Синьочервения Метусалем

Глава 11 Задигнатите богове

Китаецът въведе двамата немци обратно в къщата, където в нещо като вестибюл вече чакаха с нетърпение минхер, Търнърстик, Рихард и Лианг-си, и изчезна зад следващата врата. Метусалем се възползва от възможността да осведоми спътниците си за преживяното от него и Готфрид приключение и ги помоли да не се издадат с някоя необмислена дума.

След няколко минути дойде Тонг-чи и ги покани да влязат. Озоваха се в неголям, но наистина бляскаво обзаведен салон. Тук навярно съпругата на мандарина посрещаше своите приятелки, тъй като по всичко личеше, че е често посещавано от дами място. Бродерии и други луксозни женски занимания лежаха по масите; ценен порцелан поглеждаше от великолепните первази, а по стените висяха музикални инструменти.

Едва се бяха настанили гостите и се появи дамата, облегната на ръката на една прислужница. Тя се нуждаеше от такава опора, тъй като сама трудно можеше да върви — резултат от разбирането за най-голяма китайска красота, а именно извитите навътре крачета.

На дъщерите на знатни родители веднага след раждането им биват прегъвани към стъпалото осемте малки пръста и превързвали посредством здрави бандажи. Само големите пръсти остават в естественото си положение, но и те не се развиват нормално, тъй като целият крак, а следователно и те са подложени на жестоки изтезания. Пръстите, и преди всичко техните нокти, се врастват в месото на стъпалото, което причинява продължителни загноявания и, разбира се, големи болки.

Едно такова клето дете никога не се научава до ходи, а само куцука, ала се примирява на драго сърце с всичко това само и само да има щастието да притежава… красиво стъпало. А това стъпало се състои единствено от принудително повдигнатата от предната част на табана пета и големия пръст. Пантофката, с която е обут кракът, има миниатюрността на кукленска пантофчица; видоизмененото стъпало обаче не може да се види поради покриващата го дълга роба.

Мъчителното, болезнено ходене не остава без влияние върху тялото и духа. Човек, който не умее да върви, да се движи с гъвкава, бодра, еластична и здрава походки, със сигурност има потисната емоционалност и дух.

Като една далеч по-голяма красота при китайците се счита пълнотата — не си ли достатъчно тлъст, изключено е да бъдеш красив. Мършавият човек минава за грозен.

И в това отношение господарката на къщата беше много красива. Тя имаше ниска, ала чудовищно дебела фигура, при чието влизане от минхер се изплъзна необмислено:

— Rechtvaardige hemel, wat is deze vrouw dik, ongelooflijk dik! (Праведни Небеса, тая жена е дебела, невероятно дебела!)

Щом манхер ван Ардапеленбош изпадна в такова изумление, няма да е трудно на човек да си представи, че диаметърът на тази дама беше горе-долу равен на височината й. Тя се доближаваше с голям успех до кръглата форма.

Косите й бяха оформени с помощта на многобройни, блестящи от диаманти игли като пеперуда. Тялото й бе обгърнато от скъпа, достигаща земята коприна. Ръцете се криеха дълбоко в спускащите се до коленете широки ръкави а около врата висеше тежък златен синджир, на който бяха закрепени няколко амулета.

Дребното личице беше дебело омазано според обичая на знатнитекитайки с основно белило и цинобър, което придаваше на чертите й маскарадна неподвижност и вкаменелост, като изключение правеха извънредно живите, дръпнати монголски очички.

— Чинг, чинг, чинг, чинг, киа чу! — поздрави тя с тънкото си, пронизително, но приятелски звучащо детско гласче.

«Киа чу» означава «драги господа». Капитанът бе обхванат от изключително галантен порив. Той, който от всички говореше най-изискано китайски, трябваше на всяка цена да вземе думата и да каже нещо нежно на милото същество. Ето защо пристъпи две крачки напред, поклони се доземи, покашля се веднъж, втори път и подхвана:

— Милостива фрау китайкинг! Моето сърце е изпълненонг с блаженство от вашата чаровнанг любезностунг. Аз наистина съм нежененг, но съумяваманг да оценинг щастието да имамунг пред очитенг съпругатанг на този мандариненг. Трябва да винг направонг моя комплиментанг и препоръчвам всички нас на вашата благосклонностунг! Чинг, чинг и още един път чинг!

Тя не разбра нито дума, освен последното трикратно «чинг», но отгатна, че я е приветствал и й е казал нещо приятно. Ето защо му се усмихна благодарно и с радушно кимване му даде да разбере, че не е недоволна от поведението му. Той отстъпи отново назад и прошепна на дебелия:

— Фина жена, допадна на душата ми! Говори изключително правилно китайски! Разбра всяка дума! Моите уважения!

Сега тя се обърна към Метусалем.

— Вие сте спасителят на моя повелител — каза му. — Без вас той вече нямаше да е жив и аз бих умряла от мъка. Благодаря ви.

Тя измъкна от ръкава една малка, бледа детска ръчичка, за да му я подаде. Дегенфелд улови първо копринения ръкав и заедно с него ръката, та да не я докосва със своята, поднесе после покритата с коприна ръчичка до устните си и отговори:

— Тзуй-шин, пут туй!

Тези четири срички включваха всичко, с което един китаец би могъл да изрази своето смирение. Буквално те гласяха: «Аз, грешникът, нямам право да отговарям.» Че той не докосна ръката й, бе доказателство за голямо уважение и почтителност, което тя възнагради, като предложи ръчица и на другите. Те последваха примера на Метусалем и се постараха да направят равностойно по елегантност целуване на ръка, което се получи особено забавно при минхер.

Докато после мандаринът придружи вежливо съпругата си до стаята й, дебелият възкликна:

— Goede god, wat was dat een vrouw! Wat moet die ontzettend veel gegeten hebben! (Добри ми Боже, що за жена! Трябва да се е хранила страшно много!)

Готфрид се накани да направи някаква шеговита забележка, но бе прекъснат. Отвън се донесе някаква странна, приближаваща се дандания. Чуваха се ехтящите, угнетяващи звуци на няколко гонга, които се вмъкваха дисхармонично един в друг и се смесваха с викащи и кряскащи мъжки гласове. Мандаринът се върна и каза:

— Чувате ли? Трябва да се е случило някое голямо нещастие или е било извършено голямо престъпление. Стражите го разгласяват.

Той отвори един прозорец. Сега гюрултията беше под къщата. Гонговете пронизваха ушите, а някакъв дрезгав глас оповестяваше нещо с полунапевен, полувиещ тон, което дори Метусалем не разбра.

— Какво престъпление! — извика Тонг-чи, който бе свикнал с този начин на разгласяване и следователно бе разбрал думите. — Такова нещо никога не се е случвало в Куанг-чеу-фу!

— И какво е то? — попита Дегенфелд.

— От Пек-тиан-чу-фан са били откраднати два бога.

— Днес?

— Преди малко. При започването на Сиют-ши са си били още там. Сега обаче са забелязали липсата им. Двама мъже, които стояли с носилка пред храма, са заподозрени като извършители. Глашатаят ги описва.

Спътниците съумяха да покажат една умело подправена изненада. Тонг-чи продължи:

— Да се надяваме ще открият осквернителите на храма и тогава горко им! Всички улички, улици и площади са блокирани от полиция и войска, така че никой няма да може да премине през тях. Ако извършителите не са вече избягали от града, те са изгубени.

— Но с каква цел биха могли да са посегнали тези хора на боговете?

— Не знаете ли? И не го предугаждате?

— Не.

— За да имат късмет, за да станат богати. Съумее ли някой да занесе един такъв бог вкъщи, този естествено е длъжен да му служи. Но те не са само за един, а за всички. Ето защо са поставени в храмовете, та да може всеки да изложи молбата си пред тях. Който обаче… какво има?

Този рязък въпрос се отнасяше за току-що влезлия слуга.

— Ваше превъзходителство — отговори оня, — напълно недостойният бижутер Винг-кан моли с най-дълбоко смирение да му позволите да направи едно съобщение.

— Тоя? Нека си върви вкъщи, с него работа нямам.

— Той каза, че било много належащо и щяло да донесе най-големи облаги на нашия височайши господар.

Обещаят ли на някой китаец полза, той веднага е готов да протегне ръка! Тонг-чи не правеше изключение.

— Пусни го да влезе! — заповяда. — Но му кажи преди това, че ще наредя да му смажат пръстите на ръцете и краката, ако ме обезпокои безпричинно!

Ванг-кан влезе, сведе глава почти до пода и остана в това положение при вратата.

— Какво искаш толкова късно? — обърна се грубо към него чиновникът.

— Всемогъщи Куан-фу — отговори запитаният с тон на раболепна страхливост, — принуден бях да се завтека към лъчите на вашето слънце, тъй като на нашата улица не живее Синг-куан.

— Синг-куан? Значи се касае за някой криминален въпрос?

— Да.

— Че каква работа имам аз с такива деяния! Виждам, че ще трябва да те арестувам.

— Ваша светлейша милост ще ми остави свободата, като научи, че се отнася до откраднатите богове.

Мандаринът седеше на един стол, понеже не се връзваше с достойнството му да разговаря с този човек прав. Сега обаче скочи и извика:

— Откраднатите богове? Изправи се и отговаряй откровено и бързо. Какво знаеш за тази изключително важна работа?

— Мисля, че познавам човека, при когото се намира откраднатото.

— Ти? И кой е?

— Ху-теин, моят съсед.

Веждите на Тонг-чи се свиха мрачно и заплашително.

— Той? Твоят неприятел? — запита. — Този мъж е честен, а не крадец. От него можеш да се поучиш какъв трябва да бъдеш! Той никога не е крал и най-малко от всичко ще вземе да задига богове! Знаеш ли какво вършиш, като го обвиняваш в подобна постъпка?

— Зная, но аз още не съм го обвинил, а само изказвам една догадка.

— Тъй, защо предполагаш, че той е извършителят? Но пази се да не кажеш една дума в повече, отколкото можеш да поемеш отговорността! Ти не си човекът, към когото бих проявил снизхождение!

Ювелирът прие смирено тези неумолими слова и каза:

— Аз не искам да обвинявам никого, нито да хвърлям върху някого подозрение, но считам за свой дълг да кажа на Ваша светлост какво съм видял.

— Е, какво?

— Днес бях работил много и ето защо отидох в градината, когато се спусна вечерта, за да отдъхна и подишам чист въздух. Стоях до зида. Беше вече тъмно, ала въпреки това видях да се задават двама мъже, носещи паланкин, и да спират до градината на моя съсед. Те дадоха сигнал и той им отговори, тъй като ги бе чакал. Видях, че извадиха два тежки предмета от носилката и ги прехвърлиха през зида. После скочиха след тях и изкопаха с Ху-тсин една яма в градината. Помъкнах се нататък, понеже действията на тези хора ми се сториха съмнителни. Поглеждайки през зида, различих, че двата предмета са статуи. Те ги положиха в дупката и отново я засипаха. Двамата мъже прескочиха оградата, ала Ху-тсин остана още малко в градината си. Това е, което видях.

— Небеса! Възможно ли е? — извика мандаринът. — Носилка с двама мъже, две статуи, тъкмо по това време — всичко съвпада съвсем точно! Дали Ху-тсин не е все пак престъпник?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Аз само разказах какво съм видял.

— Ти какво направи после?

— Размишлявах. Ху-тсин трябва да бе предприел нещо забранено, тъй като всичко бе извършено твърде потайно. Дали да доложа за него, почтеният Ху-тсин, и да подхвърля себе си на опасност? Нуждаех се от съвет и ето защо се отправих към другия си съсед, комуто разправих всичко. Тогава чухме да се разгласява, че са откраднати два бога, и из един път ми стана ясно какви са били двете статуи. Осъзнах, че съм длъжен да говоря. А и съседът ме посъветва да побързам да уведомя Ваше могъщество.

Мандаринът закрачи възбудено напред-назад и извика:

— Ху-тсин, Ху-тсин! Толкова много да съм се заблуждавал в него! Човече, истината ли каза все пак?

— Ваша милост може да нареди да ме налагат до смърт, ако има измислена и една-единствена дума.

— И ще го сторя, можеш да бъдещ уверен в това. Запомни ли мястото, където е била изровена ямата?

— Съвсем точно.

— Още на мига ще ме придружиш до Ху-тсин. Но горко ти, ако те заловя в лъжа.

Ванг-кан се поклони и отговори с изпълнен с увереност тон:

— Съвестта ми е чиста, а сърцето — праведно. Душата ми се възправя, че лицемерът трябва да бъде изобличен тъкмо чрез мен, ала аз следвам повелята на висшата вяра.

— Тогава чакай тук, аз веднага ще се върна!

Той поиска да излезе, ала при вратата се обърна, отиде до Метусалем и запита:

— Вие сте един голям учен във вашата страна. Изучавал ли сте и законите на правосъдието?

— Да.

— В такъв случай трябва да знаете какво се разбира у нас под залавяне на престъпника и наказването му. Имате ли желанието да ме придружите?

Нищо друго не бе така добре дошло за Метусалем, както този въпрос. Когато отговори утвърдително, Тонг-чи реши:

— Добре, значи идвате с мен, както и вашите спътници. Аз ще пратя за полицаи или войници.

Той даде заповед на слугата и скоро се явиха няколко въоръжени блюстители на реда, които лесно се разпознаваха по конусообразните шапки. Малко по-късно приближи рота войници — въоръжени бяха с фитилни пушки и носеха на гърдите и гърба си гарнитура, оформена като табела, на която се четеше думата «Пинг», сиреч «Войник».

Мандаринът трябваше да измине и малкото крачки до къщата на Ху-тсин съобразно своя ранг. Отпред крачеха четирима бегачи. После идваше той в държавната си носилка, зад него гостите — също в носилки, и след тях обвинителят, заобиколен от войниците, за чието вървене в крак и дума не можеше да става. Те държаха пушките си, както им бе удобно, и крачеха кой както му дойде.

Улицата не беше осветена, но въпреки това беше доста светло, тъй като се бяха насъбрали доста хора, които носеха фенери. Вярно, само привилегировани имаха право да преминават от една улица в друга, но и обитателите на една и съща улица при определени обстоятелства можеха да общуват помежду си. Всеки един обаче се задължаваше да носи книжен или някакъв друг фенер.

Изобщо надзорът на населението в Китай се провежда много нашироко. Има чиновници, които са отговорни за известен брой улици и за всичко, което се случва на тях. Под тях стоят «отговорник-улиците», всеки от които надзирава една-единствена улица, която отново се пази в различните участъци от «отговорник-домовете», «отговорник-улицата» и евентуално отговорника на въпросната градска част подлежат на наказание.

Вестта, че са били откраднати два бога, бе привлякла много хора на улицата, където се бяха събрали в безшумни групи, за да обсъдят тихо ужасната новина. Отговорник-домовете стояха при тях и съблюдаваха грижливо да не възниква дандания или безпорядък.

Ху-тсин бе получил от Метусалем подробни указания как да се държи. Той знаеше, че Тонг-чи ще дойде, и го очакваше зад заключената си врата. Едва бе прозвучало чукането и той отвори.

Във висша степен удивен, той се поклони на мандарина до земята и запита с най-дълбоко смирение за повода на височайшето посещение.

— Ще го узнаеш — отговори чиновникът. — А сега направи най-напред място и доведи недостойното си, зловонно семейство!

Двама от полицаите сграбчиха ювелира за плитката и грубо го издърпаха навън. Мандаринът се отправи към градината под светлината на носените книжни фенери и другите го последваха.

Скоро полицаите доведоха мъжа. До него бяха жена му, децата и прислугата. Той самият спря в положение на дълбок поклон, а близките му се хвърлиха по колене и останаха пред служителя в тази стойка. Този се обърна с най-суров тон към Ху-тсин:

— Знаеш ли защо сме дошли?

— Моето голямо нищожество не подозира по каква причина Ваше сияние освети мрачния ми дом — отвърна запитаният.

— Лъжеш! Не стоеше ли до вратата, когато дойдохме?

— Чух, че на улицата има много хора, и се канех да надникна какво ги е подтикнало там. Тогава обаче Ваша велика справедливост се отби при мен.

— Да, моята велика справедливост! Съвсем правилно го изрече. Под тази справедливост ще попаднеш. Та разбра ли за какво се е насъбрал тоя народ на улицата?

— Заради двата бога, които са били откраднати.

— Откъде знаеш, че е извършено такова деяние?

— Чухме го от глашатая, който го разгласяваше.

— Това е лъжа. Ти знаеше за грабежа още преди изобщо някой друг да е научил нещо, защото самият ти си разбойникът!

Един опитен съдебен следовател се пази, както е известно, да хвърли престъплението по този начин право в очите на обвиняемия. Той се опитва по-скоро да го обгради с мрежа от привидно несъществени въпроси, от които оня, след като е била затегната последната бримка, не може да се изплъзне. Едно такова твърдение обаче лесно би могло да превърне изобличението на престъплението в невъзможност.

Ху-тсин се направи на ужасен и отговори:

— Какви бяха тези думи! Какво говори Ваше сиятелство! Аз да съм този, който е отмъкнал боговете, аз, най-религиозният и ревностен последовател на голямото и свято учение? Що за обвинения! Аз мога да докажа, че от сутринта не съм напускал дюкяна, жилището си!

— Можеш да го докажеш, да, но си натоварил с деянието двама мъже, които после са ти донесли задигнатите богове!

— Аз? Достопочтени господарю, не зная нищо за това!

— Не лъжи! Ти си наредил да заровят боговете в градината ти!

— Кой го каза? Кой би го потвърдил?

— Ванг-кан, твоят съсед, който е видял всичко и сега стои пред теб като обвинител.

— Тоя? Моето смирено възхищение от Ваше височайше достойнство се осмелява да ви каже, че този мъж, както е известно, е мой враг. Той е измислил тази приказка, за да ме хвърли в немилост.

— Това не е приказка, а истината. Аз зная точно къде са скрити боговете и сега ще наредя да ги изровят.

— Нека Ваше благородство го стори, после моята невинност ще излезе на бял свят.

Той го изрече с тон на най-голяма убеденост. Мандаринът го познаваше като честен мъж и трудно бе повярвал в неговата вина. Той го погледна изпитателно в лицето и каза:

— Досегашната ти репутация беше добра и неопетнена, ето защо много ми се иска да вярвам на уверенията ти. Но горко ти, ако намерим боговете при теб! Нека няколко войника отидат да вземат необходимите за разкопаването инструменти! Хайде сега, Ванг-кан, покажи ни мястото!

Споменатият бързо закрачи напред. Пристигнал на въпросното място, той спря, взе фенера от ръката на един от полицаите, освети земята и каза:

— Тук е! Ваше благородие ще забележи, че е копано съвсем скоро. Нека потърсят!

— Да, търсете! — заповяда мандаринът. — Сега ще се реши кого от двамата ще наредя да накажат — него, като крадец на богове, или теб, като негов клеветник и лъжец на властите.

Беше образуван полукръг около разположеното до зида място и двама полицаи се заловиха за лизгара и лопатата, за да започнат разравянето.

Винг-кан беше напълно сигурен в нещата си, както можеше да се разбере от изпълненото му с увереност лице. Но твърде скоро се забеляза промяна във физиономията му, която ставаше все по-голяма, колкото по-дълбоко разкопаваха полицаите земята.

Двете статуи бяха съвсем повърхностно зарити. Сега дупката имаше дълбочина от метър и половина, а от тях не се виждаше все още нищо. Метусалем пристъпи към рова, погледна вътре и каза:

— Няма как да са били заровени тук боговете. На повърхността почвата беше рохкава, като на всяка леха, но сега е твърда и здрава, какъвто не би бил случаят, ако тук бе копано неотдавна.

— Това е вярно — съгласи се мандаринът. — Знаеш ли със сигурност, че това е било мястото?

Въпросът бе отправен към Винг-кан. Лицето му бе изгубило всякакъв цвят, а той се беше вторачил с израз на ужас в празната яма.

— Да, тук беше — изтръгна се от него.

— Но нали виждаш, че боговете не са налице.

— Значи междувременно са ги махнали!

— Никой няма да ти хване вяра. Който е скрил нещо крадено в земята, няма да седне да го изравя само след броени минути. Може би си се заблудил и мястото е някъде другаде.

— Не, тук е, знам го съвсем определено!

— Тогава излиза, че си лъгал, за да погубиш своя съсед!

— Не, не! Истината казах. Много добре видях, че боговете бяха заровени тук.

— Не лъжи! Познаваме те! Ти си един клеветник. За Ху-тсин обаче всеки знае, че е честен мъж!

— Да, такъв съм — отбеляза споменатият, пристъпвайки напред. — Досега си мълчах, защото не считах за възможно някой да бъде толкова лош. Сега обаче ще говоря. Нека Ваша милост изслуша думите ми!

— Говори! — заповяда мандаринът. — Какво имаш да казваш?

— Днес бях работил много и възнамерявах, след като бях затворил дюкяна и се бе стъмнило, да си отдъхна в градината. Докато…

— Ама ти започваш досущ като него — прекъсна го мандаринът. — Почти същите думи чух от него. Говори по-нататък!

— Докато стоях тихо до моя зид и дишах с наслада чистия, свеж въздух, видях въпреки тъмнината да се задават двама мъже, носещи паланкин.

— Точно както той, съвсем точно! Нататък!

— Те спряха до зида на неговата градина — продължи Ху-тсин, — извадиха два тежки предмета от носилката и му ги хвърлиха вътре.

— Това не е вярно! Това е лъжа! — извика Ванг-кан. — Това, което разправя, се случи до неговия собствен зид и в неговата градина!

— Мълчи! — прогърмя към него мандаринът. — Твоите лъжи вече чух и сега искам да чуя какво ще каже Ху-тсин. Ще отговаряш само когато те питам! Тук не открихме нищо, значи се оказа, че си лъгал. Продължавай, Хе-тсин!

Назованият продължи да разказва:

— Двамата мъже, чиито лица не можах да различа, оставиха носилката настрани, където тя и досега си стои. После се върнаха обратно и скочиха в градината на съседа, който ги бе очаквал, тъй като чух неговия глас — говореше с тях. После долових шум от кирка или лизгар. Онези копаеха яма, значи искаха да заровят нещо. Ослушвах се дълго време, докато шумът заглъхна. После чух да се дърпа резе и да се отваря някаква врата — Ванг-кан се прибираше вкъщи. Бях убеден, че сега ще си тръгнат и двамата мъже. Чух наистина как отидоха до зида, за да се прехвърлят отвън, но тогава се случи нещо, което никога не бях чувал, и което ме хвърли в най-голям ужас.

— Какво? — попита мандаринът.

— Прозвучаха два мощни гласа. Не можах точно да различа дали идваха от въздуха, или от земята, но чух съвсем ясно думите: «Стой! Вие ни осквернихте. Няма да ви пуснем, докато не дойде отмъстителят и ви залови на местопрестъплението!» След това чух шум, сякаш някой се влачи със сила и се мъкне по земята, последваха две кратки, страхливи стенания, след което стана тихо.

Мандаринът гледаше замислено земята. Той при всички случаи бе убеден, че идолите не могат да говорят, но не биваше да го покаже. Трябваше да даде вид, че вярва в едно такова чудо. Най-вероятно у него да се бе породило подозрение към Ху-тсин, ала той каза с патетично-приповдигнат тон:

— Боговете са изпълнени с могъщество; какво представлява слабият човек пред тях! Та какво видя или чу по-нататък?

— В градината на съседа не се чу повече ни звук. Аз стоях занемял и ужасен. После чух ударите на гонг на улицата и звучния глас на глашатая. Не можах обаче да разбера думите. Ето защо се върнах вкъщи, за да попитам своите какво е било оповестено. Узнах, че са били откраднати два бога, и бях обладан от ужас.

— Защо не донесе веднага? — попита мандаринът.

— Защото в действителност не знаех точно какво се е случило в градината на съседа. Не бях могъл да видя какви предмети бяха прехвърлени през зида. Всеки знае, че Ванг-кан е враждебно настроен към мен, така че моят донос лесно би могъл да се възприеме като акт на отмъщение от моя страна. Посъветвах се със семейството си и поисках после да отида на улицата, за да науча нещо по-подробно. Тъкмо се канех да отворя, когато се почука, а като отворих вратата, влезе Ваше височество и ме обвини, че съм откраднал боговете. Ванг-кан хвърли съмнението върху мен и аз едва сега разбрах, че двата предмета, доставени в неговата градина, са откраднатите богове.

Когато приключи, настъпи кратка пауза, която пръв прекъсна Ванг-кан. Въпреки че мандаринът му бе наложил мълчание, той възкликна разтреперан:

— Каква подлост! Той иска да прехвърли вината от делото си върху мен! Изкопал е боговете и ги е скрил на някое друго място. Ваше високопреподобие вероятно ще даде заповед за щателно претърсване.

— Ще направя каквото ми е угодно, а не каквото ти отърва на теб — отвърна Тонг-чи. Веднага ще си покаже кому да вярвам — на теб или на него. Ти не каза ли, че двамата носачи на паланкина са се отдалечили?

— Да.

— Ху-тсин обаче твърди, че те са още тук. Я вижте дали няма да намерите носилката!

Няколко полицаи прескочиха градинския зид и отидоха да търсят. След минута-две откриха паланкина и го донесоха до стената.

— Ху-тсин има право — обяви мандаринът. — Носилката е още тук, следователно и носачите не са си отишли. Вземете Ванг-кан по средата си и гледайте да не ви се изплъзне! Отиваме да се поразтърсим в неговата градина.

Полицаите сграбиха обвинителя, който не се възпротиви. Вярно, той в никой случай не можеше да си обясни изчезването на двете статуи, ала и през ум не му минаваше да допусне, че биха могли да се намират при самия него.

Тонг-чи отново не счете за нужно да върви от едната къща до другата. Той седна в носилката, а Ванг-кан бе поведен между полицаите. Като стигнаха, веднага се отправиха към градината и тя напълно се освети от донесените фенери.

Там се разкри една неочаквана гледка: между две дървета-пигмеи почвата беше разкопавана и пак засипана, така че се беше образувало малко възвишение. На него седяха двамата носачи, завързани с гръб към два здраво забити в земята кола, със стегнати във въжета ръце и крака. Между зъбите им бяха напъхани откъснати от дрехите им парцали, за да не могат да викат.

Ванг-кан едва не подгъна колене от страх, когато забеляза тази група. А мандаринът още щом видя двамата негодници, извика:

— Та това са крадците, точно такива, каквито бяха описани. Винг-кан, как се озоваха в градината ти?

— Не…зная — пропелтечи запитаният с обезцветени устни.

— Как? Не знаеш? Затова пък толкова по-добре го знам аз. Ти самият си извършил деянието, като си искал да прехвърлиш вината върху твоя честен съсед! Развържете негодяите и разровете!

Носачите бяха освободени от коловете, но не и от въжетата, и отнесени настрани. Едва бе отстранен горният тънък почвен слой и двата идола излязоха наяве.

Пътешествениците малко остана да се изсмеят на глас, като видяха пред себе си фигурите на боговете. Това бяха две седящи, извънредно пълни, дървени и боядисани с бронзова боя кукли, които изглежда се намираха в най-весело настроение, защото целите им лица така бяха засияли в усмивка, че малките, по монголски дръпнати очички почти изцяло се бяха изгубили.

— Колко забавно! — рече Готфрид фон Буйон. — Ако ’сички богове в Китай са такива непринудени веселяци, т’ва ша ми достави изключително голямо удоволствие. Те изглежда са в добро разбирателство и даже са намират в най-хубавото си настроение. К’во ша кажете по въпроса, минхер?

— Wat ik zeg? Zij zijn ontzettend dik. Zij moeten zeer goed gegeten hebben. (Какво ще кажа? Те са ужасно дебели. Трябва да са се хранили много добре.)

— Какво казват тези двама господа? — попита мандаринът, който естествено не беше разбрал забележката.

— Учудват се на факта, че на някой може да хрумне кощунствената мисъл да откъсне такива богове от тяхното спокойствие и вглъбеност — отговори Метусалем.

— Това е най-голямото престъпление, което човек може да извърши. Завържете божия осквернител! Неговото наказание ще съответства на делото му!

Тогава Ванг-кан се хвърли на земята пред него и закрещя от страх:

— Милост, милост. Височайши господарю! Аз съм невинен! Не зная как са попаднали тези мъже и тези богове в моята градина!

— Ти би бил изгубен дори ако наистина не го знаеше, понеже божествата бяха намерени в твоята почва, на твоя територия. Но никой няма да ти повярва. Ти си наредил да ги откраднат!

— Не, не, Ху-тсин го е сторил и е накарал да ги заровят тук, за да ме погуби.

Сега Метусалем сметна за необходимо да направи от своя страна една забележка, тъй като невинният Ху-тсин иначе все още би могъл да бъде заплетен в следствието. Той запита ювелира:

— Ти не познаваш двамата вързани мъже, така ли?

— Не.

— Напускал ли си днес къщата си?

— Също не.

— Това е лъжа! Ти беше там долу в Ша-миен и стоеше зад гостилницата на португалеца.

— Заблуждавате се. Благородни прародители!

— Не се заблуждавам, тъй като стоях наблизо зад зида и те чух какво говори с по-възрастния от тези мъже. Те откраднаха боговете по твоя заръка, а парите, които си им платил за това, трябва все още да се намират в джобовете им. Нека благородният и могъщ Тонг-чи нареди да ги претърсят и ще се убеди, че казвам истината!

Тогава мандаринът улови Метусалем за ръката, дръпна го настрани и го запита тихо:

— Господине, наистина ли подслушахте такъв разговор?

— Да — прошушна отговора си запитаният.

— И разпознахте двамата?

— Съвсем определено.

— Значи знаете с каква цел Ванг-кан е наредил да откраднат боговете? За да погуби своя съсед?

— Да.

— В такъв случай той ги е заровил отвъд, а те после са били зарити без негово знание в градината му. Това е добре, тъй като по този начин е спасен един невинен; но онези, които са пренесли божествата отсам са изгубени, ако се разбере. Аз съм свободомислещ Куан-фу и знам за какво да считам тези идоли, но другите не мислят като мен, а законите се изключително сурови. Вие сте мой гост и аз самият не бих могъл да се отърва от гибелта, ако при следствието всичко излезе на бял свят. Следователно си мълчете, мълчете, иначе никога няма да видите отново своята родина, макар да сте там могъщ Куан-фу! Ще изчезнете тук по такъв начин, че никой няма да носи отговорност. Вие ми спасихте живота и аз се радвам, че мога да ви се отблагодаря. Но трябва да мълчите, в противен случай всички ние сме изгубени!

След това предупреждение мандаринът се обърна със сериозно лице към полицаите и им заповяда да претърсят носачите. Парите бяха намерени у тях. Той нареди да им махнат парцалите от устата и ги запита със заплашителен тон:

— Да разпоредя ли да ви смажат пръстите на ръцете и краката, или доброволно ще отговаряте? Имайте предвид, че сте заловени на местопрестъплението и не ще можете да отричате! Не ми ли дадете информацията, която искам да имам, ще ви сполети десетократно по-сурово наказание!

Двамата мъже осъзнаха, че е по-добре да направят доброволно признание, отколкото да им го изтръгнат чрез такива мъчения. Ето защо единият отговори покорно:

— Ваше Високомогъщество може да пита, а ние недостойните ще отговаряме.

— Вие ли отидохте да вземете боговете от храма?

— Да.

— Винг-кан ли ви подведе и заплати?

— Така е. Ако той не ни беше изкусил, нямаше да го сторим, тъй като ние иначе сме честни хора и се страхуваме от божествата и ги тачим.

— Каза ли ви той за каква цел са му необходими? Хубавичко си помислете, вонящи плъхове, че наказанието ще стане двойно по-сурово, ако се установи, че сте му помагали да погуби друг!

Крадците бяха достатъчно умни да съзнаят, че той е прав, и какви показания очаква да чуе от тях. Поради това по-възрастният, който бе говорил досега, отвърна:

— Той ги поиска, за да им се помоли в своя дом. Ние ги донесохме, но по пътя хиляди пъти ги молихме за прошка и им обещахме със сигурност да ги върнем по-късно.

— Щяхте ли да го сторите?

— Да. Възнамерявахме още на утринта да ги отнесем обратно.

— Цяло щастие е за вас, че сте се отнасяли към тях със страхопочитание, защото това ще смекчи наказанието ви. Значи сте ги отмъкнали, за да ги занесете в жилището му?

— Точно така, Прародителю на добродетелите.

— Но как стана, че те бяха заровени, а вас намерихме вързани?

— Това ние не знаем, защото едвам се бяхме прехвърлили през зида и боговете ни уловиха за гърлата и ни лишиха от чувства. Когато дойдохме после на себе си, се видяхме вързани тук.

— Значи двете божества са ви поразили лично, за да ви предадат за наказание. От това можете да съдите колко силни и могъщи са те. Но тъй като направихте откровено самопризнание, ще се погрижа да получите възможно най-лекото наказание.

Ванг-кан се бе опитал да прекъсне този къс разпит, за да възрази на показанията на своя съучастник. Той бе заставен от мандарина да мълчи и впоследствие осъзна, че очакващото го наказание ще бъде много по-тежко, ако каже, че е подхванал престъплението, за да погуби друг. Сега Тонг-чи се обърна към него:

— Ти също можеш да подобриш положението си единствено чрез откровени самопризнания. Признаваш ли, че си накарал тези двама души да откраднат боговете?

— Да, Височайши господарю, признавам! — отвърна запитаният, като се хвърли пред мандарина.

— Тогава ще се постарая да забравя какво ми каза преди малко у дома. Защо искаше да имаш Благословителите при себе си?

— Те трябваше да ми донесат късмет, понеже никой вече не купува от мен. Но после смятах да накарам отново да ги върнат в храма.

— Тук в градината ли ги получи?

— Не. Аз не присъствах. Не смятах, че ще дойдат толкова рано. Когато после чух да се вика, че са били откраднати богове, не помислих, че са пожеланите от мен; по-скоро сметнах, че на някой друг му е хрумнала същата мисъл. Но след това дойде Ваша милост и ме поведе насам, където за свой ужас заварих тези двама мъже. Как са попаднали божествата под земята, не мога да кажа.

— Жреците ще го обяснят. Запази сегашната си откровеност и после може би ще избегнеш ужасната смърт, която положително те очаква, ако ти скимне в Синг-пу да дадеш други показания!

— Аз казах истината и ще поддържам думите си.

— Не е трудно да се помисли. Впрочем от най-голямо значение е кое учение изповядвате. Сигурно сте последователи на Лао-тзе?

— Да, да, да! — извикаха каже-речи в един глас тримата. Те не говореха истината, но веднага схванаха, че с този въпрос той им подхвърля спасителна котва.

— Значи не почитате Буда? Е, в такъв случай вие въобще не сте в състояние да проумеете какво голямо престъпление сте извършили. Като се имат предвид тези съображения, може би ще се отървете само с наказанието изгнание. Засега повече нищо не мога да ви кажа. Ще бъдете откарани заедно с боговете в Синг-пу. Отнасяйте се с дълбоко уважение към властите и се придържайте към сегашните си показания! Тъй като направихте пред мен откровени признания, ще ви препоръчам на милостта на съдията, комуто ще докладвам всичко. А за да не предизвикате шумотевица по нашата улица, ще се прехвърлите с полицаите през зида и ще тръгнете с тях зад градините.

Боговете и мошениците бяха прехвърлени през стената. Първите бяха настанени в носилката, с която бяха донесени, а последните бяха взети помежду полицаите и войниците. После се изгубиха в тъмнината на нощта.

Когато стъпките заглъхнаха, Тонг-чи запита оневинения бижутер:

— Твоята честност бе установена. Доволен ли си сега?

— Да, Могъщи покровителю. Ама искам Ванг-кан да бъде най-строго наказан!

— Той няма да избегне своето наказание.

— Но вашият повеляващ глас говори само за изгнание!

— Да, така ще се освободиш от неприятеля си. Или това не е напълно достатъчно за теб?

— Според мен законът изисква за такова престъпление смърт!…

Мандаринът пристъпи по-близо до него и заговори с приглушен глас:

— Ти желаеш неговата екзекуция, добре! Но съдията тогава ще узнае също, че боговете са били първо в твоята градина, а той ще попита кой се е постарал да ги прехвърли отсам. Ще те устрои ли това?

— Не, не! — побърза да отговори Ху-тсин.

— Тогава си мълчи и не искай на неприятеля повече, отколкото ще получи! Ти си се намирал в много голяма опасност. Аз не искам да знам как се е случило всичко, но този чуждоземен Куан-фу е спасил живота на теб и близките ти. Никой жител на тази страна не би се осмелил да стори това, което е извършил той. Преклони се пред неговата доброта и мисли за него с благодарността, която той може би очаква от теб!

Той се обърна и закрачи през градината към къщата, а другите го последваха. Ху-тсин улови ръката на Метусалем и го попита:

— Ще сдържи ли думата си моят знатен повелител и приятел в почетна възраст да ме посети утре, както обеща?

— Да, ще дойда — отвърна Синьочервеният.

— Кога?

— В предобеда, преди да съм разгледал града.

— Не зная по каква причина сте дошли в Куанг-чеу-фу, но вероятно аз ще мога да ви бъда по-полезен, отколкото считате сега за възможно. Могъщият Тонг-чи има право. Вие спасихте мен и семейството ми от гибел. Аз ще ви направя един подарък, чиято стойност може би ще ви е от голяма полза.

Вън мандаринът се качи в носилката и неговите гости сториха същото. На улицата хората все още стояха на отделни групи и поглеждаха любопитно паланкините. Те си казваха, че трябва да се е случило нещо необикновено, за да се отправи Тонг-чи в такъв късен час на посещение при двамата си съседи, ала гласно не даваха да се долови нито дума.

Когато пристигнаха вкъщи, мандаринът покани Метусалем да го придружи. Той го отведе в една стая, която изглежда бе неговият работен кабинет. Предложи му място срещу себе си. Лицето му беше сериозно, нещо повече — церемониално.

— Преди да се отправим към Тзау-фан [86] — каза, — трябва да споделя нещо с вас. Вие ме заставихте да ви се отблагодаря, но без малко да ме лишите от служба, състояние и живот. Никога не бъдете така непредпазлив като днес.

— Прощавайте! — помоли студентът. — Мислех, че постъпвам съвсем предпазливо.

— Напротив! Трябваше да ми разкажете всичко откровено.

— Така и възнамерявах.

— Но не го сторихте!

— Защото не си бяхте у дома, а аз все пак трябваше да действам. Ако бях изчакал завръщането ви, комплотът на Ванг-кан междувременно щеше да сполучи.

— Въпреки всичко аз щях да намеря средство да го изоблича и да спася Ху-тсин. Е, човек не може да промени станалото. Да се надявам, че тримата престъпници ще поддържат показанията си. В този случай на вас и на мен нищо не може да се случи. Хрумне ли им обаче да разкажат истината, тогава вие ще бъдете заплетен в нещата, а над мен ще надвисне голяма опасност, тъй като вие сте мой гост и аз нося отговорност за вас, дори с живота си. Случи ли се последното, ще трябва незабавно да бягате и за този случай ще ви дам един куан [87], който се подписва от върховните власти и се издава според закона само на висши мандарини и много знатни чужденци, и дано има силата да ви спаси от опасността, както вие ме спасихте.

Той отвори един подсигурен с няколко ключалки сандък и извади един голям, изписан с китайски йероглифи и снабден с няколко печата лист хартия. На неизписаните редове той вписа името на Метусалем и спътниците му, които този трябваше да му назове, после му прочете гласно документа. Преведено, съдържанието бе следното:

«В Името и Волята на КУАНГ-СУ, Всемогъщия владетел на Средното царство, Светлината на мъдростта, Първоизточник на справедливостта, Извор на милосърдието и състраданието да бъде известно с настоящото тук на всички Наши земи, народи и служители, че:

Ме-ту-са-ле-ме Де-ге-не-фе-ле-де великият, прочут и могъщ пратеник от царството на Тао-дзе-куе, има разрешението да пътува из всички Наши провинции, както и да остава колкото му е угодно. Негови светлейши придружители са:

Ту-лу-ну-ру-си-ти-ки,

Го-до-фо-ри-ди,

А-ра-да-пе-ле-не-бо-шо,

Сай-тай-най и

Лианг-си,

все господа и мъже, които притежават най-високите литературни степени и са издържали с чест всички изпити.

Нашата воля е те да разказват в родината си с гордост и вътрешно удовлетворение за образованието и достойнствата на Нашите нации и ето защо се отправя до всички органи на властта и чиновници строгата заповед да почитат Нашите специални пратеници, да изпълняват незабавно и безпрекословно техните повели, и да ги подпомагат във всичките им начинания.

Особено онези, които не отдават дължимото уважение на Ме-ту-са-ле-ме, ги заплашва скоропостижно наказание, а за да може да докладва незабавно, той се въздига с настоящото тук в ранга на Шун-чи-шу-тзе, без междувременно да е принуден да сваля облеклото на своята страна и да носи отличителните знаци на този ранг.»

Паспортът беше подписан от Най-ко, Великия секретариат в Пекин. Под Шун-чи-шу-тзе се разбира един от най-висшите чиновници, който като доверено лице на императора изготвя указите и решенията на монарха.

По-добра легитимация Метусалем изобщо не би могъл да желае. Той запита:

— Наистина ли този куан ще бъде почитан, сякаш е показан от някой висш мандарин.

— Абсолютно сигурно; един Шун-чи-шу-тзе стои над най-висшия мандарин, фактът, че сте чужденец, не променя уважението, което трябва да бъде проявено към този куан. Всички ваши заповеди ще бъдат изпълнявани начаса.

— Но ако поискам нещо, което е в разрез със законите на страната?

— Дори и тогава ще ви се подчинят. Ако някога попаднете в опасност, ще можете не чрез закона, а с престъпването му да бъдете спасен. Ето защо трябва да ви облека с такава власт, която стои над правилата в нашата страна.

— Но по-късно ще трябва да поемете отговорността, задето сте ме снабдил с този куан!

Китаецът направи неизразимо лукава физиономия. Сведе мълчаливо поглед пред себе си за известно време и после отговори:

— Не се ли случва и във вашата страна някой чиновник да изпадне в опасността да изгуби всичко, цялото си състояние, дори живота си?

— Състоянието си — ако го е спечелил по нечестен начин, живота си — ако е уличен в убийство и следствие на това осъден на смърт.

— Само тогава? Щастлива страна и щастливи са мандарините, живеещи там! Тук всеки се домогва до богатство и го отнема от своите подчинени. Спечелил ли съм някакво имущество, то нямам нито ден сигурност, че моят пряк началник няма да ме изобличи в тежко престъпление — независимо дали съм го извършил, или не — и да нареди да ме обезглавят, за да може да ми конфискува имуществото. За този случай е добре да се притежава един такъв куан. Само с негова помощ човек може да намери спасение чрез незабавно бягство.

— И тези куани ги получавате от Най-ко в Пекин?

— Да, но не официално. Вие сте достатъчно умен да ме разберете!

Метусалем го разбра много добре. Бланката беше задигната, открадната. Мандаринът при всички случаи бе притежател на още няколко такива паспорта. Ако притежаваше само този, тогава изобщо нямаше да му хрумне да подпомага един чужденец.

— Вие виждате следователно — продължи китаецът, — че няма да нося никаква отговорност. Вие няма да разкриете, че аз съм ви издал този куан. Само Най-ко има правото да съставя такава легитимация. Хората при всички случаи ще й се подчиняват. Усъмни ли се някоя инстанция в нейната достоверност, ще запита в Пекинг, а преди да дойде отговорът, вие отдавна ще сте се махнал оттам.

— Но в моето отечество не е позволено да се използват фалшиви паспорти!

— Тук също. Но този паспорт не е фалшив. Вътре е вписано вашето име. Вие сте го получил от мен. Дали ще искате да си послужите с него, или не, това сега си е ваша работа. Повтарям, той ще ви донесе всички възможни предимства. Ще ви отваря дори през нощта всички врати и улични порти само не онези на някой затвор.

— За тази цел друга легитимация ли е необходима?

— Да, ето тази.

Той посочи към стената, където висяха няколко големи жълти жетона, на които Метусалем забеляза релефната фигура на дракон и под нея няколко малки писмени знака.

— Който покаже това — продължи той, — ще има достъп през всяко време на денонощието и до най-лошия престъпник. С помощта на един такъв жетон аз ще подпомогна тримата ни днешни пленници за изгнаничеството.

Метусалем разбра: чиновникът възнамеряваше да отиде през нощта в затвора и да пусне тримата да избягат.

— Мога ли по тоя повод да се осведомя какво ще стане с пиратите? — запита още Дегенфелд.

— Те ще ни бъдат предадени и след това екзекутирани.

Мандаринът се надигна от стола и се сбогува със своя гост.

— Вие вече имате паспорт. Можете да отидете, където пожелаете, така че аз няма да се безпокоя за вас. Сега вървете! Ще ви чакат за вечеря. Аз самият няма да мога да ви придружа, тъй като имам още работа.

Когато Метусалем стигна в стаята си, там го очакваше един слуга, за да го отведе в трапезарията, където неговите спътници вече се бяха събрали.

След последното блюдо гостите получиха лули. Те останаха още около час заедно и тогава Лианг-си, който бе дошъл доста по-късно за храна, ги информира, че е наблюдавал в градината на Тонг-чи нещо интересно.

— Какво беше то? — осведоми се Метусалем.

— Имаше възможност да се види с какви методи и способи мандарините стават богати. Вие може би знаете, че имуществото на един осъден преминава във владение на държавата?

— Да.

— Е, Тонг-чи изглежда вече смята бижутера Ванг-кан за осъден. Той е наредил да арестуват също неговите помощници и слугите му. Сега в съседната къща няма никой и той изпразва дюкяна.

— Лично?

— Не. Това не би отговаряло на високото му положение. Неговите слуги прескачат отвъд в градината и мъкнат насам всичко ценно. Когато утре заран дойде криминалният Суан, за да предприеме конфискацията, ще са налице само малоценни неща.

— Но Ванг-кан все пак ще знае какво е притежавал!

— О, хер, него никой няма да го пита. И каквото и да каже ще бъде сметнато за лъжа. Може би той утре вече изобщо няма да е жив, за да може да издаде, че нашият мандарин още днес се е възползвал от случая.

— Хм! Той се кани да го пусне да избяга!

— Той ли го каза? Вярвам. Затворникът може да избяга само ако зареже целия си имот. А когато е далеч, ще е невъзможно да се докаже, че Тонг-чи тази вечер е изпразнил наполовина дюкяна на арестанта. Ох, тези мандарини ограбват всички.

— Хубава историйка! — захили се Готфрид фон Буйон. — Т’ва не би могло да се случи в Германия. Как стоят нещата всъщност в Холандия, минхер?

— Daar gappen de Mandarijnen ook niet (там мандарините също не гепят) — отговори дебелият.

— Там вероятно не задигат и богове. Впрочем аз на драго сърце бих са поогледал в един такъв божи храм. Дали няма да е възможно, а?

— Защо не? — отвърна Синьочервеният. — Китайците не са като мохамеданите, които не позволяват на никой друговерец да пристъпи в техните джамии. Дори много често се случва тук храмовете да бъдат използвани като ханове. Възможно е и ние някой път да пренощуваме в един такъв.

— И таман оня ми са ще да разгледам, от който са били свити боговете. К’во му беше името?

— Пек-тиан-чу-фан, което означава «Домът на стоте небесни господари».

— Значи вътре сигур има сто бога?

— С такива числа човек тук не може да бъде категоричен. Но има храмове, в които се намират по неколкостотин идоли и фигури.

— Пек…пек…пек… как беше името? — попита Търнърстик.

— Пек-тиан-чу-фан.

— Мизерен китайски! При това няма ни едно-едничко окончание. Преди малко страшно се ядосах. Стоях в градината и чух целия разпит, ама и една-единствена дума не можах да разбера. Изобщо намирам, че тук в града се говори ужасно неясно. Хората много трудно се оправят. Би трябвало да вземат уроци при мен. Вече да съм им втълпил правилните окончания!

— Бих желал да ви видя като преподавател — ухили се студентът.

— Да не би да мислите, че не бих се справил?

— О, напротив! По отношение на окончанията бихте се справил даже великолепно.

— Това исках да кажа!

— Но корените, основните думи! Такава една дума често има много разнообразни значения, например думата «чу» е равнозначна на: господин, стълб, бастун, кухня, подпора, свиня, стара жена, сготвям, извършвам, троша, цепя, кърпя, щедър, малко, благосклонен, измокрям, пленник, роб и т.н., според това дали е изговорено меко или твърдо, удължено или бързо, тихо или рязко. И всяко от тези различни значения си има после отново своето преносно приложение, така че се изисква най-прецизно ударение, за да може да се разбере какво се има предвид. Така приветствената дума «чинг» има и други значения, далеч надхвърлящи петдесетте, сред които се срещат предмети, свойства и дейности напълно противоположни едни на други.

— И това се подразбира от произношението?

— Всъщност би трябвало. Но дори и говорните способности на един китаец често са недостатъчни за тая цел и за да не остане съмнение, се прикачва една пояснителна дума. «Фу» означава «баща», но има и няколко други значения. Ако трябва да се употреби като «баща», тогава се прибавя думата «чин» — родство, и става фу-чин; «фу» в този случай следователно означава «баща».

— Я не ме задявайте с всичките тия ваши фу-чинси! Аз си ценя моите окончания. Когато кажа «моинг любезнанг приятеленг», всяко дете знае какво имам предвид, без да е необходимо да си изтощавам прекомерно езика. Иначе се присъединявам към нашия Готфрид утре да посетим храма. И аз съм любопитен да видя един такъв дом.

— Ние и бездруго ще разглеждаме града, така че ще минем край някой храм. Сигурно ще бъде един изпълнен с вълнения ден и ето защо предлагам да се оттеглим сега да почиваме…

Леглото, очакващо Метусалем, беше ниско, фино лакирано и много изкусно изписано с цветя. Дюшекът бе застлан с копринена покривка; за възглавница служеше едно извезано, напълнено с благоуханни треви руло, а завивката се състоеше от тегелирана на фигури коприна, подплатена с мек козиняк; от коприна бяха и завесите, ограждащи леглото от трите свободни страни. В един скъпоценен бронзов свещник гореше нощна свещ, а пред него бе поставен прорязан заслон, на който художникът бе изобразил пейзаж, залят от магическа лунна светлина. Луната всъщност се състоеше от пламъка на свещта зад картината.

По подобен начин бяха подредени и украсени и покоите на останалите. Над леглото на Готфрид висеше един фенер, който го настройваше за дома, тъй като притежаваше почти същата фигура на онзи дракон, който висеше в жилището на Метусалем, и пред който той бе държал преди отпътуването известна порицателна реч.

Като се изпъна сега на кревата и вдигна поглед към този фенер, той му кимна и заговори:

— Добра вечер, старий Драконе! Чинг, чинг, чинг! Висиш си ти тука над мен точно кат’ отвъд океана твоят приятел, пълно подобие и далечен роднина. Само не прави глупости, докат’ спя, защот’ не съм свикнал на таквиз работи! Да не ми се мяркаш в сънищата и не са пули толкоз! Чинг, чинг! Лека нощ!