Сливане

Глава 17

Ханс Ребка беше прекарал много време в изучаване на Парадокс. Той знаеше историята на откриване на артефакта и всичко за въздействието на неговата вътрешност върху падналата радиация (малко) и намесата на интелигентните видове (гибелна). Що се отнася до Парадокс, Ребка беше квалифициран експерт.

Докато…

Увиснал в пространството, той погледна назад към недостижимата външност, после напред към зловещия на вид централен регион. Той наистина не знаеше почти нищо за природата или произхода на Парадокс, споходи го отрезвяваща мисъл.

Положително имаше промени — нищо в историята на Парадокс не говореше за необратимо движение вътре в него или за изолирания торус в центъра. Но промени как, кога и защо?

Още два опита за движение навън показаха, че това е напразна загуба на гориво и енергия. Той изключи двигателите на скафандъра си. Тогава разбра, че положението е по-лошо, отколкото си бе представял. По принцип той трябваше да виси над фиксирано място в Парадокс. На практика се носеше бавно, но непрекъснато към центъра. Можеше без проблем да се движи тангенциално, но в това движение винаги имаше една малка радиална компонента, която го отнасяше навътре.

Следващото му действие беше инстинктивно, резултат на двайсетгодишен суров опит. Той не беше мислил за него нито се беше опитвал да го обясни, макар че ако присъстваше Е. К. Тали, би го обяснил с примери от собствената си дейност. Когато възникне изключително голям или спешен изчислителен проблем, тогава всички второстепенни изчисления трябваше да се спрат. Периферните активности трябваше да преминат напълно в режим на изчакване в полза на работата по централния проблем.

Разбира се, Тали смяташе хората за умствено непълноценни поради несъвършената си конструкция. Главната част от дейността на човешката нервна система отиваше за поддържане на организма, така че пълното намаляване на разхода на енергия за периферията или за нежеланите банки памет беше невъзможно.

Но при тези вродени ограничения Ханс Ребка се приближаваше доста до идеала на Е. К. Тали. Ребка не се тревожеше нито за Тали, нито за собственото си положение или нещо, което можеше да се случи вън от Парадокс. Той не отдели повече време за експерименти в тангенциално движение или в безплодни опити за връщане назад, нито дори мислеше за причината за неговото движение напред. Цялото му внимание беше съсредоточено върху торуса — дебелият, приличен на поничка диск на двайсет километра пред него. Ако нещо не се променеше след около час, той щеше да бъде там. По-добре да е готов.

Външната част на торуса беше осеяна с тъмни петна, може би отвори. Те показваха, че дискът бавно се върти. Отначало тези петна изглеждаха не по-големи от белези от шарка, но когато отиде по-близо, Ханс видя, че всяко от тях си има форма. Бяха като множество малки черни ромбове неравномерно разпръснати по диска, дългият диагонал на всеки паралелен на главната ос на диска. Онова, което отдалеч изглеждаше като дупка точно през центъра на диска, сега имаше по-двусмислен характер. В центъра му определено имаше тъмнина, но черното беше с оттенък на облак и подсказваше структура, която не отговаряше на разбирането на Ребка за празно пространство.

Той гледа, докато зрението му се замъгли. Какво даваше това впечатление за едновременно присъствие и отсъствие? Никога не беше изживявал такова нещо.

Няма значение. Ако нищо не се промени, той скоро ще бъде принуден да научи това от личен опит. Неговото движение навътре не се беше забавило. Дори, ако въобще бе възможно, той се движеше по-бързо. Може би след десет минути щеше да стигне до центъра.

Сега неговата възможност да се движи тангенциално беше важна, защото неочаквано се оказа, че има избор. Не избор като при нормални условия, но можеше или да се насочи към един от ромбовидните отвори върху диска, или да тръгне направо към черния вихър в центъра.

Кое от двете да предпочете?

Да предположим, че тази негова неспособност да се движи встрани от центъра продължи. Тогава той ще може да влезе в един от ромбовете и ако това се окаже безполезно, може би все още ще бъде в състояние да продължи и да види какво има в тъмния център на диска. Ако първо изследва черния регион, по-късно няма да има възможност да посети ромбовете. „Осигури си максимален брой възможности. Вземи решение.“

Дискът се въртеше, но много бавно. Срещата нямаше да представлява никакъв проблем. Той можа да изброи половин дузина различни ромбове по края — всичките изглеждащи еднакво подходящи. Ребка избра произволно един и с помощта на двигателя на скафандъра съгласува ъгловата си скорост на движение с него. След това оставаше само да наблюдава и да чака, и да се погрижи да не настъпи аномално нарастване на радиалната му скорост и да отмине целта.

Отворът беше по-голям, отколкото изглеждаше отдалеч, може би двайсет метра по дългата ос на ромба и петнайсет по късата. Ребка се насочи точно към средата, чудейки се дали в последния момент няма да се разпадне на атоми, да бъде свит до размерите на главичка на топлийка от материя с плътността на атомно ядро или захвърлен на стотици хиляди светлинни години извън Спиралния ръкав в междугалактическото пространство.

Когато влезе в отвора, почувства слаба съпротива, като че ли преминава през тънък филм от лепкава материя. После продължи навътре напрегнат и разтреперен, готов за всяко евентуално действие за опазване на живота си. Остър сигнал в шлема му го накара да погледне в мониторите. Температурата вън от скафандъра беше скочила мигновено от студа на междузвездното пространство до тази на приятната пролетна сутрин на Сентинел Гейт.

Какво друго се беше променило?

Предварителните размишления щяха да са загуба на усилие, така че преди да влезе в ромба, той не си беше позволил удоволствието да се чуди какво може да намери вътре. Въпреки това трябва да е носил някъде в главата си списък на нещата, които определено не очакваше да срещне, когато влезе в отвора. Иначе нямаше да се учуди на онова, което видя, когато се появи във вътрешността.

Беше в зала, прилична на деформиран куб. Едното измерение беше с ширина на диска със сферичен таван и под, който следваше формата на торуса. Равните стени от двете страни се простираха далеч и правеха залата да изглежда най-малко четирийсет метра широка. Всеки квадратен сантиметър на тези стени беше зает от шкафове, дюзи, чучури, линии за подаване на газ, вентили, шлангове. Хиляди и хиляди с всякакви форми и големини.

Ребка отиде до далечната стена на залата, най-близката до центъра на Парадокс. Беше твърда като скала, безшевна, при удар с юмрук резонираше с глух звук. Нямаше начин да се излезе през нея.

Той отиде да разгледа дясната стена. Първите блокове, до които дойде, очевидно представляваха линия за зареждане с газове. Нямаше никакви циферблати, индикатори или инструкции, но беше трудно крановете да се сбъркат с нещо друго. Ребка внимателно отвъртя малко един. Той изчака сензорите на скафандъра да вземат проба от онова, което излезе и веднага спря потока. Флуор! Отровен и силно реактивен, макар че никой не знаеше в каква степен. Може би имаше достатъчно да изпълни цялата зала при условие, че мембраната на входа може да го задържи.

Ханс тръгна покрай линията, опитвайки подред всички кранчета. Хлор, хелий, азот, неон, водород, метан, въглероден двуокис, амоняк. Кислород. Тук можеше да умре от глад или от жажда, но нямаше да се задуши. Можеше да зареди бутилката за въздух на скафандъра, да подбере всяка желана пропорция на газовете. Всъщност — той огледа редицата от блокове, простираща се далеч в двете посоки — нямаше да е чудно, ако от някое кранче потече смес от газове. Положително кранчетата бяха много повече, отколкото бяха необходими за съществуващите газообразни елементи и техните най-прости съединения.

Изкушаваше се да го провери. Вместо това Ребка насочи вниманието си към по-малките блокове покрай стената. С тях се подаваха течности вместо газове. Започна да пуска по няколко капчици върху сензорите на скафандъра си, но те можеха да идентифицират само най-простите. Метилов алкохол, ацетон, етилов алкохол, бензин, етер, тулуол, въглероден тетрахлорид.

Вода!

Когато беше идентифицирана тази течност, той остана дълго неподвижен. Пий ме. В този случай почти сигурно можеше да го стори и без никакви лоши последствия. Неговият скафандър потвърди, че водата е чиста и годна за пиене.

Сега тръгна много по-целенасочено към шкафовете и дюзите. Не беше особено изненадан, като откри, че може да върви свободно в тази посока, макар че тя го отвеждаше встрани от центъра на Парадокс. Нещо беше ограничавало движението му по-напред, но очевидно сега то го беше докарало там, където желаеше. Не се изненада като видя, че нещата, които изглеждаха като кухненски шкафове и дюзи бяха точно такива. Разнообразието от храни беше учудващо и по-голяма част от тях сигурно не отговаряше на човешкия вкус. Но това беше естествено. В тези шкафове сигурно би могъл да намери храна, подходяща за всички видове в Спиралния ръкав. Беше просто въпрос на търсене, за да открие предназначената за хора.

Ребка не си направи този труд. В скафандъра имаше храна за няколко дни. Той се издигна във въздуха близо до стената и удари по нея с облечения в ръкавица юмрук. Вътрешната стена беше плътна, почти без резонанс.

Време беше отново да започне да мисли за нещо повече, освен простото оцеляване. „Старият“ Парадокс беше допускал изследователи да влизат или да излизат, но преди да излязат беше изтривал цялата им памет. „Новият“ Парадокс не засягаше ума, тъй като Ребка определено се чувстваше нормален, но той направляваше движението на всеки влязъл в централния регион. Където, ако нещо не се променеше, той щеше да си остане завинаги.

И да прави какво?

Постъпките на Строителите бяха загадка дори за специалисти като Дариа Ланг и Куинтъс Блум. Но кой можеше да приеме идеята за грижливо подкарване на човек към средата на един артефакт, където са осигурени всички потребности за живот и след това да бъде оставен самичък до края на живота си? Това просто не беше логично, беше антилогично.

Да допуснем, че Строителите, макар да познават различни физически закони следват същите закони на логиката. Да допуснем, че събитията в Парадокс протичат в съответствие с тези закони на логиката. Тогава какво ставаше сега? И по-важно какво щеше да се случи след това?

Доста странно, но Ханс се сети за една възможност.

Парадокс беше стар милиони години, но той невинаги е бил такъв. Преди една година или половин година, или изобщо преди известно време той драматично се е променил. Сега артефактът хващаше всеки, който влезе, и го докарваше до централния регион. Но не да умре. Стените на залата показваха, че всяко същество дори с ограничена интелигентност може да оцелее тук дълго време.

А след това?

След това имаше две възможности. Затворникът щеше да остане вътре, докато не се случи нещо друго. Обезпокоителна мисъл при големите интервали от време, през които работеха Строителите. Или затворникът, с презареден скафандър, щеше да бъде освободен да напусне тази зала и може би да изпълни някоя друга функция вътре в Парадокс.

Втората възможност означаваше, че Ханс може би ще може да излезе от залата, в която се намира. Той вървеше бавно покрай линиите за захранване, изхвърляйки издишвания въздух и отпадъци от скафандъра си в шланговете за отпадъци и вземайки въздух, храна, реакционна маса и вода. Когато зареди скафандъра си до максимум, тръгна към ромба на входа. Той видя далеч трепкащата светлина на външната бариера на Парадокс. Съвсем близо за нормални космически разстояния. Много далеч, ако вън от тази зала продължаваше да действа ограничаващото поле.

Нямаше смисъл да чака. Ханс тръгна към отвора. Той се насочи към изхода, почувства за секунда натиска на мембраната на входа, мина през нея и заплува свободно навън.

Само че не плуваше свободно. Върху него действаше сила. След няколко секунди погледна назад към повърхността на торуса и разбра, че не се движи навън. Вместо това бавно, много бавно беше започнал да се плъзга назад към чакащия ромб.

Прекоси онзи. Ребка отправи последен, изпълнен с копнеж поглед навън, преди отново да падне във вътрешността. Той видя светещата повърхност на Парадокс — фон от трепкаща светлина с цветовете на дъгата — звездите зад нея и очертана на него, като черен силует, облечена в скафандър фигура.

Скафандър предназначен за хора. Скафандър, който се движеше с огромна скорост към центъра.

Скафандър, в който сигурно не беше — беше ли? — малоумният тъп хуманоид, известен под името Е. К. Тали.

— Ей! — Ребка завика и замаха с ръце, докато се плъзгаше бавно назад към дълбините на торуса. — Тали, вие ли сте? Насам. Намалете! Казах насам, проклет идиот!

Комуникационният апарат в скафандъра не работеше — нямаше как да работи. Приближаващата фигура не показваше с нищо, че вижда или чува. Тя продължи да се носи стремително с включена максимална тяга към един по-далечен отвор върху диска. Докато Ребка продължаваше да вика и да маха и бавно да потъва в ромбовидния отвор, новодошлият изчезна от погледа му.

Десет секунди по-късно Ребка беше отново вътре. Е. К. Тали в смисъл на физическо разстояние може би не беше на повече от сто метра от него. В смисъл на срещане или дори комуникиране той все едно, че беше на друга галактика. А Ханс Ребка беше изправен очи в очи с първата си алтернатива — той самият щеше да остане хванат в тази зала, докато не се случи нещо.

Или?

Или трябва да намери някакъв начин да излезе навън.

Ребка беше изпадал в трудни ситуации и по-напред. За излизане от тях човек трябва да използва максимално мисловните си възможности. За да стане възможно такова мислене, трябва да се започне с няколко прости правила.

Той хапна от новата храна. Поносима. Пийна малко вода. Приемлива.

А сега най-трудната част. Отпускане. Невъзможно! Не. Трудно, но трябва да го постигне.

Ребка затъмни визьора на скафандъра си. Той насочи вниманието си върху себе си, заслуша биенето на собственото си сърце. Три минути по-късно беше заспал.

Чувствата на Е. К. Тали за собственото му тяло бяха странно смесени. От една страна той се нуждаеше абсолютно от него, иначе вграденият в тялото мозък нямаше да може нито да комуникира, нито той да се движи. От друга страна си даваше сметка, че самото тяло беше печално крехък съд. Основната част от Е. К. Тали, вградена в матрицата на компютърния мозък можеше безпроблемно да функционира при ускорения хиляди единици — полет, който щеше да смаже човешкото му тяло и да го превърне в каша от натрошени кости и течности. Той можеше да издържа температури от хиляди градуси, при които от тялото му щяха да останат само няколко зъба.

А това беше, разбира се, второто му тяло. Второто никога не беше съвсем същото. Той не можеше да признае това на никого, но се беше чувствал далеч по-ангажиран в опазване на първото си телесно въплъщение. С това ще се отнася внимателно, разбира се, ще го поддържа в добро състояние, ако е възможно, но когато това стане невъзможно…

Което твърде вероятно скоро щеше да се случи. Издръжливостта на неговия мозък го беше направила твърде нечувствителен към опасностите на тялото. Е. К. Тали в своето усърдие да помогне беше влязъл в Парадокс с максимална тяга и беше концентрирал вниманието си върху неуспешния опит да открие Ханс Ребка. Той не се беше замислил върху проблема за намаляване на скоростта, докато на дисплея му централният диск не започна да нараства много бързо. Но тогава беше твърде късно да направи каквото и да било. Той бързо реверсира тягата на скафандъра си, но насочената навътре сила на полето й противодействаше и спираше забавянето. Тали разгледа възможностите.

Първа възможност. Можеше да се насочи към отворения център на диска, да се гмурне смело в тъмния вихър в средата и да се надява, че щом мине отвъд централната точка, силата, която не позволява на нищо да напусне Парадокс, ще намали плавно скоростта му. Не възлагаше големи надежди на тази възможност. По-вероятно полето щеше да спре неговото движение отведнъж и рязко. Това може да е достатъчно да разруши дори неговия подсилен мозък.

Не звучеше обещаващо.

Втора възможност. Може да се насочи към един от отворите с форма на ромб в стената на диска. Никой не знаеше какво може да има вътре, но той реши, че Ханс Ребка по-вероятно се е насочил натам, отколкото към централния регион.

Трета възможност. Трета възможност нямаше.

Тали симулира човешка въздишка, настрои се психически и се насочи към най-близкия отвор в диска. Той влетя вътре, изпита остро дърпане от мембраната на входа и изведнъж почувства някаква разлика. Двигателят на скафандъра — най-после — работеше както се очакваше да работи. Той плавно намали скоростта и се удари във вътрешната стена, като леко се одра.

Схемите за псевдоболка се включиха, но единственото, което последва, беше строго предупреждение да се грижи за ценното си тяло. Тали го остави без внимание и се обърна да потърси Ханс Ребка.

Тогава го видя. На не повече от двайсет метра в голяма овална зала по-натъпкана с обзавеждане и апаратура, отколкото Тали някога беше виждал.

Той се обърна към Ребка. За части от милисекундата установи няколко странни факта.

Първо, Ханс Ребка беше без скафандър. Второ, бяха три, всичките жени. И трето, никой от тримата не беше Ханс Ребка.

Трите жени изобщо не изглеждаха изненадани от неговото пристигане.

— Два месеца — изръмжа най-ниската, щом Тали свали скафандъра си.

Тя беше чернокоса, мускулеста — женска версия на Луис Ненда. Тали предположи, че е дошла от планета с голяма гравитация.

— Почти два цели проклети месеца, откакто сме тук.

— И двайсет и един ден, откакто аз дойдох да ги освободя — втората говорителка с нос като ястребов клюн и изпъкнали скули направи гримаса към Е. К.

— Ти не си виновна — произнесе троснато тъмнокосата. — Всички бяхме глупачки. Мислехме, че ще пробием Парадокс, всички готови да излезем от него като големи герои — тя махна с ръка към двойката изследователски съда, висящи във въздуха близо до входа в залата. — Никоя от нас нямаше представа, че проклетото нещо се е променило и може би никога няма да можем да излезем. Същото е и с вас, предполагам.

— О, не — по тяхно настояване Тали свали скафандъра си. Залата беше пълна с въздух, годен за дишане, но малко хладен, за да бъде приятен. Гравитацията беше ниска, но не толкова, че да е неприятно. По някакъв начин жените измъкнаха от стените някаква арматура и я използваха като мебел. Резултатът изглеждаше странен, но беше достатъчно удобно. — Ние знаехме — продължи той. — Ханс Ребка и аз знаехме, че Парадокс се е променил.

Трите жени се спогледаха.

— Вие двамата трябва да сте истинска двойка дитрони — каза жената с изпъкнали скули. — Ако сте знаели, че се е променил защо влязохте?

— Мислехме, че е безопасно.

Този път погледите бяха по-малко прикрити.

— Всъщност — продължи Тали — аз не мислех, че е безопасно. Знаех, че не е. Влязох да освободя Ханс Ребка.

— Това е друго нещо — ниската тъмнокоса жена поклати глава. — Е, ние знаем как става това. Какво се е случило с твоето другарче?

— Досега не успях да го открия.

— Може би ще можем да работим заедно — третата жена, висока, руса и мършава, махна с ръка към Тали, канейки го да седне до нея на маса, направена от два шкафа за храна. — Обикновено не мисля много за мъже, но в този случай ни е необходима цялата помощ, която можем да имаме.

— Ах! — Е. К. Тали седна внимателно на масата и повдигна показалец. — За да избегнем евентуално недоразумение, трябва да направя едно нещо съвършено ясно. Аз не съм мъж. А сега да започна от началото…

— Не си мъж? — русокосата се наведе над масата и го огледа внимателно от главата до петите. — Не бил мъж. Сигурно се будалкаш.

— Не съм и жена.

Русокосата седна на мястото срещу Тали.

— А аз мислех, че преди това бяхме в беда. Добре, съгласни сме с теб. Да започнем от началото, както каза ти, и не бързай. Ние имаме достатъчно време… А по всичко изглежда, че ще го уплътним.