22. Скиптъра на древните

Стефани бе издърпана до една скална издатина и стоварена на нея. Момичето се опита да се откъсне от пипалото, но то само се плъзна по-нагоре по ръката й и я стисна още по-силно. Със свободната си ръка тя се хвана за издатината, но нямаше смисъл. Пръстите й не издържаха на напрягането и трябваше да се пусне. Нещото я повлече към себе си.

То представляваше някаква сивкава маса плът, израстък, оставен да расте безпрепятствено в мрачното си ъгълче. Пипалата я приближаваха до центъра на израстъка, където гладно зяпаше огромна разлигавена уста, пълна със зъби като ножове.

Свободната й ръка намери голям камък и Стефани стовари острия му край върху пипалото. Ударът го проби и то пусна другата й ръка. Преди да успее да се затича обаче, още пипала намериха краката й и момичето отново се озова по гръб. Опита да ги разрита, но това само ги направи още по-настойчиви.

Имаше пипала навсякъде.

Създанието, каквото и да беше, пулсираше гнусно, докато я придърпваше по-близо. Не виждаше никакви очи. Само пипалата и тази уста… което значеше, че се осланя на чувството си за допир.

Стефани с усилие се овладя и спря да се съпротивлява. В свирепа борба с всеки свой инстинкт, тя отпусна тялото си, и макар скоростта му на движение не се промени, съществото отпусна хватката си. Останалите му пипала спряха да напредват към нея, но стояха в непосредствена близост. Щяха да я усмирят светкавично, ако опиташе да избяга. Стефани подхвърли камъка встрани, той удари едно пипало и се изтърколи наблизо. Усетили втора жертва, останалите пипала се плъзнаха натам и започнаха слепия си лов. Стефани пое дълбоко въздух и доближи ръце до глезените си, изчака хватката да се отпусне още и след това рязко разкъса оплелите ги пипала.

Стана, но вместо да бяга далеч от съществото, тя се спусна право напред. Скочи върху него, над зиналата паст и обувката й почти се подхлъзна на мократа плът. Стефани скочи отново и се хвана за скалната издатина над създанието. Тя се качи на нея, докато долу пипалата се мятаха лудешки в търсене на изгубената плячка.

Стефани нямаше време за почивка. От издатината започваше тесен проход и тя пое по него, борейки се със страха, че ще остане изгубена в тези пещери завинаги.

Няма да е завинаги, укори се тя. Ако не ме намери някое чудовище, ще умра от жажда за няколко дни.

Стефани почти не повярва, че току-що е опитала да се успокои с подобна мисъл.

Тя отблъсна страховете, съмненията и песимистичните — макар и реалистични — мисли и забави ход, като се концентрира върху намирането на обратния път. И тогава видя светлинка.

Малко по-напред, от мястото за наблюдение, което един естествен каменен балкон й предлагаше, тя видя около дузина Кухи хора в малка пещера, на няколко метра под нея. Един от тях държеше фенер. Г-н Блис явно не бе придружил експедицията, но Серпин беше там, застанал пред малка скала, плоска като маса. Върху скалата имаше дървен сандък с голяма ключалка. Сърцето й пропусна удар. Бе го намерил.

До пода на пещерата не бе твърде далеч. Стефани нямаше избор. Трябваше да опита.

Кухите хора бяха с гръб към нея и тя успя да се намести така, че да скочи безшумно зад тях. Светлината на единствения фенер не стигаше до нея и тя приклекна, обгърната в сенки. Един от Кухите хора се обърна и празният му поглед премина през нея, без да я различи от мрака в ъглите на пещерата. Тя помръдна едва, когато слугата на Серпин се извърна отново. В почти пълния мрак, облечена в най-тъмночерен цвят, тя можеше да се промъкне току до враговете си, без да я усетят. Придвижваше се болезнено бавно и дишаше като през сламка. Струваше й се, че ударите на сърцето й ехтят из цялото помещение, но Серпин се бе вглъбил в сандъка. Той почука върху ключалката с кървавия показалец на одраната си дясна ръка, тя ръждяса и се разпадна. Усмихна се, сложи ръкавицата си, отвори сандъка и вдигна от него Скиптъра на Древните.

Бе истински. Най-могъщото оръжие в света, с което Древните бяха надвили боговете си — съществуваше наистина. Вековете не бяха потъмнили златното му сияние и за миг като че ли Скиптъра забръмча, адаптирайки се към ръката на новия си господар. Най-могъщото оръжие на света — в ръцете на Серпин.

— Най-сетне! — прошепна той.

Странна мелодия изпълни пещерата и Стефани установи, че тя се разнася от черния кристал, вграден в Скиптъра. Серпин се обърна тъкмо навреме, за да види как Скълдъгъри Плезънт връхлита срещу него.

Той махна с ръка и Кухите хора отлетяха встрани. Заби се тичешком в Серпин и Скиптъра изтрополи между тях. Серпин замахна, но Скълдъгъри избегна удара и скъси още повече дистанцията. Сграбчи Серпин за рамото с една ръка и му подложи таза си. Серпин бе преметнат презглава и се стовари на земята.

Стефани бавно напредна към Скиптъра. Пръснатите на всички посоки Кухи мъже се заизправяха и с тежки стъпки се включиха в схватката.

Скълдъгъри щракна с пръсти — Серпин бе твърде близо, за да избегне огненото кълбо. То се разби в гърдите му и го обгърна целия. Кухите хора спряха на място, докато горящият им господар се въртеше безпосочно насам-натам. Той изрита неволно Скиптъра и оръжието простърга по каменния под и спря…

… почти до Стефани.



Скълдъгъри отблъсна Серпин с въздушна струя и врагът му удари стената и се строполи на пода. Остана неподвижен, с дрехи на парцали и жестоко обгорен.

— Свърши се! — Каза Скълдъгъри. — Тук миналото ти те настига. Тук умираш.

В отговор, последва невъзможен смях. Серпин седна.

— Това ме заболя.

Пред очите на Стефани изпепелената плът зарасна, а косата му отново покри обезобразения скалп — дори белег не остана.

Серпин събра лилави пари в ръката си и ги запрати по Скълдъгъри, събаряйки го. Парите се превърнаха в тънка нишка, която се стрелна към сенките, уви се около Скиптъра и го върна в ръката на Серпин. Скълдъгъри се изправи, но бе твърде късно за нещо повече. Злият магьосник се изправи със Скиптъра и се усмихна.

— Не мога да реша — започна Серпин, а Стефани все още се промъкваше зад него, незабелязана от никого. — Дали да превърна безполезните ти кокали в прах веднага, или да те оставя да гниеш тук долу? В дългосрочен план второто ще е по-задоволително, но какво да се прави? Падам си по незабавното удовлетворение — знам, плитък съм.

Стефани със засилка блъсна Серпин в гърба, точно когато кристалът в Скиптъра проблесна. Черна мълния се изви през пещерата и пропусна Скълдъгъри на сантиметри. Скалата зад него се превърна в прах. Серпин сграбчи момичето. Тя го удари с всичка сила, но той само изръмжа и после невидими вълни от енергия пробягаха по въздуха от ръката на Скълдъгъри. Серпин се затъркаля по пода, но все още стискаше Скиптъра.

Детективът отново разпръсна Кухите хора, след това сключи ръка около китката на Стефани и я извлече от пещерата. Той тичаше толкова бързо, че Стефани имаше чувството, че е пометена от инерцията му.

Явно знаеше точно къде отива и след няколко минути вече се намираха на каменното стълбище, точно под избата. Когато преминаха покрай вратата, ключът излетя от ръката на Скълдъгъри. Подът изстена и проходът се затвори.

— Това ще го задържи ли? — попита Стефани.

— Скиптърът е у него. Нищо няма да го задържи.

Сякаш, за да потвърди думите му, подът започна да се разцепва.

— Бързо! — извика Скълдъгъри. Те се втурнаха нагоре по стълбите към къщата. Зад тях почти веднага подът изчезна яко дим и от него остана само прахът, който до преди секунда го бе покривал.

Те изскочиха от къщата на слънце, следвани от Кухите хора. На три стъпки от жълтата кола един от тях сграбчи Стефани.

Стефани заби нокти в лицето му и го скъса. От него я облъхна вонлив въздух под налягане. Кухият се препъна назад, скрил лицето си с ръце. Той започна да спихва и накрая от него остана само парче хартия, което събратята му смачкаха под краката си. Още един се хвърли към момичето, но Скълдъгъри го пресече и хвърли на земята. Някой тичаше вдясно от тях — Танит Лоу, извадила наполовина меча си от ножницата. Скочи сред Кухите хора тичешком и развъртя оръжието си. Парчета Кухи хора се разлетяха като конфети във въздуха.

От входа на имението изригна черен енергиен заряд и колата-канарче се изпари. Серпин закрачи през поляната пред къщата. До лицето на Стефани се разбушува същинска огнена буря, докато Скълдъгъри мяташе пламтящи кълба по врага си. Серпин неутрализира с ръка първото и се отдръпна, за да избегне останалите.

Стефани осъзна, че на сцената е пристигнала друга кола, чак когато тя наби спирачки до нея. Вратата се отвори, Танит прибра меча си и набута Стефани на задната седалка, след което скочи до нея и колата отново тръгна. Стефани се изправи и видя Скълдъгъри да мята една последна огнена топка. После той влетя в колата в движение, направо през единия от отворените прозорци. Падна върху глава й и лактите му я халосаха по челото. Колата зави рязко и инерцията ги раздели. Колата направи още един завой и покрай тях започнаха да се редят дървета, което значеше, че вече не са в обсега на Скиптъра.

Излязоха през огромните порти на гордъновото имение и Скълдъгъри се поизправи.

— Така. Това беше освежаващо.

От предната седалка се чу познат глас:

— Някой от тия дни няма да съм наоколо, за да ви измъквам от беди.

Шофьорът на колата беше мъжът с вратовръзката от библиотеката на Чайна, а на седалката до него — самата тя.

— Не знам какво ще правиш без мен, Скълдъгъри — каза тя. — Наистина не знам.

Загрузка...