Случаят с непорочната скитница

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Гърти, приветливата телефонистка, влезе на пръсти в личния кабинет на Пери Мейсън.

— Господи, господин Мейсън — прошепна тя със страхопочитание, — господин Адисън е отвън и е много напорист.

Мейсън се усмихна:

— Той е свикнал да получава своето поне в деветдесет и девет процента от случаите. Кажи му да седне.

— Не иска да седне, господин Мейсън. Върви напред-назад и гледа свирепо. Каза ми да ви кажа, че е тук и че иска да ви види веднага.

Мейсън каза:

— Накарай го да почака няколко минути заради принципа и го изпрати да влезе.

Джон Рейсър Адисън представляваше доста нелепа гледка, когато влезе в стаята след три минути.

Очевидно мъж свикнал да се държи авторитетно и гордо, сега той беше така разстроен, че неговите внимателно отмерени крачки се бяха превърнали в бързи, къси стъпки, когато той се впусна към Мейсън.

Гърти, по-късно в разговор насаме с Дела Стрийт, се изрази образно: „Той ми напомняше за гъсок, който се опитва да отиде някъде бързо, а в действителност изобщо не мърда, само размахва опашка по-бързо от обикновено.“

Адисън беше набит, широкоплещест индивид, който обръщаше особено внимание на дрехите си. Изучил начините, по които да накара хората да идват при него, сега, когато беше необходимо той да отиде при хората, се намери в непознати води.

— Здравейте, Адисън — каза Мейсън, заобиколи бюрото и подаде ръка.

Адисън почти пренебрегна поздрава със своето повърхностно здрависване.

— Мейсън, забъркал съм се в ужасна каша — дяволска каша!

— Седнете — каза Мейсън. — Хайде да чуем.

Адисън впи поглед в Дела Стрийт.

— Познавате госпожица Стрийт, моята секретарка — каза Мейсън. — Тя присъства на всички мои срещи, води записки и подрежда фактите. Можете да й имате абсолютно доверие.

— Не желая да се доверявам на никого — каза Адисън. — Напоследък прекалих с това.

Мейсън просто се усмихна, седна зад бюрото и зачака Адисън да продължи.

Явно скритото напрежение беше твърде голямо за притежателя на универсалния магазин.

— Е, добре — каза той, — да бъде както желаеш. По дяволите, всеки се налага в последно време.

Дела Стрийт държеше дискретно молив върху отворения си тефтер.

— Какво точно се е случило? — попита Мейсън.

— Мейсън, изнудват ме.

— Кой? За колко? Заради какво?

— Мъж, за когото не съм и чувал преди, някой си на име Дъндас, Джордж В. Дъндас.

Мейсън се усмихна и каза:

— Джордж В., така ли? Предполагам, че любящата майка на господин Дъндас го е кръстила Джордж Вашингтон с надеждата, че и от него ще излезе баща на нацията, вместо това, обаче, той става изнудвач.

— В интерес на истината — каза Адисън, — мисля, че името му е Уитли. Мисля, че пише вестникарски статии с името на Джордж Уитли Дъндас, клюкарски статии, които, доколкото знам, се появяват в един булеварден вестник. Изрязал съм една такава статия за теб.

Ръката на Адисън, с добре оформен маникюр, издърпа с нервно движение портфейла от вътрешния джоб и извади сгънато парче вестник.

— О, да — каза Мейсън като огледа статията. — Една от онези клюкарски истории, които печелят публика с инсинуациите си — той избра един пасаж наслуки и прочете, — „коя млада омъжена жена се е разхождала из нощните заведения с «приятеля на семейството»? И осъзнава ли мъжленцето й, че вече се е консултирала със скъпоплатен адвокат?“

Мейсън вдигна поглед и каза:

— Тези истории са добро четиво за хора с определени интереси. Не можеш да разбереш дали са верни или не. Ако познаваш някого, който да е прицел на слухове, тогава всичко е ясно, но тази „млада омъжена жена“, чието име дискретно не е споменато, може просто да е плод на въображението на Джордж Уитли Дъндас. Какво иска Дъндас от теб?

— Аз не контактувам директно с Дъндас — каза Адисън, — а с човек на име Ерик Хансел, който казва, че е куриер на Дъндас и събира повечето от фактите, които Дъндас използва в своите статии.

Мейсън каза:

— Това ми намирисва на сладък изнудвачески капан. Като се замислиш, ти в същност нямаш никакви доказателства срещу Дъндас. Куриерът може всеки момент да отрече, че има нещо общо с Дъндас.

— Предполагам, предполагам — Каза Адисън нервно. — Не ме интересуват подробностите. За мен това си е чисто и просто изнудване.

— Разкажи ми как стана всичко.

Адисън кръстоса левия крак върху десния, върна левия крак обратно на земята, след това кръстоса десния крак върху левия.

— По дяволите — каза той, — не знам откъде да започна.

— Започни със срещата си с тази девица — каза Мейсън.

Адисън очевидно се стресна:

— Какво? Какво каза?

— Чу ме.

— Ти откъде знаеш, че тя има нещо общо с това?

Мейсън просто се усмихна.

— Е — каза Адисън, — предполагам, че мога и оттам да започна. Беше около девет часа — вторник вечер. Видях тази млада жена с лек куфар на пътя. Не беше вдигнала ръка, но поведението й красноречиво показваше, че има нужда от превоз.

— Ти спря ли?

— Отначало не спрях. Предположих, че е някоя стара закоравяла стопаджийка и аз в никакъв случай не исках да имам нищо общо с нея.

Минах покрай нея, но през това време я погледнах и видях, че беше младо, сладко момиче. Просто не можех да я оставя там, където някой безпринципен и безотговорен човек можеше да я вземе и да се възползва от нея. Спрях колата и я върнах назад.

— Тя благодарна ли беше?

— Беше много мила — каза Адисън.

— Продължавай — каза сухо Мейсън.

— Естествено — каза Адисън, — когато човек вземе в колата си такава млада, непринудена, свежа и непорочна дама той неминуемо започва разговор.

— Добре, дай ми фактите.

— Отначало имаше известно стеснение — каза Адисън. — Тя ме преценяваше. Поведението й беше някак си неуверено, предпазливо и малко неспокойно, но скоро я успокоих и убедих, че се возеше с човек, чийто интерес към нея беше чисто бащински.

— Чисто — повтори Мейсън безизразно.

— Какво?

— Продължавай.

— Скоро тя вече ми се доверяваше и ми разказваше за своя живот. Имала добра майка, много я обичала. Но детето просто било отегчено до смърт от малкото градче, където живеела майка му. И но всичко си личало, че момичето никога нямало да се измъкне от ужасно скучната атмосфера на малкия град.

— Какъв е бил животът й у дома? — попита Мейсън.

— Нямало такъв. Бащата е починал. Майката държи малък ресторант на около петдесет мили от Индианаполис. Твърде далеко е, за да се посещават представления и все пак твърде близко, за да потича бизнеса в големия град като оставя този малък градец сравнително безлюден, или поне така аз разбрах от това, което тя ми каза. Веднъж започнала, тя говореше така доста свободно. Детето трябвало да сервира, да мие чинии и да помага. За нея това било печалната монотонност на тежката работа в малкото градче. Всички интересни млади мъже отишли в големите градове, където имали повече възможности. Тези, които останали не притежавали нито романтика, нито душевност, нито плам.

— Тя явно доста те е впечатлила.

— Какво те кара да кажеш това? — отсече ядосано Адисън.

— Заради начина, по който си запомнил думите й — „няма душевност, няма плам“.

Адисън погледна свирепо.

— Колко е годишна? — попита Мейсън.

— Осемнадесет.

— Сигурен ли си?

— Не, по дяволите! Как мога да бъда сигурен? Да не би да съм бил там, когато се е раждала или…

— Видя ли шофьорската й книжка?

— Не. По дяволите, Мейсън, не бих могъл да разбера възрастта на момиче като нея, каквото и да ми беше казала между шестнадесет и двадесет и пет щях да й повярвам.

— Добре — каза Мейсън, — какво стана с теб по-нататък?

— Е, тя ми каза съвсем откровено, че е решила да тръгне по света и да си търси късмета, да се опита да си намери работа някъде и да бъде независима. След това щяла да пише на майка си и да й каже къде се намира.

— Каза ли ти името на майка си?

— Не, не разбрах много подробности по онова време. Бяхме заедно съвсем кратко време, само двадесет мили и аз се интересувах повече от това какво тя възнамерява да прави за в бъдеще, по-точно какви бяха плановете й и къде възнамерява да отседне.

— Какво ти каза?

— Призна, че няма много пари и че няма никакъв определен план. Беше млада жена, която разчиташе на себе си и вместо да отбягва житейския опит, тя явно изгаряше от нетърпение да го получи. Това — по дяволите, Мейсън — това ме шокира. Изплаши ме. Толкова съм планирал през живота си и съм работил толкова упорито, за да се почувствам сигурен, че тази млада жена желае с нетърпение да прекара една нощ в странен град, където не познава никого, с недостатъчно пари, за да си купи малко храна, а да не говорим за подслон.

— Така че ти й даде пари.

— Проблемът не беше толкова лесен — каза Адисън. — Ставаше въпрос и за това да си получи стая в някой приличен хотел. Както вероятно разбираш, Мейсън, в наше време не можеш просто да влезеш в някой хотел и да получиш стая. Първо на първо хотелите се отнасят доста неохотно към непридружени жени, когато не знаят нищо за произхода им. Имаше и друго — дори и с цялата охота на този свят е невъзможно да се получи прилична стая без да има резервация отпреди дни, даже седмици.

— И ти какво направи?

— Аз спрях на една бензиностанция извън града, обадих се на един мой приятел, управителя на хотел „Рокауей“. Казах му, че щях да изпратя една млада жена на име Вероника Дейл да потърси стая в хотела му. Исках той да се погрижи да има стая на разположение и той ме увери, че тя ще има подходяща стая. Казах му, разбира се, че гарантирам за нея.

— И после?

— Върнах се в колата, закарах момичето до хотел „Рокауей“ и й казах да влезе и да си вземе стая. Останах пред хотела докато се уверих, че се е регистрирала и получила стая. Нали знаеш, Мейсън, че в повечето от тези хотели запазват една-две стаи, без значение колко са претоварени, за спешни случаи — дублирани резервации, в който случай хотела може да бъде отговорен, или когато някой влиятелен клиент дойде неочаквано — изобщо за стоте и един случаи, които могат да възникнат.

— След това?

— След това си отидох в къщи, доволен, че съм направил всичко, което съм могъл.

— Научил си, че е била арестувана за скитничество?

— Да.

— Как?

— Дежурната полицайка на затвора ме извика, каза че Вероника пожелала да бъда уведомен, че не позволила да ми се обадят предната вечер, защото не искала да ме безпокои. Представяш ли си? Сладкото, чисто, младо същество прекарало цяла нощ в затвора, просто защото…

— Как е разбрала кой си? Даде ли на това момиче визитната си картичка?

— Честно казано, Мейсън, не съм. Срамувам се от себе си, но въпреки всичко има известни предпазни мерки, които човек с моето положение трябва да вземе. Въпреки това, предполагам, че тя е задоволила съвсем естественото си любопитство. Докато съм се обаждал по телефона от бензиностанцията, тя трябва да е прочела регистрационната бележка, която беше на волана и е запаметила името и адреса ми. Така че е помолила дежурната полицайка да ми се обади.

— Кога се обадиха, че са я арестували за скитничество?

— Точно преди да ти се обадя.

— Добре — каза Мейсън, — сега вече имам пълна информация. Предполагам, че не си я виждал, откакто уредих да я освободят.

— Но да — каза Адисън. — Аз я назначих на работа. Обадих й се в „Рокауей“ и й предложих да се срещне с управителя на магазина.

— Кога направихте това? — попита Мейсън.

— Скоро след като тя беше освободена от затвора. Ти ми се обади от фоайето на хотел „Рокауей“ и ми каза, че всичко било уредено и че момичето било в стаята си, така че аз се обадих малко след твоето обаждане.

— Това сега го чувам за първи път…

— Не съм разговарял с теб оттогава.

— Искам да кажа, че не ми каза, че възнамеряваш да го правиш.

— По дяволите, Мейсън, държиш се така, като че ли това момиче е отровно!

— Явно ти е трудно да я забравиш.

— Не говори така. Казвам ти, момичето е чисто, сладко и обичливо дете.

— Всякакво изнудване, предполагам, е чисто съвпадение — каза Мейсън.

— Съвпадение е, разбира се — раздразни се Адисън. — Почакай да ти кажа как стана всичко.

— Точно това искам — съобщи Мейсън.

— Е — каза Адисън, — когато Вероника Дейл ми се обади, аз й поговорих съвсем искрено и бащински. Казах й че не може да се носи из страната, още по-малко нощем, без да има срамни преживявания. Казах й, че не искам да я тревожа ненужно, но й обърнах внимание върху някои сексуални убийства, които са се случвали из страната и след това я изпратих да се види с началника на личен състав.

— И й даде работа?

— Предполагам, че са й дали работа. Фактът, че е отишла в отдела с карта от мен, трябва да й е осигурил работа. Аз естествено предположих, че така е станало. Дори не си направих труда да проверя.

— Значи, доколкото ти е известно, тя работи в твоя магазин, в момента.

— Бих казал, да.

— Добре, а Дъндас?

— Този човек, Ерик Хансел, ми се обади и ми каза, че искал да ме интервюира във връзка с една статия, „малка личностна характеристика“ беше изразът, който той използва. Е, нали знаеш, Мейсън, че човек с моето положение не може да си позволи да обиди пресата. Не се крия от публичността. Никога не съм го правил.

— Не — каза сухо Мейсън.

— Е — каза Адисън, — интервюто беше съвсем различно от това, което очаквах. Господин Хансел се оказа червенокос, лекомислен млад човек, който би могъл да се свърже по-скоро с мошениците по конните надбягвания, отколкото с почтените хора на пресата. Той ми зададе няколко въпроса за живота ми, моя партньор и бизнеса ми — неуместни, лични въпроси, зададени по безсрамен начин. И когато вече бях на път да го изхвърля той ме попита за взаимоотношенията ми с Вероника Дейл. Това направо ме порази, Мейсън. Този човек явно доста се беше потрудил, за да събере тези факти. Той явно знаеше, че аз се бях обадил на управителя на хотел „Рокауей“ и ми каза, че Джордж Дъндас щял да издаде нещо за мен в клюкарската колона и искал да знае дали има истина в слуха, че възнамерявам да се оженя за Вероника Дейл, млада жена, която била настанена в хотел в центъра на града с помощта на моите връзки и е била арестувана и обвинена в скитничество същата вечер.

Страхувам се, че изгубих търпение, Мейсън. Изкрещях му. Казах му да върви по дяволите, а той просто драсна клечка кибрит на бюрото ми, запали си цигара, погледна ме покровителствено и каза: „Добре, дебелак, ще пуснем статията…“ Представяш ли си, Мейсън, в собствения ми кабинет това младо, грубо нищожество се обърна към мен с думата „дебелак“!

— Известно неуважение — каза Мейсън, като внимателно се въздържа да не погледне към Дела Стрийт.

— Неуважение! — възкликна Адисън. — Това беше върхът на нахалството!

— И ти го изхвърли?

— Е — каза Адисън, — положението малко се усложни. Ако Дъндас публикува нещо такова…

— Ти ще съдиш вестника за клевета — каза Мейсън.

— Но, Мейсън, има някои осъдителни обстоятелства — искам да кажа, че обстоятелствата са невинни, но лесно е да се види как могат да бъдат изкривени. Както отбеляза Хансел, те можеха да изтъкнат определени факти. Аз бях довел Вероника Дейл в града. Бях се обадил на управителя на хотела, настоявайки младата жена да получи стая, заявявайки, че гарантирам за нея. Тя беше арестувана за скитничество. Бях наел моя личен адвокат да я освободи под гаранция и да се погрижи обвинението да бъде отхвърлено. След това я бях назначил на работа в моя магазин. Естествено, не бих искал да видя тези неща в печата. Можеш да разбереш положението ми. Всичко е достатъчно невинно, но все ще се намери някой, който ще свие цинично вежди пред всичко това. Последователността е изобличаваща.

— Така е — отвърна Мейсън.

— И така — каза Адисън, — нещо трябва да се направи и то веднага.

— Колко иска Ерик Хансел?

— Не каза. Достатъчно умен е. Пари изобщо не бяха споменати. Хансел просто каза, че събира факти за статиите на Дъндас, че бил събрал известно количество факти и искал да ги потвърди. Искаше да ме интервюира. Искаше да кажа със сигурност дали някои неща бяха истина или не.

— И какво му каза?

— Казах му, че всякакви инсинуации, че интереса ми към Вероника Дейл е нещо повече от бащински са върха на абсурда. След това той ме помоли да потвърдя или да отхвърля определени факти и аз разбрах, че навлизам в доста дълбоки води. Казах му, че не можех да му отделя повече време и го изгоних от канцеларията.

— И след това? — попита Мейсън. — Веднага след това ли ми се обади?

— Не, Мейсън, не го направих.

— Защо?

— Не знаех точно какво да направя — каза Адисън. — Крачех в канцеларията в продължение на, по дяволите, не знам, може би час. Мисълта да дойда при теб с това нещо ми беше по-противна от всичко друго през живота ми. Имам чувството, че стоиш и ми се смееш. Имаш едно такова самодоволно поведение — по дяволите, Мейсън, казвам ти, ти би постъпил по същия начин в подобна ситуация. Знаеш, че е така!

— Кога се състоя интервюто ти с Хансел?

— Бих казал преди час и половина.

— Той остави ли визитна картичка? — попита Мейсън.

— Не, даде ми телефонен номер. Разбира се, Мейсън, цялата противна работа е едно изнудване, но се пипа толкова умно, че не можеш да докажеш, че е изнудване. Ето номера.

Мейсън взе сгънатото парче хартия, което Адисън извади от джоба си, заобръща го с пръсти.

— Разбира се — каза той, — тъй като това е чисто изнудване, Хансел вероятно не е вода ненапита. Той знае как се действа и е вършил това преди. Вероятно има досие.

— Но — каза Адисън, — моите ръце са вързани, Мейсън, не мога да направя нищо. Не мога да си позволя да вляза в противоречие. Фактите биха могли да бъдат изкривени от моите конкуренти и, по дяволите, работата може да стане ужасна. Моят съдружник, например, ще подскочи до тавана.

— Твоят съдружник?

— Едгар 3. Ферел.

— Къде е той сега?

— За щастие е в отпуск. Ферел е консервативният член на фирмата. Той е — е във всеки случай не е нито широкомислещ, нито е либерален.

— Малко нещо дървен? — попита Мейсън.

— Не искам да ме цитират.

— Никой няма да те цитира. Разговаряш с адвоката си.

— Съвсем дървен — каза Адисън развълнувано. — Този глупак е истински пън! Старомоден, дълбоко вкоренен, изгнил пън, пълен с червеи, с мравки, пъплещи по дървесината и птичи изпражнения отгоре, По отношение на бизнеса аз го нося на гърба си от пет години. Не е дал нито една конструктивна идея и не е направил нито едно умно предложение през цялото това време. Има опит в счетоводството и цялото време се шматка наоколо с книги, прави графики, пъха си носа в сметки, проверява първо това, после онова, изобщо се прави на глупак. В бизнес като нашия човек не може да губи много време в анализи. Чудесно е да се знае кои отдели са с печалба, но, в края на краищата, това вече е post mortem. Изпълнителният директор трябва да бъде на бойната линия, да дава идеи, не да прави дисекция на счетоводните трупове на миналогодишните грешки.

Мейсън се усмихна:

— Доколкото разбирам, твоят партньор от време на време представя цифри, изявления и графики, които показват къде твоите идеи губят пари?

Лицето на Адисън почервеня:

— Той скача върху всяка грешка като ястреб върху патица. Той никога не поема отговорността. По дяволите, какъв смисъл има? Този човек е гъба, паразит, трън в плътта и вече ми е дотегнал. Не мога да понеса мисълта, че ще прочете някоя сочна статия в колонката със скандалите и ще влезе в канцеларията ми с изрезка в ръка и „тц-тц“ на уста. Ще платя. Трябва да платя.

— Той как се заинтересува от бизнеса?

— Наследи акциите на баща си. По онова време трябваше да ги изкупя, но чувствах, че имам нужда от млад човек в бизнеса. Тъй като той беше по-млад на години помислих си, естествено, че трябва да бъде много по-гъвкав, по-проницателен, по-енергичен, по-инициативен и с по-голяма приспособимост.

— А вместо това?

— Той не притежаваше нищо. Ограничен, тесногръд, фанатичен мухльо!

— Защо не откупиш акциите му сега?

— За нещастие — каза Адисън, — бизнесът просперира. И продължава да просперира. Знаеш какво стана през последните няколко години, Мейсън. Хората полудяха. Готови са да платят всякаква цена за какъвто и да е боклук. Настръхвам при мисълта за неизбежната рецесия, но в момента рафтовете ни са пълни с нискокачествени стоки с високи цени и хората се избиват да ги купуват. Цената вече нищо не означава. Ако хората искат нещо, те го искат и толкова. Ценовата политика, Мейсън, е изкривена до неузнаваемост.

— Ферел женен ли е?

— Да.

— Съпругата му с него ли е на почивка?

— Не, господин Мейсън, не е. Той трябваше да отиде на северозапад на едно служебно пътуване и взе въдицата си. Реши да предприеме лов на пъстърва, докато е там. Това е нещо, което той обича. Ентусиазиран е за риболова.

— С кола ли отиде или с влак?

— С кола. И я беше наистина претъпкал. Изкара задната седалка, за да може да натрупа повече вещи за лагеруване, спални чували, палатки и какво ли не. Предполагам, че сега е някъде в Лас Вегас или Рино. Ще се върне след две седмици, в деня на годишното събрание на акционерите. Имам само толкова време да се справя с тази история — само две седмици. Ако той дори заподозре нещо, ще вдигне голяма аларма. Надявам се така да обработя нещата, че да мога да откупя неговите акции. Откровено казано, Мейсън, замислил съм нещо за тази цел и в момента, в който индустриалната реакция се появи, в момента, в който махалото се засили в обратна посока, така че да изглежда като че ли сме изправени пред трайно спадащ обем на продажбите, наистина ще откупя акциите на Ферел. Има признаци, които ме карат да мисля, че няма да чакаме дълго. Сега е март. Мисля, че към юли ще мога да направя сделката.

— Е — каза Мейсън, — мисля, че трябва да се насъска някоя частна детективска агенция против Хансел, да видим дали ще открием нещо и…

— Не го прави — каза Адисън. — Простите факти в случая са абсолютно самоубийствени, Мейсън. Не мога да позволя на тези момчета да изкарат това на бял свят. Ще трябва да платим.

Мейсън забарабани с пръсти по ръба на бюрото.

— Всичко ли ми каза?

— Да.

— Целувахте ли се с това момиче?

— За Бога, господин Мейсън!

— Целувахте ли се?

— Не.

— Виж какво — каза Мейсън, — говориш с адвоката си. Докосвал ли си я изобщо — целувка за довиждане или нещо от този род?

— Ами — каза Адисън, — нямаше такова целуване, каквото ти имаш пред вид и което случайно намирам за твърде обидно. Тя ме целуна за довиждане, но това беше само една благодарствена целувка, прост, детски жест на неопорочена, неопитна млада жена.

— Знам — каза Мейсън, — и след това тя съумява да влезе в затвора за скитничество.

— Не говори така — каза Адисън. — По дяволите, Мейсън, осъзнаваш ли какво намекваш с тези думи?

— Разбира се.

— Искаш да кажеш, че тази млада жена е искала да влезе в затвора?

Мейсън каза:

— Адисън, като твой адвокат, позволи ми да ти кажа фактите на живота. Ти виждаш млада жена на стоп, момиче, което казва, че е на осемнадесет. Момичето отива в хотел. Ти й намираш стая в този хотел. Тя отива в затвора за скитничество. Ти ми се обаждаш да я изкарам. Аз го правя. Майка й се появява. Майка й казва, че тя е само на осемнадесет. Тя…

— Майка й? — прекъсна го Адисън. — Това е невъзможно. Майка й е на две хиляди мили оттук.

— Майка й беше в тази канцелария само преди няколко минути — каза Мейсън.

— Какво искаше?

— Искаше да ми благодари за това, което бях направил за Вероника и искаше да плати таксите ми. Така че аз й взех сто и петдесет долара, тя остави чек, аз й дадох фактура, в която пишеше, че когато чекът бъде изплатен, ще покрие моите услуги. Сега ти можеш да ми платиш с личен чек, а когато се върнеш в канцеларията си, можеш да скъсаш сметката, която ти изпратих за петстотин долара. След това ако някой някога каже нещо за моята сметка, аз просто ще кажа, че майката ми е платила сто и петдесет долара и ще покажа фактурата за доказателство. Когато чекът бъде изплатен, аз ще ти дам сто и петдесет долара в брой. По този начин никой никога няма да може да докаже, че си ми платил дори и пени За случая на Вероника.

— Е, това променя нещата… Но все пак не ме освобождава, Мейсън. Ще платя. Ще трябва да платя. Този мой проклет съдружник — а има си и дребни акционери — и срещата е само след две седмици… Не, Мейсън, трябва да платя. Колкото се може по-малко, но все пак трябва. Трябва всичко да се запази от печата.

Мейсън каза изморено:

— Предполагам, че няма смисъл да се спори с теб. Забрави. Просто остави всичко на мен.

— Но виж какво, Мейсън, аз искам да платя. Не мога да позволя да се споменава името ми и…

— Какво става, когато се плати на изнудвач? — попита Мейсън.

— Откъде да знам? Никога не съм го правил.

— Това ми е ясно.

— Какво искаш да кажеш?

— Изнудвачът взема парите, харчи ги и се връща за още. Голямата грешка, която можеш да допуснеш с един изнудвач, е да му платиш първия път. Веднъж направиш ли го, той те е уловил. Рано или късно, трябва да направиш нещо, за да се предпазиш. Когато го сториш и когато наяве излезе доказателство, че си плащал на изнудвача, за да го накараш да мълчи, можеш да протестираш, че си невинен, докато цъфнат налъмите. Няма да ти помогне. Времето да спреш един изнудвач е, когато те притисне за пръв път.

— Мейсън, казвам ти, не мога да го направя! Аз…

Мейсън каза:

— Добре. Остави всичко в мои ръце. Аз ще се погрижа.

— Но аз искам да платя.

— Не — каза Мейсън, — не искаш да платиш. Това, което ти искаш, е името ти да не се появи в клюкарска-та статия във връзка с осемнадесетгодишна малолетна престъпница. Това е, което в действителност искаш.

— Малолетна престъпница, друг път! — каза Адисън.

— Забрави го — каза му Мейсън. — Няма да спорим. В коя банка извършваш разплащания?

— Във Втора Национална банка на фермерите и механиците.

— Добре — каза Мейсън, — дължиш ми такса от петстотин долара за това, че се погрижих за онзи случай със скитничеството. Изпратил съм ти квитанцията.

— Е — каза Адисън раздразнено, — прибави го към сметката си във връзка с това. То ще бъде като капка в океана в сравнение с таксата, която ще ме накараш да платя за това нещо.

Мейсън каза:

— Искам да ми дадеш чек сега. Скъсай квитанцията, когато се върнеш в кабинета си.

Адисън се изчерви.

— По дяволите — каза Мейсън ядосано, — помисли си. Не искам онази квитанция и чекът да минат през моето счетоводство. Дела, дай ми кочана с празни квитанции на Втора Национална Банка на фермерите и механиците.

Дела Стрийт отвори един шкаф в голямата маса, където държеше чековете на всички банки и подаде на Мейсън продълговатия жълт кочан.

Мейсън го подаде на Адисън.

— Напиши един чек — каза той — за петстотин долара.

Адисън написа чека.

— Така — каза Мейсън. — Сега можем да забравим за случая със скитничеството. Ще се справя с другата работа и ще ти изпратя сметката. Няма причина тя да не си мине по редовните канали. Не говори с Хансел. Който и да те пита дали познаваш Хансел, казвай, че не можеш да си спомниш това име. В случай, че Хансел отново се обади, кажи, че си зает. Не му позволявай да разговаря с теб по телефона.

— Не мога да си позволя такова поведение, Мейсън. В края на краищата този човек знае твърде много за мен. Аз…

— Кажи му, че си зает — повтори Мейсън. — Аз ще се погрижа за всичко. Сега се върни в магазина, скъсай моята сметка за услугите във връзка със случая със скитничеството, когато я получиш и след това я забрави.

Адисън въздъхна облекчено:

— Сега схващам, Мейсън. По дяволите, умен си! Плати им колкото е необходимо, но не и над десет хиляди долара без да се консултираш с мен — по дяволите, не плащай повече, отколкото е необходимо! Но му плати колкото поиска. Предполагам, че съм притиснат и то здраво. В края на краищата човек в моето положение трябва да прави компромиси.

Мейсън каза:

— Ако му платиш десетте хиляди долара сега, след тридесет дни ще платиш десет хиляди долара на някой друг и те ще продължават да те смучат до смърт до края на живота ти. Не бива да плащате на изнудвач. Трябва да знаеш това, Адисън.

— По дяволите, Мейсън, трябва да му платиш.

— Остави Хансел на мен.

— Ще му платиш ли?

— Ще видим. Ако го направя, ще го направя така, че да не трябва никога повече да му плащаме.

Адисън стана от големия стол.

— Добре, затова си ми адвокат. Бива си те. Ще ме ошушкаш, дявол да те вземе, но се заемай. Довиждане.

Мейсън се обърна към Дела Стрийт веднага, щом Адисън излезе от кантората:

— Дела, моля те, сложи си ръкавиците.

— Ръкавиците ли?

— Точно така.

Дела отвори едно чекмедже, извади чифт леки кожени ръкавици и ги сложи. Мейсън отиде до гардероба, извади чифт ръкавици от джоба на палтото си, сложи ги и каза:

— Сега ми дай чековете на Втора Национална Банка на фермерите и механиците.

Дела Стрийт му подаде кочана с чековете. Мейсън го разтвори, за да може да извади чек от средата.

— Този няма да има никакви отпечатъци — каза той. Дела гледаше с недоумение, докато Мейсън отиде до прозореца, постави чека за петстотин долара, който Джон Рейсър Адисън му беше дал, на стъклото, след това постави другия чек върху него и с остър молив внимателно прекопира подписа.

Той се върна на бюрото си, издърпа едно чекмедже, извади бутилка индийско мастило и с желязна писалка внимателно повтори подписа.

— Как изглежда, Дела?

Тя го огледа внимателно и поклати глава:

— Не е много добро.

— Какво му има?

Тя каза:

— Линиите са малко изкривени. Подписът на Адисън е бърз и направен със замах. Когато го копирахте, го направихте бавно и изглежда схванат, вдървен, и тук, и там има малки закривявания, които са очевидни — по дяволите, шефе, не искам да бъда критична, но фалшификацията не е добра, ако това е, което сте възнамерявал да направите.

Мейсън се усмихна и каза:

— Чудесно. Също така ще забележиш, Дела, че ако се вгледаш внимателно, на второто „д“ съм направил ченгела малко по-голям и дори без лупа можеш да видиш молива от вътрешната страна на мастилената линия.

— Точно така — каза Дела Стрийт.

— Добре — каза Мейсън като й подаде чека, — внимавай да не го пипнеш без ръкавици. Слез до един от магазините за пишещи машини, помоли да изпробваш един от новите модели, забави се докато продавачът отиде да обслужи някого другиго, след това вкарай този чек в машината, напечатай на името на Ерик Хансел сумата от две хиляди долара, след това го донеси тук. Внимавай да няма отпечатъци.

Очите на Дела Стрийт се разшириха, когато тя погледна лицето на Мейсън, което изведнъж беше станало твърдо като гранит.

— Искате да кажете…?

— Искам да кажа — каза Мейсън, — че трябва да направиш точно това, което ти казах без да знаеш каквото и да било за причините.

Тя помисли за момент.

— Искате да кажете, че в случай, че нещо стане, не искате аз да…

— Искам да кажа, че трябва да направиш точно това, което съм казал и да знаеш само това и нищо друго.

Тя каза:

— Това не е ли опасно, шефе?

— За кого?

— За двама ни.

— Не и за теб — каза Мейсън. — Ти си ми секретарка. Слез и напиши чека за Ерик Хансел за две хиляди долара. Между другото, Дела, когато господин Хансел дойде при мен следобед, можеш да излезеш от кабинета. Разговорът ми с господин Хансел ще бъде поверителен.

Тя го погледа известно време, след това взе чека и без да продума, излезе от канцеларията. Когато излезе, Мейсън вдигна телефона и каза на Гърти от централата:

— Свържи ме с детективска агенция „Дрейк“, Гърти. Искам да говоря с Пол Дрейк.

Когато се свърза с Пол Дрейк, Мейсън каза:

— Обади се във всички банки в града, Пол. Кажи им кой си. Предай им следното сведение: сравнително умен, представителен млад мъж представя чекове, написани на негово име за съществени суми. Тези чекове, очевидно, са написани от хора със значителна знаменитост и големи сметки. Мъжът ще се представи като получател на сумите. Чековете са фалшифицирани. Подписите обикновено са копирани с молив от оригиналните подписи, след това потвърдени с индийско мастило. Можеш да обърнеш внимание на банките, че е използвано индийско мастило, защото то покрива молива успешно. Затова трябва да внимават, когато получават чекове, подписани с индийско мастило и да разследват внимателно за възможни фалшификации.

— Благодаря — каза Дрейк. — Това е доста горещо сведение. Умирам от желание да върша подобни услуги на банките. Те ги помнят.

— Добре — каза Мейсън, — действай — и затвори телефона.

Мейсън вдигна телефонния номер, който Ерик Хансел беше оставил на Джон Рейсър Адисън. Беше Уестмор 6–9832.

Той вдигна телефона и каза на Гърти:

— Свържи ме с Уестмор шест девет осем три две, Гърти. Искам да говоря с господин Хансел на този номер.