? — попита подозрително Торанага, който разбра, че нещо не е в ред, колкото и да се опитваха да го скрият.

— Торанага пита какво има — преведе Алвито. Дел Аква разбра, че времето им е привършило.

— Капитане, моля ви да помогнете, моля ви! Открито ви моля. Ще спечелим за вярата огромни отстъпки от Торанага. Имайте ми доверие. Трябва по някакъв начин да му помогнете да се измъкне от пристанището. Моля ви от името на църквата. Само катедралата е огромна отстъпка! Моля ви!

Ферейра не допусна възторгът му от тази победа да надделее и да се издаде. Той дори накара гласа си да прозвучи тържествено:

— Щом ме молите да помогна в името на църквата, ваше високопреосвещенство, разбира се, че ще изпълня молбата ви. Ще го измъкна от капана. Но в замяна искам да бъда капитан на Черния кораб и догодина, независимо дали тазгодишният е успешен.

— Но това е личен дар от краля на Испания! Нямам властта да обещая такова нещо.

— Освен това: приемам предложението да превозя златото му, но искам да ми дадете гаранция, че няма да имам никакви спънки от страна на вицекраля на Гоа или от някой друг относно златото, или кой да е от Черните кораби.

— Вие се съмнявате в моята дума и в църквата?

— Това е чисто и просто делова сделка между вас, мен и тази маймуна.

— Той не е маймуна, капитане, запомнете го добре.

— Освен това: петнадесет процента от тазгодишната печалба, а на десет.

— Невъзможно!

— Освен това: за да няма недоразумения, ваше високопреосвещенство, ще ми дадете честната си дума, че нито вие, нито подчинените ви свещеници ще ме заплашват някога с отлъчване от църквата, освен ако не извърша някакво светотатство — а нищо от онова, което върша, не може да се нарече светотатство. И още нещо — закълнете се също в бога, че вие и светите отци активно ще ми съдействувате и ще помагате за въпросните два Черни кораба.

— И още какво, капитане? Това сигурно не е всичко?

— И последно: искам еретика.

Застанала на прага на каютата, Марико гледаше търкалящия се на пода Блакторн. Той беше в безсъзнание и си беше изповръщал червата. Боцманът стоеше облегнат на леглото и се хилеше, оголил жълтите си изпочупени зъби.

— Отровен ли е или пиян? — попита тя Тотоми Кана, самурая, който я придружи, и безуспешно се опитваше да не вдишва вонята на храна, повърнато, грозния моряк и вечната смрад на трюмна вода, просмукала целия кораб. — Изглежда, че е бил отровен, не мислите ли?

— Възможно е, Марико-сан. Вижте само тази гадост. — Самураят махна с отвращение към масата. Тя цялата бе отрупана с дървени паници, съдържащи оглозгани останки от печен полусуров говежди бут, половин петел на шиш, резени хляб, сирене, разлята бира, масло, съдинка със залоен сос за месото, половин бутилка бренди.

И двамата не бяха виждали в живота си готвено месо.

— Какво искате? — попита боцманът. — Не пускам никакви маймуни тук, ясно ли е? Никакви маймуни-сан в тази стая. — Той махна на самурая да си върви. — Вън! Изчезвай! — После пак се загледа в Марико. — Как се казваш? Име, а?

— Какво пита, Марико-сан — обади се самураят. Марико свали смаяния си поглед от масата и прехвърли вниманието си върху боцмана.

— Извинете, сеньор, не ви разбрах. Какво казахте?

— Ъ? — Долната челюст на боцмана увисна. Беше дебел, с близко разположени очички и огромни уши, а косата му беше сплетена в насмолена миша опашка. От шията му висеше кръст, а в пояса си имаше затъкнати пищови — Ъ? Говориш португалски? Японка да говори португалски? Кой те е научил да приказваш цивилизовано?

— Светият отец ме научи.

— Проклет да съм! Богородице, не бях чувал цвете-сан да приказва цивилизовано!

Блакторн отново взе да повръща, след което направи безуспешен опит да се надигне от пода.

— Можете ли… бихте ли могли, моля, да сложите лоцмана да легне там — посочи тя леглото.

— Да. Ако маймуната ми помогне.

— Кой? Извинете, не ви разбрах. Кой да ви помогне?

— Онзи! Японецът.

Думите достигнаха до нея и трябваше да напрегне цялото си самообладание, за да запази спокойствие. После се обърна съм самурая:

— Кана-сан, бихте ли помогнали на този варварин? Трябва да сложите Анджин-сан да легне.

— С удоволствие. Тода-сама.

Двамата вдигнаха Блакторн и го отпуснаха на леглото. Той усещаше главата си като олово и беззвучно мърдаше устни.

— Трябва да бъде измит — каза Марико на японски, все още като замаяна от думата, с която боцманът нарече Кана.

— Да — неговият все още невярващ поглед се върна върху масата. — Нима те наистина ядат тези неща?

Боцманът проследи погледите им. Изведнъж се пресегна към масата, откъсна кълката на петела и я предложи на Марико:

— Ти гладна? Ето, малка Цвете-сан, това хубаво. Съвсем пресен — истински скопен петел от Макао.

Марико поклати глава.

Сивото лице на боцмана разцъфна в усмивка. Той топна кълката в тлъстия сос и я поднесе към носа й.

— Със сос е още по-вкусно. Ей, ама хубаво е да може човек да се разбира като хората! Не ми се е случвало досега. Хайде, ще ти влее сили за каквото трябва. Скопен петел от Макао, казвам ти!

— Не, не, благодаря. Яденето на месо… е забранено. То е нарушение на будистките и шинтоистките закони.

— Е, поне в Нагасаки не е така — засмя се боцманът. — Японците там добре си хапват месце, стига да им падне, а и с грог се наливат. Ти си християнка, нали? Хайде, малка дона, опитай. Преди да си опитала, откъде знаеш, че не е вкусно?

— Не, благодаря.

— Човек не може да живее без месо. Месото е истинска храна. То дава сили. На — предложи той кълката на Кана. — Ти искаш?

Самураят поклати глава. На него също му се повдигаше.

— Ийе.

Боцманът сви рамене и небрежно хвърли месото обратно върху масата.

— Щом ийе, значи ийе. Какво ти е на ръката? Да не са те ранили по време на сражението?

— Да, но съвсем леко.

Марико размърда ръка, за да му докаже — и преглътна острата болка.

— Горкичкото! За какво си дошла, дона сеньорита?

— Да видя Ан… лоцмана. Изпрати ме Торанага-сама. Той пиян ли е?

— Да, а освен това му прилоша и от храната. Нещастното копеле яде като невидяло, а на всичкото отгоре изгълта половин шише на един дъх. Тия англичани са все една стока — не издържат на грога и изобщо не ги бива. — Очите му подробно я опипаха. — Не съм виждал толкова дребно цвете, пък и не съм разговарял с японка на цивилизован език.

— Всички японски жени и самураи ли наричате маймуни?

Морякът се изсмя.

— Е, това ми се изплъзна от езика. Така наричаме сводниците и курвите в Нагасаки. Не съм искал да те обидя. Не съм разговарял с цивилизована сеньорита, а и не съм подозирал, че може да има такива, кълна се в бога!

— Както и аз, сеньор. Не съм разговаряла преди с цивилизован португалец, освен със светия отец. Маймуните са животни, нали?

— Така е. — Той й показа изпотрошените си зъби. — Говориш като истинска дама. Да, не съм искал да те обидя, дона сеньорита.

Блакторн започна да бълнува нещо. Тя веднага отиде при него и леко го побутна.

— Анджин-сан! Анджин-сан!

— Да. — Той отвори очи. — Здравейте… Извине… аз… — Болката обаче го притисна, стаята се залюля пред очите му и той пак се отпусна назад.

— Моля ви, сеньор, изпратете да повикат някакъв прислужник. Някой трябва да го измие.

— Имаме роби, но не са за тази работа, дона сеньорита. Оставете го англичанина — какво е малко повърнато за един еретик?

— Нямате прислужници? — Тя беше поразена.

— Имаме роби — черни копелета, но са много мързеливи, не бих доверил на някого от тях да го измие — добави той с крива усмивка.

Марико разбра, че няма никакъв избор. Анджин-сан всеки момент можеше да потрябва на господаря и и неин дълг беше да му го заведе.

— Тогава имам нужда от малко вода, за да го измия.

— На стълбата има кофа. На долната палуба.

— Моля ви, сеньор, да ми я донесете.

— Прати него!

Боцманът посочи с палец самурая.

— Не! Моля вие да ми я донесете. Веднага!

Боцманът погледна отново към Блакторн.

— Ти негова държанка?

— Какво?

— На англичанина ли си държанка?

— Какво е държанка, сеньор?

— Жена. Любовница. Любовница ли си му? Държанка?

— Не, сеньор, не съм му държанка.

— Тогава негова? На май… на самурая? Или може би на краля, дето се качи сега на кораба? Тора не знам си кой? Да не си някоя от неговите?

— Не.

— Тогава на някой друг от тия тук, на кораба?

Тя поклати глава.

— Моля, донесете ми вода.

Боцманът кимна и излезе.

— Не съм виждал по-грозен и по-смрадлив човек — обади се Кана. — Какво говореше?

— Попита ме дали не съм наложница на лоцмана.

Самураят се запъти към вратата.

— Кана-сан!

— Искам правото да отмъстя от името на вашия съпруг за това оскърбление! Още сега! Как може да допусне, че ще живеете с някакъв си варварин!

— Кана-сан, моля ви, затворете вратата!

— Та вие сте Тода, Марико-сан! Как смее да ви оскърбява! Трябва да се отмъсти за такава обида!

— Ще отмъстите, Кана-сан, благодаря ви. Давам ви правото. Но ние сме тук по заповед на Торанага-сама. Не би било правилно да сторите това, докато той не ви разреши.

Кана неохотно затвори вратата.

— Съгласен съм. Но ви моля официално да помолите Торанага-сама, преди да тръгнем оттук, да му отсека главата.

— Да. Благодаря ви за вашата загриженост за моята чест. — Какво ли би направил Кана, ако знаеше за всичко казано, питаше се тя ужасена. Или Торанага-сама? Или Хиромацу? Или съпругът ми? Маймуни! Ах, света Богородице, дай ми сили да се сдържам и да мога да разсъждавам хладнокръвно. И за да поуспокои разярения Кана, тя промени темата. — Анджин-сан има такъв безпомощен вид. Като някакво бебе. Изглежда, че на варварите не им понася виното. Както и на някои от нашите мъже.

— Да, но не е от виното. Не може да е от него. Сигурно е от храната.

Блакторн се размърда неспокойно, съзнанието му безсилно се опитваше да се възвърне.

— На кораба нямат прислуга, Кана-сан, затова ще трябва аз да свърша работата, като че ли съм жена на Анджин-сан.

Тя започна да разсъблича Блакторн, доста неумело, заради болната си ръка.

— Аз ще ви помогна. — Кана беше много сръчен. — Колко пъти съм събличал баща си, когато сакето го събаряше на леглото.

— За мъжете е полезно да се напиват от време на време. Това ги освобождава от злите духове.

— Да, но на другия ден баща ми се чувствуваше ужасно.

— И мъжът ми се чувствува зле след това. По цели дни. — След кратко мълчание Кана додаде:

— Дано Буда помогне на мъжа ви да избяга.

— Да. — Марико огледа каютата. — Не разбирам как могат да живеят в такава кочина. И най-бедните японци живеят по-добре. Щях да припадна от вонята в онази каюта.

— Отвратително! За пръв път се качвам на варварски кораб.

— А аз за пръв път съм изобщо на кораб.

Вратата се отвори и боцманът постави кофата на пода.

Голотата на Блакторн го шокира, той рязко издърпа едно одеяло изпод леглото и го покри.

— Ще настине и ще умре! Да не говорим, че е срамота да се върши такова нещо с един мъж — дори с него!

— Какво?

— Нищо. Как се казваш, дона сеньорита? — Очичките му блеснаха.

Тя не отговори. Избута одеялото настрани, изми старателно Блакторн, доволна, че върши нещо, защото каютата я потискаше, както и смрадливото присъствие на боцмана. За какво ли говорят в съседната каюта, запита се тя. Дали господарят е в безопасност?

След като го изми, сви на топка кимоното и изцапаната набедрена превръзка.

— Има ли начин това да бъде изпрано, сеньор?

— Ъ?

— Това трябва веднага да се изпере, Бихте ли повикали някой роб?

— Нали ти казах, че са мързеливи черни копелета! Цяла седмица ще протакат тази работа. Я по-добре ги изхвърли, дона сеньорита, не си струва труда. Нашият капитан-лоцман Родригес заръча да го облечем в свестни дрехи. — Той отвори шкафа. — Каза да му дам оттук всичко необходимо…

— Не знам как да го облека в такива дрехи.

— Трябват му риза, панталони, предно парче за панталоните, ботуши и връхна дреха.

Боцманът извади всички тези вещи и ги показа на Марико. С помощта на самурая тя започна да облича Блакторн, които все още беше в полусъзнание.

— Това как се слага — посочи тя триъгълното торбесто предно парче за панталоните, от което висяха връзки.

— Богородице, ами това се слага отпред, ей така — смутено посочи боцманът собственото си парче.

Тя го огледа изучаващо, от което той се развълнува. После нагласи парчето, доколкото можа, и заедно със самурая препъхнаха задните връзки между краката му и ги вързаха отпред на кръста.

— По-смешно облекло не съм виждала — промърмори тя.

— И сигурно е крайно неудобно — съгласи се Кана. — Дали и свещениците им носят такива неща под робите си, Марико-сан?

— Не знам. Правилно ли е облечен сега Анджин-сан, сеньор? — попита тя, като отмахна кичур коса от очите си.

— Да. Остават само ботушите. Ето ги, но няма защо да се бърза. — Боцманът се приближи до нея и тя едва не се задави от непоносимата воня. Той сниши глас, обърнал гръб на самурая. — Какво ще кажеш да свършим набързо оная работа?

— Какво?

— Ами ти, сеньорита, ми допадаш. Какво ще кажеш? В съседната каюта има празно легло. Изпрати приятеля си да се качи горе. Англичанинът още поне един час няма да дойде на себе си. Ще си платя колкото винаги плащам.

— Моля?

— Ще спечелиш медна монета — а ако ми харесаш, може дори три, пък аз на теб положително много ще ти харесам. Какво ще кажеш?

Самураят прочете ужаса на лицето й.

— Какво има, Марико-сан?

Марико се отдръпна от боцмана, далеч от леглото.

— Той… той каза…

Кана моментално измъкна меча си, но срещу него вече бяха насочени дулата на два пищова със спуснати ударници. Това обаче не го стресна и той понечи да се хвърли напред.

— Спрете, Кана-сан — извика задъхано Марико. — Торанага-сама забрани без негова заповед да нападаме когото и да било.

— Хайде, маймуно, давай, лайно такова! Ей, ти! Кажи на тази маймуна да си прибира меча или ще остане без глава, преди да е успял да пръдне!

Марико беше на една крачка от боцмана. Дясната й ръка бе пъхната в пояса и стискаше дръжката на камата. Но навреме се опомни и извади ръката си.

— Кана-сан, приберете меча си. Моля ви! Трябва да се подчиним на Торанага-сама. Трябва!

С върховно усилие на волята Кана я послуша.

— Май ще взема да те пратя в пъкъла, маймуно!

— Моля да го извините, сеньор, както и мен. — Марико се помъчи гласът й да прозвучи учтиво. — Станала е грешка. Греш…

— Това маймунско копеле ме заплаши с меч! Никаква грешка не беше!

— Моля да го извините, сеньор, много съжалявам.

Боцманът облиза устни.

— Ще забравя всичко, ако се държиш добре а мен, малко цвете. Хайде, ела в съседната каюта, а на тази май… на този му кажи да стои тук. Тогава ще забравя станалото.

— Как… как ви е името, сеньор?

— Песаро. Мануел Песаро. Защо?

— Нищо. Моля да ни извините за недоразумението, сеньор Песаро.

— Хайде, в съседната каюта — веднага!

— Какво става? Какво… — Блакторн не знаеше дали кошмарът му продължава, или е вече буден, но усети надвисналата опасност. — Какво става дявол да го вземе?

— Този миризлив японец ми извади меч!

— Стана грешка — грешка. Анджин-сан — додаде Марико. — Аз… се извиних на сеньор Песаро.

— Марико? Марико-сан, вие ли сте?

— Хай, Анджин-сан. Хонто. Хонто.

Тя се приближи. Пищовите на боцмана нито за миг не се откъснаха от Кана. Тя трябваше да се допре до него, за да мине, но още по-голямо усилие й струваше да се сдържи и да не го намушка с ножа си. В този момент вратата се отвори и младият кормчия нахълта с кофа с вода. Той се опули при вида на пищовите и хукна да бяга.

— Къде е Родригес? — попита Блакторн, като се опитваше да събере мислите си.

— Горе, където е мястото на един свестен лоцман — обади се боцманът със стържещ глас. — Този японец ми извади меч, кълна се в бога!

— Помогнете ми да се кача на палубата.

Блакторн се хвана за двата ръба на леглото и се опита да стане Марико го подхвана за ръката, но не можа да го помръдне.

Боцманът махна с пищова си към Кана.

— Кажи му да помогне! И също му кажи, че ако има господ на небето, ще се залюлее от мачтата преди залез слънце.

Сантяго, първият помощник-капитан, отдръпна ухото си от тайната дупка в стената на капитанската каюта, а последните думи на дел Аква — „Значи се разбрахме“ — все още звънтяха в главата му. Той безшумно се плъзна по пода на неосветената каюта, измъкна се в коридора и тихо притвори вратата. Беше висок, жилест мъж, с набраздено от много преживелици лице. Косата му беше сплетена на плитка, намазана с катран. Облеклото му беше спретнато и като повечето моряци ходеше бос. Той хукна нагоре по стълбата, прекоси на бегом главната палуба и се изкачи на квартердека, където Родригес разговаряше с Марико. Извини се на двамата, наклони се към Родригес и зашепна забързано в ухото му каквото беше чул, каквото го бяха пратили да чуе — тихо, за да не достигне нищо до слуха на останалите.

Блакторн бе седнал на палубата, облегнат на перилата, подпрял глава на сгънатите си колене. Марико седеше с лице към Родригес с изправен гръб, както седяха японците, а намръщеният Кана се беше настанил до нея. Палубите и марсът горе гъмжаха от въоръжени моряци, други двама стояха на кормилото. Корабът все така сочеше с носа си посоката на вятъра, въздухът беше чист, облаците се бяха сгъстили и дъждът всеки момент можеше да се изсипе. На стотина метра се поклащаше галерата, обърната с широката си страна към фрегатата, безпомощна под дулата на нейните оръдия. Веслата бяха прибрани, с изключение на две от всяка страна, които я задържаха на едно място: иначе лекото течение би я отнесло встрани. Рибарските лодки дебнеха недалеч с враждебно настроените си самураи стрелци, но засега не нападаха.

Марико наблюдаваше Родригес и помощник-капитана. Не можеше да чуе думите му, но дори и да можеше, възпитанието й щеше да я накара да закрие уши: в хартиените домове никакъв личен живот и никакво усамотение не биха били възможни, ако не бяха възпитанието и деликатността на самите хора. А без усамотение не би имало цивилизован живот — затова всички японци се учеха и да чуват, и да не чуват. За всеобщото благо.

Когато се качиха на палубата с Блакторн, Родригес изслуша обясненията на боцмана и задъханите й думи, че грешката била нейна, че не била разбрала добре боцмана и затова Кана извадил меча си, да защити честта й. Боцманът я слушаше ухилен, а пищовите му бяха все така насочени в гърба на самурая.

— Че аз само я попитах дали не е любовница на англичанина, щом като си позволява да го съблича, да го мие и да пъха срамните му работи в предното парче на панталоните.

— Прибери си пищовите, боцмане!

— Този е много опасен, казвам ви! Вържете го!

— Аз ще го следя. Иди на носа!

— Тази маймуна да ме е убила досега, ако не бях реагирал бързо! Обесете го на мачтата! Ние в Нагасаки така бихме направили.

— Не сме в Нагасаки! Върви на носа! Веднага!

Когато боцманът се отдалечи, Родригес попита:

— Какво точно ви каза той, сеньора? Какви бяха думите му?

— Каза… нищо, сеньор, моля ви.

— Извинявам се за наглостта на този човек — пред вас и пред самурая. Моля ви да предадете на самурая моите извинения и да го помолите за прошка. И освен това ви моля най-официално да забравите оскърбленията, нанесени ви от боцмана. Нито на вашия, нито на моя господар ще им хареса, ако на кораба се случат неприятности. Обещавам ви, че в подходящ момент ще се разправя с него, както аз си знам.

Тя започна да увещава Кана да забрави случилото се и най-накрая той отстъпи.

— Кана-сан казва: добре, съгласен е, но ако срещне боцман Песаро на брега, ще му отсече главата.

— Така може. Добре. Домо аригато, Кана-сан — усмихна се Родригес. — И домо аригато гозиемашита, Марико-сан.

— Вие говорите японски?

— А не, една-две думи само. Имам жена в Нагасаки.

— О! Отдавна ли сте в Япония?

— Това е второто ми плаване от Лисабон. Общо в тези води съм прекарал седем години — тук и в пътувания до Макао и Гоа. — После добави: — Не му обръщайте внимание — той ета. Но нали Буда е казал, че ета имат право на живот? И жена ми говори португалски, но далеч не толкова добре. Вие сте християнка, нали?

— Да.

— И жена ми е покръстена. Баща й е самурай, макар и незначителен. Негов господар е Кияма-сама.

— Трябва да е щастлива, че има такъв съпруг — учтиво каза Марико, но си помисли поразена: как е възможно една японка да живее с варварин? И въпреки вроденото си възпитание не можа да се стърпи и попита: — А съпругата ви яде ли месо? Като онова в каютата?

— Не — засмя се Родригес и белите му, здрави зъби блеснаха в тъмнината. — А когато към си у дома, в Нагасаки, и аз не ям месо. Месо ям на кораба и в Европа. Такъв е нашият обичай. А хиляда години преди появата на Буда и вие сте яли месо. Това е било преди Буда да посочи Дао — Пътя — всички са яли месо. Дори тук, сеньора, дори тук, в Япония. Сега, разбира се, някои от нас разбират кое е хубаво, нали така?

Марико се замисли, преди да попита:

— А всички португалци ли ни наричат маймуни? Зад гърба ни, разбира се.

Родригес заопипва обицата на ухото си.

— А вие не ни ли наричате варвари? Ние сме цивилизовани, сеньора, поне така смятаме. В Индия, родината на Буда, вас, японците, ви наричат „източни дяволи“ и не ви пускат в страната си, ако сте въоръжени. А вие от своя страна наричате индийците „черньовци“ и „нечовеци“. А китайците как ви наричат? Ами вие тях? А корейците? Не им ли викате „чесъноядци“?

— Но не мисля, че Торанага-сама или Хиромацу-сама ще се зарадват, ако научат. Нито пък бащата на вашата съпруга.

— Благословеният Исус е казал: „Преди да махнеш саждата от моето око, махни прашинката от своето.“

Тя се беше замислила над тези думи, когато първият помощник-капитан трескаво зашепна нещо на португалеца лоцман. Така си е — присмиваме се над другите народи. Но пък ние сме жители на Страната на боговете и следователно сме техни избраници. Единствено ние от всички народи сме под закрилата на божествен император. Значи сме ненадминати и стоим над всички останали. Ами като си и християнка, и японка? Не знам. Ах, Богородице, помогни ми да разбера. Този лоцман Родригес е също толкова непонятен, колкото и английският лоцман. Защо те двамата са тъй различни? Дали не се дължи на професията им? Това, което вършат, е невероятно. Как е възможно да плават около света и да кръстосват моретата със същата лекота, с която ние ходим по сушата? Дали съпругата на Родригес няма да знае отговора на тези въпроси? Бих искала да се срещна с нея и да си поговорим.

Помощникът зашепна още по-тихо.

— Какво каза?

От устата на Родригес се изтръгна неволна ругатня и въпреки възпитанието си Марико се опита за чуе за какво става дума. Но не разбра повторените от помощника думи. После и двамата погледнаха към Блакторн и тя усети загрижеността им.

— И какво друго казаха, Сантяго? — попита Родригес предпазливо, притеснен от присъствието на Марико.

Помощникът прошепна нещо, като прикриваше устата си с длан.

— Колко още ще стоят долу?

— Вече се черпеха за сключеното споразумение.

— Мръсници. — Родригес сграбчи помощника за ризата. — Нито дума за това, чуваш ли? Пред никого! Заклевам те в живота ти!

— Нямаше защо да ми го казваш, лоцмане!

— Винаги има защо. — Родригес погледна към Блакторн. — Събуди го!

Помощникът грубо разтърси англичанина.

— Кво, кво става?

— Удари го!

Сантяго го цапардоса.

— Исусе, ще те…

Блакторн се изправи с пламнало лице, но се олюля и падна.

— Дявол да те вземе, англичанино, събуди се!

Разяреният Родригес махна с ръка на двамата кормчии.

— Хвърлете го във водата.

— Ъ?

— Веднага, чувате ли!

Докато те бързаха да изпълнят заповедта му, Марико изплашено възкликна:

— Лоцман Родригес, не бива…

Но преди тя или Канада успеят да се намесят, двамата моряци го бяха вече метнали през перилата. Той прелетя шестте метра до водата, пльосна се по корем в облак от пръски и изчезна под водата. Миг след това изплува, нагълтал вода, плюещ и задавен, и започна да маха с ръце, докато леденостудената вода проясняваше съзнанието му.

Родригес мъчително се надигна от стола си.

— Ох, господи! Я ми подайте ръка!

Единият от кормчиите се притича на помощ на първия помощник, който го бе хванал под мишниците и му помагаше да се изправи.

— Внимавай, непохватно животно! Кракът ми!

Заведоха го до борда. Блакторн все така кашляше и плюеше вода, но бе успял да доплува до кораба и гръмко ругаеше онези, които го бяха хвърлили в морето.

— Два градуса надясно — нареди Родригес. Корабът послушно се отдалечи от Блакторн. Португалецът се развика към него:

— Я да се махаш от кораба ми. — После се обърна към помощника и му нареди: — Вземи голямата лодка, качи англичанина и го откарай на галерата. Веднага! Кажи му… — Той понижи глас.

Марико въздъхна облекчено, като видя, че Блакторн не се дави.

— Лоцмане! Анджин-сан е под личното покровителство на Торанага-сама! Настоявам незабавно да го приберете на кораба!

— Извинете ме за момент, Марико-сан. — И Родригес продължи да шепне нещо на Сантяго, който кимна с глава и забърза нанякъде. — Извинете ме още веднъж, Марико-сан, гомен кудасай, но е много спешно. Трябваше да поразмърдам англичанина. Знам, че плува добре. Трябва да е нащрек и да действува много бързо!

— Защо?

— Ние сме приятели с него. Не ви ли е казвал?

— Каза ми. Освен това ми каза, че Англия и Португалия са в състояние на война. Както и Испания.

— Да, но лоцманите стоят над всякакви войни.

— На кого служите тогава?

— На националното знаме.

— Това не включва ли и вашия крал?

— И да, и не, сеньора. Дължах на англичанина един живот. — Родригес следеше с поглед лодката. — Успокой люлеенето… Сега я обърни към вятъра — нареди той на кормчията.

— Да, сеньор.

Той зачака, като изчисляваше наум силата и посоката на вятъра, преценяваше плитчините, отдалечеността от брега. Главният гребец гръмко му съобщи каква е дълбочината…

— Извинете, сеньора, какво казахте?

Той се обърна за миг към нея и отново провери наум положението на кораба спрямо лодката. Марико също не откъсваше поглед от нея. Моряците бяха издърпали Блакторн вътре и гребяха с всички сили към галерата; гребяха седнали, а не прави и наблягаха силно върху веслата. Бяха се отдалечили и тя вече не различаваше лицата им. Анджин-сан и мъжът до него — онзи, на когото Родригес пошепна нещо — вече не се виждаха ясно.

— Какво му казахте, сеньор?

— На кого?

— На господина, когото изпратихте да прибере Анджин-сан.

— Просто му заръчах да пожелае на англичанина добро здраве и попътен вятър — отговори той безизразно и уклончиво.

Тя преведе на Кана казаното.

Родригес се успокои чак когато видя, че лодката са доближи до галерата.

— Слава тебе, майко божия…

По стълбата на палубата се изкачиха капитанът и езуитите, следвани от Торанага и неговите телохранители.

— Родригес! Спуснете голямата лодка! Отчетата се прибират на брега — заповяда Ферейра.

— А след това?

— След това — в открито море. Заминаваме за Йедо.

— Как така за Йедо? Нали сме се запътили за Макао? — На лицето на Родригес се изписа чиста невинност.

— Първо ще откараме Торанага в Йедо.

— Ами? А галерата?

— Тя остава, а ако успее да си пробие път с бой, толкова по-добре.

Родригес се направи на още по-изненадан и погледна към галерата, после към Марико. В очите й прочете горчиво обвинение.

— Мацу — тихо й прошепна той.

— Какво? — учуди се отец Алвито. — Търпение ли? Защо търпение, Родригес?

— Казах си молитвата, отче, и обясних на госпожата, че по този начин се уча на търпение.

Ферейра гледаше изненадано към галерата.

— Какво прави там нашата лодка?

— Върнах еретика.

— Какво сте направили…

— Пратих англичанина обратно на галерата. Какво толкова се учудвате, капитане? Той ме оскърби и аз хвърлих нахалното копеле във водата. Мислех, че ще се удави, но се оказа, че знае да плува, затова изпратих помощника да го прибере и да го качи обратно на кораба му. Разбрах, че се намира под личната закрила на Торанага. Защо питате?

— Върнете го обратно тук!

— Това значи да изпратя въоръжен отряд, капитане. Това ли искате? Той ни ругаеше и сипеше по нас огън и жупел, така че доброволно няма да се даде.

— Искам го обратно тук!

— Какво толкова има? Нали току що казахте, че галерата остава или ако може — сама да си пробие път с бой? Така че англичанинът от всяко положение е загазил здравата. Толкова по-добре. Пък и на кого е потрябвал? Сигурен съм, че отчетата не желаят да го виждат. Нали отче?

Дел Аква замълча. Както и Алвито. Това нарушаваше плана, измислен от Ферейра и приет от тях и Торанага: свещениците да се приберат незабавно на брега и да се опитат да успокоят Ишидо, Кияма и Оноши с твърдението, че повярвали на разказа на Торанага за пиратите и понятие си нямали за неговото „бягство“ от крепостта. Междувременно фрегатата трябваше да се насочи към изхода на пристанището, а галерата, ако може, сама да се оправя с рибар ските лодки. Ако нападнеха фрегатата, щяха да стрелят с оръдията и това щеше да реши въпроса.

— Но лодките няма защо да ни нападат — уверяваше Ферейра. — Те ще тръгнат да гонят галерата. Вашата задача, високопреосвещенство, е да убедите Ишидо, че сме нямали друг избор. В края на краищата Торанага е председател на регентите. И накрая, еретикът остава тук.

Никой от свещениците не попита защо. Пък и Ферейра не седна да им обяснява.

Делегатът посетител стисна успокояващо ръката на капитана и обърна гръб на галерата.

— Може да е за добро, че еретикът е там — каза той, като си мислеше: неведоми са наистина пътищата господни.

Но на Ферейра му идеше да изкрещи: не! Искам да го видя как се дави! Човек зад борда призори — никаква следа, никакви свидетели, никакви пречки. Торанага нямаше да се досети за нищо — нещастен случай, ако попитат него, Ферейра. Това беше съдбата, която англичанинът заслужаваше. Защото капитанът знаеше, че лоцманите изпитват див ужас при мисълта за смърт в морето.

— Нан джа? — попита Торанага.

Отец Алвито му обясни, че лоцманът се намира на галерата и как се е озовал там. Торанага погледна въпросително към Марико, която кимна и потвърди думите на Родригес.

Торанага се приближи до борда и се взря в тъмнината. Откъм север спускаха още рибарски лодки, които бързаха да се присъединят към останалите. Знаеше, че Анджин-сан представляваше политическа пречка на пътя му и по този начин боговете му изпращаха лесен начин да се отърве от него — ако желаеше. Но дали ми се иска — попита се той. Християнските свещеници без съмнение ще останат много доволни, ако Анджин-сан изчезне от лицето на земята. Същото се отнася за Оноши и Кияма, които толкова се бояха от него, че един от тях или може би и двамата организираха покушението върху живота му. Защо е този страх?

Карма е причината за това, че Анджин-сан е на галерата, а не тук, в безопасност. Значи ще потъне заедно е кораба, Ябу и останалите, заедно с пушките — и това е също карма. Пушките мога да си позволя да загубя. Ябу също. Но Анджин-сан?

И него.

Защото ми остават в запас още осем такива странни варвари. Може би техните знания, взети заедно, ще се равняват или ще надвишават уменията на един-единствен човек. Важното сега е да се прибера в Йедо възможно най-бързо и да се подготвя за войната, която е неизбежна. Кияма и Оноши — дали ще ме подкрепят? Може да ме подкрепят, а може и да излязат срещу мен. А парче земя и няколко обещания са нищо, ако след четиридесет дни на моя страна преминат всички християни.

— Всичко е карма, Цуку-сан, нали?

— Да, господарю. — Алвито хвърли доволен поглед към капитана. — Торанага-сама казва, че нищо не можа да се направи. Такава е божията воля.

— Нима?

Внезапно откъм галерата се разнесоха ударите на тъпана. Веслата се забиха с мощен замах във водата.

— Какво прави този човек, дявол да го вземе — изрева Ферейра.

И докато те наблюдаваха как галерата се отдалечава от кораба, флагът на Торанага се спусна, трептящ, от главната мачта.

— Изглежда, съобщава на всички проклети лодки в пристанището, че Торанага вече не е на кораба — забеляза Родригес.

— Какво ще прави сега?

— Не знам.

— Така ли? — вдигна вежди Ферейра.

— Така. Но на негово място бих се запътил право в открито море и бих зарязал фрегатата да се оправя както може — или поне бих опитал. Англичанинът ясно даде да се разбере, че трябва да насочат вниманието си към нас. Какво ще правим?

— Заповядано ви е да тръгвате към Йедо.

На Ферейра му се искаше да добави: и ако се врежеш в галерата, толкова по-добре. Но се въздържа, защото Марико ги слушаше.

Свещениците с облекчение се качиха в лодката и слязоха на брега.

— Вдигнете всички платна — развика се Родригес. Кракът му пулсираше от болка. — Юг-югозапад! Всички на работа!

— Сеньора, обяснете на Торанага-сама, че за него ще е по-добре да слезе долу. Там е безопасно — каза Ферейра.

— Той ви благодари, но предпочита да остане тук.

Ферейра сви рамене и се приближи до ръба на квартердека.

— Насочете всички оръдия! Заредете! Готови за стрелба!

Глава двадесет и осма

— Исоги — крещеше Блакторн и подканяше барабанчика да засили темпото. Не откъсваше очи от фрегатата, която се приближаваше с опънати платна, и се опитваше да отгадае следващото й действие. Запита се дали е преценил правилно, защото пространството вътре в пристанището беше много затворено, скалите бяха наблизо и само няколко метра ги деляха от гибелта или успеха. Вятърът принуждаваше фрегатата да маневрира и да са съобразява с неговата посока и сила — за да стигне изхода на пристанището, докато галерата се подчиняваше единствено на собствената си воля. Затова пък фрегатата беше по-лекоподвижна. А при последната си маневра Родригес ясно му даде да разбере, че за галерата е по-добре да се пази, когато на „Санта Тереза“ й трябва свободно пространство.

Ябу пак му дърдореше нещо, но той не му обръщаше внимание.

— Не разбирам — уакаримасен, Ябу-сан. Чуйте сега — Торанага-сама ми каза: Анджин-сан, ичи-бан има! Сега аз съм главен капитан-сан. Уакаримасу ка, Ябу-сан?

Той показа на японеца капитан какъв курс да държи по компаса, но онзи замаха красноречиво към фрегатата, която бързо ги настигаше на петдесетина метра отзад и отново им препречваше пътя.

— Дръж този курс, за бога — изрева Блакторн. Свежият вятър вледеняваше мокрите му дрехи, но студът го караше да мисли по-ясно. Вгледа се в небето. Луната не се закриваше от облаци, а вятърът беше попътен. Поне от тази посока не ни очакват опасности, каза си той. Боже, не закривай луната, докато не се измъкнем!

— Ей, капитане — извика той на английски, защото нямаше никакво значение на какъв език се обръща към японеца. И без това нямаше кой да преведе. — Изпрати някой за саке! Саке! Уакаримасу ка?

— Хай, Анджин-сан!

Един от моряците веднага хукна да изпълни нареждането. Както тичаше, погледна през рамо, изплашен от близостта на огромната фрегата и скоростта, с която се носеше към тях. Блакторн не промени курса си, опитвайки се да я принуди да завие, преди да е завзела всичкото пространство и да се е обърнала по посока на вятъра. Но тя нито за миг не се поколеба, а продължи да се носи към тях. Той извъртя галерата в последната минута и когато носът на другия кораб почти се беше забил в задната им палуба, чу командата на Родригес:

— Пълен наляво! Пусни стакселите! Пълен напред. — След това към него, на испански: — Оближи задника на дявола, англичанино!

— Майка ти е свършила това преди мен, Родригес!

Миг след това фрегатата обърна срещу вятъра и се понесе към отдалечаващия се бряг, където отново трябваше да обърне, да се нагласи по вятъра, да направи още една маневра, преди да се извърти за последен път и да поеме към изхода на пристанището.

За миг корабите бяха тъй близо един до друг, че той можеше да протегне ръка и да докосне другия лоцман, Торанага, Марико и капитана, който се олюляваше на квартердека. В следващия миг фрегатата вече се бе отдалечила и те се поклащаха в браздата, оставена от нея.

— Исоги, исоги, за бога!

Гребците удвоиха сили, а Блакторн заповяда със знаци на резервите да седнат зад веслата. Трябваше да стигнат изхода на пристанището преди фрегатата, иначе бяха загубени.

Галерата гълташе разстоянието. Но и фрегатата не се даваше. Тя се обърна като балерина в дъното на пристанището и той забеляза, че Родригес бе опънал и марселите, и брамселите.

— Ама че умно копеле е този португалец!

Сакето пристигна, а младата жена, която бе помагала на Марико, го пое от ръцете на моряка и внимателно му го подаде. Тя безстрашно бе останала на палубата, макар че очевидно не беше в стихията си. Ръцете й бяха силни, косата грижливо вчесана, кимоното — явно скъпо, ушито с вкус, много чисто. Галерата се заклати рязко, жената политна и изтърва чашата. Нито един мускул на лицето й не трепна, но той забеляза червенината на срама, която го заля.

— Не се безпокой — успокои я Блакторн. — Няма значение. Намае ка?

— Усаги Фуджико, Анджин-сан.

— Значи Фуджико сан. Подай ми шишето. Додзо.

Той протегна ръка и отпи направо от гърлото на бутилката, На едри глътки, Нетърпелив да усети топлината на виното в тялото си. После съсредоточи вниманието си върху новия курс, заобиколи плитчината, за която го бе предупредил Сантяго по заповед на Родригес. Свери отново посоката спрямо бреговата линия, която беше най-сигурен ориентир, и допи топлото вино, като разсеяно се запита защо винаги го поднасяха топло и в малки количества.

Умът му се бе прояснил вече и той се усещаше достатъчно силен, стига да беше предпазлив. Ала много добре си даваше сметка, че тялото му не криеше никакви резерви, също както и на кораба вече нямаше резервни гребци.

— Саке, додзо, Фуджико-сан — подаде й той шишето и забрави за нея.

Фрегатата изпълни отлично маневрата по посока на вятъра и мина на стотина метра пред тях, забързана към брега. Вятърът донесе до слуха му неприлични ругатни, но той не си направи труда да отговори — пестеше енергията си.

— Исоги, за бога! Изоставаме!

Възбудата от надпреварата и от съзнанието, че отново командува сам — повече по силата на волята си, отколкото всъщност имаше право — се прибавяше към рядкото удоволствие, че Ябу се намира под негова власт, и това го караше да ликува.

— Ако нямаше и аз да потъна заедно с кораба, бих го фраснал в скалите само за да те погледам как се давиш, фъшкия такава! Заради добрия стар Питерзоон!

Да, но нали Ябу спаси Родригес, когато ти не можеше? Нали той те отърва от бандитите по време на нападението? И тази нощ отново се прояви като храбрец. Фъшкия е, вярно, но безстрашна фъшкия и това е самата истина.

Отново му подадоха шишето със саке.

— Домо.

Фрегатата се бе наклонила грациозно на една страна, обърната срещу вятъра, и тази гледка му достави истинско удоволствие.

— И аз дори не бих се справил по-добре — каза той на вятъра. — Но ако бях неин капитан, бих минал през лодките направо в открито море и никога не бих се върнал тук. Все ще намеря начин да я откарам у дома. Оставям Япония на японците и на тези проклети португалци, чумата да ги тръшне дано. — Ябу и капитанът го зяпаха учудени. — Макар че още ми е рано. Първо трябва да се оправя с Черния кораб и да награбя малко плячка. Пък и отмъщението къде го оставям, нали, Ябу-сан?

— На де у ка, Анджин-сан? Нан джа?

— Ичи-бан! Един път е — отвърна той и махна по посока на фрегатата. Пресуши шишето и Фуджико го пое от ръцете му.

— Саке, Анджин-сан?

— Домо, ийе.

Двата кораба се бяха приближили до струпаните рибарски лодки. Галерата се бе насочила право към прохода, оставен умишлено за минаване, а фрегатата бе направила последната си маневра и сега се обръщаше към изхода на пристанището. Вятърът се усили, тъй като излязоха от завета, а откритото море беше само на километър разстояние. Силните пориви издуха платната на фрегатата и те заплющяха като оръдейни изстрели, а водата на носа и в браздата, оставена зад нея, бурно се запени.

Окъпаните в пот, изтощени гребци бяха забавили темпото. Един от тях припадна, след малко го последва Друг. Петдесетината самураи ронини се приготвиха за бой. Стрелците в рибарските лодки от двете страни на тесния проход пред тях опъваха тетиви. На повечето лодки мъждукаха мангали и на Блакторн му стана ясно, че стрелите ще бъдат огнени.

Беше се подготвил за боя както можеше. За Ябу вече нямаше съмнение, че ще трябва да се бият. Той също видя мангалите и прозря опасността от запалителните стрели. Блакторн издигна около кормилото защитни дървени прегради, натроши сандъците, извади мускетите и накара онези моряци, които можеха, да ги зареждат с барут и сачми. Изкачи на квартердека няколко буренца с барут и приготви фитилите им.

Когато помощник капитанът Сантяго му помагаше да се качи в лодката, той му обясни, че Родригес го бутнал във водата за негово добро.

— Защо? — учуди се Блакторн.

— Моят лоцман заръча да ви кажа, че го е направил, за да изтрезнеете, сеньор.

— Защо?

— Защото, сеньор лоцман, на „Санта Тереза“ ви заплашва опасност, голяма опасност.

— Каква опасност?

— Поръча да ви кажа, че трябва оттук нататък да си пробивате път с бой, стига да можете. Но той ще ви помогне.

— Защо?

— В името на светата Дева, сеньор, затворете еретичната си уста и ме изслушайте. Нямам много време.

И Сантяго му разказа за плитчините, ориентирите, изхода през оставения проход и плана, съставен от Родригес.

— Моят лоцман пита също дали сте добър стрелец.

— Не особено — излъга той.

— И накрая поръча да ви кажа: нека бог ви помага.

— И аз му желая същото — и на теб.

— Ако питате мен — бих ви пратил в пъкъла.

— Върви по дяволите!

Блакторн приготви фитилите за в случай, че оръдията започнат да гърмят, планът се провали или се окаже фалшив, а също и за да се предпази от всякакви враждебни действия. Дори такова едно малко буренце, ако му се запали фитилът и се пусне да плава до фрегатата, може да я потопи с не по-малък успех от едновременния залп на седемдесет оръдия. Няма значение колко е голяма бурето, стига да я изтърбуши, каза си той.

— Исоги, мамка ви! — изкрещя той и пое кормилото, изпълнен с благодарност към Родригес и ярката луна.

На самия изход пристанището се стесняваше приблизително до четиристотин метра. Водата беше дълбока, а от морето стърчеше скалистият нос.

Стаените в очакване рибарски лодки бяха оставили стотина метра за минаване.

„Санта Тереза“ се носеше стремително, издула платна от най-долното до най-горното, и бързо ги настигаше. Блакторн се придържаше към средата на прохода и махна на Ябу да се готви. На ронините бе заповядано да клекнат ниско долу, така че да не се виждат, и да чакат сигнал от Блакторн. Тогава до един, било с мечове или мускети, отдясно или отляво, в зависимост от случая, трябваше да се подчинят на Ябу. На японския капитан бе обяснено, че гребците трябва Да се подчиняват на ритъма на тъпана, а онзи, който го биеше, да не откъсва поглед от Анджин-сан. Корабът се командуваше единствено от Анджин-сан.

Фрегатата беше на петдесетина метра зад галерата, също по средата на прохода, насочена право към тях, и не оставяше никакво съмнение, че претендира тя да заеме централното място в пристанището.

Ферейра прошепна задъхано в ухото на Родригес:

— Забийте се в него!

Погледът му беше вперен в Марико, застанала на десетина крачки от тях заедно с Торанага.

— Не смея — заради Торанага и момичето.

— Сеньора — провикна се Ферейра. — Слезте долу заедно с господаря си! На долната палуба е по-безопасно.

Марико преведе думите му на Торанага, който се замисли за секунда и се запъти към стълбите.

— Господ да ми е на помощ — възкликна главният артилерист. — Умирам от желание да дам един залп и да потопя нещо, каквото и да е. Цяла година измина, откак не сме потапяли никого — нито дори някой проклет пират!

— Вярно. Тия маймуни заслужават да ги поизкъпем.

Горе на квартердека Ферейра отново настоя:

— Забийте се в него, Родригес!

— Защо да убиваме врага, когато другите ще свършат това вместо нас?

— О, Богородице! Вие сте по-лош от някой свещеник! Във вените ви вода ли тече или какво?

— Вярно, кръвта ми не е на убиец — също на испански отвърна Родригес. — За разлика от вас, нали? А може би и испанска кръв имате, а?

— Абе вие ще го натараните ли? — премина Ферейра пак на на португалски и усети как го обзема жаждата да убива.

— Ако продължава да се движи по моя път, ще го направя.

— О, Богородице! Дано тогава не се помръдне оттам!

— Какво бяхте намислили да правите с англичанина? Защо се вбесихте, като разбрахте, че не е на кораба?

— Вие, Родригес, нито ми харесвате, нито ви имам доверие. На два пъти заехте страната на еретика, или поне така ми се стори, и се опълчихте срещу мен — по-точно срещу нас. Ако в цяла Азия имаше поне един свестен лоцман, щях да ви зарежа и да отплавам с Черния си кораб.

— И ще потънете. От вас лъха на смърт и аз единствен мога да ви спася.

Ферейра се прекръсти суеверно.

— Исусе Христе, какъв език имате! Как можете да говорите така!

— Майка ми беше циганка — седмо дете на седмо дете, какъвто съм и аз.

— Лъжете!

Родригес се усмихна.

— Ех, господарю мой, капитане, може и да лъжа.

Той сви ръце около устата си и се провикна:

— Готови. — После се обърна към кормчията: — Дръж същия курс и ако тази шкембеста кучка, галерата, не се отмести, потопи я!

Блакторн стискаше кормилото с такава сила, че ръцете го заболяха. Барабанчикът ритмично отмерваше темпото на гребците, които със сетни усилия местеха веслата.

Ето че фрегатата беше само на двадесет метра зад тях, после на петнадесет, десет… Чак тогава Блакторн рязко завъртя руля наляво. Фрегатата почти забърса галерата, наклони се към нея и в следващия момент двете вече се плъзгаха една до друга. Блакторн силно завъртя надясно, за да застане успоредно на другия кораб. Деляха ги едва десетина метра. И така, борд до борд, те се приготвиха да се врежат в прохода между враждебните лодки.

— Гребете, гребете, копелета — развика се Блакторн, защото искаше да задържи кораба си успоредно на фрегатата — само по този начин бяха на сигурно място, закриляни от нейното огромно тяло и платна. Няколкото изстрела, последвани от облак Огнени стрели, не им причиниха никакви щети. Някои по погрешка се забиха в долните платна на фрегатата и те пламнаха.

Самураите в лодките, които командуваха военната операция, прекратиха всякакви враждебни действия, ужасени от станалото. Никой досега не бе нападал кораб на южните варвари. Та нали само те пренасят коприната, която прави поносими лятната жега и зимния студ, а пролетта и есента превръща в радостни празници! Нали са защитени от императорски укази! Да не стане така, че подпалването на техен кораб да ги разяри, те да си отплават и никога вече да не се завърнат?

Затова командирите заповядаха на хората си да не стрелят, докато галерата на Торанага се движи под закрилата на фрегатата, защото никой не смееше да рискува да стане причина Черните кораби да спрат да пътуват без изрично нареждане от генерал Ишидо. Те си отдъхнаха облекчено едва когато моряците потушиха пламъците.

Щом стрелите спряха, Блакторн също си отдъхна. Както и Родригес. Планът им бе изпълнен. Португалецът се бе досетил, че единственият шанс за галерата бе да се прикрие зад неговия кораб.

— Моят лоцман обаче каза да сте готов за някакъв — неочакван обрат, англичанино — бе добавил Сантяго.

— Бутнете го това копеле — изсъска Ферейра. — Дявол да ви вземе, заповядвам ви да го бутнете и натикате при маймуните!

— Пет градуса наляво — послушно извика Родригес.

— Пет градуса наляво — повтори кормчията. Блакторн чу командата и на часа завъртя кормилото.

На пет градуса вляво. Оставаше само да се моли на господа. Ако Родригес задържеше прекалено дълго този курс, щяха да се врежат в рибарските лодки и тогава бяха загубени. Ако пък забави темпото на тъпана, вражеските лодки щяха да го унищожат, независимо дали вярваха, или не, че Торанага е на кораба. Единственото спасение бе да се задържи успоредно на фрегатата.

— Пет градуса надясно — нареди Родригес точно навреме. И на него не му се искаше да рискува още огнени стрели — прекалено много барут имаше в трюмовете на фрегатата.

— Хайде, стари своднико — промърмори той на вятъра. — Задухай както трябва и ни измъкни оттук!

Блакторн също бе върнал галерата на пет градуса вдясно и сега препускаше успоредно на другия кораб; десните весла почти докосваха фрегатата, докато левите малко оставаше да опрат в рибарските лодки. Най-сетне капитанът, барабанчикът и гребците разбраха какво става и налегнаха с всички сили върху веслата. Ябу изкрещя някаква команда, ронините оставиха лъковете и хукнаха да помагат на гребците. Самият Ябу също седна зад едно весло.

Рамо до рамо. Оставаха само стотина метра.

Тогава от някои рибарски лодки наскачаха Сиви, по-безстрашни от останалите, насочиха се към галерата и започнаха да мятат куки, за да се закачат за нея. Носът на галерата обаче се вряза в тях, куките паднаха във водата, преди да достигнат кораба, и самураите се издавиха. А гребците нито за миг не нарушиха ритъма си.

— Дайте по-наляво!

— Не смея, капитане. Торанага не е глупак. Ето, вижте, пред нас са рифове, опасно е.

Ферейра съзря острите зъбери недалеч от последната лодка.

— Господи, избутайте го натам!

— Два градуса наляво!

Отново и фрегатата, и Блакторн свърнаха вляво. И — двата кораба целеха отрупаните лодки. Блакторн също забеляза скалите. Още една лодка потъна, последвана от залп стрели, които се забиха в борда. Той продължи да държи същия курс, докато можеше, след което изрева: „Пет градуса вдясно!“ — за да предупреди Родригес, в чак тогава завъртя кормилото.

Родригес взе предпазни мерки, но този път не върна кораба изцяло на предишния курс, така че се появи непредвидена в плана опасност от сблъскване.

— Хайде, давай, копеле такова — изкрещя Родригес, възбуден от гонитбата и ужаса, който изпитваше. — Дай да си премерим силите!

Блакторн трябваше за част от секундата да избира между скалите и фрегатата. Благослови наум гребците, които не напускаха поста си, целия екипаж и всички останали, които със съзнателната си дисциплина му даваха тази възможност да избира. И направи своя избор. Завъртя още вдясно, измъкна пищова си и се прицели.

— Дай път, за бога — изрева той и дръпна спусъка.

Изстрелът изсвистя над квартердека на фрегатата, някъде между Родригес и капитана.

Ферейра приклекна, а Родригес се намръщи. Ах ти, англичанино, кучи сине! Късмет ли имах, ти ли стреляш много добре, или наистина целеше в мен?

Съзря втория пищов в ръката на Блакторн и погледна Торанага. Но веднага забрави за японеца — реши, че за момента не е важен.

Благословена майко божия, как да постъпя? Да се придържам ли към плана, или да го променя? Не е ли по-добре да убия англичанина? За доброто на всички ни? Кажи ми, дай ми някакъв знак!

Сам си отговаряй, Родригес, мисли за безсмъртната си душа. Мъж ли си или какво?

Тогава чуй: други еретици ще плъпнат като въшки на мястото на този англичанин, независимо дали ще го убиеш, или ще го оставиш жив. Дължиш му един живот, пък и не обичаш да убиваш — най-малко лоцмани.

— Дай вдясно — нареди той на кормчията и отстъпи.

— Моят господар пита защо за малко не се блъснахте в галерата.

— Това беше само игра, сеньора, игра, която играем ние, лоцманите. За да си изпитаме нервите един на друг.

— А пистолетният изстрел?

— И той бе част от играта — да се изпитат моите нерви. Скалите бяха съвсем наблизо и аз, изглежда прекалено бях притиснал англичанина. Ние с него сме приятели, нали разбирате?

— Моят господар казва, че тези игри са глупави.

— Моля да ме извините пред него. Важното е, че галерата е в безопасност и аз много се радвам. Хонто.

— Предварително ли бяхте уговорили с Анджин-сан този начин на бягство?

— Просто той се оказа много умен, с отлични рефлекси. Луната му освети пътя и морето се отнесе благосклонно. Никой не сгреши. Но не разбрах защо лодките не го нападнаха. Такава очевидно е била волята божия.

— Нима? — обади се Ферейра, без да се обърне, като се взираше в галерата зад тях.

Пристанището бе останало далеч назад и те браздяха морето по главния път за Осака, в пълна безопасност, следвани на няколко възела разстояние от галерата. И двата кораба не бързаха. Повечето весла на галерата бяха прибрани, гребците възстановяваха силите си.

Родригес не обърна внимание на Ферейра. Мислите му бяха погълнати от Торанага. Добре, че застанахме на негова страна, мислеше си той. По време на надлъгването с Блакторн внимателно бе наблюдавал японеца, доволен от предоставената му рядка възможност. Торанага не изпускаше нищо от погледа си — нито артилеристите, нито оръдията, нито платната, и задаваше чрез Марико безброй въпроси, за да задоволи ненаситното си любопитство. Това за какво е? Как зареждате оръдията? Колко барут слагате? Как стреляте с тях? Тези въжета за какво са?

— Моят господар казва, че това сигурно е карма. Нали знаете какво е карма, сеньор?

— Да.

— Той ви благодари, за гдето му позволихте да използува кораба. А сега вече ще се върне на своя.

— Какво — рязко се извърна Ферейра. — Ние ще стигнем в Йедо много преди галерата. Торанага-сама е добре дошъл на нашия кораб.

— Моят господар казва, че вече няма смисъл да се безпокоите. Ще се прехвърли на своя кораб.

— Много го моля да остане. Неговата компания ни е безкрайно приятна.

— Торанага-сама ви благодари, но желае незабавно да се прехвърли на своя кораб.

— Добре тогава. Правете каквото иска, Родригес. Дайте им знак и спуснете лодката. — Ферейра беше разочарован. Искаше му се да види Йедо и да опознае по-добре Торанага — още повече, че бъдещето им сега бе тясно свързано с него. Не бе повярвал на думите на японеца за начина да се избегне войната. Въвлякохме се в нея на страната на тази маймуна и ще се бием срещу Ишидо, няма как. Макар че тази работа хич не ми харесва. — Много съжалявам за компанията на Торанага-сама — поклони се той учтиво.

Торанага също му се поклони и каза нещо.

— Господарят ви благодари — преведе Марико и добави към Родригес: — Торанага-сама казва, че като се завърнете с Черния кораб, ще ви възнагради за всичко, което направихте за галерата.

— Нищо не съм направил. Изпълних дълга си. Извинете ме, задето не ставам от стола си, но нали разбирате, кракът ми — отвърна Родригес с поклон. — Бог да ви закриля, сеньора.

— Благодаря, капитан-лоцмане. Желая ви същото.

Докато слизаше внимателно зад Торанага, тя забеляза, че лодката — се командува от боцмана Песаро, и цялата настръхна. С усилие на волята се пребори с отвращението си и благодари наум на Торанага, задето реши да напусне този смрадлив кораб.

— Попътен вятър и успешно плаване — извика подире им Ферейра. Махна им с ръка, те отвърнаха на поздрава му и лодката потегли.

— Свободен си, щом лодката се върне и галерата изчезне от погледа ни — нареди той на главния артилерист.

После се качи на квартердека и застана пред Родригес.

— Един ден ще съжалите, че не го унищожихте.

— Всичко е в божиите ръце. Англичанинът е „свестен“ лоцман, ако се абстрахирате от религията му, капитане.

— И за това съм мислил.

— И какво решихте?

— Колкото по-скоро стигнем Макао, толкова по-добре. Напънете се, Родригес, да пристигнем възможно най-бързо.

И Ферейра слезе долу. Кракът на Родригес пулсираше болезнено. Той отпи от манерката с грога. Да върви по дяволите Ферейра, но моля те, господи, не преди да сме стигнали Лисабон.

Вятърът леко промени посоката си и облак затули луната. Замириса на дъжд и зората изпъстри нощното небе. Той съсредоточи цялото си внимание върху кораба, платната и посоката. Напълно задоволен, обърна поглед към лодката и чак накрая към галерата.

Отпи още глътка ром, доволен, че планът му мина тъй добре. Дори и пистолетният изстрел, който сложи точка на въпросите. Усети задоволство от решението, което бе взел.

Само аз можех да го реша и аз го реших.

— Макар че, англичанино, капитанът е прав — добави той с тъга. — Ти ще внесеш ереста в този райски кът.

Глава двадесет и девета

— Анджин-сан?

— Хай — стресна се Блакторн от дълбокия си сън.

— Нося храна. И чай.

За миг не можа да се ориентира къде се намира. После разпозна каютата си на галерата. Сноп слънчеви лъчи пронизваше мрака. Усети се отпочинал. Ударите на тъпана не се чуваха и дори в бездънния му сън шестото чувство му бе подсказало, че котвата е спусната и корабът е на сигурно място, до брега, в спокойни води.

Подносът бе в ръцете на някаква прислужничка. До нея стоеше Марико. Ръката й не бе превързана. Койката, в която лежеше Блакторн, беше на лоцмана — същата, в която спа по време на плаването с Родригес от Анджиро до Осака и вече я усещаше също тъй удобна и позната, както и собствената си койка на „Еразъм“. Ех, „Еразъм“! Какво ли не би дал да се качи отново на него, да види екипажа си!

Той се протегна с удоволствие и отпи от чашата чай, която Марико му подаде.

— Благодаря. Много е ароматен. Как е ръката ви?

— Много по-добре, благодаря. — Марико я сви, после пак я опъна, за да му покаже колко е добре. — Костта не беше засегната.

— Изглеждате по-свежа, Марико-сан.

— Да, вече съм добре.

Когато тя се завърна на кораба заедно с Торанага, беше на ръба на припадъка.

— Останете горе на чист въздух, ще ви мине по-бързо — посъветва я англичанинът.

— Господарят пита — защо стреляхте с пистолета?

— Това е една игра, само между лоцмани.

— Господарят ви поздравява за майсторството, което проявихте.

— Имахме голям късмет. Добре, че нямаше облаци. И целият екипаж беше чудесен. Марико-сан, бихте ли попитали капитан-сан дали познава тези води? Съжалявам много, но предайте на Торанага-сама, че няма да мога да издържа повече буден. В краен случай ще трябва да поспрем за малко. Имам нужда от сън.

Смътно си спомни, че Торанага му каза да слезе да спи, защото капитанът можел и сам да се справи — щели да плават покрай брега, а не в открито море.

Блакторн се протегна още веднъж и отвори кръглото прозорче. На около двеста метра се виждаше скалистият бряг.

— Къде се намираме?

— До брега на провинция Тотоми. Торанага-сама пожела да поплува и да даде на гребците време да отпочинат. Утре пристигаме в Анджиро.

— В рибарското село? Не е възможно! Наближава обяд, а призори бяхме още съвсем близо до Осака. Не е възможно.

— А, това беше вчера, Анджин-сан. Вие спахте два дни и една нощ. Торанага-сама нареди да ви оставят да се наспите. А сега смята, че ако поплувате, най-добре ще се ободрите. След като закусите.

Закуската представляваше две купички ориз и опечена почти до овъгляване риба, залята с тъмен, едновременно солено-горчив и сладникаво-кисел сос, който, както тя му обясни, се правел от ферментирали соеви зърна.

— Благодаря, с удоволствие ще поплувам. Почти тридесет и шест часа значи? Нищо чудно, че се чувствувам като нов. — Той пое подноса от ръцете на прислужницата и усети вълчи глад. Но не започна веднага да се храни. — От какво се страхува тази жена?

— Не се страхува, Анджин-сан. Малко е нервна. Моля да я извините, но никога досега не е виждала чужденец толкова отблизо.

— Кажете й, че при пълнолуние на нас, варварите, ни поникват рога и от устите си бълваме огън като дракони.

Марико се засмя.

— Не мога да й кажа такова нещо. — Тя посочи масата. — Тук има прах за миене на зъби, четка, вода и чисти кърпи. — После добави на латински: — Много се радвам, че сте тъй добре. Това, което казаха за вас, когато вървяхме от крепостта за пристанището, излезе напълно вярно — вие сте много храбър.

Очите им се срещнаха и двамата замълчаха. Тя се поклони учтиво. Прислужницата също. Вратата се затвори след тях.

Не мисли за нея, заповяда си той. Мисли за Торанага и Анджиро. Защо спираме утре в селото? За да свалим Ябу? Много му здраве!

В Анджиро пак ще се срещна с Оми. Какво да правя е него?

Защо не помоля Торанага да ми подари главата му? Дължи ми едва-две услуги. Или да поискам да се бия с него? Но как? С пищови или с мечове? С мечове нямам никакъв шанс, а с пищови е равносилно на убийство. Най-добре кротко да изчакам. Може в най-скоро време да ми се предостави удобен случай да отмъстя и на двамата. Нали се ползувам с благоволението на Торанага! Имай търпение. Помисли какво е най-разумно да поискаш от него. Скоро ще бъдем в Йедо, така че няма време. Какво да поискаш от Торанага?

Блакторн се хранеше с клечките, както го бяха учили в затвора — повдигна купичката до устата си, а с клечките избутваше лепкавия ориз от ръба на съдинката право в устата си. С рибата се справяше по-трудно. Все още не беше достатъчно сръчен, затова пусна в действие пръстите си, доволен, че е сам в каютата, защото храненето с пръсти пред Марико, Торанага и кой да е японец би се сметнало за неуважение.

Скоро купичките бяха празни, а той усещаше същия вълчи глад.

Откъде да намеря още храна — запита се той на глас. Господи, Исусе Христе, какво не бих дал за малко топъл хляб, пържени яйца, масло и сирене…

Повечето моряци на палубата бяха голи. Някои се бършеха с кърпи, други се печаха на слънцето, трети скачаха в морето. Непосредствено до кораба моряците и самураите плуваха във водата, гмуркаха се и се забавляваха като малки деца.

— Конничи уа, Анджин-сан.

— Конничи уа, Торанага-сама.

Торанага се изкачваше чисто гол по стълбата, спусната долу във водата.

— Соната уа ойогитамо ка? — попита той и махна към морето.

— Хай, Торанага-сама, домо — отговори Блакторн, като предположи, че го канят да се присъедини към къпещите се.

Торанага обаче посочи отново морето и извика Марико да превежда. Тя слезе от задната палуба с алено чадърче в ръка, но бяло домашно кимоно.

— Торанага-сама казва, че имате отпочинал вид, Анджин-сан. Водата много освежава. Той ви кани да поплувате.

Торанага се беше облегнал безгрижно на парапета и си бършеше ушите с малка хавлиена кърпа. В лявото му ухо, изглежда, беше влязла вода, защото заподскача на един крак с наведена глава. Беше мускулест и в много добра форма, ако не се смяташе шкембето. Блакторн се чувствуваше неудобно пред Марико, но въпреки това започна да се съблича, докато остана съвсем гол.

— Торанага-сама пита дали всички англичани са така космати. Толкова ли са им светли космите?

— Само някои.

— Нашите мъже нямат косми по гърдите и ръцете. Или имат съвсем малко. Казва, че телосложението ви е много добро.

— Неговото също. Моля да му благодарите от мое име.

Блакторн се запъти към стълбата, като усещаше върху себе си погледа й, както и погледите на Фуджико, клекнала на задната палуба с жълто чадърче в ръка, и младата прислужница до нея, която също не откъсваше очи от него. И тъй като му беше невъзможно гол да запази достойнство, слизайки по многобройните стълби чак до водата, той се хвърли през парапета в бледосиньото море. Гмурна се добре и студената вода неимоверно го освежи. Песъчливото дъно се виждаше на около шест метра дълбочина, наоколо се поклащаха водорасли, а множеството дребни рибки си плуваха, без ни най-малко да се смущават от плувците. Близо до дъното спря да рита с крака и си поигра малко с рибите, после излезе на повърхността и заплува към брега на пръв поглед мързеливо, но всъщност постигаше голяма скорост — както го бе учил Олбан Карадок.

Заливчето беше пусто: множество скали, осеян с дребни камъчета бряг, но никакъв признак на живот. Планините се извисяваха стръмно нагоре към ясносиньото безкрайно небе.

Той се изтегна на една скала, за да изсъхне на слънцето. Четирима самураи го бяха придружили и сега го пазеха от почетно разстояние. Усмихнаха се и му махнаха. Когато заплува обратно, те веднага го последваха. Торанага все така го наблюдаваше.

Качи се на палубата, но от дрехите му нямаше и следа. Фуджико, Марико и двете им прислужнички бяха все още там. Една от прислужничките се поклони и му подаде една смешно малка кърпа, с която той започна да се бърше, като свенливо обърна гръб на жените.

Заповядвам ти да не се срамуваш, каза си той. Нали не се чувствуваш неудобно, когато си гол в заключена стая с Фелисити? Срам те е само когато има други жени — когато тя е наблизо. Защо? Те не обръщат внимание на голотата и много добре правят. Намираш се в Япония. Дръж се като тях. Дръж се като крал.

— Торанага-сама казва, че плувате много добре. Бихте ли го научили да плува по същия начин?

— С удоволствие.

Той си наложи да се обърне и също като Торанага да се облегне небрежно на парапета. Марико му се усмихваше и му се видя много красива.

— Как се гмурнахте в морето! Не сме виждали подобно нещо. Ние просто скачаме. Иска да го научите.

— Сега ли?

— Да, ако обичате.

— Може — или поне ще се опитам да го науча.

Втората прислужничка му подаде памучно кимоно и той с облекчение го навлече и завърза пояса. Сега вече се поотпусна и започна да обяснява как става гмуркането, как трябва да прибере глава между ръцете, да подскочи, да се хвърли встрани, но да се пази от падане по корем.

— За начало най-добре да започне от долното стъпало и да се пусне с главата надолу, без да се засилва и без да скача. Ние така учим децата.

Торанага слушаше внимателно и задаваше въпроси, а накрая заяви:

— Добре. Мисля, че разбрах.

Той се запъти към най-горното стъпало и преди Блакторн да каже „гък“, вече се бе хвърлил надолу с главата от пет метра височина. Пльосването по корем беше ужасно. Никой не се засмя. Торанага се качи на палубата, като плюеше вода, и отново опита. Пак се пльосна по корем. Няколко самураи се присъединиха към него, но също така безуспешно.

— Не е лесно — успокояваше го Блакторн. — Много време ми трябваше, за да се науча. Починете си и утре пак ще опитаме.

— Торанага-сама казва: утре си е за утре, а днес ще се науча да се гмуркам.

Блакторн захвърли кимоното и им показа още веднъж. Самураите се опитаха да му подражават. Пак безуспешно, както и Торанага. Шест пъти.

След още едно показно скачане Блакторн се качи на палубата и съзря сред самураите голата Марико, която също се готвеше за гмуркане. Тялото й беше изящно, а малкото кръстче на врата й подчертаваше голотата. Той й показа как да се наведе и да падне в морето и я хвана през кръста, за да може да се обърне правилно и да потопи първо главата си.

Торанага също опита от по-ниско и сполучи по-добре. Марико направи втори опит, но допирът до кожата й възбуди Блакторн и той се престори, че залита и пада в морето. Поплува малко настрана от останалите, докато студената вода го охлади, след което изтича горе по стълбите и им показа гмуркане „като труп“, което реши, че е по-лесно. Разбра колко е важно за Торанага да успее.

— Но трябва да държите тялото си съвсем сковано, хай? Като меч.

И той скочи във водата. Гмуркането му беше безупречно, затова отплува настрани и зачака.

Няколко самураи веднага изскочиха напред, но Торанага им махна да останат по местата си. Гърдите и коремът му бяха силно зачервени от пльосването по корем. Той вдигна сковано ръце, с изпънат гръб, и се метна във водата, както му показа Блакторн. Главата му се вряза а повърхността и краката му се отметнаха назад, но все пак това беше гмуркане — първото успешно гмуркане, и когато се показа, бе посрещнат с бурни овации. Хвърли се отново, още по-добре. Примерът му беше последван незабавно от самураите — кой успешно, кой не. Марико също се приготви.

Блакторн се вгледа в малките й, стегнати гърди, в тънкото й кръстче, плоския корем и стройните крака. Тя прехапа устни до болка, когато вдигна ръце над главата си, но се изпъна като стрела и безстрашно се хвърли с главата надолу. Тялото й разпори повърхността почти без никакви пръски. Освен Блакторн почти никой не й обърна внимание.

— Браво, много добре беше — похвали я той, като й подаде ръка. — Но за днес стига, може да се отвори раната.

— Да, благодаря, Анджин-сан. — Тя едва стигаше до рамото му — дребна и много доволна от себе си. — Докато падах надолу с главата и трябваше да се държа изправена, и главното да овладея страха си, имах изключително усещане. Направо изключително.

Тя се изкачи по стълбата, облече кимоното, което прислужницата й подаде, избърса внимателно лицето си и слезе долу.

Господи, каква жена — помисли си Блакторн.

По залез слънце Торанага изпрати да доведат англичанина. Беше седнал на задната палуба върху чисти рогозки, а до него в малък мангал горяха благовонни дърва, които ароматизираха въздуха и пъдеха комарите. Кимоното му беше чисто, изгладено, а огромните колосани рамене на връхната дреха му придаваха внушителен вид. Ябу също носеше официалните си дрехи, както и Марико. До нея бе седнала Фуджико. Двадесет самураи безмълвно клечаха наоколо и охраняваха господарите си. В специални стойки горяха факли и галерата спокойно се поклащаше в залива.

— Саке, Анджин-сан?

— Благодаря, Торанага-сама.

Блакторн се поклони и пое от Фуджико малката чашка, после я вдигна като за наздравица и я изпразни в гърлото си. Жената веднага я напълни отново. Блакторн се бе облякъл в униформено кафяво кимоно, в което се чувствуваше по-удобно и свободно, отколкото в собствените си дрехи.

— Торанага-сама казва, че тази нощ ще останем тук. Утре пристигаме в Анджиро. Той би искал да му разкажете още за вашата страна и изобщо за света.

— Разбира се. Какво би искал да чуе? Нощта е прекрасна, нали?

Блакторн се настани удобно, но през цялото време усещаше нейната женственост. Дори прекалено. Странна работа, когато е облечена, ме вълнува дори повече, отколкото когато беше гола.

— Много е приятна. Но скоро ще стане влажно. Лятото не е особено приятен сезон. — Тя преведе на Торанага казаното. — Господарят казва, че Йедо се намира е блатиста местност. През цялото лято гъмжи от комари, но пролетта и есента са чудно хубави — раждането и умирането на годината са най-прекрасните времена.

— В Англия климатът е умерен. Приблизително веднъж на седем години имаме тежки зими. Същото се отнася и за лятото, а глад имаме средно на шест години веднъж, макар че понякога се случва да има две последователни гладни години.

— И при нас има глад. Гладът е лошо нещо. Как е сега у вас?

— За последните десет години три пъти нямахме реколта — лятото се случваше без слънце и зърното не узряваше. Но такава е волята божия. Сега Англия е силна и процъфтява. Хората ни са трудолюбиви. Сами си правим дрехите и оръжието — дори произвеждаме повечето от вълнените дрехи за цяла Европа. От Франция купуваме малко коприна, но качеството й е лошо и само богатите могат да си я позволят.

Блакторн реши да не им разказва за чумните епидемии и за бунтовете и въстанията, предизвикани от заграждането на общинските земи. Нито за преселването на селяните в градовете. Вместо това им заразправя за добри крале и кралици, за способни военачалници, мъдри парламенти и успешни войни.

— Торанага-сама желае да изясни някои неща. Значи твърдите, че само морската ви мощ ви пази от Испания и Португалия.

— Да, само тя. Свободни сме, защото владеем водите си. И вие сте островна страна като нас. Щом не сте господари на собствените си морета, не се ли чувствувате беззащитни пред външния враг?

— Господарят е съгласен с вас.

— А, значи са ви нападали?

Блакторн забеляза как Торанага леко се намръщи, когато тя преведе думите му, и си напомни да се въздържа от въпроси.

Когато заговори отново, тонът й беше по-суров.

— Торанага-сама нареди да отговоря на въпроса ви, Анджин-сан. Да, вече два пъти са ни нападали. Преди повече от триста години — през 1274 година по вашето летоброене — Кублай хан, който тъкмо бил превзел Китай и Корея, нахлува в земите ни, тъй като сме отказали да се подчиним на властта му. Няколко хиляди монголци връхлитат върху остров Кюшу, но самураите успяват да се справят с тях. Седем години по-късно ни нападат отново. Този път пристигат с близо хиляди китайски и корейски кораби и двестахилядна войска — монголци, китайци и корейци — главно кавалерия. В цялата история на Китай не е събирана такава войска. Били сме безпомощни пред такъв многоброен враг. Слизат на брега при залива Хаката в Кюшу, но преди да успеят да разгънат редиците си, Великият вятър, тайфунът, започва да духа откъм юг и унищожава флотата им. Останалите на брега били избити. Това бил камикадзе — Божественият вятър, Анджин-сан — каза тя с твърда увереност. — Камикадзе, изпратен от боговете да защити тази божествена земя от чуждия нашественик. Монголците не се завръщат повече и осемдесет години по-късно династия, та им бива ликвидирана в Китай — добави тя, доволна. — Боговете са ни закриляли от тях. И винаги ще ни пазят. В края на краищата тази земя е тяхна.

Блакторн се замисли за огромния брой кораби и войска, нападнали Япония. На техния фон Испанската армада направо се губеше.

— И на нас ни помогна бурята, сеньора — също тъй сериозно каза той. — Много хора вярват, че тя също е била изпратена от бога — защото много приличаше на чудо. Кой знае, може да е вярно. — Той се загледа в мангала — едно от дръвцата се разсипа в искри и пламъците затанцуваха в падащия мрак. — Монголците за малко да превземат и Европа — добави той и разказа за ордите на Чингис хан, дядото на Кублай, които стигнали до Виена, преди нашествието им да бъде спряно. Разказа и за осеяния с трупове обратен път. — Хората вярвали тогава, че Чингис хан и войските му са били изпратени от бога да ги накажат за големите им грехове.

— Господарят казва, че той е бил просто един варварин, но великолепен военачалник.

— Да. Но въпреки всичко ние, англичаните, сме благодарни на съдбата, че сме островна страна. Благославяме господа за това — и за Ламанша. Както и нашата флота. Учуден съм, че и вие нямате голяма флота, като се има предвид колко е близо Китай, колко е силен и че сте в състояние на война. — Не се ли боите от ново нападение?

Марико не отговори, а само преведе казаното на Торанага. Той се обърна към Ябу, който кимна и много сериозно му отговори. Двамата си казаха още нещо. Марико също отговори на някакъв въпрос, зададен от Торанага, и чак тогава се обърна към Блакторн:

— Колко кораба са необходими, за да контролирате водите си, Анджин-сан?

— Не знам със сигурност, но не по-малко от сто и петдесет военни кораба…

— Моят господар пита: по колко кораба на година строи вашата кралица?

— От двадесет до тридесет — най-бързите и най-добрите в света. Но корабите обикновено се строят от частни групи търговци, които после ги продават на короната.

— С печалба?

Блакторн си спомни за отношението на самураите към печалбата и парите.

— Кралицата щедро ги възнаграждава с повече, отколкото са им стрували, с цел да насърчи търсенето на още по-добри решения и стилове в корабостроенето. Без кралското благоволение това не би било възможно. Моят кораб „Еразъм“ например е последен модел, строен в Холандия по английски проект.

— Можете ли да построите такъв кораб тук, у нас?

— Мога, ако имам на разположение дърводелци, преводачи, необходимите материали и много време. Първо трябва да построя един по-малък кораб. Никога не съм строил самостоятелно, така че ще трябва да опитам един-два пъти. Разбира се — добави той, като едва сдържаше вълнението си, защото в главата му веднага се родиха хиляди планове — ако Торанага-сама желае да притежава кораб или кораби, може да уредим някаква сделка. Защо да не поръчаме няколко кораба в Англия? Можем да му ги предоставим оборудвани и въоръжени, както той желае.

Марико преведе думите му и интересът на Торанага видимо се засили. Както и на Ябу.

— Той пита, дали е възможно да бъдат обучени наши моряци за тези кораби?

— Разбира се, но за всичко трябва време. Можем да направим така, че наши учители — или може би един само е достатъчен да остане в тукашните води за една година и да състави програма на обучението. Така че след няколко години ще имате собствени морски сили. На съвременно равнище. Няма да имат равни на себе си.

Марико дълго време им говоря. А Торанага и Ябу й задаваха подробни въпроси.

— Ябу-сан пита, наистина ли няма да имат равни на себе си?

— Да. По-добри ще са и от испанците, и от португалците.

Настъпи мълчание. Торанага очевидно беше с поразен от тази идея, макар че се опитваше да го прикрие.

— Моят господар пита, сигурен ли сте, че това може да се уреди.

— Да.

— Колко време ви трябва?

— Две години, за да се прибера в Англия. Две години, за да построя кораба или корабите. Две, за да се върна. Половината цена ще трябва да се плати предварително, а останалото при получаването на корабите.

Торанага замислено се наведе напред и подхвърли в мангала още няколко парчета благовонно дърво. Всички го гледаха, без да откъснат от него поглед, и чакаха. После той дълго разговаря с Ябу. Марико не преведе казаното, а и Блакторн беше достатъчно умен, за да не задава въпроси, макар че би дал мило и драго, за да участвува в разговора. Започна да ги разглежда един по един, дори и младата Фуджико, която също слушаше внимателно, но нищо не му стана ясно от изразите на лицата им. Знаеше, че идеята е чудесна, че може да спечели огромни пари и да осигури завръщането си в Англия.

— Анджин-сан, по колко кораба можете да ни изпращате от Англия?

— Най-добре е по пет кораба наведнъж. Поне един ще бъде унищожен по време на буря или от испанците — те няма да се спрат пред нищо, за да ви попречат да създадете военна флота. В срок от десет години Торанага-сама ще може да притежава от петнадесет до двадесет кораба. — Той я изчака да преведе и продължи: — С първата флотилия могат да пристигнат опитни дърводелци, корабни конструктори, артилеристи, моряци и капитани. За десет-петнадесет години Англия може да достави на Торанага-сама окото тридесет модерни кораба, които са напълно достатъчни, за да контролирате водите си. А междувременно, ако желаете, можете да започнете строежа на ваши собствени кораби. Ние ще ви… — За малко да каже „продадем“, но се поправи. — Нашата кралица е удоволствие ще ви помогне да си построите ваша собствена флота, а ако желаете, ще обучим екипажите ви и ще снабдим корабите е всичко необходимо.

Да, точно така, мислеше той въодушевен, докато и последните подробности от плана се изясняваха в главата му. Ще обучим и капитаните, и дори един адмирал, а кралицата ще предложи да сключите договор за взаимно ненападение — и за ваше, и за наше добро. Това ще е част от споразумението. Тогава, приятелю Торанага, заедно ще прогоним испанските и португалските копелета от тези води и ще ги контролираме завинаги. Това може да се окаже най-големият търговски договор, сключван някога между две държави, ликуваше той вътрешно. А когато англо-японската флота започне да прочиства тукашните морета, ние, англичаните, ще сложим ръка върху японо-китайската търговия с коприна. А това ще носи милиони годишно!

Ако направя този удар, може дори да обърна колелото на историята. Богатствата и почестите не могат да се опишат с прости думи. Ще установя своя династия — това е най-доброто, което може да постигне един човек, и си заслужава да опита, дори и да не успее.

— Моят господар много съжалява, че не говорите японски.

— Да, но съм убеден, че превеждате безупречно.

— Той не го казва като упрек към мен, Анджин-сан, а само като забележка. И е прав. Щеше да е по-добре, ако можеше да разговаря с вас направо, като мен.

— Нямате ли някакви речници, Марико-сан? Португалско-японски или латинско-японски? Ако Торанага-сама е в състояние да ми намери учебници и учители, ще се опитам да науча езика ви.

— Нямаме такива книги.

— Езуитите нали имат! Вие самата ми го казахте.

— Ах, да!

Тя се обърна към Торанага и Блакторн видя как и двамата се оживиха и лицата им се огряха от усмивки.

— Господарят казва, че ще ви помогне, Анджин-сан. Торанага нареди на Фуджико да налее на Блакторн и Ябу още саке. Той самият пиеше само чай, както и Марико. Блакторн не можа да се сдържи и попита:

— Какво отговори той на предложението ми? Какво мисли?

— По-добре имайте търпение, Анджин-сан. Ще ви даде отговор, когато му дойде времето.

— Попитайте го сега, моля ви.

Марико неохотно се обърна към Торанага:

— Много моля да ме извините, господарю, но Анджин-ван пита с безкрайна почтителност какво мислите за неговия план. Той най-учтиво и коленопреклонно моли да му отговорите.

— Ще отговоря, когато му дойде времето.

— Господарят каза, че ще обмисли вашия план най-внимателно. Моли ви да имате търпение.

— Домо, Торанага-сама.

— Сега отивам да си легна — заключи Торанага. — Призори тръгваме.

И той стана. Всички го последваха освен Блакторн, който остана сам с нощта.

При първите проблясъци на зората Торанага пусна четири от пощенските гълъби, изпратени на кораба заедно с основния багаж още когато го подготвяха за плаването. Птиците направиха един-два кръга и се разделиха — две полетяха към Осака и две към Йедо. Шифрованото послание до Кирицубо нареждаше да предаде на Хиромацу, че трябва да опитат да си тръгнат от крепостта с добро, и то незабавно. Ако им попречат, веднага да се барикадират. В момента, в който разбият вратата, да подпалят тази част от крепостта и да си направят сепуку.

Шифрованото послание до сина му Судара в Йедо гласеше, че е избягал и е в безопасност, и му нареждаше да продължава тайната подготовка за война.

— Вдигайте котва, капитане.

— Да, господарю.

По пладне отминаха залива, разделящ провинциите Тотоми и Идзу, и се запътиха към носа Ито — най-южната точка на полуостров Идзу. Вятърът беше попътен, вълнението умерено и единственото платно помагаше на кораба да увеличи скоростта си.

Изведнъж, недалеч от брега, когато се намираха в дълбокия проход между сушата и някакви малки скалисти островчета и завиваха на север, откъм брега се разнесе зловещо бучене.

Гребците спряха да движат веслата.

— Какво става, дявол да го вземе? — Блакторн не откъсваше поглед от брега.

В следващия миг огромна цепнатина проряза скалите, милиони тонове скална маса се отрониха със страхотен тътен и се сринаха в морето. Водите закипяха. Малка вълна настигна галерата и я отмина. Скалният порой престана. Отново се чу същото бучене, този път по-дълбоко и по-ръмжащо, но и по-далечно. От скалите се отрониха още камъни. Всички се ослушваха напрегнато и очакваха нещо, вперили очи в надвисналите над морето скали. Чуваха се само чайките, морето и вятърът. После Торанага махна на барабанчика, който веднага заудря ритъма. Веслата се впиха във водата. Животът на кораба се нормализира.

— Какво беше това? — не се стърпя Блакторн.

— Просто земетресение — озадачи се Марико от въпроса му. — Вие нямате ли земетресения?

— Не, никога. За пръв път виждам такова нещо.

— О, ние често имаме. Това беше съвсем незначително. И центърът му беше някъде далече, може би в морето. Или пък е било съвсем ограничено. Имахме късмет, че трусът беше сравнително слаб.

— Стори ми се, че цялата земя се тресеше. Мога да се закълна, че я видях как. Чувал съм за земетресения. В Светите места и в земите на отоманите понякога се случвало. Исусе! — Сърцето му още биеше като обезумяло. — Кълна се, че цялата земя се разтресе!

— Разбира се, че се разтресе, Анджин-сан. Трусовете идват на вълни — понякога отстрани, друг път от долу на горе, случва се и по няколко един след друг. Или пък малък, последван чак след един ден от голям. Няма никаква закономерност. Най-страшното, което аз лично съм преживяла, беше преди шест години близо до Осака, през третия ден от месеца на падащите листа. Къщата се срути върху нас. Аз и синът ми се отървахме без наранявания и можахме сами да се изровим от развалините. Цяла седмица продължиха трусовете, един от друг по-силни. Новият замък на тайко във Фуджими бе разрушен до основи. Стотици хиляди загинаха от самото земетресение и от последвалите го пожари. И това именно е най-голямата заплаха за нас, Анджин-сан — пожарите, които ви-винаги следват земетресенията. Нашите градове и села загиват много лесно. Понякога се случва центърът на земетресението да е навътре в морето и казват, че това причинявало Големите вълни. Те са високи от три до шест метра. Винаги връхлитат неочаквано, без никаква закономерност, по всяко време на годината. Изведнъж от морето се появява Голяма вълна и помита брега. По цели градове изчезват, така. Преди няколко години половината Йедо бе унищожено по този начин.

— Но нима това е нещо естествено? Всяка година ли се повтаря.

— Да. Всяка година в тази Божествена земя имаме трусове и пожари. Големи вълни и чудовищни бури — тайфуни. Природата е доста сурова към нас. — Очите й се навлажниха. — Може би затова така обичаме живота, Анджин-сан. Както виждате, нямаме друг изход. Смъртта е неотделима част от нашето море и земя. Знайте, Анджин-сан, че това е земя на сълзите и нашето наследство е смъртта.