След нас и потоп

48

„Extra Romam non est vita.“382 Тази фраза е имала значение за всички римляни, които са били принудени да напуснат за по-дълго време Града или пък са били в изгнание.

Когато артистите се отправяха към Федър и после, когато скитаха от селище на селище, рядко си спомняха за Рим. Фабий и Квирина не тъжаха за Града. Бяха щастливи, че са заедно.

— Ти и аз, някоя и друга паничка, малко. Дрешки и грим във вързопчето — това е целият ни свят, Фабий — усмихваше се Квирина със сияещи очи. — Това е нашият дом.

— Почакай, моето момиче, ние тепърва ще си имаме дом. Все някой ден и ние ще си свием гнездо. И като прелетните птици ще го напускаме и отново ще се връщаме в него. Вярно, хубаво ми е да спим прегърнати с теб върху сеното край някое село, но още по-хубаво ще ни бъде у дома, под наша стряха, където не вали, не духа…

Квирина съзерцаваше замечтано бреговете на потоците и реките, китките пинии по ливадите и страстно доказваше на Фабий, че ето тук, тук, погледни, под тези пинии искам да си свием гнездо, което ще наричаме наш дом.

— В името на стария Квирин признай, че тези прекрасни места са нашият дам! — настояваше тя.

Квирина откриваше много такива чудесни места по време на техните странствувания. Но дните се нижеха, неприятностите от скитническия живот се трупаха, дойде умората, прекрасните брегове бяха твърде далече от селата, от хората, в горичките по планинските склонове зиме навярно вият вълци… А Градът в далечината светеше примамливо, излъчваше топлина, зовеше с гласовете на приятелите. Там хората са по-близо един до друг и един дом сред тях също би бил прекрасно убежище за двама влюбени. Все пак по-хубаво ще е, отколкото из тези далечни, изоставени и сурови места.

След като посрещнаха няколко пълнолуния, Рим започна да примамва Квирина и Фабий с тайнственото си вълшебство. Те жадно поглъщаха всяка вест за Града от случайно срещнати пътници, говореха все по-често и по-често за него и веднъж, когато за стотен път си разказваха как ще изглежда техният дом, Квирина въздъхна:

— В Задтибрието, под Яникулум, дори в колиба, но там!

Фабий се смееше щастливо, целуваше я като побъркан и също си призна, че тъгува по Рим.

— А какво ще кажеш, ако прескочим за малко да видим нашия дом?

И те ни най-малко не съжаляваха, че този „дом“ за тях е къщурката на Балб и че там, в Града, дори един камък не им принадлежи. Те просто бяха деца на Рим и тъгуваха по него…

И ето ги двамата край масата на Балб.

— Късмет имате, скитници такива — говори Балб, като им подбутва по-близо пълните панички, — късмет имате, че ме заварихте тук. Знаете ли, че в Тибур383 е паднал педя сняг?

Те не се учудиха на снега, но не разбраха защо говори за Тибур.

— А ти какво правиш там, чичо?

— О, златно мое момиче, правя, правя нещо. Но вече не украшения за красиви вратлета като твоето, а дръжки и ножници за мечове. Чудите се, а? Да, вашият стар чичо — златарят, стигна дотам — да прави оръжия за човешки гръкляни. Но затова пък изкарвам два пъти повече и когато вие се съберете, дойде на бял свят малкото и решите да си свиете гнездо — ще има с какво да започнете, нали? В тая работа ме натика твоят добър приятел, Фабий. Кой ли? Ха-ха! Сенаторът Авиола, днес лявата ръка на императора. Внимавай и се отнасяй с уважение към него!

Той им разказа как Авиола го примамил в своите работилници за оръжие и какво точно върши в Тибур.

— Представете си, голишарчета мои, един хамбар колкото базиликата на Юлий, на масите фенери, брусовете свистят, тълпа роби ми носят мечове, аз раздухвам огъня, нагрявам дръжката, която в началото прилича на краставичка, а щом побелее от жарта, вземам чукчето и — чук, чук, чук… и Краставичката се превръща в дръжка — като излята. После я излъсквам така, че да ти е драго да я хванеш. Само едно ме мъчи: че с тази хала се секат и пробождат хора, а не диви кози и елени. А какво ще кажете за нашето Величество? Как посрещна ти, славни миме, вестта, че императорът нареди отново да се събира данък от печалбите?

Фабий се разсмя, но смехът му не беше сърдечен:

— Както всички, които изкарват колкото за хляба.

— И данъкът не е седем процента, както при стария Тиберий, а дванайсет и половина. О, богове! Всеки носач трябва да даде на императора по цяла осмина от това, дето изкарва за един ден. Дори проститутката трябва да даде по толкова от всеки посетител, горкичката. Милички хора, ами какво да правя аз, като трябва да загубя толкова пари, а? Войниците, които пазят нашите работилници, ми разказваха, че народът ревял от гняв, че освиркали императорския любимец Луций Курион, когато се появил на Форума да им съобщи тора, и че на сутринта стените на базиликите и храмовете били изпонашарени с обидни стихове против императора. А Калигула се бил заинатил и рекъл, че щом народът не ще да разбере, че този данък е нужен за игрите — то и игри вече няма да има. Разбеснял се, казват, като фурия и нашият Авиола и Луций трябвало дълго да го успокояват. Хубаво си показа рогата нашето агънце! Ама аз ви казвах, нали? Не ви ли казвах? Но какво може да се направи?

— Ти не ме подкокоросвай, Балб — отново се разсмя Фабий. — Моите „Хлебари“ едва не ми струваха главата. А бяха само най-обикновени хлебари и един нещастен едил. Ако засегна тези по-нагоре…

— Не! Не! Да не си посмял — извика Квирина. — Не му казвай нищо повече, чичо!

На двора се чуха стъпки. Балб отвори, на прага стоеше Апелес. Фабий скочи:

— Ходи ли при императора?

— Оттам идвам.

— Разказвай бързо как мина!

Квирина покани госта и затърси нещо да го почерпи.

— Няма да те измъчвам, Фабий. Излезе по-добре, отколкото предполагах.

— Браво, братле! — прегърна го Фабий.

— Не е моя заслугата. Аз, ти знаеш, винаги говоря всичко направо. Бях казал, че някога Калигула ме уважаваше за това. Сега вече не може така с него. Работата свърши Мнестер, не аз. Той така майсторски му се подмилкваше, така го ласкаеше… Откакто се помня, такъв театър не съм виждал! Слушай само: „Владетел, в чийто престолен град липсва театър, е като скъпоценен камък, който не блести — ораторствуваше Мнестер. — Театърът — а като нашия не е имал нито един ориенталски монарх — ще придаде на великата личност блясък, театърът ще увеличи славата на императора, театърът ще го издигне до сияйни върхове — не изпускай тази възможност, мой цезаре! — и до божествено величие…“

— Ах, каква лисица е този Мнестер — смееше се Квирина.

— А той какво? — нетърпеливо попита Фабий.

— А той, можете ли да си представите, преизпълнен със самолюбие, каза: „Вие двамата сте ми скъпи приятели. Как да не се вслушам в съвета ви? Аз дадох на народа възможност да види изкуството на гладиаторите и състезателите, което Тиберий им бе отнел. Ще му дам възможност да види и вашето изкуство!“

— Браво! Браво! — Фабий, Квирина и Балб ликуваха. Апелес продължаваше:

— Нагости ни и ни попита какво ще покажем на Рим. Аз започнах с Есхил и Софокъл. Той сбърчи вежди. Помълча малко, после се обърна любезно към мен: „Ах ти, елинисте! Рим е хиляди пъти по-високо от твоята любима Елада. Стъпи здраво на римска земя!“ Той пиеше по малко, загледан в тавана: „Рим има своите древни трагици — Андроник384, Гней Невий385, Пакувий386. О, богове! — засмя се Гай, — та нали и моите предшественици Гай Юлий Цезар, Август и Тиберий са се опитвали да пишат трагедии! Аз в това отношение няма да ги последвам. Играйте римските трагедии, приятели! Руф, Овидий, Сенека! Не, Сенека не! Неговите пиеси не ми харесват. Нещо ново! Нова трагедия представете! Това би било чудесно. Само че кой ще ви я напише…“ После ни освободи и ние му благодарихме.

— Римска трагедия — замислено повтори Фабий. — Старите са твърде скучни. А откъде да вземем нова?

Той разказа на Апелес за пиесата, която Федър обеща да напише: дивите зверове в ролята на зрители в арената. Апелес бе във възторг, но Фабий махна с ръка — кой знае дали наистина ще я напише! И кога? А пък и това не е трагедия…

— Аз мисля, че като начало можем да възстановим нещо по-леко — комедия, мим — каза Апелес. — Каквото и да е. Само за прехраната…

Фабий се съгласи с него. Те дълго се съветваха и обмисляха.

Слънцето вече залязваше зад Яникулум. Отвън долетя шум и гласове на тълпа. Квирина изтича и видя, че целият им квартал се е вдигнал на крак.

— Какво се е случило?

— Отиваме на Форума! Императорът е наредил от утре да се повиши цената на брашното и хляба! Гръм да го удари!

Квирина се върна с новината.

Настъпи тишина. След малко Фабий каза:

— Преди един месец отново подоходен данък, и то по-голям, отколкото при Тиберий! Днес поскъпва хлябът…

Балб почукваше с пилата по коричка хляб:

— Ето ни го вашия любимец! Не ви ли казвах още през март: не бързайте толкова да се възхищавате! Новата метла…

— Ти си бил прав, Балб!

— А какви работи му идват наум, мили хора! — продължаваше Балб. — Измислил си нова прическа, която освен него, никой нямал право да носи и която трима роби му я правили цели четири часа. Всеки ден се къпел в арабски благовония. Шишенце с такава миризма, голямо колкото пръста ми, струва десет хиляди сестерции. Наредил да построят за коня му Инцитат конюшня с под и стени от мрамор и златна ясла. — Балб се ядоса: — Ето, заради тези капризи ще ни оскъпява хляба!

— Ами ако отново поставим „Хлебарите“, Апелес? — подхвърли Фабий.

Апелес размаха ръце:

— В никакъв случай! Калигула — това не е Тиберий, братле!

Фабий гледаше ту единия, ту другия.

— Но сега ще бъда по-умен. По-добре ще замаскирам всичко. Мили хора! Как ме сърби езикът! Не се бой, Апелес! Пиеса ще имаме. И то каква. Ще видиш!

Апелес стана:

— Ах ти, размирнико! Пак ли искаш да си подлагаш главата под секирата на палача? Боговете да са ти на помощ! Но аз ще дойда с тебе, Фабий.

И като знаеше, че императорът дава предпочитание на цирковите състезания пред трагедиите, Апелес весело задекламира:

— Отлично! — изръкопляска Балб.

Квирина се зарази от настроението на артистите. Зае театрална поза с вдигната ръка:

Фабий и Апелес я вдигнаха на ръце. Апелес извика!

— Напред с Пегас и с малката римска Сафо!

— Браво на тебе, моето момиче! — радваше се Фабий. — Така ми харесваш!

— Никнем като гъби след дъжд, милички мои! Вече сме трима! След един час ще бъдем двадесет — смееше се Апелес.

— А това е тъкмо за една голяма трагедия — каза Фабий.

Апелес се прощаваше с тях:

— Трябва да ви напусна. Отивам в Агриповите бани387 да чуя Сенека. Днес ще говори за душевното спокойствие…

Буйният смях на Балб прекъсна думите му:

— Този Сенека, гръм и мълния, е голям шегаджия! Нещо някъде горе се пука, нашият блажен живот си отива, в Рим е олелия — какво ще стане, как ще бъде, всички треперим от това, което ще ни се стовари утре на главите, а той… ще ни разправя за душевното спокойствие! Хорица! Ще се пръсна от смях! Ще се пръсна!

Фабий завърта Квирина и извика:

— Напред към театъра, римляни! Комедия с нашия живот. — И добави след отиващия си Апелес: — А ти попитай този шегаджия Сенека дали не иска да дойде в нашата трупа!

49

В баните на императорския дворец робите се движеха бързо и безшумно като сенки. Императорът лежеше в малък басейн от порфир, напълнен наполовина с вода, наполовина с арабски благовония. Той обичаше виното неразредено, но ароматите — разредени. Освен тава ги сменяше всеки ден. Днес се къпеше в карамфил и лавандула, леко размесени с нардово масло. Ароматите бяха изпълнили тепидариума и се носеха към съседните на банята помещения.

Императорът наблюдаваше пъстроцветните петна, които маслото образуваше върху водата, и си играеше с тях. Изменяше формата им с пръст и отгатваше какво означават. Той разбираше от предсказания — нали още като юноша беше избран за авгур и отбрани птицегадателя го учеха да предсказва по летежа на птиците. Разбира се, да гадае по мазни петна върху водата не бяха го учили. Но няма значение — ще опита.

Петното, докоснато от императорския пръст, се превърна в кръг. Слънце. Розово, лилаво, зеленикаво, жълто. Четирицветно кръгло лице на Хелиос. Нов овал. Яйце. Човешка глава. Малко неправилна, ръбата. „Имаш ръбата глава. Какво ще излезе от нея, когато пораснеш?“ — говореше майка му Агрипина, когато миеше косите му с пепелива вода и пемзена паста. И Тиберий го дразнеше с това. Императорът развали с пръст овала. Образува се нов кръг. Колело на състезателна бига. Аурей. Кръгът се разкъса от едната страна. Сега наподобява венец на победител. Но и примка на кат. Той развали примката и се образува издължена фигура, която приличаше на кръст с къса, пресичаща го линия в единия край. Меч. Символ на властта. Зародиш на славата. Семе, от което ще се роди триумф. Императорът не заличи меча, любуваше му се и разглеждаше багрите му. Зелена — върху дръжката. Острието — синьо, добре закалено. Върхът — червен. Правилно. Така трябва да бъде.

Императорът се разсмя на глас. Робите замръзнаха на място. Той плесна с ръце. Двама мускулести балнеатори се притичаха и внимателно го извадиха от ваната. Лъскавите стени от черен мрамор отразиха телата на императора и робите.

Калигула разглеждаше в това мраморно огледало тъжните си крака, увисналия, отслабнал корем и си мислеше: „Колко съм измършавял от тази болест! Вече пети месец, откакто се вдигнах, а още не мога да се оправя. Добре ме наредиха тези мръсни кучета. Тези проклети отровители.“

В същото време робите масажираха крайниците на императора и втриваха в кожата му ароматни мазила.

„Но аз хубаво се разправих с тях — продължаваше императорът мислите си. — Сега Касий Херея, моят най-сигурен човек, наблюдава кухнята, опитва храните и напитките ми. Но кой от боговете може да ми гарантира, че въпреки това някой негодник не ми мисли злото?“ Той вторачено наблюдаваше масажистите, от чиито вратове висяха на златни верижки алабастрови шишенца с масло. През разтворените завеси се виждаха робините във вестиария388, които пръскаха туниката му с благовонни и приготвяха каолин за премахване на космите. „Кой от тези роби? Или някоя от робините? В края на краищата аз, най-висшият властелин, съм безпомощен срещу коварството.“ Императорът изтръпна. Робите боязливо го погледнаха: дали не са стиснали прекалено силно тези парцаливи мускули? Или пък прекалено леко?

Робините от Ахайските острови бяха облечени само в прозрачни палли; венчета от рози украсяваха черните им коси. Те почистваха мишниците му с венециански каолин. Калигула се загледа в тъмния триъгълник, който се очертаваше под корема на една от робините. После вдигна очи към лицето й. По-красива и от Лолия Павлина и от Паралис, но бедрата й са тънки. Ала изведнъж му хрумна: и такава би могла да има скрита игла под пеплума. Една игла, забодена в сърцето, е достатъчно.

„Аз съм на двайсет и пет и половина години. Тиберий доживя почти до осемдесет. А колко ли ще живея аз? Тиберий трепереше от страх при мисълта, че може да бъде убит. (Да, така беше.) Сега треперя и аз. Но Тиберий всички го ненавиждаха. А мене народът ме обича. И сановниците ме обичат. Дадох им всичко, което старият им бе отнел. Днес те живеят като в рая. И въпреки това тези двамата искаха да ме отровят. Тази кучка Ения!“ Той изведнъж, без всякаква причина, удари през лицето робинята, която се бе навела над мишницата му. Тя не извика. Изтри с крайчеца на покривалото си кръвта от наранената си уста и внимателно продължи да премахва рижите косми на императора. След това започна безкрайната работа с неговата прическа. Той отново се замисли.

„И въпреки всичко те искаха да ме отровят. А сега, когато наредих пак да се въведат данъците, за да има средства за игрите, намират се безделници, които недоволствуват и пишат разни обидни стихчета против мене по стените! Да взема ли да затворя отново цирковете и амфитеатрите? Какво би представлявал Рим без състезанията, без гладиаторските борби, без рева на хищниците? Без пировете и наслажденията? Провинциално градче с улици, потънали в мръсотия, в което и благородниците спят по цели нощи! Рим е царят на света! Рим трябва да има своя фараон! Фараонът е бил бог. Неприкосновен, свещен. Такъв трябва да бъде и римският император. По него светът ще съди за цялата римска империя. И затова аз трябва да бъда Слънце. Бог Ра389. Дори нещо повече от египетския бог, тъй като римската империя е най-великото нещо, което светът е познал досега!“

След като робините надиплиха императорската тога — тоалетът бе завършен. Той излезе в перистила, за да подиша свеж въздух. Около него се разнасяха вълни от благовония.

Някога Тиберий бе наредил да поставят между колоните тези статуи на римските герои и владетели. Калигула вървеше между този шпалир и внимателно разглеждаше лице подир лице.

Сципион, Марий, Цина, Сула, Помпей, Крас, Цезар, Антоний, Менений Агрипа, Октавиан Август, Германик, Тиберий. Могъща власт, поражение на враговете с меч и коварство, разширяване на границите на империята, победоносни битки, триумф.

Хитрост, ум, твърдост, жестокост, насилие.

Сила, сила, сила. И накрая слава.

„Всеки от тези мъже се е записал с нещо за вечни времена в паметта на хората. С какво ще се прославя аз? С какво ще вляза в историята?“

Мислите му блуждаеха и той изведнъж си спомни. Прабаба му Ливия разказваше, че Менений Агрипа посъветвал Август — когато той довършил строежа на Пантеона — да се прокопае канал през провлака Истъм390 в Елада. Ето това би било гениално дело! И Тиберий веднъж, когато Рим бе обхванат от треска, каза, че ще нареди да пресушат понтийските блата391 — разсадник на малария. Също гигантска работа. Тиберий говореше още, че е необходимо да регулират Тибър и да превърне Остия в голямо морско пристанище. Ами ако се заема аз…? По този начин с един замах ще надмина и Август, и Тиберий! Тогава името Гай Цезар ще грее по-ярко от всички други имена за вечни времена!

Но в същия миг Калигула си спомни, че ерарият е съвсем празен, а фискът — почти изчерпан. Как ще извърши тези гигантски дела, когато няма никакви средства! Императорът се намръщи. Ето ги резултатите от неговата щедрост! Народът разбогатява, а императорът след някой и друг ден няма да има пари дори за благовонии. Няма да пестя. Трябва да се потърсят нови източници на доходи. Но къде? Авиола е прав: на Рим са нужни нови провинции! Този път ще ги поведе към слава и богатства, каквито светът не е сънувал досега.

„И аз ще постигна това. Боговете са благосклонни към мен! Аз мога всичко. Господар съм на света! Само тези празни хазни ме вбесяват. Но аз мога да си позволя всичко! Да взема златото на богаташите, е мое свещено право, тъй като то ми е нужно за моя народ.“ Той лукаво се усмихна: „Ако го взема направо — тези златни магарета ще кажат: кражба, обир. Но ако ги надхитря, няма да посмеят да гъкнат! Пък нали съм и замислил гигантски дела: Истъм, блатата, водопровода, Остия…“

След малко Касий Херея препусна на коня си, за да покани лично неколцина от най-богатите сенатори при императора на скромна вечеря и да поиграят на зарове.

Калигула се разхождаше из перистила сред шпалира от мраморни статуи на диктатори и велики римски синове. Той бе развълнуван от плановете си. Представата му за слава го опияняваше. Но над нея, над всички дела той поставяше своята стара мечта: триумфът. Да покори тази загадъчна, недостъпна Германска земя отвъд Дунава и да я превърне в провинция на Рим.

Триумф над всички триумфи!

Императорът унесено си представяше необикновената картина: самият той триумфатор, подир него хиляди пленници, стотици коли, натоварени с трофеи, стада хищници, украсяващи триумфалната процесия. Той, облепен като фараон, в златна колесница, впрегната в дванадесет укротени пантери.

Спомни си за Египет, където бе ходил като юноша с баща си. Египет винаги му е бил по-мил от Италия. Александрия, кипяща от страсти и багри, е обичал повече от Рим, почитал е Изида повече от Юнона, Минерва и Венера. С какъв възторг посрещаше тогава Александрия Германик! Рим е студен град, без въображение, без вдъхновение. „Ще преместя своята столица от Рим в Александрия. Ще направя Александрия столица на света. И там ще отпразнувам своя триумф! В храма на Серапис великият жрец ще положи на главата ми синята египетска корона, а на челото ми — златна лента със змийска глава и искрящи диаманти.“

Междувременно перистилът се изпълни със сумрак. Сянката от статуята на Цезар пресече пътя на Калигула в мига, в който Касий Херея му съобщаваше, че поканените сенатори вече очакват императора. Той прекрачи сянката на Цезар, както някога Цезар — Рубикон392, и се усмихна: днес и аз ще поиграя на зарове. Императорът остави гостите да го чакат в триклиниума и се отби при своята съпруга Лолия Павлина, която бе баела мястото на изгонената Ливия Орестила. Покани я на вечеря с отбраните сенатори.

Тя се възпротиви. Ще й бъде скучно. Единствена жена сред толкова старци. Игра на зарове? Та нали Гай знае, че никога не й е била интересна. Но тя видя, че императорът се намръщи. Въздъхна и повика робините да я облекат.

Сенаторите чакаха. Върху подпухналите им лица бе изписано спокойствие, но ръцете, мушнати в диплите на тогите, където криеха торбичка, пълна със злато, се движеха неспокойно. Лека-полека, но настойчиво, в мислите на богаташите се промъкваше отново страхът. Малко по-различен, отколкото този при Тиберий. Малко по-неопределен. Нещо като усещането, когато в тъмното галиш мека кожа и не знаеш котка ли е това или тигър.

В първите дни от царуването на Калигула те, сенаторите, не можеха да се оплачат от нищо. Животът приличаше на опал в златна обковка. Светеше с всички цветове, меко приливащи от един в друг. Но неотдавна над Рим надвисна черен облак. Разчу се, че императорът отново е отворил вратите на Палатина за доносниците. И дори за Хатерий Агрипа, който сега седи тук и ни разглежда с примижали очи. Това не е добро знамение. А едновременно със слуха за доносниците се разчу и нещо много лошо: овдовелият и бездетен сенатор Рувидий, наследил наскоро огромно състояние от брат си и чичо си, бе написал под натиска на съда завещание, че подарява всичко на императора. Седмица след това Рувидий получил подарък кошница с прекрасни праскови. Защо ги е изял Рувидий? Дали се е доверил, или е знаел, че трябва да ги изяде? Онзи ден го погребаха. Хората бяха видели отровителката Локуста да излиза от императорския дворец. Тази жена знаела ужасни отрови…

За Рувидий не се говореше нито в базиликата, нито на Форума, та дори и в домовете. Никой не се осмеляваше да съди постъпките на императора. Сенаторите и конниците бяха стаили уплашено дъх: също като в затишие пред буря те долавяха как с котешка стъпка се приближава грабителят и убиецът. На Тиберий му бяха нужни главите на враговете, на Калигула — парите. Това е за нас стотици, хиляди пъти по-опасно.

Номенклаторът съобщи влизането на императора.

Сенаторите енергично скочиха, вдигнаха десници за поздрав:

— Ave caesar imperator! Ave domina nostra Lollia Paulina!393

Обсипаха Лолия с комплименти: днес Венера ще умре от завист, ако види нашата прелестна императрица.

Гай беше във великолепно настроение. Той се смееше с уста, пълна с пастет от птичи дробчета, разказваше как, минавайки през перистила, е прекрачил сянката на Цезар и как днес ще го надмине в играта на зарове. Всички ръкопляскаха на остроумието му.

След вечерята играта започна. Всички насядаха около голяма кръгла маса, чийто дървен плот имаше оградка, за да не падат заровете. Робите донесоха на всеки по три зара и сребърна чаша, с която се мятаха заровете.

Седящите около масата, освен скучаещата Лолия и императора, бяха представители на несметни богатства. Калигула се стараеше да отгатне техните състояния. За най-богат той смяташе Хатерий Агрипа. След него — Даркон. Той, разбира се, няма много недвижим имот освен няколко вили и латифундии в Кампания, но в замяна на това притежава огромно количество от най-ценната стока: хиляди роби. Купува ги, продава ги и печели от тях невероятно много. Следващият е Пизон. Като изкупвач на данъците в няколко провинции той си осигурява огромен годишен доход, а притежава и отлични имоти. Негови са почти половината Лукания394 и четвъртината от Сицилия. Бибиен, крупният милионер, оглавява строителството на обществените сгради и изпълнява най-големите поръчки на императора. Друз е „homo novus“395 в римския финансов свят. Казват, че имал големи имения из Италия, но главните му доходи идват от доставките на жито. А сега се готвел да оглави след Рувидий кожарската промишленост. „Защо не?“ — казва си императорът. — „Може — но зависи от това, колко ще даде.“

— Играта е удоволствие за душата, приятели — каза любезно Гай. — Хайде да си направим това удоволствие. Вие сигурно сте изненадани, че ви поканих на тази игра, след като самият аз я бях забранил за простия народ, следвайки примера на Август и Тиберий? Не, не, драги мои. Та преценете сами: какво значение има за всеки от нас дали ще загуби двеста хиляди или милион сестерции? Но кажете, може ли да загуби в кръчмата на зарове или астрагали396 своята дневна печалба един нещастен косач, хлебар или продавач на зеленчук? Аз трябва да мисля за благото на своя народ. Затова наредих тежко да се наказват и глобяват трудовите хора, които играят хазарт. Е, хайде, почваме ли? По колко ще заложим, приятели? Не ви съветвам да е много. Петстотин…

Калигула нарочно направи пауза и няколко чифта очи, приятно изненадани от малката сума, ласкаво го погледнаха. Но, о беда! Императорът не залагаше сестерции. Той довърши фразата си:

— … петстотин ауреи?

Сенаторите потрепериха. Петдесет хиляди сестерции. Какво ще стане по-нататък, щом почваме така?

Императорът подаде чашата си на Лолия, за да започне играта. Заровете затрополяха в среброто, търкулнаха се върху дъбовата маса — двойка, тройка, петица.

Калигула се засмя и целуна жена си по ухото, окичено с рубинова обеца:

— Ще ме разориш, моя най-скъпа.

Първата игра спечели Хатерий, втората Даркон, третата — Друз, после отново Хатерий — два пъти последователно. Когато прибираше третата печалба, той съобрази, че за съвсем кратко време е спечелил пет хиляди ауреи. На устата му напираше звук, подобен на смях, но моментално се опомни. „По-добре да не ми върви толкова много“ — помисли си той и погледна императора.

— Съжаляваш ли ме, мой Хатерий? Не се бой. Аз умея да губя. Да увеличим залога на хиляда ауреи.

Хатерий отново спечели. Подир него Пизон и Даркон, после три пъти едно след друго Друз, а залогът продължаваше да се увеличава, достигайки почти един милион сестерции. Уплашените погледи наблюдаваха императора, който непрестанно губеше.

— Ти наистина ще се разориш — каза Лолия със светска лекомисленост, но в гласа й се чувствуваше упрек.

Императорът леко нервничеше. Пиеше, настояваше и другите да пият, стараеше се да изглежда весел.

— Вашият император, драги мои, ще се превърне в просяк, ако Фортуна навреме не се смили над него.

— Ние сме насреща, мой цезаре — каза угоднически Друз.

Калигула като че ли само това чакаше.

— Точно така, мой Друз. Ти скоро ще забогатееш като Рувидий, щом поемеш управлението на кожарското производство…

— Ти знаеш вече за това? — любезно се усмихна сенаторът.

— Говори се, че проявяваш интерес.

— Да. Преговарям с квестора Муций Пала.

— Какво му предлагаш за концесията?

— Двадесет милиона — каза Друз.

Императорът така се разсмя, та чак коремът му заподскача. Друз се обезпокои. Той внимателно продължи:

— Вече почти сме се договорили. Муций искаше двадесет и пет милиона. Мисля, че ще се разберем за двадесет и два. Сенатът сигурно ще одобри това.

Смехът на Калигула не бе приятен за слушане. Креслив и дрезгав… но — смях на император.

— Няма какво да разговаряш с Муций. Той е глупак. Аз ще реша този въпрос.

Настъпи вледеняваща тишина. Той решавал! Въпроси, които досега винаги е решавал квесторът и за които най-висшата инстанция е бил сенатът.

Друз стискаше сребърната чаша. Той запелтечи:

— И… и… колко… колко тогава?

Императорът стана сериозен:

— По времето на Тиберий цареше мир. Тогава кожарите можеха да плащат за своето производство двадесет и пет милиона.

Пауза. Очите на публиканите щяха да изскочат.

— Но аз не виждам, и това го казвам със съжаление, нашето бъдеще в толкова розова светлина. Получените съвсем наскоро тайни вести говорят за вълнения между варварите отвъд Дунава и по Рейн. Така или иначе, днес ние не можем да разрешим концесия за кожарското производство под сто милиона.

Друз искаше нещо да каже, но да се възразява на императора, бе излишно.

— Ще дам сто милиона — изрече той външно спокоен, но гласът му трепереше.

— Изпрати ги утре сутринта лично на мен — приключи разговора императорът, сякаш ставаше дума за няколко чифта гълъби, метна заровете и отново загуби. Сенаторите следяха играта, но мислите им бяха другаде: цареше мир… Нима ни очаква война?

Императорът вече беше загубил един и половина милиона.

Сега щастието бе на страната на Даркон. Той прибираше печалбите равнодушно. Но също така равнодушно би посрещал и загубите; та той нямаше точна представа за размерите на своето богатство. Търсенето на роби, особено от конниците, които непрестанно разбогатяваха, ставаше все по-голямо. За един ден той печелеше повече, отколкото всички едри търговци, взети заедно, в милионния Рим — за една седмица. По-доволен щеше да бъде, ако днес губи, но сякаш нарочно му се падаше страшен зар и той прибра следващата печалба: половин милион.

Тогава Даркон реши да направи удар. Бръкна в диплите на тогата и извади от кожената си торбичка перла, голяма колкото лешник. Подържа я между пръстите си. Хладният матов блясък омагьосваше. Перлата приличаше на пашкул, от който ще излитне нежносребърна пеперуда. Лолия възторжено изръкопляска.

Даркон се стараеше да говори така, че подаръкът му да не прилича на подкуп, а да бъде приет, както се подобава.

— Исках да заложа тази перла в играта, тъй като златарите ми предлагат за нея десет милиона. Но може би ще ми позволиш, мой най-благородни, да ти я поднеса по случай твоето оздравяване. Когато боговете ти възвърнаха здравето, аз се намирах на Делос и не можах да ти се поклоня. Ще приемеш ли, тъй като си безкрайно добър, едва сега моите благопожелания, мой цезаре?

Калигула мигновено разбра намерението на Даркон, Трябва веднага да смачка фасона на този надменник, който иска така открито и така глупаво, пред очите на всички тук, да спечели благосклонността му. Той взе перлата, заповяда да му напълнят кристалната чаша и хвърли перлата във виното. Лолия извика.

О, богове, какво зрелище! Перлата, която имаше стойността на един прекрасен дворец, започна бавно да се разтапя, да се превръща в бледно облаче — все по-тънко и по-тънко, докато съвсем изчезна. Сред мъртвата тишина императорът изпи виното с перлата.

Лолия се разплака от яд. Гостите, хора с пресметливи и скъпернически души, бяха изумени от хазартната постъпка на Калигула. Те не знаеха какво да кажат. Да се смеят? Или да се удивляват? От объркване започнаха да ръкопляскат.

— Залагай, мой Даркон — каза императорът. — Няма ли да увеличим залога?

Атмосферата бе потискаща и напрегната. Лолия престана да плаче и внимателно следеше подскачането на заровете.

Императорът метна две тройки и петици, Даркон хвърли „куче“ — три единици. Всички се разсмяха. Пизон отново спечели. Той прибра сумата с треперещи пръсти.

— Нашият драги Пизон до сутринта ще стане най-богатият човек в империята — каза Калигула многозначително. По челото на Пизон избиха ледени кайми пот, когато императорът добави: — … не само защото Фортуна е на негова страна в играта, но и благодарение на мен, че разреших със закон да се повишат данъците, налозите и митата в провинциите.

Калигула се забавляваше с объркването на Пизон. Той открито и с жестоко спокойствие гледаше капките пот, които се стичаха по лицето на изкупвача.

— Горещо е тук, нали, мой Пизон? Изстудено вино и съд със сняг — нареди императорът и отново се обърна към Пизон: — Аз винаги се грижа за приятелите си.

Заровете затрополяха върху масата. Калигула за пръв път спечели. В банката имаше три милиона. Императорът се разсмя:

— Ето, така се играе, patres illustrissimi. Оставям печалбата като залог. Някой да добави?

Дори и един милионер ще се позамисли, когато трябва да заложи три милиона в една игра. Ръцете на всички трепереха. Лицата, изопнати от напрежение и умора, вече не можеха да скриват тревогата.

Заровете дрънчаха. Императорът хвърли „senio“397 — Венерино мятане — три шестици! Банката бе негова. Отново я остави като залог. И отново метна „senio“. И прибра огромната печалба.

Сега залогът спадна на някакви си жалки сто хиляда. Бибиен спечели два пъти поред. После Даркон и Хатерий. Когато банката отново наброяваше милион — спечели императорът. И то няколко пъти последователно.

Всички разбраха: императорът играе с фалшиви зарове, които имат метални тежести на противоположната страна на шестицата. Сенаторите стиснаха зъби и продължиха да мятат пребледнели, с ужас в очите. Управителите им донасяха непрестанно ново злато от дома, за да могат да губят. На масичката до императора растеше камара от жълтици и разписки.

Гостите на императора бяха проиграли вече цели състояния, но най-много от всички — Пизон. Два двореца и две вили с цялата им наредба — пресметна той. Пизон страдаше, жал му беше за парите, но после изведнъж реши, че колкото по-алчно посяга императорът към златото му, толкова по-малка е вероятността да посегне на него самия. Така разсъждаваха и другите.

Неочаквано Калигула постави сребърната чаша на масата. По негов знак робите прибраха заровете.

— Достатъчно. Фортуна е прекалено благосклонна към мен. Знам, че умеете да губите така, както и да печелите, но не искам, когато си отивате, да остане дори и следа от огорчение у вас. Наистина спечелих много.

Те вяло му благодариха, но Калигула с един жест прекъсна излиянията им и ги покани на лежанките край маси, отрупани с лакомства и вино. Гостите го изчакваха да прилегне пръв, но той започна да се разхожда из триклиниума, като продължаваше да подканя Лолия и сенаторите да ядат и пият. Крачеше, опираше се и говореше:

— Неотдавна подочух упреци по мой адрес, че съм тънел в разкош и съм водел разпътен живот. Разточителен. Скъпи благовония, в които съм се къпел, редки тъкани, забавления, пирове… дори за разточителство се смята моят Инцитат и неговата конюшня.

— Кой? Кой се е осмелил? — един през друг възмутено се обадиха гостите.

Калигула се усмихна презрително:

— Не знам и не искам да знам. Дребнави хора. Нищожни същества. Навярно още не са забравили алчния Тиберий. Но питам ви аз, какво остана след него, с какво се прослави той, за да пребъде във вековете? Нищо. А вие сега гледате купчината злато, което е благосклонността на Фортуна спечелих от вас, моите най-мили приятели, и сигурно си мислите: какви ли одежди ще си купи с него? Какви ли пиршества ще погълнат нашите милиони? Колко ли перли, купени с нашето злато, ще изпие във вино този разточител? Не, оставете ме да говоря. Грешите. Това злато няма да бъде за мен, драги мои. — Императорът се спря и като добър оратор преценяваше всяка своя дума. Жестовете, речта му — всичко у него беше поза. — Фараоните оставиха на света огромни гробници-пирамиди. Издигнаха загадъчен сфинкс, за да се запомнят техните времена. А аз, приятели… — Той се приближи до гостите и произнесе патетично: — … Аз ще оставя след себе си паметници, които не само ще съществуват хилядолетия, но заради които Рим и целият свят векове ще ми бъдат благодарни.

Калигула развълнувано дишаше. Хлътналите му очи се разшириха екзалтирано, той застана в поза, напомняща великия строител Август, и продължи разпалено:

— Рим, пъпът на света, столицата на империята, се намира далече от морето. Но все пак не толкова далече, че да не може да се превърне в голямо пристанище. Аз ще преустроя Остия във великолепно морско пристанище. Ще наредя да направят Тибър по-дълбок и по-широк, за да могат и най-големите кораби да стигат до Емпория, центъра на Рим.

Гостите ликуваха. Търговските им души можеха да оценят как ще поевтинее целият превоз, ако се премахне стоварването на стоката на морския бряг.

— Слушайте по-нататък. Ще наредя да прокопаят Истъм в Ахая, та корабите да не заобикалят Пелопонес.

— Велики, велики Цезаре! Каква идея! Какво представляват пирамидите в сравнение с това? Красота без полза! Докато свят светува, името ти ще бъде безсмъртно!

Но императорът не бе свършил.

— А за нашия град, за нашия Рим… ще заповядам да пресушат Понтийските блата, да превърнат тресавищата около Рим, които са разсадник на малария и епидемии, в твърда, плодородна почва!

Гостите ликуваха, ръкопляскаха, възхваляваха своя император.

Даркон възкликна силно:

— Велики сине на Германик! Слава на теб вовеки веков! Ти си баща на отечеството!

Калигула се усмихваше.

— И така, carissimi, вие виждате, че не сте загубили напразно. Че вашето злато ще помогне за осъществяването на моите планове…

— … достойни само за боговете! — извика Пизон, най-способният оратор сред гостите, макар че по ласкателство Даркон и Хатерий винаги го превъзхождаха. — Дори да беше издигнал, мой цезаре, нов Олимп, по-висок от вавилонската кула на Навуходоносор398, дори да ни сътвореше нови богове, възкачвайки се сам на престола на Зевс — не би направил такова добро за отечеството, каквото ще направиш с това, което си решил да построиш!

Сенаторите наобиколиха Калигула, като го ласкаеха и хвалеха направо в очите. Лолия го целуна по устата. Императорът стоеше сред тях и присвиваше очи от ярките пламъци на светилниците. Беше щастлив.

50

Клепсидрата отброи полунощ.

Силно чукане на вратата. Лай на вързани кучета. Вратарят, също вързан с верига, не иска да отвори. Между червените езици на факлите се мяркат сенки на преториански шлемове. Сенаторът, внезапно пробуден, трепери. От спалнята на жена му и децата се чува плач. Дрезгав глас в атриума:

— Император Гай Цезар ти изпраща поздрав. Закопнял по приятната компания на своите приятели, той те кани, благородни господарю, да отидеш в императорския дворец.

— Сега? В полунощ?

— Веднага, господарю. Императорът не обича да чака. Vale!

Тропотът на стъпките и светлината на факлите се отдалечават. Пред очите на сенатора и съпругата му моментално се появяват лицето на Рувидий и отровните праскови.

— Ще се върнеш ли, съпруже мой! О, Юнона, пазителко на семейството, смили се над нас!

Така стана в дворците на сенаторите, които тази нощ императорът благоволи да призове. Той умишлено бе подбрал именно тези, които се бяха отървали най-леко с новогодишните си подаръци: Аплувий, Кота, Габин, Комин, Лавиний и Хатерий Агрипа.

Отбрани, силни роби, добри бегачи, носеха в галоп своите господари към Палатина, като им причиняваха неприятно усещане в стомасите с люшкането на лектиките.

В преддверието на двореца ги приемаше Касий Херея с непроницаемо лице, мълчалив както винаги. На въпросите им отговаряше със свиване на рамене. Когато всички поканени се събраха, той за тяхна изненада ги изведе на двора.

Осем великани-нубийци държаха на раменете си императорската лектика. От нея се чу гласът на Калигула:

— Добре дошли, драги мои. И на вас, и на мен ни липсва малко забавление след положените грижи за държавата и народа. Защо да не се повеселим заедно? Наши добри познати бдят сега край чаши вино. Ще им направим приятна изненада с нашето неочаквано посещение. Хайде, тръгвайте след мен, приятели!

В светлината на факлите сенаторите видяха Касий Херея и няколко центуриона от личната императорска охрана на коне. Озърнаха се за своите носилки. Напразно. Те бяха изчезнали и Херея им даде знак да застанат от двете страни на императорската лектика. Осемте огромни нубийци тръгнаха.

Благородните отци трябваше също да тръгнат. Какво означава това? Да вървят край императорската лектика пеша като роби? Страхът им се увеличаваше с всяка крачка и се превръщаше в непримирима обида. Защо ни, унижава така? На никого дори и през ум не му минаваше, че това е заради новогодишните подаръци. И те не намираха отговор на своите въпроси.

След като се спуснаха от Палатина към храма на Веста, бързоногите носачи и робите с факли минаха край малкото езеро на Ютурна399, край храма на божествения Август, а после по Викус Тускус и през Тържището се насочиха към остийските порти. На равното носачите тръгнаха по-бързо. За да ги настигнат, сенаторите трябваше да ускорят ход. О, богове! О, херои и девет музи! Какъв позор!

От тридесет години Хатерий Агрипа не бе направил нито една излишна крачка, тъй като със своя habitus400, изразяващ се в огромния му корем, той не обичаше да се движи, поради което и непрестанно затлъстяваше. Аплувий и Комин също бяха дебели. Кота и Габил — по-малко. Само сенатор Лавиний бе висок и слаб.

Благородните отци се изпотиха и задъхаха още преди да стигнат Тържището. А носачите на лектиката — о, беда! — непрестанно ускоряваха ход, сякаш ги гонеше невидим бяс. Те преминаха с бързо темпо през Говеждия пазар и край храмовете на Херкулес и Церера поеха към Порта Тригемина401.

Хатерий с ококорени от напрежение очи се заваляше и шумно дишаше. Дългата, ресниста тога се мотаеше в краката му, той я вдигаше над коленете с две ръце. Когато трябваше да подтичват, олюляваше се, коленете му се подкосяваха. Гневно и завистливо поглеждаше към слабия Лавиний. Без да спира, бършеше с края на тогата потта си и поемаше с цяла уста въздух като куче-гончия. В същото състояние бяха и другите, когато затъваха под светлината на факлите в калта около Порта Тригемина. Единствената им утеха беше, че улиците са безлюдни. Само това им липсваше — някой да ги види в такова унизително положение и целият Рим да гръмне! Пък се и надяваха, че крайната цел е дотук, до портата, където над складовете със сол край Тибър се намират много кръчми, които очевидно Калигула имаше пред вид. За съжаление не беше така. Пред тях се виеше дългият път край колонадата на Емилий, паважът затрудни още повече сенаторите и о, три пъти по-голяма беда! — в тъмнината вече се мяркаха хора, които отиваха на работа към Емпория; те втрещено гледаха как мъжете в тоги, обшити с алени ивици, преплитат крака и едва дишат подир лектиката от абанос, злато и слонова кост, която всички в Рим знаят, че принадлежи на императора. Утре, по-точно още днес, целият Рим ще гръмне, още днес целият Град ще им се смее! Да бъде проклет, хиляди пъти проклет!

Благородните отци се стараеха да скрият лице в полата на тогата, но вече едва се държаха на крака, дишането им се превръщаше в хриптене. Браздулици пот се стичаха от голите им темета и чела в очите, предизвикваха сърбеж и сенаторите нищо не виждаха. Ушите им бучаха. Защо? Защо ни позори така? Побъркал ли се е?

Хатерий се подхлъзна в калта и падна. Така извика, че спря цялата колона. Робите и нощните минувачи го вдигнаха на крака. Дишаше тежко с отворени уста, сивите му очи бяха помътнели, погледът — безизразен, примирен със съдбата.

От лектиката бе издадена заповед и процесията, наподобявайки тълпа валящи се пияници, продължи. Сенаторите вече не бяха в състояние нито да мърморят, нито да проклинат, нито да мислят дори. Единственото нещо, което достигаше до съзнанието им, бе смехът, долитащ от затворената лектика; и на тях им се струваше, че целият Рим им се смее, не само императорът, не само останалите патриции, но и арделионите, народът, робите. Струваше им се, че храмовите колони, обелиските, дворците и сградите се люлеят от смях, готови всеки миг да рухнат върху тях. И нека рухнат! Нека затрупат нашите изнурени тела и нашия позор!

Най-после с посинели лица и едва дишайки, те се дотътриха до кръчмата „При бялата лилия“, разположена на кръстопътя, отдето започваше пътят за Остия. И тази кръчма имаше две лица, както всичко останало в Рим. Откъм Емпория — най-долнопробно заведение, а откъм Авентин — таверна, в която можеше да отседне и патриций.

Нубийците внимателно поставиха на земята лектиката. От нея излезе императорът. Сенаторите се заклатушкаха към него. Те дори не разбраха как с помощта на императорските роби влязоха в кръчмата, нито пък как се оказаха върху грубите пейки около една мръсна каменна маса. Те седяха тук изтощени, с безчувствено клюмнали глави и затворени очи. Когато ги отвориха, съзряха на масата Луций Курион, а на съседната — Апелес, Мнестер и Фабий Скавър. И този ли хулител на сенаторите трябва да види техния позор? Кога ще настъпи краят на тия оскърбления, о, богове милосърдни?

Императорът, приветствуван възторжено, бе в отлично настроение. Чудесен майтап си направи. Здравата ги раздвижи тези алчни сенатори, на които им се досвидя да поднесат подобаващи за господаря на света подаръци.

Калигула целуна Мнестер и нареди на кръчмаря, клекнал в краката му:

— Солени и сладки закуски! Вино! Неразредено! Уморени сме от пътя. И на всички в кръчмата — вино! — извика той е широк жест към другите маси, на които седяха носачи и лодкари от тибърското пристанище и сърбаха своята сутрешна чорба или булгурена каша. Те мълчаха, стъписани и онемели при вида на благородните отци.

При друга обстановка Фабий би се превивал от смях, ако видеше римските управници и кожодери в такова състояние. Но днес — и той самият не знаеше защо — не му беше до смях. Тъкмо обратното: имаше усещането, че най-добре би било неусетно да изчезне. Но в същия миг Мнестер вече го сочеше и казваше на императора:

— Фабий е прекрасен имитатор. Животни, птици, хора — така умее да наподобява, че направо да се пръснеш от смях. Днес следобед на Тържището имитираше животните и хората в цирка. О, това беше зрелище за боговете! След като свърши, хората не се помръднаха от местата си и викаха: още! още!

— Фабий, Фабий — произнесе на себе си императорът. — Да, знам го… това е този… — Калигула замига с очи и каза повелително: — Фабий Скавър, ела по-близо!

Фабий стана и се приближи. От императора го отделяше само масата, само две-три стъпки.

Взряха се един в друг.

Артистът се стори симпатичен на императора. Лице — дръзко, изразително. Поглед — упорит, сигурно умее да покорява хората. Но все пак нещо в погледа на артиста не му се харесваше.

— Ти си този, когото моят дядо Тиберий заповяда да доведат окован на Капри, а после те освободи, нали?

— Да, мой цезаре — каза Фабий, като не откъсваше очи от лицето на императора: то сияеше от добро настроение; императорът с интерес и любопитство разглеждаше отблизо хистриона.

— Знам защо бе наредил да те доведат — продължи Калигула благосклонно и подутите му устни ехидно потрепнаха. — Опозорил си едила и си се присмивал на благородните сенатори. Но не знам защо Тиберий те е освободил.

Тъкмо затова — искаше да каже Фабий, но овреме се спря. Той разказа накратко разговора си с Тиберий и подчерта, че старият император е бил великодушен към него.

Луций не откъсваше поглед от Фабий. Спомените със светкавична бързина прелетяха през мислите му: срещите на триремата „Евтерпа“, в планините Албани, край вилата на Макрон и при храма на Церера. Последната среща гордият Луций никога няма да забрави. И сега със злорадство наблюдаваше как Фабий, застанал за пръв път пред Калигула, несъзнателно го дразни: нима не знае този глупак, че великодушен може да бъде само Калигула?

Фабий внимателно разглеждаше лицето на императора. То го учудваше. Никога не бе виждал такова лице. Да, грозно е. Но хиляди хора имат грозно лице и въпреки това — чертите са хармонични и общият израз — нормален. Тук не е така. Това лице е като събрано, сглобено от няколко части, които никак не се връзват помежду си. Прекалено ласкава усмивка около подутите усти, ала дълбоко хлътналите очи нямат нищо общо с тази усмивка, напротив — пронизват. Сякаш някога лицето му е било разбито и после слепено от две съвсем различни части, чиито черти не се обединяват в едно цяло. Не си пасват.

Когато Фабий каза, че старият император бил великодушен към него, стори му се, че само за миг от лицето на Калигула падна маската — кривото, слепено, но усмихващо се лице — и отдолу се показа друго. Него той не успя добре да запомни, защото маската мигом го скри и императорът отново благосклонно се усмихваше.

„Добър артист — помисли си Фабий, — но и аз не съм от най-лошите. — И той изписа на лицето си уважение и покорство.“

— Биваше понякога великодушен, когато ставаше дума за нищожни неща. — Императорът понамали пренебрежителния смисъл на думите си с весел тон. — Понякога се поддаваше, бих казал, на великодушни пристъпи. Явно си му допаднал.

Фабий моментално схвана гласа на Калигула. Той се прокрадваше, улавяше, мяташе примки. Този глас също симулираше нещо. Самоувереност? Величие? Но точно какво — Фабий не знаеше.

Спомни си Тиберий. „Тиберий не играеше. Когато ми каза: «Мислиш, че аз не се страхувам?» — това беше истина. Той бе величие и нищожество, слети в едно. С Калигула не е така: ние и двамата жонглираме.“

— Ти и на мен ми допадаш, Фабий — усмихна му се императорът. Фабий вдигна ръце и се поклони:

— Това е безкрайно щастие за мен, мой най-добросърдечни господарю!

Калигула погледна крадешком сенаторите, в чиито очи при думата „добросърдечни“ блесна ненавист. Изпълни го злорадство. Знаеше, че сенаторите ненавиждат Фабий. Тогава нека забавлението продължава:

„Виж ги ти моите отци на Града! С удоволствие ми целуват ръцете и краката, но при това упорито държат на своите печалби, на своите привилегии, произтичащи от положението им, а съвсем забравят, че единствено императорът, а това го знаят и пеленачетата, че единствено аз държа в ръцете си цялата власт. Пораздвижиха се, сега ми хриптят тука, завиват зиморничаво гърбовете и коремите си в тогите и се наливат с вино, за да предотвратят простудата. Добре, и аз ще ги позагрея малко, както казваше Тиберий.“

— Моите приятели, уморени от държавническите си грижи, навярно с удоволствие ще се позабавляват. И аз също, Фабий. Покажи ни своето умение да имитираш. Избери си някой от присъствуващите и го имитирай, за да се посмеем. Избери си когото искаш, може и мене. Днес е весел ден. Никой няма да се обиди от твоите шеги.

Фабий се поклони:

— Никога не бих се осмелил да имитирам теб, мой цезаре. Но ще опитам нещо…

Фабий се озърна и погледът му спря върху Хатерий, който седеше най-близо. Артистът наклони леко глава в негова посока, прикри с длани устата си и до самия Хатерий се разнесе рев на тигър. Ревът бе толкова правдоподобен, толкова наблизо и така страшен, че Хатерий скочи уплашено.

Но веднага се опомни и седна, процеждайки през зъби:

— Нищожество! Нахален грубиян! Нещастен простак!

И моментално Фабий заговори с дебелия глас на Хатерий — със същия злобен тон, със същото гърлено „р“:

— Нищожество! Грубиян! Нахалник! Нещастен простак!

Императорът и цялата кръчма избухнаха в смях и аплодисменти.

Фабий се отдалечаваше от масата, но смехът се засилваше. Вървеше не Фабий — с тромава крачка се тътреше дебелият Хатерий, пристъпваше като слон, тап-тап, дишаше тежко като капнал от умора вол, с познатия жест изтриваше потта от челото си и най-после тежко се отпусна на пейката.

Калигула се смееше със сълзи. Смееха се всички освен Хатерий. Очите му се размътиха от злоба, съзнанието му се замъгляваше от гняв. Стига с тези обиди днес! И Хатерий грабна бронзовата чаша е вино и с все сила я запрати в лицето на Фабий, но той я улови ловко във въздуха, със слонската походка на Хатерий се върна при масата, поклони се и постави обратно чашата пред задъхания сенатор.

Императорът ръкопляскаше и викаше сред оглушителния смях:

— Отлично! Не съм и предполагал, че си толкова войнствен, мой Хатерий! Фабий, не се предавай! Вих искал да ви видя двамата на арената!

При тези думи Хатерий се опомни, мозъкът му започна нормално да работи. Разбра, че следващите минути са решителни. Бе постъпил прибързано и сега е достатъчно една дума, за да изпадне в немилост пред императора. Засмя се раболепно:

— Очите ще те заболят, мой божествени, ако се появя пред теб в доспехите на гладиатор. А аз не искам да ти причинявам болка. Точно обратното: искам да ти доставя радост. Имам петима илирийски роби, мъже-канари, които съм дал да се обучават в гладиаторската школа. Мога ли утре да ти ги изпратя като подарък за бъдещите игри в амфитеатъра?

— Много ще се зарадвам — каза императорът и Хатерий въздъхна с облекчение. Но преждевременно, Калигула искаше на всяка цена да се забавлява.

— Е, като не искаш да излезеш на арената, тогава ще ни попееш. Знаеш колко много обичам пеенето. А навярно и ти, щом като ми подари за Нова година лира. Има ли тук лира? Подай му я, Мнестер!

Хатерий напразно се опитваше и този път да се отърве, като твърдеше, че не искал да дразни слуха на императора. Взе несръчно лирата. Граченето и хриптенето, които представляваха песента му за Афродита, бяха наистина отчайващи. Императорът се смееше, затискаше уши и най-сетне взе лирата от ръцете му. Подаде инструмента на Лавиний, който седеше до Хатерий. Лавиний проточи и без това дългата си като на пуяк шия, приповдигна редките си вежди и заблея някаква старинна песен, в която цар Нума Помпилий разговаряше с боговете.

На императора му доскуча. Той бе засегнат, че нито Хатерий, нито Лавиний възхваляваха неговото величие. Изтръгна лирата от Лавиний и я подаде на Кота.

Кота знаеше за какво жадува императорското честолюбие. От страх бе готов да му угоди, но просто не се досещаше как. Той започна да декламира нещо от Вергилий за красотата на гроздето, което зрее под лъчите на единственото слънце. При тези думи Кота се поклони на Калигула, надявайки се самолюбивият император да разбере, че се отнасят до него. Но той се лъжеше. Днес Калигула бе обзет от изключително самолюбие и искаше на всяка цена да бъде възхваляван и възпяван съвсем явно. Доброто му настроение се изпари. Започна да се чумери, почервеня от яд и накара Комин да вземе лирата. Той пък, по природа несъобразителен, задрънка и затананика някаква популярна песничка от Задтибрието. Вече разтреперан от гняв, Калигула грабна лирата и я подаде на Мнестер, като каза злобно:

— Моите сенатори са наистина хора без вкус, ако съдя по избора на песните им. Може би артистите ще бъдат на ниво.

Мнестер, любимецът на императора, обичаше Калигула почти така, както човек обича змия в пазвата си и не смее да се мръдне, за да не го ухапе. Но Мнестер е умен мъж; той веднага разбра какво му се иска на тщеславния владетел, дръпна ловко струните и загледан с кучешка вярност в очите му, подхвана импровизация по един изтъркан, лицемерен панегирик:

Фабий стискаше устни, за да не се изсмее на тази компилация. Императорът милостиво се усмихна и подаде ръка на Мнестер за целувка. После нареди да дадат лирата на Апелес, когото той ценеше много повече от Мнестер. И каза гордо:

— Сега, приятели, ще чуете един истински майстор!

Апелес изтръпна. Дали и той, като Мнестер, трябва да възвеличи Калигула над всички богове? И над своя Йехова? Заповедите на Мойсей не разрешават това. „Единственият бог…“ Апелес беше крайно смутен. Дръпна няколко пъти нервно струните, те дръпнаха под пръстите му като дебели телове, два пъти отвори напразно уста… Не, не можеше.

Калигула се намръщи:

— Дълго ме караш да чакам. Ти, знаменитият артист, сигурно съвсем лесно ще намериш слова, достойни за твоя император.

Апелес ставаше все по-неспокоен, лицето му ту пламваше, ту бледнееше, изпитваше едновременно страх и негодувание; неговото човешко достойнство не му позволяваше да изпълни желанието на императора и този протест нарастваше все повече сред общото напрежение. Той остави лирата на масата и каза отчаяно:

— Не мога да импровизирам, мой божествени, както Мнестер. Не ми се сърди, но нищо няма да излезе… прости ми… наистина не умея…

В пристъп на гняв императорът пламна като слама. И обезумял извика:

— Херея! Стража! Съблечете този евреин, завържете го на колоната и петдесет удара с бич!

Калигула злобно ритна Мнестер, който се бе хвърлил в краката му, за да се моли за приятеля си. Сенаторите се вкамениха от ужас. За такова нещо да мъчи човека, па било то и артист? Та той е свободен човек, римски гражданин! Любимец на народа. Нима Калигула не разбира какво върши? Полудя ли? О, беда! Дали не ни очаква същото, след като си позволи така да ни унижи днес? Носачите и работниците, които седяха на другите маси, наставаха изумени. Те с облекчение биха избягали оттук, но знаеха, че могат също да предизвикат императора.

Наказанието започна. Ударите разкъсваха кожата на Апелес; пръснаха първите капки кръв. Артистът дишаше тежко от болка, но стискаше зъби. Ала не издържа дълго. Болката бе непоносима. Той застена. Извика веднъж, втори път. Кръвта потече. Калигула скочи като омагьосан от кръвта и се обърна с лице към измъчвания.

Фабий стоеше сред хората и гледаше разранения гръб на приятеля си и лицето на императора. Ледени тръпки пълзяха по тялото му. От ужас не можеше да си поеме дъх: какво лице, ах, какво лице! Досегашната нееднородна маска изведнъж доби определен израз. Изведнъж всичко се сля и обедини в едно цяло. Ето това е истинското лице на императора! От него изчезна всичко, което прави човека човек. Паст на хиена с щръкнали зъби, с потекли слюнки от удоволствие при вида на измъчвания. И това лице предизвикваше по-голямо страдание, отколкото ударите с бича. Стъклените, неподвижни очи се бяха разтворили широко от садистична наслада. Гримаса на усмивка се изписваше при всеки вик на Апелес. Устните трепереха от сладострастие:

— Чувате ли? Какъв нежен глас издава при мъченията, нали? По-силно!

Луций се тресеше от отвращение. Чувствуваше, че би трябвало да направи нещо, че би трябвало да се противопостави на това нечовешко изтезание, че би трябвало да помоли императора, но се страхуваше. Засрамен от собственото си малодушие, той усети как лицето му се наля с кръв и погледна умолително императора. Калигула не му обърна внимание. Той се любуваше на изтезанието:

— Удряйте по-силно! Един евреин може много да издържи! А сега пей, импровизирай!

Кръвта се стичаше на струйки по тялото. Изтезаваният ревеше от болка. Но Фабий вече не го виждаше, не чуваше виковете му. Той виждаше само тази чудовищна, кръвожадна и безжалостна паст на изверга, който се наслаждаваше от мъките на Апелес.

В мъртвата тишина всичко се беше вкаменило, хората впиваха нокти в дланите си, очите им не трепваха, вторачени в страшното зрелище; и пламъците на светилниците стърчаха вкаменени; гробна тишина, само монотонното свистене на бича и стенанията на Апелес изпълваха помещението, в което вече нямаше въздух за дишане, а само мъчение, мъчител и тъпи удари, раздиращи кожата на измъчвания. Дори закоравелите преторианци бяха изблещили очи, а сенаторите имаха чувството, че всяко изсвистяване на бича е удар и по техния гръб, че разкъсва кожата им до кръв и болката прониква чак до мозъка на костите им.

Изведнъж Апелес захърка, мускулите му се разхлабиха и тялото, завързано за колоната, се свлече. Той изпадна в безсъзнание.

Калигула се изправи. Наоколо си виждаше свъсени и ожесточени лица. Нервира се. Вече му беше неприятно в кръчмата.

— Е, сенатори, признайте, че видът на кръвта освежава. Но на мен ми се иска да променим обстановката. Херея! Ставай! Ще идем да се позабавляваме с момичетата в Субура!

Императорът хвърли няколко ауреи на кръчмаря и излезе навън. Сенаторите тръгнаха подир него.

В кръчмата останаха само артистите и хората от пристанището. Отвързаха Апелес, свестиха го, постлаха му наметала върху пейката. Жената на кръчмаря изми раните му и ги превърза с охлаждаща мас. Фабий приседна до Апелес и прихвана ръката му. Тя още потрепваше конвулсивно, сякаш бичът продължаваше да го удря.

Хората тихо се разотиваха, чакаше ги работа и едва навън проклинаха и плюеха. Фабий и Мнестер останаха при Апелес до разсъмване.

Както ослепелият вижда в мрака на слепотата чак до края на живота си последната картина, която очите му са възприели, така и Фабий, накъдето и да се обърнеше, виждаше само животинското лице на Калигула.

Той бе готов на пихтия да направи това лице, ала се чувствуваше безсилен. И разбра; за него няма да има живот, докато не измие по някакъв начин от себе си позора, че е гледал безпомощно как оскверняват и опозоряват човешкото достойнство. Но как да направи това?

Артистът няма меч на пояса си. Но има друго оръжие. Дори по-смъртоносно от удара на меча. „Това е единственият път, който ми остава — казваше си Фабий, загледан в безжизненото лице на Апелес, но продължаваше да вижда онова, другото, нечовешкото. — Ще напиша пиеса. Ще напиша пиеса за изверга, който се смята за човек. Нямам друг изход. Ако искам да бъда човек, трябва да направя това. Иначе как ще гледам хората в очите?“

51

Измина година и един ден, откакто император Тиберий издъхна под възглавницата на своя убиец Макрон.

Година и един ден — откакто Калигула пое властта над римската империя, посрещнат с ликуване, каквото не познаваше нито един властелин преди него и след него.

Измина половин година, откакто Калигула — „щастието на човешкия род“ и „любимецът на народа“ — се ожесточи и след безмилостното отстраняване на Макрон започна своето управление, всяващо ужас.

Нагоре, по Куприновата улица, после край храма на Телус към двореца на Улпий се движеше сенаторска лектика. От нея слезе мъж в бяла, обшита с две пурпурни ивици тога и пристъпи към портата. Тя бе здраво затворена. През решетките той видя огромни догове, които тичаха из двора и оглушително лаеха. Дворецът приличаше на мъртъв, като някаква омагьосана крепост, в която няма жива душа. Мъжът удари силно с клепалото по медния диск. Показа се стар, едноок вратар:

— Сенатор Улпий не приема никого, господарю.

— Знам — каза мъжът, — знам това. И все пак… съобщи му моето име. Сенека.

— Сенека — учуди се вратарят и затътри крака обратно към дома.

Философът чакаше.

Денят преваляше, бе прозрачен и искрящ като кристал, пролетно сияещ, слънчев, пълен с чиста светлина. Въздухът, пропит с нежните аромати на пробуждащата се земя.

Вратарят се връща, вратата се отваря, робът държи кучетата, гостът влиза. Управителят Публий го посреща на прага.

Минават през перистила и влизат в атриума. Там е тъмно като в крипта. Черна тъкан закрива комплувиума, през който някога е нахлувала светлина и е валял дъжд; само в олтара пред фигурките на ларите трепка малка лампада. Статуите на боговете и богините край стените са обвити с платно. Страшно е да се върви опипом в полумрака между тях и край басейна, в който някога е бликала вода от устата на бронзовия делфин — днес онемял. Тишината е мъчителна.

Управителят води Сенека към таблина. Тук, където някога е сияело слънцето, сега и единственият прозорец е закован с дъски. От стените лъха хлад, въздухът е влажен, застоял.

Старият сенатор седи в креслото при светлината на две лампади, от които лицето му изглежда восъчно и безжизнено.

Улпий стана и прегърна госта. Покани го да седне.

— Ти си първият човек, Сенека, когато приемам тук, след като почина моят приятел Сервий Курион.

— Високо ценя тази чест, мой Улпий. Възхищавам ти се, че можеш тук, далеч от света, да живееш сам в пълно спокойствие…

— Аз не живея, мой драги — прекъсна го патетично беловласият старик. — Аз бавно умирам. Подготвям се за пътя си към Оркус. Но добре ми е така. Не бих могъл да живея там, долу, в онази воняща от подлост и престъпления атмосфера. Ще остана верен докрай на идеалите, с които е живял моят род и аз. В самота, сред мрак и тишина. Един ден ще настъпи краят на това безумство и тогава вашите деца и внуци ще погледнат, без да се срамуват, лицето на този, когото аз — за разлика от управляващите — мога да гледам и сега с чиста съвест.

Сенека се обърна и видя кого посочва старикът. Лице срещу лице с Улпий стоеше бюстът на последния републиканец — Марк Юний Брут, убиецът на Цезар.

— С него ми минава времето тук, с него разговарям, под неговия поглед ще умра. И до последния си дъх ще завиждам на подвига му.

Управителят Публий донесе сушени смокини, пшеничен хляб и изворна вода. Сенека, трогнат от вниманието, се поклони. Старикът се усмихна:

— Не съм забравил вкуса ти. Не бе трудно да го запомня, защото това е и моята любима храна.

Сенека дъвчеше смокинята, кашляше. Беше му хладно, помоли да му дадат нещо да си завие колената.

— Какво ново има в сената? — попита Улпий, който знаеше от управителя си какво става на Форума и на улицата, но не и в сената.

— Много новости, драги мой.

И Сенека започна да разказва на старика: държавната хазна пресъхна от разточителството на Калигула. И какво последва? Нашият Dominus се превърна в търговец: продава скъпоценностите на сестрите си, продава висшите държавни длъжности, продава произведенията на изкуството, останали му от Август и Тиберий. Представи си само, мой благородни: прелестните гръцки мраморни богове трябваше да отстъпят място на пияните императорски слуги.

— Прекрасен пример за младите римляни, които един ден ще управляват държавата — отбеляза иронично Улпий.

— Императорът възвърна старите данъци и въведе нови, каквито не е имало досега, например двадесет и пет процентов данък върху всякакво наследство в завещанията — като начало; а скоро щял да обяви, че иска да бъде единственият наследник на всичките си поданици. Владетелят се е сдружил с промишлениците, търговците и банкерите. А те, както се говори, го подтикват към война.

— Война? С кого? — вдигна глава старикът.

— Мога ли да знам аз? — каза Сенека. — Или пък сенатът? Ние нищо не знаем. Знаят само той и неговите съветници. Именно те го подучиха да отмени обещаните избори.

Старикът с мъка се изправи, лицето му потъмня от гняв:

— Когато обеща избори, аз помислих, че съм се лъгал. Че съм бил несправедлив към него. Обвинявах се в пристрастие. Ако изпълни това обещание, казвах си, ще изляза от своя дом, ще наредя да ме занесат на Палатина и ще му кажа: уважавам те, макар и да си император…

Улпий се засмя пресипнало:

— Какъв съм глупак! Стократен глупак, че дори за миг му повярвах! Как можах да видя римлянин в лицето на този измамник и изверг? Съществуват ли днес думи, които имат тежест? Съществуват ли обещания, които могат да се изпълнят? Дано бъде проклет недостойният син на Града, изродът, който трябва да бъде хвърлен на хищниците…

Старикът се задъха, свлече се в креслото си и жадно изпи водата от металната чаша. Направи знак на Сенека да седне.

— Нищо, нищо ми няма. Седни и продължавай. Не съм от тесто, мой драги.

— На хищниците… — повтори механично Сенека, но изведнъж се опомни и каза енергично: — Той нас ще хвърли на хищниците. И вече направи това с неколцина, които му бяха неудобни. Достатъчно е да го погледнеш накриво и се обижда до смърт. Знаеш, че е заповядал да изтезават с бич любимия му артист Апелес и че с безкрайна жестокост се е наслаждавал на мъките му, нали? Знаеш. Но не знаеш как този маниак изтезава сенаторите. Те са длъжни да му целуват краката, да тичат край неговата носилка, да стоят като роби край масата му! Кога ли ще нареди всички ние, в сената, да паднем на колене пред него като асирийците пред своя Цар на царете и да удряме чело о земята?

Лицето на Улпий се изкриви от гримаса. Той си помисли: „Така ви се пада, страхливци!“ Но преглътна думите си и попита:

— А как беше, когато… когато той се появи в сената?

Сенека започна да разказва пак:

— Овации, каквито сенатът не помни. Той ги иска тези овации. Изисква ги. Иска те да бъдат все по-силни и по-бурни. Да, в сената не могат да влязат наети клакьори и сенаторите станаха доброволни клакьори — каза саркастично Сенека, сякаш той самият не бе един от тях.

Улпий леко се усмихна. Спомни си как някога двамата със Сенека и още неколцина умееха да наподобяват възторг. Сенека попритегли наметалото си:

— Преди половин година предложих първите речи на Калигула, съдържащи прекрасни обещания, да бъдат отново четени в сената при всяка годишнина от неговото възцаряване. Можеш да си представиш колко ме обича за тази далновидност. Навярно скоро ще ме хвърли ad bestias402. Сенаторският писар е имал пред вид моята забележка и се осмелил да я припомни преди два дена на Калигула. Калист ми каза, че след един час писарят бил обезглавен и речите естествено не били прочетени. По-добре, че не са ги чели. Днес вече не би трябвало да се припомнят тези красиви лъжи.

Сенека се замисли, като изтриваше с кърпа ъгълчетата на устата си.

— И какво стана след овациите? — нетърпеливо го разпитваше бившият сенатор.

— По предложение на Авиола сенатът реши, разбира се, единодушно, Калигула да бъде удостоен с титлата „Divus“, божествен, нещо, което Октавиан Август получи посмъртно. Консулът Клавдий, чичото на императора, предложи на сената да се обсъди въпросът за корупцията, някой си богат конник подкупил квестора, не помня вече за какво. С един жест на императорската ръка случаят бе отложен и заседанието продължи по-нататък. Луций Курион пък предложи…

— Ах, този предател! — с презрение възкликна Улпий.

— Първият човек след императора — иронично го поправи Сенека. — Той обяви императорските решения в областта на външната политика. Императорът назначи за тетрарх на Юдея Ирод Агрипа, внука на Ирод, който някога по искане на Тиберий трябваше да се грижи за възпитанието на малолетния Тиберий-Гемел и който говореше против стария император. След възкачването си на трона Калигула го освободи от затвора и сега го направи управляваща личност. Панонският легат Калвисий Сабин бе освободен от императора като неблагонадежден. На Антиох повери отново царството Комагена, което му бе отнето от Тиберий. Това означава, че Калигула си избира верни слуги и извън границите на империята. Умно, нали? След това императорът предложи на сената да утвърди двадесет и пет процентовия данък върху наследствата и новия данък върху имотите. Авиола убедително доказа необходимостта и от двата данъка и сенатът ги прие. Императорът умее да се прикрива зад чуждите гърбове, нали? Сега недоволството на народа ще се стовари върху сената.

Улпий слушаше внимателно. Той гледаше лицето на Брут и тънките му устни безмълвно се помръдваха, сякаш казваше нещо на Цезаровия убиец, или пък потрепваха от отвращение.

Сенека свали покривалото от краката си и стана. Бе развълнуван, гласът му пресекваше:

— Представи си: храма на Белона. Пред статуята на Тиберий, която миналата година Калигула нареди да махнат, а сега отново да я поставят — от креслото се надига Калигула. Храмът се тресе от аплодисменти. Той заема позата на водач, жестът на ръката му изисква тишина. Събранието стихва. През главите ни светкавично минава мисълта: половин година от това страшно време той не е говорил в сената. Може би ще се върне — о, богове, смилете се над нас! — доброто време? — Сенека си пое дъх: — И… мощният глас на императора обявява, че от този момент отново влиза в сила законът за обида на величеството.

Улпий извика:

— А вие?!

Сенека се сви в креслото — малък, с маслиненотъмно лице, потънал в себе си.

— А вие?! — викаше старикът.

— Ние бяхме зашеметени… Разбери, драги… Кой би се осмелил? Животът…

— Честта е по-скъпа от живота — сурово каза Улпий. — Но така бе някога! Днес вече не е така! Сенатът вече няма чест…

Сенека се опита да използува малката пауза!

— Луций Курион се зае да защити предложението на императора… защити пламенно закона…

— Този предател! Ах, да беше там баща му! Аз да бях там! — И старикът отново се развика: — А вие?!

— Когато Луций свърши речта си, императорът вдигна ръка и без да иска думата на консула, заповяда: да се гласува!

— А сенатът? — простена старикът.

— Сенатът прие закона.

— Прие своята собствена гибел! — избухна гневно Улпий. — О, блюдолизци, о, страхливци, вие му отдавате почести, а той ви отвръща със секирата на палача! О, жалки страхливци!

Гласът на старика пресекваше от гняв и мъка. Едва след малко той осъзна какво е казал направо в лицето на сенатора Сенека, но остана твърд и непоклатим. Не му се извини.

Настъпи кратка тишина.

— Аз дойдох да те предупредя — промълви Сенека. — Навярно Калигула ще насочи закона най-напред срещу републиканците.

Улпий гордо се усмихна:

— Много си любезен, че дойде да ме подготвиш за неприятностите, които ме очакват. Благодаря. — И старикът замислено продължи: — Не ми излиза от ума това, което ми разказа. Но не мога да го разбера. Не мога да си го обясня по друг начин освен с боледуването. Калигула е загубил разсъдъка си след боледуването. Калигула е луд.

Сенека се оживи. Той се наведе, топлеше ръце над пламъчето на лампадата и отговори:

— Не, не. От болестта? Дали е било треска, както твърдят лекарите, или отравяне, както смята Калигула… Не, не…

— Трябва да е наистина луд, щом строи яхър от мрамор и злато, щом заставя сенаторите да тичат подир лектиката му, щом изтезава с бич любимия си артист Апелес и се наслаждава на човешката кръв и страдания…

— Не! Ти грешиш, Улпий. Всеки, който твърди, че Калигула е луд, греши. И не болестта му донесе тази лудост.

— Но все пак половин година управляваше като нормален властелин, дори по-добре… И едва след болестта… Когато умре, а ти навярно ще доживееш този миг, Аней, ще видиш, че аналистите403 ще напишат: луд.

Сенека буйно възрази. Той припомни на Улпий детството на Калигула: момче, разглезено от майка си, баща си и войниците. Още тогава е бил упорит, високомерен, непокорен. Бил е един малък лицемер и лъжец, още тогава е бил покварен от атмосферата на интриги и убийства. Всички в сената отдавна знаят това. Когато прабаба му Ливия го заварила още четиринадесетгодишен да изнасилва сестра си Друзила и го упрекнала, той извикал: „На мене всичко ми е позволено!“ И това е девизът на живота му. Нима Улпий не знае, че още като дете Ливия го е наричала „изрод“? Тя често е предупреждавала сина си Тиберий: „Пази се от Калигула. Той е изрод, който ще те измами и убие.“ И наистина го уби. Още докато бе жив Тиберий, реторът Пасиен е казал за Калигула, че „никога не е имало по-послушен роб и по-страшен господар“. В първото се увери Тиберий, във второто — Рим.

— Да, това е така — съгласи се Улпий.

Сенека заговори отново. Личеше, че дълго го е занимавал този въпрос:

— Спомняш ли си, мой Улпий, как се изрази веднъж Тиберий за Калигула? „В лицето на Гай аз отглеждам змия за римския народ.“ Да, съвсем ясно е, че Калигула не се е побъркал след болестта си, а открай време си е бил такъв, какъвто е днес: изверг!

Улпий кимна. Но нека Сенека му обясни защо половин година той управляваше просто идеално, както Рим не помни досега.

— Представи си, мой драги Улпий, как Калигула е бил опиянен от овациите, с които Рим посрещна на трона сина на Германик. О, това би опиянило всеки човек. Бил е уверен, че народът с право го нарича спасител на Рим. Искал е да унищожи в себе си чувството за малоценност с мечтата наистина да спаси Рим, да надмине дори Август. Премахна непопулярните закони на Тиберий, обсипа Рим с подаръци, върна му игрите, които старикът дълги години не разрешаваше. Какъв жест, нали, драги Улпий? Ще стана най-великодушният владетел на света. Ще направя повече, отколкото могат да направят един император и републиката, взети заедно. Ще ги очаровам, ще ги изумя…

— И му се удаде. Признавам си, и аз бях изумен в началото. Дори се упреквах, че съм се погребал посред своя Рим, който започваше нов живот…

— Да — съгласи се Сенека, — преди всички поразии на младия наследник си обяснявахме с грубото му възпитание, получено сред войниците. На Тиберий му бяха нужни десетки години, докато си извоюва авторитет на смел пълководец и добър стратег, на държавник и господар. И той даде на Рим наистина много: сравнително добър живот и мир. А Калигула получи всичко наготово: империя, организирана великолепно във военно, стопанско и политическо отношение, и отгоре на това най-висшата власт, каквато може да се даде на човека. Кой при такива условия не би станал мегаломан404? Сега позлатеният наследник е уплашен. Какво ще стане с неговата слава, която се крепи на възторга, купен с игрите и подаръците? Пък и тази болест? Той е уверен, че е бил отровен. Подозрението у него бавно се превръща в мания за преследване. Страхува се много повече, отколкото Тиберий в своето отшелничество на Капри, тъй като неговата младост не иска да се затвори в самота, ламти да изпита всички блага на живота, а също така и да покаже неограничената си власт. Господарят на света може да си играе със света, както му хрумне! Императорското своеволие управлява всичко и всички, и няма изход, нито спасение от това!

Улпий наблюдаваше философа и внимателно го слушаше. Сенека развълнуван стана:

— Той изпробва своята сила на всяка крачка. На един пир среща Рувидий, който получил в наследство фантастично състояние. Прегръща го, честити му и казва сякаш на шега, а всъщност изпробва покорството му: „Завещай ми всичко това на мен, Рувидий!“ Четиридесетгодишният Рувидий се смее под мустак. Защо не? Тъкмо ще ти се понравя. Аз съм още млад, а какъв ще бъде твоят край след тридесет години, хищни императоре? „С удоволствие ще ти завещая всичко, мой цезаре. Утре ще подпиша пред свидетели.“ Виж ти! Покори се! А после, когато императорът има всичко черно на бяло, му изпраща отровни праскови. Дали ще ги изяде? Ще ми се покори ли пак? Покори се! Изяде ги! О… богове! Императорът наистина може всичко! Да обира на зарове най-богатите сенатори; да накара благородните сенатори да тичат подир неговата лектика; да пребият с бич Апелес; да измъчват хората не защото са виновни, а защото изпитва удоволствие; да върне старите данъци и въведе нови! Та нима всичко, което принадлежи на неговите поданици, не е и негово?

Сенека седна и довърши:

— И тъкмо всичко това доказва, че Калигула не е луд. Той е нищожество, което иска да се покаже велико. Това е чудовищна мегаломания, подклаждана от тщеславие до богоравност. Но джуджето си остава джудже, дори да се изкачи на най-високата планина.

Сенека получи пристъп на кашлица, беше се уморил. Отпи малко вода от чашата, задържайки глътката в уста. Улпий съсредоточено го гледаше. После каза:

— Прав си, философе. Калигула не е луд. Той много добре знае какво иска. Толкова по-зле за Рим. Ти знаеш как ненавиждах Тиберий, в колко заговори — за съжаление несполучливи — съм участвувал… Но въпреки всичко Тиберий бе прям човек. Римлянин. Не се правеше на по-добър, отколкото беше. Не се преструваше. Воюваше с враговете си. Но тази отрепка — развика се гневно старикът, — тази отрепка не е римлянин. Как можете да понасяте неговите безобразия? Как търпите да ви управлява?

Улпий се изправи, Сенека разбра, че също трябва да стане. Очите на старика го пронизваха чак до мозъка.

— Ти, Сенека, хубаво говори тук. Дори имах чувството, че си републиканец като мен… че като мен обичаш нашето отечество…

Сенека отговори учтиво, но твърдо:

— Не, не, мой Улпий. Прости ми, но според моите схващания републиката вече не може да се върне. Само един просветен монарх, една твърда ръка е способна да ръководи такава огромна империя. А отечеството? Моето отечество е моята философия. Тя ме сближава с всички хора, които мислят като мен. Моето отечество е целият космос, цялата вселена.

Улпий погледна съжалително Сенека: чужденец от далечна Хиспания. Не чувствува нещата като римлянин. А неговият дух тъпче изконния патриотизъм, който превърна Рим в господар на света.

И сякаш отгатнал мислите на старика, Сенека каза в своя защита:

— Аз съм стоик, мой Улпий!

В очите на Улпий блесна гневна насмешка:

— Готов винаги спокойно, без страх да умре?

— Да.

Улпий избухна:

— Тогава защо пред мен, в пълна безопасност, говориш против тирана, а в сената, щом не се страхуваш от смъртта, мълчиш?

Тъмно масленото лице на Сенека посиня. Той чувствуваше, че пред този гранитен старик не ще му помогнат риториката и остроумните сентенции. Тук трябва да говори истината. Пристъпи към Улпий, взря се в очите му виновно, умолително, печално, после сведе поглед и млъкна. Искаше да хване ръката на Улпий, но старикът я скри в тогата си. Презрението към страхливеца крещеше в очите му. Той извика:

— Публий! — И заповяда на влезлия управител: — Изпроводи госта!

Сенека трепереше. Той неволно се поклони дълбоко на старика и излезе.

Улпий нареди да го облекат и да приготвят лектиката му. На Форума веднага го познаха. Хората се стичаха, изненадани от събитието, че доброволният затворник е излязъл. Приветствуваха го, изразяваха му уважението, възхищението и любовта си. Ликуваща тълпа тръгна подир носилката му. Къде ли се е запътил? Тълпата изведнъж стихна: на Палатин? ТАМ?

Центурион от личната стража, щом зърна достопочтения Улпий, го въведе в двореца.

— Аз съм Улпий.

— Ще те приеме императорският наместник Луций Геминий Курион, благородни господарю.

— С него не искам да говоря — отсече старикът. — Доложи за мен на императора.

— Но…

— С никого другиго няма да говоря.

Улпий седна и зачака.

Калигула се учуди, когато чу името на посетителя. Поколеба се дали да го приеме. Той е републиканец. А убиец ли е? Усмихна се: старец с единия крак в гроба. Ще го приеме. Но най-напред нареди да проверят дали в тогата на Улпий не е скрита кама. После заповяда да поставят стража до вратата на таблина. Херея и неговите преторианци трябваше да се скрият с голи мечове зад завесите. И накрая седна в креслото си и кимна с глава.

Бавно, с уверена стъпка влезе висок, едър старик, с восъчножълто лице и снежнобели коси. Величествен. Достоен за уважение дори само на вид.

Въпреки волята си Калигула стана.

— Здравей и добре дошъл, Улпий. Неочаквано посещение… Заповядай, седни.

Улпий отказа с движение на ръката. Стоеше, с две глави по-висок от императора, жумеше с очи, отвикнали от дневната светлина, и каза строго:

— Дошъл съм да те помоля за нещо.

Калигула се ядоса. Той дори не забеляза, че гостът не употреби нормалното учтиво обръщение. „Какво може да иска? Навярно намаляване на данъците. Ще му ги намаля. Опасно е да се дразни този републикански фанатик. Ще насъскам целия Рим срещу себе си.“

— С удоволствие ще изпълня молбата ти, драги — измърмори императорът.

— Толкова по-добре. Аз те моля да останеш верен на обещанията си и да насрочиш избори за народно събрание.

Пред очите на Калигула притъмня. Как се осмелява? Как може…

— … освен това моля — продължаваше Улпий — отново да премахнеш позорния за Рим закон за обида на величеството, ако искаш да бъдеш достоен син на своя баща Германик.

Зашеметен от тази дързост, Калигула получи епилептичен пристъп. Падна на пода с пяна на устата, зарита с крака, драскаше с нокти по килима, скимтеше и стенеше.

Преторианците нахлуха в стаята, Херея извика лекаря и Луций. Те моментално се появиха.

Луций разбра какво се е случило. Погледна с ненавист Улпий. Бе настъпил моментът, в който може да си отмъсти на старика за унижението. Улпий гледаше отвисоко императора, когото преторианците по заповед на лекаря отнасяха в спалнята. После се обърна с намерение да си отиде.

Херея и центурионите от императорската стража му преградиха пътя.

И Луций направи крачка към Улпий, но се спря. Неговото лице поразително му напомни лицето на баща му. Красиво и върху него изписана чиста съвест на неопетнен живот и родова чест. Родът. Всеки член на рода е бил звено във веригата на славата. Достойнствата и великите дела се завещаваха от дядото на бащата, от бащата на сина. Гордостта на републиканския род би могла да преминава и расте от поколение на поколение. В рода на Курион само той, синът на Сервий, пренебрегна заветите на предците.

Луций имаше усещането, че някой е стиснал главата му с нажежен обръч. Отмести поглед от старика, когото Херея бе арестувал. Сякаш отдалече до него достигаше гласът на преторианския префект:

— В Мамертинския затвор! Императорът ще реши как да се постъпи по-нататък.

Луций си отиде, като крачеше неуверено. Срещата с Улпий възкресяваше остатъците от съвест у него. Но ненавистта бе по-силна: тя заглуши този слаб гласец. Докато Улпий е жив, Луций ще се чувствува нищожен, жалък и безчестен.

И когато по-късно застана край леглото на императора, той сипеше гневни нападки и обвинения по адрес на Улпий. Калигула разбра по страстния и рязък тон на обвиненията, че Луций си разчиства лични сметки. Остави го да говори, но си мислеше съвсем друго:

„Виж го ти Улпий! Мой враг на живот и смърт. Единственият сенатор в Рим, който не се страхува. Който върви на гибел, сякаш отива на разходка. Една дума и — край с него. — Но императорът имаше странна потребност — почти извратена страст към самоизмъчване: да не убие, да остави жив човека, който го обиди непростимо, но който го и заслепи с величието на своята личност и спрямо когото императорската заповед би изглеждала жалка. — Нека си живее в своя дворец като къртица в дупка! Нека гледа този чудак от Карини покрива на двореца ми и се измъчва от безплоден гняв. Нека имам налице едно доказателство за своето великодушие! Никой не бива да говори за мен, че убивам, че обезглавявам хората от страх, както Тиберий!“

— Какво ще заповядаш, мой Гай? — вече няколко пъти питаше Луций. — Въже или меч?

Императорът отметна глава назад:

— Нареди да пуснат Улпий!

Привечер сенаторът се върна с лектиката си в своя дворец.

52

В спалнята на Ливила преобладаваше оранжевият цвят, косите на принцесата бяха кестеняви, килимът кафеникавожълт. Цветовете на пустинната шир, изгорена от слънцето; тюркоазният пеплум на девойката бе за окото като малко езеро сред тази гореща пустиня. Тя стоеше на колене върху килима и ровеше в сандъка от кедрово дърво, обкован със златни обръчи.

Луций, в бяла туника, лежеше по гръб на лежанката, очите му бяха затворени, но не спеше, не можеше да спи. Ливила не е успокоение, а горещ самум405, който ослепява очите, изсушава дъха, къса нервите.

Девойката разглеждаше скъпоценните накити, всеки от които струваше няколкостотин роби.

— Гледай към вратата, Луций. Да не би случайно да влезе.

Няма да влезе. Спи.

Ливила погледна Луций.

— Нима той спи понякога? Дори и боговете не изпращат сън на този изверг. Да беше умрял от това безсъние! Всички накити на Друзила е откраднал. А нашата глупава Агрипинила сама му донесе своите. Само аз успях да скрия нещо от него. Огърлиците. Това се казват перли, нали? Ще ми ги скриеш ли у вас? И нищо няма да ми вземеш, нали?

Луций обидено се повдигна, Ливила се засмя:

— Златото тежи повече от кръвните и всякакви други връзки. Погледни само! Златен венец с диамант. Дали ще ти прилича?

Ливила стана, накара Луций да седне и сложи венеца върху русите му коси.

— Пфуй-й! Златото се губи върху сламата. Един и същи цвят са. Пък ти е и малък. — И добави иронично: — Ами дъбовият, императорският? Той би ти стоял добре. Затова тичаш подир мен…

— Ливила!

— Но най-напред трябва да надхитриш нашия незаменим Авиола.

— За тази цел би трябвало да имам златни мини.

— Или смелост. И Авиола има само една глава. Вече е предал и изпратил на онзи свят не малко богаташи, а сега…

— Предал и изпратил! О, богове, какви изрази! Като че ли не знаеш сентенцията на Сенека, че животът е борба. Колкото по-високо стои човек, толкова повече врагове има. А да бъдеш милостив към враговете си? Авиола, казваш? Ако аз, мила моя, имах това, което има Авиола, нямаше да ми е трудно да се оправя. Но да изстисквам от всичко злато като него — това не умея.

— А да пръскаш злато — умееш. Всъщност и аз. Вземи този пръстен за спомен. На камъка е изобразена Диана, целомъдрената богиня. Да живее целомъдрието… на богините! А тези неща ми ги скрий у вас, в градината. Когато нашият Dominus заспи веднъж за винаги, ще ми ги върнеш. — Ливила мушна сандъчето в скривалището под лежанката и продължи: — Твоят Сенека предсказва, че светът ще загине поради упадъка на нравите. Това на първо място се отнася за брат ми. И за мене се отнася, но колкото по-късно, толкова по-добре. Всеки ден е подарен. Carpe diem406, е казал мъдрецът.

Тя се движеше плавно из спалнята в прозрачния си пеплум и се опитваше да предизвика Луций със сластни движения. Той не реагираше. Ливила сбърчи вежди.

— По-рано не откъсваше очи от мене. До небесата превъзнасяше красотата ми. И всичко, което е красиво у мен. Това. И това. И това тук. Личеше си влюбеният! Премина ли ти опиянението?

Луций скочи и я прегърна. Думите му звучаха страстно:

— Ливила! Моя божествена!

— Не се напрягай. Отпочини си. — Тя го макара отново да легне. — Знам, преуморих те. Пък и длъжността ти изсмуква силите. Целият Рим говори за тебе. С твоя предшественик Макрон не беше така. А как те обожава младежта! — Ливила пародираше: — Луций Курион! Нашият идеал! Нашият кумир и образец от прическата до сандалите, от жеста на ръката до произнесената дума… Пред Гай не смея да кажа това. Би завидял, а когато завижда, му идват идиотски хрумвания. Хайде, успокой се. Ето ти вино. Подкрепи се заради твоята жадна Диана. Ще дойдеш ли днес с мен е на домашните игри?

— Къде?

— На домашните игри. На изтезанията на затворниците, което моето братче така страстно обича. Вчера беше голям майтап. Гай взе бича от ръката на роба и лично нашиба банкера Декан. И така го биеше, та чак кръв пръскаше, Декан крещеше, а Гай падна от престараване. Жалко, че не видя това зрелище. Пръхтеше като кобила пред финиша. После робите продължиха да бият Декан. Не всеки обича да гледа такова нещо, както Гай. А старият хитрец Херея зяпаше в мен, вместо да гледа измъчвания. Чичо Клавдий искаше да си отиде, но Гай не го пусна. Нервите, казва, трябва да си каляваш. Клавдий започна да повръща. Превивах се от смях. А ти къде беше вчера, невернико? Гай те търсеше. — Ливила пак пародираше: — Къде е моята дясна ръка, къде е Луций?

— Бях в Тибура. Хатерий Агрипа ме покани на вечеря в своята вила и после предложи да ми подари вилата си.

— Какво искаше срещу това?

Луций сви рамене.

— Нищо. Просто така, подарък.

— Ясно. Подмазва се на императорския любимец, та после той да се направи, че не вижда някое негово злодеяние. Върви ти, Луций. Твоето положеше ти носи печалби дори когато спиш. Колко вили вече спечели по този доста лесен начин?

— Доста много — каза Луций, стана и добави сякаш на шега: — Скоро ще стана най-богатият жених…

— Пак ли започваш с това?

— Никога няма да престана, моя божествена Ливила. Моя най-скъпа…

Ливила го прекъсна, имитирайки го:

— … кълна се във всички богове, че без тебе, моя най-прекрасна, няма живот за мене. Моята любов към тебе е безкрайна като морето… — И продължи сериозно: — Но внимавай, в морето най-лесно стават злополуки!… И тук скоро ни очаква изненада. Гай не ти ли е казал, че ще направи в двореца си първостепенен лупанар за римските благородници? Има грандиозен план за печелене на пари. Лупанарът ще бъде обзаведен най-луксозно. Блажен Олимп, само наслади, удоволствия и никакви грижи. Най-красивите жени на Рим ще бъдат на разположение. Посещението на богаташите — задължително.

— Защо ми казваш това?

— И трите сестри на Гай там ще бъдат първи хетери. Три главни примамки и с тях най-красивите сенаторски дъщери и жени! Такава е волята на императора!

— И ти? Но ти не можеш! Да не си посмяла!

— Защо да не помогна на братчето си да спечели повече? Само от едно посещение той ще получава хиляда ауреи… Чудесна цена за едно любене, нали?… А пък аз ще получа… да речем, вила. Нима моите двадесет години и ars amandi407 не заслужават това? И отгоре на всичко съм сестра на императора!… А това също има своята цена — добави тя лукаво.

Луций сграбчи Ливила за раменете и изкрещя в лицето й:

— Никога! Не мога да понеса такова нещо! Да не си посмяла! Нали казваш, че ме обичаш!

— Днес — да. Но утре?

— Не говори така цинично, Ливила! — На Луций му беше все едно с кого би спала Ливила, след като стане негова жена. Но продължаваше да играе ролята на ревнивец: — Аз те обожавам, моя Афродита! Искам да ми бъдеш жена!

— Дори да имам всяка седмица нов любовник? — Тя се притисна до Луций, заливайки се от смях.

— О, богове, не говори така! Заклевам те! Не ме измъчвай! Обичам те!

Той я повали върху лежанката.

После двамата замълчаха за малко. Кръвта пулсираше в слепоочията им. Когато дишането на Ливила се успокои, тя каза:

— Виж какво, миличък, не те искам за мъж. Никого не искам. Да бъда матрона — самото название дори ми е противно. Но ти ми харесваш. Навярно дълго ще ми бъдеш любовник. Не се гневи. Ти само ще спечелиш от това. Аз бих била по-лоша съпруга, отколкото е била жената на Тиберий — Юлия. Само ще се срамуваш заради мене. Ти трябваше да се ожениш за Валерия, човече. Тя те обичаше от сърце. А аз не умея така. Аз съм леко момиче, нали знаеш това?

Ливила стана, наметна бял шал през раменете си и закрачи из спалнята. Стъпваше гордо, поласкана от обичта на красивия патриций.

Тщеславната мечта на Луций да се сроди с императорската фамилия се тресеше из основи. Но не! Той трябва да издържи. Това семейство се поддава на всякакви настроения и капризи. След време положението може да се промени. „Не се предавай, войниче! Когато победя Германия, когато Рим ме посрещне с овации — тогава ще видим!“ Той страстно изрече в лицето й:

— Не си толкова черна, колкото се представяш, моя божествена! Това са капризи, нищо повече. А аз така ще те спечеля, че никой друг няма да те интересува. Никога няма да се откажа от теб, Ливила! Ще те спечеля. И когато се върна като победител от Германия.

Ливила отметна глава назад и се разсмя:

— Но това никога няма да стане! Вчера Авиола заговори за война и само да беше видял Гай! Сякаш скорпион го ухапа. „Не искам война! Не искам!“ Бррр! Знаеш как умее да врещи, нали?

Луций енергично седна на лежанката:

— Защо Гай не иска война? Та нали от половин година всичко се подготвя за война по негова заповед?

Ливила приседна до Луций.

— Същото му каза най-красноречиво и безкрайно любезно и Авиола. Но сигурно е подушил, че тези дебелаци искат да се отърват за по-дълго от него, и упрекна Авиола, че вместо обещаните големи печалби от половин година само се пръскали пари, взети назаем срещу лихва. „Изчерпа ми се търпението, драги Авиола. Ако хвана здраво в ръце закона за обида на величеството — чудесно казано, нали? — ще спечеля много повече и по-бързо. Плюс доходите от моя лупанар — това ще бъде много по-изгодно, отколкото твоята война!“ Чуваш ли какво очаква от палатинския публичен дом? Авиола му обещаваше чудеса, но Гай се запъна като магаре на мост. „И въобще — каза той — сега си имам друга грижи.“ Погледна нежно — ти може да не повярваш, но честна дума, така беше — жена си Цезония и гордо ни съобщи: „Ще си имам син!“ Ние изтръпнахме, но той беше на седмото небе и тая императрица от Задтибрието се зачерви като момиче. Значи, нещо ще става. Очакваме принц! Престолонаследник! Само че много бих искала да знам от кого е. А за Цезония няма какво да ти разправям. Жена на хлебар от просешкия квартал, минава четиридесетте, има вече три деца, кокалеста, грозна, устата… а негово величество е хлътнал до уши по това чудовище. Странни работи стават по света, човече. Ливила се изправи и си затананика: — Тра-ла-ла, тра-ла-ла, очакваме принц! На двамата родители да им се ненагледаш! Ще влязат в историята: божественият император и дъщерята на народа! Колко символично! Плодът на тази гореща любов ще бъде олицетворение на мъдростта и красотата. А можеш ли да си представиш комедията, ако излезе момиче?!

— И затова ли Гай не иска да воюва?

— Мислех — каза високомерно Ливила, — че си по-схватлив и ще се досетиш, че това е само великолепно измъкване. Какво пулиш очи? Та ти не го ли знаеш Гай? Херея преди това разказваше как Гай в златна броня на коня си ще поведе легионите в настъпление. Ха-ха-ха! Гай начело на легионите! Да се пръснеш от смях! Този страхливец! Страхливец е, миличък, затова не иска война! Херея е стар вече за тази работа. Гай би могъл да те качи тебе на коня. Ти ще потеглиш — доколкото те знам. Но — тпру-у-у! Тогава той би се пръснал от завист, че ще победиш ти, а не той. Ето, така стоят нещата. А ти, ти с удоволствие би блеснал, нали? Рим би те посрещнал с овации408 — триумф Гай няма да ти разреши, бас държа! — и твоята миличка Ливила би се хвърлила възторжено в обятията ти на Форума. Ах, какъв герой си има, а?

„Добре ме разбира тази девойка“ — помисли си Луций, но прие играта и коленичи пред нея:

— … а победителят би коленичил пред красавицата, би целунал крайчеца на нейния пеплум…

— Почакай — смееше се Ливила. — Това става на Форума пред тълпите. Тогава: ще целуне крайчеца на нейната стола. Рим плаче от умиление, реве от възторг, ще има сватба и страхотно плюскане… но тпру-у-у, миличък! Аз както не ставам за женене, така не съм и за такива театри. — Ливила погледна водния часовник. — Виж! Клепсидра бърза ли, бърза. Време е да тръгвам за домашните игри. Негово величество не бива да чака, току-виж, пак получил припадък. Отивам да ме облекат. Почакай ме тук.

Луций остана сам. Нежният дъх на лавандулата никак не подхождаше за тази дупка на тигрица. Той се бе отпуснал на лежанката и наблюдаваше как следобедното слънце разпалва въздуха в спалнята и стълб от прах трепти в светлината. Яд го беше, че Калигула се отказва от войната, в която Луций би могъл да се отличи. Яд го беше и на Ливила, че непрекъснато го отблъсква, че му се надсмива.

Курионовият род бе възпитавал в гордост синовете си. Той никога не би се унижил пред никого, дори пред себе си. Такива бяха всички. Такъв напусна дома си и Луций. Но жаждата за слава го промени. Колко пъти вече се бе унижавал пред другите! Улпий, Сенека, Валерия, Гай Цезар, Ливила… Ливила го унижава най-много, с всяка своя дума. Тежко се понася това — дори когато човек е загубил родовата си гордост и я нарича глупава сантименталност. Някъде дълбоко в него тлее искрата на бунта: да се възпротиви, да плюе на всичко, да удари циничната Ливила през лицето, да избяга от мръсотията, от това безкрайно унижение. Скърцаше гневно със зъби. Но гневът му стигаше до сляпа уличка: как може да се извади пшениченото зърно от въртящите се и смилащи камъни, щом е попаднало вече там? Късно е. Край. С вълците — вълк, нищо друго не му остава, щом иска да постигне целта си.

Ливила се върна. Бе облечена в бял пеплум, тъмнооранжево наметало, върху което се спускаха пламтящите й коси. Устните й бяха толкова силно начервени, че дори и зъбите се розовееха. Тя поднесе за целувка разголената си шия и кимна към лежанката:

— Да не забравиш накитите ми.

После го поведе към палатинските градини, където императорът се забавляваше с мъчение на хората, които не му се харесваха.

През този ден, когато над Рим падна нощ, сенатор Авиола разбра окончателно, че Калигула не е надежден човек, че неговите решения са въпрос на каприз и настроения. Разбра, че никой не може да се справи с неговите крайности и никой не може да знае какво ще му хрумне след един час. Той може да направи всичко. И го обзе страх. Пък и този ужас с лупанара за патрициите на Палатина, който би могъл да застраши и неговата дъщеря! И още същата нощ отправи Торквата със сестра си и петдесет отлично въоръжени гладиатори в Хиспания. Там ще живеят при брат му, който управлява неговите рудници. Там ще скрие и няколкото хиляди милиона, които натовари в колите. А утре ще си помисли още веднъж как да убеди императора, че войната е необходима.

Рано сутринта на другия ден — жертвения ден на Юнона Монета — Гай Цезар изрази почитта си към богинята с прекрасни животни. Кравата, свинята, овцата бяха великолепно отгледани. Цезарят лично извършваше жертвоприношението. Авгурите — по дима, който в безветрения летен ден се издигаше направо към небето, а харуспиците — по вътрешностите на животните — предсказаха най-добри неща на императора. Вчера Авиола им бе изпратил торбичка ауреи по този случай. Сега със сериозен израз на лицето поклащаше глава и слушаше предсказанията.

Луций се събуди в отлично настроение. Беше спал добре и прозрачният летен ден му обещаваше, че всичко ще стане така, както той иска. Ливила, война, победа, слава, а може би и… но стига толкова, да не се урочаса. Димът лети нагоре като струя на фонтан — такова знамение Луций вече беше преживял преди състезанията в цирка, където спечели с цвета на императора. Добро знамение.

Следобед императорът устрои гладиаторски игри в Таурийския амфитеатър. За разлика от Луций днес Калигула беше в лошо настроение. Не можа да спи, стана с левия си крак. Всеки го дразнеше, всичко го ядосваше: силното слънце, задухът, шумът на тълпите, преторът. Подигра се пред всички с Херея, като го нарече фъфлеща баба. Херея, вече вдетинен от годините си, едва не се разплака. Озъби се на Луций, че е дръпнал креслото си да седне до него, а не зад него, както се полага. На Ливила каза, че няма ум в главата. Държеше се любезно само с бременната Цезония и въпреки че беше топло до задушаване, той завиваше бедрата й с покривало и пръскаше и нея, и себе си с арабско благовоние. Но върха на озлоблението му предизвика римският народ. Когато императорът просто от каприз даде знак с палеца си да бъде убит гладиаторът, който мъжествено и дълго се би с двама рециарии, зрителите започнаха да свиркат. Калигула се вбеси и нареди на едила да бъдат изведени на арената най-слабите гладиатори и да бъдат пуснати най-жалките хищници, каквито има в бестиария. Това беше мъчително зрелище. Лъвовете изпълзяха на пясъка и легнаха да спят. Изморените гладиатори ги бодяха, дразнеха, за да се държат като лъвове, а не като мъркащи котки. Тълпата веднага схвана провокацията на императора. Разнесе се тропот, свиркане и викове:

— По-добре повече хляб и по-малко такива мизерни игри!

Обиден, императорът напусна цирка заедно със свитата си; подир него ехтяха гневни викове и оскърбления. В лектиката той така беснееше, че Цезония трябваше да си запушва ушите. Продължи да вика и у дома.

В него кипеше оскърбеното себелюбие: как си позволява тази жалка сбирщина да му подвиква? Чувството за неправда и обида го раздираше и разпалваше всичките му комплекси. Неврастеник и психопат, той търсеше облекчение във виковете и грубостите. Робът не бил му свалил достатъчно сръчно тогата — сто удара! Лично издадената заповед му напомни императорската власт. Напомни му — за пръв път досега — Тиберий в мига преди смъртта, ужасен при вида на ожесточените лица на робите. Дали и той има между робите си смъртни врагове? Заповяда да извикат робите, които лично го обслужваха. Те изпълниха атриума в няколко редици. Калигула бавно пристъпваше с уродливите си крака по мрамора, бавно минаваше покрай редиците. Хлътналите му очи се взираха в лицата и търсеха и най-малкия израз на непокорство. Избра петима роби и три робини, в чийто поглед му се стори, че вижда признак на омраза. Нареди да ги съблекат и накажат на самото място, пред другите. Изтезанията трябваше да извършат себеподобните им. Два пъти по-силно удоволствие. Той с наслада гледаше как черната или розова кожа се раздира под ударите на бичовете. Но зрелището не можеше да се сравни с изтезанията над патрициите, защото тези кучета бяха издръжливи на болка и не викаха така отчаяно, както благородниците. И все пак мъчението му подействува добре, поуспокои нервите му.

Той изгони всички, разхождаше се из атриума и размишляваше. Сенаторите са като пяна, като покорни овци, които припкат подир носилката му, а тази сган викаше по него в цирка като по пристанищен носач!

Калигула нареди да приготвят в малкия триклиниум вечеря за двама. Той удостои с поканата си Касий Херея. Ядеше печено, което Херея предварително опитваше, и го наблюдаваше внимателно. „Този слуга и на баща ми, и мой е опората на моята власт — казваше си Калигула. — Любим командир на цялата военна мощ в Рим. Лице добродушно, честно, предано. Побелял и набръчкан е вече. Не е хубаво, че му се присмивам пред хората.“

— Извини ме, Касий, за грубите шеги в амфитеатъра…

Херея вдигна глава и го погледна трогнато:

— На мене не бива да се извиняваш, мой цезаре.

— Трябва. Понякога съм прибързан. Имам тоя глупав навик да се шегувам не на място, а после съжалявам. Да пием!

Херея вдигна чаша за здравето на императора. Спокоен, твърд, прост като дорийска колона. „Прекрасен човек — мислеше си Калигула. Постепенно настроението му се подобряваше. — Чувство за сигурност, за увереност, за твърда крепост — това е моят Херея. — Но както често се случваше с императора, и сега най-неочаквано го налетя съмнение: — Наистина ли е мой? — Внимателно го наблюдаваше изпод примижалите си клепачи. — Някога военен трибун, днес преториански префект. Първият човек след мен в армията.“

Херея с удоволствие изяде пикантния пастет. После вдигна глава:

— Сутринта, когато ти правеше жертвоприношение на Юнона, аз приех военните пратеници от Галия, Панония и Норикум. Германците се бунтуват. Имам впечатление, че варварите се подготвят за нещо по-сериозно. Събират се отвъд Дунава.

— Но нали царят на квадите Ваний е на наша страна? — попита Калигула.

Херея сви рамене и отвърна сухо:

— Той е германец. Аз мисля, че легатите на Панония и Норикум би трябвало да си поговорят с него с езика на меча.

— Спрямо Ваний не бива с меч, Херея. Изпрати моята заповед до легатите да опитат със злато.

— Добре, мой императоре.

— Ако избухне война, мой драги, ти би ли отишъл с готовност на бойното поле?

Очите на Херея радостно блеснаха, той изпъна снага в креслото, сякаш застана мирно пред цезаря:

— Отивам там, където си ти! За да те браня, мой цезаре. Разбира се, по-добре е в мир да се живее — продължаваше Херея, — но ще стане така, както ти кажеш, господарю.

Калигула гледаше спокойните ръце на Херея. „Той върши всичко направо, открито — помисли си императорът. — Ако някой ден този стар воин реши да ме отстрани, както Макрон — Тиберий, сигурно няма да го направи с отрова или с възглавници. А с кама или меч. Това е ясно. — Той потрепера. — Глупаво е, да разсъждавам така. Херея е мой човек. Дали? Наистина ли? Ако е така, аз имам зад гърба си непобедима военна мощ.“ И той каза разчувствуван от спомените:

— Помниш ли, Касий, как ме носеше на рамене при походите? Ах, колко отдавна бе това. Баща ми много те уважаваше. Аз те обичам.

Херея стана неспокоен. Не бе свикнал да вижда трогнат императора. Погледна го право в очите. Калигула не трепна и продължи:

— Ето, вече половин година ние заедно управляваме империята. Аз и ти.

— Много си ласкав към мен, домине.

— Та нали си ми най-верният човек…

Двамата продължаваха да се гледат очи в очи.

— Твой най-предан…

— Вярно ли е това, което казваш? — бавно произнесе императорът.

Херея си спомни горчивите мигове, когато императорът го унижаваше, когато му се надсмиваше. Но не правеше ли това с всеки? С най-висшите държавни сановници, със сенаторите, с чичо си Клавдий. Характер. Всеки си има някакви недостатъци. Херея е войник. Той знае какво е военно покорство и воинска чест. Отговори твърдо:

— Твой най-предан до смърт…

— До смърт? — попита тихо императорът.

— До смърт! — повтори Херея.

Императорът извади от гънките на тогата си малко шишенце и без да откъсва поглед от Херея, изля съдържанието му в чашата с вино.

— И ако поискам от теб да изпиеш тази чаша до дъно, мой Касий?

Пред очите на Херея притъмня. „Ако не я изпия, още първият преторианец ще ме прободе отзад. Нямам избор, ако иска да умра.“ Той грабна бързо чашата и я изпи до дъно.

Калигула стана, прегърна го и го целуна. И заговори разчувствувано:

— Благодаря ти, благодаря ти, мой Касий! Това се казва вярност. Това е преданост. Прости ми! Аз те изпитвах. Прости ми, че ти развалих виното с благовоние. — После сам му наля вино от амфората, също и на себе си. — Пий! Да пием! Няма да забравя това, никога няма да забравя…

Херея смутено се усмихваше. Пиха. Виното е вълшебна пръчица, мислеше си императорът. И наистина: замахнеш с нея и мракът се разпръсва, облаците се разнасят и в пролуките между тях надниква звезда, подир която тръгваш. След десетата глътка хаосът в мислите изчезва, след двадесетата — виждаш ясно бъдещето, което досега си е променяло цветовете, както небето при залез, виждаш как идният ден блести сияйно от твоята слава, от твоята звезда, от твоето злато — от всичко това, за което сутринта си молил Юнона Монета. Виното е слънце, под което нищо земно няма сянка.

Императорът се развесели и нареди да доведат музиканти. Искаше му се да пее, да танцува. Но музикантите още не бяха докоснали струните и до ушите на императора долетя отвън странен глъч. Той излезе на балкона. Пред двореца, в нощния сумрак, раздиран от няколко факли, се олюляваше пияна тълпа, чиято злоба срещу императора заради мизерните игри я бе довела от арената чак дотук. Скрит в тъмнината на балкона, Калигула гледаше надолу. В този миг се чу глас:

— Наситихме ти се на тебе! Искаме Гемел!

Калигула стисна конвулсивно мраморните перила.

— Искаме Гемел!

„О, ето какво съм забравил! Тиберий-Гемел, своя братовчед. Него старият негодник бе определил да управлява заедно с мен. Сенатът отмени завещанието, но народът не е забравил Гемел!“

Преди една година Калигула бе заповядал да настанят братовчед му във вилата на Есквилин, където за него се грижеше баба Агрипина. Така той не го виждаше и не се дразнеше от завещанието на дядо си. А измина само една година и… „Искаме Гемел!“

Калигула се върна в триклиниума. Херея го нямаше там и той гневно се развика. След малко Херея се появи и на въпроса на императора отговори:

— Изпратих центурия преторианци да усмири тези кресльовци. Вече всичко е наред.

„Всичко е наред — помисли си Калигула и върху лицето му трепна саркастична усмивка. — Глупак!“ Но на глас каза:

— Върни преторианците! Нека Луций нареди да им хвърлят няколко хиляди сестерции. Изпълни заповедта ми и веднага ела тук!

След миг Херея се върна обратно. Императорът застана срещу него.

— А сега слушай внимателно. Вземи сигурни хора, Касий, и веднага, казвам ти — веднага! — иди на Есквилина и нареди да удушат Тиберий-Гемел!

Херея се вцепени и неволно отстъпи крачка назад. Не вярваше на ушите си. Дали и това не е проверка? Гемел — това малко, нежно създание? Погнусен, отстъпи още една крачка.

— Не ми се измъквай — изсъска императорът. — Нали ми обеща вярност до смърт? Необходимо е!

Херея стоеше като прикован. Той леко се олюля, но не се помръдна. Може би ще размисли. Може би ще отмени заповедта.

— Върви! — гневно извика императорът.

Херея тръгна несигурно. Калигула падна на лежанката. Трепереше, сякаш го тресеше. Искаше да извика Цезония, но се отказа. Нареди да извикат Луций. Луций дойде, а подир него, неканена, се промъкна ухилена и Ливила. Тя избухна в смях:

— Какво ти е, Ботушче, че така трепериш? Треска или пък си препил?

Калигула дишаше на пресекулки:

— Вие знаете, че когато бях болен, Гемел пожелал да не стана вече… Казал това на баба си… Сега изпратих хора да го убият… да убият Гемел… — Той ги гледаше с опулени очи. — Кажете…

И двамата стояха като ударени от гръм.

Луций се разтрепера. Ужасът впи в него ледените си пръсти. Не можеше дума да продума. Но очите на императора го заставяха. Той събра всички сили и проговори, заеквайки:

— Той не беше опасен за теб, carissime… да… но… не можеше иначе… добре си постъпил…

Ливила, по-бяла от столата, в която бе облечена, изплака и избяга от стаята.

53

Квирина спеше с нацупени по детски устни. Върху възглавницата бе разпиляна черната опашка на косите й, спеше дълбоко, но изведнъж се пробуди и седна в леглото. Фабий го нямаше до нея. Съмваше се. Слънцето надничаше в стаичката, белите му лъчи близнаха босите й крака, когато тя стъпи на пода. Квирина се приближи на пръсти до завесата, която, ушита от шарени парцалчета, приличаше на комедиантски центункул, и лекичко я дръпна.

Фабий седеше до масата. Достатъчни бяха само три крачки, за да притисне устни до страните му. Но тя не се помръдна. Не бива да му пречи. Той седи по цели дни и нощи над пиесата като омагьосан. Квирина дори го ревнуваше от тази страст, която й го отнемаше.

Фабий се обърна, сякаш почувствувал погледа й. Тя бързо спусна завесата. Но той скочи, измъкна я от скривалището, целуна я за добро утро и я поведе към масата. Върху къса пергамент Квирина видя странни завъртулки.

— Погледни. Тук ще бъде хорът на народа. А отсреща — хорът от съветниците на Фаларис. Тук стои тиранът, Фаларис, до него центурионът от личната му стража, а Телемах — това съм аз. Разбираш ли?

Квирина разбра. Хвана го за ръката.

— Още преди седмица завърши пиесата, а пък аз не знам края й. Прочети ми го, много ти се моля!

Фабий се засмя, после направи сериозна физиономия и започна:

— Пето действие на трагедията за безмилостния тиран Фаларис от Агригент409!

Квирина слушаше напрегнато. Много от стиховете вече знаеше. Двамата често ги изпълняваха по улиците и от рострите на Форума. Някъде стиховете понакуцват, мислеше си Квирина, но завладяват, защото са силни, темпераментни, страстни.

Майката на Фаларис разказва на сина си своя сън:

А Фаларис се смее на глупавия майчин сън, тъй като той наказва само провинилите се…

Фабий вдигна очи към Квирина. Тя мълчеше. Той продължи да чете. Квирина го гледаше в устата. Цял живот бе копнял да изиграе една трагическа роля. И ето сега ще играе Телемах. Бунтар, който ще вдигне въстание срещу тирана Фаларис. Отново бунтар. Тя си спомни за Капри. Въздъхна. „Дано е щастлив с тази роля. Та нали точно такъв го обичам; не, не бих искала да бъде друг, за нищо на света! Дано е щастлив моят любим бунтар… а ако… ако се случи нещо и трябва отново да се отправи в изгнание, ще тръгна с него. Каквото и да се случи, всичко ще изтърпя заедно с него!“

Фабий свърши и я погледна въпросително. Тя плахо отговори:

— Прекрасно е… но е опасно.

— Ни най-малко, мила моя.

— Защо? Последния път удари по сенаторите… А тук нападаш…

Той весело я прекъсна:

— Тирана Фаларис от Агригент!

— Там ставаше дума за хлебари, мой мили, и пак се досетиха. А тук е по-лесно да познаят тирана…

— Ами Сенека не пише ли трагедия след трагедия против тираните?

— Но това е Сенека. Той не напада като тебе. Пък и неговите трагедии не се играят.

— От какво да се страхувам? Та нали зад мен ще стоят четиридесет хиляди зрители!

— А какво ще каже той — попита Квирина с тревога, — Калигула?

Вдигна я на ръце като дете и се разсмя:

— Той няма да дойде на представлението, любима моя. Ти още не знаеш: по съвет на Мнестер премиерата ще се състои, когато императорът ще се намира в морето…

Квирина въздъхна с облекчение. Фабий продължи:

— … и в театъра ще бъдат само наши хора, тези, за които играем. Щом цензурата одобри текста, започваме репетициите.

— Но на Калигула ще му донесат всичко… — продължаваше тя да се тревожи.

Фабий се засмя:

— Толкова по-добре! Аз обичам да разговарям с императори. Няма да ми е за пръв път. А ако се наложи — знам как да се измъкна.

Квирина го прегърна с тъничките си ръце около врата:

— Ох ти, мое глупаче. На тебе всичко ти се вижда шега. Но аз… аз мисля за двамата. — Тя се изтръгна от обятията му и го попита сериозно: — Кажи, обичаш ли ме?

Целуна я страстно. Квирина го поотблъсна и попита тихо:

— И ти трябва… трябва да играеш това?

Фабий стана сериозен, взе в шепи главичката й и като я гледаше в очите, каза:

— Трябва, Квирина.

Тя седна на пейката в ъгъла и млъкна смутена. Вперила поглед в земята, започна иначе:

— Радваш ли се на Телемах?

Фабий вдигна възторжено ръце:

— О, момичето ми, това, се казва роля! Написах я такава, за каквато винаги съм мечтал. Ако я изиграя добре, изведнъж ще се прославя като Апелес и ще спечеля много пари.

Тя тъжно се усмихна — на себе си, на своята мечта. Толкова време отиде по тази пиеса, толкова се измъчи Фабий с нея, без пари сме, ако не беше Балб, нямаше да има какво да ядем… Добре би било да спечели пари. Да си имаме хубава къща. Тя си представяше къщата на Апелес, лозята, пълни е грозде, чуваше детски гласове. Но красивата картина внезапно се помрачи от друг спомен:

Ти знаеш каква награда получи Апелес от императора…

— Но не заради пиеса, моя мила. А защото е лош комедиант. Ако беше изсвирил нещо в кръчмата, нищо нямаше да му се случи. Аз съм добър комедиант и мога да се измъкна от всякакво положение. — Хвана я за ръка: — Стига си се страхувала, всичко ще бъде наред!

Квирина го милваше по ръката и го гледаше право в очите — предана, тревожна и вярна. Разбираше, че всякакви предупреждения са напразни.

Свечеряваше се, слънцето вече не припичаше така силно, започна по-лесно да се диша. Увехналите цветя в лехата искаха вода.

Квирина ги поля, седна, на двора и се зае да шие. През отворената врата виждаше огнището, където къкреше чорба в котлето.

Разпозна стъпките на Балб. Той влезе в двора, усмихна се на Квирина и хвърли в скута й един аурей, сякаш беше камъче. Подсвиркваше си, почесваше врата си и говореше:

— Юни, а същинска пещ. Във фабриките в Тибур сигурно щеше да бъде по-добре. Само че сега там работата спря. Казват, временно. А в римските работилници не може да се диша. — Балб седна срещу нея върху стара бъчвичка.

Квирина гледаше жълтицата, тези приказки не можеха да я отвлекат. Изчака. И още в първата пауза енергично се намеси:

— Ние не можем постоянно да вземаме от теб пари, чичко.

Той оголи насмешливо жълтеникавите си зъби:

— Брей, брей! Не можете, казваш. Глупости! Когато забогатеете, ще ми ги върнете. Това е заем, нищо повече. Жълтица. Пфуй! Та аз съм въшкав с пари!

Квирина държеше жълтицата в дланта си и гледаше подозрително Балб:

— Откъде ги имаш толкова?

Той се обиди:

— Откраднах ги! Нали знаеш, че пръстите ми са сръчни?

Квирина се наведе към Балб:

— Къде изчезна статуйката на бог Баал?

— Ами Руфий от нашата работилница ми я поиска да си направи същата. Дадох му я за малко — измърмори под носа си Балб.

— Заложил си я! Признай си! — строго каза Квирина.

Балб се разфуча:

— Слушай момиче, я не говори глупости, ами иди да видиш чорбата! Ще загори!

Квирина с един скок се озова при огнището и доля вода в котлето. После скри жълтицата и се върна на двора. Известно време кърпеше мълчаливо, Балб я наблюдаваше и също мълчеше. Кафявите му очи отново станаха ласкави. Квирина изведнъж вдигна глава и шепнешком го попита:

— Вярно ли е, че е наредил да убият братовчед му Гемел?

Балб кимна.

— Това е ужасно. Веднъж го видях на Форума. Излизаше от храма с баба си. Такова нежно момче…

— Какво ти момче — каза Балб навъсено. — Съперник, опасен съперник, какво ти момче… А ти не мисли за това. От твоите сълзи няма да оживее.

Откъм улицата се чу силният бас на Скавър, Пееше си някаква рибарска песничка:

„Аха, посръбнал си е малко нашият доставчик на риба“ — помисли си Балб. Скавър, вдигнал високо каничка в ръка, се появи на двора. Песента премина в декламация:

— Аз съм вол, ти си вол, всички тук сме волове…

— Не викай! — прекъсна го Балб, като му посочи с пръст към къщичката. — А защо да сме волове, умнико?

Скавър погледна с изцъклени очи гърбавия, подаде му каничката, на Квирина хвърли мрежата с риба и понижи глас:

— Волове сме, защото не се разпрягаме от ярема. А тези, дето плюят на работата си, живеят по-добре от нас. И яденето им, и парите им… наготово. И никакви данъци! Милички хора, вие нищо не знаете! Пак нови данъци! За съдене, за сватба, за погребение… за всичко. — Той започна да повишава глас: — А от днес влиза в сила и най-най-новият данък: за играене на астра-астрагали и микаре! Какво ме зяпаш, какво? Това е специално за нас. Шкембелиите микаре не играят, само на зарове. Сигурно скоро ще плащаме данък и за сра-сране!

— Е, тогава наистина сме волове — съгласи се Балб.

Скавър ругаеше:

— Проклети мерзавци! Като чух това, побеснях от яд: защо тогава да се трепем от работа? Защо им даваме да ни грабят и малкото, дето го имаме? По-добре да стана просяк, та да ме храни държавата, щом има такива дълги ръце!

— Да, братле — обади се Балб, — ако имаше от жълтите търкалца с образа на Август, нямаше да седиш в тази колиба и вечно да си потягаш тази разсъхнала лодка! Ами направо те виждам как целият в злато седиш на украсената лектика! И аз съм готов да броя жълтици, а не асове. Тогава и мене, гърбавия, всяка жена ще ме смята за красавец…

Откъм ъгъла се чуха тежки стъпки. Трима пазители на реда в града влязоха в дворчето.

— Тук ли живее артистът Фабий Скавър?

Балб бавно отговаряше:

— Да… Какво има?…

Единият от вигилите държеше свитък.

— Носим му официално съобщение.

Фабий излезе, взе писмото, зачете и радостно разпери ръце:

— Ура! Ще играем! „Фаларис“ е одобрен! Без изменения! — Той грабна Квирина и заскача с нея из двора.

Вигилите си отидоха, стъпките им заглъхнаха из улиците.

Фабий се радваше като малко момче. После се обърна към Балб и баща си:

— Чудесно, пиесата е минала без възражения! Започваме репетициите! О, богове, защо още не идват?

— Кой да дойде?

— Как кой? Артистите!

Балб обърна рибата върху тигана.

— Рибата е готова! — извика той.

Фабий се засуети:

— Трябва да се полее… Щом са ни разрешили да играем… Само че аз нямам…

Квирина му подаде жълтицата.

— Откъде я взе?

Тя посочи към Балб.

— Благодаря ти, Балб. Скоро ще ти я върна… веднага щом почнем да играем.

— Остави си красноречието за сцената — прекъсна го Балб. — Аз отивам за вино.

В същия миг се изсипаха гостите: първа Волумния, подир нея останалите. Те сияеха от толкова бързото и умно решение на цензурата. Не се надяваха, че всичко ще мине така бързо и гладко. Волумния плесна Квирина по гърба:

— Е, какво ще кажеш, малката? Ще намъкнем пак парцалите, а?

Квирина изнесе от къщи куп платове. От тях ще направят костюмите за действуващите лица във „Фаларис“. За образци им послужиха рисунките върху една гръцка ваза от времето на Емпедокъл.

Волумния и Квирина се съветваха, крояха, шиеха, а мъжете обсъждаха с Фабий пиесата. Разпределиха ролите: Фаларис — Мнестер, философът Питагор — Апелес, Телемах — Фабий, майката на Фаларис — Волумния. Останалите — хорът. За Квирина — нищо.

— Ах, ти! — упрекна Волумния Фабий. — Защо нищо не си дал на Квирина?

— Аз… — побърза да го защити Квирина — аз не съм още толкова опитна. Трагедията е сериозно нещо, аз съм начинаеща…

— Никакви начинаещи — възрази Волумния и бе готова да се бори за Квирина.

Но Фабий държеше на своето:

— Следващия път. Тук няма роля за момиче. За Памфила също няма.

Скавър не се стърпя:

— А ко-колко ще спечелиш от тази пиеса, сине?

— Много, татко. Мисля, че поне по десет жълтици от представление.

— О, Нептун! Толкова много? Тогава ще ми купиш нова лодка и мрежа, момко!

— Ще ти купя; татко! И най-хубавата!

— Че моята се е разсъхнала и пропуска, колкото и да я мажа със смола.

На Балб дори бръчките около очите му се смееха:

— Абе то и нашата римска лодка се е разсъхнала и пропуска! И хич не виждам с какво може да се замаже. А смола в нея — колкото искаш…

Фабий развеселено го прекъсна:

— Тази лодка има тежък товар. Трябва да поолекне, да отиде едно-друго на дъното…

— Един-друг, искаш да кажеш! — извика Скавър.

Старият рибар за пръв и последен път в живота си получи аплодисменти като своя син на сцената.

54

Императорът се беше отдал на развлечения. Оставил Луций в Рим да го замества, поверил бременната Цезония на тълпа робини в Палатинския си дворец, той вече цяло лято пътуваше с луксозната си яхта по италийското крайбрежие. Слизаше със своята свита на големи и малки пристанища, нареждаше да му изведат от прекрасната конюшня на кораба Инцитат, възсядаше го и се разхождаше из селищата, предшествуван и следван от бързоноги роби, които хвърляха пари между хората.

Аплодисменти, овации, възторжени викове: ах, това е божествена благодат, това е Калигулова амброзия410, на която няма насита! В израз на благодарност за възторженото посрещане императорът устройваше гладиаторски борби или състезания, а към Рим, при Авиола току летяха пратеници, за да вземат още и още жълтици. Авиола ги приемаше объркан и гневен. „Изпраща ги при мен като в собствена банка. Каква ми е гаранцията, че ще си получа парите обратно, щом не му се иска война?“

Но Авиола може би вярваше, че е помощта на своите приятели ще успее да организира поход към Рейн, или пък се боеше за главата си и затова изпращаше нови и нови суми.

Калигула очарова народа в Путеоли, Баи, Неапол, Куми, Капуа: смая ги като оратор, като прекрасен състезател в зелена туника. Млад император — млад живот за Рим! Навсякъде го виждаха за пръв път — възхищаваха му се, не откъсваха очи от него. „Как могат някакви нищожества да разпространяват такива лоши слухове за нашия цезар?! Злодейства, жестокост, насилие? О, богове, та нали го виждаме със собствените си очи! Нали със собствените си ръце ловим денарите на неговата щедрост! Ave Gaius Caesar!

Калигула живееше, даваше възможност и на другите да живеят, пръскаше милиони, но в началото на септември реши да се върне в Рим.

Ала преди това спря в Остия. Там той имаше великолепен летен дворец, конфискуван от конника-банкер Невий, който бе убит по донос за обида на величеството. След толкова дълго пътуване на императора му се хареса, че ще може да устрои пир във вилата си край морския бряг. Беше му приятно, че ще изпрати отдалеко — както някога правеше Тиберий — своите заповеди и присъди до Рим. Вечният град се разтрепера от ужас.

Театърът на Помпей в Рим е необикновено красива сграда, издялана от жълт нубийски мрамор. Горните редици бяха препълнени с народ. Но местата за сенаторите бяха почти празни — белееха се само стотина тоги.

Народът горе шумеше, мелеше сплетните, както мелниците — житото:

— … качил на кораба и Инцитат, а такъмите му били от злато…

— … ако ще и златен овес да му дава, нас това не ни засяга…

— … как да не ни засяга, глупак такъв! Заради този «златен» овес ще ни стовари нов данък на главите…

— … а трудната Цезония оставил в Рим…

— … е, и какво? На всяко пристанище може да му се намери по нещо новичко…

— … сега, казват, бил в Остия…

— … о, Херкулес! Толкова ли е близо вече? Дано боговете ни опазят!

— … знаете ли, че на тепавичаря Данусий му избягала жената?

— … ами? С кого?

— … с някакъв си фелдшер. Казват, сириец. И задигнали парите на Данусий…

— … ха-ха-ха! Така му се пада на тая циция!

— … ей, съседе, забравил съм си у дома сланината. Подай, братче, едно парченце.

— … виждате ли го, уличника? Бил я забравил. Знаем ги ние тези. На ти едно парче, да не просиш!

— … о, богове! Момичето на Фабий Квирина! Защо си седнала тук? Долу ти е мястото! Да танцуваш!

— … танци в трагедия! Глупак! Нека веднъж да погледа своя човек. На, пийни си хубаво момиче!

Квирина се усмихна и пи. Тя седеше между Балб и Скавър в края на редицата, близо до гримьорната на артистите.

— Нещо малко ми се виждат господарите тук — отбеляза Балб. — Времето е още горещичко за тях. Сигурно си разхлаждат шкембетата в морето.

Няколко реда по-високо седеше Федър. Щом узна, че се подготвя трагедия, той пристигна от Тревиниан в Рим, за да види приятелите си. Беше написал вече обещаната на Фабий сатира за хищниците и сега му я носеше; стискаше дебелия свитък в ръце, решил да му го връчи след представлението, когато актьорите, както обикновено, се съберат да се почерпят. Тогава Федър ще иде при тях и след трагедията ще се даде думата на комедията…

Отдалеко се чуха фанфари. Всички изненадано вдигнаха глави.

— Императорът? Императорът! Нали казваха, че е в Остия? Как така?…

На Квирина й притъмня пред очите. Нали Фабий твърдеше, че императорът няма да бъде на представлението… Тя разчиташе на това… Момичето трескаво стисна ръката на Балб.

В своята ложа, приветствуван със задължителните аплодисменти, влезе pretor urbis411, чиято грижа бе да бди за реда и спокойствието в театъра.

Плешив, незлоблив мъж; лице — слабо, с дълбоки следи от сладострастен живот. Но днес явно нямаше никакво настроение, нещо повече: изглеждаше ядосан. Вчера сутринта при него в преторията се яви артистът Манускул — един от хористите във «Фаларис». И покланяйки му се, заяви: «В пиесата има бунтарски места, които приличат на нападки срещу императора.» Нищо повече не каза. Само — ако нещо се случело — преторът да го бил защитил за тази малка услуга. Преторът се намръщи. Дали да изрита този мъж навън, или да му запуши устата с няколко жълтици за доноса? Мъдрият юрист не направи нито едното, нито другото. Махна с ръка и го отпрати да си върви. После заповяда да му донесат вино като необходимо условие за размисъл. Размисълът му продължи, докато четири чаши, и в резултат на това нареди да го отнесат на Палатина, при императорския наместник. Луций Курион изслуша внимателно съобщението за доноса на Манускул и реши следното: Херея, командуващият всички въоръжени сили, се намира с императора в Остия. Преторът има върховната власт да наблюдава реда по време на представленията. Следователно“ нека осигури с всички средства реда в театъра.

Преторът се върна в преторията и продължи да разсъждава при чаша вино. След третата чаша реши: щом става дума за императора, предпазливостта никога не е излишна. Може би ще го похвалят. Издаде заповед за готовност на целия преториански лагер отвъд Квириналската порта. Около театъра ще разположи две кохорти. Към тях ще добави три от седемте кохорти вигили; общо — около три хиляди въоръжени мъже. За опазване на реда в театъра това е предостатъчно.

Актьорската гримьорна жужеше като кошер. Фризьорите правеха прическите на артистите, а устата им не се затваряше нито за миг. Сплетни, шеги, закачки, смях.

— … ще ти подстрижа малко перуката отстрани.

— … гледай да не ми подстрижеш ухото, майсторе от бръснарския цех — смееше се Мнестер. — Ще бъда чудесен Фаларис — с едно ухо. Тогава те хвърлям в нажежен бик.

— … маската ми се хлъзга — оплакваше се Кар, ръководителят на хора. — Устата ще ми е накриво…

— … сутринта котка ми мина път — въздъхна Волумния.

— … рижа ли?

— … не, черна.

— … свиркай си тогава; само рижата хапе и драска — успокояваше я Лукрин.

Гримьорната е просторна и висока зала, мраморният под е на квадрати — черни и жълтеникави, като шахматна дъска. Пред масичките с гримовете — малки столчета, овалните ръчни огледала са от мед.

Фабий се разглежда в огледалото: лице на млад мъж; от очните дупки светят черни очи; неподвижната восъчна маска изразява воля и енергия. Не се усмихва. Не може нито да се засмее, нито да се намръщи. Отворът за устата е дълбок като яма. Дали така е изглеждал Телемах — врагът на Фаларис? Може би. Но това няма значение. Въпросът е какво ще каже Телемах и главното — какво ще направи.

Никой не виждаше напрежението, което Фабий скриваше под тази маска. До момента, в който чу императорските фанфари, той се надяваше, че Калигула ще бъде далече, че ще играят само за римския народ.

Но комедиантската кръв у Фабий взе връх. Какво от това? Защо да се тревожи? От Есхил до Сенека навярно няма пиеса, в която да се говори ласкаво за властелините на небето и земята, която да не е насочена против тирана. А пък тук става дума за Фаларис и за никого другиго.

Всичко е така, както трябва да бъде, и няма никакво значение дали Калигула ще бъде в театъра, или не. Нали цензурата разреши пиесата без никакви възражения! При това Фабий не е единственият човек в Рим, който ненавижда тирана. Хиляди мислят като него. Навярно и между сенаторите има такива, които ще приветствуват пиесата и ще се застъпят за артистите, ако императорът се познае във Фаларис и реши да накаже артистите. Но Калигула — богоравният — едва ли ще види себе си във Фаларис. Затова пък Рим ще се познае и ще прогледне. Кой да проговори от името на народа, когато е зле, ако не артистите в театъра? Така е било в Атина, така е било винаги и така трябва да бъде.

Фабий оглежда залата. В полуоблата ниша стоят трите грации от пароски мрамор412. В средата — Ефросина — богинята на добрите мисли, отляво — Аглая — царицата на светлината, а отдясно — Талия — символът на актьорското изкуство. Аглая прилича на Квирина — усмихва се под маската на Телемах Фабий, загледан в богинята: нежна като портокалово цветче, чиста като свежо утро на брега на морето, което мърка тихо като малко детенце. Сладка, гореща, вярна. Ефросина е самото спокойствие и нейната вдигната ръка ще помилва всеки, който й се поклони. Талия — ах, тази и строга, и весела жена, която тегли вече толкова години с него колата на артистите. Salve cara dea!413 И дай ми сила на словото и жеста! Той наведе поглед към земята. По златистожълтата повърхност на мраморните квадрати се приплитат и лъкатушат сини жилки.

Целият му живот е бил такова лъкатушене.

Гуляи, запои, момичета, жени… живот в суматоха, живот като вечно вилнеещ вятър. Комедиант, акробат, жонгльор, имитатор, декламатор. Всичко. А целта: да разсмее вечер тези, на които през деня не им е било до смях. Но сановниците наричат това бунтарство, щом смехът е насочен срещу тях. Изгнаник. От страна в страна. От град в град. Знае ли някой какво е тъгата по родината? Extra patriam non est vita414. Знае ли някой какво е копнежът по Рим? И най-после завръщане. Рим, Квирина.

Ridendo castigare mores: с присмех да разобличаваш нравите. Пишеше мимове със закачливи и прикрити нападки срещу алчните богаташи, които управляват света със своето злато, и срещу техните слуги. От това последва арестуването в Остия, после пък неочакваната милост на Тиберий. Странствуването с трупата от село на село, отново груби шеги, изтъркани сценки и копнеж, непрестанен копнеж по една голяма трагична роля. И ето я най-сетне днес тази роля! Най-после!

Фанфарите отново екнаха, този път вече откъм колонадата на Помпей, и прекъснаха мислите на Фабий.

Той скочи и поотгърна завесата на вратата, откъдето се виждаше в залата. Зад Фабий се блъскаха артистите. Фанфарите приветствуваха не императора, а неговата сестра. Принцеса Ливила, съпровождана от Луций Курион, седна в императорската ложа.

Аплодисментите се усилваха:

— Salve, Livilla! Ave Livilla!

— … ах, тази курва! Води си любовника съвсем открито!

— … нека! Тя е по-добра и от брат си, и от любовника си. На колко осъдени вече е измолила живота от Калигула.

— … да бе, курва е, грубиянка като преторианец, уличница от главата до петите, ама има добро сърце…

— … глупости! От един дол дренки са!…

— … я не дрънкай!

— … хубава е, мръсницата…

— … аз мислех, че е по-нежничка…

— … един мислил, мислил и се…

— Ave Livilla!

— Ave Lucius Curio!

Луций бе приветствуван от шепа сенатори и продажни арделиони, готови на всичко за една медна пара. Народът не аплодираше. За него Луций е предател на баща си, а сега ловък защитник на Калигула, който се отказва от обещанията си, налага нови данъци и убива. Аплодисментите съответствуваха на деянията му. Хилядоглавата тълпа размахваше ръце, като че ли ръкопляска, отваряше уста, като че ли крещи. Народът също умееше да играе театър.

— Не те приветствуват особено горещо, миличък — ухили се Ливила.

— Затова пък тебе — здравата — каза той, оставяйки на Ливила да изтълкува думите му като ирония или възторг. Но тя си мислеше за друго:

— Ако така бяха аплодирали Гай — о, ужас! Бас държа, че би получил припадък. Добре, че го няма тук. Все едно, нищо интересно няма да видим и ще пукнем от скука. Трябваше да ме оставиш да си поспя.

Затрещяха тимпани и под мелодиите на флейти и лири на сцената излязоха два хора: вляво — на съветниците, вдясно — на народа.

Хорът на народа декламираше в съпровод на лири.

Хорът на съветниците разказваше как на празника на Тесмофориите, устроен в чест на богиня Деметра и есенните посеви, Фаларис заграбва насилствено властта в сицилийското градче-държава Агригент; как бързо спечелва доверието на агригентските жители, обсипва народа с подаръци и става негов любимец.

И двата хора възторжено се сляха:

Народът и царските съветници в един глас молят Атина и главния бог Молох, чието финикийско име агригентските гърци са изменили на Диа Атакирия, да благослови техния владетел. На сцената излизат младият войник Телемах и старият философ Питагор и се надпреварват в хвалебствия за Фаларис.

Луций позна в Телемах Фабий, а в Питагор — Апелес. Споменът за изтезанията на артиста прелетя през мислите му като водно конче над вода. Зрителите приветствуваха любимите си артисти с бурни аплодисменти.

Пред хора на съветниците излиза Фаларис-Мнестер, също бурно приветствуван от хора и публиката. Фаларис — с лавров венец на главата, в белоснежен хитон, пурпурна хламида, закопчана на дясното рамо с голям смарагд, на котурни, които правят фигурата му неестествено висока — се обръща към своите съветници и народа. Той описва как ще прослави Агригент, който няма да има равен на себе си в света и ще засенчи Вавилон, Мемфис, Картаген и ще остане негов паметник вовеки веков. Разказва в какво благополучие ще заживее народът, какви игри ще му разреши, които ще надминат олимпийските.

За претора не можеше да се каже, че е образован, нито пък запознат с философията. Той бе един добър юрист и обичаше живота; но когато си спомни как и императорът съвсем наскоро описваше плановете си за преобразования, с които искаше навеки да се прослави — изтръпна. Луций също се вслуша по-внимателно.

Преторът бе доволен от себе си: добре направи, че нареди да бъдат в готовност три хиляди преторианци. Тъкмо сега, разсъждаваше той, като слушаше с едно ухо артиста, когато пиесата е в разгара си, е най-подходящият момент… Той погледна към задната врата на театъра, откъдето излизаха артистите. Там, съгласно заповедта стоеше най-старият центурион от девета кохорта Венто — човек, особено задължен и предан на претора. Изправен до мраморната колона, в шлем с бронзов гребен, той не отделяше поглед от претора. Преторът вдигна незабележимо ръка, сякаш да изтрие челото си. Венто кимна, обърна се и изчезна. Преторът знаеше: сега той лети на коня си към своите части. След миг кохортата ще тръгне. Бавничко, тихичко — както е заповядано — и до половин час театърът ще бъде заобиколен от всички страни така, че и птичка не ще може да изхвръкне. Преторът се присмя на себе си: три хиляди преторианци и вигили в пълно въоръжение срещу една тълпа от дрипави граждани! Потърка ръце. Сигурността си е сигурност. Ако нищо не се случи, няма значение. Но пък ако се случи — то Курион и императорът има да се чудят как съм могъл да го наглася така! А в това време, докато първото действие на трагедията вървеше към своя край — кохортите на хоплитите415 се приближаваха в плътни редици към театъра. Стена от тела, оковани в желязо, отрязаха безшумно театъра от света, без публиката да разбере това.

Подир малка пауза, запълнена с музика, пиесата продължи. Действието на сцената се разиграваше след две години.

Философът Питагор и Телемах, стотник от личната стража на Фаларис, слушат майка му — Волумния. Тя плаче: „Какво направи моят син! Моят любимец, зеницата на окото ми! Как се надявах, че ще залюби честна девойка и благословен от Хименей, ще си я вземе за жена! А той си избра дъщерята на сицилианския цар Тевт; без мен, без приятели, а само с войниците си се отправи за Уеса и превърна своя сватбен празник в кървава баня, за да заграби сицилийското царство. Горко му! Горко и на мене! Измама, коварство, злодейство, кръв… това е пътят на моя син! А ти, Телемах, беше ли с него? Помагаше ли му в това долно дело?“ Телемах засрамено мълчи. Майката отчаяно кърши ръце:

Хорът на народа нарежда заедно с нея:

Зрителите са потресени. Инстинктивно чувствуват подтекста, който до този момент не смееха да си признаят, че разбират.

Лицето на Луций е каменно. Оглежда сенаторите. Величествената белоснежност на тогите е спокойна, дремеща повърхност. Не се разбира за какво мислят. Но сигурно мислят със злорадство за императора: тъкмо сега му е времето да притиснем това гарванче; да направи най-после нещо за нас…

Лицето на Сенека е угрижено, унило. По покана на Фабий той пристигна от Баи в Рим. Вчера Фабий го извика на последната репетиция на „Фаларис“. Уморен от пътуването, Сенека не беше в добро настроение. Мигновено му стана ясно, че трагедията е алегория за Калигула. Уплаши се. Предупреди Фабий. Фабий се смееше: трагедии против тираните има много, и твоите са такива, Сенека. Да, съгласи се той. Но все пак… Всъщност да се пишат трагедии против тираните, сега е на мода. Но в случая философът чувствува, че стиховете като стрели се забиват в точно определената цел. Сенека е пълен с опасения за Фабий и артистите, а също и за себе си, защото седи тук и слуша пиесата.

Баснописецът Федър трескаво върти свитъка в ръцете си. Възхитен е от смелостта на Фабий, но страхът за приятеля стиска гърлото му.

Отново настъпи къса пауза. Мелодията на кларнетите и флейтите звучеше нежно. Нежен ставаше и въздухът, защото слънцето клонеше към залез. Робите разпръскваха благовония. Красавиците с бели лица се усмихваха и зъбките им блестяха сред очертанията на алените устни.

Ливила се обърна към Луций и лениво произнесе:

— Не ти ли се струва, че тази пиеса се прицелва в нашето Ботушче?

Луций отрицателно поклати глава. Стисна дръжката на креслото, за да се овладее и да не се издаде. Той бе полетял някога подир колесницата на Хелиос не само заради егоистичната си цел, но и защото вярваше в Калигула. Първата половин година от управлението му оправда неговите надежди. Но след боледуването се разкри истинското лице на Гай, каквото го знаеше от юношеските години. Ден след ден Луций все по-силно чувствуваше това и се измъчваше. Ала не искаше да отстъпи, защото вече преследваше определена цел. А днес образът на Фаларис разкри истината. Луций е дълбоко потресен. Днес, благодарение на този бунтар, Фабий, целият Рим вижда ясно: довчерашният любимец на народа сега е негов жесток враг! И с него Луций се е свързал завинаги, пресякъл си е пътя за връщане, изгорил е мостовете зад себе си!

Удар на гонг.

Фаларис заповядва на скулптора Перилай да извае от бронз огромен бик:

Хорът на народа се оплаква: хекатомбите от мъртъвци растат, нараства и гнетът. Животът има цвят на пепел, вкус на кал и над него виснат облаците на страха.

В плача на хора се врязва ловджийски рог. Фаларис се връща от лов на диви глигани. Гончии и ловци минават през сцената с простреляните зверове. Фаларис, заобиколен от свитата си, ги гледа, хорът на съветниците се радва на предстоящия пир. След това — тишина.

Изведнъж се чува шум на крила във въздуха. Телемах, командирът на личната охрана на Фаларис, посочва нагоре:

Всички артисти гледат към небето. Тиранът Фаларис избухва в смях:

На сцената се възцарява тишина, Фаларис следи с поглед ястреба и уплашените гълъби и буйно се смее, както само Мнестер може да се смее.

Питагор довежда Телемах на авансцената:

Последните думи потънаха в аплодисменти. Апелес бе великолепен. Силен глас през огромен рупор обяви главната пауза. Настъпи време за ядене, пиене и общи забавления.

Отвъд затворената врата на театъра, близо до гримьорната, стояха Венто и войникът Муций, негов подчинен, комуто предстоеше скоро да бъде повишен в центурион заради смелостта му. А зад двамата, малко по-далече, се намираха въоръжените войници, които скучаеха. Венто и Муций също скучаеха.

— Ама че заповед, а? — подхвърли Муций. — За разправия в театъра винаги е стигала една манипула момчета. Къде се е видяло да разкарват за един театър толкова кохорти, а?

Венто сви рамене:

— Ще ти кажа нещо, ама да не го издрънкаш. Преторът очаква бунт. И стане ли — трябва да пипнем артистите, най-напред главните. Но внимавай, мълчи, казах ти!

Муций свирна учуден:

— А-а-а, така ли? Гръм и мълнии! Значи, капан им се готви. Горкичките. Хм, Фабий. Дай му само да разсмива хората. Знам го от Задтибрието. Мъж на място. И Волумния я знам. Чудо женска. Ами ако — прошепна той на началника си, — ами ако ни се изплъзнат? Тогава?

Старият центурион го изгледа и разбра:

— Слушай, мерзавецо — ядоса се той, — само да се опиташ нещо — нареждам да те пребият до смърт! Аз се ползувам с доверието на претора и на самия Херея, ясно ли ти е?

Муций млъкна и се размисли за артистите. Такива добри хора, а какво ги чака. Гръм и мълнии!

Венто е стар преториански вълк. Уморен от петнадесетгодишната служба и мълчалив по природа. Още една година — и край на службата. И тогава трябва да получи обещаната титла „примипиларий“, с която се издига до ранга на конниците. Венто плюе на титлата, за какво му е? Но с нея той ще придобие и ценз, съответствуващ на положението му, в размер на четиристотин хиляди сестерции. А това е вече друго. След по-малко от година! А това копеле може всичко да провали! „Я, да си гледаш работата, сополанко такъв. Аз отговарям пред претора и Херея. Ще ти дам да се разбереш, мекушаво говедо!“

— Отивам да проверя стражата при вратите. Мръднеш ли оттук — не отговарям! — каза Венто, като подхвърляше красноречиво в ръка центурионската палка.

Муций остана сам при задната врата на театъра. Огледа се, пооткрехна я и се промъкна в коридора. Към гримьорната на артистите отиваха няколко души. Позна между тях Квирина и й махна с ръка. Бързо й зашепна:

— Слушай, кажи на твоя Фабий, че театърът е обкръжен от войска. Ако почне някакъв пердах, трябва да го арестуваме. Аз го познавам, кажи му да бяга през тази врата. Разбираш ли? Аз ще съм тук…

Муций внимателно излезе и затвори вратата.

След малко дойде Венто с центуриона на четвърта кохорта. И каза строго на Муций:

— Той ще стои тук с мен. А ти върви при своята манипула!

— Ама защо? Ама аз… аз… — заговори объркано Муций, но Венто бе неумолим:

— Обирай си крушите или ще те почеша с палката!

Муций тръгна. „Горкичките артисти, шепнеше си той по пътя. Лоша им е работата. Старият ще ги спипа. Ама може и нищо да не стане…“

Квирина уплашено изтича при Фабий. Тя му съобщи объркано какво й е казал Муций. Фабий се слиса. Някой го е предал. Но кой?

— Никому ни дума! — каза той на Квирина и влезе в гримьорната. Квирина — подир него. Артистите ги наобиколиха.

— Казвай, Квирина, как изглежда от залата? Какво говорят хората? Харесва ли им?

— Тя ми каза, че е великолепно — весело заговори Фабий вместо нея, като оглеждаше изпитателно всеки поотделно. Това бе съвсем излишно — всеки артист умее да играе.

— Братлета! — чу се отчаян глас зад вратата. В гримьорната нахлу Волумния с втрещени очи. — Театърът е обкръжен от войска!

Ужас вцепени всички. Мъртва тишина и в тишината — истеричният писък на Манускул:

— Идват за нас! В клопка сме! Ще ни затварят! Ще ни убият!

Квирина се хвърли върху Фабий:

— Моля те… не излизай повече на сцената!

Той я отблъсна, подскочи към Манускул и изсъска в лицето му:

— Продажна свиня! — Стисна го за гърлото и го изхвърли от гримьорната.

Подир Фабий отчаяно викаха:

— Фабий! Войска, чуваш ли? Пак изгнание! Не! О, богове, стига вече!… Какво да правим? Край на представлението! Край! Прекъсваме!

— Защо е тази паника, братлета? От какво се страхувате? Да прекъснем? Заради един посерко? — Той погледна Апелес. — Ние сме длъжни да доиграем пиесата!

— Дори това да ни струва живота? — извика някой.

— Имаме само един живот! — обади се друг.

Мнестер гледаше Апелес, сякаш не чувайки гласовете, а може би наистина не ги чуваше. Каза спокойно:

— Фабий е прав. Ние трябва да доиграем пиесата, приятели!

Артистите стояха объркани, раздвоени. Прозвуча гонгът и обяви края на главната пауза.

— Кой не иска да играе повече? — енергично попита Фабий.

Двама артисти от хора вдигнаха ръка.

— Отивайте си — каза им сухо той. — А ние, приятели, на сцената! Чакат ни!

Задъханата мелодия на флейтата подскачаше нагоре-надолу по стъпалата на амфитеатъра.

Вестта, че театърът е обкръжен от войска, проникна и сред публиката. Един човек или десетина души при подобно съобщение биха се уплашили и станали. Хилядоглавата тълпа — точно обратното. Такава заплаха пробужда в нея гняв и готовност за отпор. А пък съзнанието, че четиридесет хиляди души не могат да бъдат наказани, че сред такова множество не могат да открият кой точно вика — засилва още повече смелостта и мъжеството у хората.

Сега представлението стана по-динамично. Действията се редуваха бързо. Публиката, намираща се в обкръжение, следеше неспокойно действието.

Скулпторът Перилай показва на Фаларис своето произведение в дъното на сцената. Умело замаскираната светлина така осветява бика, че се получава съвършена илюзия за нажежен до бяло бронз. Като първа жертва на Аполон Перилай хвърля в пламтящата утроба на бика жив овен. От муцуната на бика се раздава отчаяно блеене, Фаларис ръкопляска. После скача от креслото си и злорадо се взира в скулптора.

— Сега ти! — и заповядва да хвърлят Перилай в страшната пещ. Демоничният смях на Фаларис заглушава вика на нещастника. Явно този особен начин на изтезание му се харесва. И той заповядва да хвърлят нови и нови жертви в бичия търбух.

Телемах извежда един подир друг хористите на сцената.

Хорът пресмята злодеянията на тирана и призовава безсмъртните богове на помощ срещу деспота.

Телемах твърди, че боговете няма да помогнат. Разказва случая с ястреба и гълъбите. Хорът напрегнато слуша.

Публиката в театъра също слуша напрегнато.

Появяват се Фаларис и майка му.

И Фаларис отново се смее, казвайки на майка си, че сънят нищо не значи, че е глупост, тъй като той потапя в кръв само тези, които са се провинили, а не невинните.

Плачът на майката се превръща в ридание, слива се с флейтите и без пауза започва последното действие на трагедията.

Философът Питагор предупреждава тирана със смели думи. Упреква го, че неговите порочни и развратни удоволствия струват милиони драхми, а народът няма нито обол за хляб. Фаларис иска да подчини с война цяла Сицилия, а после и останалия свят, но народът иска мир. Лош владетел е Фаларис. Питагор го предупреждава, тъй като чашата на жестокостта му прелива. Фаларис, разтреперан от гняв, го пита как си позволява да говори така с него. Философът казва, че според Аполоновия оракул той няма да умре от ръката на тирана.

Фаларис се вбесява и заповядва да изправят философа пред съд. Той самият ще произнесе смъртната му присъда и Питагор ще види кой има по-голяма власт — оракулът или Фаларис.

Зад сцената се чува силният и спокоен глас на Питагор:

Театърът се разтресе от аплодисменти. Фабий, готов за последното си излизане, е крайно възбуден. Той слуша градушката от ръкопляскащи длани и чувствува как думите, които е написал, завладяват тълпите. Чувствува, че хиляди хора са с него, стоят зад него. Всичко се смесва в главата му: той самият… пиесата му… развълнуваните зрители.

Зад сцената се чуват виковете на агригентските тълпи.

Тимпаните поддържат темпото на флейтите и кларнетите, музиката призовава към настъпление. Цялата атмосфера в театъра призовава към настъпление. В този миг Фабий трябва да излезе, но развълнуваният автор изведнъж забравя своя текст. Той изтичва на сцената, застава пред хора, ала не може, не може да си спомни думите на Телемах и пламнал от нагорещената атмосфера в театъра, започва трескава и страстна импровизация:

— Докога ще търпим, народе агригентски? Не можете ли да се избавите от изверга? Спомнете си за ястреба, гълъби! Вашето спасение не е в бягството, а в нападението!

Театърът на Помпей се олюлява от викове. Викове на хилядите, които бяха станали от местата си и вдигаха заканително юмруци:

— Да се убие кръвожадният хищник!

— Долу тиранът!

— Стига съдилища и убийства!

— Край на произвола! Искаме справедливост!

— Справедливост!

Луций даде знак на претора. Ек на бойни тръби — продължителен, пронизителен — заглуши виковете на хората. От всички врати в театъра нахлуха преторианци с мечове в ръка. Викове и суматоха. Тълпата се бие с войниците.

Още непомислили за бягство, Фабий и артистите са арестувани и оковани.

Ливила бавно се надигна от креслото си и каза през рамо на Луций:

— Много ти благодаря за прозорливата намеса. Заради теб няма да знам какво трябваше да стане с Фаларис. Всичко ми разваляш в най-хубавия момент.

Луций не отговори. Той наблюдаваше битката на сцената. С отмъстителен поглед проследи как извеждат Фабий. Бунтар! Ще организира въстание! Ще сваля Калигула от трона! Луций почервеня. Ако падне Калигула — пада и той. Съдбата на Калигула е вече и негова собствена съдба.

— Ще благоволиш ли да забележиш, моя златна главички, че те чакам? Размечта ли се, или и ти искаш да видиш края? — Ливила се засмя: — Краят на фаларисовци не е весел, съгласен ли си, миличък? Кой каквото си постеле, на това ще легне. Нали чу какво каза Фабий: „Не можете ли да се избавите от изверга?“

Изверг. Права е тази цинична жена. Прав си Фабий. Права е и тази ревяща сган. Но Калигула не бива да падне! Луций се изправи, чертите на лицето му бяха вкаменени. Той тръгна енергично редом с Ливила.

— Не бързай толкова, любими. Убиват ми новите сандали. Пожали крачката на своята обожавана Ливила.

Луций забави ход и се замисли. „Рим ненавижда Калигула, но се страхува от него. Ще се страхува и от мен!“

55

Три часа след арестуването на актьорите пратеникът на Луций пристигна в Остия и предаде донесение за пиесата, за хода на представлението и демонстрацията в театъра. Луций съветваше императора да се върне в Рим и за назидание на тълпите веднага да устрои съд над бунтарите. Херея го посъветва същото; няколко часа след полунощ императорът на кон, съпровождан от Херея и от подсилена лична охрана, влезе през остийските порти в Рим. Още на Кливус Делфини, разделящ Авентина на две, се чуваше далечната врява на тълпите. Пред Големия цирк императорската свита се натъкна на групи хора. Народът позна императора. Стотици гласове пресипнало викаха:

— Долу тиранът!

— Долу Калигула!

Императорът чу всичко това. Първото чувство, което го обзе, бе гняв срещу неблагодарната сган, а после — страх. Преторианците на Херея му проправяха с меч и кръв път към Палатина. Калигула трепереше: как да повярва, че днешният ден е само едно недоразумение, едно изключение, dies nefastus417, просто кошмарен сън? Как да повярва, че утре и през следващите дни истинската реалност пак ще бъде славата, върховната императорска власт, робската покорност и безграничната плебейска почит? Как ще стане това, след като тази паплач продължава да вилнее и сега, толкова часа след представлението? „Къде са моите сенатори? Изпокрили са се в домовете си, заключили са се, а мене са ме оставили на произвола на съдбата! Кучета!“

Калигула скочи от коня, влезе в двореца и като мяташе неспокойни погледи на всички страни, отиде в атриума. Не се поклони на ларите и пенатите, както правеше обикновено, защото гневът съвсем бе помрачил мислите му. Чувството за безкрайна несправедливост и обида го раздираше. Хапеше ръце от злоба, късаше завесите, риташе креслата, скимтеше като ранен звяр, но изведнъж си спомни за своята мощ и се успокои. Изслуша подробния доклад на Луций, одобри крутите мерки, които бе взел за потушаване на бунта. После нареди да извикат Херея.

— Какво мислиш да предприемеш, Касий?

Неразговорливият префект сви рамене:

— Трябва да се запуши устата на тая паплач.

— Ами артистите?

— Бих ги изгонил от града тези подстрекатели — отговори Херея, но тъй като питаеше известна симпатия към артистите, смекчи своята присъда: — Те навярно не са и предполагали какво ще произлезе от това… За всичко е виновна тая сбирщина от просяци.

Херея виждаше разлика в прослойките на римското население; императорът на всичко казваше народ. Херея приписваше вината на продажната сган. Калигула не разбра тази разлика и се намръщи.

— Какво ще правиш после?

Херея погледна спокойно императора и каза:

— Днес ще наредя да понатупат неколцина. После няколко дни ще държа войниците в готовност. Утре тълпата ще поръмжи още малко, а вдругиден ще се успокои. Подхвърли им, домине, сто пантери в цирка…

Същото го посъветва и Луций.

Императорът полегна. Притвори очи и се загледа в червените езици на светилниците. До слуха му долетя шум. Викове на тълпа. Стори му се, че чува „Долу тиранът!“ и си представи юмруци и раззинати уста. Размаха сърдито ръка, за да прогони видението, но шумът и виковете не преставаха. Калигула се повдигна ужасен — не, това не е халюцинация, а реалност. Вслуша се — виковете продължаваха. Той изтича на дългата, тясна тераса, която опасваше северната фасада на двореца от палатинския път до Кливус Виктория. И в лунната светлина видя почернелия от народ Форум. Оттук вече ясно чуваше виковете „Долу тиранът!“, чуваше и дрънченето на металните наколенници, броните и щитовете на войската, която настъпваше срещу тълпите. Калигула изтича обратно. Влезе в спалнята. Тя бе обърната на юг, към Големия цирк. Тук шумът от Форума се чуваше най-слабо, само като бучене на буйна река. Озърташе се като преследван звяр, но скоро се успокои: та нали си има Херея и хиляди тежковъоръжени войници! Дворцовата охрана е желязна стена. От какво да се страхува? Той се хвърли върху леглото.

Притаил дъх, Калигула лежеше по гръб — затворил очи и затиснал с възглавници ушите си. Туптенето на сърцето му и далечното бучене на тази проклета река се усилваха, приближаваха… защо сега така ясно чува бученето? Възможно ли е това? Калигула взе наметалото си и се изкачи по тайната стълба на покрива на двореца. Тълпите отстъпват пред преторианците по Виа Сакра и Виа Нова, заобикалят Палатина от юг, през долината под Целий, и се втурват в Големия цирк. Многогласен, макар и по-тих тропот се чува отдясно, откъм олтара Genii loci418, откъм Тържището и отзад, откъм Големия форум. „Обграждат ме като лисица в дупката“, тракаше със зъби императорът. Шум, рев, дрънчене на оръжие и викове изпълваха нощта.

— Долу тиранът! По-малко данъци, повече хляб! Panem, non circenses!419 Долу Калигула! Долу братоубиецът!

Облаци скриха луната. Нощта се превърна в огромна черна паст, пълна с тропот и викове, които пронизват ушите; императорът хуква, спуска се надолу, тича из двореца, пита къде е Херея, няма го в двореца, да, да, това е добре, значи, е там, там… Императорът търси кътче, където не проникват тези ужасни звуци, най-после го намира. Това е библиотеката на Тиберий под свода на перистила, най-тихата стая в двореца.

Изтощен от страха, той се свлече в креслото. Тук бяха запалени само два светилника на подставки, залата тънеше в полумрак. Пергаментовите свитъци имаха от единия си край обикновени, направени от кедрово дърво плочки, които висяха на връвчица. Никакво злато или скъпоценни камъни, с каквито се украсяваха свитъците на патрициите. Калигула, взрян в сумрачната зала, напрегнато се вслушваше. Нищо, нищо, нищо. Въздъхна облекчено. Той обърна глава към бюста на Тиберий, изваян като жив от гръцки скулптор. И в полумрака Калигула видя: лице загадъчно, непроницаемо, но с подчертано изразени клавдиевска гордост и презрение. Очите пламтят под сключените вежди сякаш два нажежени кръга.

Калигула гледаше изпитателно лицето на дядо си. „От тебе се страхуваше целият Рим. Ти казваше: «Нека се страхуват, стига да ме слушат.» — Калигула нервно потрепна. — Слушаха те и мълчаха. А мене? Мене ме ненавиждат. — Скръцна гневно със зъби: — Нека ме ненавиждат, стига да се страхуват. Но дали още се боят от мене? — В ушите му отново забуча: «Долу тиранът!» — Кой си позволява да ме нарича, тиран? Нима на мене не ми е позволено всичко?“

Ревът на тълпата проникна и тук. Рев — див и яростен. Сякаш някъде съвсем наблизо се е разразило сражение. Калигула скочи. Вледеняващ страх пълзеше от крайниците към сърцето му, но в главата му кръвта вреше. Той се замята из стаята, хващаше се за килимите по стените, късаше свитъците, папирусите пращяха, ревът се усилваше… Пръстите на мрака го стискаха за гърлото… Страх, безумен страх го душеше.

Да избяга! Да! Но къде? На Капри като Тиберий? В Анциум, Тускулум или Баи, където има непристъпни като крепост дворци? Или пък на Инсула Флорида420 в своя летен дворец в Сегеста? Но ще му помогне ли това? И в Сицилия ще го намерят. Или да се укрие на луксозната си яхта? Не. Навсякъде ще го намерят. Лицето на Тиберий е присмехулно, иронично: ти си моят убиец, но и ти няма да се спасиш от ръцете на своя убиец!

Императорът започна обезумяло да вика Херея. След малко префектът се появи — уморен, недоспал. Той доложи:

— Бяха се разбунтували по-силно, отколкото в театъра. Заповядах отново да се употреби оръжие. Доста кръв се проля.

Обзет от страх и ужас, императорът хукна из коридорите. Разтвори първата врата, до която стигна. Това бе стаята на Ливила. Тя се готвеше за сън, разресваше косите си със златен гребен. Той се сгромоляса в креслото.

— Я гледай, властелинът на света! — ухили се Ливила. — Какво ти е, Гай? Дишаш като Инцитат след състезание. Какво се е случило?

Калигула тракаше със зъби:

— Ти не чуваш ли?

— Чувам. Е, и какво? Ти си го докара това, братленце. Мислиш, че Senatus Populusque Romanus ще те обичат, загдето ги ограбваш и се наслаждаваш на, болките им, когато ги изтезават?

Императорът изкрещя:

— Ливила! Ще заповядам да те набият!

Тя избухна в смях:

— Браво! Виждаш ли? Това си ти. Задето ти казвам истината — да ме набият. А не искаш ли жива да ме хвърлят в нажежения бик, както правеше Фаларис? Не се ежи. Аз знам, че си изверг. Нали и аз съм същата, братче? Такова си е нашето семейство.

Ливила пристъпи и помилва пребледнялото му лице:

— Хайде, успокой се! Не тракай така със зъби! И ти си ми бил герой! Виж, Луций е нещо друго. Той е за император. Хайде, легни си вече, запуши си ушите с възглавници и заспи.

— Искам при Цезония — едва изрече Калигула.

Ливила се ухили:

— О, разбира се! Нашата драга императрица! Тихото убежище! Изворът на мъдростта! Тичай при нея. Или почакай, аз ще те отведа:

Цезония спеше. Калигула я събуди. Тя го изслуша, прозявайки се. После се усмихна, като че ли нищо не се е случило, направи му място да седне до нея на леглото.

— И от какво се страхуваш, Гай? От викането? Че това нищо не е. Нали си имаш войници?

Гласът й бе спокоен, уверен. Императорът се посъвзе от нейния трезв глас.

— Искаш ли да изпиеш отвара от мак и да си легнеш? Вече съмва. Отдавна трябваше да си заспал.

Калигула седеше неподвижно, мълчеше и продължаваше да премисля плановете си за бягство.

— Или пък нареди да ти приготвят ваната и да ти направят масаж. Ще се освежиш, драги мой.

Императорът не направи нито едното, нито другото. Погълнат от своята идея, той заповяда да извикат авгура и се изкачи с него на покрива. Помощниците на авгура носеха, в клетки бели свещени гълъби.

Небето беше ясно, без нито едно облаче, над планините Албани изгряваше слънцето. Градът от мрамор и злато блестеше. Roma aeterna, красавецът над красавците, се протягаше, многобройните му гърди, коремчета, бедра бяха позлатени от слънчевите лъчи и той се пробуждаше с привичната си утринна песен, сякаш през нощта не е участвувал в кървава сеч, а е спал дълбок сън след сладка любов.

Гълъбите литнаха, нервни тръпки разтърсиха императора: както в тази проклета пиеса — само ястребът липсва! Птичето ято се насочва към северозапад, към Рейн. Белите крила блестят така ослепително в слънчевите зари, та чак очите го заболяват. Какво е това? Ятото лети неуверено, едва пори въздуха; ах, северният вятър духа насреща им; той разкъсва ятото, гълъбите се премятат в неговите струи, после изведнъж се обръщат, сгъстяват се в една редица и стремглаво, като сребърни стрели, политат на югоизток към Египет.

Императорът извика.

Авгурът поглеждаше крадешком императора, като се стараеше да отгатне в този обратен полет някакво добро предзнаменование. Говореше несвързано:

— Вятърът им попречи, чудесно летяха, в стройна редица, ти сам видя това, божествени, нали си нашият върховен авгур?

Калигула го прекъсна с движение на ръката. Той вече знае това, което искаше да узнае. Да, да! Ще избяга в Египет! Неговата отколешна мечта! Да пренесе седалището на управлението в Александрия, да направи от нея престолен град на империята, и център на света и да се възкачи като фараон с божествен ореол върху трона на египетските царе! Там ще бъде в безопасност. Не на Рейн, а в Александрия. Да се махне от тази пареща под краката му земя, да се махне от тази римска сбирщина. Над Рим духат и винаги ще духат опасни ветрове, които биха се превръщали в бури и урагани, след като и тези актьорски нищожества се осмеляват… Къде е Луций? Къде е Херея? Той се спусна надолу разлютен. Там го чакаха Херея и Луций със своя отчет: през нощта толкова и толкова убити жители, толкова и толкова преторианци…

Калигула го прекъсна:

— А какво е положението сега?

Херея гледаше настрани, колебаеше се, но не можеше да излъже:

— Негодници. Изподраскали са всички стени…

— Говори!

— Пак стихчета…

— Против мен? За мен? — беснееше императорът.

Херея кимна смутено.

— Какви? Искам да знам!

Херея се обърна към Луций. Той извади изпод тогата си намазаната с восък дъсчица и неуверено я подаде на императора. Калигула зачете:

Вените на слепоочията и шията на Калигула набъбнаха, той едва дишаше, сякаш всеки миг ще припадне. Луций грижовно го настани в креслото, Херея изтича за глътка вода.

— Прости ми в името на боговете, мой цезаре! Ти сам пожела да узнаеш…

Императорът успя да се овладее. Прекъсна Луций с жест, не искаше да слуша извиненията му. И задъхано изрече:

— Кой… кой е писал това?

Луций сви рамене:

— Никой не знае и не може да се открие. Някакъв гнусен, анонимен автор… Но виновникът е Фабий Скавър. Това са плодовете на неговите подстрекателства… — И след пауза добави: — Да наредя ли да го удушат в затвора?

Калигула не се помръдна. Мисълта за Египет му вдъхваше кураж. Той каза на Луций:

— Не, да се задуши по моя заповед — в никакъв случай. Ти казваше, че след един час сенатът ще се събере? Ще отидеш там и ще предадеш моето желание.

И вече спокойно, без вълнение той обясни на Луций какво трябва да предаде от негово име на сената. Луций гледаше императора с възхищение.

Тази нощ, когато римският народ се тълпеше на Форума, в Големия цирк и настояваше да се отстрани тирана, когато проливаше кръв в предварително изгубената битка срещу мечовете на преторианците; тази нощ, когато след дълги години римският народ вдигна юмрук срещу главния си потисник, обсебил изцяло властта, тази нощ, когато императорът се мяташе из двореца, уплашен от гнева на тълпите, и мислеше за бягство отвъд морето — тази нощ римските сенатори си спяха спокойно както винаги.

Те нямаше за какво да се тревожат и безпокоят. Знаеха своите преторианци, тази желязна гвардия, която е способна — капка кръв тук, капка кръв там — да задуши още в зародиш всякакъв бунт. И все пак, колкото и да не ставаше днес дума за тях, събитието ги засягаше. Тъй като те и императорът бяха същински скачени съдове, макар това външно невинаги да личеше, макар императорът от време на време безмилостно да прочистваше редовете им. Те бяха неразривно свързани помежду си. Знаеха, че римският народ е разпокъсан, че Populus Romanus е едно vagum421 понятие, една прииждаща река без определено русло, която се разлива в хиляди локви, а те бързо пресъхват и след това остават само досадни комари. Знаеха, че хората, изкарващи си с труд прехраната, са разяждани от огромна паплач, която е готова днес за една сестерция да каже на бялото черно, а утре — за две — обратното.

Сенаторите, опората на държавата, се наспаха добре, изкъпаха се, закусиха. След това техните главни представители Авиола и Хатерий Агрипа се срещнаха на съвет с двамата консули: чичото на императора — Клавдий, и Гай Петроний Понций. За всички освен може би за Клавдий — този нещастник — бе ясно, че нещо трябва да се направи. Primo422: необходимо е да се подслади животът на императора, преживял такива горчиви мигове заради бунта на развилнелите се артисти; secundo (но за това не се говореше на глас): трябва да се възползуват от възможността, която им даде разбеснелият се народ, и да внушат на императора мисълта, че не така нареченият народ, а сенатът и римските богаташи са неговата опора, защита и спасение.

И накрая най-главното, макар и малко парадоксално да сключат мир с императора, за да започнат колкото е възможна по-скоро войната. Да отпразнуват здравото побратимяване на двете най-големи сили. И това трябва да стане вдругиден на пира у Авиола, който лично ще покани императора.

Сенаторите изпълниха малкия храм на Божествения Август час преди началото на събранието. Забарикадирани в своите дворци и изолирани от Града, те бяха жадни за новини: какво е станало след представлението, какво са правили тълпите през нощта, какво — на сутринта? Сенаторите си шепнеха многозначително, но, общо взето, не знаеха много. Тогава повечето от тях подхванаха разговор за онова, което бе смисълът на живота им, и изведнъж храмовата светиня се превърна в сборище на търговци. Отците на Града се оживиха. Храмът зажужа като гнездо на оси. Тези, които до вчера едва се поздравяваха, днес, узнали за нападенията на германците, сключваха сделки и се усмихваха един на друг като братя. Естествено доставчиците на суровини за оръжейните работилници бяха на първо място. Техните фабрики работят под пълна пара. Производителите на оръжие не могат да минат без кожа и леко, здраво дърво за щитове, без олово и мед за брони, без желязо. Цената на металите се покачва: седем, девет, десет пъти. Притежателите на рудници свиват рамене: добивът е скъпо нещо, на робите трябва да се плаща повече. Цената на желязото се покачи до десет, дванадесет, тринадесет пъти. Натежалите от пръстени ръце треперят. „Колкото повече имам, толкова повече искам да имам.“

Перспективата за нови провинции е живителен дъжд и светкавично повишава цените на всичко: мед, сукно, месо, кожи, роби — особено на робите. Храмът бучи като разбушувано море. Предлагане. Търсене. Продажба. Купуване. Комисиони.

Голяма роля в случая играят висшите чиновници от императорската канцелария и римската магистратура. Тази висша бюрокрация, която навсякъде се вреше и всичко държеше в ръцете си, бе създадена още по времето на Тиберий. Богаташите си бяха купили срещу доста пари императорските помощници и отдавна теглеха заедно колата. О, каква изгода е да ти плащат от ерария, да вземаш комисиони отляво и отдясно и да получаваш от някое сдружение ежегоден апанаж, превишаващ петорно заплатата ти! Затова личният трапезит на императора, освобожденецът Калист, е Persona gratissima423, с която тук разговарят като с благородник, а дъщерите му получават всяка година прекрасни вили от баща си.

Чува се гонг — влизат консулите. Ликуващи възгласи посрещат Клавдий, чичото на императора, Понций и Луций Курион.

Консулът Понций открива извънредното заседание на сената. Той осъжда артистите и народа за „Фаларис“, отправя хвалебствени фрази към любимия владетел — аплодисменти, за божествения цезар — аплодисменти. Консулът сяда, сенаторите се изказват в духа на неговата реч, блюдолизците се надпреварват в суперлативи по адрес на императора, върху лицата им пламти възторг от величието на Калигула; само този глупак, този дебелак Клавдий си чисти ноктите, като си завира ръцете в късогледите очи. Е, чичото на императора може да си позволи това, друг на негово място би заплатил за такова нещо с главата си.

Когато всички усетиха, че храмът вече пламти от хвалебствени фойерверки, Хатерий стана и направи предложение на сената да удостоят императора в израз на дълбока преданост, вярност и любов с нова почест — „Златен щит“. Щит от чисто злато е релефно изображение на слънчевото императорско лице, който ще се пази в храма на Белона от нова колегия жреци, основана специално за случая. В един празничен за народа ден, с процесия, оглавена от членовете на сената и римските благородници, жреците ще понесат щита към храма на Юпитер Капитолийски, където върховният жрец ще извърши жертвоприношение. Съпровождана от хор на благородни девойки и юноши, които ще прославят великодушието, милосърдието и други подобни добродетели на императора, процесията ще мине през Града, за да могат към нея да се присъединят всички римляни.

Храмът се тресе от нестихващи овации. Нека Луций види този възторг, тази любов, нека разкаже всичко на императора, нека императорът знае кой сред това вавилонско стълпотворение е негов щит, негов златен меч.

Сенека се прави, че ръкопляска. Старае се и изразът на лицето му да прилича на останалите. Но същевременно се срамува, че е римски сенатор, че е един от тази паплач, да, повтаря си Сенека, паплач без чест, без капка съвест, която позорно кади тамян на този брутален човек и подхранва неговото тщеславие.

Овациите стихват, тържественото заседание е приключено, но консулът Понций, председател на заседанието, не стана. Той дава думата на Луций:

— Благородни patres conscripti, с радост ще разкажа на императора за почестите, които му отдадохте днес. Императорът ми възложи да предам неговите приветствия до славния сенат. Когато тази сутрин му съобщих, че след представлението в театъра демонстрациите продължиха цяла нощ из улиците на Рим, че намесата на въоръжената сила бе необходима, че метежът на народа, предизвикан от вредителските прояви на артистите, причини смъртта на повече от шестстотин души, между които осемдесет и шест войници, че тази сутрин по стените имаше много надписи, опозоряващи нашия най-скъп император и подстрекаващи народа против него — императорът реши инициаторите и участниците в бунта, на първо място артистът Фабий Скавър, да бъдат изправени вдругиден пред съдебния трибунал. Съдът да се състои в базиликата на Юлий — в петия час след пладне. Императорът лично ще вземе участие в работата на съда.

Сенаторите възторжено приеха предложението на императора.

— Макар че нашият великодушен император може в този случай, съгласно закона за подстрекателство и обида на Величеството, лично да издаде заповед за наказание на провинилите се, той желае те да бъдат изправени пред шестдесетчленния съд, избран измежду сенаторите, и на автора на пиесата „Фаларис“ — Фабий Скавър, да бъде предоставена възможност за защита съгласно римското право. И така, нека сенатът определи доброволен или назначен patronus ех officio424, който да защищава обвиняемия. Главен ищец в тази тъжба, подадена за обида на Величеството… за държавна измяна… императорът определи мен.

Луций завърши.

Консул Понций стана:

— Едва ли може да се очаква, че някой доброволно ще защищава държавния изменник. Затова, преди да сме определили сами адвоката, аз задавам въпроса формално: има ли измежду членовете на сената някой, който желае да защищава Фабий Скавър?…

Гласът на консула секна и той облещи очи към ръката, която се вдигна над креслата. Patres conscripti се развълнуваха; това е невероятно, това е невъзможно! Но ръката стърчеше нагоре — ръката на Сенека.

— Обричаш се на гибел, безумецо! — прошепна отзад сенатор Лавиний на Сенека.

Сенека стана, беше блед, ръцете му, опрени върху облегалката на креслото пред него, трепереха, той се изкашля и заговори в мъртвата тишина:

— Аз знам, че, все едно, вие ще възложите това задължение на мен — Advocatus plebis425, — както ме наричате заради моите досегашни защити на няколко занаятчии. Аз ви изпреварвам и сам се предлагам.

Събранието на сенаторите изтръпна в напрегната нерешителност. Ами сега? Да се съгласят ли? Да протестират ли? От тази неопределеност ги изтръгна нечий смях. Смееше се чичото на императора, Клавдий. А на въпросителния поглед, който му отправи Луций, той отговори с присъщия си шутовски маниер:

— Познах, нали? На ко-кой друг бихме до-доверили това, освен на нашия Сенека? Ретор над вси-всички ретори, нали?…

Напрежението спадна. Сенаторите се размърдаха, оживиха се, някои дори се усмихнаха. Какъв великолепен дуел ще бъде това: Сенека срещу нашия всемогъщ сановник Луций Курион, негов бивш ученик. Кой от двамата ще победи?

Понтифексът на Юпитер Капитолийски запали пред олтара жертвен огън за благото на Гай Цезар. Ароматните билки и пшеничените класове бяха хубаво изсъхнали, искрата на огнивото лесно ги подпали и пламъчето — първоначално тъничко като детско пръстче — се разгоря силно и полетя нагоре. Димът се издигаше отвесно към купола.

Понтифексът вдигна ръце и тържествено заяви, че вижда в пламъците щастливи предзнаменования за императора.

И прославените отци се стараеха да видят в огъня благоприятни знамения за себе си. Луций Курион също търсеше в огнените пламъци добри предсказания за своите честолюбиви цели. Само Сенека гледаше някъде нагоре, над пламъците, и виждаше как димът се сгъстява под свода на храма и полепва по стените като зеленикавосива плесен. Сенека не вярваше в знамения.

56

Окован, с наведена глава, Фабий влезе в огромната базилика на Юлий. Нито мраморната белота на шестдесетте грандиозни арки, извисяващи се една над друга в две редици, нито потоците светлина, които нахлуваха през прозорците, можеха да смекчат строгата и студена деловитост на това просторно помещение: вчера — борса, днес — съдебна зала.

Фабий вдигна за миг очи от пода, покрит с мозайка от дребни камъчета, към тази великанска вис, но после пак се загледа пред себе си. Мижеше, заслепен от светлината. Залата бе пълна с неподвижни бели тоги, разположени в мраморни кресла. Не можеше да разпознае лицата. Поведоха го по пътечката между креслата към мястото за обвиняемите; двама стражи с мечове в ръце застанаха зад него. Някой се приближи и му свали белезниците. Фабий се огледа. Около него седяха няколко десетки съдебни заседатели, зад тях останалите сенатори и редици преторианци. Галерията в горната част на базиликата бе празна. Народът, който обикновено присъствуваше на съдебните процеси, този път не бе допуснат. На масата срещу Фабий седяха четирима мъже: председателят на съда, консул Понций, отдясно вторият консул Клавдий, чичото на императора, отляво Луций Курион и секретарят. Креслото до Луций, покрито с пурпурна тъкан, бе празно. „Там, срещу мен, каза си Фабий, ще седне Фаларис.“

Преди два часа в килийката му в Мамертинския затвор влезе Сенека. Посъветва го как да се държи пред съда, каза му, че Луций Курион ще бъде негов ищец, а той, Сенека — негов защитник. Като чу това, Фабий почувствува известно облекчение и се поуспокои. И сега го занимаваше един въпрос — колко години ще трае изгнанието, което сигурно няма да му се размине?

Погледна красивата патрицианска глава на Луций и стисна устни. Днес могъщият Курион ще си разчисти сметките с него заради всичките му дързости.

Към креслото на защитата се приближаваше Сенека — попрегърбен и тихо кашлящ. Косите му падаха на кичури върху челото и слепоочията. Макар и леко пълен, той имаше изпито лице, край устата — дълбоки гънки и трескаво святкащи очи. Фабий го погледна с благодарност. „Какъв късмет, че ще ме защищава Сенека. Няма човек, когото той не би могъл да спаси. С него не можеш да се справиш и ти, предателю — погледна той отново Луций. — Колко ли години изгнание ще получа?“ Вдигна глава и започна да брои квадратите върху тавана. Четири… шест… осем… десет… повече от мястото си не виждаше. Десет? Обля го пот. Десет години да не види Рим? Квирина ще тръгне с мен, където и да е, като сме двамата, по-лесно ще бъде, ще мога и да играя… Но десет години!

Залата шумеше, сенаторите разговаряха, а от Палатина се спускаше императорската носилка, плътно обкръжена от личната охрана. Големият форум бе претъпкан с възбуден народ. Когато императорската лектика се показа, тълпата стихна. Ледена тишина. Дори арделионите не се решиха да приветствуват императора, никой не ръкопляскаше. Никой. Мълчание. И носилката бързо преплува това ледено море, а императорът стискаше юмруци от новата обида. Но в базиликата го посрещнаха гръмогласни аплодисменти, сенаторите стояха на крака — ликуваха, демонстрираха безграничната си преданост.

Императорът вървеше бавно, съвсем бавно, за да бъдат овациите по-продължителни. Седна; зад креслото му застана Херея. Калигула оглеждаше присъствуващите с притворени очи. Тресеше се от гняв. „Хм, колко бурно ме приветствуват тези лицемери, които ме изоставиха в тежките минути, изпокриха се като къртици в дупките си! Колко безгрижни и весели изглеждат, понеже този път мръсният хистрион удря по мен, а не по тях. Забавляват се с това, разбойниците.“ Той обърна очи към артиста.

Фабий крадешком наблюдаваше императора: бледно, подпухнало лице с хлътнали очи, върху което споменът доизрисува спазмата на удоволствието при изтезанията на Апелес. Фаларис! По-страшен и от Фаларис. „Докога, римски народе?…“

Консул Понций, председателят на съдебния трибунал, приветствува императора и откри съдебното заседание против члена на артистичната трупа Фабий Скавър, по произход роб, днес римски гражданин.

Очите на Фабий се срещнаха с очите на Калигула. Нито капка покорство няма в погледа на този жонгльор, помисли си раздразнено императорът; толкова много ли разчита на реторския ум на Сенека?

„Можеше да ме убие сам, тихо и безшумно — разсъждаваше Фабий. — Толкова пъти вече го е правил. Но сигурно се страхува да не разбунтува онези навън. Затова ме изправя пред съда. Чак тук се чува приглушеният шум на тълпите от Форума. Не съм сам. Те са там, пред базиликата, преторианците ги отблъскват, там е и Квирина. Квирина!“

Луций Курион чете обвинението: пиесата за Фаларис е прозрачна алегория, нападки срещу владетеля, в която Фабий Скавър оскърби личността на императора, разбунтува народа срещу него, предизвика кървави демонстрации.

Гласът на Луций се засилва:

— За оскърбление на императора с тази очевидна и преднамерена аналогия с тирана Фаларис, за подстрекаване на народа аз изисквам от името на сената и римския народ най-тежко наказание за обвиняемия!

Фабий слуша страшните думи, потреперва леко, но гледа с непоколебима вяра в Сенека.

Консул Понций се обръща към обвиняемия:

— Фабий Скавър! Ти чу обвинението! Питам те: признаваш ли се за виновен?

— Не! — отговори кратко Фабий.

По лицата на полубоговете в тоги премина насмешка. Това ни е известно. Пред съда всеки е невинен.

Настъпва моментът, когато се задават въпроси на обвиняемия. Пръв започна Понций:

— Защо ти — автор и изпълнител на мимове и комедии — написа трагедията?

Фабий гледаше над консула, нагоре към бронзовото лице на богиня Немезида. И си мислеше за своята стара мечта да създаде една голяма трагична роля. Да разсмееш зрителите, е лесно. Но да предизвикаш у тях нещо повече от смях, това е вече изкуство.

— Рим е преситен от наивни комедии. Исках да поднеса нещо различно от тези безсмислени пиески.

Луций заповяда с очи на секретаря да записва, резецът скриптеше по намазаната с восък дъсчица. Измежду съдебните заседатели се чу глас:

— А защо избра именно Фаларис?

„Защо? О, богове! Защо? Как да им обясня на тези надменни хора, че подир мен ходят измъчени, изтерзани същества и ридаещо ме питат: «Къде е човещината, Фабий? Къде е справедливостта?» И те не смеят да кажат на глас какво ги измъчва. А аз мога.“

— Защо съм избрал Фаларис… Трагедията изразява силните страсти… А зрителите искат такова нещо… винаги са искали. Защото сами го изживяват…

— То-то-това е така — запелтечи Клавдий, озърна се наоколо с късогледите си очи, като сам на себе си кимаше утвърдително с глава. — О-о-още Аристотел… е предпочитал тра-трагедията.

Луций стрелна със светлите си очи Фабий:

— Каква точно страст искаше да изобразиш във Фаларис?

Фабий гледаше лицето на богинята, но виждаше измъчвания Апелес. Тук наблизо, отляво седи неговият мъчител. Фаларис. Не се осмели да погледне в тази посока. Ледени тръпки прибягваха по гърба му. Овладя се:

— Страстната любов, митологическите интриги… днес вече никого не вълнуват. Народът иска по-драстично зрелище. В цирка и в театъра… жестокост… кръв… Фаларис… нажежен бик, в който се хвърлят живи хора…

Секретарят, наведен над восъчните дъсчици, едва успяваше да записва, макар да ползуваше бързопис.

— Пак пиеса за тирана! — гневно извика Авиола измежду редиците на съдебните заседатели.

Фабий изкосо погледна към Сенека. Реторът бе потънал в своите бележки.

— Играят се много пиеси за тираните — каза Фабий. — И те имат успех. Носят печалба. А аз се грижа за своята трупа, трябва да осигуря прехраната на своите хора. Ние живеем, за да играем, но също така играем, за да живеем.

Понций отправи подлизурски поглед към Калигула:

— Вие се нуждаете от средства? Тогава защо не си отишъл при нашия император? Той е милостив и щедър. Симпатизира на артистите.

Върху лицето на Фабий нервно заигра мускул. С хищника човек не се договаря, а се бори. Той изправи глава!

— Ние, благородни господарю, не сме просяци… с честен труд си изкарваме прехраната.

Калигула се намръщи. „Ето как тази сган тълкува моята щедрост. Вижда в нея милостиня, а не великодушие!“

Понций забеляза раздразнението на императора и побърза да разпита:

— Как стана така, обвиняеми, че при тази пиеса, която ти си избрал само заради печалбата, се стигна до явен бунт срещу императора?

Фабий очакваше този въпрос. И се страхуваше от него. Той пое дълбоко дъх, за да се успокои:

— Не знам, господарю. Аз не съм виновен, че зрителите… изтълкуваха пиесата по-друг начин… Вината не е моя… та аз не мога да овладея тълпите…

Луций го прекъсна:

— Следователно твърдиш, че твоята пиеса не е алегорична, че не е преднамерена алюзия за нашия император.

— Да, настоявам на това! — Гласът на Фабий леко потрепна, въпреки старанието му да бъде твърд.

Настъпи тишина.

Понций се огледа:

— Няма ли други въпроси към обвиняемия? Тогава давам думата на защитата.

Сенека стана, вежливо приветствува императора и съдебните заседатели и започна:

— Ние изслушахме обвинението, според което артистът Фабий Скавър е оскърбил нашия император и разбунтувал срещу него римския народ чрез преднамерена алюзия с печално известния тиран Фаларис. Вие чухте и отговора на обвиняемия, който отрича това. Но да видим какви са фактите.

Той се обърна към Луций и го помоли да прочете от пиесата за Фаларис, която има пред себе си, поне едно изречение, поне една дума, която да се отнася за благородния император, а не за агригентския тиран Фаларис.

Сенаторите учудено се раздвижиха. Странно начало на защита! Обикновено в началото Сенека държи дълга реч, въпросите оставя за накрая.

Луций отговори, че в пиесата наистина става дума за Фаларис, но не думите, а съдържанието и духът на трагедията са насочени срещу императора. Не думите, а техният провокационен, предизвикателен тон придавал друг смисъл на пиесата, според който под древния Агригент се разбирало днешния Рим, за да могат зрителите да сравнят любимия император с позорния тиран.

Сенека нанесе пряк удар на Луций:

— И ти ли, Луций Курион, и ти ли сравняваше императора с Фаларис? Аз — в никакъв случай!

Луций пребледня. Калигула обърна към него кървясали очи, сенаторите изтръпнаха.

— Аз обичам императора повече от живота си — заяви патетично Луций — и тъкмо затова с тревога следях как пиесата и артистите изкусно се прицелваха в Гай Цезар, говорейки за Фаларис. Още в началото имах подозрението, че авторът на трагедията е написал преднамерена алегория.

— За съда подозрението не е аргумент — каза Сенека строго. — Освен това пиесата бе разрешена от цензурата без никакви забележки. Защо тогава си подозирал автора на пиесата в злонамереност „още в началото“, както казваш? Защо си бил предварително настроен срещу него? Римското право изисква съдебните заседатели да чуят обективни и доказани обвинения, а не лични, пристрастни догадки.

Залата се оживи, тогите се размърдаха. Шепот: още малко и Сенека ще разгроми Луций Курион.

В това време Луций успя да се овладее от внезапния удар. Вдигна високомерно глава:

— Ще ви разкажа как съм стигнал до своите „догадки“, които според мен имат цената на убедително доказателство. Един ден, преди да се възкачи на трона нашият любим император, аз срещнах случайно Фабий Скавър при храма на Церера. Помолих го да напише хвалебствена пиеса за Гай Цезар. А той — по това вие можете да прецените отношението — му към императора — категорично отказа. Признаваш ли това, Фабий Скавър?

Преди Фабий да отговори, Сенека рязко се намеси:

— Има ли ищецът свидетели на този разговор с обвиняемия при храма на Церера?

— Може ли защитникът да докаже, че лъжа? — избухна Луций.

Аудиторията се развълнува, Калигула нервно потрепваше със сандали о пода. Клавдий мигаше късогледо към обвиняемия:

— Свидетели тря-трябва да има!

Фабий направи горд жест. На Сенека му се стори, че той иска да си признае, и бързо се намеси:

— Римското право е желязно. Аз констатирам, че досега не съм имал случай да се оперира пред съд с недоказани от свидетели твърдения, да се прилага нашето право така… така… — в напрегнатата пауза той търсеше точната дума.

Луций не се сдържа и извика:

— Как „така“?

Сенека произнесе твърдо:

— Така своеволно!

Сенаторите одобрително поклатиха глави: ученикът загуби сражението със своя учител. Удивително: членовете на сената, които в частния си живот често постъпваха съвсем своеволно с параграфите в областта на печалбата и властта, не можеха да понесат същото пред съдебния трибунал. В този миг те бяха римляни, защитници на римското право. Цялата аудитория моментално се отдръпна от Луций. Луций почувствува това. И се постара да преодолее пропастта.

— Защитникът нарече моите твърдения своеволни, но преценете сами дали поведението на Скавър не оправдава моите подозрения. Нека разгледаме живота на обвиняемия. Още преди години, по времето на Тиберий, Фабий Скавър заедно с другите артисти бе изгонен от родината ни заради бунтарски и разпътен живот. Наказанието не то направи по-добър. За обида на член от сенаторското съсловие той отново получи една година изгнание. Неотдавна се върна и веднага продължи своята зловредна дейност. В комедията за хлебарите осмя висшите магистрати, и притежатели на хлебарниците. А сега неговата подстрекателска дейност достигна своя връх. Той си позволи в пиесата за Фаларис да атакува самия император, като се надяваше, че с историческото съдържание ще прикрие злодейския си замисъл. Ето в тази взаимна връзка трябва да се погледне на обвиняемия.

Сенека поиска думата:

— Славни съдебни заседатели, patres conscripti. Обръщам се към вас като към духовния елит на римския народ. Разрешете ми да ви задам въпрос: нима подозирате всички трагически поети, че когато са изобразявали един отдавна мъртъв тиран, те са имали пред вид владетеля, по времето на когото са писали своите трагедии? Или искате да измъкнете от гроба Есхил и Софокъл и да ги съдите, че са писали за Зевс или Едип само защото по време на представленията тълпите са викали против своя настоящ владетел? Аз чета по вашите лица: такава глупост никога не ни е идвала наум. И по-нататък. Изправихте ли ме пред съда мен, когато по времето на Тиберий пишех трагедии, в които почти всеки стих осъждаше тирана? Не! Император Тиберий четеше моите трагедии и дори ги хвалеше. На него и през ум не му минаваше да вижда себе си в образа на тирана. А Луций Курион твърди, че нашият великодушен император Гай Цезар би могъл да бъде дотолкова дребнав, че да си припише сходство с чудовището Фаларис?

Шепот на възхищение премина из залата. Кой може да устои на Сенека? Външно сенаторите изглеждаха сериозни, но мислено се надсмиваха: „Habet! Получи ли си заслуженото, Курион? Пълно поражение!“

Калигула гледаше подозрително Луций.

Почервенял, Луций хапеше устни. Напрегнато слушаше Сенека.

— Само бедните духом — продължаваше той, — безделниците и клеветниците могат да допуснат такава глупава алюзия; а това е безпросветната сган. Тя, тази краста върху тялото на Рим, е изопачила смисъла на пиесата. Тя нарочно, злонамерено е търсила в историческата правда пример за днешния ден. Замисълът на автора не е бил лош. Лоша и вредна е била реакцията, предизвикана от желанието на тълпата да прави скандали и да извлича полза от тях. Благородни отци, аз обвинявам не Фабий Скавър и неговите артисти. Не честния римски народ, а продажната сган, която е злоупотребила с трагедията за Фаларис, за да създаде интриги! Нека тя застане на мястото на обвиняемия, който е невинен!

Херея слушаше внимателно. Виж ти, най-мъдрият и най-могъщият тук човек воюва за един незначителен хистрион. Херея имаше понякога фамилиарния навик да прави забележки на глас.

— Браво на нашия Сенека — каза той в тишината.

Върху ниското чело на императора се бе врязала дълбока, напречна бръчка. Както всички, и той чувствуваше превъзходството на Сенека в този двубой. Сам — великолепен ретор, Калигула усети, че е засенчен от успеха на Сенека. Завиждаше му. Ревнуваше. Бръчката на челото му ставаше все по-дълбока.

Луций се обърна към Сенека угоднически:

— Как може нашият знаменит Сенека да сравнява своите пиеси с „Фаларис“ на Скавър? Та всички ние тук добре ги знаем. И аз ви питам, благородни отци, защо трагедиите на Сенека преминаваха в спокойна атмосфера и защо „Фаларис“ завърши с кървави разпри? Защото — и аз съм убеден в това — пиесите на Сенека, макар и да изобразяват тирани, не са имали бунтарски умисъл. А в пиесата на Скавър има!

Луций повиши глас:

— Не е трудно да се оправдае злодеянието на Скавър със стихийността на народа. Лесно е да се прехвърли вината върху анонимната сбирщина и да се призовава на съд хилядоглавата римска тълпа — тази сган, както защитникът я нарече. По-рано той наричаше тълпата народ и често заставаше на негова страна, като я защищаваше срещу патрициите, макар самият той да е патриций. И днес е на нейна страна, само че сега му е по-удобно да я нарича сган и да я обвини, защото знае, че тълпата е невъзможно да се накаже.

Гласът на Луций, винаги хладен и рязък, ставаше пронизителен:

— Вие, отци на Рим, забравихте ли вече мима на Фабий за хлебарите, в който нападаше и осмиваше сената като цяло и всички вас поотделно? Това не беше ли също алегория? Или този мим беше по-прозрачен, отколкото нападките срещу нашия император във „Фаларис“?

Луций взе табличките на секретаря и като гледаше в тях, продължи енергично:

— Нима самият Фабий Скавър не каза, че е писал своята трагедия с пълното съзнание, че народът преживява силните страсти заедно с артистите? Той произнесе голяма лъжа пред нас като твърдеше, че не било по силите му да овладее хилядоглавата тълпа! За нещастие ние се убедихме, че той има власт над нея! Аз нито крачка няма да отстъпя от своето твърдение: всеки стих в заключението на „Фаларис“ беше провокация. Всеки стих, всяка дума и страстният тон на Скавър бяха нападка срещу императора. Само глухият не би разбрал това. Само един съучастник на Скавър не би обърнал внимание на това!

Луций завърши. Залата на базиликата се изпълни с тишина; симпатиите на съдебните заседатели се прехвърляха към Луций.

Сенека знаеше, че си играе с огъня, поемайки защитата на Фабий, но не се страхуваше. Той вярваше в силата на своите доводи, в своето ораторско умение, в своето пословично щастие при всякакъв спор. Разчиташе на непоколебимото римско право. Но не бе преценил, че защищавайки Фабий, който е обвинен не в дребна кражба, а в държавно престъпление, застава не само срещу императора, но и срещу сенаторската аристокрация, към която самият той принадлежи. И малко по малко в съзнанието му проникваше известно опасение, та дори и страх.

Фабий стана неспокоен. Оглеждаше се крадешком. Слънцето хлуеше през високите прозорци и лъчите му спуснаха в залата светлинна завеса; тя прикри фигурите на съдебните заседатели, размаза лицата им, Фабий вече не виждаше добре техния израз, но усещаше опасността. Имаше чувството, че се е изгубил в това просторно помещение. Търсеше с надежда, очите на Сенека, но той, с кърпичка на уста, се стараеше да овладее кашлицата си. Цареше тишина, тишина, която задушаваше, но в ушите на Фабий продължаваха да звучат резките думи на Луций, залата сякаш кънтеше от тях. Отвън долиташе далечният шум на тълпата и на Фабий му се струваше, че чува виковете на две сражаващи се войски: „Против мен, против нас — помисли си той и за разбунтуваните зрители — стои не само кръвожадният Калигула, но и неговият помощник Курион. Тук срещу мен се е надигнал целият знатен Рим, за да ме унищожи.“

Фабий с усилие овладяваше разтрепераните си ръце; това не бе само страх, но и безсилен гняв. Както тогава, когато се забрави и избухна в лицето на Тиберий. Погледна пред себе си: в креслото, покрито с пурпурен плат, седеше Фаларис.

Калигула наблюдаваше Сенека с ненавист. „И той е против мен! Съюзил се е с един бивш роб. Патриций!“ Очите му се преместиха върху Фабий и срещнаха погледа му. Фабий не трепна. Каква дързост от страна на този мъж! Кръвта нахлу в главата му, пред очите му се завъртяха алени кръгове, в тяхната червена мъгла Калигула видя как Фабий се променя, там вече стоят двама Фабиевци, десет, сто и всичките дръзко, безсрамно се взират в него.

Калигула се облегна назад и енергично размаха ръка, за да прогони видението.

По настъпилите няколко мига тишина Луций разбра, че е победил. Той забеляза жеста на императора. Изтълкува го като нетърпение и реши бързо да приключи съда. Изправи се:

— Славни съдебни заседатели! Същината на тъжбата е изяснена, всички пунктове на обвинението бяха доказани.

Сенека потрепна уязвен и бързо вдигна ръка. Председателят на трибуната не я видя. Не искаше да я види. Луций продължаваше демагогски:

— Питам ви, уважаеми отци, докога ще търпите да буйствува този непоправим метежник, бившият роб Фабий Скавър. Демонстрацията в театъра на Помпей и в града отне живота на седемстотин души. Един нов бунт може да застраши целия Рим. Тук става дума за нещо много повече. Не само за императора, но и за отечеството, за цялата империя. Patres illustrissimi! Ще върнете ли на Рим предишното спокойствие, или ще оставите без назидателно наказание престъпника, който още утре отново ще започне да подкопава властта на императора и вашата?

В базиликата на Юлий се разрази буря от разгневени гласове, които се сляха в едно „никога!“.

Консул Понций също забеляза жеста на императора не обърна внимание на Сенека, който искаше думата; той зададе на съдебните заседатели въпроса дали смятат Фабий Скавър виновен за престъпното бунтарство, застрашаващо държавата, и за обидата на Величеството? Всички съдебни заседатели вдигнаха ръка. После започнаха тихо да се съвещават.

Императорът гледаше Луций и си мислеше: „Отличен демагог. Умее ги тези неща. Умее да се върти според посоката на вятъра. Не се страхува. Дори от мен, макар и той да ме смята за Фаларис, както и всички тук. Прекалено съм го разглезил. «Луций е за император», каза Ливила. Да. Това е неговата цел. Скоро ще стане по-силен от мене…“

Съвещанието бе кратко. Всички станаха и консулът Понций прочете присъдата:

— „В името на сената и римския народ! Фабий Скавър, римски гражданин, член на актьорска трупа, се осъжда за посочените злодеяния на смърт чрез отсичане на главата.“

За миг настъпи тишина. Всички погледи се обърнаха към Фабий. След това избухна одобряващо ликуване.

Фабий стоеше вцепенен, парализиран, сякаш не чуваше и не разбираше. После разбра. Отвори уста и от тях изригна смях. Луд, истеричен смях разтърси базиликата. Всички ококорено го погледнаха: дали не се побърка? Смехът не преставаше. Фабий стоеше неподвижен, но на всички се стори, че отива към императора. Калигула уплашено се сви в креслото си и започна да вика стражата.

Охраната се нахвърли върху Фабий, запушваше устата му с длани, но и под тях осъденият продължаваше да се смее и да вика:

— Фаларис! Фаларис!

Притича нова стража, заобиколиха Фабий, натъпкаха в устата му тапа. Той яростно се отбраняваше, но те сложиха белезници на ръцете му и започнаха с голи мечове да го тикат към изхода.

Навън стоеше кордон от преторианци, а зад тях — мълчалива тълпа. Повлякоха го между шпалир от войници. Отчаяният вик на Квирина раздра тишината:

— Фабий!

Хвърлиха го в плесенясалата килия на затвора. Той падна върху сламата, подкосен от вика на Квирина. Заби пръсти в земята. Викът й се превърна в страстен шепот: „Фабий, ще видиш какъв хубав дом ще си направим!“ Той зари лице в гнилата слама и застена.

Калигула седеше сгърчен в креслото. Лешояд, който дебне дали наоколо няма нещо да мръдне. Късаше машинално златните нишки от ресните на наметалото си. Междувременно Понций съобщаваше следващите присъди. За Апелес — три години изгнание, за Мнестер и останалите артисти, участвували във „Фаларис“ — по една година. Калигула не слушаше, той гледаше Сенека: а сега ще си разчистя сметките и с теб!

Съдебното заседание завърши. Императорът стана, без да откъсва поглед от защитника. Събранието зашумя, сенаторите също станаха, като следяха погледа на Калигула.

Сенека навиваше папируса с бележките си с разтреперани ръце. Накрая вдигна глава. Змийските очи го смразиха. От погледа на императора лъхаше смърт. Ръката на ретора заопипва свитъка. Тръгна бавно. Сенаторите се отдръпваха, сякаш край тях минаваше прокажен. Те знаеха, че Сенека ще умре преди осъдения Фабий.

Преторианците отвориха тежките бронзови врати, Сенека излезе, вратата тежко се хлопна зад него.

Сенаторите стояха и чакаха да си отиде Калигула.

Към императора пристъпиха Луций и Авиола. Луций се заинтересува дали императорът е доволен от решението на съда. Калигула не отговори. Безкръвните му устни бяха стиснати. Луций разбра, че му е сърдит. Заради Сенека! В края на краищата според Сенека излизаше, че да се види във Фаларис Калигула, е по-голямо престъпление, отколкото да се напише и изиграе „Фаларис“! Да си близо до тирана, е винаги опасно.

Авиола канеше императора на обяд в петък в своя дворец. Сервилно го уговаряше:

— Искам да те зарадвам с нещо, мой божествени! — И продължи, сякаш Калигула бе проявил интерес: — О, никога! Не мога предварително да кажа, това е изненада за теб, домине! Разреши ми това удоволствие!

Хищническите очи се плъзнаха по Авиола, императорът кимна: продължаваше да мисли за Сенека.

Луций се стараеше да разсее императора:

— След обяда, ако желаеш, бихме могли да отидем на Форума, за да погледаме екзекуцията на това бясно куче.

Императорът отново кимна мълчаливо.

Авиола, който не бе забравил как Фабий му се подигра със своите „преторианци“, се разсмя, обръщайки се към императора:

— Отлично! Ще изпратя на Луций един милион сестерции, за да ги хвърлим преди екзекуцията от твое име на публиката по случай последната роля на любимия им артист.

Клавдий каза на племенника си, като заекваше повече от друг път:

— Жа-жал ми-ми е за този ко-комедиант. Имаше та-такъв царствен жест…

— Ти си глупак! — каза с отвращение Калигула, обърна гръб на Клавдий и се запъти към изхода сред шпалира на сенаторите, които го изпращаха възторжено.

57

Робите крачеха равномерно, мускулите опъваха смуглата кожа на прасците им. Лектиката се олюляваше. Вървяха бавно, стъпка по стъпка. Пулсът в слепоочията на Сенека изпреварваше техния ход. Той седеше неподвижен, затворил очи, и само от време на време повдигаше ръка, за да изтрие потта от челото си.

През клепачите му провикваше отровният поглед на Калигула и с него присъдата — съща като тази на Фабий: смърт. Ненавистните очи се разширяваха, изгаряха, поглъщаха го. Сенека отвори очи. Видението изчезна. Но пулсирането на кръвта в слепоочията му продължаваше. Той дръпна завеските на носилката и надникна навън. Ярката светлина го заслепи, викът на тълпата го оглуши. Хората познаха защитника на Фабий и гръмко го приветствуваха. Сенека се отдръпна назад, спусна уморено завеските и пак затвори очи.

Лектиката премина през Капенската порта, шумът отслабваше, Рим се отдалечаваше.

Под клепачите на Сенека отново изскочиха изгарящите петна — императорските очи, — заподскачаха в ритъма на крачещите роби: нагоре-надолу, нагоре-надолу, сякаш се прицелваха във философа.

Край лектиката мина кола. В трополенето на колелата по Апиевото шосе се преплете женски смях — чист, безгрижен, закачлив…

Сенека следеше лудите петна. Взря се в тях: „Да, аз те знам. Знам какво може да се очаква от теб и не моля за милост. Но аз все още съм господар на своята съдба. Съдба. Казан, в който всичко кипи, клокочи. Бях отгоре, сега падам на дъното. И кипежът в този котел вече няма да ме изнесе цял нагоре. А само духа ми. Тялото ще остане на дъното.“

Сенека малко се интересуваше от тялото си. Той се грижеше за него механично и не повече, отколкото изискваше положението му. Днес чувствуваше как банята го освежава, как му възвръща силите. Наблюдаваше ръцете на роба, който го масажираше. Опънатата кожа се зачервяваше, стопляше се — животът пулсираше в нея. Усети в жилите си прилив на кръв. Мушна крака в сандалите, каишката между пръстите го погъделичка. Туниката прилепна по тялото му и приятно го разхлади. Стана, тръгна, като си даваше сметка за всяко движение, за всяка крачка, това му достави удоволствие и усещане за нещо ново. Изумителен инструмент е живото тяло. Сенека възприемаше това усещане с изострените сетива на човек, който след дълго боледуване се учи отново да ходи.

Влезе в перистила и се оказа сред великолепното общество на гръцките статуи от мрамор и бронз. Сред тях винаги се чувствуваше добре. Боговете, сатирите и очарователните небесни обитателки никога не нарушаваха спокойствието му. Между коринтските колони, в братска прегръдка с олеандрите, те въплъщаваха хармонията на красотата. Лицето на Деметра сияеше. Фонтанът ромолеше, косите лъчи на слънцето позлатяваха капките падаща вода. Тяхното звънтене му припомни водния часовник. „Времето върви, тече, никаква сила не може да го спре. Колко ли време ми остава? Час? Два? Една нощ? Убийците идват призори. Имам още време. Време, но за какво?“

Слънцето залязваше. Лицето на Деметра потъна в сивкава сянка, водните капки станаха сребърни. Нежният звън на капките отброяваше миговете. Но все още има време.

Време, но за какво? За раздяла. С изгрева ще дойде и краят.

Сенека изтръпна. Тялото е тленно, духът — вечен. Да, това са думи. Къде е истината? Той стисна ръката на мраморния фавън. Усети хладината и твърдината на камъка: „Ето, това е истината за живота — явна, осезаема. Жив съм. Още съм жив. Но какво ще стане после, когато слънцето изгрее? Какво ще стане с душата ми?“

„Нещастен е този, който не умее достойно да умре. Страхът пред смъртта е присъщ само на слабия, безволев човек…“ — чуваше Сенека гласа си, кънтящ в баните на Агрипа, претъпкани с публика.

Той тръгна неспокоен, като се оглеждаше уплашено. „Страх? Да, боя се от смъртта, боя се.“ Тръгна по кипарисовата алея.

„Всеки ден е един живот. А този ден е последният за мен. За последен път виждам кипарисите. За последен път усещам техния мирис. За последен път чувам пеенето на щурците. За последен път мокря длани в капките вечерна роса. Моите сетива ми даваха възприятия и усещания, от тях се раждаха мислите ми. Как може да бъде жив духът без тялото? От какво ще се подхранва, с какво ще се насища, ако го няма тялото, ако изчезнат сетивата? Може би в края на краищата Епикур и Лукреций са имали повече право, отколкото Зенон, Платон и моите учители Сотион и Атал?426 Преди всичко материята, основата на всичко! Той чуваше думите на Тиберий: «Ти, Сенека, летиш из облаците, плуваш в абстракции, но аз трябва да ходя по земята.» Ах, не! Не! Никога тази материализирана, приземена философия! Духът! Духът над всичко! Духът — господар и владика на материята! Само това признавам аз, само това изповядвам!“

Но страхът си оставаше, страхът не си отиваше и духът на Сенека не можеше да го преодолее. Върна се във вилата си и излезе на терасата. Оттук се виждаше Рим. Зад меките очертания на храмовете сияеше розовото ветрило на залязващото слънце; градината безумно ухаеше в привечерния час. Като сребърен поднос блестеше повърхността на басейна под терасата. Прелитащите комари докосваха водата и подир тях оставаше малко кръгче… Колелце. Око: Отровното, неумолимо око на Калигула.

Подухва вятър, разлюля листата на платана, стигна до терасата. Сенека зиморничаво потрепери. Плесна ръце и нареди да му донесат наметалото; загърна се в меката тъкан и се усмихна. „Ето, това е всичко, което сега ми е нужно. Моите имения, моите вили, моето богатство — сега не ме интересуват. Трябва ми само наметалото, за да не ми е студено. Колко малко му е необходимо на човека, за да бъде задоволен!“ Едва сега истински разбра съдържанието на тази своя мисъл, която целият Рим повтаряше. Да се живее по-близо до природата, просто, без разкош. Целият снобеещ Рим повтаряше като папагал тези думи, но продължаваше да тъне в разкош, преяждаше с пикантни пастети, прогонваше скуката си с кървавите зрелища на гладиаторите и измисляше най-дразнещи наслади, за да освежи притъпените си сетива. Представата за прост живот гъделичкаше сетивата на тези изродени дебелаци, възбуждаше апетита им за ядене, гуляи и порочност; та за тях това бяха само думи. „А всъщност колко е просто всичко, нали го чувствувам сега: студено ми е и имам нужда от наметало. Нищо повече.“

По стените на терасата се виеха лози, зърната на гроздето — до преди малко златисти, сега се чернееха в сянката. Чернееше се и Рим в далечината. Сенека отново слезе в градината, за да разсее там безпокойството си. Сенките на кипарисите се протягаха като дълги гущери в краката му. Седна върху една мраморна пейка, стоплена от слънцето. Копнееше за спокойствие. Но всичко, което тук по-рано го успокояваше, днес го тревожеше. Шумоленето на листата дразнеше слуха му. Привечерното затишие на градината опъваше нервите му. Външното спокойствие само засилваше бурята у него, в болните му дробове съскаше пожар, умореното сърце биеше като чук, унилият залез на слънцето държеше нащрек мисълта му за изтичащото време. Природата, в единство с която съветваше всекиго да живее, му изменяше в тези тежки минути. Той чувствуваше как страхът пълзи из него като мъгла в долина.

Уханният въздух навяваше сънливост, но у Сенека все по-силно и по-силно се пробуждаше първичният копнеж по живота, от който бе получил толкова малко и с който съвсем скоро трябваше да се прости.

Отново задуха вятър, дърветата зашумяха, щурците звънтяха с малките си кастанети. Напевът — така любим до вчера, днес го измъчваше. Напомняше му риданията на оплаквачките при погребение. Стоическата философия не можеше да го избави от страха; изоставяше го в бедата. „Смей ми се, Зенон, ти, който се лиши от живота си, като изпревари с малко природата! Да, прав си: човек трябва да живее според своите разбирания, но колко по-трудно е да ги защитиш на дело, а не на думи! Та аз, аз съм още млад! И с всичко, което имам в себе си, аз се противопоставям на закона, валиден еднакво и за царя, и за роба, макар да знам, че животът ми не би бил по-добър, ако е по-дълъг. Изгарям от желание да живея, копнея по-силно, отколкото гладния просяк — за къшей хляб, това е неутолима жажда, умопомрачаваща мечта — да живея, да живея, да живея.“

Нощта пълзеше из градината, разпалваше светулки на земята, а на небето — звезди. Мраморът се белееше в сумрака. В далечината над Рим изплува пълната луна.

Сенека се закашля. Би трябвало да се прибере, иначе пак ще вдигне температура. Усмихна се. „Та нали имам наметало. И защо са тези грижи за тялото, което утре вече няма да усеща студа?“ Убежището на душата му бе изпълнило своето предназначение. Утре то ще бъде изхвърлено като ненужна вехтория, а с него и копнежът, и страхът, и отчаянието.

Сенека болезнено осъзна своята самотност. Чувството за изоставеност, за безутешност и печал го задушаваше. Сърцето му лудо се мяташе в гърдите. Тресеше го. Прекоси бързо градината и пое по стръмната пътека, към най-високата част. Тук бе по-светло. Сенките на дърветата и статуите подскачаха, изпреварваха го, преследваха го.

Осъден! Осъден да умре още тази нощ! Осъден само от един поглед, без обвинение, без доказателства, без процес. Юристът се бунтуваше у него. Своеволният, беснеещ съдия не му даде възможност да се защити със слово. Всички инстинкти и целият му разум протестираха срещу този произвол. Опънатите му до крайност нерви се късаха от болезнено напрежение. Къде изчезна неговото стоическо спокойствие? „Трябва да се защитя! Защитавал съм стотици други, днес искам да защитя себе си. Говорил съм заради другите, днес искам да говоря за себе си. Себе си да спася, себе си да избавя. Да употребя всичките сили и страст на ораторското си оръжие — словото — в своя защита, за да се спася!

Да се спася? От смъртта? Не, не, това, за съжаление, е вече невъзможно. Но да очистя себе си пред бъдното, което вече без мен ще преценява мислите, словата и постъпките ми.“

Сенека стигна до най-високата част на градината. Тук, на широка мраморна площадка, стояха в кръг деветте бели Музи. Посред тях крачеше великолепният Аполон Мусагет427 в дълъг хитон, развято наметало, лавров венец на главата. Свиреше на лира. При лунна светлина статуите изглеждаха по-одухотворени, отколкото под сияещото слънце; сенките трептяха върху лицата им, те изглеждаха развълнувани, очите — виждащи, движенията — меки.

„Това е моята аудитория! Това е моят трибунал!“

Сенека вярваше само формално в боговете. Към тяхната власт над хората се отнасяше скептично. Но в този миг усети нищожеството на човека пред безсмъртната красота.

Той вдигна ръце, както правеше майка му Хелвия пред олтара на домашните лари и пенати, и се обърна към Аполон, дарителя на светлината и живота.

След това, сякаш изправен пред истински трибунал, започна защитата на Сенека човека срещу Сенека философа.

Той говореше за бедността, която възхваляваше, но в която не бе живял; за богатството, което подценяваше, но от което имаше изгода; за равенството между хората; за унизителното робство, от което сам се ползуваше срещу цялото това двуличие, в което Рим го обвиняваше, той изричаше страстна самозащита. Ползувал е всичко това, за да може на спокойствие да размишлява и твори! Имуществото и робите са били за него само средство, за да постигне най-висшата справедливост, най-висшите добродетели, най-блажения живот, но в името на богатия, благородния дух, който противопоставяше на своите немислещи и алчни за удоволствия съвременници. Духът би трябвало да управлява света, да изглажда различията в състоянието и положението; духът, а не състоянието би трябвало да бъде мерило за човешките ценности! Сенека си спомни процеса на Фабий: духът би трябвало да съди човека, а не бруталната сила.

С пламенни слова се очистваше той пред светлия бор и усмихващите се богини. Но последните, най-мъчителните слова остави за накрая.

Облаците скриха луната. Богът и хороводът на богините потъмняха, почти изчезнаха в гъстия мрак. Поривист вятър разби ледената тишина. Неговото свистене прогонваше пришелеца.

Сенека стисна устни. Онова, което го измъчва най-силно, вече не ще го изрече. Той се обърна, спусна се надолу по пътеката и седна на една пейка. „Ах, да можех да се изкажа пред един поне човек, пред хора! Не мога. Никого си нямам.“

Седеше увит във вълненото наметало, мъка стискаше гърлото му. Дълго седя така.

Изведнъж пясъкът по пътеката заскърца под нечии леки стъпки. В тчерния мрак той съзря още по-черна сянка. Хвана се за гърлото. Вече са тук? С пресипнал от уплаха глас попита:

— Кой е?

— Гвадиан, твоят роб, господарю. Прости ми, че те безпокоя…

Сенека не дишаше от ужас пред това, което следваше да чуе.

— … хладно е, господарю… нощта е студена… Няма ли да наредиш да те отведа във вилата?

— Има ли някой там? — едва изрече той.

— Не, никой няма, господарю — отговори учуденият глас от мрака.

— Ще остана още малко тук — въздъхна Сенека.

Сянката се отдалечаваше. Сенека извика подир нея:

— Почакай, Гвадиан! Ела тук!

Сега дишаше учестено. Кръвта бушуваше в слепоочията му. Сенека осъзна: този роб, този мой писар е последното човешко същество, с което ще поговоря, на когото мога да призная страха си.

— Седни до мен!

Странна заповед. Изненадан, робът не се помръдна.

— Заповядаш ли ми, господарю?

— Седни тук!

Гвадиан седна изтръпнал на другия край на пейката — не свит, а вкаменен, с ръце, положени на коленете.

— Когато бях болен, често ти диктувах своите размисли и ти ги записваше. Добър секретар си ти, Гвадиан.

Робът мълчеше, притаил дъх.

— Умен човек си, знаеш повече, отколкото мнозина патриции. Кажи ми, размишлявал ли си някога върху живота?

Гвадиан се обезпокои. „Какво му е станало на господаря, че така ме разпитва? Често е разговарял с мен. Благосклонно, ласкаво. Но сега? Странен въпрос посред нощ. Защо не отива да спи?…“ Отговори му внимателно:

— Не, господарю. Аз не умея да мисля като тебе.

Сенека не го слушаше. От устата му излитаха страстни думи:

— Ти знаеш, че аз мисля за бъдещето. За потомците. Пиша за тях, пиша неща, от които биха имали полза — все едно, че им оставям рецепти за целебни билки. Пиша за тях, защото съм уверен, че който не живее заради някого, не живее изобщо. Ти знаеш това. И още нещо: за да се постигне съвършенство, трябва да се живее хармонично. Аз се стремях към това. Вървях по изпитаните пътища, но когато откривах по-пряк и по-къс път, не се колебаех да тръгна по него. Ти знаеш това, Гвадиан.

Сенека говореше нетърпеливо, бързо, упорито търсеше думи, с които да изрази най-точно вълнуващата го мисъл, сякаш от това зависеше всичко, сякаш от това зависеше животът му.

— Ние живеем в свят, който трябва да загине. И ние ще загинем. Всички. И аз, и ти. Поучавах, а ти добре знаеш това, че мъдрият човек не се вкопчва в живота. Той умее да се раздели с него без вълнения, със спокойна мисъл.

Сенека се задъха и закашля. Робът скочи и го уви още по-плътно с наметалото. Разтреперан, Сенека го хвана за ръката:

— Кажи ми, страхуваш ли се от смъртта?

Ръката на роба също се разтрепера в дланта му.

— Да, господарю. Страхувам се.

Сенека облекчено въздъхна. Колко ужасно би било, ако Гвадиан кажеше: „Не, не се страхувам.“

— Защо се страхуваш от смъртта? Кажи ми, защо?

— Ти знаеш, господарю, защо е страшна смъртта. „Нито един ден не е достатъчно дълъг за този, който иска да извърши нещо голямо.“ Ти сам неотдавна ми продиктува това. Но аз… нищо голямо не бих могъл… аз, господарю, се страхувам от смъртта… просто се страхувам… не знам защо, но много се страхувам. Разбирам: ти ме презираш. Сигурно ме презираш сега за този мой страх. А ти, господарю, не познаваш страха от смъртта. Но това си ти…

Сенека рязко стана. Гласът му трепереше и звучеше глухо:

— Отведи ме у дома!

Писарят го хвана под ръка и внимателно го поведе по тъмната пътека към вилата. Сенека преглъщаше слюнките си, те бяха горчиви. Срамът винаги има горчив вкус.

Влезе в къщи, изяде парче сирене и няколко ябълки. И въпреки навика си нареди да му донесат вино, вместо вода. После отиде в работната си стая. Дълго мисли върху последните думи на роба, чувствувайки се засрамен, жалък и все така невярващ и отчаян. Пристъпи към библиотеката; милваше калъфите на свитъците, изваждаше някои, зачиташе се в тях. След това се зае със старите си бележки, със своите защити и речи, с философските си разсъждения: Някои от свитъците върна в библиотеката, други остави на масата.

Настъпил е часът да се прости. С кого?

Спомни си за майка си, която живееше в Кордова с по-големия му брат Калион. И за по-малкия си брат Мела, живеещ в Коринт. С тях ли да се прости? Да увеличи с писмото си болката, която неговата смърт ще им причини? Тогава кой му остава, на кого би могъл да напише последното си писмо? Само на този, пред когото неотдавна стоеше в унизителната поза на страхливец. На сенатор Улпий.

Сенека седна до масата, взе резеца, но пак го остави на мястото му.

Почувствува силна умора и тежест от самотата. Стисна с длани главата си — дланите пареха, в слепоочията му пулсираше горещата кръв. Самотата, която така обичаше, сега го измъчваше. „Целият благороден Рим вече знае, че това е последният ми ден. И няма, няма нито един човек, който би се осмелил да дойде и да ми каже сбогом, докато утре хиляди хора ще отидат да се простят с Фабий. Аз сам се поставих над другите, сам се изолирах от всички и сега, когато самотата ме раздира, нямам нито един приятел.“

Мислите му се понесоха към миналите дни. Тогава бе спокоен, самоуверен. В сената сам предложи да бъде защитник на Фабий. Защо направи това? От егоизъм: защищавайки „Фаларис“, той защищаваше собствените си трагедии против тираните. Твърдо вярваше, че ще спечели спора, разчитайки на римското право и на ораторското си изкуство. Но не само затова — той изпитваше уважение към смелия артист. В деня преди съда яде с апетит и мислеше в добро настроение за предстоящото прение. Беше любопитен как ще се справи с ролята си на обвинител неговият ученик Луций Курион. С нетърпение очакваше двубоя. Но днес в базиликата на Юлий събитията се развиха не така, както предполагаше. В началото вървеше добре. Нанасяше удар след удар. Лесно сразяваше Луций. Бе почти спечелил делото, но изведнъж всичко се промени. Понятието закон, понятието право се разлетя на хиляди парчета. Доводите на защитата рухнаха, от тях остана само прах и пепел. И гибел. И очите на Калигула, в които се четеше смъртната присъда за обвиняемия и за неговия защитник.

„Какво се случи? Какво предизвика този обрат? Каква грешка допуснах, че загубих за първи път спор, а с него и живота си?“

Сенека стана и започна да се разхожда из таблина, но пред очите му бе огромната зала на Юлиевата базилика. И изведнъж ясно видя… редиците тоги с пурпурни ивици — редици, здраво сплотени около пурпурното императорско наметало, и срещу тази лавина — той, сам-самичък. И мигновено разбра в какво е разбил черепа си, макар и да бе употребил цялата си ораторска тактика и обосновка. Досега винаги бе защищавал правата на отделния човек, днес в лицето на Фабий защищаваше целия безправен Рим срещу Рим на могъщите. Той, патриций и сенатор, стоеше срещу своите, срещу патрицианския сенат и срещу императора. И кого защищаваше? Плебейските тълпи, въплътени в артиста Фабий, в бунтаря. Защищаваше честа, почтеността, великата идея за справедливост. Но идеята се оказа слаба срещу властта. Императорът направи нетърпелив жест с ръка. И правото бе изместено от демагогията.

Сенека трепереше, главата му бучеше, зъбите тракаха. Ледената вълна на мъката пъплеше от пръстите към гърдите му. Дишаше дълбоко, мъчеше се да успокои разбушуваното си сърце. Търсеше отново опора в своята философия. В това е спасението, в нея е оръжието, тя е убежището на душата му. Страхът понамаля, но не изчезна.

Нощта бавно и неотвратимо се приближаваше. И под нейните стъпки по небето припламваха нови звезди.

Сенека седна и взе резеца. Часът на раздялата бе настанал. Той пишеше:

Сенека довърши писмото на един дъх. Когато остави резеца, страните му горяха, главата пламтеше. Той стана и разтвори завесите на вратата, която водеше към терасата.

Нощта, сплашена от гласовете на пробуждащите се птици, си отиваше. Където стъпеше, гаснеше звезда.

58

Мамертинският затвор, построен посред Рим, в съседство с прекрасните храмове, е каменна крепост на страха, ад. Под нейната надземна част има и долна, дълбоко в земята, в скалата, която е много, много стара, останала навярно от галските нашествия в Италия, а може би дори от времената на царете, както показва името й — „Тулиан“428. В тази скала е имало извор. В ледените, пропити с влага килийки столетия наред палачите задушават осъдените на смърт или ако не са умрели от глад — отсичат със секира главите им. Тук са загинали Югурта429, Верцингеторикс430 и първенците от заговора на Катилина431.

Килийката на Фабий в горната част на затвора мирише на гнило и плесен. Вечният полумрак в нея навява ужас, потиска душата, очите не могат да привикнат с него и все гледат нагоре: там, високо в стената, има отвор колкото кокосов орех, звездица, недостижима за осъдения, отброяваща неговите часове на отчаяние; струйката светлина прониква през отвора в зеленикавата чернота, плъзга се по камъните и отмерва времето. В килията цари лепкава тишина като в дъно на блато под зелен жабуняк.

Фабий слушаше своето дишане. Бързо, накъсано, свистящо. Сякаш в мрака е скрит още някой. Човек или звяр. Фабий извика името на Квирина, за да разкъса веригата на страха. Уплаши се от собствения си глас: бе тежък като желязо, като секира. Той се сви върху сламата и зачака. Нощ, ден, нощ… Понякога времето ти се струва по-жестоко от палача.

Плесента от стените пропълзя и в мислите му. Искрицата надежда се задушаваше в мократа плесен, отчаянието вземаше връх, късаше нервите му. Отворът в стената се ухили, заприлича на главата на Медуза, лъчите светлина се превърнаха в змии. Чудовището ставаше все по-голямо, приближаваше се, змиите съскаха. Фабий обезумя от страх. Риташе стените, удряше с юмруци квадратните камъни, по които се стичаше зелената вода, крещеше.

Умори се. Падна върху гнилата слама. Студът проникваше до костите му. Чакаше. Какво, о богове, какво чакаше?

Днес, още призори, началникът на затвора му бе съобщил, че по залез-слънце ще бъде обезглавен. Публично, на Форума, пред очите на императора.

Главата му се изпразни, не можеше за нищо да мисли, пролежа така цели часове, сякаш вече мъртъв. С просветляването на отворчето той се оживи. Навън сигурно грее слънце. Лъчите му заливат къщичката на Балб, градинката, Квирина. Фабий съвсем отчетливо виждаше Квирина: в бял хитон, върху който се е разпиляла черната грива на косите й. Тя полива цветята. Скавър се връща от нощния риболов, Балб се готви да иде на работа. Закусват заедно. Те се стараят да я разсеят. Балб философствува върху живота. Скавър разказва за реката. Тя ги слуша, но не чува за какво й говорят, мисли си за мен.

Фабий скочи. Образите се разпиляха, изгубиха очертанията си, избледняха. Така е по-добре. Да не ги вижда. Да не мисли.

Времето летеше.

Светлинката горе в отвора става по-ясна, денят е в разгара си. Болка пронизва слепоочията му. Всичко му причинява болка. Мисълта за живота там, навън. За слънцето. За родния дом. За Квирина, за баща му, за Балб. Боли, щом помисли за живота, боли, щом помисли за смъртта. Когато на човек му остават броени мигове, боли го от всичко, каквото и да мисли. Днес стократно по-силно — до плач, до отчаян вик, до желанието да удря глава от стената.

Катинарът на вратата заскърца. Вече? Фабий отскочи в ъгъла на килията. Влязоха двамина. Центурионът Камилий, който го бе водил при Тиберий на Капри, а вторият — кой е вторият в сивата туника на затворнически роб, с почерняло лице? „Татко! О, богове! Дали ще ми каже нещо добро за мен? Нещо, което ще ми помогне да избягам? Което ще ме избави от смъртта?“ Той се хвърли върху баща си.

— Как можа да дойдеш чак тук, татко?

Старикът обърна благодарствено очи към центуриона. Камилий рязко се разсмя:

— Заради старото ми познанство с тебе. — Той му подаде глинено шише. — Вземи да си намокриш гърлото. Хубава вода е. Пийни си.

Фабий отпи. Вино! Той искаше да благодари на Камилий, но центурионът го изпревари, обръщайки се към Скавър от вратата:

— Ще се върна да те изведа, когато дойде време.

Баща и син останаха сами. Скавър широко разтваряше очи в полумрака. Фабий трескаво следеше израза на лицето му, за да отгатне вестта. Защо мълчи? Да каже! Фабий стоеше — мускули, жили, нерви, опънати до скъсване. Скавър мълчеше. Оглеждаше зидовете, по които се стичаше лигава, зелена вода. Отвори уста… Най-после, най-после!

— Не ти ли е студено тук, момчето ми?

Надеждата мигновено се изпари. Мрак. Искрицата надежда угасна. Край. Напрежението у Фабий спадна, той преглътна на сухо и произнесе:

— Дошъл си да се простиш с мене, нали?

Гърлото на Скавър се сви, дъхът едва се провираше през отвора на гръкляна, гласът му хриптеше, очите блуждаеха по килията.

— Ти знаеш…

— Знам, татко.

— Ние не допускахме това — чу се гласът на стария сякаш отдалеко.

— Трябваше да се очаква, татко.

Едва сега бащата погледна сина си:

— Съжаляваш, нали?…

Фабий мълчеше. Той дълго мълча, после попита:

— Какво ще стане с Квирина?

Скавър говореше утешително:

— Не се грижи… аз, всички ние… не мисли сега за това. Тя чака навън с Балб. Искаше да влезе с мен, но не я пуснаха. Държи се смело — успокояваше го той; за нищо на света не би му казал, че от плач Квирина вече почти не вижда. — Това да не те тревожи, синко.

„И ти си смел — мислеше си Фабий, гледайки баща си. — Когато палачът вдигне на Форума секирата, ти дори очи няма да затвориш, мускулче няма да трепне на лицето ти, звук няма да издадеш, макар и да страдаш като ранено животно, знам те аз. Ах, защо не съм и аз смел като тебе! Но когато застана там — трябва да бъда като тебе.“

— Какво стана с Апелес и Мнестер?

— Апелес получи три години изгнание, а Мнестер и другите по една година.

— Това е добре — каза Фабий. — Това е добре. После пак ще играят. И заради мене ще играят. Поздрави ги, татко.

Настъпи тишина, пълна с неизказана, угнетяваща, терзаеща мъка.

Подир малко Скавър рече:

— Ще се снабдя с нова лодка. Балб ще ми додаде нещо. Какво ще кажеш, какъв цвят да я боядисам? Кой цвят обичаш?

— Синия — отговори Фабий. Стори му се, че отвън долетя някакъв шум. Напрегна слух.

— Добре. Синя ще я боядисам — съгласи се старецът и си помисли: „Страшно ще ни липсваш, синко! Как ще живеем без теб?“ А на глас каза:

— И Квирина обича синия цвят.

Фабий стисна зъби. С каква болка слуша името й!

В душата му се разля студен мрак. Пи от шишето и отново му се стори, че долавя далечна глъчка.

— Това са хора, тези гласове отвън, нали, татко?

— Да.

— Много ли са? — попита с надежда Фабий, като че ли от това зависеше животът му, като че ли народът отвън можеше да го спаси.

— Игла да хвърлиш, няма къде да падне. Само че затворът е обкръжен от преторианци. Поне четири манипули, така ми се чини…

„Да — казваше си с болка Фабий, — манипули, кохорти, легиони. До зъби въоръжени. Император, сенат, войници. Това е октопод, който задушава всичко, що му се изпречва на пътя. Унищожава всеки, който вдигне глас или ръка. Както мен. А другите ще се уплашат. Макар да са толкова много! В театъра бяха хиляди. Но октоподът ще ги уплаши, притисне, удуши. Разбушуваното море от хора ще се превърне в застояла вода, в безгласна, малодушна тълпа, защото октоподът има хиляди пипала.“

Ужас обзе Фабий. Очите му се разшириха трескаво, стисна юмруци, страдалчески гънки се врязаха край устата му.

— Всичко е напразно, татко. Тяхната власт укрепва от ден на ден, ние сме мравки в сравнение с тях — ще ни стъпчат, ще ни смачкат. Ако падне един тиран, на негово място идва друг, още по-жесток. Изгубили сме играта завинаги. Напразно писах „Фаларис“. Напразно играх тази роля — нищо не постигнах. Напразно съм живял…

Фабий стана, ръцете му висяха безпомощно. Бащата прихвана сина си за раменете, опря го до стената и му каза, като го гледаше съвсем отблизо:

— Ти си много по-умен от мен, сто пъти си по-умен, но сега не си прав, Фабий. Да беше видял само какво стана след представлението! Цяла нощ Рим беше на крака. Хората викаха: „Долу тиранът! Долу Калигула!“ А след като преторианците ни изгониха от Форума, събрахме се в цирка и там бяхме още повече, отколкото на Форума…

Фабий подканваше с поглед баща си да продължава. И Скавър, който умееше да мята мрежата в реката, а не да приказва, заговори необикновено бързо:

— То се знае, преторианците се нахвърлиха върху нас с мечове. Ама ние не им се давахме лесно. Вярно, много хора убиха, но и доста войници паднаха. После ни подгониха да ни затворят. И аз им се изплъзнах.

— Виждаш ли — каза огорчено Фабий. — Разкъшкали са ви като кокошки. И пак ще настане тишина, никой няма да гъкне дори.

— А, не си прав, сине. Послушай само как се бунтува тълпата отвън! Пък да можеше да чуеш какво говорят! Твоята пиеса здравата ги размърда. Ти им каза истината за Калигула. Тиранин безчувствен! И хората го разбраха. Не им се чуди, дето толкова дълго бяха слепи, че разрешиха да им се запуши устата и замажат очите с милостини и цирк. Ти им отвори очите, синко. Започват по-добре да виждат и вече няма връщане назад.

Фабий жадно поглъщаше всяка дума на баща си.

— Ама представи си само, че и до тази сутрин — а днеска сме вече трети ден след представлението — из цял Рим има надписи против императора. И то толкоз много! А пък какви!

В полумрака не се виждаше как очите на Скавър се наливат със сълзи.

— Право казваш, Фабий: падне ли един тиранин, на негово място веднага изскача друг. Само че ние винаги ще сме повече, отколкото са императорите. Не е ли така?

Фабий дълго и мълчаливо гледаше баща си. Гледаше неговото старо лице на почтен човек, ръцете му, които той неумело криеше под мръсното си наметало, за да не се вижда, че треперят. „Ех, татко мой! Когато дописах «Фаларис» и се веселяхме, ти хабер си нямаше какво ще ми струва тази пиеса. Какво ли ти е сега на душата, като гледаш тук своя син, с когото така се гордееше, като го виждаш за последен път?! Каквото и да приказваш, не можеш да скриеш, че ти трепери гласът, татко!“

Фабий едва преглътна с пресъхнало гърло, така му се искаше да каже нещо на баща си… но не знаеше какво би могъл да му каже на раздяла…

От отвора в тавана блика ярка светлина, навярно е пладне.

В килията надникна Камилий:

— Време е, дядо, да си ходиш.

— Ти ме попита, татко, дали не съжалявам. Не, не съжалявам, за нищо не съжалявам. Ако имаше начин да се измъкна оттук, пак бих играл. Иначе не мога да живея. Ако сега не беше станало това, то щеше да стане при следващия случай.

Фабий гледаше в стената, гласът му сякаш идваше отдалече:

— Веднъж Сенека каза, че животът е като пиеса. Няма значение колко е била дълга, а дали добре си я изиграл. И виждаш ли, татко, хиляди пъти казвах на Квирина, че копнея да изиграя една голяма трагическа роля. — Той нервно се разсмя. — Само че никой не предполагаше, че моят партньор ще ме принуди да стигна до другия финал на пиесата…

— Сине! — пресипнало изрече Скавър и нищо повече не можа да добави.

— Е, това е, татко. Комедия е нашият живот… — Престорено веселият глас на Фабий секна. — Само едно ме терзае. Че тази своя роля трябва да я играя пред зверове, които възторжено ще ми ръкопляскат. Тръгвай си, татко! — Прегърна го и го целуна. — Поздрави Квирина. Целуни я от мен. Кажи й да не плаче. Да не плаче! Поздрави я. И Балб поздрави. И всички приятели. Тръгвай си вече! Тръгвай!

Старият рибар мина през ниската врата, направи няколко крачки — те отекваха твърдо и уверено, но изведнъж се опря о стената, нямаше сили да продължи. Камилий затвори вратата на килията и поведе Скавър през черния коридор, осветен от кадящите, затъкнати в стените факли, към изхода на затвора.

Фабий се отпусна на сламата, до него стоеше глиненото шише с вино. Също като онова, в което Квирина му бе донесла вино при пясъчните дюни край Остия.

Милваше грапавата съдина… и тя сякаш беше вълшебна, таванът на килията се разтвори, отново го лъхна топлата вечер в Остия, с хилядите жълти очи на звездите, и лицето му грейна усмихнато към небето. Някъде отдалече долиташе шум — това е морето, това е морето, приглушеният смях на Квирина пари, пари и дъхът й, парят, изгарят го устните й и пръстите му се заравят в нейната черна грива, пясъчната дюна е мека, люшкащо се легло… свят му се вие… пропада…

Морето не престава да бучи, времето лети, разбушуваната кръв се успокоява, да отплуваме някъде далече, мила моя, на Острова на щастието, нашият дом, нашият дом, нашият дом…

Шишето издрънча в стената, разлетя се на късчета. Едно остро късче охлади дланта му. Килията се затвори и по стената потече зелена плесен. Отворът над него започна да аленее от залязващото слънце.

Народът се тълпеше около Мамертинския затвор, плътно обкръжен от кордони войска. Хората се спираха, жестикулираха, говореха високо или си шепнеха. Преторианските патрули едва си пробиваха път в тълпата. Млад военен трибун, сенаторско синче, стегнато в лъскава броня, извика:

— Не се спирай! Преминавай! Не стой! Или ще заповядам да ви разпръснат!

— Я си запуши устата, палячо!

— Кой каза това? — изписка трибунчето.

— Ха-ха-ха! Познай де!

Лъскавата броня издава заповеди, които разсмиват тълпата. Преторианците изтласкват с копия купчината хора пред себе си, но зад гърбовете им мигом израства жива стена. По-добре да се отдръпнат, по-добре да се махнат оттук; младото трибунче търси защита сред преторианския кордон; нарежда на барабанчиците да заглушат виковете на тълпата. Но барабаненето само раздразва хората:

— Пуснете Фабий Скавър!

Виковете се засилват. Преторианците уплашено оглеждат човешкия поток.

Скавър се промъква през тълпата към стъпалата на храма на Конкордия432. Квирина го зърва и с усилия стига до него. Той я хваща за ръка и я повлича към стъпалата. Сяда тежко до Балб.

Тя не откъсва очи от устата му:

— Говори, за бога, най-после! Какво каза? Говори по-бързо!

Старецът прижумява. Иска да си представи своето чедо, да продължи за себе си миговете, в които бяха заедно. И заеквайки, започва да разказва.

Квирина поглъща жадно неговите бавно отронващи се думи, взира се в израза на лицето му, иска да проникне под притворените му клепачи и цяла разтреперана, повтаря: „Говори! Говори!“

— Питаше за теб, Квирина. Праща ти поздрави. И на теб, Балб.

Хълцането на девойката разкъсва сърцето му.

— Не плачи! Да знаеш само колко е смел…

Скавър изтрива с длан пресъхналите си устни:

— Тупна ме по рамото и каза, че комедия бил нашият живот…

Квирина ясно чуваше гласа на Фабий. Отново я разтърси плач.

Скавър също чуваше смеха на сина си — престорен, нервен. И този смях го мъчеше. Не знаеше как да притъпи мъката си, какво да стори, за да не заплаче на глас. Подсмръкна няколко пъти, буца заседна в гърлото му.

— И знаете ли още какво стана? — понижи той глас. — Оня центурион, Камилий, дето дойде тогава за Фабий в Остия и днеска ме пусна при него, му донесе вино! На очите си да не повярваш! Едно хубаво глинено шише, ей толкоз голямо, пълно с вино.

— Виж ти! — възкликна Балб. — Значи, и вино им дават там!

Квирина си спомни за глиненото шише: „Аз го забравих тогава в пясъка край Остия. — Тя слушаше шума около себе си. Това бе тълпата, която се движеше също като дюните. И шумеше. — Също като морето, с хиляди гласове, а пясъкът — мек и топъл, небето и морето, обсипани с жълтите точки на звездите, и аз бях тази вечер щастлива както никога в живота си… Гореща вечер… А днес е душно, едва се диша, и такава тежест притиска гърдите, така съхне гърлото. Слънцето вече залязва. Скрива се…“

Тя се обърна към Скавър с изплакани очи:

— И какво друго каза?

Старецът погледна към залязващото слънце, затвори очи и през стиснатите му устни едва се чуваха думите:

— … да си боядисам новата лодка синя. — После притегли Квирина до себе си и нежно, колкото умееше, я целуна по устата. Искаше да й каже, че тази целувка й изпраща Фабий на прощаване, но не му се обърна езикът. Тя го разбра. Пребледня, оброни глава на коленете си, покри очи е малките си длани.

— Абе колко пъти му се е разминавало на осъдения в последния момент… — каза Балб.

Квирина вдигна към него зачервени очи. Тяхната чернота беше помътняла, това не бяха вече онези сияещи очи, угаснали бяха пламъчетата в тях. Но сега отново грейнаха, момичето отчаяно се хвана за сламката надежда.

— Стават такива работи. Веднъж на самия ешафод замениха смъртната присъда с изгнание. Аз бях там. Човек никога не знае какво може да му се случи.

Квирина едва дишаше.

— Всичко е възможно — тихичко продължи Балб. — Нали го знаеш какъв е бърз Калигула в тия работи? Привечер нещо се шушне, а през нощта робите вече влачат трупа от Мамертин към Тибър. Не е ли така? А ето сега — вече цели три дни нищо не прави?

— Да, така е — въздъхна девойката.

Балб кашляше, задавяше се от това, което говореше, целият трепереше от своята добронамерена лъжа, но продължаваше:

— Колебае се. Това само по себе си е вече добро знамение.

Сърцето на момичето се мяташе между неизмеримата мъка и зрънцето надежда: веднъж вече го бяха водили с вързани ръце при императора, а той го пусна. Фабий е роден под щастлива звезда, винаги е имал късмет. Дано и сега, ах, дано и сега!

Центурионът Камилий изскочи от вратата на Мамертинския затвор. Проби кордона преторианци, потъна в хорската навалица, търсеше някого, питаше за някого. Дали за Скавър? За бащата на Фабий? Да. Ей там е, на стъпалата на храма на Конкордия.

Той седеше там с Квирина и Балб, хората от деликатност ги бяха оставили насаме, преди да видят любимата глава сред локва кръв.

Центурионът зърна стария рибар и се поколеба. О богове, понякога е по-трудно да направиш една крачка на Форума, отколкото да минеш през куп трупове на бойното поле. Вървеше бавно, едва движеше крака. Спря се пред Скавър. Той го погледна неразбиращо. Камилий беше забол очи в земята.

— Може да не чакаш повече, дядо…

Рибарят учудено се взря в него. И гласът му изхърка:

— Какво? Какво казваш? Пуснаха ли го?

Думите заседнаха в гърлото на центуриона. Очите му шареха настрани. Как да му каже, че Фабий не можа да избяга от съдбата си? Че шишето вино, което му беше занесъл, е счупено и на едно от парчетата засъхва неговата кръв… Той погледна Скавър в очите:

— Не го пуснаха. Самоуби се.

Квирина чу това. Обля я ледена вълна. Впи пръсти в лицето си. Не се помръдна, не продума. Скавър бавно, несигурно се изправи и едва изрече:

— Ти… можеш ли да ми… го дадеш… после?

Камилий се отдръпна:

— Не искай невъзможното, дядо. Нямам представа какво ще наредят да направим с трупа.

Скавър постоя малко, отпуснал безсилно ръце, после хвана девойката за ръка:

— Хайде да си вървим.

Поведе я като дете. Балб пристъпваше след тях. Вървяха през Велабъра. Дюкянчетата бяха празни, безлюдни. Само бездомни кучета се скитаха край тях и душеха за отпадъци. Минаха през моста на Емилий, полупресъхналият Тибър бавно течеше на юг — жълт като месинг, блатата воняха; после поеха покрай императорските винени складове; и тук беше безлюдно, само по бунищата си играеха голи деца — с големи глави, подути коремчета и тънки крачета — и мъкнеха насам-натам мръсни котки, вдигаха врява.

Квирина крачеше машинално, с широко отворени, но невиждащи очи, не плачеше, не мислеше, не чувствуваше нищо. Влязоха в дворчето на Балб, Квиринините цветя в лехите, покрай плета вехнеха. Тя изтръгна ръката си от голямата длан на Скавър и влезе в къщи.

Мъжете безпомощно останаха навън. Старият рибар оглеждаше небето, което на запад вече аленееше, а на изток от тъмносиньо преливаше в сивкаво.

— Я ни приготви нещо за вечеря — каза Балб на Квирина, като надникна в открехнатата врата.

Вътре беше тихо.

Балб отведе Скавър по-далечко от вратата и го накара да седне на пейката под старата маслина, единственото дръвче в дворчето. И му прошепна:

— Какво ще стане сега с нашето момиче? Той й беше всичко на този свят. Живееше заради него и заради тяхното театро… Другите ги изпращат в изгнание за година. Ами тя? Кажи де!

Скавър оглеждаше дворчето, като че ли нещо търсеше, и мълчеше. Мислеше за сина си. Дори трупа му не ще може да погребе. През нощта ще го хвърлят в Тибър. Днес има пълнолуние. Нощта ще бъде светла. Ако почака с лодката някъде по течението под Тестаций, може и да го улови. Водата е намаляла.

Откъм къщата не се чуваше никакъв шум. Над главите им изписука и се размърда дроздът в окачената на маслината клетка. Балб стана, свали клетката.

— Отивам да видя какво прави.

Квирина седеше на столче в ъгъла, опряла лакти на колене, а лицето — на дланите си.

— На̀ ти дрозда в стаичката, искаш ли? — тихо каза той.

Тя не отвори очи, не се помръдна, не отговори. Балб запристъпя от крак на крак.

— Няма ли да ни дадеш нещо да хапнем?

Мълчеше. Балб излезе, окачи отново клетката на маслиненото дърво, отиде за вода от кладенеца и се зае да полива Квиринините цветя. Девойката стана и тръгна механично към мазето за мляко. Балб я следеше с печален поглед. Вървеше бавно, нямаше и помен от бързите й движения, нещо я спъваше. Когато се връщаше, тя каза:

— Нямаме друго освен хляб и мляко.

— Нищо, предостатъчно е — тутакси я успокои Балб. — Чудесна вечеря.

Тя раздели млякото в три канчета, наряза хляба и изнесе яденето на двора. Вечеряха под маслиненото дърво.

— На мен си наляла много мляко, а на себе си почти нищо ядосваше се Балб и искаше да й отсипе. Квирина дръпна канчето си. Балб изля млякото на земята. Измърмори:

— Видя ля какво стана! Без друго е малко, а отиде в земята.

Ще отиде в земята, ах, не, няма да отиде в земята, помисли си Квирина; същото си мислеше и старецът — ще му даде ли реката тялото на сина му?

Вестта за самоубийството на Фабий се пръсна мигновено. Хората се връщаха от Форума в своя квартал отвъд Тибър. Но не отиваха по домовете си, а на тълпи се отправяха към Скавър. Знаеха, че ще го намерят при Балб. Отдалече го зърнаха на дворчето.

Спираха нерешително край портичката, после плахо, бавно влизаха и прегръщаха бащата на Фабий. Жените пристъпваха и ниско скланяха глава. Дворчето се напълни с хора, които мълчаливо, без да издадат звук, триеха с опакото на дланта сълзите си и не вдигаха взор.

Скавър се опомни, прекара ръка по брадясалото си лице и каза:

— Така е по-добре… Добре е направил. Защо да доставя удоволствие на враговете си.

Хората кимаха с глава, разнесе се шепот на съгласие, но никой не мръдна от мястото си; продължаваха да стоят упорито, докато се стъмни, стояха мълчаливо, сякаш бдяха край мъртвия.

Пред кръчмата „Разногледият бик“ чакаше висока двуколка с нарисувани върху страничните й дъски ярки актьорски маски. Но черната кобилка днес не беше нагиздена с такъми от лъскави пайети, нито пък имаше на главата си кичур пера от розово фламинго.

Артистите бързо товареха вещите си. По мръкнало, веднага след самоубийството на Фабий, преторианците доведоха изгнаниците тук и настояваха, както беше заповедта, незабавно, още през нощта, да напуснат Рим, Ганио почерпи хубаво преторианците и това помогна да се отложи тръгването до заранта. Артистите прекараха цялата нощ в мълчаливо бдение. Волумния дълго, безутешно плака. Не защото отново ще тръгнат в изгнание, а защото Фабий няма да бъде с тях.

Волумния и Грав подреждат багажа в двуколката, а останалите им помагат в пренасянето. Преторианската чета ги зяпа, командирът им стои разкрачен, плющи във въздуха с късия си бич и ги подканя да побързат:

— Дяволите да ви вземат, какво се мотаете? Вече трябваше да ви няма тука!

— Не плямпай много, плашило! — мърмори Волумния.

— Ето, последната торба — казва Муран.

— Качвай се! Потегляй! — вика центурионът.

Волумния не се интересува от командите му. Тя се обръща към останалите:

— Абе, хора, ами Квирина?

— Тя не е осъдена, може да си остане в Рим — подхвърля Памфила, дошла да се прости с трупата.

Волумния й мята зъл поглед:

— Не можем да я оставим самичка.

— Ще я вземем с нас — казва Мнестер. — Способно момиче е, много нещо научи, а като се натовари с работа, по-лесно ще понася мъката си.

— С нас ще й бъде по-леко — обажда се Грав.

— Ще се отбием да я вземем — казва Лукрин, но центурионът, който чува разговора, се развиква:

— Никакви отбивания! Направо към Есквилинската порта и вън от Рим!

Договориха се Мнестер да отиде за Квирина и да ги настигнат при Есквилинската порта.

Квирина изми и подреди по навик канчетата, запали светилника и както винаги се приготви да кърпи дрехите.

Скавър стана.

— Накъде? — запита го Балб.

— В къщи — отговори той, но си мислеше за реката.

— Няма ли да е по-добре днес да останеш тук?

— Не. Ще взема лодката и ще ида за риба… По реката ще ми е по-леко.

Когато си отиде, тишината стана още по-тягостна. Балб наблюдаваше как Квирина шие паллата, чистеше фитила на светилника, ядосваше се, че дървеното масло е лошо, че само пращи и кади.

Квирина остави паллата и взе друга дреха. Това беше туниката на Фабий. Туника от жълто платно. Тя беше боядисвала платното, тя беше бродирала по него червените кръгове, тези весели мишени. Колко пъти беше играл с нея смахнатият Санио, на когото зрителите толкова се смееха. Ръцете й се разтрепериха. Туниката на Фабий. Вече няма защо да я кърпи, той вече няма да я облече. Разтърси я плач, грабна туниката и избяга в стаичката, където спяха с Фабий. Строполи се върху леглото, зарови лице в жълтата дрипа, като задушаваше в нея хлипането си. През стената от тръстика Балб я чуваше как плаче. Влезе при нея със светилника. Синкавата светлина се разля из малката стаичка. Помилва девойката по косите, съвсем леко, за да не усети, че му трепери ръката.

— Поплачи си, момичето ми, ще ти олекне. Не можеш да го върнеш. И от нищо не се бой. Нали съм с теб! Изплачи се, после си поспи, а утре ще грейне слънчицето… и… работа ни чака, нали знаеш? Аз ще довърша фенера. Ще ми помогнеш да го окачим, та да ни е по-светло. У дома трябва да е светло. А сега легни да си поспиш, пък утре аз ще те събудя, щом изгрее слънцето.

Угаси светилника и тихо, на пръсти излезе.

От всичко, което й каза, в мислите й се запечата само думичката „дом“. Дом. Дом. Дом. Това беше тяхна дума, това беше свята дума и в нея се съдържаше цялото им щастие.

Балб седеше в кухнята, стаил дъх, и напрегнато се вслушваше. „Не престава да плаче, не престава да хълца. Това е добре. Ще се умори и ще заспи. Утре няма да ида на работа. Ще я оставя хубаво да се наспи. Сънят ще я подкрепи.“

Квирина стихна, лежеше възнак на леглото, където всяка нощ спеше с любимия си. Кръвта бучеше в слепоочията й, пулсираше ту бързо, ту забавено, ту я разтърсваше с бясна сила. Наоколо й цареше пълен мрак.

Чуваше как Балб тихо крачи зад стената. „Дано само не дойде пак, не искам да ме успокоява, от това още по-тежко ми става, искам да е тихо, искам спокойствие.“

„Умори се от плач, заспа, спи вече“ — помисли си Балб и също си легна.

Нощта бе тиха, но изострените сетива на Квирина улавяха и най-незначителния шум. Животът през нощта не замира, животът се обажда из мрака. Някъде далече пиянски глас каканиже стара песен, която долита до нея през отворения прозорец. Постепенно гласът отслабва, замира. В съседната къща заплаква дете, шш, шш, шш, чедо мое, спинкай, това е гласът на майката. „Но не, това е друг глас, ах, това е твоят глас, мили мой! Какво разпръсква така мрака? Защо редее, избледнява? Става светло! Съмва ли вече? Денят ли настъпва? Да ставам ли вече? Да направя ли закуската? За кого? Не за теб. Да пея ли? За теб вече не мога да пея. Живеех само за теб, но теб вече те няма. Няма да дойдеш. И сто години да те чакам, няма да дойдеш, вече никога няма да те дочакам, никога.“

Жълтата туника с червените кръгчета лежи до нея. Квирина я сграбчва, устата й пресъхва. „За последен път игра с тази туника в латифундията в Тревиниан. Същата вечер хванаха роба точно когато крадеше, страшно го биха с бичове. Робът виеше от болка, аз плачех, а Фабий ме успокояваше: «Не плачи, момичето ми, няма нищо страшно. Ако бях на негово място, нямаше и да гъкна. Няма да умре. Болката ще премине, раните ще заздравеят, а животът си остава. Винаги има нещо, заради което си заслужава да живеем, мила моя. Какво значение имат някакви си болки? Някакви си страдания? И това е живот! Само ти да си с мен!»“

„Само ти да си с мен…“

Отчаянието стисна гърлото й, тя застена. „Но ти вече не си с мен. Животът ми остана. Защо ми е този живот, защо ми е този живот без теб… — Мракът я душеше. Капки студена пот избиха по челото й. — Ти не може да ме оставиш тук самичка, не може, не може!“ Отново заплака. Мачкаше с две ръце туниката на Фабий, притискаше я до устата си, за да заглуши плача си.

„Мили мой, къде си сега? Накъде да тръгна, за да те намеря? Чакаш ли ме? И ти не можеш да бъдеш щастлив без мен, сто пъти си ми го казвал. Знам аз. — Зениците й се разтвориха широко, засияха. — Трябва да сме заедно, иначе не може. Нито миг не може!“

Усмихна се в мрака, преизпълнена, с копнеж, със страстно желание да бъде с любимия си. Усмихваше се като дете, което след миг ще тръгне на път, на отдавна жадуван път.

Стана. Зашляпа тихо на босо, пристъпи като насън към рафта. Ръцете й зашариха, търсеше нещо. Желязото охлади горещите й длани.

Приседна на леглото, отпусна лявата си ръка. Заболя я леко, но не охна. Затвори очи. Живата топлина потече като гъсто поточе по отворената й длан и пръстите. Отпусна се на леглото. Представяше си лицето на Фабий. Стори й се, че се приближава. Това беше прекрасно!

„Виждаш ли, мили мой, вече ще бъда с теб.“ Усмихваше му се нежно. Гъста, струяща тъмнина се затвори над нея.

Зазоряваше се.

Артистите чакаха Квирина отвъд Есквилинската порта.

— Трябва веднага да й намерим някаква работа, та да не мисли постоянно за това — разсъждаваше на глас Волумния.

— Защо се бавят? — вече за десети път питаше Лукрин и все гледаше към портата, през която се вливаше поток коли и хора от селата, но рядко някой излизаше от града. И внезапно съзря Мнестер. Идваше сам. — Така си и знаех, Квирина няма да напусне Рим.

Мнестер бавно се приближаваше. Носеше някакъв вързоп. Винаги червеното му лице сега беше бяло, винаги весело искрящите му очи — помръкнали. Онемели, с широко отворени очи, артистите стояха като вцепенени.

— Какво има? Казвай бързо! — извика Волумния.

Той мълчеше и развързваше възела.

— Балб ни изпраща това — пророни с глух, не свой глас и започна да изважда туниките, маските, гримовете и центункула на Фабий.

— Къде е Квирина? — изкрещя Волумния.

Мнестер продължаваше мълчаливо да изважда разни вещи от вързопа. Пъстрите полички на Квирина за танците, панделките за косите й, сандалките.

Волумния избухна в плач.

59

Най-почитаната богиня бе Венера, най-висшето божество — златото.

Практичният дух на Авиола смеси двете божества: някакъв посредствен скулптор му направи Венера от чисто злато. И това изделие по вкуса на разбогателия простак стои върху висок пиедестал в триклиниума и свети като слънце, от което можеш да ослепееш.

Сенаторът се гордее с божеството, хвали се с него: тежи повече от две хиляди либри, струва повече от един голям дом за наематели.

Авиола заговорнически подмигна на скъпоценната статуя. „Няма как, златна моя красавице, трябва да се преместиш на Палатина. В императорския дворец няма да изглеждаш по-зле“. И ласкаво духна прашинка от пиедестала. После вдигна очи нагоре: „Знам, сияйна красавице, че не си за там, ама нали Марс ти е бил любовник! Хайде, помагай ни заради него да надвием колебанията на императора.“

Днес констелацията, както казват звездобройците, е най-благоприятна за нашите дела: от една страна, римският народ не се отказва от своите демонстрации, а от друга — страшните вести за нападенията на германците по имперската граница. И едното, и другото трябва да подействуват на Калигула.

— О богиньо! Подбутни това упорито магаре да тръгне най-после натам, накъдето ние искаме! Бъди милостива, златна моя красавице!

Приятелите на Авиола започнаха да се събират, за да бъдат тук преди идването на скъпия гост.

Когато се появи Хатерий Агрипа, всички млъкнаха. Сенаторските лица се изопнаха от съчувствие. Заобиколиха го, прегръщаха го. В гласовете им прозвуча нещо като дълбока тъга.

— Каква мъка е това за теб! Каква мъка е и за нас!

— Такъв надарен и благороден момък!

— Винаги ми е изглеждал прекалено замислен!

— Каква загуба за Рим, о богове!

— Кажи, скъпи, защо… защо направи той това?

Хатерий се отпусна тежко в креслото, притвори очи, но върху лицето му нямаше и следа от мъката, която може да изпита един баща при загубата на сина си. Римският благородник е винаги овладян. Пред очите му стоеше писмото, написано от сина му, преди да умре. „Обичах живота, татко. Душата ми сияеше като слънчев ден в твоите градини. Но ти, татко, превърна в мрак това сияние. И аз не виждах вече изход. Не мога да живея в един свят, в който няма нищо друго освен алчност, мръсотия и страх…“ Хатерий проговори:

— Той беше болнав, приятели мои. Беше наивен мечтател, прекалено детински по нрав за годините си. — Хатерий въздъхна. — Беше безволев момък. И малко поет. Жалко.

— Горкото момче! — въздъхна Авиола.

— Сега оставаш самотен — добави Бибиен.

Всички кимнаха съчувствено, без да съзнават, че в техния свят всеки е самотник.

— Рим прилича на настръхнал таралеж — каза Пизон, като влезе. — Настръхнал, чак страх да те хване.

— Срещу нас ли е настръхнал? — попита Авиола.

— Днес не. Днес е настръхнал срещу другиго. — Пизон вдигна с присмехулна учтивост очи към статуята на Калигула.

— Тези дрипльовци реват като полудели, всяка втора дума е ругатня! — рече Даркон. — Горкият ни император!

— Нека си реват. И подир мен ревяха. Според тях аз съм крадец и мошеник — обади се Бибиен.

— А пък аз — гнусен блюдолизец — добави Друз.

— Аз пък — кожодер и касапин на човешко месо — изсмя се търговецът на роби Даркон.

— Горкичките, ще си съдерат гърлата — иронично вметна Друз. — Днес вече пресипнаха. А утре, когато стадото им остане без овен — този комедиантски кресльо, — до един ще онемеят.

— А какво стана със смелия защитник на Фабий — Сенека? — попита Даркон.

Авиола силно се разсмя:

— Отиде в Баи да се лекува от уплахата си. — И като се обърна към Даркон, добави тихо: — Беше с единия крак в гроба. Калигула прие като лична обида това, че се зае със защитата на Фабий. По време на вечерята наредил на Херея да издаде заповед да го удушат още същата нощ. Но Цезония му казала: „Защо ти е нужно това? Той е охтичав. Лекарите му дават най-много още два-три месеца живот. Остави тая работа на Танатос.“ И Калигула се позамислил и заявил: „Права си, мила моя. Нека друг бог свърши това вместо мен!“

При тези думи Даркон се усмихна:

— Знаменито! Друг бог! Каква власт има над него тази жена!

Авиола сви рамене:

— Интересно докога? — После се обърна към Бибиен: — А как вървят работите на Палатин?

— До една седмица ще отворим лупанара в пълния му блясък! Отделили сме за него цялата западна част на императорския дворец. Тази до градината, където беше библиотеката на Тиберий. Чудесна е за целта. Само злато и коприна, драги приятели. Има да пулите очи! — Бибиен продължаваше с глас на пазарен глашатай: — Най-големият, най-разкошният, най-изумителният лупанар на света! Само за благородни римляни и ориенталски царе! Избрани красавици от цял свят! И освен това: жени и дъщери от най-знатните римски фамилии! Вход — хиляда ауреи! А при тройна такса — сензация: трите сестри на императора!…

— Престани! — уплашено извика Друз.

Бибиен сви рамене:

— Наивник! Императорът разправя за това наляво и надясно! Казва, че сам ще събира таксата. Няма нищо за криене.

Сенаторите се оживиха, само Пизон стоеше намръщен. Той имаше красива жена и не по-малко красива петнадесетгодишна дъщеря.

— На мен ми е интересна Ливила. Самият бяс е, огън момиче! — заяви Даркон.

— Аз пък обратното — бих опитал Агрипинила — мераклийски примляска Бибиен, — нежничка е като детенце.

Авиола стана неспокоен. Спомни си за Торквата, която поради тази опасност бе изпратил в Хиспания. Дали няма да стигнат и дотам Калигуловите пипала?

Друз с насмешка се обърна към Даркон:

— Ами нали Ливила е годеница на Луций Курион? А на тебе ти се иска…

— Мисля, че това няма да й попречи — отговори му Даркон саркастично.

— А на Луций? — ухили се Бибиен.

Разсмяха се силно:

— Дори императорската роза има бодли!

— Луций трябва да издържи.

— Луций има само полза от това. С него тя безплатно…

— С гладиаторите също… — смееше се Даркон — докато аз за такова удоволствие трябва да платя с цената на сто роба.

— Къде е Курион? — запита Хатерий.

— Ще дойде заедно с императора — обясни Авиола. — Императорът не прави и крачка без него. Струва ми се, че дори своя Инцитат не обича вече така, както Луций.

Даркон се наведе и тихо го попита:

— Какво е настроението по нашите въпроси?

Авиола показа с поглед златната Венера:

— Подарък за него.

— О богове! Бива си я!

— Тежи повече от две хиляди либри. Много разчитам на днешната среща — добави Авиола.

Даркон примижа скептично:

— Доста се провлачи тази работа. Нашият господар е неустановен човек. Виж как постъпи със Сенека! Ами ако прехвърли и войната на други богове?

Пизон си спомни за римските тълпи и за свирепостта на Калигула, потри ръце и обобщи мисълта си:

— Днешният разговор с него няма да бъде труден.

Всички бяха на същото мнение. Кимнаха.

Но се лъжеха. Тези дни императорът наистина беше изпитал непознат досега страх. Но щом се окопити, изпадна в ярост. Срещу народа и срещу сената. С народа — тази неблагодарна, мизерна сган според Калигула — ще се справят Херея и неговите преторианци. Но със сената? Със сената той лично трябва да си разчисти сметките!

Калигула се тресеше от злоба само като си спомнеше как в дните на смъртоносна за него опасност сенаторите го зарязаха, изпокриха се в дворците си и го оставиха на произвола на съдбата. А как дръзко се осмеляват сега да го канят на гости! Направо го задължават! Проклинаше се, че в онова добро настроение след окончателната присъда над Фабий прие поканата на Авиола. Ами ако това е някакъв капан, заговор? Ами ако го примамват в леговището на звяра?

„Дали да не изпратя кошница с праскови на Авиола? Или пък изведнъж да подбера цялото това патрицианско гнездо, когато се събере у Авиола? Да направя една хекатомба на боговете?“

Но кръвожадният инстинкт скоро отстъпи пред инстинкта за самосъхранение. Не, ще насъска срещу себе си цялата римска аристокрация, последната си опора наред с армията. Не бива да засипва извора на златото, който е по-ценен, ако тече по малко, но постоянно, опасно е да получи изведнъж много, а после — нищо. Но да им отмъсти — трябва!

„Кълна се в името на Херкулес! Ще ви дам аз да се разберете! Здравичката ще ви разиграя заради тази дързост!“ Нареди на Херея да го съпровождат две центурии преторианска конница до двореца на Авиола.

Процесията потегли в мига, когато Скавър описваше на Фабий в затвора как бурята, избухнала в театъра, се е пренесла на римските улици.

Сенаторите бяха в отлично разположение на духа, а отлежалото хиоско вино още повече ги развеселяваше.

Но изведнъж в триклиниума дотича управителят и доложи на Авиола:

— Господарю! Към нашия дом се приближава войска!

Всички мигновено изскочиха на терасата, от която се откриваше изглед чак до храма на Херкулес. Там, където започваше да се вие нагоре пътят към двореца на Авиола, бляскаха на слънцето шлемове, брони и копия на преториански конници. Дъхът на сенаторите секна.

О, богове олимпийски! Така императорът не отива на гости! Така войската излиза срещу съзаклятници.

Скупчиха се глава до глава, с капки студена пот по челата. Какво ли може да означава това? Никой не се чувствуваше чист пред съвестта си. А сега и най-малкият грях можеше да има тежки последствия.

Вчера сенаторът Тапон, комуто принадлежеше цялата търговска флотилия, си преряза вените. Бил говорил с насмешка за златната конюшня на Калигуловия Инцитат.

Снощи конникът Саберний получил от Палатин кошница с праскови заради това, че изразил неуважение към статуята на императора. А днес магистратите вече приписват неговите рудници за сяра към имотите на императора.

Непостоянството в настроенията на Калигула всява ужас: той до последния миг носеше на ръце Макрон! Доносник, кутийка с отрова, списъци на тези, които може да ограби и на които скоро ще им дойде редът — това е пътят на злата Калигулова воля.

Подпухналите лица на сенаторите бледнееха. Един другиго се гледат с подозрение. Да не си ти доносникът? За кого от нас идват? Или за всички? Настъпи паника. Могат ли да избягат? Да се скрият някъде? Не, не могат. Колко време им остава, докато войската дойде? Поне да изпием още по една чаша! Бързо! Разтреперените им ръце разливаха виното, когато поднасяха чашите към устата си. Зъбите им тракаха по кристала от ужас.

Калигула слезе от носилката и дори не погледна Авиола, който му се поклони при портата. Пурпурното наметало се влачеше подире му.

Императорът се втурна в триклиниума като тигър. Сграбчи кристалната ваза с лотосови цветя и я разби о пода:

— Юпитер Гръмовержец! Защо сте се събрали тук? Що за сборище е това! — крещеше той и гневно оглеждаше ужасените им лица. — Вие си позволявате да извикате императора както претор — престъпника! Не ви ли се харесва, че аз съм ваш съдия? Прищяло ви се е да бъде обратното, така ли?

Авиола отново се кланяше отчаяно на императора и пелтечеше:

— Господарю наш! Любими императоре!

— Ето ме, пред вас съм! Дойдох при вас, както искахте. Е, какво сега?

Втора скъпоценна ваза се разби о мраморния под и се пръсна на парчета.

— Благоволете да ми съобщите с какво мога да ви угодя! Какво желаете? — Хрипливият му глас ставаше все по-силен. — Какво ще наредят, какво ще заповядат благородните сенатори на своя император, за когото три дена дори не си спомниха?

С усилие на волята Авиола преодоля страха си. Усети истерична нотка в гласа на Калигула, позна, че императорският гняв не е жаден за кръв. Това го успокои. Но също така разбра, че няма лесно да се разберат с цезаря. Пристъпи по-близо до него, целуна края на пурпурната тога и започна учтиво да приветствува императора. Плавният тон на думите му успокои сенаторите. Те също започнаха да поздравяват императора, колкото можеха по-любезно.

Безгранична преданост. Вярност до смърт. Гореща любов към прославения император. (Авиола съзря задоволство по лицето на императора и погледна одобрително Даркон: чудесна дума — прославен!)

Императорът стоеше на входа и по неговото уродливо лице, обкръжено от редки рижи коси, се редуваха най-различни чувства. С движение на рамото той отхвърли извезаното пурпурно наметало в ръцете на Авиола и се отпусна върху челната лежанка в триклиниума. Успя да ги уплаши! Налетя върху това сборище като ястреб върху ято кокошки. Усмихна се злорадо:

— От моите преторианци ли се уплашихте?

Лицето на Авиола изобрази тъга, но и увереност:

— Не, мой божествени императоре. „Уплаха“ не е точната дума, тъй като нашата съвест е чиста и няма от какво да се плашим. Но бяхме безкрайно огорчени, че идваш при своите най-верни хора с такъв съпровод. Нима аз, нима всички ние тук не сме твоята най-вярна стража?

— Рим е шайка изменници — троснато каза Калигула.

— И нас, твоите предани слуги, нареждаш между тях? — с горчиво изумление произнесе Авиола.

— С какво се отличавате от изменниците? — възрази Калигула. — Пред очите ми сте верни и покорни, зад гърба ми се радвате, че тази паплач се бунтува срещу мен.

Сенаторите зароптаха.

— Не си справедлив към нас, божествени! — извика Хатерий.

— Твоите думи ни причиняват болка! — простена Бибиен.

— С какво сме заслужили твоето недоверие, господарю? — попита Даркон.

— Ще накажа всекиго, който се осмели да те погледне накриво! — обади се Пизон.

— Живота си ще дам за теб! — биеше се в гърдите Друз.

Кълняха се, вричаха се, превиваха гърбове, но императорът си оставаше непоколебим под дъжда от угоднически излияния.

Като постави лично пред Калигула кристалната чаша с вино, от която преди това отпи, Авиола заговори отново:

— Тъкмо днес, в този кръг от твоите най-предани хора, искахме да те уверим, че сме били и винаги ще бъдем твоята опора в грижите… — Авиола се запъна, преглътна и запелтечи: — … в грижите, които и теб, и нас… които на всички ни създават опасните вести откъм Дунав…

Калигула със силен замах счупи чашата о пода:

— Моите легати устройват инцидентите по границите!

Отмъстителна гримаса изкриви лицето му. „Фаларис!“ — помислиха си сенаторите.

— Тук вече не става дума за обикновени инциденти, мой божествени — обади се решително Пизон. — Като изкупвач на данъците в северните краища, аз имам достоверни сведения от своите хора. Подготвя се голямо нападение на германските племена върху римската територия. Рим трябва да изпревари варварите, пръв да удари и да ги прогони далече в дебрите отвъд Дунав. Ти ще станеш победител…

— От мен ли искате да се избавите? — закрещя Калигула. — Кълна се във всички богове! Аз ли да проливам кръв заради вашата ненаситна алчност за злато?

Той стана от лежанката с лице, посиняло от гняв. Закрачи из триклиниума — смешен, грозен.

— Рим не ме заслужава. Ще го накажа. Ще го напусна. Ще преместя столицата в Александрия! И вие ще тръгнете с мен!

Ударът беше неочакван и зашеметяващ. В Александрия! Кръвта им замръзна в жилите. Сега не се чувствуваха по-добре, отколкото в мига, когато видяха двете преториански центурии и решиха, че идват да ги убият.

Те бяха разядени от пороци, с Рим ги свързваха само нишките на печалбите, дворците и вилите, които притежаваха, това бяха алчни хищници, но Рим обичаха. Корените на родовете им се бяха враснали между седемте хълма на Града. Дедите и бащите им са живели тук, синовете и внуците им трябва да живеят тук и оттук да управляват света. Тук не би било трудно да обърнат всичко в пари и в Александрия да натрупват нови богатства, дори по-големи; новият пазар и новата обстановка винаги имат преимущество. Но да напуснат Рим? Рим без нас ще загине! Рим — това сме ние! Та това е нашият Рим!

Очите им бяха преизпълнени с ужас, но се бояха да противоречат на императора. Настъпи дълга тишина! Калигула крачеше и мяташе по тях изпитателни погледи. Мълчанието им разпалваше нетърпението му.

Отново проговори разсъдливият Пизон:

— Никога, никога, мой цезаре, не ми е минавало и през ум дори, че бих могъл да напусна Рим, Града на градовете, центъра на света, който са изградили твоите и моите прадеди. Град прекрасен, славен, единствен…

Гласът му трепереше. Вече не изпитваше страх. Загуби ли Рим — край, все едно, че е загубил живота си. Той огледа сенаторите, после се взря в безизразното лице на Калигула, което ту се наливаше с кръв, ту бледнееше, и продължи:

— Прости, божествени цезаре, но мисля, че мога да говоря от името на всички: ние не можем да напуснем Рим. И ти дори не можеш. Позволи ми да бъда откровен. Всички извори на твоята мощ са тук и поради това Рим е непобедим. Напуснеш ли Рим, за да се обърнеш гърбом вместо с лице към севера — варварите ще видят в това твоята слабост.

— Какво ме интересуват варварите! — нахвърли се върху него императорът. — Мога да направя всичко, каквото поискам. И ако прекърша вековната традиция, това ще бъде тъкмо обратното — доказателство за моята сила. А вас ще ви принудя да тръгнете с мен за Александрия!

Авиола си пое дъх и смело каза:

— По твоя заповед могат да ни обезглавят, императоре, но не можеш насила да ни накараш да напуснем Рим.

Калигула скочи към Авиола и грубо го разтърси: — Ти знаеш ли с кого разговаряш, нищожество?

— Знам, с владетеля на Рим — отвърна Авиола, — знам също така, че само заедно… ти и ние… можем да спасим империята. Това са знаели и Август, и Тиберий. Тиберий побеждаваше винаги, защото пръв нападаше. Нападението е военна слава. И ти знаеш това, мой господарю!

Калигула се стъписа. Замига и закърши пръсти. Авиола разбра, че императорът е разколебан.

— Днес ще падне главата на бунтаря Фабий Скавър и римската сган ще се изпокрие в дупките си. За тебе в Рим вече няма да съществува опасност и не е нужно да бягаш. Но трябва да помислим, мъдри владетелю, за новата опасност: за варварите!

Калигула беше объркан. Сви се на лежанката. Авиола се възползува от нерешителността му и продължи:

— Ние така ще въоръжим римските легиони с техните прославени орли, че варварите само като ги зърнат, ще си плюят на петите. Ти, синът на Германик, ще поведеш войската, която лесно ще премине Дунав и Рейн и ще обогати Рим с нови държави и провинции. Но Страбон ще опише новия свят. Света на император Гай Цезар…

Калигула се размърда, а Авиола ковеше желязото, докато е горещо:

— Ти ще се върнеш в Рим с триумф, какъвто никой досега не е виждал! Ще станеш безсмъртен! Заклевам се, че ще дам половината си богатство за прославянето на твоя триумф!

— И аз! И аз! — екна триклиниумът.

Копнежите им се кръстосаха като мечове на гладиатори.

Сенаторите, тези магнати на златото, наблюдаваха внимателно лицето на императора. Безумец! Глупак! Само как зяпна, как му блеснаха очите, щом чу думата „триумф“! Сигурно вече се вижда в златната колесница по Виа Сакра, властелин на света в пълна слава, увенчан от безсмъртие…

Императорът размисляше: „Искат да ме махнат от Рим. Ако ме няма в Рим, ръцете съвсем ще им се развържат. Ако съм някъде далече на Дунав, могат да ме лишат от трона, могат да си провъзгласят за император някой друг. Глупости! Войската е на моя страна. А започна ли война, обещават ми триумф. Триумф, какъвто светът не е виждал досега!“

Инфантилната душа на Калигула налапа въдицата на безсмъртната слава. Злато, войници — всичко ще има, за да се прослави. Не се налага да жертвува нищо свое. Ами ако загине във войната? Тази мисъл изведнъж попари мечтите му за триумф.

Той мълчеше, напрежението нарастваше. Сенаторите схванаха, че картината на славата е помрачена от нещо по-силно.

О, богове, кой може да го разбере този човек? Постоянно да си нащрек и да дебнеш настроенията му, за да не сбъркаш! Авиола го удари през просото:

— Титлата Баща на отечеството, титлата, с която ще се прославиш както Октавиан Август и дори повече от него и ще влезеш в историята, задължава и теб, и нас, любими наш владетелю…

Отвън се чу тропот на копита и мигом след това бързи стъпки. В триклиниума се втурна Луций Курион. Не поздрави никого. Застана до императора с лице, зачервено от вълнение.

— Какво е станало, Луций?

Луций се наведе и започна надълго да му шепне нещо.

— Какво казваш? — едва изрече императорът.

— Повече от двадесет хиляди войници. Между Ленция433 и Лауриакум част от германците вече са преминали Дунава — шепнеше Луций. Но в абсолютната тишина се чуваше всяка негова дума. — Елий Проб е отстъпил. Има опасност варварите да нахлуят и в Панония!

Сенаторите се разтревожиха. Луций изправи снага и застана като страж до императора.

Калигула мачкаше с две ръце края на морскосинята си, избродирана със звезди туника, дишаше хрипливо и безпомощно оглеждаше присъствуващите.

Авиола пристъпи до него:

— Лоши вести ли има, господарю? Не се плаши, дори и най-лоши да са. Ние сме с теб!

В този миг изведнъж, като мълния, светъл лъч прониза мрака на страха, който бе обзел императора. Това е разрешението! Единственото и съвършеното! Той засия. „Боговете ли внушиха тази блестяща мисъл на своя земен брат? Или това е проява на благодетелната съдба, която ме покровителствува? О, аз не съм побъркан като Тиберий да напусна Рим, та да ви дам възможност интрига след интрига да ковете зад гърба ми!“

Императорът отпи от чашата си и стана. Изправиха се и сенаторите, предчувствувайки тържествеността на мига.

— Не би бил мъдър този владетел, който не признава правотата на своите съветници и не е способен да разбере грешката си. Аз реших. Ще отправя своите легиони на север. Ще разширя територията, наследена от нашите прадеди. Ще спечеля за Рим нови провинции и нови богатства…

Думите на императора бяха прекъснати от ликуващи гласове:

— Vivat Gaius Caesar Imperator!

Императорът прегърна и целуна всекиго. Сенаторите подлудяваха от радост. Най-после постигнаха целта си! „Да имаш и да живееш!“ Ръкопляскаха, тропаха с крака, викаха, задъхваха се от щастие, вдигаха чаша след чаша и пиеха. С цената на колко страхове бе спечелена тази победа!

Най-после се обединиха двете най-могъщи сили на империята. Настъпва златният век!

Не за Рим, а за римските магнати.

Тяхното хитро злато ще укроти марионетката на трона и ще си го водят за носа, както си искат.

Винаги набожните сенатори с благодарност вдигнаха очи към сияещото божество над тях. Но не виждаха прелестната богиня на любовта, а метала, от който бе направена.

— Тази златна Венера е твоя, мой императоре! — извика Авиола. — Това е моята малка изненада, която ти обещах!

Императорът му благодари с усмивка. И продължи:

— Но както на вас, така и на мен Рим ми е по-скъп от всичко! Веднага ще ви потвърдя това: няма да напусна Вечния град! Ще остана с вас, драги мои!

Сенаторите пребледняха. Изтръпнаха. Вкамениха се. Не знаеха какво да предприемат.

— И аз, както моят прадядо, божественият Октавиан Август, за когото ни припомни ти, мили Авиола, ще остана в Рим. Оттук ще ръководя военните действия. Но кого да изберем за главнокомандуващ войските? — Той погледна към Херея и продължи да говори сякаш на себе си, но на глас: — Херея вече не е способен за такова нещо. Старее. Не би могъл и до Дунава да дотътри своите немощни кости.

Сенаторите злорадо погледнаха стария почтен служител. Наслаждаваха се на унижението му. Херея пребледня, затвори очи и нищо не каза. Беше свикнал с обидите на императора, но тази го засегна най-болезнено. За нищо негоден, побелял ветеран, който може само като беззъбо куче да пази вратата на господаря си!

С блуждаещ поглед, сякаш размисляше, Калигула оглеждаше присъствуващите. Сенаторите следяха напрегнато всяко негово движение.

Херея не можеше да се опомни от нанесената му обида. С какво е заслужил това? Ако Германик беше жив, такова нещо не би могло да се случи. Старият почтен воин си спомни миналото. Германик го уважаваше. Когато умираше, той му повери сина си Гай Цезар. Германик се ползуваше с доверието и уважението на своите войници. Беше им като брат. Колко различен е Калигула! Той е обкръжен от глутница хиени. И тази глутница управлява Рим!

Императорът спря погледа си на Луций. И провъзгласи тържествено:

— За главнокомандуващ войските на север назначавам Луций Геминий Курион!

Луций трепна, неволно изпъна снага. Най-после!

— Благодаря! Благодаря, мой цезаре! Ще оправдая доверието ти!

Калигула наблюдаваше сияещото лице на Луций. В ъгълчетата на очите му леко трепна ирония. „Ще го оправдаеш, знам. Дори ще направиш повече, отколкото искам от теб. Ти си по-тщеславен и от Юлий Цезар. Мечтаеш за триумф. Мечтаеш за моя трон! След победата на Дунав ще поведеш легионите срещу мен. Не бързай толкова, драги мой! Моят план е по-друг: може да победиш, може да унищожиш варварите и дори нови провинции да завладееш, но… в Рим няма да се върнеш! Ще намеря подходящ човек, който ще върви редом с теб и в нужния момент ще те изпрати в ада при твоите прадеди…“

Императорът се обърна към сенаторите:

— Съгласни ли сте с мен, приятели?

Сенаторите наскачаха, вдигнаха високо ръце, възхваляваха императора, ликуваха, трябваше да ликуват, макар че намеренията им се изпълниха наполовина: спечелиха военните доставки, обезпечиха си ново злато, но императорът, този дамоклев меч над главите им, оставаше в Рим.

Калигула изпита задоволство. Въпросът с Луций бе разрешен. И тези хитреци тук надхитри. Жалко, че също така наполовина: те ще напълнят догоре хазната му със злато и ще му бъдат пред очите. Но винаги ще се страхува от тяхната злонамереност.

Така бе постигнато примирие между двата хищни звяра, изгодно и за двете страни, опасно и за двете страни, защото нито едната, нито другата знаеше деня и часа на разплатата.

Кой — кого?

Макар двете страни да се ненавиждат смъртно, една без друга не могат да съществуват. И те, и той са в опасност: народът, беднотията, робите, варварите.

Те са като скачени съдове. Всеки за всекиго е враг. Никой никому не вярва, всеки всекиго ненавижда, но трябва да вървят заедно, друг изход няма, трябва заедно да теглят колата. А подире им пъпли сянката — страхът. Хищниците взаимно се унищожават; единият гризе гърлото на другия, но в същото време върху него се мята трети.

Кой — кого?

— Да отлеем вино за Марс! — извика Пизон. — Дано се осъществят нашите планове!

— Да отлеем за императора! — извика Авиола. — Той е нашият Марс!

— Слава на безсмъртния!

— Вечна слава на империята!

— Вечна! Вечна!

Тази велика дума ги накара да си спомнят за нещо друго, по-обикновено, но не по-маловажно: днешният ден! Какво ни интересува вечността?!

Знае ли някой какво ни очаква утре?

Днес, веднага, още този миг да се задавим от злато, вино и удоволствия. А след нас и потоп!

60

По улиците, площадите и пазарищата денят беше в разгара си. Коли, излизащи от града, дрънчаха по паважа, каруцарите плющяха с камшиците, викаха по магарета, като се стараеха да заглушат рева им, продавачите приканваха клиентите и хвалеха; стоката си до пресилване.

Понтифексът на храма „Юпитер Капитолийски“ седеше в своята разкошна, украсена със сребърна обковка и емблемата на архиерей лектика. Робите бързаха да го отнесат в двореца на Авиола. Подир лектиката тичаше помощникът му.

Стигнал точно в часа, който му бе съобщен от пратеника, понтифексът намери двореца на Авиола обкръжен от преторианци. Центурионът му стори път. След това управителят на дома го заведе през един страничен вход в градината. На височината посред градината светеше малък, изящен храм, издигнат в чест на дванадесетте главни богове. Целият Олимп, събран на едно място. Не е лошо да имаш всички знаменити богове под един покрив! Хем е по-евтино, хем на боговете в компания с богините им е по-весело.

В кошарката зад малкия храм бяха приготвени за жертвоприношение животни с позлатени рога и пъстри плетеници на главите.

Понтифексът седна на сянка под една пиния край амфора с вино и чакаше, готов да извърши тържествения обред. Стараеше се да не скучае, както може. Представяше си вкусните печени меса, които след жертвоприношението се полагаха на жреците: бичето месо е доста твърдо, дори овенът няма да е много крехък, но пък прасенцето ще бъде чудесно — нито много тлъсто, нито много постно. После задряма. Така измина половината ден. Слънцето вече залязваше зад планините, но никой не идваше. Дворецът се намираше далеч оттук и какво ставаше там, не можеше да се разбере. Понтифексът изпрати помощника си да разузнае. Той се върна с ококорени очи:

— Сенаторите се готвят да отидат на Форума, за да гледат обезглавяването на артиста Фабий Скавър. Жертвоприношение няма да има! — Помощникът се задави: — Какъв ужас, благородни господарю! Винаги набожните patres patriae434 чисто и просто са забравили за жертвоприношението! Забравили са боговете!

Оскърбеният понтифекс се надигна. Прие величествено изпратената от управителя торбичка жълтици за своя храм, изслуша нетърпеливо желанието му да измоли от Юпитер благосклонност и снизхождение за този дом и седна намръщен в лектиката. Нареди на робите да го носят бавно. Затвори очи и започна да премисля защо така в последно време намалява авторитетът на жреците и понтифекса, та дори и на самите небесни жители. Този безбожник Сенека е прав: навярно наближава краят на света.

Лектиката на върховния жрец мина край Тържището, което гъмжеше от кресливите викове на търговците и търговките.

Върху благородното му лице се изписва презрителна усмивка. Гледа през прозорчетата на лектиката дрипльовците от Емпория и складовете, простаците от селата — единствено те пулят очи по неговата прекрасна носилка. Шарлатаните крещят пред своите лавки, безделниците свалят по стъпалата на храма на Фортуна сред Бичия пазар, тъпчат се с месо, опечено в гранясало масло, което вони противно, а отпадъците хвърлят на бездомните котки; гончии карат стадо бели волове на кланицата; всички разговарят на висок глас, размахват гневно ръце към Мамертинския затвор. Пред затвора стои манипула преторианци, а малко встрани се тълпят на групички разтревожени хора. Понтифексът знае защо: днес за назидание ще бъде публично обезглавен подстрекателят — артистът Фабий Скавър. Крайно време беше да си разчистят сметките с него! Нищо свято нямаше за този комедиант. Колко пъти само се беше подигравал в своите мимове с жреците, наричаше ги паразити на римския народ и уронваше престижа им в очите на хората. Plebs profana, долна паплач — мърмори си великият жрец. Римският морал е в упадък. Даже по времето на император Август народът, видеше ли лектиката на понтифекса, се кланяше, радостно го приветствуваше, дори падаше на колене. А днес? Накъде си се юрнал, Град величествен и порочен?

Денят е като всеки друг, котките се изтягат по чардаците на мизерните шестетажни домове отвъд реката, в които живеят под наем бедняците; Тибър лениво тече към морето и все едно й е дали носи лодка, натоварена с цветя за пиршествата, или труп на убит. Бъбриви арделиони и клиенти както винаги се въртят около портите на дворците, докато не падне в дланта им дребна пара от ръката на ковчежника на патрона; жените от квартала отвъд Тибър както винаги купуват хляб и тихо проклинат, че трябва да дадат три аса повече, отколкото през зимата. И все пак днешният ден не прилича на другите, съвсем различен е от досегашните, защото днес Рим ще обеднее с една обич.

Какво ще спечели с това? Какво може да си купи с това? Навярно нищо, мой благородни господарю. Само ние, босяците и скитниците, които живеем отвъд Тибър, които не търгуваме с чувствата си, ние ще обеднеем. Ние обичахме от все сърце този, артист, разбирате ли, благородни господарю?

И затова днес плюем на своята нищожна печалба: аз няма да метна мрежата, ще привържа лодката си за брега, аз ще захвърля юздите, аз ще затворя бакалницата, аз ще оставя пещта да загасне, аз ще ритна обущарските конци и столчето в ъгъла… и всички ще идем да изразим уважението си към Фабий, когато го поведат на смърт. Дано, като усети около себе си хората, които обичаше, станат по-леки последните му минути.

Ние ще си спомняме за този човек. Ако не беше той, нямаше да ви опознаем така добре вас, благородни стълбове на Рим, от сенаторските шкембета до теб, жрецо, за когото се трепем денонощно…

Носилката на великия жрец се люшка между вълните на разбунтуваното човешко море, което бушува под Капитола.

Понтифексът надниква през прозорчето, вижда само враждебни и мрачни погледи, затваря очи, изтръпва от страх. Никога хората не са го гледали така. Какво е това в очите им? Великият жрец се изпотява. Вълнената плетеница на главата му започва да го пари. Неговото спокойствие, неговата самоувереност и сигурност се разколебават от вълните, които се мятат около носилката, и ако тези вълни го грабнат — о, Юпитер всеблаги и всесилни, спаси своя слуга!

На Форума народът се разля нашироко, за да стигне до затвора от различни страни. Лектиката затъна в тълпата. Понтифексът свали бързо плетеницата си, белега на неговия сан, и излезе от носилката. Само дразни тази обезумяла сган със своята разкошна лектика.

Големият форум. Бяла и златна красота. Бял мрамор и жълт метал под лазурния небосвод, свръхчовешка красота за представите на човека. Гора от статуи по цоклите и колоните, прелестни мраморни мъже и жени, преоблечени като богове. Сред вълшебството на гръцкото изкуство и дух се пъчи трезвият римлянин със своята власт и надменност: всичко това е мое!

— Всичко това е мое! — раздаде се писклив глас. На трибуната стои дрипав арделион и размахва ръце. — Всичко това е наше, на римските граждани! — вика екзалтирано подкупеният блюдолизец. — Тези прекрасни храмове, бани, циркове, театри, арени, базилики, всичко това е наше… защото нашият любим император се грижи еднакво за всички римски граждани…

Не му дадоха дълго да говори. Изчезна като подкосен в тълпата.

Рим, златният център на света, огромният многоъгълен кристал, сияе в залязващото слънце. Ясното лице на града е красиво както винаги. Но щом види, че падне главата на неговия син, може би край очите му ще се появи малка, едва забележима бръчка.

Императорът и свитата му се качваха в лектиките си.

Калигула забеляза, че Херея е разстроен. Сигурно много е засегнал стария човек. За да позаглади обидата, той го покани в своята лектика. Императорът беше в добро настроение. Неговият хрипав, капризно истеричен смях ехтеше наоколо: след миг ще види как по Форума се търкаля главата на бунтаря Фабий.

Императорската процесия се приближаваше към хълма Публиций, сви надясно край храма на Луната и се натъкна на групички хора, които идваха откъм Големия форум. Това беше странно. Днес можеше да се очаква, че всичко живо ще върви само в една посока — към Форума. Калигула спусна пурпурната завеска и надникна през пролуката. Хората изглеждаха свирепо гневни. Щом видяха лектиката му — развикаха се, но поради тропота на преторианските коне императорът не можа да чуе точно какво казват. Но сигурно не бяха ласкави думи. Хората извикаха нещо, вдигнаха заканително юмруци и изчезнаха. Само вигилската стража, наредена в плътен кордон по пътя, отдаваше чест на императорската лектика.

При храма на Херкулес процесията спря. В носилката на императора проникнаха гневни гласове. Херея надникна навън. Измежду преторианците излезе центурион, приближи се до Херея и нещо му зашепна. Херея погледна към статуите на Цезар, Август и Тиберий, които стояха пред храма. Четвъртият пиедестал беше празен. Пряко пътя лежеше бял труп, встрани се валяше главата на статуята, омазана с кал и лайна.

— Какво има? — попита императорът през прозорчето.

Мраморната, обезобразена Калигулова глава го гледаше с невиждащи очи.

Императорът се опули. Очите му се наляха с кръв.

— Кучета! Проклета сган! Скъпо ще ми заплатите за това!

Херея гледаше замислено тлъстата, червена шия на императора. Странна мисъл като мълния мина през главата му. Колко трудно е да се отчупи мраморна глава! Колко лесно е да се отсече човешка! С усилие на волята отмести погледа си, подаде се пак навън и нареди на преторианците да махнат статуята. Сенаторите видяха всичко това, изскочиха от носилките и отидоха да успокояват императора.

В същия миг от Форума долетя конник. Спря до императорската лектика и доложи:

— Артистът Фабий Скавър е мъртъв. Самоубил се е в затвора.

Калигула побеля като платно, очите му хлътнаха, левият край на устата му заигра. Изведнъж се разсмя на пресекулки:

— Този кучи син! Този гнусен плебс! Лишиха ме от такова зрелище… От главата ме лишиха… Добре! Няма значение! За една глава — десет, сто, хиляда! И то най-добрите! Елате утре при мен на Палатин да погледате!

Истеричният му смях вещаеше смърт. Сенаторите бързо се изпокриха в носилките си. Грозният императорски смях ги настигаше и там. Чии глави ще бъдат това?

Процесията потегли. Робите с лектиките заобикаляха мраморния труп на Калигула, преторианците с конете също го заобикаляха, всички бяха уплашени, изтръпнали. Само един-единствен човек се усмихваше, потънал в приятни мисли — Луций Курион.

Преторианската конница проправяше път на великолепните лектики през бучащата тълпа, която колкото повече се приближаваха към центъра на Рим, толкова по-плътна ставаше.