Служители на Здрача

41.

Във Вентура те изоставиха жълтия Кадилак и започнаха да търсят друга кола, докато Чарли не намери един тъмносин Форд ЛТД, чийто собственик достатъчно неблагоразумно беше оставил ключа от колата в контакта на запалването. Чарли кара колата само две мили, преди отново да спре в някакъв слабо осветен паркинг зад един кинотеатър, където свали регистрационните номера и ги хвърли в багажника. После свали номерата от паркираната в съседство Тойота и ги постави на Форда.

При малко късмет, собственикът на Тойотата нямаше да забележи липсата им до утре, а може би, и до по-късно. Освен това, когато я забележеше, можеше да не съобщи веднага за инцидента в полицията. Във всеки случай, нямаше да сложат откраднатите регистрационни номера в списъка за спешно издирване на откраднати коли. Нямаше полицията в щата да търси една двойка табелки и не беше вероятно да се свърже това дребно престъпление с кражбата на Форда. Полицаите щяха да третират съобщението за кражбата на регистрационните номера като обикновен случай на вандалщина. Междувременно, откраднатият Форд щеше да притежава нови регистрационни номера и на практика щеше да престане да бъде спешно търсена кола.

Те напуснаха Вентура, отправяйки се на север и във вторник вечерта в девет и петдесет пристигнаха в Санта Барбара.

Санта Барбара беше едно от любимите места на Чарли за спасение, когато напрежението от работата ставаше непоносимо. Той обикновено отсядаше в странноприемницата в Балтимор или в тази в Монтесито. Този път обаче избра един невзрачен мотел, „Уайл Ауей Лодж“ в източния край на Стейт Стрийт. Като се имаше предвид неговия добре известен вкус към лукса в живота, това беше едва ли не последното място, където някой би могъл да го потърси.

Имаше свободна една стая с кухненски бокс и Чарли я нае за една седмица. Той беше записал в тетрадката за регистриране името Инок Флинт и бе предплатил в брой, така че да не бъде необходимо да показва на чиновника кредитната си карта.

Стаята беше с тюркоазни пердета, тъмнооранжев килим и покривки на леглата с тъмночервени и жълти шарки. Декораторът вероятно е бил ограничен от недостатъчното средства и е закупил каквото е имало по магазините в определени ценови граници. Двойката големи легла имаха матраци, които бяха твърде меки и на буци. Една кушетка беше приспособена за трето легло, но то изглеждаше още по-неудобно. Мебелировката беше лошо подбрана и силно износена. В банята имаше пожълтяло от времето огледало, множество пукнати плочки и един вентилатор на отдушника, който хъхреше като астматик. В кухненския бокс имаше четири стола, една маса, мивка с капеща канелка, очукан хладилник, готварска печка, долнокачествени чинии, още по-долнокачествени сребърни прибори и една кафеварка с пакетчета кафе „Санка“, захар и лъжица за обиране на каймак. Това не беше много, но бе по-чисто, отколкото очакваха.

Докато Кристин слагаше Джоуи в леглото, Чарли свари една кафеварка „Санка“.

— Ммм, ароматът е божествен — каза Кристин, когато няколко минути по-късно влезе в кухничката.

Чарли наля по една чаша за двамата.

— Как е Джоуи? — попита той.

— Заспа преди да успея да го завия. Кучето е при него върху леглото. Обикновено не позволявам това. Но какво пък толкова, аз мисля, че всеки ден, който започва с бомбено нападение и отива на зле е ден, в който трябва да ти бъде позволено да вземеш своето куче в леглото.

Те седяха на кухненската маса до прозореца с изглед към единия край на паркинга и към малък плувен басейн, който беше ограден от олющена ограда от ковано желязо. Мократа чакълеста настилка и паркираните коли бяха облени от оранжевата неонова реклама на мотела. Бурята отново утихваше.

Кафето беше добро, а разговорът още по-добър. Те си приказваха всичко, което им дойдеше на ум — политика, филми, книги, любими места за почивка, работа, музика, мексиканска храна — за всичко друго, освен за Грейс Спайви и Здрача, сякаш негласно бяха се съгласили да забравят сегашното си положение. И двамата ужасно много се нуждаеха от почивка.

За Чарли обаче този разговор значеше много повече. За него това бе възможност да научи повече за Кристин. С любопитството на влюбен мъж, Чарли искаше да знае всяка подробност от нейното съществуване, всяка мисъл или мнение, без значение колко са обикновени.

Може би, той само си въобразяваше, но подозираше, че неговият романтичен интерес към нея съответстваше на нейния интерес към него. Чарли се надяваше, че случаят е такъв. Той искаше, повече от всичко, тя също да го желае.

Към полунощ откри, че й разказва неща, които не бе споделял с никого досега и които отдавна искаше да забрави. Това бяха събития, които мислеше, че са загубили силата си да го нараняват, но когато заговори за тях, той установи, че през цялото време болката е била в него.

Чарли говореше за бедното си детство в Индианаполис, когато липсваше достатъчно храна или достатъчно топлина през зимата, защото чековете на благополучието бяха използвани първо за вино, бира и уиски. Той говореше, как не е можел да спи от страх, че плъховете, от които имаше в изобилие в тяхната порутена барака, ще се качат на леглото при него и ще започнат да го хапят по лицето.

Чарли й разказа за своя буен баща-пияница, който биеше майка му толкова редовно, като че ли това беше някакво съпружеско задължение. Понякога, старецът биеше също и сина си, обикновено, когато беше твърде пиян и нестабилен, за да му нанесе сериозни поражения. Майката на Чарли беше слаба, глупава и със своя собствен вкус към пиенето. Тя по начало не бе искала дете и никога не се намесваше, когато нейният съпруг биеше Чарли.

— Живи ли са още майка ви и баща ви? — попита Кристин.

— Слава Богу, не! Сега, когато работите ми вървят добре, те сигурно щяха да висят на врата ми, преструвайки се на най-добрите родители, каквито някога е имало някое дете. В онзи дом обаче нямаше изобщо каквато и да било любов или привързаност.

— Вие сте изминал труден и дълъг път нагоре по стълбата — каза Кристин.

— Да. Особено като се има предвид, че не се надявах да живея дълго.

Кристин гледаше навън към паркинга и плувния басейн. Той също обърна погледа си към прозореца. Светът беше толкова спокоен и неподвижен, като че ли те бяха единствените хора в него.

— Винаги съм мислел, че моят баща, рано или късно, ще ме убие — каза Чарли. — Странното е, че дори тогава, преди толкова години, аз исках да стана частен детектив, защото бях гледал по телевизията Ричард Даймънд и Питър Ган и знаех, че те никога не са се страхували от нещо. А аз непрекъснато се страхувах. И повече от всичко друго исках да не ме е страх.

— И сега, разбира се, вие сте безстрашен — каза с ирония тя.

— Колко просто изглежда това, когато си само едно дете — отвърна с усмивка той.

Една кола се появи на паркинга и те се взираха, докато от нея не излязоха една млада двойка с две деца.

Чарли наля на двамата още кафе и каза:

— Имах навика да лежа в леглото, да се вслушвам в шума от плъховете и да се моля и двамата ми родители да умрат преди да са успели да ме убият. Бях истински сърдит на Бог, защото Той не откликваше на молитвата ми. Не можех да разбера, защо Той оставяше тези двамата, да тероризират една малко дете. Аз не можех да се защищавам. Защо Бог не защищаваше беззащитните? После, когато пораснах още малко, реших, че Той не може да удовлетвори моята молба, защото е добър и никога не би убил никого, дори такива морално пропаднали хора като моите родители. Така че, аз започнах просто да се моля да се махна от това място. „Мили Боже, аз съм Чарли и всичко, което искам, е да се махна оттук, да живея в някоя почтена къща, да имам пари и да не ме е страх през цялото време.“

Той внезапно си спомни един мрачно комичен епизод, за който не беше се сещал години наред и рязко се изсмя на странния спомен.

— Как можете да се смеете на това? — попита Кристин. — Макар да зная, че нещата явно са се оправили, аз продължавам да се чувствам ужасно, заради онова малко момче в Индианаполис. Сякаш то все още продължава да е там.

— Не, не… Просто… аз си спомних нещо друго, което е смешно по един тъжен начин. Известно време, след като се молих на Бога, може би, цяла година, аз се уморих от дългото чакане, необходимо за отговор на една молитва и преминах за малко на другата страна.

— На другата страна ли?

— Бях чел историята на един мъж, който продал душата се на дявола — отвърна Чарли, взирайки се през прозореца във вихрещия се в тъмнината дъжд. — Един ден, той просто поискал нещо, от което много се нуждаел, и хоп, дяволът му дал да подпише един договор. И така, аз реших, че дяволът е много по-бърз и по-ефикасен от Бог и започнах нощем да се моля на него.

— Надявам се, че той изобщо не се е появил с договор.

— Точно така. Оказа се, че той е също толкова неефикасен, колкото Бог. Тогава, една нощ ми хрумна, че моите родители със сигурност ще отидат в Ада и ако аз продам душата си на дявола, също ще отида там, право при тях, за цяла вечност. Бях така уплашен от това, че станах от леглото в тъмнината и започнах усърдно да се моля на Бог да ме спаси. Казах Му, че разбирам, че има да отговаря на много молитви, че осъзнавам необходимостта от известно време, докато стигне до моята и че Го моля да ми прости, загдето съм се усъмнил в Него. Предполагам, че съм вдигнал някакъв шум, защото майка ми дойде в моята стая, за да види какво става. Тя беше толкова пияна, както винаги. Когато й казах, не разговарям с Бога, тя рече: „Така ли? Тогава кажи на Бога, че твоят татко е отново навън с някоя курва и Го помоли да направи така, че на този негодник да му окапе кура“.

— Велики Боже! — възкликна Кристин, смеейки се, но беше шокирана.

Чарли знаеше, че тя не е шокирана от думата или от неговото решение да й разкаже тази история. Всъщност Кристин беше шокирана от грубостта, с която майка му бе разкрила отношенията в дома, в който бе израснал.

— Аз бях само десетгодишен, но бях прекарал целия си живот в най-лошата част на града — каза Чарли, — а моите родители никога нямаше да бъдат сбъркани с Ози и Хариет, така че още тогава знаех, за какво говореше тя и мислех, че това е най-забавното нещо, което някога бях чувал. След този случай, всяка нощ, когато казвах своите молитви, рано или късно се сещах, какво майка ми бе поискала от Бога да направи на моя баща и започвах да се смея. Не можех да завърша никоя молитва, без да се засмея. След известно време, аз просто престанах да говоря на Бога и по времето, когато бях вече дванадесет-тринадесетгодишен знаех, че може би нямаше никакъв Бог, нито дявол и че дори да имаше, човек трябва сам да гради щастието си в живота.

Кристин му разказа още за своята майка, за манастира и за работата в Уайн & Дайн. Някои от нейните истории бяха почти толкова тъжни, колкото тези от неговата младост, а други бяха забавни. Всичките разкази обаче бяха от най-очарователните, които бе чувал някога, защото бяха нейни.

От време на време, някой от тях казваше, че трябва малко да поспят. И двамата бяха истински изтощени, но въпреки това продължаваха да говорят на две кафеварки „Санка“. В 1:30 след полунощ, Чарли осъзна, че непреодолимото желание да се опознаят по-добре не беше единствената причина, поради която те не искаха да си легнат. Страхуваха се да спят. Те често поглеждаха през прозореца и Чарли установи, че и двамата очакваха да видят някой бял пикап „Форд“ да влиза в паркинга на мотела.

— Вижте какво — каза накрая той. — Ние не можем да останем будни цяла нощ. Те не могат да ни намерят тук. Няма начин. Нека да си легнем. Нужно е да си отпочинем за това, което ни предстои.

Кристин погледна през прозореца.

— Ако спим на смени, един от нас може винаги да бъде на пост — каза тя.

— Не е необходимо. Няма начин, по който да могат да ни проследят.

— Аз ще поема първата смяна — каза Кристин. — Вие отидете да спите, а аз ще ви събудя, да кажем в… четири и тридесет.

— Не — възрази с въздишка той. — Чувствам се много бодър. Вие спете.

— Ще ме събудите ли в четири и тридесет, за да ви сменя?

— Добре.

Те занесоха чашите от кафето и ги изплакнаха. После те някак си останаха един до друг, целувайки се нежно. Ръцете му се движеха по тялото й и леко я милваха. Чарли беше развълнуван от нейната фигура и от нейната плът. Ако Джоуи не беше в същото помещение, Чарли щеше да се люби с нея и това щеше да бъде най-хубавото нещо, което някой от тях е познавал. Но всичко, което можеха да направят, беше да се притискат един към друг в кухничката, докато накрая безпокойството не надделя над удоволствието. После тя го целуна три пъти, веднъж силно и два пъти леко по ъгълчетата на устата и отиде да си легне.

След като угасиха всички светлини, той седна при масата до прозореца и започна да наблюдава паркинга.

Чарли нямаше намерение да събужда Кристин в четири и тридесет. Половин час, след като тя се присъедини към Джоуи в леглото, когато Чарли беше сигурен, че е заспала, той отиде тихо до другото легло.

Докато чакаше съня да го обори, Чарли си мислеше отново за това, което бе разказал на Кристин за своето детство и за първи път от двадесет и пет години каза една молитва. Както преди, той се молеше за безопасността и избавлението на малко момче, макар че този път молитвата не беше за момчето от Индианаполис, което някога бе той, а за едно момче в Санта Барбара, което случайно беше станало център на омразата на някаква луда старица.

„Не оставяй Грейс Спайви да направи това, Господи. Не я оставяй да убие едно невинно дете от Твое име. Не може да има по-голямо богохулство от това. Ако Ти наистина съществуваш, ако Теб наистина те е грижа, тогава, със сигурност, сега е времето да направиш едно от Твоите чудеса. Изпрати едно ято гарвани да изкълват очите на старицата. Изпрати мощен порой, който да я отнесе. Нещо. Поне сърдечна атака, удар, нещо, което да я спре.“

Докато се слушаше да се моли, Чарли осъзна защо е нарушил мълчанието между Бога и себе си след всичките тези години. Това бе защото за първи път от дълго време, докато бягаше от старицата и нейните фанатици, той се чувстваше като дете, което е неспособно да се справи и се нуждае от помощ.

42.

В съня си, Кайл Барлоу беше убит. Един противник без лице го пронизваше многократно и той знаеше, че умира. Все пак, не го болеше и не го беше страх. Кайл не се отбраняваше. Просто беше се предал. И в това примирение откри най-дълбокото усещане за спокойствие, което някога беше познавал. Макар да беше убит, сънят бе приятен, а не кошмар. Една част от него знаеше, по някакъв начин, че бе убит не целия, а само лошата му част, само старият Кайл, който мразеше света. И след окончателното ликвидиране на тази част, той щеше да бъде като всеки друг. Това беше единственото нещо в живота, което беше искал. Да бъде като всеки друг…

Телефонът иззвъня. Кайл го потърси пипнешком в тъмнината.

— Ало?

— Кайл? — беше Майка Грейс.

— Аз съм — отвърна той, прогонвайки мигновено съня.

— Случиха се много неща — каза тя.

Кайл погледна светещия циферблат на часовника. Беше 4:06 часа сутринта.

— Какво? Какво се е случило? — попита той.

— Ние изгаряме неверниците — каза тайнствено тя.

— Аз исках да бъда там, ако нещо е предстояло да се случи.

— Ние ги изгорихме и посолихме земята, така че те повече не могат да се върнат — каза тя с повишаващ се глас.

— Ти ми обеща. Аз исках да бъда там.

— Досега не съм имала нужда от теб — каза Майка Грейс.

Кайл отхвърли завивките и седна на ръба на леглото, усмихвайки се в тъмнината.

— Какво искаш да направя? — попита той.

— Те отведоха момчето. Опитват се да го скрият от нас, докато силата му порасне, докато стане недосегаем.

— Къде са го завели? — попита Кайл.

— Не зная със сигурност. Някъде към Вентура. Толкова зная. Очаквам повече новини или видение, които да изяснят положението. Междувременно, ние потегляме на север.

— Кои?

— Ти, аз, Една и шест или осем души от останалите.

— Да търсим момчето ли?

— Да. Ти трябва да си вземеш някои дрехи и да дойдеш в църквата. Потегляме най-късно след час.

— Тръгвам веднага — каза Кайл.

— Бог да те благослови — отвърна тя и затвори телефона.

Барлоу беше уплашен. Спомняше си съня, спомняше си колко добре беше се чувствал в него и мислеше, че знае какво означава това: той губеше своя вкус към насилието, жаждата си за кръв. Но това не беше хубаво, защото сега, за първи път в своя живот имаше удобен случай да използва своя талант в нещо добро. Фактически, неговото спасение зависеше от успешното изпълнение на тази задача.

Той трябваше да убие момчето. Точно това се искаше. Не трябваше да губи напълно лютата омраза, която беше мотивирала целия му живот.

Времето напредваше. Здрачът се приближаваше. И вече Грейс имаше нужда той да бъде Божия чук.

43.

В сряда сутринта вече не валеше и небето беше само наполовина закрито от облаци.

Чарли стана пръв, взе един душ и докато се събудят Кристин и Джоуи направи кафе.

Кристин изглеждаше изненадана, че те още са живи. Тя нямаше пеньоар, така че наметна върху себе си едно одеяло и влезе в кухнята, увита като индианка. Една красива индианка.

— Ти не ме събуди, за да те сменя в дежурството — каза Кристин.

— Това не е флотата — отвърна, усмихвайки се Чарли, решил да избегне паниката, която беше ги заразила вчера.

Когато бяха твърде възбудени, те не действаха, а само реагираха. А този вид поведение можеше да доведе накрая до тяхната гибел.

Чарли трябваше да мисли, да състави план. А той не можеше да направи нищо, ако прекарваше цялото си време в нервно озъртане. Тук, в Санта Барбара, те бяха в безопасност, просто трябваше да бъдат малко предпазливи.

— Но ние, всичките, сме спали по едно и също време — каза Кристин.

— Нуждаехме се от тази почивка.

— Но аз съм спала така дълбоко… че те биха могли да се вмъкнат тук и аз да разбера едва когато започне стрелбата.

— Къде е камерата? — попита Чарли, оглеждайки се намръщено. — Да не снемаме някоя реклама на Соминекс?

— Мислиш ли, че сме в безопасност? Попита с въздишка тя и се усмихна.

— Да.

— Наистина ли?

— Оцеляхме тази нощ, нали?

Джоуи влезе в кухнята бос и по долни гащи. Косата му беше разрошена, а вида сънен.

— Сънувах вещицата — каза той.

— Сънищата не могат да ти навредят — успокои го Чарли.

Тази сутрин момчето беше сериозно. В неговите яркосини очи нямаше никакъв блясък.

— Сънувах, че тя използва своята магия, за да те превърне в буболечка и после просто те стъпка — каза Джоуи.

— Сънищата не означават нищо — каза Чарли. — Веднъж сънувах, че съм президент на Съединените Щати, но ти не виждаш никакви хора от Тайната Служба да се въртят около мен, нали?

— Тя уби… в съня тя уби и мама — каза Джоуи.

Кристин го прегърна.

— Чарли е прав, миличък — каза тя. — Сънищата не означават нищо.

— Нищо от това, което някога съм сънувал, не се е случвало досега — каза Чарли.

Джоуи отиде до прозореца и се взря навън в паркинга.

— Тя е някъде там, навън — каза той.

Кристин погледна Чарли. Той знаеше какво мисли тя. Момчето досега беше учудващо издръжливо. Съвземаше се от всеки шок, възстановяваше се след всеки ужас и винаги беше в състояние да се усмихне още веднъж. Но, може би, неговите резерви вече бяха се изтощили.

Чубака влезе безшумно в кухничката, спря до момчето и тихичко изръмжа.

— Виждате ли? — каза Джоуи. — Чубака знае. Чубака знае, че тя е някъде там, навън.

Обичайната живост на момчето беше изчезнала. Беше обезпокоително да го гледаш така посърнало и паднало духом.

Чарли и Кристин се опитваха да му повдигнат настроението и с шеги, но без никакъв резултат.

По-късно, в девет и тридесет, те закусиха в една сладкарница наблизо. Чарли и Кристин умираха от глад, но трябваше непрекъснато да подтикват Джоуи да яде. Те бяха в сепаре до един от големите прозорци, а Джоуи продължаваше да гледа навън в небето, където няколко сини ивици приличаха на ярко оцветени въжета, свързващи сивите облаци. Той изглеждаше толкова мрачен, колкото можеше да изглежда едно шестгодишно дете.

Чарли се питаше, защо погледът на момчето беше многократно привличан от небето. Дали не очакваше да дойде вещицата, яхнала своята метла?

Да, всъщност, може би, точно от това се безпокоеше Джоуи. Когато си на шест години, невинаги е възможно да правиш разлика между реалната и въображаемата опасност. На тази възраст, ти вярваш в чудовището което живее в килера и си убеден, че нещо, дори по-лошо, се е свило под твоето легло. Да се търсят метли с дръжка в небето имаше, може би, за Джоуи същия смисъл, както да се търсят бели пикапи „Форд“ на шосето.

Чубака беше в колата пред кафенето. След като приключиха със закуската, те му занесоха шунка и яйца, които той изяде с удоволствие.

— Миналата вечер му дадохме хамбургери, а тази сутрин шунка с яйца — каза Кристин. — Трябва да намерим някоя бакалница и да му купим истинска храна за кучата, преди на този пес да му е хрумнало, че е човек.

Те отидоха отново на пазар за дрехи и лични вещи в един търговски център точно до Ийст Стейт Стрийт. Джоуи пробва някои дрехи, равнодушно, без ентусиазма, който беше показал вчера. Той говори малко и изобщо не се усмихна.

Кристин очевидно се безпокоеше за него. Също и Чарли.

Те завършиха пазаруването преди обяд. Последното нещо, което купиха, беше малко електронно устройство от магазина за радиоуредби. То имаше размерите на кутия цигари и беше продукт на 70-те и 80-те параноидни години, който не би имал никакви купувачи в една ера на по-голямо доверие. Устройството представляваше детектор на подслушвателни устройства и можеше да ти каже, дали твоята линия е свързана със записващо устройство или някакъв друг механизъм за проследяване.

В една телефонна будка близо до страничния вход на Сиърс, Чарли отви тази част на слушалката, която се поставяше до ухото и зави друга, която беше с детектор на подслушвателни устройства. Той свали микрофона от слушалката, използва един ключ от колата, за да даде накъсо инхибитора, който правеше невъзможен разговора на голямо разстояние без намесата на оператор и телефонира на Клемет-Харисън в Коста Меса без такса. Ако неговият апарат покажеше подслушване, той беше в състояние да затвори в първата частица от секундата след установяването на връзката и, най-вероятно, да прекъсне линията, преди някой да е и имал възможност дори да установи, че повикването е било от район с друг код.

Сигналът на номера звънна два пъти и после се чу едно щракване.

Уредът в ръката на Чарли не показа да има подслушвателно устройство. Но вместо познатия глас на Шери Ордуей, на позвъняването отговори запис на телефонна компания: „Номерът, който сте избрали, повече не се обслужва. Моля, консултирайте се с вашия телефонен указател за правилния номер или телефонирайте на оператора за…“

Чарли затвори телефона.

Опита отново.

Получи същия отговор.

С гризящо го предчувствие за беда, той набра телефонния номер в дома на Ранкин. Слушалката беше вдигната още при първото позвъняване и отново уредът не показа наличие на подслушвателно устройство. Този път, обаче, гласът не беше от запис.

— Ало? — каза Хенри.

— Аз съм, Хенри — отвърна Чарли. — Току-що звъних в агенцията…

— Чакам през цялото време на телефона. Знаех, че рано или късно ще се опиташ да се свържеш с мен — каза Хенри. — Ние имаме неприятности, Чарли, Имаме големи неприятности.

Отвън Кристин не можеше да чуе какво казва Чарли, но разбираше, че нещо лошо беше се случило. Когато накрая затвори телефона и отвори вратата тип хармоника, той беше мъртвобледен.

— Какво не е наред? — попита тя.

— Няма нищо нередно — отвърна той, след като погледна Джоуи. — Говорих с Хенри Ранкин. Те продължават да работят по случая, но още няма нищо ново за докладване.

Чарли лъжеше заради Джоуи, но момчето усети това, както и Кристин и попита:

— Какво ще направи тя сега? Какво ще направи вещицата сега?

— Нищо — отвърна Чарли. — Тя не може да ни намери, така че просто е освирепяла там, долу, в Ориндж. Това е всичко.

— Какво значи да е освирепяла? — попита Джоуи.

— Не се безпокой за това. Ние сме окей. Всичко върви според плана. Сега, нека се върнем към колата, да намерим някакъв супермаркет и да се запасим с храна.

Минавайки през откритото пространство на търговския център и през целия път до колата, Чарли неспокойно се оглеждаше с видима напрегнатост, каквато не беше показал през цялата сутрин.

Кристин беше започнала да приема неговите уверения, че в Санта Барбара са в безопасност, но сега страхът изпълзяваше от нейното подсъзнание и отново я обземаше.

Времето се влоши отново, като че ли беше предзнаменование за подновената опасност. Небето започна да се покрива с черни облаци.

Те намериха някакъв супермаркет и докато пазаруваха, Джоуи се движеше пред тях по пътеката между рафтовете. Обикновено, той подтичваше отпред и търсеше нещата по техния списък за пазаруване, силно желаещ да помогне. Днес обаче се движеше бавно и проявяваше слаб интерес към рафтовете.

— Моята агенция е била подпалена миналата нощ — каза тихо Чарли, когато момчето беше се отдалечило на достатъчно голямо разстояние.

— Подпалена ли? — попита Кристин и внезапно я сви стомаха. — Искаш да кажеш… че е изгоряла?

Той кимна, докато взимаше две кутии с мандаринови резенчета от рафта и ги слагаше в количката за пазаруване.

— Всичко е… загубено… мебелировка, оборудване, всичките папки… са изчезнали. — Той направи пауза, докато покрай тях минаваха две жени с колички. — Те бяха в огнеупорни шкафове, но някой е отворил чекмеджетата, извадил е всички документи и ги е залял с бензин.

— Но при работа като твоята, ти би трябвало да имаш алармени устройства срещу крадци… — каза шокирана Кристин.

— Две независими една от друга системи и двете с аварийни източници на захранване в случай на прекъсване на тока — отвърна Чарли.

— Но това е добро обезопасяване.

— Да, такова трябваше да бъде. Но нейните хора са го преодолели по някакъв начин.

— Ти мислиш, че това е работа на Грейс Спайви — каза Кристин и почувства, че й прилошава.

— Аз зная, че е била Грейс. Ти още не си чула всичко, което се е случило миналата нощ. Освен това, трябва да е била тя, защото в цялата работа е вложена огромна ярост и отчаяние. Тя трябва да е разгневена и отчаяна точно сега, защото сме й се изплъзнали. Не знае къде сме отишли и не може да се добере до Джоуи, така че нанася безразборно удари, където може, изпадайки в луда ярост.

Кристин си спомни бюрото Хенредон в своя работен кабинет и картините на Мартин Грийн и каза:

— О, дявол да го вземе, Чарли. Така съжалявам. Заради мен ти си загубил своята работа и всичко…

— Всичко може да бъде заменено — каза Чарли, макар тя да виждаше, че загубата беше го разтревожила. — Най-важните файлове и микрофилми се съхраняват другаде. Те могат да бъдат възстановени. Можем да намерим нови канцеларии. Застраховката ще покрие почти всичко. Но не парите или неудобството ме безпокоят. Факт е, че за няколко дни, докато Хенри организира там нещата, моите хора няма да са в състояние да следят зорко Грейс Спайви и няма да можем да разчитаме на тяхната подкрепа. Временно ще бъдем оставени сами на себе си.

Това беше една смущаваща мисъл.

Джоуи се върна с една кутия ананасов компот.

— Може ли да я взема, мамо? — попита той.

— Разбира се — отвърна Кристин и постави кутията в количката. Ако знаеше, че това ще предизвика усмивка на неговото малко мрачно лице, тя би му позволила да вземе цял пакет с бадеми или някакво друго лакомство, което обикновено не му беше позволено.

Джоуи се отдалечи напред, за да проучи останалата част от пътеката.

— Ти спомена, че още нещо се е случило миналата нощ — обърна се Кристин към Чарли.

Чарли се поколеба. Той сложи два буркана с компот от ябълки в количката. После каза със съчувствие и загриженост:

— Твоята къща също е била подпалена.

Мигновено, без съзнателно намерение, Кристин бе започнала да съставя списък на нещата, които беше загубила, на сантименталните, както също на истински ценните неща, които този палеж беше откраднал от нея: всички бебешки снимки на Джоуи; ориенталския килим във всекидневната на стойност петнадесет хиляди долара, който беше първото нещо, притежавано от нея, нейния първи жест на задоволяване на собствените желания след годините на себеотрицание, изисквано от майка й; снимките на Тони, нейния отдавна починал брат; колекцията й от Лалик кристал…

За един ужасен момент, Кристин почти избухна в сълзи, но точно тогава се върна Джоуи, за да каже, че отделението с млечни продукти е в края на тази пътека и че той би искал малко извара с ананас. А Кристин осъзна, че загубата на ориенталските килими, картините и дори старите снимки не са чак толкова важни, докато тя има Джоуи. Той беше единственото незаменимо нещо в нейния живот. Тя преодоля плача и му обеща, че ще купи изварата.

— А също и моята къща — каза Чарли, когато Джоуи отново се отдалечи.

За момент, Кристин не беше сигурна, че е разбрала.

— Изгоряла ли? — попита тя.

— До основи — отвърна той.

— О, Боже мой!

Това беше твърде много. Кристин се почувства като разпространителка на чума. Тя носеше беда на всеки, който се опитваше да й помогне.

— Ти виждаш, че Грейс е отчаяна — каза възбудено Чарли. — Тя не знае къде сме отишли, наистина мисли, че Джоуи е Антихриста и се страхува, че ще претърпи неуспех във възложената й от Бога мисия. Грейс е ядосана и уплашена, и нанася удари напосоки. Самият факт, че тя върши тези неща означава, че ние сме в безопасност тук и още, че тя бързо се самоунищожава. Отишла е твърде далеч. Преминала е всякакви граници. Полицаите не могат да не свържат тези три палежа с убийствата в твоята къща миналата нощ и с взривяването на къщата на Мириам Ранкин в Лагуна. Това е сега най-голямата история в Ориндж, а може би, най-голямата и в целия щат. Тя не може да обикаля така, да взривява и изгаря до основи къщите. За Бога, тя започна война в окръг Ориндж и никой няма да търпи това. Полицаите възнамеряват вече здраво да се заемат с нея. Те ще подложат на строг разпит нея и всеки в нейната църква. Ще разгледат делата й под микроскоп. Тя трябва да е направила някаква грешка миналата нощ. Трябва да е оставила уличаващо я доказателство. Някъде. По някакъв начин. Една малка грешка е всичко, от което се нуждаят полицаите. Те ще се уловят за нея и ще оборят алибито на Грейс. Тя е свършена. Всичко е само въпрос на време. Ние трябва само да се крием тук в продължение на няколко дни, да стоим в мотела и да чакаме Църквата на Здрача да се разпадне.

— Надявам се, че си прав — каза Кристин, но всъщност не хранеше никакви надежди. Не отново.

Джоуи се върна с изварата и остана известно време близо до тях, докато не навлязоха в една пътека, съдържаща отделение за играчки, където той се отправи, за да разгледа пластмасовите оръжия.

— Ние ще завършим пазаруването, ще вземем една връзка списания, тесте карти, няколко игри и от каквото друго се нуждаем, за да бъдем заети през останалата част от седмицата. След като отнесем всичко в стаята, аз ще се освободя от колата…

— Но аз мислех, че тя няма да бъде включена в никакъв списък за спешно търсени коли поне още няколко дни. Така каза ти.

Чарли се опитваше да не изглежда мрачен, но не можеше да скрие безпокойството нито от лицето, нито от гласа си. Той взе един пакет бисквити и го сложи в количката.

— Да, ама, според Хенри, полицаите вече са намерили жълтия Кадилак, който изоставихме във Вентура и вече са го свързали с откраднатия Форд ЛТД и липсващите табели с номерата. Те са взели отпечатъци от пръсти от Кадилака и понеже моите отпечатъци от пръстите се пазят в архива заедно с моето заявление за лична служебна карта, бързо са направили връзката.

— Но от това, което каза ти, аз не очаквах, че те ще работят толкова бързо.

— Обикновено не работят толкова бързо. Но за съжаление имаме лош късмет.

— Какво още?

— Този Кадилак е собственост на някакъв щатски сенатор. Полицията не е процедирала така, както при обикновено съобщение за открадната кола.

— Ние кутсузи ли сме или какво?

— Просто малко лош късмет — каза Чарли, но беше явно разстроен от това откритие.

От другата страна на пътеката, срещу бисквитите, беше отделението за пържени картофи и други храни за закуска — точно нещата, от които тя се опитваше да държи далеч Джоуи. Но сега сложи пържени картофи и някои други от тези храни в количката. Кристин правеше това отчасти, защото искаше да зарадва Джоуи, но също й защото изглеждаше да си отказват нещо, когато времето, което им оставаше, можеше да бъде много кратко.

— И така, сега полицаите не търсят просто Форда ЛТД — каза Кристин. — Те търсят също и теб.

— Има и по-лошо — каза той шепнешком.

Тя го погледна втренчено. Не беше сигурна, че иска да чуе това, което той имаше да й каже. През последните няколко дни тя имаше чувството, че те всички бяха уловени в някакво менгеме. За изминалите няколко часа, челюстите на менгемето бяха се охлабили малко, но сега Грейс Спайви беше притегнала отново дръжката.

— Те са намерили моя Мерцедес в паркинга на Уестууд. Едно телефонно обаждане ги е изпратило при него. В багажника… те са намерили едно мъртво тяло.

— Чие? — попита уплашено Кристин.

— Те още не знаят. На някакъв мъж. Около тридесетгодишен. Неустановена самоличност. Бил е прострелян два пъти.

— Хората на Спайви са го убили и са го сложили в твоята кола? — попита тя, държейки под око Джоуи, докато той изпробваше оръжията-играчки в края на пътеката.

— Да, така мисля. Може би, той е бил в паркинга, когато са ни нападнали. Може би е видял твърде много и е трябвало да бъде елиминиран, а са установили, че биха могли да използват тялото му, за да насочат полицията след мен. Сега не ни търсят само хилядата или две хилядите последователи на Грейс. Тя е накарала всеки полицай в щата да й помага при търсенето.

Те стояха неподвижно, говорейки тихо, но напрегнато и повече не се преструваха, че се интересуват само от бакалските стоки.

— Но сигурно полицията не мисли, че ти си го убил.

— Те са длъжни да приемат, че по някакъв начин съм замесен.

— Но полицаите не са ли установили, че това е свързано с църквата, с тази луда жена…

— Разбира се, че са го свързали. Те обаче може да мислят, че човекът в моя багажник е някой от нейните хора и че аз съм го убил. Дори и да подозират, че това е инсценирано, те, все пак, ще искат да говорят с мен, за да получат някакво оправдание.

Целият свят беше сега по следите им. Нямаше никаква надежда. Отчаянието се просмукваше в костите като някакъв токсичен химикал, разтваряйки силата си. Тя просто искаше да легне, за затвори очи и малко да поспи.

— Хайде — подкани я Чарли. — Нека завършим с пазаруването, да занесем всичко в мотела и после да се отървем от колата. Искам да се скрия вътре, преди някой полицай да е забелязал табелките с регистрационни номера или да ме е познал.

— Как мислиш, дали полицията знае, че ние сме се отправили към Санта Барбара, след като сме напуснали Вентура?

— Те не могат да знаят със сигурност. Но трябва да са помислили, че сме избягали от Лос Анджелис, движейки се на север, така че Санта Барбара е добро предположение.

Докато вървяха нагоре-надолу по оставащите пътеки и докато отмятаха и плащаха продуктите, Кристин откри, че дишането й е затруднено. Чувстваше се, като че ли към тях бе насочена светлината на прожектор и чакаше да засвирят сирени и алармени устройства.

Джоуи бе станал още по-летаргичен и сериозен от преди. Той чувстваше, че те крият нещо от него и може би не беше добре да се премълчава истината, но тя реши, че би било по-лошо, ако му каже, че вещицата е изгорила тяхната къща. Това щеше да го убеди, че те никога няма да се върнат обратно в техния дом, което можеше да се окаже повече, отколкото той би могъл да понесе.

Защото, може би, това беше истината. Може би, никога нямаше да имат възможност да се върнат отново у дома.

44.

Чарли закара Форда в паркинга на мотела, паркира го на мястото пред техния апартамент… и видя движение в малкото прозорче на кухничката. Това, може би, беше негово въображение, разбира се. Или беше зърнал прислужницата. Той не вярваше да е нито едното, нито другото.

Вместо да изключи двигателя, Чарли незабавно превключи на заден ход и започна да изтегля колата от паркинга.

— Какво не е наред? — попита Кристин.

— Имаме гости — отвърна той.

— Какво? Къде?

— Вещицата. — Чу се от задната седалка изпълненият с ужас глас на Джоуи.

Пред тях, докато те се измъкваха назад, вратата на техния апартамент започна да се отваря.

Как, по дяволите, ни намериха толкова скоро? Питаше се Чарли.

Тъй като не искаше да губи време да обръща колата, той продължи бързо на заден ход към пътя пред мотела.

На улицата се появи един бял пикап и свърна към бордюра, блокирайки изхода от Уайл Ауей Лодж.

Чарли го видя в огледалото за обратно виждане, натисна спирачките и избягна сблъскването.

Той чу стрелба. Двама мъже с автомати бяха излезли от мотелската стая.

— Лягайте долу!

Кристин погледна назад към Джоуи.

— Лягай на пода! — извика му тя.

— Ти също — каза Чарли като в същото време даде отново газ, завъртя волана и се отдалечи от пикапа зад тях.

Кристин откачи предпазния колан и се сви долу, държейки главата си под прозорците.

Ако през вратата преминеше куршум, тя и без това щеше да бъде убита.

Чарли не можеше да направи нищо друго, освен да се махне по най-бързия начин оттам.

Чубака лаеше оглушително.

Чарли обърна колата през паркинга, закачайки странично една Тойота и удряйки силно единия край на оградата около плувния басейн. Към улицата нямаше друг изход, но него не го беше грижа. Той си направи собствен изход, като даде заден ход през тротоара и бордюра. Шасито бе одраскано. Чарли се помоли да не се е пробил резервоара, а Фордът се друсна на паважа. Двигателят не угасна. Слава Богу. Сърцето му тупкаше така бързо, както бумтяха шестте цилиндъра на седана и продължавайки да държи натиснат педала на газта, Чарли изкара колата с рев на заден ход на Стейт Стрийт. Гумите изсвириха и запушиха, а Фордът за малко не блъсна един Фолксваген, който се изкачваше нагоре по хълма и принуди още половин дузина коли да ударят спирачки и въртят лудо волана, за да се отстранят от пътя му.

Белият пикап марка „Форд“ се изтегли от изхода на мотела, който беше блокирал, върна се отново на улицата и се опита да ги блъсне. Решетката на пикапа изглеждаше като голяма хилеща се уста, паст на акула, докато се приближаваше към тях. Зад предното стъкло се виждаха двама мъже. Пикапът удари десния преден калник на Форда. Чу се измъчен вик, стържене на метал и звук от разбито стъкло, когато бе счупен десния фар. Фордът се олюля от удара, Джоуи извика, кучето изскимтя, а Чарли почти си прехапа езика.

Кристин започна да се надига, за да види какво беше се случило, но Чарли й извика да стои ниско долу. Той превключи скоростите и потегли напред, на изток по Стейт Стрийт, правейки широка дъга зад белия пикап. Пикапът се опита да блъсне Форда на заден ход, но Чарли бе успял да го изтегли навреме.

Очакваше, че смачканият калник ще пречи на гумата и накрая ще ги принуди да спрат, но това не стана. Имаше малко дрънчене, докато паднаха няколко счупени парчета от колата, но нямаше стържещ звук като при удари по гумата или задиране в полуоските.

Той му изстрели. В колата се забиваха куршуми, но нито един от тях не проникна в купето. После Фордът увеличи скоростта си и те се измъкнаха от обсега на куршумите.

Чарли скърцаше така силно със зъби, че го заболяха челюстите, но не можеше да спре.

Отпред, при ъгъла на една пресечка вдясно от тях, се появи друг бял пикап, който излезе, движейки се бързо, от сянката на огромен дъб.

Господи, те бяха навсякъде!

Новият пикап се втурна към линията на пресичането с намерение да блокира пътя на Чарли. За да го избегне, Чарли се изтегли дръзко в насрещното движение. Един Мустанг заобиколи Форда, а зад Мустанга червен Дагуър скочи на бордюра и се бухна в паркинга на един Бъргър Кинг22, за да избегне сблъскването.

Фордът достигна пресечката. Колата реагираше твърде бавно, въпреки че Чарли беше натиснал педала на газта до ламарината.

Вторият пикап продължаваше да се приближава отдясно. Той вече не можеше да му препречи пътя. Беше твърде късно за това. В замяна обаче се опита да се блъсне в него.

Чарли продължаваше да бъде в насрещното платно. Шофьорът на един идващ насреща Понтиак удари твърде рязко спирачките и колата му започна да се плъзга. Тя беше се обърнала косо и идваше право към тях с непреодолима сила.

Чарли отпусна педала на газта, но не удари спирачките, защото щеше да загуби своята гъвкавост, ако спреше напълно и щеше само да отдалечи момента на удара.

За частица от секундата той обмисли всички възможности. Не можеше да завие наляво в напречната улица, защото беше пълна с движещи се превозни средства. Не можеше да отиде надясно, защото колата се носеше към него от тази посока. Не можеше да избегне пикапа със заден ход, защото зад него имаше много коли и освен това нямаше време да превключва скоростите и да се оттегля назад. Можеше да върви само напред, срещу плъзгащия се към него Понтиак и да се опита да избегне огромната като планина стоманена маса.

Една гумена ивица се обели от едно от колелата на Понтиака и се завъртя във въздуха като летяща змия.

След още една частица от секундата положението се измени:

Понтиакът не се приближаваше повече към него с широката си страна, а продължи да се завърта, докато не се обърна на сто и осемдесет градуса от първоначалната си позиция. Сега беше обърнат към Форда със задната си част и въпреки че продължаваше да се плъзга, вече беше по-малка опасност от преди. Чарли завъртя волана рязко надясно и после отново наляво, заобикаляйки накланящия се Понтиак, който премина със съскане на не повече от два сантиметра покрай него.

Пикапът се блъсна в тях. За щастие, той закачи само последните няколко сантиметра от Форда. Бронята беше откъсната с ужасяващ звук, а цялата кола потрепери и бе блъсната на верев. Воланът внезапно получи самостоятелен живот. Той се изплъзна от хватката на Чарли, завъртя се през стискащите го ръце, изгаряйки дланите му, а Чарли извика от болка, но успя отново да го задържи. Като ругаеше и мигаше, за да отстрани появилите се в очите му сълзи от болка, които за кратко време замъглиха погледа му, той насочи колата отново на изток, настъпи здраво педала на газта и продължи да се движи. Когато преминаха пресечката, Чарли се върна обратно в своето платно. Той натисна клаксона, принуждавайки колите пред него да се отстранят от пътя му.

Вторият бял пикап — този, който беше откъснал бронята им — се беше измъкнал от бъркотията при пресечката и бе ги последвал. Отначало той беше през две коли зад тях, после през една и накрая точно зад Форда.

С утихването на стрелбата, и Кристин и Джоуи се изправиха отново в седалките си.

Момчето погледна през задното стъкло към пикапа и извика:

— Това е вещицата! Аз я виждам! Аз я виждам!

— Седни долу и си постави предпазния колан — посъветва го Чарли. — Може би ще правим някои внезапни спирания и обръщания.

Пикапът беше на около тридесет фута зад тях, но се приближаваше.

Двадесет фута.

Чубака отново лаеше.

Пристегнал предпазния колан, Джоуи държеше кучето близо до себе си и го успокояваше.

Движението пред тях се сгъстяваше, забавяйки ги.

Чарли погледна в огледалото за обратно виждане.

Пикапът беше само на четири-пет метра зад тях.

Три метра.

— Те възнамеряват да ни блъснат, докато се движим — каза Кристин.

Едва докосвайки педала на спирачката, Чарли рязко зави надясно в една тясна странична улица, оставяйки тежкото движение и рекламите по Стейт Стрийт зад себе си. Те бяха в един по-стар жилищен квартал: най-вече едноетажни къщи, няколко двуетажни, множество големи дървета и паркирани от едната страна коли.

Пикапът ги следваше, но беше поизостанал, защото не можа да направи завоя така бързо, както Форда. Не беше така маневрен, както колата. Точно на това разчиташе Чарли.

При следващия ъгъл, той зави наляво, намалявайки възможно най-малко скоростта, изправяйки Форда на две колела, почти загубил контрол над колата при едно поднасяне, но успявайки някак си да го запази и без за малко да закачи една паркирана твърде близо до пресечката кола. Една пресечка по-нататък, той зави надясно, после наляво, после надясно и после отново наляво, промъквайки се през тесните улички и увеличавайки разстоянието между тях и пикапа.

Когато те набраха преднина пред пикапа, когато техните преследвачи не можеха повече да ги виждат накъде завиват, Чарли престана да прави произволни завои и започна да избира пътя малко по-внимателно, улица по улица, насочвайки се обратно към Стейт Стрийт, после през главната магистрала и към паркинга на друг търговски център.

— Ние няма да спрем тук, нали? — каза Кристин.

— Напротив, ще спрем.

— Но…

— Ние ги изгубихме.

— За момента, може би. Но те…

— Има нещо, което трябва да проверя — каза Чарли.

Той паркира така, че колата да не се вижда от движението по Стейт Стрийт между две по-големи превозни средства — една каравана и един пикап.

Очевидно, когато вторият бял пикап беше закачил задната част на Форда, той беше повредил също тръбата за изгорели газове и вероятно шумозаглушителя. Пушек с остра миризма проникваше през пода в купето на колата. Чарли им каза да свалят прозорците си с един или два инча. Той искаше да не изключва двигателя, ако можеше да мине без това. Искаше да бъде готов да потегли във всеки момент, но пушекът беше твърде гъст и той не можеше да постъпи другояче.

Кристин откачи своя предпазен колан и се обърна към Джоуи.

— Добре ли си, миличък? — попита го тя.

Момчето не отговори.

Чарли погледна назад към него.

Джоуи се беше свил в ъгъла. Малките му ръце здраво стиснати в юмруци, брадичката опряна на гърдите, лицето безкръвно. Устните му трепереха, но той беше твърде уплашен, за да плаче или говори. Беше парализиран от страх. По настояване на Кристин, Джоуи накрая вдигна поглед. Очите му изразяваха уплаха и изглеждаха състарени върху детското му лице.

Чарли се почувства зле, тъжен и уморен при вида на очите на момчето и измъчената душа, която те разкриваха. Но беше също така и разгневен. Чувстваше неразумния подтик да излезе веднага от колата, да се върне с наперена походка на Стейт Стрийт, да намери Грейс Спайви и да я разстреля на място.

Кучката. Глупавата, лудата, жалката, омразната, бясната, отвратителната стара кучка!

Чубака тихо скимтеше, сякаш чувстваше душевното състояние на своя млад господар.

Момчето издаде подобен звук и обърна погледа си към кучето, което беше поставило глава в скута му.

Вещицата ги откриваше, като че ли с помощта на магия. Момчето беше казало, че не можеш да се скриеш от една вещица, каквото и да правиш и изглежда, че беше право.

— Джоуи, добре ли си, миличък? — попита Кристин. — Кажи ми, чедо. Добре ли си?

Накрая Джоуи кимна. Но не искаше да говори. В неговото кимане нямаше убедителност.

Чарли разбираше как се чувства момчето. Беше трудно да се повярва, че изведнъж всичко така ужасно се обърка само за няколко минути.

В очите на Кристин имаше сълзи. Чарли знаеше какво мисли тя. Кристин се страхуваше, че Джоуи накрая беше пречупен.

И, може би, това беше така.

45.

Пенещите се черно-сиви облаци накрая освободиха потисканата буря, която се зараждаше постепенно цяла сутрин. Дъждът миеше паркинга на търговския център и тропаше по очукания Форд. Мълнии пулсираха върху мрачното небе.

Добре, мислеше си Чарли, гледайки замъгления от водата свят отвън.

Бурята, особено причинените от мълниите атмосферни смущения, им осигуряваше една малка допълнителна зашита. Те се нуждаеха от цялата помощ, която биха могли да получат.

— Това трябва да е тук, вътре — каза Чарли отваряйки дамската манта на Кристин и изтърсвайки съдържанието й върху седалката между тях.

— Но аз не виждам, как би могло да е тук — каза Кристин.

— Тук е единственото място, където биха могли да го скрият — настоя той, ровейки френетично в съдържанието на чантата и търсейки най-вероятния предмет, в който можеше да бъде скрит един малък предавател. — Тази чанта е единственото нещо, което е било с нас през целия път от Лос Анджелис. Ние изоставихме куфарите, моята кола… това е единственото място, където би могъл да бъде скрит някой малък предавател.

— Но никой не би могъл да вземе моята чанта…

— Предавателят би могъл да бъде поставен преди няколко дни, когато ти не си била подозрителна или бдителна, преди да започне цялата тази лудост — каза той, усещайки, че се лови като удавник за сламка, опитвайки се да не показва отчаянието в гласа си, но и без да успява напълно.

— Ако ние не носим несъзнателно някакъв предавател, как тогава, по дяволите, те ни намират така бързо? Как, по дяволите?

Чарли огледа паркинга, а после се обърна и погледна през задното стъкло. Никакви бели пикапи. Все още.

Джоуи гледаше навън през страничния прозорец. Устните му се движеха, но не издаваха звук. Имаше измъчен вид. Няколко дъждовни капки минаваха косо през тясната пролука от горна страна на прозореца и удариха момчето по главата, но то изглежда не забеляза.

Чарли мислеше за своето собствено нещастно детство, за боя, който беше изтърпял от баща си и за безизразното лице на пияната си майка. Той мислеше за другите безпомощни деца по целия свят, които ставаха жертви, защото бяха твърде малки, за да могат да се отбраняват и отново започна да го изпълва мощен поток от гняв.

Взе една зелена малахитова пудриера от купчината изсипани предмети от чантата на Кристин, повдигна пухчето за пудрене, извади пресованата пудра и пусна и двете неща в торбичката за боклук, която висеше на таблото. Той бързо изследва пудриерата, но не можа да види в нея нищо необичайно. После я удари няколко пъти върху волана, счупи я и изследва парчетата, но не видя нещо подозрително.

— Ако наистина носехме някакъв предавател, нещо, което да е в състояние да ги насочва, то би изисквало мощен източник на енергия, нали? — попита Кристин.

— Една батерия — отвърна той, разглобявайки червилото й.

— Но това нещо със сигурност не би могло да действа с една толкова малка батерия.

— Ти би се изненадала от възможностите на модерната технология. Микроминитюаризация. Би се изненадала.

Въпреки че и четирите прозореца бяха свалени на един или два инча, пропускайки малко свеж въздух, стъклата се запотяваха. Чарли не можеше да вижда паркинга и това го правеше неспокоен, така че той включи отново двигателя и пусна вентилатора, въпреки изгорелите газове, които се промъкваха вътре от повредените шумозаглушител и ауспух.

Чантата съдържаше една автоматична писалка със златен писец и една химикалка. Той ги разглоби и двете.

— А колко надалеч може едно такова нещо да предава? — попита Кристин.

— Зависи от неговото съвършенство.

— По-определено?

— Няколко мили.

— И това е всичко?

— Може би, пет мили, ако предавателят наистина е добър.

— Но не през цялото разстояние от Лос Анджелис, нали?

— Не.

Нито една от писалките не беше предавател.

— Тогава как ни откриха през цялото това разстояние до тук в Санта Барбара? — попита Кристин.

— Може би те имат контакти с множество полицейски агенции и са научили, че откраднатият Кадилак се е появил във Вентура — отвърна Чарли, докато внимателно изследваше нейния портфейл, едно фенерче, една малка бутилчица екседрин и няколко други неща. — Може би, те са помислили, че ще се отправим към Санта Барбара, така че са дошли тук и са започнали да кръстосват из града, като просто са се надявали на добрия шанс да го засекат. Те са се движели от улица на улица с техните пикапи, настройвайки своите приематели, докато не са дошли достатъчно близко, за да уловят сигнала от предавателя.

— Но ние бихме могли да отидем на сто други места — каза Кристин. — Аз просто не виждам, защо биха се насочили така бързо към Санта Барбара.

— Може би, те не са ни търсили само тук. Може би имат екипи от търсачи, които работят във Вентура, Оуджей и редица други градове.

— Какви са техните шансове да ни намерят като просто кръстосват един град с тази големина, очаквайки да уловят сигнала на нашия предавател?

— Неголеми. Но това е възможно да се случи. Трябва да е станало по този начин. Как иначе биха ни намерили?

— Вещицата — обади се Джоуи от задната седалка. — Тя притежава… магическа сила… сила на вещица… или нещо подобно.

После той потъна отново в мрачно мълчание, взирайки се навън в дъжда.

Чарли беше почти готов да приеме детското обяснение на Джоуи. Старицата беше нечовешки безмилостна и изглежда притежаваше някакъв свръхестествен талант за проследяване на своята плячка.

Но, разбира се, тук нямаше магия. Имаше някакво логическо обяснение. Наличието на скрит миниатюрен предавател беше най-близко до ума. А дали това беше предавател или нещо друго, те трябваше да разберат, да приложат здрав разум и да поразсъждават, докато не намерят отговора. В противен случай, никога нямаше да могат да се избавят от старата кучка и нейните лудости.

Прозорците се изсушиха.

Все още нямаше никакви бели пикапи на паркинга, доколкото Чарли можеше да види.

Той прегледа всичко в чантата, без да открие електронното устройство, което беше сигурен, че трябва да е там. Започна да изследва самата чанта, търсейки издути места по шевовете.

— Мисля, че трябва отново да се местим — каза нервно Кристин.

— Само за минутка — каза Чарли, използвайки нейната пиличка за нокти, за да разкъса добре направените шевове в дръжките на нейната чанта.

— От изгорелите газове ми става лошо — каза тя.

— Отвори малко повече прозореца си.

Той не намери нищо в дръжките на чантата, освен памучна вата.

— Няма никакъв предавател — каза тя.

— Това, все пак, трябва да бъде отговора.

— Но, ако не е в моята чанта… тогава къде?

— Някъде — отвърна намръщено той.

— Ти сам каза, че той трябва да е в чантата.

— Сбъркал съм. Някъде другаде… — Чарли се опита да мисли, но се безпокоеше твърде много за белите пикапи, за да може да се съсредоточи.

— Ние трябва да се преместим — каза Кристин.

— Зная — отвърна Чарли.

Той освободи ръчната спирачка, включи колата, на скорост и я изкара от търговския център прецапвайки през големи локви.

— Сега накъде? — попита Кристин.

— Не зная.

46.

Известно време те пътуваха безцелно през Санта Барбара и съседния Монтесито, най-вече стараейки се да остават далеч от главни пътища и да обикалят от един жилищен район до друг, просто за да бъдат в движение.

Тук и там, при някоя пресечка, събиращата се от препълнените канали вода образуваше езеро, което правеше трудно или невъзможно преминаването. Мокрите дървета изглеждаха отпуснати и прогизнали. В дъжда и мъглата всички къщи изглеждаха сиви, независимо от цвета или стила си.

Кристин се страхуваше, че на Чарли са се свършили идеите. Още по-лошо, тя се страхуваше, че му се е свършила надеждата. Той не искаше да говори. Шофираше мълчаливо, взирайки се навъсено в умиваните от бурята улици. Досега, тя не беше осъзнавала напълно колко много е станала зависима от неговото добро настроение, от неговата увереност и от смелите му решения. Той беше лепилото, което я държеше да не се разпадне. Кристин никога не беше мислила, че ще може да каже такова нещо за някой мъж, който и да е той, но за Чарли трябваше да го каже. Без него, тя би била загубена.

Джоуи говореше, когато го заговорваха, а гласът му беше слаб и приглушен като гласа на призрак.

Чубака беше също толкова летаргичен и необщителен.

Те слушаха радиото, премествайки стрелката на скалата от станция с рок на станция с кънтри музика, до някоя, по която свиреха суинг и до друга с джаз. Музиката, независимо от вида си, звучеше еднообразно. Всички реклами бяха нелепи: когато бягаш от една банда луди, които искат да убият теб и твоето малко момче, кой го е грижа, дали една марка машинно масло, уиски, сини джинси или тоалетна хартия е по-добра от друга марка? Всичките новини бяха за времето, а те не бяха добри: наводнение в половин дузина градове между Лос Анджелис и Сан Диего; огромни вълни, разбили жилищни сгради в Малибу; свличане на земни пластове в Сан Клементе, Лагуна Бийч, Пасифик Палисейдс, Монтесито й на други места на север по бурната крайбрежна линия.

Личният свят на Кристин се беше разпаднал, а сега и останалият свят правеше отчаяни усилия да последва нейния пример.

Когато накрая Чарли спря да мисли и започна да говори, Кристин почувства такова облекчение, че почти заплака.

— Главното нещо, което трябва да направим — каза той, — е да се махнем от Санта Барбара, да намерим безопасно място, за да се скрием и да се спотайваме там, докато Хенри не възстанови отново работата на агенцията. Ние не можем да направим нищо, за да си помогнем, докато вниманието на всички мои хора не се насочи върху Грейс Спайви, притискайки нея и другите от тази проклета църква.

— И така, как ще се махнем от града? — попита Кристин. — Тази кола се издирва.

— Да. Освен това, тя се разпада.

— Ще откраднем ли друга?

— Не — отвърна той. — Първото нещо, от което се нуждаем, са пари в брой. Парите ни се свършват, а ние не искаме да използваме кредитни карти навсякъде, където отиваме, защото това оставя следа. Разбира се, няма значение, ако използваме картите тук, защото те знаят, че сме в Санта Барбара, така че ще трябва да започнем тегленето на всичките пари от кредитните карти.

Когато Чарли премина към действие, той вече се движеше със задоволителна скорост.

Първо отидоха до една телефонна будка, прегледаха жълтите страници и си записаха адресите на най-близките банкови служби на Фарго и Секюрити Пасифик. В окръга Ориндж, Чарли имаше сметка в първата, а Кристин във втората.

В една служба на Секюрити Пасифик, Кристин използва своята карта Виза, за да изтегли аванс от хиляда долара в брой, колкото максимално беше разрешено. В друг клон тя получи аванс от петстотин долара по нейната Мастеркард. В една трета служба, използвайки своята карта Америкън Експрес, Кристин взе чекове за пътуване на стойност две хиляди долара в деноминации по двадесет и по сто долара. После, пред същата банка, тя използва картата си за касиер-автомат, за да получи още пари в брой. Беше й позволено да тегли максимум триста долара наведнъж от компютъризирания касиер-автомат, а такива тегления можеше да прави само два пъти на ден. Следователно, тя можеше да добави шестстотин долара към тези хиляда и петстотин, които бе получила от Виза и Мастеркард. Имайки предвид двете хиляди в чекове за пътуване, тя събра всичко една пачка от четири хиляди и сто долара.

— Сега нека видим какво мога да добавя до това — каза Чарли, заемайки се да търси някой клон на Уелс Фарго.

— Но тези пари трябва да са достатъчно за доста дълго време — каза тя.

— Но не и за това, което съм намислил — каза той.

— Какво си намислил?

— Ще видиш.

Чарли винаги носеше в портфейла си един празен чек. В най-близкия клон на Уелс Фарго, след като представи една поредица документи за самоличност и след като говори дълго с управителя, той изтегли 7500 долара от личната си сметка на стойност 8254 долара.

Той се безпокоеше, че полицията може да е информирала неговата банка за заповедта за неговия арест и че компютърът на Уелс Фарго би наредил на всеки касиер да повика органите на властта в момента, в който той се появи да тегли пари. Но късметът беше с него. Полицаите не бяха толкова бързи, колкото Грейс Спайви и нейните последователи.

В други банки те получиха парични кредити в брой чрез неговите карти: Виза, Мастеркард, Карт Бланч и Америкън Експрес.

Два пъти, по време на тяхното пътуване назад-напред из града, виждаха полицейски коли и Чарли се опитваше да се отстранява своевременно от пътя им. Когато това не беше възможно, той затаяваше дъх, сигурен че краят е дошъл, но те не спираха. Чарли знаеше, че късметът им няма да трае вечно. Във всеки момент някой полицай можеше да забележи регистрационния номер на колата или можеха отново да се сблъскат с хората на Спайви.

Къде беше предавателят, ако не в чантата на Кристин? Някъде трябваше да им предавател. Това беше единственото обяснение.

От минута на минута неговото безпокойство се засилваше, докато накрая той откри, че се облива в студена пот.

До късния следобед те бяха събрали общ фонд от повече от четиринадесет хиляди долара.

Дъждът продължаваше да вали.

Мракът се спускаше рано.

— Това е всичко — каза Кристин. — Дори да имаше още някакъв начин да изстискаме неколкостотин долара повече, всички банки са затворени. И така, сега какво?

Те спряха в един малък търговски център, където купиха нова чанта за Кристин, едно куфарче, в което Чарли да може да носи парите и един вестник.

Вниманието му привлече заглавие в долната половина на първата страница:

Той показа статията на Кристин. Стоейки под навеса пред един магазин за дрехи, те я прочетоха цялата, докато дъждът съскаше, трополеше и бълбукаше в падащия здрач. Техните имена и името на Джоуи бяха споменавани многократно, а в статията се казваше, че Чарли е търсен за разпит във връзка с разследването на едно убийство, но за щастие нямаше никакви снимки.

— И така, полицаите не търсят само мен — каза Чарли.

— Те искат да разговарят също и с Грейс Спайви. Това, все пак, е някакво утешение.

— Да, но те няма да са в състояние да й прикачат нищо — отбеляза Кристин. — Тя е твърде хлъзгава, твърде умна.

— Една вещица не се плаши от полицаи — каза мрачно Джоуи.

— Не бъдете песимисти — каза им Чарли. — Ако я бяхте видели с тези дупки в дланите и бяхте чули нейното бълнуване, щяхте да знаете, че тя се олюлява точно на самия ръб. Няма да се изненадам, ако тя се похвали с това, което е направила, когато полицаите разговарят с нея следващия път.

— Слушай, каза Кристин, — те сигурно я търсят в окръг Ориндж или може би в Лос Анджелис, но не и тук. Защо да не се обадим на полицаите — анонимно, разбира се — и да им кажем, че тя е в околността?

— Идеята е отлична — отвърна Чарли.

Чарли се обади от един телефонен автомат и говори кратко. Той разговаря с един сержант на име Пуласки и му каза, че в инцидента на Уайл Ауей Лодж, по-рано през деня, са били замесени Грейс Спайви и Църквата на Здрача. После описа белите пикапи и предупреди Пуласки, че Служителите на Здрача са въоръжени с автоматични оръжия. Чарли затвори без да отговори на нито един от въпросите на сержанта.

Когато бяха отново в колата, Чарли отвори вестника на страницата с обяви, намери раздела „Продажби“ под заглавието „Автомобили“ и започна да чете.

Къщата беше малка, но добре поддържана. Конструкцията й беше Кейп Кодстайл — бледосиня с бели кепенци, бели прозоречни рамки и бе необичайна за Калифорния. Лампите в края на пътеката и тези на стълбовете при входа бяха месингови с оформени като пламък абажури. Приличаше на топло уютно убежище от бурята и всички други превратности в живота.

Чарли усети един внезапен копнеж за своя дом в Норд Тъстин. Той почувства със закъснение ужасния удар от новините, които беше му съобщил Хенри тази сутрин: Неговата къща, подобно на къщата на Кристин, е изгоряла до основи. Той си беше казал, че застраховката ще покрие загубата. Беше си казал, че няма смисъл да плаче над разсипаното мляко. Беше си казал, че има по-важни неща, за които да се безпокои, отколкото за загубеното в огъня. Но сега, без значение какво си беше казвал, той не можа да пропъди тъпата болка, която бе завладяла сърцето му. Стоейки тук, в мразовития февруарски мрак, мокър до кости от дъжда, уморен и изпълнен с тревога, натоварен с отговорността за безопасността на Кристин и Джоуи (една съкрушаваща тежест, която нарастваше с всеки изминат час), Чарли беше завладян от един мъчителен копнеж по своя любим стол и по близките му книги и мебелировка на неговия кабинет.

Спри, каза си гневно той. Няма никакво време за сантименталности и самосъжаление. Никакво време, ако възнамерява да остане жив.

Неговата къща беше купчина камъни.

Неговият любим стол беше превърнат на пепел.

Неговите книги бяха изгорели без остатък.

Заедно с Кристин, Джоуи и Чубака, Чарли изкачи стълбите към входа и позвъни на звънеца.

Вратата отвори един белокос, шестдесетгодишен мъж в кафяв пуловер.

— Мистър Мадиган? — попита Чарли. — Аз се обаждах преди малко относно…

— Вие сте Пол Смит — каза Мадиган.

— Да — потвърди Чарли.

— Влезте, влезте. О, вие имате куче. Ами, просто го вържете тук, на входа.

— Боя се, че ще изцапаме килима ви — каза Чарли, гледайки покрай Мадиган светлобежовия килим във всекидневната. — Това ли е автомобилът, там, в алеята за паркиране?

— Точно така — отвърна Мадиган. — Почакайте за момент, за да взема ключовете.

Те чакаха мълчаливо на входа. Къщата беше на един хълм над Санта Барбара. Градът долу премигваше и проблясваше в тъмнината отвъд завесата на дъжда.

Когато Мадиган се върна, той носеше мушама, качулка и гумени ботуши. Кехлибарената светлина от лампите на входа смекчаваха бръчките на лицето му. Ако те правеха филм и търсеха мил доброжелателен дядо, Мадиган щеше да бъде напълно подходящ за тази роял. Той прие Кристин и Джоуи за съпругата и сина на Чарли и изрази загриженост относно това, че бяха излезли навън в толкова лошо време.

— О, ние сме родом от Сиатъл — излъга Кристин. — Свикнали сме с такова време.

Джоуи се беше затворил още повече в своя личен свят. Той не разговаря с Мадиган, нито се усмихна, когато старецът го закачи. Но тъй като старецът не го познаваше, неговото мълчание и сериозност приличаха повече на срамежливост.

Мадиган явно желаеше да продаде големия джип, макар да не осъзнаваше колко очевидно е неговото желание. Той си мислеше, че е невъзмутим, но продължаваше да обръща внимание на малкия пробег (3200 мили) на колата, на изглеждащите нови гуми и на други привлекателни особености.

След като поговориха известно време, Чарли разбра положението на човека. Мадиган беше се пенсионирал преди една година и бързо беше открил, че социалното осигуряване и скромната пенсия бяха недостатъчни, за поддържане начина на живот, който той и неговата жена бяха водили преди. Те имаха две коли, една лодка, големия джип и два снегомобила. Сега трябваше да избират между водния и зимния спортове, така че бяха решили да се освободят от джипа и снегомобилите. Мадиган говореше с горчивина. Той се оплакваше надълго и нашироко от всички данъци, които правителството бе изсмукало от джобовете му, докато е бил млад.

— Ако бяха взели само десет процента по-малко — каза той, — аз щях да имам пенсия, която би ми позволила да живея като цар през останалата част от живота си. Но за съжаление те ме докараха до това положение.

Единствената светлина беше от двете лампи на гаража, но Чарли не видя никакви видими повреди по купето, нито някакви признаци за ръжда или недобро поддържане. Двигателят запали веднага, без пращене или чукане.

— Може да направим една обиколка, ако желаете — предложи Мадиган.

— Не е необходимо — отвърна Чарли. — Нека поговорим за сделката.

Лицето на Мадиган светна.

— Елате вътре — каза той.

— Не ми се иска да изцапам килима ви.

— Ще влезем през вратата на кухнята.

Те завързаха Чубака при задния вход, изтриха си краката, отърсиха дъжда от себе си и влязоха вътре.

Светложълтата кухня беше уютна и топла.

Мисис Мадиган чистеше и режеше зеленчуци на една дъска до мивката. Тя беше с прошарена коса, кръгло лице и също толкова от типа Норман Рокуел, колкото нейният съпруг. Мисис Мадиган настоя да налее кафе на Чарли и Кристин и забърка горещ шоколад за Джоуи, който не пожела да говори и с нея, нито й се усмихна.

Мадиган поиска за джипа с двадесет процента повече от нормалната цена, но Чарли се съгласи без колебание, а на стареца беше трудно да скрие изненадата си.

— Ами… отлично! Ако се върнете утре с един чек…

— Аз бих предпочел да платя в брой и да взема джипа тази вечер — прекъсна го Чарли.

— В брой ли? — попита слисан Мадиган. — Ами… хм… мисля, че така ще е добре. Но писменото оформяне…

— Дължите ли още нещо на банката или имате разписката, че всичко е изплатено?

— О, всичко е наред. Имам я разписката ето тук.

— Тогава ние можем да се погрижим за писменото оформяне тази вечер.

— Вие ще трябва да имате проведен тест за изхвърляне на изгорели газове, преди да можете да подадете молба за регистрация на ваше име.

— Зная. Това е първото нещо, което ще направя утре сутринта.

— Но ако възникне някакъв проблем…

— Вие сте честен човек, мистър Мадиган. Сигурен съм, че сте ми продали първокласна машина.

— О, такава е! Грижил съм се добре за нея.

— Това е достатъчно за мен.

— Вие ще трябва да говорите с вашия застрахователен агент…

— Ще го направя. Междувременно, аз съм осигурен за двадесет и четири часа.

Бързината, с която Чарли искаше да действа, комбинирана с предложението за плащане в брой на място, не само изненада Мадиган, но го правеше неспокоен и донякъде подозрителен. Обаче, беше му платено осемстотин или деветстотин долара повече, отколкото бе очаквал да получи и това беше достатъчно, за да осигури неговото спокойствие.

Петнадесет минути по-късно, те напуснаха с джипа и нямаше никакъв начин, по който Грейс Спайви или полицията да могат да проследят тази продажба.

Въпреки че дъждът продължаваше да вали и въпреки осветяваното от мълнии небе, нощта изглеждаше по-малко заплашителна, отколкото преди да направят сделката с Мадиган.

— Защо трябваше да купим точно джип? — попита Кристин, когато те откриха магистралата и се отправиха на север по 101.

— Там, където отиваме — отвърна Чарли, — ще се нуждаем от кола с двойно предаване.

— Къде е това?

— Евентуално… планините.

— Защо?

— Аз зная едно място, където ще можем да се скрием, докато Хенри или полицията намерят начин да спрат Грейс Спайви. Собственик съм на част от една хижа в Сиера, горе, близо до Таху.

— Това е толкова далеч…

— Но мястото е идеално. Това е един вид уговорка за едновременно ползване с още трима собственика. Всеки прекарва по няколко седмици там всяка година, а когато никой от нас не я използва, я даваме под наем. Очакваше се това да бъде една скиорска хижа, но тя едва ли се посещава през най-лошата част от зимата, защото пътят към нея е без настилка. Тя бе замислена да бъде първата от двадесет хижи и местната аристокрация да павира пътя, но всичко се провали. И така, сега там има все още само един черен път, който никога не се почиства от сняг и да се стигне до това място през зимата не е лесно. Лоша инвестиция, както се казва, но сега, може би, аз ще имам полза от нея.

— Ние продължаваме да бягаме, да бягаме… Аз не съм свикнала да бягам от проблемите.

— Но тук не можем да направим нищо. Всичко зависи от Хенри и останалите мои хора. Ние трябва просто да не се показваме, за да останем живи. А никой няма да ни потърси горе, в планините.

— Вещицата ще ни потърси — обади се от задната седалка Джоуи с нисък глас, изпълнен с досада и примирение със съдбата. — Тя ще ни преследва и ще ни намери. Ние не можем да се скрием от вещицата.

47.

Както обикновено, Грейс не можеше да спи.

След като напуснаха Санта Барбара и се движиха известно време на север — десет души в два бели пикапа и един стар син автомобил — накрая спряха при един мотел в Соледад. Бяха загубили момчето. Грейс беше сигурна, че то продължава да се движи към северната част на щата (чувстваше това в костите си), но не знаеше точно къде. Тя трябваше да спре и чака новини или Божие упътване.

Преди да се регистрират в мотела, Грейс се опита да изпадне в транс, а Кайл бе направил всичко, за да й помогне, но тя не беше в състояние да преодолее бариерата между този свят и отвъдния. Нещо лежеше на пътя, една стена, която никога не беше срещала преди, една зла и задържаща сила. Грейс беше сигурна, че Сатаната е там, в задната част на пикапа и й пречеше да влезе в царството на духовете. Всичките й молитви не бяха достатъчни, за да подгонят дявола и я приближат до Бога.

Победени, те бяха спрели за през нощта при мотела и бяха вечеряли заедно в малкия ресторант. Повечето от тях бяха твърде уморени или твърде уплашени, за да ядат много или да говорят. После всички отидоха в своите отделни стаи, като монаси в килии, за да се молят, мислят и почиват.

Обаче сънят убягваше на Грейс.

Нейното легло беше твърдо и удобно, но я разсейваха гласове от царството на духовете. Въпреки че не беше в транс, те й говореха от отвъд, отправяха предупреждения, които тя не можеше съвсем да разбере, задаваха й въпроси, които тя не можеше съвсем да долови. За пръв път, откакто Грейс бе получила този Дар, тя не беше в състояние да общува ясно със света на духовете и беше разтревожена и уплашена. Грейс се страхуваше, защото знаеше какво означава това: Дяволската сила на земята се увеличаваше бързо. Увереността на Звяра беше нараснала до такава степен, че той можеше сега дръзко да се намесва между Грейс и нейния Бог.

Здрачът идваше по-бързо, отколкото се очакваше.

Вратите на Ада бяха широко отворени.

Въпреки че Грейс не можеше повече да разбира гласовете на духовете и въпреки че техните викове бяха приглушени и изкривени, тя откриваше в тях една настойчивост и знаеше, че пъкълът се мержелее в далечината.

Може би, ако си отпочинеше, ако поспеше малко, Грейс щеше да стане по-силна и по-добре подготвена, за да преодолее бариерата. Но нямаше никаква почивка в тези ужасни времена.

През последните няколко дни Грейс беше отслабнала с пет фунта и очите й смъдяха от липса на сън. Тя копнееше за него. Обаче неразбираемите гласове на духовете продължаваха да я нападат като някакъв бурен поток, като порой от съобщения от друг свят. — Тяхната настойчивост я заразяваше и тласкаше към ръба на паниката.

Не оставаше време. Момчето ставаше все по-силно.

Имаше твърде малко време, за да се направи всичко, което беше необходимо.

Имаше твърде малко време. А, може би, вече нямаше никакво…

Грейс беше завладяна не само от гласове, но също и от видения. Докато тя лежеше в леглото си и се взираше в тъмния таван, сенките внезапно оживяха. Диплите на нощта бяха се превърнали в наподобяващи кожа черни крила и нещо отвратително се спусна от тавана… Не!… и падна върху нея, пляскайки с криле, съскайки, плюейки в лицето й. Нещото беше слузесто и студено… О, Боже, не, моля!… с дъх, който вонеше на сяра. Тя се давеше, размахваше ръце и се опитваше да вика за помощ, но гласът й изневеряваше по начина, по който тя бе изневерила на Бог. Ръцете й бяха притиснати. Започна да рита. Краката й бяха притиснати, тя се гърчеше, съпротивляваше. Здрави ръце я мачкаха, притискаха, удряха. Един мазен език лижеше лицето й. Тя виждаше тъмночервени огнени очи да се взират надолу в нея, една усмихваща се уста пълна с ужасни остри зъби, един пробит нос, едно кошмарно лице, което беше отчасти човешко, отчасти свинско или като лицето на прилеп. Накрая Грейс беше в състояние да говори, но само шепнешком. Тя френетично извика някои от Божиите имена, имената на някои светии и онези свещени думи, които имаха ефект върху демона-сянка. Той се отдръпна от нея, очите му помръкнаха и вонята на неговия дъх отслабна. После, той се издигна към тавана и бързо изчезна в един тъмен ъгъл.

Грейс седна в леглото и отхвърли заплетените завивки. После се премести до края му и посегна към нощната лампа. Ръцете й трепереха. Сърцето й биеше така силно, че болката се разпростираше по целите й гърди и като че ли гръдната й кост щеше да се счупи. Накрая тя успя да включи лампата до леглото. В стаята не дебнеше никакъв демон.

Грейс запали другите лампи и отиде в банята.

Демонът го нямаше и там.

Обаче тя знаеше, че той е бил истински, да, ужасно истински. Знаеше, че това не бе просто въображение или лудост. О, да. Тя знаеше. Знаеше истината. Грейс знаеше ужасната истина…

… но това, което не знаеше, беше, как бе дошла от банята до пода в краката на голямото легло, където бе се намерила впоследствие. Очевидно, тя беше припаднала в банята и после бе допълзяла до леглото. Грейс не можеше да си спомни нищо. Когато дойде на себе си, тя бе гола, по корем и плачеше тихо, драскайки по килима.

Шокирана, объркана, смутена, Грейс се опита да стане… и усети змията под леглото. Съскаща. Това беше най-противния звук, който някога беше чувала. Змията излезе, плъзгайки се изпод леглото. Тя беше голяма колкото боа констриктър, но със злобната глава на гърмяща змия, фасетните очи на насекомо и със зъби, големи колкото закривени пръсти, от които капеше отрова.

Змията, подобно на тази от Райската градина, каза:

— Твоят Бог не може повече да те защитава. Твоят Бог те е изоставил.

Грейс френетично заклати глава: не, не, не, не!

С едно противно лъкатушене, змията се нави на кълбо. Главата й се надигна, а челюстите се разтвориха. Змията нападна Грейс, ухапвайки я по шията…

… и после, без да знае как е попаднала там, тя се намери, след известно време, седяща на един стол пред огледалото на тоалетката и взираща се в своите собствени кървясали воднисти очи. Тя потрепери. Очите й, дори тяхното плоско отражение, съдържаха нещо, което Грейс не искаше да види, така че тя погледна другаде в огледалото, в отражение на нейната сбръчкана от възрастта гуша, където очакваше да намери следи от змията. Там нямаше никаква рана. Невъзможно. Огледалото сигурно лъжеше. Грейс докосна гушата си с ръка, но също не почувства да има рана. И нямаше никаква болка. В края на краищата, змията не беше я ухапала. Все пак, тя си спомняше така ясно…

Грейс забеляза пред себе си един пепелник. Той беше препълнен с угарки. Тя държеше в дясната си ръка димяща цигара. Трябва да беше седяла тук час или повече, пушейки непрекъснато и взирайки се в огледалото. Все пак, тя не си спомняше нищо от това. Какво ставаше с нея!

Грейс угаси цигарата, която държеше, погледна отново в огледалото и остана поразена. Тя изглежда се виждаше за пръв път от години. Грейс видя, че косата й беше разрешена, къдрава, сплъстена и немита. Тя видя колко хлътнали бяха очите й, оградени с плът като креп, която беше с нездрав тъмночервен цвят. Зъбите й, Боже мой, изглеждаха, като че ли не бяха мити няколко седмици; те бяха жълти и набити с остатъци от храна! В добавка към прогонения сън, тази Дарба беше прогонила още много други неща от живота й; тя усещаше това. Досега обаче Грейс не беше почувствала така болезнено, че Дарбата — виденията, транса и разговорите с духове — беше станала причина за такова пълно занемаряване на личната й хигиена. По сбръчканото й лице личаха петна мръсотия и цигарена пепел. Тя повдигна ръцете си и ги погледна с учудване. Ноктите й бяха твърде дълги, с отчупени върхове и мръсни. Имаше следи от мръсотия и по кокалчетата на ръцете й.

Грейс винаги беше ценяла чистотата и спретнатостта.

Какво щеше да каже нейният Албърт, ако можеше да я види сега?

Изпаднала за момент в ужас, тя се попита, дали нейната дъщеря не е била права, настанявайки я в болница за психиатрично освидетелстване. Попита се, дали, в края на краищата, тя не бе ясновидка, нито истински религиозен водач, а просто една побъркана старица, изкуфяла, заразена от странни халюцинации и илюзии и докарана до умопомрачение. Беше ли момчето Скавело наистина Антихриста или бе просто едно невинно дете? Действително ли идваше Здрача или нейният страх от дявола беше само луда фантазия на една глупава старица? Тя изведнъж осъзна, че нейната „свята мисия“ е, в същност, кампанията на една достойна за съжаление шизофреничка.

Не. Грейс поклати буйно глава. Не!

Тези жалки съмнения бяха насаждани от Сатаната.

Това беше нейната Гетсиманска градина. Исус беше устоял на едно мъчително съмнение в Гетсиманската градина близо до потока на Кедрон. Грейс беше на едно по-скромно място: един невзрачен мотел в Соледад, Калифорния. Но той беше една точно толкова важна повратна точка за нея, колкото преживяването на Исус в градината.

Грейс беше проверявана. Тя трябваше да се придържа към своята вяра както в Бог, така и в себе си. Грейс отвори очи и погледна отново в огледалото. Тя продължаваше да вижда лудост в своите очи. Не!

Грабна пепелника и го хвърли в своето отражение, счупвайки огледалото. Стъкло и цигарени угарки се разпиляха върху тоалетката и на пода около нея.

Тя незабавно се почувства по-добре. Беше разбила стъклото и влиянието на дявола върху себе си. Самоувереността нахлу отново в нея.

Грейс имаше свещена мисия.

Грейс трябваше да успее.

48.

Малко преди полунощ, Чарли спря при един мотел. Те взеха една стая с две големи легла. Той и Кристин спаха на смени. Въпреки че беше сигурен, че не биха могли да бъдат проследени и въпреки че се чувстваше в по-голяма безопасност, отколкото през миналата вечер, Чарли вече мислеше, че трябва през цялото време някой да стои на пост.

Джоуи спеше на пресекулки, събуждаше се многократно от кошмари, треперейки в студена пот. На сутринта той изглеждаше по-буден от всякога и говореше още по-малко отпреди.

Дъждът беше намалял до леко ръмене.

Небето беше ниско, сиво, мрачно и зловещо.

След закуската, когато Чарли насочи отново джипа на север, към Сакраменто, Кристин пътуваше на задната седалка с момчето. Тя му четеше от някои от книжките с приказки и комикси, които бяха купили вчера. Той слушаше, но не задаваше никакви въпроси, проявяваше слаб интерес и въобще не се усмихваше. Тя се опита да го разсее с някаква игра на карти, но той не искаше да играе.

Чарли все по-силно се безпокоеше за Джоуи, все по-силно също се разстройваше и ядосваше! Той беше обещал да ги защищава и да сложи край на безпокойството. Сега всичко, което можеше да направи за тях беше да им помага да бягат, с подвити опашки, към едно несигурно бъдеще.

Дори Чубака изглеждаше потиснат. Кучето лежеше зад задната седалка. То рядко помръдваше, надигайки се само от време на време, за да погледне през един от прозорците мрачния ден и после се отпускаше отново долу, далеч от погледите.

Те пристигнаха в Сакраменто преди десет часа сутринта, откриха един голям магазин за спортни стоки и купиха много неща, от които щяха да се нуждаят за планината: топлоизолиращи спални чували в случай, че отоплителната система в хижата не беше достатъчно мощна; туристически цели обувки; скиорски екипи — бял за Джоуи, син за Кристин и зелен за Чарли; ръкавици; тъмни очила за предпазване от снега; плетени шапки; снегоходки; ветроустойчив кибрит в херметически затворени кутии; една брадва и дузина други неща. Той купи също една ловна пушка Ремингтън калибър 30 и един автоматичен Уинчестър Модел 100 за патрони 308, който беше лек, но мощен и също голямо количество муниции.

Чарли беше сигурен, че Спайви няма да ги намери в планината.

Положително.

Но за всеки случай…

След един бърз, ранен обяд в Макдоналдс, Чарли свърза електронния детектор за подслушвателни устройства към един телефонен автомат и се обади на Хенри Ранкин. Линията не беше подслушвана, а Хенри нямаше много новини за казване. Вестниците в окръг Ориндж и в Лос Анджелис продължаваха да бъдат пълни с материали за Църквата на Здрача. Полицаите все още търсеха Грейс Спайви. Те продължаваха да търсят също и Чарли и ставаха нетърпеливи. Започнаха да подозират, че той не се появява, защото наистина е виновен за убийството, за което искаха да го разпитат. Те не можеха да разберат, че той ги избягваше, защото Спайви сигурно имаше последователи и сред полицаите. Те отказваха дори да помислят върху една такава възможност. Междувременно, Хенри беше зает с изправянето отново на крака на компанията и засега беше разположил щаба на агенцията в собствения си дом! От утре, те щяха отново да работят с пълна пара по случая Спайви.

При една бензиностанция те използваха тоалетните, за да се преоблекат в зимните дрехи, които бяха купили. Планините не бяха много далеч.

След като се качиха отново в джипа, Чарли се отправи на изток, към Сиера Невада, Кристин продължи да седи отзад, да чете на Джоуи, да му говори, опитвайки се с всички сили, но без голям успех, да го измъкне от неговата черупка.

Дъждът беше спрял.

Вятърът ставаше все по-силен.

По-късно започнаха снежни вихрушки.

49.

Майка Грейс се возеше в стария автомобил. Осем нейни последователи я следваха в два бели пикапа. Сега те бяха на Интерсайт 5, в сърцето на фермерската провинция на Калифорния и се движеха между огромни равни ниви, където селскостопанските култури вирееха дори и през зимата.

Кайл Барлоу караше стария автомобил ту неспокоен и напрегнат, ту отегчен и сънен, а понякога и потиснат от еднообразието на дългото пътуване и дъждовно-сивия пейзаж.

Въпреки че църковните източници на информация — в различни полицейски отдели и другаде — нямаха новини за Джоуи Скавело и майка му, те се насочваха на север от Соледад, защото Грейс казваше, че момчето и неговите защитници са минали по този път. Тя твърдеше, че през нощта е имала видение.

Барлоу беше съвсем сигурен, че тя не е имала никакво видение, а просто налучква. Познаваше я твърде добре, за да бъде заблуден. Той разбираше настроенията й. Ако наистина е имала видение, Майка Грейс щеше да бъде… в еуфорично състояние. Вместо това, тя беше навъсена, мълчалива и мрачна. Барлоу подозираше, че Майка Грейс е в затруднение, но не искаше да каже на другите, че тя просто вече не е в контакт със света на духовете.

Той се безпокоеше. Ако Грейс беше загубила способността си да говори с Бога, ако не можеше да пътува до отвъдния свят и да общува с ангелите и с духовете на умрелите, не означаваше ли това, че тя не е вече избрания от Него вестител? Че мисията й не е вече благословена от Бога! Или че мощта на дявола на земята е нараснала така рязко, че Звярът можеше да пречи на връзката между Бог и Грейс? Ако последното беше вярно, Здрачът беше съвсем близо, Антихристът щеше скоро да се разкрие и хилядолетното царство на злото щеше да започне.

Кайл погледна Грейс. Тя се взираше напред, през дъждовната завеса, в опънатото като струна шосе. Беше потънала в мислите си. Грейс изглеждаше по-стара, отколкото през миналата седмица. За няколко дни беше остаряла с десет години. Изглеждаше много стара. Кожата й беше безжизнена, чуплива и сива.

Лицето на Грейс не беше единственото сиво нещо в нея. Сиви бяха също и всичките й дрехи. Поради причини, които Барлоу не разбираше, тя винаги се обличаше в дрехи с еднакъв цвят. Мислеше, че това има някакво религиозно значение, свързано понякога с нейните видения, но не беше сигурен. Той беше свикнал с нейните едноцветни костюми, но сега за първи път я виждаше в сиво. Жълто, синьо, огненочервено, кървавочервено, зелено, бяло, тъмночервено, виолетово, оранжево, розово, цвят на роза — да, тя носеше тези цветове, но те всички бяха ярки. Никога досега не бе носила такъв мрачен цвят като този.

Грейс не очакваше, че ще се облече в сиво. Тази сутрин, след напускането на мотела, те трябваше да отидат на пазар, за да купят сиви обувки, сиви дамски памучни панталони и сив пуловер, защото тя нямаше сиви дрехи. Грейс беше под голямо напрежение, почти истерична, докато не се премени изцяло в сиво. „Денят в света на духовете е сив“, бе казала тя. „Енергията е изцяло сива. Не съм в синхрон, не съм в тон, не съм в контакт с нея!“ Тя искаше също и бижута, защото много ги харесваше, но не беше лесно да се намерят сиви пръстени, сиви гривни и сиви брошки. Повечето бижута бяха ярки. Накрая, Грейс трябваше да се задоволи само с наниз сиви мъниста. Беше странно да я види човек без нито един пръстен на нейните бледи жилести ръце.

Един сив ден в света на духовете.

Какво означаваше това? Добро ли беше или лошо?

Съдейки по поведението на Грейс, това беше лошо. Много лошо. Времето изтичаше. Така беше казала Грейс тази сутрин, но не поиска да даде допълнителни подробности. Времето изтичаше и те бяха загубени, движейки се на север само по интуиция.

Кайл беше уплашен. Той продължаваше да се безпокои, че за него ще бъде ужасно да убие когото и да е, че това ще го плъзне към неговия предишен начин на живот, въпреки че щеше да го направи в името на Бога. Кайл се гордееше със себе си, че беше се противопоставил успешно на импулсите от ярост, които го обземаха понякога. Гордееше се от начина, по който бе започнал да намира мястото си в обществото, малко по малко и се страхуваше, че едно убийство може да доведе до следващо. Беше ли правилно да убива, дори за Бога? Той знаеше, че това е грешна мисъл, но не можеше да се отърси от нея. И понякога, когато погледнеше Грейс, на Кайл му идваше на ум, че той, може би, изобщо греши относно нея, че тя не беше служител на Бога, което бе друга грешна мисъл. Работата беше… Грейс беше го учила, че има такива неща, като морални ценности и сега той не можеше да ги прилага към всичко, което решеше.

Във всеки случай, ако Грейс беше права за момчето — а това със сигурност беше така — тогава времето изтичаше, но не можеше да се направи нищо друго, освен да се пътува, да се чака тя отново да установи контакт със света на духовете и да телефонира от време на време на църквата в Анахейм, за да научи, дали има някакви новини, които да могат да помогнат.

Барлоу натисна малко по-силно педала на газта. Те вече се движеха с над седемдесет мили в час, което беше, може би, пределната скорост при дъжд, дори по това дълго право шосе. Но те бяха Избрани, не беше ли така? Бог бдеше над тях, нали? Барлоу увеличи скоростта, докато стрелката на спидомера достигна цифрата 80. Двата пикапа зад тях също увеличаха скоростта, запазвайки същата дистанция.

50.

Джипът, както беше предсказал Мадиган, беше в отлично състояние. Той изобщо не им създаваше никакви неприятности и те достигнаха Лейкс Таху в четвъртък следобед.

Кристин беше уморена, но Джоуи беше малко ободрен. Той показа известен интерес към преминаващите пейзажи и това беше една добра промяна. Джоуи не изглеждаше по-щастлив, а само по-бодър и тя установи, че до ден-днешен, той не беше виждал сняг, освен на снимки в списания, по телевизията и на филм. В Таху имаше сняг в изобилие. Дърветата бяха отрупани с него. Дебел пласт сняг бе покрил и земята. Внезапни пориви на вятъра завихряха падащите от стоманеносивото небе дребни снежинки и според новините по радиото тези вихрушки щяха да преминат през нощта в снежна буря.

Езерото се намираше на междущатската граница и беше наполовина в Калифорния, наполовина в Невада. В града Сауд Лейк Таху, от страната на Калифорния, имаше голям брой мотели (от които някои бяха учудващо запуснати за един така хубав и относително скъп район за почивка), множество дюкянчета за сувенири, магазини за спиртни напитки и ресторанти. От страната на Невада имаше няколко големи хотела и казина с почти всички видове хазартни игри, макар и не така атрактивни както в Лас Вегас. Северното крайбрежие беше по-слабо благоустроено и създадените от човека структури бяха по-добре интегрирани с терена, отколкото по южното крайбрежие. От двете страни на границата, и от северната, и от южната, беше най-красивата природа на земята, която много европейци наричаха „Американска Швейцария“: покрити със снежни шапки върхове, главозамайващи дори в облачен ден; огромни девствени гори от бор, ела, смърч и други вечнозелени дървета; едно езеро, което през лятото, когато не бе заледено, беше най-чистото, най-прозрачното и най-колоритното в света, с всички нюанси на синьото и яркозелено. То беше толкова чисто, че човек можеше да види дъното му на дълбочина от двадесетина метра.

Те спряха при едни хали на северния бряг, представляващи обширна, недодялана сграда, засенчвана от бор и смърч. Все още имаха доста от припасите, които бяха купили вчера в Санта Барбара, нещата, които изобщо нямаха възможността да сложат в хладилника и кухненските шкафове на Уайл Ауей Лодж. Разбира се, бяха се отървали от тези, които можеше да се развалят и добавиха: мляко, яйца, сирене, сладолед и различни видове замразена храна.

По искане на Чарли, касиерът беше опаковал замразената храна в картонена кутия с капак, отделно от другата. На паркинга, Чарли проби внимателно в кутията няколко дупки. Той беше купил от халите найлоново въже за простиране и с помощта на Кристин го промуши през дупките и пристегна кутията, към багажника отгоре на джипа. Температурата беше под нулата. Нищо на покрива нямаше да се разтопи по пътя за хижата.

Докато те работеха (Чубака ги наблюдаваше с интерес), Кристин забеляза, че много от колите на паркинга на халите бяха снабдени с багажници за ски. Тя винаги бе искала да се научи да кара ски. Често си обещаваше, че един ден ще взема уроци заедно с Джоуи, когато той станеше достатъчно голям. Щеше да бъде забавно. Сега, това вероятно беше само още едно нещо, което те никога нямаше да могат да правят заедно…

Тази мисъл беше ужасно тъжна. Невероятно тъжна.

Кристин знаеше, че трябва да поддържа духа си висок, дори само заради Джоуи. Той щеше да почувства нейния песимизъм и щеше да се отдръпне още по-дълбоко в психологическата дупка, в която бе пропаднал.

Тя обаче не можеше да се отърси от мрачното настроение, което й тежеше и нейният дух беше паднал и нямаше никакъв начин да го повдигне.

Кристин си внушаваше, че трябва да се радва на свежия и чист планински въздух. Но той й се струваше болезнено студен. Ако вятърът се засилеше, времето щеше да стане непоносимо. Внушаваше си, че снегът е красив и че тя трябва да му се радва. Но той изглеждаше мокър и отблъскващ.

Кристин погледна Джоуи. Той стоеше до нея и наблюдаваше как Чарли връзва последния възел на въжето за простиране. Джоуи приличаше повече на дребен възрастен човек, отколкото на дете. Той не направи снежна топка. Не изплези език, за да лови с него снежинки. Не тичаше и не се пързаляше по заледените участъци от паркинга. Не правеше нищо от нещата, които би правило едно малко момче, стъпващо за първи път през живота си на сняг.

Той е просто уморен, както и аз, каза си Кристин. Денят беше дълъг. Никой от нас не е имал спокойна нощ от последната събота насам. Щом веднъж прекараме една добра вечер, осем пълни часа в леглото, без кошмари, без да се събуждаме дузина пъти от въображаем шум от стъпки… тогава ние ще се почувстваме по-добре. Със сигурност ще се почувстваме. Със сигурност.

Но Кристин не успяваше да убеди себе си нито, че утре ще се почувства по-добре, нито че тяхното положение ще се подобри. Въпреки цялото разстояние, което бяха пропътували и отдалечеността на мястото, където бяха, тя не се чувстваше в безопасност. Не само няколкото хиляди религиозни фанатици, които повече от всичко друго искаха тяхната смърт бяха причина. Това беше достатъчно лошо, но имаше също и нещо необичайно задушаващо в огромните дървета, които се издигаха от всички страни и бяха потискащо близо отвсякъде. Имаше и нещо клаустрофобично в начина, по който планините ги ограждаха и някаква заплаха в плътните сенки и сивата зимна светлина на тази естествена крепост. Тя никога нямаше да се почувства в безопасност тук.

Причина не бяха просто планините. Кристин не би се почувствала в по-голяма безопасност, където и да било другаде.

Те напуснаха главното шосе, което обикаляше езерото и тръгнаха по един асфалтиран път с две платна, който изкачваше серия от стръмни склонове, минавайки покрай скъпи къщи и дървени вили, скътани между гъсто разположените масивни дървета. Ако не бяха лампите в тези къщи, излъчващи топла светлина в пурпурночерните сенки зад дърветата, човек можеше да не разбере, че повечето от тях са там. Тук още на свечеряване имаше нужда от осветление.

Снегът беше натрупан на големи купчини от двете страни на пътя и на някои места нови преспи стесняваха движението само по едното платно. Не че наоколо имаше други коли. Те задминаха само две — един джип със снегорин отпред и една Тойота Ланд Роувър.

На края на асфалтирания път Чарли реши, че ще е добре да постави вериги на гумите. Макар снегоринът да беше минал неотдавна, преспите тук настъпваха по-навътре върху асфалта, отколкото по-ниско по склоновете. Тук имаше и по-големи заледени участъци. Той се изтегли в една странична алея за коли напреко на склона, спря и извади веригите от багажника. Бяха му необходими двадесет минути, за да свърши тази работа и със съжаление почувства колко бързо отслабваше слънчевата светлина иззад пръскащите сняг облаци.

Те продължиха нататък с дрънкане на веригите и скоро асфалтираният път свърши, преминавайки в черен с едно платно. Първата половин миля от него също беше почиствана, но понеже беше по-тесен, той се бе задръстил по-бързо със сняг. Въпреки това, бавно, но сигурно, джипът продължаваше да се катери по своя път нагоре.

Чарли не правеше опит да поддържа разговор. Нямаше смисъл да прави такова усилие. Откакто бяха напуснали Сакраменто рано тази сутрин, Кристин бе престанала да разговаря. Сега, тя беше почти толкова мълчалива и затворена в себе си, колкото Джоуи.

Чарли беше разтревожен от промяната в нея, но разбираше защо среща трудности при отхвърляне на депресията. Планините, които обикновено предизвикваха приповдигнато чувство на отвореност и свобода, сега изглеждаха парадоксално ограничаващи и потискащи. Дори, когато преминаха през една широка поляна и дърветата се отдръпнаха от пътя, потиснатостта от пейзажа остана.

Кристин може би се питаше, дали идването тук не беше сериозна грешка.

Чарли също не беше съвсем сигурен, но нямаше къде другаде да отидат. При положение, че ги търсеха хората на Грейс, че полицията ги търсеше из Калифорния и че не можеха да се доверят на властите или дори на собствените служители на Чарли, нямаха избор, освен да се спотайват на някое място, където никой не би ги забелязал. А това означаваше място с малко хора.

Чарли си мислеше, че са направили най-мъдрото нещо, че са били внимателни с покупката на джипа, че са планували нещата добре, че са се движили с възхитителна скорост и гъвкавост и че все пак са управлявали своята съдба. Вероятно, те щяха са останат тук само около седмица, докато Грейс Спайви попаднеше на следите им чрез своите хора или чрез полицаите.

Обаче, въпреки всичко, Чарли знаеше, че бяха загубили самообладание и бягаха панически. Планината приличаше не на убежище, а на капан. Той се чувстваше, сякаш бяха излезли на някакъв мостик.

Опита се да престане да мисли за това. Знаеше, че не постъпва съвсем разумно. За момента, надделяваха емоциите му. Докато не започнеше отново да мисли спокойно, най-доброто нещо бе да изхвърли Грейс Спайви от съзнанието си.

Покрай черния път имаше по-малко къщи и хижи, отколкото покрай асфалтирания, а след една трета миля не се виждаха вече изобщо никакви сгради. В края на първата половин миля, черният път не беше почистван и изчезваше под няколко фута дълбок сняг. Чарли спря джипа, дръпна ръчната спирачка и изключи двигателя.

— Къде е хижата? — попита Кристин.

— На половин миля оттук.

— И сега какво?

— Ще ходим пеш.

— Със снегоходките ли?

— Да. Затова ги купихме.

— Никога не съм ги използвала преди.

— Можеш да се научиш.

— Джоуи…

— Ще го носим на смени. Той може после да остане в хижата, докато ти и аз се върнем за…

— Да остане сам ли?

— Той ще бъде с кучето и ще е в пълна безопасност. Спайви не може да знае, че сме дошли тук. Тя не е никъде наблизо.

Джоуи не възрази. Той изглежда не чу, какво бяха казали те. Той гледаше през прозореца, но не можеше да види нищо, защото стъклото се замъгляваше от дъха му.

Чарли излезе от автомобила и трепна, когато студеният въздух започна да щипе лицето му. Бе станало значително по-студено, откакто бяха напуснали пазара долу при езерото. Снежните парцали бяха огромни и падаха по-бързо от преди. Те бяха завихряни надолу под снишаващото се небе от един леко преместващ се бриз, който все повече се засилваше и ставаше настойчив, дори когато Чарли спираше за момент, за да огледа гората. Дърветата се подпираха едно с друго и сякаш се привеждаха готови за скок по краищата на поляната.

По някаква причина, Чарли си мислеше за една стара приказка: Червената шапчица. Той още си спомняше призрачната илюстрация в книжката с приказки, която бе имал като дете. Тя изобразяваше как Червената шапчица върви по своя път през една тъмна и обитавана от вълци гора.

Това го караше да мисли за загубените в гората Хензел и Гретел.

А последното го караше да мисли за вещици.

Вещици, които пекат деца в пещи и ги изяждат.

Господи, той никога не беше съзнавал колко жестоки са били някои приказки.

Снежните парцали бяха се смалили малко и падаха с по-голяма скорост.

Полека, постепенно вятърът започна да вие.

Кристин се изненада, че така бързо се научи да ходи с тромавите снегоходки и осъзна колко трудно, а, може би, и невъзможно, би било ходенето без тях, особено с тежките раници, които носеха. На някои места вятърът беше почти оголил поляната, но на други, където теренът представляваше и най-незначителна преграда за него, се натрупваха преспи с дълбочина до осем, десет или дванадесет фута и дори до още по-голяма. А по техния път снегът беше запълнил всяка бразда, дупка или вдлъбнатина в терена. Ако на човек се наложеше да прекоси една невидима падина без снегоходки, той можеше да се окаже потънал в дълбок снежен кладенец, от който би било трудно или невъзможно да се измъкне.

Сивата следобедна светлина, която имаше една объркваща способност да прави трикове с гладката повърхност на снега и със сенките, даваше фалшиво чувство за разстояние и изкривяваше формите. Понякога тя правеше един изпъкващ снежен ръб да изглежда като падина, докато Кристин не го достигаше и не установеше, че противно на очакванията и, трябва да се изкачва, вместо да се спуска.

Джоуи откри, че за него е по-трудно да се адаптира към снегоходките, отколкото за майка му, въпреки че неговият чифт беше съобразен за деца. Поради бързото свечеряване и защото не искаха да завършат разтоварването на джипа в пълен мрак, те в момента не можеха да отделят време, за да го учат да се движи с тях. Чарли го взе да го носи.

Чубака беше голямо куче, но достатъчно леко, за да не пропада през кората върху снега. Също, той имаше инстинкт да избягва местата, където кората беше тънка или изобщо липсваше и често намираше своя път като заобикаляше най-дълбокия сняг и се движеше от едно място с остърган от вятъра сняг до друго. Чубака пропада три пъти. Единият път успя да се измъкне сам, но останалите два пъти трябваше да му се помогне.

От напуснатия джип, те вървяха нагоре по склона в продължение на триста ярда, докато стигнаха на поляната. Те следваха един скрит под снега път между дърветата, придържайки се в дясната страна на широко било. Вдясно от тях имаше залесен равнинен участък, а в ляво задръстена от дървета долина. Въпреки че до падането на нощта имаше, може би, още цял час, долината потъваше в сиви, сини и пурпурни сенки и накрая в тъмнина. Там, долу, нямаше светли петна, така че Кристин предположи, че няма и никакви жилища.

Кристин вече бе разбрала, че Чарли е страхотен мъж, но въпреки това, тя беше изненадана от неговата енергия. Кристин започна да чувства своята раница като натоварен с бетонни блокове камион, а въпреки че раницата на Чарли бе по-голяма и по-тежка от нейната, това изглежда не му правеше впечатление. В добавка, той носеше Джоуи, без да се оплаква и спря само веднъж, на първата четвърт миля, за да пусне момчето долу и облекчи малко напрегнатите си мускули.

След сто ярда пътят се отклони от края на долината, преминавайки напреко на склона, а после зави и отново продължи нагоре още петдесет ярда. Дърветата започнаха да стават по-нагъсто, по-големи и по-клонести, а на места закътаният път беше така дълбоко потънал в сянка, сякаш нощта беше вече паднала. След известно време, те стигнаха до началото на друга поляна. Тя беше по-широка от тази, на която бяха паркирали джипа и бе дълга около четиристотин ярда.

— Ето я хижата! — извика Чарли, а думите излязоха от устата му с облак кристализиран дъх.

Кристин не я виждаше.

Чарли спря и отново пусна долу Джоуи.

— Ето там — посочи той. — В далечния край, точно пред линията на дърветата. До нея има една вятърна мелница.

Кристин видя първо вятърната мелница, защото окото й долови движението на въртящите се перки. Мелницата беше висока и приличаше на скелет. В нея нямаше нищо интересно. Приличаше повече на някаква сондажна кула за нефт, отколкото на нещо, което би познал един холандец. Изглеждаше много практична, но някак грозна.

И хижата и мелницата хармонираха добре с дърветата зад тях, макар тя да предполагаше, че те биха се откроявали по-добре в по-ранните часове на деня.

— Ти не ми каза, че там има мелница — каза Кристин. — Означава ли това електрическа светлина?

— Разбира се. — Бузите, носът и брадичката му бяха розови от студа. Той подсмръкна, за да прочисти течащия си нос. — И гореща вода в изобилие.

— А електрическо отопление?

— Няма. Енергията, която една вятърна мелница може да осигури е ограничена, дори на такова ветровито място като това.

Закопчалката на якето при гушата на Джоуи бе се откопчала, а шалчето разхлабило. Кристин се наведе, за да го нагласи. Лицето на Джоуи беше повече червено, отколкото розово и очите му сълзяха от студа.

— Почти пристигнахме, момчето ми.

Джоуи кимна.

След като си поеха дъх, те се заизкачваха отново нагоре, а Чубака, който подскачаше отпред, сякаш бе разбрал, че хижата е тяхната крайна цел.

Хижата беше построена от червено дърво23, което беше посребряло от суровите атмосферни условия. Въпреки че покритият с кедрови плочки покрив беше със стръмни склонове, по него бе се задържал малко сняг. Прозорците бяха замръзнали. Върху стъпалата към входа и пред самия вход беше натрупал сняг.

Те свалиха своите снегоходки и ръкавици.

Чарли извади един свободен ключ от хитро скрита в една от стълбовете при входа кухина. Попадаха парчета лед, а замръзналите панти изскърцаха, когато Чарли отвори вратата.

Те влязоха вътре и Кристин се изненада от приятната обстановка в хижата. Партерът се състоеше от едно огромно помещение, далечният край на което се заемаше от кухнята. Точно в близката страна на кухнята имаше една дълга маса за хранене от борово дърво. После следваше всекидневната с лакиран дъбов под, вехти плетени килимчета, удобни тъмнозелени канапета и кресла, месингови лампи, ламперия, пердета карета, доминирани от зеления цвят, за да пасват на канапетата и креслата и една масивна каменна камина с големината на шкаф, в който можеш да влезеш. Половината от партера беше открит изцяло към тавана на горния етаж и имаше над себе си един балкон. Там, горе, три затворени врати водеха към три други помещения.

— Това са две спални и една баня — каза Чарли.

Изработката беше груба и, все пак, съвсем цивилизована.

Една площ, настлана с плочки, отделяше главния вход от дъбовия под на всекидневната и точно там те свалиха своите покрити със сняг обувки. После направиха инспекционна обиколка на хижата. Върху мебелите имаше малко прах, а въздухът миришеше на влага. Електричество нямаше, защото всички прекъсвачи в таблото с предпазителите бяха дръпнати надолу, а то се намираше навън, в акумулаторното помещение под вятърната мелница. Чарли каза, че ще отиде там и за няколко минути ще оправи положението. Освен това, всяка от трите камини — голямата във всекидневната и по една малка във всяка от спалните — бяха натъпкани с нацепени дърва и подпалки, които той използва, за да запали три огъня. Всички камини бяха снабдени с хиитолатори24, така че хижата можеше да бъде разумно топла дори в разгара на лютата зима.

— Поне никой не е влизал с взлом и нищо не е повредено — каза Чарли.

— Това проблем ли е? — попита Кристин.

— Всъщност не. През по-топлите месеци, когато пътят е отворен по цялото си протежение, тук почти винаги стои някой. Когато пътят е затворен от сняг и в хижата няма никой, който да се грижи за нея, повечето евентуални грабителите биха могли дори да знаят, че толкова далеч в гората има хижа. А онези, които знаят… ами… вероятно мислят, че пътуването дотук не си струва за малкото, което биха намерили, за да отнесат. Все пак, всяка пролет, когато пристигам пръв, се учудвам, че хижата не е разбита.

Огньовете горяха добре, а отворите за въздух в хиитолатора на полицата над камината в партера бълваха потоци добре дошъл топъл въздух в голямото основно помещение. Чубака беше вече се установил до камината с глава върху лапите.

— А сега какво? — попита Кристин.

— Сега ти и Джоуи ще извадите всичко от тези торби, докато аз съм навън да оправям електричеството — отвърна Чарли, изваждайки фенерче от едната раница.

Тя и Джоуи занесоха раниците в кухнята, докато Чарли си нахлузи отново обувките. През времето, докато той беше при вятърната мелница, те подреждаха кутиите с храни по шкафовете и почти изглеждаше, като че ли са едно обикновено семейство на обичайната си зимна почивка, решили да се позабавляват една седмица. Почти. Кристин се опитваше да внуши на Джоуи празнично настроение, като си подсвиркваше весели мелодии, пускаше леки шеги и се преструваше, че наистина се забавлява от това приключение.

Перките бръмчаха и потракваха над главите им. Чарли взе една лопата и разчисти снега около дървената врата пред стълбите, водещи надолу, към помещението под вятърната мелница. Той слезе по два реда стъпала, които водеха твърде дълбоко в земята. Акумулаторното помещение беше под линията на замръзването. Когато слезе на дъното, Чарли се намери в една неясна синкава тъмнина. Тя отнемаше белотата от сипещите се около него снежинки, така че те приличаха на сиви парченца пепел. Той извади фенерчето от джоба на връхната дреха и го запали. Пред него стоеше тежка метална врата. Ключът от хижата ставаше на тази брава и след миг Чарли беше в акумулаторното помещение, където всичко изглеждаше, че е наред: кабели; двадесет високомощни десетгодишни акумулатори, подредени един до друг върху две яки подставки; бетонова платформа, поддържаща цялата машинария и една лавица с инструменти.

Удари го зловонна миризма и той незабавно разбра причината за нея, но първо отиде при шкафа с таблото и постави всички прекъсвачи от положение „изключено“ в положение „включено“. След като направи това, електрическият ключ до вратата даде светлина на двете дълги неонови лампи на тавана. Светлината разкри три мъртви, разлагащи се мишки, от които едната беше в средата на помещението, а останалите две в ъгъла до първата акумулаторна подставка.

Тук беше необходимо да бъдат оставени тенекии с отровна примамка, особено през зимата, когато мишките идваха, най-вече, за да търсят убежище, защото, ако не беше предприета тази мярка, гризачите щяха да изядат изолацията на всички кабели и проводници и до пролетта щяха да повредят цялата електрическа инсталация.

Мишката в средата на малкото помещение беше мъртва от дълго време. Процесът на разлагане на нейния мъничък труп беше доста напреднал. Малко друго беше останало, освен кости, козина и късчета кожа.

Двете мишки в ъгъла бяха по-скорошни случаи. Малките им сърца бяха подути и воняха. Техните очни орбити бяха пълни с мърдащи личинки. Те бяха мъртви само от няколко дни.

Погнусен, Чарли излезе навън, взе лопатата, върна се, събра трите създания, изнесе ги в гората зад вятърната мелница и ги запрати към дърветата. Дори след като се освободи от тях и въпреки носещия се нагоре по планинския склон бурен вятър, който прочистваше въздуха, Чарли не можеше да се освободи от вонята на смърт в ноздрите си. Странно, миризмата остана с него по целия път обратно до акумулаторното помещение, в което, разбира се, продължаваше да виси влажният застоял въздух.

Той нямаше време за истински подробно преглеждане на оборудването, но искаше да му хвърли един бегъл поглед, за да се увери, че мишките бяха умрели, преди да са причинили някакви сериозни повреди. Проводниците и кабелите бяха леко гризани на няколко места, но изглежда нямаше никакво основание да се безпокои, че може да загуби своето осветление поради саботаж от страна на гризачите.

Чарли беше почти удовлетворен от целостта на инсталацията, когато чу зад себе си някакъв странен заплашителен шум.

51.

Денят се стопяваше в мрак. Цветовете изчезваха от пейзажа, през който минаваха, оставяйки дърветата, хълмовете и всичко друго толкова сиви, колкото беше настилката на шосето. Кайл Барлоу включи фаровете и се наведе над волана на стария автомобил, хилейки се.

Сега. Сега, те имаха нещо истинско, за да продължат. Имаха солиден водач. Информация. Логически план. Те не продължаваха повече само с подозрения и молитви. Не се движеха повече наслуки и не се отправяха на север само защото това изглеждаше добра идея. Те знаеха къде е момчето, къде трябваше да е. Вече имаха някакво направление и Барлоу беше започнал да вярва отново в качествата на водач на Майка Грейс.

Тя беше на седалката до него. Беше се свила до вратата и потънала за кратко време в един от онези дълбоки сънища, които я спохождаха все по-рядко. Добре. Тя се нуждаеше от почивка. Очната ставка наближаваше. Крайното изпитание. Когато застанеха лице срещу лице с дявола, тя щеше да има нужда от цялата енергия, която успееше да събере.

Ако Грейс не беше Божи вестител, защо тогава им бе предадена тази жизненоважна информация? Това доказваше, че тя е права, има добри намерения, казва истината и трябва да й се подчиняват.

За момента съмненията му бяха изчезнали.

Барлоу погледна в огледалото за обратно виждане. Двата пикапа продължаваха да бъдат зад тях. Кръстоносци. Кръстоносци на колела, вместо на коне.

52.

Като чу странния шум, Чарли се обърна приведен и готов да се отбранява. Той очакваше да види Грейс Спайви, застанала на прага на акумулаторното помещение, но смущението не беше от човек. Причина за шума беше един плъх.

Гадното създание стоеше между него и вратата, но Чарли беше сигурен, че то не е дошло откъм снега. Част от шума, който беше чул, бе от топуркането при бързото му излизане изпод някое съоръжение. Плъхът съскаше, пискаше и се взираше в него с кървясали очи, сякаш го заплашваше, че ще му попречи да излезе.

Плъхът беше ужасно голям, но въпреки големината си, която показваше, че някога се е хранел много добре, той вече не изглеждаше да е в добро здраве. Кожата му не беше гладка, а мазна, матова и потъмняла. В ушите му имаше нещо тъмно и хванало кора, вероятно кръв, а от устата му се процеждаше кървава пяна. Това беше от отровата. Сега, съсипан от болките и не на себе си от тях, той беше, може би, един дързък и злонамерен противник.

Имаше за обмисляне и една друга възможност, дори още по-малко приятна възможност. Може би, това не беше от отровата. Пяната в устата му можеше да бъде симптом на бяс. Можеха ли гризачите да побесняват също толкова лесно, колкото кучетата и котките? Всяка година, в планините на Калифорния, щатските служители от контрола върху разпространението на зарази съобщаваха за някои случаи на бесни животни. Понякога, дори бе забраняван достъпа до части от щатските паркове, докато се установи със сигурност, дали има епидемия на бяс.

Най-вероятно, този плъх беше засегнат от отровата, а не от бяс. Но, ако Чарли бъркаше и плъхът го ухапеше…

Искаше му се, след като бе изхвърлил трите мъртви мишки, да беше донесъл обратно лопатата в акумулаторното помещение. Той нямаше никакво оръжие, освен своя револвер, който беше твърде мощен за една такава дребна работа, все едно да бе отишъл на лов за удоволствие с топ.

Чарли се изправи, а неговото движение предизвика плъхът да го нападне.

Чарли отскочи назад към стената.

Плъхът идваше бързо и пищеше злобно. Ако се изкачеше по крака му…

Той го ритна, улучвайки го с уякчения връх на обувката си. Ритникът отхвърли плъха към срещуположния край на помещението, където се блъсна в стената, изписка и падна по гръб на пода.

Чарли достигна вратата и мина през нея, преди плъхът да стъпи отново на краката си. Той се изкачи по стълбите, взе лопатата, която бе облегната на основата на мелницата и бързо се върна обратно долу.

Плъхът беше отвътре до самата отворена врата на акумулаторното помещение и вдигаше непрекъсната врява. Това беше един хленчещ-съскащ-виещ звук, който Чарли намери, че смръзва кръвта в жилите. Плъхът отново се хвърли към него!

Чарли замахна с лопатата като с пръчка за поло и удари плъха, после още веднъж и още веднъж, докато престана да издава звук. После го погледна, видя го, че мърда и го удари отново, по-силно. След това, плъхът остана неподвижен и тих, очевидно беше мъртъв. Дишайки тежко, Чарли бавно свали лопатата.

Как бе успял един плъх с тази големина да влезе в затвореното акумулаторно помещение?

Влизането на мишките беше разбираемо, защото за тях бе достатъчна и най-малката пролука или пукнатина. Този плъх обаче беше по-голям от дузина мишки, взети заедно. За неговото проникване бе нужна дупка с диаметър, който да не е по-малък от три или четири инча и понеже таванът на малкото помещение беше от усилен бетон, а стените от сгуробетонови панели и хоросан, нямаше начин, по който звярът да си прегризе вход. А металната врата беше ненарушима и непокътната.

Можеше ли да е бил затворен вътре от миналата есен, когато последните почиващи са заключили хижата или когато управата на фирмата за наемане и продажба на недвижими имоти беше дошла да „зазими“ хижата? Не. Той щеше да яде от отровната примамка и щеше да е мъртъв още преди седмици. Плъхът беше се отровил неотдавна; следователно, едва неотдавна е попаднал в акумулаторното помещение.

Чарли обиколи помещението, търсейки прохода на плъха, но всичко което намери, бяха няколко малки пролуки в хоросана, през които можеше да се промъкне една мишка (но нищо по-голямо), след като първо получеше достъп до въздушното пространство в двойните панелни стени.

Това беше някаква мистерия и докато стоеше и се взираше в мъртвия плъх, Чарли имаше отвратителното чувство, че неговата кратка и бурна среща с противното създание е нещо повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед, че тя означаваше нещо, че плъхът беше символ на нещо. Разбира се, Чарли бе израснал с ужаса от плъховете, изобилстващи в бараката, в която беше прекарал своето детство, така че те винаги щяха да имат силно въздействие върху него. Той не можеше да не мисли за старите комикси и филми на ужаса, в които имаше сцени в древни гробища с дебнещи плъхове из тях. Смърт. Ето какво обикновено символизираха плъховете. Смърт, разлагане, отмъщение на Смъртта. И така, това, може би, беше едно предзнаменование, едно предупреждение, че смъртта в образа на Грейс Спайви щеше да ги стигне тук, в планината. Едно предупреждение да бъдат готови.

Чарли се разтревожи. Не. Той просто бе оставил въображението си да му втълпи това. Както в неговия кабинет, в понеделник, когато бе погледнал Джоуи и бе помислил, че вижда само гол череп на мястото, където трябваше да бъде лицето на момчето. Онова беше въображение… и това, също. Чарли не вярваше в предзнаменования. Смъртта нямаше да ги намери тук. Грейс Спайви нямаше да открие къде бяха отишли. Не би могла. Дори след хиляда години.

Джоуи нямаше да умре.

Момчето беше в безопасност.

Те всички бяха в безопасност.

Кристин не искаше да остави Джоуи сам в хижата, докато тя и Чарли се върнат до джипа за още от техните провизии. Кристин знаеше, че Грейс Спайви не е наблизо. Знаеше, че хижата е безопасно място и че нищо не би могло да се случи през краткото време на нейното отсъствие. Все пак, тя ужасно се страхуваше, че когато се върнат, ще намерят Джоуи мъртъв.

Но Чарли не можеше да пренесе всичко сам. Не беше редно от нейна страна да очаква да го направи. А Джоуи не можеше да дойде с тях, защото щеше да ги забави твърде много сега, когато последната дневна светлина бързо си отиваше и бурята се засилваше опасно. Тя трябваше да върви, а Джоуи трябваше да остане. Нямаше никакъв избор.

Кристин си каза, че, може би, ще бъде добре за него да бъде оставен сам с Чубака за известно време, защото това щеше да бъде една демонстрация на нейната увереност и увереността на Чарли в безопасността на избраното от тях скривалище. От това преживяване, той можеше да възстанови част от своите самоувереност и надежда.

Въпреки това, след като го прегърна силно, целуна, успокои и остави на зеленото канапе пред камината, Кристин едва намери сила да се обърне и излезе. След като затвори вратата на хижата и я наблюдава, докато Чарли заключваше, Кристин беше завладяна от толкова силен страх, че от него й стана лошо на стомаха. Веднага щом се отдели от входа и започна да слиза по покритите със сняг стъпала, тя почувства болезнена слабост в краката, която почти я извади от строя. Всяка крачка, която я отделяше от хижата, беше като крачка върху повърхността на планета с пет пъти по-голяма сила на притегляне от земната.

Времето беше се влошило рязко, откакто бяха се изкачили от мястото, където бе паркиран джипа, а изключителната враждебност на природните сили започна постепенно да заема мислите на Кристин и да изтласква страха към нейното подсъзнание. Вятърът духаше непрекъснато със скорост двадесет до тридесет мили в час, стигайки, от време на време, дори до петдесет. Фучейки, той прекосяваше планината с воя на банши25 и разклащаше огромните дървета. Снежинките вече не бяха големи и пухкави, а малки, носени с голяма сила от вятъра и трупани върху земята със смайваща скорост. По-рано, при изкачването си към хижата, те не бяха слагали маските за ски, но Чарли беше настоял да ги сложат при слизането надолу. Въпреки че Кристин отначало възразяваше, защото имаше чувството, че маската я задушава, после се радваше, че беше я поставила. Причина за това беше температурата. Тя бе паднала рязко й сега сигурно бе около нулата или дори още по-ниска, без да взима предвид допълнителното охлаждане от вятъра. Въпреки защитата на маската, ледените игли на вятъра все пак успяваха да бодат и вкочаняват лицето й. Без нея, Кристин сигурно щеше да получи измръзвания.

Докато стигнаха до джипа, дневната светлина отслабваше, като че ли светът се намираше в някакво гърне, върху което се спускаше гигантски капак. Около гумите на колата вече беше натрупал сняг, а ключалката бе полузамръзнала и се съпротивляваше, когато Чарли пъхаше ключа в нея.

Те натъпкаха раниците си догоре с консервени и други кутии с храна, херметично затворен кибрит, муниции за оръжията и други неща. Чарли наниза трите плътно навити на руло спални чувала на едно парче въже за простиране и завърза единия му край около талията си, така че да може да ги влачи след себе си. Те бяха леки, направени от студоустойчив винил, който се пързаляше добре върху снега и Чарли каза, че няма особено да го затруднят, Кристин носеше винтовката, която беше с ремък за през рамо, а Чарли носеше ловната пушка. Никой от двамата не можеше да вземе допълнително дори само още една-единствена вещ, без да бъде затиснат от товара, а в джипа все още оставаха неща за взимане.

— Ние ще се върнем за останалото — извика Чарли, за да бъде чут над воя на вятъра.

— Вече е почти тъмно — възрази Кристин, осъзнавайки колко лесно можеше да се загуби човек през нощта в една заслепяваща снежна буря.

— Утре — каза той. — Ще се върнем утре.

Тя кимна в знак на съгласие и Чарли заключи, джипа, въпреки че лошото време беше със сигурност достатъчна спирачка за крадците. Никой уважаващ себе си престъпник, свикнал на лесен живот от труда на другите, нямаше да излезе в такава нощ.

Те се насочиха обратно към хижата, движейки се със значително по-малка скорост, отколкото при спускането надолу. Забавянето им се дължеше на тежкия товар, който носеха, на вятъра, който ги блъскаше и на факта, че сега се изкачваха, а не слизаха. Ходенето със снегоходки беше изненадващо лесно… досега. Докато вървяха по своя път нагоре от първата поляна, бедрените мускули на Кристин започнаха да се напрягат, после и тези на прасците и тя знаеше, че на сутринта ще има силна мускулна треска.

Вятърът вдигаше снега от земята, обличаше се в кристални пелерини и мантии, които се развяваха и засукваха и образуваше вихрови фунии, които танцуваха в здрача. В бързо замиращата светлина, снежните дяволи изглеждаха като духове, като студени призраци, бродещи по самотните върхари на покрива на света.

Склонът изглеждаше по-стръмен, отколкото при първото му изкачване с Джоуи и кучето. Нейните снегоходки определено й се струваха два пъти по-големи, отколкото бяха тогава и… десет пъти по-тежки.

Мракът падна, докато бяха още в гората, преди дори да бяха достигнали горната поляна. Нямаше никаква опасност да се загубят, защото покритата със сняг земя притежаваше слаб естествен блясък, а ясната ивица на пътя изключваше възможността за погрешно отклонение от него през иначе гъстата гора.

Обаче през времето, докато стигнаха до горната поляна, яростта на бурята елиминира предимството на леката фосфоресценция на снега. Новият сняг падаше така интензивно и вятърът вдигаше такива гъсти облаци от стария, че, ако не бяха светлините на хижата, те щяха, без съмнение, да загубят ориентация и щеше да има сериозен риск да бродят безцелно назад-напред или да обикалят в кръг, докато паднат и умрат на четиристотин ярда от убежището. Слабата разсеяна кехлибарена светлина в прозорците на хижата беше един добре дошъл фар. — В случаите, когато носения от бурята сняг блокираше временно този фар, Кристин трябваше да се противопоставя на паниката, да спира и чака, докато не се появи отново целта, защото винаги, когато загубваше от погледа си светлината, най-много след две-три крачки се отклоняваше в погрешна посока. Въпреки че се придържаше близо до Чарли, тя често не можеше да го види. Видимостта се влошаваше, понякога, до не повече от два-три фута.

Болката в мускулите на краката на Кристин все повече се засилваше, тупкането в рамената и гърба й ставаше непоносимо, а нощният мраз проникваше по някакъв начин през всички пластове дрехи. Въпреки това обаче тя, както проклинаше бурята, така също я приемаше и като добре дошла, защото за първи път от дни наред се чувстваше в безопасност.

И наистина, лека-полека настроението на Джоуи се подобряваше. Лицето му отново беше придобило цвят. За първи път от няколко дни той беше активен и разговорлив. Дори се усмихваше. Промяната в него беше поразяваща и в един момент мистериозна, но после стана ясно, че бурята му действаше също така успокоително както на Кристин.

— Сега ще бъдем окей, а, мамо? — попита той. — Нали една вещица не може да лети върху метлата си в снежна буря?

— Не може — увери го Кристин, докато сваляше раницата от гърба си. — Тази вечер всички вещици са се приземили.

— Съгласно правилника на ФАВ — допълни Чарли.

Джоуи го погледна скептично.

— Какво е… ФАВ? — попита той.

— Федерална Администрация на Вещиците — отвърна Чарли, събувайки обувките си. — Това е правителствена агенция, която узаконява вещици.

— Трябва ли да имаш разрешително, за да бъдеш вещица? — попита момчето.

— О, разбира се — отвърна Чарли, симулирайки изненада. — Какво си мислиш — всеки ли може да бъде вещица? Първо, когато едно момиче иска да стане вещица, то трябва да докаже, че има в себе си зла жилка. Например, твоята майка никога не би могла да получи тази квалификация. Освен това, една кандидат-вещица трябва да бъде грозна, защото всички вещици са грозни. Ако обаче една красива лейди, като твоята майка, иска да бъде вещица, тя трябва да се подложи на пластична операция, за да стане грозна.

— Ау! — възкликна Джоуи и ококори очи. — Наистина ли?

— Но не това е най-лошото — продължи Чарли. — Най-трудното нещо, ако искаш да бъдеш вещица, е да намериш една от онези островърхи черни шапки.

— Това ли е най-лошото?

— Ами, само помисли! Ти си ходил на пазар с майка си, когато тя си купува дрехи. Виждал ли си някога, в който и да било магазин, някоя от тези високи островърхи черни шапки?

Момчето сбърчи чело, мислейки върху това.

— Не, не си — каза вместо него Чарли, занасяйки едната от тежките раници в кухнята. — Никой не продава тези шапки, защото никой не иска в магазина му по всяко време да идват вещици. Вещиците миришат като крила на прилеп, опашка на тритон, език на саламандър и на тези други странни неща, които те варят в своите котли. Нищо не може да изгони клиентите на един съдържател на магазин по-бързо от една вещица, която вони на варени свински зурли.

— Я гледай! — учуди се Джоуи.

— Точно така! — потвърди Чарли.

Кристин се чувстваше толкова щастлива и облекчена да види, че Джоуи се държи отново като едно шестгодишно дете, че й беше трудно да сдържи сълзите си. Тя искаше да обвие ръце около Чарли, да го притисне силно в прегръдките си и да му благодари за неговата сила, за неговия подход към децата и за това, че е този мъж, който тя очакваше да бъде.

Отвън, вятърът виеше, пухтеше, стенеше и свиреше.

Нощта прегръщаше хижата. Снегът я обличаше.

Големите цепеници пръскаха и пукаха в камината на всекидневната.

Те приготвиха заедно вечерята. После седяха на пода на всекидневната, където играха на „Старата прислужница“ и „Тик-Так-Тоу“, а Чарли разказваше вицове, които Джоуи намираше за много забавни.

Кристин се чувстваше уютно. Беше спокойна.

53.

Магазинът за снегомобили в Сауд Лейк Таху беше почти пред затваряне, когато пристигнаха Грейс Спайви, Барлоу и осемте останали. Те бяха дошли от долната страна на улицата, където всичките бяха купили скиорски екипи и други зимни дрехи. Облякоха се и сега на външен вид приличаха на жители на Таху. За изненада и удоволствие на собственика на Маунтин Кънтри Спортмобил, едър мъж на име Орли Трийт, който каза, че приятелите му викат „Скип“26, те купиха четири снегомобила и две специално конструирани ремаркета, които да теглят.

Кайл Барлоу и един духовник на име Джордж Уестбек водеха по-голямата част от разговора, защото Уестбек знаеше много за снегомобилите, а Барлоу умееше добре да се пазари за всичко, което купуваше. Неговият огромен ръст, внушаваща страх външност и едва сдържана буйност му даваха, разбира се, някакво предимство при всяка сделка. Уменията му за договаряне обаче не се ограничаваха само до заплахата. Той умееше като първокласен бизнесмен да чувства силните и слабите страни на противника, а така също и неговите възможности и намерения. Беше научил за тази своя способност едва когато Грейс го беше откъснала от неговия предишен начин на живот. Това откритие беше както удовлетворяващо, така и изненадващо. Той беше задължен до гроб на Майка Грейс не само защото бе спасила душата му, а и защото беше му дала възможност да открие и изследва дарованията си, които без нея никога нямаше да знае, че притежава.

Орли Трийт, който беше твърде масивен за такъв момчешки прякор като „Скип“, продължаваше опитите си да разбере, кои са те. Той задаваше въпроси на Грейс, на Барлоу и на другите, като например, дали не принадлежат към някакъв клуб или дали всички са роднина.

Като не забравяше, че полицаите продължаваха да се интересуват от Грейс относно определени неотдавнашни събития в окръг Ориндж и безпокоейки се, че един от последователите на Грейс бе казал по невнимание твърде много на Трийт, Барлоу прати всички, с изключение на Джордж Уестбек, да разузнаят близките мотели по главната улица и да намерят един с достатъчно свободни места, за да ги приеме.

Когато те платиха за снегомобилите с пачки в брой, Трийт впери невярващ поглед в парите им. Барлоу съзря алчност в очите му и си представи как Трийт вече е измислил начин да подправи своите тефтери и да скрие парите от Данъчната служба. Въпреки че изпитваше почти физическа болка от хватката на своето любопитство, Трийт престана да си навира носа в техните работи, защото се страхуваше да не разтури сделката.

Белите пикапи не бяха снабдени с клуп за теглене на ремарке, но Трийт каза, че би могъл да уреди заваряването на такъв през нощта.

— Те ще бъдат готови сутринта… в десет часа.

— По-рано — намеси се Грейс. — Много по-рано от десет. Ние искаме с пукването на зората да сме пренесли тези неща на северния бряг.

Трийт се усмихна и посочи витрините, зад които носения от вятъра сняг падаше тежко в светлината на лампите на паркинга.

— Метеоролозите съобщават за осемнадесетинчов сняг — каза той. — Фронтът на бурята няма да премине преди четири или пет часа утре сутринта, така че екипът по поддържане на пътищата няма да е отворил шосето за на север преди десет или дори преди единадесет. Няма смисъл да тръгвате по-рано.

— Ако не можете да бъдете готови с клуповете на нашите коли и на снегомобилите до четири и тридесет сутринта, разваляме сделката.

Барлоу знаеше, че Грейс блъфира, защото това беше единственото място, от което можеха да получат така нужните им машини, но съдейки по измъченото изражение върху лицето на Трийт, той бе приел заплахата за сериозна.

— Слушай, Скип — каза Барлоу, — работата по заваряването е за не повече от няколко часа. Ще платим допълнително, ако бъде извършена през нощта.

— Но аз ще трябва да подготвя снегомобилите и…

— Тогава, подготви ги.

— Но аз точно затварях, когато вие…

— Не затваряй още няколко часа — каза Барлоу. — Зная, че това е неприятно. Оценявам го. Наистина. Но, Скип, колко често продаваш четири снегомобила и две ремаркета наведнъж?

— Добре — отвърна с въздишка Трийт. — Всичко ще бъде готово за четири и тридесет сутринта. Но вие никога няма да стигнете северния бряг в този час.

Грейс, Джордж Уестбек и Барлоу излязоха отвън, където чакаха другите.

Една Ваноф пристъпи напред и каза:

— Ние намерихме мотел с достатъчно свободни стаи, за да ни приеме, Майко Грейс. Намира се само на четвърт миля нагоре оттук. Можем лесно да стигнем до него.

Грейс вдигна поглед към потъмняващото небе, примигвайки от снега, който я удряше в лицето и заледяваше веждите й. Дълги заплетени кичури мокра ситнокъдрава посивяла коса се подаваха изпод нейната плетена шапка, която тя бе нахлупила до ушите си.

— Сатаната е докарал тази буря — каза Грейс. — Опитва се да ни забави. Опитва се да ни попречи да достигнем момчето, докато не стане твърде късно. Но Бог ще ни преведе.

54.

До девет и тридесет Джоуи беше заспал. Те го поставиха в леглото между чисти чаршафи и под една тежка завивка в синьо и зелено. Кристин смяташе да остане в спалнята с него, въпреки че още не й се спеше, но Чарли искаше да говори с нея и да обмисли план за действие при определени непредвидени случаи.

— Нямаш нищо против да останеш сам, нали Джоуи? — попита той.

— Струва ми се, да — отвърна момчето. Под огромната завивка и с поставената върху голямата пухена възглавница главица, то изглеждаше съвсем малко.

— Аз не искам да го оставям сам — каза Кристин.

— Никой не може да стигне до него, без да се качи отдолу по стълбите. А ние ще бъдем там, за да го спрем — напомни й Чарли.

— Прозорецът…

— Прозорецът е на горния етаж и не може да бъде достигнат без стълба, каквато се съмнявам те да носят.

Тя се намръщи, гледайки нерешително прозореца.

— Ние сме блокирани тук от лошото време, Кристин — каза Чарли. — Вслушай се в този вятър. Дори да знаеха, че сме в тези планини, дори да знаеха за съществуването на точно тази хижа, което е невъзможно, те не биха били в състояние да стигнат дотук през нощта.

— Аз ще бъда окей, мамо — каза Джоуи. — Имам Чубака. И ми хареса това, което каза Чарли, че правилникът на ФАВ не разрешава на вещиците да летят при буря.

Кристин въздъхна, подпъхна завивката около сина си и го целуна за лека нощ. Джоуи поиска да целуне също и Чарли за лека нощ, което беше ново преживяване за Чарли. И когато момчето го млясна по бузата, през него премина един емоционален поток: мъчително чувство за дълбоката уязвимост на детето; яростно желание да го защитава; чувството за чистота на детската привързаност; едно свиващо сърцето впечатление за ненавист и мила непринуденост; затрогващо и въпреки това, доста плашещо осъзнаване за пълното доверие, което момчето имаше в него. Моментът бе така приятен, така обезоръжаващ и удовлетворяващ, че Чарли не можеше да разбере как е стигнал до тридесетгодишна възраст без да създаде собствено семейство.

Може би, неговата съдба беше да бъде тук и да чака момента, в който Кристин и Джоуи ще имат нужда от него. Ако имаше свое собствено семейство, той нямаше да има възможност да направи за семейство Скавело това, което беше направил. Тези настоящи действия, всичките извън неговите служебни задължения, щяха да бъдат възложени на някой от неговите хора, който сигурно нямаше да бъде така мъдър или с такова чувство за отговорност като Чарли. Когато Кристин влезе в неговия кабинет, той беше поразен от нейната красота и от чувството, че е било съдено да се срещнат, независимо по какъв начин. Тяхната връзка изглеждаше… неизбежна. И сега бе неизбежно, че той трябва да бъде защитник на Джоуи и може би съвсем скоро да стане законен баща на детето, и тогава всяка вечер ще чува малкото момче да казва: „Лека нощ, тате“, вместо: „Лека нощ, Чарли“.

Съдба.

Това бе една дума и едно схващане, върху които той никога не беше се замислял много. Ако някой го бе попитал миналата седмица, дали вярва в съществуването на съдба, той вероятно щеше да отговори отрицателно. Сега, това, че всички мъже и жени трябваше да се задоволят с някаква съдба и че неговата съдба беше свързана с тази жена и с това дете, изглеждаше една естествена и неопровержима истина.

Те затвориха тежките пердета на прозореца на спалнята и оставиха лампата да свети с една кърпа върху абажура, за да смекчава светлината. Джоуи заспа още докато нагласяваха кърпата. Чубака също беше се свил върху леглото. Кристин тихо даде знак на кучето да слезе долу, но то само я погледна тъжно. Чарли прошепна, че Чубака би могъл да остане там, където е, после той и Кристин излязоха тихомълком от стаята, оставяйки вратата открехната.

Пиха кафе и разговаряха, докато вятърът стенеше в стрехите, а зърнестият сняг тропаше по прозорците или преминаваше със съскане покрай стъклото.

— Щом бурята премине и пътищата надолу бъдат отворени — каза Чарли, — ще отида до пазара, за да се обадя на Хенри Ранкин и да разбера как върви работата. Ще слизам по веднъж на всеки два дни, а, може би, всеки ден и докато ме няма мисля, че ти и Джоуи трябва да се криете в акумулаторното помещение под вятърната мелница! Тя…

— Не — възрази Кристин. — Ако слизаш в града и ние ще идваме с теб.

— Ще бъде уморително, ако ще трябва да се прави всеки ден.

— Аз ще се справя.

— Но, може би, Джоуи няма да може.

— Ние няма да оставаме тук сами — отвърна непреклонно тя.

— Но както ни търси полицията, ще бъдем по-забележими като група, ще бъде по-лесно…

— Ние ще ходим с теб навсякъде — каза тя. Моля те. Моля те.

— Добре — съгласи се той.

Чарли взе някаква карта, която беше купил от магазина за спортни стоки в Сакраменто, разстла я върху масата и показа на Кристин техния път за бягство през задната врата, който щяха да използват, ако, противно на всички очаквания, се появят хората на Спайви и ако има достатъчно време за бягство. Те щяха да отидат по-нагоре в планината, до върха на следващото било, да завият на изток към долината и да го следват на юг към езерото. Това беше едно пътешествие от четири или пет мили, които щяха да изглеждат като сто в покритата със сняг пустош. Но по целия път щеше да има добра естествена маркировка и съществуваше малка опасност да се загубят, докато имаха картата и компас.

Постепенно техният разговор се отдалечи от Грейс Спайви и те започнаха да говорят за себе си, като всеки изучаваше миналото на другия, какво харесва и какво не, надежди и мечти. След известно време станаха от масата, угасиха всички лампи и седнаха на канапето пред каменната плоча на камината. Само примигващата светлина от огъня остана да гони сенките.

Чарли не можеше да си спомни първата целувка. Той просто внезапно осъзна, че те се докосват и целуват все по-страстно. После ръцете му отидоха върху гърдите й и Чарли почувства през блузата възбудените им зърна като две горещи точки в средата на дланите си. А когато докосна лицето й с върховете на пръстите си, контактът беше толкова наелектризиращ, че изглеждаше като че ли ще изскочат искри. Чарли никога не бе изпитвал нужда от жена така много, както искаше и имаше нужда от Кристин, а съдейки по начина, по който се напрягаха мускулите и извиваше тялото й, тя също го желаеше със страст, равна на неговата. Той знаеше, че въпреки обстоятелствата и не най-подходящото място, което им беше осигурила съдбата, те щяха да се любят тази нощ. Това беше неизбежно.

Сега блузата й беше разкопчана. Той сниши устата си до нейните гърди.

— Чарли… — каза тихо тя.

Той лижеше набъбналите зърна на гърдите й, първо едното, после другото, нежно.

— Не — каза тя, но го отблъсна неубедително, неохотно, искайки да бъде убедена.

— Аз те обичам — каза той и точно това имаше предвид. Само за няколко дни, той беше, се влюбил в нейното изящно оформено лице, в нейното тяло, нейния кураж, несломимия й дух, походката, косата й, развявана от вятъра…

— Джоуи… — каза тя.

— Той спи.

— Може да се събуди…

Чарли я целуна по гушата и почувства тупкането на пулса й върху устните си. Сърцето й биеше бързо. Неговото, също.

— Той може да излезе на балкона, да погледне надолу и да ни види — каза тя.

Чарли я отведе от светлината на огъня към едно дълбоко канапе, което беше точно под балкона.

— Не би трябвало да правим това — каза Кристин, продължавайки да го целува по шията, брадичката, устните, бузите и очите. — Дори тук… ако той се събуди…

— Първо ще ни повика — отвърна Чарли, задъхан и копнеещ за нея. — Той няма да слезе в тъмната всекидневна.

Тя го целуна по носа и по всяко ъгълче на устата. Последва поредица от целувки по брадичката и накрая по ухото.

Ръцете му опипваха тялото й, той беше възбуден от съвършените й форми. Всяка приятна вдлъбнатина или изпъкналост, всеки съблазнителен ъгъл, издутината на гърдите и ханша, гладкия корем — всичко от нея, до последния милиметър, изглеждаше точно определение за съвършена женственост.

— Добре — съгласи се тя със слаб глас. — Но тихо…

— Без никакъв звук — обеща Чарли.

— Без никакъв звук.

— Без дори и най-малък звук…

Вятърът стенеше в прозореца над канапето.

Това е неподходящ момент, минаваше смътно през ума й. Неподходящо място. Неподходящо време. Неподходящо всичко.

Джоуи можеше да се събуди.

Но въпреки, че събуждането на Джоуи я притесняваше, то не бе чак толкова фатално, за да се противопостави.

Чарли й беше казал, че я обича и тя му бе отвърнал, че го обича. Кристин знаеше, че и двамата имат предвид точно това, което бяха казали, че то беше вярно. Не знаеше със сигурност от колко време го обичаше, но ако се замислеше, вероятно, щеше да си спомни момента, в който уважението, възхищението и привързаността се бяха превърнали в нещо по-добро и по-силно. В края на краищата, тя го познаваше само от няколко дни. Разбира се, точно сега, тя не можеше да мисли усърдно или конкретно за нищо. Кристин не беше на себе си, макар това състояние да не бе характерно за нея.

Въпреки тържествените им обяснения, не само любовта я караше да пренебрегне предпазливостта. Това беше една добра, здравословна страст. Тя никога не беше желала така много някой мъж, както сега желаеше Чарли. Кристин внезапно почувства, че трябва да бъде обладана от него и не можа да си поеме дъха, докато той не я взе. Тялото му беше слабо, а мускулите твърди и добре оформени. Изваяните му рамена, твърдите като камък бицепси, гладките широки гърди — всичко в него я вълнуваше така, както никога досега не беше се вълнувала преди. Всеки нерв в тялото й сега беше много пъти по-чувствителен. Всяка целувка и докосване, както и всяко влизане в нея бяха така експлозивно приятни, че граничеха с болката. Удоволствието беше учудващо голямо. То я изпълваше и изтласкваше навън всичко останало, всяка друга мисъл. Тя се прилепи към него, смаяна от страстта, с която го прегръщаше. Кристин не беше в състояние да разбере или да се съпротивлява на първичната треска, която я беше обхванала.

Необходимостта да бъде тихо и заричането да мълчат имаха един странно мощен еротичен ефект. Дори когато достигна кулминационната точка, Чарли не извика, а сграбчи бедрата й, задържа ги към себе си, изви гърба си и отвори уста, но остана ням. Така, задържайки вика, той задържа също своите енергия и потентност, защото дори за момент не загуби ерекцията си. Те направиха пауза само, за да сменят позите, като останаха плътно прилепени един към друг, но се завъртяха върху канапето, докато тя не дойде отгоре. Кристин го яхна с някаква въздушна плавност и последва един вълнообразен ритъм, който не приличаше на нищо, което бе познавал досега. Чарли загуби представа за време и място, загуби се в коприненонежната тиха песен на плътта и движението.

Кристин никога през живота си не бе чувствала такава свобода, докато прави любов. За известно време тя забрави къде се намира и дори коя беше. Кристин беше се превърнала в някакво животно, в някакъв съвкупяващ се организъм, отдал се изцяло на удоволствието и забравил всичко друго. Хипнотичният ритъм на тяхното любене бе прекъснат само веднъж и то когато на Кристин внезапно се стори, че Джоуи е слязъл по стълбите, стои в сянката и ги наблюдава. Тя вдигна глава от гърдите на Чарли и се огледа. Не видя нищо, освен призрачните форми на мебелите, осветени отзад от загасващия огън и разбра, че тя просто си въобразява разни неща. После любов-страст-секса я завладя отново с една обезпокоителна и дори плашеща сила и тя се отдаде на акта, неспособна да направи каквото и да било друго. Беше се отдала докрай.

Преди да се изтощят напълно, Чарли беше разтърсен от три оргазъма и бе изгубил брой на нейните кулминационни точки, но той не се интересуваше от броя им, беше сигурен, че нито един от двамата никога в миналото не бе преживявал подобно нещо. Когато всичко свърши, той продължаваше да трепери и се чувстваше като упоен. Те лежаха известно време, без да проговарят докато постепенно не усетиха воя на вятъра отвън и не установиха, че загасващият огън бе позволил на студа да се промъкне обратно в помещението. Тогава неохотно се облякоха и се качиха по стълбите, за да приготвят втората спалня за Кристин.

— Аз трябваше да спя с Джоуи и да оставя това легло на теб — каза тя.

— Не. Само ще го събудиш, ако влезеш сега там. Бедното дете се нуждае от почивка.

— А ти къде ще спиш? — попита тя.

— В коридора.

— На пода ли?

— Ще сложа един спален чувал в началото на стълбите.

За момент безпокойство смени мечтателността в очите й.

— Мисля, че каза, че няма никакъв начин, по който те да могат да дойдат тук през нощта, дори ако…

— Няма никакъв начин — прекъсна я той, поставяйки пръст до устните й. — Но не върви Джоуи да ме намери на сутринта, че спя в твоето легло, нали? А повечето от канапетата долу са твърде меки за спане. Така че, щом ще използвам спален чувал, аз мога да го поставя също и в началото на стълбището.

— И да държиш оръжието до себе си ли?

— Разбира се. Макар че няма да се нуждая от него. Наистина. Така че, нека те сложа да спиш.

Когато Кристин се мушна под завивката, Чарли я целуна за лека нощ и излезе от стаята, оставяйки вратата открехната.

На балкона, Чарли си погледна часовника и беше поразен колко късно беше станало. Възможно ли беше да са се любили почти два часа? Не. Със сигурност не. Имаше нещо плашещо, нещо фино анималистично в тяхното съвкупяване. Те бяха се отдали един на друг с енергия, която бе отнела значението на думата „време“, но той никога не бе мислил за себе си, като за някакъв буен расов кон и не можеше да повярва, че е показал такава ненаситност в продължение на толкова дълго време. Все пак, часовникът му не беше избързвал никога преди. Със сигурност не би могъл да избърза с един час или повече.

Чарли установи, че стои там, сам, отвън вратата на нейната спалня и се усмихва самодоволно като Чеширския котарак.

Накладе отново огъня във всекидневната, занесе един спален чувал в горния край на стълбището и го разви. После угаси лампата на площадката и се пъхна в чувала. Чарли се заслуша в беснеещата буря отвън, но не задълго. Сънят дойде като голяма тъмна вълна.

В съня си Чарли слагаше Джоуи в леглото, оправяше завивката му и бухваше възглавницата на момчето. Джоуи искаше да го целуне за лека нощ и Чарли се наведе, но устните на момчето бяха твърди и студени върху бузата му. И когато погледна надолу, той видя, че момчето повече нямаше лице, а само гол череп с две взиращи се очи, които изглеждаха ужасно, не на място на това мъртвешки бяло лице. Чарли не беше почувствал устни върху бузата си, а безплътна уста, студени зъби. Той се отдръпна ужасен. Джоуи отхвърли завивката и седна в леглото. Той беше едно нормално малко момче във всяко отношение, освен че вместо глава имаше само череп. Изпъкналите очи на черепа се взираха в Чарли, а малките ръце на момчето, започнаха да разкопчават пижамката с рисунка на космически нашественик. Когато детските гърдички се оголиха, те се разцепиха и започнаха да се разтварят. Чарли се опита да се обърне и избяга, но не можеше. Не можеше също да затвори очи, нито да отклони погледа си. Можеше само да наблюдава разпукването на гърдите на детето, от които излизаше глутница червенооки плъхове. Те бяха десетки, станаха стотици и накрая хиляди, докато тялото на момчето не се превърна на купчина кожа, като балон с изпуснат въздух. После плъховете нападнаха Чарли…

… и той се събуди изпотен, дишащ тежко и със замръзнал в гърлото вик. Нещо го притискаше, ограничавайки ръцете и краката му. За момент Чарли помисли, че това са излезлите от съня му плъхове и изпадна в паника, докато не установи, че се намира в затворен с цип спален чувал. Той намери ципа, отвори спалния чувал, освободи се от него и пълзя в тъмнината, докато не достигна някаква стена. Седна, облегна се на нея и се заслуша в силните удари на сърцето си в очакване да се успокои.

След като най-после се овладя, той влезе в стаята на момчето, просто за да си вдъхне увереност. То спеше спокойно. Чубака повдигна рунтавата си глава и се прозя.

Чарли погледна часовника си и установи, че беше спал около четири часа. Зората беше близо.

Той се върна на балкона.

Не можеше да спре да трепери.

Слезе долу и си направи малко кафе.

Чарли напразно се опитваше да не мисли за съня. Никога преди не беше имал такъв жив кошмар и разтърсващата му сила го караше да вярва, че това е било по-малко сън, отколкото ясновидско преживяване, едно предвиждане на предстоящите събития. Не че от Джоуи щяха да изскочат плъхове. Разбира се, че не. Сънят беше символичен. Означаваше, че Джоуи ще умре. Не искаше да повярва. Отвращаваше се от самата мисъл, че няма да успее да защити момчето. Чарли не беше в състояние да приеме това само като сън. Знаеше, чувстваше го в костите си: Джоуи щеше да умре. Може би, те, всичките, щяха да умрат.

И сега Чарли разбираше, защо той и Кристин бяха се любили с такава енергия, с такова себеотдаване и животинска ожесточеност. Дълбоко в себе си и двамата знаеха, че времето изтича. Подсъзнателно, те бяха почувствали приближаването на смъртта и бяха се опитали да я отрекат в тези най-древни и първични ритуали.

Той стана от масата, остави недопитото кафе и отиде до входната врата. После изтри замръзналото стъкло, за да може да види покритата със сняг площадка пред входа отвън. Не можа да види много нещо. Само няколко гонещи се снежинки и тъмнина. Най-страшната фаза от бурята беше отминала. Спайви беше там, навън. Някъде. Ето какво означаваше сънят.

55.

До сутринта бурята беше преминала.

Кристин и Джоуи станаха рано. Момчето не беше така ентусиазирано, както миналата вечер. Всъщност, Джоуи потъваше отново в меланхолия и може би в отчаяние, но помогна на майка си и на Чарли да приготвят закуската и яде добре.

След закуската Чарли се облече и излезе навън, за да настрои оптическия мерник на пушката, която беше купил вчера в Сакраменто.

През нощта беше паднал доста нов сняг. Облегналите се на хижата преспи бяха значително по-високи, отколкото вчера и бяха затрупали няколко от прозорците на партера. Клоните на вечнозелените дървета бяха увиснали по-ниско под тежестта на новия сняг, а светът беше така мълчалив, че приличаше на огромно гробище.

Денят беше студен, сив и мрачен. В момента нямаше никакъв вятър.

Чарли беше направил една мишена от картон във формата на квадрат и две парчета канап. Той завърза мишената около ствола на един Дъглас Фър27, който се намираше надолу по склона на няколко ярда от вятърната мелница. После се отдръпна на петдесетина метра и се просна по корем в снега. Чарли използва един от навитите на руло спални чували като импровизирана подложка, прицели се и стреля три пъти с кратки паузи между изстрелите, за да се увери, че кръстчето на оптическия мерник продължава да лежи върху центъра на мишената.

Уинчестърът модел 100 беше комплектуван с едно тристепенно телескопично устройство, което докарваше мишената съвсем близо до него. Чарли стреляше със 180-гранови28 куршуми с мек връх и беше видял всеки от тях да улучва целта.

Изстрелите изтрещяха в сутрешната тишина, огласявайки цялата планина, а ехото от тях се върна, отразено от далечните долини.

Чарли стана, отиде до мишената и измери точката на втория удар, която беше средната точка от трите попадения. После измери разстоянието от точката на средния удар до прицелната точка (центъра на мишената, който съвпадаше с кръстчето на оптическия мерник) и това число му показа как да нагласи оптическия мерник. Пушката биеше ниско и вдясно. Чарли коригира първо повдигането и след това хоризонталното отклонение. После се просна отново на снега и даде още три изстрела. Този път той констатира със задоволство, че и трите изстрела бяха намерили центъра на мишената.

Понеже куршумът не пътува по права линия, а по извита траектория, той пресича два пъти линията на прицелването — веднъж, когато се издига и веднъж, когато пада. С Уинчестъра и мунициите, които използваше, Чарли можеше да се надява, че всеки изстрелян куршум щеше първо да пресече линията на прицелване на около двадесет и пет ярда, после щеше да се издигне на около два и половина инча над целта при стотния ярд и след това щеше да падне и да пресече линията на прицелване за втори път на разстояние около двеста ярда. Следователно, Уинчестърът беше настроен сега на разстояние двеста ярда.

Той не искаше да убива никого.

Надяваше се, че убиването няма да бъде необходимо.

Но сега не беше беззащитен.

Кристин и Чарли сложиха своите снегоходки и раници и тръгнаха надолу по склона към по-долната поляна, за да завършат разтоварването на джипа.

Чарли носеше пушката провесена на едното рамо.

— Ти не очакваш неприятности, нали? — попита тя.

— Не. Но каква е ползата да имам оръжие, ако то не ми е винаги подръка?

Тази сутрин Кристин понесе по-леко оставянето на Джоуи сам, но това продължаваше да не й е приятно. Джоуи беше се отдръпнал отново, затваряйки се в своя вътрешен свят. Тази промяна дори я плашеше повече, защото след неговото възстановяване вчера вечерта, тя бе помислила, че той се е възстановил напълно. Ако Джоуи отново потънеше в мълчание и отчаяние, вероятно то щеше да е още по-дълбоко отпреди и вероятно този път нямаше да успее да се възстанови. Едно съвършено нормално и дружелюбно дете беше възможно да стане аутистично29, прекъсвайки повечето или всички взаимоотношения с реалния свят. Кристин беше чела за такива случаи, но никога не беше се безпокоила за това така много, както за болести или нещастни случаи, защото Джоуи винаги е бил едно отворено, весело и контактно дете. Аутизмът беше нещо, което можеше да се случи на децата на другите хора, но никога на нейното общително малко момче. Но сега… Тази сутрин той говореше малко и изобщо не се усмихваше. Кристин искаше да стои с него непрекъснато и да го прегръща, но си спомняше, че оставането му за известно време сам миналата вечер беше го убедило, че вещицата, в края на краищата, сигурно не беше наблизо. Оставянето му сам тази сутрин можеше отново да има същия благотворен ефект.

Кристин не погледна назад, когато тя и Чарли се отправиха надолу по склона, отдалечавайки се от хижата. Ако Джоуи ги наблюдаваше от някой прозорец, той можеше да изтълкува един поглед назад като указание, че тя се страхува за него, а нейният собствен страх щеше след това да подхрани неговия.

Дъхът й се заскрежаваше. Беше изключително студено, но понеже нямаше никакъв вятър, не беше нужно да слагат ски-маските.

Отначало тя и Чарли не говореха, а само вървяха, намирайки пътя през новия мек сняг. Те потъваха от време на време, въпреки снегоходките. Търсеха по-твърда повърхност и присвиваха очи, защото блясъкът на снега беше уморителен за очите дори и под това небе без слънце. Така, те достигнаха гората в долния край на поляната.

— Уф… последната нощ… — каза Чарли.

— Първо аз — прекъсна го бързо тя, говорейки тихо, защото въздухът беше така неподвижен, че едно шепнене се носеше като вик. — Аз бях един вид… ами, малко объркана цялата сутрин.

— Относно случилото се миналата вечер ли?

— Да.

— Съжаляваш ли, че това се случи?

— Не, не.

— Хубаво. Защото аз със сигурност не съжалявам.

— Аз просто исках ти да знаеш… че начинът, по който се държах миналата нощ… така страстна… така агресивна… така… — каза тя.

— Страстна?

— Не мислиш ли, че това беше повече от страст?

— Така бих казал.

— Боже мой, аз бях като… едно животно или нещо подобно. Исках да получа всичко от теб.

— Това беше чудесно за моето его — каза, усмихвайки се, той.

— Не знаех, че твоето его е намаляло.

— Не беше. Но аз никога не съм мислил за себе си като за Божи дар за жените.

— Но след последната вечер се мислиш, а?

— Безусловно.

На двадесет ярда навътре в гората те спряха, погледнаха се един други нежно се целунаха.

— Просто искам да разбереш, че аз никога преди не съм била такава — каза тя.

— Искаш да кажеш, че не си била луда по секса ли? — попита той с престорена изненада и престорено разочарование.

— Само когато съм с теб.

— Ето защо съм Божи дар за жените, мисля си аз.

Кристин не се усмихна.

— Чарли, за мен е важно… ти да разбереш. Миналата нощ… аз не зная какво влезе в мен.

— Аз влязох в теб.

— Бъди сериозен. Моля те. Не искам да мислиш, че съм била такава с други мъже. Не съм била. Никога. Последната нощ направих с теб неща, които никога не съм правила преди. Аз дори не знаех, че мога да ги правя. Бях наистина като диво животно. Искам да кажа… аз не съм „Света Богородица“, но…

— Слушай — прекъсна я той, — ако ти си била животно през изминалата нощ, тогава аз бях звяр. Не е характерно за мен да губя напълно контрол над себе си по този начин и също да бъда така… ами, така… груб. Но аз не съм объркан и ти също не трябва да бъдеш. Ние получихме нещо специално, нещо уникално. Ето защо и двамата се почувствахме способни да дадем воля на чувствата си, както направихме. На моменти, това, може би, беше грубо… но беше също и доста страхотно, нали?

— Господи, да.

Те отново се целунаха, но целувката беше кратка, прекъсната от една далечно бумтене-бръмчене.

Чарли наклони глава, вслушвайки се.

Звукът ставаше все по-силен.

— Самолет ли е? — попита тя, вдигайки поглед към тясната ивица небе над подредените от двете страни на пътя дървета.

— Снегомобили — отвърна Чарли. — Имаше време, когато планините бяха винаги тихи, спокойни. Повече не са. Тези снегомобили са навсякъде, като бълхи на котка.

Ревът на двигателите ставаше все по-силен.

— Те не биха дошли толкова далеч, нали? — попита с безпокойство Кристин.

— Може би.

— Звучи, като че ли са почти до нас.

— Вероятно са все още доста далеч. Звукът мами тук, горе. Носи се на голямо разстояние.

— Но, ако се натъкнем на някои снегомобилисти…

— Ще кажем, че сме наели хижата. Моето име е… Боб… ммм… Хендерсън. Ти си Джейн Хендерсън. Живеем в Сиатъл. Тук сме на някакъв ски-поход и просто да се махнем от градския шум. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна тя.

— Не споменавай Джоуи.

Кристин кимна.

Те започнаха отново да се спускат.

Бръмченето на снегомобилите ставаше все по-силно и по-силно… и после започнаха да замлъкват един по един, докато отново се възцари само дълбоката обграждаща ги тишина на планината и тихото съскане и скърцане на снегоходките в снега.

Когато стигнаха следващото прекъсване на гората в горната част на по-долната поляна, те видяха на почти триста ярда по-надолу четири снегомобила и осем или десет души, събрани около джипа. Хората бяха твърде далеч, за да може Кристин да види как изглеждат или дали бяха мъже или жени. Те представляваха просто малки тъмни фигурки на фона на замайващата белота на снежното поле. Джипът беше почти заровен в навалелия сняг, а непознатите бяха заети с почистването му и се опитваха да отворят вратите.

Кристин чу слаби гласове, но не можа да различи нито дума. Звън от счупено стъкло прозвуча в свежия студен въздух и тя осъзна, че това не бяха обикновени любители на снегомобилите.

Чарли я дръпна назад в тъмнината под дърветата, вляво от пъртината и двамата едва не паднаха, защото снегоходките не бяха конструирани за резки отбивания и за тичане. Те стояха под една гигантска канадска ела. Нейните клони започваха на височина около седем фута и хвърляха сенки и иглички върху тънката корица сняг, която покриваше земята под нея. Чарли се облегна на огромния ствол на дървото и се взря встрани от него покрай две-три други ели и между няколко бора с валчести шишарки към поляната и джипа. Той отвори кутията на бинокъла, която беше закачена на колана му и извади уреда отвътре.

— Кои са тези? — попита Кристин, докато наблюдаваше как Чарли фокусира бинокъла. Тя определено вече знаеше отговора на своя въпрос, но не искаше да му повярва, нямаше сила за това. — Не са просто група хора, любители на зимните спортове. Със сигурност. Те нямаше да обикалят и чупят прозорците на изоставени превозни средства.

— Може да се група деца — предположи Чарли, продължавайки да нагласят фокуса. — Просто са излезли навън и си търсят белята.

— Никой не излиза в дълбокия сняг и не отива толкова далеч в някоя планина само за да си търси белята — каза тя.

Чарли се отдалечи на две крачки от елата, хвана бинокъла с двете ръце и се взря надолу по склона.

— Познавам един от тях — каза накрая той. — Огромният мъж, който влезе в кабинета й точно, когато Хенри и аз го напускахме. Тя го нарече Кайл.

— О, Господи!

В края на краищата, планината не беше някакъв рай, а задънена улица. Клопка.

Внезапно, самотата на покритите със сняг склонове и горите направиха отстъплението им към хижата да изглежда недалновидно, глупаво. Идеята да се махнат от хората някъде, където няма да бъдат открити, изглеждаше много добра, но те бяха се отдалечили и от всякакъв шанс за помощ, от всеки, който би могъл да им се притече на помощ, ако бъдат нападнати. Тук те можеха да бъдат убити и заровени, и никой, освен техните убийци нямаше да знае какво се е случило с тях.

— Виждаш ли я… нея? — попита Кристин.

— Спайви ли? Мисля… да… единствената личност, която още седи в снегомобила. Сигурен съм, че това е тя.

— Но как са могли да ни открият?

— Някой, който знае, че съм собственик на хижата. Спомнил си е този факт и го е предал на хората на Спайви.

— Хенри Ранкин?

— Може би. Твърде малко хора знаят това място.

— Но, все пак… така бързо!

— Шест… седем… девет. Не. Десет. Всичко десет — преброи ги Чарли.

Ние ще умрем, мислеше тя. И за първи път откакто беше напуснала манастира, откакто бе загубила своята религия, на нея й се прииска да не беше се отвръщала напълно от църквата. Внезапно, в сравнение с лудостта на вярващите в култа на Спайви, древните и изпълнени със състрадание доктрини на Римската Католическа църква бяха неизмерно по-привлекателни и по-комфортни, а на нея й се искаше да може да се върне към тях сега, без да се чувства като лицемер, да помоли Бога за помощ и Благословената Дева за нейното божествено застъпничество. Но ти не можеш просто да отхвърлиш Църквата, да я изключиш напълно от своя живот… а после да тичаш отново при нея, когато ти стане нужна и да очакваш да бъдеш посрещнат с отворени обятия, без първо да се покаеш. Бог иска да вярваш в него както в добри, така и в лоши времена. Ако Кристин умреше от ръцете на фанатиците на Спайви, това щеше да стане без да се е изповядала преди смъртта си на някой свещеник, без последните церемонии и без подходящо погребение в християнско гробище. Тя беше изненадана, че тези неща имаха значение за нея и изглеждаха важни след всичките тези години, през които беше се абстрахирала от тяхната ценност.

Чарли прибра обратно бинокъла и затвори кутията. После свали пушката от рамото си.

— Ти се връщай назад в хижата — каза той. — Колкото можеш по-бързо. Върви през гората, докато не стигнеш завоя на пъртината. След него, те не могат да те видят от по-долната поляна. Облечи Джоуи. Сложи храна в твоята раница. Направи всичко възможно да бъдете готови.

— Ти оставаш тук? Защо?

— За да убия няколко от тях — отвърна той.

Чарли отвори ципа на един от джобовете на своето топлоизолиращо яке, който беше, пълен с патрони. След като изразходваше намиращите се в пълнителя, той трябваше да бъде в състояние бързо да го зареди отново.

Кристин се колебаеше. Страхуваше се да го остави.

— Върви! — подкани я той. — Побързай! Нямаме много време.

Кристин кимна с разтуптяно сърце, обърна се и тръгна през гората нагоре по склона, придвижвайки се толкова бързо, колкото позволяваха снегоходките и повдигайки многократно ръце, за да отстранява клоните от пътя си.

Успешната стрелба с пушка изискваше две неща: възможна най-стабилна поза за стрелеца и натискане на спусъка точно в подходящия момент и по възможно най-лекия начин. Твърде малко стрелци (ловци, военни и всякакви други) са изобщо добри. Много голяма част от тях се опитват да стрелят без подготовка, когато е налице по-добра позиция или натискат спусъка само с едно бързо движение, при което целта им напълно убягва.

Един стрелец стреля най-добре от легнало положение, особено когато се цели надолу по склон или в някакъв басейн. След като свали снегоходките, Чарли се придвижи до края на гората, на границата на самата поляна и легна по корем. Тук снегът беше дълбок само няколко сантиметра, защото вятърът прекосяваше поляната от запад и омиташе земята, изтласквайки по-голямата част от снега на изток и трупайки го на преспи по дължината на този фланг на гората. Склонът беше стръмен и той виждаше хората под него, които продължаваха да се суетят около джипа. Чарли повдигна винтовката и я постави върху лявата длан, а лакътят на прегънатата му лява ръка беше точно под нея. В това положение винтовката нямаше да се поклати, защото бе добре подпряна от ръката, която служеше като опора между земята и оръжието.

Чарли взе на прицел тъмната фигура на водещия снегомобил, защото бе сигурен, че това е Грейс Спайви. Главата й беше над предното стъкло на превозното средство, но това нямаше особено значение. Нямаше никакъв шанс изстрелът да бъде отразен от плексигласа. Ако успееше да я отстрани, другите можеше да загубят своето чувство за ангажираност и да се разпаднат психически. За един фанатик сигурно е ужасно да види как неговото незаслужено възвеличавано нищожество умира право пред очите му.

Покритият от ръкавицата пръст беше свит около спусъка, но Чарли не харесваше усещането. Не можеше да почувства правилно спусъка, затова той свали ръкавицата си със зъби и постави отново голия пръст върху него. Така усещането беше много по-добро. Чарли беше поставил кръстчето на оптическия мерник в средата на челото на Спайви, защото от това разстояние куршумът щеше, падайки, да премине линията на прицелване, докато удари целта и щеше да попадне с един инч по-ниско от нея. При късмет… щеше да я улучи точно между очите. Без късмет, но с умение, куршумът, все пак, щеше да я порази в лицето или в гърлото.

Чарли се потеше, въпреки че температурата на въздуха беше под нулата. Отвътре, в скиорския му екип, потта се процеждаше надолу от подмишниците му.

Можеше ли да се нарече това самоотбрана? В момента никой от тях нямаше оръжие. Животът му не беше в непосредствена опасност. Разбира се, ако той не унищожеше няколко от тях, преди те да се приближат повече, те щяха да го смажат. Въпреки това, Чарли се колебаеше. Никога преди не беше постъпвал така… хладнокръвно. Един вътрешен глас му казваше, че избивайки хората по този начин, той нямаше да бъде с нищо по-добър от чудовищата, срещу които се беше изправил. Но, ако той не стреляше, накрая със сигурност щеше да умре, а също и Кристин и Джоуи.

Кръстчето беше върху челото на Спайви.

Чарли натисна спусъка, но не до края с едно движение, защото първият натиск щеше да измести малко пушката от целта, така че той задържа спусъка натиснат на косъм от произвеждането на изстрела, докато не върна кръстчето отново върху целта. Пушката гръмна и той трепна, но не в очакване на звука, а само като закъсняла реакция от него, за което време беше станало твърде късно за куршума да бъде отклонен, защото беше вече извън цевта. Едно предварително трепване беше това, което човек трябваше да избегне, а двустепенното натискане на спусъка винаги заблуждаваше малко подсъзнанието, просто достатъчно, за да бъде излизането от дулото лека изненада.

Имаше още една изненада, но лоша, когато Чарли помисли, че е видял Спайви да се навежда напред в снегомобила, пресягайки се за нещо и снишавайки профила си точно в момента на изстрела. Сега, насочвайки отново оптическия мерник, той не можеше да я види, което означаваше или че той я е поразил и тя е паднала под предното стъкло на снегомобила… или че тя наистина се е навела в предпоследния момент, спасена от съдбата и стои свита извън линията на стрелбата.

Чарли незабавно насочи пушката към един от другите.

До джипа стоеше един мъж. Той просто се беше обърнал насам, като реакция от изстрела. Объркан и несъзнаващ напълно опасността.

Чарли стреля. Този път той успя, неговата цел се олюля назад и човекът се просна в снега мъртъв или смъртно ранен.

Движейки се по края на гората Кристин беше достигнала завоя при откритото пространство и вече извън полезрението на тези отдолу бе излязла върху по-лекия терен, когато чу изстрел и после, секунда или две по-късно, още един. Тя искаше да се върне при Чарли, искаше да бъде там, за да му помага, но знаеше, че всъщност не би могла да направи нищо за него. Кристин нямаше време дори да погледне назад. Вместо това, тя удвои своите усилия. Пухтеше, изпускайки кълба пара, опитваше се да върви леко върху снега, пропадаше на места през ледената корица в бързината си и търсеше като обезумяла ометени от вятъра повърхности от терена, по които можеше да се движи по-бързо.

Но какво щеше да стане, ако на Чарли се случеше нещо? Ако той изобщо не бъдеше в състояние да се присъедини към нея и Джоуи?

Тя не беше от типа хора, които се оправят на открито. Не знаеше как да оцелее в тези студени пустини. Ако трябваше да напусне хижата без Чарли, те щяха да се загубят в тази пустош и да умрат от глад или от студ.

И тогава, като че ли природата бе решила да изостри страха на Кристин като резеца на бръснач и да й се подиграе, снежната вихрушка започна отново.

Когато първият човек беше улучен и падна, останалите се скриха зад джипа. Двама мъже обаче се отправиха към снегомобилите и станаха отлични мишени. Чарли се прицели в единия от тях. Този изстрел беше също добре премерен, защото улучи мъжа високо в гърдите, прекатури го през един от снегомобилите и той остана неподвижен в една преспа. Другият се хвърли на земята. Въпреки това, Чарли стреля. Този път не можеше да каже, дали е улучил, защото неговата мишена беше скрита зад купчина сняг.

Чарли зареди отново.

Той се питаше, дали между тях има ловци или бивши военни с достатъчно познания, за да определят точно позицията му. Смяташе да се движи по линията на гората в търсене на друга удобна позиция и знаеше, че сенките под дърветата щяха вероятно да скрият неговото придвижване. Подозираше, че повечето от тях не са опитни в тези неща и не са годни за партизанска война, така че остана там, където си беше и зачака някой от хората на Спайви да направи грешка.

Не трябваше да чака дълго. Един от подслонилите се при джипа се оказа прекалено любопитен. Едва бе изминала половин минута без стрелба и служителят на Здрача се надигна леко, за да се огледа. Той беше полуприведен и готов да се прилепи към земята, мислейки, може би, че така представлява трудна цел, докато, всъщност, даваше на Чарли достатъчно възможност за прицелване. Най-вероятно си мислеше, че ще успее да се хвърли на земята при най-лекия звук, но бе улучен и мъртъв преди звукът от изстрела да стигне до него.

Трима повалени. Оставаха седем. Шест… ако беше убил Спайви.

За пръв път в живота си, Чарли се радваше, че беше служил във Виетнам. Оттогава бяха минали петнадесет години, но бойното умение не беше го изоставило напълно. Той чувстваше свиващия сърцето ужас на преследвача и преследвания и несравнимото напрежение. Чарли обаче знаеше как да използва това напрежение, как да получи предимство от него, за да бъде бърз и деен.

Другите останаха съвсем неподвижни, заровени в снега и използващи за прикритие джипа и снегомобилите. Чарли ги чуваше как викат помежду си, но никой от тях не дръзваше да мръдне отново.

Знаеше, че те ще останат приковани долу в продължение на още пет-десет минути и може би трябваше вече да стане й да се отправи обратно към хижата, използвайки тази пауза. Имаше обаче шанс, ако ги изчака, да произведе още един успешен изстрел следващия път, когато възвърнат малко увереността си. За момента, нямаше опасност да загуби каквото и да било предимство, ако остане на мястото си, така че той остана в края на гората. Чарли зареди отново. Той се взираше надолу в тях, доволен от своята точна стрелба. Беше много доволен, че е отстранил трима от тях и същевременно притеснен от тази своя радост.

Небето изглеждаше сурово, стоманеносиво. Падаше сняг, но все още нямаше никакъв вятър. Това беше добре — вятърът щеше да пречи на стрелбата му.

Отдолу, хората на Спайви спряха да разговарят. Свръхестествената тишина се върна в планината.

Времето отминаваше.

Там, долу, се страхуваха от него.

Чарли смееше да се надява, че е така.

56.

В хижата Кристин откри, че Джоуи стои във всекидневната. Лицето му беше пепеляво. Беше чул стрелбата. Той знаеше.

— Това е тя.

— Миличък, облечи си скиорския екип и си обуй обувките. Скоро ще излезем навън.

— Така ли? — попита тихо той.

— Трябва да сме готови да тръгнем веднага, щом дойде Чарли.

— Това не е ли тя?

— Тя е — отвърна Кристин. В очите на момчето се появиха сълзи и тя го прегърна. — Всичко ще бъде наред. Чарли ще се погрижи за нас.

Тя гледаше в очите му, но той не я виждаше. Джоуи гледаше през нея в някакъв друг, негов собствен свят и пустотата в очите му предизвикваше студени тръпки по гърба й.

Кристин се надяваше, че той ще може да се облече сам, докато тя тъпче разни неща в своята раница, но Джоуи беше на ръба на кататонията и просто стоеше там с безизразно лице и отпуснати ръце. Тя грабна скиорския екип и му го облече, нахлузвайки го върху пуловера и джинсите, които бяха вече на него. После му обу два чифта дебели чорапи, надяна обувките му и завърза връзките. Кристин постави ръкавиците му и ски-маската на пода до вратата, така че да не ги забрави, когато стане време да тръгват.

Тя отиде в кухнята и започна да избира храни и други неща за раницата, Джоуи също дойде и застана до нея. Внезапно, той се отърси от своя транс и лицето му се изкриви от страх.

— Бренди? Къде е Бренди? — попита той.

— Имаш предвид Чубака, миличък.

— Бренди! Имам предвид Бренди!

Шокирана, Кристин спря да подрежда раницата, наведе се и го погали по лицето.

— Миличък… не прави това… не тревожи така мама. Ти си спомняш. Зная, че си спомняш. Зная, че си спомняш. Ти си спомняш… че Бренди е мъртъв.

— Не.

— Вещицата…

— Не!

— … го уби.

Джоуи поклати буйно глава.

— Не. Не! Бренди! — викаше отчаяно той своето мъртво куче. — Бренди! Бреееендииии!

Кристин го държеше. Той се мъчеше да се освободи.

— Миличък, моля те, моля те…

В този момент, Чубака дойде тихо в кухнята, за да види за какво беше цялата тази суматоха, а момчето се освободи от Кристин и сграбчи радостно кучето, прегръщайки силно рунтавата му глава.

— Бренди. Виждаш ли? Това е Бренди. Той е още тук. Ти излъга. Бренди не е пострадал. Бренди е окей. Нищо лошо не се е случило на добрия стар Бренди.

За момент Кристин не можа да си поеме дъх или да се помръдне, защото болка я спираше, не физическа, а емоционална болка, дълбока и горчива. Джоуи се изплъзваше. Тя мислеше, че той е приел смъртта на Бренди и че всичко това бе уредено, когато тя го принуди да кръсти кучето Чубака, вместо Бренди Втори. Обаче сега… Когато тя го повика, той не отговори, нито я погледна. Само говореше ласкаво на кучето, милваше го и го прегръщаше. Кристин го извика отново, но той продължи да не отговаря.

Тя изобщо не трябваше да го оставя да поддържа тази прилика. Трябваше да си избере друго куче, каквато и да е порода, освен златист ретривър.

Или, може би, не. Може би, не можеше да направи нищо, за да запази здрав неговия разум. От никое шестгодишно дете не можеше да се очаква да се държи, когато целият свят около него се разпада. Много възрастни биха се побъркали по-скоро.

Един добър психиатър щеше да бъде в състояние да му помогне.

Кристин трябваше да вярва, че това е така. Трябваше да повярва. Иначе нямаше никакъв смисъл да се продължава оттук нататък.

Тя живееше заради Джоуи. Той беше нейния свят, нейния смисъл в живота. Без него…

Най-лошото нещо беше, че Кристин сега нямаше време да го прегръща, гали и му говори неща, от които той изключително много се нуждаеше, а и тя също. Спайви идваше и времето изтичаше. Ръцете й трепереха, а сълзите й се стичаха по лицето. Кристин никога не беше се чувствала по-зле. Сега, дори ако Чарли спасеше живота на Джоуи, тя все още можеше да загуби своето момче и от него да остане само живата, но празна обвивка. Тя обаче продължаваше да действа. Отваряше вратичките на шкафовете и търсеше нещата, от които щяха да имат нужда, когато отидеха в гората.

Кристин беше изпълнена с най-черна омраза към Спайви и към Църквата на Здрача. Тя не искаше просто да ги убие. Искаше първо да ги измъчва, да накара старата кучка да крещи и моли аз милост. Противна, мръсна, гадна, луда, стара кучка!

— Бренди… Бренди… Бренди… — говореше тихо и ласкаво Джоуи и милваше Чубака.

57.

Изминаха седем минути преди някой от хората на Спайви да дръзне да се надигне, за да провери дали Чарли продължава още да ги държи на мушката си.

Това беше така и той откри огън. Но макар да очакваше точно този удобен момент, Чарли беше небрежен, твърде напрегнат и твърде нетърпелив. Той дърпаше рязко спусъка, вместо да го притиска леко, губеше целта и не улучваше.

Те мигновено отвърнаха на огъня му. Чарли предполагаше, че са въоръжени, но до този момент не беше абсолютно сигурен. Отвърнаха две пушки и огънят беше насочен към горния край на поляната. Първите куршуми обаче влязоха в гората на петдесет ярда вляво от него. Той чу пукота от изстрелите през дърветата. Следващите куршуми минаха по-близо, може би, на тридесет и пет ярда от него, все още от лява му страна, но стрелецът продължаваше да стреля, а куршумите профучаваха все по-близо. Те знаеха в общи линии, макар и не точно, къде се намира той и се опитваха да предизвикат реакция, която да уточни неговото местоположение.

Когато изстрелите се приближиха още, Чарли се сниши и се притисна в тънеещите сенки в края на гората. Той чу да плющят куршуми в клоните право над главата му. Парчета кора, душ от игли и няколко борови шишарки заваляха около него, дори няколко парчета паднаха върху гърба му. Но, ако стрелците отдолу също се надяваха на успешен изстрел, щяха да бъдат разочаровани. Огънят бавно се премести вдясно от него. Това показваше, че те знаеха само, че изстрелите бяха дошли отгоре, но не знаеха със сигурност в кой ъгъл на поляната беше се настанил техният нападател.

Чарли надигна глава, вдигна отново пушката, погледна в оптическия мерник… и откри с изненада, че тяхната стрелба имаше и още едно предназначение. Тя имаше за задача да прикрива двама служители на Здрача, които тичаха през глава към гората в източния край на поляната.

— По дяволите! — изруга той, опитвайки се бързо да се прицели в единия от двамата. Но те се движеха бързо, въпреки натрупания сняг, вдигайки с краката облаци от него във въздуха. Точно когато покри единия от тях с кръстчето на оптическия мерник, двамата се мушнаха в тъмнината между дърветата и изчезнаха.

Служителите на Здрача долу при джипа престанаха да стрелят.

Чарли се питаше, колко ли време ще отнеме на двамата да си проправят път между дърветата и да дойдат зад него. Не много. В тези гори нямаше в изобилие храсталаци. Пет минути. По-малко.

Той все още можеше да нанесе някаква вреда, въпреки че оставащите на поляната не се показваха. Чарли взе на прицел в оптическия мерник един от снегомобилите и изпрати два куршума в предницата му, надявайки се да разруши нещо жизненоважно. Ако успееше да ги принуди да ходят пеш, той щеше да ги забави, да направи преследването по-честно. Чарли взе на мушката друг снегомобил и изстреля два куршума в двигателя му. Третата машина беше полускрита от другите две и представляваше по-трудна цел. Той стреля пет пъти в нея, зареждайки отново пушката, когато беше необходимо. Всички негови изстрели обаче направиха възможно за тях да открият местоположението му. Те започнаха да стрелят отдолу, но този път всички куршуми профучаваха само на няколко ярда от него.

Четвъртият снегомобил беше зад джипа и бе недосегаем, така че Чарли не можеше да направи нищо повече. Той сложи ръкавицата, която беше свалил преди няколко минути и после започна да се плъзга по корем навътре в гората, докато не откри един дебел ствол на ела, който да остави между себе си и идващите куршуми. Чарли беше свалил снегоходките по-рано, когато бе необходимо да бъде в легнало положение, за да може да използва най-пълноценно пушката си. Сега той бе ги сложил отново, движеше се възможно най-бързо, опитваше се да вдига колкото може по-малко шум и се вслушваше напрегнато за някакъв звук от двамата мъже, които се изкачваха през източния край на гората.

До това време Чарли очакваше да ги чуе или види, но осъзна, че те сега щяха да бъдат изключително предпазливи. Щяха да мислят, че той ги е видял да се втурват към гората и да са сигурни, че е залегнал някъде и ги причаква. Те знаеха също, че на негова страна е предимството да познава терена. Щяха да се придвижват бавно, от укритие на укритие и да изследват подробно всяко дърво, скална формация или падина пред тях, страхувайки се от засада. Те нямаше да дойдат още пет или десет минути, а стигнеха ли тук, щяха да загубят поне още десет минути да претърсват мястото, докато се уверят, че той се е оттеглил. Това осигуряваше на него, Кристин и Джоуи, може би двадесет или двадесет и пет минути преднина.

Чарли се движеше възможно най-бързо през гората към горната поляна и хижата.

Снегът продължаваше да вали.

Вятърът се усилваше.

Небето бе потъмняло и паднало ниско. Все още беше предобед, но като че ли беше на здрачаване. Дявол да го вземе, беше още по-късно, много по-късно; като че ли времето беше свършило.

Чубака стоеше до Джоуи, сякаш чувстваше, че неговият млад господар се нуждае от него, но момчето повече не обръщаше никакво внимание на кучето. Джоуи Пак беше изчезнал в своя вътрешен свят, забравяйки този.

Прехапала устни Кристин беше завършила пълненето на раницата с провизии, бе направила една купчина от нещата, които трябваше да отидат в раницата на Чарли и бе заредила ловната пушка, когато той се върна в хижата. Лицето му беше зачервено от студения въздух, а веждите побелели от сняг, но за момент очите му бяха най-студеното нещо в него.

— Какво се случи? — попита тя, докато той прекосяваше всекидневната към масата за хранене, оставяйки след себе си диря от буци топящ се сняг.

— Разбих ги като патици в каца, за Бога.

— Всичките ли? — попита тя, докато му помагаше да разстелят раницата върху масата.

— Не, убил съм или съм ранил тежко трима мъже. Може би съм поразил и четвърти, но се съмнявам.

Кристин започна трескаво да пъха неща в непромокаемата раница от винил.

— Спайви ли? — попита тя.

— Не зная. Може би. Може би съм я улучил. Не зная.

— И те идват насам?

— Със сигурност. Имаме, може би, двадесет минути аванс пред тях.

Раницата беше пълна до половината. Кристин направи пауза, държейки в ръка тенекиена кутия с няколко кибрита.

— Чарли, какво не е наред? — попита тя, взирайки се настойчиво в него.

Той избърса топящия се сняг, който се процеждаше от веждите му.

— Аз… аз никога не съм правил подобно нещо. Това беше… касапница. Във войната, разбира се, се е случвало, но беше различно. Онова беше война.

— Това също е война.

— Да. Така мисля. Само че… когато стрелях по тях… изпитвах удоволствие. А това не ми доставяше удоволствие дори във войната.

— Не виждам нищо нередно — каза Кристин, продължавайки да слага нещата в раницата. — След тези неприятности, който ни създадоха, аз също бих искала да застрелям няколко от тях. Господи, дали някога ще ми се отдаде!

Чарли погледна Джоуи.

— Сложи си ръкавиците и маската, момчето ми — каза той.

Момчето не се отзова. То стоеше до масата с безизразно лице и мъртви очи.

— Джоуи! — повика го Чарли.

Момчето не реагира. То се взираше в ръцете на Кристин, докато тя пъхаше неща в другата раница, но, всъщност, като че ли не я виждаше.

— Какво не е наред с него? — попита Чарли.

— Той… той просто… си отиде — отвърна Кристин, задържайки с мъка сълзите, които едва бе успяла да овладее.

Чарли отиде при момчето, постави ръка под брадичката и повдигна главата му. Джоуи вдигна поглед към Чарли, но не гледаше него. Чарли му заговори, но без резултат. Момчето се усмихна неопределено и невесело. Усмивката беше противна, но дори тя не беше предназначена за Чарли. Тя бе предназначена за нещо, което Джоуи виждаше или за което мислеше в света, в който бе отишъл; за нещо, отдалечено на светлинни години. Сълзи проблясваха в ъгълчетата на очите му, зловещата усмивка не напускаше лицето му. Той не плачеше, нито издаваше някакъв звук.

— По дяволите! — изруга тихо Чарли.

Той прегърна момчето, но Джоуи не реагира. После Чарли взе първата раница, която беше вече пълна, пъхна ръцете си през ремъците, нагласи я и я закопча през гърдите.

Кристин приключи с втората раница, увери се, че всички закопчалки са добре пристегнати и нарами този товар.

Чарли сложи на Джоуи ръкавиците и маската. Момчето седеше безучастно.

Кристин взе заредената ловна пушка и последва Чарли, Джоуи и Чубака навън от хижата. Тя се обърна, за да хвърли един поглед вътре, преди да затвори вратата. В камината горяха купчина дърва. Една от месинговите лампи светеше, хвърляйки кръг мека кехлибарена светлина. Креслата и канапетата изглеждаха удобни и примамливи.

Кристин се питаше, дали някога ще седне отново в кресло, дали щеше да види някога електрическа светлина. И щеше ли тя да умре нощес в гората в гроб от преспа сняг?

Кристин затвори вратата и се обърна, за да се сблъска със сивата мразовита безнадеждност на планините.

С Джоуи на ръце, Чарли изведе Кристин от хижата към гората зад нея. Докато не попаднаха под прикритието на дърветата, той оглеждаше нервно откритата поляна зад тях, очаквайки хората на Спайви да се появят в далечния й край.

Чубака се движеше няколко ярда пред тях, предугаждайки с някакво шесто чувство правилната посока. Той се поизмъчи малко със снега, докато не стигна гората, където вече нямаше преспи и той тичаше спокойно, необезпокояван от скали, паднали дървета или каквото и да било друго.

На границата на гората имаше малко храсти, но после дърветата се сгъстяваха и храстите изчезваха. Теренът се издигаше, а почвата ставаше скалиста и трудна за ходене. Изключение правеше един плитък канал, който през пролетта, вероятно, се пълнеше с вода от топящите се снежни преспи и се стичаше надолу от по-големите височини. Те останаха в канала, водещ на север и запад, в която посока беше необходимо да вървят. Снегоходките бяха закачени за раниците им, защото през следващите няколко часа те щяха да бъдат предимно сред огромните дървета, където снежната покривка не беше особено дебела. Всъщност, на места клоните на израсналите на гъсто вечнозелени дървета бяха така плътно преплетени, че земята под тях беше гола или почти гола.

Въпреки това, там имаше достатъчно сняг, за да оставят ясна следа. Той можеше да спира и заличава следите им, но не си правеше този труд. Би било само загуба на време. Белезите, които щеше да остави, опитвайки се да премахне отпечатъците от стъпките им, щяха да бъдат точно толкова очевидни, колкото и самите отпечатъци, защото вятърът не можеше да достигне много голяма сила в най-дълбоката част на гората, поне на равнището на терена и нямаше да смекчи или затрие белезите от заличаването. Те можеха само да ускорят придвижването си и да се надяват, че ще надбягат своите преследвачи. Може би, по-късно, ако и когато пресечаха някое открито пространство, вятърът, който все повече увеличаваше скоростта си, можеше да стане достатъчно силен, за да им помогне, заличавайки техните следи.

Ако.

Ако те изобщо преминеха тази част на гората и излезеха на някое открито място.

Ако не бъдеха застигнати от кучетата на Спайви в следващия половин или три четвърти час.

Ако.

Гората беше сенчеста и те скоро откриха, че тесните отвори за очите на ски-маските ограничават още повече тяхното полезрение. Те се препъваха и залитаха, защото не виждаха всичко по пътя си и накрая се принудиха да свалят маските. Въздухът с минусова температура ги щипеше, но те просто трябваше да издържат това.

Чарли имаше ясното чувство, че техният аванс пред хората на Спайви намалява. В хижата се бяха забавили почти пет минути, така че бяха само с петнадесетина минути пред бандата, а може би, дори и по-малко. И понеже, докато носеше Джоуи, Чарли не беше в състояние да се движи достатъчно бързо, той се безпокоеше, че авансът им минута по минута, опасно намалява.

Теренът стана по-стръмен. Чарли започна да диша по-трудно и чуваше как Кристин пухти зад него. Неговите прасци и бедра бяха пренапрегнати и го боляха, а ръцете му бяха отмалели от тежестта на момчето. Каналът започна да извива на изток, което не съвпадаше с посоката, в която трябваше да вървят, продължаваше на север, така че те можеха да се придържат към него още кратко време. Чарли трябваше скоро да пусне момчето долу, за да проправя път през негостоприемния терен. Ако искаха да избягат, Джоуи също трябваше да върви.

Но какво щеше да стане, ако той не можеше да върви, ако просто стоеше там и се взираше с пусти очи?

58.

Грейс се сви в снегомобила и остана ниско, извън линията на стрелбата, въпреки че старите й кости протестираха срещу неудобното положение.

Това беше един черен ден в света на духовете. Тази сутрин, когато направи това смущаващо откритие, тя мислеше, че няма да бъде в състояние да се облече в хармония със спектралните енергии. Грейс нямаше никакви черни дрехи. Никога преди не бе имало черен ден. Никога. За щастие, Лора Панкин, една от нейните последователки, имаше черен скиорски екип. Двете бяха с почти еднакви размери, така че тя замени своя сив костюм с черния екип на Лора.

Но сега, Грейс почти не желаеше да бъде в контакт със светиите и с духовете на мъртвите. Излъчваните от тях спектрални енергии бяха еднакво разстройващи и с оттенък на страх.

Грейс бе нападната също от ясновидски образи, но те не идваха от Бога; имаха друг източник, следа от сяра. С емоционално неуравновесени видения, Сатаната се опитваше да разруши нейната вяра, да я тероризира. Той искаше тя да се обърне, да бяга, да изостави мисията. Тя знаеше към какво се стремеше Бащата на Лъжите. Тя знаеше. Понякога, когато разглеждаше лицата на тези около нея, Грейс не виждаше техните истински образи, а вместо тях, разлагаща се тъкан и измъчвана от личинки плът. Тези видения на тленност я потрисаха. Дяволът, колкото мъдър, толкова и зъл, знаеше, че тя никога не би се поддала на изкушение, така че той се опитваше да разбие вярата й с чука на страха.

Това нямаше да стане. Никога. Тя беше силна.

Но Сатаната продължаваше да опитва. Понякога, когато гледаше предвещаващото буря небе, тя виждаше в облаците разни неща: усмихващи се глави на козел и чудовищни свински лица със стърчащи отвън зъби. Имаше също и гласове във вятъра. Съскащи, зловещи гласове даваха фалшиви обещания и говореха за перверзни удоволствия, а техните хипнотични описания на тези отвратителни актове бяха богати на образи от мутантната красота и порочност.

Докато се свиваше в снегомобила, криейки се от стрелеца в горния край на поляната, Грейс внезапно видя дузина огромни хлебарки, всяка от тях с големината на нейната длан. Те лазеха по пода на машината, по нейните обувки и на инчове от нейното лице. Тя едва не подскочи от отвращение. Ето какво искаше дяволът. Той се надяваше, че тя ще стане по-добра мишена и ще улесни работата на Чарли Харисън. Грейс преглътна трудно, задавяна от отвращението си и остана притисната долу в малкото пространство.

Грейс видя, че всяка хлебарка имаше човешка глава, вместо глава на насекомо. Техните мънички лица, изпълнени с болка, отвращение от себе си и ужас, гледаха нагоре към нея. Тя знаеше, че това са прокълнати души, пълзящи в Ада, докато преди няколко секунди Сатаната беше ги пренесъл тук, за да й покаже как измъчва своите поданици и за да й докаже, че неговата жестокост няма граници. Грейс беше така уплашена, че едва не изпусна от контрол своята отделителна система. Взирайки се в буболечките с човешки лица, от нея се очакваше да се запита, как Бог можеше да позволи съществуването на Ад. Ето какво възнамеряваше дяволът да я накара да прави. Да. От нея се очакваше да се запита, дали, позволявайки жестокостта на Сатаната, самият Бог, всъщност, не беше жесток. От нея се искаше да се усъмни в добродетелността на нейния Създател. Това видение беше предназначено да всее отчаяние и страх дълбоко в нейното сърце.

После, тя забеляза, че една от буболечките имаше лицето на нейния покоен съпруг, Албърт. Не. Албърт беше добър човек. Той не беше отишъл в Ада. Това беше лъжа. Мъничкото лице се взираше нагоре, пищейки, въпреки че не се чуваше никакъв звук. Не. Албърт беше мил човек, непорочен, светец. Албърт в Ада? Албърт прокълнат за вечни времена? Бог не би могъл да направи такова нещо. Тя предвиждаше в бъдеще да бъде отново с Албърт, в Рая, но, ако той е тръгнал по другия път…

Грейс чувстваше, че се люлее на ръба на лудостта.

Не. Не, не, не. Сатаната лъжеше. Опитваше се да я подлуди. Той би желал това. О, да. Ако полудееше, тя нямаше да е в състояние да служи на нейния Бог. Дори ако поставеше под съмнение своя здрав разум, тя щеше да постави също под съмнение своята мисия, своя Дар и своята връзка с Бога. Тя не трябваше да се съмнява в себе си. Тя беше нормална, Албърт беше в Рая, а тя трябваше да потисне всички съмнения и да се отдаде напълно на сляпата вяра.

Грейс затвори очи и престана да гледа пълзящите по обувките й създания. Тя ги чувстваше дори през дебелата кожа, но скърцаше със зъби, вслушваше се в пушечната стрелба и се молеше. А когато накрая отвори очи, хлебарките бяха изчезнали.

За известно време, Грейс беше в безопасност. Тя беше отблъснала дявола.

Пушечният огън също беше спрял. Сега, Пиърс Морган и Дени Роджърс, двамата мъже, които бяха изпратени в гората, за да заобиколят Чарли Харисън в гръб, извикаха от долния край на поляната. Пътят беше чист. Харисън беше изчезнал.

Грейс излезе от снегомобила и видя Морган и Роджърс в горния край на поляната, махащи с ръце. Тя се обърна към тялото на Карл Рейни, първия прострелян човек. Той беше мъртъв с голяма дупка в гърдите. Вятърът навяваше сняг върху разперените му ръце. Тя коленичи до него.

Кайл, накрая, дойде при нея.

— О’Конър също е мъртъв. И Джордж Уестбек — каза той. Гласът му трепереше от гняв и скръб.

— Ние знаехме, че някои от нас ще бъдат пожертвани. Тяхната смърт не беше напразно — каза тя.

Другите се събраха около тя: Лора Панкин, Една Ваноф, Бърт Тъли. Те изглеждаха така разгневени и решителни, както и уплашени. Те нямаше да се обърнат и побегнат. Те вярваха.

— Карл. Рейни… е сега в Рая, в ръцете на Бога — каза Грейс. — Там са още… — Тя се затрудни да си спомни първите имена на О’Конър и Уестбек, колебаеше се. Отново й се искаше Дарът да не беше изместил така много другите неща от съзнанието й. — Там са още… Джордж Уестбек и… Кен… Кен… а… Кевин… Кевин О’Конър… Те, всичките са в Рая.

Постепенно снегът покри трупа на Рейни.

— Тук ли ще ги погребем? — попита Лора Панкин.

— Земята е замръзнала — отвърна Кайл.

— Оставяме ги така — каза Грейс. — Няма време за погребения. Антихристът не е далеч, но неговата сила нараства с всеки изминат час. Не можем да се бавим.

Два от снегомобилите бяха извадени от строя. Грейс, Една, Лора и Бърт Тъли се качиха на останалите два, а Кайл ги последва пеш до горния край на поляната, където чакаха Морган и Роджърс.

Скръб бе обзела Грейс. Трима мъже бяха мъртви.

Те се придвижваха напред, на неравномерни интервали, само след предварително разузнаване на пътя пред тях, боейки се да не се натъкнат на друга засада.

Вятърът беше започнал отново да духа. Снеговалежът ставаше все по-интензивен. Сенките на смъртта бяха по цялото небе.

Тя скоро щеше да се срещне в лице с детето и нейната съдба щеше да се осъществи.