Сливане

Глава 24

Ханс Ребка стоеше пред сестрите Трийл и силно усещаше тяхното нарастващо недоверие. Не можеше да ги вини. Старият термин на проблема беше „липса на доверие“.

Мади, Лиси и Катерина бяха се загубили във вътрешността на Парадокс. Бяха изправени пред евентуална гладна смърт, но това беше форма на смърт, която те разбираха.

После беше дошъл Е. К. Тали — мъж, който беше важен като основна сила, който можеше евентуално да им предложи спасение. Тогава Тали беше обяснил, че не е дошъл да ги спаси. Той самият беше в капан и не знаеше начин за излизане от него. И във всеки случай не беше мъж. След кратко обяснение, те му повярваха.

После се появи Ханс Ребка. Определено мъж и приятел на Е. К. Тали и донесе лошата новина, че затворът на Парадокс вече не е безопасен, както изглеждаше. Той ги поведе навън от залата — но не към безопасност. Заведе тях и „Мизантроп“ в дяволски мастилен водовъртеж, който нарече вихър и този вихър ги заизстисква като мокро пране, докато те не пожелаха да умрат.

Бяха оцелели. Но бяха ли спасени, когато накрая излязоха? Беше въпрос на гледна точка. Сигурно не бяха повече на Парадокс или на някое друго място, за което Ребка или Тали някога бяха чували. Бяха пристигнали в някакъв странен нов затвор. Ребка беше казал ясно, че доколкото знаеше, вихърът ги е запокитил на неизвестна територия. Той не можеше нищо да им каже за мястото. То можеше да бъде просто едно ново лобно място.

Появи се и Д’жмерлиа. Един извънземен, който сигурно не е бил с Ребка и Тали на Парадокс, форма на живот много различна от човешката, но форма на живот, известна на Ханс Ребка и Е. К. Тали. И обратно. Когато Д’жмерлиа се появи в „Мизантроп“, той поздрави другите весело като приятели, с които отдавна не се е виждал.

Очакваше ли се Ханс да обясни всичко това на сестрите Трийл?

Той не можеше да обясни нищо от това дори на себе си. Вместо да обяснява, започна да задава въпроси:

— Да преминем направо към въпроса — той убеди Д’жмерлиа да свали скафандъра си, след това затвори люка на „Мизантроп“ и го заключи. — Ти казваш, че заедно с Калик и Дариа сте отишли на Сентинел. Защо точно там?

— Ние знаем, че Сентинел е артефакт — отговори грубо Мади Трий. — Но кои, по дяволите, са Калик и Дариа?

— И двете са жени. Това трябва да те задоволи — Ребка откри, че гледа най-голямата сестра Трийл. Беше изкушаващо да започне игра между полове. Но това нямаше да реши нищо. — Съжалявам. Дариа Ланг е изследовател от Сентинел Гейт. Тя е съставител на Каталог на артефакти Ланг. А Калик е хименоптата, с която по-рано работихме всички. Д’жмерлиа, да не искаш да кажеш, че сега се намираме на Сентинел? Това по нищо не отговаря на описанието на Сентинел, което някога съм виждал.

— О, не — Д’жмерлиа беше объркан както всички други, но той очевидно беше доволен, че е с Ребка и Тали. Най-после имаше някой, който да взема решения вместо него. — Ние напуснахме Сентинел, защото той съвсем се беше променил и не беше такъв, какъвто го очаквахме. И отидохме на друг артефакт — на Лабиринт.

— Няма такъв артефакт! — Лиси изгледа Ханс Ребка. — Какво се опитвате да кажете? Ние познаваме каталога „Ланг“ не по-лошо от всеки друг. Там няма нищо, което се нарича Лабиринт.

— Това е нов артефакт — той не очакваше бележката да бъде приета добре. Така и стана.

— Глупости! Всички артефакти са отпреди милиони години — Леси се обърна към Е. К. Тали за подкрепа.

— Вие казвате, че вашите схеми не ви позволяват да лъжете. Кажете ми тогава, колко стари са артефактите на Строителите?

— Всичките са най-малко на три милиона години… с изключение на Лабиринт, който изглежда съвсем нов — Е. К. Тали се беше надявал на факти, а вместо това присъстваше на спор. — Ако позволите Д’жмерлиа да завърши обясненията си…

— Той е прав — неочакваната подкрепа дойде от Катерина Трийл. Тя беше хванала кичур от дългата си тъмна коса и замислено я дъвчеше. Социално приемливо поведение за Парчето на Дарби. Това направи Ханс Ребка почти да изпита носталгия за своя дом сред грубите условия на живот на Фемъс съркъл.

— Не ме интересува колко са стари — продължи Катерина. — Ще се задоволя само с три неща. Първо, искам да знам къде сме сега. Второ, искам да знам как ще излезем от тук и ще се върнем в открития Космос. И трето, не искам повече изненади — тя се обърна към Д’жмерлиа. — Продължавай.

— Но аз точно това се опитвах да ви кажа — Д’жмерлиа се чудеше, кога ще му бъде разрешено отново да говори. — Ние отидохме на планета, наречена света Джером, и след това на Лабиринт. Намерихме начин да влезем и тръгнахме по път, който ни отведе до централната зала. Бяхме принудени да оставим нашия кораб, „Майозоутис“, във външната част на Лабиринт. Затова, докато другите разглеждаха средната зала, аз се върнах да проверя кораба. Беше в същото състояние, в което го бях оставил. И тогава направих грешка. Вие разбирате, Лабиринт има трийсет и седем отделни секции или имаше, когато влязохме. Мисля, че сега има доста по-малко. Той продължава да се променя…

— Като всичко друго — каза кисело Мади.

— … но случайно минах през друга част на вътрешността и не можах да се върна там, откъдето бях тръгнал. Все още се мъчех да се върна на „Майозоутис“, когато видях вашия кораб.

— Спри тук — Мади вдигна ръка. — Нека се уверим, че разбираме какво ни казваш. Първо, ние сега сме точно в артефакта, наречен Лабиринт?

— Правилно.

— И Лабиринт е нов… затова не е в каталога „Ланг“?

Д’жмерлиа се поколеба и Мади улови това колебание.

— Нов ли е или не е?

— Дариа Ланг и всички останали ме убедиха, че е нов. Но не съм сигурен — Д’жмерлиа разказа какво беше видял при дългото си бродене из Лабиринт, за изсушените черни, прилични на прилепи фигури, за човешките скелети в древни скафандри и за отдавна измрелите петоки морски гиганти, различни от всичко друго в целия Спирален ръкав. А най-лошото от всичко за него бяха мълчаливите форми на дузина сикропеанци, толкова непроменени от смъртта, че ло’фтианските господари изглежда се нуждаеха само от дъх, за да се върнат към живот.

Когато завърши, слушателите останаха мълчаливи. Мади Трийл накрая се прокашля.

— Добре. Предполага се, че Лабиринт е нов, но на него има стари неща. Може би те са дошли по същия начин като нас. Но ако останем тук нищо няма да постигнем. Главното е дали знаеш път за излизане?

— Зная. И е много прост. Единственото, което трябва да се прави е да се следва посоката, в която нараства големината на спиралната тръба. Тогава човек стига до една от изходните точки.

— Чудесно! Това удовлетворява второто изискване от списъка на Катерина. Можем да излезем от тук. И аз казвам веднага да го направим. Ще имаме нужда от повече обяснения, но те могат да почакат.

— Ами Дариа Ланг и Калик?

— Сам каза, че те няма да имат никакъв проблем да достигнат до вашия кораб, а той е непокътнат. Ти не си могъл да намериш път за връщане от там, но вината за това е била твоя. Във всеки случай това е нашият кораб и ние ще го използваме, както решим. Катерина, ти чу какво трябва да направим. Ще вървим в посока на разширение на спиралата и тя ще ни изведе в открития Космос. Да тръгваме, преди да се е случило още нещо. Съгласна съм с теб, не искаме повече никакви изненади.

Мади Трийл се беше подпряла на стената на каютата. Неочаквано тя се изправи и наклони настрани глава.

Ребка, Тали, Д’жмерлиа и двете й сестри седяха пред нея. Но слабият звук, който чу, идваше зад нея. Беше въздушният шлюз на „Мизантроп“. Той се отваряше и затваряше на молекулярните си панти.

Мади въздъхна и тихо изруга. Последното желание на Катерина щеше да остане неизпълнено.

Обясненията започнаха отново с ново ниво на напрежение подпомогнато леко от факта, че Дариа Ланг безспорно беше жена. Тя погледна Ханс Ребка с гняв и възмущение, после го остави без внимание. На сестрите Трийл това им хареса. Ребка подозираше, че след като за малко бяха направили единен фронт, сега те се бяха променили до естественото си състояние. Бяха започнали да се карат помежду си. Лиси и Катерина оспорваха претенциите за старшинство на Мади.

Накрая се съгласиха да изслушат историята на Дариа, но търпението и учтивото поведение не траяха много дълго. Дариа започна добре, премахвайки един източник на объркването на Д’жмерлиа само с две изречения.

— Лабиринт е нов, но той съдържа стари неща, които са били на други артефакти от векове и след това са били донесени тук. Точно както бяхте докарани и вие.

— Значи бях права — каза Мади.

— Аз не съм старо нещо — възрази Е. К. Тали. — Аз съм почти нов.

— А аз не давам пукната пара дали Лабиринт е пълен с нещо старо — прекъсна го Катерина — или с нещо ново, или с нещо, взето от другаде, или с нещо синьо.

— Оранжево — каза Е. К. Тали. — Строителите предпочитат оранжево.

Катерина го погледна.

— Сигурен ли сте, че не сте мъж? Както се опитах да посоча, ние бяхме докарани тук и за мен това е достатъчно. Кого го интересува дали Лабиринт е натъпкан до покрива с тентреданци или хименопти, или ло’фтианци, или женофоби със синьо-зелени задници. А вие… — тя изгледа Тали с недоумяващ поглед — … можете да млъкнете и да научите за това по-късно от някой друг. Аз искам да изляза, и то сега.

Мади остави без внимание избухването на сестра си.

— Но защо бяхме докарани тук? — попита замислено тя. — И какво ще се случи след това?

Дариа стисна зъби. Толкова им беше слушането на описанието на Лабиринт. Те не проявяваха изобщо никакъв интерес да чуят онова, което тя имаше да им каже.

— Не зная защо сте докарани тук. Нито какво ще се случи след това — тя се изправи и затвори шлема на скафандъра си. — Но аз няма да седя и да ви слушам как спорите помежду си. Ако искате да излезете, тръгвайте. Казах на Калик, че ще се върна да й разкажа какво съм намерила и ще го направя. Трябва да изпълня обещанието си.

Това накара всички да станат. Дариа хвърли един последен поглед към Ханс Ребка, който казваше: „Сега няма да се разправям с теб, червей такъв, но само почакай“ — и излезе.

Не й хареса онова, което намери отвъд въздушния шлюз. Тя беше в същата зала, но в нея имаше големи промени. По някакъв начин пространството беше нараснало. Стените бяха станали прозрачни и тя можеше да види слабите очертания на друга зала зад нея. По-лошото беше, че пътят назад, който преди беше отворен и лек, сега беше блокиран. На входа на тунела стоеше познатата и неприятна гледка на друг транспортен вихър.

Той набъбваше и нарастваше. Дариа чакаше. Този път тя знаеше какво да очаква. Вихърът се развиваше по същия начин както преди — нарастваща тъмнина с въртящ се, абсолютно черен център. После един призрачен образ, трепкащ за миг над тъмното набъбнало ядро.

Този път продължи по-дълго, защото крайните размери на вихъра бяха толкова големи, че почти изпълниха цялата разширена зала. Дариа се оттегли към илюзорната защита на „Мизантроп“ в далечния край на залата. Тя забеляза, че въпреки ултиматума на Лиси, корабът не беше променил положението си. Стори й се, че леко се тресе. Беше по-добре да си представя как сестрите вътре се бият, отколкото лично да присъства.

Призрачният образ стана по-силен и два пъти проблесна съвсем близо. Беше кораб, голям, с малко странен профил. Когато накрая се появи целият и можа да го разгледа по-дълго вместо за част от секундата, тя разбра защо. Новият съд беше започнал живота си като лъскав кораб, конструкция на Четвъртия съюз, но по някакъв начин голяма част от кърмата беше отрязана. Преди тя да може да оцени размера на повредата, отстрани се отвори един люк. От него изскочиха три човешки фигури, последвани миг по-късно от една гигантска четвърта форма.

Позната гигантска форма. Сикропеанка. Очите на Дариа щяха да изскочат през визьора. Тя остана поразена, когато видя водещия да тича към нея.

— Какво, ако мога да попитам, правите тук? — носовият арогантен глас ни най-малко не беше се променил. — Предполага се, че достъпът до този артефакт е строго контролиран.

— Трябва да е била захвърлена тук като нас — каза друг глас също толкова познат. — Хей, професоре, как е?

Дариа поклати безнадеждно глава и посочи към „Мизантроп“, все още неподвижен до нея.

— Хайде да се качим в него и там да поговорим. По-лошо не може да стане, а аз не искам да съм навън, когато пристигне следващата пратка.

Дариа грешеше. След пет минути вътре в „Мизантроп“ стана много по-лошо, защото за по-малко от това време пристигна следващата пратка. Намирайки отворен път между залите, влезе Калик с двама от тентреданците.

Изследователският кораб на сестрите Трийл беше проектиран с площ за трима души екипаж и двама допълнителни пътника. В момента вътре бяха натъпкани трите сестри Трийл, Ханс Ребка, Е. К. Тали, Д’жмерлиа, Луис Ненда, Глена Омар, Куинтъс Блум, Атвар Х’сиал, Калик и двама все още анонимни тентреданци. Плюс, разбира се, Дариа.

Щеше да е по-добре, ако се прехвърлят на „Гравитас“, но сестрите Трийл отказаха да се качат на кораб, който не можеше да лети със свръхсветлинна скорост. Както посочи Катерина, всеки, който напусне Лабиринт с подсветлинна скорост, рискува да пътува безкрайно дълго до дома. Присъствието на „Гравитас“ на живо възрастно зардалу беше от по-малко значение. Мади и сестрите й просто не повярваха на Луис Ненда, а неговият коментар, че минаването през вихъра на Строителите е променило отношението на зардалу към космическото пътуване и го е сломило, взеха като украса към една невероятна измислица.

Не всички заприказваха веднага. Само така изглеждаше. Единственото щастливо същество от всички видове изглеждаше Куинтъс Блум. Той се усмихваше и щом отвори скафандъра си започна да изнася лекция на всеки, който беше готов да слуша.

— Точно както очаквах — гърбавият нос беше вдигнат високо от задоволство. — Събитията протичат точно според моята теория.

Дариа не си спомняше да са протекли така. Тя погледна Блум и после внимателно огледа всички останали, натъпкани в каютата. Израженията на лицата на извънземните и на Е. К. Тали бяха неразгадаеми, но останалите бяха като отворена книга. Мади и Катерина бяха нервни и нетърпеливи, желаещи да напуснат Лабиринт колкото се може по-скоро. Беше само въпрос на време да изхвърлят всички от кораба си и да отлетят. Може би те бяха умни. Тяхната русокоса сестра, Лиси, моментално беше завладяна от чара на Куинтъс Блум. Нейното силно подозрение към мъжете беше изчезнало и тя стоеше пред него с отворена уста и поглъщаше всяка казана от него дума.

До Лиси и Блум стоеше Ханс Ребка в обичайното си настроение при криза, следейки всичко и всички, резервиран и сериозен. Той забеляза, че Дариа го гледа и силно се смути.

Ребка пренебрегна всички други и отиде при нея.

— Дариа, трябва да поговорим.

— Така ли? — тя го погледна хладно. — Нямам какво да ви казвам. А и сега е възможно най-лошото време за приказки.

— Може да е най-лошото време, но това е може би единствената ни възможност. Независимо какво ще се случи с нас, искам да изясня нещо.

— Предполагам искате да ми кажете, че Глена Омар е била случайно в спалнята ви и между вас нищо не се е случило…

— Не. Това няма да е вярно. Зная, че ви наранявам. Но Глена наистина не означава нищо за мен и никога не е означавала. Аз също никога не съм означавал нещо за нея. Аз бях просто друг мъж, когото да прибави към колекцията си, друг трофей за стената на нейната спалня.

— И защо трябва да ви вярвам?

— Дариа, само я погледнете. Погледнете и Луис Ненда. Не можете ли да разберете? Какво мислите, че са правили двамата?

Ненда стоеше на четири крачки от тях. Той изглеждаше изтощен. Мургавото му лице бе по-бледо от обикновено, а под очите му имаше тъмни следи от ожулвания. Застанала близо до него, Глена Омар отъркваше рамене о неговите. Глена — Дариа реши, че сигурно настъпва краят на света — не беше гримирана, дългата й коса беше пусната назад и небрежно отметната от лицето. Тя също изглеждаше уморена. Но цялото й тяло говореше за умора и задоволство.

Гледката предизвика у Дариа силно чувство на раздразнение, насочено съвсем не към Ханс Ребка.

— Сега не можем да говорим — каза тя. — Може би по-късно.

— Ако изобщо има по-късно — Ханс хвана ръката й. — Ако няма, искам да ви кажа, че съжалявам.

— Няма да има по-късно, ако не престанем да говорим, и не се заемем да направим нещо — но Дариа не издърпа ръката си. Вместо това тя насочи вниманието си към Куинтъс Блум, който единствен в каютата изглеждаше с повишено настроение.

— Вие казвате, че сте предсказали всичко това? — тя прекъсна словесния поток на Блум, насочен към Лиси Трийл. — Не си спомням такова нещо.

— Значи не сте внимавали — гърбавият нос се обърна агресивно към нея. — Въпреки моите обяснения на Сентинел Гейт, предполагам, че вие все още не приемате природата на Строителите. Защо иначе ще идвате непоканена на Лабиринт?

Непоканена. Като че ли Блум беше собственик на артефакта. Но той продължи.

— Последните събития дават убедително потвърждение за онова, което се случва. Да разгледаме доказателствата. Първи факт: Парадокс се свива и изчезва, а Ребка и останалите от тях посредством вихър на Строителите са транспортирани на Лабиринт. Втори факт: Торвил Анфракт се променя до неузнаваемост и докато все още се извършва тази промяна, посредством друг вихър моята група е изпратена тук.

Дариа се вгледа в блестящата усмивка и неестествено веселите очи и разбра една голяма истина за себе си. И тя, и Куинтъс Блум бяха амбициозни, и двамата умни, и двамата упорити учени, и двамата посветили се на Строителите. За повечето наблюдатели те може би изглеждаха съвсем еднакви. Но имаше една разлика и тя беше решаваща. Дариа беше от дясната страна на разграничителната линия между големия ентусиазъм и фикс идеите. Блум някъде по пътя от детството си на света Джером беше пресякъл тази линия. Той беше луд. За него нищо в живота му не беше по-важно от това да излезе прав. Беше му психически невъзможно да приеме идеята, че може да не е прав.

Детето е предвестник на мъжа. Орвал Фриймонт, първият учител на Блум на света Джером, беше разбрал точно природата на младия Джон Джонс или Куинтъс Блум.

Дариа сравни отново неговото изражение с това на всички останали. Те бяха в беда, може би през следващите два часа ги очакваше смърт. Някои може би щяха да кажат, че Куинтъс Блум е невероятно смел, защото беше толкова весел и самоуверен. Истината беше друга. Блум не изпитваше страх, защото му липсваше способност за това; не се страхуваше, защото опасността не означаваше нищо за него. Единствено, което имаше значение за него беше потвърждение на теориите му за Строителите.

Които, според Дариа, съдържаха един фатален недостатък — бяха погрешни. Може би тя нямаше да може никога да убеди Блум в това, но чувството й за собствено достойнство я задължаваше най-малкото да му каже, че на света има и други идеи. Времето и мястото бяха неподходящи за спор. От друга страна може би, както беше посочил Ханс, друга възможност нямаше да има.

Дариа заобиколи Лиси Трийл и застана пред Куинтъс Блум.

— Никой не отрича, че артефактите се променят. Аз дори съм съгласна, че те изглежда изчезват. Но това са само наблюдения. Те не дават обяснение защо става това.

— Скъпа ми професор Ланг — Блум саркастично превърна титлата в обида. Невероятно, въпреки хаоса около тях, той се намираше в обичайното си снизходително менторско настроение. — Аз мога да дам това обяснение дори никой друг да не може. Всичко е част от проста логическа последователност от събития. Както ви казах по-напред, артефактите на Строителите са поставени в Спиралния ръкав от бъдещето, от нашите потомци. Когато тяхната цел бъде постигната, артефактите ще изчезнат… Както и вече изчезват. Може би ще попитате какво е самият Лабиринт? Той е нов артефакт. Тогава защо е бил създаден и защо сме докарани тук? Ще ви кажа. Нашите потомци са любопитни. Те не се задоволяват да научат за нашето време само от историята. Те искат лично да го видят. Лабиринт е последният артефакт, преходен, крайна станция, на която се изпращат интересните неща от всички други по-стари артефакти. Разбрах го още щом видях моите първи пет зардалу. Единствените живи зардалу са на планетата Дженезий, но аз видях мумифицирани тела по-рано… На Лабиринт. Тези трупове трябва да са от някой друг артефакт, където са пристигнали най-малко преди единайсет хиляди години, преди Голямото въстание. Същото се отнася за всички артефакти. И след като процесът на пренасяне завърши… което ще стане много скоро… Лабиринт ще се върне към далечното бъдеще. Който и каквото е на Лабиринт по това време, ще отиде с него. Аз възнамерявам да отида с него. И ще посрещна Строителите… нашите собствени далечни потомци! Това не е ли най-прекрасната перспектива в цялата Вселена?

Беше вълнуващо. Дариа почувства собствената си положителна реакция. Застанала до нея, Лиси Трийл кимаше ентусиазирано. Куинтъс Блум беше адски добър агитатор. Той умееше да внушава доверие.

Ала ужасно грешеше.

Дариа никога нямаше да стане такъв убедителен агитатор като Куинтъс Блум, но нейният престой на Лабиринт й беше осигурил много време да подреди мислите си.

— Казаното от вас звучи добре, но то оставя без отговор много въпроси.

— Така ли? Бих желал да посочите поне един, който има някакво значение — Блум все още се усмихваше с извити в дъга вежди, зад блестящите бели зъби се виждаше дългия му розов език. Но сега цялото му внимание беше съсредоточено върху Дариа. В натъпканата с шумни хора и извънземни каюта общуването беше станало подчертано персонално.

— Точно така — Дариа си пое дълбоко дъх. — Точно това ще направя. Първи въпрос: Всички признават, че артефактите на Строителите са тук най-малко отпреди три милиона години. Някои от тях са дори по-стари. Хората и другите видове са в Космоса само от няколко хиляди години. Ако Строителите са наши потомци, какъв е бил смисълът да се пренасят техни артефакти толкова отдавна? Те са били без значение за хората почти през целия им живот.

— Несъмнено…

— Още не съм свършила. Втори въпрос… и по-важен. Вие сте намерили пътя си в централните зали на Лабиринт и сте открили как да разчетете полиглифите. Моите уважения за това… То е едно поразяващо постижение. Не зная дали без вашия пример Калик и аз някога бихме разбрали, че това са потенциални послания. Но знаейки го ние самите дешифрирахме рисунките по стените. Обърнете внимание, че не казах стена, а стени. Всяка една от тях изобразява различна серия от изображения на Спиралния ръкав — минало, настояще и бъдеще. Предполагам, че вие не сте били в същата централна зала, в която бяхме ние. Но все пак сте били в хексагонална зала с шест стени. Обзалагам се, че пет от тях изобразяват история, различна от тази, която ние знаем. И тук възниква въпросът, всъщност два въпроса. Защо заедно с историята, която показахте, не показахте и алтернативни истории? И преди да съм свършила, нека да ви задам и един трети въпрос: Защо Строителите са избрали такъв странен начин да изобразяват информация, построявайки в три измерения сериите от образи върху стени?

Дариа се спря да си поеме дъх. След като започна да задава въпроси й беше трудно да спре. Тя забеляза с непочтено задоволство, че усмивката беше изчезнала от костеливото лице на Куинтъс Блум и той се беше намръщил.

— За да отговоря на тези въпроси ще е необходимо, разбира се, допълнително проучване. Но, ако останем тук, ние скоро ще имаме възможност да поставим директно въпроси… на хората, които са създали артефакти, Лабиринт и полиглифи.

Блум посочи дисплеите на кораба, които през последните няколко минути Дариа беше престанала да гледа. Вътрешната структура на Лабиринт се рушеше. Стените изчезваха, пролуките между залите се разширяваха. Дариа видя половин дузина други зали как се сляха една с друга като сапунени мехурчета. Във всяка една имаше смущаващи неясни очертания на активност. Тя видя три нови образуващи се вихри, дузини малки точки, които можеха да са фигури в скафандри и три кораба с непозната конструкция.

— Съмнявате ли се — продължи Блум, — че самият Лабиринт се променя? Че се подготвя да се върне в бъдещето?

— Променя се, да. Но Лабиринт не е от бъдещето нито отива там — сега дойде критичният момент. — Аз мога да отговоря на всеки от поставените от мен въпроси, за които вие твърдите, че е необходимо допълнително изследване. И мога да го направя сега. Защото разбрах природата на Строителите.

Изведнъж оживените лични разговори престанаха. Ханс Ребка слушаше съсредоточено, същото правеха Луис Ненда и Глена Омар. Калик и Д’жмерлиа бяха прекратили разговора си с Атвар Х’сиал и също гледаха към Дариа. Наведен под раковината на сикропеанката Д’жмерлиа несъмнено предаваше феромонен превод на всичко. Усетила съкрушителната увереност на Блум, Дариа почувства собствените си съмнения. Но моментът не беше подходящ да се оттегли.

— Да започнем с по-лесния въпрос. На другите стени на вътрешната зала вие сте открили алтернативни истории на Спиралния ръкав. И сте решили да не ги показвате на вашите семинари, защото те противоречат на предлаганата от вас теорията. Можете ли да го отречете?

Каменното изражение на Куинтъс Блум беше достатъчно красноречив отговор.

— Затова съм сигурна, че вие знаете главното във всичките тези алтернативни истории — продължи Дариа, — макар никой друг да не го знае. Аз имам със себе си половин дузина серии, които ще покажа ако някога излезем от тук и някой пожелае да ги види. Но мога да ги резюмирам. Във всяка алтернативна история възниква вид или група видове, които колонизират и населяват Спиралния ръкав. Понякога видът е един от добре познатите ни, понякога такъв, който никога не сме срещали. Понякога развитието се е случило далеч в миналото, много преди появяване на историческата сцена на хората. Но във всички случаи при придвижването ни в бъдещето някой единичен вид постига господство. А след това, независимо кой вид управлява, колонизацията най-накрая е отхвърлена. Спиралният ръкав остава празен, без население и цивилизовани светове… Първата ми мисъл, която ми дойде, беше най-проста. Това бяха не алтернативни истории, взети от действителността, а някаква фантастика. Изглеждаше невероятно, но можеше ли някой да знае? Може би Строителите са имали своя идея за развлечение. Фантастиката изглеждаше по-вероятна от алтернативата — наблюдаваното от нас с Калик в известен смисъл беше реално.

— Което очевидно не е било — на лицето на Блум се върна надменната подигравателна усмивка. — Аз разгледах другите серии изображения, разбира се, че ги разгледах. Не виждах обаче никакъв смисъл да обременявам аудиторията или моите аргументи с явни фантазии. Алтернативни измислени истории или фантастично представено бъдеще нямат никакво значение нито представляват интерес за сериозния изследовател.

— Ако сериите не съдържат нищо друго вероятно бих се съгласила с вас — Дариа чувстваше, че борбеният й дух нараства. — Но там има нещо друго, нещо, което вие или не сте забелязали, или не сте искали да споменете. Едно минало и бъдеще на Спиралния ръкав изобразява нашето минало и може би нашето настояще и бъдеще. Само това от всяко друго минало и бъдеще показва нарастване и продължително присъствие на много видове. Много видове, не само един, споделят бъдещето на Спиралния ръкав. И за разлика от всички останали, тази серия не свършва с гибел на цивилизацията. Тя показва едно далечно бъдеще, в което Спиралният ръкав е населен, здрав и устойчив. Но има и един друг момент, по-важен от всичко. Нашата версия на историята и само нашата съдържа артефакти на Строителите. В никоя друга алтернативна история няма никакви следи от артефакти.

— Спрете — Блум вдигна ръка с длан обърната към Дариа. — Давате ли си сметка, че вие току-що сринахте минималната достоверност, която можеше да има вашият аргумент? Вие приемате сценарий, който показва бъдещето на Спиралния ръкав. Няма начин да се знае такова бъдеще, освен ако то не ни е показано от същества, които са от него.

— Погрешно. Това е, което най-много ме забави. Аз се запитах как може някое същество, независимо какво е то, да знае бъдещето? То може би прави предсказания. Ние непрекъснато правим предсказания. Но това отива далеч отвъд предсказанието. Чудех се възможно ли е да има същество, което да вижда бъдещето, както ние виждаме нещата около нас? Ако съществува такова същество, какви са основните му свойства.

— Нямах отговор… докато не видях полиглифите на стените на Лабиринт. Нормално една картина изобразява двуизмерна идея. Тези картини бяха триизмерни и третото измерение беше времето. Тогава се запитах какво е онова същество, което ще намери за естествено да разглежда времето като измерение не по-различно от другите? И намерих отговор — същество с крайно разширение във времето.

— Глупости! — Блум се огледа, търсейки подкрепа от другите в каютата. — Това, което казва тя, е смешно и неправдоподобно от физична гледна точка.

— За нас — може би. Но за Строителите ние сме неправдоподобни. Ние сме напълно безинтересни, живеещи в безкрайно малък отрязък от време. Нищо чудно, че за Строителите е било трудно да комуникират с нас. Ние възприемаме пространството като двуизмерно, но се движим във времето, винаги уловени в момента на непосредственото настояще. Ние нямаме директен опит в нищо друго, минало или бъдеще. Едно същество с крайни параметри във времето, както и в пространството ще се движи напред през времето, както правим ние, но то ще има също директен опит в онова, което ние възприемаме като непосредствено минало и непосредствено бъдеще. За да виждаме в някое измерение, е необходимо да имаме максимални параметри в това измерение. Те виждат бъдещето, както ние виждаме нещата в пространството. И, подобно на нашето зрение, тяхното зрение може да вижда детайлите само на близкото бъдеще, а по-далечното само в най-общи линии.

Дариа почувства промяна на атмосферата в каютата, хората се раздвижиха — явно се отегчаваха от нея и от Блум. Но тя беше твърде погълната, за да спре и във всеки случай той трябваше да бъде убеден. Тя заговори по-бързо:

— Аз можах да приема тази идея концептуално, но имах един голям проблем. Ние говорим за „бъдещето“, сякаш то е нещо добре дефинирано. Но то не е. Бъдещето е потенциал, то може да има много форми. В зависимост от това какво правим… и какво са правили Строителите… са възможни много различни състояния на бъдещето на Спиралния ръкав. И накрая разбрах. Строителите виждат… и илюстрират за нас… тези потенциали. Това показват полиглифите. Различни стени, различно потенциално бъдеще. И от всички тези възможности само една позволява стабилен растеж и непрекъсната цивилизация. Онази, при която Спиралният ръкав е населен и в него господстват много видове. И Строителите с помощта на оставените много отдавна артефакти са създали възможност за това бъдеще.

Мъчейки се да изкаже аргументите си по-ясно, Дариа почти не виждаше околните. Умът й беше изпълнен с изображения на Строители, извършващи действия в миналото и настоящето, след това взиращи се далеч напред да наблюдават разместванията и промените на неясните картини от бъдещето. Те не можеха да гарантират едно бъдеще, те можеха само да повишат шансовете за него. Как изглеждаха тези възможности за странните сетива на Строителите? Избледняваха ли или се засилваха алтернативите при извършване на различни действия и смятаха ли, че това ще промени бъдещето? Колко подробно можеха да виждат бъдещето? Появяването и изчезването на един вид, да, но виждаха ли по-малките детайли като например икономическа мощ и влияние?

Някой нетърпеливо я хвана за ръката. Тя погледна, предполагайки че е Куинтъс Блум. Вместо него видя Ханс Ребка. Самият Блум си проправяше път, блъскайки другите в каютата.

Дариа насочи раздразнението си към Ребка.

— Какво нахалство! Аз говорех на него!

— Не — той я задърпа, влачейки я след другите. — Вие само си мислехте, че говорите на него. През последните тридесет секунди не говорехте на никого. Когато започнете тази тема, вие ставате толкова зле, колкото и той. Хайде. Трябва да намерим начин да излезем от тук. Всичко се разпада. Можете да ни разкажете всичко за Строителите друг път… ако имаме късмет.