След полунощ

9

Дъждът плющеше по прозорчетата на каретата и скриваше всичко освен замисленото отражение на Каролайн в стъклото. Тя напрегна зеници, за да хвърли поне бегъл поглед към минаващите покрай тях местности на Уайтшайър, но напразно. Онова, което дъждът не можеше да скрие, бе скрито от нощта.

По небето се стрелкаха светкавици, за миг заливаха местността със свръхестествена светлина и заслепяваха неподготвените очи на Каролайн. В продължение на един ужасяващ миг тя беше готова да се закълне, че е видяла безформена фигура да препуска редом с каретата. После всичко отново потъна в мрак и тя остана само с ужасеното си отражение в прозорчето.

Разтревожена, тя спусна махагоновата завеска пред прозорчето и се облегна на кожените възглавници. Елегантната карета на виконта не миришеше на евтин парфюм и застоял цигарен дим, а на кожа, лавър и нещо друго, много мъжко. Блестящите месингови обкови и кълбовидните лампи от млечно стъкло допълваха сдържаната елегантност на превозното средство.

Порция беше полегнала на отсрещната седалка и главата й почиваше на рамото на Вивиан. Равномерното падане на дъжда и лекото люлеене на добре конструираната карета скоро я бяха приспали.

Е, поне сестрите й и тя бяха на топло и сухо. Каролайн изпита съжаление към кочияша и охраната. От ранния следобед, когато каретата на виконта дойде да ги вземе от дома на леля Мариета, непрекъснато валеше. За разочарование на Вивиан и за радост на Каролайн Кейн беше заминал за Уайтшайър предишния ден, за да подготви всичко за пристигането им.

Спряха два пъти, за да сменят конете. Втория път трите млади дами слязоха и едва успяха да прецапат през гъстата кал до пощенската станция, за да поседят пред камината и да се стоплят с чаша ароматен чай. Ако продължаваха с това темпо, вероятно нямаше да пристигнат в Тревелиън Касъл преди полунощ.

Може би домакинът им го беше планирал точно така.

Каролайн побърза да отхвърли тази глупава представа. Ейдриън Кейн излъчваше авторитет от всяка пора на кожата си, но влиянието му не стигаше чак дотам — да определя и времето.

Тя хвърли бърз поглед към Вивиан, която търпеливо бродираше на гергефа си под мътната светлина на лампата. Вероятно това беше единствената й възможност да разбере дали Кейн наистина е завладял сърцето на сестра й. Порция отвори уста и в равномерното й дишане се примеси тихо похъркване.

— Сигурно много се радваш на бала в имението на виконта — започна колебливо Каролайн.

— О, да, радвам се. — Вивиан продължи да боде с иглата, без да си даде труд да вдигне поглед.

Каролайн издиша доста шумно. Знаеше колко е трудно да изтръгне някаква информация от Вивиан. Все едно да се опита да накара Порция да не издрънква на мига всичко, каквото й дойде на ума.

— Лорд Тревелиън изглежда много привлечен от теб.

Скромна усмивка накъдри устните на сестра й.

— Тогава трябва да съм щастлива, нали? Той е всичко, което едно момиче може да очаква от обожателя си — учтив, интелигентен, образован, с добро сърце…

И прекрасно целува.

Каролайн прехапа устни. Отново си представи примамващата горещина на устните му върху своите и я замъчиха угризения на съвестта.

Хвърли още един бърз поглед към Порция, за да се увери, че малката й сестра наистина е заспала, а не подслушва разговора.

— Кажи ми, Вивиан… знаеш, че не мога да обуздавам любопитството си… Случвало ли се е през времето, което сте прекарали заедно, виконтът да си е позволил… как да кажа… някои непозволени неща?

Най-сетне Вивиан вдигна поглед от бродерията си. Бузите й се обляха в червенина и създадоха ярък контраст с бялата роза в косите й. Тя се наведе напред и главата на Порция падна на възглавницата. Момичето реагира с протестиращо хъркане.

Господи, пощади ме, помоли се Каролайн. Сега сигурно щеше да чуе, че Кейн прекарва цялото си свободно време в прелъстяване на неопитни млади жени.

— Веднъж — призна шепнешком Вивиан и прекрасните й сини очи се разшириха от уплаха, — когато слизахме от каретата, аз се спънах и лорд Тревелиън сложи ръка на гърба ми, за да ми даде опора. При тези обстоятелства обаче смятам, че той просто не е имал друг избор, затова веднага му простих това… интимно докосване.

Обзета от чувство, което за съжаление много приличаше на облекчение, Каролайн кимна.

— Много великодушно от твоя страна. — Трябваше да подбере следващите си думи много грижливо. — А споменавал ли е някога пред теб за предишни романтични истории?

Вивиан я погледна с неподправен ужас.

— Разбира се, че не! Той е истински джентълмен.

Каролайн се опита да намери формулировка, която да не предизвика такъв бурен протест, и точно в този момент забеляза някакъв златен блясък. Наведе се и дръпна верижката, която висеше на шията на сестра й. Извади красиво изработена камея с профил на жена, обграден в рамка от изкусно навита златна тел. Каролайн се смая. Когато ги изхвърли от господарската къща, братовчедът Сесил настоя да оставят всички скъпоценности — дори перлените обици, които Каролайн бе получила от баща си за шестнадесетия си рожден ден. Оттогава трите сестри носеха само евтини бижута.

— Прекрасна камея — отбеляза тихо тя и я поднесе към светлината на лампата. — Никога не съм те виждала да я носиш. От къщи ли си я взела?

Вивиан сведе поглед и доби толкова виновен вид, че Каролайн си припомни колко виновна се беше чувствала тя след целувката на виконта.

— Ако искаш да знаеш съвсем точно, това е подарък от лорд Тревелиън. Не казах на леля Мариета, защото ме беше страх, че ще ми заповяда да я върна. — Тя погледна умолително Каролайн. — Моля те, не ми се карай! Знам, че не е редно да приемам толкова личен подарък от джентълмен, но той много се зарадва, когато му обещах да я нося. Виконтът е много великодушен, Каролайн.

— Права си — отговори тихо голямата сестра. Отново разгледа камеята със смръщено чело и погледът й бе привлечен от елегантната шия на жената, изработена от блестяща слонова кост.

Някъде съвсем наблизо отекна гръм и Порция се събуди. Камеята се изплъзна от пръстите на Каролайн. Вивиан бързо я прибра в деколтето си, на сигурно място от любопитни очи.

— Какво става? — попита сънено Порция. Разтърка очи и се огледа с надежда. — Това май беше пистолетен изстрел. Нападат ли ни? Сигурно са ни дебнали разбойници. Сега ще ни отвлекат и ще ни опозорят.

— Боя се, че няма да се случи нищо такова, скъпа — отговори с усмивка Каролайн. — Ще си запазим това приключение за друг път.

Порция се прозя и се протегна, като, без да иска, заби лакът в ребрата на Вивиан.

— Умирам от глад. Не запазихте ли поне едно парченце от сладкиша, който ни поднесоха в пощенската станция? — Тя се наведе, за да отвори брокатената пътна чанта на сестра си, но Каролайн я избута настрана с крак, вдигна я и я сложи в скута си. Порция се изправи и я изгледа обидено. — Не е редно да си такава егоистка, Каролайн. Няма да изям всичко, обещавам.

— Вижте, каретата забавя ход — намеси се Вивиан. — Мислите ли, че пристигнахме?

След минута каретата спря. Каролайн остави пътната чанта на седалката до себе си, благодарна за спирането.

— Надявам се наистина да сме пристигнали. Ако продължаваме така, ще се удавим.

Вратичката на каретата се отвори и трите момичета видяха лакей в ливрея.

— Добре дошли в слънчевия Уайтшайър!

Никой не се усъмни в склонността му към ирония. От небето все така се изливаха потоци дъжд, вятърът ги гонеше във всички посоки, неравномерното плискане бе придружено от далечни гръмотевици.

Мина доста време, преди сестрите да съберат ръкавиците, книгите и бродериите си. Никоя не желаеше да напусне топлата суха карета. Когато най-сетне не остана нищо за прибиране и всички нахлупиха качулките над лицата си, Каролайн слезе първа, стиснала под мишница пътната си чанта.

Появи се втори лакей и протегна ръка да я вземе.

— Благодаря, не! Предпочитам да я нося сама — извика тя, за да надвика воя на вятъра — или поне се надяваше, че е вятърът.

Порция и Вивиан слязоха след нея. Тревелиън Касъл се издигаше гордо в мрака пред тях. Внушителният замък, изграден от сив камък, вероятно беше скромен в сравнение с известните стари крепости на Уайтшайър, но изглеждаше в много добро състояние. Никъде не се забелязваха следи от упадък. През вековете, откакто беше построен, бяха направени безброй подобрения, но толкова сръчно, че средновековието, готиката и ренесансът се сливаха в едно цяло. Замъкът имаше всичко, което липсваше на градската къща на виконта. Цистерни за събиране на дъждовна вода, кули и бойници и със сигурност огромно подземие с вериги по стените и железни уреди за мъчение.

Когато Каролайн вдигна глава към наблюдателната кула, от муцуната на една озъбена риба се изля поток вода. Обзе я мрачно предчувствие. Ами ако се беше излъгала? Ами ако беше направила огромна грешка, като бе довела сестрите си тук? Грешка, която нямаше да се поправи с новите цифри в сметководната книга!

Дощя й се да ги натовари обратно на каретата и да заповяда на кочияша да препусне колкото може по-бързо обратно към Лондон. Точно тогава обкованата в желязо дъбова врата на замъка се отвори широко и гостенките бяха въведени вътре.

Влязоха в огромна входна зала с каменен под. И трите бяха мокри до кости. Студ сковаваше въздуха и Каролайн потрепери. Препарирана глава на елен я зяпаше от отсрещната стена и в стъклените й очи светеше див блясък. Порция мушна топлата си ръка в нейната и пошепна:

— Чувала съм, че къщата отразява духа на собственика си.

— И аз съм чувала същото — отговори шепнешком Каролайн и продължи да оглежда прастарите стенни килими, на които бяха изобразени сцени с кръвопролития и убийства.

Някои показваха битки в цялото им страховито великолепие, други възвеличаваха ловни сцени. На най-близкия гоблен беше избродиран озъбен елен, готвещ се за скок към една грациозна сърна.

Даже Вивиан се оглеждаше със съмнение, макар да заяви:

— Сигурна съм, че на дневна светлина помещението ще изглежда много по-приветливо.

Всички се стреснаха, когато от сянката изникна достолепен иконом с гърбица и снежнобяла коса. Скованите му от подагра пръсти стискаха свещник. Беше толкова възрастен, че когато се запъти към тях, Каролайн беше убедена, че чува скърцането на костите му.

— Добър вечер, дами — извика той и гласът му беше ръждив като старата броня в алкова отдясно на Каролайн. — Предполагам, че вие сте сестрите Кабът. Очаквахме ви. Надявам се, че пътуването ви е било приятно.

— Направо божествено — отговори развеселено Порция и направи грациозен реверанс.

— Аз съм Уилбъри и ще бъда на ваше разположение по време на пребиваването ви в замъка. Сигурен съм, че бързате да свалите мокрите дрехи. Моля, последвайте ме, ще ви покажа стаите ви.

Икономът се обърна и се затътри към широката каменна стълба, която водеше нагоре към неизвестния мрак. Каролайн не беше готова да се остави в немощните му ръце.

— Извинявайте, но къде е лорд Тревелиън? Надявах се, че ще дойде да ни поздрави с добре дошли в дома му.

Уилбъри се обърна към нея и й хвърли кисел поглед изпод полуспуснати вежди. Няколко косъма стърчаха от веждите му като мустаци на котка.

— Господарят е навън.

Каролайн хвърли бърз поглед към огромния прозорец над вратата. Точно в този миг по небето премина назъбена светкавица и силен порив на вятъра раздруса стъклата.

— Навън? — повтори тя със съмнение. — В това време?

— Господарят има много здраво тяло — отвърна икономът и се нацупи обидено, сякаш тя се бе осмелила да намекне нещо друго. Без да каже дума повече, започна да се изкачва по стълбата.

Вивиан се приготви да го последва, ала Каролайн я хвана за ръката, за да я спре.

— А какво ще кажете за мастър Джулиън? И той ли е навън?

Уилбъри се обърна още веднъж и въздъхна толкова дълбоко, че Каролайн очакваше от устата му да излезе облак прах.

— Мастър Джулиън ще пристигне едва утре вечер. — По лицето на Порция се изписа разочарование. — Ако не искате да дочакате пристигането му в залата, предлагам да ме последвате.

Каролайн вдигна глава към стълбата. Икономът беше прав. Не можеха да останат тук цяла нощ, да треперят в мокрите си наметки и да чакат да се разболеят от пневмония. Нямаха друг избор, освен да го последват към мрака.

Уилбъри отведе Порция и Вивиан в две съседни стаи на първия етаж. Каролайн обаче трябваше да изкачи още три стълби след трепкащата светлина на свещта му и краката й затрепериха, а куражът я напусна. Най-сетне последната извита стълба завърши пред тясна врата. Очевидно Кейн имаше намерение да я накаже, че се е самопоканила, като я заточи в някоя задушна таванска стаичка, още по-неудобна и безрадостна от стаята в къщата на леля Мариета.

Когато икономът отвори вратата, тя се подготви за най-лошото.

Пристъпи прага и зяпна смаяно.

— Сигурно е станала грешка — пошепна невярващо. — Тази стая вероятно е предвидена за сестра ми Вивиан.

— Господарят не прави грешки. Аз също. Указанията му бяха еднозначни. — Уилбъри понижи глас и изимитира Ейдриън Кейн учудващо добре. — „Мис Каролайн Кабът ще се настани в северната кула.“ Нали вие сте мис Каролайн Кабът? — Той я огледа отгоре до долу с присвити очи. — Не правите впечатление на измамница.

— Разбира се, че не съм — отговори ужасено Каролайн. Беше й невъзможно да каже дали искрите в очите на стария иконом изразяват злоба или смях. — Просто не очаквах това… не очаквах да получа такава стая. — Тя направи широко движение, което включваше цялото помещение.

Докато стаите на сестрите й бяха обзаведени удобно и приятно, нейният апартамент беше направо луксозен и се намираше в най-високата точка на замъка. В камината с рамка от бял мрамор гореше буен огън и веселите му пламъци се отразяваха във високите прозорци от оловно стъкло. Восъчни свещи в стенни свещници от ковано желязо разпространяваха приятна светлина. Помещението беше кръгло, каменните стени бяха боядисани в бяло и украсени с бордюр от преплетени бръшлянови клонки. Огромното легло с балдахин беше до стената, красиво надиплените завеси бяха от сапфиреносиня коприна.

Уилбъри си отиде, след като обеща да изпрати лакей с багажа й и камериерка, за да й помогне за вечерния тоалет. Останала сама, Каролайн започна да разглежда великолепната стая в кулата, все още стиснала под мишница износената си пътна чанта. Под един от прозорците беше поставена полукръгла масичка от лимоново дърво. Върху нея имаше леген и кана с гореща вода. Пред камината беше сложено огромно високо кресло, а до него — масичка, на която я очакваше табла с месо и сирене. На леглото беше разпрострян смарагдовозелен халат от меко кадифе и я канеше да свали по-скоро студените, мокри дрехи.

Очевидно стаята беше приготвена специално за уморена пътничка, без да пестят удобствата. Всичко беше направено така, че обитателят да се чувства добре дошъл и защитен — чувство, което Каролайн не беше изпитвала след смъртта на родителите си.

Погледът й се плъзна към френските прозорци на отсрещната стена на стаята. След като пъхна чантата си под леглото, тя взе една свещ и отиде да ги отвори. Точно както беше очаквала, излезе на мокър от дъжда каменен балкон. Макар че реката не се виждаше, вятърът носеше металическата и миризма.

Погледът й се плъзна търсещо по забуленото от облаци небе. Наистина ли Кейн беше някъде там, съвсем сам, мокър до кости? Каква отчаяна задача би тласнала мъж като него да се опълчи срещу тази дива, опасна нощ?

Пламъчето на свещта трепереше от поривите на вятъра. Каролайн въздъхна, вдигна ръка, за да го предпази, и се върна в стаята. По-добре да се порадва на удобствата и сигурността, които домакинът беше предоставил на нейно разположение.

Ейдриън препускаше като бесен в бурната нощ. Подплатената наметка отдавна беше мокра, а качулката не го предпазваше от ледения дъжд, който се сипеше в лицето му. В костите му бавно проникваше влажен студ.

Беше изминал трудния път до Нетълсхем само за да открие, че тайнственото същество, уплашило до смърт селяните, не е нищо повече от един жалък пес — наполовина вълк, наполовина куче, полудяло от глада и от жестокото отношение на хората. Не му оставаше нищо друго, освен да застреля бедното животно. Малко преди да изпрати куршум в главата му, погледна в дивите, самотни очи и с ужас установи, че се чувства странно свързан с нещастната твар.

Когато изкачи едно стръмно, обрасло с жълтуга възвишение, видя пред себе си Тревелиън Касъл. Искаше му се сърцето му да забие по-силно при тази гледка, както по-рано. Ала откакто двамата с Джулиън обиколиха половината свят, за да търсят Дювалие, замъкът беше за него само една студена купчина камъни, която никога не излъчваше топлина и не се радваше на завръщането му.

Тъкмо стигна до външната стена, когато му направи впечатление, че старият му дом все пак не е напълно лишен от топлина, както предполагаше. Изтри дъжда от очите си и вдигна поглед към северната кула. Прозорецът насреща му сияеше в светлина от няколко свещи. Тази светлина сякаш му махаше, поздравяваше го с добре дошъл, обещаваше му почивка и забрава след дългата, самотна нощ.

Ейдриън спря коня под един стар, изкривен от времето дъб и скочи на земята. Кобилата отметна глава назад и едва не изтръгна юздите от ръцете му. Въпреки изтощението си тя потропваше нервно и излъчваше безпокойство, което му беше добре познато.

Докато живееше като джентълмен, обвързан с тесните граници на лондонското общество, той съумяваше да го потиска. Ала тук, в този прастар замък, когато вятърът свиреше в ушите му и миризмата на реката се усещаше навсякъде, безпокойството заплашваше да го надвие.

Каролайн Кабът се появи на прозореца на кулата и той усети как целият се напрегна, финото и лице беше осветено от пламъчето на една единствена свещ. Косата й беше разпусната и падаше по крехките рамене. Беше облякла топлия халат, оставен на леглото по негова заповед. Кадифето се увиваше около стройната й фигура и разкриваше мекотата, която тя с много усилия криеше под строгата си външност.

Ейдриън въздъхна. Очевидно не беше в състояние да избяга от омаята на тази жена. Нито в тълпата във Воксхол, нито дори тук, в единственото сигурно пристанище, което му беше останало. Не можеше да избяга от нея даже в сънищата, които го преследваха след онази невероятна целувка.

Целунете ме, бе пошепнала тя само преди една нощ. Когато се прибра вкъщи, той си легна, но не можа да заспи, само се мяташе и мачкаше чаршафите. Гласът й не звучеше отчаяно, а настойчиво. Бе вдигнала очи към него и сивите й очи бяха овлажнели от копнеж. Ръцете й нежно милваха лицето му, коприненомеките устни се отваряха подканващо.

Ейдриън изруга и прокле развинтената си фантазия. Животът му щеше да бъде много по-прост, ако в сънищата му влизаше Вивиан, не Каролайн. Ако сега Вивиан стоеше на прозореца в кулата и се взираше с копнеж в нощта, сякаш търсеше нещо. Или някого.

Него…

Каролайн закри с ръка пламъчето на свещта, обърна се и си влезе в стаята. Балконът потъна в мрак.

Доскоро Ейдриън беше абсолютно уверен в себе си, в умението си да се владее, но гладът, който го измъчваше тази нощ, беше твърде силен, за да го остави без внимание. Нави юздите на коня около китката си и закрачи към замъка, потънал в мрачни размишления.

Каролайн отвори очи и се огледа сънено. За няколко мига повярва, че е отново в таванската стаичка в дома на леля Мариета, заедно с Порция, която похърква в другото легло. После осъзна, че се е събудила не толкова от някакъв звук, колкото от пълната и абсолютна липса на звуци. Дъждът бе престанал и правеше тишината още по-оглушителна.

Тя се надигна и седна в леглото. Огромният балдахин над главата й я караше да се чувства съвсем мъничка. Когато си легна, в стаята беше приятно топло и тя не си направи труда да спусне завесите. Но сега огънят в камината беше догорял и вътре ставаше хладно.

Каролайн посегна към завесите, но ръката й замръзна насред движението. Един от френските прозорци от другата страна на кулата беше отворен и пропускаше в стаята тясна ивица лунна светлина и сребристи облачета от мъгла.

Каролайн отдръпна ръка и пръстите й затрепериха. Огледа се нервно и разбра, че всички свещи са угаснали. Стаята тънеше в мрак.

На балкона отекна някакъв шум и вниманието й отново се устреми натам. Дали е вятърът? — запита се с трепет. Или някой е направил крачка? Но как е възможно някой да крачи по балкона й, след като се намираше поне на четири етажа от земята?

Тя навлажни сухите си устни, изненадана, че чува и друго освен лудото биене на сърцето си. Беше готова да се завие презглава и да остане така, докато настъпи утрото, но успя да овладее страха си.

В нощта, когато загинаха родителите й, Каролайн се отказа окончателно от лукса да крие глава под завивките. Порция и Вивиан можеха да се крият в леглата си, когато ги заплашваха трудности, но тя не. Тя беше длъжна да става от топлото си легло в бурните нощи, да затваря отворилите се прозорци или да слага нови дърва в огъня.

Събра цялата си смелост, отметна завивката, стъпи на пода и бавно закрачи по каменните плочи към ивицата лунна светлина. Беше на половината път, когато през балкона прелетя сянка. Каролайн се отдръпна стреснато и от гърлото й се изтръгна тих вик.

— Не ставай глупачка — наруга се тя и се опита да се стегне, макар че зъбите й тракаха. — Сигурно облак е минал пред луната. — Направи няколко колебливи стъпки към балкона и продължи: — Просто си забравила да затвориш вратата и вятърът я е блъснал.

За миг си представи как някоя от каменните фигури ще разпери огромните си крила и ще се хвърли към нея, пое дълбоко въздух и премина останалото разстояние с три решителни стъпки. Отвори широко френския прозорец и излезе на балкона, предизвиквайки невидимото чудовище да я нападне от мрака.

Ала балконът беше пуст.

От мокрите камъни се издигаше пара и лунната светлина посребряваше облачетата. Каролайн отиде до парапета и се залови с треперещи ръце за грапавите камъни. Разкъсвана между облекчение и гняв заради глупавите си страхове, тя погледна надолу и се опита да прецени колко метра има до земята. Който и да искаше да я нападне в стаята й, имаше нужда от крила, за да се качи дотук.

— Добър вечер, мис Кабът.

Като чу подигравателния глас от сянката на балкона зад нея, придружен от облак сяра, Каролайн се обърна стреснато и нададе тих вик.