Синьочервения Метусалем

Глава 4 Минхер Вилем ван Ардапеленбош

Помещението, което изглежда се ползваше и като зала за хранене, беше изцяло по европейски стил мебелирано с маси и столове. Нюфаундлендерът още с влизането си се бе насочил към една маса и покатерил на стола; чашата беше поставил пред себе си. Сега седеше с войнишката раница на гърба, вперил поглед в празната чаша, и нетърпеливо ръмжеше. От «Приносителя на записа от Ниневия» бе свикнал чашата незабавно да се пълни.

Метусалем обясни на полицаите, че не се нуждаят от тяхната помощ, и те се отдалечиха. После четиримата пътници заеха места край масата, която им бе запазило кучето. Дегенфелд се информира дали могат да получат бира и му бе даден утвърдителен отговор.

— Донесете ни тогава четири хубави глътки! — заповяда той.

Келнерът побърза усърдно да се отдалечи, за да изпълни поръчката. В този момент влезе нов посетител, който основателно привлече вниманието на присъстващите.

Човекът не беше висок, но толкова дебел, че сигурно от години не бе виждал собствените си крака. Тялото му можеше да се нарече «чудовищна топка месо». Гладко избръснатото, кръгло като месечина лице блестеше в тъмночервен цвят. Също така фрапиращо като фигурата беше и облеклото му. Той носеше панталон, жилетка и сако от фин бял плат. Последното беше толкова късо, че още повече подчертаваше могъщото полукълбо на корема. Краката бяха напъхани в китайски обуща с четири цола дебели филцови подметки. Около корема — защото за талия бе невъзможно да се говори — бе опасан червен копринен шарф, от който надничаше скъпоценната дръжка на затъкнатия малайски крис. Лишеният от коса череп представляваше голяма тиква, покрита едва наполовина от малка шотландка барета на черни и бели карета, от която се спускаха по гърба две дълги, широки, също така оцветени ленти. На гърба му висяха две дълги пушки, чиито ремъци се кръстосваха отпред на гърдите. Върху цевите на оръжията бе провесел една черна, добре натъпкана и грижливо закопчана кожена чанта, а в дясната ръка носеше китайски слънчев чадър с такива размери, че под него би могла да се подслони цяла фамилия.

— Goeden dag, mijne heren! — поздрави той на провлечен холандски. — Het is tijd, dat wij aan tafel gaan! — Което означава: — Добър ден, майне херен [37]! Време е да се настаним на масата!

Това бяха направо особени маниери, толкова повече че той въобще не погледна към присъстващите, и без да им обръща някакво внимание, се насочи със ситни, важни крачки към близката маса. Съдържателят изглежда го познаваше, защото се втурна услужливо към него, събра с няколко дълбоки поклона два стола, понеже един не бе достатъчен за клиента, взе му чантата, двете пушки и чадъра и ги намести с нежна грижливост наблизо.

При вида и поздрава на този мъж по лицето на Метусалем плъзна весела усмивка. Той се надигна, поклони се и отвърна със забавен тон:

— Gaat U zitten; maakt U geen omslag; doet U maar net alsof U thuis bent! (Седнете, не се безпокойте, чувствайте се като у дома си!)

Едва сега дебелият погледна към четиримата. Проучва ги в продължение на няколко секунди, сви лишените от растителност вежди и каза учтиво на Метусалем:

— U bent een ongelukkig nijipaard. (Вие сте един нещастен речен кон.)

После се тръшна с въздишка на двата стола и се прозя така, сякаш се канеше да погълне половината атмосфера.

— En U bent een dik stekelvarken! (А вие сте едно дебело бодливо свинче!) — подвикна му ухилено студентът.

— Schaap! (Овца!) — отвърна презрително дебелият.

— Neushoorn! (Носорог!) — върна Метусалем.

— Papegaai! (Папагал!) — прогърмя дебелият.

— Vlaskop! (Копа слама) — осмя го Дегенфелд. Тогава дебелият се изправи, протегна двата си юмрука и извика фалцетно:

— Dor lucifershoutje, droge kleermaker. (Суха кибритена клечка, мършав шивач.)

Повече не продължи. Забелязал враждебното поведение на дебеланкото, нюфаундлендерът скочи от стола и бавно пристъпи към него. Като го доближи, изправи се, сложи лапи на раменете му, оголи зъби и изръмжа предупредително в червеното лице, сякаш искаше да каже: «Ей, стига толкова, иначе ще си имаш работа с мен!» Възнамеряваната обида остана затъкната в устата на заплашения. Той се отпусна бавно на столовете си, от което кучето застана отново на четири крака, и извика против всички очаквания на съдържателя:

— Ik heb honger; geef mij soep en kalfsvlees! (Аз съм гладен; дайте ми една супа и телешко!)

Това изглеждаше така комично и прозвуча така забавно, че четиримата избухнаха във висок кикот. Кучето сбърчи горната устна, като че искаше да се присъедини към този смях, върна се, махайки опашка, при господаря си и седна отново на стола. Като видя, че вече не е застрашаван от животното, дебелият се обърна и извика ядосано:

— Mijne heren, ik zou mij schamen, zo dom to lachen. Eet U liever een viees-gerecht of een eierkoek; pat is onse-twijfeld beter dan dit nutteloze gegrijns! (Майне херен, мен щеше да ме е срам да се смея така глупаво. По-добре изяжте една пържола или един омлет; това е по за предпочитане от подлото ви хилене!) Тази наежена реч само увеличи кикота, което така разгневи дебелия, че той се сопна — след като си бе поел дълбоко дъх — с истински гръмотевичен глас:

— Mijne heren, gij zijt slecht, gij zijt slechter, gij zijt de allerslechtsten; gij zijt mijne vijanden; gij-gij-gij zijt vier zum apen! (Майне херен, вие сте лоши, вие сте по-лоши, вие сте от всичките най-лоши; вие сте мои врагове; вие… вие… вие сте четири вкиснати маймуни!) — Едва ли може да се мисли, че тези гръмотевични слова ще направят по-сериозни смеещите се.

В туй време обаче един от келнерите донесе исканата супа на холандеца и той я придърпа към себе си, за да й посвети вниманието си. Само още изръмжа:

— Een soep is beter dan zo’n bedorven schaap! (Една супа е по-добре от някоя покварена овца!)

Той махна презрително с ръка към Готфрид, който се бе смял най-високо, върза си салфетката около врата и започна да яде супата с такова самодоволно мляскане, сякаш половин дузина «Varkens» (прасета) се бяха наместили край копанята.

След това бе донесено телешкото. Той взе с две ръце чинията, помириса проучвателно порцията, даде с благосклонно кимване да се разбере, че уханието му допада, след което нареди:

— Geef mij een stuk ossevlees met erwten en zuurkool! (Дайте ми парче говеждо с грах и кисело зеле!)

Четиримата зрители се съмняваха дали човек би могъл да получи в Китай грах с кисело зеле. Холандецът обаче изглежда добре познаваше възможностите на хотелската кухня, защото едва изял телешкото, вече му носеха поръчаното второ блюдо. Той помириса и него, кимна отново благосклонно и заръча:

— Geef mij een gebraden varkensvlees met ramenas en gebakken peren! (Донесете ми свинско печено с хрян и печени круши!)

Когато и това бе сервирано, той поиска «hammelsbout met salade» (овнешки гърди със салата), после «eend met spinazie en knoflook» (патица със спанак и чесън), по-късно «zeevin met gebakken pruimen» (морска риба с печени сливи). Накрая пожела за десерт «zeekeeften, boter, kaas en een groot glas brandwijn» (морски раци, масло, сирене и една голяма чаша ракия).

Порциите бяха толкова обилни, че една-единствена би била достатъчна да засити нормално хранещ се човек, ала дебелият даде вид — когато бе свършил — че има още апетит. Той постави ръце на търбуха си и го опипа. И явно му се стори, че е открил още празно място, защото след къс размисъл пожела още «een brood met worst en mosterd» (сандвич със салам и горчица).

Яденето така го бе ангажирало, че само един-единствен път отклони вниманието си от него. Това стана, когато донесоха бирата на другите четирима гости.

Метусалем беше поръчал за всеки по една добра глътка, поради което келнерът донесе четири съвсем малки шишенца, не съдържащи нито даже по третинка литър. Услужливият келнер сметна, че си е свършил работата. Дегенфелд обаче отвори и четирите, изсипа съдържанието им в студентската си чаша, поднесе я към устата, изпразни я на един дъх до дъно, свали я, примляска с език и разпореди:

— Не е съвсем лоша! Но стига колкото за дегустация. Донесете за всеки по една такава доза! За пет персони.

— Пет? — запита келнерът, който при повторното оглеждане преброи само четирима души.

— Да, нали това казах!

— Ама вие сте само четирима!

— Петима сме. Този тук също е жаден.

При тези думи посочи кучето. Келнерът направи глупаво-учудена гримаса и запита, за да иде съвсем на сигурно, на своя пиджин-инглиш:

— Значи двайсет шишета, сър?

— Да, разбира се!

— Но, сър, знаете ли каква е цената на бирата тук в Хонконг?

Тогава Дегенфелд тресна чашата по масата и го навика:

— Човече, да не би да се каниш преди туй да ми ревизираш парите? Тичай, филистер! Иначе ще ти смъкна десет хиляди кожи от гърба!

Келнерът хукна стреснато, а след него и други двама, защото не можеше сам да носи двадесет шишета. Те ги донесоха. Метусалем отново пресипа четири в чашата си, дигна я към капитана и каза:

— Пия за ваше здраве тая капчица!

— Как? Какво? — запита Търнърстик. — За мое здраве? Как тъй? На това капчица ли му казвате?

Още не беше го изрекъл, а Метусалем я беше вече изпил. Той напълни отново чашата с четири шишета, бутна я към капитана и отговори:

— Естествено, че е само капка! Сега пийте вие за мое здраве и се надявам да не се изложите пред нас и тия смаяни кули?

— Да се изложа? Pshaw! [38] Някога да сте пълзял през моряшко гърло? Там определено няма да заседнете. Вашата чашчица не може ме уплаши. Наздраве, драги ми приятелю фон Буйон!

— Наздраве! — кимна едноименникът на завоевателя на Йерусалим.

Търнърстик доказа, че не се е изсилил в приказките. Той изпи чашата. Готфрид незабавно му я взе от ръката, напълни я за себе си и я изпразни също като другите двама.

Съдържателят и келнерите стояха надалеч и си мятаха сащисани погледи. Такива пиячи още не бяха виждали. Дебелият холандец, макар и интимно зает със своето «Vices» (месо), бе забелязал все пак случилото се. Порядъчен гастроном, сега той виждаше хора, които си позволяваха в пиенето най-малкото толкова, колкото той в яденето. Това му допадна и накара ядът му тутакси да премине. Почувства се задължен да им изкаже одобрението си. Ето защо се надигна от двата си стола, приближи, избърса уста със салфетката и каза:

— Mijne heren, gij zijt brave en dappere makkers. Gij drinkt tamelijk good. Ik ben uw breeder; gij zult het begrijpen. Ik verzoek, geeft mij uwe handen! (Майне херен, вие сте почтени и храбри компаньони. Пиете доста добре. Аз съм ваш приятел и брат; вие ще го проумеете. Подайте ми, моля, ръцете си!) — Той разтърси ръката на всеки от тях и се върна после на масата си, за да си дояде.

Що се отнася до Рихард Щайн, той не се осмели да изпие пълна чаша. Поиска да му донесат по-малка и си отдели само едно шише. Готфрид начаса си присвои останалите, изпразни ги в чашата и я изпи, след като бе извикал:

— Наздраве, стомах! Т’ва наистина не е дъжд из ведро, ама все пак едно приятно леко ромолене.

После сне от главата си подплатената с непромокаем хастар бяла фуражка, сложи я наопаки пред нюфаундлендера на масата и изсипа последните четири шишенца в нея. Кучето изпи пивото с голямо задоволство и облиза много старателно фуражката. Готфрид я нахлупи отново на главата си и запита:

— Тъй! Пробвахме я. Ама сега к’во? Няма ли да си позволим след таквиз дълги лишения още една лоялна халба?

— Какво ти скимна — отвърна Метусалем. — Не се намираме в «Приносителя на записа от Ниневия», откъдето е необходимо само да кривнем зад ъгъла и да се качим у дома. Аз преди всичко трябва да отида до консула. Имам да представя също един ордер и да се снабдя с неизбежния мамон. Чакайте тук, докато се върна! Междувременно ако имате охота, можете да изпиете — от мен да мине — още по едно, но не повече! Аз ще платя.

— Чакайте! — намеси се капитанът. — Плащането е моя работа. Ние все още се намираме в пристанищния град, така че трябва да ви помоля да бъдете мои гости.

— Нямам нищо против — усмихна се Метусалем. — Но сметката да не е твърде висока за вас?

— Какво си въобразявате! Я вижте шнуровете ми! Те сигурно ще стигнат още седмици наред.

Студентът не го разубеди и се отдалечи, оставяйки лулата и кучето. Търнърстик поръча към досегашните двадесет и четири шишета още шест, за да ги закръгли на тридесет. Готфрид сбърчи нос, но не каза нищо, защото капитанът беше плащащият, и нареди да донесат две малки чаши, за да предотврати прекалено бързата консумация.

През това време холандецът беше приключил с обяда си. Той развърза салфетката, подсуши изпотеното си от усилията на храненето лице и обърна така столовете си, че да бъде срещу другите трима. Явно считаше, че един малък разговор ще е от полза за храносмилането. Беше чул с какъв език си служеха другите и поради това попита на поносим немски:

— Ik verzoek (извинявайте), мийне херен, вие немци ли сте?

— Да — отвърна Готфрид.

— Така си и помислих. Аз също съм бил в Германия — като търговски помощник в Кьолн на Рейн. По онова време бях още по-млад отколкото сега.

— Вероятно!

— Не, наистина! Тогава броях двайсет години, а сега съм почти четирийсет и пет. По него време бях een ongelukkig mjipaard (един нещастен речен кон), а сега съм een zware (един тежък) мъж с gezoutten (горчив) опит. Тогава научих немски и това сега ме радва, защото мога да побеседвам с вас.

— Радостта е взаимна, манхер.

— Много хубаво! Харесвам ли ви?

— Изключително!

— И вие на мен. Аз съм минхер Вилем ван Ардапеленбош и идвам от Ява, където имах плантация за Rijst (ориз) и тютюн. Продадох я и сега искам да видя дали ще намеря нещо подобно тук в Китай.

— Нещо подобно? Защо тогаз сте я продал?

— Заради климата — вредеше ми. Не можех нито да ям, нито да пия. Чезнех и сега съм само едно привидение на предишния.

— Ей! Тогаз ми са ще да ви бях мернал по-рано, хер Ердапфелбуш!

— Да, така е! — въздъхна дебелият, като помилва с две ръце търбуха си. — По онова време ядях за twaalf (дванайсет) мъже, а сега едва за половин!

— Ужасно!

— Нали! Изцяло на sterfelyk (смъртник) заприличах. Каква ми е ползата от моето Zilver (сребро), от моето Goud (злато), моето Rijkdom (богатство), щом като не мога да ям и пия? Само който може здравата да си похапва и попийва е gelukkig (щастлив) и tevreden (доволен). По тая причина се сбогувах с тамошния климат и дойдох в Китай, та да се храня отново обилно и порядъчно.

— Е, да са надяваме, че т’ва намерение ща са увенчае с успех. Ама кожата ви, минхер, външната ви обвивка!

— Какво кожата ми? Не е ли истина, че има нездрав вид?

— Т’ва не мога да твърдя, но дали е достатъчна, дали ша стигне!

— Достатъчна? Да стигне?

— Да. Щом искате да ставате още по-дебел, то тя непременно ша са пръсне.

— Пръсне? О mijn hemelse Vader! (О, Небесни татко!) Да бяхте видял кожата ми по-рано! Тя блестеше като розово-червена сланинка! Ако в скорошно време не оздравея, то в миг ще умра.

— И търсете оздравяване в Китай?

— Да. Mijn geneesheer (моят доктор) каза, че климатът в Ява бил твърде южен. Тук може би щял съм да оздравея. По-рано приличах в лице на сияйно слънце, пък сега направо на Maansverduistering (лунно затъмнение).

— Тогаз сигур страдате от няк’ва изтощителна болест?

— От някоя, само една? Тогава щях да бъда изцяло щастлив! О, не, аз страдам от twintig (двайсет), dertg (трийсет), veertig (четирийсет), от honderd (сто) различни болести.

— Т’ва е лошо. Че къде пък се таят?

— По цялото Lichaam (тяло), по Aangezicht (лицето), в Oogappel (очните ябълки), в de Oren (ушите) и de Oorlapjes (ушните висулки), в Kimiebak (челюстта), в de Keel (шията) и Gorgel (гърлото), в Elleboog (лактите) и de Vingers (пръстите), в Maag (стомаха) и между Ribben (ребрата), в Вепеп (краката) и Voetzolen (петите), в de Long (белите дробове) и Lever (черния дроб), в de Gal (жлъчката) и в целия Romp (труп). Аз ежечасно витая между Leven (живота) и Dood (смъртта), а само яденето и пиенето може да ми помогне. Аз съм едно нещастно Schepsel (създание) и на драго сърце бих дал сто хиляди гулдена, ако знаех някой Offizer van Gezondheit (израз за военен лекар), който да ме спаси!

Той изброяваше страданията си с такъв печален тон, а фигурата му беше в такова рязко противоречие с тези жалби, че човек трябваше да извика цялото си самообладание, за да не се разсмее. Готфрид направи състрадателна физиономия и запита съчувствено:

— Да не би да мислите, че китайските лекари притежават изкуството да ва възстановят?

— Може би. Това е последният опит, който ще направя. Разговарял съм с доктори от Германия, Нидерландия, Франция, Австрия, Испания, Швеция, Източна Индия, ала никой не може да ми помогне. Сега ми се ще да опитам с Китай; тук имало хора, които вършели истински чудеса.

— Аз бих имал повече доверие на другите. Сигур сте са срещал само с профани. Предписаха ли ви някакви илачи?

— Всички възможни Bomen (дървета) и Heesteers (храсти), всички Bladen (листа) и Bloemen (цветя), каквито изобщо могат да съществуват.

— Т’ва е било погрешно, защото от таквиз средства ваш’та болест само се влошава.

— Как може да го знаете?

— Аз? Та аз съм специалист.

— Вие? Специалист?

— Да, студент!

— Студент? Че какво пък следвате?

— К’во сега следвам? Нищо, хич вече нищо — отговори Готфрид, излъчвайки гърди. — Т’ва вече не ми е нужно, защото аз всъщност съм следвал, разбирате ли, аз съм следвал, следвал, следвал, значи perfectum [39]; т’ва означава аз съм перфектен. Следвал съм ’сичко, без изключение, което ща рече, че са радвам на ненадминат майсторлък. Садя зале кат’ най-богатият притежател на дворянско имение; карам най-опасните бързи влакове кат’ най-опитния машинист; нахвърлям бойни планове кат’ най-прославения фелдмаршал; говоря сички езици на земята кат’ световните поети на първомайски празник; коля свине и телета кат’ най-изкусния месар; държа парламентарни речи кат’ някой Бисмарк; печеля най-заплетените процеси с по-голяма лекота от кой да е юрист; проповядвам наред с някой епископ или консистория; щавя сак’ви човешки и животински кожи — най-предпочитам с чепата тояга; строя мостове над долини и виадукти над реки; ша отида с цепелини докъдет’ поискате, че и няколко мили по-нататък; пиша геогностични трудове за зелените и кафяви морски водорасли и зоологически книги за орбитата на Венера; слагам подметки на коне и подковавам ездачи; изготвим от вата най-точните хронометри и си служа кат’ градинар с най-хубавия майсенски порцелан за цветните лехи; ходя по въже; пързалям са с кънки; отоплявам себе си и околните без дърва и кюмюр; откривам нафта на Северния полюс и лед в Арабия; аз… аз… аз… е, аз именно мога ’сичко, ’сичко, ’сичко!

Добрият Готфрид се бе надигнал и нахвърляше всичко това с такава пламенна скорост, че дебелият не разбра и половината на тоя панегирик. Минхер ван Ардапеленбош беше зинал уста и опулил очи, сякаш виждаше пред себе си истинско чудо. От скорострелната реч бе запаметил само, че има пред себе си един всестранно образован мъж. На едно обаче бе забелязал липсата, и то тъкмо на онова, което щеше да му е най-приятно. Ето защо сега каза, когато Готфрид го изгледа очаквателно отгоре надолу:

— През толкова училища ли сте минал, минхер, през толкова много?

— Да, разбира се!

— Но медицината, медицината липсва!

— Липсва? Не ми и хрумва! Само т’ва оставаше да липсва! Та тя е тъкмо любимата ми специалност!

— Вярно ли? Лекувал ли сте вече, правил болните здрави?

— Ам’че как! На далай ламата дадох едно средство против тения и когато животното са появи на бял свят, беше кат’ змей, просто защото си бях послужил с липов чай… [40]

— Какво? С Lindebloesemthee?

— Да, с Lindebloesemthee, както го рекохте на холандски. А на турския Велик везир оперирах фламингото. К’во ша кажете за тая работа?

— Фла… фла… фла…, що за същество е то?

— В действителност птица, много по-голяма от щъркел. Лекарите бяха сметнали болестта за сив катаракт [41], ама аз кат’ изрязах сетне юначагата, са оказа, че беше червено фламинго.

— Нищо… нищо не разбирам!

— И не е нужно. Т’ва е работа само за офталмолози.

— Ама такава голяма птица!

— Т’ва няма нищо общо? В леките случаи го наричат просто сиво перде, в по-тежките пък фламинго — т’ва са научни термини.

— Но, минхер, значи вие познавате и лекувате всички болести??

— Сички, стига пациентът да не е прекалено дебел.

— Небеса… Боже мой! Защо това изключение?

— Самопонятно, защото тогаз е напълно невъзможно да се надникне във вътрешността му. Вие например сте твърде тлъст.

— Dit Ongeluk! (Какво нещастие!) Аз бях преди много по-дебел от сега! Следователно не можете да ме излекувате?

— Съмнително! Но моят състудент, който тръгна преди малко, може би ша ви помогне.

— Тоя с четирите шишета бира за три минути?

— Да, същият. Аз лекувам ’сичко, ама при таквиз корпулентни пациенти той ’се пак ма превъзхожда. Тъй че, обърнете са спокойно към него!

В този момент врата се отвори и влезе Метусалем. Холандецът тутакси скочи към него, улови го за ръката и запита припряно:

— Mijnheer, wat leert het woordenboek van mijn maag en van mijn zenuwen?

Фриц Дегенфелд го измери от главата до петите, поклати глава и отговори:

— Какво учи речникът за вашия корем и нервите ви? За да се ориентира човек в нещата, изобщо не са му нужни книги.

— Видяхте ли, минхер! Нали ви го предрекох! — изпадна отново в диалекта си Готфрид. — Той знае аслъ ’сичко, и то без да са кьори в речника.

— Ей! — предупреди Метусалем, заканвайки му се с пръст. — Май пак нещо си се разпуснал.

— Ни най-малко! Той е болен във ’сички вътрешни и външни крайници. С външните на драго сърце бих пробвал, ама зарад’ вътрешните си позволих да адресирам минхер към вас, защото вашият поглед даже и през месо и кости преминава. Разрешете обаче преди ’сичко да ви го представя, именно минхер Вилем ван Ардапеленбош от Ява. От тамошния климат той така изпосталял, че са принудил да дойде тук, та да си възвърне апетита. Offiziervan Gezondheit (лекарят) така го посъветвал.

— Наистина ли? — запита Дегенфелд, обръщайки се към холандеца.

— Да, минхер — отвърна оня. — От известно време съвсем се стопих.

— По-рано още по-дебел ли бяхте?

— Ik was een reus (аз бях исполин), а сега хората ме гледат само със съчувствие.

Той наново започна да изброява страданията си. Дегенфелд го остави да се оплаква спокойно и се обърна към Готфрид:

— Представихте ли се вече и вие на минхер?

— Поименно още не — отговори този, — ама че аз съм голямо светило, той вече забеляза.

— В такъв случай нека изправя пропуска. Минхер, тук виждате най-напред нашия млад хер Рихард Щайн, един немски гимназист. До него седи нашият приятел Търнинг стикинг куо-нган та-фу-тсианг…

— Значи китаец! Ама преди малко той говореше немски! — рече дебелият.

— По начало действително си е немец, ала тук можем да го смятаме за китаец. По-нататък виждате моя spiritus familiaris [42], регистриран в светия таен съд като Готфрид фон Буйон.

— Не беше ли това един храбър рицар?

— Да. Преди приблизително осемстотин години той предприел кръстоносен поход срещу неверниците; сега обаче се смирява пред всеки неверник. Що се отнася до самия мен, то аз съм просто всеизвестният Метусалем.

— За когото се споменава в Библията?

— Да, за когото разказва Библията, синът на Енох и бащата на Ламех. Но тъй като аз не познавам нито Енох, нито Ламех, от време на време ми иде да се отчаям от самия себе си. В такива нерадостни мигове се наричам Фриц Дегенфелд и приемам, че съм казал «добро утро» на преходното земно битие в една немска пивоварница.

Минхер ван Ардапеленбош местеше поглед от един на друг и не знаеше какво да мисли. Дегенфелд го избави от страданията, казвайки му добродушно:

— Май не можете да проумеете що за типове имате пред себе си, а? Скоро ще ви се изясни. Къде живеете?

— Тук, в хотела, минхер.

— В такъв случай седнете при нас, понеже и ние ще се настаним тук! — Той събра два стола и холандецът се намести.

— Да се настаним тук? — запита Търнърстик. — И през ум не ми минава! Трябва да тръгваме за Кантон. Ще пътуваме с парахода.

— Той се движи само два пъти седмично. Осведомих се при консула. Следващият отпътува едва след три дни.

— Какво? Как? И толкова дълго трябва да чакаме тук?

— Да, освен ако не предпочетем да се качим на някоя китайска джонка.

— Тогава да го сторим, макар че ще се придвижим много по-бавно.

— Е, джонката може да плава доста бързо, стига да има добър вятър и да се движи нагоре с прилива. Но вие наистина ли се каните да се поверите на един такъв съд?

— Защо не? Вие да не би да се боите?

— Да се боя? Не, макар да съм чел, че човек трябва да е максимално предпазлив, тъй като има джонки, които не заслужават доверие. Но аз мисля за нечистотията, която за нас би могла да бъде много неприятна.

— Pshaw! Типовете бездруго ще бъдат заставени да чистят. Аз като мандарин с моето облекло, с личното си достойнство, със задълбочените езикови познания и превъзходните окончания. Най-главното е само бързо да намерим някоя джонка.

— Информирах се и в това отношение. Утре преди обяд ще отплува една нагоре с прилива. Казва се «Шуи-хой» или преведено «Кралица на водите».

— Красиво име, обещаващо. Една кралица непременно трябва да е чиста. Значи няма защо да се опасяваме от мръсотия. С какво е натоварена?

— С разни артикули, не успях да узная нещо по-подробно по въпроса. Впрочем вече я видях.

— Напета ли изглежда?

— Напълно задоволително.

— А разговаряхте ли с капитана? Та това е най-важното.

— Тук не сте прав, при все че самият сте капитан. Същинският капитан или шкипер, наричан тук «хо-чинг», няма нищо общо с товара, независимо дали той се състои от стока или хора. Той се занимава единствено с управлението на кораба. Който иска да предаде фрахт или самият да пътува, трябва да се обърне към собственика на джонката или нейния суперкарго. Така постъпих и аз.

— Вече сте се договорил с него?

— Не, понеже не знаех дали ще получа вашето съгласие. Освен това човекът никак не ми допадна. Лицето му не внушаваше доверие, а прекомерната вежливост бе отблъскваща.

— Глупости! Лицето! По него човек хич не бива да се води. Някой мерзавец има най-очарователната физиономия, някой грозник пък е честен мъж. А учтивостта трябва да е налице. Не бих посъветвал някой син на Средното царство да му липсва. Я оставете това! Утре отплаваме. Знаете ли каква е таксата за пасажер?

— Пътната такса тук е наречена доста забавно, но много характерно «шуи-кио», което буквално означава «водни крака». Заплащаните монети са «краката», с които човек се предвижва по водата. Мъжът поиска по долар на лице до Кантон. За парахода щяхме да платим четири пъти повече.

— Тогава да вдигаме платна, храната включва ли се?

— Не. Тук всеки си се грижи за всичко, също и за леглото.

— Не ми е необходимо. Ще спя, както намеря. Значи уговорено! Нали, Готфрид?

— Аз съм «за» — обади се споменатият. — Защо трябва да клечим тук! Колкот’ по-рано отплаваме, толкоз по-рано ша са върнем, а т’ва ’се пак е и един вид развлечение.

— Да, вуйчо Метусалем — помоли Рихард. — Нека не си пилеем тук времето. Иска ми се колкото може по-скоро да стигна до целта.

— Добре, в такъв случай после ще отида да договоря пътуването и да накупя провизии, които да ни стигнат до Кантон. По-напред обаче нека платя пиячката.

— Това е моя работа — намеси се Търнърстик. — Та нали тук сте все още мои гости, пък и аз имам още хиляда и седемстотин ли! — и почуквайки по масата, той се обърна към съдържателя с вика: — Хей, хотелиеринг, искам да плащаменг. Колко струватонг трийсетинг шишетанг?

Съдържателят бавно приближи. Не беше разбрал Търнърстик и като се поклони дълбоко, попита:

— What bid, sir? (Какво заповядате, сър?)

— Плащаменг!

— I cannot understand. (He мога разбере.)

— Какво? Не можете да ме разберетенг? — викна Търнърстик. — Това ми е необеснимонг! Аз се изразявамунг все пак яснинг! Внимавайтенг само правилнонг! Искам да плащаминг!

Хотелиерът поклати смутено глава. Тогава капитанът скочи от стола и кресна разгневен:

— Няматенг ли ушинг? Искам да плащамунг, плащаменг, плащаминг, плащамонг и плащаманг!

Съдържателят отскочи стреснато. Лицето му издаваше неговата безпомощност. Ето защо Метусалем го осведоми полугласно:

— He wants to pay. (Иска да плати.)

— Да, to pay, to payeng искам, payeng, разбранунг? — извика Търнърстик. — Но ще дам ли, само ли.

При тези думи показа нанизите пари, висящи на врата му. По лицето на Метусалем се забеляза израз на комично напрежение. Разбрал сега капитана, хотелиерът се постара да сподави усмивката си и каза много вежливо:

— Thirty bottles, sir? I beg, ten thousand li! (Трийсет бутилки, сър? Иска десет хиляди ли!)

Търнърстик отскочи назад, сякаш беше получил удар в лицето.

— Какво-о-о-о-о-о? — попита. — Десет хиляди ли?

— Да, така е, десет хиляди ли! — потвърди Дегенфелд.

— Невъзможно! Помислете, десет хиляди ли в немски пари са около шейсет марки! Значи за шише, което у дома струва петнайсет пфенига, две марки!

— Ние не сме у дома. Пихме немска бира и тази бира трябва да е пресякла два пъти Екватора. Никога ли не сте вкусвал наша бира толкова надалеч?

— Не.

— Е, в такъв случай не е за чудене, че преди малко не се кахъряхте за въпросната цена.

— Че вие знаехте ли я?

— Да.

— И да поръчате двайсет и четири бутилки! Това са четирийсет и осем марки, които само за пет минути се стекоха по гърлата ни! Само кучето ви издрънка осем марки. Какво прахосничество!

Добрият Търнърстик беше пестелив мъж, макар и не скъперник. Шейсет марки, значи десет хиляди ли за бира, това за него беше все пак прекалено; ето защо го бе обхванал гневът. Метусалем го взе под внимание и му каза спокойно:

— С моите средства мога да си го позволя. Впрочем това бе питие за добре дошли, което не възнамерявам да повторя, пък и откъде можех да зная, че ще искате да се нагърбите със сметката. Да смятам ли сега, че оттегляте намерението си да я платите?

Минхер ван Ардапеленбош беше следил сцената с голямо внимание. Езиковите му познания по немски правеха възможно да разбира всяка дума. За да уязви леко капитана, който преди туй бе отварял голяма уста, а сега се бавеше с плащането, той каза на обслужилия го келнер:

— Ober, ik mijn vertering betalen, maar in Li! (Келнер, искам да си платя сметката, но в ли!) — Drie duizend en vijf honderd Li (три хиляди и петстотин ли) — отговори човекът.

— Dat is vijf Dollar; twintig Mark en tachtig pfennig. (Това са пет долара; двайсет марки и осемдесет пфенига). — Той бръкна в джоба, извади пет долара и пари за почерпка и му ги подаде.

Търнърстик бе разбрал всичко, тъй като холандските числителни звучат подобно на немските и английските.

— Почти двайсет и една марка! — каза.

— Това наричам аз цени!

— Ik heb goed ontbeten en goed getronken; ik heb mij goed vermaakt en wil dus ook gaarne goed betalen (закусих добре и си пийнах добре; позабавлявах се добре и следователно плащам с удоволствие) — отговори дебелият.

Търнърстик усети ужилването. Той почувства честта си засегната, извади портфейла и каза с остър тон:

— Това ще сторя и аз, макар да не съм ял и да съм изпил само няколко глътки отлежала бира. Ето петнайсет долара! Това прави дори повече от сметката. Излишъкът нека остане за бакшиш. Един китайски мандарин не може да се цигани.

— Съвсем правилно! — ухили се Метусалем. — Докога можем да се смятаме за ваши гости?

— До този миг, оттук нататък — край. И без това накъдето погледна, само черни ядове гледам. Нима не говорих великолепен китайски, без съдържателят да поиска да ме разбере? Това беше заслужаващо наказание възбунтуване срещу моя мандарински сан!

Междувременно минхер тайно беше казал няколко думи на съдържателя. Следствие на това келнерите донесоха тридесет шишета бира и ги курдисаха в редица на масата.

— К’во е т’ва? — попита Готфрид наедектризиран. — Половин такава колона от Garde du Corps [43] аз ша понеса! Кой блестящ стратег изпрати тия юнаци на предната линия?

— Ik ben deze veldheer (аз съм този пълководец) — отговори дебелият. — Hier is het slagveld en de belegering, en wij zijn dappere krijgslieden. Latenwij daarom onze vanden wegjagen! (Тук е бойното поле и обсадата. Ние сме храбри воини. Да прогоним враговете от полесражението!)

Тлъстото му лице сияеше от такава дружелюбност, че бе невъзможно да се отблъсне поканата. Капитанът обаче още не беше му простил жегването и каза:

— Как, минхер, искате да ни почерпите? Но това могат да си позволят само добри познати, а ние с вас сме напълно чужди.

— Тъкмо защото не искам да останем чужди, ви помолих — отговори дебелият, без ни най-малко да се засегне. — На драго сърце бих се сприятелил и отпътувал с вас до Кантон, защото иначе такава добра компания никога няма да намеря. Ще ми разрешите ли?

— Естествено, естествено, скъпи приятелю! — отвърна Метусалем. — Аз наистина не обичам да пия от кесията на други хора, ала не мога да отхвърля предложеното по такъв начин и при такива условия гостоприемство. Нека този път мине; човек невинаги си извоюва бира в тая страна на плитките! Ето ръката ми; да сключим добро другарство!

Той разтърси ръката на холандеца. Готфрид също я сграбчи, стисна я въодушевено и се провикна:

— Ето и моите пет пръста. По-късно може би ша притисна даже милото ви лице към моето кипящо от благост сърце. Бъдете един от нас, и то най-дебелият от ’сички! Поздравявам ва кат’ достойна за нашия чорап бримка. Дано благодеянията ви нивгаж не пресъхнат, а прозрението ви нивгаж не намалее! А сега чашите, защото сражението трябва да почне!

— Не, не — отклони дебелият. — Никакви малки чаши! Искам и аз веднъж да пия от тая грамаданска стъкленица! Искам да покажа, че мога не само да ям, ами умея и да пия!

Предложението беше радушно прието. Чашата тръгна — отново и отново напълвана — от един към друг. Само Рихард Щайн беше пощаден, а нюфаундлендерът трябваше да пости. Минхер ван Ардапеленбош изпи точно като другите чашата до капка. Той изрази с най-причудливи думи радостта си, дето е намерил едно толкова добро «Reizegezelschap» (общество за пътуване).

— Ето как стана от Савел на Павел! — захили се доволно Готфрид. — Първом са нарекохте наш враг, а сега ни посветихте цялото си сърце. И к’во всемогъщество ва тласна в наш’та прекрасна среда?

— Това, че пиете така славно бирата, обърна враждебността ми, а после си казах, че минхер Метусалем може би ще съумее да ме оздрави.

— Ще видим — кимна Синьочервеният. — За тая цел обаче трябва първо да ви опозная по-отблизо; трябва да ви наблюдавам, за да мога да открия същинското огнище на болестта. Едва тогава мога да се заловя с нея и да я прогоня.

— Точно както минхер Готфрид змея — кимна дебелият.

— Кого? Какво? Змей ли? Готфрид, Готфрид, изглежда си отпуснал юздите в мое отсъствие! Ще трябва да ги стегна! Значи искате да останете в Китай, манхер Ардапеленбош? Де се установите завинаги тук?

— Да, желая го именно заради здравето си. Искам да купя някоя плантация, а ако не намеря, ще си направя.

— Но къде?

— Още не зная, затова ще търся навсякъде.

— Нима говорите и разбирате китайски?

— Ни най-малко.

— В такъв случай е много рисковано да се отправите към вътрешността на страната.

— О, аз не се страхувам. Ще взема със себе си преводач. Нашият консул ще ми препоръча някой. Няма защо да се безпокоя. От кого да се страхувам? Никога не нося парите със себе си, на Rug (гърба) ми висят две пушки; Kruit (барут) и Kogels (куршуми) имам предостатъчно.

— А решил ли сте вече накъде ще се отправите от Кантон?

— Не, ще питам консула.

— Струва ми се, че вашият лекар ви е наплещил глупости. Имаше ли той някакъв интерес от заминаването ви?

— Абсолютно никакъв, макар неговият Schoonvader (тъст) да купи от мен плантацията.

— Ето какво било! Вие сте един мил, доверчив хер. Имате ли семейство?

— Жена и деца нямам. Но моят Grootvader (дядо) е още жив в Нидерландия. Той живее при моята Zuster (сестра) и има много добър подслон.

— Няма ли да ви е по-добре да отидете при тях в родината си?

— Не. Нидерландия не е подходяща за здравето ми. Аз обичам отечеството си, но там не е достатъчно топло. Там няма да мога да ям и да пия. Цялото ми Lichaam (тяло) ще се поболее от Hoofd (главата) до Voeten (петите). Какво ще ме ползва Vices (месото), като не мога да го ям и Wijn (виното), като не мога да го пия? Ще изпосталявам все повече и повече, докато накрая стана като Breinaald (кука за плетене), а ръцете и краката ми заприличат на Draad (конци). Предварително виждам смъртта пред очите си. Не, аз бих бил един нещастен речен кон, ако пожелаех да отида в Нидерландия. Оставам тук, защото не искам да умра.

— Че имате ли всичко, което ще ви е необходимо за пътуването?

— Имам си paspoort (паспорта) и навсякъде кредитна сметка. От повече не се нуждая.

— Е, ние сме по-добре екипирани от вас и нека видим как ще се погодим. Тъй като не можем да отпътуваме още днес, предлагам да разгледаме Хонконг. Така ще имам възможността да ви покажа джонката. Готфрид, натъпчи лулата и налей нова вода в балона!

— Т’ва всъщност би могъл да стори келнерът или камериерът. Тук аз съм желан и уважаван вояжьор [44], чието човешко достойнство не са съвместява с чистенето на вехти лули.

— А, тъй значи! На господин ли се каниш да си играеш? Нямам нищо против да опитаме по твоя начин, после аз ще замина с някой друг ваксаджия. Предупреждение за напускане нямаме; предплатата, която имаш, ще ти подаря.

— К’во? Изгонен ли ша бъда? Таман т’ва ми липсваше на ’сичкото отгоре! Тогаз предпочитам ’се пак да са нахвърля на доброто наргиле с обичайната вдъхновеност! Оставам за вас верния Готфрид заедно с Буйон с най-дълбока преданост, както отнапреж!

Той си отвори едно от останалите пълни шишета, изпи го и се измъкна с лулата от помещението. Малко по-късно компанията се отправи на път.

Редът беше обичайният: отпред кучето, после господарят — с края на шлауха в уста и зад него Готфрид фон Буйон с лулата и обоя. Следваше ги Рихард в контешката студентска униформа, а зад него крачеха един до друг Търнърстик и минхер ван Ардапеленбош.

Лекият яд, който капитанът бе таил срещу холандеца, му бе преминал. Изобщо последният беше човек, на когото можеш да се сърдиш само за минути.

Едва ли е необходимо всъщност да се споменава, че тяхната поява предизвика най-голяма сензация. Особено комично изглеждаше минхер до фалшивия мандарин. Той не бе могъл да се реши да остави пушките и раницата в хотела — носеше трите предмета на гърба по вече описания начин, и над тях бе разперил огромния си чадър.

Така се движеха бавно и тържествено към кея, за да стигнат до джонката. Същевременно се отдалечаваха от района, където лежаха на котва европейските кораби.