Сливане

Глава 9

Огрян от яркото утринно слънце на Сентинел Гейт, Луис Ненда стоеше изправен до кръста сред цветя, които излъчваха силен, упойващ аромат. Той подсмръкна, сбърчи нос от отвращение и се изплю.

Беше на този теменужен свят и за да го напусне, трябваше да се споразумее с един от най-малко приятните му хора. Ненда и Атвар Х’сиал бяха обсъждали многократно ситуацията и не бяха намерили алтернатива. Ханс Ребка сигурно, знаеше къде е отишла Дариа Ланг, макар че поради някакви свои съображения го пазеше в тайна от тях. Така че Ненда трябваше да го принуди да му каже.

Ако беше на някой нормален свят като Карелиа например, нещата щяха да се уредят много лесно. Той щеше размаже глупавата му физиономия и веднага да измъкне от него онова, което желае.

Но ако стои и си мечтае за по-добри места, нямаше да стигне до никъде. Ненда си запробива път през цветята, докато стигна до входа на бунгалото. Натисна дръжката и откри, че вратата не е заключена. Изръмжа. Покана за обир! Точно сега не. Почука на вратата.

Никой не се обади.

Тогава Ненда влезе, мина през всекидневната и продължи, следвайки миризма, по-привлекателна за него от ароматите навън. Той още не беше закусил.

Кухнята на къщата беше чиста, малка и напълно оборудвана с домакинска техника. Ребка го нямаше, но имаше някой друг.

Сбъркал е къщата! Луис беше готов да промърмори някакво извинение и да излезе, когато позна обитателя на кухнята. Беше високата впечатляваща жена, която беше видял при първото си посещение в института. Носеше бяла роба, отворена отгоре почти до кръста и с цепка надолу, която показваше по-голяма част от крака на жена, която беше виждал преди, претендираща да е облечена.

— Извинете — каза той. — Грешка. Търся къщата на Ханс Ребка. Мислех, че е настанен тук.

— Беше. Но напусна.

Тя очевидно го беше познала, макар той да не можеше да си спомни името й дори от това да зависеше животът му. Ненда се огледа, сякаш очакваше да го види изписано на стените.

— Знаете ли къде е?

— Може би. Аз съм Глена Омар. Изглежда сте ме забравили. Имате вид, сякаш също искате да си отидете. Всичките сте еднакви. Мразя мъжете, които целуват и после бягат. Надявам се да не сте от тях. Заповядайте.

Тя махна с ръка към масата пред нея, на която имаше голяма чиния с изпускащо пара руло и чайник, от който се разнасяше мирис на топъл чай.

Това беше цената на информацията. Луис се предаде. Той седна срещу Глена Омар. Ако Атвар Х’сиал разбере, никога няма да повярва, но поне да закуси.

Глена се облегна назад и въздъхна.

— Ето, така е по-добре. Сега можем да се опознаем. Макар че аз като че ли ви познавам. Когато вчера казахте, че сте Луис Ненда, не можах да си спомня къде бях чула името ви.

Луис не каза нищо. Първо, защото устата му беше пълна с горещо руло. И освен това беше научил от опит, че от хора, които знаят името му, не можеше да очаква нищо добро.

— После си спомних — Глена се наведе напред и деколтето й се разтвори още повече. — Аз съм специалист в информационната система на института и съм виждала името ви като човек, участвал с професор Ланг в едно от нейните пътувания. Тя също е говорила за вас. Намирате ли я за привлекателна?

— Какво? — за Луис, чието внимание беше раздвоено между храната и гърдите на Глена, въпросът беше твърде неочакван.

— Дариа Ланг. Попитах дали я намирате за привлекателна?

Атвар Х’сиал сигурно беше намерила начин да накара Глена да постави нейните въпроси. Това беше уловка.

Луис поклати глава.

— Не. Никак.

— Добре. Но знаете ли, според мен, тя наистина харесва мъже от други планети — Глена се наведе още повече напред. Гледката беше впечатляваща, почти не можеше да й се устои. — Естествено лесно е да се разбере защо. Има някаква загадка в мъжете от други планети. Вие нямате такава тъпа работа, която ви държи у дома и ви превръща в скучаеща личност… Като мен.

Тя повдигна вежди, приканваща го да не се съгласи. Луис беше привлякъл вниманието й и разбирането за това му помогна да си изясни ситуацията. Тя беше колекционер. Беше срещал този тип жени и по-рано. Номерът беше той да получи необходимата му информация, без главата му (или друга важна част от него) да бъде закачена като трофей на стената над леглото й.

Той погледна с дълбока, фалшива искреност в очите й.

— Предполагам, че Дариа наистина харесва Ханс Ребка. Той е видял сто различни планети.

— Вероятно — Глена се усмихна като котка над купичка с мляко. — Но той харесва ли я? Не толкова много, ако питате мен… Имам доказателство. За дружба е необходим повече от един човек. Привличането трябва да е взаимно. Не сте ли съгласен?

— Абсолютно. Обзалагам се. Затова Ханс я е изоставил, нали? Добре… Искам да кажа добре за него. Обзалагам се, че много се е ядосала.

— Беше направо бясна. Каза, че го напуска и напуска Сентинел Гейт и изхвърча като фурия навън. Но тя обича мъже от други планети, мога да ви гарантирам. Вие, знаете, също сте привлекателен мъж. Не мога да не се запитам дали Дариа не се е опитала да ви съблазни?

— Не бих казал. Но някои си въобразиха, че е имало нещо такова.

— Обзалагам се, че са били прави — Глена обърна глава настрана, така че да може да хвърли един свенлив поглед на Луис. — Вие сте неотразим, току-що го разбрах. Вие имате онзи сигурен поглед в очите.

„Правилно. И съм една стъпка по-нисък от теб и една стъпка по-широк, и съм целия в белези, и съм космат, и съм така плътно скрит в дрехи, че не мога да ги сваля за час и половина ако река да го направя. Какво, по дяволите, несъответствие е необходимо, за да те изкара от релсите?“ Луис изпробва една скромна усмивка, която приличаше повече на хилене на палач.

— Не трябва да съблазнявате така един мъж сутрин. Не е честно. Знаете, че ме чака работа.

— Мен също. Наричайте ме Глена. Какво ще правите тази вечер?

— Нищо специално. Но аз останах с впечатление, че вие и Ханс Ребка…

— Моля? — една слаба ръка отхвърли тази възможност. — Ние сме само приятели…

„Искаш да кажеш, че вече е закачен в колекцията.“

— Приятно ми е да го чуя.

— Във всеки случай той е готов да отиде някъде извън системата — Глена се нацупи. Докосна пръстите на Луис, след това плъзна ръката си към китката му. — Тогава може би тази вечер вие и аз…

— Може би — Ненда отмести ръката й и се закле тържествено на залез-слънце да напусне планетата. — Но сега трябва да говоря с Ханс Ребка. Къде е той?

— В техническата лаборатория, губи си времето с някакъв тъп компютър, в който се е получило съединение по време на вечерята с професор Мерада — сега, когато имаше онова, което желаеше, Глена беше готова да бъде съвсем мила. — Мога да ви покажа пътя от входната врата. Нагоре по хълма е.

Луис вече беше тръгнал. До вечерта не оставаше много време. Лабораторията не можеше да е на повече от пет минути… Особено ако тича.

На вратата точно когато мислеше, че е свободен, Глена отново го хвана за ръката и го обърна с лице към себе си. Сините й очи бяха широко отворени, зениците — разширени.

— Току-що си спомних още нещо, което Дариа Ланг съобщи за вас. Тя каза, че вие имате приставка — Глена леко потрепери и захапа долната си устна. — Това звучи неотразимо очарователно. Чудех се какво криете под всичките тези дрехи. Обещайте, че ще ми я покажете.

Луис Ненда не си спомняше да е тичал, но за две минути стигна до техническата лаборатория. Той влезе и се намери пред сцена, която приличаше на ужасяващо убийство.

На един метален стол беше поставено тялото на Е. Кримзън Тали. Ръцете, краката и торсът му бяха здраво завързани с каиши. Черепът му беше разцепен хоризонтално точно над ушите, така че черепната кутия бе разделена и горната част обърната и увиснала пред лицето му на парче кожа от челото.

Зад стола стоеше Ханс Ребка. Той държеше един предмет, приличен на ледосекач, но с много по-тънък връх и го забиваше дълбоко в сивия овал на голия мозък на Е. К. Тали.

Ненда пристъпи напред и застана до Ребка.

— Какво се е случило. Продухано уплътнение?

Ребка продължи, без да вдигне глава.

— Нещо такова. На една вечеря преди два дни получи късо съединение. Обадих се на специалистите от Миранда и те обещаха да поправят основната схема. Междувременно ми казаха как да извърша студен старт.

— А за какво е лентата?

— Защита. От Миранда казаха, че по време на стартиране може да има преходни процеси. Не искам да хукне да излиза през стената.

Ребка беше намерил онова, което търсеше, и бръкна за последен път в черепната кутия. Тялото на стола трепна. Той хвана провисналата горна част на черепа и я захлупи. Костите се наместиха, линията между двете половинки се скри под кожа и коса.

— Ще трябва да минат около трийсет секунди за вътрешно съгласуване, преди да разберем какво става — Ребка се изправи и погледна Ненда. — Какво искате? Последния път, когато се срещнахме, ви казах всичко.

Ненда също се изправи. Двамата се гледаха очи в очи, но все пак той беше с половин глава по-нисък от всеки друг на Сентинел Гейт. Ненда почувства напрежението. Ако бяха кучета, зъбите им щяха да лъщят оголени, козината на гърбовете им щеше да е настръхнала. Някой ден двамата щяха истински да се хванат гуша за гуша. Ненда знаеше, че Ребка има такова желание не по-малко от него. Но това нямаше да стане днес.

Ненда си пое дълбоко дъх, преди да заговори:

— Чух, че тръгвате. Напускате Сентинел Гейт.

— И какво, ако е така? Аз съм свободен човек.

— Ако тръгвате подир Дариа Ланг искам да ви предложа споразумение. Нека да дойдем с вас. Ние имаме информацията, която тя би желала да има, и искаме да знаем нейното мнение.

— Ние?

— Аз и Атвар Х’сиал.

— Трябваше да се досетя. Двамата мошеници заедно и двамата все още опитващи се да си върнете Калик и Д’жмерлиа. Откажете се, Ненда — Ребка се приближи. — Те повече не са ваши роби.

Боят не биваше да се състои днес.

Това би бил възможно най-лошия момент.

Но може би все пак ще бъде днес.

— Не сте добър лъжец, Ребка — Ненда почувства ноздрите му да потрепват. — Вчера казахте, че не знаете къде са.

— И наистина не зная. Не можете ли да разберете това с пилешкия си мозък? Не зная къде е Дариа Ланг, нито Калик, нито Д’жмерлиа. Това не ви ли е достатъчно? — Ребка се караше, но лицето му изразяваше повече разочарование, отколкото гняв. — Защо, по дяволите, не ми се обадиха?

— Дариа?

— Не. Тя не може да ме понася. Не би ми се обадила дори да я моля.

— Добре. Искам да кажа не е добре, защото трябва да я намеря.

— Имах предвид Калик и Д’жмерлиа.

— Казахте ли им да ви се обадят?

— Не. Казах им да намерят Дариа и да отидат с нея, но не им казах да ми се обадят.

— Значи сте по-тъп, отколкото ви мислех. Вярвате или не, но те все още се държат като роби. Ако изрично не им наредите нещо, няма да го направят. Почакайте минута — Ненда гледаше облещен. Другата част от казаното от Ребка най-сетне беше стигнало до съзнанието му. — Вие сте им казали да отидат? Вие сте заповядали на моя роб и на роба и преводача на Атвар Х’сиал да отидат с Дариа Ланг?

Вече се показаха стиснати юмруци и оголени зъби. Коленете бяха само на секунди от слабините. Двамата мъже се преместиха на едно свободно място и заеха стойка за бой. Но преди да бъде нанесен първият удар, откъм средата на лабораторията се чу силно кихане.

То беше последвано от стон, от покашляне и шумно оригване. Е. К. Тали се извиваше в стола, дърпаше ограничаващите го каиши и се оглеждаше недоумяващо.

— Какво стана с вечерята? И с хората?

Ребка бързо отиде при него.

— Добре ли сте?

— Разбира се, че съм добре. Но къде се намирам?

— В техническата лаборатория. Трябваше да извърша студен старт. Какво е последното нещо, което си спомняте?

— Седях на масата и слушах Дариа Ланг и Куинтъс Блум. И после професор Ланг започна да коментира логическите изводи от твърдението на Блум, че Строителите са пътуващи във времето, хора, дошли от бъдещето — Тали започна да върти очи нагоре. — От което следва…

— Отново ще го повредите! — Ненда скочи напред и разтърси хуманоида, прекъсвайки по средата изречението му.

— Господи, прав сте — Ребка вдигна ръка. — Е. К. спри. Не искам да мислиш за пътуване във времето, докато от Миранда не ни съобщят, че са поправили софтуера ти.

— Но ако Строителите са от бъдещето…

— Спри! Мисли за нещо друго. Каквото и да е. Мисли за… какво, за Бога? Хайде, Ненда, помогнете ми! Е. К. говори за космическо пътуване. Кажи на Ненда какво решихме да направим двамата, след като напуснем Сентинел Гейт.

— Имате предвид плана ни да посетим Парадокс? Разбира се. Ще се опитаме да влезем, като използваме някои от моите специални възможности, макар че както всички знаете, никой по-рано не е успял да влезе и успешно да излезе. Артефактът, известен като Парадокс, означава, че Строителите…

— Не говори за Строителите! Говори за Дариа Ланг. Е. К. ти беше с Дариа на вечерята. Имаш ли представа къде може да е отишла? Ненда мисли, че зная, но аз наистина не знам.

— Мога да помисля — Е. К. Тали се обърна с лице към Луис Ненда. — Разгледах в големи подробности въпроса за следващото изследване, което произтича логически. Почти сигурно Дариа Ланг ще изследва един от артефактите, но кой? Преди да достигнем Сентинел Гейт аз изчислих и съхраних за всеки артефакт вероятността за плодотворно ново изследване. В низходящ ред на вероятност резултатите могат да се резюмират така: Парадокс — 0.0061; Торвил Анфракт — 0.0045; Мантикор — 0.0037; Райнхард — 0.0035; Елефант — 0.0030; Фламбо — 0.0027; Кокун — 0.0026; Ленс — 0.0024; Умбиликал — 0.0023; Магиар — 0.0022; Капе — 0.0019…

Докато Е. К. Тали съобщаваше нивата на вероятност, Ненда погледна към Ханс Ребка.

— Не можете ли да го спрете? Ще изброи поне хиляда и двеста.

— Защо да си правя труда? Това го отклонява от проблема — Ребка погледна назад. — Все още ли имате желание да се бием?

— Бих искал. Но точно сега това е лукс, който не мога да си позволя — Ненда отстъпи четири крачки назад. — Трябва да намеря Дариа Ланг, а вие не можете да ми кажете къде е. Затова ще трябва сам да я открия. А губенето на време с вас няма да ми помогне. Тръгвам.

На вратата на лабораторията той се обърна и хвърли един последен сърдит поглед.

— Приятно прекарване на Парадокс на вас и на вашия приятел с отварящ се череп. Кой знае може би и двама ви ще видя там. Но се надявам да не стане.

Ребка отвърна с озъбване.

— Върви по дяволите!

— Фамбезакс — 0.0015 — изпя Е. К. Тали.

— Благодаря подобно — изръмжа Луис Ненда.