Скандинавска митология

Медовината на поетите

Питали ли сте се откъде идва поезията? Откъде взимаме песните, които пеем, и историите, които разказваме? Задавате ли си въпроса как става така, че някои хора имат велики, мъдри и прекрасни сънища и могат да ги предават на света като поезия, която да се пее и преразказва, докато слънцето изгрява и залязва, докато луната расте и намалява? Чудили ли сте се някога защо някои хора създават прекрасни песни, стихове и истории, а други не?

Това е дълга история, която не прави чест на никого — в нея има убийства и измама, лъжи и безразсъдност, прелъстяване и преследване. Ето, чуйте я.

Всичко започнало скоро след началото на света с една война между боговете — асите воювали срещу ваните. Асите били войнствени богове на битки и завоевания. Ваните били по-благи богове и богини, братя и сестри, които давали плодородие на почвата и помагали на растенията да избуяват, но независимо от това също били могъщи.

Боговете на ваните и асите били еднакво силни. Нито едните, нито другите можели да спечелят войната. И нещо повече — докато се биели, те разбрали, че всяка една от страните има нужда от другата, че не може да има радост заради спечелената битка, ако нямаш прекрасни ниви и ферми, които да те хранят по време на празненствата, идващи след нея.

Събрали се да договорят мир и когато преговорите приключили, те отбелязали примирието помежду си, като всеки един от тях — и аси, и вани — един след друг плюели в една бъчва. И докато слюнката им се смесвала, споразумението им ги обвързвало.

След това пирували. Яли, пили медовина, веселили се, шегували се, говорили и се хвалили, и се смели, докато огньовете се превърнали в светещи въглени и слънцето се издигнало над хоризонта. И тогава, когато асите и ваните се надигнали, за да тръгват, да се загърнат в кожи и платно и да излязат на навалелия сняг и планинската мъгла, Один казал:

— Ще бъде жалко да оставим слюнката ни, която се е смесила.

Фрей и Фрея, брат и сестра, били сред вождовете на ваните, които според условията на примирието от този момент нататък щели да останат сред асите в Асгард. Те кимнали.

— Можем да направим нещо от нея — казала Фрея и потопила ръка в бъчвата.

Докато пръстите ѝ се движели, слюнката се преобразила и приела формата на мъж, който застанал гол пред тях.

— Ти си Квазир — казал Один. — Знаеш ли кой съм аз?

— Ти си Один, най-великият — отговорил Квазир. — Ти си Гримнир и Тирд. Имаш и други имена, прекалено много, за да ги изброявам сега, но ги знам всичките, както знам и стиховете, песните и историите, свързани с тях.

Квазир, създаден от съединяването на аси и вани, бил най-умният от боговете — той съчетавал сърцето с разума. Боговете се блъскали, защото всеки искал да е следващият, който ще му задава въпроси, и отговорите му винаги били мъдри. Той наблюдавал внимателно и тълкувал видяното правилно.

И скоро Квазир се обърнал към боговете и казал:

— Сега ще тръгна на път. Ще видя деветте свята, ще видя Мидгард. Има въпроси, на които трябва да се отговори и които още не са ми зададени.

— Но ще се върнеш ли при нас? — попитали те.

— Ще се върна — отвърнал Квазир. — Все пак съществува мистерията на мрежата, която един ден трябва да се разплете.

— На кое? — попитал Тор. Но Квазир само се усмихнал и оставил боговете да се чудят над думите му, а той си сложил наметалото и напуснал Асгард, преминавайки по моста дъга.

Тръгнал от град на град, от село на село. Срещал всякакви хора, отнасял се добре с тях и отговарял на въпросите им, и нямало нито едно място, където животът не станал по-добър, след като Квазир минал оттам.

В онези времена имало двама тъмни елфи, които живеели в крепост край морето. Там създавали магия и извършвали алхимични подвизи. Както всички джуджета те създавали прекрасни, забележителни неща в работилницата и ковачницата си. Но имало неща, които все още не били направили, и били обсебени от желанието да ги направят. Били братя и се наричали Фялар и Галар.

Когато разбрали, че Квазир е в един град близо до тях, те отишли да се срещнат с него. Фялар и Галар открили Квазир в голямата зала, където отговарял на въпросите на хората от града, удивявайки всички, които го слушали. Казал им как да пречистват вода и как да правят платно от коприва. Казал на една жена точно кой и защо е откраднал ножа ѝ. Когато свършил и хората от града го нахранили, джуджетата се приближили към него.

— Искаме да ти зададем въпрос, който никога досега не ти е задаван — казали те. — Но трябва да го направим насаме. Ще дойдеш ли с нас?

— Ще дойда — отговорил Квазир.

Отишли в крепостта. Чайките пищели и надвисналите сиви облаци имали същия цвят като сивото на морските вълни. Джуджетата завели Квазир в работилницата си навътре в крепостта.

— Какви са тези неща? — попитал Квазир.

— Това са бъчви. Казват се Сон и Бодън.

— Разбирам. А какво е онова там?

— Как може да си толкова мъдър, след като не го знаеш? Това е чайник. Наричаме го Одрерир — довеждащия до екстаз.

— Виждам, че имате и кофи с мед, който сте събрали. Незапечатан и течен.

— Така е, имаме кофи с мед — отговори Фялар.

— Ако си толкова мъдър, колкото казват, щеше да знаеш какъв е въпросът ни към теб, преди да сме го задали — погледнал го пренебрежително Галар. — Щеше да знаеш и за какво служат тези неща.

Квазир кимнал примирено и казал:

— Струва ми се, че ако бяхте и умни, и зли, можеше да решите да убиете госта си и да оставите кръвта му да изтече в Сон и Бодън. След това щяхте да я загреете леко в чайника си Одрерир. После щяхте да прибавите към нея незапечатания мед и да оставите сместа да ферментира, докато стане на медовина — най-хубавата медовина, питие, което ще упои всекиго, който пие от него, но също ще даде на всекиго, който го опита, дарбата за поезия и дарбата за наука.

— Ние сме умни — признал Галар. — А може и да има такива, които ни мислят за зли.

И като изрекъл тези думи, той прерязал гърлото на Квазир, завързал го за краката и провесили тялото му над бъчвите, докато и последната му капка кръв изтекла. Затоплили кръвта и меда в чайника на име Одрерир и направили и други неща, които измислили. Сложили в сместа горски плодове и я разбъркали с пръчка. Тя завряла, а после спряла да ври, двамата я опитали и се засмели, и всеки един от братята открил у себе си стихове и поетическа дарба, която по-рано не бил проявявал.

Боговете дошли на другата сутрин.

— Квазир — казали те. — Последно са го видели с вас.

— Да — отговорили джуджетата. — Дойде при нас, но като разбра, че сме просто джуджета, че сме глупави и ни липсва мъдрост, той се задави със собственото си познание. Иска ни се да бяхме успели да му зададем някои въпроси.

— Казвате, че е умрял?

— Да — отговорили Фялар и Галар и дали на боговете останалото без кръв тяло на Квазир, за да го занесат в Асгард за божествено погребение и може би (защото боговете не са като всички останали и за тях смъртта невинаги е необратима) и за божествено завръщане.

И така джуджетата се сдобили с медовината на мъдростта и поезията и всеки, който искал да я опита, трябвало да я измоли от тях. Но Галар и Фялар давали медовина само на онези, които харесвали, а те не харесвали никого другиго, освен себе си.

И все пак имало и такива, на които били задължени. Великанът Гилинг и жена му например. Джуджетата ги поканили да посетят крепостта им и един зимен ден те дошли.

— Да излезем с лодката ни — казали джуджетата на Гилинг. Заради тежестта на великана лодката плавала потопена дълбоко във водата, а джуджетата тръгнали към едни подводни скали. Винаги досега лодката им минавала спокойно над скалите. Но не и този път. Тя се блъснала в тях и се обърнала, изхвърляйки великана в морето.

— Доплувай до лодката — казали братята на Гилинг.

— Не мога да плувам — отговорил той и това били последните му думи, защото една вълна напълнила отворената му уста със солена морска вода и само след миг той изчезнал от погледите им. Фялар и Галар изправили лодката си и се върнали у дома. Жената на Гилинг ги чакала.

— Къде е мъжът ми? — попитала тя.

— Той ли? — отговорил Галар. — А, той е мъртъв.

— Удави се — добавил услужливо Фялар.

Като чула това, жената на великана заплакала и занареждала така, сякаш всеки стон се откъсвал от сърцето ѝ. Тя призовавала мъртвия си съпруг, заклевала се, че винаги ще го обича, и се вайкала и леела сълзи.

— Замълчи! — казал Галар. — От риданията и стоновете ти ме заболяват ушите. Толкова са силни. Предполагам, че е така, защото си великанка.

Но жената на великана само продължила да ридае още по-силно.

— Чуй ме — казал Фялар. — Ще ти стане ли по-добре, ако ти покажем къде се удави мъжът ти?

Тя подсмръкнала и кимнала с глава, после отново заплакала и занареждала заради мъжа си, който никога вече нямало да се върне при нея.

— Застани ей там и ще ти покажем — казал Фялар, посочвайки ѝ къде точно да застане и че трябва да излезе през голямата порта и да спре под стената на крепостта. Също така кимнал към брат си, който забързал нагоре по стълбите към върха на стената. Когато жената на Гилинг минавала през портата, Галар бутнал един огромен камък върху главата ѝ и тя се строполила е наполовина смазан череп.

— Браво — казал Фялар. — Тия ужасни звуци започваха наистина да ми омръзват.

Двамата избутали от стената безжизненото тяло на жената и то паднало в морето. Сивите вълни издърпали с пръстите си тялото ѝ и Гилинг и жена му вече били заедно в смъртта си.

Джуджетата свили рамене и си казали, че са много умни в своята крепост край морето.

Всяка вечер пиели медовината на поезията и декламирали един на друг прекрасни стихове, създали велики саги за смъртта на Гилинг и жената на Гилинг, които декламирали от покрива на крепостта си, и накрая всяка нощ заспивали в несвяст и се събуждали там, където били седнали или паднали предишната вечер.

Една сутрин се събудили както обикновено, но не били в своята крепост.

Събудили се на дъното на лодката си, а един великан, когото не познавали, гребял сред вълните. Небето било покрито с тъмни, буреносни облаци, а морето било черно. Бурни вълни се издигали високо и солената вода се плискала в лодката на джуджетата и ги заливала.

— Кой си ти? — попитали те.

— Аз съм Сутунг — отговорил великанът. — Чух, че се хвалите наляво и надясно и на целия свят как сте убили майка ми и баща ми.

— Аха — казал Галар. — Това обяснява ли защо си ни завързал?

— Обяснява — отговорил Сутунг.

— Може би ни водиш на някое прекрасно място — изрекъл с надежда Фялар, — където ще ни развържеш и ще пируваме, и ще пием, и ще се веселим, и ще станем най-добри приятели.

— Не мисля — отговорил Сутунг.

Вече бил настъпил отливът. Над водата стърчали скали. Били същите скали, в които при прилива се ударила и обърнала лодката на джуджетата и където се удавил Гилинг. Сутунг хванал джуджетата, вдигнал ги от дъното на лодката и ги оставил на скалите.

— Когато настъпи приливът, морето ще покрие скалите — казал Фялар. — Ръцете ни са завързани зад гърба и няма да можем да плуваме. Ако ни оставиш тук, няма съмнение, че ще се удавим.

— Това наистина е намерението ми — отговорил Сутунг. След това се усмихнал за първи път. — А докато се давите, аз ще седя в лодката ви и ще гледам как морето ви поглъща. После ще се върна у дома в Йотунхейм и ще кажа на брат си Бауги и на дъщеря си Гунолд как сте умрели, и тримата ще сме доволни, че сме отмъстили подобаващо за смъртта на майка ми и баща ми.

Морето започнало да се надига. Водата покрила краката на джуджетата, а след това стигнала до пъповете им. Скоро брадите им плували сред пяната и в очите им се появила паника.

— Милост! — извикали те.

— Като милостта, която сте проявили към майка ми и баща ми?

— Ще те компенсираме за смъртта им! Ще ти се реваншираме! Ще ти платим.

— Не вярвам да имате нещо, което може да компенсира смъртта на родителите ми. Аз съм богат. Имам много слуги в планинската си крепост, както и всичкото богатство, за което може да мечтая. Имам злато и скъпоценни камъни, също и достатъчно желязо, за да направя хиляда мечове. Аз съм владетелят на могъщи магии. Какво може да ми дадете, което вече не притежавам? — попитал Сутунг.

Джуджетата не отговорили.

Вълните продължили да се вдигат все по-високо.

— Имаме медовина, медовината на поезията — избърборил Галар, когато водата достигнала до устните му.

— Направена от кръвта на Квазир, най-мъдрия от боговете! — извикал Фялар. — Две бъчви и един чайник, догоре пълни с медовина! Никой друг, освен нас няма такава, никой в целия свят!

— Трябва да обмисля — почесал се по главата Сутунг. — Трябва да поразсъждавам. Трябва да премисля.

— Не губи време да мислиш! Ако се замислиш, ние ще се удавим! — извикал Фялар през рева на вълните.

Приливът прииждал все повече. Вълните се плискали върху главите на джуджетата и те едва си поемали въздух, а очите им били разширени от страх, когато великанът Сутунг се протегнал и извадил първо Фялар, а след това и Галар от морето.

— Медовината на поезията ще бъде подходяща компенсация. Това е справедлива цена, ако добавите и още няколко неща, а съм сигурен, че вие, джуджета, имате и други неща. Тогава ще пощадя живота ви.

Той ги хвърлил, все още завързани и прогизнали, на дъното на лодката, където те започнали да се гърчат като два брадати омара, и започнал да гребе към брега.

Сутунг взел медовината, която джуджетата направили от кръвта на Квазир. Взел от тях и други неща и напуснал това място, и оставил джуджетата, които, като се вземе предвид всичко, били доволни, че са се отървали живи.

Фялар и Галар разказвали на всички, които минавали покрай крепостта им, историята за това колко зле се отнесъл с тях Сутунг. Разказали я и на пазара, където отишли на следващия ден да търгуват. Разказали я, когато наблизо имало гарвани.

В Асгард Один седял високо на трона си и гарваните му Хугин и Мунин му шепнели за онова, което чули и видели, докато бродили по света. Когато Один разбрал за медовината на Сутунг, окото му светнало.

Хората, които чули историята, нарекли медовината „кораба на джуджетата“, защото тя помогнала на Фялар и Галар да слязат от скалите и ги отвела без произшествия у дома. Наричали я медовината на Сутунг, наричали я и течността на Одрерир или Бодън, или Сон.

Один изслушал гарваните. Поискал да му донесат наметалото и шапката. Изпратил да повикат боговете и им казал да приготвят три огромни дървени бъчви, най-големите бъчви, които можели да направят, и да ги оставят до портите на Асгард. След това им казал, че ще ги напусне и ще тръгне по света и може да се забави известно време.

— Ще взема със себе си две неща — казал Один. — Трябва ми точило, с което да точа остриета. Най-хубавото, което имаме в Асгард. Искам и свредела на име Рати.

Рати означава „свредел“ и той бил най-хубавият, който боговете имали. Можел да пробива надълбоко и да дълбае и в най-твърдия камък.

Один подхвърлил точилото във въздуха, уловил го и го сложил в торбата си до свредела. След това тръгнал.

— Чудя се какво ще прави — казал Тор.

— Квазир щеше да знае — отговорила Фриг. — Той знаеше всичко.

— Квазир е мъртъв — отвърнал Локи. — А що се отнася до мен, не ме е грижа къде отива бащата на всички, нито пък защо.

— А аз отивам да помогна за направата на дървените бъчви, които той поиска — казал Тор. Сутунг дал скъпоценната медовина на дъщеря си Гунолд, за да я пази в планината, наречена Хнитбьорг, в сърцето на страната на великаните. Один не отишъл в планината, а направо на нивите, които принадлежали на Бауги, брата на Сутунг.

Било през пролетта и в полята били избуяли високи треви, които трябвало да се косят за сено. Бауги имал деветима роби, великани като него самия, и те косели тревата с огромни коси, всяка от които била колкото едно малко дръвче.

Один застанал да ги гледа. Когато слънцето се издигнало до най-високата си точка на небосклона и те спрели работа, за да изядат храната си, Один се приближил до тях и казал:

— Наблюдавах ви, докато работехте. Кажете ми защо вашият господар ви оставя да косите трева с такива тъпи коси?

— Косите ни не са тъпи — отговорил един от работниците.

— Защо говориш така? — попитал друг. — Нашите коси не са най-острите.

— Нека ви покажа какво може да направи добре наточено острие — казал Один. Той извадил точилото от торбата си и го прокарал първо по острието на една от косите, после по друго и така, докато всяко от тях заблестяло на слънцето. Великаните стояли непохватно около него и го гледали, докато работел.

— Сега ги опитайте — казал Один.

Великаните замахнали с косите си през тревата и започнали да ахкат и да викат възторжено. Косите били толкова остри, че вече косели тревата без никакви усилия. Остриетата преминавали и през най-дебелите стръкове, без да срещат никаква съпротива.

— Това е невероятно! — казали те на Один. — Ще ни продадеш ли точилото си?

— Да ви го продам? — изрекъл бащата на всички. — В никакъв случай. Нека направим нещо по-справедливо и по-забавно. Елате тук всички. Застанете в редица и всеки да хване здраво косата си. Стойте близо един до друг.

— Не можем да застанем по-близо — обадил се един от великаните. — Защото косите са много остри.

— Мъдри думи — казал Один и вдигнал точилото. — Чуйте какво ще ви кажа. Точилото ще бъде на този и само на този, който го хване. — И след като изрекъл това, той го подхвърлил във въздуха.

Деветима великани подскочили към точилото, което падало надолу, протегнали свободната си ръка и без да обръщат внимание какво правят с косата в другата (всяка от косите с острие, наточено наистина идеално от бащата на всички).

Те подскочили и протегнали ръце, а остриетата проблеснали на слънцето.

Последвали пръски и алено шуртене на слънчевата светлина и телата на робите се сгърчили, потрепнали и едно по едно паднали на прясно окосената трева. Один пристъпил над телата на великаните, взел точилото на боговете и го сложил в торбата си.

Всеки от деветимата великани умрял с гърло, прерязано от острието на другаря си.

Один отишъл в замъка на Бауги, брата на Сутунг, и поискал подслон за една вечер.

— Името ми е Болвъркър — казал той.

— Болвъркър — повторил Бауги. — Мрачно име. Означава „причинител на ужасни неща“.

— Само за враговете ми — отговорил човекът, който нарекъл себе си Болвъркър. — Приятелите ми оценяват това, което правя. Мога да върша работата на девет души, работя неуморно и без да се оплаквам.

— Ще ти дам подслон за тази нощ — въздъхнал Бауги. — Но идваш при мен в тежък ден. Вчера бях богат човек с много поля и деветима роби, които да ги засяват и да събират реколтата, да работят и да строят. Тази вечер все още имам полята си, но всичките ми работници са мъртви. Избили са се един друг. Не знам защо.

— Наистина тежък ден — казал Болвъркър, който бил Один. — Не можеш ли да намериш други работници?

— Не и тази година — отговорил Бауги. — Вече е пролет. Добрите работници работят за брат ми Сутунг, а много малко хора идват по тези места просто ей тъй. Ти си първият пътник, който ми иска подслон и храна от много години.

— И имаш късмет, че стана така. Защото аз мога да върша работата на девет души.

— Ти не си великан — отговорил Бауги. — Ти си един дребосък. Как би могъл да вършиш работата на един от слугите ми, да не говорим за деветимата?

— Ако не успея да върша работата на деветимата ти слуги, тогава няма нужда да ми плащаш — казал Болвъркър. — Но ако успея…

— Да?

— Дори и в най-далечните земи сме чували разкази за невероятната медовина на брат ти Сутунг. Казват, че всеки, който пие от нея, получава дара на поезията.

— Вярно е. Когато бяхме млади, Сутунг не беше поет. Аз бях поетът в семейството. Но откакто се върна с медовината на джуджетата, той стана поет и мечтател.

— Ако работя за теб и сея, строя и събирам реколтата ти, и върша работата на деветимата ти слуги, ще искам да опитам медовината на брат ти Сутунг.

— Но… — сбърчил чело Бауги. — Тя не е моя, за да ти я дам. Медовината е на Сутунг.

— Жалко — отговорил Болвъркър. — Тогава ти желая късмет в прибирането на реколтата тази година.

— Чакай! Вярно, че не е моя. Но ако направиш това, което казваш, ще отида с теб при брат си Сутунг. И ще сторя всичко, което мога, за да ти помогна да опиташ медовината му.

— Тогава се договорихме — казал Болвъркър.

Никога не били виждали по-усърден работник от Болвъркър. Той се трудел повече не от девет, а от двадесет души. Сам отглеждал животните. Сам прибрал реколтата. Грижел се за земята и тя му се отплатила многократно.

— Болвъркър — казал Бауги, когато над планината се спуснали първите мъгли на зимата. — Името, което са ти дали, не е вярно. Защото ти извърши само добро.

— Свърших ли работата на деветима души?

— На девет и още толкова.

— Тогава ще ми помогнеш ли да опитам медовината на Сутунг?

— Ще го направя!

На следващата сутрин двамата станали рано и вървели, и вървели, и вървели, до вечерта напуснали земите на Бауги и стигнали владенията на Сутунг на края на планината. Когато настъпила нощта, били в огромния замък на Сутунг.

— Поздрави, братко Сутунг — казал Бауги. — Това е Болвъркър, мой слуга това лято и мой приятел. — И разказал на Сутунг за уговорката си с Болвъркър, завършвайки с думите: — Така че, както разбираш, трябва да те помоля да му дадеш да опита медовината на поезията.

— Не — отговорил категорично Сутунг, а очите му били като два ледени блока.

— Не? — учудил се Бауги.

— Не, няма да дам и една капчица от медовината. Нито капчица. Тя е на сигурно място в бъчвите Бодън и Сон, както и в чайника Одрерир. Те са скрити дълбоко в планината Хнитбьорг, която се разтваря само по моя команда. Пази ги дъщеря ми Гунолд. Този твой слуга не може да опита медовината. И ти не може да я опиташ.

— Но тя беше компенсация заради смъртта на родителите ни — възразил Бауги. — Не ми ли се полага и най-малката глътка от нея, за да покажа на Болвъркър, че съм почтен великан?

— Не. Не ти се полага — отговорил Сутунг.

Двамата си тръгнали. Бауги бил неутешим. Той вървял със свити нагоре рамене и увиснала надолу уста. На всеки няколко крачки се извинявал на Болвъркър.

— Не мислех, че брат ми ще е толкова неотстъпчив — повтарял той.

— Наистина е неотстъпчив — казал Болвъркър, който бил преобразеният Один. — Но ние с теб може да му изиграем някой и друг номер, така че в бъдеще да не е толкова високомерен. И следващия път да слуша брат си.

— Може — съгласил се великанът Бауги и се поизправил, а ъгълчетата на устата му се присвили в нещо, което почти напомняло усмивка. — Какво ще направим?

— Като начало ще се изкачим на Хнитбьорг, пулсиращата планина.

Изкачили се заедно на Хнитбьорг — първо великанът, а след него Болвъркър, който в сравнение с Бауги бил с кукленски размери, но нито за момент не изоставал. Катерили се по пътеките, отъпкани от планинските овце и кози, а след това се катерили по скалите, докато стигнали високо в планината. Първите снегове на зимата били паднали върху леда, който не се бил стопил от предишната зима. Чули вятъра, който свирел из планината. Чули виковете на птици далече под тях. Чули и нещо друго.

Приличало на човешки глас, който сякаш идвал от скалите, но винаги оставал далечен, сякаш излизал от вътрешността на самата планината.

— Какъв е този шум? — попитал Болвъркър.

Бауги се намръщил.

— Струва ми се, че племенницата ми Гунолд пее.

— Тогава ще спрем тук.

Болвъркър извадил от торбата си свредела, наречен Рати.

— Ето — казал той. — Ти си великан, голям и силен. Защо не направиш дупка със свредела в склона на планината?

Бауги взел свредела. Притиснал го към планинския склон и започнал да върти. Върхът на Рати се забил в склона като винт в мек корк. Бауги го въртял и въртял отново и отново.

— Готово — казал Бауги. — Извадил свредела. Болвъркър се навел над дупката и духнал вътре. В лицето му се върнали малки камъчета и прах от скалата.

— Току-що разбрах две неща — казал Болвъркър.

— Какви неща? — попитал Бауги.

— Че все още не сме минали през планината — отговорил Болвъркър. — Трябва да продължиш да пробиваш.

— Това е едно нещо — отбелязал Бауги. Но Болвъркър не казал нищо повече на онзи висок планински склон, където ледените ветрове се втурвали към тях и ги брулели. Бауги вкарал отново свредела в дупката и продължил да го върти.

Започвало да се стъмва, когато той отново го извадил от дупката.

— Проби до вътрешността на планината — казал той.

Болвъркър не отговорил нищо, само духнал леко и този път видял как малките камъчета и прахта от скалата потъват навътре. Докато духал, осъзнал, че нещо се приближава към него зад гърба му. Тогава Болвъркър се преобразил — превърнал се в змия, и острият свредел се забил на мястото, където преди това била главата му.

— Второто нещо, което разбрах, когато ме излъга, беше, че ще ме измамиш — изсъскала змията към Бауги, който стоял удивен, хванал свредела като оръжие. След това махнала с опашка и изчезнала в дупката.

Бауги замахнал отново, но змията вече я нямало. Захвърлил ядосано Рати и го чул да трака надолу по скалите. Помислил си дали да не се върне в замъка на Сутунг, за да му каже, че е помогнал на могъщ магьосник да дойде в Хнитбьорг и дори да влезе във вътрешността на планината. Представил си как ще реагира Сутунг при тази новина.

И после, с приведени рамене и увиснала уста, Бауги слязъл от планината и се запътил към дома си, към своя собствен замък и своето собствено огнище. Е, каквото и да се случело в бъдеще с брат му или с драгоценната му медовина, то нямало нищо общо с него.

Болвъркър в образа на змия започнал да се плъзга през дупката, пробита в планината, и спрял, когато се озовал в една огромна пещера.

Тя била осветена със студената светлина на кристали. Один се върнал отново във формата на човек и не просто човек, а огромен мъж с размерите на великан и с красива външност. След това тръгнал, следвайки песента, която чувал.

Гунолд, дъщерята на Сутунг, стояла в пещерата пред една заключена врата, зад която се намирали бъчвите Сон и Бодън, както и чайникът Одрерир. Тя държала в ръцете си остър меч и си пеела.

— Добра среща, смела девойко! — казал Один.

Гунолд се втренчила в него.

— Не знам кой си — отговорила тя. — Кажи ми името си, страннико, и ми обясни защо да те оставям жив. Аз съм Гунолд, пазителката на това място.

— Аз съм Болвъркър — отговорил Один. — И знам, че заслужавам да умра, защото се осмелих да дойда тук. Но спри ръката си и ме остави да те погледам.

— Баща ми Сутунг ме постави тук да пазя медовината на поезията — казала Гунолд.

— Какво ме е грижа за медовината на поезията? — свил рамене Болвъркър. — Дойдох тук само защото чух за красотата, смелостта и добродетелта на Гунолд, дъщерята на Сутунг. Казах си: „Ако само ти позволи да я погледаш, ще си е струвало. Ако, разбира се, е така прекрасна, както разказват историите“. Това си помислих.

Гунолд се втренчила в красивия великан пред себе си.

— И струваше ли си, Болвъркър, който ще умре?

— Струваше си и дори нещо повече — отговорил той. — Защото ти си по-красива, отколкото се разказва във всички истории, които съм чувал, и всички песни, сътворени, от който и да е бард. По-красива от планински връх, по-красива от ледник, по-красива от поляна с току-що навалял сняг в зори.

Гунолд свела поглед и страните ѝ порозовели.

— Може ли да седна до теб? — попитал Болвъркър.

Гунолд кимнала, без да каже нищо.

Тя имала храна и напитки там, в планината, и двамата седнали да ядат и да пият.

След като се нахранили, двамата се целунали нежно в тъмнината. След като се любили, Болвъркър казал тъжно:

— Иска ми се да можех да опитам една глътка от медовината в бъчвата, наречена Сон. Тогава щях да създам истинска песен за очите ти и всички мъже ще я пеят, когато искат да пеят за красотата.

— Една глътка? — попитала тя.

— Толкова малка глътка, че никой няма да разбере — отговорил той. — Но не бързам. Ти си по-важна от това. Нека ти покажа колко си важна за мен.

И той я привлякъл към себе си.

Любили се в тъмнината. Когато свършили и лежали прегърнати, преплели голите си тела, и си шепнели мили думи, Болвъркър въздъхнал тъжно.

— Какво има? — попитала Гунолд.

— Иска ми се да имах таланта да възпея устните ти — колко меки са, колко по-хубави са от устните на всички други момичета. Мисля, че това ще е една отлична песен.

— Това наистина е жалко — съгласила се Гунолд. — Защото устните ми са много привлекателни. Често си мисля, че са най-хубавото в мен.

— Може би, но толкова неща у теб са хубави, че е много трудно да се избере най-доброто. Но ако можех да отпия и най-мъничката глътка от бъчвата Бодън, поезията ще завладее душата ми и ще създам поема за устните ти, която ще живее, докато слънцето бъде изядено от вълк.

— Но само най-миниатюрната глътчица — казала тя. — Защото баща ми много ще се ядоса, ако помисли, че раздавам медовината му на всеки хубав непознат, който проникне в тази планинска крепост.

Тръгнали през пещерите, хванати за ръце, като от време на време докосвали устни. Гунолд показвала на Болвъркър вратите и прозорците, които можела да отвори от вътрешността на планината и през които Сутунг ѝ изпращал храна и напитки, а той сякаш не обръщал внимание на думите ѝ. Обяснил, че не се интересува от нищо, което не е свързано с Гунолд или очите ѝ, или устните ѝ, или пръстите ѝ, или косите ѝ. Тя се засмяла и му казала, че той просто изрича красиви думи и сигурно няма намерение отново да се люби с нея.

Болвъркър я накарал да замълчи, притискайки устни в устните ѝ, и те се любили още веднъж.

Когато и двамата били напълно задоволени, Болвъркър започнал да хлипа в тъмното.

— Какво има, любов моя? — попитала Гунолд.

— Убий ме — хлипал Болвъркър. — Убий ме сега! Защото никога няма да мога да напиша стихове за прекрасната ти коса и красивата ти кожа, за звънтенето на гласа ти, за докосването на пръстите ти. Красотата на Гунолд не може да се опише.

— Е, предполагам, че не е лесно да се напишат такива стихове. Но се съмнявам да е невъзможно.

— Може би…

— Да?

— Може би най-малката глътчица от чайника Одрерир ще ми даде лирическите умения, с които да предам красотата ти на поколенията, които ще дойдат след нас — предположил той и хлипанията му секнали.

— Да, може би. Но ще трябва да е най-мъничката глътка…

— Покажи ми чайника и аз ще ти покажа точно колко малка глътка мога са отпия.

Гунолд отключила вратата и само след миг двамата с Болвъркър стояли пред чайника и двете бъчви. Упойващата миризма на медовината на поезията изпълвала въздуха.

— Само най-малката глътка — напомнила му тя. — За три поеми за мен, които да останат през вековете.

— Разбира се, любима.

Болвъркър се ухилил в тъмното. Ако можела да го види, тя щяла да разбере, че нещо не е наред.

С първата си глътка той изпил и последната капка от чайника Одрерир.

С втората пресушил бъчвата, наречена Бодън.

С третата изпразнил бъчвата, наречена Сон.

Гунолд не била глупава. Тя разбрала, че е измамена, и се хвърлила към него. Била силна и бърза, но Один не останал да се бие. Той побягнал. Затворил вратата и заключил Гунолд вътре.

Само след миг Болвъркър се превърнал в орел. Изпищял, пляскайки с криле, вратите на планината се отворили и той се издигнал в небето.

Виковете на Гунолд пронизали зората.

В замъка си Сутунг се събудил и изтичал навън. Погледнал нагоре, видял орела и разбрал какво може да се е случило. Сутунг също се превърнал в орел. Двата орела полетели толкова високо, че от земята приличали на миниатюрни точици в небето. Летели толкова бързо, че шумът от крилете им звучал като рева на ураган.

В Асгард Тор казал:

— Време е.

Той отнесъл трите дървени бъчви в двора.

Боговете на Асгард наблюдавали пищящите орли в небето, които идвали към тях. Били близо един до друг. Сутунг бил бърз и вече настигал Один, почти докосвайки с човка опашката му, докато двамата се приближавали все повече към Асгард.

Когато Один се приближил до двореца, той започнал да плюе. Фонтан от медовина бликнал от човката му към бъчвите, изпълвайки ги една след друга — като птица, която носи храна на децата си.

Оттогава знаем, че онези хора, които могат да създават магия с думите си, които могат да измислят стихове и саги и да разказват истории, са опитали медовината на поезията. Когато чуем някой прекрасен поет, казваме, че е опитал дара на Один.

Това е. Такава е историята за медовината на поезията и как била дадена на света. Тя е пълна с безчестие и измама, с убийства и хитрини. Но не е съвсем цялата история. Има още едно нещо, което трябва да ви кажа. Деликатните сред вас трябва да запушат ушите си или да не четат по-нататък.

Ето и последното нещо и то е едно срамно признание. Когато бащата на всички в образа на орел почти стигнал до бъчвите, а Сутунг го следвал съвсем близо, Один изпуснал част от медовината през задните си части, една разпръсната мокра пръдня от смрадлива медовина право в лицето на Сутунг, която ослепила великана и го отхвърлила назад.

Нито тогава, нито сега някой пожелал да пие от медовината, излязла от задника на Один. Но винаги, когато чуете лоши поети да декламират лошите си стихове, пълни с глупави сравнения и грозни рими, ще знаете коя от медовините са опитали.