След нас и потоп

35

По Виа Апия от Мизенум към Капуа, от Капуа към Терацина и Рим бавно се движеше погребалната процесия. След ковчега пристъпваше Калигула в траурно облекло, с покрита глава. Той бършеше сълзите си с черна копринена кърпа. Подир него вървеше малката група на сановниците от Мизенум, Путеоли и Капуа.

Тълпи народ стояха в шпалир от двете страни, на шосето. Те гледаха как подир тялото на Тиберий пристъпва дълбоко опечален неговият внук. Селяните не можеха да се преструват на тъжни. Вместо скръб и сълзи, с които би следвало да изпровождат умрелия, те ликуващо поздравяваха младия наследник.

Радостни викове звучаха по целия път от Мизенум до Рим: благословии за дълъг живот, признания в обич и преданост към Калигула:

— Скъпо наше дете!

— Пиленце наше!

— Звезда спасителна! Благодатна!

— Благо за човешкия род!

— Миличък наш! С тебе започва нашият златен век!

Калигула бършеше очи с черната коприна и слушаше.

Макрон бе отдавна изпреварил погребалната процесия и като сменяше всеки два часа конете, летеше към Рим.

В Курия Хостилия се събра сенатът. Без Сервий, без Улпий, без Сенека, Авиола и останалите заговорници трепереха, седнали в мраморните кресла. Напрежението бе опънало всички лица.

Макрон застана пред статуята на Тиберий. Обърна; се към сенаторите с пергаментов свитък в ръка. Тътнежът на гласа му изпълни цялата Курия:

— Император Тиберий е мъртъв! Поздравете, patres conscripti, новия император Гай Цезар!

Раздадоха се възгласи, аплодисменти, възторжени викове.

Двадесет и пет годишният Калигула стана законен господар на света, преди да влезе през римските порти.

Огненият сигнал, че императорът е мъртъв, се предаде от мизенския нос на цирцейската скала над Терацина, оттам на Монс Ковус, връх в планините Албани. Сиянието на огньовете раздираше нощта.

Касий Херея, трибун от императорската гвардия в двореца на Палатин, улови вестта, предавана чрез огньовете. Изпълнявайки заповедта на Макрон, той веднага изпрати глашатаи из римските улици.

Те препуснаха с факли в ръце. Тръбачите надуха бузи, бойните тръби екнаха в нощта.

Императорът е мъртъв!

Рим стреснато се пробуждаше, пламваха светлинни във всички краища, вестта се разнасяше мълниеносно!

— Императорът е мъртъв!

Тълпата изпълни улиците. Тя ликуващо съобщаваше това, което аристократите си шепнеха:

— Пукна най-после!

— Biberius! Caldius! Mero!308

— Тиберий в Тибър!

А тези, които можеха към чувството си на ненавист и злорадство да прибавят малко разум, си казваха: „Тиберий е мъртъв, добре. Но какво ще стане по-нататък?“

Луций не се осмели да си отиде у дома. Остана да пренощува на Марсово поле със своите кохорти. Ревът на тръбите го пробуди. Той изскочи от лагера.

— Императорът е мъртъв!

Луций хвана за поводите коня на глашатая:

— Какво става с Гай Цезар?

— Не знам, господарю.

Тревожна мисъл го прободе: дали също е мъртъв?

От Палатин се спусна друг глашатай:

— Да живее император Гай Цезар!

— Жив ли е? Какво става с него? Говори бързо!

— Приближава се към Рим, благородни господарю!

Луций грейна: „Гай се е спасил от камата на заговорниците! Жрецът на Великата майка вярно ми е предсказал! Сега е моят час!“

Войнишката му енергия го подтикна към действие. Нареди да тръбят тревога. Издаде заповеди и шестте кохорти моментално се оказаха из улиците на Града, за да потушат какъвто и да е опит за възкресяване на републиката и да обезпечи трона на Калигула.

Войниците викаха до пресилване:

— Да живее император Гай Цезар!

Виковете им долетяха до форума, където народът жужеше като рояци оси.

Тълпата се присъедини, присъединиха се всички, гръмна целият Рим:

— Да живее император Гай Цезар!

Сенаторът Улпий зърна от лектиката си Луций начело на кохортите, които прославяха новия император. Слушаше и виковете на тълпата. Презрение изкриви устата му, когато нареди да го пренесат през Форума на път за Сервий Курион. Това е римският народ, за който искахме да извоюваме републиката! Продажна сган!

— Край на всичко, Сервий — каза старикът на Курион.

Сервий седеше, отпуснал безсилно ръце и свел глава.

— Загубихме, мой Улпий. Загубихме всичко. Калигула ще заграби властта и неговата първа работа ще бъде да унищожи републиканците в сената. До корен. Вовеки веков. Никой след нас вече не ще се осмели да излезе против тираните…

Гласът на Улпий безмилостно го прободе:

— Последната искрица надежда угаси твоят син с войниците си…

— Знам вече — изговори с усилие Сервий и наведе още по-ниско глава.

— Какво ще правиш, Сервий?

— Ще отида при своите прадеди. Та аз съм от рода на Катон, Улпий. Ти знаеш това.

Улпий кимна. И след като помълча, каза:

— Аз ще остана. Много по-трудно ще бъде да се живее, отколкото да се умре. Но поне един сенатор републиканец ще остане в Рим. Ще се затворя у дома, никъде няма да излизам, с никого няма да проговоря нито дума, докато не умра от някаква болест или по заповед на тирана…

Прегърнаха се — и двамата вече спокойни и твърди. Но в зениците на Сервий нещо затрепка. Той тихо каза:

— Имам към теб последна молба, Улпий. Прости на моя син, ако можеш…

По стар римски обичай успокояваха с добра дума — макар и ласкава лъжа — този, който отиваше на смърт. Но Улпий се отдръпна. Сивите му очи бяха ледени, неумолими.

Сервий сведе глава и не се осмели повече да проговори.

Той изпроводи Улпий до прага на двореца, поклони се на ларите и изображенията на предците в атриума. Помисли да се прости с жена си, но поклати глава. Затвори се в таблинума. Искаше да остави писмо за сина си. Но не можа. На Лепида написа само няколко думи. После свали от стената меча, спомен от походите срещу варварите на Дунав.

След малко изпод завесите в таблинума се проточи струйка кръв.

Възторгът, с който Рим поздравяваше новия император, приличаше на истинска лудост. Олимпийските богове сигурно можеха да оглушеят в тези часове от молбите на земните жители, които ги призоваваха да бъдат благосклонни към Калигула. Откакто се помнеше светът, небесата не бяха трещели от такива френетични викове и благословии.

И това бе съвсем понятно. Рим с облекчение си отдъхна; той се избавяше от сянката, която императорът мизантроп хвърляше върху него. Младият император обича живота и веселието. След толкова години отново ще се диша леко. Калигула ще обнови Сатурновия „златен век на Рим“ просто защото е син на Германик.

Тъй както някога са се тачели имената Гай Юлий Цезар и Октавиан Август, така по времето на Тиберий най-уважаваното име бе Германик. Може би защото римляните никога не бяха живели в близост с него. Може би защото легендата за пълководеца, обожаван от войниците и народа, бе превърнала Германик в необикновено красив heros309, едва ли не в бог. Или защото тази легенда обещаваше на народа онова, което му липсваше: радост, благосъстояние, щастие. А навярно и поради това, че любовта на римляните към Германик бе подсилена от мълвата за неговата смърт, която едни приписваха на Тибериевата майка Ливия, а други на самия Тиберий.

И така, пред римляните сега стоеше младият император, надеждата на римския народ, увенчан с бащината си слава.

Римските патриции, сенаторите, конниците, публиканите, лицата, възглавяващи промишлените, търговските и финансовите сдружения — също ликуваха шумно.

Народът и управляващата прослойка на Рим изживяваха първите дни на Калигуловата власт сред безкрайно напрежение и очакване. Тълпите обкръжаваха императорския дворец с ликуващи викове, сервилните сенатори стояха пред двореца с ласкателства, благопожелания и уверения в преданост на уста.

Но портата на двореца бе затворена.

Затова пък се отвориха по нареждане на императора вратите на житниците и складовете. И от тях се проточиха безкрайни редици коли, натоварени с пушено месо, сушена риба, сланина, брашно, плодове, бъчви вино — императорски дар за народа!

Помощниците на квесторите брояха стотици сестерции на всеки, който протегнеше длан. За три дена бяха раздадени на народа 35 000 000 сестерции. Свръх това императорът подари на всеки войник по петстотин ауреи. Големият форум се превърна в огромен триклиниум, където се угощаваше целият народ. От рострите свиреше музика, а в паузите там се качваха оратори, които произнасяха хвалебствени речи за императора. Весели тълпи пиеха неразредено вино под рострите в чест на Гай и пееха. Около бъчвите песните се превръщаха в пиянски викове.

Този ден започваха тържествата в чест на старата римска богиня Минерва, покровителка на човешките стремежи и дух. Тържеството трябваше да завърши с шествие на всички колегии до храмовете на Авентин и Целий, където салиите приготвяха тлъсти жертви за богинята. Но тържеството в чест на новия император лесно засенчи Минерва. Из града се носеше вест:

— Императорът подготвя на Палатин редица нови разпореждания и заповеди.

„Какво ли ще ни донесат те?“ — питаха се с еднакво безпокойство и богати, и бедни.

Сенаторът Улпий седеше в перистила на своя дворец на Карини. Колонадата закриваше изгледа към Големия форум, Палатина и Капитола. Сенаторът не държеше да гледа Града. Той се взираше в бледното, без нито едно петно небе. Мислите му бродеха из миналото. Там той проследяваше своя род. Също без нито едно петно. Улпиите, заклети републиканци, се изправяха пред взора му горди, неподкупни, честни. Самият той, верен на родовата си традиция, оглави със Сервий Курион тайната сенаторска опозиция, която целеше възвръщането на републиката. Улпий бе участвувал в три заговора срещу Тиберий — всичките разкрити. Но той остана жив, не го издадоха. Ще преживее ли и четвъртия заговор? Или ще умре? Ще издаде ли Луций заговорниците? Това може да се очаква.

Улпий прекоси атриума. За своите осемдесет години той бе още здрав и силен. Спря се пред маските на предците и за жалост и пред техните потомци. Гледаха го тримата му сина, загинали за родината в битките с варварите. Стори му се, че го гледат спокойно и гордо. Защо не, та това са негови синове. И лицето на покойната му жена има гордо изражение.

Улпий бе останал сам на този свят. Сам сред маските на умрелите и статуите на боговете. Сам, заобиколен с уважението на сената и хората. Тук нямаше статуи на императорите, както в другите сенаторски домове. И по едно чудо никой досега не бе го издал. Както и за това, че на най-лично място, където другите сенатори поставяха статуята на Тиберий, той държеше изображението на Цезаровия убиец, „последния голям републиканец“ — Юний Брут. Впрочем малцина бяха идвали в неговия дом, а тези, които идваха, мислеха като Улпий, макар че не се осмеляваха да изкажат своите схващания.

Старикът седна и написа послание до сената:

„Поради напредналата си възраст и болест аз се отказвам, patres conscripti, от своята сенаторска длъжност. Не мога повече да участвувам в обществения живот. Сигурно ще ме разберете, мои драги. Вечна слава на Senatus Populusque Romanus!“

Изпрати писмото, седна в атриума, осветен от слабите пламъчета на лампадите, извика управителя на дома Публий и му нареди:

— Двадесет от моите четиридесет роби да бъдат пуснати. Това са тези и тези. Всеки да получи подарък по сто ауреи. Ти, Публий, ще заминеш за имението ми в Кампания и лично ще го управляваш. Аз нямам наследници. Ето ти документ, че след моята смърт имението ще бъде твое, защото си служил на семейството ми. Вратарят!

Старият вратар се дотътри.

— Сложи катинари на дворцовите порти! Нареди да зазидат вратичките на градината! Пусни кучетата и не ги завързвай и денем! Никого, слушай добре какво ти казвам, никого няма да пускаш в двореца без мое разрешение. Разбираш ли? Никого! Робите!

Босите крака зашляпаха по мраморния под. Очи, изблещени от страх, макар сенаторът винаги да е бил за своите роби по-скоро баща, отколкото господар.

— Заковете всички прозорци! Запълнете всички пролуки! Спуснете всички завеси! Угасете светилниците. Да цари пълен мрак навсякъде. Да, искам мрак. Покрийте с велум310 и комплувиума в атриума. Защо ми е светлината? Защо ми е денят?

Тих ужас пропълзя като ледени тръпки по гърбовете на робите: господарят се готви да умира!

— Изнесете от двореца цветята. Счупете флейтите и лирите. Искам тишина.

Старикът дълго мълча.

— Ти, мой господарю, искаш… — прошепна Публий, но се побоя да довърши мисълта си. Улпий вдигна ръка и посочи белите мраморни богове:

— Увийте боговете с тъмен плат. Скрийте лицата на всички. Немезида311 закопайте някъде дълбоко в градината. Само лицето на Брут не закривайте. Само той ще остане тук с мен.

С лек жест освободи робите и управителя. Отпусна отчаяно ръце и се сви в креслото.

Дворецът потъна в мрак.

36

По нареждане на Октавиан Август този цитат от Емпедокъл от Агригент313 бе изсечен под бронзовия релеф, изобразяващ четирите стихии. Но Тиберий заповяда да пренесат плочата в малкия атриум на неговия палатински дворец. Вляво от плочата стоеше статуята на Август, вдясно — на Тиберий.

Калигула седеше в креслото, изтощен от впечатленията и вълненията, преживени през последните дни. Напрежението около убийството на Тиберий, пътят подир неговия ковчег до Рим, погребението, прочувствената надгробна реч, първите държавнически задължения… и на всичко отгоре лудият бяг на кръвта в жилите му, която ликуваше: „Аз съм император, господар на света!“

Упоен от властта, изморен от това главозамайващо упоение, Калигула се разположи в малкия атриум и се взря в релефа. Той го възприемаше посвоему. Не виждаше хармонията на формите, нито пък движението, и ритъма на фигурите. Виждаше две жени — Хера и Нестис. Първата — матрона с огромни гърди, другата — девойка като разпукнала се пъпка с нежно заоблено коремче и тънки бедра. Зевс бе изобразен като мускулест гладиатор. Но най-силно впечатление правеше на Калигула стройният Айдоней, къдрокос юноша с чувствени устни.

Той размишляваше над тези думи и гледаше своите двама предшественици на трона. Този добродушен, бодър, ала хитър прадядо — както прабаба му Ливия описваше Август, като леко присвиваше в насмешка устни — е играл добре ролята си на спасител на Рим от кървавите граждански войни. С великолепната съветница Ливия зад гърба си той даде на света ред, който външно запазваше всички приятни страни на изключителната свобода, но същевременно тихо и упорито съсредоточаваше в ръцете му, а често и в ръцете на Ливия, цялата държавна власт. Този мъдър приятел на философите и поетите не допускаше раздорът да разедини стихиите. Ливия му помогна всички да се сдружат и побратимят: сенатори и конници, патриции и плебеи, клиенти и патрони, колони и латифундисти, и в края на краищата всички да бъдат с императора. Ливия, която копнееше дълго да държи юздите на управлението, „се грижеше за съпруга си да бъде здрав и весел, та дори му доставяше прекрасни любовници; но не толкова темпераментни, а по-скоро вещи и изкусни в любовта, за да не се преуморява, а да съхрани постоянната бодрост на тялото си“.

„Този човек — казваше си Калигула, загледан в Август, ако не изпитваше такава тайна неприязън срещу Тиберий и ако нямаше у дома си тази необуздана дъщеря Юлия — можеше наистина да си живее прекрасно. Вместо него воюваше Тиберий, вместо него мислеше Агрипа314, вместо него управляваше Ливия, а той само бодро се усмихваше и слагаше отпечатъка на пръстена си под нарежданията за укрепването на императорската власт.“ Калигула разбираше, че ако ги нямаше Август и Ливия, не би била нито империята, нито самият Калигула. На божествения Август — нашето уважение. А Тиберий — това е друго нещо. Тук Ливия здравата се потруди, докато с отрова, въже и кама прокара път за сина си към трона. „Ах, този стар палач! Колко дълго време ме измъчваше! Как ме пренебрегваше, когато ставаше дума за държавническите дела! Като че ли бях слабоумен. Е, виж ме сега от Оркуса, където се разхождаш по асфоделиевите315 ливади, виж ме! Аз ще ти покажа дали умея да управлявам. Ти постоянно се съветваше с някого: със Сеян, Нерва, Тразил, Макрон. Постоянно кореспондираше със сената, за всяка глупост пишеше трактат и «обърнете внимание, бащи и заседатели…». Аз няма да вървя по твоя път! Аз сам ще управлявам империята. Ще видиш как ще се завърти колелото. По време на твоето владичество любовта не обединяваше стихиите. Само раздори, напрежение и борби имаше през този твой прословут «римски мир». Аз няма с никого да се съветвам. Искам да живея така, както трябва да живее един римски император. Ще бъда пълната противоположност на теб. Баща си Германик ще взема за щит, Август — за образец. На бедните ще натъпча стомасите, на народа ще дам игри, каквито Рим не е виждал, на сенаторите ще се поклоня доземи, за да ги хвана изкъсо, ще намаля данъците, ще разширя търговията, ще облекча живота на всички. И кой ще има най-голяма полза от това? Кой според теб, завистливо старче?“

От Форума долитаха тържествени фанфари. Глашатаите съобщаваха, че съвсем скоро императорът ще предложи на сената да приеме нови закони, та да заживеят в абсолютно блаженство и радост сенатът, римският народ и цялата империя от Секвана316 до Ефрат. Калигула си даваше вид, че е доволен. Стана и издекламира:

Засмя се и поизмени стиха на Софокъл:

Калигула вдигна предизвикателен поглед към статуята. Неговото победоносно чувство се стопяваше под настойчивия поглед на Тиберий. Спомни си за Мизенум. Разтрепера се и излезе заднишком от атриума.

В работния му кабинет го очакваха Макрон и писарят Силвий. Макрон не оставяше нито за миг императора сам. Правеше всичко, за да бъде незаменим за младия владетел. Подсказа му как трябва да се държи по време на погребението. Посъветва го да произнесе прочувствена реч над ковчега на дядо си; да заплати по петстотин ауреи на всеки войник; да спечели симпатиите на народа с каруци храна, бъчви вино и пари. Също така — час по-скоро да отиде в сената и подкупи с комплименти „отците на Града“. Макрон стоеше зад гърба му, готов винаги със съвета си, ако потрябва.

Понякога императорът пламваше от гняв, осъзнавайки как робски изпълнява нарежданията на своя съветник, но в същия миг разбираше, че иначе не може. Макрон е опитен, разбира от всичко. „Но не ми харесва това, че не се отделя нито на крачка от мен. Дали не иска да ме направи послушна кукла на конци, а всъщност той самият да управлява. Ала няма как, нужен ми е. Засега…“

На масата пред императора бяха натрупани дървени таблички, покрити с восък, върху които робът Силвий гравираше императорските нареждания и съобщения за „Acta diurna“.

Номенклаторът съобщи за идването на Луций Курион. Императорът стана и го посрещна с братска прегръдка. Той вече знаеше от Макрон, че кохортите от шести легион по заповед на Луций са му подготвили тържественото влизане в Рим и че са били готови да потопят в кръв всеки глас, който би се обадил срещу новия владетел. Благодари трогнат на Луций. Калигула знаеше и за самоубийството на Сервий Курион. Отново прегърна приятеля си.

— Защо твоят баща, мой скъпи… Ах каква загуба е това за Рим! — Величествен жест на ръката към писаря: — Диктувам, пиши! „С тази заповед установявам своя императорски съвет, който ще ми помага в управлението. За членове на императорския съвет назначавам Гней Невий Серторий Макрон — преторианския префект. Следва — Луций Геминий Курион…“

Луций почервеня от щастие и смущение.

— Мой най-скъпи… какво говориш… аз… член на императорския съвет? Но… това не може… аз дори нямам необходимата възраст.

Калигула се разсмя, преизпълнен с доброта и ласкавост:

— Ние сме на еднаква възраст, Луций. Нима моята възраст е подходяща за император? Пиши, Силвий: „Предлагам и горещо препоръчвам на славния сенат да избере на мястото на покойния Сервий Курион за свой нов член Луций Геминий Курион заради неговите заслуги към отечеството и императора.“

Луций видя как императорът подписа своето нареждане. Макрон се усмихваше: добре, добре. Ъгълчетата на устните му лукаво потрепваха: „Добре за отечеството, за Валерия и за мен. Никога не е зле една силна позиция да се подсили още повече.“

Луций трепереше. Всичко това означаваше, че Калигула не знае нищо за заговора, който Сервий подготвяше. Тщеславието му бе безкрайно поласкано от думите на императора. Все по-високо и по-високо подир колесницата на Хелиос!

— Кого още ми предлагате за императорския съвет? — попита Калигула.

Замислиха се. Макрон съветваше като практик: управляващия императорската хазна Калист и сенатора Хатерий Агрипа.

Калигула отхвърли и двамата с досада. Калист е освободен роб, не е благородник! А Хатерий? Тази Тибериева змия? Никога!

Луций предложи Клавдий — чичото на Калигула.

Калигула се замисли. Устните му присмехулно потрепнаха, когато си представи Клавдий: пелтек, куц, мислите му витаят из облаците, рови се из етруските и картагенските гробници, изпълнява капризите на всяка жена, но пред обществото това би било изключителен ход…

— Ти си прав, Луций — каза той и приятелски го прегърна през рамо, като че ли с това искаше да изрази братската си обич, която отдавна забравила хлапашката завист от състезателните игрища. Отлична идея. Моят скъп чичо. Пък и никой не може да му отрече, че е своего рода личност. Пиши и него, Силвий. Следващият кой да бъде, Луций?

— Аз бих предложил и… — започна Луций и отново почервеня от смущение.

— Кажи, драги, кажи. Кого?

— Сенатора Улпий…

— Най-запаления републиканец?! — избухва Макрон.

Калигула бе изненадан. Ръката му се плъзна от рамото на Луций.

— Той е честен човек — каза Луций, като гледаше в земята. — Обича отечеството повече от живота си. Баща ми го уважаваше… Уважава го целият римски народ…

Настана тишина.

Луций се обезпокои, но не се предаваше и продължи тихо:

— Името на Улпий в императорския съвет ще създаде представа сред народа за… свобода. — Искаше да каже „републиканска“, но мигновено преглътна думата и довърши: — За демократична свобода, разбираш ли ме, цезаре, свобода по гръцки…

— Перикловска, нали? — прекъсна го императорът. Притворил очи, в този миг той наблюдаваше Луций през клепачите си; младият Курион изтръпна от уплаха, че е наговорил излишни неща. — Или по-точно казано, републиканска! — отново го матира императорът.

Луций целият пламна от смущение. „Горко ми, всичко провалих!“

Калигула стана. Закрачи из стаята. Огромният му корем се поклащаше над тънките крака, големите му ходила в позлатени сандали шляпаха по мраморния под. Тънките му устни бяха побелели, юмруците — стиснати. Създаваше впечатление, че се измъчва. И че се готви за удар. Крачките му ставаха все по-енергични. Той изведнъж се спря и вдигна театрално ръка:

— Знам, че в Рим и досега мнозина тайно мечтаят за република. Старите легенди играят трогателна роля и подхранват техните фалшиви представи. Но аз — пресипналият глас на императора се повиши, — аз ще удовлетворя и тези мечти. Моят народ ще има повече блага и свобода, отколкото би имал при републиката. Това е моята свята клетва пред отечеството! Назначавам сенатор Марк Елий Улпий за член на императорския съвет! — произнесе той тържествено и хвана Луций под ръка. — Аз ценя твоите съвети, приятелю. Трябва да бъдеш винаги до мен. Ела сега с мен. И ти, Невий. Ще приема представители на сената, на конниците и народа. За Тиберий сенатът беше враг. За Гай Цезар — ще бъде съветник.

Вестта, че императорът ще нареди да се обнародват редица нови закони, се разнесе мълниеносно из Рим.

Големият форум се препълни с хора. Те се тълпяха около трибуната, събираха се на групички, говореха и жестикулираха възбудено. От страничните улици непрестанно се стичаха нови тълпи, множеството на Форума се сгъстяваше, напрежението растеше. Към пладне пред рострите вече игла да хвърлиш, нямаше къде да падне, а хората все прииждаха и прииждаха и Форумът ги всмукваше, както гъба всмуква вода. Около площада викаха и пееха тези, които не можеха да си пробият път сред потната маса от тела.

Над шумящата и развълнувана тълпа се извисяваха напевните викове на уличните продавачи, които, понесли таблите си с риба и маслини, кой знае как, все пак успяваха да се промъкнат още крачка-две напред. Ниското пролетно слънце прежуряше хорските тилове, озаряваше белите тоги, скупчени пред императорската курия. Робите с лакти проправяха път на своите господари — сенаторите.

Пролуките подир благородните патриции веднага плътно се затваряха.

След префекта на града с труд си пробиваше път слаб мъж, който държеше над главата си писмени принадлежности, за да не ги загуби в блъсканицата. Нечия ръка го хвана за наметалото:

— Муций, какво ново?

Писарят на префектурата се обърна, видя познатия, понижи глас и бързо изрече:

— Една част от Тибериевото завещание е отменена… — и изчезна във вълните на тълпата.

Новината полетя между хората.

— Тибериевото завещание отменено!

— Защо? Какво е имало в него? Кой го е отменил?

Догадките се рояха, възмущението растеше, очакването късаше нервите.

Откъм императорския дворец екна бойна тръба. Всички глави се обърнаха към Палатин. Към Форума слизаше центурия преторианци, чиито метални шлемове блестяха на слънцето и мятаха къси мълнии. Посред тях вървеше глашатай, а до него тръбачи. Екът на тръбите се приближаваше. Човешката маса охотно се разстъпи и сгъсти, военната част премина през шпалира, насочена към трибуната. Пред рострите преторианците се спряха и обърнаха лица към тълпата.

Глашатаят се изкачи горе и постави на устата си метален рупор.

Настъпи напрегната тишина. После прозвуча школуван глас:

— Сенатът съобщава на римския народ, че единодушно отменя тази част на завещанието на Тиберий, в която покойният император предлага Гай Цезар да управлява заедно с петнайсетгодишния си братовчед Тиберий-Гемел.

Глас от тълпата изкрещя:

— Bene senatus! Vivat Gaius!317

— … императорът ще изплати до ас завещанието на Тиберий… Веднага след като се представи на сената, императорът ще замине за островите Пандатерия и Понтис318, за да пренесе праха на майка си и на най-големия си брат в Рим и тържествено да ги погребе.

Народът стихна почтително. Тази постъпка се хареса на мъжете, а жените се разхълцаха от умиление. Ето, това се казва син! Това е брат! Който почита родната кръв, почита всяка кръв!

— … малолетния братовчед Гемел императорът ще осинови и ще признае за свой наследник. Дава му титлата „princeps iuventutis“319.

Одобрителен вик. Скавър прегърна Квирина, която стоеше най-близо до него:

— Браво на императора! Друг на негово място би възневидял братовчеда си за това, което му е устроил Тиберий в завещанието, би го намразил, а виж той какво прави!

Квирина кимна глава, че е чула, но тя не мислеше за Гемел. Гледаше Фабий, тревогата бърчеше челото й, и тя си повтаряше думите, които старият император бе казал на Фабий на Капри: „… а след като умра, боговете да са ти на помощ, актьоре!“ Стисна силно ръката на Фабий. Той я погледна, разбра какво си мисли, усмихна се и също й стисна ръката:

— Защо са тези уплашени очи, момичето ми? Не мисли за нищо лошо! Сега започва истинският живот!

Тръбата пак екна, глашатаят отново приближи рупора до устата си:

— Императорът обявява пълна амнистия на всички политически затворници веднага след прочитането на тази наредба. Всички граждани на империята получават свобода на словото. Императорът разрешава на всички граждани, намиращи се по волята на Тиберий в изгнание, да се върнат в родината си.

Бурни, нескончаеми аплодисменти. Толкова хора ще се върнат в домовете си!

— Чуваш ли? Не съм ли прав? — смееше се Фабий.

Квирина кимна глава, този път вече весела. И старият скептик Балб сияеше като пълна месечина. Буйният темперамент на Фабий не можа да не се прояви:

— Свобода на словото, мили хора! Най-после ще играем на воля!

Хората, които стоят наоколо, познават Фабий:

— То се знае! Да си, жив и здрав, Фабий, да ни играеш! Ние искаме да се забавляваме!

— Мълчете там! Тихо!

— … императорът иска да бъдат запазени всички събития за поколенията и затова разрешава да се разпространяват забранените от Тиберий съчинения на Кремуций Корд. Тит Лабиен и Касий Север…

— Слава на императора Гай Цезар! — избухна под рострите, избухна пред курията, тълпите се вълнуват, възторжено аплодират великодушието на императора.

— Запомни, Квинте, тази минута — извива врат беловлас старец към внука си, който седи на раменете му.

— Крадец! Дръжте крадеца! — заврещя женски глас край курията. — Открадна ми златната гривна от ръката!

— Тихо!

— … императорът отменя всички данъци, с които Тиберий обложи народа…

— Ааааа! Оооо! Хора милички! Слава на тебе, любимецо наш!

Каменна лавина от ръкопляскания се срива, гръмоли, кънти, непознати хора се прегръщат и викат, плачат, падат на колене, вдигайки благодарствено ръце, буря от ликуване, хълцане, рев до пресилване. И в този невъобразим шум не се чува съобщението, че императорът възобновява стария обичай да се оповестяват публично приходите и разходите на империята за контрол от гражданите.

— Край на нищетата!

— Най-после ще заживеем като хора!

— Да живее синът на Германик!

Скавър така ръкопляскаше, та чак късаше с лактите си туниките на хората, притиснати до него. Ръгаха го в ребрата, успокояваха го, ругаеха го. Той не им обръщаше внимание и крещеше от радост.

Тръбата изсвири, за да въдвори тишина. Едно съобщение сменя друго, едно от друго по-прекрасно, и всяко удря, бие, разбива на пух и прах довчерашния гнет.

— … императорът забранява доносите. Досегашните доносници ще бъдат изпратени в изгнание. Новите ще бъдат избивани…

О, безсмъртни богове! Най-страшният бич в римския живот е пречупен. Вън от града свините-доносници, секира за главата им! Край на страха! Край на тиранията! Балб ръкопляскаше неистово, Авиола и сенаторите също. Фабий стиска ръката на Квирина до болка. Нека те боли, виж какво става, пукнатият ахат на пръстена нищо не означава, никакво лошо знамение не е това, да живее нашият император! Ясният глас на Квирина звънти над рева на тълпата. Едва стихнала тази буря, през тълпата към рострата се промъква, нов глашатай:

— Императорът отменя следните три закона, наложени от Тиберий: закона за безогледното изстискване на провинциите с данъци и налози, закона против прелюбодеянието, закона против разкоша.

Римските патриции пред курията възтържествуваха. Част от тълпата се възмути:

— Как така! Прелюбодеянието да се забранява?

— Не! Точно обратното!

— Я не дрънкай, глупако…

— Така е бе, така е. Нали имаш уши — слушай.

— Е, как е точно? Разрешава ли се разкошът, или не?

— Имаш ли си парички, имаш си и разкош!

— Чакай малко! Значи, се развързват ръцете на публиканите и на богаташите, така ли? Скубѝ яката, блудствувай, колкото ти се ще, плюскай и се наливай ibidem320.

Скавър се разгневи и развика:

— Какво не ви харесва? Калигула е справедлив човек: еднакво се грижи за всички — и за нас, и за господарите. Освободен ли си от данъците? Освободен си. Тогава си трай и остави на мира богатите бедняци. Та нали Тиберий като кучета ги риташе!

По този въпрос Балб беше на друго мнение: Калигула е хитрец. Иска да спечели и едните, и другите. Но с никого не сподели това. „Какво съм седнал да се ядосвам с тези работи — казваше си той. — Днес е златен ден, днес римският народ е едно тяло и една душа.“ И аплодираше като другите.

Из околните улици настана суматоха.

На Форума изтичаха стотина роби с подноси сланина и пушена риба, пристигнаха коли с огромни бъчви вино.

Балб и Скавър отидоха за ядене и вино. Фабий и Квирина останаха на местата си. Девойката мечтателно се усмихна:

— Ах, какъв живот ни чака, Фабий!

Скавър и Балб донесоха ядене и каничка вино. Всички хапнаха пушена риба, пиха и бяха весели и щастливи. На рострата се изкачи нов глашатай.

Още ли има? О, богове, какво още може да има? Какво ни е нужно повече?!

Глашатаят викаше:

— Императорът нарежда да бъдат възобновени и бързо подготвени състезанията в Големия цирк и гладиаторските игри в амфитеатъра на Тавър.

Възторжен вик продъни небесата. Народ, сган, патриции — всички викат в един глас. Това е самият Елизуим, това е същински рай! Настъпва златният век на човечеството!

И най-накрая последното съобщение: императорът потвърди правата на върховните магистрати. Освен това препоръча на сената да избере за свой член Луций Геминий Курион, когото днес е назначил и за член на императорския съвет.

Съобщението предизвика изумление.

— Брей, това е чудо нечувано! — извика някой, изразявайки общата изненада. — Син на републиканец — член на императорския съвет! Ха-ха-ха! Такова чудо още не беше се случвало!

Фабий се замисли върху последното съобщение. Луций Курион. „Дали ще ми отмъсти за обидата в храма на Церера? И за Калигула… и за пиесата… Глупости! Той днес няма и да си спомни за някакъв си там хистрион.“

— Къде сте, хора? — викаше Скавър на Фабий и Квирина, проправяйки си път към тях. — Хайде да си отиваме, че ще се изгубим в тази навалица.

Скавър пиеше и по пътя. Балб беше угрижен.

— За новия златен век на човечеството! — подвикваше леко пияният Скавър. А към Балб: — Какво си се намръщил, златарю? Сръбни му и се радвай!

— Защо не — рече Балб и вдигна каничката.

— Ти нещо не си много радостен, братле — констатира след малко злобно Скавър. — Аз не ги обичам тези работи. Казвай по-скоро каква е причината!

Балб вяло се усмихна:

— И аз не знам. Може да си помислиш, че не съм с всичкия си. И аз имам уши като тебе, и аз слушах като тебе — какво ми остава друго, освен да ликувам и толкоз. Ама на мене някак си…

— Не ставай глупав, човече! — подвикна му Скавър, но изведнъж се спря. — Какво ти е бръмнало в главата?

— Абе някак си много ми се виждат тези чудеса. — Балб направи опит да се пошегува: — Вярно, имам цял тулум на гърба, ама и там не могат да се поберат.

— Ти си идиот, Балб — изплю се Скавър. — Глух ли си? Който е чул даже и половината, може да откачи от радост, не е ли така? Я ми кажи, кой от нас е очаквал такива работи? Аз се радвам, че живея в тези времена, че на стари години ще поразбера колко сладко нещо бил животът…

— Само че не бързай толкова — подхвърли Балб. — Аз все си мисля колко ли време могат да издържат тези сладки обещания…

— Уф ти, черногледа гърбицо! — кресна Скавър.

Балб се ядоса:

— Не ми крещи, старо! След време пак ще си говорим. То се казва, че новата метла мете по-хубаво от старата… Ама има и друга поговорка — с едната ръка глади, с другата нож вади…

— Млъкни, че ще те фрасна! — разгневи се Скавър.

— … още се казва — продължаваше упорито Балб, — че след зъл тиран идва още по-зъл…

— Ще отнесеш един през носа, ако не престанеш — закани се Скавър.

Балб млъкна. Тръгна напред и се запровира с мъка в тълпата.

Стъмни се. Навсякъде пламнаха факли. Хиляди огнени знаменца затрептяха от вятъра, върху седемте хълма на Рим горяха огньове. И така буйно светеха, че мраморните колони на храмовете розовееха.

Тълпата бучеше по-силно от морето. Вълните на хилядите гласове тътнеха, разбиваха се, спадаха, възземаха се отново и изпълваха въздуха с непрестанни бурни изритвания.

— Край на тиранията!

— Най-после ще дишаме свободно!

— Свобода! Увереност в утрешния ден!

— Благоденствие и игри! И игри!

— Слава на най-великия от всички императори — Гай Цезар!

Тълпите се стичаха кой знае откъде и запълваха Форума и околните улици. При рострите потокът се разделяше на два ръкава. Единият се изля по Викус Тускус към Тибър, другият — предвождан от жреците на всички римски богове — пое по Кливус Виктория към Палатин. Вторият понесе Балб и Скавър. Фабий и Квирина изостанаха.

Стотици огньове осветяваха императорския дворец. Фенерите и факлите, вдигнати високо над непроходимата маса народ, превръщаха нощта в ден. Отблясъците подскачаха по главите — било стригани или рошави, други — плешиви, трети — с изкусни прически. Сенатор Вилан, потомък на стара демократична фамилия, бе прегърнал демонстративно един мръсен носач от Субура и заедно с него викаше: „Слава на императора!“ Тълпата ревеше до пресилване, до посиняване.

Императорът се приготвяше да се покаже на народа. Робините довършваха тоалета му. Макрон и Луций присъствуваха при този ритуал.

Луций гледаше венеца от златни дъбови листа, който лежеше върху пурпурна възглавничка. Венец от дъбови листа — символ на императорската власт! Гай Цезар е достоен за тази власт. Още с възкачването си на престола той извършва за Рим неоценими реформи. Край на доносничеството. Край на вечната несигурност. Защитено е най-висшето благо: свободата на човека! Луций погледна императора с възхищение и обич. И си помисли: „И моят баща, ако беше жив, би те превъзнасял, мой най-драги!“

— Да живее Гай Цезар, нашият любимец! — ревеше тълпата под прозорците.

Лицето на Макрон бе вкаменено. Той мислеше различно от Луций. Като държавник, възпитан от Тиберий, неговото главно внимание бе насочено към хазната. Да се даде на всеки войник по шепа жълтици, е хитро — самият той посъветва императора за това… Да се пръснат няколко милиона сестерции между римската беднотия по случай възкачването на престола — също е добре. При такова събитие известна парадност, и то бляскава, е съвсем уместна… Да се похарчи куп злато за гладиаторските игри и за хищници за арената — също е редно, Рим от години очаква това. Но да се намаляват или изцяло да се премахнат данъците? Да се преустанови постоянният приток на печалби? На пръв поглед — добре, но какво ще стане после? Какво ще представлява хазната след две-три години? „Кой ли умник го е подучил? С кого още се съветва императорът? Дали с Курион? Сигурно. Но този младеж разбира от стопанство, колкото аз — от астрономия. Младият император иска да управлява посвоему. Гледай само да не ти приседне, сине! Че после има да тичаш при мен: Макрон, посъветвай ме! Ама да не стане късно! Трябва с Ения да измислим нещо, да ти посмачкаме малко гребена…“

Калигула, в пурпурно наметало, с венец от златни дъбови листа, излезе на балкона, а подир него Макрон и Луций. Факлите, поставени на пръти, се вдигнаха още по-високо над тълпата, ликуващ рев разтърси въздуха. Безумието, обзело народа, се предаде и на императора. Той гледаше, слушаше — опиянен, захласнат, омаян повече, отколкото онези долу.

Обърна се към Луций и той, чудесният оратор, заговори, заеквайки от вълнение и възторг, като се мъчеше да надвика живото море:

— Гледай… римския народ… Тиберий не го познаваше… Затова народът го ненавиждаше. Каква преданост! Каква всеотдайност! Нито един владетел досега не е преживял такова нещо… няма такова нещо в историята, нали? Кажи! Няма! Нито фараоните… нито асирийските царе… Нито Александър Македонски! О, богове олимпийски! Какво щастие е да те обичат така! — Калигула се обърна към тълпата, протегна ръце и целият почервенял закрещя: — И аз ви обичам… всички ви обичам!… — По пръстите на ръцете му блеснаха скъпоценните камъни. Изпаднал в екстаз, той започна да сваля един по един пръстените си и да ги хвърля в тълпата, продължавайки да вика: — Аз съм ваш… на живот и смърт съм ваш!… — Цели състояния, скрити в блестящите диаманти, рубини, смарагди, летяха във въздуха. По заповед на Луций пазителят на хазната донесе сандък, пълен с ауреи, Калигула загребваше с шепи жълтици и ги хвърляше сред хората, докато на дъното не остана нищо.

Тълпата бе умопомрачена! Над вдигнатите десници ечеше:

— Ave Caesar imperator!

Калигула се задъхваше от вълнение, той пристъпи крачка напред и приветствува своя народ с римския поздрав. Върху протегнатата му ръка святкаше един-единствен пръстен — императорският.

Тълпата влечеше Фабий и Квирина по Форума в посока към реката. Квирина никога не бе преживявала такова нещо. Заслепена, зашеметена — тя преплиташе крака подир Фабий, стиснала уплашено ръката му, за да не го загуби. Струваше й се, че е попаднала в приказния Вавилон, където днес са си дали среща хора от всички краища на света. Това се виждаше на всяка крачка. Златни обици в ушите на нубийците, фригийски червени шапки, маслиненокафяви лица на мавританци. Испанка — спуснала върху челото си воал с ресни, — на която арабски робини с покрити лица (само очите им свенят!) й проправят път. Високи халдейци с дълги бели бради — сякаш истински магове. Сирийски търговци, обвити в жълтеникавочервена коприна. Евреи в черно-бели наметала до петите. Тракийска широкопола шапка над груби рамене. Египетски жрец, прилепен до колоната на Августовия храм, стои неподвижен като свещен ибис. Кападокийски танцьорки — целите в бяло, черните им коси гладко прибрани. Тук — тутули, там — къдрици, надничащи изпод воали. А ето и плитки, навити около главата: от Германия ли са тези жени? Или от Галия?

Римски лацерни321, тоги, наметала от бисос, от вълна — два пъти топена в сирийски пурпур за хиляди денарии, столли от серика322, индийски синдон323, кеоска коприна, воали от прозрачна аморгина324.

Рим — Вавилон на народите. В него могат да се изпълнят всякакви прищевки, да се уталожат всякакви страсти.

Форумът наподобява огромна кутия със стени от размазаните контури на храмовете и базиликите, отгоре затворена с черен, продупчен капак, през който просветват звездите. И в тази кутия се мята, кипи, бучи, вика, дърдори народът на всички езици по света. Изисканият, малко тромав латински език се преплита с еврейския — жив и бърз; гръцкият, който напомня с честите си удължени двугласки скандиране на стихове, е мек, изящен, сякаш създаден само за ласкави и нежни слова. Той рязко се отличава от гърления призвук на арабския.

Фабий се смееше с цяло гърло, за да надвие този Вавилон:

— Гледай, Квирина!

Групата вигили си проправяше път против течението: попаднали в живата човешка река, те размахваха безпомощно къси мечове над главите си тласкани от тълпата в обратната посока.

Викус Тускус бе задръстена. Посред нея стояха три големи коли, натоварени с бял хляб, бъчви вино и кошове с маслини, около които се бяха натрупали хора. Те се улавяха за страничните дъски на колите, държаха се за спиците на високите колела, катереха се. Пазачите на колите ги пъдеха, искаха да въдворят ред — нещо съвсем невъзможно. Лавината от тела се валяше върху неподвижното островче, ечаха викове, протягаха се ръце. Роби, облени в пот, мятаха хляб и маслини, които мигновено изчезваха сред щръкналите като бодли ръце. Някои проби една от бъчвите, виното шурна, всички се заблъскаха към благодатния сок — едни поднасяха шапки, други шепи, трети — направо отворени уста.

Откъм складовете пристигаха нови коли, натоварени с месо, които също затъваха в навалицата. Касапи разрязваха печени глигани, телета и свини и хвърляха ароматните парчета. Поне веднъж да се наядем! Да живее Гай! Той умее да развърже кесията си! Не е скръндза като стария!

Тълпите се валяха към императорските складове край тибърското пристанище Емпория. Това беше весело шествие. Свири, арфисте! Танцувайте, красавици от Нил! А над всичко — сияйните езици на факлите, дрънченето на систроните сред виковете; развеселените хора се шегуват, кокетират, смеят се, пият…

На брега на Тибър преторианците пускат ракети. Реката гъмжи от украсени с клонки лодки, искри от окачените фенери по носовете на корабите като извезана с мъниста панделка. Бели и червени ракети излитат със свистене и падат във водата и по улиците, обкичени с гирлянди от зеленина, по крайбрежните колове висят венци, като знамена на кохорти. Навсякъде песни, танци, викове.

Квирина бе омаяна от този луд вихър, всяка жилка в нея играеше:

— Фабий! Каква красота! Иде ми да танцувам от радост!

— А не те ли болят краката?

Но и той тръпнеше от желание да излее радостта си, която бе обзела всички.

— Императорът днес нахрани и напои целия Рим… няма ли и ние да направим нещо интересно? Нещо достойно за днешния празник?

Тя извика възторжено и той я повлече, разбутвайки тълпата, към колонадата на Емилий. По белите стълбове на колонадата играеха отразените светлини, врявата от гласовете тук беше още по-силна. Фабий скочи на пиедестала, където до вчера стоеше статуята на Тиберий. Опря гръб о мрамора и загледа от високото човешкия поток. Смеещата се кападокийка учудено вдигна очи, когато усети, че от протегнатата й ръка изчезна тамбурината. Над нея стоеше мъж, звънтеше с нейната тамбурина и забързано рецитираше Есхиловия „Агамемнон“:

— Гледайте: Фабий! — Разнесе се из тълпата, а един рибар — по миризмата на дрехите личеше, че е рибар — се опря о пиедестала и викна на Фабий:

— Ти побъркан ли се бе, Фабий? Стихчета? Я си запуши устата! Кой се интересува вече от твоите театри? След някой и друг ден започва друг театър — гладиатори и лъвове! Циркът е голямо нещо! Събирай си партакешите и тръгвай с нас да пием!

Мъж в патрицианска тога се ухили и каза на благородната дама, застанала до него:

— Наистина крайно време е да се премахне тази елинизация. На Рим му е дошло до гуша от трагедии и глупави комедии. Препускането на квадригите — това е истинската красота…

Фабий отпусна ръце и бавно слезе от пиедестала. Мълчеше. Намръщен, потънал в мисли, той теглеше девойката за ръка подире си. Тълпата не им обръщаше внимание, викаше, бръщолевеше. Простовати песнички се носеха из въздуха. Двама мъже се биеха — капеше кръв.

— Да си идем у дома, Квирина. Цирк! — каза той и след малко добави зло и присмехулно: — Всичко тук е цирк!

— … вместо да се смеят на комедиите, ще се смеят на нас, че ги отегчаваме с театър, след като си имат вече по-любопитно зрелище… при това с кръв…

Те лежаха един до друг на кревата в тъмното. Отдалеко долитаха нестихващите викове на ликуващия Рим.

— Какво ще правим занапред ние, моя мила? — продължаваше Фабий. — Може би ще изнасяме труповете от цирка? Или ще тичаме като клиенти всяка сутрин да се поклоним на патрона си и да му слугуваме за няколко сестерции дневно? Или пък да стана скитник, за да ме изхранва държавата? Пфуй! Аз няма да прося!

На Квирина й се харесваше неговата гордост.

— Бихме могли да си отидем в Остия, при мама. Ще се заемеш с риболов… — Но като усети как той нервно потрепна в тъмното, бързо добави: — Само временно, докато хората се наситят на цирка, а?

Фабий мълчеше. Гледаше нагоре в тъмното. И из тази тъмница към него пропълзяваха лоши сломени: думите на Тиберий, когато го освободи. Сенаторите, обидени от пиесата за хлебарите. Заканата на Луций Курион край храма на Церера.

Той не сподели с Квирина мислите си.

— Сега не можем да си изкарваме прехраната в Рим. А на село бихме могли, там нямат циркове и хищници. Но да се влачим от село на село — това не е лесно, Квирина.

Като сребърни монети, хвърлени върху мрамор, звънна смехът на девойката.

— Не е лесно? С теб? Ах ти, мой глупчо!

И обсипа лицето му с нежни целувки.

37

Върху римските хълмове още пламтяха жертвените огньове. Жреците от всевъзможни колегии още викаха с пресипнали гласове, благославяха боговете, че са им изпратили такъв несравним император. Че имат такова чудо на трона на троновете. Димът от жертвените животни и благовонните треви се виеше около божествените им лица. От латифундиите на сенаторите за хекатомбите325 в Рим се движеха цели стада добитък, а арделионите тичаха по Форума и около императорския дворец, за да разгласяват колко животни е дал „техният“ сенатор в чест на императора. Коремите на жреците се издуваха, натежаваха, месото беше много, а мазнините още повече. В римските анали се разказва, че за около три месеца от възцаряването на Гай са му били принесени в жертва само на италийска земя 160 хиляди животни за хекатомби. Жертвоприношенията нямаха край…

Денят преваляше, небето бе забулено в облаци и над Рим ръмеше дребен дъжд. Луций се пробуди, но се излежаваше. Вчера Калигула го бе поканил на вечеря в компанията на приятелите си, с които той по-рано, като принц, бе скитал по субурските каупони326, механи и публични домове. Срещнаха се в бившия дворец на Тиберий. Но там не беше приветливо въпреки великолепното угощение, музиката и красавиците от всички народи, които Муций — опитният организатор на удоволствия — бе събрал, тъй като добре разбираше, че Калигула, макар и император вече, няма да промени своя начин на живот. В двореца бе влажно и мрачно, сякаш из тесните, с високи сводове коридори витаеше духът на стария император. Дълго време новият император и гостите му се чувствуваха неловко и много вино бе нужно, много възбуждаща музика и ласки на красавиците, докато компанията се разгря и развесели.

— Мразя този дворец. Тези сводести стаи приличат по-скоро на затвор, отколкото на жилище — заяви Калигула. — Вече заповядах на строителя Бибиен да ми изготви план за нов дворец.

— Достоен за нашия сияещ Хелиос, достоен за Гай Цезар! — угоднически възкликна артистът Мнестер.

Всички заръкопляскаха — Луций и гуляйджийската компания на Калигула: артистът Апелес, кочияшът Евтихий, Касий Лонгин — първият мъж на Калигуловата сестра Друзила; Емилий Лепид, наричан Ганимед — новият съпруг на Друзила, и брадатият великан Дур, командир на личната императорска охрана. Принцеса Друзила също бе тук. Тя бе най-голямата от трите сестри на Калигула. Ливила — средната, Агрипинила — най-малката.

В Друзила има нещо странно, разсъждаваше Луций, загледан в стената на своя кубикулум, върху която в помпейски стил бе нарисувана спяща нимфа, изненадана от сатир. Заоблените й форми са също като на Друзила. И нежният израз на лицето й е като нейния. Да, в Друзила има нещо странно. Прави впечатление на невинно момиче, на моминска чистота. А снощи бе положила глава върху рамото на своя брат и любовник, спокойно се усмихваше на бившия си съпруг Касий Лонгин и гнусливо се отдръпваше от новия си — Лепид-Ганимед, който Калигула й натрапи. Тази жена има голям опит. Доста нещо е минало през главата й. Говори се, че е обичала Касий Лонгин. И Калигула, за да ги раздели, го назначил проконсул във Витиния и вчерашният пир бе всъщност по случай неговото заминаване. Ганимед — този женствен франт — Друзила явно не може да го понася. Вчера това си личеше. Така че навярно Калигула ще остане истинският й и постоянен любовник. Постоянен — едва ли, хитро се усмихна Луций на нимфата върху стената. Към полунощ императорът отведе сестра си да спи и нареди да му доведат червенокосата Паралида от лупанара на Памфила Алба.

Като се изключат червените й къдри, Паралида съвсем прилича на египтянка, а всичко, което напомня Египет, омайва Калигула. Луций дори потръпна, когато си спомни как девойката впи устни в Калигула. Сигурно е било блаженство! Но едва ли е като блаженството, с което го дарява Валерия. Той гневно се обърна на една страна. Паралида е хиляда пъти по-свястна. Не лъже, не се преструва, проститутка е и не крие това. Слуша и не командува. Жената трябва да бъде жена, а не командьор и лъжец. Той упорито пропъждаше образа на Валерия, разубеждаваше се, че я желае, но не можеше да се избави от нея. Гневът му срещу Валерия растеше, но копнежът си оставаше…

Говори се, че Калигула имал слабост към Паралида. Често я пожелавал. Вчера изчезна с нея за един час. После я доведе и я предложи на Ганимед. Паралида се разписка: за нищо на света с тази жена Ганимед! Калигула така се смееше, та чак сълзи му потекоха. После пък изведнъж съобщи, че в най-близко време Макрон щял да се разведе с Ения и че той, императорът, ще се ожени за лея. Онемяха от изненада. Какво ли ще последва от това? „Така се напихме по този случай, че главата още ми бучи.“

Апелес е най-малко подходящ за тази весела компания. Много мълчи, малко пие, рядко се шегува, почти не се смее. Но вчера се държа умно. До небесата превъзнасяше новите разпореждания на Калигула. Императорът се правеше, че не слуша ласкателствата, но наостряше уши и целият сияеше. Наистина прекалено тщеславен е, но ще донесе благоденствие и слава на Рим.

Зад завесата въпросително се изкашля Нигрин.

— Влез, Нигрин.

— Господарю мой, имате посещение.

— Толкова рано?

— Вече е четвъртият час след пладне.

— Кой е?

— Сенатор Луций Аней Сенека.

Луций скочи от леглото. Сенека!

— … дойде да изрази съболезнованията си.

— Заведи го при мама, Нигрин. Кажи му, че идвам веднага. Изпрати ми робите!

Той облече военната си униформа. Стократно предпочиташе бронята пред тогата с дипли. Прическа? Излишно е. Бързо, бързо, по-сръчно, котки лениви!

Луций намери госта и майка си в перистила. Между високите колони се виждаше прекрасната градина. Върху лавровите и олеандровите листа падаха дребни капки дъжд. Но бе топло и въздухът пропит с благоуханията на билките.

Философът съчувствено прегърна Луций. Думи на съжаление, думи на ободрение и утеха. Съдбата е неумолима.

— Дано вашата скръб премине, преди луната да промени своя лик. Сервий бе велик мъж. Той живя честно, мъдро и благородно, а това са безсмъртни достойнства. Както чувствуваше, така и мислеше, каквото мислеше — това и говореше, което говореше — това и вършеше. Дълбоко се прекланям пред паметта на Сервий Курион.

Луций винаги изтръпваше чак до мозъка на костите си, когато слушаше да се говори за почтеността и честността на баща му.

Лепида гледаше с изплакани очи сина си. Това го дразнеше. След смъртта на баща му нейните очи изразяваха само укор. Тази нощ го очакваше будна, докато се върна. Каза й, че е бил на вечеря у Калигула.

— Добре, че стана така! — отвърна му тя сподавено.

Луций целият се разтресе от гняв, когато разбра, че всъщност е искала да му каже: „Добре, че баща ти се самоуби, за да не гледа какво правиш.“

Лепида не откъсваше поглед от сина си. „Той живя честно, мъдро и благородно…“ — бе изписано с кървави букви в тези замръзнали очи. След малко тя стана, извини се, сбогува се с философа и излезе.

Луций покани госта да седне, заповяда да донесат закуски и вино. Сенека отказа. Помоли за сушени смокини и чаша вода. Луций си спомни за нощното угощение и молбата на философа му се стори провокация. Но мълчаливо изпълни желанието му.

— Аз съм абсолютно изненадан от императора — заговори Сенека. Усмихна се: — Мислех, че познавам хората. Че съм добър психолог. А виждаш ли, мой Луций, трябва да си призная, че разпоредбите на младия император ме убедиха как безкрайно съм се лъгал.

„Най-после са съгласни с мен — ликуваше Луций, — и то през устата на най-мъдрия римлянин!“

— Видях Гай Цезар в Мизенум в деня на Тибериевата смърт. Съмнявах се в него. Смятах го за узурпатор, страхувах се от минутата, в която ще поеме управлението на държавата. Как съм се лъгал! И какво ми остава сега? Сам пред себе си да се покая и пред теб — ученика мой и приятел — и да ти поверя мислите си…

— Щастлив съм, че говориш така. Че това казваш ти, мой драги Аней! — радваше се Луций. — Ако баща ми беше жив… ах, сигурно не би могъл да повярва. Това, което Гай направи през последните три дни за римския народ, друг римски император не е успял да направи през целия си живот.

Сенека поклащаше глава и наблюдаваше капките, които падаха върху листата на лавъра. Те блестяха като сребърни.

— Представи си, мой драги учителю, какво съобщи той вчера: „Искам да дам на Рим всичките свободи на републиката, но също така и всички удоволствия, разкош и блясък на принципата327.“ Поразително, нали?

— Блясък, да, блясък — замислено продума Сенека. — Нашето време възхвалява блясъка повече от почтеността… Ах, извинявам се за неточността: възхваляваше! Сега вече навярно ще бъде друго. — И след малко добави: — Идвам от сената.

— Какво има в сената?

— И малко, и много. Едно неочаквано съобщение и една блестяща реч. Съобщението бе, че Улпий се отказва от сенаторската си длъжност… Поради старост и болест. Да, че е стар, стар е. Но не изглеждаше болен.

— Улпий се отказва? — изненадано повтори думите му Луций.

— Това предизвика вълнение. Всеки уважава Улпий. Дори и враговете му. Той е велик римлянин. Човек безупречен, непогрешим, чист…

„А аз предложих на Калигула да го вземе в императорския съвет — помисли си Луций. — Той сигурно ще се откаже. И това ще хвърли сянка върху мен…“

Сенека продължаваше да говори:

— Представи си, момчето ми (той се обръщаше към Луций така само когато биваше силно развълнуван), представи си само: после в сената влезе императорът, посрещнат с нечуван възторг. Всички бяхме любопитни каква ще бъде неговата първа реч. Изумително, мое момче! Той се поклони не само на боговете, на Август и на дядо си. Също така дълбоко се поклони и на сената. И сега го чувам: „Макар и млад на години и без житейски опит, искам, поемайки след дядо си властта над Рим и над света, да ви помоля от сърце за вашата благосклонност, обич и помощ. Стоя тук пред вас покорен, изпълнен с дълбоко уважение, и моля всички вие, благородни отци, тъй като моят баща Германик не е между живите, да виждате в мен свой син и да вярвате в моята синовна обич към вас!“

Луций скочи от вълнение.

— Гай Цезар е велик! — извика той възхитено.

Сенека продължаваше:

— Гай Цезар е и велик артист, Луций. По-нататък той каза: „Заставайки днес пред вас, опората на отечеството и любими отци, аз полагам тържествена клетва, че винаги ще се вслушвам във вашите добри съвети и винаги ще уважавам вашата мъдрост, заради която сте и призвани заедно с мен да се грижите за държавата…“

— О, богове! Мога да си представя как сенатът е приел думите на императора!

— Не можеш да си представиш, Луций — усмихваше се Сенека. — Никога досега не съм чувал такъв възторг в сената. Курия Хостилия се тресеше из основи: „Настъпва нова ера за човечеството! Златният век на Сатурн се възвръща! Да живее Гай!“ Хатерий Агрипа предложи да удостоим императора за тези му думи със званието „Баща на отечеството“, Бибиен предложи освен това и титлата „Най-добросъвестен господар“, Доланий — титлата „Castrorum filius“328, Турим — титлата „Divus“329. И представи си, момчето ми, императорът отхвърли всички тези титли и каза: „Не, мои благородни отци. Аз съм само слуга на своя народ!“

— Прекрасно! — изрече Луций.

Лицето на Сенека се навъси. Възбудата му премина. Той гледаше спокойно блестящите мокри листа. После заговори бавно:

— Да. Прекрасно. Даже прекалено прекрасно. Невероятно. Почти непостижимо за човека. Може би само един полубог е способен да бъде такъв…

Те седяха мълчаливо един срещу друг, но и двамата гледаха към градината. Зеленината бе млада и свежа. Пъпките на платаните се разпукваха и бледните листенца жадно се разтваряха под дъжда. Дъждовните капки нежно барабаняха по водата във фонтана, подскачаха, искряха върху лицето на бронзовата нереидка330 като сълзи.

Сенека се закашля. Сухо, упорито, както кашлят астматиците. Той потискаше кашлицата си с кърпичка от зелена коприна, известно време дишаше уморено и после проговори. Тихо, като отдалече, достигаха неговите думи до Луций:

— Ти си мой ученик, момчето ми. Аз още не съм старик със свойствената му сантименталност. И въпреки това копнея да споделя с някого мислите си. У дома, както знаеш, нямам никой. Мога ли с теб да ги споделя?

— Това е голяма чест за мен, мой Сенека — каза Луций откровено. — И аз я уважавам.

— Виж какво ме вълнува още от сутринта: защо императорът прави всичко това? До вчера — лекомислен младеж, разяждан от пороци, жестокост и тщеславие. Невежа, недоучен — това казваше за него и Тиберий… Тиберий, независимо от всичките си грешки, бе личност. Гай в сравнение с него е един невъзпитан хлапак. И изведнъж — тези обещания, нещо повече: тези прояви още в първите дни на неговото владичество! Един въпрос ме измъчва: защо е такъв?

Дъждът престана. Капките се отичаха от коремчето на нереидката по стройните й бедра.

— Промяна ли? Обрат в човека? Дали преди е скривал своите добри страни, или сега скрива лошите си?

Озадачен, Луций повдигна очи към учителя. Сенека продължаваше:

— Дали всичко това не е било по-рано обикновен младежки бунт спрямо дядо му? Дали сега всичко е истинска доброта на сърцето, пробудила се в него от отговорността пред огромната власт, която му е дадена? Той разрешава прелюбодеянието! Заради себе си ли? Естествено. В това отношение никога не е могъл самия себе си да удържи. А как тогава ще удържа властта си над целия свят?

Луций си мислеше за вчерашното пиршество, за студения блясък на очите, алчни за наслади, похвали и ласкателства. Всичко у него за миг се разколеба. Но само за миг. Не, не. Та нали императорът каза: „Всички свободи на републиката и всички блага на империята!“

— Е, добре, ще се обновят гладиаторските игри. Какво е това? Честолюбиво желание да надмине в нещо стария император? Желание да се хареса на народа? Или пък лично той иска да наблюдава как пясъкът на арената попива човешка кръв? Защо прави всичко това? — продължаваше Сенека тихо, сякаш говореше на себе си. Той замълча за малко, после се наведе към Луций и прошепна: — В сената зад мен седеше Секстилий. Знаеш го. Човек сериозен, справедлив. След речта на императора ми каза на ухото: „Не ти ли се струва, че току-що слушахме един лицемер?“

Луций скочи. Той избухна възбудено, сякаш искаше да потисне нещо в себе си:

— Не, не! Не, мой Сенека! Преценката на Секстилий е позорна. Той не е справедлив човек, щом говори така.

Сенека изправи гръб, плътно се уви в пурпурната си тога и произнесе:

— И аз мисля като теб, Луций. Всъщност времето ще провери словата на дело и ще измери постоянството на тези дела.

И изведнъж премина на друга тема:

— Чух, че Гай те е избрал за член на императорския съвет. Това е голямо отличие за един мъж на твоите години. Но е и голяма отговорност за теб, Луций.

Досега Луций имаше опора в баща си. Сега за пръв път усещаше, че е самостоятелен човек, господар на своите решения. Бе преодолял чувството на зависимост от баща си. Бе самоуверен. Копнежът, страстният копнеж да бъде значителна личност като него, го обзе изцяло. И той каза с достойнство:

— Знам. И ще помня това.

Сенека разбра. Той прегърна през рамо младия мъж:

— Самоувереността има две лица. Дръж се за истинското, момчето ми. Тогава твоята самоувереност ще бъде твоята съвест. А ако някога се нуждаеш от съвет — с удоволствие, винаги с удоволствие…

— Благодаря ти, скъпи. Но едва ли ще има нужда…

Сенека се усмихна:

— Знам какво си мислиш, Луций. „Аз съм дете на Фортуна, всичко ми се удава, на моя страна са всички добри божества, ако летя високо и все по-високо подир колесницата на Хелиос…“

Луций ококори очи. „О, богове, този човек ми чете мислите! Дали ме осъжда?“

Но философът се усмихваше приятелски, прегръщаше Луций и когато минаха през атриума, се поклони дълбоко на лика на Сервий.

— И честолюбието има две лица, мили. По-добро е това, което държи повече на честта, отколкото на жаждата. Vale, мой Луций!

38

Тази година пролетта бе толкова щедра на цветя и аромати, че те просто заливаха Рим. Сякаш природата се състезаваше с Гай Цезар, който пък заливате римския народ с доброта и обич.

Златният век на Рим се бе възвърнал.

Изчезнаха гладът, мизерията, недоволствата — останаха само неизбежните болести и смъртта. Императорът бе наистина блато и гордост за човешкия род. Crimen laesae Maiestatis, законът на ужаса сякаш бе забравен.

Празниците, предвидени в календара, се редуваха с празниците, които устройваше императорът. Отвориха се вратите на таурийските арени и на Големия цирк. По вода и по суша караха към Рим стада зубри, мечки, лъвове, тигри. От бестиария331 — в подземията на Големия цирк по цели нощи се чуваше ревът на хищниците, този отдавна нечуван рев, който галеше римските уши и обещаваше великолепни зрелища.

Подсъдими, затворници и роби-гладиатори излизаха срещу дивите зверове с къси мечове, копия или пък с тризъбец и мрежа на рециарий. Кръвта на хищниците се смесваше с кръвта на хората, жълтият пясък аленееше, императорът и стотиците зрители ликуваха. В сянката на цирка театърът линееше, артистите живееха ден за ден от скромните си представления по улиците.

На пиршествата се лееха реки неразредено вино и вече не се поднасяше само половин глиган, както по времето на Тиберий, а дори по пет глигана наведнъж. В Путеоли се строеше императорски кораб от кедрово дърво. Носът и кърмата бяха обшити със златни пластинки, на палубата, имаше покрит триклиниум, перистил, басейн и градина, в която растяха палми и портокалови дървета.

Императорът непрестанно удивляваше приятелите си и народа, удивляваше и самия себе си, възхищаваше си се, че може да измисля такива чудеса от разкош и великолепие.

Опиянението от властта обземаше императора, опиянението от удоволствията — двореца, опиянението от пълния корем — народа.

Благословията на милионите се сипеше върху императорската глава с молитвите на жреците и хората завършваха с думите:

— Богове, благословете любимия ни император!

— Рим, Рим над всичко!

Днес, първият ден от месеца на Гай Юлий Цезар332, е голям празник за Рим. Сенатът предложи на императора консулски сан веднага след възкачването му на престола. Но благородният повелител отказа. Не искал да лишава от тази почест избраните вече консули. Но ако сенатът настоява, ще приеме с уважение и благодарност. Обаче ще встъпи във вършената длъжност чак след като изтече срокът на досегашните консули, тоест на първи юли 790-та година от основаването на Рим. Каква скромност! Какво уважение към съгражданите! По-нататък императорът съобщи, че за втори консул би желал да бъде избран неговият чичо Клавдий, когото Тиберий държеше настрани, и че двамата ще изпълняват върховната длъжност само два месеца, за да не препречват пътя на тези, които са били вече определени за нея. Консулските си пълномощия императорът ще предаде в последния ден на Августовия месец, в който ден ще навърши двадесет и пет години, и ще се отчете пред сената и народа за своята дейност.

И така, под бумтенето на барабани, екота на фанфари и ликуването на тълпите императорът влиза — от лявата му страна Макрон, от дясната Клавдий — в театъра на Марцел, където днес с участието на римския народ сенатът се събира на тържествено заседание.

Днес жертвоприношението на боговете навършва лично императорът, защото той е и pontifex maximus и наред с най-висшата гражданска и военна власт държи в ръцете си и най-висшата църковна власт. Понтифиците му помагат. Кръвта на жертвените животни тече. Ароматните треви димят върху олтара, императорът и неговият петдесетгодишен чичо полагат консулска клетва пред председателя на сената. След това императорът произнася реч.

Да говори, и то умело, е длъжен всеки държавник. И тъкмо защото заекващият Клавдий не може това — служи за присмех. А Калигула умее да говори. Той е блестящ оратор и може би само Сенека не му отстъпва, и то по мисъл, а не по красноречие. Императорът има силен глас и знае как да си служи с него. Умее в подходящ момент да го понижи или мъжествено темпераментно да го извиси; знае как да придаде на речта си трогателност и топлота. От устата му леко се леят словата — изразителни, завладяващи.

— Аз виждам и чувам, че сенатът и римският народ са отново щастливи. Това не е моя заслуга, благородни отци. Аз правя, каквото мога, та Рим да процъфтява и да живее живот, достоен за „Царя на градовете“. Но какво бих бил аз без помощта на боговете и без вашата? И всичко това е малко. Моята мечта е да пренеса Елизиума на земята, да въдворя в цялата империя рай и блаженство… Това е мой дълг пред отечеството… Винаги — и като консул, и след това, — винаги ще браня свободата и правата на римския народ… И ще отдам капка по капка кръвта си за славата на нашите орли…

Високопарните и пищни слова се лееха от устата на Калигула плавно, подредени в приятни фрази, завършващи винаги с тържествено обещание за доброта и грижа.

Но императорът не спря дотук. След общите фрази той осъди всичко, което се отнасяше до управлението на Тиберий. Осъди го жестоко, безмилостно и с тържествено обещание се задължи да ръководи държавата въз основа на тъкмо обратните принципи. Той обрисува с най-красноречиви думи картината на такова съвършено управление, разбиране и справедливост, че сенатът бе зашеметен.

А в заключение императорът бе оставил две съобщения, две свои решения — наистина умопомрачаващи.

— Като смятам, че в една свободна държава и духът трябва да бъде свободен — извиси той глас, не съзнавайки, че говори с думите на ненавиждания Тиберий, — реших с валидност от този момент да премахна закана за обида на величеството!

Сенаторите ококориха очи, напрегнаха слух. О, Юпитер! Добре ли чуваме? Нашият смъртоносен бич е не само премахнат, но и направо пречупен! Край на страха, на ужаса, не само денем, но и нощем ще дишаме спокойно… Няма, няма вече да очакваме в мрака преторианците. Няма! И утрешният ден е наш! Императорът иска да живее в мир и сговор със сената. Слава на императора!

Когато ликуването стихна, Калигула продължи:

— Реших да върна в ръцете на хората гражданските права, които бяха потъпкани от моя предшественик. И от тази трибуна заявявам, че занапред нисшите магистрати няма да се назначават от императора или определят от сената. Те ще бъдат избирани от народното събрание. Първите избори насрочвам за декемврийските календи тази година.

Огромното пространство на театъра се изпълни с възторжени аплодисменти и викове от хилядоглавата тълпа. Избори! Дори точно определена дата за избори! Народното събрание отново ще съществува! Край на самодържавието! Народът ще решава всичко. Императорът връща на народа републиканските права… Какво? Какви? Да, направо републикански. Императорът дава на народа същото, което му е давала републиката. А с това, което досега ни даде — ние получихме много повече, отколкото бихме могли да имаме при републиката.

Сенаторите не са възхитени от решението за изборите. Но заради премахване закона за обида на величеството, заради спокойния си сън — струва си да приемат и това. Нали в края на краищата златото решава всичко. То и на изборите ще даде необходимата насока. И сенаторите демонстративно се радват заедно с народа:

— Гай, наш скъпи! Благодарим ти, уважаваме те, обичаме те!

Аплодисментите не секват. Императорът притваря очи от блаженство. После с няколко думи завършва речта си.

След императорската реч за изненада на всички думата поисква Сенека. Той рядко говореше в сената. Обикновено бе оратор и защитник в споровете, които сенатът предоставяше на съдебния трибунал. Стотици лица се обърнаха с любопитство към него.

— Нашият император, който още с възкачването си на престола показа на света с какви идеи, слова и дела може и трябва да се гордее един властелин, притежаващ непостижима за човека власт, произнесе пред нас реч по повод приемането на висшата консулска длъжност. Следвайки примера на баща си и на Август, той потвърди с тази реч, че иска да достигне олимпийско съвършенство в своето управление. И двете му решения, които чухме, са нова слава за монарха и най-голямо доказателство за неговата просветеност… С пълно основание тук чуваме и викаме: „Благодарим ти, уважаваме те, обичаме те!“ А аз добавям: „Възхищаваме ти се, велики цезаре!“ — Сенека се изкашля и след това чувствително повиши глас: — Patres illustrissimi! Аз предлагам всички реформи, които император Гай Цезар провъзгласи още с възкачването си на престола, а също така и цялата му днешна реч, да бъдат записани за вечни времена и ежегодно отново да се четат в сената.

Сенатът и народът станаха, бурята от аплодисменти нямаше край. Калигула, поласкан от предложението на най-влиятелния сенатор, доволно притваряше очи и се усмихваше.

Клавдий се наведе към него. Той мигаше добродушно и заеквайки, прошепна на племенника си:

— Хи-хитрец е то-този Сенека. Хва-хваща те за думата. И-иска да о-обезпечи държавата, хе-хе. Да про-провери думите ти на дело…

Воднистите очи на императора се разтвориха широко и се вледениха. Виж го ти идиота Клавдий! По-умен е, отколкото изглежда. На Калигула и през ум не би му минало, че Сенека направи своето предложение с такъв умисъл. Взря се внимателно в хлътналите бузи на астматика-философ. Усмивката замръзна на лицето му.

Луций се върна от императорския дворец при изгрев-слънце. Спа до късно. А когато стана, дълго броди неспокойно из двореца, сякаш търсеше нещо. И както винаги заобикаляше атриума, където между ликовете на предците се намираше восъчната маска на баща му. Сети се за Улпий. Неотдавна бе решил да навести старика. Неговият дворец се оказа окован с дъски, безмълвен, пустеещ. Само кучетата лаеха силно зад стените. През решетките на заключения портал вратарят го попита за името му и се отдалечи, влачейки крака. Върна се бързо. Старият сенатор няма да приеме Луций. Защо? Дали не е болен?… Не, не е болен. Но няма да го приеме… По дяволите! Сенаторът не иска да приеме Луций Курион, члена на императорския съвет, приятеля на императора?… „Няма да ви приеме“ — повтори сухо вратарят, отиде си и остави Луций да стои пред решетката на портала.

„Какво оскърбление! Какъв срам! Нима това склеротизирано старче не знае каква власт имам аз днес? Само две думи да каже на Гай… ах, какъв позор е това за мен!“

Луций изпрати писмо на Улпий. Старикът му го върна неразпечатано. Няколко пъти привечер Луций тайно обикаляше около двореца му, тъй като знаеше привичката на сенатора да излиза по това време на разходка. Напразно чакаше. Старикът не излезе. Сякаш бе мъртъв; гробницата не се отвори.

„Защо искам да говоря с него — питаше се Луций. Не знаеше точно. Просто искаше да поговори с Улпий. За баща си ли, за когото с никого не говореше? Или пък да се оправдава за предателството си? — Предателство? Глупости? Улпий в този свят клаузурата333 е длъжен да знае, че императорът даде на Рим повече, отколкото би му дала републиката. Защо тогава още да претендираме за република? За такава вехтория, за такава изветряла традиция? Какъв комичен старик: зазижда се в дома си и си играе на последния републиканец. Смешно! Позьор. Комедиант. И въпреки това бих искал да си поговорим…“

Луций излезе от къщи. Без сенаторската тога и без носилката. И макар че вече не беше воин — облече от обикновената броня и се метна на коня. Потегли към Сенека. Поне с него да си поговори. Четвъртата милиарна колона334 по Виа Апия отвъд Капенските порти.

— Господарят замина за Баи веднага след заседанието на сената.

Луций се върна у дома. Нареди да му донесат пергамент и писмените принадлежности. Реши да пише на Сенека.

Следобедното слънце падаше в таблина. Лъчите весело подскачаха върху мраморната дъска на масата.

„Да, аз наистина обичам този човек. Винаги съм намирал в него утеха.“

„Помощ е силна дума. Защо да превивам гръб пред Сенека; аз — по-силният от него?“ Луций тежко въздъхна и продължи да пише:

Луций не можеше и не искаше: в Баи сега се намираха Авиола и Торквата; там беше и Валерия. Той хапеше резеца и пред очите му изплуваше срещата с Валерия преди нейното заминаване. Тя не искаше да остави Рим и Луций, макар че етикетът и маларийният сезон в Рим налагаха това на една дама с нейното положение. Луций я уговаряше: „Ами ако се разболееш, моя божествена? Аз ще дойда в Баи при теб.“ Тя дълго се двоумеше. И преди да тръгне, го попита дали се е разделил окончателно с Торквата. Отдавна го била помолила да пише за това на Торквата. Помолила? Заповяда му! Луций все още отлагаше тази стъпка. Не искаше Торквата да му стане жена. Но и не искаше да разгневи Авиола, който най-добре знаеше за участието му в подготвяния заговор. Той не искаше за жена и Валерия заради нейното минало и властолюбивия й характер, макар и да го привличаше с чувствената си красота. И се боеше от властта и отмъщението на Валерия. Поради това отлагаше, колебаеше се. „Ще уредя този въпрос лично с Торквата“ — обеща й той на раздяла.

Резкият блясък в очите на Валерия му казваше: „Все едно, аз ще направя с теб това, което искам…“ „Няма да успееш — мислеше си той. — Днес аз вече имам закрила, пред която ти си слаба.“ Валерия замина. Писма, пълни с любовни слова, пътуваха от Рим до Баи, а писма, пълни е упреци — от Баи до Рим.

„Сенека е единственият човек, който би могъл да постигне това. Трябва да го направи. Защо ме избягва Улпий? Защо ме избягват и другите сенатори? Като че ли се гнусят от мен. Та нима можех аз в минутата, когато провъзгласиха Калигула за император, да направя нещо друго, освен да осуетя всеки опит за републиканския преврат? Би трябвало да ми бъдат благодарни, че овреме потъпках това безсмислено начинание на неколцина вятърничави хора и заличих следите от подготвяния преврат! На първо място би трябвало да ми бъде благодарен Улпий. Но той и другите сенатори си мислят, че баща ми посегна на живота си не поради това, че загуби всякаква надежда за възвръщането на републиката, и заради мен!“

Луций удари с резеца по масата и скочи. Викна на стената срещу себе си: „Аз мислех държавнически, не те! И целият развой на събитията потвърди правотата на вярата ми в доброто и велико сърце на Гай Цезар. Ах, аз знам защо тези разбойници ми се надуват, защо ме отбягват, защо Улпий затваря пред мен вратите си!“

Луций натискаше резеца, сякаш искаше по този начин да придаде на думите си особено силно ударение и значение. Сякаш самия себе си искаше да убеди в това. Да, точно така е — жалка завист на дребните души спрямо големия. Той се усмихна самодоволно. И продължи да пише:

— но не можа веднага да напише думата „големия“, Поразмисли и написа:

Луций завърши писмото. Нави пергамента и го вложи в прекрасен калъф.

След десет дни получи отговор от Сенека. Прескочи любезния увод и зачете нататък:

„Щастливец… Щастливец. Грешиш, философе! Ти нищо не знаеш. Какъв щастливец съм аз? За какво ми е верността на Торквата? Да, някога мечтаех за дом с нея. Днес вече не. Ах, ако знаеше другата! Валерия! Това е огънят, в който бих искал да изгоря, да възкръсна и отново да изгоря. При всяка среща с нея чувствувам как неудържимо и страстно ме обича… как и аз, въпреки всичко, я обичам. Нейният образ и денем, и нощем е жив в мен, непрестанно жив и привлекателен… Но не искам да имам дом с нея! Такова нещо един Курион не може да си позволи!“

Луций поглъщаше редовете, търсеше името на Улпий.

Луций четеше със стиснати зъби. „Да, това е то, заради моето го ненавиждам. Дано издъхне, дано се вцепени в тази своя непристъпна крепост! Когато умре, ще си отдъхна. Тогава вече никой няма да ми напомня със своето съществуване за моята измяна. Аз съм побъркан! Каква измяна? Да виждаш реално нещата, да решаваш предвидливо и мъдро заплетени ситуации — това е дипломатическо изкуство, а не измяна. О ти, стари наивнико! Безумецо!“ Луций се смееше, устата му се смееха, но огорчението и срамът терзаеха душата му.

„О, Юпитер! Как може той да говори така с мен? Да не би да съм хлапак, когото всеки може да поучава?“

Луций хвърли листа на пода и гневно го стъпка. „Предателство! Користолюбие! Вярност — дори ако тя означава грешка или нещастие! О, богове олимпийски, каква закостенялост и изостаналост! Каква дързост! И ти си глупак, мой философе! И ти си дребен завистник като останалите.“ Но след като се поуспокои, Луций взе листа, изглади го с длани и продължи да чете:

Луций скри писмото, за да не го намери майка му. Изпрати вестоносеца си при Прим Бибиен и Юлий Агрипа с покана да му бъдат гости тази вечер в лупанара „В лоното на Венера“, където казват, че е пристигнала нова стока: прелестни хетери от Александрия. Обятията на такива жени — това е реката на забравата, а за сега нищо друго не му е така нужно.

39

Златната фуния на тромпета мята слънчеви отблясъци. Надутите бузи на тръбача лъщят зачервени. Фунията врещи и проправя път на двете коли. „Туту-ру, туту-ру!…“

Черната кобилка, впрегната в първата кола, има хамут, украсен с лъскави пайети, на главата — кичур пера от розово фламинго. Тя препуска и удря силно копита по квадратните камъни на Виа Касия. В колата, изписана с червени цветя, седи върху вързопите Лукрин със зелен тюрбан на главата и от време на време надува фунията. До него се е разположила Волумния; с лявата си ръка държи поводите, с дясната размахва камшика.

Натоварените със стока коли, които идват от Рим, се отдръпват встрани, за да преминат тези побъркани хора, и коларите ги изпровождат с опулени очи.

Волумния се е нагиздила като панаирджийска сергия. Наметната е с индиговосиньо наметало, посипано със сребърни звезди, от кока на сламените й коси се развяват червени панделки, на ушите й — големи перли, наметалото закопчано със златна фибула, върху дебелата й гола ръка — гривна от слонова кост.

Селяците спират мулетата и зяпат нагиздената жена. За тях няма значение, че златото е само позлата, че слоновата кост е парче бичи рог, а големите перли — египетско стъкло. Дори може би не са и разпознали „скъпоценностите“, ослепени от красотата на комедиантската бутафория.

Във втората кола, теглена от пъстър кон с кичур бели пера, седят петима души. Освен Фабий другите са дребосък, така че товарът в двете коли е приблизително еднакъв. Те не са облечени толкова ярко като Волумния, но още на пръв поглед личи, че са от артистичния свят. Квирина е в зелен синдон и черна грива, разпиляна по раменете, Памфила — в розов и бръшлянов венец върху русите коси, Муран — в лилава туника и тупирани къдри, а беззъбият Грав — омотан като мумия в износена тога. Фабий, кочияшът, е покрил широките си рамене с късо жълто наметало.

„Ту-ту-ру-ту, ту-ту-ру!“

Металният ек на Лукриновия тромпет лети и предвожда пъстрата трупа, чиито викове и смях стряскат хората по Виа Касия.

Край всяка таверна трупата спира. Нахлува в кръчмата като ураган и я обръща нагоре с краката, заедно с посетителите, които си пият там евтино вино. Артистите са „жив вестник“, носят новини от Рим, всичко виждат и знаят, навсякъде се врат, всичко оползотворяват. От всекиго измъкват по нещо — било с комплимент, било с шега. Тук-таме поужилят някого, за една сестерция ще заплачат, за две — ще се разсмеят, хем ги гощават, хем дългове правят, а случва се и по някоя заблудена кокошчица да приберат…

Но вечер, когато опънат между два кола черното платно за фон и скритите зад сандъците фенери осветят „сцената“ — пред публиката оживява пъстроцветен живот, безумен хоровод, вихрен танц, страстна серенада в съпровод на лира и стават такива майтапи, та чак коремът да те заболи… И тогава… дългът се опрощава, кокошката дяволите я взели… Нека и тези комедианти си похапнат — та нали ни показаха такова зрелище, нали ни развеселиха!

Всеки ден на ново място, в нова обстановка, сред нови хора. Всичко около тях се менеше, само пиесата оставаше неизменна. Играеха там, където вечерта ги сварваше — все едно дали е град или няколко схлупени къщурки. Фабий представяше с шеги и закачки своята трупа на публиката, Волумния и Грав жонглираха, Лукрин се опитваше неумело да им подражава и всичко объркваше; Памфила и Муран страдаха в любовния си дует, който завистливият Грав се стараеше да им развали; Квирина танцуваше като нимфа. Никой не се напрягаше особено, само Фабий имаше в края по-голяма роля.

Публиката най-много от всичко харесваше Фабий като палячо, но малко се и плашеше от него. Той никого и нищо не оставяше на мира.

Фабий умееше още преди представлението да се разговори с хората в таверната и да подразбере кого какво го боли, кой кого мрази и кой на кого е сторил зло. А вечерта публиката можеше да се пръсне от смях, когато палячото — с лице, бяло от брашно, уста, разтеглена с червило чак до ушите, навлякъл чувал, целият в кръпки, и нахлупил висока шарена шапка — жилеше нищо неподозиращия гражданин сред публиката. Ха-ха-ха! Та това е нашият съсед Емакс! Той си купи на безценица чудесен вол и беше толкова доволен от своята хитрост, та чак с венец го окичи и поведе като някаква рядкост; ама като етапна у дома — що да види — волът бере душа! Така му се пада! А пък това е съседът Делий, дето праща децата си да крадат по чуждите дворове смокини! А този… Но злорадият смях на селяните изведнъж секва, щом Фабий вземе на мушката техните собствени греховце. Въртят се, навъсено слушат за себе си това, което никак не им се иска да излезе наяве, но Фабий никому не прощава. Всеки си получава заслуженото и в края на краищата хората се помиряват, атмосферата се освежава, а това е от полза…

И когато артистите след представлението се качваха на колите си, селяните ги изпровождаха и викаха подире им пак да дойдат. И дълго стояха на пътя, макар скърцането на колелата отдавна вече да не се чуваше и само среднощната луна да плуваше над главите им. После бавно се разотиваха, като продължаваха да говорят за представлението и да се смеят чак до праговете на къщите си, чак докато заспят…

Квирина обичаше да пътешествува. Не я смущаваха неудобствата; не я смущаваше и това, че ежедневно, до втръсване играят едно и също. Беше щастлива, че е с Фабий. Гледаше го възхитено, струваше й се, че е цар на някакво мъничко царство, където всичко ставаше по негова воля. Фабий се грижеше за всичко, успяваше да бъде навсякъде. Строеше сцени, правеше факли и борини, опъваше завесите и в следващия миг можеше да го видиш в най-близката къщичка, където молеше хората да му дадат за вечерта маса или сандък. Квирина не се отделяше от него. Помагаше му, колкото сили имаше. Беше сръчна и затова тя се грижеше за костюмите. Переше и кърпеше туниките, хитоните, наметалата; грижеше се за восъчните маски, воалите и лъскавите колани; преправяше окъсаните завеси.

След представлението вземаше медната паничка и тръгваше между публиката да събира пари. В такива моменти и вечно недоволният Кар бърчеше чело от учудване. Кълна се в крилцата на Меркурий! Как успява това момиче да събере много повече, отколкото опитната Волумния или кокетната Памфила?

И колите отново заскрибуцваха от село на село, разнасяха смях и добро настроение, превръщаха делничния ден в празник. И тъй както неочаквано се появяваха, така неочаквано и изчезваха.

Слънцето прежуряше. През април в Лациум335 е горещо както през юни край Дунава. Квирина се печеше на слънце, легнала що гръб в тревата, с очи затворени, сякаш спи, но устните й се мърдаха. От време на време вдигаше ръка да пропъди някоя нахална муха. Върху лицето й падна сянка: над нея стоеше Волумния; тя сложи в тревата паничка с обяд.

— Днес имаме риба.

Квирина й се усмихна, седна, взе паничката на колене и започна да яде.

— А къде е твоят обяд?

Волумния бършеше с края на хитона потта от челото и шията си.

— Сега не мога да ям. Тази кола здравата ми разтръсква червата. Пък и толкова е задушно! Как издържаш на тази горещина, момиче? Ще слънчасаш!

Квирина подаде празната паничка на Волумния и се взря в нея.

— Аз репетирам. Това ми е първата роля с реплики и много искам да те помоля да ме послушаш…

Волумния бе доволна, че момичето търси съвета и. Но не промени заядливия си тон:

— Свикнала си да говориш само с крака и ръце, нали? Е, нищо. Който иска да се научи, ще се научи. Ела с мен. Няма да стърча на това слънце я! Ела да те чуя някъде на сянка.

Волумния се настани удобно под един кестен и каза:

— Е, почвай!

Квирина се отдалечи няколко крачки, обърна се и изтича като на сцена. Застана пред Волумния и заговори бързо, на един дъх.

Волумния я прекъсна:

— Защо е тоя галоп, момиче? Искаш ли хората да те разберат? Искаш! Тогава отново и по-бавно.

Квирина повтори репликата си в забавено темпо.

— Сега пък прекаляваш намръщи се — Волумния. — Като ти казах по-бавно, това не значи да приспиваш публиката. Отначало!

Квирина повтаряше репликите си за четвърти, за пети, за седми път.

— Защо държиш така ръката си? И другата! Трябва не да кудкудякаш, а да се смееш! Лицето, лицето, момиче! Усмивката трябва да бъде такава, че и лед да стопи, а не такава замръзнала, студена. Затова играем вече без маски, та и лицето да играе!

По челото на Квирина избиха капки пот, Волумния видя това и каза решително:

— За днеска стига. Да, миличка, театърът не е шега работа.

Девойката я погледна с благодарност и уморено се свлече на земята.

— Талант имаш — това е факт. Сега ти трябва издръжливост. Без издръжливост никой не е станал истински артист. Когато бях на твоите години, нашият архимим здравата ме измъчваше. Даже и пръчка вземаше. Ти си по-добре.

Квирина леко се усмихваше, загледана в короната на кестена, и си спомняше своето начало. Как Кар я хокаше за най-малката грешка, как всички я ненавиждаха, как всичко правеше лошо, как на всички пречеше и никому не можеше да угоди. Памфила й се присмиваше, Волумния мърмореше, че досега са минавали и без тези подскачаници, защо са им сега, и Квирина разбираше, че застаряващата актриса ревнува…

„До лудост те ревнувах — мислеше си Волумния, — та нали никого не към обичала така, както Фабий! Завиждах ти за него, завиждах ти на младостта и красотата, та чак плачех и по цели нощи не можех да заспя. Бях готова да ти издера очите, да ти изскубя косите. Но какво можеше да ми помогне това? Какво бих спечелила? Само исках да съм край него…“

„Ала нещата се измениха — спомни си Квирина. — Сега може би вече ме обичат…“

„В какво ли не участвуват с това момиче и всичко правеше с удоволствие — мислеше си Волумния. — Човек не можеше да не й се радва, все едно дали нещо отвътре го ядеше, или не. — Някакво умиление се прокрадваше към сърцето на Волумния. — Що за идиотщина е това — току-виж, съм ревнала. — Умилението пълзеше към гърлото й. — Дойде при мен като при майка…“

Волумния стана.

— Трябва вече да си вървя.

Тя погледна ласкаво момичето и тръгвайки, каза грубо:

— Ако имаш нужда от нещо — ела… при мен, като при майка.

В трептящия летен въздух жужаха пчели.

Щом трупата пристигнеше, някъде, около пъстрите коли веднага се появяваше рояк деца. Босоногите рошльовци следяха с благоговение всеки жест на артистите. Поглъщаха с широко отворени очи пъстрите съкровища, който Квирина и Волумния сваляха от колите. Измърляните малчугани бяха щастливи, когато им разрешаваха да помогнат, да подържат за миг с мръсните си ръчички тези пъстри чудеса. Особено около Квирина, най-младата в трупата, се събираха най-много деца. Тя кичеше момиченцата с лъскави украшения, учеше ги на разни танцови стъпки и децата я слушаха със зяпнали уста. За благодарност й носеха от къщи сушени смокинги, а един неин малък почитател й донесе клетка с дрозд. И тя прие този голям подарък.

Привечер, след работа, селяните отиваха при артистите да си поприказват. Но не ходеха с празни ръце — носеха им маслини или риба да си хапнат. И беше също както в Рим, както в Задтибрието. Хората се трупаха около Фабий, доверяваха му грижите си:

— Трябва нещо за нас да съчиниш и да го изиграеш, човече! Само че това няма да е майтап.

Други пък отиваха при него да се посъветват: може ли да се излекува крастава овца? Как да се отърват от бръмбарите в хамбарите? Моят вол спря да яде…

Фабий си припомняше скромните знания, които бе научил от Марк Порции Катон. Неговият трактат „За земеделието“, предназначен за едрите земевладелци, съдържаше много добри съвети: „… на болния вол дай да глътне сурово кокоше яйце. На втория ден очукай скилидка чесън в хеминово вино и го дай на вола — макар и на тебе да ти се иска — да го изпие на гладно“. А бръмбарите? „Намажи хамбара с глина, забъркана с маслинена утайка и плява. Краставата овца изкъпи в бобова отвара с утайка от вино и маслини.“

Фабий ги учеше как да познават дали във виното има вода; как да запазят лещата; от какво да си приготвят лек против запек; как да наместят изкълчено; какво да правят, ако змия ухапе бика…

А докато той се занимаваше с фелдшерство, Волумния гадаеше на ръка съдбата на селяните. Хитрата врачка винаги улучваше нещо от миналото на жертвите си и те изпадаха в изумление; съветваше ги от какво да се пазят, предсказваше какво на всяка цена ще им се случи, но тава обикновено бяха хубави и приятни неща…

Пролетта напираше със зелените си лапички, както надничаха от лепкавите пъпки, а по южните планински склонове припламваха розовите облачета на цъфналите бадеми.

Виа Касия се виеше на север и водеше актьорите към Тревиниан, където по покана на Федър Фабий трябваше да гостува с трупата си по-дълго време. Вече бяха задминали Сторта, Веи и Бакан, разположен в дъното на кратер от изгаснал вулкан. Днешната им цел бе имението „Пакувиана“ в латифундията на сенатора Пакувий. Перений, управителят на имението, бе братовчед на Ганио — мъжа на Волумния.

Защо да не посетят богатите роднини? Волумния красноречиво описваше щедростта на Перений. Артистите се смееха: „Нашата Волумния има познати из цялата империя! Близка е с преторианци, с доносници и с латифундисти. Да не си роднина и с императора?“ — закачаха я те.

Сред скърцането на колелата Волумния разказваше, че управителят Перений е вземал назаем дори от нея. Защо пък сега — Меркурий да им е на помощ! — те да не изклинчат нещо от него? За малко майтап ще се изплюскаме за цяла седмица напред!

Артистите се надвикваха, всеки вече виждаше пред себе си пълната чиния, устата им се наливаха със слюнки и пътят оставаше зад тях. Слънцето приличаше. Още от сутринта бе душно.

Едва бяха изминали десет стадии, когато Памфила забеляза, че ги настига група римски витали на коне.

— Великолепно — прошепна Грав и сръга Фабий в гърба. — Ще имаме въоръжен съпровод.

Фабий се обърна и стисна устни. Не отговори на шегата. Гледаше ездачите, които ги настигаха в галоп, и му се стори, че всеки от тях има заканителното лице на Луций Курион. „Значи, той е наредил да ме хванат!“ — мина светкавично през главата му. Отмъщение за обидата. Погледна към Квирина, която седеше облегната на багажа — с очи, притворени срещу слънцето — и си тананикаше в ритъма на колелата. „Нищо не подозира моята малка…“

Ездачите се изравниха с колите, командирът спря конете.

— Кои сте вие?

Грав изпъчи хилавата си гръд и заговори:

— Ние, уважаеми, сме римска артистична трупа. Прочутата трупа на Фабий Скавър, когото можеш in persona336 да видиш тук, той държи здраво поводите на нашите квадриги…

Фабий заедно погледна Грав. Вигилът се усмихна и поглади мустаците си.

— Salve, Фабий! Това си ти, познавам те. Накъде сте се запътили?

Фабий усети, че не е дивечът, подир който вигилите тичат.

— По света, мой центурионе, да разнасяме веселие между хората…

Командирът му махна приятелски, пришпори коня и ездачите се понесоха напред, минавайки край първата кола, от която Волумния им изпращаше целувки с двете си ръце.

Имението „Пакувиана“ представляваше малко селце от латифундията на сенатора, който живееше в Рим. Редом с разкошния дом на господаря тук имаше яхъри за коне, обори за бикове и крави, кошара, птичарници, воденица, житници, хамбари, сушилни, преси за изстискване на дървено масло и вино, пещи за печене на вар, работилници. А зад постройките — поля, пасища, липата, зеленчукови градини, овощни и маслинови гори, рибарници, а по склоновете — безкрайни лозя.

Пакувий идваше няколко пъти в годината тук, за да изстиска от своя управител Перений каквото може. Времената не бяха розови за латифундистите; стопанството не им носеше големи доходи както някога. Робите бяха поскъпнали. Ставаха все по-малко, старите извори на роби пресъхваха, нови не се откриваха, защото цареше мир, а робите се доставяха главно през войната. Робите, окуражени от въстанието на Спартак, вече не се престараваха както някога. Работеха без охота, бавно, нарушаваха хода на селскостопанските работи, повреждаха сечивата, преструваха се на болни, бягаха. Управителят Перений, освободен роб, се грижеше за своя джоб както всеки управител. Почвата се изтощаваше, низовете тънеха в плевели, маслиновите гори и лозята крееха. А за да не се разпадне съвсем стопанството, той беше дал доста голяма част от земята на колоните, които имаха в селището малки имоти; те му плащаха в натура за това, че обработват господарската земя, и управителят не се грижеше за нищо повече.

Двете коли трополяха по селския път. Небето се покри с облаци, южният вятър откъм морето се развилня, задаваше се буря. Волумния и Фабий шибаха конете, колите с трясък се носеха по грапавия път и така подскачаха, че пътниците в тях можеха да си прехапят езиците. Беше около пладне, вече наближаваха имението, когато изведнъж се изви вихрушка и така заогъва и закърши младите тополи и пиниите, че короните им почти се опираха о земята, и облаци прах покриха артистите. По изпотените им тела полепваше, ситен пясък, те бързаха, колкото можеха, „Пакувиана“ вече се виждаше, вятърът дори донасяше помийната миризма и сред вихрения прах се открояваха мраморните колони пред входа.

И в този миг небето се продъни. Ливна пороен дъжд върху хората, конете, колите, пътя, затрещяха гръмотевици и сред този ужас артистите, измокрени до кости, преминаха портата на имението. Робите изскочиха да ги посрещнат и закараха колите под навесите, където държаха земеделските сечива.

След като артистите се преоблякоха, управителят, заедно със съпругата си, ги прие като велможа.

— Моят дом е и ваш дом — произнесе Перений, сякаш той бе господар на имението, и оглеждаше жадно едрите форми на своята роднина.

Съпругата му подари възхитена усмивка на Фабий.

— Кой не знае прославения Фабий Скавър? Виждала съм те в Рим. Бъдете добре дошли!

След това се събраха в триклиниума на богат обяд от птичи блюда. Жената на управителя настани Фабий до себе си, тя сама му наливаше вино, обсипвайки го с усмивки и комплименти. А той й се усмихваше с уста, пълна с печена пуйка, поглеждаше многозначително към белите й рамене и връщаше комплиментите й с висока лихва. Когато комплиментът му се получаваше особено остроумен, Фабий ритваше под масата Квирина. Девойката дъвчеше усърдно, за да не избухне в смях. Артистите бяха истински чудотворци: робът едва успяваше да постави на масата пълно блюдо и то вече зееше празно! Да бъдат благословени Волумния и нейните роднини!

Следобед робите помагаха на артистите да подготвят сцената на стария мим „Невярната обущарка“. Бяха весели. Поради бурята не отидоха на работа, в чест на артистите днес и на тях ще дадат месо, а на всичко отгоре ще видят и комедия. Белите им зъби весело светят на черните им лица.

Удар по медно котле.

Фабий излезе на сцената, отметна ефектно рициниума337, скриващ жълтата му туника, върху която Квирина бе пришила червени колелца. С тази туника днес той играеше за пръв път. Докосна струните на китарата. Квирина изтича на сцената и откри представлението с танц. После започна пиесата.

„Невярната обущарка“ бе старинен римски мим, Красавицата Флора слага рога на мъжа си — обущаря Секст, — изневерявайки му с чирака Прим. Когато я хващат на местопрестъплението, тя твърди, че Прим я лекувал от глисти.

Днес ролята на Флора изпълняваше Волумния, за да се изфука пред управителя. Тя цупеше устни, изобразяваше невинност и срамежливо, като малко момиче, слушаше съблазнителя — чирака — Муран. Той обръщаше очи нагоре, въздишаше, сякаш от любов, а всъщност просто не можеше да обхване Волумния през кръста. Любовниците бяха прегърнати, когато на сцената се промъкна обущарят Секст — Лукрин. Той скръцна със зъби, свали наметалото си и като го държеше пред себе си сякаш на закачалка, наблюдаваше изпод него своята невярна жена и любовника й. Двамата си разменяха сладострастни нежности и смело напредваха в любовната игра… Съблазнителят Прим започна да се съблича. Лукрин изтръпна. Прим окачи туниката си на ръката на обущаря! Обущарят изскочи с вик изпод наметалото. Флора пищи, Прим бяга…

И в тази бъркотия притича надзирателят на робите. Зашепна уплашено нещо на управителя, Перений скочи и започна да се провира между насядалите роби…

На сцената звучат грубоватите куплети, изпълнявани от Фабий в съпровод на китара:

Фабий повишава глас:

Жената на управителя се тресеше от смях и така ръкопляскаше, че можеше да си изкълчи ръцете. Артистите благодаряха. Публиката настава. Робите последваха надзирателя на двора. Там те узнаха вестта: робът Агрипор избягал! Управителят бе наредил да пуснат подире му кучета-гончии. Уплашените очи на робите святкаха на тъмните им лица. Горко ни! Колко ли глави ще паднат сега?

Два фенера разпръскваха тъмнината в хамбара. Артистите мълчаливо се разгримирваха. Те бяха забелязали, че управителят си отиде преди края на представлението. И сега разтревожено премисляха какво ли се е случило.

Лукрин измиваше ръце от обущарската мръсотия, Муран и Памфила Прибираха грима в сандъчето, Волумния старателно оправяше прическата си, защото й предстоеше среща с управителя, след като жена му заспи. Квирина бе сгънала зеленото си наметало на нимфа, седеше на едно сандъче и прегърнала с ръце колене, се взираше изотдолу във Фабий. Той свали новата си туника с червените колелца. Гол до кръста, чистеше остатъците грим от лицето си и се усмихваше на момичето.

Бръмченето на мухата, заплела се в паяжината, бе единственият звук, който нарушаваше напрегнатото мълчание.

Вратата на хамбара изскърца. Влезе Грав и я затвори след себе си. Впериха очи в него.

— Докато сме играли — избягал роб… вече хукнали по дирите му… с кучета.

Квирина прошепна в тъмното:

— Какво ще стане, ако го хванат?

Никой не й отговори и тя се обърна към Фабий:

— Кажи, какво ще стане…

— Когато бях на петнайсет години, също избяга един роб на моя господар. Десет души разпънаха на кръст, останалите ги смазаха от бой… мене също… по петдесет удара на всеки.

В трепкащата светлина на фенера Квирина видя белезите върху гърба на Фабий. Разтрепера се. Отново настана тишина.

Отдалеко се чу напевен плач. Край боклукчийските ями, където се изхвърляха остатъците от храната, вечер, след работа, тайно се събираха робите. Там те си говореха, пееха, мълчаха — всички заедно. Господарят приемаше това: нали надзирателят с кучетата ги пазеше! Над тихото тъжно пеене се извиси гърлен глас. Негърската песен е провлечена, тъжна:

Песента секна. Лай на кучета и тропот. Все по-близо и по-близо. Викове, вопли. Все по-близо и по-близо. Артистите се вцепениха. Гласът на управителя е като бръснач:

— Та казваш, че не си искал да избягаш? Че само си се скрил, за да си изядеш на спокойствие откраднатия салам? Тихо! Не ми врещи в ушите! Надзирателят! Петдесет камшика! А после — една седмица в ергастула с гюле на крака! Ще те науча аз теб, негоднико!

Воплите се усилиха. Чуваше се как робът хълца и моли; после го повлякоха по земята… Сигурно към ергастула, помисли си Квирина.

Волумния изведнъж остави гребена. Няма да отиде при управителя. Напразно ще я чака.

— Тръгваме си, нали? — обърна се тя към Фабий.

Той я разбра и кимна с глава.

Воплите на осъдения се отдалечаваха, отслабваха, затихваха, дори кучетата вече на се чуваха. Тишината бе пълна, само мухата в паяжината бръмчеше.

В хамбара не проникваше никакъв звук отвън. Нито воплите, нито стенанията на измъчвания, но Квирина чуваше всичко това. Кръвта пулсираше в ушите й, тя сякаш сънуваше; така недействителни бяха тези звуци, този вик, който се извисяваше все повече и повече, така ужасяваща бе тази невидима сцена; така безумно бръмчеше мухата.

Квирина се притисна до Фабий, цялата разтреперана.

— Фабий! Петдесет удара! Това е ужасно!

Фабий я милваше по косите. Наведе се съвсем близо до нея, дишаше в косите й и зашепна утешително, както се успокоява уплашено дете:

— Все пак имал е късмет, Квирина. Петдесет удара — от това не се умира. Ще изтърпи ударите, раните ще заздравеят, ще се съвземе и всичко ще бъде наред. Само няколко белега ще останат. Какво значение има болката в сравнение с радостта, че утре пак ще види слънцето? А можеха да го убият, нали е роб!

Фабий повдигна лицето на Квирина, притегли я до себе си и прошепна до самите й уста:

— Какво означава някакво си мъчение? Нали и то е живот, моя мила. Нека ме боли, но ти да си до мен. Само ти да си до мен!

Тревиниан е малко градче, разположено амфитеатрално върху стръмния бряг на езерото, потънало в сенките на бадеми и кичести акации. От мраморния фонтан на площада през габърова тръбичка блика кристална вода, доведена от Сабатенските планини.

Колите свиха по уличката нагоре към височината; децата и кучетата ги изпроводиха чак до бялата, уединена къщичка. Фабий почука на портата. Скоро му отвори един мъж, малко по-възрастен от него, но по-мъничък, по-дребен; щръкнали коси, лице, потънало в брада. Неприветливото лице грейна, щом позна госта, хладните като желязо очи станаха топли. Той прегърна Фабий, прегърна и останалите, после и тримата младежи, които виждаше за пръв път. Помогна им да вкарат колите в двора и да разпрегнат конете. Това бе Федър, баснописецът.

Федър, по произход македонец, бе прекарал младините си като роб при Октавиан Август. Но императорът го освободил, за да се посвети на басните, в които първоначално подражавал на Езоп, а сепне и сам съчинявал. Федър започнал да ги издава, безкрайно горд и тщеславен от плодовете на своето творчество. Но не могъл дълго да се радва. Сеян, първият сановник на Тиберий, решил, че една от присмехулните басни е насочена срещу него; изправил поета пред съда и сам бил негов ищец, свидетел и съдия. Изпратил Федър в изгнание. И когато след смъртта на Сеян се завърнал, той не пожелал повече да живее в неблагодарния Рим, С печалбите от своите басни, които можели отново да се размножават, Федър си купил малка къща в Тревиниан — по-далече от Рим, по-далече от света.

Федър поведе гостите си по терасовидната градина, разпитвайки ги за познатите в Рим. На една от терасите имаше пергола338, малки йонийски колони от шлифован туф339 поддържаха покрива, от който висяха лози чак до земята. Артистите насядаха край голяма каменна маса в беседката, а Федър и робът му Траний донесоха малки бели хлебчета, сланина, овче сирене и вино. В ъгъла на беседката, върху подставка от пясъчник, стоеше животно от жълтеникав мрамор.

— По-рано това го нямаше — каза Фабий, който бе идвал тук вече няколко пъти. — Котка ли е?

Федър се усмихна. Усмивката му бе малко изкривена, малко подигравателна, малко скептична.

— Това е символът на нашия Рим. Той отдавна вече не е вълчица, а лицемерна котка. Това е стара етруска работа. Селяните ми я донесоха. Изровили я от саркофага, дето пазела спокойствието на древните обитатели на този край. Навярно не са имали много добро мнение за своите съграждани — подсмихваше се Федър, — щом е трябвало да си осигуряват спокойствието след смъртта по такъв начин. Етруските отдавна са се превърнали в прах и пепел, котките излизат от гробовете, а недоверието между хората си остава, както е било някога, дори по-голямо. Nil novum sub sole340, приятели.

— Рим е пълен с котки… — каза Грав, а баснописецът го прекъсна:

— … и нищо не може да му помогне, нали? Човек за човека е вълк — така е било по времето на Плавт341, така е и днес. — Федър се засмя. — И въпреки всичко този хищник ми е по-мил от статуите на боговете и императорите. Такива аз нямам тук.

Фабий вметна:

— Нашият Федър разбира красотата различно от римските богаташи. Погледнете: вместо Аполон — чемширова лира, на която свири вятърът, вместо императорската статуя — гъвкаво хвойново дръвче.

— А нима тази колона, обвита с бръшлян, не е по-красива от нашето Ботушче?

Гостите и домакинът се разсмяха.

Федър добави:

— Вещите и хората не са само това, което представляват на вид. Те са предимно това, което ние искаме да видим в тях.

От беседката се разкриваше прекрасна гледка към Сабатонското езеро. Къщички като бели кубчета бяха накацали по терасите, които се спускаха към сребърното огледало. Над плоските им покриви, затиснати с камъни, се виеше ароматен, прозрачен дим, сякаш рибарски мрежи, съхнещи по коловете край езерото.

— Колкото пъти съм идвал тук, винаги съм се възхищавал от твоя край — говореше Фабий, докато домакинът наливаше вино от амфора в глинените канички. — Никак не се учудвам, че тук дори и не си спомниш за Рим.

— Тук сигурно е приятно за писане — обади се Волумния. — Само че си сам…

Федър метна поглед към състарената артистка:

— Приятно е за писане. А щом човек е сам, значи, не е в лошо общество.

— Над какво работиш сега, драги Федър? Много ли пишеш? — попита Грав, дъвчейки с усилие сланината.

— Имам няколко нови басни.

— Кога ще ги издадеш? — полюбопитствува Фабий.

Отново иронична и скептична усмивка:

— Когато уважаемият Созий благоволи; аз не се отказвам от хонорарите в полза на многоуважаемия му джоб, както римските поети, нито пък ходя да пия с него. — Федър поглади побелялата си брада. — Засега чета басните на тукашните рибари. Една от тях толкова им се хареса, че си я направиха на песничка. Но като я слушам, сам не знам: Федър ли е това, или не?

— А каква е песничката? — попита Квирина.

Федър се дърпаше. Не умеел да пее. Те го молеха, настояваха, Най-после се съгласи и подхвана:

От храстите излетя уплашен кос, тъй като артистите в беседката така гръмогласно се изсмяха при последния куплет, че повече не можеше да се спи.

— Ами хонорарът какъв е? — попита Волумния, задавяйки се от смях.

— Както за другите басни. Жълтици не падат, но риба колкото щеш. — И Федър завърши самодоволно: — Тревинианци ценят своя поет.

Квирина слушаше с полуотворени уста. За автора на басните, доста от които знаеше от Фабий, тя си бе създала съвсем друга представа. И сега малко се разочарова. Римските поети бяха красиви, изтънчени млади патриции. А този хаплив рошльо не й приличаше на поет. При това живее толкова далече от Рим! Тя плъзна поглед по покривите на Тревиниан и изтърси с детска невинност:

— Ами че ти… нямаш тук много слушатели…

Федър протегна шия като охлюв от черупката си, очите му изхвръкнаха като пипала срещу момичето и той произнесе високомерно:

— По-добре двадесет умни слушатели, отколкото две хиляди, които не са способни да разберат истинското изкуство!

Фабий побърза да заглади впечатлението от Квирининото простодушие:

— Ти си прав. Публиката на село е по-благодарна от римската. — Очите му се смееха. — То и ние сме римляни, но вярвам, че ще ни сметнеш за достойни да чуем някоя твоя басня. Разбира се, такава, за която със сигурност знаеш, че си й автор!

— Да, да, молим те! — кокетно свиваше устни Волумния. Към нея се присъединиха и другите.

Федър това и чакаше. Поколеба се още малко, после прокара пръсти през рошавите си коси и започна да декламира за вълка и кучето, за царя на зверовете — лъва, и маймуната, за брадатите кози, за орела и враната, за лисицата и змията и още много други басни; всичките блестяха от остроумие.

На артистите най-много им допадна баснята за кукувичката, славея и магарето:

Фабий скочи:

— Отлично!

Смехът избухна отново. Горкият кос, днес няма да се наспи.

Фабий сграбчи Федър за рамото:

— Представяш ли си какво силно впечатление ще направи всяка една от тези басни, ако я преработиш за театър? Каква атака от сцената, човече! Пригоди някоя! Та ти си майстор в тази работа!

Лукрин, който винаги след като си натъпчеше коремчето, заспиваше, при думата „театър“ отвори очи:

— Моля ви се, хорица, кажете на Фабий поне тук да не говори за театър!

Молбата на Фабий зарадва Федър, но той не показа това. Точно обратното — взе да се колебае, да свива рамене:

— Не знам дали ще мога, пък и как си представяш тази работа… И коя точно басня… Но ще опитам, Фабий. Ще помисля. Може да се получи нещо…

Федър гледаше към езерото, но всъщност виждаше римския амфитеатър. Двадесет хиляди души слушат пиесата на Федър, ликуват, аплодират, вълнуват се. Какъв успех! „Vale, мой уважаеми Созий! Вече няма да чакам благоволението ти да ми издадеш някоя и друга басня. И без теб ще се прославя.“

Заскърца колелото на кладенеца.

Траний, робът на Федър, вадеше вода и си подсвиркваше. Фабий посочи към него с очи:

— Весело му е. Очевидно си добър господар.

Федър сбърчи чело:

— Аз не съм господар и Траний не е роб. Помага ми, а понякога и аз на него. Аз съм бил роб, ти също, Фабий. Така че добре знаем що е то. Аз винаги съм покровителствувал робите.

— И винаги си имаше неприятности от това в Рим. Сега не е така. Представи си: днес робите са на мода! Сега всеки говори за тях, както говори Сенека. Никакъв инвентар! Това са приятели, нещастни братя, е, нали ти е известно! Днес и ти би станал на мода с възгледите си, ако живееше в Рим.

Федър метна остър поглед към Фабий:

— Аз — в Рим?

— Сега там от фонтаните вместо вода тече вино, планини от сланина разкарват из града, на тълпите хвърлят денари, императорът е олицетворение на щедростта и добротата.

Баснописецът примижа скептично:

— Боговете страдат от капризи, както овците от тения. — И хитро се усмихна: — Защо ме примамваш да дойда в Рим, а сам бягаш от него?

Фабий се наведе към Федър през масата, поколеба се за миг, помисли си за своята мечтана голяма роля и после каза:

— Рим се е побъркал. Не иска нищо друго освен цирк, арена и кръв. И аз не виждам никакъв изход. Щуротии с ритници и изтъркани шеги? Все това ли? Аз с удоволствие се заяждам, нали знаеш? — усмихна се Фабий тъжно и продължи язвително: — Кого да нападам, като около нас е истински олимпийски симпозион342? Само се огледай! Всички са прекрасни и безупречни. Императорът е прекрасен, сенатът — прекрасен, магистратите — прекрасни, та дори и преторианците; и в кого тогава, дявол го взел, да се прицеля?! А нима мога аз, като римската сган, да мързелувам и да получавам милостиня от държавата — жито и двеста сестерции месечно? Пфуй! — В гласа на Фабий прозвуча огорчение. — Затова се вдигнахме и тръгнахме от село на село като скитници-комедианти, а не като артисти. Но това не ни задоволява! В името на боговете, напиши ми някоя пиеса, приятелю! Нали си писал пиеси!

Федър мълчеше и замислено барабанеше с пръсти по масата. Квирина слушаше изумена. Тя не допускаше, че лошото настроение на Фабий има толкова дълбоки корени. Не откъсваше поглед от устата на любимия си, дълбоките гънки край тях я плашеха. А тя бе толкова щастлива от това скитничество! Фабий продължаваше:

— Аз не вярвам, че със смяната на добър или лош властелин всички хора ще станат изведнъж добри или лоши. Не вярвам, че шепа пари и милостини ще направят щастлив римския народ. — Фабий отпи от кавичката. — Ах, тази арена! Тя ни отне хляба! Хората се забавляват само когато гледат как се лее кръв. Слушай, Федър! Хрумна ми тема тъкмо за теб! — И той продължи разпалено: — Представи си арената през очите на зверовете. Трибуните препълнени със зверове. В ложата царят-лъв със своята свита. Тигри — в ролята на претора и префекта. Армията на преторианските чакали слухти, души на втори план, в долните редици, на креслата — беля лешояди, хищници; над тях — пауни и свраки, още по-нагоре — хиени, покорни магарета, продажни маймуни и стада блеещи овце… А сега — внимание! Отварят се вратите на бестиария, екват фанфари и на арената се втурват хора! На трибуните рев, лай, врясък, тракане, мучене: „Нашият цар ни е избрал първокачествена стока! Хайде сега, плешиви уроди! Гризете се! Хапете се! Драскайте се! Късайте си месата, та кръв да потече! Ето, това се казва театър!“ Какво ще кажеш, Федър?

Сюжетът заинтригува баснописеца. Очите на Квирина блестяха. Волумния ръкопляскаше, Лукрин удряше с юмруци по масата. Това е идея! Грав казва възхитено:

— А моралът на пиесата? Зрителите да се познаят в зверовете и да се видят на какво приличат с тая своя алчност за кръв.

— Да, да — избухна Федър разпалено. — Това не е лошо! Да се сбие всичко в едно късо действие; някои неща да се намекнат, други — в устата на водещия, нещо като сблъскване между зрителите-зверове…

— Само че тук има една опасност — забеляза Фабий. — Народът ще се забавлява дори с това, че се е познал в зверовете. Но какво ще стане, ако лъвът в ложата се досети?

— О, не! Императорът е великодушен — каза Волумния и всички се съгласиха с нея.

— Страх ли те е? — обърна се хапливо Федър към Фабий.

Фабий погледна Квирина. За него не става дума. Но той вече не е сам. Колко изстрада тя, когато го отведоха при Тиберий заради „Хлебарите“. Фабий разпери ръце:

— А не си ли е за страх, когато се завираш в устата на лъва?

Поетът се усмихна:

— Не се бой, момче. Ще го напиша внимателно.

И той започна да разказва подробно как вижда пиесата. Слънцето залязваше. Повърхността на езерото се позлати. Кипарисите стараха черни. А двамата автори под бръшляновата беседка разпалено обсъждаха как от идеята на Фабий да се роди пиеса.

40

От всички римски хълмове тръбяха тръби, тръбяха дълго, настойчиво, Рим се пробуждаше за тържественото отпразнуване на двадесет и петия рожден ден на императора. Милионният град мигновено скочи на крак. И дворците на сенаторите бързо се оживиха, макар че този час бе безсъвестно ранен за тях. Но нашият император страда — жалко и за него, и за нас — от безсъница и обича точността. Точността е стара гръцка добродетел, колкото и противна да е понякога. Но какво да се прави. Ставай! Трябва да се побърза с къпането, с прическата, с обличането, със закуската. Днес е тържествен ден!

Луций Курион изглеждаше чудесно на седлото, когато се понесе в галоп от Марсово поле, където бе нощувал, към Палатина, приветствуван от плебса, запълнил още от тъмно артериите на града. На гърдите си той имаше сребърна броня с изкована върху нея Хелиева колесница. Императорът бе оказал особена милост към Луций, разрешавайки му да носи същата броня, само че от сребро, а не златна като неговата.

Луций хвърли юздите в ръцете на стражата пред портите на императорския дворец и изтича по стълбите. Центурионът го въведе в преддверието.

Макрон седеше тук сам, в кресло край абаносова масичка. Беше с обикновена, люспеста преторианска броня. Луций го поздрави и седна насреща му. През големия отворен прозорец долитаха екът на тръбите и гласовете на тълпата.

— Станал ли е вече? — попита Луций.

Макрон кимна:

Вече е бил в банята. Сега му правят прическата.

— Добре ли е спал?

— Малко, както винаги. Изкарал акъла на хората в двореца още по тъмно.

Върху лицето на Луций заигра мускул. Този селяк никога не ще се научи да говори прилично. Дори когато става дума за императора.

— Чудо ден беше вчерашният за теб, момче — каза Макрон със своя пресипнал глас.

Луций оправяше бронята си намръщено. „Докога ще ме наричат момче? Защо не ми казва вече момко?“

— Военният парад на Марсово поле беше прекрасен. Марс сигурно не е виждал такова нещо през живота си. И много хитро го беше измислил войниците да крещят само „Гай Цезар“, а мене и тебе да ни зарежат.

Луций мълчеше.

— Дипломат си ти, няма що, мое сребърно слънчице — признателно продължаваше сановникът. — Добре си те избра императорът за пропагандатор. Нова длъжност, а, току-виж, Курион я направил най-висшата в държавата! Само че ти си и сенатор и затова днес трябваше да си с тога, а не в униформа. Вече не си войник. Но аз разбирам, разбирам: иска ти се да блестиш с този Хелиос на гърдите. Ха-ха-ха! Нищо, нищо, не се сърди де. Прилича ти, има да пули по теб очи Валерия.

Макрон се изправи и закрачи из залата, като че ли се намираше на учебно поле.

Луций стана неспокоен. Той следеше твърдата крачка на Макрон — удар след удар. И попита престорено изненадан:

— Валерия върна ли се от Баи?

— То се знае. Заради него трябваше да се върне. Но главно заради теб. Няма защо да се криеш пред мен, момче. Мога да си представя колко си нетърпелив. Но все ще изтърпиш някак до вечерта. — Макрон се спря пред Луций. — Слушай, а знаеш ли кое беше най-майсторски измислено? Аплодисментите, когато в храма на Белона императорът изказваше благодарност на сената и народа, че са го удостоили с консулството. Това беше чудесно измислено!

— Имаше защо да се аплодира, Невий, не си ли съгласен? — върна си надменно Луций на сановника заради неговото „момче“. Макрон веднага забеляза това. „Я виж ти! За първи път ми казва Невий. Фамилиарност към тъста си или самонадеяна дързост?“

— Имаше защо да се аплодира — съгласи се Макрон. — Това, което направи като консул, беше великолепно, а пък това, което обеща да направи като император, ще бъде истинско чудо. Браво на нашия млад император. Само не ми разправяй, че не си организирал тия овации! Аплодисменти след всяка фраза… — отлично! Много ли пари струваше?

— Нима парите в този дом имат значение?

— Прав си. Важен е ефектът. А твоята глава разбира от такива работи. Искам още нещо да знам: какво направи, как я уреди с гадателите, че димът се вдигаше право нагоре при оня диво разфучал се вятър? Това беше чудесен трик!

— Какъв дим?

— При жертвоприношението на императора, когато освещаваше Августовия храм на Форума… — Макрон се ядоса: — Не се преструвай пред мен, че не знаеш! Не те съветвам да правиш това. Не обичам да ме нравят на глупак!

Луций благосклонно се усмихна:

— Разбирам какво мислиш… Но това не беше никакъв трик. Олтарът се намира от източната страна на храма, а вятърът бе западен. Това е то цялата тайна.

Макрон гледаше Луций със завист, но заговори без злоба:

— Голям късметлия си. Родил си се под щастлива звезда. — Но след малко продължи хапливо, като крачеше на залата: — Де да видим днес какво ще направиш в цирка. От днешния ден много неща ти зависят, момче. Внимавай. — Той обърна очи към дъбовата врата: — Циркът е най-силната му страст, знаеш това. По-добре счупи квадригата, остави се да те прегазят, но да загубиш — в никакъв случай! Иначе не отговарям. Ще те изпрати някъде по Рейн и Валерия ще загуби годеника си.

Луций стрелна Макрон с омраза изпод притворените си клепачи. „Годеник на Валерия! Ах, любезни мой, толкова далече още не сме стигнали. Тази игра скоро ще свърши. Аз знам — вие двамата сте направени от желязо. Отстъпление — такава дума няма във вашия речник. Има само: нападение и покоряване. Само че и аз съм костелив орех. Аз също мога да нападам и да покорявам и никога няма да се подчиня на една хетера, която на всичко отгоре е дъщеря на роб! Тя с удоволствие би ме дърпала на конци като парцалена кукла. Но грешите! Аз ще направлявам съдбите на хората, а не тя моята! Дори ако… дори ако… — Луций си спомни целувката на Валерия, преди да замине, и ледени тръпки плъзнаха по тялото му. Той впи пръсти в облегалката на креслото и сбърчи чело. — Аз няма да сложа проститутка в леглото на един Курион! Това би означавало баща ми да се обърне в гроба. А че баща й бил преториански префект? Това е нищо за един Курион. Той гледа много по-високо. Към най-високото. Не към сенаторската дъщеричка Торквата, нито към дъщерята на могъщия Макрон, а към Ливия — сестрата на императора!“ Внезапно Луций злобно се разсмя:

— Но днешният ден няма да бъде приятен за теб, мой Макрон…

— Защо? — попита префектът.

— Как ще се чувствуваш, когато пред очите на сто и шестдесет хиляди души в цирка до Калигула седне като императрица твоята жена?

Ударът не попадна в целта. Лицето на Макрон светна.

— Учудваш ли се на Калигула? Ения е прекрасна жена. А на императора аз мога да му пожелая само най-хубавото, нали така? Тебе не те ли е страх от ездата? — промени темата Макрон. — Тежки ще бъдат състезанията. Синият, както чух, имал отлични арабски коне.

Луций изпъчи гърди, среброто метна отблясъци из залата.

— Страх? Аз да се страхувам? Нали сам каза, че съм дете на Фортуна. Или иначе казано — годеник на Фортуна.

Макрон не схвана намека с годеника, но въпреки това нещо не му се нравеше у Луций. Прекалена самоувереност? Патрицианска надменност? Въображение на императорски любимец? „Нещо много си се разбързал, момче. Само преди осем месеца седеше пред мен в терацинската кръчма кротък като овчица и щеше да глътнеш с очи Валерия. Нещо много очебийно ти расте гребенчето. Почваш да ми се качваш на главата. Сигурно искаш да ме оставиш на втора линия, а? Чини ми се, че и Валерия вече не може да те надвие. Знам, сега имаш по-силна опора зад гърба си. Е, добре. Но хубаво трябва да знаеш моята поговорка: дори на Палатина му се намира на всичко колаят…“

Дъбовата врата се разтвори широко. Императорът влезе. Луций скочи от креслото.

— Ах! Приличаш на бог, мой Гай! — извика Луций възторжено.

Макрон веднага се присъедини:

— По-великолепен си и от фараон!

Императорът се усмихваше и приемаше техните благопожелания. После допита загрижено:

— В добра форма ли си, Луций?

— Надявам се, мой драги. Заради теб трябва да победя, иначе по-добре да ме стъпчат конете.

— Депутации от сената, от жреческите колегии, братствата и магистратите чакат в атриума, мой цезаре, за да те поздравят — съобщи Макрон.

— Ще ги приема в перистила. И двамата ще бъдете с мен. Вътре е непоносимо душно, в перистила въздухът е по-свеж. А след това — на цирка!

— Лектика или кон? — попита Макрон.

— Нищо. Ще вървя пеша.

— Тогава стража…

— Не, мой Невий. Не искам да ме съпровождат преторианци. Нали няма никаква опасност?

— Нищо не се знае — избоботи Макрон. — Ами, да речем, някой луд…

Луций го прекъсна:

— И лудият трябва да обича императора. А както твърди Сенека, любовта на народа е най-добрата стража за владетеля.

Circus Maxsmus приличаше на половинка раковина, напълнена с розово месо.

Робите бяха посипали с киновар жълтия пясък на състезателните писти, а амфитеатърът сияеше от белотата на тогите, изпъстрена с всички багри на женските одежди. Въздухът трептеше от горещината. И всичко това, нажежено от безпокойството и движението на тълпата, заслепяваше до болка очите. Циркът бе претъпкан докрай със зрители, глава до глава. Сенаторите заеха местата си срещу императорската ложа. До тях бяха ложите на понтифиците, весталките и служебната ложа за едила и претора.

Държавни роби разнасяха закуски, плодове и разредено вино. На най-горния ред срещу императорската ложа седнаха Скавър и Балб. Ред по-надолу бяха Мнестер и Апелес.

— Ехей, хорица — обърна се Мнестер назад, — знаете ли, че след състезанията ще пуснат тигри срещу въоръжени престъпници? Императорът е заповядал да докарат двеста тигъра от Индия.

— Бррр, река от кръв ще потече — каза Балб.

Мнестер сви рамене.

— А ти какво искаш? Кръвта има хубав цвят.

Екнаха фанфари. Идваше императорът.

Сред оглушителен рев и бурни овации, както римляните посрещаха само хищниците, хвърлящи се върху гладиаторите, влезе в ложата си двадесет и пет годишният господар на света, съпровождан от съпругата си Ения, сестра си Ливия и Макрон.

Той наистина приличаше на бог. Дългото пурпурно наметало от най-тънка вълна издължаваше възпълната му фигура. Туниката от лилава коприна бе извезана със сребърни лотосови цветове. На главата — венец от златни дъбови листа. Императорският пръстен, заедно с другите пръстени на ръката, мяташе огнени искри.

Императорската ложа бе засенчена с оранжев велум на черти, но Калигула не седна под навеса и като жумеше срещу слънцето, вдигна ръка за поздрав.

Циркът аплодираше, ревеше, тропаше с крака от възторг.

Императорът приветливо кимна на всички страни. Макрон стоеше в дъното на ложата. Той имаше противното усещане, че ръката му, която толкова дълго държеше вдигната, е натежала поне със сто унции343. През главата му минаваха странни мисли: „Не ми ли беше по-добре със стария тиран, който си седеше на далечния остров и не ми се бъркаше в работите, отколкото с този благодетел, дето непрекъснато ми се мотае пред очите? В началото изглеждаше, че глупавият младок ще се занимава само със състезания и любовни похождения, а държавните работи ще предостави изцяло на мен. А се оказа, че иска всичко сам да върши: да управлява, да се занимава с войската, да съди, финансите да ръководи… Трябва да го поуморим, да му поизстискаме силицата… Ения ще трябва малко повечко да… — Макрон плъзна поглед по своята бивша съпруга. — Гръм да я тресне, каква е хубавица тази моя жена! Нагиздила се е като арабска царица. Ама че противна работа е, дето трябва… Пфуй!“ Макрон премести погледа си върху императорската сестра Ливила. Тя се заглеждаше по мъжете с безсрамни, влажни очи. Макрон не харесваше Ливила. Не е така нежна и красива като Ения. Наследила е острите черти на майка си Агрипина. Отдала се още от детски години на кръвосмешение с брат си, тя имаше явни следи от безсрамие върху лицето си. Широки ноздри, чувствени устни, ниско чело. Обвита в лилав муселин, плътно прилепнал по тялото й, Ливила изглеждаше като гола до Ения.

Императорът, макар че аплодисментите не бяха стихнали, седна в креслото си и без да се обръща, попита:

— Всичко ли е наред, Макрон? Можем ли да започнем?

„Говори с мен през рамо като с пастир“ — помисли си Макрон, но отговори учтиво:

— Да, мой цезаре.

Калигула даде знак на едила с величествен жест.

Тръбите зазвучаха някъде високо от всички страни на цирка. Млад атлет застана пред императорската ложа. Взе от ръката на Калигула горяща факла и вдигнал я над главата си, обиколи цялата състезателна пътека. После изтича по стъпалата на спината посред цирка и хвърли факлата в бронзовия купел, пълен с дървено масло и смола. Щом огънят пламна, тръбите отново екнаха.

Отвориха се тържествените врати и в плътни редици на стадиона излязоха състезателите с коли, бегачите, гладиаторите и накрая борците с шлемове, мечове и щитове.

— Ave Gaius Caesar imperator Augustus!

Техният поздрав заглъхна сред крясъците на тълпата.

В редиците на състезателите вървеше и Луций. Дъхът на Валерия, седнала в ложата на весталките, спря. В къса бяла туника, препасана със зелена лента, снажен, висок — той й приличаше на Херос. Луций не погледна към нея. Обърна очи към императора като войник към своя командир, погледна Ливила и отминавайки императорската ложа, продължи безразлично нататък.

Макрон оглеждаше картината на цирка. „Прелест. Гледка, която с нищо не може да се сравни. След това море от цветове, овации, летящи коне и рев на тълпата — хората ще ходят няколко дена глухи и слепи. А какво ще стане, когато на арената изскочат лъвовете и тигрите и разкъсат гладиаторите! Рим си живее, както трябва да живее пъпът на света. Само тия игри струват сто милиона сестерции. А това се повтаря най-малко два пъти в месеца! Настроението на хората се покачва, а нивото на паричките спада. Ще трябва да предупредя императора. Да го предупредя — но това значи да го раздразня. — Мислите в главата на Макрон се блъскаха една в друга. — Да го предупредя и по този начин да го разгневя или… да оставя ябълката да зрее, да червяса и да падне? При такова падане всичко се случва, може и с мен да се случи нещо по-добро…“

След като манифестацията свърши, из вратата излязоха осем двойни впряга коне със състезателни биги. Валерия разочаровано се отдръпна: това не е състезание на патриции! С бигите ще препускат наети плебеи. Жребият определи мястото на състезателите, които по двойки, в туники с цвета на всеки от състезаващите се клубове — бял, червен, зелен и син, — скочиха в бигите, хванаха с дясната си ръка камшиците, а с лявата — поводите на конете. Шлемовете и броните на състезателите ярко блестяха. Конете неспокойно цвилеха и риеха с копита в пясъка.

Сред зрителите се вдигна шум. Започнаха да се обзалагат. Обзалагаха се всички — кой с когото свърне. Тези долу — за куп ауреи, горните — по на шепа сестерции. Най-много се обзалагаха за зеления, императорския цвят.

— Какво ли правят сега нашите? — размисляше на глас Балб. — Къде ли скитат по селата? Жалко, че я няма тук Квирина. Никога не е виждала цирк.

— Ами и аз от двадесет години не съм гледал такова театро — каза Скавър.

— Хм. Казват, че такива — тържествени игри, като днешните, стрували сто милиона — подхвърли Балб.

— Оня скръндза сигурно днес се обръща в гроба си — смееше се Скавър.

— Ами че то не са малко пари — каза Балб, като плюеше ловко люспите на фъстъците.

— Не ти ли се струва, че императорът се е зачервил много?

— То е от оранжевия велум.

— На кой цвят ще заложиш, Балб? — викна Мнестер. — На зеления ли?

— Не. Аз, откакто се помня, най-много обичам синия. Сигурно защото цял живот клеча в дупка и не виждам небето. Аз съм за синия!

— Аз — за зеления, императорския — каза Мнестер. — На колко? На жълтица?

— Моето небе си струва една жълтица — усмихна се гърбавия. — Дадено, Мнестер!

— И от мен жълтица за синия — присъедини се Апелес.

Мнестер то погледна изненадано:

— Какво? Не за зеления? Ти, приятелят на императора?

— Приятел ли? Само негов шут и клоун. — Лицето на Апелес доби присмехулен израз. — Само ми приписват това приятелство с господаря на света. — И като видя учудените очи на Мнестер, притегли главата му към себе си и прошепна: — Преди три дена как не го молих да направи нещо за нас, артистите, за театъра. Ще си помисля, обеща милостиво, но съгласи се, казва, че в цирка се забавлявам по-добре. Скокът на един тигър върху гладиатора, смееше се, не може да се сравнява с вашите артистични гримаси. Циркът е изключително зрелище… Уж се смееше, но съвсем сериозно го каза. Тежат ми тези негови думи…

Млъкнаха и двамата, загледани в императора. Отдалече той изглеждаше малък, просто едно алено петно, и лицето му алено и на ивици като тигрова кожа, навярно от раирания велум над ложата.

— Всеки си има по някоя слабост, Апелес. Пък и… какво повече бихме могли да желаем? Помисли си само как беше при стария и как е днес. Да благодарим на боговете!

Тръбите екнаха и циркът мигновено стихна. Чуваше се само глухото ръмжене на тигрите и лъвовете от подземните бестиарии.

Късите камшици блеснаха във въздуха, конете препуснала и големите биги се понесоха.

Зрителите, вперили очи в часовниците, едва дишаха. Тропот на копита, грохот на коли, подканващи викове. Водеше червеният. Водеше, докато му се падна най-трудният външен кръг. Подир него — зеленият — във вътрешния кръг, следван от синия, а накрая — белият. В този ред те обиколиха два пъти пистата. При третата обиколка зеленият се откъсна от синия, с когото досега изглеждаха еднакво силни. С камшика и с гърлени викове той насърчаваше конете и бързо настигаше червения. Преди последния завой разстоянието между тях бе само две конски глави. Ревът в цирка се усилваше. Червеният, забелязвайки напора на зеления, взе неочаквано енергично завоя, премина от външния кръг във вътрешния и зеленият налетя върху него в пълен галоп. Грохот и трясък. Вик от сто хиляди гърла.

Двамата състезатели полетяха към земята и уплашените коне ги повлякоха за поводите, омотани около левите им китки. Тъмните ивици в пясъка вероятно бе кръвта, която бързо се всмукваше от алената пътека. Междувременно синият стигна до целта.

От вратите изтичаха роби, за да опрат уплашените коне и да спасят състезателите. Зеленият, проклинат от императора и тези, които се бяха обзаложили за него, вече не дишаше. Червеният се бе провинил; той напусна своята писта, за да препречи пътя на зеления по вътрешния кръг. Зрителите наскачаха, негодуваха и искаха смърт за състезателя, който лежеше на пясъка със счупени ребра. Императорът не се поколеба. Вдигна юмрук с палец, обърнат надолу:

— Habet!

Катът прободе гърлото на тежко ранения, кръвта бликна нагоре. Робите извлякоха двата трупа и изравниха с гребла пясъка на състезателната писта.

Оранжевият велум над императорската ложа се издуваше като корабно платно при вятър, слънцето припичаше, драгоценните благовония, разпръсквани от стотици роби, притъпяваха миризмата на пот.

Ения бе развълнувана от състезанието и споделяше със съпруга си своя възторг, като леко вдигаше бялата си ръка, окичена със златни гривни. Императорът, разгневен от загубата на своя цвят, се мръщеше. Не отговаряше на Ения. Той впери поглед във Валерия. „Тя е още по-очарователна от Ения. Тялото й е стройно, стегнато. Ения ме отегчава вече. Дали след съпругата да не опитам и дъщеря ти, Макрон? Не, не. Ливия Орестила ми харесва повече. Ще я разведа с Пизон и може да се оженя за нея. Прекрасна е. Тъничка като момиченце. Да! Още утре ще я извикам…“ Калигула се изсмя на глас.

— Желаеш ли нещо, мой благородни? — наведе се към него Макрон.

Той дори не обърна към сановника главата си, увенчана с дъбовия венец, изпод който се стичаха струйки пот.

— Нищо. Засега нищо, мой префекте. А всъщност — да. Благовоние.

Калигула изля в шепите си цялото шишенце и разтри челото и слепоочията си.

— Виж ти, гладиаторите. Аз залагам на този, огромния, с бялата лента на шлема. Залагаш ли против? — попита императорът.

— Залагам — каза Макрон, тъй като не можеше да му противоречи, макар да бе също убеден, че германският великан ще победи своя съперник — тракиеца. — На колко?

— Милион сестерции — грубо се изсмя императорът.

— Мой императоре — ужаси се Макрон, — искаш да ме разориш ли!? Не стига ли на петдесет хиляди?

— Какво да правя с теб, бедняко — усмихна се Калигула и се обърна най-после към този, с когото разговаряше. — Може и на петдесет хиляди.

Двойките гладиатори, наредени по протежение на цялата състезателна писта, бяха готови за бой. През изминалата половин година от възкачването на Калигула бяха отбрани голям брой мускулести роби и специално обучени в гладиаторските школи. Сега те стояха тук в пълно въоръжение, с шлемове, къси мечове и овални щитове. По даден знак гладиаторите започнаха бой на живот и смърт.

Двойките бяха много, вниманието — разсеяно и поради това между зрителите настъпи хаос. Познавачите негодуваха. Мястото на гладиаторите е в кръглия амфитеатър, а не на цирка. Какво ще видя, ако ми хареса тъкмо онази, двойка, която е на другата страна на цирка? Все пак недоволните роптаеха тихо. Е, и на това сме благодарни, слава, на боговете, че изобщо разрешиха игрите.

Ако двадесет и пет годишният император разбираше от нещо добре, това не бе нито икономиката, нито философията, нито поезията, а конните състезания и гладиаторските игри. Той можеше безпогрешно да отгатне силата на мускулите, еластичността на сухожилията, удара по черепа или отскока.

Двойката гладиатори пред императорската ложа бе специално избрана. Партньорите изглеждаха равностойни и нападенията им се редуваха. Ловко работеха мечовете, светкавично се поднасяха щитовете, пресрещайки смъртоносния удар, краката леко се докосваха до пясъка, скоковете на гладиаторите напомняха движенията на хищници. Те водиха дълга битка, без да се наранят, и зрителите възхитени следяха красивия бой.

Много двойки вече бяха приключили състезанията си на огромния цирков терен. Калигула, по даден от Макрон знак, механично вдигаше ръка, което означаваше смърт за победения.

Остана последната двойка — германецът и тракиецът. Гладиаторите бяха така опръскани с кръв, че вече не можеше да се разбере изразът на лицата им. Изтощени от загубата на кръв, те едва се държаха на крака. Въпреки това се биеха, доколкото имаха сили. Сред тълпата цареше напрегната тишина, нарушавана само от звънтенето на мечовете по металните щитове. Тракиецът се засили за удар, но в същия миг отскачащият германец му се изплъзна и падна на колене. Ударът не го улучи. Мечът на тракиеца отново светкавично излетя нагоре, викът на хилядите разтърси цирка, но за изненада на всички германецът и в клекнало положение отблъсна удара с щита и скочи.

Циркът ревеше, аплодираше, тропаше. Германецът доби смелост от успеха си. Налетя разярено върху щита на тракиеца, но щитът се отмести и тракиецът прониза с меча си германеца в слабините. Великанът се строполи и застена. Тракиецът стъпи с крак върху гърдите му и обърна глава към императорската ложа.

Калигула, заложил на германеца, изгуби петдесетте хиляди сестерции („Ах, защо не се обзаложих на милион“ — ругаеше се Макрон) и злобно вдигна десница с палеца надолу. Тракиецът прободе с меча си гърлото на ранения и кръвта го опръска. Зрителите и тези, които бяха заложили на германеца, не аплодираха решението на императора, вдигна се негодуващ шум, тъй като според всички германецът трябваше да остане жив заради отличния си бой. Калигула забеляза това и стана неспокоен. Готов бе отново да вдигне ръка в полза на победения, но вече бе късно. Народът недоволно шумеше.

Робите разчистваха арената от труповете и изравняваха пясъка. По знак на Макрон се разтичаха роби с вино, за да смекчат недоволството сред зрителите.

Макрон и Ения успокояваха разгневения император. Виж! Приготвят пистата за състезанието на квадригите. Златният гвоздей на игрите! Сега вече ще се състезават не наети плебеи или роби, а млади благородници, цветът на Рим.

Екнаха фанфари.

От вратите бавно излязоха четири коли, всяка теглена от четворен впряг чистокръвни коне. Те спряха върху линията на старта и робите подадоха поводите на благородните състезатели. В къси туники с цвета на своя клуб, гологлави — те скочиха в квадригите. Закопчана със златна фибула на рамото, върху гърба на всеки се спускаше дълга лента, от лека материя — червена, бяла, зелена и синя. Луций — в зелено — държеше един от средните впрягове. Той бе посрещнат с екзалтирани викове. Макрон се наведе към Калигула:

— Приветствуват твоя цвят, цезаре!

Луций изглеждаше спокоен, бе тренирал всеки ден и не се плашеше от състезанието.

Сред матроните на сенаторските семейства седеше Торквата; лицето й бе покрито с прозрачен воал. Тя с цялата си душа се стремеше към Луций, пожелаваше му победа; знаеше, че той не може да я съзре сред множеството, но бе щастлива, че тя го вижда. Торквата продължаваше да го чака.

Дълбока тишина изпълни цирка.

Лично едилът удари медния диск и квадригите се понесоха. Пръв бе синият състезател, Луций веднага си послужи със своя трик — отпусна поводите, притегли ги, изсвири продължително и отново съвсем ги разхлаби. Конете, летяха като птици. Луций премина с бясна скорост край императорската ложа, носеше се като вихър и при втората обиколки, задмина синия. Сега трябваше само да издържи. Той чуваше провлечения хилядогърлен вик на зрителите, чуваше тропота на своята квадрига и ударите на конските копита. Не усещаше болката, която му причиняваха защитните плочки на голенищата, опрени о предната дъска на квадригата, за да пази равновесие.

В този луд бяг киноварната писта и петнистите задници на конете пред него се сливаха в една мъглива черта. Имаше усещането, че преминава през дъждовна завеса. Зелената лента се вееше зад гърба му и го теглеше назад. Той й се съпротивляваше, като излагаше лицето си на вихъра. Пред очите му бе само жълто-розовата река от пясък, а по нейните брегове като размазани точки летяха назад лицата на зрителите от долните редове. Копитата на жребците поглъщаха земята. Ревът на тълпата, обкръжил състезателната писта, бе далечен, безформен и по-слаб от вятъра, който свистеше край слепоочията му.

При шестата обиколка Луций взе завоя така рязко, че квадригата летя известно време само на лявото си колело. Дясното — във въздуха. Две-три секунди наклонът бе толкова голям, че квадригата сякаш щеше да се преобърне на лявата си страна. Вик на ужас разтърси цирка. Но Луций уравновеси колата, дясното колело отново се опря на земята. Той не чуваше името си, изригващо от хиляди гърла. Летеше към финала, оставяйки далече зад себе си другите.

Ликуването, виковете, овациите нямаха край.

Валерия бе бледна от вълнение. Тя забрави гнева си, който до преди малко я изпълваше. Сега оправдаваше Луций. Да, трябвало е ежедневно да тренира за такова голямо състезание. Заради това не е дошъл при нея в Баи. И си представяше как ще го посрещне довечера. У дома го очаква нейното писмо: „Ела! Ела! Ела!“

Калигула продължително и възторжено ръкопляскаше. После се обърна към Макрон:

— Подай ми лавровия венец за Курион. Великолепно препускаше. Остави всички далече зад себе си. Обичам го.

— Обичам го — усмихна се с чувствените си устни Ливила.

— Ето как се побеждава за цвета на императора! — каза възторжено Макрон. — Курион заслужава нещо повече от венец.

Под ека на тръбите Луций се изкачи по стъпалата пред императорската ложа.

Калигула стана, постави на главата му венеца на победител и го прегърна сред бурни аплодисменти. Очите на Луций, червени от вятъра и напрежението, се вдигнаха към императора.

Той целуна, както се полагаше, ръката на Калигула и уморено се усмихна. Зърна ръкопляскащата Ливила и полуотворените й устни.

Императорът произнесе ласкаво:

— Благодаря ти за победата в чест на моя цвят, мой Луций. Аз умея да бъда благодарен, приятелю, ще видиш!

Валерия напрегнато наблюдаваше, тази сцена. Тя седеше само на тридесет крачки от Луций и не откъсваше очи от него. Но не забеляза, че той погледна Ливила. Видя само, че не погледна към нея. Не й обърна внимание. Сякаш не беше тук. Тя се разтрепера от злоба. Луций си тръгна. Оглеждаше се, навярно търсеше Торквата. Валерия се тресеше. Ледена вълна се надигаше към сърцето й. „Той отива при сенаторската мимоза. О, Хеката, какво чакам още? Стига съм била милостива! Прекалено се унижавам! В Остия се колебаех. Сега вече съм сигурна.“

И Торквата не откъсваше поглед от Луций. И тя забеляза, че той не обърна внимание на Валерия. „Венеро милостива, не означава ли това, че ще се върне при мен? Ах, ще бъда търпелива, ще го чакам, само да се върне!“

Мислите на двете жени бяха прекъснати от страшен рев. Дълбок, хъркащ рев, повтарян непрестанно от стотина гърла. Това бе чудовищният концерт на прегладнелите тигри, които се хвърлиха върху мрежата срещу човешките сенки, когато робите отвориха външните врати на бестиария.

През арената препускаше тръбач на кон. Той спираше всяка минута, тръбеше и с мощен глас съобщаваше, че след малка пауза срещу осъдените на смърт, които са въоръжени и специално обучени, ще бъдат пуснати индийски тигри. Екзалтирани ръкопляскания разтърсиха цирка.

— Ето ти сега и касапница — каза Балб на Скавър и се изправи. — Нямам желание да гледам как тигър изяжда човек, па макар и да е престъпник. Виното ми е по-вкусно от кръвта.

Скавър остана.

Отиваха си мъже и жени, отидоха си Сенека, Валерия и Торквата. Но картината на цирка ни най-малко не се измени след напускането на няколко десетки души. Императорът изпроводи Ения до лектиката и се върна. Той покани Луций да седне между него и Ливила.

Слънцето клонеше към залез, ставаше прохладно, робите разнасяха хляб и печена риба. Миризмата на дървено масло дразнеше ноздрите, разреденото вино се стичаше в гърлата. Пистата на цирка се запълни от мъже в тежки ризници, въоръжени с копия и къси мечове. После на арената нахлуха бенгалските тигри.

Императорът пръв възторжено ги аплодира.

Но не му се удаде дълго да се радва на тази изключителна гледка. Той се изправи неочаквано и вдигна ръце към слепоочията си. Застена от болка и се олюля. Макрон и Луций скочиха. Целият разтреперан, Калигула тежко се отпусна в ръцете им. Ливила се ухили:

— Известно ми е това. Епилептичен припадък. Внимавайте, ще почне да хапе и да рита.

Двамата мъже го заведоха до лектиката, наредиха да потеглят за двореца и силно разтревожени, тръгнаха край носилката на императора. Ливила остана сама в императорската ложа. Тя гледаше как прегладнелите и ранени хищници разкъсват телата на мъжете. Красивите й зъби бляскаха в полуотворената карминена уста, а очите й сияеха от възторг.

Вечерта Валерия напразно очакваше любимия си. Той бдеше над императорското ложе заедно с Ения, Макрон и лекарите, които не знаеха какво да предприемат.

Калигула вдигна температура, целият трепереше, обливаха го ту ледени, ту горещи вълни.

След игрите народът узна, че императорът се е разболял. Тълпите обкръжиха двореца, не искаха да си отидат, макар че настъпваше нощ, и настояваха всеки час да бъдат уведомявани за състоянието на любимия си владетел.

Лекарите така и не знаеха какво да сторят. По рецепта на Августовия лекар Меза те направиха на императора компреси със студена вода, но това не помогна. Състоянието на болния бе сериозно.

Стотици хиляди хора се разположиха на Палатина и на Форума. Силни стенания и плач се чуваха в нощта. Всички богове — римски, гръцки, египетски, финикийски, фригийски — се призоваваха на помощ. Патриции и плебеи обещаваха скъпи дарове на божествата, ако спасят живота на императора.

Температурата се покачваше. Лекарите поставиха пиявици на болния. Но температурата не спадна. Императорът бълнуваше.

Сред тълпата се носеха викове:

— Спаси го, всемогъща Хеката, вземи моя живот вместо неговия!

41

Вече четвърта седмица Рим живееше под знака на мъката, плача и надеждата, а императорският дворец — потънал в грижи около болния. Край леглото на цезаря се редуваха лекари, редуваха се и приближените му.

Очите на Ения бяха помръкнали от умора, изтерзани от бдение. Сестрите на Калигула Ливила и Агрипина, а също и Друзила — макар и с болни дробове — седяха непрекъснато край леглото му. Макрон и Луций почти не напускаха двореца.

Нощите бяха тежки, изтощителни, уморителни. Денем болният подремваше; нощем, когато температурата се покачваше, той бълнуваше. Виждаше се как препуска по състезателната циркова пътека на своя Инцитат. Бореше се с вятъра, призоваваше Юпитер на помощ, шибаше любимия си кон, носеше се в галоп и с победоносен вик известяваше, че пръв е стигнал до финиша.

В един такъв момент при императора бяха само Луций и лекарят. Харикъл слагаше на слепоочията му пиявици. Луций бършеше потта от челото и гърдите му с гъба, намокрена в студена вода и вино. Разсъмваше се. Сребристата светлина разпръсна виденията, императорът се съвземаше. Отвори дълбоко хлътналите си очи, погледът му се плъзна по помпейската стенопис и накрая се спря върху Луций:

— Как е Инцитат?

— Добре е, мой най-скъпи — отговори Луций.

— Летеше с мен като вихър. Всички изпреварихме.

Но беше целият в пот. Да не получи възпаление на дробовете.

Очите на Луций и Харикъл се срещнаха: отново бълнува.

— Ще отида да го видя в обора — обеща Луций.

Калигула леко се усмихна на Луций:

— Ти си ми верен. Кажи ми, колко дни вече…

— Шест — изрече бързо Харикъл.

— Лъжеш! Ти кажи, Луций!

— Двадесет и шест, мой драги.

— Ах ти, лъжливо лекарско псе! Искам да пия! Не ти! Луций, ти ми дай да пия!

Луций отпи от студената вода с вино и като подпираше с лявата си ръка главата на Калигула, доближи чашата до устните му.

— Нямам сили. Къде е Ения?

— Тя бдя над теб непрекъснато три дни и три нощи. Отиде да си почине.

— А Макрон?

— В кабинета си е. Диктува. Да го извикам ли?

— Не. — Императорът се замисли. Освободи с ръка лекаря. — По-добре ми е.

— Слава на боговете, мой Гай. Веднага ще съобщим.

— Почакай. Беше ли при Авиола?

— Три пъти.

Императорът се намръщи:

— Още ли не е решил?

— Твоето желание е заповед за него. Но летният дворец в Апциум344 не е негов. Собственост е на дъщеря му Торквата, наследство от майка й.

Калигула притвори очи. „Не знам по-хубав летен дворец от този. Колко красива ще бъде в него Ливия Орестила. Мъжа й Гай Пизон ще изпратя проконсул в далечна провинция. И ще скрия тази красота за себе си в Анциум.“

— Поради това не е възможна продажба, а само замяна — обади се Луций.

— Ще му дам на този ненаситник която иска от вилите ми.

— Ще му съобщя това. Така че около октомврийските нони замяната би могла да се осъществи.

Калигула кимна. Бе уморен. Тихо промълви:

— Но никой нищо да не узнае! Никой!

— Никой, разбирам. Тъкмо сега Авиола е в Анциум.

— Добре. Иди при него и се договорете. Имаш моите пълномощия. Искам да пия. Благодаря ти.

Затвори очи, замълча и скоро задряма.

По цели дни и нощи Валерия очакваше Луций. Пишеше му писма, но не ги изпращаше. Страхуваше се да не го разгневи със своята натрапчивост и настойчивост. Сама се утешаваше: „Ще му стана по-мила след по-дълга раздяла. Ще му липсвам. Нали знам как копнее за мен, как жадува за моята любов.“ Извиняваше го с болестта на Калигула. Знаеше, че е неотлъчно при императора, одобряваше това, нали оздравяването на Калигула бе и в негова, и в нейна полза! И въпреки всичко се надяваше, че ще намери малко време и за нея.

Една сутрин забързано притича робът на Луций с кратко писмо: „Идвам.“ Валерия ликуваше. Но Луций не дойде. Тя се измъчваше от ревност. Нареди на свой човек да следи Луций. Съгледвачът донесе лоша вест: у дома не се прибира, постоянно е на Палатина, но няколко пъти по тъмно е ходил в двореца на Авиола, облечен в плебейски дрехи.

Когато чу това, Валерия пребледня. Пред очите й изскочиха червени кръгове. Разпита недоверчиво съгледвача. Той служеше на Валерия от години, бе й предан като куче. Няколко мига се поколеба, но страстта и ревността й бяха по-силни от разума. Гласът й заекваше:

— Ще направиш ли всичко заради мен?

— Всичко, господарке.

Тя донесе сребърна кутия и изсипа на масата своите украшения. Това бе цяло състояние. Това бе имение и лозя, стадо добитък, това бе добруване за цял живот.

— Всичко ще бъде твое…

Очите на човека се наляха с кръв, той едва преглъщаше:

— Какво трябва да направя, господарке?

Валерия се приближи до лицето, набраздено с дълбоки бръчки, и зашепна обещания и заплахи. Той кимна и се закле в Юпитер Гръмовержеца: „Ще изпълня и ще мълча!“ След което си отиде безшумно като хищник.

Часовете се влачеха като години. Валерия чакаше. Улавяше и най-малкото шумолене, сърцето й биеше в гърлото. Не можеше да заспи. В полунощ Адуа й съобщи, че е дошъл съгледвачът. Валерия го вмъкна в своята спалня, отпрати робинята.

— Говори!

Той извади изпод наметалото си камата, от която нарочно не бе изтрил кръвта. Разказваше: прескочил оградата на Авиоловата градина, като преди това хвърлил на договете отровно месо. Дебнел, скрит в храстите. След малко се появила бледоликата девойка, която всяка вечер се разхождала под кипарисите. Пълзял подир нея чак до края на градината, където тя седнала на една мраморна скамейка. Било вече тъмно, когато изведнъж застанал пред нея. Тя скочила уплашено и той я пробол. В сърцето. „Сигурен удар, моя господарке.“

Валерия гледаше камата, която убиецът бе поставил на масата със засъхналата черна кръв на Торквата по нея. Подаде на мъжа сребърната кутия, натежала от злато и скъпоценни камъни. Той я уви в черен плат и я скри под наметалото си; искаше да целуне ръцете на Валерия, но тя ги отдръпна.

— Ще ме пропусне ли вратарят, господарке?

Валерия плесна ръце и се разпореди. Мъжът си отиде. Тя погледна камата. Взе я и я заоглежда от всички страни. Триумфираше. Радостта й нямаше граници, от устата й излитаха победоносни викове. По нейна заповед събудиха робите и робините. Нареди на управителя да им даде десет амфори вино. Тя пиеше с робите в атриума и правеше възлияния на ларите за своето голямо щастие. Изваждаше от сандъците скъпоценни одежди и ги раздаваше на любимите си робини. Атриумът гъмжеше от различни езици, звънтяха лири, лееше се вино. Нека пият, нека лочат, нека се любят в чест на радостта й, че съперницата й е вече мъртва!

С чаша вино в ръка Валерия изтича в спалнята си. Хвърли се върху леглото си, кристалната чаша падна и се разби на парчета. Виното се разливаше и упояваше крилатата Харпия345 върху мозаечния под.

Валерия лежеше възнак, загледана в тавана, и се унасяше от своята радост. Шумът в главата й не преставаше. Обливаха я горещи вълни. Скочи боса и разтвори завесите на балкона. На безлунното небе светеше червена звезда. Кървава рана след пробождане. Валерия потрепера. Дръпна завесата и си легна. Затвори очи. Но кървавата рана не изчезна. Разрастваше се, завираше се под клепачите й, пареше, изгаряше. Покри с ръце очи, но кръвта се процеждаше през пръстите й.

Изведнъж започна тежко да диша. Вдигна се уплашено и седна в леглото. Няма нищо, нищо, нищо… пияна съм, нищо повече. Изтръпналите крайници не й се подчиняваха, вкаменяваха се, вледеняваха се. Искаше да извика, но от гърлото и излезе само пресипнал стон. Страх сви сърцето й. После я обви мрак. От черните ъгли засвяткаха пронизващи очи върху набръчкано, студено, гневно и грозно лице, заплашващо като сянка на убиец: фурия — с развети змийски коси, с безумно отворена и няма уста. Поне един-единствен звук да издаде тази паст, да викне, да изкрещи, да прокълне! Но страшната паст не гъкваше и това навяваше още по-голям ужас. Появи се второ, трето лице с вихрено развети коси. „Какво искате от мен, фурии! Не можех иначе! Не биваше да живее!“

Валерия изтича на балкона, където Луций пред лицето на нощния град я бе целувал. Трескаво стисна перилата. Гърчеше се от страх. Усещаше, че ревността й към мъртвата е по-мъчителна, отколкото преди това. Хукна обратно и се хвърли върху леглото. Тежките стъпки и командите на стражата под балкона отмерваха часовете на нощта, която й се струваше безкрайна.

Валерия скърцаше със зъби и викаше в мрака:

— Вече не можеш да ми го отнемеш! Вече няма да му се усмихнеш! Студена си от главата до петите! — И тя отново се разтрепера, представяйки си мъртвата Торквата.

„А какво ще стане сега? Защо го направих? Ами той? Той?“

Под нейния балкон пак се смени стражата, а нощта продължаваше да се влачи като охлюв — бавна, безкрайна. Фуриите отново връхлетяха; тя ги пропъждаше с викове, размахваше юмруци във въздуха. Когато в предутринния час затрополяха колите долу в града, Валерия бе съвсем изтощена, с изсъхнали очи.

Мислите й с мъка се раждаха в главата. И мисълта, че убийството на Торквата е било напразно, я ужасяваше повече, отколкото угризенията на съвестта. „Всичко се обезсмисля! Трябва да говоря с Луций, преди да е узнал за смъртта на Торквата.“

Валерия изпрати Алкивиад с писмо, в което молеше Луций да дойде веднага, веднага, веднага!

На разсъмване се поуспокои и извика робините. Дебел слой грим скри следите от безсънието и изживените ужаси. „Прическата ми прилича“ — помисли си Валерия, взряна в огледалото, което робинята й държеше.

Луций прочете писмото. Колебаеше се. Обиденото тщеславие препречваше пътя му към страстта. Но каза да предадат на Валерия, че ще отиде. Тръгна. Гордостта спъваше краката му. Копнежът го караше да бърза.

Тя се хвърли в прегръдките му, хълцайки от радост. Луций, опиянен от страст и любов, чувствуваше колко силно го обича Валерия и целият пламтеше. Обезумяло я прегръщаше.

— Обичаш ли ме, Луций?

— Единствено теб — кълнеше се той и в този миг не лъжеше.

Едва след миг пред очите му изплува видението на нейното минало. Но упоението направляваше мислите му: тази жена, станала някога хетера по принуда, днес е изпълнена с гореща любов; Ливила е била и ще бъде винаги цинична, безчувствена и порочна жена.

— Защо не искаш да ти стана съпруга? Защо отлагаш? — Очите й горяха, гласът й трепереше.

Луций си помисли за Ливила, сестрата на императора, за своята мечта — пурпурното наметало. Валерия го наблюдаваше: мисли си за Торквата! Червени кръгове се развихриха пред очите й. Избухна страстно:

— Не мисли за Торквата! За нея няма да се ожениш!

Нейният господарски тон отново го разгневи. „Как може да говори така с мен?“ Той сам ще реши как да уреди живота си!

Валерия увисна на врата му и заговори задъхано:

— Прекалено много те обичам… не мога да живея без теб… сега си само мой!

Той не я разбираше. Не се досещаше. Валерия впи пръсти в ръката му:

— Не можех да дишам, докато диша тя…

Изведнъж разбра. Отблъсна силно Валерия от себе си и извика пресипнало:

— Какво си й направила? Говори!

Валерия падна на колене и прегърна краката му:

— Трябваше… прекалено много те обичам… и затова тя не трябваше да живее!

Изтръгна се от нея:

— Защо направи това?

— Обичам те! Искам да си само мой! Тя те отнемаше от мен! Знам, че тайно, по тъмно си ходил при нея в двореца на Авиола. Затова я… Защото безумно те обичам…

Той не беше на себе си от ужас и съжаление. Дори за безчувствения Луций това бе нечовешко. Тя е звяр, не жена! Злобно изрече:

— Проститутките в лупанара обичат безумно всеки, който им хвърля денари!

Ах, той знае! Кръвта нахлу в главата й. Земята се продъни под нея. Лицето й посиня. Сълзи бликнаха от очите й и размазваха грима. Гледаше го през замъглените си очи и чувствуваше: край на всичко.

— Страхувах се да ти кажа. Страх ме беше за твоята любов. Ти си първият, когото обичам. Кълна се в Афродита! За една добра твоя дума съм готова на всичко, дори да умра. А това момиче… Ревността е най-силното доказателство за любовта. Разбери ме, Луций! Забрави каквото е било. Забрави и престъплението, което вчера… Всичко ще ти възнаградя с любов, ще ти бъда вярна като куче, ще бъда твоя вещ, ще ти служа, само не ме отблъсквай…

Прегърна коленете му; той грубо я отблъсна. Валерия се изправи, седна на лежанката; плачеше и кършеше ръце.

— Ще тръгна с теб, където заповядаш. Ще направя за теб всичко… Рай ще направя за теб на земята, Луций.

Той я наблюдаваше с притворени очи. Сега, когато я гледаше без опиянението на любовта, виждаше, че това е една застаряваща жена. Пудрата не можеше да скрие бръчките. Клепките й бяха зачервени, подпухнали, очите без блясък, устата подута, с размазан от сълзите киновар.

— Смили се над мен, мой единствени! Да заминем някъде далече, ще бъдем щастливи, ще видиш…

Луций бе равнодушен към сълзите й. Не изпитваше към нея вече нито капка любов, нито капка съжаление. Напротив, все повече се разрастваше злобата му. Мошеничка! Чрез убийството на Торквата иска да се завре в древен род, да стане римска матрона, съпруга на член на императорския съвет!

Валерия разбра, че не го е трогнала със сълзите си. Спомни си пропастта, която ги разделяше дори когато Луций я държеше в обятията си: той е благороден патриций, а тя дъщеря на воловар. Ах, тази проклета гордост на човека, увенчан от родовата слава, който може да си купи и човешката душа! Отчаянието й прерасна в ненавист.

Тя се изправи и обезумяло избухна:

— Не чуваш. Не искаш да чуеш. Не искаш да разбереш. — Гласът й се извисяваше. — Не ме искаш вече! Искаш да ме отритнеш като проститутка! Но забравяш коя съм! Забравяш какво мога! Забравяш какво знам!

Луций не се стресна и от заплахите й. Тя продължаваше, разкривайки това, което й бяха донесли съгледвачите.

— Аз много добре знам, че ти с баща си и останалите сенатори подготвяхте заговор не само срещу Тиберий, но и срещу Калигула!

— Можеш ли да го докажеш? — прекъсна я той. — Донеси на императора! Само ще ти се изсмее!

— Императора! Императора! — викаше Валерия. — Кой е тук император!

Истеричен пристъп я хвърли на леглото. Хълцаше, късаше възглавници, гърчеше се, крещеше:

— Не знаеш ли, че ако моят баща поиска нещо — съобщава го на Ения. А тя — на Калигула! Макрон управлява империята! Макрон е императорът! Не твоят Гай! Затова пъхна жена си в леглото на Калигула! Това беше негов ход!

Валерия продължаваше неистово да говори какво ли не, но Луций вече не я слушаше. Той стоеше, неспособен да изрече нито дума. Бе поразен от това, което в своята истерия Валерия му разкри. Не си правеше илюзии по отношение на интригите и подлостите, чрез които римските аристократи и богаташи вървяха към своите цели. Знаеше ги, самият той не се различаваше от тях, но това, което чу, бе прекалено много. С все сили се стараеше Валерия да не разбере до каква степен е поразен. Макрон сам е пъхнал жена си в леглото на Калигула! Какво цели? Трона? Ледени тръпки го побиха: тогава и аз с Валерия съм бил включен в този план!

Валерия забеляза съсредоточеното му лице и загледаните някъде в далечината очи. Опитваше се да си спомни какво е говорила, но съзнанието й бе притъпено, само дивото й и ненаситно чувство я тласкаше свирепо към целта да не загуби мъжа, когото желаеше с цялата си любов и властолюбие. Приближи се плътно до Луций, за да усети топлината на тялото й. Но той възприемаше само изкривеното й лице. Колко прилича на баща си. Същият поглед, същите груби жестове. Потръпна.

— Ще ти заменя обятията на стотици жени, мой най-скъпи… — Опита се да го прегърне. Той сурово я отблъсна.

— Но аз не искам да ти заменя прегръдките на стотиците мъже, на които си се отдавала!

Ръцете й увиснаха. Отстъпи. В разширените й очи пламтеше злоба; това бе лице на Медуза346 и предвещаваща смърт.

Луций разбра. Но се овладя, сви рамене и си отиде. При Ливила.

Валерия гледаше подир него обезумяла от ненавист, обзета от лудо желание да си отмъсти.

42

Две вести очакваха Луций в императорския дворец.

Камата на убиеца не бе засегнала сърцето на Торквата. Лекарите бяха уверили Авиола, че дъщеря му, макар и тежко ранена, ще оздравее.

И втората вест: Гай Цезар очевидно оздравява.

С всеки ден императорът изглеждаше по-добре. В навечерието на октомврийските календи, след цял месец тежко боледуване, той стана от леглото.

Ликуването на Рим бе също така безгранично, както и жалбите му преди това. Принасяха се хиляди благодарствени жертви, кръвта на цели стада добитък се проливаше от радост, че императорът е оздравял. Животът в Рим и в цялата империя си възвърна своето привично темпо, своя здрав ритъм и тон. И императорът взе участие в жертвоприношенията. Но въпреки че беше pontifex maximus, той не принесе жертви на римските богове, а на Изида, която още по времето на Тиберий тайно почиташе. Римските жреци протестираха, но народът ликуваше. Нека принася жертви на когото си ще, само и само да е здрав!

Единствено най-приближените на императора живееха в непрестанно напрежение. Калигула седеше по цели часове в мраморното кресло — отрупано с възглавници, с кожа от етиопски лъв под краката, — гледаше обагрените дървета в палатинската градина, премисляше и мълчеше. Тази постоянна тишина, обгръщаща императорската спалня, предизвикваше безпокойство у всички, които бяха около него.

И те имаха основание. Независимо от това, че лекарите обясняваха температурата със силна простуда, императорът упорито си мислеше, че е бил отровен. Той отново и отново си припомняше кой в дните преди заболяването му е подавал напитките и храната. Внимателно преценяваше кой би могъл да му подаде отровата. Тези хора не бяха много: неговите готвачи, робите, които му поднасяха и опитваха храната, и двамата лекари. След това — най-близките му: жена му Ения, сестрите, младият братовчед Тиберий Гемел, чичо Клавдий, Макрон и Луций.

Кой от тези беше отровителят?

Веднага изключи сестрите си, Гемел, Клавдий, които няколко пъти го навестиха по време на боледуването. Изключи и лекарите, изключи и Луций, който през последните дни преди заболяването му постоянно тренираше в цирка и нито веднъж не се бе хранил с него. Освен това веднъж, когато, бе болен, видя от леглото си през открехнатата врата как Луций задължи роба, който носеше храната на императора, да опита всичко. Луций му бе доказал многократно своята безгранична преданост. Той е негов човек до мозъка на костите си. Оставаха само Ения и Макрон. Но те и двамата се грижеха за него така старателно и с такава любов.

Императорът не можеше да стигне до никаква следа. Той седеше в креслото и изпод притворените клепачи на хлътналите си очи дебнеше като залегнал в храстите хищник хората, които идваха при него. Преценяваше движенията им, изпитваше ги, караше ги уж на шега да пият първи от чашата му, но нищо не можеше да открие.

Започна да не вярва на никого. Започна да подозира всички. Страхът се загнезди в мислите му: ще се повтори ли опитът да го отровят?

Калигула си представяше почернялото лице на Тиберий в Мизенум. Многократните заговори срещу старика… Сеян, себе си и Макрон… Ледени тръпки пълзяха по тялото му. И сега същото срещу мен! Не само срещу жестокия и алчен император. Като благодарност за това, че обсипах народа с добрини? Императорът ставаше и лягаше тревожен, денят му бе изпълнен с безпокойство, а нощта, когато към нея се прибавяше и старото му безсъние, се превръщаше в мъчение.

Странно: само в присъствието на Луций се чувствуваше спокоен и сигурен. За него Луций бе съвсем ясен. „Той иска много; иска да бъде първият след мен. Иска да бъде незаменим за мен. Иска сестра ми Ливила. Едва ли от любов, тя е курва, която няма равна на себе си, преспала е вече с половината Рим, а с втората половина тепърва ще спи, и с Луций ще си играе, както й хрумне. Но той я иска, защото е моя сестра. Неговото честолюбие го тласка към моето семейство. И защо не? Пък ако започне да ми се качва на главата, знам как трябва да постъпя.“

Императорът стана и като се опираше на бастуна си, излезе на терасата, огряна от есенното слънце. В този миг при него се появи Ения.

— По-добре ли си вече, мой най-скъпи?

Нейните големи съвсем черни очи примижаваха и се криеха от косите лъчи на слънцето, към което императорът бе застанал гърбом.

— По-добре ми е.

Защо примижава? Защо мига така неспокойно? Защо затвори очи? Той гледаше жълтеещите дъбове, гледаше Форума, гъмжащ от народ. А нея я наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Къде е Макрон?

Ения отново наведе очи:

— Не знам, мой мили. Излезе от двореца. — И като се усмихна кокетно, полита: — Не можеш ли без него?

— А ти как се чувствуваш без него? — каза той също шеговито. Стори му се, че бялото й лице поруменя, но не беше уверен, защото Ения се обърна настрана и вдигна ръце към прическата си:

— Противен вятър… Как се чувствувам без него ли? Та ти знаеш, че те обичам и че съм много щастлива с теб.

— Луций в двореца ли е?

Тя оправи прическата си, обърна се към императора, но закри с ръка очи от слънцето.

— Замина за Терацина.

Аха, за Анциум, не за Терацина, помисли си Калигула.

— Да преговаря за покупката на лозята, които искаш ти…

Да преговаря с Авиола замяната на летния дворец за Орестила. Добре. И както обикновено той внезапно скачаше от една тема на друга; изведнъж го заинтересува състоянието на ерария и фиска.

— Бъди така добра, моя прекрасна, и изпрати при мен Калист — каза той, връщайки се в спалнята. — Вятърът наистина е лош.

Тя тръгна с готовност:

— Да дойда ли и аз с него?

— Няма защо да се отегчаваш, уморена си, а цифрите досаждат и на мъжете, камо ли на една жена.

Ения се усмихна с ослепително белите си зъби и тръгна, като полюшваше бедрата си. Гледаше подире й намръщен. „Винаги когато си отива от мен, се усмихва по-красиво, отколкото при идването — помисли си Калигула. — Но полагаше за мен изключителни грижи; не спеше по цели нощи, седеше до главата ми, очите й лепнеха от умора, беше бяла като платно… И все пак, кой ми е поднесъл отровата?“

Императорският трапезит Калист се появи, понесъл куп дебели свитъци. Императорът гледаше сметководните папируси, но мислите му отново се насочиха другаде.

— Извикай ми центуриона Дур, Калист.

След миг на вратата застана мъж-планина. Императорът издаде заповед:

— Нареди моментално да удушат готвача и робите, които ми поднасят и опитват храната. Труповете да се заровят на боклука. Всичко трябва да бъде изпълнено до половин час. Разбра ли?

Мъжът се поклони и изчезна. Моментално — така трябва да се постъпи, помисли си императорът. После се обърна към трапезита:

— Не искам обяснения, Калист. Само цифри. Окончателните цифри, както казваш ти.

Високият, мършав шестдесетгодишен мъж гледаше тъпо и неразбиращо императора; усети как от главата до петите го обля пот и си помисли: дори Тиберий не започваше така. Калигула забеляза уплашеното лице на Калист. Намръщи се. „Какво ме е зяпнал? Какво толкова ми се чуди? Та аз мога да направя всичко. Всичко, каквото поискам.“ И строго повтори въпроса си. Калист започна плачливо и наизустено да изрежда:

— В ерария има шестстотин хиляди сестерции. В твоя фиск — осемдесет и пет милиона сестерции…

— Само сестерции? Как е възможно? — едва изрече императорът.

— О! О! — уплаши се трапезитът от тона на недоверие във въпроса на императора и започна да развива сметководните папируси.

— Остави това! Не искам да гледам. По-добре ме посъветвай как да увеличим доходите.

Мършавият Калист сви боязливо рамене.

— Не знам, благородни господарю. Това не е по силите ми. Да. Да. Приход. Някакъв голям и постоянен… Това би… да…

Калигула не слушаше вече Калист, освободи го и потъна в размисъл. „Какво правеше Тиберий, че златото течеше в ръцете му? Имаше доходи от митата и налозите в провинциите. И аз имам такива доходи. Нещо заделяше от данъците, но то не бе много; на римските бедняци раздаваше толкова, колкото и аз. И на войниците плащаше, колкото плащам и аз. Разбира се, не харчеше милиони за игри, за строежи; не правеше угощения, скъперникът. Но сигурно е имал някакъв извор на злато, откъдето е черпел.“ И в този миг пред очите на императора изскочиха мазните лица и голите темета на сенаторите и конниците, оглавяващи сдруженията на промишлениците й публиканите, които се къпеха в злато. Това е изворът, който не пресъхна; това е вечно бликащият извор, там е спасението! Lex criminis laesae Maiestatis…

Императорът дори се уплаши от откритието си, но не искаше и да помисли за това, пък и не успя, защото в този миг влезе Ения, понесла сама на съпруга си пастет и вино. Тя нареди да сложат храната върху малката абаносова маса и понеже знаеше добре какво трябва да направи — започна да яде и пие първа, а императорът след нея. Ения се шегуваше и разказваше анекдоти, които обикновено забавляваха Калигула, но днес не успя да го разнесели. Той я гледаше, присвил очи, не се усмихваше, мълчеше.

Ения помилва ръката му и каза сякаш между другото:

— Идва Валерия да пита за здравето ти, мой драги! Искала да поговори с теб. И Макрон имал някаква доверителна вест за теб.

Императорът наостри слух. Ения се застъпва да бъде изслушана нейната заварена дъщеря, която толкова ненавижда?

— За какво иска да разговаря Валерия с мен?

— Не знам. Не ми каза — отговори Ения, като си вземаше пастет.

„Лъже, знае“ — помисли си императорът.

— Покани я утре на вечеря. Също и Макрон и Луций.

Ения бързо поясни:

— Луций няма да се е върнал от Терацина… Вземи си още… Ще поканя само двамата. Пастетът е чудесен. Пикантен. Цекубско или фалернско вино искаш, мой скъпи?

„Ах, милото семейство иска да бъде насаме с мен — помисли си Калигула. — Какво ли ми готвят? Защо да не присъствува и Луций? Трябва да се подсигуря. Зад вратите ще поставя командира на стражата, най-верния си, Касий Херея.“

— Днес реших да пия цекубско. То ме възбужда с билковите подправки, както ти със своята красота, Ения!

Звънтеше златото на приборите, звънтеше кристалът на чашите, звънтеше смехът на императрицата и Валерия; първата светска вечеря след оздравяването на императора преминаваше в сърдечно и весело настроение. В искреността на чувствата нямаше и съмнение — милото семейство просто разтваряше сърцата си пред императора. Калигула беше в много добро настроение, оглеждаше безсрамно Валерия, а имаше какво да гледа: муселиновият шал се бе смъкнал от раменете й, те примамливо се белееха; капките на водния часовник бяха отброили вече много часове и императорът ставаше все по-весел…

Докато изведнъж и най-неочаквано съобщи, че като добър стопанин имал намерение да потърси нови източници на приходи, за да се напълни изпразненият ерарий. Не искал да икономисва за сметка на народа и любимите му игри, не искал да налага данъци, нито пък да намалява конгиариума на безработните тълпи. Но му трябвали пари. Злато, много злато.

О, богове, какъв щастлив случай за нас, помислиха си Макрон и неговата дъщеря. Ще му предложим милионите на Авиола!

Императорът улови погледа, който си размениха Валерия и баща й. Макрон веднага заговори. И той от известно време мислел за ерария, а също така и за безопасността на императора. Каква подлост е това, че въпреки добротата и безкрайната ласкавост на императора има хора, които подготвят заговор срещу него.

Беше странно: уводът на Макрон, макар и толкова сериозен и произнесен с такава убедителност и преданост към императора, не предизвика страх у Калигула, а по-скоро любопитство и дори известно подозрение. Той се настани удобно в креслото и заслуша.

Още с възцаряването на Гай Макрон внимателно следял нишките, които бил уловил. Нишките на подготвяния от неколцина сенатори-опозиционери заговор срещу Тиберий. Императорът знае за това отдавна. Но знае съвсем малко. Заговорът бил замислен не само срещу Тиберий, а и срещу Гай Цезар. Има налице безспорни доказателства. Но което е по-важно — заговорът тайно продължава и днес! Пауза. Ораторът изчакваше ефекта от своята пламенна реч. Но ефектът бе невероятно слаб.

— И по-нататък, мой Невий!

Макрон разбра, че на императора му е нужно не ораторство, а факти, имена.

Мястото на Сервий Курион, чието самоубийство днес вече се разкри в истинската си светлина, зае сенатор Авиола. Този най-богат след императора човек в Римската империя може да бъде обвинен в държавна измяна и в съзаклятие срещу императора. Неговото имущество и имения също така могат да бъдат конфискувани в полза на императорската хазна…

— А една четвърт ще получи доносникът — язвително подметна императорът.

— Аз не съм доносник, мой Гай — обидено запротестира Макрон: — Аз обвинявам сенатора Авиола от патриотични подбуди. От любов към теб, мой драги.

Настъпи тишина. Макрон дълго пи, сякаш гърлото му бе пресъхнало.

Ения разбра, че всичко това е дело не само на Макрон, но и на Валерия. Тя я гледаше удивено, уплашено и възхитено. Не успя да умъртви Торквата с помощта на наетия убиец и ето сега отново напада със същото настървение.

Императорът разсъждаваше върху думите на Макрон за Авиола: „… най-богатият човек в империята… неговото имущество може да бъде конфискувано в полза на императорската хазна… Макрон иска да ме купи с милионите, които ми подхвърля. Голям жест. С един куршум — два заека: на мен ще ми тикне в ръцете златото, от което се нуждая, а на ревнивата си дъщеричка ще изпълни желанието да унищожи Торквата. Удивително: колко силно обича дъщеря си, колко силно Валерия обича Луций и как ненавижда тя дъщерята на Авиола! От такива силни чувства дори ти става страшно, особено от обичта на Валерия, която така нежно се усмихва.“ Императорът потрепера. Ами ако тези двамата рекат да захванат някаква игра за моята глава… Добре, че Ения не е от техния просташки род. Той погледна жена си, и улови в нейните големи очи, вперени във Валерия, нещо, което не можа да разбере.

— Ти ми съобщи тежки обвинения, мой Невий — каза Калигула, като въртеше императорския пръстен. — Ще преценя. Ще се посъветвам. Ще се посъветвам с Курион…

— Да, с него! — не успя да се овладее Валерия. Усмивката изчезна от лицето й, сякаш падна восъчна маска. Макрон вдигна гъстите си вежди.

— Какво има, моя мила? — лениво проточи императорът.

Валерия се изплаши от своята невъздържаност и проговори с кадифено мек глас:

— Луций Курион? Съмнявам се дали би могъл да ти бъде добър съветник, мой цезаре. Не знам… страхувам се да го изрека… Но аз не бих му вярвала, ако бях на твое място…

Императорът се забавляваше. Аха! Тя вече знае за Ливила. Или пък не знае за нея, а иска да си отмъсти на Луций, че я е изоставил.

— Защо Луций да не е достоен за моето доверие?

Тя мълчеше и мачкаше стъбълцето на розата, която бе взела от вазата.

— Кажи ми, драга, защо не бива да му вярвам?

Валерия вдигна към императора блестящите си очи; с притихнал глас започна да разказва как нейните хора й донесли, че баща и син Курион са подготвяли заговор срещу Тиберий и Калигула, как са изпратили убиец на Капри и как Гай Цезар благодарение само на Макрон е избягнал смъртта си.

Императорът внимателно се заслуша.

— Откъде знаеш, че е ставало дума за моята глава?

— От Луций, той ми каза.

— Съобщи ли това веднага на баща си?

Валерия се изчерви. И подхвана с разкайващ се и молещ глас:

— Не веднага, мой цезаре. В името на боговете, прости ми! Обичах го. Страхувах се, че баща ми ще заповяда да го убият. Но когато ти се разболя, уплаших се дали твоята болест не е причинена от заговорниците и веднага изтичах при татко…

— Аз лично започнах да го следя — прекъсна я Макрон. — Теб не исках да те безпокоя, докато беше болен. Здравата трябваше да поработя. Спечелих хора, подкупих роби, изпратих съгледвачи. След три седмици установих как Луций е трябвало по уговорен начин да предаде съобщението на заговорниците.

— Какъв е бил този уговорен начин?

— Зад градината на Авиола, на Целиевия хълм, има един стар дъб. Това място е било удобно за всички заговорници. В дъба има кухина, незабележима на пръв поглед. Но моите хора я намериха. В нея бил този метален калъф, в който си слагали писмата. — Макрон сложи на масата желязна тръба. Тя беше ръждива. Императорът я взе и започна да я оглежда, като вдигаше очи и към Макрон. Хубаво се е приготвил. Реч и corpus delicti347.

Макрон продължаваше:

— Но най-важно е съобщението, което ми донесоха моите съгледвачи миналата седмица.

Макрон впери поглед в императора и заговори, като наблягаше на всяка дума:

— Луций Курион злоупотребява с твоето приятелство, цезаре. По тъмно, облечен като плебей, носи тайни вести от Палатина на затворника Авиола.

Императорът овладя израза на лицето си и разигра вълнение и уплаха:

— Наистина ли? Имаш ли свидетели за това? Говори!

— Четирима мои хора няколко пъти са го проследили оттук до Авиоловия дворец.

— И после?

— Подкупих надзирателя на Авиоловите роби. Той подслуша разговора между Авиола и Луций. Шушукали са си нещо за теб. Чул и датата: на октомврийските нони. Така са говорили преди една седмица. Тогава още не смеех да те обезпокоя, беше болен. Затова чак днес ти съобщавам това.

Императорът дълго мълча. Беше раздвоен. Той разбра играта на Макрон, но страхът за живота му го караше да не вярва и на Луций.

Ения вдигна големите си черни очи към Калигула:

— Спомняш ли си, любими, че още когато беше принц, аз те предупреждавах за Луций Курион? — Гласът й звучеше сладко, убедително спокоен. — Не ми харесваше заради безкрайното му честолюбие. Такива хора са безгръбначни и коварни. Бях неспокойна, като го гледах постоянно около теб, мой най-драги. Но не се осмелявах…

„И тримата говорят едно и също — помисли си Калигула. — Добро ли е това? Или лошо? Как да се добера до истината?“

— Невий! Когато Луций се върне в Рим, нареди да го арестуват.

Макрон се наведе през масата:

— … и в Мамертин?

— Най-напред го изпрати при мен — произнесе бавно императорът.

Макрон нетърпеливо попита:

— Ами Авиола?

— Най-напред Луций, после Авиола! — каза енергично императорът и гневно удари с металната тръба по мраморната маса.

Касий Херея, който през цялото време стоеше зад завесата с меч в ръка, надникна в триклиниума.

— Благодаря ти, Макрон, и на теб, вълшебно момиче, за верността ви. Ще имам пред вид вашите съвети. А сега вино!

Касий Херея отново се скри.

Кристалните чаши, пълни с червено вино, мятаха мълнии, които святкаха и се кръстосваха с мълниите на женските очи, и зад тяхната искряща мрежа всеки от четиримата играеше своята игра за осъществяването на мечтите си.

43

Принцеса Ливила се разхождаше безгрижно по закритата тераса на императорския дворец между посадените в огромни сандъци палми. Кестенявите й коси бяха разпуснати и вятърът си играеше с тях; тя знаеше, че така й прилича. Бе облечена нарочно небрежно, бе по-скоро разсъблечена, отколкото облечена. Очакваше любимия си и скучаеше.

Трите сестри на императора бяха различни: най-голямата — Друзила, беше като вятър, най-малката — Агрипина — лек ветрец, а средната — Ливила — вихър. Тя вилнееше като буен, помитащ всичко смерч. Подлудяваше хората около себе си, разиграваше всички мъже — от роба, който плевеше лехите в палатинските градини, чак до върхушките в сената. О, Афродита, как умееше тя с един поглед да разпали дори стоически хладното сърце на мъдрия Сенека! Той често бродеше из градината, за да зърне дивата красота на чувствените й устни и на изгарящите й жълтеникавозелени очи. Ливила така жадно и нетърпеливо се хвърляше от любовник на любовник, та Рим чак тръпки го побиваха от нейния любовен бяс. Но любовта й към Луций бе изключителна. Вече цял месец тя му беше вярна.

По Кливус Виктория към Палатина препускаше конник. Ливила се наведе над перилата, извика и размаха ръка. Конникът още от седлото си я поздрави весело. После скочи от коня и премина портата.

Ливила не видя как изведнъж пред Луций се изправиха четирима германски великани с мечове в ръце, как началникът на стражата го арестува. Тя чакаше на терасата, откъдето той трябваше да мине, за да отиде при императора. И след малко го видя: вървеше между четиримата огромни мъже — приведен, уплашен, с тревога в очите. Ливила буйно се разсмя. И този смях, така щедро бликащ от устата й, би бил приятен, ако в него нямаше нещо грубовато и безсрамно.

— Какво виждам? Ти с такава свита? Ами защо не са ти сложили веднага вериги на ръцете и краката? В кой затвор ще те хвърлят, за да ти донеса там онова, което обичаш най-много? — Тя се смееше като безумна, после блъсна преторианеца и пред всички целуна Луций в устата. — Аз знам какво най-много обичаш! Всеки ден ще ти го нося! — и добави презрително: — Гледай ти какви идиотски идеи му идват в главата на моето братле!

Мозъкът на Луций работеше трескаво: „Защо, о богове, защо?“

Той застана пред императора.

Едно движение на ръката и стражата изчезна. Но навярно е наблизо, помисли си Луций. Лицето на императора бе непроницаемо. Останаха само двамата.

— Прости ми, драги, тази шега. Знам, неуместна е, но ти ще ме извиниш за този каприз…

Луций стоеше като на жарава. Ласкавият тон на императора не го успокои, напротив, раздразни го. Откъде ли ще дойде ударът? От коя страна? Императорът изпитателно наблюдаваше Луций.

— Разкажи ми най-напред какво направи в Анциум.

Луций проговори с пресипнал глас:

— Отидох най-напред в Терацина, а на връщане в Анциум. Сделката с Авиола е почти уговорена. Той самият ще дойда при теб, за да се разберете за някои подробности.

— Вчера вечерях с Макрон и Валерия.

Луций трепна.

— Макрон обвини Авиола, че подготвя заговор срещу мен.

Калигула внимателно наблюдаваше лицето на Луций. Видя как очите му широко се разтвориха от удивление. Удивлението изглеждаше искрено.

— Макрон ме съветва да изправим Авиола пред углавния съд.

— Неговите милиони ли са му нужни? — избухна Луций. — Отдавна жадува за тях! — Но се сепна: — Или пък ще предложи на теб неговото злато, а лично той ще се задоволи с унищожаването на Авиоловата фамилия, тъй като в случая има и нещо друго…

— Какво? Говори!

— Преди няколко дни Валерия ми направи ужасна сцена, освен това знам, че тя е изпратила убиеца при дъщерята на Авиола. Аз й казах какво мисля. Разбираш ли? Заради мен е насъскала баща си срещу Авиола. Това е нейното отмъщение! Авиола е невинен.

Стиснатите устни на Калигула се превърнаха в две бледни линии. Дебнещите му очи бяха полуприкрити от клепачите:

— Ти твърдиш, че Авиола е невинен? Че това е отмъщение на Макрон. И какво ме съветваш?

Луций светкавично отговори:

— Направи Авиола свой финансов съветник!

Императорът се разсмя:

— Луд ли си?

Луций продължаваше разпалено:

— Сега аз мисля за Рим. Държавата се нуждае от пари. Милионите на Авиола? Това ще бъде само временна помощ. Ти ще го предадеш на съда и главата му ще падне. С конфискацията на имуществото му ще спечелиш много, защото той наистина има много милиони. Но не може ли да се постъпи така, че посредством него императорската и държавната хазна да получават постоянно и трайно стотици милиони? Разбираш ли ме, мой най-драги?

Дълбоко хлътналите очи на императора блеснаха. Няколко минути той гледаше Луций, после се изправи и закрачи из кабинета си.

— Ти си мъдър съветник, Луций. Да обвържем с нас този жив извор на злото! Прекрасна идея! — Той изведнъж се обърна и извика: — За да го имаш често до себе си тук, в моя дворец? За да можете под носа ми да подготвяте своя заговор и в удобния момент, да ме изпратите при Тиберий?

Луций скочи, пламнал чак до корените на косите си.

— Какво говориш, мой Гай? Ти не ми вярваш? Мой любими цезаре…

— Не говори за любовта си към мен! Знам за какво сте се договаряли с баща си по време на угощението, и то тук, в моята градина.

Калигула, отличният и блестящ оратор, усети как гърлото му се сви от гняв. Гласът му пресекваше, не му се подчиняваше, хриптеше.

— На глас сте говорили за шала на Сервий, а шепнешком за убийството на Тиберий и за моето! И за моето!

— Разбери ме, carissime! Моят баща искаше да възвърне републиката след смъртта на Тиберий, но не и аз! Когато ти се отправи към Тиберий, аз те срещнах пред портите на двореца. Идвах да те предупредя. Но ти не спря коня си, продължи да препускаш.

Калигула бе непреклонен:

— Ти ми изневери!

Луций извика:

— На баща си изневерих, не на теб! И по този начин го убих. Още не мога да погледна майка си в очите. Не отивам дори да спя у дома. И всичко това — от обич към теб! Кълна се в боговете…

— Не се кълни! Имам доказателства!

Императорът хвърли на масата металния, ръждясал калъф:

— Известно ли ти е това?

Дъхът на Луций секна. Страхът го стисна за гърлото, падна на колене:

— Милост, мой цезаре! Да, известен ми е този калъф, но не съм го виждал след смъртта на Тиберий. — Той отчаяно се защищаваше: — Не ти ли дадох легиона си, за да те охранява? Не го ли изведох на римския Форум, докато ти още беше в Мизенум при трупа на Тиберий, та моите войници да те провъзгласят за император?

Калигула стоеше гърбом към прозореца и наблюдаваше Луций. Неговата настойчива защита не звучеше фалшиво. Фактите, които привеждаше, бяха правдиви.

Обзет от върховна възбуда, Луций извика:

— Аз съм ти най-верният и най-преданият! Не Макрон! В никакъв случай Макрон!

— Какво искаш да кажеш с това? — заинтригува се императорът.

Обезумял от гняв и отчаяние, Луций вече не се владееше:

— Валерия ми призна каква мръсна игра играе с теб Макрон, а… прости ми, че ще ти причиня болка, но не мога да премълча… а с него и императрица Ения. Валерия ми каза дословно: „Нима ти не знаеш кой тук е императорът? Макрон е императорът, не твоят Гай! Той пъхна жена си в леглото на императора, това беше негов ход!“

Луций млъкна, чуваше се само гневното му дишане. Калигула се свлече в креслото. Бе смъртно оскърбен от това, което Луций каза. Той си спомни различни моменти и те всички доказваха, че Луций не лъже: скришните погледи, които си разменяха Макрон и Ения над неговото легло, когато бе болен, едва прикритото отвращение у Ения, когато я прегръщаше, всевъзможните й оправдания, когато я желаеше… Прав е Луций, прав! И изведнъж Калигула реши със сигурност: „Те двамата са искали да ме отровят!“

Луций се спусна към съкрушения император:

— Прости ми, драги! О, Юпитер! Дали не ти навредих на здравето аз, нещастният?

Калигула стисна ръката на Луций, опряна на креслото:

— Благодарен съм ти, Луций… Ти наистина си ми най-верният приятел.

Луций пое дълбоко дъх. Ужасът, който го бе обзел, когато преторианците го поведоха към императора, изчезна. „Нищо лошо няма да ми се случи. Нищо не може да ми се случи. Аз съм роден под щастлива звезда и тя ще ме спасява от всякаква опасност!“

Той скочи към масата и наля от малката амфора вино в чашата. Отпи и я подаде на императора, императорът жадно допи виното. Хлътналите му очи бяха безизразни, сякаш късчета матово стъкло, в които плуваше странна, пронизвана от искрящи точки мъгла.

Императорът беше разярен от ловката игра на Макрон и Ения. Но още по-силно го терзаеше мисълта, че докато той се е мятал в своята треска — тук, зад някоя врата на двореца двамата страстно са се прегръщали. Как ли са му се присмивали!

Никога тщеславието на Калигула не е било така болезнено засегнато. Нито гордостта му. Та той е нещо много повече от ориенталските деспоти348. Какво са в сравнение с един римски император асирийските „царе на царете“ или вавилонските „царе всемирни“, като например Хамурапи349. Един император е много повече от един фараон, който е бил смятан за бог на земята! Той, владетелят на най-голямата империя, каквато светът е виждал, той е по-голям бог! А те са му се присмивали! Те са се осмелили да играят с него такава коварна игра! Стъклените очи на императора се наливаха с кръв, треперещите му пръсти се впиваха в облегалката като хищнически нокти в тялото на жертвата; свирепа жестокост пълзеше изпод ласкавата маска, врязваше се в гънките около устата и дълбоко набраздяваше челото му.

Император Гай се променяше пред очите на Луций. Хлътналите му очи потъваха все по-дълбоко и чертите на лицето му силно загрубяха. Бледосивкавата му кожа стана почти прозрачна. Той седеше, потънал в креслото, със стисната уста, неподвижен и зловещо млъкнал; около двамата цареше тишина като в дъното на пропаст.

Луций стоеше до императора объркан, вцепенен от ужас.

Чу се шляпане на женски сандали в коридора и веднага след това сърдит глас:

— Пусни ме вътре, пън такъв! Идиот! Махни се! Ще те ритна, кучи сине!

Ливила разтвори с все сили вратата. Влетя в таблина на императора и тръшна вратата под носа на стража, който не искаше да я пусне.

— Какъв идиот! Но опита юмрука ми, та чак и мен ме заболя! А вие двамата какво тука…

Погледът й се спря върху императора. Млъкна. Никога не бе виждала брат си в такова състояние. Под черната сянка, покрила лицето му, бе изписана животинска ярост.

— Какво ти е, Гай?

Той я погледна неразбиращо, с очи свирепи, нечовешки. Изправи се. Ливила се уплаши и отстъпи назад. Той мина покрай нея, като шляпаше тежко с огромните си ходила по мраморния под, вървеше като призрак към вратата на спалнята си и тя се разтвори широко, сякаш ужасена от него.

— Какво му е, Луций?

Той сви рамене.

— Не знам. Изведнъж се уплаши от нещо. Може би трябва да отидеш при него.

— Ах, този страхопъзльо! — ухили се Ливила. — Аз — при него? До гуша ми е дошъл! Че за какво му е тогава красивата Ения, изваяна от слонова кост и абанос? Или днес е ред на Орестила? — Тя се изсмя грубо и се изтегна на лежанката.

Луций изтича към императорската спалня. Вратата бе затворена отвътре.

— Я не се престаравай, остави го. На час по десет настроения! Много добре ми е известен. Навярно сега си представя, че е фараон или бог. А ти какво? Свободен ли си? Толкоз по-добре! Ела при мен!

Тя рязко дръпна Луций върху себе си.

44

От Тревиниан трупата тръгна на запад към онзи морски край, където преди хиляди години са спирали галерите350 на пеласгийските351 мореплаватели. Техният език и до днес краси италийските пристанища и градове с удивителни названия: Ферегне, Палес, Агила.

А след това поеха на североизток, през старата Етрурия, осеяна с малки хълмчета и ниски тисове по тях. Вървяха покрай некрополите352, където в широки тумулуси353 под пиниите от пет века спяха благородните етруски, превърнати в проста красота от бял мрамор. Върху могилите от време на време тупваше по някоя пиниева шишарка, ударът нарушаваше великата тишина и металножълтите брони на бягащите гущери проблясваха между камъните на старите гробища.

А наоколо кипеше живот. В нивите жънеха.

Когато настъпиха летните горещини, трупата тръгна по долината на Тибър, срещу течението, към Сабинските планини.

Знойно бе лятото тази година. От жаркото слънце римската равнина се жълтееше като кожата на африканските лъвове, блатата около града пресъхнаха и привечер облаци комари обсаждаха Рим. Обитателите на дворците по левия бряг на Тибър се спасяваха от маларията в своите летни дворци в Сабинските планини.

Трупата на Фабий играеше ту пред господарите в летовищата, ту пред селяните в планинските села. А в края на септември артистите се спуснаха в Пренесте и отседнаха в дома на Апелес.

Лозето на Апелес се намираше върху западния склон на планините на Албани, недалече от Тускулум. Артистът живееше тук с жена си Вестибия и двете си момчета, които още не бяха облекли мъжки тоги; живееше според семейните закони на Йехова, почиташе десетте заповеди на Мойсей, не работеше в събота; живееше с мисълта за театъра и лозето си. Грижеше се за лозите, подрязваше ги, връзваше ги, унищожаваше паразитите и се гордееше както с виното си, така и с името си на артист. Неговите приятели всяка есен идваха от Рим и му помагаха да прибере реколтата. С течение на годините тези гостувания се превърнаха в традиционни празници, които гостите очакваха с не по-малко нетърпение от самия стопанин. През време на гроздобера те спяха у Апелес: по-възрастните у дома му, а младите — на палатки в лозето.

Ко̀сите слънчеви лъчи заливаха склона, галеха тъмночервените гроздове, прежуряха шиите на берачите. Горещината се разливаше по телата им.

Гроздето бе узряло, покрито със сребрист прашец, червено до лилаво и черно, сладко като мед, сочно. Жените, приведени или приклекнали, режеха гроздовете с ножички и ги нареждаха в кошовете, които мъжете отнасяха на рамо долу, на двора. Там под навеса бяха наредени бъчвите и съдовете за ферментация. Голи момци тъпчеха гроздето, шляпайки с викове в ароматната каша. Вестибия бъркаше пяната, която се образуваше върху ширата. Изпаренията опиваха.

Гроздоберът е неповторимо, прекрасно, ненаситно опиянение. От изгрев до залез — опиянение. При брането опитват гроздовете, в почивките — ширата, а вечер — отлежалото вино. Упоителният сок на гроздето във всичките си разновидности тече непрестанно в гърлото, обагря алено мислите, разпалва копнежите, гъделичка езика, който според характера и издръжливостта си или се вдървява и вкаменява, или пък пламти непрестанно и неукротимо като огън на вятър.

Между колчетата, по които се виеха лозите, гъмжеше от помагачи. Те вдигаха врява, подвикваха, закачаха се…

Фабий размачка по шийката на Квирина тъмночервен грозд. Сокът обагри кожата й и струйката потече между гърдите й.

— Шията ти почервеня като варен рак, момиче — викаше Фабий и тихо добави: — … като при любене.

— Ах ти, хаймана такава, остави ме да бера и си гледай кошовете!

Той я целуна по устата, пълна с гроздов сок. Сокът ухаеше, сладнеше, а устните от него ставаха още по-жадни и горещи.

— Плюскайте, колкото корем ви държи — викаше Мнестер. — Гроздето е здраве, премахва запека, освежава мисълта, облекчава храносмилането. — Той зърна, че двамата се целуват: — Целувка с уста, намазана с грозде, двойно повече опива, уважаеми. Попитайте Фабий и Квирина!

Кривина се изчерви. Отблъсна Фабий и го смъмри:

— Махай се! Ставаме за срам!

— Радвай му се, Квирина, че е весел — каза Балб, когото Апелес също бе поканил на гроздобер, — гроздоберът е празник и всеки има право да се поразвесели малко.

— Помнете своите бащи, дедите си също… — декламираше Фабий. — Древните римляни са били земеделци, но ние, техните правнуци, обичаме повече гроздето, отколкото пшеницата. Слава на дедите, да е весел нашият живот!

Той преплиташе крака надолу с тежкия товар и подвикваше на Мнестер, който вървеше пред него, също понесъл кош на рамо:

— Натъпка ли си до насита шкембето, Мнестер? О, сега ще видиш как то ще се разиграе в теб! Или вече?… Ла-три-на-та354 не е далеко, уважаеми! Дотам със скок като беглец, обратно — важен като сенатор!

— Фабий! Фабий! Това не ти е театър! — викаше отгоре Квирина. — Затиснете му устата с грозде да млъкне!

Но Фабий бе в стихията си. Сипеше стихове, сипеше думи — приятни, дръзки, всичко накуп, нищо не можеше да го спре.

Когато се стъмни, те се събраха на двора, осветен от няколко фенера, окачени по стените на къщата. Вечерята още не бе приготвена, трябваше да почакат и Апелес, който сутринта бе отишъл в Рим, време — колкото искаш, какво да го правиш, след като не те свърта на едно място, а декорът на нощната природа с лунния диск повишава още повече без друго приповдигнатото настроение.

Мнестер предложи една игра: по команда всеки трябва да запее неизвестна песен, иначе каничка вино до дъно!

Избраха Грав да ръководи играта. Грав изкомандува:

— Фабий!

Фабий разтвори ръце:

— Нищо не знам, драги мои!

— Негодник! — извика Мнестер. — Лъже, та да се налока. Така не може!

Но Фабий бе понесъл вече наказанието си и гледаше дъното на каничката.

— Балб! — извика Грав.

— Аз ще ви кажа поговорката за вълка и козата.

Гласове:

— Това го знаем! Нещо друго!

— Ами тогава ще ви изпея нещо — съгласи се Балб. — Стига да познаете, че пея… — И той подхвана с тъничък глас:

Гласове:

— Ей, каква глупост! Браво! Карай нататък!

Балб продължи:

При повторението на рефрена подхванаха всички:

Песента на Балб зарази всички. Детска песничка. Но артистите са като децата. Скочиха, направиха кръг, прегърнаха се един друг през кръста, бутаха се, люлееха се, бъркаха куплетите и такава олелия вдигаха, че нощта трепереше:

Вестибия, мъдрата стопанка, единственият трезв човек, се грижеше за всичко: поднесе на всекиго паничка кисело зеле, което старият Катон горещо препоръчваше при нарушаване на храносмилането. После изпрати двете момчета да спят. Те дойдоха по еврейски обичай да целунат ръка на майка си за лека нощ. Вестибия ласкаво разроши косите им, целуна розовите им личица, горда със синчетата си.

Артистите продължаваха да се забавляват с всевъзможни глупости и измишльотини. Фабий сграбчи петела, който вече спеше на пръта.

— Покрийте ни с платно — викна той — и ще отгатвате кой от нас кукурига!

Започнаха шумно да се обзалагат. Не беше шега работа: всички знаеха как умее Фабий да имитира гласове на животни.

— Кукуригу-у-у!

— Фабий! — викнаха в един глас.

Платното силно се размърда и изпод него изскочи настръхнал петелът и побягна, издавайки сърдити звуци. Бурен смях го изпроводи. След това се показа Фабий, от носа му капеше кръв, около главата му облак от пера:

— Той победи! Тоест кукуригах аз, но нещо не му се хареса и започна да ме кълве. Интересно, защо ли ми се разсърди?

Кар се зае да импровизира:

Фабий изчезна някъде. Въпреки шегите, въпреки веселбата у него пак се обади постоянно терзаещата го мисъл: копнежът да изиграе една голяма трагична роля. Виното, което трябваше да разсее този копнеж, точно обратното — засили го. Фабий прекоси двора и легна под една лоза. Между черните длани на лозите надничаше синкавото лице на луната. По листата блестяха капки роса. Той късаше мокрите листа и охлаждаше челото си.

Откъм двора долитаха гласовете на приятелите му. Лукрин и Грав се караха кой от двамата е по-добър артист. Никой не отстъпваше. От виното дори и тихият глас на Грав звучеше силно и величествено:

— Какво знаеш ти бе, шишко такъв! Преди осемнайсет години аз съм играл Креон355 в Селинунт356. Тогава все още се играеха големи трагедии. Тогава да беше ме видял! Само като вдигнех ръка и като пуснех оня ми ти страшен глас… и Антигона, въпреки че това не беше по пиесата, мигновено падаше пред мене на колене!

Лукрин го прекъсна с креслив смях:

— Ти? Ти — Креон! Хорица, чувате ли го? Дръжте ме да не падна — Креон играл! О, Юпитер! И взел с мене да се мери! Ами че аз в Путеоли, в големия амфитеатър, играх Едип.

— Аз пък съм играл Аристофан! От мене можеше да стане втори Росций и аз можех да получавам по 6000 денарии дневно, ако не бяха ми изпадали зъбите — тъжно каза Грав.

— И Апелес дори не може да се мери с мене! — продължаваше да се хвали Лукрин. — Аз — Едип се изкачвах важно по стълбите на кралския дворец в Тива.

Грав гневно фъфлеше:

— Ти ли бе, бъчво такава? Ти не можеш и три стъпала да изкачиш. Ръката си слагам в жаравата като Сцевола, ако можеш!

— Аз ли не мога бе, щърба метла? Сега ще ти покажа! Гледай! Ей така вървях, гледайте ме всички! Аз, Едип цар… една… две…

Лукрин се олюляваше по стъпалата на лозето, стъпи накриво, спъна се и падна.

Бурен смях разтърси нощната тишина, взеха да го вдигат, а той здравата тежеше. На челото му бе изскочила цицина колкото ябълка.

— Signum regis357 — смееха му се, — не бива да се фукаш, буренце!

Всичко това Фабий слушаше с едно ухо. Луната, сега зеленикава като плесен, се бе спряла между облаците и се взираше в очите му. В тези очи имаше копнеж и мъка, Креон, Едип. О, богове олимпийски, никога няма да бъде нито Креон, нито Едип! Животът минава край теб като зло куче — не го закачай! Не го закачай! Дори крайчеца на одеждата на Славата няма да докоснеш!… Напразно се измъчваш, бъхтиш, копнееш, въздишаш, напразно, човече. Само обущари-рогоносци или мърляви чираци и войници-самохвалковци ще предъвкваш до втръсване и това е всичко!

Фабий впиваше нокти в сухата пръст от гняв и мъка, гърлото му се свиваше, чувствуваше се самотен и безпомощен в своето страдание и безсилие.

На пътя пред портичката блесна пламък на факла. Всички обърнаха глави:

— Най-после дойде!

Апелес се ръкуваше с усмивка, но на Квирина не се хареса усмивката му. Стори й се, че нещо го измъчва.

Вестибия започна да нарежда вечерята на масата; всъщност това бяха дъски, наредени върху бъчви, а не маса. Жените й помагаха, малкият двор се променяше в триклиниум под открито небе.

По време на яденето воденичката на любопитството започна да мели.

— Как изглежда императорът след боледуването? — обърна се Волумния към Апелес.

— Направо юнак!

— Сигурно и около него се върти астрологът, дето живееше с Тиберий на Капри… името му беше едно особено… — мъчеше се да си спомни Грав.

— Тразил ли? — Апелес вдигна вежди. — Нищо подобно! Странно нещо стана с астролога, мили хора. Старият император го обичаше. Завеща му милион ауреи, това бе съобщено публично. А Тразил?… Изчезна, като че ли вдън земя потъна…

— Сигурно не е искал да бъде звездоброец и на Калигула — предположи Лукрин. — Може да не са се обичали.

— А от какво всъщност беше болен императорът?

Апелес понижи глас:

— Лекарите говорят за някаква силна треска, а той мислел, че е бил отровен.

— Отровен? Защо? И от кого?

Апелес сви рамене:

— Само боговете знаят дали това е било отрова. Лекарите го разубеждавали, но той им казал: „В заговора против императора ще повярват, след като го видят мъртъв.“ И едва станал от леглото — продължаваше Апелес навъсено, — заповядал да убият трима готвачи и четирима роби от тези, които му поднасят и опитват храната и напитките…

Зениците на Квирина се разшириха:

— Седем души само заради някакво подозрение? Какъв ужас!

— Ти пък си много чувствителна! Като че ли не си римлянка — присмя й се Лукрин. — Тиберий избиваше за непроверен донос по десетки хора наведнъж!

— Но това беше Тиберий — защищаваше се Квирина. — Калигула е съвсем друг човек.

— Седмина! Знаем ги тези приказки — смееше се лекомислено Мнестер. — Сигурно е наредил да убият двама, а докато вестта стигне до Тускулум, стават седем. А пък до Бриндизиум, току-виж, станали петдесет!

— И двама са много при липса на доказателства обади се Балб.

Мнестер се обърна към него:

— Ако очакваш от някого удар, скъпи приятелю, не е ли по-добре ти пръв да нападнеш?

Балб продължаваше да си мърмори:

— Ами че то пак започва. Старият на Капри точно така плашеше хората, младият уж в началото се показа по-добър… Но май иначе не може. Бас държа, че няма да се размине само с тези готвачи.

— Я не ни разваляй настроението — скара му се Волумния.

От кухнята се показаха Квирина и Памфила с блюда в ръце и се развикаха като продавачки:

— Печена камбала-а-а-а! Отличен гару-у-ум! Домашно вино-о-о!

Мнестер потърка ръце:

— Угощение като у Хатерий. Представете си, мили хора, този дебелак ме покани да му декламирам на угощението басни от Федър. Никак не ми се искаше да ходя там, но само заради Юлий отидох. Обичам това момче, защото е пълна противоположност на баща си. Добре, рекох, ще дойда. А старият казва сам да съм си определил хонорара. Изтърсих, без да му мисля: петдесет жълтици — и чаках да ме изгони. О, Олимп, даде ми ги!

— Ти си винаги късметлия — завистливо каза Грав. — А пък аз…

Мнестер продължаваше:

— Нарочно си избрах басни за животни, че да поужиля тази преситена сбирщина. А представете си, те чудесно се забавляваха, ръкопляскаха и пет пари не даваха, че всъщност се смеят на себе си!

— Бива си го тоя Мнестер — задавяше се от смях Грав. — Измъква им жълтиците и отгоре на това им се надсмива. Salve, carissime! За твое здраве!

Всички пиха за Мнестер, после за всеки от присъствуващите, та дори и за шкембето на Хатерий. Това въодушеви Мнестер и той добави:

— Мили мои, не можете да си представите какво плюскане и пиене падна. Лукул, славна му памет, нищо не е бил в сравнение с този, честна дума ви казвам. Глигани, скопени овни, гъски, патици, сръндаци, бекаси, кокошки, раци… О, Юнона! Като си спомня, лигите ми потичат! Вестибия, мила, още едно парче камбала, а? И така вече я карат всички наши многоуважаеми благородници, откакто го няма Тиберий да им наднича в ръцете. Разхищава се, пирува се, блудствува се, блюва се, както никога досега!

Апелес каза сериозно:

— Нямам нищо против, нека се забавляват, само че тук има и нещо друго и то ме плаши…

Очите на Лукрин вече плуват във вино:

— Никакви черни мисли днес, велики трагико! Остави ги за утре! Да сме приятели до гроб!

Апелес разсеяно се чукна с него.

— От какво се плашиш бе? — попита Кар.

Апелес гледаше замислено. После бавно заговори:

— От това, че императорът съвсем се промени. Това вече не е същият човек, какъвто го знаехме преди. Вече не е онзи весел сътрапезник, който ни влачеше по кръчмите и където се появеше, внасяше весело настроение. Когато му честитих, че е оздравял, слушаше ме с половин ухо и ми отговаряше с половин уста, като че ли не беше на себе си…

— От болестта ще да е — каза Волумния.

— … като че ли в него се е вселил някакъв упорит, жесток, зъл дух. Не знам, дано греша. В очите му имаше такъв ужас, та чак тръпки ме побиваха.

— Преувеличаваш, миличък — смееше се Волумния. — По рождение си си такъв фантазьор.

— Ами за театъра? — попита Фабий. — Говори ли с теб за театъра? Казвал си ни, че винаги разговарял с теб за театъра.

— Аз сам подхванах тази тема. Гледаше някъде през мен и произнесе: „Думата е кротко зверче.“ Какво ли искаше да каже с това?

— Ясно — избухна Фабий. — Циркът над всичко! — В гласа му прозвуча ирония: — Своевременно ще се подготвим за състезатели и гладиатори!

В слабата светлина на фенерите всички видяха как вените върху слепоочията на Фабий набъбнаха. Той се обърна към Апелес и Мнестер:

— За какво ви е неговото приятелство? За да ви прави на шутове, когато гуляе? Задоволява ли ви това, славни артисти?

Мнестер искаше да възрази, но Фабий го спря с жест и продължи разпалено, страстно:

— Вие двамата, негови приятели и любимци, трябва да мислите малко и за своето изкуство и за нас. Да! И за нас! Ние не искаме да бъдем циркаджии! Искаме да играем! Ако имате в себе си поне капка артистична чест, ще отидете при него и ще издействувате истински театър! Вместо да пръска стотици милиони за игрите на арената, нека отдели поне един милион за театъра! За половин година зрителите в цирка предостатъчно се налочиха на кръв, могат вече да видят и нещо по-хубаво. След десет години Калигула отвори вратите на арената. Накарайте го да отвори и вратите на театъра! Нека се прослави и с това, че е обновил традицията на великите трагедии! Нека възкреси Софокъл358, Еврипид359, Есхил!

Всички до един се съгласиха с Фабий. Дори и Апелес и Мнестер. И двамата обещаха, че щом се върнат в Рим, ще направят всичко възможно, за да уговорят императора. Пиха до дъно за техния успех.

Хубавото настроение се възвръщаше.

— Днес е голям празник! — подвикваше Грав. — Да живее театърът! Нека виното се лее като река!

— Да се лее! Но в нашите гърла! — Лукрин вдигна каничката и опитно изливаше на тънка струйка виното в отворените уста на Волумния. Тя героично поглъщаше. Но този шишкав дявол изведнъж премести струйката между гърдите й. Волумния изписка:

— Недей! Хитонът ми е нов, глупако!

Жените разпитваха за Ения. Апелес се разбъбри. „Императрицата е като сфинкс. Мълчи, усмихва се загадъчно и се грижи за своя съпруг. Дали го обича? Навярно. Откъде да знам.“

— Нея питайте, милички. Но… шушука се, че Калигула се е запалил по Ливия Орестила, жената на консула Пизон… Щял да се жени за нея…

— Коя ще му е поред?

— Това не може да се пресметне.

— Може, може — обади се Балб. — Почвайте да броите на пръсти с мене: първата — Юния Клавдила, втората — Друзила, третата — Агрипинила, четвъртата — Ливила…

— Стига си плямпал, те не са му били жени. Те са му сестри.

Балб не се предаваше:

— Жени са му. Макар и незаконни. Нали знаеш, законът всичко не може да обхване, а пък за императора хич не важи. Продължавам: петата — Ения, шестата in spe360 — Ливия Орестила, а колко ще бъдат занапред — това сигурно знае само Сибила Пренестинска.

— Имаме още една ръка и два крака за пресмятане — остроумничеше Волумния.

— Ами Макрон какво прави? — попита Кар.

— Управлява вместо болния император.

— Говори се, че Луций Курион станал дясната ръка на императора — подхвърли Фабий.

— Да — отвърна Апелес. — Думата му много тежи пред императора.

Фабий прецеди през зъби:

— Бившият републиканец кълве от шепата на монарха.

— Какво от това? Какво значение има това днес, Фабий? Републиката не би ни дала повече — възрази Мнестер. — Скоро ще има избори за народно събрание. Та това не е ли по републикански?

— Само че до ден-днешен тези избори още не са насрочени — обади се Балб скептично. — Така че не знам…

Ах, този Балб! На всичко ще намери кусур. Ужасен е! Противен!

Взеха чашите и заговориха какво трябва да направят, след като Апелес и Мнестер издействуват разрешение от императора. Фабий гореше като борина, пиеше ненаситно, за да угаси огъня в себе си, и въодушевено им излагаше плановете си. Всички бяха съгласни е него.

Апелес се приближи до Фабий и тихо му каза:

— Не искам да те огорчавам, драги, но малко се боя, че няма да се разберем с императора. Всъщност ти знаеш неговото отношение към трагедиите.

Квирина го чу и видя как възторгът на Фабий изведнъж угасна. Той хвана каничката с две ръце. И повече не продума.

Виното омайваше всички и им помагаше да позабравят ежедневните си грижи. Нощта се изтъркаля, скоро щеше да съмне.

Квирина наблюдаваше Фабий — разрошен, стиснал силно каничката. И си помисли: не може да се отърве от своята страст към пиенето. Помоли го:

— Стига толкова, мили.

Той я погледна разсеяно. Гласът му стържеше:

— Аз никога няма да изиграя своята трагическа роля! Никога! Карай, Фабий! Впрягай магарето в каруцата, натовари под платното куп глупави анекдоти и тръгвай от село на село… — И гневно извика: — Комедия е нашият живот!…

Сърцето на Квирина се сви. Хвана го за ръка:

— Ела, мили, ела да си легнеш!

Той се дръпна и повиши глас:

— Не искам! Тук ще остана!

— Ела. Трябва да се наспиш… много пи днес.

Фабий злобно се развика:

— Аз знам какво ми трябва! Трябва да пия!

— Да пием! — извикаха няколко гласа едновременно.

Квирина го поведе насила към лозето. Но той продължаваше да се дърпа.

— Никъде няма да ходя! Остави ме, Ксантипа361! Махни се! Отдръпни си ръцете, на теб казвам!

— Ела, мили. Късно е. Нощ е.

Квирина го подбутваше по пътечката към височината, където бяха опънали палатката, под сандалите им се пукаха гроздови зърна. Луната бе залязла, едва виждаха къде стъпват. Отдалече долиташе кучешки лай.

Посред път Фабий се спъна и падна. И не искаше да стане.

— Искам да видя Рим! Къде е Рим, Квирина?

— Трябва да се изкачим още малко по-нагоре. Оттам ще го видиш — уговаряше го тя като малко дете. С големи усилия успя да го вдигне. А той продължаваше да се дърпа.

Откъм двора се чуваха пияни викове:

Едва изпъплиха до палатката.

— Искам да ида в Рим! — викаше Фабий, залиташе, хващаше се за лозите, чупеше ги… — Аз трябва поне веднъж да изиграя тази роля, разбираш ли?

— Ще я изиграеш, мили мой. Разбира се, че ще я изиграеш!

— Не! — извика той отчаяно. — Няма да получа такава роля! Но поне Рим искам да видя! Къде е Рим?

— Ето, в тази посока. Погледни нататък.

Но нито Квирина, нито Фабий виждаха нещо. Рим, който денем чудесно се виждаше оттук, бе изчезнал — сякаш потънал в морето от мрак.

45

Интимната, малка Дианина зала в императорския дворец на Палатина по времето на Тиберий бе предназначена за рецитации. Покрай стените имаше наредени стройни тисови дръвчета с прерязани върхове, а бялата богиня с лунно сърпче в къдрите и лък през рамо се разхождаше грациозно в тази импровизирана гора. Тук старият император, докато още живееше в Рим, слушаше стихове от Ксенофонт362, Алкей, Калимах363, Лукреций364. Тук говореха музите.

Калигула нареди да отнесат божествената ловджийка някъде в градината и на нейно място да поставят върху широк пиедестал бронзова композиция: кон, нападнат и разкъсван от лъв. Също така нареди да махнат дръвчетата и да сложат в средата на залата маса и четири кресла.

През единствения голям прозорец нахлуваше октомврийското слънце — хладно, нетоплещо. В бронзовите съдини, наподобяващи римската крепост със зъберите и кулите, поставени в двата ъгъла на залата, пламтяха алени въглени.

Калист, императорският трапезит, въведе поканените гости и ги разположи на определените места.

Макрон — с лице към прозореца и гърбом към стената, върху която бе нарисувана гориста местност, пресечена от река. Луций — с лице към композицията, с гръб към вратата. Авиола — срещу него. Четвъртото кресло, отрупано с възглавници от пурпурен плат, бе празно.

И тримата бяха поканени най-неочаквано от императора. Никой от тях не знаеше защо го е извикал. Върху масата имаше подноси със закуски, амфора с вино и четири чаши. Те седнаха и зачакаха мълчаливо.

Авиола бе неспокоен. Измъчваше го неизвестността. Извикването на Палатина, ако не ставаше дума за пиршество, обикновено не предвещаваше нищо добро. Пак добре, че не е сам тук. Седи редом с двамата най-висши сановници на империята. Той плъзна поглед по Макрон, после впери очи в Луций. „Виж го ти годеника на Торквата! Моето нещастно момиче може да си изплаче очите по него. А той? Колко самолюбив изглежда, негодникът. Раната, която й причини той, е много по-страшна от тази на камата. Ах, да можеше да разбере кой е изпратил убиеца! Не се бой, момичето ми. Втори път няма да посмеят. Но ти, кариеристе, скъпо ще ми заплатиш за измяната! С главозамайваща скорост излетя нагоре. Но с такава главозамайваща скорост можеш и да паднеш и да си счупиш врата. Нищо, че си дясната ръка на императора… Летният дворец в Анциум! Сигурно заради това ме е извикал; или по някакъв друг финансов въпрос — мислеше си Авиола. — Иначе нямаше да ни посрещне трапезитът му Калист. Парите владеят света. С пари можеш да си купиш всичко…“ Сенаторът вдигна очи нагоре към великолепно украсения таван. Той мислено оценяваше цялата наредба. И както винаги, все едно за какво ставаше дума — за статуя, роб или дом, — неговият мозък изчисляваше всичко в пари.

Макрон бе надянал своята обикновена маска на железен воин, когото нищо не може да извади от равновесие. Спокойната му и самоуверена осанка подчертаваше това. Но вътрешно не бе спокоен. Той искаше императорът да обезглави Авиола и Луций, а пък сега седи тук и с двамата! Това не е на добро. Що за глупости прави Калигула — да поставя на една маса ищеца и обвиняемите! Такова нещо в Рим никога не е ставало. Винаги всичко се е правело зад гърба на обвиняемия. „Сега тук сме един срещу двама. Добре, че императорът, благодарение на Ения, сигурно ще бъде на моя страна.“ При последната вечеря в двореца на Макрон му се стори, че императорът нещо много заглежда Валерия. Гледаше я настървено, без да се смущава дори от императрицата. Ако остане насаме с нея… в случай на нужда… Абе, всякаква помощ е добре дошла. Пък и преторианците няма да разрешат косъм да падне от главата на префекта. И Херея, началникът на императорската гвардия, стои винаги пред него като новобранец пред центурион. Ама че идиотски го сложи Калист да седне точно тук — слънцето грее право в очите му. Той се загледа в скулптурата на конника с лъва. Такъв лъв, хорица, не е шега работа. Захапал е коня, като че ли е кутре. Конят цвили от болка. Даже се чува — така е зинал… Какво ли му е хрумнало на Калигула?

Луций бе изненадан, когато видя в залата Макрон. Какво ли е решил да прави с него императорът, след като вече знае, че Макрон и Ения са го подвели? Но мислите му веднага се разпиляха. Луций бе уморен. Ливила е ненаситна, прекалено много иска от любовника си. Той често потриваше с благоухание лицето и ръцете си. И вече за нищо не мислеше. И какво толкова да му мисли? Императорът естествено знае какво иска. А от Луций се иска само едно: да изпълнява неговата воля.

Вратата зад Луций се отвори. Той скочи и се обърна, Макрон и Авиола станаха.

Появи се императорът в пурпурната си тога. Вървеше бавно, някак дебнешком, на пръсти, леко прегърбен, голямата му глава, потънала между раменете. Очите му трескаво горяха. Макрон и Авиола притаиха ужасени дъх; императорът изглежда по-зле, отколкото по време на дългото си боледуване. Какво ли му е? Пак ли е болен?

Калигула им направи знак да седнат. Даваше си вид на любезен и се интересуваше от здравето на гостите. Но в думите му, макар и дружески, се долавяше хладен тон.

— Яжте и пийте, мои драги, въпреки че съм ви поканил на съвет, а не на угощение. Дроздовият пастет е великолепен. А че имам хубаво вино, това отдавна знаете.

След няколко фрази, които трябваше да създадат сърдечна атмосфера, императорът погледна към бронзовия кон (той винаги гледаше само коня, не лъва!) и заговори делово. Защо е поканил драгия Авиола? Ами че има някои неясноти в отношенията между императора и сената, по-точно казано — известна част от сената, по-буйната и по-действената, императорът се усмихна на израза си, това трябва да се приеме като похвала, драги мои, и тази част му създава известни тревоги, тъй като не я разбира добре. Става дума за лоялността на тази група, без която императорът не би могъл добре да управлява.

Авиола седеше като на тръни. Дали трябва да скочи и да започне да се кълне, да призовава боговете за свидетели, че нищо подобно не знае, че нищо подобно не съществува?

Императорът премести погледа си от страдащия кон върху лицето на Авиола и продължи да говори. Добре знае, че преди известно време някои сенатори са подготвяли заговор… Авиола пребледня, ледени капки пот избиха по челото му.

— Заговор срещу императорския род, в който е взел участие и Авиола.

Авиола скочи и искаше да каже нещо, но императорската ръка прекъсна сенатора. Днес не става дума за това, продължаваше миролюбиво Калигула. Това е вече забравено. Днес тези, които се бунтуваха срещу Тиберий, стоят вярно до рамото на новия император. Например Луций. Но останалите? И Калигула назова уверено и точно имената на заговорниците. И така, нека говори Авиола. Нека каже истината, без да се страхува. Императорът ги уверява, че няма намерение да преследва тези, които не са се провинили пряко в заговора.

Авиола си пое дъх, вдигна ръце, сякаш призоваваше небесата, и започна.

Той ще говори самата истина, защото обича императора. За покойния Сервий и за Луций не е нужно да говори. И за себе си също. Неговата преданост към монарха е безгранична, нека императорът го провери, за да се убеди. А за останалите? О, богове безсмъртни, как би могло в тях дори да тлее, той повтори, дори да тлее искрица несъгласие? И защо? Единствено старият Улпий… Но това е известно на императора. С него стана нещо, затвори се в двореца си като побъркан. С него няма защо да се занимаваме. А ето другите: Юлий Вилан, когото Тиберий доведе до просяшка тояга, като отне именията му, но Гай Цезар великодушно му върна всичко. И даде амнистия на брат му Марк. Пизон, изкупвачът на данъците в Панония и водач на публиканите, беше с вързани ръце от закона на Тиберий, според който трябваше умерено да се събират данъците, митата и налозите от провинциите. Но Гай Цезар мъдро премахна този глупав закон. Корабостроителят и главен търговец на роби Даркон и особено строителят Бибиен получават непрестанно големи поръчки от императора. Всички живеят прекрасно и тогава защо, поради какви причини, о, богове, могат да бъдат против императора? Точно обратното — любов, огромна любов към императора…

Императорът си спомни: „Това е наистина така, този дебелак не лъже. Всички тези наистина много ме обичат — каза си той иронично. — Обичат ме, защото и мен, и държавата, което е едно и също, могат да одират. Добре. Но на мен ми е ясна вашата игра. И аз ще ви дера, милички мои, и то не еднократно, както ме съветва късогледият Макрон, а постоянно, както ме съветва Луций.“

Императорът благосклонно поклащаше глава.

— Аз — говореше развълнувано Авиола, — аз отдавна съм решил… — При тези думи императорът погледна Макрон, който бе забил очи в масата. — Когато се събере сенатът преди Нова година, да предложа да те удостоят, цезаре, с титлите, които заслужаваш. Ще предложа титлата „Dominus“365, една от най-висшите титли, която…

Калигула вдигна ръка.

— Много си любезен — каза той благосклонно, — но аз не я заслужавам… — Ново движение на ръката накара Авиола да млъкне. — А сега да уговорим окончателно покупката или ако ти е по-изгодно, замяната на твоята вила в Анциум с някой от моите летни дворци. Луций Курион бе вече няколко пъти при теб по този повод и ти навярно вече всичко си обмислил. Аз искам тази вила. Харесва ми.

Макрон опули очи. Ах, ето защо е ходил Луций в двореца на Авиола!

Императорът гледаше картината на стената зад Макрон. Горичката от пинии се спускаше по стръмния склон към реката, която подскачаше пенлива между планинските скали. О, ще бъде великолепно, когато въведе Ливия Орестила в това закътано сред пинии гнездо. Колко апетитна и привлекателна ще бъде Ливия…

— Таванът в триклиниума на вилата е покрит със златни пластинки — обърна му внимание Авиола. — Но от любов към теб ще я заменя с удоволствие…

Разбогатял глупак без вкус, помисли си Луций. За да смае хората, е готов да позлати и латрина.

Упоменаването на златния таван накара императора да заговори за друго. Гостите добре знаят неговия кон Инцитат. Той е истинско съкровище. Осмото чудо на света. Спечелвал е и ще печели всяко състезание.

— Той е прекрасен, прекрасен е като божество — говореше Калигула влюбено. — Обърнал ли си внимание на очите му, Луций? Как не! Ти, такъв познавач на коне. Човешки очи са това, драги мои, прекрасни женски очи, пълни с любов! Ами походката му? Коя танцьорка има такава горда и величествена походка? Терпсихора не може да се сравни с него! Дори и Диана! Това е песен, а не походка. А когато краката му се понесат в тръс или в галоп? Защо нямаме поети, които да възпеят във великолепни хекзаметри красотата на божествения ритъм, в който Инцитат препуска? Аз го обичам, той ми се явяваше насън, когато бях болен… Но по същество. Искам да построя за него нова конюшня. Да бъде от делфийски мрамор. И там моят любимец ще лежи върху скъпоценни килими; свита от роби ще го обслужва; поне една седмица преди състезанията кохорта войници ще стои на стража пред неговата конюшня, та нищо да не смути покоя му. Само не знам от какво да бъдат направени неговите ясли. Какво мислите вие? — обърна се Калигула към Луций и Макрон.

— От кедрово дърво, мой цезаре — предложи Макрон.

— От алабастър — каза Луций и неволно се усмихна: така страстно Калигула не обича дори сестра си Друзила!

Императорът отметна назад недоволно глава.

— Не, яслите ще бъдат от злато.

— Великолепно! Знаменито! Прекрасно!

— Конюшнята навярно ще струва седем, а със златните ясли, мисля, десет милиона. Но Инцитат заслужава това!

Макрон и Луций възторжено се съгласиха. Инцитат наистина бе прелестен кон. Авиола впи нокти в дланите си под масата. „Добре ли чувам? Не сънувам ли? Или императорът е полудял? Да хвърли десет милиона за една конюшня! О, Минерва, богиньо на разума, чуваш ли? Нима такава инвестиция се рентира? Конят бил печелел състезания! Хубаво, но това носи само чест и слава! Нищо повече.“

Както обикновено императорът отново промени темата:

— А сега трябва да реша най-важното, за което ви повиках да се съветвам с вас, драги приятели. Грижата за благосъстоянието и забавлението на римския народ поизпи кръвта на нашата хазна, ерария и фиска. Необходим е голям прилив на пари за нуждите на народа, за игрите и за строежите, които искам да осъществя, и опитният финансист Авиола сигурно ще ме посъветва нещо. Аз довърших храма на Август и театъра на Помпей…

— Прекрасно! — извика ласкателно Авиола.

— Искам освен това да построя нов дворец тук, на Палатина, и да го свържа с Капитолия; така, по най-късия път, ще отивам да се кланям на Юпитер Гръмовержеца.

Всички велегласно изразяваха възторга си от великолепните идеи на императора.

— Искам върху Ватиканската равнина да направя градини, каквито Рим не е имал досега. Ще построя нов цирк. След това — нов водопровод с прясна вода от Сабинските планини, защото старият, Апиевият, вече не е достатъчен; и нов амфитеатър за гладиаторските игри, и още много други строежи извън Рим…

Луций възторжено го прекъсна:

— Един ден историята ще каже какъв император е бил Гай Цезар!

— Нужни са ми много пари, драги Авиола. Трябва да се намери начин за увеличаване на доходите.

Авиола погледна императора, но още неуспял да проговори, той добави:

— Не бих искал да намалявам разходите, както обикновено съветват финансовите мъдреци.

Авиола разбра. От пировете и разточителствата — нито сестерций. Той помисли малко и предложи на императора отново да въведе данъка върху печалбите, който бе премахнал след смъртта на Тиберий. Това означава няколкостотин милиона годишно. Калигула отхвърли предложението му:

— Не искам това да стане за сметка на обикновените хора. Това не е решение. Не, не, приятелю.

— Тогава може лесно да се повишат цените на продуктите на пазара…

— Не! — извика императорът. — Твоите предложения ще засегнат обикновените хора. Те ме обичат. Не мога да им напакостя така.

Гласът на императора бе раздразнен. Авиола преглътна; въздъхна и се прицели по-високо.

— Ами ако въведем данък върху завещанията в размер на двадесет и пет процента в полза на твоята хазна?

Но като видя, че императорът се намръщи, Авиола побърза с ново предложение:

— Тогава не остава нищо друго, освен да увеличим приходите от провинциите.

— Не бива — каза строго императорът. — Моите трапезити разговаряха с прокураторите, проконсулите и с изкупвачите на данъци и се убедиха, че провинциите и без това са в тежко състояние. Попитай публиканите — да видиш какво ще ти кажат! Не бива! Не бива!

Настъпи тишина. Белият и дебел показалец на Авиола повтаряше очертанията на фигурките по мраморната маса. Някакво огромно напрежение се таеше в тази ръка, която сякаш знаеше пътя, най-прекия път, но се колебаеше да го посочи. Авиола бавно повдигна очи към императора, бавно отвори уста и проговори:

— Тогава остава последното. Това, което ще донесе бърза, а после и дълготрайна, постоянна печалба; печалба всестранна, печалба, обогатяваща цялата империя.

— Какво е то? — наведе се императорът нетърпеливо към Авиола.

— Да се сдобием с нова, богата провинция — извика тържествено Авиола и изтри с копринена кърпичка потта от голото си теме. После продължи в тишината: — Тълпи роби, кораби с пшеница, плодове, добитък, кожи, желязо, руди… богатствата, на които се крепи мощта и славата на Рим!

Велика идея! Всички почувствуваха това. Макрон видя как тя заинтригува Калигула. И процеди, препълнен със завист:

— Това ще бъде добре дошло за теб, оръжейника, да си натъпчеш сандъците!

Строгият поглед на Калигула го застави да млъкне. Калигула знаеше, че това е така. Но в този миг пред него се откриваше нещо великолепно, нещо, за което бе мечтал още като принц: да разшири империята на Август и Тиберий! Да се завземат нови земи, изобилствуващи с богатства! Тиберий не искаше и да чуе за такова нещо, пазеше своя римски мир само защото бе вече стар, немощен и загубил всякаква смелост. Мислите на Калигула летяха напред: той, императорът, би застанал в златна ризница начело на своите легиони, любимецът от детски години на войниците би ги повел към славни битки, би се върнал в Рим като победител, би преминал през Форума с невиждан и нечуван триумф! Подир него окованите царе на поробените земи, стотици коли с бойни трофеи… А римският народ ще ликува, щастливият и опиянен римски народ ще го слави, както слави бога Марс…

Размечтаха се и останалите. Макрон и Луций вече се виждаха като върховни командири на армията. И пред техните очи се рисуваха картини на най-висшите почести, каквито може да достигне един римлянин. Авиола виждаше своите огромни сандъци, претъпкани със скъпоценен метал, виждаше как златният порой залива двореца, градините… Злато, навсякъде злато!… И отгоре на всичко: Калигула, повел своите легиони, за цели месеци ще напусне Рим, а може би и завинаги… И ръцете на римските богаташи — напълно развързани…

Императорът проговори твърде внимателно:

— Твоето предложение, драги Авиола…

— Отлично предложение, нали, мой Гай? — неучтиво го прекъсна Макрон.

Императорът стисна зъби. „Мой Гай! Каква дързост! Сега ще си разчистим сметките с теб.“ И той продължи:

— … е грандиозно. Но при такава ситуация е абсолютно необходимо да имаш здрав тил. На всички отговорни длъжности — абсолютно предани хора. А Египет отдавна ми създава грижи. Неговият прокуратор Авилий Флак не спечели доверието ми. Владетел на Египет! Каква чест и власт е това! Но Флак не ги цени. Имам известни подозрения. Така че отзовах Флак. И за прокуратор на Египет назначавам своя най-доверен… теб, драги Невий!

Сякаш гръм удари Макрон. „Отстранен! Снет! Изхвърлен! Това е то Калигуловата благодарност, загдето му помогнах да се качи на трона!“ Гърлото му пресъхна, не можеше да преглътне, не можеше да проговори. Авиола беше нащрек: нещо странно витае във въздуха. Сега трябва само внимателно да изчака. Луций почервеня от завист: прокуратор на Египет! Най-силният човек след императора! Но това бе първият импулс; веднага след това той съобрази: аз победих Макрон!

— Крайно време е да се приготвиш за отпътуването, скоро морето ще се затвори — продължаваше императорът. — Вдругиден се качваш на кораба, който те чака в Остия.

Лицето на Макрон отново доби цвят. Сега той виждаше по друг начин положението си. С един замах ще се освободи от капризите на Калигула. Ще стане неограничен владетел на най-богатата провинция, житницата на Рим. А поиска ли, може и да умори Рим от глад. Ще има на разположение голяма армия. След време ще може да диктува волята си и на императора. Той стана, започна да благодари. Императорът се изправи:

— Прецених също така, че там ще ти е нужна жена. Вие добре се разбирахте с Ения. Заради теб аз се развеждам с нея, ето потвърждението ми, и ти няма да тръгнеш сам. И Валерия вземи със себе си, вече в Рим нищо не би й доставило радост.

Лицето на Луций грейна. „Ах, този Гай! Сякаш е знаел моите тайни желания!“

Калигула ласкаво изпроводи Макрон до вратата.

Авиола въздъхна:

— О, богове, какви работи стават!

Луций му прошепна:

— Би било разумно от твоя страна да подариш на императора десет милиона за конюшнята на Инцитат.

Калигула се върна. Върху лицето му бе изписана странна, загадъчна усмивка, по-скоро гримаса, отколкото усмивка.

— Седнете, драги мои.

Под композицията с цвилещия и разкъсван от лъва кон седнаха: властелинът на римския народ, отдясно — както някой остроумно прошепна в кулоарите на сената — неговият гръмогласен рупор Луций Курион, отляво — новоизпеченият финансов съветник Авиола. Да, съветник, нещо повече от министър, хитрец, който ще остане в сянка, но със силата на златото си ще разиграва тези двамата.

— Задачите, които поставя пред вас времето и нашето скъпо отечество — говореше императорът, — нападано от варварите по Дунав и Рейн…

— Всичко за Рим! — извика Авиола.

— … и жизнените интереси на римския народ ни принуждават да не търпим повече пограничните провокации на враговете.

— Силите на нашата империя са нужни не само за да решаваме вътрешнодържавните въпроси, но и за да прославим нашите орли извън пределите на империята… — произнесе въодушевено Луций.

Императорът го прекъсна:

— … тъй като мощта на империята расте с нейното разрастване, то и ние, ръководени от прозорливостта на боговете, трябва да разширим простора, в който живеят нашите народи.

При тези думи Калигула леко се усмихна, а устните на Авиола нервно потрепнаха. „Защо са нужни тези фрази — помисли си той. — Тука сме си свои хора, знаем за какво става дума и какво искаме.“

Това, което искаха, тегнеше във въздуха. То се съдържаше в една тежка дума. Тежка за изговаряне и с тежки последствия. Никой не искаше пръв да я произнесе. Тя се въртеше вече няколко години в главата на Авиола, задушаваше го и той пръв я изрече:

— ВОЙНА! Да, войната е неизбежна!

Знаеха значението на тази дума. Тя плашеше и миролюбците, и завоевателите. Всекиго засягаше лично в някакъв смисъл, всеки трябваше да рискува нещо, да жертвува нещо, та дори това да беше само спокойният му сън.

Калигула си даде вид на съвестен и далновиден владетел:

— Да се наруши мирът, установен от Август и Тиберий! Каква отговорност е това, драги мои!

— Но Рим ще стане още по-могъщ — скочи Луций.

— И твоята слава ще порасне още повече, цезаре! — патетично добави лихварят. — В световната история… ще бъдеш навеки прославен…

Императорът се поддаде на натиска и изрази това по следния начин: признава техните доводи. Друг път няма. „Велика Белона366, Марс Отмъстителю, ще приемете ли нашата жертва и ще благословите ли нашето оръжие за победа?“

— Заради мира на Тиберий — намеси се Луций — нашите легиони са заприличали на гниеща, застояла вода, покрита с жабуняк. Главните староримски добродетели — храбростта и смелостта — западат, изчезват. Римляните, прославили Града, не са били само земеделци, а преди всичко войници. Ако не дадеш възможност, цезаре, на нашите войници да воюват, те ще се превърнат в готованци и къртици. Нашата армия е превъзходна, а ако я оглави…

— Курион? — подхвърли изпитателно Калигула.

— Ти, мой драги Гай, ти, любимецът на всички войници! И светът ще бъде смаян от чудеса от храброст…

Императорът се усмихна, стисна ръката на Луций:

— Добре, ще видим. А как е армията с въоръжението?

Луций улови насърчителния поглед на Авиола. И добре го разбра. Авиола, Magister societatis367 на всички оръжейници, също си искаше своето. Той има право на това. Бе въвлечен в играта, която сам предложи и прокара. „Обвързахме се един за друг на живот и смърт, връщане назад няма…“ Луций подхвана:

— Въоръжението на някои легиони и по-точно на тези от Рейн и Дунав е поостаряло. Не е задоволително. Става дума за четири легиона, тоест — над тридесет хиляди души.

— Докога оръжейните фабрики биха могли, Авиола, да доставят за тях ново, съвършено въоръжение?

— За кратко време, мой най-благородни. Три-четири месеца…

— Добре. Зимата с този варварски сняг, мъгли и студове не е изгодна за моите хора. Пролетта е най-удобна. А какво ще правим със старото оръжие?

Авиола отново спря поглед върху Луций.

— Старото оръжие ще продадем на приятелските ни народи — арменците, партите, иберите368. И добре ще го продадем, защото ще им се стори великолепно.

— За да започнем война, ще са ни необходими много пари, драги Авиола.

— Аз и моите приятели, публикациите, сме на твое разположение, мой цезаре! — заяви Авиола.

— Благодаря! А сега искам да ви съобщя, че длъжността на Макрон разделям на две. Командуването на преторианците и моята лична охрана поверявам на Касий Херея, този стар, предан и честен воин. Другата част от длъжността ще поемеш ти, Луций. Това означава, че ти ще бъдеш вторият след мен военачалник на всички римски легиони и мой наместник. Недей да ми благодариш! Аз знам какво правя. Ти, Авиола — като доказателство за моето дружеско отношение към теб, — ще заемеш мястото в императорския съвет и навсякъде ще те съпровождат дванадесет ликтори369.

Авиола се кланяше и пресилено благодареше. Той предложи на императора — това е само един малък израз на внимание — десет милиона сестерции за построяване и обзавеждане на конюшнята за скъпия Инцитат.

Императорът прие подаръка и любезно се раздели с двамата.

Луций излезе от залата зашеметен. Бе опиянен от щастие. Искаше му се да вика, искаше му се да изкрещи така, че целият свят да чуе радостта му. Искаше да я сподели с някой мил и близък човек, да я удвои с друга радост. „По-скоро у дома, при мама! — Замисли се. Не, при майка си не може да отиде! В нейните изплакани очи би видял сянката на гордото бащино лице. — Ливила ще се радва заедно с мен! — Хукна по коридора към нейните покои. — Ливила ще се хвърли на врата ми и ще каже… Ливила ще ми се присмее. — Луций се спря, усмихна се нервно и пое към изхода на двореца. При кого да отиде със своята гордост? При Сенека ще отиде. — Той ще се радва заедно с мен, той знае, че Гай е просветен монарх и че ме е издигнал с пълно право.“

Луций се спускаше към Форума и изведнъж пред очите му заподскачаха буквите от писмото на Сенека и започнаха да се подреждат в жестоки думи… нечувани почести… вероломство… користолюбие… Не, няма да отиде при Сенека. Ами приятелите на Луций Прим и Юлий? Те биха си помислили същото.

„Приятели? Имам ли аз приятели?“ Луций отчаяно диреше в паметта си поне един човек, с когото би могъл да сподели своето щастие. Но такъв човек нямаше. Очите му се наливаха с противна влага, стискаше юмруци, упорито търсеше нечий образ. Той се провираше през тълпата на Форума и неговото умопомрачаващо щастие бързо се разпиляваше.

Огромният Рим се оказа безлюден за Луций.

46

На третия ден след срещата на всемогъщата четворка, която Калигула превърна в тройка без Макрон, една сенаторска лектика се движеше по Кливус Виктория към Палатина. Робите на Авиола бяха свикнали с тежестта на своя господар. Дори и когато вземаше понякога в носилката Торквата, нищо не чувствуваха. Но днес те едва пристъпваха по хълма. В лектиката до Авиола с мъка се настани някакъв дебелак, тежък почти колкото господаря им.

Сърцето на Авиола можеше да изскочи от радост. Нагоре! Само нагоре! Още по-нагоре!

— Моите цели са високи, драги Марк.

— Виж ти новина! — усмихна се дебелият четиридесетгодишен мъж с енергични черти на лицето и силно изпъкнали, като ръбати скали скули, в които може всичко да се разбие. — Да не си решил да се бъркаш в управлението на империята? — иронизира го Марк Евтроний Бален, един от най-прочутите правници на Рим.

Авиола го погледна презрително:

— Който има злато и нещо повечко в главата си, може също така лесно да се справи с хората, както ти с думите пред трибунала. А знаеш ли, мой драги, защо те водя при императора?

— Най-после! Любопитен бях колко дълго ще ме държиш в напрежение. Може би за да препоръчаш братовчед си на императора.

— Може би, може би — усмихваше се Авиола, — ето мъдрият Бален, известният жонгльор с параграфи, ти се покланя дълбоко, мой императоре. Направи го претор, за което той толкова копнее, и нека си върви. Нещо такова, нали?

— Ти си в прекрасно настроение, драги мой. Но можеше вече да ми разкриеш тайната си.

Лектиката се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре. Яркото есенно слънце създаваше илюзия за топлина; денят бе прохладен.

Авиола се наведе към Бален.

— Днес по мое предложение императорът ще те назначи за прокуратор на Египет.

Бален реагира не така, както очакваше Авиола. Закоравелият адвокат, свидетел на множество смъртни пристъпи и гърчове, се разтрепера. Той едва напипа ръката на Авиола. Тя бе спокойна, твърда.

— Не се шегувай! Не се шегувай с такива неща. Това е глупост! Та нали за Египет тръгна Макрон…

Авиола гледаше изпод повдигнатото перденце златните листи на палатинските дъбове. Каква прелест!

Разтреперан, Бален настояваше, стиснал ръката на Авиола:

— Говори де! Нали императорът е назначил Макрон! Ти самият ми каза това… Навярно Макрон вече наближава Египет… Какво означава всичко това?

Авиола измъкна ръката си и вдигна още по-високо перденцето:

— Гледай, Марк, каква красота! Виждаш ли? Навсякъде злато!

Морето се разбиваше в остийския вълнолом. Макрон скочи от коня, помогна на Ения и Валерия да излязат от носилката и тръгна между двете; подир тях — робите и робините им. Недалече от брега стоеше голяма военна трирема с римския орел на носа.

Обидата и гневът, първите чувства, които овладяха Макрон, когато Калигула му съобщи голямата промяна в неговия живот — изчезнаха, превърнаха се в радост. Думите „Това е то благодарността, загдето му помогнах да се качи на трона“ придобиваха розова окраска. Макрон бе доволен. „Стоях години наред зад гърба на Тиберий и управлявах. Старият не ми се бъркаше освен когато здравата прекрачвах границите на правата си. Но непрестанно усещах волята му върху себе си. И колкото и да е чудно — не можах да се измъкна от неговата зависимост. А тук бях уверен, че съвсем лесно ще поведа за носа този момчурляк, щом му помогна да стане император. Ами че той хабер си нямаше от управление. Интересуваха го само коне, леки жени и гуляи. На всичко отгоре му отстъпих и собствената си жена, разбира се, за да го държа в ръцете си. А виж ти какво стана! Взе, че си смени кожата, глупакът. И си въобрази, че е нещо повече от цар на царете, от фараона-бог. Сдушиха се с Курион, а мене лека-полека, но твърдо ме изтикаха назад. Слава на Фортуната, че всичко свърши така добре. Ще се отърва най-после от този вятърничав глупак… и жена ми се върна обратно…“

Макрон с удоволствие погледна Ения, която вървеше от дясната му страна. Нейната млечнобяла кожа сияеше под черните коси. Красивата й уста леко потрепваше. „Бас държа, че тя е оказала влияние при назначаването ми за наместник в Египет. Наместник! Владетел на най-богатата римска провинция! Истински властелин с почти неограничена власт! Два легиона войници, готови да умрат за мен. А какво ще стане, ако след време моите войници ме обявят за император на Египет? Там това може да стане по-лесно, отколкото в Рим. То се знае, че аз няма да бъда слабохарактерен като Марк Антоний. Другояче ще пипам, не като този глухар, умиращ по Клеопатра. От Египет мога да завладея Сирия, Азия, Гърция и накрая — Рим.“

Макрон се спря и гръмогласно, с пълни гърди се разсмя. Ения и Валерия изумено го погледнаха.

— На какво се смееш? — каза Ения, подръпвайки нервно крайчеца на муселиновия си шал.

Макрон не забеляза страха в гласа й. Отговори бодро:

— Та няма ли на какво, египетска царице?!

— Бях вече веднъж императрица — процеди през зъби тя и забърза.

Макрон погледна дъщеря си. Очите на Валерия бяха зачервени, подпухнали. Тя рязко се обърна към баща си:

— Не виждам никакъв повод за смях!

Макрон разбра: едната загуби императорския пурпур, другата — любимия си. Първата тежко носеше бремето на славата, изкупена с животинските нежности на негово величество. Другата изпита пренебрежението на галеното синче на благородническия род. И двете, гъски глупави, вместо да се радват, че са се отървали от такива „съкровища“, съжаляват. Женска сантименталност.

Стигнаха до края на вълнолома. Стената бе висока и в нея се разбиваха вълните на разбунтуваното море. Трапът към лодката, която се люлееше върху вълните под стената, бе тесен и трябваше да слизат един подир друг. Пръв слизаше Макрон, след него Ения, последна — Валерия.

Те бавно се спускаха надолу. На двете жени им се струваше, че слизат по безкрайните стъпала към Тартара370.

Долу под тях се вълнуваше морето. Дори под лъчите на сияещото слънце бе тъмно. Те слизаха все по-надолу и по-надолу.

— … но услуга за услуга, Марк. Две неща искам от теб: догодина ще изпратиш в Рим с една трета по-малко жито, отколкото доставя Египет…

Марк кимна:

— Разбирам. Искате да покачите цените…

Върху лицето на Авиола не трепна нито едно мускулче. Той продължи:

— С малко войници — две кохорти са достатъчни — и с добре въоръжени роби — те нека са повечко — ще се отправиш от Мемфис на изток към Арсиное. Като пресечеш полуострова, ще стигнеш до град Елана, арабите го наричат Ел Акаба; на югоизток от него са открити огромни залежи от злато и сребро. Арабите нямат понятие за стойността на тези рудници. Ще подкупиш техните главатари, ще им запушиш гърлата с хубаво вино и ще започнеш експлоатацията. Рудодобива ще изпращаш със специално охранявани кораби до мен. Аз от своя страна ще го препращам на императора за неговата изпосталяла хазна.

Бален изгледа продължително братовчед си. Удивлението и завистта му се смесваха с възхищение. „Този човек умее от всичко да изтръгне печалба: от Египет, от арабските варвари, от мене. И веднага милиони!“ Почувствува известна неприязън, но, о, богове, та той дължи толкова много на него, загдето ще бъде най-силният властелин в империята след императора.

Бален се закле тържествено, че ще изпълни и двете желания на Авиола.

Те стигнаха до двореца, излязоха от лектиката и поздравявани от стражата, поеха нагоре по стълбата, Нубийците клекнаха край носилката и заразтриваха ръце.

Императорът, на когото робините правеха прическата, играеше с Луций на зарове. В момента губеше за трети път.

— Играем на амфора вино — каза капризно императорът на дошлите. — Луций е дете на Фортуна. Ограбва ме. След малко в двореца ми няма да има и капка вино за гостите. Но за вас имам още малко. Седнете! Пийте!

Направиха възлияние за Марс и пиха за императора. След това Калигула произнесе кратка реч, в заключение на която назначи Марк Евтроний Бален за прокуратор на Египет. Бален тържествено се закле в името на олимпийските богове и трите сестри на императора, че ще му бъде верен; пое пергаментовия свитък със своето назначение, същия преди три дни получи и Макрон, отдаде поздрав на императора, Авиола и Луций и си отиде.

— Искаш ли да играеш с нас? — обърна се императорът към Авиола.

Не, Авиола не искаше. Бе подочул, че императорът играе с фалшиви зарове и постоянно печели. Днес може да не е така, но може и да е. По-добре да не играе. „С мене едва ли би играл на амфора вино“ — помисли си банкерът. Той учтиво се усмихна:

— Имам за тебе една малка изненада, мой божествени, от която ти, познавачът на състезанията и борбите, ще се заинтересуваш повече, отколкото от тези зарове.

Императорът кимна и Авиола се разприказва. Защо римските войници воюват с къси, пробождащи мечове, след като с дълги биха победили противника много по-лесно и по-бързо? И ако трябва да въоръжим легионите с ново, модерно оръжие, както мъдро ни посъветва Луций Курион, защо да не им направим мечове, пред които врагът ще побегне само като чуе дрънченето им? Но Авиола няма пред вид тежките галски мечове, които едва се вдигат, от времето, когато Рим се е защитавал от Ханибал371, нищо подобно! Не, не! Дълги — да, но леки, от гъвкав бронз, заострени от двата края, с които ще може да се промушва и да се сече.

Императорът бе наистина заинтересуван. След малко тримата вече седяха в домашния стадион сред палатинските градини, където Авиола им демонстрира бой между двама обучени за гладиатори роби. Огромен германец с къс римски меч в ръка бе изправен срещу дребен, очевидно по-слаб хиспанец, на когото надзирателят тикна в ръцете дълъг — от кръста чак до глезена му — меч.

— Но това не са равностойни противници — каза императорът. — Този дребосък ще загуби, та ако ще мечът му да е два пъти по-дълъг.

— Обзалагам се за дребосъка с дългия меч — каза Авиола, усмихвайки се. — На амфора фалернско.

— Позор — набърчи нос Калигула. — Правим облози, достойни за носачите по пристанищата отвъд Тибър. Но нека така да бъде.

Боят започна с нападение на германеца. Хиспанецът отблъскваше отдалече с лекота и точност ударите на късия меч. След малко германецът се засили срещу хиспанеца, като се криеше зад щита си, за да го прободе. Но пазейки гърдите си, той не пазеше главата си, Хиспанецът замахна с дългия меч и германецът, както се бе затичал, падна с разсечен на две череп.

Императорът ръкопляскаше.

— Губя с удоволствие, мой Авиола. Това беше чудесно зрелище. Удар — и черепът на две. Такова нещо с късия меч не може да стане. Прекрасно, нали. Луций?

Луций се присъедини към възторга на императора.

След един час Авиола криеше под тогата си поръчка за производството на дълги мечове, с които ще бъдат въоръжени всички северни легиони. Императорът се съгласи с Авиола, че изработката на такова оръжие е много по-скъпа; налага се увеличен добив на желязна руда, усилване на работата в леярните, умножаване на работната ръка — роби и надзиратели, — по-умело изостряне на двете страни… но затова пък нашата победа ще бъде по-бърза и по-лесна. Авиола се усмихваше.

Луций гледаше с отвращение тази тлъста пиявица, но трябваше да мълчи. „Нали лично аз защищавах Авиола от Макрон — мислеше си той, — нали аз го доведох при императора и аз го предложих за висока длъжност в двореца… А в края на краищата този безогледен чувал с пари ще спечели благодарение на своята хитрост и злато по-големи симпатии у императора, отколкото имам аз, та дори може и да ме изтика, като реши…“

Авиола посъветва императора да осветят тържествено новото оръжие в храма на Юпитер Капитолийски, а Луций да подбере центуриони, които ще обучат войниците от дунавските и рейнските армии как да си служат с него. А пък производството Авиола ще започне веднага.

— И оправдае ли очакванията ни дългият меч в северните битки… а мисля, че след видяното тук едва ли трябва да се съмняваме в това…

— … ти искаш да започнеш производство и за Изтока — прекъсна го императорът. — Ах, ти наистина умееш всичко да превърнеш в печалба!

Авиола вдигна ръце сякаш за отбрана:

— О, не става дума за мен. Аз не мисля за своята печалба. Нито сестерций за мен. Аз правя всичко това от любов към теб, от любов към отечеството. Всичко за твоята слава и за славата на Рим, мой божествени цезаре!

Сред шпалир от преторианци, които отдаваха почит на своя командир, Макрон, съпровождан от малката си свита, се качи на бойната трирема, готова да отплува.

Посрещна го капитанът — стар морски вълк, с лице четинесто и грубо като крокодилска кожа, с глас силен, навикнал да надвиква морските бури.

Той пожела на господаря и на неговото семейство щастлив път… спокойно море по време на плаването… да стигнат живи и здрави до александрийското пристанище… каютите в трюма са приготвени с всички удобства… багажът е натоварен… корабът ще тръгне след малко…

Макрон поблагодари и се спусна в трюма с жена си и дъщеря си, за да видят каютите, в които трябваше да прекарат няколко седмици. Те не бяха големи, но много удобни. От палубата се чуваха команди, робите заеха местата си до веслата в три редици и ги завързаха.

— Да отидем горе, на кърмата — извика Макрон на жена си и дъщеря си. — Да се сбогуваме с отечеството. — И се засмя: — Може би за кратко време.

— Ние ще дойдем след малко — каза Ения.

Макрон се изкачи на палубата.

— Бледна си — обърна се Валерия към своята мащеха. — Страшно си бледна.

— Ти си плакала? — отговори й с въпрос Ения, която вече не изпитваше ненавист към заварената си дъщеря. — Клепачите ти са зачервени. Сигурно се измъчваш…

— Не — отвърна твърдо Валерия. — Не се измъчвам.

Ения я прегърна:

— Толкова се страхувам, Валерия, толкова се страхувам, че едва дишам. Не разбирам защо…

— От какво се страхуваш?

— И аз не знам… — И меко добави: — За Луций ли си плакала, мила?

Валерия прехапа силно устни.

Ения продължаваше:

— Неотдавна случайно го заварих с Ливила. Тази уличница дори не спусна повдигнатия си пеплум. И ми се присмя: „Не ти ли стигат братчето ми и Макрон? И този ли го желаеш?“

Валерия сграбчи мащехата си за рамото, в налетите й с кръв очи лумна див поглед. Тя извика:

— Наистина ли си го желала?

Раздразнена, Ения я отблъсна:

— Глупачка, още ли го ревнуваш?

Валерия вдигна стиснати юмруци, очите й засвяткаха.

— Едно-единствено нещо ме измъчва: защо не го убих? Но аз съм още жива!

Ения си спомни как Валерия изпрати убиец при Торквата и се разтрепера:

— Ти си страшна!

Валерия поклати глава:

— Обичах го.

Беше тихо, само от палубата се чуваха команди. Задрънчаха веригите на котвите, които се вдигаха.

— Какво ли ни очаква там? — въздъхна Ения и зашепна: — Тази нощ сънувах странен сън. Посадих лилия в саксия. Лилията растеше пред очите ми, след малко стана по-висока от две стъпки и изведнъж се прекърши. Посадих втора — и с нея се случи същото. Чак третата, след като израсна, не се прекърши. Нищо не разбирам. Страхувам се…

— Хей, момичета! Къде се загубихте? — чу се гласът на Марков. — Вече отплаваме.

Жените излязоха на палубата. Макрон стоеше на кърмата, взираше се в ниския бряг, гледаше Остия и през нея към Рим. Веслата пореха вълните, вдигаха се ритмично, посипани с блестящи капки, които падаха върху водата и звънтяха нежно като мънички звънчета.

Нептуновата статуя на брега се смаляваше, брегът изтъняваше и се сливаше с морето в дълга, тясна ивица. Мраморните колони на остийския храм на Аполон стърчаха в небето. Там далече зад всичко това беше Рим. Макрон размаха ръце и се разсмя:

— Дори и да искаше да се отървеш от мен — с повишение или с понижение, — на мене ми е все едно, драго ми Ботушче! Тук вече не можеш да ме достигнеш!

Гласът му звучеше силно, бодро. Той разтвори ръце, изпълнен с желание да каже още нещо, и се обърна към двете жени. Но ръцете му увиснаха във въздуха, изблещи очи. Зад него стояха в полукръг преторианци от императорската германска гвардия с голи мечове. Командирът им пристъпи, подаде свитък на Макрон и каза:

— Писмо на императора за теб.

Макрон разви свитъка и зачете. Императорът му заповядваше да сложи край на живота си в мига, в който получи писмото.

Макрон отпусна ръце, писмото падна на палубата. Ения го вдигна и двете жени светкавично прочетоха императорската заповед. Ения избухна в плач, падна на колене пред командира.

— Смили се над него! Подари му живота! Той е невинен!

Макрон пристъпи към командира, това вече не беше онзи велик Макрон; стоеше прегърбен, с глава, клюмнала на гърдите, ръце, безпомощно отпуснати.

— Спаси ме, Тит. С нищо не съм се провинил пред Гай Цезар. Кълна се!

Валерия гледаше баща си мрачно, злобно.

— Не се моли! — извика тя.

Ения отчаяно обгърна коленете на командира.

— Смили се над него и над мен!

Макрон, обезумял от страх пред смъртта, продължаваше унизително да се моли. Той му шепнеше:

— Ще те направя легат в Египет, Тит. Войниците ме обичат, както и аз ги обичам, знаеш това. Ще обсипя със злато твоите хора!

— Не се моли! — извика отново Валерия.

Командирът стоеше като вкаменен. Мълчеше. Макрон изправи снага, усмихна се на Валерия, вдигна Ения и я целуна. Ения го стискаше в прегръдките си. От красивите й устни, мокри от сълзи, се изливаше гневен поток срещу императора-предател.

— Ах, този звяр, тази жаба, този подъл изверг, дано потъне в морето, дано се задави!

Макрон се изтръгна от прегръдката на жена си… и всичко стана за миг. Той извади своята кама и я заби в сърцето си. Постоя още секунда, две, три с кама в сърцето. После падна. Падна тежко, сякаш падаше подсечено дърво.

Ения проследи с широко отворени очи това падане. И нищо друго не виждаше.

Не виждаше Валерия, войниците, кораба, морето; виждаше само Макрон, който лежеше пред нея, ничком върху палубата. Тя коленичи и с мъка обърна тежкото тяло на една страна; без да погледне мъртвия в лицето, измъкна кървавата кама от раната и преди някой наоколо да й попречи, я заби в гърдите си. Падна върху мъртвия си съпруг, от красивата й уста бликна кървава пяна, захърка и се замята. Валерия и командирът скочиха на помощ, но Ения вече умираше в ръцете им. След малко и тя бе мъртва.

Триремата, носена от осемдесетте весла, плаваше на юг, към Капри, към Сицилия, като се държеше все по-близо до брега.

Валерия сне от врата си зеления копринен шал и покри Ения. Командирът метна платно върху трупа на Макрон и с капитана се заеха да подготвят погребението му в морето.

Валерия остана сама с двамата мъртъвци на кърмата. Войниците само отдалече и крадешком поглеждаха към прекрасната жена, чиито ръце, пръсти и шия бяха обсипани със скъпоценни накити.

Тя седна върху корабните въжета край мъртвите. Камата, извадена от гърдите на Ения, лежеше в краката й, кръвта по нея почерняваше. Тя я привличаше, примамваше, зовеше. Валерия седеше неподвижна като сфинкс. Откъм трюмовете долиташе монотонното пеене на робите-гребци, звукът на флейтата и командите на хортатора. Вятърът я брулеше в лицето, развяваше медните й коси. Слънцето разпалваше в тях златни отблясъци.

Камата я зовеше. Валерия премести поглед върху мъртвия си баща. На вид хладна, силна, вътрешно тя цялата тръпнеше от мъка и ненавист: не Калигула — Луций е убиецът на баща й. Луций е виновен за всичко.

Безумно, свирепо желание да отмъсти не само за себе си, но и за баща си я прониза до костите. Баща й бе единственият човек, който я разбираше, който й бе най-близък от всички и който наистина я обичаше. Никога не бе я упреквал за миналото й, никога не бе я оскърбявал. Обсипваше я с богатства, изпълняваше всичките й желания. Очите на Валерия, замъглени до преди миг, блеснаха хищно. Жаждата за отмъщение ще се утоли само с отмъщение. „Все някога ще се върна в Рим — каза си тя. — Може би след години. Все едно кога. Ще се върна. Трябва да се върна, поне за един час, поне за минутка, мой Луций!“

47

На римския небосклон изгря нова звезда от първа величина — Авиола. Пламна неочаквано, сияйно ярко — толкова по-ярко, колкото нейната светлина бе пренебрегвана по времето на Август и Тиберий. Тя теглеше подир себе си цяла плеяда звезди, разбира се, от по-малка величина, но също така блестящи като злато.

Това бе възраждане или направо възкресение на ламтежа по злато, на който старият император години наред подрязваше крилата и го тъпчеше в земята със своите закони. Вече не беше нужно постоянното маскиране, стана излишно за сенаторите-промишленици и публикани да се крият зад имената на своите освободени роби или роднини-конници.

В мига, в който императорът постави до себе си Авиола като свой финансов съветник, сякаш се отприщи бент, зад който дълго се беше натрупвал и задържал човешкият порой, алчен за злато. И той внезапно изригна и заля като потоп Рим, Италия, империята.

Сдруженията, било то от конници или сенатори, съсредоточиха в ръцете си цялото производство и цялата търговия. Безогледно отстраниха своите дребни конкуренти, безмилостно смачкаха по-упоритите и бързо постигнаха съгласие и единомислие помежду си, за да овладеят пазара и да диктуват цените.

Авиола, magister societatis на оръжейното производство, стана кумир и любимец за всички, чийто девиз бе „В печалбата е радостта“. За тяхната радост и за тяхната печалба цъфтеше, зрееше, работеше цялата римска империя със своите провинции и всичко това отиваше за разкрасяването на мраморния Рим със златните покриви, за неговите терми372, циркове, амфитеатри, за градините с фонтани и статуи, за разкошния живот на патрицианските семейства, за безкрайните угощения и гуляи.

Авиола нареди да му изработят карта на света по описанията на Страбон373. Тази карта съвсем разпали фантазията му. По нея опознаваше вече далечните краища, пълни с всевъзможни съкровища, и радостно си представяше как тези богатства пристигат на кораби, с коли, на камили, слонове или мулета в Рим.

Днес той искаше да покаже своята карта на Торквата, за да я развлече. Досега това не му се удаваше особено много, въпреки че всеки ден измисляше по нещо, което би могло да заинтригува дъщеря му. Веднъж й донесе невиждана тъкан, друг път — рядък скъпоценен камък; купи й нова робиня, папагалче. В негово присъствие тя проявяваше някакъв интерес и радост, но излезеше ли от стаята й и застанеше до вратата, чуваше тих плач, който късаше сърцето му, и Авиола не знаеше с какво да утеши момичето.

Торквата бавно се съвземаше от тежкото нараняване. Вече ходеше, раната не я болеше. Когато баща й съобщи, че Макрон с жена си и дъщеря си са на път за Египет, тя дори не искаше да повярва на щастието си: Луций ще се върне при нея! Торквата знаеше, че императорът иска да притежава вилата в Анциум и че заради това Луций идва у тях. Няколко пъти тайно се промъкваше зад завесата в таблина на баща си, та поне да чуе гласа на любимия си. И винаги когато номенклаторът съобщаваше името му, тя се надяваше, че баща й ще го въведе при нея или че Луций сам ще пожелае да я види.

Но той не пожелаваше. Едва след коварното нападение я удостои с малко внимание — изпрати й букет рози с пожелания за по-скорошно оздравяване. „Защо не дойде самият той? Наистина ли вече съвсем не се интересува от мене?“ Неотдавна леля Мисия й каза: „Луций сега ухажва сестрата на императора — Ливила.“ Торквата разпита баща си дали това е вярно. Тогава той не искаше да й каже истината, но сега вече трябваше. „Вярно е, моя най-скъпа, но ти не се ядосвай. Не си заслужава да се измъчваш заради тоя женкар. Та това мъж за теб ли е? Неустановен човек. А неустановеността е голямо зло, момичето ми, враг на порядъка и доброто. Откажи се от този честолюбец, забрави го, толкова млади благородници идват у нас, а ти всичките ги отблъскваш; приеми ги, забавлявай се и ще видиш, че между тях ще си намериш по-добър, сто пъти по-добър мъж.“

Два дни и две нощи плака девойката, два пъти разкъса превръзката на раната си, но тя бе вече заздравяла и нямаше опасност за живота й. И отново плач. Но изведнъж в кротката и нежна девойка се пробуди гордостта. Тя седна и написа на Луций студено писмо, че повече не иска да го види. Връща му подаръците. Връща му свободата. Не се смята вече за негова годеница.

Луций прочете писмото с облекчение. Тъкмо това искаше той. Сега пътят му към Ливила е отворен, без пречки. Той не я обичаше, но бе готов да се ожени за нея, само и само да стане член на императорското семейство.

Торквата се отзова на бащиното си повикване. Седна в креслото и се наведе над голямата карта. Авиола гледаше с обич дъщеря си. Той я обичаше така, както обичаше сандъците си със злато. Тя бе някак свързана с тях за него: златна Торквата златно злато. Грижовно я наметна с шала от синя вълна и прегърна малките й раменна.

— Погледни, миличко, какво имам! Това е карта на света според Страбон. Тези червени точки са големите градове, това — реките, а това тук — планините. Приказно, нали? Целият свят, в който живеят сто милиона души и не знам колко милиона роби, можеш да обхванеш с ръчичките си.

Торквата се усмихна на баща си.

— Искаш ли да ти разкажа коя част на света какво дава на Рим?

Тя кимна не само за да го зарадва, но защото картата наистина я заинтересува.

Авиола помилва меките й коси, наведе се над картата и започна да разказва:

— Виж: това е Хиспания. Там ние имаме много богатства. Железните руди отдавна вече са мои, а тези дни получих от императора под наем и медните рудници. Наемът е безсрамно голям, но аз няма да съм в загуба. Това са, момичето ми, неизчерпаеми рудници. А медта, милинка, за оръжейника наред с желязото е също както слънцето за теб. И олово ни дава Хиспания, и злато. Разбира се, и роби.

Торквата механично си играеше със златната гривна на ръката си.

— Казвал си ми, че роби ни изпращат всички провинции на империята, татко.

— Отлично, моя прелестна. Правилно. Всички… От Гвадалкивир чак до Ефрат, от Дунава чак до Африканската пустиня на нубийците. И от Галия, ето я Галия — също. Освен стада роби, тя ни доставя и стада свини и овци, лен и емайл. От Германия взимаме главно войници, спомни си личната охрана на императора. Тези великани са германци. Такъв великан може да глътне на закуска един слабичък и дребничък сириец. Нали?

Върху бледното лице на Торквата се появи усмивка:

— От Германия си докарваме сол, мед и кехлибар…

— Ах ти, умна главичке — погали Авиола дъщеря си. — Да, ти знаеш всичко.

— Искам да имам гердан от кехлибар… видях някъде светъл като мед кехлибар…

Авиола се зарадва. Най-после нещо я заинтересува! Най-после изрази някакво желание! Той се разпали. Взе хладната ръка на девойката в дланите си:

— Ще имаш! Не само светъл кехлибар, но и всичко, каквото поискаш!

„Няма да имам всичко, каквото поискам“ — помисли си Торквата и леко въздъхна.

Авиола продължи забързано:

— От Германия получаваме и кожи. За щитовете на войниците. А също така… — той се усмихна — стада зубри и мечки за игрите на арената. Но ти не обичаш да гледаш тези игри. От Британия, ето този остров, си доставяме вълна за тогите и наметалата. Нашите бояджии не ги бива. Могат само в сиво и кафяво да боядисват вълната. Аз ще наредя да, направят и светли цветове за такива прелестни девойки, каквато си ми ти. — Той видя как трепнаха мускулите край устните й и още по-бързо продължи: — Виждаш ли това тук? Норикум. Там има желязо! Много важно нещо е желязото! А това пък е Далмация — олово и сребро. Македония и Тракия — жито и отлични гладиатори. Дакия374 — руди, Епир375 — коне, Елада — химетски и делфийски мрамор и статуи…

Торквата се наведе над картата:

— А какво доставя Африка на Рим?

— Изумителни неща, моя сладка. Мавритания — слонова кост, изброявам само най-важните неща, Нумидия — овци и жълт мрамор, Картаген — олово, Киренайка376 — фурми и банани, а Египет? Безчетни богатства! Планини от жито, стъкло, платно, папирус. Съседна Етиопия — абанос. Арабия — миро, тамян, злато, благовонии и скъпоценни камъни. Поръчах на Марк Бален да ти купи в Арабия рубини, смарагди, топази… А това е Ориентът. От Сирия получаваме пурпур, от Ливан — кедрово дърво… от него ще ти направя нова прелестна лектика… От Кападокия — състезателни коне, от Колхида377 докарваме плодове, от Сарматия378 и Скития379 — пухкави кожи, от Хиркания380 — плъст, от Партия — памук, от Индия — муселин, от Китай — коприна за одеждите на моята прелестна, скъпа дъщеричка…

Той бе изпълнен с най-добри намерения и с нежност към нещастната си дъщеря. Но се получи точно обратното.

— Татко…

— Няма, няма повече, миличката ми. Няма повече да говоря. Робите преди малко докараха нещо много вкусно: банани от Киренайка. Иди да видиш добре ли ги подреждат. Искам да поканя на гости императора, той обича банани. — Авиола се усмихна: — Калигула има по-добър вкус от стария Тиберий, който най-много от всичко обичаше краставиците… Иди, моя мила, хапни си банани…

Авиола гледаше подир девойката. Луций не й излиза от главата. „Почакай малко, дете мое, ще видиш какво ще направим с твоя Курион. Може още веднъж да ти го купя, щом толкова държиш на него, като подарък за рождения ти ден. Засега трябва добре да се държа с него. Все пак благодарение на него хванах юздите на този подплашен… да го наречем Инцитат.“

Авиола остана сам. Размисли се. Неотдавна бе на вечеря у императора; никакви артисти, никакви състезатели, никакви хетери. Вместо тях край трапезата прилегнаха промишленици, финансови магнати, разбогатели освобожденци. „Здравата му промених обществото, браво на мен — похвали се Авиола мислено. — Добре ще бъде, ако успея да пречупя и тази маниакална привързаност у него! Откакто се възкачи на трона, съвсем прекали със своето човеколюбие. Да се отменят налозите! Да се намалят цените на житото и хляба! Да се раздават така безогледно подаяния на беднотията! Каква глупост, о, богове! Калигула трябва да спре своите човеколюбиви измислици и наредби. Това няма да е нито по неговия вкус, нито по вкуса на Рим, няма да се посрещне с ликуване — без съмнение. Известно време ще има негодувания, но нали съществуват стари, изпитани средства срещу това, нали знаем как се запушват кресливите уста и как се отвлича вниманието на прекалено любопитните очи: ще се развърти Circus Maximus — арена, игри, вълнуващи зрелища!“

Първоначално императорът се възпротиви. Вече бил казал, че не иска да връща налозите! „Какво ще рече моят народ, който толкова ме обича? Искам да виждам зъбите на тълпата в усмивки, а не в гневни закани и ругатни!“ Авиола не настоя повече. Но след седмица-две пак подхвана този разговор и както винаги успяваше да обърне неприятностите в полза на императора. Една дума за налозите, друга — за угощенията на Форума, и накрая — двадесет гладиатори повече за арената. Всичко зависи от това, как ще се поднесе и обясни на хората, каза той и злорадо предложи лично Луций Курион, императорският пропагандатор и наместник, блестящият оратор и любимец на римската младеж, да обяви и разтълкува на народа от рострата промените, които императорът извършва.

Първата реч на Луций пред римския народ имаше успех. Той я произнесе точно когато в Рим пристига вестта за смъртта на Макрон и Ения; сърцата на тези, които обичаха императора, бяха опечалени: откъде у Макрон такова коравосърдечие и неблагодарност към императора, на когото той бе толкова задължен?

Рим глухо бучеше. Тълпите се трупаха и виковете им изразяваха мнението на народа.

Тогава Луций гръмогласно осъди предателя, който с помощта на Ения — в качеството си на императрица — е искал да отрови Гай Цезар и да се възкачи на трона. На кръст трябваше да се разпъне! По стъпалата на Гемония381 трябваше да бъде влачен! Да беше подложен на всевъзможни мъчения заради това престъпление! Колко милостив е императорът, че му помогна да умре честно!

Форумът се тресеше от проклятия по адрес на Макрон и Ения. Сенатът заличи името на подлия предател от летописа на империята…

За измененията, които Авиола предлагаше, императорът не искаше и да чуе. Но държавната хазна зееше празна. Какво да се прави? Трябваше да се съгласи.

И Калигула издаде заповед за незабавно повишаване на данъците, налозите и митата във всички римски провинции; така те стигнаха направо до непосилни размери. Но това Рим не го засягаше и Луций пожъна голям успех с блестящата си реч, в която описа ревностните грижи на императора за държавната хазна.

Авиола потриваше ръце: успях! След известно време той отиде при императора с ново предложение: да отмени обещанието си, че на първи януари 791 година от основаването на Рим ще бъдат насрочени избори за народно събрание, в резултат на което народът ще избира магистрати.

Императорът се разгневи:

— Какво ми предлагаш? Луд ли си? Аз да отменя обещанието си? Обещанието на римския император към римския народ? Защо, питам те аз? Ти трябва да се грижиш само за моите хазни! И в нищо друго да не се бъркаш!

При тези думи от хлътналите очи на Калигула изскачаха мълнии.

Устата на Авиола нервно потрепваха; като че ли Калигула не бе извършил вече много по-големи престъпления. Той не се уплаши. Но все пак не можеше да каже на императора, че всички сенатори, които се занимават с промишленост, земеделие, търговия и лихварство (а такива бяха болшинството от тях, а пък конниците — до един) заради успеха на работата си се нуждаят от свои хора в магистратурата; че само така с помощта на продажни, корумпирани хора те могат да действуват, независимо от любимия си император и милото отечество. А едни избори биха могли да осуетят или чувствително да навредят на всичко това. И той майсторски жонглираше с думите, доказвайки на императора своя голям опит, заслугите на рода си и какво ли не още.

Калигула усети, че започва да го притиска до стената. Някаква сила, не по-слаба от тази, която притежаваше самият той — властелинът на света.

Калигула се бунтуваше срещу този натиск. Синът на Германик знаеше значението на дадената пред народа дума. Не искаше да я престъпи. Колебанието бе справедливо. Мисълта — благородна. Но под нея се надигаше друга мисъл, която я изместваше и вземаше връх: страхът, че ще загуби обичта на народа. Авиола не се предаваше. Той непрекъснато подкопаваше устойчивостта на императора. От свое име и от името на всички богаташи отказваше да даде така необходимите за военните разходи заеми, заплашваше игрите в цирка с обяснението, че не можел „да намери“ достатъчно пари за покупката и докарването на зверовете… Докато най-сетне императорът отстъпи.

Трудно му беше на Луций, когато няколко дни преди Сатурналиите по заповед на императора се изкачи на рострата. Той заяви пред насъбралия се народ, че поради дългото си боледуване и бавното оздравяване императорът не е в състояние да се заеме сега с подготовката на изборите. Гай Цезар иска лично да участвува в изработването на правилника за провеждане на изборите, иска сам да удостовери годността и почтеността на кандидатите, иска тези избори да донесат на римския народ не само чувството за свобода, но и действителна, материална полза и поради това е решил да отложи изборите до пролетните месеци на следващата година.

Прим Бибиен, Юлий Агрипа, Деций Кота, Устин, Вилан и останалите приятели на Луций, златната римска младеж, която виждаше в негово лице образец за подражание, изпрати речта на Луций с безумни аплодисменти.

Тълпата слушаше, мърмореше, пристъпваше от крак на крак, но клакьорите я увлякоха. Екнаха благодарствени възгласи към всенародния любимец.

Най-голямото завоевание, което синът на Германик бе обещал на римския народ, се оказа празни приказки…

Настъпиха Сатурналиите — най-любимият за робите и най-неприятният за патрициите празник в Рим.

Това бяха дни на отдих, когато спираше всякаква работа, когато дори и Авиола трябваше за една седмица да затвори своите работилници, в които с бясно темпо се произвеждаше новото оръжие за войната. През тези неприятни дни той винаги заминаваше с дъщеря си и сестра си за някое от своите имения или в някоя от вилите си. Този път остана; страхуваше се да остави Калигула сам. Императорът неохотно слушаше съветите му, но все пак ги слушаше. И въпреки това в хлътналите му очи се таеше нещо, което безпокоеше Авиола.

И така с много въздишки и тихи проклятия той се подчини на древните обичаи на Сатурналиите. Удостои с внимание цирковите състезания и аплодира зеления цвят, който за негова изненада винаги побеждаваше. Отиде и в Таурийския амфитеатър да гледа кървавите битки на гладиаторите.

Но когато римските улици се изпълниха с пияни, танцуващи тълпи, Авиола се затвори в двореца си с Торквата и Мисия и тук трябваше да изтърпи най-неприятното: старинния обичай, символизиращ някогашните свободи на римския народ. С голяма самоотверженост той облече робска туника и собственоръчно поднасяше ястия и вино на масата, около която седяха неговите роби в тоги и плъстени шапки на глава като свободни хора. Ах, колко противно бе това! Да прислужва на своята прислуга, да бъде роб на своите роби, които в този единствен ден на годината имаха глупавото чувство, че са господари. Авиола раздаде на всекиго, според обичая, по една восъчна фигурка на някой бог, който трябваше да защищава интересите на одарявания нещастник; за тази цел бе накупил десетки Меркуриевци и няколко Венери и ги раздаваше, без да мисли; така Меркурий се падна на една млада робиня, която хабер си нямаше от бога на търговците, а пък Венера получи един евнух. Но имаше ли това някакво значение? Важното бе да изпълни старинния обичай. И на зарове поигра Авиола с робите — такъв пример бе дал Август, — и много се смя, когато спечели над сто сестерции. Разбира се, не от радост такава мизерна сума не си заслужава и да плюе на нея, но играта си е игра. Парите при пари отиват, така е било И така ще бъде! А когато празниците свършиха, Авиола си отдъхна с облекчение и неговите работилници отново затрещяха.

На Нова година Авиола оглави сенаторска депутация, която отиде да поздрави императора. Подир всеки сенатор вървяха роби със скъпи новогодишни подаръци за любимия Калигула. И не какви да са. Ориенталски статуйки от злато или алабастър, украшения и диаманти, красиви сандъци от абанос, пълни с кристал, скъпоценни платове, редки лакомства…

Императорът, в пурпурно наметало и дъбов венец на главата, посрещаше гостите в атриума на двореца си. От лявата му страна стоеше Касий Херея в униформа на преториански префект, отдясно Луций Курион в белоснежна тога, обточена с две алени ивици. Императорът оглеждаше внимателно подаръците, които робите слагаха в краката му, и слушаше имената на дарителите, обявявани от номенклатора. Не липсваше нито един от сенаторите.

Но не всички подаръци императорът прие благосклонно. Той се обърна към Луций и като не откъсваше поглед от предметите, които се трупаха на пода, прошепна.

— Виж, Луций: Аплувий и Кота ми поднасят свитъци със стихове от Тибул и Овидий! И това ми било подарък! Пфуй!

— Сигурно са скъпоценни свитъци. И калъфите са изключителни — осмели се да каже Луций, но императорът рязко го прекъсна:

— Глупости! В библиотеката на дядо ми има колкото искаш свитъци… Какво да ги правя? А на Хатерий Агрипа — такъв богаташ — му се е откъснала от сърцето една сребърна лира! Виж, моля ти се, сребърна! Можеше да бъде и желязна! А пък Лавиний ми изпраща урна!

— Това е уникална етруска работа — опита се Луций да защити подаръка.

— Сигурно му се иска да сипе в нея моята пепел, негодникът — продължаваше намръщено Калигула. — А Габин ми подарява амуниция за Инцитат. Та аз и на една кобила, дето вози тор, не бих сложил такава! Комин също се е отличил, няма що: кама със златна дръжка. Интересно — за какво си е мислил, когато я е избирал?

И императорът процеди през зъби:

— Запомни добре тези имена, Луций. Няма току-така да им се размине на тези благородни сенатори.

Луций сви недоволно устни: колко е дребнав, колко е подозрителен. Но кимна мълчаливо с глава в знак на съгласие.

Подаръците бяха поднесени. Те представляваха цяло състояние. Сенаторите гледаха уплашено намръщеното лице на императора, който тихо разговаряше с любимеца си. Гай прие всичко със самочувствието на бог, който приема жертвоприношение. Най-после лицето му се проясни и той се обърна към депутацията. Кимна в знак на благодарност и зачака. Той знаеше предварително какво ще последва.

Авиола вдигна молитвено дебелите си ръце:

— Олимпийските богове ни дадоха властелин, под чийто жезъл животът е безкрайно щастие. Целият Рим, цялата империя те обича повече, отколкото своите богове. Сенатът и римският народ, желаейки да ти докажат своето уважение и гореща обич, решиха да те удостоят, любими наш цезаре, с почетната титла „Dominus“!

Луций и сенаторите не откъсваха очи от императора. Dominus? Една от най-големите почести, които сенатът може да даде! Титла, която означава, че целият Рим, цялата римска империя е в положение на роби спрямо императора-господар. Тиберий не я прие и строго упрекна ласкателите. „Какъв би трябвало да бъде човек, за да заслужи титлата Dominus, тоест абсолютно неограничен господар над всички! — казваше Сервий Курион! — Нито един монарх не е достоен за нея. Дори републиканският консул не би трябвало да я приеме…“

Императорът стоеше неподвижно. Той бе преизпълнен с чувство за победоносна слава. Винаги бе копнял да влезе в историята като най-съвършения властелин.

Калигула гледаше сановниците на своята империя, които очакваха напрегнато дали ще приеме високата чест.

— Титлата „Dominus“, мои драги приятели, е висока чест за мен. Аз я приемам и съм готов да бъда добър господар за отечеството и за вас.

Императорът не говори дълго. Само няколко фрази. И каза, че всичко, което е направил и прави, е било и е в името на отечеството, на което той е едновременно и господар, и слуга…

Сенаторите бяха смаяни, че двадесет и шест годишният император прие с такава лекота това, което старците отказваха в края на живота си.