Служители на Здрача

1.

Това започна при слънчево време, а не в тъмна бурна нощ.

Тя не беше подготвена за него, не беше нащрек. Кой би очаквал неприятност в един хубав неделен следобед като този?

Небето беше ясно и синьо. Беше изненадващо топло за края на февруари, дори в Южна Калифорния. Духаше лек ветрец, изпълнен с аромат на цветя. Беше един от онези дни, в които на всеки изглеждаше съдено, че ще живее вечно.

Кристин Скавело беше отишла на Сауд Коуст Плаца в Коста Меса, за да напазарува някои неща и беше взела Джоуи със себе си. Той харесваше големия търговски център. Бе омаян от потока, изливащ се от едното крило на сградата по средата на алеята за разходка над един малък водопад. Той се интересуваше също от стотиците дървета и растения, които растяха на закрито и беше роден да наблюдава хора. Но най-много от всичко харесваше въртележката в централния двор. Срещу едно возене на въртележката той щеше да се мъкне щастлив и спокоен с Кристин по време на нейното два-три часово пазаруване.

Джоуи беше добро дете. Най-доброто. Той никога не хленчеше, никога не избухваше и никога не се оплакваше. Затворен у дома през някой дълъг и дъждовен ден, той можеше да се забавлява часове наред, без нито веднъж да се отегчи, нито да стане неспокоен или раздразнителен, както повечето деца.

На Кристин понякога й се струваше, че Джоуи е един малък възрастен мъж в тялото на едно шестгодишно момче. От време на време, той изричаше най-учудващи за възрастта си неща, обикновено имаше търпението на възрастен човек и често разсъждаваше твърде умно за годините си.

Но в останалото време, особено когато питаше къде е неговият баща или защо неговият баща си е отишъл (или дори когато не питаше нищо, а просто стоеше с въпроса, трепкащ в очите му), той изглеждаше така невинен и крехък, така сърцераздирателно уязвим, че тя трябваше просто да го сграбчи и прегърне.

Понякога прегръдката не беше само израз на нейната любов към него, а също и избягване на въпроса, който той бе повдигнал. Кристин никога не намери начин, по който да му разкаже за неговия баща и това беше една тема, която желаеше той просто да изостави, докато тя не бъде готова да я постави на разглеждане. Джоуи беше твърде млад, за да разбере истината, а тя не желаеше да го лъже (във всеки случай, не твърде безочливо) или да прибягва до ефектни евфемизми.

Джоуи беше я попитал за своя баща само преди два часа по пътя към алеята за разходка.

— Миличък, твоят баща просто не беше готов да поеме отговорността да има семейство — беше му отговорила тя.

— Не ме ли е харесал?

— Той никога дори не те е виждал. Как тогава би могъл да не те харесва? Той си отиде преди ти да е родиш.

— Така ли? Как бих могъл да се родя, ако той не е бил тук? — бе попитало скептично момчето.

— Това е нещо, което ще учиш в училище в часовете по полова просвета — бе отвърнала развеселена тя.

— Кога?

— О, предполагам, че след около шест или седем години.

— Това време е твърде дълго за чакане — бе казал с въздишка Джоуи. — Обзалагам се, че той не ме е харесал и затова си е отишъл.

— Избий си веднага тази мисъл от главата, захарче — бе казала тя, мръщейки се. — Аз бях тази, която твоят баща не харесваше.

— Теб? Той не е харесвал теб?

— Точно така.

Джоуи беше вървял мълчаливо известно време и накрая беше казал:

— О, ако не те е харесвал, той трябва да е бил просто голям глупак.

После, очевидно усещайки, че тази тема кара майка му да се чувства неловко, той я смени. Един малък възрастен мъж в тялото на шестгодишно момче.

Беше факт, че Джоуи е резултатът от една кратка, страстна, безразсъдна и глупава любовна връзка. Понякога, спомняйки си за нея, тя не можеше да повярва, че е била толкова наивна… или толкова отчаяна, че да доказва своята женственост и независимост. Това беше единствената връзка в живота на Кристин, която можеше да се определи като едно „буйство“, единственият път, когато някога е била отхвърлена. За този мъж, за никой мъж преди и след това, само за този мъж тя беше забравила своите принципи, морал и здрав разум, обръщайки внимание само на неотложните желания на своята плът. Кристин беше си казала, че това е Романс с главно Р, не просто любов, а Голяма Любов, дори Любов От Пръв Поглед. В действителност тя беше само слаба, уязвима и силно желаеща да стане за смях. По-късно, когато бе осъзнала, че мистър Чудесен я е лъгал и използвал, пренебрегвайки цинично чувствата й, когато бе открила, че се е отдала на човек без капка уважение към нея и без дори минимално чувство за отговорност, тя силно се беше засрамила. Накрая Кристин бе осъзнала, че има една точка, в която срамът и угризението на съвестта стават почти толкова незначителни, колкото и грехът, дал повод за тези емоции, така че тя бе изоставила този дребен епизод зад себе си и бе се зарекла да го забрави.

Само дето Джоуи продължаваше да пита кой е бил баща му, къде е сега и защо си е отишъл. А как да разкажеш на едно шестгодишно дете за своите страстни копнежи, за предателството на собственото си сърце и за своята непростима способност да вършиш понякога съвършени глупости? Ако това можеше да бъде направено, тя все още не беше открила начина. Просто възнамеряваше да почака, докато той не порасне достатъчно, за да разбере, че възрастните могат понякога да бъдат точно толкова глупави и объркани, колкото малките деца. Дотогава щеше да го залъгва с неясни отговори и увъртания, които нямаше да удовлетворят никой от двамата.

Кристин не желаеше той да изглежда така безпомощен, уязвим, когато попита за баща си, това я натъжаваше.

Джоуи никога не боледуваше. Беше едно изключително здраво дете, за което Кристин беше благодарна. Независимо от това, тя винаги четеше статиите в списанията и вестниците, касаещи детските болести и то не само детския паралич, дребната шарка и коклюша (той беше имунизиран срещу тези и още други), а ужасните, осакатяващите и неизлечимите болести. Те бяха редки, но това не ги правеше по-малко опасни. Тя помнеше ранните предупредителни признаци на сто чуждестранни болести и винаги беше нащрек за появата на техните симптоми в Джоуи. Разбира се, като всяко пъргаво момче, той страдаше от своя дял порязвания и натъртвания, а видът на неговата кръв винаги я плашеше до смърт, дори ако това беше само една капка от леко одраскване. Нейната загриженост за здравето на Джоуи беше се превърнала почти в мания, но тя никога не позволи да стане напълно такава, защото чувстваше психологическите проблеми, които можеха да възникнат в едно дете с прекомерно пазеща го майка.

Този неделен следобед през февруари, когато смъртта се приближи и ухили на Джоуи, тя не беше във формата на вирусите и бактериите, които безпокояха Кристин. Тя беше просто една стара жена с дълга посивяла коса, бледо лице и сиви очи с цвят на мръсен лед.

Часът беше три и пет, когато Кристин и Джоуи напуснаха търговския център през универсалния магазин на Булок. Слънцето се отразяваше в автомобилната хромова боя и предните стъкла от единия до другия край на паркинга. Техният сребърносив Понтиак Файърбърд беше в редицата точно пред вратите на Булок, дванадесетата кола подред, и те бяха почти до нея, когато се появи старицата.

Тя изскочи между техния Файърбърд и един бял Форд право на пътя им.

Отначало старицата изглежда не представляваше заплаха. Тя беше малко странна, разбира се, но нищо по-лошо от това. Дългата до рамената й грива от гъста посивяла коса изглеждаше развявана от вятъра, макар че през паркинга минаваше само лек ветрец. Тя беше над шестдесет, а може би дори малко над седемдесет години, четиридесетина години по-възрастна от Кристин, но лицето й не беше дълбоко набръчкано, а кожата бе гладка като на бебе. Тя притежаваше неестествена пухкавост, която често се свързваше с кортизонови инжекции. Заострен нос. Малка уста, дебели устни. Закръглена брадичка с дупка. Тя носеше тюркоазно колие, зелена блуза с дълъг ръкав, зелена пола и зелени обувки. На пухкавите й ръце имаше осем пръстена, всичките зелени: тюркоаз, малахит и изумруди. Еднообразното зелено предполагаше някакъв вид униформа.

Тя намигна на Джоуи, ухили се и каза:

— Боже мой, това е наистина един красив млад мъж?

Кристин се усмихна. Спонтанните комплименти от непознати хора не бяха нищо ново за Джоуи. Със своята тъмна коса, наситено сини очи и правилни черти той беше поразително красиво дете.

— Да, сър, една истинска малка кинозвезда — каза старицата.

— Благодаря ви — отвърна Джоуи, изчервявайки се.

Кристин разгледа от по-близо непознатата жена и трябваше да коригира първоначалното си впечатление за добродушна баба. Върху силно измачканата пола на старицата имаше частици мъх, върху блузата — две малки петна от храна, а върху рамената й — пърхот. Чорапите й бяха увиснали при колената, а на левия имаше бримка. Тя държеше тлееща цигара, а пръстите на дясната й ръка бяха жълти от никотина. Тя беше от онези хора, от които децата никога не приемаха бонбони, сладки или друга почерпка и то не защото тя изглеждаше от тези, които тровят или задяват децата (което тя не правеше), а от тези, които държат кухнята си мръсна. Дори при разглеждане отблизо, тя нямаше вид на опасна, а на повлекана.

Тя се наведе към Джоуи, усмихна му се и без да обръща каквото и да било внимание на Кристин, попита:

— Как се казваш, младежо? Можеш ли да ми кажеш името си?

— Джоуи — отвърна срамежливо той.

— На колко години си, Джоуи?

— Шест.

— Само на шест години и вече достатъчно красив, за да караш дамите да припадат!

Джоуи се притесни и силно желаеше да може да се скрие в колата. Но остана на мястото си и се държеше вежливо, както го беше научила майка му.

— Ще се обзаложа на един долар срещу една поничка, че зная кога е твоят рожден ден — каза старицата.

— Аз нямам поничка — каза Джоуи, приемайки облога буквално и предупреждавайки я сериозно, че той няма да е в състояние да плати, ако загуби.

— Това не е ли умно? — попита го старицата. — Така съвършено, така много умно. Но аз зная. Ти си роден на Бъдни Вечер.

— Не — възрази Джоуи. — На втори февруари.

— На втори февруари ли? О, не така! Не се шегувай с мен — каза тя, все още игнорирайки Кристин и все още усмихвайки се широко на Джоуи, заканвайки се с пожълтелия от никотина показалец. — Сигурно е, както че две и две прави четири, че ти си роден на двадесет и четвърти декември.

Кристин се чудеше накъде бие старицата.

— Мамо, кажи й — каза Джоуи. — Втори февруари. Не ми ли дължи тя един долар?

— Не, тя не ти дължи нищо, миличък — отвърна Кристин. — Това не беше истински бас.

— Ами, ако бях загубил аз — каза той. — В края на краищата, нямаше да мога да й дам никаква поничка. Затова всичко е наред, ако и тя не ми даде един долар.

Накрая старицата вдигна глава и погледна Кристин.

Кристин започна да се усмихва, но спря, когато видя очите на непозната. Погледът й беше суров, студен и гневен. Очите й не бяха нито на баба, нито на безобидна старица. В тях имаше сила, упорство и твърда решимост. Жената също повече не се усмихваше.

Какво става тук?

Преди Кристин да успее да продума, жената каза:

— Той е роден на Бъдни Вечер, не е ли така? Хммм? Не е ли така? — Тя говореше с такава настойчивост, с такава сила, че пръскаше Кристин със слюнки. Старицата продължи без да дочака отговор. — Вие лъжете за втори февруари. Вие и двамата просто се опитвате да скриете, но аз зная истината. Аз зная. Вие не можете да ме заблудите. Не и мен.

Внезапно тя започва да изглежда опасна.

Кристин постави ръка върху рамото на Джоуи и го побутна покрай старата вещица към колата.

Но старицата отстъпи встрани, блокирайки пътя им. Тя размаха цигарата си към Джоуи, взря се в него и каза:

— Аз зная кой си. Аз зная какво си. Зная всичко за теб. Всичко. По-добре е да повярваш. О, да, да. Аз зная, да.

Една смахната, помисли Кристин и стомахът й се сви. Исусе. Една побъркана стара дама от тези, които са способни на всичко. Боже, моля те, нека тя се окаже безобидна.

Слисан, Джоуи отстъпи назад от жената, вкопчи се в ръката на майка си и силно я стисна.

— Моля, махнете се от пътя ни — каза Кристин, опитвайки се да говори спокойно и силно желаейки да не прояви враждебност.

Старицата отказа да се отмести. Тя доближи цигарата до устните си. Ръката й трепереше.

Държейки Джоуи за ръка, Кристин се опита да заобиколи непознатата.

Обаче жената отново препречи пътя им. Тя дърпаше нервно от цигарата и изпускаше дима през носа си, като нито за миг не откъсваше погледа си от Джоуи.

Кристин огледа паркинга. Няколко души излязоха през два реда от една кола, а двама млади мъже бяха в края на тази редица, но се отправяха в друга посока. Никой не беше достатъчно близо, за да й помогне, в случай, че лудата жена започнеше да буйства.

Старицата хвърли цигарата на земята. Дишаше ускорено. Очите й бяха изпъкнали. Приличаше на голяма злонамерена жаба.

— О да, аз зная твоите противни, ужасни и омразни тайни, малък измамнико — каза тя.

Сърцето на Кристин започна да бие като чук.

— Махайте се от пътя ни — каза рязко тя, без повече да се опитва или дори да е в състояние да остане спокойна.

— Не можете да ме заблудите с вашето театралничене…

Джоуи започна да плаче.

— … и с вашата фалшива привлекателност. Сълзите също няма да помогнат.

Кристин се опита за трети път да заобиколи жената и отново й беше попречено.

Лицето на старата вещица доби гневно изражение.

— Аз зная точно какво представляваш, малко чудовище.

Кристин бутна старицата и тя залитна назад. После, теглейки Джоуи със себе си, тя забърза към колата, чувствайки се като в кошмар със забавени движения.

Вратата на колата беше заключена. Кристин винаги грижливо я заключваше, но й се искаше поне този път да е пропуснала.

Старицата се промъкваше зад тях, викайки нещо, което Кристин не можеше да чуе, защото в ушите й лудо тупаше сърцето й.

— Мамо!

Джоуи беше почти измъкнат от ръката й. Старицата беше забила закривените си нокти в ризата му.

— Пусни го, проклетнице! — извика Кристин.

— Признай си! — крещеше му старицата. — Признай си какво представляваш.

Кристин отново я бутна.

Жената не го пускаше.

Кристин я удари, силно, първо по рамото, после през лицето.

Старицата залитна назад, Джоуи се измъкна от нея, а ризата му се разкъса.

Някак си, макар и с треперещи ръце, Кристин пъхна ключа в ключалката, отвори вратата на колата и бутна Джоуи вътре. Той излази до съседната седалка, а тя се вмъкна след него зад волана и с огромно облекчение затвори вратата. После я заключи.

Старицата се взираше в прозорчето от страната на шофьора.

— Чуйте ме! — викаше тя. — Чуйте!

Кристин пъхна ключа в контакта, запали колата и натисна неколкократно газта. Двигателят изрева.

С млечнобял от стискане юмрук, лудата жена удари покрива на колата. После отново. И отново.

Кристин включи Файърбърда на скорост и се заизмъква назад от мястото, където беше паркирала, движейки се бавно, тъй като не искаше да нарани старицата, а само да се отърве от нея.

Лудата ги последва, тътрейки се успоредно с тях, държейки дръжката на вратата и взирайки се в Кристин.

— Той трябва да умре. Той трябва да умре.

— Мамо, не ме оставяй да ме хване — каза хлипайки Джоуи.

— Тя няма да те хване, миличък — отвърна Кристин. Устата й беше пресъхнала и тя едва успя да изрече думите.

Момчето се сви до своята заключена врата. От очите му бликаха сълзи, но бяха широко отворени и фиксирани в изкривеното лице на дългокосия хищник в прозорчето на майка му.

Все още движейки се назад, Кристин увеличи малко скоростта, завъртя волана и за малко не удари една друга кола, която идваше бавно по реда. Другият шофьор натисна клаксона и Кристин спря точно навреме, натискайки рязко спирачките.

— Той трябва да умре! — крещеше старицата. Тя удари стъклото с юмрука си.

Това не може да се случи, мислеше Кристин. Не и в един слънчев неделен ден. Не и в мирната Коста Меса.

Старицата удари отново прозореца.

— Той трябва да умре!

В стъклото пръскаха слюнки.

Колата на Кристин беше включена на скорост и се отдалечаваше, но старицата продължаваше да се държи. Кристин увеличи скоростта. Жената продължаваше да се държи за дръжката на вратата, плъзгайки се, тичайки и залитайки успоредно на колата десет фута, двадесет, тридесет фута, по-бързо, още по-бързо. Господи, беше ли тя човешко същество? Откъде една такава старица намираше сила и издръжливост да се задържа по подобен начин? Тя гледаше злобно през страничното прозорче и в очите й се четеше такава кръвожадност, че Кристин не би се изненадала, ако, напук на нейния ръст и години, вещицата беше откъснала вратата. Но накрая тя пусна дръжката, ревейки от ярост и безсилие.

В края на реда Кристин зави надясно. Тя караше твърде бързо през паркинга и за по-малко от минута те бяха излезли от търговския център на Бристол Стрийт и се отправяха на север.

Джоуи продължаваше да плаче, макар и по-тихо от преди.

— Всичко е наред, миличък. Няма нищо страшно. Тя си отиде.

Кристин кара до Мак Артър Булевард, зави надясно и премина три квартала, поглеждайки непрекъснато в огледалото за задно виждане, за да види дали са преследвани, макар да знаеше, че няма голяма вероятност за това. Накрая се изтегли до бордюра и спря.

Кристин трепереше и се надяваше, че Джоуи няма да забележи.

— Ето, миличък — каза тя, издърпвайки една книжна носна кърпичка от малката кутия на таблото. — Избърши си сълзите, издухай си носа и бъди храбър заради мама. Окей?

— Окей — отвърна той, приемайки кърпичката. Малко след това Джоуи се успокои.

— Чувстваш ли се по-добре? — попита тя.

— Да. Малко.

— Уплашен ли си?

— Бях.

— Но вече не?

Джоуи поклати отрицателно глава.

— Ти разбираш — каза Кристин, — че тя, всъщност, не е имала предвид тези неприятни неща, които каза.

Той я погледна озадачен. Горната му устна трепереше, но гласът му беше стабилен.

— Тогава, защо тя каза това, ако не го е имала предвид?

— Ами, не е могла да се сдържи. Тя беше една болна дама.

— Искаш да кажеш… като болна от грип ли?

— Не, миличък. Искам да кажа… душевно болна… умствено неуравновесена.

— Беше ли тя една истинска Луни Тюни, а?

Той беше чул този израз от Вал Гарднър, бизнес партньорката на Кристин. Тя за пръв път чуваше Джоуи да го използва и се питаше какви ли други по-малко приемливи за обществото думи, може би, е заимствал от същия източник.

— Беше ли тя една истинска Луни Тюни, мамо? Беше ли тя луда?

— Умствено неуравновесена, да.

Той се намръщи.

— Това ни най-малко не прави нещата по-лесно разбираеми, нали? — попита тя.

— Не. Защото какво наистина може, в края на краищата, да означава лудостта, освен да бъдеш затворен в стая с гумирани стени? И дори ако тя беше една побъркана стара дама, защо бе така ядосана на мен? А? Аз дори не съм я виждал никога преди.

— Ами…

Как да обясниш поведението на психопат на едно шестгодишно дете? Кристин не можеше да измисли никакъв начин да стори това, без да стане абсурдно опростено. Обаче в този случай един опростен отговор беше по-добър от никакъв.

— Може би, самата тя някога е имала малко момченце, което е обичала твърде много. Но, може би, то не е било така добро като теб. Може би, е пораснало и станало лош човек, който е извършил много ужасни неща, разбили сърцето на неговата майка. Нещо подобно би могло… да я извади малко от равновесие.

— Значи сега тя, може би, мрази всички малки момчета, независимо дали ги познава или не — предположи Джоуи.

— Да, може би.

— Защото те й напомнят за нейното собствено малко момче ли? Така ли е?

— Точно така.

Той мисли известно време и после каза:

— Да. Мога някак си да си представя как би изглеждало това.

Кристин се усмихна и му разроши косата.

— Хей, слушай какво ще ти кажа — рече тя. — Хайде да спрем при Баскин-Робинс и да вземем една фунийка със сладолед. Мисля, че този месец е с вкус на печени фъстъци и шоколад. Това е един от твоите предпочитани сладоледи, нали?

Джоуи беше явно изненадан. Кристин не одобряваше твърде много мазнините в неговата храна и грижливо я подбираше. Сладоледът не беше често удоволствие. Той използва момента и попита:

— Мога ли да имам един такъв и един с лимонов яйчен крем?

— Два сладоледа?

— Днес е неделя — каза той.

— Последният път, когато погледнах календара, неделята не беше много специална. Всяка седмица има само по една. Или това се е променило, без да забележа?

— Ами… но… виждаш ли, аз току-що имах… — Джоуи сви вежди, мислейки усилено. Устата му се движеше, сякаш дъвчеше парче твърд карамел. После каза: — Аз току-що имах едно… едно тежко преживяване.

— Тежко преживяване ли?

— Да. Точно така.

Кристин замига на парцали.

— Откъде си взел този израз? О! Разбира се. Няма значение. Вал.

Според Валери Гарднър, която бе склонна да театралничи, самото ставане сутрин беше едно тежко преживяване. Вал имаше около половин дузина тежки преживявания всеки ден и те й се отразяваха добре.

— И така, днес е неделя и аз имах това тежко преживяване — каза Джоуи, — мисля, че ще бъде по-добре, ако имам за компенсация два сладоледа. Разбира ли?

— Разбирам, че би било по-добре да не чувам за друго тежко преживяване поне през следващите десет години.

— Какво ще кажеш за сладоледа?

— Ще имаш два броя — съгласи се тя, поглеждайки съдраната му риза.

— Ура! Това е един страхотен ден, нали? Една истинска Луни Тюни и два сладоледа!

Кристин никога не преставаше да се учудва от детската психика, особено на това дете. В съзнанието си той беше вече видоизменил срещата със старицата, беше я изменил от момент на ужас в приключение, което не беше съвсем, но почти, като посещение на сладкарница.

— Ти си забележително дете — каза тя.

— Ти си забележителна майка.

Той включи радиото и си затананика радостно с музиката по целия път до Баскин-Робинс.

Кристин продължи да поглежда в огледалото за задно виждане. Никой не ги следваше. Тя беше сигурна в това. Но, все пак, продължи да поглежда.

2.

След една лека вечеря на кухненската маса с Джоуи, Кристин отиде в своя кабинет, за да се захване с изостаналата канцеларска работа. Тя и Вал Гарднър притежаваха един магазин за хранителни стоки, наречен Уайн & Дайн, в Нюпорт Бийч, където продаваха луксозни вина, хранителни специалитети от цял свят, висококачествени домакински принадлежности за готвене и някои вносни уреди като машини за макарони и кафемашини. Магазинът работеше вече шеста година и се ползваше с добро име. Всъщност, той носеше значително по-голяма печалба, отколкото Кристин или Вал смееха да се надяват, когато за пръв път се захванаха с бизнес. Сега те планираха да отворят втори магазин това лято и после, по някое време следващата година, и един трети в Уест Лос Анджелис. Техният успех беше вълнуващ и ги удовлетворяваше, но бизнесът отнемаше все по-голяма част от времето им. Това не беше първата неделна вечер, в която се занимаваше с канцеларска работа.

Кристин не се оплакваше. Преди Уайн & Дайн тя бе работила като келнерка шест дни седмично, заемайки едновременно две работни места: четиричасова обедна смяна в един крайпътен ресторант и шестчасова вечерна смяна в един средно скъп френски ресторант „Ше Лавел“. Тя беше вежлива и внимателна келнерка, изпълняваше бързо поръчките и бакшишите бяха добри в крайпътния ресторант и отлични в „Ше Лавел“, но след няколко години работата я изтощи и състари: шестдесетчасовите работни седмици; помощник-келнерите, които често идваха на работа така натъпкани с наркотици, че тя трябваше да ги прикрива и върши работа за двама; развратните момчета, които обядваха в крайпътния ресторант, и които биваха груби, противни и застрашително настойчиви, но трябваше да бъдат отблъсквани с кокетиране и добро настроение заради бизнеса. Кристин прекарваше така много часове на крака, че в почивния си ден тя не правеше нищо друго, освен да седи, вдигнала болящите я крака върху един диван, докато четеше неделните вестници, обръщайки специално внимание на финансовия раздел и мечтаейки да има един ден свой собствен бизнес.

Благодарение на бакшишите и защото живееше скромно (дори две години изкара без кола), тя успя накрая да задели достатъчно пари настрана, за да плати за едно едноседмично пътешествие до Мексико на борда на луксозния лайнер „Ацтек Принсес“ и да й останат достатъчно пари, за да осигури половината от средствата, с които тя и Вал бяха отворили своя магазин за хранителни стоки. Пътешествието и магазинът коренно промениха нейния живот.

И ако прекарването на твърде много вечери в канцеларска работа беше по-добро от работата й като келнерка, то беше неизмеримо по-добро от двете години от живота й, който предшестваха нейната работа в крайпътния ресторант и в „Ше Лавел“. Загубени Години. Ето как мислеше тя за онова време, останало сега далеч в миналото: Мрачните, мизерните, тъжните и глупавите Загубени Години.

В сравнение с този период от нейния живот, канцеларската работа беше едно удоволствие, една наслада, един същински карнавал на забавата.

Кристин беше седяла на бюрото си повече от един час, когато установи, че Джоуи е изключително тих, откакто е влязла в кабинета си. Разбира се, той никога не е бил шумно дете. Често се забавляваше сам с часове без да вдига никакъв шум. Но след изнервящата среща със старицата този следобед, Кристин все още беше малко напрегната и дори тази съвършено обичайна тишина внезапно й се стори странна и застрашителна. Тя не беше точно уплашена. Само неспокойна. Ако нещо се случеше на Джоуи…

Кристин остави писалката, изключи тихо бръмчащата сметачна машина и се вслуша.

Нищо.

В паметта си като ехо тя можеше да чуе гласа на старицата: „Той трябва да умре, той трябва да умре…“

Кристин стана, напусна кабинета, прекоси бързо всекидневната и тръгна по коридора към стаята на момчето.

Вратата беше отворена, лампата запалена, а той беше там, в безопасност, играещ на пода с тяхното куче Бренди, един миловиден и безкрайно търпелив златист ретривър1.

— Хей, мамо, искаш ли да играеш с нас на „Звездни войни“? Аз съм Хан Соло, а Бренди е моя приятел, Чубака дъ Ууки. Ти можеш да бъдеш принцесата, ако искаш.

Бренди седеше в средата на пода между леглото и плъзгащите се врати на шкафа. На главата му беше килната бейзболна шапка, с надпис „Завръщането на джедаите“, а дългите му космати уши стърчаха встрани от нея. Джоуи беше препасал на кучето един патрондаш с пластмасови патрони плюс един кобур, с пластмасов бластер. Пъхтейки, с блеснали очи, Бренди понасяше с лекота всичко това. Той дори изглежда се усмихваше.

— Той играе ролята на великия Ууки — каза Кристин.

— Искаш ли да играеш?

— Съжалявам, момчето ми, но имам да върша ужасно много работа. Аз просто минах да видя, дали… дали си окей.

— Ами, случи се, че ние за малко щяхме да бъдем дезинтегрирани от един боен кораб на империята — каза Джоуи, — но сега сме окей.

Бренди изсумтя в знак на съгласие.

— Внимавай за Дарт Вейдър — предупреди тя с усмивка.

— О, да, разбира се, винаги. Ние ще бъдем свръхпредпазливи, защото знаем, че той е някъде в тази част на галактиката.

— Ще те видя след малко.

Кристин успя да направи само една крачка към вратата, преди Джоуи да я попита:

— Мамо? Страхуваш ли се, че лудата стара дама може да се появи отново?

Кристин се обърна към него.

— Не, не — отвърна тя, макар че точно това беше в ума й. — Невъзможно е тя да знае кои сме или къде живеем.

Очите на Джоуи блестяха с един по-ярък нюанс на синьото от обикновено. Те срещнаха непоколебимо нейните очи, а в тях се четеше безпокойство.

— Аз й казах моето име, мамо. Помниш ли? Тя ме попита и аз й го казах.

— Само твоето първо име.

— Така ли постъпих? — попита той и се намръщи.

— Ти каза само „Джоуи“.

— Да. Точно така.

— Не се безпокой, миличък. Ти никога няма да я видиш отново. Всичко е минало. Тя беше просто една тъжна старица, която…

— Ами нашият регистрационен номер?

— Какво за него?

— Ами, виждаш ли, ако тя е взела номера, може би има някакъв начин, по който да може да го използва. Да открие кои сме ние. Както понякога правят в детективските филми по телевизията.

Тази възможност смути Кристин, но тя каза:

— Съмнявам се в това. Мисля, че само полицаи могат да проследят един собственик на кола по регистрационния номер.

— Но просто, може би — каза с безпокойство момчето.

— Ние така бързо се изхвръкнахме от нея, че тя не е имала време да запомни номера. Освен това, тя беше истерична. Мисълта й не беше достатъчно бистра, за да изследва табелката с номера. Както вече ти казах, всичко е минало и свършено. Наистина. Окей?

Той се поколеба за момент, после каза:

— Окей. Но, мамо, аз мислех…

— Какво?

— Тази луда стара дама… би ли могла да бъде… вещица?

Кристин почти се засмя, но видя, че Джоуи говори сериозно. Тя потисна всяко доказателство за своята развеселеност и прие сериозно изражение, което пасваше на замисления поглед на лицето му.

— О, сигурна съм, че тя не беше вещица — каза Кристин.

— Нямам предвид като Баба Яга. Имам предвид истинска вещица. Една истинска вещица не се нуждае от нашия регистрационен номер. Нали разбираш? Тя не се нуждае от каквото и да е. Просто би ни подушила. В цялата вселена няма място, където да можеш да се скриеш, когато те преследва една вещица. Вещиците имат магически сили.

Джоуи или беше вече сигурен, че старицата е вещица, или бързо се убеждаваше в това. И в двата случая той напразно се плашеше, защото, в края на краищата, те наистина никога нямаше да я видят отново.

Кристин си спомни как странната жена беше се прилепила към тяхната кола, как дърпаше рязко дръжката на заключената врата, как се движеше заедно с нея, докато те се измъкваха и как тя крещеше безумни обвинения срещу тях. Очите и лицето й излъчваха едновременно ярост и една тревожна сила, която правеше да изглежда, като че ли тя наистина можеше да бъде в състояние да спре Файърбърда с голите си ръце. Вещица ли? Че едно дете можеше да си помисли, че тя притежава свръхестествени сили беше определено разбираемо.

— Една истинска вещица — повтори Джоуи с треперещ глас.

Кристин чувстваше, че трябва веднага да прекъсне тази линия на мислене, преди да са го обзели мисли за вещици. Миналата година в продължение на почти два месеца той беше сигурен, че една магическа бяла змия (като тази, която беше видял в един филм) се крие в неговата стая и го чака да заспи, така че да може да се плъзне към него и го ухапе. Тя трябваше да стои при него всяка вечер, докато заспи. Често когато Джоуи се събудеше посред нощ, Кристин трябваше да го взема в нейното легло, за да го успокои. Тя беше преодоляла случая със змията в същия ден, когато бе решила да го води на детски психолог. По-късно Кристин беше отменила записания час. След като бяха минали няколко седмици и Кристин беше сигурна, че споменаването на змията няма да го накара да започне отново да мисли за нея, тя го запита какво се беше случило с нея. Той изглеждаше учуден и беше казал:

— Това беше само въображение, мамо. Аз сигурно съм постъпил като едно глупаво малко дете, а?

Джоуи никога повече не спомена за бялата змия. Той притежаваше здраво буйно въображение и от нея зависеше да го обуздава, когато излезеше от контрол. Както сега.

Макар че Кристин трябваше да сложи край на тази работа с вещицата, тя не можеше просто да му каже, че такова нещо не съществува. Ако опиташе този подход, той щеше да мисли, че тя се опитва да го залъгва като бебе. Кристин трябваше да продължи с неговото приемане, че вещиците са истински и после да използва логиката на едно дете, за да го накара да види, че старицата на паркинга не би било възможно да е вещица.

— Е — каза Кристин, — аз мога да разбера, защо ти се питаш, дали тя е вещица. Пфю! Имам предвид, че тя изглежда малко така, както се предполага, че изглежда една вещица, нали?

— Повече от малко.

— Не, не, само малко. Нека бъдем честни спрямо бедната стара дама.

— Тя изглежда точно като зла вещица — каза Джоуи. — Точно. Нали, Бренди?

Кучето изсумтя, като че ли разбираше въпроса и беше напълно съгласно с младия си господар.

Кристин клекна, почеса кучето зад ушите и каза:

— Какво знаеш ти за това, космата муцуно? Ти дори не си бил там.

Бренди се прозя.

Ако ти реално помислиш върху това — каза Кристин на Джоуи, — тя не приличаше толкова много на вещица.

— Очите й бяха зловещи — настоя момчето — и изпъкнали като на вещиците. Ти ги видя. Същото се отнася и за ситно къдравата й коса.

— Но тя нямаше голям крив нос с брадавица на върха, нали?

— Да, нямаше — призна Джоуи.

— И не беше облечена в черно, нали?

— Не. Но беше цялата в зелено — каза Джоуи и от тона на гласа му беше ясно, че облеклото на старицата му изглеждаше също така странно, както и на Кристин.

— Вещиците не носят зелено. Тя не носеше също и висока, черна, островърха шапка.

Той сви рамена.

— И нямаше котка със себе си — каза Кристин.

— Е и?

— Една вещица никога не отива никъде без своята котка.

— Не отива ли?

— Не. Тя е неин помощник.

— Какво означава това?

— Помощникът на вещицата е нейния контакт с дявола. Той дава нейните магически сили чрез помощника, чрез котката. Без котката тя просто е една грозна старица.

— Ти искаш да кажеш, че котката я наблюдава, за да е сигурна, че тя не прави нещо, което дяволът не би харесал?

— Точно така.

— Не видях никаква котка — каза Джоуи, мръщейки се.

— Нямаше котка, защото тя не беше вещица. Няма за какво да се безпокоиш, миличък.

Лицето на Джоуи се проясни.

— Ето, това се казва облекчение! — възкликна той. — Ако беше вещица, тя можеше да ме превърне в жаба или нещо подобно.

— Е, животът като жаба може да не бъде чак толкова лош — пошегува се тя. — Ти би седял цял ден на едно плаващо листо от водна лилия и просто би си почивал.

— Жабите ядат мухи — отбеляза той с гримаса, — а аз не понасям дори телешко.

Тя се засмя, наведе се напред и го целуна по бузата.

— Дори тя да беше вещица — каза Джоуи, — аз вероятно щях да бъда окей, защото имам Бренди, а той не би позволил на никоя стара котка да се приближи.

— Ти можеш да разчиташ на Бренди — съгласи се Кристин, погледна кучето и добави: — Ти си немезидата2 за всички котки и вещици, нали, космата муцуно?

За нейна изненада, Бренди протегна муцуната си и я лизна под брадичката.

— Уф — каза тя. — Не се обиждай, но не съм сигурна, дали да те целуне човек е по-добре, отколкото да яде мухи.

Джоуи се ухили и прегърна силно кучето.

Кристин се върна в кабинета. Купчината документи за обработка изглежда беше станала по-голяма, докато я нямаше.

Тя не успя да седне на стола зад бюрото, когато телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката.

— Ало?

Никой не отговори.

— Ало? — каза отново Кристин.

— Грешка — отвърна тихо някаква жена и затвори. Кристин остави слушалката и се върна към работата си.

Тя не помисли повече за позвъняването.

3.

Кристин се беше събудила от лая на Бренди, което беше необичайно, защото той почти никога не лаеше. После тя чу гласа на Джоуи.

— Мамо! Ела бързо! Мамо!

Той не я викаше. Той крещеше за нея.

Когато отхвърли завивките и стана от леглото, тя видя светещите червени цифри на дигиталния будилник. Беше един часа и двадесет минути след полунощ.

Прекоси тичешком стаята, премина през вратата в коридора и се отправи към стаята на Джоуи, палейки лампите по пътя си.

Джоуи седеше в леглото, притискайки глава към таблата, сякаш се опитваше да мине през нея и да се плъзне по магически начин в стената зад нея, където да може да се скрие. В ръцете си стискаше усукани части от чаршафа и одеялото. Лицето му беше бледо.

Бренди беше при прозореца с предните лапи върху перваза. Той лаеше по нещо в нощта отвъд стъклото. Когато Кристин влезе в стаята, кучето спря да лае, отиде до леглото и погледна въпросително Джоуи, сякаш търсеше указания.

— Там, отвън, имаше някой — каза момчето. — Гледаше вътре. Това беше тази луда стара дама.

Кристин отиде до прозореца. Жълтеникавата светлина от уличната лампа при ъгъла не стигаше далеч. Въпреки че на небето имаше луна, тя хвърляше само слаба млечнобяла светлина, която правеше тротоарите да изглеждат като покрити със захарна глазура и посребряваше паркираните по улицата коли, но разкриваше малко от тайните на нощта. Тревната площ и храстите лежаха потънали в дълбока тъмнина.

— Тя още ли е там? — попита Джоуи.

— Не — отвърна Кристин.

Тя се отвърна от прозореца, отиде при него и седна на ръба на леглото му.

Той все още беше бледен. Трепереше.

— Миличък, сигурен ли си… — започна Кристин.

— Тя беше там!

— Какво точно видя?

— Лицето й.

— На старицата?

— Да.

— Сигурен ли си, че е била тя, а не някой друг?

— Тя беше — кимна той.

— Там, навън е толкова тъмно. Как би могъл да виждаш достатъчно добре, за да…

— Аз видях някой при прозореца, просто сянка на лунната светлина. Тогава запалих лампата и това беше тя. Можах да видя. Това беше тя.

— Но, миличък, аз мисля, че няма никакъв начин, по който да може да ни проследи. Аз зная, че не може. И няма начин, по който би могла да научи къде живеем. Във всеки случай, не така скоро.

Джоуи не каза нищо. Той само се взря в своите стиснати юмруци и бавно пусна чаршафа и одеялото. Дланите му бяха потни.

— Може би ти си сънувал нещо, а? — попита Кристин.

Джоуи поклати енергично глава.

— Понякога — каза тя, — когато се събудиш от някакъв кошмар, ти, просто за няколко секунди, можеш да бъдеш един вид объркан относно това, кое е действителност и кое е само част от съня. Разбираш ли? Всичко е наред. На всекиго се случва, от време на време.

— Не беше нищо подобно, мамо — отвърна Джоуи, гледайки я в очите. — Бренди започна да лае. Тогава аз се събудих и лудата стара дама беше при прозореца. Ако това е било просто сън… тогава по какво лаеше Бренди? Той не лае просто, за да се слуша. Никога не го прави. Ти го познаваш.

Тя погледна Бренди, който беше легнал на пода до леглото и започна отново да изпитва безпокойство. Накрая стана и отиде до прозореца.

Навън в нощта имаше много места, които бяха плътно обхванати от мрака, места, където един човек, който дебне, би могъл да се скрие и да чака.

— Мамо?

Кристин го погледна.

— Това не е както преди — каза той.

— Какво имаш предвид?

— Това не е една въображаема бяла змия под леглото ми. Това е нещо истинско.

Внезапен порив на вятъра мина по стрехите и предизвика тракането на една откачена водосточна тръба.

— Ела — подкани го Кристин, протягайки му ръка.

Джоуи слезе от леглото и тя го заведе в кухнята.

Бренди го последва. Той застана за момент на прага, удряйки с рунтавата си опашка двете страни на касата на вратата, после влезе вътре и се сгуши в един ъгъл.

Джоуи седна на масата. През гърдите на синята му пижама с големи червени букви беше написано „ПАТРУЛ НА САТУРН“. Той гледаше тревожно в прозорците над мивката, докато Кристин телефонираше на полицията.

Двамата полицейски служители стояха на входа и слушаха вежливо, докато Кристин стоеше в рамката на отворената входна врата с Джоуи до себе си и разказваше своята история, в която имаше малко за казване. По-младият от двамата мъже, полицаят Статлър, се усъмни в казаното и побърза да заключи, че дебнещият човек е само продукт на въображението на Джоуи, но по-възрастният мъж, полицаят Темпълтън, оправда безпокойството им. По негово настояване той и Статлър изразходваха десет минути в претърсване на имота със своите джобни фенерчета. Те прегледаха храстите, обиколиха къщата, провериха гаража и дори погледнаха в съседските дворове. Не намериха никой.

Когато се върнаха при входната врата, където чакаха Кристин и Джоуи, на Темпълтън изглежда му се искаше по-малко да вярва на тяхната история, отколкото преди няколко минути.

— Ами, мисис Скавело — каза той, — ако тази старица е била тук наоколо, то тя вече си е отишла. Тя или е нямала никакви лоши намерения… или, може би, е избягала от страх, когато е видяла патрулната кола. Вероятно и двете. Тя сигурно е безобидна.

— Безобидна ли? Тя със сигурност не изглеждаше безобидна този следобед на Сауд Коуст Плаца — каза Кристин. — Тя ми се стори достатъчно опасна.

— Ами… — Той сви рамена. — Вие знаете как става това. Една стара дама… може би малко изкуфяла… казва неща, каквито в действителност не иска да каже.

— Аз не мисля, че случаят е такъв.

— Така че… — Темпълтън не я гледаше в очите, — ако я видите отново или имате каквито и да е други неприятности, непременно ни телефонирайте.

— Вие си отивате?

— Да, мадам.

— Вие няма да направите нищо друго?

— Не виждам какво друго още можем да направим — отвърна той, почесвайки се по главата. — Вие казахте, че не знаете името на тази жена или къде живее, така че не можем да си поговорим с нея. Както казах, ако тя се появи отново, обадете ни се веднага, щом я забележите, и ние ще се върнем.

Той се сбогува, обърна се и тръгна по пешеходната пътека към улицата, където чакаше неговият партньор.

Една минута по-късно, когато Кристин и Джоуи стояха при прозорците на всекидневната, наблюдавайки отдалечаването на патрулната кола, момчето каза:

— Тя беше там, навън, мамо. Наистина. Това не е като змията.

Кристин му вярваше. Това, което беше видял на прозореца, можеше да е било плод на неговото въображение или образ, останал от някой кошмар. Но не е било така. Той е видял това, което е мислил, че е видял: самата старица, жива. Кристин не знаеше защо, но беше сигурна. Абсолютно сигурна.

Тя му предложи да прекара останалата част от нощта в нейната стая, но той бе решил да бъде смел.

— Ще спя в своето легло — каза Джоуи. — Бренди ще бъде при мен. Той ще подуши приближаването на старата вещица от една миля. Но… може ли да оставя лампата да свети?

— Разбира се — отвърна тя.

Кристин дръпна плътно пердетата в неговата стая, не оставяйки дори тесен процеп, през който да може някой да наблюдава. Тя го зави в леглото, целуна го за лека нощ и го остави на грижата на Бренди.

След като се върна отново в своето легло, без да пали лампите, Кристин се загледа в тъмния таван. Тя не беше в състояние да заспи. Продължаваше да очаква внезапен звук от разбито стъкло или насилвана врата, но нощта остана спокойна.

Само февруарският вятър наруши нощното спокойствие с един случаен буен порив.

В своята стая, Джоуи загаси лампата, която неговата майка беше оставила за него. Тъмнината беше абсолютна.

Бренди скочи върху леглото, където никога не се качваше (едно от правилата на мама: никакво куче в леглото), но Джоуи не го отблъсна. Бренди се намести и беше добре дошъл.

Джоуи слушаше как нощният вятър сумти и докосва къщата и му приличаше на живо същество. Той издърпа одеялото чак до носа си, сякаш то беше щит, който би го предпазил от всякакво зло.

— Тя продължава да е някъде там навън — каза то след малко.

Кучето повдигна квадратната си глава.

— Тя чака, Бренди.

Кучето повдигна едно ухо.

— Тя ще се върне.

Кучето глухо изръмжа.

Джоуи постави едната ръка върху рунтавия си другар.

— Ти също знаеш това, нали, приятелю? Ти знаеш, че тя е там навън, нали?

Бренди излая тихо.

Вятърът стенеше.

Момчето се вслушваше.

Нощта отиваше към зазоряване.

4.

Посред нощ, Кристин слезе по стълбите до стаята на Джоуи, за да го види. Лампата, която тя беше оставила запалена, сега бе загасена, а спалнята беше черна като гробница. Страх спря дъха й за момент. Но когато щракна светлината, видя, че Джоуи е в леглото, заспал, в безопасност.

Бренди също беше се разположил удобно в леглото, но се събуди, когато Кристин запали светлината. Той се прозя, облиза се и й отправи един поглед, пълен с кучешка вина.

— Ти знаеш правилата, рунтавелко — прошепна тя. — Слез на пода.

Бренди слезе от леглото без да събуди Джоуи, промъкна се до най-близкия ъгъл и се сгуши на пода. После я погледна сънено.

— Добро куче — прошепна тя.

Той махна с опашка, помитайки килима около себе си.

Кристин загаси лампата и тръгна обратно към своята стая. Беше направила само една или две крачки, когато чу шум от движение в стаята на момчето. Тя знаеше, че това е Бренди, който се връщаше към леглото. Тази нощ обаче не я беше особено много грижа, дали Джоуи ще има кучешки косми по чаршафа и одеялото си. Тази нощ, единственото нещо, което имаше значение, беше Джоуи да бъде в безопасност.

Кристин се върна в леглото си и започна да дреме на пресекулки. Тя се мяташе, въртеше и мърмореше в съня си, докато нощта пълзеше към зората. Кристин виждаше в съня си една старица със зелено лице, зелена коса и дълги зелени нокти, които бяха закривени като на хищно животно.

Най-после се съмна. Сутринта беше слънчева. Дяволски слънчева. Кристин се събуди рано, а проникналата през прозорците на спалнята й светлина я караше да примигва. Очите й бяха замъглени, чувствителни и кървясали.

Тя взе един продължителен горещ душ, който изпари част от умората й. После се облече за работа в кафява блуза, семпла сива пола и сиви обувки.

Кристин пристъпи към голямото огледало на вратата на банята и критично се заоглежда, въпреки че взирането в собственото си отражение винаги я смущаваше. Нямаше никаква мистерия относно нейната срамежливост. Тя знаеше, че нейното смущение е резултат от нещата, на които е била научена по време на Загубените Години, между нейния осемнадесети и двадесети рожден ден. През този период тя беше се борила да отхвърли цялата си суетност и една голяма част от своята индивидуалност, защото от нея се изискваше тогава сива еднообразност. Бяха очаквали от нея да бъде непретенциозна, прекалено скромна и откровена. Всяка грижа за външния й вид и всяка най-малка гордост в погледа й би довела до бързи дисциплинарни мерки от страна на нейните началници. Въпреки че Кристин беше оставила тези тъжни години на самота и тези събития зад себе си, те продължаваха да имат върху нея забавящ ефект, който тя не можеше да отрече.

Сега, почти като тест за това до каква степен беше триумфирала над Загубените Години, тя се пребори със смущението си и решително изследва своето огледално изображение с толкова голяма суета, колкото можа да призове от една душа, полуочистена от нея. Кристин имаше хубава фигура, въпреки че нямаше тяло, което, ако бъдеще показано по бикини, биха могли да бъдат продадени един милион плакати с него. Краката й бяха тънки и добре оформени. Бедрата й се разширяваха точно колкото беше необходимо и беше твърде тънка в талията, което правеше бюста й (среден по големина) да изглежда по-голям, отколкото беше в действителност. На Кристин понякога й се искаше да има голям бюст като Вал, но Вал беше казала, че големите гърди са по-скоро проклятие, отколкото дар, че е също като да носиш навсякъде чифт дисаги и че понякога, вечер, рамената я боляха от тежестта на този товар. Дори ако казаното от Вал беше истина, а не добронамерена лъжа, изречена от симпатия към тези, които бяха по-малко надарени, Кристин желаеше да има големи цици и знаеше, че това желание, тази безнадеждна суетност, беше една очевидна реакция срещу и отхвърляне на всичко, на което бяха я учили на това мрачно място, където беше живяла от осемнадесетата до двадесетата си година.

Лицето й вече беше се зачервило, но тя се застави да остане пред огледалото още една минута, докато се прецени, че косата й е добре сресана и че гримът е равномерно положен. Кристин знаеше, че е хубава. Не великолепна. Тя имаше добър тен, нежна брадичка и правилен нос. Очите бяха най-хубавото в нея, големи, тъмни и ясни. Косата й също беше тъмна, почти черна. Вал казваше, че винаги би заменила своите големи цици за коса като нейната, но Кристин знаеше, че това са само приказки. Разбира се, косата й изглеждаше добре, когато времето беше добро. Но щом влажността се увеличеше, преминавайки определена точка, тя или се сплескваше и провисваше, или се накъдряше. Тогава Кристин заприличваше или на вампир, или на Джийн Шалит.

Накрая, силно зачервена, но чувстваща, че е преодоляла излишната, насилствено насадена в нея преди години свитост, тя се отвърна от огледалото.

Кристин отиде в кухнята, за да направи кафе и препечена филия и откри, че Джоуи е вече на масата за закуска. Той не ядеше, а просто седеше там с лице отвърнато от нея и се взираше през прозореца в обляната от слънцето тревна площ отзад.

— Какво да ти направя за закуска, момчето ми? — попита Кристин, взимайки хартиен филтър от една кутия и поставяйки го в кошчето на кафеварката.

Джоуи не отговори.

— Какво ще кажеш за сиъриъл3 и препечена филия с пастет от печени фъстъци? — попита тя, като същевременно слагаше с лъжичка кафе във филтъра. — Препечена кифла с масло? Може би искаш едно яйце?

Той продължаваше да не отговаря. Понякога, не често, Джоуи беше опак, сутрин, но настроението му можеше винаги да бъде подобрено с шега. Джоуи беше по натура твърде учтив, за да може да остане дълго време нацупен.

— Добре, ако ти не искаш сиъриъл, препечена филийка или едно яйце, може би ще мога да ти поднеса малко спанак, брюкселско зеле и броколи. Всички те са твои любими ястия, нали? — каза Кристин, включвайки кафеварката и наливайки й отгоре вода.

Той не се хвана на въдицата. Просто се взираше през прозореца. Неподвижен. Мълчалив.

— Или бих могла да сложа една от твоите стари обувки в микровълновата печка и да я сготвя вкусно за теб. Какво ще кажеш за това? Няма нищо така добро за закуска, като една стара обувка. Ммммммм! Истинска наслада!

Той не каза нищо.

Тя извади тостера от шкафа, постави го на плота до микровълновата печка и го включи. Внезапно установи, че момчето не беше само в лошо настроение. Нещо не беше в ред.

— Миличък? — повика го Кристин, взирайки се в тила му.

Джоуи тихо, приглушено извика.

— Миличък, какво не е в ред?

Най-после той се отвърна от прозореца и я погледна. Разрошената му коса висеше надолу и влизаше в очите му, които я гледаха със странно и мрачно изражение, което беше така непоколебимо за едно шестгодишно дете, че Кристин получи сърцебиене. На бузите му блестяха сълзи.

Кристин бързо отиде до него и хвана ръката му. Тя беше студена.

— Какво ти е, скъпи? Кажи ми.

Той избърса зачервените си очи със свободната ръка. Носът му беше сополив и Джоуи го изтри с ръкав.

Беше така бледен.

Каквото и да не беше наред, то не беше нещо обикновено. Кристин почувства това и устата й пресъхна от страх.

Джоуи се опита да говори, но не можа да произнесе дори една дума. Той посочи вратата на кухнята, пое дълбоко дъх на пресекулки, започна да трепери и накрая каза:

— В-в-входът.

— Какво искаш да кажеш за входа?

Той не беше в състояние да й каже.

Мръщейки се, тя отиде до входната врата, поколеба се и после я отвори. Кристин ахна и се олюля от гледката, която я очакваше.

Бренди. Неговото рунтаво златисто тяло лежеше на края на входната площадка близо до стълбите, а главата му лежеше непосредствено до вратата, при краката й. Кучето беше обезглавено.

5.

Кристин и Джоуи седяха на бежовото канапе във всекидневната. Момчето повече не плачеше, но все още изглеждаше шокирано.

Полицаят, попълващ протокола, офицерът Уилфорд, седеше в едно от креслата стил Кралица Ана. Той беше висок и плещест, с груби черти, рунтави вежди и много самонадеян. Уилфорд беше от вида хора, които се чувстват като у дома си само навън и особено в горите и планините на лов и риболов. Той седеше на самия край на креслото и държеше своя бележник на коленете си, което беше една забавно превзета поза за човек с неговия ръст. Очевидно се безпокоеше да не го измачка или изцапа.

— Но кой е пуснал кучето навън? — заинтересува се той, след като беше задал всички въпроси, които бе успял да се сети.

— Никой — отвърна Кристин. — Излязъл е сам. В долния край на кухненската врата има вратичка.

— Аз я видях — каза Уилфорд. — Не е достатъчно голяма за куче с тоя ръст.

— Зная. Тя беше тук, когато купихме къщата. Бренди почти никога не я използваше, но когато много искаше да излезе и наоколо нямаше никой, който да го пусне, той можеше да се сниши, да свие корема си и да се промуши през тази малка вратичка. Имах намерение да я закова, защото се боях, че може да се заклещи. Ако я бях заковала, сега Бренди щеше да е жив.

— Вещицата го е убила — каза тихо Джоуи.

Кристин прегърна сина си.

— И така, вие може би мислите, че те са използвали месо или бисквити за кучета, за да го подмамят навън ли? — попита Уилфорд.

— Не — отвърна твърдо Джоуи; отговаряйки вместо майка си и очевидно обиден от предположението, че лакомия може да е станала причина за смъртта на кучето. — Бренди е излязъл, за да ме защити. Той знаеше, че старата вещица продължава да се върти наоколо и е отишъл да я разкъса, но се е случило така, че… тя го е победила.

Кристин чувстваше, че предположението на Уилфорд е може би правилното обяснение, но знаеше също, че Джоуи би приел по-леко смъртта на Бренди, ако можеше да повярва, че неговото куче е умряло за една благородна кауза.

— Бренди беше много смело куче — каза тя — и ние се гордеем с него.

— Да, сигурен съм, че имате пълното право да се гордеете — съгласи се Уилфорд. — Златистият ретривър е една толкова благородна порода. Има мила муцуна и благ характер.

— Вещицата го уби — повтори Джоуи, сякаш вцепенен от тази ужасна реалност.

— Може би, не — каза Уилфорд. — Може би, това не е била старицата.

— Ами, разбира се, че е била тя — възрази Кристин мръщейки се.

— Аз разбирам колко ви е разстроил вчерашният инцидент на Сауд Коуст Плаца — каза Уилфорд. — Разбирам колко сте склонни да свързвате старицата със смъртта на кучето. Но няма никакво солидно доказателство, никакво реално основание да се мисли, че те са свързани. Може едно такова допускане да е погрешно.

— Но старицата беше на прозореца на Джоуи миналата нощ — каза гневно Кристин. — Аз ви казах това. Казах също й на полицаите, които бяха тук миналата нощ. Няма ли никой да се вслуша? Тя е била при прозореца на Джоуи и го е гледала през стъклото, а Бренди е лаял по нея.

— Но тя е била изчезнала, когато сте стигнала там — уточни Уилфорд.

— Да — съгласи се Кристин. — Но…

Усмихвайки се на Джоуи, Уилфорд го попита:

— Синко, абсолютно ли си сигурен, че точно старата дама е била на твоя прозорец?

— Да. Вещицата беше — отвърна буйно Джоуи.

— Защото, нали разбираш, когато си вдигнал поглед и си видял някой на прозореца, би било съвършено естествено за теб да си въобразиш, че това е била старицата. В края на краищата, тя вече те е била изплашила лошо по-рано този ден, така че е била в съзнанието ти. После, когато си запалил лампата и си хвърлил бегъл поглед на този, който е бил на прозореца, може би лицето на старицата е било така здраво фиксирано в съзнанието ти, че си видял нея, без значение кой в действителност е бил там.

Джоуи примигваше, без да е в състояние да проследи основанието на полицая. Той само упорито си повтаряше:

— Това беше тя. Вещицата.

— Склонен съм да мисля, че престъпникът е този, който по-късно е убил кучето — каза Уилфорд на Кристин, — но не и че престъпникът е бил старицата. Вие разбирате, че почти винаги, когато едно куче е убито, а това се случва по-често, отколкото мислите, постъпката не е на някой напълно непознат човек. Това е някой от жилищния блок, където живее кучето. Някой съсед. Аз мисля, че някой е обикалял наоколо, търсейки кучето, а не вашето малко момче, когато Джоуи го е видял на прозореца. По-късно той е намерил кучето и го е убил.

— Това е смешно — възрази Кристин. — Съседите ни тук са добри и никой от тях не би убил нашето куче.

— Непрекъснато има такива случаи — каза Уилфорд.

— Но не в този квартал.

— Във всеки квартал — настоя Уилфорд. — Лаенето на кучета ден след ден, нощ след нощ… прави някои хора да откачат по малко.

— Бренди почти никога не лаеше.

— Ами „почти никога“ за вас, може да се струва като „непрекъснато“ за някой от вашите съседи.

— Освен това, Бренди не е бил отровен. Насилието е далеч по-голямо. Вие видяхте. Ужасно насилие. Не е нещо, което би направил който и да е съсед.

— Вие може да останете изненадани, ако ви кажа какво правят някои съседи — каза Уилфорд. — Понякога те дори се избиват един друг. Изобщо не е нещо необикновено. Живеем в странен свят.

— Имате грешка — възрази горещо Кристин. — Това е била старицата. Кучето и лицето на прозореца — и двете са свързани с тази старица.

— Може би сте права — каза с въздишка той.

— Аз съм права.

— Аз само подсказах, че ние не сме предубедени — каза той.

— Чудесна идея — каза многозначително Кристин.

— Е, мисля, че взех всички подробности, от които се нуждая — рече накрая той и затвори бележника си.

Кристин стана, когато полицаят се надигна от креслото.

— А сега какво? — попита тя.

— Аз, разбира се, ще направя един доклад, включващ вашето изявление и ще ви дадем един номер за открит случай.

— Какво означава номер за открит случай?

— Ако се случи още нещо, каквото и да е, ако тази старица се появи отново, вие ще ни дадете номера, когато ни телефонирате и полицейските служители, отзовали се на вашето повикване, ще знаят цялата история преди да дойдат при вас. Те ще знаят какво да търсят по пътя си и ако жената си отиде преди да дойдат, те ще я открият и ще бъдат в състояние да я задържат.

— Защо те не ни дадоха такъв номер след това, което се случи миналата нощ?

— О, те не биха могли да ви отворят файл само по едно съобщение за човек, който дебне някой — обясни Уилфорд. — Вие разбирате, че миналата нощ не е било извършено никакво престъпление. Поне доколкото бихме могли да кажем. Не е имало доказателство за престъпление от какъвто и да е вид. Но това е… малко по-лошо.

— Малко по-лошо ли? — попита тя, спомняйки си отрязаната глава на Бренди и гледащите я мъртви стъклени очи.

— Един несполучлив подбор на думи — каза той. — Извинявайте. Това е просто, защото в сравнение с множество други неща, които виждаме в нашата работа, едно мъртво куче не е…

— Добре, добре — отвърна Кристин, на която й ставаше все по-трудно и по-трудно да скрива своите гняв и нетърпение. — Вие ще ни се обадите и ще ни дадете един номер за открит случай. Но какво друго възнамерявате да правите?

Уилфорд се почувства неловко, сви широките си рамена и се почеса по дебелия врат.

— Описанието, което ни дадохте — каза той, — е единственото нещо, което имаме и то не е много. Ние ще го прекараме през компютъра и ще се опитаме да действаме по обратен ред до някакво име. Той ще ни изкара името на всеки един, който е имал досега неприятности с нас и който отговаря най-малко на седем от десетте най-главни точки на стандартното физическо сравнение. После, от всички снимки, които имаме в картотеката, ще извадим тези на заподозрените. Може би компютърът ще ни даде няколко имена и ние ще имаме снимките на повече от една старица. След това ще ви донесем всичките тук, за да ги разгледате. Ако я разпознаете… Е, тогава ще можем да поговорим с нея и да разберем каква е цялата работа. Мисис Скавело, виждате, че положението, всъщност, не е безнадеждно.

— Какво ще стане, ако тя не е имала досега неприятности с вас и нямате файл за нея?

— Ние имаме уговорка за обмен на данни с всяка полицейска агенция в окръзите Ориндж, Сан Диего, Ривърсайд и Лос Анджелис — отвърна Уилфорд, движейки се към входната врата. — Посредством нашия компютър ние можем да черпим информация от техните компютри. Имаме мигновен достъп. Това се нарича информационна връзка. Ако старицата се намира в някой от техните файлове, ние ще я намерим точно толкова бързо, колкото ако е в нашите собствени.

— Да, разбира се, но какво ще стане, ако тя никога никъде не е имала неприятности? — попита загрижено Кристин.

— О, не се безпокойте — отвърна Уилфорд, отваряйки входната врата. — Ние, може би, ще открием нещо. Почти винаги го правим.

— Това не е достатъчно — каза тя и щеше да го каже дори ако беше му повярвала. Те нямаше да открият нищо.

— Съжалявам, мисис Скавело, но това е най-доброто, което можем да направим.

— По дяволите.

— Разбирам вашето разочарование — каза, мръщейки се той — и искам да ви уверя, че ние няма да отминем това и да го забравим. Но не можем да правим чудеса.

— По дяволите!

Уилфорд се намръщи още повече. Рунтавите му вежди се събраха в една линия.

— Лейди, това изобщо не е моя работа, но не мисля, че трябва да използвате изрази като този пред вашето момче.

Тя го погледна учудено. После учудването се превърна в гняв.

— Така ли? А какво сте вие? Един родил се отново християнин?

— Действително, да, такъв съм. И мисля, че за нас е изключително важно да даваме добър пример на нашите младежи, така че те да пораснат по Божие подобие. Ние, трябваше да…

— Аз не мисля така — каза Кристин. — Вие ми казвате, че давам лош пример, защото съм казала една двубуквена и една осембуквена думи, едни безобидни думи…

— Думите не са безобидни. Дяволът подлъгва и убеждава с думи. Думите са…

— А какво ще кажете за примера, който вие давате на моя син? А? Посредством всяко ваше действие вие го учите, че полицията всъщност не може да защити никой, че тя не може да направи много повече от това да обикаля впоследствие и да събира парчетата.

— Бих желал да не виждате нещата по този начин — каза Уилфорд.

— Как, по дяволите, бихте предложили да ги виждам другояче?

— Ние ще ви се обадим, за да ви съобщим номера на случая — каза с въздишка той, после се отдалечи с твърда стъпка по пешеходната пътека.

Само след миг тя забърза след него, настигна го и сложи ръка на рамото му.

— Моля ви.

Той спря и се обърна към нея. Лицето му беше сурово, а очите студени.

— Съжалявам — каза тя. — Наистина съжалявам. Аз съм просто объркана. Не зная какво да мисля. Неочаквано, аз не зная към кого да се обърна.

— Разбирам — каза той, както бе казал няколко пъти преди, но по каменното му лице не личеше разбиране.

Поглеждайки назад, за да се увери, че Джоуи е все още на входа и твърде далеч, за да я чуе, тя каза:

— Извинявайте, че се държах така лошо с вас. Мисля, че сте прав относно това, че трябва да внимавам какво говоря пред Джоуи. През по-голямата част от времето внимавам, повярвайте ми, но днес не разсъждавам нормално. Тази луда жена ми каза, че моето малко момче трябва да умре. „Той трябва да умре“, каза тя. А сега кучето е мъртво, бедният стар косматко. Господи, аз много го обичах. То е мъртво и го няма. Джоуи е видял лице на прозореца посред нощ. Внезапно светът се преобърна с главата надолу и аз съм уплашена, наистина уплашена, защото мисля, че някак си тази луда жена ни преследва. И мисля още, че тя възнамерява да направи това или поне да се опита да го направи, да се опита да убие моето малко момче. Не зная защо. Не може да има причина. Никаква смислена причина. Но това няма никакво значение, нали? Не и в днешно време. В днешно време вестниците са пълни с разкази за хулигани, изнасилвачи на деца и душевноболни от всякакъв вид, които не се нуждаят от причина да правят това, което правят.

— Мисис Скавело, моля ви, вие трябва да се владеете — каза Уилфорд. — Вие сте мелодраматична. Няма да кажа истерична, но определено мелодраматична. Всичко не е на зле. Ние ще работим върху случая точно както ви казах. Междувременно, вярвайте в Бога и вие и вашето момче ще сте добре.

Кристин не би могла да достигне този човек. Никога. Нито след милион години. Тя не можеше да го накара да почувства нейния ужас, не можеше да го накара да разбере какво би означавала за нея загубата на Джоуи. В края на краищата, това беше безнадеждно. Едва стоеше на краката си. Цялата й сила беше изчезнала.

— Все пак, разбира се, аз се радвам да чуя, че ще внимавате какво говорите пред момчето — каза той. — През последните няколко поколения ние сме отглеждали в тази страна противообществени, всезнаещи подлеци, които нямат уважение към нищо. Ако ние възнамеряваме да имаме някога едно добро, мирно, обичащо Бога и боящо се от Бога общество, тогава трябва да ги възпитаваме с помощта на добрия пример.

Кристин не каза нищо. Тя се чувстваше, като че ли стои тук с човек от някоя друга страна; дори от някоя друга планета, който не само не говори нейния език, но няма умствени възможности да го научи. Нямаше никакъв начин, по който той да схване нейните проблеми и да разбере безпокойството й. Те имаха коренно различни мнения, които нямаше никакъв шанс да се приближат.

Строгите очи на Уилфорд искряха със страстта на един истински вярващ, когато каза:

— И също, препоръчвам ви да не се разхождате без сутиен пред момчето по начина, по който го правите сега. Една жена с вашето телосложение, дори носеща свободна блуза като тази, при обръщане или протягане… непременно ще предизвика… повдигането й.

Кристин се взираше в него с невярващи очи. Дойдоха й на ум няколко остри забележки, за да му затвори устата, но реши да премълчи. — Може би, сега момчето дори не забелязва — продължи да дърдори той, не съзнавайки нейната ярост, — но след няколко години, той сигурно ще забележи, а едно момче не трябва да мисли по този начин за своята собствена майка. Вие бихте го вкарала в пътя на дявола.

Ако не беше така слаба и ако не беше сломена от ужасното чувство, че тя и Джоуи са безпомощни, Кристин би му се изсмяла в лицето. Но точно сега не й беше никак до смях.

— Ами, тогава добре — каза Уилфорд. — И слушайте. Вярвайте в Бога, мисис Скавело. Вярвайте в Бога.

Тя се питаше, как той би реагирал, ако беше му казала, че не е мисис Скавело. Какво би направил той, ако тя му кажеше, че Джоуи е извънбрачно дете, едно копеле? Щеше ли да работи по случая с малко по-малко усърдие? Щеше ли изобщо да бъде загрижен за запазване на живота на едно незаконородено малко момче?

Проклети да са всички лицемери.

Кристин искаше да удари Уилфорд, да го рита, удря и изкара неудовлетвореността си на него, но само продължи да го наблюдава, докато той влезе в патрулната кола, където го чакаше неговият партньор. Той погледна назад към нея, вдигна ръка и й махна през стъклото.

Кристин се върна при входната врата.

Джоуи я чакаше.

Кристин искаше да му каже нещо успокояващо. Той изглежда се нуждаеше от това. Но дори да беше в състояние да намери думите, тя не беше в състояние да го заблуди като му ги каже. Точно сега, докато не знаеха какво, по дяволите, беше се случило, вероятно беше по-добре да бъде уплашен. Ако той беше уплашен, щеше да бъде внимателен и нащрек.

Кристин чувстваше, че нещастието идва.

Беше ли тя мелодраматична?

Не.

Джоуи също го чувстваше, че идва. Тя можеше да види едно ужасно предчувствие в очите му.

6.

Кристин влезе в къщата, затвори вратата и я заключи.

— Добре ли си, миличък? — попита тя Джоуи, разрошвайки косата му.

— Ще ми липсва Бренди — отвърна той с треперещ глас, опитвайки се да бъде малък храбър мъж, но не успя съвсем.

— На мен също — каза Кристин, спомняйки си колко забавен изглеждаше Бренди в ролята на Чубака.

— Аз мислех… — каза Джоуи.

— Какво?

— Може би това ще бъде една добра идея…

— Да?

— … една добра идея, да си вземем скоро друго куче.

Кристин клекна до неговото ниво.

— Знаеш ли — каза тя, — че това е една много зряла идея. Мисля, че е много умна.

— Аз не искам да кажа, че възнамерявам да забравя Бренди.

— Разбира се, че не.

— Не бих могъл никога да го забравя.

— Ние винаги ще си спомняме Бренди. За него винаги ще има едно специално място в нашите сърца — каза Кристин. — И съм сигурна, че би ни разбрал защо бързаме да си вземем друго куче. Всъщност, аз съм сигурна, че точно това той би искал от нас да направим.

— Така аз ще продължавам да бъда защитен — каза Джоуи.

— Правилно. Бренди би искал ти да бъдеш защитен.

Телефонът в кухнята иззвъня.

— Слушай какво — каза Кристин, — аз само ще отговоря на позвъняването и после ще се погрижим за погребението на Бренди.

Телефонът иззвъня отново.

— Ще намерим някое хубаво гробище за любимци или нещо подобно и ще погребем Бренди с всички почести.

— Аз бих желал това — каза Джоуи.

Телефонът иззвъня за трети път.

— След това ще потърсим някое кученце — каза Кристин, отправяйки се към кухнята. Тя вдигна слушалката точно когато телефонът иззвъня за пети път.

— Ало?

— Вие участвате ли в това? — попита един женски глас.

— Извинете?

— Вие участвате ли в това или не знаете какво става? — попита женският глас.

— Мисля, че сте набрали погрешен номер — отвърна Кристин, въпреки че гласът й се стори познат.

— Вие сте мис Скавело, нали? — Да. Трябваше да зная, дали вие сте част от това. Една от тях ли сте? Или сте невинна? Аз трябва да зная.

Изведнъж Кристин позна гласа и по гърба й полазиха тръпки.

— Знаете ли какво всъщност е вашият син? — попита старицата. — Познавате ли злото в него? Знаете ли, защо той трябва да умре?

Кристин затръшна телефона.

Джоуи беше я последвал в кухнята. Той стоеше точно от страната на вратата към трапезарията, гризейки нокътя на единия палец. В своите раирана риза, джинси и някак овехтели гуменки той изглеждаше трогателно малък и беззащитен.

Телефонът започна отново да звъни.

— Ела, момчето ми. Стой при мен. Стой близо до мен — каза Кристин без да обръща внимание на телефона.

Тя го поведе нагоре по стълбите към неговата спалня.

Джоуи не я попита какво не е наред. От изражението на лицето му тя мислеше, че той вероятно знае.

Телефонът продължи да звъни.

В спалнята Кристин издърпа най-горното чекмедже на високия скрин, затършува под една купчина сгънати пуловери и измъкна оттам един противен на вид пистолет, един селективно двойно действащ Астра Канстъбъл 32 автоматик с къса цев. Тя беше го купила преди години, преди да се роди Джоуи, когато бе започнала да живее сама и тогава бе се научила как да го използва. Пистолетът й даваше едно много необходимо чувство за сигурност. Същото беше и сега.

Телефонът звънеше ли звънеше.

Когато Джоуи беше влязъл в нейния живот и особено когато беше започнал да ходи, тя се страхуваше, че в своето непрестанно любопитство, би могъл да намери оръжието и да играе с него. Защитата срещу крадци трябваше да бъде съпоставена с по-вероятната (и по-страшна) възможност, че Джоуи може да се нарани. Кристин беше изпразнила пистолета, беше поставила пълнителя в едно чекмедже на тоалетната маса, а самия пистолет заровила под пуловерите във високия скрин. За щастие, никога оттогава насам не бе имала нужда от него.

До този момент.

Пронизителният звън на телефона ставаше все по-силен и по-дразнещ.

С пистолет в ръка, Кристин отиде до тоалетната маса и намери празния пълнител. Отиде до шкафа, където на най-горната полица държеше една кутия с амуниции. С треперещи и несръчни пръсти Кристин напълни пълнителя с патрони и после го блъсна в дръжката на пистолета достатъчно силно, за да легне точно на мястото си.

Джоуи я наблюдаваше с ококорени от любопитство очи.

Най-после телефонът спря да звъни.

Внезапната тишина имаше силата на удар. Тя за кратко шокира Кристин.

Джоуи проговори пръв. Все още гризейки нокътя на палеца си, той попита:

— Вещицата ли беше на телефона?

Нямаше никакъв смисъл да крие това от него и никакъв смисъл да му казва, че старицата наистина не е вещица.

— Да. Тя беше — каза Кристин.

— Мами… страх ме е.

За изминалите няколко месеца, откакто беше преодолял своя страх от въображаемата бяла змия, която смущаваше съня му, той й викаше „мамо“, вместо „мами“, защото се опитваше да изглежда по-голям. Неговото връщане към „мами“ показваше колко силно беше уплашен.

— Всичко ще бъде наред. Няма да позволя да се случи нищо… на никой от нас. Само ако сме внимателни, ще бъдем окей.

Кристин продължаваше да очаква да чуе почукване на вратата или да види лице на прозореца. Откъде ли старицата беше телефонирала? Колко ли време щеше да й е нужно да дойде тук сега, когато полицаите вече си бяха отишли и тя можеше да се опита да убие Джоуи?

— Какво ще правим? — попита Джоуи.

Кристин постави заредения пистолет върху високия скрин с шест чекмеджета и измъкна иззад шкафа два куфара.

— Ще приготвя по един куфар багаж за всеки от нас и ще се махнем оттук — каза тя.

— Къде отиваме?

Кристин хвърли единия от куфарите върху леглото си и го отвори.

— Не зная със сигурност, миличък. Някъде, където и да е. Може би в някой хотел. Ще отидем на някое място, където тази луда стара вещица няма да е в състояние да ни намери, колкото и старателно да ни търси.

— После какво?

— После ще намерим някой, който да може да ни помогне… наистина да ни помогне — отвърна Кристин, докато сгъваше дрехи и ги слагаше в отворения куфар.

— Не както полицаите ли?

— Не както полицаите.

— Тогава кой?

— Не съм сигурна. Може би… някой мастен детектив.

— Като Магнъм по телевизията ли?

— Може би, не точно като Магнъм — отвърна Кристин.

— Тогава като кого?

— На нас ни е нужна някоя голяма фирма, която да може да ни осигури бодигардове и всичко друго необходимо, докато нейните служители проследяват тази старица. Някоя първокласна организация.

— Както в онзи стари филми.

— Кои са тези стари филми?

— Ти знаеш. Където те са в наистина голяма беда и казват, „Ние ще наемем Пинкелтон.“

— Пинкертон — поправи го тя. — Да. Нещо подобно на Пинкертон. Аз мога да си позволя да наема хора като него и, ей Богу, ще ги наема. Ние няма да бъдем като двойка патици за примамка, както искат от нас полицаите.

— Аз ще се чувствам в много по-голяма безопасност, ако отидем и наемем Магнъм — каза Джоуи.

Кристин нямаше време да обяснява на едно шестгодишно дете, че Магнъм не е истински частен детектив.

— Ами, може би си прав. Може би ще наемем Магнъм.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Той ще свърши добра работа — каза сериозно Джоуи. — Винаги я свършва добре.

По нареждане на Кристин Джоуи взе празния куфар и се отправи към своята стая. Тя го последва, носейки куфара, който беше вече напълнила и пистолета.

Кристин реши, че няма да отидат първо на хотел. Те щяха да отидат направо в някоя детективска агенция и нямаше да губят никакво време да се занимават с това.

Устата на Кристин беше пресъхнала. Сърцето й лудо биеше. Тя дишаше тежко и учестено.

В съзнанието й изникна едно ужасно видение — образът на едно окървавено и обезглавено тяло, проснато на площадката пред входа. Но във видението Кристин виждаше окървавеното тяло не на Бренди, а на Джоуи.

7.

Чарли Харисън беше горд със своите успехи. Той беше започнал от нищо, бе просто едно дете от бедняшката част на Индианаполис. Сега, на тридесет и шест години, Чарли беше собственик на преуспяващ бизнес (пълен собственик от оттеглянето на основателя на компанията Харви Клемет) и живееше добър живот в Южна Калифорния. Ако не беше още точно на върха на успеха, той бе изминал най-малко осемдесет процента от пътя до него и гледката от височината на сегашното издигне беше напълно задоволителна.

Канторите на Клемет-Харисън не бяха отдалечени като долнопробните помещения на частните детективи в романите и филмите. Тези стаи, намирайки се на петия етаж на пететажна сграда на една тиха улица в Коста Меса, бяха уютни и подредени с вкус.

Приемната правеше добро първо впечатление на новите клиенти. Тя беше застлана със скъп килим, а стените бяха покрити с тънка растителна тъкан. Мебелировката беше нова и също с високо качество. Стените не бяха украсени с евтини репродукции. На тях имаше три сериграфии от Ейвинд Ърл на стойност повече от хиляда и петстотин едната.

Личният кабинет на Чарли беше в известна степен по-луксозен от приемната и все пак нямаше скучния и сериозен вид, предпочитан от адвокати и други професионалисти. Ламперия от бяло дърво достигаше до средата на стените. Там имаше щори от бяло дърво на прозорците, модерно бюро от Хенредон, кресла покрити с лека зелена басма от Бруншвиг&Филс. На стените имаше две големи, пълни със светлина картини от Мартин Грийн, подводни сцени на ефирен растителен живот, раздвижен грациозно от мистериозни течения и приливи. Няколко големи растения, най-вече папрати, висяха от тавана или почиваха на поставки от палисандрово дърво. Ефектът беше почти субтропичен и още, създаваше се впечатление за спокойствие и богатство.

Но когато Кристин Скавело прекрачи прага, Чарли внезапно почувства, че стаята е ужасно неподходяща. Да, тя беше светла, добре балансирана, богато подредена и наистина прелестна, но въпреки това изглеждаше безнадеждно недодялана и дори крещящо ярка в сравнение с тази поразителна жена.

Той излезе иззад бюрото си и се представи:

— Мисис Скавело, аз съм Чарли Харисън. За мен е истинско удоволствие да се срещна с вас.

Тя прие ръката му и каза, че срещата е удоволствие също и за нея.

Косата й беше гъста, лъскава, много тъмно кестенява, почти черна. На него му се искаше да прекара пръстите си през нея. Искаше му се да пъхне лицето си в косата й и да я помирише.

Непривикнал да има такава една силна и непосредствена реакция спрямо когото и да било, Чарли се овладя. Той я разгледа по-подробно и възможно най-безстрастно. Каза си, че тя не е съвършена и определено не е поразително красива. Хубавичка, да, но не омайваше. Веждите й бяха разположени някак си твърде високо, скулите й изглеждаха малко масивни, а носът й беше леко чип.

Въпреки това, с притаен дъх и прекалено любезен тон, той каза:

— Извинявам се за състоянието на кабинета.

Чарли беше изненадан и поразен да се чуе да прави такова изявление.

— Защо трябва да се извинявате? — попита озадачена Кристин. — Той е приятен.

— Наистина ли мислите така? — попита, примигвайки той.

— Абсолютно. Той е неочаквано приятен. Изобщо не е това, на което си мислех, че прилича кабинетът на един частен детектив. Но това само го прави по-интересен, по-привлекателен.

Очите й бяха огромни и тъмни. Ясни, откровени очи. Всеки път, когато ги срещаше, дъхът му замираше за момент.

— Сам съм го подредил — каза той, решавайки, че в края на краищата, стаята не изглежда съвсем зле. — Не съм ползвал услугите на специалист по вътрешно обзавеждане. — Вие имате истински усет за това.

Той й посочи един стол и когато тя седна, забеляза, че има хубави крака и глезени със съвършена форма.

Но аз съм виждал и други хубави крака, и други така добре оформени глезени, помисли си Чарли с известно объркване. И никога преди не съм бил завладяван от този юношески копнеж и не съм чувствал такова странно внезапно надигне на хормоналното ниво.

Той или беше по-груб, отколкото се мислеше, или реагираше по-силно, отколкото заслужаваше нейната външност.

Може би нейната привлекателност не беше толкова в нейния външен вид, колкото в начина, по който се здрависваше, вървеше или се държеше (с лекота и грациозност), в нейния глас (тих, непресторен, женствен, с нотка на сила) и в начина, по който срещаше неговия поглед (открито). Въпреки обстоятелствата, при които той я срещаше, въпреки, че тя имаше сериозен проблем, който я безпокоеше, неговата клиентка притежаваше едно необикновено вътрешно спокойствие, което го интригуваше.

Това също не е твърде добро обяснение, мислеше той. Кога някога съм искал да скоча в леглото с една жена само заради нейното необикновено вътрешно спокойствие?

Добре, така той нямаше да бъде в състояние да анализира това чувство, още не. Трябваше просто да живее с него и да се опита да го разбере по-късно.

— Може би не трябваше да ви казвам, че се интересувам от вътрешно обзавеждане — каза той, пристъпвайки зад бюрото си и сядайки на стола. — Това май наистина е погрешна представа за един частен детектив.

— Напротив — отвърна тя, — това ми подсказва, че вие сте наблюдателен, възприемчив, вероятно много чувствителен и имате отлично око за подробностите. Тези са качествата, които бих се надявала да притежава всеки човек с вашата професия.

— Правилно! Точно така — съгласи се той, радостно усмихнат и възхитен от нейното одобрение.

Чарли беше поразен от почти непреодолимото си желание да целуне нейните вежди, нейните очи, мястото между очите й, върха на носа й, нейните бузи, нейната брадичка и накрая нейните изваяни устни.

Но той само каза:

— Ами, мисис Скавело, какво мога да направя за вас?

Тя му разказа за старицата.

Чарли беше шокиран, заинтригуван и й съчувстваше, но се чувстваше също и неловко, защото човек никога не знае какво да очаква от ексцентрични типове като тази старица. Освен това, Чарли знаеше колко е трудно да проследиш и си имаш работа с някой от този тип виновници. Той много повече предпочиташе хората с ясни, разбираеми мотивации. Разбираемите мотивации бяха тези, които правеха неговата професия възможна: алчност, сладострастие, завист, ревност, отмъщение, любов, омраза — суровия материал за неговия промишлен отрасъл. Слава Богу за слабостите и несъвършенствата на човечеството, защото в противен случай той щеше да бъде без работа. Чарли се притесняваше също, защото се страхуваше, че може да разочарова Кристин Скавело, а ако я разочароваше, тя щеше да излезе завинаги от неговия живот. И ако тя излезеше завинаги от неговия живот, той трябваше да се задоволява само с мечтите за нея, а беше дяволски много стар за мечти от този род.

Когато Кристин завърши изброяването на събитията от тази сутрин (убийството на кучето, телефонното обаждане на старицата) Чарли попита:

— Къде е вашият син сега?

— Отвън във вашата приемна.

— Добре. Той е в безопасност там.

— Никъде не съм сигурна, че е в безопасност.

— Отпуснете се. Не е настъпил краят на света. Наистина не е.

Чарли й се усмихна, за да й покаже, че това не е краят на света. Той искаше да я накара да му отвърне на усмивката, защото беше сигурен, че нейната усмивка ще направи миловидното й лице още по-очарователно, но тя изглежда нямаше усмивка в себе си.

— Добре. Относно тази старица… Вие ми я описахте твърде подробно — каза Чарли. Той беше си водил бележки, докато тя говореше. Сега ги погледна. — Но има ли още нещо за нея, което да ни помогне да я идентифицираме?

— Разказах ви всичко, което си спомням.

— Ами белези? Имаше ли тя някакви белези?

— Не.

— Носеше ли очила?

— Не.

— Ние казахте, че тя е някъде около седемдесетгодишна…

— Да.

— … и лицето й почти без бръчки.

— Точно така.

— Неестествено гладко и някак подпухнало, казахте вие.

— Кожата й, да. Аз имах леля, на която биеха кортизонови инжекции срещу артрит. Лицето й беше като на тази жена.

— Носеше ли някаква медна гривна или някакви медни пръстени?

— Медни ли?

— Това са само празни приказки, разбира се, но много хора вярват, че бижута от мед помагат при артрит. Аз също имах една леля с артрит и тя носеше меден гердан, по една медна гривна на всяка ръка, няколко медни пръстена и дори медна гривна на глезена на единия крак. Тя беше дребна, слаба женица, притискана от калпави бижута. Кълнеше се, че те й действат много добре, но тя никога не започна да се движи дори и малко по-лесно, нито получи някога някакво облекчение на болката.

— Тази жена не носеше никакви медни бижута. Множество други бижута, както казах, но нищо от мед.

Чарли погледна бележките си.

— Тя не ви е казала името си…

— Не.

— … но носеше ли монограм, вероятно на блузата си…

— Не.

— … или не бяха ли изписани нейните инициали на някой от пръстените й?

— Не мисля. Ако са били изписани, не съм забелязала.

— И вие не видяхте откъде е дошла?

— Не.

— Ако знаехме от какъв вид кола е излязла…

— Нямам никаква представа. Почти бяхме стигнали при нашата кола и тя просто изникна пред нас.

— Какъв вид кола беше паркирана до вашата?

Докато Кристин мислеше, Чарли изучаваше лицето й, търсейки несъвършенства. Нищо на този свят не беше съвършено. Всичко имаше най-малко един дефект. Дори една бутилка Лафайт Ротшилд можеше да има лоша тапа или да съдържа твърде много танин. Дори един Ролс Ройс можеше да не бъде изрядно боядисан. Пастетът от печени фъстъци на Рийс беше безспорен деликатес, но от него се дебелееше. Обаче, колкото и внимателно да изследваше лицето на Кристин Скавело, той не можеше да му намери никакъв кусур. О, да, ами чипия нос, масивните скули и твърде високо разположените вежди? Но в нея тези неща не му правеха впечатление на несъвършенства. Те бяха само… ами, отклонения от обикновеното определение за красота, нейната собствена външност…

Но какво, по дяволите, става с мен? — питаше се той. — Аз трябва да престана да се занасям с нея, сякаш съм страдащ от любов ученик.

От една страна Чарли харесваше чувството, което го изпълваше. То беше свежо и ободряващо. От друга страна той не го харесваше, защото не го разбираше, а естествено за него беше да иска да разбира всичко. Ето защо той бе станал детектив — да намира отговори, да разбира.

Кристин примигна и вдигна поглед към него.

— Спомням си — каза тя. — Това не беше кола, паркирана до нашата. Това бе един пикап.

— С рисунки по него ли? Какъв вид?

— Бял.

— Имах предвид каква марка?

Тя отново сбърчи вежди, опитвайки се да си спомни.

— Стар или нов? — попита той.

— Нов. Чист, блестящ.

— Забелязахте ли някакви вдлъбнатини, драскотини?

— Не. А марката беше Форд.

— Добре. Много добре. А знаете ли от коя година?

— Не.

— Кола за развлечения ли беше? С един от тези кръгли прозорци отстрани?

— Не. Много обикновен. Като пикап, който някой би използвал за работа.

— Имаше ли името на някоя компания отстрани?

— Не.

— Изобщо нещо изписано върху него?

— Не. Той беше просто чисто бял.

— Ами, табелката с номера?

— Не я видях.

— Вие сте минала покрай задната част на пикапа. Забелязала сте, че марката е Форд. Табелката с номера трябва да е била точно там.

— И аз мисля така. Но не я погледнах.

— Ако това стане необходимо, ние ще можем, вероятно, да получим номера от вас чрез хипноза. Засега поне имаме нещо малко, с което да започнем.

— Ако тя е излязла от пикапа.

— Като начало ще приемем, че е излязла от него.

— А това може да е грешка.

— А може и да не е.

— Тя би могла да дойде от която и да е точка на паркинга.

— Но тъй като трябва да започнем отнякъде, ние можем да започнем и от пикапа — поясни търпеливо той.

— Тя може да е дошла от съвсем друга редица коли. Ние може би просто ще загубим време. Аз не искам да губим време. Тя не губи време. Аз имам едно ужасно предчувствие, че ние не разполагаме с много време.

Нейните нервни, неспокойни движения се засилиха рязко и преминаха в неконтролируемо треперене, което разтърси цялото й тяло. Чарли установи, че тя употребява значително усилие, за да запази присъствие на духа.

— Спокойно — каза той. — Успокойте се. Всичко ще се уреди. Няма да позволим да се случи нищо лошо на Джоуи.

Кристин беше бледа и гласът й трепереше, когато заговори:

— Той е толкова сладък, едно такова малко сладко дете. Той е смисълът на моя живот… смисълът на всичко. Ако нещо му се случи…

— Гарантирам ви, че нищо няма да му се случи.

Кристин започна да плаче. Тя не хлипаше, не виеше и не викаше истерично. Само започна да диша дълбоко на пресекулки, очите й се навлажниха и сълзи се плъзнаха надолу по бузите й.

Чарли бутна назад стола от бюрото си и стана, искайки да я утеши. Чувстваше се непохватен и неспособен да го стори.

— Мисля, че се нуждаете да пийнете нещо — каза той:

Тя поклати отрицателно глава.

— Това ще помогне — увери я той.

— Аз не пия много — каза, треперейки тя и сълзите й потекоха по-силно отпреди.

— Само една глътка.

— Твърде е рано — каза тя.

— Минава единадесет и половина. Почти време за обяд. Освен това, ще бъде като лекарство.

Чарли отиде до барчето, което стоеше в ъгъла до единия от двата големи прозореца. Той отвори долните вратички, извади една бутилка Чивас Регал и една чаша, постави ги на мраморната плоча отгоре и наля две унции уиски.

Докато затваряше бутилката, той хвърли случаен поглед през прозореца до него… и замръзна. Един бял пикап марка Форд, чист и блестящ и без никакви реклами по него беше паркирал на отсрещната страна на улицата. Поглеждайки над върховете на най-горните листа на една финикова палма, която бе пораснала почти до неговия прозорец на петия етаж, Чарли видя, че един човек в тъмни дрехи беше се облегнал отстрани на пикапа.

Съвпадение.

Мъжът изглежда ядеше. Просто един работник, който беше спрял на спокойната странична улица, за да изяде ранния си обяд. Това е всичко. Сигурно не можеше да е нещо повече.

Съвпадение.

Или може би, не. Мъжът долу изглежда също че наблюдаваше фасадата на тази сграда. Той изглежда отхапваше от обяда си и едновременно с това надзираваше мястото. В миналото Чарли беше включван в Дузини полицейски надзори. Той знаеше как изглежда един полицейски надзор и това дяволски много му приличаше на такъв, макар да беше много явен и любителски.

— Нещо не е ли наред? — попита зад него Кристин.

Той беше изненадан от нейната проницателност, особено като се има предвид, че беше възбудена и още плачеше.

— Надявам се, че обичате уиски — каза той.

Чарли се отвърна от прозореца и й занесе питието.

Кристин го прие без повече да протестира. Тя държеше чашата с две ръце, но все още не можеше да овладее треперенето си. Тя отпи твърде придирчиво от уискито.

— Изпийте го наведнъж — посъветва я Чарли. — На две глътки. Така ще може малко да ви успокои.

Кристин направи както й каза Чарли и той разбра, че тя наистина не пие много, защото направи гримаса от горчивината на питието, въпреки че Чивас беше едно от най-добрите видове уиски.

Чарли взе от нея празната чаша, занесе я обратно към барчето, изплакна я на малката мивка и я остави на дъската за отцеждане.

Той отново погледна през прозореца.

Белият пикап беше още там.

Там беше и мъжът в тъмните панталони и риза, консумиращ своя обяд с привидно безразличие.

— Чувствате ли се по-добре? — попита Чарли, връщайки се към Кристин.

Лицето й бе придобило малко цвят. Кристин кимна.

— Извинявайте, че се отпуснах така пред вас.

Той се облегна на ръба на бюрото си, оставайки стъпил с един крак на пода.

— Няма за какво да се извинявате — усмихна й се Чарли. — Повечето хора, ако бяха така уплашени като вас, щяха да прекрачат прага, говорейки несвързано през плач. Вие се държите съвсем добре.

— Нямам чувството, че успявам — каза тя, извади една носна кърпичка от портмонето си и си издуха носа. Но мисля, че вие сте прав. Една луда стара дама не е края на света.

— Точно така.

— Няма да бъде толкова трудно да се справим с една луда стара дама.

— Това се казва дух — каза Чарли.

Но той си помисли: Една луда стара дама ли? А кой беше човекът с белия пикап?

8.

Грейс Спайви седеше на един твърд дъбов стол, а леденосивите й очи блестяха в мрака.

Днес беше един червен ден в света на духовете, един от най-червените дни, които тя някога е познавала и беше облечена изцяло в червено, за да бъде в хармония с него, точно както беше облечена изцяло в зелено вчера, когато светът на духовете беше преминал през една зелена фаза. Повечето хора не усещаха, че светът на духовете около тях сменяше цвета си от ден на ден. Разбира се, повечето хора не можеха да видят свръхестественото царство, както можеше да го види Грейс, когато всъщност се опиташе. На практика повечето от тях не можеха изобщо да го видят, така че нямаше никакъв начин, по който те да могат да разберат маниера на обличане на Грейс. Но за Грейс, която беше с телепатични способности и медиум, беше важно да бъде в хармония с цвета на света на духовете, защото тогава тя би могла по-лесно да получава ясновидски видения както за миналото, така и за бъдещето. Тези видения бяха й изпращани от любезни духове и бяха предавани по ярко оцветени енергийни лъчи, които днес бяха с всички нюанси на червеното.

Ако тя беше се опитала да обясни това на повечето хора, щяха да я помислят за ненормална. Преди няколко години собствената й дъщеря я беше предала на една болница за душевноболни, но Грейс беше се изплъзнала от тази клопка, беше се отказала от дъщеря си и оттогава беше по-внимателна.

Днес тя носеше тъмночервени обувки, тъмночервена пола и по-светлочервена, в два тона, блуза на райета. Всичките й бижута бяха червени: един двоен наниз тъмночервени мъниста и пасващи на него гривни на всяка ръка; огнено ярка порцеланова брошка; два рубинени пръстена; един пръстен с четири ослепителни овала от фино полиран червеникав халцедон; четири други пръстени с евтино червено стъкло, яркочервен емайл и ален порцелан. Независимо дали бяха скъпоценни, полускъпоценни или фалшиви, всички камъни на нейните пръстени проблясваха и искряха на мигащата светлина на свещите.

От потрепващите пламъци, танцуващи над върховете на фитилите, се получаваха странни виещи се сенки върху стените на сутерена. Помещението беше голямо, но това не личеше, защото свещите бяха подредени в единия му край и три-четвърти от него лежеше отвъд обсега на тяхната непостоянна кехлибарена светлина. Имаше всичко единадесет свещи. Всяка от тях беше дебела и бяла, и бе поставена в месингов свещник с богато украсен предпазител срещу покапване, а всеки свещник бе хванат от един последовател на Грейс. Те всичките я чакаха с нетърпение да заговори. От единадесетте шест бяха мъже, а пет бяха жени. Някои от тях бяха млади, други — на средна възраст, а трети — стари. Те седяха на пода, образувайки полукръг около стола, на който седеше Грейс, с проблясващи и странно изкривени лица на примигващата, трептяща, неземна светлина.

Тези единадесет души не представляваха цялата група нейни последователи. Петдесет други бяха в помещението отгоре, чакащи с нетърпение да чуят какво е станало по време на този сеанс. И повече от хиляда бяха на сто различни места, заети с работата, която беше им възложила Грейс.

Обаче тези единадесет в краката й бяха нейните най-верни, най-ценни и най-способни помощници. Това бяха тези, които тя най-много обичаше.

Грейс дори знаеше и помнеше техните имена, макар в днешно време за нея да не беше лесно да помни имена (или голяма част от каквото и да е друго), не така лесно, както преди да й беше дадена тази Дарба. Дарбата я изпълваше, изпълваше нейното съзнание и изблъскваше така много неща, които тя някога приемаше за дадени, като например способността да помни имена и лица и способността да следи хода на времето. Тя никога повече не знаеше кое време е. Дори когато гледаше часовника, то често нямаше никакво значение за нея. Секундите, минутите, часовете и дните изглеждаха сега като смешни условни мерки за време. Може би те бяха все още полезни за обикновените мъже и жени, но тя беше отвъд нуждата от тях. Понякога, когато мислеше, че е изминал само един ден, тя откриваше, че липсва цяла седмица. Това беше страшно, но също необичайно стимулиращо, защото я караше непрекъснато да се чувства необикновено, да се чувства Избрана. Дарбата беше изтласкала също съня. Някои нощи тя изобщо не спеше. Повечето нощи тя спеше по един час и никога повече от два, но не изглеждаше да се нуждае от повече сън, така че нямаше значение колко време спеше. Дарбата изтласкваше всичко, което можеше да попречи на великата и свещена работа, която тя трябваше да свърши.

Независимо от това, Грейс си спомняше имената на тези единадесет души, защото те бяха най-чистите членове на нейното паство. Те бяха най-добрите от най-добрите, напълно непокварени души, които бяха най-ценните за изпълнението на задачите, които им предстояха.

В сутерена имаше още един мъж. Името му беше Кайл Барлоу. Той беше на тридесет и две години, но изглеждаше по-стар — по-стар, навъсен, зъл и опасен. Имаше гъста, кестенява, провиснала коса. Високото му чело свършваше в масивна костна издатина, под която дълбоко разположените му кафяви очи бяха зорки и проницателни. Имаше голям нос, който не беше величествен или забележителен. Беше чупен повече от веднъж и беше на бабунки. Неговите скули и челюстната кост бяха масивни и грубо оформени като костна плоча, от която е било издялано челото. Макар по-голямата част от чертите на лицето му да бяха груби, неговите устни бяха тънки и така безкръвни и бледи, че изглеждаха още по-тънки. В резултат на това устата му изглеждаше като цепнатина на лицето. Кайл беше изключително едър мъж, с височина шест фута и единадесет инча4, дебел врат, широки рамена и добре покрити с мускули гърди и ръце. Той спокойно би могъл да счупи някой човек на две и като че ли често правеше това за забавление.

В действителност за изминалите три години, откакто Кайл беше станал един от последователите на Грейс, после член на нейния вътрешен кръг и накрая нейния най-верен помощник, той не беше вдигал ръка срещу никого. Преди Грейс да го намери и спаси, той беше потиснат, буен и брутален човек. Но тези дни бяха отминали. Грейс беше в състояние да вижда отвъд внушаващата страх външност на Кайл Барлоу и беше зърнала добрата душа, която лежеше зад нея. Той беше се отклонил от правия път, да, но силно желаеше (въпреки че той самият не беше осъзнал това) да се върне към добрия и правилен път. Всичко, от което се нуждаеше, беше някой да му го покаже. Грейс беше му го показала и той беше я последвал. Сега неговите огромни мощни ръце и твърди като камък юмруци нямаше да причинят вреда на никой добродетелен мъж или жена, а щяха да поразят само тези, които бяха врагове на Бога и то само тогава, когато му кажеше Грейс.

Грейс познаваше враговете на Бога, когато ги видеше. Способността да разпознава една безнадеждно покварена душа още в първия миг, щом я срещнеше, беше една малка част от Дарбата, с която беше я дарил Бог. Един поглед за частица от секундата беше обикновено всичко, от което се нуждаеше Грейс, за да определи, дали една личност е обичайно грешна или непоправима. Тя имаше Дарбата. Никой друг. Само тя. Избраната. Грейс чуваше злото в гласовете на грешните. Тя виждаше злото в техните очи. Нищо не можеше да се скрие от нея.

Някои хора, притежаващи Дарбата, биха се усъмнили в нея, биха се запитали дори, дали не са наред или луди. Но Грейс никога не се съмняваше в себе си, нито поставяше под съмнение своя здрав разум. Никога. Тя знаеше, че е особена и че винаги е права в, тези неща, защото Бог беше й казал, че е права.

Денят, когато тя накрая ще призове Кайл (и част от другите) да убие много от тези последователи на Сатаната наближаваше. Грейс щеше да посочи нечестивите и Кайл щеше да ги унищожи. Той щеше да бъде Божият чук. Колко прекрасен щеше да бъде този ден? Седейки в сутерена на своята църква върху твърд дъбов стол и пред своя най-вътрешен кръг от вярващи, Грейс предвкусваше удоволствието. Щеше да бъде така хубаво, така приятно да наблюдава свиването и отпускането на твърдите мускули на големия мъж, когато стоварваше Божия гняв върху невярващите и последователите на Сатаната.

Скоро. Времето идваше. Здрачът.

Сега светлината от свещите примига и Кайл попита тихо:

— Готова ли си, Майко Грейс?

— Да — отвърна тя.

Грейс затвори очи. За момент тя не виждаше нищо, само тъмнина, но после бързо установи контакт със света на духовете и за очите й се появиха светлини. Това бяха светлинни взривове, завъртулки, фонтани, петна и местещи се, издигащи се, гърчещи се светлинни форми. Някои от тях бяха ярки, а други бледи и естествено във всички нюанси на червеното, защото те бяха духове и спектрални енергии, а това беше един червен ден в тяхната плоскост на съществуване. Това беше най-червеният ден, който Грейс беше виждала някога.

Духовете се тълпяха от всичките й страни, а тя се движеше сред тях, като че ли се носеше в един свят, който беше нарисуван на обратната страна на нейните собствени клепачи. Отначало Грейс се носеше бавно. Тя чувстваше как съзнанието и духът се отделят от нейното тяло, оставяйки плътта зад себе си. Грейс все още усещаше плоскостта на времето, в която съществуваше нейното тяло (миризмата на горящи свещи, твърдия дъбов стол под нея и случайното шумолене или шепнене на някой от нейните последователи), но накрая всичко това избледня. Грейс увеличи скоростта си, докато започна да се движи стремително, после да лети и накрая да се движи като ракета през пространството със светлинни петна, по-бързо и по-бързо, с ободряваща, сега с отвратителна, сега с ужасяваща скорост…

Внезапно спокойствие.

Грейс беше дълбоко в света на духовете, висейки неподвижно, като че ли беше някакъв астероид, окачен в някой далечен ъгъл на космоса. Тя не беше повече в състояние да вижда, да чува, да усеща миризма или да чувства света, който беше напуснала. През една безкрайна нощ духове с всички нюанси на червеното се движеха във всяка посока, някои бързо и някои бавно, някои целенасочено и някои безцелно, по авантюри и свети поръчения, които Грейс все още не можеше да започне да разбира.

Грейс мислеше за момчето, Джоуи Скавело. Тя знаеше какво всъщност беше той и че трябваше да умре. Но тя не знаеше, дали е дошло времето да се справи с него. Грейс беше направила това пътешествие в света на духовете с единствената цел да се осведоми кога и как трябва да се заеме с момчето.

Тя се надяваше, че ще й бъде казано да го убие. Тя така много искаше да го убие.

9.

Двойната глътка Чивас Регал изглежда успокои Кристин Скавело, макар и не напълно. Накрая тя се облегна назад на облегалката на стола и ръцете й повече не бяха сключени, но тя продължи да бъде напрегната и неспокойна.

Чарли продължи да седи на ръба на бюрото си с единия крак на пода.

— Най-малкото, докато не разберем коя е тази старица и с какъв сорт личност си имаме работа, аз мисля, че ще трябва двама бодигардове да бъдат непрекъснато с Джоуи.

— Добре. Направете го.

— Ходи ли момчето на училище?

— Ходи на детска градина. Ще тръгне на училище следващата есен.

— Ще го спрем от детска градина, докато не отмине това.

— То няма просто да отмине — възрази раздразнено тя.

— Ами, разбира се, аз нямах предвид, че просто ще чакаме това да отмине. Исках да кажа, че ще го спрем от детска градина, докато не спрем това нещо.

— Достатъчни ли ще са двама бодигарда?

— На практика те ще бъдат шестима. Три двойки, работещи на осемчасови смени.

— Все пак, във всяка смяна ще има само по двама души и аз…

— Двама ще могат да се справят. Те са добре обучени. Всичко това, обаче, може да излезе твърде скъпо. Ако…

— Аз мога да си го позволя — прекъсна го Кристин.

— Моята секретарка може да ви даде един ценоразпис.

— Колкото и да струва, аз мога да платя.

— Ами вашият съпруг?

— Какво за него?

— Ами, какво мисли той за всичко това?

— Аз нямам съпруг.

— О. Съжалявам, ако…

— Не се нуждая от съчувствие. Не съм вдовица, нито съм разведена. — Тук той виждаше в нея едно откровение. Този отказ да бъде уклончива беше ободряващ. — Никога не съм била омъжена.

— А-а — каза той.

Макар Чарли да беше сигурен, че в гласа му нямаше и най-малка нотка на неодобрение, Кристин настръхна, като че ли той беше я обидил.

— Какво се опитвате да ми кажете? — попита тя с един внезапен, неоправдан, но все пак силен гняв, който го стресна. — Че вие трябва да одобрите моралността на вашите клиенти преди да се заемете със случая ли?

Чарли я зяпна, учуден и смутен от нейната внезапна смяна на гледната точка.

— Разбира се, че не! Аз само…

— Защото аз не възнамерявам да седя тук като престъпник на съд…

— Чакайте, чакайте, чакайте. Какво не е наред? А? Какво лошо съм казал? Боже Господи, защо трябва да ме е грижа, дали сте омъжена или не?

— Чудесно. Радвам се, че приемате нещата така. Сега, как възнамерявате да проследите тази старица?

Гняв, като тлеещ огън, остана в очите и в гласа й.

Чарли не можеше да разбере, защо тя е така чувствителна и зае отбранителна позиция заради това, че нейният син няма законен баща. Беше жалко, да, и вероятно тя желаеше положението да бъде друго. Но в днешно време това наистина не беше ужасен обществен позор. Кристин реагираше, като че ли живееше в 40-те, а не в 80-те години на века.

— Казвам ви истината — рече той. — Изобщо не ме интересува вашето семейно положение.

— Страхотно. Поздравявам ви за вашата непредубеденост. Ако зависеше от мен, вие щяхте да получите Нобелова награда за хуманизъм. Сега можем ли да изоставим тази тема?

Какво, по дяволите, не е наред с нея? Питаше се Чарли. Той се радваше, че тя няма съпруг. Можеше ли тя да почувства неговия интерес към нея? Не можеше ли да види как е привлякла вниманието му? Повечето жени имаха шесто чувство за този род неща.

— Ако ви дразня с нетактичното си държане — каза той, — аз мога да прехвърля този случай на някого от моите по-младши служители…

— Не, аз…

— Те всичките са напълно надеждни и способни. Аз обаче ви уверявам, че не съм имал намерение да ви унижавам или да ви се подигравам… или каквото и да е друго нередно, което мислите, че съм направил. Аз не съм като полицая тази сутрин, който ви е укорил, че употребявате нецензурни изрази.

— Полицаят Уилфорд.

— Аз не съм като Уилфорд. Окей? Примирие?

Кристин се поколеба, после кимна утвърдително. Стегнатостта я напусна. Гневът избледня и бе заменен от смущение.

— Извинявайте, че се държах грубо с вас, мистър Харисън… — каза тя.

— Наричайте ме Чарли. И можете да ми говорите с рязък тон по всяко време. — Той се усмихна. — Но ние ще трябва да поговорим за бащата на Джоуи, защото, може би, той е свързан с това.

— Със старицата ли?

— Може би.

— О, съмнявам се.

— Може би иска попечителство над своя син.

— Защо тогава просто не дойде и помоли?

Чарли сви рамена.

— Хората невинаги подхождат към един проблем от логическа гледна точка.

— Не — възрази Кристин, поклащайки глава. — Това не е… бащата на Джоуи. Доколкото ми е известно, той дори не знае за неговото съществуване. Освен това, тази старица казваше, че Джоуи трябва да умре.

— Аз продължавам да мисля, че ние трябва да обсъдим тази възможност и да поговорим за неговия баща, дори ако това е болезнено за вас. Не трябва да оставяме неизследвана никоя възможност.

Кристин се съгласи.

— Работата е просто, че… забременяването ми с Джоуи почти съсипа Евелин… моята майка. Тя очакваше така много от мен… Караше ме да се чувствам ужасно виновна, да тъна във вина — Тя въздъхна. — Мисля, че заради начина, по който моята майка се е отнасяла с мен, аз съм все още прекалено чувствителна относно… положението на Джоуи.

— Разбирам.

— Не. Вие не разбирате. Вие не можете да разберете.

Чарли чакаше и слушаше. Той беше добър и търпелив слушател. Това беше част от работата му.

— Евелин… Майка ми… — продължи Кристин — не обичаше много Джоуи. Не искаше да се занимава с него. Понякога тя дори го заплашваше, като че ли… като че ли той беше грешен, лош или нещо подобно. Това е погрешно, отвратително и няма смисъл, но майка ми много обичаше да натяква, че е незаконороден, защото моят живот не се оказа такъв, какъвто тя беше го замислила.

— Ако вашата майка така не е обичала Джоуи, не е ли възможно тя да стои зад тази работа със старицата? — попита той.

Тази мисъл стресна Кристин, но тя поклати глава.

— Не. Със сигурност не. Това не е в стила на Евелин. Това е абсурдно.

— Тя може да не е замесена пряко. Но, може би, е говорила за вас и за Джоуи на други хора и може би старицата от търговския център да е една от тях. Може би вашата майка не си е мерила приказките относно момчето, не съзнавайки, че тази старица е неуравновесена, че може да приеме казаното от нея погрешно, твърде буквално и да премине към действия.

— Може би — отвърна, мръщейки се, Кристин.

— Зная, че това е пресилено, но е възможно.

— Окей. Да. Предполагам, че е така.

— Тогава разкажете ми за вашата майка.

— Уверявам ви, че тя не може да е замесена в това.

— И все пак ми разкажете — настоя той.

Кристин въздъхна и каза:

— Моята майка беше строга възпитателка. Вие не можете да разберете, а аз не мога да ви накарам да разберете, защото човек трябва да поживее с нея, за да разбере какво представлява. Тя ме държеше под палеца си… заплашвана… тероризирана… през всичките тези години… през всичките тези години.

Съзнанието й се понесе назад противно на волята. Тя усети тежест в гърдите си и изпита известна трудност с дишането, защото преобладаващото чувство, свързано с нейното детство, беше на задушаване.

Кристин виждаше несиметрично разположената викторианска къща в Помона, която беше прехвърлена от нейната баба Джиавети на Евелин. Те бяха живели там от времето, когато Кристин е била на една година. Евелин продължаваше да живее в нея. Споменът за това беше мъчителен за Кристин. Макар да знаеше, че къщата беше бяла с бледожълти первази и сенници, с прелестни пищни орнаменти и много слънчеви прозорци, в своето съзнание тя винаги я виждаше сгушена в сенки, с много дървета, под едно заплашително сиво-черно небе. Тя можеше да чуе монотонното цъкане на часовника на нейния дядо във всекидневната. Това беше непрекъснато присъстващ звук, който винаги й се присмиваше със своето напомняне, че мъката и страданията на нейното детство ще се проточат почти до вечността и ще бъдат отброявани с милиони и милиони оловни секунди. Тя отново можеше да види тежките, разположени твърде на гъсто мебели във всяка стая и предполагаше, че нейната памет прави цъкането на часовника по-силно и по-влудяващо натрапчиво, отколкото бе в действителност. Тя предполагаше също, че в действителност мебелите не бяха толкова големи, грозни и тъмни, колкото в спомена.

Нейният баща, Винсънт Скавело, беше намерил тази къща и този живот така потискащи, както бяха в паметта на Кристин и той бе ги напуснал, когато тя беше на четири години, а нейният брат, Тони, на седем. Баща й никога не се върна и тя никога повече не го видя. Винсънт беше един слаб мъж с комплекс за малоценност, а Евелин го караше да се чувства още по-неловко, защото нейните изисквания към всеки бяха много високи. Нищо, каквото правеше той, не можеше да я задоволи. Нищо, което правеше който и да е, особено Кристин или Тони, не беше и на половината така добро, както Евелин очакваше от тях. Поради това, че не можеше да оправдае нейните очаквания, Винсънт започна да пие, което стана причина тя да го тормози още повече. Накрая той просто си отиде. Две години по-късно умря. В известен смисъл беше извършил самоубийство, макар и не с оръжие. Нищо така драматично. Това беше просто случай на шофиране в пияно състояние. Той се беше ударил челно в една мостова подпора със скорост седемдесет мили в час.

Евелин тръгна на работа един ден след като Винсънт си отиде и не само издържаше семейството си, но и се справяше добре с работата, живеейки според нейните собствени високи изисквания. Това направи нещата още по-лоши за Кристин и Тони. „Вие трябва да бъдете най-добрите в това, което правите, а ако не сте най-добрите, тогава няма смисъл да го правите изобщо“, бе казала Евелин най-малко хиляда пъти.

Кристин имаше един особено ясен спомен за една цяла напрегната вечер, прекарана на масата в кухнята, след като Тони бе донесъл тройка по математика. Това беше един неуспех, който не можеше по никакъв начин да бъде смекчен в очите на Евелин от факта, че той беше получил шестици по всички останали предмети. Положението беше достатъчно лошо, а на всичко отгоре същия този ден Тони беше леко смъмрен от училищния директор за пушене в мъжката тоалетна. Това беше първият му опит да пуши цигара, но пушенето не бе му харесало и той не възнамеряваше го повтори. Всичко беше просто един експеримент, който едва ли беше необичаен за едно четиринадесетгодишно момче, но Евелин беше бясна. Тази нощ лекцията беше продължила почти три часа, като Евелин периодично крачеше из стаята, сядаше на масата, държейки главата си с ръце, викаше, плачеше, молеше се и тропаше по масата. „Ти си един Джиавети, Тони, повече Джиавети, отколкото Скавело. Ти може да носиш името на твоя баща, но ей Богу, в теб има повече моя кръв. Трябва да е така. Аз не бих могла да понеса мисълта, че половината от твоята кръв е от бедния слаб Винсънт, защото, ако това беше вярно, Господ знае какво щеше да стане от теб. Аз няма да приема това! Няма! Съсипвам се от работа, за да ти дам възможно най-голям шанс и няма да позволя да ме плюеш в лицето, това, което си направил, гафовете в училище, математиката — това е все едно да ме плюеш в лицето!“ Гневът даде път на сълзите и тя стана от масата, изтегли от кутията върху кухненския тезгях една пълна шепа книжни носни кърпи и си издуха носа. „Каква ми е ползата да се безпокоя за теб, да ме е грижа какво става с теб? На тебе не ти пука. В твоята кръв има няколко капки от кръвта на баща ти, която е кръв на безделник и те са достатъчни, за да замърсят останалата. Също като болест. Болестта Скавело. Но ти си също един Джиавети, Джиавети винаги работят по-здраво и учат по-усърдно, което е единствено правилно, единствено подходящо, защото Бог не е предвидил за нас да се скитаме и пропиваме живота си като някои, които бих могла да спомена. Ти трябва да получаваш в училище само шестици и дори да не харесваш математиката, ти трябва просто да работиш по-усърдно, докато не я усвоиш перфектно, защото се нуждаеш от нея на този свят. Твоят баща, Бог да го съжали, трудно боравеше с цифрите, а аз не искам да бъдеш като бедния слаб Винсънт. Това ме плаши. Не искам моят син да бъде безделник, а аз се боя, че виждам безделник в теб, точно като твоя баща. Сега ти си един Джиавети и не забравяй това. Всички Джиавети винаги правят най-доброто, на което са способни, а тяхното най-добро е винаги толкова добро, колкото направеното от който и да е друг. И не ми говори, че ти вече си изразходвал по-голямата част от своето време в учене, нито за своята работа през уикендите в бакалницата. Работата е добро нещо за теб. Намерих ти тази работа, защото ти ми показа един тийнейджър, който не работи на непълен работен ден, а аз пък ти показах един бъдещ безделник. Ами че дори при твоята работа, твоето учене и нещата, които вършиш тук, ти би трябвало все още да имаш изобилие от свободно време, твърде много свободно време. Ти би трябвало, може би, да работиш една или две вечери през седмицата на пазара. Винаги има още време, ако ти искаш да го намериш. Бог е сътворил целия свят за шест дни. И не ми казвай, че ти не си Бог, защото, ако слушаше своите уроци по катехизис, щеше да знаеш, че си сътворен по Негово подобие. Помни също, че ти си един Джиавети, което означава, че си бил създаден малко повече по Негово подобие, отколкото някои други хора, които бих могла да назова, като например, Винсънт Скавело, но няма да го сторя. Погледни мен! Аз работя цял ден, но също готвя вкусни ястия за теб, а заедно с Кристин поддържам тази голяма къща безупречна, абсолютно безупречна. Бог ми е свидетел. И макар че може понякога да съм била уморена и да съм се чувствала, като че ли не мога да продължа, аз съм продължавала заради теб, заради теб съм продължавала. Твоите дрехи винаги са били добре изгладени, не е ли така? Чорапите ти винаги са били закърпени. Кажи ми поне един случай, когато ти е трябвало да носиш чорап с дупка в него! И така, ако ти направиш всичко това и не се строполиш мъртъв, и дори не се оплачеш, тогава ти ще можеш да бъдеш син, с когото да се гордея и ей Богу, ти ще бъдеш! А колкото до теб, Кристин…“

Евелин никога не преставаше да им чете лекции. Винаги, всеки ден, на празници, на рождени дни — нямаше свободен ден от нейните лекции. Кристин и Тони седяха и слушаха по неволя, без да смеят да възразят, защото това водеше до най-унищожително презрение и до най-лошо наказание и… насърчаваше още повече четенето на лекции. Тя безмилостно ги насилваше. Изискваше най-големите възможни изпълнения във всичко, което правеха, което не беше толкова лошо нещо. То можеше дори да бъде добро за тях. Обаче когато те получаваха най-добрата възможна оценка, спечелваха най-високата давана награда, изкачваха се до първите места в своите секции на училищния оркестър, когато те правеха всичко това и повече, много повече, то никога не задоволяваше тяхната майка. Най-доброто не беше достатъчно добро за Евелин. Когато те получаваха най-доброто, достигаха върха, тя ги наказваше, защото не са стигнали там по-скоро, поставяше им нови цели и говореше, че те изпитват търпението й и им се свършва времето, в което да я направят да се гордее с тях.

Когато чувстваше, че четенето на лекции не е достатъчно, тя използваше своето последно оръжие — сълзите. Евелин плачеше и се обвиняваше за техните неуспехи. „Вие и двамата ще свършите зле и вината за това ще бъде моя, изцяло моя, защото не зная как да стигна до вас, как да ви накарам да видите какво е важно. Аз не съм направила достатъчно за вас. Не зная как да ви помогна да надделеете над кръвта Скавело, която е във вас, а би трябвало да зная, би трябвало да правя всичко по-добре.“

„… всички тези отминали години…“

Това сякаш беше вчера.

Кристин не можеше да разкаже на Чарли Харисън всичко за своята майка и за това клаустрофобично детство в сенчести стаи, сред тежка викторианска мебелировка и тежък викториански блясък, защото щяха да й бъдат необходими часове за обясняване. Освен това, Кристин не търсеше съжаление и по природа не беше от този вид личности, които споделяха интимни подробности от своя живот с други, нито дори с приятели, а да не говорим за непознати като този мъж, колкото и симпатичен да беше той. Тя загатна за своето минало само с няколко изречения, но от изражението на лицето му помисли, че той е почувствал и разбрал повече, отколкото беше му казала. Може би болката от това беше в очите и лицето й и се четеше по-лесно, отколкото предполагаше тя.

— Тези години бяха по-лоши за Тони, отколкото за мен — каза тя на детектива. — Главно защото на всичкото отгоре, което Евелин очакваше от него, тя искаше също той да стане свещеник. От рода Джиавети в нейното поколение имаше двама свещеници и те бяха най-уважаваните членове на фамилията.

В добавка към традицията в рода Джиавети да служи на църквата, Евелин беше религиозна жена и дори без тази семейна история, тя щеше да настоява Тони да стане свещеник. Настояването на Евелин беше успешно, защото от частното църковно училище той беше отишъл право в семинарията. Тони нямаше никакъв избор. На дванадесетгодишна възраст Евелин беше промила мозъка му и за него беше невъзможно да си представи, че би могъл да бъде нещо друго освен свещеник.

— Евелин очакваше Тони да бъде енорийски свещеник — каза Кристин на Чарли Харисън. — Може би накрая монсеньор или дори епископ. Както казах, тя имаше високи изисквания. Но когато Тони се подстрига за монах, той помоли да бъде назначен на мисионерска работа и замина за… Африка. Майка беше така разстроена. Вижте, в Църквата, както в правителството, пътят, по който се изкачваш нагоре по йерархичната стълбица, е главно чрез умело политиканстване. Но ти не можеш да имаш едно постоянно, видимо присъствие в коридорите на властта, когато си пратен на някаква далечна мисия в Африка. Майка беше бясна.

— Не бе ли избрал той работата като мисионер, защото е знаел, че тя ще бъде против нея? — попита детективът.

— Не. Проблемът беше, че майка виждаше свещеническия сан като един начин за Тони да повиши нейната репутация и репутацията на семейството. Но за Тони свещеническият сан беше една възможност да служи. Той взе на сериозно своето подстригване за монах.

— Все още ли е в Африка?

— Той е мъртъв.

— О. Съжалявам. Аз… — започна да се извинява Чарли Харисън, стреснат от този отговор.

— Загубата не е отскоро — увери го тя. — Преди единадесет години, когато аз бях ученичка в горните класове, Тони беше убит от терористи, африкански революционери. Известно време майка беше неутешима, но постепенно тъгата й даде път на един… силен гняв. В действителност, беше я яд, че Тони се е оставил да бъде убит, също като че ли беше избягал, както баща ми преди него. Тя ме накара да почувствам, че аз трябва да компенсирам разочарованието, което бяха й донесли татко и Тони. В моите собствени скръб, объркване и чувство за вина… аз казах, че искам да стана монахиня и Евелин… моята майка се хвана за тази идея. И така, след като завърших училище, по нейно настояване, аз отидох в манастир. Това беше едно нещастие…

Така много време беше минало оттогава, а Кристин, все пак, още живо си спомняше усещането, което изпита, когато за пръв път облече одеянието на послушник: неговата неочаквана тежест и изненадващо грубата черна материя, от която беше ушито. Спомняше си също начина по който закачаше широките поли по дръжките на вратите, мебелите и всичко, покрай което минаваше, тъй като не беше свикнала да носи толкова обемни дрехи. Улавянето в тази внушаваща респект униформа, спането в тясна каменна кабинка върху прост дървен креват, прекараните дни в мрачните и аскетично обзаведени килии на манастира — всичко това беше запечатано в нейното съзнание, въпреки усилията й да го забрави. Тези Загубени Години бяха така подобни на трудния живот във викторианската къща в Помона, че подобно на мислите за детството, всеки спомен за прекараните в манастира дни беше в състояние да стегне гърдите й и да спре дишането.

— Монахиня ли? — попита Чарли Харисън, неспособен да скрие учудването си.

— Да. Монахиня — отвърна тя.

Чарли се опита да си представи тази изпълнена с живот, чувствена жена в одеянието на една монахиня. Той просто не успя. Неговото въображение се противопостави.

Накрая той разбра защо от нея лъхаше необичайно вътрешно спокойствие. Две години в женски манастир, две години на дълги ежедневни сеанси на медитация и молитва, две години на изолация на турбулентните потоци на ежедневния живот непременно бяха оказали трайно въздействие.

Обаче нищо от това не обясняваше защо тя го привличаше така силно или защо той се чувстваше като похотлив тийнейджър в нейната компания. Това продължаваше да е мистерия — една приятна мистерия, но въпреки всичко мистерия.

— Аз се държах две години, опитвайки се да убедя себе си, че имам призвание в сестринството. Нищо подобно. Когато напуснах манастира, Евелин беше смазана. Беше я разочаровало цялото семейство. После, няколко години по-късно, когато забременях с Джоуи, Евелин беше ужасена. Нейната единствена дъщеря, която можеше да бъде монахиня, вместо това се оказа разпусната жена, една неомъжена майка. Тя трупаше вината върху мене, задушаваше ме в нея.

Кристин сведе поглед и направи пауза, за да се успокои.

Чарли чакаше. Той беше толкова добър в чакането, колкото и в слушането.

— По това време аз бях една изоставила вярата си католичка — каза накрая Кристин. — В голяма степен загубих своята религия… или бях пропъдена от нея. Повече не отидох на литургия. Но бях вече достатъчно католичка, за да се отвращавам от идеята за аборт. Аз запазих Джоуи и никога не съм съжалявала за това.

— Вашата майка никога ли не си промени отношението?

— Не. Ние си говорим, но между нас има огромна бездна. А тя не искаше да се занимава с Джоуи.

— Това е твърде лошо.

— По ирония на съдбата, почти от деня, в който забременях, моят живот коренно се промени. Оттогава всичко започна да става все по-добро. Аз все още бях бременна с Джоуи, когато започнах бизнес с Вал Гарднър и отворихме Уайн & Дайн. До времето, когато Джоуи стана на една година, аз подпомагах майка си. Имах голям успех, но той нямаше изобщо никакво значение за нея. Не беше достатъчно добър за нея, нито когато можех да бъда монахиня, нито когато съм неомъжена майка. Тя продължаваше да трупа вина върху мен всеки път, когато я виждах.

— Ами, сега мога да разбера защо сте толкова чувствителна на тази тема.

— Така чувствителна, че… когато вчера започна всичко това със старицата… ами, аз несъзнателно се запитах, дали това не беше предопределено да се случи.

— Какво искате да кажете?

— Може би е било предопределено да загубя Джоуи. Може би това е неизбежно.

— Не ви разбирам.

Кристин се въртеше неспокойно на мястото си. Тя изглеждаше разгневена, обезсърчена, уплашена и объркана едновременно. Тя се прокашля, пое дълбоко въздух и каза:

— Ами, ъ, може би… просто, може би… по този начин Бог ме наказва за провала ми като монахиня, загдето съм разбила сърцето на майка си и защото съм се отдалечила от Църквата, когато вече съм била така близо до нея.

— Но това е…

— Смешно ли? — подсказа Кристин.

— Ами, да.

— Зная — отвърна тя.

— Бог не е злобен.

— Зная — каза смутено тя. — Това е глупаво. Нелогично. Просто чиста глупост. Все пак… то ме тормози. Понякога глупавите неща могат да бъдат верни. — Тя въздъхна и поклати глава. — Аз се гордея с Джоуи, страшно се гордея. Но не се гордея, че съм неомъжена майка.

— Вие трябва да ми разкажете за бащата… в случай, че той може да има нещо общо с тази работа. Какво беше името му?

— Той ми каза, че името му е Люк — всъщност, Лушъс Ъндър5.

— Под какво?

— Такова му беше фамилното име. Ъндър. Лушъс Ъндър, но той ми каза да го наричам Люк.

— Ъндър. Това е едно необичайно име.

— То е фалшиво. Той вероятно е мислел да ме съблече гола, когато му е хрумнало — каза ядосано Кристин и се изчерви. Ясно, тези откровения относно личния й живот я затрудняваха, но тя продължи нататък. — Това се случи на борда на един кораб за екскурзии до Мексико по време на едно от тези прекрасни пътувания по море. — Кристин се усмихваше невесело, когато говореше за любов в този контекст. След напускането на манастира и няколкогодишна работа като келнерка, това беше първото удоволствие, което си позволявах. Срещнах един мъж само няколко часа след отплуването от Лос Анджелис. Много красив… чаровен. Каза, че името му е Люк. Едно нещо водеше до друго. Той трябва да беше разбрал колко съм уязвима, защото настъпваше като хищник. Аз бях толкова различна тогава, вие разбирате, така свенлива, една малка бивша монахиня, девственица, изключително неопитна. Ние прекарахме пет дни заедно на този кораб и мисля по-голямата част от времето в моята кабина… в леглото. Няколко седмици по-късно, когато научих, че съм бременна, аз се опитах да се свържа с него. Не беше заради издръжката, вие разбирате. Аз просто мислех, че той има право да знае за своя син. — Още една кисела усмивка. — Той беше ми дал адрес и телефонен номер, но те бяха фалшиви. Помислих си да го проследя по посоката на пътуването, но това щеше да бъде толкова… унизително. — Тя мрачно се усмихна. — Повярвайте ми, оттогава насам съм водила скучен живот. Дори преди да знаех, че съм бременна, аз се чувствах… омърсена от този мъж, от тази безвкусна любовна афера на борда на кораба. Не исках да изпитвам отново подобно чувство, така че съм била… е, не точно без никакъв сексуален контакт… но предпазлива. Може би, това е бившата монахиня в мен. И определено бившата монахиня в мен е тази, която чувства, че е необходимо да бъде наказана и че може би, Бог ще ме накаже чрез Джоуи.

Чарли не знаеше какво да й каже. Той беше свикнал да дава физическа, емоционална и умствена подкрепа на своите клиенти, но духовната подкрепа беше нещо, което той не знаеше как да осигури.

— Аз съм малко луда на тази тема — каза Кристин. — И вероятно ще ви подлудя и вас с всички тези мои безпокойства. Винаги съм се бояла, че Джоуи може да се разболее или да бъде наранен при нещастен случай. Не говоря само за обикновената майчинска загриженост. Понякога… аз съм почти обладана от безпокойство за него. И изведнъж вчера се появява тази стара вещица и ми казва, че моето малко момче е лошо, казва, че то трябва да умре, идва и дебне около къщата посред нощ, убива нашето куче… Ами, Бог, имам предвид тя, изглежда така безмилостна, така неизбежна.

— Не, не изглежда — каза Чарли.

— И така, сега, след като знаете малко нещо за Евелин… моята майка… все още ли мислите, че тя може да е замесена в тази работа?

— Всъщност не. Но все пак е възможно старицата да е чула вашата майка да говори за вас, да говори за Джоуи и ето как тя ви е открила.

— Аз мисля, че това вероятно е просто чиста случайност. Ние бяхме на неподходящо място в неподходящо време. Ако не бяхме вчера в търговския център, ако там беше някоя друга жена с нейното малко момче, тази стара вещица щеше да впери поглед в тях, вместо в нас.

— Мисля, че сте права — каза Чарли и стана от бюрото. — Но не се безпокойте за тази побъркана старица. Ние ще я намерим.

Той отиде до прозореца.

— Ще сложим край на това безпокойство. Ще видите.

Чарли погледна над върха на финиковата палма. Белият пикап стоеше все още паркиран на отсрещната страна на улицата. Мъжът в тъмни дрехи продължаваше да стои облегнат на предния калник, но вече не ядеше. Той просто седеше там със скръстени на гърдите ръце и кръстосваше глезени, наблюдавайки главния вход на сградата.

— Елате за малко — каза Чарли.

Кристин дойде до прозореца.

— Може ли това да е пикапът, който е бил паркиран до вашата кола в търговския център?

— Да. Прилича на този.

— Но би ли могъл да е същият?

— Вие мислите, че тази сутрин съм била проследена ли?

— Бихте ли забелязала, ако сте била?

Кристин се намръщи.

— Аз бях в такова състояние… нервна, разстроена… че може да не съм разбрала, че съм била проследена, особено ако това е правено поне с известна предпазливост.

— Тогава този пикап би могъл да бъде същият.

— Или се касае просто за едно съвпадение.

— Аз не вярвам в съвпадения.

— Но ако този пикап е същият, ако аз съм била проследена, тогава кой е мъжът, който се е облегнал на него?

Те бяха твърде далеч над непознатия, за да могат да разгледат добре лицето му. Можеха да кажат твърде малко за него от това разстояние. Той можеше да бъде стар, млад или на средна възраст.

— Може би той е съпругът на старицата. Или неин син — предположи Чарли.

— Но ако той ме проследява, тогава трябва да е луд като нея.

— Вероятно.

— Не може цялото семейство да са побъркани.

— В това отношение няма никакво правило — каза той.

Чарли отиде до бюрото си и се обади по вътрешния телефон на Хенри Ранкин, един от най-добрите му хора и му каза за пикапа на срещуположната страна на улицата.

— Искам да минеш покрай него, да вземеш номера му и да погледнеш онзи човек там, така че да можеш да го познаеш по-късно — нареди му Чарли. — Вземи всякаква друга информация, каквато успееш, без да предизвикаш подозрение. Непременно излез и се върни през задния вход и направи кръг около квартала, така че той да няма никаква представа откъде си дошъл.

— Няма да бъде трудно — каза Ранкин.

— Веднага щом вземеш номера се свържи с полицията и открий на чие име е регистриран.

— Да, сър.

— После ми докладвай.

— Тръгвам веднага.

Чарли затвори телефона и отново отиде до прозореца.

— Нека се надяваме, че това е просто едно съвпадение — каза Кристин.

— Напротив, нека се надяваме, че пикапът е същият. Това е най-доброто указание, което бихме могли да търсим.

— Но ако пикапът е същият и ако този човек е с него…

— Той съвсем сигурно е с него.

— … тогава не само старицата е заплаха за Джоуи. Те са двама.

— Или повече.

— Ъ?

— Може би има още един или двама, за които не знаем.

Една птица премина, пикирайки покрай прозореца.

Листата на палмата се размърдаха от необичайно топлия за сезона ветрец.

Слънчева светлина посребри прозорците на паркираните по улицата коли.

Непознатият чакаше при пикапа.

— Какво, по дяволите, става? — попита Кристин.

10.

В сутерена без прозорци, единадесет свещи държаха настойчиви сенки, притиснати към стените.

Единственият шум беше от все по-затрудненото дишане на Майка Грейс Спайви, когато се установяваше по-дълбоко в един транс. Единадесетте последователи не издаваха какъвто и да било звук.

Кайл Барлоу също мълчеше и беше съвършено неподвижен, въпреки че се чувстваше неудобно. Дъбовият стол, на който седеше, беше твърде малък за него. Вината не беше в стола, който би осигурил удобно седене на всеки друг в помещението. Но Барлоу беше толкова грамаден, че за него по-голямата част от мебелировката изглеждаше като изработвана за ползване от джуджета. Той харесваше дълбоките, изцяло тапицирани прости столове и старомодните кресла с крилоподобни облегалки, само ако крилата бяха под достатъчно голям ъгъл, за да бъдат удобни за широките му рамена. Той харесваше големите кревати и древните вани със стабилни крака, които бяха толкова големи, че не го принуждаваха да седи с протегнати нагоре крака, като че ли беше къпещо се в леген бебе. Неговият апартамент в Санта Ана беше мебелиран според неговите размери, но когато не си беше у дома, обикновено се чувстваше в една или друга степен неудобно.

И така, когато Майка Грейс потъна по-дълбоко в своя транс, Барлоу започна да става все по-нетърпелив да чуе какво съобщение тя ще донесе от света на духовете и постепенно престана да забелязва, че изглеждаше като поставен на детско столче.

Той обожаваше Майка Грейс. Тя беше му казала за идването на Здрача и Кайл беше повярвал на всяка дума. Здрач. Да, това имаше смисъл. Светът беше отдавна закъснял за Здрача. Посредством предупреждението, че той идва и посредством молбата й да помогне на човечеството в подготовката за него, Майка Грейс беше му дала една възможност да се спаси от вечно проклятие, преди да е станало твърде късно. Тя беше го спасила, телом и духом.

Допреди да я срещне, Барлоу беше прекарал по-голямата част от своите двадесет и девет години в целенасочено самоунищожение. Той беше пияница, баров скандалджия, наркоман, изнасилвач на жени и дори убиец. Той беше склонен към безразборност, прекарвайки в леглото най-малко с една нова жена всяка седмица, повечето от които бяха наркоманки, проститутки или и двете. Беше се заразявал от трипер седем или осем пъти, от сифилис два пъти и беше чудно, че не беше прихващал двете болести още по-често.

В редки случаи Барлоу беше трезвен и с достатъчно бистър ум, за да бъде отвратен и дори уплашен от своя начин на живот. Но той намираше благовидна причина за своето недостойно поведение като си казваше, че отвращението от себе си и противообщественото насилие са просто естествените реакции на безсмислената и понякога преднамерена жестокост, с която повечето хора се отнасяха към него.

За целия свят той беше един изрод, един тромав великан с лице на неандерталец, което би уплашило и мечка гризли. Малките деца обикновено се плашеха от него. Хора от всички възрасти се заглеждаха в него, някои открито, а други крадешком. Някои дори му се присмиваха, когато мислеха, че не ги вижда или се шегуваха с него зад гърба му. Той обикновено се преструваше, че не забелязва това, освен когато беше в настроение да чупи ръце и рита задници. Барлоу обаче забелязваше всичко и то го нараняваше. Най-лоши бяха тийнейджъри, особено момичета, които открито се хилеха и му се присмиваха. Понякога, когато бяха на безопасно разстояние, те дори го дразнеха. Той никога не беше нищо друго, освен един простак, отбягван и самотен. Светът искаше настойчиво да направи от него бездомник, искаше да го вижда или като седемфутов клоун с маймунско лице, или като всяващо страх чудовище. Е, той не беше клоун, но нямаше нищо против да играе за света ролята на чудовище. Той нямаше нищо против да им показва точно колко ужасяващо, шокиращо чудовищен би могъл да бъде, когато искаше. Хората бяха направили от него това, което беше. Той не беше отговорен за своите престъпления. Барлоу беше лош, защото те бяха го направили такъв. Ето какво си казваше той през по-голямата част от своя живот.

Докато не среща Майка Грейс Спайви.

Тя му показа какъв самосъжаляващ се нещастник беше той. Накара го да види, че неговите оправдания за греховно поведение и за даване воля на страстите са жалко слаби. Тя го утеши, че един бездомник може да набере сила, кураж и дори гордост от своето състояние. Тя ме помагаше да види Сатаната в себе си и да изхвърли злия дух навън.

Тя ме помагаше да разбере, че неговата огромна сила и неговият уникален талант за разрушение трябва да бъдат използвани само, за да всява страх във враговете на Бога и да ги наказва.

Сега, седейки пред Майка Грейс, докато тя беше в транс, Кайл Барлоу я гледаше с абсолютно обожание. Той не виждаше, че нейната неподстригана буйна сива коса беше разбъркана и мазна. За него в трепкащата златиста светлина нейната лъщяща коса беше свят ореол, ограждащ лицето й. Той не виждаше, че нейните дрехи бяха измачкани и не забелязваше конците, мъха, пърхота и петната, които ги украсяваха. Барлоу виждаше само това, което искаше да види, а той искаше да види спасението.

Майка Грейс изстена. Очите й трепнаха, но не се отвориха.

Нейните единадесет последователи от вътрешния съвет, които продължаваха да седят на пода и да стискат здраво своите свещи, се напрегнаха, но никой от тях не проговори, нито издаде някакъв звук, който можеше да развали деликатната магия.

— О, Боже — каза Майка Грейс, като че ли току-що беше видяла нещо величествено или, може би, ужасяващо. — О, Боже! О, Боже! О, Боже!

Тя трепна, потрепери и облиза нервно устните си:

Майка Грейс дишаше по-трудно от преди, дишаше тежко, с отворена уста, като че ли се давеше. После започна да диша през стиснати зъби, издавайки вледеняващ съскащ звук.

Барлоу чакаше търпеливо.

Майка Грейс вдигна ръце, ловейки празния въздух. Пръстените й проблясваха в светлината на свещите. После ръцете паднаха обратно в скута й, потрепериха малко като умиращи птици и останаха неподвижни.

Накрая тя заговори със слаб, напрегнат и треперлив глас, който едва можеше да бъде разпознат като неин.

— Убий го.

— Кого? — попита Барлоу.

— Момчето.

Единадесетте последователи се размърдаха и се спогледаха многозначително, а движението на техните свещи причини извиване, люлеене и местене на сенките из цялото помещение.

— Джоуи Скавело ли имаше предвид? — попита Барлоу.

— Да. Убий го — каза Майка Грейс от голямо разстояние. — Веднага.

По причини, които нито Барлоу, нито Майка Грейс разбираха, той беше единственият човек, който можеше да комуникира с нея, когато тя беше в транс. Ако й говореха други, тя нямаше да ги чуе. Майка Грейс беше единствената връзка, която имаха те със света на духовете, единствен проводник за всички съобщения от другата страна, а Барлоу беше този, който чрез внимателно и търпеливо разпитване осигуряваше тези съобщения винаги да са ясни и съвсем подробни. Тази функция, този ценен дар повече от всичко го убеждаваше, че той е един от Богоизбраните хора, точно както беше казала Майка Грейс.

— Убий го… убий го — повтаряше монотонно тя с дрезгав глас.

— Сигурна ли си, че става дума точно за това момче? — попита Барлоу.

— Да.

— И няма никакво съмнение?

— Никакво.

— Как то може да бъде убито?

Сега лицето на Майка Грейс беше отпуснато. В нейната обикновено гладка кажа бяха се появили бръчки. Нейната бледа плът беше като измачкана безжизнена тъкан.

— Как можем да го унищожим? — попита отново Барлоу.

Устата й увисна широко отворена. Дишането предизвикваше гъргорене в гърлото й, слюнка блестеше в единия ъгъл на устата, преливаше и бавно се спускаше върху брадичката.

— Майко Грейс, — подканваше я Барлоу.

— Убий го… по който начин избереш — каза тя с глас, който беше още по-слаб отпреди.

— С пушка, с нож? С огън?

— С каквото и да е оръжие… ще успееш… но само ако… се заемеш скоро.

— Колко скоро?

— Времето изтича. От ден на ден… то става… по-силно… по-малко уязвимо.

— Има ли ритуал, който трябва да следваме, когато го убиваме? — попита Барлоу.

— Само това… щом умре… неговото сърце…

— Какво за неговото сърце?

— Трябва да бъде… изрязано — каза тя с глас, който беше станал някак по-силен, по-рязък. — То ще бъде черно.

— Неговото сърце ще бъде черно?

— Като въглен. И гнило. Ти ще видиш…

Тя седеше по-изправена на стола си. Потта от челото се стичаше надолу по лицето й. Малки капчици пот бяха избили над горната й устна. Нейните бели ръце потреперваха в скута й като поразени молци. Лицето й доби цвят, въпреки че очите й оставаха затворени. Тя повече не се лигавеше, но на брадичката й продължаваше да блести слюнка.

— Какво ще видим, когато изрежем сърцето му? — попита Барлоу.

— Червеи — отвърна с отвращение тя.

— В сърцето на момчето?

— Да. И бръмбари. Гърчещи се.

Няколко от последователите мърмореха помежду си. Това нямаше значение. Сега вече нищо не можеше да смути транса на Майка Грейс. Тя беше напълно завладяна от него и отнесена от своите видения.

— Какво трябва да направим със сърцето, след като го изрежем от него? — попита Барлоу, навеждайки се напред в стола си, с големите си ръце, подпрени върху месестите бедра.

Тя прехапа устната си толкова силно, че той помисли, че ще бликне кръв. Майка Грейс вдигна отново треперещите си ръце и ги задвижи във въздуха, като че ли можеше да изстиска отговора от етера.

— Потопете сърцето в… — каза тя.

— В какво? — попита Барлоу.

— В една купа със светена вода.

— От някоя църква ли?

— Да. Водата ще остане хладка… но сърцето… ще ври, превръщайки се в тъмна пара… и ще се изпари.

— И тогава можем да бъдем сигурни, че момчето е мъртво, така ли?

— Да. Мъртво. Мъртво завинаги. Няма да може да се върне чрез друго въплъщение.

— Тогава има надежда, нали? — попита Барлоу, едва смеейки да повярва в това.

— Да — отвърна тя с пресипнал глас. — Има надежда.

— Слава Богу — каза Барлоу.

— Слава Богу — повториха последователите.

Майка Грейс отвори очи. Тя се прозя, въздъхна, примига и се огледа смутено наоколо.

— Къде съм? Какво не е наред? Чувствам се неприятно. Пропуснах ли новините в шест часа? Не трябваше да ги пропускам. Аз трябваше да узная какво са намислили хората на Луцифер.

— Има само още няколко минути до обяд — каза Барлоу. — Новините в шест са след часове.

Тя се взря в него с този познат замъглен поглед, с който винаги се отличаваше нейното завръщане от дълбок транс.

— Кой си ти? Познавам ли те? Мисля, че не.

— Аз съм Кайл, Майко Грейс.

— Кайл? — каза тя, като че ли никога не беше чувала за него.

Пламъче на подозрение се появи в очите й.

— Просто се отпусни — каза той. — Отпусни се и помисли за това. Ти имаше едно видение. Ще си го спомниш всеки момент. То ще се върне при теб.

Барлоу протегна две огромни мазолести ръце. Понякога, когато излизаше от транс, тя беше така уплашена и не на себе си, че се нуждаеше от приятелски контакт. Обикновено, когато стиснеше ръцете му, тя черпеше от неговия огромен резервоар с физическа сила и скоро възвръщаше сетивата си, като че ли той беше батерия, към която се включваше.

Но днес Майка Грейс се отдръпна от него, намръщи се и избърса навлажнената от слюнката брадичка. Тя погледна свещите и своите последователи, явно смутена от тях.

— Господи, аз съм така жадна — каза тя.

Един от нейните последователи побърза да й донесе нещо за пиене.

— Какво искаш от мен? — попита тя, поглеждайки към Кайл. — Защо си ме довел тук?

— Всичко ще се върне обратно при теб — каза търпеливо той и окуражаващо се усмихна.

— Не харесвам това място — каза тя със слаб хленчещ глас.

— Това е твоята църква.

— Църква ли?

— Сутеренът на твоята църква.

— Той е тъмен — изхленчи тя.

— Ти си в безопасност тук.

Майка Грейс се нацупи като че ли беше дете. После се намръщи и каза:

— Аз не харесвам тъмнината. Страхувам се от нея. — Тя се сви. — За какво сте ме довели тук, в тъмното?

Един от нейните последователи стана и запали светлините.

Другите духнаха свещите.

— Църква ли? — попита отново Майка Грейс, поглеждайки изрисуваните стени на сутерена и откритите греди на тавана. Тя усърдно се опитваше да се справи с положението, в което се намираше, но все още беше объркана.

Нямаше нищо, с което Барлоу да може да й помогне. Понякога Майка Грейс се нуждаеше от цели десет минути, за да се отърси от объркването, което винаги идваше след едно пътуване в света на духовете.

Тя се изправи.

Барлоу също се изправи, извисявайки се над нея.

— Много ми се пикае — каза тя. — Наистина много. — После направи гримаса и постави едната си ръка на корема. — Няма ли къде да се пикае на това място? Ъ? Аз трябва да пикая.

Барлоу даде знак на Една Ваноф, една ниска набита жена, която беше член на вътрешния съвет и Една заведе Майка Грейс до тоалетната в далечния край на сутерена. Старицата беше неустойчива. Тя се облягаше на Една, докато вървеше и продължи озадачено да се оглежда.

— О, Боже — извика Майка Грейс с висок глас, който се разнесе из цялото помещение, — така ми се пикае, че мисля, че ще се пръсна!

Барлоу въздъхна уморено и седна на твърде малкия за него и твърде корав дървен стол.

Най-трудното нещо за него, а също и за другите последователи, за разбиране и приемане беше странното поведение на Майка Грейс след видение. Понякога, както в този случай, тя изобщо не приличаше на велик духовен водач. Вместо това, тя като че ли приличаше на нищо повече от една объркана луда старица. Най-много след десет минути тя щеше да си възвърне ума, както ставаше винаги. Скоро тя щеше да бъде същата емоционална жена с остър ум и ясен поглед, която беше го отклонила от един грешен живот. После никой нямаше да се съмнява в нейното прозрение и в нейните сила и святост. Никой нямаше да поставя под съмнение нейната високопоставена мисия. Обаче точно заради тези няколко смущаващи минути, макар да беше я виждал много пъти преди в това поразяващо състояние и да знаеше, че то не трае дълго, Барлоу беше неспокоен и му прилошаваше от неувереност.

Той се съмняваше в нея и се мразеше за това съмнение.

Барлоу допускаше, че Бог прокарва Майка Грейс през тези противни и недостойни периоди на объркване с единствената цел да изпита вярата на нейните последователи. Това беше начина, по който Бог се уверяваше, че с Майка Грейс ще останат само най-преданите й последователи и по този начин ще гарантира една силна църква през трудните дни в бъдеще. Все пак, всеки път, когато тя изпадаше в това състояние, Барлоу биваше силно потресен от нейния външен вид и начина, по който се държеше.

Той хвърли поглед на членовете на вътрешния съвет, които все още седяха на пода. Всичките изглеждаха обезпокоени и всичките се молеха. Помисли си, че те се молят за силата да не се съмняват в Майка Грейс по начина, по който той се съмняваше в нея. Барлоу затвори очи и също започна да се моли.

Те щяха да имат нужда от цялата сила, вяра и увереност, която биха могли да намерят у себе си, защото убиването на момчето нямаше да бъде лесно. То не беше обикновено дете. Майка Грейс беше дала ясно да се разбере това. Момчето щеше да притежава своя собствена внушителна сила и може би щеше дори да бъде в състояние да ги унищожи в момента, в който посмееха да вдигнат ръка срещу него. Но заради спасението на цялото човечество, те трябваше да се опитат да го убият.

Барлоу се надяваше, че Майка Грейс ще му позволи да нанесе смъртоносния удар. Той искаше да бъде този, който фактически е пролял кръвта на момчето, дори ако това би означавало неговата собствена смърт, защото на този, който убиеше момчето (или загинеше в опит да го убие), беше осигурено място на Небето близо до Божия трон. Барлоу беше убеден, че това е истина. Ако използваше своята огромна физическа сила и своя потискан гняв, за да удари това носещо злото в себе си дете, той щеше да компенсира всичките злини, които бе причинил на невинни хора в дните преди Майка Грейс да го спечели за своята кауза.

Седейки на твърдия дъбов стол със затворени очи, молейки се, той бавно започна да свива големите си ръце в юмруци. Дишането му ставаше все по-ускорено. Присвитите рамена и напрегнатите мускули на врата и челюстите издаваха неговата готовност за борба. Тялото му потрепваше. Той беше нетърпелив да върши Божията работа.

11.

По-малко от двадесет минути откакто беше излязъл, Хенри Ранкин се върна в кабинета на Чарли Харисън с данни от полицията за регистрационния номер на белия пикап.

Ранкин беше дребен човек, пет фута и три инча6, строен, с атлетическо телосложение и изискани маниери. Кристин се питаше дали някога не е бил жокей. Той беше добре облечен; чифт черни мокасини „Бали“, светлосив костюм, бяла риза и синя плетена вратовръзка. Синя носна кърпичка беше грижливо сгъната и поставена в горното джобче на сакото му. Изобщо не отговаряше на представата на Кристин за частен детектив.

След като Ранкин беше представен на Кристин, той подаде на Чарли един лист хартия и каза:

— Според полицията пикапът принадлежи на една компания за печатане, наречена „Дъ Тру Уърд“.

Ако поразсъждаваше малко, Чарли Харисън също не приличаше много на частен детектив. Тя очакваше, че ще бъде висок. Чарли не беше нисък като Хенри Ранкин, но беше само около пет фута и десет инча или пет фута и единадесет инча7 висок. Тя очакваше един частен детектив да бъде едър и с големи мускули, да изглежда като че ли би могъл да си пробие път през тухлена стена. Чарли беше слаб и макар да изглеждаше, като че ли би могъл да се грижи за себе си достатъчно добре, той никога не би си пробил път през стената, без значение дали е тухлена или някаква друга. Тя очакваше да изглежда поне малко опасен, с дързък поглед и показваща жестокост уста с тънки устни. Чарли имаше вид на интелигентен, експедитивен и способен човек, но не и опасен. Той имаше незабележително, макар и в общи линии красиво лице, оградено от грижливо сресана гъста руса коса. Очите му бяха най-красивото нещо на лицето. Сиво-зелени, ясни и прями, те бяха дружелюбни и топли. В тях нямаше никаква дързост или поне тя не можеше да открие такава.

Независимо от факта, че нито Чарли, нито Ранкин изглеждаха като Магнъм, Сам Спейд или Филип Марлоу, Кристин чувстваше, че е отишла точно където трябва. Чарли Харисън беше любезен, хладнокръвен и прям. Той вървеше, обръщаше се и изпълняваше всяка задача с необикновена икономичност на движенията. Неговите жестове също бяха стегнати и точни. От него лъхаше компетентност и сигурност. Тя подозираше, че той рядко не е успявал да свърши добре своята работа, ако изобщо е имало такива случаи. Той я правеше да се чувства сигурна.

Малко хора имаха такова въздействие върху нея. Дяволски малко. Особено мъже. В миналото, когато бе разчитала на мъже, те невинаги оправдаваха доверието й. Обаче инстинктът й казваше, че Чарли Харисън е различен от повечето други мъже и тя няма да съжалява, че му се е доверила.

Чарли вдигна поглед от сведението, което му беше дал Ранкин.

— „Дъ Тру Уърд“, а? Има ли нещо за тази компания в нашите файлове? — попита той.

— Нищо.

— Чувала ли сте някога за тях? — попита Чарли, поглеждайки към Кристин.

— Не.

— Да сте имали някога някакви брошури, канцеларски принадлежности или каквато и да е отпечатка за този ваш гастроном?

— Разбира се. Но това не е печатницата, която ползваме.

— Добре — каза Чарли. — Ние ще трябва да открием кой е собственик на компанията, да се опитаме да получим списък на нейните служители и да започнем да проверяваме всеки един от тях.

— Може да се направи — каза Хенри Ранкин.

— Вие може би трябва да поговорите относно това с вашата майка, мисис Скавело — обърна се Чарли към Кристин.

— По-добре е да не го правя — каза тя, — докато не стане абсолютно необходимо.

— Ами… добре. Но вероятно това ще стане необходимо. Засега… вие можете да продължите да ходите на работа. Задълбаването в този случай ще ни отнеме известно време.

— Ами Джоуи?

— Този следобед може да остане тук с мен — каза Чарли. — Искам да видя какво ще стане, ако излезете оттук без момчето. Ще ви последва ли човекът с пикапа или ще чака да излезе Джоуи? — От кого от двама ви се интересува повече?

Той ще чака Джоуи, помисли мрачно Кристин. Защото той иска да убие точно него.

Шери Ордуей, администраторката на Клемет-Харисън, се питаше дали тя и Тед, нейният съпруг, бяха направили грешка. Преди шест години, след три години семеен живот, те бяха решили, че наистина не искат деца и Тед беше си направил операция за стерилизиране. Без деца те можеха да си позволят по-добра къща, по-добро обзавеждане, по-хубава кола и бяха свободни да пътуват, а вечерите им бяха винаги спокойни и идеални да се сгушиш с някоя книга… или един в друг. Повечето от техните приятели бяха семейни и всеки път, когато Шери и Тед виждаха детето на някой друг да бъде невъзпитано или очевидно злобно, те се поздравяваха за проявената от тях мъдрост да не бъдат родители. Наслаждаваха се на своята свобода и Шери никога не съжаляваше, че е останала бездетна. Досега. Докато тя отговаряше на телефона, пишеше писма и правеше регистрации, наблюдаваше Джоуи Скавело и започна да й се иска (само малко)той да бъде неин.

Джоуи беше такова добро дете. Той седеше в едно от креслата в чакалнята, което го смаляваше още повече, краката му не достигаха пода. Той говореше, когато го заговаряха, но никога не прекъсваше никого, нито привличаше вниманието върху себе си. Прелистваше някои от списанията, разглеждаше картинките, говореше си тихо под носа и беше почти най-умното дете, което тя някога беше виждала.

Шери точно беше завършила да пише на машината едно писмо и наблюдаваше крадешком момчето, когато с много мръщене и прехапване на езика Джоуи провери възлите на връзките на своите гуменки и завърза отново едната от тях. Тя се готвеше да го попита дали не би желал още един от нейните лактови бонбони „Лайф Сейвър“8, когато телефонът иззвъня.

— Клемет-Харисън — каза Шери.

— Там ли е Джоуи Скавело? — попита един женски глас. Той е само едно малко момче, шестгодишно. Вие не може да пропуснете да го видите, ако е там. Той е толкова чаровен.

Изненадана, че някой би могъл да се обади на момчето, Шери се колебаеше.

— Баба му се обажда — каза жената. — Кристин ми каза, че е довела Джоуи във вашата служба.

— О. Неговата баба. Ами, да, разбира се, точно сега те са тук. В момента мисис Скавело е в кабинета на мистър Харисън. Няма я тук, но аз съм сигурна…

— Ами, всъщност, аз искам да говоря с Джоуи. Той също ли е в кабинета на мистър Харисън?

— Не. Той е тук при мен.

— Мислите ли, че е възможно да поговоря малко с него? — попита жената. — Ако това не е твърде голямо безпокойство.

— О, не е никакво безпокойство…

— Няма да задържа дълго линията.

— Разбира се. Само минутка — каза Шери и отдели слушалката от лицето си. — Джоуи, за тебе е. Твоята баба.

— Баба ли? — попита той и изглежда беше учуден.

Джоуи отиде до бюрото. Шери му даде слушалката и той каза „ало“, но нищо повече. Просто беше се вцепенил. Малката му ръка стискаше слушалката така силно, че кокалчетата изглеждаха, като че ли щяха да пробият кожата, която ги покриваше. Той стоеше там с широко отворени очи и слушаше. Кръвта се оттегли от лицето му, а очите се напълниха със сълзи. Изведнъж, с едно ахване и потреперване, той затръшна телефона.

Шери подскочи от изненада.

— Джоуи? Какво не е наред?

Устата на Джоуи трепереше.

— Джоуи?

— Това беше… т-тя.

— Твоята баба.

— Не. В-вещицата.

— Вещица?

— Тя каза… тя ще… ми изреже сърцето.

Чарли изпрати Джоуи в своя кабинет при Кристин, затвори вратата след тях и остана в приемната, за да разпита Шери.

Тя изглеждаше смутена.

— Не трябваше да я оставям да говори с него. Аз не помислих…

— Вината не е твоя — успокои я Хенри Ранкин.

— Разбира се, че не е — каза й Чарли.

— Що за жена…

— Точно това се опитваме да открием — каза Чарли. — Аз искам да помислиш върху обаждането и да отговориш на няколко въпроса.

— Няма много за казване.

— Тя е твърдяла, че е негова баба ли?

— Да.

— Каза ли, че тя е мисис Скавело?

— Ами… не. Тя не си каза името. Обаче знаеше, че той е тук с майка си и изобщо не заподозрях… имам предвид, че гласът й звучеше като на една баба.

— Как точно звучеше? — попита Хенри.

— Господи, не зная… един много приятен глас — отвърна Шери.

— Говореше ли с някакъв акцент? — попита Чарли.

— Не.

— Акцентът не е бил така очевиден, че да ни помогне — каза Хенри. — Почти всеки говори с някакъв вид лек акцент.

— Ами, ако е имало, аз не съм забелязала — каза Шери.

— Чу ли нещо като фон? — попита Чарли.

— Подобен на какво?

— Какъвто и да е шум?

— Не.

— Ако тя се е обадила от външен телефонен автомат, например, биха се чували шумове от трафика, някакъв вид улични шумове.

— Нямаше нищо подобно.

— Каквито и да е шумове, които да могат да ни помогнат да си представим от какъв вид място се е обадила?

— Не. Само нейния глас — отвърна Шери. — Гласът й звучеше така мило…

12.

След своето видение Майка Грейс освободи всички свои последователи, с изключение на Кайл Барлоу и Една Ваноф. После, използвайки телефона в сутерена на църквата, тя се обади в детективската агенция, където бяха отишли Джоуи Скавело и майка му и говори кратко с момчето. Кайл не беше сигурен, че вижда смисъл от това обаждане, но Майка Грейс беше доволна.

— Да го убием не е достатъчно — каза тя. — Ние трябва също да го уплашим и деморализираме. Чрез момчето ние ще уплашим и отчаем самия Сатана. Ще накараме дявола накрая да разбере, че добрият Бог никога няма да му позволи да господства на Земята и тогава той ще изостави своите планове и надежди за слава.

Кайл обичаше да я слуша да говори така. Когато слушаше Майка Грейс знаеше, че самият той е жизненоважна част от най-важните събития в историята на света. Страхопочитанието и смирението го правеха да чувства слабост в колената.

Грейс поведе Кайл и Една към далечния край на сутерена, където в една облицована с дървена ламперия стена имаше хитро скрита врата. Отвъд вратата имаше помещение с размери двадесет на двадесет и шест фута. То беше пълно с оръжия.

В началото на своята мисия Майка Грейс беше получила едно видение, в което тя беше предупредена, че когато дойде Здрачът, ще трябва да бъде готова да се защитава с нещо повече от само молитви. Тя беше приела видението наистина много насериозно. Това не беше единствения оръжеен склад на църквата.

Кайл беше идвал тук много пъти преди. Той се наслаждаваше на хладината на помещението и на лекия аромат на оръжейно масло. Най-много от всичко той изпитваше удоволствие от осъзнаването, че на тези рафтове тихо чакаше ужасно разрушение, като зъл гений в бутилка, нуждаейки се само от една ръка, която да отпуши тапата.

Кайл харесваше огнестрелните оръжия. Той харесваше да обръща многократно някоя пушка в огромните си ръце, усещайки силата в нея по начина, по който един сляп човек усеща значението на брайловото писмо.

Понякога, когато сънят му беше особено дълбок и тежък, той сънуваше, че държи един огромен пистолет в двете ръце и го насочва към хора. Това беше един 357 Магнум с дуло, което изглеждаше като на топ, а когато гръмваше, звукът му беше като от глас на дракон. Всеки път, когато подскачаше в ръцете му, той му доставяше голямо удоволствие.

Тези нощни фантазии безпокояха Барлоу известно време, защото мислеше, че това означава, че в края на краищата дяволът не е бил изгонен от него. Но той започна да вижда, че хората от сънищата са врагове на Бога, и че беше добро за него да фантазира, че ги унищожава. Кайл беше определен от съдбата да бъде инструмент на божествено правосъдие. Така му беше казала Грейс.

Сега в оръжейния склад Майка Грейс отиде към рафтовете покрай стената от лявата страна на вратата. Тя свали една кутия, отвори я, извади увития в найлон револвер, който лежеше вътре и постави оръжието на една маса. Избраният от нея пистолет беше марка Смит&Уесън 38 Чивс Спешъл, едно оръжие, което имаше много силен ефект. Тя взе още едно оръжие от рафта, извади го от кутията му и го постави до първото.

Една Ваноф свали найлоновата опаковка от оръжията.

Преди да беше си отишъл денят, момчето щеше да бъде мъртво и може би щеше да го унищожи едно от тези две оръжия.

Майка Грейс свали една ловна пушка Ремингтън, калибър 20 от един рафт и я донесе на масата.

Вълнението на Кайл растеше.

13.

Джоуи седеше на стола на Чарли зад голямото бюро и отпиваше от кока-колата, която Чарли му беше налял.

Кристин седеше на своето място. Тя беше разтревожена. Няколко пъти Чарли я виждаше да поставя нокътя си между зъбите и почти да го отхапва, преди да осъзнае, че е захапала полиакрил.

Чарли беше разстроен, че те бяха достигнати и смутени тук, в неговата агенция. Бяха дошли при него за помощ, за защита, а сега и двамата бяха отново уплашени.

Седеше на ръба на бюрото си и гледайки Джоуи, каза:

— Ако не искаш да говориш за телефонното обаждане, аз те разбирам. Но наистина бих желал да ти задам някои въпроси.

— Аз мислех, че ние ще наемем Магнъм — каза Джоуи на майка си.

— Миличък, ти си забравел, че Магнъм е в Хавай — напомни му Кристин.

— О, да. Точно така — каза Джоуи. Той изглеждаше обезпокоен. — Магнъм щеше да ни помогне най-добре.

За момент Чарли не разбра за какво говори момчето, но после си спомни телевизионното предаване и се усмихна.

Джоуи отпи голяма глътка от своята кола, изучавайки Чарли над ръба на чашата. Накрая каза:

— Мисля, че и ти ще свършиш работата.

— Ти не трябва да съжаляваш, че си дошъл при нас, Джоуи — каза почти смеейки се Чарли. — Сега… какво ти каза жената по телефона?

— Тя каза… Ти не можеш да се скриеш от мене.

Чарли чу страх да се прокрадва в гласа на момчето и бързо каза:

— Ами, относно това тя има грешка. Ако ще трябва да те крием от нея, ние можем да го направим. Не се безпокой. Какво друго ти каза тя?

— Тя каза, че знае какво съм аз.

— Какво мислиш, че е искала да каже с това?

— Не зная — отвърна момчето. Изглеждаше объркано.

— Какво друго ти каза тя?

— Тя каза… че ще ми изреже сърцето.

Сподавен звук дойде от Кристин. Тя стана, стискайки нервно чантата си.

— Аз мисля, че трябва да заведа Джоуи… някъде.

— Може би, в краен случай — каза утешаващо Чарли. — Но все още не.

— Мисля, че сега е времето. Преди… да се случи нещо. Ние можем да отидем в Сан Франциско. Или по-далеч. Никога не съм била на Карибско море. Сега е добро време на годината за там, нали?

— Дайте ми поне двадесет и четири часа — помоли Чарли.

— Двадесет и четири часа ли? А какво ще стане, ако вещицата ни хване? Не. Ние трябва да заминем днес.

— И колко време възнамерявате да стоите далеч оттук? — попита Чарли. — Една седмица? Един месец? Една година?

— Две седмици ще бъдат достатъчни. Вие ще я намерите за две седмици.

— Не е сигурно.

— Тогава за колко време?

Чарли разбираше и споделяше тревогата на Кристин и искаше да бъде внимателен с нея, но знаеше, че освен това, трябваше да бъде откровен.

— Ясно — каза той, — тя има някаква идея-фикс относно Джоуи. Джоуи поддържа огъня в нея, така да се каже. Без него наоколо тя може да изчезне. Може да се изпари. Ние може никога да не я намерим, ако Джоуи не е тук, да я предизвика да се покаже. Смятате ли да отидете на почивка завинаги?

— Да не би да искате да кажете, че възнамерявате да използвате моя син като стръв?

— Не. Не съвсем. Ние няма да им го дадем право в ръцете. Ще го използваме само да ги съблазни.

— Това е възмутително!

— Но това е единственият начин да я заловим. Ако той не е наблизо, за нея няма да има причина да се покаже. — Чарли отиде до Кристин и постави ръка на рамото й. — Той ще бъде пазен през цялото време. Ще бъде в безопасност.

— Как не!

— Кълна ви се…

— Вие вече взехте регистрационния номер на пикапа — каза тя.

— Това може да не е достатъчно. Може да не доведе доникъде.

— Вие имате името на компанията, която го притежава, „Дъ Тру Уърд“.

— Това може също да не бъде достатъчно. А ако то не е достатъчно, ако не ни доведе доникъде, тогава Джоуи трябва да бъде наблизо, така че старицата да има причина да рискува да се покаже.

— Струва ми се, че ние сме тези, които поемаме рисковете.

— Доверете ми се — каза тихо той.

Кристин срещна очите му.

— Седнете — каза той. Хайде. Дайте ми шанс. По-късно, ако открия какъвто и да е признак, дори и най-малкия, че може да не се справим с положението, аз ще изпратя вас и Джоуи за известно време извън града. Но, моля ви… не още.

Кристин погледна сина си, който бе оставил чашата с кола и седеше зад голямото бюро на Чарли. Изглежда осъзнаваше, че страховете й се предаваха директно на момчето, защото седна и се овладя, както я беше помолил Чарли.

— Джоуи, не се безпокой за вещицата — каза той, след като седна отново на ръба на бюрото си. — Аз зная точно как да се справям с вещици. Остави безпокойството на мен. Сега… ти беше на телефона и тя ти каза, че иска да изреже… да те нарани. А какво каза след това?

— Момчето направи гримаса, опитвайки се да си спомни.

— Не много — каза Джоуи, — само нещо за някакви съдии.

— Съдии ли?

— Да. Тя каза нещо като… че Бог иска от нея да изпрати някакви съдии за мен.

— Да те съдят ли? — попита Чарли.

— Да — отвърна момчето. — Тя каза, че праща тези хора да ме намерят. Каза още, че Бог няма да ме остави да избягам от нея. — Той погледна майка си. — Защо Бог иска тази стара вещица да ме хване?

— Той не иска тя да те хване, миличък. Тя е излъгала. Луда е. Бог няма нищо общо с това.

— Може би по косвен път има — каза, мръщейки се, Чарли. Когато Хенри каза, че пикапът е собственост на една печатарска компания, наречена „Дъ Тру Уърд“9 аз се запитах дали тя не е църковна. Дъ Тру Уърд ще рече свята дума, свещени книги, Библията. Може би ние сме попаднали на религиозен фанатик.

— Или на двама — каза Кристин, поглеждайки към прозореца, очевидно спомняйки си мъжа с белия пикап.

— Или повече от двама, помисли с безпокойство Чарли.

През последните няколко десетилетия, когато стана модерно да не се вярва на никои обществени институции и да се говори с пренебрежение за тях (като че ли не е имало никаква мъдрост в създаването им), бяха се разпространили много религиозни култове, силно желаещи да запълнят вакуума от власт. Някои от тях бяха почтени, добросъвестни издънки на отдавана установени религии, а други бяха шантави организации, създадени за изгода на своите основатели, за тяхното обогатяване или за разпространение на техните евангелия на лудостта, насилието и фанатизма. Калифорния беше по-търпелива на необичайни и спорни идеи, отколкото всеки друг щат в страната. Следователно Калифорния беше дом на повече култове — и добри, и лоши, отколкото където и да било другаде. Нямаше да бъде изненада, ако по някаква странна причина някой от тези култове беше тръгнал да търси изкупителни жертви и бе попаднал на едно невинно шестгодишно момче. Лудост, да, но не особено изненадваща.

Чарли се надяваше, че не това беше обяснението за случилото се на семейство Скавело. Справянето с религиозен фанатик на света мисия беше невероятно трудна задача.

После, когато Чарли се извърна назад към момчето, се случи нещо странно. Нещо ужасяващо.

За момент гладката млада кожа на момчето стана полупрозрачна и после почти напълно прозрачна. По невероятен начин черепът беше видим под кожата. Чарли можеше да види вдлъбнати тъмни очни орбити, взиращи се в него. Червеи, които се гърчеха дълбоко в тези варосани ямички. Костна усмивка. На мястото, където трябваше да бъде носа, зееха черни дупки. Лицето на Джоуи продължаваше да бъде на мястото си, макар да приличаше на неясна снимка, наложена върху скелетно изображение. Едно предчувствие за смърт.

Шокиран, Чарли стана и се изкашля.

Краткото видение го остави почти така бързо, както беше дошло, проблясващо пред него за част от секундата.

Той си каза, че това е било негово въображение, макар никога преди да не беше му се случвало подобно нещо.

Една ледена змия на страха се разви в стомаха му.

Просто въображение. Никакво видение. Видения не съществуваха. Чарли не вярваше в свръхестественото, във феномена ясновидство или в която и да е от тези дрънканици. Той беше човек със здрав разум и се гордееше със своята природа на солидна и надеждна личност.

За да скрие своята изненада и своя страх, но също и за да изгони ужасното видение от съзнанието си, Чарли каза:

— Ами, тогава добре, аз мисля, че вие, Кристин, трябва просто да отидете на работа. Опитайте се, ако можете, да карате нататък, като че ли това е бил един обикновен ден. Зная, че няма да е лесно. Но вие трябва да продължите с вашия бизнес и с вашия живот, докато ние уреждаме този въпрос. Хенри Ранкин ще ви придружава. Вече съм говорил с него за това.

— Вие искате да кажете, че… той ще бъде като мой бодигард?

— Зная, че той не е едър мъж — каза Чарли, — но е експерт по бойните изкуства и носи пистолет, а ако трябваше да избера човек измежду моя персонал, на който да поверя собствения си живот, мисля, че това щеше да бъде Хенри.

— Сигурна съм, че той е компетентен. Но аз наистина не се нуждая от бодигард. Искам да кажа, че Джоуи е този, когото жената иска.

— А добирайки се до вас, тя ще се добере до него по непряк път — каза Чарли. — Хенри идва с вас.

— Ами аз? — попита Джоуи. — Ще ходя ли на забавачка? — той погледна своя часовник с Мики Маус на циферблата. — Вече закъснявам.

— Никаква забавачка днес — отвърна Чарли. — Ти ще останеш с мен.

— Наистина ли? Ще ти помагам ли при някое разследване?

— Разбира се — отвърна с усмивка Чарли. — Бих могъл да използвам един умен млад помощник.

— Ура! Чу ли го, мамо? Аз ще бъда като Магнъм.

Кристин се усмихна насила и въпреки че усмивката й беше фалшива, тя направи лицето й по-красиво от всякога. Чарли жадуваше да види на лицето й една истинска, топла, искрена усмивка.

Тя целуна сина си за довиждане и Чарли можеше да види колко трудно, дори болезнено за нея беше да остави момчето при тези обстоятелства.

Той я водеше към вратата, когато зад тях Джоуи взе отново своята кока-кола.

— Трябва ли да се върна тук след работа? — попита Кристин.

— Ние ще го доведем в магазина в… колко… в пет часа ли?

— Така ще бъде добре.

— После вие и Джоуи ще се приберете у дома си с бодигардовете. Те ще останат през нощта. Двама от тях в къщата с вас. А аз, може би, ще поставя и един човек отвън на улицата да следи хората, които не са от този квартал.

Чарли отвори вратата между своя кабинет и приемната, но внезапно Джоуи извика майка си и тя се обърна.

— Ами кучето? — попита момчето като стана и излезе иззад бюрото на Чарли.

— Ще потърсим някое утре, миличък.

През изминалите няколко минути момчето не бе видимо уплашено. Сега то отново стана напрегнато и неспокойно.

— Днес — каза то. — Ти обеща. Каза, че ще вземем друго куче днес.

— Миличък…

— Аз трябва да имам куче днес, преди да се стъмни — каза жално момчето. Просто трябва да го имам, мамо. Трябва.

— Мога да го взема с мен и да купим едно куче — предложи Чарли.

— Вие имате работа — каза тя.

— Това не е някаква сложна операция, драга лейди. А аз имам персонал, който да ми помага. Моята работа засега е да се грижа за Джоуи, а ако вземането на куче е част от грижата, тогава аз ще отида с него да го купим. Никакъв проблем. Има ли някой магазин за домашни любимци, който да предпочитате?

— Ние взехме Бренди от кучкарника — каза Джоуи. — Спасихме го от сигурна смърт.

— Наистина ли? — попита Чарли.

— Да. Те се готвеха да сложат Бренди да спи. Само че това не беше просто спане, ти разбираш. Това беше… ами, това беше спане, да, но много по-лошо от обикновено спане.

— Аз мога да го заведа при кучкарника — каза Чарли на Кристин.

— Ние ще спасим някое друго куче! — извика радостно Джоуи.

— Ако това не ви създава големи главоболия — каза Кристин.

— Звучи ми като забавление — каза Чарли.

Кристин го погледна с явна благодарност. Той й намигна, а тя се усмихна този път с една полуистинска усмивка. На Чарли му се искаше да я целуне, но не го направи.

— Да не е немска овчарка — каза Кристин. — Тази порода ме плаши. Нито боксер.

— А един грейт дейн10 — пошегува се Чарли. — Или може би един санбернар, или един доберман?

— Да! — извика възбудено Джоуи. — Един доберман!

— А какво ще кажеш за едно голямо свирепо куче вълча порода с дълги три инча зъби — попита Чарли.

— Вие сте непоправими — каза Кристин, отново се усмихна и точно това бе усмивката, която той така много се стараеше да предизвика.

— Ние ще вземем едно добро куче — обеща Чарли. — Не се безпокойте. Доверете ми се.

— Може би аз ще го нарека Плуто — каза Джоуи.

Чарли го погледна подозрително.

— Защо искаш да ме наричаш Плуто? — попита той.

— Не теб, а новото куче — отвърна кискайки се Джоуи.

— Плуто — каза Чарли, обмисляйки името. — Не е лошо.

В този момент на шеги изглеждаше, като че ли всичко беше наред със света. Изглеждаше, че не съществува такова нещо като смъртта. И за пръв път Чарли имаше чувството, че тримата някак си принадлежат един на друг, че техните съдби са свързани, че имат по-голямо бъдеще заедно, отколкото връзката детектив-клиент. Това чувство беше хубаво и топло. Беше твърде лошо, че не можеше да трае дълго.

14.

Два револвера и две ловни пушки лежаха върху масата в оръжейния склад. И четирите оръжия бяха заредени. До тях стояха кутии с резервни муниции.

Майка Грейс беше изпратила Една Ваноф по друга задача. Тя и Кайл бяха сами.

— Аз ще водя атаката — каза Кайл, след като взе едната от ловните пушки.

— Не — каза Майка Грейс.

— Не? Но ти винаги си ми казвала, че ще ми бъде позволено да…

— Убиването на момчето няма да е лесно — каза Майка Грейс.

— Така ли?

— То не е изцяло човешко същество. Сатанинска кръв тече във вените му.

— Мен не ме е страх от него — каза Кайл.

— Би трябвало да те е страх. Неговата сила е голяма и нараства с всеки изминат ден.

— Но аз имам зад себе си силата на Всемогъщия Бог.

— Въпреки всичко, почти сигурно е, че тази първа атака ще бъде неуспешна.

— Аз съм готов да умра — каза той.

— Зная, мило момче. Зная. Но аз не трябва да рискувам да те загубя в самото начало на битката. Ти си твърде ценен. Ти си моята връзка между този свят и царството на духовете.

— Аз съм също Чукът — каза кисело той.

— Аз чувствам твоята сила.

Тя взе пушката от него и я върна на масата.

Кайл чувстваше ужасна нужда да удря по нещо, но да върши това в името на Бога, разбира се. Повече не беше нужно да убива невинни или да им причинява болка за свое удовлетворение. Тези дни бяха отминали завинаги. Но той силно желаеше да бъде войник на Бога. Гърдите го стягаха, а стомахът му се свиваше от тази негова нужда.

Кайл гледаше напред към нападението през нощта. Очакването го държеше в напрежение.

— Аз съм Божият чук — напомни той.

— И ще бъдеш използван, когато му дойде времето — увери го тя.

— Кога?

Когато има реална възможност за унищожаването на детето.

— Ъ? Ако няма възможност да бъде унищожен тази нощ, защо тогава да търсим малкия негодник? Защо да не изчакаме?

— Защото, ако имаме късмет, бихме могли поне да му причиним болка, да го нараним — отвърна Майка Грейс. — А това ще разклати неговата самоувереност. Точно сега малкото зверче вярва, че ние всъщност не можем да му направим нищо. Ако започне да мисли, че е уязвимо, тогава момчето ще стане по-уязвимо. Ние трябва първо да отслабим неговата самоувереност. Не разбираш ли?

Кайл неохотно се съгласи.

— А ако имаме голям късмет — каза Грейс — и ако Бог е с нас, а дяволът не внимава, ние може да бъдем в състояние да убием майка му. Тогава момчето ще бъде само. Кучето вече го няма. Ако майката бъде също отстранена, момчето няма да има никой, неговата самоувереност ще рухне и то ще стане изключително уязвимо.

— Позволи ми тогава да убия майката — примоли се Кайл.

Грейс му се усмихна и поклати отрицателно глава.

— Мило момче — каза тя, — когато Бог поиска от теб да бъдеш Негов чук, аз ще ти кажа. Дотогава ще трябва да имаш търпение.

Чарли стоеше на прозореца с един много мощен бинокъл, който беше дублиран с фотоапарат. Той го фокусира на мъжа, който стоеше долу на улицата до белия пикап.

Непознатият беше висок около шест фута, слаб, бледен, със здраво стиснати устни, с тесен нос и гъсти тъмни вежди, които се съединяваха една с друга. Той изглеждаше напрегнат и не можеше да държи неподвижно ръцете си. Едната ръка подръпна яката на ризата му. Другата приглади косата му, а после пощипна месестата част на ухото. Почеса се по брадичката. Отскубна мъх от сакото си. Отново приглади косата. Той изобщо не приличаше на обикновен работник, който ползва своята обедна почивка.

Чарли му направи няколко снимки.

Когато Кристин Скавело и Хенри заминаха със сивия Файърбърд на жената, наблюдателят почти влезе в пикапа, за да ги последва, но започна да се колебае, да се оглежда озадачен и накрая реши да остане където си беше.

Джоуи стоеше до Чарли. Той беше достатъчно висок, за да вижда през прозореца.

— Той чака мен, а?

— Така изглежда.

— Защо не излезем и го застреляме? — попита Джоуи.

Чарли се засмя.

— Ние не можем просто да стреляме по хората — отвърна той. — Не в Калифорния, във всеки случай. Може би ако това беше Ню Йорк…

— Но ти си частен детектив — каза Джоуи. — Нямаш ли разрешително да убиваш?

— Това е Джеймс Бонд.

— И него ли познаваш? — попита Джоуи.

— Всъщност не. Но познавам брат му — отвърна Чарли.

— Така ли? Аз никога не съм чувал за неговия брат. Как се казва?

— Мюнисипъл Бонд11 — отвърна Чарли.

— Странно име — каза Джоуи, не схващайки шегата.

Той е само шестгодишен, напомни си Чарли. Понякога детето се държи, като че ли е няколко години по-голямо и се изразява с яснота, която не очакваш от един кандидат-първокласник.

Момчето погледна отново през прозореца. То замълча за момент, докато Чарли направи двете последни снимки на мъжа при белия пикап и после каза:

— Не разбирам защо да не можем да го застреляме. Той би ме застрелял ако му се удадеше възможност.

— О, не мисля, че би отишъл толкова далеч — възрази Чарли, опитвайки се да разубеди момчето да не се плаши само.

Но с една невъзмутимост и една твърдост на гласа, които при дадените обстоятелства бяха отвъд границата на неговите години, Джоуи каза:

— О, да. Той би го направил. Той би ме застрелял, ако можеше да го стори, без да го види някой. Ще ме застреля и ще ми изреже сърцето. Ето какво ще направи.

Пет етажа по-долу наблюдателят приглади коса с дългите пръсти на бледата си ръка.