Скълдъгъри Плезънт

27. Без затишие пред бурята

Скълдъгъри й бе дал пари да плати за бензина. Докато той зареждаше Бентлито отвън, Стефани стоеше пред щанда и гледаше шоколадите. Кога за последно бе яла шоколад? Винаги го правеше, когато й се случваха лоши неща, но тези дни шоколадът просто нямаше да е достатъчен.

Всичко беше с главата надолу. Танит — ранена, Гастли — превърнал се в статуя, Белият Секач — по петите им. Нещата ставаха безнадеждни дори за нея, макар да не искаше да споделя това със Скълдъгъри. Той изглежда мислеше, че двамата си приличат — неуморни, несломими. Тя не беше такава. Не му го казваше, само защото й харесваше високото му мнение за нея и не искаше да го разочарова. Валкирия Каин, която той познаваше, обаче бе твърде различна, по-силна, отколкото Стефани Еджли можеше въобще да бъде.

Тя излезе от бензиностанцията. Скълдъгъри тъкмо окачаше маркуча. Танит още бе в тоалетните, натопила ръка в същата лековита отвара, която бе дала на Стефани.

Стефани не знаеше как да започне разговор с детектива. Скълдъгъри затвори резервоара и остана да стои напълно неподвижен. С шапката и шала си, приличаше досущ на манекен, попаднал незнайно как извън витрината си.

— Съжалявам — каза Стефани. — Заради мен му се наложи да използва земната сила. Ако не бях аз, Гастли щеше… Колко дълго ще остане така?

— Наистина не зная, Валкирия. Това е най-непредсказуемата ни способност. Може да остане така ден, седмица или сто години. Няма как да разберем.

— Всичко развалих.

— Не…

— Онзи Секач гонеше мен. Гастли бе принуден да…

— Нищо не е бил принуден да прави — прекъсна я Скълдъгъри. — Сам го избра. И не е твоя вината. Серпин е изпратил онзи Секач след теб, за да уязви мен. Така прави нещата.

— Изпратил го е след мен, защото е знаел, че не мога да се защитавам. Знае, че ме пазиш, че съм слабото ти място.

— Пазя те? Така ли си представяш нещата? Мислиш, че съм ти бавачка?

— А не си ли? Не мога да правя магии; не мога да се бия; не мога да хвърлям огън или да тичам по тавани. Каква работа ти върша? Аз съм слабачка.

— Не, не си! Не си обучен магьосник или боец, но не си слаба. Серпин те подценява. Всички те подценяват. По-силна си, отколкото могат да предполагат. Отколкото ти самата предполагаш.

— Ще ми се да си прав.

— Естествено, че съм прав! Винаги съм прав!

Танит излезе под лампите в паркинга, обинтовала ръката си. Стефани чу иззвъняване на телефон и Танит го вдигна с ранената си ръка — знак, че магическата смес вече върши работата си. На Стефани не й хареса какво видя в лицето на младата жена, докато тя слушаше думите от другия край на линията.

Танит затвори, без да продума.

— Скълдъгъри, носиш ли телефона си?

— Батерията ми е паднала — отвърна той.

— Опитвали са се да се свържат с теб. Секретарят, Убежището.

— Какво има? — обади се Стефани.

— Старейшините — кухо отрони Танит. — Сагейшъс Тоум ги е предал. Мъртви са. Бил е предател от самото начало.

Стефани закри уста и промълви през пръсти:

— О, боже…

— Тоум е бил предател. Като г-н Блис. Като всички останали. Скълдъгъри, какво ще правим?

Стефани се молеше, детективът да измисли нещо ново, някой план за победа и щастлив край. Той мълчеше.

— Чу ли ме? — В тона на Танит припламна гняв. — Слушаш ли ме изобщо? Интересува ли те какво ти говоря? Може би не. Може би искаш да умреш отново. Може би искаш да отидеш при жената и детето си, но знаеш ли? Ние не искаме да умрем! Аз не искам! Валкирия също не иска!

Скълдъгъри стоеше. Като манекен.

— Мислиш ли, че имаме шанс срещу Серпин? Срещу Тоум? Срещу Блис? Мислиш ли наистина, че имаме шанс срещу всички тях?

— Какво искаш да направим? — бавно, отмерено изрече Скълдъгъри. — Да отстъпим и да гледаме как нараства мощта на Серпин? Да го оставим да събере още съюзници, да пусне Безликите от затвора им?

— Той печели, по дяволите! Серпин печели тази война!

— Няма такова нещо.

— Какво?

— Няма такова нещо като „печелене“ или „губене“. Има спечелил и загубил; има победа и загуба. Има крайности. Всичко между тях може да бъде или наше, или тяхно. Серпин ще е спечелил, само ако срещу него не е останал никой. Докато не се случи това, съществува единствено борбата, защото теченията са затова — да се обръщат.

— Това е лудост…

Той рязко се обърна към младата жена и Стефани помисли, че ще й посегне.

— Току-що видях как един много скъп приятел се превръща в статуя, Танит. Мериторий и Кроу, двамата от малкото хора на този свят, които уважавах, са били убити. Да, права си да твърдиш, че съюзниците ни мрат като мухи, но тази битка никога не е била от лесните. Някои падат в жертва. И какво трябва да правим? Да ги прескочим и да продължим, защото не можем да направим нищо друго. Сега ще спра Серпин веднъж завинаги. Който иска да дойде с мен, е добре дошъл. А който не иска, никак не ме интересува. Серпин ще бъде спрян и това е.

Той се качи в бентлито и запали двигателя. Стефани се поколеба, отвори вратата и седна до него. Докато тя се закопчаваше, той мълчеше, гледайки право напред. Три секунди по-късно Скълдъгъри превключи на скорост и вече тръгваше, когато Танит се вмъкна на задната седалка.

— Няма нужда от тая мелодрама — измърмори тя и Стефани се усмихна въпреки настроението си. Скълдъгъри подкара бързо колата по магистралата.

— Къде отиваме? — поинтересува се Стефани.

— Ти не ме ли слушаше? — отвърна детективът. Тонът му звучеше както обикновено. — Ще спрем Серпин. Току-що дръпнах цяла реч. Беше много добра.

— Знаеш къде е? — попита Танит, привеждайки се между двамата отпред.

— Да, зная! Сетих се, докато зареждах резервоара.

— Какво се сети?

— Скиптъра. Защо Серпин искаше да го притежава?

— Хъм, защото е съвършеното оръжие — опита се да отгатне Стефани.

— А защо му е нужно то?

— За да се сдобие с ритуала за призоваване на Безликите. Да сплаши този, който може да му го даде.

— Не.

— Значи няма да използва Скиптъра за това?

— Скиптъра е твърде грубо средство. Ако заплаши единствения човек, който може да му даде информацията, какво ще се случи, ако този човек предпочете смъртта? Какво да прави Серпин тогава? Не. Той използва Скиптъра, за да се отърве от Старейшините. Само затова му бе нужен. Знаел е, че не е достатъчно силен, за да се справи с тях без него.

— И това как му помага да стигне до ритуала?

— Нещата вече не опират само до ритуала. Какво печелиш, като убиеш Старейшините?

— Това звучи като началото на някой виц.

— Валкирия…

— Не знам.

— Напротив. Помисли. Какво би последвало смъртта на Старейшините?

— Паника? Страх? Три свободни места в паркинга на Убежището?

Скълдъгъри все още мълчеше очаквателно и объркването на Стефани внезапно изчезна.

— О, не!

— Той търси Книгата. Уби Мериторий и Морвена Кроу със Скиптъра, за да унищожи заклинанието, което я защитава. Не е нужно да отправя заплахи — ще трябва просто да попита. През цялото време се е стремил към Книгата на имената.