Случаят с подменената снимка

18

Доналдсън П. Скудър влезе в съдебната зала със самочувствието на участник в кръстоносен поход, готов за битки в името на справедливостта и за унищожаването на злото. Не размени нито дума с Пери Мейсън. Съдия Ромли зае мястото си. Приставът изрече набързо традиционните думи при откриването на всяко съдебно заседание.

Скудър се изправи веднага след откриването на заседанието, поизкашля се, за да прочисти гърлото си, и заговори, като изричаше ясно и отсечено всяка дума, подобно на човек, който дълго мисли, преди да говори нещо.

— Ваша милост, през последните няколко часа получих информация, че има още един свидетел на престъплението, който се е намирал само на няколко метра от обвиняемата, когато тя е натиснала спусъка на револвера. Опитах се да намеря този свидетел, но не успях. Макар че не бих могъл да обещая със сигурност, все пак се надявам, че ще се добера до този свидетел след не повече от четирийсет и осем часа. Бих искал да уверя ваша милост, че обстоятелствата, с които се сблъсках в рамките на това свое издирване, са изключително необичайни. Затова бих искал да помоля за удължаването на слушанията с още два дни.

Съдия Ромли погледна към Пери Мейсън.

Той се изправи с възмутена физиономия, а ядосаният му глас ясно прозвуча в залата:

— Ваша милост, не само възразявам срещу това искане и съм против приемането му, но бих искал да го определя също така и като изключително неправомерно. Напълно съм убеден, че декларацията за съществуването на друг свидетел е чиста пропаганда, предназначена единствено за вестниците, като тя може да се сравни единствено с направеното вчера изявление пред медиите, че е бил открит трупът на Карл Моър!

Скудър си пое дълбоко дъх, изпъчи гърди и продължи:

— Ваша милост, единствената причина, поради която не съм в състояние да представя тук този свидетел, е тази, че Пери Мейсън го е скрил. Имам дори някои основания да смятам, че свидетелят е бил скрит против волята му.

Адвокатът отново скочи на крака.

— Ваша милост, това е най-безотговорното обвинение, което би могло да бъде отправено срещу един практикуващ адвокат. Заместник-прокурорът…

— Почакайте малко, господин Мейсън — прекъсна го съдия Ромли. — Бих искал сам да задам на господин Скудър няколко въпроса. Господин заместник — областен прокурор, наясно ли сте със сериозните обвинения, които отправихте с това ваше изявление?

— Напълно, ваша милост.

— Готов ли сте да представите доказателства в подкрепа на тези обвинения?

— Не само съм подготвен да го направя, ваша милост, но ще съм благодарен, ако ми се даде възможност за това. В този момент не бих могъл да представя доказателствата, които моята служба се надява да оповести съвсем скоро, когато бъдат повдигнати обвинения в криминално престъпление срещу адвоката на подсъдимата. Но поне в момента мога да представя достатъчно доказателства, с които да убедя ваша милост да се съгласи с исканото от мен удължаване на слушанията.

— Настоявам да бъдат представени тези доказателства! — извика Мейсън.

— Добре — съгласи се съдия Ромли. — Съдът засега ще приеме само доказателствата в подкрепа на искането от страна на обвинението за удължаването с четирийсет и осем часа на предварителните слушания по процеса „Щатът срещу Ана Моър“. Очаквам вашите доказателства, господин заместник — областен прокурор.

— Призовавам Мейбъл Фос на свидетелската банка — обяви Скудър.

В залата влезе жената от фотоателието, която бе дала снимките на Евелин Уайтинг на Пери Мейсън. Тя положи клетва и зае свидетелското място.

— Вие живеете и имате малко магазинче на булевард „Стоктън“ номер 3618, нали? — запита я прокурорът.

— Да.

— Познавате ли Пери Мейсън, адвоката, който седи отсреща?

— Виждала съм го, да.

— Кога?

— Преди един ден.

— Имахте ли някакви делови взаимоотношения с него?

— Да.

— За какво по-точно се отнася?

— Господин Мейсън ми поиска едни снимки, които бяха поръчани от госпожа Морган Ийвс. Обясни ми, че е неин приятел и съсед.

— А кой е Морган Ийвс?

— Ами той живее в апартамента на третия етаж.

— В същата сграда, където се намира вашето ателие?

— Да.

— Откога познавате Морган Ийвс?

— От няколко месеца.

— Сега ще ви покажа една снимка, за да потвърдите дали това е той.

Скудър представи един доста голям постер, на който се виждаше лицето на мъж както в профил, така и анфас. Отпред върху гърдите му бе изписан затворническият му номер. А отдолу бяха отпечатъците от пръстите му.

— Възразявам — обади се Мейсън. — Не е допустимо да се представя криминално досие на човек по подобен индиректен начин.

— Възражението се отхвърля — заяви съдия Ромли. — Все пак би трябвало да стигнем до същността на цялата тази работа, адвокате.

— Познавате ли човека, чиято снимка виждате пред себе си? — попита Скудър.

— Да, това е господин Ийвс. Не съм имала дори най-малка представа, че той е бил…

— Значи това е човекът, когото познавате под името Морган Ийвс и който живее в апартамента на третия етаж в къщата на булевард „Стоктън“ номер 3618? — продължи да разпитва Скудър.

— Да.

— И господин Мейсън дойде при вас, и поиска да вземе снимки, които ви бяха оставени за изработка от съпругата на Морган Ийвс?

— Да.

— Сега искам да ви попитам познавате ли Роджър П. Картман?

— Виждала съм го — отвърна свидетелката. — Той пристигна от Хонолулу заедно с госпожа Ийвс. Тя е медицинска сестра. Беше със счупен врат след преживяна автомобилна катастрофа.

— Той беше свален от линейката и качен горе в апартамента, нает от господин Ийвс, така ли?

— Да.

— Това е всичко — заяви Скудър.

— Нямам въпроси — обади се Мейсън.

— Следващият ми свидетел е Кристофър Дж. Бордж — обяви заместник — областният прокурор.

Бордж вдигна масивното си туловище от стола си с подчертано отегчена физиономия, запъти се към съдебния чиновник, за да се закълне, а след това се насочи към свидетелското място, настани се, кръстоса крак върху крак и погледна към прокурора.

— Името ви е Кристофър Дж. Бордж и в момента, както и през последните няколко години, сте полицейски инспектор в отдел „Убийства“ на централното полицейско управление в града, нали?

— Да.

— И каква по-специална подготовка сте получили за заеманата от вас длъжност? — продължи с въпросите Скудър.

Мейсън повдигна учудено вежди и попита:

— Да не би да се опитвате да представите този ваш свидетел като експерт?

— Да — отвърна троснато заместник — областният прокурор, без дори да извръща глава към него.

Бордж изобщо не обръщаше внимание на репликите, които си разменяха адвокатите. Гледаше с безразличие към местата, запазени за пресата, където един от репортерите си записваше с такава скорост, че писалката като че летеше по листа пред него.

— Учил съм химия, карал съм курсове по вземане на отпечатъци, имам познания по съдебна медицина и токсикология, мога да правя балистични експертизи, специалист съм по разпознаване на почерци, по фотомикрография и в още няколко близки области.

— Когато казвате, че сте карали курсове по вземане на отпечатъци, какво всъщност имате предвид? — попита Скудър.

— Имам предвид, че съм преминал както през стандартния курс, така и през съпътстващите специализации, свързани с разпознаване на хора по отпечатъците им и методите за запазването на отпечатъците, разкриване на онзи вид отпечатъци, който обикновено се нарича скрит, фотографирането им, проверката им и сравняването на различни видове отпечатъци.

— Искам да ви обърна внимание върху фотографията, на която свидетелката преди вас разпозна като снимка на Морган Ийвс, и да ви попитам дали вие сте виждали някога този човек?

— Да.

— Познавате ли го?

— Да.

— Кой е той?

— Казва се Джеймс Уитли, известен също така под името Джеймс Кларк.

— Въпросната личност има ли криминално досие?

Мейсън скочи на крака с вид на засегнат човек, готов да се бори яростно, за да отстоява позициите си.

— Възразявам, ваша милост. Това е неправомерен въпрос, при това той не е свързан по никакъв начин с разглеждания случай.

— Напълно е свързан с отправения от мен иск, ваша милост — отвърна Скудър. — Все пак това са предварителни слушания. Възнамерявам по-късно да докажа връзката.

— Възражението се отхвърля — обяви съдия Ромли.

Бордж измъкна копринена носна кърпичка от джоба си, избърса потта от челото и от тила си и продължи със същия отегчен глас:

— Да, има криминално досие.

— За какво по-точно става дума?

— Бил е два пъти в затвора „Сан Куентин“ за грабежи. Веднъж във „Фолсъм“ за нападение и заплаха с огнестрелно оръжие. Арестуван е още три-четири пъти, срещу него бе повдигнато обвинение в убийство в…

Мейсън отново скочи от мястото си.

— Възразявам, ваша милост. Човекът може да е арестуван…

— Приема се — прекъсна го съдия Ромли.

— Вземали ли сте някога отпечатъци от пръстите от този човек, господин Бордж? — продължи с въпросите заместник — областният прокурор.

— Да.

— Кога?

— През 1929, през 1934 и през 1935 година.

— Разполагате ли с тези отпечатъци в момента?

— Да.

— Можете ли да ни ги покажете, моля?

Скудър взе онова, което показа свидетелят.

— Бих искал да представя тези отпечатъци като веществено доказателство по делото — обяви той.

— Не възразявам — обади се адвокатът.

— А сега ще ви попитам, господин Бордж, ходихте ли снощи в апартамента, нает от господин Морган Ийвс? — попита Скудър.

— Да.

— Какво правихте там?

— Възразявам — извика Мейсън. — Отново неправомерен въпрос, който не е свързан с разглеждания случай.

— Все още се водят предварителни слушания — възрази на своя страна заместник — областният прокурор, без да става от МЯСТОТО си. — По-късно ще обясня връзката.

— Възражението се отхвърля — заяви съдия Ромли.

— Посипах с прах някои от предметите с цел разкриването на скрити отпечатъци от пръсти, които биха могли да се намерят в апартамента.

— И открихте ли подобни отпечатъци?

— Да.

— Фотографирахте ли ги?

— Да.

— Носите ли снимки на откритите от вас скрити отпечатъци?

— Да, нося.

Бордж измъкна снимките от джоба си.

Скудър отмести стола си назад и се изправи. Заговори ясно и бавно, така че присъстващите в съдебната зала да не срещат никакви затруднения при следенето на мисълта му, а в същото време и за да внуши на същите тези хора, че въпросът, който задава в момента, е от особена важност.

— Бих искал да ви попитам сега, господин Бордж, дали между фотографираните от вас скрити отпечатъци от пръсти има такива, които съвпадат с отпечатъците на мъжа, за чието криминално досие ни разказахте преди малко?

— Да, има.

— Къде открихте тези отпечатъци?

— На най-различни места в апартамента: в банята, на масата, по огледалото, по дръжките на вратите, както и по самобръсначката му.

— Фотографирахте ли тези отпечатъци?

— Да.

— Носите ли направените снимки?

— Да.

— Бих искал да ги представя като веществено доказателство.

— Не възразявам — заяви Мейсън, когато Скудър подаде купчината снимки на чиновничката.

— А открихте ли нечии други отпечатъци в същия апартамент? — попита заместник — областният прокурор.

— Да.

— Чии по-точно?

— Възразявам — извика отново Пери. — Въпросът е неправомерен и няма никаква връзка с разглеждания случай.

— Отхвърля се — обяви веднага съдия Ромли.

Бордж се изхили към Мейсън.

— Открих отпечатъците на Пери Мейсън — каза той. — Открих също така отпечатъци на Пол Дрейк, детектив, нает от Пери Мейсън. Намерих също така инвалидната количка, а по нея и отпечатъците на човека, който най-вероятно я е ползвал. Открих и отпечатъци от женски пръсти.

— И фотографирахте ли всички тези отпечатъци, като отбелязвахте на всяка от снимките къде по-точно са открити?

— Да.

— Бих предложил всичко това също да бъде представено като веществено доказателство по делото.

Мейсън седеше отпуснат с вид на човек, който току-що е понесъл тежко поражение.

— Май няма възражения и тези снимки да се представят като веществено доказателство — обяви след малко съдия Ромли.

— Искам да ви попитам, господин Бордж — продължи с разпита на свидетеля си Скудър, — вие лично присъствахте ли в апартамента вчера вечерта някъде към десет часа и петдесет минути, когато там се бяхме събрали Пери Мейсън, Пол Дрейк, някаква госпожица Дела Стрийт, инспектор Франк Бодфиш и аз?

— Да, присъствах.

— И чухте ли ме да обвинявам Пери Мейсън, че е отвлякъл от апартамента споменатия вече Роджър П. Картман, който временно е пребивавал там? Обвиних ли тогава Пери Мейсън, че е отвлякъл насила въпросния Роджър П. Картман и че го държи някъде, където заместник — областният прокурор не би могъл да го открие и да го докара пред съда, за да даде свидетелски показания за онова, което е видял във връзка с делото „Щатът срещу Ана Моър“, известна също така като Ана Нюбъри?

— Бях там — отговори Бордж. — И ви чух да отправяте тези обвинения.

— И какъв бе отговорът на господин Пери Мейсън след отправените му обвинения?

Мейсън скочи от мястото си, постарал се да си придаде вид на безумно уплашен.

— Възразявам, ваша милост! Въпросът е неправомерен и по никакъв начин не е свързан…

Но съдия Ромли го прекъсна:

— Възражението се отхвърля.

Бордж изгледа адвоката и отвърна, без да повишава глас:

— Твърдеше, че вие никога не бихте могли да го осъдите, тъй като помощникът му е бивш затворник и съдебните заседатели не биха повярвали на показанията на един бивш затворник, така че нямате никакви шансове да го осъдите, след като разчитате единствено на показанията на един бивш затворник.

— Свидетелят е ваш за кръстосан разпит — обяви Скудър. Мейсън наблюдаваше Бордж, докато той отново попиваше потта от челото си с носната си кърпичка.

— Отпечатъците на колко души сте взели досега, господин Бордж? — попита той.

— Не виждам основания за подобен въпрос — възрази заместник — областният прокурор.

— Свързан е с квалификацията на свидетеля — настоя Мейсън. — Вие твърдите, че той е експерт, така че имам право да му задам някои въпроси, за да се ориентирам за квалификацията му.

— Смятам, че въпросът е съвсем правомерен — обяви съдия Ромли. — Адвокатът не поставя под съмнение квалификацията на свидетеля, но има право да му зададе въпроси, за да се ориентира във възможностите му като експерт. Възражението се отхвърля.

— Не бих могъл да определя точно — отвърна Бордж. — Сигурно хиляди.

— Кой беше първият човек, чиито отпечатъци сте взели?

— Не си спомням — отговори с усмивка свидетелят.

— А кога стана това?

— Дори това не бих могъл да ви кажа със сигурност — вероятно преди петнайсетина години. Не си спомням.

— А кой е последният човек, чиито отпечатъци сте взели?

Бледозеленикавите очи на свидетеля заблестяха от задоволство.

— Последният човек, чиито отпечатъци взех — започна той, като замълча многозначително и хвърли съзаклятнически поглед към заместник — областния прокурор, — беше Карл Моър. Взех отпечатъците от него в два часа тази сутрин в градската морга. Съвсем наскоро, след като вие обявихте пред вестниците, че това не е трупът на Карл Моър, а най-вероятно на някой друг.

Мейсън се поколеба за няколко секунди, преди да продължи:

— И вие твърдите със сигурност, че този човек е наистина Карл Моър?

— Разбира се, че твърдя — отвърна Бордж. — Тялото е престояло няколко дни във водата, но независимо от това успях да взема отпечатъци от пръстите му. Отпечатъците на един човек не се променят дори и след смъртта му. Затова и са толкова сигурен източник за идентифицирането му.

— А не е ли възможно отпечатъците на един човек да бъдат объркани с тези на друг?

— Не — съвсем сериозно отвърна свидетелят. — Това се знае от всички още от училище.

Съдия Ромли удари с чукчето си по масата.

— Свидетелят да се ограничава единствено с отговори на въпросите, които му се задават — обяви той. — В момента свидетелят е разпитван относно квалификацията му като експерт. Съдът няма намерение да позволява този разпит да продължава неоправдано дълго, но ако адвокатът държи да се увери в качествата на свидетеля като експерт, той има право да го направи, а свидетелят е длъжен да се отнася с уважение към зададените му въпроси и да даде съответните отговори.

— Значи при това положение вие сте вземали и преди отпечатъци от пръстите на Карл Моър — продължи да разпитва Мейсън. — Искам да кажа, че сте разполагали с нещо, с което да сравните пробите, получени от трупа.

— Точно така. Моър е бил свързан с една облигационна компания, докато е работел за някаква банка преди петнайсетина години. Облигационната компания е изисквала при регистрирането на облигации да се приложат и отпечатъци от пръстите.

— О, така ли? — започна Мейсън с такъв тон, сякаш тази информация доста го е изненадала.

— Имате ли някакви други въпроси? — попита съдията.

Адвокатът се приближи към чиновничката, повдигна натрупаните там снимки с отпечатъци и погледна към свидетеля.

— А разполагате ли със снимка на отпечатъците, взети от мъртвия Карл Моър? — попита го той.

Бордж пъхна изпотената си ръка в своя като че бездънен джоб и измъкна някакъв плик със снимки от там.

— Всички са надлежно надписани — каза той, като се захили на адвоката. — Можете най-внимателно да ги разгледате.

Мейсън прехвърли снимките за минута, после ги разтвори като ветрило в едната си ръка. Неочаквано измъкна една от купчината.

— Бих искал да ви попитам за отпечатъците, които се виждат на тази снимка, господин Бордж. Откъде точно са взети те? — попита той.

— Това е отпечатък от Морган Ийвс — заяви свидетелят. — Явно той е човекът, който е наел апартамента. Открих множество от тези отпечатъци върху различни предмети, бутилки, чаши, по умивалника в банята, върху принадлежностите за бръснене, по куфарите, огледалата… Точно този, за който ме питате в момента, е един от няколкото, открити върху перваза на прозореца. Там имаше пълен комплект отпечатъци от пръсти, явно човекът е опрял цялата си ръка върху перваза, докато се е опитвал да повдигне прозореца нагоре, за да го отвори.

Мейсън постави въпросните отпечатъци настрана.

— Ами тези? — попита той, като посочи друг плик.

— Тези са от Карл Моър, отпечатъците, които взех от трупа.

— А тези?

— Те са от жената, която според мен се е представяла за медицинска сестра на Роджър П. Картман.

— А тези?

— Тези са взети от инвалидната количка. Предполагам, че принадлежат на Роджър П. Картман.

— Вижте сега — каза неочаквано адвокатът. — Вие градите свидетелските си показания не върху онова, което реално се съдържа върху снимките, а на бележките, които сте написали в ъгъла на всяка от тях.

— Естествено, нали трябва да подредя по някакъв начин всички отпечатъци, с които разполагам — отвърна Бордж.

— Но бих могъл веднага да взема една лупа и да разпозная всеки един от отпечатъците.

— В състояние ли сте да го направите тук, в съдебната зала? — попита Мейсън.

— Разбира се.

Пери измъкна лист хартия от джоба си, откъсна го така, че да се образува дупка в средата, а след това го постави върху снимката, като от нея се виждаше само онази част, върху която се намираше отпечатъкът.

— Така — започна доволно той, — а сега разгледайте внимателно тази снимка, от която се вижда единствено отпечатъкът. А след това и другата — продължи, като постави скъсан по същия начин лист и върху следващата снимка.

— А също и тази — подхвърли с усмивка, като измъкна трета снимка от купчината и я покри с лист с дупка в средата. — Опитайте се сега да идентифицирате тези отпечатъци.

— Това със сигурност ще отнеме доста време — възрази свидетелят.

— Можете да се забавите колкото искате — обяви Мейсън.

Бордж измъкна лупа от джоба си, наведе се и започна да изучава отпечатъците.

— Налага се също така да се консултирам с някои от бележките, които съм си водил преди това — каза накрая. — Два от отпечатъците са на един и същ човек. Предполагам, че принадлежат на Роджър П. Картман, но не съм сигурен.

— Продължавайте, сверете с бележките си — насърчи го Мейсън.

Свидетелят разтвори бележника си, после разгледа и някакво листче, което извади от джоба си, а след това вдигна глава към съдията и кимна утвърдително.

— Точно така е, два от отпечатъците са от показалеца на дясната ръка на един и същ човек — каза той. — Според мен това е Роджър П. Картман, тъй като отпечатъците са взети от инвалидната количка.

— Бихте ли отбелязали едно кръстче върху тези снимки, за да не ги объркаме след това, когато сравняваме с надписите отдолу?

Свидетелят, който вече изглеждаше напълно отегчен и изпълнен с неприязън, измъкна една писалка и направи по едно кръстче върху всяка от двете снимки.

Мейсън вдигна хартията с отвор върху снимките и отбеляза с доволна физиономия:

— Е, господин Бордж, след като вие се смятате за експерт по отпечатъците и след като сам заявихте, че дори и ученик от гимназията не би могъл да обърка отпечатъците на двама различни хора, ще ми обясните ли как вие объркахте отпечатъка от показалеца на дясната ръка на починалия Карл Моър с този на друг мъж, който според вас се нарича Роджър П. Картман?

Свидетелят гледаше с недоумение надписите под двете снимки. Скудър скочи веднага от мястото си и се насочи към него.

Съдия Ромли не сваляше объркания си поглед от Мейсън.

— Правилно ли разбрах, господин Мейсън, че според вашето твърдение свидетелят е объркал двете снимки?

— Не — отвърна с усмивка адвокатът. — Онова, което ваша милост би трябвало да разбере, е, че когато моят многоуважаван колега, заместник — областният прокурор, открие истинското значение на показанията на този свидетел, обвиненията срещу Ана Моър ще трябва да отпаднат. Защото в противен случай обвинението ще се сблъска с необходимостта да обясни на съдебните заседатели как е станало така, че човекът, който според свидетелските показания е бил убит от обвиняемата вечерта на шести, най-случайно е оставил отпечатъците си в някакъв апартамент в Сан Франциско на седми следобед.

— Тук има някаква измама, ваша милост — намеси се Скудър.

— Ако обвинението би искало да разбере къде се крие загадката в този случай, готов съм да му подскажа две следи — засмя се Мейсън. — Едната е, че когато Дела Стрийт е излязла на палубата на шести вечерта, тя се е намирала точно в същата позиция, в каквато е била и Ейлийн Фел, преди да се затича по стълбите към горната палуба. А втората е, че точно преди мъртвият Моър да напусне Хонолулу, някой е отворил заключения му куфар и е заменил намиращата се вътре снимка на госпожица Нюбъри с тази на актрисата Уини Джойс, между които съществува огромна прилика. Що се отнася до всичко останало, оставям господин заместник — областният прокурор сам да се досети за него.

Скудър се наведе и започна шепнешком да се консултира с Бордж.

— Мога ли да помоля съда за кратко прекъсване? — каза след малко с доста объркан глас. — Налага се да уточня някои факти.

— При тези обстоятелства се надявам, че няма да има възражение да се разреши малко удължаване на предварителните слушания, нали, господин Мейсън? — обади се съдия Ромли.

— Няма да възразявам срещу удължаването, но при едно условие, ваша милост — отвърна той. — Заместник — областният прокурор ме обвини в прикриване на свидетел. Но всъщност самият аз имам основания да смятам, че заместник — областният прокурор е задържал свидетел, когото преди това съм призовал с призовка като свидетел на защитата. Имам предвид Евелин Уайтинг, която е била медицинска сестра на Роджър Картман.

Съдия Ромли погледна към Скудър.

— Наистина ли сте арестували тази свидетелка?

Скудър бе видимо объркан.

— Какво да ви кажа, ваша милост — започна той. — Бях разпоредил издирването на госпожица Уайтинг. Тя е била открита от полицията някъде преди около час. В момента се намира в кабинета ми. Опитах се да я разпитам, но засега не съм успял да получа никаква информация от нея. Нямах ни най-малка представа, че е свидетелка на господин Мейсън.

— Ще можете да се убедите, че е била най-надлежно призована с призовка — обади се той. — Подписаната от нея бланка е представена в съда и тя е включена в списъка на свидетелите на защитата. При тези обстоятелства настоявам да ми се даде възможност да я разпитам преди продължаването на слушанията.

— Има ли някакви възражения? — попита съдия Ромли, като погледна към Скудър.

— О, не, ваша милост, бих искал единствено още веднъж да повторя, че не съм знаел, че тази жена е свидетелка на защитата.

— За колко време ще можете да я доведете в съдебната зала? — попита съдия Ромли.

— Ами само за една-две минути. В момента се намира в стаята за свидетели. Предполагам, че приставът би могъл да я доведе веднага.

Докато приставът отиде да доведе свидетелката, съдия Ромли наблюдаваше объркано адвоката.

— Правилно ли ви разбрах, господин Мейсън — започна той. — Според вас май тялото, което по моя информация е било открито вчера и е било идентифицирано като Карл Моър, всъщност не е Карл Моър?

— Точно така, ваша милост — отвърна веднага той. — Дадох специална пресконференция снощи, по време на която уверих журналистите, че това не е тялото на Карл Моър. Направих го единствено защото исках да принудя прокуратурата да направи всичко възможно, за да открие някакви пръстови отпечатъци от Моър.

— Но ако става действително въпрос за тялото на Моър, как тогава може да се обясни фактът, че отпечатъци от пръстите му са открити и върху инвалидната количка в онзи апартамент, а доколкото разбрах, и върху други предмети на същото място?

— Ако свидетелката не успее да обясни тези факти, смятам да оставя на моя многоуважаван колега, заместник — областния прокурор, да свърши тази работа — отвърна адвокатът. — В края на краищата това си е негов случай.

— Предполагам, че колегата е наясно, че областната прокуратура ще приеме с готовност всякаква информация, която би хвърлила светлина върху тази заплетена история — обади се Скудър.

Съдия Ромли се готвеше да добави още нещо, но в този момент приставът въведе Евелин Уайтинг в залата. Тя се закле при чиновничката и зае свидетелското място, като изражението върху лицето й издаваше вътрешното й напрежение.

Мейсън погледна към съдия Ромли и отбеляза:

— Надявам се, че съдът и обвинението ще се съгласят да пристъпим към малко необичайната процедура за разпит, за да можем да изясним всичко. Госпожице Уайтинг, наясно ли сте, че току-що се заклехте да казвате единствено истината; както и че отклоняването от това задължение би могло да доведе до повдигане на обвинение срещу вас в лъжесвидетелстване?

— Да.

— Вие сте били близка от известно време с човек, когото сте познавали под името Морган Ийвс, така ли е?

— Да.

— Знаехте ли, че той има криминално досие в полицията?

Свидетелката се поколеба за миг.

— Да — призна след това.

— Познавали сте също така Карл Моър, при това от доста време, нали?

— Да.

— Предлагал ли ви е той, при това неведнъж, да се омъжите за него?

— Да.

— А знаете ли, че Морган Ийвс е бил арестуван в Лос Анджелис и срещу него е било повдигнато обвинение в убийство?

— Да, така беше — отвърна бързо свидетелката. — Но беше оправдан.

— Да, Карл Моър беше един от съдебните заседатели по това дело, нали? — попита Мейсън.

— Ами… да, беше.

— И след като вие разбрахте това, решихте, че ще направите чудесна услуга на любимия си, като се свържете с Карл Моър и го помолите да направи всичко възможно, за да получи подсъдимият оправдателна присъда, нали?

Госпожица Уайтинг се поколеба, преди да отговори.

— Може би сте предложили някакъв подкуп на Моър, а, госпожице Уайтинг — продължи с въпросите адвокатът. — Хайде, всички факти вече са ясни. И вашата роля в тази история може да бъде основание за сериозни обвинения срещу вас. Затова е най-добре да ни кажете истината.

— Не, не съм му предлагала подкуп — отрече свидетелката.

— Да, но след като Моър е изпълнил задълженията си като съдебен заседател по това дело и след като Морган Ийвс е бил оправдан, господин Моър изведнъж се е сдобил с двайсет и пет хиляди долара — продължи спокойно Мейсън. — Той е заминал за Хаваите и е прекарал чудесно почивката си в Хонолулу. За съжаление господин Моър се е оказал доста наивен в известно отношение — той не е направил никакви усилия да прикрие внезапно придобитите пари, нито да си измисли някакво правдоподобно обяснение за произхода им. Просто си сменил името и решил, че ще започне нов живот.

В същото време господин Ван Денси, адвокатът, който е защитавал Морган Ийвс, е бил разследван по обвинение в подкупване на съдебните заседатели. Областният прокурор бил решил твърдо да доведе до резултат това разследване. Затова за господин Ван Денси, а също и за господин Морган Ийвс, било особено важно да попречат на голямото жури да призове господин Моър като свидетел. Опитите на господин Моър да промени самоличността си може да са били достатъчни по отношение на интереса на съседите например, но трудно биха могли да заблудят професионалните детективи, започнали сериозно разследване. Точно по тази причина вие сте заминали за Хонолулу със задача да подготвите по-ефективното изчезване на господин Моър. За да обясните това неочаквано пътуване до островите, сте казали на сестра си, че това ще бъде меденият ви месец с господин Ийвс. Но самият господин Ийвс, с когото тайно сте сключили брак, е бил твърде зает в момента, защото е трябвало да прикрива заедно с адвоката си Ван Денси евентуалните следи, които би разкрило разследването. Той тръгнал с вас, но веднага щом параходът се отдалечил от пристанището, се смъкнал по подвижната стълба и скочил в катера, който бил дошъл специално, за да го прибере. Вие сте стигнали до Хонолулу, срещнали сте се с господин Моър и сте уредили подробностите по окончателното му изчезване.

— Цялата схема е била най-внимателно обмислена и уточнена от Ван Денси, Морган Ийвс, а най-вероятно и с вашето участие. Знаели сте, че Роджър П. Картман е претърпял автомобилна катастрофа на островите и си е счупил врата. Купили сте билет на името на Роджър П. Картман за същия параход, в който Карл Моър е трябвало да пътува под името Карл Нюбъри. Господин Моър е посещавал тайничко каютата ви. Набързо сте му поставяли шината на врата, превързвали сте главата му, така че никой да не може да го познае, а очите му сте прикривали с големи тъмни очила. След това сте го разхождали по палубата с инвалидната количка.

— На шести вечерта, след като вече добре сте знаели за навика на Ейлийн Фел да излиза на палубата веднага след вечеря, а и при удобното време след началото на онази ужасна буря, вие сте решили да накарате господин Моър да инсценира самоубийство, като се застреля със собствения си револвер, след което да скочи извън борда. Надявали сте се, че шумът от изстрелите ще привлече вниманието на госпожица Фел и ще я накара да повярва, че е видяла човек да пада зад борда.

— Но любопитството на госпожица Фел я е отвело на горната палуба; така че вместо да се сметне, че Моър несъмнено се е самоубил, нещата са започнали да изглеждат така, сякаш той е станал жертва на убийство и обвинение за това престъпление е повдигнато срещу съпругата му.

— След предполагаемото падане на Моър зад борда той се е върнал бързо във вашата каюта, където се е превърнал в Роджър П. Картман, пострадалия при автомобилна катастрофа, а след пристигането на пристанището е бил откаран в апартамента на булевард „Стоктън“.

— Работата е там, че предполагаемото самоубийство на Моър би предизвикало доста скромен отзвук, докато предполагаемото убийство се е оказало значително по-различно нещо. Ситуацията се усложни още повече, след като отскочих до Лос Анджелис и установих, че господин Моър изобщо не е откраднал пари от бившия си работодател, „Продъктс Рифайнинг Къмпани“. Точно по тази причина господин Ийвс е сметнал, че за вас ще е най-добре да напуснете наетия апартамент на булевард „Стоктън“, опасявал се е, че ще се направят опити да бъде издирен господин Роджър П. Картман.

— Затова ви е отвел в едно бунгало в планината Санта Крус, госпожице Уайтинг. Но вие със сигурност не сте знаели, че след като ви е оставил там, господин Ийвс се е върнал в наетия апартамент на булевард „Стоктън“; обяснил е на господин Моър, че му е намерил друго, по-сигурно място, където би могъл да се скрие, качил го е на една яхта, извел го е с нея в открито море и се е повъртял известно време наоколо, докато е намерил един от спасителните пояси, хвърлени предишната вечер от парахода след подаването на тревога за човек зад борда. После е застрелял господин Моър, съблякъл му е дрехите, поставил е тялото му в спасителния пояс и го е пуснал във водата, като отлично е знаел, че то със сигурност ще бъде открито до ден-два.

Мейсън замълча за миг, а Евелин Уайтинг, стиснала страничните облегалки на стола, само облиза пресъхналите си устни, без да каже и дума.

— Вие без съмнение сте се досетили какво точно се е случило — продължи адвокатът. — Особено след като сте прочели за откритото тяло на Моър. Може би разбирате, госпожице Уайтинг, че едно нещо е да се изкуши с подкуп някой от съдебните заседатели, така че да се спаси любимият човек от тежка присъда. Но съвсем друго е човек да стане съучастник в убийство. Смятам, че е време да кажете истината.

Тя като че се опита да се надигне от стола, след това се отпусна отново в него, огледа се безпомощно, а после кимна утвърдително с глава. Повдигна очи към съдия Ромли и каза:

— Истина е. Смятах, че Морган е невинен, когато срещу него в Лос Анджелис беше повдигнато обвинение в убийство. Бях убедена, че са го натопили, и имах желание да направя всичко възможно, за да му помогна. Господин Ван Денси ми обясни, че ако Морган бъде осъден, областният прокурор ще успее да се добере и до голяма част от съучастниците му. Твърдеше, че тези хора са събрали пари, за да помогнат на съпруга ми, като са готови да дадат по пет хиляди долара на няколко от съдебните заседатели, за да ги подкупят, или двайсет и пет хиляди долара на този, който е в състояние да осигури оправдателна присъда. Обясних на Карл цялата ситуация. Дадох му честната си дума, че Морган е невинен, а след това той успя да повлияе по някакъв начин на съдебните заседатели. Постарах се да убедя Карл Моър, че процесът е инсцениран, защото самата аз бях сигурна, че е точно така.

— На седми този месец сте купили рамка за снимка, госпожице Уайтинг — обърна се към свидетелката Мейсън.

— Да — призна тя. — Карл беше силно привързан към доведената си дъщеря. За да се спаси от необходимостта да се явява като свидетел пред голямото жури, той трябваше да инсценира самоубийство и беше наясно, че сигурно ще минат години, преди да може да види отново Бел. Настояваше да задържи поне тази снимка. Но не му се искаше съпругата му да разбере, че той я е взел, защото това би могло да възбуди подозренията й по отношение на самоубийството. Затова и подмени снимките в рамката. За съжаление госпожа Моър откри подмяната почти веднага, след като Карл бе извадил снимката на Бел и бе поставил тази на актрисата.

— Значи вие изпратихте бележка на Карл Моър вечерта на шести този месец? — попита Мейсън.

— Да. Всичко беше планирано предварително. Бяхме нагласили едно чучело, което щяхме да хвърлим зад борда, лично го оставих в медицинския пункт на парахода. Вечерта на шести изчаках, докато госпожица Фел излезе на палубата. След това изпратих бележката на Моър. Той трябваше да дойде на палубата. Двамата смятахме да изхвърлим чучелото зад борда, като преди този изстреляме няколко куршума, за да привлечем вниманието на госпожица Фел. После щяхме да изтикаме чучелото долу и да оставим револвера на Карл Моър някъде на палубата, където лесно биха го открили по-късно. След това Карл щеше да изтича до моята каюта, да се пъхне в леглото, като постави шината на врата си и завие бинтовете, така че лицето му да не може да се види. Ето така се бяхме договорили да действаме.

— И какво се случи, че крайчецът на вашата рокля се закачи на външния кнехт? — попита Мейсън.

— Госпожа Моър допусна грешка, като остави мокрите си дрехи на място, където лесно можеха да се открият — отвърна без колебание свидетелката. — По този начин беше разкрито, че е била на горната палуба. Ако бяха претърсили и моята каюта, не бих искала да открият мокрите ми дрехи, които да послужат като доказателство срещу мен. Затова изхвърлих роклята си през люка на каютата. Но параходът вече се бе извъртял и вятърът духаше в друга посока. Той буквално изтръгна роклята от ръцете ми и я понесе нагоре. Предполагам, че се е закачила за кнехта и се е откъснало парче, а останалата част е отлетяла някъде далеч.

— Госпожица Фел ме бе видяла да избутвам чучелото през парапета, а и вашата секретарка, госпожица Стрийт, се оказа на долната палуба. Тя погледна нагоре и ме забеляза точно когато избутвах чучелото и изстрелях втория куршум. Знаех, че веднага е изтичала в салона и се е обадила в централата, за да оповести за падането на човек зад борда. Давах си сметка, че рано или късно ще бъде принудена да разкаже за онова, което е видяла. Нали разбирате, тя бе вдигнала глава нагоре и поради дъжда не бе успяла да различи чертите ми, но аз гледах надолу, така че ясно я видях.

— Моля ви да ме разберете — продължи с умолителен тон свидетелката. — Искаше ми се да помогна на човека, когото обичах, защото бях убедена, че е невинен. Но след като прочетох тази сутрин вестниците, вече бях наясно защо ме отведе в бунгалото в планината. След това явно се беше върнал и бе подмамил Карл, за да го убие. Надявал се е, че по този начин ще попречи на Карл да даде показания, а в същото време убийството ще бъде приписано на госпожа Моър. Чувствах се ужасно. Обичах го — и все още го обичам — но вече не бих могла да го защитя, защото ясно осъзнавам какъв човек е той всъщност… вече не искам да бъда заедно с него… Кажете ми, господин Мейсън, тъй като вие явно сте напълно наясно какво точно се е случило, той наистина ли… е убил Карл?

Очите й, изпълнени с трепетно очакване и все още с надежда за онова, което бе просто невъзможно, не се откъсваха от лицето на адвоката.

— Да — отвърна той. — Но е допуснал фатална грешка, като не е смъкнал и обувките с връзките от краката му. Нали разбирате, когато Карл Моър се е качил на палубата, той е бил облечен със смокинг. Щом забелязах високите обувки с връзки на краката му, веднага се досетих какво би трябвало да е станало. А фактът, че куршумът, открит в тялото му, не беше от неговия револвер, ми послужи като допълнително доказателство. Съжалявам, госпожице Уайтинг, но точно това е станало. И дори аз самият нося известна вина за случилото се. Трябваше много по-рано да се досетя за истината. След като знаех, че Моър е бил съдебен заседател по един процес в Лос Анджелис, че е изиграл съществена роля за произнасянето на оправдателна присъда; а в същото време Болдуин ван Денси, известен с подкупите си към съдебните заседатели, е бил защитникът на подсъдимия. Да не говорим за това, че непосредствено след произнасянето на присъдата Карл най-неочаквано е придобил някъде около двайсет и пет хиляди долара — това трябваше да ми е напълно достатъчно да се досетя. Особено като прибавим и факта, че снимката на Бел Нюбъри е изчезнала от куфара, ключът от който е бил у господин Моър, а не е имало никакви признаци, че ключалката е била насилвана. Опасявам се, госпожице Уайтинг, че странният начин, по който се развиваше този случай, ми попречи навреме да се ориентирам и не ми даде възможност да спася живота на Карл Моър.

Свидетелката кимна, а устните й потрепериха.

— Обичах Морган — повтори тя. — Толкова му вярвах. Аз… наистина му се доверявах. — После заплака.

Гласът на Мейсън бе изпълнен със симпатия, когато се обърна към съдия Ромли:

— Може би съдът ще прецени, че трябва да прояви снизходителност и да даде почивка.