Случаят с подменената снимка

10

Във вторник небето беше покрито с облаци и валеше силен студен дъжд. Във временния си кабинет, оформен в апартамента на хотела, Мейсън приключи с диктуването на иска за неправомерно задържане и подкани секретарката си:

— Хайде, Дела, побързай да препишеш всичко това, за да внесем бързо иска и да настояваме за изпълнението му.

В този миг иззвъня телефонът. Дела вдигна слушалката и се усмихна на шефа си.

— Господин Чарлс Уитмор Дейл е във фоайето — обяви тя.

— Кажи му да се качи — подкани я Мейсън.

Дрейк, който разговаряше по другия телефон със седалището на своята агенция в Сан Франциско, отвори вратата между двете стаи и обясни:

— Вече разполагам с доклада за Евелин Уайтинг, Пери. Тя е правоспособна медицинска сестра. Била е омъжена, след това се е развела и е възстановила моминското си име, като си е оформила твърда представа за съпрузите като категория хора, а също и като отделни индивиди.

— Със сигурност не особено добра, а? — засмя се адвокатът.

— Точно така — потвърди Дрейк.

— А на мен изобщо не ми приличаше на мъжемразка — отбеляза Мейсън.

— Не съм твърдял, че е мъжемразка — поправи го детективът. — Споменах единствено, че мрази съпрузите.

— И какво по-нататък? — попита Пери.

— Ами когато Моър се влюбил в нея и я помолил да се омъжи за него, тя му отвърнала, че това не може да стане, предпочита да си останат просто приятели.

— А не ти ли се струва, че не е била особено подходяща за човек като Моър?

— Нямам представа — отвърна Дрейк. — Ти си видял Моър, аз не го познавам. Но доколкото разбрах, Уайтинг се е срещала с Моър не повече от веднъж седмично, а през останалото време чудесно се е забавлявала по нощните клубове. С други думи, не е имала никакви сериозни намерения по отношение на него, нито пък някакви чувства. За разлика от него.

— Откъде се сдоби с тази информация? — попита Мейсън.

— Ами тя има сестра тук, в Сан Франциско, казва се Мариан Уайтинг, живее в „Уейвкрест Апартмънтс“.

— Значи твоите хора са разговаряли със сестра й?

— Да.

— И какво още са разкрили?

— Това е всичко, което се съдържа в доклада — отвърна детективът.

— А сестрата проявила ли е някаква подозрителност или нежелание да говори?

— Очевидно не — каза Дрейк. — Била доста развълнувана от факта, че госпожа Моър е обвинена в убийство, и се чудела какво ли ще каже Евелин за това.

Мейсън погледна недоумяващо към Дрейк.

— Какво искаш да кажеш, Пол?

Детективът повдигна многозначително вежди.

— Ами чудела се какво ли ще каже сестра й, когато разбере за това.

— Почакай, Пол, тук нещо не се връзва — спря го адвокатът. — Сестра й в Сан Франциско ли е?

— Ами… О, разбирам какво искаш да кажеш — отвърна Дрейк, като гледаше намръщено бележките си. — Може би тук се крие нещо важно, Пери. Да накарам ли моите хора да направят допълнителни проучвания? Биха могли да посетят отново сестрата и…

— Не — прекъсна го Мейсън. — Бих искал да обмисля всичко това отново. Може да се окаже или маловажно, или дяволски съществено. Все още не знам кое от двете ще бъде. Ако действително е важно, ще се наложи сами да свършим работата.

— Но има още нещо, което ме безпокои: точно преди параходът да напусне Хонолулу, някой е счупил ключалката на куфара на Моър, измъкнал е оттам снимката на Бел Нюбъри и я е заменил със снимка на Уини Джойс.

— И защо според теб го е направил? — попита Дрейк.

— Целта на подмяната явно е била да се прикрие кражбата на снимката на Бел Нюбъри — каза Мейсън. — Всъщност приликата между Бел и актрисата на тази снимка била наистина впечатляваща. Била направена в същата поза и при същата светлина.

— Но как така? — попита учудено Пол.

— Ами Бел разполагала със снимка с автограф от Уини Джойс и след това се снимала, като заела същата поза и поискала да се използват подобни светлинни ефекти. Някой явно е разполагал със снимката на Уини Джойс, която тя е раздавала на феновете си с автограф, и е направил подмяната.

— Нали не вярваш, че самата Уини Джойс може да е забъркана в тази история? — попита Дрейк. — В нея са инвестирани доста солидни суми. Ако името й се появи по време на разследването, тя би…

— Не, изобщо не съм помислял за нейно участие — заяви категорично Мейсън.

— Би могъл да създадеш сериозни неприятности на обвинението, ако пуснеш в нейното студио слуха, че възнамеряваш да замесиш името на Уини Джойс в процеса и…

— Не — прекъсна го адвокатът. — Нали знаеш, че не обичам подобни игрички, Пол. Доколкото съм гледал Уини Джойс, тя е приятно момиче. Но наистина съществува необикновена прилика между нея и Бел. При това тя не е само външна, но се отнася също и за темперамент и поведение. И двете са силни личности, ако разбираш какво точно искам да кажа.

— И смяташ, че подменената снимка има нещо общо с убийството? — попита Дрейк.

— Нямам представа, Пол. Досега действах въз основа на предположението, че Селинда Дейл, която несъмнено иска да се омъжи за Рой Хангърфорд, е откраднала снимката и я е изпратила по въздушна поща на Руни, за да направи съответните проучвания. Но вече не съм съвсем сигурен, че е станало точно така. Руни призна, че е направил някои проучвания за Селинда, но изобщо не спомена за снимката. Според него Бел е споменала най-случайно нещо, което е накарало Селинда да си направи извода, че тя е завършила университета в Сан Франциско. Все пак много бих искал да разбера нещо повече за тази снимка. Дали твоите хора не биха могли да поразпитат в хотел „Роял“ в Хонолулу, за да видим дали няма да разберат нещо. Може би работещите в хотела са забелязали, че някой се навърта около стаята на Моър — само не забравяй, Пол, че там той е бил регистриран под името Нюбъри.

— Добре, Пери, веднага се заемам — отвърна детективът и бързо затвори вратата към своята стая.

Някой почука на вратата на апартамента.

— Това сигурно е Дейл — каза Мейсън. — Покани го, Дела.

Дела Стрийт отвори и любезно изрече:

— Влезте, господин Дейл.

Чарлс Уитмор Дейл явно съвсем не се чувстваше удобно.

— Добро утро, господин Мейсън — започна неуверено той. — Добро утро, госпожице Стрийт. Май се озовах в доста незавидна позиция.

— Седнете — покани го адвокатът.

— Благодаря — отвърна Дейл, като огледа диктофона, пишещите машини и множеството юридически книги.

— Временен кабинет — обясни Мейсън.

— Вие доста бързо успявате да се устройвате — отбеляза гостът.

— Не мога да чакам тревата да поникне под краката ми, след като работя по дело за убийство — призна адвокатът.

— Май наистина е така — отвърна Дейл. — Предполагам, че вече сте разбрали защо поисках да се срещна с вас, господин Мейсън. Трябва да призная, че вие ме изпреварихте.

— В какъв смисъл? — попита Пери.

Дейл се засмя малко нервно.

— Вие се придвижвате с твърде висока скорост, господин Мейсън. Не бих могъл да се състезавам с вас.

— Нима някога сте имали подобни намерения? — засмя се адвокатът.

— Е, не можете да отречете, че имах всички основания да вярвам, че точно Карл Моър е отмъкнал парите — защити се Дейл.

Мейсън си запали цигара.

— Лично аз не виждам никакво основание да смятате така.

— Как не, след като някой човек е бил ваш служител, след това най-неочаквано е напуснал, без да даде никакви обяснения за това, а в същото време се оказва, че липсват двайсет и пет хиляди долара. При тази ситуация всеки би си помислил, че той ги е отмъкнал.

— Очевидните неща често са слаби като веществени доказателства в съдебни дела — осведоми го Мейсън. — Те биха могли да послужат като добра обосновка за извършването на финансова проверка на счетоводните ви книги. Но със сигурност не ви дават основания да отправяте необосновани обвинения.

— Добре де — започна малко объркано Дейл, — но защо не обърнете внимание на другите обстоятелства. Все пак се намирахме на параход, който плава в океана. Ние бяхме на този параход. Моър също беше там, но се представяше под чуждо име. Вие дойдохте при мен и ми предложихте да възстановите двайсет хиляди долара…

— Извинявайте — прекъсна го Мейсън. — Не съм ви правил никакви предложения. Предупредих ви, че просто ви задавам някои въпроси. Дори специално го подчертах, така че да бъде разбрано достатъчно ясно.

— Е, но всъщност ставаше дума точно за същото нещо — настоя Дейл.

— Като адвокат не мога да не направя разграничение между двете — не се предаваше Пери. — Но вие все пак имате право да изкажете своите съображения.

— Не съм дошъл при вас, за да спорим — отвърна Дейл.

— Истината е, че ще изпадна в едно доста объркано и затруднено положение, ако госпожа Моър реши да се възползва от тези обстоятелства.

— Тя ще го направи — отвърна съвсем категорично адвокатът.

— Нима искате да кажете, че има намерение да ме съди?

— Точно така.

— Е, ако трябва да бъдем абсолютно точни, Мейсън, сигурно не сте забравили, че аз не съм я обвинявал в нищо, обвиненията ми бяха насочени към съпруга й, който вече е мъртъв.

— Но вие твърдяхте, че парите, които бяха намерени у нея, са част от сумата, задигната от „Продъктс Рифайнинг Къмпани“. Ето, сега се оказва, че парите всъщност са откраднати от вашия родственик. Моър е бил напълно невинен.

— Тогава защо се е измъкнал по този странен начин от компанията, дяволите да го вземат? — попита Дейл.

Мейсън само повдигна рамене.

— Вие изобщо не се опитвате да ми помогнете в тази ситуация — продължи ядосано посетителят.

— Нима сте очаквали подобно нещо от мен? — попита адвокатът.

— Надявах се, че ще проявите достатъчно разум.

— Винаги съм се опитвал да го правя.

— Вижте какво — започна да повишава тон гостът. — Не бих искал фактът, че Руни е присвоил пари от компанията, да става публично достояние. При тези конкретни обстоятелства, една такава информация би накърнила престижа ми пред останалите акционери в компанията. Точно по тази причина уредих нещата така, че липсата да бъде прикрита.

— Радвам се да го чуя — обяви Мейсън.

— Финансовата структура на „Продъктс Рифайнинг Къмпани“ е такава, че… Е, доста е сложно за обясняване.

— Разбирам.

— Ако госпожа Нюбъри повдигне обвинение срещу мен, като обяви в своя иск, че финансовата проверка наистина е открила липсата на пари… Вижте какво, Мейсън, предпочитам да уредим нещата чрез споразумение.

— На каква основа? — попита адвокатът.

— Не смятам, че съм причинил кой знае какви вреди на госпожа Моър, но все пак съм готов да поема известна отговорност, като покрия разходите по процеса, както и вашия хонорар, с което според мен нещата ще бъдат уредени по напълно честен начин.

— Моят хонорар е доста висок — засмя се Мейсън.

— Опасявах се точно от това — призна Дейл.

— Колко пари всъщност сте готов да платите? — попита Пери.

— Какво ще кажете за пет хиляди долара?

— Трябва да обсъдя това с клиентката си — отвърна Мейсън.

— А ще можете ли все пак да ми дадете бърз отговор?

— Почти съм сигурен, че отговорът на клиентката ми ще бъде, че не би се съгласила за разговор при сума, по-ниска от десет хиляди долара.

— Като ваш хонорар? — повдигна недоумяващо вежди Дейл.

— Е, моят хонорар вероятно ще бъде в рамките на около пет хиляди долара, а останалата сума ще й е необходима за покриването на другите разходи във връзка с процеса.

— Но тя все пак не е толкова бедна, нали? — подхвърли Дейл.

— Благодарение на обстоятелствата и на вашите изявления във вестниците обвинението е блокирало всичките й средства, като ги обявява за доказателства по делото.

Дейл се изправи рязко и тръгна бързо към вратата. Но на половината път се спря и се обърна към Мейсън.

— Десет хиляди долара е твърде голяма сума — каза твърдо.

— Господин Дейл, вие най-вероятно сте били напълно наясно със самоличността на Моър, когато ви посетих първия път на парахода и ви попитах за евентуалното ви отношение към възстановяването на сумата. Както разбрах по-късно от думите, изпуснати от Руни, вашите намерения са били да накарате полицаите да пресрещнат и арестуват господин Моър още щом стъпи на брега, което би представлявало огромна обида и унижение както за него, така и за съпругата му госпожа Моър и за дъщеря й. Като отчитам всичко това, не мога да не смятам, че десет хиляди долара са напълно разумна цена. Ако по вашите представи това не е така, тогава може би би трябвало да отчетете и факта, че с лекота бяхте готов да нарушите дадените пред мен обещания.

— Има едно нещо, което направо не мога да разбера — каза Дейл. — Защо, по дяволите, Моър предложи да върне двайсет хиляди долара, след като не ги е откраднал от компанията?

— Той не е правил подобно предложение — увери го Мейсън.

Гостът продължи към вратата, отвори я и се спря точно на входа, като се обърна към адвоката.

— Мисля, че добре разбирате, господин Мейсън, че разговорът ни на парахода си беше просто една предварителна уговорка. Не смятах за свое задължение да ви информирам, че знам истинската самоличност на Нюбъри.

— Точно така, и сега също направихме една предварителна уговорка — напомни му адвокатът.

— Добре де, този път наистина ме притиснахте до стената — призна Дейл. — Подгответе конкретно споразумение.

После излезе и затвори вратата след себе си. Дела Стрийт изгледа с тревога засмяната физиономия на шефа си.

— След като и без това вече стана въпрос за това, би ли ми обяснил наистина защо Моър е искал да върне пари, които не е откраднал?

— Той не е искал, госпожа Моър настояваше за това.

— Добре де, но защо тя е настоявала?

— Защото смяташе, че той наистина ги е откраднал от компанията.

— Сигурен ли си, че действително е била убедена в това?

Дела се извърна към прозореца и се загледа в сивото небе с гъстите ниски облаци, от които се сипеше дъжд. Неочаквано се обърна и погледна Пери Мейсън.

— Шефе, ти проявяваш невероятен усет, когато става дума за откриване на доказателства — започна тя. — Обикновено много точно определяш характера на човека. Но все пак ми се струва, че има някои неща около тази жена, които не си успял да разбереш.

— Какво например? — попита Мейсън.

— Тя е привлекателна — каза Дела. — И по начина, по който се държи, човек веднага усеща, че най-вероятно доста разчита на тази своя привлекателност. А една жена, която е свикнала да получава онова, което й е нужно, като използва чара си, става доста опасна, когато стигне четирийсетте. Бих искала да те предупредя, шефе, че тази жена е упорита, умна и невероятно пресметлива. Тя е хванала в капана си Моър, принудила го е да се ожени за нея не защото го е обичала или е държала на него, а просто за да създаде приличен дом за дъщеря си, както и да си осигури уважение от страна на околните. Моър е бил достатъчно искрен и непосредствен човек, за да не й създава затруднения в тези нейни планове. Ти никога не чу какво мисли той по въпроса. И никога вече няма да имаш възможност да го направиш. Но имам чувството, че ако беше успял да чуеш неговата версия за всичко случило се, със сигурност щеше да гледаш по доста по-различен начин на нещата. Мисля, че Бел е разбирала това и поради тази причина толкова много настояваше да поговориш с баща й. Според мен и госпожа Моър си е давала сметка за същото и бе готова на абсолютно всичко, за да ви държи двамата далеч един от друг.

Мейсън я изгледа търпеливо, след което я подкани:

— Хайде, Дела, разкажи ми всичко докрай.

— Ти вече си разбрал, че Моър не е откраднал пари от „Продъктс Рифайнинг Къмпани“ — отвърна веднага Дела Стрийт.

— Но това не дава отговор на въпроса откъде всъщност са били тогава парите му — напомни й Мейсън.

— А защо си толкова сигурен, че той изобщо е имал някакви пари? — попита тя.

— Е, един помощник-счетоводител не решава така изведнъж да напусне работата си и да тръгне да пътешества по света, ако не разполага с достатъчно налични средства. Трябва да държи осемнайсет хиляди, седемстотин и петдесет долара в пояс около кръста си…

— Почакай за минутка, шефе — прекъсна го Дела. — Ти откъде знаеш, че той наистина го е имал?

— Ами… капитанът преброи парите в мое присъствие — започна объркано адвокатът. — Той… — после спря внезапно, погледна към Дела Стрийт и отново я подкани: — Хайде, изплюй камъчето.

— Нямам нищо за изплюване — отвърна тя. — Просто се опитвам да ти подскажа отново, че всички факти, които знаеш по този случай, идват от госпожа Моър. Защо да не предположим, че тя най-неочаквано е получила богатство отнякъде? Защо да не сметнем, че точно тя е осигурила на съпруга си парите за това пътуване? Можем да предположим, че преди това го е накарала да напусне работата си. Както и че именно тя е човекът, че точно тя е предложила да променят имената си от Моър на Нюбъри, за да се чувства Бел много по-добре.

— Почакай малко, а пояса с парите? — прекъсна я Мейсън.

— Не ти ли се струва, че тя изобщо не е имала намерение да позволи на съпруга си да пристигне жив на брега. По-скоро е смятала, че ще успее да представи убийството му като самоубийство. Изобщо не е била наясно, че няма да получи нищо от застрахователната полица „Живот“, ако става дума за самоубийство. Разбра го едва когато ти й го каза. Но тогава вече бе твърде късно. Нямаше как да прекрати изпълнението на изготвения план. Ако можеше да представи нещата така, сякаш съпругът й се е самоубил, със сигурност е имала намерение по-късно да „намери“ пояса с парите. Фактът, че предварително е свалил пояса с парите, а след това е излязъл на палубата, щеше да е още едно потвърждение за категоричното му решение да се самоубие. Трябвало е само да се закълне, че не е била с него на палубата. Госпожа Моър би могла да го направи, стига да не бяха свидетелските показания на госпожица Фел и последвалото претърсване от страна на капитана, довело до откриването на пояса с парите, както и на мократа й рокля.

— Идвало ли ти е наум, че историята, която ми разказваш, би изисквала госпожа Моър задължително да е подготвила отрано този свой план за убийството на съпруга си? — попита Мейсън.

— Разбира се, че мислех за това.

— Но не ти ли изглежда безсмислено? — продължи адвокатът.

— Ако помислиш най-внимателно, ще се убедиш, че е точно обратното — в този план има доста голям смисъл. А и всички факти се подреждат съвсем логично в него. Тя е знаела, че Евелин Уайтинг е наясно, че Карл Нюбъри е всъщност Карл Моър. Имала е достатъчно основания да предполага, че и Селинда Дейл е разбрала това. При всичките си разговори с теб непрекъснато се стараеше да те убеди, че Моър наистина е откраднал пари от компанията си. И при тези обстоятелства излизането му на палубата, прострелването и падането зад борда би изглеждало на всички като самоубийство.

— Това не съвпада съвсем с представата ми за характера на госпожа Моър — възрази Мейсън.

— Знам, че е така — отвърна тихо Дела. — Затова пък напълно съвпада с моята представа за нея.

— Виж какво, не ти ли е идвало наум, че ако показанията на Ейлийн Фел не издържат при кръстосания разпит, обвинението не разполага с никакви други сериозни аргументи в своя полза?

— Все пак съществуват доказателства, че госпожа Моър е била на палубата заедно със съпруга си: нейната мокра рокля, подгизналите обувки, както и пояса с парите.

— Ако се изключат показанията на Ейлийн Фел, съдебните заседатели могат да сметнат, че съществува еднаква възможност да се отнася както за самоубийство, така и за убийство — кимна Мейсън.

— А какво те кара да смяташ, че би могъл да опровергаеш свидетелските показания на Ейлийн Фел?

— Ами онова, което е разказала на съквартирантката си в каютата. То съвсем не съвпада с онова, което говори в момента. Не забравяй, че е доста нестабилна като характер. Била е на палубата и се е разхождала сама под дъжда и бурята. Забелязах я по-рано същата вечер. Седеше съвсем сама на една от масите и се хранеше с невероятна бързина.

— Можеш да си сигурен, че ще бъде труден обект за кръстосан разпит — напомни му Дела Стрийт.

— Защо смяташ така? — попита я Мейсън.

— Тя не обръща особено внимание на конкретните факти. В представите й кръстосаният разпит е личен дуел между нея самата и адвоката на защитата. Колкото повече поставяш под съмнение някое нейно твърдение, толкова по-убедено ще продължи да го повтаря. Просто е такъв тип човек.

— Не се тревожи толкова много за нея, Дела — засмя се Мейсън. — Сигурен съм, че ще успея да я пречупя по време на кръстосания разпит.

— Май си твърде сигурен в това, шефе.

— Така е — продължи да се усмихва адвокатът. — Искам да кажа, че ще успея, ако Пол Дрейк се справи със задачата си и ме снабди с онази снимка, на която тя е облечена във вечерна рокля.

— Какво общо има това със случая?

— Тайна — усмихна се Мейсън.

Телефонът иззвъня.

Дела Стрийт вдигна слушалката, изслуша съобщението от рецепцията и след това се обърна към шефа си.

— Оскар е долу във фоайето. Иска да се срещне с теб.

— Оскар ли? — попита недоумяващо той.

Тя кимна.

— Не го ли помниш, това е човекът, който сервираше на нашата маса.

— О, да, излез и поговори с него, Дела — каза Мейсън. — Ако е някакъв мошеник, който възнамерява да ни иска пари, просто му дай двайсет и пет долара заедно с моите поздрави. Но ако наистина разполага с някаква информация, веднага го доведи горе.

Дела Стрийт излезе бързо от стаята. Пери започна да се разхожда из помещението, навел замислено глава и с ръце, пъхнати в джобовете на панталоните си.

След малко се спря пред прозореца, като наблюдаваше замислено тънките струи, които оставаха след дъждовните капки при стичането им надолу по стъклото. Обърна се, когато вратата се отвори и секретарката му покани вътре стюарда, обслужвал тяхната маса на парахода.

— Здравей, Оскар — поздрави го адвокатът.

Върху лицето на госта се появи широка усмивка.

— Добро утро, господин Мейсън. Не бих искал да ви отнемам много време. Реших просто да се отбия при вас, за да поговорим за няколко минути. Бяхте толкова добър с мен по време на пътуването, че си помислих… Ами реших, че може би ще успея сега аз да ви помогна.

Мейсън погледна въпросително към Дела Стрийт. Тя му кимна почти незабележимо.

— Какво има, Оскар? — попита той стюарда.

Човекът изглеждаше доста объркан.

— Как да ви кажа, господин Мейсън, не съм сигурен, че постъпвам съвсем правилно, но нали знаете, че имахме инцидент точно преди да влезем в пристанището. Тогава започна тревогата и лодките бяха подготвени за спускане на вода, изобщо всичко онова, което добре ви е известно. Е, на следващата сутрин, веднага щом се развидели, бяхме изпратени да покрием отново лодките и да ги приберем горе. Тогава един от хората намери револвер и първият офицер го прибра.

— Какъв по-точно бе револверът? — попита Мейсън.

— Трийсет и осемкалибров. Не можах да видя марката. Но ми се видя доста добра изработка.

— Нещо друго? — продължи да разпитва адвокатът.

— Да, сър.

Мъжът бръкна в джоба си и измъкна оттам сгънат лист хартия.

— Аз намерих това, сър — започна да обяснява той. — Попитах първия офицер, дали е нещо важно, но той ми каза, че не е, да го хвърля през борда. Както знаете, първият офицер е командващият, но все пак реших, че може би… Е, реших да задържа намереното. А по-късно, след като чух, че вие ще сте адвокат на госпожа Моър, сметнах, че може би си заслужава да ви го покажа, за да го разгледате и вие.

Стюардът измъкна от хартията издължено, неправилно късче синя коприна.

— Открих го захванато за един от кнехтовете, сър.

Мейсън пое парчето коприна.

— Прилича ми на парче, откъснато от дамска рокля.

Оскар кимна утвърдително.

— Имате ли някаква представа откъде може да се е появило? — попита адвокатът.

— Не, но се намираше на кнехт от външната страна на парапета, сър.

— От външната страна на парапета!

— Да, сър.

— Откъм страната на пристанището или на противоположния край?

— Към пристанището, сър, малко встрани от централната част.

— Я да изясним отново нещата. Значи твърдиш, че си го открил на кнехт от външната страна зад парапета? Така ли е?

— Да, сър. И по начина, по който се бе захванало там, бих казал, че роклята се е закачила там, а след това при рязкото дръпване се е откъснало парченцето.

— Каква част от него се вееше около кнехта? — поинтересува се Мейсън.

— Ами ръбчето се бе увило няколко пъти около кнехта, а останалата част се вееше свободно на вятъра. Може би трябваше да докладвам за това на полицията, сър, но нали съм подчинен на първия офицер, той ми заповяда да изхвърля парченцето във водата. Така че ако се бях обърнал към полицията и това се бе оказало нещо важно, първият офицер щеше да се заяжда с мен през цялото време, докато съм на този параход. Затова реших да го дам на вас, като ви помоля да не споменавате за това пред никого, сър.

— Много ти благодаря, Оскар — засмя се адвокатът. — Ценя високо усилията ти. Ще си мълча за намереното от теб и разчитам, че ти ще постъпиш по същия начин. И след като си си направил труда да дойдеш чак дотук, не би ли приел…

— Не, сър — прекъсна го бързо той. — Вие бяхте толкова добър към мен по време на пътуването, че за мен е удоволствие да направя нещо за вас. Затова и реших да ви донеса това, като се надявах, че ще ви е от полза.

Мейсън му стисна ръката и го изпрати до вратата.

— Е, Оскар, може би и аз ще успея някой ден да направя нещо за теб — каза му, преди да се разделят.

— Да, сър, много ви благодаря. Надявам се да пътувате отново с параход, на който работя, сър.

Пери затвори вратата и се върна, като погледна въпросително Дела Стрийт.

— Е, какво мислиш? — попита я той.

— Нищо не разбирам, шефе — поклати глава тя. — Но все пак ми се струва, че съм виждала такава дреха. Май една жена бе облечена в синя рокля, но колкото и да се мъча, не мога да се сетя коя точно. Все пак в първа класа пътуваха няколкостотин пътници.

Мейсън измъкна малка ножичка от тоалетната си чантичка. Тъкмо бе започнал да реже парченцето на три части, когато Пол Дрейк отвори вратата към съседната стая и го изгледа учудено.

— Да не би да се прехвърляш в шивашкия бизнес, Пери?

— Разполагам с нещо важно тук, Пол: парче плат от женска рокля — започна да обяснява адвокатът. — Бих искал да поразпиташ съвсем дискретно сред пътниците, за да разберем коя точно от жените е носила подобна рокля.

— Нима сам не знаеш? — учуди се детективът. — Та нали самият ти беше на парахода.

— Господи, разбира се, че не! — засмя се Мейсън. — Та аз забелязвам единствено, че имат дрехи върху себе си.

— Виждала съм такава рокля някъде — намеси се Дела Стрийт. — Но в момента просто не мога да се сетя къде точно. Може би по-късно ще успея да си припомня.

— Имам доста новини за вас — смени темата Дрейк.

— Добри или лоши?

— Повечето лоши — призна детективът.

— Давай, кажи ги — подкани го приятелят му.

— Появил се е още един свидетел срещу твоята клиентка, Пери.

— Кой е той?

— Все още не зная. Нито пък областният прокурор е наясно, но в момента се проверява една гореща следа. Разбираш ли, алармата „Човек зад борда“ не е била дадена от онази жена, Фел. Тя само е изпищяла, а друга жена е позвънила в централата от общия салон и е предупредила, че трябва да се подаде сигнал. Тази жена би трябвало да е видяла, че някой е паднал долу, защото е казала, че един мъж е изблъскан извън борда. Телефонната операторка твърди, че би могла да разпознае гласа, ако го чуе отново. В момента се проверяват всички от списъка на пътниците.

— Не се безпокоя особено за този свидетел, Пол — засмя се Мейсън.

— Защо?

— Според мен госпожа Моър се е обадила — обясни адвокатът. — Но бих искал това да си остане между нас, Пол.

— Добре де, но операторката твърди, че обадилата се жена е казала, че някакъв мъж е изблъскан извън борда. Представи си, че тя разпознае гласа на госпожа Моър и когато застане на свидетелската банка, започне да твърди, че именно госпожа Моър е съобщила за инцидента?

Мейсън се намръщи.

— Да, може би това няма да е особено приятно.

— Револверът, намерен в една от лодките, е идентифициран като принадлежащ на Карл Моър. Върху цевта му са открити отпечатъци от пръстите на госпожа Моър.

— Върху цевта ли? — попита Пери.

— Да.

— Значи не и върху дръжката или спусъка?

— Не.

— Нещо друго?

— Това са всички новини. Сестрата на Евелин Уайтинг е в апартамента си, ако желаеш да отидеш и да се срещнеш с нея. Засега моите хора не са успели да открият нито медицинската сестра, нито мъжа със счупения врат. Една линейка ги е очаквала направо на пристанището и ги е откарала някъде веднага щом слезли на брега. Но след не повече от час-два ще открием линейката. Би ли искал междувременно да поговориш със сестрата?

— Може би ще е добре да го направя — каза Мейсън.