След полунощ

5

— Въпреки факта, че е вампир, по моето скромно мнение лорд Тревелиън е любезен и великодушен джентълмен — отбеляза възхитено Порция. — Човек с голяма душа.

— Аз пък си мислех, че вампирът няма душа — отвърна Каролайн, която ходеше напред-назад в тесния салон на леля Мариета като в кафез.

Лелята и Вивиан бяха поканени от лейди Мерилбоунс да играят карти, а Каролайн и Порция бяха оставени да се забавляват сами. Слугите се бяха оттеглили, зарадвани, че поне за малко са се отървали от тираничните изисквания на господарката си.

Каролайн рязко промени посоката и за малко не се спъна в едно тапицирано столче. Помещенията на леля им се простираха на три етажа и заемаха половината от тясната градска къща. Салонът беше също така претрупан и разпилян като самата леля Мариета. Щом протегнеше ръка за чаша чай, Каролайн неизбежно закачаше с ръкава си гегата на някой тъпо усмихващ се порцеланов овчар или събаряше друго декоративно препятствие. Безброй дивани, тапицирани с объркващо многообразие от цветен шинц и брокат. Разхвърляните между тях масички задължително бяха покрити с бродирани покривчици.

Порция се бе сгушила в едно от тапицираните кресла, босите крака бяха пъхнати под полата на простата ленена нощница. Книгата с Байронови стихове почиваше в скута й. Тъмните къдрици бяха прибрани в дантелено боне с рюшове.

— Не мислиш ли, че Джулиън би бил много по-красив вампир от брат си? Има толкова елегантни ръце и такива изразителни очи… — Тя притисна томчето до гърдите си и на лицето й изгря замечтана усмивка. — Не е твърде стар за мен, нали? Едва двайсет и двегодишен, пет години по-млад от виконта. Ако Вивиан се омъжи за лорд Тревелиън, мислиш ли, че ще може да убеди Джулиън да ми направи предложение?

Каролайн се обърна и изгледа сестра си отвисоко.

— Как да разбирам това, момиче? Възможно ли е, след като се запозна с красивия и желан брат на вампира, да си готова да пренебрегнеш този факт?

Порция примигна и отговори хитро:

— Тъкмо ти постоянно ме подтикваш да бъда по-практична, сестричке.

Когато момичето отново заби носле в книгата, Каролайн поклати глава и пак започна да се разхожда напред и назад. Май нямаше никакво право да се кара на Порция за глупавите й подозрения, след като самата тя постепенно се убеждаваше, че Ейдриън Кейн я е омагьосал. От мига, когато й предложи кърпичката си, тя не мислеше за нищо и за никой друг. Естествено, нямаше да признае пред Порция, че след завръщането им от дома на виконта бе скрила издайническото парче лен под възглавницата си. А сутринта го извади веднага след събуждането си, за да се увери, че тънката материя е запазила слабия аромат на сандалово дърво и лавър.

Макар че през по-голямата част от вечерта Кейн се бе държал като съвършен джентълмен, в съзнанието й постоянно изникваше споменът за мига, когато учтивата маска падна и разкри, че в крайна сметка той е много по-опасен, отколкото подозира Порция. Ако можеше да вярва на констабъл Ларкин, виконтът беше достатъчно опасен, за да скрие от лицето на земята една млада жена, която смайващо е приличала на сестра й.

Каролайн се опита да диша дълбоко и равномерно, ала задушаващата сладост на лавандуловия парфюм на леля й беше запълнил всички ъгълчета на и без това препълнената градска къща.

Ами ако тази Елоиза Маркъм наистина е приличала на Вивиан? Толкова ли ужасно беше да си представи, че мъжът може да се почувства привлечен от жена, която му напомня за изгубената любов? Особено ако я е загубил заради друг мъж…

Каролайн беше прекарала цялата вечер в наблюдение, за да открие признаци на голяма страст между Вивиан и виконта. Дълги, пламенни погледи, скрито докосване на ръцете, когато са убедени, че никой не ги вижда, опити да се скрият в някое ъгълче зад високо и разперено стайно растение за бърза целувка… Не видя нищо подобно. Двамата се държаха като образец на приличие. Кейн се смееше на остроумните забележки на сестра й, похвали със силни думи не дотам доброто й свирене на арфа, няколко пъти посегна да я потупа по ръката, когато казваше нещо особено умно, но навреме се отдръпна. Отнасяше се към Вивиан със същата дружелюбна привързаност, с каквато би се отнасял към любимата си братовчедка.

Или към домашното си кученце.

Каролайн разтърка челото си. Ами ако чувствата на Вивиан бяха по-дълбоки от тези на Кейн? За разлика от Порция, Вивиан не беше човек, който излага чувствата си на показ. Каролайн не можеше да понесе мисълта, че някой ще разбие мекото, нежно сърчице на сестра й, макар че единствените й опорни точки бяха глупави слухове и недоказани обвинения. Много добре знаеше, че не само сърцето на Вивиан е в опасност. Не и когато братовчедът Сесил заплашваше да ги изхвърли на улицата, ако тя не обещае за в бъдеще да се държи „по-мило“ с него.

Каролайн с мъка потисна треперенето си. Още не беше готова да осъди Кейн без доказателства. Не и след като със сигурност знаеше, че братовчедът Сесил е чудовище.

Ала не можеше другояче, освен да се запита какъв е този страшен грях, който е превърнал най-добрия приятел на Кейн в негов заклет враг. И кой всъщност е тайнственият Виктор Дювалие? Констабълът очевидно беше използвал името като целенасочен удар. Вкамененото лице на Кейн само потвърди виновността му. Особено пък когато брат му пребледня като смъртник след споменаването на името.

Каролайн отиде до прозореца. Само след няколко дни двете с Порция щяха да се върнат в студената малка вила в Еджъли. Да се завърнат с убедеността, че са оставили сестра си в ноктите на един злодей?

Докато се взираше в нощните сенки и размишляваше какви тъмни тайни биха могли да крият, тя си припомняше предупреждението на Ларкин: Не знам точно какъв е. Знам само, че където и да отиде, смъртта го следва по петите.

— Смъртта няма да е единствената, която ще го следва тази нощ — промърмори тя. Щом констабъл Ларкин не можеше да й достави доказателството, което й беше необходимо, за да осъди или да оневини Кейн, щеше да си го достави самата тя. Трябваше веднага да проведе свое разследване.

— Каза ли нещо? — осведоми се Порция и вдигна глава от книгата.

— Да, казах — потвърди Каролайн и обърна гръб на прозореца. — Иди да се облечеш и си вземи наметката. Излизаме.

Порция моментално усети, че сестра й е намислила нещо прекрасно, истинско приключение. Захвърли книгата и скочи с искрящи очи.

— Къде отиваме?

Погледът на Каролайн падна върху двете прашни полумаски от картон, сложени на перваза на камината, и на устните й заигра мрачна усмивка.

— На лов за вампири.

Когато двете с Порция слязоха от наемния файтон, Каролайн трябваше да признае, че вечерта е идеална за лов на вампири и други нощни същества. Те обичаха такова време — ветровито и необичайно топло за сезона. Вятърът, който свиреше в короните на дърветата и разтреперваше напъпилите листа, обещаваше скорошен дъжд. Плахият полумесец надничаше между накъсаните облаци, гонени от вятъра. Е, тук поне няма върколаци, помисли си Каролайн.

Бе изхарчила последните си пари, за да наеме файтон. Сега щяха да се върнат в Еджъли и да молят братовчеда Сесил за пари, за да има какво да ядат до края на месеца. Той щеше да твърди, че са изхарчили издръжката си за светски забавления в Лондон. Вместо това бяха чакали почти час в евтин файтон, вонящ на цигари и евтин парфюм, докато лорд Тревелиън излезе от дома си.

Каролайн вече беше готова да се откаже, когато каретата със семейния герб на виконта зави иззад ъгъла, където бяха оборите. Тя побутна задрямалата Порция и даде знак на файтонджията да следва виконта на дискретно разстояние. След като стигнаха до целта, двете останаха във файтона само колкото да затворят наметките си и да сложат на лицата си позлатените полумаски. Напуснаха без съжаление задушния файтон и излязоха в топлата, ветровита нощ.

— О! — пошепна невярващо Порция и се огледа възхитено.

Каролайн се изкуши да повтори възклицанието й. Очакваше Кейн да ги отведе в някоя тъмна уличка, а вместо това се озоваха в едно от приказните кралства на Порция, събудено за живот от прашец на фея и махване с магическа пръчица.

Докато се учудваше на трепкащите фенери в клоните на брястовете и се вслушваше в мелодиите, изпълнявани от виолини и мандолини, Каролайн разбра, че се намират пред портите на Воксхол Гардънс. Най-известният — и най-скандалният — увеселителен парк в Лондон.

Сърцето й спря, като забеляза Ейдриън Кейн да слиза от каретата си, застанала в редицата пред тях. За разлика от фантастичните истории на Порция, тук заедно с магията дебнеше и опасност.

Виконтът не носеше шапка и топлите медни тонове на косата му блещукаха под светлината на фенерите. Втората яка на наметката му стигаше до хълбоците и правеше раменете му още по-широки и застрашителни. Той погледна в тяхната посока и пронизващият му поглед се плъзна търсещо в навалицата. Каролайн стисна лакътя на Порция и бързо я скри зад една пищна матрона, тласкана от смешната представа, че той ей сега ще дойде при нея и ще й издърпа ухото.

Ала когато се осмели да надникне над рамото на жената, Ейдриън вече се бе обърнал и крачеше бавно към портата, размахвайки бастуна си.

— Тръгвай! Трябва да го настигнем. — Каролайн хвана Порция за ръка и забърза напред, за да не го изгуби от очи.

Въпреки предупрежденията на констабъл Ларкин, в движенията на Кейн нямаше нищо скрито. Крачеше през нощта, сякаш тя му принадлежеше, и тъй като беше по-висок от повечето стремящи се към входа, главата му стърчеше над човешката маса.

— Надявах се Джулиън да го придружи — призна Порция, задъхана от тичането.

— Доколкото знам, повечето хищници ловуват сами — отбеляза сърдито Каролайн.

Порция се закова на място и Каролайн се обърна към нея, за да и се скара. Ала като видя, че сестра й я гледа с разширени от ужас очи, гневът й се стопи.

— Мислех, че сме дошли тук да се забавляваме — пошепна Порция. — Наистина ли ми казваш, че не е било на шега, когато заяви, че отиваме на лов за вампири? Наистина ли вярваш, че виконтът може да е вампир? Честно?

— Вече не съм сигурна в какво да вярвам — призна мрачно Каролайн и я потегли за ръката, за да продължат напред. — Но тази нощ смятам да открия нещо.

Почти бяха минали през портата, когато плешив мъж в прост вълнен костюм протегна ръка от дървената будка и им препречи пътя.

— Стоп, дами.

Макар да ги нарече „дами“, скептичният блясък в очите му говореше друго. Каролайн не можеше да го обвини, че си мисли най-лошото за две млади дами, излезли без придружител в този късен час. Болезнено осъзна факта, че излага на риск доброто име на сестра си — и своето. Но нима доброто и име беше по-важно от бъдещето на Вивиан? Можеше само да се моли да не ги срещне някой от обществения кръг на леля Мариета и да ги познае въпреки маските.

Без да удостои пазача с поглед, тя се надигна на пръсти, за да не изпусне от очи Кейн.

— Много бързаме, сър. Бихте ли ни освободили пътя?

— Не и преди да получа по четири шилинга на човек.

Когато тя го погледна неразбиращо, мъжът въздъхна и извъртя очи.

— За влизане във Воксхол се заплаща вход.

— О! — Каролайн се отдръпна стреснато. Не беше предвидила този разход. Той щеше да я остави само с няколко пенита в кесията. Но ако не искаше да се върнат с празни ръце в къщата на леля Мариета, не й оставаше нищо друго. Кейн вече бе изчезнал в навалицата.

Тя извади копринената кесийка от наметката си, изброи монетите и ги пъхна в протегнатата ръка на мъжа.

Хванати за ръце, двете с Порция влязоха в парка. Нощните мечтатели бързаха към Гранд Уок. Фенери святкаха като звезди между величествените клони на брястовете от двете страни на настланата с чакъл алея. Любовни двойки вървяха подръка и поемаха жадно ухаещия на жасмин и печени кестени въздух.

Покрай тях мина дебела дама, следвана от паж в ливрея и бяло напудрена перука. Черната му кожа блестеше като абанос. Десетина деца тичаха между възрастните като весели елфи и всяко стискаше в ръка паста или нещо друго, за което бяха успели да убедят родителите си да им купят. Тъмноок мъж с цигулка под брадичката стоеше пред мраморен фонтан и свиреше нежна, меланхолична мелодия.

Докато Порция се оглеждаше възхитено, крачките й все повече се забавяха. Каролайн не обвиняваше сестричката си. Самата тя беше в голяма опасност да се поддаде на магията на парка. Слава богу, група пияни млади мъже, които на минаване се зазяпаха неприкрито в големия бюст на Порция, я върнаха рязко в действителността. Само преди няколко дни беше чула леля Мариета да разказва на най-добрата си приятелка как някакво нещастно младо момиче било отделено от майка си и отвлечено от няколко млади безделници в една от безбройните странични алеи, очевидно с лоши намерения.

— Побързай, Порция — почти извика Каролайн и притисна сестра си по-близо до себе си. — Не бива да го оставяме да се отдалечи твърде много. — Погледът й оставаше неотстъпно устремен в гърба на Кейн. Странно, но гледката на могъщите му рамене я изпълваше по-скоро с утеха, отколкото със страх.

Бяха минали само няколко крачки, когато Порция отново я принуди да спре.

— О, виж, Каролайн! Там продават сладолед!

Каролайн се обърна. Сестра й се взираше с копнеж в будката на италианския продавач, който тъкмо подаваше на елегантно облечена млада дама горе-долу на нейната възраст фунийка лимонов сладолед.

— Моля те, Порция! В момента нямаме нито време, нито пари за такива глупости. — Каролайн повлече сестра си по-нататък, ала когато претърси с очи алеята пред тях, осъзна, че е станало твърде късно. Кейн бе изчезнал.

— О, не! — изсъска тя и пусна ръката на Порция. Остави сестра си сама и бързо си запробива път сред навалицата, като пътем смъкна маската от лицето си, за да вижда по-добре. Безсмислено. Кейн се бе скрил сред масата от посетители.

Посетители или плячка? — запита се неволно тя и изведнъж й стана студено.

Студът се превърна в лед, когато чу зад гърба си добре познат смях и се обърна като ужилена. Леля Мариета и Вивиан се разхождаха по алеята и вървяха точно срещу нея. Бяха минали покрай Порция, твърде заети с разговора си, за да забележат маскираната млада жена, която стоеше като статуя в средата на пътя.

Каролайн размени ужасен поглед с Порция и отчаяно задърпа панделките на маската си. Само след няколко секунди двете щяха да застанат пред нея.

— Лельо Мариета! — извика Порция и бързо свали маската си. Двете жени моментално се обърнаха. Каролайн изпита огромно облекчение и в същото време я обзе нов страх.

— Порция? Наистина ли си ти? — попита смаяно Вивиан. Лицето на момичето помрачня.

— О, Вивиан, лельо Мариета, какво щастие да ви видя! Едва не умрях от страх. Толкова се радвам, че ви срещнах! — Тя се хвърли към леля си, обви ръце около пищната й талия, скри лице в украсения с рюшове бюст.

Зад гърба на леля си Порция сърдито замаха на Каролайн да изчезва. Без да се поколебае, сестра й се скри зад колоните на малкия античен храм в края на пътя.

— Какво, за бога, търсиш тук, дете? — осведоми се с гръмък глас леля Мариета и с недоволно изражение се освободи от устремната прегръдка на Порция. — По това време би трябвало да си отдавна в леглото.

Порция се изправи, но не и без да си обърше нослето с един от рюшовете на леля си. Подсмръкна жално и започна признанието си:

— Боя се, че се държах недопустимо, лельо. — Играта й беше много убедителна. — Ужасно се ядосах на двете ви, че ме оставихте сама вкъщи, а като си помислих, че само след няколко дни трябва отново да се върна в провинцията, побеснях. Отдавна исках да видя Воксхол, затова изчаках Каролайн да заспи, взех си няколко монети от кесията й и се измъкнах от къщата. Но щом се озовах тук, разбрах, че съм направила ужасна грешка. Едва не умрях от страх и сега искам само да се върна вкъщи! — Гласът й пресекна и премина в хълцане.

Каролайн извъртя очи. За първи път беше благодарна, че малката й сестра е толкова добра лъжкиня. Човек трябваше да има сърце от камък, за да не се разчувства от пълните със сълзи очи и треперещите устни.

— О, небеса! Глупаво момиче! Би трябвало още утре сутринта да те изпратя обратно в Еджъли. — Когато леля Мариета вдигна месестата си ръка, сякаш щеше да удари сестра й, Каролайн се напрегна цялата, готова всеки миг да изскочи от скривалището си.

— А вие двете какво правите тук? — попита в този миг Порция и обвинителният й тон до такава степен изненада леля Мариета, че тя отпусна ръка. — Защо не сте в салона на лейди Мерилбоунс и не играете карти?

— Лейди Мерилбоунс внезапно се разболя и нямахме четвърти играч — обясни леля Мариета.

— Нощта е прекрасна и леля предложи да се поразходим в градините, преди да се приберем вкъщи. — В гласа на Вивиан звучеше трудно прикриван смях. — Мога да те уверя, че това няма нищо общо с факта, че видяхме герба на лорд Тревелиън на една от чакащите отпред карети.

Леля Мариета въздъхна тежко.

— Сега вече не можем да променим нищо, нали? Тръгвай с нас, момиче. Няма да позволя на една малка непослушница да ми развали хубавата вечер. Не е моя вината, че блаженопочившата ми сестра не те е научила на маниери. Цяло щастие е, че не тя, а аз наследих добрия външен вид и ума в семейството.

Леля Мариета вирна чипото си носле, хвана под ръка Вивиан и продължи разходката си. Порция нямаше друг избор, освен да последва двете дами. За миг се обърна назад и намигна съзаклятнически на Каролайн, сякаш й даваше благословията си да изведе докрай мисията на днешната вечер.

Каролайн се подаде бавно иззад колоната. Сърцето й преливаше от благодарност. Артистичното изпълнение на малката сестра й осигури време и възможност да продължи разследването си.

Тя наложи отново маската си, стегна панделките и забърза по алеята, в която беше изчезнал Кейн, решена да го намери преди другите.

Досега Каролайн не беше осъзнавала, че човек може да се чувства безкрайно самотен сред толкова много хора. Докато обикаляше по препълнените алеи на градините, тя се взираше изпитателно в лицата и фигурите на джентълмените, които срещаше — но напразно. Два пъти беше готова да се закълне, че е видяла на метри пред себе си добре познатата наметка, но когато се доближаваше до него, откриваше чужд човек.

Нощта напредваше и тълпата намаляваше. Група кискащи се млади жени и обожателите им мина покрай нея и всички бяха маскирани. Под разпръснатата светлина на фенерите скритите зад маските очи и ухилените устни изглеждаха някак злокобно. Един от мъжете размаха пред лицето й камшика си за езда и се засмя като безумец. Каролайн рязко се отдръпна назад и стисна зъби. Вече й се искаше тя, а не Порция, да е паднала в обятията на леля Мариета и да моли през сълзи за прошка. Точно тогава забеляза между дърветата самотна мъжка фигура да върви по алеята, успоредна на нейната.

Пулсът й се ускори. Мушна се под клоните на един кедър и се промъкна към съседната алея. Озова се на напълно пуст път. Мъжът, когото бе забелязала преди минута, вече го нямаше.

Алеята беше тясна, лампите висяха на голямо разстояние една от друга. Дърветата бяха засадени нагъсто и короните им оформяха мрачен балдахин над главата й, който не допускаше избледняващата лунна светлина. Каролайн с ужас осъзна, че е попаднала на скандално известната „Алея на влюбените“, легендарното място за срещи в Лондон.

Скандалната слава на мястото бе стигнала дори до Еджъли. Хората си шепнеха, че в тази част от градините, по скрити пътеки и сенчести полянки, обикаляли дамите, които са се омъжили за пари и жадуват за любов. Тук идвали и джентълмени, прогонени от студените легла на съпругите си, за да се постоплят в нежни обятия. Идвали още развратници, между тях дори уважавани членове на Горната камара, за да задоволят апетита си за забранени и деликатни забавления — толкова деликатни, че никой не смееше дори да си шепне за тях.

В този миг от мрака пред нея се чу тих стон и Каролайн се стресна. Неволно направи крачка към шума, защото се бе уплашила, че някой може да е попаднал в беда. Оказа се, че се е излъгала. Това беше съвсем различна форма на беда, отколкото предполагаше.

Само на няколко стъпки от алеята един мъж беше притиснал една жена към гладкото стъбло на един бряст, фактът, че двамата изобщо не се съобразяваха с обстановката и бяха полусъблечени, я шокира повече, отколкото ако бяха голи. Жакетът и ризата на мъжа висяха от силните рамене, полите на жената бяха вдигнати и разкриваха копринени чорапи и млечнобели бедра. Мъжът обсипваше с нежности пищните гърди, извадени от корсажа, целуваше ги и ги мачкаше, докато другата му ръка беше скрита под полите й.

Каролайн изобщо не можеше да си представи какво караше жената да се извива и да стене задавено. Въпреки това дъхът й се ускори, обля я странна горещина. В този миг жената отвори очи и видя Каролайн над рамото на приятеля си. Подутите от целувки устни се изкривиха в самодоволна усмивка, сякаш знаеше скъпоценна тайна, която оставаше недостъпна за Каролайн.

Младата жена вдигна качулката на наметката, за да скрие пламналите си бузи, и мина с бързи стъпки покрай любовната двойка. Искаше й се да се обърне и да тръгне обратно, но не понесе представата, че ще трябва да мине още веднъж покрай мъжа и жената. Ако продължи напред, сигурно ще намери начин да излезе от този объркващ лабиринт от алеи.

В продължение на няколко минути не срещна жива душа. Неловкостта й нарастваше с всяка крачка, а ритмичното шумолене на листата зад нея все повече я плашеше.

— Това е само вятърът — каза си тя, но въпреки това ускори ход.

В храсталака отдясно се счупи клон. Каролайн се обърна рязко и вдигна ръка към лудо биещото си сърце. Макар че напрегна очи, не успя да различи дори най-леко движение. Въпреки това не можеше да се отърси от чувството, че някой — или нещо — я наблюдава от сянката. Усещаше някакво зло, което изчакваше бдителността й да отпадне. Много бързо се бе превърнала от ловец в дивеч.

Обърна се и побягна. Ала едва бе направила и три крачки, когато се удари в твърда мъжка гръд. Ако сблъсъкът не й бе отнел дъха, миризмата, която идваше от устата на мъжа, със сигурност щеше да го стори. Очевидно беше погълнал солидна порция от популярния воксхолски пунш, толкова хвален от редовните посетители на градините. Миризмата на алкохол беше толкова силна, че очите й се напълниха със сълзи.

Тя примигна, за да вижда по-ясно, и откри, че мъжът пред нея е със светла коса, тромава фигура и първи наченки на брада. Носът му беше обсипан с лунички. Ако се съдеше по високата боброва шапка и елегантната кройка на жакета, принадлежеше към висшата класа.

— Простете, сър — прошепна Каролайн, обзета от облекчение, и пое дълбоко дъх. — Очевидно съм сбъркала пътя. Ще бъдете ли така добър да ми покажете как да се върна на Гранд Уок?

— Я да видим какво имаме тук — изръмжа завадено непознатият, хвана я с едната си ръка, а с другата свали качулката й. — Червената шапчица на път към къщичката на баба си…

От дървото зад него скочи втори мъж и се приземи на краката си с котешка гъвкавост. Шапката върху тъмните къдрици беше накривена.

— Никой ли не ви е казвал, че тези гори са пълни с големи, зли вълци, които само чакат да погълнат някое малко сладко момиченце като вас?

Докато местеше уплашен поглед от единия към другия, Каролайн осъзна, че на тези двамата не им трябваха маски. Израженията им бяха достатъчно зловещи. Без да се бави, тя заби лакът в гърдите на мъжа, който я държеше, и той се принуди да я пусне.

— Не съм на път към къщичката на баба и не съм малко момиче. — Постара се гласът й да звучи спокойно, макар че ръцете й трепереха, и добави: — Виждам, че и двамата сте джентълмени. Надявах се, че сте готови да помогнете на една дама.

Тъмнокосият млад мъж пъхна палци в джобовете на жилетката си и изпухтя пренебрежително.

— Никоя млада дама не би тръгнала сама по този път, ако не си търси забавление.

— Търсех един човек — извика Каролайн в отчаян опит да обясни как се е озовала на това скандално място.

Светлокосият младеж се ухили и отново я побиха тръпки.

— Ето че срещнахте двама. Това означава двойно по-голямо удоволствие.

Когато се запътиха бавно към нея, като леко се олюляваха, Каролайн заотстъпва назад. Спомни си нещастното момиче, отделено от майка си, за което беше говорила леля Мариета, и за малко не изпадна в паника. Според леля й никой не се притекъл на помощ, макар че много хора чули виковете на момичето. Помощта дошла, когато било вече много късно.

Съзнавайки, че все пак трябва да опита, Каролайн отвори уста, за да нададе отчаян вик, когато попадна в ръцете на трети мъж. Силна ръка обхвана рамото й, върховете на пръстите докоснаха изтръпналите гърди.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, момчета — изрече дълбок, леко дрезгав глас. — Но тази нощ не само вълците са тръгнали на лов.