Скълдъгъри Плезънт

21. Пещерата

Стефани побягна.

Тя погледна зад себе си, но него го нямаше там. После през нея мина сянка и той падна от небето. Тя се блъсна в него и падна назад. Бърза, като връхлитаща змия, ръката му се стрелна и й отне брошката.

Тя очакваше всеки момент Скълдъгъри да прелети иззад нея и да я спаси. Нямаше го. Г-н Блис прибра брошката в якето си.

— Ще му го дадеш?!

— Да. Твърде могъщ е, за да му се опълчваме.

— Но ти и Старейшините сте по-силни от всички! Ако заедно го нападнете…

— Не играя комар, г-це Каин. Ако го нападнем, може да го победим или може да ни се измъкне и да ни го върне, когато най-малко очакваме. Това е твърде непредсказуемо за мен. Войната трябва да е фино нещо. Изисква прецизност.

Тези думи. Тези очи, толкова бледосини. Стефани се досети.

— И Чайна ни предаде. Явно е семейна черта.

— Мотивите и делата на сестра ми са нейна работа.

— И тя ли е на страната на Серпин?

— Доколкото знам, не. Но може и да те лъжа. Нещо, което трябва да запомниш за съюзниците и враговете — никога не знаеш кой кой е, докато не направят последния си ход.

Стефани се изправи, а той тръгна към колата си. Беше безсилна да си върне брошката.

— Ще го спрем! — извика тя.

— Направете каквото трябва. — Г-н Блис не се обърна. Качи се в колата и без да я погледне, тръгна по прашния път към града. Когато облакът прах се слегна, тя слезе по тясната пътека до скалите.

Моля те бъди добре, моля те бъди добре, моля те бъди добре.

Долу тя започна да търси по скалите, ужасена, че може да го намери на парчета. Него го нямаше там и тя затърси с поглед из водата, точно навреме за да види главата му, подаваща се над повърхността.

— Скълдъгъри? — Заля я вълна на облекчение. — Добре ли си?

Той не й отвърна веднага. Вместо това продължи да се подава над водата, докато накрая не бе стъпил на вълните. Тръгна към нея.

— Добре съм! — Отвърна той рязко. Стефани се бе нагледала на всякакви странности през последните няколко дни, тъй че малко неща вече можеха да я учудят. Скълдъгъри, ходещ по водата, обаче определено й направи впечатление. Той се носеше по вълните, но пазеше перфектно равновесие и когато пристъпи от водата на пътеката, от костюма му се вдигна пара, която се върна в морето. Дрехите му не бяха повредени от падането.

— Значи затова Серпин не изпрати никой срещу нас — кисело рече детективът. Остави ни да избягаме, за да му намерим ключа, а вътрешният му човек ни го отне. Това просто… просто не е честно.

— Познаваш ли някого, който не би те предал? — Двамата се заизкачваха.

— Тихо сега!

— А, да, и мерси, че ми спомена, че г-н Блис и Чайна са брат и сестра, между другото.

— Моля!

— Ако знаех това, щях да те предупредя да не му вярваш.

— Признавам, че предателството на Чайна не ме изненада, но г-н Блис… Той никога не върши нищо, без да го обмисли внимателно.

— Май е решил, че Серпин е печелившата страна.

— Може би.

— И какво ще правим сега? Не можем да позволим на Серпин да намери Скиптъра.

— Ти какво предлагаш?

— Предлагам да си взема работната униформа, да извадя отражението си от огледалото, да го последваме в пещерите и да му измъкнем Скиптъра под носа.

— Много добър план. Хайде тогава!

Когато пристигнаха, намериха сребристата кола на Серпин паркирана навън, а входната врата — отново на земята. Скълдъгъри я поведе през къщата, стиснал револвера си. Цялата в черно, Стефани го следваше като сянка. Набързо огледаха първия етаж, преди да слязат в избата.

Ключът стоеше в ключалката, а вратата бе отворена. Част от пода също липсваше, където каменно стълбище се виеше надолу в земята. Стъпало по стъпало, потъваха все по-дълбоко в сумрака. Няколко минути се придвижваха в почти пълен мрак и накрая стигнаха дъното, като последваха тесен тунел, водещ напред. Тук имаше светлина — десетки малки дупчици, издълбани в стените, разположени така, че да насочват слънчевата светлина отгоре.

Излязоха в пещера, от която започваха две разклонения.

— Накъде сега? — попита Стефани.

Скълдъгъри изпъна ръка и разтвори длан. След малко кимна към северното разклонение.

— Въздуха ли разчиташ?

— По-скоро въздушните течения.

— След тях ли ще вървим?

Скълдъгъри помисли.

— Те също нямат представа от точното местонахождение на Скиптъра. Избрали са този път, просто защото отнякъде трябва да започнат.

— Значи трябва да поемем по другия път и да се надяваме да го открием първи?

— Ако го открием без Серпин да узнае, че сме слезли тук, можем да запечатаме тунела зад себе си и да го приклещим, докато дойдат Старейшините.

— Тогава защо седим като истукани?

Завиха наляво, бързи и безшумни. Системата от пещери се оказа огромна, но Скълдъгъри успокои Стефани, че може да намери обратния път без проблем. Тук-там точиците слънчева светлина се сливаха в по-плътни лъчи, отразяваха се от скалите и пробиваха мрака. Стените бяха обрасли със странни растения и плесени, които Скълдъгъри избягваше внимателно. Дори плесента на това място криеше опасности.

След десет минути вървене, Стефани забеляза движение пред тях. Тя побутна Скълдъгъри и посочи натам. Двамата се изтеглиха в сенките.

Нещото, което се изпречи пред тях, беше толкова ужасно, че чак беше величествено. Високо много над два метра, с широк гръден кош и дълги ръце с гротескно издути мускули на предмишниците. Дланите му можеха да скрият чиния, а ноктите му изглеждаха така, сякаш могат да минат и през камък. Имаше кучеподобна муцуна, приличаше малко на доберман, а от основата на черепа му до раменете се спускаше мръсна грива.

— Какво е това? — прошепна Стефани.

— Това, скъпа ми Валкирия, е нещо, което наричаме „чудовище“.

— Нямаш представа какво е, нали?

— Казах ти какво е — ужасяващо чудовище. Сега млъкни, преди да дойде да ни изяде. — То се скри в съседната пещера.

— Нека не ходим натам — предложи Стефани.

— Добро решение — съгласи се Скълдъгъри и двамата забързаха напред.

Пътят им ги отведе до срутване, затова се върнаха по стъпките си и избраха друг маршрут. Странни, неразличими в сенките неща се тътреха и пърхаха около тях, но Стефани нямаше проблем с това, стига да не правеха опити да я ухапят. Скълдъгъри приклекна и взе нещо от пода на тунела. Прашна опаковка от шоколад, или както той се изрази:

— Улика.

— Гордън?

— На прав път сме.

Отново тръгнаха, претърсвайки земята за още улики от преминаването на Гордън. Само след пет минути обаче Скълдъгъри спря и се обърна, разчитайки въздуха с длан.

— Следят ни.

Точно думата, която Стефани не искаше да чува. Въпреки слабото осветление, тя виждаше надалеч в дългия прав коридор зад нея. Не видя никого зад тях.

— Сигурен ли си?

Скълдъгъри не отвърна. С лявата ръка четеше въздуха, с дясната насочи пистолета си право напред.

— Трябва да отстъпим веднага. — Двамата го сториха. Стефани вече чу нещо, някакво ехо, приближаващо в тяхната посока. Скълдъгъри рече: — Трябва да отстъпим малко по-бързо.

Ускориха крачка. Стефани все поглеждаше към краката си, за да не се спъне в нещо зад нея, но Скълдъгъри изглеждаше толкова стабилен, вървейки назад, колкото и напред.

Стефани разпозна звука — стъпки… не, подскоци. Тя го разпозна, най-вече, защото вече виждаше кучеподобното създание да търчи към тях с ужасяваща скорост.

— О кей — обади се Скълдъгъри. — Сега мисля, че е време да бягаме.

Това и сториха. Скълдъгъри стреля шест пъти в бърза последователност. И шестте пъти уцели създанието, но това не го забави. Скълдъгъри презареди, изхвърляйки празните гилзи от барабана и зареждайки нови шест патрона. Тунелът се разшири, изходът му бе току пред тях.

— Продължавай да тичаш! — Нареди детективът.

— Какво ще правиш?

— Не зная. Вероятно нещо много смело.

Той рязко спря и Стефани профуча покрай него, в огромната пещера след края на тунела. От мрака над главата й се спускаха увивни растения и потъваха в бездната под краката й.

Стефани се обърна, тъкмо когато звярът се сблъска със Скълдъгъри. Пистолетът изхвърча от ръката му, а той се строполи тежко и създанието сключи нокти около глезена му. То направи крачка назад и грабнало детектива за глезена, го блъсна в стената на тунела. Скълдъгъри успя да падне на рамо и да омекоти удара, но звярът не бе приключил с него и го удари в срещуположната стена. После замахна яростно към вътрешността на тунела и Скълдъгъри отлетя в мрака, а в лапата на звяра остана само един скелетен крак.

То изръмжа объркано, но веднага задуши въздуха, хванало миризмата на Стефани.

— Бягай! — чу се викът на Скълдъгъри някъде отдалеч. Създанието пусна крака и тръгна към нея. Стефани се извъртя, но нямаше къде да бяга, така че изтича презглава до ръба на бездната и се хвърли.

Ръцете й сграбчваха хлъзгавите лиани в отчаяни опити да се хванат здраво за някоя, а междувременно Стефани падаше. Пръстите й стиснаха едно тлъсто стъбло и тя промени посоката на инерцията си, засилвайки се напред. Усещаше студения, застоял въздух, прииждащ от бездънния мрак под нея. Когато тялото й се залюля назад, Стефани придърпа крака, точно навреме, за да избегне ноктите на звяра. Той изрева от неудоволствие, лишен от плячката си и замаха безсилно от ръба на бездната. Тя отново се залюля напред, далеч от него.

Скълдъгъри се бе довлякъл до крака си. Той долепи бедрената кост до таза си, завъртя я силно и се раздвижи, за да провери дали всичко пасва добре. Взе пистолета си и се изправи, излезе от тунела и се промъкна зад създанието, което още ръмжеше и размахваше лапи към Стефани. Сега тя вече не се люлееше, а се въртеше леко от въздушното течение, вкопчена в лианата. Сърцето й се бе поуспокоило.

Тя внимаваше да не отклонява поглед от този на чудовището, за да държи вниманието му върху себе си, но колкото повече се приближаваше Скълдъгъри, толкова по-трудна ставаше задача й. В крайна сметка звукът на едно сритано камъче накара звяра да се обърне.

Скълдъгъри изпъна пръсти, но нищо не се случи. Стефани си спомни думите на г-н Блис за създанията в пещерите, които се хранят с магия. Явно бяха налетели на едно такова.

— Дяволите да го вземат! — Каза Скълдъгъри и се втурна право напред, стреляйки от упор в гърдите на чудовището, а след това се блъсна в него и го запрати крачка назад. Още една и то щеше да падне в пропастта.

Звярът стовари огромен юмрук на гърба на детектива, който падна на едно коляно, но се изправи бързо и замахна нагоре, доколкото му позволяваше ръста. Ръката му едва закачи брадичката на звяра. Той се гмурна като боксьор под ответния удар на създанието и заби приклада на оръжието си в ребрата му, отново безрезултатно.

Стефани се намръщи и погледна лианата в ръцете си. От само себе си ли се движеше растението? Върна вниманието си върху Скълдъгъри, който сграбчи гривата на противника си и скочи, халосвайки създанието с приклада право в муцуната.

Създанието изрева от болка и отстъпи… в нищото. Скълдъгъри се оттласна от него, а то остана на ръба още миг и след това се прекатури в бездната с ужасен вой.

— А така! — Детективът отупа новия си костюм. — Оправихме работата.

— Мисля, че се движа — каза Стефани и в същото време нещо започна леко да я придърпва нагоре. Скълдъгъри застана на ръба и надникна нагоре любопитно…

— Стефани! Това не е лиана.

— Какво? Какво държа тогава?

— Стефани, залюлей се към мен! — Скълдъгъри звучеше припряно. — Хайде, бързо, залюлей се към мен! Бързо!

Тя се залюля, назад и напред, все по-надалеч, докато през цялото време нещото продължаваше да я дърпа нагоре.

— Пусни се!

Скълдъгъри бе готов да я хване. Стефани си припомни воя на звяра, докато падаше, чудейки се дали вече е стигнал дъното. В крайната точка на поредното залюляване тя се пусна и започна да пада към ръцете на Скълдъгъри.

Лианата обаче изплющя като камшик, уви се около китката й, и я прибра към себе си. Скълдъгъри посегна към нея, но не я хвана.

— Помощ! — изкрещя тя, докато нещото я дърпаше все по-бързо и болезнено. Скълдъгъри изруга, а тя вече се движеше твърде бързо, дори за да опита да се измъкне. Партньорът й можеше само да гледа, докато тя потъваше в мрака нагоре.