3

Параходът трябваше да пристигне в Сан Франциско късно вечерта в неделя, като пътниците щяха да слязат на брега в понеделник рано сутринта. В събота Мейсън получи радиограма от другия адвокат в кантората, която гласеше:

„Главният ревизор на «Продъктс Рифайнинг Къмпани» К. Рентън Руни, който работи в момента в офиса в Лос Анджелис, се съгласи да изпрати телеграма на президента на компанията, намиращ се на почивка в Хонолулу. Но Руни се държа изключително хладно. Изгледите са доста неблагоприятни. Ще те държа в течение.“

— Не ти ли изглежда доста странно това, шефе? — попита Дела Стрийт, след като Мейсън приключи с четенето на съобщението.

— И на мен така ми се струва — потвърди адвокатът. — За пръв път виждам корпорация, която да не проявява интерес да си върне двайсет хиляди долара.

— Все пак, шефе, възможно е да е въпрос на етика. Може би не им се иска да създават прецедент…

Пери се засмя.

— Не се безпокой, Дела. Те обикновено яростно преследват всеки, опитал се да отмъкне нещо от компанията. Но когато той им предложи да възстанови сумата, неизменно следват щедри обещания. Дори полицията постъпва по този начин. Ако успеят да арестуват крадец, който е готов да върне част от взетото, те веднага започват да му обещават условна или друга лека присъда, както и възможност за бягство или дори оттегляне на обвиненията, стига само да може да докаже, че наистина разполага с част от откраднатото, като им посочи къде го е скрил. А след като веднъж пипнат парите, запяват друга песен. Започват да обясняват, че офицерът, дал обещанията, не е имал пълномощия да ги прави или че съдията отказва да се съгласи на такова споразумение.

— Тогава защо даде възможност на „Продъктс Рифайнинг Къмпани“ да се докопа до Моър? — попита Дела Стрийт.

— Защото ако наистина поемат някакви ангажименти, след това лично ще се погрижа да си ги изпълнят — обясни адвокатът.

— Но как? — попита тя.

— Може би ще се учудиш. Но винаги държа три печеливши карти в ръкава си и ги изигравам точно когато се наложи.

— Затова ли не искаш да представляваш Моър?

— Отчасти — отвърна Мейсън. — Другата причина е, че не обичам да защитавам хора, които са виновни. Истина е, че всеки човек има право на справедлив процес. Което на практика означава, че има право на адвокат. Но предпочитам хора като Моър да си намерят друг адвокат. Естествено, няма да мога винаги да си избирам невинни клиенти. Но все пак държа на справедливите присъди. Приличам на бейзболен съдия, който трябва да отсъжда точно това, което е видял.

— И какво смяташ да направиш сега? — попита секретарката му.

— Ами сега ще закодирам поредната радиограма до Джаксън, която гласи следното:

„Помолих Дрейк да поеме наблюдението върху Руни. Разкрих разни мръсотии, които ще ми помогнат да ги притисна. Залавяй се здраво за работа, искам резултати.“

— Това направо ще подлуди Джаксън — засмя се той.

— Все пак нямаш основание да го обвиняваш — напомни му Дела Стрийт. — Той прави най-доброто, на което е способен.

Мейсън поклати глава.

— Джаксън е отчаян борец. Опитва се в пряк двубой да измъкне нещо от Руни. Така доникъде няма да стигне. Добрият играч би изчакал другият да атакува, после да му прецака първия ас, който изиграе, така че да не му даде повече възможност да изиграе и останалите си карти.

— Опасявам се, че направо се опитваш да му провалиш играта — каза тя, като напъха бележника си обратно в чантичката.

— Права си — призна Пери. — Но това е, защото очаквам по-голяма риба от този Руни.

— Жалко, че не сме знаели, че президентът е в Хонолулу.

— Точно така — съгласи се Мейсън. — Но той без съмнение ще разпореди на Руни да продължи преговорите и да обещава всичко необходимо, само и само да прибере двайсетте хиляди долара. Предполагам, че този Руни е някакъв надут пуяк, който просто се е правел на важен пред Джаксън и се е опитвал да му пробутва разни номера. А какво става с любовните авантюри, Дела?

— Ами все още е трудно да се каже — засмя се тя. — Кавалерът разпределя почти поравно времето си между Селинда Дейл и Бел Нюбъри, но ако питаш мен, той си прекарва доста по-приятно с Бел, отколкото със Селинда. На Селинда отделя повече време по задължение. Тя все пак е човек от неговата среда. Двамата имат доста общи приятели, а освен това не би си позволил нещата да изглеждат така, сякаш я е изоставил само защото е срещнал някакво момиче, което му е харесало повече.

— Смятам, че си пристрастна — отсъди Мейсън.

— Възможно е да си прав — съгласи се Дела Стрийт.

— А как се отнася Селинда Дейл към теб, Дела?

— Отначало изобщо не забелязваше съществуването ми — засмя се тя. — Но когато разбра, че сме в една и съща каюта с Бел, изведнъж стана изключително любезна. Когато сме заедно, не пропуска да повтори колко много харесва Бел, какво очарователно момиче е тя, като накрая винаги добавя, че е наистина странно, че не са се срещали досега и че би искала да знае дали Бел се интересува от поло или от яхти.

— Явно се опитва да измъкне от теб нещо за миналото й — предположи Пери.

Дела кимна.

— Добре, сега закодирай съобщението до Джаксън и го изпрати — поръча й адвокатът. — Надявам се, че Пол Дрейк веднага ще се заеме с Руни. Макар че не ми се вярва да ни се наложи кой знае колко да го притискаме. Дори очаквам лично президентът да поиска среща с нас и да предложи каквото желаем. А след това, когато си получи двайсетте хиляди долара, ще се измъкне от сцената и ще остави на Руни да се влачи по съдилищата и да моли съдията за полека присъда за Моър.


Следобед Мейсън си почиваше в каютата си с книга в ръка, когато Дела Стрийт му донесе отговора на Джаксън:

„Руни твърди, че корпорацията няма да търси споразумение с някакъв мошеник точка смята да открие Моър и да поиска от съда тежка присъда за него, без да предлага или да приема каквито и да било отстъпки точка обяви, че е обсъдил всичко с президента, но според мен лъже точка Руни е един самонадеян и високомерен фукльо получил пост в компанията благодарение на роднинските си връзки със съпругата на президента точка президентът в момента е на почивка в Хонолулу точка името му е Чарлс Уитмор Дейл, а адресът е хотел Роял в Хаваите точка да се свържа ли лично с него там точка помолих Пол Дрейк да пусне хората си по петите на Руни точка засега без успех точка чакам инструкции точка“

Щом изчете съобщението, Мейсън веднага посегна към телефона.

— Свържете ме с Чарлс Уитмор Дейл — каза той на телефонистката в централата. — Той е в апартамент на палуба А.

Докато адвокатът очакваше да го свържат, Дела Стрийт каза:

— Шефе, мислиш ли, че Селинда Дейл може да е разкрила самоличността на Моър и да се е свързала с Руни?

— Точно затова се обаждам, за да поискам разкриване на картите, Дела… Ало, господин Дейл ли е? Обажда се Пери Мейсън, господин Дейл. Бих искал да се срещна с вас по делови въпрос… когато е удобно за вас… Бих предпочел срещата да е по-рано, ако е възможно… Много добре, в шест часа… Във вашата каюта… Благодаря ви, господин Дейл.

Мейсън остави слушалката върху вилката, усмихна се на Дела Стрийт и каза:

— Човек не би могъл да напредне, ако отлага битките, Дела.

— Нима искаш да кажеш, че ако той вече знае всичко за Карл Моър и е открил коя всъщност е Бел, ти пак няма да се откажеш от намерението си да помогнеш на Моър?

— Не на Моър — поправи я адвокатът. — На Бел.

— Но нима би могъл да направиш нещо, шефе?

— Нямам представа — отвърна той. — Но поне едно нещо е сигурно: нещата трябва да се изяснят.

— Не съм убедена, че ще успееш да направиш нещо, шефе — подхвърли Дела. — Селинда Дейл съвсем не е глупачка, ако наистина тя е тази, която е измъкнала снимката на Бел и я пратила на Руни, така че те вече знаят за…

— Защо смяташ, че я е пратила на Руни? — попита Мейсън.

— Защото според радиограмата на Джаксън Руни е роднина на съпругата на президента. Това означава, че Селинда му има доверие, така че той е един от хората, към които би могла евентуално да се обърне. Това би обяснило защо Руни така категорично отказва всякакво споразумение и отстъпки за Моър, ако той се съгласи да върне остатъка от парите.

— Е, само след няколко часа ще сме наясно по въпроса — засмя се Пери. — Изпрати съобщение на Джаксън, че Дейл е на парахода, така че лично ще поема нещата в свои ръце. Нека Пол Дрейк изпрати няколко от хората си да следят Руни и да ми съобщят веднага, ако успеят да разберат нещо.


Чарлс Уитмор Дейл изглеждаше невероятно важен в смокинга си и безупречно изгладената риза.

— Влезте и се настанете удобно, господин Мейсън — покани той адвоката. — Предполагам, че познавате вече дъщеря ми?

Селинда Дейл бе облечена в тъмна вечерна рокля, която очертаваше спортната й фигура. Черната коралова гривна на дясната й ръка подчертаваше бледата нежност на кожата й. Тя се усмихна на адвоката, като малко изкуствено разпъна устни, докато сините й очи го наблюдаваха изпитателно.

— Да, вече имах удоволствието — каза Пери и й кимна. — Здравейте, госпожице Дейл. — След това се настани на един стол. Все още не се бе преоблякъл за вечеря и двуредният му костюм от тропикал рязко контрастираше с твърде изисканото облекло на останалите и като че отново напомняше, че визитата му е по делови въпрос, макар че подходът му може би бе доста директен и дори агресивен.

Огледа се за миг, за да види обзавеждането в най-луксозния апартамент на парахода, после протегна краката си, кръстоса ръце и каза:

— Вие сте президент на „Продъктс Рифайнинг Къмпани“?

Дейл кимна.

— И имате в компанията служител на име Карл Уейкър Моър? — продължи да разпитва адвокатът.

Лицето на Дейл се превърна в безизразна маска.

— Не познавам всички свои служители в „Продъктс Рифайнинг Къмпани“ — отвърна той.

Пери го изгледа спокойно.

— Не съм ви питал за това. Имам основания да смятам, че името Карл Уейкър Моър е привлякло по някакъв начин вниманието ви през последните няколко седмици.

Дейл не издаде по никакъв начин чувствата си.

— Какъв е поводът за поисканата от вас среща? — попита той.

Мейсън погледна към Селинда Дейл и предложи:

— Ако сте решили да присъствате на коктейла и в момента не е удобно да говорим, бихме могли да се срещнем след вечерята.

— Всичко е наред — каза Дейл. — Можете да разчитате на дискретността на дъщеря ми. Какво искахте да ми съобщите?

— Разбрах, че в компанията ви е установена една значителна липса на пари, господин Дейл, става дума за двайсет и пет хиляди долара, ако не се лъжа — започна адвокатът. — И тази липса е съвпаднала, така да се каже, с напускането на един ваш служител на име господин Моър?

— Продължавайте — подкани го домакинът. — Слушам ви внимателно.

— Имам основания да смятам, че компанията ви би могла да си върне значителна част от тези пари, някъде около двайсет хиляди долара — посочи Мейсън.

— Вие представлявате Моър? — попита Дейл.

— Не.

— А кого тогава?

— Други заинтересовани страни — отвърна уклончиво адвокатът.

— Имате ли нещо против да ми кажете кои точно са те?

— Това би ли променило вашето отношение по въпроса? — попита Мейсън.

— Възможно е — отвърна Дейл.

— И мога ли да попитам защо?

Дейл се поколеба за миг, после каза:

— Нямам намерение да се пазаря с някакъв си мошеник. Нито с човек, който представлява този мошеник.

— Но доколкото разбирам, вашата компания с удоволствие би си получила двайсетте хиляди долара? — вметна адвокатът.

— Възможно е.

Мейсън се обърна към Селинда.

— Имате ли нещо против да запаля? — попита той, като извади кутия цигари от джоба си.

— Не, разбира се — отвърна веднага тя. — Дори ще ви направя компания, господин Мейсън.

Адвокатът поднесе най-напред на нея огънче, за да запали цигарата си, след това запали и своята. Чарлс Уитмор Дейл го наблюдаваше изпитателно.

— Все още не сте ми съобщили кого представлявате, господин Мейсън.

— Казах ви, че не представлявам господин Моър — отвърна той.

— Но как тогава ще гарантирате връщането на парите, след като не сте свързан с него?

— Не съм свързан с него или с някой друг. Не съм казал, че мога да гарантирам връщането на каквито и да било пари. Просто задавам въпроси.

— И какъв е по-точно въпросът ви?

— Готова ли е вашата компания да направи някои отстъпки, за да си получи обратно около двайсет хиляди долара от отмъкнатите пари?

— Естествено е компанията да желае да разполага със собствените си пари — каза Дейл. — Убеден съм, че ще бъдем готови да направим някои значителни отстъпки.

— Колко значителни? — попита Мейсън.

— Вие какво искате?

— На първо място бих искал категорични гаранции, че няма да се правят никакви опити за арестуването на Моър, преди той доброволно да се е предал. Освен това настоявам да му се разреши да се признае за виновен, под каквото име той си избере и да бъде осъден с това име.

— Да не искате да кажете, че настоявате да оставим Моър да си прави каквото си иска само поради твърдението ви, че парите евентуално могат да бъдат върнати? — попита домакинът.

Адвокатът поклати глава.

— Ще ви дам дума в замяна на вашата. Парите ще бъдат прехвърлени в моята сметка в банката. След като вече разполагам с тях, ще поискам от вас да се съгласите да не преследвате Моър за известно време, примерно в рамките на две седмици.

— Смятам, че бихме могли да се споразумеем — бавно изрече Дейл.

— Доколкото знам, все още няма заповед за задържането на Моър? — попита Мейсън.

— Не смятам за нужно да ви давам отговор на този въпрос — отвърна Дейл.

— Но бихте могли категорично да ми кажете какво сте готов да направите, за да си получите парите?

— Да, съгласни сме да изпълним молбата ви — каза Дейл. — Дори ще направим всичко възможно Моър да получи само условна присъда, като очакваме, естествено, че той ще ни върне и останалата част от парите. Между другото, господин Мейсън, защо казахте, че става дума приблизително за двайсет хиляди долара?

— Защото не съм сигурен с колко точно пари разполага Моър в момента.

Дейл го изгледа подозрително.

— Но първото ви предложение бе за двайсет хиляди долара.

— Това не беше предложение, а въпрос, при това още в началото споменах приблизително двайсет хиляди долара — поправи го Мейсън.

— Добре, приемам, че приблизително означава в рамките на хиляда долара под или над тази сума.

— Не ви правя никакво категорично предложение — уточни отново адвокатът. — Просто ви задавам въпроси. Предложението ще дойде по-късно. Тогава, когато ще съм напълно сигурен с какво точно разполагам. В момента съм информиран, че приблизително двайсет хиляди долара са на разположение.

— Много добре — каза Дейл. — Вече сте наясно с моята позиция, господин Мейсън.

— Изглежда ми доста странно, че пътуваме заедно вече четири дни, господин Мейсън, а вие едва сега идвате при татко с това предложение — обади се Селинда Дейл.

Той поясни:

— Не съм знаел, че баща ви е президент на „Продъктс Рифайнинг Къмпани“.

— Означава ли това, че клиентите, които представлявате, също са на парахода? — попита момичето.

— Досега внимателно избягвах отговора на въпроса ви относно моя клиент — усмихна се Мейсън. — Заявих само, че не представлявам господин Моър.

— Значи клиентът ви не е на борда на парахода? — продължи да разпитва Селинда Дейл.

— От вас би излязъл добър адвокат — каза Пери.

— Но вие отново не отговаряте на въпроса на дъщеря ми, господин Мейсън — обади се Дейл.

— Не отговарям, напълно сте прав — усмихна му се адвокатът.

Настъпи кратка тишина. След това Дейл се изправи.

— Много добре, господин Мейсън, разбрахте отношението ми.

— Да, но нека не оставяме никакви недоизяснени неща помежду си — започна адвокатът, като също се изправи и погледна домакина. — Не бих искал да давате обещания от името на компанията си, които тя след това няма да се съгласи да изпълни. Ако нещата се развият, както предполагам, ще бъда съвсем почтен с вас и се надявам, че и вашата компания ще изпълни съвсем почтено обещанието си.

— Какво точно искате да кажете, господин Мейсън? — хладно попита Дейл.

— Ами искам да кажа, че този ваш ревизор, Кастър Дентън Руни, като че не приема толкова присърце интересите на компанията, както вие например. Ако постигнем споразумение, не бих искал да се разправям с него, а той да се прави, че не е разбрал добре условията по това споразумение. Всъщност ще постъпя така, че да не му дам възможност да го направи.

— Не се безпокойте — каза Дейл. — Руни е женен за сестрата на съпругата ми. Дължи позицията си в компанията на този брак и на мен самия.

— Все пак бих искал да съм сигурен, че няма да си имам проблеми с Руни — настоя адвокатът.

— Няма да имате — увери го Дейл.

Мейсън вече бе посегнал към дръжката на вратата, когато Селинда Дейл попита:

— Не смяташ ли, че трябва да определим някакъв срок на господин Мейсън, татко? Някакво време, в рамките на което той да ни направи по-категорично предложение?

— Да — съгласи се веднага Дейл. — Нека да определим някакъв срок, Мейсън.

— За съжаление това е невъзможно — отвърна адвокатът, като се усмихна на Селинда Дейл. — Ще се наложи да изпратя няколко радиограми, да изчакам отговорите и едва след това ще мога да ви направя по-ясно предложение.

— Но мислите ли, че ще успеете да свършите всичко това, преди да пристигнем? — попита Дейл.

— Да, надявам се да приключа дотогава — отвърна Мейсън и отвори вратата.


Мейсън се преоблече за вечеря, после отиде в залата за коктейли и откри там госпожа Моър, седнала на една маса в ъгъла.

— О, докато очаквате появата на другите членове на семейството ви, ще ми разрешите ли да ви поканя да изпием по нещо? — попита с подчертано висок тон адвокатът, за да могат да чуят пасажерите наоколо думите му.

Тя кимна мълчаливо.

Мейсън седна на свободното място до нея.

— Какво ново? — попита тихо жената.

— Дела каза ли ви, че Дейл е президент на „Продъктс Рифайнинг Къмпани“?

— Да, съобщи ми също, че ще се срещнете с него. Затова седях тук, надявах се, че ще минете след разговора.

— Дейл естествено иска да си вземе обратно парите — каза Мейсън. — Готов е да обещае какво ли не. Но след като вече си е получил своето, ще прехвърли въпроса на борда на директорите и ще ги накара те да поемат отговорността за евентуално споразумение и отстъпки.

— Как бихме могли да го избегнем? — попита тя.

— Първо трябва да разполагам с парите, а след това ще подредя по такъв начин нещата, че да се избегне всякаква измама. И тъй като не представлявам съпруга ви, ще разполагам с по-голяма свобода на действие.

— Селинда присъства ли по време на разговора ви с баща й?

— Да, беше там.

— Това не ми харесва — заяви госпожа Моър. — Не мога да понасям това момиче, то направо ненавижда Бел.

— Няма значение, сега трябва да действаме, и то бързо — каза й Мейсън. — Разберете колко пари са останали на съпруга ви и ми ги предоставете. Можете да обясните на съпруга си какво сте направили, но в никакъв случай не му казвайте кой точно ви представлява.

— Не бихте ли искали да поговорите с него?

— Не, не желая да имам никаква връзка с него. Аз ще контактувам единствено с вас.

— И по какъв начин ще получите парите?

— Ами той ще ви ги даде на вас, а вие — на мен. А когато ги получа, изобщо не бих искал да знам, че това са откраднати пари. Ще става дума просто за една сума, която сте ми предоставили, за да я платя на „Продъктс Рифайнинг Къмпани“ при определени условия. Това за мен ще са ваши пари, нещо, което се урежда между нас двамата. Разбирате ли какво искам да ви кажа? Не желая парите да идват от съпруга ви. Нито да знам, че се отнася точно за парите, които е отмъкнал от „Продъктс Рифайнинг Къмпани“. Искам това да са ваши пари, които ще ми дадете, за да свърша определена работа. Разбирате ли?

— Струва ми се, че разбирам — отвърна тя. — О, господин Мейсън, Селинда Дейл, гледа точно към нас.

Адвокатът се засмя сърдечно, вдигна чашата си и я наклони към госпожа Моър, сякаш предлагаше някакъв тост, а в същото време шепнешком й каза:

— Няма значение, опитайте се да не изглеждате загрижена и сериозна. Усмихвайте се и се дръжте така, сякаш просто си пием питиетата заедно.

Госпожа Моър веднага надигна чашата си, но усмивката й бе доста изкуствена.

— Говорихте ли отново по въпроса със съпруга си? — попита Мейсън.

— Не.

— А съпругът ви знае ли, че Дейл е президент на „Продъктс Рифайнинг Къмпани“?

— Очевидно не. Карл изобщо не се опитваше да го избягва. Няколко пъти се разминавахме буквално на сантиметри с господин Дейл и със Селинда, когато се разхождахме по палубата. В същото време Карл непрекъснато внимаваше да не се срещне с медицинската сестра. Дори си мисля, че плаща на някого, който да я следи постоянно и да го осведомява, когато тя се насочи към палубата, защото винаги успяваше да изчезне някъде при появата й и не се връщаше, преди тя да си е тръгнала.

— Е, няма нищо чудно, „Продъктс Рифайнинг Къмпани“ е голям концерн — отбеляза Мейсън. — Едва ли някой би се изненадал, че президентът на такава компания не познава един от счетоводителите си, но ми се струва, че Карл би трябвало да е виждал портрета му и да е слушал да се говори за него, така че няма начин да не знае кой е.

— Възможно е да знае, но да се чувства в безопасност, защото е убеден, че Дейл не го познава, освен по име — отвърна тя. — Докато медицинската сестра знае, че истинското му име е Моър и със сигурност ще го каже, ако го срещне.

— Не правете такава сериозна физиономия — предупреди я отново адвокатът. — Селинда отново ви наблюдава. Засмейте се. Огледайте се наоколо, а след това погледнете часовника на ръката си, после веднага скочете и се отдалечете от масата. Завийте от другата страна, така че да не ви се налага да се срещате с нея.

— Искам да ви предупредя само за едно. Би било изключително неблагоприятно, ако Карл бъде разпознат оттук нататък. Докато не постигна споразумение с Дейл, не бих могъл да му попреча да действа, както си иска. Ако разбере, че търсеният от него човек се намира на парахода и носи откраднатите пари в себе си, Дейл може да настоява за арестуването му и само да ми се изсмее, ако се опитам да поискам някакви отстъпки.

— Значи може би е по-добре Карл да не носи парите в себе си? — попита тя.

— Много по-добре.

Госпожа Моър погледна часовника си, после веднага скочи и високо изрече:

— О, вече трябва да вървя.

Мейсън се изправи, кимна и й прошепна:

— Засмейте се.

Тя се опита да се усмихне, но това не й се удаде особено, затова се обърна и побърза да изчезне от залата.

Адвокатът седна отново на масата, повъртя чашата в ръцете си, след това вдигна очи към вратата, където доскоро стоеше Селинда Дейл. Но тя вече не се виждаше.

Загрузка...