Синьочервения Метусалем

Глава 9 Краят на разбойническата джонка

Дегенфелд крачеше напред-назад по палубата. Той мина край Лианг-си, спря при него и каза:

— Когато дойдохте преди малко в каютата ни, нямаше време за по-обстойна информация. Но сега бих желал да ви запитам как се запознахте с нашия сънародник Щайн. Откога сте при него?

— По мои пресмятания точно от четири години.

— Провинция Ху-нан ли е родният ви край?

— Не, родом съм от съседната провинция Квай-чоу.

— А-а, това за мен е крайно интересно!

— Вярвам, понеже Квай-чоу е най-интересната провинция в цялата империя.

— Защо?

— Защото там живеят Зенг и Миао-тзе.

— Тава е вярно. Считат ги за остатъци от първичното население на Китай и те повече от три хилядолетия са останали настрани и чужди на специфичния китайски народностен елемент. Но не това имах предвид. Тази провинция ме интересува, тъй като възнамерявам да отида нататък.

— Искате да отидете в Квай-чоу? Хер, това е опасно!

— Възможно е, но аз съм длъжен да отида, понеже съм дал честната си дума. Познато ли ви е там?

— Не особено, тъй като от осем години отбягвам родния си край. Вие сте дал честната си дума?

— Да, моята конг-кеоу.

— Даже конг-кеоу? Къде стана това? Тук в Китай?

— Не, в Германия, моята родина.

— Възможно ли е? Били са запалени и тсан-хианг?

— Благовонни пръчици, да.

— Хер, в такъв случай трябва някой истински китаец да е приел вашата Конг-кеоу!

— Действително. Той е търговец и основа магазин за всевъзможни китайски артикули в града, в който живея. Бил е принуден да напусне Китай като беглец.

— Има ли семейство?

— Да, за съжаление е трябвало да го изостави.

— Тогава горко им, защото сигурно са платили заради него! И аз опознах съвсем същото нещастие. Баща ми беше заставен да бяга.

— Странно! Кога беше това?

— Преди осем години. По онова време аз бях на шестнайсет.

— Какво беше извършил?

— Нищо. Беше невинен. Вие навярно знаете, че таи-пинг основаха нова религия с намерение да свалят господстващата династия. Почти го бяха постигнали. Това продължи дълго и костваше кървави битки, докато накрая бяха победени. В крайна сметка те се разпиляха на банди, които грабеха страната, откъдето минеха, докато стигнаха до южните провинции. Част от тях се устремиха и към Квай-чоу. Един от второстепенните водачи, някогашен приятел на татко, ни потърси и живя няколко дни у нас, без да подозираме, че принадлежи към тайпингите. Намериха го при нас. Беше арестуван, а с него и моят баща, макар че той се закле в невинността си и приятелят му потвърди, че той не е знаел нищо. Двамата бяха отведени в Синг-пу [68] и затворени там в клетки като диви зверове. Един от служителите бил благоразположен към баща ми, защото той му бил сторил много добро. Промъкнал се през нощта при него, отворил тюрмата и го пуснал да избяга. Баща ми се отби при нас за няколко мига, колкото да си вземе сбогом. От онзи час не съм чувал нищо за него.

Метусалем беше изслушал това изложение с необикновено съпричастие.

— Странно! — продума той. — В кой град се случи това?

— В Сен-хо.

— А как е фамилното ви име?

— Панг.

— Панг в Сен-хо! Ще ми позволите ли да ви попитам за млечното ви име, макар в действителност това да е неучтивост?

— С удоволствие! На вас аз дължа свободата си, как бих могъл да се гневя на въпроса ви! Млечното ми име е «фук-ку», което означава «Първоизточник на щастието». Родителите ми дълги години били бездетни и ето защо кръстили първородния си син с това име, намеквайки че вече са щастливи.

— Каква среща! Майка ви се казва Хао-кеу, Обична уста, нали?

— Да. Откъде знаете?

— Имате още един брат и две сестри. Първият се казва Йин-тзиан, Добрина на небето, а те — Меи-пао, Красива снага, и Сим-минг, Сърдечна светлина?

Китаецът отскочи крачка назад и извика:

— Хер, какво чувам! Вие знаете имената на моите близки?

— Нещо повече! Баща ви се казва Йе-кин-ли!

— Да, да! Кой ви е споменал тези имена?

Дегенфелд сложи ръка на рамото му и отвърна:

— Вашият баща.

— Моят… истина ли е, вярно ли е?

— Да, той беше, комуто дадох своята конг-кеоу, че ще му заведа семейството, или най-малкото ще му занеса достоверни сведения.

— Значи той е жив, жив?

— Чувства се здрав и му върви много добре.

— О, Небеса, о, Небеса! Каква новина, каква вест! Почти не мога да повярвам. Цели осем години напразно очаквах известие от безследно изчезналия, считах го за мъртъв. И сега така ненадейно, така неочаквано чувам, че живеел в Германия! Струва ми се, сякаш сънувам!

— И аз съм дълбоко развълнуван, приятелю. Чувствам се много щастлив, дето ви намерих, защото така си спестявам много време за търсене.

— Ох, ще търсите, ще трябва все пак още да търсим! Нали сте се задължил да намерите не само мен, но и майка, брат ми, сестрите ми?

— Естествено! Надявам се, знаете къде да ги открием?

— Не, тъкмо това не знам. И тях в продължение на осем години нито съм ги виждал, нито съм чувал нещо за тях.

— Как е възможно?

— Много просто. Сигурно знаете, че в Китай често близките на някой злосторник трябва да изкупят заедно с него прегрешението му?

— Да.

— Когато татко избяга, нас ни арестуваха. Бяхме затворени, но поединично, за да не можем да общуваме помежду си. Същият този приятел, който бе освободил баща ми, отвори тъмницата и на мен. Даде ми пари и ме препрати през границата на Квай-чоу, като назова едно селище, където трябваше да чакам своите. Те не дойдоха. Ето защо предположих, че не му се е удало да освободи и тях.

— Защо е отворил само на вас вратата, а не същевременно и на вашите?

— Беше невъзможно, тъй като бяхме разделени далеч един от друг.

— Не се ли сдобихте по-късно с някакви сведения?.

— Да, много по-късно. Но беше минало твърде много време, когато успях нещо да узная.

— Значи е трябвало да го сторите по-рано.

— Нямаше как. Не можех да се доверя никому, а самият аз не биваше толкова скоро да рискувам да отида в Квай-чоу. Когато след пет години се бях променил дотолкова, та смеех да вярвам, че няма да бъда разпознат, отпътувах за Сен-хо. Приятелят беше починал, а за моите никой нищо не знаеше.

— Това е печално за вас и неприятно за мен. Аз трябва да сдържа думата си, така че непременно ще се отправя към Сен-хо, за да опитам нещо да узная. Имам също поръчението да взема със себе си парите, заровени от вашия баща.

— Нима знаете къде са?

— Да.

— Това е добре! Но дали ще са още там?

— Надявам се. Сега още не ми се иска да говоря по този въпрос, но в подходящото време ще ви съобщя необходимото. Вие готов ли сте да посетите баща си в Германия?

— Незабавно! Та то се подразбира изцяло от само себе си и при това съм щастлив, че мога съвсем поносимо да говоря немски.

— При хер Щайн ли го научихте?

— Да, той искаше да слуша матерния си език. Желаеше да има човек, с когото да може да разговаря на немски. Аз си бях спечелил уважението му, и ето как от всичките си хора той избра мен и започна да ми преподава уроци.

— Наистина ли е толкова богат?

— Много богат. Той е най-богатият мъж в Хо-тзинг-тинг.

— И желае да остане там?

— Принуден е, ако не иска да изгуби цялото си притежание. Вярно, копнее по родината си, ала досега не е намерил никого, на когото да може да продаде изворите и всичко останало. Намери ли купувач, веднага ще тръгне за Германия.

Готфрид фон Буйон бе видял, че двамата разговарят така задушевно. Любопитството го подтикна да напусне поста си и да приближи.

— Да няма тук ня’ква конференция? — попита. — Бива ли да си позволя и аз да се включа, а?

— Да, старий ми Готфрид — отговори Дегенфелд. — И ще се зарадваш. Представи си, току-що се оказа, че този млад човек е най-големият син на нашия приятел Йе-кин-ли.

— К’во? Как? Къде? На нашия Йе-кин-ли с конгкеоуто, който ма кат’ Неоу-хи-чин-ли-неоу наруга? Сигур тук има ня’ква заблуда.

— Не, вярно е.

— Показа ли си той имунизационния картон?

— Не е нужно. Той напълно издържа легитимационния си екзамен.

— Кой би го помислил! Вий сте китаецът на малкия Йе-кин-ли! И как всъщност са разкри т’ва?

От радост той изговори въпроса си толкова високо, че дебелият също приближи и се осведоми:

— Wat krijst Gottfried toch zo? (Че какво толкова пък се е разкряскал Готфрид?)

— К’во кряскам? — рече онзи. — И още питате, дебелий? Я разгледайте внимателно тоз син на Средното царство! Той е точно тоз, когото ний тук дирим, а именно жив-живеничкият Исаак на Авраам, наричан от нас у дома Йе-кин-ли!

— Derhalve zijn zoon?

— Да, следователно неговият син! К’во ша речете за таз работа?

— Какво ще река? Добре дошъл! Добро утро, мой приятелю! Аз съм минхер ван Ардапеленбош. Аз също исках да ви търся с тях.

Той разтърси ръцете му с такава сила и беше толкова зарадван, сякаш самия него е сполетяло някакво голямо щастие. Като повечето пълни хора той притежаваше много добро сърце и мека душа.

Търнърстик и Рихард също дойдоха да узнаят причината за тази голяма радост. Но Метусалем бързо разкара отново непредпазливата компания, за да не изпускат китайците от очи.

Настъпи утрото; бризът откъм сушата отслабваше все повече и повече, докато накрая съвсем замря. Когато отново се появи, имаше противоположна посока. Задуха от морето към сушата и сега бе време на Търнърстик да разпореди на матросите да се заемат отново с брасовете и корабът да се върне с морския бриз в пристанището. Развързаха пленниците и те бяха принудени да се подчинят на заповедите на капитана — разтълкувани им през нощта, след което бяха наново завързани. Естествено бяха послушни, понеже виждаха насочените към тях оръжия. Малайските моряци, които често се срещат из тези води, се държат съвсем иначе. Те биха оказали съпротива дори срещу пушките и револверите. Китаецът обаче е герой само когато няма никаква опасност за него или поне ако може да разчита с доста голяма сигурност на успеха.

Скоро просветля дотолкова, че можеше да се обгърне целия хоризонт, и тогава всъщност мъжете видяха, че джонката не е единственият кораб по тия места. Зад тях един параход изпускаше гъсти кълба дим от мощните си комини. Дегенфелд се изкачи при капитана, застанал при щурвала, и запита:

— Що за кораб може да е това, мастър?

— Може да ви го каже всяко двегодишно дете. Това е боен кораб.

— Много елегантно построен, както изглежда.

— Какво значи елегантно за този нов сорт русалки! Това е крайцер, построен от стомана. Не бих желал да вляза в конфликт с тоя юначага. Идва право към нас. Необходими са ни още часове, докато влезем в пристанището. Кой знае какво може да се случи междувременно. Май ще е по-добре да се поставим под негова закрила.

— И аз съм на същото мнение. По този начин ще отпаднат всичките ни грижи.

— Ако имаше тук, някъде сандък със сигнални флагове, щях да помоля крайцера да побърза повече. Както изглежда, той бездруго ни е удостоил с вниманието си. Изпърво се държеше от наветрената страна, но когато ни забеляза така се обърна към подветрената, че ако му се прииска, ще ни досегне с лакът. Виждате ли сега валмата дим? Той дава повече пара. Това е сигурен признак, че му се виждаме съмнителни. Сигурно се намираме близо до брега и той смята, че искаме да му се изплъзнем към плитчините. Ето защо не иска да губи време. След десет минути ще е тук.

— Под какъв флаг плава?

— Все още под никакъв, но ще ни го покаже в момента, в който ни поздрави с «добро утро». Внимавайте!

Броненосецът приближаваше с голяма бързина, не бяха минали и пет минути и от палубата му се накъдри светло облаче, след което прозвуча гърмежът.

— За жалост не можем да му отговорим — рече Търнърстик. — Нямаме никакво оръдие горе — всички са в сандъците. Но аз все пак ще му покажа, че разбираме неговия език. Поемете щурвала и го дръжте както аз досега. А-а, англичанин!

Той посочи бойния кораб, на чийто флагов прът се бе издигнал синият дивизионен флаг на Великобритания. После се спусна по стълбата, отиде до бизанмачтата, свали китайския червено-жълт флаг, който се ветрееше там, завърза краищата му и отново го издигна. Това се нарича «флагът се вее на показ» и се счита за интернационален бедствен сигнал.

После извади ножа си и сряза двата бриса на бизан-платното, което веднага се отклони по вятъра. Същото направи и с грота и фока. Тежките рогозки изплющяха по мачтите и корабът спря. Когато се върна отново при кормилото, той каза:

— Трудно и рисковано начинание! Но при сегашния вятър става. Не исках да развързваме пак моряците, погледнете им физиономиите! Голям страх се чете в очите им. Знаят, че за тях е дошъл Съдният ден.

Параходът приближи шумно, мина непосредствено край тях, даде обратна пара и спря. Цялата палубна вахта се намираше на щирборда и гледаше насам. Командирът стоеше на мостика и оглеждаше с остър поглед джонката, а палубният офицер извика на китайски:

— Джуен ахой! Нан-тао «Шуи-хой»?

— Небеса! — възкликна Търнърстик. — Та това китайски ли е? Как можа да го издрънка! При това без ни едно окончание!

— Разбира се, че е китайски — отговори Дегенфелд. — Той извика: «Джонка, ахой! Наистина ли си „Кралицата на водите“?» Първо минаха край нас, за да прочетат името на джонката.

И като се обърна към крайцера, извика на английски:

— Пиратската джонка «Шуи-хой», завладяна от нас, петима европейци. В трюма има шейсет души, люкът е закован. Молим за спешна помощ!

Палубният офицер се обърна към коменданта на мостика, размени няколко думи с него и после запита:

— Who are you? (Кои сте?)

— Трима немски студенти, един холандски плантатор и Фрик Търнърстик, американски търговски корабен капитан.

— Търнърстик, Търнърстик! All devils! Къде е старият морски вълк? — запита бързо командирът.

— Тук съм! — отговори капитанът, с една ръка на кормилото, а с другата размахал тръстиковата си шапка. — Ах, възможно ли е! Едва сега виждам лицето. Капитан Бийдъл, как е възможно!

— Хей! Търнърстик, вие сте наистина! Ама кой дявол ви е подтикнал към мисълта да се напъхате в тоя езически тоалет?

— Той съответства на сегашния ми ранг. Аз съм Тър-нинг сти-кинг куо-нган та-ху-тсианг.

— Кукувицата нека ви разбира! Разбира се, отново някаква ваша приумица! Още като видях джонката и ми обърна внимание. Не й хванах вяра. Трябва вече да я познавам. Не повярвах и на твърдението на вашия съсед. Но след като виждам вас на щурвала, вярвам на всичко. Ще трябва да отскочим при вас!

— Да, заповядайте! Изпратете предобедната вахта!

— Какво? Половината екипаж!

— Необходимо е. Имаме над шейсет пирата в трюма.

— Добре! Любопитен съм да чуя как е станала тая работа. Навярно пак някой майсторлък на Търнърстик!

Палубният офицер извика познатото «Rise out, quartier, in the Name of God» и скоро силните сини униформи се изсипаха от люка. Лодката и бордовата стълбичка бяха спуснати и Търнърстик помоли Готфрид и Рихард да спуснат стълбичката и на джонката. Капитан Бийдъл предаде командването на кораба, за да се отправи лично към «Кралицата на водите».

Застанал при щурвала, Търнърстик се провикна радостно насреща му. Те се познаваха от по-рано, често се бяха срещали и сега си разтърсиха с радост ръце. Въпреки сериозността на ситуацията командирът се изсмя високо, като разгледа внимателно облеклото на Търнърстик. Онзи обаче остана много сериозен и каза:

— Какво има тук да се смеете, сър? Сега аз съм генерал-майор, а че си разбирам занаята доказва фактът, че предавам в ръцете ви повече от половин стотица пирати заедно с джонката им!

— Зная вече! Та нали ви познавам! Но само петима мъже, наистина ли само петима мъже? Кажете, как е възможно това?

— Един приятел китаец също участва, ще ви разкажа всичко. Всъщност славата не принадлежи на мен, а на нашия Синьочервен Метусалем тук.

— Синьочервен? Метусалем? Хм! — рече Байдъл, като огледа проучвателно Дегенфелд. Види се не само Търнърстик му изглеждаше комичен, ала той си направи труда да остане сериозен.

Търнърстик му разказа с няколко думи преживяното приключение. Комендантът сега стана много сериозен.

— За Бога — възкликна той, — та това наистина е дело, на което човек трябва да отдаде всяка почит! В студентска галауниформа да дойдеш в Китай е… хм! Но вие така сте се държали, че трябва на всички ви да стисна ръката.

Той го стори и продължи, като хвърли изпитателен поглед на палубата:

— Вече ви казах, струва ми се познавам тази джонка. Ето защо наредих да питат дали наистина е «Шуи-хой».

— Тя е естествено.

— Тъй ли? Хм-м! Бих се обзаложил, че имам пред себе си по-скоро една стара познайница, която за съжаление на няколко пъти ми се е изплъзвала в плитчините, където не мога да я последвам. Един моряк ще познае даден кораб, ако ще и десет други имена да му сложат. Аз съм убеден, че този съд е прословутият «Хаи-лунг» (морски дракон). Но нека погледнем.

Неговите хора стояха строени в пълна бойна готовност. Той даде знак на Търнърстик да го последва, качи се на предната палуба и се наведе над носовия парапет.

— Така си и мислех! фалшива картина! Необходимо е човек само да я обърне и да види изобразения дракон, а под него двата йероглифа, означаващи «Хай-лунг», Морски дракон. Ако имахме под ръка гаечен ключ…

— Долу до каютите има един сандък, съдържащ разни инструменти — намеси се Метусалем. — Също двата свредела, с които пробиха отворите по вратата ни.

Рихард отиде да донесе сандъка. Между многото неща бе и необходимият ключ. Капитанът заповяда на двама от хората си да се спуснат, да обърнат картината и отново да я завинтят. Там наистина беше изобразен един грозен дракон, разтворил широко огненочервена паст, с шрифта под него «Хай-лунг».

— Това е достатъчно — каза Байдъл. — Други доказателства не са ни необходими. «Хай-лунг» е толкова прочут с лошата си слава из тези води, че много-много няма да се церемонят с екипажа му. Но как да заловим тези хора? Какво ще кажете, капитане?

— Хм! — изръмжа Търнърстик. — Щекотлив въпрос!

— Действително. Не бих искал да пращам момчетата си на явна смърт. Типовете вероятно имат долу достатъчно оръжия, за да ни посрещнат със сол и пипер, като отворим люка. И барутният погреб е долу. Може да им скимне да предпочетат да хвърлят и себе си, и нас във въздуха, вместо да се предадат!

— За тая работа им липсва кураж!

— Така ли мислите? Според мен е все пак по-добре да прибегнем към някаква хитрост. Но каква? Моят лейтенант наистина е насочил оръдията ни към палубата тук. С един залп той може да я очисти. Но нехранимайковците са долу, а не горе.

— Аз знам едно средство, с което ще заловим обесниците без всякакъв риск — обади се Метусалем. — Ще ги сразим със собствените им оръжия. Имам предвид фамозните Хи-тху-чанг.

— Какво е то?

— Вонящите гърнета.

— Това действително би било отлично средство. Но те къде се намират?

— В носовото помещение — отвърна Дегенфелд, който се бе осведомил от Лианг-си.

— Значи можем да се сдобием. Водете ни! Той даде знак на неколцина от хората си да приближат и слезе с тях долу. Търнърстик и Метусалем ги последваха. Минхер поиска да се присъедини, но за съжаление се оказа, че люкът не е предвиден за неговата телесна обиколка. Той беше принуден да остане горе.

Стигнаха в едно немного голямо помещение, което беше съвсем празно. Навярно бе предназначено да приема заграбените стоки. Една още по-тясна водеше надолу към трюма или баластното помещение. Там беше съвсем тъмно. Бийдъл запали една навосъчена клечка и на нейната светлина видяха няколко редици запушени гърнета, положени в пясъка, изпълняващ ролята на баласт.

— Тук са — каза Търнърстик. — Да отнесем няколко горе!

Клечката угасна. Отново стана тъмно. Но сега те вече знаеха къде са гърнетата и опипом започнаха да ги търсят в пясъка. По време на тази пауза никой не говореше и ясно се чу една стенеща въздишка.

— Има ли някой тук? — запита Бийдъл.

— Нгай иа! — прозвуча отстрани.

— Това е китайски. Какво означава?

— Означава: «О, горко ми!» — поясни Метусалем. — Да не би някой пират да изтърпява тук наказанието си?

— Киой шин! — разнесе се още веднъж.

— Какво значи това?

— «На помощ!» — отговори Синьочервеният.

— Може пък да е някой честен човек, попаднал в ръцете на пиратите, нека проучим нещата.

Той заповяда на хората си междувременно да занесат горе известен брой от гърнетата и запали нова клечка. Когато се насочи с Търнърстик и Дегенфелд към страната, от която бяха доловили въздишките, съгледаха ниска дъсчена каса. Бийдъл почука и извика:

— Има ли някой вътре?

— Ху-тзи! (О, уви!) — бе отговорено.

— Шуи-чунг-киан? (Кой е вътре?) — запита Метусалем.

— Нго-мен-ри (двама сме) — чуха да прозвучава.

— Шуи ни-мен? (Кои сте?)

— Нго Тонг-чи, т’а Хо-по-со. (Аз съм Тонг чи, а другият е Хо-по-со.)

Дегенфелд преведе отговора на капитана.

— По дяволите! — изруга онзи. — Възможно ли е? Хо-по-со наричат двамата чиновници, контролиращи всички кораби в пристанището на Кантон. Да не би единият от тях да е попаднал в ръцете на пиратите? Какъв е вторият, не зная. Тонг-чи ми е непознато. Вие знаете ли?

— Да. Тонг-чи и Тонг-пан са високопоставени общински лица, с чиито задължения често съм се занимавал, тъй като те имат да вършат извънредно много работа. Законът им възлага да събират данъците в пари или натура, да инспектират войската, полицията да управляват, пощенските станции да ревизират, да се грижат за подобрение на конските породи, да надзирават държавните земи, да поддържат в изправност дигите и каналите, да внимават за все още непокорните планинци и накрая да следят най-вече за чужденците по границата и във вътрешността на империята и поддържат паспортните дела в порядък!

— Проклятие! Такъв един беден дявол сигурно се разкъсва на парчета!

— Да, службата на един Тонг-чи е трудна и важна. Къде е ключалката на тоя сандък?

Не се виждаше нищо, тъй като клечката отново бе угаснала.

— Да оставим това засега! — каза Бийдъл. — Имаме да вършим по-належащи неща. Двамата типове ще могат да останат още четвърт час вътре, били те, които си щат. Ние трябва преди всичко да си подсигурим екипажа.

Междувременно на палубата бяха изнесени десетина-дванайсет вонящи гърнета — количество, достатъчно за намеренията им. Тримата се изкачиха отново горе и тежките кошове сега бяха отместени от люка. Под него нищо не помръдваше. Човек би могъл да се усъмни, че долу се намира толкова много народ. Отвориха го със сила.

Ако някой си мислеше, че пиратите сега ще изскочат навън, много се лъжеше. Те нито дадоха да се чуят, нито да се видят. Но европейците се пазеха естествено да приближат до отворения люк. Човек лесно би могъл да отнесе някой куршум.

Сега вонящите гърнета трябваше да бъдат хвърлени вътре. Те изглежда бяха много тънкостенни и по форма и тясното си гърло наподобяваха нашите глинени шишета-грейки. Разбира се, бяха херметически затворени.

Един от моряците метна вътре първото гърне, като се държеше на страна от люка, така че да не могат да го видят от долу. Другарите му държаха пушките си готови за стрелба. Чу се, как гърнето се разлетя на чирепи.

— Нгу-ху, хи-тху-чанг! (Проклятие, вонящо гърне!) — чу се отдолу висок крясък.

Полетя второ и трето. Ефектът беше такъв, че и горе го почувстваха.

— Затваряйте бързо — заповяда капитан Бийдъл, — в противен случай и ние самите ще трябва да бягаме!

Хората се отзоваха на заповедта и люкът бе отново захлопнат.

Отдолу се надигна многогласен крясък, безредна дандания и вопли. Започнаха да блъскат люка, за да го отворят, ала върху него отново бяха наместени кошовете. После се чу да се отварят с трясък бордовите илюминатори. Пиратите се задъхваха за глътка свеж въздух.

Лечебното средство беше изключително драстично. То подейства не само на пациентите, но и на лекарите. Ужасната смрад, неподдаваща се на никакво описание, се понесе от прозорците към палубата. Капитан Бийдъл се изтегли на квартердека, Търнърстик — заедно с него. Матросите на драго сърце биха си плюли също на петите, но бяха принудени да останат.

— Е, който е направил т’ва изобретение и предварително го е изпробвал, трябва де е имал великолепен нос! — възкликна Готфрид фон Буйон. — К’во ша кажете по въпроса, минхер?

— Wat ik zeg? Foei! Donder en bliksem! Dat ruikt waarachtig naar honderdduizend ongelukkige nijipaarden! (Какво ще кажа? Пфу! Мътните да го отнесат! Смърди направо на сто хиляди нещастни речни коня!) — Той удари незабавно на бяг и отърча до най-отдалечения край на носа.

Само на китаеца може да хрумне подобно изобретение. Разбойникът на коя да е страна рискува живота си, а китайският пират побеждава противника си с воня!

Мина доста време, преди зловонието да се изветрее дотолкова, че капитан Бийдъл да се върне отново в средната част на кораба.

— Сега какво? — попита повторно. — Бих желал да знам как се чувстват типовете там долу. Да опитаме да отворим люка!

Неколцина от хората му послушно изпълниха заповедта. Едва се бе случило и капитанът тутакси се понесе на нозете си. Люкът напомняше някой комин, през който се издигат изпаренията на преизподнята. Трябваше да минат цели десет минути, преди човек да се осмели да го приближи.

Сега се касаеше да се провери какво въздействие са оказали вонящите гърнета. Бийдъл поиска да потърси доброволци, ала тогава се обади Готфрид фон Буйон:

— Не, сър, т’ва не е нужно. Аз тоже имам понятие за чест и няма да са циганя. Ша са вържа на ня’кво въже и ща взема обоя с мен. Надуя ли го, теглете ма на златната дневна светлина. Обоят ша даде сигнал, че там долу не ’сичко е наред. Който е пил опиум, ша може навярно да понесе и амоняк. Минхер, дръжте здраво въжето!

Той опаса въжето около тялото си, сложи си носната кърпа на носа и се спусна с обоя в трюма. Начинанието му само по себе си беше героично, той следваше да се опасява не само от газовете, но навярно и от пиратите, които може би не бяха всички упоени.

Минхер държеше другия край на въжето и се ослушваше. И ето, наистина, отдолу прозвучаха неописуемите трели на обоя.

— Теглете, минхер, теглете! — викна Търнърстик. — Той е припаднал. Той е в несвяст!

Дебелият задърпа с всички сили.

— Hij is zo zwaar! (Толкова е тежък!) — изпухтя.

— Ще ви помогна. Но само теглете, иначе ще се задуши.

Двамата задърпаха юнашки. Лицата им ставаха все почервени и по-червени, но не изтеглиха нито с цол пострадалия си спътник. В един момент на люковия отвор се появи първо обоят, а след това и самият Готфрид. Вече не беше препасан с въжето и запита с тон на най-голямо изумление:

— Минхер, ама к’во дърпате така ужасно? Че к’во ва поти пък чак толкоз?

Дебелият го погледна слисано, пусна въжето, смъкна шотландската барета, изтри потта от плешивата си глава и отговори:

— Мислех, че висите на въжето!

— Не, не вися вече на него, а вързах края му долу за една греда.

— Речен кон! — При тези думи той му метна укоризнен поглед и се отдалечи.

— Хер козя главо, и аз дърпах заедно с него! — изрева Търнърстик. — Не позволявам да ми се погаждат такива хлапашки номера!

— Хлапашки номера? Как тъй?

— Казахте да теглим веднага щом надуете!

— Да, таквиз бяха словата ми. Ама аз надух ли пък?

— Да, и то как!

— Не, аз изкарах само няколко трели, то е нещо съвсем инакво! Тва беше за ня’ква обучена музикална натура. С тез трели аз намекнах, че душата ми ликува над онуй, коет’видях там долу. Да извиваш трели нивгаж не е кат’ да тръбиш. Отбележете си го. Да духа може някой и на кафе, ама я ми свирете на него, де!

— Вие сте един непоправим обесник! Какво всъщност видяхте долу?

— Цялата еничарска музика. Те лежат кръстом и напреком един връз и през друг и не знаят къде им е пропаднало присъствието на духа. Хипнотизирали са са от смърдящите гърнета.

— Наистина ли?

— Кат’ на искате да вярвате, идете да видите отблизо! Така ша можете да развържете хем и въжето, за коет’ то ша ви е много благодарско. Да го издърпате ’се пак не можете.

За хората бе такова удоволствие да чуят тая вест, че му простиха малката лудория. Капитан Бийдъл нареди на хората си да слязат. Положението беше каквото го бе описал Готфрид. Китайците лежаха безчувствени и полузадушени в трюма, където и сега въздухът предизвикваше кашлици и кихавици.

Най-напред помещението бе внимателно прегледано. Сандъците с топовете бяха тук. По стените висяха какви ли не оръжия. По пода лежаха рогозки, оформящи спалния кът. Отзад имаше една заключена врата, за която Лианг-си каза, че водела за барутния погреб.

Един малко по-тесен люк водеше още надолу — в средното отделение на баластния трюм. Там щяха да бъдат свалени пленниците по заповед на капитан Бийдъл, след като им изземеха всички оръжия и изпразнеха съдържанието на джобовете.

Но това трябваше да бъде извършено бързо, преди да са се върнали отново в съзнание. Бяха запалени фенери и после пиратите спуснати един след друг по долната люкова стълба. Полагаха ги на влажния пясък.

Когато приключиха, люкът бе отново затворен. Само малките отдушници в пода останаха открити. Десетимата китайци — все още вързани горе на палубата — си останаха там. Те щяха да продължат да обслужват платната, докато «Шуи-хой» или по-точно «Хан-лунг» стигне в пристанището.

— Няма ли да ни вземете на буксир? — попита Търнърстик капитана на бойния кораб.

— Защо? Прехвърлянето на влекалото изисква труд и време. Ако вие поемете командването на джонката, ще знам, че се намира в най-добрите ръце. Хора за обслужване на ветрилата имате достатъчно, а освен това ще ви оставя и няколко от моите момчета за непредвидени случаи. Аз ще избързам напред и ще съобщя за пристигането ви.

— Хубаво! Сигурно ще има добър прием?

— Определено! «Хаи-лунг» ще бъде посрещнат с необходимата тържественост. Всички честни хора ще се зарадват, че той най-сетне е бил победен. И особено като узнаят, че е бил превзет само от пет души, обзалагам се, ще ви издигнат не една триумфална арка.

— Pshaw! Пет души! Нали и вие влизате в сметката!

— Аз само леко ви подпомогнах, което ни най-малко не накърнява заслугите ви. Паричната награда естествено се пада на вас.

— Аз не се нуждая от нея.

— Вашите приятели може би ще мислят по-разумно.

— Аз също се отказвам — рече Метусалем.

— Ik ook (и аз) — добави дебелият.

— Аз също така — засмя се Рихард.

— Аз обаче не! — обади се Готфрид фон Буйон. — На заслужилия — короната, а щом не може да има корона, с удоволствие ша приема славата в сребро или инакви монети. Кой превзе кораба? Аз, защото аз бях тоз, който върза гредата. Ето зат’ва си искам моя пай от паричната награда, толкоз повече че кат’ ваксадижия и чистач на лули пътят на мен и моя обой не е осеян с рози. Искам сега най-сетне и аз един път да не нося грижи за бъдещето си.

— Много хубаво! — засмя се Метусалем. — Отстъпвам ти и моя дял.

— Ik ook (и аз) — обяви дебелият, твърде добродушен, за да си спомни въжето, над което преди малко напразно се бе трепал.

— Тогава нека вземе всичко! — викна Търнърстик. — Един сухоземен плъх, един свирач на фагот и парична награда! Такова нещо никога не е бивало!

— Охо! Аз самият още не съм бивал, значи съм уникум! Донесе ли ми старата джонка достатъчно, ша си купя и аз едно наргиле и ша си потърся един Готфрид Втори. Сетне ша пуша отпред с Метусалем, а зад нас Буйон Секонд ша ни носи хукахсите и на двамината.

— Ще видим какво може да се направи — кимна капитан Бийдъл. — Вятърът се оживи, Търнърстик. Вие прерязахте брасовете. Това беше много рисковано. Сплетете ги незабавно. Не бива да оставяте тежките платна да висят така. При някой внезапен порив на вятъра сте изгубени заедно с джонката.

— Нямайте грижа, сър! Търнърстик знае какво трябва да прави.

— Нека е тъй. А сега ви напускам. Като се видим отново, ще ми разкажете по кой начин така из един път стигнахте до генерал-майор. Иначе поздравявам всички господа. Това е номер, за който още дълго и не само тук ще се разказва. Слезте в трюма да погледнете и двамата мъже, тикнати в сандъка. А сега, довиждане!

Той подаде ръка на всички и напусна кораба по пътя, по който беше дошъл, след като бе наредил на един морски юнкер да остане с двадесет души в подчинение на Търнърстик. После военният кораб даде пара и потегли. Екипажът му отправи насам едно гръмко ура и острият кил зацепи вълните пред себе си.

Сега Търнърстик разпореди да се развържат десетимата китайци, за да възстановят със сплитане брасовете. След всичко видяно те знаеха, че всяка съпротива е истинско безумие и изпълняваха нарежданията с трепет и боязън.

Платната бяха напълно брасовани. Капитанът изпрати младия юнкер на щурвала, след което се раздвижи и джонката.

Търнърстик слезе на средната палуба, заповяда на няколко моряка да застанат на вахта на долната палуба и подкани спътниците си да слязат с него да погледнат двамата мъже в сандъка. Запалиха фенери и той, Метусалем, Готфрид, Рихард и Лианг-си се спуснаха долу. Последният бе запитан от Дегенфелд дали не знае кои са тези хора.

— Не — отвърна той. — Не съм и подозирал, че тук долу се намират някакви хора, а и в носовия трюм не съм стъпвал, понеже беше забранен за моряци.

Когато стигнаха долу, можеха да огледат с помощта на фенерите по-добре мястото. Помещението беше ниско и много тясно при кила, но към двете страни се разширяваше. Дотолкова бе запълнено с влажен, миришещ на мухъл пясък, че човек не можеше да стои изправен. Вляво от стълбата се намираха вонящите гърнета, от които имаше в наличност може би още над шейсет. Виждаше се, че първо са били покрити с пясък — вероятно за да не бъдат забелязани от проверяващите кораба в пристанището служители. Вдясно се виждаше преградна стена, която отделяше това пространство от средния трюм. Там се намираше споменатият сандък. Беше изработен от груби дъски, съоръжен отгоре с малки отдушници, приблизително метър и половина дълъг и толкова широк, но с по-малка височина. Капакът представляваше същевременно и врата, залостена с много здраво резе. Щом вътре се намираха двама души, то те трябва да бяха изтърпели големи страдания, тъй като бяха принудени да седят в приведено състояние и едва можеха да се движат.

— Сега искам лично да поразговарям с тях — рече Търнърстик. — Щом негодяите са осъдени от Хо-чанг на това наказание, то трябва да са десетократно опасни субекти, с които човек не може да бъде достатъчно предпазлив. С тях трябва да поговори някой, дето е печен в нещата и владеещ много добре езика.

— Те не са пирати — отвърна Метусалем. — Преди малко ни казаха кои са.

— Е, да, да, казаха, ама аз не съм толкова балама да го повярвам. Я сега да пуснем в ход нашите езикови познания! — Той затропа по сандъка и попита: — Хало, халинг, халунг! Кой е тук вътре в сандъконг?

Две въздишки и шум от драскане бяха отговорът.

— Е-е, не можетунг ли да отговоретенг! Кой е в курниканг?

— Нгот киой шин тза! — прозвуча умоляващият отговор.

— Какво казаха? Какво значи това?

— Означава «Хей, помогнете ни!» — поясни Метусалем. Той избута меко Търнърстик настрани, издърпа резето и отметна капака. Най-напред се видяха само два бръснати черепа. Тъмният остатък коси на темето подсказваше, че на това място са растели плитките, но са били отрязани, което при китайците е едно също така голямо опозоряване, както снемането на скалповия кичур на някой индианец.

Двамата мъже погледнаха нагоре. Чертите на лицата им не можеха да се различат от дебелия слой мръсотия. Те понечиха да се надигнат и излязат от сандъка, ала се отпуснаха безсилно. Затварянето им в този ужасен коптор беше обездвижило крайниците им. Дегенфелд се пресегна, извади ги един след друг и ги настани в пясъка. Всичките им дрехи бяха задигнати. Единият се бе вкоравил от мръсотия, другият изглеждаше по-чист, но миризмата, която разпространяваха, едва се изтрайваше.

— Мок пут, ни-мен пут киан? (Не сте пирати, нали?) — попита Метусалем състрадателно.

— Ю, ю! (Не, не!) — отговориха те незабно с тон на отвращение, а единият добави: — Тза-мен пут че фам-ху-зук-тзи! (Ние не принадлежим към тази сган!)

— Ни-тенг куан-ху? (Мандарини ли сте?)

— Че, че, та куан-фу. Нго хо-по-со, че тонг-чи тзаи Куанг-чеу-фу. (Да, да, висши мандарини. Аз съм Хо-по-со, а този е Тонг-чи в Кантон.)

— Нго ко ни-маи йен! (Аз ще проверя показанията ви!)

— Тза-мен ко тзен. (Ние ще издържим проверката.)

Дегенфелд продължи да задава въпроси и узна следното:

Тонг-чи искал да отиде с една военна джонка до Кам-хиа-чин — малко градче до Хонг-хаи-Бай, и бил нападнат от пиратската джонка. Морските разбойници надвили екипажа на военната джонка с вонящи гърнета. Тонг-чи също бил упоен. Когато се съвзел, се намирал в този сандък. От колко време бил пъхнат тука, не знаел точно. Било тъмно и той можел да отмерва времето само по гърмежите на фойерверките, които имат обичай да възпламеняват на всеки кораб при залез слънце. По негови пресмятания трябва да е тук вече повече от седмица, поради което се чувствал страшно изтощен.

Според европейските понятия той беше инспектор на намиращите се в провинция Кунг-тунг военни сили и понеже към тях спадаше и марината, пиратите били извънредно неприятелски настроени към него. Предложил им значителен откуп, ала хо-чанг му отговорил, че никога вече нямало да види слънцето и щял да умре в този сандък от бавна смърт. Дневно му носели само по глътка вода и малко полуизгнили плодове. И като връх на оскърблението му отрязали плитката.

Хо-по-со едва от онзи ден се намирал във властта на пиратите. Той изглежда беше верен на дълга си мъж, тъй като от разказа му се разбра, че се качил съвсем сам, при това вечерта, на «Кралицата на водите», за да прегледа документите й и зададе обичайните въпроси. Мандарините обикновено вършат службата си с известно парадиране. За него обаче никой не знаел, че е отишъл на джонката. За това обстоятелство той направил някаква непредпазлива забележка и веднага бил пленен.

Неговата служба изискваше да преследва с цялата суровост на закона всяка недобросъвестност в морския живот. От само себе си се подразбираше, че пиратите го мразели и не се поколебали да похитят непредпазливеца, да му отрежат плитката и ограбят дрехите, и да го пъхнат в сандъка при Тонг-чи. Той трябвало да сподели съдбата му.

Едно такова отнасяне към двамата мъже не е много за чудене. Сред най-лошите качества на неукия китаец редом със страхливостта заема челното място жестокостта. Той е в състояние да оскубе жива някоя кокошка и да я пече, започвайки при това от краката, за да подпухнат силно и се превърнат в хрупкав деликатес. Същото безсърдечие проявява и към хората, доколкото се касае за негова изгода или някой акт на враждебност. Към близките си обаче проявява толкова по-голяма благост.

Хо-по-со все още можеше да движи задоволително крайниците си. Съумя, макар и с усилие, да се изкачи на палубата, докато събратът му по нещастие трябваше да бъде носен. Това, разбира се, стана едва когато им бяха донесли необходимите дрехи. Собствените им драгоценни костюми пиратите бяха унищожили. Трябваше да се задоволят с обикновените дрехи, намерени в каютите на джонката. Сега седяха горе на палубата и поемаха свежия утринен въздух с блажени лица. Потърсиха за тях провизии в килера и камбуза, а минхер заяви:

— Ik wil voot ze koken en braden; een vuurhaard is er, ook een ketele, hout en de vuurschop. (Аз ще варя и пека за тях. Тук има огнище, също казан, дърва и лопатка за огъня.)

— К’во си въобразявате! — изхили се Готфрид. — Вий и готвене! Бих желал да видя пудинга, който ша стъкмите! Не, готвенето е моя работа! Вий ша стопите толкоз мас край тенджерата, че то ша е равносилно на чисто самоубийство!

Той не допусна да му се отнеме приготвянето на яденето. Минхер обаче застана до него и се впусна в какви ли не напътствени забележки, които за негова безкрайна досада не бяха съблюдавани от Готфрид.

През това време Метусалем и Търнърстик бяха заети с двамата мандарини, които преливаха от благодарност за своето спасение. За жалост не можеха да се насладят на радостта си без капка горчивина: не бяха в подходящо за ранга им облекло и вече нямаха… плитки. Как щяха да се покажат в Хонконг без тези две неща! След продължителен разговор те се споразумяха с Дегенфелд да се погрижи за тоалет и изкуствени плитки — но с достатъчна дължина и дебелина — в Хонконг, където всичко това го имаше. Щяха да се разплатят в Кантон, където той и спътниците му щяха да им гостуват.

Той веднага прие тази толкова изгодна за неговите цели покана. Естествено не можеше да им открие истинската подбуда на пътуването си. Запитан от тях, обясни, че е пристигнал от далечната си родина, за да посети в главния град на Ху-нан един живеещ там световноизвестен учен. Бил изпратен от Хан-лин юен [69] на Германия специално за целта да изкаже дълбокото уважение на западните страни към този голям познавач на класическите книги. Изявлението погъделичка тяхното национално самочувствие и Хо-по-со заяви:

— Това много ме радва. Виждам, че Тао-дзе-куе са образован народ, достоен да бъде обучаван от нас. Аз ще съдействам, доколкото мога, на това пътуване.

— И на мен допада поръчението, което сте получил — изрази съгласие Тонг-чи. — От него разбирам, че вашите сънародници са разумни хора, признаващи превъзходството на нашата литература. Скромността е първата и уверена крачка към Великото познание, фу-лен [70], фланки [71] и Ян-куи-тсе [72] от дълго поддържат връзки с нас, без да признаят, че ги превъзхождаме. Следователно те нищо няма да научат и ще западнат. Вярно, мой дълг е да бдя за излишното движение на чужденци в нашите области, които дават лош пример на народа ни с чуждоземното си облекло и необичайни маниери, но за вас ще направя изключение, понеже от вашата скромност разбирам, че не възнамерявате да подтиквате нашите лоялни поданици към други обичаи и традиции. Срещу облеклото ви също нямам възражение, макар то да е на страна, която още не е ощастливена от Повелителя на Средната империя с ред в начина на обличане. Ще ви дам писмено разрешение да се движите у нас с тези дрехи. Ще ви издам също и един Ta-куан-куан [73], който ще е необходимо само да покажете, за да се отнасят към вас навсякъде като към мъж, заслужаващ най-висока чест. Няма да се налага да се отбивате в Тиен [74], а ще отсядате в Куанг-куан [75] и ще показвате моя паспорт на най-висшия служител, който живее там. После ще бъдете негови гости и до следващата ви пътна цел ще получите паланкини или коне — изцяло според вашето желание. Служителите са задължени да се подчиняват на всички ваши заповеди, които не влизат в противоречие със законите и разпоредбите, както и да гарантират сигурността на вас и спътниците ви.

Тези думи и предложения бяха за Дегенфелд нещо, за което можеше само да мечтае, и от радост му се прииска да прегърне мандарина.

Последният сега седеше още по-пребледнял и отпаднал. Дългата реч го бе изтощила. Въпреки това след кратка пауза той продължи:

— А сега и аз имам една молба: премълчете, че сте ни намерили тук! Никой не бива да узнае, че сме били пленени и така опозорени. Ако това стигне до висшите власти, със сигурност ще ни освободят от служба. Ще имате ли добрината да ми обещаете и мълчанието на вашите спътници?

— С най-голямо удоволствие! Ето ръката ми.

— Благодаря ви! За всичко останало можем да разговаряме по-късно. Сега съм много изморен. Трябва да почивам и спя, но преди това ще се нахраня. Когато стигнем в Хонконг, аз и Хо-по-со ще се оттеглим в каютата, за да не бъдем видени. А вечерта ще напуснем джонката с костюмите, за които вие ще се погрижите, и които ще ви опиша най-подробно. Преди всичко не бива да объркате топчетата на шапките ни — аз имам ранг на държавен съветник и нося син камък; Хо-по-со е начинаещ чиновник във висшата колегия и трябва да притежава светлосин камък.

— От Хонконг ли ще ги закупя?

— Да, дори и да са подправени, но за краткото пътуване до Куан-чеу-фу ще ни свършат работа. По-нататък се разбира изцяло от само себе си, че ние няма да влизаме във взаимоотношение с английските власти, на които ще бъдат предадени пиратите. Та нали тези служители не бива да знаят, че сме били тук. Но тъй като виновниците са китайски поданици, те ще ги предадат на нас, а аз после ще се погрижа разбойниците да си понесат наказанието, по-точно смъртта.

Готфрид донесе ориз и месо. Двамата мандарини получиха пръчици и започнаха да се хранят. След това се оттеглиха в каютата, определена вчера за петимата пътници.

Междувременно приливът настъпи. Морето се задвижи към сушата, точно както вятъра, и джонката направи едно добро плаване. Откъм страната на бакборда [76] се появиха скали, в които Търнърстик разпозна кап Аквила. Джонката мина край разположените отпред малки островчета и още в предобеда достигна през залива на Си-ван рейда на Хонконг и се насочи към пристанището на Виктория.

По целия пристан се виждаше многолюдна тълпа, наброяваща, както изглежда, с хиляди. Хората стояха глава до глава, а също и по лежащите на котва кораби.

Полицейската лодка се понесе срещу джонката. Беше пълна с въоръжени служители, сред които се намираше и капитан Бийдъл. Те се прилепиха до стената на кораба още докато забавяше ход и се качиха на борда. Морският капитан побърза да отиде при Търнърстик и викна:

— Докладвах вече случая и цялото население е на крак. Хората са във възторг от делото ви и се радват, че «Хай-лунг» ще си получи най-сетне заслуженото възнаграждение. Мястото, където трябва да пристанете, вече е определено — там в широката пролука откъм щирборда. Внимавайте! Данданията се започна. Ще отида при флага.

От най-близкия кораб прозвуча оръдеен изстрел, чийто пример последваха и другите кораби. Додето стигаше поглед, се виждаше да се спускат и издигат флагове като поздрав и почит към покорителите на «Хай-лунг». Хиляди викове «ура» и други възгласи изпълниха простора на всевъзможни езици. Най-ясно се чуваха крясъците на китайците — «чинг чинг». Стотици видове капи, фуражки, шапки и разните му там покривала за глава се размахаха. После котвата издрънка на дъното, а носовата верига бе хвърлена на сушата.

Тук стояха английските морски пехотинци, които бяха идвали на борда. Дори самият губернатор се бе явил, за да проведе лично предварителното следствие. Показанията на петимата герои бяха протоколирани. Губернаторът ги помоли засега все още да не отпътуват и те решиха да се настанят в хотел «Хонконг». Двамата мандарини бяха представени като невинни пътници, които също били ограбени и можели да напуснат джонката едва вечерта след получаване на ново облекло, срещу което властите не повдигнаха възражение. В баластния трюм неколцина от пленниците се бяха задушили; останалите бяха живи. Те бяха откарани на палубата и вързани по двойки, за да бъдат отведени в по-сигурен затвор.

Междувременно бяха минали около два часа, ала тълпата стоеше все още гъсто скупчена на брега. Когато пиратите поеха по трапа под въоръжена охрана, бяха посрещнати с викове на гняв и погнуса. Полицията беше сторила предостатъчно, за да предотврати саморазправата на публиката.

— Готфрид, лулата ми! — заповяда Метусалем.

— Тук е вече! — отвърна ваксаджията, подавайки мундщука. — Трябва при наш’то тържествено влизане да се държим с нужното достойнство и в обичайния ред, та да импонираме на китайците. Излизам даже с предложението да изчакаме тук, додет’ ни построят няколко триумфални арки или поне една Бранденбургска врата, защот’ ний сме благоволили да сме героите на тоз чутовен ден. Нали, минхер?

— Ja, het is in waarheid zo/Wij zijn dappere veldhereh en mannen gewwest. (Да, така е в действителност. Ние бяхме храбри пълководци и мъже.)

Губернаторът и криминалните служители се сбогуваха с пътниците и напуснаха кораба. Последните потеглиха, и то във всеизвестния ред: отпред кучето, после пафкащият Метусалем, зад него Готфрид с лулата и фагота, следван от Рихард, който не вървеше този път сам, а с Лианг-си. Шествието завършваха Търнърстик и минхер. Когато се появиха на трапа, бяха посрещнати с ликуващи възгласи. Тълпата образува шпалир, през който те преминаха тържествено, и кимайки с достойнство, благодаряха на двете страни.

Внезапно Търнърстик застина на място.

— По дяволите! — изруга той високо. — Метусалем, там са застанали двамата мерзавци с паланкина, в който неотдавна бях принуден да търча! Да наредим ли да ги арестуват?

Синьочервеният се обърна. Видя двамата кули, носилката стоеше на земята зад тях. Брадата му трепна, а по лицето плъзна усмивка.

— Не, скъпи приятелю — отговори. — В днешната радост не бива да внасяме горчилка. Но въпреки това те ще трябва да изправят вчерашната си грешка.

Той се обърна към кулитата и стоящите в тяхна близост мъже и викна властно, посочвайки Търнърстик и паланкина:

— Този велик герой Тър-нинг сти-кинг, високопоставеният генерал-майор, желае да бъде носен в носилката. Действайте бързо!

Тази подкана не можеше да се яви по-добре дошла за хората. «Високопоставеният генерал-майор» мигом бе уловен от десет-дванайсет ръце и настанен в сандъка на носилката. Със същата бързина кулитата я вдигнаха и се вместиха между Готфрид и Рихард с Лианг-си. Шествието отново се раздвижи, придружавано от нескончаемото ликуване на тълпата.

Изпърво Търнърстик направи движение да скочи, но бързо влезе в положението си — та нали от височината на носилката изглеждаше най-славният от всички. Изпълнен с милосърдие, той усърдно махаше за поздрав, при което пенснето се изплъзваше непрестанно и трябваше да бъде намествано на «носовия люк», и отговаряше на отправяните му многобройни «чинг чинг» с най-изисканите си китайски изрази.

След като бе свален пред вратата на хотела, той се поклони на множеството и извика със силен глас:

— Многоуважаеминг господанг и любвеобилнинг да-менг! На мен се удадинг да победенг пиратунг и да им отнеманг тяхната джонкинг! Затуй вие ме посрещнахтенг с благоразположениенг и с триумф ме донесохтенг дотуконг. Позволетенг ми да ви изкажунг моятанг благодарност и засеганг останетинг със здравенг. Надявам сенг вие скоронг още да чуетенг за насонг. Пожелавам на всички васенг едно добрунг утронг!

После се поклони още веднъж и изчезна зад вратата. Докато публиката, неразбрала нито дума, избухна в бурни акламации, той влезе в стаята, в която вече се намираха спътниците му. Тупна минхер по рамото и каза:

— Чудесно, великолепно, нали?

— Изключително, словото ми хареса! — врече се тържествено дебелият.

— Да-а, това се казва посрещане, а не като вчера. Само колко «чинг чинг» се носеха днес около мен. Ама и аз им благодарих най-сърдечно. Слушате ли? Хората все още ликуват. Наистина трябва да им се покажа още един път.

Той разтвори прозореца, махна с ветрилото за поздрав и изрева навън едно последно, гръмко «чинг чинг чинг».