Случаят с подменената снимка

5

На капитанската вечеря имаше много свободни столове. Навън се лееше дъжд като из ведро. И дори на пасажерите, които старателно си бяха подготвили цветни шапки, балони и свирки, им липсваше настроение и спонтанност. Веселието приличаше по-скоро на пресилен опит да се следват утвърдените морски правила. Сервитьорите се движеха внимателно между масите, като се спираха при силно вълнение, а полупълните чинии бяха поставени в специални по-дълбоки подноси.

Мейсън, който вечеряше с Дела Стрийт, хвърли поглед към другия край на салона, където Карл Нюбъри заедно със съпругата си и дъщеря си забавляваха Рой Хангърфорд.

— Не е ли време да получиш ясен знак от тях? — попита Дела Стрийт.

— Да, предупредил съм госпожа Нюбъри, че трябва да ми изясни нещата не по-късно от десет часа тази вечер — отвърна той. — Тя поиска да отида в каютата й към девет и половина, за да получа парите, с които ще мога да разполагам. След това ще трябва да отида при Дейл с конкретно предложение.

— Моър — или може би трябва да го наричам Нюбъри — не ми изглежда особено разтревожен — подхвърли секретарката.

— Права си — съгласи се адвокатът. — Той като че добре се забавлява. За негов късмет Евелин Уайтинг ще получи храната в каютата заедно с пациента си.

— Шефе, имам чувството, че Нюбъри е постигнал някакво споразумение с тази жена — отбеляза секретарката.

— Какво те кара да мислиш така?

Видях го да излиза доволно усмихнат от нейната каюта в събота следобед.

— Сигурна ли си, че беше Нюбъри?

Тя кимна утвърдително.

— Може би затова изглежда така безгрижен в момента — измърмори адвокатът. — А аз се чудех как ли ще се справи утре, когато ще се наложи да мине през митницата и през карантинна проверка. Тогава със сигурност би се оказал лице в лице с нея.

— Предполагам, че вече е уредил всичко това. В края на краищата единственото, което му се е наложило да направи, е било да отиде при нея, да й даде някакво обяснение и да я помоли да си мълчи.

— Проблемът в случая е, че сестрата би могла да поклюкарства за него с някой познат на борда и така цялата история ще се разплете — посочи Мейсън. — Ако Селинда Дейл имаше дори и най-малка представа, че Евелин Уайтинг знае нещо за бащата на Бел, тя не би се спряла пред нищо, за да го разбере.

— Бедното дете, Бел ясно разбира, че едва ли някога ще е подходяща партия за Рой — въздъхна Дела Стрийт.

— Не смяташ ли, че той ще продължи да поддържа връзката си с нея дори да научи истината? — попита Мейсън.

— Просто няма да има възможност да го направи, шефе. Тя се готви да му предложи да се срещнат следващия вторник на колодрума в Санта Анита. Ще му обясни, че нейни приятели са й взели билети. След това ще изчезне и няма повече да го вижда.

— Ако наистина го обича, не разбирам защо…

— А аз много добре разбирам как се чувства — прекъсна го тя. — Според нейните представи тя е успяла да привлече вниманието му само защото при срещата им се е представила за човек от неговата класа. Но в момента, в който разбере истината за социалното й положение, в момента, в който приятелите му започнат да се отнасят снизходително към нея, той ще започне да губи интереса си. Досега успешно се състезаваше със Селинда Дейл за вниманието му. Но ако Селинда възприеме ролята на нейна покровителка, Бел веднага ще изостане в надпреварата.

— Не съм толкова сигурен — възрази Мейсън.

— А аз съм — твърдо отсече Дела Стрийт. — Това момиче Дейл е доста хитро. То няма да започне да й натяква, че е различна. Вместо това ще се опитва да я води на разни сбирки, където Бел ще бъде сред напълно непознати хора, докато всички останали ще бъдат близки един на друг, точно както са хората, общували години наред помежду си. Там Бел ще се чувства съвсем не на мястото си.

— Струва ми се, че това момиче би трябвало да каже на майка си какво възнамерява да направи — обади се Пери.

— Защо?

— Ами защото ако Бел смята да прекрати връзката си с Рой, не виждам защо трябва да се трепя и да се опитвам да постигна някакво споразумение с „Продъктс Рифайнинг Къмпани“.

— О, трябва да го направиш, уверявам те — каза му Дела. — Защото за Бел би било ужасна трагедия, ако детективите причакат утре баща й при слизането от парахода и пред всички му сложат белезниците на ръцете. Особено след като се разбере, че е задигнал пари от компания, ръководена от бащата на Селинда Дейл. Шефе, трябва наистина да предотвратиш това, независимо как ще се развият по-нататък нещата! Нима не разбираш? Тя би искала Рой да я запомни като една загадъчна жена, а не да я съжалява. И едва ли би понесла да гледа как Селинда Дейл триумфира.

— Добре де, ще се срещна с госпожа Нюбъри в девет и половина — съгласи се Мейсън. — Предполагам, че вече ще има ясен отговор. Смятам да се поразходя по палубата. Би ли искала и ти да се полюбуваш малко на бурята?

— Не, смятам да се присъединя към семейство Нюбъри за малко — отвърна Дела. — Обещах на Бел да го направя. В момента е осем и трийсет и пет. Ще те потърся някъде към девет часа, искаш ли? Така ще имаме време да изпием по един ликьор, а след това ти ще можеш да отидеш при госпожа Нюбъри в девет и половина.

Той кимна, избута назад стола си, стисна й нежно ръката и каза:

— Ще бъда в защитената от вятъра страна, най-вероятно на палубата за разходки.

След това прекоси салона, облече си палтото, като преметна копринения шал през врата си, и излезе на палубата.

Вратите към ветровитата страна на палубата бяха заключени. В защитената от вятъра част дъждът се лееше като из ведро. Покритите в стъклени лампиони електрически крушки хвърляха червеникави отблясъци, които се отразяваха от мократа повърхност на палубата и като че потъваха във влажната мъгла, стелеща се наоколо. Тътенът от непрекъснато разбиващите се в парахода високи вълни оформяше един непрекъснат силен вой, който като че обхващаше всичко наоколо.

На Мейсън му се стори, че палубата за разходки е доста открита, така че реши да се смъкне на долната. Тръгна бавно покрай столовете, които бяха грижливо сгънати и прибрани на безопасно място. Водата почти моментално проникна през леките му обувки. Вятърът запращаше дъжда в лицето му и рошеше косата му. Той пое дълбоко дъх, за да вдиша от свежия океански въздух, заслуша се в глухия тътен на вълните и във воя на вятъра и в миг се почувства доволен.

Параходната камбана удари два пъти — беше девет часът. Вятърът в миг като че пое звука и го отнесе надалеч, точно както за секунди разнасяше дима от комина на парахода, завърташе го на черни панделки, които бързо се изгубваха в нощта. В далечината непрестанно просветваше фар.

Параходът тежко се извъртя по посока на пристанището, после спря за миг и вместо да поеме в правилната посока, отново бе леко извит от вятъра. Мейсън в миг загуби равновесие от рязкото залюляване, хвана се за парапета на палубата и се загледа в тъмните бурни вълни.

Стори му се, че чува тих писък, заглушен от някакъв по-силен шум. Остана на мястото си и се заслуша внимателно. Писъкът се повтори. Стори му се, че той идва от най-горната палуба.

Докато параходът извиваше бавно надясно, Мейсън изтича нагоре по стълбите и се опита да разгледа наоколо. За съжаление силният дъжд му пречеше да вижда.

Параходът продължи бавно да се насочва към пристанището, а вълните, сякаш събиращи се за внезапна атака, се удряха с все сила в предната му част. Някъде отдалеч като че се чу слаб звук от камбана, последван от пет бързи и кратки звуци, издадени от свирката на парната машина. Параходът се плъзна напред с леко прискърцване, подобно на автомобил, движещ се с изтъркани гуми.

Мейсън усети, че единият от двигателите е изключен, докато другият работеше на пълни обороти, така че да се получи остър завой.

В този миг по палубата се чуха множество стъпки. Адвокатът забеляза как котвата профуча надолу и в миг се загуби в тъмнината. Удари се във водата и почти в същата секунда синкавата тъмнина бе буквално разцепена от ярка светлина, която озари едната част на парахода. Лъчите на мощния прожектор осветяваха и водната повърхност. Мейсън загуби за миг равновесие, хвана се за парапета, а след това се насочи към вратата, която неочаквано се отвори.

— Влизайте веднага вътре! — извика му един униформен полицай.

— Какво се е случило? — попита адвокатът.

— Човек зад борда! — изкрещя полицаят и тръгна напред, като се придържаше към парапета, за да не се подхлъзне по мократа повърхност.

Мейсън изсипа водата от обувките си, затича се към стълбата и започна бързо да се смъква по нея.

Насочи се направо към каютата на госпожа Нюбъри. Почука нервно на вратата. Не последва никакъв отговор.

Натисна дръжката. Вратата беше заключена. Заудря с юмрук по нея, а когато не получи никакъв отговор, започна да я рита с крак.

— Кой е там? — чу след малко гласа на госпожа Нюбъри.

— Мейсън — отвърна той.

— Един момент, моля — каза тя. — Ей — сега ще отворя.

Адвокатът нервно натисна дръжката и заповяда:

— Отворете веднага.

Тя отключи и отвори вратата.

— Ами влезте, след като е чак толкова важно — изрече малко объркано жената.

Беше само по чорапи и бельо в бледорозов цвят. Докато Мейсън затваряше и заключваше вратата, все пак успя да облече някаква рокля.

— Какво става? — попита го смутено.

— Къде е съпругът ви?

Тя смъкна роклята надолу, пооправи я, после погледна намръщено адвоката.

— Трябваше да се срещне с някакъв човек — обясни малко троснато. — Обеща да се върне след пет минути. Какво му е на вашия часовник? Все още не е станало девет и половина.

— Кога го видяхте за последен път?

— Преди пет минути. Компанията ни се разпръсна, след като той получи някаква бележка. Каза, че ще трябва да се срещне с един човек по работа.

— И какво направихте вие?

— Върнах се в каютата си. Съблякох си вечерната рокля, защото я бях заляла с малко вино. Двамата с Карл трябваше сериозно да си поговорим. Той ще се върне всеки момент… Господи, какво е това клатушкане? Параходът така се тресе, че едва запазвам равновесие. Да не би да сме се сблъскали с нещо? Погледнете онези прожектори, насочени към водата! Непрекъснато сноват насам-натам, сякаш търсят нещо.

Мейсън кимна и продължи да я наблюдава мълчаливо.

— Специално бих искал да разбера къде е отишъл съпругът ви и какво е направил — каза накрая той.

— Вижте какво, господин Мейсън — започна тя, като се обърна към него. — Имала съм два брака досега, не може да се каже, че съм невинна девица. Но не съм свикнала разни мъже да нахълтват в стаята ми, докато се обличам. Позволих ви да влезете, защото по гласа ви усетих, че имате да ми казвате нещо изключително важно. Така че ви моля да ми обясните…

— Чух изстрел — прекъсна я той. — Един от полицаите от охраната ми каза, че има човек зад борда. Това не ви ли говори нещо?

Тя го изгледа с широко отворени от уплаха очи, после бързо се насочи към едно от чекмеджетата на шкафа, отвори го и се взря в него.

— Какво има? — попита Мейсън.

— Револверът на Карл — едва чуто отрони тя. — Изчезнал е.

— Нека да изясним нещата — започна адвокатът. — Значи вие двамата с Карл смятахте да си поговорите сериозно?

— Да.

— Вие обяснихте ли му точно на каква тема ще бъде разговорът?

— Заявих му, че повече не мога да се задоволявам с разни мъгляви обяснения; че искам да знам точно откъде има парите и че настоявам да ми ги предаде.

— И какво ви отговори той?

— Каза, че ще поговорим за това по-късно.

— Но не пожела да ви даде обясненията веднага?

— Не. Тъкмо приключвахме с вечерята, когато едно от момчетата от обслужващия персонал му донесе някаква бележка. Карл каза, че трябва да се срещне с един човек по работа. С това компанията ни за вечеря се разпадна. Ние двамата се прибрахме в каютата. Тогава му заявих, че искам да си изясним нещата, че трябва да ми предаде парите в името на доброто на Бел. Обеща ми да се върне само след пет минути, тъй като трябва да се види с някого по много важен въпрос.

— Значи в чекмеджето имаше револвер?

— Да.

— Кога го видяхте за последен път?

— Днес следобед.

— Револверът на Карл ли е?

— Да.

— Откога го има?

— От около два месеца. След като започна да носи големи суми пари в себе си, реши, че му е нужен револвер за защита.

— Подразбрах, че съпругът ви се е свързал с Евелин Уайтинг, медицинската сестра — съобщи й Мейсън. — Предполагам, че се е опитал да постигне споразумение с нея, за да не издава истинската му самоличност. Нямам представа какво точно му е казала тя. Ситуацията е доста благоприятна за изнудване, ако тази жена е изнудвачка. Смятате ли, че е възможно да е отишъл на среща с нея… и да е взел специално револвера със себе си?

— Нямам представа.

Госпожа Нюбъри го хвана за ръката.

— Господин Мейсън — започна тя. — Искам да ми обещаете, че ще ме подкрепите, нали? За доброто на Бел.

Адвокатът се поколеба за миг, после каза:

— Добре, ще се постарая. Нека сега ви задам още няколко въпроса, преди Карл да се е върнал. Какво точно му казахте?

— Съобщих му, че господин Дейл, президентът на „Продъктс Рифайнинг Къмпани“, е на борда на парахода. Но това като че не бе някаква новина за него. Казах му също така, че господин Дейл би се съгласил на известни отстъпки, ако Карл възстанови останалата му сума. А той ми заяви, че съм луда. Заплаши ме, че ако направя подобно предложение на Дейл, направо ще ме убие. Твърдеше, че не е взел дори цент от „Продъктс Рифайнинг Къмпани“. Тогава му напомних, че Селинда Дейл и без това търси някакъв повод, за да разобличи Бел… това направо го вбеси.

— И какво още? — попита Мейсън.

— Ами това е всичко — отвърна тя. — Просто нямах време да му кажа нещо повече.

— Кога проведохте този разговор — преди да получи бележката или след това?

— След това. Вече се бяхме разделили с останалите и тъкмо влизахме в каютата. Говорихме не повече от минута-две. После отидох до шкафа, за да си извадя някаква друга рокля, и го чух как тресна вратата.

— И ви каза, че трябва да се срещне с някакъв мъж?

— Да. Твърдеше, че ще се върне само след пет минути и ще си изясним всичко.

— Смятам, че е най-добре да излезем на палубата и да разберем какво се е случило — подкани я Мейсън. — Сигурна ли сте, че Карл взе револвера със себе си?

— Да, спомням си, че чух как отвори чекмеджето и след това го затвори. В момента не си дадох сметка какво точно прави. Ако… Ако някой е паднал зад борда, дали ще успеят да го открият?

— Едва ли — отвърна Мейсън. — Морето е толкова бурно. Биха могли да преградят мястото с парахода, а след това да спуснат лодки в защитената от вятъра част, но не вярвам да го направят, преди да са наясно какво точно се е случило. Със сигурност първо ще осветят мястото със силни прожектори и ще огледат наоколо. Едва ли биха рискували живота на някого, освен ако не са убедени, че падналият е все още жив. А не забравяйте, че преди това се е стреляло.

— Смятате ли, че е възможно да е бил господин Дейл? — попита уплашено жената. — О, господи! Карл не би направил това!

— Няма защо да гадаем — отвърна адвокатът. — Да излезем на палубата. Бих искал да открия Карл.

— Но ще се погрижите за мен, нали? — напомни му тя.

— Да, ще го направя заради Бел. Но нямам намерение да поемам защитата на съпруга ви.

Госпожа Нюбъри кимна.

— Хайде, да вървим.

Докато отваряха вратата, тя изведнъж извика уплашено.

— Какво има? — обърна се към нея Мейсън.

— Току-що се сетих за нещо — шепнешком започна жената.

— Продължавайте — подкани я той. — Какво е то?

— Ами Карл, Карл е разбирал, че скоро ще трябва да ми каже всичко. Давал си е сметка, че няма да можем още дълго да се преструваме, че сме нещо повече от това, което сме, а нали щастието на Бел зависеше… О, господин Мейсън, смятате ли, че той е излязъл на палубата и… и…

— И се е самоубил? — подсказа й Мейсън.

Тя кимна мълчаливо.

— А вие какво мислите? — попита адвокатът.

— Просто не знам — отвърна объркано тя. — Страхувам се… Това би решило проблемите на Бел, нали?

— Какво искате да кажете?

— Едва ли биха могли да ни направят нещо заради отмъкнатите пари, не смятате ли?

— Естествено, че не могат да арестуват мъртъв човек, ако това ме питате.

— Да, точно това си мислех и аз.

— Но ако Карл е оставил някакви пари, биха могли да предявят претенции към тях.

— Ами ако става дума за застраховка? Могат ли да посегнат на нея?

— Застраховка на каква стойност?

— Петдесет хиляди.

— Кой е наследникът?

— Аз.

— И кога е направена застраховката?

— Преди два месеца.

— Бих искал да ви попитам, госпожо Нюбъри, ако се установи, че съпругът ви е присвоил пари, вие бихте ли се съгласили да ги възстановите от сумата на застраховката? — попита Мейсън.

— Не, освен ако не бъда принудена да го направя.

— Попитах ви, за да разбера вашата гледна точка — отбеляза сухо адвокатът. — В договора по застраховката със сигурност се съдържа клауза, която я прави невалидна, ако бъде извършено самоубийство в рамките на една година от датата на полицата.

— Сигурен ли сте? — погледна го объркано тя.

— Да.

— Хайде, господин Мейсън, да излезем на палубата. И моля ви, останете с мен.

Адвокатът отвори вратата на каютата и двамата поеха по коридора. Вече наближаваха стълбите, когато Дела Стрийт се появи иззад ъгъла и едва не се блъсна в тях. Наметнатото палто върху раменете й бе мокро. Кичурите коса, които се показваха изпод баретката й, също бяха мокри и залепнали по лицето й.

— Отдавна те търся, шефе — каза тя.

— Бях на палубата — започна да обяснява той. — Но някакъв мъж падна извън борда и аз дойдох…

— Знам — прекъсна го тя. — Господи, така се уплаших! Нали ми каза, че ще бъдеш на палубата за разходки, а не те намерих там. Предполагам, че си изтичал при госпожа Нюбъри?

— Да — отвърна той.

— Исках да разговарям за нещо с теб, шефе — започна Дела и го погледна право в очите.

В същото време по коридора изтича един офицер от охраната.

— Моля пасажерите да бъдат така добри да се приберат в каютите си — извика той. — И да останат там, докато не им бъде съобщено, че могат да излязат. Има човек зад борда. Правим всичко възможно, за да го открием. А пасажерите само ще ни пречат. Приберете се в каютите си, за да направим проверка кой липсва.

Мейсън хвана госпожа Нюбъри под ръка и я обърна към каютата.

— Може би това е най-доброто, което бихме могли да направим — каза той.

— Но аз не бих могла да понеса подобно напрежение — възрази тя. — Няма да издържа да си стоя най-спокойно в каютата.

— Нали не искате всички да разберат, че Бел е дъщеря на крадец? — прошепна й тихо адвокатът.

— Не, разбира се, че не.

— А как бихте се чувствали, ако се окаже дъщеря на убиец?

— Но аз не разбирам…

— Не виждате ли? — прекъсна я Мейсън. — Не би трябвало да правите нищо, което би привлякло вниманието върху Карл. Трябва да се държите като всички останали пасажери на парахода.

Тя се поколеба за миг, след това се обърна и се насочи към каютата си. Дела Стрийт веднага пристъпи към Мейсън.

— Смяташ ли да се заемеш със защитата й? — попита го тя. — Ако се окаже, че е замесена в онова, което е станало на палубата?

— Точно тя не е замесена в нищо — отвърна той. — Не бих се съгласил да защитавам съпруга й, но на нея ще помогна.

— Бих предпочела да не й го казваш — подхвърли Дела.

Госпожа Нюбъри се спря, след като ги чу, че си шепнат.

— Има ли нещо, което би трябвало да знам? — обърна се с уплашено лице към тях. — Да не би да криете нещо от мен?

Дела Стрийт й се усмихна окуражително и поклати глава:

— Не.

Мейсън задържа вратата на каютата, докато влязат, и тъкмо се канеше сам да пристъпи след тях, когато по коридора се чу шум от бързи стъпки и след миг се появи Бел Нюбъри. Хванала края на дългата си рокля, тя тичаше към каютата, като често залиташе, подпираше се на стената, а след това продължаваше напред.

— О, господин Мейсън! — извика, щом го забеляза. — Мама вътре ли е?

Адвокатът кимна и й направи път да влезе преди него, след което затвори вратата.

— О, мамо! — хвърли се към майка си Бел. — Някой е паднал зад борда! Толкова се уплаших. Помислих си да не би… Къде е татко, мамче?… Цялата съм вир-вода, тичах къде ли не да го търся, но не можах да го открия!

— О, предполагам, че ще се появи всеки момент — отвърна госпожа Нюбъри.

— Но къде е отишъл?

— Ами отиде да се срещне с някого… на бара, предполагам.

— Но, мамче, някой е паднал зад борда! А той се изкачи по стълбите, тичах като луда навсякъде из парахода, излизах на палубата, но…

— Не бъди глупачка, Бел — прекъсна я майка й. — Добре знаеш, че баща ти не би излязъл на палубата в това ужасно време, а дори да го е направил, със сигурност ще бъде достатъчно внимателен, за да не падне. Вероятно става дума за някой от втора класа или от третата, туристическата класа, който явно е прекалил с пиенето.

— Добре, но къде е татко? Нали трябваше вече да е тук? Те изпращат всички пасажери по каютите им.

— Точно така — потвърди госпожа Нюбъри, като извади от чантата си табакера от слонова кост. — Карл вероятно е някъде сред тълпите по стълбите. Нали знаеш, че не е от хората, които обичат да се блъскат. Не, благодаря ви, господин Мейсън, аз си имам кибрит, не си правете труда.

Тя запали една клечка с рязко движение и я приближи до цигарата си. Ръката й леко потрепна.

Бел Нюбъри продължаваше да стои до вратата.

— Бих предпочела татко да си е тук… Господи, а къде ли е Рой?

— В каютата си най-вероятно — каза Пери.

— Сега се връщам — извика тя и се затича напред по коридора.

Госпожа Нюбъри се приближи към Мейсън и Дела Стрийт, които гледаха навън през малкия кръгъл люк на каютата. Лъчите на силни прожектори непрекъснато сновяха по водната повърхност. Обливаха в светлина яростните вълни. Госпожа Нюбъри постави ръка на рамото на адвоката.

— Направо не понасям мисълта, че някакво бедно човешко същество се намира там, сред страшния океан. Аз… — в миг гласът й затрепери и от устата й се отрони само стон, след което тя бързо отстъпи.

Мейсън остана на мястото си, като гледаше замислено бурните вълни. Бе разкрачил краката си, за да може да пази равновесие при люлеенето на парахода.

След като двигателят бе спрян, по-ясно се долавяха другите шумове — от люлеенето на парахода, от разбиващите се долу вълни, от стъпките по палубата.

Дела Стрийт отиде до вратата на каютата и погледна към коридора.

— Капитанът и домакинът на парахода идват насам, шефе — каза тя. — А, ето я и Бел… Той добре ли е, Бел?

Момичето кимна, останало без дъх.

— Господи, какъв ужас!… Да… Прибрал се е в каютата си… Мамо, къде е татко?

— Ще се върне след минута, Бел — отвърна майка й.

Капитанът и домакинът минаха покрай Дела Стрийт и влязоха в каютата.

— Съжалявам, но трябва да изпълня едно неприятно задължение — започна капитанът. — Вие вече знаете защо обикаляме по каютите, нали?

— Чухме, че някой е паднал зад борда — обади се госпожа Нюбъри.

— Да — потвърди капитанът. — Кога за последен път видяхте съпруга си, госпожо Нюбъри?

— Ами веднага след вечерята.

— Къде беше?

— Двамата заедно дойдохме до каютата, след което той веднага излезе. Защо, капитане? Кажете ми, да не би… Разбрахте ли… Нима е…

— Смятаме, че точно вашият съпруг липсва — сериозно изрече капитанът. — Знаете ли къде точно отиде?

— Но какво… какво искате да кажете?

Капитанът хвърли поглед към домакина.

— Госпожо Нюбъри, наистина ли сте напълно сигурна, че не сте виждали съпруга си, след като излезе от тази каюта?

— Ами да, разбира се.

— И вие дойдохте направо тук, след като напуснахте салона след вечерята?

— Точно така.

— А знаете ли къде отиде съпругът ви?

— Мисля… Струва ми се, че отиде до бара, за да се срещне с някакъв човек. Не знам точно.

— И вие не тръгнахте с него?

— Не.

— Не сте излизали на палубата заедно с него?

— Разбира се, че не.

Капитанът и домакинът отново се спогледаха.

— Добре си спомням кога компанията ви напусна салона, госпожо Нюбъри. Беше някъде около осем и петдесет, нали?

— Може би малко по-късно — уточни тя. — Около осем и петдесет и пет.

— Предполагам, че бих могла да ви помогна, капитане — намеси се Дела Стрийт. — Господин Мейсън напусна салона в осем и трийсет и пет. Тогава се прехвърлих на масата на семейство Нюбъри. Останах там близо петнайсет минути. Когато компанията си тръгна, погледнах часовника си. Беше осем и петдесет и две минути.

— Имахте ли някаква причина специално да гледате часовника си? — попита капитанът.

— Да. Господин Мейсън беше на палубата и трябваше да се присъединя към него в девет часа.

— И напуснахте салона заедно със семейство Нюбъри?

— Не — обясни Дела. — Побъбрих с тях малко, а след това господин Нюбъри получи някаква бележка, донесе му я момчето от обслужващия персонал. Той каза, че му се налага да се срещне с един човек по работа. Тогава компанията се разпръсна, а аз си отидох в каютата.

— И какво направихте след това? — попита капитанът.

Тя го погледна учудено, след това обясни:

— Ами сложих си палтото и баретата и излязох, за да потърся господин Мейсън.

— А той беше в това време на палубата?

— Да.

Капитанът изгледа мълчаливо Мейсън, замисли се за миг, след което се обърна отново към госпожа Нюбъри.

— Забелязах, че сте си сменили роклята, госпожо Нюбъри.

Тя му хвърли възмутен поглед.

— Ще бъдете ли така любезен да ми обясните какво ви влиза това в работата? — попита троснато. — Ако знаете нещо за съпруга ми, моля ви да ми го кажете.

— Настоявам все пак да обясните защо си сменихте роклята? — изгледа я изпитателно капитанът.

— Ще се оплача от нахалното ви поведение — хладно заяви тя.

Капитанът се поколеба за миг, но след това обяви:

— Ще се наложи да проверим в шкафа ви, госпожо Нюбъри… с ваше позволение, естествено.

— Да, но аз категорично отказвам да ви разреша! — извика тя.

— Съжалявам — каза капитанът. — Защото при всички случаи ще го направя.

Мейсън пристъпи към вратата на шкафа, като гледаше учудено капитана.

— Почакайте за минутка, капитане. Смятам, че имаме право да знаем какво по-точно търсите. Все пак законът гарантира неприкосновеността на имуществото от безпричинни претърсвания.

— Не искам да слушам какво повелява законът, господин Мейсън — сряза го капитанът. — Това е моят параход. Тук аз съм законът. И аз отговарям за всичко, което се случва. Затова ще претърся шкафа. Махнете се от пътя ми.

Двамата се гледаха известно време мълчаливо, лицето на капитана изразяваше твърда решимост, а лицето на Мейсън бе лишено от всякакви емоции. След това адвокатът направи стъпка встрани и го предупреди:

— Вие ще носите отговорността за това, капитане.

— Да, поемам тази отговорност.

Госпожа Нюбъри се хвърли към шкафа.

— Не можете да го направите. Това е просто възмутително! Господин Мейсън, защо не се опитате да го спрете?

Адвокатът, натрупал доста голям опит в оценяването на човешките характери в съдебната зала, направо си призна:

— Не мога да го спра, госпожо Нюбъри. Той ще претърси този шкаф.

Тя прегради с тялото си пътя към шкафа и разпери ръце встрани.

— Добре, тогава аз сама ще го спра!

Адвокатът я изгледа право в очите, докато тя накрая сведе поглед.

— Ако в този шкаф има нещо важно, едва ли си помагате с това поведение — предупреди я той.

— Нямам представа какво търси и това изобщо не ме интересува — изкрещя жената. — Това е принципен въпрос. Капитанът трябва да е сега навън, на палубата и да се опитва да спаси човек, паднал зад борда. Вместо това той иска да се рови в нещата ми!

— Ще претърся шкафа — повтори решително капитанът и пристъпи напред. — Бихте ли се отдръпнали от вратата, мадам?

— Капитане, бихте ли ни обяснили какво точно очаквате да намерите в шкафа? — намеси се Мейсън.

— Става дума за нещо, за което не бих искал да говоря, преди да съм се уверил, че е тук — отвърна той.

— Нека да приключваме с това — обърна се Пери към госпожа Нюбъри.

Тя се отдръпна бавно и без желание от вратата и пристъпи по-близо до Мейсън, като се подпря на ръката му. Адвокатът наблюдаваше внимателно капитана и в същото време усети, че ръката й трепери.

— При всички случаи щеше да го направи — прошепна й той. — Така е по-добре. Но какво ви става?

— Нищо — успя да се овладее тя. — Просто не обичам да ми ровят из нещата, това е всичко.

Капитанът отвори вратата на шкафа и рови вътре известно време, после коленичи и огледа пода. След миг се изправи, облегна се на шкафа и повдигна мокра дантелена рокля в едната си ръка и черни сатенени обувки в другата.

Това ли е роклята, с която бяхте облечена на вечерята, госпожо Нюбъри? — попита той. — А това бяха обувките ви, нали?

— Да — отвърна тя след известно колебание.

— И след като твърдите, че не сте излизали на палубата, защо тези неща са мокри?

— Ще ме извините, капитане, но вече е време аз да поема нещата — пристъпи напред Мейсън. — Какво значение има дали е излязла на палубата, или се е върнала в каютата си? Не виждам основание да й се иска обяснение за действията й.

— Съжалявам, господин Мейсън — отвърна капитанът, без да сваля очи от лицето на госпожа Нюбъри. — Но има някои неща, които не знаете.

— Нали няма да ви се стори твърде нахално, ако ви помоля да ми ги съобщите? — отвърна адвокатът.

— Нямам намерение да го правя — рязко изрече той и отново се обърна към госпожа Нюбъри. — Бихте ли ми обяснили, госпожо, защо роклята ви е мокра?

— Дайте да се разберем, капитане, вие отговаряте за своята си област, а аз — за моята — намеси се отново Мейсън. — Като капитан поехте отговорността да претърсите този шкаф. А сега в качеството си на адвокат на госпожа Нюбъри ще поема отговорността да ви кажа, че отидохте твърде далеч. Ако искате госпожа Нюбъри да ви сътрудничи, трябва веднага да й съобщите какво точно търсите и защо го търсите.

— Зададох един въпрос — отвърна капитанът, като продължи да наблюдава госпожа Нюбъри. — И настоявам за отговор.

Госпожа Нюбъри вдигна глава и каза:

— Нямам намерение да ви отговарям.

Капитанът кимна на домакина.

— Огледайте всичко наоколо, господин Бюканън.

— Струва ми се, че се готвите да продължите с претърсването? — намеси се Мейсън.

— Точно така — отвърна капитанът.

Адвокатът хвана ръката на госпожа Нюбъри и усети, че пръстите й са ледени.

— Не се безпокойте — опита се да я успокои той.

— Нямам намерение да понасям всичко това — обади се Бел Нюбъри. — Държанието ви е възмутително и е обидно както за майка ми, така и за мен. Настоявам за разяснения! Искам също така да ми кажете какво знаете за баща ми и защо смятате, че той е липсващият пасажер.

— Съжалявам, но може би ще се окаже, че не става дума за инцидент — обърна се към нея капитанът. — Сега разбирате ли?

— Искате да кажете… че…

— Дайте да изясним нещата, капитане — намеси се Мейсън. — Да не би да се опитвате да намекнете, че господин Нюбъри се е самоубил?

Капитанът го погледна право в очите.

— Искам да кажа, че разполагаме с информация, която ни кара да мислим, че Карл Нюбъри е бил убит — каза той.

Госпожа Нюбъри изпищя безпомощно, а Бел се приближи и застана до нея.

— Няма ли да е по-добре, капитане, ако съсредоточите усилията си в търсене на падналия зад борда човек и да отложите и без това неправомерното претърсване за по-късно? — попита адвокатът.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — отвърна капитанът. — Едва ли някой би могъл да оживее при падане в това бурно море. Вече сме подготвили лодка, както и екипаж от доброволци, готови да се спуснат с нея. Но нямам намерение да рискувам живота на хората си. Вече върнахме парахода малко назад, осветихме цялото пространство наоколо, хвърлихме спасителни пояси. Но едва ли има шанс дори едно на хиляда. Разпоредил съм на хората си как да действат и те вече го правят. А разследването, с което съм се заел в момента, си е моя работа и никой друг не би могъл да я свърши. Ако вие се съгласите да ми сътрудничите, нещата ще станат много по-лесни. Ако не го направите, ще продължа независимо от всичко. Така че сега ще ви помоля да застанете близо до люка, за да можем да претърсим каютата.

След като каза това, капитанът започна да ги отмества към люка. После внимателно и методично двамата с домакина отвориха едно по едно чекмеджетата, провериха съдържанието им, погледнаха в чантите и в другия багаж. Домакинът дори повдигна матрака на едното от двете легла в каютата.

— Почакайте за минутка, господин Бюканън — каза капитанът и пъхна ръка под матрака. След миг измъкна оттам пояса с парите. Той също беше мокър. Тук-там съдържанието стърчеше през закопчаните джобчета.

— Можете ли да ни обясните какво е това, госпожо Нюбъри?

— Разбира се — каза тя. — Пояс.

— А какво има в него?

— Това не е ваша работа.

— А как ще обясните факта, че е мокър?

— Нямам намерение нищо да ви обяснявам.

— Тогава ще прегледам най-внимателно какво има в пояса — обяви капитанът. — Ще ми помогнете ли при преброяването на парите, госпожо Нюбъри?

Тя не отговори.

Капитанът погледна към Пери Мейсън.

— Вие сте неин адвокат, така ли?

— Да.

— Ще ми помогнете ли да преброим това?

— Вие си имате помощник, капитане — отвърна Мейсън.

Тогава капитанът кимна към домакина.

— Много добре, господин Бюканън, не ни остава нищо друго, освен сами да преброим парите.

Двамата отвориха джобовете на пояса. Капитанът поставяше съдържанието на всеки един от тях върху леглото, така че да се вижда от всички в помещението. След това пръстите му някак си бавно и дори малко непохватно започнаха да отброяват едрите банкноти. Накрая двамата с домакина направиха сбор на общата сума.

— Осемнайсет хиляди седемстотин и петдесет долара — обяви капитанът. После се обърна към госпожа Нюбъри и я попита: — Тези пари ваши ли са?

— Има ли някаква разлика дали са нейни, или са на съпруга й, капитане? — обади се вместо нея Пери.

— Възможно е да има — отвърна той. — Затова искам да чуя нейния отговор.

— Те са… — започна несигурно жената.

— Не сте длъжна да отговаряте на въпрос, на който не бихте искали — предупреди я адвокатът.

— Парите са мои — разпалено обяви тя.

— Откъде ги имате? — продължи да разпитва капитанът.

— Това е нещо съвсем друго и не ви влиза в работата — тросна му се госпожа Нюбъри.

Капитанът погледна намръщено пояса, който още въртеше в ръцете си.

— Чудя се защо ли е мокър?

Не последва никакъв отговор.

— Можете ли да ми кажете от колко време е под матрака?

Отново никакъв отговор. Капитанът повдигна матрака.

— Веднага се вижда, че тук не е мокро, по матрака има само едно-две петънца, там, където се е опирал в пояса.

Госпожа Нюбъри продължаваше упорито да мълчи. Капитанът пусна обратно матрака.

— Съжалявам, че се наложи да направим тази проверка, госпожо Нюбъри. Ще прибера парите. Домакинът ще ви издаде разписка, а аз ще ги заключа в сейфа на парахода.

Домакинът измъкна бележник от джоба си, написа разписка, подписа я и я подаде на госпожа Нюбъри. Тя я грабна от ръцете му, скъса я на множество парченца, които веднага пръсна по пода и дори настъпи някои от тях.

— Ах, вие… — обърна се към капитана тя, но Мейсън с бързо движение запуши устата й с дланта си.

— Млъкнете — разпореди й той.

За миг всички като че замръзнаха на местата си, тялото на жената остана леко изкривено напред. След това госпожа Нюбъри сграбчи китката на Мейсън и издърпа дланта му от устата си.

— Мълчете — повтори предупреждението си адвокатът.

Тя с мъка успя да се овладее.

— Да вървим, господин Бюканън — каза капитанът и пръв напусна каютата. Спря се за миг на вратата, извърна се и каза на госпожа Нюбъри: — Ще направя всичко възможно да открия съпруга ви.

После пристъпи бързо в коридора и затвори вратата след себе си. Бел прегърна майка си.

— Мамо, какво означава това? — започна да я разпитва с умолителен глас. — Какво става, обясни ми.

Майка й поклати глава. Устните й потрепериха. Мейсън я отведе към леглото. След като седна, тя неочаквано се извърна, зарови лице във възглавницата и започна да плаче.

— Мамо, мамо — продължи да я моли момичето. — Защо не ми кажеш?

Мейсън направи знак на Дела Стрийт и двамата се измъкнаха от каютата.

В момента, в който излязоха в коридора, параходът се наклони първо на едната, после на другата страна и Дела едва успя да запази равновесие.

— Защо ли не искаше да й помогна? — чудеше се Пери.

Тя се поколеба за миг, след това вдигна очи и го погледна.

— Шефе, не бих искала да се забъркваш с тази жена! — каза му с твърд глас. — Съвсем правилно бе да се помогне на Бел. Но нямам желание да гледам как се забъркваш с майката!

Мейсън се засмя.

— Боже господи, Дела! Не се поддавай на влиянието на капитанското отношение. Честно казано, не ми е съвсем ясно какво целеше той, но ако смята, че тя е замъкнала съпруга си на палубата и след това го е хвърлила през борда, явно има богато въображение.

— Добре де, шефе, да отидем в твоята каюта, така че почерпката да е от теб — засмя се Дела.

— Съгласен — отсече адвокатът. — Но и ти ще престанеш с тези глупави подозрения към госпожа Нюбъри.

— Е, смятам, че става за наша клиентка — каза Дела. — Но… ако не ни беше клиентка… Добре де, няма значение.