Синьочервения Метусалем

Глава 15 Иманярите и хоей-хоей

— Хубаво, че дойдохте, та да не си губя времето — каза той. — При мен е скицата на нашия китайски приятел, която, както виждам, е много точно изработена. Като изходен пункт е посочено едно голямо, над хилядагодишно дърво гинг-ко [106], при което пет зародиша са се сраснали в едно-единствено стебло. Това е гигантското иглолистно дърво тук, чийто ствол има обиколка над девет метра и съвсем очевидно се състои от пет отделни стебла. До него, точно на запад, са отбелязани две други дървета, а именно едно тиму [107], около което се е увило растението ло [108] и една дива занг [109]; всичко това, както можете да видите, е налице — желязното дърво с бръшляна, а също и черницата. По посоката, където се издигат тези дървета, значи на запад, трябва да се извървят четиридесет крачки, за да се стигне така наречената Хоей-хоей-кой [110], и там би трябвало да стоят някакви ку-тзианг [111], които сега ще потърсим. От тях трябва да се спуснем право надолу в долината, за да намерим тъй наречения Лао-хоей-хоей-миао [112], който е основната цел.

Те извървяха посоченото разстояние в съответното направление и стигнаха до ръба на долината, през която се прехвърляше на четиристотин крачки Надясно споменатият сводест каменен мост. От периферията й видяха няколко полуизветрели камъка от зид, надничащи от меката хумусна почва. Това бяха останките, от които трябваше да се спуснат надолу.

Още не бяха стигнали дъното на клисурата и протичащия там поток и се натъкнаха на своеобразна зидария, която бе така обградена от храсталаци и висока папрат, че отдалеч въобще не можеше да се забележи. Зидът образуваше окръжност, чийто диаметър възлизаше на непълни два метра. Каменният покрив, който можеше да се достигне с ръка, беше изпълнен като купол, за разлика от китайския начин на градеж, а входът бе толкова нисък, че човек можеш да мине само силно приведен. Постройката имаше полусферичната форма на някоя кафърска или хотентотска колиба и не бе възможно да е била мохамедански храм, т.е. «ли-пай-се», както биват наричани в Китай джамиите.

— Ние сме на самото място — каза Метусалем — и нека най-напред потърсим ча-дзе, който Йе-кин-ли е заровил тук. Ча-дзе е дълъг, здрав нож, с който се кълца слама. С негова помощ той е направил дупка, в която е заровил кюлчетата си, и за да му са под ръка по-късно този инструмент, го е заровил на някакво място, намиращо се на десет крачки надолу от тази врата, и където корените на една лиой [113] излизат на повърхността.

Той отмери с крачки разстоянието и се натъкна на дървото и корените, сред които започна да рови с ножа си. Не след дълго измъкна ча-дзе — силно ръждясал, ала все още здрав.

Другите двама до този момент бяха мълчаливи, но изпълнени с очакване да чуят и видят. Сега Рихард попита:

— И къде трябва да е заровено съкровището?

— Там в постройката. Предполагам; че тя е била погребалното място на някой благочестив мохамеданин, така наречено «марабу», защото Йе-кин-ли, копаейки ямата за кюлчетата си, е изровил почти изцяло изгнили човешки кости, които захвърлил долу във водата. В тази местност има много последователи на исляма, а по-рано ги е имало още повече. Елате с мен в мавзолея!

Пропълзяха вътре. Помещението беше точно толкова високо, че да могат да стоят изправени, а подът бе покрит с плътно наредени дялани камъни. Метусалем погледна плана си и каза:

— Трябва да отстраним шестте камъка, които образуват правоъгълник. След това ще си проличи дали златото и среброто са все още налице, в което впрочем сега вече не се съмнявам.

Камъните прилягаха толкова точно, че им костваше доста усилия, додето измъкнат първия, но когато това стана, другите пет бяха изведени без труд. Подложката се състоеше от твърда земя, която Метусалем разкопа.

Настроението на тримата беше наистина иманярско. Изпитваха някакво трескаво вълнение, което растеше толкова повече, колкото по-дълбоко потъваше в почвата сламорезачния нож. Най-сетне, най-сетне се показаха два предмета, които не принадлежаха към състава на почвата, а именно две кожени, импрегнирани торби. Последното обстоятелство навяваше мисълта, че те все още се намират в добро състояние. Метусалем измъкна едната с известни усилия и я отвори. Пред тях проблеснаха в златно малки, продълговати кюлчета. Всички носеха държавен щемпел, като доказателство, че сплавта е законно предписаната.

— Слава Богу! — каза Метусалем, въздъхвайки дълбоко. — Тази част от нашата задача следователно е разрешена благополучно.

— Това ме радва извънредно много! — добави Рихард. — Йе-кин-ли имаше много мизерен основен капитал. Сега кюлчетата ще му бъдат добре дошли.

— И аз мисля, че ша са му добре дошли! — обади се Готфрид. — Де да ги имах аз и на мен щяха да ми дойдат таман. Аламинут щях да разпоредя да позлатят обоя и самия мен а остатъка после щях да инвестирам в ечемичен сок и солена херинга. Ама така ша трябва да си кретам без позлата в моето скромно битие. К’во ша правим сега? Да нарамим торбите и да ги носим в почивния дом?

— Не — отвърна Метусалем. — Ще ги оставим тук.

— Да ги оставим тук! Да не сте нещо мръднал? Т’ва един мошеник нивгаж не би сторил, а аз толкоз по-малко!

— И все пак не можем да постъпим другояче. Убедихме се, че кюлчетата са тук. Това е достатъчно. Но не бива да ги мъкнем с нас, тъй като не знаем на какви превратности ще бъдем подхвърлени. Ще ги скрием пак тук и ще уредим нещата така, че обратният ни път да мине оттук. Тогава ще вземем двете торби с нас.

Другите двама трябваше със съжаление да признаят основателността на неговите доводи. Торбата бе положена отново в дупката и покрита с изхвърлената пръст, която утъпкаха здраво с крака, за да нагласят после камъните. Това стана така внимателно, а малкото останала пръст така грижливо отстранена и заличена, че никой друг не би могъл да заподозре наличието на скривалището.

Сега напуснаха постройката, за да заровят отново ножа. Метусалем бе още зает с това, когато непосредствено до тях прозвуча от храсталака един заповеден глас:

— Та кик хиа! (Повалете ги!)

И в същия миг десетина въоръжени мъже се втурнаха към тримата. Въоръжението им не внушаваше голям страх: стари саби, няколко още по стари кремъклийки и пики; някакъв размахваше боздуган.

Когато прозвуча викът, Метусалем светкавично се бе изправил. Улови спътниците за ръцете и ги повлече няколко крачки назад, за да спечели пространство и дебелото стебло на върбата да се намира между тях и нападателите. Също така бързо измъкна двата си револвера, който пример Готфрид и Рихард последваха мигновено. Китайците се стъписаха и спряха. Дегенфелд викна заплашително към един от тях, който бе взел пушката си за стрелба:

— Махни пушкалото, иначе куршумът ми ще те уличи по-рано, отколкото твоят мен! Какво сме ви сторили, та ни нападате по тоя начин?

Онзи, към когото бяха отправени думите и който изглежда бе предводителят, очевидно не хранеше голямо доверие в цепеницата си, защото сведе цевта и отговори с мрачна физиономия:

— Вие осквернихте нашия ма-ла-бу! Какво ровите тук?

Значи постройката наистина беше марабу, гробът на някой отличил се със своята благочестивост мохамеданин. Тъй като на китаеца му е труден звукът «р», говорителят го бе превърнал в по-лесното «л», сиреч Ма-ла-бу.

— Хоей-хоей ли сте? — осведоми се студентът.

— Да.

— Тогава нямате причина да се отнасяте враждебно с нас. Ние почитаме вашата вяра и не желаем да я оскърбяваме.

— И все пак разкопавате тази свята земя!

— Не за да я оскверним. Вървяхме през гората, търсейки предписани от Йитунг [114] растения. Ето че тук видяхме да се подава от земята дръжката на този нож. Измъкнахме го, за да го разгледаме, и аз тъкмо се канех да си го сложа пак на мястото му, когато вие се появихте. Кажи сега дали сме извършили някакъв грях!

— Покажи ножа!

Той го получи, огледа го, проучи после и разровеното място и като не откри нищо, каза:

— Това е ча-дзе, който сигурно някой работник е пъхнал тук, за да го намери по-късно, когато му потрябва. Според мен вие търсите пао-нган [115] — нещо, което не би могло да съществува при един беден ма-ла-бу. Будамините [116] са глупави хора, които не почитат нашите обичаи и свети места.

— Ние не принадлежим към тях.

— Не? Че какви сте тогава?

— Ние сме Тиен-шу-киао-мин [117].

— Ако това е вярно, значи ние сме приятели, тъй като и ние, и християните почитаме един истински бог, чийто пророци са били Мохамед и И-сус (Исус). От вашата вяра и по облеклото ви съдя, че идвате от далечна страна. Имате ли всъщност някакви паспорти у себе си?

— Да, имам един голям, специален куан от Величествения владетел.

Колко непредпазливо бе това изявление, Дегенфелд разбра веднага, тъй като китаецът произнесе:

— Значи ти ме измами, понеже такъв куан може да получи само китаец. Аз ще разследвам строго случая, а сега трябва да ме последвате.

— Да, не би като пленници?

— Да. Всяка съпротива само би ви напакостила, погледнете нагоре към моста!

Едва сега тримата спътници забелязаха, че горе е спрял отряд от около петдесет ездачи, които водеха за юздите конете на другите и гледаха в долината, готови за бой. Въпреки това студентът отговори:

— Ние въобще не се страхуваме от вас, тъй като имаме толкова много куршуми в тези малки оръжия, че бихме могли да ви избием. Но понеже ви казахме истината, то няма от какво да се боим. Така че ще дойдем с вас.

— Тогава тръгвайте и да не се опитвате да ни избягате. Няма да ви се удаде.

Той се обърна към моста и даде знак с вдигната ръка, след който конниците се отправиха към къщата. Тримата бяха взети от останалите по средата. Скоро стигнаха височината и получиха възможност да видят между дърветата разположения край пътя хан. Няколко войника стояха отред. Виждайки приближаващите конници, те начаса побързаха да се скрият зад къщата с викове:

— Куай-тзе лай, куай-тзе лай. Зук ч-кию ни-мен! (Куай-тзе идат, куай-тзе идат. Бягайте бързо!)

Останалите изхвърчаха навън и изтичаха с най-голяма бързина зад къщата към конете. В следващия миг ги видяха да бягат в галоп, и то в посоката, от която те, храбрите закрилници, бяха дошли преди туй със своите повереници.

— Ето че наш’те герои си плюха на петите — изказа се Готфрид. — Кой зная дали нявга ща ги видим отново!

— Наистина трудно — съгласи се Дегенфелд. — Цяло щастие, че не отмъкнаха със себе си нашите коне и товарните животни!

— Времето не позволяваше. Желая им здраве и дълъг живот, а на нас изход от кашата, в която се набъркахме.

По-голямата част от мохамеданските ездачи препуснаха след войниците. Останалите спряха на пътя да изчакат предводителя. Сред тях се намираше възрастния мъж, когото Дегенфелд бе приел под закрила. Разпознавайки последния, той си проби път с коня и каза:

— Тези трима господа пленени ли са? Те са мои доброжелатели, понеже ме избавиха от смъртта.

— Тези ли бяха? — запита предводителят. — Това ще им спаси живота. Сега остава само да проверим дали наистина са християни, което не вярвам, тъй като притежават специален куан от императора.

Търнърстик, минхер и двамата братя бяха излезли от къщата.

— Какво означава това? — викна първият към студента. — Та вие направо имате вид на пленници!

— И е така — отговори споменатият. — Тогава ние ще ви освободим!

— Не. Нещата ще се разрешат по мирен път. Елате само с нас вътре!

Хората вързаха конете пред къщата и се отправиха към стаята, чийто притежател от страх пред «дяволските синове» не се мяркаше никакъв. Там взетият под закрила от Метусалем човек трябваше да разкаже как е бил нападнат от войниците и как са го спасили странниците. Едновременно с това лицето на водача ставаше все по-любезно. Той огледа изпитателно чужденците и попита:

— От коя страна всъщност сте дошли в Средището на земята?

— От страната на Тао-дзе-куе — отговори Дегенфелд.

— Вярно ли? Аз познавам един Тао-дзе-куе, който е много богат и е приятелски разположен към нас. Той често подкрепя нашите, когато биват гонени и се намират в беда и опасност.

— Как се казва този мъж?

— Тук у нас се нарича Ши [118], но в своята родина — Сай-тай-най.

— Я гледай! Не притежава ли той един Хо-тзинг [119]?

— О, дори няколко. На него принадлежи и една местност, където от земята блика някаква течност, наричана Ши-йой [120], и която може да гори в лампи. Познаваш ли го?

— Разбира се. Този мой спътник, който се нарича Лианг-си, служи при него, а този младеж тук е братов син на Сай-тай-най и иска да го посети.

— Това отговоря, понеже аз знам, че той няма син и е писал в своята страна до сина на брат си. Значи вие пътувате за Хо-тзинг-тинг?

— Да.

— При това положение на драго сърце бихме гледали на вас като на приятели, стига само да не беше тоя куан, за който спомена. Императорът на Чин е наш потисник и когото той обича, ние трябва да мразим.

Дегенфелд побърза да изглади допуснатата грешка, като поясни:

— Може би съм се изразил неправилно тъй като не владея напълно тукашния език. Аз исках да кажа не император, а крал. Ето куана.

Вместо императорския паспорт той извади куана на просешкия крал. Мохамеданинът му хвърли един поглед и възкликна смаяно:

— Той-куан! Той е нашият най-добър приятел и закрилник и неговият паспорт се смята от нас за свещен. Но тъй като ти… — той запъна смутен и после продължи, покланяйки се дълбоко: — Тъй като вие притежавате неговия толкова рядък куан, трябва да сте много изтъкнат и височайш повелител и сте му оказал големи услуги. Гледайте на нас като на свои роби и заповядайте какво трябва да сторим за вас. Да ви показваме ли пътя оттук до Хо-тзинг-тинг?

— Благодаря ви много за доброто предложение, но не е необходимо. Лианг-си познава местността.

— Тогава позволете ни да продължим ездата си, чиято цел наистина няма да ми е приятно да кажа.

— Нямам право да ви питам за нея. Вървете в името на Аллах!

— В такъв случай ще потеглим веднага. Аз бях изпратил напред човека, когато спасихте, за да разузнае дали пътят е свободен за нас и намеренията ни. Същевременно исках да направя едно благоговейно посещение на ма-ла-бу и бях така заслепен, че ви сметнах за неприятели и осквернители на светилището. Нека Ваша ощастливяваща милост ми прости. Войниците, които загрозяваха вашето пътуване, избягаха и няма да се върнат. На тяхно място искам да оставя при вас мъжа, когото защитихте, да ви придружи до крайната цел. Неговото присъствие ще ви бъде по-полезно, в случай че срещнете някои готови за кавга наши другари, отколкото цяла армия малодушни войници.

Дегенфелд естествено прие с благодарност това предложение, след което превърналите се в приятели врагове се отдалечиха с повторни поклони. Сега съдържателят се появи, за да попита покорно за заповедите на «господарите». За него нямаше много работа, тъй като пътешествениците си носеха всичко необходимо. Помолиха само за гореща вода за чая.

По време на яденето студентът разпита новия придружител за ситуацията около куай-тзе, за неговото собствено положение. Научи, че човекът по-рано е бил последовател на учението на куанг-фу-тзе, а по-късно, разгневен от потисничеството над семейството му, преминал към хоей-хоей. Бил родом от провинция Квай-чоу, после се изтеглил в Ху-нан, но и оттам трябвало да бяга и от няколко месеца се върнал под закрилата на съмишлениците си по вяра и настоящия начин на живот. Живеел в едно село между Кун-янг и Куе-тонг.

— Та това е съвсем близо до нашата пътна цел — обади се Лианг-си.

— Действително. Вие трябва да яздите през моето село и после да свърнете надясно в една странична долина на Лай-кианг, където се намират каменовъглените мини и живее Сай-тай-най. Аз бях наскоро при него. Няма ли при него на служба и един Тао-дзе-куе?

— Не. Този, когото имате предвид, произхожда от една страна, наречена Белгия.

Минхер не разбираше китайски, ала думата Белгия схвана веднага. Той незабавно попита за какво става въпрос и узна, че чичо Даниел е повикал от Съединените щати един инженер, роден белгиец, за да му повери техническото ръководство на предприятието. Тогава възкликна:

— Dat is goed! Dat verheugt mij bijzonder! Spreekt hij ook nederladsch? (Това е добре! Това изключително много ме радва! Говори ли той и нидерландски?)

— Да, говорел френски, немски, английски и също нидерландски.

— Heisa, dan moeten wij maken, dat wij er komen en dat ik met hem spreken kan! (Ю-ху, непременно трябва да отидем да говоря с него!)

След храна пушиха още четвърт час, след което от наличните постелки, завивки и донесеното от съдържателя сено бяха приготвени постелите. Погрижиха се за конете, вързаха ги и си легнаха да почиват. Лианг-си предупреди, че тук в планината има диви кучета и конете трябва да бъдат пазени от тях, ала Метусалем го успокои с уверението:

— Не се безпокойте! Чувате ли каква аларма вдига минхер? Сигурно никое диво животно няма да се осмели да приближи на по-малко от хиляди крачки в окръжност.

И беше прав. Дебеланкото вече така хъркаше, та човек би помислил, че чува покрива да се клати. Подхванеше ли добрият човек веднъж нещо да прави, правеше го както трябва. На утрото потеглиха рано-рано, след като съдържателят получи такова богато възнаграждение, че лицето му засия от възторг. Минхер бе отново вързан на Росинант, а хойе-хоей се зае с товарните коне.

Започнаха спускането от другата страна на планината, което беше по-леко от изкачването през последните два дни. Пейзажът бе съвсем същият, но в обратен порядък.

Метусалем се движеше предимно с мохамеданина. При първия удобен случай го попита дали има деца и получи следния отговор:

— Не, понеже не съм си взел жена. При все това имам семейство, защото при мен живее една моя роднина с двете си дъщери, което ме кара да забравям, че съм бездетен. Мъжът на тази жена бил принуден да бяга, тъй като бил обвинен съвсем неоснователно за участие в бунта.

— Такива случаи в Китай изглежда са много често явление.

— Така е за жалост, господарю. Който бъде заварен на улицата при такава ситуация, бива заловен и осъден, без да се разследва истинската вина или невинност. И роднините трябва да изтърпят в същата степен неговото наказание.

— Това е ужасно и несправедливо.

— Да. Човекът определено бил невинен, ала не само той, но и жена му, синовете, дъщерите му били арестувани.

Последната забележка заостри вниманието на Метусалем. Той се осведоми:

— Бил ли екзекутиран някой от тези хора?

— Не. Мъжът имал приятел, някакъв мандарин, който тайно се заел с клетниците. Първо освободил бащата, а по-късно в интервал от няколко дни — другояче не било възможно-и двамата сина. Последните трябвало да чакат на определено място майката и сестрите.

— Събрали ли са се благополучно с тях?

— За съжаление — не. Мандаринът се натъкнал на пречки, а на момчетата било невъзможно да чакат по-дълго. Те тръгнали и изчезнали безследно. Когато майката била освободена по-късно с двете дъщери, пристигнала с голямо закъснение. Синовете били заминали и тя никога повече не чула за тях.

— Какво предприели после?

— Трябвало да напусне естествено провинцията, тъй като там със сигурност щяла да бъде заловена, и се заскитала като несретница по чужди краища от селище на селище. Така дойде с двете момичета и при мен. Попитах я за името и произхода й. Нейното родово и фамилно име съвпадаше с това на моето семейство. Продължих да я разпитвам и узнах, че нейният баща и моят са били братовчеди. Нямах нито жена, нито дете и приех трите при себе си. Не след дълго трябваше да напусна Ху-нан и да се изтегля в провинция Ю-нан, откъдето се завърнах съвсем наскоро.

— Трите също се върнаха и живеят при вас?

— Да.

Напрежението на Метусалем нарастваше все повече и повече. Сега бе така сигурен в нещата си, че попита:

— Името на рода ви е Сен-хо?

— Да.

— А фамилното име Панг?

Китаецът го погледна учудено и отвърна:

— Да, господарю. Как стана тъй че вие, чужденецът, знаете тези имена?

— Мисля, че съм слушал за този случай. Мъжът не беше ли търговец на име Йе-кин-ли?

— Така е.

— Съпругата му се казва Хао-кеу, синовете Лианг-си и Йин-тзиан, а дъщерите Меи-пао и Сим-минг?

Лицето на китаеца ставаше все по-удивено.

— Височайши повелителю — каза той, — аз наистина не зная как да си обясня, че вие, чужденецът, знаете толкова точно тези имена!

— По-късно ще ви разкрия. Като разпитвах за тези връзки и имена, преследвах определено намерение, на което сега още няма да давам гласност. Ще ви помоля да не споменавате пред моите спътници нищо от това, за което говорихме.

Явно очаквал някакво обяснение, китаецът не остана удовлетворен, ала не се осмели да продължи разговора. Но каква радост обхвана доблестния Метусалем, при мисълта, че сега най-сетне, и то съвсем неочаквано, ще намери търсените лица! Но още повече предвкусваше радостта от предстоящата сцена на разпознаването на разделените от толкова дълго близки и той реши да предотврати възможността двамата братя да го научат предварително от мохамеданина.

Малко след обяд достигнаха град Куе-янг, през който преминаха, без да спират. Два часа по-късно пътешествениците стигнаха до река Лай-кианг, чието русло последваха нагоре по течението, за да прекарат после нощта в една разположена край пътя страноприемница. На другата сутрин продължиха да следват същата посока.

Тази река идва от тясна, разпростряла се надълго верига от хълмове, разклоняваща се от планините Нан-линг и стигаща до град Кин-ган. От десния бряг теренът се изкачва като полегата равнина към веригата от хълмове, докато левият е отделен чрез планинска верига от една разположена на изток просторна и плодородна котловина, където европейският специалист непременно би търсил въглища. Котловината е свързана с реката посредством напречни долини, преломяващи споменатата планинска верига. Местожителството на чичо Даниел трябваше да се намира край протичащата през нея рекичка Джанг.

Че в една богата на въглища котловина е бил намерен петрол, е лесно обяснимо. Впрочем мнението, че в Китай този горивен продукт е непознат, е погрешно, защото в един стар географски труд отпреди векове — все още малко познатият на нашите учени «Шен-зин-кинг» — едно място гласи:

«В тази провинция е разположен град Йен-ган-фу, а от земята изтича тъмно, лошо миришещо масло, което хората горят в лампи и фенери, тъй като дава по-добра и евтина светлина от лоените свещи и обикновените маслени лампи.» Малко след пладне на втория ден видяха неголямо селце на брега на реката и хоей-хоей обясни, че тук е настоящото му местожителство и заедно с него са се заселили още неколцина мохамедани.

А че тук ислямът е намерил почва, макар и оскъдна, можеше човек да разбере по стройната дървена куличка, извисяваща се над върховете на градинските дървета. Това беше минарето на ли-пай-се [121], издигната от последователните на мохамедовото учение.

От вчера заран Метусалем правеше всичко възможно да предотврати един по-дълъг разговор между хоей-хоей и братята. Така че последните си нямаха никакво понятие, че ще намерят тук своята майка и сестрите си.

Вляво от пътя протичаше реката, която се разширяваше тук като езеро. По водата се виждаха лодки с рибари.

Вдясно се точеха край пътя със задните си градини малките къщички. По прозоречните отверстия или нямаше нищо, или на мястото на стъклата бе опъната онази здрава, много прозрачна хартия, най-доброто качество от която се доставя от Корея. Въпреки това селото създаваше впечатление за необичайна състоятелност и чистота.

С това никак не се хармонираше ясно доловимата, напомняща терпентин, миризма. Тя се разнасяше от няколко тъмни, омазнени лодки, пристанали до брега и натоварени със също така тъмни варели. Това бяха петролни варели, които се отправяха оттук с малки лодки към Кин-ган или Чанг-ша, за да бъдат превозени оттам с по-големи речни джонки надолу до Янг-тзе-кианг. Тази петролна миризма бе първият признак, че са наближили целта на пътуването — поселището на чичо Даниел.

Хоей-хоей се извини, че не може да покани господата да пренощуват при него. Къщичката му била твърде малка за толкова много гости. Но ги увери, че биха могли много добре да се установят в местната страноприемница, тъй като в нея имало достатъчно място, а семейството на съдържателя било внимателно и чисто. В замяна на това настоятелно ги помоли да се нахранят при него, само нека му отпуснели малко време да приготви необходимото. Той заведе пътниците до сийе-ка и се отправи към жилището си.

От само себе си се разбира, че жителите се бяха стекли да зяпат чужденците. Рибарите също гребяха към брега, за да се курдисат пред дома за отмора.

Последният наистина беше далеч по-чисто поддържан от онези, в които бяха отсядали досега. Съдържателят излезе от вратата и посред продължителни дълбоки поклони приветства гостите с добре дошли. После повика няколко ши-тзе [122] да се погрижат за конете и се отдалечи бързешком да приготви своевременно Ча [123] на посрещането.

Въпреки напрегнатата езда минхер зашари доволен и в добро настроение из стаята, протегна се, опъна се и попита:

— Hoe is hot, Mijnheer Methusalem? Kan ik met goet rijden? (Как е, минхер Метусалем? Не мога ли добре да яздя?)

— Действително — кимна запитаният. — Вие се приспособихте по-бързо, отколкото си мислех.

— Ja, het rijden is zeer goed voor het lichaam. Ben ik niet dik geworden? (Да, язденето е много добро за тялото. Не станах ли по-дебел?)

— Направо изглежда, като че върху коня обиколката ви се е увеличила.

— Zeer? (Много?)

— Даже значително!

Лицето на дебелия просия от радост и той отбеляза:

— Ben ik ook niet gegroeid? (А не съм ли и пораснал?)

— Около няколко сантиметра, види се. Тукашният въздух явно ви понася добре.

— Ja, de lucht is goed, is zeer weldadig. Ik ben oneindig gezond; ik zou gaare hier blijven. (Да, въздухът е добър, много благотворен. Аз съм неимоверно здрав; с удоволствие бих останал тук.)

— Можете да го сторите. Та нали искахте да се установите в Китай, като закупите имот.

— Ja, maar wat en waar? (Да, ама какъв и къде?)

— Купете предприятието на чичо Даниел! Можете да реализирате печалби в Китай и да станете милионер, крал на петрола.

Дебелият спря, зяпна уста от удивление и едва след време отговори:

— Een olievorst, een olieprins! Seldrement! Mijnheer van Aaredappelenbosch een olieprins! Dat is goed; dat is zeker goed! (Петролен княз, петролен принц! По дяволите! Минхер ван Ардапеленбош крал на петрола! Това е добре; това положително е добре!)

Той продължи устремно разходката си, като от време на време си промърморваше някоя дума като «olieprins» или «zeer goed». Идеята на Метусалем изглежда намери много благодатна почва при него, макар онзи да я бе изказал само на шега.

Съдържателят донесе ухаещия ча в малки, изискани чаши, от които всеки можеше да изпие само една, тъй като това бе питие за добре дошли. А скоро след това се появи и хоей-хоей, за да отведе гостите си на обяд. Готфрид побърза да запали наргилето и малкото шествие потегли от къщата по вече толкова често споменавания начин и порядък, което накара домакина да се почувства неизразимо горд и направи на насъбралите се отвън изключително голямо впечатление. Те отвориха широко уста и малките си цепнати очички, но не посмяха да изрекат гласно нито дума. Мълчаливи и изпълнени с благоговение, последваха гостите, докато тези влязоха в къщичката на мохамеданина, и се наредиха пред нея.

Малката постройка съдържаше една колкото скромна, толкова и чисто подредена предна стая и едно по-малко заедно помещение, което изглежда бе и женска стая, и кухня. От женските обитатели никой не се показа. Това поначало си е китайски обичай, на който тук толкова повече се държи, ако стопанинът на къщата е влязъл в редовете на исляма. В останалото обаче хоей-хоей не прояви ни най-малка следа от предписаните за мохамеданите адети при хранене. Всичко се извърши по китайски маниер. Той не седна край масата, а остана прав, за да обслужва гостите.

Когато беден човек гощава някой път у дома си богат, трябва да се бръкне по-дълбоко в кесията. А малкото селце бездруго не можеше да предложи голям избор.

Един оживен разговор подправи скромния обяд. Домакинът видя, че гостите са доволни от него, и остана във възторг. Тогава Метусалем се обърна внезапно към него:

— Виждаме, че сме наистина добре дошли при вас и ви изказваме сърдечна благодарност. При такива случаи обичаят на нашата страна предписва една вежливост, която ние и тук бихме желали да проявим, ало ни позволите.

— Да позволя? О, господарю, само заповядайте и аз ще се подчиня.

— Наистина ли? Това много ни радва. В нашата страна е предписано след храна лично да се благодари на стопанката и дъщерите на къщата. Ето защо помолете трите цветя на вашето семейство да се появят, за да можем да им изкажем своята благодарност и почтителност!

Ужас пробяга по лицето на домакина.

— Господарю, само това не, само това не! — помоли.

— Защо?

— Защото е в разрез с тукашните порядки.

— О, не, понеже могъщият Тонг-чи от Куанг-чеу-фу също доведе при нас своята съпруга.

— Това е против правилника на моята вяра.

— Вашите дами също ли са преминали към исляма?

— Не.

— Е, тогава и тази причина не е състоятелна. Досега вие наистина се показахте като гостоприемен. Да не би да искате да помрачите тази слава и да ни оскърбите, отхвърляйки молбата ни?

— Не, повелителю, аз не желая да ви оскърбявам. По-добре да престъпя предписанията на нашата страна. Ще доведа следователно жените.

Той се отдалечи в задното помещение.

— Не биваше да изисквате това от него — укори го меко Лианг-си. — Та то е изцяло в противоречие с местните разбирания.

— Зная много добре — усмихна се Метусалем. — Въпреки всичко си имам основателни причини и по-късно вие със сигурност ще дадете одобрението си.

Тази къса размяна на реплики бе преведена на немски и следователно разбрана от другите.

— Но какво се е случило? — поиска да знае Търнърстик.

— Какво не е бивало да правите?

— Поисках да видя женските обитатели на къщата, за да можем да им благодарим.

— И това тук е грях? Той ще ги доведе ли?

— Да.

— Много мило — обади се Готфрид. — Ний естествено ша са държим кат’ обиграни светски люде. Нали тъй, минхер?

— Ja. Ook ik zai haar mijn komplimenten maken. Ik kan dat zeer fraai en uitstekend maken. (Да. Аз също ще отправя комплименти. Мога да го правя много красиво и изискано.)

Мина доста време, преди китаецът да се върне. Та нали дамите трябваше да облекат най-хубавите си премени. Най-сетне той влезе с тях и застана отстрани на вратата, за да им направи път.

Лицата им имаха типично китайски черти и бяха гримирани според обичая на по-заможните съсловия в бяло и червено. Веждите бяха толкова удължени с помощна на четчица и черна боя, че се събираха при основата на носа. Косата беше повдигната с гребени и многобройни игли кажи-речи до формата на пеперуда. Горната дреха прилепваше плътно около врата и се спускаше до земята на широки дипли. Ръцете бяха скрити дълбоко в ръкавите. Стъпалата не се виждаха, но не бяха изкълчени, както можа да се разбере от вървежа и стойката на дамите, макар да бяха направили само няколко крачки.

Те се поклониха пред гостите, без да продумат. Въпреки грима младежките черти на дъщерите си личаха. Лицето на майката показваше ясни следи от дълбока печал и грижи.

Всички присъстващи се бяха изправили. Още преди Дегенфелд да вземе думата, Търнърстик пристъпи напред, поклони се с достойнство и поде:

— Май лейдис и медмоазел, ние се чувстваменг извънреднонг щастливи от вашата появанг. Ние ядохменг й пих-менг и с настоящето казваменг…

— Ik ook, ik ook (аз също, аз също) — прекъсна го припряно минхер, като се поклони на свой ред, доколкото позволяваше телесната му форма. — Ook ik heb gegeten en gedronken. (Аз също ядох и пих.)

— Замълчете и не ме смущавайте в моя превъзходен китайски! — сопна му се с досада капитанът.

Той поиска да продължи, ала Метусалем този път бе по-бърз от него, взимайки мигновено думата, разбира се, на китайски:

— Зная, че наруших много обичайте на вашата родина, като пожелах да ви видя, но исках да ви поднеса нашата благодарност и извиненията ни за грижите, които ви създадохме. Освен това има и втора причина, която ме заставя да говоря с вас лично. По-точно казано, трябва да ви предам едно писмо.

Последните думи той отправи директно към майката, която го изгледа учудено.

— Писмо? От кого? — попита почти нечуто.

— От онзи, когото навярно от дълго време смятате за безследно изчезнал.

Известно време очите й бяха приковани втренчено към него, след което се опря с две ръце на дъщерите си и пошушна, предугаждайки истината:

— От моя… моя съпруг и господар!

— Да — отвърна Метусалем. — Достатъчно силна ли сте да чуете съдържанието на това писмо? Седнете, моля!

Поднесе й стол и тя се настани. Тази вежливост тутакси намери двама подражатели, които искаха да покажат, че също са учили как да се държат пред дами. Търнърстик пробута своя стол към едната дъщеря и каза:

— Моля, фройлайнинг, седнетенг и вие! Пожелавамонг ви приятна почивканг!

Минхер също занесе своя на другата дъщеря и помоли с най-захаросаната си усмивка:

— Mejuffrouw, ik verzoek, dat ook gij op een stoel gaat zitten, op mijn stoel. Ik geef u deze stoel zeer gaarne. (Госпожице, седнете, моля, и вие на стол, на моя стол. Отстъпвам ви, го с удоволствие.)

Двете момичета не разбраха нито дума от казаното, но им стана ясно какво се има предвид. Те седнаха от двете страни на майката, а двамата галантни кавалери отстъпиха извънредно доволни, при което Търнърстик нашепна на дебелия:

— Великолепни момичета, наистина! Разбраха ме дума по дума. Изглежда в къщата се говори отличен китайски.

Дегенфелд беше извадил от портфейла си един плик, съдържащ споменатото писмо на Ие-кин-ли. Тъй като в Китай жените дори от по-високите съсловия не умеят да пишат и четат, понеже не получават уроци, той подаде писмото на стопанина и каза:

— Моля, прочетете го на глас!

Човекът взе листа и едва хвърлил поглед върху първите редове, възкликна високо:

— О, Всемогъщество на Провидението! О, Доброта на Небето! Наистина е така; този Височайш господин каза истината. Да чета ли?

Той отправи въпроса към жената, намираща се в състояние на дълбоко вълнение. Трепереше с цялото си тяло и не можеше да произнесе едно гласно «Да». Ето защо само с кимване на глава му даде да разбере съгласието й. Онзи прочете:

«До Хоа-кеу от фамилията Панг, род Сен-хо, изгубената съпруга на моята душа и майка на моите изчезнали синове и дъщери. От Йе-кин-ли, избягалият от Чин.» Това бе адресът на писмото. Четецът не продължи нататък. Екнаха четири вика — от двамата сина и двете дъщери. А майката бе изпаднала в несвяст от радост.

Почтеният Метусалем не бе помислил, че човек не бива да поднася такива новини на нежните жени без необходимата подготовка. Двете дъщери обвиха ръце около майката и заридаха.

— Дойде й твърде много, твърде изненадващо. Да отидем във вашите покои — каза хоей-хоей.

Вдигна на ръце изпадналата в безсъзнание жена и я изнесе. Девойките го последваха, а двамата синове се втурнаха към Метусалем и Йин-тзиан го попита устремно:

— Господине, писмото от нашия баща ли е?

— Да — отвърна запитаният.

— И тази жена е нашата майка?

— Тя е. А нейните дъщери са Меи-пао и Сам-минг, вашите сестри.

— О, Небеса, о, чудо! Нашата майка и сестрите ни! Ела, братко, да вървим при тях!

Те побързаха след близките си. Останалите не знаеха какво се бе случило. Дегенфелд им обясни накратко. Съобщението му ги изпълни с голяма радост и дълбоко вълнение, на които дадоха израз с отрадни слова. Търнърстик сне пенснето и потривайки очи, рече:

— Каква среща! Каква сцена! Но от ваша страна, Метусалем, беше много несправедливо да знаете, а да мълчите и хитрувате зад гърба ни. Ние също бяхме съвсем неподготвени и колко лесно бихме могли и ние да изпаднем в несвяст!

— Ако и не чак т’ва — обади се Готфрид, — защот’ аз не съм приятел на безсъзнанието, но ’се пак аз тоже съм недоволен от вас, старий Метусалем. След кат’ ма направихте довереник на златната афера, то можехте и при таз по-нататъшна работа да ми дадете някой потаен, многоречив знак. Съвсем безотговорно е един възрастен мъж да те катурва току-тъй от едно усещане в друго! Колко лесно може да напакости т’ва на една мека душа. Пък човек има и сърце! Така ли, минхер?

— Ja (да) — отговори дебеланкото, който държеше в ръка шотландската си барета и бършеше с нея сълзите на умиление, бликнали от малките очички. — Ik heb ook een hart, en mijn hart is good, zeer good. Ik moot snuiven en snuiten, dat deze mensen elkaar gekregen hebben. Ik ben daardoor zo zwak geworden, dat ik zitten moet. (Аз също имам сърце, а моето сърце е добро, много добро. Трябва да се издухам и изсекна, защото на тези хора бе дадено да се съберат. Така ми прималя от това, че се налага да седна.)

Той поиска да се отпусне на стола, ала Метусалем го спря:

— Не сядайте пак, минхер! Нашето присъствие тук само би попречило. По-добре да оставим тези добри хора сами, като безшумно се отдалечим.

Напуснаха тихо стаята. Навън се бяха събрали още повече хора, които им сториха почтително път и ги придружиха, докато стигнаха страноприемницата.