След полунощ

19

Мълчанието в библиотеката на замъка беше по-страшно от всички шумове, които беше чувала някога. Каролайн крачеше напред-назад пред вратата и мачкаше кърпичката си с изтръпнали пръсти. Когато Ейдриън отведе бледата Вивиан в помещението и грижливо затвори вратата, Каролайн очакваше да чуе сърцераздирателно хълцане, писъци и горчиви обвинения. Но макар че вече беше минал почти час от влизането им, от библиотеката не се чуваше нито звук. Може би Вивиан беше решила да понесе предателството мълчаливо — както понасяше всичко в живота си досега.

— Не биваше да я оставяте сама с него. Трябва да има компаньонка — повтаряше с изтънял глас Ларкин и я поглеждаше обвинително. Това й напомняше, че не е изпълнила задълженията си на голяма сестра. Вместо да опази чувствителното сърце на сестра си, тя го бе разбила със собствените си ръце.

Констабълът се бе облегнал на отсрещната стена, в привидно небрежна поза, но очите му святкаха бдително. Когато Ейдриън настоя да му отнеме Вивиан и да я отведе в библиотеката пред смаяните погледи на гостите, двамата едва не се сбиха, но Ларкин бе принуден да отстъпи.

— След всичко, което ви разказах, надали още вярвате, че той ще й стори зло — възрази уморено Каролайн. — Не той й сложи лауданум в чашата, а аз. Решението беше само мое.

Ларкин поклати глава.

— Нали не очаквате от мен да повярвам, че Виктор е убил хладнокръвно Елоиза и е превърнал Джулиън в нещо като чудовище? Че Кейн е ловец на вампири и че двамата с Джулиън вече пета година преследват Виктор до края на света и обратно? По дяволите! Никога не бях чувал толкова абсурдна история.

— И аз си помислих същото, когато Ейдриън ми я разказа, но после Джулиън ми показа… — Каролайн млъкна и отново започна да мачка кърпичката си. Съзнаваше, че не може да очаква помощ от тази посока. Беше изпратила десетина слуги да търсят Джулиън, но след внезапния край на бала той бе изчезнал. Сякаш земята го бе погълнала.

В отчаян опит да убеди Ларкин, че говори истината, както за Ейдриън, така и по отношение на собствената си роля, тя го погледна право в очите.

— Не бяхте ли вие човекът, който ме помоли да не съдя за нещата с обикновената логика?

Мъжът отговори на погледа й с каменно изражение.

— Сигурно за вас е по-просто да вярвате, че принадлежа към типа жени, които дават лауданум на сестра си, за да й откраднат обожателя и да преживеят с него страстно, макар и кратко интермецо?

Ларкин я погледна, без да промени изражението си, но после въздъхна и се предаде.

— Предполагам, че това е още по-абсурдно.

Вратата на библиотеката се отвори без предупреждение. Каролайн се обърна стреснато и проследи как Ейдриън излезе от сянката. В едно ъгълче на сърцето си се беше надявала, че той ще мине през тази врата, ще я грабне в прегръдките си и ще заличи с целувки всичките й грижи и опасения, ужасното й чувство за вина.

Ала като видя лицето му, надеждата й умря с бърза смърт. Страстният любовник от балната зала бе изчезнал, сякаш беше съществувал само във фантазията й и не беше по-действителен от водните човечета и приказните принцове на Порция. На негово място стоеше недостъпен чужденец.

— Разказах й за Дювалие — съобщи той и докосна Каролайн с неразгадаем поглед. — Казах й всичко.

Ларкин се изправи, сякаш искаше да му поиска сметка, но Ейдриън мина безмълвно покрай него и закрачи по коридора. Стъпките му се чуваха още известно време, после заглъхнаха.

Каролайн изобщо не се замисли за обидното му поведение. Не и докато вратата на библиотеката беше така примамливо отворена.

Ларкин я погледна несигурно.

— Ако искате, аз ще…

Преди да е завършил изречението, Каролайн поклати глава. Последното, което заслужаваше, беше подкрепата или съчувствието на констабъла. Неспособна да отлага повече мига, от който й причерняваше, тя влезе в библиотеката и тихо затвори вратата зад себе си.

Вивиан седеше на кожената отоманка пред камината, смарагдовозеленият халат на Каролайн беше разпрострян около нея. Седеше напълно неподвижна, абсолютно тиха, скрила лице в ръцете си.

Каролайн втренчи поглед в неподвижните рамене на сестра си. Искаше й се те да се тресат, искаше Вивиан да ридае силно, да хвърли по нея нещо чупливо, да я укори с остри думи. Да я нарече безсрамна флиртаджийка, която й е откраднала обожателя. Защото това беше истината.

Приближи се, доколкото можеше, и прошепна:

— Вивиан?

Сестра й изобщо не промени позата си. Не свали ръце, не я погледна. Отказа да регистрира присъствието й.

Каролайн протегна ръка към сведената й главица. Копнееше да помилва великолепната руса коса, но бързо оттегли ръката си, защото се боеше, че докосването ще нарани още повече и без това наранената й сестричка.

— Представям си какво мислиш за мен — започна тя, като с мъка прокарваше всяка дума покрай дебелата буца в гърлото си. — Искам да знаеш, че съм готова да направя всичко по силите си, за да бъдеш щастлива. Готова съм да си отсека дясната ръка, ако това ще подсигури щастието и бъдещето ти. — Очите й се напълниха с горещи сълзи. — Той е единственото, което не бях готова да ти отстъпя, защото… защото твърде силно го исках за себе си.

За ужас на Каролайн раменете на Вивиан затрепериха. Беше се надявала, че ще почувства облекчение, ако сестра й се разплаче, но се оказа, че не е така. Тихото й хълцане разкъса сърцето й.

Тя коленичи пред отоманката и по бузите й потекоха едри сълзи.

— Трябваше да се махна оттук веднага щом усетих, че се влюбвам в него. Трябваше да помоля леля Мариета да ми намери място като гувернантка или компаньонка в някое добро семейство и да замина толкова далеч, че никой да не знае къде съм. Ако в душата ми имаше поне мъничко чувство за приличие, щях да се върна в Еджъли и да приема предложението на братовчеда Сесил. Да се събуждам всяка сутрин до една грозна костенурка — това е най-малкото наказание, което заслужавам за стореното.

Гласът и се пречупи в дрезгаво хълцане. Неспособна да понася повече тежестта на вината си, тя сложи глава в скута на Вивиан, опря ръце в полите й и заплака горчиво от срам.

Случи се последното, което беше очаквала — нежна ръка започна да милва главата й. За момент изпита чувството, че се е върнала назад във времето и ръката на майка й се опитва да облекчи душевната й болка. Вдигна бавно глава и погледна невярващо сестра си. Бузите на Вивиан бяха облени в сълзи, но усмивката й беше сърдечна както някога.

— Няма да се омъжиш за братовчеда Сесил — изрече твърдо Вивиан. — Не искам да бъда леля на банда грозни и нагли хлапаци.

Каролайн не повярва на ушите си.

— Не искаш ли да бъда наказана за отвратителното си поведение? Как би могла да ми простиш, че ти отнех мъжа, когото обичаш?

Вивиан отново поглади косата й и отговори вразумително:

— Няма какво да ти прощавам, защото не го обичам, Каролайн. Никога не съм го обичала.

Каролайн поклати глава, неспособна да проумее чутото.

— Не разбирам. Как можеш да твърдиш такива неща? Какво ще кажеш за писмото, което ни изпрати? На няколко страници описваше безукорните му добродетели и неустоимия му чар. За бога, ти дори беше нарисувала над името му сърчице!

При спомена за писмото Вивиан видимо трепна.

— Всичко, което съм написала за него, е вярно, но тогава се опитвах да убедя себе си, че се влюбвам в него. Защото той е точно такъв мъж, от какъвто имахме нужда — богат, аристократ, влиятелен. Знаех, че ако успея да заведа пред олтара джентълмен като него, ще се избавим от ужасния си живот. Той беше средство да спася семейството ни от гибел. Опитвах се да направя нещо за теб и за Порция, разбираш ли? — Тя улови ръката на Каролайн и в сините й очи светна нежност, която сестра й беше смятала за безвъзвратно загубена. — Особено за теб, скъпа Каролайн, след всичко, което пожертва за нас. Не е редно все ти да си силната, не разбираш ли? Порция и аз щяхме да ти помогнем. Трябваше да ти помогнем.

Каролайн поклати разкаяно глава, все още опитвайки се да проумее думите на сестра си.

— Страхотна двойка сме, нали? Всяка се опитва да направи жертва за другата и ето какво се получава — пълна бъркотия! — Стисна ръката на Вивиан и продължи: — Даже ако трябваше да просим по улиците, нямаше да те принудя да се омъжиш за човек, когото не обичаш.

— Да не мислиш, че не знам? — Вивиан освободи ръката си, стана и се заразхожда пред камината. — Бях убедена, че няма да съжалявам за избора си. Да съм жена на виконта не беше най-лошата съдба, която си представях. Той е много мил и много красив. Възхищавам му се повече, отколкото съм в състояние да изразя с думи, а след като ми разказа за съдбата на Джулиън… — Тя се обърна и погледна Каролайн с разкривено от болка лице. — Сега знам, че не мога да се омъжа за него, защото сърцето ми принадлежи на Алистър.

— Алистър? — повтори слисано Каролайн. Сестра й никога не беше говорила с такава страст. Кого ли имаше предвид? Порови се в паметта си, потърси между момчетата в селото, дори между красивите млади градинари, но не откри никого. — Кой, за бога, е Алистър?

— Как кой? Констабъл Ларкин, естествено. Обичам го, откакто на музикалния следобед у лейди Мерилбоунс разсипа шери върху полата ми и се опита да избърше петното с вратовръзката си. За съжаление знаех, че е абсолютно неподходяща партия. Практически няма семейство и ако в доброто общество няма отвличания и големи кражби на бижута, му е трудно да живее само от заплатата си, камо ли да издържа жена и семейството й. Освен това няма никакъв усет към модата.

— Тук си права — кимна Каролайн и си каза, че констабълът сигурно много ще се зарадва, ако няма да има нужда от камериер, който да връзва вратовръзките му.

— А най-лошото беше — продължи замислено Вивиан, — че той нямаше нито един познат, който би могъл да се ожени за теб или за Порция. Нито един приятел, нито брат, нито дори трети братовчед!

— Нима няма дори стар, немощен и дяволски богат чичо? — попита Каролайн, готова да се засмее.

Вивиан сърдито поклати глава.

— Не, няма. От самото начало знаех, че той не е подходящ кандидат, затова се опитвах да го обезкуража, като се държах грубо, дори жестоко. — В очите й блесна нежност и Каролайн отново се усмихна. — Ала колкото по-зле се държах, толкова повече ме обожаваше той.

— Така стоят нещата с истинската любов — пошепна Каролайн, която вече не мислеше за констабъла. Внезапно й хрумна една мисъл и тя наклони глава, за да погледне изпитателно сестра си. — Ако не си побесняла от гняв, че ти откраднах любимия мъж, защо тогава преди малко се разплака?

— Защото бях безкрайно облекчена да узная, че ти наистина го обичаш и че не съм направила съдбоносна грешка. — Вивиан засия. — Сега, след като уредих нещата, ти и Порция сте осигурени, а аз най-сетне мога да се омъжа за Алистър.

— Уредила си нещата? — Каролайн стана и се изправи пред сестра си, обзета от недобро предчувствие. Последния път, когато Вивиан беше „уредила нещата“, любимата й парцалена кукла остана с три крака и без коса.

— Реших, че е време всяко нещо да отиде на мястото си. През всичките тези години ти се грижеше за мен. Сега е време аз да се погрижа за теб.

— Какво искаш да кажеш?

Вивиан вирна брадичка с високомерието на истинска виконтеса, макар че никога нямаше да стане.

— Уведомих лорд Тревелиън, че поведението му спрямо нас двете е безсрамно и недостойно. За истинския джентълмен има само една възможност да се поправи. Точно такива бяха думите ми.

Каролайн затрепери с цялото си тяло.

— И как ще се поправи?

— Като се ожени за теб. Колкото може по-скоро.

Коленете на Каролайн омекнаха и тя падна на отоманката.

— Нищо чудно, че на излизане изглеждаше сякаш го преследват цяла банда дяволи. — В очите й светна дива болка. — О, Вивиан, какво си направила?

Сестра й я погледна с все същото самодоволство.

— Нима не е очевидно? И ти, и аз ще се омъжим за онези, които обичаме.

— Но ти знаеш, че твоят констабъл Ларкин… че Алистър иска да се ожени за теб. Нима виконтът ти е дал някога повод да мислиш, че има подобни намерения спрямо мен?

— Ами… — започна провлечено Вивиан и прехапа долната си устна. За разлика от Порция тя не беше добра лъжкиня. — Той не посрещна враждебно предложението да те направи своя съпруга. В началото малко се поколеба, но след като му напомних за задълженията му, хареса идеята ми.

Каролайн зарови лице в ръцете си и простена.

— Освен това — продължи Вивиан, — ние с теб нямаме избор. Той те компрометира в балната зала. Пред очите на поне сто души. — Тя притисна ръка към гърдите си и гласът й прозвуча пискливо — почти като на леля Мариета. — Лично аз никога досега не бях виждала подобно нещо! Хората сигурно са си помислили, че се намирате във Воксхол, на Алеята на влюбените. След като Кейн отпрати гостите си, без да се извини, клюките още утре ще се разпространят в цял Лондон и ще избухне скандал.

— А какво ще си помислят хората, когато виконтът се ожени не за тази сестра, за която трябва? Не смяташ ли, че ще реагират още по-зле, когато разберат, че е бил принуден да се обвърже? Може би ще шокирам чувствителната ти душа, но ще ти кажа, че далеч не всички мъже са благородни като твоя Алистър. Мъж като Ейдриън Кейн е способен да отиде в леглото с една жена, без да има намерение да се ожени за нея.

— Не и докато тази жена е моя сестра.

Каролайн въздъхна. Търпението й беше на изчерпване.

— Ти изобщо не разбираш за какво става дума. Как ще се омъжа за него, като знам, че го прави само защото ти си опряла пистолет в слепоочието му?

Вивиан я погледна намръщено.

— Не смятам, че ще има нужда от пистолет, но ако желаеш, ще попитам Алистър. Сигурна съм, че той има оръжие.

Този път от гърлото на Каролайн се изтръгна не въздишка, а възмутен вик. Вратата на библиотеката се отвори с трясък и Ларкин влетя в помещението с обезумял поглед. Очевидно беше очаквал да види Каролайн и Вивиан да се търкалят по пода, да се бият като шимпанзета и да си скубят косите.

Ала щом плъзна поглед по лицето на Вивиан, изражението му веднага се смекчи.

— Простете, че нахълтах така, мис Вивиан. Уплаших се, че не се чувствате добре.

Вивиан скръсти ръце и го дари с очарователна усмивка.

— Чувствам се много добре, сър, защото вие сте тук.

Ларкин зяпна изумено. Нямаше да изглежда по-стъписан дори ако тя го беше цапнала с машата.

Смаяният му поглед се премести от едната сестра към другата и обратно. Накрая спря върху Каролайн.

— Добре ли сте, мис Кабът? Изглеждате така, сякаш някой е прекрачил върху гроба ви.

— Много подходящо сравнение. — Каролайн се облегна тежко на камината и се изсмя истерично. — Защото ми предстои да се омъжа за ловец на вампири.

Слугите не бяха успели да намерят Джулиън, защото той се бе качил на покрива и седеше между два зъбера на бруствера, който опасваше целия замък. Знаеше, че има само един човек, който ще го потърси там, затова си спести усилията да се обърне, когато чу стъпки.

Ейдриън и Джулиън бяха прекарали на това място голяма част от детството си. Играеха на пирати, викинги и кръстоносци. Поляните и хълмовете около замъка бяха техните бойни полета и морета. Във фантазиите им селската каруца, която трополеше по неравния път долу, се превръщаше в екзотичен сарацински керван, защитаван от тъмнооки воини с криви ятагани. Измъчените кранти ставаха горди арабски коне, а селските кучета — глутници диви вълци, които щурмуваха замъка. Някога побеждаваха невидимите врагове само с пронизителни бойни викове и няколко удара на дървените мечове. Джулиън вдигна бутилката с шампанско към устните си и си пожела да се върне във времето, когато животът беше толкова прост.

Тази нощ неравният път беше препълнен с карети и блещукащи светлини. Гостите си заминаваха един след друг, а с тях изчезваха и надеждите му.

— Съжалявам — заяви Ейдриън и спря плътно зад него, загледан в отдалечаващите се карети. — Исках да ги помоля да останат, но не можах да го направя. Дори за теб.

— Ако имах поне половин душа, нямаше да те помоля за това — отговори Джулиън и вдигна рамене.

— Отказвам да повярвам, че опитът да го примамим в капана с помощта на въображаемата Елоиза е бил последният ни шанс.

Джулиън изпухтя пренебрежително.

— Това беше единствената ни надежда.

— Кълна ти се, че ще намерим друг начин. Аз ще намеря друг начин. Трябва ми само малко време.

Джулиън се обърна и го дари с крива усмивка.

— Време е единственото, което имам в излишък. Ще ти дам цяла вечност… ако това е, което ти трябва.

Още докато изричаше думите, Джулиън осъзна, че блъфира. Времето му бързо отминаваше. Човешкото у него изтичаше като зрънца пясък от счупен пясъчен часовник.

Ейдриън го потупа по рамото и се обърна да си върви.

— Ейдриън?

Големият брат се обърна и за момент заприлича на момчето, което беше някога.

— Ако можех да ви дам благословията си, щях да го направя.

Ейдриън кимна и изчезна в сянката.

Джулиън обърна лице към вятъра и поздрави хапещата му хладина. Нощта можеше да бъде негово царство, негова империя. Вместо това седеше тук, заклещен между два свята, и разполагаше само с една бутилка шампанско, за да утоли глада, който бушуваше на мястото, където някога се намираше душата му.

Тъкмо вдигна бутилката към устните си, когато от нищото се появи тънка желязна верига и се уви брутално около шията му. Бутилката се изплъзна от пръстите му и се счупи. Джулиън задърпа отчаяно железните брънки, за да се спаси от задушаващата им мощ, ала свръхестествените му сили го изоставиха, опадаха от него като увехнали листа на умираща роза.

Очите му изпъкнаха, той се погледна и откри сребърното разпятие в края на веригата, преди то да си пробие път през ризата и да опари гърдите му. Миризма на изгоряла плът го удари в носа.

Още докато се опитваше да изтръгне от гърлото си вик на гняв и болка, до слуха му достигна дрезгав шепот:

— Не биваше да лъжеш братчето си, мон ами. Твоето време току-що изтече.

Когато Дювалие безмилостно го свали на колене, в главата на Джулиън заседна една мисъл: колко позорно би било, ако Ейдриън никога не узнае, че планът им все пак е успял.