След нас и потоп

1

Разпокъсаните валма мъгла се валяха над морето. Вълните бяха зеленикавочерни, в тях още спеше нощта.

Духаше азиатският вятър. Издуваше платното като мехур и барабанеше отчетливо върху него. Осемдесет весла в три редици една до друга разсичаха ритмично водата. Военният кораб „Евтерпа“1 се носеше на запад, поглъщаше жадно вълните, закопнял по-скоро да стигне у дома.

Духаше азиатският вятър. Добрият вятър. Та нали от Азия в Рим идваха само добри неща: киликийско жито, сирийски пурпур и плодове, индийски муселин, арабско злато и благовония, ливански кедър, скъпоценни камъни. Добър беше азиатският вятър и за „Евтерпа“, която носеше на палубата си скъп товар: Луций Герминий Курион — военният трибун на шести легион2, наместник на легат Вителий, заедно със свитата му и центурия войска.

Луций се пробуждаше върху твърдото легло в единствената корабна каюта. Гледаше през прозорчето парцаливите валма мъгла, които ту се валяха ниско над морето — ту се издигаха нагоре, скупчваха се, после отново се разпръсваха и потъваха във водата. В странните им очертания Луций съзираше образите и нещата, за които си мислеше: ето, дребните завъртулки, мъгла около светлото петно — това е нейното лице, увенчано от къдравите й кичури. Лицето на годеницата му Торквата. Нежното бяло лице, в което се беше влюбил. Вярна, вярна. Луций притвори очи. Не беше живял в Ориента като отшелник. Но пред образа на бялата римлянка, неговата бъдеща жена, и представата му за живота, който го очаква с нея — мимолетните удоволствия бледнееха. Той се протегна и разтвори обятия: „Торквата! Скоро ще бъда при теб!“

Повдигна глава. Кръгъл облак мъгла се спусна над морето — та това е венецът на славата, която навярно го очаква в Рим! Легат Вителий му повери за три месеца командуването на легиона. Фортуна3 бе благосклонна към Луций. Той победи във всички боеве с дивите парти, които непрестанно застрашаваха най-далечната източна граница на Римската империя. Отличи се със смелостта и решителността си. Но не по-малко се отличи и като дипломат. „Кълна се в Jupiter Optimus et Maximus4, че Луций Геминий Курион ще стане голям държавник“ — съобщава легат Витални в писмото си до римския сенат, което Луций трябва лично да предаде на първия императорски наместник Макрон.

Луций се усмихва: съвсем скоро златният венец на сената ще обвие неговото чело, а белите ръце на Торквата — шията му. Животът е многобагрена радост, животът е Анакреонова5 песен. Ave Roma, regina mundi!6

И въпреки това има нещо, което помрачава радостта му, една сянка пада върху копнежа му по Рим: неизвестността. Въпросът, възникнал отдавна и безответен до днес: защо изтеглят с внезапна заповед шести легион от Сирия в Рим? Защо така спешно, посред зима, при „затворено“ море отзовават Луций? Защо легат Вителий остана в Азия и бе провъзгласен за прокуратор на Юдея? Луций трябваше да дослужи в Сирия още два месеца до трите задължителни години и изведнъж — връщане! Защо? Ще остане ли легионът в Рим? Дали се е случило нещо във Вечния град? Или пък има нещо тревожно у дома?

Мъглата вече не извайва образи, водата я всмука, морето смразяваше дори само като го погледнеш. Непроницаемо е лицето на морето. „Кой ще ми отговори на въпроса, забил се като трън в мислите ми, кой ще изтръгне този трън и кога, о, богове, кой и кога?“ Страхът, че у дома става нещо лошо, терзаеше най-силно Луций. Заради баща му. Разбиранията на неговия баща — Сервий Геминий Курион, един от най-влиятелните членове на римския сенат, бяха известни на всички. Но заради това императорът не би викал сирийския легион в Рим. Просто би предоставил всичко на палача… Мъчителната неизвестност го гнети, отнема багрите на живота. „Кой ще ми отговори?“

Луций плесна ръце и заповяда на роба да го обуе и стегне бронята му.

Чернотата на вълните намаляваше, небето се проясни. Хоризонтът зад корабната кърма ставаше златозарен. Вятърът за малко поутихна, морето стаи дъх. Слънцето изплуваше от вълните и разпръсваше утринна омара.

Капитан Харнакс имаше набито око. Той гледаше на запад. На мачтата над него висеше маймунката Симка и гледаше в същата посока. Животинката има по-остри сетива от човека. Симка стана неспокойна, изкатери се по стожера, ококори ахатовите си очички и така заврещя, че и единственото здраво ухо на капитана заглъхна. Той напрегна зрението си и след миг също видя: облаче бял дим се вие над ковачницата на Хефест7 върху проблясващия планински връх. Етна! Сицилия!

„Евтерпа“ летеше с осемдесетте весла като табун жребци, подушили родния вятър. Вулканът израстваше, ивицата земя се разширяваше на юг, приближаваше се.

Скоро панорамата на Сиракуза се очерта над сушата. В центъра се извисяваше храмът на Атина Палада8 с ослепителния шпалир от мраморни колони: вляво, при устието на река Анапа, вятърът олюляваше гората; вдясно се белееха скалистите склонове, в които се разбиваха вълните. В далечината на север се издигаше Етна със снежния си връх, а зад града върху планинското плато сияеха всред зеленината на кипарисите и пиниите белите летни дворци и назъбените стъпала на гръцкия театър. Рейдът на сиракузкото пристанище разтваряше обятия за военния кораб. Харнакс заповяда да свият платното. Пронизително екна тръба. Веслата мигновено се вдигнаха високо и „Евтерпа“, забавяйки ход, заплава по зелената шир на залива като морски таралеж. Заскърцаха котвените вериги, зашумя тълпата на брега, белите благороднически тоги9 се откроиха върху тъмния фон на плебейското облекло. Цяла Сиракуза се беше стекла, тъй като появяването на кораб в началото на януари (морето биваше затворено от октомври до края на февруари), и при това военен кораб — бе събитие. „Евтерпа“ не газеше дълбоко, но въпреки това хвърли котва на около стотина крачки от брега.

Четирима души се провираха през тълпата към края на вълнолома. Блъскаха се, вдигаха врява, жестикулираха. Яркото им облекло ги отличаваше от другите, а също и речта им — гръмогласна, изобилствуваща с шеги и закачки, шумна като всяка реч, която иска да бъде чута и от най-отдалеченото ухо. Шишкото с червено наметало едва пробиваше път и викаше:

— Дайте път на великата Бул Дури Дан — царицата на Ориента, пропадналата — о, богове, какво дрънкам! — падналата небесна звезда и красавица на красавиците!

Падналата звезда ситнеше с дебелите си крака подир него, стегната в бял хитон10 и синьо наметало, обсипано със сребърни пайети. Ружът на лицето й аленееше, чернилото от клепачите се стичаше около очите. Народът със смях им сторваше път. Някой извика:

— Път за корема на чревоугодника Лукрин и неговата компания!

— О, мили мои, вие познавате своите приятели! — отговори Шишкото. — Слава на вас!

Подир жената се блъскаше хилав, кривозъб старик и влачеше наметалото си по земята. Последен вървеше снажен висок мъж в сива туника11 и жълто наметало, закопчано на рамото с лъскава фибула12. Сиракузките благородници се отдръпваха гнусливо, тъй като четиримата, макар и всеобщи любимци, стояха на последното обществено стъпало наред с крадците и проститутките. Те бяха артисти. Тълпата със смях направи път на тази весела група, за да стигне до края на вълнолома, и слушаше с любопитство нейната препирня:

— Ще ни вземе…

— Няма да ни вземе…

— Ще ни плюе на фасона…

— Стига си грачил, бостанско чучело! Ще ни вземе — бас държа!

— Млъкни и гледай натам! Това е той!…

Тълпата се взря и видя: на носа на кораба, обграден от свитата си, стои строен млад мъж, среден на ръст, със светлоруси коси, подстригани късо, по военному. На гърдите му блести сребърна броня с изковани върху нея слънце и лъчи. Вятърът развява сапфиреносиньото му наметало. Стои в позата на главнокомандуващ. Сивите му, раздалечени очи гледат като на покорител. От пристанищната команда вече бе станало ясно кой е този мъж. Тълпата се взираше в кораба, в множеството на палубата, но виждаше само младия мъж. Знатен господин. Могъщ. Богат. О, Херкулес, само бронята му струва пет години един плебейски живот!

Луций се взря и видя: пъстрата тълпа на вълнолома се вълнува. Всички сиракузки очи са вперени учудено в него. Кимна към войника, да му подаде шлема. Той блесна на слънцето, пурпурният кичур пера затрептя от вятъра. Възхищението на тълпата стигна чак до палубата. Луций гледаше, както гледат привилегированите, независимите. Ала под маската на величественото му спокойствие се таеше тревожната неизвестност: има ли сред тази тълпа поне един човек, който ще го освободи от опасенията? Кой ще му каже какво става в Рим?

Тогите на сиракузките благородници се открояваха като бели точки върху размазаната сивота. Луций знаеше: тази сивота е плебсът. Той мирише на лук и пот. Ръката му неволно посегна към гънките на тогата, където държеше шишенце с освежителна евкалиптова есенция. Но веднага се спря, за да не промени достолепната си поза. Очите му се плъзнаха към края на вълнолома, където най-после се бяха добрали четирите странни фигури. Техните жестове му подсказаха кои са. Без да мръдне глава, Луций попита центуриона:

Виждаш ли, Тит, тези трима одърпани мъже и жената със засукания хитон? Хистриони13. Струва ми се, че онзи, високия, съм го виждал в Рим. Но как се казваше тоя фокусник?

Въпросът на Луций лети назад. Трима моряци отговарят едновременно:

— Фабий Скавър.

— Да, да, Фабий Скавър — каза Луций. После спря поглед на лодката, която се отдели от вълнолома и пое към кораба. Сиракузките дуумвири14 Аривин и Комод идваха да поздравят скъпия гост — кой знае дали няма да им потрябва някога! — да му се поклонят и да изразят уважението на провинцията към всемогъщия Рим. Луций нареди да им поднесат чаша черно сирийско вино, направи възлияние на Марс, вдигна тост за императора Тиберий и изпи тежкото вино с двамата. Сановниците отведоха госта на брега. А в това време корабът ще вземе вода, пушена треска и вино; весларите ще си отпочинат. Тълпата се разстъпи. Само четиримата артисти си пробиваха път към Луций. Поклониха му се по азиатски — дълбоко, до пояс, за да види, че и те разбират от светски маниери. Високият вдигна ръце с длани, обърнати напред, леко склони глава и произнесе:

— Благородни господарю, ние сме римски артисти, ние сме римски граждани! (Виж ти колко гордо го каза този безделник!) Цяла година пътуваме из Сицилия със своето изкуство. Копнеем да се върнем във Вечния град!…

Луций си спомни: „Фабий! Фабий!“ — крещеше римската сган на Forum Boarium15, където Луций заповяда да спрат за миг носилката, за да погледа какво прави фокусникът. Красив не можеше да го нарече нито тогава, нито сега, но все пак правеше приятно впечатление. Имаше нещо привлекателно в този мъж. И видът му не бе привичен за комедиант. Добре сложено силно тяло, тъмни очи, сключени вежди, ъгловата брада, поизпъкнала долна устна. Жестовете — волни, смели, сякаш наоколо му бе тясно. „Фанфарон!“ — беше си казал тогава Луций.

Артистът умолително продължаваше:

— Ние сме само четирима… и малко багажец… твоят кораб, благородни господарю…

— Виждал съм те в Рим — прекъсна го Луций. — Гълташе ножове на Форум Боариум…

— Каква чест за мен, господарю, че си ме запомнил! — безцеремонно го прекъсна артистът.

Луций великодушно отмина нетактичността му.

— Ще ни забавлявате по пътя…

Четиримата дълбоко се поклониха.

— Предай, Тит, на капитана…

С едно движение на ръката той отстрани комедиантите и продължи сред тълпата от зяпачи — богоравен в своето величие — към двореца на дуумвира Аривий, където го очакваше угощение. Когато в триклиниума16 се отпусна на почетната лежанка край масата, Луций не можа повече да издържи и попита какво става в Рим.

— Вече десет дни те очаква тук пратеник от баща ти, господарю — каза Аривий, погледна към Комод и двамата почтително се изправиха. — Сега ще влезе.

Пратеникът на Сервий, освобожденецът17 Нигрин, носеше добри вести. Сенатор Сервий и матрона Лепида са здрави и приветствуват сина си. И двамата нетърпеливо копнеят по-скоро да го прегърнат. Родният, дом на младия господар живее спокойно под закрилата на родовите лари18 — готов тържествено да го посрещне. След като спре в Мизенум19, високопоставеният господар Луций ще пренощува в Баи20, във вилата на баща си. Там всичко е приготвено, включително яздитният кон; сенаторът се надява, че Луций не би ползвал бавните носилки за пътуването си до Рим.

— Заповядано ми е да ти бъда на пълно разположение, благородни господарю…

— И това е всичко?

— Всичко, господарю мой. — Пратеникът се оттегли, сиракузките сановници влязоха.

Луций си помисли: „А за това, което ме терзае, отново — нищо.“ Той се обърна към дуумвирите:

— Кажете, драги мои, как се чувствува нашият император?

— Здрав е — каза Комод.

— Болен е — произнесе едновременно с него Аривий.

Луций учудено погледна двамата мъже. Те вдигнаха рамене и отново казаха едновременно:

— Стар е вече.

— След две години навършва осемдесет — добави Комод.

— Ах, какво ли ще стане след две години? — въздъхна Аривий.

— Какво ще стане след два месеца? — леко се усмихна Комод.

Домакинът плесна ръце:

— Роби! Розова вода за ръцете! Освежете въздуха с благовония! Венец за моя гост! Нека дойде нашата домина21! Носете ястия и вино! А ти, мой carissime22 чувствувай се като у дома си при нас.

Угощението бе изискано, но на Луций не му се ядеше. Към досегашните му грижи се прибави нова: как е всъщност императорът? Отговаряше кратко, ядеше малко, пиеше малко, очите му блуждаеха из залата. Аривий имаше добър вкус. Край стените бяха наредени необикновено красиви гръцки статуи с божествени тела и великолепни елински лица. Отвън проникваше вятърът, издуваше завесите, във въздуха се долавяше соленият мирис на морето, беше тихо, само отдалече долиташе мелодия на лира, между мраморните колони на перистила23 нахлуваше градината, чиито аромати и свежест изпълваха целия дом…

Накъдето и да погледнеше — цареше покой; само в хората нямаше покой. Въпросите на Луций бяха неприятни за дуумвирите. Те знаеха, че в последно време императорът стегна режима, че законът за обида на величеството — „Lex Criminis Laesae Maiestatis“, — приет някога в защита на сената и императора, ден из ден става все по-страшно оръжие в ръцете на самия император. То е насочено срещу тези, които и до днес не могат да забравят републиката; срещу всемогъщия сенат24, който виждаше в независимото управление на едно лице смъртоносна опасност както за държавата, така и за себе си и поради това тайно мечтаеше да отстрани императора. Сиракузките дуумвири знаеха, че бащата на Луций — Сервий Геминий Курион — е стълбът на сенаторската опозиция, че императорът и неговите поддръжници не се решават да посегнат на Сервий, тъй като той се ползуваше със симпатии и влияние между сенаторите, конниците25 и народа. Но също така знаеха, че животът на Сервий виси на косъм, защото е предостатъчно една дума на доносник и двама фалшиви свидетели, за да влезе в сила законът за обида на величеството, и следващата жертва ще падне. Аривий и Комод са в недоумение: с кого е Луций — императорският воин и дипломат? С императора или с баща си? Те са предпазливи, внимателно подбират думите си.

Луций изпитателно гледа ту единия — ту другия. Не може да изтръгне от тях нито една свястна дума. Щом попита за императора или за Рим — те отклоняват въпросите, изплъзват се, сякаш е забранено не само да се приказва, но и да се мисли за императора и Вечния град. Разговорът край трапезата е муден, с тягостни паузи.

Угощението привърши. Старият Комод се поклони и излезе. Излезе и жената на Аривий.

Аривий — несигурен, неспокоен — остана насаме с Луций. Не желае ли Луций да дойдат онези четирима артисти? Биха го позабавлявали. Не, не. Тишината е толкова приятна.

— Имаш изключително красиви статуи, Аривий. Твоята Артемида26 е изумителна! А пък кочияшът! А кой е онзи мъж там с голата глава?

— Моят дядо, консул Гней ггАривий.27 — каза замислено Луций.

— Струва ми се, че Катон е от твоя род, мой Луций.

— Да. Прадядо на баща ми. Човек, сътворен не от плът — от камък.

Аривий си спомни: след битката при Тапсос, където Гай Юлий Цезар разгроми Катон и неговата република, Катон се надяна на меча си, за да умре заедно с републиката, на която се бе посветил всецяло. Аривий се осмели:

— Твоят род, мой Луций, беше гордост за републиката…

О, богове, как блеснаха очите на младия мъж!

— Твоят дядо е видял славата на републиката — твоят баща…

— Говори, говори, драги ми домакине — усмихна се Луций. — Нали сме сами.

„Ах, пипнах ли те — помисли си дуумвирът. — По пътя на баща си вървиш. Макар и воин на императора, по душа си републиканец.“

Луций внимателно наблюдаваше лицето на Аривий. Не, не, това не е наш човек, това е предан императорски слуга.

— И аз, господарю мой, и аз… — шепнеше Аривий — и аз съм привърженик на мисълта…

„Мошеник — помисли си Луций. — Лъжеш! Напълно си ми ясен, но няма да ти се хвана на въдицата.“ В Луций заговори дипломатът:

— Да бъде благословен от боговете нашият император. Тиберий е просветен владетел. Той укрепи империята. Създаде в нея железен порядък. Мирът, въдворен от Август, при Тиберий се затвърди. По-добре да воюваме с мозъците си, отколкото да проливаме кръвта на римските синове.

Аривий се ужаси. Какъв обрат! Извънредно труден за човек, свикнал да мисли с малките мащаби на провинцията. Аривий се подчини. Въздъхна тежко и ще не ще — разкри картите си на противника:

— Наистина, така е, господарю мой. Да благодарим на безсмъртните богове! Всяка промяна би била опасна…

Луций стана. Не желаеше повече да си губи времето с този императорски слуга. Горещи благодарности за угощението, то бе прекрасно, и за още по-прекрасната компания, но е уморен, такъв дълъг път, любезният домакин ще го извини и разбере…

2

Гласът на Фабий Скавър, който на сиракузкия бряг звучеше меко, сега се стори на Луций рязък, грубоват и зъл. В пурпурна туника, препасан с жълта лента — Фабий така хвалеше актьорите си, че и деветте музи можеха да почервенеят от завист. После той ги представи на публиката, насядала в кръг на палубата:

Публиката силно се разсмя. Шарлатанин, помисли си Луций, наблюдавайки Фабий. А в това време дебелата Волумния, пристегната в жълта туника от бисос30, капризно се кланяше на всички страни.

Екнаха аплодисменти. Ръкопляскаха всички, и войниците, и центурионите; дори Симка удряше с лапички по мачтата, само Луций седеше безучастен. Той изпитателно се взираше във Фабий. Жалки куплетчета, компилация, но как ги декламира този комедиант! Сякаш са от Есхил31. Ами жестът му! Царски!… Този мъж умее много повече, отколкото личи на пръв поглед…

Представлението започна с акробатика. Фабий ходеше на ръце и се премяташе презглава. Шишкото Лукрин, с пъстра шапчица, напразно се опитваше да му подражава. Моряците и войниците се превиваха от смях, когато той падаше, когато за своето неумение получаваше шамари и ритници по задника от фъфлещия Грав. А той, хилаво старче, целият потънал в широката си тога — следваше да наподобява богат патриций, но изглеждаше толкова окаян и така безпомощно влачеше бялата си тога по палубата, че на човек му ставаше жално за него.

Фабий се разкрачи, преви се в кръста на една страна и изведнъж публиката видя въртележка от крака и ръце във въздуха. Шишкото, който искаше да направи същото, се строполи тежко още при първото навеждане. А Фабий продължаваше да се върти като пружина. Одобрителен вик и аплодисменти го изпроводиха зад „сцената“. Волумния и Грав, който беше свалил тогата си, жонглираха с ножове. Ножовете летяха, кръстосваха се във въздуха, остриетата бляскаха на слънцето и се чуваха само глухите удари на дръжките им, когато попадаха с точност в протегнатите длани. После летяха брадвички, след тях — чинийки; Волумния и Грав се надпреварваха в сръчност. Под гръмки аплодисменти Волумния метна Грав на рамо и изтича с него встрани.

Морето прекъсна представлението. То започна да се вълнува силно и разлюля кораба. Наближаваше Месинският пролив с неговите страхотни водовъртежи. Капитанът издаде заповед — всички освен моряците да слязат в трюма. На носа на кораба, — над емблемата — глава на делфин, изкована от мед, — стоеше капитан Харнокс и наведен над морето, надигаше шише с неразредено вино за кураж. Той пиеше още от сутринта. И сега гледаше изцъклено как корабът разсича надигащите се вълни. Отгатваше силата на вятъра и следеше приближаването към опасната среда на пролива. При „затворено“ море нито един капитан не се решаваше да направлява военен кораб. Но този мъж сам се бе предложил и Вителий, като нямаше друг избор, прие.

Луций разглеждаше Харнакс. Не виждаше в него нищо очарователно. Не знаеше и нищо добро за него. Брадясал мъжага в тъмносиня туника, червена кърпа, вързана отзад на врата. Като дете навярно е бил просяк, когато е поотраснал — крадец, а после — пияница и побойник. Смачкан нос, едно-единствено ухо, окичено със златна обица… И навик да се напива до припадък… Този негодник отдавна би трябвало да се люлее обесен на мачтата. Но… кораба направлява умело дори когато е пиян. Днес очевидно е пил два пъти повече.

— Колко ни остава до Мизенум, Харнакс? — извика Луций.

Харнакс обърна към него покритото си с белези лице, като се държеше здраво за перилата, за да изглежда, че стои изправен.

— Нямаше да е толкова далеко, благородни господарю, ако не бяха тези проклети Сцила32 и Харибда33 измърмори той. — Като нищо можем да се намерим в търбуха им…

Луций се намръщи:

— Постарай се да преминем добре пролива и не дрънкай толкова, пияницо!

Капитанът, вкопчил се в перилата, направи опит за поклон и после запреплита крака към трюма. Оттам се чуха гневните му команди, подкани и заплахи.

Вятърът така шибаше платното, че мачтата пращеше. Веслата отчаяно скриптяха във вилките. По голите тела на робите-гребци се стичаха поточета пот. Хортаторът34 гръмогласно извикваше ритмични команди, за да може флейтистът да дава по тях темпо на весларите. Свистенето на надзирателския камшик с железни шипове глъхнеше в адския шум.

Вълните се издигаха, триремата35 танцуваше върху тях като орехова черупка и скимтеше като пребито псе.

„Римският войник не знае що е страх“ — беше любимият израз на Луций, с който окуражаваше своя легион в Сирия преди настъплението срещу партите. Спомнил си тези думи сега, той нервно се усмихна. А виж Тит, неговия първи центурион, неговият помощник и дясна ръка: човек ограничен и тъп; войник, който настървено воюва, който не познава копнежа — поне никога нищо подобно не е изрекъл! — нито по жена, нито по семейство, нито по роден край; войник, чиято единствена мисъл е да служи така на Луций, че да му се хареса и да бъде предложен за повишение. Този Тит е спокоен! Гледа си маймунката, която обезумяло наднича изпод платното, и лицето му е равнодушно както винаги. Луций мисли за Сцила и Харибда: „А аз навярно съм блед!“ — каза си той и се обърна към Тит:

— Сега сме на един хвърлей от царството на Хадес36, Тит. Не се ли страхуваш?

— Не. Всички са в ръцете на Нептун37 и нищо не може да се направи. Каквото трябва да става — да става.

Луций повиши глас:

— Нямаш ли жена? Или баща?

Да. Има в Рим семейство. Гласът на Тит е спокоен, невъзмутим.

— Ти си истински герой — казва иронично Луций и има чувството, че му се повдига от тези думи.

Една вълна подметна и завъртя кораба като перце. Кормчията го уравновеси, но водата заля палубата.

— Хей ти, многоуважаеми! — закрещя капитанът и хълцането накъсваше думите му. — Изчезвай в-веднага с приятелчето си в трюма! Въ-вълната ще ви грабне, а мен после ще ме об-бесят! Бегом долу!

Луций не се помръдна. Извади от гънките на наметалото си позлатена дървена статуйка на финикийската богиня Астарта38. Ще я хвърли в стихията на водовъртежа, когато съвсем го доближат. Как ще приеме Нептун жертвата му? Какво знамение ще му даде?

Ревът на морето е оглушителен, ужасяващ. С гръмотевичен тътнеж под тях се разтваря адът. Митичната Сцила, чудовището с шест глави и три реда зъби, привлича триремата като магнит.

Едно след друго веслата се чупят, вълните носят кораба без посока, кормчията вече не го владее. Но тук е Харнакс, той увисва мигновено с група моряци върху лоста на кормилото и крещи, за да надвие морския рев:

— Наляво, наляво, момчета! Корабът се пука, още наляво! Гръм да ви удари, некадърници! Наближаваме водовъртежа! Още наляво, дяволи проклети, още кучи синове! Още, още!

В този миг Луций хвърля статуйката на богинята във водовъртежа, край който „Евтерпа“ минава само на стотина крачки. Позлатената статуйка блясва като искра и потъва в кипящите вълни. Неведома сила я изхвърля нагоре и едва след това бучащият водовъртеж я поглъща. „Прекрасно знамение — помисли си Луций. — Голямо щастие ме чака, преди да стигна до ада. Благодаря ви, богове!“ Бученето изведнъж стихна, всичко бе траяло едва десет секунди, водовъртежът вече кипи зад тях, отдалечава се, съвсем се отдалечи, вълните спаднаха, веслата отново загребаха.

— Живи сме! — Радостен рев разтърси кораба. — Живи сме!

Харнакс допи на един дъх бутилката и надавайки победоносен вик, се заклатушка към Луций, като удряше с юмрук изпотените си гърди:

— Какво ще кажеш, мой най-благородни? Тук и през лятото едва може да се мине, а сега, през януари, е жива смърт, златни господарю! Но Харнакс, дори и пиян, е моряк на място!

— Благодарим ти, капитане — каза спокойно Тит.

— Много му е дотрябвала твоята благодарност — усмихна се иронично Луций и хвърли на Харнакс три ауреи39. Капитанът Хвана монетите във въздуха, целуна с мръсната си уста три пъти, както се полагаше, златното изображение на божествения Август и радостно изхриптя:

— Благодаря ти, мой господарю! Златото е сокът на живота.

И запя с пресипнал бас:

Луций се отвърна. По негово нареждане робите изнасяха от кухнята хляб, треска и разредено вино. Получиха всички, получиха и робите-гребци. Виното върви чудесно с пушената треска! Наливайте, наливайте, момчета! Да направим възлияние за благодарност на Нептун, за радостта, за живота, изтръгнат от ръцете на смъртта, за тази вечер, която можеше вече да не видим!

Луций седеше под мачтата върху навитите корабни въжета както преди малко, по време на представлението, и също пиеше. Какво удоволствие е да усещаш виното на езика си, да чувствуваш как се стича в гърлото ти. И това удоволствие ще се увеличи многократно със сластните устни на Торквата, със златния венец на сената, а може би и с осъществяването на старата бащина и моя мечта републиката…

Соленият мирис на морето, свеж като аромата на моминска кожа, гъделичкаше ноздрите. На запад слънцето потъваше в морето. Потъвай, потъвай, наше златно светило, утре заран ти пак ще засияеш; ние, ако не бяха добрите богове, можехме вече да не те видим! Слънцето потъваше с всяка вълна все по-дълбоко и по-дълбоко, докато изведнъж изчезна. Подир него на хоризонта се разля сребристосива светлина, сякаш над морето се разтвори великанска мида.

Те пиеха под свода на тази мида, предугаждайки наближаването на калабрийския бряг. Виното разбушува кръвта, от всички кътища на кораба ечаха викове, песни и неудържим, безумен смях. Върху мачтата, точно над Луций, един моряк запали фенер, чието пламъче ставаше все по-ярко с падането на нощта. Леко пийналите артисти разиграваха весели сценки. Фабий имитираше гласовете на хората, на готвача, на кормчията, на Харнакс. Всички се смееха през сълзи: умее ги тези неща, безделникът, умее! Браво! Луций се усмихваше. Харнакс, полегнал лениво зад него, впиваше очи във Волумния, която танцуваше под звуците на китара. Близостта на жена, при това дебеличка, която според ориенталския и неговия вкус означаваше върха на красотата — го възбуждаше. Той се наведе към Луций:

— Какъв задник, а? Като на тесалийска кобила. Да й удариш една, о, как ще ти шльопне ръката… а бедрата й — същински храмови колони.

Луций обърна гнусливо глава. Той бе свикнал с грубостите на войниците и простащината на Харнакс не му правеше впечатление. Но не понасяше миризмата, която лъхаше от капитана.

Стана и отиде да спи.

3

Тътнежът на морето и плясъкът на вълните о борда е музика, с която ухото охотно свиква. Тази шумна тишина би могла да успокоява, ако не беше непрестанно прекъсвана от виковете на хортатора, подир които мигновено следваше пронизителната флейта, даваща темпо на весларите. Но звуците със своя монотонен ритъм притъпяват сетивата. Луций спи. Над сто човека бдят заради него и гребат; покрай познатите брегове Харнакс плава и през нощта.

В трюма, под трепкащите пламъчета на фенерите, лъщят голите тела на гребците. Потта се стича между напрегнатите им мускули. Тук, сред хриптящото дишане на робите и дрънченето на веригите, едва долитат звуците от палубата. Но има минути, когато и впрегатното добиче си отдъхва, когато и робите се радват. Тази минута бе настъпила. Надзирателят, омаломощен от виното, спеше. Хортаторът и флейтистът не могат нищо да направят, ако някой наруши ритъма или вдигне веслото във въздуха, за да си отпочине. Надзирателят хърка, проснат като жаба на пътеката между гребците, хърка така, че едва не заглушава флейтата, само от време на време се стряска, извиква в просъница някоя от ругатните си, размахне бича във въздуха и отново потъва в сън.

Палубата наподобява полесражение. Центурионите, войниците и част от моряците, покосени от необичайното количество сицилийско вино, лежат по очи или с лице, обърнато към синьо-черното небе. Артистите спят върху свитите платна. Само Волумния я няма. През деня тя бе хвърлила око на Харнакс. Не заради красотата му, и боговете са й свидетели, че не заради това. Имаше си нещо друго наум. Харнакс й беше обещал златна гривна с рубини! Интересно откъде му е попаднала? Но какво значение има това? Важното е, че е капитан и че може да направи приятно пътуването на артистите, и специално на нея, може да ги нахрани и напои с вино, колкото си искат. Сега Волумния се разплащаше за своето кокетство. Харнакс я домъкна на кърмата под мостика на кормчията. Повали я на палубата.

— Стига бе, стига, махни тези ръце — слабо се отбранява тя. — Чуваш ли? Престани…

Мустакатият пхенянец, който стои над тях до кормилото, ги гледа и си подсвирква. Жената още известно време се съпротивлява.

— Млъкни, красавице… — хрипти Харнакас и грубо мачка бедрата й.

Свирукането на кормчията се смеси с въздишки без думи.

Зората се процеждаше през тъмнината, зората зашумоля по вълните, лекото й жужене се разнесе над хъркането, но все още е нощ и има време до деня.

Луций стана, обви се в наметалото си и излезе на палубата. Безразборно налягалите хора му пречеха на ранната разходка. Все трябваше някого да прескача, някого да заобикаля. И той реши да отиде на носа, където бе седял вечерта върху навитите въжета. Приближи се и видя там сянка. Човекът се изправи.

— Извини ме, господарю, бях ти заел мястото, отивам си.

Луций позна Фабий. Искаше му се да поговори с някого, да се позабавлява. Поколеба се за миг. Общуването с артистите е под достойнството на един римски патриций. Комедиантската сган е утайката на човешкото общество. Добра е, доколкото може да поразвлече благородниците, а след това — по-далече от нея. Но Луций пътува вече три седмици по море, командирите вече нищо ново не могат да му кажат, а Тит все мълчи. Скука. Човек понякога закопнява за една дума. Освен това артистът не е роб, артистът е човек. Свободен човек.

— Почакай. Какво правиш тук?

— Гледах…

— Тъмнината ли? — каза иронично Луций. Артистът мълчеше. — И си представяше родния дом, нали?

Фабий тихо се засмя и произнесе с декламаторски тон:

— Да. Родния си дом. Вече го виждам. Отвъд Тибър, под Яникулум40 — изсъхналата маслина и до нея колибата; ветровете я заобикалят, за да не я съборят, мишките идват при нас на вечеря…

Луций за миг си представи своя роден дом. Дворецът. Мрамор, градини, ухания. Торквата…

Изведнъж попита:

— Жена не те ли очаква?

— Коя? — лекомислено отвърна Фабий.

— Изглежда, имаш много.

— На всяко пристанище по една, във всеки римски район — по две-три — ухили се артистът. — Руса — за деня на Луната41, тъмнокоса — за деня на Венера, червенокоса за празничен ден. — Фабий изведнъж млъкна. Той осъзна: чудо нечувано — благороден патриций разговаря с артист!

И Луций си помисли същото, но много му се искаше още да поговорят. Та нали са тук само двамата. Вече се разсъмваше. В очите на комедианта заблестяха пламъчета.

— Ти си добър фокусник, Фабий.

— И артист, мой господарю — развълнувано добави той. — Но тук не мога да изиграя нищо свястно, защото центункулът42 ми е мушнат някъде в торбите…

— Защо ти е? Би могъл да играеш и в туника. Намираш се на кораб, не в театър.

Комедиантът погледна Луций изумено, в гънките, врязани около устата му, трепна пренебрежение.

— Когато играя, трябва да съм в центункул — винаги и навсякъде. Ти би ли отишъл на бой без броня?

Луций усети раздразнения тон, отмина дързостта на комедианта и се усмихна:

— Е, добре. Къде играеш в Рим? В театъра на Марцел?

— Навсякъде, господарю. И там. Но и на улицата, под ораторската трибуна на Форума, на пазара и най-често при нас, отвъд Тибър. — И гордо добави: — Целият Рим е моя сцена!

Луций почувствува, че му става забавно. Колко е самоуверен този дрипльо!

— И отдавна ли се занимаваш с този занаят?

— От шестнайсет години съм се посветил на актьорското изкуство, мой господарю.

— А как стигна до своето изкуство? — иронично попита Луций. — Какво си правил преди това?

Фабий вдигна глава.

— Преди това бях роб. После освободиха баща ми. Вече двадесет години съм свободен човек.

Луций си помисли: „Макар и свободен човек — нямаш чест. Защото си артист.“ И отново се подвоуми дали не трябва да напусне тази неподходяща компания. Но не стана.

— Какво играеш в Рим?

— Каквото ми падне, господарю. На улицата съм имитатор на гласове, акробат, гълтам огън. Пред знатното общество правя същото, но и стихове рецитирам. В театъра и на импровизирана сцена съм актьор.

— Ателана43 с четирите маски на артисти и без жена вече не е на мода — каза Луций. — Мимов44 играете ли?

— Да, мимът е нашето основно изкуство.

— И за какво се разказва в тези мимове?

— За най-различни неща. Дори в един мим е смесено всичко, каквото се среща в живота. Сериозно и весело, стихове и проза, танц и слово. Разказваме за любовта, за неверните жени, за старците-скъперници, за войниците-самохвалковци, за всичко. Хората най-много обичат грубата шега, шамарите, шмекериите, циничните анекдоти, ритниците по задника. У нас, отвъд Тибър, се казва: „Смехът е по-ценен от златото.“ — Той тръсна глава: — Златото за нас е кисело грозде. Смехът ни е по-достъпен. Само че аз… — Артистът млъкна.

— Доизкажи се!

— Имам една голяма мечта… да изиграя, поне веднъж в живота си да изиграя голяма трагическа роля…

Луций си спомни жеста на Фабий, този царски жест, достоен за Агамемнон.

— А защо да не го направиш? — попита той.

Фабий се усмихна странно:

— Ако императорът не ме изпрати пак в Ахая45, за да играя там, на елините, своите великолепни мимове.

Луций недоумяващо повдигна вежди.

Фабий сухо му поясни:

— Преди дванадесет години император Тиберий изпрати всички артисти на Италия в изгнание.

Луций кимна, знаеше това.

— После разреши да се върнем. Тогава аз бях начинаещ, нямах двадесет години. А сега, благородни господарю… — Фабий нерешително погледна Луций и понижи глас: — сега отново ме сполетя същото. Връщам се у дома след едногодишно изгнание. И четиримата бяхме изселени от Рим в Сицилия, а аз съм бил главният виновник… нарекоха ме бунтар…

— Какво си направил?

— Сторило им се, че съм се присмял на някого от високопоставените…

Фабий си представи дебелия сенатор Авиола, когото имитираше така успешно — и огромния му корем, и ненаситната му алчност, — че публиката се превиваше от смях и викаше: „Авиола!“ И обиденият сенатор и лихвар склони за торба жълтици префекта да изселят Фабий.

Луций си помисли: второ изгнание. Навярно е засегнал самия император. Колко са различни хората! Сиракузкият дуумвир Аривий, който произхожда от сенаторско семейство и би трябвало да презира Тиберий, до гроб ще му бъде предан слуга. А този презиран комедиант, тази измет на обществото се осмелява да го подиграва пред тълпата. Луций бе чувал, че идеята за републиката живее по-силно между плебеите, отколкото в аристократичните кръгове.

Той се наведе към актьора и го попита:

— Ти републиканец ли си?

Артистът се стресна:

— Аз — републиканец? Не! Не съм.

Страхува се, помисли си Луций и каза:

— Спокойно говори. От мен не бива да се страхуваш…

— Аз не се страхувам — отвърна Фабий. — Говоря истината. Каква полза ще имам, ако съм републиканец? Аз съм обикновен човек, благородни господарю…

— Ти не искаш република? Обичаш императора?

— Не! — избухна Фабий. — Но защо ми е всичко това… аз съм артист… не искам нищо, освен…

— Какво искаш?

Фабий довърши страстно:

— Искам да живея и да играя, да играя, да играя…

Луций го погледна презрително. Да играя и да живея! Това означава да си натъпчеш корема, да се налееш с вино, да блудствуваш, с която ти попадне уличница, и да разиграваш глупави сценки. Ето го идеала на този човек. Паразит! Би трябвало да си остане роб цял живот! Фабий изведнъж падна в очите на Луций: отрепка! Луций гордо се изправи, отстрани артиста и тръгна към каютата си, като прекрачваше спящите хора. Изпитваше презрение към безгръбначния артист, който заради някаква хапка е готов да продаде душата си на когото и да е. Под мостика на кормчията той съзря Харнакс, който хъркаше, легнал по гръб. До него спеше Волумния. С право тази комедиантска сган принадлежи към мошениците и проститутките.

Луций се отпусна на леглото си и се опита да пропъди неспокойните мисли за тава, което става в Рим, като си спомни как Нептун прие жертвата му, статуйката на Астарта.

Той размота свитъка с Катуловите46 стихове — стотици пъти ги бяха чели двамата с Торквата, тя толкова много ги обичаше — и започна да чете.

Луций се усмихна на своята вярност. Няма значение. Винаги е било така! Торквата е бъдещата му съпруга и дори да отива при друга — пак ще се връща при нея. Защото е негова, както домът му, градината, пръстенът, състезателният кон. Тя е неговото най-прекрасно имущество.

Последният ден от пътуването по морето е винаги весел. Родният дом ти маха вече с ръка, а брегът на родната земя — макар това да е само гола скала или сивкавожълта пясъчна ивица — изведнъж ти се струва най-свидният кът на земята.

Палубата на „Евтерпа“ е пълна с хора.

Когато слънцето започна да се скланя над хоризонта, с неговите лъчи, откъм заветната страна, се появи остров. Той наподобяваше настръхнал, наежен звяр, нещо като зубър, който сгърчи сред водата. Корабът трябваше да мине през пролив.

Капри. Луций стоеше на корабния нос и гледаше към брега. Резиденцията на император Тиберий. Когато корабът се приближи, вече се виждаха белите мраморни летни дворци сред зеленината на маслините и кипарисите, а върху най-близкия висок връх на острова ослепително розовееше в залязващото слънце вилата „Юпитер“, главният дворец на Тиберий.

Всички погледи бяха обърнати към острова. Там е императорът. Там, на този скалист, недостъпен, брулен от морето остров — живее в уединение и самота вече единадесет години старият и загадъчен владетел на света.

Луций се огледа. Обгърна с поглед цялата палуба — своята свита и войниците, поколеба се за миг, стиснал зъби, после пристъпи чак до перилата на палубата, за да го виждат всички.

Застана мирно и обърнат с лице към Капри, вдигна десница за римския поздрав:

— Ave caesar imperator!47

Той не видя как Фабий се ухили и се обърна гърбом към императорския дворец.

4

Актуарият48 от римската магистратура49 е кръгла нула, нищожество в краката на господарите, песъчинка в морето. Но в определен час на деня, след изгрев-слънце — той е важно лице…

Той слиза по стълбите от Табулариума50 към Forum Magnum51, а на крачка зад него — двама държавни роби; слиза със свитък в ръка — бавно, важно, достолепие…

След като стигна на Виа сакра52, водеща към курията53 на Юлий Цезар, актуарият сви надясно към Форума, където от незапомнени времена се събираха римляните. Спря пред голямата дъска под рострата54, робите намазаха дъската с лепило и той саморъчно залепи върху нея последния брой на римския вестник.

Изведнъж от всички страни започна да се стича народ. Какво съобщава днес префектът на държавния архив на римските граждани? Тълпата бързо растеше. Десетки глави — немити, чорлави, за които прокарването на мръсните пръсти в сплъстените коси означаваше вчесване, — десетки хора в тъмни плебейски дрехи протягаха любопитно шии. Надничари, носачи и гребци от тибърското пристанище „Емпория“, занаятчии и търговци от Форум боариум и Велабъра56, клиенти57, които бързаха да поднесат утринния си поздрав на своите патрони; пеещи проститутки, които се прибираха от субурските58 кръчми в бърлогите си отвъд Тибър; просяци, крадци, улична сган… Появиха се и няколко напарфюмирани глави, чиито смачкани прически и изнурени лица издаваха нощните им преживелици.

Актуарият се отдалечи с важна крачка и към дъската си проби път висок младеж. Рижата му глава светеше в алените лъчи на слънцето едва ли не като златния шлем на Юпитер Капитолийски.

— Ей, рижавият, можеш ли да четеш? — обади се глас от тълпата.

— Мога. Но за такова обръщение — нищо не заслужавате!

— Разкарай се тогава, рижа лисицо…

— Някой да прочете на глас!

Силен глас от първата редица започна да чете:

— „Acta diurna…“

— Прескочи това, умнико…

— Пет! Тихо!

— „… издаден два дни преди януарските нони59 по времето на консулите Гней Ацероний и Гай Понций…“

— Дано те тресне Херкулес по главата! Съобщенията, чети!

— „Император Цезар Август Тиберий Клавдий Нерон…“

— Не стига ли само Тиберий, плямпало? — извика от тълпата груб мъжки глас.

— „… под грижите на своя лекар Харикъл и императорския наследник Гай Цезар бързо се съвзема след болестта. Сънят му е здрав, апетитът — добър…“

— Апетитът му за малолетни момичета и момчета също е добър, нали? — обади се женски глас.

— Дръж си устата, жено! Това мирише на обида на величеството, внимавай!

— „… по-голямата част от деня императорът посвещава на държавните дела, беседва с философите, а вечерта Тиберий…“

— Биберий!60 — извикаха няколко гласа едновременно. Тълпата се разсмя с шепа на уста, само неколцина се възмутиха от предпазливост.

— Мръсна стан! — процеди един мъж в тога.

Гласът на четеца продължи:

— „… а вечерта Тиберий слуша стихове и музика…“

Сенатор Сервий Геминий Курион в момента се къпеше в банята на своя дворец и робът му четеше същото съобщение. Той слушаше напрегнато. Вярно ли е това, или е трик на Макрон? Дали наистина оздравява императорът? Сервий се разстрои. Времето тече. Сега един ден означава повече, отколкото друг път цяла година. Нареди да го извадят от басейна за масаж.

Гласът на Форума:

— „… тази сутрин замина за Капри при императора преторианският префект61 К.Н.С. Макрон…“

— Браво! — извика някой от тълпата. — Пак мръсотия…

Сенатор Сервий гледа в прекрасния таван на своя тепидариум62, слуша и се мръщи. Тиберий плюс Макрон това е голяма сила. Налага се изключително внимание.

Съобщението, че днес призори консул Гней Ацероний, увенчан с лавров венец, е принесъл в жертва на римските пенати овен пред Аполоновия храм — народът и Сервий изслушаха равнодушно. Интерес предизвика съобщението, че по заповед на императора шести легион се премества от Сирия в Алба Лонга63. Неговият втори командуващ, Луций Геминий Курион, син на сенатора Сервий Геминий Курион, се очаква в Рим в близките дни. Я виж ти, Курион, синът на стария републиканец! Какво може да означава това, че го съобщават? И се връща посред зима! Нов сановник? Нова звезда на държавното небе?

Сенатор Сервий Геминий Курион, когото в момента балнеаторът64 мажеше с благовония, изслуша това съобщение с удоволствие. Слава на боговете, че най-после се прибира! Вече му беше време да си дойде. Малко позакъсня — ябълката на Капри презряна и ще падне. Но добре е, че името на сина му се носи днес сред народа. Симпатията на тълпата понякога е необходима. Пък и включването на това съобщение в дневните вести не струваше кой знае какво на Сервий: само седемнадесетгодишната гръцка робиня, която префектът на държавния архив си хареса на угощението у Сервий… Това ще е от полза.

Гласът под рострата продължава да чете:

— „… сенатор Марк Юний Афер, обвинен в злонамерена обида на величеството, след изслушването на свидетелите и разпита чрез мъчения на деветимата роби, получи от съдебния трибунал под председателството на К.Н.С. Макрон смъртна присъда. Екзекуцията бе извършена вчера при залез-слънце. Цялото имущество на екзекутирания е конфискувано в полза на държавната хазна, с изключение на една четвърт, която получава гражданинът, разкрил престъплението…“

Сервий рязко се вдигна от леглото, отблъсна дланите на балнеатора и заповяда да го облекат. „Афер! Наш човек!“ Ръцете на Сервий трепереха, когато ги вдигна, за да му облекат робите копринената туника. „Какъв късмет, че не го допуснах у дома си този бъбривец, когато се беше раздрънкал в кулоарите на сената, че нещо трябва да стане… Довериш ли тайна на такъв дърдорко — край с тайната! Афер е вече в царството на Хадес. Но огънят се приближава. Старикът от Капри е в настъпление. Толкова далече се намира, единадесет години вече не живее в Рим и въпреки това знае всичко, което тук се шушне. Да, Макрон е неговото око и ухо, Макрон поддържа цяла армия доносници и подстрекава императора. А той нанася ударите. Ах, този мъж, макар и с единия крак в гроба, има сила за десет живи. И мръсният говедар Макрон после преспокойно им отсича главите и заграбва златото! А лъжците от Магистратурата имат нахалството да пишат, че имуществото на Афер било конфискувано за държавната хазна, а не за императора!“

Облечен в снежнобялата си тога, обточена с две алени ивици — белег на сенаторския му сан, — старият Курион изглеждаше величествен и се държеше като олицетворение на спокойствието. Така им се струваше поне на робите. Но по време на закуската матрона Лепида веднага позна, че мъжът й е развълнуван. Той каза, че „Acta diurna“ е съобщила за предстоящото завръщане на Луций. Лепида се трогна от тези думи. Толкова време, три години, о богове, не е виждала сина си, но чувствувала, че има и нещо друго, за което не смеела да попита и за моето сенаторът нямало да й каже нито дума… „Още днес ще поговоря с Авиола — мислеше си Сервий, — а когато дойде Луций, ще се посъветваме заедно. Само по-скоро да си дойде. Hora ruit…65“

Съобщението, че сенатор Афер е екзекутиран, предизвика вълнение и на Форума. Глъчката стихна, хората си зашепнаха.

— Още един!

— Кой ли е вече поред за тази година?

— Чу ли? Доносникът ще получи четвъртината! А тази четвъртина ще са няколко милиончета…

— Кой ли е доносникът?

— Дявол го знае! Казват, пак от сенаторите…

— Хубав занаят е това, доносничеството, а? Да опитаме и ние…

— Свиня е той, който и да е…

— Ами! Браво на него! Един кръвопиец по-малко!

— Тихо! Не прекъсвайте! Чети! Какво пише там още?

„… сенатор Валентин Бевий купува роб — майстор на кулинарното изкуство. Дава за него каквато поискат цена…“

— Чувате ли? — заврещя някаква жена, ръкомахайки. Чувате ли тези ненаситни мръсници за какво мислят? За какво имат пари! А ние нека изпопукаме от глад. И Рим търпи това…

Площадът известно време кипеше от възмущение, после тълпата стихна.

— Какво става там, муцуно тлъста, защо не четеш нататък?

— Повече нищо няма, граждани. Само още някаква глупост… какво е това… аха… че някой се развеждал.

Гласовете се изсипаха като градушка:

— Та това нищо ли е бе, глупчо?

— Кой се развежда?

— С кого се развежда?

— Защо се развежда?

— Чети по-бързо, зурло!

5

Януарското утро искреше с прохладната си светлина, Везувий остана зад гърба на конника, който напусна улиците на Капуа и се отправи към Рим. Капуа, оживен голям град, ухаеше като градина. Ухаеше със своите работилници за благовония, сияеше в хладното утро като мома в белоснежен пеплум66.

Копитата чаткаха по заоблените сивкавочерни камъни, с които бе покрито императорското шосе — Виа Апия67.

Луций пришпорваше коня с една-единствена мисъл: по-скоро, по-скоро при баща си! Робите с багажа останаха далеко зад него.

Виа Апия бе задръстена от двуколки. Те ежеминутно спираха движението по тясното шосе и конниците трябваше да вървят пеша или въобще да изчакват. Колите бяха натоварени с пушена треска, бурета дървено масло, каци с живи мурени68 за трапезите на богатите, маслини, амфори с рядък рибешки соус „гарум“ от Помпей; колите, теглени от бикове, магарета, мулета, скриптяха и пъплеха към Рим.

Луций изпреварваше всички. Удряше с късия си камшик кочияшите и добитъка, които му се изпречваха, и когато се измъкна от гъмжилото, подгони коня тръс, без да обръща внимание на пешеходците. Уплашените селяни с багаж на гърба, жените с кошници на глава — всичко отскачаше встрани и го проклинаше.

Луций не минаваше за пръв път по Виа Апия. Още като малък често бе пътувал с родителите си по него за латифундията69 и летните дворци на баща му в Кампания. Младият патриций седеше с баща си в носилката, гледаше пред себе си голите гърбове на робите и винаги си мислеше едно и също; днес пак го навести тази мисъл: Виа Апия говори за миналото на Рим.

Във въображението му се редяха картини от походите на Помпей, Цезар, Антоний, Август към Вечния град. Картината бе съвсем отчетлива: начело на легиона върви войникът, който носи сребърния орел, остриетата на стотици копия стърчат към небето, металните шлемове блестят, кънти тежката стъпка на кохортите, ечат военната тръба и песента на легионерите…

По това шосе са се връщали победоносните пълноводци от войните. Подир колите, натъпкани с плячкосаното злато, са се влачели колоните пленници в окови, след тях — царете на варварските народи. За ниските коли завързвали екзотични зверове — прекрасен подарък за гладиаторските игри в Circus Maximus70; после — войската, разделена на центурии, и най-накрая — позлатената бига71, теглена от три чифта коне, в която, хванал здраво поводите, е стоял триумфаторът72 — с лавров венец на главата. Evoe! Evoe!73 Ave imperator! Той е минавал през Капенската порта, след което по Виа Сакра се отправял към Големия форум, изкачвал се на Капитоний и принасял жертва на Юпитер Гръмовержеца. Също там приемал поздрава на сената и римския народ, тъй като Senatus Populusque Romanus74 — това е установената свещена формула при всяка власт.

Оттук са минавали, увенчани със славата на триумфа, диктаторите Марий и Сула, триумвирите75 Крас, Помпей и Цезар, император Октавиан Август и сегашният император Тиберий. На Луций, истински син на могъщия Рим, му импонираха тяхната слава и помпозност. Но като син на републиканец, той знаеше, че всички триумфи водят към една-единствена цел — да се даде цялата държавна власт в ръцете на един човек. А Луций още от малък беше възпитаван, че Рим ще преуспее само чрез властта на сената и двамата консули, избирани от сената за по една година. Диктатор? Човек, разполагащ с цялата власт? Да, но само по време на война и за кратък срок. А триумфаторите, които са вървели сред гръм от овации по тези черни камъни към Рим, винаги са изигравали коварна игра на SPQR. Под предлога, че осигуряват безопасността на държавата, те са завземали малко по малко цялата власт, съсредоточавали са в ръцете си най-висшите републикански длъжности, стъпка по стъпка неотвратимо са се приближавали към пурпурната тога на монарха. Възкачвали са се на трона на световния властелин и са се обграждали с непроницаемата крепост на легионите. И все едно дали в началото под титлата диктатор, а по-късно — император, те са си присвоявали едно подир друго всички права, унищожавали са републиката, убивали са своите противници — републиканците, убивали са и невинни хора, и така са потъпквали, унищожавали, убивали свободата на Рим…

Луций признаваше: res publica76 над всичко! И републиката роди много триумфатори… Леко съжаление пробожда честолюбивия млад мъж: Август въдвори мир в цялата римска империя, Тиберий продължава тази политика. Това е прекрасно. Това е мъдро. Но колко хубаво би било, ако сега Луций минаваше по този път в позлатена бига, теглена от три чифта коне, и с лавров венец на челото… Ала трайният мир не води към триумф. Само войната води към него. А война няма да има: Рим е покорил вече целия свят; в пустините на изток и на юг, или във вековните гори, блатата и дивите краища на север, отвъд крепостната стена „Limes Romanus“77 нищо не може да се случи, варварите не биха се осмелили да нападнат първи. Ще бъде мир, vae mihi78! Ще бъде мир…

Пътя на Луций препречиха коли, впрегнати в мулета. Робите подтикваха животните с прът, надзирателят яздеше на кон. Колите возеха цветя от плантациите в Капуа, за да украсят римските благородници своите празнични трапези. Я виж ти — минзухар! Нежни китки минзухар — жълти, розови, лилави. Розовият цвят е любимият на Торквата. Нежен, нежен…

— Дайте ми букетче розов минзухар!

Надзирателят се поколеба, но като видя сребърната броня — даде знак на роба. Букетчето грее като утринна заря. Луций заплати-преплати и подкара коня си напред.

Край пътя Луций зърна плитка яма, обраснала с бурени. Леко се усмихна: това е всичко, което е останало от робския бунт. В ямата стърчеше един от кръстовете, върху които са били разпънати по заповед на Крас победените Спартакови бунтовници.

Луций летеше в галоп, но не можеше да се избави от натрапчивата мисъл: преди сто години над неговия всемогъщ Рим е висяла смъртна опасност, гладиаторът Спартак добре е предвождал въстаналите роби. Това е струвало на Рим тригодишна война — почти толкова безпощадна, колкото и войната с Картаген. И ако не е било златото, което са имали сенаторите — и което са нямали робите — и ако се бяха вдигнали в същото време и покорените варвари — само боговете знаят какво би станало с Рим! Ах, не, не! Краставите роби и мръсните варвари все пак не могат да представляват опасност за Рим! Тъкмо по време на Спартаковия робски бунт Рим доказа колко е силен и как може да смаже бунтарите: шест хиляди кръста са били издигнати край Виа Апия — от Капуа до Рим — и на всеки е висял по един роб-бунтовник.

Луций пришпори коня, но представата за Страшния шпалир по протежение на главния път на империята не му даваше покой.

Шест хиляди разпънати!

Войникът не се плаши от купищата трупове на бойното поле. Но шест хиляди кръста! Представяйки си тази картина, Луций потръпна; потръпна от ужас и същевременно от гордост, че могъщият Рим е наложил такова назидателно наказание пред лицето на боговете и света. И Луций, който е частица от това несъкрушимо могъщество, би сторил същото. Защото е призван да служи на родината си! Защото иска да й служи!

„Шест хиляди разпънати — това е било прекалено жестоко“ — казваше някога на Луций учителят му по риторика Сенека.

Луций снизходително се усмихна на този спомен, „Ах ти, хуманисте! — помисли си той. — Прекалено жестоко?! Каква сантименталност, какво късогледство! Прекалено жестоко би било, ако се пощадяха бунтарите и Рим се изложеше на явна опасност. Добре е постъпил тогава сенатът, наказвайки робите така, както е предложил Крас. Та нали оттогава до днес не е избухвал нито един робски бунт в такива размери, както при Спартак! И няма да избухне…“

Свечеряваше се, сумракът се сгъстяваше, тъмнината падаше над шосето. Каруцарите палеха фенери и борини. Луций мислеше да нощува в имението на баща си в Скутия, на няколко мили от Терацина. Но в Терацина той пристигна не по-малко уморен от своя кон и затова реши да преспи тук, в таверната79, която имаше павилион за патриции.

На площадката пред таверната бе шумно. Край масичките, под няколко фенера, седяха пътници и местни селяни. Пиеха вино, разредено с вода, вдигаха глъчка, пееха и викаха според това кому как питието размътваше главата.

Луций се приближи до дворната врата и тук, в мъждивата светлина на факлите, видя стражата. Преторианци в пълно снаряжение.

— Кой си, господарю? — попита учтиво центурионът, познал по великолепната броня военния трибун.

Луций каза името си и добави, че иска тук да нощува. Центурионът вдигна ръка за поздрав.

— Съжалявам, мой господарю. В павилиона вечеря преторианският префект със съпругата и дъщеря си…

Луций погледна изненадано воина:

— Ах! Макрон? Доложи му за мен, приятелю!

— Гней Невий Серторий Макрон — учтиво го поправи центурионът. — Моля, седни тук за малко, господарю, отивам да доложа.

Развълнуван, Луций хвърли поводите на роба от таверната, центурионът му помогна да си сложи тъмното наметало и той седна край една свободна маса. „Ах, ако ме приеме Макрон! Върховният командуващ на всички войски след императора. Моето най-висше началство. Ето, и днес добрият воин може да стигне високо: Макрон, бившият роб и говедар — днес е първият сановник на императора. Баща ми го ненавижда така, както ненавижда и императора. И аз ненавиждам този смъртен враг на републиката. Това обаче не означава, че трябва да тръбя ненавистта си в лицето му. Да опознаеш врага отблизо и да не му се разкриеш — това е мъдрост.“

Луций видя отдалече павилиона, към който водеха няколко мраморни стъпала между кариатиди, носещи балкона. Над входа, осветен от два ковани фенера, се четеше надпис:

Усмихна се. Добър девиз за гуляйджии и леки момичета. Истинският римлянин никога не забравя удоволствието!

На съседните маси седяха хората, които през деня задръстваха Виа Апия със своите коли, мулета и кошове. Когато съзряха Луций, те млъкнаха. После продължиха да разговарят по-тихо. Луций не слушаше за какво приказват, само от време на време до него долиташе някоя по-силно изречена дума. Те бяха видели преди малко пристигането на Макрон и споделяха впечатленията си: як мъж е този Макрон! Като скочи от коня — земята потрепера. Като на вол му е тежка стъпката… Та нали е бил… такъв де… то си остава. Тромав, груб… Е, и какво от това? На мен такъв ми по̀ харесва, отколкото онези напарфюмирани и накъдрени глави от сената. Вижда се, че не е кокона… Затова пък тези две кокошки, дето излязоха от носилката, се кипреха като пауни. Приличаха на сестри, а едната му била жена, а другата дъщеря от първия брак.

Иди разбери коя е жената, коя дъщерята!… Тази, черната, с глава на змиорка, трябва да е дъщерята… Широчката в бедрата? Не, другата, дяволе. А, хубавички са и двете. Само как миришеха, още се усеща… Бива си го него, юнак, от нашата черга е, наш човек!… Наш човек? Ха-ха-ха, ама че го рече, муле такова! Императорски сановник и наш човек? Ха-ха-ха… Шшът, тихо, онзи там сребърен господар ни слуша!… Глупости! Нищо не може да чуе…

Те поглеждаха към Луций, питаха се шепнешком кой ли е, откъде се е взел тук и продължаваха да пият. Най-яко се наливаше един тънък като вейка човек. Виното се стичаше по рошавата му брада, а жестовете му бяха отсечени, резки, като на палач. Той тъкмо за това и говореше:

— Току-що идвам от Рим, мили хора. Там пак стават едни работи…

— Разказвай, само че тихо! Този красавец е наострил уши — каза друг брадат мъж.

Но той грешеше. На Луций му беше безразлично за какво говори плебсът. Той си мислеше за Макрон.

Заобиколен от любопитните, мършавият тихо разказваше:

— Вчера пак бяха осъдени две семейства за обида на величеството. А днеска от тях останаха само шест трупа. Това се казва бързина, а? Днеска вече не се занимават с удушване. Днеска се режат глави. Нова мода, мили хора! И за главореза по-добре, и за осъдения. Главичката под секирата отхвръква като треска, подскокне и — туп на земята с опулени очи.

— Бр-р… Я не си прави майтап с това, скелет такъв! Човек да не заспи от страх, че може да му дойде редът… — каза един дебел селянин.

— Ти си дребна риба за тая работа обади се брадатият, като подрънкваше тихо на китара, за да не се чува за какво става дума.

— Що за семейства бяха, хърбо?

Мършавият отпи от чашата:

— Все едни и същи — богати сенатори. Както казват — така им се полагало. Единият бил извършил престъпление, обидил величеството… Отишъл в нужника с образа на божествения Август върху пръстена си…

Някой се изсмя, но изведнъж онемя. Кой знае дали някой… а може и точно тая хърба, дето толкова дрънка… да е доносник.

— Истина ли е, мършо, че лихвата за дълговете е повишена от дванадесет на осемнадесет процента? — попита един селянин.

— Да. „Acta diurna“ съобщи това. На мене ми е все едно — нямам нито дългове, нито пари…

— Чакайте аз да ви кажа — вмеси се в разговора дребничък човечец, работник от лозята, така високо, че Луций вече чуваше всичко. — Днес на обед идвам тук да похапна риба. И в това време — центурия преторианци на коне. Носят се в галоп, чак искри хвърчат изпод копитата им. А след тях — той, а след него — втора центурия…

— Кой „той“ бе, глупчо?

— Калигула. Яздеше черен жребец…

— Вчера спечели първа награда на състезанията — извика един младеж.

— Калигула?

— Не. Жребецът. Казва се Инцитат. Чудо кон!

А лозарят продължи:

— Върху синята му туника — златна броня и на нея — нещо изковано. Да се ненагледаш — истина ви казвам! Струпахме се сума народ. Викахме му: „Salve!“

— Е, и защо викахте? — попита мършавият.

— Защо! Защо! Защо! Чувате ли го тоя глупак? Защо сме били викали! Разбирам да си против стария, ама Калигула е наш човек бе, като баща си, Германик, ясно ли ти е? Тоя непременно ще разреши игрите! Е, голямо нещо беше! Махна ни с ръка. Наметалото му синьо, извезано със злато, плющи зад него, на главата — златен шлем…

— Казват, че главата му била шилеста, на врата имал четина — добави мършавият за беда.

От сянката изскочи селянин:

— Пазете се от тоя! Той е провокатор! Предател! Аз го знам…

Избухна врява, набиха хилавия здравата, китарата се разлетя на парчета от главата му и с ритници го натириха в тъмната нощ.

— Сигурно беше мръсник. Ама на нас тия не ни минават. Получи си, каквото му се полагаше. Брада, я посвири!

Но нямаше на какво да се свири — от китарата бяха останали само трески; затова пък виното разсейва всяка мъка. Някои започнаха да играят с буйни викове „микаре“80 на шише вино, други в ъгъла скришом мятаха зарове, зяпачите ги наобиколиха, а останалите подхванаха песен. Който пее — зло не мисли, нали така?

Луций намръщено слушаше. Ето, това е римският народ! Сган! Всеки може веднага да стане техен човек, даже и узурпаторът! А сенаторите са им врагове! Ах вие, тъпаци! Глупци!

Центурионът се приближи до Луций и застана мирно:

— Благородният преториански префект те кани, господарю, на своята маса.

6

Червените тапети, жълтите завеси на вратите приглушаваха звуковете. От тавана висяха на месингови вериги два реда ковани светилници с дебели фитили, два реда пламъчета златееха и меката светлина падаше върху тримата около масата.

Луций застана мирно, сребърното слънце върху бронята му мяташе искри. Едрият, грубоват мъж в командирската униформа на преторианците стана, пристъпи малко несигурно, прегърна Луций и каза със суров глас:

— Добре дошъл, Курион, от Сирия! — По дъха му Луций усети, че днес е пил доста. Префектът добави: — Моята жена и дъщеря ми. Сядай!

Луций се поклони дълбоко и седна смутено. Двете жени бяха на една възраст, и двете — красавици. Едната — червенокоса, медните й къдри падаха по разголеното рамо; другата — чернокоса, имаше гладка прическа, пристегната със сребърни панделки. Макрон нареждаше на кръчмаря: вечеря за госта, фалернско вино, плодове. Двете жени се усмихваха на Луций, тъмнокосата го попита как е пътувал. Той отговаряше, без да откъсва очи от червенокосата, но изведнъж веждата му заигра, сякаш бе хванат на местопрестъпление. Отвърна поглед от красавицата и се съсредоточи, тъй като Макрон говореше:

— Отивам на Капри при императора. Този път взех и жените, че иначе мира нямам от любопитството им. И изведнъж — вест за твоето пристигане! Разгеле! Без друго трябваше да те викам в Рим на доклад. А тук е по-спокойно, почвай веднага. За себе си няма нужда да ми говориш, Вителий те разхвали до небето. Какво е това? Пак ли писмо от него? — Той взе писмото и го подхвърли неразпечатано през масата на червенокосата. — Прибери го. После ще го прочета. Хайде, Луций, разказвай! Какво прави Вителий? Все така ли пиянствува и блудствува?

Луций бе смутен. Как да отговори на такива въпроси? И той започна да разказва за Вителий с уважение, за легиона — с възторг.

Над правилното носле на чернокосата трепнаха гневни бръчки. Защо не даде писмото на нея? „Винаги вярва повече на дъщеря си, отколкото на мен!“

Кръчмарят, съпровождан от роби, поднесе на Луций избрани ястия и вино. Дамите приветливо му кимнаха да се нахрани след такъв път. Той ядеше бързо, като скришом непрестанно ги наблюдаваше. Очите на чернокосата са неспокойни, блуждаещи; червенокосата гледа мечтателно, без да мигне, когато погледите им се кръстосат. Какъв цвят имат очите й? От трептящите пламъчета на светилниците те ту проблясват зеленикаво — ту стават тъмносини, като морето на различни дълбочини. Да, като морето!

Макроновият говор съответствува на целия му облик. Своенравен, рязък, грубоват. Любимецът на войниците си е останал същият и в длъжността си на първи императорски сановник. Не скрива произхода си, не играе на благородство и изтънченост. Такъв е, какъвто си е. Дори малко кокетира със своя прост произход: днес високопоставеният господар може да си позволи тези леки шеги със своето минало. Войниците го обожават за това, патрициите са обезпокоени от подобно поведение и изпадат в недоумение. Никога не знаят как да се отнасят към тази оригиналност, която им мирише на оборски тор.

— С жени, дявол го взело, се пътува бавно, като на мулета — засмя се Макрон. — Крехките създания искат удобства, макар че по целия път се въргалят в носилките на възглавници, двойни даже…

— Невий! — произнесе с укор червенокосата.

— Е, какво пак казах, драга Ения?

Луций не откъсваше очи от червенокосата. Никога не беше я виждал толкова отблизо. Прекрасна е! Наистина „римска принцеса“ — както й казват. Усмихна й се. Отвърна му с усмивка, която разкри хищническата красота на зъбите й. Луций си спомни: когато императорът въздигна Макрон като свой най-близък човек, Макрон пропъди първата си жена и се ожени за съвсем младата Ения от конническото съсловие. Сега Макрон може да прави всичко, каквото си поиска. Както императорът.

Макрон каза:

— Да пием, драги мои!

Станаха, направиха възлияние за Марс81 и Макрон произнесе:

— За здравето на императора!

Вдигнаха чаши. Луций пи за здравето на Макрон.

Когато седнаха, Луций, едва овладявайки нетърпението си, попита:

— Надявам се, че императорът е здрав…

Макрон сбра рошавите си вежди, неподвижните му и твърди зеници се впиха изпитателно в Луций. Вече не седят един срещу друг двама войници. Сега защитникът на императора, макар и пийнал, изучава внимателно лицето на сина на стария републиканец Сервий.

— Какво ти здрав, момко! Броени дни му остават… Бере душа… — подхвърли той дръзко.

Зениците на Луций блеснаха, сякаш в тях лумна огън.

— О, богове! — овладя се младият мъж. — Дарете още много години живот на императора!

— Точно така, Луций — каза Макрон и върху лицето му, сякаш изсечено от габър, незабележимо трепна усмивка. — Това е в наш общ интерес, и в твой, Курион. Нали ще бъдеш награден от императора… — Макрон прекъсна думите си с преднамерена пауза. — Пък и… кой знае… сирийският легион е без легат. Вителий остава в Ориента. Ако императорът поиска защо пък Рим да няма един млад легат?

На Луций му се замая главата. Изпълни го блажено усещане: този човек не хвърля думите си на вятъра. Той е способен да направи и най-невероятното.

— Легионът от новобранци преместихме от Алба на Дунав — продължи Макрон. — Варварите там нещо ни предизвикват. Сирийският ще си отпочине в Рим, а след това също ще замине на север. Но без легат няма да го изпратим. Това ти е ясно, нали? — Макрон почукваше с пръст по масата. — Всичко зависи от императора. Неспокойно време настана, сега му трябва желязно здраве.

Луций почтително склони глава и с предан и загрижен израз на лицето каза:

— Всъщност това е в интерес на цялата империя. Жалко, че не може да се спре времето… преклонната възраст на императора…

Макрон по навик мина в настъпление:

— … неговата преклонна възраст ни принуждава да мислим за онова, което ще стане, когато си отиде, нали?

Луций изтръпна до мозъка на костите си; жените почувствуваха инстинктивно, че ще бъде по-благоразумно да не проявяват видимо интерес към разговора, и започнаха нещо да си шепнат. Но не пропускаха нито една дума на двамата мъже.

— Е, какво мислиш, че ще стане? — бавно произнесе Макрон. — Република?

Луций пребледня. Очите на Валерия стрелкаха гневно Макрон. Защо измъчва така Луций? Тя знаеше, че баща му е стълбът на републиканската опозиция в сената. Но какво е виновен младият мъж? Макрон неочаквано хвана Луций за ръката и каза приятелски:

— Не се безпокой, момко. Аз знам, че баща и син не са едно и също. Та ти си вече наш човек!

Наш човек! У Луций всичко се възпротиви, „Купува ме с императорската награда! С обещанието, че ще ме направи легат. Не, не! За нищо на света!“ Огледа се диво, като подгонен звяр, който търси укритие. Сърцето му биеше в гърлото. „Не, не съм ваш човек, аз имам своя чест, родова, славна чест, аз няма да се унижа до положението на императорски лакей.“ Устните му трепереха и той не можеше нито звук да издаде.

Макрон избухна в дрезгав смях:

— Искаш да знаеш какво ще стане? Много искаш да знаеш, мили мой! Ами аз знам ли? — Той изпи наведнъж чашата си. — Вятър знам, момко, но мисля, че работата ще се реши много просто. Та нали си имаме принц?! — смееше се той с цяло гърло. — Нали си имаме Калигула?

Луций с усилие се овладя. Усещаше, че лукавият държавник си играе с него като котка с мишка. Успокои се. Бързо намери дипломатичен изход.

— Разбира се. Гай Цезар — произнесе той, като се стараеше с темпераментния си тон да подсили значението на думите. — Това е най-доброто решение.

— И за тебе е добре. Та вие сте стари приятели усмихна се Макрон. — Съученици по риторика, състезатели от палестрата82… Калигула те обича… Луций се усмихваше, за да скрие удивлението си — какво ли не знае този човек за всекиго от нас. А че Калигула обичал Луций — тук той грешеше. Обратното. Императорският наследник винаги е завиждал на Луций, който го побеждаваше във всички състезателни дисциплини. Той го ненавиждаше за това. А как ще бъде днес, след толкова години?

На Макрон му омръзна тази тема. Не му се искаше повече да дебне и да напада. Подхвана друг разговор:

— А откъде да знаем, мой Луций, дали през пролетта Тиберий няма да се оправи и ние тук само си приказваме празни приказки! — Обърна се към жените: — А вие, мои мили куклички, радвайте се заедно с мен, че им се изплъзнах на лайнарите! Да пием!

Луций го погледна недоумяващо, в отговор на което Макрон се разсмя; звънна и смехът на жените: на Ения — сякаш се посипа дребен маргарит, на Валерия — дълбок и чувствен. Макрон размахваше енергично ръце и обясняваше подробно:

— В този край аз нямам вила! Представяш ли си? А поне десет сенатори имат летни дворци край Терацина и всички ме поканиха на гости, като разбраха, че идвам насам. Разбираш ли, Луций? А при кого да отида най-напред? Деветимата веднага ще се докачат, а десетият — бог знае какво ще поиска да измъкне от мен! Вилата на онова плямпало Приск — нали го знаеш? — се намира най-близо. Чифликчия и отгоре на това — поет! Голям майтап, а? Дует на бик и сипка! И този тъпанар най-нахално цяла нощ ще ми чете стихотворения за отглеждането на добитъка. Или ще ми дава акъл, също като прадядото ти, стария Катон — как да развъждаме волове или как да се използува говеждият тор. И всичко това — в хекзаметри83! Е, кажи ми, Курион, защо ми е нужна тая работа? Не съм ли се намирисал предостатъчно на лайна?

— Невий! — упрекна го Ения.

Луций учтиво се усмихваше, бе страшно объркан. Нарочно ли каза това, или е вече толкова пиян? Цялата империя знае, че Макрон, най-близкият човек на императора, е бивш роб и говедар. Но да се слуша всичко това направо от неговата уста? Как да се държи в случая?

Но всемогъщият Макрон, който вече бе оплакнал гърлото си с няколко секстария вино, и то въпреки императорската наредба неразредено с вода, беше в прекрасно настроение.

— Валерия, тази рижава лисичка — посочи той към дъщеря си, — е свикнала да се движи само сред елита. Възпитаваха я отлични учители, разни поети, философи… — разказваше Макрон. — И сега все иска да ме поучава. „Татко, трябва да се държиш като благородник, да се изразяваш изящно!“ — пародираше той добрия тон. — А защо, мили мои, ако смея да попитам? — и продължи грубо, посвоему: — О, богове, аз да си кълча езика? Такива преструвки не са за мен! Аз никога няма да се занимавам с красноречие като нашия превъзнасян Сенека. Всяка коза — за свой крак! Нали така?

— Татко!

— Ходел съм тежко като слон, трополял съм като стадо кобили, викал съм като на пасище… Но чуй какво ще ти кажа, рижаво гъсенце: аз мога да викам, мога да трополя, аз мога да правя всичко, каквото поискам, ясно ли ти е?

Жените сега мълчаха и това навярно стресна пияния префект повече, отколкото упреците. Той се изплю, вдигна отново чашата и започна да обяснява каква сбирщина е римският народ, тази мързелива и продажна сган, която само търси повод за бунт. Повиши се цената на хляба с един ас — бунт! При раздаването на житото — снижим с осмина модий84 полагаемото се на глава за месец — бунт! Изпратим в изгнание няколко устати комедианти — бунт! И така — няма край!

Луций си мислеше: „Дойдоха дивите — изпъдиха питомните!“ Висял до вчера на празни ясли, сега е по-важен и от тези, между които се е наредил.

Макрон продължаваше да говори, бронята го стягаше, той я свали и започна да се хвали как със своите преторианци ще смачка като дървеници тези негодници… Но Луций вече слушаше с едно ухо. Той не можеше да откъсне очи от червенокосата дъщеря на Макрон. Девойката също то поглеждаше. Сочните й устни мълчаха, но на Луций му се струваше, че чува гласа й, който го галеше. От време на време думите на баща й го стряскаха, изтръпваха го от сладостното състояние, ала той отново потъваше в него.

След всяка чаша Макрон ставаше все по-весел. Той разпитваше Луций за патилата му, като подхвърляше груби шеги.

Луций разказваше какво е преживял в сравненията с дивите парти. Стараеше се да бъде красноречив и изразителен, за да очарова Валерия. Стараеше се да убеди баща й в своите способности. Макрон се забавляваше, хилеше се в чашата, когато отпиваше, и барабанеше с пръсти по масата ритъма на някаква просташка песничка. Валерия не откъсваше очи от лицето на Луций, развълнувано от спомените за победоносните боеве и дипломатически ходове. Младият аристократ я ослепи. Той не е толкова изтънчен, както римските младежи, които с бледите си напудрени лица, грижлив маникюр и благовония в накъдрените коси приличат на кукли. Поруменяла от чувството, което така внезапно я изпълваше и покоряваше, тя изведнъж уплашено пребледня. Прониза я остра болка — ами нейният произход? Но, Валерия прилича на баща си, никога не се отказва от борбата. Тя упорито надмогна болката. Напук на всичко — днес иска да завладее мъжа, който съдбата така неочаквано й изпречи на пътя. А че това е син от най-благороден римски род — толкова по-добре! В погледите, които мята към Луций, изкусно се редуват срамежливост и страстно откровение. Тя е очарователна! Прелъстява го с всичко, на каквото е способна: с движението, което загатва под вталената й дреха съвършените гърди, с дълбокия си смях, който блика от чувствените устни, с вълните на медната си грива, с незначителната думичка, на която глезеният глас придава любовно значение.

Макрон наблюдава събудения интерес у дъщеря си. Добре знае, че където и да се появи „римската принцеса“, мъжете започват да се въртят около нея. А Валерия си играе с тях, подхвърля ги, както циркаджиите подхвърлят топчиците. „И с теб ще си поиграе, мили Курион! Но играта с теб ще бъде особено пикантна: син на вожда на сенаторската опозиция и императорски сановник в едно лице. И при това — самото честолюбие! Юпитер Гръмовержец, това е плячка само за моята малка хищница. Браво, момичето ми! Постарай се!“

Ения, горда красавица с унила усмивка, в която от време на време проблясват зъбки на гризач, съвсем рядко се включва в разговора. Нейните умни, блуждаещи очи, сини като незабравки, прелитат, не се задържат върху никого.

Забавлението кипи като игриво вино в чаша. Луций също кипи, той е увлечен, напразно стиска сребърната чаша, вече не е нащрек. Та Макрон не бил лош човек, казва си той. Напротив. Великодушен. Всемогъщ. Няколко пъти Луций си спомни за баща си. „Какво ли ще каже, ако ме види сега?“ Замаян от виното, лекомислено си отговори: „Нищо лошо не правя. Пирувам със своя началник. Това е всичко. В края на краищата вече не съм юноша, на двадесет и пет съм, като Калигула, който трябва да стане император.“ Луций е щастлив, че е център на внимание. Но особено щастлив го прави усмивката на Валерия. „Богове олимпийски, вие сте ми свидетели: такова вълнение досега не съм изпитвал! Но не бива да се издавам!“ Той се обръща любезно към Ения, която седи като изваяна от слонова кост и под шлема на смолистите й коси се движат само очите. Луций разказва отново за Сирия. У него всичко така блести, та чак очите те заболяват! Блести бронята, блести старинният род, образованието, богатството. Докосва, сякаш случайно, ръката на Валерия. Тя не се отдръпва веднага. Докосването пареше. Възпламеняваше. След това Валерия докосна ръката му — мимолетно, плахо — също както Торквата. Спомни си за своята годеница. Млъкна. Почувствува, че се изчервява, Макрон забеляза това. Но си го обясни с чара на Валерия. В главата му се мярна мисълта, че Луций е сгоден за дъщерята на най-богатия римски сенатор Авиола. Леко се усмихна. Какво от това? Познава дъщеря си. Тя прилича на него: захапе ли нещо — не го пуска! И добре прави, особено в случая. Бащата на Луций има много приятели в Рим. И Макрон държи да има колкото се може повече свои хора. А този младеж, жаден за успехи, вече не знае на чия страна е. Как се бунтуваше срещу това, че е „наш човек“! А ако не е сега, то скоро ще бъде. Напред, момичето ми! Макрон заговори с Ения.

Валерия помоли Луций да я наметне с муселиновия й шал — златистобял пух, който не покриваше, а по-скоро — подчертаваше формите. Излязоха между двете колони на терасата, под която наблизо бучеше морето.

Мълчаха, застанали един до друг. Подуха вятър. Нежните коси с дъх на плът докоснаха лицето на Луций. Тръпки пробягаха по тялото му. Той приближи сякаш случайно устни до тях и зашепна стихове от Проперций85:

Валерия се разсмя с дълбок глас, който го развълнува още повече; в сумрака проблясваха между пълните й устни два реда зъби и меко звучеше загадъчният й глас:

Луций бе покорен от гласа, който превръщаше стиховете във вечерна музика. Примката на магията се стягаше с луда бързина. И той заговори в духа на стиховете:

— Победа, крах, победа? Войникът винаги иска да победи, моя божествена! Но какво са дори сто победни битки в сравнение с една победа в любовта…

Близостта на Валерия го вълнуваше все по-силно и по-силно. О, богове, каква ли любовница би била! Продължи пламенно:

Валерия се опиваше от звука на думите, които Луций произнасяше. Тяхната страстност пробуди в нея желание. И като поднасяше покорно целия си чар, тя му помагаше да победи, побеждавайки сама.

Разговаряха тихо. Паузите ставаха все по-дълги. Примката се стягаше…

Влажната тъмнина се спускаше от хълма към морето. Полъхна прохлада. Валерия потръпна. Отвътре се чу гласът на Макрон:

— Късно става, Валерия! Хайде да спим.

Тя се сбогува:

— Може би ще се видим в Рим…

— Може би? — избухна Луций. — Ти казваш „може би“, моя божествена?

Тя го погледна в очите и бавно произнесе:

— Не „може би“. Непременно! Щом се върна в Рим, ще ти съобщя.

Той бе щастлив. Подаде й букетчето розов минзухар. Тя прие с усмивка.

— Благодаря ти, мой Луций.

След като те си отидоха, Луций продължи да стои развълнуван. После приседна до залятата с вино маса. Потопи пръст в локвичката вино и написа: — ВАЛЕРИЯ.

Влезе и забрави.

7

Играта на светлините и сенките е измамна.

В привечерния сумрак остров Капри прилича на хълм втвърдена сиво-зелена пяна върху светлеещата морска шир, а летният дворец „Юпитер“ сякаш е снежно облаче над него. Когато залезът поруменее — Капри е наежено зверче, „Юпитер“ — капка кръв върху козината му.

От горната тераса на вилата звучи мелодия на лира и юношески глас скандира гръцки стихове. Ръката на роба трепери, защото той прави това, което е забранено: през притворените клепки наблюдава императорското лице. Тиберий седи в мраморно кресло, увит във вълнено наметало.

Играта на светлините и сенките е измамна.

Кипарисова клонка е хвърлила сянка върху старческото лице: черти — правилни, под високото чело и сключените вежди — пламтящи очи; тънък, чувствен нос, твърди устни, фина брада и под нея изпъкнала гръд.

Сянката подскочи и слънчевата светлина огря императорското лице: гол череп, побелели кичури на слепоочията, чело набраздено с бръчки, пъпчиво лице, широки ноздри, безцветни устни, разногледи, пронизващи очи.

Старческите очи не се откъсват от устата на гръцкия юноша, който в съпровод на лира рецитира Архилох88:

Под терасите на летния дворец морето се блъска в брега. Вълните се валят и разливат, въздигат и разцепват, летят, разпадат се и възземат отново, докато с яростна сила се удрят в скалите и разпръснат на хиляди искрящи капки.

В градините на летния дворец бликат и нежно пеят фонтани. Сладката и солената вода си пригласят. Мраморна нимфа разресва коси, а бронзови сатири89 подскачат около нея. Каменни богове се разхождат из кипарисовите алеи, обезпокоени от сладостните, упойващи аромати на градината.

Всичко това е за императора, който, ненамерил през целия си живот красота у хората, тук се обгражда с красотата на гръцките ваятели, с поезия и младост. Той може часове наред да съзерцава творчеството на Праксител90, по цели дни да се наслаждава на гръцките поети.

Слънцето разпалва медни багри в къдрите на юношата, стихът секва на устните му, изрязани като полумесеца на Диана. Старческите очи жадно се впиват в розовото сърпче. Ръцете му зиморничаво притискат наметалото.

Робът познава този поглед: императорът лекува старостта си, като общува с младостта и свежестта. Той отдалечава факела на Танатос91, осветяващ пътя за Оркус92. Надява се по този начин да продължи живота си. Уверен е, че го продължава.

Ръката на роба трепери все по-силно: „Ами ако сега пръстът ми се плъзне по струната, ако фалшивият звук наруши блаженството на императора — ах, горко ми! Човек има само една глава.“

Юношата напевно декламира елегия на Архилох:

О, проклятие! Пръстът се плъзна, струната изхлипа, момчето се обърка и запелтечи на последната дума: „Жарко… жарко…“

Обезумял, робът напипва струните, за да възстанови тона, за да спаси главата си; в този миг императорът вдига ръка.

„Горко ми! Сбогом, живот, сбогом, деца мои!“ Робът погледна отчаяно властелина; той не му обърна внимание, ръката заповяда да изчезне. Тиберий не отлепя очи от устата на юношата, нейната форма го възбужда и той заповядва:

— Повтаряй: „Жарко…“

— Жарко… жарко…

Старикът сграбчи момчето. Впи жълтите си зъби в устните му. Бликналата кръв го разяри. Започна да къса туниката върху полудетското тяло.

— Съблечи се!

В същото време германецът, който стоеше на стража при стълбите на терасата, задържа младия мъж в златна броня с изкована върху нея Хелиева колесница93.

— Стой! Влизането забранено, господарю!

— Ти не знаеш кой съм аз?

— Горе никой не може да отива!

Младият мъж побледня от гняв.

— Аз съм императорският наследник, простак!

— Знам. Но горе не може!

— Махни се, глупако!

Гай Цезар, наричан Калигула94, правнук на императора, блъсна с все сила германския великан и хукна по стълбите. Стражът не посмя да го последва.

Задъхан, Калигула стигна до горната тераса и видя как старикът стиска в прегръдките си юношата и стръвно го целува. Дочул стъпки, той се обърна и зърна принца. Почервеня от гняв и така силно отблъсна момчето, че то падна при мраморните перила.

Калигула забеляза кръвта върху устните на старика и юношата. Не виждаше за пръв път такава сцена.

— Пак ли? — усмихна се безсрамно.

— Какво? — изхриптя императорът.

Гай се уплаши. Сви боязливо безформената си глава между раменете, застана мирно и вдигна десница за поздрав:

— Ave Caesar!

В очите на Тиберий, налети с кръв, кипи злоба. Погледът му шари по лицето на внука — лице синкавобледо, похотливо, порочно; деформиран череп, шия, обрасла с косми, щръкнали като четина; тънки, мършави прасци и огромни ходила. Урод!

С движение на ръката старикът освободи гръцкия юноша. Острият му глас пронизва до кости:

— Ти ме дебнеш? Ти играеш на нравоучител? Ти?

Гай Цезар се престори на виновен и вдигна умолително длани. Ехидна усмивка изкриви окървавената уста на императора.

— Ти си по-страшен, защото си с повече от половин век по-млад от мен! На твоите години аз вече бях покорил арменците, ретите и винделиците. Живеех сурово и аскетично. А ти? Ти още отсега си затънал в помийната яма на пороците.

Старикът се задъхваше. Взе от малахитовата масичка чашата с вино и отпи.

Гай скрива насмешката си. Той е в изгодна позиция поради това, което видя. Императорът продължава да говори и гласът му става леден:

— Аз имам право да върша всичко, което ми се харесва, дори то да не се харесва на другите. — И довършва гневно: — А ти, недоносче, нямаш право да ми се месиш!

Повелителен жест — принцът се покланя й излиза.

Тиберий се изправи бавно, опря се на абаносовия си бастун и влезе в затоплената вила. Свали наметалото от раменете си. Спря се в една от библиотечните зали: при гръцките философи. Взе първия му попаднал свитък, разгъна го, това бе Солон95, и зачете наслуки: „Избягвай насладите, които пораждат скръб.“ Намръщи се, хвърли нервно Солон върху голямата маса и отново посегна: Теогнид96. Затваряйки очи, сложи пръст където попадне. И прочете:

„Кое е най-красивото? — Хармонията.

Що е най-силното? — Мисълта.

Кое е най-доброто? — Блаженството.“

Остави свитъка и отиде в кабинета си. Той бе скромен: стените от черен мрамор, срещу императорската работна маса — белият бюст на Есхил върху черна кръгла подставка, голям прозорец с перде от прозрачна сребриста тъкан, тежки завеси от сив, на бели карета плат. До прозореца — смокиново дърво в голяма саксия. Под прозореца, в градината — прекрасна пиния.

Императорът седна и потъна в мисли: „Кое е най-доброто? — Блаженството.“

Замисли се за своето детство — детство на доведено момче, което Ливия имаше от първия си брак, когато се омъжи за Октавиан Август. Императорът го търпеше в дома си само от съжаление; момчето бе винаги пренебрегвано, винаги само, винаги презирано. Вродената му клавдиевска гордост страдаше безкрайно. И до днес този спомен предизвиква горчилка в устата му.

Август, под влияние на Меценат97, се обграждаше с поети; но подбудата му бе чисто егоистична: той искаше да го превъзнасят и възхваляват. Пастрокът не се вълнуваше от интересите на доведения син Тиберий към изкуството и философията. Той направи от него войник, от какъвто всъщност имаше нужда. Меланхолиците биват държеливи: преди тридесет години Тиберий поведе Августовия легион от Дунав към Елба, покори панонските метежници и сключи изгоден за Рим мир с краля на маркоманите Марободуй. И Август, който се прослави чрез бойните успехи на Тиберий, най-после омекна, отстъпи. Осинови го и му отдаде високи почести, тъй като неговият триумф бе триумф и на Август. Разрешиха му да се ожени за Випсания, която Тиберий обичаше. Това бе единственият слънчев миг в живота на Тиберий. За съжаление кратък. Може би божественият Август, който цял живот бе под чехъл и Ливия управляваше света зад гърба му — завидя на това малко щастие? И той неочаквано нареди да се разведе с Випсания и да се ожени за неговата дъщеря Юлия — момиче, готово да се отдаде на всеки срещнат. Ливия одобри предложението. Тиберий трябваше да се подчини.

Ах, да бъдеш зет на божествения Август! Как му завиждаше целият Рим и как му се присмиваше! Знатният Рим мразеше саможивия Тиберий и не скриваше това. От този миг животът стана горчива отрова за Тиберий. Сърцето му се изпълни с ненавист към всичко и към всекиго. Августовата непринудена бодрост бе противна на гордия Клавдиев потомък. Разгневен, Тиберий се оттегли на остров Родос, където осем години мъчително страда по Вечния град. Междувременно пък Август прогони на един пуст остров жена му Юлия заради разпътство. Но и след това Тиберий дълго трябваше да моли императора, докато получи съгласието му да се върне. Ала в Рим, пълен с интриги, дори слънчевата светлина му се струваше мрак, а хората — лукави земноводни влечуги.

В същото време майка му Ливия, с помощта на отровителката Локуста, безмилостно отстраняваше всички роднини, които имаха и най-малки претенции към императорската тога, и разчистваше пътя към трона за сина си.

Когато Август умря, Тиберий се възпротиви да стане император. Искаше да живее като обикновен човек, да изучава гръцките философи, да пише. Но майка му го принуди. Отново трябваше да се подчини.

Стана господар на огромна империя. Обичаше Рим, ала ненавиждаше римляните. Ненавист за ненавист. Но сега властта бе в негови ръце…

Тиберий се загледа през прозореца — нагоре към короните на пиниите… кръгли, тъмни облачета, люшкащи се в мрака.

Като млад той винаги гледаше нагоре: към сребърните орли на легиона, с които влизаше в битките, към слънчевия лик на Юпитер Капитолийски, към личицето на мъничкия Друз, който му роди Випсания и когото той по стар римски обичай вдигна високо, признавайки го за свой син. Неговите противници от сената го научиха да гледа надолу, в пътя, който те му препречваха с най-различни мерзости.

Август бе силно ограничил властта на сената и той жадуваше само за едно: да върне предишната си мощ след неговата смърт. Но Тиберий нямаше намерение да отслабва режима. И тогава между него и сената се захвана борба на живот и смърт, която продължаваше вече двадесет и три години. Разкриваха се заговори срещу императора. Той се защищаваше. По силата на закона за обида на величеството започнаха да падат сенаторски глави. В тази борба императорът побеждаваше, тъй като имаше великолепен помощник — преторианския префект Сеян. На дванадесетата година от своето управление в „римски мир“, но сред непрестанни кървави схватки със сенаторската опозиция, Тиберий, заедно с неколцина приятели, се пресели от Рим на остров Капри. Защо напусна любимия град? Защото беше отвратен не само от римската аристокрация, жадна за власт и алчна за злато, но и от плебса, който го ненавиждаше заради забраната на доходните игри в цирка и на арената. Изсели се и защото животът му бе застрашен в Рим. А отдалеч той държеше властта още по-здраво. Решение, достойно за мъдростта на Соломон.

Да се оттегли от Рим, го съветваше и най-преданият му човек — Сеян. Тогава Тиберий не предполагаше, че Сеян е предател, че е наредил да отровят единствения му син Друз, за да се възкачи самият той на трона. След пет години усамотен живот на Капри предателството се разбули. Тиберий заповяда да обезглавят Сеян и до корен да изтребят рода му. От този миг насам вече никому не вярваше. Презираше всички. И унищожаваше противниците си безмилостно и жестоко.

„Тук, на Капри, съм в безопасност. Поне така изглежда. И въпреки това живея в постоянен страх. Но — живея! От приятелите ми тук останаха само Нерва, Тразил и Харикъл. От всички — само тези тримата. Самотен съм, както съм бил цял живот. Рим ме обвинява в разврат и жестокост. Рим! Рим, който е олицетворение на разврата и жестокостта. Лицемери! Защо ме упреквате в това, което на себе си опрощавате? Аз само си наваксвам пропуснатото в живота…“

Тихо кашляне прекъсна размислите на императора. Пристъпи управителят: наследникът Гай Цезар учтиво пита дали може да дойде при императора, за да помоли за извинение. Той навъсено кимна.

Калигула влезе забързано и коленичи пред креслото. Започна раболепно:

— Аз съм негодник. Моля те, прости ми! Размислих и чувствувам, че си сто пъти прав, мой най-скъпи. Защо трябва да бъдем по-добри от боговете? Нима те са живели целомъдрено? С насилие и измама са покорявали и богините, и смъртните. — Пое дъх и продължи наизустено: — Юношата Ганимед не е обслужвал боговете само като виночерпец. А Зевс не се е задоволил само с неговите ласки, оженил се е за собствената си сестра Хера. И на всичко отгоре е свалил баща си и внука, за да се възкачи той самият на олимпийския трон.

Тиберий обичаше гръцката митология; гневът му поутихна.

— Боговете не правят грънци, а живеят. Да, живеят си. Обаче ти, млади човече, трябва да бъдеш дисциплиниран и да уважаваш по-старите. — И добави след малко иронично: — „Най-голямата сила — това е сам себе си да овладееш“, казва мъдрият Сенека98.

— Но Сенека също казва: „Най-напред живей, а после философствувай“ — припомни Гай Цезар. — И лично той педантично се ръководи от тази мъдрост…

Тиберий го прекъсна:

— Занапред помни: не обичам да се втурваш при мен като бик на арена! — Леко се усмихна: — И уважавай философите, невежа такъв!

— Заради благосклонността на боговете прости ми, деденце, тази прибързаност. Но аз току-що бях пристигнал в галоп от Рим. Да знаеш каква вест нося от сената!

— Ти ще ми носиш вести от сената? За какво ми е тогава Макрон? Моят единствен, незаменим Макрон? — попита иронично императорът.

— Макрон ще пристигне чак утре. Представи си какво стана! Префектът на държавния архив е наредил да съобщят в „Acta Diurna“, че Луций се връща от Сирия в отечеството си.

— Кой Луций?

— Луций Геминий Курион. Наместникът на легат Вителий…

Старикът се уви в дебелия вълнен шал, затвори очи и се замисли: „Ах, тази фамилия Курион! Републиканското гнездо. Техният прадядо Катон не им дава мира със своята република. Синът на Сервий — мой войник! Макрон трябва по-отблизичко да види това семейство.“

— И римският сенат искал да му отдаде високи почести. На Луций! На това нищожество!

„Сенатът? — помисли си императорът. — Навярно Макрон. Положително Макрон.“

— Защо не го направят направо легат? — заядливо подхвърли Гай. — Или пък — направо консул? Някой му проправя пътя към славата. Кой?

Императорът не го слуша. Той следи хода на своите мисли: Макрон крои нещо. Главата му е робска, но мисли добре. Непременно знае защо иска това. Императорът отвори уморено очи. Калигула стоеше пред него намръщен, блед; хлътналите му, упорити очи пламтяха болезнено; той се присмиваше и угодническият му тон се беше изменил; звучеше гневно и дръзко:

— Говорят, че се отличил в боевете и дипломатическите преговори с партите… бил проявил мъжество и доблест… — Присмехулният глас на Калигула стана груб: — Сигурно между проститутките… В боевете бил винаги пръв… В какви боеве, след като в цялата империя цари мир? Навярно в боевете с пияниците. Пфу! Твоят сенат още веднъж заслужава signum stupiditatis99.

— Не ми е приятно, когато викаш като на пасище — каза императорът. — И ти ли си усвоил лошите навици на Макрон?

Но Гай вече не можеше да бъде спрян:

— Сигурно ще получи и златен венец, а? Аз, аз не съм го получил, а това нищожество Луций ще го получи? Това е позор! Това е провокация! — крещеше Калигула така, та чак вените на слепоочията му се издуваха. — Луций Курион по-достоен от мен?! Сенатът грубо обиди и опозори твоя внук, императоре!

— Какво те засяга теб това, че Луций Курион ще бъде награден? — запита сухо императорът.

— Аз го ненавиждам! — извика Калигула.

— Ах, навярно това е аргумент, достоен за императорския наследник — каза саркастично Тиберий. — Защото преди години в гимназията винаги беше по-силен от теб, защото мяташе по-далеч копието, защото се надсмиваше над твоята боязливост…

— Да, надсмиваше ми се. Унижаваше ме пред всички. И пред Клавдила…

— Не се преструвай, че си обичал Клавдила! Ти измъчи жена си! Засрами се! Колко си дребнав, Гай Цезар! Така не бива да чувствува, да мисли, камо ли да говори един бъдещ император!

— Всичко това е, защото вече десет години ме държиш тук като в затвор — бълваше Калигула. — Защото ме държиш настрана от държавните дела и се отнасяш с мен като с малолетен. Защото дори в Рим не искаш да ме пуснеш! А когато ме пускаш, то е само за няколко часа и — със съгледвачи по петите ми…

Тиберий вметна:

— А колко каши забъркваш за тези няколко часа! Сигурно имаш много пари…

— Това са си мои пари, мое наследство — отсече Калигула и разпалено продължи: — Защо не ме изпратиш като легат в провинцията? Защо да не се прославя и аз с един легион? Легионите ме обичат. Войниците от обич ми измислиха прякора Калигула. Войниците са ми предани, както са били предани и на баща ми Германик…

Тиберий с безизразен глас повтаряше своята стара лицемерна песен:

— Как мога аз, старикът с един крак в гроба, да се лиша от теб? Пък и здравето ти не е чак толкова крепко, че да понесеш лесно несгодите на войнишкия живот. И защо трябва да напускаш напуснатия? — Но всъщност си мислеше друго: „Само това ми липсва — да те оставя в Рим или да те изпратя някъде, та позорът ми да стане още по-голям!“ И добави иронично: — Копнееш за триумф? Ще го дочакаш. Теб те очаква друг, по-голям триумф, когато седнеш на моето място. Знаеш добре, че най-високата чест — да бъдеш римски император — няма да ти се размине!

Калигула знае това. Старикът го унижава, подиграва се с него, за пет пари не го уважава, но признава, че е престолонаследник. Калигула, макар и да е луд от жажда за слава, се е впил в старика като кърлеж. Непрестанно дебне да не би някой друг да се добере до трона след смъртта му и постоянно изкопчва по нещо от него. Случаят с Луций го яде отвътре. Но разбра, че сега нищо не може да постигне. Както и да е! Обаче седне ли на трона, ще си разчисти най-после старите сметки с Луций. Калигула ходеше напред-назад из стаята, шляпаше с огромните си сандали, безформената, му глава нервно потрепваше и той си мърмореше под нос онова, което не смееше да каже на глас.

Императорът не му обръщаше внимание. Неговият логичен ум преповтаряше фразите на Гай и ги преценяваше: легионите ме обичат, войниците са ми предани, както са били предани на баща ми… Това е вярно. Гай, като син на обожавания от войниците Германик, има голяма популярност сред тях. Да го постави начело на легион? Жаден час по-скоро да се добере до властта, той би се възползувал веднага от това, както се възползува от всичко и сега. А как точно го каза за бога? Зевс смъкнал баща си и внука си, за да седне той самият на олимпийския трон… Тъкмо туй те издаде, глупако!

Леко шляпане на боси крака прекъсна мислите на императора. Това бяха робите, които окачваха светилниците по стените.

Бързо се смрачаваше. Небето стана пепеливо, един сив облак се олюляваше като огромна рибарска мрежа, съхнеща на вятъра. Големи прилепи зад прозореца, описваха бързи зигзази във въздуха, звездите се разпукваха върху небосвода с боязливо трептене.

Робите запалиха светилниците и изчезнаха. Императорът отново затвори очи.

— Добре. Венец на Луций. Но затова пък мен… — чува императорът съвсем близо до себе си дързък глас — мен ще ме назначиш консул, нали така, деденце?

— Ти и консул? Не си ли малко млад за това? И малко неопитен? И малко…

— … глупав? — избухна императорският наследник.

Тиберий имаше пред вид по-силна дума. Тънките пръсти на ръката му се вдигнаха към лицето на Калигула.

— Няма да е лошо да се видиш в огледалото. Очите ти са хлътнали от безсъница, торбички от умора висят под тях. Няма да те питам какво си правил тези две нощи в Рим…

— И не е нужно. Това ще ти разкажат твоите съгледвачи, които ми даде като „охрана“…

— Вече ми разказаха — отговори спокойно императорът. — И то — истината. Вместо ти да ми разправяш, че си чел, но както винаги, без да си измислил какво точно. Та аз добре знам какъв живот водиш. Скиташ преоблечен като жена из лупанарите100. Развратник и гуляйджия — това си ти. Кога ще ти дойде умът в главата, Гай? О, Аполон! Поне малко се заеми с книгите. Почети философите. Тук, на Капри, имаш Нерва, дискутирай с него. Нерва е съкровищница от мъдрости.

Проповеди и пак проповеди — кипи вътрешно Калигула, но се преструва на почтителен и послушен внук. Сяда на столчето срещу императора. Внимателно изучава лицето му. Напразно. „Няма да ме направи консул. Дали ме ненавижда? Или се страхува от мен? Какво ли ми готви? Трона ли наистина или отрова?“ Обзе го ужас, но челото му избиха капки пот. Отново коленичи пред креслото на старика и започна да се умилква. Та нали императорът знае неговата обич и вярност, с които споделя самотата му, нали знае с каква преданост се грижи за здравето на дядо си. Никой от Иберия до Арабия не е така всеотдаен на негово величество, както той, Гай, никой не е привързан с такава безгранична благодарност към императора. Ако той му каже: скочи от тази скала в морето — ще скочи! Готов е да умре, но да изпълни желанието на императора.

Пълзят словата, пълзи лигавата змия, а старият мъж бърчи вежди, изпълнен с погнуса от раболепието и лицемерието на внука си. „Виж го ти сина на великия Германик как пълзи по корем пред мен; готов е и краката ми да ближе, подлецът, ласкателят, само и само да заличи това, което неволно се изплъзна от устата му.

Как отрови това подлизурство днешния ми ден! Колко е противно да гледаш превит гръбнак и да не виждаш човешко лице! Вместо лица — маски. В сената, на улицата, у дома.

Моята майка Ливия беше умна жена — разсъждаваше императорът. — С най-пъргав ум между римските матрони. Тя ненавиждаше този правнук, но го глезеше от ненавист към децата на Юлия. Ясен й бе до мозъка на костите този изтърсак: «Това е изрод! — казваше тя. — Още няма право да носи тога, а е продажен за трима, страхлив за петима и развратен за десет души. Този изрод мами всеки срещнат човек. И теб ще те измами, Тиберий, когато поиска.»“

„Сигурно ми готви отрова, както стана с баща ми — мислеше си ужасен Калигула. — Ще направи император братовчед ми Гемел, а мен ще ме прати на оня свят. Сигурно ми готви отрова. Бавно действуващо, безшумно оръжие. Невидимо, изпитано. Без рани, без кръв… и сигурно.“

„Ще ме измами и мен, когато поиска — мислеше си императорът. — Ще ме измами или ще ме убие? Шляе се из дворците ми, както му скимне. Може да подкупи готвача или този, който ми поднася ястията, или този, който ги опитва, или лекаря ми. Отровата е по-сигурна, отколкото камата. Каква ще бъде след това съдбата на моята империя? Моята! Аз помогнах на Август да стане тя по-голяма. Аз я укрепих и стабилизирах стопанството й. Моя е тази империя! Аз я държа в дланта си като ябълка. Трябва да я удържа, трябва! Ами когато изчезна? Пак старата мъчителна мисъл: кой ще седне на трона? Кой остана от роднините ми? Клавдий?101 Този заекващ книжен молец, чиято единствена цел в живота е да проучи етруските и картагенските гробници? На всичко отгоре — парцал в ръцете на жените. Това е невъзможно. Калигула? Развратник, тъпак без капка ум й воля. Братовчед му Гемел? Да, той става за император! Образован, умен младеж, може би прекалено тих и мек, ала като порасне, ще се промени. Но сега е едва петнайсетгодишен. Моят род не бива да изпуска властта! Ах, това е идея: ще извикам Гемел тук, сам ще го подготвя за държавните дела. На осемнадесет години би могъл да стане император! След три години! Само да съм жив още три години! Още три години!“

Императорът вдигна очи. Погледът му попадна на една жълта като сяра звезда. Звездата го подсети: „Трябва някой път да попитам своя астролог Тразил какво вещаят звездите за Гемел. И за този изрод ще попитам. Чака като хиена да издъхна. Още три години живот и Рим ще има император!“

Вълните се надигаха и разбиваха с рев о скалите. Някога Тиберий обичаше музиката на морето. Преди четиридесет години, като изгнаник на Родос, всяка вечер в продължение на осем лета той сядаше на морския бряг и морето успокояваше болката му по Рим. Сега този шум го нервира и буди у него страх и тревога.

За смъртоносната рана — старостта — единственият лек е тишината. Дълбока, безпределна, успокояваща тишина. Къде да я намери на тази безумна земя?

Пада нощ. Под трепкащите пламъци на светилниците седят един срещу друг двама мъже. Златният императорски пръстен, символът на върховната власт, блести. Този блясък мами Калигула. Пръстенът — това е тронът, тронът — това е властта над света, неограничената власт, каквато дори безсмъртните олимпийци не са познали.

Здравето на Тиберий е подкопано. Колко месеци или дни му остават? Промяната на трона е съвсем близка. Кога ще угасне едната звезда и ще пламне другата?

Страстен копнеж раздира старческата гръд: да отдалечи края, да живее!

Още три години!

„Искам най-после да живея! — крещи всичко у Калигула. — Ти ми се изпречваш на пътя!“

Тук те мислят еднакво.

Очите на младия светят обезумяло от тази мисъл. Очите на стария приковават противника върху черните мраморни стени като стоманени ками — жестоко, точно, неотвратимо.

Времето пълзи. Животът на двамата мъже виси на косъм… Очакването — въже, опънато до скъсване.

Страхът — стигмата102 на всички империи.

Страхът — въздухът на всички империи.

Страхът — босият главорез — пълзи из стаята на летния дворец „Юпитер“, прониква до центъра на мозъка, до средата на сърцето и се впива там.

Младият и старият се терзаят от една и съща мъка. Животът на диктаторите има и опака страна — несигурност, ужас, безкраен страх.

Тиберий си играе с пръстена. Може би е уловил погледа на Калигула? Чистото злато ту мята искри, ту побледнява. Пребледнява и лицето на Гай.

Императорът прекъсна напрежението.

— Време е да си лягам, Гай — каза той уморено. — Иди и се учи сам на себе си да се отчиташ за своите действия — един император трябва да умее това. Учи се да разпознаваш ценностите в живота. Това трябва да умее всеки човек. Иди.

Калигула стана, хвана с почтително раболепие жилестата ръка на императора, за да я целуне. Тиберий отдръпна ръката си.

8

Стаята, в която центурионът от императорската гвардия въведе Макрон, излъчваше топлина. Преходът от студения въздух навън в претопленото помещение бе рязък. На префекта му стана горещо и той мислено ругаеше. Поне да не го стягаше така бронята. Освободи колана си с три дупки, отпусна огромното си тяло в мраморното кресло и удобно протегна крака.

От отворите в стената, замаскирани с гръцки орнаменти, дъхаше топлина. Макрон усещаше, че започва да се поти. Жадно се загледа в малкия фонтан посред стаята. Бронзовата наяда103 с полудетски форми протягаше лице и длани към свежата струйка, която падаше отгоре й. Макрон я гледаше завистливо. Добре му е на момиченцето в тази горещина. Облиза изпръхналите си устни. Глътка вино няма да му дойде лошо.

„Дълго ли ще ме кара старикът да чакам?“ Тези рапорти отравяха живота на преторианския префект и първи сановник. Два дена се мъкне насам от Рим, два дена — обратно и отгоре на това два-три неприятни часа, в които трябва да държи сметка за поведението си, за думите, си, трябва да понася лошото настроение на императора… Тук винаги се чувствува като ученик, изправен пред черната дъска.

Горещият въздух задушаваше Микрон; сребърните капки звънтяха в бронзовите длани на нимфата. Той бършеше с копринена кърпичка потта от дебелата си шия и пъхтеше.

Стана, отгърна завесата, за да подиша въздух. Погледна в градината и видя там жена си и Калигула. Принцът похотливо вливаше очи в Ения. Ения руменееше. Макрон се засмя, пусна завесата и пак седна. Сега си имаше други грижи.

Хитрец е старикът, не може да му се отрече. Тук никой не го вижда, никой не го докосва. Аз съм император и ще си живея извън света, както поискам! А ти, Макрон, моя дясна ръка, оправяй се с неблагодарната работа на монарх в Рим!

Макрон тихо се засмя. „Добре ще се справим, мой благородни императоре! Дори с удоволствие, защото и това си има своите изгоди. Нищо, че съм бил говедар, главата ми не е чак толкова празна; аз съм единствената нишка, която те свързва с цялата империя. Това, което искам да знаеш, това и ще ти кажа; онова, което искам да скрия, няма да го чуеш. Ти си господар и аз съм господар…“

Разнесе се тих удар на меден гонг.

Завесата на входа се разтвори, придържана от тъмната ръка на роба. Макрон подскочи.

Опирайки се на бастуна си, влезе Тиберий — висок, величествен. Подир него — сенаторът Кокцей Нерва.

— В това отношение едва ли ще се разберем, драги мой — казваше императорът на Нерва, както вървеше. — Сенека никога не ми е бил любимец, макар да признавам величието на духа му. Или може би в последно време се е изменил?

— Човек от типа на Сенека постоянно се мени, не си ли съгласен, Тиберий? Разбира се, понякога е трудно да го разбереш: той от всичко на този свят намира изход…

— Тъкмо затова — усмихна се императорът. — Никога не бих могъл така умело да лавирам както този твой Сенека.

„Да, ти винаги си бил праволинеен“ — съгласи се мислено Нерва. И добави на глас:

— Обаче има талант, който обикновено ние, вещите юристи, нямаме: умее да се извиси над делничното със своята логика. Покани веднъж Сенека на разговор, мой най-скъпи, и сам ще се убедиш. И мен извикай.

— Ще го поканя — отговори императорът.

Безшумни роби поставиха върху масата три кристални чаши, наляха от амфората червено вино и изчезнаха.

— Какво ново има в Рим, драги Невий? — попита императорът и покани сановника да седне. Седна и той и се зави в пурпурното наметало.

— Най-напред ми разреши, мой императоре, да те попитам за твоето здраве — учтиво каза Макрон и скришом огледа лицето на старика.

Тиберий махна с ръка.

— Чувствувам се отлично — отговори той, но вялото движение на ръката му не потвърждаваше това.

Макрон почака, докато седне и приятелят на императора Нерва. И двамата вече са взели-дали, помисли си той. Лицето на Нерва е неприятно жълтеникаво. Според Харикъл това било от черния дроб. Нерва улови настойчивия поглед на Макрон. Старият правник седна и леко се усмихна:

— Ние двамата съхнем тук, а ти в Рим цъфтиш, драги префекте.

Императорът почука с пръст по масата:

— Хайде, започвай!

— Преди всичко, мой най-благородни, трябва да ти предам дълбокото уважение и поздравите на сената. Светлейшите отци ти изпращат най-искрени пожелания за крепко здраве…

— Благодаря за пожеланията — произнесе иронично императорът. — Знам аз колко са искрени, излишно е да ми го казваш. Познавам скъпите си сенатори.

Макрон млъкна. Жадно гледаше чашата вино и мачкаше кърпичката в изпотените си длани.

Тиберий обърна глава към Нерва.

— Чуваш ли, мили? Пожелават ми крепко здраве! — засмя се той. — А всъщност най-горещо желаят да видят Тиберий в Тибър.

Между тримата мъже настъпи мълчание. Мълчание, тревожно, но единомислено. Какво да каже, за да притъпи остротата на тази истина?

Макрон неспокойно се размърда в креслото. Императорът го погледна и кимна с глава към чашата. Макрон отпи от чашата на Тиберий и я постави обратно пред него.

Нерва следеше ръката на императора, която посягаше към виното. Тази ръка ръководи огромната империя; тази старческа жилеста ръка съсредоточава в себе си цялата власт над света; подписва смъртните присъди за сенаторите, които са вдигнали глас срещу него; едно нейно движение — и техните фамилии се разоряват, отиват в изгнание. Жестока ръка! Но тази ръка е ръководила и победоносни битки, овладя с желязна сила управлението и отбраната на империята, приведе в ред държавното стопанство и здраво поддържа мир в целия свят. Императорската ръка трепери, поднасяйки чашата към устата. Слабост? Старост? Страх?

Нерва наблюдава замислено императора. „Единадесет години живеем тук заедно. Когато дойдохме на Капри, ти беше друг. Вечер се разхождахме по алеите, под сводовете от лози, между мраморните статуи. Ти обичаше стиховете, музиката, философията, изпитваше ни — нас, твоите приятели — по митология и коригираше гръцкия ни език. После изведнъж се промени. Предателството на Сеян? Да, разбирам те, но не отиде ли твърде далеко? Защо е тази жестокост и кръв, Тиберий? Или мислиш, че ще промениш своята съдба, като насилствено предрешиш съдбата на другите? Знам, страхуваш се за живота си и за империята. Страхът те е надвил и те души. Не чувствуваш ли това? Или искаш да изкупиш живота си, като станеш пренебрегнат?“

Императорът пиеше бавно, премисляше. Макрон грабна жадно чашата. Нерва не докосна виното и продължи да разговаря мислено с Тиберий.

„Жал ми е, че от страх не можеш да спиш. Жал ми е и за тези, които унищожаваш, преследван от мисълта, че те искат да те унищожат. Наистина преди не беше така. Къде остана мъдрият и просветен владетел, какъвто те знаем от години наред? Сега виждам наоколо само потоци кръв и се ужасявам. И от теб се ужасявам. Дали ще успее Сенека да смири твоята жестокост? Поне малко…“

Макрон няколко пъти погледна въпросително императора, но не се осмели да го обезпокои.

Навън задуха вятър. Удряше се във високите стени на летния дворец, развълнува силно морето, предвещавайки буря.

Тиберий разглеждаше червеното вино в кристалната чаша. Мислеше за римския сенат. Шестстотин души срещу един. Тази безкрайна битка започна почти веднага, след като наследи императорския пръстен от Август. Те очакваха, че той, Августовият военачалник, ще се занимава само с армията, а тях ще ги остави да решават вътрешните работи на империята. Но Тиберий разбра намеренията им: те искаха да използуват своята власт за разбогатяване, искаха чрез патриотичните си речи и лозунги ловко да увеличат милионите си и да скубят държавата.

„Не, мои милички! Аз получих империята, за да я запазя велика и мощна. И няма да я дам в ръцете на разсипниците! Кой кого?! Ударих аз издадох закон срещу разкоша и закон срещу прелюбодеянието. Кипнаха от гняв. Твърдяха, че ограничавам свободата на Рим. Започнаха да се бунтуват по-силните. Разкри се първият заговор. Отговорих им със закон, от който дъхът им замря: злонамерена обида на величеството. Падаха глави, на опразнените кресла в сената поставях нови хора, дори от по-низшите съсловия. После те започнаха да се страхуват един от друг. А сега са съгласни с всяка моя дума, раболепно пълзят пред мене, но ненавистта им е смъртоносна.“

Навън вятърът се превърна във вихрушка. Голите клони на дърветата се огъваха, удряха, чупеха. Морето диво бучеше долу, вълните се разбиваха о скалите под вила „Юпитер“.

Това напомни на императора една отколешна буря: пътуваше със Сеян в долината между залива Амункелс и Фундландските планини. Хранеха се в пещерата, когато бурята се разрази. Удари гръм, скалата се разпука, започнаха да падат камъни. Сеян се хвърли върху императора, за да го запази с тялото си. Тиберий виждаше над себе си оросеното му с пот лице, набъбналите вени на слепоочията, ръцете му, които се впиваха в стените на пещерата. Тогава Тиберий стана, прегърна силно Сеян, даде му неограничена власт, гласува му пълно доверие.

Сеян имаше достъп до всичко, знаеше всичко. „Всичко за императора!“ Под този лозунг той започна преследването на враговете. Нито един заговор не остана неразкрит, нито един бунт не остана ненаказан. Сеян беше мъж на място.

Едва след пет години един обвиняем призна при мъченията, че Сеян бил този, който наредил да отровят Друз, сина на Тиберий, че по негова заповед е убита Агрипина, вдовицата на Германик, а също и двамата й по-големи сина; че той самият оглавява заговор, който цели отстраняването на Тиберий и неговото възкачване на трона.

Жестоко си отмъсти бащата за загубата на сина си, императорът — за предателството. От този миг Тиберий въдвори в страната страха. И напълно се обезвери. Подозрителността го направи безсърдечен, във всекиго виждаше враг; страхът показа опаката си страна: жестокостта. Макар и да копнееше по родния Рим, не стъпи повече във Вечния град. Не искаше да гледа лицата, които жадуваха само едно: да вадят Тиберий в Тибър!

Императорът стисна гневно устни; трябва още малко да почакате, светлейши отци! Поне още три години, докато Гемел порасне…

Макрон го унасяше на сън. Топлината отпущаше мускулите му, клепачите сами се затваряха. Изправи гръб с усилие, люспестата броня издрънча.

Императорът се опомни, погледна изпотения префект. Ти си по-прозрачен от Сеян, помисли си Тиберий. Не умееш чак толкова да заличаваш следите си. И се обърна към Нерва, пред когото стоеше недокоснатата чаша.

— Защо не пиеш, мой мили?

— Не мога…

— Не ти ли е добре? Но ще поседиш още малко с нас, Кокцей, нали? Нека чуем новините от Рим. — Императорът даде знак на Макрон.

Макрон изтри потта от челото и шията си с копринената кърпичка, която се закачаше о грапавите му пръсти, бързо разкваси с вино сухото си гърло и започна:

— Напоследък сенатът обсъди държавните финанси…

— Браво! — вметна иронично Тиберий. — Сенатът рядко прави това.

— … на обсъждането се стигна до предложение, което трябва да ти предам: сенатът ти препоръчва да благоволиш да отмениш, да, точно така, да отмениш закона за намаляване на данъка, митата и налозите в провинциите. Предлага обратното — данъците и митата чувствително да се повишат. Това ще бъде твърде изгодно за…

— За техните бездънни чекмеджета! — прекъсна го внезапно Тиберий. — Кои умници предложиха това? Публиканите104, нали? Пизон, Вилан, Лавиний, Евазий…

Императорът стана и закрачи из стаята, почуквайки с бастуна о пода. Макрон неспокойно го наблюдаваше. Тиберий кипеше от яд. Той се спря пред Нерва:

— Ето ги твоите славни сенатори, които непрестанно защищаваш пред мен. Казваш, че съм несправедлив и жесток към тях. А какви всъщност са те самите? Сам виждаш: сбирщина от прекупвачи, търговци и лихвари. Може ли такива хора да участвуват в управлението на държавата?

Нерва гледаше Тиберий и си мислеше: борбата винаги го ободрява. Той се радва, че ще се наложи и ще предизвика безпомощен гняв сред публиканите.

Императорът отново закрачи из стаята.

— Закона няма да отменя, данъците няма да повиша! — И добави иронично: — Искам ли вълна, не бива да одера кожата на овците. Достатъчно ми е да стрижа стадото!

Стъпките му звучаха уверено.

— Двадесет и седем милиарда сестерции съм спестил. „От скъперничество“, казват в Рим и лаят по мене като кучета. Но ако се случи неплодородна година, земетресение или мор — кой ще ви спасява? Старият скъперник от Капри! Той трябва да бръкне в съкровищницата, да отвори вратите на своите житници. Така ли е?

— Ти си прекрасен стопанин, Тиберий — каза Нерва възхитен.

Императорът развълнувано се обърна към него:

— Ти разбираш това, Кокцей. Десетки години се грижа за държавната съкровищница и се старая да растат резервите. Империята трябва да има желязна финансова база. И затова не ще допусна да я подкопават със скубане на провинциите. Държавата се нуждае от постоянни доходи!

Макрон шареше с очи наоколо, беше неспокоен, но не смееше да му възрази.

— Какво има още, Невий? — попита Тиберий.

— Германски варварски племена са нападнали нашите лагери край Дунава. Както знаеш, там беше изпратен легионът от Алба Лонга. Но това са новобранци. Шести сирийски се върна в Рим и бих те посъветвал да го изпратиш също на север…

— Ай, ай, а защо, мой префекте?

Макрон се стъписа от присмехулния му тон. Той започна да ръкомаха и продължи енергично.

— Тук се крие голяма опасност, императоре. Ако варварите пробият на повече места „limes Rumanus“ и се втурнат в нашите провинции, местните жители могат да се присъединят към тях. Варварските орди могат да се понесат през Алпите към Рим… О, Херкулес! Та ние не трябва да допуснем война на наша територия!

Тиберий слушаше, внимателно следеше речта на сановника, но изведнъж го прекъсна.

— Кой ти внуши това, Макрон? Или ти сам го измисли?

Макрон се смути. Той не можеше да назове сенаторите-монополисти, които му обещаха огромна сума, ако убеди императора в необходимостта от военен поход отвъд Дунава. Изтри мокрото си чело и отклони отговора:

— Несправедливо ме подозираш, мой най-светли господарю. Аз само ти съобщавам новините, които донесе пратеникът от Лаурикум105 и които сенатът ти предлага да прецениш. Този път не става дума за обикновена погранична схватка. Прилича на война…

— Война! — Думата и строгият императорски поглед пронизаха Макрон. Тиберий каза: — А легионите на Дунава какво правят, спят ли? Защо легатите не се разберат за съвместно действие? Сега имат подкрепата на новобранците. — Императорският глас доби иронично-метален оттенък: — Или заради няколкостотин наежили се варвари трябва да изпратя на север всички легиони от Ефрат и Египет? Или пък — добре ме чуй! — или пък римските легиони се състоят от страхливци, та петдесет хиляди тежковъоръжени войници треперят пред няколко банди въшливи диваци!?

Императорът се спря пред Макрон. Префектът подскочи и застана мирно пред главнокомандуващия. Показалецът на Тиберий чукаше по люспестата му броня.

— Ти, Невий, лично отговаряш за това, че до един месец по Дунава всичко ще се успокои, без да изпратим там нито една кохорта. Нашите легиони не бива да прекрачват Дунава, ясно ли ти е? Аз добре познавам тези места и не искам да повтарям случая с Вар, който безсмислено погреба в Тевтобургската гора три великолепни легиона. Кой командува рейнския и дунавския легион?

— Марцел, Силвий Кота, Меливора и Ланциан. Новобранците командува Путерий.

— Ще продиктувам заповед, която веднага ще изпратиш на север. За командир на всички крайдунавски легиони назначавам Ланциан. Армията ще защищава нашата територия, без да направи нито крачка извън нея. Не бива да се поддава на провокации.

— Но… господарю милостиви… ако все пак минем оттатък… Рим би спечелил нова провинция… — осмели се Макрон.

Императорът го прободе с поглед:

— Какво ти е нужно на теб в тази пустош отвъд Дунава? Вълци, мечки и бизони? Каква полза ще има Рим от тези блата и непроходими вековни гори? Или имаш намерение да станеш проконсул106 на нова провинция?

Макрон мълчеше.

Императорът плесна ръце. След малко той вече диктуваше на писаря заповед до легатите край Дунава. После — отговора до сената:

„Уважаеми отци! Вие ме помолихте да изкажа мнението си за вашите предложения, които ми предаде Невий Макрон. Дълбоко уважавам вашите съвети, patres conscripti107, но като не преставам да мисля за благото на отечеството и като изхождам от натрупания опит, съжалявам, че не мога да бъда единодушен с вас по тези въпроси.“

Учтивата форма на писмото не попречи на отказа. Макрон хапеше устни. Проигра двойно. Губи поне милион, който щеше да получи, ако бе прокарал войната. Дявол да го вземе! Резецът скриптеше. Капките с монотонен плясък падаха в малкия басейн.

„… и затова patres illustrissimi108, не смятам за правилно да се изсмукват провинциите чрез увеличаване на данъците. В това отношение аз се старая да гледам напред като добър стопанин. Рим е вечен и ние трябва да му осигурим за векове напред постоянни, ритмични доходи от подчинените провинции.

По отношение нападенията на германските племена нареждам следното: нашите крайдунавски легиони да възстановят спокойствието в най-кратко време. Познавам от личен опит негостоприемните и коварни земи отвъд Дунава. Нова провинция на тази територия няма да бъде придобивка, а бреме за Рим. И най-главното: не искам нито капка римска кръв да се пролива излишно. Нито един от вас, уважаеми отци, не искам да ме обвини в това, че аз, поради нечия необмислена прищявка, изпращам на смърт нашите войници. Римският мир трябва да бъде запазен за дълго!“

Императорът крачеше из стаята, от време на време се спираше и заглеждаше съсредоточено в стената, търсейки точния израз.

През цялото това време Нерва седеше неподвижно. Ето го отново другото лице на Тиберий! Лицето на великия стратег, воин, който не рискува живота на своите войници. Как се ободри, просто се подмлади, мислеше си Нерва. Сякаш изведнъж от него се смъкна бремето на годините. Каква огромна сила има този старик, който решава съдбините на света! Той притежава всички качества, които правят от човека властелин: тактика, стопански усет, мъдрост, твърдост. Липсва му само едно качество, което прави монарха любим владетел — той не обича народа си.

Макрон се поклони и взе писмата, върху които засъхваше императорският печат. Тиберий седна.

— С това преждевременно връщане на сирийския легион ти се престара, Невий. Можеха да си спестят опасното пътуване при „затворено“ море. Засега легионът ще остане в Рим. Кой го командува?

— Легат Вителий. Но ти неотдавна подписа неговото назначение за прокуратор на Юдея. Замества го военният трибун Луций Курион, синът на сенатора Геминий Курион. — Макрон погледна крадешком към императора и се осмели: — Този млад човек отлично се изяви. Вителий го хвали. Затова мисля, че би трябвало да бъде награден…

Императорът вдигна вежди. „Прав съм бил. Макрон се грижи за Курион. За републиканеца. Какво ли е получил за това?! Глупости. Аз познавам Сервий Курион. Той не подкупва.

… Това бе отдавна. На прием при Август. И двамата бяхме млади, Сервий може би десетина години по-млад от мен… Как ратуваше за република! Как страстно защищаваше нейните принципи! Той ми импонираше. Не се страхуваше да говори това, което мисли. Всички тогава вземаха думите му за младежко лекомислие и се подсмихваха на увлечението му. Уважавах го заради неговата прямота. Желаех да ми бъде приятел. Но сега? Сигурно ме ненавижда. А може би се и надява, че Рим след смъртта ми отново ще стане република… Наивник! Стига да поискам и неговата глава… Не, това би било грешка. И за палача трябва да се подбира жертвата. Дали познава поезията на Архилох? — Императорът иронично се усмихна: — «… да трака зъби като пес с лице върху земята, без капка силица, прострян на оня бряг скалист до морските вълни. Тъй да го видя бих желал…» Ако знае тези стихове, сигурно си ги казва всеки ден като молитва.“

Макрон почтително мълчеше и не прекъсваше размислите на императора.

Тиберий се отърси от спомените си. Погледна префекта. „Да наградя Курион? Сина на моя враг?“ Нещо в погледа на Макрон го изненада. И изведнъж разбра. Дори се възхити от този говедар. Я виж ти! Та той не е само способен воин и организатор, но и ловък дипломат. Вече знаеше какво цели Макрон с това предложение… Да разбие семейството на опозиционера. Да подкупи сина с почести и да го опълчи срещу бащата. Кимна одобрително глава.

— Способните синове на Рим трябва да се награждават според заслугите, независимо от произхода им… Постарай се Луций Курион да получи златен венец в сената за заслугите си пред отечеството. А после ще видим какво ще правим с него.

Макрон доволно се размърда. След това извади изпод бронята си един свитък и го подаде на императора.

— Още нещо, мой господарю. Дреболия. Твоят подпис.

Нерва се досети: смъртна присъда. Толкова много вече беше ги виждал тук! Призля му. Изправи се като насън.

Императорът прекъсна четенето и го погледна:

— Отиваш ли си, приятелю?

Чужд глас, сякаш това не беше Нерва, отвърна:

— Извини ме, Тиберий. Стана ми лошо. Ще ида да си полегна.

— Иди, Кокцей — каза императорът меко, — нека Харикъл ти приготви лекарството.

Нерва излизаше с бавна, неуверена крачка.

Макрон мушна под бронята подписаната присъда и продължи да говори. Императорът внимателно следеше неговите изброявания: за колко души има доноси този месец, колко са екзекутирани и кой се е самоубил, за да се спаси от секирата на палача и да запази имуществото за наследниците си. Тиберий винаги старателно проверяваше дали съдът наказва действителния виновник, или някой посяга към гърлото на друг от лична злоба, от користни подбуди.

Макрон говореше бързо, сипеше новините, без да си поема дъх. Завърши.

— Това ли е всичко? — попита императорът.

— Всичко, мой най-благородни…

— Наистина ли всичко?

Макрон се обезпокои. Той действително бе премълчал нещо, затова се пообърка, но уверен, че императорът не може да го знае, каза:

— Всичко, императоре.

Тиберий го прониза с поглед:

— А какво стана с Арунций?

Макрон се вцепени. От уплаха не можа дума да продума; разбра, че и той, дясната ръка на императора, е следен! Жилите му набъбнаха, стисна зъби, опитвайки се с всички сили да се овладее:

— Ах, да. Извини ме, мой императоре. Забравих. Арунций се самоуби…

Императорът изпита желание да смаже на пода самоуверения префект.

— Арунций. Твоят бивш съперник и враг! — Гласът на императора стана рязък. — Но обвинението засягаше по-скоро Албуцила, отколкото любовниците й. Така че нямаше причини Арунций толкова да бърза за ада!

— О, не… мой императоре, имаше причини…

— Знам ги аз тези причини — отсече Тиберий. — Ти сам си разпитвал свидетелите. Сам си присъствувал при мъченията на робите. Защо не ми каза това?

— С такава глупост да безпокоя императора? — заекваше от изненада Макрон.

— Глупост? Че заради своята стара ненавист срещу Арунций си изпратил в гроба петима души — това било глупост? Това е злоупотреба с властта, негоднико!

Огромният мъж се свлече на колене пред, старика.

— Не, не, мой най-благородни… не е така… Арунций е одобрявал подготвения заговор срещу тебе, за който съпругът на Албуцила ни съобщи… Искал е да организира нов заговор… той беше не мой, а твой враг, императоре…

— Седни там! — намръщи се Тиберий. — Ненавиждам това пълзене на колене.

Тиберий знае, че Макрон лъже. С удоволствие би наредил да го хвърлят от скалата в морето. Но после? „Не, не. Въпреки своята ненавист и отмъстителност, Макрон е умна глава. Той е способен държавник и воин. Любимец на войниците. Всички до един стоят зад него. Умее да ръководи и да мълчи. Не би трябвало да понасям своеволията му, които струват живота на хората, но той ми е нужен, както и аз съм му нужен.“

Със своята селска интуиция Макрон почувствува, че бурята преминава. Гледаше покорно и печално, доказвайки безграничната си преданост на императора.

— От днес нататък ще ми съобщаваш всяко дело, преди да се разглежда в съда — каза императорът хладно. — Свободен си.

Макрон несръчно се поклони, потта на челото му изстина. „Значи, ще ме следи! Ами сега?“

Той вървеше по дългия коридор, вървеше бавно, тежко. Ами сега?

Ехото отброяваше крачките му.

Да умре…

След като Макрон си отиде, императорът излезе на балкона. Вихрушката бе отминала, небето тъмнееше, морето продължаваше да бушува. Императорът се уви по-плътно в наметалото. Долу, на двора, робите доведоха коня на Макрон. Няма да слезе по стръмния път; ще отиде към голямото пристанище, където е по-безопасно. Копитата нетърпеливо удряха о камъните. Макрон се метна на коня, робите отвориха вратата и конят с ездача изчезна в мъглата.

Императорът гледаше подир него. Отива в Рим. Рим е далеко. Далечен и красив. Недостъпен, пълен с отрова и кинжали.

Тиберий се обърна и влезе вътре. Погледна недокоснатата чаша на Нерва. Тежестта на самотата го похлупи. Господарят на света беше безпомощен срещу самотата.

9

Порта Капена109 бе задръстена от коли и хора.

Талига на две високи колела, впрегната в муле, стара, раздрънкана таратайка, готова всеки миг да се разпадне, изскрибуца до градските врати, смеси се с останалите коли, които стражата преглеждаше и една по една пускаше в Рим. Талигата бе натоварена с няколко големи вързопа, върху които седеше жена, а край нея влачеха крака трима мъже. Те бяха облечени като всички други — със сиви наметала и сукнени плебейски шапки на глава. И въпреки това търговците, клиентите и стражата край портата познаха артистите. И се вдигна страшна врява:

— Фабий Скавър! Salve, братле! Най-после пак в Рим! Тю, колко време те нямаше! Здравей, Фабий! А, ето го и нашия Шишко! Лукрин! Абе това изгнание не ти ли смъкна шкембето? Че то два пъти по-голямо е станало! А-а-а, Волумния! Красавице! Това се казва прелест, братлета! Ave, Грав! Скърцат ли ти кокалите? Какво имаш под наметалото, Фабий? Я гледай, маймунка! Как се пули само! А в Сицилия как я карахте? Мъчно ли ви беше за нас? И на нас ни беше мъчно. Кога почвате да играете? И какво? Какво?

Артистите пробутаха талигата през портата, повървяха още малко заедно и на кръстопътя се разделиха. Фабий сви наляво, към къщи. Останалите поеха с багажа към Субура, където приятелят на Волумния, Ганио, имаше кръчма — „Разногледият бик“. Там се надяваха на хубаво хапваме, а Волумния — и на един здрав бой, с който Ганио я посрещаше след всяко завръщане, за да се прочисти въздухът между тях от взаимните им грехове. Малко едностранчиво решение, но Волумния твърдеше, че иначе нещо би й липсвало.

Тръгна и Фабий. Но не по главната улица край цирка, а по безлюдната пътечка, която опасваше Авентин110. Маймунката Симка, мил подарък от капитан Харнакс, надничаше изпод наметалото му и въртеше очички на всички страни. „Аха — каза й Фабий, — ти, малката, още не си била в Рим. Гледай го сега! Осмото чудо на света е нашият Вечен град! Виждаш ли зад нас, на хълма, тези прекрасни дворци сред градините? Там живеят сити и пресити хора. Там живее също така, това ти казвам под секрет, моят доброжелател Авиола, който благоволи да ме изпрати на целогодишна почивка. Какво ще кажеш? Да му го върна ли? Спокойно, моя миличка, спокойно. Можеш да бъдеш сигурна, че няма да му се размине. А виждаш ли там долу Големия цирк? Там се състезаваха биги и квадриги111, там се биеха гладиатори с гладиатори или с лъвове, докато кръвта им шурваше на потоци, но старият господар от Капри ни забрани тези зрелища. Той отдалече не ги вижда, защо пък ние да ги гледаме? Напразно будели кръвожадни мисли! Никакви игри, римски народе!… Погледни сега нагоре вдясно, над цирка. Това е Палатин. Чак тук мирише на лавър112, нали? На хълма живееха майката на нашия император — Ливия, и самият Тиберий, преди да му станем толкова противни, та чак на Капри да избяга. Ох, да стигнем най-сетне у дома! При татко. Хайде — леви, леви! Защо се криеш? От рева ли? Няма страшно. Сега сме на Говеждия пазар. Що народ, Симке, а? Тук живеят месарите и търговците на добитък. Ще ти прочета какво пише над входовете на домовете им: «Бъди благословена, печалбо!», «Печалбата е радост!», «Тук живее благополучието»… И така е навсякъде в Рим, това са то римляните! Вдясно е храмът на бог Портун, който пази тибърското пристанище, а онзи там мъничък храм вляво е на Фортуна. Хубав е, нали? Би трябвало да купя агънце и да принеса жертва на богинята по случай щастливото ми завръщаше. Така, се полага. Но каква полза от това? Аз не държа много на олимпийците. Откакто се помня, не са ми подавали ръка, когато съм бил в беда на сцената…“

И двамата приятели продължиха пътя си. Поспряха за малко да погледат Капитола и част от Форума под него. Видяха храма на Сатурн, където бе хранилището на държавната съкровищница; неговите мраморни колони с коринтски капители се извисяваха към небето; зад тях — Храмът на съгласието, където заседава сенатът, малко вдясно — базиликата на Юлий. „А я погледни горе — дъхът ти спира Симке, нали? Моят също — това е храмът на Юпитер Капитолийски! Виждаш ли, там седи гигантският величествен бог и златният шлем на главата му така блести, че можеш да ослепееш. Каква прелест, а? Аз нали ти казвах: Рим е осмото чудо на света! Цяла година го сънувах! Ако на човек му се случи дълго да живее далеч от Рим, непременно ще умре от мъка като Овидий113. А сега наляво и по моста. Както виждаш, мъглата лежи над реката и скоро ще се стъмни, януари е, малката ми. Това не е Сицилия. — Фабий забеляза, че маймунката бърчи нос. — Какво ти е? Воня? Не се чуди. Долу, край реката, са кожарските работилници и тепавиците. Само пикоч и мръсотия. Ето, наближаваме вече нашата къща. Както виждаш, не целият Рим е от мрамор. Какви високи къщи, нали? А са направени само от дърво и пръст. Пълни са с хора като мравуняци. Когато такава седеметажна къща се срине — а това често се случва, — що трупове са, моя миличка! Но няма нищо страшно: мъртъвците погребваме, а строителят, който е намазал здравата от тази къща, продължава весело да си живее. «Печалбата е радост!», макар и стотици хора да ревнат! Е, не се бой. Татко живее в ниска дървена барака, точно върху една такава развалина. Ей там. До онази маслина. Повече прилича на сайвант, отколкото на къща, казваш, а? Какво да се прави!? Тук не е осмото чудо на света…“

Вече не можеше да се върви бързо, на всяка крачка — познат, съсед, приятел. И ликуването, че Фабий се връща, летеше пред него. „Симке! Виждаш ли онзи старец там, дето кърпи рибарската мрежа? Тава е моят баща.“

— Ехе-ей, татко!

Старецът позна сина си по гласа. Стана и се вкамени от изненада:

— Сине! Момчето ми! — извика той радостно. — Дойде си най-после! Слава на боговете!

Фабий грабна, целуна и завъртя баща си, макар че не беше по-малък от него, и също викаше:

— Кълве ли, татко, кълве ли?

От всички страни се юрнаха деца, налетяха като мухи, по-големите крещяха:

— Ай, ай! Фабий се върна! Чичо Фабий е тук!

Децата отвъд Тибър обичаха Фабий. Той често ги забавляваше с шеги и фокуси. Нахвърлиха се върху маймунката.

— Тя е за вас — каза Фабий, — но трябва да се грижите добре за нея!

Тълпата деца врещеше, подскачаше, ликуваше, едва не удуши Симка от радост.

Бащата гордо поведе сина към къщи. За да минат през вратата на единствената стая, и двамата трябваше да наведат глава. Огнището под медното котле бе студено, накъдето и да се обърнеш — само рибарски такъми. В ъгъла — легло: слама, върху нея — власеница. Безпорядък, мръсотия. Фабий се намръщи:

— Струва ми се, че тука има повече бълхи, отколкото риби, татко мой. Страшно мирише. Много е мръсно. Липсва ти една женичка. Защо пък не се ожениш, татко? — оглеждаше той закачливо якия старец.

Скавър стрелна с укор лекомисления си син:

— Наближавам седемдесетте, момко!

— Истина ли? — разсмя се Фабий и задекламира:

Старият рибар се разтърси от смях и така заудря сина си с юмруци по гърба, та чак стаята закънтя.

— Стига си дрънкал, уличнико! Гледай ти да се ожениш! На твоите години вече имах три копелета…

— Виждаш ли какви си ги надробил, нещастнико? — каза Фабий с тържествен жест. — И аз ли да следвам твоя пример? Та аз ще бъда съпруг-негодник…

— Ти и сега си негодник. Това изгнание не ти ли посмачка гребена?

Фабий дрънна парите в джоба си.

— Дяволе! — вдигна рибарят гъстите си вежди. — Това звъни на злато!

— Ами разбира се! — засмя се Фабий. — Който спестява — богат става! Спестявания от Сицилия…

— Ти ли, такъв развейпрах?! — сега се смееше старият. — Ще умра от смях: Фабий и спестяване!

— Да, това е факт! Слушай, татко: намерих те здрав и читав, видях родния си дом и главно — усетих го. Но за спане — на двора ще си постеля. А сега — в Субура, при „Разногледият бик“. Там е цялата ни компания и аз трябва да бъда там. Да се почерпим за добре дошли! Хайде! Тръгваме!

Сега синът поведе баща си. Но едва излязоха от колибата и направиха няколко крачки по улицата, аленееща от гаснещото слънце, и съседите наизскачаха — вече научили, вече го зърнали… Наобиколиха бащата и сина. Тълпата растеше, притичваха все нови и нови хора: носачи от „Емпория“, рибари, моряци, хлебари, работници от тепавиците и водениците, улични момичета с туники над коленете… Цялото огромно отвъдтибърско семейство! Отново е при тях! Викаха, усмихваха му се, прегръщаха го, отрупваха го с въпроси…

— Няма да ви избягам, милички мои! За вас винаги имам чувал, пълен с майтапи — викаше Фабий. — Но и утре е ден! Сега бързам…

— При някоя, а?

— Ами разбира се!

С това се съгласиха, но още малко го поизпратиха, за да се уверят, че този развейпрах Фабий не е загубил в изгнанието хумора си и че пак ще се веселят с него.

Кръчмата „Разногледият бик“ се гушеше на завет в една сляпа субурска уличка. Намираше се посред Рим и въпреки това не се забелязваше, защото бе скрита под широк навес, подпрян на дебели греди. Над входа висеше фирма с нарисувана бича глава с ужасно криви очи, която се осветяваше от две димящи факли. Тук бе евтино: секстарий вино и парче хляб със сланина — три аса.

Помещението, чийто таван се крепеше на осем дървени четириъгълни колони, бе просторно и добре осветено. От всяка страна на колоната — по глинен светилник, в дъното — огнище, над чиято жарава се въртяха шишове. Край масите — човек до човек, по масите — локвички вино и мазни петна.

Фабий разтвори шумно дъбовата врата:

— Хей, мили хора! Здравейте!

В отговор — вик и ръкопляскане от всички ъгли: „Фабий! Вече е тук! Аз нали ви казвах, че ще дойде! Фабий без вино е като риба на сухо!“

Кръчмарят Ганио, в престилка, която някога е била бяла, и с омазнена шапчица, изтича да прегърне и целуне Фабий. Е, малко горчива целувка, тъй като Ганио още помнеше, че Волумния, когато бе по-лекичка, му слагаше рога с Фабий. Но времето заличи гнева. Фабий поне е истински мъж, а сега тази мръсница спи с всеки срещнат посерко и хората му се подиграват.

— Привет, Фабий!

Фабий се огледа и видя как дебелата Волумния ситни внимателно из кръчмата и разнася каничките.

— Е, как е, как се чувствуваш? Като на иглички стъпваш. Боли ли те дупето, боли ли?

Волумния се усмихна болезнено, но и гордо.

— О, Херкулес! Хубаво ме напердаши моят! Задницата ми е сега като на зебра. Едва вървя, да лежа не мога, а пък да седя — още по-лошо! — И добави с признателност към Ганио: — Но това ми е поне за цялата година!

Фабий мушна в ръката на баща си жълтица и старецът седна при своите хора. От лявата му страна бе грънчарят, от дясната — тепавичарят, и двамата от тяхната махала, и двамата стари приятели. Той им показа жълтицата.

— О, богове милостиви! И всичко ще изхарчиш?…

— Заедно ще го изхарчим! — отговори весело Скавър.

Фабий се беше настанил сред приятелите си и ги канеше да ядат и пият. Гаврътна каничката вино на един дъх така, че цялата кръчма ахна. И удари с юмрук по масата.

— Хей! Върнахме се най-после у дома, голишарчета, със сърца, разбити от мъка по скъпото отечество! Затова да пием днес, докато ни се вдървят езиците!

— Твоят език мъчно ще се вдърви, бъчво бездънна! — подхвърли иронично Кар. — Освен ако се наливаш три дни и три нощи… Но за толкова нямаш парички.

— Кой няма? — изпъчи гърди Фабий и в следващия миг над главите им полетяха жълтици — три, четири, осем… които той ловко хващаше във въздуха. — Черпя всички! Черпя цялата кръчма!

Избухна ликуващ вик.

В ъгъла седяха двама мъже, които бяха влезли веднага след Фабий. Единият — дебел — Руф, другият — кльощав — Луп. Иначе и двамата — ни риба, ни рак, като всички съгледвачи по света; забележими с това, че се стараят да бъдат незабележими. Самият префект на Рим ги бе изпратил тук да следят Фабий от момента, в който се върне в Рим.

Но дангалакът Фабий не е дух безплътен; той вдига врява и шум, гласът му е като йерихонска тръба, и никак не е трудно да го откриеш и да го следиш. Така че двамата си седят сега преспокойно тук, правят се на наивни, попийват си вино, попоглеждат към своята жертва и надават ухо.

— Слушай, Луп — прошепва дебелият Руф, — тая покана и за нас ли се отнася? Да я приемем ли?

— То се знае — потвърди кльощавият и отпи глътка. — Всички кани, нали чу? Това не е подкуп, просто внимание. Няма да откажем я? Хей, кръчмарке, дай още една каничка за сметка на оня, дето черпи!

— И на мен — присъедини се Руф и подаде на Волумния каничката. Но прошепна на приятеля си: — Гледай да не се накъркаш. На тебе малко ти трябва. Нали знаеш защо сме тук?

— Не се бой, знам си аз мярата — успокояваше го Луп. — Виното само ми избистря главата.

— Абе щом искате, наливайте се. Ако щете — и цяла неделя. Имате пълно право! — обади се едно малко човече в сива туника от най-отдалечената маса, което цедеше виното през зъби бавно като еликсир. — Ама няма ли и нещо да ни изиграете, а?

— Браво, чворче, позна! — извика Фабий с пълна уста. — Ще изиграем! Нали затова бяхме изгонени, нали затова пак се дотътрахме до Рим, нали затова живеем на този свят! О, богове; де да лудееше всеки така по своя занаят, както ние по нашия! Но най-напред да пием!

Фабий сграбчи шапката си от зелено сукно и я запокити към другия край на кръчмата. Тя пролетя плавно и падна точно върху голото теме на малкото човече. Одобрителен вик и тропот разтърсиха кръчмата. Човечето се засмя, донесе шапката на Фабий — знак на свободен гражданин — и двамата се чукнаха.

— А няма ли някое хубаво момиче тук, кръчмарю? Къде са ти момичетата, а? Нали и те са частица от нашето мило отечество, драги! — буйствуваше Фабий.

— Чуваш ли? — процеди през зъби Луп. — За втори път вече говори за милото отечество. Политика, драги мой! Запомни това!

— Потърпи малко. Момичетата ще дойдат по-късно. Към полунощ. Сега работят на улицата — каза Ганио и като видя, че Фабий се усмихна пренебрежително, подметна: — Имам нови парчета. Екстра младо! — Но в този миг зърна до себе си своята приятелка, смути се и понеже съвестта му не беше много чиста, добави: — Тези нови момичета съм ги запазил за вас, уважаеми артисти…

— Да живее Ганио, умната глава! — извика Лукрин и се чукна с Фабий.

— И специално за теб, Фабий — продължаваше със завистлива усмивка кръчмарят. — Впрочем открай време всички налитат на тебе.

Фабий се направи, че не чува комплиментите и продължи да яде.

— На Сицилия, вярвайте ми — каза той, — рибите не са по-лоши от тези в Рим. Дори бих казал — подобри. Но у дома и динената кора е по-вкусна от камбалата със соус в чужбина!

Бившите изгнаници, с изключение на Волумния, която не проявяваше никакъв интерес към угощението, се тъпчеха така, че ушите ми пращяха, и се наливаха, колкото им душа иска, с евтино ватиканско вино.

В края на дългата актьорска маса седяха две съвсем млади момичета. Светлокосата — новоизпечена артистка в цирка, цупеше капризно малките си устни и раздаваше заучени усмивки на всички страни. Другата, чернокосата, имаше големи, тъмни очи, които покорно гледаха Фабий. Дългите й коси бяха вдигнати на кок и завързани с червена панделка. Тя бавно отпиваше подсладената вода от глинената каничка и не откъсваше поглед от артиста. Нейната настойчивост привлече вниманието му. Стори му се, че някъде бе виждал вече тази девойка. Огледа я. Тя не трепна, очите й сияеха, усмихваха му се като на стар, добър познат. Отмести поглед, но след миг отново я загледа. Насреща му блеснаха весели искрици. Правеше се на равнодушен, ядеше, пиеше и слушаше Кар, който му разказваше как едва-едва са се справяли без него тук цяла година.

— Аз, ти знаеш, аз мога всичко — подчерта самоуверено Кар и крадешком погледна Фабий как ще реагира. Като видя, че той мълчи, продължи: — Всичко падна на мой гръб. На сцената съм като риба във вода. Но стария Попий, братле, вече за нищо не го бива. Да работиш с него, е резил. Затова взехме един младок, Муран се казва, и две момичета. Сигурно няма да имаш нищо против.

Фабий си дояде и обърна с дъното нагоре следващата каничка. Настроението му бе вече отлично, едва сдържаше вълнението си, у него се пробуди архимимът114, господарят на артистичната трупа, тщеславието му бе поласкано, че може да покаже кой ръководи тази трупа, и то как!

— Я да видя новаците! — заповяда Фабий на Кар с повишен тон.

Кръчмата стихна, очите се впериха в артистите.

Тит Муран бе красив младеж. Къдрави коси, очи мечтателно премрежени, глас — мек и гъвкав.

— Нещо от Катул, момче — рече Фабий, ефектно опря гръб о стената и скръсти ръце на гърдите си.

Младежът се поклони и започна:

Фабий прекъсна с жест младежа:

— Защо, дявол го взело, всеки избира това вяло стихотворение? Защо, да речем, не това:

Чу ли? — наведе се Руф към Луп. — Няма нито роби, нито пари, нито огнище — това не мирише ли на подстрекателство?

— Мълчи и си пий! Ами че той наистина нищо си няма, дебелако!

— Продължи нататък, Муране! — заповяда Фабий.

Младежът се изчерви, не можеше да продължи, не знаеше тези стихове. Фабий се усмихна.

— А стойка можеш ли да направиш?

Муран объркано погледна мръсния под. После — ръцете си и пак пода.

— Кокона! — хапливо подхвърли Фабий.

Младежът се наведе, опря решително длани на мръсния под и направи олюляна, неумела, несигурна стойка.

Фабий огледа публиката и начумерено се разсмя. И докато се усетят, той стоеше вече на една ръка върху масата между каничките, огромното му тяло — изправено нагоре като свещ, независимо от виното, което тежеше в главата му. Залп от аплодисменти! Фабий им отвърна с усмивка и седна. Старият Скавър размаха каничката си и извика възторжено:

— Какво се зверите, дръвници, какво? На една ръка, видяхте ли? Върху масата! Моят син!

— Има още много да се учиш, Муране. Следващият!

Младежът си отиде на мястото като попарен и по знак на Кар се приближи чернокосата. Тя вървеше леко, стъпваше плавно, вперила във Фабий своите големи, искрящи очи.

— Хубаво момиче! — обади се някой.

Фабий усети безпокойство. Тези очи го изваждаха от равновесието му. Той осъзна, че цялата кръчма го наблюдава и заговори като господар с робиня. Изпитото вино го насърчаваше.

— Ти какво можеш?

— Да танцувам.

— Да танцуваш? — засмя се грубо. — И това е всичко? Нищо повече?

Тя отметна глава назад.

— Нищо, друго.

— Та ти почти нищо не можеш, момиченце! Е, хайде да видим. Покажи краката си! — заповяда Фабий и сам изненадан чу как гласът му хрипти.

Синият хитон покриваше коленете й. Тя отстъпи крачка назад. Имаше хубави прасци.

— По-височко! Вдигни хитона!

Скавър стана, опря се на масата и я загледа. Викна с пиян глас:

— Така! По-високо! По-високо!

Ниският, дебел Руф също стана и се присъедини:

— По-високо! По-високо!

Момичето стоеше неподвижно, като че ли не разбираше.

— Какво гледаш? Не разбра ли? Вдигни хитона!

Червенината от лицето й пропълзя по шията чак до рамената. В очите и блесна гняв. Не се помръдна.

Виното разпалваше Фабий, срамежливостта на девойката го раздразни. Скочи към нея и протегна ръка, за да й вдигне хитона. Но тя най-неочаквано го удари през ръката с всичка сила и избяга. Гръмна смях, Фабий стисна зъби и пребледня; Такова нещо още не беше му се случвало! Пред цялата кръчма! Ловко го обърна на шега:

— Прекрасно! Тази целомъдрена девица ще танцува ролята на Йо115, която бяга от Зевс! — разкикоти се гръмко Фабий, но смехът му звучеше фалшиво. Махна повелително с ръка: — Следващият!

Ганио въртеше шишовете над жаравата и лукаво се хилеше.

Русокосата изприпка като козле, раздавайки усмивки на всички страни, казвала се Памфила, белите й зъбки святкаха, завъртя се ефектно и закаканиза със страстните си карминени устица ролята на благородна римска девойка, влюбена в силния гладиатор.

Фабий се преструваше, че харесва Памфила, усмихваше й се с мътен поглед и когато тя довърши въздишките си по гладиатора, я настани до себе си и й наля вино. Но мислеше за онази — дръпнатата. Яд го беше.

Старият Скавър, вече съвсем пиян, прегръщаше грънчаря и ревеше в ухото му, сякаш надникваше морска буря:

— Чудо син имам, а, какво ще кажеш, гърненце? — И подхвана нещо като песен.

Фабий притискаше русокосата, но мислеше за другата. Мръщеше се. „Мърла такава, ще ми разиграва театър! Но какви очи! Можеше да ме прободе с тях! Има нещо в нея… Глупости! Да върви по дяволите!“ Той сграбчи крепко Памфила и започна да я целува в устата яростно и страстно.

Старият Скавър бе на върха на блаженството си, носеше се по вълните му, надул всички платна, и викаше към цялата кръчма:

— Кой от вас, жалки нещастници, има такъв син като моя! — Вдигна каничката: — Пия за твое здраве, Фабий!

— И аз за твое, любими родителю! — извика велегласно като в амфитеатър Фабий и виното потече върху масата от наведената каничка.

Памфила изписка и се отдръпна, за да не се изцапа хитонът й. Фабий я погледна със стъклени очи и презрително я отблъсна на пейката. Престана да й обръща внимание. Къде ли е онази? Виното разбъркваше мислите му. Навън е вече нощ, тъмна-тъмница, тя не приличаше на другите, какво се таеше в очите й? Упрек и гняв, то се знае, но какво още имаше в тях, та така светеха… „Защо изведнъж настръхна, зверче такова… Вярно, бях груб, но нищо лошо не мислех…“

Фабий скочи и започна да крещи:

— Хора, кажете, добър човек ли съм аз, или не съм?

От всички страни викнаха:

— Добър! Добър! Чудесен! Ти си най-добрият мъж на света, Фабий!

— Най-добрият на света! — ревеше Скавър.

— Ганио! Вино! — заповяда Фабий и запрати каничката към най-отдалечения светилник, улучи го, парчетата се посипаха в краката на кръчмаря.

Руф се обърна с надебелял език към Луп:

— Вече е пиян. Това е добре. Вече не говори за отечеството. Никаква политика.

Ганио сбърчи вежди и изтича към Фабий, който посягаше към нова каничка:

— Какво правиш! Разполагаш се, като че ли и тук си принципал117! Ще ми чупиш каничките и светилниците! Да не ми ги купуваш ти?!

— Всичко ще ти изпотроша и дори ще ми благодариш за това, прокиснала бъчво! — гърмеше Фабий. — Ако не бяхме аз и моите хора, човешки крак нямаше да стъпи в тая твоя мръсна дупка, ясно ли ти е? Заради нас идват хората тук…

Кръчмата с буен вик потвърди думите му. Ганио, подбуждан и от старата си ревност, се разсмя злорадо: — Видяхме колко си привлекателен! И пленителен! Ха-ха! Фукльо! Под носа ти се изплъзна малката! И сега ще се пръснеш от яд!

Ганио попадна в целта. Честолюбието на Фабий бе засегнато. Очите му се наляха с кръв. Той прелетя с един скок над масата, с втори се намери при кръчмаря и го повали на пода. Гостите наскачаха, ококориха очи. Ето го нашия Фабий! Пак ще стане весело! Ха да видим, момчета!

Артистът сграбчи кръчмаря за черните кичури, Ганио впи нокти в лицето му. Бликна кръв. Волумния се хвърли със сърцераздирателен вик към тях и започна да ги разтървава.

— Не се меси! Остави ги да се разправят сами! — обадиха се гласове.

Фабий така удари главата на кръчмаря о пода, та чак се чу глух звук. Ганио зави от болка и отчаяно се запремята. Двамата се валяха по пода, събаряйки столовете. Артистът нанесе великолепен удар в брадата на Ганио. Гостите изреваха възторжено.

— Macte fabet.118 — театрално извика Фабий и обърна юмрука си с палеца надолу. Ганио лежеше и само хриптеше. Волумния го изтриваше с оцет.

Фабий се изправи, дишайки тежко, и погледна поваления. Над лявото му око течеше струйка кръв. Кръчмата аплодираше. Ръкопляскаха и пияните съгледвачи Луп и Руф, тъй като побоят не е политика.

— Моят син е Херкулес! — викаше с цяло гърло Скавър. — Всички до един може да ви повали, мърши такива!

И като се олюляваше, старият Скавър тръгна с протегнати ръце да прегърне прекрасния си син.

Тази вечер беше чудесно начало на бурни преживявания: гуляят продължи три дни и три нощи, имаше побоища, имаше момичета, виното се лееше като река, жълтиците се търкаляха и на четвъртия ден по пладне Фабий се пробуди до самия Тибър — как се бе озовал там, една Хеката знаеше, богинята на нощта! Край него хъркаше Скавър, а върху водата се поклащаше лодката, с която старецът вече четири дена не бе ходил на риба.

10

В атриума119, на олтара пред статуйките на ларите и пенатите, стоеше бронзова съдинка, наподобяваща девича гръд, опряна върху зърното. От фитилите, сплетени от бял бисос и плуващи върху абаносови дъсчици, се издигаше по-скоро дим, отколкото пламъчета. И аромат. В дървеното масло майката бе капнала лавандула. Както някога. Бял благоуханен дим. И сред него — лицата на божествата, които охраняват рода. Колко столетия са те между нас? Дървото се е попукало от времето, боите са олющени, устните — разтегнати в усмивка. Но старите божества са добри божества.

Луций стоеше между родителите си, свел глава пред божествата. Той постави пред тях парче пшеничен хляб и чаша мляко. За завръщането. И за щастие. Протегнатите ръце на матрона Лепида трепереха. Бащата бе самото олицетворение на гордостта. Благоуханният дим лютеше в очите, сладнеше, омайваше. Както някога.

Януарското слънце нахлу със сноп лъчи в атриума и сякаш се посипа ясен звън. Вляво от олтара стоеше мраморен Сатурн, древният бог на римляните земевладелци, отдясно — Веста, покровителката на домашното огнище. Между капителите на строгите дорийски колони се олюляваха гирлянди от зелени клонки. Зеленината се отразяваше в жълтия нубийски мрамор на колоните и стените. Петдесет роби два дни украсяваха двореца за посрещането на сина. В стената срещу Луций открай време имаше пукнатинка. В нея, като малък, той мушкаше тревички, листенца или цветче. И сега в пукнатинката имаше бръшляново листо! Погледна трогнат майка си.

От перистила долиташе тиха музика. Пей, лиро, пей, еолова лиро, за свидния роден дом!

В малкия триклиниум бе приготвен обядът. Само за трима. Бронзова Деметра120, от чийто рог на изобилието, се сипеха плодове, украсяваше залата. Светлината трептеше върху мозайката на пода, подскачаше по белите и сивите квадрати. Луций съзря тази игра и се усмихна: когато беше малък, той прескачаше сивите и стъпваше от бял на бял квадрат. Колко мънички му се струваха днес тези плочи. Родителите почти не се хранеха, не откъснаха очи от сина си.

Майката сама му предлагаше най-вкусни ястия:

— Ти по-рано обичаше това!

Помилва й ръката:

— Да, майко. Благодаря.

Бащата разглеждаше сина си с гордост. Силен, строен, обгорял от слънцето. Красив мъж. Кой друг в Рим има такъв син?

— Възмъжал си! — каза Сервий.

Майката с преливащи от любов очи погледна къдравите му коси и загорялото лице. Тя все още виждаше в него своето малко момче. Както някога.

Сервий почука с пръсти по масата.

— Копие на Курион — каза той. — Пълно копие на дядо си консул Юний.

— Не — меко възрази майката, — брадата му е по-нежна, по-малка.

„Мама е побеляла, малко е отслабнала за тези три години — мисли си Луций, — и татко е поостарял, но така се държи, лицето му е като изсечено от камък.“

— И двамата изглеждате прекрасно. И ти, татко, и ти, майко.

Робите се движеха като сенки. Поднасяха едно подир друго любимите ястия на Луций.

Тихо звучаха мелодиите на флейтите и лирите. Миризмата на тамяна, запален пред олтара на божествата, достигаше от атриума чак дотук.

„Ах, роден дом, златна клетчице! Милият мрамор на родната маса! В жарката Сирия той и през лятото е студен, а тук и през зимата топли. Родният дом след години, прекарани в чужбина, опиянява по-силно и от най-хубавото вино! Какво прелестно усещане е да бъдеш отново у дома! Подир три години суров живот сред сирийския прах и мръсотия — райският Рим, по който копнеех ден и нощ! Тук ще живея като в Елизиум121.“

Роден дом. Безгрижие. Безопасност. Спокойствие.

Робиня разпръскваше в залата благоухания. Луций я погледна. „Някога тя ми харесваше — спомни си той — да, Дорис се казваше.“

Обедът свърши. Влезе роб, мургав тракиец с тъмни като нощта очи, да, в края на обяда той винаги изпълняваше гръцки стихове. Днес Теокрит122…

Луций си спомни за Торквата. Сенаторът нервно почукваше с пръсти по масата ритъма на стиховете. Вече искаше да остане насаме със сина си. Тракиецът продължаваше:

Днес никой не слушаше стиховете! Луций се обърна към тракиеца:

— Достатъчно за днес, Дорс. Благодаря.

Робът изчезна. Стопанката кимна, робинята донесе голям букет парникови лалета — червени и бели.

— Изпраща ти ги Торквата за добре дошъл…

Той си спомни, че минзухарите, купени за Торквата, подари на Валерия. Скри зачервеното си лице в цветята.

— Очаква те с нетърпение — продължи майката. — Кога ще отидеш при нея?

Луций мислеше за Валерия. Вдигна лице и видя очите на майка си — подканящи, настойчиви.

— Още днес ще отида.

— Разказвай! — каза сенаторът.

Луций вдигна чашата с фалернско вино, в което искреше кампанското слънце123, направи възлияние за Марс и пи за родителите си.

— Там, далеко, мили мои, това, което пиехме, бе помия, а пушената риба — подметка; около нас — пустиня, жълта като камилска кожа и гореща като огнището на Хефест, въздухът при вдишване пареше, изгаряше гърдите…

Той скромно описваше своите успехи. Разказваше за живота си в Сирия и за пътуванията си, за вниманието, с което го прие Макрон в Терацина. Бащата стана неспокоен, напрегнат, нетърпелив. Сбърчи чело и забарабани с пръсти по масата.

Матрона Лепида разбра, че бащата иска да остане насаме със сина си. Когато мъжете разговарят, на жената не й е мястото при тях. Тя стана, помилва сина си по главата.

Едва завесата изшумоля зад нея и сенаторът се наведе към Луций, Заговори на гръцки, както бе прието във всички патрициански фамилии, където за лична обслуга избираха роби, незнаещи гръцки език.

— Когато получих известие, че тебе и целия шести легион връщат преждевременно в Рим, при „затворено“ море, аз се разтревожих. Никой от моите хора не знаеше причината. А аз, все пак не мога — ти разбираш това — да попитам Макрон. Бързо ми кажи, защо?

— Макрон ми каза, че варварите от Горен Дунав се бунтуват. Нападат границата, на места се опитват да проникнат в нашите провинции отсам Дунава. Легионът от новобранци, обучен в Алба Лонга; бил изпратен спешно на север. Моят легион трябва да го смени; в Сирия сега е спокойно. Може би и аз със своите войници ще замина твърде скоро към Дунав.

Лицето на Сервий е съсредоточено, той слуша внимателно, поиска да чуе още веднъж как точно се е изразил Макрон. Луций си припомняше, за да бъде точен. И завърши:

— Това е причината, татко.

Сервий стана и иронично подхвърли:

— Възможно!

— А каква друга причина би могло да има?

Сенаторът се усмихна:

— Ти уверен ли си, че всемогъщият Макрон е казал на теб, моя син, истината? — Сервий крачеше неспокойно из залата и говореше повече на себе си: — Нещо става… Сблъсквания на Дунав?… Не вярвам… Някъде нещо тлее…

— Не те разбирам, татко.

Сенаторът продължаваше да крачи, мълчеше и бърчеше чело. После най-неочаквано зададе странен въпрос на сина си:

— Какви са ти отношенията с войниците в легиона? Обичат ли те?

Луций се усмихна:

— Спях с тях в пясъка. Ядяхме едно и също ядене, та Вителий чак ми се смееше… казваха ми, че са готови да умрат за мен…

— Това е добре! Това е добре! — кимаше Сервий. Крачеше и размисляше. После седна срещу сина си и се наведе към него:

— Много неща в Рим се измениха за тези три години, сине. Той (това за Сервий винаги означаваше императорът) от ден на ден все повече и повече злоупотребява със закона за обида на величеството. Една четвърт от имуществото на убития получава доносникът. Знаеш ли какво означава това? Това означава, че е сложил съдбата на римляните в ръцете на своите слуги и готованци. Сенатът, някогашната опора на републиката, сенатът, гранитният стълб на империята — е лишен от власт. А той нарича себе си лицемерно „princeps“, пръв сенатор! Той, тиранинът! Укрепил се е на недостъпния остров, омотал е Рим в здрава мрежа от преторианци и съгледвачи…

Луций стана неспокоен. Не от думите на баща си — те му бяха известни, стотици пъти ги бе чувал. Но днес в тях имаше нещо друго, непознато досега. Страстният, настойчив тон… и още нещо.

Нещо, което застрашаваше честолюбивата му мечта да се издигне, застрашаваше мечтата, добила ясни очертания и изглед за скоро осъществяване след разговора с Макрон в терацинската таверна. Нещо, което застрашаваше представата му за безгрижния и хармоничен живот, на който така разчиташе: домашен уют, състезания на стадиона, зрелища в цирка, стихове и театър, весели нощи с приятели, вино и хетери. Но какво е то?

Сервий говореше все по-енергично и убедено:

— Той гасне. Стар е вече, малко му остава. А постъпва така, сякаш иска преди смъртта си да унищожи цялата римска аристокрация, всички най-добри синове на народа. Засилва терора, все по-свирепо бие по нашите редове. О, богове, кога ще се освободим от обръча на преторианските пазачи, кога ще се откопчим от ноктите на кървавия Макрон, кога ще престанем да привеждаме гръб пред тирана и неговите приближени, кога ще заживеем без страх — свободно?!

Луций гледаше лицето на баща си и изведнъж улови това, което придаваше на думите му необикновената страст, това, което досега и не подозираше у него, това, което за първи път в живота си откри у него; страха.

Страхът бе изписан върху бащиното му лице, бе така дълбоко врязан, та чак обезобразяваше гордите му и благородни черти.

Сервий продължаваше възбудено:

— Една след друга падат глави под секирата на палача. Кога ще дойде нашият ред? На Улпий? Моят? Кога твоят, сине мой? — Сервий се изправи, беше блед, устните му трепереха. Той довърши мисълта си: — И най-важното: каква ще бъде съдбата на Рим?

„Баща ми е велик човек — мислеше си с гордост Луций. — Той може да постави интересите на родината над своя живот. И над моя, за който се страхува дори повече, отколкото за своя. — Луций веднага си представи как сенаторите и конниците, лишени от власт, тръпнат за живота, имота и залъка си. — А в същото време баща ми е готов да се откаже от всичко и да мисли единствено за родината, както прадядото на нашия род Катон Утически.“

Сервий повиши патетично глас, жестовете му станаха отсечени, тонът — фанатичен:

— Трябва да сложим край на тази безумна борба: кой кого! Край на тирана! И не само на него. Ако искаме да върнем републиката, трябва да въстанем не само против императора. А и против империята! Нашата първа цел са главите на трима души: Тиберий, Калигула и Макрон. Сега е най-удобният момент. Аз възглавявам неколцина смели мъже, Луций, които ще избавят света от тиранията. Чакахме те да дойдеш след два месеца. За изтеглянето на твоя легион не знаехме нищо. И изведнъж — ти си тук със своите войници! Печелим два месеца. Каква удивителна съдба! Самите богове ни подават ръка. Сега вече никакви колебания. — Сервий стана и гласът му прозвуча тържествено: — Ще ускорим подготовката! Ти, сине мой, ще нанесеш със своя легион смъртоносния удар на тирана!

Луций седеше като вкаменен. Той чуваше думите на Макрон: „Ще те наградим с лавров венец… ще поведеш лично легиона… а след време? Защо Рим да няма един млад легат?“ Думите на баща му унищожават най-смелата му мечта. В Луций се сблъскаха два свята — бащиният и императорският. Той скочи целият почервенял:

— Аз съм императорски воин, татко!

Сервий погледна ужасен сина си, сякаш не вярваше на ушите си, сякаш не го разбираше.

— Какво казваш?

В Луций всичко кипи, ще му се да изкрещи, но уважението към баща му го заставя да говори със спокоен, ала неотстъпчив тон:

— Аз съм императорски воин — повтори той твърдоглаво. — Императорът ще ме награди… Макрон каза, че независимо от младостта ми мога да бъда и легат…

Сенаторът бе дълбоко потресен. Не очакваше такава реакция. Но не се издаде. Той разбра: Макрон е купил сина му. Заслепил е момчето с обещания. Затворил му е очите. Замаял му е главата. Огорчението на Сервий се смеси с гордост: Луций не лъже, не се преструва, казва направо това, което мисли! Истински Курион! Но ще устои ли младият мъж на тези изкушения? И като се овладя, той заговори разсъдително:

— Уважавам твоята прямота, Луций. Но те моля да осъзнаеш, че най-напред си Курион, а след това императорски воин!

В Луций бушува буря, гласът му пресеква, иска да защити честолюбивата си мечта:

— Аз съм се клел във вярност на императора!

Сервий с усилие се усмихна.

— Да, знам. Но преди всичко бъди верен на себе си, на своя род! Слава от ръката на тирана? Съмнителна слава. Един Курион да се покори на Клавдиевци? Не, не, момчето ми!

Луций е навел глава и хапе устни. Два свята отчаяно се бият в него. Сервий продължава страстно:

— Републиката, в която няма място за произвола на една личност, ще ти даде повече. Ще станеш легат, а може би и консул по волята на сената и римския народ. Това е най-високата чест, която един римлянин може да си пожелае. Това е истинската слава за един честен мъж.

Бащата гледа светлокосата глава на сина си, нежно я повдига и се взира в очите му:

— Ти си потомък на славен род, Луций. Винаги си му бил верен. Бил си достоен досега за него. Ти си вече зрял мъж. Прецени сам, с кого може да тръгне моят син? С императора, който унищожава най-добрите благородници на Рим, или с баща си, който цял живот се бори за свободата на сената и за щастието на римския народ?

Настъпи тишина. Чуваше се само възбуденото дишане на двамата мъже. Луций пристъпи към баща си и го прегърна.

Сервий се трогна.

— Това е добре. Ти си Курион.

Седнаха и сенаторът обрисува в общи линии плана на заговора. Подробностите ще се определят на съвета, в който ще участвува и Луций.

След това бащата поведе сина си из двореца и градината, за да види какви промени са станали за тези три години. Те не бяха малко. Сервий, познавач и почитател на гръцкото изкуство, бе струпал тук много красота. На фона на черните кипариси и тисовите дървета се открояваха нови статуи, каквито по-рано нямаше. Върху мраморните им лица — застинала усмивка, в която се сливаха принципите на гръцкия идеал: красота и доброта. От този дух бяха пропити дворецът и градината, но нито бащата, нито синът възприемаха днес тази пленителна хармония. И двамата чувствуваха, че между тях се е промъкнала сянка. И двамата бяха разочаровани. Сервий бе гневен от факта, че трябваше да убеждава сина си в това, за което очакваше ликуващо и възторжено „да“. У Луций изведнъж бе помръкнало очарованието от родния дом. Вървеше през градината редом с баща си, пясъкът скриптеше под краката му и той имаше усещането, че стъпва по парчета стъкло.

11

На път за Торквата Луций можеше поне бегло да се наслади на римската атмосфера, по която така копнееше в Сирия. Рим, Roma Aeterna124, царят на градовете, пъпът на света, този прелестен град бе за младия патриций градината на Хесперидите125, пълна със златни ябълки. Но той не тръгна през центъра, през Форума, а пое по страничните улички към Целиевия хълм, върху който се издигаше дворецът на Авиола. В този миг Рим не го интересуваше. Не го интересуваше никаква гледка. Той още чуваше гласа на баща си: „Край на тирана! И ти ще нанесеш смъртоносния удар!“

Тиранът.

Луций си спомни: когато преди пет години трябваше да постъпи на военна служба, получи — както всички синове от най-висшата аристокрация — заповед да се яви при императора на Капри.

Това не го зарадва. Нямаше желание да види отблизо диктатора и тирана, когото баща му ненавиждаше. Но отиде на Капри, понеже бе длъжен. Наложи се да чака в атриума на вила „Юпитер“.

Великият старик, в пурпурно наметало, влезе, съпровождан от Вителий и гръцки декламатор. Одухотворено лице, все още красиво, гордо. Устни с презрителна извивка. В металните очи — ирония и скептицизъм. Жестовете — бавни, благородни. Мелодичен глас.

Луций бе грабнат, възхитен от величествения му вид. Забрави за бащината си ненавист към този човек. Слушаше го как говори. Говори господарят на света, казваше си Луций. Гледаше движението на ръката му: от нея трепери целият цивилизован свят!

Чувствата на Луций се объркаха: заклет враг на баща му? Навярно да, но — личност. Тиран? А това чело на мислител и тази рязка гънка край устата? Зъл владетел! Така казват. Но величие!

Луций усети трепет на уважение към този мъж. И с изгарящо нетърпение очакваше императорът да му постави военна задача. Императорът седна. И без да покани Луций, попита:

— Ще чуеш ли с мен, Курион, няколко стиха от Тиртей126?

Изуменият Луций се поклони. Вителий учтиво се усмихна. Тиберий кимна. Звучният глас на рецитатора изпълни атриума:

За младия мъж това бе незабравимо преживяване чрез думите на поета императорът му посочваше пътя! Човек, който предпочита изкуството пред строгата заповед, не може да бъде такъв, какъвто баща му го рисува!

Едва забележима усмивка трепна върху императорското лице, ръката леко отмерваше стъпката на стиха, очите не се откъсваха от Луций.

Младежът слушаше внушителните думи за родовата чест, в която бе възпитаван. Потръпваше от вълнение. „Никога, никога няма да изменя на своя род и на своята чест! Честта на римлянина е най-голямото ми богатство!“ С всяка дума на поета императорът все по-осезателно се превръщаше за него в олицетворение на родината.

Тогава Луций не се сдържа и извика екзалтирано, вдигайки десница:

— Заклевам се, Мой императоре! Ще бъда винаги верен на родината и ще дам живота си за нея!

Императорът кимна. Спря с жест рецитатора и сам наля от малка сребърна амфора вино в чашата на Луций.

Луций беше срещал много хора по своите пътища, но те нямаха никакво значение за него. Той си спомни как на всяка крачка чувството към родината и императора го овладяваше все по-силно. Три години военна служба, суров спартански живот, понякога и лишения, нечистотия, неудобства, лоша храна. Не се оплакваше, не роптаеше. Защото знаеше: всичко е в името на родината. Тъкмо в Сирия много се говореше и премисляше за императора. Струваше им се, че дори тук се чувствува неговата ръка. Сякаш чак тук се чуваше гласът му. Огромното разстояние и суровата служба изградиха у Луций представата за величието на императора, макар в мислите му непрестанно и подмолно да звучеше бащиното предупреждение: узурпатор и кървав тиран! Свобода! Република!

Луций не накърни ни най-малко верността си, в която се закле на императора; не накърни също така в сърцето си и своята вярност към баща си и републиката. Като императорски воин той побеждаваше в битките и дипломацията и в тези моменти понятието „родина“ и „император“ се сливаха у него в едно. В Сирия Луций спечели любовта на войниците и благосклонността на своите началници. Гледаше на бъдещето си с пълна увереност. Неговият честолюбив характер го тласкаше напред към успехи, отличия, кариера. Копнежът му по слава бе страстен, неудържим. Златен венец… легат… проконсул.

А сега баща му изведнъж срина надеждите, разби съвсем ясните мечти и предизвика хаос в душата му. Делото изисква решение: с кого ще тръгнеш?

Той съзнаваше, че родовата чест му повелява да върви с баща си. Съгласяваше се с неговите доводи, но дълбоко в себе си не бе убеден. Всичко се обърка в главата му, всичко се оплете и това го терзаеше.

Дворецът на Авиола, разположен на Целий, бе несравнимо по-пищен от Курионовия на Авентин. Но те не можеха да се сравняват по изисканост на вкуса и духа, който цареше в тях. Първият представляваше градче в града, където се задоволяваха всякакви желания и прищевки на господарите; всичко в него доказваше несметното богатство на Авиола: вляво от двореца се намираше огромен басейн, зад него — двор, стопански сгради и жилища за повече от сто роби, които се грижеха за благото и удобствата на Авиола, неговата дъщеря и сестра му. От другата страна — перистил, през чиито широки сводове се виждаше градината. Там сред зеленината на кипарисите, олеандрите и туите се белееха малки параклиси на различни божества, а отвъд парка се намираха състезателните писти на стадиона и конюшните. В градините бликаха фонтани, блестяха езера и край алеите стояха в шпалир толкова много мраморни статуи, та можеше да се каже, че тук има повече мрамор, отколкото дървета.

Авиола бе един от най-заможните римски сенатори, но за съжаление и от най-малко образованите. Разбира се, библиотеката му се гордееше със стотици свитъци в прекрасни калъфи, в двореца имаше безчет картини, великолепни мозайки, но всичко това — уви! — само защото бе модно и изгодно за влагане на пари. Лично Авиола нямаше никакъв усет към тези неща.

Днес дворецът бе украсен за посрещането на бъдещия зет.

В благоухаещия триклиниум Торквата и сестрата на Авиола — Мисия — очакваха Луций. Старата дама страдаше от ставен ревматизъм; робините я пренасяха от леглото в отрупано с възглавници кресло и тя управляваше оттам дома вместо покойната майка на Торквата.

Луций учтиво поздрави Мисия и се обърна към годеницата си. Преди три години, когато с тъжен плач го изпращаше, тя бе още дете. А днес го посрещаше с радостни сълзи вече девойка — олицетворение на нежността и предаността. От нея лъхаше добродетелната топлина на домашното огнище, бъдещото огнище на Луций, което сега трябва да бъде благословено от Хименей127 и Веста128. Луций я гледаше възхитен: ето я девойката, за която в Сирия мислеше с любов и увереност, че е предопределена да стане продължителка на неговия род — разцъфнала от красота! Цялата в розова коприна, в дълга стола129, закопчана на рамото със златна фибула, украсена с топаз, в русите коси — преплетена розова панделка. Цялата розова и златна, като утринна заря.

Тя се вълнуваше от настойчивия поглед на Луций. Големите й очи ту се затваряха, ту отново грейваха насреща му.

Старата дама, неподвижна в креслото, извини Авиола, че е заминал за Капуа, където се намираше неговата голяма работилница за оръжие, и произнесе няколко сдържани приветствени фрази. Луций любезно отвърна, като не откъсваше очи от годеницата си. Колко се е променила! Станала е съвсем друга — още по-привлекателна и по-желана!

Робите донесоха вино и закуски. От градината долиташе нежна музика, струите в имплувиума подскачаха и ромоляха, Мисия опитно поддържаше светски разговор.

Луций бе забравил за Валерия. Тук изведнъж го зашемети другата мечта, мечтата, която душата му таеше цели три години в чужбина: родният дом с тази мила жена. Очарованието на родния дом, непреходното блаженство. Прониза го болезнена мисъл: такова блаженство може да съществува само в спокойно време, при пълна увереност в утрешния ден, при трайна безопасност! Само в златната клетка на разкошна изолация може да се запази това блаженство, това очарование на родния дом! Всичко в Луций се обърна против императора. Той със своята насилническа ръка унищожава щастието на тяхното огнище! Сенаторското щастие ще бъде осигурено само от сенаторската мощ. И само републиката ще върне мощта на сената. Баща му е прав. Не само за себе си, но и за Луций, и за неговото бъдещо семейство. Безмилостно трябва да се отстрани огромният камък от пътя към свободата! Това е единствено правилният път! Единственият път!…

Луций поднесе подаръците. На Мисия — ветрило от щраусови пера със смарагдови скарабеи130 по дръжката. На Торквата — златна диадема с рубини. Мисия с достойнство кимна за подаръка. Торквата, сияеща, целуна годеника си по бузата.

След това Луций трябваше да разказва. Той описваше далечните страни, но неговата мечта бе редом, описваше пътуването по морето и се опитваше да помилва ръката на Торквата. Радостта й се предаваше и на Луций. Той съвсем забрави за хетерите, при които римските войници ходеха в Цезарея и Антиохия, забрави за красивите, опитни жени, познаващи всички видове любов: жените на Кападокия с гореща опалова кожа, сирийките и еврейките, чиято кожа сякаш бе опъната кафеникавоалена коприна, ухаеща на кедър, египтянките със съвършени профили и тесни бедра, които умееха да разпалят до краен предел мъжкото желание. Пред него седи девойка — бяла, целомъдрена, чиста, хармония от чувство, страст и душевност.

Луций неволно си спомни: преди да замине за Сирия, бяха с Торквата и Мисия на театър; представяха мим за две влюбени двойки. От любовта на знатните благородници, поради липса на чувства, нищо не излезе, а любовта на бедните победи. В ушите на Луций и досега звучат думите на артиста, облечен в пъстър костюм, който се обръщаше към публиката: „Всяка любов не е любов, скъпи мои. Любовта на знатните? Това е себелюбие. Сляп нагон. Егоизъм. И нищо повече. А чувство? Не, това цвете не расте върху мрамор и злато! То расте по неплодородните земи отвъд реката. Това е един от редките случаи, уважаеми, когато богатият става по-беден от бедняка; живеещ отвъд Тибър…“ „Глупости — бунтуваше се тогава Луций, — ами аз и Торквата? Какво разбираш ти, побъркан комедианте!“

— Слънцето залязва — каза Торквата на Луций, поглеждайки с крайчеца на окото си към Мисия. — Бих искала да се разходим в градината, Луций, преди да мръкне.

Мисия горчиво стисна устни:

— Идете. Но бързо се върнете. — Тя погледна с тъга ветрилото, което лежеше на коленете й.

Робините обвиха Торквата в топло наметало. Бе влажен, прохладен януарски ден. Залязващото слънце разпалваше кристалите в жълтия пясък, пътят завиваше към големия басейн, посред който бронзовият Силен131 притискаше до устата си сиринкс132 и сякаш наоколо се разливаха тихи, омайващи звуци.

Вървяха мълчешком. Луций добре познаваше тази градина и се насочи към колонадата от високи туй, където и денем не бе много светло. Торквата го следваше. Тя се надяваше, че най-после ще си поговорят насаме, ще си разкажат с колко тъга и копнеж бе изпълнено времето на разлъката, което се влачеше като костенурка.

Но Луций вече не искаше никакви думи. Държеше здраво ръката на девойката и едва стъпили в сянката на дърветата, той я грабна нетърпеливо в обятията си, Торквата се уплаши: по-рано не беше толкова буен и смел, помисли си тя, но това й харесваше. Нежно се отбраняваше, но не чак толкова, че Луций да не я целува отново. Поотдръпна се малко и цялата поруменяла, сияеща от щастие, зашепна:

— Най-после си пак при мен! Колко време мина! Как те очаквах!

Луций мушна ръката си под наметалото и стисна голото й рамо. Беше меко, гладко; младата, гореща кожа копнееше за ласка. Устните, по детски твърди и затворени, жадно се предлагаха за целувка.

Войникът беше загрубял по време на службата. Целомъдрието на Торквата го примамваше, нейният свян го възбуждаше. Хапеше затворените й устни, отваряше ги насила, стискаше до болка нежните раменца. Девойката се отбраняваше, макар че страстните целувки започнаха да й стават приятни. Ръката на Луций се плъзна по малките гърди. Торквата замря. Мъжките ръце я превземаха. Те се домогваха под леката тъкан все повече и повече.

Тя рязко го отблъсна. Произнесе тихо, строго:

— Беше ми обещал, че чак след сватбата…

Обещал! В Луций се бореха лудата страст и желанието да постъпи с тази нежна девойка според старите обичаи. Ръцете му се отпуснаха, примири се. Млъкна. Механично оправи наметалото, което се бе свлякло от раменете й. Мекият плат се полепи по дланите му. Изтръпна. Чувствената мекота на плата изгаряше кожата му. Притвори очи: червената грива избухна пред него като пламък. Кръвта запулсира в слепоочията му. Той просто усети аромата на Валерия. Стисна устни, за да не извика. Отдръпна се.

Торквата се радваше на своята власт над воина. Радваше се глупаво и му разказваше за сватбената подготовка, за накитите, за роклите. Луций слушаше разсеяно. Тя усети, че е сбъркала и се опитваше да подобри настроението му с усмивки и загадки за щастието, което ги очаква. Гледаше го възхитено, сякаш е герой. Но образът й се разливаше пред очите му, менеше се: нежната малка уста се превръщаше в предизвикателно горещи, сочни, алени устни. Детската гръд придоби пищни извивки. Ах, тази дива, рижа красота! От нея лъхаше огън…

Луций не иска повече нежност, на него му е нужна страст; не копнее по светлинка, иска пламък! Онази, другата, със своя жар, със своята страст и зашеметяваща чувственост го примамва все повече и повече. Той закрачи към двореца.

Отново седяха тримата. Разговорът край камината течеше празен и скучен. Луций гледаше как Торквата си играе с копринената кърпичка. С какво умиление следеше някога тази игра на малките й пръсти! Днес я наблюдаваше с неприязън. Когато Торквата изпращаше в тъмното годеника си към портата на двореца и му шепнеше нежни думи, той мълчаливо стисна в отговор ръката й и леко ускори крачка.

12

Старият сладострастник Силен и неговият хоровод от космати сатири — усещате ли как от тях, от тези пияници лъха на вино? — танцуват с дионисовски екстаз около огромния фалос, танцуват под ритъма на меките звуци, които разливат авлосите133. Сочните смокини дозряват в зелената си обвивка, сърцевината им е розова. Огрените от слънцето склонове на Химет134 ослепяват очите. Атинската равнина е безкрайна маслинова гора. Еротичният танц завършва с екстаз, сатирът отнася в прегръдките си нимфата и я полага върху тревата под високото небе…

Така е започнало преди столетия в Елада. Гръцкият дух — със своята богата фантазия, но ограничен от митологическия свят, който е създал около себе си — се е носел напред. Чрез епоса и героичните песни на аедите135, съпровождани от еолови лири136, чрез рецитациите на рапсодите137, чрез великолепните омировски хорали и лирическите песни той стига до трагедията и комедията — жанрове на голямото изкуство с покоряващо въздействие.

Жаждата за катарзис138, уталожващ чрез кръв човешките страсти, е била характерна за най-висшата ера на Елада, ера на голям демократизъм по времето на мъдрия Перикъл139, който е обожавал изкуството. Но с настъпването на римското господство надделява копнежът по смеха; той е трябвало да смекчи чувството за гнет и робство у хората. Дълбокото идейно съдържание на Есхиловите трагедии уморявало. Страстната актуална сатира на Аристофан140 била вече твърде отдалечена по време и човекът е изпитвал нужда да разсее мъките и страха си. Искал е да види живота, а не митове. Своя живот. И осмяния живот на тези, които са му отнемали дъха и радостта. На сцената вече не излизали богове с котурни141, а робът и неговият господар, обущарят и неговата лекомислена жена, мошеникът и безделникът, нещастните любовници, сводниците, хетерите142 — цялата нищожна паплач, която представлява сокът на градовете.

Римският народ обиква старата оскийска ателана, импровизираната бурлеска от живота. В нея участвуват четири постоянно действуващи лица: глупакът и лакомецът Мак, бъбривият хитрец Букон, похотливият старец Пап и интригантът Досен. Те играят с постоянни маски и женските роли се изпълняват от мъже. Но еднообразието на четирите маски скоро омръзва. На театралните подиуми и импровизираните улични сцени се появява мимът, който Фабий със своята трупа изпълнява пред римския народ. Представление от народа и за народа; то, заедно с пантомимата и соловия танц, става любимо зрелище в Римската империя. Тук вече няма маски, героите се сменят и женските роли се играят от жени.

Тези малки комични, а понякога и сериозни сценки из живота са извънредно пъстри, всичко в тях е смесено в едно: пролог, разясняващ съдържанието на пиеската и изискващ тишина от публиката, стихове и проза, акробатика и монолог на героя, песни, танци, философски сентенции, закачки, шеги и цинични анекдоти, скандални историйки и изневери, ритници, пародии, политически намеци, събличане на танцьорките и весел финал.

Всички багри на живота, всички аромати на храните, които плебсът гълта през оградите на сенаторските дворци; всички тонове и звуци, страстни и сластни стенания, плач и присмех са събрани в тези сценки. Но преди всичко — смях, смях. Римският народ, който не може да се избави от своето отчаяние и угнетение, иска поне за миг забрава, иска поне за миг да се посмее безгрижно.

„Комедия е нашият живот!“ — викаше Фабий към народа, но знаеше, че и тези думи са игра, маска и лъжа. Римският закон постави артистите на най-ниското обществено стъпало, обяви ги за безчестни, даде право на претора143 да ги наказва на място и за най-малкото провинение, наричаше бунтарство дори намека им за угнетение от страна на благородниците и учрежденията, а мрачният император Тиберий, комуто олимпийските богове бяха отредили съдбата само да се труди и го бяха лишили от дара да се смее, одобри този жесток закон. Преди четиринадесет години — уж за бунтарство — той изгони всички артисти от Италия.

Народът се разгневи. Стените на римските ростри и базилики144 бяха надраскани с обидни надписи срещу императора и сената. На ежегодните празници, където отсъствието на артистите се чувствуваше най-силно, тълпите изразяваха с крясъци своята ненавист и отново и отново настояваха императорът да им върне любимците. Тиберий дълго се правеше, че не чува, но най-после все пак отстъпи и на артистите бе разрешено да се върнат в родината си.

Те нахлуха като буйна вода и започнаха оттам, където бяха спрели. Апелес, всеобщият любимец, в славния ден на завръщането се обърна към тълпата от импровизираната сцена на Говеждия пазар от името на актьорите и зрителите:

Четиристишието се разнесе мълниеносно. „Олимпийците“ в сената дълго разгадаваха тези иронични строфи. Но паради това, че Апелес бе любимец на всички, те махнаха с ръка, примириха се. Временно. Нека едилът145 още по-внимателно проверява текстовете, а преторът да следи какво става в театъра. Та нали те двамата и префектът на града имат нашите пълномощия!

Комедиантите живееха ден за ден, едва свързваха двата края, тъй като тези, които с удоволствие им хвърляха по някой ас, бяха на техния хал. Занаятчията за своя непосилен труд изкарваше дневно по три сестерции146, докато всеки един от сенаторите или конниците плащаше, без да му мигне окото, за бъчвичка сардели, деликатес, докаран от Черно море, 1600 сестерции или пък си купуваше роб, владеещ изкуството на фехтовката, за 80 000 сестерции.

О, благородни музи Талия147 и Терпсихора148, въздайте хвала на глупостта и лекомислието! Тъй като комедиантът не бива да яде, но — трябва да играе! Нека мойрите149 изпредат съдбата на тези безумци, в която да има поне три унции150 пушена сланина и хемина151 евтино вино, за да не скачат на празен корем.

Бе сумрачно, бе денят на Венера, когато Фабий отвори очи. Главата го болеше тъпо, трещеше, бучеше. Лежеше сам в колибата на баща си. Погледът му се плъзна към къта, където старецът държеше рибарската си мрежа. Нямаше я. „Отишъл е за риба — помисли си Фабий, и така се протегна върху сламата, та чак костите му изпукаха. Излезе на двора, където имаше бъчва с вода. Наплиска се, потопи глава в студената вода, стана му по-добре. — Още веднъж, и почти съм наред! Днес е петък, в петък винаги играехме на Овчия пазар, който е на няколко крачки оттук. Дали са там? Какво ли играят? Вече е тъмно, сигурно са започнали.“

Фабий се облече и след миг вече се провираше между зрителите, които бяха наобиколили гумното пред кошарата. Няколко факли пушеха на плета. Мъждивата светлина трептеше и огряваше „сцената“, на която артисти от Фабиевата трупа играеха стария мим „Невярната мелничарка“.

Пиесата бе износена и те я изпълняваха слабо. Публиката вече нямаше на какво да се смее, шегите бяха остарели, плесенясали, само задължителните шамари и ритници предизвикваха смях. Ролята на мелничарката, която преди играеше Волумния, сега изпълняваше наивната Памфила. Десеторно по-хубава и много по-млада от Волумния, но за съжаление и десеторно по-неопитна. Мелничаря изпълняваше Ноний — добряк, но прекалено неподходящ актьор за тази роля, а най-слаб беше Кар, стопанският ръководител на трупата и стар дилетант; той играеше прелъстителя на мелничарката — ролята на Фабий.

Фабий се стъписа от срам и възмущение — всичко беше безкрайно жалко! „А може би ми се струва така, защото дълго време не съм бил в Рим? Или пък от махмурлука? Добре ли виждам? Играят като говеда!“ Обзе го гняв, че трупата в негово отсъствие се е така отпуснала. Настъпи пауза.

В антракта на сцената излезе дребна, чернокоса танцьорка в жълт, на червени ивици, хитон.

Фабий се засмя. „Я виж ти! Та това е мургавото момиче, което така хубаво ме удари през пръстите в «Разногледият бик»!“

Девойката танцуваше под акомпанимента на два кларнета пред дървената статуя на Диана. Танцуваше леко, макар и неопитно, но движенията й, лицето й, целият й вид бяха прелестни.

Фабий я наблюдаваше с око на познавач. Още е неуверена, но умее да ходи. Красиво държи главата си. Талант е, то се вижда. Фабий следеше танца на девойката с интерес. Публиката — също.

— Къде по-приятно е да я гледаш нея, отколкото тези заекващи бездарници! — подхвърли един човек, който стоеше до Фабий.

— Прав си! — усмихна му се Фабий и го удари приятелски по рамото.

Аплодираха я посред танца. Изведнъж тя чу глас от публиката:

— Гледайте! Фабий е тук!

Девойката трепна, стъписа се; кларнетите продължаваха да свирят, подсещаха я, тя се мъчеше да улови ритъма, но не можеше; направи още няколко несмели стъпки, после изведнъж се обърна и цялата пламнала, избяга от сцената. Кларнетите попиукаха още малко и млъкнаха.

Хората се смееха, някой изсвири с уста. Ноний бързо изскочи на сцената и се опита да забавлява публиката със стари анекдоти.

Фабий стоеше близо до „гримьорната“, отделена от хората с платно, опънато на четири върлини. Оттам се чуваха виковете на Кар. Фабий повдигна избелелия парцал и влезе вътре.

На един сандък седеше танцьорката, свита на кълбо; стиснала с длани главата си, тя плачеше. Кар стоеше над нея. Обидите се сипеха като градушка:

— Смотанячка! Кьопла! Да развали танца на най-хубавото място! Свят ли ти се зави, а? Терпсихора! Чуваш ли как те освиркват? Как може на една танцьорка да й се завие свят? И ти искаш да танцуваш? Млък! Не щяла да се съблича! Млък, света вода ненапита! В чувал ли искаш да те завържа? Само ме проваляш! Слава на боговете, че след седмица ще ти видя гърба! Махай се, където щеш, глезотия такава…

Девойката хълцаше.

— Браво, браво! Чудесно възпитание на младите артисти! — намеси се иронично Фабий.

Кар се обърна, опули воднистите си очи и театрално разтвори обятия:

— О, Фабий, здравей!

Фабий се отдръпна от прегръдката му. Погледна нещастното момиче, под чиито смолисти коси се виждаха полудетски раменца.

— Защо си се развикал така?

В „гримьорната“ надникна Памфила, но веднага изчезна.

— Провали танца в чест на Диана, гъска такава! Била й се завъртяла главата! Чувал ли си някога такава глупост! Така да изпорти…

— А ти, драги Кар, никога ли нищо не си изпортвал? Спомняш ли си мима, в който играеше благородния патриций? Стоеше на сцената с отворена уста и не знаеше какво да кажеш по-нататък. Какъв провал беше това, драги, а?

Кар се засегна, че Фабий го унижава пред момичето. Изпъчи гърди и каза с укор:

— Фабий, как може така да говориш с мен?

— „… с мен, който се грижа за вашата печалба и честно ви я поделям“ — пародира го Фабий. Той прегърна Кар през раменете: — Хайде, не се ядосвай, душичке. Аз само смятам, че стопанинът на актьорската трупа не бива така да се излага, така да крещи на един новак.

Девойката слушаше. Бършеше с пръсти сълзите си и крадешком поглеждаше своя застъпник. Но той продължаваше да се мръщи:

— И въобще срамувах се, като гледах как се мотаете на сцената. Това е позор, Кар! Трябва да ги вържете хората, за да ви гледат!

— Ти все ще намериш кусур, примадоно! — измърмори Кар и промени темата: Кога ще се включиш?

Фабий се усмихна:

— Откъде да знам! Може би утре. А може би когато птицата Феникс, която долита веднъж на петстотин години, ти запуши устата.

— Ах ти, хаймана! Даже и след изгнанието не ти е дошъл умът в главата! — каза Кар вече полусмирен. — Трябва да видя какво дрънка там Ноний и готви ли са другите.

Кар излезе.

Фабий гледаше девойката. „Слабички ръце, щръкнали раменца, такова крехко създание, та то е още дете, а аз, старият козел, го взех за проститутка в кръчмата… Пфуй, Фабий! Хубави неща ще си помисли за нас — артистите — това дете. Е, сега пък няма да й се извинявам я. Но би трябвало някак… та то е такова мъничко, безпомощно…“

Девойката стана. Тя също си мислеше за кръчмата. Още помнеше обидата. Но постепенно чувството на унижение се сменяше с благодарност: той се застъпи за нея. Отметна назад черните си коси, пламъкът на факлата освети лицето й. В очите й блестяха последните сълзи. Още подсмърчаше объркана.

— Благодаря ти — каза тихо.

Стоеше пред него мъничка, слаба, като ябълкова фиданка. Фабий бе възхитен от свежестта й. Разглеждаше я, сякаш я вижда за пръв път, но отново му се стори, че вече е зърнал някъде това личице.

— Тръгваш ли си? — каза Фабий.

— Да.

— Ще те изпратя малко…

Тя пак си спомни кръчмата. И тъмнината. Каза упорито:

— Не! Не искам!

Фабий сви рамене и излезе от „гримьорната“.

Девойката започна да се преоблича. Всичко й падаше из ръцете. „Добре, че си отиде. Не ми е притрябвало да ме прегръща в тъмното. Като в онази кръчма. — Потръпна от погнуса. — А аз, глупачката, така го очаквах да се върне в Рим, отново да го видя! Заради него избягах от родителите си. Заради него дойдох при комедиантите. Всичко, всичко направих заради него. Мислех си, че той е по-добър от другите. Единствен. Той беше за мен целият свят. — Държеше сандала си и замислено го гледаше. — Той едва ли си спомня за Квирина от Остия152, От къде на къде. Нафуканият артист и някакво си там момиче, което трябваше да му зашие скъсаното наметало! А аз така го… о, богове, толкова го… Издаде се какъв е. Сама видях как се отнася към жените. Прави са хората, че е като всички други. И по-лош дори.“

Сандалът се люлееше на пръста й. Но днес Фабий изглеждаше друг. Очите му бяха приветливи, не като в кръчмата. „Защо ли се застъпи за мен? — Стана й смешно. — Ама хубаво му натри носа на Кар! — Тя обу сандала. Наплюнчи показалец и изтри мръсотията от крака си. — В кръчмата навярно беше пиян… Уф, колко пипкаво се преобличам днес!… А може би не трябваше така да го… — Тя въздъхна. — Но стана, каквото стана. След няколко дни ще бъда при мама в Остия и повече няма да го видя. — Отново въздъхна. — Връщам се у дома…“

Сложи си наметалото, приглади с длани разчорлените си коси и излезе от „гримьорната“. Запромушва се между хората, гръмките гласове на артистите, които доиграваха „Мелничарката“, ехтяха зад нея. В тъмнината блещукаха звезди.

Тя сви в малката уличка. От стената се отдели човек и пресече пътя й. Девойката мигновено се обърна, готова да хукне обратно, но силна ръка я хвана за рамото. В мрака светнаха зъби. Гласът на Фабий бе прекалено сериозен и учтив:

Уплахата на Квирина се смени с изненада. Приятна изненада. Фабий й се поклони вежливо и продължи да играе ролята си:

Квирина наблюдаваше Фабий, в очите й трепна усмивка, заслуша се в гласа му.

— Казах си: ще я изпроводя по друг път и може би ще се зарадва. Кой иска да бъде изяден от лъва!

И продължи малко наставнически:

— Не е редно едно момиче да ходи само нощем отвъд Тибър…

— Аз съм свикнала — каза Квирина.

— И дори от лъва не те е страх?

Тя се разсмя непринудено:

— А, лъвът наистина е страшен… — Тя тръгна, Фабий — подир нея. — Но хората понякога са още по-страшни…

Той се засегна, искаше да го обърне на шега, но не намери думи. Квирина се уплаши от това, което каза. Опита се бързо да заличи неприятното впечатление:

— Уплаши ме…

Фабий отново намери стария тон:

— Важното е, че вече не се боиш от мен.

— Не се боя — каза тя, но въпреки това малко забърза.

Мълчаха. Напрежението, което бе понамаляло от шегата, започна отново да расте в тишината. Звукът на стъпките — едните дребни, забързани, другите — тежки, по-бавни — отекваха в уличката.

Квирина си повтаряше наум, сякаш сама не вярваше на очите си: „Фабий ме чакаше. Върви с мен.“ Тя забави ход, за да трае по-дълго пътят.

— Къде живееш?

— При ковача Балб…

— Знам го.

— Той ми е чичо. Гърбавичък е, но е добър човек. Той също те знае. Когато ти беше в Сицилия, често… понякога говорехме за теб. — Каза повече, отколкото искаше, изчерви се, добре, че в тъмното не се виждаше, и бързо добави: — Чичо ми казваше: „Помни, Квирино, че Фабий ще стане по-голям артист от Апелес!“

— Квирина153 — повтори Фабий. — Благородно име. Божествено. Досега не знаех как да ти казвам. Значи, при Балб живееш…

— Да! Но вече малко по малко се готвя да се върна у дома, при мама… в Остия…

Фабий се спря:

— Какво казваш? Искаш да напуснеш Рим?

Тя кимна, сякаш да се окуражи. Сега това й се струваше безсмислено, но все пак повтори:

— Да, ще се върна при мама…

— Защо? Затова, че днес Кар…

Тя отвърна бързо:

— Не, аз сама реших. Ще помагам на мама да гледа децата, ние сме пет, аз съм най-голямата. И повече няма да танцувам…

— Как можа да ти хрумне такова нещо, Квирина? Да оставиш танца? Защо? Та ти си талантлива. Ако поискаш, можеш много да постигнеш. Или се боиш от работата и от нашия суров живот? — Фабий дори не осъзнаваше, че гласът му изведнъж е станал настойчив.

Квирина вдигна глава:

— Не. Не се боя от работата, но… — Споменът за кръчмата стегна гърлото й. Спря, наведе очи.

— … но? — помогна й Фабий.

— Е… не ми харесва тук… — риташе тя със сандала си невидимия камък. — Иначе си представях живота в театъра… Хората не са добри… обиждат…

Изведнъж й се приплака: „Защо така лудо се влюбих в него? А сега да си замина и вече да не го видя? Аз тъкмо затова искам да се върна у дома, за да не го виждам повече!“ Погледна го как стои пред нея неуверен, объркан — той, който така решително се справяше при всяко положение на сцената, и мислено му говореше най-чистосърдечно: „Ах, аз вече не ти се сърдя, ти си днес съвсем друг, така ми е хубаво с теб…“ И сякаш отдалече чуваше гласа му:

— Ти си още много млада. Да, животът в театъра е суров и тежък. — Той чувствуваше, че трябва някак да й, се извини. Но не, не, това няма да стане! — Не бива да смяташ, че всичко е лошо, както на пръв поглед изглежда, разбираш ли?

Фабий изведнъж усети силно желание това момиче да не напуска Рим, да остане близо до него. Заговори разпалено:

— Всеки живее заради нещо, каквото и да е то, всеки иска нещо да постигне, така е с човека. А ние? Да разсмиваме хората, да се правим на палячовци… Ето, така изглежда на пръв поглед. За такова нещо, разбира се, не си заслужава да живееш, но като… ни опознаеш отблизо, нещата изглеждат иначе: на хората, които си нямат на този свят нищо друго освен грижи, ние им носим смях и малко радост. А това вече не е толкова малко, нали? Но ние самите трябва да издържим много трудности, много горчилки да преглътнем. Ох, момиче, ако знаеш колко пъти са ни чукали по главата! И то как! Дълги години бяхме в изгнание. Но никой от нас не се оказа страхливец, никой не се отрече от изкуството си. На мен преди година един могъщ господар ми устрои изселване на Сицилия. И ето, пак съм тук! За да могат високопоставените лица лека-полека да измислят къде ще ме изпратят следващия път! Сега навярно по-далече, може би в Мавритания или кой знае къде! — Той стана сериозен. — Който обича своя занаят така страстно, както ние, комедиантите, той ще се примири с всичко. Всичко ще понесе и ще изтърпи заради него. И пак с удоволствие ще играе, макар понякога да го замерят с развалени яйца.

Квирина стоеше пред Фабий с широко отворени очи и го слушаше внимателно… Да, това е той, нейният Фабий, заради този човек избяга от дома, него очакваше с такова нетърпение…

Фабий замълча. Виж ти, нито дума не каза в отговор. Значи, не я вълнува. Той помръкна. Но произнесе на глас онова, което мислеше:

— Жалко, че си отиваш. Наистина жалко…

Вървяха бавно по уличката, по небето имаше малко звезди, но все пак не беше съвсем тъмно. Погледнаха се едновременно.

— Вече няколко пъти си помислих, че те знам отнякъде. — Той не забеляза как тя трепна. — Но къде точно съм те виждал? Дали в Рим или някъде другаде? Артистите са прелетни птици…

— Да, виждал си ме — закима тя радостно. — Преди повече от година. Ти играеше войникът-самохвалко…

Той изведнъж си спомни, спря се и добави:

— В Остия!

— Да! — Тя бе силно развълнувана. — В Остия! Скъса ти се наметалото и аз ти го закърпих…

— Вече знам. Вече знам!

„Ах, какво знаеш ти! — мислеше си девойката. — Та ти не знаеш, че тогава аз се побърках по теб, че избягах от дома и предложих на Кар да танцувам за няколко сестерции, за да те чакам…“

Тя закрачи бързо, дишайки учестено.

— Как попадна в нашата трупа? — попита той.

Разказа му. Тя е дете на морето. Баща й, моряк, вози жито на държавен кораб от Египет и по цели години е на път. Майка й и четирите й сестрички живеят от даровете на морето в Остия. Още като малка е обичала да танцува. Майка й се сърдела: „Знаеш ли що за сган са тези артисти и танцьори? Сбирщина от ветрогонци и скитници.“

И двамата се разсмяха. Квирина изведнъж млъкна. Сърцето й се сви: именно за Фабий бе слушала, че е безотговорен човек, лекомислен, женкар, че води разпътен живот, че пие. Тя се постара бързо да отпъди тези мисли.

— Защо замълча? — попита Фабий. — Разказвай.

Това, което имаше да доизрече, бе малко. Преди една година, след като се скарала с майка си, избягала при вуйчо си в Рим. Той обичал да ходи на театър и искал да достави и на нея тази радост. После Кар я взел в трупата. Танцува в паузите между действията. Още лошо танцува. Както днес. А после й излиза солено. Никой не се застъпва за нея. Едва днес… Гласът й леко потрепери.

На Фабий му харесваше тази девойка. В нея имаше някаква сила, която го привличаше. „А при нас ще свърши добра работа, отдавна ни липсва танцьорка. Мислите му се върнаха към трупата. Заговори повече на себе си, но от време на време се обръщаше към девойката:

— Така не може да продължава. Не може само «Войникът-самохвалко» и «Невярната мелничарка» да играем! Капка остроумие няма в тях. Капка живот няма. Само шамари и ритници по задника, за да се смее публиката. В Сицилия, в Панорм154, видях как гръцките артисти изпълняват други неща. Истински сцени от живота. Едновременно и весели, и горчиви, както си е в живота. И публиката се вживяваше; аплодираше, смееше се, плачеше. Аз знам, че римляните не искат да гледат само мрачни и възвишени, трагедии. Но заради това ние няма безкрайно да мелим едни и същи мимове!

Девойката го гледаше внимателно, слушаше мелодичния му глас. Той обръщаше, лице към нея и се усмихваше. Тази усмивка я правеше щастлива.

— Имам една идея, която би могла да се осъществи. Една от сцените да е танцова, исках да разчитам на теб. Няма ли да си помислиш още малко и да останеш тук?

— А какво ще танцувам? — неочаквано излетя въпросът й.

Фабий я погледна радостно. Очарова го нейният възторг, нейната заинтересованост.

— Фортуна, която раздава от рога на изобилието това, за което хората копнеят… И няколко реплики ще кажеш. Сигурно ще можеш…

— О, разбира се! — извика момичето, но веднага се сепна. «Ами ако това е уловка, за да остана тук й той отново… Не! Не! Как можах да си помисля такова нещо!»

— Хубава сцена може да се получи — каза Фабий.

— Ами аз… аз ще се опитам… щом като мислиш… аз ще се науча…“ всичко ще се науча, Фабий…

— Много се радвам — усмихна се той. — Ще видиш, Квирина, какъв танц и каква сцена ще ти измисля, та чак ще им изтръпнат дланите на зрителите от ръкопляскане…

Тя се усмихваше блажено. Вече не мислеше да се връща у дома. Остава тук, близо до него. Ще бъде в него. Вървеше до Фабий и свят й се виеше, от радост също както преди година, когато пътуваше към Рим с мечтите си.

От морето духаше вятър. Носеше свежия аромат на солената вода. Небето ставаше сребристочерно. Всичко наоколо се проясни.

Квирина нетърпеливо попита:

— А кога ще започнем?

— Скоро. Най-напред трябва да си направя една шега със своя приятел, сенатора Авиола…

— Този богаташ е твой приятел? — попита тя учудено.

Фабий се разсмя хлапашки:

— Най-скъпият от всичките ми приятели! Аз съм му малко длъжник. Трябва да му върна дълга си заедно със седемдесетпроцентова лихва, както е свикнал. Междувременно ще обмисля нашата пиеса. А после веднага започваме да репетираме. Ще ти обадя кога и къде.

Вече бяха стигнали до къщата на Балб. Очите на девойката сияеха. Сияеше цялото й лице. Той я гледаше и не му се искаше да си отиде. И девойката не се помръдваше. Усмихваше му се, но той бе сериозен. Подир малко каза:

— Скоро ще се видим, Квирина! — И добави по-меко: — Върви, момиченце!

Тя го погледна още веднъж, после се обърна и тръгна. Пред къщата изви глава и видя, че той продължава да стои на същото място и да гледа подире й.

13

През последните три столетия Forum Romanum155 бе придобил изключителна важност. А храмовете и базиликите бяха толкова нагъсто, че хората едва се разминаваха. От рострите ечаха политически речи дори когато там никой не говореше. Всякаква сбирщина — арделиони156 и просяци се тълпяха в сенките на базиликите и протягаха ръка за милостиня. Капчица милостиня от сенатор или от банкер, от спекулант, търгуващ със земя, или от магистрат — само да капне нещо.

Златната младеж се бе отвратила от гешефтарската и вечно политиканствуваща атмосфера на Форума. Римските красавици, било то от благороден произход или хетери, също така отбягваха Форума. Разходките ставаха на Марсово поле.

Януарските дни бяха влажни. Между театрите на Марцел и Балб под великолепната колонада на Октавий се разхождаха и забавляваха младите римляни и римлянки. Тук нагласените по последна мода жени с плисирани палли и вълнени наметала в пастелни цветове — се срещаха с младите патриции — в бели тоги от тънък бисос. Девойки с начернени мигли и премрежени клонки — полусенки за пламтящите очи. Безсрамна лъжа, примамка, престорена срамежливост, която е забравила да скрие предизвикателното полюшване на бедрата: опасната зона. Благоуханното нардово157 масло предизвиква. В ритъма на злословията шляпат златните гръцки сандали с каишка между палеца и пръстите.

Младите мъже се движат небрежно, с поглед, вперен в зениците на тъмнооките девойки: отгатват, опитват. Римското право, абсолютно защищаващо частната собственост, тук се прилага към жената: uti, frui habere, possidere — ползувай, наслаждавай се, имай, притежавай. Защото мъжът е господар, собственик. За дълго ли? За толкова, колкото си поиска… Движението шуми като река. Мигновени спирания, шеги, уговорки за срещи, любовни предложения.

След тригодишно отсъствие от Рим Луций премина под колонадата на Октавий, привличайки вниманието на всички. Той поздравяваше познатите жени, поздравяваше мъжете, но преизпълнен с неспокойство и тревога, не се спря с никого. Зад недостроения театър „Помпей“ се намираше стар стадион, още от годините на пуническите войни. Той вече не се използуваше за обществени цели, понеже дървените трибуни се бяха свлекли и римските бедняци си палеха с тях огнищата. Но състезателната пътека бе в добро състояние. Сто роби я поддържаха постоянно, за да могат тук младите патриции да тренират. Луций съобщи на стражата при входа името си и влезе.

Престолонаследникът Калигула, чест гост на тези тренировки и страстен състезател, не желае цветовете на четирите клуба да се защищават от роби или освобожденци. Неговото желание е да вижда поводите на четворния впряг в ръцете на млади благородници. Хвала му за това!

На старт стояха приготвени четири квадриги, робите-коняри държаха юздите на конете, чийто косъм блестеше в сумрачния ден. Бе прохладно, вятърът рошеше конските гриви и разнасяше цвилене и удари на копита в пясъка. Канеше се да вали и във влажния въздух се усещаше миризмата на обор, която конете бяха донесли на стадиона. Щом Луций влезе в стадиона, компанията млади патриции го зърна. Забързаха към него, с припряност, неприета за един благородник, за да му покажат колко им е драг, прегърнаха го, поведоха го.

Между радостните възклицания, че отново се срещат след три години, между приятелските целувки те оглеждаха Луций изпитателно и ревниво. Под видимия възторг се криеше завистлива насмешка.

— Целия си като от бронз излят! Великолепно! (Кожата му е червена като на касапин от Говеждия пазар.)

— Косата ти е същинско злато! (Пфуй, каква прическа!)

— Ръцете ти са силни като на носещия земята Атлас. (Оставаше да имаш и мръсотия под ноктите!)

Викаха, говореха един през друг. Но нито дума за Сирия, за успехите му в Ориента, за воинската му слава, която днес коментираше цял Рим. Тъкмо затова му завиждаха най-много.

Отдавна те очаквахме, Луций — обади се млад мъж, с коси като абанос, строен, елегантен, който бе център на компанията от млади патриции. — Разбираме какво те е задържало: жена. Но те извиняваме, защото знаем, че си постил три години.

Смях прекъсна думите му.

— Луций и пост? Какво приказваш, Прим?

Прим Бибиен вдигна ръка и продължи:

— Нека да довърша! Аз не казах, че Луций е бил на абсолютен пост! Но римските красавици са му липсвали!

Няколко мъже изръкопляскаха: нашият Прим е роден поет!

Прим Елий Бибиен — първородният, както подсказва името му, син на влиятелния сенатор — бе отколешен приятел на Луций. Прим уважаваше семейство Сервий Курион. То не ламтеше за печалби, както неговият баща, който, скрит зад гърба на своя освободен роб, грабеше милиони от строителството на пътища, домове отвъд Тибър, храмове и клоаки158. Прим изпитваше угризение, че баща му печели и трупа капитали по недостоен за един римски благородник начин — чрез търговия и предприемачество. Представата му за старите римски добродетели, макар избледнели и забравящи се вече, които поставяха достойнството над печалбата, създаваха у Прим чувство за малоценност и оттук — завист към Луций. Но той прикриваше всичко това с ирония. И стиховете, които съчиняваше, бяха пълни със сарказъм, но Прим предпочиташе да се прицелва в дреболиите, отминавайки боязливо истинските беди.

— Оседлахме и впрегнахме коне и за теб, скъпи мой. Докато ти се наслаждаваше на целувките си с Торквата, докарахме колесницата ти чак на старта! — усмихна се язвително Прим. — Но се надявам, че в състезанията ще участвуваш сам!

— Не наричай тренировките състезание — каза Луций, без да обръща внимание на присмеха. — Все едно, че игрите на Марсово поле наричаш сражение. Кога започваме?

— Веднага, само да ти донеса лентата. Знаеш ли, щастливецо, какъв жребий ти се падна тази година? Ще защищаваш зеления, Калигуловия цвят! Всички така ти завиждаме, та чак и ние позеленяхме!

Луций не знаеше да се радва ли, или да проклина. „Аз трябва да се боря за това императорско изчадие? Дали нарочно са ми изиграли този номер? Или ме провокират? Та те знаят, че Калигула ме ненавижда, и то най-много заради надбягванията. Но ако спечеля състезанието, ще спечели цветът на Калигула. Може би това ще му помогне да забрави старата си вражда.“

— Жалко, че Калигула вече… — подхвърли Юлий, синът на сенатор Хатерий Агрипа, препасан с червена лента.

— Какво се е случило с Калигула? — обърнаха се младите мъже към него.

— … Жалко, че вече не е в Рим — ловко се измъкна Агрипа.

Луций препаса яркозелената лента. Цветът на Калигула. Цветът на морето. Цветът на нейните очи. Валерия!

Отгоре от полуразрушените седалки на амфитеатъра се разнесе ясен глас:

— Вие, благородни съдии, не съдете сега за човека по външния му вид. Погледнете мазолестите му ръце, опушеното му от дървените въглища лице, плебейската шапка, под която е скрита невчесаната му коса. Вникнете в душата на тоя мъж. Макар и бивш роб, днес свободен човек, той не е нищо друго освен презрян носач на пристанището. Въпреки това и той е човек като нас…

Луций учудено погледна към оратора. Прим се засмя:

— Деций Кота подражава на Сенека. Ах, Луций, не можеш да си представиш колко се вдигна цената на Сенека. Това, което изрече Сенека, малко по малко се превръща в един от законите на Дванадесетте таблици159. Кълна се в Юпитер, че не лъжа. И всеки иска да постигне неговото красноречие. И аз също, миличък. Той е възхитителен. Неотдавна защищаваше в базиликата на Юлия пред съдебния трибунал един носач от Емпория. Конникът Целс, банкер от Есквилин — знаеш ли го? — обвиняваше носача, че е откраднал от двореца му златен светилник. Трябваше да го чуеш как говори. Така измъкна носача от положението, че едва не му предложиха квестура. По време на процеса Деций си записваше защитната реч на Сенека и сега се упражнява. Но напразно се напъва, горкичкият! А аз написах стихотворение за тази реч на Сенека:

— Сега съчиняваш по-добре, Прим — усмихна се Луций и се качи в колесницата. — Ще станеш втори Вергилий160. Започваме ли?

Явно преувеличената похвала поласка Прим. Усмихна се самодоволно. След това, в ролята си на арбитър на днешните състезания, той застана край четирите квадриги и вдигна бялото знаменце.

Замахна енергично надолу: квадратите стремително потеглиха. Седем обиколки на стадиона.

Като малък Луций копнееше да стане водач на колесница. Може би това бе неговата първа, още детска проява на честолюбие, което с годините се разрастваше, за да стигне до мечтата му за триумфа. „Води, а не да те водят!“ — това бе девизът на Курионовия род, девизът на Луций. Всички негови прадеди бяха достигнали върха на почестите, достоен за един римски благородник: консулството. Луций е син на своя род. Неговото честолюбие е безгранично и може да се формулира съвсем кратко: „Във всичко, което правя, трябва да бъда пръв! Във всичко искам да се отлича. Днес — на състезанията в цирка, утре — в сената, пред който ще изнеса реч за своето пребиваване в Сирия.“ Какво щастие и каква слава за младия мъж! За това той трябва да благодари на своята щастлива звезда. И на Макрон. Когато Калигула убеди, както постоянно обещава, императора да разреши надбягванията в цирка — тогата цял Рим ще види как Луций побеждава в Големия цирк пред очите на сто и осемдесет хиляди зрители и как самият Калигула му слага на челото победния лавров венец. И Валерия ще го види…

Луций добре води колесницата. Той и в Сирия не изостави тренировките. Състезаваше се в Цезарея, Тир, Сидон и Антиохия. Познава нрава на пъргавите кападокийски коне, докарвани на кораби в Рим за надбягванията и каквито сега държи за поводите. Отлично знае как може да ги подгони в луд галоп. Отпуска леко поводите, попритегля ги малко, после пак, но изведнъж ги отпуска, изсвирва остро и неговия четворен впряг полита като вихър. Луций пробва своя трик в отвъдната страна на стадиона, за да не го видят зрителите. Той завършва първата обиколка около спината161 и пръв минава край позлатената пирамида в началото на състезателната пътека. Леката двуколка, в която стои, едва докосва земята, копитата на жребците чаткат, жълтият пясък лети на всички страни. Луций опитва втори път своя трик. Не се излъгва. Втори кръг. Трети. Непрестанно — начело, непрестанно расте разстоянието между него и червения състезател, който е на второ място. Подир това — синият, последен — белият.

Луций разбра, че победата е в негови ръце! Вдигна гордо глава. Така трябва да бъде! И съдбата трябва да си ръководи сам, както тази квадрига. Да застави фатума162, както този впряг, да лети в желаната посока. Но редно ли е тъкмо днес и тук да победи? Разумно ли е? Не е ли по-добре да се престори на по-слаб и да победи чак на истинските надбягвания в Големия цирк пред очите на Калигула?

Луций се усмихва. Леко притегля поводите, съвсем лекичко, още малко и… чува как възторженият вик зад него се усилва, нараства, приближава се… Все още би могъл… Завършил е четвъртият кръг, предстои петият… все още би могъл, ако поиска, да отпусне изведнъж поводите и остро да изсвири… Но не! Ще направи точно обратното! Луций попритегля още малко поводите, вижда с крайчеца на окото си как Юлий Агрипа размахва камшик, как червената лента го изпреварва и пръските пясък политат пред погледа му. Той престорено бърчи чело, навежда се, взема камшика, демонстрира гняв и усилие, но не дава воля на конете. Пуска пред себе си и синия състезател и непосредствено след него стига трети на финала.

Аплодисменти за червения, насмешки за Луций. Той скочи намръщен от колесницата и започна да развързва зелената лента.

Прим не можа да се овладее и се наведе ухилен към Авъл Устин:

— Погледни го победителя на партите!

Останалите ехидно добавиха:

— Героя от Ориента!

— Това е тя — неговата слава!

— В Сирия навярно е яздил козел!

Но когато Луций се приближи до тях, преструваха се на угрижени, макар и да се шегуваха:

— Горко ти, Луций, ако така се представиш пред Калигула!

— Поне година ще те лиши от своите гуляи!

— Ще нареди да се състезаваш с костенурки!

Луций слушаше с половин ухо и си мислеше съвсем за друго. Бе уверен, че щом поиска — ще победи. „А после — Калигула или пак ще ми завижда, или от радост, че неговият цвят е победил, ще забрави старата си ненавист. Ще видим.“

— Какво стана с теб, по дяволите? Така безупречно потегли! — попита победителят Агрипа.

Луций сви рамене и отиде да огледа копитата на двата крайни коня, сякаш в това се криеше причината.

Те се връщаха към домовете си с безгрижна походка, самодоволни, горди от своята изтънчена красота; надпреварваха се в остроумия, уговаряха си срещи в римските кръчми и лупанари, за да убият скуката и тази нощ.

Луций и Прим вървяха последни. Наблюдаваха другарите си: капризни прически по последна мода, изкусни къдрици, толкова изкусни, че имитираха небрежност, а всъщност бяха направени с невероятна опитност от сръчните пръсти на робините. От къдрите и тоалетите се раздаваха благоухания. Изискани маниери, жестове ту величествени, ту умишлено небрежни, лакираните нокти блестят…

Луций бе потънал в спомените си за сирийския легион, като сравняваше неволно живота там и тук, в Рим.

Тези, които вървят на няколко крачки пред тях, са бъдещето на Рим. Тези мъже скоро ще управляват империята чрез сената и учрежденията. Тези женствени кукли. Тези лекомислени, издокарани франтове!

— Прим, не ти ли се струва, че тези пред нас приличат повече на жени, отколкото на мъже? — посочи той към компанията.

Прим се спря и впери разширени от изумление очи в Луций:

— Какво говориш, Луций?

— Нима не виждаш? Прически, благоухания, тоалети, маникюри, маниери… Дори и ти…

Прим се усмихна. О, богове, колко е изостанал Луций в Ориента!

— Ти искаш да изглеждаш до нас като свинар? О, вие, войниците! Капка вкус нямате! В края на краищата ще престанеш ежедневно да се къпеш и ще изгниеш от мръсотия, варварино… Нима живеем във времената на Регул163 или на стария Катон164? Светът, мили мой, върви напред! Гледай по-скоро да ни настигнеш, но не се престаравай: новата мода у нас въвежда самият Калигула! Може във всичко да му подражаваш, но винаги трябва да спазваш учтива дистанция, за да бъде пръв той… Това ти е известно, нали?

Луций се върна у дома, влезе в банята и се остави да го масажират и вчешат. Но не разреши на робините да му направят прическа по новата мода. Без друго и старата, скромна прическа отне цели два часа. В знак на протест той се отказа от маникюра и благоуханията. И въпреки това бе угнетен. Надбягванията не го разсеяха.

В момента, когато двете робини подреждаха диплите на тогата, влезе баща му. С тайнствено, но сияещо лице той поведе сина си към таблина165. Има важна новина за Луций. Разместване на легионите! До края на февруари в Рим се връща тринадесетият от Хиспания166, който се ръководи от Гней Помпилий, шурея на Авиола. Тримата командири са наши хора, останалите Гней ще подкупи. На нас ни стигат два легиона. Фортуна е с нас, момчето ми!

Луций не издаде нито звук. Авторитетът на баща му е голям. Той потиска у него измъчващото го чувство, породило се след първия им разговор: заговорът се явява не навреме, тъкмо когато Луций се устремява към кариерата си под покровителството на императора. Луций мълчи, загледан в мозайката на пода, която изобразява люшкащ се върху вълните кораб. Има неприятното усещане, че земята под него се олюлява.

Сервий прегърна сина си.

— Измъчва ме една мисъл. Денем и нощем не ме напуска, Луций…

Синът вдига очи към баща си. Сервий говорете тихо:

— Бих искал да знам отношението на Сенека към нашето дело, разбираш ли? Влиянието на Сенека между сенаторите е голямо, също така и между народа. Ако можеше и той… — Сервий присви рамене и добави: — Днес Сенека е кумирът на Рим!

— Чух за това на хиподрума — отговори тихо Луций. — Кумир и мода…

— Не обичам неизвестността — продължи Сервий. — Изпратих при Сенека роб да му съобщи, че ние двамата ще го посетим днес. Поводът е великолепен: след завръщането си от Сирия ти искаш да изразиш уважението си към своя бивш учител, а аз копнея да видя новата му вила Отвъд Капенската порта. Отиваме ли?

Луций кимна без възторг.

Сенаторската лектика167 от абаносово дърво, украсена с изящна сребърна интарзия168, стоеше пред входа на двореца. Осем роби чакаха до нея. Носилката беше необходима, тъй като влажният въздух и дребният дъждец биха повредили скромните прически на бащата и сина Курион.

14

— Весели били техните богове. Лицата им открити, челата безгрижни, краката крепки, походката лека. А в жилите им вместо божествена кръв — вино — говореше Сенека. — Живеели далече и били за утеха на хората, понякога дори за смях. Людете правели от глина и гърнетата, и образите на своите богове. Били люде — прости и добри. Зеленикавите рекички се отразявали в очите им. Над главите им простирал клони лавър и бяло козле подскачало в краката им. Сред спокойствието на полята и пасищата живеели нашите предци през златните времена на цар Нума169 и животът край тях протичал бавно. За разменна монета им служели добитъкът и бъчвата вино. Боговете ги дарявали със смях и увереност в утрешния ден. Ще поникне ли това, което сме засели? Ще се отели ли кравата, която бикът оплоди? Ще узреят ли лозята и маслините ми? Ще има ли синът ми сила за лопатата и за копието? Такива са били грижите им.

Ние, техните правнуци, живеем сред тревоги. Жаждата за пари погуби не една душа. Това е единствената, най-голямата, постоянната ни любов. Вместо песни дрънчат мечове. Хиляди гладуват. Смехът днес е нервна спазма. Под краката ни кипи лава. Утрешният ден е несигурен…

Сенека, свит в креслото и сгушен в наметалото си, макар че в къщата е топло, се закашля.

— Златни са били не само старите времена на Сатурн170 в сравнение с днешното злочестие. Прекалено си черноглед, мой драги Аней — каза Сервий.

— Че какво чудно има в това? — усмихна се философът. — В моите детски сънища е бучала Гвадалкивир, черна като пръстта. И палмите в Кордуба бяха по-скоро черни, отколкото зелени. А Рим? Днешният Рим? Тук животът е по-тежък от земята, въздухът притиска, угнетява, сянката е по-черна от мрака, зората е локва чернееща кръв…

Луций учтиво се усмихваше и си мислеше: не скрива красноречието си. Оплита човека със своите сентенции като с паяжина. Но същевременно се възхищаваше: всяка негова дума има смисъл, нито една не звучи празно.

— Но не винаги е било така. Ами републиката? — попита Сервий.

Сенека се уви още по-плътно във вълненото си наметало, вдъхна от флакона освежаваща елхова миризма и продължи да говори. Баща и син слушаха напрегнато. Философът непрестанно, сякаш умишлено, прескачаше времето на републиката, превъзнасяше древния Рим и сипеше хули по днешния.

Най-после заговори за републиката. Обрисува я с най-ярки краски. Спомнете си живота на своите прадеди, приятели. Култът към труда е бил същината на живота. В съгласие с природата живеели тогава — просто, искрено, спокойно. Патрицият, плебеят и робът, били близки като роднини. Римският народ — това били трудолюбиви селяни. Живеели задружно господар и роб заедно. Заел си ми модий маслини? Връщам ти модий маслини. Вместо възнаграждение — благодарствена дума и лягам спокойно да спя…

Сервий се усмихваше и поклащаше глава. Сенека продължаваше:

— Днес? Трудът е позор. Култът към императора и приближените му съперничи с култа към парите. Въпреки закона на природата всеки от нас има по двадесет постели, макар че може да спи само в една. Но с нас не спят простотата и добродушието, а разкошът, фалшът, разточителството. Притворството е изписано на лицата ни. Робът е животно, между благородните и простолюдието разстоянието е неизмеримо: Римският народ е продажна сган. Живеем под ключ, всеки изолирано на своя земя. Заел си ми сто хиляди сестерции? Ще ми върнеш сто хиляди с петдесет хиляди лихва отгоре и пак няма да спя спокойно. Души ме страхът…

Сервий бе възхитен. Думите на Сенека капеха като мед на сърцето му. Който така вижда образа на републиката, той е вече спечелен за републиката. Сервий би могъл да заговори направо, но предпазливостта го въздържа, философът повдигна ръце, повиши глас:

— Рим е пренаселен. Претъпкан е с чужденци и всякаква измет. Къде са истинските римляни?

Сервий изправи гръб и се готвеше да отговори; „Та това си преди всичко ти и аз, и моят син, това сме ние, които страстно копнеем да върнем на Рим.

— Рим е тежко болен — произнесе патетично Сенека. — А знаем ли от какво? Знаем ли от какво е болен?

Сервий се наведе към Сенека:

— Ти знаеш от какво е болен Рим. Това знам и аз… знае го и римският народ…

Сенека се престори, че не е доловил многозначителната пауза на Сервий, и каза:

— Народът? Хилядоглаво нищо. Стадо, което се ръководи от инстинктите и настроенията си. Обръща се ту наляво, ту — надясно, според това накъде духа вятърът. Онези отвъд Тибър? Или тези от Субура? Те самите не знаят какво искат, камо ли да знаят от какво страда Рим! Какво ще кажеш за това, драги мой?

Луций съсредоточено следеше разговора. Той разбра, че философът ще излезе по-твърд орех, отколкото баща му предполагаше. Наблюдаваше Сенека. Висок, слаб мъж, превалил четиридесетте. Още на тридесет бе квестор и член на сената. Мъж заможен, влиятелен, мъдър. Слабо лице с остро изсечени черти, пламтящи тъмни очи — астматична температура или страст? Маслинената кожа на лицето му потъмнява от пристъпите на кашлицата. Болнав на вид, но силен духом. Мисъл бърза и гъвкава. Много гъвкава. Опасен партньор в голямата игра на баща му…

Сервий имаше същото впечатление. За миг се поколеба: не би ли било по-добре да прехвърли разговора върху обществените конвенции и да се откаже от намеренията си? Но характерът на Сервий не познаваше поражението. Страстният републиканец премина към същината на нещата: Сенека великолепно охарактеризира времето на републиката и настоящето. Само че е необходимо да се помисли върху последствията от днешното положение. Рим е нашето отечество. И нашата любов, и нашият живот принадлежат на него. Мои прадеди са Катон Стари и Катон Млади, Утически. Сенека знае това…

Философът слушаше внимателно. Сервий пламна:

— Сърцето ми се свива от болка, като гледам как произволът на една личност потъпква човешките права…

— Кого имаш пред вид? — попита Сенека.

Сервий се уплаши. Как може да ме пита? Защо пита? Лош признак… Той ловко се измъкна:

— … произволът на една личност, която до неотдавна е пасла говеда, произволът на необразования плебей Макрон, който днес управлява от името на императора…

Сенека леко се усмихна на тази ловкост. Сервий хапеше устни, но трябваше да продължи:

— Военизираният режим така е просмукал римския въздух, че не може да се диша. Накъдето и да се обърне човек, чува как зад гърба му тропат тежките сандали на униформените съгледвачи, Рим е препълнен с доносници, не знаеш нито деня, нито часа, в който дамоклевият меч ще порази черепа ти…

Сенатът, този сенат, който винаги справедливо е водил Рим към слава, днес е разединен. В него кипи борба между безгръбначните и малцината, които все още имат достойнство. И тази шепа честни хора страда от безправието. Те са безпомощни срещу него. Отбраняват се чрез гордата си изолация. Пасивен отпор. По-слабите се поддават на безнадеждност и апатия, най-слабите се деморализират, водят угоднически, безпътен живот, стигат до отчаяние. Самоубийствата зачестиха. Но на силните духом никой не може да им отнеме копнежа, страстния копнеж…

— Какъв копнеж, драги Сервий? — попита в паузата заинтересовано Сенека.

— Копнеж за въздух — добави внимателно Сервий. — И по-добър живот за всички. И благородници, и народ. За живот, който има смисъл, който си заслужава да се живее… в който има надежда…

— Съществува път — произнесе замислено Сенека, — има път, който води към твоя идеал, мой Сервий…

Баща и син погледнаха напрегнато Сенека.

— Да се откъснеш от шумния свят, да създадеш около себе си, но главно в себе си, железен обръч на спокойствието. Да се научиш да презираш всичко освен полета на духа. Нека си спомним Епикур: «Принуден ли си да живееш сред тълпата, затвори се в себе си…»

Сервий впи пръсти в облегалките на креслото. Проигра. Луций гледаше баща си: проигра!

Тишина.

— Но копнежът, този стар, безкраен копнеж… — повтори страстно Сервий — не за моето, личното, а за общото благо…

Сенека го прекъсна:

— Прекалено страстният копнеж не знае граници. Ала природата, в съгласие с която трябва да живее човек, има свои граници. В едно отношение си прав: който мисли само за своето благо, не може да бъде щастлив…

— Виждаш ли! — избухна Сервий. Ти самият неотдавна прогласи публично в Агриповите бани: «Да живееш, значи да се бориш!»

Сенека попритегли наметалото си и се закашля. После тихо попита:

— Кой иска днес да се бори, Сервий? И с кого? Може би ти?

Сервий се беше вече овладял; гласът, му прозвуча спокойно:

— Аз? Как можа да ти хрумне това, мой най-скъпи? Стар съм вече за каквато и да е борба. А моят син е днес войник, под покровителството на императора е, трябва да получи от него награда, очаква го висока длъжност.

«Я виж ти, как добре ме използува баща ми — помисли си Луций. И от Меркурий е по-хитър. Умее лукаво да играе.»

Сервий добави тайнствено:

— В кулоарите на сената се шепне, че императорът е болен, на смъртно ложе. Чувал ли си за това? Но на Капри ден не минава без подпис за смъртна присъда — ти знаеш това. Говори се, че няколко безумци са замислили да ускорят края… Каква безразсъдност! В този железен обръч около нас… е, кажи — това е направо самоубийство! Не ще посмеят да рискуват…

Сенека кротко се усмихна:

— За много дела не смеем да рискуваме не защото са трудни, а защото ни изглеждат трудни поради това, че не смеем да рискуваме…

— Великолепно казано! — намеси се Луций.

Сервий вдигна глава.

— … само че нашите сили — продължаваше Сенека — трябва да бъдат съразмерни с това, което искаме да предприемем. — Гласът му укрепна: — А това, драги мои, рядко се случва. Насилието винаги е вредно. Животът се състои от противоречия. От една страна, правилно е да се даде предимство на смъртта пред най-красивото робство. А от другата — стои старата мъдрост: Quieta non movere!“ — Не докосвай укротеното! Отрониш камъче и лавината те засипе… — И със същия тон той заговори за друго: — Ти беше любопитен, Сервий, да видиш новата ми вила. Учудваше се, че съм си построил нова инсула171, тук, далече от града, край Виа Апия, след като имам прекрасен дом в Рим и дори вила на Есквилин. Ще ме извиниш, но преходите от топло на хладно дразнят астмата ми. Моят управител ще те разведе и сам ще видиш защо съм се преселил тук. А в това време Луций ще ми разкаже нещо за себе си, нали, мой драги? Три години не сме се виждали…

Сервий тръгна с управителя. Небрежно следеше учтивия разказ за топлинните устройства и звуковите изолации на помещенията, които трябваше да осигурят спокойствие и удобство за работа на Сенека. Вилата бе малка, обзаведена скромно, с вкус, без онази помпозност, с която римските богаташи правеха вилите си. Шуртенето на фонтана в перистила успокояваше. Във вилата и в градината имаше много статуи. Богинята на мъдростта Атина Палада оглавяваше мраморното общество. Сервий възприемаше само с очи това, което виждаше, а мислено бе другаде: не спечели Сенека и няма да го спечели. Но все пак имаше нещо успокоително: увереността, че Сенека няма да го предаде, няма да тръгне срещу него. В това отношение той е твърде предпазлив. На него му е все едно какво става в Рим; може и сто сенаторски глави да паднат под секирата на палача — важното е да има спокойствие в своята обител, за да си философствува! А посегне ли някой заради Рим с голи ръце да вади от огъня кестените той ще наблюдава отстрани, без да си помръдне пръста… Сервий изгуби желание да разговаря повече със Сенека. Протакаше разглеждането на градината, стигна даже до най-високото, място, до платото, където деветте бели музи заобикаляха Аполон с лира в ръка. Оттук прекрасно се виждаше Рим в далечината. Надникна в ергастула172 и се учуди, че в него няма окови за провинилите се роби, видя колко добре са облечени робите на Сенека и смаян чу, че понякога той яде заедно с тях на една маса. „Робът е наш нещастен приятел“ — казва Сенека, но не ги освобождава. Лицемер! Сервий пожела да отиде и в оранжерията, където бе започнала предпролетната работа, разходи се сред пиниите чак до езерото, за да успокои нервите си…

Луций направи възлияние за Минерва и вдигна чаша за здравето на домакина. Сенека пиеше вода. Скромност? Не, въздържание. „Стар навик, не можах да се променя, Луций. Закусвам плодове вместо пастет, обядвам зеленчуци вместо печено месо. Вместо хляб ям сушени смокини, спя на твърда постеля и не употребявам благовонни масла и парна баня. Хубав римлянин, а?“

„Иска да се различава от другите — мислеше Си Луций. — Иска да е оригинален. Казват, че обичал да блясва с ефектни сентенции. Но това е лъжа. Те просто му завиждат на ума. Защо не блестят тези, които го одумват?“

Спомниха си времето, когато Сенека учеше Луций на риторика, после Луций разказа малко за Сирия, но и двамата чувствуваха, че не говорят това, за което мислят.

Луций бе неспокоен. Той дойде тук раздвоен, разсечен на две половини, измъчван от противоречия и несигурност. Към кой да се присъедини: към баща си или към императора? Какво да избере: съзаклятието за република или верността към императора? С цялото си чувство на синовна обич и уважение той се стреми към баща си. Страстният му копнеж да се прослави, честолюбието му да постигне по-скоро най-високите почести го тласкат към императора. И този проблем, който би му струвал главата, е усложнен от жени. Чувството и дългът го водят към Торквата, страстта го влече към Валерия. Баща му и Торквата, императорът и Валерия — тези два свята са два вражески лагера, изправени с безгранична ненавист един срещу друг. „О, богове, с кого да тръгна? Ще разсече ли мъдрият Сенека моя гордиев възел?“

Мълчаха и двамата. Чуваше се тишината. Чуваше се напрежението в тишината. И изведнъж се разнесе цвъртене, кратки трептящи звуци, сякаш някъде наблизо нежни пръсти докосваха невидима арфа. Сенека улови удивения поглед на Луций, стана и дръпна завесите на перистила. На мраморна колона бе окачена малка декоративна клетка. Странните звуци се изливаха от нея.

— Щурец ми пее. Обичам неговата песен. В Кордуба всеки дом има клетка с щурци. Късче жива природа у дома.

Цвъртенето на щуреца разстрои още повече Луций. Неговите непрекъснати, равномерни звуци напомняха капещата вода в клепсидра173, упоритото стържене на дървояда. Това дразнеше нервите му, разпиляваше мислите му. От перистила полъхна хлад. Философът зиморничаво се уви в наметалото. Луций стана и събра завесите. Сенека му благодари с усмивка. В тази усмивка имаше и предразположение да чуе от Луций онова, заради което бе дошъл. Сенека си мислеше: „Видно е — баща и син, и двамата — олицетворение на неспокойствието, несигурността, въпроса. Старият иска да се присъединя към републиканците. Да тръгна със заговорниците и да ги посъветвам как най-ловко да отнемат живота на Тиберий. Иска да се боря за властта на сената — шайка користолюбци с известни изключения. Но аз искам нещо друго: съсредоточение. Искам да премислям. Искам да записвам мислите си и да се боря за признаването на човешкия дух като най-висша ценност. Искам спокойствие. Затова го отблъснах. Може би прекалено рязко. Всеки непрестанно се стреми към нещо. А какво ли Иска Луций? Той е здрав, млад, красив, богат. Какво му липсва? Не ще да е нещо незначително, щом така трепери ръката му на двадесет и пет години. Може би това, което терзае и баща му?“

Ръката на Луций трепереше, когато посегна към чашата с вино. В същия миг у него се пробуди войникът, който атакува вражеския град с такова ожесточение, че му е все едно дали ще остане жив, или не. Той се обърна към философа направо:

— Кажи ми, мой мъдри учителю, кое е по-важно: бащата или императорът?

Сенека се взря в младия мъж и известно време мълча: какво противоречие в човека! Какъв ужас е да стоиш на такъв кръстопът! Той си спомни думите на Сервий преди малко за сина му: „Той е под покровителството на императора, той трябва да получи от него награда…“ Единственият му син. Единственият потомък на републиканския род. Правнукът на Катон, който се самоуби, защото видя как републиката загива. Философът бе зашеметен от положението, в което се намира неговият ученик. Уплаши се от отговорността спрямо този млад мъж, способен безразсъдно и с цялата си страст да поеме пътя, който ще му посочи. Какво да прави? Хвана Луций за ръката и каза меко:

— Кой съм аз, че да те съветвам в решаването на такава важна дилема, предраги ми? В своята самота аз съм откъснат от живота. Моето изкуство не учи как да се живее, а как да се мисли и говори. Но щом искаш съвет, отговарям ти: попитай разума си!

Луций е блед като бялата си тога. Мислите му летят с бясна скорост, блъскат се, разочаровани от отговора и все пак — съвет: разума питай! Това означава: не се поддавай на чувствата си, а чуй какво казва разумът! Разумът отхвърля всякакъв риск. Разумът иска ясен, сигурен път: във всичко да се отлича, във всичко да бъда пръв… Думите на Сенека съвпадаха напълно с мислите му, подкрепяха неговия честолюбив копнеж, съветваха го да следва целта, да я постигне, макар и през трупове.

Сенека продължи:

— Честният мъж трябва винаги да върши това, което не ще опетни името му, дори ако това му струва много усилия, дори ако това му навреди, дори ако то е опасно.

Луций не вярваше на ушите си: в началото едно, сега съвсем друго! Та тези два съвета се взаимно изключват! Той крачеше из стаята объркан, измамен. Хаосът в него ставаше все по-голям.

Философът наблюдаваше младия мъж строго, дори намръщено. Нито дума повече не си казаха. Щурецът разливаше в тишината своята песен.

Влезе Сервий. Похвали вилата и градината на Сенека. Оцени спокойствието на философското убежище извън града, истински природен оазис, просто рай. Сбогуваха се. Сенека прегърна Луций. Сервий, преди да излезе, се спря за миг с въпроса над какво работи сега.

— Пиша трагедия. На гръцка тема: Медея.

— Ах, Медея! Жената, която е успяла да отмъсти за своята чест — казва Сервий. — Жена безстрашна, смела…

Сенека кимна:

— Смелият човек никога няма да се откаже от своето решение; съдбата, от която се бои страхливецът, помага на смелия…

Сервий изненадано погледна Сенека. Дали умишлено каза това в мига на раздяла? Навярно. Никога нищо не е говорил напразно. Разбирам: няма да тръгне с нас, но одобрява намерението ни. Благодари му с поглед и го прегърна. Говореше на Сенека, но многозначително гладеше към сина си:

— Благодаря ти, мой Аней. Прекрасно! Ти не си забравил, че баща ти бе републиканец.

Луций тръгна към изхода. Сенека се обезпокои. „Може би прекалих? Или прекалява Сервий, заслепен от своя копнеж?“

— Аз, драги ми Сервий, желая от все сърце наистина само едно — спокойствие. Простете на мен, болния, че се разделям с вас тук. Простете ми и това, че навярно със своята бъбривост създадох впечатление за човек по-мъдър от вас. Добре знаете, че не е така…

Пред портата стояха робите на Сервий с носилката. Вече не ръмеше. Денят бе прохладен и свеж.

— Бих искал да се поразходя, татко… свикнал съм с дългите походи… липсва ми въздух…

Сервий, напълно успокоен, не забеляза трескавия поглед на сина си. Усмихна се: „Разбрал го е, както и аз го разбрах. Иска да си помисли върху казаното.“ Кимна на Луций. Носилката се залюля в бавен ритъм. Луций тръгна с войнишка крачка. Искаше да успокои мислите си, които се надпреварваха в него като подлудели коне. Но не ги овладя. Отиваше си по-объркан, отколкото дойде.

15

Нощта бе непрогледно черна. Духаше северният вятър — студен, снеговит. Долу трополяха коли с продоволствия за Рим. Около тържището трепкаха стотици светлини, а дворците на хълмовете спяха.

Преторианският центурион и помощникът му се качваха по хълма Целий. Факлата в ръката на стотника димеше, тежко отекваха стъпките, късият меч, окачен на пояса му, подрънкваше, задявайки железните голенища. От дворцовите градини се чуваше протяжното мяукане на котките — предпролетни гласове.

Двамата преторианци се спряха пред двореца на сенатора Авиола. Центурионът заудря с меча по портата. Огромните догове, грозно озъбени, се нахвърлиха върху мрежата с лай, от който човек можеше да оглушее. Вратарят излезе, върза кучетата и разтърквайки очи, се заклатушка към портата.

— В името на преторианския префект Макрон — отвори! — извика гръмко центурионът. — Носим заповед за твоя господар.

Сънливият вратар разпозна в светлината на факлата преторианските униформи — ужаса за Рим. Измърмори някакви заклинания и запреплита крака към двореца. Мина опипом през атриума, осветен само от малките фитили пред олтара на ларите, претича през перистила и опря задъхан пред кубикулума174 на господаря си.

Сенаторът Авиола спеше неспокойно. Беше вечерял освен всичко друго и маринована змиорка, пържено свинско виме и мурена в пикантния сос гарум. Това предполагаше и добре да си е пийнал. И той бе изпил много гъсто везувианско вино; сага го измъчваше кошмарен сън: мурената, която изяде, оживя, разрасна се до великански размери, хищническата й уста с остри зъби го захапа за краката и започна постепенно да го яде, най-напред ходилата, после прасците, корема… Събуди се, облян в пот. Над кревата му стоеше ужасен вратарят и несвързано говореше за преторианците. Сенаторът скочи мигновено и ококори объркано очи. Вратарят пресипнало повтаряше думите си.

Авиола се разтрепера. Ужасът от чутото, който бе несравним с кошмарния сън, го стисна за гърлото. Той стана и се разтича бос и обезумял из кубикулума. После извика:

— Заведи ги в атриума и изпрати робите да ме облекат.

С тежка стъпка, от която ехтеше целият двор, преторианците крачеха по мозаичния под на атриума. Върху мозайката бе изобразена Афродита175, излизаща от морската пяна. Центурионът стъпи надменно върху гърдите на богинята и се огледа: разкошът, дори и в полумрака, зашеметяваше. През четвъртития отвор на имплувиума провикваше хладен въздух.

Чуха се провлачени стъпки. Бавно влезе Авиола. Страхът подкосяваше краката му.

— Каква вест ми носиш, центурионе? — изтръгна се треперещ глас от устата, потънала в тлъстото лице, чиито провиснали бузи напомняха муцуните на договете край портата.

— Преторианският префект Гней Невий Серторий Макрон ти изпраща заповед.

Авиола разгърна свитъка, ръцете му трепереха, погледът му отскочи от големия печат на императорската канцелария и той зачете: „Щом получиш това писмо, моля, яви се веднага при мен. Макрон“.

— За какво става дума? — попита, заеквайки, сенаторът.

Центурионът сви рамене:

— Не знам, господарю.

После центурионът и помощникът му отдадоха чест на сенатора и тръгнаха с тежки стъпки към изхода.

Авиола пробуди дъщеря си.

— Татенце, татенце, — хлипаше тя и обгръщаше коленете му. Ала доверчивостта на младостта и желанието да успокои отчаяния си баща й вдъхна смелост и тя добави:

— Не се бой, татенце. Може би нищо лошо няма. Може би пак ще ти иска пари назаем…

Да. Марон вече няколко пъти му беше искал пари назаем. С мизерен легален процент, а отгоре на това и не ги връщаше, уверен, че няма да му напомнят. Но заради заем не се изпраща преторианец у дома. Кредитор не се вика през нощта в императорския дворец. Нощем се разхожда коварната смърт…

Торквата често бе слушала за такива нощни посещения. Почти всичките имаха еднакво страшен край. Преди седмица така бе извикан сенатор Турин. Не се върна. Още същата нощ бе удушен в месинския затвор, наклеветен за обида на величеството. Няма ли и в случая донос? Това мислеха и двамата — и бащата, и дъщерята. Торквата ридаеше и с обич целуваше ръцете му. Та нали освен Луций: леля си и него тя си нямаше никой друг на този свят. Та нали това е човекът, за когото тя е всичко на света…

Авиола отново се разтрепера. Повлече Торквата към таблина. Подаде й ключовете от сандъка със златото и шкафа, в който пазеше разписките. Зашепна й къде е скрил останалите съкровища. Ах, какъв ужас, ако конфискуват всичко това след неговата смърт! Но ако не посегнат, Торквата ще бъде най-богатата годеница в империята. Но те винаги конфискуват, винаги взимат… Сега се разплака Авиола, Това най-много го измъчваше. Изведнъж да вземат всичко, което е трупал тридесет години! Vae mihi et tibi176, Торквата! Той я целуна и излезе смазан от мъка.

Край портата го чакаха робите с лектиката. Ако се вгледаше в лицата им, не би видял нито капка съчувствие. Очаквайки го, всеки от тях си беше направил вече сметката колко пъти е кървяла от бой кожата му по заповед на господаря. Всеки си спомни плача на длъжниците, които излизаха оттук, одрани от лихваря. Дойде справедливата отплата.

Преторианците се спускаха бързо надолу по хълма. Дебелият — щастлив, че най-после са изпълнили задачата си — имаше желание да разговаря. Но центурионът му направи знак с ръка да мълчи.

Край малкото езеро ги очакваха тъмни фигури.

— Безопасно ли е? — прошепна центурионът.

Потопиха факлата във водата. Тя изсъска.

— Съвсем — каза Волумния. — Как мина?

— Отлично — не се стърпя Дукрин и се обърна към Фабий; — Чудесно се държах, нали?

— Без фукни! Нищо особено. И бързо смъквай тези парцали!

Актьорите умеят за секунди да се преобличат. В това време Волумния намери два камъка и натежалите вързопи с униформите бързо потънаха в езерото.

— А дали ще мине трикът с носилката? — попита Фабий.

Волумния се разсмя тихо:

— Имаше късмет! Тъкмо сега Муций е на пост при портата. Обеща да помогне. Муций е сигурен човек. Знам го от нашата кръчма. Щом му дам знак ще почне…

— Пс-с-ст!

По заповед на Фабий всички се скриха в гъстите тук. По пътя се зададоха робите с Авиола в лектиката. Актьорите ги пуснаха да минат напред и тръгнаха подире им.

Робите с носилката вървяха покрай цирка. Пред враните на лупанарите, осветени с червени лампи, се мяркаха сенките на патрициите, дошли да се забавляват. Беднотията, която си бе доставила удоволствие за шепа аса в евтините таверни, съпровождаше с любопитство носилката, както това бе прието в Рим. Ако в нея седеше любим благородник, приветствуваха го с аплодисменти. А омразния — обсипваха с насмешки и ругатни.

— Кого носят? Авиола? Ах, тоя кожодер! И къде го носят нощем?

Към тях се присъединиха носачи и лодкари, които още преди изгрев бързаха към Емпория.

Авиола с труд излезе от лектиката. Робите я преместиха настрана, клекнаха на земята и се загледаха подир господаря си. Ще се върне ли, или не? Ех, ако можеше да не се върне!

Стражата пред дворцовата порта отдаде чест на сенаторската тога. Пламъците на факлите трептяха от вятъра. Авиола се приближи към началника на стражата, краката му се подкосяваха.

— Спешно съм повикан, приятелю, от преторианския префект Макрон. Ето писмото му…

Началникът повдигна учудено вежди, но не каза нищо, взе свитъка, помоли сенатора да почака малко и влезе в двореца.

Тълпата любопитни направи полукръг около портата. Носилката и робите останаха зад тълпата. При тях отиде млад преторианец.

— Надзирателят? — попита той високомерно.

Надзирателят на Авиоловите роби скочи.

— Вашият господар ще излезе от задните врата. Там трябва да го чакате. Ще ви заведа, елате с мен.

Надзирателят покорно кимна, робите вдигнаха лектиката и тръгнаха подире му.

Стражата при портата оглеждаше любопитно Авиола и коментираше:

— Брей, посред нощ! Спукана му е работата. Тука мирише на…

Авиола се вслуша в разговора им. Студени капки пот избиха по челото му, усещаше, че ще припадне. Думите на стражата чуваха и тези, които стояха отпред в тълпата. Те се хилеха:

— Бас държа, че този лихвар и сега пресмята колко процента ще изкяри…

— Стига бе! Не виждаш ли, че е по-бял и от платно? Сигурно се е продрискал от страх, като са го повикали посред нощ…

— Приготви си един обол177 за Харон178, ей, дебелако!

Авиола страдаше невъобразимо. Сърцето му се блъскаше в гърдите, пред очите му притъмняваше. Олюля се. Стражата го улови и подпря.

Най-после началникът се върна. Устните му потрепваха от едва сдържан смях.

— Уважаеми господарю! Трябва да ти съобщя, че някой си е направил шега с теб. Преторианският префект от вчера не е в Рим. Никой от неговите приближени не знае за такава заповед. Тя е подправена, печатът е фалшив…

За миг настъпи тишина. После тълпата избухна в смях. Дори стражата на двореца се смееше с цяло гърло.

Авиола се окопити: спасен! И мигновено оживя: Ала не плесна с ръце да дойдат робите с носилката при него. „По-бързо, по-бързо да се махна от този дом“ — казваше си той, като едва си пробиваше път в посоката, където беше носилката му. Хората го дърпаха за тогата, удряха го по гърба, смееха се в лицето му. Когато се измъкна от тълпата, носилката я нямаше. Оглеждаше се безпомощно — нито следа от нея. А бедняците не го оставяха на мира, налитаха като стършели, ушите му глъхнеха от противните им крясъци, а как воняха — пфуй! Авиола гневно се развика по робите си, но напразно — нямаше ги никакви. В отговор само противен смях и още по-противните гласове на тълпата.

— У дома те чакат, лихварино! Напред отидоха! Няма ли да благоволи веднъж уважаемият сенатор да повърви пеша? Като нас.

Авиола не можеше да се измъкне от натрапчивата тълпа. Дали да извика на помощ преторианците? По-добре не. Най-после се отскубна. Доколкото му позволяваше тежкото тяло, забърза по Кливус Виктория179 надолу към Форума. Тълпата се юрна подире му, нарастваше, трополеше, викаше, смееше се. Развалено яйце опръска тогата му. Друго потече по тила му. Той едва вървеше, сподирян от бурен смях, ругатни и замерян с маслинени костилки.

Тълпата продължаваше да го следва като стадо — пастир. А зад нея, зад тази ревяща маса, лектиката се олюляваше празна в ръцете на осемте роби. Те не бързаха. Все едно, не можеха да стигнат до господаря си. Слушаха, гледаха, смееха се като всички други. Знаеха, че у дома ги чака здрав бой, но това удоволствие си струваше боя.

Раздърпан, изцапан и изтощен, сенаторът се тътреше, дишайки тежко, към къщи. Едва на триста метра пред двореца робите се разтичаха и го настаниха. Като се извиняваха и молеха, за прошка, те натовариха сенатора в носилката.

А в това време целият Рим вече знаеше за блестящия номер и се превиваше от смях.

Някъде по пътя от тълпата се отделиха трима мъже в една жена и се насочиха към Задтибрието. Преминаха моста и нахълтаха в къщичката на Скавър.

Старецът наскоро се бе върнал от риболов и кормеше рибите. Цялата къща миришеше. На огнището къкреше рибя чорба. Четиримата вдигаха такъв шум и врява, че бараката се тресеше. Задавяйки се от смях, те разказваха на стареца какво се беше случило. Той им се сърдеше, че не са го взели със себе си и викаше не по-малко от тях. След като се насмяха до насита, така че вече гърдите ги боляха, те заговориха кое как е било поред:

— Ти беше страшен центурион, Фабий! — продължаваше да се смее Волумния.

— Ами аз? Аз бях по-страшен от него! — хвалеше се Лукрин и се оглеждаше дали няма с какво да накваси гърлото си.

Фабий улови погледа му; измъкна изпод постелята шише с вино. Пиеха жадно, ненаситно.

Грав доби тъжно изражение:

— Ами ако подушат кой го е разиграл…

— Нали не си ти, посерко? Какво се боиш тогава? — гордо произнесе Лукрин.

— Ще започне разследване… ще започнат разпити… — продължаваше Грав разтревожен.

На двора се чуха тежки стъпки. Грав опули очи към вратата. Всички онемяха. Някой силно почука. Вратата изскърца сред пълна тишина. В цепнатината се провря рошава глава, ухилена до уши:

— Браво, Фабий! Здравата натри носа на този лихвар! Хубавичко му отмъсти за всичко!

— Гръм да те тресне, чумо такава! — въздъхна с облекчение Грав.

— Какво дрънкаш, съседе? Какъв лихвар? — учуди се Фабий.

— Е, хайде сега пък и ти! Целият Рим вече знае! Та на нас ли тези номера! И защо бе, човече? Искам да знаеш, че ако нещо се случи… то аз и тези двамата тук, Дарий и Скопас, сме пили с теб цяла нощ в тая барака, ясно? Ще се закълнем в името на дванадесетте бога, ясно?

Фабий безгрижно кимна:

— Стигат ли дванадесетте? Ако не — ще прибавите още някой, нали?

И той покани тримата да пият заедно за това алиби.

Разсъмваше се. Беше време да се разотидат. Артистите се сбогуваха. Последен се вдигна Фабий, сложи си наметалото с капишона и излезе от бараката. Настъпваше денят. Да иде да спи? Глупости! Все едно, ще бъде като предната нощ: вместо Хипнос180 очите му ще затвори онова мургаво момиче; но не за да заспи: под черната грива на косата й е тъмно като в нощ, а сияещите й очи пропъждат съня. Дявол знае защо е така! „Ще ида поне да я видя“ каза си Фабий и се запъти към колибата на Балб.

Балб, чичото на Квирина, беше вече станал. В туника от сиво платно, той се суетеше около огнището и вареше чорба за закуска. Квирина спеше в преддверието. Той стъпваше на пръсти, за да не я пробуди. Сложи в торбичката си хляб, парче сирене, лук и шишенце вино за обяд. Балб от много години работеше като гравьор в работилницата на златаря Турпий, близо до курията на Юлий Цезар на Форума. Турпий имаше десет работници, но Балб беше най-сръчният, изкарваше над седемдесет сестерции седмично.

Балб, стар ерген, пък и гърбав бе плах, до не и саможив човек. Жалкият му вид будеше състрадание и приятелите му го взеха на работа при себе си. Когато биваха в добро настроение — те го защищаваха, но бяха ли ядосани — безмилостно се подиграваха с недъга му. А като им преминеше ядът, пак простираха покровителствано криле над гърбавия… Балб бе сам-самичък на този свят, но въпреки това обичаше живота.

Когато преди една година Квирина, подмамена от Терпсихора, избяга от бащиния си дом, той й предложи стряхата си. Безгрижният смях на това чернокосо същество запълни самотата му. Изведнъж Балб вече имаше за кого да живее. Сега обичаше да се връща у дома. Той измайстори от парче бакър кутийка, украси капака й с лозови листа и започна в нея да събира ас по ас. Щом станеха повечко сменяше ги за сестерции, а дори и две златни монети вече блестяха в касичката. Всичко това — за момичето. Мъжете се въртяха около хубавата Квирина, но тя като че ли не забелязваше влюбените им погледи, нито пък чуваше ласкавите им и примамливи думи. Балб донякъде се чудеше, но бе доволен. А после се върна от изгнание Фабий. Същата нощ след неговото пристигане Балб чу плач в стаичката на Квирина. На сутринта, хълцайки, тя му призна, че ще се върне при майка си в Остия. Но не си отиде. А след няколко дни започна да си пее като птичка и през тъничката стена той чуваше как — насън или наяве? — шепнеше името на артиста.

Балб се уплаши. Бе уверен, че Фабий не обича Квирина; че тя е нещо мимолетно за него. Но момичето взимаше всичко много сериозно. То цялото разцъфтя, сияеше от обич и нищо чудно да се помъкне с целия си акъл подир този комедиант. Направо в беднотията и мръсотията! Ще спи на някакъв смрадлив сайвант върху изгнила слама, където гъмжи от хлебарки и мишки. Брррр!

Чорбата му се стори противна. Балб стана с намерение да изсипе остатъка в коритото за козата, но се спря. Отвън се, чуха стъпки, съвсем близо до къщата. Той се приближи тихо до вратата, открехна я и вадя мъж в сиво наметало и капишон. Така ходят бандитите. Порядъчният човек няма нужда да си крие главата, Балб бе готов да си заложи главата, че това е Фабий. След пиянската нощ, след компаниите на леките момичета му се е приискало… Балб потрепери от погнуса й гняв. Стаи дъх и се ослуша.

Фабий обиколи дома на Балб; навярно зад това прозорче със жълто перде спи тя. Той се усмихна иронично на себе си: виж ти, любимецът на римските жени, любовникът на артистките, хетерите и матроните. На всяка крачка нова жена, ново приключение, а на следващия ден дори не можеше да си спомни чертите им. А сега? Обикаля тук като хлапак, остава и влюбено да въздиша, дявол го взело! „Какво става с мен? Защо не ми излиза от ума тази девойка? Ама че щуротия! Желая я, ще я имам, ще я използувам, колкото ми се поиска, а после: Vale181, Квирина! Няма да се видим вече!“

Усмихна се хулигански, откъсна шепа зърна от хвойновия храст и ги хвърли по прозореца.

Жълтото перде се отмести и Квирина надникна. За миг очите й мигнаха от светлината, после зърнаха Фабий и грейнаха.

— Ти си вече станал, Фабий? Толкова рано? — Зъбите й блеснаха в усмивка. — Време ли е вече за репетиция?

О, този проклет гръклян, така е пресипнал и запушен! Едва проговори. Но гласът му звучеше някак странно, чуждо, пресипнало:

— Минавах оттук… случайно…

— Не си ли спал?

— Не съм. Бях в града…

„По гуляи със жени“ — помисли си тя и лицето й поруменя от болка и срам, Фабий видя това, но нищо не разбра.

Балб чуваше всяка дума, мислеше си същото и трепереше от гняв.

— Ходих да си връщам един дълг. И после се почерпихме — весело поясни Фабий.

Тя го погледна и каза успокоена:

— На лихваря Авиола?

— Да. Така му го върнах, че има да помни…

Не го разбираше добре, но на лицето й отново грейна усмивка. Той я гледаше, смехът му стихна, съвсем пресекна. Вече не се и усмихваше. Хапеше устни и изведнъж не знаеше къде да дене ръцете си. Пристъпяше от крак на крак и сам се чу как нежно казва:

— Спи, Квирина, спи. Аз само така…

— Радвам се, че…

Понякога мигът трае час. Понякога и най-малката думичка стига за приюта. Понякога човек се оказва на границата на лудостта. Още крачка и… Той произнесе строго:

— Спи! Утре два часа след изгрев-слънце имаме репетиция.

— Чак утре? — попита тя разочаровано.

Понякога и най-малката думичка крие голяма тайна. Балб чу как тя произнесе тези обикновени думички „чак утре“. Сякаш се призна в любов на този пройдоха! Фабий също чу това. Лицето му просветна, но отговори, равнодушно:

— Днес следобед ще мина оттук. Ако искаш, ще ти кажа какво ще играем…

— Да, да, да! — смееше се тя щастливо.

Фабий енергично се обърна и бавно си тръгна. Не се огледа назад. Откъсна от храста пръчка и зашиба каквото му попадне край пътя, ядосан на себе си, че така се поддава на тази девойка…

Балб трепереше от гняв. Излезе тихо от къщи, настигна Фабий и смело пресече пътя му. Застана пред огромния мъж като наежено коте. Гневът му придаваше сила.

— Какво правиш насам толкова рано, миличък?

Фабий поздрави гърбавия:

— Здравей, Балб! Излязох малко на въздух…

— Ай, ай, ай, — ухили се Балб, — и точно около моя дом?!

Фабий разбра за какво става дума. Не му се искаше да лъже:

— Да. Дойдох да видя дали Квирина е станала вече…

— Защо не я оставиш на мира? — нахвърли се гърбавият. Дългите му ръце объркано се размятаха срещу лицето на Фабий. — Защо й мътиш главата? Защо я прелъстяваш? — Балб се задъхваше.

Фабий се отдръпна:

— Няма такова нещо, Балб. Тя е в моята трупа. Имаме обща работа…

— Знам я аз тази твоя работа — изсъска гърбавият. — Много добре мога да си я представя, когато става дума за хубаво момиче. Засрами се, човече! Та тя е още дете! А ти! — Грубите думи изскачаха сами от устата му и той не можеше вече да се спре. — Ти… развейпрах… побойник… пройдоха… женкар…

Фабий го слушаше разсеяно. И каза замислено:

— С Квирина това не е така… с Квирина е съвсем друго.

— Друго! Друго! — ехидно викаше Балб. — Вятър друго! Така говори всеки мръсник за оправдание! Побърка момичето. Искаш да се позабавляваш и после да я захвърлиш. На мене ли тези? Лъжец безсрамен! Пройдоха!

Фабий сбърчи заканително вежди. Вдигна ръка с пръчката. Балб отстъпи крачка, облиза втвърдените си устни и промени тона.

— Слушай, Фабий — подхвана той умолително, — имаш си момичета колкото искаш, нали? Остави Квирина на мира! Опомни се! Какво ще спечелиш, ако й съсипеш живота? — Той изпъчи гърди, поизправи се: — Аз отговарям за нея, човече!

— Нямам намерение да й съсипвам живота, Балб — каза спокойно Фабий, но нетърпеливо добави: — А пък тя не е дете. Тя си знае какво трябва да прави, ясно ли е? Vale!

Фабий тръгна, Балб остана на мястото си и се загледа подире му. Закани му се с юмрук и извика:

— Ах, простако безотговорен! Само да ми се мернеш още веднъж насам! Като взема чука и като се развъртя, целият на синини ще ми станеш, гръбнака ще ти пречупя…

Гърбавият кипеше и трепереше от злоба и безсилен гняв. Забрави торбичката си с обеда и тръгна по улицата към моста. „Тя си знае какво трябва да прави…“ Нищо не знае! Влюбена е до уши в него, а влюбеният оглупява като въртоглава овца… не знае какво прави… Ах, какво да сторя, за да я спася от този разбойник?

Балб крачеше механично, пред очите му беше черно от черните мисли. Даже не усети как се сля с тълпата работници, които минаваха през моста на Емилий и вървяха по левия бряг на Тибър. Те вдигаха врява, смееха се за нощния майтап със сенатор Авиола: браво на нашия Фабий!

Само Балб в тази тълпа не мислеше така за Фабий.

16

Дъщерята на Макрон, Валерия, която народът наричаше „римската принцеса“, се пробуди в леглото си от кедрово дърво.

Размърда се под тънкото белоснежно покривало и се протегна, силно стиснала очи. Така тя вече от няколко дни се стараеше да задържи образа на младия мъж. Въпреки тава образът се изплъзваше, а когато отвореше очи — разсейваше се, макар че никога не изчезваше съвсем.

Валерия се усмихна. Жълтото гущерче в терариума182, точно срещу леглото й, не вижда това, въпреки че ококорено гледа господарката си. Не може да види усмивката, защото лицето на господарката е покрито с дебел слой тесто, замесено с магарешко мляко, за да бъде кожата й нежна. Под такава неподвижна марка усмивката не се вижда.

Валерия упорито стиска клепките си, упорито задържа образа, който я преследва, който я завладя и не й дава мира. Под клепките си вижда Луций.

Тя нежно движи ръката си, сякаш милва лицето му: заравя пръсти в покривалото си, сякаш това са неговите коси. Иска да отвори устни за целувка, но маската стяга лицето й, пречи.

Бавно повдига клепачи. Върху червената завеса, отделяща кубикулума от балкона, зърна сянка. Очите й следят напрегнато как платът се издува и спада. Зелените зеници се разширяват, движението на сянката потъва в тях — движение безсрамно, поривисто, което става все по-бързо заедно с учестеното дишане на жената.

Тя плътно затвори очи. Похлупи ги с ръце. Напразно. Видението не изчезва. Тъкмо обратното: оживява и се възправя над нея.

Валерия се вижда такава, каквато е била преди години; все това едно и също движение, повтаряно хиляди пъти, преживяно хиляди пъти безучастно, без чувство, до умора, до опротивяване. Изнемощели бедра, болка в коленете, уста, пълна с чужди миризми, гнусота, пустота.

Баща й Макрон, пастир на говеда, беше освободен роб и отиде да служи в армията. Майката остана с момичето в латифундията.

Високомерното, избухливо момиче копнееше по хубави неща. Мечтаеше за разкош и богатство, каквито бе виждала у господарите. Как ще припечели шепа сестерции красивата, чувствена девойка с очи на газела и тяло на Афродита? Избяга от майка си в града и започна да печели. Призори нейното бяло тяло беше само синини от грубите лапи на нахалниците, а очите й плаваха под пелена от изтощение и умора. Между тълпата от проститутки тя бе най-младата, най-привлекателната. Лупанарът в Мизенското пристанище се посещаваше от моряци, войници, носачи. Валерия още тогава беше придирчива, не приемаше кого да е. Отблъскваше нечистите. Обичаше красотата. Цветята. Красивите сандали. Тънкия пеплум. Украшенията. Сводницата, която държеше публичния дам, вземаше по-голямата част от печалбата й. Но и от малкия остатък Валерия успяваше да си спести за прозрачен хитон, сребърна гривна и за модна прическа, каквато носеха дъщерите на патрициите.

Един ден моряците я завлякоха на гуляй в Помпей. Там тя видя свят, непознат й дотогава. Заслепена от белотата на мрамора и блясъка на златото върху статуите и жените, тя дълго се лута между колоните на храмовете и магазините, пълни с предизвикателна красота. Връщаше се сама. Сподиряха я алчните мъжки и завистливите женски погледи. Ръка, обсипана с накити, й махна от една носилка, която спря до нея. Две черни очи на елегантна жена оглеждаха лицето, гърдите, бедрата и краката на момичето.

— Кое си ти, момиче?

Валерия се стъписа. После смело погледна жената и отговори:

— Глория от Мизена.

— Кои са баща ти и майка ти?

— И двамата умряха — излъга тя. С леко сърце се отказа от баща си, който тогава служеше в седми легион и вече почти бе забравил, че някъде на този свят има дъщеря и жена.

— На колко си години?

— На седемнадесет, домина — отговори, леко поруменявайки от прибавената година.

— Влез при мен в носилката. Няма да съжаляваш…

Влезе колебливо и не съжали.

Публичният дом на Галина Мора в Помпей имаше две отделения. Едното за простия народ, другото — на горния етаж — за благородниците от Кампания. Тук, в този разкош на горния етаж, Галина Мора въведе Валерия.

Ах, каква красота! Валерия беше замаяна от луксозната обстановка, от тоалетите, от всичко. Имаше собствена спалня с картини по стените, които изобразяваха това, което вършеше върху леглото с гостите си. Тук любовта се заплащаше със сребърни денари. Новата служителка на Венера се наслаждаваше на чистота и удобства в този лупанар. Вече не беше пристанищна жена, а хетера. Учеше се да чете и пише, учеше от своите другарки гръцки, пееше в съпровод на лира, танцуваше, започна да живее като господарка, а не като гладна проститутка. Но всички останало се повтаряше — всяка нощ едно и също: уста, пълна с чужди миризми, и тяло, обезсилено, изтощено, наболяващо.

Заведението на Галина Мора имаше клонове в най-големите градове на Стария свят — в Александрия, в Цезарея, Антиохия, Пергамон и Коринт. А в това време александрийският клон почти не носеше печалба. Галина изпрати там своята най-красива хетера — Глория. Валерия имаше успех. Заради нея пристигаха богаташи от Навкратис, Пелусиум, Хелиопол и Мемфис.

Александрия беше прекрасен град. Валерия се възхищаваше от великанския храм на Серапис183, от прелестната светиня на Афродита, в чиято градина имаше хиляди палми, от храмовете на Персефона184, Изида Лохайска185, Астарта, от хиподрума, театрите, крайбрежната улица, стигаща до Фарос186. Мъже и жени от всички народи, от всички земи, с всички цветове на кожата. Долу, край пристанището, беше Ракотис, районът на моряците и местните мулетари. Тук почти всеки дом беше кръчма или лупанар. Лупанар до лупанар. И върху стените им написани цените на хетерите: „1000 сестерции — рижа галка“, „500 — фригийка“. Също толкова и за сирийка, еврейка, — германка, скитка, иберийка. „Гъркиня — бяла като сняг — само за 300 сестерции.“ Удоволствия на най-различни цени — от най-ниски до най-високи…

Заведението на Галина Мора се помещаваше в разкошна вила върху платото на елинския квартал. И Валерия преживя там три години пак по същия начин, само че сред блясъка на златото.

После баща й, вече помощник-командир в преторианския легион, бе преместен в Рим. Тогава той си спомни за дъщеря си, намери я и я взе при себе си. Неговата кариера бе главозамайваща. Императорът, след предателството на Сеян, търсеше човек, способен да изпълнява заповедите му и освен това да бъде обичан от войниците. И откри такъв мъж в лицето на Макрон, От роб и пастир на говеда той за една нощ стана командир на всички преторианци и пръв помощник на Тиберий. Валерия се пресели във вилата, която императорът му подари. На жена си той изпрати жълтици и писмо, в което й съобщи, че се развеждат. После се ожени за Ения, девойка от благороден род…

Миналото прелетя пред очите на Валерия, минало, което досега й беше безразлично. Днес то я задушаваше. Но тя е дъщеря на Макрон и както баща си — не се отказва от това, което е намислила. Сега иска едно-единствено нещо: Луций. Иска Луций да се ожени за нея. За проститутката?

„Ами Юлия187 не е ли била също проститутка? — каза си дръзко Валерия. Лицето й под тестената маска нервно потрепера. — Да, била е. И лично божественият Август я изпрати в изгнание заради безпътния й живот, макар че му беше дъщеря.“

„Но аз вече не съм, не съм“ — бори се Валерия със своето отчаяние. Сянката върху завесата промени образа си. Девойката гледа олюляващата се завеса и премисля как да скрие своето минало от Луций. Сама себе си убеждава: кой би търсил в „римската принцеса“ александрийската хетера Глория? Кой би се осмелил?

Валерия скочи от леглото, дръпна завесата, слънцето и хладният въздух нахлуха в стаята; от сянката не остана и следа. Механично взе украсеното със скъпоценности сребърно огледало. И потръпна: винаги забравяше, че утринното й лице е отвратителна маска от тесто.

Плесна ръце. Нейната робиня Ауда изми с мляко тестената маска, а в това време другите робини приготвяха банята, разни благоухания, мас за масаж, лак за нокти, кутийки, чашки, шишенца, пинсети, ножички. Огромна суетня, която се извършваше в пълна, почтителна тишина. Друг път Валерия разпитваше Ауда какво се е случило през нощта в района, днес мълчеше. Беше замислена. Окъпа се, направиха й масажа и прическата.

Когато робините излязоха, отново се погледна в огледалото. Днес едва ли някой би познал в нея проститутката от лупанара. Дори Галина трудно би я познала. Златисточервената грива е вчесана на голям, изтеглен назад кок — изкусна прическа на благородница по гръцки образец; повдигнатите с боя вежди изменяха формата на очите. Разстоянието между тях се увеличи и те добиха невинен израз на момиче. Възпълничките й устни бяха стеснени от червилото, сините сенки около очите придадоха дълбочина и мечтателност на погледа й. Усмихна се на себе си в сребърното огледало.

Отиде в своята любима жълта стая и излезе на балкона. Нейната вила стоеше на склона на Есквилин под колонадата на Ливия. Точно пред себе си Валерия виждаше покривите на оградите на Форума, зад тях, вдясно — Аркс, римската крепост и храма на Юнона-Монета188; в съседство бе храмът и статуята на Юпитер Капитолийски, чийто огромен златен шлем съперничеше по блясък с мрамора и слънцето; малко вляво, в сянката на старите дъбове на Палатин — огромният дворец на Тиберий. От балкона, й имаше изглед към най-богатата и най-красивата част на Рим. Изглед към неговия център, към неговото сърце.

Рим. Първият град на света, най-големият, най-богатият, най-красивият! Валерия е развълнувана. Целият този голям град, светещ в златни изпарения като самото слънце, трябва да се подчинява на бащината й воля. А тя, неговата любимка, може да пожелае всичко, каквото й хрумне.

Вдигна ръце, ръкавите на оранжевата палла189 се плъзнаха към белите й рамене; гледаше към Палатин, зад който върху Авентин е дворецът на семейство Курион.

В атриума се разнесоха тежки стъпки, позна ги. Тя се приготви да посрещне баща си.

Макрон влезе тромаво, непохватно. Грубите му движения и гръмката реч изпълниха стаята.

— Дяволски хубаво си сутрин, момиче! За кого си се нагиздила така?

Валерия се усмихна, подавайки му устни.

— Колко години вече, татко мой — подхвана тя, избирайки от пъстрата палитра на своите гласови вълшебства тона на галено момиченце, — колко години вече се старая да направя от този необработен драгоценен камък, какъвто е моят баща — тя приседна на канапето, — образец за светска изтънченост и реч, съответствуващи на неговото високо положение?

Макрон не прие това като шега:

— Плюя ти на образеца!

Тя разбра, че днес баща й няма настроение за лекция по държане в обществото, скочи от канапето, накара го да седне, приклекна до него и като го гледаше възхитено, каза сериозно и нежно:

— Аз те харесвам такъв, какъвто си.

Макрон не обича бързите промени в настроенията на дъщеря си. Каприз? Какво се крие зад него? Избухна подозрително:

— Какво пак ще искаш от мене, момиче?

Валерия премисля; това, за което копнее — той не може да й подаде, но би могъл да й помогне.

— Нищо не искам, татко. Имам всичко, каквото пожелая, и то благодарение на теб… — отговори тя, премълчавайки истинските си мисли. Целуна му ръка. Върху жилестата кожа остана карминово сърпче от устните й. Той погледна изпитателно дъщеря си и изтри червилото в бялата й стола.

В лицето на дъщеря си Макрон има довереник и съветник. Валерия е умна и надеждна жена. Пази в пълна тайна всичко, което са говорили с баща си, тъкмо защото е умна и надеждна. Ения също е умна. Но дъщерята си е дъщеря, своя кръв. Валерия знае как става обикновено: баща й е закусил с Ения и сега е дошъл при нея, тук, на Есквилин, да си излее мъката. Попита го какво е закусил. Пуйка и риби пастет. Нареди да донесат бяло вино за баща й, а за нея — бял хляб, малко маслини и плодове. После отпрати робите.

Макрон се протегна. Вчера имал труден ден. Сутринта приел проконсула от Ахая. После напътствувал квесторите; съвещавал се с трапезита190 Калист — знаеш го каква е скука; следобед подписвал държавни актове за данъци и налози, а вечерта се карали с легат Дормий за новите коли на Рейнския легион. Дяволите да го вземат и него, и тези рейнски пътища!

Валерия слушаше баща си усмихната и чакаше.

В моминската стая, великолепно обзаведена, седяха един срещу друг баща и дъщеря край малахитовата масичка. Нейната плоскост бе украсена със златни интарзии — квадрати и в тях фигурки: войник, авгур191, понтифекс192, достолепна матрона, крадец с торба, сенатор в мраморно кресло, актьор с ухилена маска, Аполон със своята лира, пиян дебелак, хетера, патриций на кон, гладиатор и разни други.

Лицето на Макрон бе намръщено: това, че императорът е болен, вече не може да се скрие. Целият Рим усеща, че наближава краят. Целият Рим кипи от тази мисъл. Във всяка глава зрее въпросът: какво ще стане после? „Аз, момичето ми, усещам това напрежение у всекиго, когото срещна. Усещам го у сенаторите, у своите писари, дори у робите, когато ме масажират. Какво си мисли народът, ми е все едно. С празна глава, празен джоб и празни ръце на Рим нищо не можеш му направи. Но тези тоги с ивици ми създават грижи.“

Макрон почука с пръст върху фигурката на сенатора: „Виждаш ли го? Висок, благороден. Истински Сервий Курион. — Той се разсмя на сравнението си. — Сигурно денонощно мисли за връщането на републиката.“

— Имаш ли доказателства? — попита Валерия, развълнувана от това, че стана дума за бащата на Луций.

Не, няма. Само предположение.

— Не свивай рамене, аз подушвам като ловджийско куче.

— На предположение Макрон не може да се уповава… — каза Валерия. — Трябва да има доказателства…

Добре, но откъде да ги вземе? Баща и дъщеря се гледат право в очите. Валерия се усмихва: самоуверено, властно. Макрон разбра.

— Момиче, обработи ми малко Луций. Ако му завъртиш главата, може нещо да излезе… — А наум си добави: „За най-сигурно ще наредя да го следят.“

Валерия посочи с червения си нокът фигурката на младия патриций, яхнал кон. Приличаше на ход върху шахматна дъска. Къде ще скочи конят?

Тя заговори направо:

— Исках да те питам, татко, какво мислиш да правиш с Луций Курион?

Макрон присви очи. Ето! Отгатнал съм! Харесала е младия мъж. Ами да, защо не? Стар, славен род. Единствен син. Наследник. Дворец, вили, имения, лозя. Богатство. Гръм и мълнии! Няма лош вкус момичето.

Той се наведе над златната шахматна маса, зачука с пръст върху фигурката на конника и започна да разсъждава на глас:

— Какво ще правя с това момче? Ще видим. Но заради тебе… да се понапъна ли?

Валерия, жената, през чиито ръце бяха минали толкова много мъже, се изчерви. Трудно е да се преструва пред баща си. Има соколово око.

— И на теб ли ти харесва, татко?

— И на мене! — смееше се Макрон. — Е, наслука, дъще! Ще измисля нещо за него. Вдругиден твоят Луций ще държи реч в сената. Голяма чест за момчето, нали? Благодари ми за това. Виждаш ли, аз мисля за твоите мечти, преди да си ми ги казала. Ще получи златен венец! О, богове, заради това Калигула може да ме удуши от злоба.

— Внимавай с Калигула, татко! Той е по-опасен от стария…

— Не ме поучавай! — сопна се Макрон, макар мислено да беше съгласен с нея. — Добре го знам. Като го прихванат, може да се пръсне от злоба, а на другия ден всичко забравя. И за него ще измисля някакво отличие. Но по какъв повод — разсмя се Макрон, — засега не знам, ще реша. Често и тъпаците получават отличия, нали?

Той млъкна, стана сериозен. Опитното му ухо на войник долови шумолене. Посочи с поглед завесите на вратата. Валерия изведнъж ги разтвори. Там стоеше управителят със свитък в ръце. Той проговори, заеквайки:

— Благородният Луций Геминий Курион изпраща писмо за моята господарка…

Валерия изтръгна писмото от ръцете му и забравила да нареди да го набият, че се е приближил тихо, жадно зачете редовете:

„Моя божествена, единствена истинска красота сред хората… красота безсмъртна като олимпийските богове! Ти ми каза: «Ще те извикам, ще ти пиша!» А досега мълчиш! Осмелявам се сам… Кога ще ме поканиш да дойда и целуна дигалите на твоята палла? О, богове, по-скоро! По-скоро!“

Валерия прочете писмото втори, трети път, и още веднъж, сякаш не вярваше на очите си. В зелените й зеници искреше блаженство, лицето й сияеше победоносно. „Копнее за мен! Обича ме! Той е мой!“ Стискаше в пръстите си пергамента — щастлива, неспособна да говори.

Макрон скришом я наблюдаваше. Измъкна писмото от ръцете й и бързо го прочете.

— Рибата е клъвнала! — разсмя се той. — Само че има една пречка. Сгоден е за дъщерята на Авиола. Готвят сватба, каквато Рим не е виждал досега. Не се ядосвай, момиче!

— Знам. Това пречи ли ти на теб? На мен — не. — Тя се усмихна с крайчеца на устните си, в очите й блеснаха хищнически пламъчета.

„Юпитер Гръмовержец! Това момиче е способно да си премери силите с дъщерята на преситения дебелак! Ще се нахвърли, без да му мисли, като лъв върху антилопа. Великолепно! На мен се е метнала. Врагът е силен? Толкоз по-добре. Аз вярвам в себе си. И знам само един изход: да спечеля или да умра! А тя ще спечели!“ Макрон скочи, вдигна високо Валерия и я целуна по гушата:

— Ах ти, хитра лисичке! Цяла бащичко, няма що! Това ми харесва. Каквото искам, ще го постигна!

И сред буен смях, който разтърси вилата, той си спомни за нощното приключение с Авиола.

Смехът на Макрон бе така заразителен, че завладя и Валерия.

— Това е добре — смееше се тя. — А кой всъщност го е направил?

Макрон шареше с очи по шахматното поле. Тя следеше погледа му.

— Голям майтап, и дума да не става! Така да натриеш носа на Авиола, браво! — Макрон се намръщи и продължи строго: — Но този вагабонтин, който е използувал униформата на моите преторианци…

Валерия гледаше през масичката баща си!

— Знаеш ли кой е?

Макрон постави пръст върху фигурката на мъжа с маска.

— Артист?

— Фабий Скавър.

Докато Макрон разказваше как Фабий си е осигурил алиби, и то съвсем убедително (това е отмъщение за изгнанието и сигурно е той!), Валерия мислеше за артиста. Познавайки баща си, тя разбираше, че часовете на Фабий са преброени. Но заради това, че си е направил шега именно с бащата на Торквата, тя реши да го защити.

Не, Фабий не бива да се дава на палача! И защо всъщност? Заради една сполучлива шега? И предложи галено: поне заради мене. Та нали нейният татко може така да нареди нещата, че и вълкът да е сит, и агнето да е цяло! Ще го замажем някак, съгласи се той. Натисна пръст върху фигурката на артиста, като че ли искаше да я премести на друго поле. Фабий не изпадна в мат.

Щам Макрон излезе, Валерия седна до инкрустираната маса и нареди да й донесат писмените принадлежности. Тя галеше с пръст образа на младия патриций върху коня, всичко у нея зовеше: ела веднага! Пристигни в галоп! Но пишеше: „Твоето писмо беше много мило. Но знам: най-напред сенатът, после аз. Ако дойдеш след речта си да ми кажеш, че си победил в сената — а аз очаквам това, мой Луций! — с радост ще те посрещна…“

17

Префектът на Рим, главният претор и едилът — тези три високопоставени личности — отговарят пред императора за безопасността, спокойствието и морала в града. Те се събраха в канцеларията на градската префектура в Субура, четвърти римски район, близо до храма на богинята Телус193. Тук се помещаваше римското стражево управление. Тук седнаха тримата големи сановници, един от друг по-надменни: преторът поради това, че е съдия по волята на народа; едилът — защото народът му бе поверил да бди за порядъка и нравите в Рим; префектът — като властелин на града.

Обаче и тримата надути сановници знаеха, че народът хабер си няма от тяхната важност и пет пари не дава за тяхното съществуване; че всъщност те седят тук само поради благоволението на императора и че едно помръдване на кутрето на Макрон означава хиляда пъти повече, отколкото и трите им внушителни персони, взети заедно. И сами страхувайки се от това кутре, те предаваха страха на подчинените си. Особено на вигилите194 и съгледвачите, които между другото имаха задължението да следят и артистите и да дебнат какво говорят на народа. Дълбоко в себе си и тримата са против всякакви представления на артистите и комедиантите. Тъй като почти няма игра, в която тези лумпени да не осмиват техните благородни личности. Наистина цензурата е много строга. Едилът знае това добре. Лично по три пъти проверява всяка дума. Само че тези размирници не се придържат към одобрения текст. Винаги успяват да вмъкнат някакъв намек или подигравка. И преторът знае това добре. Неговите хора би трябвало да действуват по-твърдо. Щом дори и една думичка на артистите им се стори подозрителна, веднага да извикат, вигилите и… както се полага… да преустановят представлението, да разгонят публиката, да арестуват артистите, да им ударят по един хубав бой и — вън от Рим! Но тук има една подробност: канцеларията на Макрон е издала нареждане — ето го, черно на бяло; според него полицията трябва да е снизходителна, защото сам императорът желае народът в театъра да има чувството за демокрация и свобода на словото. Браво! Хем изпраща артистите на заточение, защото застрашават с бунт държавата, хем — си затваря очите. Но как да се познае в какво точно се крие заплахата за държавата? Понякога в театрите се говорят такива неща, че ужас да те обземе, а публиката мълчи. Друг път излети само една думичка и — буря сред народа!… И хм, високопоставени магистре, носиш отговорност за това. Тежък е животът на сановника.

И така подир всяко представление на артистите и Комедиантите се мъкне цяла чета от вигили и съгледвачи. Облечени цивилно, специално обучени, за да следят незабелязано как бунтарите подстрекават народа, те тичат моментално при началството, щом уловят нещо. Известно време беше по-спокойно. Половината трупа на Фабий се намираше в изгнание за една година. Останалите не смееха много да рискуват, пазеха се. Съгледвачите се влачеха по петите им, а също така следяха и дребните джебчии, подслушваха носачите около обществените клозети и… си живееха спокойно. Но откакто се върна Фабий — мира нямат. Тук вече не ставаше дума само да наблюдават представленията, а добре да преценяват всяка дума, тъй като този опитен мъжага умее винаги лукаво да се измъкне.

Тримата сановници бяха получили сутринта тревожна информация за вчерашния ден. Пак този хитрец Фабий! Затова сега седят тук и разсъждават. Префектът на Рим е известен радикал: аз бих наредил да го набият с камшик и отново три години изгнание! Главният претор е юрист: аз бих се отнесъл към факта от гледна точка на римското, право; бих го изправил пред съдебен трибунал.

— Аз бих послушал най-напред нашите хора — произнесе на глас винаги предпазливият едил.

Така и стана.

Пред строго изопнатите лица на тримата сановници се изправиха двама от съгледвачите Луп и Руф. Кръглото коремче на дребничкия Руф се гърчи от безпокойство, увехналата кожа на костеливия Луп е побеляла от страх. Обикновено ги изслушваше само един от началниците. Днес — и тримата!

Префектът даде думата на Луп. Той говори гладко, обмислено: с разрешение на цензурата бе обявено за снощи представление на Фабий Скавър и трупата му, което трябваше да се състои под Пинциум195 край градината на Помпей. Акробатика, жонгльорство, танци и шеги…

— Явих се там навреме. Танцът, танцът — беше чудо! Една жена — акъла ти взима! Гърди — ей такива, цялата се тресе, върти задник…

— Без глупости! — каза сухо префектът. — А Фабий?

— Фабий гълташе пясък, парчета стъкло, огън, ама не му вървеше. После се разпя някакви неприлични песнички…

— Какви?

— Съвсем невинни. За стария обущар и неговата невярна жена, после за един войник-самохвалко…

— Познато — каза едилът. — А после?

— После… разни майтапи с една маймунка, която си бил донесъл от Сицилия. Какви ли номера не правеше тая маймунка! А дупето й — съвсем голо, и току ни го показваше и се чешеше по него…

— Пфу, безсрамник! — каза преторът. — За Фабий искаме да чуем!

— Ами и той правеше разни мръсотии, господине. Пипаше хубавичката танцьорка по кълките, по гърдите. А пък какво й говореше!…

— По-нататък?

— По-нататък — Луп се замисли, — нищо повече. Все едно и също. Нищо опасно за държавата. Фокуси, майтапи и това беше всичко.

Преторът се обърна към префекта:

— Ужас! Как просташки се изразяват в Рим. O tempora, o mores!196

Префектът заговори:

— Е, добре. Вие твърдите, че сте видели Фабий под Пинциум. Как ще ми обясните тогава факта, че в същото време той е играл и на другия край на Рим, отвъд Тибър?

И двамата мълчаха.

— Как е възможно това?

— Не знаем…

— Какво се е случило отвъд Тибър, също ли не знаете? За какво сте ми тогава?

Руф започна объркано:

— Ето как стояха работите… Като отивахме към Пинциум, както ни бе заповядано, изведнъж отнякъде долетя Прим: момчета, вика, веднага обратно, Фабий и компанията му правят сцена край склада за вино, до кожарските работилници на сенатора Фаст!… Разбрах, че тук има някаква грешка. Оставих Луп под Пинциум и хукнах към Задтибрието. Точно започваха. Нещо там за богиня Фортуна…

Руф разказваше обстоятелствено, дълго, объркано и важно.

Ние няма да го слушаме. Да видим как точно са стояли нещата:

Преторът се усмихваше:

— Възвишено и забавно зрелище!

Но префектът вървеше като куче по диря!

— А какво правеше Фабий?

— Него го нямаше там — каза Руф.

— Изобщо?

— Още не беше дошъл. — Руф усети, че опасността е преминала и гласът му стана уверен.

Префектът продължаваше да настоява:

— Видя ли го? Позна ли го? Това сигурно ли беше Фабий?

— Видях го. Познах го — отговори Руф.

Преторът все така се усмихваше:

— Е, продължавай, Руф!

Преторът се усмихваше:

— Не ви ли казвах, римляни, че тази игра е невинна? Фабий вече поумнява.

Едилът ококори очи:

— И какво стана после?

Руф продължи разказа си.

Сановниците преглътнаха.

Преторът подкани Руф:

— Продължавай!

Префектът извика:

— Кой префект? Префектът на Рим или преторианският?

Руф сви рамене:

— Не забелязах тази подробност, господарю. Знам само, че…

— И ще кажеш ли, стари лъжецо, че ще ги получи? — разгневи се префектът.

— Навярно да. Богинята му каза: иди си у дома и там, в градината, ще намериш и статуите, и дърветата, и езерата, и стадиона.

Преторът обърна очи към тавана:

— О, Марк Тулий Цицерон197, прости му, че така злоупотребява с твоя майчин език!

Руф го погледна недоумяващо.

Префектът вече се ядосваше:

— Ще узная ли най-сетне — в името на Юпитер! — какво е правил там Фабий?

Руф се обърна към него:

— Момент!…

Префектът попита подозрително:

— А Фабий?

Руф се смути. Сега — пръста в раната. Но трябва да им се каже:

— Фабий избяга от камшика чак до края на сцената, досами зрителите. Държеше кактуса в ръце, вдигна го високо… и:

— Това е бунт! — избухна префектът. — Подстрекателство срещу държавата!

— Не бих казал — възрази спокойно преторът. — От гледище на римското право не може да се докаже по същество, че това е противодържавно деяние. Упреците се отнасят до богинята, не засягат държавата или Града.

— Богинята и държавата се покриват в случая — внимателно отбеляза едилът.

Но преторът го прекъсна с един жест:

— Не знаем края, римляни. Продължавай, Руф!

И това беше краят — каза Руф и облекчено въздъхна.

Тримата сановници се гледаха объркано един друг. Освободиха съгледвачите. Отново започнаха да обсъждат случая. Бунт ли е това? Не е бунт. Бунт е. Не е!

— Бунт е! Какво означава това: „Този, който е пил вино, ще грохне също, ще остави покъщнина и къщи“? — язвително попита префектът.

Замислиха се дълбоко.

— Какво би могло да означава? — каза благоразумно преторът. — Най-общи разсъждения…

— Хубави общи разсъждения. Кому принадлежи виненият склад, край който тези бунтари са играли? На императора. Императора е имал предвид този мошеник!

— Не може да бъде! — уплаши се едилът.

— Невярно тълкуване, мой драги — подметна преторът.

— Знам ги аз тези негодници — продължаваше да се гневи префектът. — Артистите са рупори! Онова, което плебеите мислят, артистите го разпространяват. Те знаят, че императорът е стар и болен. И си казват: дошъл е нашият час. Долу Тиберий! Искаме нов Рим. По-добър. Републикански. Ре-пу-бли-кан-ски, римляни! Неотдавна един комедиант си призна това при мъченията. Подстрекават народа…

— Преувеличаваш, мой драги. Фабий нищо подобно… — заговори преторът.

— Не преувеличавам! Знаете ли какво ми каза преди една година именно той, когато го разпитвах преди изгнанието му в Сицилия? Ще ви го кажа: „Вие имате срещу нас — артистите — сто вигили, ние срещу вас — сто хиляди души отвъд Тибър!“ За тези думи получи на място двадесет и пет камшика. Сега разбирате що за негодник е той, нали? И искате да го защищавате!

— Но в тази песен наистина няма нищо лошо — спокойно добави едилът.

— Ами в стиховете, че можеш вино да миришеш, ако не да пиеш? Също ли няма нищо? — викаше вече префектът. — Та с това той засяга самия император, римляни!

— Но, моля те, скъпи префекте! Тук става дума само за виното на императора. Та дори само за аромата на неговото вино. Това е пълна абстракция. От гледище на римското право не можем да предприемем нищо…

— Освен да се арестува Фабий и да го смажат от бой — не се сдържа префектът.

— Нищо подобно — каза преторът. — Римляни, аз ви съветвам да не се престараваме. Най-напред да си изясним как гледат на случая горе…

— А пък аз ще си изясня как Фабий е играл на две сцени едновременно. Аз ще разкрия това безобразие, бъдете спокойни! Няма да ни разиграва като маймуни! — святкаха бледите очи на префекта.

Съвещанието завърши. Преторът покани колегите си на обяд в своята вила.

— Да си хапнем яребички с хиоско вино. Имам и едни други яребички там… — преторът смигна — ще ги видите…

— И така ли трябва сега да изглеждат нашите мимове? Това ли е чудото, което донесе от сицилийското изгнание, Фабий? Така ли те вразуми то? О, богове, запазете ни разума! Да се навираме в работи, които не ни засягат! Отново ли си пъхаш главата в примката, след като току-що я извади, Фабий?

Фабий дъвчеше черния хляб, отхапваше си от овчето сирене и поглеждаше към разгорещения ръководител. Лицето му потрепваше, готово да се разсмее.

— Ти предпочиташ разни свинщини, Кар, а?

Кар се разгневи. Нека Фабий само погледне колко са събрали. Всичко на всичко — осемдесет и пет сестерции. От „Мелничарката“ — сто и двадесет! Извади от това за разходите и — остават ни по три сестерции на човек! Ето ви ги: на всекиго само по три.

— Народът ще свикне и след време ще събереш колкото от две „Мелничарки“ — каза Фабий.

— И носачът не изкарва на ден повече от три сестерции — обади се Квирина, но веднага млъкна, почервеняла от смущение, че се застъпва за Фабий.

Кар изля гнева си върху нея:

— Гъска глупава! Щяхме да съберем два пъти по толкова, ако се беше съблякла накрая, както правят всички танцьорки!

— Защо да се съблича? — процеди Фабий между залъците си. — И облечена е достатъчно хубава.

Кар отвори уста и дълго не можа да я затвори. Учудено погледнаха Фабий и останалите артисти.

— О, богове! — каза ухилено дебелата Волумния. — Фабий си е намерил ново парче!

Лицето и шията на Квирина почервеняха.

— Позна, Волумния — отвърна Фабий.

Сериозно ли го каза? Или се пошегува? Той се обърна към Квирина:

— Да вървим!

Хвана я за ръка и я поведе в тъмното.

Артистите ги зяпаха слисани…

Те вървяха бавно покрай оградата на кожарските работилници на сенатора Фест. Тази част на Рим тънеше в плесен и мръсотия. Миризмата на отходните канали, край които денем си играеха скрофулозните деца, не можеше да се сравни с вонята от щавените кожи. Сега наоколо нямаше жива душа. Само едно скитническо куче ги подуши и продължи към реката. Къщите, оградите и плетовете останаха далеч зад тях. Те влязоха в градината, която Гай Юлий Цезар199 бе завещал на римския народ, та и за хората отвъд Тибър да има поне глътка чист въздух. Тук беше красиво, просторно, пълно с аромати.

Квирина трептеше като пламъче на вятъра. Тя беше стресната, но щастлива от това, което каза Волумния. Искаше й се хем да заплаче, хем да изкрещи от радост. Усещаше как ръката й овлажнява в дланта на Фабий, но не смееше да я изтръгне. Защо нищо не говори? За какво ли си мисли? Да проговори ли тя? Не, не. Толкова е хубаво, макар и да мълчи.

Фабий не беше далече от нейните мисли. Спомняше си лицата на жените, с които бе общувал досега: за една нощ, най-много за един месец. И този месец му се струваше дълъг, влачеше се, нищо радостно… А това момиче е радост. С онези съвсем скоро вече нямаше за какво да говори. С тази и мълчанието е сладко.

В градината на Цезар бе тъмно. Мраморните богове и богини върху пиедестали спяха под короните на платаните. Бълбукаше фонтан, между клоните трепкаха звезди. Спряха се. Той нежно обърна девойката с лице към себе си. Загледа се в пламтящите й очи, тръпки го побиха. В тези очи имаше нещо, което го опияняваше.

Изведнъж и на двамата им се стори, че около тях се очерта кръг, който ги затвори в себе си и ги откъсна от света.

Фабий бе пребледнял, страните на девойката пламтяха. Продължаваха да мълчат. На Фабий му се привидя, че в дъното на нейните широко разтворени очи чете някаква прекрасна дума, но не разбра каква. Малките гърди под хитона потрепваха от неспокойното бързо дишане. Девойката не се помръдваше, но на него му се стори, че се приближава все повече и повече.

В този миг той не можеше вече да мълчи. Напорът на чувството изпълваше сърцето му. Трябваше да й го каже. Боеше се, но трябваше…

— Аз съм лош мъж. Пияница. Женкар…

Тя се помръдна, но той й забрани да говори.

— Ти сигурно си чувала за това… но аз нямаше за кого да живея… нищо не ме радваше освен този мой занаят… но и в него нещо ми липсваше… сега, след като те срещнах, всичко се промени…

Не можеше повече. Нещо го стисна за гърлото. Изрече пресипнало:

— Разбираш ли ме?

Тя постави ръцете си на раменете му и каза тихо и страстно:

— Обичам те, Фабий.

Той усети как дъхът й лъха на младост и свежест.

18

Февруарският ден си отиде. Слънцето се скриваше зад храма на Юпитер Всеблагия и Всевишния. На Големия форум падаха меки сенки.

Диханието на града беше свежо: римските градини разливаха из улиците тръпчив предпролетен аромат. В нежното трептене на златистия сумрак контурите на храмовете и базиликите ставаха още по-изящни. Мраморът, нагрян през деня от слънцето, излъчваше в привечерния час ослепителен блясък. Бяло. Бяло. Рим, този великански град, потопен в прозрачния въздух, приличаше на бял облак, понесъл се върху вълните на вятъра, долитащ от Сабинските планини. Лазурният небосклон тъмнееше. Прозрачният диск на пълнолунието плуваше над града, плуваше заедно с Града надалече, към морето.

Храмът на Марс Ултор200 — посред Августовия форум, — в който днес ще заседава сенатът, е обкичен с лаврови гирлянди. Понтифексите бяха запалили огън пред жертвеника, а храмовите роби се катереха по въжените стълбички; за да запалят още докато се вижда стоте факли по стените и под свода.

Във всички райони на града цареше оживление. От Целий, Задтибрието и Субура се стичаха тълпи към центъра на Рим, към Августовия форум. Месари, хлебари, обущари, носачи, златари, лодкари, тъкачи, бакали, бояджии, рибари, каменоделци, търговци, оратори, проститутки, писари, ковачи, стъклари, общи работници — римският народ, който едва изкарва с труда си за хляба и чашата вино; а с тях и скитниците, просяците, безделниците и лентяите, които се гнусят от работа, и пропадналите завинаги пияници. Уличната сган беше безгрижна. Тя знаеше, че велможите на римския свят няма да ги оставят да умрат от глад. Ежемесечно държавата им раздава жито плюс двеста сестерции congiarium201, аристократите си купуват гласовете им за изборите, а патрицианската милостиня е добавка към виното. Освен това често ги наемат като скандалджии, клеветници и доносници. А понякога и като убийци.

Тълпите на римския народ течаха като мътни, мръсни води към храма на Марс Ултор, пред който кохорта преторианци поддържаше реда. Ако можеха да надникнат вътре в храма! Ако можеха да надникнат в главите на сенаторите! Какво е положението с императора? Кога ще свърши? Какво ще стане после? Тълпите врят и кипят от любопитство и напрежение.

От всички аристократически райони се приближаваха лектиките. Направени от най-скъпо дърво, украсени със сребърни и златни интарзии — те се олюляваха върху раменете на робите. Пурпурният цвят — белег на сенаторското достойнство — биеше на очи от завесите и обвивките на лектиките. Пред тях тичаха ликтори202:

— Път за носилката на благородния сенатор Сервий Геминий Курион!

Носилка след носилка — представител на властта, стълб на римската империя, потомък на древен род. Родословието на някои сенаторски фамилии стигало, казваха, до митичните времена, до Херкулес203, до Еней204, до цар Нума и бог знае още докъде! За шепа злато винаги се намираше беден мъдрец, който измисляше и изготвяше стародавно родословие. Само че в Рим „род и чест без богатство бяха вятър работа“. Могъщите бащи на Града си бяха поставили за цел Златния идол и вървяха към тази цел с неотстъпчивост, достойна за потомците на близнаците, които са не само откърмени от вълчицата, но имат и вълчи зъби.

Човекът в империята се цени единствено според богатството му. Всяка фамилия тачи восъчните маски на прадедите си, намазани със сажди, за да изглеждат по-старинни. Тези маски бяха могли да разкажат как сенаторските родове са се сдобили с огромни състояния в размер на сто, двеста и триста милиона. От труда на робите в латифундиите, лозята, мините, тухларните, тъкачниците, работилниците за благовонни, от изкупуването на митата, данъците и налозите в провинциите, от тайните лихви и участието в сухоземни в морски търговии, от заграбените недвижими имоти и земя в провинциите — богаташите бяха натрупали състояния, които им осигуряваха царски живот. С трохите от техните трапези се прехранваше армията роби, изпълняваща ежедневно всякакво желание на шестстотинте сенаторски фамилии. А хилядите клиенти и освобожденци, които сенаторите покровителствуваха, заедно с наетите поети, художници, скулптори, ретори и философи, тъй както модата го диктуваше, допринасяха за блясъка и славата на техните домове.

Носилките спират пред стълбището, което води в храма. Изпод белите тоги се показва крак в патрицианска обувка от червена кожа, с катарама във формата на полумесец, украсена със слонова кост. Появява се затлъстяло лице, гола или грижливо вчесана глава. И в този миг арделионите и цялата паплач, а с тях и многоликият римски народ, който вози, носи, приготвя, поправя и доставя всичко необходимо за удобството на шестстотинте сенаторски фамили, шумно приветствува велможите в бяло, които бавно и достолепие се изкачват по стълбите към храма.

В храма са наредени шестстотин кресла. Сенаторите още не сядат, има време. Разхождат се под колонадата около храма. Разговарят за днешното тържествено заседание на сената, на което главният жрец ще благодари на боговете за предотвратяването на войната с партите и на което Луций Курион ще произнесе своята първа публична реч. Днешното събрание също така ще отбележи петдесетгодишнината на първия императорски сановник Макрон и достойно ще възхвали този забележителен мъж.

Сенаторите и тук разговарят за своите тайни търговски сделки. Разговарят за какво ли не. Ала една тревога държи в напрежение мисълта им: как се чувствува императорът? Колко му остава? А после? За това се шепне, то възбужда трескаво вълнение у всекиго, когато е насаме, та камо ли сега — за малко събрани заедно. Питат се един друг с престорено съчувствие за здравето на императора, надявайки се да узнаят нещо ново.

Луций се притеснява. Но въпреки притеснението, което стиска сърцето и гърлото му, той се чувствува горд. За пръв път ще застане пред сената. За пръв път ще говори пред събранието, което заедно с императора владее целия цивилизован свят. Причината за неговото притеснение е по-скоро тревогата и страхът дали ще говори добре. Няма ли да провали — той, неопитният — своята първа публична реч пред сената? Дали ще го слушат внимателно? Дали ще им хареса речта, която така старателно приготви с помощта на баща си?

Луций диша развълнувано, вървейки под колонадата до баща си. И виж ти: тези, които от висотата на своето положение и сенаторски сан по-рано едва отговаряха на поздрава му, днес го приветствуват приятелски и подлагат страна за целувка. А сенаторът, който преди заминаването му за Ориента го беше удостоил само с една надменна усмивка, сега му се подмилква и го нарича надеждата на Рим. Какъв обрат!

Луций дири с поглед познати, главно тези, които са съмишленици на баща му. Вижда строгото, аскетично лице на сенатора Улпий, вижда в кръга на републиканците остро изсеченото лице на Пизон, зърва женственото, но жестоко лице на предприемача на строежи Бибиен. Ето го и Сенека, обкръжен от тълпа почитатели, които внимателно го слушат. „Какво ли впечатление ще му направи моята реч?“ Когато Луций я съчиняваше, ръководен от съветите на баща си, той много внимаваше да бъде към императора лоялен, но не и раболепен, и непрестанно, незабележимо да превъзнася сената, сената, сената. Ще забележат ли това привържениците на баща му? Ще оценят ли усилията му? А какво ще каже Калигула? Ами Макрон?

Гласът на Сервий прекъсна мислите му:

— Какво става с теб, мой драги?

Въпросът беше отправен към Авиола, който дойде почервенял и със злобна бръчка край дебелите устни.

— Тези кучета! Тези проклети кучета! Варвари гнусни! Можеш ли да си представиш: избягаха ми петима роби! В същата нощ, когато този негодяй Фабий ме подмами… нали знаеш? Зашеметил стражата, подкопали стената в парка и избягали…

— Какво са откраднали?

— Нищо. Но избягали. А другите сигурно са им помагали. Бунт на робите в моя дворец! Представи си, Сервий, каква дързост! Единият го хванахме…

Авиола обърса потта от тила си с копринения шал и продължи, като оголваше големите си жълти зъби:

— Наредих да го разпънат на кръст. За назидание заповядах да отсекат главите на двадесет от тези негодници, триста са пребити до безсъзнание…

— Правилно — кимна Сервий. — Да се наказва жестоко за бунт — е правилно.

Авиола дишаше тежко:

— Да изгубиш двадесет и пет роба! Сметни само — всеки един по петстотин сестерции — каква пара е това! Още не мога да дойда на себе си! О, богове, смилете се над мене!

Луций погледна с отвращение дебелото лице на Авиола. Има най-малко триста милиона, а така се вайка, като че ли е загубил всичко. Скъперник. Защо хората са така алчни за злато? За да имат. Икономисването и спестяването са едни от старите римски добродетели…

В същия миг Сервий и дебелият Авиола се поклониха на един още по-дебел мъж с приветлива усмивка. Луций веднага го позна. Сенатор Хатерий Агрипа. За него се говори, че е доносник. Но никой няма доказателства. Агрипа понесе своя огромен корем нататък. И двамата сенатори бяха пронизани от една мисъл: „Сигурно и мен ще ме предаде някой ден! Пази се от него!“

Гонг. Втори. Трети.

Сенаторите влизаха под свода на храмовия кораб и вървяха — величествени и бели — бавно към своите кресла.

Срещу тях стояха три мраморни статуи. Отляво божественият Октавиан Август, в средата — богът на войната Марс Ултор и отдясно — Тиберий. До статуята на Тиберий седнаха принцът Калигула, Макрон и двамата консули Гней Ацероний и Кай Понтий.

Луций стоеше зад креслата на сенаторите между едилите, квесторите и съдиите. Когато зърна Калигула, той пребледня. Отново си спомни, че Калигула никога не го е обичал, че му завиждаше за успехите на хиподрума и стадиона. А сега ще слуша речта му. Как ще я прецени? Дали ще я отрече? Луций дишаше с хрипове.

Към жертвеника пристъпиха понтифексът и харуспексът205. Обляха заклания овен с благовония. Гадателите подвикваха радостни вещания, прочетени по вътрешностите на животното. Овенът бе предаден на огъня, засипан с билки и ароматният дим се понесе към храмовия купол, където светеха пламъчетата на факлите.

— Благодарим ви, о богове, за предотвратяването на войната, за опазването на мира!

Ликуването на повечето от сенаторите беше фалшиво. Война — та това за тайните членове на търговските сдружения е най-благодатният извор на печалби. Но сега бе необходимо да се играе на възторг от мира.

Заседанието откри консултът Кай Понтий. Той приветствува наследника Гай Цезар, който се изправи сред аплодисментите, прегърна Макрон и пръв го поздрави по случай рождения му ден; аплодисментите се усилиха; после го прегърнаха двамата консули. Макрон, облечен в походната униформа на преториански префект, разкрачен като главнокомандуващ на бойно поле, стоеше неподвижно.

Консулът Понтий предостави думата на сенатора Рупертилий. Той се изправи и с глас, разтреперан от вълнение, поднесе на Макрон благопожеланията на селата. Прегърна го и отново седна в креслото си, демонстрирайки вълнение, както останалите петстотин деветдесет и девет сенатори, които поздравяваха Макрон с вдигната ръка. После стана сенаторът Менол и обяви, че ще прочете писмото на императора.

За тези единадесет години, откакто императорът напусна Рим и гинеше в отшелничество на Капри, сенатът беше свикнал с неговите писма. Не минаваше нито едно заседание, без да пристигне писмо от Тиберий. Това бяха писма, пълни със зряла мъдрост, понякога ласкаво упрекващи припрения подлизурко, друг път настойчиво изискващи наказание за изменника на родината или пък иронично осмиващи дребните душички на големите сановници.

Но днешното писмо се очаква с голям интерес, защото из Рим се шепне, че императорът е вече пътник, и от писмото ще се узнае много, макар човек и да не вижда ръкописа. Освен това императорът ще съобщи на сената за своя наследник, а това също така ще изясни положението.

— „Нека от все сърце и аз, и вие, уважаеми отци, да благодарим на безсмъртните богове, че нам, смъртните, на които са поверили властта над по-голямата част от света, са дали и Гней Невий Серторий Макрон. Какво чувство на утеха, дори не бих се поколебал да кажа — на спасение — изпитах, когато след отстраняването на предателя Сеян, можах да предам ръководството на преторианците и грижата за държавата в ръцете на мъж толкова честен, справедлив и достоен за уважение, какъвто е моят Макрон. И днес, когато с помощта на множество мъдри римски синове ни се удаде да предотвратим опасността от война с партите, нека преди всичко да благодарим за това на Невий Макрон.“

Статуите на полубоговете в креслата се размърдаха, грижливо гледаните ръце се вдигнаха към просълзените очи. Менол, чийто глас бе пропит от уважение и почтителност, продължи да чете хвалебствените слова:

— „И аз мисля, patres conscripti, че ще бъде справедливо, ако почетем този мъж според заслугите му в днешната тържествена минута. Аз ви предлагам своя съвет, бих рекъл по-скоро, своята молба на старик, чиято съдба, предначертана от парките, наистина не го е глезила много и чак на стари години може да се радва на такава скъпа дружба — да поставите в храма на Марс Отмъстителя, където в настоящия момент слушате словата ми, редом с моята статуя — статуята на Макрон…“

За миг се възцари абсолютна тишина. После храмът се разтресе от аплодисменти, шестстотинте оживели статуи на полубогове станаха, ръкопляскаха и викаха:

— Salve, Невий Макрон!

Сенаторите, най-висшите благородници на държавата, биха си счупили ръцете от отвращение, че трябва да аплодират на този презрян говедар. Но това беше неизбежно.

Луций се огледа. Ръкопляскаха всички. Уважение? Респект? Страх? Повечето аплодираха така старателно, че бе очевидно желанието им да се забележи техният възторг. Луций наблюдаваше: ръкопляскаха и Сервий, и Улпий. Също и Сенека. Луций не можеше нищо да прочете по лицето му. То бе спокойно, усмивката застинала. Останалите сенатори се насилваха, за да продължи възторгът колкото може повече.

Пръв седна Улпий, подир него — Сенека. Когато овациите стихнаха, Менол произнесе:

— Аплодисментите, с които вие посрещнахте предложението на императора, а именно: сенатът и римският народ да поставят в този храм за заслуги пред отечеството статуята на Макрон, приемам като доказателство за вашето съгласие. Следователно сенатът…

В този миг Макрон вдигна ръка и прекъсна речта на Менол:

— Простете ми, че прекъсвам заседанието на славния сенат. Но не мога да мълча. — Макрон пое дълбоко дъх. На езика му напираха слова неотбрани, резки, груби. Но той си спомни, че тук е нужно да се съобразява с ритуала. — Patres conscripti, благодарността ми към моя император и към вас е безгранична. И ако аз съм извършил нещо за родината ни, то е било по желание на императора или по ваше желание. Щастлив съм, че ми имате доверие й вие, и императорът… Но аз не съм достоен за такова възвеличаване. Затова трябва да откажа честта, която искате… трябва… не съм… абе не върви, уважаеми отци, съгласете се, че не върви…

Сенаторите вдигнаха учудено глави. Какво означава това? Някога Сеян предлагаше почести сам за себе си; неговите статуи стояха в храмовете из цяла Италия, дори и в провинциите, а този бивш роб и нечистоплътен центурион, поставен днес толкова високо, колкото беше и Сеян — се отказва? Какво лицемерие! Какво лукавство! Иска да го молим да приеме високото отличие! И ето, вече се обаждат гласове, които го уговарят, които го убеждават. Гласовете стават все повече и повече. Но Макрон продължава да говори:

— Как е възможно, уважаеми отци, моят образ да стои наред с Марс, с божествения Август и с нашия любим император? Кой съм аз в сравнение с тях? Моята статуя — тук? В храма? Не, не! Това е невъзможно…

Едва Макрон замълча, скочи Хатерий Агрипа, доколкото му позволяваше коремът, и направо се развика:

— Чуваш ли, славни сенате! Слушайте, приятели, как говори скромността! Прекланям се пред теб, велики, велики Макрон!

Сенаторите се изправиха до един. Храмът на Марс Отмъстителя се разтресе от ликуващи викове и бурни, невиждани, нечувани аплодисменти.

— Велики, велики Макрон!

И тогава скромният великан вдигна ръка и заяви, че сенаторите на Рим са били повикани тук за нещо много по-важно, отколкото е рожденият ден на един редови войник на отечеството. Нашата дипломация успя да предотврати войната с партите. Това е изключителен успех. Значителна заслуга в случая има помощникът на сирийския легат Вителий — Луций Геминий Курион, когото Макрон е повикал, за да информира днес сената за това важно събитие и за положението в сирийската провинция.

Светлината, падаща отгоре, озаряваше голите темета на сенаторите и обезобразяваше потъналите в тлъстини лица. Тази гледка засили нервността и безпокойството у Луций. Той излезе, поздрави с вдигната десница бога, Тиберий, Калигула и сената и започна своята реч.

19

— През много земи минах, уважаеми отци, когато преди три години стъпих на азиатска земя, на пристанището в Пергамон.

През Витиния и Понт, през Галатия, Кападокия, Киликия чак до Цезарея в Сирия ме отнесе моят кон и духът ми се възрадва от това, което видяха очите ми.

Над всички тези краища господствува Рим. Пътищата са обточени с римските километрични колони и навсякъде, редом със статуите на божествения Август, трептят знамената с орлите на римските легиони. Imperium Romanum206 е безпределна, безкрайно разнообразна, богата на най-различни и чудновати народи и земи, чиято екзотична красота оставя дълбоки впечатления у човека.

Съседът на Хатерий Агрипа се наклони леко към него и ехидно забеляза:

— Аз очаквах сведения на войник. А то, гледай — нов Катул. Само лирика! Любопитен съм кога ще заговори за Лесбос.

Но като видя, че Хатерий слуша внимателно, уплашено вдигна вежди, намести се и, поглаждайки с нежните си пръсти диплите на тогата, впери мътните си очи в оратора.

— Където стъпи кракът на римския войник, той навсякъде въвежда римския начин на живот, който носи на варварските народи — често безпросветни, незнаещи що е писменост — римските нрави и култура. Ние носим в тези земи на сурови противоречия хуманизма, с който се гордее нашата империя.

Макрон сега с удоволствие би се разсмял. Но не може. С това обръснато лице много лошо се чувствува; в брадата поне можеш да скриеш насмешката и псувнята. А хубаво го каза за хуманизма Луций. И така убедително! Богоравните мълчат и слушат. Изобщо императорските подлизурковци са във възторг. Но и другите, по-малкият сенаторски лагер — Курион, Улпий, Бибиен, Вилан, Пизон, — са доволни. Бива си го момчето. „Добре си го е избрала Валерия — помисли си Макрон. — От Луций ще излезе човек. Особено пък ако аз, неговият бъдещ тъст, подбутна работите.“ При думата „тъст“ Макрон незабележимо се поусмихна и погледна към Сервий.

Калигула беше напрегнат. Навел глава, върху лицето му нервно играеше мускул.

Луций обясняваше кое е едно от слабите места на римското владичество над света. Империята има ахилесова пета на изток: царството на партите. Вече почти триста години, от времето на първата война между Рим и Картаген, върху развалините от огромната империя на Александър Македонски израства държавата на Великия цар, както партите наричат своя вожд. Тяхната столица, неизвестният доскоро Ктезифон, се замогна, разхубавява и се стреми да догони не само Александрия, но и Рим. Великият цар на партите Артабан се е възгордял от бойните си успехи със съседите. Варвар се е издигнал над варварите и в стремежа си да стане втори Александър застрашава със своята надменност и ненаситност свободата на народите край източната граница, които са приятелски настроени към Рим. И в момента, когато му се прииска да подчини Армения, на чийто трон бе поставил своя най-голям син Аршак, се намеси Тиберий. Умната политика е по-скъпа от златото и от сто въоръжени до зъби легиона. Императорът отправи на изток Фраат, сина на бившия цар. Фраат великолепно познаваше римския начин на живот, но стъпвайки на сирийска земя, той го пренебрегна и скоро тежко се разболя. Тиберий е избрал сега за съперник на Артабан мъж от същия род, на име Тиридат. По такъв начин варварите, опълчени едни срещу други от стратегическите ходове на Рим, се взаимно унищожават и изтребват. Рим искаше да избегне войната с Великия цар. И римската политика постигна това, като превърна Великия в малък.

Луций е дипломат. Той само намеква за начините на борбата. Но всички добре знаят как стоят нещата: Рим насъсква съседите на Артабан, издига против царя роднините му; Рим има свои хора в самия дворец на Артабан в Ктезифон, подкупва със злато подчинените на Арсак.

Сложната политическа ситуация, пълна с интриги и ненадейни конфликти, става благодарение думите на Луций ясна и разбираема: Рим, който някога е покорил със своята сила света, сега се стреми да го задържи в ръцете си с хитра дипломация и тактика. Насоката е определил сам императорът с помощника си Макрон. В духа на тази политика действуват легат Вителий и неговите хора.

Старият сенатор Улпий слуша сина на Сервий с нарастващо недоволство. Умен младеж, безспорно. Но какво общо има неговата хитрост със старите римски добродетели? С републиканската демокрация? Насилия, интриги, измами. Улпий винаги е бил против тези методи. Те са му противни и сега. Той слуша намръщен.

Със скромност, която целеше да бъде приета като неуместна, Луций разкрива пред сената уловките, чрез които най-напред се е водила тайната война срещу Артабан. Сенаторите знаят Вителий. Какво? Нима старият гуляйджия е успял да измисли тези грандиозни интриги срещу Великия цар?

Обикновено речите в сената се прекъсваха от въпроси. И сега се вдигнаха няколко ръце. Луций замълча. Консулът Понтий дава думата.

— Кой спечели сарматите и албаните за съюзници на иберите? — попита сенатор Менол.

— Императорският наместник Вителий — отговори Луций и гласът му прозвуча малко смутено.

— Вителий ли измисли плана за поражението на войските, водени от Ород, Артабановия син? — извика Авиола, който знаеше истината.

Луций смутено мълчи.

— Вителий ли? — рязко повтори Макрон, който прозря честолюбивата игра на Луций и нарочно му помагаше.

— Не — отговори Луций с покорство, което предизвикваше следващи въпроси.

Тук Макрон смело подхвърли:

— Кой тогава? Говори!

— Кой? — обадиха се няколко гласа от тези, които разбраха, че тук трябва някой да се покаже в цялата си слава и блясък.

— Легатът довери това дело на мен, уважаеми отци — каза Луций тихо и скромно.

В храма се раздадоха похвални викове и шум.

— Ти си достоен син на Рим, Луций Курион! — каза тържествено Макрон и след думите му гръмнаха аплодисменти.

Мислите на Калигула се носеха в друга посока; той кипеше от завист.

Луций описва как по-нататък са протекли събитията: Артабан с цялата военна сила на царството си потеглил да отмъсти за поражението на сина си, но в това време Вителий бързо събрал легионите от Сирия и Киликия. Разпространил лъжлив слух, че ще нахлуе в Месопотамия, и по този начин уплашил Артабан. Великия цар се страхувал от война с Рим. От такава война не по-малко се страхува и Рим. Вителий оплел гъста мрежа от интриги. Той съблазнил Артабановите военачалници и придворни, като използувал предишните военни несполуки на царя и неговата жестокост в мирни дни. И Великия цар, изоставен почти от всички свои хора, побягнал чак на скитската граница. В това време успели да провъзгласят Тиридат за цар на партите и римските легиони се отправили бързо към Ефрат.

— Кой ги предвождаше? — извика Макрон.

Луций почервеня и млъкна. Аплодисментите гръмнаха в храма, превръщаха се в овации.

Сенатор Улпий гледаше лицето на Луций, сякаш му бе чуждо, непознато. Сякаш бе маска, под която се крие лице несигурно, безчестно, продажно… Да се седи на два стола, е позор и нещастие. Колкото по-високо се изкачваш, толкова повече боли, когато паднеш…

„Гони длъжности, слава, власт — казваше си Сенека. — Кого ще предаде? Баща си или императора? Или и двамата — заради Макрон?“

Лицето на Калигула е непроницаема маска. Под нея се крие завистливо удивление: как хитро спечели сената, без да засегне императора! Такъв умен човек не бива нито да се подценява, нито да се пренебрегва. Ако можеше да го изтръгне от гнездото му, да го спечели за себе си, да го накара да му служи… Но в същия миг Калигула се усъмни. Курионовият род е твърд като гранит. Все пак заслужава да се опита…

Луций Геминий Курион продължава да говори. Той описва как в провинциите често избухнат бунтове и въстания против римските колонизатори. Разпалената реч се лее от устата му:

— Изостаналите варвари не разбират каква благодат, какъв дар от боговете е за тях нашата защита. О, как биха живуркали те без нас! Биха загинали духом, биха измрели от мръсотия и болести, биха се избили взаимно, водени от кръвната си мъст, никога не биха познали що е право в най-широкия смисъл на думата. Не биха узнали що е образованост. Биха тъпчели в мрака на своите страшни поверия и биха потънали в тъмата, без да узнаят, че има и свят, пълен със светлина, мрамор и злато. И тези варвари, убоги духом и телом, се противят на нашето владичество. Защо? Защото трябва да ни плащат данък на глава? Защото трябва да събират съвсем справедливо за нашите наместници налози и мита? Защото техните войници, някога победени от нас, днес са наши роби? Защото трябва да ни доставят суровини, злато, сребро, метали и жито от своите земи, за което им плащаме с добрата римска монета? Защото са подвластни на пашите мъдри съдии? Защото трябва да изпращат младите си мъже на военна служба при нас? Нима всичко това, patres conscripti, нима това не е чест за тях? Нима не е по-добре за всеки един от тях да бъде роб в Рим, отколкото един от тълпата началници в някоя варварска страна?

Двата сенаторски лагера се сляха в едно, за да изкажат бурното си одобрение за думите, които така точно изразяваха идеите на империята. Слава, вечна слава на империята!

Върху лицето на Сенека трепна иронична усмивка. Той оглеждаше лицата, които стояха начело в храма: богът на войната Марс, Август, Тиберий, Макрон, Калигула и — Луций. Да, техният ред е подчинен на желязна логика. Да се воюва, да се покорява, да се поробва, да се експлоатира. Кога ще се сложи край на всичко това? Какъв ще бъде този край?

Очите на Луций пламтят вдъхновено. Той гледа тлъстите лица на сенаторите, но вижда далечните земи, откъдето се е върнал. Вижда народите, над които Рим там, на изток, властвува:

— Какви са тези хора, които сме покорили по волята на боговете и с човешкото си право? Ако можете за миг да ги видите, patres conscripti, то пред вас би се разкрила до дъно мъдростта на Аристотел207 и Платон208, че Ананке209 е изрекла справедлива присъда: едни да властвуват, други — да се покоряват. Варварските началници, сатрапи210 и царе са отчаяни и нещастни. Тези хора като че ли не знаят що е слънчев ден. Като че ли непрестанно живеят в мрак, преследвани от фурии211. А народът, който владеят, си прилича с тях като две капки вода. Стенания и проклятия изпълват въздуха над земята, която те обработват от сутрин до вечер.

Варварите не са способни да оценят хармонията и красотата в живота, които им носи Рим, и до последния си дъх коват интриги срещу нас. Затова, patres conscripti, ако ние не бъдем достатъчно бдителни, то от искрите на бунтовете по границите на империята би могло да избухне пожар.

Благословени да бъдат нашият император и великият Макрон, благословен да бъде преславният сенат, загдето създадоха военни лагери по всички граници на империята и поставиха наши легиони на Ефрат и на Дунав. Рим може спокойно да спи. Неговите синове стоят на стража…

Всеобщото одобрение прекъсна думите на Луций.

Изведнъж на Луций му хрумна на края да заговори за себе си. И той завърши изразително:

— Варварите призовават своите непонятни, тъмни, чудовищни богове, за да им помогнат отново да се сдобият с безсмислената си свобода й да се изтръгнат от нашето владичество. Но римляните, народ образован, са предопределени от съдбата да бъдат господари на невежите. Никога няма да отстъпим нито крачка от това свое право! И аз се кълна пред вас, patres conscripti, че когато и да ми наредите, готов съм да отдам живота си за още по-голяма слава на Рим!

Ефектното заключение въодушеви сенаторите, аплодисментите не стихваха, докато Макрон не даде знак. Сред дълбока тишина той взе от възглавничката, която държеше понтифексът, златния венец и пристъпи към Луций. Хорът пееше химн за славата на Рим. Луций коленичи и златните листенца блеснаха в неговите светлоруси коси.

— Ти си заслужил пред отечеството, Луций Геминий Курион — провъзгласи тържествено Макрон. — Благодаря ти от името на императора и сената.

После консулът Понтий закри тържественото заседание.

„О, богове — помисли си Хатерий, — тук някой се възкачва до най-високото стъпало! Какво се крие в това? Кой стои зад това? Да става, каквото ще става, а ние да му се поклоним овреме и да спечелим неговото благоразположение.“

Сенаторите излизаха от храма. На сбогуване Сервий тихо напомни на Авиола, Бибиен, Улпий, Пизон и Вилан да бъдат при него три часа преди полунощ. Днес, след събранието на сената, е най-безопасно. Даркон вече знае. Те кимнаха величествено и величествено си тръгнаха.

Народните тълпи приветствуваха познатите лица с викове и ръкопляскане.

Робите, отпочиващи край лектиките на празнично осветения Форум пред храма, станаха. Те чакаха номенклаторът212 да извика името на господаря им.

Луций изслуша много благопожелания, получи много целувки от сенаторските уста по двете си страни. Изпрати баща си до носилката и го помоли да вземе златния му венец, славния трофей. Той трябва да отиде… Сервий се усмихна разбиращо, трябва да се похвали на Торквата.

— Иди, сине мой — каза той гордо. И добави шепнешком: — Не забравяй… три часа преди полунощ… трябва да присъствуваш… ще разпределяме мисиите… теб те чака най-тежката…

Луций кимна.

Но той не отиде при Торквата. Запъти се към Есквилин. При Валерия.

Вървеше бързо. Настигна леко олюляваща се носилка — великолепна, заобиколена от ликтори и роби с факли в ръце. Искаше да ги избегне, но беше късно.

— Накъде бързаш, драги Луций? — чу той от носилката гласа на Макрон.

Луций заекна. Макрон се разсмя.

— Ела при мен. В една посока сме, нали? Защо да си тормозиш сърцето с катерене по хълма? Пази си го за по-добри работи… — Смехът е груб, но приятелски.

Луций се качи в носилката.

20

Макрон не разреши номенклаторът да съобщи за пристигането им. Остави Луций между колоните на атриума и отиде при дъщеря си. Намери я в жълтата стая, полегнала върху дивана, в домашен пеплум от небесносин муселин. Той още по-силно подчертаваше рижия цвят на разпуснатите й коси.

Валерия, развълнувана от очакването на Луций, се обърна към Макрон и скочи престорено удивена:

— Ти ли си, татко? Вече не те очаквах. Късно е.

Макрон забеляза, че Валерия в домашната си дреха е по-съблазнителна, отколкото в празничната. И каза:

— Събранието се проточи. Но аз ти водя гост, момиче. Луций, заповядай!

Валерия още не бе успяла да продума, и Луций вече стоеше пред нея. Тя нацупи сърдито устни към баща си:

— Как може да въвеждаш гост, без да съобщиш предварително — мръщеше се тя. Но като видя, че Луций е възхитен, добави по-меко: — Ужасно неприятно е за една жена да се показва пред гости необлечена, невчесана…

— Рубинът сияе и без украса — каза Луций учтиво.

Тя се усмихна.

Макрон се разположи пръв на масата, покани дъщеря си и госта и се развика:

— Хей, роби! Дайте вино! Дяволски ни е пресъхнало гърлото. А най-много на Луций. Като му дръпна една реч, също като онзи, гръцкия… как се казваше… Демократ?

— Не. Демостен213 — усмихна се Валерия и нетърпеливо попита: — А сенатът?

— Сводът се тресеше, момиче. Благодарната родина щеше да си изпотроши ръцете. Получи златен венец.

Тя обърна към Луций големите си очи с цвета на потъмняло в този миг море.

— Радвам се за твоя успех и те поздравявам от сърце, Луций. — Гласът й звучеше страстно.

Луций се развълнува от гласа й. Стараеше се да прикрие вълнението си със светска учтивост.

— Почестите на сената ме ласкаят безкрайно много, но едва сега, тук, съм напълно щастлив…

— На Рим са нужни решителни мъже — каза префектът. Днешните млади господа приличат повече на моми, отколкото на войници. Като от тесто са. Какво ще правим с такива в армията?

— На Рим са нужни герои — добави Валерия подчертано и Луций улови в погледа й възхищение. Той искаше нещо да възрази, но вече бяха влезли робите, носеха закуски, сребърна амфора с вино, сребърна кана с вода и три кристални чаши. Светилниците, висящи на златни вериги от тавана, разискриха оранжеви отблясъци в кристала. Валерия даде знак на робите да се оттеглят и започна сама да налива.

Тя отля за Марс и пи за Луций:

— Да бъде щастието ти пълно и трайно, мой Луций!

— Хубаво го каза, дявол го взело! И аз пия за същото, Луций!

Луций не откъсваше очи от Валерия, неспособен дори пред Макрон да скрие страстта си. Тя се правеше, че не вижда това, че не я засяга, умело прехвърляше разговора от сената на Рим, от Рим на надбягванията, за които Калигула се надявал да издействува разрешение от стария император.

— Щял си да защищаваш Калигуловия цвят… — подхвърли Макрон.

— И моя, татко! Зеленият цвят е най-красивият! Цветът на ливадите и морето…

— И на твоите очи, божествена — осмели се Луций.

Тя се засмя:

— Ами ако загубиш състезанието?

— Да го загубя? — каза Луций с искрено учудване.

— Браво, момко! — смееше се гръмко Макрон и ръката му тежко се стовари върху рамото на Луций. — Така ми харесваш! Аз, Луций Курион, носител на златния венец на сената, да загубя? За какъв ме мислиш, моя красавице?

Разсмяха се и тримата; по телата им преминаха леки тръпки. Те чувствуваха, че са от едно и също тесто, чувствуваха, че са еднакво упорити и еднакво обладани от този бяс: да имам това, което искам! Но независимо от сродството на душите, пипалата на предпазливостта шареха помежду им.

И докато над масата се разменяха слова на любезност, похвали и лекомислие, тримата взаимно се наблюдаваха и всеки се ръководеше от целта, която искаше да постигне:

„Аз трябва да те имам, красавице! Колкото се може по-скоро!“

„Искам да ми станеш съпруг! За съпруг те локам!“

„С помощта на това момиче и твоето честолюбие аз ще изтръгна баща ти от твоето сърце!“

Погледът на Луций се спря върху водния часовник, сложен на подставка от черен мрамор. Скъпоценното тънко стъкло бе закрепено в пирамида от златни колелца, капките падаха волно и звънко.

По лицето на Луций заигра мускул. Беше време да си тръгва, ако искаше да бъде у дома в уговорения час. Стана неспокоен. Макрон забеляза погледа, вълнението му и си помисли: „Ясно ми е всичко; трябва да ги оставя насаме. Сега за това момче аз съм като щръклица върху гърба на магаре.“ Той се изправи.

— Поканил съм тук пратеника на норикийския наместник. Къде ще ни настаниш, момиче?

— В таблинума ще се чувствувате най-удобно, татко.

— Съгласен съм. А на теб, Луций, ще ти кажа една новина. Императорът реши сирийският легион да не отива на Дунава. Легионът и ти оставате в Рим.

Валерия радостно се усмихна и поведе баща си към таблинума.

Луций остана сам. Проклинаше бързо летящото време, но не можеше да си тръгне. Той вземаше в ръцете си предметите, които Валерия държеше преди малко. Към каквото и да посегнеше — всичко ухаеше. Алабастрово шишенце с розово масло. Струва колкото десет роби. Ветрило от най-нежни щраусови пера. Уханна мас в златно бурканче, чието капаче е обсипано със смарагди.

Множеството аромати възбуждаха Луций. А как ли ухае тя? Устата и, косите, подмишниците? Обля го едновременно и студена, и топла вълна. Притвори очи.

Валерия скоро се върна.

— Ще отида да се преоблека и да се вчеша — каза тя.

— Не отивай никъде, моя божествена — избухна Луций. — Очарователна си. Жалко е да се губи всеки миг…

Тя стоеше срещу него. Гърдите й се бяха притаили като взрив под муселина. Мирисът на тялото й го атакуваше. Валерия чувствуваше мъжкото вълнение. Тя самата бе възбудена, но се овладяваше с всички сили. „Аз обичам — казваше си Валерия. — За първи път в живота си обичам. О, богове, не ме напускайте!“ През мислите й мълниеносно прелетя опитът от миналото: пристанищното момиче ляга, без да говори; хетерата предпочита продължителната любовна игра, преплетена със стихове или песни. Но как се държи една благородна дама, когато има пред себе си благороден патриций? Като високопоставена дама, която може да прахосва времето дори в миговете на любовен трепет.

— Искаш ли да видиш как живея, Луций?

Тя го поведе из затоплените стаи. Робите тичаха пред тях и палеха навсякъде светилниците. Всяка стая бе в различен цвят; всяка имаше различен аромат; всички тънеха в ориенталски разкош. Във всяка тъкан, във всеки предмет личеше чувствената изисканост на Азия и Африка. Не Атина, нито Рим, а Антиохия, Палмира, Тир, Александрия…

Тя вървеше пред него.

— Обичам Ориента — каза Валерия, сякаш се извиняваше и хвалеше едновременно.

Луций виждаше под прозрачната материя извивките на бедрата й. Гърлото му бе пресъхнало, не можеше да проговори.

— Разбирам — каза той след малко пресипнало.

Влязоха в продълговата стая, чиито две стени бяха покрити с високи шкафове от кедрово дърво, а полиците препълнени със свитъци. На челната стена — гръцки текст, написан с киновар. „Додето си жив, сияй, от всяка печал се лиши! Животът е кратък, времето ще си вземе само своята дан.“

— Моята библиотека — произнесе тя скромно, но в думите й звучеше гордост.

Луций вземаше пергаментовите свитъци, мушнати в красиви калъфи от тънка кожа. Върху капачето на всеки калъф имаше скъпоценни камъни. Тук — редичка диаманти, там — рубини, по другите — смарагд, топаз или сапфир. Валерия забеляза удивлението му и се разсмя:

— Аз съм малко капризна. Измислих различни обозначения за своите любими поети. На тази стена са гърците, насреща — римските. Диамантите — Алкей214, топазите — Анакреон, сапфирите — Бион215, рубините — Сафо216. А от другата страна: диамантите — Вергилий, рубините — отгатни кой!

— Катул.

— Отлично! Позна! Проперций е топаз, Овидий — тюркоаз, моят камък.

— Тюркоаз — повтори тихо Луций. — Прелестен камък, който мени цвета си като твоите очи…

Валерия отмести погледа си. Луций механично извади свитъка на Овидий, развива го и зачете наслуки: „О, богове, колко черни тайни се крият в душите човешки“. Луций пламна, сви бързо пергамента и го мушна в калъфа.

— А кой е любимият ти поет?

Тя се разсмя с дълбокия си гърлен глас, който така го вълнуваше.

— Трудно е да реша… Катул. Сафо. Бион, Проперций.

— Бион не го познавам. Би ли ми прочела няколко стиха… обичам гръцкия език…

Не чакаше да я моли. Покани го да седне в креслото, а самата тя остана права — цялата златна под сиянието на светилниците.

Луций възхитено запляска:

— Изумително!

Гръцкият език в устата на Валерия звучеше като музика. Тя удължаваше двугласните, ясно спазваше ударенията и дължините, стихът пееше, искреше, пламтеше.

Луций я слушаше удивен. Беше омаян от това, което знаеше тази жена, от умението й да даде ритъм на слога, тон, багра и плам на стиха. Нейният глас го екзалтираше, галеше, опиваше. Прекрасна жена. Поглъщаше я с поглед. Всичко в нея го пленяваше. Всичко в нея му се струваше най-съвършено, най-прекрасно. Очи — продълговати като бадеми. Право носле с чувствени ноздри. Пълни, пухкави устни, изгарящи дори само като ги гледаш. Дребни зъбки с розово святкащи венци. Пламтящи медени коси. Гърди, бедра и крайници — на Венера. Издължени нокти — червени, блестящи. Към каквото и да погледнеше от нейното тяло — нищо такова не бе виждал досега: дивна красота! Красота хищна, необуздана, дива. Красота на див звяр, от която му притъмняваше пред очите. Но държането й към него не бе същото, както в Терацина. Отдалечено, отчуждено. Не разбираше тази промяна. Изумяваше го.

Тя рецитираше една от елегиите на Проперций:

Кръвта кипеше в жилите му, но той още се двоумеше. Не знаеше доколко може да се осмели. Ала не успя да овладее напора на чувствата си. Пристъпи към нея и я хвана за ръцете:

— Любя те! Лудея по теб! Любовта ми няма мяра и не знае предел…

Валерия не беше на себе си от щастие. Искаше да слуша такива слова. Искаше да го прегърне през врата и да го целува, целува… Но в този момент трябваше да бъде дама. Престори се, че е обидена от неговия порив. Леко го отстрани.

— Наистина ли, мой мили? Прекалено бързо ми казваш това — та дори не мога да повярвам… — С лек оттенък на ирония тя започна да рецитира Архилох, изменяйки малко стиха:

Луций се уплаши, че със своята невъздържаност я е обидил. Обсипа я с извинения, комплименти и нежни слова. А в същия миг те се преплитаха и отчаяно блъскаха с мислите за баща му и дома. Вече е късно, вече няма смисъл да бърза. „Там изгубих всичко. Тук всичко получавам: упоение, благосклонността на Макрон и нейната. Слава, власт, бъдеще. Всичко е поставено на карта: да заложа ли на тази жена? Изменям на баща си… На делото… Глупости! Аз я любя! Аз имам право на това и никой не може да ми отнеме това право.“

Но неспокойната съвест рисуваше пред очите му малкия триклиниум в бащиния дворец, където трябваше да бъде сега.

Обилна светлина, бръшлянови венци върху главите на лежащите гости, на масата чинии с ядене, амфори с вино и седем чаши. На пръв поглед — угощение за приятелите на дома. Обслужват галски и германски роби и робини, незнаещи нито дума гръцки. Разговарят на гръцки. Това се случва често, това никого не може да учуди. Говори баща му. Посочва печените бекаси, усмихва се като истински чревоугодник и разказва, че от Испания се връща тринадесетият легион със своя легат Помпилий, роднина на Авиола. Радостни ръкопляскания на сътрапезниците, сякаш стопанинът е разказал сполучлив анекдот. Сервий продължава да обяснява, че оръжието, което Авиола ще даде за двата спечелени легиона, Луций ще вземе в нужния момент.

Луций вижда аскетичното лице на сенатора Улпий, неговия строг поглед, вперен в седмото място, което е празно.

— Защо не дойде синът ти, Сервий?

Пет чифта очи гледат Сервий в устата. Сервий се опитва да се усмихне снизходително, разберете, мои скъпи, годеница, три години далеч един от друг… Двама се усмихват. Улпий се мръщи. Да постави годеницата си над отечеството? Дори десет години да не бе я виждал — за нищо на света!

Но Авиола казва изненадан:

— Аз не го видях. До момента, в който тръгнах, не беше дошъл при Торквата…

Всички се учудват. Бащата пребледнява. Какво се е случило? Защо не е дошъл? Дали не са го нападнали нашите врагове, след като виждат каква подкрепа имаме в негово лице? Или му се е случило нещо?

— Да отидем пак в жълтата стая, Луций. Тя ми е любимата.

Валерия хвана Луций за ръка и го поведе. Нежната кожа се докосна до неговата длан, ръка ласкава, гореща. Горещината й се предаваше и на него. Забрави за бащиния си дом. Изпълни се с копнеж към девойката.

Тя му подаде червено копринено наметало, за да загърне раменете й. Хвана го под ръка и го изведе на балкона. Както в Терацина! Луций, обзет от страст, трепереше. Тя също трепереше от желание, но се овладяваше. Увиваше се в наметалото, преструвайки се, че й е студено.

Трепкащи пламъчета на факли раздираха тъмнината. По Форума играеха отблясъци от вечното огнище в храма на Веста. Палатин със силуетите на кипарисите наподобяваше настръхнала котка. Там, отвъд Палатин, е дворецът на Луциевия баща. Луций го виждаше пред себе си:

„Угощението“ отдавна е свършило. Договорили са се за следващата среща. Пили са за успеха на своето велико дело. Шест чаши са звъннали, седмата е стояла недокосната на масата. Като лошо знамение. Ръката на баща му навярно е треперела. От срам и страх. О, богове, какво мъчение е това: да застане пред лицето на баща си, който не спи, ходи из атриума и отчаяно чака да чуе стъпките му… Всяка минута му се струва вечност, отдавна е минало полунощ…

Валерия се вглеждаше в отблясъците на Вестиния огън, символ на домашното огнище.

— Каква красота — въздъхна тя.

Луций леко я притисна към себе си; с мислите си той още беше при баща си, но чувствата го влечаха към тази жена. Тя се отдръпна.

— Да влезем вътре. Студено е тук.

А когато зад тях изшумоля завесата от тежък плат, Валерия каза сдържано:

— Късно е вече. Трябва да си идеш.

Луций бе отчаян. Да си отиде без капка надежда!? У дома е изгубил всичко. Проиграна и тук. Какво се е изменило у нея? Защо?

Тя говореше със светски тон за делнични неща, за времето, за игрите в цирка.

Римляните заслужават най-после това зрелище…

Видя, че Луций не я слуша и добави с лека ирония:

— Уморен си след речта в сената?

— Не. Не те чух! — избухна той страстно. — Не те слушах. Не мога да те слушам. Виждам устата ти, но не чувам какво говори. Любя те! Защо не ми вярваш?

Тя тихо каза:

— Имаш си годеница…

Луций извика, заслепен от желание:

— Ти си единствената жена за мен! Мисля само за теб! Желая само теб!

Хвана й ръцете: целуваше пръстите, китките, дланите, раменете, целуваше косите, разпилени по раменете, и неочаквано я целуна по устата. Тя стоеше неподвижно. После поднесе устни, отговаряше на целувките му, отпускаше се в прегръдката му, притискаше се все по-силно и все по-близо… Но изведнъж си спомни, че в този миг се решава отношението на Луций към нея. Отдръпна се и каза спокойно:

— Върви си вече, Луций.

Но като видя разочарованието му, добави:

— Днес е щастлив ден. Не само за теб, и за мен…

— И за теб? — изрече той пресипнало — О, богове! Кога? И къде?

Помилва го нежно:

— Ще ти съобщя, мили! А сега тръгвай вече.

Той обсипа с целувки ръцете й и излезе.

Валерия завари Макрон над разни книги в таблинума. Вече беше сам. Учуди се колко бързо е минало времето.

— Представяш ли си как ще се ядоса Ения, като се върна толкова късно… А какво стана с твоята птичка? В клетката ли е вече?

— Какво си намислил да правиш с него, татко?

— А ти какво си намислила? — повтори той усмихнат.

— Аз? — унесено проточи Валерия. — Още не знам…

Макрон стана сериозен:

— Ти — не знаеш? Та ти винаги знаеш. Толкова ли си закъсало, момичето ми?

Тя се усмихна щастливо:

— Закъсала? Напротив! Аз получих дар от Венера… Ще се омъжа за Луций…

Макрон кипна:

— Луций и ти? Полудя ли?

Той закрачи тежко из стаята, като размахваше ръце. Но изведнъж бракът с Луций му се представи в друга светлина: сенаторът Улпий е твърде стар, Сервий Курион е малко по-млад. Спря се и погледна признателно Валерия. Грандиозен ход! Ще им го отнемем! Републиканската идея ще загуби своя продължител! Внимателно се вгледа в дъщеря си: тя е бледа, мълчи, изведнъж стана друга, съвсем друга. Това вече не прилича на обикновен каприз. А по-скоро на страст, която пред нищо не се спира.

Валерия се приближи до баща си и произнесе с фанатична упоритост фразата, която той употребяваше, когато взема важни решения:

— Това трябва да стане!

Бащата се усмихна на дъщеря си ласкаво и възторжено:

— Принасям в жертва на Венера угоена овца! А на моята помощ можеш винаги да разчиташ, ти знаеш това…

Луций бързаше към дома. Насреща му пламтяха факли, изпровождащи патрициите от лупанарите, патрулни двойки вигили стояха по кръстовищата. Отбягваше всекиго и всичко. Когато заизкачва Авентин, краката му натежаха. „Какво ще кажа на татко? Как ще приеме той всичко това?“

Някога по този път той се връщаше от забавления. И почти никога не срещаше тук жива душа, и по-добре, че не я срещаше. Камата, скрита под тогата, бе по-необходима нощем от факлата. Луций бе учуден, че сега е толкова оживен този страничен път по северния склон на Авентин, над Меркуриевия храм, който води към няколко аристократични резиденции.

След малко зърна бащиния дворец — целият светеше в нощта. Откъм височината долетя тропот: тълпа роби с факли. В светлината им разпозна този, който тичаше най-отпред: Нигрин, освободеният роб на баща му.

— Нигрин! — извика Луций и излезе на пътя.

Тълпата се закова на място като обучени състезателни коне. Светлината на факлите огря Луций.

— Господарю мой! — извика Нигрин. — Търсим те из целия Рим! Слава богу, че си идваш!

Зъбите на робите светеха радостно: най-после, най-после ще могат да заспят!

Луций влезе в атриума. Пред олтара на ларите стоеше разплакала майка му, баща му — блед и мрачен, се бе опрял на колоната. И двамата — вкаменени от страх. Майката извика радостно.

Но Луций изтича към баща си:

— Имам за теб голяма новина, татко! — И преди още Сервий да е проговорил, той задъхано изрече: — Императорът е решил сирийският легион да не отива на север! Остава в Рим! Това означава, че и аз ще остана в Рим!

Матрона Лепида прегърна сина си. Но бащата стоеше неподвижен, мрачен. И макар да бе щастлив, че синът му си е у дома, проговори с леден и строг глас:

— Защо не дойде?

Луций бълваше слова:

— Макрон ме покани на вечеря у тях. Три пъти ставах, но той не ми разреши да си тръгна. Можех ли да си тръгна? Би ли могъл ти, татко, ако беше на мое място?

Сервий трябваше да се съгласи с това. Дори и той не би могъл да си отиде при такива обстоятелства.

— За какво говорихте? Отново ли ти обещаваше, че ще станеш легат? — попита той иронично.

— Нищо не ми обещаваше. На теб не ти ли е драго, че оставам в Рим заедно с легиона? — И Луций добави многозначително: — Това ще е от полза за нашето дело.

Бащата впи изпитателен поглед в очите на сина си. Луций се обърна към майка си:

— Създадох ти грижи, майко. Прости ми.

Отидоха да спят.

Щастлива, Лепида заспа първа. След малко и Луций заспа. Само сенаторът не можеше да заспи. Терзаеха го противоречиви мисли. Той стана, уви се в наметалото си от дебела вълна и отново отиде в атриума.

Тук бе тъмно, само двете вечни кандила мъждукаха пред олтара на домашните божества. Слабата светлина огряваше и родовите маски. Трепкащите пламъчета превръщаха неподвижните восъчни лица в живи, неспокойни.

Капителите на коринтските колони чезнеха в мрака и се създаваше впечатление, че подпират самия небосвод. През комплувиума нахлуваше мрак и студ, който изтласкваше топлия въздух, лъхащ непрестанно от отоплителните отвори.

Сервий се поклони на ларите, уви се още по-плътно в наметалото и седна в креслото пред олтара, за да вижда лицата на предците. Те излъчваха сила, която даваше живот стотици години на рода им, на самия него. Те бяха ручеят на чистотата, кладенецът на мъдростта, те бяха непрестанно бликащият извор на родовата чест.

Сенаторът знаеше до последна подробност лицата им, знаеше всяка тяхна черта, всяка бръчка около невиждащите очи. Винаги, когато бе развълнуван, те му вдъхваха спокойствие. Днес му бяха по-нужни от всякога. Взираше се във восъчните лица и се стараеше да се съсредоточи.

Беше тихо. Над комплувиума звездите вече гаснеха, тъмнината редееше. От градината се обадиха птичи гласове, от стопанския двор — пресипналото пеене на петлите. Тишината все повече и повече отстъпваше пред всевъзможните звуци, които в тези предутринни мигове бяха пронизително остри. Свирки будеха робите в обиталищата им. Разнесоха се командите на надзирателите. Слугите се пробуждаха, дворецът спеше. По каменната настилка на двора затрополяха коли… тръгват за провизии… чуваше се цвилене на коне и ридаещ рев на магарета.

Сервий разпознаваше гласовете. Домоуправителят, Нигрин, надзирателят на робите. После се появи скриптящ звук — нагоре-надолу, нагоре-надолу. Все един и същ, непрестанен, по-силен от всички други звуци, скърцаше и скриптеше, нагоре-надолу… Сервий се досети: робите вадят вода от кладенеца. Защо толкова дълго? Защо толкова много? Досега не бе забелязал това. После разбра: за дома, за кухнята, за конюшните, за обора.

И всички тези звуци се сляха в едно: домът се пробуждаше. Неговият дом. Домът, наследен от дедите. Домът, в който винаги е царяла справедливостта и честта. Този дом ще наследи от него Луций. Но ще наследи ли заедно с дома и честта на предците, ще стане ли един ден сенатор, консул на бъдещата република, ще бъде ли прям, горд, честен като дедите си?

Ще бъде ли такъв?

Златният венец, голямата награда на Луций, лежеше пред олтара на домашните божества, светлината играеше по блестящите лаврови листа. Сенаторът взе венеца в ръце и опита тежестта му: „Много тежи златото. Императорът и Макрон примамват моя син на своя страна. Награждават го, обещават му, купуват го.“

Гневно се размърда. Нима един Курион може да бъде купен, дори с всичките постове и богатства на света? Той погледна лицето на патрона на рода, родовата слава и гордост: Марк Порций Катон Утически — прадядото на Сервий, който след загиването на републиката се прободе с меча си в знак на любов към свободното отечество. Широко лице, подчертани скули и челюсти, високо чело, стиснати устни — лице, което няма да измени.

А Луций ще измени ли?

В мъждукащото трептене на кандилата му се стори, че Катон се подсмива. Сервий стана, приближи се до лицето. Не, лъжеше се. Катон гледа сериозно, гордо.

Седна отново в креслото. Разсъмваше се. През комплувиума в атриума се плъзна лъч утринна заря. Атриумът е потънал в полумрак. Само бялата статуя на Тиберий, която Сервий бе принуден да търпи тук, изплува от здрача горда, властна, застрашителна. Катон и Тиберий се гледат. Очите им са каменни, не трепват. Двама противници, два свята, два живота на Рим. Катон е скрит в полумрака. Тиберий, осветен, изпълва целия атриум.

Ненавист сви до болка сърцето на Сервий. „Лиши Рим от свобода, ограби мощта на сената, а сега искаш да ми отнемеш и сина ли?“

В помещението надникна Нигрин, зад него се тълпяха робите, дошли да почистят. Когато Нигрин зърна господаря си в такъв ранен час тук — изтръпна. Какво се е случило? Какво става с господаря? Спря с жест робите, спусна завесите и шляпането на босите крака се отдалечи.

Сервий не откъсваше ненавистен поглед от императора. „Какво направихте с моя Луций?“ Той усещаше как с всеки ден, с всеки час разстоянието между него и сина му расте.

Обърна взор към олтара на предците. Ала нито помисли, нито изрече умолителни слова. Разтрепера се целият, но се успокояваше, че това е от утринния хлад.

Атриумът стана светъл, коринтските колони в два реда летяха нагоре като пламъци. Вождът на заговорниците можеше да бъде спокоен: нещата се развиваха добре. Но бащата беше напрегнат от страх и несигурност за сина си като при мъчение.