Сливане

Глава 25

Беше като при публичен диспут в момента, когато чувстваш, че сцената изчезва под краката ти. Дариа беше настроена за словесен дуел до смърт с Куинтъс Блум. Тя нямаше никакви илюзии. Борбата обаче съвсем не беше завършена. Но сега без предупреждение и Блум, и публиката си бяха тръгнали.

За първи път от много минути Дариа погледна екраните и разбра защо. Лабиринт ставаше неузнаваем. Стените се сриваха. Можеше да вижда направо през тях и да наблюдава като през тюлена завеса цялата винтова структура чак до най-закътаната, най-вътрешната зала.

И формата на Лабиринт се променяше. Имаше само една спирала, не трийсет и седем. Една голяма навита тръба пълна с нови неща.

Вихрите бяха изчезнали, оставяйки на свое място орда новопристигнали. Спиралният ръкав разкриваше своето разнообразие…

… кораби от Четвъртия съюз с най-нова конструкция наред с тежкия корпус на легендарния орбитален форт „Танталас“. Гофрираната повърхност на форта бъкаше от хиляда идентични съдове като дванадесетокраки метални паяци. Нищо в днешния Спирален ръкав не наподобяваше ни най-малко на тях. Зад форта имаше транспортен съд за хименоптски роби, до него диск и тънка спица на един оригинален балансиран двигател „Макандрю“. Повечето от корабите в разнообразната флотилия се движеха бавно в една посока — към външната стена на Лабиринт.

… преобръщащи се в открития Космос медузи, Торвил Анфракти в миниатюра, лобове с цвят на дъга блестящи като осветено от слънчева светлина масло, разлято във вода.

… всички същества и познати, и странни, със или без скафандри в пространството, мъртви или живи, свежи или мумифицирани. Някои от съществата без скафандри скачаха леко през пространството от кораб на кораб. Други бяха без крака, без очи. Далеч от техните домове в дълбоки океани или на гигантски планети, те се гърчеха безпомощно в бездната. Вътрешността на Лабиринт можеше да поддържа живот, макар да беше странно, че всичко можеше да диша един и същ въздух. Но как бяха пренесени всички тези гиганти във вътрешността на артефакта?

През цялата маса се движеха, насочваха и направляваха хиляди миниатюрни фейджи, малки, твърди с дванайсет стени не по-големи от ръката на Дариа. Те проявяваха всички признаци на интелигентно поведение.

Дариа си припомни обичайната мъдрост на Четвъртия съюз. Интелигентност в органична структура не е възможна под определена минимална маса. Тази минимална маса с много надвишаваше размера на мини фейджите.

Означаваше ли това, че те бяха дистанционно контролирани или бяха построени от неорганични компоненти? Или може би крайната големина във време беше повече от достатъчна да компенсира малките размери в пространство? Онова, което Дариа можеше да види, може би не беше цял строител, а само плоска проекция на него, малък отрязък, разбираем в смисъл на онова, което хората описваха като „настояще“. Може би за интелигентността важен параметър е целият обем пространство-време. От гледна точка на Строителите хората и другите извънземни с техните малки размери на тялото в пространството, умножени по пренебрежимо малка част от време на съществуване, сигурно заемат безкрайно малък регион от време-пространство. Такъв малък обем пространство-време, биха могли да възразят Строителите, не позволява развитие на интелигентност.

Мини фейджите се стрелкаха енергично напред-назад. Но не това предизвика вълнението сред намиращите се в „Мизантроп“. Дариа се обърна и видя, за първи път, тъмната фигура, висяща зад прозрачните външни стени на Лабиринт.

Нов вихър. И не само един. Цялото пространство от едната страна на Лабиринт беше заето от комплекс от вихри, по-голям от самия артефакт. Той бавно се издуваше. Или нарастваше по размери, или Лабиринт непрекъснато се приближаваше към него. Което и от двете да беше вярно, крайният резултат щеше да е един и същ — Лабиринт щеше да бъде погълнат.

Ребка още дърпаше Дариа за ръка по посока на люка. Тя се съпротивляваше.

— Защо не останем с тях? Те се готвят да напуснат Лабиринт — тя посочи Катерина Трийл, облечена със скафандър, седнала пред пулта за управление на кораба. Шумът беше прекалено голям, за да се чуе какво викаха те.

— Кой? — Ребка също трябваше да вика наведен близо до шлема на Дариа. Дълбок, гърмящ шум като биене на гигантска камбана изпълни каютата. Идваше някъде извън „Мизантроп“. — Кой може да остане тук? Вие, аз, Тали? Ами Ненда или Атвар Х’сиал, или другите извънземни. Ами Глена или Куинтъс Блум? На този кораб няма място за всички.

— Моят кораб! — Дариа усети, че крещи. — Можем да използваме моя кораб… „Майозоутис“.

— Можете ли да се обзаложите, че ще го намерим сред цялата онази бъркотия там? — Ребка посочи жужащия хаос зад люка. — На „Майозоутис“ няма достатъчно място дори ако сте сигурна, че можете да ни заведете на него. И корабът на Ненда не може да лети със свръхсветлинна скорост.

— Тогава какво мислите?

— Същото, както и всички други — бяха достигнали до люка и се мъчеха да минат през него, Ребка все още държеше здраво Дариа за ръката. Той посочи периферията на Лабиринт встрани от чудовищния вихър. Сега корабите от вътрешността висяха в пространството — странна разнородна флота, която по някакъв начин беше минала през външната стена на Лабиринт.

— Всички кораби са без екипаж, който да ги направлява. Ще изберем кораб, с който знаем как да летим… Такъв с Боуз двигател.

— Когато дойдохме на Лабиринт, онези кораби ги нямаше!

— Нямаше и много други неща. Сега са дошли.

— Ханс — тя спря и освободи ръката си. — Не разбираш ли, това доказва, че съм права. Строителите са тук, сега… и ни помагат. Искат живите интелигентни същества да избягат, преди Лабиринт напълно да изчезне. Затова изваждат навън готови за използване кораби.

— Някой премества корабите, но това не доказва, че си права. Може би Строителите се грижат всеки, който иска да напусне Лабиринт да има тази възможност. Може би той е прав и ние се отправяме към бъдещето… Заедно с всички, които са на Лабиринт.

Ребка посочи високата фигура на Куинтъс Блум, плуваща сред стълпотворението хора и извънземни. Двамата тентреданци бяха изчезнали, но повечето други от „Мизантроп“ се въртяха около Блум, сякаш бяха привлечени към него от някаква странна гравитация. Дариа потърси с поглед Луис Ненда и отначало не можа да го открие. После видя една фигура в тъмен скафандър да лети към тях от „Гравитас“, който беше започнал да дрейфира към външната стена на Лабиринт. До Ненда имаше сикропеанка. Те дърпаха зад себе си едно гигантско същество с пипала, напъхано плътно в неудобен импровизиран скафандър. Зардалу. Ненда и Атвар Х’сиал бяха рискували живота си, и когато целият Лабиринт около тях се разпадаше, бяха отишли обратно до другия кораб, за да спасят зардалу? Дариа не можеше да повярва, но нямаше време да стои и да се чуди.

Остави Ребка самичък и си запроправя път към групата.

— Трябва бързо да излезем оттук с един от тези!

Тя махна с ръка към корабите. Някои от новопристигналите, подкарвани от мини фейджи, вече се насочваха към тях. Постоянен бумтящ като камбанен звън звук изпълваше целия Лабиринт. Идваше от региона зад корабите, привличайки вниманието им.

— Погледнете онзи вихър! Нямаме повече от десет минути.

— Чудесно! — Блум се засмя като лунатик. Смехът му се чуваше дори без да използва предавателя на скафандъра. На Лабиринт имаше достатъчно въздух. — Още десет минути и ще имаме удоволствието да изживеем нещо неповторимо. Ще отидем в далечното бъдеще и ще се срещнем с нашите потомци. Кой би искал да го пропусне?

— Строителите не идват от бъдещето. Онези там са Строителите или помощници на Строителите — Дариа посочи мини фейджите. — Онзи вихър няма да ви заведе в бъдещето. Той ще ви убие! Погледнете как всичко е подкарано настрани от него и отива към корабите.

— Подкарват се овце и говеда. Бъдещето не иска послушници… То иска лидери — Блум огледа групата около тях. — Аз оставам на Лабиринт. Кой идва с мен? Не си правете труда да казвате нещо, професор Ланг. Зная вашия отговор.

— Вие сте луд! Строителите живеят в някое друго измерение, на място, където хората вероятно не могат да оцелеят дори и секунда — Дариа посочи флотилията стари кораби. Някои от тях вече се отдалечаваха от външната стена на Лабиринт, техните трюмове и люкове гъмжаха от смаляващи се фигури на хора и извънземни. — Трябва да отидем и да вземем кораб, докато още имаме време.

Ако имаме време. Тя можа да види приемащия застрашителни размери вихър на другата страна, въртяща се уста, държаща целия артефакт в своята паст.

Никой не помръдна. Дариа преживяваше тежка борба. Какво не беше наред с тях? Дали беше силата на личността на Блум… Магнетичният чар очарованието на идеята за пътуване в бъдещето… или просто страх да не бъдат взети за страхливци?

Сякаш прочел мислите й, Ханс Ребка отиде при нея.

— Извинявайте, Блум. Аз не зная кой от двама ви с Дариа е прав. И всъщност не ме интересува. Преживял съм трудни моменти, но обичам достатъчно живота, за да желая да тръгна с вас. Аз съм за корабите. Ще отложа за друг път пътуването си в бъдещето.

Той се отдалечи от центъра на групата и започна да оглежда внимателно корабите. Нямаше смисъл да избере някой, който не знае как се управлява.

— Не се опитвайте да оправдаете страхливостта си — извика подир него Блум. — Няма да мине — той обърна пренебрежително гръб на Ребка. — Госпожице Глена Омар? Зная, че поне вие не сте страхливка. Ще дойдете ли с мен?

Глена се поколеба.

— Бих искала да дойда. Ако това ще ви бъде приятно… Само че… — тя се обърна към Ненда, който се бореше със завързаното зардалу. Въпреки неговите предишни уверения за промяна в поведението, то съвсем не беше покорно. Той го удари между очите и то започна да се бори да освободи едно пипало, достатъчно да го направи на пихтия. — Луис, тръгвате ли?

— Къде да тръгваме? С онова нещо? — Ненда кимна с глава към въртящия се вихър. — Да не сте си изгубили малкото мозъче? Този, с който дойдохме, ме изстиска и ме направи по-плосък от стрида. А онзи там е хиляда пъти по-голям. Никога през живота си не бих желал да се озова близо до някой от тях.

— Тогава въпросът е решен. Аз също няма да отида — Глена се обърна към Блум. — Куинтъс, няма да дойда.

— Чух ви още първия път. Не съм глух. Откога съветът на един варварски космически антропоид диктува вашите действия? — Блум гледаше през Глена, сякаш тя беше престанала да съществува. — Какво ще кажат останалите? Тали? Това е предизвикателство за изчислителните възможности на един хуманоид. Атвар Х’сиал… Калик… Д’жмерлиа? Не искате ли вашите видове да бъдат представени в бъдещето? Кой от вас е готов да тръгне с мен на най-голямото приключение в историята?

Решението на Глена по някакъв начин беше повлияло на цялата група. Те се бяха скупчили около Блум като около притегателен център. Без да кажат дума, всички се обърнаха към Ханс Ребка. Той посочи един от корабите, два пъти по-голям от другите.

— Това е моят избор. Мисля, че съм го виждал и по-рано. Това е „Салвейшън“, корабът, с който Чинадол Пас-Фарда е летяла над тъмния край на Кол Сак. Две столетия хората се чудеха къде е тя и нейния кораб. Сега трябва да направим той да заслужи името15 си. Но да побързаме.

Вихърът до Лабиринт беше започнал своята работа. Когато Ребка поведе странния конвой към избрания от него кораб, артефактът се завъртя по-бързо. Зад него вървяха Луис Ненда и Атвар Х’сиал, влачещи плененото зардалу. Следваха ги Калик, Д’жмерлиа и Глена Омар, толкова близо до тях, колкото позволяваше извиващото се зардалу. Накрая бяха Дариа и Е. К. Тали. Дариа се намери сред менажерия от същества и плаващи предмети изхвърлени от кораби, докарани на Лабиринт от хиляди други артефакти. Група от десетина дитрони, изоставени от техните собственици, свиреха като сирени и се кикотеха, когато Дариа мина покрай тях. Големите заоблени черепи предполагаха висок интелект, но това беше илюзия. Главата на дитрона беше резонансна кухина, предназначена да издава колкото се може повече призиви за чифтосване. Самият мозък беше само около двеста грама, пъхнат някъде назад в черепа.

Дариа стоеше настрана от тях. Тя заобиколи едно огромно същество като спирална галактика в миниатюра, с бодли по тялото и огромно светлосиньо око с размерите на детски басейн в центъра. Когато мина покрай него, окото я проследи. Желанието да спре и разгледа това извънземно беше почти непреодолимо. Тя съзря с крайчеца на окото си триметровата въртяща се зелена ивица. Беше чизъм полифем, бързащ към един от корабите.

Далсимър?! Възможно ли е наистина да е Далсимър, хитрият полифем пилот, който пръв ги беше завел на Торвил Анфракт? Е, ако е така, ще трябва сам да се грижи за себе си. Трябва да може да го стори… Всеки на петнайсет хиляди години трябва да е способен да оцелее.

Но какво прави тук Далсимър? Означаваше ли това, че всички други артефакти вече са изчезнали от Спиралния ръкав и тяхното съдържание е прехвърлено на Лабиринт? Тази мисъл я зашемети. Тя беше посветила целия си живот на изучаване на Строителите и техните творения. Ако артефактите изчезнат и не оставят никакво доказателство, че някога са съществували какво щеше да прави през останалата част от живота си? Бъдещите поколения вероятно няма да повярват, че Строителите са съществували. Те ще станат част от митовете и легендите на Спиралния ръкав, приемани колкото феите и тролите, и Мантикор от открития Космос, Тристан, не по-реални от изгубените светове Шамбъл, Мидар, Гризел, Злочестината на Мериман и Рейнбоу Риф. Изображенията на полиглифите от Лабиринт, които тя носеше, ще бъдат смятани за добри фалшификати, направени от ексцентрични типове да залъгват лековерни хора.

Може би Куинтъс Блум правеше точно това. Никой не би могъл някога да го обвини, че не е живял според своите убеждения. Ако артефактите си отидат и човек е посветил живота си на тях, може би и той трябва да си отиде с тях.

Дариа се обърна да погледне назад. Блум не се беше помръднал. Той гледаше подир тях. Когато видя Дариа да гледа към него, повдигна ръка в ироничен поздрав. Тя почувства странно чувство на загуба. Големият дебат никога нямаше да продължи. Тя нямаше да има възможност да убеди Блум, че не е бил прав, че Строителите са от миналото и настоящето, а не от бъдещето. Тя никога вече нямаше да чуе отново онзи уверен глас с неговия хипнотичен убедителен начин на представяне да говори авторитетно за артефактите. Въпреки всичките му грешки, тя и Куинтъс Блум споделяха нещо, което ги отличаваше от останалото човечество — бяха очаровани от Строителите.

Блум се обърна и тръгна към вихъра. На неговия фон той изглеждаше пренебрежимо малък. Дариа не можеше да откъсне очи от мъничката фигурка, отправила се към тъмния вихър. За момент той като че летеше точно над неговия край. Една ръка махна за сбогуване. Дариа беше сигурна, че е за нея. В ума си тя видя отново амбициозното малко момче, решено да бъде номер едно. И тогава, без предупреждение, вихърът го пое.

Къде беше Куинтъс Блум сега? Някъде далеч в бъдещето на милион години нагоре в потока на времето, гледащ назад към настоящето като на събитие толкова далечно, че в човешката история се сливаше с пещерния човек или първия космически кораб. Или разпръснат на съставящите го атоми от разкъсващите сили на вихъра, предназначени да премахнат от Спиралния ръкав всяко доказателство за артефакта. Или, както Дариа предпочиташе да вярва, преместен в напълно друго измерение на съществуване, където Строителите могат да наблюдават в свободното си време какво е докарал Лабиринт — делва със съкровище от последните им часове на съществуване.

Щеше да има достатъчно време да умува над тези въпроси. Но не сега. Е. К. Тали я дърпаше настойчиво за ръката. Останалото съдържание на Лабиринт отиваше към вихъра, движеше се под влияние на невидима оттегляща се вълна. Външната стена беше точно пред тях. Другите вече бяха минали и се отправяха към „Салвейшън“.

Когато срещна стената, Дариа почувства леко вълнение. Само това беше останало от конструкцията, която някога изглеждаше така неразрушима и непроницаема. Щяха ли самите кораби да запазят достатъчно дълго формата си, за да бъдат полезни? Тя забърза след Е. К. Тали. Люковете на „Салвейшън“ бяха отворени. Другите вече бяха на борда. Когато се приближи, Луис Ненда се пресегна, без усилие издърпа Дариа вътре и с едно движение на мургавата си ръка затвори люка. Ханс Ребка беше на пилотската седалка и разглеждаше непознатия пулт. Той се обърна да погледне през рамо към люка и видя, че Дариа най-после е пристигнала. Тревогата изчезна от лицето му и той отново се съсредоточи върху стартовите команди. Още пет секунди и двигателите на кораба щяха да оживеят.

Не беше преждевременно. Самият Лабиринт тръгваше. Екраните на „Салвейшън“ показваха променяща се форма — удължаване, протягане към устието на вихъра. Стените бяха започнали да светят с вътрешна светлина — реагираха на натиска върху тях. Структурата се въртеше все по-бързо и по-бързо.

— Дръжте се — Ребка включваше двигателите. — Ще бъде доста бурно.

Силата на вихъра достигна до кораба. Тя сякаш погълна Лабиринт, който продължаваше да свети до последно. Дариа почувства върху тялото си болезнена нова сила, която се прибави към натоварването от тягата на двигателите на „Салвейшън“.

Комбинираното ускорение нарасна. Моментът се проточи. Лабиринт се въртеше… усукваше… извиваше. Той се деформира, докато се превърна в дълга тънка спирала, която се изтегляше като нишка от разтопено стъкло. Зад него вихърът пулсираше от енергия. Издут и треперещ, докато поглъщаше Лабиринт, той сграбчи кораба. Разтягащите сили върху тялото на Дариа се засилиха, разместиха, промениха посоката.

И после в един миг болката изчезна. „Салвейшън“ се устреми свободен напред в открития Космос. Зад него вихърът започна да се свива и смалява. През него се виждаха слаби светлини на звезди. После звездите засветиха по-ярко.

— Сега идва истинското изпитание — Ребка отвори шлема си и си пое дълбоко дъх. Той усещаше колко е нервен, макар никой друг да не го забелязваше. Но какво, по дяволите, е това?

Ребка търсеше в базата данни на кораба инструкции за свръхсветлинна скорост и на екрана се появи едно непоискано послание.

— Две стари загадки са обяснени. До известна степен — Ханс четеше свръхсветлинния протокол. — Вие може би искате да се заемете с това, Дариа. Аз ще премина на свръхсветлинна скорост и се надявам да намеря точка Боуз. Ако тя работи, ще сме на път за дома.

Дариа се облегна назад и затвори очи. А ако не работи? Ако мрежата Боуз също е изчезнала?

Трябваше да работи. Щеше да е твърде нелепо човек да премине през всичко това и да открие, че ще трябва да пътува с подсветлинна скорост и да прекара останалата част от живота си в открития Космос или на света Джером.

Дариа се закле, ако успеят да достигнат безопасно до дома, да се върне на света Джером. Тя лично ще се погрижи там да се издигне статуя в чест на най-изтъкнатия учен на планетата. Куинтъс Блум със сигурност го заслужаваше… Дори и бъдещите поколения ще знаят за какво.

Да, щяха да знаят. Дариа щеше да се погрижи да го научат. Тя трябва да напише цялата история на Строителите — от откриването на първия артефакт — Кокун, до изчезването на последния — Лабиринт, заедно с неговите загадъчни изображения и загатнатите в тях предупреждения. Тя ще представи всяка предложена теория, отнасяща се до природата на Строителите… Включително и собствените си идеи и, разбира се, тези на Куинтъс Блум. Тя щеше да документира оставеното от Строителите наследство, каквото и да са те, за останалата част от Вселената.

И ако след хиляда години или пет хиляди години хората мислят за това наследство дори като за малка епична одисея, би било задоволително. Фактите се забравят, но митовете и легендите остават. Помислете за Омир. Днес почти не се знаят имената на владетелите от онези времена, но неговите епични творби се помнят. Крал Канут16 се опита да задържи приливната вълна, но кой си спомня за царувалите преди или след него?

Легендата за Строителите.

Когато въздухът в каютата засвети в синьо, Дариа се усмихна на себе си. „Салвейшън“ преминаваше на свръхсветлинна скорост.