Случаят с непорочната скитница

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

След като съдията Кийтли напусна скамейката, наблюдателите се събраха на малки групички, за да обсъдят случая. Вестникарите се струпаха отпред и се опитаха да говорят с Хамилтън Бъргър, но той ги отстрани и забързано напусна съдебната зала. Мейсън се усмихваше вежливо и стоеше в очакване на журналистите.

— Елате, елате, господа — каза Мейсън, — не мога да издам всички свои доводи. Фактите говорят сами за себе си. Видяхте похвата на обвинението, базиран на показанията на изнудвачи. В къщата на убийството има отпечатъци на поне една мистериозна жена. Възможно е да има отпечатъци и на друга жена. Кои са тези жени? Знае ли обвинението? Очевидно не. Склонно ли е обвинението да разбере? Вие, господа, ще трябва сами да дадете отговор на този въпрос.

Пол Дрейк, който си пробиваше път сред тълпата, грабна ръката на Мейсън и прошепна хрипливо:

— Пери, открихме нещо.

— Какво?

— Намерихме жената, която търсеше.

— Искате да кажете партньора на Хансел?

— Не, Лора Мейл Дейл, майката на Вероника.

— Най-после — каза Мейсън победоносно, — стигнахме донякъде!

Дрейк каза:

— Моите хора са я намерили в нейния ресторант в малък град в Индиана. Тя е използвала веднага шанса да дойде тук със самолет. Разбира се, че дъщеря й има нужда от нея и така нататък.

Мейсън кимна.

— Както и да е, хванали са самолет, и сега са тук. Не исках да те прекъсвам по време на делото.

Мейсън повиши глас:

— О, Адисън — извика той, — само за момент. Пристав, задръжте господин Адисън за малко, ако обичате.

Помощник-шерифът, който водеше Адисън обратно в затвора, спря на вратата, която водеше към вътрешния коридор, през който затворниците биваха въвеждани и извеждани от съдебната зала.

Мейсън отиде бързо до Адисън, грабна ръката му, издърпа го настрана и прошепна:

— Всичко е наред, Адисън, започваме да напредваме. Поне държим козовете.

— Какво се е случило? — попита Адисън с надежда.

— Не мога да ти кажа тази вечер, но се наспи спокойно. Мисля, че нещата ще тръгнат добре за нас на сутринта.

Мейсън благодари на помощник-шерифа, че го изчака, забърза към Пол Дрейк и каза:

— Добре, Пол, хайде да се махаме оттук. Сега искам да взема Дела и нейната тетрадка и да получа писмено сведение от нея. Искам да повтори това, което ми каза в канцеларията ми и искам да получа нейните отпечатъци и да ги сравня с отпечатъците, които е открила в онази къща. Къде е тя?

— В един хотел.

— Възможно ли е да има пистолет?

— Не — каза Дрейк. — Пазят я двама мъже. Казах й, че се опитваме да й заведем Вероника. Това, разбира се, е лъжа и на мен не ми е приятно да го правя, но трябва да я накараме да мълчи поне за известно време и това е единственият начин.

Мейсън се усмихна.

— Е, поне можем да опитаме. Ще се свържем с Хамилтън Бъргър и ще му кажем, че майката на Вероника е при нас и иска да види Вероника и ще го попитаме дали дъщерята може да дойде да ни посети.

— Бъргър ще побеснее — каза Дрейк.

— Разбира се — му каза Мейсън. — След това ще размисли и ще разбере, че е изпуснал една възможност. Ще се обади и ще настоява да разговаря с госпожа Дейл, за да й каже, че ако тя отиде в неговия кабинет, ще може да се срещне с Вероника.

— Не мислиш ли, че ще се сети за това първия път?

— Не — каза Мейсън. — Ще бъде твърде ядосан. Къде я държиш, Пол?

Дрейк каза:

— Поех риск. Регистрирах я в хотел „Рокауей“. Виждате ли, дъщерята е била регистрирана там, след като е тръгнала. Всичко се връзва с версията, която й пробутвам, че търся Вероника за нея.

— Не е необходимо да пробутваш нищо на тази жена — каза Мейсън. — Тя е доста умна и ако не е част от изнудвачески кръг, то тогава съм доста слаб познавач. Хайде да отидем да я обработим.

Мейсън улови погледа на Дела Стрийт:

— Вземи си доста тетрадки и химикали, Дела. Ще вземем изказване от Лора Мейл Дейл. Ще ти разкажа подробностите по-късно. Да тръгваме.

Тримата излязоха през изхода и влязоха във вътрешния коридор, взеха асансьора и се втурнаха към хотел „Рокауей“ с колата на Мейсън.

— Стая 612 — каза Дрейк. Качиха се и почукаха на вратата.

Един мъж отвори вратата половин инч и каза с дрезгав, войнствен глас:

— Вие пък какво искате?

След това разпозна Пол Дрейк, отвори вратата и каза:

— О’кей, шефе, влез.

Дрейк застана настрана. Дела Стрийт влезе в стаята, последвана от Пери Мейсън. Дрейк влезе последен.

Стаята беше всекидневната на двустаен апартамент. Двамата детективи, които пазеха мястото, бяха мускулести мъже, които бяха напълно способни да се грижат за себе си, в случай на нужда.

— Къде е тя? — попита Пол Дрейк, като огледа стаята.

Единият от мъжете се усмихна и каза:

— В съседната спалня, лежи и почива. Дори не е регистрирана в хотела и доколкото някой шпионин може да разбере, тази стая дори не е наета. Двамата сме тук, за да обсъдим някаква бизнес-сделка, в случай, че някой задава въпроси.

Дрейк, който изведнъж застана нащрек, каза:

— Откъде знаете, че е още там? Откъде знаете, че не е излязла през другата врата или изхода при пожар или…

— Спокойно — каза говорителя на двамата детективи. — Вратата е заключена, а ключа е в нас. От страна на коридора има знак „НЕ БЕЗПОКОЙТЕ“. Няма никакъв изход в случай на пожар. Там е. Искаш ли да говориш с нея?

Дрейк кимна.

— Ще я доведем.

— Момент — каза Мейсън. — Мисля, че ще бъде по-добре, ако просто й съобщите, че има посетители и ние тримата влезем. Ще бъде по-лесно, отколкото ако тя влезе тук.

— О’кей.

Мъжът, който явно командваше положението, кимна на другия, който почука на вратата на съседната стая и каза:

— Имате посещение, госпожо Дейл.

Вратата се отвори. Чуха женски глас да задава въпрос. След това човекът на Дрейк каза:

— О, не се притеснявайте за дрехите. Това са познати. Ще останат само за малко. Ето ги.

Той отвори вратата със замах и кимна.

Дела Стрийт, която влезе първа в стаята, изведнъж спря, погледна въпросително назад към Мейсън, след това се овладя и влезе така спокойно, като че ли нищо не се беше случило.

Мейсън, който очакваше да види жената, която беше влязла в неговия кабинет и му беше разказала за дъщеря си, се опитваше да се пребори с изненадата, която се изписа на лицето му, когато видя слабата, износена от работа жена в късните си четиридесет, която се усмихна срамежливо на Дела Стрийт и каза:

— Здравейте, носите ли ми информация за моята дъщеря?

Мейсън пристъпи напред и каза:

— Името ми е Мейсън. Това е Пол Дрейк, детектив. Ще се опитаме да открием дъщеря ви. В случая тя е свидетел. Ще се обадя на хората, които са я задържали, за да видя дали ще я пуснат да дойде тук.

Дрейк, леко объркан, каза:

— Мислех, че вие двамата се познавате. Не сте ли била в канцеларията на господин Мейсън?

Тя се усмихна и поклати глава:

— Мили Боже, аз току-що дойдох в този град! Умирам от желание да видя Вероника. Не съм я виждала повече от година. Изпрати ми картичка от хотел „Рокауей“, така че си помислих, че ще дойда и…

— Не сте я виждала повече от година? — попита Мейсън.

— Точно така.

— Къде живеете?

— В един малък град в Индиана. Не бихте познал името. Имам малък ресторант, нищо претенциозно, само осем или десет маси. Храната е хубава, чиста и домашно приготвена.

— Вие ли сте майката на Вероника? — попита Мейсън. — Не сте някоя, която се представя за майката?

— Какво имате пред вид, като казвате „представя се за майката“, господин Мейсън?

— Нищо. Няма значение. Разкажете ни за Вероника.

— Какво искате да знаете за нея?

— Колко е годишна, например?

Госпожа Дейл се намръщи и каза:

— На осемнадесет, почти деветнадесет… но, почакайте, момичето — за Бога, та тя е на двадесет. Господи, как лети времето!

— И не сте я виждала повече от година?

— Точно година. Може малко повече. Знаете ли дали е добре, господин Мейсън? Наистина се тревожех за нея. Последният път, когато тръгна…

— Оставяла ли ви е и преди?

— За Бога, да, тя си е редовна малка скитница. Предполагам, че съм очаквала твърде много от нея. Градът е доста малък. Няма много млади хора. Предполагам, че Вероника е самотна там, но тя ми помагаше в ресторанта, сервира и е винаги толкова радостна и щастлива. Клиентите я харесват и — е, когато Вероника беше там, просто нямах никакви проблеми с помощта.

— Кога ви напусна за пръв път?

— Чакайте да помисля, преди три или четири години?

— Какво направи?

— Просто стана и тръгна и не чух нищо за нея два или три месеца. Бях ужасно разтревожена. Дори се обадих в полицията. След това тя се появи. Просто се е возила на стоп. Каза, че се е разходила и е видяла страната и че вече е готова да се установи и да работи. Е, да, но не за дълго. Само след три-четири месеца старата страст да пътува отново я обзе и преди да разбера, тя беше вече тръгнала.

— Сама ли?

— Сама — каза госпожа Дейл. — Не ме разбирайте погрешно. Вероника е добро момиче. Може да се е качила в нечия кола, когато е започнала, но това е всичко.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна. Казвам ви, Вероника е добро момиче в това отношение. Тя е просто неспокойна, пътешественик по душа. Не може да стои на едно място. Не мога да я обвинявам. Баща й беше същият, винаги неспокоен, винаги търчеше от едно място на друго, търсеше място, където да направи това, което той наричаше „създаване на кариера“. Почти веднага след раждането на Вероника той тръгна на някъде, за да открие някаква Земя на възможностите. Никога не я намери. Постоянно бях разорена, за да финансирам пътешествията му, но той винаги говореше по един и същ успокоителен начин. За Бога, този мъж можеше да те накара да се развълнуваш за всичко, когато говореше с теб. Беше пълен със златни мечти. Понякога ми разказваше за възможности, които е пропуснал само защото не е бил там малко по-рано. Беше пропуснал възможността да стане милионер два пъти — просто я е пропуснал с ден-два. Загина при автомобилна катастрофа, когато Вероника беше на пет години.

— И от колко време е тръгнала Вероника на това последно пътешествие?

— Малко повече от година. Получавам пощенски картички от нея от различни части на страната. Нямах възможност да й пиша. Тя беше постоянно в движение. Понякога минаваха три-четири месеца, преди да получа картичка от нея и когато получех, в нея пишеше само местата, където е била. Не пишеше никакви новини, само списък на местата, през които е минала. Изглежда, че пътуването е всичко, от което се интересува.

— Вероника имала ли е някога неприятности при своите пътешествия?

— Никакви, господин Мейсън. Тя е чудесна в отношенията си с хората. Може да ги гледа право в очите и да ги кара да се чувстват по-нищожни от калта под краката й. Аз просто не знам как го прави. Не знам как успява да постигне този детски поглед в сините си очи. А когато иска да се шегува, може да бъде душата на компанията. Но повечето пъти предпочита да стои и да мълчи. Никога не сте виждал някой, който да може да получава това, което иска като нея. Трябва само да мръдне пръста си и хората се надпреварват да правят това, което тя иска.

Госпожа Дейл светна от гордост.

— Случва ли се да закъса за пари и да ви поиска помощ? — попита Мейсън.

— Никога! Това момиче е най-добрия финансист. Не знам как го постига, но всеки път, когато я видя, тя е добре облечена и има много пари. Купува ми подаръци всеки път, когато си идва у дома. А пътешествията! Господин Мейсън, ще се учудите на колко места е било това момиче. Предполагам, че е била почти навсякъде в Съединените щати, а веднъж е отишла и до Мексико сити. Умирам от желание да я видя!

— Може да се наложи да почакате до утре, за да я видите. Сега е заета с някои неща.

— Такава е Вероника. Винаги е заета като пчела. Под нейните крака не може да расте трева.

Мейсън каза:

— Бих искал да ми докажете по някакъв начин, че сте истинската майка на Вероника, просто за документацията. Можете ли да ми покажете нещо?

— Но, господин Мейсън, разбира се, че съм майката на Вероника.

— Разбирам, но можете ли да го докажете? Може да се наложи да покажа доказателство за вашата самоличност.

— Ами, имам шофьорска книжка и картичката, която Вероника ми изпрати, нейни снимки.

Тя отвори портмонето си, подаде шофьорската си книжка на Мейсън, няколко снимки и пощенска картичка.

Мейсън ги огледа за момент, след което отиде до телефона и се обади в канцеларията на Бъргър.

Когато секретарката отговори на телефона, Мейсън каза:

— Знам, че е след работно време, но си помислих, че господин Бъргър може да е отишъл в канцеларията си след съдебната зала. Тук е Пери Мейсън. Бих искал да разговарям с него.

— Момент. Тук е. Току-що си тръгва за в къщи.

Мейсън чу гласа на момичето да казва:

— Господин Мейсън иска да разговаря с вас — след което, — момент, господин Мейсън, отива до другия телефон.

Чу се трополенето на стъпки, след това дълбокия, мощен глас на Бъргър изръмжа по телефона:

— Какво има, Мейсън?

Мейсън каза:

— Искам да те помоля за една услуга.

— В доста неизгодно положение си, за да искаш услуги. Какво искаш?

— Майката на Вероника Дейл е тук при мен и много иска да се види с дъщеря си. Можеш ли да уредиш да посетим Вероника по някое време тази вечер и…

— В никакъв случай — прекъсна го Бъргър. — Вероника Дейл е свидетел. Ако искаш да разговаряш с нея, направи го на свидетелската скамейка. Съжалявам, Мейсън, но това е последната ми дума. Нямам нито времето, нито желанието да обсъждам въпроса. Късно е и си тръгвам за в къщи. Дочуване!

Телефонът се затвори от другия край на линията. Мейсън се усмихна, постави слушалката на място и намигна на Пол Дрейк.

— Как е Вероника? — попита госпожа Дейл.

— Справя се прекрасно — каза Мейсън, — но стана така, както предполагах. Може да не я видите до утре. Дела, ако Хамилтън Бъргър започне да ме търси, кажи му, че съм излязъл и не знаеш как може да се свърже с мен.