Случаят с непорочната скитница

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Пери Мейсън крачеше напред-назад в канцеларията си и от време навреме подхвърляше забележки през рамото си.

Дела Стрийт, седнала на секретарското си бюро, драскаше с един молив, правеше разни завъртулки и гледаше върха на молива, а умът й следваше промълвеното от Мейсън.

Пол Дрейк, седнал настрани в големия кожен стол, с крака провесени на едната странична облегалка, а гърба облегнат на другата, от време навреме вмъкваше по някоя дума.

Мейсън каза почти раздразнено:

— Проклетият случай представя една съвършена невероятност.

Той прекоси кабинета си още четири-пет пъти, след което продължи:

— Погледнете доказателствата! Някой е застанал отвън и е застрелял Ферел през прозореца, улучил го е с първия куршум, след това се е обърнал, изпразнил е пистолета като очевидно е стрелял във въздуха. След това е взел празните патрони от гнездото на пистолета и го е изхвърлил в речното корито. Това е безсмислено.

— Защо не? — попита Дрейк. — Човекът е бил мъртъв.

— Как е разбрал убиецът, че е мъртъв?

— Прицелил се е внимателно, застрелял го е в главата и го е видял да пада.

— Може само да го е одраскал — каза Мейсън. — Казвам ти, Пол, трябва да си много добър стрелец, за да стоиш на земята да стреляш през прозорец и да бъдеш абсолютно сигурен, че си улучил в главата. След това човекът трябва да е влязъл в къщата, да е отишъл до стаята, да е изгасил лампата и да е тръгнал. Човекът не би направил това.

— Защо не?

— Защото, ако е стрелял по Едгар Ферел и след това е влязъл в къщата, той е щял да държи пистолета при себе си. Щял е да има готовност в случай, че Ферел е бил само ранен и се е готвел да се бие.

— Откъде знаеш, че не го е направил?

— Защото доказателствата показват, че изстрелите са били направени в бърза последователност, не през еднакви интервали, но все пак през няколко секунди. Ето защо изстрелите са приличали на двигателя на камион.

Дрейк каза:

— Много добър стрелец, професионален стрелец…

— И това свежда нещата до моя клиент, Джон Адисън — каза Мейсън.

— По дяволите — измърмори Дрейк. — Може би е виновен.

Мейсън не каза нищо, само продължи да се разхожда.

Изведнъж се обърна.

— Ние всички допускаме най-баналната от всички основни грешки!

— Каква е тя, шефе? — попита Дела Стрийт.

— Разглеждаме това нещо от гледна точка на обвинението. Обвинението пресъздаде престъплението и ние тръгваме по пътя на тяхното пресъздаване. Хайде да се върнем до първоначалното положение. Дай да видя онези снимки, Дела.

Дела Стрийт изнесе снимките.

— Сега отиди до моята библиотека по съдебна медицина и криминология и ми донеси „Разследване на убийство“ от Ле Мойн Снайдър, и „Законна медицина и токсикология“ на Гонзалес, Ванс и Халиерн; донеси ми „Модерни криминални разследвания“ от Содърман и О’Конъл.

Дела Стрийт донесе книгите на бюрото на Мейсън. Мейсън седна и размести страниците като спираше от време на време и барабанеше по бюрото.

— Така си и помислих — каза той след известно време.

— Какво? — попита Дела Стрийт.

— Спомних си написаното за куршуми през стъкла — и така, да направим това, което трябваше да направя в самото начало. Да започнем отначало, вместо от мястото, където полицията ни казва да започнем.

— Къде е то? — попита Дела Стрийт.

— Онзи куршум — каза Мейсън, — откъде знаем, че е бил изстрелян от някой, който е стоял там, където са свършили следите от автомобилните гуми и че е бил изстрелян през прозореца и е убил Ферел?

— Откъде знаем! — каза Дрейк. — Защото доказателствата го показват, ето защо. Имаш дупката от куршум в стъклото и раната в главата на Ферел и линията показва безпогрешно мястото, където е стоял човека, след като излязъл от колата.

Мейсън каза:

— Това е доказателство, Пол. Същият род доказателство, което се връща към старата история за лекарката на пай от Нова Англия, която изпекла много пайове с кайма и много други пайове. Искала да знае кои какви са и съответно изрязала инициалите „ТК“ върху кората на пайовете с кайма, което трябвало да означава „Това е кайма“ и „ТК“ върху кората на другите пайове, което трябвало да означава: „Това не е кайма“.

Дрейк се изправи в стола си:

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Мейсън, който оглеждаше снимката на стъклото, каза:

— Хм.

— Какво има? — попита Дрейк.

— Погледни Содърман и О’Конъл на страница 217 — каза Мейсън. — Между другото, Пол, това е една чудесна книга. Ако вземеш трите книги, можеш да се приближиш доста до изучаването на цялото поле на съдебната криминология. Сега, на страница 217 има чертеж, който показва счупване на стъкло от куршум и показва посоката на куршума. И така, спомняш ли си, че полицаите, след като са изрязали стъклото, за да го запазят, не са отбелязали коя страна е била отвън и коя отвътре и когато ги попитах, получих някаква саркастична забележка от рода на това, че едната страна на стъклото била същата като другата. Това е вярно, но едната страна е била отвътре, а другата отвън и разликата е значителна. Сега, погледни тази снимка, която показва тялото на пода. Тя е била направена преди стъклото да бъде свалено от рамката.

— Но тук не се виждат никакви подробности — каза Дрейк.

— Виждат се пукнатините. Сега сравни тази снимка — ето, Пол. Виж, тази страна е била отвътре, иначе онази крива линия е щяла да бъде насочена в друга посока.

Дрейк кимна.

— Но — каза Мейсън, — забележи тези вдлъбнатини, забележи начина на разцепване и го сравни с чертежа в книгата на Содърман и О’Конъл. Пол, сигурно е, че куршумът е бил изстрелян отвътре. Минал е през стъклото и е паднал там, където е бил автомобила отдолу.

Дрейк подскочи от стола.

— Дай да видя тези снимки, Пери.

Дрейк и Дела Стрийт се скупчиха около Мейсън и се надвесиха над рамото му да разглеждат снимките. Дрейк подсвирна тихичко и продължително. Дела Стрийт каза:

— Но, шефе, тук всичко е черно на бяло. Това е вътрешната страна на прозореца. Прав сте!

— Добре — каза Мейсън, — какво имаме?

Дрейк и Дела се спогледаха.

Мейсън бутна назад стола си, започна бавно да крачи напред-назад из кабинета. Най-накрая той спря, обърна се към другите двама и каза:

— Добре, установихме, че куршумът, който е минал през стъклото, е бил изстрелян отвътре. Ако предположим, че този куршум е бил изстрелян от Ферел, отново се изправяме пред невъзможна ситуация.

— Не виждам защо — каза Дрейк, — Ферел е бил в онази стая. Погледнал е и е видял някой да стои до колата и този човек е бил някой, от който той се е страхувал до смърт. Бил е склонен да стреля, за да убие.

Мейсън кимна мрачно и каза:

— Съгласен съм с теб за всичко това, Пол, но след това какво? Обвинението твърди, че Ферел е стоял там, а в стаята е било светло, газовата лампа е била зад него и е хвърляла достатъчно светлина, за да може убиецът да дръпне спусъка. Убиецът е виждал навътре, но Ферел не е виждал навън. И така, при нашето пресъздаване на случая сме принудени да се изправим пред съвсем различни факти. Ако следваме тази теория до нейното логично заключение, светлината е трябвало да бъде изключена, но не от убиеца, а от самия Едгар Ферел. Той не е могъл да вижда достатъчно ясно, за да стреля навън от стаята, освен ако светлината не е била изключена.

— Добре — каза Дрейк, — всичко съвпада, Пери. Ферел е изключил светлината.

— След това какво се е случило? — каза Мейсън.

— Ферел вижда човека отвън и стреля.

— След това — каза Мейсън мрачно, — човекът трябва да е влязъл вътре и да е убил Ферел с неговия пистолет, след което още четири изстрела са били направени в рамките на няколко секунди. Как си обясняваш това?

Дрейк се почеса по косата, погледна глупаво към Дела и каза:

— Никак.

Мейсън добави:

— Трябва да има отговор и аз трябва да го намеря преди да се открие делото утре.