След нас и потоп

21

Непрогледният мрак и мъртвилото на римските нощи бяха привидни. Градът живееше в непрестанно движение — на приливи и отливи, както морето. Нощем аристократичният Рим бурно се отдаваше на страстите си, за да навакса изгубеното през скучния ден.

На кръстопътя, там, където се пресичаха улица Куприн и главната артерия на Субура, сред голяма градина се издигаше стар дворец. Някога той принадлежеше на сенатор Бонин. Но преди четири години, по време на финансовата криза, той загуби, по-голямата част от своите заложени латифундии. Тиберий не му помогна, както правеше това Август с обеднелите сенатори, и Бонин трябваше да продаде двореца и да замине на село. Двореца купи богатата сводница Памфила Алба, превърна го в лупанар под названието „В лоното на Венера“. Скоро публичният дом, благодарение на вещото й ръководство, стана търсен от каймака на римското общество.

Нощта едва започваше, когато Луций с приятелите си Прим Бибиен и Юлий Агрипа се озоваха пред лупанара, край чийто вход стояха двама нубийци като великански статуи от черен мрамор. Дребничък човек се втурна с поклони към гостите, той ги знаеше, познаваше всеки благородник в Рим и затова бе станал церемониалмайстор и номенклатор при Памфила. Той въведе гостите в двореца, взе тогите им и разгърна тежките завеси на атриума.

Луций виждаше за първи път лупанара „В лоното на Венера“. Той още помнеше публичните домове в Ориента. Повечето бяха мрачни и мръсни заведения с ниски, почернели от дима на светилниците тавани и имаха по една или две стаички с крещящ разкош за знатните гости. Там Луций винаги изпитваше чувството, че се намира в подземие, че вместо въздух диша дървено масло, че сред възглавниците и завесите на задимените кръчмички може да се задуши от горещина.

Тук бе съвсем друго. Свеж въздух изпълваше просторния правоъгълен атриум. Отворите в стените, прикрити с цветен орнамент, излъчваха приятна топлина. Високите беломраморни колони с акантови218 капители бяха обвити с гирлянди от бръшлян. Всяка колона наподобяваше огромен Дионисов тирс219. И тази, насечена от зелените филизи белота придаваше на залата лек, светъл, весел вид. Зад портокалово-златистите завеси по страничните стени се криеха малките кубикули на любовта. Върху стените бяха нарисувани в помпейски стил сцени из интимния живот на олимпийските богове, между завесите се белееха статуи на богини и танцьорки. Видно място заемаше любимата на Калигула египетска богиня Изида. Компливиумът бе плътно затворен, за да не прониква студ, а дъното на мраморния басейн под него бе покрито с цветна мозайка, изобразяваща състезание на квадриги в цирк. Над имплувиума, срещу входа, стоеше бронзов Приап220 с огромен фалос. От тавана се спускаха редица сребърни светилници с по четири фитила. Прегорялото дървено масло ухаеше на жасмин. В подножието на всички колони — огромни саксии с цветя, лавър, олеандър. Хармония, блясък, вкус. Някъде откъм перистила долиташе тиха музика. Лири и самбуки221 се редуваха с напевните мелодии на кларнета и флейти. Масите и креслата бяха разположени и на светло, и в сянка. Според това кой какво предпочита. Така се получаваше впечатление по-скоро за прекрасен триклиниум, отколкото за публичен дом.

Съдържателката на лупанара — Памфила Алба, бе още млада жена. Дори би могла да се хареса, ако не бяха изпъкналите й сини очи и хищната гънка около устата. Тя се появи в дълга аметистова палла и бял копринен шал. Поздрави гостите и им предложи жълтъци, охлюви и екзотични плодове, които бяха още рядкост в Рим: фъстъци и банани. За пиене — родоско, а след това и силно самоско вино.

Повечето маси бяха вече заети. Предимно аристократи със сенаторско положение и неколцина от конническото съсловие. Те се поздравяваха помежду си. Роби-евнуси разнасяха ястия и вино. Робини предлагаха съдини с розова вода за оплакване на пръстите. Гостите разговаряха и ядяха. Жени нямаше.

— Нашите дами се назлъндисват — ухили се Прим и се обърна към Памфила: — Кога ще се появят твоите срамежливи звезди? Отдавна е нощ.

— Груб си както винаги — каза Юлий. — Има време…

Памфила се усмихна:

— Колкото по-голяма е жаждата, толкова по-сладко е утоляването. Скоро ще се появят, многоуважаеми Бибиен.

Лупанарът на Памфила се гордееше със забавленията, с изискани забавления, които според съдържателката трябва да предхождат и подготвят любовните изживявания. По елински образец нейните проститутки бяха хетери, жени, които умеят да рецитират, пеят и танцуват. Тя режисираше техните изпълнения, наблюдаваше поведението и маниерите им. „Моето заведение е за цвета на Рим — казваше Памфила. — За най-изисканите благородници.“

— Ще пукнем тук от тази изисканост — вметна Прим. — Трябваше да отидем в някой моряшки бардак отвъд Тибър.

Робини разпръскваха благоухания из атриума и посипваха мраморния под с минзухари.

Хетера в мъжко облекло, цялата бяла, рецитираше любовни стихове от Тибул222.

— Ти, Луций, сигурно само за това си мечтал по целия път от Сирия насам, умирал си от нетърпение като юноша тази хетера да ти предложи стихове на Тибул вместо прегръдката си!

— И ти си ми бил поет, Прим! Така да унижаваш колегата Тибул! Засрами се!

— Всичко си има своето място и време — сърдеше се Прим. — И вие само се преструвате, че много ви харесват стиховете, а всъщност си мислите каква да бъде: чернокоса или блондинка…

Момичета поднесоха на всеки гост по една лилия. Дълго стъбло, бял цвят, упойващ аромат. А който желае и целувка. Музиката, долитаща иззад завесите, се приближи и усили. Под звуците на флейта излязоха три грации — танцьорки — и веднага след тях се появи гъркиня, която с ясен глас запя стихове на Анакреон в съпровод на лира.

— Нали ви казах, че ще пукнем от изисканост — извика Прим. — Трябваше да отидем другаде…

Чаша след чаша се изпразваха. Глава след глава се замайваше.

Но тъкмо посред изпълнението на любовните стихове от Сафо и страстния танц на нежното момиче от Лесбос стана скандал. Край една от масите, скрита зад лавров храст, лежеше сенатор Хатерий Агрипа. Той отдавна се наливаше с неразредено вино и бе вече пиян. На коленете му седеше малка етиопка и Агрипа я захапа за рамото. Момичето изписка, разгърна клоните и избяга. Хатерий се блъскаше в храста и бълваше ругатни. Всички се обърнаха към него. Юлий пребледня: „Татко!“

— Памфила — викаше Хатерий към съдържателката на публичния дом, — що за диви котки имаш тук вместо жени? Заповядай да я набият тази мърла, та да знае как трябва да се държи с един високопоставен гост! И ми изпрати някоя по-кротка!

Памфила дотича, извини се и го заведе обратно на масата. Стената от лавър се затвори зад него. Отдалече се чуха виковете на момичето, което биеха с бич.

Юлий Априпа беше блед, стискаше юмруци. След малко стана и си отиде, без да продума.

— Срамува се заради баща си — каза Прим. — И той като нас предполага, че баща му е доносник и страшно е нещастен. Веднъж вече се опита да се самоубие заради стария. У дома всичко му е опротивяло и затова се нахвърля на стихове, въобще на изкуството… Търси забрава в него.

Памфила доведе при масата на Луций две момичета — гъркиня и сирийка. Луций се намръщи, когато до него седна сирийката. Памфила веднага разбра.

— Ах, колко съм нетактична — предлагам на госта си това, на което се е преситил.

Мястото на сирийката зае римлянка.

Музиката промени багрите си. Вместо нежните, протяжни тонове на кларнетите зазвучаха ритмични удари по тимпани и задрънчаха тамбурини. Благоуханният въздух затрептя от страстната мелодия на сиринкса.

Четири кападокийки с тъмна като кафе кожа изпълняваха сладострастния танц на Астарта и нейните жрици, потрепвайки с коремите, задниците и раменете си. Загадъчната богиня стоеше неподвижна, черна и прекрасна. После бавно започна да се раздвижва и тя, забулена в черни и бели воали; краищата на пръстите й трепкаха, дланите й пърхаха като пламъци около главата, бялото на очите и зъбите й святкаше ослепително върху тъмното лице; движенията ставаха все по-предизвикателни; богинята и жриците изпадаха в екстаз, воалите се виеха като вихрушка… Изведнъж в атриума стана душно, танцьорките издаваха задъхани стонове, захвърляха шаловете си, тънките сребърни гривни над глезените им звънтяха; една по една се свличаха на пода, прималяваха от страст, отдавайки се на въображаемите си любовници. Нетърпеливите гости грабваха момичетата и ги отнасяха като плячка зад завесите. Луций пиеше тежко вино, кръвта бушуваше в жилите му, мачкаше стегнатото тяло на момичето, дишаше тежко.

Евнусите запалиха в атриума нови светилници. Появи се красива, стройна жена, облечена елегантно като благородна римлянка. Върху бялата, копринена палла — червено наметало, извезано със златни лозови листа. Кларнетите пееха приглушено и меко. Тя не танцуваше, а по-скоро пристъпяше плавно като пантера. Жената, цялата забулена, се спря. Но не опря движението на тялото й. Олюляваше бедра, виеше рамене и бавно подаваше изпод наметалото си малка длан, нежна китка, лакът, после цялата ръка чак до рамото. Тялото й се огъваше като тръстика. Между диплите се показа голо коляно и отново изчезна. Безкрайно бавно падаше наметалото, с предизвикателни паузи и плавен танц се разголваха почистените мишници, заобленото бедро. Малките гърди изскочиха от разреза на хитона и пак изчезнаха. Гледката бе вълнуваща: с възбуждащо забавяне жената ту откриваше, ту скриваше прелестите на Венера. Разпалваше нагона у мъжете. Полуголата красавица се въртеше с прелъстителни движения, сваляйки останалото облекло. Дива красота! Въздухът, пропит с нард и амбра223, трептеше от напрежение. Мъжете дишаха все по-тежко и по-бързо. Изведнъж жената застана съвсем гола, боса, тежката прическа се разпиля на потоци коси по раменете и гърба й.

В същия миг завесата на главния вход се разтвори, ала номенклаторът не се показа, за да обяви гостите. В съпровод на двама брадати мъже влезе жена. Средна на ръст, силно гримирана, с едри гърди и широки бедра. Облечена в бяла палла със златна бродерия, пурпурно наметало, закопчано на рамото с голям топаз. Изпод покривалото, което носеха омъжените жени, се подаваха светлоруси коси. Тя се спря посред атриума, а съпровождащите я — почтително на крачка зад нея. Всичко изведнъж стихна. Музиката секна, танцьорката се вцепени и заднишком напусна сцената.

Жената се усмихваше. Тя се забавляваше от ужаса, който предизвика нейното появяване. Благородна римска домина — в лупанар. Наслаждаваше се на ужаса. Бавно местеше поглед от човек на човек, сякаш търсеше някого. Пронизителните й очи се впиваха ту в едно, ту в друго лице. Хетерите, които не се бояха от никакъв мъж, изтръпнаха пред тази жена. Скупчиха се под статуята на Изида и гледаха притихнали.

Жената мина през атриума и стигна до масата на Луций и лавровия храст, зад който Хатерий Агрипа се забавляваше с едно голо момиче. Обезпокоен от внезапната тишина, той стана и разгърна клоните.

— О, красавице — викна Хатерий към жената, — ела при мен! Имаш такива прелестни телеса, че стигат за една кохорта. Ти си жена по мой вкус!

Като се олюляваше, той тръгна към масата. Единият от съпровода, който бе по-близо до жената, му прегради пътя. Хатерий така го блъсна, че той падна, и хвана жената под ръка:

— Ела при мен, красавице! И си покажи прелестите! Ще получиш три ауреи…

Вторият мъж удари Хатерий, но той само се олюля; притече се и първият. Пияният сенатор отблъсна и двамата, втурна се с огромното си тяло напред и сграбчи жената за раменете, като неволно дръпна една къдра от светлорусите й коси. Жената изписка, но бе късно. Перуката падна и се показа теме с щръкнали рижи коси. Двамата съпровождащи светкавично покриха жената с наметало и я отведоха зад завесите.

Гостите гледаха изумени. Луций също. Лицето на жената му се струваше познато. Познат му бе и този писклив глас. Не, не, навярно греши. Това не е възможно! Но разказваха, че така ходел по кръчмите, че се забавлявал с този маскарад…

Преди още Луций да довърши мислите си, завесата се разтвори и онези тримата влязоха преоблечени: това бяха императорският наследник Калигула и неговата компания за нощни приключения — известните артисти Апелес и Мнестер. Хатерий отчаяно извика и побягна.

Гостите наскачаха. Възторжено приветствуваха всенародния любимец:

— Ave, Гай Цезар! Добре дошъл, скъпи наш! Седни при нас! Удостои ни! Пийни с нас! За радостта, че те виждаме!

Наследникът вдигна ръка за поздрав и като се усмихваше, викна:

— Веселете се, приятели! Тук всички сте мои гости!

— О, мой Гай! — възкликна Луций и забърза към него с разтворени обятия.

Калигула присви очи:

— Я виж ти! Луций Курион! — И той протегна ръце към Луций и подаде страната си за целувка.

— Щастлив съм, че след толкова години отново те виждам, мой предраги Гай! Ще ми окажеш ли тази чест да седнеш на моята маса…

Калигула пристъпи към масата на Луций, поздрави Прим Бибиен и полегна срещу Луций. Даде знак на двамата артисти да седнат от двете му страни.

— Вино! — извика Луций на Памфила, която още трепереше. — Ще ми разрешиш ли, мой скъпи, да пия с теб за щастливата ни среща?

Калигула се засмя:

— С удоволствие. Гърлото ми пресъхна в тези парцали! Ама че беше нахален оня дебелак… как се казва?

Мнестер смело се намеси в разговора:

— Ти се превъплъщаваш по-съвършено и от нас, артистите, мой божествени…

Прим му пригласяше:

— Походката ти е лека като на жена, маниерите — изящни…

— Как се казваше този човек? — обърна се Калигула към Луций, като се преструваше, че не е познал Хатерий.

Главата му виси на косъм, помисли си Луций. Но нали беше пиян?! И той запелтечи:

— Не знам, мой драги. Толкова години не съм бил в Рим… Някакъв пиян…

— Хатерий Агрипа, сенаторът — обади се глас зад тях.

Грозната уста на Калигула се изкриви в иронична усмивка. Той не откъсваше очи от Луций: „Ти не знаеш Хатерий Агрипа? За три години си забравил лицето му? Много бързо забравяш. Но не се бой за него, Луций! Беше пиян. Ще му простя.“

Памфила сама наливаше от амфората самоско вино в кристалните чаши. Луций бе почервенял. Чувствуваше, че не е угодил на Калигула. Виното му дойде съвсем навреме. Той се обърна към статуята на богиня Изида, която Калигула особено обичаше:

— Ти винаги си бил великодушен, мой Гай. Аз отливам за всемогъщата Изида и пия за твое здраве!

Чашите звъннаха. Луций забавляваше бъдещия император с епизоди от Сирия, като ги редуваше така, че да го заинтригува.

Лупанарът „В лоното на Венера“ продължаваше своя привичен живот. Вихрената игра на всяка танцьорка свършваше в обятията на някой от гостите. Венера съблазняваше Марс, а се получаваше впечатление, че Марс е съблазнил Венера. Огърлиците от глигански зъби около шиите на германките се късаха както цветните гирлянди, опасващи колоните. Венците от минзухар падаха от челата на гостите и увяхваха смачкани и стъпкани на пода. Прическите на жените се разрошваха под пръстите на мъжете. Парчетата от кристалните чаши раняваха босите ходила на леконогите музи. Вакханките224 вече биха пияни. Безверието, което римските аристократи бяха внесли тук, тирсът на Дионис промени с един замах в блаженство. Изисканият лупанар се превръщаше в долнопробен публичен дом.

Калигула предложи на двамата артисти да се забавляват както си искат. Апелес отиде при свои приятели на близка маса. Мнестер си избра една египтянка. А Прим отиде с бяла гъркиня зад оранжевите завеси.

Калигула и Луций останаха сами, съвсем забравили защо са дошли тук. Стари приятели, срещнали се отново след три години! Каква радост! Каква обич между старите приятели! Ту единият, ту другият стиска горещо ръката на приятеля си, усмихват се, дружелюбни и ласкателни слова глъхнат в шума на гръмката музика.

Лицемерната игра започна великолепно.

Калигула прегърна Луций и заговори с весел, сърдечен тон:

— Ах, да знаеш, приятелю, как ти завиждах някога на стадиона! Сигурно съм бил жълт-зелен от завист, когато мяташе копието на десет стъпки по-далеч от мен. Колко време мина оттогава! Колко глупава и детинска изглежда днес тази моя някогашна завист!

Луций не очакваше такова откровение. Нито пък този приятелски, сърдечен тон. Притваряше очи обезпокоен, напрегнат, недоверчив.

— Щастлив съм, че така говориш, мили Гай…

— А какъв малчуган съм бил редом с теб при мятането на диск или при езда — смееше се Калигула, потупвайки по рамото приятеля си. — С пълно право ни очароваше и тогава, и днес. Речта ти в сената бе блестяща…

Луций ласкаво го прекъсна:

— Стига, скъпи! Радва ме твоето великодушие, но не мога да се съглася с тези похвали за речта ми. Диск и копие може да мята всеки пастир или гладиатор. Но да ораторствува? Кой може да бъде сравняван по риторика225 е теб? Твоята дикция, твоите паузи, твоят полет на мисълта! О, какъв оратор си ти! — Луций искрено сипеше похвали, защото Калигула бе наистина знаменит оратор. — Ако ти говореше в сената, самите богове трябваше да ти аплодират!

Калигула бе поласкан. Похвалата изглеждаше искрена, но той не пропусна сервилния жест на Луций.

Усмихваше се и си мислеше: „Виждаш ли ти, републиканска гордост, погалих те и вече мъркаш като котка, умилкваш се. Във всичко побеждаваш, но пред мен си нищо. Много разумно ще бъде да те купя, издънко катоновска. Със своя род, пък и самият ти струваш колкото сто други.“

И ласкаво каза:

— Скъп си ми като роден брат, Луций!

Лицето на Луций пламна. Възможно ли е такова нещо? Истина ли е това? Честолюбието му ликуваше. Но разумът му отказваше да повярва. Не, не, той си играе с мен.

— Няма да намериш по-всеотдайно сърце от моето, скъпи Гай! — произнесе тържествено Луций.

— Разреши ми да те целуна! — избухна Калигула и прегърна приятеля си. Той чувствуваше, че Луций е развълнуван и объркан. „Ще видим колко са твърди принципите ти. И какво ти е по-драго: твоят републикански род или твоето честолюбие, на което аз — утрешният император, мога да предложа хубав залък. Сирийският легион те бил обожавал. Плебсът винаги възторжено е приветствувал на Форума твоята фамилия. Очарова сената. Никога никому не съм завиждал така, както на теб!“

Гай Цезар свали от кутрето си пръстен е голям диамант:

— Поздрав от мен за твоята Торквата!

Луций се стъписа. У него отново се обади гордостта. И недоверието.

— Не е ли достатъчно красив за нея? — попита Калигула. Той протегна ръце, обсипани с пръстени. — Избрах най-скъпия! Или ти харесва някой друг? Може би този с рубина?

— Не, не — бързо заговори Луций, забелязал, че Калигула се е засегнал. — Прекрасен е — протегни длан и прие пръстена. — Но с какво съм заслужил.

Енергичен, недоволен жест от страна на наследника.

— Към моята любов се присъединява и моята благодарност, мой Гай!

Калигула, по-опитен артист от воина Курион, ловко скри радостта си. Той се отдръпна:

— Не ми харесваш, Луций!

Това бе неочаквано. Прозвуча сурово, рязко. Луций запелтечи:

— Защо, предраги ми?

— Толкова красив мъж си, а ходиш като селянин. Небрежна прическа. Демодирана туника. Почти не усещам благоухания. Сигурно ти правят масаж с козя лой, пфу! А ноктите ти? О, всемогъща Изидо!… — обърна се той към статуята на богинята, която държеше в лявата си ръка систрон226, а в дясната — амфора с вода от Нил — излей своята амфора върху този коминочистач, който е мой най-скъп приятел, за да не се срамувам за него!

Луций живна. Закле се в името на Изида, че ще се промени. Войнишки навици! Но — недопустими за Рим, скъпият Гай има право, както винаги и във всичко…

Калигула го дари с най-ласкавата си усмивка и в същия миг му хрумна дяволска мисъл: „Прелъстявай се, Курион! Ще ти разкрия обятията си! Ще те купя! Син на републиканец — мой слуга!“

— Искам да разчитам на теб в близко бъдеще, Луций! Мога ли?

Синът на Курион избухна:

— Дали можеш? Трябва! Аз съм ти безпределно предан!

Калигула плесна ръце. Памфила за миг се появи при тях.

— Доведи ми най-прекрасната, която имаш!

— Да, благородни господарю! Веднага. Тя е бисер. Скъпоценност между момичетата. Такава няма никъде да намериш…

Тя дойде. Разпуснати коси, боядисани по маниера на римските хетери в червеникав цвят. Вежди и клепки — черни. Тяло — под прозрачната туника — съвършено. Гърди — разголени, по египетски нрав. Тя чу кой е бъдещият император. Святкащите й зеници леко помръкнаха, сякаш се спусна мъгла. Седна на коленете му. Калигула сграбчи в шепите си малките й гърди. Тя стисна зъби, за да не извика от болка. Мушна ръка под късата й копринена туника.

— Египтянка ли си? — попита той на гръцки.

— Да, любезни господарю.

Гай Цезар се усмихна на Луций:

— Бива я. Твоя е, Луций.

Луций бе малко изненадан, малко засегнат. Запелтечи. Калигула стана.

— Ти си моят най-добър приятел, а за най-добрия — винаги най-доброто! Аз си отивам.

Той извика артистите. Мнестер изтича, Апелес се надигна от мястото си. Наследникът прегърна Луций, кимна му благосклонно и си тръгна. Артистите — на крачка подир него.

Девойката радостно си отдъхна и пристъпи към Луций. Той видя, че очите на всички гости са вперени в него. Стана и тръгна след нея.

Девойката свали туниката си и легна гола на една страна, подпряна на лакът. Усмихваше се прелъстително на младия патриций — харесваше й. Луций се събличаше, загледан в нея, но не я виждаше. Облада я стръвно, после втори, трети път — ненаситно. Но удоволствието му бе помрачено от образа, който стоеше пред очите му, вместо лицето на момичето — загадъчният образ на неговия нов приятел Гай Цезар.

22

Fuerat quondam227… Някога в Рим е съществувал свещен и неприкосновен закон. Той не само наказвал, но и учел хората на добро. Който откраднел нещо, трябвало според този закон да го върне в двоен размер. Който някого ощетявал с лихва, трябвало да възстанови загубата четворно. Умен закон, хубав закон, но по време на римската империя вече забравен.

Текстът останал, но се превърнал в обикновен лозунг — същината на нещата се беше променила. Неписаният закон на новите времена гласеше:

Римският сенат като цяло се занимаваше само с главните въпроси. А сенаторите поотделно се занимаваха с всичко: Искаш да построиш дворец? Искаш да събориш дворец? Искаш заем? Разрешение за публичен дом? Искаш да се жениш? Да се разведеш? Обърни се към сенатора, който е съсредоточил своята дейност в тази област, която те интересува. И не забравяй, че дори кокошката на сенатора не рови даром земята.

Голяма сила имаше някога сенатът, този сенат, който с времето до такава степен се изроди, че някои негови членове, незаинтересовани от спекулациите на болшинството, искаха да се разгледа въпросът за „моралното възраждане на сената“. Но всичко остана само на думи.

Стоицизмът229 призоваваше да властвува разумът, да цари справедливостта и равноправието между хората. Но гласът му бе слаб, той не воюваше, само пиукаше и отчаяно кършеше ръце над безобразията. Тази кротка философия бе много удобна за високопоставеното общество, тя стана почти държавна философия, стана мода. Бе пикантно да се признава на думи братството с робите, а същевременно да се отнасяш към тях като към говорещ инвентар.

Това бе парадокс, ала типичен за своето практично време: нереалните сентенции и мечти на стоиците потиснаха реалната и творческа сила, която съдържаше учението на Епикур230. Стоицизмът нямаше сила да промени човешката същина, камо ли римския начин на живот.

Римският начин на живот — разточителство, чревоугодничество и разврат — поне за миг трябваше да избави преситения богаташ от скуката, от страха пред неизвестността и от императора.

Страхът от императора беше най-мрачната сянка в живота на сенаторските велможи, сянка, напомняща секирата на палача.

Римският народ се управляваше не само от императора, но и от продажните чиновници и монополисти, които повишаваха цените на всичко, както си искаха. Римският народ страдаше от скъпотията, бедствуваше, изнемогваше, тънеше в болести. На бедните тълпи им е все едно дали ги управлява императорът, сенатът или републиканският консул. Бедните искат да живеят.

Тази година беше сушава и затова много тежка. Неплодородието е великолепен случай за господарите да спечелят повече. Те се преструват, че запасите им се свършват, макар житниците им да са препълнени. И се оплакнат.

Императорът им повярва. И се обърна с писмо към сената:

Монополистите тайно се подсмихват. Морето е още „затворено“ от плаване. Корабите с египетското жито могат да пристигнат най-рано след два месеца. По-точно казано — едва след два месеца. Трябва да се побърза, ако искат добре да спечелят. Монополистите повишиха цените на житото. Хлебарите не повишиха цените на хляба, но понижиха качеството му, за да не изпуснат печалбата. Plebs urbana, римският народ, е в отчаяние. По на нищо не може да се надява.

Фабий Скавър пише мим, който скоро ще се играе в театъра на Балб. Този път — не за съпружеска измяна или за пияници, нито пък за войници-самохвалковци или за безкрайните любовни похождения на олимпийските богове. Пише пиеса за хляба. Пиеса войнствена, призоваваща към бунт.

Синьото като незабравка небе още сияеше, макар слънцето да се скриваше зад Яникулум. Порталите на храмовете на Форума златееха и изглеждаха още по-големи. Мраморните колони пред храма на дванадесетте бога хвърляха дълбоки сенки.

Рострите, украсени с носове на кораби, се къпят в жълта светлина. В този привечерен час известни артисти четат от тях стихове. Вергилий, Хораций, Овидий, Катул. Площадът пред рострите е претъпкан с хора. Благородниците се разхождат по Виа Сакра.

Някой се изкачва на ораторската трибуна. Артист? Не. Има туника, обточена с пурпурни ленти, и бяла тога. Сенатор? Кой е той?

Историкът Велей Патеркул, който наскоро бе повишен в сенаторски сан заради заслугите си към отечеството. Той пише „История на Рим“ и ще чете от ръкописа си.

Римският народ знае любимите си артисти, които често рецитират тук. Патеркул го знаят малцина, но след малко името му лети из тълпата.

Трябва да побърза. Слънцето скоро ще залезе. Тълпата се скупчи под рострата. Сенаторите се спряха пред курията на Юлий. Върху най-горните стъпала на храма Конкордия231 седяха Фабий и Квирина. Днес те не играеха. Бяха вечеряли печена треска, уловена от стария Скавър.

Силният глас вече се разнася над Форума:

— „Има ли смисъл да изброявам всички събития от последните шестнайсет години, след като те са живи пред очите ни и всички ги помним? Тиберий обожестви баща си Август не по принуда, а от благочестивост: той не го провъзгласи, а го направи бог. В обществения живот под владичеството на Тиберий се възвърна доверието, изчезнаха бунтовете и честолюбието от заседанията на сената и от събранията на народа, отстраниха се разногласията в куриите, потънали в плесен. Справедливостта, равенството, порядъчността и усърдието са върнати на римското общество. Магистратурите придобиха предишното си достойнство. Сенатът — своето величие…“

Белите тоги пред курията се раздвижиха. Бибиен неволно потърси с поглед Сервий Курион. Върху лицето му бе изписано отвращение и презрение. Някой от сенаторите изръкопляска. Това заприлича на шега без думи.

— „Съдиите отново си възвърнаха уважението — продължаваше Патеркул, — премахната е разпуснатостта в театрите. На всички е внушено желанието или втълпена необходимостта да вършат добри дела. Добродетелите се уважават, простъпките се наказват. Беднякът уважава мъжа, облечен във власт, но не се бои от него; човекът, имащ власт, управлява бедния, но не го презира…“

Тълпата под рострите се разлюля и забуча. Глухо, заканително, като море пред буря. Лица, брадясали и обръснати, опушени и мръсни — гневно се изопваха. Да смъкнат от рострата този подлец, те не могат. Но и да го слушат — не могат. Мнозина от стоящите най-отзад започнаха да се разотиват. Тези, които бяха отпред, под трибуната — се чудеха как да се измъкнал. Всички се озъртаха дали няма наоколо доносници.

Народът знае, че Патеркул е написал история на Рим и я е предал в канцеларията на Макрон. Макрон изпратил копие от ръкописа на Капри. Патеркул бе провъзгласен за сенатор и получи подарък вила с градина. Но се носи мълва, че когато Тиберий четял ласкателствата на Патеркул, плюл и казал нещо по адрес на подлизурската сган. Бил подписал повишението неохотно, а всъщност Макрон подарил вилата на възхвалителя.

Луций и приятелите му се бяха опрели о мрамора на ораторската трибуна. Той сравняваше раболепието на Патеркул с гордостта на баща си. После си спомни за своята реч в сената. Ето тук стои блюдолизецът Патеркул и срещу него — моят баща. Единият — „за“, другият — „против“. Но и двамата имат свое гледище. А какво ще реши той, Луций, който блуждае между двамата?

Патеркул продължаваше да възхвалява управлението на Тиберий. Тълпата забележимо се разреждаше, даже и някои сенатори се осмелиха да си отидат. Луций видя как баща му се обърна гърбом към оратора. Някой извика: „Vivat imperator Tiberius“232

Няколко чифта мрачни погледи се обърнаха в посока към гласа, неколцина вяло повториха фразата.

В същия миг се разтвори вратата на Мамертинския затвор и помощниците на палача измъкнаха с железни куки два трупа. Двама римски граждани бяха осъдени по донос, задушени от палача и сега затворническите роби влачеха труповете им към Тибър.

Като зърна тази гледка от височината на стълбището, Квирина скочи уплашено. Стана и Фабий. Хората се разстъпваха пред труповете, ужасени от черните им лица с изцъклени очи. Робите влачеха сред мълчаливия шпалир от мрачни зрители облечените в затворнически туники тела, чиито безчувствени глави се удряха о каменната настилка. Патеркул, който от рострата също видя сцената, преглътна няколко пъти, докато успя отново да проговори, но вече не с толкова ясен звучен глас:

— „Свещено спокойствие се разля в Източните и Западните провинции, по нашите земи на север и на юг, и освободи всички кътчета на империята ни от страха пред нашествениците. Внезапните щети, нанесени на отделни граждани или на цели градове, императорът щедро обезщетява. Градовете на Азия отново се изграждат, провинциите се охраняват от изнудвачеството на чиновниците. Честните хора могат винаги да си възвърнат своите блага, недостойните ги постига наказание, макар и късно, но сигурно.“

— Тези там, двамата, убитите, наистина ли са били лоши, Фабий? Какво са направили? — шепнеше Квирина.

Фабий сви рамене. Историкът повиши глас:

— „Благосклонността се ръководи от правото, достойнството зависи от заслугите.

Нашият велик император напътствува нас, своите съграждани, към благородни дела, с каквито той самият се прославя. И въпреки че представлява най-висшата власт и сила в държавата, чрез примера си той се издига още по-високо.“

Междувременно тълпата под рострите съвсем намаля. Останаха само няколко десетки страхливци, които не се осмеляваха да си отидат. Забили поглед в земята, те се срамуваха за Патеркул, срамуваха се за себе си. Луций също остана. Патеркул продължаваше да чете. Думите, които до преди малко се възнасяха със самодоволство към белите статуи на боговете и богините и достигаха чак до архитравите233 на храма — сега пълзяха в тъмната уличка подир телата на осъдените, покрай стените на Марцеловия театър, към реката.

Гласът на Патеркул бе пресипнал, речта му — накъсана:

— „… нашият велик император ни напътствува… към благородни дела… Бил ли е някога животът ни по-весел, отколкото е сега, по време на неговото владичество?… Кога цената на житото е била по-ниска?…“

Оредялата тълпа се развълнува. Гневни викове летяха към трибуната:

— Подлец!

— Мръсник!

— Внимавайте какво говорите, граждани!

— Да ти плюя в устата, гад такъв! Той е лъжец! Долу лъжеца!

Патеркул изчезна от трибуната: Народът се разпръсна. Фабий кимна на Квирина. Те тръгнаха подир труповете, които робите влачеха към реката. Тибър бе мътен от калните планински води.

Хвърлиха труповете във водата. Реката не се разпени, не се разбунтува. Погълна ги с глухо бучене.

Червеното небе тъмнееше, мраморните колони на храма светеха като избелели човешки кости. Откъм острова посред Тибър, където в колибите край храма на Ескулап234 умираха от неизлечими болести робите, изхвърлени тук от своите господари, се чуваха чак на брега отчаяни вопли.

Квирина с широко отворени от ужас очи трескаво стискаше ръката на Фабий.

23

Тесерите235 за представлението в театъра на Балб бяха мигновено раздадени; хората се биеха за тях. На десетте хиляди места искаха да седнат двеста хиляди зрители. Тези, които нямаха късмет да получат, обиждаха ликторите на едилите, наричаха ги простаци и свини и шумно отиваха към кръчмите около театъра, за да се утешат поне с каничка вино.

На горните редове, определени за плебса, хората се тъпчеха още отрано, за да си осигурят по-хубави места. Преторианската кохорта, разположена в театъра, следеше за порядъка. Центурионът се усмихваше презрително: и най-простият кърпач се мушка между тълпата, разнася воня около себе си и си мисли, че е някаква важна личност, щом като си е осигурил тесер. Всеки простак от пристанището, дето сутринта е мъкнал чували, сега се разполага на седалката, яде диня и плюе семките във врата на тези, които седят пред него. Ще ви дам аз да се разберете, мръсни голтаци, мислеше си центурионът, уверен, че тук той е най-важната персона.

Голям майтап ще падне. Това обещава и обявлението:

Голям майтап ще падне, Фабий Скавър е дявол мъж. Пияница. Шегаджия. Може да ти се пръсне коремът от смях. А пък как умее да води за носа подслушвачите! Ха-ха-х-а! Да пием по този случай! Какви ли ще ги надроби днес този наш уличник? „Наш уличник“ бе казано с обич. Разреденото вино тече отвисоко, с шуртене, в гърлата. Наслука, Фабий!

Фабий, целият изпотен, тичаше зад завесата насам-натам, а около него — артистите и помощниците.

— Пещта поставете в дъното. Нощвите — в десния ъгъл. Още по-нататък! Така. Къде са бъркачките? А къде е четвъртата? Сложихте ли кал в нощвите? Но не много — да не се удави едилът! Хляба мушнете в пещта…

После той изтича в гримьорната да огледа костюмите на артистите. За себе си имаше предостатъчно време. Когато се връщаше от женската гримьорна, изскочи чиракът на хлебаря. Върху рижата му перука бе накривена бяла шапчица. Лицето — побеляло от брашно, очите — сияещи.

— Добре ли изглеждам?

Той целуна набрашнената уста.

— Да, Квирина. Прелистен чирак си!

Те се гледаха влюбено.

— Фабий! — чу се откъм сцената. — Фабий, къде си?

— Идвам! Идвам!

Тя го хвана за ръката.

— Страх ме е, Фабий…

— От какво, момичето ми?

— Ей така. Не знам. Изведнъж ме хвана страх… като че ли нещо ще се случи… за тебе ме е страх…

— Глупавичката ми! Не се бой от нищо! — И тичайки към сцената, се засмя: — И добре печи!

Удоволствието от гладиаторските игри бе забранено по времето на Тиберий. Старикът от Капри не понасяше кръв. Затова театърът бе на почит. Затова така се тълпяха хората. Вече и сенаторските места бяха заети, преторът седна в ложата срещу ложата на весталките236. Ликторът вдигна фасции и съобщи:

— Внимание! Императорската принцеса Друзила идва!

Посрещната с аплодисменти, в ложата на весталките, между Ения и Валерия, седна бледа, хубава девойка, сестра и любовница на Калигула.

Преторът даде знак с кърпичката си. Публиката стихна. Задължителните кларинети се обадиха с провлечена мелодия. Завесата се разтвори. На сцената бе нощ. И фурна. Мъждукаха светилници. Пет бели фигури тръгнаха бавно към средата на сцената.

— Откривам заседанието на колегията на римските хлебари и приветствувам великия хлебар и председател на колегията237! — прозвуча плътният глас на артиста Лукрин.

Имената на приветствуваните глъхнеха в аплодисменти, но публиката все пак забеляза, че те са твърде дълги и доста благородни за обикновените хлебари, макар и майстори. И белите им туники бяха подчертано дълги.

Нововъведенията на Фабий не спряха дотук; той не се съобразяваше със старото правило, че само кларинети могат да съпровождат театралното представление. Та нали има и други инструменти! Засвириха флейти, дръпнаха плътни струни на китари.

Забоботиха гласовете на великите хлебари:

— Какво ново има, скъпи приятели?

— Нищо ново. Всичко си е постарому…

Гръмнаха аплодисменти и смях. Римският народ бе благодарен и за най-незначителния намек. „Ха-ха-ха! Всичко си е постарому… със стария Тибе… Млък! Мисли си, каквото искаш, но — мълчи!“

— Аз си строя нова фурна. Ще имам над сто чираци и работници — викаше с пълен глас великият хлебар Лукрин.

— Я виж ти! Ами че това ще ти струва много…

— А как върви търговията, колеги мои?

— Криво-ляво. Слабовато. Човек тича, вика от сутрин до вечер по тези безделници — чираците. А печалбата? Дребна работа, колеги мои.

— Аз си строя фурна…

— Чухме вече това. А с какво? Откъде взе пари?

Великият хлебар понижи глас. Всички скупчиха глави около него.

— Намерих му цаката. Подобрение на производството, колеги. Тайна на занаята! В нощвите се замесва половината от доброто брашно, а другата — какво да е…

— Черно? Опарено? Та това всички отдавна го правим…

— Не, не! Какво да е… Но не и брашно. Смлян фасул, слама…

— Пфу! — обади се един слабичък хлебар. — Аз не мога да правя такова нещо. Доброто ядене е по-ценно от златото!

Налетяха върху него като оси.

— Глупак! А за себе си месиш отделно, нали?

А слабичкият хлебар продължи:

— Аз съм за честната работа…

— Затова и така изглеждаш!

— Ами какво ще стане, ако едилът дойде да прегледа стоката?

Хитрият хлебар не се обърка:

— Ще му мушна в ръчичките… кесийка… ще звъннат жълтичките…

Всички се слисаха. Ококориха очи. Проточиха шии.

— Как се осмеляваш? Подкуп? Ами нали има закон?

— Веднага ще те спипат!

— Абе нека опитам. Защо не, щом сме насаме?… Нощем всичко може…

— Кълна се в Меркурий238 хитреца! После ще ни разкажеш ли как е минало? И дали е взел…

— Ще ви разкажа, защо не, скъпи колеги! И ще ви дам рецептата за хлебчето.

Завесата се спусна. Преторът се наведе от ложата, търсейки с очи едила. Нямаше го в театъра. Хитрец! Гледа да е по-настрана от всичко. Той се обърна към префекта на града, който седеше до него.

— Едила го няма.

Префектът се намръщи:

— Ще му дам да се разбере! — И след малко добави: — Не ми харесва представлението. Трябва да я затворим тази комедиантска паплач!

— Почакай, драги. От гледище на римското право засега нямаме причина…

Двамата тихо спориха през цялата пауза.

Валерия се усмихваше отдалече на Луций. Той видя това, грейна от радост и вече не забелязваше нищо друго освен нея. Друзила разказваше с равнодушна усмивка на Ения, че брат й Калигула е мило момче, е, понякога е малко груб, но човек какво ли не прощава на брат си!

Хората в плебейски туники, заели горните седалки, бяха целите в напрежение. Дали едилът ще вземе златото? Законът е строг. О, богове, колко си глупав, ще видиш, че ще вземе! Обзалагаха се: ще вземе ли — няма ли да вземе!

Удар по меден диск. Четирима чираци месят тестото в нощвите с големи бъркачки. Под ритъма на китари те обикалят нощвите като коне около воденичен камък, въртят бъркачките в такт с китарите и пеят:

Влиза Лукрин, собственикът на фурната, с камшик в ръка. Още преди да ги удари, чираците увеличават двойно темпото на работа. И забързано пеят:

Лукрин ходи край тях като укротител на тигри, бълва ругатни, плющи с камшика. Те вече месят тестото с ръце, вече хвърлят с лопатата четвъртитите хлебчета в пещта — хоп едно, хоп второ — все по-бързо и по-бързо! Публиката се смее на тяхната бързина. Един мъничък чирак изостана от темпото. Той прилича повече на момиче, отколкото на момче. И веднага получи камшик по дупето. Смехът се усили. Хлебчетата летят като листа, духнати от вятъра, пот се лее от момчетата, китарите свирят все по-бързо, барабаните ехтят, камшикът им приглася. Хлебчетата се редят на тезгяха — препечени, привлекателни.

— Това е добре — сдържано се усмихва преторът. — Пантомима за печене на хляба още не сме виждали.

— Но какво ще стане по-нататък? — скептично подметка префектът на града.

Вигилите, насядали в краката на сенаторите, чоплеха носове. Майтап и нищо повече! Няма да имат работа…

— Замесете тесто за нов хляб!

Моментално в нощвите се появи ново тесто.

— Днес плащам, чираци мои — вика Лукрин. — Добре си помислете: дали ще получите хляб или по три сестерции… но с удръжка за дванайсетпроцентов налог.

— Искаме пари, даже с налог! — извикаха едновременно четири гласа.

— Тъпаци! Хлябът е по-изгоден за вас! Още малко си помислете — каза Лукрин и излезе.

Чираците бързо се съветват.

— Този хляб не може да се яде!

— А като ни удържат налога — нищо няма да ни остане! Какво ще правим тогава?

— Казвайте какво да изберем?

— Пари, па ако ще и с налог!

— Искаме пари! — викнаха те към влизащия Лукрин.

— Тогава утре, щом сте толкова твърдоглави!

— Така не може, господарю! Какво ще ядем?

— Ами ето: хляб!

— Не! Не! Не! Не!

Във фурната влиза едилът, който трябва да проверява качеството, теглото и цената на хляба. Камшикът изсвистя, чираците се спотаиха. Великият хлебар дълбоко се покланя. Едилът претегля на дланите си хляба, размисля, оглежда.

— Аз бдя — заявява той.

— Аз пърдя — обади се отнякъде дързък глас.

Смях. Едилът се оглежда да види откъде иде гласът и пристъпва към нощвите. Навежда се, загребва тесто, помирисва го и отскача, хващайки се за носа:

— Какво е това? Какъв е този смрад? — строго пита едилът.

— Недоразумение, мой господарю. Много ми е неприятно. Нещо имаше в това брашно, и аз не знам какво.

— Чакай, още веднъж ще видя.

— Не! По-добре, не! Та това брашно го купих от благороден господар… — Той шепне името му. И двамата удрят пети и застават мирно.

— Ще си изгубиш клиентелата, помни от мен!

— О, не! Аз единствен давам на кредит — и настрана: — Печалбата ми е в кърпа вързана!

— И все пак — това не може да се продава. Аз съм отговорен пред началството, нали знаеш? Как ще се измъкнеш от това положение?

— Не се бойте, господарю, щом X е зад гърба ни! — Подава му торбичка. — Приятно звънти, нали? Да те зарадвам ли?

Едилът възмутено я отблъсква с ръка. Едната отказва, но другата взима торбичката и я мушка под тогата.

Публиката надава оглушителен рев. Тези, които се бяха обзалагали, крещяха един на друг: „Видя ли? Аз печеля! Дай парата!“ А другите: „Крадци! Всички до един са крадци!“

Префектът се нахвърля върху претора:

— Какво е това? Високопоставено лице взема подкуп! Да се прекрати! Да се пребият! Да се затворят!

Преторът се усмихна:

— Тихо. Едилът наистина се занимава с такива неща. Освен това тук няма нищо против императора. Няма нищо противодържавно…

Докато те се убеждаваха един друг, представлението продължаваше.

В хлебарницата влезе купувач. Дрехите му от горе до долу — в пъстроцветни кръпки. Походката — плаха, движенията — боязливи, гласът — учтив. Олицетворение на кротостта, макар и да бе снажен на ръст мъж.

— Фабий! Фабий.

Аплодисменти.

— Искам хляб, многоуважаеми господарю. Но много ви моля — добре изпечен…

— Вземи!

Той взема хляба, без да го помирише, без да го огледа. Будала!

— Моля те, на кредит…

— Добре. Нали те познавам…

Този си отива. Идват други купувачи. По-умни.

— Твърд е. Като камък!

Едилът се застъпва за хлебаря:

— Какво разбираш ти, гражданино! От твърдия хляб зъбите стават по-здрави.

Купувачът си отива. На негово място се появява друг:

— Не е добре изпечен, влачи се като конци…

Едилът се смее:

— Този е побъркан! Разбирам да се оплаква, ако е твърд, ама от мекия?… Поне няма да си трошиш зъбите!

Следващият:

— Лекичък ми се вижда. По-лек, отколкото трябва да бъде…

Едилът маха с ръце.

— Всички сте побъркани! Недопечен. Препечен. Мек. Твърд. Лек. Тежък… Бръщолевини! Хлябът е хубав и толкова! — Изгонва всички.

Хлебарят потрива ръце. Едилът си отива, влизат членовете на колегията на хлебарите. Сега са по-добре облечени, отколкото в началото на представлението. Целите в бяло, сякаш в тоги, вместо хлебарски шапчици на главите — прически като на благородници.

Хората изтръпнаха. О, богове, та това не са хлебари. Това са сенатори!

— Сенатори!

Префектът избухна:

— Не ти ли казвах аз? Това е алегория. Безобразие! Да се прекрати!

А представлението продължаваше с бясна бързина.

Преторът се намръщи, двоумеше се.

— Взе ли подкупа? Взе ли?

— Взе!

Хлебарите се разсмяха:

— Хайде сега! Печи! Продавай! Граби! Живей! Да живееш — значи да имаш! Да имаш — значи да живееш! Бъди благословена, печалбо, все едно откъде идваш!

Хлебарите напускаха сцената под ритъма на марш, изпълняван от всички инструменти, публиката ревеше, всичко разбираше, започнаха да разбират и вигилите. Гръм да ги удари, тези комедианти, не е само майтап, ще има и бой, дяволите да ги вземат!

Засегнати и обидени, сенаторите напускаха театъра. Преторът, вече обезпокоен, се оглеждаше по своята кохорта. Префектът гневно удряше юмрук по ръба на ложата.

Само няколко души седяха спокойно. Принцеса Друзила се смееше като дете и повтаряше: „Хайде сега! Печи, продавай, граби…“ Валерия също остана на мястото си, Луций я следеше отдалече, не си отиваше.

Сенатор Сенека леко се усмихваше. Гледай го ти този Фабий! Кой можеше да си помисли за него — изпълнителя на най-простите роли в трагедиите на Сенека, — че ще започне да пише пиеси!? В неговия мим има нещо от живота. В сравнение с този мим трагедиите на Сенека са умозрителни, само символи. Но пиесата е малко евтина, разсъждаваше философът. Подхожда за тълпите, но не е за образованите хора. Въпреки това Фабий е юнак! Има чувство за хумор и е смел. Сенека дори му завиждаше — той самият не бе способен на такова нещо. Ами шегата с Авиола?! Сенека бе уверен, че Фабий има пръст в тази работа, макар и да го пуснаха след разпита, защото имаше сигурно алиби. Философът бе любопитен как ще свърши пиесата. Смелият намек по адрес на сенаторите го беше поуплашил. Видя и погледа, който преторът хвърли към кохортата… Но Сенека знаеше своето влияние. Той изправи гръб в креслото си и когато преторът въпросително го погледна — демонстративно запляска.

Преторът мълчаливо обърна внимание на разгневения и нетърпелив префект: да погледне към философа.

— Сенека се забавлява…

На сцената изтича жена. Тя влачеше след себе си с една ръка купувача — Фабий, с другата — едила. Това не й струваше никакви усилия. Беше яка като товарен кон — грамада от месища. Подир нея вървяха измамените купувачи. Волумния изтръгна от ръцете на съпруга си — Фабий — хляба.

— И това ми било хляб! Къде е хлебарят?

Глас от най-горните редове:

— Натъпкай му го в гърлото, да се задави! Да види какво ядем ние!

— Къде е хлебарят? — крещи Волумния.

Хлебарят се е скрил зад нощвите. И с тънък глас се обажда оттам:

— Едилът одобри хляба!

Жената се обръща към едила:

— Това е гюбре, началнико! Помириши го! Яж! Яж де! — мушка му тя хляба в устата. — Яж! Плюскай!

Едилът отчаяно се съпротивлява, бори се с Волумния, вика и заплашва:

— Ще те арестувам, нахалнице! Ще те хвърля в затвора да изгниеш там!

— Ти ли? Стърчиопашко, бъзльо, посерко! Ако ми паднеш в кревата — мокро петно ще остане от тебе! — И вика, вдигайки хляба: — Това е боклук! Конска фъшкия! Пле-сен!

— Плесен! — повтарят гневно другите купувачи.

Едилът се опитва да се защити:

— Безумци! С плесен се лекуват болести! Чумата, холерата…

Измамените купувачи бушуват на сцената като придошла река. Хлебарят е избягал. Чираците се присъединяват към купувачите, грабват дружно едила и го хвърлят с главата надолу в пълните с кал нощви. Виждат се само краката му, той дълго рита, размахва ги, прави опити да се измъкне, после стихва и те щръкват като дървени над нощвите.

Театърът се разтресе от смях и викове. Фабий свали пъстрия си центункул и излезе на сцената в мръсна, окъсана, закърпена туника на обикновен римски бедняк. Застана съвсем близо до публиката. И заговори разпалено, сочейки към едила в нощвите:

Вече всички разбраха, че това не е обикновена шега. Въодушевени от думите на Фабий, от неговите страстни жестове и тон, те започват да стават от местата си. Шумят, ръкомахат. Малкият чирак, който прилича повече на момиче, отколкото на момче, целият трепери. В широко отворените му очи се чете страх. Обвиненията на Фабий бият като градушка:

— Стига! — извика преторът. — Аз забранявам…

Гласът на Фабий е като удари по меден диск; никой не може да го спре:

Той млъкна. Ревът на хората довърши стиха. И веднага продължи: „Позор за сената! Позор за магистратите! Долу тези негодници и крадци!“

По знак на претора екна тръба. Преторианците изскочиха. Артистите и народът им препречиха пътя. Стотици зрители от горните редове тичаха долу на помощ. Настана бъркотия.

— Задръжте Фабий! — ревяха преторът и префектът в един глас.

Но докато преторианците се разправяха с тези, които им бяха преградили пътя към сцената — Фабий Скавър вече го нямаше там. Напразно го търсеха. Тогава те се нахвърлиха върху публиката. Демонстрацията растеше, разширяваше се и едва след час преторианците успяха да прочистят театъра, но това им струваше четирима убити и над двеста души ранени.

Центурионът дишаше тежко от умора. Но така гордо пъчеше гърди, сякаш бе спасил театъра на Балб от унищожение. Ококорените му очи, пълни със задоволство, не се откъсваха от претора и префекта: „Видяхте ли как усмирихме бандата? Видяхте ли колко съм опитен?“

Преторът и префектът седяха бледи в ложата на празния театър. И двамата бяха неспокойни. Ревът на тълпата, долитащ отдалеч, показваше ясно, че демонстрацията не е свършила в театъра, а се е пренесла по улиците на Рим.

На сутринта стените на Форума осъмнаха изписани с обидни думи по адрес на сенаторите, монополистите и магистратите, а в държавните солници край Остия хилядите роби и плебеи отказаха да работят, протестирайки срещу скъпотията.

24

Валерия искаше да се отдаде на Луций в по-романтична обстановка от тази във вилата й на Есквилин посред Рим. И го покани в летния дворец на баща си в планините Албани240. С думи го покани на вечеря, а с очи — за нощта. Летният дворец бе разположен на планинския склон над Неморенското езеро, близо до прочутия храм на Диана. Народът наричаше това езеро Дианино огледало.

Валерия излезе на терасата и се загледа към Рим. Вечерта бе хладна, влажна, но пролетта вече пъплеше от равнината към планината. Въздухът бе пропит с ароматите на пробуждащата се земя и разпукващите се жасминови пъпки. Слънцето се скриваше зад далечните покриви на римските храмове. Златният шлем на Юпитер Капитолийски грееше като светилник. Светилникът бавно гаснеше, бавно минаваше и времето. Валерия изгуби търпение, заповяда да й сложат наметалото и излезе да посрещне любимия си. Не прие да я съпровождат.

Сандалите й от кожа, боядисана с бронз, се намокриха, тя плътно се увиваше в смарагденозеленото вълнено наметало. Селяните, които се връщаха от Рим във Велитра, учудено оглеждаха красивата жена. Не я познаваха, но се досещаха защо е тук. Капризна благородна персона, която тази сутрин пристигна с абаносова носилка, съпровождана от робини и роби, в летния дворец на Макрон… Те се отбиха по каменистата пътечка край пътя. По-далече от благородниците — та да ти е мирна главата.

Валерия трепереше от студ и нетърпение. Времето се влачеше бавно, сумракът се сгъстяваше, въздухът искреше от планинския хлад. Най-после! Луций препускаше с коня в галоп и спря на десет крачки пред нея. Тя извика радостно и протегна към него ръце.

Луций я грабна, постави я пред себе си на коня и препускайки, започна страстно да я целува. Влязоха в уютния триклиниум, притиснати един до друг. Стените излъчваха горещ въздух и стопляха трапезарията. Бе приготвена вечеря за двама.

— Страшно измръзнах. Пипни. Ръцете и краката ми са ледени.

Той дъхаше на ръцете й, разтриваше ги, целуваше ги. Страстно. Жадно. Валерия се смееше:

— Ах ти, гладнико! Ах ти, ненаситнико!

Тя плесна ръце. Робините й бяха ято млади момичета. Всички в еднакви хитони, в любимия зелен цвят на Валерия, върху грижливо направените им прически — венчета от мирта241.

Това бе добре замислено — на техния фон още по-ярко се открояваше очарователната им господарка. Косите на Валерия бяха разпуснати, медните вълни падаха върху раменете й, искряха и мятаха отблясъци, огрени от пламъците на бронзовите светилници. Белият копринен шал, преметнат върху зелената палла, показваше не само вкус, но и примамваше.

Те полегнаха край масата. Върху запаления термантер242 се нагряваше калда243 с вино, мед и вода. Робините им предложиха избрани, пикантни ястия; поднесоха пресни и сушени плодове и изчезнаха.

В амфорите, запечатани с цимент, имаше старо хиоско вино, примесено с алое244. То опиваше. Откъм перистила долиташе музика на флейта и кларинети. Тя омайваше. Цветята в саксиите край стените силно ухаеха. Те упояваха.

Валерия бе щастлива. Непрестанно изменяше израза на лицето си, пленяваше любимия с тялото си, като го разкриваше опитно, блестеше с ума и находчивостта си.

Когато минаха към плодовете, Луций я попита за детството й.

— Нищо не знам за теб, моя божествена, а така бих искал да знам! Та нали, когато обичаме някого, ние обичаме и тези негови години, когато още не сме го познавали!

Погледът на Луций е откровен. Поглед на влюбен. Поглед — любопитен за всичко, което би могло да доизвае обожавания образ. Валерия въздъхва дълбоко няколко пъти, за да успокои силно разтуптяното си сърце. Въздишките овлажниха мечтателните й очи, а сълзите подготвиха почвата за съчувствие и състрадание. Нима Луций може да не се проникне от съчувствие — макар сърцето на римския воин да е кораво — към едно дете, живяло сред мръсотията и грубостите на село, към момичето, расло сред пастири на говеда. От чувствените уста на Валерия се сипят жалби: „О, богове! Да живееш сред смрадта на оборите, да ходиш боса по говежди тор, да те хапят стършели и големи черни мухи, да слушаш безсрамните приказки на пастирите…“ В мислите й се мярна споменът за лупанара, за нейното първо убежище… Но тя мигновено смени тона: от всичко това я изтръгнал чичо й, освободен роб и земевладелец в Сицилия, при когото прекарала юношеските си години над лирата, изучавайки гръцки език и поезия. А когато баща й станал наместник на императора, извикал я в Рим…

— За удивление на боговете и хората! — прекъсна я Луций.

А тя, усмихвайки му се колкото можеше по-нежно, добави:

— И за да се влюбя в този човек и да му отдам сърцето си от пръв поглед… за първи път…

Сега Валерия вече не лъжеше и искреното вълнение придаде на лицето й още по-голяма прелест. Луций я гледаше възхитено, когато тя трогателно описваше горестите на младостта си. И отново всичко у нея го очароваше. Изключително съвършенство и красота! Все нова и все различна. Страстните, енергични движения на ръцете й изведнъж се променяха в меки и отпуснати жестове, характерни за ориенталските царици, уморени от тежестта на накитите. Сините пламъци в зениците се укротиха и кръвта на Луций се разбушува под настойчивия й поглед. Уханните медни коси омайваха главата му, омайваше го и дъхът й, и дълбокият гърлен смях. Млечната белота на шията й грееше.

Луций протягаше жадно ръце. Тя нежно го отстраняваше, изплъзваше му се. Обзе го нетърпение. Дори се ядоса, че така си играе с него. Но тя му се усмихна и той беше още по-силно очарован.

Валерия мислеше за Торквата. Правеше всичко възможно, за да я надмине в целомъдрието, в което чувствуваше нейната моминска сила. Искрената й страст пропи любовната й игра с чувство, което зашеметяваше Луций. Тя бе ту нежна девойка, ту кокетна, опитна хетера.

Луций не забелязваше разликата. Напротив. Бе възхитен. Обзет от любовния порив, в който се мяташе между желанието и възхищението, той сравняваше Валерия с Торквата. И чарът на Валерия бе по-силен…

Валерия се радваше: с всеки миг Луций й се покоряваше все повече и повече! Тя го милваше, докосвайки глезено с върха на пръстите си лицето му, обсипваше го с пърхави целувки, докато най-сетне впи страстно устни в неговите.

О, олимпийски богове! Ако можеха очите на вашите статуи, наредени край стените на триклиниума, да прогледнат — би кипнала кръв и във вашите мраморни тела!

Копнежът по мъж, когото истински обича, доведе Валерия до екстаз. Тя изведнъж смъкна хитона от себе си и в здрача на полуугасените светилници тялото й грейна като бисер — стройно, предизвикателно-красиво, зовящо. Обезумяла от желанието си, тя несъзнателно направи непристойното движение, с което хетерите приканват мъжа в леглото. Луций светкавично разбра. Това движение му бе познато от азиатските лупанари. Засмя се и се устреми към нея.

Валерия изведнъж осъзна какво е направила.

— Защо се смееш? — Споменът за миналото стисна гърлото й.

Луций я целуваше по раменете, по шията. И задъхано говореше между целувките:

— Нищо, нищо, моя божествена!… Този жест… съм го виждал в Ориента… Желая те… не ме измъчвай повече…

Тя се остави да я отнесе на леглото — пребледняла под ружа, с ледени тръпки, пронизващи тялото й. Отдаваше му се отчаяна, разтърсвана от страх. Отдаваше му се отново и отново без възторга на любовта, с която бе препълнено сърцето й.

Лежаха върху постелята голи. Луций — по гръб, със затворени очи, Валерия — на една страна, тревожно загледана в лицето му. Какво ли вижда под спуснатите си клепачи? Кой ли лупанар, коя ли хетера му припомних с това движение?

Това е краят. Ще отвори очи, ще зърне лицето ми и в него ще види другата. Всички са едни и същи, хетера като хетера… Ще стане, ще каже нещо ужасно и ще си отиде…

Луций, уморен от насладата, известно време не мислеше за нищо. Той бе истински син на императорския Рим: малко страст, малко разум, чувство — почти никога. Когато се съвзе от опиянението на страстта, той не отвори веднага очи. Усещаше погледа на Валерия и му се искаше още малко да остане сам. Отново го навести мисълта за баща му. Какво би казал, ако видеше сина си в леглото на дъщерята на смъртния си враг? Предател, би казал. Но защо такава строга присъда? Аз питам своя разум… Знам какво върша. Знам какво искам, татко. Искам да живея посвоему. Чувам, да, добре те чувам, татко: „Отечеството! Свободата! Републиката!“ Да. Но преди всичко искам да живея! Преди всичко — приключението. Приключението, което ще ме изведе към блестяща кариера. И когато стана улегнал гражданин, когато се оженя… Торквата? Да, на нея измених. Да. Но кой, кой не би изменил на мое място? Заради такава красота! Заради такава любов! Заради такива ласки!

Отвори очи. Навън се съмваше. Зърна над себе си тревожното, бледо лице на Валерия. Протегна ръце към нея:

— Заради теб ще изменя на целия свят! — произнесе страстно.

Тя не го разбра, но бе щастлива. Не, не, той нищо не подозира. Нищо. Обсипа лицето му с целувки и от устата й се изливаха слова на нежност и любов. Бурни, несвързани.

— … ще ти бъда робиня, ако поискаш… — шепнеше страстно. Но мислеше друго. Страстният й копнеж Луций да бъде неин бе свиреп, господарски.

— … когато стана твоя жена, мой мили, ах, тогава…

Той се сепна. Такова нещо никога не бе и помислял. Като своя жена, матрона на дома и майка на своите деца — виждаше само Торквата. Валерия възприемаше само като очарователна любовница, с която никога не би изпитал еднообразието и скуката на съпружеската връзка. Защо трябва да променя морала и традицията, установени от родителите? Луций разсъждаваше: „Ако поддържам Макрон, императора, то влиянието на Валерия ще ми помогне да заема високо положение, благодарение на което ще закрилям и баща си. А когато стъпя здраво на крака, вече няма да има нищо невъзможно за мен… Ами ако заговорът успее? Тогава баща му ще обяви, че Валерия е била оръдие в ръцете на заговорниците в дома на Макрон. Републиката ще помете и Макрон, и Валерия… Но защо да мисля сега за това? Кой знае какво може да стане дотогава?! Стига грижи! Аз съм роден под щастлива звезда. Тази звезда ми даде прекрасна любовница, ще ми даде всичко, за което мечтая!“

Той целуна ръцете на Валерия.

Стана, облече се. Тя впи устни в неговите:

— Мой ли си?

— Твой! Само твой!

Вълнението я унасяше. Всичко в нея кипеше. И когато се разделяха, тя не успя да премълчи мисълта, която непрестанно я преследваше. И каза настойчиво:

— Още днес ще пишеш на Авиола, че разваляш годежа с неговата дъщеря! Искам да бъдеш само мой!

Луций изтръпна. Патрицианската му гордост бе засегната. Добре ли е чул? Тази жена се отнася с него като с роб, макар да казва „твоя робиня ще бъда“. „Ще пишеш… ще развалиш… искам да бъдеш само мой!…“ Заповеди, които не търпят възражение! Какво е той, синът на Курион, в този миг? Вещ, парче камък, някакъв парцал! Бивша робиня — господарски ми нарежда какво мога, какво бива и какво трябва да правя! Ето как би изглеждал животът ми с нея… Да изпълнявам заповедите на една властолюбива довчерашна робиня!

Обърна се възмутен към Валерия. Но красотата й отново го покори.

Тя се притисна до него и страстно го целуна на раздяла:

— Утре при мен в Рим!

И той я целуна страстно. Отиде си от нея лудо влюбен, но и изпълнен с гняв и ненавист.

Взе със стиснати зъби плебейското си наметало от роба и го последва към портата на градината, където нетърпеливо го чакаше конят му.

Препусна по стръмната пътечка.

Фабий не само благополучно се отскубна от преторианците в театъра, но не срещна никакви трудности и из римските улици. Той стигна незабелязано до Капенската порта и излезе на Апиевото шосе. В кръчмата край шосето се преоблече като селянин, дегизира се като старец с бяла брада и закуцука с бастунче към планините Албани. В село Пренесте245 Имаше приятели, които щяха да го скрият. Вървя цяла нощ. Вече се съмваше.

На горската пътека той седна на един пън от пиния, за да си отпочине и хапне черен хляб със сирене. Когато над него затрополяха камъни, вече бе късно да се скрие. Пък и не се боеше от селяните. Мъж в евтино кафяво наметало и капишон на главата спря пред него коня си.

— След колко време ще стигна до шосето за Пренесте, дядо?

Фабий позна Луций и се уплаши. Отговори с пресипнал, престорено дебел глас, като сочеше с ръка:

— Все надолу по тази пътечка, на кръстопътя се спусни вляво, момко.

Продължаваше да отхапва от сиренето и хляба.

На Луций му направи впечатление начинът, по който селянинът вдигна ръка. Не беше някак по селски, а твърде леко и маниерно. Къде бе виждал такъв жест? На кораба по пътя от Сирия за Мизенум. Артистът Фабий? Той се замисли. Нарочно не гледаше към селянина, попритегли неспокойния кон за юздите и заговори каквото му хрумне:

— Тези хълмове са коварни. Казват, че тук винаги имало хора, които се криели от преследване… — Сега погледна селянина в очите. Те трепнаха.

— Че за какво ще се бои човек, като си няма нищо? — пресипнало каза старецът и дръзко се изсмя: — За това парче сирене ли?

Макар и умело да променяше гласа си, Фабий леко се издаде при смеха и Луций вече със сигурност знаеше кой седи пред него. Разгневи се. Виж го ти човека, който му призна на кораба, че копнее само да се наяде, напие и налюби с жена, човека, който се подигра със сенаторския сан в „Хлебарите“, как бяга сега в планината от заслуженото наказание. Разбунтуван плъх. Робска издънка. Спомни си и за Валерия и още повече се разгневи. Освобожденците винаги са дръзки. Каза строго:

— Хората, които бягат от ръката на правосъдието, са способни на всичко. Защото може да става дума за главата, не само за сиренето и… хляба.

Фабий се обезпокои: „Позна ме. Колко злобно само произнесе думата «хляб». Сигурно е бил на «Хлебарите».“ Но Фабий моментално си спомни за разговора на кораба. Луций е републиканец, ала същевременно и сенаторски син. Той се чувствува добре сред равните нему, както и аз сред своите. И внимателно продължи играта:

— Ние тук, в планината, не се боим от нищо. — Той се прозя. Показа здравите си зъби. — Освен зиме от вълците.

— Човек, който има отрова под езика, е по-страшен и от вълците — играеше си Луций с него като котка с мишка. — По-добре да убием вълка.

Фабий стисна зъби. Местата на лицето му, които не бяха скрити от брадата, пребледняха. Ще ме предаде, когато се върне в Рим, помисли си той. Сенаторското синче ще си отмъсти за обидата на своя сан. Артистът направи опит да се овладее. Той преценяваше трезво: не бива да рискува. Преторианците могат да стигнат тук най-рано вечерта. Тази нощ трябва да се добера до морето. През планината — до Кампус Солониум, после през лаурентийските гори и в Остия. Там ще бъде близо до Квирина… Той продължи спокойно да яде.

— Точно така, гражданино. Да убиеш — това е свещеният закон на по-силния.

Луций наблюдаваше изпитателно артиста. Въпреки цялата си ненавист, която изпитваше към него, той се възхищаваше от самообладанието му. Твърдостта и смелостта импонираха на воина. Но гневът отново взе у него връх. Удари направо:

— Тези, които създават законите, прилагат и наказания срещу техните нарушители — така ли е?

Фабий е добър комедиант. Дори окото му не трепна. Каза учудено с пълна уста:

— Какво имаш пред вид, гражданино? Не те разбирам.

Луций се приповдигна на седлото и отпусна юздата на коня.

— Много добре ме разбираш, Фабий Скавър. Поиграй си още малко ролята. Но някой непременно ще ти смъкне маската!

И препусна. Под копитата на коня се ронеха дребни камъчета и летяха подир ездача по стръмната пътечка. Фабий го изпроводи с поглед, докато изчезна зад завоя. После стана, отби се от трополящата пътечка върху меките гнили листа и хукна през дъбовата гора към селото.

Слънцето се беше издигнало високо над Тиренско море246, когато Луций наближаваше Рим. Пътят му минаваше покрай латифундията на баща му. Зад решетъчната ограда робите от имението побиваха кръст. На кръста бе разпънат гол роб. Мургавото лице бе изкривено от болка, стенанията на мъченика раздираха златистия въздух. Надзирателят позна в ездача сина на своя господар и учтиво го поздрави.

— Какво е това? — попита Луций, без да слезе от коня.

— Искаше да избяга, милостиви господарю.

Луций плъзна безразличен поглед по роба, кимна и отмина.

Отчаяният вик на разпнатия летеше подир него и се смесваше с тропота на копитата. Въздухът ставаше все по-златист и заслепяваше ездача.

„Ще отида направо в префектурата, размисляше Луций, и ще кажа къде се укрива Фабий. До утре ще го хванат. Отново ще те пратят в изгнание, зловредна муцуно.“ — Той се засмя злобно, но смехът му изведнъж секна: един Курион не може да бъде доносник…

Пришпори коня и премина в галоп през Капенската порта.

У дома намери писмо от Торквата… Страхува се, страхува се за неговото сърце… Нещастна е, плаче… не може да повярва, че я е забравил. Кога ще отиде при нея? Кога?

Луций четеше писмото, затаил дъх. Прочете го няколко пъти. Жадно поглъщаше думите на Торквата. Те бяха като балсам за ранената му гордост. Сравняваше: тук — покорството на нежна благородна девойка, там — властолюбие на плебейска освободена робиня. Чуваше дълбокия глас на Валерия: „Когато стана твоя жена…“ Разсмя се язвително, взе пергамент и като трескав започна да пише на Торквата. Писмо, пълно с любов, признание във вярност, продиктувани от вътрешния му бунт срещу властолюбивата „римска принцеса“.

Довърши и зачете това, което бе написал. Пред погледа му изплуваха бляскащите очи на Валерия, чу повелителния й глас. Стана и закрачи нервно из таблинума. Разкъса страхливо писмото до Торквата. Празнотата в сърцето се разля и в главата му. Дълго и тъпо седя пред новия пергамент. „… Ще напишеш! Ще развалиш!…“ Обидената гордост, засегнатото тщеславие, силата на Валерия, честолюбието му — всичко се смеси в отчаян хаос. Часовете летяха. Най-после се съвзе. Спомни си за Сенека: „Разума си питай!“ И написа на Торквата уклончиво писмо, че е зает с много важни дела, които засега го възпират да отиде при нея. Но щом има възможност, с удоволствие ще отиде…

Когато подаде писмото на Нигрин, за да й го отнесе — гордият син на Курион бе забол очи в земята.

25

Императорът не можеше да заспи.

Сухият вятър от Африка още привечер разбунтува морето, а подир него налетя пролетната буря. Летният дворец „Юпитер“ се разтърси под напора на стихията. После в градините заплющя дъжд. Освежи листата и мрамора, но не освежи мисълта на императора. До късно през нощта вълните се биеха о скалите под двореца.

Тиберий се вслушваше в рева на морето, което го отделяше от Рим. Ревът звучеше заканително: сякаш дрънчене на оръжие и вик на ранени, сякаш се бяха сблъскали две страшни сили, две стихии — императорът и Рим.

Той барабанеше с пръсти по облегалката на креслото с очи, трескаво вперени в мрака. Суеверен от рождение, Тиберий се стараеше да долови в грохота на разбиващата се о скалите вода отговора на въпросите, които го мъчеха и на които дори неговият астролог Тразил не умееше да отговори.

Дали да се отдам на волята на Танатос и спокойно да дочакам смъртта, или да продължавам битката със сената? Кой след мен ще седне на трона? Още колко ще живея — седмица, месец, година? Ще видя ли още веднъж Палатин, ще се изкача ли на Капитола? Трябва ли това да стане? Трябва ли?

Морето, което защищаваше императора, но същевременно го правеше и изгнаник, бе нямо в своя рев. Чак призори то се успокои. Но императорът не се успокои.

Той едва стигна по мократа тераса до мраморните й перила, за да погледне на север, към Рим. Колко години вече гледа така старият меланхолик! Опре се на студения камък и сбръчканата му уста фъфли: „Извън Рим няма живот…“ Утрото бе прохладно. Мраморът студен. Императорът потрепера.

Робът се приближи и съобщи третия час след пеенето на петлите. Скоро ще има посещение. Бе поканил Сенека. Но не заради себе си. За да зарадва Нерва. Той неотдавна го бе помолил за това…

Нареди да му дадат вълнено наметало, шалът от бисос и бастуна. Не прие да го съпровожда стражата.

Пое по кипарисовата алея към близката вила, където живееше Нерва. Когато преди единадесет години реши да се пресели от Рим на Капри, освен астролога Тразил и лекарят Харикъл с него тръгнаха неколцина приятели: Курций Атик, Юлий Марин, Вескуларий Флак и Кокцей Нерва. С годините те един подир друг изчезваха от неговото обкръжение. Някои се връщаха в Рим, други умираха. Остана последният, сенаторът Нерва. Велик юрист, блестящ законодател. Бяха приятели от младини; и двамата почитатели на гръцката култура, и двамата сериозни — те добре се разбираха. И двамата страстно обичаха Рим, и двамата въздишаха по него. Нерва, първият от съветниците на Тиберий, му остана верен до старини. Но в последно време се поотдръпна от императора. Миналата седмица легна болен и отказа да приема храна. Отказа и да разговаря с Тиберий. Императорът разбираше защо. Върху лицето му падна гневна сянка. Може би Сенека ще помогне в случая…

Крачка след крачка той бавно вървеше по кипарисовата алея към близката вила. Всичко живо пред него се отдръпваше, отстъпваше встрани. Робите работеха в навадената градина. Ниско приведени над земята, те следяха с края на очите си императора и си шепнеха:

— Виждаш ли колко бавно върви? Едва се движи. Преди седмица не беше толкова прегърбен. Погледни!

— Не го гледай! Това ще ти струва главата!

Камшикът на надзирателя изсвистя във въздуха.

Императорът влезе в малка къщичка. Там, в терариума, спеше огромен люспест гущер, подарен на Тиберий от великия цар на партите Артабан. Императорът обикна грозното животно и го возеше със себе си навсякъде като амулет за щастие. Тиберий мислеше за Нерва и механично галеше с пръст люспестата броня. Замляска. Животното вдигна глава и впери в него жълтеникавите си очи. Техният хладен блясък го успокояваше, в тези очи имаше нещо от неподвижността на пустинята и вековете. Императорът постоя, взрян известно време в тях, после излезе.

Силният вятър духаше насреща му. Той пристегна около врата си шала от бисос. Влезе във вилата. Седна край леглото на Нерва и се загледа в приятеля си.

Слабото лице на костеливия старец имаше цвета на охра.

— Какво си ял вчера, мили? — попита ласкаво императорът.

— Сирене, хляб и вино.

Тиберий плесна с ръце:

— Какво е ял вчера сенатор Нерва?

Управителят отговори:

— И вчера не сложи нищо в уста, императоре.

Управителят изчезна. Тиберий дълго гледа приятеля си, дълго мълча. После каза тихо и грижовно:

— Какво означава това, драги ми?

Нерва обърна глава към стената:

— Не ме радва вече животът, Тиберий.

— Защо?

Нерва мълчеше. Императорът настоя:

— Все пак кажи ми защо вече не те радва животът, Кокцей.

— Тежи ми… не мога повече…

— Вие, стоиците, сте безумци — избухна императорът. — Залагате това, което се дава само веднъж на човека — живота! — И продължи разпалено: — Знам. Аз ти тежа! Ти със своята филантропия се гнусиш от човека, който и от разстояние убива, който прекарва последните години от живота си в разврат…

— На това ли казваш живот, Тиберий? — Нерва с мъка се повдигна, но веднага се свлече от слабост на леглото: — Някога ти беше величие, уважавах те, беше великодушен властелин… а сега? Заради няколко необмислени слова против теб ти отмъсти със смърт на Флак…

— От необмислените слова израства интрига, от интригите — заговор…

— Смешно! Теб не палачът, а предаността на народа трябва да те охранява! А ти ограбваш свободата на човека, убиваш я, жестокостта те е овладяла напълно, потоци кръв текат подир стъпките ти. Позор! — Нерва едва изговаряше думите. — Срамувам се за теб, Тиберий! Ако бях на твое място, бих направил същото, което върша сега аз: не бих сложил хапка в устата си, докато угасне този позорен живот!

Императорът мълчеше, не се обиди от думите му. И каза спокойно:

— Можеш да ме ругаеш, Кокцей. Можеш да ме хулиш. Ти имаш свое виждане, различно от моето. Ти си представяш какво би правил на мое място. Но ти не си на моето място! Ти нямаш тази страшна задача да държиш вълка за ушите, които са къси, и едва да го удържаш, а заради кръвожадните му зъби не трябва да го изпуснеш… — Императорът продължи, загледан някъде в далечината: — Ти можеш да ме посъветваш да се самоубия. Ти не си търпял цял живот обиди и коварства, както аз. — Императорът вдигна властно ръка: — Нито част от живота си няма да дам доброволно. Ами ако изведнъж в последния миг дойде…

Той замълча. Нерва попита е отпаднал глас:

— Какво трябва да дойде? На какво се надяваш?

— На нещо по-красиво от това, което животът ми е дал досега…

Костеливото жълто лице на Нерва доби ироничен израз.

— Какво е това нещо?

Тиберий се взираше в трескавите очи на старика. Не можеше да проговори на глас, шепнеше едва чуто:

— Това, което дълги години ти беше за мен. Не „нещо“, а някой. Разбираш ли ме?

Нерва затвори очи и не отговори.

— Но и теб не искам да загубя — въздъхна императорът. После плесна ръце: — Донесете храна.

Донесоха я мигновено.

— Наяж се. После стани и ела при мен. Очаквам един човек, който е и твой приятел.

— Вече нямам приятели.

Очите на императора се наляха с кръв:

— Мълчи и яж. Ще тръгнеш с мен! Чакам Сенека. Заради теб съм го повикал.

Нерва се усмихна. Сякаш отдалече.

— От всички проповеди на Сенека ми остана само една: да умееш да умреш. Дори ти не притежаваш такава власт, че да ми попречиш на това.

Тиберий стана, хвана го за ръката, изискваше, молеше, настояваше, заклеваше го. Нерва изтръгна ръката си, обърна се настрана, гърбом към императора и рече смирено, както говорят умиращите:

— Иди сам! И намери това, което търсиш. От все сърце ти го пожелавам.

После млъкна и вече нито се помръдна, нито промълви.

Императорът стоеше над него безсилен, безпомощен. Не знаеше как да уговори Нерва, но знаеше с положителност, че и последният му приятел го напуска по своя воля и че само той е виновен за това. Гледаше замислено белите коси на старика, врата му. Искаше му се да помилва Нерва. Понечи, но ръката му се спря насред път, колебаеше се изтръпнала и после се отпусна обратно.

Тиберий се връщаше към своя летен дворец. Управителят — подир него. Изведнъж императорът се спря:

— Харикъл!

Личният лекар на императора се появи след миг.

— Харикъл, ще получиш вилата ми в Мизенум с градините, с лозята и освен това един милион ауреи, ако успееш да накараш Кокцей Нерва да живее!

Те бавно се изкачиха към терасата. Макрон тежко крачеше и все беше с две стъпала по-нагоре. Сенека с усилие се придвижваше. Гърдите му свистяха. Спираше се, дишаше тежко.

— Въздух ли не ти достига, драги Сенека?

— Дробовете ми, уважаеми. Дробовете.

— Ами че ти си почти десет години по-млад от мен!

— И по-младият може да бъде по-стар, драги ми благороднико.

Макрон гледаше бледото хлътнало лице, ъглите на устата, които нервно потръпваха. Усмихна се лукаво:

— От страх ли, мой Сенека?

Сенека се спря и погледна с отвращение нахалника:

— От астмата. — Но въпреки това го попита: — Не знаеш ли защо ме повика императорът?

Макрон обикновено знаеше всичко. Този път не знаеше нищо. Но не се издаде:

— Императорът иска за развлечение да си поговори с тебе, философе — и добави, скривайки пренебрежението си: — Днес е славен ден на Капри. На чаша вино ще седнат двамата най-мъдри и най-велики мъже на света.

— Не преувеличавай, драги — каза Сенека и поласка сановника: — Мога ли аз да се сравнявам с теб?!

Макрон се изсмя силно:

— И това е истина, мъдрецо. Разликата ни е поне десет пръста. Хайде, че цезарят ни чака!

Цезарят чакаше. Очакваше Сенека и нещо от него. Това нещо, за което бе говорил с Нерва. Очакваше просто, съчувствено слово. Дружеско слово. Един такъв образован и мъдър човек непременно знае що е съчувствие. Дали ще ме дари с него?

Срещу Креслото на императора стоеше прекрасната бронзова статуя на Апоксиомен247, изваяна от Лизип, която някога се извисяваше пред театъра на Марк Агрипа в Рим. Тиберий си бе харесал статуята и заповяда да му я пренесат на Капри. „Открадна на Рим Лизип“ — шепнеха си сенаторите, които преди това дори не бяха забелязали Апоксиомен. Императорът замислено гледаше статуята. Наблизо се чуха стъпки.

И се случи това, което никога не беше се случвало. Императорът стана да посрещне Сенека и протегна ръце за прегръдка.

— Добре дошъл, Аней. Копнея поне веднъж да поговоря с някого, който има в главата си нещо повече от слама.

Макрон стисна устни от тази императорска нетактичност и учтиво се усмихна. Робите долетяха като рояк на терасата. Кресла, наметала, шалове. Закуски, плодове, златисто вино в кристалните чаши. По знак на Императора Макрон се отдалечи.

Сенека, който пиеше само вода, се поколеба, но после вдигна чаша за здравето на императора; да бъде още много години крепко. Тиберий се усмихна и се видяха жълтите му зъби. Неговото здраве? Безупречно. До сто години ще живее! И след пауза добави:

— Това беше шега, Рим няма защо да се страхува. Най-много да издържа до една-две години. Да управляваш е каторжна работа. Тъй като никак не е лесно един владетел да постигне съгласие със сто и петдесет милиона поданици! Как да постигне съгласие, и то не само на думи, но и на дело, поне с тези, които са около него? Но да оставим това. С удоволствие бих чул неща за твоята работа.

— Довършвам една трагедия…

— Отново трагедия? — Императорът неволно пак изпадна в ирония. — Разбира се, против тирана…

— Да — каза нерешително Сенека. Това бе опасна тема.

— И за пример вземаш мен?

Сенека се поуплаши:

— Какво говориш, превъзходни мой? Ти не си тиран. Тиранът не би могъл да осигури безопасност на Рим. Със своето управление ти му осигури благоденствие. Сам доплащаше на търговците, когато животът поскъпна, за да не се повиши цената на житото и хляба. И най-главното: осигури на империята вечен мир…

— Осигурих… Но какво получих в замяна? Присмех и обиди: скъперник, който ни пречи на печалбите, който ни забранява игрите, гладиаторските състезания! Деспот, който със своя мир превърна живота ни в сива пустиня! За тях, Сенека, войната е удоволствие и печалба!

— Да, драги ми цезаре. За мнозина мирът е по-тежък от войната.

Тиберий продължаваше присмехулно:

— Тиран, който се къпе в човешка кръв… — Той се запъна и глухо се засмя: — Да. И все пак ти и аз сме единствените в Рим, които не искат излишно да се пролива човешка кръв при гладиаторските игри. И тъкмо затова не искам война, въпреки че проливам кръв. И ще проливам, ако смятам, че това е наложително. Аз, мой драги, съм длъжен да правя това.

Сенека се осмели:

— Умереността е най-благородното качество на владетеля. С нея той е най-полезен за народа и империята. А човешката кръв, прости ми, превъзходни мой, помрачава образа на великия владетел… Хуманизмът е всемирен закон…

Тиберий се разпали:

— Твоят хуманизъм, философе, обгръща целия свят и поради това е твърде разреден. Твоите всемирни закони са изпарения над морето. Ти витаеш из облаците, а аз трябва да ходя по земята.

— Човешкият дух над всичко…

— Не! Материята — прекъсна го енергично императорът. — Материята е това, от което създаваме живота. И душата е материална, Епикур разбираше това по-добре от вас, стоиците. Ти витаеш в облаците. Проповядваш, че човекът трябва да бъде съвършен. Само това те интересува, иначе да става каквото ще. И тъкмо тук е разликата между мен и теб: ти живееш само заради своите идеи, докато аз живея заради Рим. Нашият благоразумен Сенека се пази да не опръска с кал своето съвършенство… — Гласът на Тиберий разгневено се повишава: — А аз искам да бъда полезен на империята и с цената на това, че ще изцапам ръцете си с човешка кръв!

Настана тишина. Императорът наблюдаваше Сенека, който се завиваше зиморничаво в наметалото си, въпреки че грееше слънце. Безумец. Непрактичен сладкодумец, и при това егоист.

— В какво виждат благородните римляни смисъла на своя живот, Сенека?

Сенека се закашля, търсеше и преценяваше думите си, подреждаше ги мислено в точна формулировка:

— Смисълът на живота за римлянина е в блаженството. Това не би било неправилно, ако мнозина вече не го заменяха с благополучието. Нашите благородници вярват…

— В боговете? — прекъсна го императорът.

Сенека замига. Той знаеше, че императорът никога не се е прекланял пред боговете, той самият също винаги се е измъквал от такъв пряк въпрос, но за щастие сега не ставаше дума за него.

— Боговете са побягнали от потопа на златото, мой драги цезаре. Рим, с маската на добродетели върху лицето си, вярва в печалбата, в доходите й разкоша. И тази вяра той превръща в смисъл на живота си с такова настървение, сякаш днешният му ден е последен.

Тиберий впи проницателните си сиви очи в Сенека.

— И ти често говориш за края на света. Имаш ли чувството, че неговият заник е близък, та във всяка твоя трагедия присъствува съдбата, която руши всичко?

— Как да не мисли човек за края на света, мой драги цезаре, след като вижда около себе си само безнравственост и пороци? Едни загиват от пиянство, други — от безделие. Богатството ги тегли към земята, както веригата с топуз на крака тегли роба. Денят Им преминава в страх от нощта, нощта — в страх от зората. Задушават се сред златото си и умират от скука. И разсейват скуката си с разврат. Как да не те овладее тогава скептицизъм и песимизъм? Как да не мислиш за края на света?

Тиберий кимна, но каза иронично:

— Може и да се приближава краят на света. На нашия. Но може би съществува и друг свят и той ще се спаси.

Тази мисъл изненада Сенека. Друг свят? Какъв? Къде? Невъзможно. Императорът греши. Космополитът проговори у Сенека. Той защищава единната световна държава, в която всички хора са съграждани. Няма два свята, съществува само един свят и той ще загине.

Тиберий не бе съгласен със схващането на космополита, духом и телом бе римлянин и затова се осмели:

— Ти не си ли част от римския народ? Рим не е ли отечество за теб? Ти не се ли чувствуваш задължен — та макар с мисъл и слово — да се бориш за славата на отечеството, да воюваш за Рим?

Сенека не бързаше да отговори. Не обичаше вълнението, което го изтръгваше от философското спокойствие. Стоицизмът допуска борба за човешкия дух; за него не съществуват държавни граници. И да се бориш за славата на отечеството, да воюваш за Рим — това бяха чужди за космополита понятия.

Той подхвана спокойно:

— Както знаеш, мой императоре, стоическата философия поставя душевното спокойствие над всичко. А душевно спокойствие и уравновесеност не могат да се постигнат, ако човек не се отрече от страстите си, от своя ламтеж по земните неща. Спокойствие ще постигне само този, който извиси търсенето на душевната хармония над стремежа към богатство, слава и мощ. Съвършеният дух стои високо над човешката суета, той се стреми към добродетелите, към познанието на най-висшето добро. И това познание — познанието, че всичко на света е преходно освен духа, който е вечен — му дава душевно спокойствие.

Лицето на Сенека леко порозовя, гласът му укрепна както винаги, когато говореше на своята любима тема. Тиберий кимаше глава:

— Приятно се слушат такива приказки, философе. Но като те слушам, аз стигам до извода, че никога не мога да постигна душевен покой. — Гласът на Тиберий доби метален тон: — Аз не мога да се скрия като охлюв в черупката си и да се ровя в душата си. Моите дни не са безкрайни празници, а обикновени делнични дни; аз трябва да се грижа за такива съвсем земни неща, каквито са доставянето на жито, поддържането на водопроводите, на общия ред и на този така непопулярен мир… защото се чувствувам отговорен пред историята за Рим! А пред кого се отчита, пред кого отговаря този твой душевен покой? Ах, този твой душевен покой! Пасивност е това. Отчуждение, вцепеняване, откъсване от живота! Огледай се около себе си! Твоят покой, така, както го описваш, е най-голямата ти заблуда, мой мили! Хераклит е прав: всичко на този свят е в движение, всичко тече, всичко се мени, животът се нуждае от движение, покоят е неговата смъртоносна рана…

— Уважавам възгледите на Хераклит248, но не мога да се съглася с тях. Прости ми, но авторитет за мен си остава Зенон.

Императорът се мръщеше. Фрази, слова — блестящи, гръмки и празни. С този човек никога не мога да се разбера. А аз искам да ми стане приятел! Колко по-близък ми е Нерва, който ходи по земята като мен.

И двамата мълчаха.

Сенека се увиваше в наметалото си, макар мартенското слънце да приличаше. Бавно ядеше смокини. Той не знаеше как ще свърши разговорът му с императора. С целувка или с омраза? С всички сили си налагаше да не се страхува. Въпреки това бе неспокоен и не можеше да се избави от чувството на досада. Императорът е олицетворение на безпокойствието. Той е борец. Напада, воюва. А това уморява. О, богове, почти два пъти е по-възрастен от мен, а ме надви както куче — заек!

Разочарован, императорът неочаквано прехвърли разговора върху съвсем конкретни неща:

— Донесоха ми, че някои недоволни сенатори подготвят нещо срещу мен. Може би дори заговор. С теб, Аней, почти всички са откровени. Кажи ми, какво знаеш за това?

Сенека пребледня, спомняйки си за разговора със Сервий Курион и сина му. Разкашля се. Кашляше дълго, отчаяно премисляше, обзе го страх.

— Сенаторите не са откровени с мен, мой цезаре — започна той предпазливо. — И как биха могли да бъдат! Сам знаеш, че те не обичат философията, която е всичко за мен. Бих казал, че по-скоро ме ненавиждат. Аз съм за тях от повишените, бивш конник. Живея тихо и скромно. Защищавам пред съда еднакво и обущаря, и сенатора. Не лудея по златото, както те. Никой от тях не би ми се доверил. Всички знаят, че макар и син на републиканец, аз съм бил винаги за самодържавието на просветения император.

Това бе истина, Тиберий го знаеше. Сенека често публично говореше за това. Тиберий небрежно промени темата. Той вдигна глава, сякаш изведнъж си бе спомнил за нещо:

— Разкажи ми, драги Сенека, какво се е случило в театъра на Балб, за какво е ставало дума в мима за хлебарите? Макрон така ми описа представлението, че в края на краищата ме посъветва отново да изгоня всички артисти от Италия.

— Прекалил е, мой императоре.

Сенека разказа съдържанието на мима. Ставаше дума за хлебари и по-мнителните хора веднага го свързаха със сената. Сенека говореше леко, с удоволствие. „Хлебарите“ в бяло пекат, крадат, мамят, дават и взимат подкупи. Фабий Скавър беше блестящ.

Императорът злорадо се разсмя. За първи път след толкова години.

— Та такъв е всъщност образът на сената, мой Сенека. А Макрон вдига тревога против нещастните комедианти. Да, благородните сенатори могат под маската на патриотизъм да крадат, да грабят, да пиянствуват, да си тъпчат гърлата за сметка на другите. Но да се показва това — не бива! Да се знае за това — не! — Той отново се засмя. — Ще наредя на Макрон да ми доведе тук Фабий Скавър. Той очевидно е истински уличник, — щом като публично подронва авторитета на сената…

Сенека се обезпокои. Започна да защищава Фабий:

— Развейпрах е той. Не си заслужава да си губиш времето с комедианти…

— Ще го извикам — упорито каза императорът и неочаквано се върна към предишната тема: — Не си ли виждал в последно време Сервий Курион?

Сенека се разкашля, за да прикрие объркването и уплахата си. Императорът знае! И той, Сенека, е следен. Отчаяно премисляше как да се измъкне от страшното подозрение. Погледът му падна на Апоксиомен, Усмихна се, но гласът му неуверено трепереше:

— Неотдавна Сервий Курион и синът му бяха при мен. И знаеш ли защо, мой драги? Луций дойде да се поклони след завръщането си от Азия на своя учител. А Сервий?! Помисли само! Искаше да му продам своя „Танцуващ Фаун“. Ти знаеш тази възхитителна статуя. Тя ми е подарък от божествения Август. Предложи ми за нея половин милион сестерции, безумецът! Изсмях му се.

Сенека подръпваше наметалото си, като избягваше да погледне Тиберий в очите. Императорът изчакваше. Гостът се задъхваше от хриповете, но ги преодоля.

— Знам, Курион беше стар републиканец…

— Беше? — прекъсна го императорът.

— Беше — каза Сенека вече успокоен. — Курион стои днес другаде — той погледна императора в лицето, — на твоя страна.

Тиберий се намръщи. Очите му ясно заповядваха на Сенека да говори по-точно.

— Много просто. Единственият му син Луций, надеждата на Курион, се отличи на служба при теб. По твое нареждане Макрон в сената го увенча със златен венец.

Императорът едва забележимо кимна. Да, това е бил добър ход от страна на Макрон.

— И освен това, мой цезаре — каза тихо Сенека, оглеждайки се, — из Рим се мълви, че Луций се е увлякъл по прекрасната дъщеря на Макрон — Валерия…

Лицето на Тиберий нервно трепна.

— А другите? Улпий, Бибиен?

— Не знам — лицето на Сенека отново доби цвят. — Улпий според мен е стар, наивен и упорит мечтател. Бибиен винаги ми е бил противен, той убива скуката си с гуляи…

— А какво говорят? — Тиберий гледаше изпод вежди философа. — Как коментират моя закон за обида на величеството?

Изненадан, Сенека се задъха:

— Този закон буди страх у тях.

— А те не се ли стараят със своите интриги да събудят страх у мен?

Тиберий замълча. Блуждаеше с очи по терасата, почукваше с пръсти по мраморната маса. И двамата мислеха за сенатора Флак, който съвсем наскоро бе обезглавен. Сенека разсъждаваше: смъртта на Флак е дело на доносник. Хатерий Агрипа? Доносникът е хиена, не е човек. Императорът говореше сякаш на себе си:

— Много власт имат тези сенатори. Стараят се да спечелят и войниците. Да речем, легат Гней Помпилий. Умее. Той не е ли роднина на Авиола?

— Да, мой драги — каза Сенека напрегнато и си помисли: нова жертва? Отново кръв?

— Отзовах го от Хиспания — подхвърли Тиберий и повтори замислено: — Много власт имат тези опозиционери… — И млъкна.

Сенека изведнъж разбра принципа и последиците от вечната схватка: император — сенат.

Сенатът се страхува от императора, императорът — от сенаторите.

Когато обикновеният човек се страхува — той се крие, заравя глава в пясъка като щраус или маскира страха си с грубост: проклина, кара се, ругае. Но когато императорът се бои — изскача опакото на неговия страх: нечовешката жестокост. И потича кръв.

Ах, да можеше да надникне в душата на Тиберий! Колко ли жестокост, но и колко страх и мъка би видял в нея! Нещастен човек е този владетел на света! Той дори не би могъл смело да умре. Тревогата у Сенека се разпиля. Притеснението — също. Силата на духа му отново го поставяше над императора.

— Аз съм лош владетел, нали? — избухна Тиберий.

— По-скоро нещастен — отговори Сенека вече смело. — Владетелят би трябвало да бъде обичан, за да бъде щастлив. Трябва да бъде обкръжен от приятели, трябва да има много приятели, не бива да страни от хората, да се усамотява. Да обича другите, както самия себе си…

— Съветваш ме да обичам змии… Съветваш ме да моля за приятелство хората, които ми отравят живота. Според теб трябва да се братимя с паплачта, а може би и с робите? Та те, както ти казваш, също са наши братя. Аз, потомъкът на Клавдий, и робите! Смешно! Какво би станало с империята, ако към робите се отнасяме не като към роби?

— Робите, мой цезаре — започна Сенека, — хранят Рим. Хранят всички ни, грижат се за нашето имущество. Ние не можем без тях. Ала по-добре ще ни служат, ако виждаме в тях приятели, а не говорещи сечива… И аз трябва да имам роби…

Тиберий леко се усмихна:

— Виждаш ли! И ти си богаташ като другите. Тогава какво струват твоите приказки за величието на беднотията? Ако се ръководиш от тях, би трябвало изобщо да нямаш имущество, за да постигнеш по този начин най-висшето блаженство. Лесно ти е да проповядваш за беднотията в двореца си, край пълните сандъци и отрупаните с ядене маси. Как съчетаваш това, мой философе?

Императорът докосна най-болното място на Сенека. Но той имаше приготвен отговор:

— Такова възражение са правили още на Платон, Зенон и Епикур. И те са учили хората не съобразно своя начин на живот, а как всъщност би трябвало да се живее. Аз мисля, мой най-благородни, че този, който сочи идеала на добродетелите, вече върши не малко дело. Добрата дума и доброто намерение имат своята стойност. Опитът да постигнеш нещо велико импонира на хората, макар да не се осъществява веднага…

— Ах ти, софисте — усмихна се императорът. — Това е то твоят знаят: да, прехвърляш от ръка в ръка гореща питка. Тя винаги има две страни.

— Защо да пренебрегвам даровете на Фортуна — продължаваше Сенека, — след като съм получил богатството си по право, а не съм си мърсил ръцете? То ми осигурява спокойствие и условия за работа. За някои хора богатството е цел. На мен то е длъжно да служи… — Пристъп на кашлица прекъсна думите му.

Тиберий го наблюдаваше. „Прекрасно, мой хамелеоне! Всичко — както ти отърва! И аз исках да те направя свой приятел! Теб — олицетворение на ловкото извъртане! Аз обичам изправения гръбнак…“ И въпреки това императорът не можеше да не му се възхищава. Дори тайно желаеше да има в учението на Сенека, от което толкова се дразнеше, нещо спасително както за него, така и за другите. „Но напразно се надявам — казваше си той. — Тези красиви и възвишени сентенции навярно биха били правдоподобни, ако можеха всички хора отново да се родят, ако можеха да изградят живота си върху твърдите основи на старите, вече съвсем забравени, римски добродетели, а не върху пясък и кал, по които мъдростите на Сенека се плъзгат и не могат да пуснат корени. Та самият Сенека като въжеиграч балансира над римския живот и трябва да благодари единствено на своето лукавство, че още не си е счупил врата! И все пак… от неговите речи лъха нещо красиво, нещо, което може да накара човека поне да мечтае за по-добър живот.“

Той погледна ласкаво философа.

— Измъчва те астмата. Имам ново лекарство за нея. Ще ти изпратя едни билки.

Сенека благодари, кланя се, възхвалява, и то твърде шумно и демонстративно, любезността на императора.

Тиберий охладня. Отново раболепие, което той така ненавижда! Гледаше недоверчиво изпитото лице на Сенека. Имаше намерение да повери възпитанието на младия Гемел, племенника на Калигула, в ръцете на този човек. Не! Той би направил от него мекотело, не владетел. Или пък би се сблъскал със съпротивата на юношата и тогава, като отмъщение срещу Сенека, би израснала още една кръвожадна хиена, подобна на Калигула. Не, не! Той разбираше, че макар и да има в Сенека някаква искра, която може би ще се разгори в огън, все пак тук, край масата, седят един срещу друг двама души с непримирими възгледи: космополитът срещу римлянина, отвлеченият мечтател срещу хладния разум, абстракцията срещу конкретността, предпазливецът срещу бореца. Но все пак императорът изпитваше някакво уважение към Сенека. Уважение към мислителя в една епоха, която ражда една идея на милион празни или егоистични глави.

Императорът стана.

— Vale, Аней. Ние имаме нещо общо с теб, но само боговете знаят що е то. И все пак не можем да се разберем. — Ироничните гънки около устата скриваха усмивката. — Но добре си поприказвахме. Не се виждаме за последен път. Ако нещо те измъчва, ела. И аз отново ще те поканя при подходящ момент.

Императорът се загледа в далечината. Старата мечта пак сви сърцето му. Разчувствува се. Той си мислеше за единствения човек, за тази единствена душа, която така отчаяно търсеше. Нерва, последният му приятел, се отвърна от него. Нерва умира. Приближи лицето си до Сенека.

— Знаеш ли какво бих желал, Аней? — Той срещна студен поглед, далечен, чужд, изчаквателен. И не можа да продума нито за човека, нито за душата. Кратко добави: — Бих желал да се върна в Рим.

Очите на Сенека се вкамениха и мускулите на лицето му заиграха. Сервий Курион! Той ще бъде първата жертва, ако Тиберий се върне в Рим! Овладя се:

— Рим ще те посрещне с възторг, мой цезаре. — Но като видя как челото на императора се набръчка, бързо добави: — Освен няколко души…

Старикът стисна устни. Прегърна мълчаливо Сенека, извика Макрон и му заповяда да изпроводи философа до кораба. За Нерва не пророни нито дума.

Императорът седна гърбом към обедното слънце с чело към Рим, с чело към миналото. Всичко, което е било около него — а което е и сега — представляваше една убога комедия, в която е играл и играе, разбира се, главната, но все пак убога роля. Имало ли е в живота му такъв миг или такъв ден, който си е заслужавало да го живее? Може би само онези малко дни на младини, когато служеше на пастрока си като войник. След това — краткият живот с Випсания. Раждането на Друз. И толкоз. Всичко останало бе или мъка, или мъчителна игра. И стана фигурант. Идол, на който хората се кланяха заради пурпурната тога. И за което всъщност толкова го ненавиждаха. Завистта се сипеше върху него от всички страни. Мислите за миналото събуждаха горчилка у императора. Горчилка, която ден из ден растеше и се променяше в люта ненавист към всеки, който с поклоните си му показваше голото си теме. Искаше да лекува, старите си рани с кръвта на враговете. Но това бе още по-непоносимо. Горчилката оставаше. Дори по-силна от преди.

Само една надежда, една искрица има: императорът живее с натрапчивата представа, че преди края си ще срещне човека, с когото би могъл да сподели мъката си. Който би могъл просто, по човешки, да го обича, както някога Нерва. И в този единствен човек би останала да живее след смъртта му мисълта, че не е бил такъв изверг, какъвто го бе изкарала мълвата; че и той е имал сърце; че и той е можел да чувствува. И това би му стигало на императора. Това очакваше той от Сенека. Напразно. Какво разочарование! О, как боли! Сега, когато Нерва го напусне, ще остане съвсем сам. Последния си приятел ще загуби. Ще бъде сам, изоставен, беден сред своя разкош.

Самотата го ужасява. Тя е празнота, в която няма за какво да се хване. Една съвсем малка надежда поддържа туптенето на старческото сърце. Очите му, студени като мъртвите очи на статуите в градините, припламват от тази искрица надежда. В тях има жажда по капка човешко съчувствие. Къде да го търси?

Императорът се обърна в мраморното кресло, покрито с тигрови кожи. Загледа се към морето, над него, през него в далечината. Към Рим. Рим, град надменен като него самия, неотстъпчив, свадлив, неуморно кипящ от страсти. Как бушуваше сърцето на императора, когато преди половин година, в онази тъмна нощ, скрит под наметалото си, се прокрадваше край стените на Рим! Страхът и гордостта тогава не му позволиха да прекрачи портите на Града.

„Стига вече с тази самота. Искам да гледам хора, не само скали. Ще тръгна отново за Рим. Ако не намеря човека, за когото мечтая, поне ще видя черните камъни на Виа Сакра и майчиния си дом. И хора, макар и врагове.

Ще им покажа, че още живея, че още не гния, не се разлагам. Ще вляза в сената и ще произнеса велика реч. И те ще видят, че аз не съм само скъперник, извратен човек и кръвопиец, но и държавник. Владетел. Нека остана в последните им спомени такъв. Ще им кажа какво е за мен Рим…

Ах, Рим! Мой град. Мой роден дом. Ще се върна, за да подишам още малко твоя въздух и да умра сред твоите стени. Ще се помиря с теб, о Град, ненавист моя, любов моя, живот мой. А може и да не се помиря… Но на всяка цена трябва да се върна!“

26

Утрините на сенатора Авиола си приличаха като две капки вода. Все едно дали бе спал с помощта на настойка от маково семе, или цяла нощ бе пробдял в лупанар или на трапеза — утрините му имаха един и същ цвят — сивотата на умората. Дори банята не можеше да я измие. Преминаването на тлъстите ястия през храносмилателния му тракт, покрит с десетопръстната броня от сало, бе трудна работа; трябваше да взима разхлабително, за да постигне желаното облекчение. Но после идваше гладът — пак тлъста закуска и след нея пак умора. Той се потеше преди банята, в банята, след банята, непрестанно. Тежко пъхтеше, пристъпвайки като патица на плоските си ходила по мозайката в двореца. И въпреки цялото си старание да играе на благородник новоизпеченият богаташ чешеше по стар навик тялото си и плюеше по мраморните подове.

Утринната тълпа клиенти, които за един денарий седмично бяха дошли както всеки ден да се поклонят на високопоставения богаташ, бе изпълнила двора, вратарското помещение, та дори и атриума. Тя се влачеше лениво, също като многоуважаемото храносмилане на Авиола.

Благородният произход на сенатора бе съмнителен от гледище на хералдиката249. Родът му не водеше началото си от златния век на митическите царе, нито пък имаше нещо общо със смелите предци. Но от гледище на времето, в което живееха, благородният произход на тази широкочела глава с три дебели гънки под брадата бе безспорен, тъй като Авиола беше най-богатият мъж в империята след императора. Освен това преди години Август — заради заем от един милион — го удостои със сенаторско звание. Но тази прекрасна действителност имаше и обратната страна; завист и атаки към хазната му от всички страни, грижи за непрестанно увеличаване на златото, страх за имуществото и за главата — все неща, които логически произтичаха от епохата.

Римското право, предизвикващо възторг векове наред, по време на императорите се превърна в право на по-силния. Законът, гранитната основа на държавата, се превърна в произвол на силните. Опитай се само да живееш в тази несигурна атмосфера на доносници и съгледвачи по петите ти! Опитай се да живееш във времето, когато Сенека ораторствува за величието на душевното спокойствие! По-добре би било палачът да му запуши тази премъдра паст!

Авиола не принадлежеше към образованите хора, които можеха да се похвалят с душевно спокойствие. Той не умееше да се владее и при тези негови лоши утринни настроения клиентите изпитваха на гърба си презрението му, а робите — камшика. Авиола идваше на себе си само тогава, когато до слуха му стигаше звънът на златото. В същия миг неподвижната камара от месо и сланина, изведнъж ставаше подвижна и пъргава. От този звук всичките му сетива се изостряха, тъй като търговията и лихвата, макар законът строго да ги забраняваше за лицата със сенаторски сан, бяха за него светлина в мрака, кръв в жилите.

Ето, това е смисълът на битието за Авиола! Със своя оръжеен монопол и с хилядите си мошеничества той беше се добрал победоносно чак до най-висшия сан. А сега, горкичкият, да трепери от страх за тези почтено спечелени жълтици и за главата си! Eheu!250 И всичко това заради проклетия Тиберий! Той като че ли чувствува, че му се готви нов заговор и унищожава сенаторите, пролива потоци благородническа кръв. О, Тиберий! Щом в празния череп на Авиола се появи това име, краката му се разтреперват и в гърлото започва нещо да му пресяда…

Авиола се отърси от рояка клиенти, нареди на трапезита да им изплати възнаграждението. Стана от креслото, в което приемаше утринните почести, и се зае с изпълнението на здравословното правило на Цицерон: след всяко ядене — хиляда крачки. Това означаваше да обиколи пет пъти големия атриум.

В мозъка му, претъпкан с цифри, след първата обиколка на атриума си направи местенце и една друга мисъл: малко дни останаха и — край на страха! Щом падне Тиберий, а с него и Калигула, край на страха за всички монополисти, начело с Авиола!

При втората обиколка той си спомни: днес на обед ще седнат около неговата маса тези, които ще подкосят завинаги краката на стария император. Днес в неговия дом (а защо точно в неговия, дявол да го вземе?) ще се реши кога ще си разчистят сметките с каприйския вампир и неговите приближени. А после? О, това няма да бъде шуртене на златен поток, това ще бъде наплив, река, океан! Авиола се спря за малко. „Имам всичко. Единствената ми дъщеря Торквата има и ще има също всичко. Дворецът на Веста струва два милиона и се харесва на момичето. Трябва да го има. А пък на мен ми се харесват медните рудници в Хиспания. Този женкар Ренунций не е способен да ги поддържа и постоянно губи, макар че това е златна мина. И нека Оркус ме глътне, ако също така не е нужно да си купя ново стадо млади момчета и момичета от Гърция или Азия за радост на тялото! — Авиола примляска и се усмихна: — Но преди всичко ще си купя консулите на новата република, пък както ще да се казват те!“

Той се препъваше из атриума, плъзгаше поглед по алабастровите форми на мраморните богини. Погалваше някоя по бедрата, друга по гърдите… Но изведнъж се спря. И недовършвайки четвъртата си обиколка, побягна, доколкото това му позволяваше туловището, към градината.

На хълма посред градината се издигаше прекрасен павилион, откъдето се виждаше всичко. Тук от време на време се събираха заговорниците, и днес ще се съберат тук. Върху мраморния корниз на павилиона сутрин кацаха гълъби. И днес са там.

Авиола се задъхваше от вълнение. Бързо ги броеше: един… три… шест… осем! Слава на боговете! Чифт! Добро знамение за днешното заседание. Добро знамение за неговите резултати. Потърка радостно ръце, но изведнъж забеляза, че един от гълъбите разпери криле и литна. Останаха седем. Осмият изчезна между платаните. Предател!

Кръвта застина в жилите на Авиола. Какво означава това? Началото — успешно, а на края — провал?

След като уплахата и объркването му попреминаха, той се опомни и нареди на робите да приготвят хубав глиган, за да го принесе в жертва на боговете. А месото чудесно ще се приготви за днешния обяд. Така поне ще спести две скъпи мурени. Кому да принесе жертвата? На Меркурий или на Юпитер? Или на Марс, бога на войната, от която най-добре би се напълнила хазната му? Колебаеше се. Кого да предпочете? Но търговията си е търговия, помисли си той, и се спря на Меркурий.

А когато след малко гледаше струйката кръв, бликнала от гърлото на глигана, той от все сърце пожела това да бъде кръвта на императора. Ако и тя потече така, и то съвсем скоро, обещавам ти, о, наш бързоноги боже, цяла хекатомба! Не само глигани, но и бикове! Цяло стадо бикове — кълна ти се! Кълна се пред целия Олимп!

Душен бе този ден, макар градините да ухаеха от пролетни минзухари. Душно бе и в малкия триклиниум на павилиона, откъдето можеше да се види на триста крачки кой идва.

Авиола нареди да донесат в павилиона закуски и вино. На управителя пошепна да приготви всичко за игра на зарове, с което искаше да заблуди робите, че сенаторите, както това бе прието, тайно ще се отдадат на хазарт. За забранената игра има глоба. Но за такова нещо робът няма да предаде господаря си… После нареди да го отнесат в павилиона, за да посрещне гостите.

След малко по алеята, покрита със синьо-зелен травертин251, се показа първата лектика. „Ако е Сервий Курион, помисли си Авиола, това ще е добро знамение. Веднага ще му кажа, че гълъбите предвещават предателство.“ Но като разпозна носилката на бившия сенатор Юлий Вилан, когото по заповед на императора кредиторите ограбиха и той, вече обеднял, трябваше да се откаже от сенаторския сан, Авиола се намръщи. Но веднага се престори на любезен и прегърна госта. После приветствува Бибиен. След него, съпровождан от Луций, излезе от носилката Сервий Курион. Висок, слаб той вървеше енергично. Откъм другия вход се приближаваше вождът на публиканите и изкупвачът на данъците в Панония Пизон. Последни пристигнаха едновременно през други входове на градината старият сенатор Улпий и търговецът на роби Даркон, оглавяващ корабния монопол. Всички се спираха при Луций, възхищаваха му се, отново го поздравяваха за речта в сената и за наградата. Само Улпий мълчеше.

Авиола постави Сервий Курион начело. Огледа гостите си, преглътна на сухо и ококори очи: осем! Като гълъбите. Кой ще е предателят?

Сервий започна събранието с лоши вести: „Шуреят на Авиола Гней Помпилий, командуващ хиспанския легион, трябва да се върне заедно с войниците си тези дни в Рим. Помпилий е отзован внезапно по заповед на императора и ще бъде преместен в Мавритания252. На него вече не можем да разчитаме. Освен това дочух, че Марк Вилан, един от нашите, е арестуван за лихварство. Истина ли е това?“ Погледна към Юлий Вилан. Той мълчаливо кимна.

Пред очите на Авиола притъмня. Заради лихварство Вилан даваше заеми с тридесетпроцентова лихва, а той, Авиола, често — и с петдесет процента. Обръчът се стяга.

Разпитът на Марк Вилан ще се състои още преди априлските календи253. Знаете какво означава това, ако го подложат на мъчения, нали?

— Марк ще приеме да го мъчат, но няма да проговори! — опита се Юлий да защити брат си.

— Кой знае — изрази съмнение Улпий.

— Дори да мълчи, пак лошо — каза Сервий. — Ще дойде редът на други от нас, и то скоро. — Сервий тихо продължи: — Неотдавна Сенека бе при тирана на Острова. Тиберий искал да се върне в Рим!

Сякаш гръм удари върху павилиона. Лицата на всички пребледняха, очите се изблещиха. Ужасът стисна гърлата им. Императорът ще се върне, за да си разчисти сметките с опозиционерите! Всички, които седят тук, ще загинат под секирата на палача. Кога? Колко дни, колко часа още им остават?

— Няма да направи това — каза изведнъж Улпий. — Няма да се върне. Вече няколко пъти е стоял нощем пред портите на Рим и не е влизал в Града. Страхува се. И сега няма да влезе…

— Не бива! Трябва да се бърза. Трябва да бъдем по-бързи от него — прекъсна го Сервий. Гласът му, винаги овладян, сега потрепваше. Спокойното му лице помръкна. В очите му, вперени в Луций, се появи страх, Сервий бе мъжествен, всички го знаеха. Той не се страхуваше за главата си, а за сина си… Единствен син, единствената надежда на Сервий.

Луций мачкаше неспокойно диплата на тогата си и избягваше погледа на баща си. В главата му цареше хаос. Събитията се надигаха, а той бе раздвоен, разколебан, раздиран от противоречия.

Сервий делово разпределяше задачите. „Преторианците от личната императорска охрана на Капри, която командува сигурният центурион Варий, ще отстранят Тиберий и Калигула. За тази цел ще купим Макрон. Служил е на императора, ще служи и на нас.

Утре в сената Пизон ще направи предложение за намаляване цената на житото и премахване данъка върху доходите. Информация за това ще се пусне между народа, който непрестанно протестира срещу поскъпването на живота. Нека плебсът разбере кой се грижи за неговото благо: сенатът е това, а не императорът! Трябва на всяка цена да спечелим народа. Приятели, нека сме наясно: каквото обещаем на народа в името на републиката, трябва веднага да го изпълним! Ще разгласим чрез клиентите си, че републиката веднага ще свика народно събрание и ще проведе избори за нови магистрати. Съгласни ли сте? Благодаря. По-нататък. Бибиен и Вилан ще имат грижата стените на рострите, базиликите и домовете да се покрият с надписи против императора. Това, все едно, ще бъде за сметка на народа, който без друго спонтанно го върши. Ние с Улпий ще изготвим списъка на хората в Рим, които трябва да бъдат отстранени. Военните задачи ще изпълнява Луций Курион с доверени или подкупени центуриони. Те ще се заемат с обсадата на императорския дворец на Палатин, канцеларията на Макрон и комендатурата на преторианците, ще обсадят куриите, държавната съкровищница в храма на Сатрун, както и архива на Капитола.

Утре, докато целият Рим се намира в Остия за тържественото откриване на морето, Луций ще прехвърли шест кохорти от сирийския си легион, който се намира в Алба Лонга, в Рим на Марсово поле. Там войниците ще се настанят на лагер. Кохортите ще се придвижат под предлог за тържествения парад, който ще се състои след три дни. Макрон разреши парада.“

— Кой успя да уговори Макрон? — попита Улпий.

Луций почервеня:

— Аз.

Улпий продължително изгледа Луций. Сервий продължи. Главната задача на Луций е да държи в шах със своите кохорти преторианския лагер зад портата Виминал254, докато в сената не бъде обявена републиката и не се изберат първите консули.

— Кои ще бъдат те? — попита Вилан.

Настана тишина. Всеки мислеше за себе си.

— Улпий — произнесе след малко Сервий Курион.

— Курион — каза строго Улпий.

— И двамата — предложи Пизон.

Но Бибиен възрази:

— Не е разумно да изберем и двамата консули измежду нас. Единият би трябвало да бъде от императорската страна, за да ги спечелим.

— Тогава Сервий и братовчеда на императора Клавдий — предложи Улпий. — Клавдий е безобиден, непрактичен мечтател. Сервий лесно ще го ръководи…

Съгласиха се. Отново настъпи тишина. Опасността сякаш бе преминала. Те отново несъкрушимо вярваха в своя успех. И всеки в тишината изпридаше нишките на мечтите си. А когато държавата се върне в ръцете на сената…

Сервий се виждаше в новопридобитото си достойнство „Баща на Рим“. Бибиен вече мислено строеше гигантски водопровод, който щеше да му донесе милиони. Пизон, със съгласието на сената, ще започне да събира данъците и от Норикум255. Вилан се забрави и разсъждаваше на глас:

— Ще настоявам пред сената да ми даде медните мини на Ренунций в Хиспания. Все пак имам право на обезщетение за именията, от които ме лиши императорът.

Всички се обърнаха към разорения земевладелец, който претендираше за най-тлъстото парче. Авиола избухна:

— С какво смяташ да ги купиш тези медни рудници, голтако? Доколкото знам, затънал си до гуша в дългове!

— Няма да дойда при теб за заем — отсече Вилан. — За твоите лихви няма да ми стигне и цяла Хиспания.

Авиола поизправи огромното си тяло в креслото и произнесе важно:

— Аз вече имам два железни рудника в Хиспания. Прехранвам с тях над четири хиляди роби. За да ми се покрият разходите по робите, аз трябва да получа останалите медни рудници.

Лицето на Пизон, което приличаше на попарено, сега стана тъмночервено. Той се обърна към Авиола:

— Чет няма златото, което печелиш от желязото, оръжието и робите. Не ти ли стига това?

Улпий сухо ги прекъсна:

— А разумно ли е да делите кожата, преди да е убита мечката?

Луций слушаше изумен.

Пизон гневно се закани с ръка на Авиола:

— Ти печелиш за сметка на държавата, а аз от нищожните данъци. Ти на един път пъхаш в торбата си по милион, а аз с труд денарий по денарий. Сто пъти си по-добре от мен. От твоите работилници се лее…

— Какво ми се лее, какво? — извика Авиола. — Само грижи. Какво да правя с робите, когато в оръжейните няма работа? Какво да правя с оръжието, което никой не го купува? Защо сключваме страхлив мир с тези варвари — партите? Защо не се разправим веднъж за винаги с тях? Да въоръжим, както се полага, войската и — срещу тях!

Мълчаливият Даркон се обади:

— Резервите от роби вече намаляват. След падането на Тиберий аз искам монопола за търговията с роби в цялата империя. Но преди всичко ми е нужна млада стока от Хиспания…

Вилан протегна ръка към него:

— Даркон, заеми ми двадесет милиона сестерции за медните рудници и ще ти дам даром две хиляди хиспански роби. Ще ти избера най-доброто…

— Заставете я да млъкне тази змия изсъска Авиола.

— Ти си змия — озъби се Вилан. — Мен Тиберий ме разори. А на тебе ти помогна. Ти забогатя от лихвите, които тайно получаваш…

— Нищожество! Негодник! — хриптеше Авиола, нахвърляйки се върху Вилан.

Сервий ги разтърва и се опита да разреши спора. Припомни им с красиви слова за римския народ и републиката.

Луций, разтворил широко очи, слушаше скандала, който нажежаваше до бяло страстта по златото. Той отдавна познаваше тези благородни мъже, но едва сега разбра, че всъщност не ги е познавал. Вилан, самотникът, се въртеше около вира с мрежа, говореше с рибите и ги убеждаваше сами да се уловят. Пизон, човек фин и образован, трупаше гръцки мрамор. Даркон, търговец на човешко месо, най-много от всичко обичаше чистокръвните коне. И Луций смяташе, че това са строги владетели с изтънчени интереси на римляни. Но днес виждаше само алчни уста, готови един друг да си прегризат гръкляните. Станаха му противни, но не по-малко противен се чувствуваше и самият той. С какво е по-добър от тях? С една и съща ръка се кълне и на републиката, и на императора…

Сервий слушаше скандала намръщен. Ето ги римските патриоти! Борците за република! Размениха си погледи с Улпий, чийто изтъкнал костелив нос, подобен на птичи клюн, бе станал лилав от гняв и отвращение. Улпий се изправи, прекъсна скандала с величествен жест и заговори. Заговори цветисто за отечеството, за сената и римския народ, за старите римски добродетели. Те го слушаха и учудени си казваха, че тяхната печалба е всъщност печалба и за отечеството и кому са нужни тези пищни и изтъркани слова?

Сервий обясни още веднъж задачите. След това поиска неограничена власт, за да може в подходящия момент да даде сигнал за покушението на Капри и обсадата на ключовите позиции в Рим. На края пред най-стария между тях, Улпий, към когото целият сенат и народът се отнасяха с голямо уважение заради честността на рода му всички тържествено положиха клетва за тайна и вярност. Закле се и Луций.

Разотиваха се внимателно, един по един.

Останаха бъдещите роднини — баща и син Курион и Авиола, бъдещият тъст на Луций. Авиола отдавна очакваше подходящ момент, за да му натрие носа за измяната към Торквата. Не искаше да говори за това пред другите. Сега моментът беше удобен.

— И ти ли се закле във вярност пред Улпий — обърна се той изведнъж към Луций.

— Разбира се — отговори Луций.

— Макар че — сгоден за дъщерята на републиканец — тичаш подир дъщерята на Макрон!

Ударът засегна повече Сервий, отколкото Луций, Старият Курион тихо попита:

— Какво говориш, Авиола?

— Да, драги Сервий. Моите хора са го видели вече няколко пъти да влиза и излиза от вилата на Есквилин. Винаги се е криел в тъмното покрай стените, тайно като крадец…

Сервий пристъпи към сина си. Веднага схвана, че Авиола говори истината. Искаше да удари Луций през лицето, но ръката му увисна неподвижно, като вкаменена. Дишаше тежко, студена пот изби по челото му.

Какъв позор! Неговият син! Единственият му син! Последният Курион. Продължителят на републиканския род. Той гледаше Луций с помръкнали очи. Това бяха най-ужасните мигове в живота му. Неговият син ли е това? Страшно съмнение раздираше душата му: „С кого е той? Все още ли е мой, все още ли е наш?“ Сервий почувствува такъв силен прилив на кръв в главата си, че се свлече в креслото.

Луций гледаше баща си, рухнал от мъка. Стоеше пред него засрамен, изобличен. Сърцето му се разкъсваше на две: ще служи на републиката! Не може да предаде баща си. Но също така не може, не иска да се откаже от Валерия. Вчера той прекара цяла нощ при нея на Есквилин. Спомни ли си за тази нощ, и сега усеща тръпки по тялото си. Как умее да разпалва тя страстта с движения, докосвания, слова, целувки, хиляди ласки… Луций дори не помни, че е бил оскърбен от властолюбието на Валерия. Желае тази жена, желае тази нейна сладка и хищна любов…

Авиола мислеше за дъщеря си. И за прекрасния зет, който му се изплъзва. Няколко мига се поколеба дали трябва да хвърли последния, най-силния коз, който има в ръцете си. Най-после се реши:

— Синът на Сервий Геминий Курион изменя на своята годеница с дъщерята на императорския слуга. С проститутка от лупанар, която всеки гнусен пастир на свине можеше да си я купи…

Луций сграбчи Авиола за раменете:

— Как смееш да говориш за нея така?

Авиола с все сила на меките си мускули се изтръгна от ръцете му. Отскубна се от Луций и задъхано закрещя:

— Истина е това! Цяла Александрия е спала с нея. Най-долна проститутка е тя. Най-изпечена курва…

Луций си спомни непристойния жест на Валерия в планинската вила. Спомни си нейните изискани ласки. Но не можеше да повярва. Нахвърляше се върху Авиола, че я обижда, че лъже! Авиола се засмя:

— Искаш ли доказателства? Няма ли на хълбока си една бенка от рождение, едно мъничко черно петънце? Аха! Виждаш ли! И аз съм я имал. Няколко пъти. В александрийския лупанар за един аурей…

Ръцете на Луций се отпуснаха. Авиола не лъжеше. Представяше си Валерия в ръцете на Авиола. Неговото тщеславие и патрицианска гордост бяха смъртно ранени. Той, благородникът, се е оставил да го измами една опитна проститутка!

Копнежът по Валерия мигновено се промени в ненавист. Колко чиста и блестяща е Торквата в сравнение с нея! Пламна от неудържим порив да види бледото момиче. Поне да го зърне. И то веднага, още днес, за да заличи в себе си образа на тази мръсотия!

Сервий бе доволен от развръзката. Вживяваше се в чувствата на сина си. Видя в очите му обидата и ненавистта. „Това е добре. Ще бъде наш. Пак ще бъде мой.“ Но го измъчваше позорът на сина му пред този дебелак. Стана от креслото си и се изправи строг и самоуверен пред Авиола:

— Преди малко Улпий попита кой е уговорил Макрон да разреши парада на сирийския легион, който след това ще изиграе главната роля в нашия заговор. Луций постигна това. И глупакът би се досетил какви доводи има моят син, за да се среща с дъщерята на Макрон. И тъпакът би разбрал колко важно е за нас да проникнем в плановете на Макрон. Ти не разбираш ли това?

Авиола не бе психолог. Обяснението на Сервий звучете убедително. Дебелакът мигаше с малките си очички — неуверен, разколебан.

Сервий набързо се сбогува. Влязоха със сина си в лектиката, робите ги понесоха. И двамата мълчаха. През целия път не се погледнаха, не си казаха нито дума.

Стените на сенаторския таблиниум бяха от зеленикав мрамор, завесите — жълти със зелени хоризонтални ивици. Зелени вълни, една над друга, леко олюлявани от топлия въздух. При оскъдната дневна светлина зеленото и жълтото придаваха синкав оттенък на лицата.

И лицето на Сервий е синкавобледо. Днешният ден е най-нещастният в живота му, dies nefastissimus не може да си спомни друг такъв ден. Нито пък може да очаква по-страшен занапред. Дори смъртния си час не би могъл да сравни с разочарованието от сина си! Та Сервий най-много от всичко на този свят обичаше републиката и Луций. По-точно казано, макар и публично да не си го признаваше: Луций и републиката. Той винаги тайно се е възхищавал от Улпий, който при всички обстоятелства и над всичко поставя републиката. Обичта на Сервий към сина му бе дълбока, гореща, вярваше в него, той бе най-голямата му надежда.

Пръстите на Сервий треперят, треперят и устните му от болка и възмущение. Това, което Авиола разкри, е тежък удар за него. Но старият воин събра сили за борба. Няма да им даде сина си! Трябва, трябва да го спаси, трябва да го върне обратно в честния път!

Сенаторът седна в креслото, а Луций настани срещу себе си. Възхищаваше се от неговата мъжка красота и зрелост и така силно се вълнуваше, че не знаеше как да започне. Реши да не пророни нито дума за дъщерята на Макрон.

Очите му блуждаеха по зелените вълни, мислите му го връщаха към младежките години на Луций и той говореше с леко разчувствуван и малко гневен тон. Със Старческа педантичност припомняше отколешни случки, когато съвсем малкият Луций, се е държал достойно за рода си, който винаги е бил сред елита на популарите256. Още като юноша е бил честен, верен, надежден. Още оттогава е притежавал тези три основни качества на истинския римлянин. Образът на Катон Утически, този съвършен, без нито едно петно образ — заблестя пред Луций за хиляден път в славословията на баща му.

Луций поглеждаше от време на време баща си: бледният цвят на лицето му подчертаваше неговата величественост. Изисканите жестове засилваха патетичната реч.

Когато погледите им се срещаха, синът свеждаше очи. Чувствуваше как кръвта пулсира в ушите му, как не може вече да възприема еднообразието на тези познати, толкова пъти слушани слова. Те го дразнеха, нервираха. Струваше му се, че гласът на баща му сивее, звучи пресипнало. Сервий превъзнасяше старата римска република, превръщаше я в чудо на чудесата.

Луций не се удържа и извика:

— Кой от нас, кой от вас помни републиката? Нейните грешки, нейните несправедливости, проскрипциите257 на гражданите…

Движението на бащината му ръка го накара да млъкне.

— Проскрипции извършваха диктаторите. Самодържавниците като императора. Добре знаеш това!

И Сервий продължи да говори страстно, настойчиво, повишавайки глас. Гръмките слова, възхваляващи делата на консулите и сенаторите, славата на републиката все повече и повече разгневяваха Луций. Той често бе разговарял със своя учител Сенека за държавните системи в Азия, Африка и Европа. Сенека твърдеше, че републиката е възможна и добра само в малките градове-държавици, както например в Гърция. В огромната империя според него има други условия; тя може да се управлява единствено от силната ръка на просветен владетел-монарх, а не от шестстотин души — сената и двамата консули. И сега Луций осъзнаваше, че Сенека е бил прав. Баща му бе един нереален романтик и неговите фанатични речи за възвръщане на републиката звучаха детински наивно. В днешно време републиката е нещо остаряло, убеждаваше се все повече Луций, но не се осмеляваше да каже това веднага. Едва когато баща му съвсем се увлече, настоявайки на своето, не се овладя и сподели мнението на Сенека, с което и той бе съгласен.

Сервий се разсърди. Вместо доказателства от устата му отново се посипаха гръмки слова и патриотични фрази. Луций възразяваше. Чувствуваше, че заговорът застрашава неговата кариера, която е съвсем близка и реална. И в такъв момент трябва да рискува главата си заради една безумна и романтична идея?! Егоизмът и тщеславието му се развихриха:

— Нима всеки заговор не е бивал разкрит и потопен в кръвта на заговорниците? И при това са ги подготвяли хора силни и ловки като Сеян!

— Моят син е страхливец! — извика сенаторът.

— Не съм страхливец. Но не искам да си копая гроба заради алчността на няколко пиявици…

— Луций!

— Да, знам — продължаваше Луций страстно, — ти и Улпий сте честни хора. Велики римляни. Но нима не чу преди малко как тези вампири се нахвърляха един върху друг за плячката, която още нямат в ръцете си? Нима Авиола, Пизон, Вилан, Даркон, Бибиен, нима тези хиени искат републиката заради самата нея? Заради сената и римския народ? Заради себе си я искат! Мечтаят за безчетни богатства и за още нещо: никой да не им пречи така да се разпореждат в сената, че легално да ограбват държавата. Такава е тяхната любов към Рим! Това е техният патриотизъм! Дори увеличаването на състоянието им според техния хищен закон е за благото на родината! Дребният търговец, спечелил пет хиляди сестерции за една година, е мръсник; Авиола, който на един път глътва двадесет милиона, е многоуважаван мъж! Позор! И с такива подли хора си се съюзил ти — честният и мъдрият, — с такива хищници искаш да сринеш империята?

На Сервий му притъмня пред очите. Той се овладя със силата на волята си, впери поглед в очите на сина си и заговори надменно, хладно, делово, като човек опитен, поучаващ неопитно момче:

— Правилно каза: честен и мъдър. Като честен човек, аз искам да постигна това, което смятам за най-добро: републиката! Дори да загина за нея. Като човек мъдър, знам, че мога да постигна това само с помощта на определени хора. Дори тези хора да имат каквито и да било лични цели, в този момент те са ни нужни. А след това… след това едва ли ще са необходими. Аз бих бил лош стратег, ако не разбирах това. Надявах се, че синът ми ще бъде по-прозорлив.

Луций отрезвя от наставническия тон на баща си. Порази го неговата увереност в победата на заговорниците. Наведе глава, млъкна.

Сенаторът усети, че е покорил сина си. Довърши с тон, от който всяка дума звучеше като заповед:

— Моят син няма да се продаде на узурпатора. Няма да измени на републиката и на родовата си чест заради един златен венец. Аз вярвам в това.

При думата „продаде“ Луций трепна. Почувствува как в ледените думи кърви бащината му любов към него. Не бе съгласен, но не каза нито дума повече. Наведе още по-ниско глава и продължи да мълчи.

Старикът си обясни посвоему мълчанието на сина си: „Съгласен е. Подчинява се. Мой е! Наш е!“

Прегърна горещо Луций, но младият мъж почувствува, че разстоянието между тях се превърна в пропаст.

Авиола се олюляваше на плоските си ходила към своя дворец. Като пъхтеше и дишаше тежко, той влезе в огрения от слънцето перистил. Тук стоеше Торквата, опряла чело о коленете на мраморната Афродита, прегръщаше краката на богинята и по бялото й лице течаха сълзи:

— Върни ми го, богиньо! Върни ми го!

Авиола се разчувствува. Единственият човек, когото обичаше така, както себе си, бе неговата дъщеря. Приближи се до нея, помилва объркано мокрото й лице и като искаше да я успокои, каза неуверено:

— Не плачи, дъще. Ще видиш, че ще се върне при теб.

Тя се хвърли в прегръдката на баща си и се разплака на глас.

Късно вечерта Луций дойде. Тайно, както ходеше при Валерия, по тъмно, като крадец. Робът съобщи, че Луций чака в градината. Тъмнината бе удобна и за двамата. Торквата би се срамувала заради бледото си лице и зачервените от плач очи, а Луций трудно би я погледнал на светло в очите. Той бе смирен като престъпник пред божество. Бе развълнуван. Струваше му се, че и в тъмното вижда упрека в очите й. Говореше тихо, объркано:

— Знам, много се провиних, моя божествена… дяволът ми влезе под кожата… моята вина е безкрайна…

В светлината на звездите сянката му пред девойката бе прегърбена, смешно малка, трепереща.

— Не съм достоен да целуна дори края на твоята дреха…

Той коленичи и започна да опипва одеждите й. Хвана края на наметалото, целуна го, целуваше го, изпълнен с луд гняв срещу онази, другата, усещайки, че все още е в плен на страстта си към нея. Искаше да изтръгне от себе си образа на тази опитна любовница, но не можеше. Искаше да притъпи чувствата си с любовни признания към Торквата, но не изпитваше никаква любов. И безпомощно се мяташе в празнотата, която го бе изпълнила…

— Тя ме омагьоса за миг… само за миг, моя най-скъпа… но аз не я обичам, кълна ти се във всички богове… не я обичам… презирам я…

Луций вярваше в това, което казваше, но изпитваше страх. „Ах, ако тя разбере, че я презирам! Тя има мощ. В сравнение с нея аз съм нищожество, аз, потомъкът на славния род. Може и убиец да изпрати…“

Вятърът шумеше в кипарисите над тях.

Думите на Луций звучаха за Торквата като вълшебен напев. „Как се самообвинява моят любим! Как съжалява! Колко ме обича!“ И в нея отново оживяваше старата мечта: тиха, искрена любов, семейно огнище, розовобузи бебенца, тя тъче за съпруга си нежна туника, той й разказва какво е видял и чул на Форума, гледа я влюбено, по корниза на покрива гукат гълъбици…

Торквата го хвана за ръцете и го повдигна към себе си. Помилва със студена длан лицето му. Той потрепера от това хладно докосване.

Тя проговори. Плахите слова разкриваха чувството й. Прощаваше му. Радваше се на завръщането му. Сладките й думи го дразнеха. По-скоро би искал да чуе обвинения, викове, гняв. По-добре да беше го напляскала с мъничките си длани. Уплаши се от мислите си. Фуриите го преследваха.

— Фурните ме преследват, измъчват ме…

Нейното чувствително сърце трептеше от любов. Торквата го целуна и се притисна до него. Но той бе далеч, макар че я държеше в прегръдката си. Проклинаше онази червенокоса, коварна стихия, но копнееше по нея.

Любовта в Торквата надви моминския й свян. Ах, тя вече знае как да го успокои, как да му докаже… не бива да чака…

— Ела, мой Луций, вземи ме… — шепнеше тя.

Той бе далеко, бе при другата, проклетата.

— Искам да бъда твоя…

Луций изтръпна.

— Не съм достоен, моя най-скъпа…

Отново му се предложи, подбуждана от единственото желание да бъде щастлив.

Луций се изтръгна от прегръдките й.

— Не, не. След сватбата — процеди през зъби той. — След сватбата ни. Трябва да си вървя. Аз съм в опасност…

Торквата се изплаши.

— Каква опасност? Защо? Кой?

— Не питай — отговори Луций уклончиво. Той сам себе си не разбираше. Не знаеше какво говори, какво прави. Целият се тресеше, когато й целуваше ръцете на раздяла. Не каза кога ще я потърси пак. Бе дошъл примирен, предан, а си отиваше упорит, отдалечен, отчужден.

Луций скита до зори из града. Тъпо, без мисъл в главата, едва съобразявайки накъде върви. Когато се съмна, влезе в стария цирк на Марсово поле. Заповяда да му изведат коня и препусна като обезумял по състезателната пътека. И дори не помисли, че при този бесен галоп може да си счупи врата. А може би тъкмо това желаеше.

27

Всичко, що съществува, е създадено по волята на безсмъртните богове: белите бисерни зъбки тъмночервените гроздове по лозите, розовите раковини, маслинените гори, зелената морска шир…

Всичко, що става, става по волята на безсмъртните богове: през бисерните зъбки излита моминският смях, от тъмночервените гроздове мачкат упойваща шира, розовата раковина шуми тихо, маслинените гори цъфтят, морската шир се пени като овче руно…

Пеенето на петела раздира мрака. Сънищата на хората избледняват. Сънливецът си търка очите. Разкъсаната на парцали мъгла потъва в морето. Отвъд планините, над Алба Лонга, искри зората върху матовосребристите небеса.

Ставайте, лентяи! Не ви ли гъделичка носа ароматът на виното и миризмата на мазнината, капеща от шишовете? Нима не чувате крясъка на чайките над морския бряг? Нима не чувате тръбенето на волския рог? Не ви ли буди този тропот от копита по Виа Остиенсис258, претъпкана с конници и пешеходци, които идват от Рим и бързат за тържественото „откриване“ на морето?

Всичко се пробужда освен морето, което никога не заспива.

Ставай, остийски народе! И бързо на Форума! Никой да не изпусне процесията, това рядко зрелище! Никой да не закъснее — та Октав Семпер вече подрежда музикантите според инструментите. Тънкострунните китари, форминксите259 и пастирските сиринкси — отпред. Зад тях — звънтящите систрони, свирките и кастанетите кротали260, после тамбурините със звънчета, гръмките цимбали и най-накрая — тръбачите на рогове и миди.

— Устата ти е отекла, Лавиний — забелязва Октав Семпер. — Как ще свириш, безделнико?

— Аз свиря на рог, а не с уста, умнико!

— Моите почитания, знаменити Октав! — хили се цимбалистът.

— Октав Семпер — Stupidus261 — обади се с нарочно променен глас един от китаристите.

Октав, изморен, изпотен от напрежение, се разсърди от този прякор, с който го удостояваше цяла Остия.

— Ах вие, глупаци! — едва произнася той с пресипналия си още от снощи глас. — Аз цяла нощ тичам…

— По кръчмите, това ни е известно!

— Работя като вол…

— Пет пъти в годината — на тържествата, иначе хъркаш по цял ден и въобще си в тежест на града, за смях на хората и за срам на боговете…

Октав Семпер вдигна високо ръце, разпери десетте си мръсни пръста към невинното небе и започна да се оплаква:

— В тежест на града, чуваш ли, Аполон… за смях на хората, чу ли, премъдра Минерва… за срам на боговете, о, Юпитер Капитолийски! Как можеш да говориш с мен така, простако? Ако не работя аз, нали работят моите помощници…

— Ха-ха-ха! Глупака имал помощници! Покажи ги, моля ти се, кои са те!

— Моят Аякс и моят Лео! Малко ли е това?

Превиваха се от смях. Магарето и петелът на Октав! И това ми било помощници!

— Как можаха да се намерят! Лика-прилика като два стръка иглика! Представям си ги как вървят един до друг и работят ли, работят за нашия Глупак! Ами таксите, дето взимаш, разбойнико? С това келяво магаре до Рим и обратно — осем сестерции. Къде се е чуло и видяло такова нещо?

Октав не се обиди от думата „разбойник“, но се засегна за магарето си.

— Ако трябваше да имам работа само с такива клиенти като тебе, отдавна да съм пукнал от глад! — И съвсем се разгневи: — Само гребенът на моя петел, запомни това, струва повече от тебе целия!

— Да бе, да, като твоя проскубан Лео друг няма! И все едно, днес ще осере борбата. Петелът на Лавър ще му изкълве главата и от неговия прехвален гребен помен няма да остане!

Октав се изпъчи и каза презрително:

— Моят Лео ще му види сметката на този посерко още при първата схватка. Запиши си го това на носа, глупако!

— Гледайте, тоя пак се фука със своята смрадлива мърша! Че той веднага ще изпружи крака бе!

Това беше вече много, Октав вдигна ръка:

— Залагам десет сестерции! А вие?

— Готово! Съгласни! — викнаха в един глас всички.

Облогът за петлите растеше.

Оставили инструментите настрана, музикантите пляскаха ръце, вдигаха цената. Семпер сияеше от радост:

„Ха така де! Спечели ли моят Лео, всичко ми е вързано в кърпа! Ще си изплатя дълга за магарето и елате после да гледате какво ще направя! Пиршество, каквото Остия не е и сънувала! Та да видите кой е Октав Семпер! Ще ви кажа аз на вас един «Глупак», негодници! Магарето нищо не е. Ще си купя кон и ще возя до Рим богатите чужденци, които идват тук. След време с печалбата ще си купя таверна, дванадесет амфори отляво, дванадесет отдясно…“

Едилът, който имаше в лицето на Октав доверено лице и организатор на всички тържества, прекъсна мислите му:

— Тръбачи, започвайте!

„Ту-ту-ту…“

Пастирите гонят към Форума жертвените животни, чиито рога са позлатени, а около шиите им са завързани сплитки от вълнени конци. Бял бик, розови прасета, бели овни. Жертви за Нептун, бога на морето.

В този миг над планините Албани се възнесе златна птица — слънцето. Трепкащите лъчи пронизаха въздуха, заиграха по гребените на морските вълни. Разпалиха до алено позлатения шлем на мраморната Минерва и заблестяха с преливащите се багри на дъгата в капките роса.

Народе остийски, приветствувай празничното утро с фанфарите на смеха!

Още от златните времена на добрия цар Нума Помпилий, който бе дал на римляните божествените закони, италийският народ предано тачи своите богове. Окичва мраморните им чела с тръстикови венци, принася им жертви с молби или благодарност. Днес всички ще се помолят на Нептун да отвори пътищата за корабите.

Тържището е опустяло. Складовете със стоки са до един затворени — днес е празникът на морето, днес е празникът и на тези, които се препитават от морето. Всички бързат да положат в краката на Нептун своя дар, за да бъде той милостив при буря към рибарите и да ги ощастливи с богат улов.

Ето, начело върви най-старият остийски рибар и носи за бога на морето подарък: малка лодка, изплетена от тръстика. Внучките му — панички със сушени смокини. И всички други подир него носят дарове: камбала, кокошка, паничка маслини, заек, питка сирене, яйца, боядисани в синьо-зелен цвят, погача от бедняшко брашно.

Вездесъщият Октав Семпер подрежда народа в края на процесията. Той е навсякъде. Непрестанно се чува пресипналият му от пиянство глас, накъдето и да се обърнеш — ще видиш неговата тромава фигура или ще усетиш миризмата на гранясало дървено масло, която се носи от него.

— Браво на тебе, Марций! Парче черен баят хляб, пфуй! А я да видя ти какво носиш, Деций? Та това яйца ли са? По-дребни не можа ли да избереш? Кози барабонки са това, а не яйца! Как не те е срам…

Той се вре между рибарите, весларите и носачите, упреква, проклина, ругае…

Остийците добре познават своя Октав Семпер — Глупака:

— Няма ли кой да ти запуши тая уста, плямпало такова, хвалипръцко, блюдолизецо…

— Гледайте го как се кланя на жреците, които се подреждат откъм южната страна на Форума — чак гръбнака си ще пречупи…

Центърът на площада кипи и прелива от багри. Високопоставени гости, сенатори, конници, представители на задморски търговски сдружения… Едни скачат от конете, други — в бели тоги — излизат с жените си от носилките. Това е зрелище за тълпата, която днес не бива нищо да пропусне. Хората се блъскат, изправят се на пръсти, очите им ще изхвръкнат от захлас по прелестните римлянки. Столи от сурова коприна, боядисана със сирийски пурпур, индиго или жълто атицко багрило. Коси, обезцветени с разяждащ сапун и навити на конусообразни тутули262, в които са преплетени ленти с диаманти. Червени обувки от козя кожа. Всяка жена или девойка е същински флакон с драгоценни капуански благовонии…

Глашатаи тичат задъхано пред лектиката от абанос, сребро и слонова кост, която съпровождат шестима преторианци на бели коне.

— Сторете път за носилката на дъщерята на знатния Макрон!

Пурпурната завеска се вдига, робите отварят вратичката и от носилката слиза Валерия. И тутакси пред нея превиват гръб остийските сановници, сипят се ласкави приветствени слова…

Тълпата е изумена! Тази червенокоса жена е същинска Венера! Цялата блести и сияе: карминените устни, златните гривни, рубинените обици, диамантените пръстени. Пурпурната стола кокетно се поразгръща, за да може да се види прозрачната палла от пастелнозеленикава коприна, върху която са извезани златни звезди.

Устремените женски погледи към красавицата оценяват и най-малката подробност от прическата и тоалета й. Вниманието на мъжете е привлечено от осемте огромни етиопци, които вече поставят на земята следващите носилки.

— Това са сенаторите Сервий Курион и Авиола. А момичето с тях е дъщерята на Авиола — важно съобщава Октав Семпер на музикантите — щастлив от възможността да блесне пред тях с това, че знае такива изключителни личности.

Но нямаше повече време за зяпане, тъй като по даден знак от понтифекса процесията потегли към брега.

Начело вървяха ликторите и носеха фасции. Подир тях — двамата остийски дуумвири със стража от преториански центуриони и следвани от другите градски сановници и пристанищни служители. После — гостите от Рим, безкрайна върволица от бели тоги, и на края — първият жрец на Нептун, понесъл тризъбеца на морския бог.

В процесията участвуваха много жречески колегии. Понтифиците, чиято колегия се смяташе, че е основана още по времето на цар Нума, сияеха целите в бяло. Те бяха създали и изпълняваха всички сложни ритуали около различните жертвоприношения: при тържества, сватби, погребения, получаване права за наследство, осиновяване. Въобще играеха много важна роля в римския живот. Преизпълнени със съзнание за своята мъдрост, понтифиците пристъпваха с достолепие, което още веднъж подчертаваше значението им за цялата държава.

Фламините, жреци на трите бога — Юпитер, Марс Сабински и Квирин, — също вървяха величествено. Те носеха островърхи кожени шапки и по техните дрехи, които се придържаха само от катарами, не биваше да има нито един възел или бод. Съпругата на фламина, който извършва жертвоприношенията на Юпитер, жрицата на Юнона — крачеше в дълга бяла риза с червеникавожълта забрадка, върху лицето й — реснисто златно покривало, коси навити на тутул и преплетени с червена панделка.

Подир тях сякаш плуваха с белоснежните си одеяния с покрити глави весталките. Тяхното задължение бе да поддържат свещения огън на Веста и да пазят славния паладиум — древна дървена статуйка на Минерва, която според, преданията Еней е донесъл от Троя в Рим. Те се носеха по главната остийска улица Decimanus maximus263, изпълнени със съзнанието, че са неприкосновени.

След това вървяха благородните авгури, облечени в тоги претексти264, обточени с пурпурни ивици, и носеха символа на жреческия им сан: островръх жезъл. Те бяха тълкувателите на народните римски пророчества, съхранени в Сибилините книги, предсказваха съдбата на Рим, успехите, и пораженията в битките. Отгатваха бъдещето по полета на орлите и ястребите, а също така и по гласовете на гарваните, бухалите и петлите. Разчитаха съдбините на света по кълването на свещените пилета; прегладнялото или презобено пиле, ядеше така, както изискваше интересът на молителя, а твърде често и на самия божествен авгур.

Подир тях вървяха харуспиците; те умееха да предвиждат всичко, каквото ще стане или няма да стане в живота по вътрешностите на убитите жертвени животни, чийто черен дроб, жлъчка, бели дробове и сърце предсказваха безпогрешно. Харуспиците можеха да открият знамение и в най-обикновените неща, каквито са например неочакваният звук, нарушил тишината, изскърцването на креслото, гризенето на мишките; а също така ако жертвоприносителят се препъне или пък ако змия или заек му пресекат пътя.

Музикантите със свирки, цимбали, тамбурини и сиринкси предвождаха колегията на салиите — жреци на сабинския бог на войната Квирин. Облечени в пурпурни туники с металическа препаска, лека броня на гърдите, островръх шлем с шило на главата, къс меч в лявата ръка, а в дясната копие — салиите танцуваха по целия път от Форума до брега, удряйки с копията по свещените медни щитове, които робите носеха. Техният танц се съпровождаше от креслива музика в тристъпен ритъм, а добре охранените жреци подвикваха древни аксаменти265, отправяха молитвени песни към Марс, Янус266 и Минерва. Народът не разбираше думите на песните им. Салиите също не ги разбираха.

Следваха фециалите със стъпка на тежковъоръжени воини. Тези жреци носеха голямата отговорност, разбира се, на второ място след негово императорско величество и високоуважавания сенат, за живота и масовата смърт, тъй като обявяваха войните. Това ставаше по следния начин: пред военния стълб в храма на Белона267 в Рим главният Фециал мяташе символично окървавено копие в посока на вражеската страна.

И на края — върволица от жреци, участвуващи в обикновените жертвоприношения, родови жреци, сред които колегиите на луперците268, тиците269 и селските братства. Процесията на жреците завършваше с августалите, чиято колегия бе създал Тиберий в чест на своя пастрок Октавиан Август в годината на неговата смърт. Следваха ги стотици жречески ликтори, хлебарите, които изготвяха обредните краваи, музиканти, глашатаи, слуги, роби, гончии, които водеха предназначените за днешното тържествено жертвоприношение животни, помощници на жреците, които носеха кадилници, панички за кръвта, кошнички за вътрешностите, съдове със светена вода за ръсене и други пособия за ритуала.

И съвсем на края — народът, начело с рибарите, нарамили лодки, изплетени от слама. В тях се поклащаха книжни фигури на тритони, наяди, нереиди и океаниди — Нептуновите придворни.

Жълтите лодки плавно се олюляваха в ритъма на музиката, сякаш плуваха върху морските вълни. Всичко бе в движение: лодките, рибарските рамене — всичко плуваше, всичко се олюляваше, сякаш носено от морските вълни, а морето — това е нашата земя, нашият път, нашата плодородна и хлебородна нива. Люшкаше се върху вълните на човешките рамене и огромно чучело на делфин, който рециариите270 непрестанно се мъчеха да уловят в мрежите си. Олюляваха се и харпуните в ръцете на рибарите, прицелени във въображаеми морски чудовища. Увличащият ритъм възбуждаше и завладяваше хората, които не можеха да танцуват и затова вървяха, олюлявайки се ту на една, ту на друга страна.

И въпреки всичко, въпреки красивата гледка — в тълпата се чуваха недоволни гласове:

— Видяхте ли, хорица, а, видяхте ли що жреци, що помощници! О, Нептун! Що лапачи, що дармоеди! А колко ли ги имаме такива по цяла Италия! Ето кой си е наредил животеца. Държавата ги хрантути.

— Държавата. Вярно. Но и ние ги храним — с жертвоприношенията, с подаръците, с денария, изкаран с пот… Та жреческата такса не е по-долу от денарий…

— Паразити!

— Мълчи, че хванат ли те — жив няма да останеш.

Но остийският народ не е страхлив. Той няма какво да загуби и изказва мнението си на глас:

— Търтеи проклети!

А в това време процесията прекоси града и пристанището и спря на морския бряг, където зад жертвения олтар се извисяваше голяма мраморна статуя на Нептун. Брадатото лице на бога на всички води — солени и сладки — е величествено като самото море. Божественият взор спокойно наблюдава човешката тълпа, жреците и техните помощници, които се суетят около жертвените животни при олтара в краката му.

Хората гледат ту Нептуновото лице, ту жреците, които приготвят жертвите. Святата вода опръска стоящите най-близо и символично — цялата човешка тълпа.

Главният жрец на Нептун, с вдигнати към небето ръце, скрил наполовина лицето си с тогата, обиколи олтара, възхвалявайки боговете. После, наведен над жертвеника, молеше закрила според ритуала: най-напред от Янус, след това от Нептун, комуто бе предназначена жертвата, и накрая от Веста.

Гласът на жреца звучеше все по-силно и по-силно в тишината, нарушавана само от съскащите пламъци на гръцките огньове върху пилоните около олтара и от крясъците на чайките. От кадилниците, които разлюляваха четирима жреци, се виеше към небето ароматен дим. А после се вдигнаха чуковете, блеснаха дългите остриета на ножовете, падна първият бик, вторият, петият, падаха овни, свини, козли. Яркочервената кръв бликаше високо, пръскаше чак белоснежното лице на Нептун. Огънят в олтара изглеждаше бял на слънчевите лъчи, кръвта шурна по вадичката към големите сребърни амфори, засъска в пламъците, задимя и замириса, предизвика възбуда у хората, които сякаш усещаха тежката й сладост с езика си. Скотобойците, сякаш овладени от амок, разсичаха обезумяло вратните жили на животните. Измежду редовете на жреците зазвуча разчувствувано, ридаещо пеене. Жертвоприносителят изпадна в екстаз: танцуваше около олтара, издавайки неразбираеми викове. Вълнението овладяваше и тълпата. Хората протягаха ръце към небето, изправяха се на пръсти и, удряйки се с юмруци в гърдите, умоляваха Нептун да ги помири с морската стихия. Подскачаха, тропаха с крака, викаха неистово като обезумели.

Лицето на Нептун, опръскано с кръв, изгуби ласкавия си израз. Богът гледаше свирепо към жертвите и пъплещите в краката му хора. Кръвта, обезобразила белия мрамор на божественото лице, бързо съхнеше под слънчевите лъчи и започна да смърди.

Жертвоприношението бе изпълнено.

Зад гърба на Нептун слугите влачеха труповете на заклания добитък към града, за да приготвят тържествено угощение за жреците, тъй като месото от жертвените животни принадлежи винаги на жреците и техните помощници.

Сановниците се канеха да се качат на голямата трирема, която трябваше първа да излезе в морето.

Рибарите се разтичаха към своите лодки, качваха се в тях със семействата си, понесли сламените лодки и книжните фигури на морските божества.

Понтифексът се приближаваше с тържествена стъпка към триремата. Той знаеше: днес тук са дошли множество знатни гости от Рим, сенатори и магистрати. Само Макрон се извини, че е на Капри при императора. Но тук е дъщеря му. Понтифексът я покани да се качи първа на кораба. Сенаторите бяха недоволни, но трябваше да замълчат.

Валерия премина между шпалир от сенатори. Тя зърна бащата на Луций. Той я гледаше право в очите. До него стоеше старият Улпий. „А ето го и сенатор Авиола — бащата на онази, ето я и нея“ — каза си Валерия, виждайки Торквата. Тя отново погледна към Авиола и пребледня. Стар спомен: александрийския лупанар. Стисна устни и се овладя. Огледа редиците на гостите. Луций го нямаше. Защо? Обеща й да дойде. Потисна разочарованието и гнева си. Премина с твърда стъпка по мостчето от брега до триремата, съпровождана от понтифекса, сенаторите и жреците. Седна в приготвеното кресло, което пообърка леко, за да може да наблюдава Торквата.

Снежнобялото личице на девойката се открояваше сред кестенявите къдри. Косите й падаха по слабите раменца, покрити със скъпа, извезана със злато стола. Съжалението, че не вижда тук Луций, бе изписано върху полудетското й лице, малките й ръце механично решеха ресните на дрехата. Валерия оглеждаше внимателно девойката. Нежна, целомъдрена, прелестна. Очарователно видение.

Макроновата дъщеря напрегнато премисляше: „Един ден, един прекрасен ден Луций, уморен от мен, ще предпочете това свежо същество. Свежестта на тази девойка… И после! Не! Няма да има никакво «после».“

Сърцето на Валерия се ожесточава, вкаменява и в очите й се появява хладен блясък. „Не бива да се стига до този страшен ден! Колко време трябва да ти дам, момиче, за да ми оставиш Луций? За страстта и страха и месец е много. Ще видим. Ако не ми го оставиш, ако не почувствувам от него, че напълно те е забравил — горко ти!“

И Сервий мислеше за Луций: в този момент той премества кохортите на пети легион от Алба Лонга на Марсово поле в Рим. Войската е основата на всяко дело, насочено срещу императора. С една крачка те са по-близо до целта.

Триремата излезе в открито море, подир нея — останалите големи кораби, а наоколо — рояк рибарски лодки. Като мухи. Осемдесет веслари гребяха в такт, вятърът наду платната и след миг рибарските лодки останаха назад.

Празникът на откриването на морето.

За да се умилостиви морето, от кораба ще бъдат хвърлени даровете на земята. После авгурът ще пусне орел, чийто полет ще възвести дали Нептун е приел даровете и дали ще бъде милостив тази година към рибарите. Ако полети към небето — слава вам, всемогъщи води, и блазе ви, хора! Но ако полети надолу, над водата — горко на хората и на корабите в морето!

Върху носа на триремата, украсена с девиза на Рим — „SPQR“, извезан със злато върху пурпур, стоеше понтифексът с вдигнати към небесата ръце и призоваваше морето:

— О, наше море, открий ни пътища към всички краища на света, води нашите кораби в безопасност от бряг към бряг, от Италия до Хиспания, Елада, Сирия и Египет. Нека те ни донасят своите богатства, нека щастливо минават през бурите и въртопите, нека благополучно преплуват между Сцила и Харибда и стигнат невредими до родните пристанища.

Авиола слуша молитвите на понтифекса и си прави сметка. Той самият ще изпрати това лято три кораба към брега на Картаген за кожи, четири — в Хиспания за мед, от която ще изковат щитове, пет — в Азия за желязо, от което ще направят бойни брони, голенища и мечове, три — в Египет и Сирия за скъпо дърво. Общо — петнадесет кораба. Може и двадесет. „О, Нептун, наистина всичко зависи от морето, за да се изпълнят плановете ми! Дадох на понтифекса триста ауреи. На Нептуновите жреци изпратих три бика и стадо свини за хекатомба. Мисля, че това е достатъчно. Стига ли ти това, морски боже? — Чайката, прелитаща в този миг над кораба, оцапа ръката на Авиола. — Лошо знамение! Навярно не е достатъчно. Нептун е ненаситен. Той е по-ненаситен от Юпитер и нашия покровител Меркурий, взети заедно.“ И има право: водата е бездънна, рискът е голям. „Е — казва си Авиола, изтривайки скришом с крайчеца на сенаторската тога птичия поздрав от ръката си, — дано ми помогне тогава личният подарък за Нептун. — Той огледа пръстените върху оцапаната си ръка. — Например този със смарагда. Малко е тъпичък, но смарагдът е чудесен. Най-малко шестнадесет ауреи би дал златарят за него.“

Авиола се изправи, свали пръстена си, бавно го завъртя под слънчевите лъчи, за да се види как блести скъпоценният камък, и със силен замах го хвърли в морето. Другите сенатори, щат не щат, последваха примера му, като всеки в този момент трескаво мислеше за търговията си, чийто успех зависеше от морето.

Червено-жълтите платна спаднаха, весларите отпуснаха греблата, корабът спря и се залюля върху вълните. Пладне е. Слънцето е в зенита си. Настъпваше главният ритуал за празника: усмиряване на морето и неговото отваряне за корабите през следващата година.

Три огромни сребърни амфори с релефни изображения на най-скъпите земни дарове стояха на корабния нос. В едната амфора — кръвта от жертвените животни, като квинтесенция на всичко, с което земята утолява човешкия глад. Във втората — това, което утолява жаждата: гъсто, неразредено фалернско вино. В третата амфора — жълтеникавозелено дървено масло, което не само храни човека, но може да успокои и морското вълнение.

Малките лодки догониха стоящата трирема и спряха наблизо до нея. Рибарите пуснаха в морето сламените лодки с фигурите на водните божества.

Остийското пристанище остана далеко, само мраморният Нептун се виждаше като бяла точка върху сиво-зеления хоризонт на земята.

В лодките се изправиха рибарите, станаха от креслата си и гостите. Моментът на свещенодействието накара всички да млъкнат, не се чуваше никакъв звук.

Мъртва тишина. Само една дръзка чайка я нарушава със своя варварски крясък.

При първата амфора — с кръвта — застана понтифексът, при втората — с маслото — Нептуновият жрец, при третата — жрец от колегията на епулоните271. Всички са облечени в тоги претексти с пурпурна обшивка, от вълнените сплитки на главите им се спускат цветни панделки, които потрепват от лекия ветрец. Първата панделка е червеникавочерна, като спечена кръв, втората — светлочервена като младо вино, третата — лимоненожълта като струйка масло.

Под звуците на мида тримата жреци вдигнаха с помощта на робите трите амфори. Слети в една струя, се изливат в морето кръв, вино и масло. Тежката струя пропада във вълните. Водата става кървавозлатиста и искри с всички багри на дъгата.

Понтифексът произнася:

— За вечен мир с морето!

Сияйното слово „мир“ отеква, вятърът го грабва и разпраща надлъж и шир, слънчевите лъчи го понасят по трепкащите морски вълни.

Авгурът пристъпи към голямата клетка. Скъса покривалото и отвори вратцата. Орелът, красив като в чуден сън, заслепен от слънчевата светлина, кацна върху края на палубата. Пладне е, часът на отлива, морето се оттегля в зелените глъбини, сенките са къси и трептящи. Коварните очи на вълните са примижали от игривото сияние на слънцето. Напрежение. Как ще приемат боговете жертвата?

Орелът бавно разпери крила, размаха ги и изведнъж като стрела излетя във висинето.

Възторжените викове от кораба, лодките и брега заглушиха победоносното тръбене на фанфарите. Авгурът с вдигнати ръце възвестява:

— Радвайте се, Quirite! Нептун прие благосклонно нашите дарове. Морето е отворено за всички кораби — бойни, търговски и рибарски. Слава на Нептун! Слава на безсмъртните богове!

— Слава! Слава!

Гостите отново седнаха в креслата си, корабът се обръща към брега. Понтифексът пристъпи към Макроновата дъщеря и произнесе гордо, сякаш всичко, което се случи тук, бе единствено негова заслуга:

— Видя ли, благородна господарке, как Нептун прие нашата жертва?

— Видях — потвърди Валерия, наблюдавайки как Торквата проследява полета на орела в лазурните висини. И забеляза, че лицето й засия обнадеждено и щастливо. Навярно вижда в полета на орела щастливо знамение и за себе си. Сигурно вярва, че Луций пак ще бъде неин.

Валерия гледаше с премрежени очи девойката: „Радвай се. Е, порадвай се още малко. Няма дълго да трае радостта ти.“

— Ще разкажеш ли, красавице, на своя благороден баща?…

— Ще разкажа, многоуважаеми понтифексе. Още днес, щом се върне, ще говоря с него — усмихва се красавицата, а наивната Торквата тълкува усмивката на Валерия като още едно добро знамение. Тя обърна очи към орела. Той се издигаше все по-високо и по-високо, неговите разперени сивкавобели криле се превръщаха в бледа ивичка, която съвсем изчезна в сияйния купол над морето.

Тълпата на брега се разотива. Робите са измили опръскания с кръв Нептун и той гледа в далечината към своето море. Неговият израз е пак спокоен и ласкав. Прие даровете, прие жертвите, но какво ги очаква занапред? Обещава ли спокойно море през цялата година? Трудно се обещава такова нещо. Орелът обеща. Но Нептун не обещава нищо. Морето само ще реши. Нептун ще си стои тук мълчалив и сам ще се изненада, когато най-неочаквано спокойното лице на водата стане бурно и гневно. Тогава и богът нищо не може да направи и отново ще трябва сами да си помогнете, остийски рибари.

28

Следобед лектиките със своя скъпоценен товар поеха обратно към Рим. Подир тях останаха вълни от чудни благовония и леки стъпки по крайбрежния пясък. Вятърът разпръсна благовонията, морето заличи стъпките:

Връщаше се в Рим и народът. На магарета, на мулета, с каруци, пешком. Хората присядаха край пътя да си починат, дъвчеха хляб със сирене и маслини, заливаха хапките си с глътка разредено вино. Мръсните деца хленчеха за още едно парче хляб. Най-малките спяха в прегръдките на майките си.

Остия стихна за известно време. Рибарите се прибраха по домовете си и седнаха да се нахранят. Празничното ядене иска и празнично пиене. За празничното настроение трябва пълна уста. О, прелюбезни Бакх, нещо ни пресъхват гърлата! Я прескочи, Марк, до таверната за още една каничка! Казваш, че е дванадесетата? Няма значение! Това е само началото. Та нали е празник, глупчо! Нептун ще се погрижи да ни напълни мрежите и коремчетата!

Коремите са вече пълни, чак можеш да думкаш по тях като по тъпани, слава на боговете! Хайде сега да развържем езици за това, дето видяхме и чухме днес! На сит корем разговорите се точат лениво…

На площада пред таверната „Беззъбата мурена“ празничният шум не стихва. Тук сякаш си бяха дали среща всички онези, които умеят и от последния бедняк да изтръгнат грош. Грънчари, златари, продавачи на панделки, бонбони и какви ли не още дреболии примамваха с пресипнали гласове хора към сергиите си. Девойките обикаляха сергиите и се смееха без причина. Подире им вървяха ергените, попритеснени в снежнобелите си туники, но неимоверно щедри днес:

— Искаш ли брошка, Марина? Или тази панделка? Само кажи!

Момъкът подрънква в шепата си няколко сестерции с чувството, че може кой знае какво да купи на своето момиче.

— Ой, какви красиви сандали, Марк! Ами това бронзово пръстенче! Стъклените маниста светят като скъпоценни камъни. А пък тази кърпа — да я духнеш и ще полети. Такава имаше онази, червенокосата римлянка, нали?

— Да, ама ти не си червенокоса!

Децата се трупаха около сергиите и със зяпнали уста гледаха лакомствата. Майчице, бадеми, банани! Колко ли са сладки! Гладните очи шарят от едно на друго и устата се пълнят със слюнки.

Октав Глупака върви през площада навъсен, черните му коси, щръкнали като на таралеж, сякаш искат да прободат целия свят. Безгрижното и весело настроение наоколо го ядосва още повече. Преди малко неговият петел Лео бе победен от петела на Лавър, и то така позорно, като че ли беше прасе срещу носорог. Пфуй!

Една рибарка върти в ръцете си глинен светилник и се пазари с продавача:

— Пет сестерции и нито ас повече!

— Осем и нито ас по-малко, мила гражданко!

— Скъпчия си ти, мошенико!

„Да, солена ми излезе тази борба, дяволски солена — казва си Октав. — Всички облози отидоха на вятъра! Довечера ще взема ножа и ще ти хвръкне главата, проскубано копеле“ — решава той съдбата на своя победен лъв.

На лавката с вино двама моряци пият за Нептун. Не са се виждали пет години. Пият и се прегръщат, едва държейки се на крака:

— Обичам те, братле! За твое здраве!

Октав си представи щастливото и присмехулно лице на Лавър, когато по време на борбата от неговия Лео така хвърчаха пера, че едва се виждаха петлите. „Ще ти разчекна аз тази твоя ухилена муцуна“ — процежда през зъби Октав.

Шумът, врясъкът на децата, смехът, пеенето и трелите на флейтите, настроението, разливащо се като втасало тесто извън нощви — всичко това само дразнеше Октав. Той обърна налетите си с кръв очи към морето. Нетърпеливите рибари товарят в лодките мрежите и се готвят да излязат на нощен риболов.

„Лакомии — рече си Октав. — Разбързали сте се, като че ли през нощта ще ви избяга мурена, с корем натъпкан със злато! Та утре не е ли ден? Утре. Утре ще се занижат грижа след грижа, една от друга по-голяма. И всичко това заради петела на Лавър. Но почакай малко, проклетнико, и на теб ще ти светя маслото, ще ти клюмне гребенчето! А сега да пием, да удавим мъката!“

Пристанищната кръчма „Беззъбата мурена“ представляваше прихлупено помещение, с дървен, окаден до черно таван и цялата пропита с рибя миризма. От кухнята нахлуваше тежък дъх на прегоряла мазнина и препечено месо. Около няколко маси с остатъци от ядене седяха мъже. Кръчмарката разнасяше вино. Е, горката женица не беше виновна, че не можеше да им разкраси празничния ден. Съгласете се: как ще имаме празнично настроение, когато единствената жена тук е същински скелет, чепата пръчка, която може да ти избоде очите или да ти издере ръцете? Бррр! По-добре да гледаме в дъното на каничките и да си подхранваме мечтите с вино — то все пак вдъхва някакви надежди.

— … и после ще си купя нова лодка. Ще си изплета гъста мрежа…

— … тази година за пръв път ще взема сина си, вече е на четиринайсе…

— … помниш ли лани? Тоя ден беше благословен. Всеки измъкна купища риба. А пък аз — риба тон… Чак до сутринта се разправях с нея, докато я измъкна на брега. Мрежата стана на нищо. Ей такава голяма беше! Хвана се още вечерта, щом луната се скри…

— … ако имам късмет, Фортуно, като нищо хващам пет стъпки дълга мурена, после я закарвам в Рим и в кърпа са ми вързани хиляда сестерции…

Кльощавата кръчмарка палеше факлите в помещението и пред таверната, където седяха повече хора, отколкото вътре.

— Ей, морско плашило! Дай пушена треска за виното!

Цяла рибарска Остия седеше тук. Това личеше по рибята миризма, която се бе просмукала до костите им. Дори и днес не можаха да се отърват от нея, макар и окъпани и преоблечени в празничните си дрехи. Киселите изпарения от виното се сливаха с миризмата на лук и риба — миризма, една от друга по-силна.

Октав Глупака мрачно зяпаше в каничката си. Рибарят Лавър, ухилен и небрежно седнал на стола, бършеше с края на туниката изпотените си космати гърди:

— Октав, кога ще се издължиш за баса? Абе аз съм сигурен в тебе! Ти си голям човек. Кой може като теб да си позволи за вечеря цял „лъв“?

Наоколо се разсмяха и притежателят на петела-победител гордо се огледа. Октав мълчеше упорито. „Ах, този мой смрадлив Лео; Този подлец. Този негодник. А пък аз толкова го обичах, така го хранех. И всичките му желания изпълнявах. — Октав отново преживяваше борбата: — Като шантав се въртеше на едно място този мой глупав петел и се оставяше оня въшливец да го гони и бие с шпорите! Този Лавров скитник си постла килим от перата му! Пфуй!“

— Хей, кокалеста красавице, дай насам нова каничка!

Кръчмарката си проправи път към него с каничка вино:

— Няма да е зле да погледнеш в кесийката си, Глупако, дали ти е останало нещо там. Това ти е петнайсетата…

Октав преглътна обидния прякор не само защото също бе лепнал на кръчмарката един доста солен за жена прякор, но и защото й бе длъжник.

— Не се бой, кльощава красавице, ще си платя!

„Ще си платя, но с какво и кога? Длъжник съм на Лавър и момчетата за облога. Дължа за магарето, дължа на кръчмарката. Накъдето и да се обърна — на рабоша само: О.Г. До гуша съм затънал. Но виното е добър лек. Измива дълговете и те изпълва с увереност, че един ден всичко ще се оправи. Не бой се, Октав, и бъди весел! Та нали днес е празник! А виното умее здравата да те измами.“ Кльощавата кръчмарка изчезва и на вратата се появява девойка — кръв и мляко!

Октав запя и цялата кръчма му заприглася:

Похотливата песен се носи из задимения и вонящ въздух, мушка се под туниките на мъжете, гъделичка ги, възбужда ги.

Квирина се стъписа на вратата с глинената съдина в ръце.

Пламнала от срам, тя се промушваше между масите към тезгяха. Октав извиси глас, за да надвика пеенето:

— Я гледайте! Нашата Квиринка! Дошла си е. Друго нещо е човек тебе да те гледа, а не тази кръчмарска метла! Ела насам, момичето ми, дай ми една целувка!

Очите на мъжете святкат. Опулени — та чак ще изхвръкнат. Те размахват неуверено ръце. Косите им са се сплъстили от пот. Брадите — мокри от вино и слюнки.

— Хайде, момиче! Дай му целувка!

Октав протегна ръце към Квирина и запя още по-силно:

Останалите се присъединиха:

Квирина с отвращение изтича край подвикващите мъже, като отблъскваше нахалните им ръце. Подаде на кръчмарката съдината и застана гърбом към пияниците.

Октав бавно отпиваше и замислено оглеждаше момичето. „Казват, че танцувала в Рим с комедиантите. И живеела с Фабий Скавър. А сега е сама. Нейният си бил поразвързал езика за някакви си там хлебари, дигнал се скандал и той се изпарил. Никой не знаел къде е. Навсякъде го търсят. Един вигил разправяше, че и в Остия пристигнали преторианци да търсят този негодяй. Сега сигурно пируват някъде в града. Важна птица ще да е този Фабий, щом заради него бъхтят такъв път. Специална стръв трябва за такава риба. А неговото момиче е дяволски хубава стръв. Затова са дошли чак тук вигилите. Хитреци са нашите управници горе, и дума да не става! И аз бих направил същото.“

Квирина се връщаше с пълно шише. Октав успя да я хване за ръката:

— За кого е това вино, красавице? Майка ти ли изведнъж е така зажадняла?

Тя видя мътните му очи, усети киселата миризма от устата му. Октав плъзна ръка от рамото към гърдите й.

— Кога ще се чукнем двамата, момиченце?

Квирина се изтръгна, удари го през ръката:

— Не ме закачай, Глупако!

И мигновено изчезна. Октав гневно гледаше подире й. „Ще ти дам аз един Глупак, мерзавке!“

Всички му се смееха. „Никой те не ще. Дори тази тука, нашето щърбаво корито, не кандисва… Нали, кръчмарке? Дай вино! Или искаш да изпукаме от жажда като риби на сухо?“

Октав стискаше каничката и тихо скърцаше със зъби: „Ти ще видиш кой съм аз, мърло такава!“

Морето бе спокойно в този вечерен час. Играеше си като дете преди заспиване с огледалцето на месечината, обръщаше го насам-натам върху вълните, мушкаше го под водата.

Квирина тичаше по мекия като брашно пясък колкото сили има. Босите й крака затъваха в рохкавите преспи на дюните, пясъкът галеше ходилата й, гъделичкаше я между пръстите. Недалеко от последните къщички сред пясъка се гушеха гъсти храсти. Там я чакаше той. Още отсега му се сърдеше: по цели дни се спотайва и крие, а днес я праща вече втори път за вино този неин глупчо! Ще му го каже направо!

Продължаваше да тича в ясната нощ. Песъчинките проблясваха на лунната светлина. Наближаваше храстите.

— Бау! — чу се зад храстите и Фабий скочи върху уплашеното момиче. — Вече изгубих търпение…

— Ой, как ме уплаши! Чуй как ми бие сърцето.

Фабий искаше да я прегърне, но Квирина се наведе за шишето, което беше изпуснала от уплаха. Тя се ядоса:

— Добре, че падна в пясъка. Иначе щеше да видиш вино! И повече не отивам там. Таверната е пълна с пияници.

Фабий се свлече в краката й върху мекия пясък и я притегли към себе си.

— Хайде, не ми се сърди, мое мърморанче, и ме целуни. Иначе от отчаяние ще ида да се хвърля в морето и при това ще настина…

Тя се разсмя, но изведнъж млъкна и се огледа.

— Смей се, смей се, бъбривке, покажи ми белите си зъбки…

— Ами ако някой тук те дебне… в храстите… някой вигил…

— А, те сигурно са вече мъртвопияни. Имаше ли някой вигил в таверната?

— Нямаше — призна си тя, — но малко предпазливост…

— … да си запазим за зимата. Днес е празникът на морето, морето е твоят втори баща — нека бъде живо и здраво заедно с нас! Къде е виното?

Той се наведе през седналата Квирина, напипа шишето в пясъка и с театрален жест го вдигна към небето:

— За нашата любов!

Изтръгна със зъби дървената запушалка и подаде виното на Квирина.

— Първо ти — и добави весело; за да остане за мене повече, разбираш ли? — И я попита сериозно: — Ти за какво ще пиеш?

— Да ми те пазят боговете!

Фабий се наведе към нея и гледаше как вдигна шишето, как отля капка и започна да пие. Тъничката й напрегната шийка бе снежнобяла и леко се подуваше от глътките. Погали я, Квирина се закашля и изтри с длан устата си.

— Ти никога няма да престанеш да ме ядосваш — каза с нежен упрек тя, — ти, нарушителю на законите и правото.

Поднесе му шишето и устните си. Той я целуна и отпи.

— Сега пак ти, малката ми.

Те се закачаха и към всяка глътка прибавяха по целувка.

— Стига. Вече съм пияна…

Фабий се засмя — не на това, че Квирина е пияна, а на мисълта, която му хрумна:

— Остатъка изпивам за вас, уважаеми вигили, за старателното преследване на вашия покорен слуга Фабий!

И той на един дъх изпи виното.

— Фабий! Не пий така бързо… стига ти толкова… това е второ шише…

Той скочи.

— Мислиш, че твоят мил ще падне от две шишета разредено вино? Погледни: стоя като кипарис. Виждаш ли?

Той грабна девойката от пясъка, взе я на ръце, понесе я, залюля я, завъртя я, вдигна я високо, заливайки се от смях като хлапак.

Квирина се държеше за врата му, риташе във въздуха с босите си крака, лю-лю, лудчо мой, още искам, още, още по-високо! Тя се притисна към него блажено.

Фабий се спъна в нещо и двамата паднаха на мекия пясък.

Квирина се смееше:

— Казах ли ти аз? Ето, видя ли? Две шишета вино ти подкосиха краката. А ти — нищо ти нямало…

Той стисна раменцата й. И така страстно я целуна, че й разрани устата. Тя видя очите му съвсем отблизо. Усещаше парещия му дъх на устните си.

— Никога няма да ми омръзнеш! Никога няма да ти се наситя, чуваш ли?

Пресипналият му глас потреперваше. Ръцете му жадно я стискаха. Звездите, които грееха на небето, се олюляха.

Тя притвори очи…

Подухва нощният вятър, понесе пясъчния прах по вълните на дюните, разроши разпуснатите коси на девойката. Тя седеше, опряна назад върху ръцете си, отметнала глава и загледана в небето.

Фабий лежеше до нея и милваше с устни ръцете й.

Мълчаха.

Морето пред тях менеше цвета си от сребърен до синьо-черен. Светлите кичури пяна върху гребените на вълните изскачаха от водата като летящи рибки. Далеко на хоризонта блещукаха пламъчетата на рибарските лодки, които бяха вече излезли в морето.

Водата се плискаше върху плоския бряг. Ревниво повличаше обратно раковините и пясъка, сякаш търсеше някакви съкровища. Едната вълна грижовно изглаждаше брега, другата след нея изхвърляше мидички. А третата отново прибираше всичко. И така безкрай.

Отражението на луната се люлееше върху вълните като сребърна лодчица.

Квирина се любуваше на вълните. Фабий наблюдаваше лицето й.

— Спомняш ли си, Фабий, как играеше в остийския театър? Беше си скъсал центункула и аз ти го закърпих. Тогава се влюбих в теб…

Крайчетата на дългите й коси го гъделичкаха по устата, той вдъхваше техния аромат.

— Тогава бях още съвсем глупаво момиче, шестнайсетгодишна глупачка, но онази вечер се връщах у дома като сляпа и глуха, с една-единствена мисъл в главата. Да бъда по-близо до теб и да направя нещо… за да ме забележиш… И така избягах в Рим и започнах да танцувам…

Той слушаше трогнат тази простичка изповед, после силно прегърна девойката през мъничките й раменна и започна да я целува по очите и устата.

— Вече не бих могла да живея без теб, Фабий.

Тя се притисна до него:

— Страх ме е малко за теб… Но важното е, че си тук и вече никъде няма да ходиш, няма да те пусна.

Квирина милваше любимия си по лицето и косите; върху устните си и в крайчетата на пръстите си усещаше как се разлива нежност, а в сърцето — блаженство. Каза тихо и радостно:

— Никога, никога не съм била толкова щастлива, както днес, мой мили. — И след малко добави замечтано: — Вземи ме пак на ръце, отнеси ме на кораба, който ще отплува далеко, на някой зелен остров без хора, където ще има само прекрасни цветя и пъстри птици… и ние двамата. Това ще бъде Островът на щастието. Ти, аз и никой друг. Самички. Винаги само двамата, искаш ли?

Фабий зарови пръсти в черната й грива, целуваше я по устата, смееше се и страстно и шепнеше между целувките:

— Този Остров на щастието ще си го направим тук, моето момиче. Тук. У дома. В нашата родина. Щом те имам теб и моето изкуство — аз съм господар на света! Какво е императорът в сравнение с мен!

Тя впери очи в него и повтори:

— Какво е императорът в сравнение с теб… — Но след малко замислено добави: — Императора никой не го обича, а теб те обичат толкова хора!

Фабий скочи и хвана девойката за ръката:

— И за тези хора днес ще играем! Хайде!

На уплашения й поглед той отговори малко предизвикателно и раздразнено:

— Все да се страхувам? Все да се крия из храстите? Аз не мога така!

— Виното говори в теб, мили мой — каза тя усмирително. — Не се перчи толкоз…

Той безгрижно махна ръка:

— „Щастието върви със смелите!“ — казва Вергилий. Да вървим!

Фабий поведе Квирина към светлинките на домовете. Глиненото шише от виното остана да лежи върху разровения пясък.

Моряшката песен току-що бе дозвучала, когато в таверната влезе висок мъж, а подир него — безшумно с босите си крака се промъкна малко, крехко създание, цялото увито в наметало, само черните му очи се кокореха боязливо и тревожно.

Мъжът поглади дългата си, тясна брада и забоботи на латински с чуждестранен акцент:

— Salvete272, господари на морето, Нептунови братя! Отдалеч идвам, владетел на безкрайни земи, днес пътник-пешеходец, комуто жестоките хора на вашата земя, близо до този град, който се наричал Остия, откраднаха конете, магаретата и мулетата, колите със скъпа стока и драгоценни дарове. Съблякоха ми прелестните дрехи. Робите ми освободиха, а мене самия и това нищожество оставиха на произвола на съдбата. Искам да издействувам признаване на правото си, граждани! Къде са въоръжените стражи на вашия ред, за да ми възвърнат с твърдата си ръка това, което ми принадлежи?

Рибарите бяха вече достатъчно на градус, но все пак схванаха смисъла на думите му. Я виж ти каква работа е станала! Това здравата ще размърда спокойната дрямка на Остия. Съчувствено се обърнаха към чужденеца:

— И откъде идете, благородни чужденецо?

— От делтата на Нил, граждани.

— А какъв е този вързоп дрипи тука?

— Това е жива жертва на великата Изида. Поради това идва с мен във Вечния град.

— Момче или момиче?

— И едното, и другото, уважаеми. Заради греховете на дедите си ще свърши на кладата…

— Пфуй, какви нрави! Срама си нямаш!

— Срам, драги мой, това е странна дума. Ние, властвуващите хора, не признаваме тази дума. Може би само нищожният плебс се кичи с това качество. Защо ни е на нас, богатите, срамът? Това, което искаме ние — е законът, а всяко свое желание си плащаме със злато.

— А ти… ти имаш ли… злато, човече? — запелтечи Октав Глупака и замъглените му очи блеснаха алчно.

— Две бъчви злато ми задигнаха. Искам да си върна своето. Е, къде е стражата ви?

— О, драги чужденецо, напразни са усилията ви! Нашите вигили се накъркаха здравата по волята на Бакх и отдавна хъркат в канавката край пътя. Тях вече и гръм не може да ги пробуди!

— И, значи, вашето спокойствие никой не го охранява? И всеки крадец тук може да си прави, каквото поиска?!

— Я ти, брадатият, не дрънкай толкова! Какво ни засягат нас крадците? И с вигилите не обичаме да си бъркаме шапките. Ясно ли ти е? А пък за твоите жалби хич не ни е еня. Нека ти помага оная там, твоята Изида! Ха-ха!

— Значи, законът в този край пет пари не чини?

— Е, тука улучи! Ха-ха-ха! Пет пари не чини!

Мъжът се усмихна широко и изведнъж заговори на безупречен латински:

— Благодаря ти за това съобщение, остийски народе, а пък ти благодари за своя бистър ум на тази чиста вода, която кръчмарят ти налива щедро във виното. Значи, теренът е чист и аз мога да ви се представя.

Той захвърли наметалото си, махна брадата си и се разсмя пред смаяните от изненада рибари.

— О, богове, ами че това е Фабий Скавър! Фабий! Фабий!

— Ах ти, безделнико неден! Лисицо комедиантска! Пак се хванахме на въдицата! Откъде се взе тук?

Междувременно изпод купа парцали се появи Квирина. Посрещнаха я със залп от смях. И отново всички се обърнаха към Фабий:

— Говори се, че здравата си я оплескал в Рим, така ли е? И сега се криеш от доносниците, а? Я му обърни, братле, една каничка напук на всичко! Кръчмарке! Вино! Риба! Маслини! Дай вино за нашия шегаджия и за нашата Квирина! Разказвай, да му се не видяло, разказвай! Оставете го да се нахрани. Боговете само знаят къде се е крил, сигурно е гладен! Яж! Пий! Говори!

Устата на Фабий здравата заработиха. Е, сладка работа е яденето! Чак ушите ти пращят! Само че мъжете са нетърпеливи, искат да узнаят как и що е станало.

Октав Глупака зяпа ококорено двойката: я гледай, рибата се хвана на въдицата! О, Юпитер Гръмовержец, сега ще става, каквото ще става!

— Хайде разказвай, какво си играл в Рим, че те гонят като бясно куче? Разказвай, разказвай!

Фабий лукаво се усмихна — най-напред на Квирина, после на рибарите.

— Трудно е за разказване, приятели. Ама ако ме оставите да си доям рибата и да я полея с вино, ще ви го изиграя. Искате ли?

— Е, това е мъжка приказка, приятелче! Изиграй ни го… Ама… чакай! Как така ще ни го изиграеш? Сам ли? Колко души го играхте в Рим?

— Около двайсет.

— А тук сам ли ще играеш?

— Ами да изпратя ли да извикат останалите деветнайсет от Рим?

Разсмяха се. Чувате ли го, сам ще играе!

— Я да видим! Почвай! А ти, момиче, събирай парсата. Поостанал ни е някой и друг сестерций. Хайде, Фабий, почвай!

Рибарите преместиха пейките, изтикаха настрана масите, настаниха се в кръг, за да има къде да се играе. Кръчмарката стоеше на вратата на кухнята, скръстила костеливи ръце върху хлътналия си корем. Кръчмарят поправяше факлите, мушнати в стената, та да светят по-добре.

Фабий допи на един дъх каничката, избърса, уста с опакото на ръката и постави посред „сцената“ малка маса.

Възцари се тишина. Само Семпер Глупака, страшно ядосан, наруши тишината, обръщайки се към кръчмарката:

— Дай тук вино, караконджул такъв! Веднага!

— Шшшт! Млък, Глупако!

Фабий вдигна ръце:

— Благородни граждани, добре дошли на тази комедия! Многочислената артистична трупа на Фабий Скавър ще ви представи комедията, наречена „Бездънните нощви“. Е, драги мои, забавлявайте се!

Аплодираха предварително — о, страшно сме любопитни как ще играе тази „многочислена трупа“.

Фабий пристъпи към сцената. Квирина му подаде дълбока медна чиния и пръчка. Той постави чинията на главата си, пръчката взе в ръка. Обърна се с лице към публиката. Смях:

— Гледай го, войник! Каква сериозна муцуна! Да се пукнеш от смях! Ха-ха-ха!

Квирина седна в ъгъла на кръчмата и го гледаше. Войникът заговори. Това гласът на Фабий ли е? Но! Гласът е писклив, рязък, строг:

— Дявол ви взел, не се блъскайте така, граждани! Който има тесер — веднага на мястото си! Който няма — марш навън! В театър се намираме — ред е нужно тук! Това ви казвам аз, преторианският центурион Тард!

Фабий направи с труд няколко крачки от стената към средата на кръчмата, блъскайки с ръце невидимата тълпа, самият той блъскан от нея; проправяше си път с лакти, заканваше се, викаше и сипеше цветисти ругатни. После въздъхна облекчено, изтри си потта, приповдигайки шлема, и седна на масичката.

— Пфуй! Това не са хора. Блъскат се като говеда в обор. Не уважават служебното лице. Но аз ще ви дам да се разберете, негодяи! Тук аз съм представител на властта! — Погледна в далечината, сякаш към сцената. — Можеха вече да започнат. Хайде бе, мръсни комедианти, размърдайте се!

Кръчмата ехти от смях. Чудо центурион — с продупчена паница на кратуната и с тояга! Ясно е, че Фабий си има често работа с тези униформени особи. И зъбите им знае.

Центурионът, опрян на тоягата си — символ на властта, — дебнещо гледа пред себе си:

— Почнаха най-после! Та аз няма да клеча до сутринта тука. Я! Какво е това на сцената? Фурна! Ха-ха-ха! Такова нещо още не сме имали в театъра. Я гледай: събрание на хлебарите! Глупости! Какво ни интересува нас, че един хлебар ще си построи нова фурна и че друг ще подобрява хляба с мухлясало брашно? Важното е, че ще подобри хляба, нали така?

Центурионът усилено човърка носа си и зяпа встрани.

— Ей там седи префектът. С претора. Какво ли си шушукат? Префектът ми се струва нещо ядосан. Пак беля на моята глава! Дали на сцената не става нещо непозволено? Аха, хлебарите се договарят, че като дойде едилът да проверява качеството на хляба, ще дадат подкуп. Ей, че са го измислили! Ха-ха-ха!

Центурионът изведнъж се опомня и скача:

— Какво, какво? Да подкупят едила? Това не се разрешава! Това е обида на властта, това е бунтарство… По дяволите! Антракт! Хората пляскат като побъркани. Сега трябва антракт! Това е идея! Ами дали трябва аз да се намеся, а? Не, спокойно. Префектът си седи.

Центурионът сяда и си бърше потта:

— И аз ще си седя. Защо ли толкова пляскат хората? Нито има голи жени на сцената, нито се говорят някакви мръсни думи. Дори няма нито един ритник или шамар! Абе що за идиотско театро е това? А на всичкото отгоре — толкова е задушно!

Центурионът се опира на въображаемата облегалка на стола, бърше си врата и челото и си вее.

Рибарите викат, бутат се един друг, смеят се.

Октав Глупака, възползувайки се от бъркотията, стана и тихо излезе през задната врата. И се затича в тъмното, като се озърташе непрестанно дали някой не го следи.

— Я гледай к’во става! — врещи центурионът с важен глас. — Ами то продължава. Хлебарските чираци месят хляб. О, Фурии, и това ми било темпо! Ако аз им бях господар, щях да им премажа главичките! Пък се и разпели отгоре на всичко:

— А-а-а, ето го и стопанина с камшика! Така ви се пада, хайлази такива! Изведнъж се разработихте бързо. Фрасни го още веднъж по задника това завързаче! Най-после малко майтап! Ха-ха-ха!

Центурионът се обръща гърбом, тресе се от смях, удря се по коленете, смехът му е заразителен, смее се и Квирина, смеят се с цяло гърло и рибарите, браво на този Фабий, винаги ще бодне там, където трябва! А пък и как умее да го изиграе! Тоя центурион е такъв тъпак, че да се пръснеш от смях! Ха-ха-ха!

Представлението продължава. Центурионът се зъби на неблагодарните чираци, дето искат да им се заплати с пари, а не с клисав хляб, скришом хвърля по едно око към префекта, когато едилът на сцената взема подкупа. Всичко е наред, няма опасност. На сцената се втурват хора да купуват хляб, крещят, ругаят, кой ще ти яде такъв мухъл? Високопоставените граждани също ли ядат такъв… Какво?

— О, богове, какво става? Ами че те хвърлиха едила в нощвите с тестото!

Центурионът скача и гледа втрещено:

— По-бавно бе, дяволи! Аз не мога да следя! Абе какво са се разврещели тия хора? Я, ами това са сенатори! Да пукна, ако не са сенатори! Това не са хлебари, а сенатори в бели тоги с червени ивици! И били правели не само калпав хляб, ами и калпави закони! Оскърбление на сената!

В същия миг центурионът захвърля шлема и тоягата си, изправя се и това е пак Фабий, който разпалено изпълнява края на своята роля от комедията:

И също както тогава, в театъра на Балб, така и тук, в остийската кръчма, развълнуваните зрители стават от местата си; става и Квирина и отново я обзема страх, както в театъра, и никой не забелязва, че вратата бавно се отваря… А обвинителните думи на Фабий се сипят като градушка:

— Достатъчно! — Остър като меч глас прекъсва монолога на Фабий и той мигновено е обграден от преторианска чета в пълно снаряжение. Край вратата се потулва Семпер Глупака и дебнейки, наднича вътре.

Кръчмата изведнъж замря. В настъпилата тишина се чува само зловещото съскане на факлите.

Преторианският центурион Камил се приближи до Фабий:

— Ти ли си артистът Фабий Скавър?

— Аз съм.

— По заповед на императора те арестувам. Тръгвай с нас!

Квирина се разплака. Скочи към Фабий, сякаш искаше да го запази с мъничкото си тяло. Върху лицето на Фабий не трепна нито едно мускулче. Само в очите му проблесна уплаха, само тялото му се наклони напред — като див звяр, готов да скочи. Но след миг отново изправи снага и каза:

— Тръгвам.

Той прегърна Квирина и чу как лудо бие сърцето й.

— Не ме забравяй, мила моя!

Насила ги отделиха един от друг.

Заобиколиха го тела в железни брони и го поведоха навън към конете.

Уплашените рибари изтичаха подир тях с викове и проклятия.

След малко се чуваше само тропотът от конски копита и трепкаше чезнещата в далечината факла, която подобно на рижа лисица потъваше с плячката си в нощта.

29

Над остров Капри се е надвесило звездното небе. Вечерта преминава в нощ, но императорът все още не спи. Седи в таблина над дъсчиците си и пресмята. Неговият фиск273 съдържа повече от 2700 милиона сестерции. Той не спестява от алчност за богатство, както го упрекват римските богаташи. Спестява, за да има в случай на нужда: ако например избухне епидемия, ако земетресение разруши градовете или пък се окажат във финансова криза, както беше преди четири години и тогава Тиберий отдели сто милиона сестерции. Но главно спестява за в случай на война, макар да й се противопоставя с все сили. Армията е скъпо нещо. Всеки войник отнема от хляба на мирните граждани и поради това той поскъпва. Не друг изход няма. Властта се крепи на армията, разсъждава Тиберий. Макрон е невежа, но разбира що е армия. Изкупвачите на данъци в провинциите ще предадат през тази година в ерариума274 и фиска толкова и толкова милиона сестерции, хазната ще набъбне и ще бъде готова.

Робът съобщи, че остават два часа до полунощ.

Буден ли е императорът, трябва да бъдат на крак и слугите. По терасите на летния дворец, „Юпитер“ седят императорските роби. По-голямата част от тях са заобиколили освобожденеца на Тиберий — номенклатора Ретул. Те чакат напрегнато. Тази нощ ще доведат при императора любимия артист на римляните Фабий Скавър. Какво ще стане с него, когато изгрее слънцето? Всички вече знаят: подстрекавал е народа, а това се наказва като най-тежко престъпление. Някои роби бяха виждали Фабий да играе по улиците, преди да дойдат по заповед на Макрон на Капри. Старият номенклатор Ретул го бе виждал многократно:

— Според мен Фабий си го бива. Не се страхува да каже това, което мисли. Хората не дават да се изрече лоша дума за него и ако не се върне оттук, иди гледай каква патърдия ще се дигне в Рим.

Робите, приклекнали по навик, както правеха след работа, слушаха и чакаха. А в това време долу към моста на пристанището се приближи лека либурнийска275 бирема276. Малка група тръгна по стръмния път нагоре. Осем факли, осем мъжаги като скали, избрани от преторианската стража, водеха Фабий с вързани ръце. Четирима мъже отзад, четирима — отпред. По средата Фабий и на крачка зад него — центурионът Камилий. Вървят бавно по стръмния път към императорската вила. Камилий през целия път от Остия насам мълчаливо наблюдаваше артиста. Но не с очи на преследвач, а с явно съжаление. Той също го знаеше, също го беше виждал много пъти, също многократно бе аплодирал неговите остроумия и акробатични номера. Жалко за такъв човек. Четири факли отпред, четири отзад и след малко те ще стигнат до скалистите зъбери над морето. Фабий върви механично. Камилий, задъхан от гнетящите го мисли, изостава все повече и повече зад него.

— Почакай, Фабий, не бързай толкоз — каза полугласно центурионът. — Там, горе, нищо хубаво не те чака.

Фабий забави ход и попита тихо, без да се обръща:

— Ти знаеш ли какво ме очаква?

Камилий задиша още по-тежко. И избухна грубо:

— Какво, какво?! Защо питаш така глупаво? Трябва ли да се говори за такова нещо?

— Каквото трябва да стане, ще стане — каза Фабий.

Подир него се разнася задъханият глас на центуриона:

— Ще стане: Ами ако наистина стане? Бунтарите ги мъчат, часове наред одират фаши от тялото им, часове наред, докато… разбираш ли?

Фабий потрепера:

— Разбирам.

Камилий шепнеше:

— След малко стигаме до кръстопътя. Ние ще вървим направо, но пътят вдясно води при скалите над морето. Само на няколко крачки е. Оттам хвърлят… е, знаеш кои. Ако избързаш, веднага си там. Аз ще позадържа момчетата, а ти скачай… и край, поне без мъчения.

Фабий закрачи още по-бавно.

— Защо ми предлагаш такова нещо, човече? Та нали си залагаш главата?

Центурионът се обърка:

— Ами… така… — И грубо добави: — Какво ме разпитваш? — И изрече още по-настойчиво: — Кажи, искаш ли?

Фабий мълча известно време, после дълбоко въздъхна:

— Не искам, драги мой. Да става, каквото трябва да стане. Но благодаря ти за грижата. Как се казваш? Камилий? Добре. Слушай, Камилий, когато идеш в Рим, отбий се отвъд Тибър. Попитай за моя баща Скавър. Той ще ти покаже къде живее моето момиче. Квирина се казва. Запомни името й! Квирина. Дай й от мен този пръстен. Подари ми го тетрархът277 в Антиохия. Хубав е, злато с ахат, като очите й. Нека й остане за спомен от мен. И я поздрави от мен. И баща ми поздрави.

— Ще предам и ще кажа… — заеквайки, проговори центурионът.

Фабий протегна към него вързаните си ръце и Камилий несръчно свали пръстена, преструвайки се, че гледа възлите на въжето.

— Жалко, че нямам още един за теб. Та да се напиеш за мен… в моя памет…

— Ти за какъв ме мислиш, артисте? Да пия за такова нещо? Сега не му е времето за шеги! — каза обидено Камилий.

— Кой е? — обади се глас в тъмното.

Пред тях светнаха факли. Великанските фигури на германската стража стояха под пламъците.

— Центурион Камилий с осем преториански стражи води по заповед Фабий Скавър при императора… — И тихо се обърна към Фабий: — Разчитай на мен, пръстена ще отнеса… И поздравите ще предам…

Бе дълбока нощ. Предпролетна, прохладна, пропита с мирис на море. Положението на съзвездията над атриума показваше един час след полунощ. Зеленикавобялата и петниста луна приличаше на отровна гъба, която стърчи сред тъмен мъх.

Междувременно императорът бе легнал и заспал. Трябваше да почакат, докато се събуди. Камилий заведе Фабий в помещението на стражата. Осемте преторианци не се отлъчваха от него. Всички мълчаха. Камилий поднесе чаша вино към устата на арестувания. Фабий седеше на пейката и гледаше пламъците на факлите. Тяхната светлина му напомняше очите на Квирина. „Радост моя! Радост моя, ти трая толкова малко!“ Преповтаряше си всички мигове, които бе преживял с Квирина. Така си облекчаваше чакането, но под образа на любовта пълзеше сянка, която с всеки миг ставаше все по-плътна. Час, два, четири… Почти се разсъмваше, когато го отведоха при Тиберий.

Императорът седеше в кресло от абаносово дърво, покрито с възглавници. В атриума бе сумрачно. Само бледите пламъци от няколко светилника осветяваха прекрасното помещение. В полумрака се открояваше белотата на мраморните статуи.

Артистът застана с вързани ръце пред императора. Посърналото, със следи от страдания и страсти лице уплаши Фабий. Арестуваният разбра: той е смъртник. Ударите на разбиващите се о скалите вълни, чийто грохот долита чак тук от морските глъбини, отброяват последните мигове на живота му. Коленете на Фабий се подкосиха. „Ще падна ничком, ще заридая, ще бия глава в земята, ще моля, дано се смили!“

Пред очите на Фабий се мярна Квирина и театралната сцена. Имаше чувството, че в устата му са вперени очите на момичето и хилядите очи на тези, за които играеше. Стисна юмруци. „Няма да ридая! Няма да се моля!“ Заставяше се да бъде спокоен, с усилие отпъждаше позорните си мисли. Ето откъде се направляват съдбините на целия свят! Този старик в пурпурно наметало само да мръдне ръка, и пурпурът на кръвта ще опръска мрамора. След малко ще проговори и ще започне да пита. И да кажеш истината, и да излъжеш — все едно. Присъдата няма да се отмени.

Императорът оглеждаше артиста изпод притворените си клепачи. Почти никога не бе удостоявал плебса с тази чест — да разговаря с него. Защо иска днес да направи такова изключение? Каприз? Да, ето го устатия герой на комедиите, който се подиграва с лицата, управляващи Рим. Бледен е. Сигурно знае, че няма да се върне от острова и въпреки това е вдигнал гордо глава и го гледа право в очите. Да, пристъп на смелост. Случва се такова нещо, преди да настъпи отчаянието, от което човек заскимтява като псе. Тиберий се намръщи. Той обичаше да се наслаждава на отчаянието на осъдените. Не от кръвожадност. А като отмъщение за това, че цял живот е бил наказван от съдбата. След миг ще почнеш да се гърчиш като прикования Прометей на скалата.

Императорът отстрани с ръка стражата и проговори:

— Играл ли си в театъра на Балм мим за хлебарите?

— Играх — отговаря глас, който се старае да бъде спокоен.

— Изпълнявал си ролята на народен герой, както чух; ще видим какъв герой си. Всеки твърди, че артистът е безгръбначно нищожество.

Очите на Фабий замигаха. Колко може да издържи? Колко мъчения може да изтърпи, без да се унижи? В какво да съсредоточи мисълта си, за да превъзмогне болката, която го очаква? Той се старае да избегне погледа на императора.

— Публиката ни принуждава да променяме всеки ден лицето си — сви той рамене. — И затова в края на краищата нямаме никакво…

Погледът на императора бе пълен с презрение. Змия. Плъзгава змия. Иска да намери пукнатина, през която да се измъкне.

Под сключените вежди на Тиберий святкаха метални очи.

— Кой написа този мим?

— Аз.

— Ти? — произнесе тихо и заканително императорът. — Казвали са ми, че си и поет.

— Нищожен стихоплетец, благородни господарю, жалък невежа.

— … който с удоволствие се прицелва във високи мишени — вметна императорът. — За какво се разказваше в този мим?

Фабий стана внимателен:

— Твоите доверени лица, господарю, сигурно са ти разказали…

— Отговаряй!

— Ставаше дума за хлебарите и едила.

— Алегория?

— Навярно някой е съзрял в това намек за римските сенатори…

— А ти си съзирал?… Но не лъжи!

„Няма да лъжа“ — помисли си Фабий и каза:

— Същото.

— Откровен си. А какво не ти харесва у сенаторите?

Фабий се колебае. Как да го каже? И той самият точно не знае. На всички негови зрители нещо не им се харесва в тях. Отговори след малко:

— Какво не ми харесва в тях? Всичко това е казано в пиесата, мой господарю. Уважаемите сенатори решават: ще оскъпим хляба с три аса. Богатият хлебар ограбва тези три аса от по-бедния, по-бедния хлебар — от нас, а ние? Ние нямаме с какво да си купим хляб. Къде е началото на всичко това? Горе…

Върху пъпчивото лице на императора трепна едва забележима усмивка. Я го виж ти нищожния хистрион! Кръгла нула в хода на историята, а разбира играта на тези злодеи. Злодеи с маска, които могат да смажат този червей. А той се осмелява да каже истината не само пред десетки хиляди зрители, но и в очите на императора! Тиберий знае цената на истината. Знае, че това е най-скъпоценната стока, която дори господарят на света не може да си купи с камари злато. Винаги всички са го лъгали. А този човек не се страхува да говори така, както мисли. Императорът добре разбираше, че това, което се е случило в театъра, е нарушило обществената дисциплина, но в същия миг неговото злорадство срещу сенаторите-търговци бе по-силно, отколкото държавническата му предпазливост. Проговори, без да се гневи:

— Ти си бунтар, Фабий Скавър! Прекалено много си позволяваш!

Императорът не произнесе на глас колко му е приятно, че актьорът здравата е ужилил неговите врагове, и добави:

— Кажи ми, защо не ме показа и мен?

Лицето на Фабий стана синкаво. Такъв въпрос не очакваше. Отпусна рамене. Събираше всичките си сили. Какво да каже, о, богове, за да се изплъзне от тази клопка? Но все едно — всичко е вече излишно, всичко е загубено. Изправи снага, ала подсъзнателният му страх го принуждаваше да избегне прекия отговор:

— В Рим има още много хора, които не знаят по чия вина бедните стават по-бедни, а богатите — все по-богати. Мнозина дори не подозират, че се търгува със служебните длъжности, че се взимат подкупи…

— Така, така — нетърпеливо го прекъсна Тиберий, — но ми отговори на въпроса, който ти зададох! Защо в мима не показа и мен?

Фабий усеща как ръцете му се вкочанясват. Ледена вълна потича по жилите му. Тук са само двамата със старика. Може би ще успее да избяга, макар да са му вързани ръцете. Смешно! Колко далече ще избяга? Няма накъде. Трябва да отговори. Обърна глава към: олтара на ларите и тихо, без да гледа императора, каза:

— За сенаторите и за продажните чиновници хората малко знаят, а… — и след тягостна пауза добави; — а за теб всеки знае всичко.

В градините около двореца на Тиберий нощта вече просветляваше, но в атриума сякаш изведнъж падна непроницаемо черен мрак, който не можеха да пробият дори пламъците на светилниците. Мрак лепкав, душен. Императорът седи в креслото като вкаменен. „За мен всеки знае всичко! За сенаторските нищожества хората могат да допуснат, че все още вършат нещо добро, а за мен — не!“ Тиберий трепери, увива се в червеното си наметало и пред очите му изскачат оскърбителните надписи по римските стени. Много от тях знае наизуст:

Палач, жаден за кръв. Хиляди смъртни присъди е подписал император Тиберий Юлий Цезар, синът на Август. Потоци, реки от кръв. Заради мъст, ненавист или жестокост. Заради каприз… заради злато… Такъв го вижда светът. Но никой не вижда защо е всъщност такъв!

Цял живот е трябвало да понася смъртната ненавист и заговорите срещу себе си. И не трябва ли да се разплати за това? Човешко ли е това? Тиберий се гърчи в креслото. Едва дишайки, той отчаяно се мъчи сам на себе си да докаже, че е прав. Не искаше да пролива кръв. Затова забрани и гладиаторските игри. Сеян го принуждаваше да извършва убийства. После Тиберий отсичаше глави, за да запази своята. За да запази императора за Рим. И защо днес, когато този мръсен комедиант заджавка, той така се ужаси от тази кръв?

Фабий чака, чака минута, две, десет. Императорът прилича на пронизан от стрела лешояд, който ще нададе последен грак и за последен път ще впие нокти. Нервите на Фабий са опънати до скъсване, не може повече да издържа това напрежение. Притъмнява му пред очите. Свива юмруците на вързаните си ръце, готов да скочи и стисне гърлото на лешояда.

„Кой от двамата тук е прав? Този ли, когото целият свят ненавижда, или аз, който играя пред хората, за да забравят поне за миг тежкото си съществуване? Зад мен стоят стотици, хиляди хора по своя воля, от симпатия и от обич. А кой стои зад теб? Ако не плащаш със злато на преторианците — нито един човек няма да бъде с теб. Ах, да скоча върху него и го удуша! — Не, не може. Ръцете му са вързани. — Но тогава да ме убие по-скоро, без да се бави! Моментално!“ Дишането на Фабий зачести. Из тъмнината пред очите му изскочиха червени кръгове и бясно се завъртяха. Като при внезапен пристъп на лудост — волята го напусна. Инстинкт — безумен, див инстинкт го подтикваше да прекрати това терзание. Едно-единствено желание го обзе: да раздразни докрай мъчителя, да съкрати своето мъчение. И той избухна истерично:

— Защо търпиш да ни ограбват? Защо допускаш да живеем в нищета? И ти си наш император! Така ли се грижиш за Рим?

Императорът впи очи в осъдения. Гримаса, подобна на усмивка, изкриви лицето му:

— Разбирам те. Искаш бърза смърт.

Фабий, нечул какво каза императорът, продължаваше обезумяло да крещи в лицето му:

— Ти хвърляш прекалено голяма сянка, цезаре! В нея не може да се живее. Всичко в нея загива от ужас!

Беше тихо. Зад гърба на императора догоря маслото в светилника, пламъчето угасна. Робът безшумно донесе нов светилник. Шумоленето на боси крака зад гърба вбеси Тиберий. Той трепна и уплашено се озърна. Разбра, че артистът е видял това. Каза тихо:

— Всеки човек се страхува. И аз съм човек, макар да имам върху раменете си императорско наметало.

И след малко изведнъж жестоко и гневно, поради това, че бе допуснал да надникнат в него, добави:

— Само че аз имам едно предимство: в моите ръце е властта. Поискам ли, след минута Фабий Скавър ще бъде мъртъв!

Императорът изпитателно наблюдаваше Фабий. Артистът беше блед, но спокоен. И духом сякаш другаде.

— Ти не се ли страхуваш?

— Не! — избухна Фабий.

Императорът се наведе и заговори злобно през зъби:

— Ти няма ли да ме молиш, няма ли да паднеш на колене пред мен, няма ли да ридаеш?

— Няма… — отвърна Фабий с безизразен глас, като отдалече.

Императорът каза изумен:

— Човече, ти не се боиш от смъртта?!

Настъпи тишина. После Фабий бавно отвори уста и заговори почти шепнешком:

— Страхувам се. Имам си любима, баща, приятели…

Императорът неволно също понижи глас и повтори:

— Любима, баща, приятели…

Странно прозвучаха тези думи от устата на човека, който бе живял десетки години сам. Погледна със завист артиста:

— След моята смърт ще ликуват, подир твоята ще плачат. Ти си щастлив човек, хистрионе.

Фабий вдигна глава:

— Бях щастлив… Ние сме прости хора, господарю. И на малкото се радваме.

Императорът подхвърли презрително:

— За комедианта и радостта е занаят, щом някой му подхвърли пара…

— Извини ме, цезаре, аз нямах пред вид комедиантите, а хората, които живеят отвъд Тибър!

Тиберий вдигна очи. Със своето презрително високомерие под думата Рим той разбираше само мраморните дворци, сенаторите, затворниците и убийците. Изведнъж си представи стотиците хиляди лица отвъд Тибър, тълпите, мръсните домове, които бе виждал само отдалече, от Палатин; милионите дрипльовци, които в края на краищата също са хора. Тиберий мислеше за всичко това, то бе живо пред очите му, но тихо си повтаряше:

— Рим, Рим…

Сякаш разбрал за какво мисли императорът, Фабий добави:

— И ние, обикновените хора, сме Рим…

Императорът слушаше с половин ухо. И тихо каза на себе си:

— Рим — това съм и аз. Рим — това съм и аз… — И мислено добави: „Ще се върна в своя Рим.“

Изведнъж всичко престана да интересува императора. Той стана.

— Свободен си.

Краката на Фабий се подкосиха. Атриумът, факлите, старикът в креслото — всичко се завъртя пред очите му в див вихър. Той не забелязваше, че над имплувиума на атриума се белее денят, че звездите са угаснали, че небето бавно избледнява и изгревът сребрее. Направи нерешителна крачка и попита недоверчиво:

— Мога ли да си отида?

Едва сега императорът осъзна, че е дал свобода с думата си на артиста. Поколеба се. Би трябвало да нареди да размажат тази дървеница. Той е бунтар и ще продължава да бунтува народа. Да го хвърлят от скалата. Но клавдиевската гордост се възпротиви у Тиберий. „Този човек се осмели да ми каже истината право в очите. Нека се махне, нека продължи да насъсква народа срещу сенаторите.“ Императорът плесна ръце. И каза на центуриона от личната си охрана:

— Освободете го!

— Благодаря ти за живота, цезаре! — Фабий тръгна към изхода на атриума и нерешително се спря.

— Защо не си отиваш? — рязко попита Тиберий.

— Ти каза, че мога да си отида. Но сенаторите…

Тиберий хладно се засмя. Каза иронично:

— Пожелай ми дълъг живот, артисте! Докато аз дишам, никой не ще се осмели да те докосне. Но когато затворя очи — боговете да са ти на помощ!

Капри е крепост, целият остров е крепост, непревземаема твърдина, натъпкана с въоръжена до зъби стража. Стотици копия стърчат наежено по протежение на пътя в ужасяващ шпалир. Ни крачка не може да се направи спокойно.

Фабий слизаше по стъпалата на летния дворец „Юпитер“. Старият Ретул и робите, които не бяха мигнали цяла нощ, за да изпроводят поне с поглед артиста към скалата, наречена Смъртния скок, го гледаха сега изумени. Той си отива! Отива си свободен!

Фабий вървеше редом с Камилий. Неспокойно се оглеждаше на всички страни. Все още не вярваше. Все още трепереше целият.

Над дорийските храмове в Пестум278 руменееше зората. Ярката светлина се издигаше все по-високо и по-високо над целия край, заливаше склоновете на Везувий, разпалваше мрамора на императорските летни дворци. Портата на каприйската твърдина се отвори: Фабий стъпи върху палубата на биремата, попътният западен вятър изпъна жълтите платна и горе на мачтата запя юнга.

Едва сега Фабий повярва. Мижеше с очи срещу светлината, трепереше от вълнение, искаше да говори, но вместо думи от гърлото му бликаше смях. О, живот! Прекрасен живот! Квирина!

Слънчевите лъчи танцуваха по вълните, морето дружелюбно бучеше, платната плющяха, корабът пореше буйно водната шир. Това е най-прекрасният ден от всички в живота му! Фабий прегръща като побъркан центуриона, целува го по брадатото лице, по ушите, по врата.

— Дай ми пръстена, приятелю! Бързо! Аз сам ще го поднеса на любимата си!

Наближаваше сурентският279 бряг, чиито сиви скали се спускаха в морето.

— Квирина, татко, чувате ли ме? Връщам се! Жив и здрав! Свободен!

„Пак ще играя. Отново двадесет хиляди чифта очи ще се вперят в мен. Уважаеми сенатори, кланям ви се доземи, за да можете по-лесно да ми се качите на гърба! Квирина, момичето ми, приготви ми центункула и грима! Пак ще играя!“

30

Императорът спа целия ден. Вечерта на терасата изяде няколко сухара с вино и чинийка банани. Беше тъжен. Отчаянието, което го обзе след доброволната смърт на Нерва, още угнетяваше душата му. Той искаше да притъпи и разсее и раздразнението си от разговора с комедианта. Заповяда да запалят факлите и да доведат гръцкото момче, което обичаше най-много от всички. В трепкащата светлина на пламъците той разсъблече до голо момчето, възбуждайки се от гледането и докосването до младото тяло. Но мирата280 е коварен афродизиакум281: тя разхлабва нервите, подкопава след дълга употреба нервната дейност и раздразва не половия нагон, а жестокостта.

Императорът впи нокти в тялото на момчето. То стиска зъби от болка, стене, старае се да издържи болката, но тя е така непоносимо силна, че малката му ръка удря императора в инстинктивна самоотбрана.

Той извика стражата, нареди да отведат момчето на долната тераса и да го накажат с петдесет удара. След като отведоха момчето, Тиберий се опря на бастуна си и с усилие се надигна.

Той не обичаше да се изправя в присъствието на хора. Слабостта и старостта в такъв момент не можеха да се скрият. А защо да показва на вълците жертвата, която могат да захапят? Малко му остава до осемдесетте, сто години му трябват, за да изпълни всичките си похотливи желания, а колко му остава до спускането в подземното царство на Хадес? Колко? Секунда? Месец? Година?

Старикът, зад когото се проточваше тънка, дълга сянка, стоеше до перилата на терасата и вятърът развяваше като опашка оределите бели коси върху плешивия му череп. Той гледаше към морето, което се чернееше в мрака.

Петдесет удара на центурионовата пръчка по голо е жестоко наказание. Мъчението започна. Писъкът на момчето раздираше въздуха. Тиберий наблюдаваше с диво упоение. Стенанията на изтезавания са единственото нещо, което все още може да го развълнува. Писъкът се превърна в отчаян вик.

Императорът стоеше невидим в сянката. Той съзря на една от терасите своя звездоброец Тразил, който изучаваше внимателно разположението на звездите.

„За теб всеки знае всичко“ — каза този безсрамен артист. „Не, това не е истина. Знае ли никой черните пропасти, в които пропадам, за да се възнаградя с насаждения за десетките години мъчение?“

Кой знае това? Това знаеше покойният Нерва. Той вече не може да проговори. Сега единственият човек, който може би знае всичко — това е Тразил.

Виковете на измъчваното момче изпълват градината и нощта.

— Мой цезаре! — чу се отдалеко гласът на звездоброеца.

— Откъде знаеш, че съм тук, Тразил? — запита императорът.

— Заповядай да се прекрати този вик. Пречи ми да наблюдавам.

Императорът плесна ръце.

— Но не убивай, ако мога да те помоля. Кръвта замъглява гаданията.

Виж го ти нахалника! Диктува на императора.

И тихо каза на стража, който се бе появил до него, очаквайки заповедта му:

— Пуснете момчето.

— Благодаря ти, мой господарю — чу се гласът на Тразил.

„Как можа от такова разстояние да ме чуе? Или знае предварително какво ще направя?

Ах, Тразил! Той единствен знае абсолютно всичко за мен! Колко пъти ме е заварвал в любовни игри с момчета и момиченца, от чиито устни и тяло крада младост, с чийто дъх освежавам своята старост и така си продължавам живота?! Той би могъл да разкаже… А на кого тук би могъл нещо да каже, като е следен на всяка крачка? Но когато няма да ме има — тогава вече може… Дори би могъл да напише. А какво би писал човек, който чете и мислите ми? Дали ще напише всичко? Ще разкаже ли и за моите страдания? За нощите ми, пълни с ужас? За годините, преминали в мъките на самотата? Ще напише ли и това, което не бива да се пише? Наистина ли Тразил чете мислите ми? Способен ли е всяка да прочете? — Зла насмешка изкриви пъпчивото старческо лице. Хрумна му страшна мисъл: — Може ли да предвиди този всезнайко, че аз в един миг ще се разпоредя да го хвърлят от скалата в морето?

Да направя ли това? Трябва ли да се избавя от човека, който вече четиридесет години старее редом с мен, който десет години споделя самотата ми на този остров, който още на Родос — по време на моето изгнание — бе всичко за мен: роб, съветник, гадател, приятел! Неговите съвети бяха по-ценни от планини злато. Но… той е единственият човек, който би могъл да разкаже на света за мен повече от всеки друг. Той ме познава до мозъка на костите. Не. Нищо няма да напише. Ще умре. След миг ще умре.“

Императорът тихо влезе в стаята, нареди палачът да се скрие зад вратата и да бъде готов за работа, и се върна на терасата.

— Тразил! — извика той.

Астрологът се обърна.

— Ела при мен!

Тразил се приближава. Тиберий внимателно го наблюдава. „Виждаш ли, гадателю, нищо не знаеш. Не знаеш, че се приближаваш към смъртта си.“ Тразил дойде до императора и приклекна да целуне пръстена.

— Защо приклякаш, като че ли молиш за милост? — звучи иронично гласът на Тиберий.

— Моля за милост — повтаря гъркът тихо.

— Ай! За кого? — Императорът сяда в креслото.

— За себе си, цезаре.

Сърцето на императора се разтуптя силно. Той се загръща чак до брадата във вълненото си наметало. „Ах, проклетнико, ти наистина четеш мислите ми!“ Императорът попита:

— Колко още ще живея, гадателю?

— Звездите казват, че Тиберий…

— Колко, колко?! — настоява старикът.

Тразил се колебае. Та той няма да каже, че са му останали броени дни.

— Според звездите Тиберий ще бъде господар на Рим и след десет години!282

— Как ще умра? От кама или от отрова?

— Нито от кама, нито от отрова!

— Заклеваш ли се?

— В името на Аполон, заклевам се!

— А ти колко ще живееш? — избухна неочаквано Тиберий.

Тразил мълчи. Ръката му мачка пурпурния край на подарената му от императора тога. После прошепва:

— Според звездите — колкото теб, императоре. Но по твоя воля…

— Доизкажи се!

— … само още няколко мига…

Старикът се хвана за гърлото. Едва дишаше. Дъхът му пресекваше и хриптеше. „Аз не мога да отменя съдбата, предначертана от звездите — мислеше си Тиберий. — Ще живея толкова, колкото и той. Не мога да го убия. Бих убил себе си.“ Гледаше изумено Тразил. Този човек предсказваше и на майка му Ливия. И твърдят, че никога не бил грешил. Сигурно знае, че на съвестта й е тежал не един човешки живот, за да разчисти пътя към трона за него, за Тиберий. Агрипа, Луний, Марцел, Гай, Германик, Друзил. Каква ужасяваща низа от имена! По челото на императора изби ледена пот. Човекът, от когото никога не се бе страхувал, сега му внушаваше най-голям страх. „Дали не го смятам за по-прозорлив, отколкото е? Но нали всичко, което знам — го знам от него. Ако искаше нещо да напише, отдавна би го написал и скрил. С въжето на палача аз няма да надвия Тразил, тъй както не мога да удуша алчния за власт сенат, та дори и да имах великански ръце.“

Двамата старци се гледат един друг. Очи вцепенени, стъклени, неподвижни. Двама стари приятели-врагове. И двамата играят най-голямата игра — играта на живот и смърт. Нощта — до този момент студена, влажна — изведнъж се стори на Тиберий душна като през август. Въздухът — горещ, невъзможен за дишане.

Императорът бавно се надига, тежко се изправи с помощта на бастуна си, безразличен към това, че гъркът вижда всичко.

Тразил не скланя глава, не крие очите си, в които искри светлинният прах на Млечния път. Неговият поглед изведнъж става бодър и весел.

Тиберий разбра: „Този тълкувател на волята на звездите отново позна какво мисля! Усети, че няма да го убия! А дали разбира защо съм такъв, какъвто съм? Ах, не, това не е простата душа, капчицата човешко съчувствие, по което толкова копнея. Той е слуга нищо повече. Както моят управител. Както Харикъл. Но е наистина предан слуга.“

Императорът разтвори обятия: Гъркът почтително го прегърна и не се поколеба да притисне лицето си до страната му, обезобразена от лишеи. Императорът изпадна в меланхоличен екстаз:

— Никога нищо лошо няма да ти сторя, приятелю. Ти си вената, поддържаща живота на сърцето ми, ти си кръвта в жилите ми. Ти си ми предан. Само на тебе мярвам…

Тразил прегърна коленете на императора. Тиберий му заповяда да стане:

— Искам още малко да поживея, Тразил. Продължи ми живота. С три години! Само с три години! Как, кажи как може да се продължи! За всекиго, когато изпратя на смърт, ще получа ли по един ден живот? Кажи! Трябва ли да се поддържам и освежавам с човешка кръв, както се разказва в старите предания. Посъветвай ме! Трябва ли да я пия, за да живея?

Гъркът настани разтреперания император в креслото и поклати глава. Тиберий извика гневно:

— Ах, знам, знам: ти си страхливец, ти си смешен филантроп — също като Нерва! И ти не обичаш да се пролива човешка кръв. Жал ти е дори за кръвта на гълъбите, мекушава душице! Но може ли по друг начин да се живее в този Вавилон от лъжци? Кой може да се любува на гълъбите на стряхата, щом под тях зее дупка с капан?

Морето — черно — зловещо бучеше долу монотонно. Императорът се разчувства:

— Ти знаеш защо съм толкова жесток, нали?

— Направиха те жесток — отговори Тразил. — Аз знам твоя живот. Живот, пълен със страдания и мъка… Знам всичко…

— И не само ти. Наскоро чух, че всеки знаел всичко за мен.

— Не е точно така, мой императоре. Знаят само лошото…

— Кое е това „лошото“? — повиши глас Тиберий.

Астрологът каза настойчиво:

— Не убивай лекомислено, мой цезаре! Всеки човек има нещо добро в себе си, носи поне искрица от олимпийските богове и жалко е тя да угасва.

Старият скептик слуша тихия, убедителен глас на звездоброеца и пита:

— Може ли дървото, което сто години е расло от корена към короната, да започне изведнъж да расте обратно — от короната към корена?

— Дървото не може. Но човекът може — човекът може всичко, което поиска.

Дълго мълча императорът. После посегна към кристалната чаша:

— Пий, Тразил. Пий за моите последни дни да не бъдат черни. Ако за един изтерзан и измъчен човек може да съществува някакво щастие, аз бих казал: пий за моето щастие.

Астрологът направи възлияние:

— В чест на Ескулап и за твоето щастие, императоре!

И той започна да пие жадно, на големи глътки, като че ли искаше да погълне наведнъж този напрегнат момент, да го удави в измамното питие, да притъпи с виното преживяния ужас.

— Намислил съм още нещо, Тразил. Имам още един копнеж… Може би ти, всезнаещият, знаеш и това?

Как можеше Тразил да не знае и този копнеж? Та нужно ли е да чете по звездите, за да разбере защо така често старият император се взира нататък, където тупти сърцето на империята — към Рим? Но Тразил, верен на своето „чародейно“ призвание на гадател, този път не искаше да разкрие проницателността си. Помоли императора да запази спокойствие и съсредоточено се загледа в небето.

Императорът напрегнато изчакваше.

Звездите около мартенските нони, когато пролетта буйно напира в земните недра, светеха безумно ярко. Сякаш се надпреварваха по сила и блясък.

Окото на звездоброеца бавно се придвижваше по съзвездията — от Лирата към Лебеда, от Персей към Кастор и Полукс, от Дракона към Змиеносеца.

Астрологът бавно се съсредоточаваше в мислите си и след малко спокойно съобщи:

— Копнееш да се върнеш в Рим, мой цезаре.

Тиберий гледаше мрачно Тразил. Каза тихо:

— На стари години човек го тегли натам, откъдето е дошъл… — И попита съвсем настойчиво: — Да се върна ли в Рим?

Тразил изтръпна. Опасен въпрос. Очакваше го и се страхуваше от него. Да се върне в мравуняка, който е мачкал с тежкия си крак ден из ден, който е настървил срещу себе си със смъртни присъди и конфискации? Старият стършел — в гнездото на млади оси? Но той иска това. Това е последното му желание. Отново вдигна взор към сияещите планети. Констелацията283 е неблагоприятна. Гема в съзвездието Венец има цвят на прясна кръв. „Но той иска да се върне — казва си Тразил. — Светът ще си отдъхне по-скоро. Ще си отдъхна и аз…“

Тразил улови с едното си око в лошия поглед на императора такава страстно желание да чуе положителен отговор, че бе мигновено готов да се съгласи. Но не можеше. Изпълни го съжаление към този човек, който през целия си живот не бе познал що е щастие, който не знаеше що е радост, който не умееше да се смее. И съжалението му бе по-силно от страха:

— Щом става дума за такова важно нещо, аз съм длъжен, мой цезаре, да ти кажа истината, макар тя да те наскърби или разгневи. Не се връщай в Рим!

— Заговор ли подготвят срещу мен?

Тиберий мълниеносно си помисли за Сервий Курион. Казват, че събирал у дома си опозиционери. Това му докладва неговият доносник. А Макрон твърди, че срещите стават у лихваря Авиола. Точни доказателства няма. Но трябва да удари внезапно. Кого? Сервий? Авиола? Така или иначе, ясно е, че Тиберий в Рим не може да избегне интригите.

Тразил не каза нито да, нито не. Отново се загледа в звездите.

— Рим е гореща почва, мой цезаре. Разсадник на страсти. Най-силната страст е ненавистта. Тя бушува у хората, мира не им дава, прави ги слепи и глухи…

— Остави сентенциите за себе си — каза императорът сурово. — Искам да чуя какво виждаш в звездите!

— Ракът стои във връзка с Хидрата, мой господарю…

— Това означава?…

— … че хилядоглавата хидра стои срещу теб. Сякаш милиони мравки са се приготвили да ти изгризат месото до кости.

Императорът кипна:

— Глупак! Какви са тези празни приказки за мравките? Аз искам да се върна в Рим и твоето бръщолевене не ме интересува!

Но изведнъж се спря: „Тразил сигурно е видял как копнея да се върна. Можеше спокойно да каже — върни се. Какво разбирам аз от тези звезди? Та нали и това е измама, както всичко в човешкия живот. Говори ми за хидрата, застанала срещу мен. Можеше преспокойно да ме изпрати на смърт в Рим. Всеки друг би го сторил.“ Императорът погледна меко Тразил:

— Ти не искаш ли аз да умра?

— Не, господарю — прозвуча тихо отговорът.

— Защо? Толкова пъти съм те оскърбявал…

— Оскърбявал си ме. Всеки силен оскърбява слабия. Аз не искам да умреш… но…

— Доизкажи се, драги мой.

— Ако можеше да се помириш…

Императорът се изправи, опря се на масата и захриптя гневно:

— Безумец! Идиот! Аз да се помирявам? С кого? Със своите убийци? По-скоро стократно повече да им отмъстя! Ах ти, кучешка душа! Влечуго отровно! — Той се отпусна задъхан в креслото. Бършеше изпотеното си чело, стискаше с длани слепоочията си. Злобата му някак изведнъж се изля и изчезна. Заговори тихо, умоляващо: — Ах, не! Прости ми, Тразил. Ти наистина си мой приятел. Прости ми!

Императорът развълнувано и тежко дишаше: „Това е единственият човек, който не ми е враг.“ Тиберий хвана звездоброеца за ръката и усети в сърцето си отдавна забравено чувство на благодарност. Ала милвайки ръката на Тразил, той упорито си повтаряше: „И все пак ще се върна в Рим!“

Почувствува умора.

— Иди си, приятелю!

Тразил се отдалечи.

Тиберий остана сам. Дрямката притваряше клепачите му, соленият дъх на морето постепенно му възвръщаше спокойствието.

Старикът стана. Уви се в наметалото и излезе на източната тераса, където ударите на вълните се чуваха по-силно, оглушително. Добре е понякога да се оставиш да те заглушат. Пристъпи към перилата. Факлите, пламтящи на другата тераса, хвърлиха върху мозайката императорската сянка: издължена, голяма, величествена. Сянката на властелина на света прерязваше върху мозайката нишката, с която Ариадна284 измъкваше любимия си Тезей от лабиринта. Лабиринтът на живота — това е лабиринтът на човешките чувства. „Ще намеря ли пътя аз — човекът, който стократно е отблъскван, мамен и изоставян? Ще намеря ли тази способна на капчица съчувствие душа, за която така мечтая?“

Върху мраморните перила светнаха две жълти пламъчета. Приближаваха се. Императорът потръпна, после се усмихна. Неговият котарак Рубър. Риж, с кафеникави петна котарак, любимецът на Тиберий.

Императорът протегна ръка, за да помилва животното. Но котаракът настръхна, изфуча, жълтите пламъчета бързо се дръпнаха назад и изчезнаха в мрака.

Императорът стоеше неподвижно с протегната ръка. След малко плъзна длан по мраморния парапет, който покорно прие ласката му.

31

На огромната площ на Марсово поле още от ранни зори стояха шестте кохорти от шести легион — над четири хиляди войници в пълно снаряжение, които Луций бе подбрал.

— След изгрев-слънце в храма на богиня Белона дойдоха най-висшите командири и държавници. Макрон пристигна измежду първите и Луций тържествено го приветствува. Сред възторжените викове на тълпата се появи на кон и Калигула. Железен шлем покриваше безформената му глава, златната броня с изкованата върху нея Хелиосова колесница пламтеше като отразено в огледало слънце, синьото, извезано със злато наметало се развяваше подир ездача.

Пред храма на богиня Белона великият жрец принесе в жертва крава, свиня и овца. Отвътре се чуваше хоралът на жреците. Жертваният дим се възнасяше в ранното утро направо към небето.

Императорската свита се метна на конете.

Калигула — с Макрон от дясната си страна и Луций от лявата — пое с цялата свита към войската и спря пред строя. Тълпите се взираха в него. Калигула вдигна десница и извика:

— Да живее шести легион, Ferrata285!

Войниците отговориха:

— Чест и слава на император Тиберий! Чест и слава на Гай Цезар!

След това Макрон произнесе реч. От името на императора той благодари на отсъствуващия легат Вителий, на неговите центуриони и на всички войници за храбростта, проявена в Ориента. Съобщи им заповедта на императора: легионът остава засега в Рим до ново разпореждане на императора. После Макрон започна да чете имената на наградените центуриони и войници, а Калигула лично им връчваше отличителните знаци за храброст. Накрая, под екота на бойните тръби, заедно с Макрон и Луций направи преглед на военната част. След това цялата свита застана с лице към войниците. Калигула и Макрон поздравиха на сбогуване войниците.

Над редиците се понесе:

— Ave Гай Цезар. Ave Невий Макрон! Ave легат Вителий!

И изпълнили необходимата формалност, войниците викнаха спонтанно:

— Ave Луций Курион!

Четири хиляди гърла викаха така, че Марсово поле кънтеше:

— Ave Курион, Курион! Курион!

Луций почервеня и се смути от неочакваната проява на обич на своите войници, почервеня два пъти повече от това, че всичко стана пред Калигула, и вдигна ръка за поздрав.

А легионът продължаваше да вика:

— Курион! Курион!

Макрон се смееше:

— Виж ти как войниците на Вителий са обикнали Курион! Това не е шега работа! А, млъкнете най-после!

И се обърна към Калигула:

— Тръгваме ли, мой драги?

Те се отправиха към Капитола. Подире им гърмеше песента на войниците:

Известно време принцът със свитата си вървеше мълчаливо. Усмихваше се, но мускулите на лицето му нервно потрепваха. Той попита:

— Какво си направил, Луций, че толкова те обичат?

В неловката тишина Макрон тихо отговори:

— Вителий ми писа за това, Луций е живял просто, както войниците. Като един от тях. Нали виждаш, мой благородни, че му викат направо Курион. Такъв си е Вителий — засмя се той. — Гледал си е повече спокойствието. А Луций, казват, не си е позволявал никакъв разкош. — Но за да не изглежда похвалата чак толкова блестяща, добави присмехулно: — Това са те алчните кариеристи. Простите войници. Но добави сериозно: — Това са и новите герои на Рим, новите регуловци и муциовци286, смели и предани. Нали, мой принце?

Калигула кимна. Завист стискаше гърлото, му, но той се владееше. Обърна се към Луций и каза колкото можеше по-сърдечно пред цялата свита:

— Можеш да разчиташ на моята обич, Луций. Ще видиш как Гай Цезар умее да цени храбростта и предаността на своите приятели!

Очарователна жена бе Ения, съпругата на великия Макрон, очарователна — от къдрите на лъскавата си черна коса, та чак до розовите пръсти с лакирани нокти и гръцките си сандали. Тя се съблече, за да сложи тържествената одежда по случай вечерята у Калигула. Сама се преобличаше пред мъжа си. Често правеше това, защото знаеше, че му доставя удоволствие. Той седеше, оглеждаше пълните й гърди, после изведнъж скачаше и я поваляше на леглото. И днес стана така.

Уморен от любовната игра и порядъчното количество вино, съпругът я гледаше вече спокойно. Разгърна тъмносинята завеса, която отделяше кубикулума на жена му от прекрасния атриум. Между стволовете на коринтските колони се виждаха наредените край стените статуи.

— Я виж, момиче, в какво общество се намираме! Чудо, а? Тука са и Марий, и Сула, и Юлий Цезар, и Август, и Тиберий!

— Спусни завесата, хладно ми е. Гола съм. Какво те интересуват сега тези статуи?

— Ами… нямаме тука Калигула — отговори той, като спускаше завесата.

— Не избързвай, Невий — каза Ения, пробвайки кой цвят муселин ще й стои най-добре.

— Трябва да изпреварваме събитията, иначе те ще ни изпреварят.

— Какво? — повдигна тя очи. — Толкова ли скоро ще стане император?

— Скоро? По-бързо и от скоро, момиче!

Тя улови в пресипналия глас на мъжа си известна угриженост. Знаеше много добре неговото намерение: да не ламти безразсъдно като Сеян за императорския пурпур, а да си опитоми младия император, да си го хване за ръчичка и да си го командува, както намери за добре. Да властвува без титла и без грижите на владетеля. Тя одобряваше плана на мъжа си.

Но Макрон виждаше и опакото на тази работа: Калигула е от друго тесто, не е като стария император. Калигула е ветропоказател. Върти се на всички страни, пълен е с капризи. Днес е един, утре — друг. Тези негови внезапни и променливи настроения могат да бъдат страшно опасни и никой не може навреме да ги отгатне — освен една жена. Собствена жена, на която мъжът след любенето доверява всичко, жена, която — нещо повече, — ако е хитра, би могла да изтръгне от него и най-потайните му замисли.

Макрон знаеше, че Ения се харесва на принца. Видеше ли я — с очи я изпиваше. Когато стане император, просто ще си я вземе, а него, Макрон, ще го натири някъде накрай света. Например в Египет. А може и на оня свят. Това вече не е добре. Но събитията могат да се изпреварят: ако сам сложи жена си в леглото на Калигула — с един куршум ще удари два заека. Ще се предпази от изгнание и ще знае всичко, което се ражда в шилестата кратуна на господаря на света. Но как да й каже това? Макрон се колебаеше, малко се боеше да започне този разговор.

И произнесе на глас своето заключение:

— Трябва да му надникнем в главата… ама, гръм да ме удари, как да стане тая работа, жено?

— Такъв тщеславен глупак не е трудно да се надхитри — усмихна се Ения. — Една ловка жена ще се справи с това. И ще го поведе за носа, както, си иска.

Макрон скочи. „О, богове, мъдри момчета, как чудесно й подсказахте това! Вие ми наляхте вода във воденицата!“ Той я сграбчи с лапи за раменете.

— Ти можеш ли да свършиш тая работа? О, това е идея, Ения! Венера да ти позлати муцунката!

Ения ококори очи срещу мъжа си:

— Какво говориш, Невий?

Той продължаваше да играе като опитен артист, като изкусен хистрион, — превиваше се от смях, ликуваше от нейната досетливост, сякаш самата Ения му бе подхвърлила тази чудесна идея.

— О, само ти можеш да направиш това, момиче! Ти така ще го хванеш на въдицата…

— Невий! — произнесе тя злобно, размахвайки белоснежната, извезана със злато палла. — Не си прави глупави шеги!

— Какви шеги, яребичке! Ти си толкова хубава, че очите на човек могат да му изхвръкнат! Калигула така те зяпа, щом те види, че започва да пъхти като ковашки мех. Ти мене ме оплете, та този ли страхопъзльо!

Ения почувствува, че Макрон не се шегува и се обиди.

— И ти би ме дал в лапите на този урод с голяма глава? На това лигаво нищожество?

Макрон продължаваше да излага своите планове:

— Мисля, че страшно ще ти прилича пурпурното наметало…

Тя се развика като ранена:

— Ти искаш да се отървеш от мен, мизернико! Да ме продадеш като добиче! Ти, дебелако! — продължаваше тя гневно да крещи и Макрон разбра, че шеговитият тон вече не върви. И подхвана сериозно:

— Не се прави на глупава, Ения, а ме изслушай. Това не е шега. Ако си малко по-умна, можеш да направиш и за двама ни голямо нещо. Ти ще бъдеш императрица… — Той нарочно замълча и зачака.

Ако Макрон е мизерник, то и Ения не пада по-долу от него, тъй като оскърблението й изведнъж се изпари при думата императрица. А Макрон ковеше желязото, докато е топло.

— Глупачко моя, мислиш, че после аз няма да тичам всяка нощ при тебе на Палатин?

Ения се размечта, дори се поусмихна. Хитрият Макрон усети промяната в настроението на жена си:

— Ще получиш вила, каквато никой друг няма в Рим.

— По-красива от тази на Валерия? — изплъзна се от устата на Ения.

— Сто пъти по-красива. Та и ти си по-хубава от нея.

Тя го погледна подозрително и Макрон бързо добави:

— Честна дума ти казвам — така е… само си за императрица! — И се приближи до нея: — Ако си умна, този идиот ще ти уреди всичко писмено, преди да му легнеш.

Каква съблазън, но и какъв срам за нейната благородна гордост: собственият й мъж я натиква в ръцете на този изрод с кльощави крака и голямо шкембе!

Ения отново се развика — грубо, както Макрон правеше това:

— Нищожество! Говедар! Сводник проклет…

Той й запуши устата с насилствена целувка. Ения го удряше с юмруци, хапеше го по устните, бранеше се от целувките му.

Зад паравана се разнесе метален звън.

— Престани — каза Макрон на Ения и изрева: — Кой е там?

Чу се гласът на номенклатора:

— Благородният сенатор Хатерий Агрипа моли да го приемеш, господарю, по неотложна работа.

— Нека почака. Сега ще дойда — викна Макрон. После се наведе над жена си и ласкаво я плесна:

— Помисли си, жено. Щом се оправя с този дебелак — идвам за отговор, императрице!

В таблина, чиито зелени завеси припомняха на Макрон кампанските пасища, той прие сенатора. Двойната брада на Агрипа трепереше, когато нахлу забързано, за да докаже неотложността на посещението си. Макрон седеше, не стана. Покани госта в креслото. Хатерий се поклони за четвърти път, доколкото това му позволяваше дебелината, и приседна на края на креслото. Зад Макрон стоеше бронзовата, статуя на Тиберий. Красивото му лице изглеждаше младо, нестареещо. Хатерий обърна към статуята воднистите си очи с благоговение.

— Моята любов и преданост към нашия…

— … скъп император е всеизвестна — прекъсна префектът нетактично думите му. — Да, знам. По същество, драги ми. Нямам време.

— Да, мой благородни. Аз… — заговори на пресекулки Хатерий — воден от чувството на преданост… удаде ми се… тоест случайно узнах… о, богове, какво унижение… прости ми, че така объркано…

— Вярно, че е объркано. Само плещиш, Хатерий. Кого си дошъл да предадеш?

— Аз да предам?! — дръпна се обидено дебелият сенатор. — Интересите на родината и преди всичко грижата за живота на императора ме заставят…

— Кого предаваш? — изръмжа Макрон.

Хатерий изправи гръб в креслото, поклони се за пети път и гласът му прозвуча с тържествена нотка:

— Сервий Геминий Курион. Подготвя заговор срещу императора.

И млъкна. Макрон притвори очи под рошавите си вежди. Той бе ядосан на Хатерий, загдето прекъсна разговора му с Ения в момента, в който тя вече почти бе склонна да се подчини на плана му. Но донос за Курион — това е голямо нещо! Макрон чудесно помнеше как Тиберий го насоли за Арунций. А впрочем… не е ли по-умно да остави развързани ръцете на затворниците, та старият… Не, не. В такъв случай най-добре е да разчиташ само на себе си. Курион! И неговите метежнически приятели Улпий, Пизон… Редно ли е тъкмо сега да бръкне в гнездото на осите? Защо в такъв решителен момент да насъсква Курионовите привърженици срещу себе си?

Макрон обмисля въпроса бавно, но основно. И решава: ще нареди да следят Сервий Курион и неговите приятели, за да знае всяка тяхна крачка. А по-нататък винаги е възможно или да вземе бързи мерки, или обратното — да протака разследването безкрай, според положението. Човекът, който има власт, прилага законите, ръководен от личните си интереси.

Макрон стрелна с очи Хатерий. И хладно попита:

— Доказателства?

Очите на Хатерий, потънали в тлъстина, замигаха уплашено. Какво е това? Всемогъщият императорски наместник не прие неговия донос както друг път! Винаги е бил властен, груб и невъзпитан, но при всеки донос очите му светваха, понякога дори потриваше ръце. Днес остана безразличен. „Сбърках ли? Дали в края на краищата няма да навредя на себе си? Дали няма нещо вярно в тези шушукания, че Луций Курион и неговата дъщеря… Да, но думите назад не може да си вземе. Станалото е станало. Да отида при императора? Излишно. Няма да ме приеме. Бил съм му противен. Освен това този селяк няма да ме пусне при него.“

Той започна тихо:

— Моят освободен роб…

Макрон го прекъсна присмехулно:

— Персий, твоят редовен свидетел, нали?

— Да — продължаваше неуверено Хатерий, — чул от роба на Сервий за някакви тайни събрания на неколцина сенатори у Курион…

— Кои сенатори?

— Това не запомнил. Само чул…

Макрон скочи:

— Чул, чул, а пък не знае какво е чул! Празни приказки! Може да са се събрали, за да поиграят тайно на зарове, и ти виждаш в това заговор. Парички ли са ти нужни, а, драги ми сенаторе?

Хатерий бе зашеметен. С най-голямо удоволствие би се махнал колкото може по-далече от този говедар. Той отвори уста, но още неиздал звук, Макрон продължи да вика, удряйки с крак по акантовия орнамент на мраморния под:

— Омръзнаха ми тези твои доноси, драги! Всяка дума има лице и опако. А това опако много силно личи в твоите думи. Не се ли насити най-после?

— По друг начин ме приемаше по-рано, мой Макрон — изправи гръб обидено дебелият мъж, като дишаше тежко. — Crimen laesae Maiestatis…

— Добре — каза бързо Макрон, разбирайки, че е отишъл по-далече, отколкото е искал. — Ти самият видял ли си нещо? Чул ли си нещо?

Хатерий пак подхвана:

— Още на събранието в сената, когато ти увенча Курионовия син, видях как Сервий Курион слушаше намръщено императорските възхвали за теб в писмото…

„Аха, ето накъде искаш да го извъртиш! Искаш аз да се обидя. Не, не, няма да се хвана на въдицата ти.“ И Макрон каза насмешливо:

— Откъде да знаеш? Може точно тогава да го е болял коремът. Твоят освободен роб чул от някого си, ти пък си въобразяваш, че си видял нещо… Слаби доказателства. Още веднъж ти казвам, мой драги: винаги трябва да имаш сериозни доказателства!

Макрон леко се поклони:

— Благодаря ти, мой Хатерий, и нека боговете те пазят — и извика подир отиващия си сенатор: — Довечера ще се видим на угощението. Калигула те очаква с нетърпение. Непременно да дойдеш.

Хатерий вървеше към изхода на Макроновия дворец обезпокоен и уплашен. „Защо ме очаква Калигула?“ Спомни си неприятната история с принца в лупанара. Изтръпна. Върху подовата мозайка при вратата бе изобразено озъбено куче с надпис: „Cave canem!“287 Хатерий внимателно прескочи кучето и се затътрузи към лектиката си.

Макрон поседя известно време, загледан в прекрасния гръб на Венера, сякаш премисляше нещо, но неизвестно какво.

После извика управителя:

— Доведи Марцел!

Чу се покашляне.

Макрон се обърна.

— Марцел, вземи петдесет човека. Ще наблюдавате тайно Курионовия дворец на Авентин. Ти лично отговаряш пред мене, че там без твое знание и мишка няма да се промушне! За всеки влизащ и излизащ — веднага ми съобщавай. И бързо!

Завесата се, спусна и мигновено се вдигна. Надникна управителят:

— Господарю, военният трибун на легиона „Август“ от Горна Германия чака да влезе при теб.

Макрон кимна.

Влезе млад въоръжен мъж, поздрави и подаде на Макрон запечатан свитък.

Макрон намръщено зачете. После попита:

— Как стана този бунт?

Трибунът започна:

— Войниците роптаеха срещу недостатъчната храна и тежката служба. И когато дойде известието, че срокът на службата ще бъде продължен заради нарасналата опасност от варварски нашествия през Рейн, четири кохорти се разбунтуваха.

— И какво направи легатът?

— Нареди да затворят шестнайсетте главатари на бунтарите. С останалите легатът преговаря и чака твоите заповеди.

Макрон се позамисли малко, после нареди да му донесат писмените принадлежности. Написа и запечата писмото. За по-голяма сигурност повтори заповедта и на трибуна:

— Предай на легата веднага да обезглави шестнайсетте за назидание. А пред войниците да дръпне една реч и да им намекне, че ако приемат да служат свръхсрочно — а те ще служат, момко, — то скоро ще получат по една-две шепи жълтици.

Трибунът недоумяващо ококори очи. Макрон се усмихна:

— Не ми пули очи, миличък, ами си плюй на петите и по-скоро да си там! Ще видиш, че не те лъжа! И отнеси поздрави на моите войници!

И като гледаше подир трибуна, той си помисли: „Крайно време е да се изменят нещата. До гуша, ми дойде от дъртия наставник — да ме хока като момчурляк, че и да ме следи отгоре на това. А младия аз ще си го поведа на връвчица като агънце! Той с удоволствие ще ръсне малко парици на войниците, само и само да се хареса и да си осигури тила…“

Ения се въртеше в ръцете на робините, които надипляха столата й от червена коприна и мажеха с дървено масло косите й, за да блестят силно.

Едва сдържаше сълзите си. Тази свиня Макрон! Ще я продаде на дваж по-голяма свиня! Чудовище! Звяр! И в същия миг си спомни грубите ръце на Макрон, които така силно и буйно я прегръщаха. Та тя го обича, този грубиян. Говедар. И няма да престане да го обича, макар че я принуждава да спи с този изрод. „А когато стана императрица — това нищожество трябва предварително писмено да й потвърди! — когато стана императрица, ще ви дам да се разберете и на двамата!“

Що за шум е това? Това е той. Това са неговите стъпки. Ения освободи робините.

Макрон дръпна завесите и се втурна в спалнята. Сграбчи Ения през кръста:

— Още тази вечер трябва да започнеш с Калигула. Е, разбра ли колко е важна тази работа за нас?

Ения мълчеше. Той я погледна и продължи разпалено:

— Днес направо взимаш акъла, момиче, честна дума! Прическа, рокля, украшения — същинска Клеопатра! А той е луд по всичко египетско. Луд ще полудее и по тебе — сигурна работа! Е, какво, съгласна ли си, императрице!?

— Твоята воля е и моя воля — изрече с престорена покорност Ения, загледана през рамото му към позлатените квадрати на мраморния таван.

Макрон радостно я целуна:

— Браво на тебе, Ения! — И добави шеговито: — Искаш ли да ти купя Египет заедно с всичките му покойни фараони? Всичко, каквото ти се прииска, ще получиш. Само добре внимавай какво прави този хитрец! В кревата трябва да измъкнеш от него и най-потайните му мисли, за да мога навреме да му разваля играта!

Той зърна сълзи по ресниците й.

— Е, нищо, нищо няма, момичето ми. Голяма работа. Ще потърпиш малко. А като ти дойде до гуша този изрод, ще ми кажеш. Дори и на Палатин му се намира на всичко колая!

32

Огромен глиган с щръкнали от муцуната зъби, великолепен като ориенталско божество, се появи в триклиниума, носен от етиопци великани. Препечената до кафяво кожа бе още топла и мазнината, която се стичаше от нея върху също така огромен сребърен поднос, издаваше приятна миризма и гъделичкаше ноздрите. Върху зурлата на глигана се полюляваше златно кръгче с цифрата XXX, означаващо тридесетото, блюдо на угощението.

Гостите се стъписаха. Тиберий бе издал заповед, с която забраняваше да се поднася цял глиган на пиршествата, какъвто бе обичаят в края на републиката, и смяташе, че половин глиган не е по-малко вкусен, отколкото цял. А сега Калигула публично нарушаваше императорската заповед. Защо прави това? Как се осмелява? Какво ще стане, когато императорът научи? Или императорът наистина е пак болен и няма да научи какво става в Рим? Виждайки животното, Макрон се разсмя и заръкопляска. Подир него — всички останали. Ръкопляскаха двамата консули Гней Ацероний и Гай Петроний Понти, сенаторите, конниците и най-висшите римски чиновници.

Калигула наблюдаваше всичко това от своята лежанка, галеше крака на сестра си Друзила и приемаше аплодисментите с благосклонна усмивка. Той преустанови възторга с едно движение на десницата си и каза, като отново протегна ръка към прасеца на сестра си:

— На мен, императорския внук, се полага пръв да съблюдавам заповедите на дядо ми. Но аз си позволявам правото да наруша заповедта на императора, тъй като моят мъдър и пестелив дядо преценява глигана от гледище на своята възраст, за която вече не е позволено такава тлъста храна. За него може би и четвъртината от това вкусно животно би била вредна. Същото е и с игрите в цирка и на арената, от които Рим така дълго и несправедливо е лишен. Ще се опитам и по двата въпроса да уговоря императора.

Аплодисментите бяха толкова гръмки, че всичко наоколо се разтресе. Гостите разбраха: Калигула иска да спечели и нас, и целия Рим. Бъдещият император си създава популярност. Но приятно им стана от това, което чуха. Той обещаваше интересен живот.

Угощения в императорския дворец се устройваха рядко. Все по-рядко и по-рядко. А от момента, в който Тиберий преди единадесет години напусна Рим, преселвайки се на далечния остров, изобщо не бяха устройвани. Най-после наследникът на трона обновява старата традиция на Палатин!

Междувременно готвачът бе разрязал търбуха на глигана, откъдето се изсипаха огромно количество салами, кървавици и охлюви, и миризмата на лакомствата се възнасяше към отворения покрив на триклиниума. Там, по ръба на стряхата, седяха роби, от огромни мрежи ръсеха в залата розови листенца и жадно поглъщаха миризмата на печено, каквото никога не бяха яли до насита.

Освен Даркон и Вилан тук се намираха всички останали съмишленици на Сервий. Старият Курион лежеше редом с Авиола, притваряше очи, сякаш от умора, и внимателно наблюдаваше Калигула, който се тъпчеше с пастет. Друзила се смееше, като гледаше какви огромни хапки поглъща. Мушкаше в ръцете му кристална чаша с родоско вино, отпивайки предварително, от него, за да не се страхува. Той й благодареше с изтънчени слова.

Калигула пиеше заради удоволствието от пиенето. Авиола пиеше, за да притъпи в себе си безпокойствието и страха. Единственият, който се преструваше, че пие, а само допираше чаша до устните си, бе Сенека, полегнал край любимеца на Калигула — артиста Мнестер.

Из триклиниума тичаха голи момчета и разнасяха в златни купички вода, смесена със сняг. Гостите мокреха в тях ръце, някои си разхлаждаха слепоочията. В къдрите на момчетата избърсваха мокрите си пръсти.

Невидими музиканти докоснаха струните на арфи и надуха кларнетите и флейтите. Робини в оранжеви хитони сновяха между лежанките и масите, подавайки купи с фъстъци. Калигуловият „организатор на удоволствията“ Муций бе разпределил работата. На роба Ксеркс бе възложил да се грижи за изненадите, които трябваше непрестанно да се сипят върху гостите от отворения покрив на залата: кошнички със сладкиши, цветя и шишенца с благовония. Ксеркс с тревога наблюдаваше отгоре една прекрасна млада робиня, която предлагаше орехи на Хатерий. Дебелата, обрасла с червеникави косми лапа на Хатерий се плъзна под хитона на робинята. Робинята Антея, любимата на Ксеркс, почервеня. Ксеркс скърцаше със зъби от гняв. Но той изведнъж се усмихна до уши и зъбите му блеснаха весело: Антея с котешко движение се изплъзна от Хатерий и избяга.

Окачени на тънки верижки, от тавана се спуснаха сребърни светилници, които така наподобяваха звездите, че събрани в един огромен кръг, те образуваха дванадесетте съзвездия на зодиака.

Калигула отпочиваше върху лежанка от абанос и слонова кост сред пъстроцветни възглавници. Над главата му светеха седем звезди, разположени като в съзвездието Дева, под чийто знак се беше родил. Той целуваше рамото на Друзила. Друзила търпеливо понасяше нежностите на брат си и странно се усмихваше. Тя не престана да се усмихва и тогава, когато Калигула свали от главата си венеца от рози, какъвто имаха всичките му гости, и го хвърли демонстративно в краката на Ения. Участниците в пиршеството наблюдаваха всичко това с притаен дъх.

— Охо, ново съзвездие на нашето небе — рече ехидно Бибиен на Улпий.

— Бъдещият властелин на света и съпругата на императорския наместник. От каква ли величина ще бъде звездата на Макрон в това съзвездие?

Авиола се наведе към Сервий:

— Великолепен съюз. Готов съм да се обзаложа на хиляда ауреи, че Макрон ще спечели от това всичко, каквото поиска. Vivamus!288 — Той подаде чашата си на роба, за да я напълни, вдигна я с хитра усмивка към Сервий и я изпразни на един дъх.

Макрон, като се усмихваше предано на Калигула, шепнеше на Ения, прилепнала до него:

— Не си играй с венеца, моля ти се, а си го сложи на главата. Гледай само как те е зяпнал! Няма да видиш голям зор с него, момиче. Действувай!

— Ах ти, свинар, мръсен безсрамник — прошепна Ения непривично грубо. Тя беше обидена от простащината, с която мъжът й я тикаше в кревата на принца. Но същевременно изпрати многообещаващ поглед на Калигула.

— Нашата скъпа императорска глава — обърна се тихо Мнестер към Сенека — без венеца прилича на диня, очукана от градушка.

Сенека се усмихна.

Калигула навярно също съзнаваше това. Той се приповдигна, разпери театрално ръце и заговори, сякаш скандираше стихове:

— Вятърът на любовта ми грабна венеца от главата. Eheu! Кой ще ми даде друг?

Мъжете и жените наставаха, сваляха от челата си венците и ги хвърляха с викове в краката на Калигула. Той благодареше, изпращайки целувки на жените. Отгоре на невидими нишки се спускаше прекрасен венец от червени рози. Любимецът на Калигула, Лонгин, очарователен младеж с дълги коси, извика:

— Боговете ти пращат венец!

Той помогна на принца да мушне шилестата си глава във венеца. Залата ликуваше.

По даден знак от „организатора на удоволствията“ през осемте входа в залата притичаха робини с нови венци за гостите. Антея подмина масата на Хатерий и слагайки венец върху главата на Сервий, се усмихна нагоре, откъдето предполагаше, че я гледа Ксеркс.

Ритъмът на музиката се промени от танцов в маршов.

Върху подноси от оникс робите разнасяха под ритъма на музиката раци, паунови яйца, печени в пепел, месо от печени козлета с гъби и желе от пиле. Масите се отрупаха с нови лакомства; свинско виме, пържено в масло, твърди жълтъци с горчица и черен пипер, печени бичи тестикули във вино, мурена — морска змиорка — с лют сос гарум, след който в устата дълго пари. Вино — бяло, зелено, жълтеникаво, златно, светлочервено, червено, тъмночервено, черно.

Полунощ отдавна бе минало. През отворения покрив в залата падаха безшумно, като описваха треперливи кръгове във въздуха, розови листенца. Небесното око над триклиниума се олюля от мигането на звездите. В залата нахлу ароматът на палатинските пинии. Сякаш отдалече долиташе нежната мелодия на еоловите арфи.

Калигула бе наредил една от лежанките до него да бъде за Луций и Валерия. И двамата бяха изненадани. Валерия тържествуваше. Тя си помисли: „Нека види целият свят — а гостите у Калигула са наистина целият свят, — че Луций и аз… Нека се запечати нашият съюз пред очите на всички. Така вече не ще може да ми се изплъзне…“

Но Луций избягваше Валерия. Противна му е жената, която лежи до него. Стотици ръце са я прегръщали, от всяка прегръдка по нея е останала някаква мръсотия. Засегнатото честолюбие се бори у него със страстния, му копнеж.

Валерия днес е прекрасна. Косите й, събрани в гръцки кок, са като ален метал, който изглеждаше ефирен от виолетовия прашец. Върху лицето й — леко отметнат воал от тюл. Под сянката на дългите ресници — очи като бадеми. Цветът им се мени както морето. Тънка зелена кашмирена палла на меки дипли, прихваната върху дясното рамо от златна фибула с голям рубин. Лявото рамо е голо, кожата на ръката розовее. Наметалото от нежен жълтеникав бисос, обточено със злато, е захвърлено върху лежанката. Паллата се е плъзнала по крака, разкривайки примамливо прасеца и част от бедрото. Съвършените линии на заоблената й фигура предизвикват.

Валерия огледа залата. Мъжете я събличат с очи. Полуголото тяло е по-възбуждащо от голото. Страстното желание си доизвайва това, което не се вижда. Тежките клепки на Валерия ту се притварят, ту се повдигат. Погледът й е ту тъжно замечтан, ту пламтящ като поглед на хищник. „Да, всеки един от тези би ми дал веднага сандък злато, ако го прегърна. Дали и Луций вижда това?“

Тя закри с прозрачния тюлов воал пламтящите си очи. Но устните й са открити и аленеят. От косите й лъха горчиво-сладък мирис. Така миришат смъртоносните отрови.

Изящното й бедро се притиска до крака на Луций. Пари. Жената се разтапя от сладострастие. Но нейното желание е пропито от ново чувство. Тя иска да признае на любимия си това ново чувство, което я събужда за съвсем различен живот от този, който е водела досега.

Валерия се обърна към Луций; стори й се, че мислите му са някъде далече, сякаш не присъствуваше тук; тя понечи да го помилва, но щом го докосна, Луций протегна ръка към чашата. Нарочно си отдръпна ръката.

Нарочно си отдръпна ръката…

Нейната длан се вцепени във въздуха, зениците й се свиха… Ах, така ли! Сенаторският син се срамува от бившата робиня. Тя наблюдава любимия си изпод притворените клепки. Ах, как тези негови горди, безсрамно горди устни с надменни гънки около тях издълбават пропаст между двамата! Гордост се сблъсква с гордост, макар и да изгаряха от копнеж един към друг.

Срещна погледа му. Луций мълчеше, отпиваше бавно от чашата. Усмихна й се. Проклета усмивка. И толкова надменна, че тя гневно впи нокти в златната гривна на ръката си. По-добре да беше я ударил. Валерия се отдръпна от него и зениците й засвяткаха. От свирепия израз на отмъстителната злоба лицето й стана грубо. Тя предизвикателно огледа залата. Обзе я див инстинкт за мъст.

Триклиниумът гъмжи от разговори, робите изнасят остатъците храна. Розовите листенца падат в полупразните чаши.

С твърда стъпка влязоха млади нубийци, понесли големи сребърни амфори, чиито гърла са запечатани с цимент. Те ги отвориха и започнаха да наливат тежко, смесено с подправки кантаберско вино.

Кантаберското вино мирише на канела и бързо замайва главата.

Върху подиума танцува египетска робиня — полудете, полужена, около голото й тяло се е увила огромна змия. От омайната музика на флейтите босите крака отмаляват. Смуглото тяло се извива под монотонния ритъм. Пред гушата на момичето се олюлява съскащата глава на влечугото. Благородните римляни се оживиха. Видът на гола жена вече не е в състояние да разсее скуката у хора, които са преситени от блудства. Но представата, че змията ще ухапе момичето, което с всички сили отблъсква главата й, освежава притъпените им сетива. Жестокото зрелище дразни. Дъждът от розови листенца престана. Всички очакват да бликне сред писък кръвта. Гукането на момичето, което полека преминава в пеене, предизвиква приятни тръпки по телата на присъствуващите. Борбата на момичето със змията е наслада за преситените. Най-после музиката стихва и енергичните ръце на египтянката извиват главата на противното животно. Момичето тежко диша. Двадесет гласа едновременно искат танцьорката.

Калигула със смях извиква като на търг:

— Кой ще даде повече? Хиляда сестерции като начало. Хиляда и двеста за втори път…

Хатерий спечели танцьорката срещу десет хиляди. Принцът прие без смущение торбичката злато от Хатерий и я хвърли в скута на Друзила.

— За мен ли е? — попита принцесата.

— За теб, за теб, моя най-мила. — Той повдигна главата й и я целуна по бялата гуша. А на Луций, който седеше наблизо, каза: — Каква красива гушка, Луций, нали? Но поискам ли — мога да я прережа…

Друзила равнодушно се усмихна. Луций изтръпна. Калигула се обърна към сестра си:

— Ти нали си ме знаеш; миличка… — и започна да я целува по рамото, загледан в египетската прическа на Ения.

Луций наблюдаваше Калигула. Бе чувал, че принцът е жесток и извратен. Но го оправдаваше. Шест години омразният старик го е държал като затворник на Капри. Как да не се разбунтува! Та той трябва да намери някакъв отдушник от всичко това — млад е, има право да живее. Скоро ще стане император. Какъв ли император ще бъде? Син е на Германик. Колко много би могъл да даде на Рим, ако тръгне по стъпките на баща си! „А мене какво ли ме очаква? Дали приятелството му, или…“

В този миг Калигула забеляза втренчения поглед на Луций. Луций, сякаш уловен на местопрестъплението, почервеня и притвори очи.

Калигула нареди да му напълнят чашата. Подаде я на сестра си да опита виното и се изправи. Вдигна чашата с многозначителен жест, като продължаваше да гледа Луций. В триклиниума настъпи напрегната тишина. Старото сърце на Сервий туптеше уплашено.

— Аз искам тук, пред вас, да се чукна с мъжа, който е достоен да се нарича син на Рим. С очите си видях тази сутрин на Марсово поле колко го обичат войниците му, които е предвождал в победоносни битки. Искам да пия със своя верен приятел Луций Геминий Курион.

Луций, пламнал от смущение и блаженство, скочи, грабна чашата си и пристъпи към принца. Кристалът звънна.

— За славата на Рим и за твоята, Луций Курион!

— За твоето величие, Гай Цезар!

Обърнаха чашите нагоре с дъното. Калигула прегърна и целуна Луций. Триклиниумът се разтърси от ликуващи възгласи. Макрон поздрави Луций. Сенека гледаше изпитателно Луций. Сервий беше блед, мускулите на лицето му нервно потрепваха. „Какъв позор за моя син!“ Но изведнъж го споходи ужасна мисъл: а не е ли това примка? Той изпрати предупреждаващ поглед към сина си. Опияненият Луций не му обърна внимание.

Сервий разсеяно се обърна към Авиола:

— Защо ни измъчва така Калигула? Защо не ни каже какво става с Тиберий?

— Защо… защо… защо не… не каже? — повтаряше Авиола като ехо.

Калигула не каза нищо. Неговият буен, несвързан смях стържеше над шепота (дали той сам не пръсна този шепот?), който се носеше из залата и проникваше във всички уши: старият император ще угасне всеки момент. След неговото двадесет и три годишно царуване започва велика ера в историята на Рим!

Нашепваната вест стига до ушите и на Сервий. Той се разтреперва. Трябва да знае истината, времето не чака. И се обърна към Калигула:

— Ще ми позволиш ли, Гай Цезар, един въпрос?

Залата изведнъж стихна, принцът благосклонно кимна към бащата на Луций.

— Дочух вест, на която не искам да вярвам… Императорът бил тежко болен… Лекарите се опасявали… — Той умишлено не довърши.

Калигула погледна за миг Макрон, после нагоре, вдигна ръце и гласът му прозвуча с болка:

— Разчитам на милостта на Ескулап, която винаги е съпровождала императора…

Трясъкът на кристалната чаша на Улпий наруши мъртвата тишина.

Да, всичко е ясно. Върху бледото лице на Сервий изби студена пот. Ако императорът умре, преди републиканците да обсадят най-важните държавни сгради, вземе ли в ръцете си властта Калигула, преди да бъде провъзгласена републиката — то всички надежди ще рухнат. Досега успяха да запазят в тайна заговора. Но настъпва решителният момент: последният удар. Още тази нощ трябва да се почне! Пренестинска гадателко, кажи: ще успее ли нашето дело?

Хатерий Агрипа вижда всичко иначе. Веселият, безгрижен Калигула ще бъде друг господар, различен от мизантропа Тиберий. Друг ще бъде и животът в Рим. Младият император няма да пречи на предприемчивите сенатори, както правеше старият. Но сигурно ли е това?

Калигула гледаше примижал към Макрон. Те двамата знаеха много повече. Те също биха били неуверени и уплашени, ако не знаеха, че императорът, макар и болен, има намерение в близките дни да се върне в Рим. И те двамата, принцът и Макрон, трябва да бързат. Трябва да действуват бързо, за да не се стигне до безредици в момента, в който старецът угасне. Калигула се изправи и плъзна поглед по триклиниума:

— Правя възлияние за Юпитер Капитолийски и пия за бързото оздравяване на нашия любим император!

Чашите звъннаха.

Едни роби тичешком разнасяха нови ястия; други наливаха андалуско, черно като нощта вино и пируващите мигновено изпразваха чашите; трети така ловко спускаха от стряхата алабастрови яйца, окачени на златни нишки и напълнени с капуански благовонии или нард, че гостите трябваше само да протегнат ръце към тях. Робини в прозрачен муселин се движеха между масите, разпръскваха арабски аромати и палеха в бронзови купички тамян. Това бе много уместно, защото въздухът в триклиниума подир четиридесетото блюдо бе станал трудно поносим.

И Макрон посегна към шишенце с благовоние. Понапръска се, вдъхна дълбоко аромата. Не му се хареса. Той предпочиташе миризмата на сено, дърво, миризмата на кожа и обор. Изведнъж си спомни нещо и се усмихна: „Дори когато изляза от банята, целият намазан с благовония и помади, и застана пред стария император, все ми се струва, че каквото и да правя пак си мириша на говежди тор. Сякаш го виждам как му се издуват ноздрите и се отвръща от мене. А с Калигула не е така. С него сме си някак по-близки. Ах, само да стане…“

Калигула започна да се отегчава от апатичната и прозяваща се скришом Друзила. Той я отведе да спи и се върна. И сега лежеше до своя любимец Лонгин, рошеше къдравите му коси и гледаше Ения.

Възбуден от нейните многообещаващи усмивки, Калигула нареди на организатора на удоволствията да съобщи, че по ориенталски обичай днес се разрешава на гостите да излязат на въздух, да се разходят и освежат с напитки в палатинските градини, докато отново ги призове гонгът.

После, обеща принцът, той самият ще придаде още по-голям блясък на нощта със своето изкуство.

Не бе лесно човек да се вдигне подир толкова обилна храна и след толкова изпито вино. Но какво да се прави? Обещанието на Калигула се посрещна с аплодисменти. Гостите наставаха, заувиваха се в тогите си, защото навън бе хладна нощ, и бавно, като се стараеха да запазят не само равновесие, но и радостен израз на лицата си, излизаха през осемте врати на триклиниума в градините. Вървяха достолепно, едва пристъпвайки, тъй като в Рим само робите бързат.

Нощта просветляваше. Кората на платаните сивееше в утринната мъгла, стволовете напомняха тълпа прокажени.

Отдалеко се чуваше скриптенето на коли, които само до изгрев-слънце имаха право да откарват месо на Говеждия пазар и плодове и хляб — на Тържището.

А наблизо, откъм нарочно неосветените кътчета в градините, звучаха лири.

Неколцина гости се отправиха към огромните курни на вомитория289, направени от червен мрамор. Те си помагаха с паунови пера да освободят място в стомасите си за нови лакомства. Други се пръснаха из градините, плашейки с разговорите си птиците в златни клетки, окачени по дърветата.

Сервий заведе Авиола при вомитория и отиде да търси сина си. Срещна го на пътечката, потулена между чемшировите храсти. Вървеше бавно, замислено.

— Какво великолепно общество е събрал днес Гай Цезар — каза той силно на Луций. — И с какво внимание те удостои!

Луций не забеляза иронията, вниманието на Калигула го ласкаеше и той се съгласи с баща си. Вървяха мълчаливо близо един до друг. И Сервий се обърна спокойно към сина си:

— Иди на двора, където чакат робите. Забравих си шала в лектиката. Донеси ми го. — И тихо добави: — Там ще намериш Нигрин. Нека веднага се качи на коня и изпълни поръчението ми. Той знае кому какво трябва да предаде. Светкавично да замине. Настъпил е нашият час, сине! Сложи след пиршеството това съобщение в дупката на дъба. — Той бързо му подаде малък свитък и каза силно: — Утринният хлад е вреден за моите бронхи. Донеси ми по-скоро шала, драги!

Луций покорно се обърна на пета и тръгна. Сервий остана на мястото си, загледан в светлеещото небе.

Луций разбра: Нигрин трябва да полети към Мизенум, да се прехвърли на Капри и да предаде на Варий, центуриона на личната императорска охрана и верен човек на Сервий, следните две думи: „Приветствуваме императора“. Тази парола означава „Убий!“ Нигрин е сигурен човек. Варий ще изпълни заповедта. И то с удоволствие. Защото ще стане богат, ще получи имение с петстотин роби. Войниците от неговата центурия ще напуснат службата и ще си обработват нивите и лозята — награда за преданост към републиката. До няколко дни ще паднат главите на двамата тирани и Сервий Курион ще обяви в сената републиката. Две глави. На Тиберий и на Калигула. За Калигула, сина на Германик, римският народ ще ридае и ще роптае. И Луций ще трябва да усмири тълпите с кохортите на своя сирийски легион. Сенатът ще му се отблагодари. Ще му се отплати с тържествени почести. Това е голяма слава!

Луций вървеше машинално. Вървеше покорно, накъдето го бе отпратил баща му. Болка пронизваше слепоочията му. Да. Този миг трябваше да настъпи. Но дойде по-рано, отколкото очакваше. Вече не може да се извърта и да играе на двете страни. Но и да се измъкне, вече не може. Трябва категорично да реши: републиката или императорът!

Ще каже на Нигрин: „Изпълни заповедта“ и тези две думи ще завъртят колелото на съдбата. Двамата Клавдиевци ще загинат, а с тях и империята.

„С нея ще загине и моята мечта. Републиката е мащеха за героите. Тя дава предимство на възрастта, за слугите, опита. Не раздава лесно златни венци. Не провъзгласява военния трибун за легат. Не доверява на младите хора да командуват войската, не им предоставя възможност да спечелят битка или война и да се върнат с триумф в Рим…

Императорът е всевластен, поиска ли някого да издигне. Легат. Командуващ армия. Победител и триумфатор. Всичко това може да направи императорът. Тиберий вече няма да раздава такива почести. А новият император, Калигула? «Имаш моята любов, Луций. Гай Цезар умее да цени верността на своите приятели!» И днес, на вечерята, пред лицето на целия властвуващ Рим: «Искам да се чукна със своя верен приятел!» Верен. Верен! Аз — на Гай, а той — на мен. И двамата — верни на своето отечество.“ Луций едва се държеше — така силно го угнетяваше тази пълна неяснота. И отникъде — никакво просветление. Наистина; той искаше да загине Тиберий, който застрашава живота на баща му, да загине деспотът, който мрази младостта и живота. Но Калигула искаше да спаси на всяка цена! Как да постъпи? Как да предпази принца, без да издаде това, което не бива да издава?

Сякаш в клещи бе стисната главата му, болката в слепоочията ставаше все по-силна. Ускори крачка, Курионовият син предаде заповедта на Нигрин. Взе шала и тръгна обратно.

Фигура, увита в тъмно наметало и с воал през лицето, му прегради пътя. Валерия вдигна мълчаливо воала. Даде му възможност да види в утринния сумрак най-напред красивото й строго лице. След това, полуотваряйки устни, показа бисерните си зъби в сияйна усмивка. Пристъпи съвсем близо. Лъхна го топлина и зашеметяващ аромат. Стана неспокоен. Стори му се, че вижда как в очите на жената пламват искри.

— Мой ли си? — прошепна тя страстно.

Той забави отговора си. В очите на жената засвяткаха мълнии. Обзе го страх от нейното отмъщение. Трябва да играе! Още малко да играе! Още няколко дена! После вече няма защо да се бои от нея.

— Твой. Само твой, моя любима!

Валерия се притисна до него с корема и бедрата си. И отново загуби разсъдъка си. Устата й бе гореща, чак изгаряше. Но тя се отдръпна и каза недоверчиво:

— Къде си ходил?

Показа й шала на баща си. Валерия се усмихна като човек, който знае повече, отколкото другият предполага.

— Отнеси шала на баща си… Аз се прибирам у дома…

— Но сега Калигула ще…

— … ще прави палячовщини, знам. За да отвлече вниманието на гостите от главното.

Луций опна тяло в тъмното, но нищо не каза.

Тя отново се приближи до него и прошепна съвсем отблизо:

— Не ставай глупав, Луций! Всичко е напразно. Калигула скоро ще бъде император. Съвсем скоро! И нищо не може да му попречи…

— Какво говориш, моя мила?

— По-скоро, отколкото вие мислите — с насмешка добави тя, — вие, заговорниците! И който се противопостави на това, ще бъде унищожен… Не се прави на толкова учуден. Нима не познаваш баща ми? — И страстно избухна: — Кога ще дойдеш?

Той започна да заеква:

— Ще дойда. Скоро ще дойда, само да…

Прекъсна го рязко, властно:

— Днес, час след залез-слънце, ще те чакам.

Бързите й стъпки отекнаха в скърцащия пясък. И Луций, загледан подпре й, скърцаше със зъби от гняв. После занесе шала на баща си.

— Много се забави — каза тихо и с укор Сервий.

— Всичко направих, както ти заповяда, татко — измъкна се от положението Луций. — Нигрин замина.

Сервий кимна и започна да говори за това какви ли изненади им готви божественият, всеобщият любимец Гай Цезар.

В прекрасния кубикулум на Калигула грееха дванадесет светилника. Ения лежеше гола до Калигула и учестено дишаше. Мъжът хъркаше. Цялото тяло я болеше от неговата животинска грубост. Зърна синкавите петна по ръцете и краката си. От изпохапаните й устни сълзеше кръв. Тя скърцаше със зъби от гняв и унижение. Но върху мраморната маса се белееше пергаментът с клетвата на Калигула, че ще я направи своя жена, щом се възкачи на трона. Значи, наистина ще стане императрица. Но с цената на какво си купува пурпурното наметало от този изверг! Макрон е грубиян, ала има чувство. Той е мъж. А това чудовище е безчувствено влечуго. Но все пак е господар на света. И щом Ения осъзна това — изтерзаното й тяло престана да я боли.

В главата й нахлуваха спомени — един през друг, като картинки в калейдоскоп. Детството в обеднялото патрицианско семейство, преминало в скромност и страх пред боговете и хората. Кандидатите за женитба, които избягваха девойката, защото нямаше нищо друго освен красотата и родовото си име. Докато дойде Макрон, първият мъж в империята след императора, два пъти по-възрастен от Ения. Неговата грубоватост й бе неприятна. Тя копнееше да слуша романтични слова на възхищение, но след време се примири и с този недодялан войник. Женитбата въведе и баща й, и нея във висшето общество. Той я обичаше посвоему. Печелеше злато, трупаше го, рискуваше с живота на другите, както някога бе рискувал и със своя в походите на Тиберий против панонските и германските племена, но не беше женкар. Само едно зло внесе в живота на Ения: Валерия, дъщеря си от първата жена, на години колкото Ения.

Ения ненавиждаше червенокосата красавица, която Макрон обграждаше с безкрайно внимание. Той искаше да възнагради дъщеря си за мъките, които бе изтърпяла, когато не се беше грижил за нея, и Ения ревнуваше. Тя завиждаше на Валерия и за това, че ще се омъжи за млад, красив патриций от най-знатен род.

Но сега Ения е любовница на бъдещия император. Тя е утрешната императрица. Та лежи пергаментът и клетвата. Сега тя има власт да попречи на нейния брак и на любовта й. Една дума само да изрече на този, и главата на Луций ще падне. Ения не иска да убива. Но би могла да направи така, че Луций, а и Валерия заедно с него да напуснат Рим. Да идат някъде далече. Може би и завинаги.

Ения добре видя на вечерята, че Луций не бе внимателен към Валерия. Забеляза как Валерия се стараеше да го привлече и не се съмняваше, че ще успее.

Ения лежи, вдигнала ръце над главата си. До нея хърка бъдещият император. Гледа огромното му ходило, сякаш прикачено към смешно тънкия прасец. Ако се пообърне — ще види повече. „О, опазили ме боговете!“ И това е предостатъчно, за да се погнуси. Ения премисля. Тя знае слабото място на този човек: тщеславието и страхливостта му, които са известни на целия Рим. В тази точка ако бие, ще стигне до целта.

Без да поглежда грамадата месо до себе си, Ения започна да буди Калигула. Той сърдито изръмжа насън. Мина доста време, докато успя с ласкателни думи да доведе Калигула до добро настроение. Тя предпочете да стане, за да не я докосва, и разхождайки се из спалнята гола под наметалото на дългите си коси, говореше: в голям празник е превърнал Гай — о, днес вече нейният любим Гай! — този делничен ден! Пиршеството било приказно! Как всички присъствуващи изразили любовта и предаността си към принца! Само Луций Курион… целият почервенял, когато срещнал погледа на Гай. Защо ли? Дали някога между двамата не е имало нещо?

Калигула подпря тежката си глава на ръката и наостри уши. Виж ти, каква умна жена! Като че ли наистина вижда в миналото. Сякаш знае за старата ненавист на Калигула към Луций.

— Аз разбирам, че ти не си забелязал това, мой най-скъпи. Ти си великодушен. Но разумно е да забелязваш и такива неща. Аз ще бъда твоите очи. Чувала съм, че Луций е много тщеславен. И парадът на шести легион показа това. Ако един ден Луций получи висока длъжност и неговото влияние се засили, той може да стане опасен за теб, carissime! Как да се предотврати това? Дори преданата ти жена не знае. Тя си мисли само за едно: ако Луций би бил някъде далече от Рим, тогава не би имало опасност за теб, мой божествени… не мислиш ли?

Предложението й се хареса на Калигула:

— Далече! Извън Рим… Но това не е нужно сега! Ще видим.

Той протегна ръка.

Ения се уплаши от нови нежности. Но за нейна радост Калигула търсеше чашата с вино. Тя напълни две. Направиха възлияние за Афродита. После кристалът звънна.

— Обичам умните жени — заяви принцът, пи, стана и извика робите.

В това време Ения скри пергамента, който й гарантираше пурпурното наметало на императрица.

„Дзум-м-м-м, дзум-м-м, дзум-м-м.“ Ударите на кедровите палки с медния гонг призоваваха гостите в триклиниума. Всички веднага се върнаха, незабравили, че сега наследникът ще демонстрира изкуството си. Залата скоро се напълни. Лежанката на Калигула бе празна. Ения прилегна до Макрон. Черните коси подчертаваха бледността на лицето й, оранжевият шал прикриваше синините по ръцете. Макрон се усмихваше. В усмивката му се долавяше удовлетворение… успял бе вече да мушне под туниката си Калигуловия пергамент. Ения гледаше гордо и властно. Но като забеляза, че Валерия я няма в залата, стана неспокойна. Луций бе сам на лежанката и изглеждаше уморен. Пиеше. „Любила се е с него — каза си Ения. — Отново го е спечелила. Ах, как триумфира тази разглезена «римска принцеса».“

Музиката свиреше по-силно, отколкото в началото на вечерта. Ароматите на нови блюда изпълниха триклиниума. Робите наливаха нови вина.

Над огромния отвор на покрива започна да се съмва. Пламъците на светилниците, съперничещи до преди малко на зазоряването, сега изглеждаха посърнали, бледни.

Двойка гладиатори — германец и тракиец — се биеха върху подиума с къси мечове. Порция човешка кръв към едно пиршество винаги е била нещо любимо в Рим, но днес гостите не обръщаха особено внимание на състезателите. Когато тракиецът се свлече, те вдигнаха безучастно ръка с палец надолу — habet!290 — германецът прободе гърлото на тракиеца и се заклатушка на излизане от залата, целият окървавен.

Неспокоен, робът Ксеркс наблюдаваше отгоре всяка крачка на любимата си. Антея, заедно с другите робини, разпръскваше благовонни между масите, избягвайки масата на Хатерий. Зает с вкусно приготвените пълнени гълъби, той само от време на време поглеждаше към нея и продължаваше да яде. Тъпчеше се и Авиола, пиеше и Сервий, който в началото бе доста сдържан. Макрон викаше като пред войници на полигон. Вилан пееше някаква просташка песен, Мнестер скандираше монолога на Орест и с удари на чашата, върху масата подчертаваше дължините на стъпките в хекзаметъра. Полупиян, бе и старият Велей Патеркул, подлизуркото, който възхваляваше Тиберий в своята „Римска история“. Виното замайваше всички. Неговите изпарения се издигаха нагоре като мъгла и възкиселата миризма дразнеше робите на стряхата.

После екнаха бойни тръби. Техният зов бе подхванат от напевните флейти и опияняващите кларнети.

Енергично се разтвориха завесите на главния вход и в триклиниума влезе колесница с високи колела и позлатени наплати, теглена от менади291, които имаха само кожени пояси около бедрата си.

Върху колесницата — голяма бъчва, на чийто ръб седеше, потопил крака във вино, бог Дионис. Лозовият венец падаше на челото му, в едната си ръка държеше тирс, обвит с бръшлян. Богът бе облечен в къса златна туника с извезани зелени длановидни листа.

Около колесницата, под виковете на менадите, които се държаха като пияни, шумно подскачаше тълпа от космати сатири.

Гостите възторжено вдигнаха натежали глави. Познаха в Дионис Калигула, бъдещия император. Изправиха се с мъка, а някои едва се държаха на краката си, и започнаха бурно да аплодират.

Виковете: „Здравей, божествен Дионис!“ се смесиха с пискливото „Evoe“ на екзалтираните менади и сатири.

По знак на Ксеркс върху бога и сюитата му се изсипа дъжд от розови листенца. Колесницата спря посред триклиниума, Дионис загреба със златна съдинка вино от бъчвата и напълни чашите на Ения и Макрон.

Сто ръце поднесоха своите чаши:

— И на мен, о, божествени!

Гостите потиснаха в себе си отвращението от напитката, в която Калигула бе измил уродливите си крака, и се блъскаха с чаши в ръка към бъчвата, като сипеха комплименти и изразяваха все по-бурно и по-бурно възторга си. Ликуването достигна своя връх, когато Калигула излезе от бъчвата и започва да танцува върху подиума, като въртеше тирса. Кльощавите крака се мотаеха, под безформеното му тяло, богът лъхтеше и размахваше наляво-надясно тирса, сякаш биеше мухи. Инструментите на музикантите дрънчаха, трещяха, пищяха. Менадите крадешком пиеха от чашите по масите.

Сенека побутна Мнестер:

— Не се смей, актьоре, ако ти е мил животът!

Мнестер измени гримасата си в сияеща усмивка и извика:

— О, какво наслаждение е да гледа човек твоя танц, божествени!

— О, божествени! О, велики Дионис!

Погледите на Луций и Сенека се срещнаха. Лицето на философа изразяваше отвращение. Луций беше като смазан от срам. Ения аплодираше и гледаше нагоре към ухилените лица на робите, надвесени над отворения покрив. Може би изпитото вино или пък любенето с Ения скоро подкосиха краката на танцуващия Дионис. Богът се сгромоляса на пода. И докато част от възторжените зрители бурно аплодираше, допуснала, че това е замисленият финал на танца, други се заеха да вдигат божественото тяло. Не им се удаваше лесно, защото самите те едва се държаха на крака. Когато най-после го вдигнаха, видяха голяма цицина върху челото на Калигула. Той се отказа от грижовните желания да му се помогне, отпусна се върху лежанката и скоро заспа.

След като робите, под надзора на Ения и Макрон, го отнесоха, Ения не се върна вече в триклиниума. Изчезна и Луций. Макрон се разположи върху лежанката на Калигула, за да замести домакина. Бе спокоен, самоуверен. Макар и доста пиян, знаеше добре какво прави. Разговаряше със сенаторите за вкусните ястия и от време на време поглеждаше към големия воден часовник, поставен в краката на бронзовия Хронос292. Когато той покаже първия час след пладне, Макрон ще събуди Калигула и двамата ще се отправят към набелязаната цел.

Макрон нареди на робите да донесат нови амфори с тежко сицилийско вино, което приспива по-добре, отколкото сокът от мак. Самият той вече не пиеше, а само се преструваше, че пие. Вдигна чашата:

— За красотата на живота, carissimi!

Сенека стана и погнусен излезе. Моментално ще замине за Баи. Долу, под Палатина, Рим шумеше със стотици хиляди гласове. Соленият вятър духаше откъм морето и галеше слепоочията. Слънцето вече пламтеше, пронизваше бистрия въздух, мраморите под платаните блестяха ослепително.

Сенека крачеше бавно из градината, окъпана в пролетната светлина. Точно сред такова бяло сияние духът на античния ваятел е създавал съвършените форми, на божествените и човешките тела. Под такъв небосвод, без нито едно облаче, е израствал в Елада хармоничният човек, който е успял да съчетае в себе си силата на мускулите и полета на духа, постигайки древната красота. А какво сме взели ние, римляните, в наследство от Елада? Къде е равновесието между сърцето и духа, къде е твоята калокагатия293, Еладо? Къде остана твоята мечта за свободен човешки дух?

Сенека си казваше: и в древна Гърция е имало прояви на ненаситност и разврат. Но какво трябва да се направи, когато тези отделни прояви се превърнат в нескончаем поток? Нима ние ядем, за да повръщаме, и повръщаме, за да ядем? Представи си вомитория, пиршеството, което сега ще се превърне в оргия, спомни си за Калигула и му се догади. Горко нам, римляните! Жаждата за злато и власт изсмука живителните сокове от душите ни и от тях остана само суха почва. Планината на егоизма ни е смазала. В Ахая човекът е раснал, в Рим — крее. Какво е останало от човека освен алчността за богатство, власт, удоволствия и кръв? Рим се е превърнал в пазарища и лупанари.

Сенека по навик се връщаше към миналото. Печално се загледа към района на Ромул в Рома Квадрата294. Старите римски добродетели — това е маякът в морето от мръсотия. Но те вече не могат да се присадят на изсъхващото дърво. Хиляди червеи подяждат корените му, хиляди паразити гризат неговите пъпки и филизи. Рим е тежко болен. Навярно смъртно болен. Съществува ли още някакъв път към спасението? Или злата съдба вече е белязала лицето на Вечния град с чертите на неизбежното разложение?

Робите разнасяха нови блюда, неизвестно вече кои поред. Но малцина от гостите бяха в състояние още да ядат. Само Хатерий, чудовищно лаком, се тъпчеше с пастет, сочеше претрупаната си маса и викаше:

— Всичко това е закуска за Баал295!

Вомиторият бе далеко, чак на сто крачки. Издутите кореми пращяха и нито благовонията, нито запаленият тамян вече можеха да надвият миризмата от лошото храносмилане и повърнатите храни. Цветовете на лотосите във вазите клюмаха, повехнали от изпаренията на пот и смрад. Очите на благородните сенатори бяха изцъклени и добиваха матовия блясък на калая.

Върху подиума, под звуците на сиринкси и систрони, фригийки изпълняваха плавен, чувствен танц. Дългобедрените девойки със синкавочерни коси опитно разтваряха червените воали, прикриващи стройните им крака и тъмния триъгълник между тях. Преситените богаташи мятаха по танцьорките кости от печено месо. Възбуден от предизвикателната игра, техният нагон се превръщаше в извратеност. С разтреперани от пиянство ръце те посягаха към красивите момчета, които разнасяха напитки. От време на време меката тъкан на хитона се плъзваше надолу между безчувствените пръсти или пък нечия ръка, отрупана с пръстени, дръпваше момчето при себе си върху лежанката.

Гръцките огньове вече догаряха и чадяха. Насекомите, ослепени от слабата светлина, налитаха върху пламъците и стремглаво падаха върху тях. Статуята на Тиберий стоеше на челно място в залата. Широкият череп се стесняваше към скулите, лицето се стесняваше към острата брада, упоритите устни бяха силно стиснати. Очните дупки зееха празни. Пируващите с последни сили виждаха в тях смъртта. Овладя ги диво желание да заграбят от живота, каквото могат. Използувай деня, carpe diem — това е девизът на римските патриции. Да се живее с всички сетива до умопомрачение. Ден, нощ, живот — всичко е толкова кратко. Минутата, която имаш, използувай пълноценно за наслада и удоволствие. Нека чума да опустоши света, нека морските вълни заличат от лицето на земята Рим, нека империята за една нощ се превърне в пустиня! Какво ме интересува мен това? Важното е да имам всичко, каквото поискам! След нас — край на света! След нас и потоп!

Мнестер вдига ръка и пиян рецитира:

По заповед на Муций през всички входове нахлуха тълпи полуголи жени. Избрани момичета от римските лупанари: широки в хълбоците ориенталки с клеймо на професионални проститутки върху долната част на корема и жълто боядисани, разпилени по смуглите рамене коси, въртяха задници и с лъстиви пръсти възбуждаха мъжете. Сладострастно мъркане, безсрамни жестове, похотливи пози. Възпълните бедра на самките пробуждаха, апетита по това, което скриваха. Сред дъха на вино и пот двойките се събираха по лежанките, по масите и на пода.

Светилниците се люлеят, примижавайки с мазните си очи. От тавана вече не падат рози. Робите гледат изумено през отвора в триклиниума.

Една девойка съблича хитона си, залят с вино грижливо гледани ръце я опипват.

Мнестер и преторът се скараха. Заради стихове? Заради жена? Само боговете знаят! Те изтръгнаха от ръцете на менадите тирсовете и се бият с тях като с мечове. Счупиха ги. И продължиха с юмруци.

Макрон установи колко е часът и си тръгна.

Робите наблюдават картината на боя около пияните и спящите двойки. Разхвърляни венци, изпомачкани панделки, разрошени прически, разпилени перли върху мръсните маси, локви вино по пода.

Хатерий се нахвърли върху Антея като звяр. Вик на девойката в залата! Гневен вик на Ксеркс от покрива!

Робите се втурнаха в триклиниума. Те будят пияните и спящи сенатори, помагат им да вървят, отнасят ги към лектиките.

Ксеркс и другарите му едва вдигат дебелото тяло на Хатерий, който спеше върху Антея, притиснал я с цялата си тежест, след като я бе изнасилил. Освободената девойка избяга от залата. Ксеркс грабна бронзовия свещник, удари Хатерий през лицето и изчезна. Сенаторът се пробуди от болката.

— Какво, какво е това? Кой си позволява… — бръщолевеше дебелакът и бършеше кръвта от разранените си уста. — Зъбите ми! Кое куче… Ще заповядам да го разпънат…

— Благородни господарю, виното те удари — каза една робиня. — Ти падна и се удари о поставката на свещника. Ето, виждаш ли тука кръвта?

Главата на Хатерий отново клюмна. Заспа. Робите го изнесоха като мърша от триклиниума. Навън бе светъл ден.

33

Балб се готвеше да иде на работа. И сам си говореше. Та, значи, този комедиант е отново тук. Болка бе пронизала сърцето му, когато узна, че в Остия са арестували Фабий и са го отвели на Капри. Чак такова нещо той не искаше, да му се случи, макар и да би побъркал Квирина. Призованите на Капри се връщат. Не стигаше ли да го изпратят, да речем, някъде в Африка? Нека си прави там своите фокуси и премятания пред лъвовете и жирафите. А пък на — той се върнал! Както и да е. Ами Квирина? Сутринта долетя като буря:

— Чичо! Фабий се върна! Върна се при мен!

И хукна! Видя само малките й пети и черната опашка на косите.

Балб гледаше към вратата, през която тя изчезна. Е, виждаш ли, човече: край на мечтите ти, няма вече да я видиш тук. Пак ще ти се изплъзне с този щурак, който има повече късмет, отколкото ум в главата. Но какво да се прави! „Е, върви, момиче, върви, щом той ти е съдбата. Бъди щастлива с него. Твоята радост е и моя радост. Аз вече поумнях“ — каза си Балб. И като изпъчи птичата си гръд, тръгна, доволен от себе си.

Пътят му от Задтибрието към курията на Цезар минаваше през Големия форум. Народът се тълпеше пред рострите — спореха, шумяха, препираха се, викаха.

Балб скоро разбра причината.

„Acta diurna Populi Romani“ днес съобщила, че императорът Тиберий е сериозно болен.

Из града се пръснала мълва, че император Тиберий ще се върне в Рим.

И кое е истина?

Градът ври, кипи от противоречивите вести. Какво ли ще стане, ако императорът се върне в Рим? Какво ще стане, ако умре старият император? Кой ли ще заеме мястото му? Как ще се живее занапред?

Балб удряше с чукчето по мъничкото длето, златната пластинка светеше, огъваше се, придобиваше желаната форма.

Балб продължаваше да размишлява и по време на работата си. Неотдавна със специално съобщение известиха, че сенатор Пизон е внесъл предложения в сената, които ще донесат на народа големи облекчения: да се намали цената на пшеницата и да се премахне подоходният данък. Сервий Курион предложил сенатът след толкова години отново да насрочи народни избори за висши магистрати. „Всичко това са големи работи — казваше си Балб, като обръщаше на менгемето златната гривна. — После ще украся гривната с опали. Тези камъни с променлив цвят ще се открояват прекрасно върху жълтия метал. Как ли изглежда римлянката, която ще си сложи накита? А как ли изглежда мъжът, който вечер ще й го сваля от ръката? Или пък няма да го свали, та опалите да му светят, когато се любят? Скъпотията е страшна. Ако пшеницата поевтинее — ще поевтинее и хлябът. Данъкът върху доходите е седем процента. За един ден изкарвам дванайсет сестерции. От данъка печалбата ми намалява почти на единайсет. Няма ли го този данък, дневно ще имам по два аса повече. За месец — 60 аса, което прави 24 сестерции, а за пет месеца — това е повече от един аурей! За година — два и половина аурея. А пък един ден, когато направя в къщи едно чудесно украшение… Ех, колко парички ще натрупам за моето момиче! Че ако се случи този хистрион да избяга от Квирина и да я остави гола-голеничка, да има с какво да се облече. А покрив и ядене винаги ще има при мен. Значи, ще има избори. Гледай ти. Това хич не го очаквахме. Досега императорът сам си назначаваше магистратите, и то пожизнено. И ето ти изведнъж промяна! И то каква! Народът ще си избере чиновници, на които ще има доверие. Senatus Populusqve Romanus пак ще стане голяма сила. И не само на думи, ами и на дело. Този сенат нещо много взе да се осмелява, щом като прави такива предложения. На стария трябва съвсем да му е лоша работата. Ха сега да видим кой се грижи за римския народ! Императорът ли? Глупости! Сенатът! Нашият славен сенат! Най-после ще ни светне пред очите!“ Чукчето весело заудря по длетото, златото искри, Балб се усмихва. За хубава ръка плаче тази гривна! Ръка — млечнобяла, накит — златистокафеникав, като печена пшеница. Като вдигне ръце такава жена да си направи прическата, опалите ще засвяткат с всички цветове!

„Дявол я взел тая политика! Само заради нея така се люшка светът. И нийде-никъде спокойно местенце. Също като върху морските вълни. Ту се издигат разлепени, ту пропадат надолу. Нашите сенатори си ги бива, ама и на тях не им е лесно. Страхуват се. Императорът ги дебне както котаракът мишките…

Аз в сравнение с тях къде-къде съм си по-добре. Седя си под покрива на сянка, ни от дъжд се боя, нито слънце ме напича, и все ми е едно кой стои там, горе — Тиберий или Калигула. Но най-добре ще бъде, ако е сенатът. Държи ли само един човек властта — винаги има опасност от безобразия. А шестстотин души и двама консули — това е друга работа! Те все някак ще се дебнат един друг, все ще си гледат в пръстите, да не би някой да се облажи за чужда сметка! Или греша, а? Или и тези шестстотин са от един дол дренки?“

Изведнъж чукчето загуби веселия си ритъм. Пред очите на Балб заредиха лицата на сенаторите, които знаеше. Този например е публикан, изкупува данъците в провинциите, този пък държи монопола на търговията с благородни метали, онзи строи за купища ауреи къщи, които след година-две се срутват, защото не е използувал целия материал и се е работило през пръсти. А всички до един грабят от своите латифундии, но златото не смърди — казват оняези там, горе. „Вярно е, не смърди, тука са прави, та нали ми е всеки ден в ръцете, макар и да не е мое.“

Нещо става. Промяна ще има. Затова са тези обещания. Обещания. Обещания.

Чукчето подскача и удря гневно.

Глупости! Обещанията са вятър работа. Колко сме ги слушали досега! И каква полза? Никаква. И сега ще стане така. Предложението ще си остане предложение, обещанието — празна приказка, данъците — данъци, само дано житото не поскъпне, а на избори има да се надяваме!…

През малкото високо прозорче в работилницата долетяха виковете на хората от Форума:

— Да живее Гай Цезар, синът на Германик!

„По-кротко, по-кротко, да не си разчекнете устата! На мене хич не ми е ясно защо точно Калигула трябва да спаси Рим! Защото е син на Германик? Ами че моят баща е бил страшно висок човек, а пък на — аз, неговият син, съм гърбав. Тъй че с това роднинство малко по-кротко. Който седи на пухена възглавница, не знае, че дървеното столче под дупето убива. Много ли ви затрогва това, че Ботушчето като малко момче е носило войнишки ботуши? Ами че това е било хитрост, за да се хване войникът на въдицата и да тръгне да се бие с варварите. Както е хитрост и днес този «populus» в надписа SPQR. Да не мислите, че Ботушчето ще страда, ако козата ви престане да дава мляко? От тези цезарски висоти трудно се виждат долу, в Задтибрието, въшките по хората. Пет пари не даваше за тях Тиберий, същият ще е и Калигула. Някакъв си гръцки философ добре го е казал: «Едни са родени да заповядват, а друга — да ги слушат.» И ти нищо не можеш да промениш, римски народе!“

Още призори Луций се спусна направо от дворцовата зала на Форума. Той не обръщаше внимание на многохилядната тълпа и нейната възбуда, крачеше като воин, който влиза в бой на първата линия.

— Слава на Гай Цезар, сина на великия Германик!

Името на Калигула — произнасяно от ревящата тълпа — достигна до неговото съзнание. Мислите започнаха да се подреждат в главата му. Изпроводеният от Сервий пратеник на смъртта сега лети с коня си на юг. В този миг навярно се приближава до планините Албани. Ще стигне на Капри и там ще чака Калигула и Макрон. А те още от портите на Рим по целия път ще бъдат следени от хората на Сервий. Когато двамата стигнат на острова, Нигрин ще изрече на центуриона Варий невинните слова: „Привет на императора!“ и в същия миг ще паднат две глави: на Тиберий и на Калигула… Не! Калигуловата — не! Републиката не може да се върне. Републиката е минало, а не бъдеще! Бъдещето е Калигула!

„Отечеството зове — казва си Луций. — Днес най-после разбирам неговия призив. Тиберий ще оставя на съдбата, но Калигула ще спася. Към това ме призовава отечеството. Калигула ще стане император с моя помощ.“

Луций ускори ход, премина през Субура и се заизкачва към Есквилинската порта, към градините на Меценат, част от които той — приятелят на поетите и на Август — бе превърнал в гора на боговете. Тук, сред кипариси, пинии и платани, просто един до друг се издигаха храмове. Луций застана пред светинята на древната фригийска богиня Magna mater296, наричана в Рим Кибела, се намираше в прекрасен малък храм върху най-високото място на светата гора. Стройни колони коринтски капитали поддържаха лекия свод. Мраморната колонада се отразяваше в гладкото езерце край светинята. Западно от нея, на разстояние колкото изстрел с лък, стоеше скромният и простичък храм на Церера. Малка открита ротонда297 с каменна статуя на богинята, държаща в обятията си плодовете на земята.

Кибела, тайнствената ориенталска богиня на изконните земни сили, почитаха патрициите; Церера, древната римската богиня на плодородието, почитаха плебеите и селяните.

От храма на Великата майка излезе жрецът, за да посрещне госта. Приведе пред бялата тога гръб, показвайки голото си теме с венец от бръшлян, вдигна набръчкано лице и изслуша с обърнати нагоре длани желанието на Луций да принесе жертва и да бъде чута молбата му за съвет. Алчната ръка стисна жълтицата:

— Ще позлатя темето на овцата, ще й сложа венец от чемшир и ще обвия главата й с вълнени плетеници, мой благородни.

Жрецът напръска Луций с чиста вода от езерцето, въведе го в храма и го постави лице срещу лице с бронзовата статуя на Великата майка. После разпери ръце и като закри очи с пъстрата тога, за да не се разсейва от нищо, започна да се моли. Към неразбираемите думи се присъедини пеенето на юноши, скрити от небесносиня завеса зад статуята на богинята.

След това жрецът отведе благородника в двора на храма пред олтара, където се палеше огън, и отиде да приготви жертвата.

Луций стоеше замислен. Стреснаха го нечии гласове. През откритата колонада той видя мъж и жена — селяни, които стояха с кош пред статуята на Помона, съпруга на Вертумн и покровителка на плодородието, лозята и плодовете. И, ще не ще, се заслуша в разговора им.

Жената нарежда глинени гърненца върху пиедестала на Помона — едно, две, три… Мъжът наблюдава всичко това и се мръщи:

— Стига толкова. Не прекалявай. Остави другите в коша.

— Защо? Че нали всичките ги донесохме на богинята заради добрата беритба на лозята.

Мъжът се чеше по тила:

— Добра беше беритбата. Добра. Ама можеше да бъде и още по-добра.

— Колкото повече дадеш, толкоз повече ще получиш — казва жената.

— Стига си дрънкала, жено! Плащай колкото се полага и нито ас повече. — И изведнъж се разпали: — Изобщо тя не направи това, за което я молих…

— Как така? Ами че беритбата беше добра. Почти два пъти повече от лани…

— Беше, ама само от лозята. Ами орехите? А смокините? А кестените? Та те какво дадоха? Молих я да ми пази през пролетта смокиновото дърво в края на градината. А смокинята изсъхна. Хубаво я опази! Ами кестените? Нагарчат… Казвам ти, не й давай нищо повече!

Мъжът скочи, грабна коша от ръцете на жената и се обърна към богинята:

— Нищо повече няма да получиш. И това ти е много. А на жена си каза: — Тръгвай, да продадем останалото на пазара. Трябват ми нови поводи. Който пести, той има. Стига! Казах вече. Та ако ще да се пръсне. И пак към Помона: — Запомни от мене, моя възвишена: като ми възкресиш смокинята и като станат кестените гладки и сладки — тогава ще получиш повече. Дотогава — ни капка. Да тръгваме!

Той вдигна внимателно коша с гърненцата и тръгна. Жената — подир него, като кършеше ръце и го ругаеше непрекъснато, както й дойде наум, за лошото му поведение пред богинята, така недостойно за един римски гражданин. Но мъжът беше доволен, както всички хора, които си уреждаха практично работите със своите практични богове.

Луций гледаше подир селяните с презрителна усмивка: колко е дребнав този плебс, с какви глупости безпокоят боговете!

Жрецът на Великата майка се върна при него. Запали жертвения огън. Храмовият роб водеше на връвчица украсената за жертвоприношение овца. Той вървеше бавно, връвчицата държеше свободно, за да не дърпа животното, защото това би било лошо знамение. Димът се издигаше право нагоре към бледосиньото небе.

Жрецът започна да освещава жертвеното животно. Поля главата му с вино, смесено с изворна вода, сам отпи от виното, подаде и на Луций. Посипа челото на овцата с осолена ярма, отряза кичур вълна и я хвърли в пламъците. После направи с ножа черта от челото до опашката и с думите „Macta est“298 приключи освещаването.

След това помощникът замахна с чука и уби овцата, а жрецът разряза гърлото й със специален нож. Събра малко кръв в паничката, смеси я с вино и ярма и под звуците на скрити кларнети и китари започна да пръска със сместа олтара и около него.

Луций наблюдаваше движенията на ръцете му, сребърния пръстен с халцедон, тънките китки и костеливите пръсти, наблюдаваше целия обред и трепереше от напрежение. Струйката яркочервена кръв се стичаше от олтара и се виеше около жертвеника като червен ручей. Колко потоци кръв бе гледал преспокойно в Сирия, а сега от това малко ручейче го побиваха ледени тръпки. Попридърпа тогата си, сякаш го бе пронизал утринният хлад.

Жрецът положи закланата овца върху жертвената маса, поля я с вино и благовония и я изкорми. Пристъпи харуспексът тънък като върлина, с дълга брада, съсухрен. И докато жрецът под звуците на кларнети изгаряше на олтара жертвен хляб и тамян, харуспексът изучаваше вътрешностите на животното. После той се обърна към Луций, чието лице бе измъчено от вълнение. Мършавият харуспекс вторачи немигащи очи в младия мъж и произнесе:

— Твоята звезда е щастлива, господарю. Но черен облак е затулил нейната сияйна светлина…

Луций потръпна и направи крачка назад.

— … стоиш на кръстопът… — цедеше думите си гадателят на човешката душа. — Стоиш на кръстопът и се колебаеш… Размисляш накъде да тръгнеш… Решаваш…

Луций тежко въздъхна:

— Продължавай!

Устните на харуспекса едва уловимо потрепнаха в ъгълчетата. Той вдигна ръце към небето:

— Великата майка ти казва: следвай без страх златната колесница на Хелиос, все по-високо и по-високо…

Радостният възглас на Луций прекъсна думите на гадателя. Опитният харуспекс разбра, че е казал нещо, което засегна молителя право в сърцето, и не искаше да развали впечатлението с повече приказки. Млъкна.

Луций му хвърли шепа ауреи и с горд жест даде да се разбере, че знае достатъчно. Гадателят изчезна, само скритите някъде кларнети подхванаха тържествена мелодия, която литна към небесата.

Златната колесница на Хелиос! Бронята на Калигула! Свещената дума на богинята му потвърди, че е взел правилно решение!

С Калигула на живот и смърт!

„Ще стана приятел на Гай, негово доверено лице, дясна ръка на бъдещия император. Всички почести, които може да постигне един римлянин, Калигула ще ми ги даде. Той ще осъществи всичките ми мечти и родът на Курион…“

Ликуващият поток на мислите изведнъж секна… баща му се появи пред очите. Но Луций остана твърд и непоколебим в решението си. Баща му? Та той ще ми бъде благодарен, че съм му спасил живота! Заговорът няма да успее, както не успя и заговорът на Сеян. Рим лудее по сина на Германик. И на пиршеството пролича това, макар аристократите да са сто пъти по-сдържани от народа. Колкото им е ненавистен старият император, толкова им е любим Калигула! Рим не би понесъл смъртта на своя любимец. Той ще унищожи до корен неговите убийци. „Отивам при Гай! Ще го уговоря да не се връща на Капри! Аз ще го браня със своя легион на Палатин. Отечеството — това е Рим! Отечеството — това е Калигула!“

Развълнуван до крайна степен, Луций стоеше пред олтара, от който се стичаха последните капки кръв на принесеното в жертва животно.

По стръмната пътечка, която водеше право нагоре от Виа Тибуртина към гората на боговете в Меценатовите градини, вървяха Фабий и Квирина. Пътечката бе тясна за двама, но предостатъчно широка за влюбени. Квирина се притискаше до Фабий, впила трескаво ръце в него, сякаш още се боеше, че може нещо да му се случи. Шумът на Рим долиташе дотук накъсано, глъхнеше и се отдалечаваше.

Слънцето проникваше през короните на дърветата. На Фабий му се струваше, че тези светли, трепкащи петна са пеперуди, които кацат за миг по косите на момичето. Росата блестеше по храстите, насекомите жужаха. Пясъкът скърцаше под краката им, вятърът свиреше в бледозелените платанови листа, бе чисто, ясно утро, и животът бе чист и ясен като това утро, кръгът на уединението около тях се затваряше, сякаш бяха влезли в градини, заобиколени с великански стени заключили портите зад себе си и захвърлили ключа.

Квирина вдигна глава към Фабий. Той притисна с длани лицето й и се загледа в него. Едва сега можеше да стори това. Мъката от преживяното бе оставила отпечатък върху нежните черти, помътила блясъка в очите. Пред него стоеше не предишното безгрижно момиче — винаги радостно и весело. Това бе жена, преживяла загубата на най-скъпия си човек.

И Квирина се вглеждаше в лицето на любимия си. В скъпото за нея лице! Тези отвесни бръчки на челото ги нямаше преди! Край устните също се бяха поя вили нови гънки. Навярно от преживяния ужас. „Мой мили, колко си изстрадал!“ Очите й се наляха със сълзи, притисна лице върху рамото му.

— Какво ти става, Квирина? Не се бой, всичко вече мина, остана далече.

Девойката вдигна глава и му се усмихна през сълзи, те се стичаха по страните й, но тя вече се усмихваше:

— Нищо, нищо, Фабий. От радост е… От радост, че пак си при мен.

Тя го прегърна около врата, започна да го целува с треперещи устни. Това наистина бе щастие, но малко тревожно щастие.

— Никога вече няма да ме оставяш сама, нали?

Трогнат, Фабий милваше треперещите раменца.

— Къде да ходя, моя мъничка? Как можеш да си помислиш такова нещо? Хайде сега, избърши си носленцето и пак се усмихни. Усмихни ми се…

Квирина подсмърчаше, триеше с юмручета очи, лицето и се успокои. Върху ресниците й съхнеха последните сълзи, очите й проникнаха дълбоко в погледа му.

Никога досега не е била толкова красива, помисли си Фабий, изпълнен с нега. Чувствуваше, че е станало нещо много голямо, но не можеше да проговори. Милваше косите й, вдишваше техния аромат, целуваше ги. „Моя жена! Моя вярна жена!“ Това си мислеше той и това говореха целувките му.

Те се приближаваха към храма на Церера, вече се виждаха белите колони на малката ротонда със статуята на богинята по средата. Квирина милваше ръката му и се усмихваше!

— Волумния ми казваше: вече няма да го видиш, забрави го, напразно е всичко… Но аз не й вярвах. Молех тук богинята, молех я, плачех да те върне обратно…

В звънкия глас вече нямаше и помен от сълзи. Квирина чуруликаше като птичка, разказваше какво се беше случило в Рим, какво са говорели хората за него, как са проклинали, че вече няма да го видят…

„Аз живея“ — казваше си Фабий. Радостта му се разливаше по цялото тяло, пулсираше в жилите, окачаше, бушуваше. Стисна силно ръката на Квирина. Тя извика от болка.

— Какво има, мила?

— Какво е това? Пръстен. Заболя ме от него…

Той весело се разсмя и заигра:

— Тетрархът на Антиохия ми заръча да поднеса това царско украшение на най-красивата девойка в Рим!

Фабий овали пръстена, коленичи и й го подаде.

— Аз намерих тази девойка и й го поднасям…

Квирина объркано се усмихваше. Оглеждаше недоверчиво черния камък в златна обковка.

— Шегуваш се…

— Не, не. Пръстенът е твой. Исках да ти го… — той си спомни разговора с центуриона Камилий на каприйската пътечка — аз все едно — щях да ти го изпратя…

Фабий сложи накита на тънкото й пръстче. Тя се смееше щастлива.

— Голям ми е. Ще го изгубя. Почакай. — Откъсна една тревичка и омота с нея златното колелце. Мълчаливо се възхищаваше от подаръка. После тихо каза:

— Защо ми го даваш?

Той силно я прегърна. И сега вече успя да изрече:

— Защото те обичам. Защото си моя жена.

— Мили мой, ти се върна при мен — отново въздъхна Квирина.

Стигнаха до храма на Церера.

— Ела да се помолиш на богинята, да й благодариш… — каза Квирина.

Фабий се разсмя:

— Да се моля? Наистина. Императорът, когато ме освобождаваше, каза: „Моли се за моето здраве, артисте. Докато съм жив — косъм няма да падне от главата ти. Но когато свърша, боговете да ти са на помощ…“

Лицето на девойката пребледня. Тя впи ръка в рамото на Фабий. И зашепна настойчиво:

— Ела да се помолим за здравето на императора!

Фабий продължаваше да се смее:

— Знаеш ли ти, момиче, какво искаш от мен? Ако Тиберий бъде жив и здрав — а моята молитва сигурно ще помогне! — тежко ни и горко! Никакви „Хлебари“ тогава няма да играем, пак ще се върне златният век на „Неверните обущарки“ с ритниците по задника и гълтането на пламъци. А това ми е дошло до гуша вече. И с какво тогава ще се изхранваме в Рим? — Гласът на Фабий стана суров: — Защо да се молим за човека, който никога не се е застъпвал за нас? Който, вместо да даде на хората работа, им подхвърля милостиня и ги превръща в безделници?

— Какво от това? — попита тя вироглаво. — Но на теб той ти дари живот!

„Защо да не го направя само заради нея — помисли си Фабий. — Толкова настоява.“

— Добре, Квирина, да отидем!

Жрицата на Церера пристъпи към влюбените със сребърен поднос в ръце. Говореше монотонно и професионално, като продавачка на шарени панделки на пазара:

— Мои окъпи, вие бързате да се поклоните на моята богиня, чиято власт е преголяма? Идвате да благодарите или да помолите за нещо?

— И да благодарим, и да помолим — каза Квирина и погледна любимия си.

Жрицата сочеше фигурките върху подноса и продължаваше да говори като на пазар.

— Тук ще намерите фигурката, която ви е по сърце. За войника — Марс, за търговеца — Меркурий, за рибаря — Нептун, за селянина — Церера, а за влюбените — Венера или Амур…

— Амур — веднага избра Квирина.

Фабий потвърди с усмивка.

— Ето го амурчето с лъка и стрелата. Този е от глина, този — от тесто, а пък този, най-красивият, е от восък. От тестото — за сестерция, глиненият — за две, а восъчният — за шест. Кой искате да принесете в жертва на всесилната богиня?

— Най-хубавия! Восъчния — едва не извика Квирина.

Фабий се усмихваше. Той измъкна шест сестерции от джоба на туниката и ги подаде на жрицата.

Тя взе парите с досада: както винаги. Тези дрипльовци никога нищо не добавят. Жрицата погледна завистливо към храма на Кибела. Там е друго нещо. Там жрецът за една овца получава толкова пара, колкото за три. Въздъхна. Постави восъчния амур на жертвения олтар, запали огъня и вдигна ръце за молитва. И сухо занарежда:

— Погледни, велика… тези двама тук… да ти изразят благодарност… За какво й благодарите? — обърна се жрицата към тях.

— За живота — каза Фабий и притисна Квирина до себе си.

Отговорът се стори непонятен на жрицата, но това не я смути.

— … за живота ти благодарят. Цереро благодатна, и искат да те помолят… За какво ще я молите?

За миг настъпи тишина, после Квирина каза:

— За здраве и дълъг живот на Тиберий…

Жрицата отпусна ръце. Досега не беше й се случвало някой от простите хора да моли за здравето на императора. Странно. Погледна учудено девойката, но изказа молбата й пред богинята.

Пламъкът на олтара подскачаше. Восъчното амурче се разтапяше в него.

— Богинята прие милостиво вашата благодарност и вашата молба — привърши набързо жрицата обреда и си отиде.

Квирина нервно въртеше пръстена. Изведнъж той й се изплъзна и звънна върху мраморния под. Бързо се наведе, взе го. Черният камък от удара се бе разцепил на две. Квирина изхълца:

— Фабий, виждаш ли? Лошо знамение. Ахатът се счупи!

Фабий леко потръпна. „Как можа да се пукне! Ще се уплаши и все за това ще мисли моето малко момиче. Как да го утеша?“

— Глупачето ми, ами че то е на хубаво. Ахатът беше твоето око, разбираш ли? Твоето блестящо красиво око. Но ти имаш две очи. Така сега и пръстенът ще има две очи…

Квирина не се усмихна, мрачно загледана в черния камък. Това развълнува Фабий. Той помилва момичето по косите и тихо излезе от храма.

Луций се спускаше по пясъчната пътека. Лъчите на ранното слънце трептяха в короните, въздухът лъхаше на пролет. Всичко сияеше, всичко потвърждаваше неговото решение. Подир колесницата на Хелиос!

Той погледна към слънцето. Рано е, Калигула още спи.

На пътя му падна сянка. Луций вдигна глава. И очите му се разшириха от изненада:

— Фабий Скавър!

Фабий беше не по-малко изненадан.

— Мой господарю — поздрави той с поклон Луций.

Светлото душевно разположение на Луций обагри гласа му с приповдигната любезност:

— Каква изненада, че отново те виждам! Говореше се, че си бил арестуван, че си бил отведен на Капри…

Фабий настръхна. От къде на къде този ласкав тон след неотдавнашните заплахи в планините Албани. Фабий знаеше от Квирина, че го е издал Октав Глупака, а не Луций. Но въпреки това беше нащрек.

— С право се е говорило, благородни господарю. Но се върнах.

Всички искри на живота блеснаха в радостния глас на Фабий.

— Върнал си се — бавно изрече Луций невероятните думи. — Императорът лично ли говори с теб?

— Да…

— И ти подари живота?

— Както искаш, така го кажи, господарю…

— Великодушен дар — отбеляза Луций.

— По-скоро каприз, мой господарю. Уверен съм, че императорът дори не виждаше, че стоя пред него, когато изрече: можеш да си идеш. Нас, плебеите, той никога не ни вижда. Малкия пръст не си е помръднал, за да ни облекчи живота.

— Как трябваше да направи това? — усмихваше се благосклонно Луций.

— Да даде на народа правата, които имаше по-рано. Да му възвърне изборите и комицията299, управлението да бъде дело на всички, дело обществено…

— Res publica — несъзнателно повтори Луций. Двамата се погледнаха. Фабий — изненадан от това заключение, Луций — смутен. Виж го ти безгръбначния комедиант! До какви мисли е стигнал! Луций отвърна очи, заби поглед в земята, но упорито вървеше към своята нова цел:

— На грешен път си, Фабий. Републиката не може да се върне.

Фабий присви очи: „Какво? Как може да говори така синът на Сервий Курион? Дали ме изпитва?“

Луций патетично продължи:

— С такава огромна империя не може да се справи нито сенатът, нито народът. Само Гай Цезар, синът на незабравимия Германик, може нещо да промени — и там, горе, и долу. Единствено той ще даде на римския народ това, което старият император години наред отказваше да му даде.

Фабий не вярваше на ушите си, не знаеше какво да мисли. На чия страна стои днес Луций Курион?

Луций продължаваше да говори, но вече по-спокойно:

— Ти принадлежиш към съсловието, което императорът преследва и наказва с изгнания, и сигурно ненавиждаш Тиберий. Гай Цезар е друг. Негови приятели са артистите Мнестер, Апелес — знаеш това. Ти, актьорът, би трябвало…

В мислите му се мярнаха картини от „Хлебарите“, с които Фабий нападаше сенаторското съсловие. И ехидно довърши:

— … би трябвало да разположиш към себе си принца, хистрионе!

Това хрумване изведнъж се превърна у него в голяма идея. Той изрече властно:

— Слушай! Гай Цезар скоро ще стане император. Измисли нещо, с което можеш да го прославиш на сцената. Някаква блестяща алегория. И в нея ода. Ти доказа, че можеш да пишеш сатира, напиши и химн!

Тръпки полазиха по гърба на Фабий. Всичките му сетива, изострени от постоянното преследване, сега бяха двойно повече нащрек. „Дали искат да ме спечелят за жертвено агне в своята голяма игра? Капан ли е това за мен?“

— Калигула ще ти се отблагодари царски, не се бой. Аз лично ти гарантирам това! Давам ти дума!

Фабий беше бледен. Той отговори почтително и приглушено:

— Когато ти благоволи да разговаряш с мен на кораба, презрително ме отблъсна, защото не съм бил републиканец като теб. Ти ли си се изменил, сега?

Луций пламна. Какво унижение! Доброто разположение на духа му изведнъж изчезна. Обзе го чувството на срам и слабост пред този мръсен комедиант. Потрепера от гняв, но се възпря. Каза повелително:

— Отговори на това, което те питам! Искаш ли да подготвиш представление за прослава на бъдещия император Гай Цезар?

Фабий неспокойно замига. Разпери ръце с жест на объркан, малък човек, наведе гръб и с престорено раболепие проговори:

— Ах, ти ме изпитваш, мой господарю. Нали това е само шега?

Кръв нахлу в главата на Луций. Целият се разтресе от гняв. Искаше му се да удари през лицето този луд, да го стисне за гърлото, да го удуши. Но се овладя с последни сили и извика:

— Ще направиш ли това, което искам?

— Не, господарю, няма да го направя — отговори твърдо Фабий. — Не мога. Аз вече виждам нещата другояче, не както по-рано. Аз бях на крачка от смъртта. И в такъв момент човек разбира себе си — къде му е мястото, и още нещо — че животът не е само комедия. Днес аз имам същите схващания, каквито имаш ти и твоят многоуважаван баща. Ако съм ви нужен за делото — на твое разположение съм, господарю…

През червената мъгла на явното унижение Луций с ненавист запечатваше в паметта си думите на Фабий, Гласът му бе леден и зъл, когато приключи разговора?

— Добре. Ще видим!

И се отдалечи с достойнство и презрение.

Калигула стана. Той бе вече изкъпан, масажиран и с направена прическа. Сега го стягат в златна броня, върху която е изкован Хелиос на своята колесница.

Макрон наблюдаваше всичко. Виковете на тълпата от Големия форум долитат чак тук. Той разтвори завесите на балкона. Морето от гласове ревеше:

— Да живее Гай Цезар, синът на Германик!

— Чуваш ли, прескъпи ми?

Калигула, още полусънен, с бучаща глава, слушаше и тщеславно се усмихваше. Макрон потриваше ръце.

— Ама че хубаво ми хрумна да наредя на „Acta diurna“ да пръсне мълва сред народа за болестта на Тиберий, а? Съвършена проверка! Ето ти го сега настроението в Рим — виждаш го като на длан!

С очи, мътни от пиянството, Калигула погледна префекта.

— Благодаря ти, драги Невий. Моят народ ще получи това, което иска… — той направи умишлено пауза — ако моят Макрон докаже в решителния момент своята преданост към приятеля си…

— Кълна се в щита на Марс! — вдигна Макрон десница.

Калигула замига:

— Този момент никак не е далече… Ти мислиш ли… вярваш ли?…

— На себе си аз вярвам винаги — каза Макрон спокойно.

Но принцът не бе спокоен. Гласът му потрепера:

— Би трябвало вече да тръгваме…

— Всичко е приготвено, мой принце. Нашите коне и твоят съпровод.

— Как… как… не, нищо… — запелтечи Калигула. — Да тръгваме вече! — скочи той нервно и целият се разтресе. — Искам най-после всичко да свърши! Тръгвай веднага!

Макрон кимна.

Портите на двореца се отвориха широко, двамата ездачи се понесоха в галоп, подир тях — преторианска конница — Тъкмо в този момент Луций се приближаваше към портите.

— Мой Гай! — извика той.

Конят на Калигула префуча край него, принцът зърна Луций, но не се спря. Макрон кимна приятелски на Луций, отминавайки го.

— Мой Гай! О, богове! Чуваш ли? — крещеше Луций, но думите му бяха заглушени от тропота на копитата.

34

Странни неща ставаха тези дни, когато Тиберий реши да се върне в Рим.

На сурентския бряг край Скутола внезапно се появи ято полски скакалци. На следващия ден сутринта лозята около Херкулан побеляха от сняг. Една нощ след това земята се разтърси и маякът на Капри се срина.

Императорът бе суеверен от малък. Но отчаяното желание да се върне в Рим надви страховете му от лошите предзнаменования.

— Защо, защо, искам на всяка цена да се върна, Тразил? Ти казваш: констелацията не те съветва това. Предзнаменованията около мен са предупредителни. Разумът ми казва да не влизам в Рим. Еднакво ме ненавижда и старо, и младо. Обясни ми, Тразил, какви тъмни сили подтикват човека, когато той иска да изпълни своята воля въпреки всичко?

Тразил, в жълто-червен таларий300 на карета, по подобие на ориенталските магове, гледаше развълнуваното море И мълчеше.

— Или след единадесет години искам отново да дишам мръсния въздух на Рим, макар че тук си имам такъв свеж? Или искам пак да видя пътя, по който триумфално съм вървял към Капитола? — Той наведе глава и понижи глас: — Или пък искам да се върна по местата, където съм изживял няколко щастливи мига с Випсания? Вдигна очи. — Говори! Защо? Ти сигурно знаеш това!

Тразил сви рамене и отговори с въпрос:

— Защо изгнаникът копнее да се върне обратно в родината си? Защо се връщат прелетните птици през моря и планини в своите гнезда? Защо бърза пътникът към мястото, от което е тръпнал? Защо отново, и отново го тегли човека към пропастта, над която е почувствувал, че му се замайва главата?

След това двамата старци млъкнаха.

На следващия ден, четири дена преди мартенските иди301, по времето на консулите Гней Ацероний Прокул и Гай Петроний Понций, императорът преплува с малка свита до Мизенум. Качи се в лектиката, а неговата охрана го последва на коне. Подир тях — коли с роби и всичко необходимо за удобството на императора. На отделна кола возеха в красива клетка гущера на императора.

Процесията, съпровождана от преторианци, пое към Рим по Виа Апия. Беше душно. Тежки облаци се влачеха по небето и затулваха слънцето. Императорът се потеше в лектиката. Той ежеминутно дръпваше завеските и гледаше как пейзажът край шосето бавно отплува назад, макар че робите, които се меняха на всеки час, бързаха с носилката, колкото сили имат. На императора му се струва, че те умишлено се бавят. Че нарочно задържат ход. Нервно мачка копринения си шал, злобно го къса със зъби. Ругае, заплашва, хвърля на робите — той, старият скъперник — ауреи, за да стигнат по светло до портите на Рим.

Нигрин, пратеникът на Сервий, бързайки към Капри с паролата за смъртта, срещна императорската процесия. Пратеникът нямаше представа какво съобщение носи, за какво става дума, знаеше само паролата, която трябва да предаде. Когато видя процесията, той попита за центуриона Варий — командира на личната императорска стража. Узна, че е останал на Капри. Пришпори с пети коня в слабините и продължи нататък…

Не бе по силите на човека това, което императорът изискваше от носачите. Те не пристигнаха навреме.

Падаше нощ и императорът, разбрал напразните усилия, заповяда да спрат на седмата милиарна колона и да вдигнат стан на ниското възвишение край пътя. Не искаше да се промъква в Града нощем като хищен звяр подир плячка. Ще влезе там сутринта, по светло, с цялата си слава, с Калигула и Макрон, които идват насреща му от Рим. Двамата скоро се появиха. Поздравиха цезаря с изключителна учтивост.

Съгледвачите на Сервий, които следяха Калигула още от Рим, бяха учудени. Те разпитаха кой лагерува край Града и изчезнаха в тъмното. Един от тях се понесе на коня си обратно, за да уведоми Курион, че императорът се намира пред портите на Рим.

Императорът стоеше на възвишението. Над Града висеше жълто сияние — отразената в небето светлина от факлите на форумите, храмовете и дворците. Под тези жълтеникави облаци като безформен призрак се издигаше черната грамада на Рим.

Зад императора стояха Калигула и Макрон. Те мислеха за едно и също, но всеки посвоему.

Макрон гледаше императора. Високата му фигура в наметало се удължаваше от сянката и изглеждаше още по-висока. Засенчва. Пречи.

Калигула гледаше към Рим. Гледаше Града, като че ли нищо не стоеше между него и Рим.

Беше по-душно, отколкото през деня, но императорът потрепери от хлад и зиморничаво се уви в наметалото си. Стоеше неподвижно, не можеше да откъсне очи от силуета на Града, бавно потъващ в мрака. Тежко се опираше о бастуна си, сякаш бе пробягал дълго разстояние, и се задъхваше от противоречиви мисли. Лошите предзнаменования отново изплуваха пред очите му: ятото скакалци, снежната вихрушка, сринатият маяк. Предсказанията и съвета на Тразил: „Не се връщай!“ Всичко му препречва пътя, всичко го задържа, предупреждава, възпира… но той се хвърля напред, безумно, диво, нетърпеливо; сили се, напира, бърза, трябва да отиде, не знае защо, но трябва, някакъв инстинкт го тласка, бясното желание нараства, задушава го, къса нервите му, кръвта в жилите му кипи и ври, това е треска, това е лудост, но трябва отново да види любимия Рим, още веднъж да го види, за последен път…

Само седем мили… Неговата мечта се превръща в действителност. Неговото желание се осъществява. Рим е пред очите му. Утре ще влезе в Града, Какво го очаква там?

В този миг пред императора падна на колене най-милият му слуга, старият освободен роб Ретул.

Удряше чело о земята и тракаше зъби от страх:

— Мой господарю, благородни цезаре, боговете са ми свидетели, че не е по наша вина… твоят гущер умря… домине, смили се… не сме виновни ние!…

Императорът взе факела от ръката на Макрон и влезе в палатката. Калигула и Макрон го последваха, Ретул и трима роби, които години наред се бяха грижили за отвратителното животно, паднаха по лице на земята.

В обкованата със сребро клетка лежеше мъртвият гущер. Безчет мравки, покрили трупа, бяха започнали да го глождят. Тиберий гледаше потресен. Това бе неговият амулет за щастие. Мравките пъплят по щастието му, впиват се под люспестата броня, гризат, та чак се чува хрущене. Великанът, нападнат от толкова челюсти, вече се разлага.

Императорът трепереше: едновременно го обливаха и топли, и студени вълни. „Това ме чака и мен в Рим! Какво да правя сега?“ Копнежът да види Рим се сблъска с желанието да живее. Съдбата му предрече, че още не е настъпил неговият час, че още не иска смъртта му. Но тя го предупреждава. Императорът здраво се е вкопчил в живота. Желанието да живее е по-силно. Днес не е удобен момент за връщане в Рим. Но този момент ще дойде! Ще дойде! О, мой скъпи Тразил! Това страшно предзнаменование довърши низа от предупреждения.

Тиберий се изправи. Отколешната енергия на вожд се пробуди у него. Посочи към Ретул и тримата роби. Заповяда:

— На всеки по сто удара, на Ретул — двеста.

— Домине! Смили се! — зарида Ретул. — Не сме виновни… ще умрем…

Императорът не го слушаше да продължаваше да нарежда:

— Разпореди се, Макрон, да вдигнат стана. Ще се върна на Капри. Веднага!

Преторианците бързо събираха палатките, в нощта ехтяха виковете на изтезаваните роби и скоро императорската процесия потегли обратно. Съгледвачите на Сервий тръгнаха по петите й.

Императорът пренощува в своята вила край Терацина и на другия ден по залез-слънце наближи Путеолския залив. През Баи. Тиберий излезе от лектиката и се качи на коня.

Беше денят от мартенските иди, в който преди осемдесет и една година бе загинал от кинжал Гай Юлий Цезар.

Трескави студени тръпки побиваха все по-често императора по време на ездата и той придърпваше пурпурното си наметало.

Днес сякаш всичко се бе съюзило против него. И морето така се разбушува, че стана невъзможно да преплават на Капри. Той реши да пренощува в своята вила, която гуляйджията Лукул302 си бе построил някога на мизенския бряг. Не искаше да бъде сам с Калигула и Макрон. Спомни си, че Сенека се намираше недалече оттук, в Баи. И каза на Макрон:

— Предай на Сенека да дойде на вечеря при мен!

Банята освежи императора. Подобри се и настроението му, зиморничавата треска престана след чаша горещо вино. Императорът почувствува прилив на сили, самоувереността му се възвърна. Той въпреки всичко ще отиде в Рим! Чувствуваше се отлично и отказа дебелата вълнена тога, която му донесе неговият лекар Харикъл.

Като се опираше на бастуна си, влезе в ротондата на малкия триклиниум и се огледа.

— Ще бъдем повече хора на вечеря, отколкото аз мислех — подхвърли той с насмешка, посочвайки с бастуна си дванадесетте мраморни статуи на главните богове, които стояха в кръг около стените. Върху тъмносиния фон на завесите, които в приглушената светлини изглеждаха черни, белите тела на боговете и богините блестяха ослепително. Зад императорското кресло в железен кош горяха с жълтеникавокафяви пламъчета дървени въглища.

— Наредили сте да затоплят за мен? — каза иронично императорът. — Всеки ден ми затопляте. О, струва ли си да се грижите толкова за стареца, който е с единия си крак в гроба?

Калигула наведе ръбата глава и угодничейки рече:

— Мое деденце, мой прескъпи, как можеш така…

— На пиршеството в Рим си бил пиян като свиня. Тази подутина на челото ти е от това. Мълчи! Много добре знам. Ех ти, нищожество! Дори да пиеш не умееш!

Императорът разтвори вратите и излезе на балкона. Свитата му остана в триклиниума.

— Императорът иска да бъде сам — каза Макрон.

— Някой вече му е надрънкал за пиршеството — подхвърли Калигула, поглеждайки изпитателно Макрон.

— Да не би мен да подозираш? — възрази засегнато Макрон и тихо добави: Ти знаеш, че аз съм твой човек, господарю.

— На балкона е хладно. Не бива да стои дълго там — забеляза Харикъл.

Само Тразил, когото императорът лично покани да вечеря с него, мълчеше. Млъкнаха и зачакаха. На Калигула му се спеше и шумно се прозяваше.

Императорът гледаше от балкона морето, върху което се спускаше синкав сумрак.

Тази зеленикавожълта, мъртвешка сивота му припомняше най-печалния ден в неговия живот. Градината на дома му върху Есквилин тъкмо потъваше в тежък синкав сумрак, когато се появи пратеникът на Август. Пастрокът му пишеше, че го е развел с Випсания, която Тиберий обичаше от все сърце. Старата болка изведнъж овживя в него. И стана още по-силна от безпомощния му гняв, че не успя да се върне в Рим.

Но има време. Той ще стъпче, ще изравни със земята този мравуняк. Жестоко ще си отмъсти на тази хилядоглава хидра! За целия си живот, за десетките години страдания! „Всички ще изпитат моята мъст. Само време ми дайте, богове!“ Обърна се и влезе в триклиниума.

Сенека вече бе там.

— Salve, Аней! Много бързо дойде.

— Желанието на любимия император е заповед за мен, а честта, която ми оказваш с поканата…

Тиберий сърдито махна ръка. „Любимият император! Хм! Чак започва да ми се гади.“ И гневът отвори устата му:

— Мъдрецът счита за мъдро да превива гръб пред властелина? Аз не смятам това за мъдро, щом като става дума за владетел, който има глава на раменете си. Или нямам? Ето ви, мои милички, нов повод да ме обсипете с ласкателства, нали? Но стига толкоз. О, еринии303, какво прави готвачът? Спи ли? Или иска да ни умори от глад?

Но в същия миг зашумоляха тихите стъпки на робите, които разнасяха блюдата. Макрон почака, докато императорът започна да се храни. После си взе парче от печеното свинско виме, задъвка и замляска. Императорът погледна с примижали очи Сенека, с което искаше да каже: простак! Макрон, не забелязвайки играта на императорските очи, продължаваше да дъвче, бършеше с опакото на ръката мазната си брада и разправяше новини от Рим. Наблизо приглушено звучаха арфи.

Друг път Тиберий слушаше Макрон. Неговите новини внасяха малко живот в усамотението му. Но днес слушаше префекта с едно ухо, с другото арфите, ядеше малко както винаги и мълчеше. Сенека забеляза, че Тиберий не се интересува от Макроновите историйки и попита императора как се чувствува.

Тиберий усещаше, че по жилите му се разлива необикновено силна топлина. Беше му приятно от това. Добре и леко размишляваше.

— Отлично, мой драги — отвърна императорът и продължи с думите на Сенека: — Дните прекарвам в очакване на нощта, нощта — в страхове от разсъмването. А ти как си?

Сенека се намръщи. Погледна императора и рече нерешително:

— Исках в Баи да поработя на спокойствие, но не стана така. Вестта за насилствената смърт на Касий Север304 ме разстрои силно…

Императорът удари с юмрук до масата. Металните му очи злорадо блеснаха:

— Какво? Касий Север? — Той се обърна гневно към Макрон: — Това пак ли е твое дело?

Макрон скочи и започна да се оправдава. Императорът позна, че не лъже.

— Кой го уби тогава?

— Който и да е направил това — каза дръзко Калигула, — добре е направил. Ти самият, деденце, трябваше отдавна да го накараш да млъкне. Веднага щом излезе неговата хроника. Или ти е все едно, че е изобразил майка ти като кръвожадна, властолюбива фурия, унищожаваща всеки, който е стоял на нейния или на твоя път?

— Ти млъкни! — извика императорът. Убийството на стария Августов приятел го отвращаваше. Но той чувствуваше, че Калигула има право в едно отношение. Север наистина рисуваше Ливия толкова черно, та чак върху целия род на Клавдиите падаше злокобна сянка. Каза строго: — Забранявам такива начини. Да се съди виновникът — да! Но да се наемат убийци? Позор. Разследвай случая, Макрон, и ми доложи. Над какво работеше сега Север?

Сенека отговори:

— Неотдавна срещнах Касий в Рим. Разказа ми, че пише трагедия. Каква загуба.

Императорът попита:

— На каква тема?

— За тирана.

Избухването на императора засегна и Сенека:

— За тирана. Против тирана! Също като теб. Всички пишете пиеси против някакъв си тиран. Къде е този тиран? — Гласът му пресекваше. — Мен ли имате пред вид? Кажи истината!

Сенека пребледня. Отблясъците от пламтящите дървени въглища играеха като червени петна върху млечнобялото му лице.

Калигула измърмори:

— Това е на мода. Днес всеки пише против тираните.

— Да се изгори! Всичко това да се изгори! — развика се Макрон.

— Не, не! — вдигна Сенека ръце. — В името на всички богове, само това не! Книгата ще се превърне в пепел, а с нея и великите, с нищо незаменими ценности…

Тиберий го прекъсна:

— Ти съжаляваш ли за книгите на Корд305 и Лабиен? Липсват ли ти памфлетите за моето семейство? Нима всеки, който поиска, може да се рови в задкулисните клюки за майка ми или за мен?

Сенека събра цялата си смелост:

— Не биваше да заповядваш да изгорят книгите на Корд. Нито пък да изземат книгите на Лабиен и Север, благородни. Ти сам писа до сената: „В една свободна държава и духът трябва да бъде свободен.“ А добрата книга има стойността на човешки живот… — И тихо довърши: — А що се отнася до идеите, те не могат да се изгорят… те продължават да живеят. Някой, все едно, е скрил тези книги… Аз на твое място бих разрешил да се преписват…

Четири чифта очи погледнаха ужасено Сенека. Защо играе такава опасна игра?

Но императорът изведнъж притихна. Загледа се в лицето на мраморния Аполон, плъзна поглед по съвършените черти на божественото лице и иронично кимна глава към Калигула:

— Запомни това, Гай. Ще оставя това на своя наследник. Нека той заблести като мъдър властелин, по-добър от мен. — И след малко вече без ирония, но твърдо добави: — Аз вече нищо няма да променям. Нека се страхуват от мен, но да ме слушат.

В тишината тихо пращяха фитилите на светилници. В железния кош изшумоля разпадналата се купчинка изгорели въглени. Атина Палада се взираше внимателно в Тиберий и императорът гледаше ту богинята, ту Сенека. Беше му горещо. Вдигна чашата, направи възлияние за властителката на мъдростта и пи. После нареди да изнесат коша с дървените въглища.

— Благодаря ти за твоя „Тиест“, Аней. Прочетох го. — Той изкриви присмехулно устни. — Пак против тирана. А как иначе, нали? Тиранът Тиест, раздиран от страх и мания за преследване. Самата жестокост, която е обратната страна на страха. — И поглеждайки лицата, върху които отново се бе изписала скрита уплаха, Тиберий се засмя: Не за себе си. За Тиест говоря, мои драги. Кога ще се изпълнява?

Сенека сви рамене:

— Няма да бъде толкова скоро. Трябва много неща да променя за сцената.

— Кого виждаш в ролята на Тиест? Апелес ли?

— Разбира се, Апелес. Въпреки че за тази роля ме помоли… — Сенека се спря, но трябваше да довърши — За тази роля ме помоли Фабий Скавър… Копнял бил за такава роля… и благодарение на твоето великодушие би могъл… Мисля, че би успял… Един ден той ще стане велик актьор…

— И още по-голям бунтар — прекъсна го Тиберий и после замислено добави: — Бих искал да видя неговия Тиест.

— Хареса ли ви моята пиеса, господарю?

Тиберий поклати глава:

— Заповядай да млъкнат тези арфи, Макрон — и се обърна към Сенека: — Има нещо, което ме удивлява във всички твои съчинения. Сякаш през земите, където живеят твоите герои, е минала чума. Фатумът все пак има толкова много лица, а при теб — едно-единствено: мрачно, унищожително, без перспектива…

Императорът въпреки навика си говореше бързо. Иронията му ту стихваше, ту внезапно избухваше като пламък:

— Често говориш против егоизма. И в своите пиеси воюваш срещу егоизма. Много съм мислил върху това. Ето: аз искам да запазя своята империя. Публиканите — все едно дали сенатори или конници — си искат своите печалби. И ти… и ти държиш на своето: да те оставят на спокойствие и тишина. Кой е тук егоист според теб, мъдрецо, след като провъзгласяваш, че да живееш за себе си, значи да живееш за другите? Почакай, нека се доизкажа. Аз, когото вие смятате за егоист, виждам всичко в черна светлина. Добре, но има защо: по пътя към своята цел аз срещам планини от препятствия. Но защо си черноглед ти, господарят на себе си, който твърдиш, че истинското удоволствие е да презираш удоволствията? Ти, който успяваш да живееш и своето почтено спокойствие и обграждайки се с него, да се откъснеш от целия свят? Откъде се взема у теб, философе, това море от песимизъм, този потоп от черногледство?

Императорът говореше трескаво:

— Твоят морал е моралът на убиеца. Знаеш ли защо? Защото имаш силно влияние върху хората. По-силно от моето, по-силно от тава на боговете. Днес целият Рим разсъждава като теб, но за разлика от теб — не прави изводи. Целият Рим се опитва да бъде красноречив като теб. И какво въздействие ще имат твоите трагедии? Нежелание повече да се живее: епидемия от самоубийства. Е, хубав морал ли е това, мой Сенека?

Раздираща кашлица разтърси гърдите на старика.

Калигула правеше всичко възможно, за да слуша внимателно. Той, който в последно време вече се виждаше като римски император, ще не ще, се усещаше джудже пред Тиберий. Неговият ум не е в състояние да следи мислите на старика, камо ли пък да ги разбира. Завистта, чувството за малоценност у тъпака прераства в ненавист: докога?

Сенека изчака, докато пристъпът на кашлицата у Тиберий премина, и чак тогава проговори:

— Аз не съм виновен, че в моите трагедии прозира животът, който живеем. Ако най-силното чувство на нашето време е страхът — трябва да има страх и в пиесите ми. По друг начин аз не мога да гледам…

— Но така ти поощряваш към пасивна или активна съпротива сенаторските мърши срещу императора — каза мрачно Тиберий. — Говориш за края на света…

— Да — прекъсна Сенека императора, — аз ясно говоря, че краят на света ще бъде наказание за човечеството заради неговата извратеност.

— А тиранът е най-извратеният от всички — вметна Тиберий. Очите му светеха, напрегнато чакаше реакцията на философа.

— Тиранът е нещастник — изрече бавно Сенека. — Ако надникнеш в душата му, ще видиш, че е разбита, смачкана, разкъсана от жестокост и похотливост, измъчена от страдания, които нямат край…

— Измъчена от страдания, които нямат край… — повтори императорът тихо. Да, той знае това. Той го е преживял. И сякаш пред него се отвори бездната на страха и той полетя в нейната паст.

Императорът пребледня и едва поемаше въздух е посинели устни. Опита се да стане. Не можеше. Опита се да говори. От устата му излезе само пресекливо хъркане. Хвана се за гърлото. Очите му изскачаха от орбитите. Задушаваше се. Губеше съзнание, главата му клюмна.

Тразил ужасено извика. Всички скочиха. Едни от уплаха, други с надежда.

Харикъл с помощта на Макрон отнесе императора на лежанката, разхлаби дрехите му и започна да движи ръцете му, за да възстанови дишането. Заповяда да донесат вода, Тразил намокри слепоочията на императора.

От вика на Тразил между статуите на боговете се появиха робите и сега мълчаливо гледаха. Калигула изпитателно наблюдаваше старика и си казваше: вече? Най-после? А ококорените му очи, вторачени в Макрон, питаха дали сега не е най-удобният момент.

Макрон стоеше разкрачен, като човек, който е готов или да помогне, или да доубие. Но се страхуваше да го направи пред толкова свидетели.

Лекарят неуморно повтаряше дихателните движения. След малко лицето на Тиберий доби цвят. Той вдъхна дълбоко, в очите трепна живот. Съзнанието му се възвръщаше. Императорът бавно се съвземаше.

Сенатор Сервий Геминий Курион седеше в таблина на своя дворец и както Луций предполагаше, готвеше речта си, с която щеше да обяви в сената падането на империята и провъзгласяването на републиката.

Номенклаторът съобщи за идването на сенатора Улпий и Сервий нареди да го въведат.

Улпий седеше срещу приятеля си. Лицето на слабия, висок старик, обикновено жълтеникаво, сега имаше синкавобял цвят.

— Видях преди малко, Сервий, как твоят син отиваше на Палатина. Навярно при Калигула. Не знаеш ли защо тъкмо в този момент, когато трябва да бъде с войниците си, търси врага?

Сервий не се помръдна. Само сърцето му силно се разтуптя. Притъмня му пред очите. Неговият син. Неговият единствен син. Последният Курион. Протегна умолително ръце към Улпий.

— Мой Улпий… нямам никаква представа защо… нека не осъждаме несправедливо, щом не знаем… може би е търсил някого в двореца… — Той говореше тихо, като страстно защищаваше сина си. Но гласът му се промени в отчаян вик, хващайки се за последната надежда: — Не вярвам!… Та той е мой син!

Улпий мълчеше. Той не откъсваше от приятеля си своите сиви очи. После каза твърдо:

— Ако беше на наша страна, в този миг би трябвало да бъде на Марсово поле, а не на Палатин!

Сервий се свлече в креслото. От очите му течаха сълзи. По-добре да изгуби единствения си син, отколкото да има в негово лице предател. „Но това е невъзможно — казваше си той. — Не може да бъде. Тогава земята би престанала да бъде земя. Тогава слънцето би паднало върху Рим и би го запалило. Не, не, не! Моят син не може да измени на родината!“ И въпреки това някъде дълбоко в него се бе загнездило съмнение.

Улпий четеше ръкописа на речта за сената: „Отстранихме тирана, лишавал римския народ от свобода. Това направихме ние, верните защитници на републиканската чест, която ценим повече от собствения си живот…“

Сервий следеше погледа на Улпий, виждаше какво чете и целият трепереше, неспособен да проговори, неспособен дори да мисли вече.

Номенклаторът се обади с почукване:

— Твоят пратеник, господарю.

Сервий вяло вдигна ръка и влезе мъж с лице, потънало в прах, уморено от препускането и уплашено от вестта, която носеше. Той объркано погледна към Улпий. Сервий едва изрече:

— Можеш да говориш.

— Мой господарю, ние следвахме по петите Калигула и Макрон… при седмия милиарен камък на Виа Апия се натъкнахме на стан, към който те, двамата, се присъединиха…

— Какъв стан? — обади се Улпий.

— Преторианци, гвардия… Питахме ги и те ни казаха: императорът стои пред портите на Рим… Не повярвах, приближих се до стана и в светлината на факлите го видях с очите си… Какво да правим по-нататък, домине?

Сервий мълчеше. След малко каза на вестителя:

— Вече нищо. Връщайте се всички.

Императорът се озърна изпод притворените си клепачи. Да разчита хорските лица бе неговото любимо занимание.

И той четеше: лицето на Калигула изразяваше разочарование, на Макрон — ненавист, на Харикъл — гордост, че е възкресил императора, на Сенека — облекчение, че императорът не е умрял в негово присъствие, на Тразил напрежение, което при първото вдишване на Тиберий се превърна в радост. Старият император е трогнат. „Ето! Тразил ме предупреждаваше да не се връщам в Рим, страхувал се е и сега за живота ми и целият сияе, че отново дишам.“

Той вдигна клепачи и се усмихна на астролога. Зад Тразил се гушеха робите. Видя ги. През целия си живот не бе им обръщал внимание, не ги бе забелязвал. Днес сякаш за пръв път ги видя. В очите им се четеше пълно равнодушие, студенина, пустота, никакъв признак на съчувствие. Император — не император, човек. Изчадие на мръсна кучка, всички са еднакви, всичко е едно и също, нека умира, нека пукне, какво ни засяга нас това?

Без да се интересува от радостните възклицания на гостите си, без да чува радостните им думи, той извика:

— Гордин, вода!

Гордин най-старият роб, побърза да изпълни заповедта. Подаде на императора чаша върху сребърен поднос.

„Гордин ми служи вече петдесет години, никога не съм го наказвал, направих го надзирател…“ Старикът жадно се взира. Очите на роба го погледнаха: хлад, пустота, равнодушие; страшно, обидно равнодушие.

Римският император, тиран и деспот, пред когото са треперили коленете на царете, почувствува равнодушието на своите роби като тежка несправедливост. Избухна. Удари подноса, водата обля лицето на роба, чашата се счупи върху мраморния под.

— Вън! — извика пресипнал императорът. — Всички роби вън!

Гостите развълнувано наставаха.

— Какво означава това? Полудял ли е?

Императорът скърцаше със зъби:

— Кучета, кучета, проклети кучета! — Обърна се към масата: — Какво ме зяпате? За кого говоря аз? — Ухили се. — Съвсем не за вас. За робите говоря. Кучета безчувствени. Но защо се разгневих? Това не са хора. Говеда, по-нищожни и от говеда…

Сенека уважаваше стария император. По-точно казано — стария воин, победоносния военачалник и добрия стопанин. Сенека знаеше, че в едно отношение Тиберий си прилича с всички римляни: той е практик, не обича теорията. Сенека — обратното: умееше да защити своите принципи, тъй като съчетаваше в себе си философа и правника. Сега императорските думи засегнаха един от неговите главни възгледи. И той се обади тихо, но с настойчив глас:

— Прости ми, благородни цезаре, но аз не мога да се съглася с теб. И робите са хора като нас…

Тиберий намръщено мълчеше.

Макрон, син на роб, ала днес голям сановник, повдигна обидено вежди. Калигула избухна в креслив смях и процитира Марк Теренций Варон306:

— Средствата, с които се обработва земята, се делят на три: инвентар говорещ, инвентар издаващ звуци и инвентар ням. Първите са робите, вторите — воловете, третите — колите. Не хора, а говорещ инвентар, мъдри Сенека.

Философът стана мрачен. С най-голямо удоволствие би нахокал този кресльо, но Сенека е предпазлив човек. Каза спокойно:

— Възглед срещу възглед, мой принце. Според мен и според философията на стоиците — всички хора са равни.

— Позор! Гадост! Обида! — кряскаше Калигула.

Тиберий се обърна към Харикъл и Тразил. Интересуваше го мнението на двамата гърци.

— Какво мислите вие двамата за това?

— Ние сме чужденци, ваше величество — отклони отговора Харикъл. — Не е редно ние тук…

— Ние — проговори Тразил, след като лекарят замълча, — ние, гърците, сме хора на чувствата. Още нашият Платон е изказвал възгледа си за идеалната държава, в която господствува човечност и справедливост…

— Нима вашата Елада е толкова съвършена? Съществува ли в нея човечност и справедливост? — изврещя присмехулно Калигула.

— Не — каза тихо Тразил. — Вече не. Римляните промениха всичко у нас…

— Всички империи са се крепили на робството — говореше наизустено Калигула. — Империята на фараоните, на Хамурапи, на Навуходоносор, на персиеца Дарий, картагенската, империята на Александър Велики…

В настъпилата пауза се чу шепотът на Сенека:

— Но къде са сега тези империи?

Подир думите му в триклиниума се възцари страшна тишина, която дръзко предвещаваше бъдещето на Рим. Тиберий чувствуваше как кръвта в жилите му кипва, залива гърдите, пълзи към гърлото и главата. С несъкрушимата сила на волята си той преодоляваше своята слабост, съсредоточен в думите и погледа на философа.

— Ти си великодушен, мой Сенека — изрече язвително Тиберий, — щом отнасят и Рим към империите, на които е съдено да стигнат до упадък. — Думите на императора се вкаменяваха от гняв. Ще убие ли с тях мъдреца? Но Тиберий промени тона: — Тези империи са загинали от враговете си, мой драги, не си ли съгласен?

— А Рим няма ли врагове? Те са повече, отколкото някой допуска.

— Варварите зад границите? — подхвърли императорът.

— Да — съгласи се философът. — Но самият Рим е най-големият враг на себе си.

В отговор на въпросителния поглед на Тиберий Сенека продължи:

— Рим, който някога бе светлина в мрака, народ над народите, строг и непоколебим, измени на своите идеали. Продаде честта и храбростта си за наслаждения. Златото е робската верига на краката му. Разюздаността властвува неограничено. Блясък отвън, гниене и разлагане отвътре. Това е другата отрова в тялото на Рим.

— А неговата трета болест според теб, ясновидни Хипократе307?

Сенека скептично поклати глава:

— Можем ли да познаем от какво боледуваме, когато дори не знаем, че боледуваме? Според мен, мой господарю, ние загиваме от това, че и силните, и слабите се еднакво ненавиждат, до смърт и тяхната ненавист расте из ден в ден. И все пак аз мисля, че главната беда не е в нечувания разкош, грубата разпуснатост и животинските страсти на римските патриции, водещи Рим към гибел…

— Довърши това, което искаше да кажеш!

Сенека впери бледите си очи в пламтящите зеница на старика и като събра смелост с една въздишка, довърши:

— Бедата на Рим е в това, че римските глави се крепят на робски крака.

Настана тишина. Картината бе точна и правдива. Всичко, с което се гордее царят на градовете и цялата империя, е дело на робите. Това е всеизвестно.

— И това е най-голямата опасност — допълни Сенека.

Императорът се разлюти:

— Най-голямата опасност е лицемерието! И твоето, Сенека! А не тези твои любими роби!

Сенека се огледа дали няма наоколо роби. После понижи глас и тихо продължи:

— Пословицата гласи: „Колкото роби, толкова врагове“. Но вината е в нас. Ние самите правим от тях врагове, след като за най-незначителни неща нареждаме да ги пребиват или да ги оставят по цели нощи гладни. Как ще искаме после робът да се интересува от нас, да изпитва уважение или пък обич към нас? Единственото, което би могъл да чувствува, е ненавистта.

Сенека притежава дарбата да убеждава, той разколеба и императора.

— Продължавай!

Философът отново се огледа, преди да зашепне:

— Какво би станало, ако робите решат да ни преброят — нас, своите господари?

Тази мисъл като вихрушка се изви в триклиниума и размята завесите. Картината бе ужасна: във всеки дворец — само по четири-пет члена от благородната фамилия, а по сто, двеста и триста роби! Огромната сила на говорещия инвентар би могла лесно да се развихри. Нима ордите на Спартак не разтърсваха три години римската империя?

Тиберий слушаше напрегнато Сенека. След пристъпа той се чувствуваше необикновено бодър. Седеше неподвижно, но всичко у него бе в движение: бляскат зениците в зачервените очи, играят мускулите на лицето, пулсират вените по врата и на слепоочието, набъбнали под ударите на кръвта, непрестанно потрепват нервните пръсти. Обикновено меланхолиците не мислят много бързо, нито пък обичат веднага да споделят мислите си. Но днес, само боговете знаят защо, императорът предварително разбираше какво искаше да каже този, който говореше преди него. Мисълта лети като стрела, императорът я улавя в движение и я насочва обратно, срещу другата мисъл, било то негова или чужда. Усещането за младост и свежест, носено от горещата кръв, правеше разума му ясен и проницателен. Отколешни времена се сливаха с настоящия момент, картините се сменяха със светкавична бързина.

Мисълта на Сенека за милионите роби, които преброяват шепата си господари, бе ужасяваща. Сенека се обърна към императора и предупредително повтори:

— Не подценявай тази опасност, мой цезаре! Ние живеем върху вулкан. Изригването ще бъде страшно и не знаем кога ще настъпи.

Императорът гледаше лицето на Аполон. Но виждаше синкавото лице на своя последен приятел Нерва, който му каза преди смъртта си: „Наближава нещо много лошо, Тиберий. Не знам кога ще стане. Но предчувствувам нещастието и не искам да го дочакам.“ Лицето на Нерва се превърна в образа на Октавиан Август: „Грижи се, мой Тиберий, да удържиш онова, което ти оставям.“

Тиберий се понесе в спомените си по кървави следи: те се проточваха подир бясното властолюбие на Ливия в безкрайността. Усмивката на Випсания е болезнена, каквато бе в часа на тяхната раздяла. Императорът бавно се приповдигна. Мъртвешката жълтеникавозелена сивота пред очите му стана червена и се разля като кървав потоп. Аполон се превърна в роба Гордин. Гордин мълчеше. Пресмяташе мълчаливо. Заплашваше без думи, без жестове. Ням инвентар.

Гордин се преобрази в някакъв човек, когото императорът не можа веднага да познае. Лице тясно, удължено, благородно. Дълбоките гънки около устата изразяваха таена години наред страстна мечта — но каква точно, о богове? Очите под високото чело светеха като въглени, проникваха все по-дълбоко и по-дълбоко в зениците на Тиберий — обгаряха, причиняваха болка. Гордите устни се полуотвориха и императорът прочете върху тях името на тази лелеяна мечта: Свобода! Република! И изведнъж позна лицето: Сервий Геминий Курион. Тит Курион, бащата на Сервий, заклетият враг на Тиберий, изрече, преди да умре: „Тиберий, този последен гробар на републиканската слава, подготвя почвата за още по-голяма катастрофа на Рим.“ Каква катастрофа? — сепна се Тиберий. Никога не можа да отгатне какво точно имаше предвид Тит Курион. Ненавистта на самодържавеца светкавично събира пред погледа му приятелите на Сервий, всички тези членове на опозицията в сената, и императорската уста тихо произнася: „Вие сте опасността за Рим, а не робите и варварите! Вашите глави трябваше да отсека. Но има време! Ще успея и това!“

Изправи се — величествен, горд, обладан от внезапна сила, но лицето му доби тъмноален цвят.

Харикъл скочи и хвана императора под ръка.

— Ти си уморен, мой цезаре, време е да си легнеш. Късно е…

Императорът го отблъсна и се заслуша. До слуха му достигна странен звук: висок, писклив, непрестанен, настойчив, все по-силен и по-силен. Той пристъпи енергично и разтвори тежките завеси. Вятърът ги изтръгна от ръцете му и размята материята около главата му.

Долу бушуваше морето. Вълните се гонеха, връхлитаха една върху друга, захапвайки се е гребените си.

Вихърът се носеше над тях, свистеше, съскаше, водата се разпенваше и кипеше. Императорът ясно чуваше как някъде долу квичи този висок, непрестанно засилващ се звук.

Обърна се отново към боговете и хората. Но виждаше само червения потоп. Запелтечи от уплаха, стисна юмруци. Огромният старик гореше като пламнала борина. Червеният потоп пред очите му се приближаваше все повече и повече, заливаше го.

Уплашените очи са устремени в безкрайността на пространството и времето. Там той вижда своя Рим. Града, който бе проклинал стотици пъти, но който винаги страстно е обичал. Всички порти са широко отворени и през тях се вливат от всички страни в Града тълпи… Грохот и дрънчене на оръжие, мраморните храмове и дворци се люлеят. Ах, този рев на диви гласове! Устата на народите и варварите от целия свят издават страшен рев — късно е, късно е, вече са ни преброили тези робски кучета, преброили са ни варварите от Рейн, Дунав, Ефрат…

Тиберий закрива очи с ръка, но картината не изчезва. Гласът на императора простенва:

— Ето, това е наследството, за което се грижех, колкото можех най-добре! Тълпите от варвари унищожават моя Рим! Пламъците бълват от всички страни, мраморът се нажежава, златният Юпитер на Капитола рухва в прах, а нашествениците грабят златото му, нахлуват в храмовете, събарят, палят… Престанете, в името на боговете! Рим — това съм аз!

Императорът сваля ръка от очите си и отчаяно, с обезумял глас крещи:

— Какъв ужас! Моят Рим е грамада от руини. Моят Град е празен! Ветровете свистят из развалините! Ах, как ме измъчва това свистене! О, милостиви богове, спасете Рим! Мен унищожете, мен разтъпчете, мен разкъсайте, но спасете моя Рим!

Императорът се олюля.

— О, ужас, той губи съзнание… — прошепна Харикъл. — Вода! Вода!

Изтича сам да донесе.

Хаос, суетня, викове. Макрон скочи и уж подкрепяйки Тиберий, свали от пръста му символа на императорската мощ. После той и другите избягаха, остана само Тразил. Императорът едва поемаше дъх с широко отворени уста, приповдигаше се, търсеше нечия ръка да се опре. Тразил подхвана старика и го сложи в креслото. Императорът го погледна с безизразни очи, позна го.

— Мой Тразил, мой единствени приятелю…

Завесите се люлееха от вятъра, високият звук престана. Някъде отдалече прииждаше всепоглъщаща вълна и над морето екна фанфара — пронизително — и екотът му полетя нагоре към непрогледните небеса.

Идва Фатумът със стъпката на тежковъоръжен войник, идва с тътнеща стъпка и всичко, което среща по пътя си, ще сгази, ще смаже.

Дишането на Тиберий отслабва. Престава. Императорът умира. Тразил излиза бързо, за да скрие сълзите си. Сенека уплашено крачи из триклиниума.

— В името на боговете, направете нещо! Помогнете! — вика той подир Макрон и Калигула. И изтичва да доведе Харикъл.

В съседната стая Калигула приемаше поздравленията на Макрон. После Макрон излезе на балкона и се провикна към преторианския лагер, разположен на двора:

— Императорът е мъртъв? Да живее император Гай Цезар!

Ликуващ рев на войниците:

— Ave Gaius Caesar imperator!

Макрон и робите паднаха на колене пред Калигула.

— Аз ще бъда ваш добър владетел — обещаваше Калигула, загледан в светещия рубинен пръстен, който Макрон му бе сложил. Прегърна Макрон и го целуна.

В същия миг от триклиниума се чу гласът на Тиберий:

— Тразил! Тразил, дай ми вода!

Калигула пребледня, с жест на страхливец свали пръстена и го скри в шепата си. Погледна отчаяно Макрон и простена:

— Но той е още жив!

— Кой ми е взел пръстена? — викаше Тиберий. — Къде ми е…

Последната дума не се чу. Калигула видя между завесите как Макрон събори императора и го задуши с възглавниците. След това се върна при него спокоен и равнодушен.

— Така ти се е сторило, мой императоре. Тиберий е мъртъв.

След малко върху височината на мизенските предпланини лумна огромен огън. Неговото сияние изпревари вестоносците, които летяха в галоп на конете си към Града, за да съобщят на сената и римския народ, че Тиберий е умрял.

Сенека се олюляваше в лектиката, носена от шестима роби към Баи. Бе мрачен. Бе сам в тъмнината и можеше да си позволи откровеност без лицемерие.

Великият човек е велик и след смъртта си, казваше си той, и като си спомни тъпия и злобен поглед на Калигула, леко потрепера.