Скълдъгъри Плезънт

11. Малки престъпления

От мястото си за наблюдение, в колата от другата страна на пътя, те наблюдаваха как вампирите, облечени със същите сини комбинезони, изкачват стъпалата и влизат в блещукащата галерия по изкуствата. Говореха си и въобще не изглеждаха застрашително. След няколко минути персоналът и пазачите от дневната смяна си тръгнаха. Когато и последният излезе, Скълдъгъри посегна към задната седалка и придърпа черната торба в скута си.

— Тръгваме ли? — попита Стефани, загледана във вечерното небе.

— Още е светло.

— И точно затова влизаме сега. След двадесет минути два стопроцентови вампира ще обикалят коридорите на тази галерия. Искам да се вмъкнем, да разберем как да унищожим Скиптъра и да излезем преди това.

— А. Вероятно доста далновиден план.

— Много вероятно да е далновиден.

Напуснаха ужасната малка кола-канарче, прекосиха улицата и отсрещния тротоар, както и градината пред галерията, и накрая спряха до високо дърво от задната й страна. Скълдъгъри първо се увери, че никой не ги наблюдава, след това метна торбата на рамо и се заизкачва. Стефани скочи, хвана се за най-ниския клон и го последва. Не го бе правила от години, но катеренето по дърветата беше като падането от тях — лесно. Клоните бяха дълги и здрави, и малко над нея доближаваха покрива на галерията, обсипан с хоризонтални прозорци. Стефани седна на един клон и с любопитство загледа празното пространство между сградата и дървото. Разстоянието изглеждаше твърде голямо за скок.

— Сигурен ли си, че не мога да дойда с теб?

— Искам да чакаш тук в случай, че нещо много, много се обърка.

— Какво например?

— О, каквото и да е.

— Направо ме изпълваш с увереност — промърмори момичето.

Скълдъгъри се придвижи до най-дългия клон и тръгна по него, приведен и със сгънати колене. Балансът му беше неестествено добър. Но оставаше да преодолее и няколко метра празно пространство. Без подготовка, той се изстреля напред. Разпери ръце, след това ги вдигна над главата си и рязък порив на вятъра го изтласка на покрива.

Стефани си обеща някой ден да го накара да я научи на това.

Скълдъгъри се обърна към нея.

— Галерията е оборудвана с най-сложните системи за сигурност — Той отвори торбата. — Но заради вампирите алармите на външните коридори никога не работят. Веднъж да стигна до главната зала и нещата заспиват, както казват.

— Кой казва?

— Не знам. Хората, които спят, вероятно. — Той отвори торбата и извади няколко ремъка, след което започна да се пристяга с тях. — Докъде бях стигнал?

— Нямам идея.

— А, да, хитроумния ми план. Трябва да стигна до едно контролно табло на източната стена. Оттам мога да изключа всичко. Подът реагира на натиск, така че ще трябва да се движа над него, но за някого с моята естествена грация и ловкост това няма да е проблем.

— Много си впечатлен от себе си, а?

— Извънредно.

Той уви края на спускателен кабел около решетката на един вентилационен отвор, свърза кабела с ремъците си и се доближи до един от двукрилите прозорци на покрива.

— От тук ли ще се спуснеш? — намръщи се Стефани.

— Да. Това е забавната част.

— Несъмнено. Но първо ще трябва да отвориш прозореца. Това няма ли да включи алармата?

— Само една от малките — уверено отвърна детективът.

— Хъм… това няма ли да е достатъчно, за да те чуят?

— Не. Алармата е тиха, свързана директно с едно от близките полицейски управления. Или поне беше свързана с него. Минах покрай трансформатора им на път за дома ти тази сутрин. Странно съвпадение, че точно тогава трансформаторът даде накъсо. Някакъв инцидент с голямо количество вода, внезапно озовало се там. Полицаите са силно объркани. Или поне имаха такъв вид…

— И целият ти план се крепи на надеждата, че още не са възстановили електричеството?

— Ами, да — малко неохотно призна Скълдъгъри. — Но както и да е. Ако чуеш писъци, ще да идват от мен — допълни той с лице, обърнато към залязващото слънце.

Детективът-взломаджия прокара ръка по ключалката на прозореца и тя се счупи. Той отвори едно от крилата и започна да се спуска надолу. Малко по малко се скри целият и почти веднага се чу слабо жужене от дистанционното в ръката му, което контролираше скоростта на спускане.

Стефани се облегна на дънера и се заоглежда за… за каквото трябваше да се оглежда. За нещо необичайно. Тя се начумери, опитвайки се да определи какво точно се броеше за „необичайно“ предвид ситуацията, и тогава чу подозрително стържене. Тя погледна нагоре.

Частта от кабела, завита за решетката на вентилационния отвор, се изплъзваше.

С ужас Стефани гледаше как кабелът продължава да се плъзга, почти до край. Представи си реагиращият на натиск под, представи си как Скълдъгъри се строполява на него и включва всяка една аларма, как вампирите го залавят. Макар той да нямаше кръв, която да изпият, щяха да измислят начин да го наранят.

Кабелът продължаваше пътя си надолу и момичето разбра, че няма избор. Приплъзна се напред по същия клон, който Скълдъгъри бе използвал за трамплин и той изстена под нея. Скълдъгъри е само кости, напомни си тя в опит, да не се чувства дебела.

Празнотата зееше стряскащо под нея.

Стефани тръсна глава — нямаше как да успее. Как да скочи толкова далеч? С добра засилка имаше някакъв шанс, но легнала на върха на нестабилен клон? Тя стисна очи и опита да прогони съмненията си. Не беше въпрос на избор, припомни си тя. Не беше въпрос на това дали може или иска да скочи. Имаше само една алтернатива. Скълдъгъри имаше нужда от помощта й веднага, така че оставаше само въпросът какво ще се случи, след като тя скочи?

Стефани реши да провери. И скочи.

Изпъна се напред, прелитайки високо над земята. Ръбът на сградата се втурна към нея и тогава Стефани започна да пада. Дясната й ръка се блъсна в ръба и пръстите й се вкопчиха в него. Останалата част от тялото й се заби в стената и тя почти падна, но светкавично се хвана и с лявата ръка и остана така. Малко по малко се издърпа на покрива. Бе успяла.

Кабелът отново се плъзна. Всеки миг щеше да се откъсне от решетката и тогава всичко щеше да свърши. Стефани изтича до него и се опита да го задържи, като го настъпи, но така и не успяваше да го стори. Огледа се за нещо, което да използва, видя торбата и я сграбчи. Вътре имаше само още кабел.

Извади бързо едно парче и го завърза за тази част, която Скълдъгъри беше прикрепил към ремъците си. Баща й я бе научил да връзва всякакви възли като малка и макар да не помнеше имената им, Стефани знаеше точно кой би й помогнал сега.

Когато добави новото парче кабел, тя се огледа за място, където да го прикрепи. Точно пред нея имаше друг прозорец. Тя уви кабела около бетонната му основа и приключи възела си точно когато решетката на вентилационния отвор поддаде и освободи завързания от Скълдъгъри кабел. Той се изпъна рязко, но не се изплъзна втори път.

Стефани побърза да види какво се случва с детектива. Той висеше точно над пода и се мъчеше да се задържи успоредно, след внезапното спускане. Още държеше дистанционното за контрол на кабела, но бе разперил и двете си ръце, за да балансира и не можеше да се издърпа обратно нагоре. До нея имаше второ дистанционно, свързано с ремъците на Скълдъгъри посредством тънка жичка. Стефани го грабна и натисна бутона, на който пишеше НАГОРЕ. Вече на безопасно разстояние от пода на галерията, той погледна нагоре към нея и вдигна палци. Успя да се подпре на стената, точно до контролното табло, което вече бе успял да отвори. Натисна няколко прекъсвача и спусна крака на пода. Алармата не се включи. Стефани въздъхна облекчена.

Той се освободи от ремъците и след няколко мига й направи жест да слезе при него. Тя се ухили и с дистанционното върна ремъците на покрива, закопча се и се спусна.

— Предполагам, че малко помощ ще ми е от полза — призна детективът, когато тя застана до него.

Галерията бе голяма, просторна и бяла. Част от стените представляваха огромни стъклени витрини. Картини и скулптури пълнеха главната зала, умело подредени, тъй че мястото не изглеждаше нито претъпкано, нито празно.

Те се придвижиха до двукрилата врата и се заслушаха внимателно. Скълдъгъри открехна едното крило, надникна от другата страна и кимна на Стефани. Запристъпваха на пръсти през прага. Тръгнаха по белите коридори, взимаха завои и минаваха под високи арки. Скълдъгъри често поглеждаше през прозорците — навън падаше нощта.

Стигнаха до малка ниша, встрани от главното кръстовище на галерията. В нишата имаше тежка дървена врата, защитена от стоманена решетка. Скълдъгъри прошепна на момичето да се оглежда и приближи вратата, вадейки нещо от джоба си.

Стефани остана на място, взряна в сгъстяващия се здрач. Хвърли поглед на Скълдъгъри, докато той се бореше с ключалката. Прозорецът до нея угасна — слънцето бе залязло.

Чу стъпки и се отдръпна назад. Мъжът в син комбинезон тъкмо бе свил иззад ъгъла, в далечния край на техния коридор. Вървеше бавно, като всеки друг пазач, който бе виждала. Като на рутинна обиколка, незаинтересуван, дори отегчен. Усети как Скълдъгъри се промъква зад нея, но не се обърна и не каза нищо.

Пазачът стисна корема си е ръце и се сви от болка. На Стефани й се щеше да е по-близо. Искаше да види кучешките му зъби, докато растат. Мъжът се изправи и се огъна назад, а пукотът на костите му отекна през коридора. След това стисна косата си и смъкна кожата си.

Стефани сподави вик. С едно плавно движение той бе махнал всичко — коса, кожа, дрехи — отдолу бе блед и плешив, с големи черни очи. Движеше се като котка, докато се измъкваше от останките на човешката си форма. Вече нямаше нужда да е по-близо, за да вижда кучешките му зъби — големи, остри и ужасяващи. Чувстваше се напълно доволна да ги наблюдава от разстояние. Това не бяха вампирите от телевизията: сексапилни, с дълги палта и тъмни очила. Това бяха животни.

Стефани усети ръката на Скълдъгъри на рамото си и той я дръпна в нишата, точно преди вампира да погледне към тях. Той се отдалечи надолу по коридора в търсене на плячка.

Стефани последва Скълдъгъри през вече отворената врата. Той вече не се промъкваше тихомълком, но момичето още не смееше да издаде звук. Поведе я надолу под галерията, а в ръката му пламтеше огнено кълбо, за да вижда пред себе си. Намираха се в студен, стар коридор, с тежки врати от двете страни. Те спряха пред една на която бе издълбан герб — щит и мечка. Скълдъгъри вдигна ръце, наведе глава и не помръдна почти цяла минута.

След това бравата изщрака и те влязоха.