Скандинавска митология

I

Тиалфи и сестра му Рьосква живеели с баща си Егил и майка си в една ферма там, където започвала дивата земя. Отвъд фермата им бродели чудовища, великани и вълци и много пъти Тиалфи попадал на тях и трябвало да бяга. Той можел да тича по-бързо от всички и от всичко. Живеейки на края на дивата природа, Тиалфи и Рьосква били свикнали с чудеса и с това да се случват странни неща.

Но нищо не било толкова странно, колкото бил денят, когато двама посетители от Асгард — Локи и Тор, пристигнали във фермата им в колесница, теглена от два огромни козела, които Тор наричал Тангриснир и Тангньостър. Боговете поискали подслон за нощта и храна. Те били огромни и силни.

— Нямаме храна, подходяща за вас — казала извинително Рьосква. — Имаме зеленчуци, но зимата беше лоша и дори не са ни останали никакви пилета.

Тор изсумтял. След това извадил ножа си и убил и двата си козела. Одрал ги. Сложил ги в огромните казани, които висели над огъня, а Рьосква и майка ѝ нарязали зимните си запаси от зеленчуци и сложили и тях в казаните.

Локи отвел Тиалфи настрана. Момчето се изплашило от него — от зелените му очи, усмивката му, устните с белези от рани по тях. Локи казал:

— Нали знаеш, че костният мозък от тези козли е най-хубавото нещо, което един младеж може да изяде. Много жалко, че Тор винаги го пази само за себе си. Ако искаш да станеш силен като него, трябва да ядеш от костния мозък на козлите.

Когато храната станала готова, Тор взел един цял козел за себе си, оставяйки месото на втория за другите петима.

Сложил козите кожи на земята и докато ядял, хвърлял върху тях костите.

— Слагайте костите върху кожите — казал им той. — И не чупете и не дъвчете костите. Яжте само месото.

Мислите, че можете да ядете бързо? Трябвало да видите как Локи поглъща храната си. В един момент била пред него, а в следващия вече я нямало и той избърсвал уста с опакото на ръката си.

Останалите се хранели по-бавно. Но Тиалфи не можел да забрави думите на Локи и когато Тор станал от масата, за да отиде по естествени нужди, той взел ножа си, разцепил част от кокала от крака на един от козлите и изял малко от костния мозък в него. След това върнал счупения кокал върху кожата на пода и го покрил със здрави кости, така че никой да не разбере нищо.

През нощта всички спали в голямата зала.

На сутринта Тор покрил костите с козята кожа. Взел чука си Мьолнир, вдигнал го високо и изрекъл: „Тангриснир, стани цял“. Проблеснала светкавица и Тангриснир се протегнал, изблял и започнал да пасе. Тор изрекъл „Тангньостър, стани цял“ и Тангньостър направил същото. Но след това залитнал и закуцукал непохватно към Тангриснир, блеейки пронизително, сякаш изпитва болка.

— Задният крак на Тангньостър е счупен — казал Тор. — Донесете ми дърво и парче плат.

Направил шина за крака на козела си и го превързал. Когато свършил, погледнал към семейството и Тиалфи си помислил, че никога не е виждал нещо толкова страшно, колкото пламналите червени очи на Тор. Юмрукът му бил свит около дръжката на чука му.

— Някой от вас е счупил костта — казал им той с глас като гръмотевица. — Дадох ви храна, като поисках само едно нещо, и въпреки това вие ме измамихте.

— Аз го направих — обадил се Тиалфи. — Аз счупих костта.

Локи се опитвал да изглежда сериозен, но въпреки това се усмихвал с ъгълчетата на устата си. Усмивката му не вдъхвала увереност.

Тор вдигнал чука си.

— Би трябвало да унищожа цялата ферма — промърморил той и Егил погледнал уплашено, а жена му се разплакала. След това Тор попитал: — Кажете ми защо да не превърна цялото това място в развалини.

Егил мълчал. Тиалфи се изправил и отговорил:

— Това няма нищо общо с баща ми. Той не знаеше какво съм направил. Накажи мен, не него. Погледни ме — аз тичам много бързо. Уча се бързо. Не закачай родителите ми и аз ще ти стана роб.

Сестра му Рьосква също се изправила и казала:

— Той няма да отиде никъде без мен. Ако вземеш него, ще вземеш и двама ни.

Тор се замислил за момент и после отвърнал:

— Много добре. Засега ти, Рьосква, ще останеш тук и ще се грижиш за Тангриснир и Тангньостър, докато кракът на Тангньостър се оправи. Когато се върна, ще взема и трима ви. — След това се обърнал към Тиалфи: — А ти можеш да дойдеш с мен и Локи. Отиваме в Утгард.

II

Светът отвъд фермата бил пустош и Тор, Локи и Тиалфи тръгнали на изток към Йотунхейм, където живеели великаните и където било морето.

Колкото по на изток отивали, толкова по-студено ставало. Духали ледени ветрове, изсмукващи и последната топлинка от тях. Малко преди да залезе слънцето, когато все още имало достатъчно светлина, за да виждат, те започнали да търсят място, където да се подслонят за нощта. Тор и Тиалфи не намерили нищо. Локи го нямало най-дълго. Той се върнал е озадачено изражение на лицето и казал:

— Ей натам има една странна къща.

— Колко странна? — попитал Тор.

— Има само една огромна стая. Няма прозорци, а отворът за вратата е огромен, но няма врата. Като една голяма пещера е.

Студеният вятър вледенявал пръстите им и щипел страните им. Тор казал:

— Да отидем да я видим.

Главната зала продължавала много навътре.

— Там може да има зверове или чудовища — казал Тор. — Да се настаним до входа.

Направили точно така. Къщата била, както Локи я описал — огромна сграда, една огромна зала, от която тръгвала дълга стая. Запалили огън до входа и вече били спали там около час, когато ги събудил шум.

— Какво е това? — попитал Тиалфи.

— Земетресение? — казал Тор. Земята треперела. Нещо ревяло. Можело да е вулкан или лавина, или огромни камъни, или сто гневни мечки.

— Не мисля — отговорил Локи. — Да се преместим в страничната стая. За всеки случай.

Локи и Тиалфи отишли да спят в стаята, а шумът, който приличал на срутване или рев, продължил до настъпването на утрото. Тор останал до вратата на къщата през цялата нощ, стиснал чука си. Колкото повече време минавало, толкова повече се ядосвал и искал само да огледа наоколо и да се нахвърли върху това, което ревяло и тресяло земята. Щом небето започнало да просветлява, без да събуди спътниците си, Тор навлязъл в гората, търсейки нещото, което издавало този шум.

Когато наближил източника, той осъзнал, че има различни шумове, които се чуват последователно. Първо боботещ рев, следвало бучене, а после идвал един по-тих, свиркащ шум, достатъчно пронизителен, за да му докара главоболие и да го заболят зъбите всеки път, когато го чувал.

Тор стигнал до върха на един хълм и погледнал към света под него.

В долината се бил проснал най-големият човек, когото някога бил виждал. Косата и брадата му били по-черни от въглен, а кожата му била бяла като покрито със сняг поле. Очите на великана били затворени и той хъркал равномерно — това бил онзи шум като рев, бучене и свиркане, който чувал Тор. Всеки път, когато великанът изхърквал, земята затрепервала. Това било разтърсването, което усещали през нощта. Великанът бил толкова голям, че в сравнение с него Тор бил като бръмбар или мравка.

Тор посегнал към Мегингьорд, пояса, който му давал сила, и го стегнал, удвоявайки мощта си, за да е сигурен, че е достатъчно силен да се бие дори и с най-огромния великан.

Докато Тор го наблюдавал, великанът отворил очи, които били пронизващо сини. Но на пръв поглед не изглеждал страшен.

— Здравей — извикал Тор.

— Добро утро — извикал в отговор чернокосият великан с глас като лавина. — Наричат ме Скримир. Означава Голям човек. Саркастични са моите хора, да нарекат мършаво създание като мен Голям човек, но какво да се прави. Така, къде ми е ръкавицата? Снощи имах две, но изпуснах едната. — Вдигнал ръце и на дясната имало огромна кожена ръкавица с един пръст. Другата била гола. — А! Ето я.

Той се протегнал към далечната страна на хълма, който Тор бил изкачил, и вдигнал нещо, което очевидно било ръкавица.

— Странно, в нея има нещо — казал великанът и я разтърсил. Тор разпознал дома им от предишната нощ в момента, в който Тиалфи и Локи се търкулнали от отвора на ръкавицата и паднали на снега под нея.

Скримир си сложил лявата ръкавица и огледал доволно ръцете си.

— Може да вървим заедно — казал той. — Ако искате.

Тор погледнал към Локи, Локи погледнал към Тор и двамата погледнали към Тиалфи, който свил рамене и уверен в бързината си, казал:

— Аз няма да изоставам.

— Много добре — извикал Тор.

Тримата закусили с великана. Той извадил цели крави и овце от торбата си с провизии и ги схрускал, а тримата му спътници яли по-скромно. След като се нахранили, Скримир казал:

— Дайте да взема вашите провизии в моята торба. Така ще носите по-малко, а когато спрем вечерта, ще ядем заедно. — Сложил храната им в торбата си, завързал я и поел на изток.

Тор и Локи се затичали след великана с неуморимостта на богове. Тиалфи тичал по-бързо, отколкото който и да било човек, но с напредването на времето дори и за него било трудно да не изостава, и понякога му се струвало, че великанът е просто още една планина в далечината с глава, изгубена сред облаците.

С настъпването на вечерта те настигнали Скримир. Той вече бил намерил място, на което да направят лагера си под един грамаден дъб, и се бил настанил удобно наблизо, облегнал глава на огромна скала.

— Аз не съм гладен — казал той. — Не се притеснявайте за мен. Ще си легна рано. Храната ви е в торбата ми до дървото. Лека нощ.

И захъркал. Когато познатите рев-бучене-свиркане разтресли дърветата, Тиалфи се изкачил по торбата с провизии на великана и извикал към Тор и Локи:

— Не мога да развържа връзките. Прекалено стегнати са за мен. Като от желязо са.

— Аз мога да огъвам желязо — казал Тор, скочил на върха на торбата и започнал да дърпа връзките.

— Е? — обадил се Локи.

Тор пъшкал и дърпал, дърпал и пъшкал. След това свил рамене.

— Не мисля, че тази вечер ще вечеряме — казал той. — Освен ако проклетият великан не развърже торбата вместо нас.

Погледнал към великана. Погледнал към чука си Мьолнир. След това слязъл от торбата и се изкачил по главата на спящия Скримир. Вдигнал чука си и го стоварил върху челото му.

Скримир отворил сънено едното си око.

— Струва ми се, че един лист току-що падна на главата ми и ме събуди. Вие свършихте ли с вечерята? Готови ли сте за сън? Няма да ви обвинявам, ако е така. Беше дълъг ден — казал той, обърнал се, затворил очи и отново захъркал.

Въпреки шума Локи и Тиалфи успели да заспят, но Тор не могъл. Бил ядосан, бил гладен и нямал доверие на великана, с когото били в пустошта на изток. В полунощ все още бил гладен и не можел повече да понася хъркането. Изкачил се още веднъж на главата на великана. Застанал между веждите му.

Тор плюл на ръцете си. Наместил колана, който му давал мощ. Вдигнал Мьолнир над главата си и замахнал с всички сили. Сигурен бил, че чукът е потънал в челото на Скримир.

Трудно било да се види цвета на очите на великана в тъмното, но те се отворили.

— А — казал той. — Тор? Тук ли си? Мисля, че някакъв жълъд от дървото падна на главата ми. Колко е часът?

— Полунощ е — отговорил Тор.

— Тогава ще се видим на сутринта. — И хъркането на великана разтресло земята, а върховете на дърветата затреперили.

Почти се зазорявало, когато Тор, по-гладен, по-ядосан и все още, без да е спал, решил да нанесе един последен удар, който да сложи край на хъркането завинаги. Този път се прицелил в слепоочието на великана и го ударил с всичките си сили. Такъв удар досега никой не бил нанасял. Тор го чул как отеква по върховете на планината.

— Знаеш ли, мисля, че парче от гнездото на птица току-що падна на главата ми. Клонки. Не знам. — Великанът се прозял и се протегнал. След това се изправил на крака. — Е, приключих със съня. Време е да потегляме. Вие тримата към Утгард ли отивате? Там добре ще ви посрещнат. Гарантирам ви истинско угощение, рогове с бира, а след това борби, надбягвания и състезания за премерване на силите. В Утгард обичат да се веселят. На изток е, просто тръгнете натам, където небето просветлява. А аз ще тръгна на север. — Той им се усмихнал с беззъба усмивка, която щяла да изглежда глуповата и равнодушна, ако очите му не били толкова сини и толкова будни, а погледът толкова остър.

След това се навел и сложил ръка до устата си, сякаш не искал да го чуят, ефект донякъде провален от шепота му, който бил достатъчно силен, за да оглушее човек от него.

— Не можех да не ви чуя, когато си говорехте колко съм голям. И сигурно мислите, че ми правите комплимент. Но ако някога дойдете на север, ще видите същински великани, наистина огромни. И ще разберете какъв дребосък съм всъщност.

Скримир се ухилил отново и след това се насочил на север, а земята забоботила под краката му.

III

Тримата тръгнали на изток през Йотунхейм и вървели все към изгрева в продължение на няколко дни.

Отначало помислили, че гледат нормална по размери крепост и че е относително близо до тях. Насочили се към нея, ускорявайки крачка, но тя не ставала по-голяма, не се променяла и не им изглеждала по-близо. Дните минавали и те разбрали колко голяма е крепостта и колко далече е всъщност.

— Това Утгард ли е? — попитал Тиалфи.

Локи изглеждал почти сериозен, когато казал:

— Да. Оттук е семейството ми.

— Бил ли си тук по-рано?

— Не.

Тримата приближили към портата, без да видят никого. Отвътре се чувало нещо като празненство. Портата била по-висока от повечето катедрали. Покрита била с метални решетки, чиито размери биха спрели всеки нежелан великан на прилично разстояние.

Тор извикал, но никой не му отговорил.

— Да влезем ли? — попитал той Локи и Тиалфи.

Те се промушвали през решетките на портата и се катерили по тях. Тримата прекосили двора и влезли в голямата зала. Там имало високи колкото огромни дървета пейки, на които седели великани. Тор тръгнал напред. Тиалфи бил ужасен, но вървял до него, а Локи тръгнал след тях.

Видели краля на великаните, който седял на най-високия стол в края на залата. Тримата преминали през нея и след това се поклонили ниско.

Кралят имал слабо, интелигентно лице и огненочервена коса. Очите му били ледено сини. Погледнал пътниците и повдигнал вежда.

— Боже, това е нашествие на дребни дечица — изрекъл той. — Не, сгрешил съм. Ти сигурно си прочутият Тор от асите, което значи, че ти сигурно си Локи, син на Лойфей. Познавах бегло майка ти. Здравей, малък родственико. Аз съм Утгардалоки, Локи на Утгард. А ти кой си?

— Тиалфи — отговорил Тиалфи. — Аз съм роб на Тор.

— Добре дошли на всички вас в Утгард — казал Утгардалоки. — Най-прекрасното място на света, място за онези, които имат забележителни способности. Всеки, който е над всички останали в занаят или лукавство, е добре дошъл тук. Може ли някой от вас да прави нещо необикновено? А ти, малък родственико? Ти какво можеш да правиш, което е изключително?

— Мога да ям по-бързо от когото и да било — отговорил Локи без никаква хвалба.

— Колко интересно. Тук е слугата ми. Името му, колкото и да е смешно, е Логи. Искаш ли да се състезаваш с него?

Локи свил рамене, сякаш му е все едно.

Утгардалоки плеснал с ръце и в залата донесли дълга дървена маса, на която имало всякакви печени животни — гъски, волове, овце, кози, зайци и сърни. Когато плеснал с ръце още веднъж, Локи започнал да яде, втренчен в далечния край на масата, като поглъщал всичко поред.

Ядял упорито, ядял съсредоточено, ядял, сякаш имал само една цел в живота си — да изяде всичко, което може, колкото може по-бързо.

Ръцете и устата му се движели като на сън.

Локи и Логи се срещнали по средата на масата.

Утгардалоки гледал от своя трон.

— Е — казал той. — И двамата ядохте с еднаква скорост и това никак не е зле! Но Логи ядеше костите на животните и да, очевидно е изял и дървената маса, върху която беше сервирана храната. Вярно е, че Локи изяде всичкото месо, но почти не е ял от кокалите и дори не е докоснал масата. Затова този кръг е спечелен от Логи.

Утгардалоки погледнал към Тиалфи.

— Ти, момче — казал той. — Какво можеш да правиш?

Тиалфи свил рамене. Той бил най-бързият човек, за когото бил чувал. Можел да надбяга най-бързите зайци, можел да надбяга и летяща птица.

— Мога да тичам — отговорил той.

— Тогава ще тичаш — казал Утгардалоки.

Излезли навън и там, на едно равно място, имало път, идеален за тичане. На него стояли и чакали няколко великани, потривали ръце и духали върху тях, за да ги стоплят.

— Ти си още момче, Тиалфи — казал Утгардалоки. — Затова няма да се състезаваш с голям човек. Къде е малкият ни Хуги?

Едно дете великан пристъпило напред, толкова слабо, че сякаш не било там, и не по-голямо от Локи или Тор. Детето погледнало Утгардалоки и не казало нищо, но се усмихнало. Тиалфи не бил сигурен дали е било там, преди да го извикат. Но сега стояло до тях.

Хуги и Тиалфи застанали един до друг на стартовата линия и зачакали.

— Старт! — извикал Утгардалоки с глас като гръмотевица и момчетата се втурнали да бягат. Тиалфи тичал така, както не бил тичал никога по-рано, но видял как Хуги излиза напред и стига до финиша, когато той бил едва на половината разстояние.

— Победителят е Хуги — извикал Утгардалоки. След това приклекнал до Тиалфи. — Ще трябва да тичаш по-бързо, за да може да победиш Хуги. И все пак досега не съм виждал човек да тича така. Тичай по-бързо, Тиалфи.

Тиалфи застанал още веднъж на стартовата линия до Хуги. Дишал тежко, а сърцето му блъскало в ушите. Знаел колко бързо е тичал, но все пак Хуги бил по-бърз и освен това изглеждал съвсем спокоен. Дори не дишал тежко. Детето великан погледнало към него и се усмихнало още веднъж. У Хуги имало нещо, което напомняло на Тиалфи за Утгардалоки, и той се запитал дали Хуги не е негов син.

— Старт!

Двамата се затичали. Тиалфи тичал така, както никога по-рано, движейки се толкова бързо, че на света сякаш били само той и Хуги. Но Хуги пак бил пред него през цялото време. Хуги стигнал до финиша пет или може би десет секунди преди Тиалфи.

Тиалфи знаел, че този път бил съвсем близо до победата, знаел, че трябва да даде всичко, на което е способен.

— Да тичаме отново — изрекъл задъхано той.

— Много добре — отговорил Утгардалоки. — Може да тичате отново. Бърз си, младежо, но не вярвам, че можеш да победиш. И все пак решението ни е последното надбягване да определи кой е победителят.

Хуги пристъпил до стартовата линия. Тиалфи застанал до него. Не можел дори да чуе дишането му.

— Късмет — казал Тиалфи.

— Този път ще ме видиш наистина да тичам — изрекъл Хуги с глас, който сякаш звучал в главата на Тиалфи.

— Старт! — извикал Утгардалоки.

Тиалфи се втурнал така, както никой човек на света не бил тичал. Тичал така, както се стрелва сокол скитник, тичал така, както духа буреносен вятър, тичал като Тиалфи, а никой не тичал като Тиалфи нито дотогава, нито от онзи ден насам.

Но Хуги с лекота се носел пред него, движейки се по-бързо от всякога. Преди Тиалфи да измине и половината от разстоянието, Хуги стигнал до финиша и вече се връщал.

— Достатъчно! — извикал Утгардалоки.

Върнали се в голямата зала. Настроението на великаните се подобрило, развеселили се.

— Е, да — започнал Утгардалоки. — Провалът на тези двамата е разбираем. Но сега, сега ще видим нещо впечатляващо. Сега е ред на Тор, бог на гръмотевиците, най-могъщ сред героите. Тор, чиито дела се възпяват из всички светове. Богове и смъртни разказват за подвизите ти. Ще ни покажеш ли какво можеш да правиш?

Тор се втренчил в него.

— За начало мога да пия — отговорил той. — Няма напитка, която да не мога да пресуша.

Утгардалоки обмислил думите му.

— Разбира се — казал той. — Къде е моят виночерпец? — Виночерпецът пристъпил напред. — Донеси специалния ми рог.

Виночерпецът кимнал и се отдалечил, като след миг се върнал с един дълъг рог. По-дълъг от всеки рог, който Тор някога бил виждал, но той не се разтревожил. Все пак бил Тор и нямало рог, който да не може да пресуши. Отстрани този бил гравиран с руни и украшения, а около отвора имало сребро.

— Това е рогът на този замък — казал Утгардалоки. — Всички сме го изпразвали по едно или друго време. Най-силните и най-могъщите от нас го пресушават наведнъж, но признавам, че някои го правят на два пъти. С гордост ти заявявам, че тук няма никой толкова слаб, че да ни е разочаровал и да е имало нужда да пие три пъти, за да го изпразни.

Рогът бил дълъг, но Тор бил Тор и той го вдигнал към устните си, както бил препълнен, и започнал да пие. Медовината на великаните била студена и солена, но той пиел, пресушавайки рога, и продължил, докато не му останал въздух и не можел да пие повече.

Очаквал да види рога празен, но той бил точно толкова пълен, колкото и преди да започне да пие, или почти толкова пълен.

— Бях повярвал, че можеш да пиеш повече от това — казал сухо Утгардалоки. — Но както и да е, знам, че ще го пресушиш на втората глътка както всички нас.

Тор си поел дълбоко въздух, сложил устни на рога и започнал да пие дълго и жадно. Знаел, че този път не можело да не е изпразнил рога, и все пак, когато го свалил от устата си, медовината била намаляла само колкото бил дълъг палецът му.

Великаните погледнали към Тор и започнали да се смеят, но той им хвърлил гневен поглед и те замълчали.

— А — казал Утгардалоки. — Значи историите за могъщия Тор са само истории. И така да е, ще ти позволим да пресушиш рога на третия опит. В крайна сметка в него не може да е останало много.

Тор вдигнал рога до устните си и започнал да пие, и пил така дълго и жадно, че Локи и Тиалфи се втренчили удивено в него. Но когато свалил рога, медовината била намаляла само с още един пръст.

— Приключих — казал Тор. — И не съм сигурен, че това беше просто малко медовина.

Утгардалоки наредил на виночерпеца си да отнесе рога.

— Време е за изпитанието на силата. Можеш ли да вдигнеш котка? — попитал той Тор.

— Що за въпрос е това? Разбира се, че мога да вдигна котка!

— Е, всички видяхме, че не си толкова силен, колкото мислехме. Младежите в Утгард упражняват силата си, като вдигат домашната ми котка. Трябва да те предупредя, че си по-дребен от всички нас, а котката ми е котка на великани, така че ще те разбера, ако не успееш да я повдигнеш.

— Ще вдигна котката ти — отговорил Тор.

— Тя сигурно спи до огъня — казал Утгардалоки, — да отидем при нея.

Котката спяла, но когато влезли, се събудила и скочила в средата на стаята. Била сива и голяма колкото човек, но Тор бил по-силен, от който и да е човек, така че протегнал ръце, обхванал корема на котката и я повдигнал с намерението да я вдигне високо над главата си. Котката не изглеждала впечатлена — тя извила гръб, повдигайки се нагоре, като така принуждавала Тор и той да се протегне нагоре колкото може.

Тор нямало да позволи да го победят в една обикновена игра за повдигане на котка. Бутал и се напъвал и накрая един от краката на котката се отделил от земята. Някъде далече Тор, Тиалфи и Локи чули шум, сякаш огромни скали се триели една в друга — боботенето на обзети от болка планини.

— Достатъчно — извикал Утгардалоки. — Вината, че не можеш да повдигнеш котката ми, не е твоя, Тор. Тя е голяма, а в сравнение с великаните ти в най-добрия случай си един мършав дребосък — ухилил се той.

— Мършав дребосък? — обадил се Тор. — Какво говориш, готов съм да се боря с всеки един от вас…

— След това, което видяхме досега, ще съм ужасен домакин, ако ти позволя да се бориш с истински великан. Може да те нарани. Освен това се боя, че нито един от хората ми няма да се бори с някого, който не може да пресуши моя рог и дори не може да повдигне котката на семейството ми. Но ще ти кажа какво ще направим. Ако искаш да се бориш, ще ти позволя да се бориш със старата ми дойка.

— Дойката ти? — не повярвал Тор.

— Стара е, да. Но тя ме научи да се боря и се съмнявам да е забравила как се прави. С годините се е смалила, така че ще е по-близо до твоя ръст. Свикнала е да играе с деца. — След това, виждайки изражението на лицето на Тор, той добавил: — Казва се Ели и съм я виждал да побеждава мъже, които изглеждаха по-силни от теб. Не бъди прекалено самоуверен, Тор.

— Бих предпочел да се боря с някого от хората ти — отговорил Тор. — Но ще се боря и със старата ти дойка.

Изпратили да повикат старата жена и тя дошла — толкова немощна, толкова посивяла, толкова съсухрена и сбръчкана, че вятърът сякаш можел да я отвее. Била великан, да, но само малко по-висока от Тор. Косата върху старата ѝ глава била тънка и рядка. Тор се зачудил на колко години може да е. Струвала му се по-стара от всички, които някога бил срещал. Не искал да я нарани.

Двамата застанали с лице един към друг. Победител щял да е първият, който успеел да събори другия на земята. Тор бутнал старата жена, дръпнал я, опитал се да я помръдне, да я препъне, да я притисне надолу, но тя сякаш била издялана от скала и не успял да направи нищо. Дойката през цялото време го гледала с безцветните си очи и мълчала.

След това се протегнала и докоснала леко крака му. Той усетил как кракът му става по-нестабилен там, където го докоснала, и я бутнал назад, но тя го обхванала с ръце и го понесла към земята. Той се опитал да я отблъсне с всички сили, но напразно и скоро се озовал паднал на едно коляно…

— Достатъчно! — извикал Утгардалоки. — Видяхме достатъчно, велики Тор. Не можеш да победиш дори дойката ми. Не мисля, че сега някой от хората ми ще се бори с теб.

Тор погледнал към Локи и двамата погледнали към Тиалфи. Седнали край големия огън и великаните ги нагостили — храната била хубава, а виното не било толкова солено, колкото медовината — но всеки един от тях говорел по-малко, отколкото би говорил по време на пиршество.

И тримата се чувствали неловко и били мълчаливи и унижени заради загубата си.

Напуснали Утгард на зазоряване и когато си тръгнали, самият крал Утгардалоки вървял редом с тях.

— Е? — казал Утгардалоки. — Добре ли прекарахте в дома ми?

Те го погледнали мрачно.

— Не много — отговорил Тор. — Винаги съм се гордял със силата си, а сега се чувствам никой и нищо.

— Аз мислех, че мога да тичам бързо — добавил Тиалфи.

— А мен никога не са ме побеждавали в състезание по ядене — казал Локи.

Минали през портите, които отбелязвали края на крепостта Утгард.

— Знаете ли, че нито един от вас не е никой и нищо — казал великанът. — Честно, ако снощи знаех това, което знам сега, никога нямаше да ви поканя в дома си и ще се погрижа никога повече да не бъдете поканени. Слушайте, снощи ви измамих — всички вас, с илюзии.

Пътниците погледнали великана, който им се усмихнал и попитал:

— Помните ли Скримир?

— Великана? Разбира се.

— Това бях аз. Използвах илюзия, за да стана толкова голям и да променя външния си вид. Връзките на торбата ми с провизиите бяха завързани с неразрушима желязна тел и можеха да се развържат само с магия. Когато ти, Тор, ме удряше с чука си, докато аз се преструвах, че спя, знаех, че дори и най-лекият ти удар ще означава смърт за мен. Затова използвах магия, направих една планина невидима и я сложих между чука и главата си. Погледни ето там.

В далечината се виждала планина с формата на седло и в нея се спускали дълбоки долини, като последната била най-дълбока.

— Това е планината, която използвах — казал Утгардалоки. — А долините са направени от ударите ти.

Тор не казал нищо, но стиснал устни, а ноздрите му се разширили и червената му брада настръхнала.

— А снощи в замъка? — попитал Локи. — И това ли беше илюзия?

— Разбира се. Някога виждал ли си огън, преминаващ през долина и изгарящ всичко по пътя си? Мислиш, че можеш да ядеш бързо? Никога няма да ядеш по-бързо от Логи, защото той е самият огън и погълна храната и дървената маса, на която беше сложена, изгаряйки ги. Никога не съм виждал някой да яде така бързо като теб.

Зелените очи на Локи светнали от гняв, а също и с възхищение, защото той мразел да го надхитрят, но и точно толкова обичал добрите номера.

Утгардалоки се обърнал към Тиалфи.

— Ти колко бързо можеш да мислиш, момче? — попитал той. — Можеш ли да мислиш по-бързо, отколкото да тичаш?

— Разбира се — отговорил Тиалфи. — Мога да мисля по-бързо от всичко друго.

— И затова те накарах да се състезаваш с Хуги, който е мисълта. Няма значение колко бързо тичаш — а нито един от нас не е виждал някой да тича като теб, Тиалфи — дори и ти не можеш да тичаш по-бързо от мисълта.

Тиалфи мълчал. Искал да каже нещо, да възрази или да зададе въпроси, но Тор заговорил с ниско боботене като гръмотевица, която отеква по далечен планински връх.

— А аз? Какво всъщност направих аз снощи?

Утгардалоки вече не се усмихвал.

— Чудо — отговорил той. — Ти извърши невъзможното. Не можеше да го знаеш, но краят на моя рог беше в най-дълбоката част на морето. Изпи достатъчно, за да намалиш нивото на океана и да създадеш приливите. Заради теб, Тор, морската вода винаги ще се надига и оттегля. За мен беше облекчение, че не отпи четвърта глътка, защото можеше да пресушиш океана.

Котката, която се опита да повдигнеш, не беше котка. Това беше Йормунгундър, змията на Мидгард, която се увива около центъра на света. Невъзможно е да се повдигне змията на Мидгард и въпреки това ти го направи и дори разхлаби един от обръчите ѝ, когато повдигна лапата на котката от земята. Помниш ли шума, който чухте? Това беше разместването на земята.

— А старицата? — попитал Тор. — Старата ти дойка? Тя какво беше? — Гласът му бил много благ, но бил хванал чука си и го държал здраво.

— Това беше Ели, старостта. Никой не може да победи старостта, защото накрая тя взима всички ни, прави ни все по-слаби и по-слаби, докато затвори очите ни завинаги. Всички нас, освен теб, Тор. Ти се бори със старостта и ние се дивяхме на това, че остана на крака, че дори и когато тя те победи, ти падна само на едно коляно. Никога не бяхме виждали нещо като случилото се снощи, Тор. Никога.

И сега, когато видяхме силата ви, знаем колко глупави сме били, че ви позволихме да стигнете до Утгард. В бъдеще смятам да браня крепостта си и най-добрият начин да я защитя, е да се погрижа никой от вас никога вече да не намери Утгард или да го види отново, за да съм сигурен, че каквото и да се случи в бъдеще, нито един от вас никога няма да се върне тук.

Тор вдигнал чука високо над главата си, но преди да успее да нанесе удар, Утгард изчезнал.

— Виж — казал Тиалфи.

Крепостта била изчезнала. Нямало и следа от укреплението на Утгардалоки или мястото, на което била. Сега тримата пътници стояли на гола равнина, на която нямало никакви признаци на живот.

— Да си вървим у дома — казал Локи и добавил: — Това беше много добре. Възхитителни илюзии. Мисля, че днес всички научихме нещо.

— Ще кажа на сестра ми, че съм се надбягвал с мисълта — добавил Тиалфи. — Ще кажа на Рьосква, че тичах добре.

Но Тор не казал нищо. Той мислел за предишната вечер, за това как се борил със старостта и пил морето. Мислел за змията на Мидгард.