Случаят с подменената снимка

8

Дрейк спря колата си, загледан в красивата фасада на сградата насреща.

— Точно тук е — каза той. — Пайнроу Драйв номер 3618.

— Вероятно наемите в тези апартаменти са доста високи — подхвърли Мейсън. — Какво разбра за миналото й, Пол?

— Нищо особено — призна детективът. — Твърди, че е на двайсет и пет, но вероятно е някъде към трийсет, облича се по последна мода, освен това си купува твърде много дрехи. Има някакво минало някъде си, но все още не сме открили нищо за него. Появила се е тук под името Марджъри Трентън.

— Бижута?

— Много и най-различни.

— А сигурен ли си за ръчния часовник?

— Да. Моят човек ми докладва, че го има едва от шест седмици.

— Не можахте ли да откриете откъде е бил купен?

— Господи, Пери, естествено, че не — въздъхна Дрейк. — Нали ме накара да се обадя от летището в Сан Франциско и да поискам тази информация. От тогава не са минали повече от три часа. Частният детектив не разполага с възможностите, които използва полицията. На първо място му липсва цялата тази организация. Освен това няма същия авторитет. На трето…

Мейсън отвори вратата на колата и пристъпи навън.

— Запази тези обяснения за себе си, Пол — прекъсна го той. — Знам какво ще кажеш по-нататък. Но нали трябва да се справим с проблемите? Щом някой е обвинен в престъпление, веднага цялата тежка правораздавателна система се задейства, за да осигури доказателствата за неговата вина. Ако защитата се опита да представи факти, които свидетелстват за невинността му, веднага се сблъсква с вълна от недоволство. Властите се мръщят, проявяват безразличие или са направо враждебни. Длъжен е да наеме собствени детективи, но съвсем естествено, няма възможност да ползва цялата полицейска сила, независимо с какви средства разполага. Точно затова съм принуден да прибягвам до така характеризираните от областния прокурор „зрелищни и ефектни методи, които водят до нарушаване на установената правораздавателна практика“.

— Що се отнася до това, не ми е особено приятно да прибягвам до подобни аматьорски номера — каза Дрейк. — Сигурен ли си, че този път няма да ни пратят в затвора?

— Относително сигурен — отвърна Мейсън.

— Е, ти познаваш законите — не особено убедено изрече детективът.

— Не става дума за закона — обясни Пери, — а за човешката природа. Що се отнася до закона, движим се някъде по ръба. Наистина съществува правен риск, но не и практически.

— Така си мислиш ти — напомни му Дрейк.

— Това, в което бих искал да съм напълно сигурен, е, че не сме сбъркали в оценката си за момичето, с което си имаме работа.

— Е, ще трябва да ти напомня, че отмина времето, когато едно момиче можеше да приеме само цветя, бонбони и книги от приятеля си — мърмореше Дрейк, докато завиха покрай къщата. — Но така или иначе това момиче е наясно от коя страна е хлябът и от коя — маслото.

Мейсън отвори вратата, водеща към преддверието.

— Дали си е вкъщи, Пол?

— Без съмнение — потвърди детективът. — Един от моите хора я следи, откакто се е прибрала тази сутрин, някъде към три и половина, за да сме по-точни. Човекът е в онази кола там отсреща. Даде ми знак, че не е излизала.

Мейсън се приближи към стаичката на портиера.

— Бихте ли позвънили на госпожица Трентън, моля — обърна се към отегчения служител той. — Кажете й, че господин Дрейк настоява да я види по важен делови въпрос.

Портиерът се свърза и след миг каза:

— Двама господа са долу и искат да ви видят, госпожице Трентън. Единият се казва Дрейк… Какво?… По делови въпрос… Един момент. — Той се извърна и попита адвокатът: — За какъв по-точно делови въпрос става дума?

— За бижута — отвърна той.

Портиерът го изгледа недоверчиво.

— Не можете ли да обясните по-точно?

Мейсън повиши глас, така че да се чуе и от другата страна на линията:

— Кажете й, че искаме да я видим във връзка с едни бижута; че е частен въпрос, засягащ определена личност; а ако иска всички останали наематели да разберат за какво става дума, тогава нямам нищо против.

Ефектът бе моментален.

В слушалката се чу шум и портиерът бързо обяви:

— Добре, госпожице Трентън. — След това прекъсна разговора и им обясни: — Качете се в апартамент 14Б на петия етаж.

Мейсън и Дрейк се насочиха към асансьора. Адвокатът разпореди на цветнокожото момче, което се движеше с него:

— На петия, и по-бързо.

Асансьорът веднага пое нагоре. Щом пристигнаха, Мейсън тръгна пръв по коридора и побърза да почука на врата 14Б. Вратата почти веднага се поотвори малко, точно толкова, че да се покажат две оценяващи сини очи, красива руса коса, силно начервени устни и нежна ръка, която притискаше поотворения на врата домашен халат.

— Изобщо не ви познавам — изрече тя с тон, който не търпеше възражения.

— Точно така, права сте — кимна Мейсън.

— Е, и какво искате?

— Нима бихте желали да говорим в коридора? — попита адвокатът.

— Нямам никакво намерение да ви каня вътре — кисело отвърна тя. — В момента се преобличам, освен това нямам представа кои сте и какво искате.

— Добре, тогава ще говорим оттук — започна Пери, като повиши тон. — Това е господин Пол Дрейк. Съпругата му е имала платинен ръчен часовник. Този часовник е бил откраднат. Сега е ваше притежание. Смятаме, че се налага да го обсъдим. Не знам какво предпочитате, да предявим обвинения или да се споразумеем, за да се избегне скандалът?

Тя ги изгледа изпитателно.

— Ами аз… — започна неуверено. — Аз… заповядайте, моля.

После отвори вратата и Мейсън веднага влезе в стаята, последван от Пол Дрейк.

— Детективи ли сте? — попита момичето, след като затвори вратата.

— Няма значение какви сме — сряза я Пери. — Да погледнем този ръчен часовник.

В очите й проблесна подозрение и тя заяви:

— Изобщо не си го и помисляйте! Не се надявайте, че ще можете да ми пробутате някаква измислена история и ще ме лишите от часовника ми. Това е направо рекет.

Мейсън кимна към телефона и я подкани:

— Добре, обадете се тогава в полицейското управление. Смятах, че ще успеем да се споразумеем, но след като предпочитате официалния ред, тогава нека да бъде така.

— Не можете да ме пипнете, дори това наистина да е същият часовник — каза тя.

— Така смятате вие — отвърна той. — Да предположим, че някой ви е дал часовника и вие не сте заели, че е краден. Но сега вече знаете. И какво смятате да правите?

— Не можете да докажете, че е същият часовник — продължи да упорства момичето.

— Платинен кръгъл ръчен часовник с диаманти по края — започна да го описва Мейсън. — А също и четири изумруда — отгоре, отдолу и от двете страни.

— Сигурно има някаква грешка… — каза тя. — Аз… аз наистина имам такъв часовник, но това нищо не означава. Как ще докажете, че е ваш?

— Смятам, че е права, Пери — обади се Дрейк. — Не можеш да очакваш, че тя ще се откаже от часовника само защото твърдим, че е наш.

— Ами нека тогава да позвъним в полицейското управление — започна сериозно адвокатът. — Ще помолим да изпратят тук човека, който се занимава с кражбите. Биха могли да откарат момичето в управлението и съпругата ти да разпознае часовника като представи и бележката от бижутерския магазин. Предполагам, че жена ти няма да прави скандали, защото не би искала снимката й да се появи утре във вестниците.

— Няма, естествено — каза Дрейк. — Ние дори бихме предпочели…

— Почакайте — извика Марджъри Трентън, когато Мейсън тръгна към телефона. — Аз също не искам снимката ми да се появява във вестниците.

Той се поколеба, едната му ръка все още бе върху слушалката.

— Часовникът ми е подарък — обясни Марджъри Трентън, след това се замисли за миг. — Почакайте, нека да се обадя по телефона. Може би ще успеем да изясним всичко.

— На кого смятате да звъните? — попита Мейсън.

— На мъжа, който ми подари часовника — обясни момичето.

Адвокатът издърпа телефона към себе си.

— Не, няма да ви позволя.

— Но защо? Така всичко ще се изясни.

— Ами защото той може да е човекът, отмъкнал часовника — обясни Мейсън. — Вие ми приличате на дама, затова не бихме искали да ви създаваме проблеми. Но няма да ви позволим да предупредите онзи, който ви е дал часовника, и да му помогнете да се измъкне. Хайде, сестро, да отиваме в полицейското управление, те най-добре ще се оправят с проблема.

— Не, абсолютно съм сигурна, че е станала някаква грешка — каза тя. — Ако часовникът наистина е бил откраднат, той е бил продаден след това на солиден бижутерски магазин. А мъжът, който ми го подари, го е купил оттам. Този човек има много пари. Той е висш служител в голяма компания и не би тръгнал да краде часовници…

— Ами какво да правим тогава — прекъсна я Мейсън. — Защо не му се обадите и да му кажете, че се налага да дойде тук, без да му обяснявате за какво по-точно става дума. Няма да споменавате също така, че не сте сама. Ясно ли е?

Тя кимна мълчаливо.

— Добре — отсече Мейсън и се отдръпна от телефона. — Обадете се. Но помнете, без никакви номера. Защото само да се опитате и веднага ще извикаме полицаите от управлението.

Тя набра номера и каза:

— Мога ли да говоря с господин Руни, моля? — Изчака малко и продължи: — Здравей, Кастър, Марджи е. Слушай, голямо момче, искам да дойдеш веднага тук… Трябва да те видя за нещо… Не мога да ти кажа по телефона… Не… не е това… Не мога да говоря сега, но е важно. Моля те, ела… След колко време?… Добре, колкото можеш по-скоро… Разбира се, скъпи, добре го знаеш… Добре, безценни.

Тя затвори и каза:

— Ще дойде след няколко минути.

Мейсън се отпусна на един стол и кръстоса дългите си крака. Дрейк се подпря в края на масата. Марджъри Трентън също седна, кръстоса крака и придърпа халата си така, че да покрие коленете си.

— Е, няма как, ще трябва да почакаме — измърмори тихо.

— Може би искате да се преоблечете? — обади се адвокатът.

Момичето поклати глава.

— Нямам намерение да ви оставям сами в тази стая, нито бих ви позволила да влизате в спалнята ми, докато се преобличам. Така че ще трябва да изчакам по халат.

— Може би да пийнем по нещо — предложи Дрейк.

— Ами нали сте детективи? — подхвърли момичето.

— Нима това е причина да ни откажете по едно питие? — попита Мейсън.

— Добре де, идете в кухнята и извадете леда — съгласи се тя.

— Хайде, Пол, това май ще е работа за двама — засмя се адвокатът. — И без това няма да те оставят тук сам в стаята.

— Да не би да ме упреквате? — учуди се Трентън.

— Не, вие сте умно момиче — отвърна Мейсън.

— И вие щяхте да поумнеете, ако ви бяха минали толкова неща през главата — започна да обяснява тя, докато Мейсън отвори кутията с леда и извади няколко кубчета.

— Нима е било толкова лошо? — попита той.

— Е, нямам намерение да изпадам в откровения и да ви разказвам целия си живот — отвърна тя.

— Ами нали трябва все пак да си говорим за нещо — подчерта Мейсън.

Тя нервно се засмя.

— Откога имате този часовник? — попита уж между другото адвокатът.

— Кога е откраднат от госпожа Дрейк? — контрира тя.

— Преди около три месеца — отвърна адвокатът.

— А изглеждаше съвсем нов, когато го получих.

— Ще си налея уиски — обяви Дрейк. — Хайде да забравим за часовника, докато пристигне приятелят ви.

— Не съм казвала, че ми е приятел! — извика веднага тя.

— Разбира се, че не е — потвърди Мейсън, докато пускаше кубчетата лед в чашите. — Вероятно става дума за момчето, което чука по вратите с купчина списания в ръка. Така изкарва парите си за колежа, а вие сте искали да му помогнете и сте се абонирали за половин дузина списания, за което сте получили часовника като премия.

Тя задържа бутилката уиски в ръка, без да налива в чашите.

— Ако продължите с този ваш сарказъм, едва ли ще получите питие.

— При тези обстоятелства веднага преставам — увери я с усмивка адвокатът.

Трентън го изгледа внимателно, докато му сипваше от уискито.

— Вие май нещо се преструвате, не сте такива, за каквито се представихте. Защо не се държите по-естествено и да ми обясните какво точно искате? Може би се опитвахте да ме изплашите?

Мейсън се замисли за миг, след това се засмя и отвърна:

— Ще го приема като комплимент, защото не съм се преструвал. Опитвах се да се държа като джентълмен.

— Глупости! — възрази момичето, но все пак му наля от уискито.

— Съвсем малко — предупреди я Мейсън.

Тя му сипа точно два пръста.

— Добре, нека и моето да е същото — обади се Дрейк.

Домакинята внимателно премери едно и също количество от напитката и в трите чаши. После детективът си наля и малко вода.

— Ето така всичко е наред — каза той. — Тук ли ще пием или ще се върнем в другата стая?

— Да се върнем оттатък.

Когато се настаниха в стаята, Дрейк се огледа и каза:

— Хубав апартамент.

— И на мен ми харесва.

— Отдавна ли сте тук?

— От три месеца.

— Това местенце явно е доста скъпичко — подхвърли детективът.

— Ако се интересувате за наема, можете да разговаряте със собственика — каза му тя.

Мейсън се засмя. Момичето го погледна и изрече:

— Защо не престанете с тези хитрости? Можем просто да бъдем приятели.

— Благодаря — усмихна й се адвокатът.

Очите й внимателно изучаваха лицето му. После кимна лекичко, отпи от чашата си и добави:

— Измислихте цялата тази история, за да ме уплашите, нали? Но защо ви бе нужно да го правите?

— Искахме да разберем за часовника — увери я Мейсън.

— Какво за него?

— Внимавай, Пери — намеси се бързо Дрейк. — Май се опитва да го увърта. Лично аз не бих повдигнал срещу нея обвинение за получаване на крадена собственост, тъй като не съм сигурен, че е знаела, че часовникът е краден, но това е само моето мнение. Нали знаеш какво ще стане, ако я оставим на мира, а след това се окаже, че е прикривала извършителя. Ще ни обвинят в прикриване на престъпление.

— Колкото повече се замислям, толкова по-плитко скроено ми изглежда всичко това — обади се момичето, като погледна към детектива. — Господин Руни е зает човек. Ако се опитвате да измъкнете нещо, трябва да действате бързо. В противен случай ще си имате сериозни неприятности.

— Не се страхуваме от неприятности — засмя се Мейсън и разклати чашата си. — С какво се занимава Руни?

— Ами шеф е.

— Къде?

— В една голяма компания.

— Каква по-точно компания?

— Нали уж часовникът беше откраднат, защо се интересувате от него? — усмихна му се сладко тя. — Господин Руни не е откраднат, нали така?

— Нямам представа — каза веднага адвокатът. — Вие по-добре знаете.

— Не съм чувала подобно нещо.

— Той женен ли е?

— Я стига!

— Без майтап, женен ли е?

— Разбира се, че не.

— А вие двамата сгодени ли сте?

— Доколкото си спомням, говорехме за ръчни часовници, или може би греша?

— Просто се опитвам да получа представа що за човек е — обясни Мейсън. — Защото ако най-почтено е купил часовника, това е едно нещо; но ако го е измъкнал от някакъв мошеник, знаейки, че е краден, това е съвсем различно. Часовникът струва хиляда и петстотин долара. Ако го е взел за сто или двеста, няма начин да не се е досетил, че е краден.

— Е, уверявам ви, че не го е взел за сто или двеста — подчерта тя. — Господин Руни не е от онези, които се стискат.

— Ще поговорим с него за това, когато пристигне — каза Мейсън. — А вие какво мислите за положението в Европа?

— Нищо.

Последва кратко мълчание.

— Може би вие ще ми разкажете нещо за себе си? — вдигна след малко очи към адвоката Марджъри Трентън.

— Какво за мен? — попита Мейсън.

— Вие сте адвокат, нали?

— Да.

— А защо искахте да ме уплашите?

— Внимавай, Пери — обади се отново Дрейк.

Тя премести стола си по-близо до адвоката. Халатът й някак небрежно се смъкна надолу.

— Да не би това да е някаква игра? — попита момичето.

— Защото ако е така, бихте могли поне да бъдете малко по-искрени и да ми обясните.

— Единственото нещо, което искам, е ръчният часовник намеси — се бързо детективът.

— По-скоро ми прилича на рекет. Не ми се вярва съпругата ви някога да е имала подобен часовник.

Ключалката на външната врата изщрака. Марджъри Трентън се намръщи, като чу този звук, понечи да стане от стола си, но бързо се отпусна обратно назад. Дрейк се усмихна, докато наблюдаваше притеснението й. Тя му хвърли изпълнен с омраза поглед и придърпа халата. Вратата се отвори и един мъж, наближаващ петдесетте, с тъмни мустаци и черни очи и с прошарена вече коса по слепоочията, се стъписа на мястото си, когато забеляза странната компания вътре.

— Влезте, Руни — покани го Мейсън. — И затворете вратата след себе си.

Новодошлият ядосано ритна вратата.

— Какво става? — обърна се към Марджъри Трентън той. — Защо не ме предупреди за тези хора при теб? Кои са те и какво, по дяволите…

— Спокойно — обади се Дрейк. — Просто искахме да ви дадем една възможност. Опитваме се да ви спестим големи неприятности.

Лицето на Руни стана студено и напрегнато.

— Какво искате да кажете, за какви неприятности става дума?

— Ами просто това, че ръчният часовник, който сте подарили на тази млада дама, е откраднат от съпругата ми — каза Дрейк. — Чудех се как така се занимавате с крадено имущество.

— Вие сте луд — извика Руни.

— Как успяхте да го забележите — подхвърли подигравателно детективът.

Руни се обърна към Марджъри Трентън.

— Това е някаква мизерна игричка. Тези мъже се опитват да те сплашат за нещо. Явно е, че са изнудвачи. Предлагам да извикаме полицията.

— Мен това ме устройва — обади се Мейсън.

Марджи хвърли предупредителен поглед към Руни.

— Но те точно това искаха да направят още от началото. Все пак сметнах, че е по-добре да не допуснем скандални публикации във вестниците.

Руни седна на стол.

— Вижте, сигурно имате някаква грешка. Лично купих часовника.

— Ами ако ни кажете от коя точно заложна къща… — започна Мейсън.

— Не става дума за заложна къща. Вие за какъв ме смятате? Взех го от бутик за бижута.

Адвокатът му се усмихна с разбиране.

— Ясно ми е как се чувствате. Иска ви се да запазите репутацията си пред приятелката си. Но тези общи приказки няма кой знае колко да ви помогнат. Вече сте заподозрян, тя също е под подозрение и за да се отървете, ще трябва ясно да ни обясните.

— Хайде, Кастър, кажи му истината — настоя Марджъри Трентън. — Не за пръв ми пробутват този номер. Спазаряват се за нещо в заложната къща, а след това купуват красива кутийка от първокласен бижутериен магазин и…

— Уверявам те, че не съм направил нищо подобно! — извика разпалено Руни. — Купих часовника в „Кунц & Кътър“ и платих хиляда триста и петдесет долара за него!

Мейсън се прозина.

Марджъри Трентън започна да нервничи.

— Виж какво — започна тя. — Колко време още смяташ да го увърташ, да се опитваш да се правиш на важен и да ни тормозиш? Нямам никакво желание да бъда викана при прокурора, за да обяснявам по какъв начин съм се сдобила с този часовник. Ще вземат да поместят снимките ми във вестниците и ще си имам ужасни неприятности.

— Ти да не би да смяташ, че аз пък много искам да видя снимката си във вестниците? — извика Руни.

— Добре, тогава ще направя оплакване в полицията — намеси се Мейсън. — Господ ми е свидетел, че се опитах да ви дам възможност. А вие ми играете разни игрички. Да приключваме.

— Почакайте за минута — спря го Руни. — А вие откъде знаете, че това е вашият часовник, дявол да ви вземе? Те идентифицираха ли го, Марджи?

— Описаха го съвсем точно.

— Казаха ли номера му или нещо от този род?

Тя поклати отрицателно глава.

— Ах, вие, мошеници такива! — започна да крещи Руни. — Какво се опитвате да измъкнете? Отлично знам откъде е този часовник. Обясних ви, че го купих от „Кунц & Кътър“. Сигурно сте го забелязали на ръката на Марджи някъде и сега искате да ни изнудвате?

— Добре, братко, тръгваме към полицейското управление — отегчено обяви Мейсън.

— Не, не отиваме в никакво полицейско управление! — заяви Руни. — Вие двамата изчезвайте оттук, при това бързо!

— Или какво ще ни направите? — попита адвокатът.

Руни се замисли за евентуална алтернатива и от мисълта, която явно му хрумна, лицето му леко пребледня.

— Има само едно нещо, което бихме могли да направим — обади се Дрейк примирително. — Да отскочим до „Кунц & Кътър“, като вземем часовника със себе си. Човек никога не знае. Може пък крадецът да е измислил някаква история и „Кунц & Кътър“ да са се хванали на въдицата му. В края на краищата дори големите бижутерийни магазини са готови да изкарат по някой долар допълнително, когато им се предлага изгодна сделка.

— Тази идея никак не ми харесва — заяви веднага Руни. — Не ви ли се струва, че си пъхате носа в личните ми работи?

— Е, не се учудвам, че идеята не ви харесва — натъртено подчерта Мейсън.

— Значи наистина си го купил от заложна къща? — обвини го Марджъри.

Руни посегна към шапката си.

— Облечи си нещо, Марджи — подкани я той.

— Ти в това време ги наблюдавай тези двамата — отвърна тя.

— Не се безпокой — тъжно каза той. — Ще ги наблюдавам.

— Няма да се забавя повече от три минути — предупреди ги момичето и се отправи към спалнята.

Руни нервно погледна часовника си. — Аз съм зает човек. Трябва да се върна в офиса си преди пет часа.

— И аз съм доста зает — отвърна Мейсън. — Дрейк също бърза.

Руни потъна в мрачно мълчание, а очите му нетърпеливо наблюдаваха вратата на спалнята. Само след няколко минути Марджъри Трентън се появи отново, облечена в бледосин костюм, който явно бе шит по мярка.

— Хайде, да тръгваме — предложи тя.

В таксито момичето се постара да започне някакъв разговор, но Руни бе доста разсеян и замислен, така че тя също замълча и се обади едва когато таксито зави към бижутерийния магазин.

— Е, драги — обърна се тя към Мейсън. — Предложението да дойдем тук бе ваше. Така че вие трябва да платите.

Мейсън се засмя и подаде една банкнота на шофьора.

— Вие печелите — каза той. — А сега да вървим.

Намериха Артър П. Кътър в кабинета му. Той се отнесе с подчертана любезност към Руни, погледна с възхищение Марджъри Трентън като човек, който умее да цени красивите неща, след това кимна мълчаливо на Дрейк и на Пери Мейсън.

— Бихме искали да разберем дали господин Руни е купувал ръчен часовник от вашия магазин — започна адвокатът.

— Той е купил няколко неща от нас — внимателно отвърна Кътър. — Може би…

— Покажи му ръчния си часовник, Марджи — изкомандва Руни.

Тя повдигна нагоре ръката си. Бижутерът погледна часовника, след това се обърна към Руни:

— Искате ли да отговоря?

Той кимна утвърдително.

— Господин Руни купи този часовник от нашия магазин — обяви Кътър. — Може би преди около шест седмици.

— И колко платих за него? — попита Руни.

— Трябва да погледна в документите, за да ви кажа точната сума — отвърна Кътър. — Не помня съвсем точно всички цени. Спомням си този часовник, а също и на кого го продадох. Според мен би трябвало да сте платили между хиляда и двеста и хиляда и триста долара.

— Тези двама души твърдят, че часовникът е бил откраднат — каза Руни. — Какво бихте казали за това?

Кътър изгледа оценяващо адвоката и детектива, а след това посегна към телефона.

— Сега ще ви покажа какво мисля за това! Свържете ме с полицейското управление.

— Не искаме никакви скандали! — сграбчи веднага ръката му Руни.

— Няма да има скандали — обясни най-сериозно бижутерът. — Договорил съм се с полицаите за хора от този тип. Виждал съм някъде снимката на единия от тях — може би в сводките, които ни пращат… Здравейте, обажда се Кътър от „Кунц & Кътър“. Имам двама души тук, които бих искал да разпитате. Ще съобщите на радиоколата, нали?… Благодаря… Да, прилича ми на някакъв вид изнудване. Не съм разбрал все още. Но ще оставя на вас тази работа.

После постави слушалката на вилката и заяви на Мейсън:

— Сега вие двамата седнете и не мърдайте. Не се опитвайте да напускате магазина. В противен случай човекът от вътрешната ни охрана, който е бивш офицер от полицията, веднага ще ви арестува.

Адвокатът се отпусна на най-близкия стол, после се обърна към Дрейк:

— Най-добре е и ти да седнеш, Пол.

— Съжалявам, че сте били обезпокоен по този начин — започна да се извинява Кътър на Руни, като погледът му обходи още веднъж прекрасната фигура на Марджъри Трентън.

— Знаех си, че разиграват някаква комедия — смутено започна момичето. — Опитаха се да се държат твърдо, да ме притискат, но всичко беше само игра, веднага си личеше. Само че не мога да разбера какво са смятали всъщност, че ще постигнат. Не ми се вярва да са се надявали, че ще си сваля часовника за хиляда и триста долара и ще им го дам, защото са ми го поискали, нали?

— Човек никога не знае — отвърна Кътър. — Някои хора са толкова доверчиви, а други лесно се плашат, особено при… при определени обстоятелства.

— Само да изясним още веднъж — намеси се Руни. — Няма опасност да възникне скандал, който да стигне до пресата…

— Оставете това на мен — с категоричен тон заяви Кътър. — Полицията си сътрудничи с нас и ние си сътрудничим с нея. Единственото нещо, което ще бъде вписано в полицейските бюлетини, е, че полицаите са разпитали двама мъже, които са се опитвали да изнудват голяма бижутерийна компания. За вас изобщо няма да стане и дума. Значи този човек твърди, че часовникът е бил откраднат от съпругата му?

— Точно така — каза Марджъри Трентън.

— Това е всичко, което бих искал да разбера — заяви Кътър. — И това ще е всичко, което ще иска да научи от вас полицията.

Той погледна през стъклената стена на кабинета си, откъдето се виждаше магазинът.

— Ето ги и полицаите от радиоколата — каза доволно.

По стълбите се чуха тежки стъпки, които продължиха по коридора. Вратата се отвори и двама униформени полицаи с револвери в ръце влязоха вътре и се насочиха право към бюрото на Кътър.

— Какво има? — попита единият.

Бижутерът посочи към Мейсън и Дрейк.

— Ами тези двамата.

Полицаите се обърнаха. Единият пристъпи към адвоката, но веднага се спря.

— Почакайте, та това е Пери Мейсън.

Мейсън им кимна и каза:

— Добър ден, господа.

Полицаят се обърна объркан към Кътър:

— Вие не сте ли чували за Пери Мейсън, адвоката?

— Изобщо не ме интересува кой е, опита се да измами един мой клиент — отвърна с каменна физиономия Кътър.

— Значи потвърждавате обвиненията си? — объркано попита полицаят.

— Не виждам защо да не го направя, след като той твърди, че продаденият от нас часовник на господин Руни е краден.

— Не вярвам шефът да се разстрои особено, ако наистина имате нещо против него, но все пак бих предпочел да ви пообясня някои неща, господин Кътър — започна полицаят. — Това е адвокатът, който защитаваше жената по случая с куцото канарче и разкри онзи случай, когато имаше убийство заради свирепо куче.

Кътър погледна към Мейсън и се намръщи.

— Може би тогава господин Мейсън ще бъде така добър да ни обясни.

— При тази ситуация е особено важно да се установи дали става дума за същия часовник — заяви адвокатът. — Нека веднага пристъпим към това и да приключим делово работата си.

— Но часовникът вече е идентифициран — обади се Кътър.

— Само по онова, което си спомняте за часовника. Не е ли по-добре да се погледне номерът му. Така можете да си спестите съдебен процес.

Кътър се поколеба за миг, след това натисна някакъв бутон. От съседната стая веднага пристигна млада жена. Щом отвори вратата, стаята се изпълни с шум от пишещите и сметачните машини в съседство.

— Донеси ми сметката на Кастър Д. Руни — разпореди Кътър.

Момичето кимна и изчезна от помещението, а след минута се върна с бележка в ръка. Кътър постави бележката на бюрото си, след това свали пластинката на ръчния часовник и погледна през лупа номера му.

— Това е същият часовник — поклати глава той.

— Предполагам, че е станала някаква грешка — обади се Мейсън и се надвеси над бюрото, без да се докосва до часовника. Вместо това взе бележката. Погледна я внимателно, след това се обърна към Марджъри Трентън.

— Знаехте ли, че е женен, Марджи? — попита я той.

Руни скочи на крака.

— Чакайте, не виждам какво му влиза това в работата, дявол…

— И през последните два месеца сте закупили бижута на стойност четири хиляди шестстотин и петдесет и два долара и двайсет и пет цента само от този магазин — обяви Пери, като го гледаше със студените си очи. — Имате ли нещо против да ми обясните, господин К. Дентън Руни, откъде взехте пари, за да платите за тези бижута?

Кътър скочи, като изблъска стола си назад. Той посегна и се опита да сграбчи бележката от ръцете на Мейсън. Адвокатът обаче я дръпна и бижутерът ядосано извика на полицаите:

— Арестувайте този човек! Не ме интересува кой е!

Единият от униформените пристъпи напред. Мейсън бързо се дръпна.

— Не бъдете глупав — каза му. — Погледнете Руни.

Той се бе отпуснал на един стол. Лицето му бе сиво и объркано.

— Вие сте главен счетоводител в „Продъктс Рифайнинг Къмпани“, Руни — обяви адвокатът. — Заплатата ви е четиристотин и шейсет долара на месец. Преди два-три месеца Карл Моър, който работеше при вас, мистериозно изчезна. Вие веднага обърнахте внимание на директорите, че сте открили липса на пари от компанията. Добре сте знаели, че липсата така или иначе ще бъде разкрита, тъй като след изчезването на Моър директорите са щели да поискат пълна финансова ревизия. А сега ще бъдете ли така любезен да обясните пред тези господа как успяхте да спестите достатъчно пари, така че само за бижута да изхарчите близо пет хиляди долара, след като заплатата ви е само четиристотин и шейсет?

Руни махна отчаяно с ръка.

— Добре де, разкрихте ме.

— От колко време измъквате пари от компанията? — попита Мейсън.

Артър Кътър бавно се отпусна върху големия си стол.

— Господи! Това никак не ми харесва.

— Никой не би могъл да иска от вас да го харесвате — заяви му Мейсън. След това се обърна отново към Руни: — От колко време отмъквате пари, Руни?

— Вижте, можем да уредим нещата — започна объркано той. — Няма защо някой друг, освен нас да разбира за всичко това. Близък роднина съм на Чарлс Уитмор Дейл, президента на компанията. Той здравата ще се ядоса, но ще предпочете да възстанови парите, за да се предотврати скандалът.

Единият от полицаите пристъпи напред. Мейсън му направи знак да изчака.

— Но ще трябва да се намери някой, върху когото да се стовари вината, Руни.

— Моър ще свърши отлично тази работа — заяви решително Руни и погледна Пери.

— Но какво ще каже самият Моър по въпроса? — попита адвокатът.

— Няма да каже нищо — най-спокойно заяви Руни. — Той е мъртъв. Бил е убит снощи на парахода, пътуващ от Хонолулу за Сан Франциско.

— Сигурен ли сте? — попита Мейсън.

— Разбира се, че съм сигурен — отвърна Руни. — Господин Дейл и дъщеря му са били на същия параход. Селинда се срещнала там със заварената дъщеря на Карл Моър и нещо у нея й се сторило подозрително. Изпрати ми радиограма с молба да разбера всичко за някоя си Бел Нюбъри, завършила университета в Южна Калифорния. Открих, че майка й се казва Ан Нюбъри и е омъжена за Карл Моър.

— И съобщихте това на Селинда? — попита адвокатът.

— Да — потвърди Руни. — А тази сутрин Селинда ми се обади по телефона и ми разказа какво се е случило. Госпожа Моър е убила съпруга си снощи. Така че има възможност да уредим нещата, за да не се стига до публичен скандал.

— Не, няма да можете да го направите — засмя се Мейсън. — А когато се срещнете с Чарлс Уитмор Дейл, можете да му кажете, че Пери Мейсън ви е помолил да му напомните, че пиленцата имат навика да се прибират за спане у дома. Да тръгваме, Пол, чака ни доста работа.