Сливане

Глава 14

Защо го е нарекъл Лабиринт?

Защо не „Въртящ се пумпал“ или „Свредел“, „Рапан“ или „Рог на изобилието“? На такова нещо приличаше въртящият се далеч в пространството артефакт. Първото впечатление на Дариа беше за мъничък въртящ се пумпал в сребърно и черно, пробиващ си път надолу. Разгледан по-отблизо, Лабиринт стоеше неподвижен на фона на звездите. Впечатление за движение надолу създаваше формата на Лабиринт — конусовидна навита тръба, скосена в единия край, с пет навивки от тъпия връх до блестящата й крайна точка. Въображението преобразяваше тази форма в полирана черупка на гигантски космически охлюв, дълъг много километри. При въртенето на Лабиринт върху най-широката част на раковината се появяваше редица от кръгови отвори, разположени на еднакво разстояние един от друг.

Според Куинтъс Блум само изглеждаше, че се върти. Дариа отмести поглед от артефакта, погледна бележките и отново обърна глава към Лабиринт. Всеки, който го разглежда отвън, би бил сигурен, че това е единична триизмерна спирала, стесняваща се равномерно от върха към дъното и въртяща се в Космоса около надлъжната си ос. Появяващите се и изчезващи около горния ръб отвори потвърждаваха онова, което беше очевидно за окото.

Очевидно и погрешно според Блум. Лабиринт не се въртеше. Блум беше докладвал, че отразените от краищата на Лабиринт лазерни лъчи не показват характерното за движещи се обекти доплерово преместване11. Отворите в горния край се движеха по обиколката, но самата обиколка беше неподвижна.

Дариа извърши свое лазерно измерване и остана впечатлена. Блум беше прав. Трябваше ли тя да търси потвърждение на привидното въртене чрез независимо физическо измерване, както бе постъпила? Навярно не. Остана шокирана от неговата прецизност.

Зае се отново да изучава бележките на Блум. Откакто тя и нейните спътници бяха напуснали повърхността на света Джером, те я бяха завладели. Всеки от трийсет и седемте отвори в Лабиринт беше входна точка. Нещо повече, според Блум всеки един представляваше независима входна точка и всяка водеше към определена вътрешност. Трийсет и седемте вътрешности бяха свързани една към друга посредством движещи се „прозорци“, въртящи се вътре в Лабиринт точно както се въртяха външните отвори. Един изследовател можеше да „премине“ от една вътрешност към друга, но имаше една необяснима асиметрия — ако изследователят се опита да се върне през същия прозорец, той се оказваше във вътрешен регион, различен от мястото на тръгване.

Куинтъс Блум се беше постарал да начертае връзките вътре и беше създал една объркваща система от чертежи. Дариа се мъчеше да ги разгадае. Проблемът беше, че всяка точка за връзка вътре в Лабиринт се движеше, поради което всеки вход от дадена вътрешност можеше да води до всеки един от другите трийсет и шест възможни региона. И когато човек се преместеше в по-тесните части на спиралата, връзките между регионите се променяха.

Дариа реши, че Блум отново е прав, този път в наименованието на артефакта. Лабиринт беше по-добро от аналогията с охлюв или въртящ се пумпал.

Коя входна точка трябваше да използва тя от „Майозоутис“? В крайна сметка може би беше без значение. От всяка една вътрешност можеше да се отиде във всяка друга. Но „картинната галерия“, която Куинтъс Блум беше представил на Спиралния ръкав, може би съществуваше само в един от регионите. Съвсем не беше очевидно кой именно им беше необходим и дали могат да достигнат до него чрез най-много трийсет и шест скока през една движеща се врата. Връзките между регионите вероятно зависеха от времето.

Дариа гледаше диаграмата на Куинтъс Блум от десетки взаимно свързани знаци и се мъчеше да си представи цялата система. Това беше умствен лабиринт, гигантска мекотела въртележка, в която се въртяха различни слоеве — или изглеждаше, че се въртят — с различни скорости: трийсет и седем въртящи се заедно и взаимодействащи си триизмерни архимедови спирали, плъзгащи се една покрай друга. Беше като един от онези гадни математически пъзели, популярни в института, където номерът на решението беше да се пренесе целият проблем на по-висок брой измерения. На два пъти Дариа чувстваше, че почти е разбрала артефакта като едно единно цяло, и на два пъти разбирането й се изплъзваше. Подобно на толкова много неща, свързани със Строителите, вътрешността на Лабиринт изглеждаше неподвластна на логиката.

Тя реши, че има един приемлив отговор — да си затвори очите, да избере една входна точка, да влезе в нея и да се помъчи да изиграе правилно играта.

Излезе от проблема и тутакси се изправи пред друг. Трябваше да вземе решение, което отлагаше, откакто беше напуснала света Джером. Някой трябваше да остане на „Майозоутис“. Но кой?

Беше несправедливо да помоли Калик или Д’жмерлиа да влязат в Лабиринт. Те не участваха доброволно в тази мисия, а всеки нов артефакт криеше опасности. Дариа и само Дариа трябваше да влезе във вътрешността. За нещастие Калик проявяваше собствен интерес към артефактите на Строителите и нейните знания за тях съответстваха на знанията на Дариа. Тя беше доста безстрашна и би желала да участва във всяка изследователска група. Като капак на всичко годините, прекарани с Луис Ненда, й бяха дали много по-голям практически опит от този на Дариа.

Така че оставаше само Д’жмерлиа. Д’жмерлиа трябваше да остане на „Майозоутис“.

Дариа беше доволна, че не е станала съдия.

Тя въздъхна и тръгна към кърмата да потърси двете извънземни. През последния час те бяха необикновено тихи.

Намери ги приклекнали на пода до главната командна зала — плетеница от шестнайсет крака. Разговаряха с тракания и свирения на хименоптски език, който за Дариа беше съвсем неразбираем. Въпреки това, когато отиде при тях, те млъкнаха.

— Мисля, че сме готови да продължим — Дариа се държеше бодро и неутрално. — Време е да изследваме вътрешността на Лабиринт. Д’жмерлиа, искам ти да останеш тук, на командния пулт на „Майозоутис“.

— Разбира се — напълно съгласен, ло’фтианецът завъртя очи на очните си пипалца. — С уважение към вашите способности, но аз съм най-опитният пилот.

Дариа скри облекчението си.

— Разбира се. Така че Калик най-добре е ние двете да обличаме скафандрите.

Хименоптата кимна.

— И Д’жмерлиа.

Отговорът беше даден толкова непринудено, че Дариа едва не го пропусна.

— Д’жмерлиа?

— Разбира се. В края на краищата, ако по някакъв начин корабът се пробие и ни потрябват скафандри, Д’жмерлиа като пилот ще има не по-малка от нас нужда от скафандър — Калик погледна иронично Дариа с двата кръга немигащи черни очи. — В коя входна точка, професор Ланг, искате Д’жмерлиа да насочи „Майозоутис“?

Беше толкова очевидно, след като беше изречено. Дариа беше готова да си откъсне главата от срам. Лабиринт беше дълъг четирийсет километра. Навитите на спирала тръби, които го съставяха, сигурно бяха дълги няколко пъти по толкова. Бяха трийсет и седем и съставяха безброй километри вътрешни тунели. Само със скафандър щяха да останат без въздух или храна, преди да изследват една стотна от вътрешността.

Всеки от онези тъмни входове пред тях беше широк най-малко неколкостотин метра — повече от достатъчно да приеме съд, четири пъти по-голям от „Майозоутис“.

В своите бележки Куинтъс Блум подчертаваше, че вътрешността на Лабиринт има голям обем. Използването на кораб с почти неограничени запаси от въздух, храна и енергия беше логическият начин — може би единственият начин — за пътуване вътре в Лабиринт.

Дариа се прокашля.

— Щом си облечем скафандрите и сме достатъчно близо, ще посоча желания вход.

— Много добре.

Тъмните очи на Калик останаха неразгадаеми. Въпреки това Дариа беше сигурна, че и Д’жмерлиа, и Калик знаеха. Като добросъвестни бивши роби те съзнателно я бяха оставили да защити достойнството си.

Не за първи път от началото на пътуването им Дариа се питаше кой всъщност беше ръководител на мисията.

— Трийсет и седем входа. Защо трийсет и седем? Имаше ли нещо интересно в числото тридесет и седем?

Дариа не очакваше отговор; беше просто нервна реакция. Но Калик отговори тържествено:

Всяко трицифрено число, кратно на трийсет и седем остава кратно на трийсет и седем, когато неговите цифри се пермутират циклично.

Това накара Дариа да направи наум една бърза проверка (37 по 16 е равно на 592 и 259, и 925 и двете се делят на 37). Беше ли този отговор сериозен, върху който си заслужаваше да помисли, или бе просто хименоптска шега?

Във всеки случай трябваше да се вземе решение. Дариа посочи един кръгов отвор, който се показа над десния хоризонт на Лабиринт и каза:

— Този.

Д’жмерлиа кимна.

— Пригответе се за внезапно ускоряване след влизане — той съгласува векторите на скоростта с отвора и с лекота вкара „Майозоутис“ вътре.

Предупреждението на Блум, че Лабиринт само изглежда, че се върти, беше полезен съвет. Когато корабът влезе във вътрешността Д’жмерлиа трябваше изведнъж да усили тягата, за да компенсира страничното движение. Седнала до пулта за управление и сложила обезопасителните ремъци, Дариа въздъхна облекчено. След избора на мястото за влизане изглеждаше вглъбена в себе си. Опита се да наблюдава едновременно всички външни дисплеи.

Зад тях от входа беше изчезнала всякаква следа. Корабът се намираше в навит гигантски рог, усукан конус, чийто стени приличаха на дишащи фосфоресциращи потоци. Проблясващите линии се събираха зад кораба, идваха все по-близо и по-близо, докато накрая съвсем се скриваха зад извивката на стената. Но сливането надолу беше повече ефект на перспективата, защото над „Майозоутис“ светлите потоци запазваха постоянен интервала помежду си, всяко намаляване, дължащо се на разстоянието, се компенсираше от нарастването на истинското раздалечаване.

Пътят, по който трябваше да вървят, беше надолу. В тази посока записите на Куинтъс Блум можеха да бъдат използвани като пътеводител. Безшевните стени накрая трябваше да отстъпят пред поредица от свързани една с друга зали. Според Блум, ако човек достигне най-вътрешната зала, ще намери серии от глифи, които описват миналата и бъдещата история на човечеството и на Спиралния ръкав. Или по-скоро серии от полиглифи. Глиф беше термин, който Дариа разбираше. Ставаше дума за знак или образ, изсечен в стената. Но Блум не беше обяснил какво представлява полиглиф. Беше ли това една от неговите тайни, нещо, което да защити претенцията му за приоритет?

Докато размишляваше върху това, Дариа се сети за друг голям проблем. Куинтъс Блум беше намерил своята зала в една от вътрешностите на Лабиринт. Тъй като изборът на Дариа за входната точка беше съвсем произволен, вероятността да отидат в изследваната от Блум зала беше едно към трийсет и седем.

Е, това щеше да е нейна грижа, не на Д’жмерлиа. Той знаеше по какъв път да лети и „Майозоутис“ вече се спускаше внимателно надолу по централната линия на видимо бездънна извита шахта. След пет минути равномерно спускане Дариа видя от едната страна да се движи тъмен елипсовиден обект. Беше движещ се вход, врата към една от другите вътрешности. Достатъчно лесни за достъп според Куинтъс Блум, но нямаше никаква причина да влиза, докато не разберат какво лежи вътре. Дариа запомни посоката на тази врата и я означи като разположена по посока на часовниковата стрелка по отношение на тяхното движение. След още пет минути се появи втора в посока, обратна на часовниковата стрелка. Може би напразно изразходваше умствена енергия да ги помни по отношение посоката на движение, ако появяващите се една подир друга вътрешности, които среща при движението в една посока не следват правилна последователност. Може ли човек да направи трийсет и седем скока по посока на часовниковата стрелка и да се върне в изходната точка? Според Блум това не можеше да се гарантира.

Конусовидната форма на тръбата най-после се провидя. Цилиндърът, в който пътуваха, се стесняваше, стените идваха забележимо по-близо. Дариа гледаше течащите подредени линии на фосфоресценцията, опитвайки се да оцени колко време ще мине, преди тунелът да стане тесен за „Майозоутис“. На това място те ще трябваше да прибегнат до скафандрите. Мисълта й беше прекъсната от леко докосване на един от крайниците на Калик.

— Извинете ме, но ако вече не сте забелязали… — Дариа се обърна и видя на екрана въртящ се черен вихър. Беше на не повече от трийсет метра от кораба, мътен водовъртеж от масло и мастило, който непрекъснато се извиваше и обръщаше. От собствен опит познаваше много добре природата на тази сингулярност. Това беше транспортна система на Строителите, способна да пренесе хора и материали от всяко място на Спиралния ръкав или отвъд него. Беше двупосочна система, изпращаща с еднаква лекота обекти както навън, така и навътре.

— Карай далеч от него! — предупреждението беше излишно. Д’жмерлиа пилотираше кораба настрана от вихъра. Другите също бяха запознати със системите на Строителите.

Куинтъс Блум не беше споменал за вихъра. Беше ли го пропуснал при изследване на другия вътрешен регион? Или не беше имал желание да опише нещо, което не можеше да обясни. Значи видял е въртящата се тъмнина и не я е записал.

Сега блещукащите стени бяха все по-близо. Ако срещнеха друг вихър, „Майозоутис“ нямаше да може да маневрира и да го избегне. Дисплеите ясно показваха, че това скоро ще стане без значение. Гладката тръба свършваше, стесняваше се до кръгъл отвор, през който никой кораб не би могъл да мине.

Дариа трябваше да вземе друго решение, но то беше лесно, защото нямаше избор. Д’жмерлиа трябваше да остане в кораба, докато тя и Калик минат през отвора. Той щеше да е самичък, дълбоко във вътрешността на артефакта, изправен пред необходимостта да извърши сложно и опасно излизане, ако те двете не се върнат. Но Дариа не виждаше никаква алтернатива.

И тримата вече бяха облекли скафандрите и бяха взели максимум животоподдържащи средства. Д’жмерлиа спря кораба на около тридесет метра от кръглия отвор. Едно кимване с глава от страна на Дариа беше достатъчно Калик да отвори предния люк, да излезе от кораба и да влезе в първата зала.

Куинтъс Блум беше описал серия от зали с намаляващи размери, подредени като перли на огърлица и свързани една с друга чрез тесен проход. Според Блум трябваше да са шест, включително последната зала. Тя беше оформена различно и завършваше с коничен клин с малък ъгъл.

Той бе казал малко — твърде малко — за междинните зали. Беше споменал само, че в средата на третата има движещ се тъмен отвор, който вярвал, че води в друга от трийсет и седемте вътрешности. Не беше предложил никакви описания на никоя зала, освен на последната. Дариа влезе в първата зала, огледа я и разбра защо. Тя и двамата й спътници бяха забулени от нахлуваща на вълни мъгла, преместващо се сиво покривало, което непрекъснато се променяше и съдържаше в себе си дузини призрачни образи. Дариа зърна напред друг вихър, блед и намаляващ. До нея във въздуха висяха чифт призрачни додекаедри12 — като всеядните фейджи, които беше срещнала на Глистър. Преди да може да ги разгледа или да се запита как може да ги избегне, те изчезнаха в мъглата. Вниманието й беше привлечено от нахлуваща от лявата й страна мараня. Беше просто облак, отпечатан върху облак, но тя го почувства като медуза с хиляда пипала — миниатюра на Торвил Анфракт. До нея се спотайваше друг дишащ вихър, притеглящ всички онези шаващи пипала към тъмната си прегръдка. Миг по-късно и двете започнаха да избледняват, да се разтварят, да се сливат в неспокойния фон на вихъра.

Единствено сигурно за Дариа бяха стените на залата. Тя можеше да почувства тяхната твърдост, макар че не можеше да ги види през мъглата. Беше сигурна, че спрямо тях все още се движи през мъглата, убедена, че пред нея лежи отворът, който може да я заведе в съседната зала. Сензорите на скафандъра й за разстояние потвърдиха онова, което дълбоко в себе си знаеше.

Във втората зала мъглата изчезна. Беше тъмно, но когато Калик, която все още водеше, включи фенера на скафандъра си, цялата зала се превърна в безсмислен калейдоскоп от цветове. Дариа разбра отново защо може би не бяха направени никакви видеозаписи оттук. Стените на залата бяха идеални огледала, отразяващи хилядократно светлината. Тя се опита да си представи как излизащата от техните три скафандри светлина ще изглежда, след като накрая се върне при тях. Беше невъзможно. Едно неподвижно тъмно петно напред сочеше пътя към следващата зала.

В тази зала опитът им отново почиваше на онова, което беше докладвал Куинтъс Блум. Стените приличаха на извиващи се светлинни линии от мястото, където бяха влезли и се събираха в тъмен кръг на края. Това сигурно беше третата зала. Ала там нямаше никаква следа от врата, водеща към многото вътрешности. Лабиринтът се беше променил или по-вероятно бяха в един от трийсет и седемте дълги канали, които Куинтъс Блум не беше показал в неговите диапозитиви.

Калик се спря на входа на четвъртата зала. Когато се изравни с нея, Дариа разбра защо. Цялата вътрешност беше изпълнена с движеща се оранжева лапавица, мънички сипещи се частици, които покриваха вътрешността и изтичаха от входа надолу към далечния край.

Дариа спря слисана, а Калик и Д’жмерлиа се върнаха назад по коридора между залите. След малко повече от четирийсет метра те спряха и Калик направи промени в координатите на последното им местоположение. Докато Д’жмерлиа стоеше неподвижен, Калик тръгна напред и прелетя покрай Дариа с включен двигател на скафандъра на максимална мощност. В момента на влизане в новата зала тя изключи тягата на скафандъра и премина към свободно падане. Скоростта на движението й отговаряше на тази на пороя оранжеви частици. Д’жмерлиа погледна внимателно и накрая кимна.

— Идеално! — той махна с ръка към Дариа. — Елате, ако обичате, професор Ланг, ще продължим заедно. Моите уважения, но когато включваме и изключваме тягата на скафандрите, по-добре аз да контролирам движението.

Дариа беше като замаяна. Тя плуваше до Д’жмерлиа, който контролираше както нейните, така и неговите движения. Дариа обаче не изгуби инстинкта си на изследовател. Когато влязоха в четвъртата зала тя се вгледа в оранжевите частици до нейния шлем и видя, че всяка една беше като мъничка стреличка, миниатюрна ракета, остра в предния край и разделена на четири опашка в задния. Точно преди да достигнат тунела в далечния край на залата оранжевите стрелички изчезваха. Не се удряха нищо, просто изчезваха. Дариа и Д’жмерлиа продължиха да се спускат в тъмното към светлината от лампата на скафандъра на. Калик.

Когато тримата се срещнаха, Дариа се спря и си пое дълбоко дъх. Може ли нещо да бъде по-неприятно от онова, през което току-що бяха минали?

Може би. Както изглеждаше това можеше да е петата зала.

Пространството пред тях беше пълно със стотици и стотици входни транспортни точки. Зловещите черни вихри не бяха в покой, плъзгаха се през и покрай един друг, отскачаха от стените на залата в сложен, непредсказуем танц. Дариа дори не се опита да ги преброи, но потрепери при перспективата да си пробие път през тях. Издигнала се във въздуха над входа, тя наблюдаваше, без да може да повярва, че Калик и Д’жмерлиа свалят ръкавиците си.

Нищо ли не можеше да изплаши извънземните? Понякога тя се питаше дали хората бяха единствените същества във Вселената с чувство на страх (бъди снизходителна и го наречи инстинкт за самосъхранение).

Въртящите се вихри блокираха гледката към другия край. Беше невъзможно да каже дали Калик и Д’жмерлиа бяха минали през залата. Беше невъзможно също Дариа да остане увиснала нервно във въздуха на входа.

Тя си пое за последно дълбоко дъх и изчака да види място, което макар и за момент да е свободно от тъмния вихър, и се хвърли напред. За време, което й се стори милисекунди, откритото пространство пред нея изчезна и около нея се завъртяха вихри. Дариа завидя на Калик за нейните пръстени с очи, с които можеше да вижда едновременно във всички посоки. Тя се хвърли вдясно, изчака един миг, втурна се напред, отново изчака за миг и после направи бърза и комбинирана маневра нагоре и наляво. Вихърът, който се издигна нагоре и отзад, беше почти до главата й, преди тя да разбере за него. Когато направи усилие отново да се отклони наляво, почувства страничната тяга на вихъра.

Най-голямата опасност беше да бъде уловена близо до стената на залата, при което нейната свобода за движение щеше да се намали наполовина. Беше се движила главно вляво, така че стената може би беше близо. Тя погледна нататък точно на време, за да види един чудовищен вихър да се насочва право към нея. Нямаше друг избор, освен да включи максимална тяга напред и вдясно. Дариа се хвърли в тази посока и скръцна със зъби, когато непосредствено пред нея видя друга тъмна форма.

Беше много късно да промени посоката. Новият вихър щеше да я завлече. Когато изглеждаше само на сантиметри от него, се оказа хваната за ръцете и издърпана навън. Последва друг зашеметяващ момент — излизане от контрол. После видя пред себе си тъмен отвор.

Беше изход от залата. От двете й страни плуваха Калик и Д’жмерлиа, хванали я, когато се беше отпуснала до сигурната и солидна стена на тунела на следващата зала.

— Уникален опит — каза замислено Калик. — И вълнуващ!

Не беше ясно дали говореше на нея или на Д’жмерлиа, но Дариа не се опита да отговори. Нейният ненаказан коментар беше: по-добре тази да е последната проклета зала, ако има още, изглежда, ще ни дойдат много. Вместо сфера, тя виждаше хексагонална пирамида. Нейният стеснен далечен край представляваше затворен клин. Дариа не съзираше друг изход. Погледнато позитивно те бяха изминали целия път до тяхната цел невредими. Скафандрите им щяха да ги поддържат живи още много дни. Погледнато по друг начин, единственият път за излизане от това място, бе да се върнат през ужасите, които току-що бяха преживели. Ако не друго, то най-малко оранжевата градушка в четвъртата зала щеше да направи връщането двойно по-трудно.

Другите двама продължаваха напред. Дариа видя Калик да отваря скафандъра си.

— Годен за дишане въздух — каза тя, преди Дариа да успее да протестира.

Хименоптата посочи към мониторите на скафандъра си.

Дариа погледна своя монитор и видя, че Калик беше права. Последната стая съдържаше годен за дишане въздух с приемливо налягане — въпреки факта, че в петте предишни стаи мониторът беше показал дълбок вакуум и между тях и тази нямаше никаква следа от преграда. Е, нямаше също никаква следа от преграда, която да спре или абсорбира жълтите стрелички, но те също бяха изчезнали.

Дариа отвори скафандъра си с две мисли в главата. Първата беше, че техниката на Строителите винаги щеше да остане тайна за нея. Втората, че тя не беше направена от тесто за дързък и безстрашен изследовател. Ако се измъкнеше оттук жива, ще се върне да върши онова, което умееше най-добре — да анализира и интерпретира извършените от други хора скокове в неизвестното.

Не за първи път Дариа съжали, че беше избързала да остави Ханс Ребка на Сентинел Гейт. При такъв вид лудост той проявяваше завидна устойчивост. Ако сега беше до нея пулсът й нямаше да е сто и двайсет.

А после всички тези мисли изчезнаха. За първи път можа да огледа добре шестте гладки стени на хексагоналната стая. Тя гледаше и гледаше. Стените не бяха същите. Всяка бе покрита с пъстри млечни фигури, пресечени с дифузни черти и петна в бледи пастелни цветове.

Не беше красивата серия от последователни картини, показани от Куинтъс Блум на Спиралния ръкав. Нямаше нито един разбираем образ на региона, както Дариа почти очакваше. Всъщност нито една понятна картина — просто мараня, размазано петно, нещо, което трудно можеше да привлече окото.

Стените сигурно щяха да бъдат сметнати за красиви, както някаква абстрактна картина може да бъде сметната за шедьовър, макар да беше безсмислена.

Дариа се беше надявала без обаче да има някакво истинско основание за това, външните зали да са различни във всяка от трийсет и седемте вътрешности, а накрая всичко да се обедини в едно пространство. Сега знаеше каква беше тази нейна изпълнена с желание мисъл — отчаяна илюзия. Бяха достигнали шестата и последна стая точно както се беше надявала — и тя не беше показаната от Куинтъс Блум!

Пулсът й отново започна да се повишава. Ако искаше да научи тайните на Лабиринт, тя нямаше избор. Трябваше да се върне много назад, достатъчно далеч, за да се прехвърли в една от другите вътрешности — различна вътрешност, вероятно със собствени уникални опасности — и да я изследва.

Калик и Д’жмерлиа може би щяха да искат да опитат. Ханс Ребка и Луис Ненда сигурно щяха да го направят. Но това беше извън нейните възможности. Тя подозираше, че преди да достигне друга вътрешност, нейната смелост и издръжливост отдавна ще са се изчерпали.