Случаят с непорочната скитница

ГЛАВА ТРЕТА

Дела Стрийт се вмъкна незабелязано в личния кабинет на Мейсън.

Адвокатът вдигна поглед от работата си.

— Госпожа Лора Мейл Дейл е тук да ви види.

— За какво се отнася? — попита Мейсън. Дела Стрийт се усмихна:

— Казва, че е изключително поверително и лично.

— Кажи й да ти обясни за какво се отнася, ако иска да се види с мен — каза Мейсън раздразнено — и след това да си запише час за…

— Госпожа Лора Мейл Дейл — каза Дела Стрийт с лукава усмивка, — е майката на Вероника.

— Вероника? — каза Мейсън начумерено, като се мъчеше да си спомни това име. — Вероника. Тя… а, да, арестуваната девица.

— Точно така.

Усмивка се плъзна по лицето на Мейсън.

— Знаеш ли какво, Дела, чувствах, че този случай ще има продължение. Изпрати ли сметката на Адисън?

— Да, за петстотин долара. Тази сутрин. Секретарката на Адисън се обади и помоли за нашата сметка.

— Как изглежда госпожа Дейл? — попита Мейсън.

— Оправна. Около четиридесет и пет годишна е и изглежда доста уравновесена. Облечена е обикновено, дрехите й са хубави и й стоят добре.

Мейсън каза:

— Покани я на всяка цена, Дела. Да видим какво иска.

Госпожа Лора Мейл Дейл, въведена в личния кабинет на Мейсън от Дела Стрийт, се движеше бързо и делово, сякаш беше свикнала с канцеларии. Но във всички случаи беше свикнала да се среща с хора.

— Как сте, господин Мейсън? Слушала съм толкова много за вас. А и вие бяхте толкова добър с дъщеря ми.

Тя прекоси плавно канцеларията, за да се ръкува с Мейсън.

Мейсън я огледа. Вероятно тежеше сто и тридесет фунта, беше облечена в обикновени дрехи, спокоен вид. Може да е била нервна, но явно се беше научила на самоконтрол и равновесие. Явно знаеше точно какво възнамерява да прави и как възнамерява да го направи.

— Седнете — покани я Мейсън.

— Благодаря. Искам да изразя благодарността си за това, което направихте за Вероника.

— Няма защо — увери я Мейсън.

— Наистина беше много. Беше превъзходно! Само като си помисля, че толкова голям адвокат като вас е оставил своята работа, за да окаже помощ на едно невинно младо момиче. Как се е свързала с вас, господин Мейсън?

Мейсън каза:

— Това е въпрос, който не мога да обсъждам. Така че всички предположения, които направите, ще бъдат посрещани с простото „без коментар“.

— Не е необходимо да сте предпазлив с мен, господин Мейсън.

— Без коментар — каза Мейсън. Усмивката й беше мила.

— Вероника е толкова добро момиче, господин Мейсън, но ужасно импулсивна.

Адвокатът кимна.

— Тя искаше да започне да живее и започна със стопаджийство. Разбира се, аз не знаех, че тя ме напуска. Тя знаеше, че щях да се възпротивя. Остави ми бележка, на която пишеше само, че щяла да се справя сама със света и че щяла да се свърже с мен щом се установи.

— И вие я последвахте тук? — попита Мейсън.

— Точно така.

— Как разбрахте, че е тук?

Госпожа Дейл се усмихна:

— Децата са толкова елементарни за тълкуване. Дори и когато си мислят, че са неразгадаеми, са като отворени книги. Вероника говореше, че ще идва тук два месеца подред. След това изведнъж престана да говори за това. Господи, децата са прозрачни като стъкло.

— Кога пристигнахте тук, госпожо Дейл?

Тя се усмихна снизходително.

— Едва на следващата сутрин, след като пристигна Вероника. Вероника дойде на стоп, аз също. Но тя трябва да е прекарала по-добре от мен.

— Как разбрахте какво се е случило? С други думи защо дойдохте при мен?

Тя каза усмихнато:

— Обиколих хотелите, докато се опитвах да открия къде се е регистрирала Вероника. Първо опитах в поевтините. Имах каталог на хотелите с цените и цялата информация. Най-накрая намерих хотела, „Рокауей“. Разбира се, господин Мейсън, не исках Вероника да знае, че я следя. Тя щеше да се ядоса, но в края на краищата тя ми е единственото дете и аз исках да бъда сигурна, че е добре.

Мейсън кимна.

— И така, обадих се в стаята й — каза госпожа Дейл. — Исках само да чуя гласа й и щях да сваля слушалката, но тя не отговори, така че се свързах с една от камериерките и малко подкуп свърши много работа. Тя ми каза, че мисли, че момичето е имало неприятности, че се е върнало в хотела с полицай и с господин Мейсън, известен адвокат. Вие наистина сте известен, господин Мейсън. Камериерката ви е познала от вашите снимки. Е, разбира се, след това разбрах всичко за нея. Почувствах се ужасно, господин Мейсън, но няма смисъл да се съжалява за вода, която вече е изтекла под моста. Не плачи над разлято мляко, това е моя принцип. Моята философия е да живея ден за ден. Опитах се да науча Вероника да прави същото.

— Колко е годишна тя? — попита Мейсън.

— Момичето е едва на осемнадесет, но то просто не е за вярване.

— Доста е млада.

— Да, наистина, но Вероника е добро момиче, уравновесено момиче, може да й се има доверие в онзи смисъл.

Мейсън каза:

— Тя ми изглеждаше на повече от осемнадесет.

— Нали? — усмихна се госпожа Дейл. — Но тя е само на толкова, едва на осемнадесет.

— Ще говорите ли с нея? — попита Мейсън.

— За Бога, не! За нищо на света не бих й дала да разбере, че съм тук. Просто я проследих, за да съм сигурна, че не си е навлякла някакви неприятности. Струваше ми се, че е твърде млада, за да се изправя сама срещу света, но след като може да се справя, исках да — е, не исках да правя нищо, с което бих се намесила в нейната кариера или нейната самостоятелност.

Кимването на Мейсън беше едва забележим знак да продължи.

— Виждате ли, господин Мейсън, мисля, че хората така се учат. Поне аз така се научих. Започнах сама, но ми се иска да съм имала майка да ме наглежда и да ми помага… Е, това е вода, под моста. Никога не плачи над разлято мляко. Достатъчно е злото, което се е случило през деня и така нататък. Не мислите ли, господин Мейсън?

Адвокатът отново кимна.

— Е, изглежда, че Вероника може вече сама да се справя. Намерила си е работа в универсален магазин — тридесет и един долара на седмица.

— Виждам, че имате доста точна информация — каза Мейсън.

— Да, разбира се. Следя я отстрани. Тя е странно момиче. Дружелюбна е като кутре. Разговаря с хора, които са дружелюбни. Вземете, например, една камериерка. Тя би казала всичко, което знае, на една приятелски настроена камериерка. Но онзи полицай, начина, по който се е отнесъл с нея — е, господин Мейсън, тя не би му казала нищо дори и да я беше изтезавал.

— Тук ли ще останете? — попита Мейсън.

— Е, имам си свой бизнес, малък ресторант, за който трябва да се грижа, съвсем малко градче в Индиана, място, за което вероятно никога не сте чувал. След като вече знам, че Вероника е добре, ще се върна, но искам да платя вашата сметка, господин Мейсън. Не мога да ви се отблагодаря.

Мейсън се навъси и се замисли над въпроса за момент, след което каза:

— Е, ако наистина искате да ми платите, можете да ми дадете петдесет долара и да смятате сметката за уредена.

— Глупости, господин Мейсън. Платил сте гаранция. Вие сте високо платен адвокат. Вие…

— Няма значение. Аз ще си получа парите за гаранцията. Обвинението е отхвърлено.

— Но, господин Мейсън, абсурдно е да се мисли, че бихте направил нещо такова срещу петдесет долара. Петстотин долара е по-приемливо.

— Не — каза Мейсън, — петдесет долара са достатъчни в случая.

Госпожа Дейл отвори портмонето си, извади празен чек и писалка:

— Може ли да ми дадете нещо за подложка?

Дела Стрийт каза:

— Оттук, моля — и настани госпожа Дейл на секретарското си бюро.

Госпожа Дейл попълни бланката с писалка, Втора Национална Банка на механиците в Индианаполис, написа чека на името на Пери Мейсън за сумата от сто и петдесет долара и след като го подписа със стабилна ръка, написа на гърба: „Платено за извършени услуги на моята дъщеря Вероника Дейл.“

— Ето — каза тя, като попи чека. — Мисля, че това вече е достатъчно. Така е по-добре. Съвестта ми не би ми позволила да се примиря с такса от петдесет долара. Петдесет долара на Пери Мейсън? Глупости!

Тя наведе глава на една страна и погледна чека, след това кимна и го подаде на Дела Стрийт.

Дела Стрийт подаде безмълвно чека на Пери Мейсън.

— Мога ли да ви помоля за квитанция? — попита госпожа Дейл.

— Чекът ще ви послужи за квитанция, както сте го написала — каза Мейсън.

— Но мисля, че е по-делово да получа квитанция. Наистина предпочитам…

Мейсън каза на Дела Стрийт:

— Напиши квитанция, Дела. Напиши, че сме получили чек от Втора Национална банка на механиците за сумата от сто и петдесет долара и че когато този чек бъде платен, той ще съставлява пълното заплащане за услугите, извършени на Вероника Дейл до момента.

Дела Стрийт кимна, постави две квитанции с индиго на пишещата машина и току-що беше започнала да печата, когато телефонът на бюрото й звънна.

Тя го вдигна и каза:

— Здравейте — слуша известно време, намуси се, погледна колебливо Пери Мейсън, след това госпожа Дейл. Каза на телефона:

— Не е възможно точно в момента. Ще ви се обадим след малко. Да, само след момент… Да, след съвсем малко. — Тя свали слушалката, надраска някаква бележка, след което напечата квитанцията.

Когато подаде квитанцията на Мейсън, бележката върху нея гласеше: „Адисън се обади, че трябва да ви види веднага. Беше доста разстроен.“

Мейсън кимна, смачка бележката, хвърли я в кошчето за боклук, подписа квитанцията и я подаде на госпожа Дейл.

— Мисля, че всичко е наред — каза той, — и се страхувам, че трябва да ви помоля да ме извините. Ужасно съм зает и трябва да се обадя на един клиент.

— О, разбирам — каза тя и се изправи на крака. — Много ви благодаря, господин Мейсън.

— Най-добре оставете адреса си при…

— О, но аз вече го сторих. Дадох го на вашата телефонистка.

— Добре, благодаря — каза Мейсън и се изправи.

— И няма да споменавате на никого за моето посещение, нали?

— И на Вероника ли?

— За Бога, не. Не искам това момиче да разбере, че съм била в града. Ако разбере — е, разбирате нали, че би си помислила, че я шпионирам. Тя е много докачлива.

— Да предположим — каза Мейсън, — че Вероника дойде и пожелае да ми плати?

Госпожа Дейл помисли върху това за момент, след това каза:

— Просто й кажете, че таксата е платена от един приятел, господин Мейсън. Няма нужда да казвате повече от това, просто, че е била платена от приятел. А сега, господин Мейсън, просто не трябва да ви отнемам повече време.

Тя се поклони, кимна усмихнато към Дела Стрийт и излезе от канцеларията.

Мейсън каза:

— Тя явно е изровила доста информация за съвсем кратко време, Дела. Пол Дрейк трябва да я наеме за детектив.

— Предполагам, че наистина е изцедила онази камериерка — каза Дела Стрийт. — Да ви свържа ли с Джон Адисън?

Мейсън кимна.

Дела Стрийт се свърза и каза:

— Ето го, господин Мейсън.

Мейсън вдигна телефона и каза:

— Обаждал сте се, Адисън.

— Да, да. Трябва да те видя веднага. На момента!

— Може ли да ми кажете за какво се отнася?

— Не по телефона. Не и когато говоря от канцеларията. По дяволите, не. Искам да те видя. Не искам да те чакам пред кабинета ти. Искам да дойда и веднага да вляза.

— Ела и ще влезеш веднага — покани го Мейсън. — Между другото току-що случаят на твоята приятелка Вероника получи интересно развитие…

— По дяволите, Мейсън — изкрещя Адисън по телефона, — престани да говориш за нея като за моя приятелка!

— Не е ли такава?

— Не — изкрещя Адисън. — Идвам. Искам да те видя веднага щом пристигна!

И Адисън трясна слушалката без дори да каже „дочуване“.